Героят на времето

Епилог

— Ще тръгваме ли? — попита Дух.

Бриз сви рамене.

— Защо не? Какво според теб ще открием горе?

— Не съм сигурен — отвърна Дух, излезе в преддверието и се заизкачва по стълбата.

— Дух! — извика зад него Белдре. — Знаеш какво казаха съгледвачите. Целият град е изпепелен от невероятната горещина…

Дух погледна нагоре. Между дъските на капака се процеждаше светлина. Той се усмихна и го повдигна.

Горе нямаше и следа от град. Само трева. Зелена трева. Дух премигна на странната светлина, измъкна се навън и се дръпна настрани, за да може да излезе и Бриз. Усмирителят подаде глава и я завъртя.

— Брей, каква гледка!

И изпълзя до Дух.

Младежът се изправи. Тревата беше до колене. Зелена. Какъв странен цвят за растение.

— И… небето — рече Бриз, като засенчи очи. — Синьо. Няма и следа от сажди или дим. Много странно. Много странно, наистина. Мен ако питаш, в тая работа е забъркана Вин. Това момиче никога не може да свърши нищо като хората.

Дух чу как Белдре ахва зад него и се обърна да й помогне да излезе. Тръгнаха изумени през тревата. Слънцето сияеше ярко, ала не беше непоносимо топло.

— Какво е станало с града? — прошепна Белдре, стиснала Дух за ръката.

Той поклати глава. Откъде можеше да знае?

И изведнъж чу нещо и се обърна. Стори му се, че вижда нещо. Тръгна натам, без да пуска ръката на Белдре. Зад тях Бриз викаше на Алриане да се качи да види какво е станало.

— Това… хора ли са? — попита Белдре.

Хора бяха. И идваха към тях. Дух се усмихна и им махна с ръка.

— Дух? — извика Хам. — Ей, хлапе, ти ли си?

Дух и Белдре затичаха напред. Зад Хам и другарите му имаше друг отвор, от който излизаха още и още хора. Някои носеха униформи от армията на Елънд.

Хам — с вечния си елек — сграбчи Дух в прегръдките си.

— Какво правиш тук?

— Не зная — отвърна Дух. — Последните ми спомени са от Ортьо.

Хам погледна към небето.

— Аз бях във Фадрекс! Какво ли е станало?

Дух поклати глава.

— Хам, не мисля, че тези имена вече имат някакво значение… Имам предвид — на градовете.

Един от войниците завика и засочи нещо. Недалеч от тях от земята излизаше друга групичка. Хам и Дух тръгнаха нататък. Дух забеляза сред новопоявилите се жената на Хам, която бе останала в Лутадел. Главорезът извика радостно и се завтече напред, за да посрещне семейството си.

Отворите се оказаха шест. От едни излизаха повече хора, от други — по-малко. Един от тях се отличаваше. Не беше отвор с капак, а наклонен вход на пещера. Тук Дух откри генерал Демоа да разговаря с няколко души. Една красива териска го държеше за ръката.

— Изгубих съзнание и после се свестих — обясняваше Демоа. — Но го видях. Оцелелия. Той беше — висеше в небето, обгърнат от сияние. Въздухът трептеше от разноцветни вълни, земята се тресеше и хълмовете и планините се променяха и се местеха. Той дойде. Точно както предсказа Сейзед.

— Сейзед? — възкликна Дух. — Къде е той?

Демоа поклати глава.

— Не зная, лорд Дух.

Дух се огледа. Отворите бяха подредени в кръг. Той закрачи през високата трева — следван от Белдре — към центъра на кръга.

Подухваше лек ветрец и превиваше тревите, сякаш по тях преминаваше вълна. Хам и Бриз забързаха след тях. Хам носеше дете в едната си ръка, а с другата бе прегърнал жена си.

Дух спря и вдигна ръка, за да предупреди останалите. Всички пристъпиха напред предпазливо. Пред тях, сред зелената трева, имаше… нещо. Нещо като трева, но не беше трева, не беше и храсти. Растеше от земята и най-отгоре, на връхчетата, имаше ярки симетрични листенца. Приличаха на преобърнати камбанки, разтворени към слънцето. Сякаш посягаха към светлината и пиеха жадно от нея.

— Колко е красиво… — прошепна Белдре.

Дух пристъпи между растенията. „Цветя — помисли си; позна ги от рисунката, която носеше Вин. — Най-сетне мечтата на Келсайър се сбъдна“.

Сред цветята откри двама души. Вин лежеше облечена с обичайното наметало, риза и панталони. Елънд бе с яркобялата си униформа и с пелерина. Държаха се за ръце.

И двамата бяха мъртви.

Дух коленичи до тях.

Огледаха телата, с напразната надежда, че двамата са живи.

Малко встрани Дух видя и нещо друго — голяма подвързана с кожа книга.

Взе я и я отвори на първата страница.

„Аз, за зла участ, съм Героят на времето“ — пишеше там със ситни, внимателно изрисувани букви. Почеркът му беше познат. Докато прелистваше страниците, отвътре изпадна листче. Дух го вдигна. От едната страна имаше избеляла рисунка на цвете — същата, за която се бе сетил преди малко. От другата — бележка, написана с познатия почерк:

„Дух — пишеше там, — опитах се да ги върна, но изглежда възстановяването на телата не води и до връщане на душите. Предполагам, че с времето ще започна да се справям по-добре. Но бъди спокоен, разговарях с нашите приятели и те са напълно щастливи там, където са. Предполагам, че са си заслужили почивката.

В тази книга има кратко описание на събитията, довели до умирането и възраждането на този свят, заедно с някои мои научни, философски и исторически разсъждения относно това, което се случи. Ако погледнеш надясно, ще откриеш в тревата още няколко книги. Всъщност доста повече от няколко. В тях дума по дума са описани всички познания, които се съдържаха в моите металоеми. Нека тези знания от миналото не потънат в забрава.

Предполагам, че построяването на този свят ще е трудно — но все пак по-лесно, отколкото да се живее под гнета на лорд Владетеля или да оцелееш, когато Гибелта се опитва да унищожи света. Сигурно ще се изненадаш колко много хора са успели да избягат в скривалищата. Рашек е подготвил старателно този ден. Той е страдал много от ръката на Гибелта, но е бил добър човек, с благородни намерения.

Ти се справи добре. Знай, че съобщението, което прати по капитан Горадел, в края на краищата спаси всички ни. През следващите години хората ще се нуждаят от водач. Съвсем естествено е да поглеждат към теб. Съжалявам, че не мога да присъствам лично, за да ти помагам, но знай че ще съм… наблизо.

Направих те Мъглороден и излекувах уврежданията, които си нанесъл на тялото си с твърде продължителната употреба на калай. Надявам се, че нямаш нищо против. Всъщност беше по молба на Келсайър. Смятай го за прощален подарък от него.

Наглеждай ги вместо мен.

А, и още нещо. Все още има два непознати никому метала. Поразрови се и виж дали ще можеш да ги откриеш. Мисля, че ще те заинтригуват“.

Дух вдигна глава и се загледа в странното пусто синьо небе. Белдре дойде и коленичи до него, надзърна в бележката и го погледна въпросително.

— Изглеждаш угрижен.

Дух поклати глава.

— Не — рече той, сгъна бележката и я прибра в джоба си. — Не съм угрижен. Всъщност мисля, че сега вече всичко ще е наред. Най-после.