Геомант

Едно

Иризис седеше в коженото кресло на чичо си, заслушана в бушуващата вън буря. Вятърът все по-силно фучеше сред зъберите.

Снежната виелица подхождаше на настроението й. Експериментът с Юлия бе обречен на провал. И какво щеше да последва?

Някой друг занаятчия би могъл да опита да подири нов живот някъде далеч. Но не и Иризис. Цялата й същност бе обвързана със семейството й и с дейността й. Колкото и да ги ненавиждаше, колкото и да говореше против близките си, по-скоро би предпочела да умре, пък било то и посрамена, отколкото да живее без тях.

Ниш доведе Юлия преди зазоряване, когато фабриката бе най-тиха. Дори и това беше изпитание за нея — дребната жена трепваше при всеки звук, а всеки път, когато някой се приближеше, тя бързаше да се свие край стената.

На майстора се полагаха две стаи. По-голямата от тях съвместяваше кабинет и работилница. В средата на кабинета се издигаше огромно бюро от палисандър, обградено с три кожени кресла. Край една от стените бе разположен работен плот, върху който все още стояха някои от инструментите на покойния майстор Баркъс. Отсрещната стена бе заета от библиотека, притежаваща няколко десетки тома и купища свитъци.

По-дребното помещение приютяваше инструменти, карти и схеми, готови и незавършени механизми, както и всякакви материали. Именно тук Иризис бе намерила паяжинената нишка.

Край вратата бе оставен поднос с храна и напитки. Занаятчията вече бе започнала да потропва с крак, когато Ниш се появи, следван по петите от Юлия — маскирано куче. Механикът заключи двете врати, външна и вътрешна.

Юлия изглеждаше напрегната. Може би заради непознатата обстановка, може би заради това, което се очакваше от нея, реши Иризис. Перцепторът остана до вътрешната врата, душейки с наклонена встрани глава.

— Би ли искала да хапнеш нещо, Юлия? — високо попита Иризис.

Антифоните пропуснаха част от звука и Юлия подскочи. Явно не беше усетила присъствието на Иризис. Тук имаше толкова много миризми: стари книги, мухлясал килим, палисандрово дърво, машинно масло и киселини (откъм тезгяха), горещ восък и закованата над огнището риба меч, чийто мирис не можеше точно да бъде описан. Иризис нарочно беше запалила и ароматни масла: цибет, розмарин, кедър — за да провери дали Юлия ще се обърка.

— Не, благодаря — отвърна дребната жена, копирайки гласа й. Започна да обикаля стъпка по стъпка из стаята, като веднъж леко се бутна в бюрото, а друг път в стол. Изглежда заучаваше разположението бързо, защото повече не се блъсна в нищо. Често докосваше някои предмети, а други доближаваше до носа си.

През цялото време Ниш не изпускаше Юлия от очи, което подразни Иризис. И същевременно я озадачи. Нима бе възможно да изпитва ревност?

— Обясни ни какво правиш, Юлия — меко каза Ниш.

Може би думите му бяха прекалено тихи, защото дребната жена се огледа объркано, като че опитваща се да долови точната посока на недочут шепот. Той повтори думите си, по-силно. Юлия го погледна и му отговори със собствения си глас, мек и безцветен като косата й.

— Тук решетката е различна. Освен това в нея има нови възли.

— Това трябва да са артефактите на стария майстор — рече Иризис. — Ако можеш да разпознаваш проявите на Тайното изкуство, тук би трябвало да виждаш много от тях. Той имаше купища магически приспособления. Помня, че ми ги показваше, когато бях малка.

— Виждам само две — отвърна Юлия с гласа на Иризис. Вече бе престанала да имитира Ниш, което също дразнеше занаятчията. — Опитвам се да променя решетката и да ти намеря място. — Това беше отговор на въпроса на Ниш.

— А как изглежда тя? — попита Иризис.

Върху лицето на Юлия изникна упорито изражение, но то трая само миг.

— Ти ли я направи? — Тя хвана долната част на блузата си и леко я протегна напред.

— Да — рече занаятчията. — Харесва ли ти?

— Чувствам се прекрасно. Останалите дрехи винаги ме жулят и стържат. — Тя потръпна. — Решетката изглежда така, както си поискам. Понякога я променям.

— Как изглежда сега? — поинтересува се Ниш.

Веждите на перцептора леко трепнаха над маската.

— Ветрила.

— Ветрила? — повтори Иризис. — Какво по дяволите трябва да значи това?

Този път Юлия не трепна и не се раздразни, макар че се приближи по-близо до Ниш.

— Харесвам ветрила! — дръзновено рече тя. — Гадател Фламас, който ми позволи да живея в тъмницата му, имаше стотици от тях. И бяха красиви. Всякакви цветове и шарки. Обичах да поглеждам към тях през пръстите си.

— Юлия, нашите съзнания не могат да ги видят — каза Ниш. — Не разбираме какво имаш предвид под ветрила.

— Решетката ми е ветрило. Огромно ветрило се разгръща пред мен, нагънато на стотици места. — Тя разпери ръце. — Сега е тюркоазено, но мога да променя цвета, ако ис…

— Небеса, кого го е грижа за… — Срязана от резкия жест на Ниш, Иризис бе принудена да замълчи.

— Всичко пред мен е разположено върху ветрилото, милиони драскулки. Хората винаги се отличават от останалите неща. Те са по-ярки, но са заплетени. Понякога мога да разплитам възлите им.

— Какви хора? — заинтригувано попита занаятчията. — Искаш да кажеш, че виждаш всички в света?

— Не, разбира се! Само талантливите хора. — Юлия се беше намръщила презрително. — Повечето са дребни точици, в които не мога да надникна, само че някои хора се появяват като ярки възли, особено онези, които използват Тайното изкуство. Джал-Ниш ме научи на това.

— Мен можеш ли да видиш? — попита Ниш.

— Ти нямаш талант. — Тя го каза тъй прямо, че механикът трепна.

— Мен също не можеш да видиш — сухо каза Иризис.

— О, теб те виждам! Само че ти не си възел, а черно топче.

Занаятчията помълча малко, сетне продължи:

— Но ти спомена няколко ветрила.

— Зад мен се разгръща друго ветрило. Сега е бледосиньо, много по-малко. Него не мога да видя така добре. Други ветрила се разгръщат встрани. — Разпери ръце. — И нагоре, и надолу! Онова, което отива надолу, е кафяво, но него не мога да видя ясно.

— Просто чудесно! — изтърси Иризис. — Това ли е талантът, за който трябваше да полагаме такива усилия? Драскулки върху ветрила? Направо да повикаме перквизитора да ни обезглави още сега.

Все още разперила ръце, Юлия застина. Ниш закова с убийствен поглед Иризис.

Перцепторът бавно се завъртя, за да застане с лице към механика.

— Да ви обезглави? — прошепна тя.

— Ако не намерим занаятчия Тиан и не я доведем обратно, точно това ни чака — рече Крил-Ниш. — Надявахме се да изработим магическо устройство за теб, с чиято помощ да намерим Тиан.

— Не е задължително да са ветрила — рече Юлия. — Моделът може да бъде каквото си пожелая. Понякога светът е като увиснало във въздуха яйце, пълно с ярки петънца. Или…

Иризис сграбчи кичур от косата си с видимото намерение да го отскубне. Зъбите й скръцнаха.

Ниш приклекна пред дребната жена.

— Проблемът, Юлия, се състои в това, че ние не разбираме как ти съзираш света. Ние не виждаме ветрила и петнисти яйца. Не знаем как да използваме решетката ти, за да намерим Тиан. Трябва да я намерим, иначе ще изгубим войната. И тогава лиринксите… — Той млъкна, защото Юлия започна да трепери.

— Тя трябва да знае — вметна занаятчията.

— И тогава лиринксите ще ни изядат — довърши Ниш.

Юлия изхриптя, отърча в склада и се сви там. Двамата не я последваха.

Ниш премести подноса с храна до бюрото и го подаде на Иризис. Тя отказа. Самият механик си взе няколко сушени смокини и започна шумно да изсмуква вътрешността им. Звукът се стори особено дразнещ на Иризис.

— Нещата вървят на зле, Крил-Ниш!

Той сепнато я погледна.

— За пръв път от не зная колко време насам използваш правилното ми име.

— Което трябва да е показателно за дълбочината на отчаянието, което изпитвам.

— Не мога да повярвам, че ти се предаваш, Иризис.

— Няма начин да успеем. Няма как да видим това, което вижда тя, а дори и да имаше, не бих могла да изработя устройство. Ясно ти е защо.

— Вече започва да ми се изяснява — рече механикът.

— Какво ще кажеш на баща си?

— Че е невъзможно да изработим устройство, защото ще са ни нужни години да разберем начина, по който талантът Юлия функционира. В това има голяма доза истина.

— Разбира се! Не е нужно да казваш, че е защото съм безполезна и некомпетентна.

— Да, не е. Но и в този случай с нас е свършено.

Той започна да се разхожда из стаята и да разглежда схемите, книгите, свитъците и странните, полуготови устройства, разхвърляни по работната маса. Иризис си отхапа от наденичка с канела. Но нямаше апетит.

Някой почука на външната врата. Ниш не обърна внимание, само че посетителят упорстваше.

— Няма ли да отвориш най-сетне?! — тросна се занаятчията.

Механикът отключи вътрешната врата, дръпна резето на другата. Оказа се, че отвън стои перквизиторът и изглежда раздразнен.

— Е? — нетърпеливо възкликна Джал-Ниш.

— Напредваме — излъга синът му. — В момента не мога да говоря, заети сме.

Джал-Ниш го сграбчи за дрехата.

— Разполагате с време до утре сутринта. Войниците на Ги-Хад са открили Тиан в мината, но са били нападнати от лиринкси. Отговорникът е единственият оцелял. А Тиан… Тиан… — Той се давеше от ярост. — Това ще ме довърши.

— Какво? — кресна Ниш. Спохождаше го отвратително предчувствие. — Мъртва ли е?

— Тялото й не е било открито. Или е мъртва и изядена, или е била отведена. Ако измъкнат тайните ни от нея…

— Може да е избягала — намеси се Иризис. — Бива я в това.

— Никой не може да избяга от лиринкс. Какво ще кажа на скрутатора?

Краката на Крил-Ниш не го държаха:

— Какво ще правим?

Перквизиторът грубо го изправи.

— Скрутаторът иска Тиан. Ще я намерим, ако е жива, и ще я върнем.

Той блъсна Ниш назад, при което последният се приземи по задница.

— Пак казвам, давам ви време до съмване. Тогава тръгвате с нас — без значение дали за да довършите работата си, или в ролята на обикновени войници. — И Джал-Ниш затръшна вратата в лицето на Ниш.

— Гади ми се — заяви механикът. — Сякаш отново съм ученик и баща ми ми преглежда домашните. Никога не оставаше доволен.

Иризис си взе парче сирене и замислено започна да го гризе. Механикът започна да прокарва нокти по дъските. Изключително дразнещ звук, породил у занаятчията желание да го зашлеви.

— Остава ни само едно нещо — продължи Крил-Ниш. — Тъй като не можем да изработим търсещо устройство, ще трябва да вземем Юлия с нас и да опитаме да я използваме.

— Тя ще откачи!

— Животът ни зависи от това.

Юлия бавно се приближи до Ниш и го докосна по бузата.

— Искам да ти помогна, Ниш.

— Зная. — Той се изправи. — Можеш ли да видиш Тиан?

Перцепторът сви рамене.

— Не зная как изглежда тя.

— Неотдавна ти каза, че си видяла жена с ярък кристал. Сега виждаш ли я? — включи се Иризис.

— Кристалът угасна.

— Искаш да кажеш, че е мъртва? — Ниш подскочи.

— Не я виждам.

— Кога угасна?

— Днес. Вчера.

— Днес или вчера, Юлия? Много е важно.

— Не зная.

Иризис постави на масата един контролер и разгърна пипалата му.

— Това устройство е било изработено от Тиан. Може да ти помогне да я усетиш.

Юлия дори и не го погледна.

— Не е нужно да я търся. Ако кристалът се събуди, ще го видя в модела си.

— Но тази жена действително ли е била Тиан? — настояваше Иризис. — Прилича ли възелът й на този контролер?

— Не, но личи, че тя го е направила.

— Значи жената е била Тиан? — напрегнато каза Ниш.

— Да.

— Най-сетне! — възкликна Иризис. — А какъв е кристалът, който виждаш? На този ли прилича? — Тя повдигна контролера, сочейки хедрона.

— Не.

— Ами на този? — Иризис сне индикатора си и го постави в ръката на Юлия.

— Не, много по-силен е.

— Какво ли би могло да бъде? — рече механикът.

Сините очи на Иризис заблестяха.

— Чудя се…

— Да?

— Няма значение.

— Умееш ли да разчиташ карти? — обърна се Ниш към Юлия.

— Зная какво са. Но никога не съм виждала. Ярката светлина наранява очите ми.

Механикът взе една от картите, които бе разглеждал по-рано, и я разстла на пода.

— Това е карта на фабриката. Ето тук е стаята, в която живееш… — Той се сети. — Разбира се, ти не можеш да я видиш, а аз не мога да я опиша така подробно.

Макар очите й да бяха закрити с превръзка, погледът й бе насочен към него. Настъпи тишина. Най-сетне Юлия тихо каза:

— Ще опитам с… очилата. Само за малко.

Крил-Ниш ги взе и свали маската й. Юлия бе стиснала очи. Механикът й постави очилата и ги закопча на тила й.

Иризис се навъси, защото не й убягна начинът, по който пръстите на Ниш докосваха шията на дребната жена.

Юлия погледна надолу.

— Виждаш ли картата? — попита Ниш.

— Да. — Отговорът й бе все така тих.

Той й обясни означенията за стени, врати, прозорци и мебели. Юлия усвояваше бързо, нали живееше в свят на символи.

— Твоята стая е тук. Ето по този път минахме днес. На това място се намираме сега.

Юлия прокара пръст по очертанията на стените. Ниш се убеди, че тя е разбрала.

— А този символ обозначава мащаба. С негова помощ можеш да отмерваш на какво разстояние едно от друго се намират нещата. Например — колко крачки сме извървели.

Юлия разбираше концепцията за отмерване, но не можеше да я прилага. Посоките бяха друг проблем — тя познаваше ляво и дясно, напред и назад, само че посоките на компаса не й говореха нищо. Моделът на решетката й не се основаваше върху подобно фиксиране.

Ниш се опита да й обясни за север, юг, изток и запад, ала Юлия ги съотнасяше към ляво и дясно и се объркваше в мига, в който механикът завъртеше картата. Той й показа и друга карта — на земите между Тикси, фабриката и родния й Фасафарн. Това също не съдържаше никакъв смисъл за нея — цялото пътуване Юлия бе прекарала вглъбена в себе си. Нито имаше представа за изминалото време, нито за изминатото разстояние, нито знаеше кои земи е прекосила.

— Всичко това е така объркващо — вечерта се оплака Ниш на Иризис. Не бяха отбелязали никакъв напредък.

— Остави. Искаш в рамките на ден да я научиш на нещо, което отнема години. — Тя се обърна към Юлия. — Утре ще тръгнем да търсим Тиан. Ще излезем навън. Ти си ни нужна, за да я открием. Никой друг не е в състояние да го направи. Ще ни помогнеш ли?

Юлия рязко свали очилата си и отново превърза очи. Трепереше. Притиснала длани над очите си, тя поклати глава наляво и надясно, докосвайки раменцата си с уши.

— Какво означава това? — попита Иризис. — Съгласява ли се?

— Не зная — рече Ниш.

Юлия се обърна към тях. Пръстите й бяха сгърчени.

— Ще дойда с вас — отчаяно рече тя. — Макар да се страхувам. Но ако ме оставите тук…

— Нас също ни е страх — каза Иризис.

— Много, много се страхувам — потръпна перцепторът. — Ноктести. Навсякъде гъмжи от ноктести.

Две

Устата на лиринкса се разтвори по-широко. Предните зъби бяха дълги колкото палеца й, страховито остри. Тиан затвори очи. Създанието я придърпа към себе си, опитвайки се да каже нещо. Но от гърлото му се изтръгна единствено хриптене, като че беше глътнало кост.

— З-з-зурррк! — заяви то. — Ж-з-з-урпт!

Тиан очакваше да бъде залята с извънземни стомашни сокове. В следващия момент зърна болта, пронизал гърлото откъм тила. Лиринксът се давеше от кръвта си. Опитваше се да отстрани болта с език, ала това бе невъзможно. Нямаше как да го стори дори и ако всъщност успееше да го докосне. Свободната му ръка също не можеше да го изтръгне, защото й липсваха три пръста.

Съществото се закашля, при което в гърлото му закипя розова пяна. Следващият пристъп на кашлица оплю Тиан. Лиринксът се давеше в кръвта си още повече. Очите му бяха започнали да губят фокус. Дъхът му гълголеше като запушена тръба. Хватката му отслабна. Създанието рухна, като Тиан успя да се изтърколи в последния момент. Лиринксът продължаваше с напразните си опити да сграбчи ствола на болта. Падането му бе разпръснало още пяна.

Тиан се изправи, трепереща, неспособна да откъсне поглед от гърчещото се създание. Димът от гаснещите факли я дразнеше. Тя се закашля и с пламнала носоглътка заобиколи съществото. Болтът бе потънал в мускулите вдясно от гръбнака му. Другият лиринкс лежеше неподвижно. Изглеждаше наистина мъртъв, но за всеки случай девойката се държеше настрана. Живият лиринкс се опита да обърне глава към нея и изхриптя.

Този лиринкс изглеждаше по-различен от останалите: нямаше криле; дребни закърнели израстъци стърчаха от съответните места. Освен това той излъчваше някакво несъответствие, макар конкретната причина да беше трудна за определяне.

Недалеч на земята лежеше захвърлено копие. Ако го забиеше във врата на лиринкса, може би щеше да успее да го довърши? Тя взе копието и го повдигна, загледана в кървавата рана. Представяше си отвратителния звук, с който наконечникът щеше да потъне в иноземната плът; агонията, която щеше да последва. Тиан се поколеба. Изсумтявайки болезнено, лиринксът извърна глава и я погледна в очите.

Тя впрегна волята си. Престоят над работната маса не я бе подготвил за това. Досега не й се беше налагало да отнема нечий живот, но ето че обстоятелствата я притискаха. Не се осмеляваше да го остави жив.

Огромните очи бяха омайващи. По протежение на врата му проблясваха сини очертания. Тиан изпита неочаквано състрадание. Може би лиринксът се опитваше да я контролира? Някои от тях бяха гадатели.

Тиан заби копието в раната. Лиринксът изрева и се хвърли към нея, изтръгвайки оръжието от ръката й. Кракът му я удари по бедрото. Сблъсъкът напомняше на главата на таран. Лиринксът се надвеси над нея. Копието все още се поклащаше зад него.

— Гларрр! — изхриптя създанието. — Минхллррр!

— Не разбирам — дрезгаво отвърна Тиан. Същевременно се удиви, че съществото е способно да се изправи и дори да говори с такива рани.

— Извади… — хрипна лиринксът.

Болката бе парализирала Тиан. Съществото посегна със здравата си ръка и стисна рамото й с такава сила, че костите й започнаха да се разместват. Нокти потъваха в кожата й.

— Извади!

Нямаше избор.

— Добре. Пусни ме.

Лиринксът пусна рамото й, само че моментално я хвана за крака.

— Мини отзад. Извади. Не… опитвай пак.

Тиан бавно го заобиколи. Можеше да се опита да го доубие, но дали щеше да е достатъчно бърза? В агонията си създанието можеше да откъсне крака й. От вида на раните му й призля. Макар че явно те не бяха смъртоносни, поне не и за един лиринкс.

Тя хвана дръжката на копието. Ами ако просто го натисне навътре, вместо да го издърпа…? Лиринксът предупредително усили натиска върху глезена й. Тиан издърпа копието и го хвърли на земята.

— Извади… болт!

Занаятчията опита да обвие пръсти около ствола, но той беше хлъзгав от кръв.

— Потънал е прекалено дълбоко — каза тя, отвратена от раната.

— Използвай… копие.

Усилията й да разхлаби болта с наконечника и да го измъкне само влошиха нещата. Отчасти потисканите стенания на лиринкса също не помагаха. На Тиан й се искаше той да умре, макар че това надали щеше да отслаби хватката му.

— Продължавай да опитваш! — задавено изхриптя съществото. — Ако умра — ти също.

Тиан бе склонна да му повярва.

— В раницата си имам инструмент, който може да е от полза.

— Покажи. — Лиринксът не пусна глезена й.

Тя трябваше да извади всичко от раницата, за да достигне до платнището с инструментите. Занаятчията го разви и извади щипци.

— Да — каза лиринксът. — Използвай!

Тиан бръкна в раната, сграбчи болта и дръпна. Той не помръдна.

Тя хвана щипците по-силно, опря ботуш в гърба на съществото и напъна с все сила. Лиринксът изрева. По тялото му се разляха цветни вълни. Главата му се замята. Тиан продължаваше да дърпа. Болтът най-сетне се разхлаби и започна да излиза. Розовееща кръв побърза да запълни кухината. Много скоро тя започна да се съсирва и да променя цвета си в белезникав. Кървенето спря.

Тиан остави болта и окървавените щипци на пода. Лиринксът отново потръпна с цялото си тяло, повърна някаква зловонна пихтия и се обърна към Тиан. Защо му беше помогнала? Сега врагът щеше да я изяде.

Създанието отвори очи. Двамата се вторачиха един в друг. Лиринксът беше шест, осем, може би дори десет пъти по-тежък от нея — и цялото му тегло се състоеше от мускули, броня и кост. И с една ръка преспокойно можеше да я разкъса.

— Какво чакаш още? — Гласът на Тиан прозвуча недостойно пискливо.

— Как се казваш?

Думите, изникващи дълбоко от гърлото му, сега звучаха по-ясно от преди, макар и все така стържещи. Личеше, че тези звуци го затрудняват. Само не беше ясна причината: дали спецификата на чуждоземния говор, или техническите влияния на раната.

— Наричат ме Тиан Лиз-Мар.

— А аз се казвам… Рил. С какво се занимаваш?

— С нищо.

— Всеки работи, дребни човеко. Ти носиш инструменти на механик.

— Бях занаятчия.

— Занаятчия? Контролери? — Тези думи бяха съпроводени с мъркане.

Защо бе споменала това? Притеснена, тя се опита да промени темата.

— Според останалите ме бива единствено за чифтосване.

Рил изглежда не разбираше. За момент той се задави, а после заговори по-ясно.

— Майка ми е добила четири малки. Това не й пречи да заема мястото си сред бойните редици.

— Някои от нас смятат, че жените трябва единствено да раждат, а мъжете — да работят и да се сражават.

— Нищо чудно, че ви надвиваме с такава лекота — каза лиринксът. — Лишавате се от талантите на половината си представители. Видът ви е дефектен.

Гласът му бе станал по-ясен и по-уверен. Тиан осъзна, че той се справя доста сносно с езика й. Освен това и акцентът му приличаше на нейния. Кой ли го беше учил?

— Жените са прекалено ценни, за да бъдат излагани на риск. Ако изгубим прекалено много от тях, целият ни вид е изложен на риск.

Тиан не бе подозирала, че някога ще изрича аргументите, използвани в защита на размножителните палати. Аргументи, които вбесяваха самата нея.

— Ние се стремим към същото. Но какво би станало, ако нападнем домовете ви, където беззащитните ви жени отглеждат вашите малки? По-добре е те да бъдат способни да защитават потомството си. По тази причина ние ще ви погълнем. Ние сме по-висши.

— Вие сте варвари!

— Защо? — попита Рил, без да се обижда.

— Вие ни ядете!

— А нима вие не ядете други животни? — рече лиринксът. Удивлението в гласа му очевидно бе престорено.

— Те са животни. Ние притежаваме разум. Ние сме човеци.

Той подуши.

— На мен ми миришеш като животно, малка Тиан. Притежаването на съзнание не те прави по-добра или по-достойна от останалите животни. Защо да не те изям, ако съм гладен? Какво ти пречи да ме изядеш?

Тя потръпна при мисълта.

— Не бих могла! Не би било правилно. Пък и…

— Да?

— Вкусът ти сигурно ще е отвратителен.

— Как недостоен вид като твоя се е издигнал до първостепенност в този свят? В празнотата има десетки разумни същества, малка Тиан. Всички ние се ядем едни други, когато се наложи.

— Както сега ти ще изядеш мен? — В гласа й се долавяха зачатъци на писък.

— Не.

— Защо?

— Защото не съм гладен. Освен това…

Недовършените думи бързо пораждаха напрежение. Това заплаха ли беше? Може би той възнамеряваше да я измъчва, за да се сдобие с военни тайни? Или… Беше чувала всякакви ужасяващи истории за нещата, сполитащи пленниците на тези същества.

— Какво? — остро попита тя. — Какво мислиш да правиш с мен?

Лиринксът се изправи в цял ръст, а горната му устна се сбърчи. Тиан понечи да изтълкува жеста му, сетне си припомни, че общува с представител на друг вид. Неговите мимики вероятно имаха съвсем различно значение.

— Трудно ми е да разбирам вида ти. Защо ме обиждаш?

— А вие защо започнахте войната?

— Защото вие ни нападнахте от мига, в който се появихме на Сантенар.

— Вие първи сте проявили агресия.

— Ние бихме рекли същото.

— Това е нашият свят. А вие се опитвате да ни го отнемете.

— Превърнали сте Сантенар в помийна яма. Разрушен свят. Освен това той не ви принадлежи.

— Наше право е…

— Как така? — рече лиринксът. — Кой е дал подобно право на човечеството?

— Ние сме най…

— Нашата философия постулира, че никой вид не може да си приписва права. Самата идея е достойна за присмех. И смеете да се поставяте над останалите организми! Човечеството руши заради самата разруха. Видът ви заслужава да бъде погълнат.

— Защо трябва да се убиваме едни други? — каза Тиан. — Защо човеци и лиринкси да не живеят задружно?

— Защото това е против порядките на естеството.

Рил се облиза. Дали пък не беше огладнял от този разговор? Тиан направи крачка назад, с което си спечели гълголещ кикот.

— Ако се канех да те изям, нищо нямаше да те спаси.

— Тогава защо не го правиш?

— Ти ми спаси живота. Честта не ми позволява.

Тиан едва не отправи иронично подмятане относно лиринкската чест, но се усети. Всъщност всичките й знания за тях се основаваха на военната пропаганда.

— Ти ме принуди — промълви тя. — Канех се да те убия.

— Но не го стори, което ме прави твой длъжник.

Нервното напрежение от последните дни й идваше прекалено много. Освен това тя беше отмаляла от глад. Главата й се замая и Тиан припадна при опита да се изправи.

Когато се свести, създанието все така се беше надвесило над нея.

— Ранена ли си?

— Умирам от глад. Не съм яла от дни.

— Аз често издържам по седмица без храна — рече Рил.

Коляното му трепна и той побърза да седне.

— Само че аз изяждам по една антилопа или някой малък… — Той се спря. — Твоят дребен стомах сигурно побира по една хапка. — Рил обхвана бедрото й с ръка, при което пръстите му се докоснаха.

— Кожа и кости. Яж, няма да те нараня.

— Какво ще правиш сега? — попита тя, докато разопаковаше една от дажбите. Често хвърляше плахи погледи към съществото, което, макар и седнало, пак стърчеше над нея. Рил беше хванал ранената си ръка, която разглеждаше съсредоточено. Неотдавна от отрязаните му пръсти се белееше кост. Сега чуканчетата се бяха покрили с кожа.

— Възстановявам ръката си.

— Как?

— Това е наша вродена способност. И в твоя свят се срещат животни, умеещи да правят същото.

По челото на Рил бяха избликнали капчици пот.

— Вид гадателство? — попита тя.

— Може да се каже. Без него не бихме могли да оцелеем в празнотата.

Ръката му си оставаше същата на вид. Очевидно регенерирането бе бавен процес, а също и изморителен, защото Рил се отпусна. Цветът му се промени в зеленикав. Пред Тиан се разкриваше възможност да избяга. И най-добре да се възползва от нея, преди да се е върнал другият лиринкс.

— Ти не приличаш на останалите човеци, които сме свикнали да виждаме — войници и опълченци — каза Рил. — От хора като теб можем да научим много за човечеството.

Тиан продължаваше да дъвче — оризова паста с кълцани варени зеленчуци. Дали разговорът й с лиринкса можеше да бъде определен като измяна? Сигурно спасяването на живота му можеше да бъде определено като такава, макар и да бе извършено под принуда.

Тя се изправи, без да изпуска Рил от поглед. Той повдигна ръка, отпуснала се обратно заради слабост. Моментът беше настъпил. Тя внимаваше да не прави резки движения. Приближи се да погледне Пелф и другия войник. И двамата вече бяха мъртви. Допирът до безжизнената плът я накара да потръпне. Очите на Рил не се отделяха от нея, макар че той продължаваше да не помръдва, дишащ тежко. Тиан започна да прибира нещата обратно в раницата си, като внимаваше да не се приближава до лиринкса.

— Къде отиваш, малка бегълкиньо?

Тя погледна към дългия тунел.

— Другият лиринкс пое в тази посока. Трябва да потърся друг изход.

— Смела си — отбеляза Рил. — Само че въпреки това ще умреш. Навън бушува виелица. Но пък ти би могла… — Той наклони глава и я погледна хитро.

— Какво?

— Би могла да дойдеш с мен.

— Не! — Тя рязко отстъпи. — Много добре зная какво искаш. Няма да стана храна за новоизлюпените ти.

Защо й трябваше да го изрича? Сега ясно можеше да си представи как лежи безпомощна, а някакви подрастващи създания хищно откъсват хапки от плътта й.

— Ние също раждаме децата си. Нима знаеш толкова малко за нас?

Тиан знаеше единствено ужасните слухове и това, което бе видяла с очите си.

— Освен това съм ти длъжник — напомни той.

— Не искам и тези ми думи да прозвучат обидно — внимателно рече Тиан, — но как бих могла да съм сигурна, че ти действително притежаваш чест?

— Досега можех да те убия десетки пъти. — Рил стовари юмрук върху земята, при което изпълни пещерата с ехо. Кожата му си възвърна бойната сивота, с която се бе отличавала по време на сражението.

Занаятчията се дръпна.

— Сега разкриваш истинските си цветове. — Каламбурът беше неволен, ала пак й достави удоволствие.

Тя взе арбалета и колчана с болтове на един от мъртвите стрелци, зареди оръжието и каза:

— Аз също бих могла да те убия.

Кожата му промени цвета си в мръснозелен. Той легна, допирайки буза до земята.

— В сегашното си състояние не се съмнявам — хрипкаво рече лиринксът. — Е, ще го направиш ли?

Ако той беше скочил към нея, Тиан щеше да го простреля. Но младата жена не можеше да се насили да застреля беззащитно същество. В преддверието на средния тунел тя извади кристала си, който все така сияеше. Очите на Рил се разшириха, а Тиан тутакси съжали за постъпката си. Ала безкрилият не помръдна. Приличаше на стъпкан мях — никакво сходство с живите бойни машини, които той и останалите лиринкси представляваха по време на битката.

Тиан бързо закрачи по протежение на прохода. След няколко минути ходене пред нея изникна труп. Главата му лежеше още по-натам, одъвкана. Все пак по бялата коса можеше да бъде разпозната — принадлежеше на клетия Хантс. Едното му око сякаш беше обърнато към нея.

Занаятчията отмина трупа и продължи, но скоро бе принудена да спре, защото тунелът рязко свършваше, прекъснат от гладка преграда. Тиан откри ръчката и я дръпна. Каменната врата се завъртя, пропускайки леден въздух. Небето беше сиво, имитиращо цвета на пейзажа. И то не обикновено сиво, а заканително.

Вятърът буквално я пронизваше, живително жесток студ. Върху горната й устна започна да се образува ледена висулка. Тиан се дръпна малко навътре и започна да си облича дрехите, принадлежали на съпругата на Джоейн. Дарът моментално я сгря и тя прекара около минута със сведена глава, възпоменавайки верния си приятел. Отново отвори вратата и надникна навън. Действително бушуваше снежна буря. Единствено заплахата от лиринкси би принудила Тиан да излезе.

Изходът изникваше на малка скална площадка върху стръмен склон. От лявата си страна Тиан можеше да види очертанията на дърво, макар и размазани от бурята. Склонът от дясната й страна потъваше в белота. Фабриката би трябвало да се намира от другата страна на планината, макар че подобно време не беше твърде подходящо за такива догадки. Но занаятчията не смееше да се върне обратно. Кратко колебание определи ляво като по-благоприятната посока, затова Тиан пое именно натам.

Отвъд дървото я очакваше оголен склон, където вятърът захвърляше ледени иглици в лицето й. Тиан погледна надолу, но не видя нищо. Поглед нагоре имаше сходен резултат. Снегът не се спускаше от небето, а свиваше под прав ъгъл, за да вее право насреща й. Само след десетина крачки тя изгуби пътеката. Нямаше представа кое време на деня е. Накъде трябваше да поеме? Никаква представа. Стъпките й ставаха все по-бавни и унили.

Мощен повей на вятъра я блъсна към склона. Ако бе долетял от друга посока, щеше да я събори. Времето се влошаваше бързо. Ако продължа, ще умра.

Тя пое обратно. Предпочиташе риска от изяждане пред сигурната смърт. Възможно беше лиринксът да удържи на думата си. Имаше вероятност той действително да познава честта. Студът и вятърът бяха безразлични. Тях беше невъзможно да убедиш. Вихрите щяха да угасят топлината на тялото й и да продължат да пищят равнодушно.

Привела глава, Тиан крачеше. Снежните парцали запречваха погледа й. Обратният път й се струваше далеч по-дълъг. Вече бе изминала над хиляда крачки, а никъде не виждаше нищо познато. Краката й хрущяха сред снега. Веждите й се бяха вледенили. Вече не усещаше ушите си. Всяка следваща стъпка изискваше усилие.

Най-сетне зърна дървото. Значи вратата се намираше на не повече от стотина крачки. Младата жена започна да отброява стъпките си, за да не я подмине. Времето бе съумяло да се намръщи още повече, но това не би трябвало да влияе на разстоянията. Тиан очакваше да види входа по време на деветдесетото отброяване. Ала то дойде, а от входа нямаше и следа. Сто, сто и една… Дали беше оставила вратата отворена? Ако я беше затворила, може би никога нямаше да я открие. Мозъкът й придобиваше все повече черти на замръзнала гъба.

Сто двадесет и една, сто двадесет и две. Явно я беше подминала. Тя плъзна поглед по склона, ала той бе покрит с цялостна ледена кора. Дали пък крачките не бяха двеста? Вече не помнеше. Възможно беше да са били толкова. Тя продължи, ала на стъпка номер триста вече знаеше със сигурност, че е подминала входа.

Тя пое назад. Скоро се озова на изключително стръмен склон, за който бе сигурна, че не е виждала. Тиан отново промени посока. Само че тук пътят бе още по-хлъзгав. Едва беше направила няколко крачки — и вече залиташе. За щастие падна в пряспа.

Занаятчията се измъкна от снега — само за да попадне в друга снежна кухина. С мъка успя да се изкатери. Скален ръб запречваше пътя й нагоре. Снегът вече падаше не на парцали, а като цялостна завивка, която някой изтупва над легло. Много късмет се изискваше за оцеляването в подобна снежна буря.

Изтощена, Тиан отпусна глава върху раницата си. Очертанията на хедрона се забиха в бузата й. Тя го извади, стисна го в дланите си и затвори очи.

Три

През дните, прекарани от Тиан в мината, в приполярните области на Сантенар, на около четиристотин левги на юг в Кара Агел (Ледното море) се бе зародил мощен циклон. Той пое на север през Кара Гашад (Огненото море), намери си пролука сред планините, стрелна се над Ха Дроу, като пътьом покриваше всичко с дълбоки преспи, а после, продължаващ да набира сила, с писък се стрелна над морето Талаламел, за да поеме на север. След като изсипа още сняг върху езерото Калисин (метеоритен кратер с чудат остров в средата), той стремглаво се нахвърли върху Великите планини.

Планините блъснаха бурята на север, където тя все пак откри пролука, покатери се и започна да изсипва товара си над разчленените вериги. Южно от Тикси бурята се сблъска с топъл атмосферен фронт, поел от далечен Крандор. Така най-страховитата снежна виелица на века се канеше да се нахвърли върху източните планини.

Вятърът се бе усилвал цял ден. Сега пищеше край склоновете на пещерата, запращащ сняг към облаците в напразен опит да ги накара да си го приберат обратно. Тиан започваше да изпитва ужас. Освен ако не се случеше някакво чудо, тя щеше да си умре тук.

Бе преминала обучения по оцеляване в подобни условия, само че те не бяха предвиждали чак такъв студ. Температурите щяха да продължат да падат, докато тя не замръзнеше жива. Единствено можеше да се опита да си направи заслон под скалния ръб.

Тя започна да изрязва снежни блокове с ножа си, които струпваше от двете си страни. Беше тежка работа, но полезна — тук склонът бе леко вдлъбнат. Макар хлътнатината да беше много плитка, пак предлагаше известна защита.

В един момент ножът на Тиан буквално удари на камък, остъргал целия сняг. Тя бе успяла да обгради две трети от заслона си. Видимостта бързо се свиваше, скоро спадна до две стъпки. Младата жена започна да използва снега и под себе си, за да довърши укритието. Когато стана готова, мястото приличаше на малка гробница, две крачки широка и четири дълга.

Смрачаваше се. Тя мушна ръце под мишниците, защото кристалът също се беше охладил и почти не сияеше. Само да имаше начин да влее сила в него, за да се стопли. Тиан подири полето, но не усети нищо. Може би се намираше прекалено далеч от възловата точка, макар това да й се струваше малко вероятно.

Тя изяде нова дажба, състояща се от сушени плодове, ядки и лой. Храната се превърна на тухла в стомаха й. След като потри нозе в напразен опит да ги сгрее, занаятчията се уви с палтото и се облегна на стената, за да си почине. Стараеше се да не заспива, но непрекъснато се унасяше и се сепваше в последния момент, само за да задреме отново.

А отвън бурята достигаше връхната си точка. Снегът натрупваше със смайващи темпове. Край фабриката вече бе натрупал до половината стена, а какво остава за тук, високо в планината. Тукашните преспи бяха още по-дълбоки. Към полунощ бе навял четири дължини и нямаше никакво намерение да спира.

В снежната си пещера Тиан сънуваше подобаващи сънища — студ. Явно подсъзнанието й й ги подаваше. Целият свят бе изграден от студ. Само студ…

Помощ!

Първоначално тя не осъзнаваше откъде идва викът. Възможно беше дори да е рожба на собствения й ум. Във всеки случай той прониза синапсите й.

Помощ!

Дълъг сън, бавно застиване, забавяне на всички телесни процеси. Неусетно тя се доближаваше до предела, отвъд който връщането бе невъзможно.

ПОМОЩ!

Тиан трепна насън и потъна в съновидение, съсредоточено около светла точка. Светлата точка бавно се движеше сред мрак. След себе си тя остави няколко петънца, за да започне друго очертание, при което пораждаше още точки. И нова линия.

Едва след стотната черта замаяното й съзнание започна да различава образ. Поредица хоризонтални линии, вертикални и два диагонала. Последните излизаха от един вертикал. Всичко това съграждаше толкова бегъл образ, че Тиан различаваше единствено геометрични фигури.

Внезапно той изникна. Младият мъж от балкона. Ръцете му бяха повдигнати умоляващо.

— Тук съм — простена Тиан. Устата й се вледени.

Той не беше чул, защото образът не се промени.

Помощ!

Тя опипом подири сферата, хедрона и шлема, убеди се, че захранващият кристал си е на мястото, след което много бавно си сложи шлема. Изстиналите проводници изгаряха кожата й, но Тиан не обърна внимание.

Занаятчията започна да променя топчетата и жиците, опитвайки позиция подир позиция, за да настрои сферата към хедрона. Внезапно синхронът бе постигнат. Две плавни струи се сляха. Сияещите линии изчезнаха, заменени изцяло от онзи младеж.

Коя си ти? — изрече той директно в ума й. Отново говореше по онзи специфичен начин. К-о-я с-и т-и?

Гласно тя рече:

— Аз съм Тиан. С теб вече говорихме веднъж. Аз съм занаятчия от Сантенар.

Покажи ми се, Тиан.

Засрамено, защото очевидно той бе заможен и от добро семейство, а пък тя не притежаваше нито една от тези характеристики, Тиан представи образа си. Това беше онази Тиан, която бе зърнала в огледалото на размножителната палата, когато двете слугини за пръв път й бяха сложили грим и й бяха направили прическа. Та това пак си беше тя. Не ежедневната Тиан, но пак си беше Тиан. Почувства се леко гузна заради заблудата.

Тиан! — ахна той. — Ти си прекрасна.

Тя почувства топлина.

— Как се казваш? — попита колебливо.

Минис, приемен син на Витис от клана Интис. Първи клан!

Той толкова приличаше на онези принцове, които баба й беше описвала. Само че в момента Минис се намираше в смъртна опасност. Също като самата Тиан.

— Ще ми се да можех да ти помогна, Минис, но съм в капан.

Защо? — рязко попита той. — Не мога да разчета бъдещето ти.

Тиан се зачуди на наблягането му. Значеше ли това, че той бе в състояние да разчита бъднините на всички останали?

Тя обясни ситуацията си.

Минис изчезна, а тя попадна в някакво състояние на полубудност, засенчено от мъката по загубата му. Цялото й тяло трепереше от студ. Сигурно укритието й бе покрито с дълбоки преспи. Тиан започна да прикляква, за да раздвижи и стопли краката си, но и след това продължаваше да чувства студа. Също така се чувстваше и леко замаяна. Може би въздухът й свършваше? Тя опита да разшири пещерата си, като внимаваше да не отстрани някой от блоковете. Защото ако снегът я затрупаше…

Тиа…

Съзнанието й бе докоснато от бегъл шепот. Минис я викаше! Занаятчията откри затрупания си шлем, трескаво го сложи, като потръпна от ледния му допир.

Пръстите й заиграха над жиците, но не можа да намери съответстващата подредба. Съзнанието й не знаеше как да направи онова, което потъващата в сън интуиция бе сторила. Занаятчията започна да се паникьосва.

В този момент възможността да изгуби Минис й се струваше по-страховита орис от смъртта. Тя продължаваше да размества жици и топчета, напразно. Виждаше, че сегашното им разположение е погрешно, но не знаеше кое е правилното.

Тиан повдигна сферата над главата си и яростно я разклати. Направо й се искаше да захвърли приспособлението в снега и да скача отгоре му, докато не отмалее.

Тиан!

Сепната, тя изпусна сферата. Шлемът също се изхлузи от главата й, при което малкият кристал изпадна от гнездото и тупна в снега. Младата жена трескаво започна да го търси. Всичко около нея бе едноцветно — камък, сняг, лед, кристал. А, ето го!

Тя отново го вложи в шлема. Сега й оставаше единствено да…

Тиан, престани!

Заповедническият тон я накара да застине. Той притежаваше твърде големи сходства с гласа на матроната, Ги-Хад и всички останали образи, въплъщавали власт.

Ти изпадаш в паника, дете. Не мога да те открия.

На всичкото отгоре я наричаше дете. Това обръщение я беше измъчвало още от деня, в който бе наченала престоя си в завода, шестгодишна, в ролята на миячка на подове. Употребата му от страна на Минис й изглеждаше предателство.

Тя опита да се съсредоточи. Трябваше.

— Тук съм, Минис.

Така е по-добре. Покажи ми къде си.

Тиан се съсредоточи върху мисловния образ на пещерата си, сетне и на заобикалящия я склон. Знаеше, че изображенията са смътни, но друго не можеше да стори.

Това не ми харесва, долетя друг глас, женски.

Губиш си времето, рече трети глас, безстрастен, мъжки. Тя ще умре, ние също. Писано е.

Мълчете! — прошепна Минис. — Триор, Луксор, не говорете толкова силно. Аз също четох съдбите ни, имаме шанс. Тиан, покажи ни приспособленията, които използва, за да се свържеш с мен.

Тиан си представи шлема и сферата.

Невероятно, каза жената. Къде е намерила подобни артефакти?

Не зная, Триор. Последваха някакви приглушени разговори, които Тиан не чу.

Бързо, дете! — каза жената на име Триор. — Къде си намерила тези приспособления?

— Не съм дете! — Тиан се стараеше да звучи зряла и с достойнство. — Сама ги изработих.

Ти си ги изработила? — обади се третият глас, принадлежащ на името Луксор. — Как? Коя си ти?

Тя не каза нищо. Нямаше да позволи да се отнасят с нея като с хлапачка.

Ти я плашиш, Луксор. Това беше гласът на Минис. Моля ви, нека аз да разговарям с нея. Тиан, откъде си се научила да изработваш такива удивителни приспособления?

Похвалата окрили сърцето й.

— Аз съм занаятчия във фабриката за кланкери над Тикси. Минис…?

Какво е кланкер? — попита Триор.

Тиан обясни структурата на бойните машини.

— Аз изработвам контролерите, които черпят сила от полето и ги задвижват.

Какво е предназначението на тези кланкери?

— Воюваме с лиринксите.

Лиринкси? — провикна се Луксор. — Как е възможно това?

— Когато Забраната била нарушена и Майгрейт прекосила Пътя между Световете…

Тиан се поколеба, защото се боеше, че те няма да знаят за какво става въпрос.

Това е част от нашите Истории. Продължи.

— Това се е случило преди двеста и шест години…

Или триста и деветдесет по нашето летоброене, рече Триор. Но ние все още помним.

— Тогава лиринксите дошли на Сантенар, заедно с други зловещи създания, населяващи празнината.

Някои дойдоха и на Аахан, продължи Триор с мек глас. Но не се задържаха дълго. Разкажи ни за себе си, Тиан.

— Умея да работя с ценни метали и керамика, също и кристали. Всичко това е нужно за изработката на контролери.

Какви са тези контролери? — попита Минис.

— Мисловно управлявани механични системи, които позволяват на обикновен човек да управлява кланкер. — Тя си представи образа на осмокрака бойна машина.

Удивително! Безизразният глас на Луксор сега издаваше интерес. Лицето му изникна, макар че бе с много размити очертания. Много остроумно. Как точно постигат това тези устройства?

Тиан обясни за податливостта на определени кристали да извличат полето около възловите точки, също обясни и на какъв принцип получената сила бива преобразувана.

Значи ти сглобяваш контролери? А какво ви е послужило за образец?

Тиан започваше да се изнервя. Какво значение имаше? Но пък нали не бързаше за никъде…

— Схемата ми бе показана по време на чиракуването ми. Самата аз въведох известни усъвършенствания.

Покажи ни я, нетърпеливо рече Луксор.

— Вие не принадлежите към моя народ. Това би било измяна.

Тогава не можем да ти помогнем, остро рече той.

Моля те, Луксор, каза Минис. Тиан, има нещо, което не разбирам. Ти каза, че сама си построила устройствата, с които се свързваш с нас. Къде си видяла техните схеми?

— Нужно ми беше устройство, което да усилва сигналите от повреден контролер, затова ги изработих.

Това трябва да ти е отнело много време, може би месеци?

— Всъщност ми бяха нужни няколко дни — отвърна Тиан. — Това ми е работата.

Има ли и други занаятчии с талант като твоя? В гласа се долавяше възхищение.

— Не познавам всички занаятчии. Не съм посещавала другите фабрики. — И с лек оттенък на гордост добави: — Но казват, че нашата фабрика е най-добрата.

Какво захранва тези приспособления, Тиан? Пак ли кристал?

Тя си спомни, че още не бе показала бипирамидата.

— Специален хедрон. Него дори не се налагаше да обработвам.

И Тиан изпрати ясен образ на хедрона от рутилов кварц, сияещ, пронизан от иглици.

Последва мълчание. Удивено мълчание, осъзна Тиан.

Какво има? — разнесе се гласът на Минис. — Какво не е наред?

Останалите двама тихо говореха помежду си.

Кажете ми! — кресна Минис.

Това е амплимет! — рече Триор в удивен шепот, който очевидно не беше предназначен да бъде чут от Тиан. В продължение на хиляда години не е бил откриван друг. Само го погледни!

Тя изобщо знае ли какво притежава? Луксор леко се давеше от вълнение. Възможно ли е тя да е начеващ геомант?

Мълчете! Минис отново се обърна към нея. Тиан…

— Минис, защо зовеше за помощ? — прекъсна го тя.

Аахан умира, дрезгаво отвърна младежът. С красивия ни свят е свършено.

— Вие сте от Аахан? — невярващо рече девойката. Знаеше за тази планета — втори от Трите свята. Аахан заемаше самата сърцевина на Историите. И най-невръстното хлапе знаеше за него. Светът, приютявал аахимите, впоследствие поробен от малка група харони. Но след нарушаването на Забраната аахимите отново станали господари на света си.

Тя разговаряше със същества отвъд празнотата — струваше й се невероятно. Може би несъзнателно бе разбирала, че Минис е от друг свят, но едва сега го осмисляше. Всичките й мечти се стопиха, снежинка сред кипящо олио. Тя нямаше да може да му помогне. Никога нямаше да го срещне.

— Какво се случва с Аахан? — печално попита тя.

Целият свят изригва. По кората са плъзнали пукнатини, дълги стотици левги! Аахан ще оцелее, но не и ние! Светът ни ще остане необитаем за около десет хиляди години. Или десет милиона.

— Как се е стигнало до това?

Смятаме, че е последица от нарушаването на Забраната, защото започна по същото време.

— И колко време ви остава?

По наши изчисления — няколко месеца. А в най-добрия случай — година. Лавата настъпва към нас от всички посоки. Скоро няма да ни остане място, където да отстъпим.

Тиан клюмна. В гърлото й се бе образувала лепкава буца.

Минис щеше да умре.

Тиан?

По страните й се стичаха сълзи, замръзващи почти на момента.

— Да? — задавено попита тя. — Ти ще умреш, аз също. Всички сме обречени.

Тиан се тресеше. Мечешките челюсти на отчаянието я поглъщаха на големи хапки.

Може и да има начин! Гласът на Минис съблазнително шепнеше в ума й.

— Какъв?

Бихме могли да ти помогнем през амплимета ти. А в замяна ти ще помогнеш на нас.

— Ще направя всичко! — с готовност рече тя. — С какво бих могла да ви помогна?

Първо трябва да те спасим. Слушай внимателно. По някакъв начин ти си се натъкнала на древното изкуство геомантия.

— Геомантия? Предсказване по пясък? — Тя дори не направи опит да скрие презрението си. Това бе най-долното фокусническо мошеничество.

Не тази жалка пародия, рече Триор. Същинската геомантия е най-могъщото Тайно изкуство, защото черпи мощ от самата земя. Гадаенето винаги е ограничено от силата, предоставена на разположение. Повечето гадатели я съхраняват у себе си или в различни приспособления. Или пък извличат нищожни количества от места, които не разбират. А геомантията предлага неограничено могъщество за онзи, който притежава амплимет и знанието да го използва. Представи си силата, която кара планетата да се разтърси, която я запазва в орбита. Силата на ветровете, на континентите, на изригващата сърцевина. Ето с такава сила разполага един геомант.

Но това е и опасна сила, заяви Луксор. Геомантията е най-трудното Тайно изкуство, също и най-смъртоносното. Твоят амплимет е ключът. Единствено тромавата ти настройка те е спасила. Ти си извлякла незабележимо количество енергия, иначе не би оцеляла от преноса. Ала самото ти постижение говори, че притежаваш вроден талант.

— Има много случаи на загинали по време на работа занаятчии — каза Тиан. — Прогорени отвътре. Откакто изработих тези приспособления, главоболията ми станаха далеч по-силни. Крайниците ми пламтят и потрепват, освен това започнах да виждам чудати, невъзможни неща.

Какви неща? — многозначително попита Триор, като погледна към Луксор.

— Трудно е да го обясня — каза занаятчията. — Плаващи във въздуха цветни форми, които се раздуват и се свиват, изчезват и изникват другаде. Напомнят ми на… — Тя млъкна. — Полудявам, нали? Имам кристална треска.

На какво ти напомнят? — настоя Триор.

— На някакви съставни части — промърмори Тиан иззад дланите, с които беше покрила лице. И се засмя.

Не си луда, Тиан. Просто виждаш отвъд.

— Отвъд какво? Искаш да кажеш, че поглеждам в празнотата?

Не точно. В хиперплоскостта.

— Не разбирам.

Двете с теб живеем в свят с три измерения, Тиан, каза Триор. Всеки предмет се отличава с височина, ширина и дълбочина. Но вселената притежава много повече измерения. Някои философи казват, че бройката им достига десет, но ние сме неспособни да си ги представим и осмислим.

— Все още не разбирам.

Трябва да притежаваш забележителен ум.

— Мисля в образи — отвърна Тиан. — Преди смятах, че това е нещо съвсем обикновено и по силите на всеки. Едва впоследствие научих от останалите, че е нещо необичайно.

Така е. Амплиметът трябва да е усилил тази ти способност и тя е започнала да долавя хиперплоскостта. Започнала си да виждаш четвъртото измерение.

Това все още й звучеше безсмислено.

— И какво по-точно?

Фрагменти от силното поле, изпълващо етера.

— То действително изглежда по-силно от полето, което съм свикнала да усещам.

Защото е така. Именно по тази причина то е тъй полезно. А след като си в състояние да го виждаш, вероятно ще можеш и да го използваш.

— И слабото поле ми предоставя достатъчно сила, стига да съм в границите му.

И в този момент Тиан си припомни за изчезването на полето в Миниен, причинило загубата на петдесет кланкера. Дали лиринксите го бяха пресушили?

Онези отново се спогледаха. Имаше нещо, което не й казваха.

Това е по-безопасен метод, каза Луксор.

Много по-безопасен, добави Триор. При него силата се влива по-директно в амплимета. И си способна да използваш геомантията на места, където не си в състояние да виждаш слабото поле.

— Съжалявам, наистина не разбирам — объркано рече Тиан. — Не мога да ви помогна. Не разбирам за какво говорите.

Последва напрегнато мълчание. Триор тихо говореше с Луксор, който скриви лице. После тя доближи устни до ухото на Минис, който поклати глава. Тя го хвана за ръката и просъска нещо. Минис се освободи и изчезна от образа. Скоро изникна отново, тъй близо, че скриваше останалите двама.

Той я погледна в очите й се усмихна. Тиан почувства как сърцето й пламва. Тиан, любима. Минис протегна ръка към нея, диреща да я докосне. Моля те, помогни ми. Не искам да умра. Аз… За момент той не можа да намери думи. Затова само въздъхна и я погледна, като отново промълви името й с обич.

Тя бе поразена. В този момент никое обещание не й се струваше прекалено прибързано.

— Разбира се, че ще ти помогна, Минис.

Триор изникна в образа. Никой не може да разбере хиперплоскостта, Тиан. Тя е извън границите на разума ни. Но това не ни пречи да я използваме — както ти можеш да използваш полето, без да го разбираш.

— Ами ако абсорбирам прекалено много сила? — Това се беше случвало често, когато ескадрон кланкери навлизаше в слаба възлова точка: пораждаше се странност. Бе имало случаи на изчезнали машини, затова количествата сила, допустима за изтегляне, бяха строго регламентирани. — Ами ако разкъсам стената между Сантенар и хиперплоскостта?

Триор се запъна. Луксор открито зяпна.

— Какво има? — нетърпеливо възкликна Тиан.

Триор придърпа останалите двама и в продължение на няколко минути те разговаряха разгорещено, преди отново да се обърнат към нея.

Не се тревожи за това. Просто прави точно каквото ти казваме и ще бъдеш в безопасност.

— Струва ми се, че главата ми гори.

Енергията, която използваш, протича през теб, каза Триор. Трябва да работим бързо. Когато за пръв път видя Минис, ако не се лъжа, ти имаше слаб, обработен кристал? Намерила си амплимета наскоро?

— Преди по-малко от седмица. Още не съм го използвала… с изключение на сега. — Започваше да се чувства слаба.

Не го използвай! Този кристал може да пренасочва толкова много енергия, че да те изпепели на мига. Но ако си послужиш с него внимателно, точно според насоките ни, той ще те спаси.

— Как?

Заплашва те смърт, Тиан, и тя не се изчерпва само със заплахата от замръзване. По отслабването на сигнала ти преценяваме, че над теб има около десет дължини сняг.

Тиан потръпна. Та това си беше височината на едно обичайно дърво. Нищо чудно, че студът я притискаше по такъв начин.

Докато бурята не престане, няма да си в състояние да помръднеш. А дори и тогава ще те заплашва срутване или лавина. Това означава, че трябва да чакаш с дни. Разполагаш ли с храна?

— Достатъчно за седмица. Но студът ще ме е довършил много преди това.

Слушай внимателно. Можеш да извлечеш енергия с помощта на кристала, за да се сгрееш.

Тиан опита да се съсредоточи, за да не изпусне нищо от инструкциите на Триор. Те бяха дълги, сложни и трудни за разбиране, тъй като съдържаха непознати за нея концепции като „топологически морфометрики“ и „хиперизмерни червейни дупки“. Ръката й започна да потрепва. Беше й много студено.

— Не мога да удържам връзката — изхриптя младата жена.

Само още…

Триор изчезна. Тиан се чувстваше прекалено слаба, за да я потърси отново. Вече не чувстваше пръстите на краката си. Тя си свали обувките и чорапите, за да ги разтрие — доколкото това бе възможно с вкочаняващи се ръце. Измръзването беше неминуемо.

Заради изтощението се затрудняваше да мисли. Как точно трябваше да използва амплимета? Опита се да последва инструкциите на Триор, но скоро разбра, че й липсват няколко стъпки.

Първо трябваше да установи наличието на енергиен източник. Това не беше трудно — навсякъде около нея имаше енергия. Снежната маса върху склона съдържаше достатъчен потенциал, за да разтопи скала. Само че би било изключителна глупост да опитва да черпи от такъв нестабилен източник, дори и да имаше опит.

Тиан си сложи шлема и започна да търси други излъчвания. Търсеше енергия, от която да е безопасно да се възползва, например горещ поток. Но не откри. Всички евентуални източници бяха или твърде дребни, или твърде едри, или твърде опасни, или твърде непонятни.

Силна болка я прониза в гърдите. Девойката изкрещя задавено и се преви, при което си удари ухото в камъка. Сферата се изтъркаля и се блъсна в снежната стена. Не й достигаха сили, за да се протегне и да я вземе. Тиан отпусна глава на земята, без дори да усеща студа. Вече беше станало прекалено късно.

Четири

Събуди се!

Мраз! Галактики от бавно течащ лед, скрежеста течна белота, която бавно се втвърдява отново.

Събуди се, Тиан!

Стържещ ледник; ледна кръв в три цвята: червен, жълт и бистър. Не очни ябълки, а ледени топчета.

ТИАН, СЪБУДИ СЕ, ЛЮБИМА!

Това разпука ледената кора. Тя простена, размърда се. Скреж се отрони от миглите и клепачите й. Всичко я болеше. Струваше й се, че в нея са започнали да се образуват ледени късове, които я бодат. Ти умираш, Тиан!

— За предпочитане е пред това…

Не! — възкликна настойчиво той, сякаш връхлетян от внезапна болка. — Спаси се. Спаси се, Тиан, а после спаси и мен.

— Как бих…

Използвай амплимета. ПОБЪРЗАЙ!

— Страх.

Ще умреш, ако не го използваш. Това е единственият шанс — за всички ни.

Занаятчията бавно запълзя към кристала. Сълзите й замръзваха още в очите. Толкова много я болеше. Протегна ръка, ала бипирамидата се намираше твърде далеч… тя не можеше да продължи. Тиан, обич моя!

Тези му думи я разтърсиха и я накараха да помръдне отново. Тя продължаваше да плаче, но по различна причина: чиста радост. Минис, измъченият й принц, я обичаше. Бе го признал. И тя също го обичаше, макар по-рано да не бе осъзнавала. За него щеше да стори всичко.

Тиан бавно пълзеше по леда. Ноктите й се чупеха, гърдите, брадичката и коленете биваха одирани от леда. Жиците прогориха кожата й, когато тя притисна сферата към гърдите си и отново потърси източник на енергия. Полето от възловата точка на фабриката беше слабо тук, като че някаква друга сила го отблъскваше. Нямаше достатъчно енергия да запали и свещ.

Никакви следи от поле. Беше й нужно много време, за да установи причината. Тя се опитваше да използва кристала насила, а той й се съпротивляваше. Амплиметът не можеше да бъде принуждаван. Искаше да бъде придуман с ласка. В мига, в който Тиан преустанови опитите си да се наложи, за момент в съзнанието й изникна нещо слабо и неясно.

Занаятчията се отпусна и изхвърли от ума си всичко друго освен излъчването на кристала. Вече започваше да съзира по-голяма конкретност сред мъглата. Амплиметът й позволяваше да вижда по-далеч и по-надълбоко, но не в обичайното, слабо поле. Струваше й се, че планетната кора внезапно е станала прозрачна.

Линии, плоскости, сфери и гроздове започнаха да се очертават. Дали това представляваха различни типове полета? Всички те й се струваха много концентрирани, в по-голяма степен от всичко, което бе виждала досега.

Тиан нямаше представа относно същността им и съдържаните в тях сили. Изкуството налагаше разбиране, а тя не знаеше нищо за устройството на света. Опитът за черпене на енергия от тези източници щеше да е равнозначен на самоубийство.

Тя продължаваше да оглежда разнообразните форми. Тогава зърна една, която й напомни на нещо, съзирано и преди. Продълговата еднообразна плоскост, разсичаща скалите, с криви проблясъци. Контурите й приличаха на пукнатината, която разсичаше дългия минен тунел. Тази форма трябва да беше полето, асоциирано с нея. Напрежението, трупало се там стотици години, копнееше да бъде освободено.

Очевидно то представляваше енергиен източник, достатъчен да я спаси, ако можеше да се включи към него. Тиан се съсредоточи — действие, улеснено от амплимета. Тъй като помнеше предупрежденията на Триор, девойката се постара да установи съвсем слаб приток. Нищо не се случи. Занаятчията се увери, че е изпълнила процедурата правилно. Всичко изглеждаше наред. Тя опита отново. Представи си субетерния канал. Пак нищо.

Къде допускаше грешка? Аахимите й бяха обяснявали за този аспект от геомантията, ала тя не бе разбрала разясненията им. Може би не трябваше да изтегля енергия през субетера, а през хиперплоскостта. Само че как?

Тиан се опита да се върне в състоянието, където съзнанието й бе зърнало хиперплоскостта, само че, естествено, то не изникна. Тя се отпусна назад, изцедена. Глупаво беше да мисли, че би могла да овладее ново Изкуство с толкова малко обучение.

Дори нямаше сили да си свали шлема. Младата жена отхапа част от дажба и понечи да отпие от манерката си. Водата беше замръзнала, а металът веднага се опита да залепне за устните й. Тя отчаяно отпусна ръка и сведе глава. Започна да се унася. И в този момент в мисълта й изникнаха кръгове и сегменти.

Хиперплоскостта! Тиан отново извика полето на процепа и започна да търси връзка към него през новото измерение. Процесът притежаваше големи сходства с намирането на път през лабиринт, който непрекъснато се изменя. Нищо не се задържаше същото за повече от секунда. Но тя не се отказваше. И бе възнаградена — за частица от секундата зърна нишката и я грабна. Амплиметът засия. Обгърнатата от пръстите й сфера започна да грее. Благословена топлина. Тиан вече бе престанала да се надява, че някога ще изпита отново това усещане.

Само че тази топлина беше прекалено слаба. Занаятчията изгуби връзката, но откри друга. Установи я и започна да изтегля малко по-силен поток. Някъде дълбоко в планината нещо се разтърси. Жиците на сферата вече бяха горещи. Не болезнено, приятно горещи. Тиан ги доближи до лицето си, но скоро те започнаха да изстиват, изчерпили вложената сила. Младата жена отново изтегли енергия и отново почувства онова горещо потръпване. Тя си свали ботушите и мушна пръстите на краката си между жиците.

След всеки опит тя се сгряваше и правеше почивка, преди да повтори процедурата. Само че подобна топлина нямаше да й е от полза тук — студът бързо я надвиваше. Това беше топлото излъчване на чаша горещ чай. А Тиан се нуждаеше от горещината на лагерен огън. Ала последната не можеше да бъде постигната чрез използването на такива дребни връзки. Затова занаятчията започна да търси по-обширен канал. Този път знаеше точно за какво да се оглежда.

Ето и търсеното. Тя изтегли енергия — прекалено рязко, оказа се, защото сферата внезапно стана прекалено жежка. От палтото й започна да се вдига дим, който Тиан веднага угаси.

Под планината се разтресоха цели пластове по протежение на разлома, дълъг три левги. Мраморният слой се придвижи надолу, а гранитният пое нагоре — само четири пръста, ала количеството на освободената енергия бе колосално. Цялата планина се разтърси, предала ударните вълни.

Струваше й се, че светът около нея се преобръща. От сферата лъхна горещина. Подобна топлина Тиан бе чувствала в моментите, когато във фабриката бе преминавала покрай някоя от пещите. Оранжеви лъчи бликнаха във всички посоки, за да оформят кръгла кухина. Цялата снежна повърхност тутакси се заледи. Тиан отвори очи, удивена от това, което бе сторила току-що. Многоцветни отблясъци блестяха по леда. Беше толкова красиво.

Планината се успокои, а снегът над убежището на Тиан започна да се спуска надолу по склона, разбуден от разместването. В началото движението бе едва осезаемо, ала след няма и минута целият склон се беше раздвижил. Девойката не можеше да види свличането, но можеше да го усети. Лавината започна тихо като шепот и премина в нечуван рев. Снежните слоеве се втурваха надолу, на моменти повлекли със себе си и камъни.

Скалата, на която Тиан бе облегнала гръб, трепереше яростно. Занаятчията притискаше шлема и сферата към гърдите си. Потоците на лавината прогърмяха по издатината над нея. Леденият й мехур изкънтя от сблъсъка. Обградилият я сняг бе отнесен. С един последен грохот снежната вълна отмина и продължи надолу, понесла масата си от сняг, лед, камъни и изкоренени дървета към дъното на долината.

И настъпи тишина. Тиан отвори очи, все още неспособна да повярва в оцеляването си. Беше ден. Ледените стени около нея бяха прозрачни като дебело стъкло. Зимното слънце се беше свило сред ясното небе. Бурята беше отминала. Убежището на Тиан приличаше на сапунен мехур, образувал се под щръкналата скала. Склонът около нея бе оголен и стръмен.

Минис, чудният Минис, в крайна сметка я беше спасил. Сърцето й преливаше от обич.

— Минис?

Отговорът изглеждаше по-слаб от преди. Тиан, ти си жива! Решихме…

— Имаше лавина, но оцелях. Какво трябва да направя, за да ти помогна?

Вече може да е твърде късно. Той държеше кърпа пред носа си. Изригванията стават все по-лоши.

— Ще сторя всичко!

Ужасяваше я мисълта, че Минис ще изчезне, преди тя да го е срещнала.

Тиан, доверието ти е по-безрезервно и от любовта ти. Но щом настояваш да върнеш дълга си, съществува начин…

Самата тя осъзнаваше, че им е длъжница. Възнамеряваше да се отплати. Това бе въпрос на чест. Но въпреки това й стана неприятно, че той го спомена.

— Само кажи.

Чувала ли си за място, наречено Тиртракс?

— Разбира се!

Тиртракс беше най-високият и най-прочут връх на Великите планини — и в света. Някои го определяха като най-висок в Трите свята, макар че за това Тиан нямаше как да знае. Тъй като имаше интерес към числата, особено големите, тя знаеше, че това скално чудовище се издига на повече от осем хиляди дължини — или шестнадесет хиляди крачки (ако някой изобщо седнеше да измерва височината в крачки).

Тогава трябва да ти е известно, че някога аахимите са построили голям град във вътрешността на планината?

— Не съм много запозната с Историите — предпазливо рече Тиан. — Зная, че преди хиляди години харонът Рулке е довел на Сантенар аахимски роби, за да му помогнат в търсенето на Златната флейта. Впоследствие те се сдобили със свободата си и построили градове в планините. Но не знаех, че Тиртракс е едно от тези места.

Тогава те моля — изглежда той се консултира с някаква карта — да поемеш на юг през планините, а после на запад към Тиртракс. Ако… когато достигнеш върха, свържи се отново с нас и аз ще ти кажа как да влезеш. Отнеси амплимета до предводителя на аахимите и го помоли (или я помоли) да го използва. Само при това положеше бих имал някакъв шанс.

— Какъв шанс? — прошепна тя. Връхлитаха я странни емоции.

Да дойда в твоя свят. Минис изглеждаше изненадан от въпроса й. Това бе предсказано отдавна. Аз самият също го предрекох, когато бях дете.

— Ти си ясновидец?

Нещо такова, макар че собствените ми люде рядко ми обръщат внимание. Как копнея да зърна прекрасния Сантенар! И теб, моя най-прекрасна Тиан!

Сърцето й трепна. Аахимите бяха силен и умен вид. Бяха надвили лиринксите на родната си планета. С тяхна помощ човечеството щеше да спечели войната. Тиан осъзна, че не само щеше да бъде с любимия си (както бе започнала да гледа на Минис), но и щеше да се превърне в героиня, допринесла за спасяването на Сантенар. Вече никой нямаше да гледа отвисоко на нея. Подробностите около произхода й щяха да бъдат забравени.

Ще можеш ли да изпълниш молбата ми? — попита Минис.

— Нали можеш да предсказваш бъдещето? — тихо рече Тиан.

Никой ясновидец не може да съзре собственото си бъдеще. Твоята съдба също не съм способен да разчета. Осъзнавам колко много искам от теб. Предприемала ли си подобни пътувания преди, Тиан?

Много? Та той искаше невъзможното. През целия си живот Тиан не бе отивала по-далеч от Тикси — на няколко левги от фабриката. Отиването до Тиртракс й се струваше като околосветско пътешествие.

— Не съм, но заради теб — тя с обич се загледа в лицето му — бих обиколила Сантенар.

В очите му изникна мекота. Любима. Как копнея да бъда в обятията ти. Сега ни предстоят много приготовления, за да бъдем готови навреме. А теб те очаква тежко пътуване. Ти си единствената ни надежда, Тиан. Без значение дали ще успееш, или ще се провалиш, стори го славно! В Тиртракс ще бъдеш посрещната с почести.

И помни, че не бива да казваш на никого. Останалите няма да те разберат и ще се опитат да ти попречат. Пази в тайна и амплимета си: за онези, които разбират Тайното изкуство, той няма цена.

— Само един друг човек знаеше за него, възрастният миньор, който го намери. Уви, добрият Джоейн намери смъртта си в мината.

Минис остана загледан в очите й, докато лицето му изчезваше. Тиан все така не откъсваше поглед от мястото, където бе стоял образът му, и мислено изживяваше първата среща с любимия си, когато двамата щяха да се отдадат на обичта си. Представата едновременно я плашеше и я привличаше. Радваше се, че до момента не бе допуснала мъж до себе си. Искаше Минис да бъде първият й и единствен любовник.

Тук в ума й изникна тревожна мисъл. За амплимета знаеха само един друг човек и един лиринкс. В глупавата си небрежност тя беше позволила на Рил да го види. Как щеше да опази бипирамидата?

След няколко минути Тиан не беше в състояние да се тревожи, защото бе сполетяна от ефектите, произтичащи от употребата на геомантия — отпадналост, студени и ледени тръпки, хиляди иглици, пробождащи кожата й. Тя се отпусна назад и зачака всичко това да отмине.

Първо трябваше да намери начин да излезе от ледения си мехур. Начин, който да не включва падането й по склона. Вътре все още бе топло (амплиметът все така излъчваше топлина), но не достатъчно, за да се стопят ледените стени. Те бяха доста дебели, може би два лакътя.

Тиан с мъка се откъсна от бляновете си. Страхуваше се от тези емоции, които никога не бе разбирала. Страхуваше се да се впусне във връзка, която би могла да я лиши от контрол. Страхуваше се и от предстоящото пътуване. Тиртракс беше далече. Не знаеше колко точно, но във всеки случай стотици левги. Щяха да са й нужни месеци, за да стигне, а трябваше да изчака до пролетта.

Вътре започваше да става задушно. По-рано снегът бе пропускал въздух, само че сега ледът я беше изолирал. Скоро щеше да я заплашва задушаване. И без да опитва знаеше, че арбалетът не притежава достатъчно пробивна сила, за да направи отвор.

Дали отново да използва амплимета? Определено нямаше какво да губи. Тиан разпростря сетивата си, но сега не откри разлома. Не знаеше къде да го търси.

Ала долови други излъчвания, близки и далечни. Светът пулсираше от енергии: скалната тежест, горещината от сърцето на земята, кухините с газ под слоевете варовик… Ала самото наличие на сила не означаваше автоматична достъпност. Уменията на Тиан бяха примитивни, контролът й бе нищожен.

Тя потърси по-дълбоко във вътрешността на земята, където гранитът бе разсечен от необятни жили. Там Тиан долови излъчването на кристал, огромен като слон. Неговото поле беше необичайно и уникално. Създадено от натиска от околните скали, блъсъка на вятъра по планинските склонове и трусовете и лавините, полето постоянно се изменяше.

Тиан започна да оформя канала, по който енергията трябваше да потече — от хиперплоскостта към амплимета и през леда. Тя бавно си пое дъх, направи последните настройки и рязко изтегли енергия.

Ярък жълт лъч изригна от бипирамидалния кристал, за да се вреже над главата й, разсичайки скалата. Върху младата жена се посипаха късчета нагорещен камък. Косата й пламна. Тиан веднага я угаси.

В следващия миг тялото й бе разкъсано от агония. Сякаш целият приток преминаваше през нея. В спазмите си тя изрита сферата, която се извъртя. Тиан успя да отскочи в последния миг, за да не бъде разсечена от лъча. Ако бе закъсняла само с частица от секундата, той щеше да е отрязал стъпалата й. Върху единия й пищял започна да нараства мехур.

А лъчът стана още по-ярък. Парче от скалата експлодира сред огнена заря. Едно пламъче прогори дрехите й до голо. Девойката го отстрани, но не и преди да я е жегнало мъчително. Палтото й, захвърлено на земята, също димеше. Скалната стена продължаваше да се разрушава.

Занаятчията се опита да прекъсне прилива на енергия, ала не знаеше как. Ако можеше да обърне сферата към леда, той щеше да бъде пробит за секунда.

Само че Тиан не можеше да се доближи, защото амплиметът бе станал прекалено горещ. Камъкът бе започнал да се топи и да се стича на пода със съскане. Сферата й започна да дими. Младата жена се чувстваше като неопитно чираче, заиграло се без разрешение с артефактите на своя магьоснически наставник.

В прилив на вдъхновение грабна шлема — той също се беше нагорещил — и изтръгна неговия кристал. Но жълтият лъч не трепна. Скалният ръб продължаваше да капе, а каменните му сокове, след като паднеха на земята, бързо се втвърдяваха и вледеняваха.

Внезапно лъчът изчезна. Тиан се отпусна на пода, свила лакът пред лицето си. Минис беше прав. Геомантията действително беше смъртоносно Изкуство. Прекалено опасно за лаик като нея.

Ледът бе покрит с вдлъбнатинки, издълбани от отхвърчалите нажежени късчета скала. Половината под на ледената кухина бе покрит със застинал камък.

Въздухът бе станал още по-лош. Тиан смете встрани изстиващите въглени, прибра сферата, кристала и шлема, и легна. Вън вече се смрачаваше. Тя затвори очи, заслушана в съскането на охлаждащата се скала. Този път нямаше кой да й се притече на помощ.

Пет

През цялата нощ Юлия не спря да се поклаща. Вилнеещата навън буря беше толкова силна, че ревът й проникваше през антифоните. Това я лиши от единственото пълно спокойствие, достъпно за нея — съня. А тя остро се нуждаеше от сън. Последните няколко седмици представляваха рязко отклонение от обичайната й себевглъбеност, подложило я на изпитание. Години наред Юлия бе обитавала ума си. Там беше безопасно, стига да внимаваше да не потъва прекалено дълбоко и да не разгръща сетивата си. Сред сияещите възли, изникващи в решетката й, имаше и такива, които не биваше да бъдат разплитани — опитът й причиняваше ужасна болка. Те я бяха наранявали в началото, когато още не се бе научила кои от тях са добронамерени (или поне безразлични) и кои са зли. Кои бяха неподозиращи и кои дебнеха, застанали нащрек за шпиони, любопитковци или за хора като нея, правещи първите си колебливи стъпки в живота на ума. Могъщите грижливо пазеха уединението си.

Сега това убежище й беше отнето. Тя щеше да се озове във външния свят, където я очакваше безжалостното слънце. И потоци неспирно заливаща я информация, които щяха да я удавят в океан от болка. И това не беше най-лошото. Щяха да я принуждават да разгръща един от онези лоши възли в решетката, за да разкрие какво лежи в сърцевината му. И тогава? Силните неизменно нападаха слабите. А нейната защита се изчерпваше с един млад мъж, който не владееше никакви особени способности.

Ниш се отнасяше мило към нея, но Юлия усещаше у него някакъв плам. Какво всъщност искаше той? За жената на име Иризис изобщо не мислеше. Бе срещала десетки като нея, хора, които се държат добре, когато им изнася, и стават груби в мига, когато от това биха имали полза. Иризис бе храбра и дръзка, но беше прекалено себична.

А какво щеше да стане, когато Юлия им предоставеше онова, което искаха те? Дали щяха да я изоставят? Навън? Изложена на този сетивен кошмар, тя щеше да изгуби разсъдъка си.

Тогава защо се бе съгласила да отиде? Защото Ниш се бе държал добре с нея и с това си беше спечелил лоялността й. Нищо повече. Юлия никога не се бе надявала да открие обич, макар и да знаеше какво представлява тя. Любовта беше друг кошмар, неразбираем и ужасяващ.

Но тя копнееше за добротата му. Помнеше я под формата на прекрасен аромат на мускус, подправки и машинно масло. Като внимателния допир на нежна тъкан. Като покровителствена защита от внезапни отблясъци светлина. Като восъчни запушалки в ушите. Като абсолютна тишина.

Споменът за добротата му не й позволяваше да трепери. Юлия искаше отново да изпита това чувство. И щеше да даде на Ниш всичко, което той поискаше.

Някакви крясъци събудиха механика. Джал-Ниш ревеше след някой клетник в коридора. Явно наближаваше време да тръгват. Ниш се измъкна от завивките. Толкова беше студено! Израснал в голям дом с централно отопление, механикът така и не можеше да свикне с това място.

Той нахлузи пет ката дрехи и мрачно пое към столовата, където завари Иризис. Двамата закусиха обилно, през което време сивата зора вече надничаше сред тесните прозорци. После Ниш изведе Юлия. Баща му отново се беше разкрещял — заради натрупания от бурята сняг портите не можеха да бъдат отворени. Налагаше се огромните преспи да бъдат разхвърляни, за да могат кланкерите, снабдени с приспособления за стъпкване, да излязат. Точно бяха започнали с разчистването на снега, когато зазвъня камбаната на наблюдателната кула.

— Какво има пък сега? — ревна Ги-Хад.

— Вражеско раздвижване в гората, сър.

— Всички да заемат позиции! — отсечено нареди отговорникът. Всички се разтичаха. — Численост, войнико?

— Най-малко шест, сър.

— Шест — промърмори Ги-Хад, докато тичаше към портите. — И са навсякъде. Предишното нападение не беше случайно. Не, това е внимателно изготвена стратегия, пред която сме безсилни. Но каква е целта им? Занаятчиите или контролерите? Бедната Тиан. За нищо на света не бих искал да бъда на нейно място.

Цял следобед, а после и цяла нощ, хората стояха нащрек. Лиринксите бяха зървани няколко пъти. Веднъж катапултите им стреляха по стената. Но атака не последва. На сутринта нямаше и следа от тях.

Това никак не се хареса на Ги-Хад.

— Дали възнамеряват да нападнат, или се опитват да ни попречат да тръгнем след Тиан?

Бяха изгубени още часове, докато кланкерите проправят пъртина между мината и селото. Едва по обед отпътуващите се събраха пред портата, която все още биваше поправяна.

Групата, в която влизаше Иризис, се състоеше от шестнадесет души и бе предвождана от сержант Арпъл, професионален войник от Тикси. Със себе си той бе довел десет пехотинци — това беше максималната бройка, от която можеше да се лиши и без това изпитващият затруднения с кадрите градски гарнизон. Те стояха край кланкер с очукана броня. Негов оператор бе младият красавец Ки-Ара, комуто Тиан някога бе хвърлила око. До него стоеше стрелецът му, набит брадавичест мъж на име Пур-Дид, чиято прошарена коса бе вързана на опашка.

Още две групи бяха готови за път, всяка застанала до чисто нов кланкер, оператор, стрелец и десетима войници. В състава на експедицията влизаха още Джал-Ниш, който щеше да ръководи всичко, Ги-Хад в ролята на негов помощник, следовател Фин-Мах и един старши механик. Цивилните бяха длъжни да се придвижват зад кланкерите или вътре в тях. Ниш се молеше машините да са изработени добре, защото иначе на него и на другия механик щеше да се падне да ги поправят, а сред студа това си беше убийствено задължение.

Сега валеше лек снежец. Добре беше, че сред преспите от отминалата буря бе прокарана пъртина до мината, само че отвъд нея трябваше да се придвижват със ски.

Войниците стояха строени зад Арпъл. След тях бяха застанали Ниш и старшият механик, висока и смугла жена на име Туниз, родом от Крандор. С тесните си бедра тя по-скоро приличаше на младеж. Косата й бе къдрава и подстригана ниско, не повече от нокът. Вратът й бе обгърнат от емайлирани гривни. Зъбите й бяха изострени, което придаваше заплашителност на честата й усмивка.

После идваха Иризис (не по-ниска), стройната Фин-Мах и жилестият Ги-Хад. Занаятчията бе застанала колкото се може по-далеч от следователя, без да прикрива ненавистта си. Фин-Мах от своя страна се правеше, че не обръща внимание. Дребничката Юлия бе застанала най-отзад. Навлечена в зимните си дрехи, тя приличаше на бъчвица. Шапка с широка периферия прикриваше антифоните, очилата и маската й. На лицето си носеше покривало от паяжинен плат и нервно пристъпваше от крак на крак.

Стомахът на Ниш се беше свил от притеснение. Дузина лиринкси съвсем спокойно можеха да ги унищожат, ако ги нападнеха изневиделица. По лицата на околните личеше, че те също са тормозени от подобни притеснения.

Ги-Хад изглеждаше разсеян, загледан в портата, като току потропваше с крак.

— Мисията ни е проста — каза Джал-Ниш. — Занаятчия Тиан е била заловена от лиринкс, а ние трябва да я освободим на всяка цена. Сторилият това ще бъде възнаграден богато. Тя притежава талант, който тази фабрика не може да си позволи да изгуби.

Иризис шумно тропна с крак, с което си спечели отровен поглед от страна на Джал-Ниш.

— Как се е случило това, сър? — попита сержант Арпъл. Горната му устна бе разсечена от такъв белег, че той приличаше на човек с две усти една над друга.

Ги-Хад обясни за сражението в пещерата, представлявало по-скоро клане. По-младите войници не останаха никак въодушевени от чутото.

— Изпратих Гъл и Хърни да предупредят фабриката, а аз поех по заобиколен път, за да последвам Тиан.

— Смела постъпка, сър — одобри Арпъл. — Малцина биха проявили подобна храброст.

— Бях изплашен — призна Ги-Хад. — Само че мой дълг е да отговарям за нея и за всички мои подопечни.

— Стига празни приказки — обади се със стържещ глас перквизиторът. Той никак не обичаше героите. — С всяка изминала минута чудовището я отнася все по-далече.

— Тиан я нямаше на мястото на битката — обясни Ги-Хад. — Един лиринкс, когото смятах за мъртъв, също бе изчезнал. Раницата й липсваше. Значи трябва да я е отвел със себе си.

— Защо му е да прави подобно нещо, сър? — Арпъл чоплеше белега.

— Може би искат да научат от нея повече за контролерите — рече перквизиторът. — Ще стигнем до онази пещера по пряк път. И тогава нашият перцептор — кимна към Юлия — ще ни каже в коя посока да продължим с търсенето. А сега всички по местата си, тръгваме!

Не бяха изминали и десетина крачки, когато някой изхвърча от портата, крещейки:

— Тате, тате!

Дребно тъмнокосо момиченце на около шест години, с червени панделки в косата. То притича до отговорника и го прегърна.

Ги-Хад прегърна и повдигна детето, а междувременно изникнаха още пет по-големи момичета, сякаш умишлено подредили се по възраст. Всяко от тях прегръщаше баща си и се отдръпваше. Пълничка, бледа жена беше застанала на входа. Изглеждаше много разстроена.

Тя също плахо пристъпи напред, само че перквизиторът каза с рязък тон:

— Това не е вечеринка, отговорник на пробация Ги-Хад. Движение!

Ги-Хад, който бе направил крачка към жена си, спря, махна й и се извърна. Жената придоби още по-тъжен лик, а най-малкото момиченце заплака. Отговорникът, наложил си безизразна физиономия, не се обърна.

Юлия трябваше да пътува в последния кланкер заедно с Иризис, Ниш, Ки-Ара и Пур-Дид. Последният неизменно стоеше на пост в бойната си кула — освен когато времето ставаше непоносимо.

Никога досега не се беше качвала в кланкер. Тъй като носеше и превръзка, и очила, Юлия и сега не можеше да го разгледа. Но не й беше нужно — другите й сетива бяха пламнали заради атакуващите ги странни възприятия. Машината вонеше: очистена смола, зловонна смазка и рибено масло. Всичко това се примесваше с миризмата на метал, дажби и онази остра смрад, обгръщаща движещите се части на кланкерите. Миризмата на войниците, които вече започваха да се строяват, надделяваше.

Макар и неподвижен, кланкерът беше изненадващо шумен. Двигателният му механизъм потракваше — шум, който съвсем леко се долавяше през антифоните и бе дразнещ като сърбеж на недостижимо място върху гърба. Маховиците виеха, просъскваха тръби, на моменти се разнасяше потропване.

Но всички тези впечатления бледнееха пред това, което Юлия възприемаше. От толкова близо кланкерът се сливаше в сияещ възел, прекалено ярък, за да бъде въобразен. Възлите на останалите машини се сливаха в него. В сърцето на тази яркост се намираше хедронът, изтеглящ енергия от полето, за да я насочи към контролера. Там силата се предаваше към маховиците и задвижваше лостовете, зъбчатките и валовете, вливащи неуморно движение към металните крака.

Контролерът и хедронът се захранваха от аспекти на Тайното изкуство, макар и различни от онези, които използваха гадателите. И двата елемента сияеха силно в решетъчния й модел. Дори и ако изместеше предното ветрило, Юлия продължаваше да усеща хедрона и излъчването му. Също както бе усетила горещия полъх от пещите, край които сутринта Ниш я беше превел.

В гърлото й се зараждаше писък. Изпитваше все по-силен порив да хвърли встрани антифоните, маската и дрехите, за да се свие в снега. Разбира се, това само щеше да влоши нещата, ала в паниката рядко се среща разумност. Юлия бавно си пое дъх.

Към дупката за носа на балаклавата й се приближи ръка. Ниш. Тя я хвана и я притисна към лицето си. При втория дъх се успокои и обърна глава към него.

— Сега съм по-добре — тихо промълви Юлия. Наистина се беше успокоила, макар да изпитваше някаква непозната топлина да се разлива из нея. Устните й нервно потръпнаха.

— Трябва да вървим — каза Ниш. — Войниците вече почти не се виждат.

Юлия можеше да усети раздвижването на кланкерите по разтърсването на земята. В решетката си виждаше, че първите два кланкера потеглят. Люкът в задната част на третия все още бе отворен. Там бе застанала Иризис и нетърпеливо им правеше знаци да влизат.

— Трябва да го опозная — каза Юлия.

Ниш започна да я разхожда около кланкера. Дребната девойка докосваше металните плочи, краката, бойната кула на върха. Машината й приличаше на броненосец, любимото й животно. Гадател Фламас бе отглеждал броненосец в работилницата си. Юлия бе започнала да се свива именно по негово подобие. Сега споменът я накара да се усмихне и тя с охота се качи в бойната машина.

Дългите пръсти на Ки-Ара се убедиха, че контролерът е поставен добре и че всяко от двадесет и четирите му пипала прави връзка. Сетне си сложи „трънения венец“ (метална диадема, в която на равни разстояния бяха вложени осем малки кристала), пъхна ръце в ръкавици, обвити с проводници, и хвана две заоблени ръчки. Раздвижи дясната, при което решетъчният модел на Юлия се изпълни с дъги. Воят на маховиците стана пронизителен — операторът фиксира полето и плавно изтегли енергия от него.

Блажената физиономия на Ки-Ара указваше, че връзката между него и машината е установена. Долната му челюст леко се отпусна — мухоловната фаза, както подигравателно я наричаше Ниш. По време на целия път операторът щеше да бъде по-скоро машина, отколкото човек. А ако бъдеше отделен прекалено дълго от контролера си, щеше да изпадне в абстиненция.

Удивлението на Юлия бързо изчезна с раздвижването на бойната машина, изпълнено със стържене и подрънкване. Всички тези звуци си намериха път край антифоните й и потъваха право в ума й. Тя се опита да пререди решетъчния модел, само че металната какофония не й позволяваше да разсъждава. Дребната девойка притисна длани над предпазителите. И това не помогна. Тя изпищя — право до ухото на оператора.

Сепнат, Ки-Ара мигновено се отърси от унеса и спря кланкера. Все така зяпнал, той се извърна и я погледна втренчено. Също изглеждаше измъчен.

— Някъде тук съм сложил тапите й за уши — замърмори Ниш, тършуващ из раницата си. — Можеш да махнеш ръце — обърна се той към Юлия. — Никой не говори.

Тя бавно го стори. Механикът й подаде запушалките. Перцепторът ги грабна от ръцете му и си ги сложи, след което отново намести антифоните. Крил-Ниш направи знак на оператора.

С резки движения Ки-Ара отново установи връзката. Кланкерът залитна, спря, сетне отново залитна. Ръцете на Юлия инстинктивно полетяха към ушите й, но после тя спря, защото не чуваше нищо. Усмихна се занесено, сетне започна да преподрежда решетката си, за да може да направи поносимо яркото сияние на контролера.

Иризис опря ботуши върху продълговатата метална кутия, пълна с нажежени камъни, сгряваща вътрешността на кланкера.

— Колко е приятно тук.

— Радвай се, докато можеш — отвърна Крил-Ниш. Самият той се бе намръзнал в неотоплявани кланкери.

Някъде около половината път до мината дочуха далечен грохот и кланкерът застина, сякаш блъснал се в невидима бариера. Невидима вълна удари машината, като за миг изкриви всички контури.

— Какво става? — изпищя Ки-Ара, напразно местещ ръчките. Изглеждаше на ръба на умствен срив. — Изгубих полето.

На всички им беше известно случилото се в Миниенската равнина: унищожените кланкери, избитите войници. Ниш отвори задния люк и изскочи навън, изтегляйки меча си. Иризис стори същото. Някакви ивици светлина се мятаха пред очите й. Земята се тресеше, дърветата се люлееха. Войниците бяха приклекнали, вдигнали щитове над главата си.

— Заеми позиция! — изкомандва Арпъл.

Все така приведени, с насочени копия, ратниците заобиколиха кланкерите. Иризис огледа гората. Ако това беше засада, щеше да им е трудно да удържат нападението. Но такова не последва. Арпъл нареди войниците да се скупчат около първия кланкер. Светът спря да се тресе. Занаятчията стисна индикатора си, който се беше загрял неприятно. Никога не бе присъствала на подобно явление.

— Какво беше това? — изкрещя Джал-Ниш.

— Врагът… — Ги-Хад замлъкна, споходен от мисли за семейството си.

— Тиан го направи с кристала си — каза Юлия. — Той я изгаря. — Тя бе замряла, надничаща от люка.

— Отново виждам полето — долетя гласът на втория оператор, Зимо.

Фин-Мах погледна към перквизитора, който от своя страна я придърпа встрани.

— Ти притежаваш известни гадателски умения — тихо каза той. — Какво според теб беше това?

Иризис, която можеше да се похвали с остър слух, незабележимо се приближи.

— Излъчване на сила — отвърна следователят, — каквато никога не съм усещала преди. И не беше далеч.

— Така си и мислех. Но Тиан е само занаятчия. Не притежава гадателско обучение.

— Но ако погледнете произхода й… — поде следовател Фин-Мах.

— Тихо! Не споменавай това! — Перквизиторът притеснено се огледа, но не видя Иризис, която се беше прикрила зад едно дърво. — Тя се е натъкнала на нещо ново.

— Какво искате да кажете?

— Подобна мощ, способна да разтърси планина, не може да е дошла от слабото поле.

— Отдавна е известно, че съществуват и други излъчвания. Но не са записани случаи, в които някой е съумял да ги използва и впоследствие е останал жив.

— Древните! — натърти той. — Историите са пълни с чудесата на Рулке и Ялкара! Не разбираш ли? Това може да е отговорът на онзи провал в Миниен. Нова, по-силна енергия!

— Нунар действително споменава за подобни неща — бавно рече следователят.

— Подобна сила превръща невъзможното в напълно възможно. Не просто ще спечелим войната, ще успеем да изличим врага от лицето на Сантенар! Това е великолепна възможност, Фин-Мах. Ако успеем да предоставим подобно откритие пред скрутаторите, ще сме осигурени до живот! Трябва да я намерим и да я върнем на всяка цена, каквото и да ни струва. Трябва да разберем какво е открила.

— Да — съгласи се следователят. — Да не говорим и за кристала й. Не бива да допускаме тя да умре и да отнесе тайната му със себе си.

Джал-Ниш я погледна любопитно, сякаш доловил някакъв сарказъм в думите й, сетне даде знак за продължаване. Останалите двама оператори помогнаха на колегата си да заеме място.

— Помислих, че полето е изчезнало — повтаряше той на кланкера си. Гальовно притисна буза до контролера. — Реших, че съм те изгубил.

Иризис се качи до Ниш и Юлия и седна мълчаливо, трескаво размишляваща над подслушаното. Дали самата Тиан бе направила някакво удивително откритие, или всичко това се дължеше на самия кристал, който бе намерила? За пръв път от години Иризис си позволи да изпитва надежда.

Шест

Миризмите ставаха все по-задушливи. Тиан се претърколи и се преви от пристъп на кашлица, опръскала камъка с червени капчици. Тя имаше чувството, че изхвърля парченца от дробовете си. Защо смъртта идваше толкова бавно?

Нещо с трясък се приземи върху ледения корпус, при което върху главата на Тиан се посипа изстинала пепел. Тя се претърколи по гръб. Някаква сянка се бе вкопчила върху леда — като котенце, играещо си с кълбо. Лош фон беше нощното небе. Не позволяваше да се видят ясно очертанията на сянката. Приличаше на мечка.

Дращенето на нокти се вбиваше в слуха й. Занаятчията се раздвижи, притисна носа си до пукнатина в камъка и вдиша дълбоко, дирейки свеж въздух. Стърженето стана по-силно. Младата жена обърса очи и взе арбалета си. Допирът до оръжието я накара да се почувства по-добре.

Звярът скочи във въздуха и се приземи обратно, вкопчен със задните си лапи, а с предните продължаваше да раздира леда. Тиан затвори очи. Макар че всичко я болеше, усещаше как започва да се унася.

Нов сблъсък. Дращенето се поднови. Тя не повдигна глава. Всичките й усилия бяха насочени към дишането. Арбалетът се изхлузи от ръката й. Мечката отново бе променила позицията си. Краката й силно удариха ледения мехур.

Замръзналата вода се разпука и вътре нахлу леден въздух. Тиан жадно вдиша, с далеч по-голямо наслаждение от виното, което Марни понякога я черпеше.

Главата на съществото надникна вътре. Изобщо не беше мечка, а лиринкс. Предната част на тялото му беше покрита с кръв — несъмнено на някоя от жертвите му. Тиан отново подири арбалета. Сълзящият й поглед най-сетне се избистри и тя видя Рил.

— Можеш ли да се покатериш на гърба ми?

— Не — изхриптя девойката и притисна гръб към стената. — Не!

Лиринксът дръпна арбалета, после посегна и грабна Тиан, за да я притисне под ръката си. Тя усети миризмата му — силна, дива, но не неприятна. Занаятчията не направи опит да се възпротиви, нямаше смисъл.

— Къде ме отвеждаш? — попита тя с дрезгавеещо гърло.

— Не се страхувай. — Рил започна да се катери по леда, без да изпитва някакви затруднения от тежестта й. — Плащам дълга си.

— Раницата! — промълви Тиан.

Рил спря.

— Какво има?

— Трябва да взема раницата си.

Той възобнови изкачването си.

— После ще се върна да я взема.

Тиан се отпусна. Каквото и да бе наумил да прави с нея, или на нея, тя бе прекалено слаба, за да се възпротиви.

Занаятчията дойде на себе си сред непрогледен мрак. Гърбът й бе опрян в скала. Тя опипа около себе си. Още скала. Странно усещане, да няма представа къде се намира. Прииска й се да разполага със сетивата на прилеп, за да се ориентира без проблеми в тъмнината. Не й беше студено, ала беше толкова изтощена, че това нищожно раздвижване я остави задъхана. По цялото й тяло пълзяха тръпки. Какви ли увреждания й беше причинил амплиметът?

Въздухът бе неподвижен. Обгръщаше я тъмнина. И също миризми — на кръв и плът, както и някаква друга — явно мъртвият лиринкс. Отново се намираше в пещерата.

— Ехо! — рече Тиан. Звукът й отекна глухо. — Рил? — провикна се девойката.

Никакъв отговор. Това беше шансът й да избяга. Прободе я внезапна носталгия по фабриката, по тамошните миризми и оглушителни звуци. Дори мъничката стаичка й липсваше. Би дала всичко, за да се прибере.

Мисленото й завръщане бе прекъснато от укоряващото лице на Минис, също изникнало в мислите й. Представяше си какво би казал той. Но ти даде дума, Тиан.

Тя неволно простена на глас. Не можеше да се прибере вкъщи. Но как да изпълни обещанието си? Тиртракс се намираше на стотици левги от нея, разположен отвъд най-негостоприемните участъци на света. И навсякъде пазачите щяха да я разпитват, чиновниците щяха да й искат документи… Несъмнено щеше да се озове в тъмница, защото нямаше да е в правото си да бъде по тези места.

Не, абсурдно беше да мисли, че би могла да стигне пеш до Тиртракс. Невъзможно. Откажи се, каза си тя. Просто не можеш да го направиш. И никой не го очаква от теб.

Но къде да иде?

Минис. Моя невъзможна обич. Спрял си се на погрешния човек. Бих те спасила, ако можех, но не мога. Просто не съм достатъчно силна.

Тя се отпусна на земята и заплака.

Тиан се чувстваше изцедена. Защо Рил беше спасил живота й, а после я бе оставил тук? Дали беше избягал с амплимета й? Това ли искаше той в действителност? Дирещата й ръка намери раницата и потъна вътре. Шлемът си беше там, малкият кристал също.

Тя изсипа съдържанието на земята и трескаво започна да го преглежда. Инструментите й издрънчаха върху камъка. Дрехи, дажби, спален чувал, сапун — всичко си беше там.

Без амплимета.

Рил я беше оставил на средата на възвишението, далеч от телата. Тиан пое надолу, дирейки факли. Миризмата на кръв се усили. Ръката й се натъкна на нещо сковано — мъртъв войник.

Тя се натъкна на още три тела, после пред нея се изправи тунел. Той трябва да беше вторият, третият или четвъртият, защото именно пред тези три прохода се бе провела битката. След като си припомни разположението на пещерата, тя се сети къде трябва да търси. Снопът с факли трябваше да се намира от лявата й страна.

Откриването й отне изненадващо дълго време и стана малко случайно. Тиан се бе натъкнала на мъртвия лиринкс, беше се хлъзнала в локва гъста кръв и бе изгубила представа за разположението си. Тогава протегнатите й ръце бяха напипали факлите.

Една все още беше насмолена. С помощта на огнивото си тя изтръгна искри и я запали. Пламъкът прободе очите й. Тя насмоли факлата и под светлината й претърси цялата пещера. Не откри амплимета.

Клещите, с които беше извадила болта от врата на Рил, също липсваха. Празнината сред инструментариума приличаше на липсващ зъб. Тя откри мястото, на което Рил беше лежал, откри следите от повръщането му, дори видя очертанията на щипците. И те, и болтът липсваха.

Рил изникна зад нея, с което я накара да извика сепнато. В ръката му блестеше светлина, идваща от амплимета. Тя се отразяваше от кожата му, придобила жълтеникав цвят.

— Какво правиш с кристала ми? — трескаво попита Тиан. Абстиненцията я правеше нервна.

Той меко се усмихна. Веселие или глад изразяваше тази мимика?

— Не мога да виждам сред пълен мрак — изръмжа Рил.

Тиан отстъпи назад, съжаляваща за остротата си.

Усмивката му стана по-широка.

— Няма да те изям, дребни човеко.

Това не я успокои особено.

— К-къде беше?

— Проверявах тунелите, за да се убедя, че никой не ме преследва.

— Защо, някой идваше ли?

— Не и от тази посока! — Ранената му ръка посочи прохода към кристалната мина. Възстановяващите се пръсти вече бяха с големината на детски. — Скалите са се разместили и тунелът е задръстен.

— Защо си взел щипците ми?

— Кое?

— Инструментът, с който извадих болта от врата ти. Лежаха там. — Тя му показа очертанията.

— Не съм.

— Лежаха до болта. Ти трябва да си.

— Не съм. Защо ми е да го правя?

— Значи някой е бил тук!

— Един човек се върна — предводителят. Надушвам миризмата му. Но си е отишъл.

Обхвана я страх. Ги-Хад трябва да се е върнал заради нея и е открил щипците й. Да се съдейства на врага беше непростимо престъпление, а сега той разполагаше с доказателства. Тиан отпусна лице в шепите си. Опитваше се да мисли, но не можеше. Прекалено я беше страх. Когато отново повдигна глава, Рил я гледаше.

— Защо си още тук?

— Заради дълга си — отвърна лиринксът.

— Ти ми спаси живота. Дългът ти е платен!

— Не и ако ще умреш веднага щом те оставя.

— Доста строг морал — саркастично рече Тиан.

— Така е. Каква полза иначе? Ще те съпроводя до дома ти.

Ако се върнеше във фабриката, Ги-Хад щеше да уреди екзекуцията й.

— Вече нямам дом.

Рил изглеждаше замислен.

— Къде искаш да отидеш?

Тиан започваше да се паникьосва. Къде би могла да отиде? Всички посоки се отличаваха с еднаква безнадеждност. Така че нищо не й пречеше да опита невъзможното и да се отправи към Тиртракс. Несъмнено щеше да умре по пътя, но поне щеше да е изпълнила обещанието си към Минис. Това я накара да се почувства по-добре.

— На юг! През планините, до Тараладел.

— Там имаш близки?

— Не, но по̀ на запад, в Мириладел, за пръв път ще се срещна с един мъж.

— Аха, уредено чифтосване.

Тиан се изчерви.

— В известен смисъл. Всъщност не е точно уредено, но се надявам…

Тя замълча, защото това й се струваше прекалено нереално.

— Да прекосиш планините по това време на годината — промърмори той. — Е, на юг те стават по-ниски, освен това има и проходи, но все пак. — Рил я погледна косо. — Няма да е лесно.

— Не мога да чакам до пролетта. Тогава може да е прекалено късно.

— Ако той не е склонен да изчака, за да се чифтоса с теб — рече Рил, — значи не е подходящ избор.

Отново тази специфична употреба на думата. Тиан трябваше да си напомни, че лиринксите притежават съвсем различна култура, различен начин на живот. Може би за тях любовта не беше от значение.

— Не съм искала мнението ти — сопна се тя.

— Би могла да преминеш по-голямата част от пътуването по вода, с кораб.

Тиан помълча, извиквайки в съзнанието си мисловната карта на Лауралин.

— По това време на годината? С нищо няма да е по-безопасно от прехода пеша, освен това входът към Талаламел може да е замръзнал. Пък и никъде не биха ме допуснали да се кача на борда, защото нямам документи.

Освен това щеше да струва скъпо. Дали разполагаше с достатъчно пари? Не знаеше. Все още не бе отваряла колана на Джоейн, но вътре надали щеше да има много.

— Ти владееш езика ни добре, Рил — колебливо продължи тя, като за пръв път се обърна към него по име. Това правеше отношенията между тях някак по-специални.

— Учих се от пленени човеци. Аз съм един от най-запознатите с вашата реч.

Лиринксът я гледаше спокойно, а Тиан не можеше да издържа погледа му. Светът й продължаваше да се разтърсва.

— Ще ми върнеш ли кристала?

Нужни й бяха големи усилия, за да не допусне изгарящото я нетърпение в гласа си. Рил й подметна бипирамидата. В мига, в който Тиан улови кристала, по тялото й плъзна сладостно облекчение.

— Какво знаеш за тетрарха? — Сега лиринксът я наблюдаваше внимателно.

— Какво е тетрарх?

— Не знаеш ли?

— Това е първият път, в който чувам тази дума.

Рил остана да я наблюдава още няколко секунди, после, след като заяви, че нямало значение, се отдалечи със странната си походка. Тиан нервно го следеше с поглед. Какво искаше той от нея? Тайните на хедроните и контролерите? Може би „тетрарх“ представляваше някакво подобно приспособление?

Рил се приведе, опря крак в нещо на пода и рязко дръпна. Разнесе се отвратителен хрущящ звук. Лиринксът дръпна надолу плата, обвил откъснатия от него войнишки крак, и шумно започна да яде. На Тиан й идеше да повърне. Макар това създание да можеше да говори, то пак си оставаше звяр.

А междувременно Рил бе погълнал къс месо, който би й стигнал за дни.

Занаятчията се задави. След като той получеше желаното, щеше да изяде и нея.

Лиринксът се приближи обратно, оглозгващ бедрена кост. Тиан покри лицето си с длани и се извърна.

— Лошо ли ти е? — попита той.

— Ти ядеш моите сънародници! — изпищя Тиан.

— Твои приятели ли са били? — Рил изглеждаше изненадан.

— Отвратително е да се яде човешко месо!

— На мен ми се струва вкусно.

— Не е правилно! Повдига ми се да те гледам как…

— Тази неправилност само за човешкото месо ли се отнася? — попита Рил, докато счупваше костта над коляното си, за да изсмуче мозъка.

— Единствено мършоядите го ядат — отвърна Тиан, като внимаваше да не поглежда към него.

— Значи вие сте мършояди, нуждаещи се от забрана, за да не ядат собственото си месо? — объркано попита лиринксът. По кожата му преливаха цветове, водни бои върху влажна хартия.

— Не! Става дума за това, че… човешката плът е свещена за нас.

— Значи би предпочела да се храня далеч от погледа ти?

— Бих предпочела изобщо да не ядеш човешко.

Рил сви рамене и метна костта зад себе си.

— Ще те отведа в планините.

Тя не му повярва. Създанието бе решило да си играе с нея. Тя трябваше да избяга.

— Сега ли?

— По-късно през нощта. Ще изчакаме снегът отново да замръзне.

Тиан спа лошо, споходена от неприятни и накъсани кристални сънища. Събуди я стоящият над нея Рил. В светлината на премигващата факла, която държеше, лиринксът изглеждаше особено заплашителен. Девойката подскочи.

— Какво искаш?

Рил направи крачка назад.

— Време е да тръгваме. Имаш ли храна?

— Достатъчно за няколко дни. Колко дълго ще продължи пътуването?

Не, това действително беше нереално. Сякаш обсъждаха пикник, само че храната вероятно щеше да бъде самата тя. Искаше й се да притежава бързата мисъл, с която се отличаваха героите, за да намери изход.

— Ние сме тук. — Жълтеникавият му нокът започна да чертае по пода: двузъба вилица, като единият край беше по-дълъг. — Ето Тикси.

— Той отбеляза място, малко по̀ на север от мястото, където дългият зъб се срещаше с главата на вилицата, Великите планини. — За да прекосим първата планинска верига до земята, която вие наричате Бур… Бурр…

— Бурлап — помогна тя.

— Бур-р-рлап. Та, това са около деветдесет слгурка. Или десет ваши левги. Разбира се, това е разстоянието по въздуха.

На лицето му изникна странно изражение, почти като гримаса, а закърнелите крилца се размърдаха неволно. После той се овладя.

— След Бур-рлап са петнадесет левги, а пътят през втория хребет е още десет. — Той посочи към втория зъб. — Това е земята, която наричате Тараладел. Отвъд нея се намира целта ти. Дългичко пътуване.

Жълтите очи я гледаха изпитателно.

— Пътят до Бур-рлап ще да ни отнеме най-малко шест дни, при лошо време и повече. Ако те нося. Ще набавям и храна. — Виждайки ужасеното й изражение, той добави: — Планински кози, риба, може би някоя и друга малка мечка. За всеки случай ти си вземи припаси.

Тиан насмоли факла и започна да преравя раниците на мъртвите войници. Тук имаше повече храна, отколкото тя можеше да носи — сушено месо, сушени плодове, лук, сирене, ориз (който вече бе започнал да се разваля). Рил се беше оттеглил в другия край на пещерата и — ако можеше да се съди по противните мляскащи и всмукващи звуци — отново се хранеше. Поне беше далеч от нея и на тъмно.

Двамата приключиха с приготовленията си почти едновременно. Рил се върна при нея, обърсващ устата си с импровизирана салфетка от крачол. Тиан побърза да извърне очи и се засуети над раницата си.

— Готова ли си?

— Да.

— Вземи едно от копията, ако се натъкнем на мечка.

Чак й ставаше обидно от липсата му на страх.

— Вече имам арбалет.

Тя взе още болтове, изненадана от позволението му. От копие не би имало полза, защото Тиан се чувстваше тъй слаба, че всеки порив на вятъра би я съборил. Но пък умееше да стреля добре. Бе се обучавала именно с арбалет. С малко късмет би съумяла да срази един лиринкс. Това я накара да се почувства по-добре въпреки недостатъците на избраното от нея оръжие.

Натоварена, тя последва Рил по протежение на тунела. Когато излязоха навън, той пое наляво — същата посока, която Тиан бе избрала при предишното си излизане. Беше студено, но нямаше вятър, а небето беше безоблачно. Виждаше се само луната. Двамата подминаха старото дърво, което по някакъв начин бе съумяло да оцелее от лавината.

Единствено спътникът й не позволяваше на Тиан да се наслади на тази прекрасна нощ.

Вървяха без прекъсване до сутринта, някъде около пет-шест часа. Преходът беше труден, защото на повечето места снегът не беше достатъчно стегнат. Рил се движеше уверено. След около половин час той пое нагоре. Пресичаше поляни, вървеше край привидно бездънни пропасти. Тъй като започваше да просветлява, плочестата му кожа промени цвета си. Скоро той беше бял, напълно сливащ се с пейзажа.

Тиан изпитваше смесени чувства. Дали действията му бяха мотивирани от чест, или й готвеше някаква страховита участ? Какви ли прикрити намерения, извратени желания и чудати сласти бе вероятно да я очакват?

Тя рязко спря, загледана в гърба на чудовището. Едната й ръка докосна приклада на арбалета, макар че не повдигна оръжието. Не можеше да простреля Рил в гръб. Дори и да успееше да се насили, там бронята му бе прекалено дебела. За да го убие, трябваше да уцели в окото, гърлото или между гръдните плочки в сърцето. Стига сърцата на лиринксите да се намираха на същото място.

Рил се извъртя и приклекна, извадил нокти.

— Умея да усещам опасността, малки човеко.

Тиан побърза да отдръпне ръка. Какво я беше прихванало? Дори и със зареден арбалет трудно би се справила със стоящ нащрек лиринкс.

Той се приближи, взе болтовете и ги прибра в торбичка на кръста си. За пръв път използваше възстановяващата се ръка.

— Трябва ми почивка! — изхриптя Тиан. — И да закуся.

— Странни създания сте вие. Трябва да се храните по три пъти на ден.

— Не е задължително да се храня три пъти дневно! — остро отвърна тя. — Но наистина се нуждая от почивка. Аз съм занаятчия, не планинар. Или поне бях…

Седем

Кланкерите се възползваха от минен тунел, който разсичаше планината. Спряха да почиват късно вечерта. Тогава всички се подкрепиха, а онези, които не трябваше да дежурят, и поспаха.

Макар и изтощена, Иризис не можеше да заспи. Юлия крачеше малко по-нагоре в прохода, без очила и антифони, и ядеше лепкави топчета ориз. Хранеше се само с това, защото небцето й не понасяше каквито и да било подправки. Отегчена до крайност, занаятчията изостави опитите си да задреме и се изправи, за да отиде при Юлия.

Последната намираше скалите за много интересни. Случваше се да гледа по десет минути, че и повече, някоя кристална жила.

— Тези скали съдържат магия — оповести Юлия.

— Така ли? — Иризис внимаваше да говори тихо.

— Виждам я в решетката — ето тук, тук също. И там! — Тя сочеше в различни посоки.

— От тази мина добиваме кристали за контролерите. — Мина й през ума, че талантът на Юлия би могъл да се използва за намирането на подходящи кристали. Това щеше да е от голяма полза, особено сега, след като старият Джоейн беше мъртъв.

— Зная. Виждам ги. Тази планина е като пудинг, пълен с кристали.

На това непременно трябваше да бъде отделено внимание — ако се върнеха живи. Още една потенциална червена точка за Иризис.

Ги-Хад дръпна ръчката и каменната плоскост се отмести. Колоната навлезе в следващата мина. Настръхналите войници стискаха оръжията си и държаха факлите високо. Тук проходът лъкатушеше, кланкерите почти одираха тавана. Когато стигнаха до пещерата, където се беше провела битката, всички без Юлия слязоха, за да огледат останките от човеци и лиринкси. Някой шумно повърна край стената. Перцепторът надникна през люка, пое лек дъх и бързо се скри обратно вътре.

— Не мога да я виня — рече Ниш на Иризис. — Ама че отвратително място.

Ги-Хад сбито и с отсечени изречения разказа за битката, а после се отдръпна встрани заедно с Джал-Ниш. Двамата приклекнаха, загледани в пода. Ниш внимателно се приближи към тях, за да разбере какво правят.

— Ето тук намерих щипците — обяви отговорникът, като посочи. От джоба си извади нещо увито и го подаде на перквизитора, който го взе.

— Отпечатъците й личат както по болта, така и по тях — каза Джал-Ниш.

— Това не доказва, че му е помогнала — кисело рече Ги-Хад.

— За всеки случай ще ги задържа.

Двамата отново се отправиха към телата.

— Ще съберем труповете на връщане — заяви перквизиторът. — Сега продължаваме.

Иризис завари Юлия да трепери, мушнала в ноздрите си резервни запушалки за уши. Конвоят продължи пътя си и излезе на открито. Слънцето вече изгряваше, загатвайки поредния ветровит, но ясен ден. Спряха да закусят, докато към краката на кланкерите отново бъдат прикрепени платформите за сняг. Джал-Ниш се приближи до Ниш, Иризис и Юлия.

— Време е да покажете на какво е способна маймунката ви, Крил-Ниш. — Гласът му не можеше да се оплаче от липса на съмнение, съумяващо и да унижава.

Самата Иризис също споделяше това му съмнение. По-рано Юлия едва ли не бе казала, че Тиан е мъртва.

— Можеш ли да видиш Тиан, Юлия? — каза Ниш. Поне видимо той не изпитваше съмнение. — Спомни си онзи контролер, който ти показахме. Усещаш ли…

Юлия насочи покритото си лице диагонално на склона.

— Виждам кристала й!

— Къде? Сигурна ли си? — скочи Джал-Ниш и посегна да я разтърси. Но Ниш протегна ръка на пътя му.

Тя посочи югозапад.

— Там.

— Колко далече е?

— Не зная.

— Виждаш ли самата Тиан?

— Кристалът е прекалено ярък.

— А кога е бил тук? — остро попита перквизиторът.

Известно време тя мълча.

— В продължение на дни.

— Бурята трябва да я е притиснала — каза Ги-Хад. — Надали е могла да тръгне по-рано от снощи.

— Значи е наблизо! — възкликна Джал-Ниш Хлар. — Разпръснете се. Търсете.

— Тук е правила могъща магия — каза Юлия.

— Така ли? — Перквизиторът се спогледа с Фин-Мах, а Иризис си спомни разговора, който бе подслушала. — Не знаех, че притежава подобни сили. Каква магия по-точно?

Юлия не знаеше:

— Кристалът свети самичък.

— Какво искаш да кажеш? — Фин-Мах се приближи до перцептора.

— Сега блести през цялото време. Той е най-ярката светлина в решетката ми.

Отново онова споглеждане.

— Разкажи ни повече за този кристал. Разкажи ни всичко! — заяви перквизиторът.

Дребната жена очерта формата му с пръстчета.

— А във всеки край има черна звезда. В центъра има иглици. По тяхно протежение има искра.

Джал-Ниш придърпа следователя. Този път нямаше как Иризис да ги подслуша, но във всеки случай тя можа да види, че двамата говорят много развълнувано. На нея самата, едва ли не родена с хедрон в ръка, това вдъхваше удивление. И надежда. Иризис знаеше, че талантът й не е безвъзвратно изгубен, че само е потънал на недостъпно за съзнанието й място. На онзи рожден ден бе изгубила увереността в себе си. Трябваше да си я върне, иначе цял живот щеше да си остане измамница.

Никога досега не беше чувала за толкова могъщ кристал. Ако разполагаше с него, щеше да вярва в себе си. Тя искаше да бъде занаятчия, за нея това значеше всичко. И също така всичко би дала (или направила), за да го получи!

По склона притича войник.

— Открихме пресни дири, сър! Лиринкс и леко накуцващ човек.

— Каквато и магия да е използвала Тиан — отбеляза Иризис, — явно не е могла да се измъкне от врага.

— Явно от перцептора ще има известна полза — каза Джал-Ниш. — Движение!

Пътуващите с машините се качиха обратно. Механичните нозе започнаха да тъпчат снега, а войниците вървяха отзад, възползвайки се от прокараната пъртина.

— Защо вървим толкова бавно? — промърмори Ниш.

Иризис докосна индикатора си и отвърна:

— Тук полето е слабо.

— Защо?

— Може би има някакви интерференции.

Механикът погледна на другата страна. Юлия, която почти през цялото време се гърчеше като двегодишно момиченце, бе захвърлила всичките си дрехи — без бельото от паяжинена коприна, плътно обгърнало тялото й. В настоящия момент беше отпуснала глава върху рамото на Иризис и спеше.

Очите на Ниш не се отделяха от нея. Непрекъснато обхождаха извивките й, малките заострени гърди, бедрата и сенчестото място между тях.

— Нямаш ли си друга работа? — студено каза Иризис. — Голям перверзник си, Ниш.

Механикът се изчерви и отмести поглед, а после рязко се надигна, защото отвън долетяха викове. Кланкерът спря, залитнал на осемте си крака. Ниш излезе. Иризис го последва, като затвори люка след себе си.

Намираха се на стръмна пътека, която се виеше по планината. Навсякъде около тях се издигаха остри върхове, нетърпящи сняг. Тукашната обстановка се отличаваше с някакво недружелюбно излъчване, отсъстващо в планините около завода.

— Какво става? — Иризис мина пред кланкерите.

Склонът бе прерязан от урва, която бойните машини не можеха да прекосят. Погледът на Ниш бързо потърси заобиколен път, но поне за левга наоколо такъв не се виждаше.

— Ами ако опитаме там? — посочи Джал-Ниш.

Тримата оператори се посъветваха, мърморейки, а после преустановиха съвещанието си. Стараеха се да избягват погледа на перквизитора.

— Отговорете де! — ревна той.

— Невъзможно е, перквизиторе — отмени ги Ги-Хад.

— Тогава защо просто не кажат? Какво мълчат като…

— Това е… Това е част от традицията им. Ако ги принудите да ви отговорят, те ще отвърнат утвърдително, защото не искат да носят лоши новини. Но това няма да промени нищо. Насиленият отговор няма да ни пренесе отвъд.

— Глупащина! Ако бяха ми казали…

— Те се опитаха, но вие не ги слушахте.

— Тогава ти ми кажи! Има ли начин да прекосим?

Ги-Хад замислено потри брадичка.

— Може би там. — Той посочи назад, към нащърбените скали. — Опитайте на това място! — провикна се той.

Операторите задвижиха машините си назад, което изглеждаше доста нелепо: осмокраки броненосци с плоски стъпала. Те се върнаха известно разстояние, сетне се обърнаха встрани.

Ниш закрачи през снега. Докато достигне указаното място, вече плуваше в пот.

— Всъщност не знам — навъси се Ги-Хад. — Трудно ще бъде, несъмнено. В началото е прекалено стръмно, а и с това слабо поле…

— Бихме могли да направим рампа от сняг — предложи Иризис.

— Добра идея.

Отне им часове, макар да разполагаха с тридесетима войници, екипирани с шанцови инструменти. Но рампата от сняг най-сетне бе готова.

— Пак си е стръмничко — каза отговорникът. — Какво мислите? — обърна се той към операторите.

Те отново започнаха да се съвещават.

— Сега пък какво? — простена Джал-Ниш, който буквално си скубеше косите. — Ще изгубим Тиан.

С юмрук той удари по един от кланкерите. Операторите веднага се обърнаха и го изгледаха злобно, а Ки-Ара, комуто принадлежеше ударената машина, направо стисна пестник.

— И какво? — намеси се Ниш. — Винаги бихме могли да я намерим отново.

— Тези ти думи отлично илюстрират как си попаднал в тъй незавидна ситуация, момче! — процеди Джал-Ниш. — Отвъд тези върхове, идиоте, има огромно плато. И сам щеше да знаеш това, ако си беше направил труда да погледнеш някоя карта. Там бихме имали предимство, защото дори един лиринкс не може да пътува без почивка, а кланкерите не се уморяват. Само че отвъд платото се намира Нист, където изобилства от каньони, зъбери и пропасти. Там един лиринкс ще е в състояние да достига места, недостъпни за кланкер. Недостъпни дори и за войник. И тогава върви ги гони. Ако не ги настигнем в рамките на следващите няколко дни, всичко е свършено. А ако скотът намери другарчетата си…

Перквизиторът замълча и се загледа в снега. Заоблената му гръд, сливаща се с шкембето, се повдигаше тежко.

— Хайде, тръгвайте! — Той изостави Ниш и се обърна към операторите.

Тримата влязоха в машините си. Кланкерът на Зимо тръгна най-напред, за да притисне снега още по-плътно. Бронираната машина изкачи две трети от пътя. Тогава предният чифт крака започна да се хлъзва. Операторът веднага застопори кланкера, карайки го да вбие крака в снежния склон. Ги-Хад направи знак на сержант Арпъл. Шестима войници последваха заповедта на последния, наобиколиха машината и я подпряха.

— Бутай! — нареди Ги-Хад.

Краката отново се плъзнаха.

— Натискай! — ревеше Арпъл. — Натискай! Натискай!

Кланкерът започна да се изкачва, само че войниците се измориха бързо и трябваше да бъдат заменени от друга шесторка. Пресните сили помогнаха на машината да преодолее коварния участък.

— Със следващите обаче ще е по-трудно — лаконично рече отговорникът. — Снегът се е превърнал на лед.

— Пуснете въже от първия кланкер — предложи механик Туниз, почесвайки главата си. — Той ще изтегли останалите.

— Не знам дали ще стане — каза Ги-Хад, но все пак нареди да бъде изпълнено.

Сега двата кланкера тръгнаха едновременно. Първият крачеше бавно, затънал до дъното на корпуса в мек сняг. Втората машина, управлявана от Ки-Ара, достигна заледения участък, при което ходът й се ускори. Въжето започна да се отпуска.

— Мамка му! — кресна Ги-Хад и започна да размахва ръце към оператора. — Намали ход! Въжето трябва да стои изопнато.

Краката на втория кланкер се хлъзгаха, разпръскващи късове лед. Трошаха, но не можеха да се задържат. Бойната машина започна да се плъзга встрани.

— Удръжте го! — изрева перквизиторът.

Двама войници притичаха и опряха рамене в задната част на машината. Сержант Арпъл викна:

— Върнете се! Отдръпнете се!

Войниците се спогледаха, объркани от противоречивите заповеди.

— Отскочете встрани! — изрева Арпъл, ала вече беше прекалено късно. Кланкерът се люшна като махало и събори единия войник от рампата. Другият се спъна и бе премазан от огромното ходило. Предсмъртният му рев отекна сред върховете. Машината остана да виси на кабела, като се поклащаше. Ки-Ара изпищя измъчено, метално стържене върху стъкло.

Зимо също извика, защото тежестта на втория кланкер започна да издърпва машината му назад. Ниш не искаше и да мисли за страховитото напрежение, на което бе изложен механизмът на първия кланкер. Изглеждаше, че машината на Зимо всеки миг ще рухне, но сержантът изпрати войници, които струпаха камъни под краката й.

След като машината бе укрепена, побеснелият сержант се приближи до Джал-Ниш, сграбчи го за палтото, повдигна го (предвид теглото на перквизитора, това си беше забележително постижение) и ядно просъска:

— Ако още веднъж си позволиш да заповядваш на войниците ми, ще ти се прииска да са те удушили при раждането. Не ме е грижа, че си перквизитор. Ще се обръщаш само и единствено към мен! Ясен ли съм?

— Да — пискливо отвърна Джал-Ниш.

— Дано! — Арпъл го пусна и изтича да види падналия войник. Той само си бе навехнал китката, иначе му нямаше нищо. Ала премазаният му другар бе с изпочупени бедра и ребра. Сред снега се виждаха червата му, примесени с кръв.

Сержант Арпъл, който на вид изглеждаше по-безчувствен от военна машина, поне според Ниш, приклекна до войника и взе ръката му.

— Прости ми, Дир. Не мога да сторя нищо за теб, ти умираш.

Войникът с мъка си пое дъх, при което цялото му лице потръпна.

— Жена ми е бременна. Третото ни дете! Какво ще прави тя?

— Ще изпълнява дълга си — каза Арпъл. — Точно както направи ти. Съпругата ти няма да остане забравена.

— Децата ми…

Раненият простена отново и изгуби съзнание.

Сержантът приближи ухо до гърдите му.

— Все още диша. Сложете го на носилка. Ще го приберем в някой от кланкерите, когато ги издигнем.

Ки-Ара ридаеше неспирно и се наложи Зимо да го утешава. Двамата мъже стояха прегърнати. Върху дрехата на Ки-Ара се беше образувала ледена корица от сълзи.

— Усещам, че този човек ще ни създава проблеми — каза Ги-Хад на стоящата до него Иризис.

— Той е необичайно емоционален дори и за оператор — съгласи се тя. — Когато миналия месец контролерът му се повреди, той плака цяла седмица.

В продължение на цялото утро връщаха втория кланкер обратно върху рампата, като за целта си послужиха с въжета и скрипци. Цялата операция протичаше съобразно изискванията на Ги-Хад, Арпъл и механик Туниз, която притежаваше огромен опит, поне в сравнение с Ниш, и се оказа неочаквано полезна. Самият Крил-Ниш се радваше, че не се налага да се обръщат към него, защото не би имал идея какво да прави.

През това време някои от войниците проправяха път за първия кланкер. Други пък издълбаваха кухини, в които машините да стъпват по-стабилно.

За щастие кланкерът на Ки-Ара не беше пострадал сериозно, само една мотовилка се беше огънала. И една от бронираните плочи се бе поразхлабила до хлопот. Туниз и Ниш се погрижиха за повредите, докато третият кланкер биваше изтеглян.

Този инцидент им костваше пет часа.

Перквизиторът не бе казал нищо след случката със сержанта, ала на кръглото му лице бе застинало мрачно изражение. Лошо се пишеше на Арпъл, ако някога попаднеше в ръцете на Джал-Ниш. Последният не беше от хората, които бяха склонни да забравят унижението и проявите на непочтителност. Но за момента бе принуден да ги остави настрана. Преследването го изискваше.

Осем

Джал-Ниш се постара да компенсира забавянето, като не даде почивка чак до късно през нощта. Тук излъчването на полето беше силно, ала местността непозната, така че това донякъде бавеше придвижването им. На операторите раздадоха нига, за да останат нащрек — употребата на този наркотик бе често явление на фронта.

Всички бяха много изнервени, защото се чувстваха уязвими. Половин дузина лиринкси, връхлетели изневиделица, можеха да ги унищожат.

Призори, когато бяха прекосили по-голямата част от равен участък, отново се натъкнаха на следите.

— Те са! — изкрещя един от войниците.

— Не виждам нищо — мърмореше Ги-Хад, който се бе изкатерил на бойната платформа и разтягаше далекоглед. Ниш и Иризис излязоха от кланкера.

Перквизиторът беше приклекнал и разглеждаше по-дребните стъпки.

— Да, това несъмнено са следите на Тиан. Обаче има нещо странно. Сякаш тя върви заедно с лиринкса по своя воля.

Арпъл също проучваше дирите, прокарващ пръст по белязаната си устна.

— И можа да разбереш това само по едни стъпки? Трябва да си най-добрият следотърсач в Сантенар.

— Тя не е избягала! — изтъкна Джал-Ниш.

— Ти би ли направил опит да избягаш от същество, което е три пъти по-едро от теб и поне два пъти по-бързо? На нейно място щях да се постарая да изпълнявам всичко, което лиринксът ми нареди.

— Това е и причината да си сержант в гарнизона на Тикси — вместо генерал на бойната линия — озъби се Джал-Ниш Хлар.

А сержантът се приведе към него.

— Някога изправял ли си се срещу лиринкс, перквизиторе?

— Не. — Джал-Ниш се отдръпна.

— Тогава по-добре мълчи, преди да си се изложил още повече. Дрънкаш, без да имаш и най-малка представа. Знаеш ли колко обичам задници, които не се отделят от креслата, обаче не спират да плещят? Виждал съм как умират стотици от момчетата ми, перквизиторе! Как умират и как биват изяждани! Мъже, какъвто ти никога не би могъл да станеш, отишли да се сражават в името на близките и отечеството. Не ми обяснявай за лиринксите. Не ми казвай как да си върша работата. И не бързай да отправяш подмятания за смелостта ми, преди да си доказал собствената си храброст.

И той се отдалечи с отметната глава.

Ги-Хад тихо каза:

— Той може да е едва сержант, сър, но се е сражавал с лиринксите в продължение на петнадесет години. Убил е петима лиринкси, двама от които съвсем сам. Трудно ще срещнете по-корав човек.

Колоната ускори ход, следвайки дирите в снега. Войниците си бяха сложили ските, тъй като тукашният терен го позволяваше. Иризис се изкиска.

— Какво е толкова забавно? — попита механикът.

— Хубаво е да видя как някой най-сетне поставя баща ти на мястото му. Той е такъв лицемер.

Самият Ниш също бе извлякъл удоволствие от видяното, макар че заради семейната лоялност не посмя да го покаже.

— Още не се знае дали го е поставил. Баща ми е изключително злопаметен.

Разнесе се стържене и машината спря.

— Това не звучеше добре — каза Иризис.

Ниш излезе.

— Какво има? — обърна се той към Пур-Дид, който беше приклекнал до предния крак на машината.

— Май мотовилката е заяла. Ще трябва да разглобиш механизма.

Ниш изруга. Условията превръщаха манипулацията в отвратителна. Заради студа нямаше да може да носи ръкавици.

Туниз и Крил-Ниш прекараха следващия час и половина в разглобяването на крака. Действително се оказа неприятна работа, а на всичкото отгоре не откриха никаква повреда. Туниз приклекна, засмукала ожулено кокалче.

— Ето ти задача с повишена трудност — ухили се тя.

Ниш й отвърна с намръщване.

— Ще ми се да можех да споделям веселостта ти, старши механико.

— Просто Туниз. Мразя титлите. А що се отнася до другото… със смях всичко е по-лесно.

Ниш откриваше, че му е приятно да работи с нея.

— Ти си от Крандор, нали? Как така си се озовала толкова далече от вкъщи?

Туниз бе част от фабричния персонал в продължение на почти година, само че Крил-Ниш почти не я бе срещал.

— Дай да сглобяваме крака. — Тя пристъпи към работа, като същевременно обясняваше. — Да, аз съм от Ророс, един от най-големите крандорски градове. Съпругът ми е механик във флота. Не съм го виждала от три години, а децата… — Туниз замълча, насочила усилия към упорстващ елемент, отказващ да влезе в гнездото.

Ниш й помогна.

— Колко деца имаш?

Тя прехапа устна.

— Две момчета и едно момиче: на седем, пет и на четири години. Пристигнаха сведения, че мъжът ми е изчезнал. Корабът бил заседнал край крайбрежието, недалеч от Тикси. Впоследствие научих, че той не е загинал, а пленен. Тъй като не се предвиждаха спасителни операции, реших сама да го потърся.

— Но как си получила разрешение?

— Не съм искала. Оставих децата при баба им и дядо им и дойдох. — Кафявите й очи подириха неговите. — Но беше прекалено късно. Оказа се, че съпругът ми действително е погинал, изяден. Опитах да се върна, но с тази война… и без документи…

Тя замълча.

— Наложи се да се предам. Вашата фабрика се нуждаеше от старши механик, затова бях изпратена там.

— Сигурно децата много ти липсват.

— Не спирам да мисля за тях. Или за съпруга си. — Веселостта й беше изчезнала. — Да свършваме по-бързо.

Сглобеният наново крак работеше и те можаха да продължат. Заради работата с ледения метал от ръцете на Ниш липсваха парчета кожа.

— Ето в такива моменти мразя да съм механик — каза той на Иризис.

— Щеше да е различно, ако влагаше малко усилие — вметна баща му, който в този момент минаваше наблизо.

Подновиха ход, този път по-бърз. Един от краката на кланкера удари някаква неравност и раненият Дир се свести. Очите му трепнаха. А Иризис сръга Ниш в ребрата. Механикът се огледа.

— Какво?

Юлия се бе втренчила в ранения войник, извила гръб като котка.

— Какво има, Юлия? — попита Ниш.

Тя се отдръпна колкото се може по-далече от ранения. Лакътят й изкънтя в металния корпус на кланкера. Дребната жена трескаво повдигна антифоните си и си сложи запушалките. После свали очилата и отново се втренчи в Дир, преди да превърже очите си и на сляпо да потърси ръката на Ниш. Той й я подаде. Юлия взе дланта му и я притисна към носа си. Изглежда това я успокои.

Кланкерът продължаваше да трополи, спускащ се по нанадолнище. През предния илюминатор се виждаше само сивота.

— Какво има? — повтори Ниш, като леко отмести превръзката от очите на Юлия, за да може тя да вижда движението на устните му.

Тя свали ръката му, но не я пусна.

— Виждам болката му.

— Болката му? — попита Иризис.

— Кървавочервено петно в решетката, цялото обсипано с куки. Разкъсващи куки. Опитах се да му помогна, но под червеното имаше ослепителна жълтина. Тя прогаряше. Той ме мрази! — Гърбът й отново започна да се извива. — Просто исках да бъда добра с него — рече тя с гласа на Иризис.

— Дир не осъзнава какво прави. Измъчва го прекалено силна болка — обясни Иризис, споходена от внезапно и рядко разбиране. После се обърна към Ниш и тихо добави: — Може би той притежава талант за Тайното изкуство. Мнозина така и не осъзнават заложбите си. Възможно е тя да е надникнала прекалено дълбоко в него и подсъзнанието му да я е отблъснало в опит да се защити.

Кланкерът рязко спря, с което ги накара да залитнат напред. Войникът простена. Ниш и Иризис слязоха, за да открият причината за спирането. Този път Юлия също скочи долу, точно когато механикът се канеше да затвори люка.

— Пак е предният крак — каза Ки-Ара. — Ще трябва отново да го разглобите.

— И този път да го поправите — навъси се Джал-Ниш. — Ако чудовището се измъкне заради некомпетентността…

— Намеквате, че съм некомпетентна? — озъби се Туниз, свела поглед към перквизитора.

— Не — отвърна онзи с вече не толкова тръбен глас.

Уморителната процедура отново се повтори — и отново не откриха повреда.

— Би ли проверила контролера, Иризис? — каза Туниз.

— Май е един от твоите, нали? — добави Ниш между две всмуквания на клетите си пръсти.

Действително се оказа, че проблемът е в контролера: постоянното тресене бе разхлабило едно от пипалата му. За минута Иризис отстрани неизправността.

Пак продължиха. Но само няколко минути, защото кланкерът спря за пореден път.

— Сега пък какво? — изрева Джал-Ниш, който пътуваше в следващата машина. Вече настъпваше привечер.

— Изгубих полето — каза Ки-Ара и свали трънения венец. Той слезе, за да се събере с колегите си в поредно съвещание. Останалите също слязоха.

— Къде е тя сега, перцепторе? — попита Джал-Ниш.

Юлия не го чу. Ниш я потупа по рамото. Тя повдигна маската си, а механикът й направи знак да извади тапите.

— Къде е Тиан? — гръмко повтори Джал-Ниш. Видимо започваше да се изнервя. Той не беше човек, склонен да понася провалите.

— Не я виждам — тихо отвърна Юлия.

— И защо не, мътните да те вземат?! — Той я заплаши с месесто юмруче.

Дребната жена побърза да се скрие зад Ниш.

— Заради Дир е — веднага обясни механикът, преди Юлия да е изпаднала в някой от пристъпите си. — Смятаме, че той притежава неосъзнат гадателски талант. Заради агонията му Юлия се затруднява да вижда модела си.

Джал-Ниш изсумтя и с тежки крачки пое към началото на колоната. Останалите го последваха. Войниците се подредиха в кръг, като пристъпваха на място, за да се сгреят. Небето все така си оставаше ясно, ала вятърът се бе изострил.

— Изгубихме ги! — изръмжа ядно перквизиторът, отхапвайки парче наденица.

— Не може да са отишли далеч — каза сержант Арпъл. — В следите им няма сняг. Ще ги настигнем по-надолу. Там има голяма река. Оператори, бъдете внимателни. Тя би трябвало да е замръзнала, но дори и тогава не бива да отвеждате машините към леда, преди с хората ми да сме го проверили. Възможно е да има участъци, които да са опасни за кланкери.

— Ами полето? — обърна се Ниш към Иризис.

— Надали е нещо сериозно. Виж, Ки-Ара вече отива към машината си, усмихнат.

Операторът действително зае мястото си.

— Отново го усещам — провикна се той.

Джал-Ниш се беше оживил.

— Това за реката са отлични новини. Имам скрит коз за подобен непредвиден случай.

— Какъв? — попита сержантът.

— Ще видиш. — Перквизиторът изглеждаше изключително самодоволен. Явно беше, че няма да каже.

Арпъл се обърна към войниците си.

— След не повече от час ще се смрачи. Ако искаме да ги хванем…

— Видях ги! — долетя викът на един разузнавач, който се спускаше към тях на ските си. — Не са далеч. От тази страна на реката са.

Сержантът тихо даде напътствия и заключи:

— И не щадете сили. Перквизиторът обещава буца сребро за онзи, който залови жената, и още една за кристала й.

— И смърт чрез разчекване за всеки, който я нарани! — добави самият Джал-Ниш. — Затова стреляйте над главите им, ако тя е близо до звяра.

— Предният отряд да вземе тежките арбалети и да ги заобиколи — заповяда сержант Арпъл. — Бъдете готови да ги спрете, ако опитат да побегнат встрани.

Всички се затичаха напред. Машините поеха надолу по склона. За пръв път се движеха с пълен ход и бързо набраха преднина пред войниците. Склонът стана по-стръмен. Лавини бяха помели снега и го бяха струпали на купчини край бреговете на реката. Юлия отново започна да надава онзи вой. Ниш се опитваше да надникне през предния илюминатор, само че главата на Иризис му пречеше.

— Какво става? — раздразнено рече той. — Мръдни да погледна.

Занаятчията го избута обратно.

— Настигаме ги. Сега лиринксът я е грабнал и тича. Нямах представа, че някое живо същество е в състояние да се движи толкова бързо. Само че скиорите са още по-бързи. Притискат ги от двете страни. Дръзки са. Лиринксът като нищо би могъл да скочи и да ги разкъса.

Иризис замълча. Ниш отново се опита да я измести и отново бе избутан.

— Престанете! — възмути се Ки-Ара. — Пречите ми да се съсредоточа.

Ниш мълчаливо се оттегли.

— Иризис? — Тъй като тя беше замълчала, механикът я подкани да продължи.

— Сега лиринксът изчезна между скалите. Ако реши да се отбранява, ще стане кърваво. А, ето го отново.

Над тях се разнесе остър и отсечен звук. Кланкерът подскочи, раздвижен от отмятането на катапултния лост.

— Уцелихме ли? — попита Ниш.

— Не виждам… За малко! Снарядът разтроши върха на една канара. Не бих искала да съм под подобен обстрел.

Откъм бойната кула на гърба на кланкера долиташе потракване. Стрелецът отново подготвяше катапулта за стрелба. Друг кланкер стреля.

— Досами лиринкса! — провикна се Иризис. — Започват да рискуват.

— По-добре Тиан да умре, отколкото да остане жива и да ни предаде.

Тиан и Рил бяха прекарали целия ден, както и голяма част от следващия, в прекосяването на обширно плато, накъсано от стърчащи скали. По преспите личеше, че бурята бе вилняла и тук. Но следи от лавини нямаше. Занаятчията дебнеше подходящ за бягство момент, само че такъв не идваше. Рил непрекъснато я наблюдаваше. Освен това неговият вървеж се равняваше на най-бързото й тичане.

Някъде към средата на втория ден той спря, за да може Тиан да се нахрани. Самият Рил понастоящем не се нуждаеше от храна, затова се покатери на една канара, та да стои на пост. Очите му започнаха да се насълзяват заради яркото слънце, дори и след като ги присви до цепки. На Тиан й се стори, че за момент той изглежда объркан. Може би и лиринксите все пак притежаваха слабости?

Тя разопакова пакет оризови топчета. Бяха започнали да зеленясват — отвън и отвътре. Но Тиан се насили да яде. Не разполагаше с излишна храна. Освен това бе привикнала стомаха си да смила всичко — единствените случаи, когато й се удаваше да вкуси хубава храна, бяха посещенията при Марни.

И все пак от ориза й се повдигна. Затова тя си взе парче сушено месо. Това й напомни разговора за човешкото. Челюстите я заболяха. Месото й се струваше отвратително. Тя го изплю на земята. Несъмнено Рил не би могъл да разбере и това. Тя покри изплютия залък със сняг.

Отново продължиха, ала девойката започна да изостава. Лиринксът налагаше темпо, което би я затруднило дори и в най-доброто й състояние, та какво оставаше за сега. Стомахът й закъркори като казан, гадене плъзна по гърлото й. Погълнатата храна се изстреля внезапно.

Повръщането не й донесе облекчение. Остра болка остана да пълзи сред червата й. Налагаше се да полага огромни усилия, за да не се изпусне.

Лиринксът я наблюдаваше внимателно. Струваше й се, че той в детайли запомня и подрежда всичко видяно. Може би действително беше така. Явно Рил обичаше да проучва човеците.

Повторен спазъм я накара да се превие отново. Докато тя си промиваше устата с глътка от манерката, Рил приклекна край нея:

— Този процес често явление ли е?

— Храната е лоша — обясни тя, бършейки сълзите от напъване.

Той започна да разгръща дажбите й и да души.

— Мен не би ме наранила.

— Предвид какво ядеш, твоят стомах е много по-здрав — тросна се тя. Преструваше се, че вече се чувства добре. Ако лиринксът узнаеше същинското й състояние, като нищо щеше да я изяде.

Продължиха, но след половин левга Тиан бе принудена да спре отново. Тя се усамоти зад един камък, което пооблекчи болката във вътрешностите й. Тъкмо беше изникнала и мрачно гледаше към оставената си раница, когато Рил скочи от канарата, на която се бе покачил, върза ръцете й с парче кожен ремък, грабна я под мишница и затича.

Силата му беше феноменална. Кънтящите му стъпки поглъщаха огромни разстояния — бързина, за каквато Тиан не можеше и да си мечтае.

— Какво правиш? — кресна тя, докато се мяташе безпомощно.

Рил не отговори, само че при прекосяването на едно възвишение Тиан можа да види войници, които ги преследваха.

Лиринксът ускори ход. Войниците започнаха да изостават. Той търча в продължение на половин час, поне по преценката на Тиан, после се покатери на върха на един хълм.

В далечината долиташе кънтене, твърде познато на занаятчията. Иззад едно възвишение надникна муцуната на кланкер, стъпващ с ритмизирана неуморимост. Втори изникна от едната му страна, от другата се появи трети. След тях се появиха и войниците, най-малко тридесетима.

Подобна сила с лекота можеше да убие лиринкс, особено безкрил. Кланкерите бяха бронирани и по-добре въоръжени, а освен това можеха да вървят с пълен ход неопределено време, ограничавани единствено от границите на полето. Лиринкските бронирани плочки не представляваха проблем за каменните снаряди и копията.

Рил я грабна и отново се понесе. Ала не бяха се отдалечили много, когато той с рев се хвърли встрани. Тиан падна, като се удари лошо. Сблъсъкът със снега й изкара въздуха. Дълго копие потрепваше в земята пред тях. Бе прелетяло право над главите им.

Занаятчията с мъка се изправи на крака. Коремчето отново я болеше. Може би сега й се откриваше идеална възможност да избяга? Тя понечи да се стрелне, но лиринксът я събори с крак и тя рухна по лице. Второ копие потъна в скалите вдясно.

Рил я нарами и затича, като се прикриваше сред канарите. Кланкерите продължаваха да крачат бързо подире им. Стрелците трескаво зареждаха копиехвъргачките. Метателните копия бяха със същата дължина като войнишките, само че бяха по-дебели, с много по-тежък и усилен наконечник. Каквото удареха — унищожаваха.

Лиринксът се движеше с бързината на препускащ кон. Дъхът бързо свистеше из дробовете му. Така силно бе сграбчил Тиан, че заплашваше да изстиска останалото в корема й съдържание през някой от двата противоположни отвора. Самата тя едва можеше да диша. От очите й се стичаха сълзи, замръзващи върху бузите.

Рил започна да набира преднина, защото сред тукашния каменист пейзаж кланкерите се движеха по-бавно. Ново копие полетя към тях, но падна далеч. Лиринксът търча още половин час, но след това бе принуден да спре и да се превие, за да си поеме дъх. За момент Тиан зърна паника в очите му.

Той отново продължи, спускащ се по платото, което бяха прекосявали през последните два дни. Тук вече ставаше стръмно, имаше следи от снежни свличания. Кланкерите се бяха разпръснали, а скиори притискаха бегълците от двете страни. Рил можеше да продължи единствено напред. Ако спреше, щеше да бъде прострелян. Бойните машини вече почти го бяха включили в обсега си. Нямаше как да избяга.

Тиан започна да премисля съдбата, очакваща я след убиването на лиринкса (то й се струваше неизбежно). Ако я обявяха за колаборационистка, щеше да бъде екзекутирана на място. Или пък щяха да я върнат в размножителната палата, пред която орис тя би предпочела смъртта.

Склонът ставаше все по-стръмен. Рил търчеше с безразсъдна бързина. Снегът се хлъзгаше под краката му. Една погрешна стъпка щеше да е достатъчна, за да докара смъртта им.

С трясък скален снаряд гръмна от дясната страна на Тиан, обсипал ги с каменни отломки. Лиринксът тихо извика и започна да разтрива едното си око със свободната ръка. За момент залитна и едва не рухна. Тиан изпищя.

Рил възстанови равновесие и побягна още по-бързо. Нов снаряд профуча над главите им, като остърга върха на недалечна канара. Лиринксът се стрелна наляво. Там той се прикри сред скалите, за да си поеме дъх. Погледът му срещна очите на Тиан, само че тя не можа да разгадае изражението му.

Кланкерите се бяха разгърнали и бързо стопяваха разстоянието между тях. Скиорите също набираха скорост. След минути преследвачите щяха да са ги догонили. Защо Рил не я изоставяше?

Надолу склонът ставаше невъзможен: канари, довлечени дървета, нестабилни струпвания. Макар на места да личаха стабилни участъци, по-нататъшното слизане в тази посока граничеше със самоубийство. По-надолу се издигаше хребет, скриващ пътя. От лявата им страна блестеше замръзнала река.

Нов снаряд премаза самотно дърво, намиращо се по-надолу. Рил отново се затича, все така понесъл Тиан. Тук за кланкерите щеше да е трудно да ги последват. Лиринксът лъкатушеше надолу, към реката, която бе почти изцяло замръзнала. Само в средната част на ледената широта тъмнееха течни хлътнатини. Отвъд другия й бряг платото продължаваше. Кланкерите щяха да настигнат Рил, когато поемеше по отсрещния склон. Накъдето и да тръгнеше, щеше да бъде настигнат.

В главата й отново бе започнал да звучи въобразеният отчаян възклик на Минис. Тиан, Тиан, защо ме изостави?

Денят отиваше към края си, ала спасителният мрак все не идваше. Лиринксът продължаваше да тича. Храбростта му не можеше да не бъде призната. След още едно възвишение реката изникна изцяло пред тях. Рил изрева гърлено и спря.

Под тях, на другия бряг на реката, стоеше четвърти кланкер, обграден от десетима войници. Зареденият катапулт бе насочен право към двамата бегълци. Внезапно снарядът изчезна. Нещо с вой прелетя над главите им и потъна зад тях. Надолу полетя лавина.

Рил се стрелна по изнанадолнището, като правеше безумни скокове върху камъните, крещейки. Една погрешна стъпка щеше да докара гибелта му. Тиан усещаше вълнението на заплахата, съпровождащо изправянето срещу превъзхождащ противник.

Той направи четири скока, един подир друг, изстрелващ тялото си във въздуха, залавящ се в последния миг, тласкан от мощните бедрени мускули. Три пъти Тиан очакваше рухването. Три пъти Рил успяваше на косъм. Четвъртият скок го понесе към реката.

Лиринксът почти я прекоси. Щеше, ако един от преследващите ги кланкери не се бе втурнал надолу също тъй лудешки и не беше открил подходящ път до реката. Нарушил заповедта на сержанта, кланкерът вече стъпваше тежко по заснежения лед.

Рил нададе оглушителен боен вик и се затича по замръзналата река. Тя бе хлъзгава, защото тук вятърът бе издухал снежната пудра. Бойните машини не изпитваха затруднения. Те бяха изникнали от четири посоки и правеха бягството невъзможно, живителните усилия на лиринкса бяха отишли напразно. Преследвачите ги бяха заобиколили.

Кланкерът подскачаше по неравната твърд и забави ход.

— Сега виждаш ли ги? — викна Ниш.

— На моменти — отвърна Иризис. — Лиринксът изчезна сред канарите. Ще трябва да заобиколим. Тук е лошо място за атака. В момента не ги виждам… Ето го. От другата страна е. Още я носи под мишница. Направо хвърчи. Вие се сред огромните преспи. Там е прекалено тясно за нас.

Ниш буквално подскачаше от неспокойствие.

— Дръпни се да видя, егоистична брантийо!

Тя не го пускаше.

— Престани! Разстройваш оператора. — Отново се обърна към илюминатора и продължи с безизразен глас. — Измъква се. Подскача върху канарите сред снега. Като планински козел — рече тя с известно възхищение в гласа. — Единствено с копие ще можем да го спрем.

— Чувам, че стрелецът ни зарежда едно — рече Ниш. И насън можеше да разпознае тракането на зъбчатия механизъм — едно от задълженията му на механик бе да поддържа копиехвъргачките. Тези оръжия бяха в състояние да изстрелват копие на разстояние от една трета левга. В ръцете на опитен стрелец копиеметът се превръщаше в хвърчаща смърт. Само че прицелването от движещ се кланкер беше трудно. Особено от движещ се по неравен терен.

Край оператора прозвуча звънец. Кланкерът спря. Насочващият механизъм проскърца, сетне се чу изстрел. Бойната машина отново се разтърси, макар че откатът беше далеч по-слаб. Отново тръгнаха. Започна да вали сняг, вятърът се усили. Времето бързо се влошаваше.

— Е? — нетърпеливо викна Ниш.

— Твърде късно. Лиринксът вече е на леда…

Тя замълча. Може би обмисляше последиците от провала им. Механикът поне правеше точно това.

— На реката е. Ледът трябва да е тънък, защото на места виждам вода. Арпъл никога няма да рискува да пусне кланкерите по такава ледена кора.

— Изгубихме — кухо промълви Ниш.

— О, брилянтно! — внезапно възкликна тя. — Баща ти действително е имал коз. О, да.

— Какво? — сепна се механикът.

— От другата страна на реката има кланкер и група войници. Трябва да ги е изпратил тайно, преди началото на бурята.

— Щастливо съвпадение! — обяви Крил-Ниш. Криво му беше, че в крайна сметка успехът щеше да принадлежи на баща му.

— Може би. Лиринксът все някъде би трябвало да прекоси реката. Вероятно те са видели светлините ни през нощта и са имали предостатъчно време да заемат позиция. Лиринксът спря — продължи Иризис. — Разбра, че е обграден.

Кланкерът също спря.

— Близо ли сме? — Ниш едва не крещеше от нервност.

— Почти на ръба на реката.

Той отвори люка и изскочи навън. Юлия, мълчала по време на цялото преследване, извика отчаяно и се опита да сграбчи ръката му, но бе закъсняла. Иризис също излезе, последвана от перцептора. Видимостта бе спаднала заради настъпващата нощ и сгъстилия се снеговалеж. Джал-Ниш правеше някакви знаци към четвъртия кланкер.

— Не съм сигурна доколко това е добра идея — отбеляза Иризис, залитаща на леда.

— Не е добра — съгласи се Ниш. — Само че след целия този път нямам намерение да треперя вътре. Искам да видя как ще ги заловят.

— Тиан не се опитва да избяга — каза русокосата жена. — Може би тя действително е предателка.

— Да не чувам подобни приказки! — процеди Ги-Хад, притиснал далекоглед до окото си. — Ръцете й са вързани.

— Тя се страхува повече от нас, отколкото от него. — Рядка реплика от страна на Юлия, стояща до Ниш.

Само механикът я чу, а той беше прекалено разсеян, за да обърне внимание. Вятърът развяваше снежни пелени по леда. Стихията с фучене се стрелваше край механизма на копиемета. Крил-Ниш потръпна. Каквото и да се случеше, предстоеше отвратителна нощ.

С бързо движение лиринксът повдигна Тиан пред гърдите си. Ги-Хад му кресна да се предаде, но създанието не помръдна.

— Какво ще правим? — рече Ниш. — Ако стреляме, ще убием и Тиан.

— Искам я жива — просъска Джал-Ниш и направи знак на Фин-Мах да се приближи. — Няма ли нещо, което бихме могли да направим?

— Не и от такова разстояние — каза следователят. — Пък и има наблюдатели. Тайното…

— По дяволите правилата! Опитай!

Фин-Мах сви рамене, сетне оформи кръг с пръсти и погледна през него. Звучно издиша през зъби, при което черната й коса се изправи, а на няколко крачки пред нея се образува сферична мъгла.

Последва мощен трясък, прозвучал едновременно с вика на Юлия. Край лиринкса изригна сняг, разхвърлян от попадението на облачния снаряд. Миг по-късно се разнесе рев. Фин-Мах отхвърча назад и падна по гръб.

Ниш й помогна да се изправи. Устната на следователя кървеше.

— Прекалено е силен — рече тя със замаян поглед. — Отрази атаката ми.

Иризис се бе вторачила в индикатора си, който за момент беше засиял в зеленикаво, преди отново да угасне.

— Какво има? — попита механикът.

— Нямам представа. Но нещо току-що задейства индикатора ми. Съвсем ясно видях полето, разгръщащо се във всички посоки.

— Чудовището ли го направи, или кристалът на Тиан? — рязко запита перквизиторът.

— Няма как да разберем — каза следователят. — Но във всеки случай лиринксът е много добър в употребата на Изкуството. Прекалено силен е за мен.

Признанието достави удоволствие на Иризис. Ето че надутата Фин-Мах не беше толкова силна, колкото опитваше да се изкара.

— Искаме и кристала — напомни им Иризис.

Джал-Ниш я погледна особено.

— Да, но Тиан ни е нужна повече. Ще обезглавя всеки, който я нарани. Ако скотът не се предаде, Арпъл, стреляте по мой знак. В краката.

— Ами ако уцелим Тиан? — попита Ги-Хад.

— За работата й не са нужни крака.

Рил беше спрял между две локви. Тук ледът беше по-тънък. Тиан усещаше как се огъва под тежестта им.

— Освободи пленницата! — изрева Ги-Хад. — И вдигни високо ръце!

Рил я притисна до гърдите си. Тя чувстваше как мускулите му потрепват.

— Ако стреляте, тя умира! — ревна той в отговор.

Тиан местеше поглед между кланкерите. Копиехвъргачките им бяха насочени право към нея. Но… не, те не биха стреляли.

— Огън! — остро каза Джал-Ниш.

И тогава разбирането я връхлетя. Ако не можеха да си я върнат, по-скоро биха я убили, отколкото да позволят талантите й да попаднат във вражески ръце.

Кланкерите стреляха. Наистина се опитваха да я убият.

Рил се раздвижи тъй бързо, че Тиан не можа да осъзнае случващото се. Изведнъж ги обгърна течен студ. Внезапният шок буквално спря сърцето й. Дробовете й се сгърчиха. Сякаш светът около нея бе изчезнал, за да бъде заменен от лед.

Девет

Неволният отчаян вик на Иризис се разнесе едновременно с цамбурването на лиринкса. Кланкерите стреляха — първо един, миг по-късно още три, едновременно. Две копия потънаха в реката. Трето изсвистя над главите на Ги-Хад и Джал-Ниш, за да потъне в снега. Четвъртото косо удари леда и се плъзна по него. Заострените му ръбове се плъзгаха по замръзналата вода с отвратителен звук. То описа дъга като кънкьор и издрънча в предния крак на четвъртия кланкер.

— Спрете! — ревна Арпъл, размахал ръце. — Така ще убиете свой!

Сержантът се затича към дупката, в която бе скочил лиринксът. Сега тя се бе разширила. Там спокойно можеше да се потопи кланкер. Войниците го последваха.

— Стъпвайте внимателно, тук ледът изтънява.

Смрачаваше се. Снегът падаше на парцали. Джал-Ниш не беше на себе си от яд, лицето му беше станало лилаво.

— Ако той се измъкне — давеше се перквизиторът, — ако кристалът бъде изгубен, ще наредя всеки участник в тази експедиция да бъде бичуван до смърт!

Войниците утихнаха. Арпъл им направи знак да се успокоят и се обърна към перквизитора.

— На твое място бих внимавал със заплахите, когато се намирам сред нищото — тихо каза той.

— Мен ли заплашваш? — изрева Джал-Ниш.

— Аз съм лоялен войник, сър. — Арпъл докосна шлема си. — Опитвам се да те защитя. От самото начало хората ми полагат всички усилия. Следвахме заповедите ти. Ако бяхме получили възможност да стреляме, когато сметнем за нужно, щяхме да сме убили чудовището.

Перквизиторът се извърна. Шкембенцето му потрепваше от едва сдържан гняв.

Ниш внимателно (заради леда) се приближи до него.

— Добре ли си, тате?

— Ако сме я изгубили… — поде Джал-Ниш. За момент лилавеещото му лице трепна, а механикът с ужас си помисли, че баща му се кани да се разплаче. — Крил-Ниш, тя можеше да ми обезпечи успеха.

— Все още може да е жива, тате. Все още има шанс.

Перквизиторът му направи знак да се махне. Ниш го остави, приближи се до дупката и се обърна към Арпъл.

— Вижда ли се кръв във водата?

— Не, но това не означава, че не сме го уцелили. Под леда има бързо течение.

Междувременно Джал-Ниш се беше поуспокоил и се приближи към тях.

— Занаятчията и кристалът й на всяка цена трябва да бъдат намерени, сержанте. — Той се поколеба. — Тя притежава тайни, които са изключително важни за успешното развитие на войната.

Чул за войната, сержантът се оживи и започна да издава нареждания. Един от кланкерите пое надолу по течението.

— Войници, разделете се по двойки. Вземете факли и тръгнете по реката. Проверявайте всяка разтопена част, чак до завоя. Никс и Тюрн, вие поемете срещу течението. Лиринксите са слаби плувци, но не бива да оставяме нищо на случайността. Не се разделяйте и стъпвайте внимателно. Ако времето се влоши, поемате обратно и се водите по брега, докато не откриете светлините на лагера ни. Ще се разположим да стануваме там.

Той посочи скалите по-нагоре по брега.

— Лиринксите са по-издръжливи от нас — продължи сержантът. — Никога не приемайте лиринкс за мъртъв, докато не го видите с отсечена глава. Пък дори и тогава е добре да поизчакате десетина минути. Колко войници са рухвали изкормени заради последните рефлекси на тези гнусни създания!

Войниците бързо се разпръснаха. Скоро светлините на факлите им се изгубиха в снега. Арпъл се обърна към Джал-Ниш.

— Трябва да приготвим лагера, докато още е светло, перквизиторе.

— Лагерът да върви по дяволите, искам всички… — Джал-Ниш Хлар млъкна, защото сам усети нелепото си звучене.

— Трябва да бъде сторено сега — продължи сержантът. — Иначе няма да оцелеем. А и ако занаятчията бъде намерена, ще са ни нужни огън и гореща храна, за да я спасим.

Сержант Арпъл нареди на част от оставащите си хора да търсят подпалки. Другите се заеха да вдигат палатки в завета на скалите. Работеха ефикасно. За нула време бяха изкопали нужник в задната част, бяха донесли вода и вече приготвяха походните печки. Кланкерите се подредиха един до друг. Четвъртата бойна машина се отличаваше от останалите три: по-ниска, но по-тумбеста. Над гърба й бяха привързани метални пръти, чието предназначение Ниш не можеше да отгатне. Войниците от този кланкер бяха в бели униформи. Предвождаше ги млада червенокоса жена на име Рустина. Това беше странно. Само в редки случаи на младите жени се разрешаваше да бъдат войници. Никой не знаеше нищо за нея, а хората й не бяха от разговорливите.

— Какво ще заповядаш, перквизиторе? — попита Арпъл, когато лагерът беше готов.

— Търсете цяла нощ! — рязко отвърна онзи. — Тиан трябва да бъде намерена. А ако успеем да заловим чудовището живо, още по-добре. Ако е оцеляло, ще бъде слабо.

— Никой не би могъл да оцелее в подобна вода.

— Ще повярвам, когато видя труповете. Друго не би убедило скрутатора.

— По това време течението трябва да ги е отнесло на левга под леда.

— Би ли искал да обясниш това на скрутатора? — просъска Джал-Ниш.

— Не — спокойно отвърна сержантът. — Не бих.

— Аз също. Затова ще претърсим всяка дупка в леда, а също и брега.

Иризис се присъедини към един от отрядите. Ниш отиде с един от кланкерите до долчинка, където по-рано днес бяха зърнали борови дръвчета. Отсякоха изсъхнал бор и с помощта на кланкера го отнесоха в лагера, където го насякоха за гориво — не искаха да използват собствените си запаси. Нищо чудно да ги връхлетеше някоя снежна буря, пък макар и още да беше есен.

Вече запалваха огньовете, когато Иризис се върна. Изглеждаше потисната.

— Няма и следа от тях — рече тя на Джал-Ниш, който само изсумтя и се отдалечи.

— Къде е Юлия? — попита Ниш.

— Откъде да зная? — сопнато отвърна занаятчията.

Откриха я след скалите, облечена само в дрехите от паяжинена нишка.

— Защо си се разхвърляла така? — смъмри я Иризис. — Не можеш ли да прецениш, че така ще измръзнеш?

Тя свали палтото си, уви го около дребната жена и я отнесе обратно край огъня. Юлия й позволи, застинала в апатия.

— Той ме преследваше — прошепна тя. — Искаше да ме нарани.

— Кой? — Иризис рязко я погледна. — Лиринксът?

— Мъжът, който е вътре. Той блъскаше решетката ми, опитваше се да влезе в скривалището ми.

— Какво прави сега?

— Не мога да го видя — изхленчи Юлия.

Ниш и Иризис отидоха да проверят в кланкера. Вътре откриха единствено трупа на Дир, зинал с измъчено разкривена уста. Пръстите му бяха скривени, посягащи към нещо. Сякаш наистина се бе опитвал да сграбчи Юлия, макар че това бе само съвпадение, породено от предсмъртните спазми.

— Той е мъртъв — опита се да я успокои Иризис. — Сега не може да те нарани. Ела вътре, тук е по-топло.

Но тя не искаше да влиза, дори и след като изнесоха трупа и го оставиха на сержанта, за да го кремира. Затова я облякоха и я оставиха да клечи край огъня, сложила превръзка ниско над очите си.

Ниш бе приседнал от другата страна и грееше ръцете си около чаша супа. Чуваше бащиния глас да долита през стената на една от палатките.

— Днес се представи много добре, сержант.

Разнесе се носовият отговор на Рустина:

— Можеше да бъде и по-добре, сър. Поне имахме късмет, че стигнахме навреме. Бурята за малко щеше да ни отнесе.

— Да, това ме притесняваше — рече Джал-Ниш.

О-о-о, несъмнено, помисли механикът. Притеснявал си се, че ти ще бъдеш обвинен за изчезването им. Една крачка по-далеч от лелеяното повишение в скрутатор.

— Видяхме, че времето се влошава — продължаваше гласът на Рустина. — Но бяхме подготвени и се подслонихме в един стар тунел. Пак ни се размина на косъм, защото към края бурята вече ни настигаше. Ако ни беше заварила на открито, щяхме да си замръзнем.

— Знаех, че няма да ме разочароваш — каза перквизиторът.

Ниш беше отвратен. За пръв път в живота си осъзнаваше, че амбицията не е всичко.

А Рустина отвърна с горчилка:

— Надали ще се намери човек, който да мрази лиринксите по-силно от мен, сър.

Едва след приключването на вечерята, когато онези, които нямаше да дежурят през нощта, се канеха да си лягат, някой се сети да попита Юлия за Тиан.

— Не можех да я виждам, докато бях в кланкера — отвърна тя. — Лошият човек извика и се опита да ме одере. Аз избягах и тогава видях кристала й.

— Това е било малко преди Дир да умре — каза Иризис на перквизитора. — Той бе блокирал възприятията й.

— И какво стана после? — попита Джал-Ниш Хлар.

— Видях я!

— Вече ни каза това.

— Не, видях я през очилата си.

— И с очите си, и с ума си? — уточни занаятчията.

— Да! Само че ноктестият скочи във водата с нея. И после не можех да я виждам. И кристала също.

— Не си била в състояние да я виждаш в ума си? — предположи Ниш.

— Тя угасна като лампа.

— Значи е мъртва! — каза Иризис. — Или е замръзнала, или се е удавила. А хедронът е паднал на дъното и студът е преустановил излъчването му. — Тя се извърна с мрачен вид.

— Не трябва да спираме търсенето — заяви Фин-Мах. Това бе една от малкото й реплики след проваления й гадателски опит.

— Естествено — изръмжа Джал-Ниш. — Не сме тук да правим предположения, а да се убедим.

През нощта задуха много силен вятър. Арпъл прибра войниците си. Дори и перквизиторът осъзна сериозността на условията и не се възпротиви. Будуващите прекараха може би най-отвратителната нощ в живота си. Призори продължаваше да вее.

Пръстите на Ниш бяха толкова вкочанени, че най-малкото им раздвижване му причиняваше болка. Естествено, той не каза нищо — от малък бащиният колан го беше научил да не се оплаква. Щом се развидели, той се присъедини към претърсващите отряди и с бърза крачка (доколкото му позволяваха възможностите) се зае да обхожда реката. Не откри нищо. Никой не откри.

Но Джал-Ниш отказваше да се предаде. Денят отмина, а последвалата нощ беше още по-сурова от предишната, доколкото това беше възможно. Войниците започваха да си шушукат и дори срязванията на Арпъл не ги спираха. Следовател Фин-Мах на няколко пъти се обърна към перквизитора, само че той беше неумолим.

Накрая механик Туниз, която бе провела дълъг разговор с един от операторите, се обърна към следователя. Двете отидоха при перквизитора. Ниш, който чакаше да застъпи на пост, стоеше наблизо и можа да чуе разговора им.

— Трябва да поемем обратно, сър — каза старши механик Туниз. — Иначе съществува опасност да изгубим кланкерите.

Перквизиторът се извърна рязко. Пълничкото му лице се беше изопнало, устните му бяха посивели. Приличаше на човек, който се е провалил, но отказва да го признае.

— Защо, механико?

— Защото е прекалено студено. При толкова ниски температури маслото ще замръзне и тогава кланкерите ще останат неподвижни.

— Ще го притоплите! Трябва да има начин!

Тъмнокожата жена се усмихна със заострените си зъби.

— Да, но то просто ще замръзне отново. Освен това има друг проблем. По-голям.

— Какъв? — Джал-Ниш не понасяше да синхронизира убежденията си с реалността.

— Металът на предавателния механизъм става чуплив в толкова студено време. Повредата на един-единствен негов елемент би оставила съответната машина неупотребяема и би наложила изоставянето й. А докато се върнем за нея, снегът ще я е затрупал. Снеготопежът през пролетта ще я накара да ръждяса.

— Много добре. — Перквизиторът изглеждаше примирен с поражението си. — Тръгваме призори.

Десет

Тиан сънуваше, че над главата й се е надвесила огромна лиринкска паст, заплашваща да се сключи чак около врата й. Сънуваше, че се носи сред видими течения вода, сини, лилави и зелени. Сънуваше, че е погълнала риба, която пляска с опашка в левия й дроб и я боде с перки.

Пронизващ студ, през живота си не бе усещала подобен. Удар в гърдите; нов. Някаква животинска миризма се доближи до лицето й.

Три нови удара, нова празнота.

Пръстите на ръцете и краката я боляха толкова силно, че тя се свести със стенание. Беше омотана в нещо, което предизвикваше сърбеж, а кожата на краката й се отличаваше с чувство, приличащо на натриване с натрошено стъкло.

Тиан отвори очи. Изглежда се намираше в пещера със заслонен вход. Край нея пламтеше огън. Пламъците на друг блестяха недалеч от краката й. Там беше приклекнал Рил и ги разтриваше. Беше прибрал ноктите си. Някога ранената му ръка се бе възстановила напълно. Но над дясното си око имаше голям белег.

— Имам чувството, че краката ми са ледени висулки, които всеки момент ще се строшат с пукот — прошепна тя, прекалено слаба, за да изпитва учудване.

— Направил съм бульон. — Той се засуети около огъня и се върна, свил едната си ръка в шепа. — Отвори уста.

Тя понечи, но в следващия момент се досети за евентуалните съставки.

— Какво има? — попита лиринксът.

— Нали не е от…

Рил се усмихна — първата истинска усмивка от началото на екстравагантното им познанство. Изглеждаше плашеща, толкова много зъби, но и обезоръжаваща.

— От мечка е. Стар бял мечок, попрецъфтял. В момента си загърната с кожата му.

В този момент Тиан осъзна, че е увита единствено в мечата кожа, и се изчерви.

— Зяпай! — каза Рил.

Стиснала устни, тя поклати глава. Всичките й мисли се свеждаха до това, че в момента лежи гола, увита в мечешка кожа, която този… този хищник бе одрал.

Рил защипа носа й и тя бе принудена да отвори уста. Супата беше гореща. Тиан се задави, установи, че бульонът е приятен на вкус, сетне преглътна. Приятна топлина се разля из нея.

Забравила достойнството си, тя зарови лице в шепата му, гладна за още. Лиринксът отново загреба от кухия камък, който използваше за съд. Скоро Тиан се засити и се отпусна. Студът беше избягал от трупа й, само че крайниците все още леденееха. Рил я гледаше втренчено.

— Как избягахме? — попита тя. Не помнеше нищо.

— Аз те обгърнах с тялото си, за да те предпазя от студа, но ти умря.

Тиан приседна и го зяпна.

— Какво?

— Резкият студ спря сърцето ти. Не можах да те предпазя от водата. Дълго плувах надолу по течението. Може би половин… левга, преди да изляза отново.

— А ти как оцеля?

— На косъм. Едва не се удавих. Това беше най-големият ужас, който бях изживявал досега. Ние не харесваме водата.

— Защо?

— Плуването ни затруднява. Прекалено тежки сме, а крилете също пречат. За щастие — тук тя можа да усети горчивината му — аз съм безкрил. Открих дупка, но краищата й непрекъснато се чупеха и не можех да изляза. Едва не полудях от паника.

Черни ивици плъзнаха по гърдите му.

— В крайна сметка течението ме отнесе и ме заклещи върху един камък. Така можах да изскоча на сушата и да избягам. А после едно щастливо стечение на обстоятелствата спаси живота ти. Открих една пещера, а вътре мечок.

— Мечок?

— Убих го, за да живееш ти. За друго нямаше време. Ти не беше поемала дъх в продължение на половин час, обаче знаех, че студът ще те е запазил. И преди съм виждал подобни неща при човеците. В началото не се осмелих да запаля огън. Изкормих мечока, сложих те вътре и натъпках вътрешностите обратно. Когато ти започна да се размразяваш, ударих те по гърдите, за да задействам сърцето ти.

— Затова значи боляло толкова.

Думите му обясняваха черно-сините белези по гърдите й и отвратителната миризма.

— Ти започна да дишаш, но не се събуди. Реших, че няма да се свестиш. Бяха изминали три дни от влизането ни в реката. Затова през нощта те пренесох. Знаех, че тук има пещери.

— Как успя да издържиш всичко това?

— Ние сме издръжливи. Учудвам се как ни създавате такива проблеми, след като вие сте толкова слаби?

Рил се приближи до изхода, дръпна парчето кожа, с което го беше заслонил, и надникна навън.

— Къде са ми дрехите?

— Всичко е мокро. — Той посочи към раницата й, оставена зад нея.

Тиан изсипа съдържанието й на земята. То беше влажно, полузамръзнало.

— Ще ми направиш ли простор? — Занаятчията му подаде въжето. Всяко движение предизвикваше болка в гърдите й.

— Трябва да размишлявам. — Рил отново приседна на входа.

Тиан се извърна и бавно се изправи. Рил здравата я беше удрял, но пък й беше спасил живота. Един въпрос не й даваше мира: защо?

Като се опитваше да придържа кожата около себе си, младата жена се опита да опъне въжето. Но това се оказа невъзможно. Беше прекалено слаба, а суровата кожа тежеше.

Рил изсумтя. Лицето му бе скривено в мимиката, която Тиан асоциираше с насмешка. Около устата му играеха жълти ивици.

— Какво? — ядосано рече тя.

Шумният му рев несъмнено представляваше смях. Чак бузите му се издуха като на тромпетист.

— Какво криеш, дребосъче? Ако не бях свалил мокрите ти дрехи и не те бях пъхнал в мечката, щеше да измръзнеш. Разтрих цялото ти тяло, за да запазя кръвообращението.

Тиан ужасено сведе глава. Когато отново събра смелостта да повдигне очи, лиринксът се беше загледал в кръста й. Тя побърза да се увие.

— Ти си зряла женска — каза Рил. — Чифтосвала ли си се?

— Не — неловко отвърна Тиан.

— Значи си узряла съвсем наскоро?

— На двадесет съм. От шест години съм зряла.

Той изглежда изпитваше състрадание.

— И на теб ли не ти позволяват да се чифтосаш?

По някаква причина това я раздразни.

— Аз сама съм решила така! — изстреля тя. — Получавала съм много предложения.

Това не беше истина. Хладното й отношение и пълната отдаденост на работата бяха отблъсквали кандидатите. Пък и във фабриката жените преобладаваха.

— Избрала си да не се чифтосваш? — невярващо каза лиринксът. — Но това е задължително. Всеки узрял трябва да се чифтоса с посочения партньор.

— С човешките жени е различно. Ние можем да се чифтосваме по всяко време. Можем и да избираме да не го правим! Чаках любимия си шест години. Сега отивам при него.

Клетият Минис. Покрай всички тези проблеми не й бе останало време да мисли за него.

— Обичаите ви ме объркват.

Рил продължаваше да я гледа. Сигурно подробно бе разгледал тялото й, докато тя бе лежала в несвяст.

— Чувствам се толкова…

И Тиан избухна в плач, хлипайки задавено. Просто не можеше да се спре.

Лиринксът я наблюдаваше безстрастно. В един момент сълзите й затихнаха. Тя обърса лице и се сви в кожата, приседнала до огъня.

— Как се наричаше този процес? — попита Рил.

Любопитството му извика неволната й усмивка.

— Плач. Също ридаене, хленчене.

— Тези думи са ми познати. Но какво е предназначението?

— Стана ми тъжно, изпитах срам и страх.

Трябваше да обясни и тези емоции.

— Защо се чувстваш така? — продължаваше да разпитва Рил.

— Защото ти си мъж и си могъл да се възползваш от мен, докато съм лежала в несвяст. Би могъл…

Тази мисъл й се стори непоносима. Тиан трепна, при което един от краищата на кожата се озова в огъня.

Рил скочи, за да я угаси. Младата жена бавно се сви от другата страна на огъня. От гърлото й се отрони неразбираем звук. Буквално се давеше от ужас.

Лиринксът объркано застина.

— Не разбирам. Каква емоция изпитваш сега? Защо си се страхувала? Нямаше да те изям.

— Ти си мъж! — успя да смотолеви Тиан. — И… И…

Не, не можеше да го каже.

Гребенът върху главата на Рил промени цвета си от сивкав в червено-жълт. Без да каже дума, той се отправи към изхода, отметна кожата и се затича надолу.

Тиан го следеше с поглед. Дори не можеше да си помисли за бягство. Мускулите й бяха тъй изтощени, че не би могла да извърви и сто крачки. Тя остави кожата да падне в краката й и огледа тялото си. Цялото бе покрито с драскотини и белези. Сега тя успя да опъне въжето, начупи дрехите си и ги окачи край огъня. После остави ботушите с подметките нагоре и разопакова целия си багаж. Наряза късове мечешко и ги постави върху един горещ камък.

В парче кожа Тиан откри меча мас. Загреба малко и започна да я втрива в ботушите си. Инструментите й бяха започнали да ръждясват. Тя ги почисти и натри и тях с маста. Липсата на щипците я дразнеше.

Месото излъчваше апетитна миризма, от която буквално й потекоха лиги. Младата жена почисти ръце в снега и седна да се нахрани. Това спокойно можеше да бъде обявено за най-вкусното блюдо, което някога бе поглъщала — сочно и ароматно. Тя яде много, сложи още да се пече и загреба сняг с тенджерата си, за да го разтопи.

Натъпкалата се Тиан седеше край огъня и лишаваше косата си от определението за сплъстяване, когато Рил отново изникна. Кимна й, приклекна край огъня и се зае да втрива меча мас върху ръката си, която бе с ожулена кожа.

Тя мълчаливо го наблюдаваше. Всяко негово движение преливаше от едва сдържана енергия. От своя страна Тиан имаше чувството, че някой е преместил съзнанието й в тяло, изградено не от плът, а от умора.

— Извинявай, ако съм те обидила.

Струваше й се, че подобни думи са удачни. Дали той разбираше какво представлява извинението? Дано. Животът на Тиан зависеше от настроението му.

Рил я погледна изпод масивните си вежди. Очите му уловиха лъч светлина, промъкнал се отвъд входа.

— Аз не съм мъж, дребосъче. Аз съм лиринкс, нечифтосал се мъжки! Ти ме оскърби дълбоко.

Тиан не знаеше какво да каже.

— Мога да съдя за теб единствено по своя вид.

— Ние не можем да се съешаваме без покана. Това е немислимо! — Той остро я погледна. — Нима мъжките човеци си позволяват подобно престъпление?

— Имало е време, когато това е било почти нечувано — отвърна Тиан, припомняйки си нещата, разказвани й от баба й. — Някога мъжете и жените са били равни, но след войната сме се променили. Мъжете трябва да се жертват на фронта, а жените трябва да раждат нови мъже. Тяхната саможертва се смята за по-голяма от нашата.

Рил зина, при което белегът в гърлото му стана видим.

— Пропаднал вид! Победата ни над вас ще настъпи по-скоро, отколкото мислех. Впрочем — продължи той, — каква полза би имало от съешаването между представители на различни видове?

Тиан се сещаше за няколко обосновки, само че далеч нямаше намерение да ги изтъква.

— Вие не се ли чифтосвате за удоволствие?

— Разбира се. След като бъдем определени.

Този разговор я караше да се чувства неловко. Тя приключи с прическата си, остави четката и се приведе над огъня. Тогава се сети за нещо.

— Какво искаше да кажеш с това, че си нечифтосал се мъжки?

Гребенът му отново промени цвета си, този път яркожълт.

— Все още никоя женска не ме е посочила за свой партньор.

— Не си достатъчно възрастен?

— Достатъчно възрастен съм! — Думите бяха изръмжани.

— Тогава защо?

— Защото не съм цялостен!

Тя се загледа в него, мислено сравнявайки видяното с другите лиринкси, които бе съзирала досега. Рил беше по-дребен, но определено не им отстъпваше по ярост. Каква беше разликата?

— Крилете ти още не са поникнали?

— Те никога няма да се развият! Аз съм безкрило чудовище, долен урод. Заради добруването на вида ни не бива да има други като мен. Но това не намалява желанието ми да се чифтосам. Та нали това е единственото предназначение на съществуването ни.

— Много ли използвате крилете си?

— Предците ни са разчитали много на тях, за да летят в празнотата. Чифтосвали сме се във въздуха. В този свят сме прекалено тежки. Онези от нас, които имат криле — отново горчилката, — могат да летят единствено чрез прилагане на онова, което вие наричате Тайното изкуство. Разбира се, не всички лиринкси го владеят, така че на Сантенар те са все едно безкрили. С изключение на полета за първото чифтосване, който изисква поне един от партньорите да може да лети, ние не използваме крилете си, освен ако не бъдем принудени. Последиците от Изкуството могат да бъдат… Причиняват ни страдание.

— В такъв случай крилете само биха ти пречили. Без тях ти е по-добре.

— Ние сме крилати създания! — Гребенът му почерня. — Крилете ни отличават от останалите разумни създания… — Той се загледа в нея. — Все едно ти да беше единствената човешка женска без гърди. Как щеше да се чувстваш?

— Непълноценна — промълви тя, шокирана от сравнението.

— Без криле аз не съм лиринкс. Никоя женска не би ме избрала за свой партньор. Тогава каква полза от мен?

Единадесет

Настъпи утринта. Юлия лежеше в палатката си и изчакваше всички да се приготвят, за да може тя да притича до кланкера, без да среща никого. Сега сетивата й бяха почти овладени и най-големият й проблем бяха хората. Животът я бе научил да се страхува от всички.

През антифоните си тя можеше да чуе изкрещяваните заповеди, раздигането на палатките, съскането на нагорещено масло, наливано в машините. Джал-Ниш беше в лошо настроение и дереше гърло към всички. Сигурно вече беше време да тръгват. Юлия се опита да събере смелост за стрелването си между палатката и кланкера. Това беше мъчение, което й се налагаше да изтърпява всеки ден. Главата на Иризис изникна в палатката.

— Готова ли си? — попита тя болезнено силно.

И в нея дребната жена усещаше горчилка — беше се появила откакто Тиан и кристалът бяха паднали под леда. Юлия взе раницата си и излезе. Иризис взе тапите за уши и палтото, които Юлия бе оставила в палатката.

Свръхсетивната бе прекосила разстоянието до кланкера, когато пътят й се пресече с този на Джал-Ниш. Тя застина, връхлетяна от паника. Перквизиторът сгримасничи и понечи да я заобиколи, после я позна.

— И това ако не е нашият малък перцептор. Как си, момиче?

Тя се бе втренчила в ботушите си, неспособна да измисли отговор. Перквизиторът я гледаше с поглед, полагащ се на червей в закуската му.

— Идиотче! Не проумявам защо съм си въобразявал, че от теб би имало някаква полза.

Той я подмина.

Юлия се канеше да продължи, когато Джал-Ниш рязко се обърна и продължи:

— Виждала ли си Тиан и вълшебния й хедрон?

— Не… съм търсила — едва доловимо отвърна тя. Не искаше да остава сама с него. Гласът му нараняваше ушите й. Лицето му беше зло.

— И защо? — ревна той и я зашлеви с опакото на ръката си, събаряйки я на земята.

Юлия изпищя и се опита да се свие на топка. Джал-Ниш грубо я издърпа на крака.

— Да не си посмяла — студено предупреди той. — Иначе ще ти изтръгна очилата и антифоните, ще те съблека гола и ще те хвърля в снега. Отговори ми.

Ниш и Иризис дотичаха.

— Татко, престани! — провикна се механикът. — Ще я…

— Не ми казвай какво да правя, момче! — изръмжа перквизиторът. — Или и ти ще узнаеш какво се случва с онези, които се провалят. Скрутаторът не е от хората, които са склонни да прощават. Никога преди не съм го разочаровал, няма да го допусна и сега. Не ме е грижа кого ще трябва да пречупя. Няма да се предам. А ти какво искаш? — зарева той към Арпъл, който също бе изникнал.

— Считам за нужно да отбележа…

— Не се меси в неща, които не те касаят, за да не си навлечеш обвинение в измяна. Това са перквизиторски дела. — Джал-Ниш отново се обърна към Юлия, която междувременно бе пуснал. — Изправи се, момиче. Погледни ме.

Тя го стори, пребледняла от ужас.

— Защо не си я търсила? Защо не си се опитала да видиш Тиан и хедрона й?

— Никой не ми каза — прошепна тя с неговия глас.

Ударът дойде изневиделица и отново я събори. Устата на Юлия се изпълни с металически вкус. Замахът бе съборил антифоните и очилата. Дневната светлина прониза очите й като ярък къс стъкло. Сетивното претоварване я докара до пристъп.

Иризис се приближи до Джал-Ниш и под зяпналия поглед на Ниш така силно удари перквизитора по лицето, че той залитна назад и падна не особено грациозно в снега. Гордият му нос бе изкривен, от него се стичаше кръв.

— Ти си глупак и позьор, Джал-Ниш! Никой истински перквизитор не би прибягвал до подобна жестокост. Колко си платил, за да заграбиш тази позиция?

Тя плю в лицето му, със спокойна крачка се доближи до сержанта и протегна ръце:

— Арестувай ме. Не ме е грижа.

Арпъл махна с ръка.

— Не съм получил нареждания относно теб, занаятчия.

— Сега ще получиш! — изкрещя гълголещият от бяс Джал-Ниш, докато се изправяше. Стичащата се по брадичката му кръв започваше да замръзва. — Отсечи й главата и я хвърли в огъня!

— Валидни нареждания — допълни сержант Арпъл, като скръсти ръце пред широката си гръд.

— Значи така, а? — Сега перквизиторът говореше тихо и заплашително. — Ще запомня и двама ви. На света има и по-лоши от смърт неща. Крил-Ниш!

Механикът се беше привел над Юлия и се опитваше да я успокои.

— Да, перквизитор Хлар? — Той нарочно подчерта формалното си обръщение. Повече от това не смееше да се опълчи.

— С теб също ще се разправя. Заради некомпетентността ти. Веднага се погрижи за перцептора!

Ниш рязко кимна и отнесе Юлия в кланкера. Иризис го последва, понесла антифоните и очилата. Механикът ги постави внимателно и се зае да почиства лицето на Юлия с кърпа, навлажнена с топла вода. Междувременно в машината изникнаха Ки-Ара и Пур-Дид, понесли отоплителната кутия, за да я оставят в средата на кабината. Тъй като досега бе стояла в огъня, кутията се беше нажежила.

— Защо го направи? — обърна се Ниш към Иризис, която се беше загледала през предния илюминатор.

— Не можех да го търпя повече! — яростно рече тя.

— Но когато се върнем, той ще те унищожи.

— Вече и без това съм свършена. Кристалът беше последната ми надежда. Аз опозорих семейството си. Срамът ми ще бъде увековечен в Историята на рода ни. Нима има нещо, с което бих могла да влоша нещата? — И тя горчиво се засмя. — Никога не бях изпитвала подобно удовлетворение! Как само зацвърча, когато строших изящния му нос! Като пленен плъх.

Ниш не споделяше удоволствието й. Не му се мислеше за предстоящото отмъщение на Джал-Ниш.

Иризис протегна ръце към топлото излъчване. Ниш мълчеше, хванал ръката на Юлия. Последната остана неподвижна в продължение на час. Трябваше да мине още час, преди да се понадигне. Беше се загледала през задния илюминатор, когато неочаквано се сви. Ниш се обърна. Баща му кръстосваше наляво-надясно, с подуто лице. Когато той се отдалечи, Юлия отново се отпусна.

— Какво е станало с перквизитора? — попита тя.

— Той те удари. А аз го ударих по-силно, за да му дам урок.

Тогава Юлия стори нещо неочаквано. Свали очилата и останалите двама за пръв път можаха да видят ясно почти безцветните й очи. Те блестяха като намазани с глицерин.

— Направила си това заради мен? — Юлия грабна ръката на Иризис, доближи я до лицето си и зарови носле в дланта й. — Ти също си мила.

Занаятчията се опита да прикрие смущението си, като подбели очи към Ниш.

— Аз съм злобна кучка — промърмори тя. — Не бързай да придаваш такова значение на една-единствена постъпка.

— Готова ли си да потърсиш Тиан? — каза Ниш. — Ще можеш ли…

— Разбира се!

Юлия беше необичайно оживена и направо кипеше от енергия, докато си слагаше превръзката.

Джал-Ниш потропа по задния люк.

— Напредък? — сопна се той.

Ниш рязко отвори, с което принуди баща си да отскочи назад.

— Тя търси.

— И? — изгрухтя Джал-Ниш. — Излез, перцептор.

Юлия слезе, като внимаваше да се държи настрана.

— Какво виждаш? — подкани я перквизиторът.

Тя не каза нищо.

— Кажи ни какво виждаш, Юлия — рече Ниш и взе десницата й.

Дребната жена размаха другата си ръка.

— Виждам я! — Тя сочеше югозапад.

Видно беше, че перквизиторът не бе очаквал подобен отговор.

— Сигурна ли си? — невярващо рече той. — Колко далеч е?

— Не е далече. Кристалът й сияе като зорница.

Иризис не можа да сдържи възклика си. В този момент сред облаците надникна слънцето. Джал-Ниш се усмихна, което беше грозна гледка.

— След нея! — рязко тръсна глава перквизиторът.

Дванадесет

— Ставай! Тръгваме.

Тиан се сепна. Рил я гледаше, застанал на входа на пещерата. Младата жена се изтърколи от кожата. Чувстваше се прекалено паникьосана, за да се притеснява за голотата си. През нощта явно лиринксът беше обърнал дрехите й, защото те бяха почти сухи — с изключение на палтото. Тя бързо нахлузи четири слоя дрехи, и четирите умирисани на дим. Ботушите също влажнееха, но пък бяха топли.

След пет минути беше готова.

— Защо е това бързане? — попита Тиан, докато се приближаваше до входа на пещерата.

Отговорът на Рил се състоеше в посочване надолу. В далечината се виждаха две колони войници и четири кланкера: сиви гъсеници, плъзнали сред снега. След себе си оставяха права диря. Ужасният спомен отново избухна в съзнанието й: четири бойни машини, обградили ги, готови за стрелба, след миг стрелящи. Отправили копията си към нея. Собствените й сънародници бяха готови да я погубят, само и само да не позволят на Рил да я отведе! В онзи момент от лоялността й към фабриката не бе останала и следа. Тиан беше сама в света и сама щеше да се оправя. Временно трябваше да се съобразява с Рил, защото нямаше как да избяга от него.

— Как са ме открили? — промърмори лиринксът. — Добре прикрих следите си.

— Заради огъня? — предположи Тиан, макар че димът беше малко, а и отворът на пещерата не беше обърнат към реката. — Или лешояди?

— Виждаш ли колко категорично са се насочили? Трябва да разполагат с някакъв метод да проследяват теб или кристала ти.

— Не ми е известно да съществува подобен метод.

Но пък тя знаеше толкова малко за Тайното изкуство, макар че с години бе изработвала системи, които вплитаха особеностите му. След като лиринксите бяха в състояние да долавят излъчването на хедроните…

— Да завържа ли ръцете ти отново? — попита Рил.

Усещането за безпомощност, изпълвало я по време на скока му в реката, бе ужасяващо.

— Няма да се опитвам да избягам.

— Да, не би имало смисъл.

Рил измина известно разстояние, като се прикриваше из сенките, а после пое нагоре. Тук склонът беше стръмен. В сегашното си състояние Тиан въобще не можеше да се катери. Още след първото й залитане лиринксът я грабна под мишница. Допълнителната тежест не го притесняваше. Но пък той разполагаше с остри нокти, които му помагаха.

По-нагоре той я привърза към гърдите си.

— В случай, че се изхлузиш — обясни.

Тиан се опита да не мисли за това, което щеше да последва, ако самият той полетеше надолу.

Вече три дни вървяха по подбрания от Рил маршрут. На Тиан не бе предоставен избор. Тя си нямаше представа за конкретната посока, в която се бяха отправили. Виждаше само, че вървят на югозапад, а това в общи линии съвпадаше с желанието й.

По време на първия ден кланкерите на няколко пъти изникваха след тях, но после престанаха да се виждат.

Иначе дните протичаха монотонно. За начало имаше закуска с мечешко — печено за нея, сурово за него. Следваше преход, чиято продължителност биваше определяна от Тиан. Когато тя се умореше, даваше знак, спираха, занаятчията се подкрепяше, Рил я качваше на гърба си и продължаваше да крачи до здрач — или след здрач, ако теренът позволяваше. Накрая спираха за нощувка в някоя пещера или под завета на някой скален ръб.

— Смятам, че им избягахме — заяви Рил вечерта на третия ден.

Тиан се бе облегнала да почине на един загладен от вятъра камък. Досега бяха случили на добро време, само че на хоризонта отскоро се събираха мрачни облаци.

— Добре ще е тази нощ да нощуваме на закрито. Същото важи и за утре вечер.

— Зная едно място. — Лиринксът посочи стръмностенно плато, издигащо се в далечината.

Тя прецени на око приближаващата буря.

— Няма да успеем.

— Няма друго място.

Рил я метна на раменете си и се затича. Тиан вече беше свикнала с този метод на придвижване. Притисна бедра около врата му и се постара да не обръща внимание на разтърсването. Видно беше, че ще изгубят надпреварата с облаците. Така и стана. Още не бяха достигнали подножието на платото, когато започна да вали сняг.

Лиринксът спря в основата на жълтеникава скала, чийто склон се простираше несъзримо нагоре.

— Най-добре да потърсим пещера — предложи Тиан.

Рил я остави на земята и започна да обикаля край подножието на платото, което рязко изникваше от равнината. Неспирният вятър бе вдълбал стръмнините.

— Например тук — високо каза тя, надвиквайки бурята. В момента минаваха край поредица дребни пещери, приличащи на килийките на медена пита, вложена в скалата.

— Зная къде отивам.

Тиан усети леко неспокойство, ала бурята продължаваше да се усилва. Бе принудена да последва Рил. След няколко минути, когато видимостта им бе спаднала до разстоянието, на което би могла да бъде изплюта сливова костилка, лиринксът се вмъкна в кухина, не по-широка от раменете на Тиан. Други цепнатини също разсичаха камъка. Занаятчията се опитваше да запомни пътя, но бързо се обърка, защото всичко тук изглеждаше еднакво. Най-накрая лиринксът се вмъкна в една още по-тясна цепка и спря.

Тук беше спокойно. Снегът валеше вертикално. Рил сграбчи въже, което Тиан до момента не беше забелязала, и го подръпна няколко пъти.

— Качи се на раменете ми.

Тя се подчини, сега разтревожена по-силно. Въжето трепна два пъти. Лиринксът се вкопчи здраво и бе изтеглен. Земята под краката им се изгуби в снежните вихри.

Внезапно въжето спря. Лицето на Рил издаваше напрежение. Възлестите ръце започваха да треперят. Той нервно погледна над себе си. Въжето тръгна нагоре, толкова рязко, че пръстите на лиринкса се хлъзнаха. Рил нададе вик. Тиан едва не се изпусна, но Рил успя да се задържи.

Близо до върха въжето отново спря движението си. Безкрилият лиринкс полагаше големи усилия. Ново потрепване и Тиан видя равна земя: ръба на платото. В този момент някакъв повей ги разлюля. Тъмнокосата жена беше убедена, че ще паднат.

Тя изпищя. Някакъв лиринкс, много по-едър от Рил, го грабна от въжето. Тиан почувства как се изхлузва от раменете му, само че ръката на безкрилия я улови за глезена. Тя за малко не си размаза главата в скалите.

Безкрилият я остави на крака, ала трябваше да я подпре, защото нозете на Тиан се подкосяваха. Трима лиринкси стояха пред тях, двама много по-големи от Рил. И тримата стояха приклекнали, извили ръце, присвили пръсти. По кожата и на тримата синхронизирано блестяха цветове. Ослепителни оттенъци на жълто и червено. Предупредителни цветове.

— Тлррпит миржип? — с агресивен тон рече средният.

— Мирлишмир, плат воззр! — оправда се Рил.

— Склиззипт моксор! Тчхарр!

Лиринксът от лявата страна на Тиан посегна рязко и я хвана за ръцете. Другата му ръка улови краката й и я издигна, за да я разгледа. Или се канеше да й откъсне крайниците, или да й отхапе главата.

— Тламптер риш! — ревна Рил. — Тламптер риш наррл.

Хваналият я лиринкс застина, погледна към двамата си другари, после отново към Рил.

— Риш наррл? — Хватката му леко отслабна.

Рил посочи към снега, който стихиите разнасяха. Известно време създанията разговаряха помежду си, после един лиринкс остана на място, а останалите двама поведоха безкрилия нанякъде. Тиан все така бе носена.

Последва изключително неприятен преход в студа, който продължи около час и в крайна сметка ги отведе пред извита ледена стена. Вървящият най-отпред лиринкс отвори няколко кожени завеси, висящи последователно, и ги поведе, лазещ, по протежението на някакъв тунел. След отмятането на поредна завеса от кожа те се озоваха в голямо куполообразно помещение — огромно иглу, изработено от замръзнали снежни блокове. Това помещение беше празно. Само на пода се въргаляха няколко кожи. Стените му бяха надупчени с още проходи. Предвождащият лиринкс изчезна в най-левия.

Лиринксът, който държеше Тиан, я остави на земята. Отново последва разговор на неразбираем за нея език. Все пак на занаятчията й беше ясно едно: през цялото време Рил бе вървял именно насам. Не бе имал никакво намерение да я отвежда през планините. Всичките му приказки за кодекс на честта се бяха оказали лъжа. Тиан се чувстваше много огорчена и разочарована — както от постъпката му, така и от собствената си наивност. Та лиринксите бяха врагове!

— Какво искаш от мен? — обърна се тя към Рил.

— Да ни помогнеш да спечелим войната, разбира се.

— Но… ти каза, че си ми длъжник.

— И изплатих дълга си, като те спасих от лавината. После, на леда, спасих живота ти повторно, когато собствените ти сънародници се канеха да те убият.

Тя се вторачи в страховитото му лице.

— Но ти не ми каза, че вече сме квит.

— Нима сама не можеш да определяш задълженията си? Ние сме във война, женски човеко!

Тиан се чувстваше пълна глупачка. Какво я беше прихванало, за да му се довери по такъв начин?

— Ти не ми каза! — просъска отново тя.

— След първото ти спасяване те оставих без надзор. Имаше възможността да избягаш, но не се възползва от нея. А след всичко, което сторих за теб впоследствие, вече ти си тази, която ми е длъжница.

— Няма да предам вида си — каза тя, само че той вече беше изчезнал.

Тиан започна да обмисля незавидната си позиция. Лиринксите винаги щяха да бъдат врагове на човечеството. Какво ли я очакваше сега? Рил не би я довел тук случайно.

Голям лиринкс изникна през прохода, разположен право насреща й. Гребенът му беше зелен, а гърдите му бяха заоблени, поради което Тиан прецени, че въпросният лиринкс е женски. Гребенът й беше белязан. Първите три шипа липсваха, а ципата около белезите бе изгубила способността да променя цвета си. Женските лиринкси не отстъпваха по големина на мъжките, понякога дори ги надвишаваха. Наизлизаха още създания, сред които беше и Рил. Скоро Тиан се оказа обградена от осем същества. Безкрилият се обърна към едрата женска и започна да обяснява нещо. Сред присъстващите имаше още два женски лиринкса (прецени по зелените гребени), които носеха малки. И всички имаха ципести криле, които в момента бяха сгънали.

— Покажи ни приспособленията си, Тиан — каза Рил.

Тя поклати глава. Лиринксът, който беше понечил да я нападне на върха на платото, с един скок се озова до нея, сграбчи я за гърлото и я разклати.

— Глиннх! — повелително изрече едрата женска.

Лиринксът пусна Тиан. Рил изсипа раницата й на земята и й подаде сферата, кристала и шлема. Погледът му я лиши от склонността за съпротива.

Тиан провери целостта на жиците, сетне се убеди, че кристалът в шлема не се е разместил. Сферата бе леко сплескана, което занаятчията коригира. Накрая се увери, че топчетата се движат с предишната си лекота. През цялото време лиринксите не откъсваха очи от нея.

Сега тя взе хедрона — амплимета. Той беше затоплен, дори повече от обичайното. Значеше ли това, че мястото попадаше в излъчването на възлова точка? Във всеки случай кристалът й се струваше по-тежък от обичайното. Рил повдигна ръката й, за да могат всички да видят кристала.

Във вътрешността на бипирамидата блесна искра. Жълтото сияние накара Тиан да присвие очи. Беше прекалено ярко. Лиринксите възкликнаха едновременно.

— Тламптер риш! — каза Рил. — Кристалният ключ. А тя е негов носител.

Лиринксите се скупчиха и потънаха в оживена дискусия, пълна с ръкомахане, удари по чуждите гърди и бесни цветови изменения. Рил изглеждаше необичайно покорен — останалите го млатваха толкова силно, че той залиташе назад, докато неговите собствени удари бяха по-скоро потропвания, изпълнени със сведена глава.

От езика на тялото им и начина, по който разговаряха с него, Тиан можа да разбере, че Рил не се ползва с особено уважение. Може би това се дължеше на нечифтосания му статус, а може би на липсата на криле? Каквато и да беше причината, всезнаещият и всемогъщ неин защитник тук се оказваше безсилен.

Тиан не разбра и думица от последвалия дълъг дебат. След известно време тя бе отведена до по-малко помещение, чийто вход запушиха с леден къс. Ако Рил не й беше взел ножа, тя би могла да си проправи път през снежните блокове. А леденото парче на входа беше прекалено тежко, за да може да го отмести.

Тя започна да се разхожда напред и назад. В средата на снежната стая бе постлана някаква бяла кожа. Беше прекалено голяма, за да принадлежи на дива котка. Беше и прекалено рунтава, за да е от планинско говедо. Сигурно беше от снежна мечка. Тиан се настани отгоре й и се замисли.

Или Рил щеше да изгуби спора, за каквото и да настояваше, и лиринксите щяха да я изядат, или щяха да я принудят да им покаже всички тънкости на изработването на контролери. След като научеха всичко възможно за тях и за амплимета, щяха да я изядат. И какво щеше да стане с Минис тогава? Очите й се наляха със сълзи.

Вече усещаше зараждането на абстиненцията. Ако лиринксите й отнемеха кристала за прекалено дълго, тя щеше да се съгласи на всичко — само в замяна на едно докосване до него. Но нима можеше да си позволи подобно нещо? Тя се омота в кожата, легна на леда и се опита да заспи.

Ледният къс беше изместен и един лиринкс, чиято кожа блестеше в лилави цветове, я извлече обратно в предишното помещение. Създанието я държеше здраво, така че за бягство не можеше и дума да става.

— Покажи ни как работят устройствата ти — каза Рил.

Какво обхващаха границите на предателството? Измяна ли беше, ако тя разкриеше информацията си, докато бива измъчвана? Една истинска героиня би ги принудила да я убият, за да отнесе със себе си в гроба тайните на човечеството. Но това изискваше повече храброст и благодарност от тези, които Тиан притежаваше в момента. Освен това беше дала обещание на Минис. Беше му дала и любовта си.

— По-бързо! — гръмна едрата женска.

Тиан не беше героиня, а много изплашена. Шлемът й се стори леден. Тя го сгря с ръце, сетне постави амплимета в сферата. Съсредоточи се. Пръстите й започнаха да движат топчетата, дирейки някаква подредба, която да й позволи да се включи в тукашното поле. В главата й започваше да се оформя смътен план.

Ами ако използваше излъчването и го насочеше срещу лиринксите, за да ги обездвижи или убие всички едновременно? Вероятно не беше възможно. Слабото поле не съдържаше достатъчно енергия за подобно дело. Тази й цел можеше да бъде постигната единствено с геомантия, ала Тиан се плашеше от това Изкуство. Случилото се в ледения мехур й бе разкрило нищожността на познанията й. А когато ставаше дума за нещо толкова опасно…

Тя беше потънала в подобни мисли, а междувременно пръстите й работеха сами, настройващи произволни подредби. Започна да долавя някакво поле. Поне го определи като такова, макар това излъчване да не приличаше на онези, които бе долавяла преди. Тиан го визуализира като две червени слънца, обикалящи едно около друго, обгърнати от оранжева мъгла. Красива, но някак иноземна гледка. Занаятчията замислено оглеждаше съзираното. Можеше ли да го използва по някакъв начин? Червените слънца изглеждаха опасни. Не се осмеляваше да се приближи до тях. Ами мъглата? В нея Тиан усещаше известна сила.

Мъглата се повдигна, разгърна се и се затвори около нея, тъмна и заплашителна. Оранжевата облачност я обгърна. Вълна жежкост пресече тялото й, а амплиметът засия във виолетово. Един от лиринксите нададе вик. Останалите заслониха очи. В главата й зазвуча звън. Тиан се отпусна на пода, притиснала ръце над ушите си, опитваща да заглуши звука (напразно, защото той долиташе от съзнанието й). Тя се удари в леда, при което шлемът отхвърча и блясъкът угасна.

Рил я повдигна. От покрива на помещението капеше вода.

Зрението на Тиан бързо се възвръщаше и тя можа да види, че лиринксите се оглеждаха объркано, насълзили очи. Занаятчията си отбеляза тази им слабост.

Амплиметът беше върнал предишното си меко сияние. Тиан нямаше представа към каква сила се беше включила.

— Сега вярвате ли ми, Бесант? — каза Рил.

Бесант, едрата женска с белязания гребен, раздвижи мускулите на лицето си. Може би не й се искаше да признае правотата на един деформиран и нечифтосан?

— Справил си се добре, Рил — отвърна накрая тя. Дълбокият й гръден глас се отличаваше с труден за разбиране акцент. — Приспособлението й се включи към непознат източник на енергия. Много може да научим от този женски човек. Ще я изпратя в Калисин.

— Ами аз? — попита Рил със зле прикрита настойчивост. — Това ли е шансът ми? Ще ми бъде ли позволено да се чифтосам?

— Твоето постижение би трябвало да повиши привлекателността ти. Давам ти разрешение да си потърсиш партньорка, макар силно да се съмнявам, че някоя партньорка ще избере теб.

Позволиха на Тиан да си вземе багажа — с изключение на амплимета, ножа и арбалета. После бе отведена в малката стая. Там й занасяха вода и овъглени късове мечешко. Освен това Рил я извеждаше навън, където тя използваше по предназначение дупка, издълбана в снега. При едно подобно излизане те минаха край двама лиринкси, приклекнали над нещо дребно, приличащо на гъба. Ръцете на създанията се движеха във въздуха в сложни поредици движения.

— Какво правят? — попита Тиан.

— Наблюдават — отвърна безкрилият, с което изчерпа отговора си.

През първата нощ занаятчията очакваше кристални сънища. Надяваше се те да включват любимия й. Само че съновиденията се оказаха невъобразими ужаси. В съня си тя виждаше хиляди клетки, всяка от които съдържаше някаква смътна представа за диво животно.

А сред тези клетки пълзеше оранжева мъгла и се увиваше около зверчетата, за да ги стисне в безплътен, но болезнен обръч. Те пищяха от болка, кръв бликаше от устите им и от други отвори. И започваха да се променят. Месото и костите се деформираха, кожа и мускули се изопваха. Зъбите гнило се отронваха от устите им, за да бъдат заменени от други, далеч по-остри.

Скоро Тиан бе заобиколена от чудовища. И всички те я гледаха.

Остатъка от нощта тя прекара будна, обикаляща из затвора си, само и само за да не заспи отново.

На втората нощ отново я споходиха сънища, само че вече предизвикани от абстиненцията, ставаща по-силна с всеки час, който Тиан прекараше отделена от амплимета. Тялото й биваше раздирано от болките на копнежа. По цял ден мислеше единствено за кристала и как да си го върне. Нощем го сънуваше. Това беше най-мъчителната характеристика на абстиненцията — че минаваше прекалено бавно. А имаше хора, които така и не се отърсваха.

— Какво има? — попита я Рил на втория ден, когато Тиан лежеше в кожата и буквално трепереше от желание. — Болна ли си?

В сегашното си състояние тя не можеше да измисли с какво да се оправдае.

— Трябва да взема кристала си — прошепна тя. — Моля те. Не мога да понеса да съм отделена от него.

— Аха — каза Рил и излезе.

Едва впоследствие Тиан осъзна каква власт над себе си им бе предоставила.

Тринадесет

Следващи насоките на Юлия, преследвачите се отправиха право към последната от пещерите. Иризис вървеше начело. Двама войници внимателно се приближиха до завесата от меча кожа, повдигнали копия. Иризис, дръзка от отчаяние, се хвърли напред, с един замах откъсна кожата и скочи вътре. Пещерата беше празна.

— Няма я! — мрачно каза занаятчията.

— Но съвсем неотдавна е била тук. — Арпъл разравяше все още червенееща жарава сред пепелта.

— Сега ясна ли ти е ценността на перцептора? — долетя гласът на Ниш. — Признаваш ли заслугата й?

— Да — отвърна перквизиторът. — Тя доказа полезността си. Убеден съм, че ще й намерим широко приложение във войната.

Юлия трепна и се притисна по-близо до приятелите си. Джал-Ниш грубо се изсмя и нареди всички пещери да бъдат претърсени. После се обърна към кланкерите и даде знак останалите отряди да се съберат около тях.

Скоро откриха пресни следи, които отвеждаха нагоре по склона. Войниците ги последваха, а бойните машини продължиха по протежение на долината. В късния следобед преследвачите отново се събраха.

Привечер започна да вали сняг. Опитаха се да продължат преследването, като разчитат следите на светлината на факли, но смрачаването и натрупващият се сняг преустановиха тази им дейност. Затова преследвачите останаха да лагеруват в подножието на един склон и за пръв път от много дни насам всички можаха да се наспят. На сутринта отново се обърнаха към Юлия. Този път тя посочи по̀ на юг. Тъй като вече не можеха да разчитат на следите, в течение на следващите дни многократно им се налагаше да се обръщат към нея.

В такива трудни условия кланкерите можеха да се придвижват единствено с бавен ход. Често се случваше маслото им да замръзне. Непрекъснато възникваха дребни повреди, които Туниз и Ниш трябваше да отстраняват. Едва сега Крил-Ниш установи колко мрази професията си. Всяка авария неизменно включваше окървавените му пръсти, обгорени от студа, както и крясъците на баща му. Всяка манипулация тук бе десетки пъти по-трудна в сравнение с фабриката. Дори невъзмутимата Туниз на моменти започваше да ругае.

Вятър нямаше, но пък беше страшно студено, особено през ясните нощи. На третия следобед ги връхлетя снежна буря. През целия следващ ден бяха принудени да останат на място, а петото утро довлече със себе си вятър, който веднага се зае да разхвърля преспите. Напредъкът на преследвачите ставаше все по-бавен и по-бавен, докато в един момент кланкерите просто спряха.

— Какво става? — изпищя Джал-Ниш. Трябваше да пищи, за да надвика вятъра. Всички се събраха зад бойните машини.

— Полето е прекалено слабо — обясни Зимо, чийто кланкер вървеше втори. — През последния четвърт час вървяхме на маховици, само че и те се изхабиха.

— Тоест, затънали сме тук? Ама че некомпетентни глупаци!

— Пред нас има друг възел, сър, и то силен, но изпитваме затруднения с включването към полето му. Което е странно. Никога не ми се е случвало нещо подобно, перквизиторе.

— Какво искаш да кажеш?

Зимо се посъветва с останалите оператори, преди да отговори.

— Изглежда това е двоен възел. Преди не сме се натъквали на нещо подобно и то ни е непознато.

— Накарайте занаятчията да ви обясни. Нали затова е тук. Занаятчия Иризис, ела.

Иризис се вцепени. Сякаш някой бе сграбчил вътрешностите й. Моментът на разобличаването й бе настъпил, никога нямаше да успее да заблуди Джал-Ниш. Тя плъзна отчаян поглед по обградилите я изпити лица и забеляза, че Ниш я гледа измъчено.

Иризис си наложи обичайното арогантно изражение. Нямаше намерение да се предаде без бой. А когато се случеше най-лошото, щеше да повали и перквизитора заедно със себе си. Тя хвана индикатора си и се приближи.

— Прогнозирам, че ще се наложи да внеса изменения в контролерите.

— Колко време ще ти е нужно?

— Модификациите са прекалено важни, за да си позволя да прибързвам, сър. Толкова, колкото е необходимо.

— Започвай.

Тя се качи в кланкера и започна да разглобява контролера. Ки-Ара беше приклекнал до нея и я наблюдаваше толкова напрегнато, сякаш тя оперираше собственото му дете. Операторът изскимтяваше при отделянето на всяко пипало, пречеше й да се съсредоточи.

— Ки-Ара — рече тя с мил глас, — ще бъдеш ли така добър да ми донесеш и останалите контролери?

Той неохотно се изправи и се отдалечи. На всеки няколко крачки обръщаше слузящите си очи към нея.

— Ниш! — каза Иризис. Механикът изникна. — Застани на люка и не пускай никого.

— Дори и Ки-Ара?

— Особено този хленчльо. Или баща ти.

Юлия също беше последвала Ниш. Тя пъхна глава под ръката му и надникна в кланкера. Механикът въпросително кимна към нея, загледан в Иризис.

— Да, нея може. Ела, Юлия. Но ще пазиш тишина, става ли?

Юлия се промъкна вътре и седна.

Иризис работи повече от час. С помощта на индикатора си виждаше странния двоен възел. Стараеше се да синхронизира контролера с полето. Макар да беше студено, беше плувнала в пот. Тази двойна точка бе най-странното нещо, с което до момента се беше сблъсквала: голямо сияещо кълбо и друго, по-малко. Орбитите им се преплитаха. Обгръщаше ги оранжева мъгла, която пулсираше. Именно тази мъгла притесняваше Иризис. Опитите да съзре съответстващото поле й причиняваха болка, както когато вдишваше зловонен дим. То бе прекалено нестабилно и тъкмо тези му неспирни изменения я измъчваха.

Тя се отдръпна с разтуптяно сърце. Нещо не беше наред. Дори и ако успееше да пренастрои контролерите, страхуваше се от неясните последствия, които щяха да произтекат при опита за почерпване на енергия от този източник.

Някой потропа по люка.

— Какво става там? — долетя викът на Джал-Ниш.

— Не го пускай, Ниш.

Люкът рязко бе отворен.

— Докладвай, занаятчия?

— Срещам неочаквани затруднения.

— Защо? — В очите на перквизитора блестеше опасно пламъче.

— Никога не съм попадала на двойна възлова точка. Останалите от експедицията също не са. Има голяма вероятност хедронът да изгори и тогава кланкерът ще остане тук.

— Ха! Фин-Мах винаги е казвала, че си измамница.

Изминаха още няколко часа, през които Иризис не спираше с опитите си, макар все още да нямаше представа относно опасните изменения в интензитета. Сама не можеше да проведе теста, защото не можеше да извлича сила от полето. Възнамеряваше да накара оператора да го стори. Това беше единственият начин да избегне разобличаването. Но ако Ки-Ара откажеше…

Но той, естествено, гореше от желание да помогне. Би се съгласил на всичко, стига да бъдеше допуснат отново на обичното си място. Точно на това разчиташе Иризис. Това беше и причината първо да се заеме с неговия кланкер. Останалите оператори бяха по-издръжливи.

Тъкмо беше застанала до Ки-Ара и му обясняваше необходимите манипулации, когато Джал-Ниш избута сина си и влезе в кланкера.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — кресна той.

По гърба й полазиха тръпки.

— Показвам на Ки-Ара как да проведе теста.

— Мътните да те вземат! Това е работа за занаятчия. Не бих излагал оператор на риск, дори и ако имах излишни!

— Но той… — отчаяно понечи да са оправдае Иризис.

— Мълчи! Теб можем да си позволим да изгубим. Но не и него.

Гърлото й беше пресъхнало.

— Но поне би могъл да ми помогне.

— Ще изпълниш всичко сама, занаятчия. Какъв е проблемът? Само преди няколко седмици на практика получи майсторско звание. Стотици пъти трябва да си правила подобни неща.

— Но не и с такъв възел… — почти беззвучно рече тя. Погледна към Ниш, сякаш за помощ, само че той бе забол поглед в земята и остъргваше леда от ботушите си в един ръб. Е, това е то. Кошмарът ми се сбъдна. Ако можех да го направя, бих изтеглила толкова много енергия, че да изпепеля всички на борда на кланкера.

Но този апокалипсис, макар и злостно привлекателен, бе само блян.

— Всички да се отдръпнат, за всеки случай — продължи Иризис. — Не мисля, че подобна възлова точка е била използвана преди.

— Стига отлагания. Просто го направи. Ако можеш — додаде Джал-Ниш.

Може би той искаше да я унижи пред всички. Тъкмо отмъщението, което би си избрал един перквизитор.

Все пак Джал-Ниш последва съвета й и се отдръпна на значително разстояние. А следовател Фин-Мах не помръдна, може би нарочно. И тя ли искаше да я унижи?

— По-добре и вие се отдръпнете — каза Иризис на Ниш и Юлия. Механикът отбягваше погледа й — усилие да се разграничи от предстоящото й унижение? Е, не можеше да го вини.

Но той остана. Юлия също, което беше изненадващо. А може би не. Може би перцепторът знаеше, че не съществува опасност. Иризис започна процедурата. Този път не използваше индикатора си, а насочваше сетивата си директно през контролера, та с негова помощ да усети полето. Това многократно усили чувствителността й. Очаквано — контролерът беше много по-мощен, иначе не би могъл да захранва толкова тежка машина.

Тя позволи на противните кълба да се въртят из ума й и се съсредоточи над мъглата, която се стелеше между тях. Отдръпната, занаятчията търсеше облак, който да притежава силно излъчване — но не прекалено силно. Съществуваше вероятност липсващият й талант да се появи отново.

Подмина един, втори, после и трети. Очите на Ниш и Юлия не се отделяха от лицето й. Иризис вече си представяше какво ще последва. Пълно унижение. Джал-Ниш щеше да я задържи — бе възможно да изникне нужда от уменията й по време на обратния път, — но щом се озовяха обратно във фабриката, перквизиторът щеше да се погрижи за организирането на подобаващ спектакъл. Щяха да бъдат призовани хроникьори и разказвачи от сто левги околовръст, които да разпространят историята за провала й и с пълни подробности да опишат наказанието й.

— По-бързо, занаятчия. — Перквизиторът надничаше през задния люк.

Сега или никога. Иризис насочи погледа си към един от облаците мъгла и с все сила се опита да изтегли енергия. Нищо не се случи. Тя стисна зъби, обърса ледената пот, изникнала на челото й, опита отново. Пак нищо.

Джал-Ниш се изсмя. Какво ли наслаждение изпитваше…

— Не можеш да го направиш. Ти си измамница, Иризис. Винаги си била. Поне от теб ще излезе прекрасна поучителна история. Нямам търпение да зърна физиономиите на рода Стирм, когато я чуят!

— Мога! — процеди тя. И смееше да напада семейството й! Той, чиито предци бяха жалки парвенюта, пробили си път с подкупи и груба наглост? Ако можеше да го изпепели, би го сторила на мига.

Тя опитваше отново и отново. Мускулите по врата й едва не скърцаха от напрежение. Иризис неволно простена. Но никаква енергия не потичаше към контролера.

А Джал-Ниш отново се изсмя. Много й се искаше отново да му размаже лицето. Но нали точно това й бе навлякло сегашните проблеми.

Иризис трескаво се огледа. Юлия беше свалила очилата си и я гледаше със стряскащо съсредоточение. По някаква причина занаятчията си помисли за драскулки върху ветрила.

Тя затвори очи и се приготви за един последен опит. Отново се потопи във възела на онази мъгла, само че сега под него се разгръщаше ветрило. Пред очите й възелът започна да се разтваря, като розова пъпка, а вътре в него се виждаше път, какъвто Иризис не беше съзирала досега.

Внезапно тя видя онова, което по-рано бе оставало недостъпно. Дръпването й беше толкова силно, че за момент й причерня и тя си удари главата в корпуса.

Кланкерът не помръдна. Пипалата на контролера дори не трепнаха. Провал. Иризис погледна към лицето на Джал-Ниш. Очакваше да види жестокото му злорадство.

Перквизиторът беше наклонил глава настрани.

— Какво е това?

В ушите си Иризис чуваше само бучене.

— Не зная — долетя гласът на следователя.

— Маховото колело се върти — каза Юлия.

Недоловимото потракване се превърна във вой с все по-нарастваща настойчивост: маховите колела се ускоряваха. По някакъв чудодеен, невероятен начин, контролерът черпеше енергия от полето.

— Ти успя! — възкликна Ниш, прегърна я силно и я целуна по челото. — Знаех си, че ще успееш!

— Това й е работата — студено отвърна Джал-Ниш. — Не виждам причина за подобна суматоха. Настрой и останалите, занаятчия, за да продължим преследването си.

Иризис се зае с останалите три контролера и даде насоки на операторите. Накрая, когато беше готова, тя се върна в своя кланкер и докосна Юлия по бузата в мълчалива благодарност. Нямаше представа какво бе направила дребната жена или как й бе показала пътя, но това нямаше значение. Беше сторено. Беше й спечелило мъничко отлагане. Но нищо друго не се бе променило. Иризис усещаше, че все още не си е върнала умението. На всяка цена трябваше да се сдобие с онзи кристал.

През следобеда на петия ден настъпи кратко проясняване и можаха да зърнат плато със стръмни стени. Юлия бе казала, че лиринксът е поел право към него. Преследвачите останаха на място, за да изчакат нощта. Едва тогава поеха предпазливо. Джал-Ниш възнамеряваше да нападнат врага изневиделица. Прекарваше дълго време с Рустина, червенокосата предводителка на войниците, които ги бяха пресрещнали на реката. И в момента двамата бяха приклекнали встрани. Той говореше, а тя чертаеше нещо с ножа си по снега.

— Очевидно татко планира поредния си триумф — кисело каза Ниш на Иризис.

— Непрекъснато трябва да се изтъква колко е… — Тя замълча, защото Джал-Ниш се приближи.

— Ами ако там има лиринкски град? — обърна се механикът към перквизитора.

— Толкова високо? Най-много някоя малка група.

Стигнаха подножието на платото няколко часа преди зазоряване. Вече не следваха следите на лиринкса директно, за да не се натъкнат на наблюдатели. За момента нямаше опасност, тъй като носещите се във въздуха снежни пелени скриваха върха на платото. Преследвачите разположиха лагера си в падината зад един хълм — скривалище, в случай че времето внезапно се оправеше. Там проведоха съвещание, на което присъстваха всички, дори и Юлия, макар че на нея разрешиха да наблюдава от отворения люк на кланкера.

— Какво знаеш за това място? — обърна се Фин-Мах към сержанта.

— Чувал съм за него — отвърна Арпъл, подпрял се на жълтеникавата скала. Вятърът бе оформил причудливи ъгловати форми, които бяха по-кафеникави на цвят. — Някога там било пасбище, имало овчари и козари. Но преди около четиридесет години времето започнало да застудява, лятото изчезнало. Стадата измрели от глад. Онези от хората, които оцелели, се махнали. Сега нищо не може да живее там.

— С изключение на лиринксите! — вметна перквизиторът. — А те не се хранят с камъни. Кой сред вас се е качвал горе? Говорете, ще бъдете възнаградени!

— Мисля, че Вули познава мястото — каза Арпъл, след като се поколеба. — Вули…

Як ветеран заговори откъм сенките. Гласът му беше маслено мек и не надвишаваше шепот. Иризис насочи погледа си към него. Войникът беше едър и мускулест, макар и с дребни крака. Лицето му бе покрито с ритуални белези, посочващи клана му. Върху гърлото му също имаше белег, надали доброволно нанесен. Това обясняваше гласа му. Как ли беше оцелял подобна рана?

— Бях по тези места като дете, сър. После бях част от бандитска шайка. Жълтовлъз, Консумин, Волфрамат и останалите селца трепереха от нас.

— Не ми е известно там да има някакви поселища — каза Джал-Ниш.

— Вече няма. Гладът и чумата довършиха започнатото от обирджиите.

— Какво друго знаеш за това плато, войнико?

— Нарича се Гариън, сър, което на местен диалект означава „плоска планина“. Или поне означаваше. Аз съм последният, който го говори, а като си отида…

Той замълча.

— Как изглежда върхът, Вули? — попита Арпъл.

— Оформен е като яйце, сър. Както сме застанали сега, острият край сочи към нас. Заради снега би ни отнело ден, за да го прекосим.

— Около три левги дълго — каза следовател Фин-Мах, разгърнала карта. — И две широко. Немалко сили биха били необходими, за да се разположат наблюдатели, обхващащи всички посоки. Значи върхът е плосък? Горе е равно?

— Почти — отвърна Були. — В другия край има ниски хълмове и дерета. Но няма високи места, от които да се наблюдава.

— Къде биха разположили лагера си лиринксите? — попита перквизиторът.

— В отсрещния край. В падините е завет. Освен това там има вода, когато е по-топло.

— Изглежда именно край онзи край трябва да се изкачим — каза Джал-Ниш, — ако времето се задържи лошо. Покажи ни на картата, войнико.

Вули пристъпи напред. Приличаше на мечок, изправен на задни лапи. Огрубелият му, лишен от нокът пръст посочи към източната част на облия край и каза:

— Преди, когато разбойниците се разполагаха, тук имаше стълба. Ако чудовищата не са я унищожили, то най-малко я пазят. На тях стълби не им трябват. Селото беше тук. Навсякъде другаде вятърът не се трае.

— А има ли място, където човек може да се изкачи незабелязано? — поинтересува се сержантът. Вули отговори веднага:

— Ето тук, от другата страна на стълбата. Тук склонът е начупен и камъните не позволяват да се види. Но и изкачването си е трудничко.

— Подготвени сме — самодоволно каза Джал-Ниш. — Войниците от четвъртия кланкер са катерачи. Готови сме за всяка ситуация.

За юмрука в лицето не беше готов, помисли си Иризис с известно удовлетворение. Красивият нос на перквизитора беше изкривен. Всяко вдишване хъхреше през синусите му.

Съобщението на Джал-Ниш изненада всички, включително и Арпъл, защото присъединилите се войници бяха мълчаливи.

— Ще се преместим там — продължи Джал-Ниш — и катерачите ще се приготвят. Когато се развидели, те ще поемат нагоре по скалата, за да разузнаят и приготвят пътя за останалите — освен ако времето не се изясни. Утре вечер за лиринксите ще говорим в минало време.

Четиринадесет

Пристигнаха почти едновременно с идването на сивкавата зора. Вятърът фучеше яростно, но преследвачите намериха сравнително тихо местенце на северната страна. Рустина крачеше, отметнала глава назад, загледана в скалата. Търсеше удачно място, от което да започнат катеренето си.

— Мисля, че тук ще бъде подходящо! — Тя допря ръкавицата си до слоестата скала.

Иризис се беше втренчила в снега, очертаващ вихрите на въздушната стихия. Мислеше единствено за кристала. Нощите й бяха изпълнени със сънища за него, а денем си представяше как той й връща таланта.

Останалите от войниците на Рустина носеха огромни пакети, които струпаха в подножието. Сержантът им направи знак:

— Не, сложете ги по-далече. Иначе ако ни видят, ще е достатъчно да хвърлят няколко камъка.

Скоро приготовленията приключиха. Иризис беше загърбила вятъра и наблюдаваше. Първите двама катерачи получаваха последните си напътствия. Те приличаха на Рустина: високи, стройни, с дълги крайници. Към китките и подметките на ботушите им бяха прикрепени подвижни шипове. Всеки от тях бе екипиран с остра брадвичка за лед и малка раница. Свързваше ги въже.

Накрая Рустина ги потупа по рамото и ги отпрати. Двамата започнаха да се катерят с изненадваща ловкост. Намираха опори, които изглеждаха невидими за Иризис. Четирикраки паяци, скоро войниците се изгубиха сред снега.

Джал-Ниш стоеше, скръстил ръце. Недалеч от него бе застанал сержант Арпъл, скован като на парад. В раната над устната му се бяха струпали снежинки. Рустина крачеше напред-назад, стиснала и без това тънките си устни. Червената й грива се развяваше. Минаха минути, проточили се в час. Не се чуваше нищо. Но пък и с този вятър не би могло. Рустина бе започнала да си мърмори нещо. Джал-Ниш също започна да се разхожда нервно. Само Арпъл все още не помръдваше.

Долетя стържене на метал в камък. Нещо изникна край скалата, спускащо се надолу. Последва нов удар, оттласкване. Това бе един от войниците, спускащ се по въже. Краката му докоснаха земята.

— До този момент всичко е идеално — засия той. — Няма и следа от тях. Заехме позиция на върха.

Джал-Ниш бе притичал до него.

— А времето?

— Великолепно! — Катерачът широко се усмихна. Венците му бяха пожълтели от дъвканата нига. Рустина бе раздала дажби на хората си, макар самата тя да не се бе възползвала. — Вее здравата. На повече от двадесет крачки не се вижда нищо.

— Никакви следи, никаква пъртина?

— Не, сър. — Той изплю жълтеникава храчка.

— А кланкерите?

Войникът се почеса по главата и се консултира с Рустина, която кимна.

— Смятам, че ще е възможно, сър.

Тримата се отдръпнаха встрани и Иризис не чу остатъка от разговора им. Скоро Джал-Ниш се отдръпна и нареди:

— Сержант, ти и останалите ти хора се изкачете колкото е възможно по-бързо! Подгответе мястото и издигнете съоръженията. Арпъл, прати да повикат кланкерите. Ще ги издигнем на върха.

Арпъл изглеждаше скептичен, но се обърна към един от войниците си, който се понесе на ските си към лагера. Хората на Рустина приготвиха сноповете пръти, които по-рано бяха стояли привързани към кланкера им (и за чието предназначение Иризис често се беше чудила). Носеха още и торби с макари, въжета, скоби и прочее оборудване. Самата Рустина също се бе включила в пренасянето и мъкнеше наравно с останалите. Хората й започнаха да се изкачват, възползвайки се от спуснатото въже.

Иризис приседна на един камък. Тук нейните умения не бяха нужни. Но как възнамеряваха да издигнат кланкерите? В подобно време това изглеждаше същинска лудост, особено след случилото се с Дир.

Скоро въжето се разклати. Рустина сигнализира в отговор и войниците привързаха приготвената екипировка. Тя бе изтеглена почти без метално дрънчене. Сетне въжето бе спуснато отново. Оставащите от хората на Рустина също бяха изтеглени. Последна се изкачи самата тя.

Джал-Ниш неспокойно се оглеждаше. Точно в този момент бяха особено уязвими, защото разполагаха единствено със защитата на Арпъл и с тях щеше да е свършено, ако се появеше лиринкски патрул. Двама лиринкси щяха да са достатъчни, за да се справят с единадесетимата горе.

След два часа изпратеният от Арпъл войник се появи обратно, следван и от другите ратници. Те получиха кратък инструктаж, сетне започна изтеглянето им.

Арпъл се качи заедно с тях, за да огледа позицията. Скоро след това се разнесоха тежките стъпки на кланкерите, първо един, после и останалите три. Към върха бяха изтеглени по-здрави въжета, а после и механик Туниз, нервно озъбена.

Появи се и Ниш.

— Какво става?

— Повечето от войниците вече са горе — каза Иризис. — Сглобяват приспособление, с което да издигнат кланкерите.

— Те са луди!

— Ти знаеш най-добре, нали си механик.

— За щастие Туниз е по-добра от мен.

Въпросната бе спусната отново и започна да издава нареждания. Първият кланкер се приближи до подножието и съгласно указанията й бе овързан в двата края. Когато всичко бе готово, Туниз подръпна въжето, спуснато най-напред.

Тогава въжетата на кланкера се опънаха и без видимо усилие започнаха да го издигат. Скоро бойната машина изчезна сред снега.

— Как…? — поде Крил-Ниш.

— Нямам представа.

Оказа се, че е брилянтно просто. На върха въжето преминаваше през няколко макари, прикрепени към скеле, изградено от прътите. Войниците бяха построили две такива съоръжения. Другият край на въжето бе вързан към голям камък, функциониращ като противовес. Скоростта на спускане на камъка също подлежеше на регулиране.

Ето че скалният къс удари земята. Туниз изчака сигнала, че кланкерът е стъпил на твърда земя, сетне развърза въжето. То изчезна нагоре, а въжетата, които бяха издигнали бойната машина, се спуснаха обратно, за да бъде омотан вторият кланкер и съответно издигнат с помощта на втора канара. Същата процедура бе повторена и за останалите два кланкера.

— Така се прави — доволно възкликна Джал-Ниш, когато и четвъртият кланкер, с все още стоящата вътре Юлия, плавно се издигна във въздуха. — Всичко мина идеално. Така става, когато човек сам си прави нещата.

Иризис затаи дъх и се поотдръпна. Тъкмо такива реплики бяха склонни да предизвикват съдбата. Но нищо не се случи. Скоро дойде сигналът, че всичко е наред.

— Идеално — заяви перквизиторът. Следобедът едва се бе преполовил. — Ще лагеруваме на върха, ще разпратим разузнавачи и ще поемем през нощта. Щом ги открием, ще нападнем с все сила. Искам от върха да потече водопад лиринкска кръв. Този път никой няма да се измъкне.

— Ами Тиан? — попита Иризис.

— Обмислям план — обяви Джал-Ниш с тайнствено самодоволство. Искаше му се да настояват за повече подробности, за да си достави удоволствието да им откаже.

Но нито Иризис, нито Ниш попитаха, а на свой ред се оставиха да бъдат изтеглени в клупа. Горе вятърът беше още по-немилостив. На повече от няколко крачки не се виждаше нищо. Подкрепиха се със замръзнала храна и се опитаха да спят.

През нощта Иризис бе събудена от непознат войник, разтърсил я за рамото.

— Открихме ги. Тръгваме след двадесет минути, занаятчия.

Тя бе спала облечена, така че приготовленията й бяха едноминутни и се състояха в нахлузването на ледените ботуши. След това сънено задъвка къс пушена риба. Всички се бяха събрали в пространството между две едри канари. Запаленият огън беше незначителен, защото се страхуваха да не се издадат.

— Разположени са тук — говореше Арпъл и чертаеше с ножа си по снега. — Комплекс от снила, свързани помежду си.

— Какво е снило? — попита Иризис.

— Къща от лед, иглу — отвърна сержантът и продължи. — Врагът е малоброен, разузнавачите смятат, че лиринксите са около десетина.

— Това пак си е заплашителна сила, дори и срещу кланкерите ни — каза Рустина, гризяща суров картоф.

— Но сред тях може да има и малки. Ще нападнем призори, като ги обсипем със снаряди. Ако извадим късмет, ще избием половината от тях в съня им.

— А може би и Тиан — добави Ниш.

— За нея съм подготвил план — каза перквизиторът. — Тръгваме.

Войниците със ски поеха напред. Онези, които пътуваха с кланкерите, заеха местата си. Бойните машини поеха бавно, за да не вдигат шум. Вятърът не беше престанал да вие, само че винаги съществуваше вероятност да се натъкнат на лиринкски патрул.

През по-голямата част от пътуването всички мълчаха. В кланкера беше много студено, защото не бяха запалили нагревателните кутии. Понякога върху корпуса се нахвърляше вихрушка, която го разклащаше.

На няколко пъти се консултираха с Юлия, за да се убедят, че Тиан се намира в едно от иглутата. Казаното от нея всеки път съвпадаше със сведенията от разузнавачите.

С приближаването Юлия ставаше все по-нервна. Не можеше да стои на едно място, поклащаше се, шаваше, потропваше по коленете си. В даден момент тя се втренчи през предния илюминатор, а после се обърна към Ниш:

— Ужасно е! — прошепна тя.

— Кое? — Механикът я погали по ръката. Иризис му хвърли изпепеляващ поглед.

— Ужасно е! — повтори Юлия и потръпна.

В кланкера беше тъмно, затова тя стоеше без превръзка на очите. Понякога големите й очи блясваха в мрака.

— След тази нощ вече нищо няма да е същото — отбеляза Ниш.

Иризис предпочиташе да не го слуша. Какво щеше да се случи, след като върнеха Тиан обратно във фабриката? Във всеки случай русокосата жена знаеше, че самата тя няма да се върне на безопасната си занаятчийска позиция. Глупавата й постъпка срещу Джал-Ниш гарантираше това. Защо го беше ударила? От загриженост заради Юлия? Или отчаянието се бе просмукало тъй дълбоко в нея, че тя несъзнателно бе дирила смъртта си?

Кланкерът спря и някой отвори люка.

— Заехме позиция — каза сержант Арпъл. — Почти се зазорява. Готови ли сте?

Иризис скочи навън и изтегли меча си. Чул познатото изсъскване на метал, Арпъл каза:

— Съветвам те да стоиш назад, занаятчия. Остави сраженията на онези, на които това им е работата.

— Преминала съм обучение — отвърна тя. — Няма да стоя безучастно, когато има работа за вършене. Пък и…

— Да? — Арпъл отново се обърна към нея.

— След случилото се онзи ден нямам бъдеще, сержанте. Освен ако не намерим кристала. А дори и тогава не е сигурно…

— Да — рече той. — Същото се отнася и за мен. Но пак трябва да сторим това, което трябва да бъде сторено.

Небето започваше да изсветлява. Все още вееше, но през нощта бе спряло да вали.

— Ето там! — каза Арпъл, който стоеше до Иризис.

Тя напрегна очи и можа да различи извивките на ледените постройки, които той сочеше. В този момент дотича един от разузнавачите:

— Натъкнахме се на един от часовоите им, източно от лагера им. Сигурно се е връщал от поста си. Ранихме го тежко, само че той уби Марти.

— Къде се намира лиринксът сега?

— На около левга. Съборихме го в една падина, но го изгубихме от очи. Разсякохме почти целия му крак.

— Може ли да ходи?

— Със залитане, сър.

— Продължавай да наблюдаваш. За момента ще го оставим. Искам всички да се съсредоточат върху нападението над постройките. Най-добре ще е да атакуваме веднага. Възможно е раненият лиринкс по някакъв начин да изпрати сигнал.

— Първо ще намерим занаятчията. Жива — носово рече Джал-Ниш. Затрудняваше се да диша през счупения нос.

— Никой не може да гарантира това, сър — каза сержант Арпъл. — Не знаем къде е.

— Скоро ще узнаем. Перцептор, ела тук!

Юлия предпазливо надникна от кланкера.

— Къде са занаятчията и кристалът й?

Тя посочи към иглутата.

— Къде по-точно? — търпеливо попита перквизиторът. Сега, когато нещата се развиваха по план, отново можеше да се владее.

Юлия започна да се паникьосва. Ниш й протегна ръката си. Тя се поуспокои и със запъване отвърна:

— Не… не мога да кажа.

И се сви, очакваща удар.

Ниш изтича до следователя и прошепна нещо в ухото й. Двамата се приближиха.

— Юлия — поде Фин-Мах с успокояващ глас, — ето тук е нарисувано разположението им.

Перцепторът погледна към плочката, изобразяваща спираловидната подредба на ледените постройки, и се усмихна:

— Прилича на охлюв. Харесвам охлювите, те умеят да се крият.

— Виждаш ли лиринксите? — меко попита Ниш.

— Разбира се — засия Юлия. — Всичките ги виждам.

— Какво?! — ревна Джал-Ниш. — И защо ни казваш чак сега?

— Защото никой не… — Тя замлъкна. Беше запомнила, че този отговор не се приема добре.

Арпъл разбута събраните около Юлия, изправи се пред нея и неочаквано се отпусна на едно коляно.

— Перцепторе, ще спасиш много животи, ако ни кажеш разположението на врага. Моля те, опитай.

Тя затвори очи, направи няколко крачки напред, към заоблените ледени подслони, обърна се и застана на предишното си място.

— Лиринксите са четиринадесет. — Гласът й беше много тих. — Пет тук; три тук; два тук; три тук; един тук.

Юлия последователно посочи пет от външните снила.

— Повече от предположеното — каза Арпъл. — Това съотношение не ми харесва, сър.

— В такъв случай се постарай залпът да бъде точен.

— Ами Тиан? — попита сержант Арпъл, обръщайки се към Юлия.

— Тя е в големия среден купол.

— Великолепно! — Сержантът изтича към кланкерите, за да издаде нареждания.

— И се погрижи тя да не бъде засегната, иначе ще хвърчат глави — изръмжа перквизиторът.

— Готови? — провикна се Арпъл към стрелците. Всеки от тях бе заредил катапулта си с кръгъл каменен снаряд и бе приготвил по още два камъка. Онези дадоха знак, че са готови. — Рустина, отведи хората си от лявата страна, за да пресечете пътя на евентуалните бегълци. Ще стреляме след три минути. След третия изстрел нападнете ледения купол в средата. Тиан и кристалът й имат приоритет пред всичко останало. Вървете!

Рустина отдаде чест и заедно с хората си се плъзна надолу по склона. Останалите войници също получиха нареждания и заеха позиции. Арпъл тихичко отброяваше.

— Готови? — провикна се той към стрелците. — На четири.

Сержантът издигна ръка, плавно я размаха трикратно, а при четвъртия мах движението му бе отсечено и придружено с крясък:

— Огън!

Катапултите стреляха едновременно. Кланкерите се разтресоха. След този залп сержантът издаде разрешение за стрелба по собствена преценка.

Попаденията разпръснаха огромни вълни сняг. Два от снарядите бяха пропуснали, макар и с малко. Един със сигурност беше попаднал в целта, може би и оставащият също. Заради всеобгръщащата белота беше трудно да се определи.

Катапултите стреляха отново. Първо един, после два едновременно, а след известна пауза изкънтя и четвъртият.

— По-бързо, дявол ви взел! — кресна перквизиторът.

Този път три от изстрелите бяха успешни, включително последният, който почти изцяло беше разрушил най-крайното иглу.

— Добра работа! — каза Арпъл. — Последен залп. И не забравяйте, пазете централния купол!

Катапултите изплюха и третите снаряди, само че този път Иризис не можа да види нищо заради облаците сняг.

— Още две попадения! — оповести сержантът, прилепил далекоглед до окото си. — Виждам някаква залитаща форма. Лиринкс. Изглежда е изгубил крака си. Пригответе копиехвъргачките и напред! Трябва да намерим занаятчията!

Иризис побърза да влезе обратно в кланкера. Четирите бойни машини поеха с бърз ход надолу по склона, като се тресяха.

— Какво става? — попита тя. Този път Ниш беше заел позиция пред илюминатора.

— Войниците на Рустина тъкмо достигат куполите — каза механикът.

— Вече виждам трима лиринкси…

— Какво? — скочи Иризис. Известно време Ниш беше мълчал. Той и сега забави отговора си, за да й върне за онзи път. Но Иризис не беше в настроение за подобни игрички и го сръга в ребрата.

— Снегът закрива всичко — продължи механикът. — Нищо не виждам.

Кланкерът с грохот спря. Звуците на битката заглушаваха вятъра — виковете на лиринксите, сблъскването на метал с бронирана кожа, крясъците на агония (някои човешки, други не). Иризис отвори люка и скочи навън.

— Къде отиваш? — викна подире й Ниш.

— Да потърся кристала. Ти остани тук. Пази Юлия.

— Но…

— Някой трябва да пази нея и кланкера. Освен това откъде знаеш чие положение ще е по-опасно?

Това беше вярно. Всичко можеше да се случи. Някой от войниците беше дал на Ниш къс меч, който механикът изтегли. Умееше да си служи с оръжие — като за цивилен. Това си беше буквално част от ежедневието, наложено от войната. Ала заради усилията, които бе полагал в работата, в последно време механикът беше занемарил подготовката си. Сега съжаляваше за това.

Навън снегът прикриваше всичко. С настъпването на деня излизаше все по-силен вятър и въздухът беше пълен със снежни парцали. Ниш се покатери на бойната платформа, където Пур-Дид бе насочил копиемета си към ледените постройки. Те се намираха на около четиридесет крачки от тях. Прекалено близо. Всеки лиринкс би могъл да прекоси това разстояние за някакви си секунди.

Механикът можа да различи войници, които сечаха запечатания с лед вход на централния купол. Скоро всичко това ще свърши и ще можем да се приберем у дома.

Пред най-дясното снило, чийто покрив беше рухнал, бушуваше битка. Двама лиринкси се сражаваха с шестима войници, които бяха захвърлили ските си и се опитваха да притиснат врага към стената, но дълбокият сняг им пречеше. Лиринксите отстъпваха назад, без да се отбраняват.

— Не ми изглеждат толкова корави — каза Ниш.

Единият лиринкс скочи назад, превъртя се във въздуха, озова се върху купчината ледени блокове и със смайваща окото бързина започна да замеря трима от противниците си. Първият успя да приклекне и бе ударен само по рамото, но останалите двама бяха повалени.

Вторият лиринкс скочи сред останалите трима. Два бързи удара отпратиха двама войници във въздуха, из който плисна кръв. Последният ратник започна да отстъпва назад, обърна се и побягна. Лиринксът го замери с един от труповете и го събори, после се отправи към него. Поваленият войник се опита да се отбранява с меча си, но това не впечатли създанието.

Междувременно първият лиринкс бе довършил своите противници. На Ниш му се гадеше. Шестима мъртви за няма и минута. Второто създание се изправи, а в този миг Пур-Дид стреля. Копието прониза гърдите на лиринкса и щръкна от гърба му. Съществото рухна върху човешките трупове.

Лиринксът, който беше мятал ледени блокове, погледна към кланкера, сетне към Пур-Дид и Ниш. Стрелецът трескаво започна да върти ръчката и да приготвя копиемета за нов изстрел, но лиринксът не ги нападна, а побягна към централния леден купол.

— След него! — провикна се Ниш.

— Заповядано ми е да остана тук, освен ако някой от лиринксите не побегне със занаятчията — отвърна Ки-Ара.

Пореден повей връхлетя върху платото. Само след секунди Ниш не можеше да вижда земята. Той обърса лицето си и се спогледа със стрелеца, който правеше същото.

— Хубав ден за битка — весело рече мъжът и вдиша през брадавичестите си ноздри.

— Мда. А след минута може всички да сме мъртви, с развлачени из снега черва.

— Може. — Пур-Дид обърса и механизма, за да предотврати евентуална засечка при следващия си изстрел.

Снежният облак се сгъсти. Ниш се оглеждаше, дирейки врагове. Между ледените куполи се вихреше яростно сражение. За всеки случай механикът се обърна и назад, да не би някой лиринкс да е решил да ги нападне изневиделица.

Половин дузина войници бяха повалили на колене едра бременна женска и я доубиваха с копия. Двете й малки бяха обезглавени, сетне изпищялата в агония майка бе сполетяна от същата съдба. Ниш се извърна.

Петнадесет

Тиан бе събудена от трясъци, от които ледената постройка трепереше. Слаба светлина се процеждаше през леда. Тя изтича до изхода, но леденият къс си оставаше небутнат.

— Рил? — изкрещя занаятчията през пролуката между импровизираната врата и стената. — Какво става?

Не последва отговор. Чуха се още удари, лиринкски рев на болка, пронизителни писъци. С просъскващо отекване нещо проби стената и потъна в мечата кожа на земята. Копие, изстреляно от кланкер.

Тиан не хаби време в предположения как е била проследена. Или как са успели да качат кланкери тук. По някакъв начин бяха успели, което свидетелстваше за крайната им решителност да си я върнат или убият. Защо? Със сигурност не беше заради размножителната фабрика. Дали защото бе спасила живота на враг? Възможно. В Историите на лиринкските войни се съдържаха множество истории за предателство, във всяка от които изменниците винаги биваха преследвани и наказвани. Съветът на скрутаторите вярваше в полезността на назидателните примери.

Занаятчийското й призвание също бе от значение. Информацията за контролерите би била безценна за лиринксите. Ги-Хад очевидно възнамеряваше да се убеди, че иноземните врагове няма да я получат.

Във всеки случай Тиан не можеше да се върне у дома. Сякаш това й беше малко, абстиненцията продължаваше да я измъчва. Когато я споходеше пристъп, не бе способна да мисли за друго, освен за кристала.

Тя си облече палтото, грабна копието и зачака. Отвън долитаха приглушени викове и лиринкски крясъци. Ледената постройка отново се разтресе като ударена от катапулт. От покрива паднаха ледени късчета.

Безсилието я влудяваше. Тиан започна да сече стената с копието. Бе издълбала дупка с големината на юмрук, когато чу пронизителния писък, несъмнено принадлежащ на лиринкс. Може би предсмъртен.

За момент заглушени, звуците на битката отново се превърнаха във фон. Тиан възобнови безплодната си работа. В този момент леденият къс бе отместен и главата на Рил изникна в помещението. Той се промуши вътре, върна леденото парче на мястото му и каза хрипливо:

— Приготви се!

— Сънародниците ми са тук! — В думите й нямаше радост.

— Те вече се опитаха да те убият.

Рил започна да дере стената: наляво, нагоре, надясно, надолу. В движенията му се забелязваше същата бясна енергия, с която бе избягал от лавината. Ударите му захвърляха парчета лед из цялата ледна стая. На лицето му се бе появило изражение, което Тиан не беше съзирала преди. Страх? Или ярост към случващото се навън?

Леденият къс започна да се плъзга навътре. С един скок безкрилият се озова до него и го блъсна обратно. Разнесоха се болезнени викове. Рил застопори леденото парче с копието, върза ръцете на Тиан с ивица кожа и възобнови трескавата си работа.

Блокът се раздвижи, удари копието и спря. Лиринксът вече бе издълбал квадратни очертания, големи почти колкото Тиан. Той опря рамо на стената и напрегна сили. Но нищо не се случи. Рил поклати глава и започна да дълбае още по-бързо.

Нов удар блъсна ледения къс и строши дръжката на копието. Импровизираната преграда се придвижи навътре. Дали щеше да е по-добре да се остави да бъде заловена, или да избяга с Рил? Нерешителността беше парализирала Тиан.

Откъм вратата изникна войнишка глава — яростно и окървавено човешко лице. Тиан се дръпна.

— Бягай, занаятчия! — провикна се ратникът.

Рил рязко я дръпна към себе си.

— Ако искаш отново да видиш кристала си — каза той, — ще дойдеш с мен.

Тиан се помъчи да преглътне. Имаше чувството, че сухият й език дращи по небцето.

Лицето на войника придоби сурово изражение и той повдигна арбалета си. От такова разстояние нямаше как да пропусне. Рил понечи рязко да се дръпне, само че пронизалият го болт го запрати към стената. Тиан се озова свободна. Войникът захвърли арбалета и повдигна копието си към стенещия лиринкс. Рил отби удара му и се отдръпна, стиснал раненото си рамо. Ратникът продължи да го преследва.

Тиан направи две крачки, ала бе връхлетяна от пореден пристъп, повалил я на колене. Копнежът я накара да изреве от болка. Вече дори не виждаше единоборството в другия край на помещението.

На прага изникна още едно лице. Иризис пролази вътре, стискаща окървавен меч, и се нахвърли върху раницата на Тиан. След като не откри търсеното, тя допря оръжието си до гърлото на доскорошната си колега. Пристъпът позачезна.

— Къде е? — процеди Иризис. — Къде е кристалът?

— Взеха ми го — прошепна Тиан. — Не виждаш ли? — И тя повдигна треперещата си ръка.

Кървясалите очи на Иризис я гледаха мрачно. Тиан затаи дъх, очаквайки да бъде пронизана, ала другата се извърна.

— Какво правиш? — провикна се войникът, който се бореше с Рил. — Отвеждай я!

— Тя не е от значение — озъби се през рамо Иризис, докато отново пролазваше, само че навън. — Само кристалът.

Рил изтласка войника назад с поредица замахвания със здравата си ръка. Ратникът подири укритие в тунела, като крещеше:

— Насам! Намерих занаятчията!

Тиан наблюдаваше вцепенено, стиснала раницата си. И за нея единствено кристалът беше от значение — трябваше да си го върне.

Безкрилият срита лед в лицето на войника, грабна Тиан и се засили срещу мястото в стената, което бе подкопавал. Очертаният от него блок рухна навън. Веднага лъхна леден въздух. Рил обгърна занаятчията и скочи с гръб към стената. Войникът нахлу отново вътре, размахал копие. Безкрилият скочи към покрива и се приземи тежко. Ледените блокове започнаха да се сриват надолу и затрупаха войника. Самият Рил за малко да падне долу. Не рухна там, но пак залитна настрани и изпусна Тиан.

Тя съзря шанса си да избяга от всички преследвачи. Започна да тича, ала краката отказваха да й се подчиняват. Мускулите й бяха станали безполезни заради абстиненцията. Явно бе избрала посока, в която се отдалечаваше от кристала.

Рил изникна в полезрението й, трескаво въртящ глава. Не видя рухналата край стената Тиан и продължи в друга посока, като скоро изчезна сред снега.

Къде ли държаха кристала й? Вероятно в най-голямото иглу. Тя започна да се прокрадва, за да се натъкне на Ги-Хад. Двамата сепнато спряха и се вторачиха един в друг. Отговорникът беше ранен зле. През следите от нокти по гърдите му се белееха ребра. Връхната му дреха беше покрита със замръзнала кръв.

Въпреки това той просия.

— Тиан! — Отговорникът понечи да я прегърне. Едната му окървавена ръка бе изгубила два пръста.

Тя остана неподвижна, зазяпана. Реакцията му беше абсурдна.

Ги-Хад със залитане направи крачка към нея.

— Какво има, занаятчия?

Тя се задави.

— Не… мога — изхриптя Тиан. — Трябва да намеря кристала…

Младата жена започна да отстъпва.

— Защо, Тиан, защо? — Ги-Хад рухна на колене.

Тя рязко се обърна, тъй като не можеше да понесе погледа му, но се блъсна в Рил, който веднага я грабна и я понесе, без да обръща внимание на вялата й съпротива. Очите й отново се спряха на отговорника, който се беше подпрял на един от рухналите ледени блокове. Той гледаше след нея. Отчаяната Тиан знаеше, че никога вече няма да го види. Презираше се.

Рил подири прикритието на една от ледените постройки.

— Къде ме водиш? — промълви тя.

— Далеч.

— Ами останалите лиринкси?

— Те ще умрат, за да ни защитят — тъжно отвърна Рил.

— Дори децата?

Лицето му изразяваше неприкрита болка, вероятно изострена от осъзнаването за малката вероятност той да има свои малки.

— Уви! Има прекалено много войници, също и четири кланкера. Вие, човеците, притежавате смъртоносна изобретателност. Нямаме шанс. Катапултите са убили трима от нас в съня им.

Той внимателно подаде глава, но почти веднага я дръпна.

Двама войници притичаха през просеката между иглутата. Те зовяха свой другар, когото Тиан не можеше да види.

— Покривът падна. Тя сигурно е затрупана — каза единият.

— Иризис също беше там — рече вторият.

Ръката на Рил затули устата на Тиан. Безкрилият я повлече в обратната посока.

— Къде е кристалът ми? — промълви тя. Той бе станал смисъл на съществуването й.

— Бесант го отнесе със себе си. С нея е в безопасност. Скоро ще го видиш отново.

Това обещание веднага облекчи състоянието й. Тиан се огледа. Ивица лилавееща кръв се стичаше от рамото му. Зад тях вятърът промени посоката си и за миг разблъска снежните облаци.

— Ето ги! — изрева някой.

Нещо блесна между две от най-далечните снежни постройки. Ниш присви очи.

— Това е Тиан! Някакво чудовище я отнася. Давай след него, Ки-Ара!

Пур-Дид удари с юмрук по покрива и кланкерът се раздвижи, тромаво и със скърцане. Сетне стрелецът понечи да се прицели с копиемета, само че двамата бегълци вече не се виждаха. А Ниш отвори горния люк и викна към оператора:

— Някакъв проблем ли има?

— Маслото е изстинало. Докато не загрее, няма да мога да ускоря.

— С нещо да помогна?

— Няма с какво! — Насечените движения на Ки-Ара издаваха неспокойството му. — Няма с какво!

Юлия се беше свила в задния край и трепереше. Всякакво насилие за нея беше нетърпимо.

Ниш с тревога си спомни за Иризис. Беше я изгубил от очи след началото на битката. Нищо чудно тя вече да не се намираше сред живите.

Кланкерът описа голям кръг, преди Пур-Дид да открие следите, отвеждащи към края на платото, който впрочем не беше далеч.

— След тях! — разпалено и ненужно се провикна Ниш. Пур-Дид се подсмихна на новашкия му ентусиазъм.

Ки-Ара поде неуверено:

— Длъжен съм да уведомя сержанта…

— Няма време! — кресна механикът. — Излезе ли вятър, ще ги изгубим. През това време те ще са слезли. Докато спуснем кланкерите обратно долу, ще са изчезнали сред планините.

Ако изобщо са останали хора, които да се включат в преследването, кисело си помисли Ниш. Битката бе същинска касапница. Нищо чудно само те да преследваха лиринкса. И ако действително се окажеше така, щяха да се озоват на един неуспешен изстрел от гибелта. Колко бързо бяха изгубили превъзходството си!

Кланкерът летаргично последва следите. Крил-Ниш мислено наруга бавното темпо. Бе видял, че лиринксът накуцва, но със сигурност пак се придвижваше по-бързо от техния ход.

Дирите завиваха, потъваха в дълбока падина, запълнена с преспи, и излизаха от другата страна, където снежният слой беше по-тънък. А операторът продължи право напред.

Ниш скочи долу, без да обръща внимание на свитата в ъгъла Юлия.

— Следвай дирите! — кресна той и посочи. — Сляп ли си?

— Снегът там е прекалено дълбок — отвърна Ки-Ара. — По-бързо ще е, ако минем по ръба.

Самият кланкер също беше ускорил ход, очевидно загрял механизма си от движението. А и снегът тук не беше толкова дълбок.

— Виждам ги! — кресна Ниш и мушна глава през горния люк. Стреляй! Какво чакаш?!

Пур-Дид не помръдна.

— Проклет идиот! — Механикът отново се изкачи на платформата. — Защо не стреляш?

— Не мога да насоча копиемета толкова ниско.

Ниш се обърна към оператора.

— Спусни предницата! Иначе копието ще прелети над главите им!

— Знаем си работата, механико — студено каза Ки-Ара. — Успокой се и ни остави да си я вършим.

Кланкерът забави ход, зави и пристъпи отвъд ръба. Механичните крака застинаха. Лиринксът изникна — тичаше през долината, повлякъл Тиан след себе си. Чудовището накуцваше силно. Ако само Ниш имаше арбалет!

Стреляй, идеше му да изкрещи. Сега, стреляй!

Пур-Дид не стреляше, отново ъгълът не беше подходящ.

— Пак не е достатъчно — провикна се надолу стрелецът. — Дай малко по-ниско, Ки-Ара.

Операторът дръпна машината назад. Широките метални стъпала със стържене се допряха до скалата под снега. Надолу по склона се посипа чакъл. Кланкерът зави и бързо закрачи по протежение на ръба, дирейки нова позиция. Тук склонът позволяваше да се спуснат по-надолу. Ки-Ара спря машината и те зачакаха.

Тиан и лиринксът се появиха отново. Ръцете й бяха вързани, само че ако поискаше, можеше да надбяга накуцващото създание. Може би тя наистина беше предателка?

Още секунди на изчакване, превърнали се в непоносима агония.

— Стреляй! — кресна Ниш и удари с юмрук по тавана.

— Проклетията заяжда.

Скоро щеше да бъде прекалено късно. Лиринксът бе спрял само за миг. Сега Ниш можа да разбере защо това създание му се бе видяло странно. То нямаше криле.

— Готово! — възкликна стрелецът. — Обърни, Ки-Ара. Ще го прострелям в гръб.

— Проклети стрелци! — изруга операторът. — Палячовци!

Той завъртя машината, отстъпи назад, отново я завъртя. Ниш не откъсваше очи от илюминатора. Бегълците минаха точно под тях. А сърцето на механика трепна. Той не желаеше смъртта на Тиан.

— Смъкни предницата още малко — викна Пур-Дид.

Ки-Ара се поколеба.

— Прекалено близо сме до ръба.

Ниш кипна. Той ли беше единственият, който искаше да ги залови?

— Ако не искаш да бъдеш оператор на кланкер, просто кажи! — заплашително рече той. — Убеден съм, че баща ми, перквизиторът, ще ти намери заместник…

Ки-Ара се задави, нервно се огледа и придвижи машината напред, встрани и отново напред. Зъбите му започнаха да тракат от напрежение. Нетърпеливо чакаше стрелецът да каже, че това е достатъчно.

Но стрелецът така и не се обади, защото в този момент скалата от дясната страна на кланкера се отрони и хлътна. Бойната машина започна да се накланя. Ки-Ара простена и трескаво започна да насочва кланкера назад, но беше прекалено късно. Машината се наклони още повече, рухна и започна да се търкаля.

Юлия изпищя. Операторът също. Ниш покри главата си с ръце и се приготви за най-лошото. Кланкерът се претърколи три пъти, преди да се приземи по гръб. Разнесе се стържене на метал. Машината се плъзна още известно разстояние, преди да спре. От сблъсъка със земята таванът се беше огънал. Всичко, което не бе застопорено, се бе разпръснало из вътрешността, включително очилата на Юлия, които се бяха строшили.

Ки-Ара беше увиснал в предпазните колани и издаваше най-страховитото виене, което Ниш някога бе чувал: като заек, разкъсван жив. Кланкерът беше унищожен и операторът никога нямаше да получи друг.

— Кьопав глупак! — каза Ниш, стараейки се да забрави собствения си принос за случилото се. От лявата ноздра на Ки-Ара се стичаше кръв.

Юлия се беше свила в ъгъла и все още пищеше. Беше изгубила превръзката и антифоните си. Механикът пролази до нея и доближи ръка до лицето й. След като няколко пъти вдиша дълбоко, тя престана да пищи. Ниш й постави предпазителите и маската, после опита да отвори задния люк, който бе заял и трябваше да бъде сритан. Двамата с Юлия се измъкнаха.

Кланкерът се беше блъснал в канара. Копиеметът и катапултът бяха унищожени. Пур-Дид лежеше по-нагоре по склона, размазан. Машината го беше смачкала.

Тиан и лиринксът бяха изчезнали. Ниш беше побеснял на Ки-Ара — и на себе си, задето го беше притиснал. Цял месец работа бе отишъл за изработката на този кланкер. Цялото му състрадание към Тиан беше изчезнало.

Откъм падналия кланкер долитаха писъци, изнервящо пронизителни. Не звучеше като войник.

Тиан го остави зад себе си. Зад следващия завой пред нея се изправи платформа от греди, която потракваше на вятъра. Към нея отвеждаше път, също дъсчен. Бесант стоеше на самия й ръб, заедно до странна конструкция, напомняща птиче крило. На гърдите й висеше торбичка, несъмнено съдържаща безценния кристал.

Тиан се затича напред с радостен вик, ала още не бе сварила да стъпи върху пътеката, когато последната бе разрушена от внезапно долетял катапултен снаряд. Рил я дръпна назад. Каквото и да беше планирала Бесант, вече не можеха да я достигнат.

Втори кланкер бе изникнал върху склона от дясната им страна, на ръба на платото. Стрелецът насочваше копиемета към Бесант, а операторът трескаво подготвяше катапулта за нов изстрел. Тиан познаваше и двамата, Зимо и Ранд.

— Вървете! — изкрещя Рил. — Отлитайте, Бесант!

В отговор тя направи някакво движение с ръката си, което Тиан не можа да разбере, повдигна крилото и се стрелна, точно когато копие пронизваше платформата.

Тиан затаи дъх. Крилото трепна, улови въздушен поток и се издигна. Огромните криле на Бесант също се разгърнаха. Занаятчията усети леко потръпване зад слепоочията си, като шербет, топящ се върху езика й. Макар да не го беше усещала преди, знаеше какво е. Бесант използваше своята разновидност на Тайното изкуство, за да удържа тежестта си над земята.

Тя описа дъга във въздуха. Крилото се понесе под нея, привързано. Екипажът на кланкера трескаво се опитваше да насочи катапулта към нея. Бесант посочи към едно равно място по-надолу по склона.

Рил пое с най-голямата бързина, която му позволяваше накуцването. Тиан се влачеше подире му. Безкрилият внимаваше да се прикрива сред канарите, така че тя вече не виждаше кланкера. Но пред очите й непрекъснато изникваше измъченото лице на Ги-Хад. Той беше добър човек. Дали наистина бе наредил на войниците да я убият, или самата Тиан си беше наумила това? Изпитваше вина, срам. Искаше да избяга, да се предаде, да понесе последиците.

Тя опита да се отскубне, но лиринксът я задържа без проблем.

— Кристалът ти е у Бесант. Ако не дойдеш, никога вече няма да го зърнеш.

Вече достигаха равното място, когато кланкерът стреля. Копието се понесе към небето, за да профучи между Бесант и увисналото крило. Тиан си отдъхна. Бесант зави и се понесе към тях.

— Когато тя мине край нас, скочи към крилото и си сложи коланите, които висят под него — каза Рил. Той сграбчи потъналия в рамото му болт и с болезнен стон, придружен с яростно цветово трепване, го извади.

— Добре — каза Тиан. Бе принудена да следва амплимета. Без него щеше да си изгуби ума.

Тя се загледа в измъченото лице на Рил.

— Ами ти?

Безкрилият оглеждаше окървавения болт.

— Аз ще остана тук, за да те защитя.

— За да умреш!

— Да изпълня дълга си, за да живеят други, по-достойни.

Бесант доближаваше. Тиан се напрегна, само че внезапно въздушно течение блъсна крилото нагоре.

— Готова ли си? — каза Рил.

— Ръцете ми са изтръпнали. — Всъщност цялата Тиан се чувстваше изтръпнала. А и само акробат би могъл да изпълни подобен скок.

Той освободи ръцете й. Занаятчията раздвижи пръсти, ала те си оставаха безчувствени.

— Скачай! — ревна безкрилият, когато крилото се стрелна край тях.

— Не мога. Ще пропусна!

В това беше сигурна — крилото се беше вдигнало прекалено високо. А и каква съдба можеше да я очаква в леговището на лиринксите, че да е за предпочитане пред собствените сънародници?

Шестнадесет

Механикът извади меча си. Ако скотът се измъкнеше с Тиан, с него (Ниш) щеше да е свършено. И за всичко щеше да си е виновен сам. Той се затича след бегълците. Юлия залиташе и виеше подире му. Не трябваше да я извежда извън кланкера, но пък и не можеше да я остави край един мъртвец и един побъркан. Писъците й го бяха накарали да потръпне.

Зад следващия завой пред него се изправи единствено небето — бяха достигнали ръба на платото. Тиан и лиринксът се виждаха. Малко по-натам, протегната над нищото, се издигаше дървена платформа, на която стоеше друг, по-едър лиринкс.

— Остани тук, Юлия — каза механикът и пусна ръката й. — Пропастта е съвсем близо.

— Виждам я.

Крил-Ниш се затича, макар да знаеше, че е прекалено късно. Едрият лиринкс, женска със зелен гребен, вече се канеше да отлети, отнасяйки Тиан. Ниш изкрещя и напразно размаха меча си.

Тиан тъкмо понечваше да поеме по пътеката, отвеждаща към платформата, когато предпоследната внезапно бе пръсната на парчета от каменен снаряд. Кланкерът на Зимо се беше появил. Няколко войници се бяха хванали за корпуса и се возеха отвън. На Ниш му идеше да заплаче от облекчение.

Женската скочи от платформата, а Юлия изпищя толкова силно, че механикът изтича обратно към нея.

— Какво има?

Тя се беше свила, обхванала главата си с ръце. Нищо не изглеждаше да я заплашва, освен това се намираше далеч от ръба, така че механикът я остави.

Ранд, стрелецът на Зимо, стреля с копиемета, но пропусна. Тиан и безкрилият лиринкс тичаха успоредно на ръба. Последва изстрел с катапулта. Снарядът мина толкова близо до летящия лиринкс, че закачи едно от крилете й.

— Стреляй по безкрилия! — ревна Ниш.

Ранд, едър и смугъл мъж без предни зъби и с по-къс крак, разпери ръце — не му оставаха снаряди. Кланкерът бе принуден да спре стотина крачки по-нагоре, където канарите не му позволяваха да продължи.

Пътниците скочиха на земята. Джал-Ниш, Фин-Мах, Туниз и червенокосата Рустина, чието рамо кървеше. Иризис я нямаше. Ранд също скочи на земята, с чук и длето в ръце, за да откърти нови снаряди.

— Кланкерът на Ки-Ара падна в долината — изкрещя Ниш и посочи. — Той все още има копия.

Ранд пое в указаната посока, накуцвайки, а Крил-Ниш се приближи към останалите.

— Къде е Иризис? — попита той. — Тя…?

Рустина посочи назад. Русокосата жена тъкмо излизаше от задния люк. Бедрото й беше превързано, дрехите й бяха разкъсани. Левият ръкав на дрехата й почти бе откъснат. Джал-Ниш изглеждаше мрачен, но не беше ранен.

— Пипнахме ги! — възкликна Ниш и посочи към безкрилия лиринкс, който продължаваше да накуцва, повел Тиан.

— Ще се радваме, когато ни попаднат в ръцете — уморено каза Джал-Ниш. — Като се има предвид, че лиринксите са двама, а ние… Уморих се от всичко това. Да свършваме с тях.

Иризис се приближи.

— Къде е кристалът?

— Предполагам е у Тиан — каза механикът.

— Не е! Претърсих раницата й в ледения купол. — Иризис беше много бледа.

Джал-Ниш рязко се извъртя и я прониза с изпепеляващ поглед.

Ниш предпочете да не задава въпроси, макар да му се искаше.

— Значи трябва да е у женската! Вижте, тя носи торбичка на гърдите си.

Летящата женска направи завой и се понесе към двамата, стоящи близо до ръба. Висящото под нея крило я следваше.

— Какво е намислила? — промърмори перквизиторът.

— Нямам представа — отвърна следовател Фин-Мах. Устните й бяха посинели, а в очите й се забелязваше жълтевина.

— Стреляй към летящата! — кресна Иризис към бойната кула. — Кристалът е у нея!

— Откъде си сигурна? — тросна се Джал-Ниш. Настроението му се влошаваше с всяка изминала секунда.

— Аз съм занаятчия, забравихте ли?

Стрелецът все още не се беше върнал, но междувременно Зимо беше донесъл голям скален отломък и заредил катапулта. Той се прицели в летящия лиринкс и стреля. Снарядът профуча във въздуха, но не уцели.

— Заобиколен съм от некадърници! — процеди Джал-Ниш.

— Дори Ранд би се затруднил да уцели с такъв камък — тихо каза Фин-Мах. — Точната стрелба изисква заоблени снаряди.

— Върви горе, Туниз! — нареди перквизиторът. — Оформяй снаряди за катапулта! Останалите, след безкрилия! Убийте го или го блъснете от ръба. Тиан трябва да остане жива на всяка цена. Ще нападнем заедно.

— Смятате ли, че би имало полза отново да използвам Тайното изкуство?

— След това, което се случи последния път?

— Сега нещата може да протекат различно.

— Добре. Ние ще се погрижим за безкрилия. Ти опитай да свалиш летящата.

Безкрилият лиринкс продължаваше да накуцва край ръба, хванал Тиан за китката. Невъзможно беше да го атакуват в гръб, без да рискуват да рухнат в пропастта. Ниш и Иризис се затичаха встрани, за да им пресекат пътя.

— Как е кракът ти?

— Боли.

Летящият лиринкс започна да се спуска към бегълците. Делтовидното крило разсичаше въздуха със свистене.

Иризис първа осъзна предназначението му.

— Стреляй! — изкрещя тя към Зимо. — Канят се да избягат с планера.

Джал-Ниш и сержантът почти бяха догонили безкрилия лиринкс. Перквизиторът се движеше решително. А движенията на Рустина се отличаваха с бясна ярост — гледката на пленената жена я беше вбесила.

— Спокойно, сержант. Атакувай краката му, гърлото е за мен.

Безкрилият лиринкс бе притиснал Тиан към гърдите си и замахна към Джал-Ниш, но пропусна. Рустина го рани в хълбока, само че нямаше видим резултат. Лиринксът я удари в корема, тя отхвърча и си удари главата в камък. Джал-Ниш, внезапно озовал се сам срещу създанието, започна да отстъпва, но не беше достатъчно бърз. Мощната ноктеста ръка премина по лицето, рамото и гърдите му. Перквизиторът изрева. След това безкрилият го удари по главата. Джал-Ниш рухна, леещ кръв.

Само Ниш и Иризис оставаха. Двамата се спогледаха.

— Това е краят — спокойно каза Иризис.

— Направихме всичко по силите си.

— Е, какво ни остава, любовнико? До последен дъх?

Думите й го сгряха.

— До последен дъх — повтори той. Бе сигурен, че баща му умира. Смяташе, че самият той също ще се присъедини към него.

Двамата се хвърлиха към безкрилия, размахали мечовете си. Лиринксът отстъпваше бавно, насочил по-голямата част от вниманието си към случващото се в небето. Срита замръзнал чакъл в лицата им, пробяга няколко крачки, сетне спря.

Летящата женска вече наближаваше. Безкрилият изрева ядосано, защото вятърът за пореден път повдигна крилото нагоре. Ниш и Иризис го нападнаха в гръб. Механикът му нанесе удар в бедрото, потънал между плочките на бронята, а ударът на Иризис попадна в гърба.

Лиринксът захвърли Тиан, извъртя се рязко и подсече Иризис. Чу се изхрущяване и тя падна близо до ръба. Механикът удвои усилията си. Безкрилият се отбраняваше все така небрежно, загледан към случващото се във въздуха.

Фин-Мах беше застанала върху канара. Ръцете й бяха протегнати по специфичен начин, поели невидим леген. Тя ги размаха, нагоре, надолу, нагоре, завъртя ги. Очерта знак на безкрайност. Кристален прах повтаряше дирите на пръстите й. Следователят направи рязко движение. Очертанията блеснаха сред въздуха, за да експлодират в лед точно под лявото крило на лиринкса.

То рязко се сви като натъкнало се на вакуум. Женската залитна, възстанови равновесие. Последва свистящ пукот. Скалата под краката на Фин-Мах избликна нагоре и я събори. Парчета камък полетяха във въздуха, очертаващи мъгла след себе си. От унищожения връх на скалата се издигаше дим. Следователят вече не се виждаше.

Летящият лиринкс продължи да се спуска.

— Огън! — кресна Ниш.

Грубоват каменен снаряд профуча между него и безкрилия, толкова близо, че полъхът от профучаването разроши косата на механика.

— Не по мен, идиоте!

Крил-Ниш нападна отново. Лиринксът отби удара му и ловко замахна. Изгубилият равновесие Ниш се озова по гръб. Мечът изхвърча от ръката му. Можеше само да гледа стоящото насреща му чудовище и да очаква смъртта си.

Тиан лежеше на земята и наблюдаваше сблъсъка. Не се интересуваше дали Рил ще спечели. Бесант всеки момент щеше да отлети, отнасяйки амплимета й, с което щеше да сложи край на всичките й мечти.

Но противниците на Рил падаха един след друг. Повдигаше й се от цялото това насилие. Иризис изпищя и опасно залитна към ръба. Тиан затаи дъх — в този момент нямаше място за антипатия.

Ниш атакуваше храбро. Изобщо не приличаше на досадника, който я бе тормозил преди няколко седмици. Изглежда беше страдал и възмъжал.

Той също беше повален.

Погледите им се срещнаха.

— Съжалявам — каза Тиан.

— Аз също! — тросна се той.

Рил повдигна крака си.

— Рил, недей! — провикна се занаятчията. Безкрилият се канеше да нанесе удар, но спря и се обърна. Тиан си отдъхна. Не искаше Ниш да бъде убит.

В този момент се разнесе пронизителен вик. Окървавеният Джал-Ниш се изправи на крака.

— Не му позволявай да я отведе! — изхриптя перквизиторът. — Убий я, ако се налага!

Колебанието на Тиан изчезна и тя събра смелост за скока. Вятърът отново повдигаше крилото, но този път не толкова високо. Почти можеше да го достигне. Тя се напрегна, макар да знаеше, че пак няма да успее.

Съприкосновението със сграбчилата я около кръста ръка беше болезнено. Рил я беше грабнал със здравата си ръка и бе скочил. Траекторията на скока му срещна тази на крилото. Коланите наистина висяха прекалено високо, само че протегнатите пръсти на безкрилия се свиха около един кожен ремък. Тиан хвана едно въже и го уви около китката си.

Крилото започна да се извърта под тежестта им. Вятърът изтръгна Тиан от хватката на Рил. Тя полетя надолу, но въжето спря падането й, макар и на цената на ужасяваща болка в рамото.

Крилете на Бесант едва не се пречупиха. Тя започна да ги размахва по-силно. Занаятчията отново изпита онова усещане между слепоочията си. Женският лиринкс трябваше да използва все повече Изкуство, за да се задържа във въздуха. От земята отново се разнесоха отвратителни писъци.

Рил я издърпа нагоре.

— Какво има?

Той я задържа здраво, защото крилото отново се разклащаше напред и назад.

— Ръката ми…

Тиан се бореше да потисне сълзите, които вятърът караше да замръзнат още под клепачите й.

Рил промърмори нещо на неразбираем език, прикрепи се с коланите и пусна въжето. Сетне притисна Тиан към гърдите си и трескаво започна да отправя знаци към Бесант, която едва удържаше себе си и крилото. Те описаха дъга и се понесоха право към кланкера. Ранд беше заел позицията си в бойната кула и следеше полета им с копиемета. От такова разстояние нямаше как да пропусне.

Внезапно сред скалите изникна лиринкс, чийто крак беше потънал в кръв. Това беше разузнавачът, когото бяха ранили преди атаката. Той скочи, но заради раната скокът му не се получи. Зимо задвижи кланкера напред, за да стъпче противника. А онзи избегна един метален крак, скочи обратно към него, оттласна се нагоре и се озова върху бойната машина. Кланкерът започна да се поклаща и разтърсва — Зимо се опитваше да отърси лиринкса. Създанието се подхлъзна в собствената си кръв, но успя да сграбчи зареденото копие. В този момент Ранд стреля. Копието изхвърча с все лиринкса и потъна сред камънаците.

Кланкерът се извъртя. Тиан видя как стрелецът насочва катапулта към тях. Приготви се за неизбежния сблъсък. Рил, все така притискащ я към себе си, изхриптя задавено.

Раненият лиринкс изникна и хвърли изкривеното копие. Ранд приклекна. Лиринкският разузнавач се затича и скочи към катапулта. Облият камък полетя право през него, премаза го във въздуха и в силата на полета тласна смачканото тяло под себе си.

Рил не можа да сдържи вика си. Занаятчията с мъка си поемаше дъх. Стрелецът трескаво се опитваше да зареди копиехвъргачката, ала вече беше прекалено късно.

Безкрилият взе направляващите въжета и леко наведе горната част на крилото. То се повдигна — летеше! Това й се стори удивително. Напрежението от въжетата, свързващи крилото към Бесант, изчезна. Специфичното усещане в главата на Тиан също изчезна. Женската описа два големи кръга, сетне пое на югозапад. Към Калисин, каквото или където беше това.

Седемнадесет

Ранд продължаваше да стреля даже и когато Тиан вече се намираше извън обхват.

— Остави! — промълви Ниш и рухна на земята до Иризис. Беше му изключително студено, освен това се чувстваше слаб и безпомощен. Защо, защо беше принудил Ки-Ара! Ако бяха разполагали с два кланкера, лиринксите нямаше да избягат. Глупак. Жалък, проклет глупак.

Експедицията се беше провалила жестоко и някой трябваше да си плати. Повечето вече го бяха сторили, сред които и баща му. Перквизиторът лежеше малко по-встрани, мърлява и кървава купчина парцали. Ниш не смееше да поглежда натам.

— Туйто! — рече Иризис. — Явно не ми остава друго, освен да се хвърля от скалата.

Крил-Ниш стисна ръката й.

— Не се притеснявай — успокои го тя. — Дори и в това успях да се проваля. Ще посрещнем съдбата си заедно, Крил-Ниш.

Той се загледа към точиците, които се смаляваха в небето:

— Утре по това време Тиан ще се намира на сто левги разстояние. Сигурно и Юлия няма да може да я открие. Гади ми се от този провал!

Иризис внимателно премести крака си, при което изсумтя от болка.

— Зле ли си ранена? — попита Ниш.

— Много мило от твоя страна да проявиш загриженост. Счупената кост боли толкова, че чак не усещам другата рана. — Занаятчията сухо се засмя. — Би ли ми счупил и другия крак? Така първият ще престане да ме боли.

— Понякога наистина не те разбирам.

— И още по-добре!

— Ще те пренеса по-далеч от ръба. Това място ме изнервя.

— Тук съм си добре — протестира Иризис, но той мушна ръце под мишниците й и я повлече нагоре. Краката й подскачаха по неравната земя. Когато най-сетне механикът приключи с пренасянето й, очите на Иризис се бяха насълзили от болка.

— От теб няма да излезе санитар, Ниш.

Той не обърна внимание, прекалено зает беше да изпитва вина. Гледаше разсеяно в нищото, започна да трепери. По-рано не бе имал време да усеща студа.

— По-добре върви да се погрижиш за баща си. Той е в далеч по-лошо състояние.

Ниш хвърли колеблив поглед към мястото, където лежеше перквизиторът.

— Ще доведа помощ. — Той започна да ръкомаха към кланкера.

— Не си прави труда. Няма кой да помогне.

Механикът рязко се извъртя, буквално зинал.

— Да, Ниш — продължи Иризис. — Всички останали загинаха при атаката. Всички!

— А лиринксите?

— Избити.

Повече от четиридесет погинали по жесток начин! Ниш не можеше да го понесе! В продължение на пътуването се бе запознал с всички тях, бяха разговаряли, бяха се шегували… Нима беше възможно толкова много животи да изчезнат за тъй кратко време?

Баща му отново започна да вие. Поне още беше жив. Крил-Ниш изтича, приклекна до него и замръзна. Нищо не бе останало от предишната красота на перквизитора. Лицето му бе жестоко разкъсано. Едната очна ябълка бе изскочила от кухината си. По-голямата част от носа липсваше. Лявата буза бе разкъсана на три и небрежно се беше загърнала назад като кората на недообелен портокал. Гледката просто бе нетърпима.

Перквизиторът припадна отново. По гърдите му също личаха дълбоки разрези. Едната му ръка бе разкъсана до невъзможност. Ниш се огледа, дирейки помощ. Единствените оцелели бяха Зимо, Ранд, Рустина, Туниз и Иризис. Не, и Фин-Мах също беше жива — появи се със залитане откъм камъните, сред които бе паднала. Туниз не беше ранена. Рустина имаше счупена ръка, подута дясна китка, поразместена челюстна кост и множество драскотини, но поне можеше да се държи на крака. Зимо и Ранд отнасяха Иризис на носилка.

Юлия също беше невредима, свита край една канара, само че тя не можеше да помогне с нищо. Беше подбелила очи и не продумваше.

— Какво й е? — попита следовател Фин-Мах и рязко седна.

— Започна да пищи, когато лиринксът полетя — каза Ниш. — Предполагам е усещала Изкуството. Както и да е, на татко му е нужен лекар. Някой от вас…

— Аз имам известни умения в полевата медицина — прошепна Рустина. Туниз трябваше да й помогне да се приближи до перквизитора, а после и да я придържа.

— Той ще умре, нали?

— Така мисля — отвърна сержантът. — Макар да съм виждала хора в по-лошо състояние да се възстановяват. — С лявата си ръка тя хвана китката му. — Пулсът е стабилен. Може би има шанс…

— Ще направя всичко. — Едва сега Ниш осъзнаваше, че обича арогантния си и зъл баща.

— Налага се да отрежем ръката — продължи Рустина. — Костта над лакътя е толкова разпарчетосана, че никога вече няма да зарасне. — Тя погледна към механика, като че преценяваше смелостта му.

— Ще трябва ти да го сториш.

Крил-Ниш си представи как отрязва ръката на баща си от рамото. Като месар.

— Не мога…

— Всички трябва да изпълняваме…

— Той не е в състояние, сержант! — намеси се Иризис.

— Тогава перквизиторът ще умре. Може би така е най-добре. Ако той остане жив, целият му оставащ живот ще бъде агония. А видът му ще е същинска мъка за останалите. Дали би искал да живее по такъв начин?

— Баща ми не може да умре! — кресна Ниш. — Дай ми ножа!

— Аз ще го направя — каза занаятчията.

Всички я погледнаха.

— Какво, имам счупен крак, а не ръка. Освен това умея да работя с инструменти.

Онези, които я бяха видели да изважда стрелата от шията на Крил-Ниш, знаеха това. А и работата й бе достойна за собствена изложба. Половината от жените в завода носеха бижута, които занаятчия Иризис бе изработила в свободното си време.

Наложи й се да извърши операцията седешком, изпънала строшения си крак напред. Доста чудато беше. Ниш бе коленичил от другата страна, за да удържа баща си — макар и в безсъзнание, Джал-Ниш продължаваше да се гърчи.

Отрязването на ръката отне изненадващо малко време. Ранд обгори раната с метална пластина, снета от кланкера. Миризмата беше отвратителна. И това не беше най-лошото: шокът накара перквизитора да дойде в съзнание. Писъците му сигурно можеха да бъдат чути в другия край на платото, особено когато Иризис започна да зашива лицето му. Наложи се трима да го удържат.

— Оставете ме да умра! — не спираше да крещи той, вперил в тях здравото си око.

Най-сетне противната операция бе приключена. Намазаха раните със затоплена смола и ги превързаха. Отнесоха перквизитора в кланкера заедно с Иризис и Рустина. Последната бе започнала да стене, стиснала корема си.

— Чудовището я удари там — каза Ниш. — Може би е засегнал някакви органи.

Той дръпна дрехата й нагоре и застина.

— Какво има? — попита Иризис.

Върху корема й нямаше никакви рани — поне не скорошни. Страховити стари белези показваха, че някога тя е получила ужасно нараняване.

— Лиринкски нокти. Как изобщо е оцеляла? Подобна рана би трябвало да я изкорми.

— Случи се, когато тя беше едва дете — каза Фин-Мах. — След случилото се не можеше да има деца, затова й бе позволено да се присъедини към войската. Омразата й към лиринксите е неугасима.

Юлия все още се беше свила край камъка. Ниш бе опитал всичко, но не бе съумял да я накара да реагира. Сега той я пренесе в кланкера, където перцепторът внезапно се оживи и отново изскочи навън.

— Той пищи! — простена тя, макар че Джал-Ниш, упоен с голяма доза нига, не помръдваше.

Механикът я остави. Прекалено изтощен беше, за да се занимава с нея.

По време на обратния път успяха да изправят падналия кланкер, само че маховите колела бяха изскочили и машината бе неизползваема. Ки-Ара седеше до нея и тихо ридаеше. Смъртта на Пур-Дид не му правеше особено впечатление. Операторите бяха прекалено привързани към кланкерите си, за да отделят внимание на стрелците.

Изкопаха гроб на Пур-Дид и накараха Ки-Ара да се качи в здравия кланкер. Но в мига, в който поеха отново, операторът започна да пищи и вие. С мъка го удържаха да не скочи в движение.

— Все още виждам кланкера — каза Юлия.

— Естествено, че го… — поде Ниш, преди да осъзнае, че тя е обърната в друга посока, а и освен това е с вързани очи. Не бяха взели контролера.

Той изтича обратно, взе контролера от разрушения кланкер и през задния люк го подаде на Иризис.

— Дай му го.

Гушнал контролера си, Ки-Ара се успокои. Връзката между оператор и машина се осъществяваше чрез контролера, специално синхронизиран. Кланкер, чийто оператор бъдеше убит, ставаше безполезен до инсталирането на нов контролер — или докато нов оператор не бъдеше обучен да използва стария.

Това представляваше голямо утежнение на фронта, но пак беше за предпочитане пред алтернативата. Тя би позволила на лиринксите да използват пленените бойни машини.

Юлия започна да пищи още преди да са достигнали лиринкските куполи.

— Вълни през тялото! — повтаряше тя. — Вълни от плът.

Там откриха клане, каквото Ниш не бе съзирал през живота си. Навсякъде лежаха човешки тела, разкъсани, изкормени, нахапани. Сред тях лежаха и дванадесет лиринкски трупа. Фин-Мах повика Ниш и двамата поеха да се убедят, че всички лиринкси действително са мъртви, както и да потърсят евентуални оцелели.

— Почакайте! — спря ги слаб глас. Рустина немощно се измъкна от люка.

— Не мисля…

— Там има и мои войници, механико.

За това не можеше да спори. Едно след друго прегледаха всички тела. Рустина изреждаше подробности за тях, включително и как са загинали, Фин-Мах ги записваше. Накрая събраха вещите им. Не откриха оцелели — нито войници, нито сержанти. Операторите и стрелците на останалите два кланкера също бяха убити. Ги-Хад лежеше край купчина ледени блокове, където бе защитавал група ранени войници. Само колко могъщо излъчване бе имал приживе отговорникът. Сега той лежеше затихнал сред окървавения сняг и Ниш за пръв път осъзна, че Ги-Хад е съвсем малко по-висок от него. Механикът склопи очите му и постоя край него с наведена глава. Отговорникът беше достоен човек и Ниш го почиташе.

Пред очите му отново изникна потеглянето от фабриката: бледата съпруга, петте момиченца, най-малкото с червените панделки. Техният съпруг и баща никога нямаше да се прибере.

Личеше, че неколцина от войниците са умрели наскоро, колкото от раните си, толкова и от студ. Арпъл, макар и ранен на десетина места, бе починал преди не повече от няколко минути. Той бе пълзял към един от войниците си, оставяйки след себе си кървава диря. Най-награждаваният войник в Глининар бе посрещнал края си.

— По каква причина лиринксите са били тук? — каза Ниш, след като и вражеските трупове бяха предпазливо проверени.

Фин-Мах се огледа и отвърна със снижен глас:

— Не знаем, но…

— Но? — подкани я Ниш.

— Това не е първият път, в който се натъкваме на подобни малки групи, разположени на неблагоприятни места. Места без никаква стратегическа стойност, но разположени в границите на мощна възлова точка.

— А възелът тук е доста странен.

— Да. Двоен. Смятаме…

Тя замълча и с бърза крачка се отправи към най-голямото снило, купол с множество отделения, около който бяха разположени останалите, следващи спираловидна подредба. Покривът и стената бяха зейнали. Двамата влязоха вътре. Ниш беше извадил меча си и стоеше нащрек, докато следователят претърсваше ледените отломки.

В по-големите помещения не откриха нищо интересно — кожи, на места наметнати върху блокове, за да оформят мебели; парчета месо (не човешко); кожени съдове; инструменти. Но в едно от страничните помещения Фин-Мах откри клетки. Някои бяха празни, други съдържаха дребни, чудати създания. Всички те бяха мъртви, но следователят усърдно си записваше особеностите им.

В една клетка в задната част на помещението откриха живо създание с големината на мишка, което не приличаше на нито едно от познатите на Ниш животни. То имаше дълга, сплескана глава с остри зъби, стърчащи от гърба костни шипове и опашка с топчест край. При приближаването им съществото се изправи на крачката си, изрева пискливо и отново падна.

— Що за създания са тези? — попита Ниш.

Фин-Мах продължаваше да пише.

— Доубий го, ако обичаш.

Механикът мушна меча си през решетките.

— Претърпели са плътоформиране — обясни следователят. — Определени лиринкси притежават умението да оказват влияние върху растежа на дребните организми, като ги привеждат в съответствие със съответен мисловен модел. Ала този процес може да протича само на определени места — близо до възловите точки. Това е всичко, което знаем. Но защо го правят? Начин на изхранване, културна особеност? Играчки, експонати? Толкова малко ни е известно за лиринксите. Съществува и друга възможност, нищо чудно тези…

Плътоформиране! Ниш потръпна.

— Това се е опитвала да ни каже Юлия!

— Вълни през тялото. Да.

По тялото на механика плъзнаха тръпки.

— Възможно е тези им експерименти да са насочени към изработката на живи оръжия, които да използват срещу нас. Които да сложат край на войната.

— Никакви варианти не са изключени, механико. Тъкмо затова много бихме искали да разберем.

Ниш взе решение, изненадало и самия него:

— Аз също ще се включа в това търсене.

Фин-Мах изглеждаше искрено изненадана. За пръв път Крил-Ниш виждаше подобна реакция от нея.

— А смяташ ли, че си достатъчно зрял, за да се справиш с подобно нещо?

— Най-вероятно не. — Щом бяха започнали с редките изключения, Ниш реши да прояви искреност. — Но познавам спецификите на работата с метал, хора и машини. Възможно е плътоформирането да притежава сходства с металообработката.

— И множество различия.

— Отраснал съм сред екзаминатори и перквизитори. Смятам, че това ми предоставя нужните качества.

— Липсва ти най-важното качество — отвърна следователят. — Не си способен да използваш Тайното изкуство.

— Но умея да работя с перцептора, а тя притежава рядък талант.

— Това не е същото.

— После идва Иризис.

— Тя е измамница — отсече Фин-Мах, — която не притежава таланта, изискващ се за длъжността й.

Ниш извърна глава, за да не види тя шокираното му изражение. Изобщо имаше ли нещо, което Фин-Мах не знаеше?

— Тя по брилянтен начин умее да сплотява хората си и да ги поощрява да се развиват. И действително притежава знанията, които се изискват от длъжността й.

— Както и да е — отегчено отвърна следователят. — Никой не подлага на съмнение твоята компетентност, механико. И интелигентността ти. Но на моменти не си способен на трезва преценка, а моралната ти цялост е под въпрос. Способен ли си да не се отказваш, без значение какво се случва около теб?

— Видяхте ли какво сториха те с баща ми? — глухо произнесе Крил-Ниш — Ако той умре, никога вече няма да бъда пълноценен. Между нас има много разногласия, но той пак си остава мой баща. Джал-Ниш притежава много недостатъци, аз също. Но липсата на лоялност не е сред тях. Няма да оставя ненаказано онова, което му сториха.

Фин-Мах бавно го погледна в очите.

— Вярвам ти, Крил-Ниш. Така да бъде. В качеството си на ръководител на операцията ти разрешавам да проучиш въпроса. Разполагаш с три месеца. След това въпросът преминава под юрисдикцията на новия перквизитор — или на баща ти, ако се възстанови.

Тя хвърли бърз поглед наоколо, търсещ евентуални пропуснати неща, сетне пое обратно към кланкера. За момент Ниш остана загледан в дребните трупове, затихнали в клетките. Чудеше се в какво се е забъркал. Но после се замисли над предстоящото и реши, че подобни удивления са излишни. Твърде вероятно беше да не успеят да смъкнат кланкера от платото, бяха прекалено малобройни.

Сигурна смърт щеше да последва неуспеха им.

Осемнадесет

Тиан и Рил скоро оставиха платото далеч зад себе си. Над тях огромните криле на Бесант ритмично нанасяха удари на въздуха. За по-малко от час планините също се бяха отдръпнали, за да отстъпят на неравна земя, предимно безлесна, изпъстрена с множество езера. Занаятчията знаеше, че това е Бурлап, макар и до този момент да не бе идвала тук. Край южната част на едно от огромните езера тя зърна град. Тиан сравни местоположението му с мисловната си карта и прецени, че това трябва да е Нокс.

Пред тях се издигаше друга планинска верига, по-къса, но също тъй широка и висока. Слънцето отиваше към залез. Студът бързо сграбчваше занаятчията.

— Рил? — промълви тя.

— Да?

— Умирам от студ. Още много ли има?

— Часове.

— По това време ще съм умряла.

Той я издигна и я привърза към гърдите си (с лице към земята). Явно беше разтворил гръдните си плочки, защото Тиан усети топлината на тялото му. Сякаш беше опряла гръб до тенекията на печка. Великолепен контраст със студа. И също така неловко усещане, макар че тя се стараеше да не мисли за това.

Имаше моменти, в които летенето й доставяше удоволствие. Прекрасно беше да се плъзга сред въздуха, да наблюдава почти незабележимото отместване на света под себе си, придобил нетипичния изглед на бродирана кувертюра.

Нощта изпревари достигането на втората планина. Студът рязко се усили. За Тиан стана по-трудно да запазва топлината си, дори и притисната към Рил. Тя неспирно шаваше с пръстите на ръцете и краката, притискаше длани към носа и бузите си, но това не беше достатъчно. Самият Рил също осезаемо поизстина.

Нощта, дълга почти петнадесет часа, й се стори като цяла вечност. Рамото я пробождаше и при най-малкото движение. Страшно много й се искаше да поспи, ала знаеше, че тогава има опасност да измръзне. Липсата на сън и топлина превръщаше всяка минута в час. И това не бяха единствените неща, по които копнееше. Амплиметът. В съзнанието си тя го виждаше, окачен на гърдите на Бесант, близо, ала недостъпен. Искаше го до болка, но не можеше да го получи.

Някъде през нощта полуунесът й бе прекъснат от Рил, който подръпна въжетата. Получил отговор, безкрилият се приведе напред и наклони предната част на крилото. Тиан отново изпита паренето зад слепоочията, указващо, че Бесант си служи с Изкуството. Понесоха се надолу, тъй рязко, че вятърът заплашваше да изтръгне занаятчията от прегръдката на Рил.

Накрая те отново полетяха напред. Тук ставаше по-топло. Последва отминаването на нова вечност. Рил беше изстинал още повече и почти не помръдваше. Сигурно раната в рамото му причиняваше големи страдания. Може би умираше. Може би й беше дал топлината на тялото си, лишавайки себе си?

Съскащото усещане бе изчезнало отдавна. Дали гадаенето на Бесант й се отразяваше болезнено? Нямаше как подобно пътуване да не е изтощило женската.

Алено слънце изникваше ниско на хоризонта. Тънък лъч докосна лицето на Тиан, сторил й се жежък. Тя се отърси. Рил скрежесто простена, а от ноздрите му се отърсиха малки висулки.

Светлината се разпростираше сред облаците под тях. В момента летяха над гъст сив слой. Скоро от дясната им страна изникна кръгла празнина. Именно натам се насочи Рил.

Под дупката Тиан видя кръгло езеро. Заради втичащите се в него реки, от въздуха то приличаше на колело със спици. В средата му се издигаше каменист връх, странно безснежен — всичко останало бе побеляло.

Започнаха да се спускат към върха. Под облачния слой ги посрещна колона топъл въздух, яростно блъснал крилото. То се наклони и отчасти се разкъса.

Бесант изкрещя нещо, Изкуството й веднага припламна, после угасна. Тиан погледна нагоре и видя крилете на женската да увисват безпомощно. Бесант полетя надолу, като ги подмина в падането си.

— Отрежи! — дрезгаво изкряка тя, докато прелиташе край тях.

Рил посягаше да го стори, но Тиан възкликна:

— Не! Кристалът е у нея!

Безкрилият направи рязка маневра и насочи крилото надолу. Тежестта на женската опъна свързващите въжета и крилото започна да проскърцва. Рил продължаваше с мъка да удържа въжетата. Откъсналият се плат плющеше шумно. Летяха стремглаво към върха.

Рил правеше опит да компенсира тежестта на Бесант, като постепенно изправяше крилото. Ъгълът на падането им се затваряше. Безкрилият насочи крилото към върха, само че то продължаваше да криви траекторията си. Бесант не помръдваше, макар че бе разперила криле.

Започнаха да се вият над върха. Отново пресякоха горещия въздух, но този път Рил не изгуби контрол. Почти бяха стигнали. Въздушно течение ги отклони към водата, но безкрилият можа да компенсира и възобнови курса. Върхът вече се различаваше ясно. Приличаше на сплав между камък и метал с масленозелен, черен и ръждивочервен оттенък, лишен от флора. Рил се беше насочил към равно място, сред което личаха дупки и могили. Обграждаха го заострени скали.

Висящата под тях Бесант щеше да се разбие в земята, с което да докара и тяхната гибел. Рил опита да я издърпа нагоре, само че крилото заскърца в протест. От една дупка в скалата започнаха да изскачат някакви създания. Заради височината изглеждаха дребни, но формите им не можеха да бъдат сбъркани. Лиринкси.

— Бесант! — ревна той. — Бесант, събудете се! Тилимикс фушр!

Тя не реагира. Рил отново изкрещя същите думи, дърпащ въжетата с цялата сила, която се осмеляваше да използва. Отново нямаше реакция. А върхът се приближаваше опасно бързо. Летяха право към скалите.

— Бесант! — изпищя Рил, толкова силно, че слухът на Тиан се изпълни с болка. — Събудете се или това ще е краят ни, а войната ще бъде изгубена.

Женската леко се размърда. Единият й крак трепна. Тя повдигна глава и разпери лявото си крило, за да ги насочи към върха на една метална кула.

Рил се метна встрани. Крилото им се наклони, прелетяло досами две от кулите. Тогава крилете на Бесант се раздвижиха и я издигнаха. Отново се понесоха нагоре, падането им се забави. Щяха да успеят.

Или пък не. Бесант беше прекалено изтощена. Едно от крилете й увисна, тя се удари в ръба на трета кула и полетя надолу. Крилото се разкъса окончателно и се строши. Рил и Тиан полетяха надолу. Безкрилият падна по гръб, а занаятчията остана да лежи над него.

Замаяна от падането, Тиан не можеше да помръдне. Усещаше само болка. Трима лиринкси дотичаха при тях. Те я освободиха и я отдръпнаха от Рил, който бе изпаднал в безсъзнание. Най-големият от тримата се обърна към Тиан на непознат за нея език. Друг изтича към сгърчената Бесант.

— Не те разбирам — бавно каза занаятчията, като си послужи с общия език, използван сред югоизточните земи.

Рил се надигна, тръснал глава. Отвратителен стон преряза въздуха. Това беше Бесант. Всички лиринкси се обърнаха към нея. Тя се опита да се претърколи, но успя да постигне единствено лилав кръвоизлив от устата си. Опитаха се да я повдигнат, което породи нов рев на болка.

Един от лиринксите се зае да разглобява дървения скелет на крилото, друг донесе плат, за да сглобят носилка, а трети бършеше устата на Бесант и нещо й говореше. Тя посочи към торбичката, окачена на гърдите й. Някой я развърза и извади кожена кесия, отворена на свой ред. Някаква женска възкликна удивено и повдигна амплимета, за да го видят всички. Сега кристалът сияеше много по-ярко от обичайното. Светлината направо бликаше от него.

Бесант с мъка успя да изхрипти няколко изречения, сред които Тиан долови и името си, макар и иноземно изопачено (Тиягн). За момент всички лиринкси се извърнаха и се вторачиха в нея. Бесант продължи, малко по-високо:

— Миликсин тхрупа харрха, гос тирри Рил!

Последните й три думи оформяха крясък, съпроводен с обвинително посочване. Усилието я накара да се отпусне и отново да се закашля с бълбукане.

Лиринксът, който беше разрязал въжетата на Тиан, с три скока се озова до Рил, сграбчи го с едната си ръка и го изправи, а с другата го удари три пъти по челото. Безкрилият сведе глава и протегна ръце. Онзи го овърза (Рил не реагира, когато ранената му ръка беше болезнено извита) и го отведе.

Друго създание взе багажа им и посочи към дупката. Тиан се отправи натам. Оставащите лиринкси бяха преместили Бесант върху носилката и привързваха въжета към триножник, поставен над входа. Занаятчията бе отведена по тясна желязна стълба, чиито стъпала бяха прекалено раздалечени.

Първото нещо, направило й впечатление, беше шумът — или по-скоро музика: тихо бучене, породено от съвместната работа на невидими музиканти и огромни тръби. Звученето не спираше, изменяше единствено тоналността си. На моменти ставаше тъй ниско, че Тиан го усещаше само по вибрациите в костите си.

Тя крачеше сред мрака, потънала в мисли за външния свят: дали някога щеше да го види отново? Това място изглеждаше странно: изградено от подобие на застинала сива пяна, всички повърхности бяха закривени. След дълго слизане, подминало множество кухини с (предполагаше) бойно и работно предназначение, Тиан бе въведена в огромна кухина с формата на две чинии, прихлупени така, че дъната им да се оглеждат едно в друго.

Занаятчията бе отведена в централната хлътнала част на помещението. В единия край на равния кръг беше поставена маса с кана и чаши (големи колкото кофи). И масата, и съдовете бяха изработени от желязо. Тук въведоха и Рил, следван от носилката на Бесант. Десетки лиринкси изпълваха залата.

Млада женска, чиито плочки бяха тъй меки и лишени от пигментация, че през тях личаха очертанията на гърдите й, нежно повдигна главата на Бесант. Друга женска, много едра, се приведе над ранената и за момент придоби чертите на онова състояние, в което Рил беше регенерирал ръката си. Сетне тя се изправи и поклати глава:

— Ще говориш ли, мъдра майко?

Бесант отвърна на неразбираемия си език. Всяка дума оформяше мехурчета върху устните и ноздрите й. Отново бе изречено името на Тиан и занаятчията отново се радваше на всеобщо внимание. Едър мъжки лиринкс с масивно чело, под което светеха зелени очи, извади амплимета. Кристалът освети помещението с ярката си светлина.

Лиринксът посочи към Тиан. Едрата женска, чиито люспи бяха жълти, а брадичката и шията бяха сбръчкани и висяха, заговори на езика на Тиан:

— Аз съм Келанд, мъдра майка на Калисин. Покажи ни устройствата, женски човеко.

Тиан не посмя да се възпротиви. Надяна шлема, взе жичната сфера и зачака. Лиринксите продължаваха да я гледат.

— Амплиметът се поставя в сферата — рече занаятчията.

Келанд даде знак и мъжкият с масивните вежди донесе кристала. Още преди да се е доближил, Тиан вече усещаше огромния потенциал, обгръщащ това място. Тук трябваше да има мощен възел.

Копнежът й по бипирамидата беше опустошителен. Очите й се насълзиха. Тя отвори сферата, за да може лиринксът да постави кристала вътре. Сиянието на амплимета стана изгарящо. Иноземецът извика и изпусна кристала. Тиан го улови — мигновение на тръпнеща наслада — и го постави в сферата, след което я затвори. А лиринксът отскочи назад, като че Тиан се канеше да го ухапе.

Тя остави сферата и се съсредоточи. Полето тук беше толкова ярко, че и с отворени очи можеше да си го представи. Тукашната възлова точка явно бе чудовищна. Тиан колебливо намести шлема си. Страхуваше се от амплимета — сега той теглеше сила самичък. Онзи път на склона едва не я беше убил, а сега светлината му беше далеч по-ярка.

— Покажи! — каза Келанд с нетърпящ възражение тон.

Тиан приключи с шлема и посегна да обгърне сферата с ръце. Нагорещените жици обгориха пръстите й. Тя изпищя. Металната маса, каната и чашите полетяха към тавана, където залепнаха. Водата в тях се изля. Част от нея покапа и по жиците, където изсъска. Косата на Тиан започна да дими. Рил скочи напред и събори шлема й с вързаните си ръце. Сиянието отслабна. Безкрилият улови падащата маса и каната, а чашите издрънчаха на пода.

— Както виждате — обърна се той към мъдрата майка — приливът на енергия е огромен, но овладяването е трудно. А тя — погледна към Тиан — дори не осъзнава какво прави.

— Тук полето е много силно — с треперещ глас каза занаятчията, докато разглеждаше пръстите си, обгорени. Ами ако преценяха, че трябва да се отърват от нея, защото кристалът е прекалено опасен? — Нужно ми е време, за да опозная ново поле, преди да мога да контролирам количеството изтеглена сила.

— Ще видим — отвърна Келанд. — Разкажи ни за тетрарха, човеко.

Отново този въпрос.

— Не зная какво е това.

И пак онзи изпитателен поглед, опитващ се да надникне в нея.

— Това е човек, когото много бихме искали да открием. — Тя се обърна към Рил. — Бесант те обвинява в страхливост, безкрили! Трябвало е да останеш и да умреш с останалите. С какво ще се оправдаеш?

Рил тръсна глава. Беше хванал рамото си, възпалено около раната от арбалета.

— Не се оправдавам.

— Вирко ще те защитава. — Висока, стройна женска се изправи в отговор на жеста й.

— Не искам защита.

Вирко отново седна.

— В такъв случай ще понесеш последствията. Кастрацията ти ще бъде изпълнена призори.

Тиан бе шокирана. Какво правеше Рил? Може би гордостта не му позволяваше да се защити? Или се беше предал? Тя плъзна поглед по обградилите ги сурови лица. След всичко това, което той бе сторил за нея, Тиан не можеше да допусне такава несправедливост.

— Аз ще защитавам Рил!

Думите й разкъсаха тишината и накараха всички лиринкси да се обърнат към нея. Всъщност без един. Рил се отпусна на пода.

— Не! — простена той.

Явно тя го бе посрамила с постъпката си, поне така изглеждаше от погледите на останалите лиринкси. Един дори се изсмя, ако бе разтълкувала правилно тръбния звук. Но Тиан не се разколеба. Не можеше да позволи подобна орис да сполети Рил. Дори и не й мина през ума, че това би могло да представлява облекчение за него, достоен изход.

— Тъй да бъде — каза Келанд. — Защити героя си, женски човеко.

Тиан бавно си пое дъх. Рил отново простена, само че вече беше прекалено късно: ролята на занаятчията беше приета.

— Ако Рил беше останал, в този момент щях да съм мъртва, а кристалът ми да е изгубен, защото нямаше да успея да се кача на крилото, носено от Бесант. — Тя подробно описа бягството. — Ако Рил не беше скочил, за да ми помогне, щях да бъда пленена.

— Трябвало е да скочи обратно на земята, след като те е привързал! — прогърмя Келанд. — Бесант, най-великата от клана ни, умира заради един безкрил урод.

— Сама нямаше да мога да управлявам крилото — каза Тиан. — Рамото ми е изкълчено.

Наложи й се да обясни този термин.

Младата женска с прозрачната кожа я разсъблече над кръста и се съсредоточи над ръката й. Тиан стисна зъби. Последва бързо движение, накарало занаятчията да изпищи, но и наместило рамото й обратно. Сетне женската направи кожена превръзка и я покри с ризата.

— Рил също е бил способен да стори същото — отбеляза Келанд.

— И тогава пак не бих могла да използвам ръката си.

Мъдрата майка махна презрително с ръка:

— Ама че слаби създания.

— Не бих могла да управлявам крилото! — разпалено подчерта каза Тиан. — А ако Рил не ме беше грял по време на полета, щях да замръзна. Единствено благодарение на неговата храброст и предвидливост вие притежавате амплимета.

Тези й думи явно бяха направили впечатление на Келанд, защото мъдрата майка на Калисин накара Тиан да й разкаже всичко подробно. След като изслуша историята, тя каза:

— Обвиненията в страхливост са снети. Но трябва да знаеш, човеко, че Рил би предпочел да живее кастриран, отколкото да бъде защитаван от теб! Отведете го и се погрижете за раните му.

Деветнадесет

Калисин бе много специфична възлова точка, място, предоставящо достъп до латентните енергии на земята — за онзи, който бе достатъчно могъщ (и достатъчно глупав) да опита. Преди петдесет хиляди години желязно-скална комета от дълбините на празнотата бе паднала тук. Сблъсъкът бе накарал планетата да зазвънти като камбана и бе вдигнал такъв облак, че цялото кълбо бе обгърнато в мрак. Последвалата ледена епоха бе продължила тридесет хиляди години.

Остатъците от кометата се бяха заровили дълбоко в недрата на Тараладел. Каменните й части се бяха превърнали в стъкло, а желязната сърцевина бе оформила езеро, запазило течната си форма в продължение на двадесет хилядолетия. Движението на газове бе предизвикало надигането му. Разширяващият се газ неспирно беше оказвал натиск върху течния метал. Накрая, тласкан от налягането, металът си беше пробил път към повърхността, където беше стопил ледената покривка и бе застинал, за да образува форма, приличаща на метална кула.

Така от острова, намиращ се в средата на езерото, запълнило образувалия се кратер, се издигаше острота с височина двеста и шестдесет дължини. Вътрешната й част приличаше на медена пита с гигантски размери; замръзнала пяна от метал. Във външната си част върхът й бе покрит с неравномерни шипове с цвят на червена ръжда. На места личаха парчета зеленикава скала, също и стъкло. Основата бе обгърната в скала, която металният изблик бе разбутал при появата си. След изчезването на леда вятърът бе наслоявал прах.

В полите на кулоподобието растяха високи дървета, които по нищо не приличаха на останалата растителност на Тараладел. На места се срещаха бълбукащи кални езера, а също и пукнатини, от които бликаше топла вода. Съдържащите се в нея соли бяха оставили цвета си върху камъка. Горната част на кулата беше покрита единствено с лишеи, но птиците се стараеха да компенсират тази липса — тъй като тук беше топло, орли и други хищни птици обичаха да гнездят.

А яйцата им си оставаха необезпокоявани. Калисинската кула отдавна се ползваше с репутацията на злокобно място още преди лиринксите тайно да се разположат тук. Никой не смееше да потопи крак в необичайно топлите води на езерото. Дори един поглед към небето беше достатъчен, за да подскаже, че това място е забранено. Облачната покривка над Тараладел беше почти постоянна, а над Калисин стоеше неизменен кръг чисто небе, незасегнат дори и от най-злобните бури. На никое друго място не падаха толкова много мълнии. Така злото подготвяло копията си, мълвяха приказките, за да се нахвърли върху света. А когато някой рибар зърнеше крилати създания да се въртят високо над това място, видяното само подкрепяше правотата на старинните предания.

Тъй като кометата бе дошла от същото място като лиринксите, нейните останки веднага ги бяха привлекли. Кратерът и структурираният с килийки железен връх бяха неща, разбираеми за тях — част от познатата им среда. Но имаше и друга причина. Кометите съдържат невъобразими количества енергия, а тази не бе изчерпала целия си потенциал дори и след сблъсъка със земята. Падането, сблъсъкът, стопяването и издигането на течния метал бяха породили нестабилност. Металната колона, изникваща дълбоко от земята, не беше в равновесие със заобикалящите я неща. Тази нестабилност, тази възлова точка, представляваше огромен източник на енергия, който само чакаше да бъде оползотворен.

Странни прояви са кометите. Те кръстосват небесата в продължение на милиони и милиони години, при което материята им придобива необясними характеристики. Необясними, но изключително ценни за служещите си с Тайното изкуство. Лиринксите ценяха кометния метал повече от всичко, а кулата в Калисин представляваше сбъдната мечта. Тук те довеждаха най-блестящите си умове, за да бъдат заливани от енергийното излъчване; да ядат, дишат и спят, обгърнати в тази най-магическа за тях субстанция.

Калисин бе най-голямата лиринкска лаборатория. Тук лиринксите трескаво работеха в килийките си, търсейки печеливш изход от войната. Кланкерите им бяха нанесли огромни поражения, а лиринксите не бяха достатъчно многобройни, за да си позволят подобни загуби. Трябваше да открият някаква защита.

Уви, не бяха открили начин да използват енергията на Калисин. Наличието на полетата помагаше, ала не беше достатъчно. Влудяващо беше да бъдат заобиколени от толкова много сила, която си оставаше недостъпна за тях. Те искаха амплимета. Искаха да узнаят как Тиан го използва, за да черпи сила от полето. Всичко това тя научи, индиректно или не, в първите дни от престоя си.

Мина седмица. Тиан се беше възстановила напълно, макар рамото й все още да бе леко слабо. Лиринксите се отнасяха към нея сравнително добре, а храната, която й даваха, определено беше по-добра от дажбите във фабриката. В началото тя настояваше да й показват от какво е приготвено всяко нейно ядене, но скоро осъзна, че те почитаха вярванията й и ги уважаваха в същата степен, в която почитаха своите собствени. Освен това те се хранеха предимно с риба, която ловяха от езерото. Макар и вкусна, тази храна скоро омръзна на Тиан: печена риба, супа от водорасли и някакъв корен с остра миризма, по вкус напомнящ на ряпа.

Бяха й предоставили няколко помещения близо до върха на металната колона. Трудно й беше да свикне с формата им (метални мехурчета). Стените им бяха заоблени, на места ръждиви. Спалнята й имаше кръгла дупка, през която влизаше свеж въздух. Отворът можеше да бъде затварян с парче вулканично стъкло. Тиан рядко затваряше прозорчето. Беше топло, защото металът провеждаше топлината от планетните недра.

Дупката беше прекалено малка, за да послужи за бягство.

Тук специфичната музика се чуваше по-слабо и с някак по-висок тон, като обой. Звукът идваше от дупките, които лиринксите бяха пробили из каменната кула. Тъй като по тези места вееше непрекъснато, то и звукът не спираше.

Безконечно неспокойство измъчваше Тиан. Копнежът по амплимета не я оставяше на мира, а се усилваше с всеки изминал ден. А тя не можеше да стори нищо. Още на първата нощ бе успяла да отключи вратата си, но я бяха заловили само след минути. Не й направиха нищо, само я отведоха обратно и започнаха да я заключват с резе.

Всеки ден я разпитваха за бипирамидата и за специфичните особености на работата й. И всеки ден тя отказваше да отговаря, макар и с все по-големи усилия. Знаеше, че скоро ще им каже всичко, само и само да подържи кристала за секунда. Тя трябваше да го има. Амплиметът беше единствената й надежда да се измъкне. Не само това — той въплъщаваше единствената надежда за Минис. Сред мъките си нито за миг не беше забравила главната си цел — навреме да отнесе кристала в Тиртракс.

Само как съжаляваше, че се беше изпуснала пред Рил за абстиненцията. Но пък нямаше смисъл да се ядосва за неща, които нямаше как да коригира.

— Какво точно правите тук? — обърна се тя към Рил на осмия ден. — Опитвате се да направите собствени кланкери? Затова ли сте толкова заинтересовани от уменията ми?

— Не бихме копирали оръжията на враговете си — хладно отвърна той. Държеше се така, откакто Тиан го беше защитила.

— Защо?

— Това би представлявало огромна крачка към пропадането ни. Би означавало да се обърнем срещу същината си. Всяко устройство, с което си служим, трябва да е родено от нашите собствени традиции.

— Но нима не би било по-лесно…

— Леснотата няма никакво значение! — яростно рече той. — Ние не сме човеци! Целта на съществуването ни не е да се стремим към по-лесни неща, а към по-добри! От значение е самата борба. Иначе по нищо не бихме се отличавали от пропаднали създания като…

„Като вас“, това беше премълчаното. Тя се въздържа да изтъкне, че победата би оправдала подобен компромис: вече й беше ясно, че за лиринксите целта не оправдава средствата. Приемаха само средства, част от собствената култура.

— Тогава какво се опитвате да постигнете?

— Това не мога да ти кажа.

Още една разлика между човеци и лиринкси. Вторите лъжеха изключително рядко. Просто отказваха да отговорят.

— Каква е причината да съм тук? През цялото това време единствено ям и спя. Започвам да се притеснявам, че ме угоявате за някакво пиршество.

Опита се да изрече горните думи на шега, само че не се получи.

Рил отвори прозореца й и подаде муцуна навън. Когато накрая се дръпна, около очите му се бяха образували малки ледени кръгове.

— Изучаваме те, за да узнаем повече за вида ти. Смятаме, че ще можеш да ни помогнеш.

Тиан потръпна. Днес леденият вятър духаше право срещу стаята й.

— Собствените ви опити с амплимета не добиват успех?

— Какво те кара да мислиш така?

— Жестовете ви, гласовете ви. Аз също изучавам лиринксите.

— Какво друго научи?

— Че никога не споменавате Историите си, Рил.

Той моментално помрачня.

— Ние сме изгубен народ. Нямаме Истории.

— Какво искаш да кажеш?

Занаятчията не очакваше отговор. Ала след като се доближи до вратата и я затвори, Рил отново се приближи и каза:

— По време на пребиваването си в празнотата ние сме изменяли още неродените си деца, за да може видът ни да оцелее. И той оцелял. И то възможно най-пълноценно. Това се е превърнало в традиция и сме продължили да внасяме изменения във фетусите. Оцелели сме. Станали сме по-многобройни, но вече не се вписваме. Вече не знаем кои сме.

В Калисин имаше стотици лиринкси, голяма част от които бяха деформирани в различни аспекти: без криле или нокти, с отклонения в бронята или пигментацията, неспособност да променят цвета на кожата си. Това беше сред нещата, над които Тиан размишляваше. Може би те се опитваха да се върнат към същността си, която са имали преди внасянето на многобройните изменения? Всички лиринкси, дори и онези без отклонения, излъчваха някакво загатване за неудовлетвореност.

На следващия ден Тиан бе отведена в помещения, намиращи се в средната част на кулата. До тях отвеждаха множество метални стълби — някои прави, други спираловидни. Температурата се покачваше с всяка крачка. В тази част на кулата беше неприятно топло.

Рил я въведе в помещение, където централните стени на грозд от мехурчета бяха отрязани. Получената празнота имаше формата на ягода. В единия ъгъл на това чудато пространство малък женски лиринкс стоеше пред работна маса от кометен метал с плот от вулканично стъкло. Тиан я позна. Това беше женската, наместила рамото й, онази с безцветната кожа. В далечния край на тезгяха бе поставена стъклена кутия, подсилена с желязо. Приличаше на аквариум.

Женската си беше сложила шлема на Тиан. Жичната сфера стоеше на масата и в момента създанието местеше топчетата. Ноктите й бяха прибрани, а дебелите пръсти се отличаваха с удивителна ловкост. Но сиянието на амплимета си оставаше непроменено.

Тиан имаше усещането, че бива придърпвана от кристала. Не можеше да се овладее.

— Това е Лиет — каза Рил на Тиан.

Занаятчията не го чу. Тя замаяно пристъпи към масата и посегна да докосне бипирамидата. Безкрилият я спря.

Отчаяна, Тиан се отскубна и скочи към сепнатата женска. Рил я улови във въздуха, отнесе я обратно в стаята й и я заключи.

— Няма да докоснеш кристала, докато не се съгласиш да ни помогнеш. Чу ли? — И той затръшна вратата.

През целия ден Тиан обикаляше из стаята си. Бе нападната от отчаяние, усилващо се в течение на всяка минута. Желанието бе непоносимо. Тя не спря да крачи и през нощта. Едва призори рухна безсилно на леглото си.

Рил я събуди малко след това. Носеше кристала, очевидно за да я измъчва още по-силно. Тиан се нахвърли отгоре му като дивачка — дереше, хапеше… Безкрилият изглеждаше изненадан от яростта й, но без усилия я задържа с една ръка, докато жената не залитна от изтощение.

— Съгласна ли си? — спокойно попита лиринксът.

— Не! — изръмжа Тиан. Бе започнала да губи усещането си за реалност. Толкова близо до амплимета можеше да долови очертанията на излъчването, виещо се около възела на Калисин. По страните й се стичаха сълзи на копнеж.

Рил излезе и залости вратата. Появи се отново на следващия ден, по което време Тиан беше сигурна, че си е изгубила ума. Не беше спала, косата й беше разчорлена, за очи имаше жълто-кафяви кухини. В един момент бе започнала да драска по вратата, при което беше строшила ноктите си. Челото й беше разранено от блъскането по стената с глава.

Тя лежеше по гръб на пода и немощно повдигна глава, когато амплиметът отново се озова на прага. Вече не й оставаше сила.

Рил я гледаше. Една от страните на кристала блесна с отразена светлина.

Занаятчията отпусна глава на пода.

— Ще ви помогна — промълви тя и протегна ръка.

— Ела долу. — Той се обърна и излезе.

Тиан го последва до ягодовидната стая.

— Това е Лиет — повтори представянето Рил.

А Тиан повтори името:

— Ли-ет. — Изрече го според произношението на родния си край.

— Не. Лиет-т. — Женската наблегна на последния звук, като го удължи по специфичен начин. Удължената съгласна напомняше потропване с нокът.

Занаятчията опита отново:

— Ли-йет.

Женската разтегли устни, което можеше да е както усмивка, така и гримаса.

— Остави!

Тиан се приближи до масата, привлечена от някакво движение, което бе зърнала в стъклената кутия. Вътре бе приклекнало някакво необичайно създание. С големината на мишка и с приблизителната форма на лиринкс, но само приблизителна. Хамелеоновата кожа бе заменена с козина, освен това очите му бяха огромни и розови.

То се движеше на четири крака. Краката му приличаха на копита, а мускулите по гърба му изглеждаха по-подходящи за преноса на тежки товари, отколкото за изправен вървеж.

— Какво е това? — попита занаятчията.

— Трамп! — отвърна Лиет. — Не говори, а само гледай, малки човеко.

Лиет внимателно постави ръце от двете страни на кутията и се съсредоточи. Тиан за пореден път усети гъделичкането между слепоочията, само че с различно звучене и с различен цвят от усещането, съпътствало магията на Бесант. После то изчезна и Лиет рязко дръпна ръце, задъхана от усилието.

Тя се изправи и тръсна глава, за да отстрани нещо невидимо, залепнало за безцветния й гребен. Сетне започна да разтрива челото си. Накрая седна и затвори очи.

Тиан беше вперила поглед в дребното създание. То беше паднало по гръб. Задните му крачка ритаха в самостоятелни спазми. Сетне, пред очите й, стъпалата му започнаха да се издължават и да стават по-тънки. Промяната бе тъй незабележима, че занаятчията трябваше да си припомни предишния изглед на съществото, запечатал се в ума й, за да открие различията.

— Способни сте да плътоформирате? — обърна се тя към Рил, припомнила си сънищата от ледения купол.

— Някои от нас са.

И нея ли бяха подлагали на подобна процедура, докато е спяла? Тиан се втренчи в ръцете си, дирейки някакви недоловими изменения. Ужасът явно се беше изписал на лицето й, защото Рил развеселено каза:

— Теб не сме формирали, Тиан.

— Защо да ти вярвам? — кресна тя и отстъпи назад.

— Много са причините да не го правим — каза Лиет. — За начало, прекалено си голяма.

Тиан я погледна неразбиращо.

— Дори най-умелите плътоформители не могат да влияят на създания, по-големи от плъхове. Усилията са прекалено много. Дейността е болезнена и изключително изтощителна. Ние не можем да черпим външна енергия като вас. Дори и ако дузина от нас седнеха да работят заедно, изменянето на създание с големината на котка би ни коствало разсъдъка. Дори и ако процедурата бъдеше проведена тук.

— Видях те да си оформяш нови пръсти — каза тя с обвинителен глас.

— Това беше различно: регенерация. Заменях изгубеното, не създавах нов организъм. Телата ни са способни да се възстановяват дори и самостоятелно.

— Но в празнотата…

— Пак е различно. — Той погледна към Лиет. — Изменяли сме неродените. И то много внимателно. Предпазливо.

Тиан отново се загледа към дребното създание.

— Ако стотина от вас се съсредоточат едновременно… или хи…

— Толкова много воли не могат да бъдат насочени — каза Рил. — Съществува ниска граница, отвъд която повишената бройка вреди, вместо да помага.

— Освен това — намеси се Лиет — ти би разбрала, ако се опитахме да ти влияем. Плътоформирането е същинско мъчение. Това създание, например, бе упоено. И пак има вероятност травмата да го убие.

Трампът лежеше на една страна и дишаше учестено. Взираше се.

— Не изглежда толкова зле.

— Защото най-болезненото тепърва предстои — обясни Рил. — Лиет само трансформира кожата и мускулите под нея. Оформянето на костите и органите отнема дни. Това е много бавен процес, отнема много време и е с голям процент неуспехи.

— Тогава защо го правите?

— Малките създания могат да… — Лиет замълча заради предупредителния поглед, хвърлен й от Рил. — Тук разполагаме със сто плътоформители. Имаме и други, също около възлови точки, както ги наричате. Когато един от формителите открие подходящ метод, останалите се учат от него. Някой ден ще се научим да използваме енергията, заливаща това място. И тогава вече няма да се страхуваме от кланкерите ви, човеко.

— Ето защо сте искали контролерите ни! — възкликна Тиан. — И мен. Не можете да използвате полето и искате аз да ви покажа. Но аз няма да го направя. Никога!

Защо, защо не беше избягала на платото?

— Ще го направиш, и още как — каза Лиет и погледна към бипирамидата. — Сама ще се молиш да ни помогнеш.

Двадесет

Същата нощ Тиан видя в съня си подземната структура на Калисин и се събуди изплашена. Дисбалансът се простираше далеч под земната кора. Земята неусетно се издигаше, за да се върне в позицията, заемала преди да бъде притисната от леда. А мантията се изместваше, също тъй неусетно, за да компенсира.

Тези съновидения я посетиха, защото й бе разрешено да докосне амплимета. Навсякъде около нея бяха изникнали полета. Тя бе усетила пореден енергиен потенциал. Магмата под желязната колона се беше слегнала, с което бе образувала кухина. Около основата на колоната се бяха образували концентрични скални кръгове. Именно там имаше силно геомантично излъчване.

Тиан бе събудена от звука на тръбите. Тази музика се разнасяше вече в продължение на дни, съпровод на тъжните песни, почитащи матриарха Бесант, мъдра майка в продължение на повече от осемдесет години.

Неземните срички отекваха час след час. Поредният сън накара Тиан да скочи от леглото, да отметне грубата завивка и рязко да застане пред прозореца. Когато го отвори, в лицето й лъхна леден въздух. Тя дишаше жадно, измъчваща дробовете си, опитваща се да забрави втория сън.

В него лиринксите плътоформираха нея. Превръщаха я в чудовище, осмокрак звяр, притежаващ плашеща прилика с кланкер. Планираха да я изпратят да унищожава кланкери и да избива войници, най-голямото предателство. Сякаш вече не беше причинила достатъчно вреди. Възползвайки се от абстиненцията й, лиринксите можеха да я принудят да стори всичко.

Помещението потръпна едва забележимо. Може би кулата се свиваше заради нощния студ, може би бе предала някакво разместване дълбоко под земята. Това накара Тиан да си припомни първия сън. Побиха я тръпки. Калисин притежаваше огромна мощ, ала се намираше над бездна.

Какво искаха да правят с нея? Да черпи енергия за експериментите им през амплимета? Да изработи контролер, който да усили възможностите на гнусното им плътоформиране? Или — най-ужасното — да плътоформират нея самата? Въпреки обясненията за ограниченията в големината на подлежащите на изменение организми, последната идея непрекъснато я захранваше с нови кошмари. Тиан изстиваше само при мисълта. Вършеното от лиринксите беше отвратително.

Резето изскърца и вратата се отвори. Беше Лиет. С прозрачната си кожа тя почти приличаше на човек, ако не бяха крилете.

— Ела! — Лиет я хвана за китката. Макар дребна и с мека кожа, тя пак си оставаше многократно по-силна от Тиан.

— Не съм облечена.

— Долу е топло — обяви създанието. Очевидно само това имаше значение за нея. Разбираемо, лиринксите не се нуждаеха от дрехи. Все пак Тиан успя да грабне един чаршаф и да се увие с него, докато биваше извличана навън. Лиет не я харесваше. Занаятчията също не я долюбваше особено.

Тиан вървеше напред. Грубите ръбове на стъпалата потъваха в краката й. Не беше свикнала да ходи боса. В един момент от прехода Лиет й каза да спре. Пред тях стоеше железен мехур, в чиято стена имаше дупка.

— Къде отиваме?

— На работа. Върви.

Лиет се промъкна през дупката. Тиан стори същото. Отворът беше широк, но нисък. Женският лиринкс си послужи с тайна врата, след което занаятчията се озова в голям, троен мехур. Общите стени бяха отрязани, за да послужат като опори за дълга желязна маса във формата на детелина. Върху един от краищата й бяха оставени амплиметът, сферата и шлемът. Към стените бяха прикрепени рафтове, високо, почти на нивото на шията на Тиан, съдържащи стъклени и метални клетки. Отново в стената бе вложено парче стъкло с дебелина една педя, служещо за прозорец. Вън слънцето тъкмо изгряваше.

Лиет придърпа висок стол (също с формата на детелина) и посочи към него. Тиан се покатери. Седалката й беше неудобна, освен това занаятчията не беше свикнала да е облечена само в чаршаф. Това й напомняше за размножителната палата.

Лиет започна да се суети над друга работна маса. Тя беше дребна за лиринкс, с ръста на висок човек. Мек, полупрозрачен зелен гребен се спускаше от челото й. Това показваше, че тя е зряла женска. Малките лиринкси имаха безцветни гребени.

С мускулите си тя можеше да посрами всеки човешки мъж, макар пред останалите лиринкси да минаваше за слаба. Раменете й бяха широки, имаше дълъг гръден кош, леко стесняващ се в кръста. Следваха също тъй широки бедра, мускулести къси крака и широки стъпала. Крилете неизменно стояха прибрани.

Именно кожата й я отличаваше от всички останали лиринкси. Те бяха покрити с люспи, особено твърди над гениталиите, корема и гърдите. Втората им кожа, способна да променя цвета си, се намираше под люспестите плочки.

При Лиет външният кожен слой беше много тънък и напълно прозрачен. Приличаше на желе, с което е била намазана бледозелената й втора кожа. Виждаха се дори местата, инак покривани от люспи. Ако не се гледаха крилата, тя силно приличаше на човек.

— Защо твоята… — поде Тиан, но премисли.

Лиет разбра въпроса й и скриви уста.

— Аз съм непълна. Вън трябва да нося дрехи. — Употреби последната дума с унищожително презрение, като че обличането представляваше перверзия или непростима слабост. Вероятно за лиринксите представляваше и двете. — Освен това не мога да цветоницирам.

— Това има ли значение?

Лиет рязко замахна с крило към лицето й.

— Има!

Забравила, че седи, Тиан се дръпна назад, при което едновременно събори стола и полетя назад.

— Ох! — изпищя занаятчията.

Лиет без усилие я върна обратно върху седалката.

— Общуването чрез цветове е реч и едновременен отговор, страх и любопитство, визуална милувка. Половината ни живот. Аз съм като сляпа.

Макар отдавна да бе забелязала променящите се цветове на Рил, Тиан не се беше досетила, че това е форма на общуване.

— Разкажи ми по…

— Достатъчно приказки! На работа! — прекъсна я Лиет. — Вземи си приспособленията и се опитай да повтаряш това, което правя и аз.

Женската постави ръце около решетките на клетка. Намиращото се вътре създание щракна с челюсти към пръстите й. Лиет постави друга, по-голяма клетка около първата, сетне затвори очи.

Тиан усети гъделичкането. Охотно обгърна амплимета, също замижа и позволи на ума си да се потопи в единственото удоволствие, отличаващо живота й: романтичния й блян за Минис. Все по-често и по-често прибягваше до това. Страхуваше се, че започва да се вманиачава.

— Е? — остро каза женската.

Тиан отвори очи и откри, че Лиет се е надвесила над нея. Едно от абаносовите зърна сочеше право в лицето на занаятчията. Сепната, Тиан за малко не падна отново.

— Виждаш ли какво се опитвам да направя?

— Още не — гузно отвърна занаятчията. — Трудно е…

Лиет изсумтя и излезе.

Не след дълго се появи Рил, понесъл три клетки на окачените към тях въжета. Той ги остави на работната маса и рязко спря, виждайки Тиан.

— Къде са ти дрехите?

— Лиет бързаше — отвърна тя.

Той се обърна кръгом и излезе, за да се появи отново с одеждите й. Тиан побърза да се облече. Тъкмо приключваше, когато Лиет се върна. Женската застана на прага, видимо напрегната. Ноктите й бяха извадени. Тя изръмжа нещо към Рил.

— Как ще работи тя, ако е… тиликсова? — просъска той в отговор.

Лиет арогантно отметна глава и се приближи до масата. Ноктите на краката й дразнещо потракваха по пода.

Тиан се приведе над амплимета, но не можеше да се съсредоточи. Усещаше някакво напрежение, отсъствало по-рано. То идваше от Рил. Занаятчията косо го погледна и видя, че той се е втренчил в месестата задница на Лиет. До този момент Тиан не беше забелязвала, но сега осъзна, че между лиринкските полове има видими разлики. Някои места от тялото на Лиет бяха далеч по-изтъкнати.

Занаятчията можеше да усети чувствеността й. Долавяше и отчаяното желание на Рил да се съеши. Това я караше да се чувства неловко, като воайор.

Лиет остави клетката, над която работеше, и се наведе, за да вдигне нещо от пода. Правеше го нарочно. За да го подразни и подиграе. Рил неволно простена.

Женската рязко се извъртя.

— Какво…? — Тя замлъкна, а Рил побърза да се обърне с гръб.

— Никога! — просъска Лиет на езика на Тиан. — И след стотица вечности не бих се съвокупила с теб, безкрили!

Гребенът на Рил стана червен, а после лилав. По гръдните му плочки плъзнаха ярки спирали, великолепна последователност цветове, несъмнено отговор на дразненето й. Той стоеше леко приклекнал, а багрите му се отличаваха с такава яркост, че буквално осветяваха помещението. Тиан никога не бе виждала нещо тъй красиво, безполезно и тъжно.

— Мислиш си, че бих се чифтосал с теб? — процеди Рил. — Предпочитам да стоя без партньорка, отколкото да избера някоя гола като човек. Безцветна. Неспособна да общува с цвят.

Крилете на Лиет се разгърнаха, за да заемат половината стая. Бяха великолепни, с млечен цвят. Сега недостатъкът на Рил изглеждаше още по-ярко подчертан. Тя повдигна едната си ръка малко под нивото на талията и с плавно движение показа ноктите си.

— Хайде, разтвори слабините си отново, за да те скопя още тук! — просъска тя.

Тиан се мушна под масата и придърпа стола пред себе си. Представяше си каква разруха щяха да причинят двамата, ако се сбиеха. За щастие до бой не се стигна, защото в този момент в стаята влезе още един лиринкс, привеждайки се ниско през отвора. Това беше възрастната женска, Келанд, матриарх на Калисин.

— Има ли напредък… — поде тя, но щом видя настръхналите един срещу друг Рил и Лиет, плочестите й бузи скръцнаха. — Какво става тук?

Суровият й глас бе придобил характеристиките на пила, стържеща по стомана.

Рил сведе глава и угаси гребена си. Лиет го изгледа убийствено, но и тя не посмя да срещне погледа на мъдрата майка. И двамата замълчаха.

— Явно сте забравили, че сме във война! — ревна матриархът.

В последвалото мълчание стана ясно, че никой от двамата не е склонен да обясни причината за скарването.

— Щом е така, и двамата ще бъдете наказани… — Келанд замлъкна, защото в този момент зърна прикрилата се Тиан. — Излез, женски човеко. Обясни проблема.

Занаятчията остана на мястото си, все така прикрита зад стола. С крайчеца на окото си виждаше, че Рил гледа към нея. Можеше да отгатне мислите му. Умоляваше я да не разкрива срама му.

С две крачки Келанд се приближи до Тиан и я извлече за китките. Ноктите се забодоха болезнено в ръцете й. Занаятчията се озова върху масата. Огромните очи на матриарха сякаш проникваха в главата й.

— Как бих могла да зная причините, поради които лиринксите се карат? — каза Тиан, като се стараеше да отбягва погледа на Келанд.

— В деня, в който пристигна, не беше толкова скромна. — Матриархът стисна ръката й по-силно. Всеки миг Тиан очакваше костите й да се разтрошат. Ноктите потъваха до кръв. Тя извика от болка.

— Говори — каза Рил. — Няма да допусна да бъдеш наранена заради мен.

— Рил отчаяно иска да се чифтоса — изхриптя занаятчията. — Лиет също. Но никой от тях не иска дефектен партньор. Лиет го провокираше, а после заплашваше с кастрация, ако той я доближи.

— Вярно ли е това? — попита Келанд.

— Да! — задавено отвърна Рил.

— Да, мъдра майко! — потвърди Лиет. В погледа й блестяха заплахи към Тиан и Рил.

Матриархът се извъртя към Лиет и така силно я удари по челото, че дребната женска отлетя, спъна се и рухна по корем. Келанд я сграбчи и я повдигна във въздуха.

— Ще работиш с него и няма да се оплакваш — бавно изрече тя, оголила зъби, — иначе ще накарам Рил да кастрира теб!

— Но аз съм ти дъщеря!

— Още една причина да изпълняваш дълга си — студено отвърна матриархът.

— Той е животно. — Лиет се опита да заплюе Рил, но съумя единствено да олигави брадичката си. — Той няма криле!

— А ти, клето мое дете, имаш кожа като на човек, което е далеч по-голям недъг. Не си способна да цветоницираш. Не можеш да излизаш навън, без да се намажеш или да се облечеш. Все още ти предстои да се докажеш. Рил, макар да няма криле, е герой, пожертвал всичко, за да ни донесе това съкровище. Затова ще работиш с него, иначе ще му позволя да те скопи. Ясно ли е?

Лиет бе отпусната на пода.

— Да — тихо отвърна дребната женска и отпусна буза върху ръката на майка си в знак на покорство. Но същевременно се възползва от този жест, за да прониже Тиан с поглед на такава ненавист, че занаятчията трябваше да извърне глава.

— Ами ти, Рил? — попита мъдрата майка.

Безкрилият се приведе тъй ниско, че докосна с чело стъпалата й. Гребенът му стана лилав, червен, накрая си възвърна сивия цвят.

— Ще изпълня дълга си — също тъй тихо отвърна той.

Двадесет и едно

На следващия ден Тиан разбра с каква цел я държат. Клетките, в които лиринксите съхраняваха опитните екземпляри, бяха изградени от звездно желязо и скално стъкло. Всеки от тези елементи притежаваше специфични характеристики, усилващи плътоформиращото Изкуство. Тиан трябваше да източва енергия от калисинското поле, за да създаде по-малка и концентрирана аура в съответната клетка. По този начин лиринксите се надяваха да отглеждат по-едри създания.

— Няма да го направя — каза Тиан и потръпна.

Лиет се извъртя, обгърна главата й с нокти и започна да стиска. От пет места върху лицето й потече кръв. Занаятчията не смееше да помръдне. Женската бе достатъчно силна, за да й откъсне лицето. Тя я държа така около минута.

— Достатъчно! — провикна се Рил, след което Тиан бе пусната. — Сега ще го направиш ли?

— Не.

Лиет оголи зъби, но безкрилият я изпревари, протегна се спокойно и взе амплимета от ръката на Тиан, за да го постави на една лавица. Сетне отведе занаятчията в стаята й и я заключи.

Сега Тиан знаеше какво й предстои, което още повече усилваше мъките й. Знаеше също, че Рил никога не би проявил милост към нея. След двадесет и четири часа тя се опитваше да се катери по стените. На следващото утро започна да пищи. Това събуди най-ужасните й спомени — за онази нощ, довела до пращането й в размножителната палата. И когато Рил се появи, Тиан веднага отстъпи.

Едно докосване до бипирамидата не остави и следа от абстиненцията. След няма и час Тиан беше готова за работа. Налагаше си да не мисли за измяната — трябваше.

Само че след часове опити тя бе принудена да остави амплимета — беше неспособна да си представи странното тукашно излъчване.

— Не мога да го направя.

Рил се навъси:

— Пореден опит да ни забавиш, занаятчия?

— Полето тук е различно, не прилича на онези, с които съм свикнала да работя — заекна изплашено тя.

— Положи повече усилия.

Тя го стори — със същия неуспех. Ала същата вечер, докато се занимаваше с парче желязо, забеляза, че към него са прилепнали по-малки късчета метал. То представляваше малък магнит. Може би работната маса също беше магнит, по-голям. Може би дори цялата кула!

Стаята изчезна и тогава тя видя. Намираше се във вътрешността на метална колона, стърчаща от земята, с пламнала основа и вледенен връх. Представяше си горещото излъчване, провеждано от единия край към другия, за да бъде погълнато от океан мразовит въздух.

Тиан усети и друга, по-незабележима сила. Желязната колона бе изградена от хоризонтални ивици, от които се излъчваха енергийни полета, преплитащи се едно в друго. Приличаше на… Затрудняваше се да намери еквивалент. И тогава се сети — едно упражнение, което майстор Баркъс й беше възложил още преди да започне същинското й чиракуване.

Той я беше накарал да натрие парче метал с магнетит, докато парчето се намагнетизира и може да привлече гвоздей. После майсторът беше посипал железни стружки върху лист хартия и беше придвижил парчето метал отдолу. Сред стружките се бяха очертали ивици.

Формата на полетата (защото тук имаше две излъчвания, в отличие от останалите възлови точки) й казваше, че тази кула е или огромен магнит, или съвкупност от множество малки магнити. Тиан помнеше, че бе провеждала и други експерименти, включващи магнити. Беше поставяла магнит сред намотки и бе отбелязвала образувалото се излъчване при раздвижването му. Толкова се беше увлякла в тези си занимания, че беше започнала да изостава от обучението си и майсторът й беше направил забележка. Оттогава Тиан не се беше връщала към тези си дела. Войната не оставяше време за занимания с играчки.

Само какво би могла да постигне с помощта на магнит, голям като планина! Каква мощ се криеше тук!

— Виждам излъчванията — каза тя.

Минаха седмици, протекли в изтощителен умствен труд. Ден подир ден Тиан изследваше необичайните двойни полета, за да открие как безопасно да изтегля енергия и после да я насочва към клетките. Тези усилия я караха да си ляга с главоболие, а понякога и да се буди с него — особено в моментите, когато едва сдържащата неприязънта си Лиет я изтръгваше от леглото. И всеки път, след употребата на амплимета, Тиан биваше спохождана от кристални сънища, в които я преследваха плътоформирани чудовища.

Работеха по цял ден. Лиринксите нямаха почивни дни. Изобщо им беше чуждо понятието отдих, поне доколкото тя можеше да прецени. С изключение на музиката, не виждаше и следи от култура. Не се срещаха произведения на изкуството. Откъм мебелировка лиринксите се задоволяваха само с най-необходимото. Знаеше, че те умеят да четат и пишат, макар че не бе видяла никакви книги или свитъци. Но пък това беше лаборатория, място, отдадено на войната. Домовете — или гнездата — им може би бяха различни. Освен това езикът им беше неразбираем за нея, общуването чрез цветове — още повече. Като нищо най-добрите им певци и оратори можеха да рецитират до нея, без тя да разбере.

Или пък Рил казваше истината. Може би лиринксите действително бяха изгубен вид, без собствена История.

Тиан полагаше усилия, но лиринксите не отбелязваха напредък. И това я радваше. Те внимаваха да не й разкриват същинската цел на експериментите, само че гърчещите се пред нея модифицирани създания бяха кое от кое по-ужасяващи. Въобще не й се искаше да се замисля за предназначението им.

Занаятчията се презираше заради съдействието, което оказва на врага. С течение на работата нарастваше и отвращението й. Отново се случваше да се разбунтува и да откаже да помага, но тогава те просто я лишаваха от амплимета. И всеки път абстиненцията беше по-жестока от предишната.

Низът неуспехи все повече изнервяше лиринксите. Не бяха способни да разберат амплимета и полетата, към които Тиан се включваше. С години най-талантливите им мистици бяха проучвали пленени контролери, но напразно. Просто не можеха да си служат с подобни приспособления.

Всеки ден, след като тя приключеше с работата си, лиринксите разпитваха Тиан с надеждата да се сдобият с желаното. Караха я да обяснява най-основните принципи на изкуството си. Седмици наред бяха я наблюдавали и изучавали, докато тя работеше с полетата около и под кулата. Проучваха я с чудати приспособления, някои от които полуорганични, живи варианти на контролерите й. Келанд подозираше, че Тиан по някакъв начин саботира усилията им. Лиет неведнъж бе отправяла заплахи.

Но това не беше от значение. Лиринксите разбираха начина, по който устройствата й функционират, разбираха и същината на тукашните полета. Усещаха енергията, обгръщаща колоната — тъкмо по тази причина бяха дошли тук. С пленените контролери и с амплимета й можеха и да виждат полетата. Но не можеха да черпят сила, без значение колко усилено и колко изобретателно опитваха. Просто бяха лишени от тази способност.

Сигурно аз съм най-страхливата душица на Сантенар, помисли си една нощ Тиан, докато лежеше в леглото си, притиснала пръсти към бумтящите си слепоочия. Днешната работа се бе оказала особено изморителна. Заслужавам да бъда убита и изядена.

Чувстваше се странно отделена от тялото си. Явно кристалният сън наближаваше. А може би това бяха първите зачатъци на кристална треска? В последно време лиринксите никак не я бяха щадили. Тя постепенно се унесе, а болката продължаваше да присъства и в дрямката й. Все още бе в съзнание, но контурите на стаята бяха някак изменени.

С пукот огнени черти плъзнаха по гърба й и се извиха встрани, за да започнат да я жилят по корема. Още линии разсякоха първите.

Образ, далечен, мъгляв: мъж виси, окачен под гравиран купол. Друг, намиращ се в отсрещната страна на помещението, явно изпълняваше наказание, защото хвърляше по прикования звездовидни остриета. При по-внимателното си вглеждане Тиан видя, че те всъщност приличат на малки медузи с остри пипала. С разгърнати крачка чадърчетата им политаха във въздуха, за да се впият прогарящо в тялото на наказвания.

Имаше нещо познато в това високо, съразмерно тяло, в черната коса, увиснала пред лицето. Тиан бавно премести съсредоточаването си върху него. Собствената й болка зачезна, превърна се в допира на копринена нишка до гърба й. Милувка.

Мъжът мъчително отметна глава. От болка беше оголил стиснатите си зъби. Гледаше я право в очите и я укоряваше за нарушеното обещание.

— Приятелко невярна — изрече напевно той между две попадения. — Защо ме изостави?

Това беше Минис, нейният любим. Той бе вдъхнал надежда на сънародниците си, а Тиан го беше излъгала. Занаятчията се сепна и образът изчезна. Минис беше единствената причина тя още да е жива. Трябваше да го спаси. А след като го стореше, след като изпълнеше призванието си, аахимите щяха да наклонят везните на войната в полза на човечеството. Срещу тях лиринксите нямаше да имат никакъв шанс. Тиан вече нямаше да бъде изменница, а жената, спасила света.

Но първо трябваше да избяга от Калисин и да прекоси стоте левги до Тиртракс. Нито едно от тези неща нямаше да е лесно, особено второто. Тараладел и Мириладел, притискани от лед в продължение на над тридесет хиляди години, представляваха плетеница от реки, блата и огромни езера, простираща се на юг от Великите планини до вътрешните морета Талаламел и Милмиламел. Дойдеше ли пролетта, от изток на запад беше невъзможно да се прекоси. Нямаше нито пътища, нито мостове. Почти целият трафик минаваше по оста север-юг, лете с лодка, а зиме с плъзгачи (макар че зимите по тези места бяха толкова студени, че малцина пътуваха; хората предпочитаха да се свиват по домовете си и да се молят храната да стигне до пролетта). Беше ли възможно да прекоси подобни земи сама?

Откъм вратата долетя звук. Тиан изхвърча от леглото и започна да се облича — ако не го стореше, Лиет я завличаше гола.

Днес женската беше особено раздразнена. Тиан бе успяла да си нахлузи панталоните, само че бе облякла едва единия ръкав на ризата, когато Лиет я грабна за ръката и я повлече. Занаятчията беше принудена да се дооблече с една ръка, което я накара да се почувства глупаво.

Достигнала прага на работилницата им, Лиет я блъсна вътре.

— Захващай се за работа! И гледай днес да се представиш по-добре, иначе това ще е последният ти ден!

Заплахата само влоши нещата и денят се оказа не по-плодовит от останалите. По здрач Лиет трепереше от нерви. На няколко пъти Тиан повдигаше очи от работата си и виждаше, че женският лиринкс я наблюдава. Внезапно Лиет се раздвижи, отиде до вратата и заключи. Това учуди занаятчията, защото никога преди тази врата не бе заключвана.

Лиет се върна на мястото си и започна да подрежда инкубаторите си. Тиан прогони това от ума си и отново се съсредоточи над полето. В следващия момент женската се озова зад нея и притисна ръката й. С помощта на малък и остър инструмент тя отряза парченце кожа и принадлежащата й плът, голямо колкото нокътя на Тиановото кутре.

Раната беше дребна, ала занаятчията едва не припадна от болка. Лиет наряза пробата на дребни късчета и ги изсипа в съд с гъста жълтеникава течност, която бълбукаше. Остатъка от деня женският лиринкс прекара в съсредоточаване над този съд, като накара Тиан да насочва енергия. На няколко пъти Лиет сменя течността.

На следващия ден върху дъното на стъкления съд се беше появило дребно топче материя. На третия ден от него стърчаха две пипалца, станали четири, после много, за да се върнат отново на две. Формата му не изглеждаше постоянна. А може би постоянното плътоформиране на Лиет оказваше влияние? Тиан подозираше, че Лиет тайно е добавила от своята тъкан — веднъж забеляза прясна раничка под мишницата й. Ако действително беше така, явно тази практика бе забранена, щом си беше правила труда да го крие.

След седмица създанието започна да расте бързо. Отново бяха започнали да му растат разклоняващи се крайници. В момента приличаше на морска звезда с четири лъча, всеки от които се разклоняваше в дузина по-малки, гърчещи се пипалца.

След още една седмица съществото беше с големината на яйце, а крайниците му шесткратно надвишаваха тялото му. То започна да показва признаци на координация, може би и разум. Всички калисински лиринкси се изредиха на групи да разглеждат създанието. Бяха стотици, което потисна Тиан. Никога нямаше да успее да избяга.

Тя потри ръката си. Раната зарастваше бавно и все още я болеше. Едновременно отблъсната, ужасена и удивена, тя не можеше да се откъсне от съда. Създанието беше уникално, чудато. Всяко от пипалцата му изглеждаше по различен начин: някои приличаха на пръсти, други изглеждаха като нокти или сонди, трети свършваха с перца или снопчета фини нишки. За някои от крайниците Тиан си представяше евентуално приложение, но за други не можеше. Какво ли предназначение бе отредила Лиет на творението си?

Впоследствие създанието започна да се покрива с люспести плочки. Те ставаха все по-дебели и тежки, докато накрая съществото изгуби способността си да се движи. След като лежа на дъното в продължение на цял ден, Лиет го извади и го уби с един удар на внимателно почистен нож. Едновременно с това главата на Тиан беше пронизана от болка. Усещането изчезна почти веднага. Остана единствено съчувствието за убитото създание.

Лиет извърши дисекция, прилежно си записа всичко и смля трупа, за да го използва в следващите си експерименти. Ала последвалите три опита бяха неуспешни: съществата умряха в рамките на няколко дни.

Рил също провеждаше експерименти. Всички негови създания притежаваха сходен стил: удължено тяло, дебела броня и шипове, дълги крака, опашка с удебелен шипест край и острозъба глава. И неговите опити не бяха успешни. По кожата му Тиан често виждаше разцветки, които бе започнала да съотнася към стреса: червено-черни заострени форми.

Занаятчията не разбираше с какво тази специфична форма е тъй привлекателна за него, а самият Рил не обясняваше. Той отново и отново скулптираше творенията си (с тъканни проби от неизвестен източник) и всеки път, когато те достигнеха големината на тлъста мишка, безкрилият рухваше от изтощение. Съществата продължаваха да растат за около ден или два, преди да се превърнат в потрепваща и хаотична маса плът. Тогава Рил простенваше и си удряше гребена в главата. Следваше поредно съвещание с Келанд и останалите висшестоящи лиринкси, много крещене и трескав цветови проблясък, след което останалите си отиваха, а Рил подхващаше нов експеримент.

— Мислех си… — поде една нощ безкрилият, около месец след като Лиет беше взела тъкан от ръката на Тиан.

Занаятчията повдигна глава от кристала си. От усилие главата й се въртеше. Искаше единствено да си легне и да потъне в забрава. Горещината тук ставаше непоносима. Иронично — през целия си живот Тиан беше студувала, но сега жадуваше за студа. Спеше на отворен прозорец, без значение какво е времето навън. През останалото свободно време стоеше пред прозореца, загледана в заснежения лес, мержелеещ се отвъд езерото, и се чудеше дали някога щеше да се озове там. Повече от два месеца беше пленница тук, а нито веднъж не бе имала шанс да избяга. Никъде не й разрешаваха да отива сама, а нощем стаята й биваше заключвана.

— Да? — подкани го Тиан, макар в действителност да й беше все едно.

Рил се беше загледал в многоръкото създание, което растеше в стъкления съд на Лиет. То беше още дребно, не по-голямо от нокът.

Безкрилият се огледа. Този му жест съдържаше някакви плахи нотки. Цветът му се промени в металносиво и кафяво, тъй съвършено слял го с останалата част от помещението, че Тиан можеше да го види само ако помръднеше. Самият Рил дори не осъзнаваше тази си промяна. Какво ли възнамеряваше да прави?

По-рано Лиет се беше оттеглила в стаята си и нямаше да се появи чак до сутринта. Тя обичаше да работи рано, а Рил бе най-продуктивен предимно нощем. Може би двамата нарочно правеха това, за да прекарват колкото се може по-малко време заедно.

Безкрилият се приближи до вратата и я застопори, като мушна пръст в ключалката. Сетне внимателно взе съда на Лиет и го пренесе на своята работна маса. Даде на своето създание, понастоящем голямо колкото палеца на Тиан, упойваща гранула, изчака го да застине и го извади. В следващия миг Рил вече го беше извадил от клетката, беше го срязал внимателно от врата до опашката, бе защипал главните кръвоносни съдове. Сетне взе дребното създание на Лиет, изсуши го и го постави в разреза, така че тялото му да застане в основата на черепа, а пипалата да са по протежение на гърба.

С умели шевове намести гостуващото създание, отново съедини кръвоносните съдове, заши изцяло раната и я намаза с желе. Накрая захвърли иглата на масата, повдигна създанието в едната си ръка и започна да плътоформира. Гъделичкащото усещане бе особено настойчиво.

След около час съществото леко ритна. Кожата вече бе зараснала, но белегът от операцията личеше по една лилава ивица. Съществото отново спазматично трепна с крак и отново застина.

Тиан се приближи до Рил, днес изглеждащ някак умърлушен.

— Добре ли си?

— Тази горещина не ни се отразява добре и не ни подхожда. Ние сме създания на празнотата.

— Съществото умря ли? — прошепна тя.

— Още не. — Във врата му трепна мускул. — Но е в шок. Не трябваше да опитвам, още е прекалено малко.

— Защо не започвате на по-ранен стадий, както сте процедирали със собствените си плодове?

— Тези видове не са ни така добре познати.

Двамата наблюдаваха съществото в продължение на часове. То не помръдваше, изглежда дори и не дишаше, макар Рил да твърдеше, че то все още е живо. Накрая, когато почти се беше развиделило, а създанието лежеше все по същия начин, безкрилият се надигна.

— Трябва да поспя, поне час.

— Аз също. Много скоро Лиет отново ще довтаса.

В просъницата си Тиан съзираше плътоформирани образи и в един момент се сепна, преследвана от ужаса, че част от нея е била отрязана, за да бъде присадена на чудовището. Тя стана и се доближи до прозореца, за да прогони обгърналия я задух.

Малко по-късно резето изтрака и на прага изникна Лиет.

— Ела. Имам идея. Ще трябва да работим бързо. Ти ще ми насочваш енергия. И внимавай да няма грешки.

Тиан провлачи нозе по стълбата. Чудеше се какво ли щеше да стане, когато Лиет видеше случилото се със създанието й.

— Какво ти става днес? — тросна се женската. Занаятчията неусетно беше спряла, увиснала като мъртъв паяк.

— Почти цялата нощ работих с Рил.

— Само си си изгубила времето! — Лиет леко я побутна към работното помещение, при което Тиан едва не се размаза в стената.

Лиет се промъкна през входа, навъси се към Рил, вторачен в творението си, и се отправи към своя работен плот. Съзнанието на Тиан долови гъделичкащото усещане. Кожата на Рил бе посивяла, не се виждаха никакви шарки. Очевидно всичките му усилия бяха насочени към съществото.

— Къде е снизлетът ми? — Лиет повдигна стъкления си съд. Рил беше прекалено зает, за да отговори. — Какво си сторил с него? — изпищя женският лиринкс.

Безкрилият все така не реагираше. Лиет се хвърли към Тиан, сграбчи я за раменете и здравата я разтърси.

— Какво е станало със снизлета ми?

Занаятчията биваше разклащана тъй силно, че главата й подскачаше. Можа единствено да посочи към бронираното създание на Рил.

Лиет я пусна и се нахвърли върху мъжкия. Ноктите й потънаха дълбоко сред меките пластини. Рил остави клетката и се извъртя, за да контраатакува.

Лиет отскочи. Не й липсваше храброст, ала меката кожа я правеше прекалено уязвима. Тя издебна момент и го удари отново. По челото му бликна кръв. Рил напрегна мускулите на краката си, готов да скочи. Тиан покри очи.

— Престанете! — изрева плътен глас откъм вратата.

Двамата застинаха. В помещението влезе Келанд, последвана от още неколцина лиринкси.

— Какво правите? — рече тя със заплашителен глас.

— Той е откраднал моя снизлет! — каза Лиет. — Взел го е без разрешение и го е съединил със своя риззик. И сега снизлетът е мъртъв!

— Вярно ли е? — студено попита матриархът.

— Вярно е, че го взех — отвърна Рил, — но още не е мъртъв.

— Настоявам той да бъде наказан! — кресна Лиет. — Снощи внезапно открих къде съм грешала. Сега ще трябва да започна отначало.

— Какво ще кажеш в свое оправдание, Рил? — попита мъдрата майка.

— Отговорът се крие в работата на двама ни — обясни той. — Риззик е подходящ за — безкрилият погледна към Тиан — работата, но е глупаво създание и не се поддава на дресировка. Нейният снизлет притежава блестящи сетива, но е прекалено слаб, за да оцелее във враждебна среда. Ала ако двете създания бъдат съединени, ако моето приюти нейното вътре в себе си…

— В никакъв случай! — писна Лиет. — Риззикът му е същият урод като него самия, никога…

Откъм клетката се разнесе слаб звук. Създанието несигурно се изправи на крака, залитащо като новородено теленце. Шипестата муцуна подуши въздуха. То направи крачка напред, падна, изправи се отново, за да направи друга крачка, после още една. Всяка следваща стъпка ставаше по-уверена.

Лиринксите се струпаха около клетката, дори и Лиет. След минута съществото буквално подскачаше. То се затича, скочи, извъртя се във въздуха и се приземи обърнато в противоположна посока. Сетне се притисна към решетките, загледано в околните. В очите му личеше разум.

Рил нададе пронизителен възглас.

— Успяхме! — ревна той и въодушевено повдигна Лиет във въздуха. Тя се отбраняваше, макар и не особено енергично. И освен това се смееше. Рил я остави на земята и шумно я целуна по носа. — Твоят снизлет е най-брилянтната работа, която съм виждал! Заедно успяхме!

Лиет енергично разтри носа си. Рил протегна ръка към нея. Няколко мига тя се колеба, после прие жеста му: неговите пръсти хванаха нейния бицепс, тя стори същото.

Келанд се беше ухилила тъй широко, че главата на Тиан спокойно би могла да изчезне в устата й. Тя одобрително докосна и двамата, после понечи да си иде.

— Предстои ви още много работа. Успееш ли да уголемиш съществото, Рил, най-съкровеното ти желание ще бъде изпълнено. — Келанд кимна към Лиет. — Може би и твоето, дъще, ако откриеш какво е то. Това е само началото.

Двадесет и две

Рил и Лиет бяха решили единия проблем, но не и другия. Нужни бяха убийствени усилия, та създанията да се сдобият с големината на плъх. Само че растежът неминуемо спираше тук и не преминаваше в следваща фаза.

Което радваше Тиан. Никак не й харесваше видът на новото създание. А начинът му на хранене беше ужасяващ. Веднъж Рил му подхвърли жив плъх. След няколко втрещени секунди гризачът понечи да се втурне, а плътоформираното създание с един скок се озова върху него и буквално му откъсна главата. В какъв ли звяр щеше да се превърне, ако Рил успееше да го отгледа до пълния му размер? Изобщо каква беше същинската му големина?

Следващата седмица изникнаха още няколко кризисни ситуации. Един ден създанието започна да търчи в кръг, да щрака с челюсти към опашката си и да се гърчи чудато.

— Снизлет и риззик се опитват да се отделят — каза Рил.

— Противоречието го побърква — рече Лиет. Двамата бяха застанали тъй близо, че раменете им се докосваха. Широката ръка на Рил докосваше бузата на задницата й. Отношенията им се бяха променили.

На сутринта съществото се беше изтощило и задъхано лежеше на хълбок. Белегът от операцията се беше покрил с червеникави рани. Тиан чувстваше болката му.

— Убийте го — молеше тя. — Никое създание не бива да страда така.

— Състоянието му е лошо, Рил. — Лиет го прегърна през кръста. — Може би трябва да го убием и да опитаме отново?

— Сливането още не е цялостно. — Рил повтори жеста й, само че неговата ръка се озова по-надолу. Тази им откритост изпълваше Тиан с противоречиви чувства. — Едно от тях трябва да надделее.

Безкрилият се приближи до клетката и каза:

— Тиан, дай ми колкото се може повече енергия. Ще се опитам да ги принудя да се слеят.

— Това не ми харесва. — Лиет отпусна меката си длан върху ръката му. — Така рискуваме да вложим лудостта сред характеристиките му. По-добре е да започнем от самото начало, отколкото да създадем създание, което да не можем да контролираме.

Рил я погледна в очите.

— Нека опитаме. Ако не успеем, ще го убием и ще опитаме отново. — Безкрилият постави ръце около клетката, но полето не се появи. — Тиан?

Тя все така се беше вторачила в измъченото същество.

— Това не е правилно. Оставете го да умре!

— Създай излъчването! — процеди той.

— Повече няма да ви помагам.

Побеснелият Рил се понесе към нея и изтръгна амплимета от ръката й. Един от ноктите му я одра по дланта. Връзката й с кристала бе прекъсната с доловим пукот. Тя се залюля.

— Не. Това стигна прекалено далеч — прошепна тя, загледана в алените капчици, избликващи сред дланта й.

Този път занаятчията бе отведена в голямо сферично помещение в дъното на металната колона. Нямаше прозорец и беше непоносимо задушно. Всъщност нямаше нищо, само от тавана стърчеше скоба. Рил окачи амплимета там и заключи вратата след себе си.

Тиан седна на пода, оказал се тъй горещ, че веднага й се наложи да стане. Очите й не се отделяха от амплимета: видим, ала недостъпен. Идеше й да вие от желание и безсилие. И тя го направи.

В това помещение прекара двадесет и шест часа, през които неспирно крачеше напред и назад. Нямаше на какво да седне, нямаше на какво да легне. Ако останеше на едно място за прекалено дълго, стъпалата започваха да я болят. Поради това (и поради горещината) не можеше да заспи, а яркото сияние на амплимета продължаваше да я пронизва дори и ако затвореше очи.

На няколко пъти Тиан задряма права, ала агонията нямаше край. Щеше да става по-лошо и по-лошо, докато в един момент тя не се предадеше, както ставаше винаги.

Този път тя се предаде сутринта на втория ден. Потропа по вратата с ботуша си и каза на изникналия лиринкс:

— Ще помогна. Отведи ме при Рил.

Съществото все така лежеше на пода на клетката. Изглеждаше изпосталяло. Рил също бе станал по-изпит, защото през цялото това време бе полагал усилия, за да го поддържа живо. Лиет я нямаше. Беше отишла да работи над някакъв друг проект. Въпреки това безкрилият често се оглеждаше.

Тиан се покатери на стола си и потърси източника на енергия, към който се бе включвала преди: магнитните влияния на Калисин.

През последните седмици бе придобила известно умение в черпенето на тази сила, макар да знаеше, че извършваното от нея съответства на черпенето с напръстник от водопад. Обгръщаше я мощ, милиони пъти надхвърляща границите на контрола й. И най-малката грешка можеше да й докара антрацизъм.

— По-бързо! — изхриптя безкрилият. — То умира.

Самият той също не беше в блестяща форма. На много места кожата му беше провиснала.

Тиан започна да насочва енергия към кометния метал на клетката, капка по капка. Щом аурата се образува, Рил веднага живна.

Работиха цяла вечер, макар занаятчията да нямаше представа какво точно се опитва да постигне Рил. Към среднощ черните ивици на възпалението се бяха оттеглили, раните също не изглеждаха толкова отвратително. Продължиха и след разсъмване. Рил разреши почивка едва когато слънцето отиваше към залез. Създанието трепна още няколко пъти с крака и се унесе. Кризата очевидно бе отминала.

След безсънна нощ в импровизирания карцер и още една, прекарана в работа, Тиан беше толкова изтощена, че дори не можеше да свали шлема. Струваше й се, че енергийният поток е отмил частици от нея.

— Да те отнеса ли в стаята ти? — каза Рил, привеждайки се над нея.

Тя отпусна глава върху ръката си и затвори очи, мърморейки, че тук й е добре. И веднага заспа.

Луната изгряваше над мочурлива равнина. Светлината отскачаше от стотиците езерца, някои дребни като покривка на маса. Сред тях стърчаха тръстики.

Тиан бе приседнала на лепкаво възвишение, единствената по-висока точка сред това противно място. Странно беше това възвишение, нестабилно като струпано сено. А сред блатата не се виждаше никакъв път. Няма измъкване.

Някакво движение привлече вниманието й. Сравнително далеч. Отразеният образ на луната за момент бе засенчен. Нещо бе прецапало през водата. Тиан впери очи натам. Не зърна нищо, но в мига, в който отдели поглед, вляво от първоначалното място блесна нещо. Друг блясък й смигна от дясната страна. Тя се огледа, ала не видя нищо. Навсякъде беше тъмно.

Проблясъците се възобновиха, все по-настойчиви и по-близки. Те не бяха проблясъци, а по-скоро притъмнявания, които за момент заливаха с тъма ярките места, а след като се отдръпнеха, онези яркости изникваха отново: именно това създаваше илюзията за премигване.

Нещото, което затъмняваше отраженията, се движеше право към нея.

Луната се издигна по-високо. Хладен вихър накара Тиан да потръпне. Тя се изправи, втренчена в приближаващите се отблясъци. Долови слабия плясък на настъпена вода. Плясъкът ставаше по-силен и по-силен. В един момент се превърна в рев. Рев като онзи на гребните колела в Тикси.

И тогава тя го видя — издължено тяло, гмурващо се в езеро на не повече от петдесет крачки от могилата. Мощните крака оттласкваха водата назад и я караха да се вълнува. Лунната светлина падаше върху ръбовете на шипове. Съществото приличаше на създанието на Рил, само че беше далеч по-огромно. Длъгнеста глава, огромна зъбата паст, покрито с шипове, страховита опашка. Но далеч по-плашещ бе разумът, блестящ в очите му.

Друго създание разсичаше повърхността на недалечно езеро. Те бяха навсякъде, отправили се към могилата в надпревара за най-ловък убиец.

Тиан се изправи на пръсти. Тъмата зад нея вече бе изчезнала, заменена от стотици фосфоресциращи дири. Лунните лъчи отскачаха от белезникави очи и сивкави зъби. Тя се извърташе и се извърташе, ала не откриваше изход: чудовищата бяха навсякъде, хиляди. Занаятчията протегна ръка към кръста си. Ножът й го нямаше, не носеше никакво оръжие.

Създанието, което беше видяла най-напред, имаше преднина пред останалите. То скочи към локвата край могилата й, разплискало струи. Кал и отскубнати тръстики полетяха във въздуха. Чудовището беше три пъти по-голямо от нея.

Достигна могилата и лепкаво започна да се изкачва по нея, впиващо нокти. Зъбите му се приготвиха да изщракат. Съществото скочи нагоре.

Тиан изпищя и се събуди. Беше сънувала кристален кошмар, нещо напълно в реда на нещата след такава пресилена употреба на амплимета.

Тя се изправи. В помещението трепна друго движение, очертано под лъчите на луната. Създанието на Рил.

Ела по-близо.

Тя рязко се извъртя, решила, че някой се е промъкнал зад нея — макар чутото да не приличаше на лиринкски глас. Лабораторията беше празна.

Тиан се приближи до клетката. Съществото бе притиснало муцунка между решетките и не отделяше очи от нея.

По-близо, по-близо!

Занаятчията се вторачи в създанието. То изглеждаше досущ като образите от съня й, само че бе много по-дребно. И освен това изглеждаше… Не можеше да определи думата, но във всеки случай можеше да бъде смъртоносно.

Гладно.

Тя си припомни ориста, сполитаща обречените да бъдат храна плъхове, измъкна къс сушено месо от кофата и предпазливо го протегна. Съществото беше преместило погледа си, но не към парчето месо, а към пръстите й.

Гладно!

Тиан се приближи още повече и докосна муцуната му с месото. Повикът в очите му я омайваше.

Създанието скочи и се блъсна с такава сила в решетките, че клетката със стържене се придвижи напред. Челюстите изщракаха досами пръстите й. Тиан с писък отскочи назад, при което забравеният шлем падна на земята. Шепотът в ума й изчезна. Очите на съществото бяха изгубили повелята си. Насреща си имаше обикновено животно, макар и жестоко.

В устрема си бе успяло да изкриви решетките. Тиан взе по-тежка клетка, постави я около първата и я притисна с парче метал. После излезе. Един лиринкс я съпроводи до стаята й, където тя заключи вратата след себе си и си легна. На три пъти през нощта скачаше сепнато и отиваше да се убеди, че все още е заключено.

Тиан разказа на Рил за случилото се, макар да премълча за влиянието, което то й бе оказало посредством шлема. Не й се искаше той да узнава това — нищо чудно да остане дори още по-доволен от рожбата си.

На следващото утро тя се събуди с течащ нос и толкова възпалено гърло, че не можеше да хапне нищо. Трябваше да си остане в леглото, не можеше да работи.

Три дни по-късно, когато се върна на работа, съществото на Рил бе станало два пъти по-дълго. Сега тялото му бе с големината на домашна котка. Краката му се бяха издължили и изтънили. Бронята му бе започнала да се разделя на сегменти и да се втвърдява. Бе се наложило да бъде преместено в друга, усилена клетка.

— Развива се прекрасно — радваше се Рил, докато Тиан заемаше мястото си. — Ела да видиш.

Тя не помръдна.

— Хайде, Тиан. — Той взе ръката й и задърпа. Младата жена неохотно се приближи, провлачила крак.

Създанието настръхна и впери очи в нея. Започна да съска. Прилепналите назад шипове щръкнаха. Около врата му също изникнаха остри рогови образувания.

Тя рязко спря. Съществото се опитваше да проникне в ума й. Влиянието му се усещаше и без шлема. Ако в този момент Тиан го носеше на главата си, може би нямаше да успее да се противопостави.

Гладно! — чу се шепот в главата й.

Хваналият я за лакътя Рил я подкани да се приближи още. Тиан не се възпротиви — поне докато той беше тук, нямаше да й се случи нищо. Едновременно с последната й крачка съществото скочи към решетките. Клетката, която нямаше дъно, се разклати и щеше да се прекатури, ако Рил не я беше притиснал с юмрука си. Създанието се бе стрелнало към образувалия се отвор, но ударът на лиринкса бе притиснал клетката твърде бързо. Един от шиповете му се оказа прищипан.

Създанието се освободи и започна да търчи из клетката, надавайки пронизителни писъци на ярост. Започна да хапе решетките, при което си строши няколко зъба, после също тъй внезапно приседна, все така загледано в Тиан. Погледът му я накара да се вцепени.

— Голямо лудаче! — Рил весело го докосна по бузата.

Тя тъкмо се оттегляше, когато съществото показа синия си език и изхрачи към нея. Течността попадна върху челото, веждата и левия й клепач и моментално започна да щипе и прогаря.

Тиан извика и се впусна в трескави опити да отстрани противната субстанция от лицето си. Рил реагира моментално, грабна кофа с вода и изля половината й съдържание в лицето на жената. В следващия миг Тиан се озова увиснала с главата надолу, а лиринксът загребваше още вода с шепата си, за да доотмие отровата.

След няколко минути всичко беше наред, макар че засегнатите места се бяха покрили с болезнени мехури, а косъмчетата по веждата падаха. Рил изпрати пазач да донесе раницата на Тиан. Тя се преоблече, изми изцапаните одежди, сложи ги на пода да се сушат и продължи работата си.

Същата вечер тя се оплака на Рил:

— Страх ме е от това създание. То мрази живота.

— Риззик и снизлет още не са се слели изцяло. Все още се борят, затова поведението му е толкова странно.

Далеч не е само странно. Поведението му напълно подхожда на нещо тъй скверно, за чието създаване аз също имам принос…

— Ами ако не успееш да отстраниш тези недостатъци? Ами ако то се нахвърли и върху теб?

— Върху мен? — Безкрилият се изсмя. — Този дребосък? Тогава ще го убия и ще започна наново. И процесът ще бъде много по-лесен.

Тиан не каза нищо. Ако в самото начало се беше престорила на глупачка, изобщо нямаше да си навлече тези неприятности.

Около час по-късно създанието внезапно рухна и започна да потрепва. Треперенето премина в същински епилептичен припадък, с всяка следваща секунда ставащ все по-жесток.

— Какво му е? — прошепна Тиан. Гледката беше отвратителна.

— Нещо не е наред с мозъка му — отвърна Рил. — Не съм сигурен, че ще мога да отстраня недостатъка. — Изглеждаше по-неуверен от обичайното. Лош знак. — Не разбирам на какво се дължи проблемът.

— Тогава го остави да умре!

Тиан се молеше това да се случи.

Лицето и шията на Рил промениха цвета си между черен, зелен и бял. Мъка, примирение, решителност? Дори и след цялото това време Тиан притежаваше съвсем слаби познания за цветовия код на общуване.

— Толкова сме близо до успеха — прошепна лиринксът. — Седемдесет години работим над този проект. Зная, че мога да го направя! Трябва му само още един ден. — Челото му се покри с червенина. Очевидно беше взел решение. — Създай аура. Имам идея.

Тиан отново пристъпи към работа и започна да захранва енергия, а Рил се зае да плътоформира мозъка на създанието.

Безкрилият бързо си възвръщаше измършавялото състояние.

— Трябва ми по-силна аура, Тиан — хрипкаво прошепна Рил.

— Това е максималната интензивност, която мога да подам безопасно.

— Тогава подай опасно! Почти успях. Не мога да спра точно сега.

В очите му блестеше налуден плам. А Тиан имаше усещането, че някой е бутнал по една запалена свещ под очните й нерви. Лош знак.

— Страхувам се.

— Аз ще те защитя. Направи го!

За това, от което се страхуваше тя, не съществуваше защита. Тиан притисна шлема по-плътно към главата си и настрои амплимета към извиващите се полета, обграждащи кулата.

Съществуваше граница, отвъд която Тиан не смееше да прекоси. Усещаше съдържащата се там енергия, безпределен океан от сила, който пресичаше по-малките полета около кулата. Как да се включи към него, без да погълне прекалено много?

Тя все още се чудеше как да постъпи, когато Рил изпищя и рухна на пода, където започна да се гърчи. Дали тези конвулсии се дължаха на претоварване, или създанието беше завзело ума му? Трябваше ли тя да спре, или да продължи? Ами ако насочената от нея енергия отиваше в създанието? И щеше ли да издържи сама, след като дори Рил изпитваше затруднения?

Пред нея изникна дребна извивка в полето, към която Тиан веднага се включи. Приливът на енергия я изпълни. Беше прекалено много, главата й се изпълваше с пареща болка. За момент залитна и трябваше да се подпре на ръце. Но ето че преградата в главата й започна бавно да се разтваря, като солена буца под наплива на вълни. Силовият поток си проправи път и потече.

— Да! — изрева Рил, сгърчи се в последен спазъм и утихна.

Създанието също изкрещя. Звукът напомни на Тиан за онази жена от размножителната палата, изгубила ума си. Гърчейки се, зверчето опита да откъсне шиповете от опашката си. По тялото му прелитаха цветове.

Тиан свали шлема, с което отвори веригата и притокът на енергия прекъсна. Тя докуца до Рил, когото смяташе за мъртъв. Странно, но изпитваше притеснение. Бяха прекарали заедно три месеца. Въпреки всичко, тя го харесваше.

Устните му бяха позеленели, а останалата част от кожата му бе придобила сив оттенък. Той дишаше. Занаятчията приседна до него. Колебаеше се дали да извика помощ. Рил не изглеждаше припаднал, по-скоро заспал. Създанието също лежеше по гръб, опънало крачка като мъртва котка. Но и то дишаше.

Това ли беше шансът й? С нестабилни крачки се доближи до вратата. Тя беше заключена, а пръстите на Тиан не притежаваха необходимата сила. Освен това преградата беше твърде масивна, дори не пропускаше звуци.

Младата жена се върна на масата си. Рил и съществото не бяха помръднали. Тя взе сферата: леко изкривена. Затова Тиан извади инструментите си и се зае да я възстановява. Хубаво беше отново да работи с ръцете си. Дори не беше осъзнавала колко й бе липсвало това. Приключила, тя легна на пода и задряма.

Беше сутрин, когато Тиан се събуди и отиде да нагледа Рил. Той отвори очи и се усмихна криво.

— Ти ми спаси живота — прошепна безкрилият.

— Живот за живот — отвърна тя далеч по-храбро, отколкото се чувстваше. — Надявам се помниш това.

— Да.

Рил погледна към клетката. Лиринкските усмивки винаги пораждаха притеснение, ала настоящата беше особено страховита.

— Смятам, че успяхме, Тиан.

Тя не отговори.

— Снизлет и риззик вече са едно.

Косъмчетата на ръцете й настръхнаха.

— Направих го, за да те спася. И себе си — промълви девойката.

— Погледни го само. Не зная какво си направила, но е проработило. Дори е възможно да придобие цялостната си големина.

Тиан силно се надяваше да не се стигне до това. Безкрилият се приближи до клетката, макар че още беше слаб и трябваше да подири опората на работната маса. Съществото се беше изправило на задните си крака, опряло предните на решетките. Муцуната му беше наклонена на една страна, сякаш слушаше. Беше наедряло. Освен това беше и по-стройно.

— Ще го нарека нилатл — оповести Рил. Извади парче месо, издълба дупка с нокътя си, мушна вътре гранула с големината на житно зрънце и подхвърли месото в клетката.

Новоназованото създание се вторачи в храната, побутна я с муцуна и внимателно я подуши. Едва тогава я глътна на една хапка.

— Какво ще правиш? — попита Тиан, държаща се на разстояние.

Той само повдигна ръка, загледан в създанието. То направи две крачки и внезапно залитна. Очите му се затвориха. Безкрилият го побутна с метална пръчка. Нямаше реакция.

Рил повдигна клетката, проби шест дребни отвора в гърба на създанието и постави получените проби в стъклен съд с течност. Сетне понечи да загребе целебен мехлем, само че опря ръце на масата и въздъхна:

— Цялото тяло ме боли.

Остра болка пронизваше и главата на Тиан. За момент й причерня. Чернотата бе пропита с миризмата на създанието, силна миризма, напомняща на развалено месо.

Боли!

Очите й отново можеха да виждат. Видяха как един от краката на съществото потръпва. То рязко се извъртя и дълбоко ухапа ръката на Рил.

Мрази!

Преди лиринксът да е успял да хване създанието, то се изстреля във въздуха и се приземи върху главата му. Задните лапи започнаха да дерат врата, дирещи цепнатините между плочките броня. А предните крайници раздираха челото, с ясното намерение да изчоплят очите.

Рил веднага прилепи длан под веждите си. С другата си ръка посегна, за да изтръгне зверчето. Един от отровните шипове прониза дланта му и лиринксът изрева от болка. От нилатловия гръбнак капеше прозрачна течност. Отдръпналият ръката си лиринкс опита отново, само че зъбатата паст откъсна парче месо между палеца и останалите пръсти.

Гладно!

Тиан беше вцепенена от ужас. Рил се опитваше да отскубне създанието с помощта на железен лост. Ноктите на предните лапи бяха потънали в челото, а онези на задните раздираха врата. Съществото се беше превъртяло и сега бе притиснало сегментираното си тяло по протежение на черепа на Рил. От ноктите му се изливаше отрова. Лиринксът вече започваше да залита. Скоро ноктите щяха да проникнат още по-дълбоко и Рил щеше да умре. И тогава създанието щеше да се заеме с нея.

Мозък!

Може би отровата единствено парализираше и съществото възнамеряваше да изяде още живото мозъчно вещество. Във всеки случай Тиан не можеше да стори нищо. Можеше само да гледа как зверчето впива ноктите си все по-дълбоко.

Двадесет и три

Тиан изтича до заключената врата и започна да пищи за помощ — тъй неистово, че гърлото й започна да дере. Крещеше и блъскаше по вратата с ръце и крака. Но отговор нямаше. Желязото беше прекалено дебело. Какво да прави? Умът й непрекъснато долавяше онзи шепот.

Гладно! Гладно! Гладно!

Рил бе успял, извивайки ръка назад, да сграбчи гърба на животното на място, където нямаше шипове. Само че ъгълът беше прекалено неудобен и той не можеше да отскубне създанието. Не смееше да използва другата си ръка, защото така щеше да изложи очите си на риск.

Съществото изви гръб и успя да забие шип в ръката на Рил. Лиринксът не се отказваше, ала ефектът от отровата ставаше все по-видим.

Тиан се отдръпна от вратата и отчаяно започна да се оглежда за нещо, което би могла да използва като оръжие. Не разполагаше с кой знае какъв избор — лиринксите използваха малко инструменти. Тогава тя сграбчи една от стъклените кутии и се стрелна зад Рил с намерението да събори чудовището с един удар. Това бе най-храбрата постъпка в досегашния й живот. Ако съществото изоставеше лиринкса и се нахвърлеше отгоре й, с нея щеше да е свършено.

Тиан се хвърли, вложила цялата си сила в този замах. Създанието рязко извърна глава. Синият език се изстреля, отново насочил отровна храчка към очите й. Тя се приведе, а кутията удари главата на Рил. Той изсумтя, а съществото изписка.

Изплютата отрова прогори косата й. Девойката затича към бъчвата с вода, потопи глава вътре и трескаво започна да търка. На повърхността изникнаха цели кичури.

Мозък!

Тя рязко вдигна глава. От лицето й все още се стичаха струйки. Зверчето се беше вторачило в нея. Ту вадеше, ту забиваше ноктите си, като котка върху фотьойл.

Оставаше й само едно, което можеше да опита. Съвсем спокойно то можеше да се окаже по-лошо от бездействието, но…

Тиан си сложи шлема, грабна жичната сфера, насочи амплимета така, че дългата му страна да е обърната към главата на Рил, и вложи цялото си съзнание към извличането на енергия.

Шепотът в ума й се превърна в гръмовен рев.

ГЛАДНО! МОЗЪК!

Мислите на създанието се блъскаха из черепа й подобно прилеп, преливащ от неразбираема ярост. Принудителното сливане трябва да бе разрушило разсъдъка му. Ала това не беше обикновена лудост, а примесена със смъртоносно коварство. То искаше да си проправи път до главата на Рил, за да завземе тялото му — така, както целостта на собственото му телце бе узурпирана. Искаше да накара Тиан да страда — така, както то бе страдало по време на принудителното интегриране. Искаше да унищожава и поглъща — така, както собствената му същина бе унищожена и погълната. Създанието преливаше от злоба.

Магнитните полета се завъртяха бясно около нея. Но още в самото начало Тиан осъзна, че това няма да проработи. Не можеше да нарани създанието с тази енергия, само щеше да го захрани. Трябваше да опита с нещо различно, с нещо по-силно. Тъй силно, че съществото да бъде незабавно и цялостно надвито. Геомантията беше единственият й шанс. Този нилатл не биваше да остане жив. Щом беше в състояние да надвие лиринкс с такава лекота, на какво ли щеше да бъде способен, когато достигнеше пълната си големина?

Сетивата й се протегнаха надолу, към онази кухина под основата на Калисин, мястото, от което магмата се беше отдръпнала преди десет хиляди години. Под тежестта на огромната колона в заобления скален покрив се бяха образували концентрични пукнатини, ала металната пяна все още стоеше като слята с камъка, който бе пронизала по време на кипящия си възход. Тиан не разполагаше с нужните сили да предизвика срутване. Кулообразното явление щеше да остане на мястото си още стотици хиляди години, преди гравитацията най-сетне да го надвие. Но падането на един фрагмент щеше да предостави достатъчно енергия, необходима за целите й. Съществуваше вероятност количеството сила да се окаже далеч над възможностите на Тиан — тогава тя щеше да умре. Младата жена се поколеба, но само за миг — ако не стореше нищо, смъртта й беше неминуема.

Рил простена, с което наруши концентрацията й. Той беше рухнал по гръб и се мяташе немощно. Главата му бе покрита с лилава кръв. Неудобно извитата ръка все още не пускаше, но видимо губеше сили.

— Помощ! — изкрещя Тиан, но нямаше кой да чуе.

Нокти на прилеп деряха ума й. Съществото се опитваше да я спре. Болката бе непоносима и замъгляваше онази триизмерна занаятчийска сетивност, с която Тиан диреше източника под кулата.

Образът й започваше да се разкъсва. През тези цепнатини изникваха очите на създанието, втренчени в нея. Присъствието му в ума й ставаше все по-отчетливо.

Геомантичната й визия проби половин левга солидна скала, плъзна се по повърхността на кухината, диреща място, което бе крехко обгърнато и готово за падане. Опитваше ту едно, ту друго, ала нищожните познания, които й бяха предали аахимите, не бяха достатъчни. Тиан започна да се паникьосва. Нямаше си представа какво прави. Нямаше да проработи.

Рил нададе рев, пропит с насечена агония. Тя трябваше, трябваше да успее. Ето там: малка каменна колона, очертаваща съвършен шестоъгълник, почти изцяло пропукана в горната част. Тиан събра енергия от слабите полета, но не можа да помръдне отломъка. Още! Имаше усещането, че главата й започва да кипи и бълбука. Можеше да чуе как камъкът се пропуква, но не падаше.

Тя изгуби съсредоточението си. Може би заради налудното пищене, може би заради гърчовете на Рил, но не можеше да си представи източника.

Очите й се отвориха. Ръката на лиринкса се беше отпуснала на пода. Създанието продължаваше да забива нокти. Един от тях бе пронизал скалпа и сега дращеше по самия череп. Кожата на съществото бе покрита с ярки цветове — червено, жълто и черно. Приличаше на отровна стоножка. По тялото на Рил проблясваха оттенъците на преживяван кошмар.

Не й оставаше нито секунда за губене. Тиан отново откри шестоъгълната колона и внезапно разбра как да я използва. Принципът на подобието, един от основните принципи, познати на занаятчиите, представляваше идеален избор. Тази отломка имаше същата форма като амплимета. В кристала се вля енергия и Тиан я насочи към камъка.

Слоят между тавана и отломъка се разкъса изцяло. За момент камъкът се задържа на мястото си, сетне полетя надолу. Тиан извлече сила от движението му, първоначално съвсем малко, после все повече, защото каменният къс летеше все по-надолу.

Бипирамидалният кристал припламна. От него избликна мощен лъч, който Тиан насочи към зверчето. Светлината все още не бе достатъчно ярка, за да го нарани. Все още. Съществото изви гръб и Рил се размърда. Лъчът се измести.

— Не се движи, Рил!

Тиан се надяваше, че отровата не е засегнала слуховите му рецептори. Трябваше бързо да приключи със зверчето, защото главата й започваше да се чувства като прояден орех. Създанието започна да се гърчи.

В съзнанието си Тиан виждаше как шестоъгълният отломък пада. В забавено движение той летеше към сияещата магма.

Главата на занаятчията бе нагорещена като същата тази магма. Нажежена горещина се спускаше по гръбнака й, всички нервни окончания в тялото й бяха възбудени. Сетивата й гаснеха едно след друго. Вече не усещаше паренето на пода. Мършестата миризма на съществото изчезна. Болезнените викове на Рил утихнаха. Пронизителният кикот на зверчето се изгуби.

Струваше й се, че очите й са преизградени от фасетки и някой запраща нажежени карфици насреща й, покривайки съзираното с все по-голяма празнота. Последното нещо, което видя, бе как създанието се извива върху главата на Рил, за да скочи върху същинския си враг. Върху нея!

Отломката потъна в течния огън и отдели енергията си с експлозия, за частица от секундата потопила Тиан в несвяст. Тя не видя ослепителната лилава светлина, разгърнала се като ветрило от амплимета, а проследи полета на създанието през полето. Само краят на лъчевото ветрило удари зверчето, обгаряйки краищата на шиповете му. По кожата му изникнаха мехури. Но това бе достатъчно, защото прегрелите мускули се сгърчиха. Тази конвулсия запрати съществото към стената, в която то се блъсна тъй силно, че изгуби съзнание.

Тиан не видя как лъчът на бипирамидата нажежи стената до бяло и накара метала да потече по пода. Не видя образувалата се дупка. Не виждаше и не чуваше нищо, защото лежеше в несвяст. Амплиметът угасна.

Разнесоха се викове, ключалката бе насилена, вратата бе отворена рязко и вътре нахлуха Лиет и Келанд. Те се вторачиха в обгръщащата ги разруха. На пода бавно изстиваше локва желязо, достатъчна да напълни няколко ръчни колички. Навсякъде се виждаха сажди. Помещението бе нагорещено като сауна. Рил се беше свил на пода и стенеше.

— Какво е станало? — провикна се Лиет.

Една от ръцете на безкрилия потрепна. Лиет повдигна окървавената му глава върху коляното си и обърса кръвта от очите му. Сетне погали гребена. Рил се извърна, за да спре поглед върху зверчето, лежащо край стената. То бе покрито с гноясали мехури. От някои шипове се носеше дим. Привидно беше мъртво.

— То се опита да ме убие, Лиет — изхриптя Рил. — Тиан два пъти ме спаси. Тя…

Келанд се приведе над нея:

— Жива е.

Очите на Рил се разшириха от ужас.

— То се раздвижи! Убийте го!

Зверчето профуча сред тях, стрелна се през вратата и изчезна.

— Бийте тревога! — задавено изрече Рил. — Намерете го и го унищожете!

Келанд и Лиет се затичаха подир създанието. Безкрилият с мъка се изправи на крака и погледна към Тиан, все така лежаща неподвижно. Той погледна към дупката в стената, с нестабилна ръка отдаде чест на припадналата жена и излезе. Вратата се затръшна. Ключалката щракна.

Тиан си възвръщаше сетивата по реда, в който бяха изчезнали. Усети кръв от прехапан език. Главата й пулсираше. Надуши лиринкска кръв и мърша. И нещо друго — свеж въздух милваше лицето й. Студен въздух!

Шансът бе дошъл — надали щеше да има друг. Тя не помръдна, когато Келанд се доближи до нея. Наложи си да остане неподвижна и когато зверчето скочи, а лиринксите се втурнаха след него. Едва когато Рил също беше излязъл, Тиан се изправи на крака.

Уханието на свобода караше очите й да се насълзят. А може би това се дължеше на миризмата на разтопен метал. Тя отвори очи. В първия миг не видя нищо и започна да се паникьосва, но зрението й бързо се стабилизира и Тиан видя дупката.

Тя зееше в стената — достатъчно широк отвор, за да позволи бягство. Занаятчията пъхна глава навън. Металът все още беше горещ, но изстиваше бързо. Кулата, на места покрита със скални отломки, беше стръмна, но не невъзможно стръмна.

Тиан трябваше да рискува, дори и ако бъдеше заловена след мигове. Прибра приборите в раницата и я нагърби. На масата лежеше остър инструмент, който Рил беше използвал за скалпел. Младата жена прибра и него. Амплиметът се беше търколил на пода. Тиан го притисна до устните си, благодари му за стореното чудо и го прибра. Накрая пъхна пръст в локва от Риловата кръв и на стената написа: „Две спасявания! Дългът ми е платен!“

Съмняваше се, че това ще попречи на лиринксите да я последват, само че тя искаше да се знае. Ако я откриеха, Тиан нямаше намерение да се предаде жива. По-добре да я убият, отколкото отново да я принудят да им помага. Не би го сторила дори и за Минис.

Тя постави стол под дупката, изпълзя навън и започна да се смъква надолу. На вълни по тялото й се разливаха горещи и студени тръпки, неизбежна последица от употребата на подобна сила. Но пак беше в състояние да върви, да се катери, да се защитава — ако възникнеше нужда.

Разстоянието до земята се оказа по-голямо от привидното. Същото важеше и за стръмнината. А студът… След месеците сред неестествената топлина на Калисин Тиан беше отвикнала от зимния мраз. Трябваше да се има предвид, че около металното образувание въздухът бе значително по-топъл в сравнение с околностите. От другата страна на езерото студът щеше да е непоносим. След няколко минути Тиан си облече дебелите дрехи.

Надяваше се, че още не са заловили зверчето. Ако имаше късмет — не че в последно време късметът й се усмихваше особено — щеше да измине поне час, преди липсата й да бъде установена. Все пак Тиан внимаваше да не си дава напразни надежди. Шансът да се изплъзне беше малък.

Опитваше се да не мисли за избягалия нилатл. Още помнеше погледа, с който той я беше пронизвал, когато се канеше да изостави Рил и да се нахвърли срещу й. Ако зверчето избягаше навън, тя нямаше да има никакъв шанс.

Основата вече не беше далеч. Тиан не се притесняваше, че ще бъде видяна през някой от прозорците, защото те бяха малки и беше лесно да се държи настрана от тях. Тя погледна към езерото, ала беше трудно да постави разликата между мъгливата вода и снежния бряг отсреща. Този пейзаж беше лишен от цветове. Брегът можеше да се намира на две левги, а можеше и да са пет.

Наближаваше обед, когато тя достигна основата на кулата. Огромната метална колона изникваше сред островати каменни неравности и кой знае как озовали се на това място широколистни дървета. Тук те съвсем не изглеждаха на място.

А земята беше топла — Тиан го усещаше дори през подметките на ботушите. Въздухът също беше мек, макар и само ниско над земята. Откъм езерото духаше влажен вятър.

По-натам я очакваше гъста папрат. Краката й потъваха в слой мъх. Тази гора се отличаваше със специфична миризма. Тиан я оприличаваше на топлите гори на севера.

Почти беше стигнала до езерото. Когато се озова на брега му, девойката погледна назад.

Лъчите на слънцето изникваха между облаците и под наклон срещаха металното тяло на колоната, за да я обагрят в червено и кафяво. Дупката, през която Тиан бе избягала, се виждаше ясно. Все още нямаше следа от преследвачи. Може би Рил смяташе, че дългът е платен. Дали той й беше предоставил този шанс?

Тя пое по брега, дирейки лодка. Беше сигурна, че ще намери, защото тукашното меню се състоеше предимно от риба, често прясна. Трябваше да открие лодка. Островът беше прекалено малък, за да се скрие на него. С едно око Тиан поглеждаше и гората — и някой дънер щеше да й свърши работа.

Сиянието на слънцето бе мрачно, приглушено. Под неговата светлина езерото изглеждаше кръвнокафяво. Същата светлина, помисли си Тиан, каквато би струяла през дима на опожарен град.

Прасците я боляха, в Калисин беше изгубила форма. Може би лиринксите не използваха лодки, а залагаха мрежи и въдици. Или пък, колкото и невероятно да изглеждаше, летяха над водата и ловяха риба като пеликани. Тази представа я накара да се усмихне. Надали лиринксите биха хабили Тайното изкуство по такъв начин.

Застанала на брега, Тиан се загледа в мрачното езеро. Можеше да плува, макар да не го бе правила от малка. Пробно потопи пръст във водата: студена, но не ледена. Би могла да преплува около сто дължини.

Девойката продължи обиколката си и се натъкна на пътека. Тя отвеждаше към гората и Тиан пое по протежението й, напрегнато оглеждаща храстите от двете й страни. Нямаше лодка. Младата жена стигна до горния край на гората, сетне по друга пътека отново се спусна към брега, но пак не откри нищо. Какво да прави?

Докато Тиан обхождаше брега, нещо дребно и тъмно изникна от отворен прозорец на самия връх на кулата и потъна в сянката. Зверчето бе зле ранено от прогарянето на Тиан и сблъсъка със стената. Имаше разкъсани мускули, разтрошена броня. По кожата му се стичаше слуз. Повечето шипове бяха изгубили връхчетата си. Един от задните му крака се влачеше. Изпитваше неистова нужда да открие тъмно място и да потъне в сън за около месец, за да възстанови тялото си.

Тук не можеше да се скрие. Дори и ако се заровеше в топлата земя, враговете му щяха да го открият. Пък и първо трябваше да се нахрани. Трябваше да открие създанието, което го беше наранило така, и отвратителния кристал. Подуши въздуха и улови миризмата. И поде мъчителното слизане.

Гладно!

Двадесет и четири

Тиан премяташе из устата си парче от сушената риба, която й бяха дали снощи — единствената храна, с която разполагаше. Месото бавно омекваше в устата й, при което отделяше опушения си вкус.

Нещо прошумоля в дърветата от дясната й страна — надяваше се да е било птица. По брега лениво се плискаха мазни вълни. Въздухът бе изпълнен с миризмата на гнило. Облаците се бяха сгъстили, мъглите се разгръщаха над самото езеро.

Рибата не й се услади особено. Тиан прибра остатъка, отпи няколко глътки от езерото и продължи. След малко зърна лиринкска стъпка в пясъка. Оставилият дирята бе идвал от леса. Тя продължи срещу стъпките и скоро се натъкна на тясна пътека.

Младата жена пое по нея. Тук гората беше удивително гъста и в произтеклия сумрак беше трудно да следи очертанията на пътя. Многократно изгубваше пътеката, за да я открие отново. Най-после прекоси някаква падина и на другия склон откри просека, отвеждаща към кулата. От нея се разклоняваха и други пътеки, всички отвеждащи към водата.

Тиан започна да ги проследява една по една, но пак нямаше успех. В един момент тя осъзна, че търси на погрешното място. Лиринксите щяха да съхраняват лодката — или лодките — някъде около първото разклонение. Нямаше да я оставят на брега, където някоя буря можеше да я отнесе.

Онова, което по-рано беше взела за кръгъл камък — тук такива нямаше — се оказа лодка, изработена от кожа. А може би не заслужаваше подобно наименование, защото приличаше по-скоро на дълбока купа. Кожата бе опъната около дървен скелет. Дъното бе изработено от плетена тръстика. Вътре бе прикрепено нещо, приличащо на покривало от мека кожа, в края на което бе внизан шнур.

Лодката се оказа поносимо лека. Край едно дърво бе подпряно гребло, редом с навита мрежа. Тиан метна и двете вътре и започна да влачи лодката към брега. Тя се закачи в някакъв корен. Тъй като се притесни, че подобен пренос може да разкъса кожата, занаятчията изпразни лодката, повдигна я над главата си и със залитане се отправи към езерото.

Когато най-сетне го достигна, краката й бяха отмалели. Тя остави лодката на земята, метна раницата си вътре и приклекна, за да си почине. В този момент дочу някакъв звук, напомнящ затварянето на врата. Тиан веднага скочи и затича да вземе веслото. Без него лодката ставаше безполезна.

— Снггрилкк!

Викът идваше от гората.

Друг подобен рев се разнесе от лявата й страна. Лиринксите бяха открили бягството и я преследваха! Тиан вече се връщаше на брега, когато зърна един да тича към нея. Друг лиринкс търчеше по пътеката.

Нямаше време да мисли, нямаше и възможност да се защити. Тиан метна веслото и мрежата в лодката, сетне трескаво я блъсна във водата. Плавателният съд беше тъй лек, че с готовност се плъзна по водната повърхност. Когато водата започна да стига до бедрата й, Тиан се опита да скочи в лодката, само че не успя, а само я блъсна още по-силно. Опита отново, този път с главата напред. Успя, макар че здравата си удари бузата във веслото. Лодката се наклони и Тиан изпищя, решила, че съдът ще се обърне, но съдът само се разклати.

До този момент девойката никога не се беше качвала в лодка, но по сегашното си преживяване съдеше, че не е пропускала нищо. Кожената купа едва не се обърна, когато Тиан се изправи. С мъка младата жена успя да я стабилизира и предпазливо обърна глава към брега. Трима лиринкси стояха там.

Не искаха да влизат във водата. Тя си припомни казаното от Рил — лиринксите бяха лоши плувци. Тиан се надяваше, че тези тримата не умеят да летят. Все пак един от тях навлезе, избутан от другарите си. Или по-скоро една, защото избутаният лиринкс беше висока женска.

Тиан взе греблото и го потопи. Тук на нея водата щеше да й стига до гърдите, а за лиринкса щеше да е едва до кръста. Трябваше да отиде към по-дълбокото.

Тя оттласна веслото. Лодката не се придвижи, а само се завъртя около оста си. Тиан направи опит да загребе от другата страна, което единствено обърна посоката на въртенето. Проклет съд!

Лиринксът се приближаваше. Тиан подири дъното с веслото и тласна силно. Този път лодката се придвижи напред.

Женската крачеше много внимателно. Нададе хленчещ вик, когато водата достигна хълбоците й. Тя се обърна и погледна към другарите си, които й правеха знаци да продължи. Тиан я разпозна. Това беше Вирко, женската, определена за служебна защита на Рил при пристигането им.

Сега Вирко се намираше само на няколко дължини от Тиан. На сушата би преодоляла това разстояние с един скок. Изглежда лиринксът започваше да се одръзновява. Гърдите й се издуха, гребенът й се изправи, а кожата й придоби ярък червен оттенък. Тиан не я изпускаше от очи, повдигнала весло. Лодката бавно се носеше.

Вирко скочи, но не успя да преодолее разстоянието и падна във водата. Веднага издигна глава над вълните и изпищя. Очите й бяха разтворени широко, устата зееше.

Лодката бе спряла да се движи. Вирко се намираше на едно весло разстояние. Още две крачки и щеше да сграбчи лодката. Женската отри очите си и си пое дъх. Тиан захвърли греблото. Когато Вирко скочи отново, тя метна мрежата отгоре й.

Лиринксът се замята, с което още повече се оплете. Отново падна във водата и този път й отне далеч повече време да изплува. Тя изникна на повърхността, безпомощна, нанасяща напразни удари. После отново потъна.

Ужасеното й изражение покърти Тиан. Ако имаше начин да отмени хвърлянето на мрежата, би го сторила. Болезнено осъзнаваща, че току-що е убила същество, споделящо плашещо сходство с нея, младата жена отново започна да оттласква лодката.

Останалите лиринкси навлязоха във водата. Тиан успя да се озове в по-дълбокото, където ветрец понесе лодката на юг. За момента в безопасност, тя гледаше как двамата вземат Вирко и я издърпват на брега, където я извадиха от мрежата. Женската не помръдваше. Явно наистина се беше удавила. Тиан не можеше да си го прости.

Потръпваща заради студа, тя се взираше в шаващите върху брега лиринкси и оставяше лодката да се носи произволно.

Около час по-късно тя клечеше в лодката, завита с коженото платнище, увила шнура му около врата си. То не й предоставяше кой знае каква защита от стихиите, но пък беше по-добре от нищо. Лодката продължаваше да лъкатуши из мъглите. Калисинската кула отдавна не се виждаше. Заснеженият отсрещен бряг на езерото също бе забулен. Тиан нямаше представа за посоката, като нищо можеше да е поела обратно към острова.

Бе започнала да се бори с ново парче сушена риба, когато някаква сянка пробяга над нея и очертанията на лиринкс закриха слънцето. Вторачена, Тиан трескаво започна да смъква платнището, при което единствено съумя да се оплете вътре. Шнурът се пристегна и тя се оказа пленница. Лиринксът летеше надолу, протегнал ноктите на задните си крака, за да я грабне от водата. Тиан не можеше да се освободи. Можеше единствено да гледа.

В последния миг тя рязко се хвърли встрани. Лодката последва движението й. Тиан усети полъха от прелетелия край нея лиринкс. В следващия миг главата й разсече повърхността на езерото. Инерцията продължи движението и коженият плавателен съд се обърна изцяло, за да щръкне с дъното нагоре като гъба. Тялото на безпомощно увитата Тиан образуваше пънчето.

Девойката се нагълта с вода. Тя започна да се блъска встрани, за да накара лодката да заеме предназначеното си положение. Съдът се раздвижваше, но не достатъчно. Тялото на Тиан, увиснало ниско и в средата, предоставяше център на тежестта, който преди бе липсвал.

Вече започваше да се задушава от настъпващата през синусите й вода, когато внезапно се озова във въздуха, повдигната с все лодката. Езерото се стрелна под нея. В главата й зашумя гъделичкащо усещане. Лиринксът използваше Тайното изкуство, за да задържа във въздуха не само собствената си тежест, а и тази на натоварената лодка.

Тиан започна да се гърчи, като нанизана на кука риба. Лодката се отскубна, превъртя се и тежко се стовари във водата. Отново се преобърна с дъното нагоре, но този път Тиан си послужи с тежестта си, за да накара съда да се превърти още веднъж. Лодката зае нормално положение. Девойката успя да я уравновеси и задържи така, а пръстите й, междувременно открили острието, което диреха в раницата, отрязаха шнура около врата й.

Тиан се вкопчи в борда на лодката. Недалеч от нея лиринксът се поклащаше във въздуха. Видно беше, че той далеч не притежава мощта на Бесант. Крилете му нанасяха шумни удари. Той набираше височина, за да се стрелне отново. Този лиринкс също й беше познат: сравнително дребен, той бе стоял на пост пред вратата й. Макар да се беше отнасял към нея добре, Тиан не помнеше името му.

Тя прибра ножа в колана си, грабна веслото и се приготви да отблъсне атаката. Лиринксът се нуждаеше от дълго време, за да се издигне достатъчно. Но пикирането се разви почти моментално. Прибрал криле, той се понесе към нея.

Тиан вдигна веслото над рамото си и рязко го стовари към приближаващото се създание. Ударът пропусна, ноктите и крилете профучаха край нея. Лиринксът изпищя нещо неразбираемо, обърна се и атакува отново, без да набира височина.

Този път жената задържа веслото пред себе си, готова за удар. Иноземецът бясно махаше с криле, за да се удържи над водата. Личеше, че се уморява.

Лиринксът отново атакува, раззинал уста. В последния момент Тиан нанесе удар с веслото. То профуча край ноктите и го удари по брадичката, при което изскочи от ръцете й. Създанието залитна и се извъртя. Едно от крилете му забра водата. Не успя да се овладее достатъчно бързо и с плисък падна в езерото.

Тиан с мъка удържа лодката изправена. Главата на лиринкса изникна над водата. Създанието се опитваше да се издигне на повърхността, ала беше прекалено тежко. Очите му се въртяха ужасено. Крайниците нанасяха безполезни удари. Тежестта му бавно започна да го придърпва към дъното. Останаха да се виждат само мехурчета, скоро изчезнали на свой ред.

Младата жена подири с поглед греблото си. Виждаше къде е отхвърчало, ала нямаше как да го достигне. Не смееше да се гмурне, в сегашното си състояние не беше по-добра плувкиня от лиринкса.

Нищо чудно, че тези създания така се страхуваха от водата. Масивните тела, огромните мускули и бронираната кожа, които на сушата ги превръщаха в жив кошмар, сред водата се превръщаха в огромни недостатъци. Създанията бяха прекалено тежки. Дори и да успееха да се задържат във водата, то биваше само временно и на цената на огромни усилия. Сериозен недостатък в земя като тукашната, покрита с езера, реки и тресавища. Спасяването й на замръзналата река от Рил придобиваше още по-голяма значимост.

Тя положи шапката над очите си и потъна в сън. Вятърът продължаваше да я отнася на юг, а вълните я люлееха нежно.

Към залез-слънце друг лиринкс, с прозрачни криле, започна да кръжи над нея. Стоеше високо. Толкова далеч от сушата водата означаваше сигурна смърт, дори и за неброниран лиринкс като Лиет.

Ала Лиет притежаваше завидни магьоснически умения. Нареждаше се сред най-добрите лиринкски летци. Щеше да наблюдава, да изчака и да се върне с информация. Когато Тиан слезеше на сушата след ден или два, проследяването й щеше да бъде лесно. Снегът, покриващ Тараладел, щеше да забави придвижването й и да улесни проследяването заради следите. Лиринксите вече не възнамеряваха да пленят Тиан. Бяха научили всичко, което можаха. Сега искаха да открият къде ще отнесе чудния си кристал. Подозираха един скрит град в планините, място, информацията за което оправдаваше почти всяко пожертвование.

Двадесет и пет

Прибирането във фабриката беше кошмар, за който Ниш имаше впечатлението, че никога не ще има край. Замръзналата твърд беше невъзможна за разкопаване, за да погребат телата. Не разполагаха и с гориво, за да ги кремират. Можаха единствено да ги положат едно до друго, да струпат ледени блокове над тях и да помълчат няколко минути, изпълнени с мисли на разкаяние: че ако бяха изменили дадена постъпка, нещата биха могли да се развият по различен начин.

Натовариха ранените в кланкера, взеха контролерите от оставащите две машини и се отправиха към отсрещната страна на платото, където все още стояха приспособленията за издигане. Тъй като останалите оператори бяха мъртви, нямаше начин техните кланкери да бъдат задвижени. На ръба на платото отново извадиха ранените, за да ги спуснат с носилки.

Никога досега Ниш не беше работил толкова усилено. Трябваше кланкерът да бъде вързан, да бъде приготвен камък в подножието, който да послужи за противотежест, да конструират допълнителни макари… Единствено той, Зимо, Ранд, Туниз и Фин-Мах бяха способни да работят. Иризис имаше счупен крак и не можеше да помогне, поради което бе останала горе. Рустина можеше да използва само едната си ръка. Ки-Ара, макар и все още скърбящ по кланкера си, поне можеше да държи въже. Бащата на Ниш трябваше да бъде държан упоен, иначе изпадаше в пристъпи. Юлия нямаше с какво да им е от полза.

Бяха прекалено малко. Поне шестима бяха нужни да избутат кланкера от ръба, а други четирима да държат въжето, което да удържа падането му. Тъкмо това беше наложило построяването на допълнителни макари, макар че и с тях нищо не беше сигурно. Разпределиха четирима за кланкера и двама за противовеса.

— Готови? — провикна се Туниз.

— Да! — Ниш опъваше спирачното въже. Равнодушният Ки-Ара стоеше зад него.

— Повдигай! — Нейната група започна да дърпа кланкера.

Ниш смяташе, че тежката машина въобще няма да помръдне. Четиримата се напрягаха до болка. Накрая изопнатите въжета леко повдигнаха кланкера.

— Задръж! — провикна се островитянката. Туниз завърза края на въжето около една скала и изтича да освободи ръчката. Тя не помръдна. Механикът наблегна с цялата си тежест и ръчката внезапно отхвърча, при което Туниз едва не падна. Кланкерът пое надолу, събаряйки останалите трима. Противовесът се издигна от земята, а машината остро полетя надолу — Ки-Ара беше пуснал спирачното въже. Ниш не можеше да удържа самичък и бе принуден да пусне на свой ред, иначе ръцете му щяха да бъдат протрити до кост.

Бойната машина се удари в скалата, завъртя се и се удари отново. Видял как бронята се изкривява, Зимо нададе вик на болка. Ниш вече виждаше как кланкерът се разбива в подножието на платото, но това не стана, защото противовесът го уравновеси.

— Малоумен палячо! — кресна Ниш към Ки-Ара. — Защо пусна въжето?

Операторът премигваше насреща му.

Сега се изправиха пред нов проблем: камъкът беше по-тежък от кланкера. При изтеглянето това не бе имало значение, но сега трябваше да прибавят тежест към машината, за да се спусне.

— Един от нас може да заеме мястото на оператора — предложи Фин-Мах.

— Не! — остро каза Туниз. — Ако нещо се обърка, ще сме изгубили още един човек.

Затова спуснаха камък в кланкера. Ниш тутакси усети подръпването и започна да отпуска въже. Бойната машина се спускаше, макар и разклащана от вихрите, които я блъскаха в скалата. Всеки удар, нараняващ бронята, караше Зимо да вие отчаяно.

— По-бавно! — изпищя той през сълзи.

Ниш даваше всичко от себе си, ала въжето със съсък обгаряше дланите му.

— Ки-Ара! — изрева той. — Дръж по-здраво! Ки-Ара?

Операторът отново беше пуснал въжето и се бе отдръпнал. И отново Ниш бе принуден да се отдръпне на свой ред. Разлюлелият се кланкер се блъсна в издигащия се камък. Те спряха, като се поклащаха. Брониран къс се отрони от машината и полетя надолу.

— Сам не мога да удържа въжето! — яростно говореше Крил-Ниш. — Даже двама сме малко. Какво ти става, Ки-Ара?!

Операторът го гледаше безучастно. Туниз и Фин-Мах изтичаха и започнаха да дърпат въжето на кланкера. Нищо не се случи. Въжетата се бяха оплели около ощърбената от удари машина. Колкото и силно да дърпаха, не можеха да ги освободят.

— Някой ще трябва да слезе — каза Рустина.

— По-трудно е, отколкото изглежда! — Туниз потриваше носа си. — Особено при този вятър. Доброволци?

— Ако няма друг, аз ще отида. — Ниш нямаше желание да го стори. Дори се съмняваше, че би могъл да стори нещо полезно, но предпочиташе сам да предложи услугите си, отколкото да му бъде заповядано. Освен това той трябваше да се реабилитира, ако това изобщо бе възможно след изминалата отвратителна седмица.

— Ти не бива да отиваш, Туниз — каза Рустина. — Ти си старши механик. Но него можем да си позволим да изгубим.

— Аз ще отида — заяви Зимо и пристъпи напред. — Кланкерът е мой, на мен се полага да го направя. — Очите му блестяха трескаво.

— Не знам — замисли се Рустина. — Вие какво смятате, следовател Фин-Мах?

— Оператор също не можем да си позволим да жертваме, макар че Ки-Ара вече се възстановява. Но дали той би могъл да управлява този кланкер?

— Да, ако включи контролера си вместо моя — каза Зимо, нервно пристъпващ от един крак на друг. Той взе ръката на Фин-Мах. — Моля ви. Тази машина е моят живот. Пък и може да се наложи да я задвижа, за да я освободя. В тази ситуация само аз ще мога.

— Така да бъде — каза Рустина, — стига да нямате възражения, Фин-Мах?

— Върви!

Ки-Ара внезапно засия, което немалко учуди Ниш. Зимо се спусна по едно от въжетата и меко се приземи върху бойната платформа. Вихрите продължаваха да изблъскват кланкера встрани от скалата, а тежестта на камъка го блъсваше обратно.

— Няма да е зле да побърза — каза Туниз, — иначе от кланкера му няма да остане нищо.

Зимо плачеше, докато оглеждаше щетите. Опита се да разплете въжетата, но това се оказа невъзможно, защото бяха изопнати от прекалена тежест. Направи опит да завърти кланкера, за да ги разсуче, ала вятърът не позволяваше.

— Какво ще прави сега? — почуди се на глас Крил-Ниш.

Зимо беше влязъл в кланкера и се бе настанил на операторското място. Краката на машината се раздвижиха. Предният чифт дращеше камъка.

— Хитро — оцени Туниз и закрачи назад, хванала въжето си. — Опитва се да завърти камъка около кланкера. За всеки случай хванете спирачните въжета.

Сториха го и зачакаха, напрегнати. Металните крака на кланкера блъснаха камъка и той описа пълен кръг около машината.

— Брилянтно! — възкликна следователят. — Още два пъти и ще е готов.

Зимо повтори процедурата. Този път му бяха необходими няколко опита, но в крайна сметка камъкът отново описа кръг. В този момент един от краката на кланкера се заплете в нещо.

— Не, назад! — кресна Туниз. — Ки-Ара, ти можеш да го освободиш. Дръпни силно в тази посока!

— Какво става? — провикна се Фин-Мах.

— Въжето на противовеса се омота около един от краката. Спри или ще скъсаш въжетата! — изрева механик Туниз към Зимо. — Ки-Ара, дърпай!

Но Зимо не чу, а Ки-Ара просто пусна въжето си. Краката на кланкера продължиха да се движат, при което се чу остър звук, въжето на противовеса се скъса и камъкът полетя надолу. Кланкерът също се понесе към земята, първоначално бавно, сетне по-бързо, освободил се от опъна на въжетата. Скъсаното въже изхвърча от макарите с плющене.

Кланкерът се превъртя във въздуха и с трясък се приземи с краката нагоре върху една от канарите. При сблъсъка се разцепи на две. Метални късове се разхвърчаха във всички посоки. Грохотното ехо бавно затихна.

Иризис докуца до ръба, опирайки се на патериците си, сетне поклати глава. На Ниш му се стори, че долавя слаба усмивка върху лицето на Ки-Ара, но когато се вгледа по-внимателно, за да се убеди, операторът вече се беше овладял.

Всички се спогледаха.

— Няма съмнение, че Зимо е мъртъв — каза Фин-Мах.

— Подобно падане надали е оставило здрава костица в тялото му — рече Туниз. — И какво правим сега?

— Със ски ще отидем обратно до ледените куполи — процеди следователят. — Ще инсталираме контролера на Ки-Ара в един от кланкерите и той ще го докара тук. И този път ще измислим начин да свалим проклетията цяла!

Гласът й беше леден. Несъмнено обмисляше обясненията, които трябваше да дава за поредното бедствие.

Ниш и Иризис се спогледаха.

— На твое място бих държала оператора под око — тихо каза тя. — Ки-Ара го направи нарочно.

— Да — отвърна механикът. — Той знае, че никога няма да му бъде поверен нов кланкер.

Това напомни на Ниш за собствената му вина. Ако той не беше принудил Ки-Ара, последният нямаше да изгуби кланкера си. Тиан и кристалът й също нямаше да бъдат изгубени. Когато се върнеха във фабриката и операторът бъдеше разпитан, глупавата постъпка на Крил-Ниш щеше да бъде разкрита. И тогава? Ниш бе обречен.

Отне им два дни да свалят новата машина в подножието на платото, през което време Ниш разполагаше с много поводи да очаква, че и този кланкер ще бъде сполетян от ориста на предишния си спускан събрат. Времето не се промени, оставаше си все така студено и вихровито. Носът на Крил-Ниш беше измръзнал. Същата съдба беше сполетяла и пръстите на Фин-Мах.

Най-сетне кланкерът стоеше готов за път, само че когато се качиха, той отказа да тръгне — заради студа маслото беше замръзнало. Последва такава снежна буря, че никой не виждаше на повече от педя около себе си. Поне сред околните дерета бяха намерили подпалки, така че можаха да се подслонят в една скална кухина и да запалят огън. Само това ги спаси.

Иризис повече не спомена за изгубения кристал. Кракът й зарастваше добре, макар че щяха да минат поне шест седмици, преди да захвърли патериците. Но тя не се оплакваше и беше най-жизнерадостната сред тях — с изключение на Ки-Ара, топящ се от блаженство поради факта, че отново има кланкер. Вече се беше възстановил почти изцяло. Само на моменти го заболяваше глава, а паметта му ставаше нестабилна. Имаше моменти, в които питаше спътниците си за имената им. И често подпитваше какво е станало със Зимо.

Юлия все така беше потънала в себе си. Ужасите на битката край ледените куполи (а може би тези на плътоформирането) бяха събудили у нея някакъв извечен страх. Тя не сваляше превръзката и тапите за уши. Понякога дори си нахлузваше черна копринена торба над главата. Ниш не се опитваше да й помогне. Не му бяха останали сили. Единствено по няколко пъти на ден я питаше за Тиан и винаги получаваше отрицателен отговор.

Джал-Ниш беше най-големият им проблем. Рамото и гърдите на перквизитора вече зарастваха, но положението с лицето му си оставаше лошо. Раните бяха отвратителни, гноящи. Представляваха толкова отвратителна гледка, че дори собственият му син потръпваше. На всичкото отгоре възпалението се бе разпростряло и до мозъка му. Той засипваше с хули и се мъчеше да нападне всеки, приближил се прекалено близо до него. На два пъти отишлият да занесе храна на баща си Ниш трябваше да откопчва стоманените му пръсти от гърлото си. Предвид касаплъшката операция, която перквизиторът бе претърпял, той си оставаше изненадващо силен.

Яростта му бе насочена главно към Иризис. Понякога Джал-Ниш я проклинаше с часове, без да си поеме дъх. Гнойно гълголещият му глас я винеше за това, че е съблазнила малоумния му син, за това, което бе сторила на Тиан, но най-вече за това, че е спасила живота му, вместо да му позволи да умре.

Иризис не изглеждаше да се впечатлява от ругатните и също се включваше в подмяната на компресите му. Веднъж, когато редът й отново бе дошъл, а времето се беше оправило и те се канеха да поемат към дома, тя отнесе на перквизитора купа с горещ бульон. Той й го захвърли в лицето, блъсна патериците й и се канеше да смачка гърлото й с ботуш, когато Ниш и Ки-Ара го издърпаха.

— Разгонена уличница! — пищеше Джал-Ниш Хлар. — Ти си лъжкиня и измамница, Иризис. Когато се върна, ще се погрижа да се озовеш в размножителната палата. Никога вече няма да бъдеш занаятчия.

Той продължи да беснее още час, докато накрая Ки-Ара, единственият, който се спогаждаше с него, му даде чай, подправен със сироп от нига. След това държаха перквизитора непрекъснато упоен, а за всеки случай вързаха здравата му ръка.

Бяха изминали три седмици от битката при ледените куполи, когато фабриката най-сетне изникна в далечината пред тях. Обратното пътуване беше толкова мъчително, че неведнъж Крил-Ниш бе изгубвал надежда. Никой не пътуваше по тези места през това време на годината. Ако кланкерът не бе толкова добре изработен, щяха да са погинали.

Успяха да намерят път през планината, разсечена от минни галерии, и достигнаха долината, отвъд която се издигаше заводът. Безплодното преследване бе коствало почти месец.

Иризис се измъкна от задния люк на кланкера. Ниш с насълзени очи й подаде патериците. Всички се бяха вторачили във фабриката. Единствено Ки-Ара не изглеждаше зарадван. Операторът бе някак неспокоен. Макар че беше студено, той беше плувнал в пот и хвърляше нервни погледи към следователя.

— Не трябва ли комините да димят? — каза Фин-Мах, слязла току-що.

— Сигурно не си дават зор в отсъствието на отговорника — небрежно отвърна Ниш.

Следователят повдигна далекогледа си, огледа околностите и отново го свали.

— Никъде не се вижда дим. Нито над завода, нито над спалните помещения и кухните, нито над миньорското село — глухо каза тя. Ниш улови погледа й, при което самоконтролът й изчезна. — Лиринксите са нападнали! — Фин-Мах изглеждаше на път да се разплаче. — А тук имаше деца…

— Проклета лицемерка! — промърмори Иризис.

— Вървиш по тънък лед, занаятчия — много бавно каза следователят.

Иризис се прозина в лицето й:

— И защо сте се загрижили за децата? Не виждам да сте изпълнили дълга си.

Фин-Мах стисна юмруци, а после дръпна високата жена встрани.

— След всички престъпления, които си извършила, смееш да ми говориш за дълг?

— Няма по-голямо престъпление от предотвратяването на зачеване — цитира Иризис. Това бе една от купищата регулации, управляващи живота им.

Лицето на Фин-Мах стана тъй студено, че наблюдаващият от разстояние Ниш неволно потръпна.

— Аз съм безплодна! — просъска тя. — Единадесет целители се опитваха да ме излекуват, но не успяха. — Следователят притисна длани над очите си. — Повече от всичко на света исках да имам деца… И точно ти да ми се подиграваш… ти… ти…

И за ужас на Крил-Ниш следователят се разплака.

Иризис стоеше като гръмната. Това изясняваше всичко: стоманеното самообладание, всеобхватната студенина. Тя си припомни, че при онова лиринкско нападение Фин-Мах най-напред се бе погрижила за децата.

— Съжалявам — каза Иризис.

Следователят мълчеше.

— Наистина съжалявам — повтори Иризис. — Представям си как презирате измамница като мен.

— Не те презирам — отвърна Фин-Мах. — Съжалявам те, защото ти имаш всичко, а животът ти все така си остава празен.

Следващата постъпка на занаятчията бе напълно неочаквана: споходена от представител на онези редки импулси, които самата тя не разбираше, Иризис прегърна Фин-Мах и силно я притисна до себе си. Скоро по-ниската жена престана да се дърпа и зарови лице в дрехата й.

— Добре ще е да продължим предпазливо — каза Рустина — и да бъдем готови за всичко.

Събраха камъни за катапулта, които изсипаха в предназначената за това кошница в бойната кула. Туниз зае мястото на стрелеца. Ниш също се качи, въоръжен с късия си меч и копие. Продължиха с нормален ход, тъй като тракането на кланкера така или иначе не можеше да бъде заглушено. Прекосиха замръзналия поток и поеха нагоре по хълма към фабриката. Скоро щяха да излязат на пътя и да продължат по него. Ако бъдеха нападнати от засада, щяха да имат малък шанс, но пък в гората шансът се равняваше на нула.

Скоро достигнаха пътя, оставили хълма зад себе си. Фабриката ги посрещна с изкъртени порти. Отвъд стените имаше още щети, както и преспи с човешки бой. Но не се виждаха никакви следи.

— Изглежда се е случило отдавна — каза Туниз. — Тези преспи не са се образували вчера.

Слязоха от кланкера и продължиха пеш, наизвадили оръжия. Иризис докуцука до пещите и се върна, клатейки глава.

— Не са били запалвани поне от седмица.

— И ще бъде адска мъка да ги задействаме отново — вметна механик Туниз. — В тази например се е образувала буца желязо. Как ще я извадим?

Не откриха жива душа. Вътре почти отсъстваха следи от насилие. Нямаше тела, мястото не беше ограбено. Единствено кристалите от занаятчийския цех липсваха. В двора зад фабриката, едва огряван от оскъдни лъчи, злополучните преследвачи седнаха да се подкрепят.

— Изглежда е имало нападение и всички са избягали — отбеляза Ниш. — Макар че лиринксите са искали единствено кристалите.

— Или да спрат производствения процес — каза Фин-Мах, която вече се беше опомнила.

— Предполагам вие ще оглавите завода — обърна се към нея Иризис.

— Предполагам да. И никак не ми се иска да изоставям това място, защото това е най-добрата мина и най-добрата фабрика в района, само че не можем да останем тук сами. Ще се отправим към Тикси. Смея да твърдя, че именно там ще открием работниците и миньорите си. След като разбера какво се е случило, ще се посъветвам със скрутатора, ако успея да уредя скит. Освен това — тя снижи глас — ще трябва да направим нещо по въпроса с оператора ни.

— Не зная дали има доказателства… — поде Ниш. Той повдигна глава и видя, че Ки-Ара с бърза крачка се отдалечава.

— Не са нужни доказателства да го приберем на място, където вече няма да вреди никому! — яростно каза следователят.

Точно се надигаха, когато дочуха отдалечаващите се стъпки на кланкера.

— Какво го прихваща? — изкрещя Фин-Мах.

Крил-Ниш изтича към предната порта. Бойната машина вече не се виждаше.

— Дезертира — каза Иризис, потракваща към тях с патериците си. И избухна в смях.

— Какво му е смешното? — каза Ниш. — Сега се налага да вървим пеш до Тикси.

— Нима тази провалена експедиция можеше да завърши по друг начин? — отвърна Иризис, намести патериците си и пое надолу.

Пътят им ги отведе покрай мината и миньорското селище — и двете места бяха евакуирани. Тъй като времето беше меко, успяха да достигнат Тикси по здрач. Там ги посрещна хаос. Върху градските стени бяха издигнати шипове с бодлива тел, а портата бе усилена.

— Това не би удържало лиринксите за дълго — каза Туниз, когато влязоха в града. Тя се обърна и се загледа изпитателно към стените.

— Сигурно. — Ниш вяло крачеше край нея. В момента искаше единствено да си вземе една гореща вана. Възнамеряваше да лежи в нея, докато кожата му се отлюспи, след което щеше да се премести в меко легло и нямаше да става в продължение на седмица.

Иризис отдавна беше престанала да се смее. Патериците бяха ожулили кожата под мишниците й и тя тихо простенваше след всяка крачка.

Ниш се погрижи баща му да бъде настанен в странноприемница и му повика целител. Макар че перквизиторът все още беше замаян от продължителния прием на нига, механикът предупреди лекаря за особеностите на пациента. После намери тиха стая за все така затворилата се в себе си Юлия, даде нужните напътствия на слугинята, а след това пристъпи към останалите десетки неща, налагащи уреждане. Поне за градоначалника щеше да се погрижи Фин-Мах.

Най-сетне, някъде около полунощ, точно когато Ниш се беше съблякъл и топваше почернял от мръсотия крак в изстиналата вана, нечие копие потропа по вратата му.

— Крил-Ниш Хлар! Крил-Ниш Хлар!

— Да! — ядосано отвърна механикът.

— Градоначалникът ви вика.

— В момента се къпя. Скоро ще дойда.

— Той нареди да дойдете веднага.

Ниш тихичко изпсува.

— Ще ми трябват няколко минути да се облека.

— Не се бавете!

Крил-Ниш бързо се отърка с кърпа, за да свали поне най-горния пласт мръсотия. За каквото и да ставаше въпрос, външният вид беше от значение. В раницата си откри дрехи, които, макар и да не бяха чисти, бяха за предпочитане пред онези, които бе свалил преди малко. Още не се беше дооблякъл, когато войникът отново започна да тропа по вратата с дръжката на копието си. Ниш бързо бе поведен през улиците към имението на градоначалника. Там го въведоха в дребно помещение, претъпкано с хора. Имаше множество познати лица, например надзирател Грист и, изненадващо, Ейрин Мас. Иризис и Фин-Мах също присъстваха, както и (естествено) градоначалникът и някакъв дребен, слабоват мъж, когото Ниш досега не беше виждал. Въпросният дребосък седеше в единия край на масата. Дори градоначалникът като да трепереше пред него.

— Крил-Ниш Хлар! — оповести въвелият го слуга. Дребният мъж обърна тъмните си очи към новодошлия. Те бяха хлътнали, заслонени от една дълга вежда.

— Крайно време беше! — тросна се той. — Защо се забави толкова, механик Крил-Ниш?

— Трябваше да се погрижа за баща си, сър. Той е перквизитор Джал-Ни…

— Зная кой е проклетият ти баща! Сядай! Следовател Фин-Мах ми описа в общи линии как е протекло преследването ви. Изгубени четири кланкера и четиридесет войници. Срещу никаква полза. Дори не мога да проумея подобна некадърност. Всички вие заслужавате да се озовете на фронтовата линия.

Буквално можеше да се усети как събраните настръхват. Мъжът остави мълчанието да подчертава заплахата му, като междувременно впиваше погледа си последователно във всеки присъстващ. Ниш, който също не бе подминат, се опита да устои, но бе принуден да сведе очи. Веднага проличаваше, че този човек е свикнал да надделява над останалите и да изисква подчинение. Лицето му беше изключително слабовато и ъглесто, сякаш месото беше избягало, за да остави само кожа, кости и мускули. Страните бяха тъй хлътнали, че зъбите можеха да бъдат преброени. Дълга, рядка брадица подчертаваше остротата му.

— Безполезна пасмина. — Погледът му отново се спря на Ниш, седнал до Иризис. — Особено вие двамата! И защо се започна цялата тази бъркотия?

Те не отговориха, защото не разбираха въпроса.

— Заради развращението ви, ето заради какво! Заради вас двамата започна всичко. — Той въздъхна. — Работата ни далеч не е приключила. Загубата на Тиан е същинска трагедия. Удвоена от изчезването на онзи кристал. И за капак на всичко, операторът ви отвлича кланкер. Изобщо имаше ли някакво подобие на йерархия в жалката ви групица?

Всички мълчаха. Фин-Мах изглеждаше поразена.

— След като перквизиторът беше ранен, сър, аз поех командването. И също така поемам пълна отго…

Онзи я сряза с изсумтяване:

— Аз изпратих Джал-Ниш. Отговорността е моя. Не мисля, че онзи младеж ще успее да стигне далеч. Въпросът сега е: как да се измъкнем от тази каша?

Отново настъпи мълчание.

— Само колко сте инициативни! — Той нави брадата около пръста си и докосна косматата намотка с устни. — Не можем да изоставим фабриката. Няма да се оставим да ни сплашат. Производството ще бъде възобновено колкото се може по-скоро. Експлоатацията на мината също. Но ще е нужен нов отговорник.

Мъжът се замисли, засмукал брадата си.

През няколко стола от Ниш някой се надигна — едър мъж с яка гръд.

— Бих искал да…

— Сядай, надзирател Грист — каза гърчавият. — Механик Туниз, ти си една от малцината, проявили компетентност по време на цялото това фиаско. Теб назначавам за отговорник. Давам ти четиринадесет дни да възобновиш производството, след което ще очаквам нов кланкер на всеки две седмици.

Грист тежко се стовари на мястото си, първоначално невярващ, сетне вбесен.

— Това е невъзможно! — промълви Туниз.

— Аз мога да го направя, сър — обади се Грист.

— Много добре! Погрижи се да бъдеш най-добрият надзирател на всички времена, иначе ще си изгубиш главата. А ти, отговорник Туниз, ще откриеш начин да го направиш възможно. Ще разполагаш с всичко необходимо.

— Имам деца в Крандор, сър — тихо каза тя.

— Да не си ги изоставяла. — Той започна да гризе юмрука си. — След една година, ако фабриката покрие плана — всички норми, — ще те изпратя вкъщи.

— Благодаря ви, сър. — Туниз просия.

Той се извърна.

— Занаятчия Иризис. Известно ми е всичко за теб. — Яростният му поглед даваше основания на Ниш да очаква изпращането й на дръвника. — Включително това, че ръководиш занаятчиите си по-добре от всеки друг. Ти ще бъдеш и.д. майстор. Задачата ти е да изработваш контролери колкото се може по-бързо.

— В такъв случай ще са ми нужни още занаятчии и чираци — спокойно отвърна тя. Ниш се възхищаваше на самообладанието й: та тя би трябвало да очаква назначение за размножителната палата, в най-добрия случай.

— Ще ги имаш толкова скоро, колкото позволяват пътищата.

— И по-добра защита за фабриката и мината.

— В момента биват събирани зидари. Двеста войници пътуват насам. Пълномощното ти вече е подписано. Вземи го на тръгване. Давам ти време до края на седмицата да закупиш необходимото.

— Имам нужда от кристали — каза Иризис. — Лиринксите са опразнили запасите ни. Ще са ми нужни миньори, които да откриват подходящия тип кристал.

— Във вашата мина не работеше ли един старец… Джоейн? — попита слабоватият.

— Той е мъртъв. Всички останали миньори добиват метал.

— Бих могъл да ти изпратя и миньори, но ще е по-бавно, поне месец… Прекалено дълго…

— Имам предложение, сър — каза Иризис. — Ако желаете да го чуете.

Той повдигна половината си вежда.

— Когато бяхме в мината — продължи тя, — перцепторът каза, че може да вижда кристалите. Изглеждали й като стафиди в пудинг. Дали не бихме могли…?

— Вече започваш да се доказваш, майстор Иризис. Използвай я! Тя ще напътства миньорите.

Сега слабоватият мъж се обърна към Ниш.

— И стигаме до теб, Крил-Ниш Хлар. Какво да те правя?

Механикът се сепна, но този път успя да устои на погледа. Сякаш надничаше в шахта — очите на мъжа не издаваха нищо.

Онзи изсумтя:

— Докладваното ми за теб не беше изцяло отрицателно. Разбирам, че със следователя сте имали споразумение — относно откритото в лиринкските ледени куполи. Освен това притежаваш специфичен подход към перцептора. Впрочем къде е тя?

— В стаята си в странноприемницата — отвърна Ниш.

— Не е най-подходящото за нея място! Нека бъде прегледана. Ти върви да се доизкъпеш, момче, докато реша как би могъл да си ми от полза. Ако изобщо това е възможно!

Ниш се чувстваше раздразнен — Иризис бе възнаградена, а неговата съдба все още оставаше под въпрос.

— Юлия изисква специално отношение, сър. Може би ще е най-добре…

— Върви по дяволите! — изръмжа онзи. — Не ми казвай как да си върша работата, момче. Аз лично ще се погрижа за нея. Сега изчезвайте!

Всички побързаха да опразнят стаята, включително и градоначалникът, комуто тя принадлежеше.

— Подай ми ръка, Ниш! — помоли пребледнялата Иризис, докато слизаха по предните стълби.

— Какво има?

— Проклетите патерици ме ожулиха до кръв — промърмори тя.

Механикът я погледна любопитно.

— Питам за истинската причина.

— Ще бъда разобличена, Ниш, това е истинската причина. Не съм в състояние да направя това, което той иска от мен.

— Естествено, че можеш. Ти си идеален ръководител. Впрочем кой беше този човек?

— Ти, който толкова се хвалиш с връзките си, не знаеш?

— Не. Нямам представа.

— Това — тя направи драматична пауза — беше самият скрутатор. Ксервиш Флид!

Двадесет и шест

С отдалечаването си от Калисин лодката навлизаше във все по-студени води. Проникващият през кожата студ събуди Тиан. Беше тъмно. Луната почти не се виждаше. Дребният съд се поклащаше върху вълните, а вятърът блъскаше леден дъжд в лицето на девойката. Такова време бързо щеше да я отнесе на брега. Там трябваше да подири начин да се отправи към целта си, за предпочитане като запази в тайна причината за пътешествието си.

За начало беше по-добре да продължи с лодката, поне докато не откриеше някакво село. Лесно можеше да си изработи гребло. Дори и платно би могла да си изработи и да се спусне по реката към морето. Вятърът духаше на юг, като цяло желаната от нея посока. Щеше да се отправи край брега, докато открие подходящ воден канал към Талаламел.

Тя се уви в палтото си и отново се унесе. Цялото тяло я болеше, главата й пулсираше. Тиан плъзна пръсти по скалпа си. Кичур от косата й липсваше. Олисялото място бе покрито с мехури.

Лодката се удари в някакво препятствие — ледена кора между две крайбрежни скали. Все още беше тъмно и много студено.

Тиан внимателно насочи кожената черупка към заливче между скалите, където слезе. Снегът скърцаше под краката й. Пред нея се простираше рехав иглолистен лес. Младата жена изтегли лодката от водата, отбеляза мястото и пое към дърветата.

Щеше да й е нужен огън, ако искаше да преживее нощта. Навлязла в ръба на гората, тя започна да къса клонки. Запалването им изискваше големи усилия, защото бяха влажни. Поне имаше опит — във фабриката разполагаха единствено с влажно гориво. Скоро тя си грееше ръцете над огъня, над който къкреше супа от сушена риба.

Откъм вкус имаше какво да се желае, но главното достойнство на гозбата се състоеше в горещината й. По-късно Тиан накладе втори огън, струпа клонки между двете огнища и постла върху тях спалния си чувал. Така тя прекара една от най-неприятните нощи в живота си.

На следващия ден тя пое с лодката край брега на езерото, дирейки подходящ канал. Не откри, но на следващото утро се натъкна на река, която струеше на юг. Тиан пое по течението й. Не след дълго подмина някаква колиба, разположена край ръба на леса. Девойката се надяваше това да предвещава някакво селце, но надеждите й не се оправдаха — скоро реката правеше завой, отвъд който водите й застиваха. Ледът беше сковал и самата река. Вероятно тя беше замръзнала чак до морето, течаща в тукашната си част заради топлото езеро. И сега? Тиан не можеше да отиде пеш до Талаламел. Затова тя загреба обратно към колибата. Пътьом извади малко сребро от колана на Джоейн и го прибра в джоба си.

Къщурката беше построена върху лек склон. Бе изработена от кал и глина и приличаше на тумбеста ваза, с дебели стени и заострен покрив. Дупката, представляваща комин, беше заслонена отгоре, за да не вали в огнището.

Мизерен дом, само че изглеждаше здрав, а детето, което си играеше на едно дърво, имаше розови бузки и не изглеждаше да гладува. Тиан доближи лодката си до брега и слезе, при което снегът изхрущя под ботушите й.

Детето погледна надолу.

— Здравей! — каза Тиан.

— Мирз! — отвърна детето и скочи от клона. Беше облечено в кожи, които не позволяваха да се определи полът му. Качулката му се отметна назад, за да открие бледа кожа и дълга коса със забележителен оттенък: русо с леки зачатъци на зелено. Детето бе на не повече от седем. Тиан беше чувала за бледите, зеленокоси хора, живеещи отвъд планините, но до този момент никога не беше виждала техни представители. Посетителите във фабриката бяха малко и всичките приличаха на Тиан — тъмна коса и маслинена кожа.

Затова занаятчията нямаше понятие от езика на тукашните хора. Умееше да си служи единствено с диалектите, говорени из югоизточната част на полуострова и използваната от всички реч на Източен Лауралин, която май нямаше да се окаже тъй разпространена. На много места само учени, сарафи и търговци си служеха с нея.

Тиан отново се обърна към детето:

— Бих искала да купя малко храна.

— Мирз?

Тиан повдигна въображаема лъжица до устата си.

Детето се засмя:

— Митси-питси! Хкай бук!

То се отправи към колибата, като на моменти поглеждаше назад, за да се убеди, че Тиан е още там. Детето отмести завесата на входа и изчезна вътре, ломотейки нещо.

Тиан изчакваше. Беше оставила раницата си в лодката и не искаше да я оставя без надзор. Главата на детето изникна между завесата и стената.

— Бладзяй! — И то започна да я подканя да се приближи.

Тиан хвърли нервен поглед към лодката и се отправи към къщата. Вътре беше изненадващо топло. Смесваха се миризмите на дим, варена риба и човешки тела (силна, но не неприятна миризма бе последната). Три жени се бяха настанили на пода, вдълбан ниско. Малко каменно огнище бе приютило борови цепеници. Над него бълбукаше железен казан, нанизан на пръчка между два дървени чатала. Купчина кожи край отсрещната стена представляваше общо легло.

Тези жени явно бяха тризначки, поне за непривикналите очи на Тиан: и трите имаха издължени лица, леко зеленикава коса и специфични тънки носове. При влизането й те се изправиха. Бяха както по-пълни, така и по-високи от нея. Сега занаятчията можа да види, че между тях има известни разлики. Виждаше се, че са били родени по различно време: жената, която стоеше най-близо до нея, бе по-възрастна от останалите две. Следващата изглеждаше най-млада. Някакъв объл белег разсичаше брадичката й.

— Здравейте — поздрави Тиан на общия език. — Аз съм Тиан Лиз-Мар. — Придружи представянето си с палец в гърдите. — Бих искала да купя малко храна, ако е възможно.

Тя отново повтори пантомимата с храненето.

Най-възрастната жена (съответно и най-пълничка и закръглена) объркано наклони глава. За момент тя се обърна към сестрите си, сетне преустанови дискусията и отново погледна към Тиан с въпроса:

— Какво значи „купя“?

Произнасяните от нея думи бяха почти неразбираеми.

— Да плащаш нещо с пари.

Жените не разбираха, затова занаятчията измъкна сребърната монета от джоба си и я протегна върху дланта си. Надяваше се, че тази й постъпка не е погрешна.

Най-възрастната жена объркано взе монетата и я приближи към светлината на огъня, за да я разгледа, след което я подаде на останалите две. Втората жена близна монетата, третата се опита да отхапе.

— Това е сребро — обясни Тиан. — Пари срещу храна!

От миризмата на рибената яхния й течаха лиги.

— Па-ри! — произнесе най-възрастната жена и избухна в смях, показал жълтеникави криви зъби. Останалите две се смяха не по-малко, след което Тиан получи монетата си обратно и в добавка бе шляпната по гърба от нечия месеста ръка.

— Аз Флууни — представи се най-възрастната. — Средна сестра Джини, малка сестра Лиса. Дъщеря Хани.

Тя разтегляше съскавите съгласни. Тъй като говорът в Тикси притежаваше подобна особеност, занаятчията повтори имената им. Очевидно не се справи особено добре, защото отново последва буен смях.

— А аз съм Тиан — представи се отново тя. Нейното име също бе произнесено чепато. Лиса потопи дървен черпак в казана, изсипа от яхнията върху квадратна тарелка и я подаде на гостенката, като й връчи прибор, наподобяващ лъжица, назъбен от другата страна. Цялата посуда беше дървена.

Тя взе подаденото й, като се чудеше за цената, която щеше да й бъде поискана. Храната беше гъста и жълтеникава. По миризмата личеше, че сред съставките влиза риба, макар и отдавна разпаднала се на късчета. Срещаха се и зеленчуци, май пащърнак, някакви тъмни зрънца, а също и лучен полъх.

— Яж — подкани я Флууни.

Тиан предпазливо опита. Комбинацията от вкусове беше малко чудата, но пак й се стори превъзходна. Тя отново напълни лъжицата си. Трите жени и детето се бяха вторачили в нея.

— Вкусно е — каза тя. Не я разбраха. — Много вкусно! — И тя примлясна, а после потупа стомаха си. Неразбиращите погледи не изчезваха. Дали не беше допуснала някаква грешка?

Занаятчията погълна още една лъжица, при което (за неин ужас) стомахът й изкъркори. Появиха се сияйни усмивки. Хани плесна с ръчички.

Скоро Тиан опразни тарелката. Моментално черпакът изсипа нова купчина. Вече й бе станало тежко от първата порция, само че всички я гледаха с такова очакване, че би било невъзпитано да откаже. След втората порция приятната тежест в търбуха я направи леко сънлива. Флууни й насипа за трети път, а Тиан веднага скочи, благодари и се поклони до пояс. Този й жест също остана неразбран.

Почерпиха я и с чай от семена на горчица. Ароматът му я удари в носа и я накара да кихне сълзливо.

Сита и сгрята, Тиан едва сдържаше очите си отворени. Вече не помнеше кога за последно е отпочивала подобаващо. Тя се облегна на стената и неусетно заспа, макар да полагаше усилия да остане будна.

В къщата беше все така сумрачно и задушно и когато се събуди, Тиан реши, че е спала само няколко минути. Чувстваше се необичайно отпочинала. Къщата беше празна. Тя изпълзя през вратата и за свой ужас откри, че вече е почти здрач. Беше спала цял ден.

Погледът й веднага се насочи към речния бряг. Лодката я нямаше! Тиан се втурна към водата. Нямаше и следа нито от лодката, нито от безценната й раница. Занаятчията се затича обратно към колибата, пред която се сблъска с Лиса, понесла наръч дърва. Подпалките се разхвърчаха.

Тиан й помогна да ги събере.

— Къде е лодката ми?

— Лотка? — повтори Лиса.

Занаятчията загреба с въображаемо весло.

— А, трал! — каза жената и поведе Тиан зад колибата. Лодката беше подпряна на стената. Стичалата се от нея вода беше замръзнала.

— А раницата ми къде е? — Тиан се постара да изобрази и този си въпрос. Лиса я въведе обратно вътре и занаятчията можа да види, че раницата й е оставена недалеч от мястото, където доскоро самата тя беше спала. Тиан провери съдържанието й, през което време Лиса я наблюдаваше с лека усмивка. Всичко си беше на мястото.

Занаятчията се засрами заради подозренията си. Тя се изправи и възкликна развълнувано:

— Благодаря. Благодаря!

После разпери ръце.

Лиса просия и силно прегърна Тиан. Занаятчията си спомни за майка си, много отдавна, когато самата тя беше малка и Марни имаше време за нея. Преди да бъде забравена заради следващото дете. И по-следващото.

Междувременно се беше смрачило. Другите две сестри и Хани също се появиха. Започнаха да режат зеленчуци, да белят чесън и лук (тях свалиха от окачени на тавана кърпи) и да очукват корени (тях извадиха от мазето, чийто капак се намираше в един от ъглите на къщицата).

Тиан предложи помощта си, но бе накарана да седне край огъня, на почетното място. Вечерята се състоеше от порязаница черен хляб, поставена на дъното на тарелката, и още от новоприготвената рибена яхния.

След вечеря Лиса започна да пее на Хани. Разказваното бе дълго, вероятно част от Историите, може би семейни хроники. То продължи близо час. Езикът бе непознат за Тиан, но по менящото се изражение върху лицето на Лиса личеше, че сказанието е изпълнено с напрежение, трагедия, плам, страст и нежна обич. Другите жени шиеха и слушаха мълчаливо.

Песента беше успала Хани. Роднините й я съблякоха, поизмиха я с мокра кърпа и я сложиха да си легне. После, вместо да се върнат към работата си, с очакване насочиха очи към Тиан. Очевидно тя също трябваше да пее, за да се отплати за вечерята.

Ако във фабриката се бяха обърнали към нея с подобна молба, тя щеше да бъде в такава степен ужасена, че от гърлото й не би се отронила и нота. Ала тези хора не я познаваха, никога нямаше да я видят отново. Освен това тя им беше длъжница — трябваше да им се отплати за храната, подслона и най-вече за проявената доброта.

Не беше пяла от малка. В главата й изникна детската песничка за жабата и пеперудата и Тиан я изпя с дрезгав глас, много зле, макар че на Хани явно й се хареса.

Когато занаятчията приключи, Лиса приближи пръст до устните й, отиде до огъня и се зае да приготвя някаква отвара. Колибата се изпълни със силен аромат на мента. Накрая Лиса добави мед от червено-черна пита и с усмивка подаде чашата на Тиан.

Отварата облекчи гърлото й и тя затананика отново, а думите изникваха сами. Тиан пееше за баща си, когото никога не бе познавала и нямаше да познае. Щом досега не беше дошъл при нея, значи беше мъртъв.

Тя приключи песента с насълзени очи. Възрастните ръкопляскаха, а детето се приготви да спи. Едва тогава Тиан се осмели да повдигне въпроса, който не й даваше мира.

— Реката е замръзнала. Как да стигна до морето?

— Замръзнала? — повтори Джини, най-тихата от трите сестри.

На Тиан й бяха нужни много мимики, за да обясни значението — и то не съвсем успешно. За „море“ дори и не си направи труда.

По-голямото южно вътрешно море бе почти триста левги дълго. По-малкият, западен край се наричаше Милмиламел. Но как се казваше първото? Трудно й беше да си припомни картата на Лауралин.

— Талаламел — каза занаятчията. — Трябва да отида в Талаламел.

— А, Талаламел мир — сети се Лиса.

Сестрите се усмихнаха и заговориха помежду си, после Флууни се обърна към гостенката и бавно и отчетливо произнесе:

— Тиан трябва остави лодка. Ползва сши. — После се поправи: — Ски.

— Да се спусна по реката със ски?

— Да! — закимаха трите жени. — Ски до Гисмел, да.

Тиан предположи, че Гисмел е някакъв град по крайбрежието:

— На какво разстояние се намира Гисмел?

Отново я загледаха неразбиращо.

— Колко пъти сън до Гисмел? — перифразира занаятчията.

Джини повдигна шест пръста.

— Не! — каза Лиса, бутна ръката на сестра си и показа осем пръста. Флууни закима.

Осем дни. Е, това не беше чак толкова зле. Тиан умееше да кара ски. През зимата това бе най-удачната форма за придвижване около фабриката. Макар че подобен целодневен преход щеше да е доста изморителен.

Тъй като вече бе разбрала, че домакините й не се интересуват от пари, тя се чувстваше затруднена как да им се отплати. Но след дълго ръкомахане се споразумяха да разменят кожената лодка за чифт ски и храна. Несъмнено жените вече си имаха лодка, но въпреки това очите на Флууни засияха, когато Тиан направи предложението. Кожата беше мека, но силна — много по-ценна от чифт ски, които можеха лесно да бъдат изработени за няколко вечери.

Трите натъпкаха раницата й с храна: сушена риба, сушено месо, медена пита, пита сирене от еленско мляко, връзка кромид лук и какво ли още не. В един момент на Тиан й се наложи да ги спре, защото нямаше да може да носи толкова много багаж.

Беше късно. Трите жени също легнаха върху кожите. Флууни посочи на Тиан място край огъня, където занаятчията скоро заспа.

Като никога сънищата й бяха приятни. Тези жени, които Тиан познаваше едва от ден, я изпълваха с удивително доверие. Занаятчията не се бе чувствала така от малка. Откакто бе лежала в майчиното легло.

По тази причина, когато се събуди през нощта, за един объркан момент Тиан реши, че се намира при Марни. Едва после напипа раницата и се усети. Огънят беше угаснал и в колибата цареше пълен мрак. Това й се отрази някак потискащо.

Тиан пъхна ръка в раницата с намерението да прогони зараждащата се клаустрофобия с мекото сияние. Допирът до амплимета го накара да припламне рязко, а по ръката й плъзнаха тръпки. Мигновено раницата й се изпълни с червено сияние. Какво бе станало? Тази проява възникваше за първи път. Тя си припомни лекотата, с която войниците я бяха откривали, и изпита леко притеснение.

Но това се беше случило отдавна, пък и на най-малко стотина левги разстояние. Не изглеждаше възможно да са я проследили до Калисин, но пък все още се намираше в обхвата на лиринксите.

Сърцето й бе започнало да бие силно. Тиан пролази до входа, за да надникне навън. Още беше тъмно. Тя се върна на мястото си и легна отново. Щеше да тръгне призори. Надяваше се да завали сняг, който ще прикрие следите й.

Девойката въздъхна тежко. Флууни се обърна към нея и я прегърна. Допирът й би донесъл утеха, ала проблемите на Тиан не можеха да бъдат разрешени от друг. Занаятчията не можа да заспи отново. Още два пъти се надигаше и отиваше да надникне отвъд завесата на входа. При второто й ставане небето на изток започваше да розовее.

Занаятчията прикрепяше ските към ботушите си, когато Джини също се появи. След като се отби в гората, за да се облекчи, тя се зае да помага на Тиан. Малко след това изникнаха Флууни, Лиса и Хани. Очевидно бяха свикнали да стават призори.

Междувременно бяха успели и да сложат казана над огъня, така че влязлата да вземе раницата си Тиан отново се подкрепи с топла храна. После благодари на гостоприемните жени, които я прегърнаха, и протегна ръка на малката Хани, която срамежливо я пое. След като си сложи раницата, Тиан се спусна към реката. Четирите й нови познати я изпратиха със смях — несъмнено стилът й им се виждаше странен. Достигнала брега, тя се обърна да им помаха, после отново се понесе, намерила познатия ритъм.

В началото за отвикналите й мускули беше трудно. Когато достигна заледения участък, тя спря да си почине. Не искаше да се спуска уморена и да рискува да се нарани.

Тя приседна на един дънер на брега и се загледа към два елена, закусващи с лишеи. В този момент я сепна някакъв пронизителен вой, който водите на реката донесоха до слуха й. Тиан го разпозна моментално. Само едно същество ревеше така: създанието, което Рил беше нарекъл нилатл!

Двадесет и седем

Първият й импулс бе да побегне. Със ските лесно можеше да набере преднина и да се отскубне. Но жените и детето нямаше да имат никакъв шанс, ако бъдеха нападнати.

Нея ли преследваше създанието, или амплимета? Тиан бе запомнила погледа му, насочен към бипирамидата. Тя извади ножа, почти безнадеждно оръжие, и пое обратно. Това изискваше цялата й налична храброст.

Стараеше се да не се замисля над това, което прави. Ако се замислеше, нямаше да е в състояние да продължи. Съществото може би се намираше на другия бряг на реката и преследваше заек или елен. Ако преследваше нея, с връщането си в колибата Тиан щеше да го отведе при жените. Тя спря, разкъсвана от колебание. Тогава чу писъка.

Женски писък, пронизителен и внезапно секнал. Изпълнен с агония, с болка, изпитвана от самата жена или заради неин много близък човек. Дребното чудовище беше там, в колибата.

Тиан стремглаво се плъзна натам. Чуваше единствено бученето на сърцето си. Реката бе пуста. Сякаш целият свят се беше изпокрил.

При последния завой коленете й вече се подкосяваха. Тя профуча през участък, където нарядко растяха борови дръвчета и отвъд който започваше поляна. От това място колибата вече се виждаше, полускрита от следващите иглолистни. Нищо не изглеждаше променено. Тиан продължи напред, но пак не видя жива душа.

— Флууни? — тихо подвикна тя. — Джини? Лиса?

Никакъв отговор.

— Хани? — прошепна занаятчията. Момиченцето също не отговори. Може би те бяха отишли до езерото, за да наловят риба или да изпробват новата лодка.

Тиан се плъзна още малко по-напред. Тя се приближаваше откъм задната част на колибата. Кожената лодка все така си беше опряна на стената. Някакво отвратително предчувствие прободе сърцето на младата жена. Занаятчията внимателно се огледа: дърветата, реката… Не видя нищо, но пък лабораторният звяр можеше да мени цвета на кожата си досущ като лиринкс. Тиан отново се приближи и зърна някаква неподвижна фигура да лежи в сянката зад колибата. Приличаше на една от жените.

Занаятчията трескаво започна да освобождава крака от ските. В бързината си тя залитна, спъна се и в последния момент се подпря на ръце. Ножът се плъзна по снега, за да спре досами лицето на лежащата. Красивата зелена коса покриваше земята. Тиан позна жената по палтото.

— Джини? — прошепна тя и внимателно протегна ръка, за да открие лицето й. То беше почервеняло, също като земята под нея и дрехата й. От него не беше останало много, за да бъде разпозната. Беше мъртва.

Приклекналата с нож в ръка Тиан долови някакъв странен звук да долита откъм колибата. Звук на месно откъсване. Тъй като колибата имаше само един вход, Тиан се засили и вихрено нахлу вътре.

Разкрилата се пред очите й гледка бе още по-отвратителна. Лиса лежеше на пода, дори по-ужасно наядена. Почти целите стени бяха оплискани с кръв. Вътрешността на колибата бе разхвърляна. Флууни лежеше до отсрещната стена, оцъклена, цялата окървавена. Пръстите й все още стискаха каменен чук за месо.

Отвратителният месен звук долиташе откъм тялото на Лиса, което продължаваше да се движи, макар това да не изглеждаше възможно. Тиан настръхна — създанието разяждаше клетата жена отвътре. А къде ли беше малката Хани?

Тя бавно заобиколи огнището, без да откъсва очи от тялото. Кракът й докосна нещо — нож за кормене. Тиан го взе в другата си ръка и го протегна пред себе си.

Нещо се раздвижи в торса на Лиса. Изсред мъртвата плът блесна скотски поглед. Тиан едва сдържа писъка си. Трябваше да си напомни, че Лиса вече не усеща нищо.

Зверчето изскочи, покрито с кръв и вътрешности. Стрелна се право към Тиан. Беше бързо, макар и не колкото преди. Може би нараняванията все още го измъчваха. Освен това изглеждаше по-голямо: колкото дребно куче.

Тиан се дръпна вляво, оставяйки огъня и казана между тях. Създанието скочи към лицето й, а девойката повдигна ножа тъкмо навреме. Успя да отблъсне атаката, но не и да го рани. Главата й се изпълни с болезнено пулсиране. Карфиците отново започнаха да я ослепяват. Създанието пак се опитваше да навлезе в ума й.

То се превъртя във въздуха, приземи се на задни лапи и отново скочи. Тиан се хвърли встрани. Нокти закачиха ръкава й. Намерило тази опора, създанието се извъртя и посегна да разкъса с предни лапи гърлото й. За щастие нишките се разпраха, то полетя надолу и пропусна. Докато съществото падаше, Тиан с все сила го изрита по муцуната.

Съществото се блъсна в стената, падна на пода и остана да лежи там. Тиан остана на мястото си, подозирайки преструвка. Измина минута. Занаятчията направи предпазлива крачка към него, приготвила ножа за удар, сетне още една. Точно посягаше да го наръга, когато зърна задните крака да се напрягат.

Тя застина. Зверчето скочи, но вместо да атакува лицето й, както бе очаквала, то полетя към крака й. Зъбите му пробиха ботуш, панталон, чорап, кожа и плът. Тиан усети как един зъб докосва костта. Младата жена стовари тока на ботуша си върху мястото, където главата и тялото му се съединяваха. Макар да вложи цялата си тежест в този удар, създанието не я пусна веднага.

Тиан се опитваше да го премаже. Създанието нададе болезнен рев. Нещо изхрущя под крака й. Ноктите му задраскаха по пръстения под и то се хвърли встрани. Самата Тиан също изпитваше прекалено силна болка, за да разсъждава. Бе движена изцяло от инстинкти — да го нарани толкова, колкото то бе наранило нея; да го убие, преди то да я е убило.

Очевидно беше успяла да го засегне, защото зверчето се движеше със забележимо провлачване. Преди то да е успяло да атакува отново, тя го изрита. Съществото полетя към казана, блъсна се в него и падна в огъня. Изпищявайки оглушително, нилатлът скочи към нея. Отстъпващата Тиан неволно стъпи в дървена чаша и тежко се стовари на земята. Лакътят й се удари лошо, при което ръката й изтръпна, а ножът изхвърча.

Това рухване й беше изкарало въздуха. Тя почти не можеше да помръдне. Създанието се приближи, стъпващо бавно. Миризмата му на мърша бе примесена с тази на обгоряно. То я наблюдаваше напрегнато. Тиан очакваше съществото да се нахвърли и да отхапе ръката й, ала то продължаваше да стои на крачка от лицето й.

Гладно!

Дали си играеше с нея, или действително се страхуваше? Девойката стисна малкото острие в другата си ръка. Зверчето се намираше от другата й страна, което щеше да затрудни удара й.

Създанието изви гръб. Очите му изглеждаха омайни. То отвори устата си, почервеняла. Синият език започна да потрепва. Тиан се чувстваше скована. Може би беше хипнотизирана?

Съществото се канеше да я залее с отрова, за да я погълне на спокойствие. Занаятчията принуди ръката си да се раздвижи. От върха на езика започваше да се стича онази прозрачна течност. Тиан стисна очи.

Разнесе се удар и зверчето полетя. Полумъртвата Флууни се поклащаше над нея, стиснала чука.

Зверчето се надигна със скимтене и излезе, влачейки се по пода. Слузеста бледоморава диря остана да бележи пътя му.

Флууни рухна на колене. Макар и цялата покрита в кръв, лицето й бе смъртнобледо.

— Джини? — прошепна тя.

— Навън е — тихо рече Тиан. — Мъртва. Съжалявам.

Занаятчията се чувстваше безпомощна. А погледът на най-голямата сестра се насочи към Лиса. За нея нямаше нужда да пита.

— Къде е Хани? — попита Тиан.

Окървавена ръка посочи към вратата на мазето. Тиан с куцане се приближи до указаното място и повдигна капака. Хани се беше свила в най-далечния ъгъл на плиткото подземие и трепереше. Занаятчията не знаеше как да я успокои. Нима нещо можеше да накара детето да забрави тези ужаси? Тя побърза да покрие тялото на Лиса с една от кожите.

— Хани, излез! — повика Флууни.

Момиченцето предпазливо се изкачи и изтича в обятията на Флууни. Жената я остави да се наплаче, преди да я побутне към Тиан.

— Тиан ми. Тиан муму нис! — Тя погледна към занаятчията. — Върви с Тиан. Сега Тиан е майка.

Хани изпищя и се отскубна от ръцете й.

— Тиан муму нис. Ми! — с мъка изрече Флууни.

Тиан бе не по-малко удивена.

— Ами семейството й…?

— Мъртви! — Ръката на пълничката жена вписа колибата в замаха си. — Сега Тиан майка. — Тя я погледна умолително.

Младата жена не знаеше какво да каже.

— Да — прошепна тя. — Ще бъда майка на Хани. Ще я взема със себе си.

Флууни леко простена. От носа й бликна кръв и тя се отпусна встрани. Тиан знаеше, че тя е мъртва, но все пак провери. Така беше — създанието я беше изкормило.

Занаятчията остави Хани да прегръща леля си и започна да събира багаж: намери раница, дрехи и кожи, принадлежащи на детето. Взе тарелка и още няколко дребни неща, които щяха да потрябват на момиченцето, както и още храна. Две от големите кожи бяха останали неоцапани. Тиан взе тях, а също и една палатка, оказала се далеч по-тежка от полагащото й се. Пеш никога не би могла да пренася толкова багаж, но със ските щеше да се оправи, стига да се плъзгаше по равна земя.

За мъртвите не можеше да направи нищо. Колибата нямаше да пламне, а земята беше прекалено твърда, за да се поддава на разкопаване. Тя склопи очите им и изрови Хани изпод кожите, сред които малката сега се беше скрила. Момиченцето изпищя и отново понечи да се покрие. Изровилата я отново Тиан откри, че в ръката си Хани стиска малка кожена кукла, натъпкана със слама. Тя изобразяваше животинче с издължено тяло, дребни кръгли уши, патешка човка и плоска, широка опашка. Не приличаше на нито едно от познатите на Тиан животни, но пък щом носеше утеха на малката…

Тиан отведе детето до двете мъртви жени, за да му позволи да се сбогува с тях. После си сложи раницата, хвана Хани за ръка и я изведе навън.

Хани сама си сложи ските. Единият й ботуш беше много износен. Тиан отряза парче кожа от дъното на лодката, прибави го към и без това огромния си багаж, сложи си ските и поведе момиченцето надолу по брега, без да се обръща. Едва по-късно осъзна, че не бе оставила Хани да се сбогува с майка си.

Недалеч нилатлът беше открил дупка, пронизваща брега, отвеждаща към удобно и топло леговище. То бе обитавано от някакво създание с човка, но нито то, нито безпомощните му малки представляваха проблем за сътвореното от лиринксите същество.

Заситено, зверчето се настани на най-топлото място и потъна в дълбок сън. Бе понесло множество рани и отстраняването им щеше да отнеме време. А когато се събудеше, щеше да иде на лов. Чернокосата жена и отвратителният, изкусителен кристал нямаше да му избягат. Където и да го отнесеше тя, зверчето щеше да я открие. И тогава щеше да я накара да страда заради мъченията, които понасяше самото то.

Двадесет и осем

През целия ден детето не пророни нито дума, което повече от всичко останало измъчваше Тиан. Хани се плъзгаше или встрани, или пред нея, стараейки се да се държи колкото се може по-далеч. Уменията й със ските надвишаваха тези на занаятчията. Дребното й пухкаво личице, бяло като снега, излъчваше единствено пустота.

Остра вина дълбаеше Тиан — тя бе довела чудовището при тях. Тя беше и причината то да съществува. Ако не беше предателството й, тези хора още щяха да са живи.

Кракът все още я болеше, но тъй като не бе кървял много, Тиан не направи нищо за раната. По-важно беше да се отдалечат от хищното създание. Двете минаха покрай няколко селца. В първото местните деца носеха вода от дупка, която бяха отрязали в снега. Тиан не беше размишлявала за този проблем, но изглеждаше логично снабдяването с вода по тези места да е затруднено. Децата се взираха в пътниците, но не помахаха. Хани дори не погледна към тях, а следваше дирите на Тиан.

Някъде по пладне Тиан повика Хани и сви към брега, където се настани на един дънер. Детето я последва, макар да продължаваше да се плъзга, описвайки кръгове. Занаятчията подозираше, че ако не беше се обърнала към момиченцето, то щеше да продължи по реката, докато не отмалее.

Самата Тиан бе готова да рухне от умора. Краката й се подкосяваха. Тя си свали ските и започна да масажира бедрата си. Това не помогна. Чувстваше се слаба, тормозеха я тръпки. Не от студ, защото времето беше меко — все още потръпваше от ужаса, който беше преживяла сутринта. Ето какво бе произтекло от помощта, която бе оказала на врага. Никакви оправдания пред себе си от типа „принудиха ме“ не можеха да помогнат. Да можеше…

Не, това беше безполезно. Тиан извади парче сушено месо и започна да го нарязва на късове. То се режеше трудно. Едва след като приключи, тя осъзна, че детето все още се плъзга около нея. Хани се изкачваше по един хълм, спускаше се към падина, където на места сред снега надничаха жълтеникави клонки, сетне се промушваше между свода, образуван от две приведени едно към друго дървета, правеше завой по едно равно място и отново поемаше към хълма. Бе стиснала зъби. Отново и отново извършваше същите движения, ала умът й бе насочен към нещо съвсем друго. Той все още се намираше в колибата, с мъртвите жени и чудовището.

— Хани? — повика я Тиан. Момиченцето не реагира. Младата жена я призова по-силно. Нищо. Едва когато се изправи и извика: — Хани, ела! — детето се сепна и се приближи до дънера, макар и с предишния си празен поглед.

Тиан потупа мястото до себе си.

— Седни да обядваш.

Знаеше, че момиченцето разбира поне малка част от езика й. Хани седна на края на дънера, свали раницата и започна да гризе парче сушена риба, загледана в някаква точка между дърветата. Тиан нямаше идея какво да прави. Цяло чудо беше, че детето не е започнало да пищи или не се е тръшнало на снега, отказвайки да продължи. А може би подобна реакция бе за предпочитане пред никаква.

Сушеното месо беше жилаво и изискваше дълго предъвкване, преди да бъде погълнато. По време на целия този процес то отделяше вкус, прекалено силен за предпочитанията на Тиан — по някаква причина й напомняше за разгонен снежен мечок.

Тя отми вкуса с глътка от манерката.

— Готова ли си? — обърна се Тиан към втораченото дете.

Хани не реагира, но се изправи веднага, сложи си ските и метна раницата си на гръб. Очевидно бе свикнала да пътува и да се подчинява.

Занаятчията също се изправи, при което почувства остра болка в пищяла и неволно изохка. Хани, която вече потегляше, се извърна рязко. Може би беше решила, че чудовището се е върнало.

Тиан повдигна крачола си (потъмнял от кръв), за да огледа раната. Чорапът й беше започнал да прилепва. Но трябваше да изчака до вечерта.

Хани й хвърли злостен поглед, подскочи във въздуха, за да се обърне отново, сетне пое със скорост, непостижима за Тиан. Може би тази неприязън се дължеше на оцеляването на Тиан, може би на това, че бе заела мястото на майката. А може би я винеше за всичко случило се.

Имаше право. То наистина се бе случило по вина на Тиан. И какво трябваше да прави тя с осемгодишно момиченце, останало без никакви близки? Флууни я беше обявила за майка. Но Тиан си нямаше представа как да бъде майка. Самата тя бе израснала почти сама. Повечето от чиракуващите в завода деца имаха семейства, ала тя не бе посещавала домовете им. Бе лишена от представа относно всички фамилни подробности. Бе посещавала единствено къщите на Джоейн и сега на трите сестри. Всички те бяха мъртви заради нея.

Хани вече почти не се виждаше. Плъзгаше се по леда, без да поглежда назад. Тиан се канеше да я повика, но се отказа. Вместо това ускори ход с ясното съзнание за предстоящите страдания, които щеше да предизвика това претоварване.

Около четири следобед, когато тукашният ден вече отиваше към края си, Тиан изникна иззад пореден завой и видя, че Хани е спряла и се е загледала в гората. Девойката спря до нея.

— Май е време да си направим лагер?

Детето започна да пристъпва встрани по брега и се понесе към дърветата. Мекият сняг се ронеше под ските й. Тиан с мъка я последва.

Дирите от ските на Хани отвеждаха до една падина, наобиколена от дървета. Гората беше тиха, обгърната с недокосната белота. Момиченцето (което тъкмо си сваляше раницата) беше избрало добро място за нощувка — на завет, с удобен източник на гориво, същевременно и на място, предоставящо добра видимост. Детето притежаваше опита на дългогодишен пътешественик, задължително умение по тези места.

Запалиха огън от борови клонки. Хани мълчаливо се зае със своя дял от приготовленията: събра още дърва, вдигна палатката, напълни казана със сняг. Междувременно Тиан приготвяше вечеря.

Приключило, детето седна от другата страна на огъня и се вторачи в пламъците. Какво ли му се въртеше в главата? По личицето му нямаше сълзи. Може би бе изтрило случилото се от съзнанието си. Тиан искаше да предложи някаква утеха, но нямаше представа как и каква.

Когато водата в казана започна да дими, Тиан загреба с дървена чаша и започна да полива покрития с кървава коричка чорап. Платът бе започнал да се сраства с кожата, така че при отделянето му бликна кръв.

Около пищяла и глезена й личаха дълбоки следи от зъби. Разкъсванията бяха започнали да се възпаляват. Изглеждаха ужасно. След като внимателно проми раната, Тиан изстиска мед отгоре й — единственото лекарство, с което разполагаше — и я превърза. Ако инфекцията се задълбочеше, като нищо можеше да причини смъртта й.

В един момент Тиан погледна към Хани и за пръв път можа да види в тях искрица състрадание. Тиан също беше страдала.

Шокът от неочакваната отговорност вече отминаваше и Тиан откриваше нови и нови аспекти от плановете си, които трябваше да изменя заради новата си спътница. Някъде по-надолу по крайбрежието тя бе възнамерявала да намери лодка, с която да достигне до Милмиламел, а после с друга лодка да продължи по течението към Тиртракс. Щеше ли едно дете да понесе подобно пътуване?

Минис бе казал, че хората му ще издържат най-много година, в най-добрия случай. Тя бе напуснала фабриката към края на есента. Престоят й в Калисин бе протекъл през зимата — бе изгубила представа за времето, но два пълни месеца със сигурност бяха минали. Направо три. Значи средата на зимата вече бе отминала, макар че сред тези географски ширини тя траеше дълго и най-суровите й дни още не бяха настъпили. Морето също можеше да се окаже замръзнало.

Всички стоящи пред нея перспективи бяха мрачни. Почти физически бе усещала излъчващото се от Минис отчаяние. Тя бе единствената надежда за народа му, а нямаше да оправдае доверието му. Сторих всичко по силите си, любими. Какво друго бих могла да сторя? Но и тази самоутеха не помагаше.

Детето се надигна, разбърка казана с ножа си (вече бяха добавили съставките) и си взе от супата. Започна да се храни механично. Надали усещаше вкуса на това, което поглъщаше.

Стомахът на Тиан се бе превърнал в ледна кухина, ала тя бе прекалено потисната, за да яде. Що за живот би било това за едно дете: да пътува месец след месец, без дом, неспособно да се сприятели с връстници? А после, ако изобщо успееха да достигнат Тиртракс, да живее в планинска пещера, докато Тиан неуморно търси любимия си?

Що за мисли бяха тези? Естествено, че трябваше да вземе детето със себе си. Трябваше да се грижи за Хани, докато последната порасне и стане способна сама да се оправя с живота. Това беше свят дълг. Ами моят живот? — помисли си с мъка Тиан. Ами моят любим?

Хани продължаваше да гледа пламъците. По бузите й бяха избили червени петна. Може би имаше треска. Беше оставила купичката си и сега леко се поклащаше, обгърнала ръце около себе си.

Тиан се засрами. Момиченцето бе видяло майка си и лелите си да погиват от ужасна смърт, осквернила дома им. Тези спомени щяха да я измъчват, докато е жива. А тя (Тиан) бе седнала да мисли за неудобствата, които заради Хани щяха да произтекат в собствения й живот. Колко себично!

Върху миглите на Хани блестяха сълзи. Девойката се премести до нея. Детето понечи да се отдръпне, но Тиан го взе и го сложи в скута си. Хани започна да се дърпа, само че беше прегърната. В един момент момиченцето се сви и заплака.

Тиан дълго я държа гушната, може би час. Малката постепенно се успокои и заспа. Занаятчията я сложи да легне в палатката, в дебелия спален чувал, и се върна при огъня.

Страхуваше се да заспи. Сънят щеше да разгърне видения, а Тиан знаеше много добре какви ще бъдат те. След като удари няколко пъти крака в земята, тя си сипа половин чаша бульон и отново седна. Мислите й се насочиха към Минис. Жегна я копнеж. На всяка цена трябваше да чуе гласа му.

Тиан извади шлема и сферата и се зае да настройва разположението на топчетата. Нищо не последва. Сякаш никога не бе имало никакъв Минис. Тя рязко свали шлема и го захвърли на земята. Беше се провалила. Аахимите бяха загинали.

Амплиметът също изглеждаше мъртъв. Беше студен, почти без сияние. Онази искрица във вътрешността му също беше изчезнала. Безполезен предмет! Ядосано срита сферата, при което последната едва не се търколи в огъня. Съвсем спокойно бе могла да избяга при ледените куполи, ако бе положила още мъничко усилие. Сега вече беше прекалено късно. Вече не можеше да се върне у дома. Но вече и пътуването към Тиртракс беше станало безсмислено. Животът й бе станал безцелен.

Започна да крачи край огъня. Тя беше ходеща прокоба, причиняваща смъртта на всички, до които се докоснеше — начело с клетия стар Джоейн. И толкова много други — и хора, и лиринкси. Толкова ненужна смърт. Най-добре щеше да е да хвърли амплимета в някоя дупка в леда, а после и самата тя да се хвърли подире му.

Бе свалила ботушите си, за да сгрее крака на огъня, когато откъм палатката долетя вик. С три скока Тиан се озова там.

— Муму! — пищеше Хани. — Муму, склах ме е!

— Всичко е наред, Хани. Тук съм.

Момиченцето се отдръпна назад, доколкото това бе възможно, вдигнало ръце пред себе си.

— Муму! Муму!

Тиан отново се опита да я гушне.

— Сънувала си кошмар, Хани. Сега аз съм с теб.

— Ня! — изпищя детето и продължи да се брани. — Ня муму!

Лакът едва не извади окото на Тиан и тя се дръпна назад. Когато отново можеше да вижда, от Хани нямаше и следа.

— Хани? Къде си?

Никакъв отговор. Единствено вятърът шумолеше сред върховете на дърветата. Тиан издърпа един клон от огъня и го повдигна като факла, но той угасна.

— Хани? — кресна тя и се затича, за да се спъне в сферата. Сега сиянието на амплимета се виждаше, макар и слабо. Тиан взе кристала и на светлината му последва дирите на детето. Нямаше време да си обува ботушите. Беше започнало да вали сняг. Ако следите на Хани бъдеха затрупани и Тиан не я намереше, момиченцето щеше да умре.

На места снегът беше замръзнал и следи не бяха останали. Гъст облачен слой бе скрил луната и звездите. Само след минути нощта беше скрила отблясъка на лагерния огън. Тиан не беше сигурна, че ще съумее да открие обратния път. Започна да стъпва по-тежко, за да се убеди, че чорапите й оставят следи.

— Хани?

Отново мълчание. Как така детето бе успяло да се отдалечи толкова за тъй кратко време? Тиан изникна сред ветровита полянка. Сред тукашните преспи не се виждаха следи.

Силен повей блъсна незакопчаното й палто. Девойката се уви и трескаво се огледа. Нищо не се виждаше, нищо не се чуваше. Пръстите, държащи амплимета, бяха започнали да изтръпват. Тя подсили светлината на кристала. За момент сиянието му се усили, после отново зачезна.

Накуцвайки, тя прекоси поляната, за да провери другия й край. Пак нищо. Тиан направи пълен кръг, стигна до собствените си следи, а отчаянието започна да вледенява костния й мозък.

Поела назад, тя се натъкна на мъничка стъпка, сочеща наляво. Беше под едно дърво. Тиан си спомни, че момиченцето обичаше да се катери. Повдигна поглед.

— Хани? Хани! — изкрещя с цяло гърло девойката. Отвръщаше й само фученето на вихрите.

Светлината на кристала не беше достатъчна, а усилията й да я увеличи оставаха неуспешни. Освен това той беше хладен на допир и й беше все по-трудно да го удържа. Понечи да нададе пореден вик, но бе изпреварена от рева на дива котка, довлечен от вятъра.

Някъде вляво Хани изпищя. Тиан се затича натам. Стъпалата й бяха станали безчувствени. Скоро се натъкна на кървав отпечатък, после още един. Надяваше се, че момиченцето само си е порязало крака. Девойката изникна на друга полянка, където Хани трескаво се опитваше да се изкатери по едно дърво, но леденият ствол я затрудняваше.

Тиан настъпи клонка, шумно изпращяла под тежестта й. Хани изпищя и се стрелна сред мрака. Младата жена се затича след нея.

— Хани, спри! Аз съм, Тиан!

Отново се разнесе ревът на дивата котка. Хани нададе писък, затича обратно и се блъсна право в Тиан, защото в този момент поглеждаше през рамо. Занаятчията прегърна детето, което не спираше да крещи.

Тиан я притисна към себе си и се опита да я успокои:

— Всичко е наред, Хани, сега си с мен!

Момиченцето утихна и се вцепени. След минута започна да хлипа безшумно, макар цялото да се тресеше. Тиан я взе на ръце. Сега детето самичко се притискаше към нея. Раната на крака на Хани действително се оказа незначителна, но имаше опасност пръстите й да измръзнат. Затова Тиан мушна краката й в джобовете на палтото си. Искаше й се да може да постъпи така и със своите собствени.

Снегът се беше усилил, а сиянието на амплимета бе изчезнало напълно. Скоро Тиан изгуби следите си. Нямаше представа накъде да поеме.

Двадесет и девет

Вече бе минала седмица от началото на престоя на Ниш в Тикси, празен престой, който много го измъчваше. Иризис и всички останали, способни да работят, с изключение на Юлия, отдавна се бяха върнали във фабриката. Съдбата му все още оставаше неизвестна, което още повече утежняваше положението на механика. Поне Фин-Мах му беше предоставила достъп до информацията за лиринкското плътоформиране, така че той четеше, докато му изтекат очите. Но му беше трудно да се съсредоточи.

На осмия ден след пристигането в Тикси Ниш бе повикан в имението на градоначалника, отново в същата стая. Ксервиш Флид седеше на предишното си място и смучеше брадата си със затворени очи.

— Добро утро, скрутаторе! — учтиво поздрави механикът.

Скрутаторът не отговори. Просто не обръщаше никакво внимание на посетителя си. Крил-Ниш неколкократно прочисти гърло и шумно постави ръце върху масата. Може би скрутаторът беше заспал, макар да не изглеждаше вероятно. Накрая Ниш извади лист хартия и започна да скицира евентуалните подобрения, които от известно време насам бе обмислял да внесе в механизма на копиехвъргачките. Потъна в тази си работа и така измина час, преди скрутаторът рязко да се размърда.

— Обмислях да те изпратя на фронтовата линия, Крил-Ниш.

Листът отхвърча на една страна, моливът на друга. Ниш се приведе да ги вдигне, стараещ се да прикрие вцепенението си. Бе решил, че тази орис ще му се размине.

— И трудно би оспорил основанията за подобно решение, механико, предвид всички онези проблеми, които си причинил. Дори собственият ти баща отказва да се застъпи за теб. Бедният Джал-Ниш. Както и да е, сега решението се пада на мен. Имаш ли да кажеш нещо в своя защита?

— Смятам, че в последно време съм отбелязал и приноси — смотолеви Ниш.

— Нима? Аз чух други неща.

— Какво сте чули, сър? — Страхът едва не лиши механика от способността да учленява срички.

— Как си заплашил Ки-Ара, което е довело до бедствието с кланкера му.

Ниш се огледа, като да диреше помощ. Искаше да отрече, но не смееше. Нямаше истина, до която един скрутатор да не може да се добере, а процесът на добирането до нея щеше да бъде изключително болезнен.

— Заради това не е било възможно да бъде спасена занаятчията. Кристалът й е бил изгубен. А перквизиторът е бил осакатен до живот.

— Никой не е принуждавал Ки-Ара да ми се подчинява — промърмори Ниш.

— Така е. Поради това ще понесе последиците от грешката си. Както и ти.

Скрутаторът сведе поглед към костеливите си ръце. Пръстите бяха странно криви, като че някога чупени, а после намествани от човек, нямащ си и понятие от човешки кости. Движенията им приличаха на рачешки нозе. Ниш потръпна. Опитът да го прикрие се оказа напразен. Студените очи на събеседника му виждаха всичко.

— От друга страна си показал храброст, Крил-Ниш. А храбростта, не е нужно да ти напомням, е най-важното качество, от което се нуждае един войник на предната линия.

— Уменията ми на механик биха допринесли повече за победата — отчаяно каза Ниш.

— Съмнявам се! Ти си посредствен механик, Крил-Ниш, макар да работиш усилено.

— Давам всичко от себе си. Тази професия не беше мой избор.

— Така е, но и тези ти усилия не са достатъчни.

— Ами работата ми за Фин-Мах? Плътоформирането?

— Отбелязал ли си някакъв напредък досега?

— Не, но започнах едва…

— Нека тя се занимава!

— Но…

— Без „но“, механико — изръмжа Флид.

Ниш отчаяно се втренчи в пода. Беше обречен. И тогава го споходи спасителна идея.

Скрутаторът сви устни, после внезапно се усмихна.

— Зная какво ще кажеш. Надяваш се да отбележиш успех в начинание, в което един дърт звяр като мен се е провалил.

— Перцепторът изисква деликатен подход. С нея е трудно да се работи.

— Не смятам, че трудностите са чак толкова големи.

Ниш неволно зина.

— Но…

— Понякога хората не са това, което изглеждат, момче. Понякога показваме на другите онова, което те искат да видят. За теб, например, скрутаторът е корав копелдак.

Това Ниш не можеше да отрече, затова не каза нищо.

— Напълно разбирам твоята Юлия. С нея се спогодихме и станахме приятели.

На механика му беше трудно да повярва. Но пък скрутаторът нямаше основания да го лъже. Листът отново се отрони от ръката му, само че този път Ниш не направи опит да го повдигне.

— Значи с мен всичко е свършено.

Всепронизващите очи отново се втренчиха в него.

— Може би ще има някаква полза от теб, Крил-Ниш. Не разполагам с времето да бъда непрекъснато край Юлия. Пък и защо да го правя, след като разполагам с теб? Ще те пратя обратно във фабриката. Денем ще бъдеш посредствен механик. А нощем, когато перцепторът не търси подходящи кристали, ти ще надзираваш бденето й.

— Бдене за какво, сър? — неразбиращо каза Ниш.

— За хора, използващи Тайното изкуство, разбира се. И също така за Тиан. Един ден тя ще изникне отново. Тогава ще ме уведомиш незабавно. По скит! След което ще я намерите. Това е единствената причина, поради която те пощадявам, механико — за да можете ти и перцепторът да проследите Тиан и чудатия й хедрон. Не ме проваляй и този път, момче, иначе отиваш да нахраниш лиринксите!

На следващото утро Ниш и Юлия вече пътуваха към фабриката на борда на кланкер, придружавани от шестима пехотинци. Дребната жена беше необичайно весела. През по-голямата част от времето тя мълчеше, но когато Крил-Ниш спомена скрутатора, тя възкликна „Ксервиш!“ и се усмихна на някакъв спомен. Явно Флид действително притежаваше повече скрити таланти, отколкото загатваше видът му. И в това нямаше нищо странно — до толкова могъщ пост не се издигаха случайни хора.

Бащата на Ниш се беше възстановил достатъчно, за да понесе пътуването до Фасафарн. Механикът се бе зарадвал на отпътуването му — достатъчно трудно му беше да търпи перквизитор Хлар, та какво остава за едноръкото, давещо се от злоба. Експедицията по преследването на Тиан бе организирана по заповед на Джал-Ниш. И именно той щеше да понесе пълните последствия за провала.

Какво ли щеше да се случи с баща му? Може би тихомълком щеше да бъде пенсиониран заради нараняванията си? Това ли се случваше с влиятелните хора, които вече не бяха в състояние да изпълняват задълженията си? Надали и тях изпращаха на фронта.

Във всеки случай Ниш не можеше да си представи баща му да бездейства у дома. Щяха да последват страховити сблъсъци между Джал-Ниш и съпругата му, която, амбициозна и интелигентна жена, не допускаше друг да се разпорежда вкъщи.

Е, поне Фасафарн се намираше далеч от фабриката. В близките пет години за Ниш не се очертаваха посещения у дома.

Седмица по-късно, когато Ниш помагаше с пренасянето на дърва от предния вход, кланкерът на Ки-Ара затътна по пътя. На места машината бе покрита с кал и прилепнали тръстики, като че крита в блато. Някои от бронираните плочи бяха изкривени и ръждясали.

Машината спря със скърцане. От нея слезе възрастен оператор, свали ръкавици и разтърка кръста си. Появиха се и двама войници, които се обърнаха към портата и отсечено отдадоха чест.

Ниш остави товара си, учуден. Изникна скрутаторът и направи знак на четирима от пазачите на фабриката. Те отидоха до кланкера и отвориха задния люк.

— Излизай! — наредиха те.

Не веднага, към люка се приближи човек, който безцеремонно бе издърпан и повлечен към портата. Ниш едва разпозна Ки-Ара. Някога красивият младеж понастоящем бе изцапан, покрит с рани и изтънял като клечка.

Дело нямаше да има, тъй като операторът бе признал вината си. Очакваното наказание бе неизвестно за Ниш — предполагаше, че ще е екзекуция, особено назидателна. Щеше да е безсмислено да пращат подобен човек на фронта.

Ки-Ара беше отведен отвъд стените на фабриката, където бе завързан към стълб, намиращ се между занаятчийския цех и пещите. Тогава възрастният оператор вкара кланкера през задната порта и го отведе до Ки-Ара.

— Започнете да разглобявате машината. Парче по парче — обърна се скрутаторът към събраните механици.

Механиците, сред които и Ниш, се подчиниха. Операторите също присъстваха — старши и младши. Хроникьорът на фабриката бе седнал край пещите и записваше всичко. Тъй като заводският разказвач беше болен, от Тикси бяха довели друг. Негово възложение беше да състави Сказание за падението и срама на Ки-Ара, за да може то да бъде разказвано из всички шестдесет и седем фабрики на югоизточния квадрант, може би и из целия свят.

На подсъдимия бяха донесли храна и вода, ала през трите дни, необходими за пълното разглобяване на кланкера, Ки-Ара нито веднъж не се докосна до тях. Той висеше отчаяно, вторачен с кървясали очи. Всеки отделен елемент бе метален къс, изтръгван от плътта му.

Ниш не беше от хората, склонни да изпитват състрадание, ала далеч преди края на разглобяването бе започнал да изпитва жалост към Ки-Ара. Младежът буквално гаснеше пред очите им. Крил-Ниш никога не бе съзирал подобно страдание. И никой не можеше да прекрати агонията на оператора, защото войниците го пазеха зорко. Безмилостната справедливост трябваше да бъде въздадена.

Ето че кланкерът най-сетне беше разглобен, ала мъчението още не беше приключило. Напротив, сега започваше най-жестоката му част. Призован бе целият фабричен персонал, от полуидиота Ейрин Мас до самия скрутатор. Дори Юлия не бе пропусната. Един след друг те с бавна крачка се приближаваха до купчината части, избираха си една, отиваха до пещите — ковчегоносци — и я хвърляха вътре.

Ки-Ара изпищяваше при всеки хвърлен елемент. Бе изгубил гласа си далеч преди края на купчината. Нужни бяха много часове. Хората се извъртяха няколко пъти. Накрая останаха само маховите колела. Ниш взе едното, а другото избра отговорник Туниз. Тъй като бяха прекалено тежки, за да бъдат пренесени, механиците ги изтъркаляха до отвора на пещта, където още няколко чифта ръце им помогнаха да ги изтърколят нагоре по специално поставена дъска.

Операторът изхъхри яростно и изпадна в безсъзнание. Плиснаха отгоре му кофа ледена вода, защото наказанието още не бе приключило. Майстор Иризис свали контролера, който все още висеше окачен на врата на Ки-Ара, разглоби го на съставните му части, които една по една тя и останалите занаятчии и чираци отнесоха до огъня. Този път операторът се гърчеше безмълвно.

Накрая скрутаторът излезе напред, понесъл правоъгълен метален поднос. Върху него имаше нож. Флид остави подноса на малка масичка, върху която бе оставен и хедронът от контролера на Ки-Ара, и направи знак на пазачите. Те освободиха оператора.

Ксервиш Флид му направи знак да се приближи. Със залитане Ки-Ара пристъпи към масата. Целият беше пожълтял, а по брадичката му се стичаше водниста кръв — многократно бе прехапвал езика си.

Скрутаторът посочи хедрона с лявата си ръка, а десницата му указа ножа. Ниш затаи дъх. Дали операторът щеше да избере ритуалното самоубийство, безчестен изход, или щеше да отнесе хедрона до пещта, където да го хвърли и да зачака съдбата си? Или може би щеше да сграбчи ножа и да опита да сече всички наред?

Костеливата снага на оператора бе разтърсена от мощен спазъм. Ръката му слепешком се насочи към ножа — погледът му бе вперен в безмилостното лице на скрутатора. Сетне, изненадващо, Ки-Ара се усмихна и протегна пръсти към хедрона.

В мига, в който докосна кристала, Ки-Ара се преобрази. От прегърбването му не остана и следа. Страданието се отърси от тялото му. Хванал кристала с две ръце, той се поклони на скрутатора, на отговорник Туниз и майстор Иризис, накрая се обърна и отправи поклон към събраните работници. След това се обърна към пещта и закрачи.

Пред огъня решителността му изчезна. Ръцете му трепнаха в опит да хвърлят кристала, но не можеха да се насилят. Ки-Ара отново се обърна към останалите, сгърчил устни в агония. Скрутаторът го наблюдаваше мълчаливо.

Ки-Ара се овладя. Направи две крачки по дъската, по която бяха изтърколвали колелата, трепна. Ниш си помисли, че операторът се кани да скочи вътре, но тук подсъдимият отново спря.

И пак се извърна с лице към събраните, повдигнал кристала високо над главата си. Тялото му се превърна в черен силует на фона на пламъците, а хедронът, вдигнат над отвора на пещта, пред желязното й тяло, засия ярко.

Ръцете на Ки-Ара започнаха да треперят заради концентрацията му. Едва когато един от занаятчийските чираци рухна, едва когато Иризис изрева и сграбчи слепоочията си, Ниш осъзна какво се опитва да направи бившият оператор. Насочваше енергия директно в кристала, изключително опасна процедура. Явно опитваше да унищожи всички им.

Ниш притича напред, но скрутаторът го хвана за дрехата и с лекота го дръпна назад.

— Не мога да си позволя да те изгубя, момче.

Хедронът започна да сияе още по-силно. Червеникавото му сияние пронизваше пръстите на Ки-Ара. Около ръката на оператора започна да се вие пара. Тогава кристалът блесна тъй ярко, че Ниш трябваше да заслони очи. Юлия изпищя и се сви.

Когато Ниш отново погледна, хедронът беше угаснал. Осъзна, че е видял не пара, а дим. Цялото тяло на Ки-Ара димеше, също дрехите, косата. Кристалът отново започна да пламти. Операторът изригна в налуден кикот, секнал рязко. Струйки дим започнаха да излизат от устата, ушите, дори и очите — последното бе най-противната гледка. По страните му се спусна димяща слуз. Кожата се овъгляваше — процесът започваше от челото и пълзеше надолу. Дрехите отдавна вече бяха изгорели.

Ки-Ара беше мъртъв, но не рухна. Остана изправен като статуя от въглен, все така издигнал кристала над главата си. Юлия беше започнала да пищи.

Механикът се приближи до нея и й даде да подуши ръката му, но дори и това не я накара да утихне. Едва когато хедронът се пръсна със съскаво изхрущяване, посипал парченца навсякъде около себе си, тя се успокои и млъкна насред писък.

— Антрацизъм, подходяща смърт — отбеляза скрутаторът. — Хвърлете останките му в пещта!

Остатъкът от зимата донесе неспирен труд на всички работници във фабриката и мината. Макар че вече всички се бяха върнали по местата си, нужни им бяха седмици, за да възстановят производството. Наложи се да разглобят една от пещите, пълна с втвърдило се желязо. Мъчително време бяха тези седмици. Надзирател Грист, озовал се начело на механиците след повишението на Туниз, се отнасяше към тях като към роби. И най-дребното нарушаване на правилата му биваше наказвано жестоко. Веднъж Ниш беше бит с камшик, защото бе пропуснал да поиска разрешение да използва нужника. Яростта на надзирателя граничеше с лудост. Не им оставаше нищо друго, освен мълчаливо да търпят.

Преди да пристъпят към сглобяването на кланкери, първо трябваше да изработят нужните елементи: метални плоскости, зъбчати колела, болтове и гайки, свръзки… хиляди части. Същото се отнасяше и за контролерите. Юлия работеше също тъй усилено в мината — оказа се, че за откриването на потенциални хедрони е нужно много повече старание от един обикновен поглед. Но пък кристалите, които тя намираше, бяха най-добрите досега.

В малкото свободни от производствена дейност мигове Ниш и всички останали, способни на физически труд, работеха заедно със зидари, дърводелци и металообработчици по укрепването на завода. Новите порти и подсилени стени също не бяха непревземаеми, но щяха да предложат защита от нападения като предишното. За превземането на фабриката щеше да е необходима далеч по-многобройна лиринкска сила.

Не оставаше време за отдих. След като приключеха работа някъде късно след полунощ, всички се завличаха към леглата си, полумъртви от умора, измъчвани от ясното разбиране, че само след няколко часа отново им предстои същото. А Ниш бе задължен след приключване на работа да посещава Юлия и да я пита дали е видяла нещо подозрително и дали Тиан се е появила отново в модела й. Отговорът винаги бе един и същ. Нищо.

Ниш рядко виждаше Иризис. При всеки от редките случаи, в които му се удаваше да я зърне, тя изглеждаше все по-напрегната. След завръщането от проваленото преследване, двамата повече не се бяха любили.

Една нощ минаващият край стаята й механик забеляза, че вътре свети. Ниш почука на вратата.

— Влез.

Тя седеше на леглото си, наметната с връхната си дреха. Беше се загледала в стената.

— Днес не съм в настроение — продължи Иризис, изпреварила репликите му.

— Аз също.

Тя го погледна леко объркано.

— Дойдох, защото… Добре ли си, Иризис?

Русокосата жена разтъркваше очи с ръкав.

— Отново се започна.

— С кое?

— Със саботажите. Вчера, докато ни е нямало, е бил разрушен контролер. Грист вече започна да отправя прикрити заплахи.

— Срещу теб? — невярващо рече механикът.

— Не, срещу Тиан! — саркастично отвърна Иризис. — След изпращането й в плодилнята мислех, че аптекарят е предателят, само че той е мъртъв. Тогава кой е? Преди подозирах Мас, но сега вече не мисля така. Чувствам, че ще обвинят мен. Аз съм била наблизо при всеки един от инцидентите. Затова подозрението пада върху мен. Грист подпитва: как така още не съм открила виновния. Нали аз отговарям за занаятчиите сега.

— Грист се задушава от злоба. Как мислиш, дали се опитва да те принуди да…?

— Той не е мой тип.

— Някога отрязвала ли си го? — деликатно попита механикът.

— Той никога не се е обръщал към мен. Пък и си пада по едрите, бузести женища. Механици и прочее.

Ниш не реагира на провокацията. Иризис не беше на себе си.

— Тогава защо те мрази толкова силно?

— Нима си забравил колко отдавна той се точи да стане отговорник? Туниз беше далеч под него, а ето че бе поставена право на върха. Работата й е безупречна, затова той се заяжда с мен. Никога не би получил мечтаното назначение. А скрутаторът вини него за неоткриването на шпионина. Грист просто се опитва да прехвърли проблемите си върху мен.

На следващия ден Ниш неволно дочу разговора между двама механици, докато отиваше да си налее вода.

— Смятам, че е Иризис — каза единият. — Знаеш ли как е подредила занаятчия Тиан?

— Да. Никога не съм харесвал Иризис. Надута крава! Крайно време е скрутаторът…

Те видяха приближаващия се Ниш и побързаха да се върнат по местата си. В следващите дни механикът често дочуваше подобни шушукания. Скрутаторът с взривоопасна физиономия се разхождаше из фабриката. Често биваха организирани внезапни претърсвания на стаи, сред които и тези на Ниш и Иризис.

Нищо не бе открито, само че седмица по-късно един от най-добрите хедрони бе намерен строшен върху работната маса на Иризис. След минути жената вече се намираше в килия.

На Ниш не му бе позволено да я посети — пътят бе препречен от двама от хората на надзирателя. Механикът отиде да търси Грист, но последният бе на съвещание с отговорника и скрутатора. След като си взе купа с оризова яхния от столовата, Ниш се отби в стаята на Юлия, за да отправи ежедневното си питане.

— Виждала ли си Тиан или кристала й?

— Не. — Тя сбърчи нос и мушна запушалки в ноздрите си.

Ниш не й предложи от вечерята си, защото знаеше, че Юлия не би могла да я яде. Храната беше силно подправена, за да се прикрие фактът, че е била сготвена преди седмица. Юлия се хранеше единствено с плодове, зеленчуци и зърнени каши. Понякога хапваше сирене, задушена риба или варено ярешко. Небцето й не можеше да понася нито силните вкусове, нито каквито и да било подправки.

Крил-Ниш се настани на пода и започна да се храни. Лошото му настроение още повече вгорчаваше храната.

— Какво има, Ниш? — Юлия се промъкна по-близо до него.

— Затворили са Иризис.

— Това е хубаво. — Тя въздъхна нежно.

— Какво? — не се усети и викна Ниш.

Юлия се дръпна от звуковата експлозия.

— Беше ми много хубаво в тъмницата на гадател Фламас.

— На Иризис няма да й хареса. Освен това не ми позволяват да говоря с нея.

Делото тръгна зле от самото начало. Редица пазачи свидетелстваха, че по времето на престъпленията Иризис единствена се е намирала в близост до занаятчийския цех. Надзирател Грист потвърди показанията им. Записките, които Ги-Хад си беше водил по въпроса, бяха прочетени. Те съдържаха признанието на Иризис за подхвърлените доказателства срещу Тиан и заграбването на работата й. Накрая секретарят прочете писмо от Джал-Ниш, в което перквизиторът изреждаше подозренията си срещу Иризис и описваше „безпричинното“ й нападение над него край замръзналата река. Бяха извикани свидетели, които да потвърдят удара й, сред които и Ниш.

Двама летописци седяха от дясната страна на скрутатора — официалният историк на фабриката и писар, който протоколираше събитията, за да бъде вписана срамната сцена в Историите на рода Стирм. Заводският разказвач също присъстваше. Когато всичко бе записано, Флид се облегна назад и задъвка брадата си. Заби погледа си в Иризис, в Ниш, във всеки от свидетелите. Русата жена удържа на погледа му. Останалите свеждаха очи.

— Какво ще кажеш в своя защита, майстор Иризис?

— Вече съм признала вината си за фалшивите доказателства срещу Тиан и присвояването на нейна работа. Също така е истина, че нападнах перквизитора. Негодникът си го заслужаваше. С радост бих го сторила отново! Отричам обвиненията в саботаж и измяна.

— Естествено, че ще отрече! — провикна се Грист. — Скрутаторе, трябва да се отървем от нея за доброто на войната.

Ксервиш Флид обърна изпитото си лице към него.

— Ти ли председателстваш това дело, надзирателю? — попита той с мек глас.

— Аз само…

Флид махна с ръка и онзи млъкна. Скрутаторът се обърна към съдебния секретар:

— Прочетете наказанията, съответстващи на тези престъпления.

Секретарят, дребна жена в напреднала възраст, сбръчкана като сушена маслина, присви очи към някакъв пергамент пред себе си.

— По обвинението във фабрикация на улики, признато, месец в Дома на майката.

Ниш наблюдаваше Иризис. При изчитането на това наказание лицето й се сгърчи. За момент изглеждаше, че тя се кани да изпищи. Сетне се овладя и маската на невъзмутимост отново обгърна чертите й.

— По обвинението за заграбването на чужд труд, признато, три месеца в Дома на майката. По обвинението за нападение над перквизитора, признато, две години в Дома на майката. — Тя спря, за да си поеме дъх. — По обвинението в саботаж, отречено, за всяка една от проявите се полага смъртно наказание, публична екзекуция според методите, указани за съответното занятие. — Жената подаде пергамента на скрутатора, за да го подпише.

Ксервиш Флид взе перо.

— Майстор Иризис, желаеш ли да кажеш нещо, преди да подпиша присъдата ти?

— Че обвиненията, които съм отрекла, са неистинни. Никога не бих навредила на каузата, за която аз и семейството ми сме работили в продължение на сто и петдесет години.

— Всички предатели говорят така!

— Саботажите ще продължат и след смъртта ми, защото няма да сте открили същинския изменник.

Скрутаторът изсумтя.

Ниш отпусна глава в ръцете си. Не можеше да гледа към Иризис. Не искаше да мисли за екзекуцията й, на която щеше да бъде задължен да присъства.

— Някой от свидетелите желае ли да добави нещо? — попита скрутаторът.

На Крил-Ниш не му хрумваше нищо, което би могло да смекчи положението на Иризис. Останалите също мълчаха.

— Преди да потвърдя присъдата — продължи Ксервиш Флид, — което съм принуден да сторя предвид изложените пред мен доказателства… Бих искал да се убедя лично. Възнамерявам да призова собствен свидетел, за да проведа малък тест. Доведете перцептора.

Ниш повдигна глава. Желанието на скрутатора му се струваше необичайно. Та нали саботажите бяха започнали още преди пристигането на Юлия.

Дребната жена бе въведена. Очите й бяха завързани, носеше антифоните си. Приближи се до скрутатора трепереща. Той тихо й каза нещо, после й протегна ръката си. Юлия я взе и я повдигна до носа си, което породи неочаквана и силна ярост у Ниш. Това беше неговата роля. С какво миризмата на този старец значеше толкова за нея?

Скрутаторът едва забележимо мръдна с вежда. Ниш, седнал по-назад, чу как резетата на вратата биват спуснати. От двете страни на вратата застанаха по двама стражи.

— У мен — каза Флид, повдигайки в едната си ръка верижка и натрошените остатъци от индикатор, а в другата замъглен хедрон — са доказателствата, които отговорник Ги-Хад е съхранявал особено грижливо. Това са остатъците от индикатора на занаятчия Тиан, унищожен, когато тя се е опитвала да разчете един от повредилите се хедрони. Лиринксите са преценили, че това доказателство до такава степен представлява заплаха за разкриването на шпионина им, че не се поколебаха да нападнат фабриката, за да го унищожат. Но за наше щастие усилията им не са се оказали успешни.

Той протегна предметите към Юлия.

— Перцепторе, занаятчия Тиан е видяла някакъв образ в тези артефакти. Разчиташ ли нещо? Изправи се, за да могат всички да те виждат.

Тя се подчини, трепереща. За човек, който се стараеше винаги да избягва хората, това бе най-голямото и тежко изпитание. Юлия първо взе индикатора и промълви нещо. Иризис, която бе скочила на крака, седна обратно, а блясъкът изчезна от очите й.

— Говори по-високо, перцепторе! — прогърмя Флид. — Никой не може да те чуе така.

С глас, който съвършено имитираше неговия, тя отвърна:

— Угаснал е. Не виждам нищо в него. — Постави счупения индикатор на масата.

Някъде сред събраните се чу въздишка.

— Ами кристалът? — продължи Ксервиш Флид. — Това е отказалият хедрон от кланкера на опозорения оператор Ки-Ара.

Юлия посегна да вземе кристала, ала ръката й внезапно застина във въздуха. Дребната жена изпищя и понечи да се свие на земята.

— Спри! — остро нареди скрутаторът. — Изправи се.

Юлия се вцепени, после с типичната си плавност се разгърна.

— Какво видя в кристала, перцепторе?

Тя рязко си пое дъх, сграбчи ръката му и каза:

— Ноктест! Дебнеше ме.

— Лиринкс?

— Да — прошепна Юлия.

— Друго?

— Човек. Ноктестият му дава нещо. Бяло злато!

— Човек? Шпионинът! Виждаш ли лицето му?

— Не. Стои с гръб към мен.

— И това е всичко, което виждаш? — В позата на скрутатора Ниш разчете отчаяние.

— Да — отвърна перцепторът.

— Много добре. Занаятчия Иризис, признаваш ли, че си приемала вражеско злато от този предател?

— Това е нелепо! Семейството ми е богато. Разполагам с повече пари, отколкото бих могла да похарча.

— Това не означава, че не би искала да имаш още! Благодаря ти, перцепторе. Свободна си. — Той протегна ръка към съдебния секретар. — Дайте ми списъка с обвиненията, за да го подпиша.

Осененият от внезапно вдъхновение Ниш скочи на крака:

— Скрутаторе, скрутаторе!

— Какво? — сопна се Флид. — Твърде късно е да се застъпваш, механико. Делото е приключено.

— Става дума за нови доказателства! — викна Крил-Ниш. — Моля ви, умолявам ви да ми разрешите да поставя нов въпрос пред перцептора.

— Нима? И какъв ще да е този въпрос, за който аз не съм се сетил?

Ниш прецени следващите си думи много внимателно, за да не наскърби Флид:

— Аз я познавам най-добре от всички, сър. Тя никога не предоставя информация, за която не е попитана изрично. При цялото ми уважение, сър, вие зададохте погрешен въпрос.

— И ти, като проклетия си баща, момче, страдаш от остър недостиг на уважение. Хайде, питай.

— Юлия — поде Ниш с разтуптяно сърце, — би ли взела кристала?

Тя обърна глава към него, сетне се протегна и докосна хедрона с връхчето на показалеца си.

— Не, вземи го в ръка, Юлия.

Тя тихо извика — може би от мъка, може би от ужас. Скрутаторът хвана другата й ръка. Юлия взе кристала.

— Вгледай се в образа на човека, който стои обърнат с гръб. Разпознаваш ли го?

— Не — каза Юлия.

— Пълни глупости — долетя глас от тълпата. — Аз зная кой е човекът, който раздава лиринкското злато. — Надзирател Грист се изправи. — Аз, за разлика от всички останали, вършех работа.

— Намекваш, че аз съм бездействал? — меко попита скрутаторът.

Грист се усети.

— Не, сър. Простете. Арестувал съм изменника, сър.

— Така ли? — каза Флид. — И кой е той?

— Един негодник, който непрекъснато си вре носа в чуждата работа, а самият той нищо не върши. Мас, сър. Ейрин Мас.

— Полуидиотът! — Флид избухна в смях.

— Той не е полуидиот, сър. Той е коварен шпионин, съумявал да заблуди всички ни.

— Дори и мен, надзирателю? — заплашително попита Ксервиш Флид.

— Боя се, че да, сър.

Скрутаторът махна с ръка.

— Доведете Мас. Бъдете нащрек и не му позволявайте да види нищо тайно по пътя. — И той сам се засмя на шегата си.

Трупен кикот. Но Ниш си припомни някогашните си съмнения за Мас.

Скрутаторът не поднови въпросите към Юлия. Изминаха няколко минути тишина, след което пазачите дотичаха развълнувани.

— Сър, сър!

— Какво има?

— Затворникът е избягал, сър! — доложи първият.

— Как?

— Ключалката е била разтопена. Магьосничество! — Той потръпна.

Флид не изглеждаше изненадан.

— Какво ви казах, сър? — рече Грист. — Това го доказва.

— Наистина доказва нещо, надзирателю, макар да не зная какво.

Ксервиш Флид се обърна към Ниш:

— Продължи с въпросите си, механико.

Увереността на Крил-Ниш бе поизчезнала. Почти не виждаше смисъл да продължава.

— Този човек, когото виждаш в кристала, Юлия, притежава ли някакъв талант?

— Много слаб — тихо отвърна тя. — Мъничък.

— Значи би трябвало да го виждаш в решетката си.

Юлия сви рамене.

— Вгледай се в решетъчния си модел, Юлия. Сред присъстващите тук има ли човек, който да изглежда по същия начин?

Иризис отново се беше изправила на крака и потрепваше от неспокойство. Скрутаторът също се надигна.

Юлия бе навела глава към лакираната повърхност на бюрото.

— Да.

Сред събраните премина развълнуван шепот. Един след друг хората започнаха да се изправят, развълнувани.

— Тя има предвид Мас! — кресна Грист. — След него, преди да е станало твърде късно!

— Тишина! — вдигна ръка скрутаторът. — Следващият, обадил се без позволение, заминава директно за фронта.

Всички утихнаха.

— Този човек сред нас ли е, Юлия? — каза Ниш.

— Да — прошепна тя.

— Би ли го посочила?

Тя протегна пръстче към средата на помещението. Тълпата бавно се отдръпна на две страни. В средата остана само един.

— Как смееш! Дребна лъжлива мърла! — ревна Грист и скочи към нея.

Десетина души се нахвърлиха отгоре му. За момент надзирателят изчезна под купчината тела. Зрителите го изправиха, хванат здраво.

— Войници, претърсете стаята на надзирателя. Хроникьорът и разказвачът да идат с тях. Юлия, ти също иди, потърси за нещо скрито. Вървете!

Те изтичаха. Последва мъчително мълчание. Надзирателят стоеше сковано. Специфичната миризма на нига изпълваше помещението.

Ниш не смееше да се надява. Най-сетне отново се разнесе тропотът на тичащи крака. Появиха се войниците и летописците. Малко след тях влезе и Юлия. Тя стъпваше напълно безшумно.

— Е? — подкани ги Флид.

— Не открихме нищо — каза първият войник.

— Вие присъствахте ли? — обърна се Ксервиш към летописите. — Подробно ли беше претърсването?

— Войниците не откриха нищо…

— Всички вървете по дяволите! — ревна Грист. — Настоявам да бъда обезщетен за този опит да бъде опетнена честта ми!

— И ще бъдеш — отвърна скрутаторът, — ако невинността ти бъде доказана.

— Войниците не са открили нищо — изръмжа надзирателят.

— Ами перцепторът? Тя откри ли нещо скрито?

— Да, сър — в един глас казаха хроникьорите.

— Излез напред, Юлия — рече Флид. — Какво си намерила?

Тя се приближи с предпазливи стъпки.

— Само това. — Изпод ризата си измъкна кожена торба.

— Беше скрита под една дъска и защитена със заклинание — обясни хроникьорът.

Скрутаторът изсипа съдържанието на торбата — звънлива платина. Погледът му се насочи към лицето на надзирателя. Очите на Флид излъчваха такова презрение, че Ниш го полазиха тръпки.

— Все се чудех как заплатата на отговорник ти стига за такъв скъп навик като нигата — каза скрутаторът.

Грист не отговори. Очите му се стрелкаха наоколо.

— Ти си неудачник, Грист. Беше калпав надзирател, отвратителен сержант, сега отново си калпав надзирател.

— Всички бяха срещу мен, сър. Всички се опитват да ми попречат.

— Неизменно някой друг се оказва виновен, нали?

— В случая действително е така!

— Ще кажеш ли нещо в свое оправдание?

— Перцепторът лъже, сър. Те всички лъжат, защото никога не са ме харесвали.

— Аз също не те харесвам. Но приемането на платината не е единственото ти престъпление, нали? Ти си саботирал кристалите на Тиан. Ти си я отровил с калуна. Ти си убил аптекаря, за да му попречиш да проговори.

Грист мълчеше.

— Ще бъдеш екзекутиран утре за непростима измяна, чрез метода, съответстващ на длъжността ти. Какъв метод се полага на предателя Грист? — обърна се Флид към съдебния секретар. Тя прошепна нещо в отговор. — Много подобаващо! — одобри Флид с черепна усмивка. — Предателят ще бъде смлян. Отведете го!

Войниците извлякоха Грист, който не спираше да крещи гнусни обиди.

— Майстор Иризис — продължи Флид, — недоказаните обвинения срещу теб са снети. Изпълнението на присъдата по признатите провинения се отлага с година. Ако междувременно си изпълнила всички възложени ти производствени цели, наказанията ще бъдат отменени и заличени от досието ти. Закривам заседанието.

Ниш се приближи до масата на скрутатора.

— Ами Мас, сър? — тихо попита механикът, докато останалите излизаха. — Не бива да допускаме…

— Ейрин Мас беше мой осведомител в продължение на седем години — също тъй тихо отвърна Флид. — И то адски добър. Никой никога не го разкри. Би трябвало да се поучиш от него, момче. Но вече няма да му бъдат възлагани задачи в тази провинция.

Тридесет

Робският труд продължи в течение на около шест седмици, след което бяха въведени облекчения. Налагаше се, защото всички бяха започнали да правят грешки от умора, а не можеха да си позволят инциденти. Преминаха на шестдневна работна седмица. Седмият ден беше полуработен. В полупочивния ден на втората седмица от новия режим, когато Ниш се бе отбил да посети Юлия в притъмнената й стая, дребната жена внезапно скочи. Носеше обичайния си тоалет от паяжинена коприна и кожата й проблясваше под меката светлина.

— ВИЖДАМ я!

Ниш също скочи и развълнувано я прегърна, при което Юлия го блъсна назад. Беше забравил колко е чувствителна кожата й.

— Извинявай! — Той се изправи. — Във вълнението си…

— Дрехата ти е като покрита с шипчета, дерящи кожата ми. Нали не те нараних? Ниш, толкова се стараех да я видя!

Сега Юлия беше много по-добре. Вече почти не носеше превръзката. През повечето време стоеше с очилата. Един-два пъти дори беше излизала навън без антифони или запушалки. Това се бе оказало огромно изпитание за нея, но тя беше устояла. Съзнанието й можеше да се справи с едно претоварено сетиво, стига останалите да бяха защитени. Когато носеше антифони, ярката светлина не я тормозеше толкова. Единствено обонянието й не се беше променило. То дори се бе изострило, сякаш за да компенсира. Често се случваше дори и най-слабите миризми, за чието съществуване останалите дори не подозираха, да я раздразнят. Юлия не излизаше от стаята си без тапи за нос.

Много пъти Ниш се бе удивлявал на настъпилите в живота й промени. Имаха ли те нещо общо със сближаването й с него и Иризис? През последните месеци Юлия бе познала повече доброта, отколкото през целия си досегашен живот. Може би това беше помогнало. Тя бе открила, че не всички искат да я използват.

Но аз искам да се възползвам от нея, помисли си Ниш. Сам го признаваше пред себе си. Всяка нощ копнееше по дребното й телце, по меката, почти безцветна коса, нежната като на бебе кожа, малките, стегнати гърди, съвършените бедра… Повече от всичко искаше да я усети притисната до себе си и да слуша дъха й.

— Виждам я — напомни му Юлия, с което го изтръгна от чувствения унес.

— Къде?

Тя посочи югозапад.

— Сигурна ли си? — ненужно попита Ниш.

Ръката й продължаваше да указва същата посока.

— Колко далече е? — Нов излишен въпрос.

— Не зная. Далече.

— Кога я видя за пръв път?

— Посред нощ. Не се беше появявала с месеци и изведнъж снощи изникна. Беше като разцъфващо цвете. Кристалът й беше толкова ярък, че скри всички останали възли около нея. Видях езера и планини.

Това обяснение не беше от голяма полза — езерата и планините на югозапад се простираха в продължение на стотици левги.

— Ще отида да потърся скрутатора.

Утре Флид щеше да постави край на второто си посещение във фабриката за този месец.

Чула това, Юлия трепна и се сви към стената.

— Приятеля ти Ксервиш — добави Ниш.

Тя бавно се отпусна и се усмихна неуверено.

Претърсил целия завод, Крил-Ниш откри съсухрения дребен мъж край предните порти.

— Какво? — остро рече Флид. — Докладвай по-бързо, механико. Времето се разваля, а тази вечер трябва да съм в Тикси. Още едно поле е изчезнало, а не знаем защо.

— Перцепторът видя Тиан.

Скрутаторът въздъхна.

— В коя посока?

(Всеки друг би запитал: „Къде?“)

— Югозапад. Далече.

Скрутаторът кимна, надраска няколко реда на късче хартия и го подаде на началника на стражата си. Войникът отдаде чест и пое по пътя. А Ксервиш се отправи към фабриката. Походката му беше много чудата — като че го задвижваха кости, наместени произволно.

— Да видим какво ще открием. И никому нито дума!

Юлия радостно посрещна скрутатора, но колкото и да бе подканяна, не можа да му каже нищо повече от онова, което вече бе съобщила на Ниш. Накрая тя започна да се притеснява, затова я оставиха.

— Какво ли не бих дал да разполагам с един от някогашните далекоговорители — въздъхна скрутаторът.

— Какво е това? — Тази дума бе непозната за Ниш.

— Тези приспособления позволявали на хора, намиращи се в противоположните краища на Лауралин, да разговарят помежду си. Голиас Безумния ги изобретил преди почти три хиляди години. Използвал специални кристали и жици.

— И какво е станало с тях?

— Убили го с надеждата да се сдобият с тайната му. Кристалите скоро угаснали и никой не успял да открие принципа им на работа. Тъй като Голиас бил гадател, несъмнено някаква магия е захранвала далековорителите, само че тайната е погинала с него. Ако сега разполагахме с подобно устройство…

— Не виждам с какво би могло да ни помогне в случая — каза Ниш.

— А си механик! — Флид се отправи към столовата. Крил-Ниш го последва.

Скрутаторът си взе печени зеленчуци, зърнена каша и парче варена риба, посипа всичко това с лютия сос, междуметийно наричан йалп, и го понесе към една от масите. Ниш си взе купичка захаросан грах и чаша розов чай, тъй като вече беше ял.

— Ще обясните ли, сър… — плахо каза Ниш, застанал прав до масата на скрутатора.

— Сядай, момче!

Ксервиш ядеше бързо. Не използваше нож и вилица, а старомодните пръчици за хранене. Липсваха му всякакви маниери, само че Ниш не каза нищо. Дните като писар го бяха научили, че не е възпитано да се правят подобни забележки. Пък и скрутаторът, освен че принадлежеше към съвсем друго поколение, можеше да реши съдбата му с едно щракване на пръсти. В същото време Ниш усещаше, че насреща си има личност, далеч по-сложна и дълбока от тази на баща му. Скрутатор Флид винаги бе готов да изслуша събеседника си.

Ксервиш потопи пръст в течността от кашата. Няколко зрънца полепнаха по кривия показалец. Върху масата той започна да чертае груба карта, изобразяваща Великите планини, вътрешните морета Талаламел и Милмиламел и, между моретата и планините, езерно-гористата пустош на мразовитите Тараладел и Мириладел.

— Ние сме тук. — Скрутаторът забоде пръст в източния край на планините. — Перцепторът каза югозапад, което би могло да означава всяко място по протежението на тази линия. Но ако… ако разполагахме с далекоговорител и можехме да се свържем с друг перцептор някъде далеч — пръстът му прекоси моретата, за да се забучи в сушата отвъд тях, — да речем тук, в Дроу, и ако този перцептор ни кажеше, че вижда Тиан на изток или на север… — Флид очерта втора линия, пресякла първата. — Ето ти я!

Ниш беше втрещен. Идеята беше тъй проста и очевидна, а той така и не се беше сетил. Почитта му към скрутатора се повиши още повече.

Ксервиш изтри очертанията.

— Но ние не разполагаме с далекоговорители, а дори и да разполагахме, как точно щяхме да обясним на втория перцептор да потърси именно Тиан, конкретна личност след милиони? Уви, невъзможно е. — Той се изправи.

— Ако преместим Юлия, бихме постигнали същия ефект.

Ксервиш отново седна:

— Добро предложение, момче, но как бихме могли? Това означава, че тя трябва бързо да прекоси огромно разстояние. Ъгълът трябва да е голям, иначе не би имало полза. Не сме в състояние да се придвижваме толкова бързо, особено по това време на годината.

— Ами ако я пратим с кораб? — развълнувано каза Ниш. — Само за седмица ще сме прекосили стотици левги надолу по крайбрежието, ако времето позволи.

— Но така ще се отдалечаваме от Тиан. Докато се върнем, тя може да се е преместила отново. Пак ще бъдем на месеци път от нея.

Ниш замислено беше сграбчил чело. Трябваше да има начин.

— Ако само можехме да летим, като отнеслия я лиринкс…

— Всички мистици дирим тази тайна в продължение на четири хилядолетия — каза скрутаторът. — Без резултат.

— Но лиринксите…

— Лиринксите имат криле, момче! — изръмжа Флид. — А дори и така малцина от тях са в състояние да летят в тукашния свят, без това да им коства огромни усилия. Техните криле не са пригодени за Сантенар. Опитите им да летят тук са убили повече лиринкси от всички наши армии взети заедно.

— Юлия не можеше да говори с часове, след като лиринксът отнесе Тиан — спомни си Ниш.

— Извадила е късмет. Лиринксът трябва да е използвал огромно количество енергия. Цяло чудо е, че разсъдъкът на Юлия е останал непокътнат.

— А не можем ли да изработим летателен апарат? Като онова крило, което лиринксите използваха при отвличането на Тиан?

— Още откакто се върнахте възложих тази задача на най-добрите ни механици. Това крило не е било нищо особено, планер, какъвто всяко хлапе може да изработи. Подобно приспособление не би могло да носи тежък товар, а ако го пуснем от някоя планина, най-много да прелети няколко левги. Но какво става, когато се приземи сред пустошта? Пилотът умира, защото не сме способни да го намерим. А излезе ли по-силен вятър, подобни полети се превръщат в самоубийство. Не, Ниш, без някакъв метод за задвижване не би имало полза.

— Специален контролер? Като онези в кланкерите?

— И за това сме мислили. Контролерите задвижват краката на кланкера, но по въздуха не може да се ходи.

— Весла?

— Също опитахме. Не са способни да повдигнат тежестта. Хубава идея, механико, но неизпълнима за сегашната ни технология.

Ниш прекара следобеда в стаята си, размишлявайки над проблема. Трябваше да има начин. Само един летателен апарат се споменаваше в Историите. Прословутият конструкт на харона Рулке, който той проектирал по време на дългия си престой в Нощната земя. Само че този конструкт бе разрушен — след като Майгрейт го бе използвала, за да прекоси Пътя между световете и отнесе тялото на Рулке при сънародниците му. Това се бе случило преди повече от две столетия. Никой гадател не бе виждал вътрешността на машината. Самият Рулке не бе оставил никакви описания или схеми. Поредната тайна, умряла едновременно със своя създател.

Можеха ли хората да летят, след като не разполагаха с криле, достатъчно мощни планери или тайнствени конструкти? Този въпрос погълна остатъка от деня му. Тъй като не откри отговор, Ниш реши да си легне рано и да се наспи.

През нощта механикът се сепна, открил отговор. Отговорът беше дошъл от игра, която с братята и сестрите се бяха впускали като малки. Изработваха книжни кесии, които залепваха с брашно, поставяха ги над огъня и се надпреварваха чия кесия ще отлети най-далече през комина.

Ниш, като най-малък, нито веднъж не бе излизал победител, но бе продължил да се занимава с това дълго след като останалите бяха изгубили интерес. Примитивните балони бяха крехки. Далеч по-често се преобръщаха и падаха в огъня, вместо да се понасят нагоре. Тогава на Ниш му беше хрумнало да привързва малки тежести под отвора на кесиите. Още първият подобрен балон беше полетял успешно, за да се приземи чак на отсрещната улица.

Този успех бе лишил Крил-Ниш от интереса му към тези примитивни апарати. Но сега започваше да се чуди… Той скочи от кревата и трескаво започна да скицира. Не след дълго вече тропаше по вратата на скрутатора.

— Сър, сър!

Последва продължително мърморене, примесено с ругатни, след което вратата се отвори. Скрутаторът изникна на прага, гол, хванал свещ. Цялото му тяло бе изкривено и деформирано по подобие на пръстите. Белези кръстосваха торса му. И беше тъй слаб, че всяка кост можеше да бъде преброена. Що за мъчения бе изтърпял този човек?

— Какво искаш? — тросна се Флид.

— Намерих отговора, сър! Балон, задвижван от нагрят въздух. — Той протегна скиците.

Ксервиш ги грабна.

— Проклет глупак! — промърмори скрутаторът, вторачи се в тях, което продължи около минута, после отстъпи назад и затръшна вратата в лицето на Ниш.

Механикът сви рамене. Вече минаваше полунощ, затова той се върна да си доспи. Бе опитал.

Тридесет и едно

Тиан продължаваше да накуцва. Оставяше се на инстинктите си. Надяваше се, че те ще я отведат до предишната полянка. Но те не оправдаха доверието й. Скоро тя попадна в мрачен гъсталак, който й изглеждаше непознат. Девойката спря, за да обмисли ситуацията си. Без огън я заплашваше смърт от измръзване. Хани със сигурност нямаше да преживее нощта. Но младата жена не разполагаше с нищо, с което да го запали — кремъкът и праханта бяха останали в лагера.

Неудобно стиснала амплимета, защото Хани вече започваше да й тежи, Тиан разсъждаваше трескаво. Първата полянка трябваше да се намира на не повече от хвърлей. Но в коя посока? Не смееше да се покачи на някое дърво, за да потърси огъня, защото тогава момиченцето можеше да избяга.

Хани простена и потръпна. Тиан я остави на земята, свали палтото си, уви детето, мушна краката му в ръкавите и ги завърза. С парче връв привърза вързопчето към себе си. Поне така ръцете й ставаха свободни.

Облегна се на едно дърво и се опита да вложи енергия в кристала. Нямаше ефект. Явно тази местност не попадаше в границите на поле. Тиан усещаше сила дълбоко в земята, ала твърде неясно, нямаше да й бъде от полза. Не можа да се сети веднага за причината — студът забавяше размисъла й. Без сферата и шлема, останали в лагера, нямаше как да използва амплимета.

Тя притисна детето по-близо към себе си и затвори очи. Двете се грееха една друга, но това не беше достатъчно. Зъбите на Хани тракаха.

Защо не се беше сетила да вземе шлема със себе си? Можеше да си го представи съвсем ясно. Това беше част от уникалния й талант, една от причините да се справя толкова добре със занаятчийската работа. В съзнанието си можеше да извърта всеки образ, да го оглежда от всички страни. Ако образът принадлежеше на механизъм, Тиан можеше да визуализира действието му, което й позволяваше веднага да открива евентуални дефекти.

И докато образът на шлема се извърташе в съзнанието й, Тиан усети слабо притегляне надясно. Тя обърна глава във въпросната посока — сега притеглянето идваше право пред нея. Възможно ли беше амплиметът да призовава шлема? Или беше обратното? Абсурдно. Когато занаятчията видя предната част на умствения модел на шлема си, инсталираният в него кристал сияеше. Тъй като моделът продължи извъртането си, сиянието отслабна.

Може би кристалът в шлема наистина зовеше бипирамидата. И защо не? Двата кристала бяха лежали близо един до друг в продължение на цяла вечност. Принципът на асоциацията диктуваше, че връзката между тях трябва да се запази, без значение на отдалечеността във времето и разстоянието.

Тиан завъртя образа на шлема така, че кристалът му да е обърнат към нея. Отново усети притеглянето. Тя направи крачка във въпросната посока, после още една. Усещането се запазваше. Да? — радостно си помисли занаятчията. Това ще ме отведе до лагера.

Тя продължи да следва усещането, ала след известно време — колкото бе трябвало на Тиан да открие Хани — момиченцето се размърда и изпищя. Образът в съзнанието на младата жена изчезна. Когато занаятчията най-сетне успя да успокои детето и отново опита да си представи мисловния модел, очакваше я неуспех. Все пак тя продължи да крачи с надеждата, че в тази посока ще се натъкне на огъня. Слаба надежда. Снегът започваше да вали на все по-едри парцали. В такова време можеше да мине на петдесет крачки от огъня и да не го забележи.

Кракът започна да я боли. На сутринта щеше да е още по-зле — ако доживееше до сутринта. Но тя не спираше да крачи. Вече би трябвало да е стигнала огъня. Хани не се бе отдалечила на повече от сто крачки. Тиан вече бе започнала да се чуди в коя посока да поеме, а също и още колко ще е в състояние да продължи, когато долови миризмата на дим.

Девойката се обърна по посока на вятъра и задуши като куче. Отново усети дима. Отправи се по посока на мириса. Понякога миризмата изчезваше, но когато се появяваше отново, бе доловимо по-силна. На Тиан й идеше да започне да ликува на глас. Скоро сред дърветата зърна блажения отблясък. Занаятчията прекоси оставащото разстояние тичешком, положи детето край огъня и извади краката му от ръкавите. Очакваше да зърне гнусната белота на измръзването, но за нейна радост крачетата, макар и измръзнали, бяха здрави. Девойката ги намести близо до огъня.

Собствените й крака бяха в по-лошо състояние, макар че поне беше носила чорапи. Тиан също протегна стъпала към огъня и наля по чаша бульон. Хани мълчаливо повдигна ръка и прие своята. Детето отбягваше да поглежда към Тиан — може би от срам, може би още й се сърдеше. Но това не беше от значение. Нали момиченцето беше в безопасност.

Скоро малката започна да клюма. Тиан я пренесе в спалния чувал и легна до нея. Макар че се остави да бъде прегърната, Хани лежеше скована. Най-сетне тя заспа, като се притисна по-близо до младата жена (за нейна радост).

Това определено не беше от най-добрите нощи, прекарвани от Тиан. Сънят й бе спохождан от образи на лиринкси, кошмарния нилатл, разочарован и корящ я Минис. Самата Хани също сънуваше кошмари. Веднъж дори се събуди с писъци, но Тиан я държеше здраво. Скоро детето отново заспа.

На сутринта момиченцето беше по-добре, макар че все още мълчеше. На Тиан не й оставаше нищо, освен да чака.

Кракът на занаятчията не се беше влошил особено, само че мускулите я боляха. Двете закусиха набързо, след което се спуснаха по реката и пътуваха цял ден. Хани видимо имаше нужда от физическото натоварване — винаги скачаше първа и спираше едва след Тиан. Занаятчията трябваше да полага големи усилия, за да не изостава.

Младата жена размишляваше за случилото се снощи. Осъзна, че липсата на сияние на амплимета се е дължала на отдалечеността му от Калисин — наоколо нямаше други възлови точки. Ето защо не бе могла да се свърже с Минис. Все още имаше вероятност той да е жив.

Измина ден, после още два. Това беше най-лесното спускане със ски в досегашния живот на Тиан: гладък лед, покрит с тънък слой сняг. Напредваха с отлично темпо, някъде около седем левги на ден. Често минаваха край селца, но винаги ги подминаваха. Хани не проявяваше интерес към непознатите, Тиан също. Може би момиченцето също бе срамежливо, отраснало само.

Някъде в средата на седмия ден селцата около реката започнаха да стават по-чести и по-големи. Наоколо започнаха да се мержелеят овощни градини и заснежени пазари. По-късно в следобеда на същия ден достигнаха покрайнините на голям град.

Внезапно навсякъде около тях имаше хора. Стотици деца си играеха на леда. Носачи, понесли товари на гърбовете или главите си, шареха между бреговете. Парцаливи момчета за доставки се промъкваха сред богато облечените хора, плъзгащи се по брега. Зиме реката се превръщаше в основна пътна артерия, далеч по-удобна от затрупаните пътища.

Двете продължиха пътя си чак до самото пристанище, което се намираше в центъра на Гисмел. Прилежните разпитвания донесоха на Тиан информацията за разположението на пътническите бюра. Девойката влезе в най-близкото и се поинтересува за пътуване на запад. Отзовалата се висока русокоса жена й отвърна:

— Имате късмет. През последните няколко седмици времето беше меко. „Норвал“ отплава утре. Заминава за Трис и Флаха.

— Тези места не са ми особено познати — отвърна Тиан. Забеляза избеляла карта на стената и си избра мнима крайна цел на пътуването, защото несъмнено щяха да я разпитват за това. Войната не се беше простряла толкова на юг, така че не би трябвало да са въвели пропускателен режим за желаещите да отпътуват. — Бих желала два билета до Флаха.

Това беше град в северната част на Милмиламел, на около двеста левги.

— Каюта, хамак в трюма или места на палубата? — попита я русокосата жена.

— Зависи от цената — предпазливо отвърна Тиан.

Оказа се, че цената на каютата е разумна — една златна монета и две сребърни. Тиан можеше да си я позволи. Освен това още не беше прибягвала до колана на Джоейн. Не би могла да понесе да пътува седмици наред в общо помещение с десетки други хора, вероятно смрадливи и безсрамно любопитни. Не бе спала в една стая с други, откакто бе станала занаятчия.

— Каюта, ако обичате.

Чиновничката се убеди, че монетите не са фалшиви, претегли ги на малки везни, след което написа билет. Имаше красив почерк с множество извивки.

— Къде отивате? — небрежно попита жената, все още пишеща.

— Моля? А, Татусти. — Това беше градът, който Тиан си бе избрала, за да не разкрива същинската си цел.

— Татусти? — невярващо повтори чиновничката.

— Там е мъжът, за когото съм сгодена. — Тиан се изчерви при тези думи. Често ги бе помисляла, но досега не бе ги изричала гласно.

Чиновничката разтопи зелен восък върху билета и го подпечата.

— Благодаря ви! — Занаятчията взе билета. — В колко часа е приливът утре?

— В Талаламел няма приливи. Откъде сте? Сигурно не от тези места.

Напълно невинен въпрос. Без да се замисля, Тиан каза истината: Тикси. Чиновничката кимна:

— Така и предположих по говора ви. Тук се отбиват много хора, но рядко имаме посетители от Ейнунар. „Норвал“ отплава в девет сутринта. Или десет. Или дори единадесет, ако капитанът отново е пиян, какъвто навик има. Най-добре елате в осем, за всеки случай.

Тиан й благодари и понечи да излезе, но в последния момент се сети да попита:

— Ще ми препоръчате ли някоя добра странноприемница, която да не е далеч?

— Идете в „Събирачката на миди“, на няколкостотин крачки по-надолу. Попитайте за Пвим. Той е по-малкият ми брат и ще ви уреди.

Въпросният любезен младеж действително оказа неоценима помощ. След няма и час Тиан и Хани бяха настанени в дребна, но уютна стая на третия етаж, от която се откриваше изглед към пристанището. Донесоха им метална вана и кофи с гореща вода. Така двете можаха да отмият трупалата се със седмици мръсотия.

Привечер излязоха да напазаруват дрехи за пътуването, защото Хани приличаше на диваче. Освен това Тиан купи игли и конци, а също и други дреболии, които можеха да влязат в употреба. После, нетипично за себе си, похарчи голяма сума за специален тоалет, предвиден за първата среща с Минис.

На сутринта се отправиха към кораба, където бяха заведени в полагащата им се каюта: дребна и задушна, но пък чиста. Очевидно капитанът не беше пиян, защото корабът разгърна платна и отплава в девет.

Пътуването до Флаха отне петнадесет дни. През първата седмица корабът не спираше, но след това често започна да пуска котва в различни пристанища, понякога две в рамките на един ден.

Тиан и Хани повече стояха в каютата си. Понякога излизаха да се разходят из претъпканата с хора палуба, студена и ветровита. Сега Хани не се отделяше и на крачка от Тиан — смущаваше се сред хора и не отговаряше, когато някой се опиташе да я заговори. Младата жена разбираше на какво се дължи поведението на детето, макар това поведение да стесняваше и нея самата.

На третия ден Тиан зърна сред облаците позната летяща форма, макар и само за миг. Може би враговете още я преследваха? Или това беше просто съвпадение? Във всеки случай оттогава тя стоеше предимно в каютата и изработваше нови ботуши за Хани (старите й вече се бяха износили напълно). Работата й доставяше удоволствие — отдавна не бе използвала занаятчийските си умения. Освен това й помагаше да подготви пръстите си за една друга задача, към която възнамеряваше да пристъпи веднага след изработката на ботушите.

Хани инстинктивно разбираше кога Тиан има нужда от помощ и често й помагаше. Младата жена оценяваше това, макар че и съвсем сама би могла да се справи. Бе свикнала да работи самостоятелно. Беше й странно да споделя стаята си с друг. Що се отнася до помощта на Хани, това се дължеше на начина, по който детето бе възпитано, а не на някаква симпатия. Тиан беше убедена, че Хани не я харесва.

Малката никога не искаше нищо. През по-голямата част от времето мълчеше, а когато Тиан я запиташе за нещо, отговорите на Хани бяха възможно най-сбити. Скоро занаятчията преустанови опитите си да завърже разговор. Чувстваше се виновна, но все по-често виждаше бреме в лицето на натрапеното й дете. Може би Хани осъзнаваше това. Когато ботушите бяха готови, тя благодари, но продължи да си носи старите.

Втората задача бе да изработи подарък за Минис, пръстен от златна и сребърна нишка. С материал се сдоби от колана на Джоейн. Първо оформи жълтия метал, после и сребърния. Чукчетата й звънтяха часове наред. Работата беше трудна, но това не притесняваше Тиан. Важното беше да е готова преди достигането на планината. Изработването на пръстена нанесе значителен удар върху запасите й от ценни метали, все още й предстоеше дълго пътуване. Но тя трябваше да има годежен дар, въпреки че всичките й опити да се свърже с Минис се оказваха неуспешни. Във все по-голяма степен започваше да й се струва, че пътуването й е напразно.

След втория ден Хани започна да скучае, защото не можеше да помогне при изработката на пръстена. Тиан започна да я учи да чете — с помощта на трактата на Нунар, който бе носила през цялото време. Оказа се трудно. Хани не виждаше смисъл в четенето, а и Тиан откри, че в преподаването далеч не е тъй умела, липсваше й търпение. Но пък момиченцето прояви добър слух и бързо усвояваше говоримия език. Говорът й неизменно ставаше все по-чист и по-ясен.

Свикнало да прекарва целия ден навън, детето буквално бе започнало да се катери по стените по времето, когато най-сетне достигнаха Флаха — сивкав и неприветлив град, в който преобладаваха дървените постройки.

Връх Тиртракс се намираше на север, на около сто и петдесет левги. Тиан бе възнамерявала да прекара остатъка от зимата тук, но впоследствие научи, че в тази изненадващо населена земя е възможно придвижването с ветроходни шейни — стига да тръгнеше по-бързо, защото скоро щеше да започне топенето на ледовете.

— Искате да отидете в Иципитси? — попита човекът, към когото се беше обърнала. Това беше град в северния край на едноименно езеро, намиращ се на около десет левги от планината. — Лесна работа! Ако времето е добро, шейна тръгва за там на всеки три дни. А по това време на годината вятърът духа от юг, така че дневно ще изминавате я десет, я петнадесет левги. Само че ако ви настигне буря, ще трябва да спирате, като нищо за по седмица.

Бури ги настигаха повече от веднъж, но отминаваха бързо. След три седмици пристигнаха в Иципитси, пограничен град, чиито дървени къщи бяха измазани с кал. Въпреки този си вид на временен лагер, градът се оказа по-голям от очакваното. Когато започнеше топенето, хиляди хора щяха да се появят, за да промиват пясък в търсене на сапфири и циркони, довлечени от планините. Но през зимата жителите бяха малко.

Златото на Тиан вече беше свършило, ала тя пак разполагаше с достатъчно сребро, за да стигне до планините. А озовеше ли се сред аахимите, пари нямаше да са й необходими.

Затова тя не се притесняваше, че закупуването на провизии я остави със съвсем малко сребро. Но всеки път, когато използваше колана, тя се сещаше за Джоейн. Милият Джо. Споменът за него все още я караше да се насълзява.

Естествено, щеше да й е нужно време да намери аахимите. Тиртракс беше огромен връх. Но когато наближеше планината, несъмнено представляваща мощен възел, Тиан щеше да е в състояние отново да използва амплимета и да се свърже с любимия си. Минис щеше да я напъти. Ако… ако беше още жив. В противен случай не би могла да намери входа. Храната й щеше да свърши и девойката щеше да се озове насред нищото, на около седмица път от място, където би могла да поднови припасите си.

Тридесет и две

Тъй като Иципитси се намираше на дъното на долина, из която растяха високи борове, тук планините не се виждаха. Но Тиан ги беше зърнала по време на пътуването с огромната ветроходна шейна. Дори и отдалече Великите планини бяха оправдали названието си — стена от сняг и лед, протегнала се между източния и западния хоризонт. А връх Тиртракс се извисяваше остро над скалната маса. Най-високият връх на Сантенар. Най-високият връх на Трите свята, така заявяваха Историите. Мястото, за което Тиан бе бленувала в продължение на половин година, се намираше само на дни път.

Двете потеглиха призори, отново плъзнали се по заснежена река. Дори и с лек наклон, първият ден беше уморителен. От Гисмел не бяха използвали ските, а сега носеха огромно количество суха храна, достатъчна за три седмици. Макар да й се искаше, Тиан не смееше да бърза. Не искаше да рискува да се нарани тъй близо до целта. Нямаше търпение да дойде време за нощувка, защото след пристигането в Иципитси всяка нощ й бе донасяла съновидения с любимия, всяко по-страстно от предишното. В сънищата й двамата още не бяха дали най-пламенния израз на любовта си, но милувките на Минис я бяха довели до такъв екстаз, че Тиан не можеше да мисли за друго.

От престоя в колибата на трите жени насам амплиметът не бе излъчвал блясък. Искрата му беше видима само сред мрак. Но сега яркостта му изглеждаше по-силна всяка последователна вечер. Вече три пъти девойката се бе опитвала да се свърже с Минис, беше усещала присъствието му, но нищо повече.

Времето се оказа добро. След първия ден, след като отново привикнаха към ските, започнаха да напредват бързо. Планините израстваха пред тях, далеч по-огромни и страховити и от най-дръзките представи на Тиан. Замръзнали водопади проблясваха между върховете, а когато на третото утро вятърът промени посоката си, Тиан можа да чуе оглушителен рев. Някога тези ледници бяха покривали цялата територия на Мириладел, но това време отдавна бе отминало. Сега те заплашително се издигаха високо над земята. Понякога от тях се откъсваха огромни ледени късове. Но природните стихии заличаваха следите от тези рухвания.

Следобеда двете започнаха да се катерят. Това съдържаше значително по-голяма трудност и напредъкът им рязко се забави. Наложи се да изоставят ските като прекалено тежки. Четири дни по-късно бяха достигнали края на дървесния пояс — последна възможност да лагеруват край огън, защото нагоре вече нямаше да има гори (и съответно подпалки). Тиртракс се извисяваше над тях, толкова висок, че трябваше да накланят глави далеч назад, за да зърнат върха му, заровен в облаците.

Тиан се мушна в спалния си чувал в мига, в който приключи с вечерята. Утре щяха да са достигнали целта.

Притисна бипирамидата към гръдта си. Искрата й също пулсираше, като сърцето й. Употребата на амплимета винаги й докарваше кристални сънища, така че близостта му би трябвало да направи съновиденията й още по-ярки.

Хани вече спеше. Тиан чуваше равномерното й дишане. Но девойката не можеше да заспи. В последните дни нарочно се бе удържала да не използва амплимета, защото не бе искала да им дава напразни надежди. И защото искаше да изненада Минис с триумфа си, да види реакцията му. Но сега не можа да се сдържа повече, сложи си шлема, постави кристала в сферата и започна да настройва топчетата.

Отне й дълго време да го намери. Навсякъде около себе си съзираше дим и кървав мрак. Така измина около час. Вече бе започнало да й се струва, че заради напрежението черепът й се покрива с пукнатинки. Но най-сетне бе възнаградена, най-сетне чу гласа, който не й бе мълвил в продължение на пет месеца.

Тиан? Ти ли си това? Възможно ли е?

— Да! — въздъхна тя. — Аз съм, любими.

Вече бях изгубил надежда. Смятахме че си мъртва.

— Амплиметът не е достатъчно силен, когато се намира извън поле. Месеци наред не бях в състояние да го използвам.

Разбира се. Трябваше и сам да се сетя.

— По пътя ми се случиха неприятности, Минис. Отвратителни. Толкова много хора погинаха…

Значи си се провалила, Тиан? Да… предупреждаваха ме, че не е възможно…

— Не съм разочаровала доверието ти.

Какво искаш да кажеш? — унило попита Минис.

Искаше й се да вижда лицето му, ала тази вечер образът беше неясен. Гласът му долиташе слабо.

— Успях! — възкликна тя. — Прекосих петстотин левги заради теб, Минис. В момента се намирам в подножието на Тиртракс.

Стрелналият се през нея поток я накара да настръхне. Усещаше реакцията му във всеки свой нерв.

Тиан! Тя почти можеше да усети сълзите, с които се наливаха очите му. Тиртракс е най-значимият град, построяван някога от аахимите. Прекарали са повече от хилядолетие, за да отвоюват формата му от сърцевината на планината. Няма друг град като Тиртракс. Покажи ми.

Тиан изблъска главоболието си встрани, измъкна се от спалния чувал и боса заобиколи огъня, за да застане на място, от което се виждаха обширните очертания на планината. Нощта беше безоблачна. Червеникавата луна заливаше склоновете с блясък. Сияеха скалите, острият връх, посегнал отвъд небето.

Задавен вик, сплел болка и радост. Образът в съзнанието й се замъгли, после се изчисти. Минис изтича през някакъв праг. Тиан повтори вика му, при което Хани се размърда.

Триор, Луксор, приемни татко Витис! Елате да видите! Тиан е отнесла амплимета в самото подножие на Тиртракс! Погледнете, погледнете!

Тиан смътно зърна лицата, които бе видяла преди месеци, в ледения мехур на склона. Тримата се струпаха около Минис, развълнувани. Виждаха се и други, непознати лица, до едно изразяващи плаха надежда, немощна да се вкорени върху ликове, свикнали с отчаяното примирение.

Тиан, каза Минис, отново излязъл на преден план, слушай внимателно. Остава ни малко време. Може би дни, най-много седмици. Мнозина от нас вече погинаха. Чуваш ли ме, Тиан?

— Да.

Връзката отслабва. Ето какво трябва да направиш. Намираш се на дни път от най-близкия вход, но недалеч от теб е разположен таен проход. Пред себе си виждаш виещ се хребет, ще тръгнеш по него. Някъде в рамките на ден път ще се натъкнеш на отвесен склон. От мястото, където стоиш сега, би трябвало да изглежда като ромб. Виждаш ли го?

— Да, по-рано днес го зърнах.

В най-долния ъгъл ще видиш две ивици скала, ръждивочервени, всяка от които широка около една дължина. Между тях ще има тънка жълта ивица. Последвай ги към двойния ледник. Мисля, че това се пада твое дясно?

— Ляво — отвърна Тиан, макар че той не показа да е чул.

Измини две хиляди, после още сто крачки. Колко си висока, Тиан?

— Осемдесет и два дяла от една дължина. Но нашите мерки може би не съвпадат.

Това ниско или високо е за една човешка жена?

— Среден ръст.

Тогава измини две хиляди и триста крачки. Ще видиш голям разлом, където ивиците ще продължават нагоре. Ще направиш още шестстотин крачки и би трябвало да стигнеш пред пещера, много малка. Възможно е от нея да тече вода. Пролази вътре, тя ще свършва с плоска стена. Тогава ще удариш с длан по стената, ето така.

Минис й показа сложна последователност почуквания и я накара да я повтори.

Скалата ще се отмести и ще ти позволи да влезеш. Ако не стане, ще трябва да откриеш начин да я отвориш силом. Този вход ще те отведе в самата основа на Тиртракс. След като продължиш по тунела…

Той й описа поредица проходи и тайни врати.

Накрая тръгваш по стълбището и вървиш чак до върха. Изкачването ще бъде много дълго, дори ще ти се наложи да спреш по пътя, за да си починеш. На върха ще откриеш стъклен гонг. Удари го и аахимите ще дойдат, ако междувременно не са те намерили. Обясни им и им покажи амплимета. И внимавай да не го използваш вътре в Тиртракс. Толкова близо до възела е опасно, рискуваш и собствения си живот, и кристала. Прибягвай до него само в наистина краен случай. Ясно ли е, Тиан?

— Да — тихо каза тя. — Но…

Аахимите ще знаят какво да правят.

Тиан обясни на Хани какво търсят. Описанията на Минис се оказаха съвсем точни, макар разстоянията да бяха по-кратки от неговата преценка. Някъде към средата на деня откриха разлома и пещерата отвъд. Занаятчията трябваше да си свали раницата, за да влезе, тъй като входът бе почти изцяло заледен. Стената на пещерата също беше покрита с лед, чиито кристалчета блестяха. Тиан си послужи с последователността от почуквания, която й бе казал Минис, но не се случи нищо. Опита отново, пак безуспешно. Тя се навъси и се отдръпна, за да размисли.

— Може би вратата е заяла — каза Хани.

— Разбира се! Краищата й са се вледенили. Помогни ми, Хани.

С помощта на остри камъни очукаха леда и кристалния слой, след което, тъй като вратата още не се отваряше, Тиан почисти пролуките с длето, което извади от комплекта си с инструменти. Веднага щом и последният къс лед бе отстранен, преградата се отвори. Двете побързаха да влязат, да не би вратичката да се затръшне отново. Над тях блесна светлина, струяща от глобус, прикрепен към стената. Занаятчията никога не бе съзирала нещо подобно. Но пък от Историите знаеше, че уменията на аахимите многократно превъзхождат човешките.

Точно си слагаха раниците, когато момиченцето попита:

— Какво е това?

Чуваше се някакъв далечен и приглушен звън.

— Не зная. Може би е аларма. Значи ще разберат, че сме тук.

Намираха се в голям тунел със загладени шистови стени. На места проблясваше слюда. Двете продължиха по пътя, описан от младия аахим, и се озоваха в пещера, в която се виеше каменно стълбище. Тиан тръгна напред. След изкачване, отминало пет площадки, те се озоваха в помещение, където стълбата свършваше.

— Не виждам стъклен гонг — каза Хани, припомнила си думите на Тиан.

— Може би има и друго стълбище.

Помещението бе свързано с дълъг коридор, отвеждащ в обширна овална зала. И тук изсечените стени не бяха покрити с нищо. Тиан, изморена от пътуването, нямаше търпение всичко да свърши. Хани, макар и изтощена, крачеше мълчаливо.

В лявата страна на залата действително се издигаше друго стълбище — спирала с кристални стъпала, прикрепени към жици. Изглеждаше прекалено крехко, за да удържи тежестта им.

— Това трябва да е — колебливо каза Тиан.

Тя внимателно постави крак на най-ниското стъпало. То не трепна. Стълбището бе по-устойчиво, отколкото загатваше видът му. Запалиха се светлини. Зазвуча нов алармен звук, малко по-пронизителен. Но все така никой не идваше. Сигурно аахимите живееха на по-горните нива, иначе Минис не би й заръчвал да се изкатери.

Стълбището сякаш нямаше край. Тиан бе грохнала далеч преди върха. Спряха да починат, точно както бе предрекъл младежът, после продължиха, обгръщани от светлини. Изкачването им продължаваше да задейства звънения с различна тоналност, докато в един момент целият въздух заехтя от звън. Първата аларма спря след около час. Значи и другите в един момент щяха да затихнат.

Изкачваха се около три часа, преди най-сетне да изникнат в единия край на поредна огромна зала. Тя имаше форма на яйце, украсена със странни произведения на изкуството и на места с още по-странни мебели. Тук беше и стъкленият гонг, два пъти по-висок от Тиан. Дървен чук, покрит с кожа, бе оставен до него. Младата жена го взе и удари гонга в средата. Разнесе се нисък, ехтящ звук, чиито вибрации занаятчията усети в тялото си.

Зазвучаха стотици аларми. Тиан остави чука и зачака.

Никой не се появи. Тя удари гонга още няколко пъти, но резултатът беше същият. Никой не се отзова нито след час, нито след два, четири, осем, шестнадесет. И гонгът, и алармите зовяха напразно.

След като прекараха в Тиртракс почти тридесет часа, през което време и Хани, и Тиан многократно бяха удряли гонга, младата жена бе принудена да заключи, че аахимите, живели тук в продължение на хиляди години, вече не обитават това място. Целият Тиртракс, най-великият аахимски град, създаван някога, бе изоставен.

Тридесет и три

На сутринта след среднощното балонно вдъхновение Ниш бе завлечен в съвещателна зала, където откри всички механици и занаятчии от фабриката, а също и една дребна дебелана, която не беше виждал преди. Женицата имаше позанемарена коса, започнала да проредява. Парцаливите й дрехи не бяха особено чисти. Крил-Ниш се зачуди за причината, наложила присъствието на чистачка. Огледа я с пренебрежение. Самият той беше много суетен и се стараеше да полага грижи за външния си вид, когато това беше възможно.

— Това е механик М’ланти — каза скрутаторът. — Повиках я по скит. Тя пристигна през нощта.

Ниш неволно зина, за което веднага съжали, защото Флид гледаше към него. Не се беше удивил толкова от факта, че прословутата М’ланти изглежда по такъв начин. Не, удивителното се състоеше в светкавичната й поява. Дори и ако скрутаторът веднага бе изпратил птицата, съобщението не би могло да достигне жената преди три сутринта. И тъй като сега беше едва осем, М’ланти трябва да бе пътувала цяла нощ, сред зимната тъма. Смелостта й беше още един аспект, в който тя далеч превъзхождаше Ниш.

— Слушаме ви, М’ланти — продължи Ксервиш Флид.

— Събрани сме тук, за да обсъдим неотложен нов проект — заговори тя и извади голям чертеж, видимо основан на скиците, които Ниш бе нахвърлял през нощта. — Да конструираме въздухоплав, балон, подобен на онези, които пускат децата. Но достатъчно голям, за да може да пренася хора на разстояние… — Тя погледна към Ксервиш.

— Сто левги, ако се наложи.

— Така! Балонът ще бъде издиган от горещ въздух, подаван от автономен нагревател. — М’ланти посочи към кутия, разположена под отвора на платнището. В най-долната част на аеростата бе прикрепена плетена кошница.

Настъпи дълго мълчание, след което всички заговориха едновременно.

— Подобно нещо е невъзможно да бъде изработено! — надделя нечий глас откъм по-задните редици.

— О, нима? — хладно отвърна М’ланти. — И кой го казва?

— Аз, Портис, старши механик.

— И всеизвестен хленчльо — прошепна Ниш към Иризис. Портис бе вгорчавал живота на Крил-Ниш още откакто последният бе дошъл в завода.

— Какъв проблем виждаш, Портис? — попита парцаливата жена.

— За да вдига такава тежест, балонът ще трябва да е огромен. Може би висок колкото стените на фабриката.

— Правилно — кимна М’ланти.

— Вятърът ще го разкъса.

— Вятърът ще го носи. Освен това балонът ще бъде укрепен. — Тя показа друг чертеж, указващ именно тези елементи — кабели и стратегически поставени скоби. — Ако смяташ, че това е недостатъчно, предложи по-добър дизайн.

Портис не се отказваше:

— Горещият въздух ще изстине и балонът ще падне, убивайки пътниците си.

— Точно затова под отвора ще има огън, който ще нагрява въздуха.

— Така платнището ще пламне.

— Пламъкът не е открит. Само горещият въздух бива отвеждан.

— Балонът ще е прекалено тежък.

— Тогава, старши механик Портис, твоя задача ще бъде да го олекотиш. И те съветвам да не е за сметка на сигурността, защото ти ще направиш първия пробен полет. В края на деня искам всички механици да ми предадат чертежи със собствена прототипна версия. Вече съм поръчала материалите от Тикси. Започваме утре сутринта.

Три дни след като бе видяла Тиан, Юлия я изгуби отново.

— Усещах я — каза тя на Ниш и скрутатора. Тъй като помещението беше сумрачно, Юлия не носеше очила или превръзка, а Флид обичаше да вижда очите й, когато говори с нея. — Виждах кристала й по-ясно от когато и да било. Почти можех да зърна самата нея. Имаше и ноктести, много ноктести. Те плътоформираха. Беше ужасно! Видях създанието, което направиха. То искаше да я изяде.

Юлия не можа да се сдържи, скочи и започна да се разхожда из стаята.

Ниш не можеше да откъсне поглед от потрепващите полукълба на задничето й. Едва в следващия миг се усети, че скрутаторът го наблюдава. Механикът се изчерви и сведе поглед.

— Продължи — подкани я Ксервиш.

— Тиан беше ужасена. Тя накара хедрона да изплюе огън.

— Огън? — викна Флид.

— Разгърна лилаво ветрило. Кристалът стана толкова ярък, че ми причини болка. Изгубих решетъчния си модел. Огънят прогори стената. И тогава я изгубих. После не съм я виждала.

— Каква стена? — настойчиво попита скрутаторът.

— Кула, която е планина. Заобиколена от вода.

— Какво друго знаеш за това място, Юлия?

— Това е всичко. Видях го само веднъж.

Ксервиш се отправи с рачешката си походка към чантата си, за да извади карта.

— Кула, която е планина, намираща се на югозапад. — Плъзна пръст по картата. — Разбира се! Езерото Калисин! В средата му се издига огромна желязна колона, образувала се по естествен път. Много странно място. Има слухове за лиринкско присъствие в околността.

Скрутаторът също започна да се разхожда из стаята.

— Значи балонът няма да ни трябва — разочаровано каза Ниш. Жалко за идеята му.

— Естествено, че ще ни трябва! След като Юлия вече не я вижда, Тиан може да е избягала. А ако лиринксите използват Калисин като място за провеждане на проучвания, трябва да открием с какво точно се занимават. Огън, излизащ от хедрон и способен да прогори метална стена! Ако по някакъв начин Тиан е открила някакъв мощен източник на енергия, трябва да се сдобием с него преди врага.

През следващите няколко седмици имаше многобройни опити, не всички от които се оказаха успешни. Два балона се разбиха и пламнаха. Друг се запали във въздуха, бомбардирайки миньорското село с горящи отломки и тела (сред които и клетият Портис). Имаше и балон, който изобщо отказваше да полети — оказа се, че торбата му изпуска. Последвалите два опита се оказаха сравнително успешни. Последният балон бе понесен от вятъра над планините. Прелетя десет левги към платото, където се бе провела кървавата битка с лиринксите.

Юлия все така не виждаше Тиан. Занаятчията бе изчезнала като избухнала звезда. Но работата над балона продължаваше. Беше планирано да пренася десетчленен екипаж — Ниш, Юлия и осем войници, предвождани от Рустина — и екипировката им. След като заловяха Тиан, трябваше да я доведат по земя, тъй като не се очертаваха ветрове, благоприятстващи завръщането им. Това бе главният недостатък на балоните.

Балонът стана готов след два месеца. По това време зимата почти бе свършила. Торбата му бе изработена от импрегнирана коприна, опъната около рамка от олекотено дърво и опънати жици. Всичките му градивни елементи пламваха лесно, но по този въпрос нямаше какво да сторят. Огънят, подгряващ въздуха, щеше да бъде запалван в мангал от метална мрежа, облицована с огнеупорни плочки. Най-отдолу висеше платформа с плетени стени, където щеше да пътува екипажът. Там щяха да натоварят и горивото — макар че не бяха в състояние да вземат достатъчно, за да им стигне за цялото пътуване. Някъде по пътя щеше да им се наложи да спрат, за да подновят запасите си.

Изработката на балона, почти петнадесет дължини висок, без да се брои кошницата, и десет широк, беше погълнала цялата коприна, налична в Тикси. В горната му част се намираше вентил, задействан с помощта на дълго въже. При нужда той щеше да изпуска горещ въздух и да позволи на пътниците да приземят балона.

Заради крепителните елементи, обгърнали платнището, балонът изглеждаше готов да полети, дори и когато въздухът в него не беше нагрят. Механиците бяха измерили ефикасността на различните горива, за да определят кое от тях предоставя най-голяма подемна сила. Обикновените дърва можеха да се използват при липса на друго, само че задължително трябваше да са сухи. Освен това заемаха прекалено много място. Смолата и коксът бяха по-ефикасни, ала смолата отделяше отвратителна миризма, а коксът по подобие на дървените подпалки заемаше неоправдано много място. Най-доброто гориво бе креозотът. Ала негов опасен недостатък беше лесната му запалимост.

Една вечер Иризис посети скрутатора и помоли също да бъде включена в експедицията. Тя не можеше да спре да мисли за кристала на Тиан.

— Това пък защо? — Единствената му вежда се сбърчи любопитно. — С какво присъствието ти в балона би оправдало хаоса, който ще произтече от липсата ти във фабриката?

Иризис си беше подготвила оправдание, ала сега не каза нищо. Под ледения поглед на скрутатора то щеше да прозвучи наивно. Тя сведе очи.

— Не си ли доволна от длъжността си? — меко попита той. — Не забравяй, че престоят в размножителната палата е само отложен.

На Иризис й се струваше, че той вижда право в главата й, че знае, че винаги е знаел за измамата й. Под нейно ръководство фабриката бе строшила всички досегашни рекорди за бройка и качество на произведените контролери, но въпреки това скрутаторът очевидно изпитваше удоволствие да разполага със средство да я притиска.

— През целия си живот съм мечтала за майсторското звание.

Все още им оставаше седмица довършителна работа, когато Юлия отново видя Тиан. Този път занаятчията се намираше на запад.

— Езера и планини — каза перцепторът.

— Както преди? — попита Ниш.

— Не, големи, големи планини.

— Изглежда е поела на север от Калисин — рече скрутаторът. — Към Великите планини. Това прави зона с дължина сто левги, в която Тиан се намира. Няма как, механико, ще трябва да тръгнеш веднага.

— Балонът още не е готов.

— Ще бъде. Ще работим и през нощта. Тръгваш вдругиден призори.

Ниш отбеляза казаната от Юлия посока върху картата, която щеше да вземе със себе си. В нощта преди тръгването му перцепторът зърна Тиан толкова ясно, че силно се развълнува.

— Огън и дим, Ниш!

— Лагерен огън? — попита механикът.

— Големи огньове. Огньове, спускащи се по планини.

Скрутаторът бе разтревожен:

— Не разбирам. Тя говори за вулкани. Но в тази земя няма вулкани. Никъде между планинската верига и моретата няма. Възможно ли е тя да греши? — Флид нервно изпука с пръсти.

Последващите въпроси изясниха, че вулканите са образи, съзирани от Тиан, а не неща, пряко виждани от Юлия. Но това не успокои скрутатора:

— Това не ми харесва. Може би аз също трябва да дойда.

Тази идея не се понрави на Ниш. Той нямаше да може да се прояви, ако скрутаторът оглавеше мисията.

— Може би ще е по-добре да вземем скит със себе си — предпазливо рече Ниш — и да ви повикаме, ако се наложи. Възможно е междувременно да изникне някакъв друг проблем.

Флид го погледна, усетил мислите му:

— Ще помисля и ще реша сутринта. Междувременно трябва да изготвя докладите си — в случай че реша да дойда. Аз също отговарям пред началници, механико.

Крил-Ниш разбра намека.

Утрото дойде и отмина. Вятърът беше благоприятен, само че балонът още не беше готов (макар че през нощта никой не беше мигнал). Ниш, който също се беше включил в приготовленията, едва си държеше очите отворени. Той извлече раницата си отвън и приседна върху нея, за да изчака последните донастройки.

Иризис обикаляше около кошницата. Беше облечена дебело, като за пътуване. Дали не възнамеряваше да скочи при тях в последния момент? Ниш силно се надяваше на противното.

Скрутаторът също носеше дебели дрехи, но изглеждаше спокоен.

— Взехте ли решение, сър? — попита Ниш, стараещ се да скрие нервността си.

— В крайна сметка ще дойда. Този нов начин на придвижване си заслужава да бъде проучен.

Сърцето на Ниш се сви.

— Това е чудесно, сър — излъга той.

Скрутаторът се навъси:

— Не сме тръгнали на разходка, механико. Това е много рисковано пътуване. Малки са шансовете да достигнем целта си. А тези да се върнем с Тиан — почти нулеви. Наясно ли си?

Ниш се бе опитвал да не мисли за това. Иначе осъзнаваше. И Флид беше прав, естествено, отправяха се на самоубийствена мисия. Твърде вероятно бе тя да свърши с лиринкска трапеза.

— Още не е късно да се откажеш — тихо каза скрутаторът.

— И да потвърдя мнението, което вие и баща ми имате за мен?

— Няма как да знаеш какво е мнението ми за теб.

Ниш се замисли. Не беше задължително да отива. През целия си живот се бе старал да рискува колкото се може по-малко, за да не се отклонява от целта си. Можеше да остане, да продължи да се занимава в дейността си, евентуално да се издигне в йерархията. Войната предлагаше множество възможности. Пък и Иризис…

Механикът срещна погледа на Флид. Но ако решеше да остане, кой щеше да се грижи за Юлия? Въпреки едва сдържаното си желание, Ниш се отнасяше към нея по-добре от всички. Освен това балонът беше негова идея и той искаше да я осъществи изцяло. И искаше да изкупи предишните си грешки. Останеше ли сега, никога нямаше да може да очисти петното им.

Освен това скрутаторът бе готов да рискува живота си за тази мисия. Това достатъчно красноречиво говореше за важността й. Не можеше да се откаже.

— Ще дойда — каза Ниш. Краката му трепнаха. Знаеше, че и това не е убягнало на скрутатора. — Дори и ако това ни отведе срещу хиляда лиринкси. Как иначе ще спечелим войната?

Очите на скрутатора блеснаха. Рачешките пръсти стиснаха рамото на Ниш:

— Отваряй си очите за плътоформирани създания.

След тези думи Флид се отдалечи.

Наближаваше обед, когато М’ланти най-сетне слезе от кошницата и обяви:

— Готово! Започвайте да нагрявате.

Тъй като не искаха да хабят предназначеното за пътя гориво, първоначалното нагряване бе осъществено с помощта на тръба, отвеждаща топлината на запален извън балона огън. Горещият въздух изпълни торбата. Междувременно беше излязъл силен вятър, който се опитваше да отскубне аеростата от придържащите го към земята въжета.

— Трябва да тръгваме — каза Флид, загледан в небето. Беше пладне. — Това време никак не ми харесва.

Ниш споделяше мнението му. Освен това късното им потегляне означаваше, че няма как да достигнат целта си преди смрачаване. Явно щяха да нощуват в балона, защото при такъв вятър щеше да е лудост да опитват да се приземят. Ако изобщо доживееха до вечерта.

Юлия се настани в подплатената кошница, изработена специално за нея. От другата страна бе прикачена клетката на скит, покрита, защото тези птици се отличаваха с пословична злоба.

Ниш се здрависа с М’ланти и Туниз и също се качи по въжената стълба, макар краката му леко да се подкосяваха. Последни се качиха войниците на Рустина. Тяхната екипировка бе натоварена по-рано.

Иризис все така крачеше нервно. Едва ли не тичаше. Какво ли бе намислила?

— Идвате ли, сър? — провикна се Ниш към скрутатора.

Флид подръпваше въжетата, с които балонът бе привързан.

— Искам да видя как ще се издигне. Развържи няколко въжета и отпусни останалите.

Ниш отдаде чест.

— Освободете част от въжетата! Отпуснете останалите! Отворете регулатора!

Тези му думи бяха придружени с надут жест, в който механикът вложи цялата арогантност, която можа да събере покрай страха си.

Всичко това бе сторено, само че балонът не помръдна. Не можеше да се каже, че Ниш бе разочарован.

М’ланти се навъси.

— Знаех си, че с толкова много товар няма да стане. Рустина, смъкни войниците си за малко. Ще трябва да измислим друго.

Седем войника, сред които и сержантът, слязоха. Осмият започна да им подава и екипировката. Точно беше вдигнал втората раница, когато мощен повей блъсна балона. Той рязко се повдигна, при което всички въжета без едно се изтръгнаха с все колчетата си. Всичко натоварено, което не беше прикрепено, в това число и Ниш, полетя към дъното, право върху кошницата на Юлия. Скитът изпищя. Юлия започна да вие. Пламъците рязко се издигнаха нагоре в опасна близост до плата. Ако торбата пламнеше, с балона беше свършено.

М’ланти изкрещя нещо, останало неразбрано от Ниш заради рева на вятъра. Иризис скочи към едно от влачещите се въжета, но не успя да го удържи.

Балонът се мяташе на единственото въже. Политаше надолу, заплашвайки да се разбие на парчета, после рязко отхвърчаше. Ниш трябваше да предприеме нещо, преди аеростатът да се е разбил. Той измъкна ножа си и започна да сече въжето. Нов повей повдигна балона, понесъл се към небето. Въздухоплавът зае нормална позиция и продължи да се издига. Иризис изпищя и пусна повляклото я въже.

На земята скрутаторът крещеше. Пребледнялата Иризис се бе втренчила в него. Не изглеждаше ранена.

— Какво друго ми оставаше? — промърмори Крил-Ниш, осъзнал какво беше направил. Вече всичко зависеше от него. Само един войник беше останал на борда.

Юлия продължаваше да стене, ужасена от подмятането. Погледът на Ниш срещна този на войника. Механикът си наложи да изглежда спокоен.

— Крил-Ниш! — Той протегна ръка.

— С’лоунд. — Войникът стискаше като менгеме. Беше висок ветеран на около четиридесет, с редееща сива коса и бяла брада, позацапана около устата.

Двамата надникнаха от кошницата — от противоположни страни, за да я уравновесяват — и загледаха как фабриката се смалява. Балонът бързо набираше височина.

— Тук е хладничко — отбеляза Ниш.

— Тъй, тъй.

Механикът осъзна, че е трябвало да изпусне нагорещения въздух. Сега вече беше късно. Над тази скалиста земя нямаше къде да се приземят.

Вятърът ги носеше на югозапад. Ниш бе удивен от бързината, с която летеше балонът. Места, чието прекосяване му беше отнело дни, прелитаха под него само за минути. Това се казваше пътуване! Той започна да търси платото с лиринкските куполи.

Някъде час по-късно С’лоунд го изтръгна от размисъла му.

— Май започваме да се спускаме.

Ниш беше забравил да подклажда мангала. Катранът отделяше много топлина, но и изгаряше бързо. Механикът се покатери по въжената стълба, поклащаща се опасно, и добави още гориво. Бликна мазен жълтеникав пламък, обвил се с кафяв дим. Крил-Ниш побърза да слезе.

— Отвратително смърди — промълви той, когато отново се озова в кошницата. Изкачването се бе оказало необичайно изморително.

— Тъй, тъй.

Войникът не изпитваше нужда от богат речник.

Ниш повдигна капака на кошницата на Юлия.

— Искаш ли да погледнеш…

Тя отново затръшна капака.

Крил-Ниш въздъхна. Пътуването щеше да бъде тежко. Придвижваха се толкова бързо, че Ниш разпозна платото едва след като го бяха подминали. От толкова високо всичко изглеждаше странно. В късния следобед вече бяха прекосили първото разклонение на Великите планини и се носеха към второто. Отвъд се намираше Тараладел, сред чиято пустош лежеше езерото Калисин. Там Юлия беше видяла Тиан. Но това беше преди месеци.

Ниш потропа по капака на кошницата.

— Вече в състояние ли си да излезеш, Юлия? Трябва да говоря с теб.

След известна пауза главата й изникна, покрита с воал от паяжинен плат и черна шапка.

— Какво? — тихо попита тя.

— Виждаш ли Тиан все още?

— Разбира се! Натам!

Тя сочеше запад-северозапад, доколкото Ниш можеше да прецени. Той се обърна към картата си.

— Ако ние сме тук, а ти я виждаш някъде в тази посока…

Двете линии се пресичаха в Мириладел, южно от Великите планини. Но ъгълът между сегашното и предното засичане бе прекалено малък.

С’лоунд отново прекъсна мислите му:

— Скоро ще се смрачи. И през нощта ли възнамеряваш да летим?

— Не. Кой знае къде може да ни блъсне вятърът.

В момента летяха над второто разклонение на веригата. Езерата на Фараладел вече се виждаха в далечината. Ниш дръпна въжето на вентила и балонът започна да се спуска, но твърде бързо. Затова механикът побърза да дръпне затварящото въже. Балонът бавно се понесе към каменист хребет.

— Смяташ ли, че ще успеем да се приземим там? — попита Ниш с известно безпокойство.

— Никаква представа — весело рече С’лоунд. — Досега не съм летял.

Ниш тревожно оглеждаше скалите. Ако се удареха в някоя, балонът можеше да се преобърне, да пламне или да се разцепи. Единствено кошницата на Юлия беше прикрепена здраво за пода, така че имаше опасност балонът да я отнесе сама. Представил си заглъхващите й писъци, механикът размисли. Отново се покатери до мангала, за да сложи гориво.

Отвъдният склон на хребета се оказа още по-лош — изключително стръмен, изцяло покрит с остроти и дървета.

— Мислех си, че летенето ще бъде трудната част — промърмори механикът. — Оказва се, че най-големият проблем е приземяването.

Дъното на долината бе отписано веднага, покрито с гъст лес, отвъд нея положението също не беше по-добро. Вече почти беше притъмняло.

Ниш забеляза някаква оголена местност върху съседния склон. Балонът и сам се насочваше към нея.

— Да опитаме там. — Крил-Ниш отново отвори клапана. Но вятърът ги тласна нагоре. После се понесоха към дърветата, образували назъбена стена. Механикът започна да се паникьосва. Нямаше представа какво да прави сред толкова силен вятър.

Той рязко затвори вентила.

— Няма да успеем. Добави още гориво, С’лоунд!

Войникът бързо се покатери и напълни мангала, ала Ниш знаеше, че вече е прекалено късно. Когато балонът бе започнал да се спуска, нагорещеният въздух започваше да го издига едва след известно време.

— Ще ударим дърветата!

Пъшкащият С’лоунд изхвърли нещо от кошницата.

— Какво беше това? — попита Ниш.

— Една от войнишките раници.

Двамата изхвърлиха всички останали раници — без тази на С’лоунд. Скрутаторски багаж липсваше. Може би Флид не бе възнамерявал да идва, а просто бе подложил Ниш на поредния от тестовете си. Ако случаят беше такъв, дали механикът бе издържал?

Балонът бавно започна да се издига. Върховете на дърветата се носеха насреща им.

— Дръж се! — кресна Ниш.

Кошницата им удари върха на едно дърво, блъсна се в друго, одра се в клон. Наложи се Ниш и С’лоунд да се накланят, за да уравновесят. След миг огъналото се дърво ги пусна и те продължиха полета си.

— За малко! — рече войникът.

— Тъй, тъй — отвърна Крил-Ниш с добронамерена подигравка. — Сега ще трябва да продължим.

Наистина не видяха други подходящи за приземяване места, а междувременно нощта настъпи. Струваше им се неестествено да се носят сред черната тишина, без представа къде се намират — досами земята или сред планинските върхове. Нямаха и представа накъде ги тласка вятърът. Светлината на мангала хвърляше чудати отблясъци по лицата им.

Юлия се измъкна от кошницата си. Тази част от пътуването изглежда й допадаше. С’лоунд опече месо от антилопа върху мангала. Печеното се оказа много вкусно, макар и с лек привкус на катран.

Стана много студено. На няколко пъти подхранваха огъня, като се позадържаха край мангала, за да се сгреят. Някъде към утрото С’лоунд скочи долу и отупа ръце:

— Горивото свърши. С какво друго разполагаме?

— Имаме две бутилки с креозот, само че ме е страх да го използваме. М’ланти имаше намерение да изготви устройство, което бавно да го подава към огъня, но не остана време.

— Тогава направо да го излеем през борда.

— Току-виж потрябвал. Може да заливаме дървата с него, ако не намерим достатъчно сухи.

Носиха се още час. Усещаха, че се спускат, но нямаха представа за скоростта.

— Тараладел е покрит с гори — мрачно каза Ниш. — Ще станем на парчета.

— И езера — отвърна войникът. — По-вероятно е да се озовем в някое от тях.

— В заледено, ако имаме късмет. — Крил-Ниш се беше загледал в нищото. — Надявам се…

— Какво? — подкани го Юлия, когато той замълча.

— Надявам се вятърът да не ни е отнесъл над морето, защото тогава с нас е свършено!

Неочакваният сблъсък дори не доизчака думите му. Кошницата на балона започна да се пълни с вода.

Тридесет и четири

Въпреки предупрежденията на Минис, Тиан беше принудена да използва амплимета, за да се свърже отново с него. Хани удивено я наблюдаваше. Досега занаятчията винаги я бе изчаквала да заспи, преди да използва кристала.

Този път връзката бе установена след още по-голямо забавяне, а когато най-после това стана, образът беше още по-неясен — въпреки огромната мощ, с която разполагаше амплиметът. Изникналият най-сетне Минис изглеждаше изнемощял. Страните му бяха покрити с набола брада, изцапана със сажди.

Тиан, поде той след като дълго време се напрягаше, явно дълго неспособен да я види. И говореше хрипкаво, като че специфичният му говор му причиняваше болка. Какво има? Не можа ли да откриеш входа?

— Вече ден и половина съм в Тиртракс. — Тя му изпрати образа на овалната зала. — Ударих гонга поне сто пъти. Никой не се отзова. Тук е пусто. Какво да правя сега, любими?

Той притисна ръце към устата си. Беше се вторачил в нея. Не зная. И изчезна.

— Кой беше този мъж? — попита Хани.

— Моля? — В първия момент девойката дори не осъзна, че момиченцето е проговорило.

— Кой беше този мъж?

Тиан я прегърна:

— Ти също ли го видя?

— Появи се в главата ми. Изглеждаше тъжен.

Явно на това място амплиметът притежаваше огромна мощ, щом бе способен да влага образи в обикновен ум.

— Това е Минис, моят любим.

— Любим? — объркано попита Хани.

— Мъжът, с когото ще се събера. Дойдохме чак тук, за да го намерим и да му помогнем, защото той е в беда. Не е ли той най-красивият мъж, когото си виждала?

Хани учтиво си замълча.

Минис се появи отново. Сигналът беше малко по-силен.

Тиан, ето какво трябва да направиш. Някъде в Тиртракс трябва да има стая, охранявана от три стража — това са малки черни устройства, приличащи на вещерска шапка. Възможно е дори да се намират на твоето ниво. Не мога да ти кажа къде точно, защото никой от нас не я е виждал. Разполагаме единствено с древни записи, много древни. Ще я познаеш лесно, защото на вратата й ще има този символ.

С пръст, очертаващ огън, той очерта символ без начало и край, вътрешна и външна страна. Тези линии напомниха на Тиан за формите, които бе зърнала в хиперплоскостта.

Докосни символа с кристала си и ще видиш в ума си модела на ключалката. Пренастрой го и вратата ще се отвори. В стаята ще намериш устройства от метал, жици, кристал и стъкло. И Минис описа множество предмети, каквито Тиан никога не бе виждала.

Трябва да ги разглобиш и с частите им да конструираш ново устройство. Ето така. Минис й изпрати триизмерна схема, като я завъртя, за да може Тиан да я огледа от всички посоки.

Когато си готова, ще трябва да го изпробваш… Какво? Той погледна встрани.

Това е невъзможно! — долетя остър мъжки глас. Тя ще разруши амплимета.

Амплиметът няма да ни е от полза, ако загинем, Витис, отвърна жена. Гласът беше познат, ала Тиан беше забравила името й.

Говорещите пристъпиха в образа. Витис беше висок, с издължено, но измъчено и сбръчкано лице.

А аз смятам, че трябва да посрещнем съдбата си. Той говореше отсечено, като че отхапващ всяка дума, за да я предъвка и изплюе в лицата им. От Сантенар не е произлязло нищо добро. Все още е възможно да се укрием в полярните катакомби. Поне аз възнамерявам да отведа клана си там, дори и ако никой друг не ни последва!

Тогава ще отидете сами, каза Триор, красива жена с черна къдрава коса. Десетте клана ще ме последват, Витис. Сантенар е единствената ни надежда.

Няма да отстъпя, каза Витис.

Това е единствената възможност, Витис, рече Триор. Луксор, кажи му! Теб той ще послуша.

Луксор не се виждаше, но неговия глас Тиан бе запомнила.

Витис, дори и в катакомбите температурата се покачва бързо. Полярната шапка се топи. Ако не се опечете, ще се удавите. Наводняването на подземията е невъзможно да бъде предотвратено. Порталът е единственият ни шанс.

По-скоро бих отвел клана Интис в Кладенеца!

Не е нужно да се стига до това! — кресна Луксор, осезаемо шокиран от последните думи на Витис.

Това е единственият достоен изход.

Изглежда Триор бе решила да опита друг подход:

Не е толкова достоен, Витис. Интис, както често обичаш да ни напомняш, е Първи клан. Умолявам те да дойдеш с нас.

Ха! — ревна Витис. Не очаквах да доживея деня, в който ще седнеш да ме молиш.

Няколко минути той мълчаливо се разхождаше напред и назад, след което рязко се извъртя и отново се приближи към останалите. Решителност — втвърдена лава — бе сковала лицето му.

Така да бъде. Клан Интис ще се присъедини към Десетте, но само ако поверите водителството на мен.

На теб, Витис? — възкликна гръмко Триор. Но ти още от самото начало се обяви против това начинание. Против тази „идиотщина“, както се изрази.

И все още запазвам мнението си. Но ако това е пътят, по който ще поемем, аз трябва да поведа Клановете.

И защо? — властно попита тя.

Защото аз не приемам нещата на доверие. Аз винаги обмислям. И защото аз единствен от всички предводители съм се отърсил изцяло от робското мислене.

Били сме роби в продължение на хиляди години, Витис. Това ни е променило завинаги. Няма как да се върнем към онова, което сме били.

Вие все още разсъждавате като роби, макар да сме придобили свободата си преди четири хиляди години. А аз имам идеал, към който трябва да се стремят аахимите. Ако Клановете ще отиват в друг свят, трябва аз да съм водач.

Луксор започна да избутва Витис и Триор. Не спорете пред…

Образът изчезна. Гласовете им все още долитаха, но прекалено неясно. Тиан не можеше да чуе казваното. След няколко минути образът изникна отново.

Решено е, каза Триор. Ти ще ни поведеш, Витис. На клан Интис ще се падне честта да прекоси най-напред, ако порталът се отвори успешно.

Не се съмнявам, че искате ние да поемем риска, озъби се Витис. Ако нещо се обърка, ще сте се отървали от нас! Зная, че винаги си ненавиждала клана ми, Триор.

Не говори глупости, отвърна тя.

Аз ще бъда на най-челно място. Готов съм да изложа себе си на риск. Но кланът ми ще премине последен.

Както желаеш, отвърна Триор също тъй хладно.

Надали имаш повод за такива притеснения, заговори Луксор. Малко вероятно е устройството да проработи. Как би могъл един неопитен човек да сглоби работещ зиксибюл, пък дори и с помощта на амплимет при най-мощния възел? Тя няма да успее.

Човеците имат навика да изненадват, каза Триор. Тази тяхна представителка например го направи няколко пъти. Но ако искаме да има някакъв шанс, трябва да я подготвим възможно най-добре. Нека не губим време. Минис, продължи да разясняваш инструкциите.

— Не разбирам какво се опитвате да направите — каза Тиан. Аахимите приемаха за даденост прекалено много.

Как така? Минис звучеше изумен. Та ти самата го спомена преди месеци, когато беше в ледения мехур.

— Нямам представа за какво говорите.

Ти зададе онзи въпрос!

— Кой въпрос?

„Ами ако разкъсам стената между Сантенар и хиперплоскостта?“, каза ти. Заключихме, че знаеш. Ако тази процедура бъде изпълнена правилно, тя отваря червейна дупка.

Тиан започваше да се чувства все по-глупава.

— Червейна дупка?

Проход, прекосяващ едно от по-висшите измерения между световете ни. Хиперплоскостта! Известно ли ти е какво представляват дверите?

— Естествено, че съм чувала за двери! — каза Тиан. — Записани са в Историите. Защо не казахте направо това?

Преценихме… Явно сме преценили твърде грешно, каза Минис. Бяхме останали с впечатлението, че знаеш много неща. Както и да е. Надяваме се, че ще можеш да ни помогнеш да отворим двер между твоя и нашия свят. Естествено, за контролирането й ще се погрижим ние. Слушай внимателно.

Той обясни сложна поредица от тестови процедури и съответстващите резултати, показващи изправност.

Когато си приключила със сглобяването на устройството, което наричаме зиксибюл, изпробвала си го съгласно процедурите и си сигурна, че то работи, тогава и само тогава — ТОВА Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВАЖНО, ИНАЧЕ ЖИВОТЪТ ТИ Е ИЗЛОЖЕН НА РИСК — постави амплимета в предназначеното за него гнездо и отново се свържи с нас. Разбра ли всичко?

— Мисля, че да. — За всеки случай Тиан зададе още няколко въпроса. — И какво ще стане после?

Ако имаме късмет, ако все още можеш да се свържеш с мен, ако механизмите функционират след толкова време, ако световете ни се намират в правилно разположение и ако успееш да захраниш зиксибюла с достатъчно енергия, между Аахан и Сантенар ще се отвори двер и ние ще преминем в новия си свят.

— Колцина сте?

Няколко хиляди…

Чутото донесе облекчение на Тиан. Достатъчно, за да помогнат във войната, но не и да причинят неприятности.

Подготвени сме. Шепа лиринкси не представляват проблем за нас. Ще се заемеш ли?

— Да. — Няколко секунди тя мълчаливо се полюбува на Минис. Скоро той щеше да дойде тук и двамата щяха да бъдат заедно. Завинаги. — Но какво ще стане, ако не успея да насоча достатъчно енергия? Или нещо друго се обърка?

Изглежда Минис не искаше да мисли за този вариант. Възможно е дверта да не се отвори. Или да се отвори, но да се затвори прекалено бързо… Той замълча.

— И какво друго? Има и друго, нали?

Минис погледна встрани, сетне рязко бе издърпан. Появи се суровото лице на Витис.

Познат ти е риска от използването на амплимета, занаятчия Тиан. Има вероятност изтеглянето на толкова много енергия да изпепели вътрешностите ти или да унищожи ума ти. Вероятността това да се случи е значителна, едно към три или към четири.

Тиан потръпна и се отпусна на колене.

Не е изключена и вероятността от експлозия, която да разруши целия Тиртракс и всичко в радиус от двадесет левги. Не знаем. Не очаквахме този план да проработи. Не разполагахме с достатъчно време, за да проектираме цялостно зиксибюла. Смятаме, че знаем как ще функционира, но няма как да сме сигурни, докато не го изпробваме. Което, сама разбираш, е прекалено късно. Той направи малка пауза и остро попита: След като чу това, все още ли си склонна да опиташ? Да спасиш оставащото от аахимите? Достатъчно смела ли си, за да го сториш? Не ни давай напразни надежди!

Ами моите надежди, отчаяно си помисли Тиан. Аз не съм ли от значение? Очевидно не, поне не и за този жлъчен аахим. Макар по време на престоя си във фабриката Тиан нито веднъж да не бе зърнала проява на антрацизъм, работата на занаятчия я бе запознала с този риск. Само че рискът, който искаха да поеме сега, беше съвсем по-различен. И ако не беше Минис, щеше да откаже. Нейната евентуална смърт би била бърза. Неговата щеше да бъде бавна, мъчителна и неизбежна.

— Ще го направя — произнесе тя почти беззвучно. — Но искам да ми обясните още един път.

Обясненията даде Витис. Минис не изникна повече. Помни, когато си изпитала устройството и си поставила амплимета, свържи се с нас. И работи бързо!

След тези думи Витис изчезна.

Тридесет и пет

Дълго търсиха охраняваната от трите стража стая, защото Тиртракс бе огромен. Различни по големина помещения се простираха във всички посоки. Безброй други нива разсичаха вътрешността на планината.

Именно любознателната Хани я откри. Бе попаднала на няколко стаи, пазени от по три приспособления, ала само тази имаше символ на вратата си.

Тиан допря бипирамидата до символа и, точно както Минис бе казал, и в ума й изникна моделът на ключалката. До този момент не се беше сблъсквала с подобно нещо. Тя мислено се опита да го пренареди, при което заключващият механизъм изсъска и вратата се отвори. Тиан влезе, следвана по петите от Хани. Стаята беше претъпкана с големи и малки приспособления с неопределено предназначение.

Едно от устройствата, например, бе поставено в стъкло с камбановидна форма и с диаметър, съвпадащ с този на колоните в коридора. Във вътрешната му част се намираше пореста тухла от материал, приличащ на керамика. Из множеството й дупчици стърчаха стъклени тръбички или жици, а понякога и двете, проводници в стъклено покритие. Този предмет бе прикрепен към базалтова плоча, а в горната му част бяха вложени медни ивици. От основата му стърчаха стъклени тръби, оставени да лежат несвързани.

Друго приспособление, попаднало пред погледа на Тиан, представляваше шестоъгълна призма от някакъв тъмнозелен минерал. Стените й бяха набраздени. Призмата плуваше в стъклен съд, пълен с живак. При по-внимателно вглеждане кристалът приличаше на турмалин, макар че толкова съвършена форма занаятчията досега не беше съзирала. Освен това той беше огромен, можеше да се побере в кофа.

Проблясваха различни метални предмети, някои с груби корпуси, други излъскани до сияйност. В някои от тях се виждаха кристали или керамични парчета, от други стърчаха жици и кабели.

Виждаше се, че за задвижването на устройствата служат разнообразни механизми — някои прибягваха до зъбчати колела, макар и със странно разположение на зъбците, а и не всички от елементите бяха кръгли. Други представляваха объркана за нейното око смесица от предавки и намотки. Имаше и такива, чийто принцип на действие си оставаше съвсем пълна загадка. Механизмите на някои от устройствата бяха скрити — в кристални кутии или слоеве стъкло.

Най-много я объркваше фактът, че не можеше да открие как се задействат тези устройства, нито как биха функционирали, след като бъдат задействани. Тя, която можеше мислено да сглоби часовник, който да заработи.

В другия край на стаята имаше огромна метална плоча, пет дължини висока и три широка. Нейното предназначение също си оставаше загадка.

Подреждането на устройствата й отне цял ден. Трябваше да отдели онези, които щяха да й послужат за части, както и да разбере как да ги свърже. В Тиртракс почти нямаше прозорци, а светлините горяха непрекъснато, така че й бе трудно да определя изминалото време.

В един момент тя осъзна, че вече трябва да е станало късно. Огледа се за Хани, но не я видя. Всъщност не помнеше и кога я бе видяла за последно. Със сигурност преди часове. Тиан се приближи до вратата. Малката не се виждаше. Къде ли се беше затрило проклетото дете?

Тиан я повика, но не получи отговор. Младата жена пое по огромния коридор. Ехото от ботушите й се разнасяше наоколо. Хани би могла да е във всяка една от хилядите стаи. Нищо чудно да се бе изгубила или да е паднала някъде. В ума на Тиан изникваха безброй потенциални ужаси.

— По дяволите! — високо каза тя. — Сега не е време за игри, Хани!

Някъде отгоре долетя детски писък. Тиан веднага се затича, крещейки:

— Хани? Къде си? Какво става?

Защо, защо я беше изпуснала от очи? Може би някакъв хищник се беше нанесъл тук. Градът във вътрешността на планината би представлявал великолепно леговище. Сега звярът беше хванал Хани — и всичко това заради Тиан.

Нов писък полетя надолу, но този път младата жена осъзна, че Хани пищи от смях. Но къде…

Някакво движение привлече окото й, някъде нагоре по спираловидното стълбище, където то изчезваше към следващото ниво.

— Хани! — изкрещя Тиан, решавайки, че детето пада.

Хани се спускаше надолу с въртеливо движение. Изобщо не падаше — малката пакостница се пързаляше по металния парапет, виещ се като нареза на винт. Ако залитнеше…

Но тя не залитна. С още възторжени викове тя прекоси цялото разстояние до пода, скочи и спря с приплъзване.

Тиан изтича до нея. Не знаеше какво да каже. Много й се искаше да я удари, да й изкрещи никога вече да не прави подобни глупости… Но нито каза, нито направи нещо. Само стоеше и гледаше, със застинал върху лицето ужас.

Видяла изражението й, Хани веднага посърна:

— Какво има?

— Помислих, че някакво диво животно те е нападнало — заекна Тиан. — А после, когато те видях, реших, че ще паднеш и ще си строшиш врата. Ако знаеш как се изплаших…

— Просто се забавлявах. Нямаше да се нараня. Ти просто не искаш… — детето замлъкна.

Тиан знаеше какви бяха премълчаните думи. И това я натъжи, защото бе самата истина. Искрено беше загрижена за малката, но същевременно й беше тежко да се оправя с нея. Каква съм егоистка. Тя иска толкова малко, а аз дори това се скъпя да й дам.

— Хани, не искам да ти се случи нещо. Толкова много те обичам.

Това също беше истина, макар че Тиан го осъзнаваше едва сега. Към това дете бе по-привързана, отколкото към полубратята и полусестрите си. Обичаше я по-силно и от майка си. По-силно от когото и да било — с изключение на Минис.

— Обичаш ме? — прошепна Хани.

— Разбира се. Ела. — Тиан протегна ръце.

Хани не помръдваше. Накрая тя направи крачка напред, отново се поколеба, усъмнена, пристъпи отново и се хвърли в прегръдките на Тиан.

— Аз също те обичам — каза тя в ухото на Тиан. — Но ти не си ми майка.

— Не. — Младата жена усети сълзи в очите си. — Няма как да бъда твоя майка.

— Имах майка, но нилатлът я уби.

Настъпи тишина.

— Каква искаш да ти бъда, Хани? Леля? Приятелка?

— Имах лели. Те също са мъртви. А и… — Тя се отдръпна леко назад, за да погледне към Тиан. — А и си прекалено стара, за да си ми приятелка.

— На колко години съм според теб?

Хани я погледна замислено.

— Много стара. Поне на петдесет.

— Петдесет? Негодница такава! Заслужаваш да те напердаша.

Хани се поотдръпна, макар да не изглеждаше уплашена.

— Тогава на колко си?

— На двадесет. Скоро ще стана на двадесет и една.

— Кога е рожденият ти ден?

Тиан започна да смята. Преди единадесет дни, когато бяха напуснали Иципитси, до рождения й ден бяха оставали две седмици и половина.

— Като мине утре, другиден и после още три дни. След шест дни.

— Двадесет и една. — Хани преценяваше числото.

— Бих могла да бъда твоя сестра.

Момиченцето се замисли над това предложение:

— Винаги съм искала да имам по-голяма сестра.

— Значи е решено. Вече съм твоя сестра.

И Тиан скрепи споразумението със сестринска прегръдка. След миг Хани се отдръпна и заяви:

— Гладна съм.

— Аз също. Да похапнем. Успя ли да намериш вода?

— Да, натам! — Тя посочи и я хвана за ръка. — Ела, ще ти покажа!

Подтичвайки, Хани я заведе до стая, пълна с подобни на кранове приспособления. Момиченцето завъртя един от тях, усукан, и от чучура потече вода. Те напълниха котела и седнаха на пода, за да се подкрепят със сирене, лук и сушено еленско.

— Тази храна започна да ми омръзва — каза Тиан. — Добре ще е да потърсим някакъв килер.

Това й желание бе наложено не от еднообразието на собствените им запаси, а на ограничеността им. Разполагаха с достатъчно храна за седмица и половина, две, ако икономисваха строго, а после? Иципитси се намираше на седмица път. Освен това нямаха с какво да си купят храна, когато стигнеха там. Ако Тиртракс бе стоял изоставен с години, може би с векове, то и тук нямаше да има нищо, подходящо за ядене.

— Ще потърся, докато ти работиш — предложи детето.

— Добре, но не се отдалечавай прекалено. И не прави нищо опасно.

— Разбира се.

Използваха за спалня една от малкото стаи с прозорец, така че можаха да определят настъпването на утрото. Тази ориентация във времето ги правеше по-спокойни. На зазоряване двете закусиха и тръгнаха да търсят храна, но не откриха нищо. По време на обратния път Хани надникна през една врата и попита:

— Какво е това място?

— Баня. Искаш ли да се изкъпеш?

— Какво е баня?

Тиан обясни. Тази баня бе необичайна, защото когато Хани завъртя крановете, водата бликна от стените и тавана.

— Заставаш под струите и се миеш — обясни занаятчията.

Водата беше приятно хладка, определено по-приятна от тази, с която Тиан се миеше в завода. Хани вече се канеше да излиза, когато внезапно възкликна и се опита да се предпази с ръце.

— Какво има?

— Водата… започва да става гореща.

След няколко опита младата жена успя да настрои температурата. Какъв лукс! Дори и размножителната палата не можеше да се похвали с такава баня. За Тиан това бе най-значителният признак за цивилизованост, поразил я в далеч по-голяма степен от необичайната архитектура и загадъчните машини.

На следващия ден Хани се занимаваше с нещо, което пазеше в тайна. Вероятно подарък, предполагаше Тиан. Самата тя се върна в стаята с устройствата, за да започне да ги разглобява. Триизмерните модели, които Минис й беше показал, без проблем изникваха в съзнанието й. Помненето беше лесната част.

Тя пристъпи към работа. Не разполагаше с подходящи инструменти, което се оказа убийствена пречка. Към края на деня не бе успяла да разглоби дори и едно устройство. С това темпо щяха да са й нужни седмици. Дотогава Минис отдавна щеше да е умрял. Двете с Хани също — от глад.

Занаятчията седна и обърса чело, защото тук беше по-топло от останалия Тиртракс. В този момент дотича момиченцето:

— Виж какво намерих!

Тя държеше бут от някакво неопределено животно, покрит с черен восък. На Тиан й потекоха слюнки.

— Нека аз да опитам първа. Месото може да се е развалило.

— Няма да се е развалило.

— Може и да е, ако е престояло няколкостотин години…

Тиан внимателно обели восъка с ножа си и отряза къс месо. То беше много твърдо, с много тъмен цвят. Освен това силно миришеше на подправки. Тиан отхапа малко. Месото се оказа превъзходно, макар и леко пикантно. Отхапа още. И тя, и Хани бяха свикнали да ядат люто.

Двете се настаниха удобно и пристъпиха към по-сериозна дегустация, като потискаха лютивината с глътки вода.

— Само да имах инструменти… — замечта се Тиан. — Работата ми напредва прекалено бавно.

— Какви инструменти?

— Всякакви. Като онези в раницата ми, само че по-големи.

— Онзи ден намерих цяла стая с инструменти — каза Хани.

— Защо не ми каза?

— Не знаех дали ще ти трябват.

След като Тиан вече разполагаше с повече инструменти, отколкото би могла да назове, работата тръгна бързо. На Хани й омръзна да се щура сама и поиска да се включи. Малката помощница се оказа изненадващо полезна. Пренасяше различни неща, придържаше елементи или просто правеше компания — понякога мълчалива, понякога бърбореща.

Младата жена откри, че моментите, в които Хани не е около нея, я измъчват. Момиченцето бе запълнило кухината, зейнала в живота на Тиан след изпращането й в завода. Хани се беше превърнала в нейно семейство. Истинско семейство, като онези, каквито имаха останалите. А присъединяването на Минис щеше да го направи съвършено.

Тя погледна към детето, седнало върху масата. То си тананикаше и поклащаше крака, докато завинтваше скосен топаз в сребърна тръба с нарези. Тиан се усмихна. Вече виждаше в лицето на момиченцето своя малка сестра.

Хани повдигна очи, улови погледа й и се усмихна в отговор. Младата жена щеше да се разтопи от умиление.

Двете с детето заслужаваха щастие. И Минис.

Само за няколко дни зиксибюлът беше готов. Тиан оглеждаше сглобеното приспособление, докато бавно го обхождаше. Видът му споделяше странността на наименованието. В него не се забелязваше никаква симетрия, но пък от по-далечен оглед излъчваше някаква иноземна красота. Устройството се подпираше на пет издължени крака, изработени от мек, сияещ минерал, приличащ на стеатит, но с цвета и прозрачността на кехлибар. Всеки от краката бе покрит с различни очертания.

Върху краката беше разположена дебела плоча, плоска в средата и с изпъкнали ръбове. Нейният материал беше непознат за Тиан: с блясъка на метал (синьо-черен), лек, твърд и як, но когато бъдеше почукан, проехтяваше с порцеланов звън. Към долната му част бе запоено стъкло с удивително син цвят. То също бе покрито с очертания, вложени едно в друго.

Самият зиксибюл се намираше върху тази плоча. Състоеше се от четири стъклени тороида, най-големият от които бе с диаметър две дължини, а най-малкият преполовяваше предната големина. На места ги пронизваха проводници, окончаващи с парчета лъскаво фолио. Най-големият тороид лежеше на дъното, положен хоризонтално. Втори тороид бе разположен в същото положение, на две дължини над него. Крепяха ги магнити — тъй силни, че когато по време на изработката Тиан неволно бе допряла гаечен ключ до един от магнитите, бе могла да издърпа инструмента си единствено с помощта на полиспаст и огромни усилия.

Третият тороид заемаше вертикално положение между първите два. В неговия център се намираше последният, най-малък тороид, също положен хоризонтално, без да докосва нищо. А в центъра на най-малкия тороид се намираше стъклено приспособление, което Тиан не само би се затруднила да опише, но дори и да погледне. Представляваше тръба, нагъната така, че краищата й да се съединяват, ала при това се пораждаше впечатлението, че вътрешността й се извърта навън. Само при вида му я заболяваше главата. Бе го нарекла усуквантор.

Сред, около и над всичко това се виеха жици, метални намотки и проводници, които се свързваха с редица от неразбираемите устройства, над които Тиан си бе блъскала главата при първото си влизане тук. Всичко бе свързано с всичко, но нищо не изглеждаше да прави нещо.

— Убедена съм, че е готово — каза Тиан и отстъпи назад. През целия ден бе провеждала пробните процедури. Всеки елемент работеше така, както й бяха казали, че трябва да работи. Вече на няколко пъти се беше опитала да се свърже с Минис, но нито веднъж не бе получила отговор. Всеки път, когато си помислеше за това, я побиваха тръпки.

— А то за какво е? — попита Хани, гризяща къс зелено сирене.

— За да доведе любимия ми — отвърна Тиан и въздъхна: — Уморена съм. Ще продължим утре.

Тридесет и шест

— Къде по дяволите сме? — кресна Ниш, вторачен в непрогледния мрак.

С’лоунд се засмя кухо:

— Във всеки случай не в морето. Някакво блато, ако съдя по миризмата. И то плитичко блато.

Студеното утро, настъпило след няколко часа, потвърди това. Бяха разкъсали ледената покривка на кално езеро, което им стигаше до кръста. Сред тукашните тресавища не беше много ветровито, така че балонът се беше задържал изправен. Войникът се покатери до мангала, за да огледа местността: навсякъде ги обгръщаха блата. Юлия се поогледа и се оттегли в кошницата. Ниш нахрани скита с два полузамръзнали плъха от специално предвидената за целта кофа. Птицата изпищя и се опита да си откъсне от далеч по-пресните пръсти.

— Сега какво? — В момента закусваха с хляб и сирене, които прокарваха с малко от заобикалящата ги вода.

— Ще съберем тръстика за гориво — отвърна С’лоунд. Нищо от случилото се не го смущаваше. Изглежда бе преживявал далеч по-тежки дни.

Крил-Ниш откъсна няколко стръкчета:

— Това изобщо няма да пламне. Тук ще си изгнием.

— Ще ги поръсим с креозот.

Ниш се съмняваше, че и това ще помогне. Експедицията бързо се превръщаше в ново бедствие, като този път цялата отговорност щеше да падне върху него. Ако изобщо успееха да се измъкнат от това място.

Прекараха деня в късане на тръстика. Това се оказа изключително неблагодарна работа сред ледената кал. Освен това след девет часа неспирен труд — толкова продължи денят — събраната купчинка бе потискащо малка. Някъде следобед Юлия излезе от кошницата си и събра стиска тръстикови стъбла, които подаде на Ниш с жест, съответстващ на връчването на забележителен подарък. Впоследствие механикът бе осъзнал, че това е точно така, но в момента на поднасянето беше нахокал Юлия, която обидено се беше прибрала обратно и цяла нощ не се беше появила.

Тъй като вече беше късно да потеглят, наложи се да изчакат до следващата сутрин. Тогава предположението на Ниш се потвърди — влажните и кухи тръстики се запалваха трудно и не отделяха почти никаква топлина. Полетите с креозот се оказаха по-добро гориво — избухваха в мига, в който бъдеха хвърлени в мангала. При най-първия опит Ниш отхвърча от стълбата и падна във водата. Изникна окалян до уши. Ако това се беше случило във въздуха, в момента механикът щеше да е мъртъв.

— Сипвай по-малко — посъветва го невъзмутимият С’лоунд, докато му помагаше да се качи обратно в балона.

Минаваше пладне, когато бяха приключили с приготовленията. Но тогава ги посрещна друг проблем: кошницата беше затънала в блатото. Наложи се здравата да я разклатят, за да я освободят от гъстата кал. Едва тогава вятърът ги издигна и ги понесе на запад, над блата, езера и още блата. Никъде не се виждаше и едно дръвче за цяр.

Войникът небрежно се беше облегнал на ръба. Ниш се бе настанил в ъгъла до кошницата на Юлия, сложил палтото над главата си, за да се брани от носещите се из въздуха снежинки. Чувстваше се пълен неудачник.

Сепна го допирът на нечий студен нос до бузата му. Ръка го прегърна през рамото. За негово удивление това се оказа Юлия.

— Тъжен си, Ниш — тихо каза тя.

— Никога няма да се измъкнем от тези блата. Никога няма да я намерим. Отново се провалих.

Юлия мълчаливо седна до него. Крил-Ниш се почувства трогнат — тя наистина се притесняваше за него.

— Виждам дървета! — провикна се войникът.

Ниш скочи. В мъгливата далечина се виждаха зачатъците на лес. Тъкмо навреме, защото тръстиковите им запаси вече бяха на свършване.

Почти се беше смрачило, когато се приземиха край гората. На следващото утро се заеха да секат дърва и за няколко часа бяха събрали сносен запас. Неочаквано Юлия извика.

— Какво има? — попита Ниш.

— Някой идва.

Въпросният се оказа висок мъж, размахал дървено копие, който крещеше на някакъв непознат за механика диалект. Малко по-назад го следваха гневни селяни.

— Имаш ли представа какво иска? — обърна се Ниш към войника.

— Обвинява ни, че го крадем.

— Пълно е с дървета. Виж колко гният по земята.

— Пак са си негови. — Войникът започна да отвръща на крясъците, подсилвайки думите си със заплашително изваден меч. — Запали мангала — каза той през рамо.

— Готов е.

— Тогава развържи въжетата.

Ниш слезе от кошницата. Балонът вече бе започнал да се издига нагоре, опъвайки вървите. Механикът развърза, само че аеростатът започна да се издига прекалено бързо. Внезапно изправен пред неприятната вероятност да остане с разгневените селяни, Ниш трескаво нави едно от въжетата около ръката си и полетя нагоре. Копие профуча между краката му, в опасна близост до особено тачени от Крил-Ниш органи.

Юлия изпищя пронизително. Въжето болезнено одираше кожата на Ниш. Изпуснеше ли се, свършен беше — вече се издигаха над дърветата.

Механикът се хвана и с другата ръка, което пооблекчи положението му. В следващия миг С’лоунд вече се привеждаше, за да го изтегли вътре. Ниш рухна на пода. Юлия също бе помогнала при извличането му. После, докато той лежеше и дишаше тежко, тя го целуна по носа — удивителна проява на близост.

— Виждам морето — обади се С’лоунд към залез-слънце.

Ниш се изправи на крака.

— По-добре да се приземим. Не можем да рискуваме да поемем натам.

— И после?

— Събираме още гориво и чакаме южен вятър да ни отнесе на север към планините.

— Надали ще чакаме дълго — рече войникът. — Чини ми се, че и сега духа от Южния полюс.

Така му се струваше и седмица по-късно. По време на чакането отново попълниха запасите си от цепеници, но този път отидоха да потърсят собствениците. Лукавият Ниш се досети да плати с медни монети, на които местните селяни много се зарадваха и им насякоха планини гориво. Имаше и достатъчно дърва да поддържат огъня в мангала по време на цялото чакане — ако въздухът в торбата изстинеше, за притоплянето му отново бяха необходими часове.

Вятърът духаше от запад, от север, дори и от изток, но нито веднъж не задуха от юг. Ниш се притесняваше. Какво ли правеше Тиан? По време на последното си съзиране Юлия бе усетила някакво безпокойство. Поне разбраха къде се намират в момента, някъде между Рунцил и Татусти. Механикът можа да прецени, че Тиан се намира близо до Тиртракс. Ако не се беше преместила, разбира се.

През осмата нощ бяха събудени от свистенето на южния вятър. Фучащият сред въжетата вихър беше понесъл ледени кристалчета. Балонът се разтърсваше с всеки повей.

— По-добре да тръгваме — каза С’лоунд.

— Опасно е при толкова силен вятър — отвърна Ниш.

— Ще стане по-лошо! Ако не се издигнем, вятърът ще разбие балона.

Аеростатът бе разтърсен от пореден вихър, наклонил го опасно. Следващият повей грабна балона и го блъсна с такава сила, че коловете от наветрената стена бяха изтръгнати.

— Режи въжетата! — ревна войникът и извади ножа си.

Крил-Ниш стори същото. И в двата случая бяха обречени. Преди да е успял да допре острието до нишките, въжетата от другата страна също се изтръгнаха. Кошницата заподскача по земята. Пламъците от мангала се протегнаха към насмолената тъкан.

Още подскоци, после кошницата удари някакво препятствие, което поддаде, но и силно дръпна кошницата назад. Няколко секунди се носиха така, после вятърът утихна, балонът започна да се издига, а пътническата оградена платформа зае предназначеното си положение.

Ниш се покатери до мангала, увисна на една ръка, а с другата започна да тъпче цепеници.

— Искам да се издигнем колкото се може по-високо — обясни той, когато слезе. — Там ветровете ще ни понесат. Колкото по-далеч ни отвеят, толкова по-малко ще вървим.

Скоро откъм мангала долиташе ярко сияние, а земята под тях се сменяше стремглаво. Целият балон трепереше — изглеждаше, че ветровете пазят същинската си бързина за небето. Откъм десетките езера проблясваше отразено лунно сребро.

— Какво разстояние ще изминем? — попита войникът.

— Сто и двадесет, може би сто и тридесет левги. — Ниш бе свел поглед към земята и сравняваше отминаващите реки и езера с нанесените в картата. Постоянно нанасяше промени. — Много немарлива карта — отбеляза. — Онова огромно езеро например въобще не е отбелязано, а реката отвъд продължава на запад, не на изток.

— Предполагам мястото е трудно за картографиране — изръмжа С’лоунд. — Лошите карти са най-големият проблем за войника.

— Не и от балон. — Ниш бе споходен от идея, която може би щеше да му спечели известно благоразположение пред скрутатора. — Не би било зле неясните територии да бъдат огледани от въздуха.

— Хубава идея. Предполагам това е причината да си сред любимците на скрутатора.

— Не съм… Наистина ли?

— Така чувам.

— След провала на тази мисия няма да е така.

— Мисията още не е свършила. Колко ще продължи пътуването?

— С това темпо по обед ще сме близо. Чудесно нещо е балонът! През снега това пътуване би ни отнело месеци.

— Ако вятърът се задържи. И ако ни отнесе там, където искаме, а не където той реши.

— Да. Но и тогава пак ще сме много по-близо.

Издигащото се слънце заля с червеникава светлина източния склон на Тиртракс, издигащ се вляво. Намираха се на не повече от тридесет левги от планините, които от въздуха приличаха на нагънати равнини пред хоризонта.

— Колко е красиво — каза Ниш. — Излез да видиш, Юлия. Надали си съзирала нещо подобно.

Тя надникна от кошницата си, сложила очила и антифони. Гледката действително я удиви.

— Виждаш ли Тиан? Моля те, кажи, че я виждаш.

— Виждам я. Кристалът й изпълва ума ми. — Юлия посочи към Тиртракс, после се шмугна обратно в кошницата си като в заешка дупка.

— Според теб колко ще е възможно да се доближим? — попита Ниш. Преходът сред предпланините щеше да е труден.

— Вятърът обръща на изток — отвърна войникът. — Поне ни отнася в правилната посока.

Това бе първата проява на късмет от началото на пътуването.

— И може би ще обърне посоката си, когато наближи планините.

— А може да продължи да ни носи натам и да ни разбие. Добре ще е да слезем по-раничко.

— Ще летим, докъдето е възможно. Повечето от тези реки ми изглеждат непроходими.

Носиха се към планините около още два часа. Все още се намираха източно от Тиртракс. Върхът се разпознаваше лесно, защото стърчеше далеч над останалите си събратя.

Тук вятърът действително промени посоката си и ги понесе на запад, към целта им. Все по-силна турбулентност започваше да разклаща балона. В един момент започна да им се повдига. Ниш чу как Юлия повръща в кошницата си, но дори и тогава девойката не излезе.

Механикът беше престанал да подхранва огъня. Тиртракс се извисяваше пред бавно спускащия се балон. Разклащането намаля. Мина час. Вече се носеха над самата планина, високо над дърветата.

Ниш извика Юлия, почисти я с влажна кърпа, почисти кошницата й и я попита за Тиан. Юлия посочи право към планината, но след малко ръката й се измести.

— По-добре да се спускаме — развълнувано каза Ниш. — Иначе ще започнем да се отдалечаваме.

— Ето там е добре!

Войникът сочеше дълъг склон, който падалите късове от намиращия се над него ледник бе загладил. Отвъд се издигаха канари, а още по-натам се виждаше подходящо за приземяване място, макар и дребно. Отвъд него неравният терен продължаваше. Ниш мигновено взе решение и отвори вентила.

Балонът се понесе към канарите.

— Не се ли спускаме прекалено бързо? — провикна се С’лоунд, покатерил се при мангала.

Ниш дръпна другото въже. Нищо не се случи.

— Вентилът е замръзнал! Слизай!

Войникът продължи да се суети около мангала.

— Остави! — кресна механикът. — Нищо няма да направиш.

Крил-Ниш продължаваше да дърпа въжето за затваряне. Снижаваха се прекалено бързо и щяха да се разбият върху скалите. Земята се приближаваше с опасна скорост, но в последния момент бяха повдигнати от повей. Само че вятърът ги отнесе и отвъд мястото за кацане, към други огромни камъни. Ниш се хвърли встрани, за да уравновеси кошницата, блъснала се в ръба на една скала, после в друга, за да падне между тях и да се удари в земята. С’лоунд нададе вик.

Ниш отхвърча и си удари главата в ъгъла на кошницата на Юлия. От сблъсъка мангалът и торбата полетяха надолу. Механикът вече си представяше как пламва, само че нагревателният апарат спря до ръба на кошницата. Някъде високо над главата си Ниш чу изщракване — явно вентилът се беше затворил, защото торбата от плат бавно се издигна нагоре, опъвайки въжетата.

Скитът ядосано пищеше. Ниш се изправи на крака, ожулен, но иначе невредим. Кошницата беше заседнала между два камъка, но за всеки случай механикът привърза балона за една скала.

— И това място става за приземяване. Добре ли си, Юлия?

— Да — тихо отвърна тя. Сложила очила и антифони, тя бавно се измъкна от кошницата си, огледа се и се притисна под ръката на Ниш. Той нежно я прегърна. — Къде е С’лоунд? — промълви тя, почти допряла устни до мишницата му.

Откриха го отхвърчал, лежащ по гръб, с глава, стояща под странен ъгъл. Мъртъв. Беше паднал зле и си бе строшил врата.

Ниш приклекна до него със сведена глава. Не можеше да се каже, че се бе сприятелил с войника, но пък присъствието му несъмнено бе облекчило пътуването. Веселата несмутимост на С’лоунд щеше да му липсва.

Нямаха с какво да го погребат, затова струпаха камъни отгоре му. По-точно го стори Ниш. Юлия не познаваше съвместната работа. Тя гледаше, докато механикът влачеше камъни. Накрая, когато той приключи, дребната жена взе малко камъче, огледа го внимателно, опипа контурите му и го постави на върха на купчината, над главата на С’лоунд. След това седна уморено, сякаш тя беше извършила цялата работа. Може би действително смяташе, че това й действие е било по-изморително от неговия труд. Затвореният й ум представляваше загадка.

— Да вечеряме — каза Ниш, тъй като вече следобедът отминаваше. — А после предлагам да потърсим Тиан. Ти какво мислиш, Юлия?

Не очакваше отговор, но предвид огромния товар, внезапно озовал се изцяло на раменете му, на Ниш му се искаше да поговори с някого.

— Нищо не мисля.

Механикът въздъхна. Следващите няколко месеца преди завръщането във фабриката щяха да бъдат далеч по-трудни от очакваното. Ако изобщо се завърнеха. Той провери съдържанието на раницата на Юлия, провери и подплънките на ремъците й, пресипа даденото му от скрутатора злато в кесията си и пристегна меча. След това потеглиха.

След стотина крачки Юлия захвърли раницата си със скимтене. Докато Ниш отново намести подплатата, слънцето почти залезе. Очевидно днес нямаше да напреднат.

Механикът бързо започваше да унива. Колко мъчителен му се струваше преходът пеш в сравнение с летенето! Трябваше да намерят Тиан бързо, защото запасите им бяха ограничени — всъщност по-голямата част от товара се намираше на неговия гръб.

Впрочем какво правеше тук Тиан? Може би лиринксите я бяха довели заради мощното силово излъчване на това място. Имаше ли начин Ниш да я измъкне от тях? Не, тази мисия щеше да бъде още по-голям провал от предишната. Този път щяха да нахранят някой лиринкс.

Разположиха се да лагеруват сред скалите. Юлия, която никога не се чувстваше уютно на открито, захвърли палтото си веднага щом спряха. Жилетката, блузата и долната риза от паяжинен плат го последваха. Кожата върху раменете и кръста й се беше зачервила, макар че беше носила раницата си само няколко минути.

Ниш беше приклекнал край неразпънатата палатка, приготвящ колчетата. До този момент беше виждал голата Юлия единствено на тъмно. Тялото й беше прекрасно. Не можеше да откъсне очи от нея. През живота си не бе изпитвал подобно желание.

Нощта се спускаше бързо. Механикът накладе огън с накъсани храсталаци, тъй като толкова високо нямаше дървета. Пламъкът трептеше с намерението да угасне бързо, но все щеше да свърши работа за приготвянето на вечеря. Тъй като не можеше да очаква помощ, на Ниш му предстоеше да свърши всичко сам. Но поне тази му заетост го отвличаше от другите мисли…

Пламъците подскачаха. Юлия беше приседнала на един камък и го наблюдаваше — а може би погледът й преминаваше през Ниш, за да потъне в безкрая. Във всеки случай голотата й започваше да изнервя механика. Гърдите с настръхнали от студ зърна… Крил-Ниш прецени, че гневът би спомогнал да потисне желанието. А определено имаше на какво да се гневи — на себе си, на ситуацията, в която се намираха, на Юлия…

— Цяла нощ ли ще седиш там? — раздразнено рече той. — Аз ли трябва да върша всичко.

Юлия реагира като зашлевена — стисна очи, проплака, приведе се и покри лицето си с длани. Сетне започна да се поклаща напред-назад, като тихичко виеше.

— Юлия, прости ми — прошепна Ниш. Внимаваше да не я изплаши още повече.

Изпитваше вина заради избухването си. Тя не беше дошла по свое желание. Той се приближи към нея. При всяка негова крачка Юлия потрепваше — както самият Ниш бе се сгърчвал, когато камшикът се беше впивал в гърба му при онова наказание.

Дребната жена все още беше заровила лицето си в длани.

— Не ме удряй! — изрече тя с гласа на човек, свикнал молбите му да бъдат игнорирани.

— Разбира се, че няма да те ударя, Юлия. Някога да съм те наранявал?

Тя не отговори. Крил-Ниш прокара ръка през косата си и я доближи до носа й. Допирът на ръката му я накара да затихне. Двамата застинаха. После Юлия подуши внимателно. Отдръпна дланите си, подуши по-силно. И въздъхна, при което Ниш почувства как напрежението се оттича от нея.

— Толкова ме е страх, Ниш.

Тя говореше тъй тихо, че механикът с усилие чу думите й.

— От мен ли?

— Не от теб. — Ръцете й придърпаха дланта му към лицето й.

— А от какво тогава?

— Виждам отвратителни неща.

— Тиан сред тях ли е?

— Тиан е добра. Харесвам я. Но планината… Планината е прекалено ярка, Ниш. Дори не виждам кристала. Има някаква много силна…

— Магия?

— Някаква много силна магия. Още не е готова, но дори и така ме заслепява. Ужасна е. Тя ще ни погълне, Ниш.

— Лиринкс?

— Не мога да видя. Прекалено много яркост. Навсякъде, където погледна, виждам слънце. Това наранява ума ми. Не мога да я засенча.

— Виждаш ли нещо друго?

Крехката жена се обърна на запад.

— Нищо.

Обърна се на юг и изток, посоката, от която бяха дошли.

— Нищо!

Но когато се обърна на север, тя проплака:

— Ноктести! — и посочи по протежение на планините.

— Летящи? Или в планините?

— Не зная. Изкуството е прекалено силно.

— Значи летят — каза Ниш. — Иначе не биха използвали Изкуството.

Тя се обърна на изток-югоизток, изпищя и се преви, отново закрила лицето си.

— Не!

Юлия изпищя пронизително и започна трескаво да се поклаща. Ехото дълго пренасяше рева й.

— Юлия? Какво има? Какво ти е?

Тя дълго не се успокояваше.

— Черен възел в модела ми. Плетеница, красива плетеница, но зная, че ако се опитам да я разплета, вътре ще изникне чудовище. Чака да ме нападне. То ни мрази.

— Лиринкс ли е?

— Не. То мрази и ноктестите. То пълзи, отровно е. — Очите й се отвориха, уголемени. Ниш видя собственото си отражение в тях. — То преследва Тиан!

— Може би лиринксите са го изпратили да им я доведе.

— Не! — Юлия отново потръпна и започна да потрива зачервеното си рамо.

Ниш отиде до раницата си, извади бутилка с олио и отново се върна при Юлия. Намасли пръстите си и бавно ги прокара по охлузеното място.

При първия му допир тя се вцепени, но сетне Ниш почувства как тя се отпуска под пръстите му.

— Приятно е… — Юлия се смъкна от камъка и се намести на земята пред него.

Крил-Ниш продължи нежно да втрива олиото. Свечеряването донасяше още хлад, но Юлия не обръщаше внимание на студа. Белезите вече бяха изчезнали и Ниш отдръпна ръката си. Копнежът му по нея беше станал болезнен, само че се страхуваше да не изгуби доверието й.

— Не спирай, Ниш! — прошепна тя. — Никой не ме е докосвал толкова нежно. През целия ми живот само са ме наранявали. Докосвали са ме единствено за да ми причинят болка. Всички други искат да ме използват. Ти си най-милият мъж на света, Ниш!

Само ако знаеше… Ниш изсипа още олио в дланта си и започна да го разнася по раменете и гърба й. Юлия тихо въздъхна, а след известно време заговори за себе си. Никога преди не бе проявявала подобно доверие.

— През целия си живот исках да бъда като другите. Не можеш да си представиш какво е да растеш, без да бъдеш докосвана, защото допирът на останалите ти е непоносим. Братята и сестрите ми се прегръщаха. Родителите ми също. Толкова силно копнеех за това, ала и най-лекото докосване на дрехите им ме караше да пищя. Не можех да понасям дори собствените си дрехи. Пищях през цялото време, а никой не знаеше защо.

— Дори и като малка? — Ниш повтаряше очертанията на тялото й с дланите си.

— Влоши се, когато бях на две. След като изгубих близнака си.

— Имала си сестра?

— Не, беше брат. Мисля, че е умрял. Никой никога не ми каза нищо. Все още ми е мъчно за него. — Тя потръпна. — А преди това не помня. Кожата на другите е много груба. Ръцете им ми причиняват болка.

Механикът нави ръкава си и я докосна с кожата от вътрешната страна на ръката си.

Юлия взе ръката му и я допря до бузата си.

— Твоята кожа е приятна, Ниш — каза тя с леко учудване.

— Ако си сваля ризата — пробно рече той, — ще видиш, че и моята кожа е мека като твоята.

Юлия не отговори, затова Крил-Ниш свали ризата си и едва доловимо приближи гърдите си до гърба й. Пръстите му се плъзнаха към ушите й.

Тя рязко се отдръпна.

— Не ме докосвай по ушите — остро каза Юлия.

Ниш огорчено се отдръпна.

Девойката се обърна, за да го погледне:

— Така в главата ми прогърмява гръм, Ниш. — Тя хвана ръцете му и отново ги постави на раменете си.

Механикът продължи да я разтрива. Скоро се почувства достатъчно дързък да плъзне пръсти по врата й и по-надолу. Когато Юлия не реагира, механикът увеличи радиуса на движенията си, включвайки в тях и гърдите й. Девойката недоловимо въздъхна и притисна буза към ръката му.

Ниш леко докосваше гърдата й с кръгообразни движения, при което отново долови въздишка. Той продължи, преместил пръст върху и около зърното й. Юлия рязко пое дъх. Дишането й се учести. Главата й се отпусна.

— Това е… много приятно — промълви тя.

Поне това бе известен напредък. Ниш отдръпна пръста си. Ръката на Юлия отново го улови и силно го дръпна обратно. Сега механикът бе притиснал зърното между палец и показалец и с много леки движения го разтриваше.

В следващия миг Юлия го блъсна назад и скочи на крака.

— Аз ли направих нещо? — простена Ниш.

Тя бе застанала на пръсти, издала глава напред, обърнала огромни очи към мрака:

— Започва.

— Какво започва? — Крил-Ниш потриваше тила си, болезнено срещнал остър скален ръб.

— Не зная. Сякаш всевъзможни светлини светят право в очите ми. — Тя започна да се извръща, докато ликът й не застана успоредно с извисяващия се връх Тиртракс. — Идва от това място. От планината!

Тридесет и седем

Тиан се събуди през нощта, измъчвана от мисли за своя любим. Беше опитала да се свърже с него преди лягане, ала опитът се бе оказал неуспешен. И този път го беше съпроводило плашещо усещане — сякаш Минис изобщо не съществуваше, за да отговори.

Започваш да изглупяваш, постара се да се укори тя. Той е прекалено зает. Или е отишъл някъде, където не е достъпен — както амплиметът работи само в близост до силови излъчвания. Но пък нали Минис й бе казал да се обади, когато устройството е приключено. Надали би се запилял някъде в такъв критичен момент. Това значеше…

За повторно заспиване не можеше да става и дума, затова тя тихо стана и отиде в помещението, където беше сглобила уреда. Струваше й се, че стаята изглежда различно, макар в първия момент да не разбра защо. Едва когато умишлено излезе, за да угаснат светещите глобуси, тя установи какво е: стъклените тороиди светеха — слабо, неземно сияние.

Тиан затвори вратата, докосна глобусите, за да попречи на запалването им, и се загледа в устройството, което бе сглобила. То изглеждаше живо, готово да бъде използвано. Оставаше само да постави амплимета и да отправи повик към аахимите. Бремето беше от значение — Минис бе изтъкнал това.

Тя извади амплимета, сияещ ослепително, и го понесе към зиксибюла. Можеше да усети енергията, пронизваща измеренията на това помещение. Косата й се беше изправила, дрехите й пропукваха и блясваха.

Все още се намираше на няколко крачки от машината, когато нещо в нея прищрака, а светлината от бипирамидата се пренесе в тороидите. Зароди се жужене. Някаква вълна прониза тялото на Тиан. За фракция от мига стените и таванът се огънаха навътре. Или пък това бе илюзия? При следващото й поглеждане всичко си беше нормално. Но жуженето оставаше. Зиксибюлът сам се беше задействал. Какво ли щеше да се случи, когато Тиан вложеше и амплимета?

Тя спря. Имаше усещането, че нещо не е съвсем наред. Сравни машината с модела, който Минис бе вложил в ума й. Доколкото можеше да определи, сходството между идея и изпълнение бе пълно. Но тогава на какво се дължеше това чувство? Може би на названието? „Зиксибюл“ — неблагозвучно, иноземно. Защо не просто портал? Глождещото усещане изчезна.

През остатъка от нощта Тиан неуморимо проверяваше елементите на машината. Не откри никакви неизправности, но за всеки случай проведе тестовете отново. Всичко работеше в съответствие с това, което й бяха казали да очаква. Изморена, тя се отпусна на пода и можа да дремне за около час.

Събудила се едновременно със зората, тя отправи позив към Минис. Искаше да се убеди, че машината е сглобена правилно, преди да постави амплимета. Но любимият й не отговори. Поне това й предоставяше време да се подготви. Тя се отби в банята, взе си горещ душ, последван от студен. Не спря да се търка, докато тялото й не придоби бебешка чистота. Днес, ако всичко минеше добре, щеше да срещне Минис. И Тиан възнамеряваше да изглежда колкото се може по-идеално.

Не че притежаваше особени познания по кипрене. Грижите за външния вид неизменно се бяха изчерпвали с подстригване (и то с нож). А за събитието, което тя очакваше, се полагаха далеч по-значими приготовления.

Тиан извади специалните одежди, които бе купила от Гисмел. Беше ги изпрала преди няколко дни, за да се убеди, че е отстранила миризмата от престоя им в раницата й. Те съдържаха комплект красиво, макар и възмутително оскъдно бельо, над което Тиан облече блуза с къс ръкав и прасковен цвят, който много подхождаше на смуглата й като мед кожа. Освен това копринената й материя така прекрасно обгръщаше и подчертаваше гърдите й, макар че самата Тиан изпитваше лек срам. Но пък Минис бе неин любим. Защо да не оцени и да не се наслади на формите й? Скоро щеше да ги милва.

Тази мисъл породи приятни тръпки.

Тиан си припомни, че матроната се бе изказала одобрително за гърдите й, макар и отправила критика относно еднаквостта им. В банята на борда на „Норвал“ тя бе провела сравнително проучване и беше преценила, че се подрежда сред надарените в това отношение.

Сетне тя облече кафеникави панталони от същата тъкан, тесни под кръста, отпускащи се надолу, за да прилепнат отново над глезените. Дали блузата и панталоните си подхождаха? Тиан не можеше да прецени. Черни сандали довършваха тоалета, макар в последно време занаятчията да бе на мнение, че кафяво щеше да е по-подходящо. Както и чифт по-дребни крака.

— Красива си — каза Хани, надигнала се от спалния си чувал.

— Благодаря ти. Но трябва да се подстрижа. Случайно да си виждала ножици да се въргалят наоколо?

— Ножици?

Тиан изигра съответната пантомима.

— А, бровни! На горния етаж има. Ще ти покажа.

И тя скочи с типична детска енергия. Тиан я последва по-умерено, упражнявайки женствена походка. Самата тя намираше този си начин на придвижване за глуповат, но се надяваше, че на Минис ще му хареса.

— А огледало?

Тази дума беше известна на Хани. Още на борда на „Норвал“ беше видяла няколко.

— Горе е пълно с огледала. Във всяка стая има.

Стаята с ножиците се оказа нечий апартамент. Огледалото беше от полиран метал, с украсен ръб. Тиан го забърса със завивка.

Косата й беше станала дълга и безформена, тъй като не бе виждала никакви грижи след бягството от размножителната палата. Тиан веднага й предписа няколкостотин разчесвания, после взе ножиците, но веднага ги остави. Имаше широко лице, с изящни и високи скули. Каква ли прическа щеше да му подхожда?

Подряза бретона си три пръста над веждите. Това вече започваше да прилича на нещо. Успя да се справи и с косата отстрани, но назъбеният тил породи тревога.

— Хани?

— Да?

— Ще можеш ли да ми подравниш косата отзад?

— Разбира се — отвърна момиченцето с увереността на осемгодишно и се захвана за работа. Тревогата на Тиан стана още по-голяма, когато зърна какви огромни кичури хвърчат към пода.

— Малко по-високо тук, тук също — напъти след известно време занаятчията.

— Така е много по-добре — жизнерадостно рече Хани, когато Тиан се изправи и отърси косъмчетата. — Много си красива, Тиан.

Не беше много по-добре, но пак беше по-добре. Макар че прическата й повече приличаше на момичешка, отколкото на прическата на млада жена, срещаща любимия си за пръв път. Но вече не можеше да стори нищо.

— Но дали и Минис ще мисли така? — промърмори си тя.

Не бе възнамерявала Хани да чуе думите, но детето все пак ги долови и отвърна:

— Разбира се. А ако не, значи той е груб, лош човек, когото никак не харесвам.

Тиан не се беше замисляла над това. Как ли щеше да се отнася Хани към него? И какво щеше да си помисли Минис за момиченцето? Девойката размишляваше над това, докато си оправяше маникюра. И след тези грижи смяташе, че не изглежда особено забележителна. Тогава си припомни за дар, който Марни й беше връчила отдавна в напразен опит да направи дъщеря си по-женствена. Огърлица от сребро и аметист — изглеждаше подходяща за случая.

Тиан провери и собствения си подарък, изработен на борда на кораба — убеди се, че си е на мястото, след което въздъхна дълбоко.

— Готова ли си, Хани?

— Разбира се.

— Чисти дрехи?

— При леглото ми са. Сегичка ще се облека.

— Да вървим да закусим. После ще си измием зъбите. И да не забравиш да си оправиш косата. Скоро ще започнем.

Тиан отново опита да се свърже с Минис — и отново се провали. Най-добре беше да се захваща за работа. Все още изпитваше смътни притеснения за машината, но вече беше прекалено късно да ги отстранява. Тя внимателно огледа амплимета. Беше изцапан, на едно място личеше сребърна ивица — там се беше притискал силно до шлема. Занаятчията използва комплект чисто бельо, за да отстрани мръсотията от страните му.

— Това е то! — развълнувано промълви тя. — Да видим какво сме направили, Хани.

Тиан се отправи към стаята с портала, понесла бипирамидата пред себе си. Приличаше на девица от древните ритуали, отнасяща храмово дарение. Хани подскачаше зад нея и тихичко си пееше. За нея този ден по нищо не се отличаваше от останалите.

Това в известна степен облекчаваше Тиан. Не й се искаше да мисли какво щеше да последва, ако машината откажеше — ако я превърнеше във въглен или ако унищожеше ума й, без да засегне тялото. Представи си учудената Хани, приклекнала край трупа…

Занаятчията с мъка се откъсна от тези страховити имагинерни образи. Имаше вероятност абсолютно нищо да не се случи, тъй като аахимите не й бяха показали как да настройва машината. Стъклените елементи все още сияеха. Жуженето все още се дочуваше. При приближаването й се усили и придоби настойчив призвук. Тиан спря. Звукът също преустанови измененията си. Нова крачка — звукът отново повиши тоналността си. Блясъкът на амплимета се бе усилил.

В центъра на най-малкия тороид, където се намираше и усукванторът, се намираше и кутия, изработена от същия стеатитов келхибар, изграждащ нозете. Неговата форма копираше тази на амплимета. Имаше и панти, които позволяваха отварянето й.

Тиан протегна ръка и я отвори. Тороидите засияха с почти ослепителна светлина. Жуженето прерасна във вой, гъделичкащ тъпанчетата й. Въздухът пред младата жена се беше сгъстил в гумена съпротива, нарастваща с приближаването й.

Светлината беше толкова ярка, че Тиан трябваше да мижи. Зрението й се стесни до чифт цепки, показващи й единствено средната част на портала. Занаятчията напрегна сили. Нещо блъсна със същата сила насреща й. Бипирамидата не напредваше.

Минис не я беше предупредил за това.

Но Тиан нямаше намерение да понесе поражение толкова близо до успеха. Трябваше да има начин. Тя обърна кристала така, че връхчето на една от пирамидите да сочи към кутията, и натисна. Амплиметът се придвижи малко напред и спря, като че изправен срещу стена. Обръщането му не помогна.

Оставаше й само един изход и тя го използва с неохота, припомнила си предупреждението на Минис. Извади жичното приспособление от раницата си и постави амплимета вътре. Блясъкът на портала изчезна. Виещото жужене също спря. В мига, в който Тиан си сложи шлема, полето изникна в съзнанието й. То беше различно от останалите излъчвания, които бе съзирала, съставено от многоцветни течения, разливащи се във всички посоки от зиксибюла. Имаше усещането, че съзира нещо повече от преди. Сякаш всички тези вихрещи се течения отвеждат към измерение, което по-рано Тиан не би могла да си представи.

В съпротивлението нямаше изменение. Тиан все така наблягаше с всички сили. Протегнала сферата с една ръка, с другата тя започна да размества разположението на топчетата, затворила очи. Ала колкото и да се напрягаше, не бе в състояние да извлече енергия от полето. Не разполагаше с време да се чуди за причината. Отново трябваше да си послужи с геомантията.

Усещаше няколко източника на подходяща енергия. Далеч под нея се простираха обширни разломи, една половина континент, натискаща друга, изтикваща планините. Дори и най-могъщият гадател не би могъл да овладее подобна мощ.

Но имаше и един източник, от който Тиан можеше да се възползва — ледниците. Енергията, отделяна при втурването на ледни маси след разпукване, щеше да е достатъчна за целта й.

Тиан дълго търси и отхвърля, преди да открие подходящия глетчер. Дребен, разположен над насечена долина от другата страна на планината. Беше го зърнала по време на изкачването си. Дори и един дребен ледник притежаваше смазваща мощ. Усетът й долови структурата му и откри слабост, около която пъстроцветни ореоли танцуваха в умствения й образ. Ледникът беше готов да се пропука. Тиан зачака.

— Какво правиш, Тиан? Защо си застанала така? — долетя гласът на Хани.

Тиан й изшътка. Не можеше да отговори, за да не изгуби концентрацията си. Ето, падаше! Пукнатината се разпростря изцяло. Занаятчията извлече енергия, тромаво. Видим ефект върху ледника нямаше, ала Тиан усети прилив на студена сила, неизмеримо мощен. Той се вля в амплимета й. Искрата блесна като мълния. Младата жена натисна.

Противостоенето изчезна пред нея — разкъсан от рязък натиск опън. Тиан залитна и за малко да рухне върху тороидите. В последния момент съумя да овладее равновесието си и постави амплимета в предназначената кутия, след което я затръшна.

Сиянието и жуженето изникнаха отново. Бариерата се появи толкова рязко и бързо, че занаятчията отхвърча на двадесет крачки. За щастие не се блъсна в нищо, иначе счупените кости не й мърдаха.

Тя остана да лежи замаяно, а Хани с писък дотича до нея.

— Тиан, добре ли си?

Тиан прие помощта на детето и се изправи.

— Така мисля.

Девойката изтупа дрехите си, при което установи, че коляното на красивите й панталони се е разкъсало — тя вече не приличаше на красива жена, чакаща да посрещне обичния си, а на повлекана.

Но нямаше време да се преоблича. Тороидите сияеха ослепително. Светлината на бипирамидата се отличаваше и с нажежено излъчване, пронизващо страните на кутията. От произволни части на устройството бликваха многоцветни лъчи. Обгръщаха го и разнообразни звуци — от пронизителни до едва долавящи се подрънквания. Усукванторът бе осветен от вълни зеленикава светлина. Понякога цялата машина се разтърсваше, привидно опит да се саморазглоби.

— Трябва да го направя сега, преди машината да е отказала. — Тиан приклекна и започна да подрежда топчетата на сферата за — надяваше се — последен път. — Минис, Минис, къде си?

Нищо, прорязвано от ярки лъчи светлина.

— Минис. Отговори ми. Устройството е готово. Чака те, за да те отведе.

Отново нищо. Тиан започна да си припомня всички предишни случаи, в които се беше свързвала с него. Внезапно надуши дим.

— Какво правиш, Хани? — Не можеше да обърне глава, иначе съвсем щеше да изгуби сигнала.

— Нищо не правя, стоя си — отвърна тих глас.

— И не си запалила нещо?

— Не, разбира се! — възмути се детето.

— Значи трябва да е Аахан! — каза си занаятчията. — Трябва. Минис! — изрева тя в ума си. И образът се появи. Огромен куполообразен остров, заобикалян от вълни лава, каращи морето да кипи.

Върху пепеливата суша тя видя хиляди хора, потърсили убежище върху рушащи се покриви. Други се бяха сгушили в пещери. Вулканични снаряди се сипеха от небето. Някои от тях се разтрошаваха, за да разкрият съдържанието си на течен огън. И хората пищяха, ридаеха, умираха. Долавяше се отчетливият мирис на сяра.

Сега образът й се преместваше по протежението на някакъв склон. Появи се кула, сплетена от десетки изящни спирали. Стените им бяха покрити с лъскави полусферични образувания. Около кулата се виеше път, скрепен с кабели — от това разстояние й изглеждаха крещящо тънки. На върха се издигаше метална плоскост, досущ като онази на стената зад Тиан.

Що за структура беше това? Може би представляваше другия край на портала? Сигурно, защото пътят отвеждаше именно до нея.

— Минис! — Самата Тиан не усещаше, но вече бе започнала да крещи. — Минис, кажи ми какво да правя!

Това е Тиан!

Думите бяха само шепот, ала този шепот я накара да настръхне. Значи в крайна сметка усилията й щяха да донесат успеха.

— Минис, успях. Порт… зиксибюлът е готов. — Не й харесваше тази дума. — Кажи ми какво да правя.

Защо не се свърза с нас, Тиан?

Сред тълпата тя не можеше да го види. А как й се искаше.

— Много пъти се опитвах. Ти не отговаряше.

Няма значение. Вече не можем да отворим дверта, Тиан. Прекалено сме слаби.

— Тук има енергия. Мога да пренасоча към вас, ако е нужно. Кажи ми как. Ще отворя портала от тази страна.

Заспориха гласове. Някои й бяха познати. Грубите срички на Витис, приемния баща на Минис. Спокойните думи на Луксор, увещаващата ги да се възползват от възможността Триор.

Какво имаме да губим? — каза Луксор. Тъй или иначе ще умрем.

Да й се доверим, рече Триор. До този момент Тиан успя да преодолее всяко препятствие, дори неочаквано за самите нас.

Ами ако тя се провали? — процеди Витис. Тогава смъртта ни няма да бъде достойно посрещната на обичния ни Аахан, а ще ни сполети в противната празнота, където ще гнием като мърша. Какво достойно има в подобна орис?

Тогава не идвай с нас! — ревна Луксор. Върви в Кладенеца и пукни с прескъпото си достойнство! Аз искам кланът ми да живее.

Аз също, каза Триор. Десетте клана вече взеха решение.

Това не ми харесва, каза Витис. Да поверим подобна тайна на проточовек, и то едва отърсил се от детството. Как смятате, че ще постъпи тя с това знание?

Ще се тревожим за това, ако оцелеем, каза Триор.

Да, отвърна й Витис. Можеш да бъдеш сигурна, че ще се тревожим.

Аахимите гласуваха. Бе решено, че ще направят опит. Минис отново се появи и даде напътствия на Тиан.

Видът на струпаните и умиращи аахими многократно подсили паниката на Тиан. Съществуването им зависеше от нея. Тя имаше тъй малки познания за геомантията, с която се налагаше сега да си послужи и да успее още от първия опит. Щом могъщите аахими изпитваха страх и съмнение, какво оставаше за нея?

Но тя трябваше да опита. Пръстите й се движеха отчаяно. Тиан разгърна сетивата си. Този път пропусна дребния ледник, който бе използвала преди — сега щеше да се нуждае от много повече сила. Тя се понесе на север, за да обгърне огромния ледник, увиснал от самия връх на Тиртракс. Той се намираше много далече — а струваше й се, че може да долови проскърцването му. Всичко се развиваше тъй бавно. Чакането бе пречистена агония.

Тя виждаше: по мястото, където ледът се виеше успоредно с очертанията на планината, пукнатина щеше да разсече същината му. Тиан вече дори можеше да види и излъчването му, вдлъбната леща. С отчаяна лудост тя сграбчи разгръщащата се пукнатина и започна да извлича енергия.

Ледът изрева, разкъсван. Парализиращ мраз се разля из тялото й. Тиан се почувства като ледена статуя. Зиксибюлът потръпна, заливан от светлина и звук. Струваше й се, че приспособлението се кани да се нахвърли върху себе си.

Планината също се разтърси. Гръмна звук, напомнящ раздробяването на канари от огромни пръсти. Грохотът бе тъй страховит, че след него всички останали звуци изглеждаха пренебрежителни и сякаш сами утихнаха, засрамени.

Хани отчаяно я дърпаше за ръката.

— Тиан, Тиан, кажи нещо!

Младата жена се повдигна от пода. Усещаше, че е изминало дълго време. Вече не виждаше Аахан. Между обвивката на амплимета и металната плоча проблясваха искри. Стъклените тороиди бяха угаснали. Сетне, след миг на пълен мрак, сиянието им се възвърна. Аахан също изникна.

Огромна вдлъбната леща се появи на самия връх на пътя, отвеждащ над кулите. За момент Тиан зърна Тиртракс в лещата. Сигурно бе зърнала огледално отражение, защото парчето ледник падаше от грешната страна на планината.

В центъра на отражението изникна звезда. Сетне лещата бе разкъсана от отвор. Последваха писъци и дрезгави викове, защото сред невярващите аахими се сипеше снежна лавина. Благословен хлад долиташе откъм портала.

Дверта! Дверта се отвори! — викаха сбраните.

Бързо! Преди отново да се е затворила!

Събраните се затичаха към машини, приличащи на кланкери. За момент Тиан зърна лицето на Минис, също и други познати физиономии — онези, които я бяха напътствали.

Спрете! — провикна се Витис. Малката идиотка е сглобила зиксибюла обърнат. Дверта може и да не работи.

Вече е твърде късно да се тревожим за това, изпищя друг.

Клан Интис! — нареди Витис. Изчакайте! Не е безопасно. Вие ще преминете последни, след Десетте! Нека те се излагат на риск. Време е да си възвърнем предишната слава.

Витис изтича към сложен апарат, смътно напомнящ зиксибюла на Тиан. Настани се на прилежащата към него седалка и започна да манипулира триизмерен контролен лост, при което от плочата заблестяха мълнии.

Образът на Аахан за момент се обърна надолу с главата. Дробовете на Тиан неочаквано пламнаха, вдишали огнен газ. Контролът й над портала изчезна. Червейната дупка започна да се изгърчва сред етера — ударена от електрически заряд змия.

Не, Интис! — изрева Витис, повелително вдигнал ръце към армадата синкави конструкти. Почакайте…

Те не обръщаха внимание. Витис пусна ръчката, сведе глава и зарида. Аахими и машини все така се отправяха към края на пътя, но Тиан вече не ги виждаше. Престана да вижда и Аахан.

На върха на планина, на половин континент разстояние, тетрархът наблюдаваше движението на планетите. За частица от мига те се разтърсиха, разколебани в същината си. Очертанията на полето се навързаха. Планетният етер изхленчи, преди да възвърне неразплитаемостта си. Тетрархът остави инструментите си и отбеляза нещо върху плочка.

Стотици левги на юг, в цитадела, разположена сред мразовития остров Нум, една жена остави перото си, наклони глава и се усмихна. Дългото наблюдение бе дало първите си плодове. Тя взе фенер и пое надолу по Хилядата стъпала, отвеждащи към господаря й.

Тридесет и осем

— Видях я! — каза Юлия. — Тиан беше застанала, обгърната от серпантини светлина, простиращи се във всички посоки. Цялата планина се тресеше. Със себе си тя имаше момиченце.

— Момиченце?

— Със зелена коса.

Още нещо, над което да размишлява.

— И какво правеше Тиан?

— Не разбирам. — Юлия залитна. — Трябва да спя. — Тя се мушна в палатката.

Бе тъмна нощ, прекалено тъмна за изкачване на планини, макар че по някое време луната обещаваше да изгрее. Объркан по няколко причини, Ниш се помота из лагера, подхрани огъня и се загледа в планината. Можеше единствено да чака. Юлия вече беше заспала.

Това беше големият му шанс. Ако можеше да залови Тиан и кристала й и да ги върне във фабриката, този успех щеше да зачеркне предишните му провали.

Само че какво ставаше горе в планината?

— Ниш! — Някой го разтърсваше по рамото. — Ниш, събуди се!

Механикът неусетно бе заспал, облегнат на една скала, неудобна, ако съдеше по болките във врата.

— Какво има, Юлия?

— Ела, ела!

— Къде? — замаяно попита той.

— В планината. Тиан започва.

— Какво започва?

— Това, което е дошла да направи. Виждам я, застанала в огромна зала вътре в планината. Тя използва кристала си, Ниш! Кани се да ги доведе тук.

Той се надигна, мушна крака в ботушите си и пристегна връзките.

— Кого да доведе?

— Не зная — изхленчи Юлия. — Не мога да ги видя. Прекалено са много! Всичко е неясно.

Побиха го внезапни тръпки, а желанието му да потърси Тиан изчезна. Но трябваше. Ниш хвана Юлия за раменете. Огромните й очи блеснаха в светлината на заблуден лунен лъч.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Прекалено много! Трябва да я спреш, Ниш.

Това се казваше промяна — Юлия да го подтиква да предприеме нещо. Значи действително беше притеснена.

Ниш нахвърля храна в малката си нагръдна торба, окачи си меч и нож, даде на Юлия друг нож, за който се съмняваше, че тя ще използва, и пое.

Двамата подминаха балона, все още заседнал между скалите. Толкова беше спаднал, че крепителният скелет се виждаше ясно. Ниш нахрани скита, убеди се, че птицата разполага с достатъчно вода. Сетне последва Юлия, която без проблеми се ориентираше в тъмното. Тя следваше пътечка, може би проправена от мечки или планински кози. Изкачиха се на ръба на хребет, от който се виждаше огромен ледник.

Ниш продължи, но след няколко крачки усети, че спътницата му не го следва. Тя бе седнала на земята, вторачена в острието на ножа си.

— Да вървим, Юлия — подкани я той.

— Страх ме е — промълви девойката и се покри презглава с палтото си.

Крил-Ниш се върна, приклекна до нея и взе ръката й.

— Юлия, не можем да останем тук. Прекосихме целия този път, за да открием Тиан. Аз сторих всичко по силите си за теб. Сега е твой ред. Моля те, помогни ми.

Тя отскубна ръката си, мушна я под дрехата си и започна усилено да се поклаща.

Как трябваше да постъпи Ниш? Нямаше представа какво я е накарало да спре, но и нямаше намерение да позволи на слабостта й да го лиши от успеха. Ако успееше да намери Тиан и кристала й, това щеше да оправдае всичките му досегашни провали. Трябваше да го направи, дори и ако за целта трябваше да заплати със страданията на Юлия.

— Тогава си стой тук! — озъби се механикът. — Аз продължавам.

И той закрачи с невъзмутима крачка. Юлия изскимтя. Ниш не се обърна, макар че буквално усещаше болката й.

Механикът започваше да изчезва отвъд хребета, при което бе догонен от мъчителен вик:

— Ниш, не ме оставяй.

Крил-Ниш застина за миг насред крачка, сетне с усилие потисна състраданието си и продължи с шумни стъпки.

Не бе изминал и десетина крачки, когато Юлия се озова до него, безшумно стъпваща с подплатените си ботуши. Ниш не знаеше какво да очаква, но Юлия показа неочаквано старание да му угоди.

— Ще ти покажа пътя, Ниш — каза тя, стиснала ръката му до болка. — Недей повече да ме оставяш сама.

— Няма — отвърна механикът, загледан в планината.

По времето, когато слънцето изгря, двамата се намираха високо над лагера си. В долината се изви мъгла, забулила глетчерите. Юлия спря, за да си сложи очилата. Изкачването тук ставаше все по-трудно — наклонени шистови плочи и жилки кварцит. Върху такава повърхност се стъпваше трудно. Краката на Ниш вече започваха да го болят.

— Сега накъде? — обърна се той към Юлия, когато последната спря на един ръб, над който склонът ставаше отвесен.

За момент тя изглеждаше разколебана. После заслони очилата си с ръка, възкликна и отново пое.

Часове по-късно двамата се оказаха в подножието на леда. Скалите се бяха променили в лъскави слоести шисти, на свой ред отстъпващи на гнайс. Огледът на Ниш и Юлия бе прекъснат от внезапен пукот, долетял откъм ледника.

— Какво беше това? — попита Ниш.

Слабоватият грохот, който долиташе под натиска на тежестта на ледника, се бе променил в по-остър и по-висок звук. Ледна грамада се спускаше право над тях, раздираща скалите на склона. Сякаш канари биваха раздробявани. Започнаха да се отронват каменни късове. Крил-Ниш наблюдаваше вцепенен, в невъзможност да избере посока за бягство.

Юлия изпищя, сграбчи ръката му и го повлече надясно. Тя тичаше по хребета, отвеждащ далеч от глетчера. Крил-Ниш търчеше след нея. Над главите им продължаваше да се носи скален рев.

Това не беше свличане, а хаотично сриване на лед и камък, откъртили се от върха. Къс планина с големината на родното имение на Ниш се носеше надолу. Превъртанията и ударите му го разделиха на две. С крайчеца на окото си Ниш можа да види, че по-голямата половина се понесе към тях.

Заради напрежението на бягството от носа му рукна кръв. Той все още продължаваше да тича и когато парчето профуча надолу, към дърветата. Звукът беше оглушителен.

Юлия вече беше изчезнала от погледа му, забележително постижение за човек, който не се упражнява. Ниш прекоси един естествено разсечен хребет и скочи. Наложи му се да се извърти във въздуха, за да не се блъсне в спътницата си, която се беше свила на земята, притиснала ръце над антифоните си в напразен опит да блокира шума. По отворената й уста личеше, че тя пищи, макар Ниш да не чуваше нищо.

Механикът намери тапите за уши в раницата й, сложи й ги и отново намести антифоните. Юлия се изправи и каза нещо, макар Ниш да нямаше представа какво. Постепенно шумът утихна и двамата отново погледнаха натам. Вече не се отронваха скали, но ледът беше покрил мястото, към което двамата се бяха отправили. Земята неколкократно се разтърси.

С рев, пред който предишният грохот не представляваше нищо, голям къс от планината се напука. Отново последва сриване на скала и лед пред погледите им. Петнадесет минути по-късно, когато глетчерът се бе възвърнал към обичайното си проскърцване, Ниш каза:

— Дали вече е безопасно?

Очевидно Юлия смяташе така, защото тя започна да се изкачва нагоре по склона. На върха на хребета спряха. В склона на планината се бе отворила цепнатина, откриваща поглед към вътрешността й.

— Град, скрит в планината! — Очите му съзираха няколко нива и величествени, украсени колони. — Ето къде е отишла. Но защо? Това лиринкски град ли е?

— Не мисля така! — Тя потръпна.

Дали да рискува и да влезе в планината? Ами останалите неща, които Юлия бе зърнала: летящите лиринкси, неопределения ужас?

— Виждам я — просъска Юлия.

Крил-Ниш не обърна внимание. Тя бе изричала това многократно.

Перцепторът го разтърси:

— Виждам, я Ниш. Ето там!

Той проследи ръката й и зърна два силуета. Неговите очи не ги различаваха ясно, ала за зрението на Юлия не можеше да има съмнение. С нея наистина се работеше трудно, но пък тя никога не грешеше.

— Ела! Можем да я хванем!

Импулсът, тласкал Юлия до този момент, сега беше изчезнал. Тя се сви между два камъка.

— Твърде късно. Твърде, твърде късно.

— Остани тук тогава! — тросна се той. Възможността, за която дори не смееше да се надява, беше изникнала. Тиан беше съвсем сама, само с някакво дете. Единствено трябваше да я хване, да я отнесе до балона, да го издигне и да поеме към фабриката. И тогава щеше да бъде герой. Ниш се затича.

Приближаващ цепнатината в склона, Ниш забеляза някакви проблясъци. Те се зародиха внезапно, скрили двата силуета.

Юлия изпищя и скочи след него.

— Не ме оставяй! — Тя се хвърли в ръцете му. — То идва!

Ниш не попита за разяснения. Подобни питания рядко предоставяха допълнителна яснота. Той просто продължи, следван от разтрепераната Юлия.

Двамата се промъкнаха през долния ръб на пукнатината, намериха спираловидно стълбище в сравнително добро състояние и се закатериха по него. След два етажа стигнаха до нивото, където бяха зърнали Тиан и детето. Подът, напукан близо до рухналата стена, бе покрит с купища скални и ледени отломки.

Гледката, която ги посрещна, щеше да остане запечатана в ума на Ниш до последния му ден.

Тридесет и девет

Хани я дърпаше за ръката.

— Тиан, бързо!

Занаятчията се изправи. Чувстваше се вледенена. Обгръщаше я ревящ пукот. Сини висулки висяха от зиксибюла. Надушваше прах, смътно помнеше звука от падащи отломки.

Момиченцето продължаваше настойчиво да я дърпа.

— Погледни какво става!

Амплиметът бе изгубил сиянието си, но усукванторът блестеше с ослепителен пламък, заливащ повърхностите си с цветове. Вертикално разположеният тороид приличаше на огнен обръч. Сиянието му падаше над главата на Тиан, където се фокусираше, преди отново да се размие. То бе пробило дупка в стената, за да се насочи към средата на съседната огромна зала, където образуваше друг кръг, с радиус от пода до тавана. През него със свистене навлизаше въздух. Вероятно това беше дверта, макар че нищо не се показваше от нея.

Нещо изникна в ума на Тиан, откъслек от времето, в което бе лежала в безсъзнание: писъци, избухвания на светлина и жежкост, крясъци на крайна агония, на хора, чиито вътрешности се оказват отвън. Тази мисъл изчезна почти толкова бързо, както и се беше появила, но последвалото я упорстваше: мъката на хиляди души. По тялото й плъзнаха ледени тръпки. Какво се беше случило с аахимите? Къде се бяха озовали?

В далечния край на помещението се виждаше светлина, синьо-бяла, долитаща откъм лед. Някаква грешка ли беше допуснала? Малката идиотка е сглобила зиксибюла обърнат наляво, бе казал Витис. Какво значеше това?

— Трябва ли да бягаме? — Хани все още стискаше ръката й. Откъм пукнатината долиташе ледено стържене.

— Не зная.

Ледът утихна. Подът се разтърси два пъти. С грохот друго парче от планинската стена рухна. Навсякъде се посипаха отломки. На места подът се отрони. По-голямата част от отломките отново се изсипаха навън.

Двете се затичаха към пукнатината. От нея вееше страховит мраз, защото огромният глетчер от тази страна на планината се беше надигнал, за да се притисне към склона, беше се пропукал и отново спаднал. Скалата под тях се беше загладила.

Огромен леден къс политна навън и се заспуска с гръмовен рев. Тиан потръпна. Облеклото й определено не беше предвидено за такова време.

— Там нещо става — каза Хани.

Прожектираният кръг беше потъмнял. Сенки танцуваха по отсрещната стена.

— Той идва! — възкликна шумно Тиан и прегърна детето. — Той идва, Хани!

Занаятчията се затича напред. Кух грохот разтърси пода. В основата на кръглия вход изникна тъмна форма. Тя започна да се придвижва с усилие. Концентрични дъги се разливаха по нея, опън на недотам еластична бариера.

— Не може да премине — каза детето.

Последва ослепителен блясък, придружен с гръм. Подът отново се разтърси. Диск мъгла покри очертанията на портала. Тъмната форма го прекоси, а мъглата изчезна в противоположна посока.

— Какво е това? — прошепна Хани.

— … Не зная. Може би някакъв тип кланкер.

— Какво е кланкер?

Естествено, че детето нямаше откъде да знае. В тази земя не се срещаха бойни машини.

— Превозно средство, което се движи само, без да са му нужни коне, биволи или елени.

Сега изникващите очертания съдържаха повече елементи. Появи се дълга, пресечена муцуна от синьо-чер метал, отвъд която имаше кръгла кабина, покрита с метален корпус. Обгръщаше го жълтеникав дим, който машината бе донесла с преминаването си. Тялото беше дълго и широко, с жлебове, издатини и изпъкнали фарове. Горната му част се скосяваше назад. Приличаше на нещо, сътворено от скулптор, гениален скулптор. Смъртоносно произведение на изкуството.

— Наистина прилича на кланкер — промърмори Тиан, — само че е по-голямо. Поне десетина екипирани биха могли да се поберат вътре. Как ли успяват да обработват метала така добре?

Редом с тази машина кланкерите от завода й биха изглеждали като дело на селски ковач. Тиан изгаряше от желание да зърне кабината и механизма.

— Но то няма колела — каза Хани.

Под машината се носеше жълтеникаво сияние, което леко замъгляваше гледаните през него контури. Освен това липсваше обичайното стържещо дрънчене, оповестяващо надлъж и нашир приближаването на кланкер. Тази машина се придвижваше с почти безшумно жужене и моментно просъскване.

— Това е конструкт — сети се Тиан. — Няма какво друго да е.

Конструктът изцяло излезе от портала, обърна се в другата посока, после отново се завъртя към тях, спря. Втори конструкт изникна зад него, последван от трети. Младата жена изпита някакво неясно лошо предчувствие. Тези машини излъчваха заплаха.

— Хани — тихо промълви тя. — Върви да се скриеш. Не излизай, докато не те повикам.

— Защо, Тиан, какво има?

— Послушай ме! По-бързо!

Хани изхлипа объркано и започна да се прокрадва назад. С крайчеца на окото си Тиан я видя да се стрелва наляво сред отломките. Самата тя приклекна зад една рухнала колона.

И на нея й идеше да заплаче. Какво ли си мислеше момиченцето? Че отново щеше да се случи някакво нещастие? Не, не биваше да го допуска. Приливът на решителност накара Тиан да се изправи и да се покатери върху колоната.

Трите конструкта се носеха из залата. През портала изникваха още, един след друг. Движеха се тъй близо, че буквално се докосваха. Само след минути бяха дошли стотици конструкти. Всички имаха сходна форма, но се различаваха откъм детайли и големина. Виждаха се машини, достатъчно едри да пренасят петдесетина души, и такива, в които едва би могло да се побере малочислено семейство. Край някои конструкти тичаха хора, други се бяха хванали от външната страна и се возеха там.

Машините се подредиха зад трите челни конструкта: оформиха двадесет колони, съдържащи сто редици. А през портала продължаваха да изникват още. Две хиляди конструкта. Ако всеки побираше дузина, това правеше двадесет и четири хиляди души. Малко повече от няколкото хиляди, които беше казал Минис. Но все пак това беше капка в морето в сравнение с милионите човеци. Освен това аахимите идваха като съюзници.

Тиан стоеше в средата на залата, съвсем сама. Машините се приближиха на петдесет крачки от нея, сетне спряха — всички, едновременно. Забележително. Плашещо!

Куполът на най-предния среден конструкт се разцепи и се отмести назад, за да разкрие платформа, на която стояха седмина. Повечето бяха със смугла кожа и почти глава по-високи от обитателите на Сантенар. Но имаше и една жена, с бледа кожа и червена коса, която не беше по-висока от Тиан. Всички те носеха лъкове, мечове или други познати оръжия. В задната част на машината имаше бойна кула. Към нея бе прикрепен механизъм, подобен на копиехвъргачка.

Левият от челните конструкти също се разтвори. Това стори и десният. Шестима аахими стояха на всяка платформа. Тиан диреше с поглед Минис, но не го откриваше. Всички те изглеждаха изтощени — покрити с белези и сажди — и въпреки това съумяваха да излъчват осъзнато достойнство. Въпреки проблемите си, те бяха облечени пищно. Тиан неволно се погледна и потръпна. Цялата беше покрита в прах, коляното й надничаше през скъсания крачол. Освен това и без да поглежда знаеше, че косата й е същинска отврат.

Висок мъж пристъпи напред върху платформата на средния кланкер. Тиан разпозна Витис, макар и изглеждащ още по-измъчен. Беше се вторачил. Изглежда изпитваше затруднения да се владее.

— Коя си ти — загърмя гласът му на общия език, — застанала пред могъществото на аахимите?

Отличаваше се с богато и плътно звучене — глас, свикнал да командва. Акцентът беше странен, говореше за изучаван в изолация език. И той, подобно на Минис, произнасяше всеки звук отделно. Това придаваше решителност на звученето му.

— Тиан — извика тя в отговор. Собственият й глас прозвуча слабоват и писклив. — Аз изработих устройството, довело ви тук.

— Погрешно! — ревна той.

Занаятчията неволно отстъпи назад.

— Сглобила си зиксибюла погрешно! Разменила си ляво и дясно. Всичко е огледално на правилното. Твоята глупост причини загубата на мнозина сред нас, изчезнали в празнотата. — Той потисна ридание. — Глупачка. Кланът ми бе унищожен.

Вцепени я ужас.

— Съжалявам — прошепна тя, припомнила си виковете, писъците, хилядократната агония. — Ужасно съжалявам. Сглобих го точно както ми бе показано.

— Скверниш паметта на мъртвите ни! Не смей да оправдаваш некадърността си.

Тиан си пое дъх.

— Следвах дадените ми инструкции. Ако световете ни са огледални, защо не ми казахте?

— Трябваше сама да провериш! — отровно изсъска той.

Девойката се чувстваше като чираче, изправено пред разгневен учител. Само че сега стоеше пред двадесет и четири хиляди гневящи се.

— Опитах да се свържа с вас, както ми казахте. А вие не отговаряхте. Освен това ти знаеше за състоянието на вратата, преди да напуснете Аахан. Чух те да го казваш. Ти заграби контрола върху портала. Грешката се дължи на теб.

— И смееш да ме обвиняваш? Аз съм Витис от клана Интис, Първи аахански клан! Поклони се и сведи глава, когато разговаряш с мен! Нима на човеците не е позната страхопочитта?

Тиан премълча гневните си думи. Този мъж си беше изгубил ума от мъка. Поне се надяваше останалите аахими да не приличат на него. Във всеки случай нямаше намерение да демонстрира подобна почит.

— Къде е Минис, любимият ми?

— Любим? — невярващо повтори той. — Отдръпни се от пътя ни.

— Аз спасих народа ви, което коства немалко на мен и на сънародниците ми. Мнозина умряха заради вашето спасение. Така ли изразявате благодарност? Искам да говоря с Минис.

Друг мъж, по-нисък и по-възрастен, си проправи път пред Витис.

— Наистина сме ти благодарни, Тиан — каза Луксор.

Триор застана до него. Косата на Луксор бе сивкава. Нейната беше черна, също като тази на Тиан, само че къдрава. И кожата й бе по-смугла.

— Аз съм Луксор от клана Измак.

— А аз съм Триор от клана Натаз — представи се жената. — Ние сме предводителите на аахимите. Витис пожела да поеме водачеството на тази експедиция. Не приемай присърце горчивите му думи, Тиан. Току-що пред очите му погина целият му клан — до последното дете, до последния мъж, до последната жена. Прости гнева му.

Тиан сведе глава.

— Назови наградата си — каза Луксор — и ще я получиш.

— Не искам награда. Не ви помогнах, надявайки се на отплата.

Освен Минис.

— Благородни думи — каза Триор. — Ти направи на аахимите услуга, която никога няма да забравим. Ще ни покажеш ли амплимета, Тиан? Никой сред нас не е съзирал подобно нещо.

Може би искаха да й го откраднат? Но какво им пречеше просто да си го вземат със сила? Тя нямаше с какво да ги спре. Само че Тиан желаеше да намери нови съюзници, не нови врагове.

— Той е там, в онази стая отвъд дупката — посочи тя.

— Оставете го! — изръмжа Витис. — Вече е омърсен и е безполезен.

— Но… — поде Триор.

— Спомнете си проклетото Огледало! — беснееше Витис. — Този кристал ще се окаже също тъй коварен, ако го докоснем.

— И все пак бих искала да го видя — отвърна Триор. — Подобни проявления попадат в спектъра на изследванията ми.

— Не бива да губим време! — отсече Витис. — Не бива да губим предимството си.

— Но ние се намираме в Тиртракс! — възкликна Триор. — Това е най-величественият град, който някога сме построявали. Предците на моя клан са създали това място.

— Те са били врагове на Първия клан! — тросна се Витис.

— Това е било отдавна — отвърна Триор. — Повечето аахими в момента умират на Аахан. Останалите изчезнаха в празнотата. Ние сме всичко, което е останало от вида ни, и не можем да си позволим вражди. Трябва да огледам града и да открия причината за изоставянето му.

— Няма време! Мистиците на този свят трябва да са потръпнали от количеството освободена тук енергия. Сигурно вече мобилизират силите си и ни търсят. Като предводител на Единадесетте клана — гласът му леко потрепера — нареждам да тръгнем веднага.

— Така да бъде — отстъпи Триор, — но първо трябва да почетем Тиан. Минис, излез.

Млад мъж се изкачи върху платформата на средния конструкт. Останалите се дръпнаха, за да му направят място. Тиан впери очи в него. Минис беше висок, но не прекалено; със силно телосложение, но не прекалено мускулесто. Тъмната му коса се стелеше около ушите. Лицето му изглеждаше малко по-слабо от това, което бе запомнила, но пък челото бе все така благородно, устните също тъй чувствени.

— Минис! — високо каза Тиан. — Дойдох, както ти обещах. Прекосих половината свят, за да те доведа тук.

Тя разпери ръце, очакваща той да се затича насреща й.

Минис продължаваше да се взира в нея, сякаш я виждаше за пръв път. Дълбоко в себе си Тиан бе пронизана от внезапен хлад. Но може би Минис беше прекалено сдържан, за да реагира по такъв начин пред толкова очи.

— Минис. Ти прояви загриженост към мен. — Още не смееше да споменава обич, не и сега. — Приготвила съм ти подарък.

Бръкна в окачената на колана й кесия, затича се напред. Спря на няколко дължини от конструкта и протегна пръстена.

— Изработих го със собствените си ръце, Минис. За теб.

Тя замълча. Пръстенът наистина беше красив, ала навсякъде около нея личеше далеч по-голямо великолепие. Всичко, излязло изпод ръцете на аахимите, беше смайващо. Нейните умения изглеждаха примитивни. Нейният подарък само щеше да го посрами.

Минис се усмихна и протегна ръце. Пръстите му бяха необичайно дълги, отличителен белег на всички аахими. Зениците му бяха овални.

— Тиан, любима — заговори той. Гласът му бе плътен като този на Витис, но съдържаше повече топлота. — В първия миг не те познах. Помня обещанието си. Възнамерявам и да го спазя.

— Достатъчно глупости! — кресна Витис, като отново си проправи път най-напред. — Погледни я каква е повлекана. Не съм те отгледал за това, приемни сине. Сега ти си единственият ми наследник. Няма да позволя подобно нещо. Подхвърли й торба платина и да си ходи.

— Но, Витис, приемни…

— Били сме роби в собствения си свят в продължение на хиляди години, приемни сине. Спечелихме свободата си, за да изгубим света си. Историята се отнася жестоко към аахимите. Но ние никога вече няма да бъдем роби! Моят клан загина, за да можем всички ние да се озовем тук. И ако ни е съдено да превърнем този свят в наш, не можем да си позволим да изгубим дори едничък аахим. Особено теб, Минис! Ти си всичко, което ми е останало. Заедно ще възродим клана Интис.

Пръстите на Минис, които се бяха протегнали и почти докосваха пръстена, се отдръпнаха.

Тиан безсилно отпусна ръката си. Не беше в състояние да продума от бушуващите в нея чувства. За такава отплата ли бе прекосила половин Сантенар?

— Тиан! — настойчиво заговори Минис. — Ние съвсем не сме такива, за каквито ни мислиш. Повярвай ми, Тиан. — Той понечи да слезе, но Витис не му позволи.

— Не се унижавай, момче. Ние сме аахими. И ни предстои да завладяваме цял един свят.

— Моля те, приемни татко.

Витис подхвърли някаква торба на земята. Тя издрънча при приземяването си.

— Торба платина за помощта ти, Тиан.

— Проклет да си! — процеди тя. — Не можеш да ме купиш.

Минис се беше спуснал по страничната стълба и висеше с крак, протегнат към земята.

— Тиан…

— Върни се, момче — натърти Витис. — Стъпиш ли на пода, преставаш да бъдеш аахим.

— Но, приемни татко, честта…

— Честта налага да защитаваш останалите като теб. Никого не можем да си позволим да изгубим. Най-малко теб.

Минис се поколеба. Едва сега Тиан осъзна мекушавостта му — той се опитваше да угоди на всички.

— Превъзхождат ни хиляда към едно — меко каза Витис. — Нужен си ни, Минис.

Минис продължаваше да виси на стълбата. Лицето му изразяваше вътрешната му борба. Тиан мълчаливо се молеше. Не, той не можеше да я отхвърли след всичко това, което тя бе сторила и изстрадала за него. Очите им се срещнаха. В неговите тя зърна изгарящ копнеж. Той я обичаше, тя знаеше това. Трябваше да я обича!

Мигът се разтегли до вечност. Тиан усещаше погледите на безброй очи, плъзгащи се по лицето, лошата прическа, окъсаните дрехи. Знаеше какво си мислят те.

— Какво реши, момче? Мърлата ли ще избереш, изоставяйки собствената си плът и кръв, възлагала ти такива надежди? Вечна прокуда? След двадесет или тридесет години тя ще умре. А изоставил ли си ни веднъж, никога не ще те приемем отново.

Минис обърна глава към платформата:

— Ами ако я вземем със себе си?

Витис изглеждаше втрещен от това предложение, ала Луксор и Триор настойчиво му зашепнаха нещо. Очевидно те подкрепяха подобен компромис.

— Не и като твоя партньорка, Минис! Тя не е аахим. И сам знаеш каква е ориста на смесените деца. — Другите двама отново се обърнаха към него. — Ето какво. Макар тя да допусна грешка при изработването, постъпката й съдържа чест. Можеш да я вземеш като своя наложница. Но трябва да бъдеш много предпазлив.

— Искаш ли да дойдеш с нас, Тиан? — с умоляващи очи се обърна Минис към нея. — Да бъдеш моя любима?

Тя бе покъртена от обидата. Далеч не бе имала предвид нещо подобно. Да бъде наложница — това звучеше прекалено сходно с размножителната палата. Но… щеше ли да е по-добре да изгуби Минис?

Минис повдигна ръка, отпусна я, сетне отново я повдигна.

— Тиан…

Някакво движение откъм сенките от лявата страна на занаятчията го накара да замлъкне. Нещо изскочи от скривалището си. Тиан съвсем беше забравила Хани. Какво ли бе започнало да си мисли момиченцето, чувайки всичко това?

— Не ме оставяй, Тиан! — писна детето. — Моля те, не отивай с него!

Младата жена осъзна опасността със закъснение:

— Хани, не! Не се приближавай!

Мъжът в бойната кула на средния конструкт се прицели и стреля. Оръжието изстреля копие със заоблен връх, предназначено да зашеметява. Копието полетя към тичащата Хани и с отвратителна точност я удари право в гърдите. Момиченцето отхвърча назад и рухна.

Тиан захвърли пръстена и се затича към нея.

— Хани!

Тя коленичи край малката, рухнала по гръб като изпусната кукла. Хани се опитваше да диша, но гърдите й бяха премазани. Откъм гърлото й долиташе хриптене.

Хани извърна очи към нея.

— Боли — промълви тя. — Тиан, помогни ми, сестро.

— Разбира се, че ще ти помогна. — Сълзите не й позволяваха да види почти нищо.

— Няма да ме оставиш, нали? — задавено попита Хани. — Както баща ми, майка ми и лелите? — Детето успя да си поеме дъх, при което тялото му се разтърси от спазъм.

— Никога няма да те оставя, Хани. Ще бъда с теб до деня на смъртта си.

— Извинявай! — изхлипа момиченцето и напразно понечи да бръкне в джоба си. — Забравих…

— Какво си забравила, сестричке?

— Да ти дам подаръка. — Сълзите се стичаха по бузите й.

Тиан също не можеше да поеме дъх.

— Няма значение, Хани.

— Той е днес, а аз забравим! — с мъка промълви детето. — Прости ми, Тиан.

Хани измъкна нещо, увито в парче кожа от лодката на Тиан. Вътре имаше плетена кожена гривна, украсена с тромаво очертани цветчета.

— Обичам те, Тиан.

Все така насълзена, девойката взе гривната и си я сложи на лявата ръка.

— Благодаря ти, сестричке. Не си забравила. Денят все още не е свършил.

— Обичам те, Тиан. Ти ще ме излекуваш, нали?

— И аз те обичам, повече от всичко на света.

Тя започна да целува личицето й. Спря едва когато детето издъхна. Строшените от копието ребра бяха разкъсали дробовете.

Тиан взе Хани на ръце. Детето се оказа изненадващо леко. Тя се обърна и се приближи към конструкта. Крайниците на момиченцето висяха безжизнено във въздуха.

— Тя е мъртва!

— Поднасям съболезнования — каза Витис. — Злощастен инцидент.

— Тя е мъртва! — изпищя Тиан. — Осемгодишно момиченце! Вие сте хиляди, с най-могъщите бойни машини на Сантенар, а сте толкова изплашени, че се чувствате застрашени от едно дете? Бъди проклет, Витис. Никакво благородство няма у аахимите. Вие сте най-страхливите от всички обитатели на Трите свята!

Витис пламтеше от гняв.

— Никой не може да говори така за аахимите, без значение на сан или заслуги. Ти не си достойна да бъдеш наложница. Предложението вече не важи.

— Страхливци! — изсъска Тиан. — Клетвопрестъпници! За вас думата не означава нищо.

Витис й подхвърли друга торба.

— Репарации за детето. Сега се отдръпни.

— Не можеш да купиш живота на едно дете. Както не можеш да купиш мен!

Тиан погледна към Минис. Той се взираше в нея. Може би все още имаше надежда.

Минис отпусна единия си крак върху пода.

— Стореното не може да бъде отменено — изръмжа Витис, — без значение колко съжаляваме. Не можеш да направиш нищо, приемни сине. Всичко е свършено. Ела и заеми полагащото ти се място.

Всичко щеше да е съвсем различно, ако поне един от вас покажеше истинско съжаление. Поне ти, Минис. Моля те.

Минис се беше загледал в детето. Сълза блестеше в едно от очите му. В следващия миг той взе решение. Младежът сведе очи, а Тиан разбра, че е изгубила всичко.

— Наистина съжалявам, Тиан. — Той се изкачи обратно на платформата и застана до Витис.

Конструктите отново се раздвижиха — и отново в пълен синхрон. Тиан не помръдна от мястото си. Предизвикваше ги да я прегазят. Беше вперила поглед в лицето на Минис, ала той гледаше право напред.

Предната редица я заобиколи. Останалите редици сториха същото, отправили се към пропуканата стена. Отвъд нея поемаха над струпаните ледени и скални отломки, за да се отправят към долината.

— Проклети да сте! — изпищя Тиан. Внимателно остави тялото на Хани, грабна торбите с платина и ги захвърли след конструкта на Минис. Но и това не я накара да се почувства по-добре. Тя приседна на пода и взе бледата ръчица на детето в скута си. Всичко бе напразно. Бе заплатила с живота на Хани за спасението на тези неблагодарници. Толкова много смърт я беше съпровождала, докато отнесе амплимета тук. Флууни, Джини, Лиса, Джоейн, цели взводове войници, лиринкси. Труповете отново изникваха пред очите й. Не, цената бе прекалено висока.

Конструктите продължаваха да се точат около нея — това продължи около час и половина. През цялото това време Тиан държеше мъртвото тяло на Хани.

— Кълна се в това убито дете — прошепна тя, — че никога вече няма да обикна! Проклинам те, Минис, и целия ти род, за вечни времена. Предателството ти ще бъде отмъстено. Ще съжаляваш, че си ме оставил жива, благородни аахиме!

И това не я накара да се почувства по-добре. Загледана невиждащо след тях, Тиан бе сепната от трясъка на метално стържене. Три конструкта, притиснати един към друг, се олюляваха на границата на портала. Друга машина ги бутна. Те полетяха към пода и се разбиха. От разрушените конструкти изпълзяха аахими, които се затичаха да се хванат за останалите машини. След още двадесет и два конструкта притокът секна.

Тиан се приближи до портала, с Хани на ръце. В него видя дълъг тунел. Червейна дупка, виеща се в безкрайността. Виждаха се още стотици конструкти, но те не можеха да излязат.

По повърхността на дверта се разляха цветове. Тя започна да се разрушава, за да изчезне внезапно. Отново се чу онзи покъртителен вой — празнотата беше погълнала още аахими.

Последните двадесет и два конструкта се подредиха в редица. От тях блеснаха лъчи, насочени право към тавана: сигнал, може би реквием. После те се обърнаха и поеха след останалите машини.

Загледаната след тях Тиан бе споходена от нов ужас. Витис бе казал, че им предстои да завладяват свят. Сформирането на подобна войска би отнело години. Значи всичко това е било планирано отдавна. Аахимите я бяха използвали от самото начало. Минис въобще не я беше обичал — всички негови дела и думи са били театър.

Тиан бе предала света си. Бе дала, а в замяна й беше отнето.

Ниш, скрит в сенките, се взираше в редиците черни машини, увиснали високо над пода. Донякъде те приличаха на кланкери, само че превъзходството им над тукашните механизми бе видимо дори и от това разстояние. Любознателен познавач на Историите, Ниш отлично знаеше какво са.

Конструкти, изработени по подобие на машината, която харонът Рулке бе построил преди двеста години. Ниш не можеше да види екипажите — беше прекалено далече. Прие, че са лиринкси или техни съюзници. Във всеки случай беше ясно едно: те представляваха най-голямата заплаха, пред която Сантенар до този момент се беше изправял. А Тиан беше помогнала за идването им. Предателска кучка! Дългът му ставаше очевиден. Той трябваше да я залови и да я отведе да бъде съдена.

Сега конструктите се движеха отново, заобикаляха Тиан и се отправяха към пропуканата стена. Механикът се притисна надолу и придърпа Юлия. Само очите им надничаха над площадката.

Крил-Ниш броеше машините, отбелязваше си големината и въоръжението им, преценяваше числеността на пренасяните войници. Конструктите наброяваха повече от единадесет хиляди — значи най-малко сто и петдесет хиляди вражески войници. Тази стратегическа информация беше безценна, може би дори по-важна от залавянето на Тиан. Ниш трябваше да оцелее, за да отнесе информацията. Откъде се бяха появили? Тази армада бе достатъчно могъща, за да нанесе съкрушителен удар на Сантенар.

— Какво беше това? — попита Юлия, когато и последният конструкт беше далече.

Ниш отбеляза посоката върху картата си. Когато отново погледна към портала, той беше изчезнал. Тиан също я нямаше.

— Краят на човечеството.