Гаснещ зрак

9.

Под пода на личната стая на баща им имаше хипокауст, през който минаваха оловни тръби, горещата вода в тях затопляше помещението горе. Беше достатъчно високо, за да пропълзиш и коленичиш, стига човек да избегне внимателно парещите тръби.

Енви и Спайт седяха с кръстосани крака една срещу друга. Бяха вмирисани и мършави, дрехите и кожата им бяха зацапани със сажди, масло и прах. Напоследък храната им се свеждаше до плъхове, мишки и паяци и рядко по някой гълъб, задържал се твърде дълго на перваз на ръка разстояние. Двете момичета бяха станали опитни в лова, откакто беше дошъл новият кухненски персонал, а с него — цяла орда други непознати. Набезите в килера вече не бяха възможни, а нощем по коридорите вече крачеха пазачи.

Вкусът на нищета може да е по-сладък в компания, но двете дъщери на лорд Драконъс се гледаха една друга по-скоро със злост, отколкото дружелюбно. Въпреки това обстоятелствата бяха каквито бяха и двете разбираха необходимостта от съюза си. Засега.

Шепнеха въпреки гъргоренето на тръбите.

— Пак — изсъска Спайт, белите ѝ очи лъснаха.

Енви кимна. Тежки стъпки крачеха над тях, от една запечатана стая, забранена за всички освен за самия Драконъс. Всеки път, когато Спайт и Енви влезеха в този душен проход, за да потърсят топлина, докато зимата хапеше все по-дълбоко в камъните на имението, чуваха същите тези приглушени стъпки — стъпки като на затворник в тясна килия, в спирала навътре до центъра на стаята, за да започне отново по обратния път.

Баща им все още беше в Карканас. Ако се беше върнал, свободата щеше да е стигнала до мръсен и най-окончателен край и за двете. След убийство кръвната вярност е нишка, която може да се скъса.

— Липсва ми Малис — каза Спайт и едва не проплака.

Енви изсумтя.

— Да, скъпа, трябваше да си я задържим при нас, гниещата плът, окапващата коса и онези ужасни мъртви очи, които изобщо не мигаха. Още по-лошо, тя вонеше. Така става, когато ѝ счупиш врата и тя въпреки това се върне.

— Беше злополука. Татко би го разбрал. Той ще го разбере, Енви. Силата, каза ни той, си има граници и те трябва да се изпитат.

— Също така ни каза, че вероятно сме луди — отвърна Енви. — Проклятието на майка ни.

— Неговото, искаш да кажеш, в това, че си пада по луди жени.

Енви легна по гръб и се изпъна върху топлите плочки. Призляваше ѝ да гледа грозното лице на сестра си.

— Тяхна е вината, на двамата. За нас. Не ние сме искали да сме такива, нали? Изобщо не ни дадоха шанс да бъдем невинни. Ние бяхме… занемарени. Озлочестени от безразличие. Гледането как слугините се самозадоволяват нощем изврати умовете ни. Слугините са виновни.

Спайт легна до сестра си. Зяпнаха нагоре към грубата долна страна на подовите плочки и черното дърво, което ги държеше на място.

— Той няма да ни убие заради Малис. Ще ни убие заради другите. Заради Атран и Хилит, и Хидаст, и Рилт Мръсната, и другите слугини.

Енви въздъхна.

— Това беше най-хубавата нощ, нали? Може би трябва да го направим пак.

— Те знаят, че сме тук.

— Не, не знаят. Само подозират.

— Знаят го, Енви.

— Може би, след като съсипа мозъка на онова куче, дето го доведоха да ни надуши. Ви цяла нощ, докато не им се наложи да му прережат гърлото. Не могат да ни намерят и никой не ни е видял. Само предполагат. Това, че побърка кучето, ги направи подозрителни.

Спайт се засмя, но тихо, смехът прозвуча като сухо кънтене.

— Магията… тя е навсякъде. Усещаш го, нали? Всичките онези необуздани енергии, всичко на ръка разстояние. Знаеш ли? — Обърна се към Енви. — Сигурно бихме могли да го направим пак, както каза. Само че не с ножове този път, а с магия. Просто ги избиваме всичките, с огън и киселина, с топене на кокали и гниене на лица, и кръв, черна като мастило. Да, тъкмо навреме за връщането на татко ни — няма ли да е изненадан?

Гласът ѝ беше станал малко прекалено висок и стъпките над тях внезапно спряха.

Двете момичета се спогледаха с ужас.

Нещо ставаше там горе, нещо демонско. Страж навярно, сътворен и въплътен от Драконъс.

След малко стъпките се чуха пак.

Енви се пресегна и заби нокти в лявата буза на Спайт, толкова силно, че в очите на сестра ѝ избиха сълзи. После изсъска:

— Никога не го прави!

Спайт я изгледа кръвнишки, заби нокти в ръката ѝ и Енви най-после я пусна.

— Искам вино — каза след малко Енви. — Искам да се напия, както прави новият хирург. Какво им е на хирурзите, между другото? Зяпа стените по цял ден. И ръцете му треперят — и всичко останало. Явно да се занимаваш с болни хора е лошо за здравето. — Превъртя се на корем и задраска шарки с нокът в грубия камък. — Ще се напия и ще говоря завалено. Ще залитам и ще пишкам на пода. После ще се превърна в демон на огъня и всеки, който се доближи до мен, ще изгори на пепел, дори ти. А ако побегнеш, ще те догоня. Ще те накарам да коленичиш и да молиш за милост.

Спайт почеса ухапаното от бълха под туниката си.

— Аз ще съм демон на леда. Твоите огньове ще угаснат, ще те направя негодна. После ще те замразя и ще отчупвам парчета от теб, когато се отегча. И няма да убия всички тук. Ще ги направя мои роби и ще ги карам да си правят разни неща един на друг, неща, каквито никога не биха направили, но няма да имат избор.

Шарката, която Енви беше издраскала в камъка, излъчваше смътно кехлибарено сияние. Тя прокара с нокът черта през нея и светлината примигна и угасна.

— Оо, харесва ми това. Това с робите имам предвид. Искам слугините — ти можеш да имаш останалите, но аз искам новите слугини. Те изобщо не вярват на историите. Смеят се и писукат, и се опитват да се сплашат една друга. Всички са тлъсти и меки. След като приключа с тях, никога повече няма да се смеят.

Смътно син ореол обкръжи Спайт.

— Можеш да ги имаш. Аз искам останалите. Сетил и Вент, и Айвис, и Ялад. И особено Сандалат — о, нея я искам повече от всички други. Точно така го правим, Енви. С магия. Лед и огън.

Енви пропълзя до сестра си.

— Ами да го обмислим, тогава.

Над тях стъпките спряха пак. Миг след това горещият въздух, изпълващ пространството за пълзене, сякаш потръпна, понеже между плочките нахлу жесток студ, по-свиреп и от дъха на зимата. Въздухът направо изгаряше каквото докоснеше.

Енви проплака и задращи към шахтата в стената, Спайт запълзя след нея.

Не знаеха какво се крие в тайната стая на баща им. Но знаеха достатъчно, за да ги уплаши.

Оръжейник Айвис излезе през портата и придърпа по-плътно наметалото около себе си, щом северният вятър сряза през сечището. Ако свърнеше наляво, щеше да стигне до мъртвата зона, където беше невъзможно да не види следите от битката, разиграла се там едва преди един сезон. В предишните си посещения, докато обикаляше разровената земя, пълна с потъмнели от ръжда върхове на копия, зацапани прътове нацепено дърво, гниещи дрипи и кожени ремъци, сбръчкани като изгорели пръсти, все още можеше да чуе ехото от нея. Смътни викове, увиснали в мъртвия въздух, трясък на оръжия, кънтящи конски копита и крясъците на зверове и тайсти.

Само глупак не можеше да почувства нищо в такова място, колкото и стара да беше битката. Глупак, чийто дух е притъпен или просто мъртъв. Жестокостта беше като петно върху света и се просмукваше дълбоко в земята. Зацапваше въздуха и правеше всеки дъх безжизнен и застоял. Вкопчваше се във времето, заплетена в дрипите и парцалчетата, останали по дирята ѝ. „Времето…“ Айвис вярваше, че може почти да види онази призрачна, изтерзана фигура, господар на мрачното движение напред. Крачките гълтаха земята и все пак Господарят на времето никога не си отиваше. Навярно и той бе превърнат в затворник, окован от стъписване. Над едно бойно поле никоя пътека не извежда навън. Нито една, която смъртен може да види поне.

Сега то беше зад него, онова трагично сражение, и все пак той крачеше през горчивия му облак. „В крачка с объркания Господар на времето. Само мъртвите се връщат като призраци. Понякога живите правят призраци от самите себе си и ги оставят в места, където са били. Ще завия ли тогава наляво тук, по тази диря, за да срещна собствения си поглед, само с един разтег разровена земя между нас?“

Беше го правил достатъчно често. Но днес не, реши той. Вместо това пое право напред, към опърпаната покрайнина на леса от другата страна на черния път.

„В света на прободените богини. Наострените колове.“ Гората сега беше място, вдъхващо страх… кога загубата бе връхлетяла Айвис и расата му? Първото село? Първият град? Онази първа ивица осакатена, разчистена земя? Трябваше да е имало някакъв миг, пресечна точка, когато тайстите се бяха променили, когато бяха оставили зад гърба си усещането си, че са плячка, и вместо това бяха станали ловците. Горите бяха убежища за дивеча. Предлагаха укритие, скрити пътеки и тайни пътища за бягство. Дървета, по които да се изкатериш, клони, на които да се задържиш. Примамваха с непрестанното си движение или дълбоки сенки. За миг можеха да объркат взора. „В дълбокия лес бяга дивечът и в дълбокия лес го преследваме, и със знанието на нашия взор го правим плитък.“ Дори в младостта си поетът Галан го беше видял достатъчно ясно. Беше отраснал във век на трофеи, на рогати черепи, зъбати челюсти и пъстри щавени кожи, надсмиващи се на претенцията за невидимост.

„И двамата видяхме горите опразнени, станали плитки с нашето знание. И все пак, въпреки всичко това, избиването не можа да надвие упорития ни страх.“

Бореше се с мраза и крачеше през леса, ботушите му стъпваха безшумно по дебелата пелена мокри листа.

Друго бойно поле бе това, с белези от избиване навсякъде.

Копнееше за връщането на лорд Драконъс. Или дори за една простичка вест — писмо, изпратено от Цитаделата. Беше съставил донесение за битката с Пограничните мечове и го беше изпратил до Карканас. Не бе получил никакъв отговор. Докладвал беше в подробности убийствата в къщата. Дори това бе посрещнато с мълчание.

„Милорд, какво бихте искали да направя? Две дъщери са ви останали, ръцете им са червени. Намерихме овъглените останки на третата — Малис според нас — в една печка. Енви и Спайт, милорд, се крият в костите на къщата. Но това е крехко убежище. С една ваша дума стените може да се съборят. С една дума, лорд Драконъс, можем да оковем тези ужасни същества.“

Но това водеше Айвис в свят, който не беше негов, и до отговорности, които предпочиташе да не поеме. Беше ли това страхливост? Нямаше ли я необходимостта от правосъдие по случая с убитите мъже и жени? „Но, милорд, те са ваши дъщери. Ваши подопечни. Вие трябва да се справите с тях, не аз, не и един оръжейник, който според всякакъв свестен закон би се погрижил двете да бъдат одрани живи.

Върнете се при нас, умолявам ви, и накажете това престъпление. Тяхната кръв ги защитава от мен. Но не от вас.

И по-важното: ами ако се опитат да ударят отново? Имаме си нашата заложница, за която да мислим, за святата неприкосновеност на живота ѝ… Бездната да ме вземе, за светостта на това, което е останало от нейната невинност!

Аз ще я защитя, милорд, дори срещу вашите дъщери.“

Беше сред черни смърчове, минаваше между стволове, от които бе капала смола, вече вкоравена в мъниста с цвета на обсидиан, сякаш дървесата бяха кървили черно стъкло. Казваха, че в далечния север такива дървета можели да се взривяват в разгара на зимата. Когато въздухът стане толкова студен, че дробовете болят с всеки поет дъх. Нямаше да го изненада: от тези дървета ставаше мръсен огън, а навикът им да израстват от хлътнала и прогнила земя им придаваше усещането за нещо мъртво.

Но поне се извисяваха прави и като че ли преживяваха буйна младост преди внезапната си смърт, когато целият живот ги напускаше сякаш за миг. Тогава, прави или не, ставаха като скелети, дом за паяци и почти нищо друго.

Спря, доловил смътна миризма в студения вятър. Пушек. „Плитко и плитко. Дори и ти, пушеко, петниш сега паметта ми. Светлината на огъня е това, което е крехко, не топлината му. Махни едното и пак ще трепнеш от другото. Ще приема блясъка за обещание и ще го оставя на мира. Отрицатели, ако наистина сте се върнали в тази гора, изиграйте ритуалите си насаме и знайте добре колко ме отвращавате. Вонята стига.“

Обърна се и тръгна обратно към цитаделата. Която и посока да избереше, не беше ден за скитане.

Зимата определено бе охладила гнева на Куралд Галайн. Гражданската война спеше неспокойно като гладна мечка в пещерата си, но той все пак с облекчение бе готов да го нарече сън. Мечове попиваха масло в ножниците си, докато други оръжия се трупаха, за да покрият онова, което обещаваше обратът на сезона.

Тогава щеше да изведе Домашните мечове. Да ги поведе към новата топлина и удължаващите се дни. Дори в отсъствието на господаря щеше да се сражава за Великите домове. Щом звярът се отърсеше събуден и се изтътреше навън в светлия пролетен въздух, той щеше да развърти войниците на Драконъс като остър нокът в обхвата на Първия син. „Ще леем кръв не по-зле от всеки друг и ще превърнем легиона на Урусандер в поле от месо. Лорд Аномандър, поставете ни където поискате, но дано да е в ядрото на битката. Имам заблуди, на които да отвърна в името на Пограничните мечове.“

Здравите сиви стени на цитаделата се изпънаха пред него зад изкопа край пътя. Той още носеше със себе си онази вейка пушек. „Не, Айвис, кажи го ясно. Стой където си, Драконъс. Остави на мен да ни скътам в армията на Аномандър. С този единствен акт твоите врагове ще са изкоренени. Ако вместо това поемеш авангарда… ах, прости ми, виждам ви застанали сами в онзи безмилостен ден. Зад гърбовете ни не войнство на благородни съюзници, а оголени зъби и флагрантно възмущение.

Стой, милорд, и направи от своите Домашни мечове дар за Сина на Тъмата. В името на жената, която обичаш, направи от нас дар.“

Щом пресече черния път, звук зад него го накара да се обърне. Видя три фигури пред дърветата. Бяха облечени в кожи, двама бяха с рунтави глави на ектрали. За миг, обзет от тръпката на страха, Айвис ги взе за демонски — някаква смесица от тайст и звяр, — но разбира се, миг след това осъзна, че рогатите ектрали са само украса.

„Отрицатели. Изтезатели на богини. В нощта преди призоваването вие седяхте заедно, острехте колове в края на поляната. Изобретихте ритуал и го изпълнихте със сила, а след това направихте нещо ужасно.“

Оголил зъби, Айвис извади меча си.

Тримата отстъпиха назад, в сенките.

Айвис видя, че са невъоръжени. Все пак сумракът на леса зад тях можеше да крие колкото си иска воини. „Няма да направя и стъпка към вас. Ако ще говорите с мен, излезте напред.“ Но тази дързост бе само в ума му, думите останаха неизречени. Истината беше, че страх бе стегнал гърлото му. Мисълта за магия го беше обезкуражила.

След малко един от шаманите пристъпи напред. Щом се приближи, той видя, че е жена, лицето ѝ бе ритуално нарязано, белезите — раздрани бразди, минаваха по двете ѝ страни. За разлика от двамата, които носеха шапки с глави на ектрали, качулката, която покриваше главата ѝ, беше от кожа, козината беше черна, сребриста отгоре. Висеше надолу и покриваше раменете ѝ, и беше стегната отпред с дървен щифт. Светлите ѝ студени очи се впиха в лицето му, а след това в меча, който държеше.

Айвис се поколеба, след това бавно върна оръжието в ножницата.

Жената се приближи.

— Какво искаш? — попита той. — Аз я видях. Богинята на поляната. Каквото и да кажеш, няма да измие кръвта от ръцете ви.

Тя прие суровите му думи безизразно, а когато проговори, тонът ѝ беше спокоен.

— Дойдохме да ти кажем, войнико на Цитаделата, какво роди тази война.

Айвис се намръщи.

— Не искате да се преклоните пред Майка Тъма…

— Тя изобщо не ни помоли.

— А ако беше?

Жената сви рамене.

— Когато животните си отидат. Когато ловът свърши и начините на живот се променят. Когато човек трябва да гледа питомни животни и да сее зърно. Когато всички стари прояви на храброст и мъжество свършат, ловците ще се нахвърлят един върху друг. Честта се превръща в оръжие, но не гони дивия звяр. Наместо него гони твоя съсед. — Посочи цитаделата зад него. — Раждането на стени.

Айвис поклати глава.

— Имаше война, с форулканите. Принудени бяхме да създадем армия. Когато войната свърши, вещице, едва тогава армията се обърна срещу нас. Честта бе добре обслужена в момента, но мирисът ѝ бързо се отвя и вкусът ѝ вече е горчив.

— Какво привлече форулканите в нашите земи? За тях старите порядки също са мъртви.

— Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш? Защо си правиш труда? Можем да спорим за каузи до сетния залез, нищо не ни помага.

— Шейките ще напуснат своите крепости — каза жената. — Ще дойдат при нас, в горите. Ще се опитате да ни намерите, но няма да бъдем намерени. Не и от вас, не от Бащата Светлина. Ние вече не сме във вашата война.

— Смятате да узурпирате трона на негово високопреосвещенство Скеленал?

Вещицата помълча дълго, а след това каза:

— Богинята, която видяхте, избра начина, по който се прояви. Когато я намерихме… ние побягнахме. Ако други са я нападнали, били са същества на леса. Духове на гората. Духове на стари кости и жадна за кръв пръст и корени. За нас… ние нямахме нужда да чуем думите ѝ. Знаехме добре какво ще ни каже. — Вещицата вдигна високо двете си ръце изпод кожите, които носеше, и Айвис се ужаси, като видя коловете, забити и в двете. — Нашата съдба е да убием старите порядки. Твърде много радост намираме в убиването, в доказателството за уменията ни с копие и стрела. Копнежът даде сила на призоваването ни. Сега трябва да изстрадаме доказателството за съжалението ни.

— Тогава… върнете я.

— Видима или невидима, плът или призрак, тя все пак страда. Ти и аз, ние сме убили старите порядки и единственото, до което ще стигнем, е наша направа. — Помълча, после кривна глава. — Винаги можеш да обвиниш съседа си.

Поклони му се и се обърна.

Айвис гледаше след нея, докато тя се връщаше при другите. След малко тримата шамани изчезнаха в леса.

„Обвини съседите. Да, ще го направим. Когато можем, макар и само за да направи живота по-лесен.“

Намръщи се още повече, когато погледна стената пред себе си. Отрицателите щяха да направят каквото трябваше да направят. Ако наистина изберяха да изчезнат, отхвърляйки мъстта, на която имаха пълното право, е, съжаленията умеят да се плодят и роякът потомство може да удави една душа за миг.

Щом мина през портата, стъпките му се забавиха.

„Ах, милорд. Вашите дъщери? Е, добре, имаше пожар в къщата… видяхме само издайнически блясъци светлина, и твърде късно, за да усетим убийствения ѝ зной.

Напролет, милорд, виждам небе, станало сиво от дим.“

Сандалат Друкорлат седеше до огъня в общата стая, настрана от другите. Новият хирург, Прок, пееше балада, доста завалено, и в светлите му очи имаше алкохолна лъскавина, през която мигаше съжалително към света. Каквато и скръб да имаше в песента, тя губеше истините си в пиянски сълзливото самосъжаление в гласа му.

Близо до хирурга, в пози на разсеяно внимание или откровена липса на интерес, бяха насядали другите новодошли в домакинството, както и оръжейникът Сетил и старшият на конюшните Вент Дирел. Новият архивар, жена, казваше се Сорка, криеше лицето си зад чашката на лула. Лицето ѝ, странно гладко и без бръчки, беше в същия цвят като дима, който издухваше във въздуха на превъртащи се валма. Косата ѝ беше срязана късо и уронваше женствеността ѝ, но чертите ѝ бяха меки и излъчваха особена, някак сърдечна благонамереност. При все това жената рядко проговаряше, а когато го правеше, беше с тихо мърморене, все едно целият разговор е всъщност личен, на нея със самата себе си. Сандалат все още не я беше видяла да се усмихне.

Близо до новия архивар седеше жената, която бе заместила Хилит като старша на домашните слуги — Бидишан. Беше жилава, нервна, излъчваше нетърпение, сякаш я очакваше някаква жизненоважна задача, за която ѝ е нужна цялата ѝ енергия, но, както беше разбрала Сандалат, такава задача не съществуваше, макар всеки ден и вечер да биваха запълвани от същата неудържима припряност. Може би сънят бе това, към което бързаше Бидишан, все едно забвението бе единственият остров, който да поеме изтощената ѝ същност, изхвърлена безчувствена на брега в края на деня, и в света на сънищата жената развихряше всичко, което бе в душата ѝ.

Сандалат се замисли над това и я жегна съчувствие към Бидишан. В ума, в края на краищата, съществува свят на необуздани драми, където любови се разбулват и стават толкова ярки, толкова пламенни, че парят очите и всеки жест може да накара земята да стене, и всеки поглед може да пробуди неугасими пламъци на страст.

В онзи свят Бидишан беше красива, млада, изпълнена с живот. А другите, които се натъкваха на нея, ами че те я виждаха истински и при такива срещи ѝ вричаха сърцата си, прекланяха се пред нея и я обожаваха.

Сандалат познаваше собствения си такъв свят, също загърнат в сън. И често се оказваше, че копнее за прегръдката му, защото в това студено зимно място с неговите каменни стени и тайни проходи за криене миговете ѝ на будност бяха изпълнени с тревога, страх и копнеж. В мислите си и в тялото си живееше с неспокойни огньове, които мъждукаха неспирно. Когато можеше, избягваше от всички тях, свита под кожите в леглото си, и щом я обземеше сънят, се шмугваше отново в живота, който бе съществувал преди дома Дракони, преди убийствените изчадия на Драконъс и кръвта, оплискала под и стени, преди телата, изнасяни в унилата светлина на двора, и малките бели кости в пещта за хляб. Преди ужасната битка, водена извън стените на цитаделата.

Таен любовник, удоволствието от допира му, тежестта му върху нея във високите треви далече извън погледа на майка ѝ. Син, свободен да изиграе игрите си на война сред догорелите въглени на старите конюшни. Децата бяха видимите викове на живота, гукане на радостно къпане във възможност и обещание.

„Отнеха ми го, взеха го от очите ми. Там, където той живееше някога, в моя живот, няма нищо. Празнота, празно от живот и любов. Празно, боя се, от надежда.“

Не е ли детето дар за майката? Децата са там, където нещата могат да започнат отново, да бъдат направени различно, където раните могат да се избегнат, заобиколят. Където мечти могат да заживеят отново, предадени в стискането на ръката ѝ на неговата. Младостта отпраща ехо към света, ехо, което може да връхлети една майка и да я отнесе назад в собственото ѝ минало, и вихрещата се тъга на такива моменти, толкова горчиво-сладка, може да се превърне в някакъв вид сила, покровителственост, яростна и неумираща. Все едно че като защитава детето, майката също така защитава онова, което е останало от някогашното дете в нея.

Мостове като тези не трябва никога да се разрушават.

И все пак, когато Сандалат помислеше за своята майка, не чувстваше нищо. „Никакъв мост там. Тя разпродаде камъните, един по един, докато всички накацахме на един-единствен блок, разклатен основен камък, чиято височина според нея беше по-жизненоважна от всичко друго, дори от обичта.

Нерис Друкорлат, татко ли беше този, който ти открадна всичко? Неговата война? Неговото нараняване? Неговата смърт? Но Орфантал не беше твоето дете, с което да започнеш отново, да поправиш всичко.

Беше мой.“

Песента на Прок се запъна и после спря, щом хирургът забрави думите. Откъм кухненската врата Ялад — сега сержантът на портата — стана да донесе дърва за огъня. Приближи се и тя отвърна на уморената му усмивка.

Сега във всяко общо помещение имаше Домашни мечове, както и на вратите на личните. Беше нелепо в някои отношения. Момичетата се криеха в скривалищата си. Самият Айвис беше казал, че могат да ги измъкнат по всяко време. Но този момент трябваше да изчака до връщането на лорд Драконъс. „А междувременно живеем в ужас от две окаяни деца.“

След като разбърка огъня, Ялад седна до Сандалат, отпусна се и изпружи крака.

— Приятна е тази топлина, нали?

Прок се сети за друга балада, започна песента високо и гръмко, като се поклащаше в стола си под някакъв нечут музикален акомпанимент, ръката му, държаща халбата, се вдигаше и спускаше, за да наложи ритъма.

Ялад потръпна и въздъхна.

— Чудили ли сте се някога, милейди, защо толкова много от песните ни не правят почти нищо друго, освен да стенат за изгубени или непритежавани никога неща?

„Не, не бих казала.“

— Нашият добър хирург, сър, е достатъчно разумен да не избере от по-буйните, за да не пристигне командирът отново в най-неподходящия момент и да видим как лицето му се изчервява от стъписване.

— Беше хаплив заради вас, милейди. Със сигурност разбирате това.

— Разбира се, и с тази готовност той ме очарова, портален сержант.

Ялад се усмихна.

— Това признание би го накарало съвсем да се изчерви. — Поклати бавно глава. — А Айвис, колкото е стар, никога не съм мислил, че ще го видя толкова несигурен. Заради вашия чар е, милейди, и той го прави отново млад… но е крайно притеснително за нас да служим под неговата команда.

— Не бих искала авторитетът му да бъде уронен — каза малко намръщено Сандалат. — Посъветвайте ме, ако обичате, как най-добре да притъпя чаровете, които може да притежавам.

— Не мога, милейди — отвърна Ялад, — след като никой мъж тук не би и помислил за попарване на такива естествени дарове.

Тя го изгледа изпод леко спуснатите си клепачи.

— Сър, учите добре езика на двора. Или в това има повече ухажване, отколкото е прилично?

— Не — отвърна той. — Добре знам положението си, милейди, а по-важното — вашето. Инак, мрачен сезон понасяме тук, тъй че си позволяваме такива удоволствия, каквито можем да намерим.

Тя продължи да го гледа съсредоточено.

— Завиждам ви на ума, портален сержант. Ако притежавам чарове, те за жалост са детински. Един заслонен живот свива света за онзи, който страда в него. Твърде често невинността ражда наивност, а когато бъде избутан от малкия свят в по-големия навън, съществото се оказва и незнаещо, и объркано.

— Вашата изповед ме смирява, милейди.

Тя махна с ръка.

— Това не е важно. Стоях на върха на кулата и видях смъртта на твърде много мъже и жени. Никога не бях мислила, че войната толкова ще се доближи, вече не нещо далечно, отвъд някоя граница. Сега тя крачи по позната земя и прави тази земя отчуждена. — Сепна се, щом една цепеница в огнището падна и хвърли рой искри. — Не помага много, когато стените дишат и аз примигвам, боя се.

— В безопасност сте, милейди — увери я Ялад. — При липса на други възможности ще ги уморим от глад.

По-нататъшният разговор бе прекъснат от идването на хирурга Прок, чиято песен бе свършила. Той придърпа тромаво един стол и се смъкна на него с тежка въздишка.

— Можеш да обелиш кората на едно дърво и да сметнеш, че нищо не е — рече той и кимна на себе си. — Но обели кожата на един човек и, ах, цели светове са натъпкани вътре. Тръпнем и сме уязвими. — Усмихна се на Ялад. — Водя своята война със съсипана плът, портален сержант. За да я поправя. Но ти, с меча, който носиш на кръста си, караш и дърветата да кървят.

Ялад се намръщи.

— Казват, че жреците са открили магия, която лекува, Прок. Наричат я Денъл. Може би това, което те измъчва, е предстоящото ти отпадане.

Червендалестото лице на Прок се разшири в усмивка.

— Никакъв риск от това за войника обаче. Отпадане. — Проточи думата, опита вкуса ѝ и сякаш откри, че е неприятен. След малко се отпусна отново и вдигна халбата си. — Пропит съм от тази магия, Ялад. Чудиш се с кого се пазариш, с такава внезапна сила в ръцете ти. Представи си, ако благоволиш, бъдеще, в което лечението е възможно за всичко, за всяка болест, за всяка рана. Стига малко живот да се е задържал в плътта, ами, можем да спасим глупака. Въпросът тогава е: трябва ли?

Сандалат погледна Ялад, после каза:

— Но защо не бихте, хирург? Според мен в такова едно бъдеще бихте намерили отговор на желанието ви — да поправяте нещата, да заздравите счупеното, да изцерите болния или ранения.

Той кривна халбата към нея.

— За претъпканото бъдеще тогава.

Тя го изчака да отпие и каза:

— Дори магията не може да пропъди смъртта.

— Съвсем вярно — съгласи се той. — Ние просто удължаваме мига на идването ѝ. Денъл се превръща в измама, милейди, която радва на мига, но отчайва в далечината. Тя е повече от един проточен живот и също така е агонията на провала, защото се проваляме и трябва да се провалим. Войната на Ялад има своите победи и своите загуби. Тя настъпва напред и завладява земя. Може дори да свърши, за известно време. Но лечителят познава само отстъплението и всяка направена стъпка е горчива, теренът е просмукан с кръв.

— Тогава магията е благодат — отвърна тя. — Всъщност божествен дар.

Той я погледна и тя видя в зачервените му очи внезапна, сурова болка.

— Тогава защо, милейди, вкусът ѝ е толкова кисел?

— Това ще да е от виното, Прок — каза Ялад с усмивка.

Малко по-късно командир Айвис влезе и смъкна тежкото си наметало. Спря за миг, за да огледа събралите се, а след това, с най-бегъл поглед към Сандалат, тръгна към кухнята.

Айвис рядко присъстваше на вечеря. Навикът му да обикаля терена извън цитаделата често отнемаше половината нощ. Веднъж, в стаята си, докато се приготвяше за спане, Сандалат се беше спряла до прозореца и когато погледна долу, видя командира застанал при гробовете на онези от домакинския персонал, които бяха убити от дъщерите на Драконъс. Не можеше да е сигурна, но ѝ се стори, че гробът, срещу който стоеше, е на стария хирург, Атран. Докато тя беше жива, той разсеяно се правеше, че не забелязва страстта ѝ, сякаш доставянето на удоволствие беше идея, на която не можеше да се посвети, предвид задълженията му. Сандалат подозираше, че сега съжалява за сдържаността си.

— Чудя се — разсъди Прок, след като Айвис излезе, — нужно ли е око на лечител, за да види какво мъчи един мъж или жена, когато лицето е превърнало прикриването в професия.

— Задръж тези мисли за себе си — сопна се Ялад.

— Простете ми, портален сержант. Вие сте изключително прав. Но разберете: не описвам никакъв благослов спрямо мен. Този дар уязвява получателя му, който би предпочел да го върне, вместо да приеме бремето. Но тогава, в чии ръце?

— Денъл наистина ли е безбожна магия? — попита Сандалат.

Прок като че ли потръпна от въпроса ѝ.

— Представете си го: силата на живота и смъртта в ръцете ми идва като нещо безбожно. Колко нетърпеливи сме да преобръщаме чудесата и да ги правим нещо толкова просто, колкото, мм, връзването на каишките на мокасините ви. И все пак, с всяко чудо, което прегазим, светът става просто малко по-… блед.

— Защо не по-ярък, хирург? — предложи Сандалат. — За какво са боговете, ако бъдещето ни донесе всички тези сили?

Той примига към нея.

— Смятате, че боговете не предлагат нищо повече от заблудата за спазаряване, милейди? С всеки един миг ние говорим със света и по свой начин той ни отвръща… стига да изберем да го чуем. Но хайде, отрежете му езика. Изтръгнете участието му в този диалог. Всъщност направите ли това, да продължите да говорите ще се чувствате крайно глупаво, нали? Молитвата без отговор е мрачно ехо. — Наведе се напред и внимателно постави халбата на каменния перваз, който обкръжаваше огнището. — Или по-лошо, отвръщащият шепот ще идва изпълнен с пълно безсмислие. Моето убеждение, милейди, е, че култовете и религиите често намират формата си поради необходимостта да се запълни мълчанието на един свят, станал безбожен, а е станал безбожен точно защото сме спрели да слушаме. На мястото на честната смиреност, прочее, са наложени правила и забрани, инквизиции и насилственото усмиряване на множество заклети или въобразени врагове. Прави това, а не онова. Защо? Защото богът каза така, затова. Но богът ли наистина говори, или просто някакво изкривено ехо от смъртни недостатъци и уязвимости, всяка от които добавя към списъка от святи изявления?

— Опасни думи тази вечер — каза Ялад. — По-добре иди в стаята си, Прок, и спи.

— Още преди вечерната камбана да е прозвучала ли, портален сержант? Да гладувам ли искаш?

— Майка Тъма не е…

— Аа, Майка Тъма, да, която се крие невидима и няма нищо да каже, тъй че жриците разтварят широко краката си, търсейки плътски екстаз или най-малкото — засищане. — Прок махна с ръка, за да прекъсне отговора на Ялад. — Да, да, разбирам, и в своето отсъствие и в своето мълчание тя всъщност ни уведомява за нещо дълбоко. Но наистина, Ялад, колцина са способни да оценят такова ниво на изтънченост? Култът, който прави своите владетели прости, ще процъфти. Сведен до една или две фрази, това би трябвало да е достатъчно. Ще е интересно да се види какво ще направят от вярата си поклонниците на Баща Светлина — но каквото и да е, колкото и да е проста или сложна вярата им, можеш да си сигурен, че Майка Тъма ще отговори смътно.

Сандалат рисковано погледна към кухненската врата и видя там Айвис. Нямаше съмнение, че е чул думите на хирурга, но от изражението му не можеше да се отгатне нищо. След миг камбаната прозвуча.

Прок въздъхна и се надигна с усилие.

— Стол, който да ме поеме, маса, на която да опра лакти — какво повече му трябва на човек? Хайде, Ялад, ела с мен да прогоним псетата на глада за още една нощ, нали?

Порталният сержант стана и се обърна към Сандалат.

— Милейди?

Тя се опря на предложената ѝ ръка, но само докато се изправи. Обърна се, срещна погледа на Айвис и се усмихна.

Той ѝ се поклони леко.

Заедно с архивар Сорка, матрона Бидишан и Сетил и Вент тръгнаха към трапезарията. За тази вечер поне Айвис щеше да е с тях.

Дългият лов на Вренек за войниците, които бяха наранили Джиния, не беше започнал добре. Зимата беше свят, измършавял от гладуване. Но, както вече изглеждаше, дори свършеците не свършват напълно.

Топлината на дланта, отпуснала се на челото му, сякаш се рееше някъде много далече от мястото, в което се бе озовал Вренек. А там, където се бе озовал, не беше сам. До него седеше някаква фигура, не достатъчно близо, за да се пресегне и да го докосне — което означаваше, че ръката на челото на Вренек не е на този непознат. Но фигурата говореше, често на език, който той не можеше да разбере, и понякога гласът беше на жена, докато в други моменти беше на мъж. Когато непознатият заговореше на езика на самия Вренек, думите бяха объркващи, сякаш Вренек не беше нищо повече от свидетел, сякаш думите изобщо не бяха предназначени за него.

Но ръката на челото му беше различна, защото се усещаше истинска. Все пак беше далече. Това, което лежеше помежду им, беше тъмно, но тъмнината кипеше, като пълна със сажди вода, а водата беше леденостудена. Той нямаше никакво желание да тръгне през нея и така да се доближи до топлината, макар да разбираше, че такива чувства изглеждат някак неправилни.

— Освен това — промърмори непознатият до него с мъжки глас — самата страст е жесток родител, когато детето не познава никаква сила.

Имаше някаква утеха тук, все едно, във възрастните думи на непознатия, дори и да не бяха предназначени за него.

— Мъжете — каза непознатият — страдат от много неща. Някои огласяват, твърде често, и правят от тях погребална песен, която изцежда интереса от всеки, който би могъл да чуе. Но други страдания са кротки, сдържани здраво с ръка, лепната на устата. Тази ръка може да усмири или задуши, или и двете; и няма никакво доказателство, че мъжът е търсил едното или другото. Но идеята за избор не е важна. Тези видове страдания умират с неохота и ако желанието е убиец, силата е издайникът.

Вренек кимна, помислил, че разбира. Да направиш тайното страдание толкова силно беше част от това да си мъж, каза си.

Сякаш чул мислите му, непознатият каза:

— Скрито дълбоко вътре, то дебелее от залъците сладко, убийствено въображение, които мъжът му предлага, и това е рабошът на касапина, рабош, изпъстрен със страхове и ужаси.

Вренек усещаше ръката на челото си суха, не лепкава от кръв. Въпреки утехата на този непознат спътник може би си струваше пътуването назад, до там, където живееше бледата светлина на зимата. Беше толкова премръзнал в онези нощи в леса, който отдаваше толкова малко. Светът, вече знаеше той, не обещаваше нищо.

Приятелят му заговори отново, този път с женски глас.

— И да беше светът родител — на всички, които живеят в него, — любовта умря много отдавна, след толкова много векове на взаимна жестокост. Горящи лесове. Умиращи дървета. Дете, заклещено в пламъците. Разтърсването на земя и падането на скали, или срутващи се къщи, убиващи всички вътре. Красиво бебе, умиращо без никаква причина. Не, ние имаме много причини да мразим света и светът има много причини да мрази нас. И ето, това продължава и продължава, а ние продължаваме да сме жестоки едни към други… И се преструваме, че печелим. Докато отново загубим. Точно така нещата се въздигат и пропадат и така неща, някога силни, може да свършат изгорели или в руини, с плевели, израснали от напукания плочник. Точно така горди стари жени свършват издъхвайки в пръстта или просто пламнали като сламени кукли. Неща се въздигат и падат както правят гърдите, когато дишаш. И, скъпо дете, ти все още дишаш. Да смятаме ли това за победа?

„Имаше надгробни камъни и крипти. Вървях над могили. Беше студено, всичко беше студено. Камъните, небето. Намерих яма и потънах в нея. Като мъртъв. Докато студът си отиде.

Точно така е, както казва приятелят ми. Мъжете се гърчат от онова, от което страдат вътре. Джиния, ще ги намеря и ще ги убия. Няма да могат да се скрият, защото онова, което сториха, ще е точно там, на лицата им.“

— Животът на едно дете намира сила — каза приятелят му, вече отново мъж, — в своя потенциал. Този потенциал е упорит. Той не разбира от поражение… докато не разбере, и като разбере, детето повяхва и умира. Ти, Вренек, не разбираш понятието за поражение. Точно това ни привлича към теб. Ти имаш волята на нежните стръкове, които изникват от пукнатини в камъка или между камъните на калдъръма. Победата е далече, но неизбежна. По този начин детето е най-близо до природата, докато възрастният отдавна е избягал от цената на амбицията и трябва да живее, ден след ден, с цената на цял език, изграден около понятия за поражение.

„Кои сте вие?“ — попита Вренек.

— Ние сме умиращи богове.

„Защо умирате?“

— За да отворим път на децата си.

„Но те имат нужда от вас!“

— Те не мислят така. Уроците, Вренек, не се печелят лесно. Виждаме бъдеще, пълно с кръв. Но ти, дете, ти ни привлече. Дори толкова близо до смъртта, ти блестиш ярко. Сега ще те оставим. Не моли за благослова ни. Превърнал се е в проклятие. Природата е едно вечно дете. Така ние, вечните деца на света, вече разбираме понятието за поражение. Време е, уви, да си отидем.

Някои спомени се върнаха — а приятелят му изчезна.

Беше ги усетил как вдигнаха тялото му от гроба. Беше лек в ръцете им, почти се носеше във въздуха и дрипите, в които бе облечен, бяха сковани от мраз. Като че ли ги чу да говорят и два гласа имаше досега. Само двата, а след това — миризмата на пушек и може би горещина, а сега беше увит в кожи. Под гърба му имаше дебела щавена кожа, а под нея имаше горещи камъни, извадени от огъня. И все пак все още ръката на челото му бе най-топлото нещо, което усещаше — и въпреки това си оставаше невъзможно далече.

„Умиращи богове, липсвате ми.“

Светът извън фермата и градчето Ейбара Делак беше по-голям, отколкото си бе представял. Просто продължаваше и продължаваше, като някой, който повтаря думите на сътворението отново и отново. „Дървета, хълмове, скали, дере, дървета, дървета, пътека и черен път, широк друм и овраг, хълмове, дървета, поток, дървета. Небе и небе и небе и небе…“ И колкото по-надалеч се простираше, толкова по-студен ставаше, сякаш думите бяха загубили любовта към самите себе си, сякаш творецът на света току-що се беше отегчил от цялото това нещо, от неговото „отново и отново“. „Дървета и небе и дървета и поляна и гробове и яма и тук долу, да, точно тук долу, е това, което ти трябва. Виж колко е малко? Идеално.“

— Някои изобщо не се събуждат — каза глас и този глас вече беше истински.

— Ще се събуди — отвърна другият, по-близо, на онзи, чиято длан беше на челото на Вренек. — Винаги подценяваш силата на тайстите.

— Може и да си прав.

— И е млад, но не прекалено млад. Кораво момче, бих казал. Виждаш ли белезите от изгорено и следите от камшик? А този, бих се обзаложил, е от промушване с меч. Би трябвало да е умрял. Трудно е да се твърди, че това дете не разбира нищо от оцеляване.

— Какво ще правиш с него.

— Драконова цитадела е най-близо до нас.

— Аа, разбирам. Но лорд Драконъс не пребивава там, нали?

— Вероятно не, както казваш, азатанай.

— Майка Тъма още го държи здраво.

— Може би.

— Какво друго?

Последва мълчание, след това дойде отговорът:

— Държи се настрана от нещата. Предпочита да остава в тъмното, невиждащ и невидим. С преднамереното си отсъствие в делата желае да бъде забравен. — Гласът въздъхна и след това продължи: — Безнадеждно, да. Събитията скоро ще го извлекат навън.

— Както ще извлекат теб. До Карканас.

— Е, ще ме придружиш ли?

— До Цитаделата? Не мисля. Стени и камък над мен ме карат да се чувствам неудобно. Не, просто ще те изчакам, наблизо.

Ръката се отдръпна и Вренек усети жегване от внезапното ѝ отсъствие. Но чу тихия смях, а след това:

— Висшият зидар се бои от стени и каменен покрив!

Изтекоха няколко мига, а след това по-старият мъж каза:

— Всеки монумент, който вдигам от земята, е затвор, Първи сине. В правенето му той е ограничен. Във формата си измества празнотата. В самонадеяността си се стреми да се опълчи на времето.

— Добре поддържан, такъв монумент може да устои векове, Каладън.

— Докато смисълът му увяхва. Поддържай камъка и бронза, да, и ги пази девствено чисти. Но, чудя се, кой се придържа към истината в това? Би било по-добре, мисля си понякога, просто да потопя творбите си в блата, да пребивават в тъмнина и кал.

— С други думи, различен вид монумент — каза по-близкият мъж и дланта му се отпусна отново на челото на Вренек. — Друго значение също.

— Намерението, Първи сине, не поражда ехо. Всички, които идват след това, да съзерцават изкуството ми, могат само да се чудят на ума ми, докато забелязват всеки белег на длетото и мислят за уверената ръка, която е боравила с него. Те, разбира се, ще правят пир от залците и ще твърдят, че изявленията им са сигурна истина.

Ръката отново се отдръпна и Вренек чу как мъжът до него се надигна и стана, а гласът му се понесе надолу все едно, че идваше от пещера или от каменната издатина на някоя кула или стръмнина.

— Тревогата ти не е нещо непознато, Каладън Бруд. Чувал съм поета Галан да ръмжи, когато е пиян. Все пак малко артистизъм има в живота ми. Умът ми работи простовато, смисълът на това, което говоря, е още по-прост.

Онзи, когото нарекоха Каладън Бруд и чийто глас беше странно натежал, издаде звук, който можеше да е смях.

— А играта ти с меча не познава ли изтънченост, Рейк? Машинациите на двора? Не успя да ме убедиш с твърденията си.

— Проблемът е съвсем прост — отвърна Рейк. — Урусандер и неговият легион ще напуснат Нерет Сор преди зимата да отпусне хватката си. Ще тръгнат заедно срещу Карканас с намерението да поставят Урусандер на трон, до Майка Тъма.

— И какво в този сценарий толкова те обижда, Първи сине? Кажи ми, ако обичаш, какво поставя простия войник толкова далече под онези с благородна кръв? Как измерваш стойността?

— Попитай простия войник, Каладън, и отговорът е съвсем директен. Пари и земя, пост и престиж. Свобода с глезотии, известна помпозност. Едни и същи неща проклинат у враговете си и търсят за себе си. Спорът, приятелю, се поддържа на ниско равнище и в тази скромност желязото вика като кръчмарски кавгаджия. Жалък език е този спор, с взаимната глупост, поставяща границите на размяната на думи.

— И все пак трябва да тръгнеш да го посрещнеш, с мечове и копия, които да говорят вместо теб.

Първият син — Вренек знаеше тази титла, понеже беше чувал лейди Нерис да я изрича доста често, с тон на страхопочитание — не отговори веднага, а когато отговори, гласът му беше студен.

— Претенциите на благородниците не са много по-добри, Каладън. Те гледат на високата си позиция като на достатъчно претъпкана. Имам по едно сърдито дете от двете ми страни и не ми харесва — това ли е единствената ми задача? Изключителната ми служба на Майка Тъма? Да стоя между две егоистични, досадни хлапета? Не. Ако трябва да тръгна срещу Урусандер, трябва ми по-основателна причина от това.

— А имаш ли такава?

— Обижда ме самонадеяността.

— Чия?

— Ами, на всички тях. Но най-вече на Урусандер — или може би е на Хун Раал, но имам съмнения относно важността на разликата.

— Знаеш ли, прочее, какво мисли Майка Тъма?

Смехът на Първия син беше горчив, а след това той каза:

— Тя има своя Консорт. Не е ли това достатъчно просто? Но след това една твоя родственичка, азатанай, хвърли горяща факла в купата сено. Андии и сега Лиосан — ние сме един разделен народ и няма как да не вярвам, че това е било намерението на азатанаите — да ни видят отслабени. И трябва да се зачудя, защо?

— Погледни Драконъс за отговор на това, Първи сине.

— Драконъс ли? Защо той?

— Той донесе Тъмата на тайстите.

— Терондай на пода на Цитаделата? Не. Т’рис вече беше нанесла щетата.

— Порталът, какъвто предполагам вече трябва да наричаме Куралд Галайн, е утвърждаване на контрол — отвърна Каладън, — над сила, която беше и остава всепроникваща, след като съществува в опозиция на Хаоса.

— На Хаоса ли? Не на Светлината?

— Светлината, ако помислиш, е освобождаване на Хаоса. В нейната чистота той намира ред, със същност и цвят. Точно така Хаосът търси, по свой начин, собственото си унищожение.

— Не те разбирам, Каладън. Говориш за тези първични сили все едно, че те притежават воля.

— Не, само тенденция. Назови която и да е сила и с достатъчно съзерцание ще откроиш, че тя не може да съществува сама. Други сили действат върху нея, поставят ѝ изисквания и дори променят чертите на собственото си естество. Това е диалог на Творението, но дори тогава онова, което може да изглежда само противопоставяне на две сили, разположени една срещу друга, всъщност представлява множество от взаимодействия, от гласове. Може би диалог е неправилна дума. Мисли повече за вълнение, за какофония. Всяка сила се стреми да наложи своя ритъм над цялото Творение и това, което се получава в резултат, би могло да изглежда безредно, но те уверявам, Първи сине, този хор прави музика. За онези, които са готови или способни да я чуят.

— Каладън, хайде да върнем тази дискусия към Драконъс и Т’рис.

— Дар на любовник… е, твърде много дарове и твърде щедър е обхватът им. В това благославяне на жената, която обича със силата на Първичния мрак, Драконъс наложи невъзможен дисбаланс над Творението. Светът, Първи сине — който и да е свят, — може да побере само своите необходими сили, и то — в деликатен баланс. Жената азатанай, която си нарекъл Т’рис, нямаше никакъв избор, въпреки че в дързостта на своя акт тя изобщо не прояви изтънчеността на расата ни. Възможно е Витр да я е увредил по някакъв начин.

— Ще я издиря, Каладън, за да науча повече за всичко това.

— Би могла да се върне — каза Каладън. — Но засега едва ли ще можеш да намериш дирята ѝ. Тя върви по невидими пътеки. Трябва да разбереш, Първи сине: ние, азатанаите, умеем да не бъдем намирани.

— Значи, казваш, вината е у Драконъс.

— Със слабостта в сърцето му; но редно ли е да обвиним такова нещо? В подготовката за една война състраданието е първата жертва, убита като дете на прага.

— Лорд Драконъс е мой приятел.

— Тогава го подкрепи.

— Но… като остава на нейна страна, той ме разочарова.

— Поставил си очакването си срещу състраданието, което твърдиш, че притежаваш, и сега детето кърви отново.

— Добре, ще се постарая да се въздържа от преценка за Драконъс.

— Тогава, боя се, ще се окажеш сам в предстоящата война.

— Мисълта — каза Първият син — за победа на знатните е толкова кисела на вкус, колкото мисълта за възвисяването на Урусандер. Решил съм да се погрижа и двете страни да бъдат унизени.

— Възвисяване е интересна дума в този контекст.

— Защо?

— Майка Тъма… Баща Светлина. Тези титли не са кухи и ако мислиш, че силите зад тях са само илюзии, значи си глупак.

Вренек чу изохкване и едва след миг осъзна, че е изохкал той. Беше се върнал на топло. Беше прекосил ледената река, без изобщо да го разбере. Отвори очи.

Над него стоеше висок воин и го гледаше със спокойни очи. Встрани от него, на един изгорял пън, седеше огромна фигура, заметната със сребриста кожа върху широките рамене. В широкото плоско лице имаше нещо зверско, което накара Вренек да потръпне.

— Мразът остава дълбоко в костите ти — каза Първият син на Вренек. — Но ти се върна при нас и това е добре.

Вренек погледна с гняв Каладън Бруд.

— Първи сине, защо не го убиеш?

— Защо да го направя, дори и да можех? — попита лорд Аномандър.

— Той те нарече глупак.

Първият син се усмихна.

— Той просто ми напомни за риска в невнимателните думи. Е, добре, намерихме те в един гроб, но ето те тук, възкръснал. Но тази зима е била тежка за теб… кога си ял за последен път?

Вренек не можеше да си спомни, затова не отговори.

— Ще сваря супа — каза Каладън Бруд и се пресегна за пътната си торба. — Ако ще правиш от това дете своята съвест, по-добре да познае блаженството на пълния стомах.

Първият син изсумтя.

— Моята съвест ли, Каладън? Той току-що ме подкани да ти отмъстя.

— След като яхна гърба на нашия разговор, да.

— Съмнявам се, че е разбрал много от него.

Азатанаят сви рамене, без да спира да вади разни неща от торбата си.

— Защо — настоя Аномандър — бих направил от това намерениче своя съвест?

— Може би само за да я пробудиш в себе си, Първи сине, предвид импулсивната му кръвожадност.

Лорд Аномандър погледна отново Вренек.

— Е, дете на Отрицател ли си?

Вренек поклати глава.

— Работех като коняр за дом Друкорлат. Но нея я убиха и всичко изгоря. Опитаха се да убият и мен и Джиния, но оживяхме, само дето тя е ранена отвътре. Помня имената им. Ще ги убия. Онези, които го направиха на Джиния. Имам копие…

— Да — каза Първият син намръщено. — Намерихме го. Прътът изглежда здрав, обичливо поддържан, бих казал. Но можеше да е с по-добре заострен връх. Знаеш имената им, казваш. Какво друго си спомняш за тези убийци?

— Войници от Легиона, сър. Бяха пияни, но получиха заповеди. Имаше сержант. Мислеха, че съм умрял, но не бях. Щяха да изгорят всички ни в къщата, но успях да се измъкна с Джиния.

— Значи лейди Нерис е мъртва?

Вренек кимна.

— Но Орфантал вече беше отпратен, както и Сандалат. Само ние тримата бяхме останали, но мен не ме пускаха в къщата, а плевникът изгоря и тя бездруго не ме искаше повече.

Лорд Аномандър продължаваше да го гледа съсредоточено.

— А Сандалат… ако помня добре, сега тя е заложница в Цитаделата на Драконъс.

Вренек не можеше да си спомни дали е така, но кимна и попита:

— И вие ме водите там, нали?

— Кротък слушател е този — каза Каладън, докато поставяше очукано котле върху жаравата.

— Добрите мъже са така — каза Вренек. — Само малките момчета са прекалено шумни и затова ги пердашат с камшик, както е редно.

Нито Първият син, нито азатанаят отвърнаха на това.

След малко Вренек се надигна и Каладън Бруд му подаде купа с гореща рядка супа. Вренек я задържа в двете си ръце и усети как топлината се просмука през пръстите му. Усещането беше болезнено, но все пак го прие с радост.

След това лорд Аномандър заговори:

— Може би ще се утешиш, като научиш, че Орфантал е в безопасност в Цитаделата.

Вренек го погледна за миг и се навъси над купата с димящата супа.

— Тя каза, че го позоря. Трябваше да престанем да сме приятели.

— Сандалат ли?

— Не. Лейди Нерис.

— Която ви пердашеше с тоягата.

— С Джиния трябваше да си знаем мястото.

— Би ли предпочел — каза лорд Аномандър — да не те заведа в замъка на Драконите? Помня Сандалат, когато беше в Цитаделата. Беше умна и изглеждаше достатъчно мила, но времето променя някои хора.

— Харесваше ѝ, че Орфантал има някой, с когото да си играе, но беше нередно. Лейди Нерис го обясни. — Вренек отпи от супата. Никога не беше опитвал нещо по-вкусно. — Не мога да остана дълго в крепостта на Драконите, дори и Сандалат да ме иска там. Трябва да убия едни лоши хора.

— Това доказва изключително жестока съвест — каза Каладън Бруд.

— Карай бавно с тази супа — каза лорд Аномандър. — Кажи ми името си.

— Вренек.

— Имаш ли братя или сестри?

— Не.

— Родителите ти?

— Само мама. Мъжът, който ме е направил, бил от войската. Също така правел конски подкови и други неща и умрял от конски ритник. Не го помня, но мама казва, че ще стана голям, като него. Виждала го в костите ми.

— Няма ли да се върнеш при нея?

— Не и преди да убия онези, които нараниха Джиния. Тогава ще се върна. Ще намеря Джиния в селото и ще се оженим. Тя казва, че не може да има деца, вече не, след онова, което ѝ направиха, но няма значение, а и това, че мама не я харесва заради това какво ѝ направиха, няма значение. Ще се оженя за Джиния и ще я защитавам вечно.

Лорд Аномандър вече не гледаше Вренек. Гледаше Каладън Бруд. След малко каза:

— И така, вече вдигам знамето си, азатанай, за едно заслужено бъдеще и пречистена съвест. Ако не в името на любовта, то коя друга кауза си заслужава?

— Драконъс би застанал с теб, Първи сине, под такова знаме. И следователно благородниците губят.

Лорд Аномандър се обърна и огледа голите дървеса и овъглените им стволове, които обкръжаваха поляната.

— Значи ли това, че сме подминали века на срама, Каладън? Никакво жило ли няма, ако се присмея на своите приятели благородници?

— Силата му е намаляла. Срамът, приятелю, вече е само един призрак, бродещ във всеки град, всяка паланка и село. Има по-малко плътност от дървесния дим и само жули гърлото с не повече от сърбеж.

— Ще го направя стихиен пожар.

— В такъв пожар, Първи сине, пази знамето си добре.

— Вренек — каза Аномандър.

— Милорд?

— Когато дойде твоето време… за отмъщение. Намери ме.

— Нямам нужда от помощ. Те забиха меч в мен и не умрях. Могат да опитат отново и пак няма да умра. Моето обещание ме пази жив. Когато ставаш мъж, се научаваш да правиш каквото казваш, че ще направиш. Точно това те прави мъж.

— Уви, на света има много по-малко мъже, отколкото би си помислил, Вренек.

— Но аз съм мъж.

— Вярвам ти — отвърна лорд Аномандър. — Но разбери предложението ми, преди да го отхвърлиш. Когато намериш онези насилници и убийци, те ще бъдат в кохорта, в легиона на Урусандер. Като нищо може да има хиляда войници между теб и тях. Аз ще прочистя пътя ти, Вренек.

Вренек зяпна Първия син.

— Но, милорд, аз ще го направя нощем, когато те спят.

Каладън Бруд се изсмя и се изплю в огъня.

— Умен мъж е този, който мисли как да изпълни обета си.

— Не искам да те излагам на риск, Вренек. Намери ме на всяка цена и можем да обсъдим нужната тактика.

— Вие нямате време за мен, милорд.

— Ти си гражданин на Куралд Галайн. Разбира се, че имам време за теб.

Вренек не разбра това. Не беше сигурен какво означава думата „гражданин“. Купата беше празна. Остави я на земята и придърпа кожите около себе си.

— Наближава заник-слънце — каза лорд Аномандър. — Спи, Вренек. Утре ще те заведем в цитаделата на Драконите.

— И аз отново ще видя обещанието си към Драконъс — каза Каладън Бруд.

— В смисъл?

— О, нищо важно, Първи сине.

Вренек се отпусна, стоплен отвътре и отвън, само с по някой спазъм в корема. Замисли се за Мрака и Светлината, и за Творението, и за Хаоса. Струваха му се големи неща, идеи, за които такива мъже като лорд Аномандър и Каладън Бруд щяха да говорят, когато мислеха, че никой друг не слуша. Опита се да си представи себе си, как говори за такива неща, когато щеше да е по-възрастен, когато животът, който ще е преживял, щеше да е оставен настрана и нов живот щеше да го е заменил. В онзи нов живот щеше да мисли за сериозни неща, но не, подозираше, неща като Тъмнина и Светлина и Творение, и Хаос, защото с онези неща изглеждаше твърде лесно да бъдат изтласкани, достатъчно далече, за да не нараняват. Не, сериозните неща, за които щеше да мисли, реши той, щом затвори очи, щяха да са онези, които бяха важни. Онези, които помагат да станеш по-добър мъж, мъж, който не се бои от чувства.

Спомни си своя плач за мама, след като избиването беше свършило и той все още беше жив, а Джиния наранена. Плачът като че ли бе дошъл от дете, от Вренек детето, но не беше. Беше родилният плач на мъж, на мъжа, в който Вренек се беше превърнал и който беше сега.

Представата го накара да потръпне, макар да не беше сигурен защо. Но не изглеждаше измислена. Усещаше я вярна, макар и да не знаеше защо е вярна. „Но едно вече знам. Преминах през цялото си детство без нито веднъж да позная поражение.

Преплувах през леден поток, без дори да го разбера, и сега отново съм в безопасност, временно. Тук, с лорд Аномандър, който е Първият син на Майка Тъма. И с азатаная, който дори да не го бива за нищо друго, може поне да свари чудесна супа.“

Затвори очи и след няколко мига спеше дълбоко.

В сънищата му умиращите богове го очакваха. Изглеждаха безчетни. Той стоеше сред тях объркан и удивен. Всички те, до един, бяха коленичили пред него.

Имаше един стар спомен, но от онези, които никога не си отиваха и винаги изглеждаха по-близо, отколкото човек би очаквал, предвид промеждутъка години, изтекли оттогава. Имало беше една колона, пълна със семейства, живата им стока и коли, отрупани с всичко, което щеше да им трябва, за да разорат земя и да построят домове. Айвис беше млад, просто едно от многото покрити с прах деца, с повече енергия, отколкото ум. Бяха отпътували на север, оттатък леса, и хоризонтът беше много далече. Айвис помнеше удивлението си от това, сякаш светът просто се беше разгърнал.

Бяха подминали старите каменни грамади и черните пътища, разровени от диви стада. Имало беше камъни и балвани в редици, не успоредно, както щеше да е покрай път, а сливащи се, често на южния склон на някое възвишение. От някои от каменните грамади бяха израсли мъртви дръвчета, много от тях нападали след отминалата зима, когато ветровете бяха свирепи. Тези млади дръвчета нямаха никакви корени. Бяха посечени в основата и забити в купчините камък. Загадката на това нещо беше за Айвис по-възбуждаща от истината, която можеше да открие с няколко въпроса към някой от възрастните — особено ловците. Вместо ограждения за животни, укрития и места за избиване той си беше избрал по-призрачни причини за всичките странни образувания, които бяха намерили из просторната равнина.

Богове се издигаха там, високо, и с разперените си ръце можеха да командват небето. Нощем блясъкът на очите им изгаряше през мрака със студена светлина. И като гледаха надолу, те отправяха ясното си послание: бяха много далече и от тази далечина се беше родило безразличие. Все пак някога, много отдавна, тези богове не бяха били далече. Всъщност бяха седели със своите смъртни деца и бяха споделяли същите огньове. Това е било във века преди боговете да напуснат света, беше си казал Айвис, преди смъртните да са били разбили сърцата им.

Редиците балвани, каменните грамади на билата, огромните колела — всички те бяха дошли след напускането на боговете. Отчаяните смъртни бяха гледали нагоре към небето, взирали се бяха в гаснещите огньове на всичко, което вече е било изгубено.

Вярата, че забравените, изоставените са потърсили нов език, изписан в камък по равнината, език, с който да зоват боговете, напълно устройваше ума на едно дете. И поне в началото на тези идеи не беше имало много разбиране за отчаянието зад такива усилия. Звездите бяха далече, но не толкова далече, че да изгубят от погледа си света долу.

Когато джеларканите нападнаха колоната, денят беше светъл и ясен. Невидими граници бяха преминати от заселниците, въпреки че, както Айвис разбра по-късно, тайстите едва ли бяха в неведение за своето нарушение. Понякога у хората има известна наглост. Наглост, съградена от множество пластове, което я прави странно неуязвима за по-слабите добродетели като честност и почитание. Тази наглост говори със заблуда, а не успее ли — с касапница.

Но наглостта има навика погрешно да разбира някои неща. Ако първите джеларкани бяха изглеждали объркани от понятия като собственост; ако не бяха разбирали съвсем какво целяха експедициите на тайстите, нито претенциите, които след това предявиха, то всичко това не беше синонимно на слабост. Сега Айвис вече разбираше, че джеларканите се бяха оказали доста вещи в схващането на хвърления срещу тях нов свят, с неговите укрепления и външни постове, с неговото изсичане на дървета и избиване на зверове.

Няколко вика от другата страна на колоната, а след това писъци, и Айвис, бягащ назад към фургона, където седяха майка му и баба му, много по-малките му братовчеди, присвити в закрилящата прегръдка на ръце, които до този момент така успешно бяха отблъсквали жестокостите на света… Айвис, объркан, изплашен, щом видя ужасяващото туловище, скочило сред семейството му, от което фургонът се разтърси, и още едно, чиито огромни челюсти се стегнаха около главата на вола в ярема му и смъкнаха ревящото животно на колене.

Кръвта, която плисна от близките на Айвис, беше като пелена, запокитена срещу вятъра. Огромният вълк — соултейкън — изби всички във фургона. После се срина на земята, ръмжащ и тръпнещ, убит от копието на ловец, когото Айвис не можа да види, и убежището, към което момчето беше тичало, се оказа само купчина разкъсани тела.

В ужаса си той се свря под фургона и се сви на топка. Кръвта на семейството му се лееше като дъжд през процепите на дъските.

Спомените му за останалото от онова нападение бяха размътени, твърде смътни, за да може да ги разчлени. Джеларканите се бяха оказали ловна глутница, превърнала се в бойна банда. Можеха лесно да избият всички в колоната. Вместо това бяха ударили само веднъж и се бяха оттеглили. Опитали се бяха да отправят послание, на най-прост и ясен език. Чак години по-късно, когато войната бе започнала не на шега, джеларканите проумяха, че предупрежденията изобщо не действат. Наглостта, в края на краищата, посреща такива предупреждения с думи като подлост. Наглостта отвръща с възмущение. И това е горивото за мъст и отплата, това са родилните викове на войната — и тайстите я поведоха по напълно предсказуеми начини и — той вече го разбираше — начини, достойни за презрение.

„В ума смъртта играе с мъртвото, за да роди повече смърт. Колкото по-силна е хватката на смъртта, толкова по-глупав е умът. Защо, чудя се, историята не изглежда нещо повече от списък на войнствени глупости?“

Колко рядко, питаше се той, ставаше така, че добродетелите да променят света? Колко кратки и мимолетни бяха такива светли мигове? „Но пък откога любовта се е огънала пред здравия смисъл? И колко мъст е захранена от загубата на някой скъп и любим?“

Джеларканите загубиха войната. Загубиха земята си. Праведността бе демонстрирана с кръв и бой. Справедливостта бе спечелена с триумф, превръщайки в лъжа и двете.

Във всичко това се доказа безразличието на боговете, а езикът на каменните балвани по равнината беше език твърде прост, за да се справи със сложностите на новия свят. Споменът му за онзи ден, дори извън убийството на семейството му, бе част от безплодността на старите порядки. Онези балвани несъмнено си оставаха, вече служещи като паметници на провала. Тайстите завзеха земята и за няколко кратки години всички диви стада изчезнаха, а понеже земята бе твърде бедна за жита и твърде студена за гледане на добитък, заселниците зарязаха придобивките си и се върнаха на юг.

Слугите бяха разчистили блюдата и купите от масата и бяха донесли кани, за да напълнят халбите със замайващо димящо греяно вино. Айвис не беше казал почти нищо по време на вечерята. Вниманието му се беше отнесло от разговорите, докато усещането за тях се изгуби и в последвалия унес той остави умората да го завладее. В някои нощи думите се оказваха твърде голямо усилие.

Въпреки това усещаше близостта на Сандалат, седнала от дясната му страна. Непристойността беше съблазнителна. Вълнението и идеята за забраненото се оказваха пикантни подправки за страстта му. Все пак знаеше, че няма да направи нищо, няма да наруши никакъв договор. „Освен убийството на дъщерите на господаря ми.“ Идеята го стъписа, истината в нея бе толкова стряскаща, че отмете умората му.

Ялад говореше.

— … така че една предстояща мразовита седмица е вероятна. Външните стени ще са жестоко студени, а това прави разчета на времето благоприятен. Ще ги принуди да се доближат към средата на къщата.

Айвис изненада всички, като проговори:

— Идеята ви, портален сержант?

— А. Ами, предлагах, сър, затварянето на външните проходи, което ще ограничи пътищата им за бягство още повече.

— И защо това би било нещо добро?

Ялад свъси вежди.

— За да улесни залавянето им, сър.

— Те може да са деца, Ялад — каза Айвис, — но също така са вещици. Що за вериги смятате, че ще ги задържат?

Хирургът Прок се прокашля и каза:

— Фалт, билкарката от гората, не можа да понесе дълго последното си гостуване при мен. Силата на онези две малки пакостнички се оказа твърде враждебна. Заразява цялата къща. Магия изобилства напоследък, портален сержант, и е толкова необуздана, колкото и сезонът. — Кимна към Айвис. — Командирът е прав. Нямаме с какво да ги удържим, освен незабавна екзекуция, която командирът няма да позволи.

Ялад се отпусна на стола си и вдигна ръце.

— Добре де. Беше просто идея.

— Ситуацията наистина е трудна — каза Прок, явно за да успокои духовете. — Понякога, в пункта ми, долавям шумолене или вдишване и неволно впивам поглед в една или друга стена. В смисъл — има ли тайна врата? Магията… ами, трудно е да се чувстваш в безопасност.

Айвис махна на един от слугите и каза:

— Сложи дърва в огъня.

Макар и притеснена от обсъждането и размишленията за магьосничество и убийство, Сандалат беше неописуемо облекчена, когато Айвис се разсъни достатъчно, за да се включи в разговора. Беше унесен и отчужден по време на вечерята, забравил сякаш компанията им.

В тази къща вече имаше призраци и несъмнено в двора също, както и навън, по бойното поле. Във въздуха витаеше тревога, която нямаше нищо общо с мразовитите течения, щом зимният вятър проникнеше през пукнатините и под вратите.

Вляво от нея Сорка пълнеше лулата си. Ръждивецът беше смесен с нещо, може би градински чай, от което се получаваше остра, но не чак неприятна миризма.

Сандалат забеляза, че хирург Прок срещу тях хвърля око на Сорка.

— Мила Сорка — каза той, — някои от моята професия твърдят, че пушенето на ръждивец е вреден навик.

Известно време тя като че ли не смяташе, че забележката му заслужава отговор, но след това леко се размърда и се пресегна да вземе халбата си.

— Хирург Прок — каза с толкова тих глас, че сякаш искаше да накара мъжа срещу нея да се наведе по-близо, за да я чуе, — съдбата на един писар е да свърши деня с почернен език.

Прок кривна глава и я изгледа с вяла усмивка.

— Често е забелязвано, да.

— Мастилото вредно ли е?

— Изпий бутилка и със сигурност ще умреш.

— Точно така — отвърна тя.

Усмивката на Прок се разшири.

— Хайде да си представим, ако ми позволиш, онова бъдеще, в което цярът е подръка за всички неща или, за да сме по-точни, повечето неща, защото както отбеляза по-рано лейди Сандалат, смъртта остава гладна и никой не може да спре яденето ѝ, а само да го отложи за известно време. Защо, сред такава лечебна благодат, не би трябвало да очакваме общество в мир със себе си? — Прок вдигна халбата си към Сорка. — Тя не мисли така.

— Не съм чул такова мнение от нашата архиварка — каза Ялад.

— Нима? Тогава позволи ми да го изразя просто. Защо трябва да живеем живота си в постоянен страх — въпреки сегашните обстоятелства? Трябва ли да тръпнем от всичко, което бихме могли да докоснем или погълнем? От онзи облак, през който трябва да преминем, да речем, по дирята на Сорка по някой коридор? Или, в нейния случай, мастилото, с което тя упражнява занаята си? До каква степен, чуди се човек, самообладанието носи здраве и благополучие? Една душа в мир със себе си със сигурност е по-здрава от потиснатата от тревога и страх. Какво да кажем за свръхсклонните да съдят между нас? Що за зловредни течности се отделят вътрешно от вгорчени сравнения и морални устои? Що за отрови обслужват фарисейското самодоволство?

— Може би — подхвърли Ялад, — след като магията прави излишна нуждата от богове — с всичките техни необходими конфигурации на грях и съдене, — ние всъщност ще се обърнем към земните истини — или привидни истини — за здраве и благополучие, на които можем да опрем такива понятия като справедливост, вина и заслужено наказание. В известен смисъл не е ли това по-прост начин на мислене?

Прок се взря в Ялад с нескрито възхищение.

— Портален сержант, аплодирам ви. В края на краищата умът на един бог и начинът, по който той анализира съденето и наказанието, е по природа извън нашето разбиране, а в такъв един своенравен свят, какъвто е нашият, ами да, това определено служи като нещо извратено утешително. Но в контраст, както казвате, ние в един безбожен свят сме подканени да се съдим взаимно и по сурови правила, несъмнено. Захвърлете преценката си! И ако Сорка не коленичи пред оправдано лошото ви настроение, какво пък, обявете изгонване и с този мокър парцал избършете ръцете си от нея!

— В такъв един свят — измърмори Ялад — виждам силите на лечителството отказани на низшите, обречени да служат.

Погледът на Прок изведнъж се изостри.

— Точно така. Бъдещето, приятелю, не предлага никакво облекчение за болното, нечистото, сгрешеното и особеното. Според неговите навици едно общество би могло да бъде съдено, но по-сигурна е преценката ни, обзалагам се, когато съдим отношението му към привикналите и упорито неприспособяващите се. — Хирургът доля халбата си. — Свидетел сте на моята клетва, прочее, чрез силите, които Денъл влага в мен, и чрез уменията и знанията, които бих могъл да притежавам, че ще лекувам, без да съдя. До деня на своята смърт.

— Бъди благословен — каза Сорка зад облак дим.

Прок кимна на одобрението и продължи:

— На бойното поле хирургът и лечителят нямат отношение към клетвата за вярност на войника в ужасна нужда. Всъщност повод за гордост е сред моите колеги да пренебрегваме политическия свят и неговите амбиции и да се стремим да изцерим всички, които може да бъдат изцерени, да скърбим само над трагедията от жътвата на спора. Малцина, в крайна сметка, биха одобрили история на света, написана от лечител, в която всяка следваща глава преповтаря същата литания за осакатени тела и глупави триумфи. — Махна пренебрежително и добави: — Но историята не ни учи на нищо ново. И ако избера да погледна напред, към онова, което предстои, ами, виждам бъдеще, направено крайно отровно, родено в деня, в който обществото постави ценността на богатството над тази на живота.

Сандалат се сепна.

— Разбира се, хирург, това никога не би могло да се случи!

— Жестока преценка — бедният заслужава да е беден, а ако изгубят дух, какво пък, болестта е просто справедлива. Освен това, кой би искал да подкрепи едно избуяване на тези недостойни, които в своята бедност падат до безкрайно размножаване? Колкото до непригодните, толкова упорити в отказа си да се приспособят, оставете ги да понесат последствията на собствените си престъпления!

— Ако това ни очаква — каза Сандалат, — по-скоро бих го напуснала, отколкото да съм свидетелка на такава поквара. Това, което описвате, лечителю, е просто ужасяващо.

— Да, така е. Макар да съм доволен да ми се заплаща за услугите не много повече от необходимото, за да посрещна нуждите си, наистина се боя от време, когато ще измерваме всички услуги спрямо купчината монети.

— Прок — намеси се Айвис, — знаеш ли историята за Господаря на омразата?

Хирургът се усмихна.

— Командире, разкажете ни, моля, защото бихме ли могли да не се удивим при назоваването на такъв господар?

— Знам я от самия лорд Драконъс — почна Айвис. — Разказа ми я, когато бяхме на кампания. Имало един джагът, Готос. Прокълнат със свръхестествена интелигентност и непреклонен нрав, окото му било твърде остро, умът му — твърде проницателен. В това, Прок, той може би е до голяма степен като теб.

Хирургът се усмихна пак и вдигна халбата си за поздрав.

Айвис изгледа Прок с лека неприязън, после продължи:

— Готос започнал едно съждение и се оказал неспособен да спре хода му. Дълбал надолу и надолу. Търсел ли истината? Или желаел нещо друго? Дар на надежда или дори изкупление? Мечтаел ли да намери, в самия край, свят, разгърнал се с естествената красота на роза?

— Какво е съждението? — попита Сандалат.

— След малко, милейди — каза Айвис. — Засега нека разгледаме една по-проста нужда, може би контрасъждение, и то е за баланса. В акта на наблюдение не трябва ли човек да търси мярката му, макар и само за да облекчи душата? Доброто с лошото, славното с мерзкото? Макар и само за да изравни теглилките на всяка везна?

Прок проговори тежко.

— Теглилките, Айвис, не са еднакви.

— Готос би се съгласил с теб, Прок. Цивилизацията е война срещу несправедливостта. В стъпките си тя може да залита понякога или дори понякога да се огъне от изтощение, но въпреки това се придържа към определена цел и тя е, най-просто казано, желание да се защитят безпомощните срещу онези, които биха се нахвърлили върху тях като върху плячка. Правилата пораждат още правила, законите изобилстват. Удобство и безопасност, живот, преживяван в мир.

Прок изсумтя и Айвис изпъна пръст към него, за да го накара да замълчи. После продължи:

— Сложността става още по-сложна. Но е налице вяра, че цивилизацията е естествена сила и следователно самата справедливост е естествена сила. — Замълча и се усмихна като на някакъв спомен. — Милорд Драконъс беше съвсем изричен по този пункт. Онази нощ той се аргументираше все едно, че защитаваше себе си, толкова строг беше погледът му. — Поклати глава. — Но в някакъв момент цивилизацията забравя първоначалното си предназначение: да защитава. Правилата и законите се изкривяват, за да създадат ограничения за достойнството, за равенството и свободата, а след това — за първичните нужди от сигурност и удобство. Задачата да се живее е тежка, но цивилизацията е предназначена да направи задачата по-лесна и в много отношения успява — и успява. Но на каква цена?

— Простете ми, командире — каза Прок, — но вие ни връщате към понятието за достойнство, нали?

— Каква стойност има тази „цивилизация“, ако отменя добродетелта да бъдеш цивилизован?

Прок изсумтя.

— Няма нищо по-дивашко от една дивашка цивилизация. Нито един отделен мъж или жена, нито банда или племе, не биха могли изобщо да се домогнат до онова, което една цивилизация е способна да причини, не само на своите врагове, но и на собствения си народ.

Айвис кимна.

— Готос задълбал в най-низкото и открил същите тези истини. Как е възможно, зачудил се той, справедливост да доведе до несправедлив свят? Как е възможно любов да породи такава омраза? Теглилките, разбрал той, са както ти каза, Прок. Не си съответстват, по никоя въобразима мярка. Грижим се за човечността изправени срещу нечовечност, единствената ни броня е крехката надежда, а колко често — било в цивилизована среда или във варварска — надеждата не успява да защити безпомощния?

— Ямите са пълни с трупове — промърмори Прок и посегна отново за виното, макар отдавна да беше изстинало. — Пленници, посечени от меча, завладян град, изгорен до основи, а онези, които ще умрат, ги карат да копаят собствените си гробове. Това е нещо системно.

Айвис го гледаше съсредоточено.

— Участвал си в плячкосването на Асатил далече на юг, нали?

Прок извърна очи.

— Махнах се от Легиона същия ден, командире.

Последва дълго мълчание, което може би не беше толкова дълго, колкото го почувства Сандалат. Беше видяла как нещо премина между Айвис и Прок. Не знаеше името Асатил, нито дори за завоюването му, но реакцията на хирурга я смрази.

Айвис бавно избута халбата си настрана, в странно преднамерен жест.

— Готос влязъл в центъра на града, където се били събрали управляващите колективно джагъти. Сред тях, разбира се, имало велики умове и мнозина от тях все още се придържали към идеала на цивилизацията. Но тогава Готос се качил на подиума на главния говорител. Започнал речта си и когато най-сетне свършил, бил посрещнат с тишина. На онзи ден цивилизацията на джагътите свършила. А в следващите дни Готос бил наречен Господаря на омразата.

— Значи с право е наречен така — подхвърли Ялад.

Айвис поклати глава.

— Явно не разбра, портален сержант. Омразата е заради истината в думите на Готос. Титлата е крайно горчива, но не съдържа жлъч за самия Готос. Лорд Драконъс изрично подчерта, че в Готос няма омраза към цивилизацията. Той просто посочил нейната обреченост — неизбежната загуба на първоначалната ѝ цел.

— Наречи я затвор, та макар само за да видиш решетките — цитира Прок.

Сорка се прокашля и продължи:

— Назови после всяка решетка и всичките в кръг събери.

— В името на приятелството — завърши Прок и този път погледна Сорка в очите.

— Една цивилизация расте, докато не умре — каза Айвис. — Дори без цел или покварена от целта, все пак расте. А от избуяващата ѝ сложност се ражда Хаосът, а в Хаоса лежи семето на собственото ѝ унищожение. — Размърда се, сякаш изведнъж притеснен, и добави: — Така каза лорд Драконъс. После станахме и отидохме до палатките, и се загледахме на север, където небето сияеше от огньовете на ордата джеларкани.

Сандалат потрепери и се изправи.

— Вече е много късно — каза извинително. — Боя се, че умът ми е твърде изморен да се бори с нюансите, които ражда този разговор.

Ялад стана и ѝ се поклони.

— Милейди, ще ви придружа до стаята ви и ще проверя стражите, поставени там.

— Благодаря, портален сержант.

Когато и другите се надигнаха, за да ѝ се поклонят, Сандалат улови погледа на Айвис и видя в него — неизмерима като че ли — само болка. Смутена, излезе заедно с Ялад до нея. Той говореше нещо, но тя не го слушаше.

„Толкова много ли я обичаше? Безнадеждно е тогава.“

Помисли за леглото, което я очакваше, и за сънищата, които щеше да потърси тази нощ. „Ще те накарам да ме намериш там, командире. И трябва да получа някаква утеха в това.“

Отвън вятърът стенеше като звяр, затиснат под камък.

Излязоха от леса и видяха хълмове, осеяни с кухини на стари рудници. Два гарвана отстрани на пътеката кълвяха трупа на трети. Главите им се кривнаха и те впиха очи в новодошлите. Единият нададе пронизителен грак.

Каладън Бруд махна с ръка и каза:

— Поканени сме на нечестив пир.

— Изгарянето на горите е оставило много същества да измрат от глад — отвърна лорд Аномандър.

— Ще останем ли през нощта в Цитаделата на Драконите, Първи сине?

— Може би. В няколкото ми посещения, като гост на лорда, го намерих за съвсем кротък, с изключение на трите дъщери. Внимавай да не ги погледнеш в очите, Каладън. Влезеш ли в погледа на змия, чака те и студ, и жега.

Каладън Бруд се обърна и погледна Вренек, който се влачеше след тях вече изтощен, макар да беше отминал едва половин ден.

— Децата търсят своето. Разумен избор ли е това? — После каза на Вренек: — Още малко. Почти стигнахме.

— Държат се настрана от другите, изпитват презрение дори към своя брат Аратан. Все едно, ще оставя Вренек под грижите на Сандалат. А Айвис е мъж, на когото бих доверил живота си.

— Никога не бях виждал това — каза Вренек, докато подминаваха гарваните. — Да ядат своите, искам да кажа.

— И аз — отвърна азатанаят. — Обикновено скърбят, когато някой от сродниците им умре. Има нещо неприятно в този въздух и силата му расте, колкото повече се приближаваме към Цитаделата на Драконите. Възможно е — продължи той, но вече към Аномандър, — нещо да е заразило целта на пътуването ни.

Първият син сви рамене.

— Всичките ти приказки за магия стигат до мен като думи за буря, чийто вятър не мога да усетя, нито да чуя. Това, което наричаш загадка, приемам с невежество. Все едно говориш на друг език.

— И все пак, Първи сине, ти видя действието ѝ, когато дойдох първия път да поставя каменната плоча на огнището за брат ти. А в онзи ден дадохме клетви, които обвързаха душите ни.

— Аа, чудех се кога веригите между нас ще започнат да те жулят, азатанай.

— Не усещам жулене, уверявам те, Аномандър Рейк. Но това пътуване в търсене на Андарист — ами, според моя усет за нещата виждам затварящ се кръг. Но само за мен. Ако ще говоря тук като твоя сянка, казвам, че сме се отклонили далече от нужната пътека.

— Съветваш ме да се върна бързо в Карканас.

— Ако Карканас ще изостри вниманието ти, Първи сине, върху най-неотложните нужди на владението ви, тогава да.

Лорд Аномандър спря и се обърна към Каладън.

— Тя се отвърна от мен, онази, която трябваше да повика своя Първи син. Превърнала е тъмнината в своя стена, в своя несменяема цитадела. Къде тогава е нейното внимание? Към децата ѝ? Явно го няма. Нека се отдава колкото иска на страстта си в прегръдките на любовника си — няма да застана между двамата. Но когато дръзва да ме помоли да сложа край на този конфликт и в същото време отказва призива на оръжие, какво трябва да направи един воин с това задължение? — Обърна се рязко и закрачи отново. — Засега ще обслужвам собствените си нужди, макар и само като нейно отражение.

— А тя ще забележи ли жеста ти, Първи сине?

— Когато идеята за интерес я споходи — отвърна с ръмжене Аномандър, — може да примига от смисъла му. Казано е — добави с по-горчив тон, — че тъмнината не заслепява, и все пак тя ме направи сляп като Кадаспала.

— Тя говори истината — каза Каладън. — Тъмнината не заслепява. А Кадаспала, боя се, е лошо сравнение, тъй като той ослепя от собствените си ръце. В името на скръбта пожертва красотата. А ти, Аномандър, вървиш в името на отмъщението. Ако не жертваш красотата, тогава нещо друго. И в двата случая раната е нанесена от самия пострадал.

— Както каза — отсече Аномандър, — Кадаспала е лошо сравнение.

— Какво би поискал от Майка Тъма?

— Ако ще е нашата богиня. Ако, всъщност, ще е моята майка, доколкото постът е почти вакантен. Трябва ли да изброявам очакванията? Остави преклонението — познавам я твърде добре. Дори ролята на майката ми е трудно да приема — не е чак толкова много години по-стара в края на краищата. Тъй че за какво ми остава да мисля?

— За трона.

— Да. За трона. Досадният висок пост, върху който боядисваме престиж и власт като позлата. И от онази височина цялата вяра в реда трябва да се спуска като лек дъжд. Събори го и владението рухва. Окъпи го в кръв и земите горят. Седне ли някой на него, ръцете му трябва здраво да се вкопчат в облегалките.

Вече бяха сред хълмовете. Вренек вървеше след тях и слушаше, макар да разбираше малко. Небето беше с цвета на острие на меч.

— Събери ми тогава — каза Каладън Бруд — нужните неща за добро управление.

— Предлагаш тази игра?

— Угоди ми.

Лорд Аномандър въздъхна.

— Добродетелите не могат да се наберат от позицията, азатанай. Нито да се носят като халат, обшит със скъпоценни камъни. Справедливостта не живее в дължината на един скиптър и дървото само по себе си, гвоздеите и платът на един трон не съдържат нищо освен илюзията за удобство. Помпозността и ритуалът налагат възражението и вместо да развълнуват една душа, могат по-лесно да бъдат порицани и да им се даде капката ирония.

— Дотук изказваш предисловие. Държа да чуя списъка ти, Първи сине.

— Само изказвам неприязънта си към самото понятие за управление, Каладън. Тя улесни объркването на преклонението, което идва с един бог или богиня, с доблестния избор да се служи на управляващия, ако това управление заслужава почит. — Аномандър поклати глава. — Много добре. Живей все едно вярваш в добродетелите на хората си, но управлявай без заблуждения, нито за тях, нито за себе си. Къде стои тронът? Сред поле от макове, най-дръзките и най-ярките цветя, струпани най-близо, нетърпеливи да притъпят всяко твое сетиво. Шепотът им ще затъче около теб отровен облак, през който трябва да се напрегнеш, за да пронижеш мъглата, ако можеш. Амбицията има своя собствена природа и във всяка мярка е достатъчно просто да се различи. Целта на управляващия е мъдрост, но мъдростта е храна за амбициите и при първа възможност те ще оглозгат кокалите ѝ много преди блюдото да стигне до трона. От такива огризки човек трябва да издигне праведно управление. Чудно ли е тогава, че толкова много управници се провалят?

Каладън помълча за миг, а след това изсумтя и каза:

— Подреждаш невъзможна трапеза, на която никой смъртен не може да се надява да седне.

— Мислиш ли, че не го знам?

— Опиши ми, ако можеш, естеството на тази мъдрост.

— Мъдростта е поражение.

— Пред какво?

— Пред сложността.

— И какво правим?

— Гълтаме я и я изплюваме на малки залци, за да стане приятно на вкус онова, което мнозина иначе биха могли да не проумеят.

— Арогантна поза, Първи сине.

— Не претендирам за нея, азатанай, също както отказвам за себе си идеята за управление. Затънал съм в съмнение, ако не и в откровено неверие.

— Защо?

— Защото властта не дава мъдрост, нито полагащ се авторитет, нито вяра в което и да е от двете. Може да предлага милувка, но също така може насила да накара някого да коленичи. Първото по природа е подозрително, докато второто… е, за него поне може да се каже, че не прикрива истината си.

— Копнееш за свобода.

— Ако е така, значи съм глупак, защото свободата сама по себе си не е добродетел. Тя не печели нищо освен фалшивата вяра в собствената ти напълно ненакърнима независимост. Дори зверовете няма да скочат в тази пропаст. Не, ако копнея за нещо, то е за отговорност. Край на измъкванията, лъжите, изричани наум, и лъжите, изричани на други, на безкрайната игра на деяния без вина и всичките каузи на привидна справедливост, зад които се крият користни желания. Копнея за признанието на страхливеца и разбери ме добре, Каладън: всички ние сме страхливци.

По причини, които Вренек не можа да схване, отговорът на лорд Аномандър накара Каладън Бруд да замълчи. Продължиха бавно по пътя и никакви думи повече не дойдоха от двамата. Когато слънцето стана светло белезникаво кълбо на югозапад и следобедът възви към привечер, Драконовата цитадела изникна пред очите им.

Вренек огледа високата стена, портата и прясно струпаните могили пръст пред крепостта. Тук гарвани имаше в изобилие. С края на деня щяха да се издигнат от могилите и да полетят към леса.

Тогава Каладън Бруд проговори.

— Лорд Аномандър, какво ще направиш, ако един ден се окажеш в ролята на крал или, всъщност, на бог?

— Дойде ли такъв ден — отвърна Първият син, — ще плача за света.

Портите се отвориха и излезе някакъв мъж, стар и повехнал, но облечен като войник, и Вренек видя радостта и изненадата му, когато Аномандър го прегърна.

Докато минаваха под порталната арка, Вренек видя също как Каладън Бруд се поколеба, очите му се вдигнаха и се впиха в непознатите думи, всечени в трегерния камък.

Миг по-късно вече бяха във вътрешния двор и Вренек видя Сандалат, която се спусна към него с вик, както майка би посрещнала сина си.

От една цепнатина в кулата, в стаята, която брат им Аратан си беше присвоил някога, Енви и Спайт зяпнаха надолу към новодошлите.

— Това е лорд Аномандър — каза Спайт.

Енви кимна.

— Не познавам другия. Държи се като звяр.

— Първият син си е намерил домашно паленце.

— Един ден ще се омъжа за лорд Аномандър — заяви Енви. — И ще го накарам да коленичи пред мен.

— За да го накараш да коленичи, ще трябва да го прекършиш — изсумтя Спайт.

— Да — отвърна Енви. — Ще го направя.

— Онова момче е грозно — отбеляза Спайт с непрестанното си вече потръпване.

— Той ще остане тук. Със Сандалат. Трябва да е от Ейбара Делак.

— Не ми харесва. Очите ми парят, като го гледам.

„Да. Ярко блести.“ Енви ахна, а Спайт потрепери и се дръпна от прозореца.

За миг двете момичета бяха видели във внезапното блясване на аурата около Вренек множество фигури, призрачни, всички се сливаха и преливаха една в друга, а след това внезапно застинаха и вдигнаха погледи към кулата.

„Богове! Довело е със себе си богове! Това момче! Хиляда богове!“

„Те ни виждат! Те ни познават!“

Нежелани гости бяха дошли в дома на Драконите. Двете момичета побягнаха към цепнатините.

10.

Дворцовият поет на Карканас напусна стаята и в последвалата тишина на Райз Херат му се стори, че Галан е отнесъл със себе си всяка дума, всяка въобразима мисъл. Магия все още кипеше из стаята, тежка и виеща се като дим. Седорпул, седнал на една скамейка до стената, беше отпуснал гръб на протритото стенно пано зад него и затворил очи. Ендест Силан, бледен въпреки абаносовия цвят на кожата си, седеше на ръба на стария подиум, сплел пръсти в скута си и вперил очи в тях със странно очакване.

Прав срещу вратата, през която бе излязъл Галан, лорд Силхас огледа валмата магия, които все още се рееха над плочестия под. Беше скръстил ръце, лицето му беше безизразно.

— Дворът на маговете — отрони Седорпул, все още със затворени очи. — Е, това беше дръзка амбиция.

Райз Херат потърка лицето си, но всичко изглеждаше някак странно изтръпнало при допира му, сякаш не беше нищо повече от актьор на някоя сцена, с истините скрити зад дебел грим, докато се запъва през драма, съставена от лъжи и написана от глупак.

— Защо се задържа все още? — попита Силхас.

— Измъкна се от синджира — отвърна Ендест Силан, присвил очи към ръцете си. — Остави я да се скита като изгубено дете.

Силхас се обърна към младия жрец.

— Защо го направи?

— За да докаже самонадеяността — отвърна му Седорпул, след като стана очевидно, че Ендест няма да го направи. — Че можем да контролираме тази сила. Че можем да я оформим по наша воля. Неуловима е като самата тъмнина, нещо, което не може да бъде хванато. Терондай кърви това… вещество. Изпълва всяко помещение в Цитаделата. Властва над двора и дебне по улиците навън. — Най-сетне отвори очи, показвайки червените жилки на умората в тях, и срещна погледа на Силхас. — Виждали ли сте къде се събира тя, милорд? Около статуи, паметниците на градските площади, кариатидите, крепящи на раменете си трегерните камъни на нашите горди обществени здания. Около гоблени. В пивниците, където бардове пеят и дърпат струните на инструментите си. — Махна с подпухналата си ръка. — Все едно има очи и уши, и усет за допир, или, може би, вкус.

— Онзи, когото искаш да направиш управител на този Двор на магове — каза Силхас озъбено, — просто хвърля всичко в лицето ти, Седорпул.

— Това е начинът му да се подиграе със стремежите ни. Поет, изчерпал думите си. Будител на магия, който няма какво да каже.

— Как се натъкна на тази сила? Да събуди мрака?

Ендест изсумтя, после отвърна:

— Простете, милорд. Той намери силата в думите си. В ритмите, в римите. Неволно откри, че е способен да изрича… святост. Ненужно е да казвам — добави Ендест, забил отново поглед в ръцете си, — че това откритие го обиди.

— Обиди? — Силхас се приготви да каже още, но след това, с безпомощен жест, се обърна рязко и отиде до един рафт на стената, където имаше голяма глинена кана вино. Наля и без да се обръща към другите, каза: — А ти, Седорпул? Ти как се натъкна на нея?

— Да можех да ви отговоря както трябва, щях да съм облекчен човек.

— Както трябва?

— С молитва, милорд, както подобава на жрец, служещ на богиня.

Силхас отпи глътка и каза:

— Ако не е родена от святост, Седорпул, тогава ми опиши какъв земен жест съживи магията?

— Любопитство, милорд, но не моето. На самата магия.

Силхас се обърна рязко.

— Значи тя живее? Притежава собствена воля? Тъмнината като магия сега се проявява във владението ни. Какво иска от нас?

— Милорд. Никой не може да каже. Няма прецедент.

Силхас се обърна към Райз Херат.

— Историко? Проучвал ли си най-древните томове, плесенясалите свитъци и глинени таблички, и какво ли още не? Има ли я, или я няма, тук в Цитаделата, събраната литература на народа ни? Наистина ли сме във време без прецедент?

„Време без прецедент? О, със сигурност сме в такова време.“

— Милорд, има много митове, записани в библиотеката ни, повечето — размишления над произхода на различни неща. Целта им е да картират едно непознато селение, а когато споменът не оцелява, тогава въображението върши работа. — Поклати глава. — Не бих вложил много доверие в достоверността на такива усилия.

— Използвай каквото искаш от тях — заповяда Силхас, — и разсъждавай.

Райз Херат се поколеба.

— Представете си свят без магия…

— Историко, ние сме в разгара на нейното избуяване, не на изчезването ѝ.

— Тогава, по принцип, магията не е под въпрос. Тя съществува. Може би винаги е съществувала. Какво тогава се е променило? Избуяване, казвате. Но помислете за собствените ни митове за сътворението, нашите приказки за елейнтите, драконите, родени от чародейство, и всъщност пазачите на същото. В далечното минало, ако изобщо се доверим на такива приказки, в света е имало магия, повече дори от това, което виждаме сега. Като сила на сътворението може би, подреждане на хаотични сили и, вероятно, възникваща с необходимостта от воля зад подреждането. Ще наречем ли това безлик бог?

— И точно тук — намеси се с уморен тон Седорпул — се препъваш, историко. Кой е сътворил твореца? Откъде е дошла божествената воля, която е породила божествена воля? Аргументът поглъща собствената си опашка.

— А в онзи мит — каза Райз Херат все едно не беше чул Седорпул, — многото са направени като едно, а едното като много. Тиамата, драконът с хиляда очи и хиляда зъбати челюсти. Тиамата, която прави от своите поданици своята плът. — Замълча, после сви рамене. Твърде много от най-старите сказания отпращат към същите идеи. Бягащите псета ще пеят за Вещицата на огньовете, от чиято утроба е родено всяко дете, докато тя обитава във всяко трепване на пламъка. Отново едно, което е много.

Седорпул изсумтя отвратено.

— Бягащите псета. Бездната да ни вземе, историко, те също така разказват за спящ свят, земя като плът, вода като кръв и всяко същество — само един образ в съня на спящия.

— Неспокоен сън — промърмори Ендест.

— Това, което остава без прецедент — настоя Седорпул, — и каквото трябва следователно да се разгледа като извора на тази новооткрита магия в нашия свят, е Терондай, всечен на пода на Цитаделата. Дарът, даден от лорд Драконъс на Майка Тъма.

Райз Херат погледна замислено пълничкия жрец и забеляза лъскавината на пот на челото и страните му. Ако магията наистина беше дар, то тя не стоеше добре на Седорпул.

— Върховната жрица вярва, че дарът е и неочакван, и нежелан.

Седорпул сви рамене и извърна очи.

След малко историкът се обърна отново към Силхас.

— Милорд. Отговорите трябва да потърсим при Драконъс.

Силхас се намръщи.

— Тогава я прати там.

— На Върховната жрица не ѝ е дадено позволение да влиза в залата и настойчивите ѝ молби пораждат само мълчание.

— Това не ни помага с нищо!

При вика на Силхас другите трепнаха. Освен Ендест Силан, който просто вдигна глава и погледна лорда намръщено.

— Вяра и магия лесно се съчетават — рече той. — Това идва от нуждата за вяра и за ефикасността на тази вяра. Но също така е провал на въображението, в обръщането с лице към едното да застанеш с гръб към другото.

Силхас сякаш изръмжа беззвучно, преди да каже:

— Развий го… по-ясно, жрецо.

— Има една азатанайска статуя — каза Ендест, — намерена в северния край на Общия лес Сурут. Знаете ли я, милорд?

Едва сдържайки нервите си, Силхас кимна рязко.

— Фигура, съставена от лица. По цялото тяло множество лица, всички с упорити, свирепи изражения. Галан ми каза името на тази творба.

— Галан не може да чете азатанайски — изръмжа Седорпул. — Той само си измисля знанията, за да изтъкне по-добре чувството си за превъзходство.

— Как се казва онази статуя, историко.

— Милорд, наричат я Отрицание.

— Продължи.

За Райз Херат Ендест Силан вече изглеждаше стар над годините си, като болен и наближаващ смъртта. Но когато заговори, гласът му беше мек, спокоен, свръхестествено уверен.

— Вярата е състоянието на незнаене и въпреки това, по избор, на знаене. Всеки разумен конструкт, на който се основава, играе игра, но правилата на тази игра са оставени, съвсем преднамерено, непълни. Следователно аргументът има, за да бъде глупав, дупки. Но тези „дупки“ не са синонимни с провал. Ако не друго, те се превръщат в извор на сила, тъй като са местата на знаене какво не може да се знае. Да знаеш какво не може да се знае означава да се озовеш в една ненакърнима позиция, доказателство срещу всеки аргумент, всяко разубеждаване.

— А магията?

Ендест се усмихна.

— Нужна ли е вяра, за да се види магията? Е, може би вярата, че човек може да вярва на онова, което вижда със собствените си очи. Ако обаче човек избере да не вярва на онова, което може да види или почувства, или вкуси, то в онази посока чака лудостта.

— Тази магия — каза Седорпул и се наведе напред — идва от тъмнината. От Терондай. От силата на нашата богиня!

— Сила, която тя вече използва, да — каза Ендест Силан, — но тя не дойде от нея. Не е доставена от нея.

— Откъде можеш да знаеш това? — настоя Седорпул.

Ендест вдигна ръце и показа кръвта, която капеше от тях, от дълбоки рани, пронизали дланите му.

— Тя я използва сега — каза той, — за да присъства на това събиране, в дух, ако не в плът.

При тези думи Силхас коленичи пред Ендест Силан.

— Майко — рече с наведена глава, — помогни ни.

Ендест поклати глава.

— Тя няма да говори чрез мен, Силхас. Тя само наблюдава. Това е — добави той с внезапна горчивина — каквото тя прави.

Силхас се изправи и стисна юмруци сякаш се канеше да удари седящия пред него млад жрец. Едва успя да овладее гласа си.

— Тогава какво иска тя от нас?

— Нямам отговор, милорд, защото не чувствам нищо от нея. Аз съм само нейните очи и уши, докато кръвта тече, докато силата кърви. — Извърна се и се усмихна на Седорпул. — Приятелю, тази сила просто вече съществува. Тя е между нас, за добро или лошо. Галан, нашият бъдещ сенешал, я отхвърля, и заради това съм облекчен.

— Облекчен? Защо?

— Защото вкусена веднъж, тя изкушава.

— Ендест — попита Райз Херат и потръпна смразен от ужас, — вкусва ли я тя сега?

Жрецът наведе очи, сякаш препънал се на ръба на отговора си, но след това кимна.

— И… тя… изкушава ли я?

Нямаше нужда от друг отговор, осъзна историкът, освен кръвта, капеща от дланите на Ендест.

Имало беше едно желание, обладано от ценност, да се събере кадър от магове. Двор, за да сме по-точни, на практикуващи Тайст Андий. Все едно дали беше талант или нещо друго, много ръце вече бяха способни да бръкнат в тази сила и да я оформят, въпреки че идеята за контрол беше, както се оказа, съмнителна. Нещо капризно имаше, нещо неукротимо, в това чародейство. Райз Херат разбираше предупреждението на Галан в горчивите му нюанси и също като поета се боеше от магията, избуяла вече сред тях.

— Назовете я на владението — беше казал Галан по-рано, когато стоеше в центъра на залата и магията се издигна да загърне фигурата му, змийските ѝ пипала затърсиха и заопипваха като плоскоглави червеи. — Ставаме синонимни с този вкус и тъмнината, от която излиза.

— Не името ме интересува — отвърнал бе Седорпул. — Искаме да те провъзгласим за сенешал. Ако думите са твоята сила в това ново изкуство, тогава води ни. Всички ние ще намерим собствените си пътища, Галан. Важното е, че има нужда. Трябва да разбереш това. Нерет Сор сега грее със светлина. Синтара се опълчва срещу нас и иска да види пътека, прогорена в сърцето на Карканас. — След това се приближи към Галан, с трескави очи. — Сънувах го, онзи златен път от огън.

— Сънува го, нали? — изсмя се Галан. — О, не се съмнявам в теб, жрецо. Срещу будния свят умът намира свое собствено селение и го изпълва с безброй страхове и ужаси. Къде другаде би могъл човек така свободно да играе с ужасната възможност? — Вдигна ръка, езиците пушлив мрак я бяха загърнали. — Но това? То няма отговор за Лиосан. Мракът е загадка. Това, което идва срещу нас, не може да бъде победено. — Ние — и светът — трябва вечно да отстъпваме. Представете си, приятели, какво ни предстои да видим. Смъртта на загадката, и такъв ярък свят ще дойде, ще ни заслепи с истината си, ще ни унизи с отговори, ще ни остърже и ще ни очисти от онова, което не можем да знаем.

В някои отношения новият свят, който бе описал Галан, напълно устройваше Райз Херат, който по природа се отчайваше от неща, които не можеше да знае, от значения, за които можеше само да предполага и където всяко усилие да предположи тръпнеше в корените със съмнение. Не беше ли това ново бъдеще рай за един историк? Всичко обяснимо, всичко разбираемо.

Банален свят.

И все пак част от него се свиваше от ужас при тази мисъл, защото погледнеше ли по-внимателно, виждаше бъдеще, станало застояло, безжизнено. Смъртта на загадката, разбираше той, беше смъртта на самия живот…

Галан беше отпуснал ръката си, гледаше как магията се изцежда от тялото му.

— Откровението със сигурност ще ни благослови. Съмнението лежи кърваво на олтара. В каналите се изцежда, капка по капка, и след това се оттича. Ще направим хиляда трона. Десет хиляди. По един за всеки глупак. Но олтарът остава единствен. Той ще поема всяка жертва и ще става все по-жаден. — След това се беше усмихнал на историка. — Приготви се да изложиш бъдещето, Херат, и опиши добре дългите редици, блясъка на ред по ред ножове в чакащи ръце. А на другата ръка — какво пък, ще кажа това на Кадаспала, за да може да го нарисува — постави синджир и на края на скромната му дължина назови някой свой личен звяр.

— Слава на светлината! Напред, да избиваме! — Ухили се подигравателно на Седорпул. — Назовете я на владението. Магията на Куралд Галайн.

И тъй, със смях, беше излязъл от залата.

Райз Херат вървеше към личните покои на Върховната жрица Емрал Ланеар. Мислеше за естеството на заговорничеството, което, сред онези, които едновременно го назоваваха и се бояха от него, като че ли винаги притежаваше в сърцевината си подвеждащата вяра в компетентността на други, претеглена срещу неспособностите — реални или въображаеми — на вярващия. Поради това, заключи той, вярата в заговора беше всъщност обявяване на собственото усещане на вярващия за пълна безпомощност пред лицето на сили, едновременно загадъчни и фатално ефикасни.

Ако погледнеше собствената си роля като заговорник както срещу Аномандър, така и срещу Драконъс, изобщо не усещаше компетентността и увереността, които трябваше да са го споходили, улягайки на плещите му като одежда в някоя тайна церемония на способните. Светът можеше да се движи към скрити играчи, към добре прикрити схеми и користни интриги, но не се движеше гладко. Вместо това, в объркания и хаотичен сблъсък на мътни планове и желания, светът просто залиташе, и често в неправилната посока.

Историята се подиграваше с претенциите на онези, които си вярваха, че са отговорни — за каквото и да било, най-малкото за себе си. Нямаше никакво съмнение, поне според Херат, че заговорите изникваха като отровни цветя във всеки век, с общите им моменти на ужасни последствия, които най-често завършваха с насилие и хаос. Ако цивилизацията беше градина, то тя бе лошо поддържана и всеки градинар беше скаран с другия. Лични страсти подхранваха отровни растения и водеха до горчива жътва.

Най-малкото, параноидните бяха подхранвани добре, въпреки че по природа тяхната способност да различават между жестокия гений и печалната некомпетентност беше нулева. Те бяха мливото, в края на краищата, предлагащо сладка храна на една душа, изпаднала в паника от собствената си безпомощност.

Той споделяше с Върховната жрица множество солидни оправдания. Двамата целяха да спасят владението и да сложат край на гражданската война. Търсеха, отвъд мига на жестока измяна, едно мирно бъдеще. Куралд Галайн трябва да оцелее, казваха си един на друг, и животът на някои трябва да бъде пожертван, за да се гарантира това оцеляване.

„Но не моят. И не твоят, Емрал Ланеар. Къде тогава е нашата саможертва? Нищо, освен труповете на нашата чест. Заговорът ще погълне собствените си истини и дори да успеем, ще сме останали само като едни празни черупки, тленни тела, приютили разбити души. Не е ли това саможертва? Няма ли да открием, че победата е един мрачен свят на горчиво удовлетворение, в който се терзаем от истината зад всяка лъжа?

Натикай ме в удобствата на онова, което печелим… виждам един пиян мъж на дивана, жаден да похаби годините, които му остават.

А ти, скъпа? Какъв ще е вкусът на вярата на окървавения ти език?“

Коридорите на Цитаделата таяха някакво обещание, в това, че имаше светлина в тъмнината. Очите му можеха да виждат, въпреки че факлите вече бяха махнати. Седорпул твърдеше, че талантът, с който децата на Майката могат да пронизват мрака, е неин дар за тях, заради вярата им в нея. Идеята радваше Херат в твърде много отношения и ако ги изредеше, щеше да види ясно собственото си отчаяние, като човек, устройващ пир от един залък.

Спря, когато три млади жрици минаха бързо покрай него, с качулките им над главите и навели очи. Завихриха се в коприните си, почти безформени, но миризмите на парфюмите им оставиха зад тях замайваща диря, щом историкът продължи по пътя си. Една богиня на любовта щеше да е добре дошла в тези времена, но удоволствията на сношението не можеха да са единственият ѝ дар. Похотта говореше на простоват език и ролята ѝ в хода на историята, добре знаеше Херат, беше изпълнена с трагедия и война.

„Но ние сме хладни в страстите си, аз и Върховната жрица. Никакъв зной няма в плановете ни и позите, които заемаме, не подканват към милувка. Тя не взима мъже в леглото си, вече не. Портата, както би казал Седорпул, е затворена.

И все пак нейните жрици плуват в дълбоките плътски морета и наричат това богослужение.

Но Майка Тъма не е богиня на любовта. Сбъркали сме в това и сега похотта кипи неудържимо. Бързаме стремглаво напред и нямаме време да усмирим делата си с мисъл. Юздите са отскубнати от ръцете ни, а този път, по който се спускаме, е стръмен.

Хайде да се задържим, още малко, за тази илюзия за контрол.“

Щом стигна до вратата на покоите на Емрал Ланеар, Херат дръпна коприненото въженце във вертикалната му ниша в стената и щом чу приглушената ѝ покана, отвори тежката врата и пристъпи в стаята.

Доскоро тук беше имало високо огледало от шлифовано сребро, поставено на стената срещу вратата, което властваше над цялата стая с играта си на движение и светлина, струяща сякаш отникъде. Райз Херат го беше намирал за притесняващо, тъй като шлифоването съвсем не беше съвършено и всъщност имаше странни вдлъбнатости и изпъкналости в отражението, което огледалото предлагаше, превръщайки го във враг на суетата. Напоследък обаче един дебел гоблен бе покрил огледалото, както беше и сега. Първоначално Херат се беше зачудил на това, но не задълго. Не му беше времето, беше разбрал, да зърваш от време на време образа си, като пробягващи мисли или намеци за нещо, което може да е гузна съвест.

Гобленът, покриващ огледалото, беше стар, описваше сцена от непознат двор, претъпкана тронна зала, в която фигури, облечени във варварски кожи, бяха подредени в полукръг, с гръб към зрителя, всички срещу някаква смътна женска фигура, седнала на трон. Тази жена беше или заспала, или мъртва. Великолепието на тронната зала беше в рязък контраст с диваците, събрани там, показваше такива богатства, че залата приличаше по-скоро на кралска съкровищница, отколкото на дворцова. При цялото знание на Райз Херат за историята, той не можеше да си спомни нито името на художника, нито мястото на сцената.

Но нищо от миналото вече не беше съществено. Миналото се беше превърнало в свят, станал съвършен поради своята недостижимост. При все това обаянието му си оставаше, изкусително както винаги. Цели революции, знаеше той, можеше да бъдат развихрени в името на някое невъзможно, най-вече въображаемо минало. Творение, създадено толкова от невежество, колкото и от знание. Такива мечтатели неизменно се въргаляха накрая в кръв и ако изобщо спечелеха онова, което желаеха, светът им се оказваше пълен с насилие и терор. Твърде много гняв имаше, когато мечтата се окажеше невъзможна и когато се окажеше, че другите не могат да отговорят на идеала, и твърде скоро мнозина биваха принудени да коленичат, прекършени било от страх, било от отчаяние, докато телата на отказалите да коленичат се трупаха на грамади в набързо изкопани ями.

„Прости наблюдения, приятели. Не съм по присъдите, но човек би могъл да нашепне, от време на време, на онези мечтатели, и да каже: не мечтайте за невъзможното минало, а за възможното бъдеще. Те не са едно и също. Те дори не могат да бъдат едно и също. Знайте това. Разберете това. Помирете се с това. Иначе водите война, която никога не можете да спечелите.“

Емрал Ланеар излезе от спалнята си зад приемната. Носеше скромни коприни в тъмносив цвят, матово лъскави като калай. Косата ѝ беше прибрана нагоре, но грубо — от собствената ѝ ръка вместо от слугиня. Имаше сенки под очите ѝ, петното на умора, толкова духовна, колкото и физическа.

— Историко. Късно е. Късно ли е?

— Не, Върховна жрице, току-що би шестата камбана.

— Аа — промърмори тя вяло и махна с ръка. — Ще седнеш ли? Отпратих ги. Твърде много бърборене. Един ден, боя се, нашият свят ще се препълни с хора, които имат малко да кажат, но винаги са в света, в който да го казват. Какофонията ще ни оглуши всички, докато станем безчувствени, пияни от тривиалното. И в този ден цивилизацията ще умре с малко фанфари и още по-малко някой ще го забележи.

Херат се усмихна и се настани в стола, който му бе посочила.

— Те просто ще стъпват по пукнатините на улицата, през боклука на праговете им, и ще правят недоволни физиономии от мръсотията във въздуха, който вдишват, и във водата, която пият. И все пак дърдоренето им ще продължава да дърдори.

Тя леко се олюля и Херат се зачуди дали е пияна, или е от па̀рите на д’баянг, чиято смътна миризма вече стигаше до него от спалнята.

— Върховна жрице, зле ли ти е?

— О, остави вежливостите — или и ние ще си дърдорим? Какво долових в него? Колко стабилно стои?

Херат извърна очи и примига към сцената на гоблена.

— Ако можеше, би прекрачил пропастта. Силхас може да е воин, но няма охота да кръстоса меч с някогашните си приятели. Честта го държи на страната на брат му, но в сърцето си споделя дълбока ненавист към Великите домове и всичките претенции на знатните.

Когато отново я погледна, видя, че го наблюдава под отпуснатите си клепачи.

— Значи ще свърши работа?

— Да накара обидата да жегне? Да. Нравът му го прави нестабилен.

— Какво друго.

За миг той не беше сигурен какво има предвид тя, но после въздъхна.

— Дворът на маговете. Имаше една сцена, Върховна жрице. Магия, да, но Галан отказа ползата ѝ. Не се задържа. Силхас ясно показа безсилието си.

— А Ендест Силан?

— Той кървеше.

— Усетих го — каза Емрал Ланеар и се обърна, готова сякаш всеки момент да го освободи и да се върне в спалнята си. После спря и вдигна ръка към лицето си. — Тя тича към него, към раните. Въпреки всичко, което като че ли крие, Херат, тя издава настойчива жажда.

— Значи невежеството не е нейният недостатък.

Върховната жрица трепна и го изгледа сърдито.

— Де да беше — отвърна му рязко. — Да стои като валидно извинение. Не, алтернативата е това, което наранява като нож, срещу който нямаме никаква защита.

— Никаква, освен вечно да вдигаме залозите — каза Херат. Знаеше добре алтернативата, за която намекваше тя, защото беше вкус, който да вгорчи всеки историк и всеки учен, художник и философ. „Този смъртен страх, тази каша на отчаяние. Водещите сили на света, не непохватни в невежеството си, а обърнали гръб с безразличие.

От това зовем Бездната и виждаме в душите си място, лишено от надежда.

Майко Тъма, безразлична ли си към нас?

Ако е тъй, то нашата богиня е станала по природа студена и властва с безгрижна ръка. С това тя смалява убежденията ни до заблуди и се надсмива на всичкия копнеж в нас.“

— Емрал — каза Херат, — ако е така… — „нашата безразлична майка“ — … тогава какъв е смисълът да спасяваме Куралд Галайн?

— Получихме бърз отговор от Синтара.

Той се намръщи.

— Това доказва слаба зима.

— Да — съгласи се тя. — Предложението ми е добре прието. Нито непрогледна тъмнина, нито светлина ще ни върши работа. Трябва да има подходящ съюз, баланс на сили. За да има светлина в мрака и мрак в светлината.

— Аха. Разбирам.

Внезапната ѝ усмивка беше мимолетна.

— Не мисля. Под „мрак“ тя има предвид всичко, което е долно — пороци всъщност. Страх и злост, пагубната същност на тленната природа. В „светлина“ и само в „светлина“ обитават добродетелите на нашата природа. Тя ни поглъща с усилие и вижда баланса като война на воли на полето на всяка душа. Страхът заслепява, в края на краищата, както подобава на абсолютен мрак, докато най-чистата светлина разкрива кураж, сила и дарбата да виждаме и вярно, и ясно.

— Най-чистата светлина ще заслепява точно толкова сигурно, колкото абсолютния мрак — изтъкна намръщено Херат.

— И затова се търси смесването.

— Алхимия на нечистота — изсумтя Херат.

— И следователно съдбата на всички смъртни същества, историко, ще е непрестанна борба.

Историкът сви рамене и извърна поглед.

— Тя просто говори за всички отминали векове и за всеки предстоящ век. Все пак да ни хвърли в такава користна роля…

— Има го това нещо — каза Емрал Ланеар, — с измяната. По-лесно се преглъща втория път.

— Ще се обърнеш срещу нея?

— Подлъгвам я с привидна победа, да. Но ще се боря за достойнството на мрака, като удрям от него, невидима.

Райз Херат едва не се задави от това твърдение, зачуден дали тя изобщо схваща ужасната му лицемерност. Присви очи към сцената на гоблена.

— Е, и какво е все пак? Не знам художника, нито двора и играчите му.

Намръщена, Върховната жрица се обърна към гоблена.

— Изтъкано от азатанай, казаха ми.

— Откъде дойде?

— Дар. От Гризин Фарл.

— Той пристигна без много на гърба си, Върховна жрице.

Тя сви рамене.

— Имат обичай, предполагам, да поднасят дарове от непознати места.

— А сцената?

— Размътена е, явно. Тъкачът е искал да възвиси важно събитие сред диваците. Бягащи псета всъщност.

— Аа, значи жената на трона трябва да е Спящата богиня.

— Така предполагам.

Райз Херат стана и се приближи до гоблена.

— Тя стиска нещо в ръката си… можеш ли да го различиш?

— Горяща змия — отвърна Емрал, беше застанала до него. — Поне така го описа Гризин.

— Това да е огън? По-скоро прилича на кръв. Какво означава?

— Това е дарът на знанието.

— Дарът на знанието на онова, което не може да се узнае, допускам — изсумтя той. — Но струва ми се, това е само половин змия. Има я главата, но без опашка.

— Змията излиза от дланта.

Райз Херат се извърна към нея, но не можа да улови погледа ѝ, нито, след като тя се отдалечи, изражението ѝ. „Огън… кръв. Очи, които виждат, но не разкриват нищо. Не по-различно от онова, което измъчва Ендест Силан. Бягащи псета, имате ли сред вас сестра богиня?“

— Върховна жрице? Гризин Фарл все още ли е гост на Цитаделата?

— Да. — Вече стоеше до вратата на спалнята си, нетърпелива сякаш да го види, че си тръгва.

— Къде?

— В Южната кула, мисля. Историко… — добави тя, щом Райз понечи да си тръгне.

— Да?

— Помисли, ако благоволиш, по проблема с Върховна жрица Синтара.

— Защо не? — промърмори той в отговор. — Както казваш, Емрал, става по-лесно.

Тя беше влязла в спалнята си още преди Херат да е излязъл.

Лейди Хиш Тула беше обявила намеренията си малко преди тръгването им, тъй че Келарас и Грип Галас чакаха до оседланите си коне. Мразът на ранното утро се стапяше под ярко, упорито слънце и чарът на преждевременната топлина разхлабваше хватката на зимата над леса. Келарас гледаше как бившият войник, Пелк, подготвя два резервни коня.

Някой с по-жесток ум можеше като нищо да заключи, че Хиш не иска да позволи съпругът ѝ да замине; че е търсила отчаяно причина да придружи Грип и Келарас, поне за част от пътуването им. Но задушаващата скръб, която сега бе обгърнала Келарас, нямаше да се поддаде на такива глупави мисли. Нетърпението на Хиш Тула с нейните благородни приятели беше причината за решението ѝ. Тя и Пелк щяха да яздят до Цитаделата Тула, западно от Карканас, заедно със Сукул Анкаду и кастелан Рансепт, и там щяха да изчакат събирането на представители от всеки от Великите домове. Такава среща отдавна бе належаща и двама конници вече бяха изпратени с писма, известяващи за призива.

Изглеждаше невероятно някой от домовете да откаже поканата. Ако сегашната нужда не бе належаща, то тогава нищо нямаше да ги раздвижи. И все пак, чудеше се Келарас, кой в очите на благородниците щеше да се окаже обектът на оплакванията им, Урусандер или Драконъс? „О, впрочем и домът Пурейк, и моят лорд, Аномандър, за когото като нищо могат да сметнат, че е зарязал отговорностите си!“ Беше разбрал, от думите на лейди Хиш Тула миналата вечер и по-миналата, на трапезата, че верността ѝ към Аномандър е неоспорима, но че дори за нея е трудно да защити решението му.

Твърдението на Грип Галас, че Аномандър не вярва на брат си Силхас, все още ехтеше в Келарас, като чук по щит, разтърсваше костите му, отслабваше вярата му. С този лост Грип искаше да убеди Аномандър и да го върне в подобаващата му роля на защитник на Карканас и на Майка Тъма. „Над това братско недоверие, значи, трябва да събудим у Аномандър жилото на честта. Чудно ли е, че не сме доволни?“

Лейди Хиш Тула най-сетне излезе от къщата, облечена в тежко наметало върху бронята. Закрачи към коня си, метна се на седлото и хвана юздите. Изгледа мъжа си и нещо в този поглед като че ли го прониза, защото той бързо се обърна, прегледа за последен път такъмите на коня си, след което пъхна крак в стремето и се качи на седлото.

Келарас и Пелк ги последваха. Капитанът се опита да срещне погледа на Пелк, да види трепване някакво в очите ѝ, нещо, което можеше да нашепне за двете нощи, прекарани заедно, но тя беше съсредоточила вниманието си върху пътя пред тях. След малко разхлаби меча в ножницата на кръста си.

Това изненада Келарас и той се обърна към Хиш Тула.

— Милейди, на бой ли тръгваме?

Хиш го погледна, но не отвърна.

Грип се покашля и рече:

— Капитане. Имало е движение в гората пред нас. Вълци може би, подгонени на юг от глад. Или пък имаме неочаквани гости.

— Мъж или звяр — каза Келарас намръщено. — Вече се боя, че аз съм ги довел тук. — Поколеба се и добави: — Може би е неразумно да напускаме укреплението…

— Това са мои земи — каза грубо Хиш Тула. — Вълци няма да се опитат да ни нападнат, но ако в тази гора се крият мъже и жени, ще се изправя срещу тях. Ако замислят зло, наглостта ще им струва скъпо. Не, Келарас, не съм тази, която ще вържат в бърлогата ми. Погрижете се за оръжията си, сър.

Келарас слезе от коня си и свали ризницата, която беше увил и вързал зад седлото.

— Извинете ме. Ей сега.

Малко след това, вече изпотен под плъстта и ризницата, се метна отново на седлото и загнезди пиката в скобата ѝ.

Пелк поведе, излязоха от сечището през обраслия с диви лози портал и поеха по пътя, лъкатушещ в гората.

Келарас се усети, че мисълта за битка го радва. Щеше да е доволен, ако му разрешаха да развихри насилие. Имаше определено напрежение на духа, който не знаеше друг отговор и копнееше за грохота на мечове, за тежкото пъшкане на тяло, огъващо се под удара на меч или пика, за виковете на издъхващи и ранени. Лесно беше да изпадне в онази апатия, която често поразяваше воини, оказали се в цивилна среда, ограничени от правилата на мира.

Поетите го наричаха меланхолия, страдание на героя. Бардовете пееха за вътрешната празнота и ехото, терзаещо героя, чиито подвизи отдавна са останали в миналото и чиито оръжия събират прах, а нощите стават все по-дълги.

„В Карканас вървях по коридорите, засищах нуждите на плътта, виждах и ме виждаха. И все пак може и да съм бил призрак, човек наполовина тук, наполовина другаде. А когато, в редки случаи, улавях погледа на приятел войник, виждах същото в празните очи пред мен. Ние само имитираме тези цивилни преструвки, докато чакаме да ни отпуснат синджирите.

Когато бъдещето обещава тази ужасна свобода, се учим да изчакваме. Но когато накрая приключим с тези неща, когато обещанието отмре и ни хрумва, че сега, най-сетне, никога повече не ни чака свобода, тогава сме наранени дълбоко. Приключили сме и е приключило. Меланхолията ще ни вземе и ще ни повлече в убийственото си тресавище.

Грип Галас, как го понесе ти?

А, добре, няма нужда да отговаряш. Слушах твоята война с дървото, ударите на брадвата ти.“ Грип в момента яздеше зад лейди Хиш Тула, поел ариергарда. Келарас не се обърна да го погледне, но си представяше нов живот сега у стария мъж, острота в погледа му. Някои неща не може да се зарежат, знаеше го.

„Знаеш това, Хиш Тула, и се възмущаваш от истината му. Дори сега усещаш как той се отдръпва от теб. Съжалявам, но все пак може би аз току-що спасих твоя съпруг. Съмнявам се обаче, че ще ми благодариш. Може би любовта те заслепява за проклятието на воина или си повярвала, че любовта ти може да го изцери. Но в тази зима ти си го видяла как крачи нервно, видяла си неспокойствието и възбудата му… или може би не е било нищо повече от неговото внезапно състаряване, вечерите и нощите му пред огъня, смътното блещукане на пламъци, които сякаш умират отново и отново в хлътналите му очи.

Или тези страхове са мои и само мои? Смея ли да се обърна, за да видя сам? Истина ли е това, която имам нужда да потвърдя… защо?

Ако оцелея този път и стигна до някое неизвестно бъдеще, и аз ли ще съм така смразен до кости, зяпнал в огъня, спомняйки си топлината му?“

Сепна се, когато Пелк се извърна и му кимна, докато изваждаше меча си.

Келарас вдигна пиката от скобата ѝ, надигна се на стремената… и не видя нищо.

А после на пътеката на двайсетина крачки напред се появиха фигури — раздърпана движеща се колона. Пелк спря, а Келарас продължи и спря до нея от лявата ѝ страна, за да пази фланга ѝ.

Лица, общо взето скрити под грубо тъкани шалове се озърнаха към тях, но процесията продължи надясно, на север през гората. Келарас видя оръжия — изпънати лъкове, копия.

— Отрицатели — каза Грип Галас. — Ловна група.

— Не съм дала разрешение — отсече Хиш Тула. И повиши глас: — Не разрешавам! Вървите във владението на Тула!

Фигурите спряха, а после, миг след това, един направи няколко крачки към конниците. Дръпна шала и се видя слабо младежко лице. Зад него някои от ловците наместваха стрели на жилите на лъковете си.

Хиш Тула изръмжа и каза тихо:

— Не биха посмели. Ловна плячка ли сме?

Келарас подкара напред, навел върха на пиката. Младежът спря.

— Разчистете пътя — заповяда капитанът. — Няма никаква причина за смърт днес.

Младежът посочи Хиш Тула.

— Тя претендира, че притежава нещо, което не може да бъде притежавано.

— Намирате се в ловен резерват, Отрицателю, и да, тя наистина го притежава.

Но младежът поклати глава.

— Тогава аз претендирам за въздуха, който тя диша, защото е изтекъл дотук от север — от родната ми земя. Претендирам за водата в потоците, защото минават през моя бивак.

— Стига с тези глупости! — каза Хиш Тула. — Според твоя аргумент, пале, не можеш да претендираш за нито един звяр в тази гора. Нито за дървата за огньовете ви нощем. Защото те са притежавали това много преди ти и аз да стъпим тук. — Махна с ръка, облечена в метална ръкавица. — Придържам се към едно просто правило. Можете да ловувате тука, но ще бъдете така любезни първо да ми поискате разрешение.

Младежът се намръщи.

— Вие ще ни откажете.

— И ако го направя?

Той замълча.

— Ти си глупак — каза му Хиш Тула. — Питаш, за да мога да кажа да. Вярваш ли, че сте първите ловци, посетили земята ми? Само чужденци виждам зад теб. Къде са старите ми съседи, с които си разменяхме подаръци и с които си разменяхме думи на уважение и почит?

Младежът кривна леко глава.

— Ако толкова желаеш, ще ви заведа при тях. Не са далече. Натъкнахме се на костите им тази сутрин.

Хиш Тула дълго помълча, преди да отвърне:

— Не е от моята ръка.

Ловецът сви рамене.

— Това, мисля, би облекчило скръбта им.

— Намерихте ли диря? — попита внезапно Грип Галас. — Убийците… проследявате ли ги сега?

— Твърде много време е минало — отвърна младежът. Измести погледа си отново към Хиш Тула. — Няма да се задържим дълго тук. Тази гора, за която претендирате, че е ваша, не представлява интерес за нас.

— Тогава къде отивате? — попита Грип.

— Търсим глиф, който върви до Емурлан. — Посочи Хиш Тула. — Кажете на войниците: всички невинни от гората са мъртви. Само ние оставаме. Тяхната смърт не ни прекършва. Когато войниците отново дойдат в гората, ще ги избием всички.

Младият войник се върна при отряда си и след малко и последният Отрицател прекоси пътеката и се скри сред дърветата.

— Какво е този „глиф“, за който говори той? — попита Хиш.

Грип сви рамене.

— Вече са организирани.

— Не могат да се надяват да кръстосат мечове с войници на Легиона.

— Не могат, скъпа. Но стрели ще свършат работа.

Дъхът ѝ излезе на съсък.

— Значи наистина сме затънали в дивачество. И все пак първите актове на варварство не дойдоха от Отрицателите, нали?

— Не, милейди — отвърна Келарас. — В Карканас прекарах известно време в преглед на донесения за клането. Младежът е прав. Всички невинни са мъртви и костите им са осеяли лесовете на Куралд Галайн.

— И въпреки това Урусандер претендира, че представлява простолюдието на кралството? Как не се задавя с това свое лицемерие?

— Той, мила, предпочете да не включи Отрицателите в щедрата си прегръдка. — Грип Галас се наведе настрани и се изплю. — Но за да сме честни, бих се обзаложил, че Хун Раал е хвърлил вълците на Легиона върху тези сърни.

— Разликата е спорна — отвърна жена му. — Значи продължаваме. Трупаме заряда на своя гняв и трябва да се придържаме към вярата, че ще дойде ден, когато ще можем да го развихрим. Капитан Келарас.

— Милейди?

— Постарайте се лорд Аномандър да разбере. Ще обединя благородниците около тази кауза. Ще се погрижа проблемът с Консорта да бъде оставен настрана, да изчака за по-късно време. Сега трябва да демаскираме нашия враг и да видим пътя пред нас чист и без компромис. Кажете му, капитане, че се заклевам в това: никаква политическа машинация няма да потуши негодуванието ми. Ще има отмъщение, и то ще бъде справедливо.

Поеха отново. Зад Келарас Хиш Тула продължи:

— Хун Раал ще увисне на бесилото. Колкото до Урусандер, нека да пледира за невинност пред вещи очи, под погледа на обществото. На тази сцена той няма да може да лицемерничи. Капитане, не каза ли вашият лорд, че справедливостта трябва да се види?

— Да, милейди.

— Точно така. Нека да се види.

Келарас и Пелк забързаха, за да се отдалечат малко от Хиш и Грип Галас, когато те си заговориха тихо.

— За малко — каза Келарас.

— Стрелите, които избраха за нас, бяха с каменен връх.

— Тоест?

— Необичайна болка, казвали са ми, когато остър камък се е забил дълбоко в тялото ти, реже насам-натам с всеки твой дъх. Предполагам — добави тя сухо, — че дори и войник не би могъл да продължи да се бие при такава болка. Като военни оръжия, смятам, капитане, че стрелите ще превърнат воюването в нещо не на честта, а на безчестието.

Той изсумтя горчиво, спомнил си за собствения си глад за насилие.

— Може би тогава истинският ужас на войната ще се разкрие пред всички ни и ще ни сплаши.

Усмивката ѝ беше сдържана.

— Ще ни стъписа толкова, че да настъпи вечен мир? Капитан Келарас, имаш мечтите на дете.

Той замълча ужилен.

Тя го погледна и очите ѝ се разшириха.

— Бездната да ме вземе, Келарас — прие това като обида?

— Ами…

— Зарежи даровете в сърцето си, ако трябва. Но остави ми ги да ги задържа, а аз ще ги държа, по-здраво, отколкото изобщо можеш да си представиш.

Думите ѝ го срязаха в гърдите. Той примига срещу блясъка на слънчевата светлина по сняг и лед и продължи мълчаливо.

Зад тях съпруг и съпруга се караха.

Имало беше време, много преди Гризин Фарл да поеме титлата Бранител, когато бе превърнал острието на бойната си брадва в гласа на своя гняв. Като пиян бе тогава, яростта беше виното му. Младостта има навика да извайва всичко в рязък релеф, да прави различими всеки свят и всеки миг в него. Гневът бе единственият му отговор за откритата несправедливост, а несправедливостта бе навсякъде. В онези времена, когато го обземеше умората — когато неспиращата битка срещу власт, традиция и къкрещите цикли на навика го караше да залитне, да се олюлее в някаква празнота — той си налагаше фасада на цинизъм. Фанатичният устрем бързо затъпяваше острието на брадвата и оръжието се оказваше тежко в схванатите му мишци. С този циничен поглед виждаше пред себе си бъдеще на неумолим провал.

Младостта превръща яростта и отегчението в любовници, с цялата страст и плам, каквито човек може да очаква, когато кръвта е все още свежа. Желанието подхранва страст, а страстта обещава засищане, но шепне груби думи. Мъст, съответствие между престъпление и наказание, сякаш справедливостта може да смъкне ръцете на бог, да направи ясен и сигурен всеки вододел и така — да смали сложностите на смъртния свят до нещо по-просто, по-лесно за смилане.

Скоро се беше озовал сред форулканите, за да види със собствените си очи как се въздава такава справедливост, и тогава бе започнал да се буди по неочаквани начини. Навярно не беше нищо повече от носталгия, която може да накара човек да закопнее за някаква въображаема простота, свят, оформен в детството и след това преоформен със спомена за нещо идилично. Беше всъщност много лесно да се забрави объркването на света на едно дете, където познатото е минимално и изглежда само един прост и вероятно по-достоверен образ на реалността. Достатъчен, за да служи на това дете и така — да даде утешение на детския ум. Но носталгията е съмнителна основа за нещо толкова жизненоважно, колкото системата за въздаване на справедливост на една цивилизация. Гризин бързо беше видял недостатъците в това носталгично пораждане, когато то се оказа сърцевината на форулканския съд.

Все още млад, беше се отдавал на темата за възмездието във форулканската система. Но много скоро циничният му поглед видя твърде ясно злоупотребите, деликатните начини да се подрони самата идея, че мечът на справедливостта е надвиснал над всекиго. Вместо това видя как, сред привилегированите, измъкването от тази сянка на възмездие и отговорност се е превърнало в игра. Видял беше увъртанията, ловкото изопачаване на истината, съзнателното прикриване на смисъла и безкрайните уверения за невинност, всички до едно поднасяни със същия вещ блясък в окото.

Любовниците от младостта му се изтощаваха.

Един ден, в Голямата палата, където заседаваха Седемте съдии и Седемте управители, и всички събрания на гилдии и занаяти, и командирите на Доставчиците, и Обществото на Съвещателите, Гризин Фарл извади двуострата си брадва.

Виното потече сладко в онзи ден, на порои по наклонения под, швирна около изящно изваяните крака на пейките и столовете. Плисна високо по скъпоценните стенни пана и в нишите, приютили мраморните бюстове на прочути съдии и философи. Голямата палата беше преобразена в пиянски рай.

Реки от вино, червено и тъмно като разпраните гърла, като посечената плът. Самият гняв се беше присвил от страх пред внезапната, необяснима ярост на любовника си, сякаш за миг огледало беше хвърлено между тях и гневът видя истински себе си за първи път. Докато, зад преградата, циникът газеше по коридорите, размахваше капещата си брадва и със сух смях възвещаваше ужасна свобода.

Азатанаят, който години по-късно щеше да стане Бранителят, Защитникът на Нищото, бе роден след онази касапница. Беше излязъл от Голямата палата като дете от окървавена утроба, боядисан във всички цветове на справедливостта, зяпнал от стъписващо хладния въздух, нахлул през разбитите прозорци, с цветното стъкло, пращящо под краката му, и с далечните викове от улиците долу.

„Платете ми с думи, приятели, и вижте какво идва от това. Надсмейте се на идеалите ми, шепнете за глупака пред вас, дошъл с толкова надежди. Вижте този предизвикан изблик, това детинско увлечение. Разбира се, с вашите преднамерени изкуства, с вашето хитроумно разчленяване на висши някога идеали и с вашата собствена дамга цинизъм, толкова пълен с презрение, вие ме родихте, вашето ново дете, вашия Невинен. И ако донеса огън на вашия свят, не се изненадвайте.

Крача като отхвърлен любовник.

До момента на тази клетва, на която все още държа. Никога повече няма сърцето ми да затупти в невинност. Никога повече не ще превърна глупавата любов на младостта в мъжки идеал и да понасям копнежа по нещо, което никога не е било. Не ми говорете за баланса на притежанията, за императива на обезщетението, за лъжата на отплатата и за кухата страст на възмездието.

В това отрицание не налагам никаква дан. Правете каквото пожелаете. Пепелища ни чакат всички. Този любовник на света е оставил настрана любовта си, засега и завинаги. Вижте ме като своя защитник, но който не цени нищо, който въздава с тази вечна усмивка и ви оставя да блестите във всичко, освен справедливост. Защото справедливост вие нямате.

Когато смъкнахте долу ръцете на един бог, аз ги натопих в смъртна кръв.

Молете се виното да е било горчиво за бога.“

Беше чул, че през десетилетията след онова време сред форулканите възникнал култ, почитащ Гризин Фарл като отмъстителен бог. Всъщност като бог на справедливостта. Винаги щеше да ги има, вече разбираше, онези, за които насилието е праведно.

Внезапно движение пред него го накара да вдигне глава, макар и да изглеждаше твърде тежка за този свят. Видя лорд Силхас, отпуснал се в стол, който беше придърпал. Бледото му лице изглеждаше тънко като хартия, червените очи — като гаснещи въглени.

— Пиян ли си, азатанай?

— Само спомени, лорде, които да разпалят ума ти.

— Предполагам — каза Силхас, след като наля халба от каната на масата, — че имаш изобилие от тях. Спомени.

Гризин Фарл се отпусна назад, едва сега чул приглушения шум на кръчмарската тълпа около тях.

— Хуморът ми е откъснат тази нощ, лорде. Пъпка цвят, безлист и безцветен.

— Значи съвпада съвсем добре с моето настроение, азатанай. Историкът Райз Херат те търси.

— На миналото нямам какво да кажа.

— В такъв случай той би трябвало да е добра компания. Чака те в стаята ти, мисля.

Гризин Фарл изгледа благородника.

— Треска има в този град.

— Карканас никога не е бил лесен за живеене зиме — отвърна Силхас. — Дори по времето преди тъмнината въздухът беше суров някак, костите ти сякаш ставаха трошливи. Уви — добави той, след като замълча да отпие, — аз се оправях най-зле. Също като сега. Всяка зима копнеех за лятната жега.

— Не всички се радват на сезона за размишление — съгласи се Гризин.

— Размишление? Това, както казваш, поражда трескави мисли. — Силхас поклати глава. — Азатанай, нещо повече има в това. Бих искал да се разкърша и да хвана меч или пика. Лекота да дойде в стъпките ми. Блед може и да съм, но душата ми е натопена в летен пламък.

Гризин го изгледа над масата и видя кървавия блясък в очите му.

— Казват, че лорд Урусандер щял да тръгне преди пролетта.

— Тогава ще разпаля своя жар, азатанай. — След миг, в който сякаш се замисли над перспективата с жадно предчувствие, Силхас сви рамене, зарязал мисълта. — Но дойдох тук не просто за да съобщя за желанието на историка да говори с теб. В този ден видях чародейство, разгръщане на магическа сила. Изглеждаше… незаслужена.

Гризин Фарл вдигна каната и напълни отново халбата си.

— Незаслужена ли?

— Трябва ли да обяснявам това? Сила, появила се твърде лесно.

— Сър — каза Гризин, — вие сте знатен. С благородна титла, в привилегирована аристокрация, в която предпоставката за заслужено или незаслужено не значи нищо. Да бъдеш избран по рождение не е никакъв избор. И все пак вашата раса посича децата чрез неоспорими правила, за да хвърли едната част в привилегировано положение, а другата — в лишения. Тази ваша гражданска война, Силхас Руин, представлява предизвикателство към всичко това. А сега… магия, в ръцете на когото и да било, стига да приложат дисциплина и усърдие в овладяването ѝ… ами, виждам каузата на Урусандер подсилена, на цената на собствената ви.

Силхас се озъби и отвърна:

— Не съм сляп за неравновесието! Тази магия ще ни подкопае, може би фатално. Има ред в йерархията в края на краищата, и той е необходим ред, за да не се разпадне всичко в хаос.

— Съгласен съм. Хаосът е крайно нежелан — каза Гризин Фарл. — Разбира се, нова йерархия ще възникне, но по свои собствени правила. Ще видите вашата стара аристокрация разбита, сър. Ще вземе ли лорд Урусандер магията в прегръдката си, или просто ще потърси вещите лица, които е най-вероятно да станат майстори? Ще види ли новият век да управляват крале и кралици магьосници? Ако е така, тогава всеки от простолюдието може да вземе трона. Куралд Галайн, приятелю, се клати на опасен ръб, нали?

— Все още чакам утешителни слова, азатанай. — Силхас отпи от халбата си, а след това, щом дойде слуга с нова кана, се пресегна и я придърпа. — Вълнуваш водите за собствено забавление, подозирам.

Погледът на Гризин Фарл се плъзна настрани, към унилата кръчмарска тълпа с пластовете дим от лули и дърва. Разговорите едва ли си заслужаваха да ги слуша човек, след като хората имаха навика да се повтарят, сякаш с всяко изричане търсеха различна реакция. „Намери една истина и я направи заклинание. Намери една лъжа и направи същото. Събери истини и лъжи и ги наречи вяра. Кръчми и храмове, виж как възлиянията текат и всички жертви са направени. Тук има една истина. Където и да се съберат смъртни, ще възникне ритуал, и във всяко място ритуал, навик и жест носят скрита утеха. В тези шаблони картираме своя свят.“

— Не го отричаш, значи?

Гризин се сепна, после въздъхна.

— Приятелю, прощавай, че се подигравам с благородните ти претенции. Виждам твърде ясно, за да правя друго.

— Защо ме наричаш приятел? По-важното — защо аз те смятам за такъв?

— Думите ми те гневят, Силхас, и все пак се наслаждаваш на този гняв само за миг, преди да видиш през червената мъгла и да трябва да приемеш истината на това, което казвам, колкото и мрачно и обидно да се окаже то. Възхищавам се на това.

— Когато разговаряме, усещам как нервите ми се изопват.

— Няма да се скъсат — отвърна Гризин.

— А ако се скъсат? Явно не се боиш от това.

— Отдавна съм се отказал от страха.

При тези думи Силхас се наведе напред, присвил очи.

— Виж, това е признание! Кажи ми, моля, как го постигна?

Кратко видение размъти ума на Гризин, щом се видя отразен в едно счупено стъкло — излизаше залитащ от кървава касапница.

— Когато замахваме — каза той, — го правим от страх. Спомни си, ако благоволиш, всяко свое избухване, стъписването, след като си ударил, след като си нанесъл рана. Осъзнаването кара човек да се присвие от страх, да потуши вътрешните огньове. А с това първият страх умира, но само за да го замени нов — страхът от последствията от насилието ти. Два аргумента, но само един глас. Две причини, но само една реакция. Когато най-сетне разбереш това, приятелю, тогава гласът, който е страх, става крайно досаден. Повтаря се и с това доказва собствената си глупост, и ако от глупавите му думи си доведен до насилие, до отказ от всякаква сдържаност, тогава може да си само глупак. Глупак — повтори Гризин Фарл, — наивен и не особено прозорлив. Станеш ли глупав колкото твоя страх, оскърбяваш собствената си интелигентност и с нея — цялата вяра в себе си.

Силхас го гледаше съсредоточено.

— Азатанай, трябва да разбереш: цял един народ може да бъде погълнат от такъв страх.

— И той замахва, често срещу себе си — срещу близък, срещу съсед. Страхът в такова време е бясна треска, изгаряща всичко, което докосне. И да, той е изключително глупав.

— Представи си, азатанай, този страх, когато му бъде дадена силата, възможна в магията. Търсиш свят в пламъци.

— Където, навярно, ще преуспееш?

Силхас — на бледото му лице бе изписана тревога — отново се отпусна назад в стола.

— Върна ме, азатанай, към култа на зимата. Дано сезонът никога не свърши.

— Кога ще призовеш легиона Хуст?

Силхас примига, после сви рамене.

— Скоро, мисля. Нелепо е. Събираме паплач, въоръжена с безумно желязо, за да я хвърлим срещу най-добрата армия на владението.

— А Домашните мечове на Великите домове?

— Изненадан съм, че това те интересува.

— Домашните мечове не, честно казано — призна Гризин Фарл. — Но виждам, че нещо очаква легиона Хуст — твърде смътно, разбира се. Само лошо предчувствие, сякаш съдба някаква се оформя, бъдеще, все още невъобразимо.

— Като нищо може вече да са прокълнати — каза Силхас. — Легион, създаден в лудостта на владението ни. Никаква слава не може да се намери в това да излизаш от гробове, Гризин Фарл. Нито от дълбоки рудници или прясно изкопани могили. Какъвто и дух да е вложил Хуст Хенаралд в желязото от ковачниците си, убийството на три хиляди мъже и жени вече го опетнява. Значи, чудиш се защо все още се колебая да призова такава армия?

— Съдбата, която ги очаква, е извън теб, лорд Силхас.

— Нима? Кой ще я донесе тогава?

— Слаб съм в пророкуването — отвърна Гризин Фарл. — Все пак, макар да виждам само мъгла, чувам един глас и думи, изречени със заповеден тон.

— Но не мой.

— Не. Гласът, който чувам, е на Аномандър.

Силхас въздъхна.

— Значи се връща. Добре. Но хайде стига вече с това. Кажи ми, азатанай, има ли по-бързи пътища към чародейството?

Въпросът прониза Гризин Фарл като лед. Погледът му се смъкна към халбата в ръцете му, в смъртно бледата игра на светлината на лампата по повърхността на ейла.

— Никакъв, който би ти харесал.

— Бих искал да ги чуя все пак.

Гризин Фарл поклати глава и стана.

— Задържах историка да чака твърде дълго. Приятелю, забрави последните ми думи. Бяха не на място. Следващите дни ще са достатъчно отчаяни и без съблазънта на такова средство. — Азатанаят се поклони на лорда и стана.

„Защитнико на нищото, не тази пътека, не никоя. Следващия път, когато ме намериш, Силхас Руин, разбира се, ще се поддам на исканията ти, понеже виждам в теб амбицията, която ще наречеш необходимост. По-лесният път не е за харесване — вече казах това, — но в убийството на страха моето предупреждение няма да те спре, нали?

Драконъс. Каладън Бруд. Непозната сестро. Вижте какво започваме тук. Вълците са се събудили и капем думи в диря от кръв.

Нека намерят собствения си глад, както трябва.

Но, о, вижте какво започваме тук!“

Излезе от кръчмата. Небето изглеждаше странно разбито, с тъмно и светло, и цветове, пръснати като парчета счупено цветно стъкло. Гризин Фарл го огледа с насълзени очи.

Цинизъм и гняв — пияни. „Стига, за да те накара отново да се почувстваш млад.“

Тръгна към Цитаделата. Време беше да говори с историка.

Орфантал спря на прага. Историкът Райз Херат седеше до камината, която тъкмо се разпалваше. Стаята беше студена, осветена само от диплещите се по дървата пламъци.

— Тук е — каза историкът и махна към пода пред ботушите си. — Хайде влизай, Орфантал. Рибс дойде капнал.

Орфантал пристъпи вътре, все още стиснал в ръката си дървения меч. Кучето, лежащо до камината, спеше дълбоко.

— Твърде много битки за един ден, Орфантал. Рибс вече не е млад.

— Когато стана воин, ще имам вълци. Два. Обучени за война.

— Аа, виждаш дълга война пред нас, значи.

Орфантал седна на каменния ръб на камината.

— Седорпул казва, че войната никога не свършва. Ако не е в един сезон, ще е в друг. Защото обичаме да се бием.

— Не винаги е било така. Имало е време, Орфантал, когато сме обичали да ловуваме. Но дори тогава, ще ти призная, е имало жажда за кръв. След като сме опитомили животните, които ядем, ловците са продължили да ходят на лов. Като деца, които отказват да пораснат — сила има в това, в тази способност да решаваш живот и смърт. Невинността на плячката е без значение за такива деца. Нуждата им е твърде себична, за да помислят за жертвите на своя каприз.

Орфантал се пресегна и почеса раздраното ухо на Рибс. Кучето въздъхна насън.

— Грип Галас преряза гърлото на един мъж. От ухо до ухо. После му отсече главата и изряза нещо на челото.

Райз Херат помълча, после изпъшка.

— Добре. Наистина сме във война, Орфантал. Грип Галас спаси живота ти, нали?

— Уби го за коня му.

— Видял е нуждата, трябва да предположим. Грип Галас е доблестен мъж. Ти беше негова отговорност. Бих се обзаложил, че това, което си видял, е било гневът на Грип. Ние сме във време, когато да си на другата страна само по себе си е престъпление, и смъртта е наказанието.

— Героите не се гневят.

— О, гневят се, Орфантал. Определено се гневят. Често тъкмо гневът ги тласка към героични актове.

— Какво толкова ги гневи?

— Нечестното на света. Когато то става лично, героят се възмущава и се изпълва с отрицание. Героят не търпи онова, което му изглежда неправилно. Това не са мисли. Това са действия. Подвизи. Нещо неописуемо с думи се е проявило и дъхът ни секва. Не можем да не се възхитим на дързостта и как тя се опълчва на правилата.

— Не мисля, че Грип Галас е герой — каза Орфантал. Огънят се усилваше, пламъците вече подскачаха по дървата. Скоро щеше да стане твърде горещо, за да седи там, но още не.

— Може би — каза историкът. — Той, опасявам се, е твърде прагматичен човек за героизъм.

— Какво правиш в стаята на Гризин Фарл?

— Чакам го да се върне. А ти?

— Търсех Рибс. Често идва тук. Приятели са с Гризин Фарл.

— Чух, че азатанаят го измъкнал от Дорсан Рил. Спасил живота му всъщност. Това изковава връзка.

— Лорд Силхас също е приятел на Гризин.

— Нима?

Орфантал кимна.

— Безпомощността им е обща.

— Моля?

— Така казва Гризин. Бялата сянка към тъмната сила на брат. Онази кожа, казва той, ще погуби Силхас, въпреки че е нечестно. Хората са тласкани да правят неща от онова, което мислят, че им липсва.

— Азатанаят май ти казва много неща.

— Това е защото съм млад — обясни Орфантал. — Говори ми, защото не разбирам за какво ми говори. Така казва. Но аз го разбирам по-добре, отколкото си мисли. Веднъж сънувах, че в земята зад мен има гигантска дупка, и продължаваше да расте, а аз бягах, за да не падна в нея, и бягах през стени от камък и планини, и по дъното на дълбоки езера, а после по лед и сняг. Бягах и бягах, за да не падна в дупката. Ако не беше тя, изобщо нямаше да мога да бягам през каменни стени и всичко останало.

— И тъй, хората са тласкани да правят неща от онова, което липсва в тях?

Орфантал кимна. Отдръпна се от усилващите се пламъци, макар стаята все още да бе студена.

— Как върви обучението ти?

Орфантал сви рамене и се наведе да погали Рибс.

— Седорпул е зает с онази магия и разни други неща. Липсва ми майка ми.

— Леля ти искаш да кажеш.

— Да. Леля ми.

— Орфантал, запозна ли се с другия заложник в Цитаделата?

— Да. Тя е млада. И срамежлива. Бяга от мен, горе в убежището. И заключва вратата, за да не мога да вляза.

— Гониш ли я?

— Не. Опитвам се да бъда мил.

— Съветвам те да се опиташ да бъдеш някак по-малко… прям. Нека тя да дойде при теб, Орфантал.

— Липсва ми и Сукул Анкаду. Тя пие вино и всичко. Все едно вече е пораснала. Знае за всичките Велики домове и благородниците, и на кого можеш да разчиташ и на кого не.

— Не е на страната на сестра Шаренас, значи.

— Не знам. — Най-сетне горещината стана прекалена и Орфантал стана и се отдръпна от камината. — Седорпул ми каза за магията. Дарът на Терондай за всички Тайст Андий.

— О? А ти самият проучвал ли си магията, Орфантал? Трябва да те предупредя за рисковете…

— Мога да правя това — прекъсна го Орфантал и разпери ръце. Мракът изведнъж набъбна, сгъсти се, въплъти се във форми, които накараха историка да се свие от страх в стола си. — Тези са вълците ми — каза Орфантал.

Рибс пред камината скочи, ноктите му затракаха по каменните плочи, щом драсна към вратата.

Привиденията наистина бяха добили очертанията на вълци, но толкова високи, че надвишаваха самия Орфантал. Блеснаха кехлибарени очи.

— Мога да вляза в тях — продължи Орфантал. — Мога да изскоча от тялото си и да вляза в тях, и в двата, едновременно — но трябва да са един до друг, когато го правя. Ако вляза само в единия, пак мога да накарам другия да ме следва или да направи каквото му кажа. Усещането е странно, историко, да вървиш на четири крака. Същото ли е, каквото могат да правят джелеките?

— Орфантал, ако обичаш, махни ги оттук.

Орфантал сви рамене и смъкна ръцете си. Чернилката се завихри, после се разпръсна като мастило във вода.

— Не — каза Райз Херат, — това изобщо не е като тяхното. Магията на джелеките е древна, по-… зверска и дива. Казвали са ми, че изгаря очите да я гледаш. Твоите… създания… са по-деликатни. Орфантал, показвал ли си на някой друг тази твоя сила?

— Още не.

— По-добре недей.

— Защо?

— Каза, че душата ти може да се прехвърля в тях, нали? Тогава ги сметни за своето последно средство. Ако животът ти се окаже в опасност. Ако получиш смъртна рана, в тялото, което имаш сега, тогава, Орфантал, избягай при своите… приятели. Разбираш ли ме?

— Мога ли изобщо да направя това?

Историкът поклати глава.

— Не знам със сигурност, но изглежда е възможност — според това, което току-що описа. Тази тайна, Орфантал — пази я, защото стане ли известна, приятелите ти вълци ще бъдат уязвими. Кажи ми — трябва ли да са близо, когато се въплъщават?

— Не знам. Бих могъл да опитам да ги вдигна в различни стаи може би, и да видя дали става.

— Опитвай, но тайно. Никой да не види. Никой да не разбере.

Орфантал сви отново рамене и се обърна към вратата.

— Рибс пак избяга.

— Започвам да схващам защо.

В този момент тежки стъпки по коридора предизвестиха връщането на Гризин Фарл. Щом влезе, азатанаят кривна глава и подуши въздуха.

— А, добре — промърмори и очите му се спряха на Орфантал. — Тихата ми сянка… ще се включиш ли в разговора ми с историка?

— Не, сър. Ще ида да потърся Рибс.

— Да, профуча покрай мен в коридора. Търси го в най-далечния ъгъл на Цитаделата или в конюшните навън.

Орфантал кимна и излезе. Спомни си думите на Райз Херат за ловци и лов, и за детския ум, заклещен във всичко това. Но не го интересуваше използването на вълци за лов и не го интересуваше ловът също така. Нямаше герои сред ловците, защото убиването беше лесно. „Освен, разбира се, ако жертвата не реши, че вече не е невинна. И тогава спира да се страхува. И решава, че бягането е безполезно, защото от някои неща не можеш да избягаш, а една голяма дупка зад теб може да е и уста, и да става все по-голяма.

Вълци като моите… тях не ги е страх. Могат да тичат бързо. Могат да гонят ловците.

Какво ли ще е това усещане, чудя се?“

— Тя вижда през раните в дланите му — каза Райз Херат. — Онова пано, дар на Емрал Ланеар, то трябва да ни покаже, че всичко това не е ново. Случвало се е преди. Силата в кръвта. Какво още трябва да знаем, азатанай?

— Изпълваш ме със скръб, историко, с такъв гняв.

— Даровете на азатанаите никога не са каквото изглеждат.

Гризин Фарл се оригна и седна на един стол.

— Изпих твърде много ейл.

Историкът изгледа замислено азатаная, който беше впил поглед в пламъците в камината.

— Угоди си с бъбривост тогава.

— Угаждането е сладко за пиене, да. Има една азатанай, жена от плът. Името ѝ е Олар Етил. Чувал ли си за нея? Не. А, добре. Може би не по име, но помниш сънищата си, историко, онези, неспокойните, когато жена, която познаваш и все пак не познаваш, идва при теб, често отзад. Притиска се в теб и предлага плътско изкушение. Би си помислил — каза с въздишка, — че тя е само предвестникът на низки страсти, игра на похот и, всъщност, на угаждане, особено със забраненото… както и да би си го въобразил.

— Гризин Фарл, нищо не знаеш за сънищата ми.

— Историко, знам какво е общото у всички мъже. Но добре. Погледни в този огън вместо това. Има лица в пламъците, или по-скоро едно лице, предлагащо безброй изражения. Бягащите псета се научиха да почитат това лице, това женствено нещо. Олар Етил е мъдра. Знаеше как да ги накара да научат за нея. Богиня на пламъците, събудена от топлината. Похот, страст, кръвожадност. Ще стопли плътта ти, но ще изгори душата ти.

— Змия расте от ръката ѝ, нали? Тя е онази на гоблена.

Но азатанаят поклати глава.

— И да, и не. Бягащите псета ще ти говорят за тяхната богиня на земята. Наричат я Бърн и твърдят, че тя спи вечен сън. В сънищата си тя прави света на хората. Но Орал Етил стои наблизо, понякога до Спящата богиня, понякога прегражда пътя към нея. Тя е ревнива към Бърн и краде топлината от нея. Всяко огнище, всяко облизване на пламък е откраднато. Змията е огън и кръв. Живот, ако предпочиташ. И да, в сърцевината си тя е сила на унищожение.

— Вие азатанаите си играете на богове.

— Да. Някои от нас да. Силата е изкусителна.

— Дори Бягащите псета заслужават нещо по-добро. Тази Бърн също ли е азатанай?

— Не мога дори да кажа дали Бърн съществува, историко. Вярата в нея съществува, и това стига. Тя ще напътства вярващите и ще придава форма на техния свят. Трябва да се опреш на практичното, Райз Херат. Мотивациите са само призраци и смисълът им върви по дирята на всяко деяние, угаждаш му с тях, както ти е удобно. — Гризин Фарл се взря в историка. — Това, което избираш да правиш, може, без усилие, да бъде видяно като измяна. Въпреки че би могъл да го наречеш най-чистия въобразим акт на почтеност.

Райз Херат усети как кръвта кипна във вътрешностите му, смрази крайниците му.

— Обвиняваш ли ме в нещо, азатанай?

Гризин Фарл повдигна вежди.

— Ни най-малко. Просто оспорвам валидността на твоята роля в живота. Историкът ще направи дисекция на събития, ще изброи счетоводния списък на деяния и ще потърси смисъла от измислени мотиви. Включиш ли угодата, виждам колко познат е за теб вкусът ѝ.

— Майка Тъма е също толкова богиня, колкото и тази Олар Етил — каза Райз Херат. — Магия в кръвта. Там, на трона, очите ѝ са затворени. Би могла да спи. Би могла да е мъртва. Все пак, през змийски очи вижда света. А както са ми казвали, вкусът на кръвта е изкусителен. Какво е направил Драконъс?

— На вашата господарка ли? Ами, направил я е богиня. Наричаш ли това любов? Между любовници почитанието е с резки очертания. От всяка прегръдка, колкото и да е разгорещена, нещо кърви. Жената зад теб в сънищата ти, тя ти мисли зло. Или, в следващия дъх, благослов и откровение. Възможностите са безкрайни, докато не се обърнеш.

Чудо беше, помисли Райз Херат, че никой все още не беше убил този азатанай, толкова отчайващо и дразнещо бе разговарянето с него. Помисли си, че да се озовеш срещу майстор фехтовач ще е до голяма степен същото, всяка атака предвидена, всеки ход — контриран без усилие, и също като майстора фехтовач, Гризин Фарл не бързаше да нанесе фаталната рана. Погледна намръщено азатаная.

— Майка Тъма е отсъствието в центъра на нашия култ. По неин избор ли е това, Гризин Фарл? Или кръвта — и жаждата ѝ — я изтласкват все по-далече и по-далече от грижите на смъртните? Казваш, че Бърн спи — тя ли го е избрала, или е била поразена от някое проклятие? Казваш, че Олар Етил обитава пламъците на огнището — само това ли правят боговете? Просто наблюдават?

— Би могло всъщност да изглежда така, да. Но вече те предупредих за вредата от измисляне на мотивации, измисляне на смисли.

— Но тя нищо не прави! Никакви актове, никакви дела! Няма нищо, което да си въобразя или да измисля!

— И така историкът гладува. Но скоро ще бъде заситен, нали? Врагът на реда се размърдва в един далечен лагер. Армия тръгва срещу Карканас. Какво, чудиш се, ще направи тя тогава? Къде, чудиш се, са онези, които ще се бият в нейно име? А колкото до това име… каква е каузата, която представлява то? Събери верите и боядисай в злато многобройните им добродетели. Но не можеш да направиш това, защото тя не говори.

Райз Херат изгледа навъсено азатаная, а той му отвърна със спокойни, пълни с тъга очи.

Историкът извърна поглед.

— Върховната жрица не дава позволение да посетя Залата на Нощта.

— Глупости — отвърна Гризин Фарл. — Така предпочита, защото иска да опази нещо скрито от Майка Тъма. Но богинята вече използва Ендест Силан и измамата става все по-трудно да се крие. Вие, сър, несъмнено сте в съюз с Върховната жрица. Възнамерявате нещо, в името на Майка Тъма, но каквото и да е то, тя не трябва изобщо да узнае какво сте направили. Хайде — каза азатанаят и погледът му изведнъж се втвърди, — подчинете делата си на почитта.

Райз Херат усети, че му призлява, все едно е налегнат от болест, измислена от самия него, която вече засяда в плътта му, вкисва кръвта му и разяжда вътрешностите му.

— Добре — отвърна със сух и хриплив глас. — Ела с мен, Гризин Фарл. Хайде да отидем до Залата на Нощта. Хайде да говорим с нея.

— Тя е с Драконъс.

— Тогава ще говорим и с двамата!

Азатанаят се надигна от стола си.

— Както желаеш. Ще вземем ли и Върховната жрица?

Райз Херат отвърна с гримаса:

— Можем поне да я помолим.

Излязоха от стаята. Зад тях пламъците в камината погълнаха последните дърва и познаха глад.

Емрал Ланеар, Върховната жрица на Мрак, седеше изгубена в свят от дим. Замъгленият взор виждаше малко пролуки, а бъдещето, проснато толкова гладко и съвършено, се оказваше не по-различно от настоящето. Това беше изкушението на д’баянг. Имало беше време, когато ритуал бе съпътствал отдаването му, а сънният пейзаж, който предлагаше димът, шепнеше послания — дълбоки, и бързо забравяни. Намерението, предполагаше тя, бе свързано с отдръпването, извън плътта, извън ограниченията на реалността. Загърнато в ритуал или не, беше си измъкване. Разликата — между тогава и сега — бе в намерението.

„Измъкването като ритуал обещава връщане към настоящето, когато ритуалът е свършил. Измъкването като ритуал цели да се засее земята между сънния пейзаж и реалния свят. Но тук и сега аз не търся връщане към никакво настояще и ще превърна земята между двете в пустиня на отчаяние. Моето измъкване не търси откритие, а е породено от бягство.“

Някога беше ценила трезвостта си, острия ум, който се наслаждаваше в своята будност, в драгоценната си острота. Не беше могла и да си представи, че драговолно ще се откаже от такива дарове, а беше виждала достатъчно глупци в живота си, за да знае, с ужас, как затъпяват умовете от алкохол и дим. „Бягство без движение. Бавно удавяне. Мътният поглед, утехата, донесена от объркването, бавното разпадане на времето и бавното губене на мястото ти във вечния му поток.

Но виж ме сега. С бъдеще, претъпкано с престъпления, правя си остров и го загръщам в мъгла. Нека тече потокът на времето; нямам пристан.

Това е заблуда. Райз Херат видя добре страстта в очите ми, което би трябвало да ме е засрамило. Но съм загърбила срама, а това също се оказва изкусително измъкване.“

Уви, някаква кристална яснота оставаше в ума ѝ, нещо неподатливо на всичките ѝ усилия за бягане и измъкване. Светлината му беше вина, обагрила целия ѝ вътрешен свят. „Не д’баянг. Това е твърде нищожна причина.

Аз съм Върховната жрица на Майка Тъма. И въпреки това, в място на преклонение, вечерни и ритуали, тъка паяжина от шпиони, всяка от които увърта и хитрува с широко разтворените си крака.“ Умът ѝ беше затворен в клетка, направена от самата нея, клетка, в която всяка мисъл бе хвърлена в градеж на потенциални съюзи, възможни слабости, изтървани тайни и въвличане в безброй заблуди и машинации. Чрез тези усилия — този окаян курс, който бе поела — виждаше своя свят пресътворен. Вече претегляше с хладна пестеливост стойността на всеки гражданин на владението. Тайни съглашения спрямо противопоставяне, сила срещу слабост, измама срещу доверие.

Също като д’баянг, този новороден начин на мислене представляваше всъщност една вътрешна спирала, а собствените ѝ нужди бяха в сърцевината. Беше мироглед, който, сега разбираше, съвсем не бе уникален — колкото и лично да изглеждаше — тя просто отразяваше държането на безброй други.

„Колко богати благородници, чудя се, виждат света по същия начин? Не е ли това в края на краищата средството, с което са придобили богатствата си и с тях — своята непоклатима увереност в собственото си превъзходство?

Но, Майко, прости ми, това е един студен свят.“

Димът се бореше с това, но вяло. С размазани думи шепнеше лениви подкани към убежище на скука, към прогизналото блаженство на безчувствието. Отпуснати ръце махаха уморено в ума ѝ, едва видими сред сивия облак. „Ето тук… ела… тук чака забравата.“

Едва ли достойна цел за главен дворцов шпионин. „Жадувам за знание, но отказвам да го вкуся. Събирам новини и факти, и тайни, а нищо не правя с тях. Аз съм като Бранителя, Гризин Фарл, който твърди, че не защитава нищо. Също както историкът отказва да записва история и богинята отказва утехата на почитта.

Докато строени срещу нас са… пълководец, който би предпочел да не води, командир, който следва само пиянските си прищевки, и Върховна жрица, която все още очаква своя бог.

Всички ние не сме нищо повече от натрапници на своята кауза, защото каузата, която прегръщаме, не е нищо повече от слепия, когото издигаме, за да скрием собствените си амбиции. Това, вече вярвам, е тайната зад всяка война, всеки сблъсък, който вижда пролята по земята кръв.“

Ритуалът на дима можеше, понякога, да предложи жестоки прозрения.

Смътно чу звънването на звънчето. „Пак ли? Няма ли да ми се позволи никакъв отдих, никакъв лукс на бягството?“ С притъпени сетива и с натежало тяло, надигна се с усилие от дивана, намери наметало, с което да прикрие всичко, което чувстваше оголено, и се запъти от спалнята към външната стая.

— Влез.

Появата на историка не беше изненада, но появата на Гризин Фарл беше. Взря се в лицето му, но то не издаваше много. Тайните бяха професия за азатаная. Все пак не долови обичайната фасада на престорена веселост.

— Какво ви води тук? — попита ги.

Райз Херат се покашля.

— Върховна жрице. Бранителя се съгласи да ни отведе при Майка Тъма.

„С каква цел?“ Думите почти се изплъзнаха от нея, но успя да ги задържи. Нямаше да им издаде суровата крайност на отчаянието си и на страховете си.

— Разбирам. Пак ли ще се хвърляме срещу безразличието ѝ? Добре. Води ни, Гризин Фарл.

Азатанаят се поклони и излезе в коридора. Емрал и Райз го последваха.

След малко, докато вървяха, историкът ѝ заговори с нетипична официалност:

— Върховна жрице, време е да уведомим Майка Тъма за събитията, ставащи във владението ѝ… да, добре разбирам, че използва Ендест Силан, но дори с това не можем да знаем пълния обхват на знанието ѝ, на осъзнаването ѝ. По-важното, Ендест пребивава тук в Цитаделата и не се грижи много за онова, което става извън стените ѝ. Не е ли време за пълно описание?

Въпросът беше двуостър и Емрал разбра, че историкът си дава сметка за това. В края на краищата той подбираше думите си внимателно.

— Желанията ви са амбициозни, историко — каза тя също така официално. — Но ще видим. Както казвате, усилието е навременно.

Стигнаха до коридора, който водеше до Залата на Нощта. Пораженията, оставени от Т’рис, все още се виждаха в пукнатините и цепнатините в каменните зидове, в хлътналата неравна настилка на пода. Проходът беше празен, сам по себе си мрачно заявление за състоянието на нещата. Щом се доближи до портите, Гризин Фарл се поколеба и погледна през рамо към спътниците си.

— Имало е избуяване вътре — каза той. — По-дълбока и по-силна проява на Мрака. Несъмнено въздействието на Терондай, близостта на Портала. — Сви рамене. — Усещам промените, но не мога да различа почти нищо друго. Тъй или иначе, тук и сега, предупреждавам и двама ви: онова, което е отвъд тези врати, е променено.

— Тогава — отговори Емрал Ланеар, — дълг е на Върховната жрица да разбере такова едно преобразяване, не мислите ли?

Азатанаят я изгледа. Нещо в изражението му намекваше за ирония.

— Върховна жрице, както се оказва, онова, което загръща ума ви, би могло да се окаже благословия.

Тя се намръщи, но не ѝ се даде възможност да отговори, понеже Гризин Фарл се обърна към вратата и отвори широко портите към Залата на Нощта.

Студът, който ги лъхна, беше наситен с плодовитост и това само по себе си стъписа Емрал Ланеар.

Чу изпъшкването на Гризин Фарл, като в съгласие с нейното стъписване, понеже тъмнината вътре бе абсолютна.

— Какво ни очаква там? — попита Райз Херат. — Очите ми, макар и надарени, не могат да пронижат този покров. Гризин Фарл, какво можеш да различиш?

— Нищо — отвърна азатанаят. — Трябва да влезем, за да видим.

— Дори подът е изгубен за нас — отвърна историкът. — Може да се окаже, че скачаме в бездна. Тази зала е отрицание, свят, лишен от всякакво вещество. — Обърна се към Емрал Ланеар, очите му бяха разширени от тревога. — Вече съветвам против това.

Но Емрал Ланеар само сви рамене, а после подмина историка и без да погледне Гризин Фарл, продължи навътре в Залата на Нощта.

Усети утъпкана пръст под стъпалата си, влажна и хладна през тънките подметки на чехлите ѝ. Миризмата на гнило и тучен живот закръжи около нея, сякаш самият въздух бе оживял. „Вече не сме в Цитаделата.“

Гризин Фарл се озова до нея, плътно от лявата ѝ страна, присъствие по-скоро усетено, отколкото видяно.

— Прекалил е — избоботи тихо азатанаят. — Порталите имат две страни. Със самото си присъствие те разделят светове. Терондай, Върховна жрице, извира в това място.

— А какво място е това? — попита Райз Херат точно зад Емрал.

— Вечната нощ, историко. Първичната нощ. Наречи го както искаш, но знай, че е чисто. То е същност.

Емрал успя да чуе нещо подобно на вятър, шумолящ през дървета в далечината, но не усети никакъв лъх по смразеното си лице. Миг след това огромната длан на азатаная се стегна около ръката ѝ над лакътя и Гризин прошепна:

— Има нещо пред нас.

Продължиха.

— Колко още? — попита Емрал.

— Не е ясно.

— Къде е тронът на Майка Тъма? — попита историкът нервно. — Напълно ли сме я изгубили вече?

— Такива въпроси ще трябва да изчакат отговори — отвърна Гризин Фарл. — Това селение ми се противопоставя. Не е мястото ми в него, а сега — повече от всякога, усещам, че съм нежелан.

— Можем ли да сме сигурни? — попита Емрал.

— Неизвестно — бе смущаващият отговор на азатаная.

Усещането за пръстта под краката ѝ оставаше неизменно. Нямаше нито камък или камъче, нито растения, дори бучка в равната глина. И все пак щедрият мирис на зеленина беше задавящ и гъст, все едно вървяха през прогизнала от дъждове гора.

— Направихме грешка, че влязохме тук — каза Райз Херат. — Върховна жрице, прости ми.

Все още не можеха да видят нищо, дори земята, по която вървяха. Въпреки това, когато чуха тежките стъпки точно пред тях, минаха няколко мига, преди Емрал Ланеар да различи фигурата.

Беше чудовищна — изгърбена и извисяваща се дори над Гризин Фарл. Ръцете висяха покрай коленете — дебели и мускулести. Главата беше непропорционално малка, темето без косми, очите — хлътнали дълбоко.

Миг преди да стигне до тях чудовището каза:

— Храна.

Едната огромна ръка замахна нагоре и удари Гризин Фарл в гърдите. Азатанаят отлетя назад и се превъртя във въздуха.

Другата ръка посегна към Емрал Ланеар.

Но Райз Херат се оказа по-бърз — дръпна я назад за наметалото, далече от дращещите във въздуха пръсти на демона.

Побягнаха слепешката.

Демонът ги подгони. Стъпките му тътнеха като гръмотевици. Съвсем ясно създанието повтори:

— Храна.

Ужасът задращи с нокти и се измъкна навън, превърна сърцето на Емрал в чук. Тя бягаше, както не беше бягала от дете — но онези спомени не бяха за страх. Сега се чувстваше смазана, твърде уязвима, за да проумее каквото и да било. Пътят напред беше празнота и в това отсъствие съществуваше само безутешността, идваща с разбирането, че няма къде да се скрият.

До нея Райз Херат хриптеше. За миг Емрал Ланеар едва не се разсмя. Леността на живота им в Цитаделата не ги беше подготвила за това. „Лежиш отпусната. Дробовете ти пълни с дим. Сънуваш песнопения и тържествени процесии. Отровите в позлатената чаша на измяната.“ Мускулите на краката ѝ вече губеха сила, а тежестта на тялото ѝ като ли ставаше твърде обременителна, за да се понесе.

„Пъргаво дете, къде си отишло? Още ли се криеш там, под пластовете пълнолетие?“

Райз Херат се олюля, а след това изведнъж изчезна от лявата ѝ страна. Емрал Ланеар извика, забави, обърна се…

Видя как демонът закрачи тежко натам, където бе паднал историкът. Ръцете му посегнаха да го сграбчат.

Последва мълниеносно движение, няколко глухи изтътвания, и ѝ се стори, че самата тъмнина се е стегнала в нещо плътно, неизмеримо могъщо. Замахваше по демона и с всеки удар пръскаше кръв. Демонът залитна назад и изрева като дете от безсилие, изненада и болка. После се завъртя и побягна.

Райз Херат остана на земята, повален сякаш от някаква невидима рана, а когато се надигна на лакът, усилието явно му струваше скъпо. Емрал тръгна към него, но спря, понеже се озова лице в лице с лорд Драконъс.

— Върховна жрице — каза Консортът, — не сте ли разбрали колко неразумно е да приемате защитата на Гризин Фарл?

Райз Херат закашля, после каза:

— Милорд, вие спасихте живота ни.

Драконъс го изгледа отвисоко.

— Ако ще скитате из чужди селения, Райз Херат, трябва да разберете, че вашето е станало необичайно оскъдно откъм хищници — извън собствената ви раса имам предвид. Повечето светове са много по-… диви. — Вдигна очи и се вгледа в Емрал. — Има опасности. Кажете ми, бихте ли влязла толкова нехайно в пещера в някой планински склон?

Райз Херат изпъшка и се надигна на крака, дишаше с мъка.

— Стари приказки, разказвани на деца — рече той. — Героите се хвърлят в пещери и кухини непрекъснато, и всеки път побеждават.

— Точно така — отвърна Драконъс. — И все пак това не е детска приказка, историко. И няма разказвач, който да извърти съдбите и да донесе ненадейно спасение. Оставете подвизите на героите, те поне не могат да навредят много.

— Трудно е, милорд. Понякога глупци като нас се вдъхновяват от подвизите им, дори доста често.

— Лорд Драконъс — каза Емрал. — Можете ли да ни върнете в Цитаделата.

— Мога.

Райз Херат най-сетне се изправи.

— Милорд, Гризин Фарл нарече това място Първичната нощ, или Вечната нощ. Как се е появило това селение, на самия праг на храмовия кораб? Какво е станало със Залата на Нощта и нейния трон? Къде е Майка Тъма?

— Тревожни въпроси — чу се глас и миг след това Гризин Фарл се появи. — Драконъс, приятелю, трябва ли да правиш карта на мистерии? От това, което описа, сили ще се коренят в мястото на затвора им. Тези порти. Привличаш уязвимост. Хаосът дебне в своя лов. Назови ми портата, способна да избяга?

Консортът сякаш пренебрегна въпросите на Бранителя и каза:

— Майка Тъма открива ширината на своето владение…

При което азатанаят го прекъсна рязко:

— Даваш ѝ това и очакваш да не бъде предизвикана?

— Предизвикателствата ѝ вече ги няма — отвърна Драконъс и най-сетне се обърна към азатаная. — Мислиш ли, че щях да съм толкова невнимателен в приготовленията си?

Нещо в думите на Консорта явно ужаси Гризин Фарл, но той не каза нищо.

Драконъс се обърна отново към Емрал Ланеар.

— Тя присъства на местата на своята вяра, Върховна жрице. Но веществено… тя е разтеглена… тънко. Тънко като, както бихте казали, постелята на самата Нощ.

— Може ли да бъде призована? — попита Емрал. „Или сме изоставени?“

Драконъс се поколеба, после отвърна:

— Може би.

— Може би?! — ахна Райз Херат. — Милорд! Нейната Върховна жрица моли — не, умолява — за присъствието на богинята си! Толкова ли е безразлична Майка Тъма към своите избрани деца?

— Не мисля така — отвърна рязко Драконъс.

— Куралд Галайн пропада в кървава гражданска война — заговори сърдито историкът. — Лорд Драконъс, вашето собствено положение ви намира на рухващ пиедестал. Урусандер е решен да стане неин съпруг и е взел титлата Баща Светлина. А къде е лорд Аномандър, нейният Първи син? Ами, там, в дивата пустош, търси един брат, който не иска да бъде намерен! — Обърна се рязко към Гризин Фарл. — А ти, азатанай! Вече сред нас! Измамник, който да ни води в това селение! А придружаването на лорд Аномандър? Т’рис беше само началото, но сега вашата раса се промъква в нашите работи. Заяви го ясно, Гризин Фарл. Какво правиш тук?

Бранителят не реагира веднага. Емрал го наблюдаваше в очакване да види накъде ще погледне и отчасти предусещаше — със странна увереност, — че ще е към лорд Драконъс, преди да отговори на историка. Но той не го направи. Вместо това наведе глава и заби поглед в земята.

— Задачата ми, историко, е да присъствам.

— Да присъстваш? Да присъстваш на какво?

— Ами… — Азатанаят вдигна глава. — На края на нещата.

В последвалата тишина най-сетне заговори лорд Драконъс.

— Върховна жрице, историко, сега ще ви отведа до портала, който връща до Цитаделата. — След това се обърна към Гризин Фарл. — Ти обаче ще останеш. Трябва да поговорим.

— Разбира се, приятелю.

— И искам да знам за този друг азатанай, който придружава лорд Аномандър.

Отговорът на това беше съвсем лесен, но нито Емрал, нито Райз Херат проговориха, а след малко стана ясно, че Гризин Фарл е казал всичко, което смята да каже, поне в тяхно присъствие.

„«Приятелю»? Консортът носи непристойни дарове и разкрива тайнствени сили. Колко ли е, чудя се, кръвта на Тайст в жилите ти, Драконъс?

Твоят «приятел» не разкрива нищо. Трябваше да го очаквам.

Значи азатанаите се събират, за да станат свидетели на нашия край, а това ме води към една истина. Прости ми, лорд Аномандър, за това, което предстои. Нищо тук не е по твоя вина и ако се трупаме около теб, за да поемем сила от твоята доблест, то е защото на нас самите ни липсва сила. Ще се подхранваме и като нищо можем да станем могъщи, докато те покосяваме.“

Взря се в бездънните очи на лорд Драконъс.

— Моля, тогава, заведете ни у дома.

„И, Гризин Фарл, имаш благодарностите ми. Че разкри онова, което не можеше да разкриеш.

Благородниците са прави, макар и да не го разбират. Все пак са прави.“

Огледа лорд Драконъс все едно го виждаше за първи път. „Врагът между нас сега ни води тук, в тази Вечна нощ.

Ако мога, Консорте, ще се погрижа лорд Аномандър да се обърне срещу теб. Ако е по силите ми, ще се погрижа Първият син да те убие, Драконъс.

Заради това, което си направил.“

Краят на нещата. В това селение идеята изглеждаше съвсем реална.

11.

Мършав и изгърбен, еднокракият старец местеше патериците си с дразнеща напрегнатост, сякаш всеки момент онова, което го държеше изправен, можеше да се изтръгне от хватката му, да се извие и да образува кръст, на който орисниците щяха да го приковат. Бръчките на лицето му очертаваха сурови ъгли, също като суровото негодувание в очите му. Тънките му бледи устни се движеха в безмълвна литания от проклятия, докато очите му следяха пода пред него. И все пак, въпреки всичко това, той се тътреше след Върховната жрица Синтара все едно ѝ беше сянка, привързана към нея със закони, които никоя смъртна ръка не можеше да отмени.

Ренар наблюдаваше приближаването им с нещо като веселие. За нея религията беше пустиня, място, към което само отчаяните биха избрали да се дотътрят, с ръце, изпънати да се вкопчат във всичко, до което могат да стигнат. Спомни си собствените си мисли отпреди няколко седмици: съчетанието в ума ѝ на курвенска палатка и храм, и жалкото пораженчество, което сливаше в едно тези привидно различни декори. Нуждата бе една и съща и за мнозина засищането, получено и от двете, се оказваше краткотрайно и ефимерно.

Върховната жрица беше нагиздена в багри от бяло и златно. Ефирна светлина я беше загърнала като дим. Сърцевидното ѝ лице лъщеше като посипано с перлен прашец, а цветът на очите ѝ сякаш сменяше оттенъците си в нежен поток от синкаво, морскозелено и люляково. Беше наистина същество със зашеметяваща красота.

— Благословени да сте — каза Синтара, когато спря на няколко крачки от лорд Урусандер, който се бе обърнал към новодошлите от мястото си до високия тесен прозорец с изглед към вътрешния двор.

Ренар изгледа приемния си баща и се помъчи да прецени настроението му, да улови някакъв намек за отношението, което щеше да покаже към Върховната жрица, но както винаги Урусандер беше неразгадаем за нея. Имаше нещо достойно за възхищение, предполагаше тя, и може би дори за подражание в способността му да сдържа чувствата си. Но и да беше очаквала, че излъчването на Синтара ще му въздейства, първите му думи разпръснаха идеята напълно.

— Тази светлина дразни очите ми — каза Урусандер. — Бих предпочел да не блестяха ден и нощ и самите камъни на тази цитадела. Вашата благословия ме изтощава. Е, след като ме намерихте, зарежете страничните неща и говорете откровено.

Синтара се усмихна и заговори:

— Свидетел сте на сила, родена да отрече тъмнината, лорд Урусандер. Тук ние се намираме в светая светих, самата сърцевина на тази сила. Светлината съществува, за да ѝ се отговори, и този отговор скоро ще дойде. Майка Тъма ви очаква.

Урусандер изгледа Върховната жрица мълчаливо за миг, после каза:

— Казаха ми, че Хун Раал се провъзгласява за архимаг. Измислил си е титлата Смъртен меч на Светлината. Той, доколкото знам, има още поне десетина титли освен званието капитан в легиона ми. Също като вас обича да съчинява названия, сякаш биха подсилили легитимността на амбициите му.

Напоследък беше почти невъзможно да се различи пребледняване на лицето сред Децата на Светлината, но на Ренар ѝ се стори, че все пак го засече в красивото, съвършено лице на Синтара. Но жилото на обидата не се задържа дълго, защото усмивката на Синтара се върна, придружена от въздишка.

— Хун Раал измисля титли, за да утвърди мястото си в тази нова религия, милорд. Титлата Смъртен меч го отличава като първия и най-личен слуга на Бащата Светлина.

— Иска да си присвои военна роля в този култ, значи.

Тези думи сякаш срязаха по-дълбоко и отново бе нужен миг, преди Синтара да се съвземе.

— Милорд, това не е някакъв дребен култ, уверявам ви. — Посочи с ръка, почти безпомощно. — Виждате ли този блясък на Свята светлина? Виждате ли как самият въздух е наситен със същността на Светлината?

— Със затворени очи и копнеж за сън — изръмжа Урусандер, — пак го виждам.

— Милорд, вие сте наречен Баща Светлина.

— Синтара, наречен съм Вата Урусандер и единствената титла, която имам, е командир на моя легион. Какво ви кара да вярвате, че желая съюз с Майка Тъма? Какво — продължи той с по-суров тон — в биографията ми кара вас — и Хун Раал — да вярвате, че я желая за моя съпруга?

— Нищо — отвърна Синтара. — Освен заветът ви да почитате дълга.

— Дълг? И кой го обявява за такъв? Не Майка Тъма. Нито знатните, впрочем. Засипвате ме с очакванията си, Върховна жрице, но гласовете, които реват в черепа ми, оглушават само едното ухо. От другото — блажено мълчание.

— Вече не — отвърна Синтара и най-сетне Ренар зърна проблясък на нещо като триумф в осанката ѝ. — Сега съм въвлечена в разговор с Върховна жрица Емрал Ланеар и не, не аз потърсих този контакт. Милорд, тя признава необходимостта от баланс, компенсация в името на справедливостта. Осъзнава всъщност, че трябва да има съюз между Баща Светлина и Майка Тъма. Милорд, ако тя не говори от името на своя богиня, то трудно би могла да претендира за титлата си на Върховна жрица, нали? Това — добави и направи стъпка към него — е сондажът за преговорите, които търсехме.

— Чрез уговаряне на брак — каза Урусандер с горчива усмивка, — държавата печели мир. С отстраняването на възможности за избор, трябва да се задоволим само с един път.

— Майка Тъма отстъпва — каза Синтара. — Това не е ли победа?

— И все пак легионът Хуст се готви за война.

Върховната жрица махна пренебрежително с ръка.

— Той само се възстановява, милорд. Как би могло да бъде иначе?

— По-добре да заровят онези проклети оръжия — каза Урусандер. — Или да ги претопят. Хуст Хенаралд стигна твърде далече с изкуствата си, до мистерии, които по-добре да бяха останали недокоснати. Осъждам предателството на Хун Раал, въпреки че отчасти разбирам основанието му. Но все пак уведомете този Смъртен меч, Синтара, че със святата си титла или не, той ще трябва да отговаря за престъпленията си.

Тя вдигна вежди.

— Милорд, той не признава властта ми над него, въпреки опитите ми. Когато за първи път чух за титлата, която си е измислил, разрових Стария език, търсейки алтернатива, която би била подходяща в храмовата йерархия. Намерих титлата дестраянт, обозначаваща поста на Избран жрец — и в същото време жрец, който не принадлежи към никой храм. По-скоро сферата на един дестраянт е всичко, което се простира отвъд терена на святото. — Замълча, после сви рамене. — Той я отказа. Ако Хун Раал трябва да отговаря за престъпленията си, то ще трябва да го съди Бащата Светлина.

— Не неговият командир?

В отговора на Синтара имаше сардонична нотка.

— Очаквам да чуя за усилието ви, милорд. Мисля, че той вече се отказа от званието капитан.

— Къде е той сега?

— Върнал се е в лагера на Легиона, както разбирам. Има проблем с частите, които тръгнаха да търсят Шаренас Анкаду.

Споменаването на Шаренас накара Урусандер да се намръщи и той отново извърна лице към прозореца. За Ренар това бе единственият знак за тревогата му.

Синтара стоеше и не помръдваше, сякаш го чакаше да я заговори. Все пак не беше заявил, че визитата ѝ е приключила. След малко погледът ѝ се плъзна към Ренар, която седеше до писалището на лорда.

— Благословена да си, Ренар… извинявам се, че не забелязах присъствието ти по-рано. Добре ли си?

Толкова незначителна, че незабелязана? Едва ли.

— Объркана, честно казано — отвърна Ренар. — Как точно вашият любимец историк ще промени знаменията на тази среща в каквото там сказание запише за бъдещите поколения? Допускам, че присъствието му беше необходимо, предвид нуждата от някакво Свято писание, описание на бляскавото раждане на Светлината или нещо такова. — Усмихна се. — Ако си направя труда, сигурно бих могла да му отвърна с един-два свитъка. Колко странно би било раждането на една нова религия, ако не се раздроби бързо на секти. Не е ли подобаваща задача да се посее семето на схизма колкото може по-рано? Книгата на Сагандер и противоположната Книга на Ренар, Осиновена дъщеря на Баща Светлина. Представете си свещените войни, които ще произтекат от това, с дървото, толкова нетърпеливо разклащано още преди да е пуснало корените си.

Синтара примигна.

— Цинизмът, Ренар, е петно на душата. Отражението му е горчиво, дори за теб, мисля. Ела в Залата на Светлината. С молитва и служба можеш да бъдеш пречистена от онова, което те тревожи.

„Моите тревоги? О, жено, това, което наричаш петно, е моят герб. Лежи извезан над душата ми, а обещанието за облекчение не е твое, нито на Светлината, нито на който и да е сътворен от теб храм.“

— Благодаря за предложението, Върховна жрице. И не се съмнявайте, че ценя чувството зад вашето желание.

Сагандер посочи Ренар и изръмжа:

— Ти не си кръвна дъщеря, курво. Внимавай с нахалството си!

При тези думи Урусандер се обърна рязко.

— Разкарай този мизерен схолар от стаята ми, Синтара. Колкото до записването на тази среща, ръката ми не трепва пред перспективата. Сагандер, писанията ти са ми добре познати, доколкото изопачават всяка въобразима идея за справедливост. Умът ти никога не е бил достоен за задачата на сърдечното ти желание и явно нищо не си натрупал през годините оттогава, освен пластове жлъч. Двамата, махайте се.

Настръхнала, Синтара изправи рамене.

— Милорд, Майка Тъма очаква официален отговор от нас.

— Майка Тъма или Емрал Ланеар?

— Бихте ли предпочели Майка Тъма да се обърне към вас лично? Тя говори чрез своята Върховна жрица. Никакво друго тълкуване не е възможно.

— Нима? Никакво? А ти ли говориш от мое име? Или Хун Раал претендира за това право? Колко лица ще притежавам? Колко лица в образа ми може да съзира тази драгоценна Светлина?

— Хун Раал всъщност е архимаг — отвърна рязко Синтара, с което превърна титлата в посмешище. — Превръща във фарс чародейството, което сега проучва. Въпреки това то е родено от Светлината. Силата, която вече притежаваме, не може да бъде отречена, милорд.

— Възразих срещу нашата неуместност — отвърна Урусандер. — Това и нищо повече. — Гневът му вече бе видим, отекваше през цялото му тяло. — Изразяване на горчивина, молба за нещо като справедлива награда за всичко, което жертвахме за владението ни. Огласих го пред благородниците, търсейки отстъпка на земя като обезщетение, и бях отхвърлен. Това, Върховна жрице, бе зърното на моето оплакване. А сега ти и безброй други сте яхнали отчаянието ми и препускате главоломно към смърт и унищожение. Къде във всичко това е моята справедливост?!

Ренар трябваше да признае самообладанието на Синтара — в това, че тя нито отстъпи, нито трепна пред гнева на Урусандер.

— Ще я намерите въздадена, милорд, от вашата ръка, от позиция на равенство — от Трона на Светлината, който ще стои до Трона на Тъмата. Точно затова знатните ще се съберат срещу вас. Точно затова те ще се противопоставят на вашето въздигане. Но вие, Урусандер и Майка Тъма — само вие двамата, обвързани, можете да спрете това. От онзи трон вие насила ще изтръгнете от знатните всяка отстъпка, която желаете…

— Нищо не желая за себе си!

— За вашите войници тогава. За вашите верни войници, които, както казахте, заслужават да бъдат възнаградени.

Изтекоха няколко мига, през които никой не проговори. После Урусандер махна пренебрежително с ръка.

— Донесете ми това писмо от Върховна жрица Емрал Ланеар. Ще го прочета сам.

— Милорд, мога да ви го изредя дума по дума…

— Четивните ми умения ще стигнат, Синтара, освен ако не желаеш и титлата моя секретарка?

Ренар прихна.

— Както желаете, милорд — каза Синтара.

Напускането им беше белязано с кухото потропване на патериците на историка. Щом вратите се затвориха, Ренар каза:

— Изобщо няма да го видиш, знаеш го.

Тоя я погледна питащо.

— Ще трябва да се транскрибира — продължи Ренар. — Ще има добавена бележка от Синтара, обясняваща, че оригиналът е бил на Висшето писмо или на някой таен храмов код. Не са свършили с игрите си с теб, татко. Но сега, след днес, ще има ново усърдие в интригите им.

— Защо?

— Защото, изглежда, си се събудил за този момент и мястото си в него.

Той въздъхна.

— Липсва ми Шаренас Анкаду.

— Онази, която се зае да убие капитаните ти?

— Дадох ѝ причина. Не. Те ѝ дадоха причина. Убийци на невинни, водачи на погрешно насочен погром. Тя беше мечът в ръката ми.

— Истинският подстрекател на този погром още е жив — каза Ренар. — Носи титлата Смъртен меч. А вече борави с магия. Де да беше започнала Шаренас с него.

Той вече я гледаше съсредоточено.

— Ще застанеш ли сега на нейно място, Ренар? Ще бъдеш ли довереното ми лице?

Във въпроса се долавяше нещо между надежда и молба.

— Татко, когато напуснах тази цитадела последния път, ти изпрати отделение, което да ме придружи. Сега съм тук, вече не играчка за войниците ти. Иска се да остана с теб или, с позволението ти, в съседна стая. Ще ме направиш ли своята нежелана съвест? Ако е така, по-добре да не ме оковаваш.

— Нямам нужда от съвест освен собствената ми, Ренар. Но… ти провидя увъртанията на тази среща. Бързо и вярно долови намерението на онзи жалък схолар. Схващаш — инстинктивно, вярвам — нуждите на тази нова религия, необуздания ѝ апетит и брутален прагматизъм. И тя обвини теб в цинизъм! Във всеки случай Синтара не те беше предвидила. Тя остави фланга си оголен, а Сагандер послужи като слаба пародия на защитата му.

Ренар се надигна от стола.

— Прощавай, татко. По-добре да не разчиташ, че ще пазя фланга ти. Твърде капризна съм в забавленията си. Добре познатото отвращение на Сагандер към простосмъртните и пропадналите беше единствената подкана, която ми трябваше. Провокирах го от скука.

Той не каза нищо, докато тя излизаше.

„О, Сагандер. Старец, посредствен учен, историк, който трополи на патерици от една сцена на друга. Дори благословът на Светлината само подчертава недъзите ти. Такава яснота на погледа, обещана от тази избуяваща вяра, не предлага оттенъци на истина или справедливост.

Схващаш ли това, Урусандер?

Твоята Върховна жрица се бои от твоя Смъртен меч. Твоят историк е осакатен от собствения си тесногръд фанатизъм и подклажда огньове на омраза зад очите си. Твоят първи капитан мечтае родословната му линия да се възстанови. А осиновената ти дъщеря трябва да обърне гръб на този танц, колкото и честен да е смисълът му, или колкото и доблестно да е желанието.

Виждам тази светлина, татко, във всичко, което предстои. Но няма да мигна.“

Все пак ехото от патериците се задържа у Ренар, напомняне за рани, които отнемат не само крайници и плът. Ешафодите, сглобени, за да поемат гвоздеите на болка и изтезание, няма нужда да бъдат видими за никое смъртно око, а и да остава невидима фигурата, гърчеща се върху тях, кръвта все пак капе.

„Герб. Моето знаме. Моето съвършено, безукорно петно.“

Капитан Халид Бахан плъзна длан от голото рамо на Тейт Лорат, забърса ръката ѝ надолу и се усмихна на Хун Раал.

— Знам рисковете от воденето на частта ми по дирята ѝ, Смъртен меч.

Хун Раал кривна глава.

— Нима? Триста войници не са ли достатъчно да те опазят от гнева на Шаренас Анкаду?

Усмивката на другия мъж се разшири.

— Рискът не е в това, което преследвам, а в това, което оставям зад себе си, тук в Нерет Сор. — Хвърли поглед към жената до себе си, но и да забеляза, тя не го издаде, а продължи да си играе с извадения от канията нож, който държеше.

Хун Раал го загледа замислено, удивен от крехкостта на арогантността и нарцисизма му. После сви рамене.

— Допускаш един крайно крехък съюз, капитане, ако в момента на отсъствието ти си представяш, че Тейт Лорат ще забърза към изневяра.

При тези думи Тейт Лорат се усмихна, макар и да не вдигна очи, и каза:

— Някои апетити пеят собствената си песен, капитане, срещу която често се оказвам безпомощна.

Хун Раал изсумтя и се пресегна за бокала си с вино.

— Слабостта е обща глезотия. Сдържаността, от друга страна, изисква сила. — Изгледа я, докато пиеше, и добави: — Но ти няма да вървиш по ръба на ножа с удоволствия подръка от двете страни, нали, Тейт Лорат?

— Точно това имах предвид — каза Халид, за да насочи разговора отново към себе си, и едва сега Хун Раал успя да долови крехката нужда на мъжа срещу него от вниманието му, особено в този момент. Нямаше да е добре, в края на краищата, да бъде пренебрегнат още преди да е напуснал палатката. Но следващите му думи опровергаха предположенията на Раал. — И тъй, трябва да ви попитам, Смъртен меч, ще я държите ли ангажирана? Твърде много млади войничета ще хванат окото ѝ, което ще отслаби авторитета на командването, но ако споделя леглото на Смъртния меч, е…

Отвращение беше твърде мека дума за странностите на тези двама капитани. Чудо беше, че Урусандер им бе угаждал толкова дълго. Но, разбира се, проблемът сега беше по-сложен. Хун Раал беше изгубил няколко жизненоважни съюзници между капитаните на Легиона.

— Както желаеш. Но какви са желанията на самата Тейт Лорат?

— Предизвикаха те — промърмори Тейт Лорат на съпруга си; все така си играеше с ножа.

В отговор на въпроса на Раал Халид Бахан сви рамене.

Хун Раал въздъхна и извърна очи.

— Добре. Кажи ми, Халид, какво са открили съгледвачите ти?

— Успяла е някак да се сдобие с втори кон. И е препуснала на запад, към гората.

— Където, предполага се, възнамерява да се скрие.

— Няма голям избор. Преградили сме или патрулираме всички пътища на юг. Ако намерението ѝ е Карканас, ще я спрем. Тъй че къде другаде би могла да потърси убежище?

— Драконовата цитадела.

— Оттатък Дорсан Рил? Ледът е изключително коварен. Бихме могли като нищо да я тласнем към такъв отчаян ход. Щом стигнем края на гората, смятам ротата ми да навлезе във вилообразен строй. Ще я принудим да отстъпи все по̀ на запад, докато се окаже с гръб към реката. Може би ще опита и ще се удави.

— Не е достатъчно — отряза Хун Раал. — Искам я пленена. Върната в Нерет Сор. Ако се удави в Дорсан Рил, ще е спечелила победа над мен. Неприемливо, капитане. По-важното — ами ако успее да се прехвърли?

— Тогава ще обсадя Драконова цитадела.

— Нищо такова няма да правиш.

— Не сме Погранични мечове, сър. Войници на Легиона сме.

Хун Раал потърка очи, след което го изгледа твърдо.

— Няма да предложиш на Айвис възможността да ликвидира една от ротите ми, Халид. Ясен ли съм по това? Ако Шаренас успее да стигне до Драконова цитадела, ще се изтеглите. Върнете се тук. Разчистването на сметките с нея ще трябва да почака.

За миг изглеждаше, че Халид ще му се противопостави, но после той сви рамене и отвърна:

— Добре, сър. Във всеки случай, смятам да я догоня много преди да е стигнала пътя, още по-малко реката.

— Това би било за предпочитане, капитане.

Халид Бахан стана и заоправя бронята и зимното си наметало.

— Тръгваме веднага, Смъртен меч.

— Не се бавете много — каза Хун Раал. — Смятам да тръгнем в поход до месец.

— Разбрано.

Капитанът излезе от палатката. Хун Раал се отпусна назад и изгледа замислено Тейт Лорат. Най-сетне тя прибра ножа в канията и вдигна очи.

— Предизвикателството да ме държите задоволена възбужда ли ви, Смъртен меч?

— Стани.

— Ако настоявате.

— Кажи ми. Желаеш ли да останеш капитан в легиона на Урусандер, Тейт Лорат?

Тя примига.

— Разбира се.

— Чудесно. Сега ме чуй добре. Ти не си една от глезотиите ми. Нито сега, нито никога в бъдещето.

— Разбирам.

— Не съвсем, тъй като не съм свършил. В отсъствието на съпруга ти се шибай с когото искаш. Аз, разбира се, ще знам за това, колкото и грижливо да уреждаш срещите си. И когато новината стигне до мен, и ако любовникът ти се окаже в редиците на Легиона, ще заповядам да те съблекат и да те хвърлят на кучетата. Ако Халид реши да си те прибере, щом се върне, е, това си е негова работа. Ясен ли съм, капитане?

Тейт Лорат се взря в Хун Раал безизразно. След това се усмихна.

— Олеле. Смъртният меч определя нов порок, срещу който вече трябва да се борим, така ли? Ако храмовите курви на Майка Тъма превръщат плътските удоволствия в добродетел, трябва ли да търсим противоположното? Въздържанието, сър, ще донесе малко последователи на вярата ви.

— Грешно разбираш нещата, Тейт Лорат. Легионът е достатъчно уязвим след предателството на капитан Шаренас. Няма да ти се позволи да предизвикаш пристрастия, ревност и необуздана похот сред войниците ми. Достатъчно лошо е, че сводничиш на собствената си дъщеря — и като стана дума, това също трябва да спре. Незабавно. Печели си съюзниците с по-малко мизерни средства.

— Поведението на моите близки няма да го определяте вие, Смъртен меч.

Най-сетне я беше ужилил, забеляза той, а това го наведе на мисълта за скритите пламъци на омраза на Тейт Лорат към собственото ѝ дете. Простият факт беше, че двамата, Тейт Лорат и Халид Бахан, представляваха потенциален проблем, който можеше да му донесе, в някой бъдещ момент, открито съперничество за амбициите му. Макар и да му бяха заклети сега, щеше да е глупак да повярва, че нещата няма да се променят, щом Карканас се окаже в ръцете на Легиона.

— Ти вече си Дете на Светлината, Тейт Лорат — каза той. — Но важността на това преображение, изглежда, все още ти убягва. Добре. Прецени това.

Магията, изригнала от него, я запокити назад. Тя се удари в стената на палатката, свлече се по платнището и падна сред натрошени столове и разбито походно легло. Отвън отекна вик и дрънчене на извадено оръжие. В отговор на това Хун Раал разпростря силата си и сътвори непроницаем купол от светлина около командната си шатра. Дори тревожните викове на войниците не можеха да пронижат преградата.

Представата за Синтара, в храма ѝ, така внезапно поразена от това далечно изригване на сила, накара Хун Раал да се усмихне, докато гледаше как Тейт Лорат се вдигна немощно на крака, с разрошена коса, развята от невидими течения енергия.

— Тъй — каза ѝ. — По отношение на родствата, ами, ти си моя. Всички сме Деца на Светлината вече, в края на краищата. Семейството ни се е разраснало, но твоят защитник остава един — мъжът, когото виждаш пред себе си. Тъй че, Тейт Лорат, за титлата Смъртен меч. А един меч, както знаеш, реже на двете страни.

Тя се олюля, вече го гледаше с нескрит страх.

Хун Раал кимна и каза:

— Изпрати Шелтата Лор в цитаделата. Стига да преодолеем Синтара и храмовите ѝ приятелчета, ще направим от това остра атака, като поставим грижата за детето в нозете на осиновената дъщеря на лорд Урусандер.

— Както заповядате, Смъртен меч.

— Сега — продължи той, след като отслаби магията и куполът около палатката мигновено изчезна, — тръгвай. Уведоми стражите, че всичко е наред, но че палатката ми се нуждае от ремонт.

Тейт Лорат отдаде чест и излезе.

Хун Раал пресуши бокала си с вино и се надигна, доволен от изяществото, което бе съпътствало усилието му. Магията в него течеше леко през алкохола и носеше острота, неподвластна на навиците му. Имаше моменти, разбира се, когато яснотата на ума го разочароваше. Особено в дълбока нощ, когато копнежът за забрава властваше над душата му. Но също както Святата светлина отказваше нощния дар на мрака, и Хун Раал бе лишен от бягството си.

Глупост бе да се очаква, че такива дарове като магия няма да дойдат с цена. Вече се учеше да крие трезвостта си, когато го устройваше. Заблудите на другите му служеха добре, докато гледаха как обръща чашите и вярваха, че умът му е притъпен.

Хун Раал излезе от командната палатка.

Видя приближаващия се работен екип, с пръти, клинове и дървен чук, за да помогнат с изправянето. Към счупените мебели вътре Хун Раал беше безразличен. В някои отношения дори беше по-добре, ако останеха да напомнят за силата му. Ако към авторитета му се добавеше страх, който да укрепи новата му титла, толкова по-добре.

Тръгна през лагера, без да обръща внимание на войниците и приглушените им разговори. Жестокият студ на въздуха едва го достигаше. Имаше достатъчно сила в него, в този момент, за да стопи мраза по земята под целия лагер. Подвластен на някаква леност, той остави магията да потече в зрението му и да промени пейзажа около него. Ярка светлина заличи подробностите на всички страни, само лагерните огньове кипяха като стегнати юмруци пламък. Фигури по пътеките между палатките излъчваха свръхестествен блясък, мъждукащ понякога, а понякога — буен и ярък. Наблизо седеше войник с оголен меч в скута и го точеше. Гледката на желязото, попиващо призрачната светлина, накара Хун Раал да спре и да се намръщи.

Жаждата на желязото изглеждаше неутолима. Озадачен, но не толкова, че да се поддаде на притеснението си, Хун Раал продължи.

Малко сред това беше привлечен от един лагерен огън, усетил в злите му пламъци нещо предизвикателно. Когато се приближи, войниците, струпали се около огнището, станаха и заотстъпваха. Без да им обръща внимание, Смъртният меч се взря в огъня.

„Има нещо… нещо там. Аз…“

Не можеше да откъсне поглед от пламъците. А непознатата сила се пресегна и заскуба волята му, надсмивайки се на магията в него.

„Какво е това? Лице? Лице на жена?“

Чу смях, който не беше неговият: зашумя в черепа му като есенни листа. А след това в ума му заговори женски глас и силата му бе такава, че той се почувства като новородено пале, съвсем безпомощно, щом нещо огромно се пресегна, забута го и замушка. Осъзнаването го омаломощи още повече и душата му внезапно се сви от страх.

— Тирлан ита сетаралан. Ново дете, родено от пламъците, виждам твоята безпомощност. Беток т’ралан Драконъс, той проумява ли изобщо? Виж тези мерки на любов, всеки разтег отмерен в отчаяние. Тя обхожда Вечната шир на Веществената нощ, и търси какво? Мощ не се ражда от любов, освен сред мъдрите, за които поражението е сила. Уви, мъдростта е най-рядкото вино и дори сред тези, които го вкусват, малцина ще познаят неговия вкус. Но ти, о, Смъртен меч на Светлината, ти вървиш наперено, изпълнен с гордост и пиян от самодоволство — твоето невежество прави силата гибелна, необуздана. Усетих те, притеглена бях към теб… Наказвай поданиците си както ти скимне, но разбери следното: сила притегля сила, крайност подклажда крайност. Угаждай си в глупава показност, но помни, че има и други, що в силата не ти отстъпват. И че са по-вещи в употребата ѝ и могат да те смажат. Неприязънта към безразсъдството е повсеместна, а злоупотреблението се наказва.

— Кой… кой говори? Коя си ти?

— Жалка настойчивост от жалък ум. Слушай добре, защото рядко предлагам неискани и незаплатени съвети. Първият му дар към нея беше скиптър. Кръвно дърво и Хуст желязо. Ти трябва да изковеш отговор. Намери най-доверения ковач, майстор на метали. Короните може да почакат, докато кълбата… предопределени са за друго място, друго време. Тази нощ наклади огън за мен, огън безразсъдно голям, и го подклаждай добре. Тогава ще се върна в пламъците и ще отведа теб и твоя ковач до Първата ковачница.

— Равновесие, Смъртен меч — продължи гласът. — На всеки жест — отговор. На всяко дело — ответно.

— Щом не се иска заплащане — каза Хун Раал, — тогава защо правиш това за мен?

— За теб? Мислиш ли, че наглостта очарова? Аз съм жена, не девойче с първа кръв по тревата. Нищо не правя за теб, Хун Раал. Но ти ще се научиш на сдържаност. Това е неизбежност, тъй че не претендирам за дара ѝ. Светлината трябва да се изправи срещу Мрака като равна…

— Не е равна — сопна се Хун Раал. — Мракът коленичи пред Светлината. Разколебава се, губи кураж, отстъпва.

Хрипливият смях се върна.

— Твърде малко се вслушваш в думите ми. Коленичи? Разколебава? Погледни нощното небе, глупав човеко, и прецени кой е победителят в надпреварата между Мрак и Светлина. Напий се до несвяст и открий дали забравата те поздравява със светлина или с мрак. В обхвата на вечността Светлината вечно трябва да се проваля. Да гасне, да мъждука, да умира. А Мракът устоява, от двете страни на живота. Кажи всичко това на своята Върховна жрица. Пробий надутата ѝ арогантност, Смъртен меч. Ако търсите превъзходство във вашата нелепа война, ще се провалите.

— Майка Тъма вече отстъпи на исканията ни. Ако ни чака битка, нашият враг ще се провали и няма да има никой, който да се противопостави на похода ни към Карканас. В това, жено, изобщо не ме интересува Светлина и Мрак. Ще спечеля за Легиона справедливостта, която са си заслужили, и ако това накара знатните да коленичат, ще присъствам на унижението им с радост.

— Запали ми огън.

Хун Раал отвърна намръщено:

— Ще помисля по това.

— Запали ми огън.

— Не ме ли чу? Ще помисля по това.

— Тирлан ита сетаралан. — И тогава сякаш посегна към него, сграбчи не сърцето му, не гърлото му, а члена му. Заля го внезапна горещина и той се изля дивашки, видя семето си, погълнато от пламъците. Тя се изсмя. — Запали ми огън.

Пусна го. Той се олюля, примига и се събуди в лагера, войниците наоколо го гледаха втрещено.

Огледа се. Беше застанал сред пламъците по време на разговора си с демона. Ботушите му бяха изгорели, кожените му панталони за езда бяха почернели и набръчкани, оголили опърлените му, бели и вече без косми крака. Членът му бе провиснал и все още капеше.

„Ах, Бездната да ме вземе…“

Все пак хватката ѝ беше здрава. Искаше да я усети отново.

Инфайен Менанд се надигна на нара си, отмести косата от очите си и примижа към лейтенанта.

— Какво е направил?

— Мастурбира, сър. Докато дрехите му горяха.

— И пламъците не го изгориха?

— Не, сър.

— Хм. Мисля, че искам от тази магия. — Вдигна очи, видя насмешливия блясък в очите на лейтенанта и се намръщи. — Срещу пламъците, глупако, не другото. Напусни.

Мъжът излезе, а Инфайен поседя още малко, след това стана, взе наметалото си и напусна палатката.

Тръгна през лагера, след това нагоре по пътя, който заобикаляше главната улица на Нерет Сор, и излезе на калдъръма към цитаделата.

Влезе във вътрешния двор и после в самото имение. Излъчването на камъните къпеше стени и подове, изливаше се от сводестите тавани и високите прозорци приличаха не на портали от слънчева светлина, а на сиви петна, зацапали околния блясък. Въздушната аура ставаше все по-силна и ярка, докато тя се приближаваше към осветеното вече източно крило на крепостта, наречено наскоро Храм на Светлината.

Архитектурата зле подхождаше на величието, намекнато в новото име, тъй като повечето стаи бяха тесни, с ниски тавани и подовите плочи бяха набраздени и ожулени от невнимателно местене на тежки мебели. Централната Зала на Светлината, сега приютила едноименния трон, се намираше на наземния етаж на кулата. Етажите над нея бяха премахнати, за да може златистата светлина да се издига към небето: сияеше така, че таванът вече беше невидим — все едно сякаш новородено слънце властваше във висините на кулата.

Всичко това изобщо не впечатляваше Инфайен, и това бе в пълно съгласие с жизнения ѝ опит. Тя разбираше бедността на въображението си и липсата на удивление, което я придружаваше, но не смяташе нито едното, нито другото за колосален недостатък. На мястото на такива съмнителни стойности тя залагаше на непоклатимата способност да бъде строга и тази черта я правеше най-уважавания и вдъхващ най-много страх капитан в легиона на Урусандер. Тя знаеше това и не изпитваше гордост, нито чувството, че е постигнала нещо. Беше в края на краищата наследство от кръвната линия на Менанд, последната останка от героична фамилия, чийто престиж бе разбиван, опетняван и най-сетне дискредитиран — всичко това не заради някакъв недостатък на родствениците ѝ, настоящи или предишни. По-скоро командирските качества, които бе наследила, непрекъснато бяха тласкали предците ѝ към предната линия на всяка битка, към всяка гибелна крайност, към всеки отчаян и самотен последен отпор. Неумолимите правила на похабяването бяха свършили останалото. Името Менанд вече беше синоним на провал.

Инфайен имаше незаконна дъщеря, Менандори, осиновена в друга фамилия, в някаква жалка подигравка на традицията за размяна на заложници между знатните фамилии, но това бе договаряне, което не носеше никаква печалба — просто служеше на елементарната нужда нещастното дете да е далече от очите на Инфайен, което на свой ред прогонваше нежеланата дъщеря и от мислите ѝ.

Въображение трябваше, за да се мисли за бъдещето на една рожба, и с него — за всички предчувствия и възможности, разкривани чрез това дете. В редките моменти, в които се замисляше над въпроса, Инфайен виждаше Менандори като нищо повече от дефектен заместител на самата нея, от деня, в който тя паднеше в собствената си битка, собствения си самотен последен отпор. Като такъв заместител незаконната дъщеря бележеше естествена стъпка в неизбежното пропадане на фамилната ѝ родословна линия.

Нова кръв нямаше никакъв шанс пред съдбата на дома Менанд. Неизбежността, в крайна сметка, беше безкръвна, колкото ѝ кръв да беше проляла или щеше да пролее в бъдещето. Фамилиите рядко пропадаха изведнъж. По-обичайно, знаеше тя, беше бавното грохване на поколение след поколение, като тинята на затлачено езеро, което пресъхва и пресъхва през лятото.

В такива затруднения въображението беше безполезно и тя се виждаше като добре пригодена за своя смаляващ се свят. Бе оставила на другите, с техните дръзки амбиции и непохватна алчност, да оберат плодовете на славата от тази гражданска война. Самата тя очакваше да умре в победата. Жизнената ѝ кръв, бавно изцеждаща се, щеше да напълни купа, за да бъде поднесена на дъщеря ѝ, и от този съсирен провал Менандори беше добре дошла да отпие, както майка ѝ бе направила преди нея.

„Добре дошла в семейството“ — щеше да каже вкусът.

Щом се представи, не ѝ се наложи да чака дълго, преди Върховната жрица да я приеме.

Залата на Светлината бе достатъчно светла, за да я заслепи за подробностите, освен самата Синтара, която стоеше в центъра и я чакаше. Това бе напълно достатъчно. Инфайен нямаше никакъв интерес към декора на тази нова вяра.

— Хун Раал е изчукал един лагерен огън — заяви тя.

Съвършените вежди на Синтара се повдигнаха.

Инфайен обясни монотонно какво са видели войниците.

Измяната не беше нещо, за което Шаренас Анкаду бе мислила, когато очертаваше курса на живота си. Може би понякога самата тя се бе оказвала нейна жертва. Но кръвта по ръцете ѝ бе неочаквана, а праведната кауза, тласкаща тези, които я преследваха, разяждаше решимостта ѝ. В списъка от причини да направи това, което бе направила, имаше петно на егоизъм. Възмущение и обида, всичко това беше много добре, достатъчно, за да оправдае сурови думи или, в по-голяма крайност, плесница. Скромни отговори, иначе казано, за да уравновесят личните везни на мига. „Но меч през врата, на кръчмарска маса, с търкалящата се глава, подскачаща по оплисканото с ейл дърво… кога всъщност развих този навик да губя самообладание?“

Вата Урусандер беше човек с притъпени нужди. Беше се заситила с безсилието му и беше слязла в Нерет Сор, а след това в лагера на Легиона, закипяла от гняв. Всяко лице срещу нея сякаш се беше преобразило, всеки детайл — наново роден в пронизващия ѝ фокус. „Тези са враговете на мира. Лицето на Серап. Лицата на Естала и нейния съпруг. На Халид Бахан, Тейт Лорат, Инфайен. Хун Раал.

Някои от тях сега са застинали, вече мъртви. Замръзнали в миговете си на виновност. Другите… носят живите маски на ярост и копнеят за моята смърт.

Ако измяната има познат образ в това, той е моят.“

Снежинки се сипеха като пепел. Небето горе бе ярко, но безцветно, бяло като пластовете сняг, вече вкопчен в голите клони и застлал гората. Дарът на зимата беше безмълвие, приглушаване на живота в някаква сънливост. Заслепяващият шок на кръвта тук беше неуместен. Обезпокоена от усещането за греховност, ако не и оскверняване, Шаренас се наведе и прокара меча си по вълнената туниката на войника, за да почисти кръвта от едната страна. Обърна оръжието и повтори движението, а след това, с последен съжалителен поглед към бледото безжизнено лице на мъжа, който я бе проследил — снежинките все още се топяха, щом кацнеха на челото и страните му, и потичаха като плитки сълзи по зяпналите му безжизнени очи, — се изправи и прибра меча в ножницата.

Пламъци бяха погълнали гората и бяха оставили овъглени петна и почернели просеки. Вонята правеше студения въздух лютив. Все пак беше намерила дири: следи от сърни, драскотини от нокти на дебнещи хищници, а тук-там, вече чезнещи под новия сняг, следите на малки птици и щъкащи мишки.

Беше изоставила конете, като им махна седлата, такъмите и юздечките — знаеше, че животните ще си намерят обиталище, след като нуждите от храна и подслон надвият въодушевлението, съпътстващо внезапната им свобода. Присъщо беше за питомните животни да желаят близостта на господарите си, или така поне беше вярвала винаги. Поколение след поколение зависимост можеше да превърне тази близост в необходимост.

„А така би могло да е и за нас, тайстите. Твърде много самота преживях напоследък. И все пак, когато се озовах сред своите, какво направих? Колко често сме принудени да унищожим онова, от което се нуждаем, притегляни към нещастието както река намира морето?“

Обезсърчена от мислите си, навлезе по-надълбоко в леса. Беше минала през изгорени биваци, вървяла беше между кости, с останали все още жили по тях. Намерила беше, под тънко опърпано одеяло, телцето на осиротяло дете.

Гневът е могъщо чувство, но колко често се дави в безпомощност и всичкото му млатене и вършеене не трупа нищо! Все пак Шаренас откри, че може да се подхранва с него, когато неизбежността наложи необходимото насилие. Тези качества обаче оставаха кухи, окажеше ли се, че просто се бори за оцеляване.

„Кагамандра, къде си? Защо копнея да усетя ръцете ти около мен, корави като огънати клони, със загуба, изписана във всяка твоя ласка? Сякаш не ми предлагаш нищо повече от прегръдката на зимата, докато моят сезон се валя в нерешителност. Въпреки това жадувам за теб.

Знам, че не мога да те имам. Няма смисъл да си въобразявам невъзможни неща. Твоят път е ясен и ти държиш на своята чест. Само от това сме разделени. Длъжна съм, и завинаги ще остана чужда на твоята съдба, и ти можеш само да отвърнеш на моята подобаващо.“

Звуците се разнасяха надалече в тази гора. Не беше сама, а виковете в далечината бяха груби, настойчиви и преднамерени. Сега щяха да я подкарат, да я подгонят към някое избрано от тях място, където съдбата ѝ щеше да попадне в ръцете им, в обсега на оръжията им. Вече ѝ бяха отрязали изхода на юг. Засега обаче преследвачите ѝ бяха само съгледвачи и предимството си оставаше на нейна страна. Твърде малко бяха на брой и кордонът, който искаха да ѝ наложат, можеше да се пробие, особено зад нея, обратно към откритите земи на изток.

Но съгледвачите бяха само предните елементи. Половин рота редовни войници на легиона като нищо можеше да е пратена вече от Нерет Сор, под командването на някой лейтенант, ако не и капитан. Съгледвачите трябваше само да я принуждават да продължава да се движи. Редовните идваха, за да я убият. Нямаше да намери спасение на изток.

„Кагамандра, виж какво направих. Виж докъде ме докара то. Започнах личната си война срещу легиона на Урусандер. Ще намеря ли съюзници сред враговете му? Не мога да кажа? Защо ще приемат изменница, убийца в лагера си? Колко крехко е това знаме на праведна отплата и смея ли да го вдигна, за да защитя каквото направих?“

Вървеше на запад, като се придържаше към дирите на сърните и се молеше снегът да се усили. Но небето дремеше застинало и снежинките се сипеха като пръснати нехайно останки от сънища. „Знам. Мръщиш се на това споменаване за гняв — знаеш достатъчно, за да не му се довериш, в себе си, в другите. Укор ли е това в очите ти? Зарежи тази жажда да съдиш. Когато си женен, ще ти стои зле, ще предизвика подобаващия отговор.

Ще те държа тук, за компания. Само мълчи. Това е сезонът, който най-добре понасяш, Кагамандра.“

Слухът ѝ улови пращене на клони напред и вдясно. Тя извади меча си, присви се и продължи напред, мокасините ѝ почти не издаваха звук по загладената от снега пътека.

Жената бе потърсила скривалище, може би с намерението да я нападне в засада, но заплетеният дрян, под който бе пропълзяла, беше повече мъртъв, отколкото жив, отчасти заради пожара от предния сезон. Клонките, които трябваше да се огънат, се скършиха. Въпреки това, ако Шаренас се беше оказала сравнително по-близо и разчетът на времето беше друг, като нищо можеше да попадне в капана.

Вместо това тя подходи към присвитата съгледвачка отстрани, колкото можеше по-тихо, но една стъпка все пак я издаде. Жената се обърна, но Шаренас вече връхлиташе напред и заби меча си през плетеницата от клони и вейки.

Жената изскимтя и се дръпна, за да избегне удара. Но клоните зад нея задържаха движението ѝ, огънаха се и отново я изхвърлиха напред, и върхът на меча я прониза в гърдите.

Острието се хлъзна през вълна, кожена ризница и кожа, но отскочи от гръдната кост. Ударът бе достатъчно силен, за да събори жената, и тя се замята безпомощно в храста, докато падаше.

Шаренас настъпи, посече бедрото ѝ и преряза плътта до кокала. Плисна кръв и съгледвачката изпищя.

„Сега вече ще ме обкръжат не на шега.“ Шаренас посече отново. Този удар прекъсна главна артерия в десния крак на жената, вряза се дълбоко и едва не го откъсна, въпреки че бедрената кост издържа. Мечът се заклещи в нея и Шаренас го изтръгна с усилие. Взря се в уплашените, стъписани очи на младата жена, тръсна кръвта от меча и отстъпи отново в гората.

„Трябваше да я убия… но смъртта ѝ е сигурна, твърде много и твърде бърза е загубата на кръв. Все пак може да ѝ остане сила да насочи приятелите си след мен.

О, Шаренас, мисли! Дирите ти вече са съвсем ясни!“

Зад нея виковете се сляха, гората се разбуди от разногласни звуци и Шаренас отново побягна, изгубила самообладание. Ругаеше мястото, където се бе озовала. „Поддавам се на ума на престъпника, препъвам се от една грешка в друга и глупостите се трупат. Това наследство на глупака вече е мое.“

— Нищо не бива да поставя под съмнение блясъка на вярата — каза Синтара на учения, който седеше на писалището. — Баща Светлина само показва достойнството си с неохотата, която проявява. Той говори само за своите войници, своите следовници, и нищо не мисли за себе си. Това е подобаващото поведение и за бог, и за крал.

Ръката на Сагандер, стиснала перото, все още не беше помръднала над листа. Очите му сълзяха обилно в тази свръхестествена светлина и той често посягаше, сякаш за да намести или разтрие крака, който го нямаше. Понякога тя чуваше думите, скрити зад мърморенето му, докато говореше на демоните на болката и умоляваше да сложат край на мъчението му. Понякога вярваше, че отправя молитви към тези демони. Ползата от него, помисли си, докато го гледаше от стола си на подиума, като нищо можеше да се е изчерпала.

— Объркват ли те указанията ми?

Сагандер се намръщи.

— Тя се подигра със същото това нещо, което ти сега искаш да направя. Това е недостатъкът сред народа ни, срещу който съм се борил през повечето си живот. Низшите не трябва да се издигат над възможностите им. — Изгледа я сърдито. — Редовите войници на Урусандер. Дори офицерите. Всички те се стремят да преобърнат законния ред…

Самодоволна усмивка се появи на устните ѝ.

— Грешната страна избра, историко. Издадеш ли такива мисли неразумно, главата ти ще се изтъркаля.

— Драконъс е врагът, Върховна жрице.

— Повтаряш ми го непрекъснато. Но той ще е сам, когато приключим. Няма да има Консорт в двора на Баща Светлина и Майка Тъма.

— Все още не схващаш опасността, която представлява той, Върховна жрице. Съдбата ми е да не се вслушват в думите ми. Той пътува до земите на азатанаите. Той говори с Господаря на омразата. В общение е с неведоми сили. Прецени даровете му към Майка Тъма! Откъде дойдоха такива неща? Скиптър, който властва над мрака. Само една фигура, изрязана с магия на един под… която отваря портал към отвъдно селение!

— Спри да викаш, старче. Не съм сляпа за заплахата, която представлява лорд Драконъс. Да, има загадка около него. Вярвам, че той наистина се е договарял с азатанаите и засега нищо не знае за цената на сделката. Но помисли за тъй наречената Т’рис и дара, който тя на свой ред ми даде. Без нея нямаше да има Светлина.

— Значи — промърмори Сагандер, — азатанаите просто играят с двете страни, търсят раздор. Търсят рухването на Куралд Галайн.

— Толкова по-зле, че не можа да придружиш Драконъс на запад — отсече Синтара.

— Той не искаше свидетел на делата си там. Всички действаха срещу мен. С цялата си невинност паднах в капана им.

Синтара се намръщи озадачено.

— Мислех, че падане от кон е счупило крака ти.

— Да — изсъска той. — Счупен крак. Какво от това? Откога такива дребни наранявания изискват отрязването на крайник? Но бях в безсъзнание. Не можах сам да преценя нараняването. Лишен бях от правото да избера лечението си. Те се… възползваха.

— Не са ли ти останали думи за книгата?

Той захвърли перото.

— Не сега, Върховна жрице. Болката отново се усили. Трябва да потърся лекарствата си.

„Лекарствата ти, да. Еликсирите ти за забравяне. По този начин се обричаш във вярност към своите богове на болката. Коленичиш пред тях. Предлагаш пиянска усмивка на мудното им отстъпление. Като над олтар мокриш гърлото си с възлияния и поболяваш храма на своята плът.“

— Разбира се. Хайде, върви, схоларю. Отдъхни си.

— Ренар трябва да бъде премахната — каза Сагандер и се пресегна за патериците си. — Твърде близо стои до Баща Светлина. Отровни думи шепне.

— Може би си прав. Ще помисля по въпроса.

Загледа се след схоларя, докато той изкуцука от залата. Мислите ѝ за Ренар бързо се разсеяха, след като умът ѝ се насочи към лорд Урусандер. „В сърцето си е един прост войник. Знае добре уловката на благородната си титла, детинската претенция за едно измислено наследство. В това поне Сагандер е прав. Низшите страдат от несъвършенството на нечистата си кръв и това ясно го виждаме в Урусандер.

Все пак трябва да го направя Баща Светлина.

Дългът, Урусандер. Дори волът познава изискването на дълга.

Имаше нещо тук, прочее, което всъщност приповтаряше твърденията на Сагандер. Когато човек разсъдеше над понятието за дълг, не можеше да се отрече, че силата на тази добродетел гасне, колкото по-нависоко се изкачва човек през класите. И все пак не говореха ли тъкмо знатните най-често за дълг, когато настояваха простолюдието да служи, по ферми и във войнишките редици? В градежа на каменни пътища и вдигането на имения и крепости? Дълг, заявяваха те, в името на владението.

Но узурпаторите не идват от простолюдието. Не, те са съперниците, стоящи твърде близо до трона. Те са заклетите съюзници, съветниците, командирите.

Мисли над това, Синтара. Как ще стъпваш по тази тясна пътека? Колкото повече се приближаваме до тронната зала на Цитаделата, толкова по-голям е рискът от измяна.

Урусандер, трябва да научиш отново значението на дълга. В името на мира, помни низшия си произход и бъди сигурен, че ще притъпявам ласкателствата, които ще се стремят да разпалят огньовете на личната амбиция, на неестественото превъзнасяне.

Трябва да преосмисля разговора си с Емрал Ланеар. Нека аспектите ни постигнат подходящ баланс, да накарат кралицата да смекчава краля и кралят да смекчава кралицата. Да накарат бога и богинята да си обменят преданост и след време да започнат да се нуждаят от слабостта на другия. Защото започнат ли да си подхранват взаимно силите, и двете вери ще бъдат изгубени, а Куралд Галайн — с тях.

Емрал. Трябва да действаме в съгласие. Майка Тъма беше тайст някога, смъртна жена, вдовица. Урусандер беше командир в легион. Това са техните неблагородни потекла. На теб и мен се пада, Ланеар, да вложим и в двамата подобаващо смирение.

И да наблюдаваме, с множество шпиони и убийци, онези, които ще се струпат твърде близо до единия и другия.

Може би Майка Тъма е права в подклаждането на отчужденост. Никой да не пристъпва твърде близо. С отдалечеността на позицията им можем да гарантираме тяхната святост. Това ще трябва да бъде отиграно съвършено. Ще бъдем като сестри, ти и аз, Ланеар.

И все пак Сагандер каза истината. Драконъс стои твърде близо до Майка Тъма. Знае твърде много от тайните ѝ. Няма да е достатъчно да го прогоним. Един нож в гърба или отрова в чашата, или, с повече късмет, жалък край в калта на някое бойно поле.

Ние, Върховните жрици, ние ще стоим между нашите владетели и всички други. Ние трябва да сме високият подиум, пазителите на портала и булото, през което всяка дума ще преминава отдолу нагоре и от горе надолу.“

Сила блесна в ума на Синтара — жрица влезе в залата.

— Анале.

— Да, Върховна жрице — каза младата жена, беше навела глава.

— Донеси ми писмото, пратено от Емрал Ланеар. И после повикай вестоносец. Трябва да напиша на сестра ми. Бързо!

Анале се поклони и изхвърча от стаята.

Синтара почука с пръсти по облегалката на креслото и въздъхна. Трябваше да съчини нова версия на пратеното ѝ от Ланеар послание. Емрал беше твърде пряма в стила си, твърде откровена за нужните манипулации, дори когато мирът бе крайната цел. Някои подробности като нищо можеха да обидят Урусандер. Не, щеше да приложи каквито редакторски дарби имаше.

„Прости ми, Урусандер. Посланието беше в храмова бързописна форма, налагаше се транскрипция. Уверявам те за нейната точност, тъй като лично аз направих превода. Ще забележиш храмовия печат на документа, означаващ официалното му признаване.“

В един неприятен, тъмен в ума ѝ проблясък видя Ренар, седнала в онзи неин пъклен стол и насмешката, ясно изписана на лицето ѝ. „Винаги е грешка да поощриш курва да се издигне на нова позиция. Хората улягат на нивото, което ги задоволява, и живеят по естествени закони, както казва Сагандер, закони, които диктуват границите на възможностите им.

И да, тъкмо тази гъвкавост, така желана от Хун Раал и неговите простосмъртни, наистина представлява заплаха. Рискуваме да доведем анархията на незаслужаващите, които трябва да остават вечно недоволни с издигането си, знаейки много добре как то прикрива оскъдността на талант и способност — лъжите зад всяка тяхна претенция за ценност.

Виждам кървави дни занапред.

Емрал Ланеар, трябва да направим убийци от най-добрите ни жрици. Нека страстта бъде примамката, с меки възглавници, които да заглушат вика.“

Денят обещаваше да е дълъг.

Както се полагаше за новото му положение, Сагандер вече разполагаше с талига и паж, който да се разправя с мулето, което правеше пътуването до лагера отвъд Нерет Сор далеч не толкова мъчително. С притъпени от горчивите масла от д’баянг болежки, сега Сагандер се полюшваше в подплатената седалка, която си бе нагласил в талигата, изпънал единствения си крак като призрака на другия, и гледаше черния път, лъкатушещ зад него.

Горе на хълма крепостта изглеждаше странно неуравновесена, след като източното ѝ крило блестеше ослепително ярко, сякаш слънцето бе проляло драгоценна сълза и тя все още гореше над камъните. Чистотата на тази светлина щипеше очите му, зачервени и отслабнали. Това изглеждаше нечестно. Погледна ръцете си, видя алабастровото им съвършенство, доколкото човек можеше да нарече такива изкривени, сбръчкани издатъци съвършени. А щом смъкнеше всичките си дрехи, бледият цвят на благословията на Светлината властваше над цялото му тяло.

„Освен крака, който никой друг не вижда, разбира се. Той, приятели, си остава черен като оникс. И така ще бъде, до деня, в който моята мъст не бъде удовлетворена. Драконъс, крий незаконния си син — един ден той ще се върне и аз ще го чакам. Колкото до теб, е, държа на клетвата си. Ще стоя над твоя труп.“

Камшикът на момчето изплющя по задника на мулето и стресна Сагандер.

„Това щеше да ми послужи по-добре от собствената ми ръка в деня, в който наказах Аратан за непочитанието му. Ужилване по бузата, един червен оток, който да му напомня, може би дори белег. Драконъс нямаше да ме укори за това. Един наставник трябва да налага дисциплина. Според закона, ако ръката ми не го е докоснала… но не, той е копеле, чийто собствен баща го отхвърли! Никакво гледане в очите между тях двамата! Бях в правото си!“

В ума му имаше един съд, с балкони, претъпкани с учени — съперници, врагове, подлеци — и съдии, наредени зад дълга скамейка. А в кръг, извън всички тях, виждаше тълпа хора, струпани рамо до рамо, лица, които познаваше добре. Много от тях бяха от детството му, събиране на мъчители и побойници, и приятели, които бяха предали доверието му. Виждаше киселите лица на жестоки наставници, все още стискащи пръчките си. Пред тази изпълнена с омраза презрителна тълпа Сагандер стоеше на платформата на говорителя и в царството на въображението си говореше с изумително красноречие, с естествената дарба на оратор. Редеше защитната си реч за действията си, трупаше проклетите подробности от насилието, което го бе сполетяло тогава.

А когато се доближи до последната си фраза, видя как лицата на множеството, във всички посоки, са се преобразили от думите му: всички се бяха засрамили от предишните си престъпления, от жестоките си пренебрежения, от безкрайния низ от рани, за всяка от които бяха придонесли. Видя и как суровият поглед на съдиите бавно, неумолимо се измести към Драконъс и Аратан, които седяха в килията на обвинените.

Осъждането им щеше да е сладко, но още по-сладки щяха да са думите на възхита на съдиите:

— Ще бъдете въздигнат, велики схоларю, до най-високия пост в Куралд Галайн. На подиум със стъпка по-висок от двата близначни трона, там, за да предлагате своите благословени, гениални прозрения — да давате, накратко казано, подходящо напътствие на нашите бог и богиня…

Съдът никога не излизаше от ума му и така отекваше вечно с безстрастната гениалност на Сагандер. Невинност можеше да бъде спечелена от истината, компенсация да бъде изтръгната от същата неумолима сила. Справедливост можеше да бъде изваяна от съвършенството на думи, изречения, мисли, придобили плът. В такъв свят тежко и горко на побойници, предатели и мъчители.

В онзи съд, на онази платформа, Сагандер стоеше на два здрави крака. Имаше нова магия във владението все пак, нали? Кой можеше да каже какво е възможно?

Заобиколиха Нерет Сор по високия път, а след това талигата затрополи и задруса надолу към лагера на Легиона; младият паж се напрегна, щом пътят стана по-неравен — замръзнали коловози и хлъзгави камъни. След малко спряха пред палатката на схоларя.

Макар да имаше стая горе в цитаделата, Сагандер поддържаше това много по-скромно обиталище не от някаква любов към войнишкия живот или войнишката храна, а поради компанията, на която се радваше вътре. Отблъсна ръцете на момчето, протегнати за помощ, опря патериците си на земята и се смъкна от ръба на талигата.

— Ела призори.

— Да, сър.

— Но първо вдигни платнището на палатката.

— Да, сър.

Сагандер се пъхна вътре и го лъхна горещината от мангала, който бе наредил да се поддържа непрекъснато. Една от провалилите се послушници — седеше до него — вдигна очи сепнато.

— Само това ли правиш? — попита сърдито той. — Зяпаш въглените, докато догорят? Нямаш ли дрехи да кърпиш, плетива да плетеш? А превръзки? Винаги има нужда да се тъкат превръзки в една армия, нали? Не стой без работа, дете, че да не изгние умът ти повече, отколкото вече е изгнил. Хайде, върви си. И не забравяй да закачиш лампата на пилона на входа. Да, точно така, хайде сега да те няма.

Щом тя излезе, той изкуцука до резбования стол, който бе наредил да донесат от цитаделата, настани се в него и изпружи крака, който никой друг не можеше да види. Погледна го намръщено, присвил очи в абаносовия цвят. Този крак беше на по-млад мъж, мускулест, пълен със сила и живот. Само рядко, след като погълнеше твърде много д’баянг, костта се чупеше, един откършен край се показваше през плътта и тогава кракът се кривеше и свиваше до големината на другия, преди черният цвят да прелее в зелено и вонята на гангрена да се вдигне от крайника като дим.

Понякога, потънал в дълбок сън, виждаше отрязания си крак лежащ върху окървавена трева. Виждаше го изтикан от ботуш в някоя клозетна яма. Виждаше го омърсен.

„Ще отвърна подобаващо, в това се заклевам, над труповете ви. Над лицата ви ще отвърна подобаващо. Никой акт не е последен. Друг чака неизбежно.“ Изричаше наум това обещание към всяко лице в тълпата. Бяха думи, казани настрана, твърде смътни, за да ги чуят съдиите, но лицето на всеки враг, който чуеше обещанието му, ах, как пребледняваше! Как потръпваха устните!

„Е, кой от вас ще е първият, който ще моли за милост?“

След малко платнището на входа прошумоля и влезе Шелтата Лор.

Сагандер се усмихна.

— А, видяла си фенера. Чудесно, детето ми.

— Пак ли ви боли, учителю?

Понякога в тона ѝ имаше нещо, което напомняше на Сагандер за Аратан. Намек за… не, не можеше да го определи точно. Никаква дързост не можеше да види в очите ѝ, само почит и уважение. И такава жажда да служи! Никаква разумна причина за съмнения нямаше, и все пак…

— Да, боли ме. Но ако болката трябва да е отговорът за добрите ми дела, ами, кой е казал, че светът е честен?

Тя влезе по-навътре в палатката и Сагандер отново се възхити на естественото изящество, присъщо на младите.

— Но нещата ще се изправят, учителю, и то скоро. И може би сред новите практикуващи Денъл ще намерите неочаквано изцеление.

Той я изгледа мълчаливо, докато тя се настаняваше на възглавничките до леглото му, а после каза:

— Междувременно, скъпа ми невинност, имам нужда от теб.

Усмивката ѝ изглеждаше съвсем искрена, но нещо в нея… в очите, вероятно, които сякаш леко светнаха, все едно повърхността им бавно се стапяше в топлината — обезпокои Сагандер. „Твърде много прилича на Аратан това дете. Но за разлика от провалите ми с онова копеле, ще направя това същество чисто отново. Въпреки всички насилия, които му е причинила майка му, трябва да постигна изцелението ѝ, и ще го постигна.“

— Можеш ли да го усетиш, дете? Този мой призрак?

— Мога — отвърна тя. — Винаги. И все още се чудя, учителю…

Той кривна глава.

— За какво се чудиш, възлюблена?

— Защо кожата му остава толкова черна?

Сагандер задържа усмивката си, но с усилие. Едно беше да угоди на своенравното ѝ въображение, да изтръгне от нея тези странни, но безнадеждни усилия да облекчи невидимата му болка, но това! „Това е магията в действие. Тя кипи през всички нас, дъх на напаст с неестествена сила.“

— Учителю? Нещо не е наред ли? Хайде, легнете и привлечете отново ласката ми. Призрачният ви крайник все още я желае, нали?

„Но аз не усещам нищо. Беше игра. Привлякох те до себе си, на ръка разстояние. И можех да докосна онова, което не смеех да пожелая. Беше достатъчно, малката ми потребност, и всяка нощ, когато прекарваше тук, с мен, е поредната нощ далече от твоята курва майка, от безкрайните ѝ отмъщения над собствената ѝ дъщеря. Нищо жестоко няма в тази сделка… но сега…“

— Трудно е тази нощ — каза той с отпаднал глас, който прозвуча жалко дори за собствените му уши. — Призракът е безчувствен за всичко освен за болката си.

— Ще видим — каза Шелтата.

След малко Сагандер смъкна единствения си крак и с помощта на едната патерица се изправи. Изкуцука двете стъпки до нара си, изви се и се смъкна на платнището.

— Е, добре — изпъшка той. — Ето ме…

Платнището на входа се дръпна рязко и облечена в броня фигура влезе и изсумтя отвратено.

Инфайен Менанд. Тежка и отпусната, докато Шелтата бе гъвкава и сладка; груба и студена, докато дъщерята на Тейт беше мила и топла.

Сагандер се намръщи.

— Какво правиш тук непоканена? Остави ни, капитане, освен ако Тейт вече не притежава и теб…

— Тейт не притежава и себе си — каза Инфайен и строгите ѝ очи се впиха в Шелтата Лор, която отвърна на погледа ѝ със сдържано изражение, присъщо на много по-възрастна жена. — Идвам по заповед на Смъртен меч Хун Раал. Детето Шелтата Лор ще бъде заведено в цитаделата. Грижата за нея вече е отговорност на Храма на Светлината. Вдигай се от тези възглавници, дете.

— Аз съм учителят ѝ…

— Знам — прекъсна го Инфайен. — Ако храмът сметне уроците ти за подходящи, те ще ги поемат отсега нататък. Разбира се — добави тя и най-сетне погледът ѝ се спря на Сагандер, — напълно е възможно да си намериш роля в това, но ще преподаваш уроците си в храма, а не тук, в палатката си.

Сагандер помисли и кимна.

— Да, разбира се. Всъщност мисля, че одобрявам.

— Е, това облекчава всички ни. Ставай, Шелтата.

Сагандер отпусна ръка върху рамото на момичето и каза:

— Върви. Наистина така е най-добре.

Шелтата Лор стана. Инфайен ѝ махна с ръка и тя излезе от палатката. Инфайен тръгна след нея, но на входа на палатката спря и погледна Сагандер през рамо.

— Възможно е да не си сред онези, които са я ощетили. Не видях достатъчно, за да реша кое как е. Но все пак ще настоявам да се сложи край на заниманията ти с това момиче насаме.

— Съмняваш се в честта ми?

— Колко често го заявяват тези, които нямат чест!

— Каза жената, която изби деца в гората!

Тя помълча дълго, впила очи в него, и за миг Сагандер повярва, че вижда онова, което би трябвало да са видели онези деца и възрастни, докато мечът е замахвал, за да вземе живота им. Изведнъж се смрази от страх.

— В името на дълга — каза Инфайен — човек понякога трябва да изостави честта. Не беше ли по-рано наставник на едно незаконно пале?

— Заради който дълг честта ми беше опетнена — отвърна Сагандер разтреперано. Поклати глава. — Никога не съм злоупотребил с доверието ѝ, капитане. Попитай я. Стремях се да я спася от майка ѝ.

— Щеше да се провалиш.

— Може би.

— Дори и храмът ще се провали — каза Инфайен.

— Значи смяташ това за безсмислено?

— Не пара̀та в ръката прави курвата, учителю. Превръщането на тялото в стока прави една жена курва. Недостатъкът е в духа. Шелтата и майка ѝ са същите в това отношение, не по-различни от Ренар. Щом вярваш, че спасението е възможно, защо веднага след това говориш против издигането на нас, войниците?

— С аргумента си, капитане, се противопоставяш на желанието на Хун Раал и всъщност на самия Урусандер. — Сагандер се наведе напред. — Разумно ли е това признание?

— В името на дълга понякога човек трябва да изостави честта — повтори Инфайен.

Миг след това излезе и платнището бавно се смъкна. Повечето топлина от мангала си беше отишла и Сагандер потрепери и се пресегна за кожените завивки. Отпусна се на леглото. Призракът простена от болка. Тези войници, започваше да разбира той, не бяха всички еднакви. Униформите им заблуждаваха с илюзията за еднаквост, но докато времето се проточваше — докато тази окаяна зима се задържаше, — слабостта, присъща на военната система, започваше да се показва.

„Сложи им меч в ръката, и те откриват острота в мненията си, а мненията им, колкото и глупави и невежи да са, израстват до амбиция, докато не се пролее кръв. Не може да има съгласие между безразсъдните и алчните. Измяната чака и всичко, което е спечелено, трябва след това да бъде посечено на късове, а появи ли се несправедливостта, избиването започва наново.

Създаването на една армия носи отрова. Аз съм на място, откъдето да наблюдавам това, и ще го направя център за тезата на последния ми велик труд. Позициите в обществото са естествени творения, управлявани от естествени закони. Тази гражданска война не е нищо повече от високомерие към боговете.

Само в храмовете ще намерим спасение. Синтара трябва да бъде принудена да разбере това. Балансът на верите, който тя прегръща, трябва да даде насока за баланса на класите в Куралд Галайн. Малцина да управляват, мнозина да следват.

Урусандер е безполезен. Но може би той ще е фигурант. Да, ние, които притежаваме нужната интелигентност и дарби, ние ще бъдем истинските управляващи на това кралство. Нека богът и богинята се реят в техните си лични светове. Стъпка надолу от подиума е мястото, където действа реалната власт, и точно там ще ме намерите.

Трябва да пиша на Райз Херат. Един сондаж за договаряне не би бил излишен. Той със сигурност разбира нуждата от съответните ни роли в това, което предстои. Но ще се обърна към него като към равен, да се уверя, че разбира новата ни връзка. Отдадени на мъдростта, ще се сговорим да спасим Куралд Галайн.

Край на войниците. Издигането на учените. Виждам предстоящо възраждане.“

Простата жена, която поддържаше мангала, се върна, с наведени очи, с две ведра суха тор в ръцете.

Той я загледа, когато клекна пред мангала и започна да го пълни с буците тор. Толкова скромно умение, да се поддържа такъв огън, изискваше съвсем малко сила, още по-малко дисциплина и само няколко искри ум. „Добре е, че има задача, която да ѝ подхожда — помисли той. — Това е дар на цивилизацията. Намирането на задача, която да съответства на всеки гражданин на владението. Но да се изясни, че съществуват граници, за доброто на всички. И ако е необходимо — един железен юмрук, който да го докаже.

Знатните са прави. Домашни мечове, които да поддържат ред във владенията им. Градска полиция. Армия? Разоръжи я и сложи край на непокорното ѝ гнездо, за да не роди раздор тази напаст.“

— Когато приключиш — изграчи Сагандер на слугинята, — ела при мен. Нощта е студена и имам нужда от топлината ти.

— Да, сър — отвърна жената и изтупа ръцете си.

Синтара беше щедра, а щедростта сред могъщите беше наистина добродетел.

— Иска да събере курвите в една стая — каза с усмивка Ренар — и да я нарече Храм на разврата, несъмнено.

Шелтата Лор стоеше пред нея, все още загърната в тежкото си наметало. Не изглеждаше нито объркана, нито смутена от новото уреждане на нещата.

— Е, значи Синтара те изпрати при мен?

Шелтата сви рамене и отвърна:

— Хун Раал го реши. Инфайен ме доведе. Синтара реши да посредничи, но накрая ме отхвърли от храма, като забеляза, че е злоупотребено с тялото ми и тъй нататък. — Замълча и се огледа. — Има ли отделна стая за мен? Нуждите ми са скромни. Предполагам, че дрехите и останалото ще ги пратят от лагера. Допускам, че храната тук е по-добра — да компенсира по-скучната компания.

Ренар се постара да не се усмихне.

— Първо, ще трябва да поозаптиш презрението си, Шелтата Лор. Ако искаш думите ти да режат, наостри лукавството си и най-вече бъди внимателна в избора на жертвата си. Мен не можеш да ме нараниш.

Шелтата смъкна наметалото си и го пусна да падне на пода.

— Войниците говореха за теб — каза. — Липсваш им, или по-скоро липсваше им. Самоубийството на войник в палатката ти донякъде е опетнило репутацията ти.

— Имам високи очаквания — отвърна Ренар, все още седнала и загледана в дъщерята на Тейт Лорат.

Шелтата повдигна вежди, а след това се засмя.

— Това… знам какво е това.

— Нима?

— Да. Това е атака срещу майка ми. Казват ми, че е за мое добро, но всъщност изобщо не го разбират. Когато тя осъзнае, че вече не може да ме насилва, ще намери утеха в отсъствието ми. Виждаш ли, аз съм по-добра в тези неща от нея.

— В кои неща?

— Научих чувствените изкуства от малка. Не се похабявам с пиене и пушек. Младостта ми беше нейният враг ѝ тя го знаеше добре. Превърна собствените си навици в инструмент за насилие и след като ми ги даде, искаше да види как те ще ме съсипят.

— Схватлива си. Смяташ ли го за мъдрост? Не е.

Шелтата Лор се усмихна, вдигна ръце и от тях изведнъж изригна бял огън.

— Пламъкът пречиства, както трябва. Плътта ми не познава поквара. Навиците ми не нанасят петна. Е, не за дълго, поне.

— Умно — каза Ренар. — Значи сега си отделена от майка си. Кажи ми друго — какво търсиш за себе си?

Шелтата смъкна ръцете си и огньовете се смалиха и угаснаха. Тя пак огледа стаята.

— Нищо.

— Нищо?

— Обкръжена съм от амбиция. Това прави всяко лице грозно за гледане.

— Аха. А моето лице?

Шелтата я погледна и се намръщи.

— Не, ти си оставаш достатъчно хубава.

— И това е нещо за възхищение, или дори заслужаващо да се домогваш към него? Трябва ли да те науча на изкуството на собствената ми неуязвимост? Виждаш ли, не ми трябва да прочиствам нищо от мен.

— Огньовете бездруго едва ли биха те намерили.

— Съгласна съм. Точно затова избирам по-прости средства, които биха могли да ти послужат, ако магията един ден се провали.

— Да се провали? Защо трябва да се проваля?

— Всичко идва с цена — каза Ренар. — Един дълг вече е започнал, макар и все още да не знаеш за него, нито усещаш бремето му върху себе си. Бъди сигурна, той съществува.

— Откъде знаеш?

— Виждаш грозотата в лицата на амбициозните. Това е техният дълг, изписан съвсем ясно за очите ти. Когато те гледам, тук, сега, аз също виждам какво иска от теб магията.

Шелтата кривна глава.

— Е, какво? Какво виждаш?

— Пустошта в очите ти.

Шелтата примигна и извърна очи. След малко попита:

— Е, и коя стая ще е моята?

— Каниш ли ме да ти бъда учителка?

— Наричаш ли се мъдра?

— Не. Просто съм по-опитна.

Шелтата въздъхна.

— Имах си вече учител. Докосваше ме за удоволствие… о, нищо тъпо или нахално. Тъкмо обратното всъщност. Ръка на моята, за кратко. Отъркване на рамо или потупване по коляното ми. Беше очарователно в патоса си, честно казано. Той също искаше да ме отвлече от майка ми и нейните навици. Но уроците му не струваха нищо. Защо твоите трябва да са по-добри?

— На какво се опитваше да те научи?

— Нямам представа. Може би той самият все още го търсеше. О, и ме караше да разтривам крака, който е загубил. Призрака, така го нарича. Но аз можех да го видя съвсем ясно. Остатъчна енергия — това най-добре би описало излъчването. Тялото се вижда като цяло, все едно каква е реалността на състоянието му. Любопитно, нали?

— Виждаш ли тази енергия и на здрави крайници и тела, Шелтата?

— Да. Показва се силно при някои, слабо при други. Идва в много оттенъци. Твоята, в този момент, е цветът на ясно небе, към зазоряване. Синьо, но сива плоча под него. Разсъмване, или на ръба на свечеряване. Това ми казва, Ренар, че криеш тайна.

— Значи можем да направим това твоя учебен предмет, за начало — каза Ренар.

— Как така, след като не показваш такъв талант?

— Остави самата магия. Забавлявай се с проучванията си в това. По-скоро, работи с мен по правилното разчитане на тези излъчвания. Хайде да открием какво можеш да доловиш от тези, които срещаш или можеш да видиш.

— Върховна жрица Синтара е непроницаема за способностите ми.

— Не съм изненадана. А Инфайен?

— Тя може да убива без чувство. Но тази изтръпналост я прави глупава и нечувствителна. Не може да схване лукавството и затова се страхува от него. Когато усети близостта му, енергията ѝ помръква от подозрителност, омраза и желание да унищожи всичко, което не може да разбере.

Ренар изсумтя и стана.

— Добре. Полезно. Стига никой друг да не знае за скритите ти дарби.

— Никой освен теб.

— Тогава защо се разкриваш пред мен? Ние почти не се познаваме.

— Твоята енергия не се промени в присъствието ми — отвърна Шелтата. — Това означава, че не искаш нищо от мен, не искаш да ми навредиш. Ти просто си любопитна. И — добави тя — моята магия не промени нищо в теб. Никакъв страх, учудване или завист. Тайната, която таиш, Ренар, няма нищо общо с мен, но е най-силното нещо, което съм виждала.

— Хайде, ела да ти покажа стаята ти.

Шелтата кимна и я последва.

„Най-силното нещо, което съм виждала. Под него — цветът на сива плоча.“

Върховната жрица твърде прибързано беше пренебрегнала това момиче, и това беше късмет, ако питаха Ренар. „Тайните са това, което са. Страхът ли кара човек да ги таи? Не винаги. Не, за мен няма никакъв страх. За мен има само търпение.

Небето привечер. Чака да дойде нощта.“

12.

— От страстта те е страх — каза Ласа Руук, а очите ѝ грейнаха мъртвешки бледи на светлината на огъня. — Ханако от Стръмнините, разгъвам кожите си за теб, за да се отдадем на похот безумна, последвана от нежни прегръдки. Кое отплаща другото, чудя се? Все едно, избери едното като стридата и другото като раковината, а ако боядисам в златно обратното, е, такива са рисковете на любовта.

Ханако откъсна погледа си от нейния с усилие и се втренчи намръщено в пламъците.

— Това ли е крехкият воал на скръбта ти, Ласа Руук, тъй набързо захвърлен при първата жар?

— Съпрузите ми вече ги няма! Какво да правя? — Отметна назад косата си с две ръце, жест, при който гърдите ѝ се издадоха напред, и докато Ханако размишляваше над проклятието на анатомията, почти се притиснаха в него. — Огромна празнота е погълнала душата ми, мило момче, и иска да бъде запълнена.

— Още съпрузи?

— Не! Приключих с това! Не ме ли виждаш как пърхам леко като пеперуда през ливадите на освободения си ум? Добре погледни в очите ми, Ханако, убиецо на Господаря на гнева. В тези вирове чака какво ли не сладострастно любопитство, отпред и отзад, настрани и наопаки. Трябва само да намериш куража да погледнеш.

Но не, той нямаше да го направи. Вместо това погледна намръщено свилия се на земята до тях Ерелан Крийд. Воинът мърмореше насън, безкрайна литания от непознати имена, накъсана от злобно съскане и смразяващи костите проклятия. Лудостта му не беше стихнала вече от три дни. Дори комарите и хапещите мухи го отбягваха.

Долината и ужасното езеро, където Крийд беше убил дракона, бяха далече зад тях и все пак светът сякаш неохотно променяше шаблона, след като сега те седяха до поредното езеро, на дъното на поредната гориста долина. Два дни Ханако беше носил воина, бронята и оръжията му, и двете нощи, с внезапното идване на сумрака, се беше смъквал на земята с разтреперани крака, твърде изтощен дори да яде.

Ласа Руук се беше заела с готвенето, а Ханако трябваше насила да тика храна в устата на Ерелан Крийд — бореше се с диво размахващите се ръце, със свирепите му очи и със зъбите, оголени като на звяр.

Ханако се чудеше дали Ерелан не е всъщност повече с ума си, отколкото изглеждаше. „Ласа Руук готви така, че да накара и мъртвец да пости. Трябва да предупредя джагътския господар. Да не я води в никаква кухня под каменните купчини, за да не побеснеят немрящите и да се втурнат обратно към смъртните светове!“

— О, смили се, Ханако — въздъхна Ласа, — хайде, протегни ласкава длан поне! Ето, отдавам ти тези мои месести плодчета, тъй често мачкани, тъй добре опипвани и нежни, чиито зрънца плачат със спомена за пощипвания и похапвания. Имат вкуса на мед, казвали са ми, и уханието на цветя.

— Виждал съм как ги потупваш всяка сутрин — каза Ханако.

— Разкрита тайна! И въпреки това ще ми говориш за брак? Ханако, това наше пътуване е почти толкова лошо, с всичката невъзможна интимност да се усамотиш, та да свършиш каквото трябва. Представи си тази интимност, младежо, без краят да ѝ се вижда! Ще скубя ли досадни косми от притеснителни места по твоята персона, докато ти изстискваш пъпки по моята? Ще се редуваме ли кой да избърше лигнята от брадичките ни всяко утро, години и години наред? Кажи ми, какви други подробности на брака мога да ти предложа, за да опровергая всичките ти представи за романтично блаженство?

— Моля те, Ласа. Мисля за Ерелан Крийд. Не се подобрява. Имаше лудост в драконовата кръв.

— Казват, че сред обитателите на Юга имало целомъдрени монаси. Тичай към студената им компания, Ханако.

— Ласа Руук, моля те, трябва да обсъдим какво ще правим с нашия приятел!

— Носим го при джагътите, разбира се. И каквито там азатанаи може да се мотаят с тях. Те ще прегледат немощния ни воин и ще решат дали е годен да живее, или трябва да умре. Този проблем, трябва да разбереш, Ханако, е извън възможностите ни. Та докъде бях стигнала? Аа, тези изпъкнали плодчета, толкова издути и подканящи…

Ханако изръмжа и се изправи. Подмина Ласа и тръгна към чакълестия бряг.

Звездите бяха пръснати по неподвижната повърхност на езерото. Хладен въздух се вдигаше от водата и носеше към Ханако смътно лютивата миризма на гнило от изхвърлените по брега плавеи и боклуци. Той тръгна бавно покрай водата. Камък и вода… светът имаше навика да превръща граничните земи в складове за отпадъци, сякаш в сблъсъка на по-малки светове нещата не се сливаха, а само се разпадаха.

Тел Акаи, които толкова обичаха приказки от далечни земи, бяха все пак народ, доволен от собствената си изолация. Много неща трябваше да се защитават все пак, а най-висшите между тях бяха множество скъпоценни, но крехки вери. Малка защита имаше обаче срещу нахлуването на идеи, надвишаващи силата, която предлагаха общите суеверия. И дори сред такъв изолиран народ като Тел Акаи възникваха фракции, борещи се за превъзходство и винаги жадни да наложат различия.

Единственото що-годе силно оръжие срещу такъв идиотизъм беше смехът, който режеше по-остро и по-дълбоко от всяко острие.

Война на смъртта. Това си заслужаваше един здрав, нагъл смях. „Вижте ни как се смеем чак до нозете на Бога на Каменните купчини. Някои идеи ще обърнат острието, ще наранят онзи, който го държи, с неочаквана внезапност.“

Чу плясък откъм езерото и се обърна. От кипналата вода излезе… нещо. Ханако видя блясък на бивни, а след това чу глухо сърдито мърморене, докато съществото се мъчеше да измъкне голяма мокра торба. Извлече я на брега, а след това се изправи и се обърна към него.

— Невъзпитаната самообсебеност на младостта ли е това, Тел Акаи, или помощта просто е умряла заедно с всичко останало?

Ханако пристъпи напред и джагътът тикна тежката торба в ръцете му.

— Време е да благодарим за този ваш огън — каза джагътът, след като го заобиколи. — Маяк, мамеща клада, рамка, където да изсушиш плът и кост. Беше всички тези неща, че и повече.

Ханако изпъшка под тежестта на торбата, от която капеше вода. Забърза да догони джагъта.

— Но… ти откъде дойде?

— С лодка дойдох, Тел Акаи. Така се пътува през езера. Освен ако лодката не премисли и не закопнее да проучи дъното.

Когато се приближиха до огъня, чуха гласа на Ласа Руук.

— Друг непрокопсаник ли, Ханако? Но без сумтенето и ръмженето на мечка, нито съскането на дракон? Е, това предлага всичко освен потното мачкане под кожите. Кажи ми, о, моля те, приказката за принца корабокрушенец, захвърлен тъй безжалостно на скута ми впрочем…

Стоеше права и ги чакаше, но думите ѝ заглъхнаха, когато джагътът пристъпи на светлото — вече смъкваше прогизналите си дрехи.

— Освен ако нямаш навика да поглъщаш малки дечица със сладкия си капан, жено, по-добре погледни отново към спътника си, ако търсиш удовлетворение.

Ласа Руук изсумтя и седна.

— Непрокопсаници, ама наистина! Хайде разпали го този огън, Ханако, и с повечко късмет пламъците да изсушат госта ни на тънка струйка дим, че да се вдигне нависоко и да го няма.

Вече гол, джагътът се доближи до огнището и започна да простира дрехите си на земята.

— Тел Акаи — заговори той леко раздразнено, — трополите надолу от планините вече от седмици. През всичките нощи, докато си беседвах със стените на пещерата ми и крачех нервно, търсейки тишина, бях подложен на отекващ рев, за който допусках, че е смях. — Приключи с дрехите, отиде до огъня и разпери ръце над пламъците. — Но нека не се казва, че един джагът, който си заслужава солта, ще нарече само една пещера свое убежище. Тъй че тръгнах да търся по-скришно скривалище.

— Лодката му потънала — обясни Ханако.

Ласа Руук вдигна към него светлите си очи.

— Най-сетне краткост! Чуй добре този жалък младок, джагът, и прецени — като намериш време, разбира се — колко ценна е краткостта. В края на краищата не всички живеем неизброими векове, че да търсим предисловия, докато побелеем и се прегърбим.

След малко джагътът се надигна и взе торбата си. Развърза я и измъкна навита ризница, последвана от шлем, колан и два къси меча в ножници.

Ханако зяпна.

— Плувал си с всичко това? Дори аз не бих могъл да се справя с такова нещо!

— Когато плуването не върши работа, просто вървиш.

— Слушай го, Ханако. Преди да е свършила тази нощ, ще ти разкаже и за звездите, които е събрал от небето. — Ласа Руук се надигна. — Аз ще спя, хъркане ще ти дам вместо сладки стонове. Но, да, изслушай този джагът, наслади се на скръбния вопъл на уморена мъдрост. Никоя по-хубава музика не би могла да ме приспи по-бързо.

Ханако отиде да провери как е Ерелан Крийд. Воинът все така беше в несвяст, челото му пареше. Притеснен, Ханако се върна и седна срещу джагъта.

— Какво мъчи приятеля ви? — попита той.

— Уби дракон и после пи от кръвта му.

— Лошо — изсумтя джагътът.

— Аз съм Ханако.

— Чух.

Ханако изчака, после сви рамене, взе един клон и го хвърли в огъня. Разхвърчаха се искри и угаснаха.

— Имената — каза джагътът — стават проклятия на самите себе си. Жигосани са върху душата ти, орисани са да следват всяко твое дело. Крехки рамки, които носят прекомерно бреме. Мисля, че всички ние би трябвало да се освобождаваме от старите си имена, може би веднъж на всеки десетина години. Представи си чудото да започнеш наново, Ханако, пречистен от цялата си биография.

— Бих искал да видя свят, сър, където всяко престъпление е избегнато.

— Хм, има идея тук, но се чудя каква точно е?

— С нашите имена идва отговорност, за всичко, което сме направили, и всичко, което обещаваме да направим. Но също така, как ще знаете за другарите си? За приятелите? За семейството?

— Да, но идеята ти?

Ханако се намръщи.

— Вие сте джагът. Различавате се от нас. Самата приемственост е това, за което жадуваме, която вие искате да отхвърлите. Добре, това, което сте отхвърлили.

Известно време двамата помълчаха и единственият звук освен пращенето на пламъците беше монотонното похъркване на Ласа Руук.

След това джагътът каза:

— Ханако, аз съм Раест.

— Добре дошъл при огъня ни, Раест.

— Изречи една подигравка, Ханако, и може да се наложи да ти клъцна главата. Просто за да разбереш как ще се играе тази нощ.

— Твърде притеснен съм за Ерелан Крийд, честно казано.

— Той ще живее. Или ще умре.

— Да де. Благодаря за пояснението.

— Ако оживее, няма да е същият мъж, когото си познавал. Ако си се доверявал на този Ерелан Крийд, не му се доверявай повече. Ако си мислил, че го познаваш, не го познаваш повече. А ако пък умре, почети онзи, който е бил някога. Вдигни прилична грамада и изпей песен в негова възхвала.

Ханако се загледа в пламъците. После каза:

— Ние пътуваме, Раест, в отговор на призива на един от вашите.

— Гуглата. Виж, това име си струва да бъде проклятие.

— Няма ли да се отзовеш на нуждата му?

— Не, разбира се.

— Каза, че други Тел Акаи са минали през тази долина и покрай пещерата ти. Изглежда, че в армията на Качулатия ще има много повече, отколкото си представях.

— Тел Акаи, които харесват една добра шега. Бягащи псета, които са превърнали скръбта в богиня на безкрайните сълзи. Илнапи, бягащи от узурпатор в островното им кралство. Форулкани, търсещи последния съдник. Джхеки и джеларкани, винаги жадни за кръв, дори и да е съсирена по леш. Дребни тирани, бягащи от ненакърнимата справедливост на Върховния крал. Тайсти, азатанаи, халакахи, теломени…

— Теломени?

— Вестта пътува бързо и надалече, Ханако, когато и вълните я разнасят.

— Тогава — прошепна Ханако, — това ще е страховита армия.

— Почти съм готов да се откажа от изолацията си, за да видя грозното лице на Качулатия, когато осъзнае истинската трагедия, която е отговорът на зле обмисления му призив.

— Трябваше да се сетя и сам — каза Ханако. — Скръбта ще събере огромен легион. Как иначе?

— Не е скръбта, млади ми Тел Акаи, а въпросите, за които няма отговори. Срещу такова мълчание безсилието и гневът ще се погрижат всеки меч да бъде изваден. Гуглата копнее да се изправи срещу враг и се боя, че ще превърне смъртта в бог. Същество, заслужаващо да бъде прокълнато, лице, което да бъде изваяно от безчувствен камък, предлагащо празен каменен поглед, гримаса от гранит. — Раест изсумтя. — Виждам долмени скоро и свещени кладенци, от които се вдига вонята на гниещо месо, за да посрещне танцуващи мухи. Жертвоприношения ще се правят в заблудата за честна сделка.

— Тел Акаи — каза Ханако, — се придържаме към вяра в баланса. Където има смърт, ще ѝ отговори живот. Всички неща в този свят и във всеки друг имат опорна точка.

— Опорна точка? А кой тогава е сътворил този световен конструкт, Ханако?

— Просто така са направени нещата, Раест. Планини ще се пропукват и рухват, за да направят равен терена, където преди са се извисявали стръмнини. Реки ще преливат и след това ще спадат, щом водата се оттече. За всяка дюна, издигната от ветровете, в отговор ще има падина.

— След всеки вик следва мълчание. След всеки смях има плач. Да, да, Ханако. — Раест махна с дългопръстата си, тънка почти като на скелет ръка. — Но, уви, това, което ми описваш, е игра на ума със самия себе си, терзан от нуждата да придаде смисъл на безсмислени неща. Със сигурност действат смътни правила, които едно наблюдение може да засече. Рухващи планини, преливащи реки и тем подобни. Стържещото колело на звездите нощем. Но такава предсказуемост може да заблуди, Ханако. По-лошо, може да доведе до самодоволство. По-добре е да се вслушаш в малко вероятното и да събереш такива правила само след като прахта на бедствието улегне. В края на краищата сърцевината на тази нужда е утехата.

Ханако извърна поглед и се намръщи на пламъците в огъня.

— Подиграваш се с верите ни.

— Но нежно, уверявам те.

— Като с дете, искаш да кажеш.

— Такова е проклятието ни — отвърна Раест. — Не можеш да не мразиш джагътите като цяло. Позволи ми, ако благоволиш, да обясня.

Ханако сложи още дърва в огъня. Помисли над предложението на джагъта. Наистина щеше да има полза да научи повече за този странен народ. След малко кимна и каза:

— Добре.

Раест взе една пръчка и забучи единия ѝ край в жаравата.

— Някакъв ужасен провал ни е обзел, в който интелектът, познавайки само себе си, се издигна, за да господства над гордите ни същности, и чрез съблазънта на езика се зае след това да охули всичко, което не беше рационално, всичко, което се рееше възбуждащо недостижимо, извън неговата сила да разбира, още по-малко да обясни. Въпреки че упорито се старае да прави точно това: да обясни, да пренебрегне, да оспори, да се подиграе. Циничният поглед е хвърлен и хитростта на ума се извисява, за да приеме позата на надменност. Резултатът, за жалост, е интелект, на който не може да се отрече собственото му чувство за превъзходство. — Вдигна пръчката, с която беше разбърквал жаравата, и огледа пламъчетата, пробягващи по почернелия ѝ връх. — Има ли нещо по-противно от това?

Ханако се усети, че и той като Раест оглежда огнените езичета, извиващи се около върха на пръчката.

Раест продължи:

— Тъй че Готос ни даде тази окаяна истина и с това ни показа мизерията на живота ни. Интелектът се наслаждава в това да стои горд и победоносен вътре в нас, докато пепелта се трупа около коленете ни, докато небесата помръкват и се мърсят от пушеци; докато деца мрат от глад или биват хвърляни в лицето на войната и съперничеството. Тъй като умът, който се е самоубедил в собственото си превъзходство, е неспособен на смирение, а при липсата на смирение е неспособен на растеж. — Размаха пръчката, за да се разгори върхът, и изписа фигури, които сякаш се задържаха във въздуха. — На всичко това Каладън Бруд само кимна и ни вдигна паметник на собствената ни глупост. Кулата на Омразата. О, как се смяхме на чудото ѝ, наглото забиване към небето на неотстъпчивата ни природа. Паметник, всъщност, възвестяващ пропадането на цивилизацията ни… ето, това беше нощ на празненство!

— Но, разбира се, рационалната позиция предлага много дарове на една цивилизация! — възрази Ханако.

Раест сви рамене, после вдигна ръка над едното си око и примига с другото.

— Ами да, виждам ги сега! Тези дарове! — Смъкна ръката си и се намръщи. — Олеле, това ли е цената? Това, което наблюдава второто ми око — всички онези нещастни глупаци, да коленичат в прахта! И добронамерените, но напълно самозаблуждаващи се водачи — живеещи в такъв разкош, — които държат в ръцете си живота, смъртта и свободата на онези жалки слуги! А там, винаги готови със своите почести, войниците, които ще наложат волята на въпросните водачи в подчиняването на техните приятели. Ами да, разум управлява този свят! Потребностите на организацията са такива рационални конструкти — кой би могъл да отрече стойността им? — Изсумтя. — Хм, а да попитаме ли робите, в редките моменти, които печелят всеки ден, в които да спрат и да си поемат дъх от усилния труд? Или да попитаме водачите, които в лукса на своите привилегии имат време да размишляват над системата, в която процъфтяват? Или може би войниците? Но пък на тях им е казано да не мислят, само да се подчиняват. Къде, прочее, сред тези безброй участници, трябва да търсим преценка?

— Бардовете, поетите, скулптурите и художниците.

— Ба, кой изобщо ги слуша тях?

— Вие сте се вслушали в Каладън Бруд.

— Той заби копие в цивилизацията ни, да, но тази цивилизация вече беше труп, вече студен и безжизнен на земята. Не, ролята на творците е да присъстват на погребенията. Те носят ковчега, наречен провал, и всяко възхищение, което извисяват в почит, се връща към време, което вече е мъртво.

— Някои танцуват и ни дават радост и надежда.

— Дарът на мигновената забрава. — Раест кимна. — Това го наричаме забавление.

— То няма ли стойност?

— Има, освен когато не стига до крайност. В който момент се превръща в отрицание.

— Какъв тогава е твоят отговор, Раест?

Раест се ухили и бивните му лъснаха.

— Ще се заема да създам нова цивилизация, която се вслушва във вътрешните недостатъци на организацията си. Ще се опитам, всъщност, да направя невъзможното. Уви, вече мога да предвидя резултата, тъй като съм тласкан от разочарование и — в крайна сметка — от отчаяние. Трябва да бъде призната възможността — което не смеем да направим, — че ние, бидейки несъвършени същества, вечно сме обречени да не успяваме да постигнем съвършенството на едно справедливо общество, общество на освобождение, балансирано и състрадателно, разумно и духовно, лишено от тирании на мисъл и дело, без необуздана злоба, без жестокостите на естествени пороци, било то алчност, завист или желание за господство.

Ханако се вгледа в пламъците; премисляше смразяващите думи на джагъта.

— Но, Раест, не можем ли да опитаме?

— Да се опитаме предполага готовност да приемем недостатъците си и да служим на каузата за тяхното смекчаване. Да се опитаме, Ханако, започва с признаването на тези недостатъци, а това означава смирение, и така се връщаме, отново, към един интелект, убеден в собственото си превъзходство — не просто превъзходство над другите от неговата раса, а превъзходство над самата природа. Поетът Галан го каза добре, когато написа: „Брегът не сънува за теб“. Знаеш ли това стихотворение?

Ханако поклати глава.

— Схващаш ли смисъла на този стих?

— Природата ще се окаже превъзхождаща всяка наша самонадеяност.

Раест кимна и очите му блеснаха на светлината на огъня.

— Смирение. Търси го в себе си, бъди толкова скептичен за своето превъзходство, колкото интелектът ти е скептичен за превъзходството на други неща извън него. Обърни критичните си способности навътре, с безскрупулно усърдие, и с това ще разбереш истинското значение на куража. Онзи вид кураж, който ще те накара да паднеш на колене, но с волята да станеш отново, да започнеш всичко отначало.

— Описваш едно безкрайно пътуване, Раест, от естество, което би подложило на изпитание една душа до самата ѝ сърцевина.

— Описвам един добре изживян живот, Ханако. Описвам достоен живот. — Раест хвърли пръчката в пламъците. — Но думите ми не са за младите, уви. Все пак може би отекват към бъдните години и се връщат, когато времето е подходящо. Тъй че ги предлагам на теб.

— Благодаря за твоя дар тази нощ — каза Ханако.

— Дар, който едва ли разбираш напълно.

Тел Акаи долови иронията в тона на джагъта, но реши да не се ядосва.

— Прав си, Раест.

— Бягащите псета говорят с рядко откровение — каза Раест, — когато казват, че в пламъците на огнището можем да видим своето издигане и своето падение.

— А пепелта на следващата сутрин?

Устата на джагъта се кривна в горчива усмивка.

— Пепелта… да, добре. Няма кой да я види, точно както всички ние можем само да помним, но оставаме обречени да не усещаме никаква топлина от спомена, тъй че знаем, но не можем да знаем какво е да си роден, нито какво е да умреш. Пепелта… тя ще ти каже, че нещо е изгоряло, но каква е била формата на това нещо? За онези, които са горели едва-едва, някаква форма остава, достатъчно, за да предположиш по нея. Но за онези, които са горели буйно, ах, както казваш ти, само купчина пепел, бързо разпръсната от вятъра.

— Никаква надежда няма да оставиш нещо в наследство, така ли?

— Винаги се надявай. Стреми се. Но е извън силата ти да контролираш какво ще прочете бъдещето от това, което си оставил. А ако това не е унизително, то нищо не е.

— И все пак — каза Ханако, — тръгнал съм, за да намеря една армия, която търси смъртта, за да води битка, която не може да бъде спечелена. В сърцето си копнея за провал и мечтая за слава.

— И без съмнение ще я намериш.

— Кажи ми за азатанаите.

— Долни мошеници, до един. Не търси напътствие при азатанаите.

— Как вървя по дъното на езерото, като носеше тази тежка броня?

— Как ли? Няколко стъпки, през облаци тиня, и после пак към повърхността, и после отново долу, за още няколко крачки. Много досадна работа, сериозно. Има гора долу, всичко е заплетено. И каменни огнища на кръгове по дъното, много коварни дупки. Пънове и свръхлюбопитни риби. Хапещи змиорки. Имал съм по-добри дни. — След тези думи Раест стана. — Сънят ме зове.

Но Ханако все още не беше приключил с този неочакван гост.

— Раест, можеш ли да изцериш Ерелан Крийд?

Джагътът помълча, след което отвърна:

— Не. Както казах, кръвта или ще го убие, или не. Но това, което мога да предложа, е предупреждение. Родствениците на убития дракон ще познаят приятеля ти по миризмата на драконовата кръв. Някои ще се опитат да подновят стари спорове.

Ханако го зяпна.

— Те ще ни гонят?

Джагътът сви рамене.

— Чакат те интересни дни, Тел Акаи.

Щом се зазори, Гарелко, най-старият от съпрузите на Ласа Руук, отиде до трупа на дракона и го изрита. Смрадливи газове изсъскаха някъде отдолу. Той се закашля и залитна назад.

От набързо стъкмената колиба, която тримата Тел Акаи бяха вдигнали вечерта, Раваст се изсмя. Гледаше как Гарелко нагази във водата, за да подходи към трупа от другата страна.

— Ай! — викна Гарелко, щом погледна долу. — Водата кипи от лакоми раци.

Татенал се появи по-нагоре по брега, повлякъл поредното изтръгнато от корен дърво. Щом чу вика на Гарелко, спря и го погледна.

— Обикаляш горкото животинче като вълк жертвата си. Зарежи каквото не можеш да имаш, освен ако с вонята си не искаш да заявиш, че сте рода.

— Чакай! — каза Гарелко и погледна надолу. — Какво е това, дето блещука? А, само оглозганите кокали на любопитството на Татенал. Само едно малко птиченце, ако може да съди човек по тия кокали. Чуваш ли още хихикането на щипци в ушите си, о, братко по съдба? Би трябвало да са те полазили през нощта.

— Е, и какви истини разкрива умрялото животинче? — попита Татенал.

— Много истини, Татенал. — Гарелко изгази обратно до брега. — От огледа на безброй подробности заключавам, например, че драконът не е направил онази грамада камъни, която беше затрупала бойната брадва на Раваст.

— Нима? Значи и черепа не си е разбил сам?

— Обзалагам се, че този дар е бил от Ерелан Крийд.

— Гледай ти, каква схватливост у стария Гарелко! Но можеш ли да си сигурен, че не са били лакомите раци, защъкали от внезапна засада, докато раненият дракон се е въргалял в плитчините?

— Насмешливите ти думи, Татенал, напълно съответстват на невежеството ти. Усетих щракането на щипци и мога да ти кажа, че само глупак би подценил ужасната им ефикасност.

— Глупав дракон, най-малкото — подхвърли Раваст, щом се измъкна от колибата и тръгна надолу към брега. — Татенал, виждам, че си ни донесъл още едно дърво. Ще го добавиш ли към другите седем и да ни направиш една хубава купчина?

Татенал го погледна намръщено.

— Сънят беше много реален, паленце. Казвам ти, всички бяхме много близо до удавяне и ако не беше корабът, който построих, както бях благословен от предчувствието си, всички сега щяхме да сме мъртви.

— Мъртви в света на сънищата ти, искаш да кажеш.

— А кой може да каже, че на такива светове им липсва правдоподобност, Раваст? Всъщност онзи свят може като нищо да е хранилище на драгоценните ни души и ако умрем в него, бихме се събудили с безжизнени очи и неутолимо пристрастие към погребално облекло. Мрачно и строго би могло добре да опише вкусовете ти в модата, но не и моите!

— Но, Татенал — каза Раваст, — непременно построй дървеното си спасение, само че го направи в съня си, в света, където ще е нужно. — Посочи изкоренените дървета, вече обкръжили бивака им. — Тези няма да ти свършат работа, освен ако не си представяш кораб, годен да пори води и реални, и въображаеми.

— Мъдро съображение — отбеляза Гарелко и изгледа Татенал с известен скептицизъм. — И то такова, каквото вече ми хрумна, тъй като най-старият е този, който познава мъдростта. Може би, премисляйки думите на Раваст, би било по-добре да заключим не мъдрост, а младежката бързина на младежкия ум, който толкова бързо се втурва към мястото на явна нелепост, особено когато разсъждава над усилията на някой друг.

— Втурване към зле обмислена преценка имаш предвид — не остана длъжен Татенал. — Почти деца като Раваст са неспособни да разберат нюанса в метафизичните неща. Губи му се, също така, благосклонната ми щедрост в това, че му предлагам каюта на моя съд.

— Не виждам никакъв съд — каза Раваст. — Виждам дървета, клони, листа и корени.

— Превъзхождащият ум е този, който може да наблюдава този най-прост материал и все пак да види в него остроносия монумент на морско величие.

— Заровиха брадвата ми — каза Раваст — от страх, че само тя е останала от нас. Твърде късно дойдохме, уви, за да видим мокрите петна от сълзите на жена ни, когато се е хвърлила върху грамадата, късала е коса от черепа си в пристъпи на скръб и какво ли не още.

— Потърсих, но не намерих кичури коса — каза Гарелко. — Не, далеч по-вероятно е вече да е взела младия, толкова чаровен Ханако под кожите си, а ако могъщата ѝ воля издава силата, която си въобразява, че има, какво пък, вече се подува с незаконно дете. Виждам я, тук в умственото си око, вече заситена и, проклет да е онзи Ханако, преситена също така! Самодоволството на бляскавия ѝ поглед ме терзае! Смътната усмивка на женска победа над нас, във всички онези битки, които никога не признаваме, дори докато кръвта ни капе. Виждам я, надвиснала като нож над сърцето ми, за да светне внезапно към изтерзаното ми мъжество!

— Това срязване е от години, Гарелко — каза Татенал. — Змиорка, станала безжизнена от старост, не пляска вече.

— Раваст, ела ми на помощ. Млад и стар трябва да се съюзят и с жилещ укор да захапят оня, който няма достатъчно и от двете. Татенал, непременно си построй лодката, но трябва да те оставим зад нас и да се втурнем към мига, в който се натъкваме на невярната си съпруга, докато тя се мята в прегръдките на Ханако прелюбодееца. Ти и аз, Раваст, ние ще покажем острия клюн на рогоносеца и ще видим в широко отворените очи на жена ни разцъфването на страх и ужас! А след това, докато достойнството ѝ скимти под петите ни, ще я смачкаме до мизерия и разкаяние, и така ще спечелим изобилна благосклонност!

— Лъскав плод и отровен нектар по-вероятно — изсмя се Татенал. — Когато ви видя двамата закъсали в дълбоките вълни и чуя жалните ви викове, какво пък, ще преплавам нехайно покрай вас и само ще перна небрежно с пръсти във въздуха.

— Когато следващия път ме видиш в сънищата си — каза Раваст, — гледай как се гмуркам в потопа и пълня дробовете си със сладка вода. Порадвай се на трупа ми, Татенал, докато се върти насам-натам, и се успокой, знаейки, че съм умрял щастливо.

— Раваст, не си бил женен достатъчно дълго, за да имаш безжизнени очи — изсумтя Гарелко. — Докато гледах отражението си тази сутрин, в огледалната повърхност на езерото, бях стъписан от сивотата в погледа ми.

— Стъписването ни отдавна е минало — каза Татенал. — Погледът ти, Гарелко, е толкова тъп, че може да затъпи острие на меч, а с остроумието си ни пердашиш всички. Бедният ми хумор залита насинен и пребит до несвяст. Тъй че непременно вземи палето и да ви няма, и двамата!

Раваст се обърна към колибата.

— По-добре да вземем да съборим жилището си, Гарелко, тъй като беше вдигнато от нашите ръце.

— Чакай малко! Аз къде ще спя?

— Ами, Татенал, можеш да спиш в лодката си — каза Раваст.

Гарелко се засмя.

— Сладки сънища, Татенал! Ха-ха-ха-ха!

— Добре де — въздъхна Татенал след миг размисъл, — ще ви придружа, за да съм сигурен, че сте в безопасност, тъй като между тримата само аз случайно съм в бойна форма. Палето е твърде диво и безразсъдно и все още се мисли за герой, докато старецът със скърцащите му кокали едва може да си вдигне оръжието.

— Аа — каза Раваст, — можем да оставим колибата тогаз, за следващата група глупаци.

— Признаваш си проклетията!

— Нищо не признавам, освен, може би, внезапен мързел. Е, не се ли задържахме тук достатъчно дълго? Имаме да гоним измамна съпруга!

— Ще ѝ размахам юмрука си най-гръмогласно — закани се Гарелко, докато вдигаше багажа си. — Като мечка, събудена от пещерата ѝ, устните ми ще се сгърчат и зъбите ми ще скръцнат най-зловещо. Като вълк в дълбоките снегове ще тръсна козината си и космите ми ще настръхнат. С цялата безмилостност на нападащ рак, щипците ми ще се отворят широко в тръпнеща закана и кълцаща заплаха.

— Най-после намира подходящия мащаб в сравненията — отбеляза Татенал.

Скоро след това тримата съпрузи на Ласа Руук поеха на път, отново по дирята на съпругата си.

Може би беше заради трупа на дракона, но мислите на Раваст скоро затънаха в спомени за битка. Все още беше новак с оръжията, когато нашествениците теломени удариха селото им. Можеше да си спомни тъпоносите им кораби, заорали в чакълестия бряг, и как облечени в броня фигури се изсипаха от бордовете и затичаха нагоре по склона. Селските кучета бяха побеснели и се втурнаха надолу срещу тях. Повечето животни бяха достатъчно разумни да залаят отдалече, вместо да ги доближат, но няколко паднаха от копия и умряха в бъркотия от кръв и черва. Раваст, втурнал се да се влее в редицата мъже и жени, които бяха вдигнали оръжията си и тук-там късове броня или шлем, или щит, беше попаднал в празнина между двама родственици. Вдигна брадвата и щита си за бой и едва тогава осъзна, че е на първата линия, съставена от най-старите членове на клана. Стояха с единствената задача да забавят настъплението на теломените, печелейки с това време за по-младите воини на селото да се въоръжат и снаряжат, докато най-младите подкарат децата навътре към гористите зъбери.

Единственият защитник не на подходящото място беше Раваст.

Но беше твърде късно, когато първата вълна теломени стигна до тях.

Вдовици и вдовци, куците и огънатите от старост, другарите на Раваст се биеха здраво и мълчаливо, забравили всякаква мисъл за болка или страх. Когато падаха, не издаваха вик и никой не молеше за милост. Чак много по-късно Раваст разбра как онази битка, онази яростна защита на селото даде смисъл и цел на тяхната смърт — миг, който всички те бяха чакали. Пред избора между внезапна смърт и бавно отпадане от старост никой от тях не се беше поколебал да вдигне оръжие.

Единствен Раваст бе оцелял и се би с такова отчаяние, че задържа нападателите, докато вече снаряжените воини, най-сетне събрали се зад него, решиха да му се притекат на помощ, вместо да чакат зад стената си от щитове.

Теломените бяха прогонени в онзи ден, без дори да стигнат до селото. Раваст беше провъзгласен и за герой, и за глупак, и в същия ден бе привлякъл окото на Ласа Руук.

След това Раваст беше водил тази битка много пъти, в приказките край огнището и в сънищата си, където страхът го завладяваше така, както не го беше познал в самия ден на битката. Прикриваше го добре, разбира се, както се полагаше на младия герой от онзи ден. Но истината беше, че носеше повече белези от сънищата за битката, отколкото от самата битка.

Ласа Руук го беше спечелила с малко усилие, без да знае, подозираше той, за треперещото същество, което се криеше в здравото му младежко тяло. Страхът бе направил живота на земеделец и пастир най-желан, а ако други забелязваха колко странно е такъв роден воин да реши да изостави оръжията и бронята си, беше съвсем лесно да го припишат на съблазънта на Ласа Руук, най-желаната жена на селото.

Беше се научил да крие този страх и беше вдигнал високи стени около сънищата си. Татенал можеше да сънува потопи и стихии и да събира изкоренени дървета, с които да построи спасението си. Но такава възможност не съществуваше за Раваст. Никой кораб, построен от който и да е Тел Акаи, нито построен от бог дори, не можеше да плава над вълните на страха.

„В такива морета всеки съд ще потъне, ще изчезне под кипналите вълни. В такива морета мъж като мен може само да се удави.“

И все пак ето че вървеше сега, в привидна безметежност, редом със своите приятели-съпрузи.

„Тя няма да рискува да тръгне по безразсъдния път на джагъта. Ще знае кога да се обърне. Много преди всякаква битка. Ако не, тогава аз ще ѝ го изповядам. Ще ѝ кажа за вдовиците и вдовците, за твърде старите и сакатите, които се втурнаха към мястото си в онази първа редица. И за мълчанието, което ги обзе, горчиво-сладко с предчувствието си, и как всички те сбраха собствените си страхове и ги отпратиха в единствения, който не беше един от тях.

Ще ѝ кажа за моите страхове и ако трябва да падна в очите ѝ, пак няма да се поколебая.

Жено моя. Ти зарови брадвата ми.

Но аз я зарових отдавна.

Мислиш, че вече съм мъртъв. Но аз умрях в онази редица. Аз, Раваст, вдовецът за всички тях.

Тогава ще се засмеем, в разкъсването на душите си, и ще отправим взора си назад по дирята, към нашата далечна, мирна ферма, която е в подножието на По-малкия хълм, точно над булото утринен дим от селото долу.

Кучетата лаят, чувам, но не в тревога. Те просто държат гърлата си в готовност.

Защото теломените ще дойдат отново, с корабите си, и аз ще заема мястото си в онази първа редица. Където ще стоя в мълчание. И в блажено предчувствие.“

Помисли отново за трупа на дракона и паническото замахване с брадвата, която само по случайност удари ноктестата лапа. Стените се бяха задържали в онзи ден, макар и само защото битката се оказа толкова кратка. Стените се бяха задържали, но едва.

— Още един склон, и още една планина, и още един висок проход! — простена Гарелко, докато се катереха нагоре. — Раваст, моля те, поноси този старец!

„Не, вече нося твърде много.“

— Проходът през седловината е достатъчно високо според мен — каза Татенал. — Това ще ни спаси от потопа. На следващия ни бивак, върти ми се в ума нова идея. Раваст, помисли за това, като строиш колибата ни за нощта. Оформена като трюм, със здрави стени…

Сънищата на Татенал за потоп от предната нощ не бяха първите. От години го терзаеха видения за бедствие, срещу което волята му непрекъснато се оказваше напълно безпомощна. Зад булото на съня умът му витаеше в странни места, сякаш душата му знаеше, че всъщност е изгубена. Пейзажите идваха изкривени, познати и все пак непознати, и той виждаше лица, които хем можеше да разпознае, хем не можеше, и в преминаването през сънищата му, в обръщането им към него и говоренето на изопачена реч, те не се оказваха нищо повече от предвестници на объркване.

При все това усещането му за ужасна заплаха оставаше, като миризмата на буря във въздуха. Корените на планина, изгнили и разложени — само той можеше да усети тръпките ѝ, заканата ѝ да рухне всеки момент. Вейка дим, понесена от лекия ветрец — никой друг не забелязваше блясъка на бушуващи пламъци дълбоко в леса, усилващия се грохот на пожара. Болести сред добитъка, птици, падащи от небето, селските котки отровени и умиращи, сврени някъде. Всеки път единствено Татенал виждаше тези знаци, без никой да се вслуша в предупредителните му викове, и беше последният, който щеше да падне от каквото там бедствие се стовари — щеше да бяга, скапан от умора, да скимти и в същото време щеше да е пламнал от възбуда, че предсказанието му се е сбъднало.

Пророците процъфтяват от това, че ги пренебрегват. Радват се, че се оказват прави, и още повече се радват да гледат нещастието и страданието, поразило всеки глупак, дръзнал да се подиграе. Татенал отдавна се беше научил да пази страховете си за себе си, освен по някое признание пред най-близките му приятели — неговите колеги в съпружеството. Тяхното мъмрене и насмешка го утешаваха, когато предпочетеше да не мисли твърде много за това. Познатите гласове отнемаха жилото на пренебрежителните думи. Навиците и шаблоните можеха да се изтъркат като стари дрехи.

Нямаше голямо предизвикателство в това да сглобиш всяка сцена на унищожение, да отскубнеш специфичните подробности и след това да разпознаеш неизменния страх, скрит зад всички тях. Още по-лошо, той едва ли беше единственият в своя ужас от смъртта. Воини тръгваха срещу нея във всяка битка и храбростта им бе само видимата страна на маската, докато невидимата страна, зачервила лицата им, беше студена и лепкава от страх. Жени властваха край огнището, като господарки на фермата и безбройните ѝ обитатели, тъчаха одеяла или изтупваха прахта от стаите; влачеха съпрузи или любовници до кожените си постели и грееха като огньове срещу тъмнината. Пастири брояха стадата си и търсеха дири от вълци по планинските пътеки. Резбари събираха мъртви дървета и водеха собствената си война, търсейки възкресение в онова, което правеха. Поети и певци край огнището теглеха нишки от съдрани души, будейки чувства, които в крайна сметка бяха доказателства против смъртта.

Врагът налагаше всеки акт, всяко деяние. Врагът преследваше или дебнеше, или чакаше в засада. Не можеше да бъде надвит и никога не губеше.

Татенал разбираше джагъта, Гуглата. Разбираше призива му и яростта, която му придаваше такава привлекателност. Разбираше, също така, безплодността му.

Средният между съпрузите, той се беше озовал на един вечно движещ се мост с младия, Раваст, понесъл единия край, а по-стария, Гарелко, другия. Позициите им бяха фиксирани, но маршът през времето не можеше да спре, нито за миг. Докато смъртта не дойдеше да вземе един от тях. Тогава пътуването щеше да се препъне, да залитне и да се хлъзне. В един предсказуем свят Гарелко щеше да падне пръв и Татенал щеше да се озове на мястото на стария, като новия най-стар, а ако Ласа Руук се окажеше толкова неизменна, колкото изглеждаше, то Раваст щеше да се озове на този мост, заклещен на средата, с нов младеж на другия край.

Това беше тромав конструкт в ума на Татенал, но все пак държеше, упорит и настойчив. Той не го харесваше особено, усещаше липсата на артистизъм в него, всъщност липсата на цел. „Просто показва как сме. Глупаво нещо. Мост? Защо мост? Над що за буен порой? И защо само аз откривам, че краката ми не са стъпили на здрава земя, а на несигурна опора? Когато най-сетне се окажа най-старият, ще стъпя ли с облекчение на някой бъдещ бряг, на края на някоя река или на благословена издатина над някоя бездна? И ако стъпя там, какво ще видя пред себе си?

Носим своите мостове от раждането си до смъртта. Ако го нарека душата, тогава не е чудно, че вечно се боя от потопа, огъня, лавината. Или глождещото похабяване на болестта и всяко скрито, невидимо място на немарата. Но тези двама спътници, които ме държат горе от двата края, ах, виждам огромна тежест над тях.“

Разбираше естеството на обичта, както я чувстваше към двамата си приятели съпрузи. Стояха рамо до рамо и заедно, с Ласа Руук насреща им. Особеностите не бяха съществени. Никоя душа не заслужаваше да стои сама, а семействата, намерени и създадени, служеха на същата цел. В сънищата си точно това виждаше пометено, отново и отново. В сънищата си накрая винаги се оказваше сам.

Щеше да има армия, струпана около Качулатия и неговата клетва. Татенал беше сигурен в това. Армия, каквато никой свят никога досега не беше виждал. Нейният враг беше невъзможен, но това нямаше значение — не, всъщност тъкмо тази невъзможност щеше да даде на армията силата ѝ. Той не можеше да обясни своята увереност; не можеше да придаде много смисъл на вярата си. Но щеше да види онази армия и може би щеше да се включи в нея.

„Ще прекрача от ръба на този мост. Знаейки какво ще последва от това. И може би, когато дойде краят, ще разбера. Смъртта ще ме надвие, след като нищо друго не може. Ласа Руук, любима моя жено, ще видиш ли блясъка на това?“

Не вярваше, че някой от другите ще го последва, особено Ласа Руук, и беше примирен с тази последна раздяла.

Щеше да е по-добре, реши той, ако сънува за онази армия. Знаеше, че когато най-сетне се влее в редиците ѝ, сънищата му за бедствия ще го оставят. „И край на страха ми, че ще съм сам. Край на самотността на една душа, когато смъртта най-сетне дойде. Има нещо в това, нещо, което утешава.

Качулати, твоята армия ще е огромна.“

Гарелко водеше и с това налагаше скоростта. Смяташе го за правилно, тъй като беше най-старият. Представяше си, че е вълкът със сребърната муцуна, благородният крал, побелелият ветеран от хиляда лова. „Плячката ни е неуловима, естествено. Но вътрешното ми око е остро. Виждам полюшващите ѝ се бедра и задника, гладък и мек като мокра глина, като гигантски гърнета, залепени едно за друго, въртят се, докато върви. Задник, да си заровиш лицето в него, със затаен дъх, разбира се. Но все пак ще се хвърля без колебание.

Не вълк, а тюлен, свиреп и тежък, и в същото време изящен във водата. Сред връхлитаща вълна, забързан към пукнатината, нишата в каменната стена на престореното ѝ безразличие. Ехото на скимтенето ѝ ще е като музика за душата ми.

И издутината на корема ѝ! Виждаш ли тези ръце? Направени са, за да хванат такова чудо, да галят и да сбират в гънките, които поднасят богатство, като топове най-мек плат. Не сме ли чувствени създания? И грубите ръбове на старостта, тези мазоли и чупливи нокти, не контрастират ли с нежността на една любяща милувка? Или жадна похот, впрочем?

Палето се подсмихва презрително, както могат само палетата, но такова високомерие едва прикрива неопитността. Виждам през него всъщност, и тази надутост изобщо не ме впечатлява. Младостта има това надуто самолюбие, с което да се бори, докато аз съм подминал подобни суети. Като животно ще се въргалям в насладите си и ще я превърна в торба от стонове.

Тя ни мисли за мъртви. Пъшка в ръцете на Ханако, несъмнено, дори в същия този момент! Е, какво е още някой съпруг там, към трупащото се стадо? Опитът е това, за което ще закопнее, много скоро, а като я намерим, е, виждам как очите ѝ блясват като факли в пещера.

Задник и корем, а сега гърдите.

Тежина и обем, сладост като мехове вино, и ръцете ми така съвършено на място на тях! Ами че тя кон би могла да задуши с тези две полукълба чувственост! Виждам животното мъртво с усмивка на муцуната… не, момент, такъв образ тревожи чувствената ми същност. Ще трябва да отпратим коня обратно в полето; може да задуши нещо друго… ще помислим по това по-късно.

Ние сме ловци, а тя е плячката. Това поне е ясно. Необременено, както е с представите.

Аз дори не вярвах в дракони. Просто мит, примамлива легенда, люспи и раздвоен език, криле и плющяща опашка! Нагло прекъсване на разговора ни. Ядене на одрана мечка, моля ви се! Какво му е толкова изтънченото да одере звяра, преди да го излапа? Колко любопитно! Колко позорно за Господаря на гнева!

Дракони! Откъде се е взело това същество?

Но вонящо и разложено, колко гадно. И все пак не беше ли благородно на външност? Не, не беше. Зло беше, грохнало от старост чудовище от легендите. Ще трябва да убием всички, които видим, та макар и само за да изгладим симетрията на милата природа. Такива чудовища не трябва да останат безнаказани.

Ще я взема отзад, а после отпред, ще се боря с гърдите ѝ все едно, че се боря с два мяха ейл със залепнали тапи. Дърпай, глупако! Извивай и дърпай!

Побелелият вълк знае добре плячката си. Хиляда лова, хиляда завоевания, а тази диря е по-стара, отколкото би могъл да си помислиш, и все пак, старец или не, намирам я свежа като ягодка!

Палето нищо не знае за това. Дори и Татенал още не го разбира. Сладостта на живота е предчувствие. Това, прочее, е истинският ни миг на великолепие, но чуй ги само, пъхтят и пъшкат, докато изкатерваме поредния планински склон, за да се гмурнем в цепнатината на прохода и да запълзим по дължината му… не се изкушавайте от никакви пещери, които може да зърнете, мои приятели съпрузи! Те само разсейват! Тя бяга, за да бъде уловена!

Ах, Ласа Руук, възлюбена моя, твоята пот би трябвало да е на вкус сладка като вино. Което можем да постигнем, щом те облея цялата с вино.

Не е ли умът един възхитителен свят? Това, че мисли и въжделения могат да лудуват с такава радост? Че желания могат да се усучат в такава бъркотия, че да оплетат всяко сетиво и да объркат духа в мешавица от сладка глезотия!

Реалността няма никакъв шанс срещу такива вътрешни творения.

Въпреки драконите.“

— Успокой крачката, Гарелко! Ще капнем!

Мустакатите устни на Гарелко се разтегнаха в усмивка… която също толкова бързо угасна.

„О, колко лошо избрана дума!“

— Лично аз бих предпочел по-лесен път — измърмори К’рул. — Кротък вървеж по обрулената равнина, обкръжена от хълмове, и пред нас — високите пилони, увенчани с черепи, бележещи претенцията на джеларканите за територията. Седмица пътуване на север от там и се озоваваме на мястото, което търсим.

Скилен Дро леко се извъртя, вратът му се изви и той погледна назад към К’рул.

— Джелеките не биха ме приели радушно.

— О, и те ли? Какво си направил, че да спечелиш враждебността им? Всъщност, има ли някой, който наистина би те приел радушно, Скилен Дро?

Гигантското крилато влечуго кривна глава замислено, след което каза:

— Никой не ми идва наум, но ще помисля още.

К’рул потърка врата си, където бяха останали отоци, откакто спътникът му го беше вдигнал във въздуха. Огледа сцената пред тях и въздъхна.

— Чудя се, твоето въображение или моето сътворява светове като този? Или издавам недостатъка на самонадеяността?

— Ако такива пейзажи са продукти на твоя ум или на моя, К’рул, тогава самонадеяността е най-малката ни грижа.

В котловината пред тях се беше проснал град, толкова голям, че се катереше по склоновете, тежък облак прах бе загърнал цялата долина. Остри кули се издигаха над ъгловати жилища и нещо, което приличаше на обществени сгради, монументални, в някакъв внушителен, войнствен стил. Имаше издигнати пътеки-мостове между кулите и огромна мрежа от канали, в които течеше бистра вода, с изящни мостове, изрядно вдигнати на интервали, свързващи всеки квартал.

Това, което изумяваше окото, беше мащабът на града и кипящата гмеж обитатели, плъзнали по всяка налична повърхност. Нито една кула не беше по-висока от самия К’рул, а обитателите бяха насекоми. Мравки, навярно, или термити, или някакви други такива живеещи на големи колонии същества.

— Предвиждам трудности в преминаването му — каза К’рул. — В смисъл, без да оставим руини след себе си. — Мисля, че ще се наложи да използваме крилете ти.

— Обичайно е за такива насекоми да пренебрегват всичко и всеки, докато някой или нещо не ги обезпокои по някакъв начин — каза Дро. — Заети са с по-неотложни занимания и щъкат насам-натам по задачите си. Неотложностите на оцеляване, статут, взаимодействие и прочее поглъщат цялото им съществуване.

К’рул помисли над тези негови наблюдения. После изсумтя и рече:

— Но няма ли недоволници между тях? Заговорници, търсещи свобода от ежедневния труд — жалкото пълзене от раждане до смърт? С тежки ботуши и нехайни стъпки, може да се окажем бичът на боговете там долу, и от преминаването ни да се родят култове в следващите години, щом спомените се размътят и изкривят. Отмъстителни или безразлични? Всичко е въпрос на тълкуване.

— Представяш си това като нещо повече от проста илюзия за цивилизация ли, К’рул? Притежават ли тези насекоми писмени записи? Истории и компилации? Литература?

— Дро, виждам скулптури там, на централния площад. Има творци между тях. Със сигурност трябва да има и поети, нали? И философи, и изобретатели. Историци и политици — всичките естествени чифтове професионалисти, които, в крайна сметка, се оказват заклети врагове едни на други.

— Интересна идея, К’рул — отвърна Дро. — Философи и изобретатели като врагове едни на други? Моля те, обясни това.

К’рул сви рамене.

— Изобретателят притежава страст за сътворяване, но рядко, ако изобщо, се замисля за неволните последствия от изобретеното. В отговор на дилемата за функционалност или в търсене на съмнителната полза от ефикасността, в едно общество настъпват промени и често те се оказват съкрушителни. И разбира се, Скилен, не се нуждаеш от обяснение на омразата, която политиците питаят към историците — която, от тежък опит знам, е до голяма степен взаимна. Господарят на омразата има много да каже по този въпрос, което ми е трудно да опровергая. Цивилизацията е спор между мислители и деятели, също както едно изобретение е спор с природата.

— Сред тези насекоми, значи, в този град, вярваш, че има истинска цивилизация. Но очите ми, К’рул, са може би по-остри от твоите. Виждам ги как маршируват напред-назад, и всяко едно е еднакво с другото, освен онези, които бихме могли да сметнем за войници или полиция. Ако има кралица или императрица, тя се крие, може би, в мазето на онзи централен дворец и говори с миризми и ухания.

— Както и ти, Скилен Дро. И все пак, липсва ли му изтънченост на избрания от теб начин на общуване? Не съумява ли да изрази сложна мисъл в необходимата комплицираност? Някой наистина управлява долу и е обслужван от вътрешен двор. Войниците поддържат ред и налагат взаимодействие. Вдигат се скулптури, на богове може би, или дори на герои от миналото. Какво те навежда на съмнение?

— Не съмнение е това, което чувствам, К’рул.

— Тогава какво?

— Чувствам се… принизен.

— Ами… — К’рул въздъхна. — Трудно е да се възрази на това. Все пак заобикаляме най-интригуващия въпрос тук. Тези селения, на които се натъкваме, когато единственото ни намерение е да стигнем до крайна цел. Понякога — призна той — имам чувството, че сякаш природата ни поставя препятствия, всяко от които е предназначено да прикрие.

— Да прикрие какво?

К’рул сви рамене.

— Някоя банална истина, несъмнено.

— Всяко пътуване, което съм предприемал, К’рул, настоява за отминаване на време, проявено в постепенна промяна, или развитие, на пейзажа. Окото измерва стъпката, стъпката измерва разстоянието, а умът сътворява за себе си място за това и му дава име. Но ние, разумните същества, ние сме тези, които трупаме времето, за да го скупчим на място или да го разпрострем, когато всъщност то е непроменливо.

К’рул изгледа крилатото влечуго.

— Така ли преценяват нещата най-скорошните ти домакини? Нямаме ли също така волята да огъваме времето, както ни устройва?

— Не мога да кажа. Имаме ли?

— Когато няма объркване, лесно намираме синхронност с естествения ход на времето, с фиксираната му скорост. Уви, Скилен, объркването върви с нас, упорито като сянка. — Помълча, после махна с ръка към града пред тях. — Едно насекомо тръгва на път, там на запад, и започва своя поход към най-източния край на пейзажа. В скромния си мащаб пътуването е дълго, мъчително дори. Но ти, Скилен, с разперените ти криле, би могъл да изрисуваш сянката си над това пространство само за няколко мига. Времето, изглежда, притежава различни мащаби.

— Не, само възприятието варира.

— Нямаме нищо друго.

— К’Чаин Че’Малле, К’рул, са създатели на инструменти и машини. Създават часовници, които разделят самото време. Така то е фиксирано на място. Ходът на зъбчатите колела никога не варира.

— Но един гражданин на града долу би ли възприемал същите интервали като тези на К’Чаин Че’Малле?

— Възприятието предполага, че не… и все пак, както казах, механизмите са точни и интервалите еднакви.

— И тъй, отново — разсъди К’рул — трябва да погледнем един мащаб и да го сметнем за уместен.

— Възможно е — каза Скилен Дро, докато разгъваше крилете си, — създавайки своите часовници, К’Чаин Че’Малле да са наложили ред и център над природна сила, която дотогава не е познавала никакви правила. И с това сътворяване сега сме в капан.

Тази идея притесни К’рул и той не намери отговор.

— Виждам море отвъд долината.

— Море? Вече започвам да подозирам кой ни натрапи този свят!

— Толкова по-зле, тъй като и той няма да ме посрещне радушно.

Скилен Дро хвана К’рул с едната си дългопръста ноктеста ръка и безцеремонно се понесе във въздуха, с плясък на криле. Когато се издигнаха по-нависоко, К’рул видя, че земята, по която бяха вървели, е всъщност остров, макар и да не го беше имало усещането за това, докато крачеха през мъглите по-рано през деня. Светът на отломки и прах, на изоставени тронове и паметници се беше смалил в мъглата, която сякаш бележеше границите между светове.

Такива различия изглеждаха условни и странното изобилие от светове, до които азатанаите имаха достъп, беше накарало К’рул да повярва, че чрез някакъв странен синтез на сътворяване той и расата му са създателите на такива места. Трудно беше да се отърси от тази идея, особено когато изглеждаше — както сега, — че две воли могат да воюват със самото сътворяване.

Този остров беше проява на прищявка на Маел, а Маел обичаше да се подиграва с претенциите за здрава опора, които се издигаха като циреи над съвършената повърхност на неговите морета и океани. Също така обичаше да заселва такива острови с дразнещо хапливи абсурди.

„Насекоми! Град на кули и статуи, острови и канали! Смяташ ли това за хумор, Маел?“

Прелетяха над града в долината, като оставиха сянка по дирята си, и скоро след това стигнаха до пясъчната ивица на морския бряг. От учтивост Скилен кацна на белия плаж. Въздухът беше свеж, но топъл.

К’рул заоправя дрехата си.

— Ноктите ти са направили дупки в халата ми.

Маел се появи, излезе бавно от ленивите вълни, шепнещи по брега. За миг се заплете във водорасли, спря да ги отскубне и продължи. Беше гол, блед, очите му — меко, убито синьо. Черната му коса беше дълга, провиснала над широките му рамене. Щом излезе на брега, посочи с пръст Скилен Дро.

— Дължиш ми извинение.

— Животът ми е измерен в дългове — отвърна Скилен Дро.

— Виждам лесно решение на това — каза Маел и погледът му се измести към К’рул. — Поне трябваше да кървиш в морето. Вместо това сме свидетели на грубо избуяване на необуздана сила. Никой ли не се противопостави на този акт?

— Избрах да не подлагам решението на дискусия, Маел — отвърна К’рул. — Не че някой от нас изобщо обсъжда нещо, преди да направим каквото в крайна сметка правим. Тъй или иначе, не всички сме насекоми.

Маел се усмихна.

— Упражнение. Което ме забавлява.

— С каква цел?

Азатанаят, който властваше над моретата, само сви рамене.

— Какво искате вие двамата? Къде отивате?

— До Витр — отвърна К’рул.

Маел изсумтя и извърна очи.

— Ардата. И Кралицата на сънищата.

— Е, за да сме по-точни, до залива, известен като Старвалд Демелайн, където, изглежда, Порталът пребивава отново.

— Отворен? Неохраняван?

— Не можем да сме сигурни — призна К’рул. — Точно затова отиваме там. Сега, ако си така добър да разкараш това море от пътя ни…

Маел се намръщи.

— Не го направих аз. Или по-скоро, не го поставих съзнателно на пътя ви. Всъщност предположих, че идвате тук, за да говорите с мен. Твърдите ли, че не е така?

— Да — отвърна К’рул. — Не е.

Помълчаха малко, а след това Маел изсумтя:

— Е, хубаво тогава. Предполагам, че приключихме тук.

Скилен Дро каза:

— Извинявам се, Маел. Не ми хрумна, че владееш всичко под вълните, дори подводни планини.

— Не беше заради самата планина като такава, Дро, а това, че ти я счупи и след това я вдигна горе в проклетото небе. Остави проклета дупка, глупако, рана в морското дъно, и сега огньове горят в дълбините и странни същества се сбират около краищата, живеят и умират с всяко пламване. На всичко отгоре едва не се опърлих, когато отидох да погледна.

— Не помислих, че…

— Да — прекъсна го Маел. — И няма нужда да добавяш нищо повече към това признание.

К’рул изгледа Скилен Дро.

— Каква планина? Вдигната? Къде вдигната?

— В небето, както каза Маел, К’рул. Издълбана. Град има вътре. Приложих технологията на К’Чаин Че’Малле, да изпробвам границите ѝ, между другото. Впрочем, оказа се великолепна резиденция.

— Резиденция ли? — попита К’рул. — Кой я обитава?

— Ами, никой все още. Работата е доста объркана в момента, защото ѝ загубих дирята.

— Загубил си летящата си планина?

— За момента. Сигурен съм, че ще все се появи някъде. Е, Маел, ако разрешиш, ще пренеса К’рул през морето и ще се постараем да не те безпокоим.

Маел се обърна към морето и махна пренебрежително с ръка.

Гледаха го, докато не се скри под повърхността. После Скилен посочи и видяха малък платноход, приближаващ се към брега. Малък, не по-дълъг от стъпалото на К’рул.

— О, пак ли…

Обядът свърши. Татенал отпусна ръце на бедрата си и помисли малко, докато приятелите му съпрузи гасяха въглените в огнището, след което сви рамене.

— Мизерни искания над живота ни. Трябва да изоставим заслужения си отдих, да се покорим отново на припряната си гонитба на скръб, радост и коварна мъст. В ума си всъщност я виждам, а до рамото ѝ, със сащисано лице, виждам младия Ханако, Господаря на прелюбодейците. Той заслужава само бегъл поглед, защото сега тя крачи напред почервеняла от гняв. „Накарахте ме да си помисля, че всички сте мъртви!“, вика тя и изведнъж сме обвинени, тръпнем от страх пред плахата ѝ тирада и преди и дъх да сме поели, чуй ни как ломотим извинения, как думите се търкалят припряно. — Поклати глава. — Не, сънищата ми бяха погрешни. Никакъв съд от дърво и сънища не ще ни спаси от този ураган безпокойство.

— Глезотиите ти дразнят всички ни, Татенал — каза Гарелко.

— И все пак всяка привечер, старче, все пак ще събирам плавеи, за да не се събудят наистина кошмарите на неспокойния ми сън в нощ на ужасен потоп.

— Междувременно — подхвърли Раваст и метна торбата си на рамо — тя прави нова стъпка надалече, нашата възлюблена скърбяща вдовица. Никой от двама ви ли не намира за странно това, че тя крачи към смъртта, която ние уж сме намерили? Може би всъщност някоя нова цел е оживила крачката ѝ…

— Аха, предчувствие за предстоящата нощ, в която пещерата ѝ се разпъва пред набъбнало месо — промърмори Гарелко, макар че се усмихна. — Господарят на рогоноството е хванал ръката ѝ, толкова сладко като неизправимата младост на палето, твърде самодоволно, за да го понесе който и да е мъж…

— Не, бъбрив глупак такъв — възрази Раваст. — Помисли! Тя пътува, за да търси нас! В онова страховито селение на паяци и паяжини, по студения пясък, на който влечуги лежат свити на кълбо в дрямка и изчакват нощта. Неудобните теснини, Гарелко, на каменната грамада!

Гарелко замълча и се почеса по брадата, а Татенал отиде при него и изгледа с любопитство Раваст.

— Гарелко, дърт пръч такъв, чуй момчето. Може да е право. В цялото това недоразумение нашата вдовица бърза към свирепата си битка със самата смърт! Не весело, уви, а с ужасна решимост! Тя иска да ни върне!

— Тогава наш дълг е — заяви разсъдливо Гарелко — да стигнем до нея преди да направи тази фатална стъпка.

— Бездната прехвърлена — добави Татенал и кимна. — Реката пребродена, в ямата скочено, булото разтворено, от потира отпито, от…

— О, стига, Татенал! — сопна се Раваст, обърна гръб и на двамата, после се завъртя отново и ги изгледа. — Бавният ти ум вечно ще се препъва в прахта след мен, а това важи и за теб, Гарелко. Не, дошло е времето аз да поема начело, да се извися и да наложа надмощие. Много се бавихме.

Видя как двамата по-стари мъже се спогледаха, а после Гарелко се усмихна.

— Ама разбира се, непременно начело, млади вълко. Хайде поведи ни, нас, кретащите отрепки. Ще се вкопчим в позлатения пеш на влачещия се зад гърба ти гений и ще се смятаме за благословени.

Татенал се покашля.

— Виждам пътя напред, храбри Раваст, спускане от тези планини. Бъди уверен, че ще последваме припряното ти втурване и ще оставим за теб онзи първи скок към радостната ѝ прегръдка, а ако гладкото изражение на Ханако помръкне, какво пък, обединени сме с оръжията си, нали? Ще проснем студеното му тяло в локва от гореща кръв! Древни като теломени, ще разцепим на две черепа му, за да направим най-зелената чаша за ложето ѝ!

Раваст въздъхна.

— След мен, тогаз, и не се съмнявайте нито за миг: този трон има нов господар.

— Но аз още не съм се изходил! — извика с внезапно отчаяние Гарелко.

Раваст се намръщи.

— Тогава върви да се изходиш, дъртако. И след това ни настигни, веднага щом халката ти спре да потръпва.

— Ох — въздъхна Татенал, — колко го мразя това потръпване.

Тръгнаха покрай езерото. Гарелко скоро ги настигна. Пътеката се отдалечи от брега и започна да лъкатуши надолу. Саванът от зеленина под тях беше тъмен и в същото време обагрен в златисто тук-там, щом слънчевата светлина пробиеше през трупащите се облаци.

Идваше буря, затулваше деня и това придаде повече усърдие на бързането им. Ликуващ в своята младост, Раваст се усмихваше на запъхтяното дишане на двамата зад себе си. Макар Гарелко да бе успял да наложи прилична скорост сутринта, вече пъхтеше. Това беше достойна бързина, доказателство, че този ден светът се променя, изцяло и невъзвратимо. Гърдите му се издуха от гордост, но той все пак си даде няколко мига на трезв самоанализ. Безброй бяха отговорностите на воденето на глутницата и щеше да е добре да вложи известно смирение в новонамерената си власт.

Но твърде много удоволствие имаше, засега поне, за да размишлява дали да прояви милост към по-старите си другари, с техните хилави крака и сълзящи очи. Забърза отново.

— Тиранинът се отприщи! — изпъшка Гарелко някъде зад него.

— Буря ни връхлита — извика през рамо Раваст. — Въздухът е настръхнал. Добре го знаете това затишие. Трябва скоро да намерим подслон…

— Дъжд! — викна Татенал. — Дъжд и потоп! Дъжд, потоп и кални свлачища! Дъжд, потоп, кални свлачища и…

— Престани да ревеш! — изсъска Раваст. — Скимтежът ти е зов към Господарката на гръмотевиците!

— Само ѝ напомням за тленните ни същности, пале!

— Не съм вече пале!

— Чуй го как ръмжи — каза Гарелко. — Вуф вуф!

Раваст се обърна рязко и щом видя усмивките им, го обзе гняв. Гняв от внезапното, изгарящо осъзнаване.

— Вие ми се подигравате!

— Настръхнал си като котак — изсмя се Гарелко. — Помисли да ни направиш на пух и прах двамата, нали? Но кой ще те пази нощем? Хайде, кацай там на самотния трон! Виждам очите ти облещени, ръцете ти треперят, краката ти подскачат, всяка сянка те стряска!

— Остарява преди нас — добави Татенал. — Под бремето на всеобщата злоба и, много скоро, презрение. Трепереща коруба, а не мъж, млад някога, някога толкова дързък! Мъдростта не може да се надвие, пале!

Раваст стисна юмруци и ги вдигна заканително.

— Да ви пребия ли и двамата? Не защитих ли цялото село срещу банда нашественици теломени?

— Олеле! — изсмя се Гарелко. — Пак ли това!?

Татенал поклати глава и рече:

— Ще запълзи към нас много скоро, по корем в пръстта, и ще циври с подвита опашка…

Раваст се обърна към него.

— А ти само чакаш да се издигнеш, нали, Татенал? Това ли било? Какво ти е обещал Гарелко? Нов дюшек? Какви клетви сте си разменили двамата, за да ме държите под петите си?

— Ще стане чудесен дюшек — каза Гарелко, а Татенал кимна.

— Значи, пале — продължи Гарелко, — виждам една поляна долу и вдясно, ако безполезните ми очи не са толкова безполезни, а онова, дето се мярка там, не е ли покрив с плочи, малко скосен? Примамващ дом, случаен подслон, но вероятно вече е зает? Трябва ли да изхвърлим някой окаян обитател? Трима Тел Акаи се нуждаят от много място в края на краищата.

— Тази подигравка няма да бъде забравена — закани се Раваст. — Но все пак вадете оръжията, в случай че ни се наложи да изкъшкаме някого. Гарелко, вдигни си тъпия боздуган и ни води, както подобава за претенцията ти да продължиш да управляваш.

Озъбен, Гарелко смъкна оръжието от гърба си и мина покрай Раваст.

— Ох, пале, гледай и запомни как се прави.

— Само не разбивай вратата — посъветва го Татенал.

Гарелко се намръщи.

— Защо не?

— Защото трябва да задържим бурята навън, разбира се. За това са вратите, стените и прочее.

Най-старият съпруг помълча.

— Прав си. Предложения?

— Бихме могли да почукаме — предложи Татенал.

— Кокалчета на пръсти по дърво, добра идея. — Гарелко сложи боздугана си на рамо и хвърли поглед на Раваст. — Виждаш ли, пале? Един разумен водач трябва да научи изкуството да убеждава подчинените си. Разбира се, този ход вече ми хрумна, след като съм най-старият и прочее. Но си замълчах, за да дам на Татенал възможност да се почувства умен. Това е изкуството на командването.

Татенал се доближи до Гарелко и сграбчи лявото му ухо.

— Това е голямо — къса ли се?

— Ай! Боли!

Татенал го пусна и го бутна силно напред.

— Хайде тръгвай, пръч с пръч. Вече чувам вятъра в короните на дърветата.

Гарелко изръмжа недоволно и тръгна надолу по пътеката. Раваст и Татенал го последваха.

Имаше атмосфера, разбира се, която съпътстваше едно такова дълго приятелство, и макар Раваст да беше най-младият и най-новият за каузата — а въпросната кауза беше взаимната лоялност, необходима за да се оцелее в един брак с Ласа Руук, — нямаше голям избор, освен да признае стойността ѝ. Това, разбира се, не премахваше удоволствието от надиграването. За момента го бяха надиграли, но в следващия миг Гарелко се беше провалил с натрапването на новия им съюз с Татенал, а това беше удовлетворително.

Сега се влачеше, редом с Татенал, след дръзкия Гарелко. „Смел? Старчето никога не е било смело през целия си дълъг живот! Не, засрамен е, и то точно от мен! Това си струва да му се насладиш, колкото и да е дребнаво! О, Ласа, хайде върни се при нас и ни дай цял живот, пълен с несъществени неща, моля те!“

Стигнаха до малката поляна тъкмо когато Гарелко спря при вратата. С дръжката на боздугана затропа по рамката, понеже дори едно леко почукване от Тел Акаи сигурно щеше да избие дупка в тънките дъски на вратата. След малко се обърна.

— Никой вкъщи…

Вратата се отвори и на прага застана джагът.

Рядкост беше лицето на джагът да издаде емоция, още по-малко разочарование, и все пак дори в усилващия се сумрак този мъж показа съвсем явно ужасното си разочарование.

— Как не — изсумтя, всъщност почти изръмжа. — Самотна къщичка вдън горите, високо в дивите планини, далече — и вътре в нея да живее обитател, предлагащ сърдечна компания! Още по-лошо, пак на Тел Акаи! Нощ, в която предвиждах трезво изследване, сега лежи в руини, след като трябва да понеса пъхтенето, въздишките и пръдните на трима огромни гости, да не говорим за вероятните им апетити! — После отстъпи назад и махна подканящо с ръка: — Но моля ви, заповядайте, вие и двете присвити сенки в горичката зад вас. Добре дошли в последното убежище на Раест, и обърнете внимание, доколкото можете, на мизерията, която носи пристигането ви.

Гарелко се обърна и махна на Раваст и Татенал да се приближат. После напъха отново боздугана в ремъците, наведе се и влезе в къщата.

Татенал се изкиска тихо и Раваст го сръга в ребрата и му изсъска:

— Без тия!

— Джагът! — каза Татенал ухилено. — Ще му дърпаме струните цяла нощ и ще оставим такава врява, че да го обърква години наред! — Стисна Раваст за ръката и го дръпна към себе си. — Точно каквото искаме! — прошепна му. — Жалка жертва, над която да издевателстваме и така да консолидираме още повече солидарността си! Съжали този глупак, Раваст, съжали го!

— Жал ми е за всеки в твоята компания, Татенал. Всъщност по време на това пътуване плача всяка вечер докато заспя.

Стигнаха до вратата и малко се сбутаха, преди Раваст да отстъпи, за да позволи на колегата си съпруг да влезе пръв.

Ниските тавански греди ги принудиха да се приведат преди да седнат на здравите, но тесни столове около скромната маса, на която все още стояха остатъци от ядене. Въздухът беше леко лютив от пушека, тъй като коминът не теглеше добре, и се долавяше смътна нотка на нещо парливо, което напомни на Раваст за змийска пикня.

— Една-две порции яхния са останали в котлето — каза Раест уморено. — Сядайте, че ще съборите покрива с тия ваши дебели черепи, дето се въртят насам-натам.

— Много мило, сър — каза Гарелко, кимна и се настани в стола. — Ах, място за един бут само, но по-добре от нищо!

— Телесна част, която расте впечатляващо — измърмори Раест и се премести до един по-мек стол, поставен до огнището. — Нощес тримата ще трябва да се устроите тука на пода. Пръстен е, но поне е сух.

Татенал порови в торбата си, измъкна три калаени паници, а после, превит на две, тръгна към котлето и кимна на Раест, щом се приближи.

— Крайно щедро, Раест. В това мръсно време и прочее.

Домакинът само изсумтя и посегна към димящата халба на плочника до него.

— Простете ни все пак — продължи Татенал, докато пълнеше паниците с черпака, — че ви съсипахме трезвото проучване. Все пак, както съм чувал, вие джагътите сте известни с това, че си угаждате с подобни неща, може би до крайност? Сметнете тогава тази нощ за мигновено облекчение в иначе еднообразното ви съществуване.

— Облекчение? О, да, на заранта, като ви видя, че сте се пръждосали.

Усмихнат, Татенал взе трите паници и се запровира обратно към масата.

Раваст, вече настанил се до Гарелко, заговори:

— Уважаеми Раест, благодарим ти за това. Чуй воя на вятъра — как се усилва до пълна ярост. Планинските бури са най-лошите, нали? Мм, тази яхния мирише чудесно, а това месо… що за алпийско преживно падна от твоята клопка или стрела, ако мога да попитам?

— Има един гущер, живее в сипеите, отровен и зъл. Някои могат да израснат дълги колкото ти си висок. Всъщност знае се, че ядат кози, овци и джагътски деца, които не харесваме.

Лъжицата на Раваст увисна над паницата.

— Това е отровен гущер?

— Не, разбира се. Овнешко ядеш, глупако.

— Ами оня гущер?

— О, просто един си беше направил дом от къщата ми. Сега те гледа от гредите, точно над теб всъщност.

Раваст бавно погледна нагоре и видя студени лъскави немигащи очи, впити в него.

— Оттук и предупреждението ми да си заемете местата колкото може по-бързо — добави Раест. — Такива са отговорностите на един домакин, колкото и тежки да са.

— Никога не съм обичал овнешко — призна Гарелко.

— Което е безумно — сопна се Татенал, — след като сме овчари.

— Да де. Точно там е работата обаче, нали? Подуеш си корема от ядене два пъти на ден, от колко десетилетия? И всяко ядене тъпкано с овнешко. Обаче това месо тука е дивечово, предполага се някоя дива овца, вместо нашите питомни породи на север. Затова е хем толкова сладко, хем доста люто. Червата ми ще си имат доста работа тази нощ.

Раест само изсумтя и отпи отново от халбата си греяно вино.

— Оставам любопитен, Раест — каза след миг-два Татенал, — за това твое трезво проучване. Вие джагътите не се ли отказахте от бъдещето? Какво още остава, над което да се разсъждава?

— Ами, миналото, разбира се. За настоящето по-добре да не казваме нищо.

— Но миналото е мъртво, уважаеми.

— Много умно казано от вас глупаците, толкова нетърпеливи да профучите през портата на Гуглата.

Раваст се намеси:

— О, сър, нищо такова не правим! Всъщност ние гоним жена си, с цел да я върнем у дома преди да прекрачи през онзи злочест портал.

— Жалкият стон на разочаровани съпрузи по целия свят, несъмнено. А жена ви закръгленичка ли е, чувствена, по един отпуснат и леко похотлив начин? Златни кичури, румени бузки, пълни устнички и склонна да хърка?

— Да! Всички тези неща!

— В компанията на един Тел Акаи храбрец, толкова голям, че може да ви натроши всички на парчета? Истински воин, облечен само в дрипи, и в същото време с пресни белези и издран от глава до пети?

Гарелко се задави с яхнията. Раваст усети, че ченето му е увиснало и е зяпнал. Успя да преглътне сухо, след което погледна Гарелко и Татенал.

— Чухте ли това? Оправила се е с него! Разкъсала е дрехите му на парцали! Драла го е с нокти и го е хапала в похотливата си страст! Никога не е правила това с никой от нас, проклета да е!

— Изгубени сме — простена Татенал и се хвана за главата. — Рога ни е сложила, захвърлени сме, отблъснати, напуснати! Не можем да се мерим с Ханако, Крадеца на любов! Ханако Изнасиления, Бития и Драния, Надиграния, но и Наглия!

Раест ги огледа замислено и пак отпи от халбата си.

— И другия, с драконовата треска. Срещнах ги преди няколко нощи, на път за насам. Споделих огъня им. За това и само заради това връщам услугата.

Последва мълчание, след което Раваст се намръщи.

— Драконова треска ли? Какво, това да не е някоя нова южняшка напаст?

— О, тепърва ще стане напаст, сигурен съм. Или ще оживее, или не. Може да намерите каменна грамада край пътя надолу. Или не. Или, също толкова вероятно, вкочанения труп на този Ханако, с гърлото му страстно сдъвкано чак до прешлена. Цялата кожа одрана от плътта му и усмивка на пепелявото му лице.

— Разбиваш решимостта ни — простена Гарелко и заскуба каквото беше останало от косата му. — Съпрузи? Дали да не помислим да се връщаме у дома, а? Да я оставим на… на него? Признавам, победен съм. Изоставен всъщност. Тя ни използва, похаби ни и сега най-нехайно продължава напред — дори ти, Раваст, както си млад, не си достатъчно воин за Ласа Руук! Ай! Загубихме бойното поле между гладките крака на жена ни!

Раваст усети, че се е разтреперил. Отвън дъждът бе започнал, пердашеше по дърветата, зашумели под напора на бурята. Мълния блесна през цепнатини и пролуки, последвана от гърма.

— Не, Гарелко. Ние ще се изправим насреща ѝ! Ще видим лицето ѝ, ще чуем изповедта ѝ, ще се взрем в жестокия триумфален блясък в очите ѝ.

— Нож в сърцето ми ще е по-милостиво!

— Потоп…

— Стига с тези наводнявания, Татенал! — сопна се Раваст. Удари с юмрук по масата и паниците издрънчаха. — Ще влиза тя весело в селението на каменните купчини, тъй ли? Ами добре, и три ботуша в плюшения ѝ задник да я отпратят!

— Богини на гнева! — въздъхна Гарелко. — Плюшеният ѝ задник!

— Това е по-скоро метафора — каза Раест от стола си. — Но забавна.

В този момент гръм удари земята, толкова близо, че сякаш бе паднал точно пред вратата на къщата. Всичко се разтърси и с тревожен съсък отровният гущер падна от гредите и тупна тежко на масата, където се погърчи малко, преди да се изправи и да се заозърта гневно.

Ръката на Гарелко се стрелна и сграбчи съществото за муцуната. Той стана, вдигна гущера и отиде до вратата.

— Да се навеждам за това проклето нещо? Едва ли.

Отвори я и запокити гущера в нощта. После се спря, вторачен в тъмното.

— Затвори вратата, ако обичаш — каза Раест. — Влиза вятър, а и дъжд.

Гарелко притвори вратата с изненадващо леко движение, изгърби се и тръгна обратно към стола си.

— Уви, Раест — каза с въздишка, щом седна. — Изглежда, имаш и друг гост.

— Гущерът да не се готви да настоява? Не? Тогава кой? Не чух никакво чукане.

— Толкова по-добре — каза Гарелко. — Сър, в двора ви има дракон.

Раест остави халбата си.

— Само грешниците се радват на мир и спокойствие.

Надигна се с пъшкане и взе окаченото на пирон до вратата прашно и зацапано кожено наметало. Това, че беше висяло там доста дълго, личеше от издутината, която остана, щом се заметна с него, кацнала на лявото му рамо. Татенал се извърна и закри устата си с ръка, за да спре неучтивия си смях.

Гарелко стрелна с поглед колегата си съпруг и завъртя очи, за да не избухне и той в невъзпитан смях. Избута стола си назад и се надигна.

— Добри сър, аз ще ви придружа. Заговарянето с дракон изглежда може би опасно. Вижте как съм снаряжен и въоръжен…

Раваст добави:

— Е, върви тогаз със скъпия ни Раест. Видяхме вече един дракон, макар че бях най-вече аз и брадвата ми в крака му. Това го оставям на тебе, дъртако. Татенал е добре дошъл да е следващият. — Посегна към недокоснатата паница на Гарелко с недокоснатата овча яхния.

— Нямам нужда от въоръжен ескорт — каза Раест, взе една кожена шапка за под шлем, нахлузи я с известно усилие и я свали веднага, след което бръкна в нея и извади нещо, което приличаше на мише гнездо от суха трева. Опразнена, шапката се намести по-добре. Така пременен, джагътът отвори вратата и излезе навън.

Гарелко го последва.

— Добри сър — почна той, — за онзи, другия дракон…

— Килмандарос има да отговаря за много неща — прекъсна го Раест.

Пред тях, запълнил почти цялата поляна, драконът стоеше на четирите си тумбести крака, клюмнал унило и свил опърпаните си криле като уморена птица. Грамадната му глава беше извърната и блестящите му очи ги гледаха.

Гарелко се намръщи и каза:

— Сър, напразно използвате името на нашата мила, но иначе измислена богиня майка.

— О, съвсем реална си е тя, Тел Акаи. Никога не е обичала дракони, виждаш ли, и изглежда, че част от суеверието ѝ сега прелива в своенравните ѝ деца. Може и да имате навика да ги нападате, но не тук и не сега. Тъй че чуй ме добре. Не вади оръжието си. Не отправяй заплахи. Бъди мил — е, толкова мил, колкото може да постигне грозното ти лице. Колкото до разговора, това остави на мен.

— Разговор ли? Сър, при този вятър и сега едва ви чувам.

— Не с теб, идиот с идиот. С дракона.

— Ще се радвам да съм първият Тел Акаи, чул съскащата коварна реч на дракон!

— Или ще я чуеш, или не. Изборът е неин, не твой.

— Женска значи? Как ги различавате?

— Просто е. Тя е по-голяма.

След което Раест закрачи напред, с Гарелко на стъпка след него. Спряха на пет-шест крачки от муцуната на съществото. Драконът беше навел главата си, за да се изравни с Раест. Дъжд се стичаше по люспите, а мълниите хвърляха отразена светлина по лъскавата набръчкана кожа.

Драконът заговори и гласът изпълни черепа на Гарелко, спокоен и мил.

— Джагът и Тел Акаи. При все това не са се хванали за гърлата, от което заключавам, че току-що сте се срещнали, докато нощта още е млада.

— Ти, разбира се, си добре дошла — извика силно Раест — да изчакаш тази буря в рехавия заслон на полянката ми. Щом бурята отмине обаче очаквам да продължиш натам, накъдето отиваш. Не че не харесвам дракони, разбираш ме. По-скоро предпочитам уединението.

— Разбира се, джагът. А този Тел Акаи?

— И той си тръгва заранта. Този и приятелите му, които са в къщата.

— Намерих убит брат, по-нагоре на пътя.

Гарелко се покашля.

— Уви, той ни изненада.

В този миг погледът на дракона стана остър и напрегнат, впит само в Гарелко.

— Страх ли те е, че съм отмъстителна, Тел Акаи?

Гарелко примига да махне водата от очите си.

— Страх?

— Тел Акаи нямат толкова ум, за да ги е страх — каза Раест. — Значи, бой в проклетия ми двор няма да има, ясен ли съм?

— Ти си джагът. Нямам намерение да предизвиквам гнева ти. Аз съм Сорит, сестра на Далк, който сега лежи мъртъв до едно езеро, убит от Тел Акаи. Този свят се оказва опасен.

— В този свят, Сорит, пребивава Килмандарос.

— Може би тогава трябва да събера братята и сестрите си, за да обмислим възможно отмъщение.

Раест сви рамене.

— Ще я намерите на изток, в Азатанайската равнина. Тя вече не напътства децата си, не и съзнателно поне. Проклятието да си божество е в това, че бързо ти доскучава. Да не говорим, че ставаш обезсърчен, изнервен, и най-сетне злобен. Но, за да те облекча донякъде, не съм чувал никаква вест за Скилен Дро.

— Новината ти е добре дошла, джагът. Щом бурята отмине, наистина ще продължа по пътя си. Колкото до теб, Тел Акаи, Далк жадуваше за моята кръв. Добре е, че е мъртъв.

Гарелко изпъшка изненадано и рече:

— Тъжно е, когато близки се скарат. Семействата би трябвало да са бастиони на благополучие, доброта и обич.

— Като вашето ли, Тел Акаи?

— Е, ще бъде, може би, щом хванем своенравната ни жена, убием любовника ѝ и я замъкнем тая проклетница у дома.

Раест плесна Гарелко по ръката.

— Хайде да се прибираме. Намокрих се.

Щом се обърнаха, Гарелко се възползва от възможността да потупа джагъта по рамото, не от симпатия, а за да сплеска издутото в кожата, което го побъркваше.

Не можеше да се намери много удобство в това да те носи Скилен Дро. К’рул висеше като мърша в ноктестата хватка на спътника си над пенестите морски вълни далече долу. Набръчканите криле на Дро отпращаха мразовит въздух надолу и единственото облекчение идваше, когато се плъзнеха по издигащо се нагоре течение и крилете можеха да се разпънат неподвижно, докато Дро се хлъзгаше напред.

Небето над тях оставаше безоблачно и яркосиньо, слънцето бе увиснало точно пред тях. Сутринта вече отстъпваше на следобеда. Тъй като нямаха много да си кажат, а и говоренето щеше да изисква викане, К’рул си мълчеше, докато Скилен Дро очевидно пазеше мислите си за себе си.

К’рул беше задрямал, но се събуди стреснат от рязък приток на въздух. Скилен Дро бе започнал рязко спускане и К’рул се изви, за да погледне надолу.

Лодка. Беше заседнала в плитчина, може би на стотина разтега от тясна ивица коралов пясък, която едва можеше да се нарече остров. Нищо друго не се виждаше във всички посоки, само безкрайните издутини на надигащи се вълни.

В лодката имаше двама души. Само единият се виждаше — другият беше почти скрит под опърпан сив слънцебран. К’рул присви очи и видя огненочервена коса, изкусно, макар и хлабаво прибрана високо над лице, извърнато нагоре към слънцето. Лицето беше невероятно бяло, сякаш никакви лъчи не можеха да му придадат бронзов тен. Жената носеше нещо, приличащо на вечерна рокля, коприната в ярко смарагдовозелено, плохите в по-тъмен тон. Макар роклята да беше направена да я покрива до глезените, тя я беше придърпала нагоре, за да оголи белите си бедра.

Лодката имаше две пейки, една отпред и една отзад. Между тях имаше празнина, която някога бе побирала мачта, но мачта и платно не се виждаха. Жената седеше на носа, а спътникът ѝ със слънцебрана беше заел кърмата.

Скилен Дро реши да кацне между тях. Крилете му забиха свирепо за миг, преди да улови топло течение нагоре, което му позволи да увисне за миг, достатъчно, за да спусне долу К’рул, преди да се смъкне и той със скърцане и скрибуцане на дърво, а после сгъна крилете си и се присви.

Лодката беше съвсем затънала в пясъка. К’рул се изправи, изтупа дрехите си, след което се обърна към жената и леко се поклони.

— Сийра Планто, толкова време мина, откакто за последен път погледнах прелестната ти особа. — Обърна се към грамадния сивокож мъж с бивни в сянката на слънцебрана и кимна.

— Викс, надявам се, че си добре.

Викс само изсумтя в отговор.

Сийра Планто разпери ръце.

— Винаги най-милите комплименти от теб, К’рул, но хайде кажи ми, какво по дяволите е станало със Скилен Дро?

— Нов облик за стара същност — отвърна К’рул. — Реши ли да говори, думите ще идват в миризми и ухания в ума. Странно, но въздействащо.

— О, съмнявам се, че ще има думи за нас след онзи последен нещастен инцидент. — Широките ѝ блестящи скули добиха неестествена червенина под напудреното бяло, а черният прашец, обкръжаващ тъмносините очи и стапящ се нагоре към веждите ѝ, блесна металнозелен. — Няма ли между нас такива, все едно от какъв вид или вяра, за които лошият късмет кръжи с настойчиво коварство? Така виждам аз Скилен Дро, вечно тормозен от зла съдба.

Сякаш в отговор Скилен Дро се намести още по-ниско в лодката, вдигнал крилата си да му предложат сянка, а после издаде напред муцунестата си глава; матови клепки се вдигнаха нагоре и покриха очите му.

К’рул въздъхна.

— Ами, носи ни из въздуха вече доста време.

— Значи си задоволил нуждата му да се чувства полезен — отвърна Сийра. — Винаги си бил съобразителен.

— Сигурен съм, че щом си отдъхне, ще е щастлив да измъкне лодката ви — каза К’рул.

— О, Викс може да го направи по всяко време. Просто е инат.

— Не съм и наполовина инат колкото теб — изръмжа Викс.

— Е, това е спорно.

— Оставил си потомство сред смъртните — каза К’рул на Викс. — Наричат се трелли и водят война с теломените.

Викс се пресегна и оправи тънките си черни мустаци над широката уста с бивните.

— Разпуснат съм, няма спор. Колкото до войната, ами разбира се, защо пък не?

— Но твърдиш, че и теломените са твое потомство — изтъкна К’рул.

— Точно така. Всъщност имат един и същи бог. Мен. И въпреки това в мое име вихрят злоба и злъч едни срещу други. Не е ли забавно това? Смъртните са дребнави и зли, немислещи и злобни, склонни към глупост и упорито невежи. Толкова ги обичам. — След това направи обичайния жест, който К’рул беше виждал безброй пъти: пресегна се и леко забърса шевовете, затворили клепача на лявото му око. — Размишлявам за трета порода, смес от теломени, трелли и Бягащи псета, които ще нарека баргасти. Очаквам да водят война срещу всички.

— Бягащи псета? Струва ми се, че Олар Етил би възразила на това, Викс.

— Пикая ѝ на огъня. Виж как възразява на това.

К’рул въздъхна отново, намести се с кръстосани крака на дъното на лодката и отново се обърна към Сийра Планто.

— А ти как я караш, скъпа?

— Мислех да проуча един дом Азат.

— В лодка?

— Неуспешно. Но все едно. Рано или късно Викс ще се откаже от тази война на инат и ще тръгнем отново на път. Предвиждам неизброими приключения скоро. — Вдигна малко дървено пътно сандъче и го сложи в скута си, след което отключи капака и го отвори. — Междувременно намерих изключително пъстра порода пчели на един тропически остров и накарах Викс да събере колкото може повече. — Извади хаванче, чукало и бронзов съд. — Крилцата, ситно стрити и смесени с капка пчелен восък и зехтин, дават най-прекрасния прашец за грим, не мислиш ли?

— Много изкусително — каза К’рул.

— Но ти изглеждаш блед. Твърде мъжествен също така, но да оставим това. Почти безкръвен, може да се каже. Пак ли си я закъсал?

— Отдадох драговолно силата си, Сийра, не на някоя порода смъртни, а на всички породи смъртни. Кръвта ми кръжи из космоса, плува в безгрижни течения.

Тъмносините ѝ очи се присвиха и тя го изгледа със смътно разочарование.

— Чу ли това, Викс? А ти ще ми се перчиш с разпуснатост.

Зад К’рул Викс каза:

— Само теломените да не намерят могъща магия. Хъм. Ще трябва да ги навестя, да поема още веднъж ролята на отмъстителен бог.

— Не чакай много дълго — каза К’рул на азатаная с бивните. — Да не започнат те да трепят мухите.

— Каква каша си направил — въздъхна Викс.

К’рул сви рамене и отвърна:

— Станалото — станало. Но сега, със Скилен до мен, сме тръгнали да наложим някакъв ред на въртопа.

— Как? — попита Сийра Планто.

— Дракони.

— О. Горкият Скилен Дро!

Най-сетне планините бяха зад Ханако и Ласа Руук, а напред се простираше плоска равнина, където дори лесът се смаляваше, отстъпвайки на туфи жилава трева, вкопчена в солената глина. Ханако залиташе вдървено под тежестта на отпуснатия Ерелан Крийд, докато до него Ласа Руук си тананикаше детска песничка, думите на която Ханако едва помнеше, освен че беше история за едно сираче — а колко много ги имаше такива, между другото? — което откраднало плод от една овощна градина, и за някаква стара вещица, която живеела в ябълково дърво. Една нощ момчурлякът посегнал и отскубнал погрешния плод. „Не се забърквай с вещици! — гласеше рефренът. — Гнили са отвътре!“

Ласа Руук внезапно спря да си тананика и каза:

— Ханако от Стръмнините, бремето ти не изтощава, оставя ти малко енергия или внимание, с което да ме обсипеш щедро, а знаеш колко обичам да ме обсипват щедро. Положението, скъпи, е нетърпимо.

— Може би — каза Ханако, — ако можеше да си носиш походната си постеля и тези готварски прибори…

— Нима? Склонен си да поискаш това от мен? Ами, ако беше един от съпрузите ми… но не, този път, заради невежеството ти, ще ти простя. Има една сила в света — във всички светове, несъмнено — като невидими пръсти, които вечно ни скубят и дърпат надолу. Така, докато годините се точат, лицето провисва, гърдите също, и коремът и всички места, където се издува плът. Оттук следва, мило момче, че човек трябва да се старае да намалява такива тежести колкото може. Виждаш ли този младолик образ? Остава си такъв точно защото имам съпрузи да носят всичко. Е, сега си ти на тяхно място. Ако те обземе отчаяние, то е защото още не си поискал наградата си. Няма да те обвиня, ако грубо отблъснеш чувствата ми!

Ханако измърмори някакво общо взето нечленоразделно извинение.

Продължиха в неловко мълчание, докато едва не се спънаха в една самотна фигура.

Мъжът седеше с кръстосани крака на коравата спечена глина, с гръб към тях. До него имаше празна дървена купа. Беше мършав, съсухрен и общо взето плешив, а когато Ханако и Ласа се озоваха от двете му страни, заговори, без да отваря очи или да върти глава.

— Мисля, че вселената се разширява.

Двамата Тел Акаи спряха. Ханако изпъшка и остави тялото на Ерелан Крийд да се смъкне от рамото и в ръцете му, после се наведе и го положи на земята.

— Има един начин — продължи непознатият, — с който душата може да се освободи от плътта, тъй че да полети бърза като мисълта до крайните предели на пространството. Размишлявах над това, докато вечерях. Както прави човек. И ми хрумна, че разширяващата се вселена не е нищо повече и нищо по-малко от смъртни души във вечен полет. И че ако по някакъв начин се появиш в самия край на това вечно разширяващо се сътворение, ще намериш най-първата душа, невъзможно древна, толкова далече по пътя си от смъртната си плът, че дори и прах не е останала от онова тяло. Трябва да сме благодарни на тази душа, не мислите ли? За… всичко това.

Миг след това старецът леко се наведе настрана, за да си пусне душата, след което се намести отново.

— Боб, но не и ориз.

Ханако и Ласа се спогледаха, а после младежът се наведе и вдигна отново Ерелан Крийд. Подминаха стареца и го оставиха да си размишлява.

Малко по-късно Ласа Руук изсъска и поклати глава.

— Азатанаи.

13.

— Той има лунички — каза Коря. — По ръцете.

Аратан вдигна очи от листа.

— Виждаш ли това? На какво пиша, Коря Делат? Това е велен. Не знам откъде го взима, но трябва да е рядък. И скъп, и ако ме стреснат и направя грешка…

Тя пристъпи вътре и пусна старата завеса от козя кожа да се смъкне и покрие входа.

— Защо не си в Кулата на Омразата?

Аратан въздъхна и остави перото.

— Трябваше да отида някъде, където да не ме прекъсват. Готос приема твърде много посетители. Всички се оплакват. Въпреки че няма нищо общо с Готос, всички те, изглежда, мислят, че той има някакво влияние над Гуглата. Но няма. Кой има лунички?

Тя се приближи, като хвърли око на грохналите мебели и тайнствените символи по варосаните стени.

— Младия сладък Ифайли. Бягащо псе. Иска да спи с мен.

Аратан се върна към преписването.

— Това е хубаво. Казват, че имат въшки, кърлежи и бълхи. Може изобщо да не са лунички, а просто пъпки от ухапвания.

— Лунички са. И е съвсем чист. Мажат телата си с масла. Кожата става гладка и червеното на космите по ръцете му изпъква — лъщят като злато.

— Ти наистина харесваш ръцете му, нали?

— Силни са.

— Върви да се търкаляш в тревата с него тогава!

— Може и да го направя!

— По-добре го направи сега, след като Ифайли е тук вероятно за да тръгне на похода с Гуглата.

— Поход? Къде? Кога? Не случайно Гуглата не си е опаковал палатката — не може да реши накъде да тръгне!

Аратан се намръщи и поднови работата си.

— Не говори глупости. Той просто изчаква.

— За какво?

— Още хора продължават да прииждат.

— Само една струйка, а повечето от тях не са решили. По-скоро са любопитни. Хората обичат спектакъла, това е. Блудкав, безполезен, безсмислен спектакъл! Една шега на Гуглата и то над всички ви. — Отиде до надрасканата стена. — За какво е всичко това?

Аратан сви рамене.

— Не е джагътска писменост. Готос каза нещо за луд Строител.

— Строител ли?

— Онези, които правят къщи Азат.

— Никой не прави къщи Азат, глупак такъв. Точно това е смисълът, цялата загадка с тях. Те просто се появяват.

— Какво е това в ръката ти?

— Това ли? Жълъд. Защо? Имаш ли проблем с него?

— Ами, никакви дъбове няма тук.

— Е, и? Все едно, къщите Азат просто израстват от земята.

Той се отпусна на стола.

— Виждала ли си как става това?

— Хаут го обясни. И дворовете им са гладни.

— Какво значи това?

— Просто каквото казах. Дворовете им са гладни. Думите на самия Хаут. Имам добра памет, знаеш. По-добра, отколкото на повечето хора.

— Значи и ти не знаеш какво значи това. Гладни дворове. Звучи… злокобно. — Започна да чисти перото, след това запуши шишето с мастило.

— Какво правиш? Нали каза, че си зает.

— Има една къща Азат в западния край на развалините. Когато Омтоуз Феллак бил на хиляда години, една нощ тя изникнала и разтревожила джагътите безкрайно. Но тъй като никой не могъл да влезе и била неуязвима за всякаква магия, решили да не ѝ обръщат внимание. — Взе си наметалото. — Мисля да ида да погледна.

— Идвам с теб.

— На луничките на Ифайли няма да им хареса това.

— Знаеш, че няма да те пуснат да отидеш, Аратан. Джагътите. А и ти се криеш. От кого? Вероятно от жена. Жена е, нали? Чух разни неща.

— Какви? Все едно. Никой тук не знае нищо за това. Ти просто си го измисляш.

— Коя беше? Какво ти направи?

— Аз тръгвам — каза той, мина покрай нея и дръпна завесата настрана.

Коря го последва. Чувстваше се неописуемо доволна от себе си.

Излязоха от малката съборетина, служила някога за нещо като склад. Ветрецът беше прохладен, но не студен, преждевременно дошлата пролет смекчаваше въздуха. Тръгнаха и тя видя колко много от отдавна изоставените сгради сега са отново заети. Синьокожите илнапи бяха оформили свои анклави, въпреки че нямаше нищо радващо в усилията им да установят някаква общност, а най-често се улавяха, че гледат намръщено към бандите Бягащи псета, настанили се от другата страна на улицата, които имаха навика да се отнасят към жилищата все едно са пещери и сметта им се трупаше на купища пред зейналите входове.

Скоро оставиха зад гърба си обитаваните райони на мъртвия град и продължиха по голи тихи улици. Тук-там по някоя тромава кула беше рухнала и натрошеният камък се беше изсипал в проходите, запушваше пътя им и ги принуждаваше да търсят тесните пресечки, провиращи се през буренясали градини.

— Представи си — заговори Аратан — просто да изоставиш всичко това. Представи си един прост аргумент от един джагът, от Готос, да срути цяла цивилизация. Човек не би и помислил, че такива неща са възможни. Би ли могло същото да се случи и на нас, тайстите? Би ли могъл някой просто да излезе напред и да ни убеди да престанем да съществуваме?

— Разбира се, че не — отвърна Коря. — Ние предпочитаме нашите аргументи да са мръсни, гадни, с много пролята кръв.

Той я погледна рязко.

— Още новини за гражданската война?

— Отрицатели дойдоха в лагера вчера. Ловци, които се върнали в горските си лагери и заварили близките си избити. Децата също. Тези ловци са загубили черната си кожа. Сега са сиви, сиви като Бягащите псета, когато се зацапат с пепел. — Коря сви рамене. — Ритуали на траур, само че при Отрицателите това е постоянно.

Аратан помълча, сякаш премисляше думите ѝ, докато се провираха през развалините. Вече бяха оставили кварталите със заселниците далече зад себе си и строгата тишина на запустелия град бе надвиснала тежко във въздуха.

— Трябва да се върна — каза Коря.

— Да се върнеш? Къде? Ти си заложница. Все още не си на подходящата възраст да те освободят.

— Хаут тръгва с Гуглата, каквото и да означава това. Търси да ме даде на някой друг господар, или наставник, или каквато там титла е подходяща. Но няма да отида. Не ми е интересно да слушам стари мъже или, още по-лошо, стари жени и техните досадни, изтъркани идеи.

— Много бързо отхвърляш мъдростта на по-старите от теб, Коря.

— А ти си похабяваш живота в записване на безполезни изповеди от един самоубиец джагът, твърде изнемощял, за да може да се оправи сам с това. В случай, че не си обърнал внимание, сега сред нас има чародейство, буйни течения на магия. Трябва само да посегнеш за тях.

— А ти правила ли си го?

Тя се намръщи.

— Хаут ми казва, че моят аспект чака някъде другаде. Точно затова ме направи мхаби.

— О? И какъв е твоят, мм, аспект?

— Куралд Галайн. Мрак. Тъмнина. Магията на самата Майка Тъма.

Отпред, застанала сякаш сама и странно открояваща се на фона на всички съборетини наоколо, имаше каменна къща с островръх покрив и тумбеста ъглова кула. Ниска стена очертаваше двора и зейнала порта — входа към пътеката.

— Това е безсмислено — каза Аратан. — Тя не отстъпва на никого този дар на магията.

— Все едно. Просто ще си взема каквото ми трябва. Важно е. Хаут обясни всичко. Кръв е била пролята. Жената на Гуглата е убита от азатанай и цялото чародейство, което К’рул е отприщил, е покварено. На това трябва да се отвърне чрез прочистваща форма на чародейство, каквото Хаут нарича първично. А магията на Тъмнина е първична.

— А на Светлина?

— Същото.

— Значи Урусандер и легионът му имат право на властта, която търсят. Справедлива кауза за тази гражданска война. — След като тя не отвърна, той посочи каменната къща. — Ето я. Къща Азат.

— Няма значение дали каузата е справедлива, ако начинът на постигането ѝ е престъпление.

— Готос би се съгласил с теб — изсумтя Аратан. — Всъщност отчасти това чувство е в сърцевината на неговия аргумент срещу цивилизацията. Престъпленията на прогреса, на всяка самообслужваща се рационалност за унищожаването на нещо в името на създаването на нещо ново, уж по-добро. Казва, че ценностната система на една култура всъщност е игра на „тука има, тука няма“. Променя се в името на удобството. Камъчето е под една от черупките, което значи, че всички други са празни, и точно тук лежи лицемерието в провъзгласените от една цивилизация ценности. Дори тежестта на тези ценности — тези камъчета — се променя в зависимост от прищевките на онзи, който води играта. — След краткото мълчание, последвало думите му, се обърна към Коря и видя, че тя го гледа напрегнато. — Какво?

— Лесно е да се намерят недостатъци. Много по-трудно е да се намерят решения.

— Това е защото няма такива. Решения имам предвид. Ние сме несъвършени същества и обществото, което създаваме, неизбежно отразява тези несъвършенства, или дори ги преувеличава. Искрата на тиранията живее във всеки от нас. Поради това се въздигат тиранични деспоти, които тероризират цели нации. Склонни сме към ревност, а следствието от това е, че армии завладяват безброй земи и телата на жертвите се трупат като дърва. Лъжем, за да скрием престъпленията си, и за да подейства това, историците трябва да подминат минали жестокости. И все така върви и продължава. Накрая честността се оказва враг на всички ни. Носим цивилизацията като горда маска. Но тя все пак е маска.

— Готос заслужава ритник в чатала — каза Коря и тръгна към портала. Нещо вътре в нея изведнъж се беше затворило, като затръшването на скрита врата.

Аратан видя внезапната твърдост, появила се в очите ѝ, но си замълча, макар и да усети смътното жегване от нещо, което можеше да е съжаление.

— Той ще се съгласи с теб — каза, докато я следваше към къщата Азат.

— Това не е утешение.

— Може би.

— И точно затова ми омръзна да слушам старци. Надеждата умира от десет хиляди малки рани, а тези хора около нас, Аратан, те са най-ужасно наранени. — Поклати глава, косата ѝ, пораснала дълга, заблещука по раменете. — Всичко в цивилизацията е до сдържането. Точно затова са законите и правилата. Да сдържат по-злите ни импулси…

— Докато тези закони и правила не се изкривят около тях и не се превърнат в пародия на справедливост.

— Състарил те е преждевременно — каза Коря. — Не биваше да го прави.

— Дефектен и несъвършен, дори Господарят на омразата.

— Мисля, че ще вдигна ръце от теб, Аратан. Давай, тръгвай с Гуглата и с Хаут, и Варандас, и всички останали. Но ми се струва, че от всички врагове, които би могъл да избереш, смъртта е най-простото. Тъй че направи си лесния изход — и късмет.

И се обърна, а Аратан каза:

— Чакай! Ами къщата Азат? Тя е тук, ти си само на няколко крачки от пътеката! Нима би всичкия този път само за да се обърнеш и да си тръгнеш? Мислех, че искаш да я проучиш?

Коря се поколеба, после сви рамене.

— Е, щом така и така съм тук.

Мина през портата и закрачи по каменната пътека. Аратан я последва, на крачка назад.

Дворът от двете страни на лъкатушещата пътека представляваше бъркотия от дупки и изгърбени могилки. Малки излинели дървета увенчаваха могилите, с криви клони и едва по някое останало от предния сезон листо, сгърчени и почернели. Пътеката водеше на зигзаг до две каменни стъпала и тясна площадка пред тежка дървена врата.

— Здрава изглежда — отбеляза Аратан, след като огледа вратата.

— Кога се е… появила?

— Според Готос преди хиляда години.

— Тази врата не е на хиляда години, Аратан. Може би на сто, дори по-малко.

Той сви рамене.

— Пантите са железни, почернели, но без ръжда. Това също е нелогично, нали?

Всички прозорци по фасадата на къщата бяха със затворени кепенци, също дървени, и никаква светлина на се процеждаше между потъмнелите летви.

— Никой не живее тук — каза Коря. — Изглежда като… мъртва.

Аратан я заобиколи и отиде до вратата. Сви юмрук и потропа по дебелите дъски. Ехо нямаше, все едно че тупаше по здрава стена. Погледна през рамо и видя, че Коря все още стои на пътеката, вдигнала едната си ръка с дланта нагоре, а в нея лежеше жълъдът. Оглеждаше замислено двора от едната страна.

Аратан си пое дъх, готов да ѝ извика предупредително, когато с рязък замах тя хвърли жълъда в двора.

— О!

Там, където жълъдът падна сред пожълтялата трева, земята изведнъж се размести, надигна се и след това се слегна под изригналата купчина димяща черна пръст.

Зад Аратан камъните на къщата Азат изпъшкаха. Той се обърна рязко и видя, че по грубата фасада се сипе пясък като дъжд. След миг Коря се озова до него, с див блясък в очите.

От прясната могилка в двора израстваше дърво, клони се извиваха от закърнял ствол, който видимо наедряваше. Корени изпълзяха и се вкопчиха в могилата.

Къщата отново простена и Аратан чу глухо изщракване. Обърна се и посегна към бравата. Вратата се отвори и след леко бутване се люшна безшумно навътре, откривайки къс коридор с ниши от двете страни. Нахлулата вътре светлина не стигна по-далече.

— Дървото трепери — ахна Коря. — Сякаш го боли.

— Какъв беше този жълъд? — попита Аратан, докато пристъпваше плахо към прага.

— Финнест.

— Какво е това?

Тя облиза устни.

— Много неща. Място, където да скриеш силата си, или късче от душата си. Дори тайна, която искаш да затаиш за себе си. — Поколеба се, после добави: — Понякога е затвор.

— Затвор ли?

— Има божество вътре — каза тя внезапно. — Древно, забравено. Някой проля кръв в лагера и го призова. Това беше грешка, но Хаут — ние двамата с Хаут — го затворихме.

— Ти и Хаут, тъй ли?

— Да! Но жълъдът беше мой, не негов, нали? Да, ние двамата!

Дървото вече беше високо колкото Аратан. Гърчеше се кошмарно, мъзга кървеше от издутите пукнатини в ствола му, клоните му трепереха.

— Това е сърдито божество — рече той.

— Все едно. Не отива никъде.

— Сигурна ли си? Бих казал, че се бори да се измъкне, а онова, което се опитва да го задържи, е в затруднение. Искам да знам какво те накара да го хвърлиш в двора?

— Не знам. Просто почувствах, че така трябва.

Един от по-дебелите клони се разцепи с остро пращене. Аратан хвана Коря за рамото, дръпна я в къщата и хлопна вратата. Резето изщрака.

Тъмнината бавно избледня.

— Защо направи това? — попита Коря. — Сега сме затворени тук.

— Едва ли — отвърна той. — Виж, резето е просто: само го вдигаш и вратата се отваря.

— Чудесно, но кой я отвори одеве?

Хаут намери Качулатия при жалкото огнище с неговия илюзорен огън, хладните пламъци едва блещукаха в сумрака. Клекна срещу него и каза тихо:

— Имаме проблем.

— Знам.

— Ние почти убихме онази къща Азат, а това, което е останало, умира от векове. Каквото и да беше древният дух, могъщо копеле е, твърде силно за онзи стар двор.

— Девет наши събратя нахраниха онзи двор — промърмори Качулатия, протегнал ръце над пламъците. — Никой не успя да се върне, каквото и да правихме на онази къща.

— Това беше отдавна, Гугла, когато тя все още имаше здрав гръбнак.

— Идеи?

— Призоваваме Строител.

Гуглата оголи бивни в горчива усмивка.

— Изпитваш нервите ми, капитане.

— Тогава какво предлагаш?

— Серегалите.

Хаут примижа към Качулатия.

— Не са най-приятната компания.

— Чистата наглост им даде божествен статут. Дразнят. Досадни са. Печелят безкрайна насмешка от другите тоблакаи и свирепа враждебност от теломените. Още по-лошо, забравили са изкуството на къпането.

— Ще им поставиш предизвикателство, така ли?

— Най-добрият резултат би било да успеят, като се провалят. Мисля, че нашите деветима изгубени събратя ме задължават да ги поканя в двора.

— А умиращата къща?

— Призови своя Строител, ако е необходимо, Хаут. Съмнявам се, че ще се втурне нетърпеливо като пале.

Хаут продължи да го гледа втренчено още няколко мига, а после въздъхна и се изправи.

— Тя е едно безразсъдно дете, признавам. И все пак…

— Инстинктите ѝ бяха здрави.

— Точно така — кимна Хаут.

— Прати серегалите при мен, тогава — каза Гуглата. — Смятат се за достойни да бъдат моя авангард? Празни думи. Ще ги изпитам.

— В двора Азат?

— В двора Азат.

— Качулати, ти ще си смъртта за всички ни.

Гуглата се изсмя горчиво.

— И още как, Хаут. Колебаеш ли се вече?

— Трябва да ѝ намеря пазач.

— Не, не трябва. Аратан ще е с нея. Заедно ще се върнат в Куралд Галайн.

Хаут се намръщи.

— И пророчество ли сега?

— Не — отвърна Гуглата. — Ще ги отпратя към дома с по-прозаично изявление. С ботуша ми в задниците им.

Безименният водач на серегалите разчеса с нокти рошавата си брада и измъкна клечки и стари трохи, които се посипаха по гърдите му.

— Глас реве в предизвикателство — избоботи той хапливо. — Боли в черепа. В моя череп. В черепите на приятелите ми. Ние не сме като другите тоблакаи. Спечелихме си власт. Други от расата ни ни боготворят, и с право. Теломените и Тел Акаи се страхуват от нас…

Малко извън бледата светлина от огнището на Качулатия някой изсумтя.

Като един, единадесетте серегали се извърнаха при звука, всяко лице в различна посока. Хаут потисна въздишката си и изпъшка.

— Не ѝ обръщайте внимание — каза на водача. — Една любопитна Тел Акаи. Изглежда, има навика да върви подир вас, ако не сте забелязали.

Водачът оголи жълтите си зъби.

— О, забелязали сме, капитане. Макар че по-скоро се крие като страхливец в тъмното.

Смътната изгърбена фигура в тъмното сякаш помръдна леко.

— Чакам само някой от вас да се отклони — отвърна тя. — Тогава ще го предизвикам и ще го убия. Но вие намирате кураж само в глутницата си. Наричам ви грубияни и страхливци.

Хаут потърка лице и се извърна към жената Тел Акаи.

— Стига, Силтанис Хес Ерекол. Избери друг момент за такива предизвикателства. Гуглата има нужда от тези серегали.

— Но Гуглата си седи там и си мълчи.

— Въпреки това.

След дълга пауза жената Тел Акаи, наречена Ерекол, сви рамене, отдръпна се в тъмното и изчезна.

Водачът на серегалите все още се хилеше.

— Много са тия, дето ни предизвикват. Премахваме ги един по един, когато им дойде времето.

— Аха — промърмори Качулатия от мястото си край огъня, — вярно е, значи, това, което имаше да каже Силтанис Хес Ерекол. Не искате да разпуснете тази ръмжаща глутница, толкова обичаща да се перчи с настръхнала козина.

Водачът се намръщи.

— Ние сме армия. Елитна част. Бием се като един. Нека Ерекол да си събере повече от нейните и после да избере полето. Ще ги избием, и нея, и всеки глупак с нея. Но ти, Качулати, за какво е това подиграване и обиди? Не си ли ни обявил за свой авангард? Не си ли признал свирепостта ни в боя?

— Имам съмнения — отвърна Гуглата. — Много страховити воини вече са се включили в моя… легион. Много са достойни да поемат авангарда.

— Събери ги — изръмжа водачът на серегалите. — Достатъчно на брой да застанат пред мен и събратята ми. Това ще отговори на съмненията ти.

— Със загубата на твърде много достойни съюзници. — Гуглата поклати глава. — Капитан Хаут не ви ли говори за този древен враг? Не признахте ли колко дразнещ е този непрестанен рев в черепите ви? Искам да ви пратя при него и да ви възложа да накарате злото същество да млъкне. Покажете ми така юначеството си, серегали, и авангардът е ваш.

Водачът изсумтя и смъкна от гърба си тежката си двуостра брадва.

— Това можем да направим!

Хаут се покашля.

— Добре, приятели. Ще ме последвате ли?

— Води, капитане!

Когато ехото от стъпките на воините заглъхна, жената Тел Акаи отново се появи, закрачи, спря срещу Гуглата и го изгледа над огъня. Кръглото ѝ лице с широки скули беше безизразно и безцветно на светлината на пламъците.

— Игрите, с които си угаждаш, Качулати.

— Ах, Ерекол, седни с мен, моля те, докато обясня рязането на циреи.

— Можех да го направя толкова лесно, колкото някакъв си одъртял бог, затворен под дърво. Един по един, както казах.

Гуглата я изгледа.

— Знам нещо от историята ти. Твоите… причини. Но нямаш ли един оцелял син?

— Оставен на грижите на други.

— Само в името на отмъщението ли си тук, или искаш да се включиш в легиона ми?

— Твоят легион? Твоята тълпа глупаци, искаш да кажеш.

— Все още не съм решил за името.

Тя се изсмя, после седна.

— Отмъщение. Серегалите удрят от страхливите си засади, а съпрузите Тел Акаи плачат. До гуша ми е дошло от техните говна и всички ония противни апели. Тъй че съм тук да избия прехваления ти авангард, но ти непрекъснато ме спираш. Как да си го обясня това?

— Къде е синът ти?

— На борда на един здрав кораб.

— В кое море?

— Западното. Плуват в пролива Фъроу, ловят денрабъ.

— Близо до земите на Върховния крал значи.

Тя сви рамене.

— Тел Акаи не се боят от никого.

— Неразумно. Върховният крал е взел под своя защита денрабъ и водите, в които се размножават.

— Синът ми е в безопасност. Какво те засяга това, Гугла?

— Натъжава ме отчуждаването, Ерекол.

— Аз съм повече от майка. Аз съм избраната ловкиня на моето племе. И затова съм тук, да ловя.

— Глутницата се страхува от теб и никога няма да ти даде шанс да избиеш членовете ѝ един по един.

— Ще направят грешка. Подтиквам ги.

— По-вероятно е да дойдат при теб на глутница и да те надвият. А обвинения в страхливост рядко жилят победителите.

— Какво съветваш?

— Иди в къщата Азат. Там ще е кърваво, сигурен съм. Някои серегали ще бъдат взети. Дворът се нуждае от тях. Къщата има нужда от кръвта им, от силата им.

— Кой я обитава?

— Никой няма — отвърна Гуглата. — Никой от петстотин години.

— Каква съдба сполетя пазача?

— Убихме го. Грешка, да. Необмислена. Достойна за съжаление. Срещна ли го отвъд Булото на смъртта, ще се извиня.

— От твоята ръка, значи?

— Не. Но това е без значение. Джагътите може да сме самотници, но никога няма да отречем, че също така сме едно цяло, а отговорността трябва да се споделя във всичко. Както би ти казал Готос, цивилизацията играе играта си на удобно измъкване. Нас. Тях. Безсмислени граници, спорни различия. Ние, джагътите, сме народ. Като народ трябва да споделим вината за цялото множество от нашите общи престъпления. Всичко друго е самонадеяност и лъжа.

Ерекол поклати глава и се изправи.

— Ще приема предложението ти и ще направя своята засада, когато най-малко я желаят.

— Желая ти късмет, Ерекол.

Тя се отдалечи на стъпка-две, после спря и го погледна през рамо.

— Какво видение те е намерило и какво общо има то с моя син?

— Виждам го в сянката на Върховния крал. Не е добро място да си там.

— Откога този нов пророчески дар, Гугла?

— Не съм сигурен — призна Гуглата. — Но би могло да е това. Все повече се приближавам до булото на смъртта, а вкусът му е, мисля, безвременен. Минало, настояще, бъдеще — всичко е едно.

— Смъртта — промълви тя. — Като един народ.

Гуглата кривна глава, сепнат от думите ѝ, но замълча. Тя се отдалечи.

Огънят мъждукаше, вече по-приглушен, изцеден от всякакъв живот. Загледан в него, джагътът кимна — най-вече на себе си. Нещата се подреждаха хубаво. Изпъна отново ръце, за да отнеме още от останалата топлина.

— Заключена врата или не, тук няма никой, Коря.

Стояха в уютна дневна с дебели черги, канапе и два стола от двете страни на каменна камина, в която блещукаха въглени като премрежени очи. Въздухът беше топъл, но застоял, осветен прекалено много от слабия огън.

— Тези черги — каза Коря, вторачена в тази под краката ѝ. — Вълна от диви мириди, усукана грубо, нишките са възлести. Бягащо псе, не джагът.

Аратан изсумтя.

— Не знаех, че Бягащите псета тъкат нещо друго освен треви и тръстика.

— Да — отвърна тя, — не знаеш. Но пък ти не си бил в лагерите им. Не си седял край техните огньове до врящото гърне яхния в пепелта, да гледаш как жените правят каменни сечива, а момчетата учат възли и използват вретена и гребени — уменията, които ще им трябват, за да правят мрежи и клопки, с които да хващат животни и птици, когато започнат годината си на скитане.

— Година на скитане? Съвсем сами? Добре ми звучи.

Тя подуши, но той не разбра какво, след това отиде до огнището.

— Кой поддържа това, чудя се?

— Коря, проучихме всяка стая. Външната врата се отключи сама, защото къщата искаше да влезем.

— А защо да го прави? Ти каза, че джагътите не са могли да влязат вътре. Каза, че са се опитвали от столетия.

— За да ни опази от онова, което ти направи отвън с онзи жълъд.

— Беше стар бог. Забравен. Маговете илнапи не знаеха какво правят. Но защо трябва една къща Азат да се интересува за нас?

Чуха странно шумолене откъм входа към коридора и се обърнаха. На прага изникна призрачна фигура. Бягащо псе, косата му — толкова руса, че почти безцветна, бронзовата му брада — разрошена и приличаща на туфа суха трева, израснала от плоската му челюст. Очните кухини под дебелия ръб на челото бяха празни ями. Дупка бе издълбана в широките му гърди там, където трябваше да е било сърцето му. Останалото от него беше сгърчено и съсухрено, ребра тракаха и стърчаха от раната.

— Привидение — прошепна Коря. — Прости ни за това натрапване.

— Мъртвите са непростителни — отвърна призракът с тънък глас. — Поради което, предполагам, сме известни като толкова жалка компания. Не се извинявай, не моли за прошка, не искай услуга и не търси благослов. Зарадвай се, че те забелязвам, ако трябва, или надай смразяващ кръвта вик. Все ми е едно.

Аратан въздъхна, след това се изправи.

— Какво искаш от нас, Бягащо псе?

— Каквото искат всички старци, живи или мъртви. Публика за историята на живота ни. Остър интерес, който можем да притъпим, любопитство, което можем да намалим. Възможност да разчлениш самата си воля за живот, ако е възможно. Чуй, прочее, тази мъдрост, ако държиш на самозаблудата, че си достоен за нея.

Аратан се обърна към Коря.

— И ти на драго сърце седя край лагерния огън в компания като тази?

Тя се намръщи.

— Е, онези навън още не са мъртви. Предполагам, че умирането променя начина ти на мислене.

— Или просто преувеличава каквото вече го е имало.

— Сега ме пренебрегват — отбеляза призракът Бягащо псе. — Това също е типично. Някога бях Гадател на кости, глупав, мъж сред бъбриви жени, беззащитен срещу техните хапливи шеги, докато уважение не беше спечелено по начина, който очакваха. А именно — чрез легендарния инат на един мъж. Макар че, между нас казано, бях по-скоро побъркан, отколкото упорит. Това, което се възприема, рядко е истина, а което е вярно се възприема рядко. Между двете какво би посъветвал, че е по-добре да се избере? Някои заблуди в края на краищата са утешителни. Докато истините, уви, са предимно неприятни.

— Как дойде в тази къща Азат? — попита Аратан.

— През предната врата.

— Кой те уби?

— Джагъти. В хода на едно фатално проучване, докато се мъчеха да определят всичко, което е магическо в мен. Разбира се, нямаше нищо магическо в мен, освен искрата живот, която притежаваме всички смъртни. Въпросното проучване потуши тази искра, изход, който предричах с цяло гърло без никаква полза, докато ножът се спускаше. Следващия път като видите джагъти, кажете им това от Пазач Кадиг Авал: „Казах ви“. Ако сте храбри, може да добавите „идиоти“ към посланието ми.

— О — каза Аратан. — Ще го направя заради теб. Всъщност ще е удоволствие за мен. Не мисля, че Готос ще…

— Готос? Търся го тук, в селенията на мъртвите, след като каза, че ще се самоубие. Още ли живее? Типично. Не можеш да разчиташ на никого.

— Съчинява самоубийствената си бележка.

— Аз влязох тук пръв, както щяхте да сте открили, ако бяхте приели поканата ми да изповядам историята на живота си. Защото не са ли всички такива разкази нищо повече от самоубийствени бележки? Списък на дела, престъпления и съжаления, любови и още съжаления — всъщност безкрайна литания от съжаления, ако си помислиш. Все едно. Доста време мина, откакто за последен път имаше с кого да разговарям. Междувременно откривам, че съм лоша публика за мислите си. Твърде много дюдюкане и насмешка.

Аратан се приближи.

— Преди малко спомена за селения на мъртвите. Точно те са това, което търсим с Гуглата и неговия легион…

— Какво сега? Нито едно убежище ли не остана, което вие живите да не заграбите? Впрочем, селенията на мъртвите много ми допадат. Никой няма причина да спори там, или да позира, или да се перчи. Никой не е обсебен да пази репутация, нито безмозъчна гордост го подтиква към глупост. Никакъв повод за яд. Нищо, което си заслужава да избликне злоба. Дори отмъщението се оказва смехотворно. Представете си това, приятели. Смехотворно. Ха, ха, ха.

— Майката да ни спаси дано — промърмори Коря и се обърна отново към огъня.

— Един приключи — отбеляза призракът самодоволно. — Един остана. Е, младежо, хайде предложи ми друга смъртна суета, която да мога с радост да съкруша. Нямат край нещата, които мога да докажа, че са безсмислени в това жалко нещо, което наричаш свой живот.

— Защо да си правиш труда? — попита го Аратан.

Кадиг Авал кривна глава.

— Е, тук си прав. Извинявай.

И изчезна.

След малко Аратан се обърна към Коря.

— Казват, че къщите Азат имат пазачи. Този Гадател на кости е бил такъв пазач, докато джагътите не са го убили. Но чу ли какво каза за селенията на мъртвите? Доказателство, че такива места съществуват! Ще поговоря за това с Гуглата.

Коря му се усмихна саркастично.

— Не очаквай онзи призрак да задържи вратата отворена за теб и останалите. Мъртвите, изглежда, предпочитат селенията си празни от живот.

— Все едно дали сме желани, или не. Това е война в края на краищата.

— Не го ли слушаше? Мъртвите нямат нужда да се бият, никаква причина, заради която да се бият.

— Тогава ние ще им дадем причина.

— Някоя жена си е поиграла с теб и ти е откраднала сърцето. Случва се. Не е достатъчно добра причина да изоставиш живия свят. Не си ли забелязал? Армията на Гуглата е вдигнала знаме на скръб. Но тази скръб е реална, сериозна. От тези, които разбиват всичко вътре. В известен смисъл всички те вече са мъртви, или повечето поне. Особено Гуглата. Но ти, Аратан? Преодолей го. Преодолей себе си!

— Ами Хаут, твоят настойник? Или Варандас? Не ги ли доведе скръб при Гуглата?

— Не. Просто вярност. И нездраво чувство за хумор.

— Но ти не се смееш.

Тя скръсти ръце.

— Трябваше да замина с ловците джелеки. Да се науча да се чукам като кучка. И да се въргалям върху мъртви неща. Но пропуснах шанса си. Съжаления, както говореше призракът. Кой знае, може би ще се натъкна на тях на връщане към Куралд Галайн. По-лоши неща биха могли…

— Чуваш ли?

Гръм отекна навън и миг след това стените простенаха. Жарта в огнището внезапно лумна. Жестока топлина лъхна от камината и принуди Коря и Аратан да отстъпят крачка, после — още една. Пот изби по стените и потече надолу.

Призрачният пазач отново се появи на входа.

— Виждате ли какво сте направили? Още компания. А аз — умрял. Още по-лошо, каквото и да си мисли къщата, вие двамата няма да станете за мои заместници. Твърде неспокойни сте, твърде нетърпеливи да видите света. Твърде обнадеждени, за да сте тъмничари на затвор.

Намръщен, Аратан се приближи към призрака Гадател на кости.

— Затвор ли? Това ли са тези къщи Азат? Тогава кой ги е построил?

— Вече целият двор се събуди. Всичко става гадно. Стойте тук. — Призракът отново изчезна.

Аратан се обърна към Коря.

— Затвор.

— Джагътите знаят това — отвърна Коря.

Той кимна.

— Да, мисля, че го знаят. Но… азатанаите? Защо да почитат затвор?

Тя сви рамене, мина покрай него и излезе в коридора.

— Да намерим един и да питаме.

— Къде отиваш?

— До кулата. Отварям един от онези прозорци с кепенците и виждам какво става. Идваш ли?

Той я последва.

Хаут видя как водачът на серегалите се прекатери през ниския зид на двора, превъртя се и тупна тежко на земята. С викове другите се закатериха след него, оставяйки петна кръв по камъните, а отвътре ужасни врясъци прорязаха прашния въздух.

Хаут се приближи до водача и погледна лицето му. Половината му брада беше отпрана, кожата на едната буза — обелена. Погледът му беше дивашки, устата му се отваряше и затваряше беззвучно. Беше загубил двуострата си бойна брадва.

Хаут се покашля и рече:

— Това е проблемът с древните божества, предполагам. Неохотата им просто да… умрат.

Друг серегал, загубил долната част на левия си крак — от разкъсаната колянна става шуртеше кръв, — заподскача дивашки, преди да падне на седем-осем крачки от портата. Хаут видя как жената Тел Акаи пристъпи към ръсещия проклятия тоблакай и върхът на меча ѝ се вряза в шията му. Проклятията секнаха с гъргорене.

— Разкарай я от нас! — изхриптя водачът на серегалите и се надигна на колене. Едната му ръка посегна към колана му и издърпа нож с големината на къс меч. — Серегали! При мен!

Другите бързо се струпаха около водача си и оформиха защитен кордон. Мнозина бяха понесли рани от пердашещите корени и клони на побеснялата гора от чворести дървета, вече изпълнили двора на къщата. И доколкото Хаут успя да преброи, петима воини липсваха. Жената Тел Акаи стоеше над трупа на мъжа, когото току-що беше убила, и гледаше бойците с леко разочарование.

Вълнението в двора вече затихваше, чуваше се само рязкото пращене на някой откършен клон тук-там. Някой все още шеташе вътре. Хаут хвърли поглед към къщата и видя, че кепенците на най-горното ниво на ниската кула, която оформяше единия ъгъл на сградата, са отворени. Младеж и девойка се бяха подпрели на перваза, впили погледи в двора долу.

Хаут ги изгледа намръщено.

— Как са влезли вътре?

Той се обърна и видя, че жената Тел Акаи е застанала до него, загледана в Коря и Аратан.

— Виждала съм момичето — продължи тя. — Кожата ми настръхва от тайстите. Не знам защо. Обикаля из лагера ти, всява смутове.

— Какви смутове?

Жената сви рамене.

— Подиграва им се. На привържениците на Качулатия.

— Пренебрежението на младите. — Хаут помълча, след което добави: — Не знам как са влезли в къщата Азат.

Жената гледаше навъсено скупчените серегали. Присви устни, но не каза нищо.

Портата вдясно от тях се отвори с трясък и след миг пред очите им на прага залитна фигура. Хаут вдиша стъписано и пристъпи напред.

Джагът. Дрехите му — изгнили, кожената сбруя — зацапана с плесен. Корени бяха заплетени в дългата му чорлава коса и пръст бе полепнала по лицето и ръцете му. Петстотин години заровен под двора не бяха му се отразили добре. Хаут въздъхна, приближи се до него и заговори:

— Гетол, брат ти ще се зарадва да те види.

Джагътът бавно вдигна очи, погледна го за миг и извърна поглед. Изтупа пръстта, която го покриваше.

— Още не е мъртъв значи.

— Действа по въпроса.

Гетол изплю кал от устата си, покашля се и погледна към серегалите.

— Петима паднаха. Трябва да стига.

— Къщата държи ли стария бог?

— Съвсем добре. — Гетол се изкашля и плю отново.

— Аха. Това е облекчение.

— Къде е Кадиг Авал?

— Мъртъв. Изглежда.

— Но в къщата има живи души. Усетих ги.

Хаут сви рамене.

— Има, но няма да е задълго. Това ще бъде ли проблем?

— Откъде да знам? Не, къщата ще надделее. Този път.

Вниманието на Хаут се върна към двамата тайсти на прозореца на кулата. Изчака, докато се увери, че Коря гледа към него, и ѝ махна да слиза. Малко след това младежите затвориха кепенците.

— Та къде е той? — попита Гетол.

— В Кулата на омразата.

Братът на Готос изсумтя и рече:

— Виж ти. Все едно изобщо не съм напускал.

— Този огън гасне — каза Кред и се наведе да огледа съскащите шуплести камъни в бронзовата купа. — Не магията ми, нито силата ми, а самият огън. — Изправи се и се огледа. — Виждаш ли как огнената светлина гасне навсякъде? Нещо краде топлината.

Брела го погледна намръщено.

— Значи ще мрем от глад.

— Или ще се научим да ядем нещата сурови, като Бягащите псета — каза Старк.

— Те си готвят храната като всички останали — отвърна Брела. Погледът ѝ отново се върна на по-младата жена. — Една проста разходка из лагера щеше да ти е показала това. Но ти се вкопчваш в невежи убеждения все едно, че могат да преоформят света. Виждам войнственост, утаена на лицето ти, така извърнато надолу, мръщенето и плахата неувереност в очите ти — толкова като майка си, дано Морския пастир да даде мир на душата ѝ.

Кред изсумтя.

— Майката на Старк щеше да се е опълчила на самата вода, изпълнила дробовете ѝ. О, колко ѝ се възхищавах за това. Във времената преди магията, когато безпомощност ни терзаеше всички. — Махна към гаснещия блясък в мангала. — Призраците на онова време се връщат. И всичкия плавей по брега е свършил, нищо, освен тревите в равнината навътре. Седя тук, пред всичко, което съм изгубил.

— Изобщо не съм като майка ми — каза Старк на Брела. — Точно както ти не си като дъщеря си.

Ухилен, Кред погледна Брела и видя, че се е намръщила още повече.

— Не е вече моя дъщеря — каза тя. — Тя отхвърля името, което ѝ дадох. За да може да ни командва всички, и винаги от разстояние. Капитан от съсипана армия. Капитан на разбити бежанци, отломките от един завладян народ. Какво съм аз за нея? Не и майка ѝ.

— Флотата на Върховния крал го направи за знатните — изтъкна Кред. — Ти и твоята дъщеря сте най-близо до всеки, който би могъл да възкреси една претенция за кралско родословие.

Брела изсумтя.

Кред поклати глава.

— Ти държеше Живото право, Брела, а после ми го предаде на съхранение. Това е отговорността на рода Илнап. Чрез този ритуал ти утвърждаваш правото на Изгубения трон. Дори дъщеря ти не отрича това.

— „Капитан“.

— Тя избира тази титла, защото не вижда никакво бъдеще, което да ни очаква. Точно затова сме тук, Брела, заклети да тръгнем срещу самата смърт. Първата измяна е Последната измяна. Така е предречено.

Брела изсъска и се изправи.

— Омръзнало ми е от тези безсмислени думи. Поражението се е превърнало в нектара, който ни подхранва, като мръсния дим на д’баянг. Тя ни води по пътя, от който няма връщане. Така да бъде. Но нека да няма илюзии. Ние не водим, само следваме. И там, където ще свърши това, Живото право вече не живее.

— Проклет да е Върховният крал… — почна Старк, но Брела я прекъсна.

— Проклет ли? Защо? Ние нищо друго не правехме, освен да нападаме брега му, да грабим търговците му и да пращаме корабите им в дълбините. Година след година, сезон след сезон, ставахме все по-мързеливи, хранейки се от труда на други. Не го кълни, Старк. Възмездието беше справедливо.

След което ги остави.

Погледът на Кред се върна към гаснещия огън.

— Магията в мен не е по-слаба за тази загуба. Как е възможно такова нещо?

Старк сви рамене, разгъна постелята си и се приготви за сън, макар денят да бе изтекъл едва наполовина.

— Може би нещо се храни с това, което предлагаш.

Кред я погледна намръщено и кимна.

— Да, както казах по-рано.

— Не, не с магията ти, Кред. С огъня. Всеки ден губим повече топлина — къде е пролетта? Виждам морските ята да летят на север. Раци газят в плитчините, изчакват следващото пълнолуние. Навсякъде около нас светът се подготвя за времето си за размножаване и обновяване. Но не и тук, не и в този лагер.

Отпусна се, придърпа тежките кожи и се зави.

Впил очи в гаснещия огън, Кред се замисли над думите ѝ. Ако наистина сезонът около тях се въртеше, то те се бяха спуснали навътре. Старк беше права. Въртяха се надолу по спица, за да се утаят на главината, а в самия център на тази главина… „Гуглата.“

Кред се изправи.

„Започнало е.“

Варандас клекна срещу Гуглата.

— Какво правиш?

— Свършвам времето.

— Нищо чудно, че отнема толкова дълго. — Варандас извърна очи и видя приближаващата се самотна фигура, решила да се включи в този легион. — Идва една — каза на Гуглата. — Обикаляла е дни наред. Само че сега се разкрива, че е обикаляла в спирала. Може да те предизвика.

— Неуязвим съм за предизвикателства — отвърна Качулатия.

— Повечето тъпаци са така. Оставяш разумът да те тресне по главата и отлиташ като замаяна муха. За малоумните се знае, че се инатят, със свински очи и присвити устни. Стиснат лице като кокалест юмрук и заявят, че звездите не са нищо повече от пъпки кварц по кадифения плащ на нощното небе, или че дивите животни са просто храна, която да засити апетита им. Всичат всяко тъпашко мнение в камъка на своя инат и се гордеят със собствената си глупост. Защо във всяка цивилизация идва време, когато идиотите се издигат, за да се наложат над целия дискурс със свъсени вежди и камари злъч? Кои са тези глупци и колко дълго са дебнели невидими просто за да изчакат своя ден в помръкналата светлина?

— Свърши ли, Варандас? — попита Гуглата.

— Малоумните нямат разбиране за риторичното. Не схващат въпросите, които нямат отговор, тъй като в своите жалки светове на разбиране нямат такива. Само отговори, стабилни като буци говна и също толкова миризливи. — След което Варандас вдигна очи при идването на новодошлата. Кимна ѝ, но вниманието ѝ бе съсредоточено върху Гуглата.

Тя заговори:

— Мъртвите настъпват, Качулати. Умно, предполагам. Докато всички се чудехме как ще навлезем в онова селение, вместо това ти го донасяш при нас.

— Спингали, не мислех, че си избягала толкова далече.

— Изобщо не съм бягала — отвърна тя.

— Къде беше, тогава?

— В Кулата на омразата. Покаяние.

Варандас я изгледа намръщено.

— Знаеш ли, ако наистина целеше да се скриеш сред нас, джагътите, не биваше да избираш облика на жена с такава красота, че да ти отнеме дъха.

Тя го погледна бегло.

— Непреднамерено, Варандас. Но ако външността ми наистина те радва, мога да ти услужа съответно.

— Да ме направиш жена? Не мисля, и ще се задоволя със случайното недоразумение. А, и ако искаш да ми угодиш, с косо възхищение на натрапника в компанията ни.

Джагътите обикновено бяха длъгнести и кокалести, но Спингали бе отхвърлила тази обичайна външност и в контраста на своята пълнота предизвикаше повсеместно възхищение сред джагътите, мъже, както и жени. Варандас още веднъж я огледа продължително, след което въздъхна и вниманието му отново се върна на Гуглата.

— Тя е права. Това беше умно.

— Дори у малоумния може да припламне искра от време на време — каза Гуглата. — Спингали, бях с впечатлението, че Кулата на омразата е здрава.

— Не е моя вината, че вярваш на всичко, което ти казва Каладън Бруд. Но пък вие винаги сте били доверчива пасмина, склонни към буквалното, закоравели за фигуративното. Но това издевателство с времето, Гугла, изглежда… неразумно.

— Разумното е надценено — отвърна Гуглата. — Впрочем, Спингали, ти наистина ли ще се присъединиш към нас, когато дойде денят?

— Да. Смъртта е нещо любопитно. Дори ми е хоби, може би. Признавам известно обаяние, зловещо, несъмнено. Тази представа за плът, която отпада, меки черупки, които се разпадат, щом духът е избягал, и как тази злочестина терзае всички ви.

— Нас смъртните ли имаш предвид? — попита Варандас. — Трябва да знаеш, азатанай, че онези джагъти, които случайно се спасят от преждевременна смърт, неизбежно приемат с радост един край, когато той най-сетне дойде. Плътта е един уморен съсъд и това, което се разпада, скоро се превръща в затвор за душата. Смъртта, съответно, е облекчение. Всъщност спасение.

Тя се намръщи.

— Но защо да смущаваме една душа с несигурността на нейното безсмъртие?

— Може би за да събудим в нас ценността на вярата — отвърна Гуглата.

— Но каква ценност има вярата?

— Вярата съществува, за да смири земния свят на доказателства. Ако една смъртна плът е затвор, то и един твърде добре познат свят е такъв. Отвътре и отвън, ние желаем — и може би се нуждаем — от средство за спасение.

— Спасение, което наричаш вяра. Благодаря ти, Гугла. Ти ме просветли.

— Не прекалено много, да се надяваме — изръмжа Варандас. — За да не умре всичкото чудо в тези твои лавандулови очи.

— Красотата жадува за възхищение, Варандас, докато не ѝ омръзне.

— А не омръзва ли вече за теб, Спингали?

— Вероятно. Освен това при твърде много ласкателство обектът започва да се съмнява в искреността му, или най-малкото — в стойността му. И освен това, каква стойност има, Варандас, в това да си обект на естетическо възхищение? Аз само придавам форма на въображението ти.

— Рядък дар — отвърна Варандас.

— Не толкова рядък, колкото мислиш.

— Обликът ти на джагът те е вгорчил, азатанай. Злочестината ни е заразителна.

— Това също е вероятно. Качулати, къщата Азат в изоставения ви град е спечелила отдих. Дори пазачът призрак се е оживил. Все пак това беше рисковано начинание.

Гуглата сви рамене, седнал пред студените си пламъци.

— Направи ми услуга, Спингали, разпространи вестта. Ще бъде много скоро.

— Добре. Варандас, не биваше изобщо да спя с теб.

— Вярно, след като оставам вечно изтерзан.

— Някак патетично от твоя страна и поради това — определено непривлекателно.

— Такова е проклятието на онзи, който губи. Но засади тази земя помежду ни с надежда и виж как разцъфвам отново, понесъл сладкото ухание на радост и предчувствие.

— Варандас, предстои ни да воюваме с мъртвите.

— Да. Е, лошият разчет във времето е друго мое проклятие, от което не е лесно да се отървеш.

Тя кимна на двамата и се отдалечи.

Варандас се загледа след нея, после отново въздъхна. След малко каза:

— Още гости предстоят, Гугла. Водени не от кого да е, а от брата на Готос.

— Не бъди глу… А, е, това беше възможност, нали? Какво иска той от мен, чудя се?

— Юмрук в носа ти, бих очаквал.

Гуглата изсумтя.

— Дълъг разговор печели залога. Все едно, наистина не беше моя вина.

— Да — съгласи се Варандас. — Постарай се да му го кажеш.

Аратан се улови, че хвърля от време на време коси погледи към жената Тел Акаи, която крачеше покрай ниската стена, ограждаща двора на къщата Азат. Мечът ѝ все още беше мокър от кръвта на убит серегал и тя се движеше с изящество, неприсъщо за войнствената ѝ осанка. Не можеше да реши дали воините будят възхищение у него. Бяха част от живота му, откакто се помнеше. Като дете, отначало гледаше да стои надалече от тях, с дрънчащите им оръжия и броня. Светът изобщо не изглеждаше толкова опасен, че да налага такава премяна, но това, разбира се, беше само детска наивност. Отдавна беше научил, че е обратното.

Коря спореше с Хаут, но се бяха отдръпнали, за да могат да си говорят насаме. Оцелелите серегали се бяха оттеглили, куцащи, пребити — и вероятно унизени. Смъртта умее да отнема претенциите на наглите. Въпреки това той не очакваше унижението им да се задържи дълго.

Въздухът бе странно затихнал, но все пак сякаш таеше ехото от хаоса и касапницата, раздрали двора не чак толкова отдавна. Прахта, надвиснала във въздуха, улягаше с неохота, не искаше дори да се разнесе. Ако неодушевената природа можеше да затаи дъх, то със сигурност го беше затаила точно сега и Аратан се зачуди защо.

Коря изръмжа нещо, обърна гръб на Хаут и се приближи към Аратан.

— Това е — каза му. — Да вървим.

— Къде?

— Където и да е, просто далече оттук!

Тръгнаха, оставяйки зад себе си Хаут, Тел Акаи и една жена джагът, която идваше към капитана, понесла в едната си ръка кана вино.

— А това — каза Аратан, щом закрачи до забързалата се Коря, — е нещо, което изобщо няма смисъл.

— За какво говориш?

— Тази мъртва цивилизация. Този Омтоуз Феллак, изоставеният град. Виж онази джагът, дето сега е с Хаут. С каната. Вино. Откъде? Кой го е направил? Виждала ли си някакви лозя?

— Санад — каза Коря, след като погледна през рамо. Намръщи се още повече. — Стара негова любовница, мисля. Напиват се заедно. Отново. Не харесвам жени джагът.

— Защо?

— Знаят твърде много и казват твърде малко.

— Е, мога да разбера как това би могло да те подразни.

— Стига, Аратан, не съм в настроение. Освен това нямаш представа какво ме очаква. Виждаш пред себе си една млада жена, заложница и вече осиротяла, но аз съм много повече от това.

— Така казваш непрекъснато.

— Ще видиш, много скоро.

— Не разбирам как, но все едно. Не искам отново този спор, Коря. Има хора, които искам да намеря и които вероятно са мъртви. Имам неща, които ми е нужно да им кажа. Не само това, но очаквам, че ще има много, много воини отвъд Булото. Искам да ги попитам: Струваше ли си?

— Какво да си е струвало?

— Боят. Убиването.

— Съмнявам се, че ще ти кажат. Нещо повече, съмнявам се, че ще имат нещо, което си струва да кажат. След като са мъртви, те са се провалили, нали? Запътил си се към една нещастна компания, Аратан. Не че ще те посрещнат радушно и не че изобщо ще се доближиш до тях, впрочем. Изглежда, ще бъдеш моят пазител.

— Какво?!

— Хаут трябва да ме прехвърли на някой друг. Ти си от дома Дракони, нали? Е, трябва да ме предадеш на баща си, но междувременно сега аз съм твоя заложница.

— Не можеш да си. Няма да те приема.

— Не си ли син на баща си?

— Незаконен син.

— Но той те призна. Вече си от дома Дракони. Имаш отговорности. Не можеш повече да си дете, Аратан.

— Така го нагласихте всички, нали? Усещам Готос зад това.

Тя сви рамене.

— Аз съм твоя заложница. Трябва да ме върнеш в Куралд Галайн, в имението на баща ти.

— Той не иска да ме види. Доведе ме тук, за да ме държи далече от себе си.

— Тогава ме заведи и после се махни. Какво ще правиш, след като се разтовариш от отговорността си, си е твоя работа.

— Това е… непочтено.

— И не мисля, че ще се задържаме, също така. Искам да се махна. Скоро.

— Щом вече си моя заложница, ще се махнем, когато аз реша, не ти. — Помисли малко и се намръщи. — Още не съм довършил превода и…

— Идиот. Никога няма да го довършиш, защото Готос никога няма да спре. Мислех, че вече си го разбрал.

— Но аз тъкмо стигнах до интересната част.

— Какво имаш предвид?

— Ами, то е повече или по-малко автобиография, но историята му започва сега — или, тоест, той започна в деня, в който уби цивилизацията и стана Господаря на омразата, а оттам вече се връща назад във времето, ден по ден, година по година, десетилетие по десетилетие, столетие по…

— Да, схващам. — Помълча, после каза: — Но това е глупаво.

— Идеята е, че това означава, че трябва да има край — каза Аратан. — Когато най-сетне намери най-ранния си спомен.

— И колко назад си успял да преведеш?

— Около шест години.

Тя спря и го зяпна.

Той се намръщи.

— Какво? Какво не е наред?

— Той колко назад се е върнал? В писането си?

— Около две столетия, мисля.

— А колко стар е Готос?

Аратан сви рамене.

— Не съм сигурен. Две или три, мисля.

— Столетия?

— Хилядолетия.

Тя сви юмрук, за да го удари, но след това се отпусна. Въздъхна и поклати глава.

— Безумието на Готос, наистина.

— Има мъртви хора, които трябва да видя.

— Виж живите по-добре, Аратан. Те поне биха могли, понякога, да ти кажат нещо, което си струва да чуеш.

Тръгна отново и Аратан я последва.

— Би било безотговорно от моя страна да те върна в една гражданска война — каза ѝ.

— О, я майната ти. — Тя сви настрани. — Отивам да видя един мъж с лунички по ръцете.

14.

Йедан Нарад стоеше загледан към гората, с гръб към свещената дъбрава. Снегът по клоните и земята правеше стволовете на дърветата още по-черни, а лудите драскотини на клонките на фона на бялото небе бяха като бръчки по лицето на света. Не беше трудно да се види краят на бъдещето, надвиснал като свършека на зимата.

Всяка нощ сънищата му раздираха савана на времето. Вървеше по бряг в минало, в което никога не бе живял, към бъдеще, което не беше негово. Говореше с кралици, които го наричаха брат, а в същото време му предлагаха гниещото костеливо лице на млада жена в булчинска премяна. Усещаше на бузата си сладникав дъх, който насилваше сетивата му като петно от гангрена.

Всеки ден, докато ловците на шейките се събираха, докато импровизираната армия на Глиф от Брега нарастваше, Надал се улавяше, че е все по-малко способен да различи реалното от въображаемото, предстоящия момент от момента, току-що отминал. Понякога вдигаше очи и виждаше гора, преобразена в стени от бушуващ огън, в несекващ водопад от сребърна живачна светлина. През рани, раздрани във въздуха, виждаше гмеж от връхлитащи и дращещи с нокти дракони, образът напираше към него все едно че той, по някакъв начин, летеше срещу ужаса.

В съня му го наричаха воин. За подвизите му говореха със страхопочитание — говореха тълпи, твърде безформени, за да ги възприеме, докато крачеше сред тях. По някакъв начин той ги предвождаше всички, поддържан от добродетели и качества да командва — знаеше, че не ги притежава. Всичко изглеждаше заето, може би дори откраднато. Очакванията бяха започнали да кървят в реалния свят и той все повече търсеше напътствие. Беше само въпрос на време, преди някой — Глиф или, сега, изпълнената с омраза Лаханис — да го изложи публично какво представлява всъщност.

„Нарад, с низше потекло, убиец, изнасилвач, който излъга Първия син на Тъмата. Защо ли? Защото лъжата живее в сърцето му и той ще се сниши, за да избегне всяка ръка на правосъдието. Страхливост се крие зад всяко негово желание и точно както избяга от възмездие, така сътвори за себе си лъжливи спомени и заграби всичко, което можеше.“

И все пак твърде късно беше да се отрече реалността на това, което предстоеше. Беше обещал шейките на Първия син, но призивът, когато дойдеше, щеше да принуди лорд Аномандър — а не шейките — да се задвижи. И в този момент, знаеше Нарад, той отново щеше да го предаде.

„Онзи бряг е негостоприемен за всеки чужденец. Но онзи бряг е онова, което ще наречем свой дом. Когато ни намериш, ще отговориш на нуждата ни. Не го ли сториш, смъртта ще те намери тук. Но дори и да дадеш достоен отговор, пази си гърба, защото аз ще съм зад теб. Аз не съм който мислиш, че съм. Въпреки всичките ми вричания във вярност, слабост има в мен, недъг в самата сърцевина на съществото ми. Аз ще се саморазкрия. Само е въпрос на време.“

— Йедан Нарад.

Обърна се и видя идващия към него Глиф, от лагера, вече вдигнат на поляната. На две стъпки зад ловеца стоеше Лаханис, убийцата, която някога бе дете на Пограничните мечове. Беше се появила преди седмица и сега придружаваше Глиф където и да отидеше. Малките ѝ ръце бяха отпуснати на дръжките на двата дълги ножа, пъхнати в колана ѝ. Очите ѝ, впити в Нарад, му казаха за подозренията ѝ.

— Има войници от Легиона в гората — каза Глиф. — Търсят някого.

Нарад сви рамене.

— Престъпник. Дезертьор.

— Това ни затруднява да останем скрити.

Погледът на Нарад пробяга към Лаханис.

— Тогава убий съгледвачите.

Видя усмивката ѝ.

Но Глиф реагира на предложението с мръщене.

— Йедан Нарад. Дошло ли е времето да започнем своята война на отмъщение? Над хиляда са се събрали тук, но много повече тепърва ще дойдат. Макар вече да твърдим, че сме воини, малцина от нас владеят бойното дело. Оставаме си ловци. Навиците ни са зле пригодени за…

— Не искахте ли това? — попита Нарад.

Глиф се поколеба.

— Всяка ловна група избира своя водач. В гората ловците търсят изолация от другите групи. Нищо не може да бъде координирано.

— Съвсем просто е, Глиф, както вече обясних — каза Лаханис. — Наречи ловната група отделение, направи водача сержант.

— Това са названия и нищо повече — отвърна Глиф. — Навиците ни си остават. Йедан Нарад, ти единствен между нас разбираш от военното дело. Но отказваш да ни водиш.

— Казах ти. Никога не съм командвал никого. — „Най-малко самия себе си.“

— Той е безполезен — каза Лаханис на Глиф. — Казах ти го. Остави го да обикаля замаян като пиян. Ако ти трябваше жрец, щеше да намериш, но никой жрец никога няма да спечели война на някого. Само аз имам знанието, което търсиш. Дай ми командването, Глиф, и ще превърна народа ти в армия.

— Ти, дете — каза Глиф, — тепърва ще извървиш Брега. Ти оставаш обсебена от омраза, а тя те заслепява за съдбата, която ни чака.

В отговор на това Лаханис се изсмя презрително, после изпъна пръст към Нарад.

— Ако този човек е свидетел на вашата съдба, значи тя е заслепила него!

Вече загубил интерес към този разговор, Нарад каза уморено:

— Глиф. Помисли за навиците ви, когато се събрахте да изловите стадата. Кажи ми, бореше ли се всеки водач с другия за командване?

— Не, Йедан. Един беше избран.

— На каква основа?

— Хитрост и храброст.

— Кажи тогава на хората си следното. Легионът е просто едно стадо. Опасно, да, но дори дивечът може да се окаже опасен, тъй че тази подробност не бива да ви тревожи. Врагът ще се държи точно както би се държало едно стадо, но вместо да бяга, щом ви види, ще се втурне към вас. Това е единствената разлика. Накарай избраните ви водачи да приложат своята хитрост към това.

— Нарад Йедан, ще направя каквото каза. Благодаря ти.

— И мислиш, че това е добър съвет? — попита Лаханис намръщено.

— Той говори за навиците ни, Пограничен меч. Не ни казва, че трябва да се преустроим. Стражът ни дарява своята мъдрост. Ние знаем как се ловят големи стада.

— Но вие ще се биете тук, в тази гора, не на равнина!

— Пограничен меч, често едно стадо се разпада и по-малки групи бягат към горите. Знаем как да предвидим такова нещо. Гората не е пречка да разберем думите на Стража.

Лаханис изръмжа недоволно и се отдалечи.

Все още зад Нарад, Глиф въздъхна, пристъпи и застана до него.

— Тя носи твърде много рани в душата си.

Нарад изсумтя и отвърна:

— А ти не носиш ли?

— Тя е млада.

— Раните, за които говориш, са безразлични към това.

— Нашите деца бяха избити. Тя ни напомня за това…

— Повече, отколкото съзнаваш, Глиф. Ако децата ви бяха останали живи, щяха да са също като Лаханис. Помисли над това.

Отрицателят помълча малко, после въздъхна отново.

— Да. Напомняш ми, че има разлика между преживяната рана и раната, която убива. Само в първата се ражда нов глад. Говорим за мъст, но дори загубата вътре в нас е заета. Така е и така ще остане, докато сме живи.

— Угоди на Лаханис — каза Нарад, затворил очи над своята болка, над собствените си заети рани. — Нейният плам ще е нужен.

— Боях се от това. — Глиф помълча. — Войниците от Легиона в гората са рехаво разпръснати. Ловните ни групи знаят как да се справят с тях.

— Навиците на стрелата.

— Точно така. Йедан Нарад, боиш ли се от идващата нощ?

Нарад изсумтя.

— Защо тази нощ трябва да е с нещо по-различна?

— В твоите сънища ти вървиш по Брега.

— Казвал съм ти това, да.

— Ще бъде ли намерена слава там, Йедан?

Нарад знаеше, че трябваше да отвори очи, да измести погледа си към Глиф и да му разкрие грубата жестокост на честния отговор. Но не помръдна изобщо, освен внезапния трепет на душата му, за който бе сигурен, че никой друг не може да види.

— Слава. Е, ако му трябва име… можем да го наречем така.

— Какво друго би избрал ти?

„Смърт на невинността? Загуба на надежда? Измяна?“

— Както казах, ще свърши работа.

— Йедан Нарад, в деня, в който войната свърши, ти трябва да ни поведеш. Никой друг няма да е подходящ. Но днес, когато започваме войната, ти послужи достатъчно добре. Виждаме пътеката, по която трябва да тръгнем, да станем убийци на мъже и жени.

— Същият навик като ловуването, Глиф. Само дивечът е променен.

След малко Отрицателят го остави. Все още затворил очи, Нарад се взря в един забушувал бряг, нажежен до бяло от свиреп огън. Усети тежестта на меча в ръката си, чуваше приглушения му ликуващ звън, докато до него говореше жена.

— Мой принце, гръбнакът ни е огънат до прекършване. Няма ли да се върнеш при нас? Имаме нужда от силата ти.

Нарад се намръщи.

— Как става така, че превръщате в добродетел моя отказ на живота ви, отказа ми на правото ви на него? Защото точно това искате сега от мен. Стойте здраво, това ще извикам. Ще се огънем, но те ще се прекършат.

— Кралю, вие никога не викате.

Той махна с ръка.

— Знаете ме като човек без хумор, и все пак настоявате. Защо да гоним звяр, който изобщо не е живял?

Жената — войник, не кралица — помълча малко, а после каза:

— Поех върху себе си семейство, което изобщо нямах. Дъщеря. Син, или бяха двама? Дадох им заблудата, която желаеха. Нарекоха ме майка. До техните мигове на смърт се придържах към лъжата. Какво ме тласна да направя това? Дори сега, докато тялото ми гние под камъните, вдигнати от андиите около нас, въпросът ме терзае като мой собствен призрак. „Какво ни тласка, Йедан, така да ограбваме истината?“

Той поклати глава.

— Нищо повече и нищо по-малко от любов, мисля. Не към онези, които познаваш и които винаги държиш до себе си, но към онези, които може никога да не срещнеш. Или онези, които с лице на непознат залитат и падат в ръцете ти. В този миг, приятелко, изтръгваш най-дълбокия корен вътре в себе си. Той няма име. Не се нуждае от име.

— Тогава какво го наричаш?

Той помисли за миг над въпроса, зачуден на настойчивостта ѝ, че някои неща трябва да бъдат назовани. После каза:

— Ами, наречи го слава.

Отвори очи и сцената изчезна. Отново видя пред себе си суровия контраст на сняг и дървеса, бяло и черно, извисени пред раздрано небе.

Мъжът, който беше той в сънищата си — мъжът, който беше любовник на мъже — беше много по-мъдър от Нарад. Говореше със знание и сдържаност. Говореше като човек в мир с това, което е, с това, което винаги щеше да е. Говореше, също така, като човек, който скоро ще умре.

„О, моя кралице, виждаш ли как ще те проваля? Той и аз, ние сме братя в провала, обвързани като любовници с един недъг. А когато дойде денят, Глиф, вашият сетен ден на войната, той ще ви поведе, не аз. Или поне така ще се моля. По-добре той, отколкото Нарад, който, боя се, ще излезе страхливец.“

В тази зима всички мисли за изкупление изглеждаха толкова замръзнали и скрити, колкото земята под пелената сняг.

Глиф изчака другите хайки да се изнижат от лагера, след което се обърна към четирима ловци.

— Трябва да прочистим гората от тези нашественици. Желязо на стрелите ви, не кремък. Днес не държа да ги видя как страдат. Бърза работа — и връщане към зимната тишина.

Лаханис беше в малката група. Само тя не носеше лък и колчан. Глиф би предпочел тя да остане, тъй като не вярваше в познанията ѝ за гората. Пограничните мечове не бяха тренирани в гори. Техният свят беше открита земя и голи хълмове, тундрата на север. И обикновено се бяха сражавали на коне.

Но Пограничните мечове вече ги нямаше. Бяха избити в сражение с Домашни мечове. Лаханис беше единствената оцеляла, дошла при неговия народ. По-добре да не беше. Гладкото закръглено лице пред него бе твърде младо за тази жестокост в очите ѝ. Оръжията ѝ предполагаха онзи вид смърт, който се нанася с прегръдка. Не беше за нея дистанцията на стрела или копие. Щеше да се бие и да облече кръвта на онези, които убие, и копнееше да носи тази червена дреха.

Тя го плашеше.

Но и Нарад, неговият пръв брат след прераждането му, също го плашеше. Виденията, които терзаеха Стража, доколкото Нарад му бе разказвал, като че ли обещаваха пожарища и безкрайна касапница. Все едно че Глиф някак си се беше натъкнал на неочаквана съдба, даваща на неговия народ роля, която никой не беше търсил, и тъкмо Стражът щеше да ги въведе в нея.

„Но не мога да знам. Споделя ли той обичта ми към моя народ? Ще се погрижи да бъдем използвани от Първия син. Но ние не дължим нищо на чернокожия андий, а още по-малко на лиосаните, които сега приличат на безкръвни трупове.“

Един от ловците проговори:

— Готови сме, милорд.

„И това! Лорд!“ Бяха му дали титла. „Господар на лъжливата зора.“ Глиф не я разбираше. Не виждаше никакво значение в каквато и да било зора, лъжлива или не. Нито можеше да определи кой му е измислил това почетно звание. Като че ли беше изникнало от замръзналата земя, или може би бе навято с парцалите сняг. Не му харесваше, но както и с Нарад, Стража, не можеше да надвие тази вълна. Нещо вече беше сграбчило и двамата — и ръцете му бяха студени и неотстъпчиви.

— Добре. Лаханис, трябва да вървим безшумно, без грешна стъпка. Тези войници от Легиона са техните съгледвачи, следотърсачите им.

— Знам — отвърна тя. — Трябва да сме като сенки.

— Зацапала си кожата си. Това е добре.

Тя се намръщи.

— Нищо не съм направила. — Вдигна ръка и примижа. Кожата ѝ беше с цвета на пепел. Примига и извърна очи към Глиф. — Вие сте също като мен. Но видях, че разтривахте пепел по лицата си, още когато дойдох при вас. Помислих да направя същото, но после забравих. Зацапани сме, но не сме го направили ние.

Стъписан, Глиф се озърна към Нарад, все още загледан към гората.

— Помислих, че му е призляло от виденията му.

— Ние сме Отрицатели. — Лаханис заяви прозвището все едно се беше родила с него.

Другите ловци замърмориха притеснено.

Беше стъписващо, че никой друг дори не го беше забелязал. Глиф не можеше да измисли какво да каже, нямаше никакъв отговор, който да им даде.

— Беше на този ден — каза Нийрак, първият ловец, който го бе нарекъл „милорд“. Очите му бяха ококорени. — При извора, милорд, вчера, видях отражението си, там където пазим леда чист. Бледо, но не толкова бледо като на лиосаните. Бледо, но аз винаги съм си бил блед. Но вижте дланите ми сега, ръцете до лактите… болест някоя ли ни е хванала?

„Болест.“

— Избрахме да не бъдем нито едното, нито другото — каза Лаханис. — Отхвърляме андиите. Отхвърляме лиосаните. Ние сме отделно.

— Но точно днес? — попита Нийрак и се обърна рязко към нея. — Защо? Какво се е променило?

— Говорих със Стража — каза Глиф. — Попитах го започваме ли нашата война днес?

— Той ни каза да убием съгледвачите — каза Лаханис. — Войната всъщност започва. Глиф, той е жрец. Не ме интересува каква титла му давате, но той върви през повече от един свят. Днес, с неговата благословия, ние ставаме армия.

Той се взря в очите ѝ и видя в жадната им светлина обещанието за огън и разруха.

„Последната риба, която търси един стар враг. Езерото е почти забравено, левгите са неизброими между него и там, където е той сега. Водата, спомня си той, беше бистра. Нищо в нея, което да го заслепи за бъдещото му, бъдеще, окъпано в сълзи. От вода тръгна, до вода трябва да иде. Свършвам където започнах.“

— Войната вече ни зове — каза Глиф. Взе лъка си. — С благословията на Стража, превърнати сме в убийци на мъже и жени. Хайде. Тази гора е нашият дом. Време е да го защитим.

Намести кърпата, която прикриваше лицето му, под очите си и тръгна.

Движеха се бързо, по стари пътеки, присвити под храсталаците, загърнали дирите на животните. Тичаха бързо, но безшумно — снегът поглъщаше звуците, сенките на клони и стволове разпръсваха техните. Тайната на хитруването в лова бе в това да се движиш все едно си част от околния свят, да се биеш срещу нищо, да се огъваш и навеждаш, да се отклоняваш, където се наложи.

Беше почти на стъмване, когато Глиф зърна напред три фигури, струпани на място сякаш се съветваха. Едрите им тела издадоха присъствието им, както и лъскавината на железните им токи, усукана ивица кожа и облачета от дъха на непокрити усти, докато си говореха шепнешком. Един от тях засече плавното приближаване на Глиф и ловците му, извика и извади меча си.

Стрелата на Глиф се заби в дясното му око и го свали.

Още две стрели изсъскаха покрай него.

Двамата други съгледвачи също паднаха.

Ловците стигнаха до телата, изляха се над тях като вода, забавиха се само да изтръгнат стрелите. Лаханис спря, за да се увери, че никой не е останал жив, но Глиф знаеше, че това е ненужно. И тримата бяха мъртви още преди да паднат на заснежената земя. Продължи напред и изтръска кръвта от стрелата си. Пръчката се беше разцепила, железният връх бе огънат от удара в черепа. Без да спира безшумния си бяг, Глиф изтръгна върха и го пъхна в кесийката на колана си, за да го изчука и изправи по-късно. След това откърши пръчката точно под перата и ги прибра, преди да захвърли останалото.

Затичаха отново. Сумракът бавно се сгъстяваше.

„Също както преди. Като моя първи път, когато седяха край един огън, смееха се и флиртуваха с жената в компанията им. Нищо от тях не бръкна в онова място вътре в мен. Нищо, което да събуди съчувствие, нищо, което да притъпи хладната ми, остра нужда за тяхната смърт.

Убийци на деца. Дори кръвта да не беше на ръцете им, беше на униформите им. Държаха и носеха на раменете си знамето на касапи. Нищо не почувствах, докато ги убивах. Нищо не почувствах, когато изпратих кремъчна стрела в корема на последния. Нищо не почувствах, когато го подгоних.

Така трябва да мислят войниците. Не би могло да е другояче, защото що за човек убива деца? Старци? Жени край огнището?

Що за човек?

Ами, този, в когото се превърнах.

Подигравам ли се на себе си сега, като казвам, че ще гоня униформата, ще убивам униформата? Че униформата е моят враг, просто цветове плат и кожа, безжизнено нещо от колани, токи и вълна? Или това е моят единствен път, единствената ми надежда да остана нормален?

Това, значи, трябва да е войната. А каквото започва отвън, трябва да започне и отвътре.“

Беше добре, помисли той, докато тичаше в нощта, че се бе преродил, защото със сигурност старата му същност трябваше вече да е мъртва, смъртоносно ранена от скръб и ужас.

„Езерната вода беше някога чиста. Но сега, о, сега, сега тя тече червена.

Йедан Нарад, разбирам какво те терзае. За теб и за всичко, което виждаш от онова, което ни чака, сега ме болят гърдите.“

Зад него, съвсем близо, Лаханис изсъска:

— Само ранете следващия, милорд. Ножовете ми жадуват.

А той кимна. Защото щеше да е най-добре, ако всички пиеха.

Като зацапана вода течаха тъмни през леса, а небето над тях търсеше слепешком нощта. Минаваха през свят на сенки.

Беше нощ за убиване и убиваха.

Нейно високопреосвещенство Шеканто седеше в леглото си като труп, вързан за облегалката откъм главата. От двете ѝ страни бяха струпали възглавници, за да я държат изправена, а главата ѝ клюмаше, докато брадичката ѝ не опреше в ключицата и думите ѝ не станеха неразбираеми. До леглото ѝ седеше млада послушница, готова да помогне на старицата да вдигне глава отново. Въпреки това усърдие думите, които редеше Шеканто, не бяха особено смислени.

Магьосник Реш седеше наведен напред, с ръце на коленете, в усилие да чуе — и разбере — нейно високопреосвещенство. Финара Стоун стоеше на крачка зад него, вече предала се. Това, разбираше тя, щеше да е последната ѝ аудиенция с Шеканто. Тя можеше и да е здрава телом, но короната ѝ беше счупена, ако не и напълно загубена.

Никой не знаеше какво е поразило старата жена. На тези години трябваше все още да е здрава и с остър ум, с достатъчно сила да смири съпруга си и неговите все по-чудати решения. „Не са ли прекарали двамата години изгърбени над една наковалня? Това е проклятието на желязото, на крадеца на памет, на сеяча на объркване. Нещо е отровило и двамата. Дали съм свидетелка на най-жестокия вид убийство?“

Според ужасните новини, най-сетне проникнали в манастира, подозренията ѝ трябваше да отърсят няколко вериги в търсене на въображаеми заговори, при които цивилизоваността беше първата жертва. Това като нищо можеше да е работа на Хун Раал, доближаваща се до гениалност. Много по-добре щеше да е, отколкото просто да убие Шеканто и Скеленал, ако можеше да парализира шейките с месеци, ако не и с години неефективно управление.

Напълно постижимо за отровителя на цял легион, убиеца на лорд Илгаст Ренд и на Стражите на Блещукаща съдба. Беше непривлекателен мъж, нагъл несъмнено, но по обичайния за много войници начин, онези, за които наглостта беше крехка фасада, прикриваща една наранена душа. Тя можеше да прости това перчене. Беше също така пияница, от онези, за които преструвката за трезвеност беше игра, предизвикваща усмивка на месестото му лице — сякаш вярваше, че заблуждава всички наоколо, когато самият той беше единственият глупак, макар и знаещ глупак. Пияници като Хун Раал обикновено се самоизяждаха отвътре, а алкохолът служеше само да притъпи болката от непрекъснатото му глождене. Беше очаквала от него просто продължение на пропадането му, тялото му изкорубено, черепът му изпълнен с ужаси, треперещо, залитащо спускане към смъртта.

Вместо това като че ли самото зло се беше проявило у този човек, придавайки му свръхестествена енергия, като в същото време го бе прочистило от всякакво чувства на състрадание. Той, вярваше вече тя, беше способен на всичко.

„Той ли ги отрови? Има ли свои агенти тук, между шейките? Шпиони? Убийци? Няма ли тяхната вярност да избели кожите им? Ние тук не сме променени. Макар че, като си помисля, кехлибареният цвят на кожите ни сякаш е изгубил лъскавината си, сякаш прах е полепнала по всички ни.

Преобразени ли сме тук, или просто разкриваме усещането си за загуба? Какво друго се губи, когато вярата умира?“

— Пясъците ще горят — каза Шеканто, вперила очи в някаква гледка, която никой друг не можеше да види. Очите ѝ бяха хлътнали дълбоко, обкръжени от сбръчкана кожа с цвета на зимно небе. — Някой ме влачи за глезена, но плътта ми е студена. Безжизнена. Болката… болката идва за онези, които трябва да видят. Позор. Огньовете на гнева. Чудя се… Чудя се. Само мъртвите могат да видят с яснота войната. Избират да ме опозорят, но тялото ми е безразлично. Само Стражът разбира. Но той не може да направи нищо. Нищо.

Финара помръдна. Старицата бродеше в неведоми пространства в ума си. Всяка дума, която изричаше, я отнасяше по-надалече. „За глезена? Няма да живееш толкова дълго, Шеканто. Вече приготвят криптата ти, под същия този етаж. Никой няма да те извлече от нея.“

— От кралска кръв сме родени — каза Шеканто. — Добре е да вземем титлата кралица или крал. Но денят таи смисъл, че какво играе отвъд прехода му? Ще ви кажа. Ще ви кажа… — Главата ѝ клюмна отново и този път очите ѝ се затвориха и тя задиша с хрипливия дъх на съня.

Магьосник Реш закри лице с разранените си длани.

Финара се покашля.

— Мисля, че Капло Дриим все още ни чака в двора, магьоснико. Ако ще го правим днес, трябва да е скоро.

След малко едрият мъж се съвзе, изправи се и без да откъсва очи от нейно високопреосвещенство, каза:

— Капитане…

— Този ранг вече не се прилага — прекъсна го Финара.

— Ще има оцелели. Трябва да има оцелели. Те ще имат нужда от теб.

— Имат капитан Хустаин.

— А няма ли да си благословия за неговата скръб?

Горчивина се отвори в нея като рана.

— Магьоснико, войната е загубена. Урусандер спечели. Карканас е отворил портите си за него. Ние, Стражите, е, ние никога не сме били от значение. Ние патрулирахме Витр. По-важното — продължи тя, — ние бяхме тези, които доведоха Т’рис във владението ни. Нека приемем нашата кончина като справедлива награда за невниманието ни.

Той извърна очи от Шеканто и я погледна.

— Няма ли да се върнеш при Калат Хустаин?

— Не виждам смисъл — отвърна Финара. — Витр остава. Това няма да смири или да спре напора му. Калат ще започне отново. Но аз не.

— Не се дразним от присъствието ти — каза Реш. — Но трябва да разбереш. Капло не е онзи, който беше. Моят приятел е непознат за мен. Казва, че ще ме придружи до Карканас, до Терондай и, може би, на аудиенция с Майка Тъма. — Поколеба се, после добави: — Боя се от такава среща.

— Тогава му откажи — отвърна тя. — Терондай може да почака. Имаш други грижи.

— Скеленал иска да призове всички братя и сестри — каза Реш. — Казва, че трябва да се приготвим за война. Но нямаме кауза, която да защитим, никаква причина да се бием, освен патоса на отмъщението. — Поклати глава. — Децата са мъртви. Горите са опожарени. И да имахме някакъв авторитет над Отрицателите, той вече е заличен. Ние не ги защитихме. Всъщност не направихме нищо.

Аргументите бяха стари. Финара вече ги беше чувала много пъти.

— Такъв е редът на нещата, магьоснико. Така злото процъфтява и всяко ужасно деяние е оправдано. Мъртвите вече са мъртви, огньовете отдавна са догорели и кръвта вече се крие под всяка тучна пръст. Всеки акт, ако остане без отговор, неоспорен, ражда следващия и когато всичко свърши, злото триумфира.

— Не можеш ли да разбереш, че сме отслабени? — попита Реш и закърши ръце. — Защо да се бием за андиите, след като нашият бог бе убит от ръката на Майка Тъма? Преобразяванията и от двете страни вече ни отделят. Ние не сме нито едното, нито другото, и в същото време — не сме нищо.

Тя извърна поглед, леко отвратена. Ноктите на безсилието ѝ растяха и подтикът ѝ да удари се усилваше с всеки миг.

— Капло Дриим като нищо може да опита да убие Майка Тъма. В този момент Първият син не е там, за да застане на пътя на приятеля ти.

— Там е Драконъс.

Тя го изгледа рязко.

— Не за дълго, бих казала.

— В самия край Майка Тъма може да отхвърли Урусандер. Може да откаже всичко, което искат от нея. Тя е богиня в края на краищата. Как си представяш силата зад това възнесение? Лишена ли е тя сега от волята си? От независимостта си? Безпомощна ли е, умът ѝ оглушал ли е от безкрайния рев на молитви, настойчиво желание, безкрайни искания?

Финара Стоун присви очи.

— Убеден си, че вярата ви кастрира собственото ви божество, нали? Направихте своето божество неспособно да се защити. Направихте го безпомощно.

— Вярата е присъща за смъртния ум — каза Реш, — но дори един поглед в огледалото ни казва, че това е агне под опеката на вълк.

— И сега си съсипан от гузна съвест, съкрушен си от собствените си обвинения? Не мислех, че самосъжалението може да бъде превърнато в святост, но явно си се справил съвсем лесно, магьоснико, и сега си готов да превърнеш отчаяния плач в негово възлияние. А каква ще е святата жертва? Ами, само ти, разбира се.

Той изсумтя.

— Казано от жена, която стъпква собствения си ранг. Която ми казва, че Калат Хустаин няма повече нужда от нея.

Финара сви рамене.

— Е, значи намираме утеха в компанията си.

Реш извърна поглед. Въздъхна.

— Нямам каишка, с която да вържа Капло Дриим. Трябва ли да извърша още едно престъпление в присъствието на Майка Тъма?

— Той е твой приятел, не мой.

— Беше. Сега — не съм сигурен. — Погледна я в очите. — Искаш ли да осуетиш неговата измяна? Ще извадиш ли меча си, за да защитиш Майка Тъма?

— Срещу дванайсет звяра? Смъртта ще дойде бързо.

— Тогава защо отхвърляш желанието ми да те отпратя?

— Ще тръгна за Карканас, магьоснико. Било с теб, било сама.

— Какво ще търсиш там?

Тя замълча. Истината беше, че нямаше отговор на въпроса му, но се чувстваше вече обвързана със съдбата на шейките, като лист, попаднал в поток, тласкан от собствената си тежест надолу по течението. Но онова, което чакаше надолу, си оставаше неизвестно. Реш търсеше цел за своите братя и сестри и вярваше, че ще намери знание в проучването на Терондай.

А Капло Дриим, опетнен с кръв и в последно време почти безсловесен? Дива закана мъждукаше в очите му. Вече бързо и често се зъбеше. Само глупак нямаше да се бои от онова, в което се беше превърнал.

— Магията — прекъсна мислите ѝ Реш — сега се излива като кръв от фатална рана. Ако не внимаваме, капитане, Куралд Галайн ще се удави в потопа ѝ.

— Тогава я използвай, магьоснико. Изчерпай я, ако можеш.

— Опасна подкана.

— Да не би да си дете? — сопна се тя. — Да не знаеш какво е сдържаност?

— Дете? — Той като че ли се замисли, безразличен за предизвикателния ѝ тон. — Да, така мисля. Всички ние вече. Деца. Струпани в една малка стая, а на пода в центъра ѝ — сандък, пълен с ножове.

Изведнъж смразена, Финара Стоун се обърна и взе ръкавиците и наметалото си от пейката до вратата.

— Просто ще стоиш така? А аз трябва да съм единственият придружител на Капло?

Стресна ги внезапната накъсана кашлица на Шеканто. Сестрата, която седеше почти забравена до леглото, скочи да задържи старицата, преди да е паднала. Сепната от суетенето на сестрата, Шеканто заговори:

— Кралската кръв е разредена, но все още усещам вкуса ѝ. Стражът вехне в самотата си, принц, сънуващ за сестра си. Тя ще познае меча в ръката си и ще се вдигне в края на деня, и така ще я знаят като Сумрак. Нито монах, нито монахиня, но една кръв. Шейките трябва да имат кралица. На брега… кралица. — Очите ѝ се разшириха и тя се вцепени в ръцете на сестрата. — О, горката аз! Децата ми не заслужават това!

Отпусна се отново и главата ѝ клюмна.

— Витр да го вземе — изломоти старицата. — Сребърен огън… плътта от костите…

Реш се приближи към нея.

— Ваше високопреосвещенство, пророчество ли изричате?

Тя вдигна глава с неочаквана сила и го погледна в очите.

— Пророчество? Майната му на пророчеството! Виждам причините. Него вечно не го свърта на място. Ще го познаеш по този навик. — На сбръчканото ѝ лице се изписа измъчена усмивка. — О, умно момче. Признавам му го.

— Ваше високопреосвещенство?…

— Когато Първият син дойде при вас, отзовете се на нуждата му. Умрете за любовта, която никога не сте познавали и никога няма да познаете. Умрете, за да спасите онова, което никога няма да видите. Умрете в името на децата, все още неродени. Умрете за каузата, която не е ваша. Върви, любовнико на мъже, върви. Девет убийци те чакат. — Издърпа ръката си от ръката на сестрата и посочи Финара Стоун. — Тя познава меча в ръката си. Магьоснико! Коленичи пред Сумрак. На колене пред твоята кралица. — Миг след това Шеканто се отпусна и затвори очи.

Реш се наведе над нея.

Сестрата поклати глава и каза:

— Просто заспа, магьоснико, нищо повече.

Реш се отдръпна, обърна се към Финара и я погледна с трескави очи.

— Нищо не означава — каза му тя. — Не обръщай внимание на думите ѝ. Хайде, денят е почти на свършване. Трябва да тръгнем веднага или ще се наложи да изчакаме до заранта.

Тя излезе и Реш я последва. Нищо не каза зад нея, но умът на Финара бе изпълнен с погледа, който ѝ беше хвърлил, със суровата нужда, с ужасната жажда в него.

„Монаси и монахини, вещици и магьосници, сестри и братя. Все титли за онези, които са готови да вярват. Но аз нямам такава потребност. Не съм от тези, които ще тичат от светилище на светилище, от олтар на олтар, отчаяни за общение. Високопреосвещенство, умът ти наистина си е отишъл, ако виждаш нещо такова в мен.“

Зимният студ беше свиреп, денят вече гаснеше. Щом ги видя, Капло се метна на коня си. Беше загърнат в тъмни кожи, сякаш в подигравка със себе си. Впи дивия си поглед във Финара, после в Реш.

— Не ѝ ли забрани? — попита го. — Това е наше пътуване, магьоснико. Ние двамата, в името на шейките.

Реш спря, изгледа за миг стария си приятел, а после каза:

— Думите ти са утеха, Капло, ако все още се смяташ за един от нас.

Капло Дриим се намръщи.

— Разбира се. Защо да е другояче?

Реш яхна коня си и каза:

— Сега тя язди с нас. Както казваш, Капло, в името на шейките.

— Магьоснико… — предупреди го Финара.

Но той само сви рамене.

— Сумрак е над нас, виждам. Толкова по-добре. — И смуши коня към портата.

Финара изруга тихо и подкара коня си след Реш и Капло. Щяха да яздят през нощта. Погледна със завист тъмните кожи на Капло. Вече ѝ беше студено.

След снежната буря въздухът бавно се отказваше от жестокия си студ. Вятърът от изток носеше усилваща се топлина, която смекчи скулптираните преспи сняг, докато лицата, които показваха към огряното от слънце небе, станаха сякаш нашарени с петна гнило и старият черен път, по който яздеше Кагамандра Тюлас, почерня от кал и локви вода.

Това, че яздеше по утъпканата диря на други пътници, беше ясно, и макар някои да бяха на коне, повечето вървяха пеш, повели натоварени мулета. Дотук все още не се беше натъкнал на изкопани набързо гробове и беше благодарен за това. Откакто се бяха разделили с Калат Хустаин и неговите Стражи, Кагамандра не беше срещнал никого. Не го беше и очаквал. Зимата беше променлива, като котка, криеща ноктите си, и това кратко затопляне не означаваше много. Зимата щеше да се задържи още месеци.

Беше започнал да догонва бежанците — ако наистина бяха бежанци, — но без припряност или някакво усещане за спешност. Нямаше причина да търси компания или да поема върху себе си бремето или нуждите на някой друг. Тъй или иначе, самият той беше полумъртъв от глад, а конят му не беше много по-добре. Бащиното му имение, не неговото, беше едно наистина студено наследство. Не можеше дори да е сигурен дали все още е обитавано. В негово отсъствие слугите — слуги на баща му всъщност — като нищо можеше да са се поддали на леността или, още по-вероятно, на скуката. Напълно възможно беше да пътува към една изоставена развалина. Никой бежанец нямаше да намери помощ там.

Пътят го терзаеше със своята познатост. Като млад често беше яздил далече от имението — бягаше от сянката на баща и братя, търсеше самота по голите хълмове, по дъната на пресъхнали езера и повехналите треви в равнината. Това бяха полуоформените подтици на младостта, търсеща слепешком в невежество, все още неразбираща, че самотата, към която се стреми, вече съществува, заровена дълбоко в собствения му ум. Всяко дразнещо усещане, че е различен, всеки страх да не бъде изключен, всеки миг на отчуждаване от смеещите му се братя и техните приятели, това бяха нещата, които го отделяха, тласкаха го към свят, който е единствено негов.

Макар въображението му да се стремеше да даде облик на онзи празен свят, който кръжеше мудно около него, той виждаше онова, което сега го обкръжаваше, докато конят му газеше през киша и кал с млечнобялото небе горе и вятъра, миришещ на прогизнала трева. В това отношение вече си беше у дома.

По тази и други причини не изпитваше нетърпение това пътуване да свърши. Ако можеше да извие този черен път в огромен кръг през дивите околности на юг, нямаше да има никакво основание за оплакване.

Но нуждите налагаха своето. Конят под него изнемогваше, а празнотата в корема му бе отстъпила на дълбока отпадналост, която пълзеше през цялото му тяло, прекъсвана единствено от болката в ставите му, пламваща като огън всеки път, щом се изправеше в седлото.

Баща му беше прав, помисли си той, с това, че бе намирал толкова малко у него.

„Шаренас Анкаду, защо се появяваш отново и отново в мислите ми? Какво ми казваш с това изражение на присмех? Виждам, че устните ти се движат, но никакъв звук не стига до мен. Извиквам те в ума си, за да придам подобаващ облик на своя пратеник — който трябва да се появи при мен жестоко искрен, в името на достойнството, — но оставам глух за думите ти.“

Тя щеше да се надсмее на самосъжалението му, така подозираше. Щеше да го укори за леността му. Щеше със сприхаво раздразнение да настои да се поклони на годеницата си и да се позове на честта му в името на Фарор Хенд. „Намери я!“ — щеше да му каже.

Но нямаше никого за намиране. Годеницата му беше едно обещание, нищо повече. Такива неща се разбиваха с една-единствена невнимателна дума, с един-единствен жест, намекващ за пренебрежение. Изправен пред Фарор Хенд, Кагамандра щеше да остане ням, със замръзнали ръце и крака. Щеше да мисли само за раните, които неизбежно щеше да ѝ нанесе, в отсъствието на всичко, което човек можеше да нарече любов.

Пътят тръгна нагоре по едно възвишение и щом стигна на върха, Кагамандра видя в плитката долина напред онези, които беше следвал. Групата се беше отклонила от пътя и бе разчистила снега там, където щеше да лагерува. Разчистеният коневръз отстрани също беше оголил пожълтяла трева и три коня и четири мулета скубеха залинелите стръкове.

Когато се приближи, Кагамандра с изненада видя сред тези, които станаха около огньовете от суха тор да го поздравят, мъже и жени, облечени в униформата на Стражите.

Продължи надолу до лагера и дръпна юздите, щом двама Стражи, мъж и жена, тръгнаха към него.

Жената заговори първа.

— Името ми е Саваро. Бях сержант. Ако ни следиш по заповед на Хун Раал, кажи му, че нашата война с него е свършила. Кажи му — добави, — че тя никога не е съществувала, освен амбициите на лорд Илгаст Ренд. Най-вече, кажи му да ни остави на мира. Стражите вече ги няма.

— Накъде яздите, Саваро? — попита Кагамандра.

— Това засяга ли го? Надалече. Какво повече му трябва?

— На този път, Саваро, има едно имение. Може би то предлага — или така си мислиш — отряд Домашни мечове, които биха ви приели радушно в редиците си.

Мъжът до Саваро се размърда и я попита:

— Истината ли казва, сержант? В имение на благородници ли отиваме?

Зад двамата другите вече се трупаха, заинтригувани.

Саваро сви рамене.

— Не съм мислила да се включваме в нечия войска, Ристанд. Но храната ни почти свърши. Животните се нуждаят от подслон. Това затопляне няма да е дълго. Най-жестокият месец на зимата скоро ще ни споходи. — Махна с ръка. — Имението би могло да ни приеме като гости.

— Гости! Щом ни видят, че идваме, ще заключат портите! Погледни ни, на мародери приличаме. — Ристанд беше едър мъж, космат и с широко лице, и ако не беше черният цвят на кожата му, щеше да личи, че е зачервен и изпълнен с яд. — Каза, че имаш цел за нас — но нищо не каза за никакво говняно имение на благородник! Пълен задник си, Саваро!

— Ще престанеш ли изобщо някога с оплакванията си, Ристанд? — Тя се обърна отново към Кагамандра. — Лордът дори не е в имението си. Изгуби жена си преди години. Няма деца. Най-вероятно ще заварим имението изоставено и ако е така, ще ни свърши работа да изчакаме да свърши сезонът.

— А фураж и храна? — попита Ристанд.

Тя отново извърна рязко глава и го изгледа сърдито.

— Може да са взели всичко, когато са напуснали, може и да не са. Най-малкото е подслон!

— А ако все пак има Домашни мечове? Тогава какво?

— Тогава — отвърна му Саваро, все едно говореше на дете, — молим учтиво, Ристанд. Което значи, че на левга от портите те връзваме и ти запушваме устата. Мятаме нахапаната ти от бълхи мърша на седлото. Това поне ще ни даде шанс за малко гостоприемство! — Обърна се отново към Кагамандра. — Сега ни оставяте на мира, нали?

Кагамандра я изгледа, а след това вдигна погледа си над нея, към двайсетината Стражи, струпали се вече на пътя. Видя и деца между тях, и слуги, готвачи и слугини.

— От сезонното укрепление ли идвате, сержант?

— Отидохме там първо, да — отвърна тя. — Да чуем новините и да вземем с нас който поиска да дойде.

— Но ти и тези, другите — вие бяхте в битката?

— Късно влязохме. Твърде късно, за да има значение. Патрулирахме Блещукаща съдба. Което значи, че така и не извадихме мечове срещу Легиона.

Кагамандра помълча, после подръпна юздите и рече:

— Не препречвайте пътя. Сержант, не съм тук по заповед на Хун Раал. Говорите за битка, за която не знам нищо. Казвате, че Илгаст Ренд е командвал Стражите? Значи това е негов проблем.

— Той е мъртъв.

— Мъртъв?

— Хун Раал го екзекутира — каза Саваро. — Защо не знаете нищо за това? Откъде идвате?

— Говорих с командир Калат Хустаин — каза Кагамандра и видя как това привлече вниманието им. — Връщаше се в укреплението, с новина, предполага се, за събитията при Витр. Но за това мога само да предполагам, тъй като не беше словоохотлив по въпроса. Имаше ранени и мъртви в частта си. Допускам, че вече е пристигнал, само за да завари базата си изоставена и без отговор защо.

— Не е вярно — каза Саваро. — Неколцина избраха да останат.

— Аха. Е, добре, освен ако не искате Калат Хустаин да ви сметне за дезертьори, нямаше ли да е по-добре да се върнете в укреплението?

Тогава се надигнаха гласове, избухнаха спорове. Кагамандра подкара коня си и мина през тълпата. После подкара в бавен тръс и скоро виковете започнаха да заглъхват зад него.

„Домашни мечове. Имам ли изобщо Домашни мечове?“

Зимното укрепление на Стражите имаше дървена пътека покрай стените за удобство на патрулите, което, според Бурса, никога не беше вършило много работа, а още по-малко сега. Той стоеше на поста си и се чувстваше като глупак, впил поглед в черната стена на степите на Блещукаща съдба, или по-точно в изровения зев в иначе непрекъснатата ѝ линия и в дракона, който го заемаше. Неподвижен като огромна канара, с люспи, които от това разстояние не изглеждаха по-различно от железните плочи на броня, съществото като че ли дремеше.

Сняг покриваше гърба му. Лед загръщаше сгънатите му криле, с дълги ледени висулки, които сега капеха в преждевременната топлина, надвиснали от ръбовете им. Драконът бе дошъл преди пристигането на отряда, четири дни по-рано според стария Бекер Флат, пенсионирания Пограничен меч, решил да остане, когато оцелелите от битката стигнаха до укреплението с ужасната си новина. Флат разправяше на всички, че нямало къде другаде да отиде, а неколцината други, които бяха останали, несъмнено чувстваха същото. Тъй или иначе, драконът беше открит на заранта след бурята. Легнал в зев, отворен от собственото му грамадно тяло, очите му затворени, като скулптиран кошмар, чакащ като закана.

Достатъчна причина да избягаш от това прокълнато място, ако питаха Бурса. Когато чу за дезертирането на оцелелите от битката, не беше споделил гнева на останалите. „Аз щях да направя същото. И все още мога.“

Бавното настъпление на Витр срещу земите на Куралд Галайн вече беше за него толкова спешна заплаха, колкото смърт от старост. Нищо не можеше да го спре, в края на краищата, и всичките му загадки бяха банални. Стражите бяха свършени. Светът беше обезкървен, бъдещето — празна шир, лишена от цел.

До него Спинок Дурав се беше подпрял на смъкналите се бали сено, образуващи стената на укреплението. Също като Бурса, и той се беше вторачил в дракона.

— Седемдесет крачки — заговори той. — Повече или по-малко. Е, няма никакви пещери наблизо, нали? Ако това чудовище ще спи зимен сън…

Намръщен, Бурса не отговори веднага. Все още го изумяваше тази нова омраза, която изпитваше към младия Дурав. Колкото и неоснователна да беше, наслаждаваше се на силата ѝ. Завистта беше напразна, освен ако не можеше да навреди.

— Ранен е — каза той. — Не спи зимен сън. Просто се възстановява.

— А, добре. Никой не го е проучвал толкова, колкото вас, сър.

— Смяташ, че съм обзет от натрапчива идея ли? — попита Бурса. — Допускаш ли, че тези рехави стени от трева могат да ни защитят от това чудовище? Би могъл да ни убие всички, във всеки момент. Но ти и останалите — още стоим тук. Да, проучвам го съществото и бъди благодарен, че някой го прави. Онова, което освободихме от Витр, ще изтерзае тайстите и може би ще опустоши Куралд Галайн.

Спинок го гледаше по някакъв особен, смущаващ начин.

— Нищо не освободихме, сър.

— Глупаво отрицание — сопна се Бурса, — пропито с надежда, но фактите ще я изцедят. Всъщност бяхте ти, Фарор Хенд и Финара Стоун. Всичко това започна с вашето бърникане. — Поклати глава. — Но ти, Дурав, ти само изпълняваше. Всъщност ти си съвсем невинен.

— Думите ви ме изненадват — каза Спинок.

— Тя ме помоли да те пазя, но онова беше в света, който вече е мъртъв. Там, където сме сега… е, само на дни сме от това всеки да си тръгне по своя път. Нямам никакво желание да те придружавам на връщане във фамилните ви владения. Никакво желание нямам да попадам във вашите Домашни мечове и да започна да ти отдавам чест. Твоята благородна кръв не ми печели нищо. Вярвам, че ме разбра.

— Тя ли? Коя?

— Всички жени жадуват за теб, Дурав. Нещо, с което си се родил, предполагам. Всички до една жадуват да те защитават. Като погледна бъдещето ти, виждам те все още дете, завинаги дете. Такава е съдбата на мъже като теб.

Спинок Дурав се усмихна, отдаде чест и се отдалечи, за да продължи патрула си на стените.

Глуповатите бързо се връщаха към старите привички, понеже намираха утеха в тяхната познатост. „Обикаляй стените, Страж. Пази укреплението. Такава е задачата ти.“ Нищо от това вече нямаше значение и беше нужен по-бърз ум от този на Спинок Дурав, за да разбере, че всичко се е променило, че онова, което е съществувало преди, е вече несъществено.

„Трябва да се махна оттук. Може би тази нощ. Да оставя Калат Хустаин с неговата скръб. Явно го е прекършила. Все още говори за нас като за отряд. Всички тези приказки за пресъграждане, за прераждане. Не е останало нищо. Виждаш ли този дракон, Калат Хустаин? Това е новото ни бъдеще, като месо в челюстите му, смачканите ни черепи да се търкалят и да подскачат в корема му.

Девет са.

Гонят ме в сънищата ми и това ми нашепва за съдбата ми. Бягам, а в ръцете ми е богатството на Куралд Галайн. Короната, скиптърът, монетите се изсипват между пръстите ми. После сянката помита над мен…“

Изръмжа и тръсна глава, за да прогони виденията. Щеше да се махне още тази нощ. Не беше дезертьорство. Също като Спинок Дурав, Калат Хустаин оставаше сляп за истините на този нов ужасен свят. А той щеше да намери Саваро, Ристанд и другите. Бекер Флат беше казал, че имало други оцелели, други опърпани групи, домъкнали се дотук, но решили да продължат към легиона Хуст. Явно страдаха от пожарите на гнева и търсеха отмъщение срещу легиона на Урусандер. Избягали от първата си битка, вече се виждаха като войници. Заклели се бяха отново да срещнат врага, на друго бойно поле, и да дадат отговор с меч и копие.

„Идиоти. Не, Саваро беше права. Далече замини, скрий се в мъглите. Ние бяхме непригодни. Така започнахме и в тази окаяна самота ще се върнем сега.

Калат Хустаин, ти предаде командването на Стражите на лорд Илгаст Ренд. Това беше първото ти престъпление и то остава непростимо. Изумява ме защо все още не си сложил край на живота си. Друг ли трябва да го направи вместо теб?

Бих го направил, ако ме интересуваше. Но ми е все едно. По-добре да живееш и да страдаш от гузна съвест, година след година, докато не прогниеш отвътре навън.“

След малко Спинок Дурав се върна от обиколката си — този път се приближи към Бурса от другата страна на дървената пътека.

— Ще вали още сняг тази нощ.

Бурса само изсумтя.

В двора отзад и под стената се разнесоха звуци. Двамата се обърнаха и видяха командир Калат Хустаин да излиза от дългата дървена сграда на форта. Старият Бекер се мъкнеше до него и се мъчеше да навлече бронята си.

— Сега какво? — попита тихо Бурса.

— Спинок Дурав! — извика командирът. — Яви се при мен. Бурса, остани на стената.

„Аха, ще вземе красавеца.“ Видя как Спинок заслиза по въжената стълба с дразнеща пъргавина.

— Бурса!

— Командире?

— Наблюдавай добре, в случай че нещата се объркат.

„Що за нова лудост те е обзела, Хустаин?“

Щом Спинок слезе, тримата излязоха през портата и тръгнаха право към дремещия дракон.

Устата на Бурса пресъхна. Сърцето му заби лудо. Помисли да извика предупредително. Помисли да им изкрещи и да ги спре с цялото си благоразумие… всичко това, докато се мъчеше да надвие импулса да побегне. „Нека да умрат, щом така са решили. Без значение е за мен. Финара, твоето скъпо момче последва Калат Хустаин. Нищо не мога да направя, за да го предотвратя. Командирът ми заповяда да остана на поста си. Нищо не можех да направя, освен да гледам. Иска ми се, о, капитане, колко ми се иска да мога да кажа, че той умря храбро…“

Тримата тайсти не бяха направили повече от десетина крачки, когато очите на дракона се отвориха и съществото вдигна глава; змийският врат се изви и грейналите очи на звяра се впиха в натрапниците.

И колкото и невъзможно да беше, тогава драконът заговори — с глас, който изпълни черепа на Бурса.

— Ние няма да се върнем. Откажете ни тази свобода и ще оставим настрана омразата си. Ще намерим своята ярост и така ще пробудим за този свят Тиамата. След това ужасно деяние ще последва смут и разочарование.

Командир Калат Хустаин каза:

— Елейнт. Грешно тълкуваш целта ни. Ние не оспорваме присъствието ви, нито правото ви на свобода.

— Това ме радва. Що за порода същества сте вие?

— Ние сме Тайст Андий от Куралд Галайн.

— Виждам известно предимство във формата ви. По-малко усилие да напълните стомаха. Блаженството на скромен подслон. Определено изящество в пъпленето ви по земята.

— Вие излязохте от Витр…

— Витр! Що за гигантски мятащ камъни огре е шепнал в ухото ти? Или, може би някой бърникащ азатанай? — Драконът вдигна главата си по-нависоко и сякаш подуши въздуха. — Кралицата на сънищата терзае едного от вас. Горкият кучи син. Но пък тя се провали първия път, нали?

— Не разбирам — каза Калат Хустаин. — Какво можеш да ни кажеш за Витр? Как можем да спрем настъплението му?

— Срещу този свят ли настъпва?

— Да. Бавно, но да.

— Сигурно има… изтичане. — Съществото изведнъж се замъгли, въздухът около него се завихри и надигна сняг от земята.

Бурса видя как драконът се сви и тялото му се разми. Завихреният сняг улегна… и на мястото на съществото имаше гола жена тайст.

Тя закрачи към Калат, Спинок и стария Бекер Флат.

Този път заговори с думи.

— Носите кожи за топлина. Дайте и на мен. Освен това съм гладна. И жадна. — Посочи Бурса. — Кралицата на сънищата ме вижда през неговите очи. Все ми е едно. Ужасна жена! Зла азатанай! Ние изхвърлихме сестра ти. Един от събратята ми след това те изяде — толкова по-зле, че не можа да те задържи! — Обърна се към Калат. — Приберете ме вътре. Тези тука — посочи пълните си гърди — стават на буци лед.

Галантен както винаги, Спинок свали наметалото си и пристъпи към нея.

— Милейди. Това ще ви стопли, докато стигнем до къщата.

Бурса видя как тя го изгледа, одобрително, както вече беше виждал безброй пъти, щом жена се озовеше лице в лице със Спинок Дурав.

— Прелестно — каза жената, щом взе наметалото и го заметна на едното си рамо. — И… топличко.

— Добре сте дошла — каза Калат Хустаин. — Аз съм командир Калат Хустаин на Стражите на Блещукаща съдба. Имате ли си име?

— Разбира се, че си имам име. Кой няма? — Все още гледаше втренчено Спинок Дурав, а след това се усмихна, пристъпи към младия мъж и каза: — Моят вид поздравява галантността с целувка.

— Нима? — отвърна Спинок и макар Бурса да не можеше да види лицето му, много добре си представяше чаровната усмивка, с която ѝ отвърна Дурав. — Муцуна в муцуна ли?

— Никога. Вярно предположи. Просто си го измислих. Все пак, хайде, угоди ми.

— Най-малкото, преди да ви предложа тази целувка, все пак кажете ни името си — каза Спинок.

— Телораст.

Спинок Дурав ѝ се поклони.

— Спинок Дурав. С Калат се запознахте, а спътникът ни е ветеран на Стражите, Бекер Флат. А на стената зад нас е Бурса.

Телораст хвърли поглед към Бурса.

— Сладки сънища ли, Бурса?

Той поклати глава.

„Не стига, че са дракони, изглежда. Сега трябва и да владеят тайнствена магия. И кажи, че съм полудял.“

После тя взе целувката си от Спинок Дурав, като притисна тялото си в него.

Калат Хустаин стоеше смълчан отстрани. Бурса се наслади на неудобството му. „Да, той го прави това, командире. Би трябвало да го знаеш.“ След малко, докато Телораст продължаваше да се притиска сластно в Спинок Дурав — колкото и да се мъчеше той да се отскубне от ръцете ѝ, сплетени около врата му, — Калат се обърна и извика:

— Отворете портата! Влизаме!

„Забрави да добавиш: «Драконът ще дойде с нас на вечеря.» Командире, ще се каеш за гостоприемството си. Бягам ли тази нощ? Или оставам, за да задоволя любопитството си? Да се надяваме, че тя ще изтърве юздите си и ще погълне Дурав на една хапка.

Финара, горкият Спинок Дурав! Историята, която ще трябва да ти разкажа, включва не много прелестна сцена…“

Портата заяде по леда и спря, запъната от купчина втвърден сняг. Отворът едва стигаше, за да пропусне загърнатата в кожи жена, която се измъкна навън, за да поздрави Кагамандра Тюлас. Щом го позна, тя се обърна и извика:

— Трут! Вземи лопатата — не, онази с дръжката, глупако! Побързай! — Жената отново се обърна към Кагамандра, наведе глава и каза: — Милорд, добре дошли у дома.

— Брафен, ти ли си?

— Да, милорд. Брафен съм, действащ кастелан тук в Хоулс. Милорд, пристигането ви е неочаквано. Вестоносец не е стигнал до нас, уви, да извести за предстоящото ви завръщане. Трябва да призная, че цитаделата е малко занемарена, главната къща тоест. Затворена за зимата, сър. — Наведе отново глава. — Поднасям ви оставката си, милорд, затова, че ви провалих.

— Брафен — каза Кагамандра, след като слезе от коня, — станала си жена. Трут ли спомена? Останал е значи. Добре. Не ме интересува оставката ти. Нямаше вестоносец. Ти ли си кастеланът сега? Ще свърши работа.

Докато той говореше, Трут се появи с разнебитена лопата в увитите му с парцали ръце. Щом видя Кагамандра, старият ветеран кимна, после извърна глава настрани и плю в снега.

— Сър — каза само, изгърби се и се захвана с чистенето на снега.

Кастелан Брафен погледна господаря си и сви рамене.

— Той настоя да го направя капитан, милорд, или щеше да напусне. Същото се отнася за Насарас и Игур Лут. Трима капитани, милорд, да командват Домашните мечове.

— Толкова много? Добре. Колко Домашни мечове имам при това положение?

Брафен примига, после избърса закапалия си нос с ръкав.

— Ами, това е, милорд. Само капитаните. Останалите напуснаха, когато дойдоха сираците. На запад заминаха, мисля. Искаха да се присъединят към Домашните мечове на лейди Хиш Тула, понеже сте роднини и прочее.

— Хиш Тула ми е роднина?

— Не е ли, милорд? Фамилните ви имена толкова си приличат, хората мислеха… че. О!

Трут вече бе успял да отвори портата след трескавото гребане на мокрия сняг и Кагамандра влезе в двора. Конят му се дръпна уплашено, докато минаваше под трегерния камък.

— Бездната да те вземе — изсъска Кагамандра, изненадан от внезапния му страх. — Какво ти става?

Брафен посегна да успокои животното.

— Заради сираците е, милорд.

— Какви сираци?

— Дадени са под ваша опека, милорд, от лорд Силхас Руин и капитан Скара Бандарис. Заложници всъщност.

Кагамандра се навъси и слезе от коня. Трут хвана юздите и поведе уплашеното животно към конюшните.

— Знам, милорд — каза Брафен, докато буташе портата да я затвори. — Трут е станал още по-грозен. Всички сме съгласни за това. Не мога да кажа как или какво се промени, но се обзалагам, че грозното му лице ви стъписа. Уви, милорд, стъписването няма да мине скоро.

— Силхас Руин? И Скара Бандарис? Откъде са дошли тези заложници? И защо сте дали ново име на имението? Що за име изобщо е това — Хоулс3?

Брафен го изгледа за миг, после пак си избърса носа.

— Не идвате ли да ги вземете под опеката си, милорд?

— Не. Нищо не знам за никакви заложници. Брафен, търпението ми е на… не, заведи ме вътре. Трябва да хапна. Кажи ми, че зимните ни запаси са достатъчни!

— О, да, милорд. Всичко има. Направихме ново мазе отзад, близо до стария клозет, пълно е с трупно месо.

— До клозета?!

— Стария казах, милорд. В смисъл, онзи, който намерихме, когато почнахме да копаем. Е, когато Трут почна да копае. Тъй че решихме да спрем да копаем. Трут реши де. Новото мазе е до него, милорд, изкопано в чиста пръст. За трупното месо. Голямо мазе, сър. Не е лесно да вместиш петдесет трупа някъде.

— Петдесет трупа?!

Тръгнаха към главната къща. Кагамандра я огледа с усилващо се безпокойство. Ехото от баща му сякаш се бе задържало, призрачно, като петна по сивите камъни. Сградата изглеждаше по-малка, не съвпадаше със спомените му.

— За заложниците главно, милорд.

— Извинявай, какво е за заложниците, Брафен?

— Месото, милорд. Кози, телета и овнешко.

Изкачиха се по заледените стъпала. Брафен мина напред да отвори вратата.

— Добре дошли у дома, милорд.

На три крачки навътре, в преддверието, стоеше мърляво дете, сякаш ги очакваше. Зяпна безизразно Кагамандра. Беше облечено в опърпана туника от сърнешка кожа, краката му под коленете бяха голи, стъпалата зацапани с пепел.

— А, един от заложниците ми? Много добре. — Кагамандра се приближи към детето и протегна ръка, за да я отпусне на рамото му.

Момчето се озъби и изръмжа.

Кагамандра дръпна ръката си.

— Заложници джеларкани, милорд — каза Брафен. — Този се казва Джиър.

— Силхас Руин и Скара, каза?

— Да, милорд.

— Предполагам, че не са гостували, откакто са довели заложниците.

— Не, милорд.

— Колко трупа са останали в онова мазе?

— Около две трети, милорд.

— Значи има място, да речем, за още два?

Брафен се намръщи.

— Милорд?

— Все едно. Имаме ли готвач, или сега всички ядем сурово месо?

— Игур Лут командва кухнята напоследък, милорд. Ще заварите камината в трапезарията добре затоплена, защото там прекарва нощите си предимно. След като сираците спят през по-голямата част на деня, така е по-безопасно. — Смъкна по-тежките кожи от себе си и контрастът между приятно закръгленото ѝ тяло и мършавата фигура на Кагамандра беше изумителен. Тя прекъсна сравнението му, като пак си обърса носа. — Ще уведомя Игур да ви приготви ядене, милорд.

— Да, благодаря ти, Брафен.

Зад тях, щом Брафен се запъти към кухнята, влезе Трут. Щом видя Джиър, изпъна пръст към него и рече:

— Онова в конюшните е конят на самия лорд, ясно ли ти е? Дръж ноктите и зъбите си настрана от него!

Джиър се завъртя и хукна по коридора.

Трут изгледа намръщено Кагамандра.

— Сър, взимам капитанска заплата, както и останалите все още тук. Без кастелана, разбира се. Заради заложниците.

— Разбрано, Трут. Хайде, ела с мен в трапезарията.

Трут се поколеба, после кимна.

— Да, сър.

Последва го, щом Кагамандра се запъти към средната стая.

— И ще зарежеш тази отчаяна поза, нали? Стари приятели сме, може би си спомняш. Били сме се рамо до рамо. Видели сме най-лошото, което светът може да предложи.

— Да я зарежа ли, сър? Не може да стане. Тази отчаяна поза само ми остана. Нищо отдолу. Само нещо голо и грозно, и още по-грозно от това, че е голо. Изобщо не съм се променил, сър. А вие, е, вие изглеждате повече като себе си, отколкото по-рано. Тъй че, да, да пийнем по едно-две, сър. Можем да наваксаме. Няма да отнеме много. Игур не е лош готвач, сър.

— А къде е Насарас?

— Не знам, сър, не ме интересува, и не смея да питам, сър. Привързала се е към заложниците, видите ли.

— Аха. Колко заложници ни пратиха всъщност?

Щом стигнаха до дългата маса в трапезарията, Трут мина напред, избута разни съдове и остатъци от старо ядене и седна тежко на един стол.

Кагамандра отиде до стола с високия гръб в челото на масата. Видя, че е покрит с прах. Седна и погледна с очакване Трут, а той се покашля и рече:

— Бяха двайсет и пет отначало, сър. Да са останали към двайсет.

— Какво?! Загубили сме заложници?

Трут се намръщи, вдигна ръка и заподръпва гънките на сбръчканата плът по бузите си, сякаш се мъчеше да ги обели от лицето си. Беше му стар навик и сигурно на него се дължеше отпуснатата му външност.

— Би могло да изглежда така, но не беше по наша вина. Дяволчетата обичат да се бият помежду си. Най-слабите умряха първи. Тези, които останаха, са гадните и мисля, че не е свършило. Според Насарас е свързано с това, че стоят затворени. Диви са, видите ли. За някои се знае, че още спят навън, свити под кожи — понякога тия, с които са облечени, понякога с техните си.

— Превръщат се във вълчите си форми?

— Нямат много контрол над това, сър. Все още. Твърде млади са и без стари, които да ги учат на нещо и които знаят какво ще излезе от това. — Зачервените му очи пробягаха към Кагамандра. — Бихме ги на бойното поле, сър. Наложихме условия за капитулация и ги накарахме да коленичат с наведени глави. Заложници, казахме. Настояхме дори.

Кагамандра въздъхна и кимна.

— Несъмнено е разумно по принцип.

Брафен се появи отново, а зад нея влезе Игур Лут, понесъл очукан сребърен поднос с храна на него, най-вече месо.

— Милорд! — каза Игур. — Ужасно изглеждате. Виждал съм мръвка изплюта от един от сираците с повече живот в нея. Ето. Яжте. Браф, донеси онази гарафа вино там, и чаши също. Отвратително събиране, кълна се в Бездната! Старата компания — или каквото остана от нея. Но капитанът се върна — истинският капитан имам предвид, не бърникащите за пари шибаняци като Трут тука. — Ниският широкоплещест мъж сложи подноса на масата пред Кагамандра и седна срещу Трут. Впи очи в грозния мъж, вдигна ръка, завъртя показалец като тирбушон и се ухили. — Върви и навътре, и навън, а?

— Ако останалите от нас не мразеха готвено, Лут — каза Трут, — щях да те изкормя тук и на място, да ме прощава лордът.

— Виждам, че малко се е променило — каза Кагамандра. — Игур, тая шега е стара, още преди да стана капитан в Легиона.

— Той друга не знае — каза Трут, — което добре подчертава жалкото му състояние.

— Това месо… кон ли е?

Игур кимна.

— Последният, сър. Каквото можахме да спасим от него. Трябваше с бой да разкарам сираците и половината от тях се превърнаха и се омазаха в кръв. Точно в оня ден останалите Домашни мечове напуснаха, страхливците насрани. Вярвам, че вече обмисляте отмъщението си срещу Скара, сър.

Брафен приключи с наливането на вино и се обърна да излезе, но Кагамандра ѝ махна с ръка и каза:

— Седни с нас, кастелане.

— Не е редно, сър. Очаквам да имат оплаквания от мен и разни такива. Все едно, трябва да видя дали са ви приготвили спалнята.

— Седни. Стаята ми може да почака.

Игур се наведе над масата.

— Милорд, казах ви първия път, когато се върнахме през оная порта, ще ви го кажа и сега. Баща ви беше шибан сбърканяк. Погребахме го и една сълза не проляхме, освен от облекчение. Дори хората от личния му персонал плюха на сянката му, а и отдавна се махнаха. Всичко вече е ваше, сър, и с право. Чувам, че имате и жена, идвала насам. Добре. Да се надяваме, че има дух, достатъчно, за да счупи краката на леглото ви. — Пресегна се, взе една чаша и добави: — За ваше здраве, милорд. — Отпи и се отпусна назад.

Последва дълго мълчание, после Трут посочи с пръст Игур и рече:

— Ето точно затова никой не те харесва, Лут, освен когато ни готвиш. Деликатен си колкото прасе в кочина.

Далечно тропане привлече вниманието на всички. Брафен се надигна.

— Някой е на портата, сър.

— Аа, трябва да е Саваро с дезертьорите. Игур, отиди да сготвиш още нещо да нахраним гостите. Може да са двайсетина, че и повече.

Брафен изруга тихо и тръгна към портата.

Игур стана и взе гарафата.

— Може да премислят, сър.

В този момент някъде из двора на имението изригна хор от ревове.

Кагамандра погледна вечерята, която току-що бе започнал, и стана.

— Е, да. Едно предупреждение изглежда уместно, предвид обстоятелствата. Но се съмнявам, че ще премислят, тъй като нямат къде другаде да идат.

— Имат ли коне, сър?

— И мулета, Игур.

Трут простена и се надигна тежко.

— Ще се погрижа да ги приберат в конюшните, сър, и ще взема първата стража също.

Докато Кагамандра стигне до портата, Саваро, Ристанд и още неколцина Стражи вече се бяха струпали пред Брафен, която преграждаше пътя им, с едното рамо подпряно на вратата. Щом сержант Саваро видя Кагамандра, очите ѝ светнаха, а след това на лицето ѝ се изписа страхопочитание.

Брафен погледна през рамо.

— Милорд, оказват се крайно настоятелни.

— Отдръпни се, кастелане.

— Милорд, възразявам срещу грубостта им. Не са в положение да настояват.

— Съгласен съм, Брафен. Но ще им дадем поне двора, и конюшните за животните. Сержант Саваро, ще бъдете ли така добра да задържите хората си? Положението тук не е толкова просто, колкото изглежда. Впрочем, накарайте ги да се съберат тук, отсам портата, докато ние двамата подновим запознанството си.

Брафен се отдръпна и пусна бойците да се изсипят в двора. Кагамандра видя, че не са се разцепили, въпреки новината за връщането на Калат Хустаин. Напрежението във въздуха бе стигнало до децата и повечето пищяха. Мулетата и конете се заинатиха на прага и беше нужно известно усилие, за да ги вкарат вътре. Кагамандра махна на Саваро и се отдръпна на десетина крачки от бутащата се на вратата тълпа.

Двамата с Ристанд дойдоха при него; грамадният мъж се мръщеше и мяташе гневни погледи на Брафен.

— Милорд, извинете ни — почна Саваро. — Не се представихте и…

— Няма нужда от извинения, сержант. Не бях в положение да ви осветля за състоянието на това имение. Е, изглежда, онзи спор, който оставих зад себе си, е решен, макар и не така, както бих очаквал.

— Гласувахме, милорд, и тръгнахме с мнозинството. Продължаваме. Витр е горчиво проклятие над Калат Хустаин. Видяхме твърде много приятели мъртви на онзи склон.

— Тая кастеланка ни оскърбява — каза намръщено Ристанд. — Що за посрещане е това? Студено е. Слънцето залязва. Нощта ще е мразовита. Краката ме болят и съм гладен. Казах ти, Саваро, нов век е, век, в който никой не се интересува да помогне на друг. Куралд Галайн се превръща в свят на бежанци. Не може да се живее.

— Ще си затвориш ли устата най-сетне, Ристанд?

— А защо? — Махна с ръка към Кагамандра. — Дори господарят на това имение се опита да ни разубеди дойдем тук. Иначе защо ще ни казва за връщането на Хустаин? Хун Раал беше прав — биеш се за своите, а останалите да вървят в Бездната.

Кагамандра се покашля и каза:

— Добре дошли сте да отседнете тук, Стражи. Но поканата ми трябва да бъде уточнена…

— Какво значи това? — Ристанд се обърна рязко към сержанта си. — Какво иска да каже той?

— Искам да кажа — продължи Кагамандра, — че имаме заложници джеларкани. Деца. Диви почти като вълци. Конете и мулетата ви не са в безопасност, макар че ще се погрижа да поставим охрана на конюшните.

— Джеларкани? — Ристанд подръпна рошавата си брада. — Видя ли, Саваро? Какво ти казах? Ха, мнозинство! Той ни кани в гнездо на вълци превъплъщенци! Ще ни изядат конете! Трябваше да гласувам срещу теб.

— Но нали тъкмо ти предложи да дойдем тук, Ристанд!

— Защото този лорд тука не ми каза истината!

— Не я е знаел!

— Сега я знае!

— Ристанд, махай се от очите ми преди да съм те нарязала на каишки! Погрижи се за животните и уреди охрана за тях. Двама на стража по всяко време.

— Те са заложници, сержант! Не можем да им навредим дори и краката да ни издъвчат!

— Просто ги отбиваме. С плоското на мечовете. Милорд, колко джеларкани има тук?

— Двайсет.

— Двайсет?! — изврещя Ристанд.

Викът му предизвика вой и ревове откъм главната къща, които се извисиха ликуващо в мъгливия въздух. Щом ги чу, Ристанд изруга и извади меча си.

— Оттеглям си гласа! — сопна се той. — Чуваш ли ме, сержант? Гласувам обратното. Така ставам мнозинство. Няма да дам да ми издъвчат краката.

— Ристанд! Просто иди и разпредели постовете, ясно? Гласуването свърши. Вече сме тук. Освен това аз само ви угодих за онова с мнозинството. Аз съм сержант, човекът с най-високия ранг между нас. Аз решавам.

— Смразяваща кура лъжкиня! Курва с провиснали цици! Знаех си!

— Върви, изнервяш ни всички.

Ристанд изръмжа, обърна се и тръгна към другите, които чакаха до портата.

Саваро избърса чело, вдиша дълбоко и бавно издиша.

— Моите извинения, милорд. Съпрузи, какво да ги правиш?

Четирима следотърсачи бяха по дирята ѝ, двама от тях се движеха успоредно на нея. Шаренас Анкаду ги зърваше през лудата плетеница от голи клони от двете страни. Другите двама бяха зад нея по пътеката.

Беше изтощена, а дневната светлина нямаше да угасне навреме, за да ѝ помогне да избегне преследвачите. Знаеше, че преди да се стъмни мечовете ще затрещят и ще разбият тишината на замръзналата гора.

Щеше да е безславен край, пълен с горчиво безсилие. „Подходяща сцена, на която да изпъкне чистият цинизъм на гражданската война. Войници, с които се сражавах рамо до рамо — сега се доближаваме с убийство в погледите ни, с извадени оръжия.

Къде във всичко това е животът, който исках? Победата на мира шепнеше толкова много обещания. Кагамандра, трябваше да избягаме. Заедно, на запад, в земите на азатанаите или дори на Бягащите псета. Трябваше да прокълнем завета на мира — ти с твоята обещана съпруга, която не обичаш, аз — с бъдеще, празно от страст. Мирът трябваше да ни спечели повече. Трябваше да ни спечели смекчаване на всичко онова сурово и кораво вътре в нас, да уталожи жестокостта, в която всички виждахме необходимо оръжие във война.

Но твърде много от нас погледнаха с гняв на тези прости украси, на тези тихи покои. Твърде много от нас все още стискаха оголеното желязо, докато навлизахме във владенията на мира, изпълнени с надеждата да живеем мирен живот.

Изпитвахме презрение към такъв живот, към такова живуркане. Беше под нашето достойнство, нали ние, воините, сме предвестници на кръв и смърт. Можехме да видим в очите им — в очите на любимите ни, на отчуждените приятели, съпрузи и съпруги, — че те не знаят нищо. Нищо за онова, което наистина бе важно, наистина си струваше. Те бяха невежи за дълбините на лишението. Виждахме ги като глупци, а след това, щом душите ни се вкоравиха в самотата, която сами си наложихме, ги видяхме като жертви, не по-различни от врагове на бойно поле.

За нас те бяха слепи за продължаващата война — онази, която продължавахме да водим, онази, която остави душите ни ранени, кървящи и след това — покрити с белези. Онази, която ни крещеше, искаше от нас да се развихрим, искаше взрив от насилие. Макар и само за да разбием тази крехка илюзия за мир, на която не се доверихме.

Но аз мечтаех да съм сред тях, далече от убийствата и ужаса. Мечтаех за мир във всеки миг на войната, в която живеех.

Защо, тогава, не можах да го намеря? Защо всичко това изглеждаше толкова слабо, толкова безнадеждно глупаво? Толкова… фалшиво?“

Следотърсачите от двете ѝ страни започнаха да стягат обръча, а онези отзад бяха толкова близо, че вече чуваше тупащите им стъпки. Отчаяна, Шаренас се огледа за място, където да даде последен отпор — ствола на някое старо дърво, стена от корени на съборен от буря гигант, — но нищо такова нямаше наблизо. Беше сред горичка от млад кучешки дрян, брястове и брезички.

Войникът вляво от нея нададе приглушен вик. Тя се обърна рязко натам, но не можа да го види.

В този миг двамата зад нея се втурнаха напред, а третият съгледвач затича, за да я нападне във фланг.

С пресъхнала уста — дръжката на меча бе хлъзгава в ръката ѝ, — Шаренас се завъртя рязко към нападателите си.

И двете бяха жени, при това познати, но сега омраза изкривяваше лицата им и очите им бяха пълни с кръв.

Нямаше никакъв разговор, нито пауза в атаката им.

Блеснаха мечове. Тя парира единия, отклони го, докато отстъпваше настрани, за да избегне другия. В този момент третият преследвач стигна до нея и се хвърли с меча напред.

Върхът прониза дясното ѝ бедро до костта и тя усети как прерязаните мускули и жили се раздвоиха и набъбнаха. Десният ѝ крак се огъна.

Меч удари по шлема ѝ и го отнесе. Замаяна, Шаренас падна на една страна. Свиреп удар изби меча от ръката ѝ.

Погледна с неверие една от жените, която вече стоеше над нея и вдигаше меча си, за да го забие в гърлото ѝ.

Жената спря, объркване замъгли лицето ѝ.

Железен връх на стрела щръкна от шията ѝ и швирна кръв. Животът в очите на жената угасна и тя се смъкна на колене върху Шаренас.

Тя избута от себе си отпуснатото тяло, запъна петата на здравия си крак в земята и се помъчи да изпълзи назад. Другата жена лежеше на няколко крачки встрани, коремът ѝ беше разпран и вътрешностите ѝ се бяха изсипали. Над тялото ѝ се беше навело сивокожо момиче. Държеше в червените си ръце два дълги ножа, и двата — мокри от кръв. Шаренас се изви и видя третия съгледвач, паднал по очи — две стрели бяха щръкнали от гърба му.

Момичето пристъпи към Шаренас и каза:

— Много те гонят. Твърде много за обикновен дезертьор.

Друг глас се обади:

— Не, Лаханис. Остави я.

Момичето се намръщи.

— Защо?

— Кръвта ѝ бездруго изтича и раната е твърде дълбока, за да заздравее. Вече е мъртва. Дадохме ти една.

— Една не стига.

— Хайде. Разчистихме тази част от гората, но има други. Те ще лагеруват. Ще запалят огньове. Цяла нощ за убиване ни чака, Лаханис, достатъчно да утоли жаждата ти.

Сцената помръкваше пред очите на Шаренас, сиво и твърде гладко, за да е от идването на вечерта. Беше притиснала с едната си ръка раната на бедрото и кръвта напираше от нея на горещи вълни. Десният ѝ крак беше безжизнен, тежест, приковала я на студената земя. Болката в черепа ѝ и в мускулите и жилите от лявата страна на врата ѝ я караха да диша задъхано, всеки дъх — плашещо плитък.

Чу как двамата се отдалечиха, след като прибраха стрелите си и съблякоха труповете.

Мина време, но беше трудно да разбере колко. Мъглата, която я обкръжаваше, изглеждаше някак несвързана с вялото сбогуване на слънцето. Беше все по-близо, пълзеше към нея от всички страни, сякаш обещаваше топла прегръдка.

„Кагамандра. Погледни ме сега. Държа ръка на мястото на своята смърт, мъча се да спра кръвта. А тя вече е гъста. Гъста като глина. Сигурно е от студа.

И кракът ме боли. Представям си, че мога да си сгъна пръстите и да тупна с петата. Тук, на този ръб, пресъграждам разбитото си тяло все едно се подготвям за това, което ще дойде. Никога вече разбита, а цяла отново. Готова да вървя в тъмното.

И все пак… Кагамандра. Все пак лежа тук и копнея за теб с цялото си същество. Какво ме държи към живота, ако не страст? Каква по-мощна сила съществува? С нея, заклевам се, чувствам, че мога да се опълча на неизбежното. Оръжие и щит, другар и съюзник, достатъчно, за да накараме света да отстъпи, достатъчно, за да прехвърлим най-високите стени и да прескочим най-дълбоките бездни. Страст, замени прегръдката на любимия и превърни прегръдката си в такава тъмна утеха.“

Чу собствената си въздишка, стряскаща с яснотата си, с грубото си хриптене. Под изтръпналата ѝ от студ ръка раната беше странна на допир, стегната, кожата набръчкана и суха. Буците прерязани жили и мускули вече не пареха, все едно с ръката си просто ги беше наместила.

„Но това не е възможно!“

Не можеше да повярва, но намери сили да се надигне. Десният ѝ крак пулсираше с онзи вид болка, която издаваше дълбока ярост, но все пак беше оживял. Изтеклата кръв се беше смесила с мръсен сняг и под него — с изгнили листа и кал.

Сивотата все още я обкръжаваше, осезаема като невидимо присъствие. В главата си чуваше смътен шепот, мърморене и от време на време далечен вик. Шаренас примига и се огледа. Тази част от пътеката беше малко по-широка от обичайното. Около нея лежаха три трупа. Изсипаните вътрешности на единия вече бяха покрити със скреж.

„Колко… колко дълго?“

Простена, изправи се и постоя за миг замаяна, а после окото ѝ засече блясъка на падналия ѝ меч. Изкуцука една стъпка, наведе се, взе го и се изправи отново.

„Сега какво?“

Онези двамата бяха прибрали торбите с храна и манерките с вода на съгледвачите, но плътно стегнатите походни постели и кухненски прибори бяха останали, всичко опаковано, за да не издава шум. Шаренас осъзна, че е отчаяно прегладняла и жадна. Погледът ѝ се спря на петната кръв по земята под нозете ѝ.

Сивотата я подканяше да запирува, да утоли глада си, зверски и първичен. Шаренас огледа трупа на най-близката жена. Хорът смътни гласове все така пееше в главата ѝ.

„Духове ли сте? Аз ли ви призовах? Или някаква невъзможна магия — за която така и не знаех, че притежавам — ви привлече към мен? Може би помните какво е да си погълнат от страст? Защото само това ме подхрани. Кагамандра, превърнала съм спомена за теб в свой любим. Верен призрако, все още усещам пламенната ти прегръдка.

Но този нов глад, това е нещо по-просто. Имам нужда от сурово и студено. Загубила съм твърде много кръв.“

Бърборещите духове я обкръжиха и като душа, лишена от физическата си форма, тя загледа как собственото ѝ тяло обърна трупа на жената, а след това се захвана да реже късове кърваво месо от едното бедро.

А после тялото ѝ почна да пали огън.

„Сега какво?

Сега това.“

15.

— Живях — каза лорд Хуст Хенаралд — в свят на пушек.

Седеше на каменна пейка в мразовитата градина сред голи дървета и затрупани със сняг балвани. Небето бе наситено със сива смесица от снежинки и пепел. Някой, навярно слуга, беше облякъл лорда в дебел халат, груба вълна, боядисана в тъмночервено, и халатът се спускаше по раменете му като мантия от стара кръв.

Галар Барас седеше срещу него. От лявата му страна беше ниската извита стена на фонтана. Механичната помпа отдавна бе спряла да работи и дебелият лед над водата бе прошарен и зацапан с мъртви водорасли. Стари пластове сажди затъмняваха снега по земята.

— Заслепява глупците, които обитават в него — продължи Хенаралд, докато жилестите му, зачервени от студ ръце ровеха из купчинката шлака, струпана върху каменната стена. От време на време вадеше по някой къс и го вдигаше пред лицето си, за да го огледа внимателно, присвил очи, преди да го върне в купчината. Откакто течеше аудиенцията на Галар с лорда, доста парчета скрап бяха огледани неведнъж. — Щипе, събужда сълзи, но не оставя нищо видяно, което да даде утеха.

— Милорд — подхвана Галар Барас, не за първи път, — бронята, която ни изпратихте. Мечовете също. Нещо ги е заразило…

— В пушек обитаваме, загръща ни в най-уморителните дни. Виждаш ли тази пепел? Последното от въглена. Скоро ще ни споходи вонята на лоши въглища и желязото ще бъде крехко, червено и късо. От сярата е, разбираш ли. — Взе поредното парче шлака и го огледа. — Набиваме ред в света и правим песен от пушек, но тази музика е или твърде сурова, или недостатъчно сурова, защото душата никога не е толкова силна, колкото вярва, че е, нито толкова слаба, колкото се бои. Ние, общо взето, сме посредствени същества, жадни да накичим живота си с украсите на величие. Важност. Но все пак пушекът остава, заслепява ни и сълзите, намерили страните ни, са само мокри означители на раздразненост, влажен шепот на притеснение. Въздухът бързо ги отнема и прави от всяко лице празна страница. — Остави парчето шлака. — И сега виждам само това, тук през пушека. Лица като празни страници. Не познавам никое от тях, а допускам, че би трябвало да ги познавам. Объркването ме плаши. Преследван съм от онова, което знаех някога, и съм изтерзан от мъжа, който бях някога. Не можеш да знаеш какво е чувството.

— Милорд, какво е станало с желязото Хуст?

Нещо просветна в сините очи на Хенаралд, като бледа слънчева светлина по резеца на меч.

— Родено от пушек… Изобщо не си представях какво ще е усещането в този затвор. Чудно ли е изобщо, че плачем? Увити в плът, притиснати, мускулът като бухалката на тепавица, огънати и надиплени, патината изписана като поезия, копнееща за глас, който би могъл да е музика, но не издава нищо освен викове на болка. Желязото е затвор, приятелю, и бягството е невъзможно, когато ти си решетките.

— Изобщо не вярвах, че са живи, милорд. През всичките си години, докато боравех с този меч на кръста ми, си казвах, че не чувам нищо живо в гласа му. Други се кълняха в обратното. Мнозина потръпваха, когато вадеха мечовете от ножниците. Влизаха в сражение с ужас на лицата. За един, беше чудесен войник, този глас се превърна в собствения му вик на ужас…

Хенаралд махна пренебрежително с ръка.

— Ужасът живее кратковременно. Когато няма възможен изход, лудостта се оказва бързо и сигурно убежище. — Странна усмивка изкриви мършавото му лице. — Желязо, както и плът.

— Милорд…

— Ковачниците умират. Векът на Хуст свършва. Ние прогорихме път към свят на пепел. Би ли могъл изобщо да си представиш, приятелю, какво беше усещането? В деня, в който вървях през гора от пънове и дупки, раздрана земя, корени, дращещи към небето, и видях на всички страни счетоводния баланс на своето предприятие, на алчна треска? Помислих ли, че новите гледки обещават изход? Спрях ли погледа си на далечните хълмове, тучни и зелени, и прехапах ли устна? — Потръпна внезапно, а вълната се плъзна надолу и оголи костите на раменете му, изпъкнали под тънката кожа — старецът беше гол под халата. — А можех. Да, можех. Майката да ме благослови, можех.

Лудостта на желязото беше трудно, ужасно нещо за гледане. Галар Барас извърна очи, премръзнал на каменната пейка в мразовития, пълен със сиви парцали въздух, в тази жалка пародия на градина. След малко стана, наведе се над своя лорд и нагласи халата на раменете му. Видя сълзите, потекли по заледените му страни — замръзваха бели и лъскави в дълбоките бръчки.

— Индустрия, милорд. Изискванията на прогреса. Това са сили, чиято вълна не можем да удържим. Нито един отделен мъж или жена не е виновен. Престъплението, ако може да се каже, че такова нещо съществува, е нашата природа, а нашата природа не можем да отречем, нито да надвием.

Хенаралд го погледна със сълзящите си очи и попита хрипливо:

— Вярваш ли в това, Барас?

— Да, милорд. Ако не е родът Хуст над наковалнята, тогава ще е друг, или друг. Единствени джагътите са имали подобаващия кураж да отхвърлят собствената си природа, да обърнат гръб на прогреса, но дори тогава, милорд, последният им сбор е бил на разрушение и отстъпление.

— Джагътите? Джагътите, да. Те са разнищили желязото, освободили са писъците. Така ми каза тя, когато седеше тук с мен, до фонтана, и докосна челото ми.

— Милорд? Коя?

Той се намръщи.

— Азатанай. Как се казваше? А, да. Т’рис, родена от Витр. Седеше с мен, докато плачех след своя дар за лорд Аномандър. В една нощ, когато можех да чуя как душата ми се чупи и прекършва.

— Тя е дошла тук?

Изражението на Хенаралд Хуст помръкна до нещо безжизнено, толкова, че заприлича на мъртвец. Следващите му думи бяха монотонни и глухи.

— Селенията са обвързани. Усукани. Тръпнат под натиска и копнеят да се пръснат. Увити и нагънати, увити и нагънати, закалени в огньовете на хаоса. В желязото Хуст, приятелю, Майката да ме благослови, аз затворих хиляда свята. Хиляда и повече. — Замълча, очите му бяха впити в купчината шлака. — Тя ми показа, с нейния кон от трева, тъканото ѝ наметало, ръждивокафявия ѝ меч. Магията се съпротивлява на затвора — и все пак работех в неведение, блажено не съзнавайки престъпленията си. Ковачниците умират, както трябва, и светът ще свърши, също както трябва. — Вдигна ръка и опря треперещия си пръст на челото си. — Тук, с една-единствена милувка, тя ми позволи. И сега обитавам тук, в това място. Това бързо и сигурно убежище. — С внезапна усмивка Хенаралд се пресегна и взе друго парче шлака. Огледа го напрегнато. — Смятаме това за отпадък. Защо? Има всичкия вик на камъка, освободено от тежестта на желязото, мирише само на употреба. Отпадък? Не повече от труп, и е нужна студена душа, за да сметне това за отпадък.

— Милорд, моля ви… кажете ми повече за желязото Хуст и тези светове, за които говорите.

Хенаралд примига.

— Светове ли? — Намръщи се. — Глупак! Аз говоря за красотата, която е отпадък, красотата на изчерпаната полза. Говоря за свободата във всяко късче шлака, във всяка кост на полето. Виждаш ли как се извива това? Не е ли тази извивка най-съвършената усмивка? Ликува в своето избавление. Вече е недосегаема за нас, не разбираш ли? Като пепелта, вдигаща се от последните комини, или окаяната сяра във въглена. Като голите хълмове или изчерпаните мини. Нашата индустрия обещава безсмъртие и все пак виж, единственото безсмъртно творение, което постига, е пустошта! — Наведе се и зарови ръце в купчината шлака. — Погреби ме в могила от това съкровище, Галар Барас! Гробна могила, построена от наследството, което оставям, парче по парче. И да има ритуал, и всеки от вас да избере едно-едничко късче. И да има подобаващо тържествена процесия. Бих искал костите ми да се влеят в безсмислената хармония на свободата. Обяви ме за безполезен и така благослови останките ми с вечен мир.

Галар Барас беше потресен. Поклони се на Хенаралд — той не го видя, защото вече се мъчеше да прегърне купчината шлака, беше се смъкнал на колене на замръзналата земя до фонтана, — и излезе от градината.

„Когато такъв човек изгуби пътя си, всички се чувстваме изгубени. Бягаме и все пак носим с нас нещо от тази зараза, тласкани в неравновесие, залитащи в умовете си като пияни.“

Вървеше по широкия коридор, величествен пасаж с ниши по двете стени, в които стояха обикновени предмети, изработени от метал. Бележеха движение напред, от мед и калай до бронз и желязо, от лято до ковано, разтопявано и огъвано, еволюция на металургията, сякаш внушаваха идеята за настъпление с лекотата на взимането на една стъпка и после друга, и друга. Намерението, разбираше той добре, беше за триумф, опитомяване и подчиняване на диви енергии. И все пак, осъзна той сега, нито един изложен предмет не показваше захвърлените останки от правенето му: не само шлака и парчетии, но също така горчивия вкус на пушека от изковаването му, вонята на изгорели косми и плът, отстъпление на дървото във въглища и пепел, замърсените потоци и реки, променения живот на безброй същества, за добро или лошо, от безумното усърдие на индустрията.

Стигна до последната ниша, която беше празна. Това свободно място възвестяваше раждането на желязото Хуст. Винаги беше смятал, че разказът за това отсъствие е неправдоподобен и изопачен. Никой предмет, направен от този метал, казваха, не приемал да бъде лишен от функцията си, от стойността си, от труда, вложен в него, не приемал да бъде сведен до обект на любопитство, до дар само за показ. Добре известен беше разказът за онзи момент, когато в нишата бил поставен меч Хуст. Воят му се чувал из цялото имение, несекващ, оглушителен. Доскоро Галар Барас беше смятал, че историята е измислена.

Сега спря пред празната ниша и се взря в това болезнено отсъствие.

Беше по обед и снегът се топеше. Офицерите на легион Хуст се събраха в пълен състав при фургоните. Наред с острото безпокойство сред затворниците се долавяше напрегнато очакване. Ако свободата имаше цена и тази цена беше горчивият дар на оръжията и бронята Хуст, то това беше моментът на поемането ѝ, а с идеята за свобода беше свързана сила. Мъже и жени, живели в клетки, сега те бяха изгладнелите пред пиршеството.

Само двама се задържаха назад — очевидно не изгаряха от желание да се присъединят към другите. Ранси, която беше убила бебето си, стоеше до Варет. Стиснатите ѝ ръце бяха толкова червени, че Галар помисли, че са попарени, а лицето ѝ беше посивяло от страх. Колкото до Варет, е, Галар Барас разбираше причината за болнавия му вид и за животинската паника в погледа му, когато смъкнаха платнището от каруцата.

Капитан Кастеган беше изпитал злорадо удоволствие, когато намериха меча на Варет между увитите оръжия на дъното. Кожената ножница беше белязана, за да го отличава от другите, с низ от руни, прогорени в кожата. Това бяха знаците на оръжейната ковачница, когато, след довършването и след това изпитването на волята на един меч, се намереха дефекти. В този случай, разбира се, вината беше не на оръжието, а на онзи, който го беше носил.

Кастеган явно възнамеряваше да превърне връчването на меча на Варет в церемония. Разгневен, Галар Барас тръгна към тях, готов да скастри стария мъж. Но Варет изненадващо пристъпи напред, дръпна увития меч от ръцете на ветерана, смъкна кожата и острието лъсна.

И Галар Барас видя как оръжието подскочи в ръката на Варет, сякаш се мъчеше да се извие и да го пореже, но Варет го стисна здраво. Устните му се изкривиха в усмивка, горчива и малко презрителна.

— Благодаря, капитане.

— Иска твоята кръв.

— Достатъчно, Кастеган — предупреди Галар Барас.

Чуха се ахкания.

Дори сега Галар не можеше да е сигурен, че внезапното извиване на меча не се дължи на някакъв капризен, самоубийствен импулс от страна на самия Варет. Но след миг размисъл реши, че това не изглежда вероятно. В края на краищата освен упоритата глупост за едно самоубийство се искаше и кураж.

— По-добре го прибери в ножницата, лейтенант — каза Кастеган. — Не искаш да стане някоя беля, нали?

Мечът беше започнал да стене, а това на свой ред събуди другите оръжия в каруцата и гласовете им се извисиха в траурна песен.

Кастеган бързо отиде до каруцата, махна на Селтин Ригандас и навъсеният интендант нареди на помощниците си да започнат да раздават оръжията.

Първият затворник, който пристъпи напред да вземе меч, беше ковачът Кърл.

Докараха друга каруца, натоварена с обикновени ножници от дърво, бронз и кожа, и след като взе меча Хуст, Кърл тръгна към нея и го разви. И спря стъписан. Защото мечът започна да се смее и смехът бързо се извиси в безумен кикот.

Слисан, Кърл хвърли оръжието на земята.

Мечът изпищя ликуващо и потрепери в полузамръзналата кал.

— Вдигни го!!!

Галар Барас не беше сигурен кой извика тази заповед, но Кърл се наведе и вдигна меча. Като че ли му струваше усилие да го задържи, щом забърза към втората каруца. Взе подадената му ножница и бързо пъхна меча в нея. Ужасният смях стана по-тих, но не спря.

„Нещо не е наред. Никога не съм чувал…“

Варет се доближи до него и каза:

— Те са полудели, сър.

— Това е нелепо, Варет. Те не са разумни. Нищо живо няма в това желязо.

— Още ли вярвате в това, сър?

Галар Барас не отвърна, стъписан от неверието в тона на Варет.

— Другите изгубиха стръвта си за сила — продължи Варет: имаше предвид затворниците, които се бяха отдръпнали от каруците. — А тези са офицерите, след като настоявате да ги наричаме така. Как ще е, когато снаряжим всички в този лагер? Повечето ще се включат в хоровия смях, след като вече са съвсем луди. Но те, сър, ами, те просто са направили грешки в живота си. И ги изплащаха.

— Варет, накарай Ребъл да е следващият.

— Командире, съмнявам се, че мога да накарам Ребъл да направи каквото и да било, ако не иска.

— Просто предай заповедта ми.

Варет кимна и тръгна към високия брадат мъж. Започнаха да спорят тихо.

Галар се обърна към Ранси.

— Ти — след Ребъл.

— Опитах се да го кажа на Варет — заговори тя колебливо. — Не обичам кръв. Моята… първата ми нощ като жена не беше… не е добър спомен. Не искам да съм тук. Не мога да бъда войник, сър.

— Или това, или отиваш в корпуса на резачите.

— Но това ще е…

— Сигурен съм, че ще е — отряза я Галар.

Най-сетне Ребъл се раздвижи, но вместо да отиде при оръжията, закрачи към каруцата с ножниците. Взе една и се обърна към другата каруца. После изруга и тръгна. Дръпна увития меч от ръцете на жената, която му го подаде, вдигна го и щом той изпищя, изръмжа:

— Пести си го за шибания враг!

Писъкът на меча се извиси, а стоновете откъм фургона се усилиха и след миг преминаха в ликуващ смях.

Всички затворници отстъпваха назад. Галар видя отвъд кордона на офицерите събиращата се тълпа от главния лагер. Въздухът вече бе нажежен, на самия ръб на паниката.

Ребъл натика меча в ножницата с треперещи ръце.

Галар усещаше, че положението се изплъзва от ръцете му. Дори оръжията на останалите редници крещяха в ножниците си. Гласът на собствения му меч го достигна, трескав и накъсан.

Варет се върна при него.

— Командире, правим грешка.

Галар се обърна към Ранси.

— Отивай на опашката.

— Слушам, сър.

Тя тръгна неуверено към каруцата с ножниците.

Редниците отвъд тънкия кордон на охраната вече се приближаваха, странно смълчани.

Варет опита отново:

— Сър…

— Не виждам никакъв друг вариант — каза тихо Галар.

— Винаги съм вярвал, че са живи. Но… някак си, като че ли бяха… Не знам. Сдържани. Оковани. Сега, сър, те наистина са полудели. Какво ще ни направи носенето на тези оръжия, а после и бронята?

Галар Барас се поколеба, после каза:

— В деня след Отравянето, Варет, желязото нададе вой… и аз бях там. Викът му все още ме терзае. Онези от нас, които присъстваха… мисля, че това малко ни подлуди, а някои от нас… е, не толкова малко.

— Казват — изсумтя Варет и се доближи още, — че светът вече е прогнил от магия. Възможно ли е магията някак да е заразила желязото?

— Не знам.

Ребъл като че ли се беше овладял, макар че изражението му беше свирепо, докато подканваше другите офицери да тръгнат към каруците.

— Ребъл беше добър избор, сър. За това ви трябваше мъж без въображение.

— А ти, Варет?

Варет поклати глава.

— Твърде много е, сър. Твърде много.

— Все пак старото ти оръжие няма какво толкова много да каже.

— Засега, сър, така изглежда.

Все пак, въпреки всичките закани и ругатни на Ребъл, офицерите се съпротивляваха. Интендантът привика друг от помощниците си и му нареди да започне да прибира мечовете в ножниците. След това започнаха да ги носят един по един до скупчената група офицери. Галар видя как Ранси взе едно от оръжията и го стисна непохватно, ръцете ѝ бяха толкова червени, че той се зачуди дали не ги е умила в кръв.

Ребъл изруга, после каза:

— Командире, това няма да свърши работа.

— Ще трябва — отвърна Галар.

— Ние дори бронята не сме взели още — не можеш да натикаш броня в ножница, нали? А и почти никой от стария Хуст не я е носил още. Не беше ли доставена в деня след Отравянето?

— Изпълнявай заповедите, Ребъл — каза Галар. — Бъди мъж.

— Мъж? — Внезапната усмивка на Ребъл беше бляскава и опасна. — О, аз съм си мъж, сър. И не съм от тия, дето се огъват. Огънат ли ме прекалено, просто ще се счупя.

— Какво имаш предвид, Ребъл?

— Точно каквото казах, сър.

— Просто вземи Кърл и Ранси и раздавайте оръжията.

Ребъл отдаде чест и отиде при струпаните офицери.

— Трябваше да кажеш нещо, Варет. Ти умееш да се оправяш с Ребъл.

— Едва ли — изсумтя Варет. — Просто се старая всяка заповед, която му дам, да е нещо, което той бездруго ще направи. Този мъж ми спаси живота в лагера, но не мога да ви кажа защо го направи. Все още ме връзва всяка нощ. — Поклати глава. — Така е между нас. Държим престъпленията си като щитове. Някои са здрави и силни, но други са крехки и слаби. Някои са не повече от илюзии или шепоти. — Кимна към офицерите. — Като Листар ей там. Неговата загадка го защитава, макар че кой може да каже за колко дълго? Във всеки случай, сър, тези щитове не са само неща, които ни защитават. Те са и онова, зад което се крием.

Ребъл успя да подреди хората в раздърпана редица. Бяха окачили оръжията на коланите си, но дори и в ножниците мечовете им — и другите, които още бяха в каруцата — все още крещяха, какофония като крясъка на чайки над бойно поле. Повечето затворници бяха започнали да се приближават. Галар видя как не един от стражите в кордона бе избутан назад. Ръцете им бяха на дръжките на оръжията. „Няма да издържат.“

— Искат да видят с очите си — каза Варет. — Искат да разберат какво предстои.

В този момент двама ездачи минаха през рехавата линия пазачи. Щом ги позна, Галар Барас потръпна.

Двамата си говореха, достатъчно високо, та гласовете им да се чуят над шумотевицата на оръжията.

— Чуй, приятелю, чуваш ли? Нещо не е наред?

— Враните си бъбрят — отвърна другият. — Че то, аз веднъж държах меч, който само се оплакваше. Жаден да сече, но го дразнеше мизерията на мира.

— Каква съдба го сполетя, Празек?

— Предаде се на ръждата, като пенсионираните войници, повехналите курви и грохналите бардове с треперещи гласове. Всички неща свършват с времето, Датенар.

— Но мечове да се кискат сред целия хаос, Празек, това, разбира се, е неуместно, нали?

— Обещания и закани към врага — отвърна Празек, спря коня си и огледа затворниците. — Наумил съм си да взема един такъв меч и всъщност да облека и бронята ведно със страховития ѝ зов. Някой трябва да говори за лудостта на гражданската война в края на краищата, а ако една такава война трябва да има глас, то тези оръжия ще са на място.

Датенар спря и се смъкна от коня си. Нагласи тежките си ръкавици.

— Странен смях, който да направи песен от тъжната картинка, която сме? Съвсем на място, и още как. Вие там! Пригответе ми добро оръжие! — Тръгна към каруцата. — Нека да е някое, което да врещи заради мен! Нека да грачи, както грачат… мм…

— Гаргите — предложи Празек.

— Гаргите! Мрачни и черни над битки, току-що свършили, възбудени от плячката, освирепели от лакомия. Заклещени между ликуване и скръб, между празен корем и спасение. Такива оръжия със сигурност знаят как се оцелява, достатъчно, за да увенчаят небето с черната си багра. Обещания, казваш, Празек? Представи си огъващите се колене сред врага, там в тръпнещата им редица — ами, справедливостта на тяхната кауза, както може да я виждат, се смалява като да не казвам какво в ледена вода. Докато ние стоим пред тях, с ръце на кървавите дръжки, мечовете изпълзяват от лепкави ножници…

— Датенар! Забравяш чаровния пол на половината от тези войници тук! А кръглоликите и хубавооките, пълничките и сочните, закръглените икони на естетическото съвършенство?

Датенар взе меч и ножница и извади оръжието със замах. То изпищя.

— Какво е това? Толкова ли съм грозен, че да предизвикам ужас?

— Не лицето ти, приятелю. Може би дъха ти.

— Невъзможно! Дъхът ми е с аромат на розови листенца. Вродено си ми е. Но доколкото чух, Празек, ти говореше за жени.

— Моята слабост, да.

— Със сигурност тяхната сила те прави слаб.

— Това, плюс обезоръжаващия страх от загадъчното.

— Тогава за една тук да хване такъв меч, с лъскавия ефес и желязото вцепенено в очакване, ами, няма ли тя да се окаже много по-безстрашна от всеки мъж до нея? Няма ли оръжието да потръпне в оглушителен ужас от нейната готовност да го види изпитано?

— Изпитано и опитано, затъпено и очукано, клюмнало, ако такова нещо е възможно. Сега разбирам поантата ти, Датенар.

— Има поанти и поанти. Вече съм нетърпелив за шумна броня, макар и само да подканя към сблъсък на мнения.

— Изяществото винаги е било в стила ти, Датенар. Модните дрехи, съвършено скроени и в идеално съчетани цветове, и ботуши, излъскани до блясък — ти винаги си за завист от страна на околните.

— Изяществото е придобивка, Празек, въпреки че изисква грижлива подготовка. Плюс практика, с каквато съм роден, толкова естествена, колкото навитите и парфюмирани къдрици на главата ми.

— А когато шлемът ти зареве, Датенар? Как ще отговориш?

— С усмивка, приятелю, подобаваща на върховната ми увереност. Вие, интендантът! Не е ли време да давате бронята? Офицерите ви се нуждаят от подходящо облекло, а писарите ви несъмнено горят от нетърпение да раздадат имена на снаряжението, в прецизни редове, доказващи забележителна организация, и свитъци, подпечатани с каквото там трябва или нещо такова. Погледнете ме! Нима не стоя гол пред вас?

— Командире? Кои са тези глупаци? — попита Варет.

Галар Барас се усмихна и поклати глава.

— Неочаквана благословия, Варет. Но все пак не очаквах лорд Аномандър да е толкова… щедър.

— Сър?

— Двамата най-добри офицери от неговите Домашни мечове, Варет. Лейтенантите Празек и Датенар.

Двама от помощниците на Селтин донесоха увит в кожа вързоп и го поставиха в краката на Датенар.

— Е, а сега ще я развиете, нали, добри господа?

Затворниците се струпаха още по-близо, макар че този път нещо се беше променило. Вече не бяха застрашителни. Вместо това напред ги тласкаше любопитство и нещо от удоволствието, което можеше да съпътства представлението на мимове или шутове.

Празек остана на коня си и изведнъж Галар разбра защо — защото Празек се изправи и викна:

— Войници на легион Хуст! Вашият мъдър командир ми е дал разрешение да държа слово в този значително значителен момент! Наистина ли казах „значително значителен момент“? Ами, всъщност да, след като скоро ще бъдем свидетели на толкова значителен момент, че изисква да се каже два пъти.

— Това го пропуснах — извика Датенар, докато наблюдаваше разгъването на кожата. — Моля, кажи го още веднъж.

— От свръхфамилиарността е, Датенар — изръмжа Празек. — Тя те прави невнимателен към думите ми.

— Несъмнено. Впрочем, Празек, в съгласие с твоя значително значим със своята съдбовност момент, моля те, повикай ми нашето драгоценно отделение, което намерихме на пътя на идване насам. Те може и да не са офицери, като звание или в поведение, но в отговор на първото току-виж сме го докарали до второто. В противен случай просто ги убиваме всичките.

Празек обърна коня си и махна с ръка.

— Не бъдете срамежливи, хубавци мои. Хайде припомнете си, мързелът на пътя бе това, което се оказа вашето правене посред неправенето на вашите по-бързи другари. С притъпен ум и душевна искра, вие просто стояхте изнервени, докато кръвта, червата, крайниците и главите на колегите ви дезертьори хвърчаха насам-натам сякаш от само себе си. Хайде, разкрийте милостта на своите офицери в това, че позволихме връщането ви, и нека да е още един урок за съдбата на всеки друг, ако един-двама хвърлят око към пустите равнини отвъд лагера.

Опърпаната група дезертьори се изниза напред.

Селтин погледна Галар и той отвърна с бързо кимване.

Датенар вдигна ризницата от тежки железни брънки.

— В името на Бездната! Ще се нагиздим в непроницаемото! Така натежали, нито една линия няма никога да отстъпи нито крачка назад! Ами, брънка по брънка, превъзхождаме своя враг — и вижте тука, налакътниците! Какво толкова ги развеселява, чудя се? Все едно — вижте дали ще се смеят, ако по недоглеждане взема, че седна на тях. И наколенниците, добре загръщащи крака, за да възпрат каквото може да опита да съсипе прасеца ми, било то кутре или раболепен слуга. А тези какво са? Плочки, да покрият раменете ми, кепе за главата и врата, и най-сетне, шлемът! О, заглъхнал ми е той, бих напълнил пространството ти, шлеме, с дръзки мисли — твоите, ако не моите! Е, кой ще ме облече сега? — Обърна се рязко, присви очи към групата дезертьори и посочи една жена. — Ти си достатъчно хубавичка. Дали да не го направим на игра?

От тълпата затворници изригна внезапен смях. И при тази шумотевица лудешкият кикот на оръжията заглъхна и остави след себе си тишина, която предизвика ахвания от мнозина.

Датенар се намръщи.

— Както очаквах, Празек! При цялото това представление желязото Хуст е без хумор. Или всяка естествена радост в нежността на гальовно докосване, в шанса да се срещнат свенливи погледи, отъркването на бедра — ах, още го вдигам този меч — някои неща не са за публичен показ, засега поне.

Празек се изправи на стремената и се обърна към тълпата.

— Потекоха ли ви лигите от тази тържествена и грандиозна сцена на разсъбличане, последвана от… ъъ, събличане? Вниманието ви е добре дошло, и дано да е просветително за девствениците между вас.

Празек се обърна рязко при новия взрив от смях, съпроводен от няколко неприлични вика, и смуши коня си в бавен и тежък тръс, след което дръпна юздите пред Галар Барас, слезе от седлото и отдаде чест.

— Командире, по заповед на лорд Силхас Руин сме на ваше разположение.

— На Силхас? Не на лорда ви?

— Точно така, сър, след като лорд Аномандър все още не се е завърнал в Карканас. Капитан Келарас ви праща поздрави.

— Намерили сте дезертьори на пътя ли, лейтенант?

Празек се намръщи.

— Разсеял се патрул, сигурен съм, сър. Върнал се в лоното, както виждате, освен няколко недоволници.

— Оставям ги под вашата опека, лейтенант.

— Ще ги осиновим, разбира се, сър. Но между нас казано, бих се обзаложил, че никой не е годен за офицер. Все пак славата е възможна на всеки ъгъл. Ще запазим известна доза неуместен оптимизъм, подходящ за съдбата, която очаква всички ни. — Празек се приближи още. — Сър, всичко в Карканас е объркано. Лорд Урусандер няма да изчака, докато се обърне сезонът, или така се смята поне. Ще донесе огъня на кръвта в зимата, но малцина ще намерят утеха в топлината му.

Галар Барас кимна, а след това се обърна към Варет.

— Уведоми интенданта, че няма нужда да се чака повече. Раздайте оръжията и бронята на редниците.

Видя колебанието, пробягало по лицето на Варет, но после той се обърна и се отдалечи.

Датенар се приближи, нагизден в необичайно здравата броня от желязо Хуст.

— Вижте ми, сър, дрънчащата премяна. Шестима хванати за ръце могат да направят стена, двайсет в кръг — двор на замък. Ще излезем на полето като крачещи цитадели. Чувствам се побран в крепост, с безбройните дюдюкания по бойниците на раменете и тила ми, а над ръба на шлема, хе, такава подигравателна насмешка, че да вбеси врага.

— Тежко снаряжение — съгласи се Галар Барас. — Лорд Хенаралд си беше наумил да види нов вид войник, стабилен и непоклатим. Легионът Хуст има история на удържане на бойната линия и често пъти притъпяваше вражеския напор само с воля. Но сега, с броня като тази, ще добавим желязо към волята си.

— Добре казано, сър. Вярвам, че Празек ви е уведомил за вашето повишение.

Галар Барас се усмихна криво.

— Чудех се що за неподчинение ви е довело тук.

— Мост, оставен без охрана, беше първото ни престъпление — отвърна Датенар. — Но още по-лошо, твърде дълго симулирахме в Цитаделата, съблазнени от чашките, докато се натряскахме в безгрижна самоувереност. Такива глупаци бяхме, така да обидим бялата врана с мързела си. Смятаме това за справедливо и ще се постараем, сър, да избегнем всяко бъдещо неодобрение.

— Под това — добави Празек — той има предвид, че ще служим с цялата отличителност, с която природата ни е дарила, че и отгоре.

— Тласнати оттатък природата, о, да — каза Датенар и кимна. — Към тайнствени конструкти и смътна логика, които ни носят хилещи се мечове и броня, ревностна в презрението си. Вижте как добре приляга, сър. Един ден легионът Хуст ще трябва да застане срещу невъзможното. Предвиждам този легион да разбива сърца, сър.

Очите на Галар Барас се изместиха от блесналия предизвикателен поглед на Датенар и той погледна към тълпата, която вече се събираше, за да получи оръжия и броня.

— Лейтенанти, оставям командването на вас. Аз трябва да отида до ковачница Хуст. Ако изобщо е възможно, ще събудя Торас Редоун, защото имаме нужда от нея. Най-малкото, чудя се дали изобщо е чула за падането на Стражите. Ако не е, най-добре е аз да ѝ отнеса новината.

— С тежки бремета обичате да се натоварвате, сър.

Датенар го каза с небрежен тон, но истината в думите му сряза Галар Барас толкова, че той остана за миг онемял и нещо закипя в черепа му. Съвзе се и обърна гръб на двамата лейтенанти, но после спря и ги погледна през рамо.

— Добре дошли в легион Хуст. Варет ще ви осведоми за подробностите по отношение на затворниците. О, има и убиец между нас, споходен вероятно от стари рани. Пак Варет ще ви даде подробностите.

— Тъкмо интригите и загадките ни пазят млади, сър.

Галар Барас изгледа Датенар с вече спокойното му изражение, а после — Празек, който стоеше усмихнат като човек, канещ се да затанцува от радост.

— Още веднъж: идването ви беше изключително навременно.

Празна ниша в един коридор, от която сякаш все още се носеше ехо, но като че ли от някое друго място и с нотки на умора и загуба. Щом споменът за онзи ден бавно заглъхна в ума му, Галар Барас се извърна от нишата и продължи. По-рано, преди аудиенцията му при лорд Хенаралд, беше повървял из работния двор и се беше стъписал от гаснещата енергия на изстиващите пещи под налягане, високите комини, само един от които все още бълваше пушек, от усещането за изразходеност, натежало в горчивия зимен въздух.

Зад десетината тухлени пещи с меховете от двете им страни имаше каруци неразтоварени въглища. Беше видял във всичко това истината в думите на Хенаралд: ковачниците умираха. Дървените въглища бяха свършили, новите пластове въглища бяха прогнили. Самият век на оръжията отиваше към края си по начин, който би изненадал само глупец. „Войната, този естествен крах, който вижда всеки меч изкован за единственото му предназначение. Как става така, впрочем, че в съвършенството на формата и със също толкова съвършеното приложение не постигаме нищо повече освен хаос и унищожение? Аз ли съм единственият, който вижда иронията на това? Индустрия, ти се разгръщаш в машинациите на умовете ни, толкова хубаво обоснована, че вярваме, че си и неизбежна, и основателна. Но виж какво градим. Не, остави паметниците и величествените здания. Тук ела, в това място на скрап и шлака.

Хенаралд е прав. Единствената свобода, останала на света, е на онова, което ние захвърляме, безсмисления отпадък, който толкова бързо помитаме настрана. Вижте птиците, танцуващи на куповете смет — мислят, че всяка блеснала лъскавина издава крилете на насекомо. Но да се храниш там значи да умреш и изкушението на лова те възнаграждава единствено с глад.“

Докато се приближаваше към вътрешното крило на цитаделата, където Торас Редоун или се беше оттеглила, или се беше заключила далече от погледите на другите, се ослуша за далечния рев на ковачниците, но не чу нищо.

„Индустрия, твоето майсторство беше илюзия. Трайността, която ни предложи, беше лъжа. Ти не си нищо повече от пастта, която съградихме, а след това подхранвахме, докато и ние, и светът се изчерпахме, и в угасването на огньовете ти, в твоя вечно неутолим глад, ние се нахвърляме не срещу теб, а един срещу друг.

Единствени джагътите посмяха да ти се опълчат и да те нарекат демон. Ние? Е, ние ще умрем в нозете ти все едно си олтар и до сетния си дъх ще се придържаме към вярата в твоята святост, чак докато ръждата не сграбчи душата ти и последната капка кръв не изтече от нас.“

Както и с толкова много други неща, осъзна Галар Барас, семената на смъртта на цивилизацията бяха засети още с раждането ѝ. Но джагътите бяха доказали, че напредъкът не е неизбежен, че съдбите могат да бъдат отхвърлени, разбити, напълно захвърлени.

Стигна до вратата, огледа тъмния ѝ бронз, нитовете и зацапаното дърво. Зад нея, уви, беше неговата любов. Каквото и да беше състоянието ѝ, той знаеше, че ще падне на колене, щом я види, ако не телом, то духом. „Добре правим, че проклинаме любовта. Прави ни толкова нещастни, толкова жадни да се предадем. Тя трябва само да ме погледне в очите, за да разбере, че съм неин, че може да прави с мен каквото благоволи. Къде тогава е куражът ми?“

Поколеба се.

„Торас Редоун, нося ти тъжна новина. Стражите са били унищожени в сражение. Но Калат Хустаин е оцелял и е невинен за съдбата на хората си. А дали може да се каже така? Не предаде ли той командването си на Илгаст Ренд? Не беше ли прибързано да тръгне към Витр в такова време? Новината наистина е тъжна и ти ще избереш кое: краят на Стражите или това, че съпругът ти все още е жив.“

Представи си как стои пред нея, неподатлив на жалкото ѝ състояние. Как казва каквото мисли, как смъква цялото благоприличие и оголва суровия глад и нужда, които терзаеха и него, и нея. „Но не, едва ли мога да съм сигурен за нея, нали? Тя беше пияна в нощта, когато ме превърна в своя играчка. Това остави между нас тлеещи въглени, разгаряни от ласкателство и случайни погледи, задържали се миг по-дълго. Споменът ѝ за онази нощ може да е размътен.

В страстта си тя винаги беше сляпа, взимаше всичко, което ѝ попаднеше подръка.

Възможно е да вляза и да открия, че не помни нито мен, нито себе си. Скръб и ужас, и упрек, и кани вино. Възможно е нищо да не е останало от Торас Редоун. Лишена от възможността да умре със своите войници, отново лишена следващата сутрин, от собствената ми ръка…

О, би трябвало да помни това. В изблик на омраза ще си спомни възпиращата ми ръка.“

Куражът отстъпи пред любовта. Един смел мъж би трябвало да я остави да изпие отровата.

„Тъжни вести, моя любов. Той е жив. Ти си жива. И аз също.

Легионът Хуст? Е, желязото също е живо. Ще познаеш гласа му по смеха, по черния грак на врани, пируващи над мъртвите. Чуй хладния зов на войната.“

Ръката му стисна тежката метална халка на вратата. Време беше да погледне онова, което бе останало от любовта му.

— Във времена на война привилегиите на ранга се печелят в кръв. Или — добави Празек — поне ние даваме да се разбере.

Хвърли още едно парче тор в огъня. Малко огнище, запалено доста встрани от другите в лагера. Фарор Хенд го беше видяла отдалече, докато обикаляше периметъра да се увери, че постовете са на място и че двама от всеки трима войници са обърнати всъщност навътре, към лагера. При все това не беше имало дезертирания след раздаването на оръжията и броните Хуст. Нито едно всъщност, откакто лейтенантите — вече капитани — Празек и Датенар бяха поели временното командване на легиона Хуст.

Обзета от любопитство, Фарор Хенд се беше запътила към мигащите пламъчета над равнината, на петдесет крачки отвъд постовете, и завари двамата офицери от Домашните мечове на лорд Аномандър край огъня — бяха го обградили с камъни, които бяха взели от една гробна могила наблизо. Видял колебливото ѝ приближаване, точно когато бе започнала да се обръща, Датенар ѝ подвикна подканващо да отиде при тях. И сега тя седеше срещу двамата и се чувстваше не на място.

Галан веднъж ги беше нарекъл неговите войници поети и след половин седмица в компанията им, официално или не, тя вече разбираше добре това прозвище. Но остроумието им бе малко прекалено остро за нея и дори само докато ги гледаше, тя усещаше ума си като нещо доста притъпено и готово да се препъне, ако се опиташе да не изостава от двамата мъже. Все пак раната беше скромна, предвид забавлението, което предлагаха.

Но това беше нощ на трезво размишление, поне досега, и колкото красноречие се изтръгнеше, звучеше кисело, почти горчиво понякога. По-важното, беше натежало от умора и Фарор бе започнала да усеща чистото усилие да се покаже самоувереност. В размътената светлина на огъня лицата пред нея бяха изопнати, изпити, издаваха всичко, което обикновено криеха от другите. Точно тази гледка, като надничане през прозорец, я унизяваше.

— Частни огньове — каза Датенар и кимна в отговор на предишното твърдение на Празек. — Поддържаме ги, както би правил всеки обикновен войник или селянин, и според всяка звездна мярка отгоре ние сме също толкова незабележими в очите на небесната твърд. Рангът, приятелю, е натрапник.

— Торта в ръката ми е това, което опровергава естествената ми изящност, Датенар. Тромав и безпомощен в жеста, копнея за способен слуга, който да накара тези пламъци да танцуват подобаващо. Може би е студът или твърде краткият промеждутък на изсъхване, даден на тази буца, но не усещам никаква топлина от този огън. Хладно влечуго увива костите ми тази нощ и дори хубавият лик на Фарор Хенд не може да надвие злочестата оскъдност на това огнище.

Датенар изсумтя, после каза:

— С огън, поддържан между нас и нея, приятелю, не смеем да се пресегнем над топлината, въпреки че може би — най-интимно и обичливо — копнеем за нейната по-мека топлина като място отвъд онова, което изгаря.

— Господа — каза след малко Фарор Хенд, — изглежда, че присъствието ми е натрапване…

— Ни най-малко! Празек?

— В никакъв случай! Фарор Хенд, кълна се в мекото сияние на пламъка, твоят прелестен лик благославя нощта. Ако сме колебливи, то е заради отражението на красотата, толкова зле прикриваме своя копнеж. Виждам те обкръжена от мрак, като луна, поглеждаща към слънце, незримо за нас. Както отбеляза Датенар, ти си далеч извън обсега ни и това ни смирява.

— Прости ни — промърмори Датенар.

— Ако съм сведена до гледка, господа, то най-добре ще е да пазя мълчание, за да вдигнете още повече цената ми.

— Ах, Празек, виждаш ли как жили? В оценяването ни сме обезкуражени.

Фарор Хенд въздъхна.

— Командването на този легион със сигурност е бреме. Но вие не сте напълно сами, господа. И още помощ може би е на път, когато Галар Барас се върне с Торас Редоун.

— Тя ще язди ли Галар Барас по пътя насам, чудя се?

Фарор Хенд примига към Празек, слисана от въпроса му.

— Казват, че духът ѝ е сломен, и в това няма нищо изненадващо. Хун Раал беше умен в низостта си. Но пък той ѝ предложи отровеното вино. Беше ли това жест на милост, как мислите?

Празек я изгледа за миг, после сви рамене.

— Рангът е проблемът тук, уви. Има времена, когато гръбнакът на една армия носи командира ѝ, но тези моменти са редки. Приличието настоява, че тъкмо командирът трябва да носи бремето на армията, грубо измерено от нейната воля, сърце и решимост.

Датенар добави:

— Но легион от затворници… е, трябва да намерим своя гръбнак, мисля. Никоя броня, предназначена за смъртни, не може да поддържа плът, отслабена от увреден дух. Никое оръжие не може да предаде на държащия го жестокостта на своето предназначение. Запрегнати сме в сбруите, но те не са достатъчни.

Фарор Хенд поклати глава.

— Вие двамата се справихте добре. Длъжна съм да ви го кажа. По-добре от Галар Барас, в някои отношения. Заплитате изкушение с думите и с поведението си. Вдъхвате в нас увереност, която не можем да мобилизираме сами.

Празек се намръщи.

— Четиринайсет мъртви мъже, всички до един убийци на жени и деца. Някой е достатъчно уверен, изглежда.

— Боя се, че Варет не работи достатъчно упорито по разкриването на убиеца — каза Фарор Хенд. — Въпреки че се тревожи за Листар. Странно, този човек все още е жив, въпреки че отказва допълнителна защита.

— Има някаква податка тук, струва ми се — отбеляза Датенар.

— Според някои обвиненията са съмнителни — каза тя. — Тези срещу Листар имам предвид. Сержант Ранси го гледа и казва, че не е убиец. Склонна съм да ѝ вярвам.

— Жените не виждат нищо в него, значи.

— Нищо, което да предполага, че има кръв по ръцете.

— Значи убиецът е съгласен с теб — заключи Датенар. — Жена борави с ножа.

Фарор Хенд кимна.

— Това е общоприетото мнение.

— А Варет се помайва.

— Може би се надява ситуацията просто да отпадне — предположи Фарор. — Че в някой момент убиецът ще бъде удовлетворен, че е въздал достатъчно правосъдие.

— Не изглеждаш убедена.

— Не мога да кажа, Датенар. Правосъдието, според мен, е мярка да се сдържат престъпленията.

— Тя говори за инерцията — каза Празек и разбърка огъня с една пръчка. — За невидимото течение. Воля без ум. Една армия може да го намери толкова лесно, колкото и една тълпа. Трябва да се надяваме на възкресението на Торас Редоун. Трябва да се надяваме, че легионът Хуст ще намери сигурно водачество към съдбата, която го чака.

— И много от тази отговорност — каза с въздишка Фарор — се пада и на нас офицерите. Преди да пристигнете вие, е, Галар Барас нямаше много хора, от които да избира. Варет, Ранси, Ребъл, Кърл — вече се запознахте с тях и с другите. Дори Кастеган…

— Кастеган — прекъсна я с ръмжене Празек. — Знаем му раната, Фарор Хенд. Него го остави на нас.

— Укорът ще свърши работа за него — каза Датенар и махна пренебрежително с пръчката. — Самотен е и скърби, но изкривява и двете в жлъч към оцелелите, от които той е на първо място. Ще го обърнем кръгом.

— Или ще го понапляскаме — каза Празек.

— Ранси — каза след малко Датенар и вдигна очи към Фарор. — Тя е онази кротката, с разранените ръце, нали?

— Тя слага на огъня котел вода всяка сутрин — каза Фарор. — И го чака почти да заври. После, зад палатката си, съблечена до кръста, пъха ръцете си във врялата вода. Търка ги с пемза и луга. — След известно колебание, през което никой от двамата не проговори, продължи: — Няма спомен от удавянето на собственото ѝ бебе. Но ръцете ѝ и го напомнят. Болката също ѝ напомня, предполагам. Отговаря на онова, което изобщо не е усетила и не може да си спомни, с ритуали на самонараняване. Господа, моля ви, това не бива да се оспорва. Възможно е да не може да командва отряд, но това, че изобщо се държи, е, поне според мен, забележително.

— Малко подробности знам — каза тихо Датенар, — но добре усетих нещо несъкрушимо в нея. Фарор Хенд, не бихме я обременявали повече.

— Господа…

— Този легион е облечен в безумие и борави с безумие — каза Празек. — Ще му трябва опора. Нито историята на Хуст, нито славата му, нито дори позорът му, няма да са достатъчни за прераждането му. Оръжията и бронята се смеят, но тембърът на този смях издава безпомощност. Тъй че не можем да търсим опора дори в треската на магическото желязо.

— Имаме затворници — каза Датенар, впил очи в нея. — Това е ресурсът ни. Измъкнати от ями и дупки, издълбани в скала и пръст. Измъкнати от там, където сме ги натикали ние. Никоя външна власт няма да ги достигне, защото навиците им отдавна са отхвърлили тази власт. Има огромна разлика между това да коленичиш и да бъдеш принуден да коленичиш. Галар Барас беше прав, че се гмурна сред тях. Сега на нас се пада да ги преценим и да ги претеглим, да видим какво можем да използваме.

— Но вътрешното изтезание на Ранси?

— Ще бъдем жестоки, да.

— Тя не търка ръцете си заради някаква маниакална нужда да изчисти невидими петна, Датенар. Ако някой от вас двамата си мисли, че символът е толкова глупав…

— Не, Фарор, чухме те достатъчно добре.

Празек кимна.

— Ритуал, предназначен да ражда болка, защото болката я държи в съзнание. Държи я жива.

— Нищо от това не може да принадлежи на легиона, господа.

В отговор Празек извади новия си меч. Отразените пламъци облизаха острието със зловещ червен език. Глухо мърморене прозвуча от меча, след което той избухна в тих, ужасяващ смях.

— Това съпътства всички нас, Фарор Хенд. Всяко острие обаче обещава болка, нали? Затворници — само от думата разбираме участта им. Всичко им е било отнето. За всеки от тях някое предишно събитие е било превърнато в олтар от рани, измени, загуби и горчиво насилие. Като каещи се грешници, те могат само да обикалят около този нечестив момент, да се самобичуват, за да го опазят жив. Ще говорят за забравяне на онова, което са сторили. Някои дори ще твърдят, че са го забравили. Други ще защитават своя олтар, вярвайки, че той е място на справедливо правосъдие, и така ще се самоосвобождават от всякаква отговорност. Но всичко това — всички тези твърдения, тези увъртания, тези жалки опълчвания — те за безпомощни и безнадеждни. Всеки мъж, всяка жена, излезли от ямата, са обременени от онова, с което трябва да живеят.

Датенар добави:

— Загубата на свобода нанася своята болка. Това е армия, която ритуално се самопопарва всяко утро. Войниците запълват дните си с приказки за свобода — някои дори се опитват да избягат, — но сега, уви, започват да разбират. Няма да има никаква свобода, нито тук, нито там — отвъд лагерните огньове, отвъд постовете. Никаква свобода изобщо, Фарор Хенд.

— Трябва да направим от легиона Хуст — каза Празек и прибра меча в ножницата — обещание. За всеки затворник, за всеки войник. Събуждаш се с болка? Тръгваш на поход с болка? Ядеш с нея? Спиш с нея? Вдишваш я с всеки поет дъх, издишваш я с всеки издишан? О, да, приятели. И ето го легион Хуст, отговор на всички вас.

— Легионът Хуст кладе огъня в ясната светлина на слънчевия изгрев — каза Датенар. — Поставя котела над въглените и строява войниците в колона. Ръцете във врялата вода, така започва болката на новия ден.

— Ще превърнем този легион в техния дом — каза Празек. — Личен храм, който да приюти личните им олтари на болка. Желязото сега се смее, в доказателство за своя плен, за своята безпомощност. Когато приключим с нашите войници, ще накараме желязото да плаче.

Фарор Хенд се взря в двамата мъже, в суровите им лица. „Бездната да ме вземе, седя срещу две чудовища… и благославям всяка тяхна дума.“

Стените на палатката бяха слаба преграда и през цялата си кратка кариера като войник в легиона Хуст Варет не се беше чувствал нито в безопасност, нито защитен от тях. Промазаното с восък платнище не успяваше дори да прикрие присъствието на обитателя нощем, с маслените светилници и фенери, които рисуваха силуети по стените. Когато, тъкмо преди да си легне, чу дращенето по платнището на входа, последвано след миг от почукване на дръжката на нож на страничния стълб, той помисли над възможността да не реагира. Но нямаше как да скрие присъствието си и да се престори, че го няма — щеше да е и детинско, и жалко.

Изръмжа неохотно на идващия да влезе, надигна се и седна на походното легло, и зачака поредния вестоносец с поредната още по-лоша новина, сякаш списъкът беше безкраен, а когато някъде се съберяха достатъчно много хора, керванът от новини така и не спираше. Не беше чудно, че повечето офицери залитаха между изтощението и некадърността, докато двете се подхранваха взаимно. Това, че историята изреждаше разкази за битки, тръгнали зле, пълни с ужасяващи грешки в преценката, порой от фатални решения и безсмисленото избиване на стотици, ако не и хиляди подведени войници, вече не го изненадваше.

Логистиката можеше да прояде като термити и най-здравото дърво…

Сержант Ранси влезе и Варет попита:

— Какво сега?

Тя трепна от тона му, извърна се да излезе… и в този миг Варет осъзна, че нищо официално не я е довело при него. Наруга се наум, вдигна ръка да я спре и каза:

— Не, чакай. Влез, Ранси. Седни на пейката там — някой я донесе по неизвестни за мен причини. Може би за да сядат гости? Изглежда разумно.

— Нищо няма, сър — каза тя. — Видях светлината, и сянката ви, и се зачудих защо още сте буден толкова късно.

— Ясно — отвърна той, докато тя сядаше плахо на пейката. — Струва ми се, че моментът е съвсем подходящ, Ранси. Тъкмо ме беше притеглила неволно една мисъл. Кажи ми, какво знаеш за навиците на термитите? Спомням си, че съм виждал могили — не, цели кули — в сухите земи на юг, построени от кал. Но тук в Куралд Галайн ние знаем за тях най-вече това, че унищожават дървото. Пазя в ума си образ за едно голямо дърво, проядено от тези насекоми — дали съм виждал такова нещо в детството си? Вероятно.

Тя го изгледа странно, след което каза:

— Помня една къща, която рухна, в селото, където живеех. Оказа се, че гредите били проядени отвътре. Сърцевината им беше на прах. Или поне така чух, сър. Но помня, че видях отломките. Общо взето, беше рухнала навътре. Тежестта на покривните греди, предполагам.

— Логистика — каза Варет. — Колоната вестоносци, забързани вестоносци, със забързани думи. Докато тази армия спи, проблемите се размножават като някаква напаст — или нашествие от насекоми.

— Три нощи минаха от последното убийство.

— Всички вече сме въоръжени, Ранси. Предполагам, че мъжете, които се боят от възмездие за минали престъпления, са започнали да спят в бронята си. По-важното, меч, изваден от ножницата, ще издаде пристигането на непознат.

— Нима?

Варет кимна.

— Да. Би трябвало да им обясня това, но допускам, че войниците сами ще направят откритията си. Всъщност, доколкото знам, бронята ще направи същото. Един лагер на Хуст няма нужда от кучета пазачи. Не можеш да се промъкнеш крадешком до войник Хуст, стоящ на пост, ако е извадил оръжието си. Бронята също би трябвало да е напълно достатъчна. — Помълча, а после кривна глава. — Едва ли е здрава защита срещу интрига или коварство обаче. Нищо в желязото на Хенаралд не може да подуши отровено вино в края на краищата.

— Казаха, че било проклятие — каза Ранси.

— Кое?

— Нашествието на термитите, сър. Проклятие над семейството и особено над бащата. Не си бил държал петела.

— Моля?

— Петелът, сър. Често се измъквал и кълвял децата на съседите.

— Аха. Е, добре, има ли нещо конкретно, което искаш да обсъдим?

Тя извърна очи, после сви рамене.

— Трябва да се явя на капитан Празек и капитан Датенар на заранта, веднага след седмата камбана.

— Нима?

Тя кимна, след това се намръщи.

— Не знаехте ли? О. В такъв случай се чудя какво биха могли да искат от мен. — Изправи гръб, после бавно се изгърби — но дали от примирение или облекчение, Варет не можа да разбере. — Ще бъда освободена. Това е. Е, изненадана съм, че толкова се забави.

— Ранси, не знам за нищо такова. Трябваше първо да говорят с мен. Сигурно имат някаква друга причина да искат да говорят с теб. И честно казано, радвам се, че ми го каза. Ще дойда с теб.

— Сър, няма защо…

— Аз те избрах, помниш ли? Значи си моя отговорност. — Някаква неувереност пробяга в погледа ѝ и Варет помисли малко и каза: — Виж, един страхливец на бойното поле е тласкан от непреодолима нужда да оцелее, да се спаси от всякаква заплаха, да избегне всякакъв риск. Но в ежедневните неща, далече от това бойно поле, един страхливец може да прояви добродетели, например вярност. А понякога сила и почтеност могат да вдигнат белите си глави на дневната светлина. Въпросните добродетели биха могли дори да се съберат в някой миг, в един-единствен миг. — Погледна я с крива усмивка. — Твърде лесно съм обрисуван в един-единствен цвят, Ранси.

— Знам — отвърна тя. — В този единствен цвят човек може да скрие други неща за себе си. Малцина ще видят. Малцина ще се интересуват. Дори самата дума — страхливец — може да се използва, за да се криеш зад нея, ако си достатъчно умен.

Той сви рамене.

— Не съм, уви.

Тя изсумтя.

— А аз пък помислих, че лъжете добре, както би трябвало да може един страхливец.

— Думите го правят това, Ранси. Страхливец. Убиец. — Видя как тя пребледня, поклати глава и добави: — Не ме разбираш. Мога да претендирам и за двете, виждаш ли. В деня, в който бяхме освободени, убих един мъж с лопата…

— Знам.

Той примига.

— Знаеш?

— Всички жени го знаем, сър. Мъжете, които всеки момент са щели да ги нападнат — котките във вашата яма, толкова грубо събудени, избутани навън на утринната светлина. Вие сте разбили черепа на първия кучи син, убили сте го и това е спряло другите за достатъчно дълго, та да пратите Ребъл до бараките. Дали сте време на котките да се въоръжат. Така сте спасили живота на много хора в онзи ден. И сте спрели изнасилванията.

Варет извърна очи.

— Не беше съвсем така. Просто не го обмислих, нищо повече. А и онзи, когото убих, изобщо не ми харесваше.

Тя сви рамене.

— Истинските страхливци винаги го обмислят, до последната подробност, сър.

— Не и ако видят шанса си да се отърват от мъчител, както направих аз. Просто забравих за приятелите му.

— Е, най-после виждам страха у вас, сър. Изплашен сте от мисълта, че сте постъпили правилно, смело. Не съвпада с това, което мислите, че сте.

— Ако не бяха Ребъл и Листар, щях да побягна. Не позволявай тази приказка да се задържи в лагера. Не и сред котките, Ранси. Не беше така, както го разказа.

— Вие първо, а чак след това Ребъл и Листар, сър. Ние, котките, ви разграничаваме, сър. Вас тримата. Не го знаехте, нали — не и до този момент, предполагам — но спечелихте котките от вашата яма на своя страна от онзи момент. Сега всяка котка от ямите го знае и те също са с вас.

— Предстои ви да се разочаровате, Ранси. Предупреди ги. Предупреди ги всички.

— Знаем, че сте умен, сър.

— Как? Откъде знаете?

Тя го изгледа продължително, а след това се усмихна изключително странно и объркващо и стана.

— Просто помислих, че би трябвало да ви уведомя, сър, че искат да ме видят утре. Разбирате ли, знам, че те са умни, даже твърде умни. Като вас… само че не като вас. Те не виждат никаква полза от губенето на време. Във всеки случай, сър, сега имате малко време да помислите да намерите нов сержант, който да ме замести. Това дойдох да ви кажа, сър.

И излезе.

„Какво беше това? Те не я разжалват. Не биха го направили по този начин. Нещо друго имат наум. Ще го разбера, когато и тя го научи, утре сутринта.

А аз защо не върнах разговора към петела?“

Така се получаваше, когато човек е изтощен. Един притъпен ум е сляп за нюанса, дори за намека за намек, когато той предложи тясното мостче между празен чар и груба покана. Но пък колко години бяха минали, откакто за последен път бе играл такива игри? А Ранси? „Блянове за интимност може да са убийствени за жена, която е взела любов в ръцете си и след това я е удавила. Бездната да ме вземе, тези мисли са користни. Това, че смея да си представя нея и мен заедно — че смея да преобърна правилния ред на света, да повярвам, че който и да е от двама ни заслужава такова нещо.

Убиец и страхливец от едната страна, убийца на детето си от другата. Не са за тях нежните мигове, нито тихият смях, нито сладката наслада. Не е за тях нищо, наподобяващо любов или жажда за щастие — и, о, колко дълбок е гневът, ако потърсят удовлетвореност.

Не, тези неща са привилегия на невинните.

Защото със сигурност трябва да са невинни, за да пожелаят за себе си такива привилегии и след това да заявят, че са тяхно право.

Но за нас, виновните, самото желание е престъпление. Това, че бихме дръзнали да поискаме такива неща за себе си, за жалкия къшей живот, който ни е останал.

Забрави Ранси. Забрави всичко весело, отбягвай всякаква мисъл за нежност, Варет. Не е за теб и не е за нея. Не е, всъщност, за новия легион Хуст.

Оръжията и бронята могат да ни се смеят, тъй като те съществуват без гузна съвест и не знаят нищо за вината.“

Погледна окачения на централния пилон меч.

„Освен теб, разбира се. Ти ме познаваш твърде добре. Радваш се на новото ни събиране, макар и само за да предусетиш и после да видиш последното ми падение. Как ще се насладиш в подготвянето на отмъщението си! Знам, че то предстои, стари приятелю. И заради всичко, което предадох в теб, е, очаквам го с охота.“

Време беше да угаси лампите и стените на палатката да се превърнат в нещо тъмно и непроницаемо. Ако имаше нещо, което да го отличаваше от другите страхливци, това бе пълната липса на страх от тъмното. Познаваше го добре, като състояние, в което можеше да се скрие, тих и невидим.

„Но Майка Тъма ще смъкне това от нас. Ще ни даде очи, с които да пронижем всеки мрак. Мнозина може да сметнат това за благословия, за край на страха от онова, което не може да бъде видяно, което не може да бъде познато. Само страхът ли ни кара да се молим за отговори? Какво губим, като не знаем? Като не разбираме?“

Угаси лампите и седна на леглото; съжаляваше, че не е сляп и отвътре, и отвън. „Благослови ме с тъмнина, ако решиш, с благослов да не виждам. Направи го, Майко Тъма, и ще ти служа. Има времена, както сигурно знаеш добре, когато невежеството не е враг.“

Торас Редоун стоеше до прозорец със спуснати кепенци, загърната в сумрак. Прозорецът беше от високите, тесните, с изглед към ковачниците. Медните му кепенци бяха стари и очукани, ръбовете на всяко ребро огънати и неравни, и смътното сияние, минаващо през тях, бе като синьото на безлунна нощ. Светлите ленти, очертани по тялото ѝ, показваха, че е гола.

Бездействието бе отпуснало фигурата ѝ. Не се виждаше твърдостта, съпровождаща живот, минал във военна служба. Плътта по бедрата ѝ беше провиснала. Пиенето беше издуло корема ѝ, под закръглените рамене също се бяха натрупали тлъстини. Стоеше в профил, с гърдите, увиснали на тлъстините под тях. Смътно сините ивици светлина нашарваха фигурата ѝ като тайнствено писмо, с мелодичен и в същото време — пиянски замаян почерк.

Беше подстригала косата си късо, което парадоксално придаваше още повече женственост на главата и лицето ѝ.

След дълго мълчание тя извърна очи към него.

— Галар Барас. Като изгряващото слънце беше. Бързо да докосне желанието ми, още по-бързо — да избие тъмнината от дланта ми. Помня, че паднах на колене. Помня, че ядох горчива пръст. Човек би си помислил, че е сладка, нали? Вино и пръст или, по-скоро, вино и прах. Каквато и да е била отровата, трябва да е била безвкусна. Все едно, за нищо на света не мога да определя какво намерих за толкова горчиво, толкова жестоко стипчиво на езика ми.

— Командире — каза Галар Барас, — да можехме да се върнем към онова утро и да бях осъзнал наистина какво се случи, е, можеше да съм се поколебал… достатъчно дълго.

Тя се извърна към него и редовете синьо писмо потекоха като нарисувани по копринена завеса, раздвижена от полъх.

— Съмнявам се.

— Ще се върнете ли при нас, командире? Имаме нужда от вас.

— Как ще ме види той сега според теб? — Вдигна бавно ръце. — Не жената, за която се ожени, със сигурност. Работата е, и го виждам добре в очите ти, че гледаш всичко това и си го представяш меко като възглавници. Това, което тепърва ще изпиташ, любовнико, е тежестта му. Твърде кораво е за възглавница, уверявам те. — След това се пресегна, сякаш за да поеме ръката му. — Ела, хайде да ти покажа.

— Торас…

— А! Това е истината, значи? Представяш си отвращението на лицето на съпруга ми и то изцежда желанието ти. Дори целувката на изкушението внезапно се оказва горчива. А лукавството? Не извлякохме ли и двамата наслада от него? Вече не, разбирам. Вече би искал да застанеш пред мен, офицер с дълг към благоприличието, крещи своята коректност с всяко отривисто отдаване на чест. — Ръката ѝ го подкани отново. — Хайде, любовнико, нека разсеем фантазиите ти и тогава ще му сложим край, и можеш отново да ме помолиш да се върна в легиона. Направи това, Галар Барас, и ще премисля бъдещето си.

Беше трезва, или поне толкова трезва, колкото можеше да се очаква да е. Скръбта, предположи той, бе приглушила навика ѝ да действа със замах. Или може би просто вече имаше нещо повече в нея, тежестта, добавила леност към сръчната ѝ отпуснатост.

Нищо от това не би трябвало да го привлече. Нищо от това не трябваше да събуди жаждата му за нея.

Видяла нещо в погледа му или чула промяната в дъха му, Торас Редоун се усмихна лукаво.

— Най-после, любовнико. Ела при мен. Разпадането е това, което копнееш да погалиш. Други може да сметнат това за мизерно, но ние с теб, ние с теб се разбираме.

Той пристъпи напред и след миг дланите му бяха върху хладната ѝ кожа.

— Торас — каза той, — дойдох, за да ти говоря за лорд Хенаралд.

— Изхвърли го от ума си, Галар. Той е намерил своето разпадане. — Потърка устните си в неговите и притисна тялото си към него. — Ако не го е направил вече, ще ти приказва за пушек и неща, захвърлени като отпадък.

— Да.

— Той и ние, Галар, ние просто почитаме различни аспекти на същия ужасен бог. Краят на нещата ще ни изкуси, докато в страстта си не сложим край на нашия свят. Нищо повече от различия в мащаба. Това… разпадане.

Искаше да се отдръпне от нея. Но вместо това я притегли още по-плътно в прегръдката си. Тя се засмя.

— О, Галар, колко ми липсваше.

Беше добра в лъжите, той го знаеше. Всичко, което бе казала преди последното си изявление, беше истина, Галар не се съмняваше в това. Но светът на Торас Редоун беше личен, с място само за нея самата. Тя приемаше посетители, стига да разбираха достатъчно добре, че могат да очакват само каквото им предложи.

Замисли се над лъжата, докато тялото му влизаше в движенията на дълго сдържани страсти. Наистина беше честна, откри той, в това как бе описала новата си форма — онова, което в ума му бяха меки възглавници, се оказаха препятствия да стигне изобщо до нея, някъде, където можеше да се намери наслада. Странно, дори това предизвикателство се оказа изкусително.

По-късно Галар Барас се улови, че се чуди кой от двамата мъже е: онзи, когото виждаше в себе си и когото показваше буквално на всеки друг, или мъжът, в когото го превърна тя, с такава вещина в очите ѝ, такова признание в тихия ѝ смях, че се почувства смален до „… до смътно писмо, изписано по кожата ѝ, по всяка издутина и извивка, по всяка гънка.

Нощта ме изписва по нея, на език, който само тя може да разбере. Залитам, всякакъв смисъл е премахнат, всяко усещане е заличено. Къде в тази окаяна любов е разумът ми?“

Щеше да я върне в легиона. Офицерите и войниците щяха да го видят като мъж с внушителна сила, ако не и с несъкрушима воля. И само в случайния поглед, който тя щеше да отпраща към него, щеше да му се напомня за техния скрит език там под сладката толкова гладка кожа, невидим от никой друг.

„Кой мъж е истината за мен?“

На този въпрос нямаше отговор.

Бронята Хуст мърмореше тихо, като усти, притиснати в плът, сякаш и металните устни могат да са нежни. Но тази съблазън беше жестока. От налакътници, наколенници и ризница идеше звук като дъжд, ромолящ в дървесата, като студени потоци през горска пръст, хор от шепоти. От шлема на главата си Варет чуваше смътни проклятия и го пронизваше странна, смразяваща вълна. Имаше нещо почти задушаващо в тежестта на бронята, във втръсващото ѝ мърморене — все едно се бе озовал в прегръдката на жена, която не желае.

Излезе от палатката и се озова срещу Ребъл. Той също беше с броня и сред рошавата му брада проблесна съжалителна усмивка.

— Като да облечеш страховете си, а, Варет? — Почука с юмрук меча на кръста си. — И това тук. Бездната да ме вземе, ако не е жадна за гнева ми.

— Тя?

Ребъл сви рамене.

— Най-близкото до съпруга, което ще имам някога, предполагам. Красива в ръката, докато не пореже.

— Трябва да отида на заседание с капитаните.

Малките очи на Ребъл се присвиха.

— Ще защитиш Ранси, значи? Е, беше само въпрос на време.

— Кое?

Ребъл извърна очи и сви отново рамене.

— Аз отивам на външните постове. Имам нужда да походя, трябва да свикна с цялата тази тежест. Шлема най-много го мразя — достатъчно гласове си имам в шибания череп.

— Вземи Листар за патрула си, Ребъл.

Ребъл се подсмихна.

— Като за страхливец, притежаваш необичайна вярност, Варет. Труден си за разбиране. Не се оплаквам, сър. Може би обратното всъщност. Това е нещо, което се забелязва.

— Стига с това, Ребъл. По-добре слушай бронята си и меча. Чака ни битка, но аз няма да съм в предните редове. Запомни това. Галар знае достатъчно, за да ме задържи колкото се може по-далече от боя. Но ти и Листар — и всички други офицери и отдельонни командири — вие навлизате в нещо друго. Моята вярност няма да ме постави до теб, когато му дойде времето.

Нещо грозно проблесна за миг в очите на Ребъл, а след това той се усмихна.

— Никой не се кани да ти прави статуя. Нито дори портрет или шибан бюст, или нещо такова. Ти си Варет, и всички помним това.

Варет кимна.

— Добре е, че го помните.

— Все едно — продължи Ребъл. — Всъщност наистина търсих Листар, но не можах да го намеря. Ще обиколя още веднъж, ще погледна в палатката му. Все трябва да се намери някъде.

И Ребъл тръгна. Войниците вече се събираха за закуска. Нямаше много разговори и не всички бяха облекли бронята си, но пък всички бяха запасали мечовете си. Толкова ли просто беше? Оръжията да превърнат тези мъже и жени във войници?

Варет закрачи и изпъшка от постоянната болка в кръста. Ризницата усложняваше нещата — закръглените плочки на предпазителите на раменете му лежаха като керемиди на скосен покрив и дърпаха мускулите на врата му.

Свикнал беше с погледите, които го проследяваха, докато вървеше през лагера. Презрението не се нуждаеше от думи. Ножницата, побрала меча му, беше същата, която му беше дал Кастеган, и той намираше някакво извратено удовлетворение от това, че носи тази дамга. Не можеше да види нищо ценно в думите на Ранси от предната нощ. Котките имаха нужда от някой по-добър. Действията му в онзи ден на освобождението бяха най-вероятно последен спазъм на благоприличие, подкопан още в следващия миг от неприятни истини.

Споменът за лопатата, разбила черепа на Ганц, ехтеше и не го оставяше, настойчив като всички користни неща. „Той изобщо не я видя. Защото бе изпълнен с похот, беше насочил яростната си сила срещу жени, които не можеха да ѝ се противопоставят. И показваше същото срещу мен. Хиляда малки обиди, които да превърнат изповедта ми в тежък том от причини и оправдания.

Но истината е, че видях шанса си и го използвах.

Той изобщо не се усети. Точно затова го ударих. Варет страхливеца… е, може да е страхливец, но не е глупак. Лесна грешка, която може да се направи, да. Но страхът парализира възможностите и той се забави — само за миг. Беше мъртъв още преди ужасът ми изобщо да се събуди. Знаех ли го в онзи момент? Действах ли, както Ранси и другите котки може би вярват, преди страхливецът в мен да има възможност да ме спре?“

Спорно беше, поне за него, дали разликата изобщо е важна.

Стигна до командната палатка. Единият от стражите се подсмихна презрително, но не каза нищо, когато Варет мина покрай него и влезе.

Говореше капитан Празек. Варет спря. Двамата капитани закусваха с Ранси. Тя седеше вдървено, храната на блюдото пред нея бе недокосната. Червените ѝ ръце държаха калаена чаша с греяно вино, притисната до корема ѝ, парата се вдигаше към лицето ѝ като воал. Погледът, който хвърли към Варет, беше празен.

Датенар се наведе да му издърпа друг стол срещу Ранси: двамата капитани се бяха настанили от двата края.

Варет остана прав.

— Моля за извинение, господа. Това е един от офицерите ми и мисля, че трябва да присъствам, ако има някакъв проблем с дисциплината.

— Достойно чувство, лейтенант — каза Датенар, а Празек изръмжа в съгласие с пълна уста. — Седнете с нас, ако благоволите. Ще се надяваме, по силата на подражанието и натиска на приспособяването, че гледането как храна се поднася към уста ще вдъхнови нашата гостенка към същата наклонност и по този начин ще облекчи всички нас.

— Може би е по-благоразумна, отколкото мислим — отбеляза Празек, след като сдъвка и преглътна показно. — Тази наденичка се подиграва с преструвката. — Но — добави, след като задъвка нова хапка, — увериха ме, че се намества на дъното на корема и остава тиха, ако не и ненатрапчива, до момента на прераждането си в света.

— Това едва ли е образ, който да окуражи апетита ни, Празек — каза Датенар. — Освен ако не знаеш повече за запасите на готвача от нас.

Столът, на който седеше Варет, беше твърде хубав за обикновено лагерно оборудване, с резбовани облегалки.

— Навярно — рече той, щом се отпусна на седалката, оказала се неудобно тясна, — бихме могли да обсъдим причината за повикването на сержант Ранси.

Празек размаха набодено на вилица парче наденица.

— Но ви уверявам, лейтенант, този проблем, въпреки присъщите му сложности, е такъв, че се препоръчва пълен стомах. В края на краищата трябва да намерим начин да извъртим престъпление в опълчване.

— Отмъщение в добродетел…

— Обсебеност в ритуал. — Празек се намръщи на парчето наденица, после го лапна и задъвка.

Варет погледна от Празек към Датенар.

— Не разбирам.

Ранси се покашля и заговори.

— Свързано е с убийствата, сър. Разследването, към което, изглежда, сте загубили интерес. Затова дойдох снощи, да ви дам възможност да действате преди капитаните. — Погледна го намръщено. — Сигурна бях, че сте открили убиеца, но по някаква причина сте решили да не го разкривате.

Варет я изгледа.

— Отказах се, защото нямаше смисъл.

Тя извърна очи.

„Бездната да ме вземе, какъв съм глупак!“

— Как преместваше телата, Ранси? А страхът ти от кръвта?

— Нищо не мога да ви кажа за това, сър, защото не помня убийствата. Просто се събуждам в палатката си, с кръв на ръцете. Намирам ножа си изваден от канията, но грижливо почистен. — Замълча. — Изтривах каквото можех. Мисля, че точно това ме издаде.

Варет поклати глава.

— Изглежда, грешно сме разбрали тази обсебеност. И я приписахме на много по-ранно престъпление.

— Там започна, да, но дори тогава, сър, имаше една проста необходимост. Не обичам кръв. — Остави чашата на масата. — По-добре ще е вие да ме арестувате, сър.

Варет въздъхна.

— Не ми оставяш избор, но това, което също трябва да е ясно на капитаните, е нивото на некомпетентността ми.

— Не съм сама — каза Ранси. — В това тяло, което виждате, не съм единственият обитател. Има още някой — никога не сме се срещали. Тя ходи, когато аз спя, и в своята свобода убива… хора. Дете от утробата ми, мъже, които са убили жени — това са само списъци. Категории, задоволена с една, която ще се придвижи към друга. Нов списък. Трябва да ме убиете, сър.

Пребледнял от страх, натежал от нещо, което можеше да е разочарование — стига тази банална дума да беше уместна, — Варет поклати глава, сякаш с това можеше да отрече цялата тази сутрин. Обърна се към Празек.

— Сега разбирам, сър, защо ме заговорихте за това.

Празек повдигна вежди.

— Нима?

— Аз… харесвам Ранси.

— Жената, която познаваш, имаш предвид — поправи го Датенар.

— Е, да. За другата… знам само за труповете, които оставя след себе си — и дори тогава подробностите изглеждат нелогични.

— Другата е маг — каза Датенар.

— В смисъл?

— Борави с магия — поясни Празек. — Има природен талант. Но доста неопитомен. Използва каквото ѝ трябва, за да поразчисти след себе си. Но работата с ножа, е, това е съвсем банално, не мислите ли?

— Тя съществува в свят без милост. Това, сър, би трябвало да е достатъчно основание да я екзекутирате — каза Ранси. — Но се боя, че тя ще се защити, и ако е както капитанът казва — магьосница, — тогава трябва да действате сега, докато тя спи.

— Две сте в теб, сержант, и от двете онази, която настоява за наказание, е невинната — изсумтя Датенар.

— Но това тяло е единственото, което притежаваме, сър. Убийте ме и другата също умира.

— Смъртта на двете за престъпленията на едната? Това са изкривени везни, колкото и да се накланят.

Ранси изсумтя раздразнено, но в погледа ѝ този път имаше някаква колебливост.

— Тогава какво ще направите с мен?

— Магьосницата я смятаме за полезна — каза Датенар.

— Какво?!

— Ако бъде събудена за своята спътница, която, изглежда, притежава съвест…

— Не. — Тя се наведе над масата. — Не. Достатъчно лошо е да знаеш какво си направил, но и да го помниш… не.

В този миг Варет я разбра. Колко по-сладко щеше да е да не помнеше изобщо за разбития череп на Ганц! Тежестта на лопатата в ръцете му, резкият откат по дървената дръжка, изпукването на прекършения врат? „Вдигаш лопатата. Примигваш. Стоиш и гледаш тялото му на земята. Сякаш просто бях прекрачил мига, благословен да видя само последствието.

Ранси, жената, която се крие в теб, е взела бебето ти и го е удавила. Ти не помниш нищо. Магьосницата не е без съвест, нито без милост, толкова отчаяна да защити близначката си. Мога почти да я чуя: «Не е за теб, моя обич. Аз ще те защитя, както само аз мога. Спи, скъпа сестро и не сънувай нищо.»“

— Господа — каза Варет. — Тя е права. Ако имате някакъв план по някакъв начин да слеете двете в Ранси… моля ви, недейте.

— Лейтенант — каза Датенар, макар че очите му останаха впити в Ранси, — вие виждате само едната страна на това — Ранси, която сега седи пред нас. Тя, на свой ред, също така познава само този свят. И все пак какво да кажем за онази, която се крие зад очите ѝ? Онази, която е заклета в мрака и ужаса?

Празек почука по калаената чиния с ножа си.

— Докато те продължават да се отбягват една друга, и всяка заобикаля истината на другата, остава един-единствен въпрос и на този въпрос се крепи бъдещето на Ранси. — Махна с ножа. — Може би има някакъв вид милост, поне по отношение на жената, която в този момент седи при нас. И може би всъщност сме подтикнати — от най-доблестна милост — да я пощадим.

— Ако не беше същият този въпрос — каза Датенар. — Те трябва да бъдат накарани да се срещнат. Само в този момент и след всичко, което ще последва, прошката е възможна. Едната за другата и обратно.

— По-важното е — добави Празек, — че никой друг не е способен да каже на магьосницата да спре да убива.

Ранси трепереше, клатеше глава за отказ, но като че ли не можеше да проговори.

Датенар въздъхна.

— Не можем да екзекутираме невинна жена.

— Никой не бива да вижда, че правосъдието се запъва — каза Празек. — Не и тук, не и сега. Изпитанието ще измери колко струваме.

— На ритуала трябва да присъстват всички…

— Ритуал ли? — Варет зяпна Датенар. — Какъв ритуал?

— Изпратихме ездач снощи — каза Празек. — На югозапад, до Бягащите псета.

— Защо?

— Търсим Гадател на кости — обясни Датенар. — Ще се разбере, че демон е обладал Ранси и че трябва да бъде прогонен със заклинание. Но този ритуал — и разберете добре какво имам предвид, и двамата — ще говори в отговор не просто на Ранси, но на затворниците — на всеки затворник — и всъщност на самия легион Хуст.

— Демоните трябва да излязат на бял свят — каза Празек.

— И след това да бъдат унищожени.

Варет зяпна двамата офицери и каза невярващо:

— Бягащите псета? Господа, ние сме войници на служба на Майка Тъма. Искате да поканите чародей от Бягащите псета? Ние сме легионът Хуст!

— Несъмнено — каза Датенар. — И както излиза, лейтенант, ние също, за да не се изразявам прекалено изтънчено, сме кралски прецакани.

— Вярваме — добави Празек, — че Галар Барас ще се върне с командир Торас Редоун. Какво да кажем за нейните демони, лейтенант?

— Но нашата богиня…

Празек се наведе над масата и го изгледа много твърдо.

— Ритуал, сър, който да накара желязото да завие. Докато не обърнем този дисбаланс на сила, докато не застанем като господари над собствените си мечове, над брънките, които ни загръщат, ние сме нищо. Престъпленията, които ни затрупват, са огромни, неизброими, с толкова безбройни подробности, че ни парализират всички. Този легион, и всичко в него, се нуждае от пречистване. — Кимна, не без съчувствие, към Ранси. — И тя ще ни поведе. Лице в лице с онова, което е била и е. Детеубийца.

Фарор Хенд гледаше как Ранси излезе. Изглеждаше толкова слаба, че като че ли едва се държеше на крака, а когато Варет също излезе и забърза след нея, тя го избута, залитна, падна на колене и почна да повръща.

Празек и Датенар бяха изпратили Листар посред нощ. На кон, с два за смяна. Беше препуснал към равнината.

Много ритуали съществуваха на света, лични и публични, честни и лъжливи. В някой момент във всеки един от тях в участника се предизвикваше някакво преображение, обгърнато с вяра. И в същия този миг онези, които наблюдаваха отстрани, на свой ред биваха предизвикани да съучастват и с това — към същата вяра.

Тя разбираше всичко това. Поднасяше се огледало, известяващо истина, за която можеше до този момент да се вярва, че е била скрита, или невидима, или просто неразпозната. И се предизвикваше една-единствена стъпка, от едното отражение в другото. В тази стъпка, знаеше тя, цял свят можеше да се промени. Невъзвратимо.

Листар, изтерзан човек, понесъл обвинението си все едно, че наистина му подобаваше, пътуваше, за да намери вещица или шаман — Гадател на кости от Бягащите псета, народ различен от тайстите, народ, в който имаше нещо диво и примитивно.

„Ритуали. Духове на земя и небе, на вода и кръв. Украшения на главите от еленови и бичи рога, кожите на ловеца и кожата на дивеча. Това ще бъде огледалото на Легиона.

Майко Тъма, къде си ти във всичко това?“

Утрото беше светло и студено. Над лагера, по всяка пътека и пътечка, пушекът висеше на дрипи над замръзналата земя.

Легионът се събуди за новия ден.

16.

— Това е проклятието ни — щом подминем детството, да гледаме невинността през було от горест.

Айвис — стоеше до лорд Аномандър — изсумтя:

— Милорд, само онова, което сме изгубили, прави невинността толкова жилеща.

Дъхът им излизаше на облачета пара, бързо помитани от надигащия се северен вятър. Злокобният дневен сумрак се усилваше.

Аномандър поклати глава.

— Склонен съм да твърдя, приятелю, че това, което описваш, е само едната страна на проблема и всъщност — тази, която гледа само навътре, сякаш границите на твоя живот затварят всичко, което заслужава да се цени, докато онова, което е извън тях, няма никаква стойност.

— Не ви разбрах, милорд.

— Помисли над това, Айвис. Скръбта също така е свързана с нашето усещане за това, което очаква детето. Суровите уроци, раните, понесени и почувствани, но все още неразбрани, загубите и провалите — онези, които детето е обречено да направи, както и направените от другите. Разбиването и загубата на вяра, които започват със самия теб и след това идват в неумолима буря от най-обичаните — родители, учители, настойници. От такова нараняване се губи невинността.

Айвис помисли за детството си и изсумтя.

Аномандър въздъхна и рече:

— Съчувствието не е слабост, Айвис. Да скърбиш за загубата на невинност означава да си напомниш, че твоят живот не е единственият в този свят.

Пред тях, от тази височина на кулата, лесът на север беше сиво-кафява черга, саванът му от вейки и клони — като разрошен килим от тръни. Разпокъсани облаци бяха зацапали небето над дърветата, бяха с цвета на желязо. Ледените пръски във вятъра жилеха. Идваше сняг.

— Няма никакъв друг възможен път — каза след малко Айвис. — Ние сме втвърдени за житейските порядки и за самия живот. Тези неща не могат да бъдат избегнати, милорд. Във всеки случай според това, което съм чул, младият Вренек вече е понесъл предостатъчно страдание.

— И въпреки това да е изричал дори веднъж въпрос за всичко това, Айвис? Да е питал някога с удивление защо нещата са такива, каквито са?

— Не, доколкото съм чул — призна Айвис, почеса брадата си и опипа кристалите, заплетени в мустаците му. — В това отношение, милорд, може би е повече пораснал, отколкото предполага възрастта му.

— Трябва ли да се падне на детето да зададе въпросите, които никой възрастен не смее да зададе?

— Вероятно. Ако е така, то момчето е пропуснало своя шанс и сега изобщо не мисли за това. Решил е какво трябва да направи и отмъщението, за което се е врекъл, съвсем не е детинско. Някой съдбовен аспект на характера му го е поставил на този път. Той не го оспорва. — Айвис помълча, а после сви рамене. — Може би е глупак донякъде.

— Светът наистина е циничен, Айвис, когато виждаме глупостта и невинността като едно и също.

— Гражданската война прави всички ни циници, милорд.

— Нима? — Аномандър се извърна и го изгледа. — Тази жажда за промяна. Тя подрежда за себе си бъдеще, в което всяко желание е удовлетворено, всяко едно спечелено с меч или с кръв, или с повален враг. И в този миг, Айвис, така ярко изрисуван в триумф, замръзва ли светът? Спира ли самото време, без нищо да продължи да пълзи — нито един следващ момент в обичайното им търкаляне? Но що за свят предлага тази невъзможност? Само онзи, който е сътворен в нечий ум и след това извисен във вериги, за да не бъде никога освободен. Придаването на форма на носталгията ни прави пленници, приятелю.

— Милорд, не се ли борихме за своята родна земя? Вие, аз, Драконъс и всички други? Не се ли сражавахме, за да отхвърлим нашествениците? Не спечелихме ли своята свобода?

— Да. Борихме се, Айвис. И все пак, остана ли времето неподвижно? От онзи миг на победата? Виждаш ли ни всички застанали победоносни и зачервени, като заклещени в някоя от картините на Кадаспала? Победата е за платното, не в истинския свят. Не, тук ние продължаваме да се движим. Урусандер и неговите войници излизат залитайки от полето, за да намерят мръсни кръчми и безрадостни утрини. Благородниците? Върнали са се в именията си, за да се мръщят на деца, пораснали в непознати, и на жени или съпрузи с изстинала любов. — Поклати отново глава и се обърна към гледката отвъд стените на имението. — Все още ехото ни гони и затова мечтаем да направим мига вечен.

— Чух, милорд, че сте отхвърлили молбата на Кадаспала. За портрет. А вече, уви, е твърде късно.

— Твърде късно ли? Защо?

— Ами, защото, милорд, той вече е сляп.

— Бих се доверил на ръката му повече сега, отколкото докато имаше очи да вижда, Айвис. Да, мисля, че бих приел молбата му. Най-сетне е свободен да нарисува каквото пожелае, без възражения от външния свят.

— Съмнявам се, че ще се обърне към вас, милорд.

— Съгласен съм. Но по причини, за които може би не си в течение.

— Милорд?

— Той ме обвинява, Айвис. За изнасилването и убийството на сестра му. За смъртта на баща му.

— Полудял е от скръб.

— Забавихме се — каза Аномандър. — Не побързахме да стигнем навреме до мястото на сватбата.

Айвис видя как ръката на лорда се отпусна на ефеса на меча на кръста му.

— Ако го бях нарекъл „Скръб“, може би… но виж, в това съм съгласен с младия Вренек. Отмъщението, заявено с блесналите очи на едно дете, толкова уверено, толкова безпогрешно с пламенната си убеденост. От онзи ден, Айвис, не мога да не се чудя дали не съм направил грешка?

— Вие търсите Андарист, милорд. Търсите своя брат, за да поправите нещата.

— Ще говорим, да. Но какви думи ще бъдат разменени? Не знам. Най-редното би било да се върна веднага в Карканас. Ако брат ми ще държи на чувството си за измяна, нека продължава. Няма ли по-големи неотложни неща от скръбта на един човек?

— Или отмъщението на друг?

Още докато го изричаше, Айвис се изруга наум, че е глупак.

Но — изненадващо — Аномандър отвърна с горчив смях:

— Добре казано, Айвис. Признах, че ме е страх, нали? Но тъкмо страхът ме тласка да търся Андарист. Страхът от неизвестни думи, все още неказани, на които искам да отговоря… сякаш всеки миг мълчание между нас дърпа пореден камък от моста, по който един от нас трябва да мине.

— Значи, в своя кураж, милорд, вие сте този, който прави стъпките.

— Това кураж ли е вече, Айвис?

— Да, сър. Твърде често страхът облича одеждата на наранена гордост.

Аномандър помълча малко, после каза:

— Имаше един жрец. Срещнах го на пътя. Оказа се, че двамата сме тръгнали на едно и също поклонничество. — Замълча. — Къщата на имението, която построи моят брат, сега е светилище. Сякаш ужасът и кръвта имат силата да осветят.

— Вярвам, че е така, сър — каза Айвис и погледът му се спусна надолу към могилите по ръба на мъртвото поле под стената.

— Видях нещо — продължи Аномандър. — Когато жрецът се появи на прага на къщата, от ръцете му закапа кръв, от рани, които се отвориха наново, макар да не беше опирал острие в тях. На кръвта се отвръща с кръв. Изглежда, че вярата ще бъде изписана в онова, което губим, приятелю.

Айвис потръпна притеснено.

— Скърбя за онзи жрец, милорд. Несъмнено той би предпочел да благослови с нещо друго, вместо със собствената си кръв.

— Обсебен съм от сънища — кошмари — за онази среща. Признавам, Айвис, че във виденията си стигам до убедеността, че раните по ръцете на онзи човек, с техните сълзи кръв, са очите на бог. Или богиня. Жрецът ги вдига между нас, ръцете си, раните, и погледът ми — който не мога да откъсна — се впива в онези пурпурни очи. Това, което изтича от тях, идва като обещание. В тези сънища бягам, както би бягала прекършена душа.

— Значи не е свято място, милорд, а прокълнато.

Аномандър сви рамене.

— Натъкваме се на кръгове от камъни, древните святи места на Бягащите псета, и ги обявяваме за прокълнати. Какви ли бъдещи същества, чудя се, ще открият развалините на собствените ни святи места и ще ги нарекат същото? — Дъхът му излезе на съсък. — Хладен съм спрямо тези понятия за вяра, Айвис. Не мога да вярвам на лекотата, с която се заявяват, толкова ефимерни с появата си, толкова лесни за пренебрегване. Виж войната, надвиснала над нас. Виж съдбата на Отрицателите. Виж раждането на лиосаните сега. Вярата дебне по нашата земя като жътвар на души.

Най-сетне мислите на Аномандър бяха довели Айвис до мястото, което желаеше.

— Милорд, никаква вест нямам от лорд Драконъс. Той не се отзовава на нито едно послание. При това отсъствие трябва да бъда смел. В деня на битката ще поведа Домашните мечове на Драконъс към вас и ще ги подчиня на вашето командване.

Аномандър не отвърна. Погледът му се задържа на снишаващите се облаци на север. Снежинки закръжиха надолу към кишата.

— Милорд…

— Лорд Драконъс ще се върне, Айвис. Приключих с тази безсмислена гонитба. Ако двамата с Андарист трябва да станем отчуждени, тогава ще нося раната. Възнамерявам да тръгна за Карканас още следващия ден. Скръбта може да се облече във власеницата на наранена гордост, но на отмъщението отива опрощение.

— Милорд, по-добре би било да не го правите — каза Айвис. — Да се връщате в Карканас имам предвид. Оставете Драконъс… на мястото, което е избрал за себе си. Не мога да обясня това изкушение на тъмнината, освен, че е, по някакъв начин, същината на неговия дар към жената, която обича. Решението му е извън санкциониране, нали? Също така трябва да се помисли за благородниците — вашите съюзници на бойното поле.

— Те ще се бият за мен, Айвис.

— Ако лорд Драконъс…

— Те ще се бият за мен — настоя Аномандър.

— А ако не се бият?

— Тогава ще се каят за провала си.

Заплахата смрази Айвис. Той огледа натежалите облаци, запрели къделите си от сняг и киша. В кухнята долу приготвяха вечерята, пир в чест на неочакваните им гости. В главната зала азатанаят Каладън Бруд седеше като полупитомна мечка в единствения стол, който можеше да побере туловището му — стола на самия лорд Драконъс. Лекарят, Прок, седеше с Висшия зидар.

В личните си покои лейди Сандалат обсипваше с внимание Вренек, сякаш той можеше да замести нейния син — сина, когото на никого не бе позволено да признае. Момчето общо взето се беше съвзело от мъките си, но носеше строгостта с естественото изящество на ветеран от твърде много войни и вече бе започнало да се дразни от обсебващите ѝ грижи. Беше добре, че Вренек бе някогашен приятел на сина на Сандалат, но годините раздалечаваха двете деца, още повече че Вренек беше по-големият и нищо в живота му дотук не бе присъщо за едно глезено благородническо дете. Айвис виждаше напрежението в него, докато се мъчеше да понесе търпеливо компанията на дамата.

Навсякъде из замъка стражи патрулираха по коридорите, обикаляха стаи и зали, тропаха нагоре-надолу по стълбите на кулата.

— Милорд — заговори Айвис. — Казахте, че смятате да говорите със своя спътник азатанай във връзка с дъщерите на Драконъс.

Аномандър изсумтя и кимна.

— Да, тази вечер, Айвис. Той е в течение, донякъде, че нещо не е наред в този замък. Колкото до мен, дори споменаването на магия ме притеснява. Те са децата на Драконъс, а колкото до връзката му с тях, ти знаеш по-добре от мен. Как ще реагира той на такива ужаси?

— Засега, милорд, не е реагирал изобщо.

— Не можеш да си сигурен в това негово привидно безразличие — отвърна Аномандър. — Напълно възможно е никакви съобщения или доклади да не са стигнали до него.

— Милорд? Но аз изпратих спешно…

— Всички такива писма ги оставят пред вратата на Залата на Нощта, на една ниска масичка, която слугите едва могат да видят. Дали на Драконъс изобщо му е хрумнало, че съобщения чакат вниманието му? Вероятно не. Тъй че отново питам: как би реагирал той на вестта, че една от дъщерите му умира от ръцете на останалите две? Или на убийството на негови слуги в замъка?

Айвис се поколеба.

— Милорд, размишлявах над тези въпроси до изнемога и не съм по-близо до сигурен отговор. Той отведе сина си, Аратан, в земите на запад. Незаконно момче, на седемнайсет тогава. На осемнайсет вече. Но дъщерите му… те си останаха деца. Техният по-малък брат ги е надраснал. Това е странно, сър.

— Чувстваше ли ги близки?

— Дъщерите ли? — Айвис помисли, после поклати глава. — Търпеше ги. Имената, които им даде, говорят сами по себе си. Енви, Спайт и Малис4. Малис беше убитата и след това изгорена в пещ.

Аномандър примига.

— Тези подробности все още ме стъписват, приятелю.

— Нощ, която не се забравя лесно — каза Айвис. — Можехме да ги изкараме навън с пушек отдавна, ако не беше страхът от магията, която владеят.

— Може би, с Каладън Бруд в компанията ни, сега да е моментът, Айвис.

— Но вие двамата скоро ще си тръгнете, милорд. Могат ли едни обикновени пранги да ги задържат.

— Но няма да ви оставим безпомощни — заяви Аномандър. — При условие, че нямам представа за силата на самия Бруд. Оказа се достатъчно умел във вдигането и преместването на тежки камъни и говори за магията на самата земя като добре запознат с нея. Дали притежава нещо повече? Колкото до това, любопитен съм като всеки друг. Ще обсъдим въпроса тази вечер.

— Благодаря ви, милорд.

— В това, Айвис, аз съм само мостът. Каладън Бруд ще е от другата страна. Скромното ми задължение е да те поканя да минеш по този мост.

— Все пак съм ви благодарен, милорд.

— Вечерта вече се спуска, приятелю — каза Аномандър. — Дали да не слезем от тази кула?

— Премръзналите ми кости наистина биха се зарадвали на малко топлина, милорд.

Твърде много у лейди Сандалат напомняше на Вренек за майка му. Макар да беше облечен за вечерята, се беше измъкнал от покоите ѝ и сега обикаляше из коридорите на замъка. Периодично се натъкваше на двойки стражи, понесли фенери и стиснали дръжките на къси мечове. Поглеждаха го загрижено и повечето го укоряваха, че обикаля без придружител.

Възприемаха го като все още дете. Можеше да им каже, че не е така. Можеше дори да им напомни, че сега те пазят тъкмо срещу деца, деца, които толкова ги плашат, че обикалят стаите и проходите с извадени оръжия и се стряскат от сенки. Старият начин на мислене, който вкарваше децата в детински неща, вече си бе отишъл. Истината за това бе очевидна за Вренек. Каквото и да идваше в този нов свят, щеше да раздели хората на наранявани и нараняващи, а до гуша му беше дошло да бъде нараняван. Възрастта не променяше нещата. Възрастта нямаше нищо общо с това.

Гласовете в главата му, които най-ясно говореха в миговете преди заспиване, го спохождаха и докато беше буден, но приглушени — мърмореха думи, които често не можеше да различи. Не можеше да е сигурен, но всички те изглеждаха уплашени и понякога той се стряскаше от някой вътрешен вик, предупреждение, което никой друг не чуваше, сякаш виждаха опасности, невидими за никой друг.

Трудно му беше да повярва, че са това, което твърдяха, че са. Умиращи богове. Такива същества, умиращи или не, нямаха никакъв интерес към Вренек, момчето от конюшните, което не беше направило нищо особено важно през целия си живот и което мислеше за бъдещето като за един-единствен миг, връх на копие, забиващ надолу, пробиващ през кожа, хлъзгащ се в месо и каквото още там защищава кожата. Копие, отнемащо живот, а в ума му — неговият списък с имена, всяко едно избледняващо пред очите му с всяко забиване на копието, всяко поред, едно по едно, докато списъкът не свършеше и не му останеше само празнота.

Това бе единственото му бъдеще, а когато то свършеше, когато задачата му бъдеше изпълнена, нямаше да има нищо освен един смътен мъглив свят от живота му, прекаран с Джиния. Но дори там нещо шепнеше за забрава, подканяше го в свят на въображение, като остров, обкръжен от Бездната.

Бездната. Дума, която бе чувал да изричат и като проклятие, и като молитва, сякаш две лица се криеха в мрака, а кой знаеше кое от тях можеше да намери с опипващите си слепешком ръце?

Можеше да каже на стражите за мислите си, да им покаже, че не са мисли, каквито някой би очаквал от едно дете. Но нещо го сдържаше. Започваше да подозира, че да го виждат като дете е само по себе си някакъв вид маска, която би могъл да използва, щом дойде нощта за убийство.

Може би умиращите богове го предупреждаваха да не разкрива твърде много, но не беше убеден в това — във всеки случай не беше казал нищо на лейди Сандалат за плановете си и беше сигурен, че Първият син и азатанаят ще си мълчат по въпроса. Нямаше никакъв избор, освен да ѝ се покаже само като дете, приятел на Орфантал, който, плюс нея и самия Вренек, беше единственото останало от дома Друкорлат. Джиния също, разбира се, но тя си беше тайна на Вренек и тайната беше неговият начин да я защити от всекиго и от всички.

Беше сложно и притеснително, а нуждата на дамата да го държи близо до себе си, толкова плътно, че понякога едва можеше да си поеме дъх, го караше да се чувства неловко. Никакво желание нямаше да остане в този замък.

Стигна до врата, водеща към площадката на вито стълбище. Светлината, струяща от светилниците, поставени в нишите в коридора зад него, не стигаше далече и след първия завой по каменните стъпала Вренек се озова на тъмно. Продължи нагоре.

Кулите го интригуваха. Никога не беше стигал по-високо от едно ниво над земята, а това беше в имението на лейди Нерис, и къщата гореше около него и Джиния. Катеренето по дървета му беше показало как всичко се променя, видяно от височина, но често гъстите корони на други дървета затулваха повечето гледка надолу. От върха на кула, вярваше той, нищо нямаше да пречи на погледа му.

Всичко долу, щом стигнеше толкова високо, щеше да е познато и все пак всяко нещо щеше да е преобразено в очите му, превръщайки се в нещо ново. Тази идея като че ли не се хареса на умиращите богове в главата му.

На нивото точно под най-горния етаж на кулата излезе на площадка и се озова пред врата от черно дърво. Мъниста вода се стичаха по набраздената ѝ повърхност. Локвата пред прага се беше разляла по каменната площадка, толкова студена, че на места бе станала на киша с тънки хрущящи пластове лед. Застанал пред вратата, усещаше вълните студ, идващи от нея.

Впил очи в тежкото мандало, Вренек пристъпи напред.

— Недей!

Той се обърна рязко.

Малко момиче, загърнато в дрипи, седеше присвито на стълбите над площадката. Слабото му мърляво лице беше бледо, но не бяло. Това подсказа на Вренек, че момичето не принадлежи нито на Майка Тъма, нито на лорд Урусандер. В това отношение беше също като него.

— Ти си едната от дъщерите — каза той. — Дъщерите убийци.

— Изгони ги.

— Кои?

— Духовете. Призраците. Тези, които гъмжат около теб. Изгони ги и тогава можем да говорим.

— Всички ви търсят — каза Вренек. — Всички в замъка. Казват, че сте убили сестра си, най-малката.

— Не. Да.

— Изгорили сте я в пещ.

— Тя вече беше мъртва. Мъртва, но без да го знае. Пещта беше нашата милост. Ние не сме като вас. Ние дори не сме тайсти. Как се казваш?

— Вренек.

— Изгони духовете, Вренек.

— Не мога. Не знам как. Те не могат да направят нищо. Умират.

— Умират, но още не са мъртви.

— Уплашени са.

Момичето се усмихна.

— От мен?

— Не. — Той посочи. — От вратата и това, което е зад нея, мисля.

Усмивката на момичето изчезна.

— Тайната стая на татко. Не можеш да я отвориш. Заключена е. Запечатана. Пази я магия. Ако докоснеш мандалото, ще умреш.

— Какво е Финнест?

— Кое?

— Финнест. Умиращите богове непрекъснато пищят за Финнест.

— Не знам. Никога не съм чувала за това. Имаш ли нещо за ядене?

— Не. Коя сестра си ти?

— Енви.

— Къде е другата?

Енви сви рамене.

— Опита се да ме удуши с косата ми. Надвих я. Набих я хубаво. Това беше тази сутрин. Изпълзя някъде и не съм я виждала оттогава.

— Двете явно не се харесвате.

Енви протегна ръка, с дланта нагоре. Появи се зловещо червено сияние и потече над нея.

— Ние навлизаме в силата си. Ако поискам, мога да се превърна в жена. Точно тук. Мога да израсна тук, пред очите ти. — От сиянието изникна пипало, заизвива се като змия и се уви около дланта ѝ, а след това запълзя нагоре към китката ѝ. — Или мога да се направя да изглеждам точно като… как се казваше тя? О, като Джиния.

Вренек си замълча.

Енви протегна другата си ръка и още една огнена змия се появи като първата.

— Мога да бръкна в ума ти, Вренек. Мога, ако искам, да измъкна разни неща и да ги натроша. Твоята любов към нея. Мога да я убия. — Ръцете ѝ се вдигнаха и пипалата от пламък придобиха змийски глави, с разтворени челюсти, от които остри зъби заблестяха като диаманти. — Захапката ми е отровна. С нея мога да те направя мой роб. Или да те накарам да ме обичаш повече, отколкото изобщо си обичал Джиния.

— Защо да го правиш? Аз съм само едно просто момче.

— Момче, благословено от стари богове. Може и да си мислиш, че умират. Може дори те да са ти казали това. Но може би те изобщо не умират, Вренек. Може би ги храниш добре, с твоите блянове за кръв и мъст. Колкото по-стари са някои неща, толкова по-гладни и жадни стават.

— Единственото гладно и жадно нещо тук си ти, Енви.

— Казах ти. По-стара съм, отколкото изглеждам. — Змиите потънаха под кожата на ръцете ѝ. — Забрави Джиния. Аз съм много по-добра, Вренек. С моя помощ можем да прогоним онези стари духове. Да ги върнем в черната пръст. Отдай ми се и аз ще те пазя вечно, а колкото до онези войници, които те нараниха и изнасилиха Джиния, с мен на твоя страна, Вренек, ще им покажем такава агония, че да разбие душите им.

— Предпочитам да използвам копието си.

— Няма да се доближиш до тях.

— Лорд Аномандър ще ми помогне.

— Онзи надут глупак? Той се плаши от магия. Някога мислех, че би могъл да е достоен за мен, но не е. Магия, Вренек. Нов свят иде и в него ще има същества с такава сила, че да събарят планини…

— Защо?

Тя се намръщи.

— Кое защо?

— Защо да събарят планини?

— Защото можем! Да си покажем силата!

— Защо трябва да правите нещо просто защото можете? Защо да си показвате силата, щом вече бездруго я имате? Не сте ли дори по-могъщи, когато не си правите труда да събаряте планини, когато не си правите труда да се покажете?

Енви го изгледа намръщено.

— Онези стари богове се хранят от теб — каза му. — Отдай ми се, Вренек, и заедно ще се обърнем срещу тях. Ние ще се храним от тях. Ще ги погълнем и ще вземем силата им. С магия можеш да стигнеш до онези войници, все едно къде се крият. По-важното, Вренек, те няма изобщо да могат да се крият. — Стана и слезе едно стъпало надолу. — Можем да тръгнем право към тях. Можем да напуснем тази нощ и никой няма да ни спре.

— Трябва ми копието…

— Аз ще ти направя ново.

— Не искам ново.

Малките ѝ ръце се свиха в юмруци.

— Всичко което обещавам ли ще объркаш заради едно проклето копие?

— Все едно — каза Вренек, — Айвис каза, че лорд Аномандър ще говори с азатаная да хване теб и сестра ти.

Очите на Енви се присвиха.

— Казах ти твърде много.

Огнените змии се появиха отново. Загърчиха се и излетяха от дланите ѝ, змийските челюсти се разтвориха широко.

Нещо се завихри пред Вренек, блестящо и издуващо се. Близначните змии забиха зъбите си в него и той залитна назад от писъка, изригнал в черепа му. Усети смъртта на стария бог като юмрук в гърдите си. Свлече се назад и се блъсна във вратата от черно дърво.

Нещо от другата страна на вратата заудря по нея, разтърси рамката и мокър пясък се изсипа от тавана. Ударът разтърси Вренек и той се смъкна на пода, зашеметен и безпомощен.

Енви нападна отново, змиите изплющяха от ръцете ѝ.

Друг бог се намеси, понесе раните и умря в агония.

Енви се изсмя и слезе на площадката.

— Ще ги убия всички, Вренек! Освен ако не ми се предадеш!

Като в мъгла, Вренек зърна за миг движение на стъпалата зад Енви, а след това нещо скочи на гърба ѝ. Ръце стиснаха врата ѝ, мръсни пръсти задраха червени бразди по гърдите, шията и лицето ѝ.

Енви изпищя и падна заедно с другото момиче.

А то изкрещя безумно, без да спира да дере Енви с нокти:

— Не можеш да го имаш! Никога няма да го имаш!

„О, това трябва да е Спайт.“

Вренек изпълзя към ръба на площадката, забравил юмруците, блъскащи по вратата зад него, забравил двете сестри, които се деряха една друга с ръмжене и нокти. Хлъзна се тромаво надолу по стъпалата.

Останалите богове се струпаха ревностно около него, пронизителните им викове заехтяха в черепа му:

— Предупреди азатанаите, дете! Предупреди Висшия зидар! Тези двете, тези двете… тези двете…

Думите заглъхнаха, сякаш целият хор, който ги изричаше, бе запокитен в пропаст.

Вренек изведнъж се почувства страшно уморен. Лежеше на друга площадка, наполовина вътре, наполовина извън мътната светлина от коридора. Звуците от боя и тупащите юмруци все още отекваха над него и му бе трудно да повярва, че никой друг в замъка не може да ги чуе.

Потръпна в мразовитото течение по пода на коридора. Чуваше как вятърът напира и блъска в кепенците, бие по каменните стени.

Зимна буря ги връхлиташе.

А вечерната камбана звучеше тихо, като далечен гръм.

Вренек затвори очи и се остави тъмнината да го погълне.

— Момчето се е залутало някъде — каза Ялад. — Е, гладът скоро ще го притегли към масата.

Седяха на масата с другите от домакинството и с азатаная и чакаха лорд Аномандър, Айвис и Вренек.

Сандалат се намръщи на порталния сержант.

— Описваш го все едно, че е куче.

Усмивката на Ялад увехна.

— Моите извинения, милейди. Не исках да проявя неуважение. Но лорд Аномандър го намери полумъртъв от глад и момчето все още не се е възстановило напълно.

— Твърде малко удобства е имал в живота си — отвърна тя. — Трябва да поема известна отговорност за това. Трябваше да се противопоставя на майка ми, у която скръбта подхрани жестокост. Удари по Вренек, защото той беше най-безпомощният от нас. — Поклати глава. — Твърде много има да се поправя тук.

Седналият срещу Ялад хирург Прок взе чашата си и каза:

— Плътта се лекува бързо в сравнение с духа. Милейди, за детето ще ви трябва търпение. Може би наистина майка ви беше прекалено волна с камшика, но това, в дългосрочен план, може да се окаже по-малко увреждащо от простото пренебрежение. Момчето няма никакво основание да прояви доверчивост и никакъв прецедент, в който да вложи вяра в самата идея.

— Няма нужда да се страхува от мен — заяви твърдо Сандалат. — Чувствам, че ме укоряваш за дързостта на обичта ми, хирург Прок.

Прок примига.

— Може да обичате камък, но не очаквайте той също да ви заобича. Милейди, това момче има предпазливи очи. Раните му вече носят белези и тези белези притъпяват всякакво чувство. За вас това може да изглежда недостатък, но уверявам ви, точно както тялото ще защити каквото е увредено, така и душата. — Отпи глътка вино и срещна сърдития ѝ поглед със спокойно изражение. — Твърде често, в стремежа си да изцерим, отваряме наново рани. Изобщо не е добра идея, според опита ми.

— Фактът си остава — каза Сандалат. — Не знам къде е отишъл, а вечерната камбана прозвуча.

В този момент лорд Аномандър и Айвис влязоха в трапезарията.

Облекчена, Сандалат каза на Айвис:

— Младия Вренек го няма никъде. И порталният ви сержант, и хирургът смятат, че тревогата ми е неоснователна, но все пак съм разтревожена.

— До този момент не съм правил усилие да подиря през камъните на този замък — каза Каладън Бруд.

— И защо тази неохота? — изсумтя Аномандър.

Азатанаят не отговори.

Айвис се обърна към Ялад.

— Събери отделение и уведоми патрулите — намерете момчето.

— Да, сър — отвърна Ялад и стана. — Милейди, отново, моите извинения.

— Ще помогнем — каза Прок. — Мадам Сорка? Бидишан?

Те излязоха заедно със Сетил и Вент Дирел и Сандалат остана сама с Айвис и двамата им гости.

— Ще го намерят, милейди — увери я лорд Аномандър, придърпа стол и се настани на него. — Висши зидарю, не обяснихте неохотата си по-рано. Бихте ли го направили сега?

Каладън Бруд се поколеба, после сви рамене.

— Тези дъщери — кръвта на майка им тече буйно в тях. Още при пристигането ни усетих, че проучват силата си. Тази цитадела е претъпкана, Аномандър, и под това нямам предвид съществата от плът и кръв около нас. Нещо друго обитава тук и то знае, че съм дошъл, и това не му харесва. Колкото до Вренек обаче… — Помълча, после сви рамене. — Той се е сдобил с могъщи защитници.

— Целият този мистицизъм ме уморява — изръмжа Аномандър и се пресегна за чаша. — Тази магия се оказва коварен акт, предизвикващ най-лошото в нас.

Айвис си замълча, но Сандалат, която го беше наблюдавала, видя нещо болнаво в изражението му.

— Майстор Айвис, лошо ли ви е?

Той сякаш потръпна от въпроса. Разчеса с дебели пръсти побелялата си брада и заговори.

— Тази магия, изглежда, е в крак с естествено присъщото ни разнищване на благоприличие и скромност. — Хвърли поглед към Каладън Бруд. — Гората е неспокойна, със земни духове. Видях със собствените си очи проливането на жертвена кръв, само че кървенето не беше на смъртен. Висши зидарю, казвали са ми, че вашите сили са от земята. Какво можете да ми кажете за една богиня, увиснала над земята на ложе от дървени шипове? Пронизана през тялото, дори през черепа, но въпреки това живее и говори…

Сандалат го зяпна. Сцената, която описваше, я ужаси.

След дълго мълчание лорд Аномандър проговори:

— Айвис, къде намери тази… богиня?

Айвис се сепна.

— Милорд? В гората, на една поляна.

— Тя там ли остана?

— Не знам. Признавам, нямах куража да се върна.

— И тя ти говореше? Какво каза?

Айвис се намръщи и извърна очи.

— Че ще се провалим във всичко, което правим. Светът се променя и няма мир в това, което иде. Това, което ще се роди наново, ще е като бебе върху куп трупове. Жива корона — довърши с хриптене — над мъртва слава.

Аномандър изруга и се изправи.

— Стига с тези глупости. И не си си го представил това, Айвис? Тя наистина е там? Ще говоря с тази богиня — ще опровергая тези пророчества за провал и смърт. — Придърпа наметалото си. — Ако не — добави с ръмжене, — ще сложа край на мъчението ѝ.

— Опитах същото, милорд — каза Айвис. — А тя ми се подигра за това. Махнете ли шиповете, тя наистина ще умре. За да живее, трябва да страда, тя е богиня на земята. — Погледна отново Каладън Бруд. — Както страда земята. — Обърна се отново към Аномандър. — Милорд, тайстите са като нокти, дращещи през плътта на света. Всяка раздрана бразда е спечелена победа. Всяка опустошена ивица плът чертае напредъка ни — и всичко това за нищо. Когато убием онова, на което стоим, всичко свършва и съдбата, в която сме вярвали за своята раса, се оказва нищожна.

Трепереше. Взе каната с вино, пи от извитото ѝ гърло и се поля.

Лорд Аномандър стоеше като замръзнал. После извърна лице към азатаная.

— Какъв съвет ще дадеш, Висши зидарю, или езикът ти е умрял в устата?

Вниманието на азатаная сякаш бе приковано в масата пред него.

— Едно същество в болка копнее да сподели страданието — заговори той. — Дори една богиня. Превърнала е отчаянието в изящно майсторство и се радва на публика. Аномандър, тя няма да има нищо ценно, което да ти каже. Всъщност ще заблуждава където и както може. Все едно, тя не е реална.

Айвис се намръщи.

— Видях я…

— Вървял си в сън, майстор Айвис, но сън, който не е сътворен от теб. Има места в дивата пустош, където виденията на Спящата богиня се проявяват. Най-често биват уловени с крайчеца на окото, проблясък, нещо размътено, нещо само намекнато. Ако насилие спохожда съня ѝ обаче те могат да се укрепят, дори до размяна на думи. — Разкърши рамене. — Но най-често се появяват като зверове. Хрътки или демонски котки с червени очи…

— Пронизана богиня?

— Нейният сън е неспокоен, майстор Айвис. Все едно, никой тук не може да отрече нараняването на земята в тези владения на тайстите. Насилието е било дивашко и продължително и дивата природа умира. Тук, на това място, Спящата богиня наистина кърви от рани. Всеки дървен шип бележи триумф на прогреса. — Вдигна поглед към Аномандър. — Бихте ли отменили тепърва всичко, което е било постигнато в името на цивилизацията?

Аномандър изгледа азатаная. Очите му бяха помръкнали.

— Ако изляза тази нощ от този замък, имам ли тази сила? Ако намеря тази богиня? Кажи истината, Бруд, ако искаш да спечелиш уважението ми.

Широкото лице на Висшия зидар сякаш се изпъна, щом азатанаят оголи зъби.

— Наглостта не ме плаши, Рейк, както вече добре знаеш. Самонадеяността още по-малко. На отговора ми виси цялото ти уважение? Но ако отговорът те разочарова? Що за приятелство търсиш?

— Тогава претърси през камъните на този замък и ни кажи какво обитава тук — каза Аномандър. — От двама ни — добави с горчивина — само един от нас е бил свободен с признания за слабост и недостатъци. Или трябва да приема, че си съвършен?

Каладън Бруд бавно затвори очи.

— Тогава ще го кажа ясно. Пусни ме да се развихря над този замък и малцина ще преживеят нощта. Ако пробудя силата си, ще бъда магнит за дъщерите на Драконъс и за ордата забравени богове, които бранят младия Вренек, и за каквато още същност се крие тук. Магията се храни с магия. До заранта това имение и повечето от земите на лорд Драконъс като нищо може да са овъглени развалини.

— Кой сега се подиграва с перчене?

При тези думи Каладън Бруд се надигна.

— Ще ме жилиш докато се събудя ли, Аномандър? Така да бъде тогава.

— Той е мой!

Вренек отвори сънено очи. Тилът го болеше и нещо бе направило косата му лепкава там, върху студените каменни плочи. Примигна и се взря в нисък таван от черен камък, влажен и покрит с плесен. Раменете му бяха притиснати в зърнисти стени все едно го бяха натикали в саркофаг. Помъчи се да се надигне, но беше грубо избутан надолу от гола пета, забита в гърдите му.

— Стой там, глупако!

Енви се наведе над него и продължи с груб шепот:

— Не казвай нищо. Между стените сме. Може да ни чуят. Ако ни чуят, ще трябва да те убием.

— Няма ги наблизо — изсъска друг глас някъде зад Вренек. — Това, дето чухме, беше камбаната за сбор. Всички се втурнаха към главната зала. — Слушай — никакъв звук вече. Но чух как главните порти се тръшнаха.

— Онова беше демонът, дето тропа по вратата — отвърна Енви.

— Не беше.

— Тече ти кръв от ушите, Спайт, понеже те фраснах по черепа. Нищо чудно, че ти се причуват разни неща.

— Беше главната порта. Не мисля, че някой е останал в къщата.

— Не биха направили това. Защо да го правят? Ние имаме заложник!

— Той не е нищо. Нищо не струва.

— Ако беше твой, Спайт, нямаше да говориш така. Но той е мой. Мой роб. Моят първи и ти не можеш да го имаш. Аз вече съм пред теб, а това най-много го мразиш, нали?

— Ще го убия, но няма да позволя да го вземеш като свой роб!

— Много късно!

Енви се надигна и застана на гърдите на Вренек. Не тежеше почти нищо. Внезапно ядосан, Вренек се пресегна и я стисна за глезените. Надигна и след това я избута нагоре и през главата си. Врясъкът ѝ спря рязко, щом тя се блъсна в сестра си. Двете започнаха да се бият.

Вренек се превъртя настрани и по корем и ги загледа.

Момичетата изведнъж прекъснаха боя. Изгледаха го с гняв.

— Убий го веднага — каза Спайт. — Ако не, аз ще го убия.

— Не, няма. Той е мой.

— Просто го убий, Енви.

— Е, добре.

В същия миг сякаш цялата къща залитна на една страна. Камъните на стените изскърцаха и блъвнаха пясък и прах. Вой изпълни черепа на Вренек и той стисна слепоочията си с ръце.

Очите на Спайт изведнъж се разшириха.

— Какво става?

Вренек заговори с усилие през стиснатите си зъби, най-сетне проумял заченатия наново писък на умиращите богове:

— Висшият зидар, който е построил тази къща. И е направил Запечатаната зала, макар да не е знаел за какво я е поискал Драконъс. Някой е хранил онова, което е затворено в онази стая. Хранил го е с лоши мисли, за да го направи по-силно. Но сега преградите рухват и то се опитва да се измъкне.

Спайт изпищя в ужас и се отдръпна от Енви.

— Да се махаме оттук!

И побягна нагоре по тесния проход. Енви погледна ядосано Вренек и я последва.

Ревът на гласовете заглъхна, остана само стенещото ехо, процеждащо се като вода през мислите на Вренек. Замаян, той тръгна в обратната посока на сестрите.

Азатанаят беше единственото живо същество в къщата освен Вренек, Енви и Спайт. Всички останали се бяха махнали. Умиращите богове замърмориха наново, заподканяха го да продължи напред. Стигна до пресечка в прохода и видя по отсрещната стена тънки резки светлина. Заопипва в сумрака и намери резето. Вратата се отвори с щракване, изскърца на пантите и той влезе в стая, в която не бе влизал. Вратата се люшна и се затвори зад него.

Вренек се огледа. Ниска дълга маса заемаше центъра на помещението, изсечена от цял дънер, с врязани по дължината жлебове. Малки ведра висяха от куки в ъглите. По едната стена имаше няколко реда клинове, от които висяха железни инструменти — ножове с къси остриета, секачи, триони, метални скоби и шила.

Миришеше на нещо горчиво, стипчиво и гадно.

Чу смътен писък, но му се стори някак далечен и реши да го пренебрегне. Отиде при инструментите и взе един от малките ножове. Оказа се изненадващо остър и Вренек се зачуди за какво ли е тази стая, с тази странна маса и ведрата.

Друга, истинска врата го изведе в коридор. Не беше минавал по този коридор — не беше сигурен дори на кой етаж се намира.

Тръгна напосоки и умиращите богове отново заломотиха в главата му.

Бяха се събрали в спалните помещения. Сигналите за тревога бяха вдигнали Домашните мечове на крака и Айвис остана доволен, че ги намери повечето облечени и подходящо снаряжени. Въведе ги в главната трапезария, където камината гореше буйно и жестокият студ бе прогонен.

Лорд Аномандър остана до вратата, сякаш все още се канеше да се хвърли в ноктите на бурята, за да намери пронизаната богиня. Сандалат, Ялад и хирург Прок се бяха настанили по-близо до огъня. Айвис ги погледна, когато лейтенантът му застана пред него, и попита:

— Заповедите ви, сър?

— Войниците да се снаряжат и да напълнят походните си торби с продоволствие — достатъчно, за да ни поддържа, ако се наложи да опразним терена.

— Сър? Нападнати ли сме?

— Неизвестно — отвърна Айвис. — Вероятно. Знам, навън е зверска буря, но можем да намерим подслон в гората, ако се наложи. Хайде, Марак. Храна, вода, топли дрехи, одеяла, палатки, посуда. — И без да дочака отговор, тръгна към камината.

— Милейди, Каладън Бруд ще намери Вренек. Можете да сте сигурна в това.

— А ти защо си толкова сигурен? — попита Сандалат. — Той ни изхвърли навън на студа, Айвис. Предупреди ни за разрушения… моето дете е там вътре! Не вярвам на азатанаите. Сърцата им са студени, очите им са като камък. О, къде е лорд Драконъс? Всичко това е по негова вина!

Ялад се изправи.

— Майстор Айвис, желая доброволно да се върна в главната къща. Възможно е Висшият зидар да е напълно зает с онези две вещици. Вренек като нищо би могъл да се окаже заклещен между враждебни магии… кой ще помисли за цената на такъв малък и нищожен живот?

Айвис се извърна и видя, че Аномандър ги наблюдава.

Лордът пристъпи към тях, наведе се и хвана ръката на Сандалат.

— Санд. Наистина има нещо жестоко в този нов век на магия. Но пътувам от доста време с Бруд. Когато намерихме Вренек, момчето беше почти умряло. Тъкмо Каладън му направи бульон, който да го възстанови. Бруд не е безсърдечен.

— Милорд, знаете, че доверието ми във вас е абсолютно — отвърна тя. — Щом ме уверявате, ви вярвам безрезервно.

— Майстор Айвис… — почна Ялад.

— Погрижи се за лейди Сандалат, портален сержант.

— Слушам, сър.

Гръм разтърси сградата, последван от изненадани викове. Аномандър бързо се върна до вратата. Внезапна бледозелена светлина блесна през кепенците, последвана от второ изригване, което хвърли камъни по покрива на казармите. Войниците заругаха и заизваждаха оръжията си.

— Лейтенант Марак! Вземи четири отделения до конюшните и започнете да оседлавате конете! Старши на конюшните Вент, изведете животните на терена за летни упражнения. Ако се наложи, ще ги подслоним сред дърветата.

Айвис видя как Домашните мечове се стегнаха, щом Марак тръгна между тях, а след това отиде при Аномандър на вратата.

— Милорд, вашият приятел не преувеличи, нали?

Първият син беше отворил вратата, колкото да погледне навън. Снегът се завихри около него някак гневно, сякаш самият вятър бе разгневен.

— Една външна стена се е пропукала — каза той тихо. — Покривът отгоре просто се взриви. Но сега… нищо.

— Милорд…

Аномандър удари с юмрук по касата на вратата.

— Бездната да я вземе тази магия, Айвис! Чувствам се безпомощен срещу такива сили. Кой град може да устои срещу такова нещо? Кой трон е в безопасност, когато самият въздух може да бъде запален? Това ли ще направи Урусандер на бойното поле?

— Ако го направи, милорд, ще трябва да отвърнем подобаващо.

— А кой от нас може?

Айвис нямаше отговор на това. Виждаше в двора пръснати парчета камъни и керемиди. Вдясно от главния вход стената вече не беше права — тежките каменни блокове се бяха издули навън. „Гостното преддверие.“ Там, където бе доскоро ниският островръх покрив, зееше празнина, щръкналите покривни греди вдигаха нацепени юмруци във вихрещия се сняг.

— Кулата отляво, Айвис.

Айвис погледна натам и примигна. Пара — или може би дим — бълваше през безбройни цепнатини между камъните, но нямаше и намек за пламъци.

— Тази кула, милорд… има стая в нея, заключена. Забранено ни е да влизаме.

Аномандър издърпа меча си наполовина, после го пусна да се хлъзне отново в ножницата.

— Колебае ли се куражът ми, Айвис?

— Милорд, само благоразумието ви сдържа. Когато не можете да направите нищо срещу такива сили, какъв смисъл има да жертвате живота си?

Аномандър се изсмя горчиво.

— Ах, да, мъдър урок. Ако можеш да задържиш врага притиснат до стената, заклещен в безпомощност, окован за онова, което не може да бъде познато, само сплашен… ами, започвам да схващам тактическата стойност на магията, отвъд действителното ѝ проявяване. Въпросът остава, уви: как отговаряш на това? Как надвиваш това? Моля, Айвис, предложи ми войнишки отговор.

— Как изобщо сме отговаряли някога на такива невъзможни рискове, милорд? Тръгваме напред, под каквато там градушка ни чака. Оголваме зъби на врага, докато той ни проклина за безразсъдството ни. Един истински войник, милорд, никога няма да се огъне пред магия — в това вярвам сега.

Аномандър изпъшка.

— Мога почти да чуя Скара Бандарис, с неговия смях, когато нищо не действа. Помня деня, в който се изправихме срещу последната орда джеларкани… „Войната? — викна той. — Ами, това е другото име за лайна, приятели. Тъй че, хайде, дръжте главите си над пороя и плувайте за шибания си живот!“

— Тогава, милорд — каза Айвис, — ако благоволите да се отдръпнете настрана и да ме пуснете, имам да намеря едно момче.

Очите на Първия син изведнъж блеснаха, щом се отдръпна настрани.

— Не се бави много, приятелю, за да не ме принудиш да дойда да те взема.

— Мои задължения, вие и те, милорд. Моя отговорност.

Нов взрив разтърси дворовете, нова внезапна мълния, този път от източната кула. Тромавата сграда се разлюля и залитна като пиян по мост. Капаци западаха от тесните прозорци.

— Милорд, моля ви, не идвайте след мен. Ако не се върна, поемете командването на Домашните мечове.

— По-добре побързай, Айвис. Тази нощ изглежда пълна с величави жестове. Аз ще гледам. Ще стоя и ще чакам, както може само един смирен човек.

Айвис кимна и без да се обръща, за да погледне Сандалат, закрачи през обсипания с каменни парчета двор.

Енви куцукаше по пълния с прах коридор. Беше ранила кучия син, но все още имаше уроци да се научат. Да застане там, възхитена от изненадващата си засада, се бе оказало грешка. Отмъщението му бе като шамар с опакото на ръката — макар да стоеше в другия край на трапезарията, на над десет крачки от нея. Силата, която я порази, беше стъписваща в размаха си, в жестоката си мощ. Може би по-изненадващото обаче бе това, че бе оцеляла, след като силата я запокити през здравата каменна стена, за да падне сред отломките в преддверието. Зашеметена, — зяпнала нагоре към тавана, тя едва бе осъзнала предстоящото срутване на покрива — който със сигурност щеше да я погребе. Дивашки импулс на сила бе отпратил покрива нагоре и навън. Отгоре нахлу внезапен студ. Треперейки, тя изпълзя от развалините: едното ѝ коляно пулсираше и кракът ѝ едва можеше да понесе тежестта ѝ.

А азатанаят се беше запътил след Спайт.

„Мислиш, че си ме довършил? Не си. Не съм за пренебрегване, глупако, както скоро ще разбереш!“

И сега куцукаше по коридора и пламъци играеха по краката и ръцете ѝ, за да я стоплят.

„Горката ми бащина къща, цялата съсипана. Виждаш ли докъде води небрежността?“

Изригване на магия отново разтърси къщата, като божи юмрук, и Енви ахна при внезапния ужасѐн крясък на сестра си.

Миг след това Спайт се появи в коридора. Едната ѝ ръка беше строшена — парчета кост стърчаха от раздраната плът по средата между лакътя и рамото. Енви зяпна осакатения крайник, когато Спайт залитна към нея.

— Помогни ми!

Зад Спайт се появи азатанаят.

Енви го изпердаши с бушуващ огън, който се плъзна покрай Спайт и го погълна.

Пламъците го притиснаха до стената, но само за миг. Азатанаят разкърши рамене, наведе се напред и натисна през искрящата магия, която вече закипя и изпълни коридора.

Спайт стигна до Енви, шмугна се покрай нея и продължи да бяга.

Нещо разкъса змиите на Енви на парчета. Тя изскимтя и заотстъпва от връхлитащия азатанай.

С меча в ръка, Айвис прекрачи през прага. Оттатък преддверието с нишата за наметала главната зала го подканваше.

Отпървом не видя никакво движение в просторната зала, въпреки че пламъците от камината мятаха гърчещи се сенки, сякаш треска беше обзела огъня.

Миг по-късно видя момчето. Беше коленичило пред камината и хвърляше дърва в огъня със странен, механичен ритъм. Горящите дърва бяха струпани високо и се изсипваха над каменния перваз.

— Вренек!

Момчето не се обърна, нито показа по някакъв начин, че е чуло името си.

Айвис се приближи и ледени тръпки пробягаха по гърба му.

В трескавите пламъци на огъня видя нещо като лице. Женско, закръглено и нежно, с очи, обещаващи неугасваща топлина. Айвис усети как краката му се задвижиха сами, доведоха го по-близо до огнището. Едва чу, когато мечът падна от ръката му.

„Тя… тя е красива…“

Вече беше до момчето. Усети свирепия зной на лицето си, изкусителен като дълга целувка. Видя ръцете ѝ, пресягащи се, за да го притеглят още по-близо.

— Айвис. Познавам те. От блажените спомени на Раскан, познавам те. Чувстваш ли ужасната магия, която ни обкръжава? Кипи из тази прокълната къща? Подканя, нали? Сладка като милувка. Погледни момчето. То иска да се слее с мен, но има защитници — те се съпротивляват, макар да сме братя и сестри. Казвам им, утробата ми може да ги побере всички. Тях, детето, теб. Мога да ви опазя от малките същества — о, Драконъс, виж какво направихме тук! Разбира се, любими, можем да извлечем някаква дрипава гордост, но внимавай с ръбовете!… Мога да ви опазя всички. Хайде ела, Айвис. Не сънува ли огън? За този замък? За момичетата, затворнически решетки от пламък. Килии от напукан камък, отломки, почернели греди, а над всичко това — когато най-сетне яростта се охлади — благословен снежен саван. Нека да си изровят пътя навън — ще отнеме месеци, ако не и години… Хайде ела, наклади огъня и за този дар ще ти се отплатя. Моята най-сладка целувка, моите поглъщащи устни, всичко мое червено…

Горящи цепеници се изсипаха от камината и се изтърколиха по дебелите черги. Една спря до краката на един стол и езичета пламъци заблизаха нагоре.

Айвис клекна до момчето. Заедно, един до друг, забутаха още дърва в бушуващата купчина.

„Топло. — Айвис се усмихна. — Зимата умира тук. Тук и сега.

Зимата умира.“

Около тях пламъците се смееха.

Сандалат се олюля и уви ръце около тялото си още по-здраво. „Моето момче. Загубих момчето си.“ Беше видяла Айвис да напуска казармите, видяла беше нещо като раздяла между майстора оръжейник и лорд Аномандър. Гледала беше, докато Домашните мечове се приготвяха — събираха снаряжение, сякаш се канеха да бягат. Уверенията на Първия син сякаш се срутваха в ума ѝ. „Синът ми е там вътре. Ялад се присмя на тревогата ми… и виж какво стана сега.“

— Милейди…

Намръщена, Сандалат се обърна.

— Хирург Прок? Какво има?

— Сама виждате. Замъкът е в пламъци. Чувствам, че трябва да ви подготвя. Не за пламъците трябва да се безпокоим — в смисъл, не прекалено. Пушекът е това, което убива най-често.

— Пожар?

— В главната зала, милейди. Предният вход е блокиран — никой не може да мине през него. Но има други изходи. Пристройката зад кухнята например. Вренек я знае, сигурен съм.

— Замъкът е в пламъци — повтори тя като в унес.

— Айвис е смел мъж.

Тя погледна отново към Аномандър, но Първият син не беше помръднал. Стоеше в рамката на вратата и снегът се вихреше около него.

— Той ще направи нещо — каза тя. — Винаги ме е защитавал.

Конете подскачаха в паника пред конюшните. Чуха се викове и хирург Прок каза:

— Простете, милейди. Старшият на конюшните е пострадал.

И се отдалечи бързо, и тя пак се оказа сама.

Чу как лорд Аномандър извика:

— Напускаме двора веднага — всички пристройки може да се подпалят. Няма време! Съберете се при портата, бързо!

Явно Първият син бе поел командването, след като Айвис вече го нямаше.

„Има други изходи. И входове.“

Сандалат влезе в кухнята, мина през нея и стигна до страничната врата, която се отваряше към ямата за смет. Щом излезе в нощта, виещият вятър връхлетя да я прегърне, стъписваше със силата си. Тя заобиколи ямата и тръгна покрай външната стена към главната къща. В сенките между склада и стената, после отново навън — и вратата за слугите се появи точно срещу нея.

Беше отключена, но се наложи да я дръпне силно, тъй като снегът беше затрупал прага. Горещина и пушек я лъхнаха, насълзиха очите ѝ.

„Използвах слугинската врата, за да се измъкна от майка и да намеря Галдан в полята навън. Галдан харесваше виното, тъй че му носех по една стомна, от мазето. За след това.

По този коридор значи. Майка не чува нищо.

Дойдох за моя син, най-после. Този път никой няма да ми го отнеме.“

Тръгна под пушека, който се кълбеше под сводестия таван на коридора. Но нещата изглеждаха странно непознати. Един вход, който бе очаквала, го нямаше там, където трябваше да е, а тук, където коридорът трябваше да свърне надясно, сега обръщаше наляво.

„Айвис. Сигурно си ме съблякъл. В каретата. Бях толкова трескава. Припаднала. Ръцете ти са били на тялото ми, но не помня това. Жалко.“

Препъна се по каменните стъпала, ожули си пищяла и после коляното, понеже падна. Пушекът се изливаше покрай нея и нагоре. Чу писък, а след това пронизващ вой някъде отгоре. „Орфантал?“

Заизкачва се.

Каладън Бруд нахлу в главната зала. Пред него, изпълнила почти цялото помещение, стоеше фигура, изваяна от пламъци, с огромен издут корем, отпуснат тежко на каменните плочи на пода. В издуването си беше избутал масата до стената и беше натрошил повечето столове. Над този корем, все така огромно и в същото време — несъответно малко в сравнение с лежащия долу корем, беше туловище на жена, тежки гърди, закръглени рамене, шия с пластове тлъстина и кръгло лице. Очите — черни въглени сред огън — се бяха впили във Висшия зидар.

— Усетих те, братко.

— Олар Етил, в теб ли са?

Тя кимна доволно.

— Да. В безопасност.

— Ще ги отстъпиш ли, когато тази нощ свърши?

— Молиш ли ме за това?

— Да.

— Заради теб, тогава, Бруд, да, ще ги отдам. Но ти? Защитен ли си от тези банални огньове?

— За известно време — отвърна той. — Достатъчно. Дъщерите ти се крият.

— Ти ги нарани лошо.

— А ако го довърша?

Олар Етил се изсмя.

— Драконъс не може да те намрази повече, отколкото вече те мрази.

— А ти?

Тя сви рамене.

— Аз съм тук, нали? И защитавам тези двама смъртни.

— От твоите дъщери? Или от пожара, който така жадно развихри?

— И двете. — Махна лениво с ръка и движението предизвика грохот. — Добре си го построил. Твърде добър дом за такива като мен.

— Отмъщението ти, значи, за това, че те отхвърли. Това, Олар Етил, е дребнаво.

— Пази се от презряната жена.

— Тогава защо спасяваш Айвис и момчето?

Тя помълча малко, с присвити на цепки очи, докато оглеждаше Каладън Бруд.

— Не е пътят, който избрах.

— Финнестът в кулата?

Тя кимна.

— Желаеш ли да знаеш повече?

— Моя работа ли е?

— Не, не мисля, братко. Малко съм направила досега. Възползвах се от един слаб ум, твърде крехък за този или за който и да било свят. Не. Това е между Драконъс и мен.

— Не знаех, че сте се разделили така бурно.

— Не сме. Докато слугите не ме предадоха. Дадох от себе си. Направих дар. Взех в себе си една измъчена душа и ѝ донесох мир. За тази благословия приятелите на тази душа нанесоха ужасна болка. — Помълча, после махна с ръка за втори път. — Погледни наоколо, Каладън. Виж как дори твоят дар за Драконъс е бил изкривен. Онези, които искат да стоят близо до него — всички до един, — ще свършат в страдание.

Каладън Бруд кривна глава.

— Ти си го проклела.

— Той сам се проклина! — Писъкът ѝ бе изригване на пламъци, което превърна залата в пъкъл. А след това тя се засмя. — По-добре се махай веднага, братко!

— А дъщерите ти?

— Ще ги прогоня — не е ли това достатъчно? Остави тяхната съдба на баща им — той го заслужава!

Каладън Бруд кимна и закрачи през пламъците към предните врати. Огънят се опитваше да го погълне, но се отдръпваше боязливо. При всяка стъпка на Висшия зидар каменните плочи под него пращяха.

Пламъците се къдреха странно и Енви за миг поспря. „Не са мои. Но и не са истински. Това е друг вид магия. Усещам я като извор — вони на моята същност, но много по-лошо.“ Зяпна, щом огънят се изкриви навътре в себе си, оформи лице в непрестанно движение, сякаш всяко изражение не беше нищо повече от маска, под която бушуваше някакъв неумолим зной. „Истини. Това, което кожата крие.“

Женско лице, ту се усмихваше, ту говореше.

— О, погледни се. Лоши момичета — дадохте ми Малис, но не живото дете, което щях да защитя. Не, неясното дете, задържано между живот и смърт от защитните заклинания на баща ви. Разбира се, той просто се помъчи да ви опази от рисковете за смърт, понеже знаеше добре колко диви са духовете ви. — Усмивката ѝ се разшири. — Както винаги, имаше добри намерения. Кой родител не се бои да не надживее децата си? Но после вие ѝ счупихте врата.

— Не съм аз! Спайт беше!

— Има две камери на сърцето, дете, и ти бе наречена в отговор на близначката ти. Което означава, че двете всъщност сте една, жестоко раздвоена с надежда да се отслаби силата ви. Но горката Малис, която дойде след това, какво бе останало от нея? Лишена от място, лишена от дом… какво друго име можеше да съпътства такова дете?

— Беше злополука, майко! Злополука!

Пламъците се завихриха по-близо, лицето се изду и изпълни коридора.

— Държа сестра ти, Енви. Каладън я нарани лошо. Като нищо можеше да я убие, ако не го бях отпратила. Колко щяха да умрат? Твърде много, дете. Вие двете не струвате колкото живота им.

Енви се смъкна на колене.

— Помогни ми, майко. Зле ми е.

— Вие сте от моята кръв — каза Олар Етил. — И само по тази причина ще ви спестя яростта на Финнеста. Но, ох, как сте го отровили със Спайт! Тя ще види Драконъс. Колко жалко, защото нещото вътре в онази коруба много малко прилича на баща ви. Все пак това, което иде от тази съдбовна среща, ще разбие света.

— Спаси ни! Ние ще сме добри — ще видиш!

Огромното лице се кривна леко настрани.

— Добри? Е, да кажем, че ще имате много време да размишлявате над такива обещания. Засега, дъще, хайде да направим за теб и сестра ти една крайно неприятна гробница.

Енви изпищя, щом подът поддаде под нея, а след това отгоре се спусна лавина от натрошени камъни и нацепено дърво — къщата започна измъченото си рухване.

„Тя ни погребва! Майко, кучко такава!“

Кулата се разклати и Сандалат се натресе в стената. Димът закръжи нажежен през кухини от жесток студ и вода потече на порой надолу по стъпалата. Вренек я чакаше — просто още малко по-нагоре. Присвит и уплашен. Можеше да го види в ума си. Простена, изправи се и продължи нагоре.

„Помня тази кула. Помня вратата. Не я харесвах.

Качихме се, за да гледаме битката. Такъв ужасен ден. Толкова много избити, душите им откъснати и захвърлени, разпилени, понесени от викове от болка — как кръжаха около нас!

Орфантал… не, Вренек… не… Не знам. Не мога да мисля!“

Поколеба се, след това залитна отново нагоре все едно някакъв юмрук я буташе, забит в гърба ѝ. Чу ехо от безумен смях.

„Изобщо не бях силна. Майка ми каза така. Тя трябваше да се грижи за всичко. За всички грешки, които правех, Галдан, за нашите игри. За детето, което дойде от това — не знаех, че става така. Ако ми бяха казали, изобщо нямаше да го направя. Но беше много късно и майка трябваше да оправи нещата, отново, както винаги.

Всичките лъжи, измислиците. Каза ми, че не мога да съм майка, не и на Орфантал. Не може да ти се разреши да обичаш грешка. Не можеш да си тази, която да я храни, да гледа как детето пораства в нещо, което не можеш да контролираш. Че всяко дете е заложник. Че всяко дете трябва да бъде отпратено, докато лицето му не избледнее в ума ти. Това, каза майка, е единствената свобода, която ми била останала.“

Стигна до площадката, където водата шуртеше от дупките в черната дървена врата. Камъните сияеха, заклещени сякаш в пещ, и издаваха, че водата е черна като мастило. „Дорсан Рил. Дарът на лорда за Майка Тъма, както се промени. Драконъс го превърна във втечнена нощ, в чернотата между звездите.

Виж как се излива!

Орфантал. Идвам. Няма нищо, от което да се боиш, вече не.

Не исках да подпаля конюшните, но бях ядосана. На майка. Бях страшно ядосана! Но, о, как цвилеха конете!“

Можеше да ги чуе отново, сякаш пламъците носеха цвиленето им в триумф, извисяваха го в нощта сред всичките искри и дим. Видя горкия Вренек, толкова малък, целия покрит със сажди и мехури от опърляне, косата му почти изгоряла, очите му пълни със сълзи, докато се бореше да се измъкне от прегръдката на Джиния, докато се опитваше да побегне обратно в конюшните, за да спаси конете.

И как Орфантал стоеше отстрани, още по нощница, зяпнал Вренек, малкото му юмруче притиснато на устата.

„Шшт, Вренек. Твърде късно е за тях. Твърде късно е за всички.“

А майка ѝ се обърна и изгледа с яд конярчето.

— Това е по твоя вина! Чуй ги как цвилят! Ти ги уби!

А после тръгна напред, вдигнала тоягата си. И ударите се засипаха — по главата на Вренек и по ръцете и раменете на Джиния, и единственото, което можеше да направи Сандалат, бе да стои замръзнала, безпомощна, да слуша как тоягата пердаши по плът и по кост, вторачена в Орфантал, който виждаше всичко това, но не разбираше нищо.

„Тихо, синко. Писъците са само в главата ти. Свърши се. Това са просто пламъците и техният жаден рев.“

Стигна до вратата. Отвори я лесно.

— Лорд Драконъс! Знаех, че ще се върнете! Азатанаят беше, той подпали конюшните — не чувате ли как цвилят конете? О, моля ви, спрете го… спрете всичко това…

А той се пресегна към нея, надигна я от земята… не си беше давала сметка, че е толкова висок, голям като великан. Но заложниците винаги са млади, така ѝ бе казал лорд Аномандър и се смееше, докато я въртеше във въздуха, и как пищеше тя от радост, спасена завинаги в силните му ръце.

Но сега увисна във въздуха, в зала, чиито каменни стени бяха издълбани дълбоко от всички страни, сякаш издрани от ноктите на затворен звяр. Още жлебове бяха нашарили дъските на пода и таванските греди и те изглеждаха сдъвкани и нацепени.

Усети как нещо като юмрук се сви в корема ѝ, ниско долу, и започна да расте. Гърбът ѝ се изви на дъга и Сандалат изохка, щом дрехите ѝ се изпънаха и тя се изду, кожата ѝ се изопна. „Галдан! Виж какво направихме! Не знаех! Майка ми е бясна! Казва, че е змия — змия вътре в мен, и расте!“

Между краката ѝ потече. Видя Драконъс надвиснал над нея, лицето му бе изкривено в нещо, което издаваше безпомощност и безсилие. Усети как едната му ръка се пресегна отдолу, бръкна и измъкна бебето.

Видя го как го вдигна и веднага разбра, че е безжизнено, мокра червена кукличка с отпуснати крайници. Той изръмжа и го запокити настрани.

Нов юмрук се стегна на възел в корема ѝ, започна да расте.

Ново мъртво дете. Гневен рев се изтръгна от Драконъс, когато го захвърли на другата страна.

Тя загуби броя им. Мъртвородено след мъртвородено. Умът ѝ се бе вледенил, очите ѝ не можеха да се затворят или дори да мигнат, не можеше да вдиша и гледаше как сцената се разиграва отново и отново. Нямаше никаква болка, никакво усещане за нещо друго освен издуването, ужасното освобождаване и след това — неговият гневен вой.

А после всичко се промени.

Детски плач, малки юмручета махат във въздуха, крачетата ритат.

„Майко, не знаех. Заклевам се. Не знаех.“

Драконъс я придърпа към себе си, натика плачещото новородено в ръцете ѝ.

Тя го погледна в очите, но тези очи — видя го ясно — не бяха очи на човек. Бяха черни и бездънни като водите на Дорсан Рил. Когато отвори уста в усилие да заговори, мастиленотъмните води се изляха от нея. Болка изкриви лицето му и той я пусна да падне на дървения под и залитна назад в ужас.

Внезапна сила изпълни Сандалат и гласът, който излезе от нея, не беше нейният — и сякаш не излизаше от устата ѝ:

„Това дете, Драконъс, е взело най-доброто от теб. Това дете е направено чисто. Цялата любов, която таеше, която така безсърдечно сдържаше и отдаде с такава неохота — сега тя е в това бебе, дадено на майка толкова сломена, че не може да му отвърне с любов.

О, Драконъс, колко ме харесваш сега?

Кажи това на Майка Тъма, когато следващия път я видиш. Тя не е нито първата, нито последната, но нищо от онова, за което копнееш, и нищо, от което се нуждаеш, няма да бъде намерено в прегръдката ѝ. Аз те нараних, Драконъс. Ще се примири ли тя с това, което е останало от теб? Едва ли.

Огънят ми продължава да живее, но е самотен пламък. Дано целуваш същите студени устни. Дано копнееш за онова, което никога не можеш да имаш, и дано не намериш топлина в този или в който и да е друг свят.

Твоите войници ме изгориха! В омраза, нараниха ме! Всичките твои нехайни игри, Драконъс, сега се връщат при теб! Върни се при този Финнест, виж какво съм направила!“

Усети как присъствието избяга от нея. Малкото момиченце в ръцете ѝ, още мокро и хлъзгаво от водите, се вкопчи в мократа ѝ блуза, гладно за онова, което криеше платът.

Заля я погнуса, но някакъв инстинкт я накара да отстъпи пред нуждата на бебето. Пръстите ѝ зашариха по копчетата, тя разтвори блузата и даде на момиченцето да суче.

Драконъс го нямаше — тя не помнеше да го е видяла, че напуска — и сега, невероятно, утринното слънце напираше през огънатите летви на кепенците. Усещаше се горчивата, пареща миризма на пушек.

Докато детето сучеше жадно, схванатото ѝ тяло залитна към прозореца и тя се пресегна, за да дръпне капаците.

Димящите развалини на къщата обкръжаваха кулата, напуканите от огъня камъни бяха струпани около основата. Пламъците бяха стигнали до казармата, но там огънят бе опърлил само един ъгъл и камъните бяха хлътнали в яма, пълна с вече замръзнала вода от стопения сняг. Отвъд външната стена се издигаха десетина стълба бял дим, право нагоре — единственото движение в това замръзнало утро.

Вслуша се в мляскането на сучещото дете. То вече бе натежало, наедряло. Кожата му бе черна и лъскава като оникс, черната му коса бе дълга. Очите му бяха големи и странно издължени, блестящи, и то сякаш се взираше нагоре, покрай лицето на Сандалат, сякаш в празното утринно небе. Нещо в това малко кръгло личице ѝ напомни за майка ѝ.

„Ще получиш това, от което се нуждаеш, но нищо повече.“

Сандалат се обърна и тръгна към стълбището.

Айвис седеше свит и загърнат в одеяла до лагерния огън. И все още трепереше.

Помнеше малко. Как беше застанал на прага на главната зала, а след това… събуждането отвъд стената, дланите му раздрани и пълни с трески.

Ялад му беше казал, че бил излязъл от бушуващите пламъци, с Вренек в ръце. Но дрехите му дори не бяха опърлени, а момчето, също така като по чудо, беше непокътнато. Все пак беше имало ужас и скръб в лагера, когато бяха открили, че лейди Сандалат не е сред тях. Ялад беше раздрал лицето си с нокти, след като бремето на мъртвата заложница се стовари върху него — нали той носеше отговорността за нейната безопасност.

През нощта бурята бе отминала и вече нямаше вятър, който да раздвижи ледения въздух. Слугите от домакинството на лорд Драконъс и всички Домашни мечове вече бяха бездомни.

Айвис гледаше намръщено треперливите пламъчета на огъня, сякаш някаква част от него искаше да види нещо в ярките им лудуващи езици. „Лорд Аномандър, как да приема това? Предизвикахте азатаная заради уважението. Вижте цената на това, милорд. Къща в развалини, заложница, изгубена в пламъците. Две дъщери? Е… стига ли?

Гордостта ни ни унищожава.“

Можеше да вдигне погледа си от пламъците и да погледне над лагера, натам, където стояха лорд Аномандър и Каладън Бруд. Гостите им, носителите на непоносими дарове. Чул беше, че в току-що отминалата нощ Висшият зидар стоял и гледал рухването на зданието, построено от собствените му ръце, и как след това заговорил за трегерния камък над портата, с тайните думи, изваяни в него, и как промърморил, сякаш на себе си, за някаква горчива истина.

Какво означаваше това? Айвис не можеше дори да предполага.

Погледнеше ли в другата посока, към фигурата, присвита до следващия огън, щеше да види младия Вренек, чиито очи сега бяха затворени, но само отвътре, и гледаха празни като стъкло. Когато го изнесе от горящото имение, момчето бе кротко в ръцете му, поне докато не чу изплашените коне, при което се замята като в треска и почна да рита, така че Айвис нямаше друг избор освен да го пусне.

Ялад бе този, който успя да го спипа и да го спре, когато момчето се хвърли назад към пламъците и закрещя, че трябвало да спаси конете… въпреки че войниците вече ги извеждаха през портата зад тях.

„Е, тази зима видя достатъчно лудост. Можем да се съгласим за това, нали?“

Чу тревожните викове, а после усети и удивлението, последвано от стъписано мълчание, а накрая, щом всички тези подробности се утаиха в ума му и се съчетаха, вдигна очи.

Тълпа, водена от Ялад, се беше втурнала през полето, но спря. Отсреща, от крайпътния изкоп, бавно и немощно изкрета някой. Лейди Сандалат. В първия миг Айвис помисли, че е с червена пола — не знаеше, че има червена пола, — но след това видя, че е петно между краката ѝ. И видя, че носи нещо мъничко, притиснато до оголената ѝ гръд.

Помисли го за кукла, докато не видя малката ръчичка, свита в юмрук.

Щом Ялад и другите заотстъпваха, щом лорд Аномандър и Висшият зидар тръгнаха към нея, но спряха само след няколко крачки, щом самият Айвис се надигна, за да види добре приближаващата се Сандалат — с разтварящата се пред нея тълпа, — само един мъж прегради пътя ѝ.

— Милейди — каза хирург Прок и кривна глава. — Трябва да се погрижа за вас. За вас двете всъщност.

Тя спря пред лекаря и отвърна:

— Щом настояваш.

Той се доближи.

— Може ли да видя детето, милейди?

— Момиче е — каза тя.

— Момиче на четири, може би пет седмици, но това…

— Тя е моя — прекъсна го Сандалат със странно безизразен тон. — Живата. — И добави: — Казва се Корлат.

— Милейди…

— И е изпълнена с любов — продължи Сандалат. — Но не моя.

После свали бебето от гърдата си и го подаде на Прок.

А лекарят се поколеба и лицето му, когато се обърна и погледна Айвис в очите, бе съсипано от горест.

Докато всички стояха замръзнали, докато никой не проговаряше, докато всички се бяха вторачили в Сандалат, която държеше бебето в протегнатите си ръце, една малка фигура подмина Айвис и заобиколи хирург Прок.

— Ще ми я дадете ли да я подържа, милейди? — попита Вренек и без да дочака отговор, взе бебето и го уви в одеялото си. — Орфантал има сестра — каза. — И е голяма! — Подаде пръст на бебето и то го стисна.

Усмихнат, Вренек се обърна към Айвис.

— Майсторе, силна е.

Окаян, изпълнен с неописуема тъга, Айвис се усети, че ги е зяпнал през було от скръб.