Гейтуей II

СЛЕД КРИЗАТА

По-малко от два часа… Никога кризата не бе продължавала толкова малко. Най-чувствителните, един процент от населението, просто не бяха на себе си в продължение на четири часа и почти всички бяха силно засегнати.

Аз бях от щастливците, защото след кризата имах само една цицина на главата си. Тя ме хвана в стаята ми, а не в някой смачкан автобус, разбил се реактивен самолет, притиснат от излязъл от релсите трамвай или на операционната маса с разтворен корем, докато хирурзите и сестрите се гърчат безпомощни на пода. Преживях само един час, петдесет и една минута и четирийсет и четири секунди в делириум, и то не силен, защото беше разпределен между единайсет милиарда други хора.

Разбира се, всеки от тези единайсет милиарда се опитваше веднага да установи връзка с всеки друг, поради което комуникациите бяха задръстени. Хариет се появи в холографския бокс да ми каже, че са пристигнали най-малко двайсет и пет съобщения… от научната ми програма, от юридическата, три или четири от счетоводни програми за моите холдинги и съвсем малко от истински живи хора. „Никое от тях — каза тя, сякаш се оправдаваше, — не от беше Еси“. Линиите към Таксън в момента бяха напълно блокирани и аз също не можах да се свържа. Никой компютър не беше засегнат от кризата. С компютрите това никога не се случва. Те не работеха единствено в случаите, когато някой жив човек бърникаше в схемите с цел поддържане или преустройство. Но това ставаше милион пъти в минута по света — с една или друга машина — така че никак не беше чудно някои неща да изискваха повече време, за да заработят отново.

Първата задача на бизнеса е самият бизнес; трябваше да събера останките. Изредих на Хариет приоритетите и тя започна да ми подава отчети. Бърз бюлетин от мините за храна: незначителни щети. Недвижимото имущество: няколко малки пожара и наводнения, които не са от съществено значение. Някой оставил отворен шлюз в фермите за риба и шестстотин милиона малки рибки бяха излезли в открито море; но в тях акциите ми бяха съвсем малки. Общо взето, излизах от кризата доста добре или най-малкото значително по-добре от много други. Кризата беше поразила индийския субконтинент и то след като предния ден там беше преминал най-силннят ураган за последните петдесет години. Жертвите бяха огромни. Десетки, може би дори стотици милиони хора не бяха успели да достигнат височините и южната част на Бангладеш се бе превърнала в блато, запълнено с човешки трупове. Като се прибавеха жертвите от експлозия на рафинерия в Калифорния, железопътна катастрофа в Уелс, и още няколко изключителни бедствия… компютрите все още не можеха да кажат колко са загиналите, но според предадените новини бяха повече от когато и да било.

Когато свърших с всичките си спешни повиквания, асансьорите вече работеха. Повече не бях пленник. Доколкото можех да преценя през прозореца, движението по вашингтонските улици се бе нормализирало. От друга страна, пътуването ми до Таксън се бе объркало. Половината от реактивните самолети бяха на автопилот в продължение на два часа и бяха изразходвали значителна част от горивото си. Поради това те бяха принудени да кацат където сварят и бяха пръснати по най-различни места. Разписанията бяха нарушени. Хариет направи най-добрата възможна резервация, но получи потвърждение едва по обяд на следващия ден. Не можех дори да се обадя на Еси, защото комуникационните линии бяха все още блокирани. Това беше досадно, но не голям проблем. Ако истински исках да се свържа, имах на разположение приоритетни линии — богатите винаги имат привилегии. Но богатите си имаха и удоволствия и реших, че ще бъде истинско удоволствие да изненадам Еси.

Имах достатъчно свободно време, а научната ми програма напираше да ме информира. Това щеше да е нещо като десерт след спанак с черен дроб. Трябваше да я отклонявам, докато се откриеше възможност за едно добро, продължително оплакване; и такава възможност наистина се откри.

— Хариет — извиках аз, — свържи го. — В холографския бокс се появи фигурата на Алберт Айнщайн, наведе се напред и започна да се полюлява от вълнение. — Какво има, Ал — попитах аз, — „нещо добро ли“?

— Разбира се, Робин! Разбрахме откъде идва нервната криза! От Завода за храна!

Грешката беше моя. Ако още в самото начало бях оставил Айнщайн да ми съобщи каквото имаше наум, нямаше да съм едва ли не последният човек на Земята, научил, че притежавам мястото, което поражда кризата. Това беше първото нещо, което ме порази и през цялото време, докато той ми привеждаше доказателства, мислих за пасивите и възможните изгоди за мен. Първото и решаващо доказателство идваше, разбира се, от самия Завод за храна. Трябваше да го разберем от самото начало.

— Ако бях анализирал внимателно началото на всяка криза — укори се Алберт, — щяхме да локализираме източника още преди години. А имаше и множество други данни, които съответстват на неговата фотонна природа.

— Каква природа?

— Електромагнитна, Робин — обясни той. Алберт натъпка лулата си с тютюн и се пресегна за кибрит. — На теб ти е ясно, разбира се, че това е установено по времето на предаване… Независимо какъв е сигналът, който предизвиква кризата, той пристига едновременно със съобщението за нея.

— Почакай малко. Ако хичиянците имат средства за свръхсветлинни комуникации, няма ли да е същото?

— А, Робин! Де да знаехме! — възкликна той и запали лулата си. — Мога само да предполагам… — той изпусна две кълба дим, — че този специален ефект не е съвместим с другите им техники на предаване, но в същото време не мога дори да теоретизирам върху причините за това. И разбира се — продължи той, — веднага възникват някои въпроси, на които сега не можем да отговорим.

— Разбира се — съгласих се аз, но не го попитах какви са те. Бях попаднал на нещо друго. — Алберт? Покажи ми корабите и станциите в Космоса, от които си получил информация.

— Разбира се, Робин. — Разпиляната коса и набръчканото, весело лице веднага изчезнаха и веднага холографският бокс се изпълни с изображение на близкото слънчево пространство. Девет планети. Пръстен от прах, който представляваше астероиден пояс и една обвивка като пудра, която пък беше облака Оорт. И около четирийсет цветни светлинки. Изображението беше в логаритмичен мащаб, за да може цялото да се побере в холографския бокс, а планетите и артефактите бяха силно уголемени. Алберт обясни:

— Четирите зелени кораба са наши, Робин. Единайсетте сини обекта са хичиянски инсталации; кръглите са само открити, а тези с форма на звезда са посетени и на повечето от тях има хора. Всичко останало представлява кораби, които принадлежат на други търговски субекти или правителства.

Изучавах изображението. Малко от светлинките бяха разположени близко до зеления кораб и синята звезда, които представляваха Завода за храна.

— Алберт? Ако някой от другите кораби реши да отиде до Завода за храна, кой би пристигнал пръв?

Той се появи в долния ъгъл на бокса, сбърчил вежди и захапал лулата си. Близко до пръстените на Сатурн започна да припламва една златна точка.

— В момента от Тетин излита един бразилски кораб, който може да стигне за осемнайсет месеца — отговори Айнщайн. — Показах само корабите, които се намират в обхвата на моя радиолокатор. Има и няколко други… — на различни места из бокса припламнаха други светлини, — които имат най-големи шансове при условие, че разполагат с достатъчно гориво и храна. Но никой не може да стигне за по-малко от една година.

Въздъхнах.

— Изключи го, Алберт — казах му. — Работата е там, че се сблъскваме с нещо, което не съм очаквал.

— Какво е то, Робин? — попита той, като изпълни отново целия бокс, поставил ръце върху корема си.

— Кушетката. Не зная как да се справя с нея. Дори не разбирам какъв е нейният смисъл. Какво е предназначението й, Алберт? Имаш ли някакви предположения?

— Разбира се, Робин — отговори той и весело кимна с глава. — Най-добрите ми предположения са с много нисък порядък на вероятност, но причината за това е големият брой неизвестни. Нека представим нещата по следния начин. Да предположим, че си хичиянец… нещо като антрополог, който иска да следи развитието на цивилизацията. Еволюцията се извършва много бавно и затова не желаеш да седиш там и да наблюдаваш. Би искал да хвърляш по едно око, може би през хиляда години, нещо като проверка на място. Е, ако има имаш кушетката, ти просто би могъл да изпращаш от време на време някой в Завода за храна, вероятно именно през хиляда години, а може и през по-дълги периоди; той ляга на нея, за да разбере какво става. Това ще му отнеме само няколко минути. — Айнщайн замълча и се замисли, преди да продължи. — Тогава… Това е само разсъждение, основано на едно предположение; не мога дори да му припиша никаква вероятностна стойност… Тогава, ако установиш нещо интересно, би могъл да извършиш по-задълбочено изследване. Би могъл дори да направиш нещо друго. Това наистина е забележително, Робин. Ти би могъл дори да внушаваш някои неща. Кушетката не само предава, а и приема; оттам именно идват кризите. Може би тя би могла да предава дори идеи. Знаем, че в човешката история много от големите изобретения са се появявали в целия свят независимо едно от друго, може би дори едновременно. Дали това не са хичиянски предложения, предадени посредством кушетката?

Той седеше в бокса, пуфкаше с лулата и ми се усмихваше, докато аз размишлявах върху казаното.

Целият разумен свят не можеше да създаде едно добро, разтоварващо развлечение. Вълнуващо — да, може би. Но не и разтоварващо. Светът се бе променил основно от времето, когато първите астронавти бяха открили хичиянските дупки на Венера, и колкото повече напредвахме с изследванията, толкова по-големи промени ставаха. Едно изгубено дете, играещо си с нещо, което не разбира, беше хвърляло човечеството в периодично повтаряща се криза в продължение на повече от едно десетилетие. Ако ние, хората, продължавахме да си играем с неща, които не разбирахме, какво ли биха направили хичиянците?

Да не говорим за смелите предположения на Айнщайн, че тези същества ни следят от стотици хиляди години и… може би ни подхвърлят по някоя трошичка от време на време, за да видят какво можем да направим от нея.

Казах на Айнщайн да ме държи постоянно в течение на всичко онова, което научаваше за Завода за храна и докато той преглеждаше фактите, аз извиках Хариет. Тя се появи в един ъгъл на бокса, като ме гледаше очаквателно и прие поръчката ми за вечеря, а Алберт продължи с визуалното и аудио представяне. Той непрекъснато следеше всички предавания, дори и тогава, когато разговаряше, и ми показа избрани сцени с момчето, групата Хертер-Хол, интериора на артефакта. Проклетото нещо все още продължаваше да се движи по своя курс. Най-добрите оценки на курса показваха, че то се движи към нов куп от комети, на разстояние няколко милиона мили… и при сегашната скорост щеше да пристигне там след няколко месеца.

— Тогава какво? — попитах аз.

Алберт невинно вдигна рамене.

— Вероятно ще остане там, докато преработи всички елементи в храна „ЧОН“, Робин.

— Ще можем ли да го докараме тогава?

— Не е сигурно, Робин. Но е възможно. Като стана дума за това, имам една теория за управлението на хичиянски кораби. Когато някой от тях достигне работещ артефакт… Завода за храна, Гейтуей, какъвто и да било… контролните уреди се блокират и той не може да бъде пренасочен. Във всеки случай, мисля, че точно това се е случило на мисис Патриша Бавър… и че това също има своите очевидни последици — завърши той и примигва.

Не обичам да оставям една компютърна програма да се мисли за по-умна от мен.

— Искаш да кажеш, че има много астронавти от Гейтуей, които се реят из Галактиката, защото контролните прибори са блокирали и те не знаят как да се върнат.

— Разбира се, Робин — потвърди той одобрително. — Това обяснява съществуването на наричаните от Уон „Мъртви“. Между впрочем, ние засякохме някои от разговорите с тях. Понякога техните реакции са съвсем безсмислени и, разбира се, нас ни затруднява липсата на взаимодействие. Но май те са човешки същества.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че са живи?

— Разбира се, Робин, най-малкото в смисъла, че гласът на Енрико Карузо, записан на магнитна лента, някога е бил гласът на живия неаполитански тенор. Дали сега са „живи“ е въпрос на дефиниция. Ти би могъл да поставиш същия въпрос и… — Той пусна две кълба дим, след което продължи: — за мен.

— Хм. — Замислих се за минута. — Защо са толкова неестествени?

— Несъвършен запис, бих казал аз. Но това не е толкова важно. — Почаках да си дръпне от лулата, за да ми каже онова, което смяташе за важно. — Изглежда доста сигурно, Робин, че този запис се получава от някакви химически данни от мозъците на изследователите.

— Искаш да кажеш, че хичиянците са ги убили, а след това са изсипали мозъците им в колби?

— Разбира се, че не, Робин! Първо, поставям под съмнение вероятността изследователите да са били убити. Това би разрушило химическия състав на паметта на мозъка, което пък би влошило целостта на информацията. И разбира се — не в колба! Може би в някакъв химически аналог. Но въпросът е как точно е станало това.

Изстенах.

— Искаш ли да анулирам програмата ти, Ал? Всичко това мога да получа много по-бързо от непосредствено визуално сведение.

— Разбира се, че би могъл, Робин, но може би не би било — той примигна, — толкова интересно. Във всеки случай, въпросът е как се случило така, че хичиянците да имат необходимата апаратура, за да могат да четат човешки мозъци? Помисли за това, Робин. Изглежда малко вероятно химическият състав на хичиянците да е същият като на човешките същества. Близък — да. Знаем това от някои общи съображения, например от онова, с което се хранят и дишат. В основата си този състав не се различава от нашия. Но пептидите12 са много комплексни молекули. Изглежда почти невероятно едно съединение, което представя например способността за свирене на цигулка Страдивариус, или дори приготвяне на тоалета, да има същия химически състав както при хичиянците, така и пра нас. — Той отново се залови с паленето на лулата, после вдигна поглед към мен и добави набързо: — Така че моето заключение е, Робин, че тези машини не са проектирани за хичиянски мозъци.

Това ме изненада.

— Значи ли тогава, че са проектирани за човешки мозъци? Но защо? Как? Как са знаели? Кога…

— Моля те, Робин. По твои указания, жена ти ме е програмирала да правя генерални изводи от малко данни. Следователно не мога да защитя всичко онова, което казвам. Но — добави той, като кимаше умно с глава, — така смятам, да.

— Исусе — възкликнах. Той изглежда не желаеше да добави нищо повече към вече казаното, така че преминах към следващото си притеснение. — А какво ще кажеш за Древните? Мислиш ли, че и те са хора?

Той изчука лулата си и се пресегна за кесията с тютюн.

— Бих казал, че не са — отвърна накрая. Не го попитах какво могат да представляват. Не исках да чуя отговора на този въпрос.

Когато Алберт замълча, казах на Хариет да включи юридическата ми програма. Не можах веднага да говоря с нея, защото точно тогава сервитьорът, жив човек, ми донесе вечерята. Искаше да ме попита как съм изкарал кризата, за да може да ми разкаже как я е изкарал той, а това отне време. Наи-после седнах пред холографския бокс, разкъсах печеното пиле и казах:

— Хайде, Мортън, казвай какви са лошите новини, които имаш да ми съобщиш?

Той започна сякаш се извиняваше:

— Знаеш за онова дело на Бавър!

— Какво дело на Бавър?

— Съпругът на Триш Бавър. Или вдовецът, зависи от гледната точка. Ние регистрирахме датата на явяването си, само че, за нещастие, съдията много тежко преживял кризата и… Е, той не е прав, Робин, но отрича нашето искане за насрочване на дата за изслушване и е записал срещу него съдебно решение без присъствие на ответника.

Престанах да дъвча.

— Може ли да направи такова нещо? — изревах, въпреки натъпканата си с превъзходното пиле уста.

— Е, да, все пак го е направил. Ще отнесем въпроса до апелационния съд, само че ще бъде малко по-сложно. Нейният адвокат получи възможност да оспорва; той посочил, че Триш е депозирала доклад от мисията. Така че възниква въпросът дали тя е завършила мисията или не, разбиращ ли? Междувременно…

Понякога си мисля, че Мортън е програмиран твърде много като човек; знае как да протака една дискусия.

— Междувременно какво, Мортън?

— Е, след последния, хм, епизод, изглежда има друго усложнение. В „Гейтуей Корпорейшън“ изглежда не бързат, преди да са изяснили своята позиция по нервната криза, така че приеха едно предписание за забрана. Предполага се, че нито ти, нито „Фууд Факчъри Инк.“ ще експлоатирате фабриката.

Избухнах.

— Млъкни, Морт! Искаш да кажеш, че не можем да я експлоатираме след като я извлечем от нейната орбита?

— Страхувам се, че искам да кажа нещо повече — извини се той. — На теб ти е забранено да се опитваш да спреш нейното движение. Не ти се разрешава да правиш никакви опити за намеса в нейните нормални дейности по какъвто и да било начин, в очакване на дефинитивно решение. Това е по искане на Бавър на основание, че ако попречиш на производството на храна, като преместиш фабриката на нов кометен куп, ще накърниш интересите на корпорацията. Е, това бихме могли да анулираме, сигурен съм. Но дотогава „Гейтуей Корп.“ ще направи нещо, за да те спре от всичко, докато се справят с кризата.

— О, Боже. — Оставих вилицата. Повече не бях гладен. — Единственото добро нещо — казах аз, — е, че това е разпореждане, изпълнението на което не могат да наложат.

— Защото е необходимо много време, за да бъде съобщено на групата Хартър-Хол, да, Робин — кимна тон с глава, — От…

Жжжът, и Мортън изчезна. Плъзна се по диагонала на бокса и на негоно място се появи Хариет. Имаше разтревожен вид. Компютърните ми програми са добри и ми оказват голяма помощ. Но не винаги ми съобщават добри новини.

— Робин! — извика тя. — Има съобщение от болницата „Меза Дженерал“ в Аризона… Отнася се до жена ти!

— Еси? Еси? Да не би да е болна?

— По-лошо, Робин. Пълно соматично прекратяване. Пострадала е в автомобилна злополука. Сложили са я на системи, но… Няма никакви прогнози, Робин. Не е контактна.

Никога не използувам комуникационните си привилегии. Отидох направо във вашингтонския офис на „Гейтуей Корп.“, който се намираше до Министерството на отбраната. Намериха ми едно място в болничния самолет, излитащ след двадесет и пет минути.

Полетът трая три часа и през цялото време бях като в летаргия. На пътниците не се предоставяха никакви съобщителни средства. Аз дори не ги исках. Когато умря майка ми, страдах много, но тогава бях беден и объркан, а и свикнал да страдам. Когато любовта на моя живот, или поне жената, която вероятно щеше да остане любовта на моя живот, също ме остави… дори без да умре, тъй като беше попаднала в някаква страхотна астрофизическа аномалия и оставаше недостижима завинаги… също страдах. Но тогава страданието ме бе обзело изцяло. Не бях привикнал на щастие. Нямах такъв навик. Съществува Закон на Карно за болката. Според него болката се измерва не като абсолютна величина, а като разлика от източника на страдание и настроението. Моето настроение дълго време беше много добро, за да съм подготвен за това. Бях шокиран.

„Меза Дженерал“ представлява ниска постройка, заровена в пустинята извън Таксън. Единственото нещо, което човек вижда, когато стигне при нея, са слънчевите инсталации на покрива, но под нея има шест приземни етажа с болнични помещения, лаборатории, операционни зали. Всичките бяха препълнени. В Таксън повечето хора ежедневно пътуват, а кризата бе започнала в часа на пиковото натоварване на транспорта.

Когато най-после попитах една сестра, тя каза, че Еси била на система „сърце-бял дроб“, но всеки момент щели да я свалят. Било въпрос на целесъобразност. Може би системата щяла да бъде по-полезна за други пациенти, които имали по-големи шансове.

Неудобно ми е да призная, но възгледите ми за справедливост бързо излетяха през прозореца, защото ставаше въпрос за жена ми. Потърсих лекарския кабинет… лекарят не го беше използувал от известно време… сритах застрахователния агент, който се беше настанил на неговото бюро и сграбчих телефона. Попаднах едновременно на двама сенатори преди Хариет да прекъсне връзката с доклад от нашата медицинска програма. Пулсът на Еси бил започнал да се възстановява. Докторите смятаха, че сега шансовете й са по-големи, което оправдавало поддържането й на системи поне за известно време.

Разбира се, пълното здравно обслужване също помогна. Но всички пейки в чакалнята бяха пълни с хора, които се нуждаеха от лекарска помощ и можех да видя по лентите около врата, че някои от тях също имаха пълно здравно обслужване; болницата просто беше препълнена.

Не можех да вляза и я видя. На вратата на интензивното отделение имаше табелка „Посетители не се допускат“ и това се отнасяше дори и за мен. Пред вратата стоеше полицай от градската полиция на Таксън, който се мъчеше да не заспи след прекарания много дълъг и тежък ден. Порових из бюрото на отсъстващия лекар, докато не намерих видеолиния до интензивното отделение, която включих. Не можех да видя как изглежда Еси. Не можех дори да кажа коя от мумиите там е тя. Но продължих да гледам. Хариет се обаждаше от време на време, за да ми предава някои малки новини. Не си направи труда да ми съобщи за получените съчувствия: имаше много такива, но Еси беше написала програма, която елиминираше всичко, което губи полезно време. Хариет отправяше своята загрижена усмивка към всички, които се обаждаха и благодареше от мое име без да си прави труда да ме включи. Подобни програми бяха силата на Еси…

Минало време. Когато осъзнах, че мисля за Еси в минало време, се почувствах много зле.

След час една сива дама ме намери и ми даде бульон и сухари, а малко по-късно прекарах четирийсет и пет минути на опашка пред мъжката тоалетна. Това беше единственото разнообразие, което имах на третия етаж на „Меза Дженерал“, докато най-после друга жена в униформа подаде глава през вратата и извика:

— Senor Brod’ead? Por favor.13 — Полицаят продължаваше да стои пред вратата на интензивното отделение и да си вее с мократа от пот каубойска шапка, за да не заспи. Не ме спря при вида на униформената жена, която ме водеше за ръка.

Еси беше в балон под свръхналягане. Над лицето й имаше прозрачна материя, през която видях, че в едната й ноздра влизаше тръбичка и на едната страна на лицето й беше вързан с бинт някакъв тампон. Мръснозлатистата й коса беше прибрана с мрежичка. Беше в безсъзнание.

Разрешиха ми да остана само две минути, а това не беше достатъчно за нищо. Не беше достатъчно дори да разбера какво представляваха всички онези неравни, обемисти предмети под полупрозрачната част на балона. Да не говорим, че въобще не беше достатъчно Еси да се изправи и да ми каже нещо или да промени израза на лицето си. И дори да има израз.

В залата отвън лекарят й ми отдели шейсет секунди. Беше нисък шкембелия, негър, със сини контактни лещи. Той погледна в някакво листче, за да разбере с кого разговаря.

— О, да, мистър Блякхед — каза той. — Вашата жена получава най-добрата медицинска помощ, реагира на процедурите и може би привечер ще дойде в съзнание за малко.

Не си направих труда да му кажа, че името ми е Бродхед, а не Блякхед и побързах да задам трите най-важни въпроса от списъка, който бях направил:

— Чувства ли болка? Какво й се е случило? Нуждае ли се от нещо?… — Имах предвид каквото и да било.

Той въздъхна и потърка очи. Очевидно отдавна не беше свалял контактните лещи.

— Болката е наша грижа, пък и тя е на пълно здравно обслужване. Разбирам, че сте важна клечка, мистър Бракет, но няма нищо, което бихте могли да сторите. Утре или вдругиден може би ще се нуждае от нещо. Цялата й страна е смазана от автобуса, който я е затиснал. Била е прегъната почти на две и така е прекарала шест или седем часа, докато някой я е докарал тук.

Не знаех, че съм издал някакъв звук, но докторът чул нещо. През контактните лещи до мен достигна нещо като съчувствие.

— Това всъщност е бил добър шанс за нея. Може би й е спасило живота. Притискането е действало като тампон, който не е позволил кръвта й да изтече. — Той погледна листа в ръката си и примигна. — Хм. Ще има нужда, чакайте да видя, от нова бедрена става. Шини за заместване на две ребра. Осем, десет, четиринайсет… може би двайсет квадратни инча нова кожа, а е загубила и значителна тъкан от левия си бъбрек. Мисля, че ще наложи да извършим трансплантация.

— Ако има нещо изобщо…

— Нищо изобщо, мистър Бякет — каза той, като сгъваше листа. — Сега нищо. Идете си, моля ви. Ако желаете, можете да дойдете след шест часа, когато може би ще можете да поговорите с нея една минутка. Но точно сега мястото, което заемате, ни е необходимо.

Хариет се бе обадила в хотела да пренесат нещата на Еси от стаята й в апартамента в пристройката на плоския покрив и се беше разпоредила дори да й донесат тоалетните принадлежности и чифт дрехи за преобличане. Аз се прибрах в апартамента. Не ми беше приятно да гледам веселите пияници в бара на фоайето, нито пък улиците пълни с хора, които бяха преживяли благополучно кризата и желаеха да споделят един с друг колко страшно е било всичко.

Насилих се да ям. После се насилих да поспя. Успях, но сънят ми не продължи дълго. Дълго се киснах в много гореща вана на фона на някаква музика; всъщност хотелът беше доста приятен. Но когато преминаха от Стравински на Карл Орф, силната язвителна поезия на Катул ме накара да се замисля кога за последен път бяхме свирили тази музика със силната си, язвителна и в момента сериозно пострадала жена.

— Изключи го — изръмжах аз и вечно бдящата Хариет на секундата го спря.

— Искаш ли да получиш съобщенията, Робин? — попита ме тя от същия високоговорител.

Избърсах се грижливо, а после казах:

— Една минутка. Бих могъл. — Изсъхнал, сресан, облечен в чисти дрехи, седях през комуникационната система на хотела. Не бяха достатъчно мили, за да предложат на гостите си пълно холографско изображение, но Хариет изглеждаше доста прилично, когато ме погледна от плоския дисплей. Тя ме успокои за Еси. Непрекъснато я контролирала и всичко вървяло много добре… засега. Но не било лошо. На картината се появи нейният жив лекар, а Хариет ми предаде записано на лента съобщение от нея. „Не се безпокой, Робин“, гласеше то. Или по-точно: „Не се тревожи толкова много, колкото смяташ, че трябва“.

Хариет беше приготвила цял пакет от съобщения за действия, които трябваше да предприема. Одобрих още половин милион долара за потушаване на пожарите в мините за храна, инструктирах Мортън да определи час за съдебно изслушване с „Гейтуей Корп.“ за нашия човек в Бразилия, казах на брокера какво да продаде, за да ми осигури малко по-голяма ликвидност като защита срещу все още неотчетени загуби от кризата. После пуснах съобщенията от най-интересните програми и завърших с последното сведение от Алберт за Завода за храна. Бях приел факта, че шансовете на Еси да оцелее през цялото време нарастваха, така че не се налагаше да се отдавам на преждевременна скръб. Не си позволих напълно да разбера колко хапки от плът и кости бяха смъкнати от прекрасното тяло на моята любима и това ми спести много вълнения за неща, които не исках да проучвам.

Преди време изкарах няколко дълги години на психоанализа, в хода на която разбрах, че в главата ми има много нежелани неща. След като се извадят и разгледат, се оказва, че са доста неприятни, но поне са навън, а не вътре да отравят цялата ми система. Иначе всичко е наред. Старата ми психиатрична програма, Зигфрид фон Шринк, казваше, че това е като да се изходиш.

Беше прав… но ако имаше нещо, което не харесвах у Зигфрид, то бе постоянната му адска увереност. Онова, което не отчиташе, бе, че човек никога не престава да се изхожда. Продължавам да го правя и съм установил, че независимо колко дълго сте го правили, никога не ви е приятно.

Изключих Хариет, като я оставих в режим на готовност, в случай, че пристигнеше нещо спешно, и се загледах в комедията, която даваха но пиезовизията. Сипах си питие от бара на апартамента, после още едно. Престанах да гледам пиезовизията. Не ми беше интересно. Дори и пиенето не ми доставяше удоволствие. Бях зает с друга голяма идиотщина, която изплува от паметта ми. Най-любимата ми жена лежеше разнебитена и немощна в интензивното отделение, а през това време мислех за друга.

Изключих вариететните танцьори и повиках Алберт Айнщайн. Той се показа на екрана с разрошената си бяла коса и с лула в ръка.

— С какво мога да ти бъда полезен, Робин? — попита той усмихнат.

— Искам да ми разкажеш за черните дупки — отговорих аз.

— Разбира се, Робин. Но за тях сме приказвали много пъти, ти знаеш…

— Млъквай, Алберт! Изпълнявай каквото ти казвам. Само че без математика! Обясни го максимално просто. — През някой от следващите дни трябва да накарам Еси да преработи програмата и да я направи по-разбираема.

— Разбира се, Робин — каза той, като остави без внимание лошото ми настроение. Сбърчи рунтавите си вежди. — Аха — възкликна Айнщайн. — Ъхъ. Добре, чакай да видим.

— Въпросът те затруднява, така ли? — попитах с глас, изпълнен повече с изненада, отколкото със сарказъм.

— Разбира се, че не, Робин. Просто мислех откъде да започна. Добре, ще започна от светлината. Знаеш, че светлината се състои от частици, наречени фотони. Те имат маса и упражняват налягане…

— Не чак оттам, Алберт, моля те.

— Добре. Но началото на обяснението на черните дупки започва с липсата на налягане на светлината. Да вземем една голяма звезда… Например една синя звезда от клас О. Масата й е десет пъти по-голяма от тази на нашето Слънце. Ядреното й гориво изгаря толкова бързо, че тя в живее само около един милиард години. Това, което я предпазва от колабиране, е нейното радиационно налягане… можем да го наречем „светлинно налягане“… от ядрения синтез на водорода в хелий. Но после водородът се свършва. Налягането изчезва. Тя колабира. И една звезда, която има диаметър милиони километри, изведнъж се свива до диаметър само трийсетина километра. Дотук всичко ясно ли е, Робин?

— Мисля, че да. Продължавай нататък.

— Е — каза той, докато палеше лулата си и пусна две облачета (не преставах да се чудя дали му доставяше удоволствие!). — Това е един от начините, по които са възникнали черните дупки. Може да се нарече класически начин. Запомни го, а сега да преминем към следващата част: втора космическа скорост.

— Зная какво представлява втората космическа скорост.

— Разбира се, Робин — кимна с глава той, — един стар изследовател от Гейтуей не може да не знае. Добре. Да предположим, че на Гейтуей хвърлиш право нагоре един камък. Той вероятно ще падне обратно, защото дори и астероидът има някаква гравитация. Но ако успееш да го хвърлиш с достатъчна скорост — може би четирийсет или петдесет километра в час — той няма да падне обратно; ще достигне втората космическа скорост и ще излети в пространството завинаги. На Луната ще трябва да го хвърлиш с още по-голяма скорост, примерно два или три километра в секунда. На Земята с още по-голяма скорост — повече от единайсет километра в секунда.

— Сега — продължи той, като се протегна да изчука лулата си за да може после отново да я запали, — ако ти… — отново почукване с лулата, — ако се намираш на някой обект, който е с много пъти по-голяма гравитация, условията ще бъдат още по-тежки. Да предположим, че гравитацията е такава, че втората космическа скорост наистина е висока, например триста и десет хиляди километра в секунда. Не можеш да хвърлиш камъка с такава скорост. Дори светлината не може да се движи толкова бързо! Така че дори и светлината… — той отново пусна две кълба дим, — не може да се освободи, тъй като нейната скорост е с десет хиляди километра по-малка. А както добре знаем, ако светлината не може да се освободи, тогава нищо друго не може да се освободи: така е според Айнщайн. Моля да бъда извинен за моята суетност. — Като каза това, той наистина намигна през тютюневия дим. — Ето това представлява една черна дупка. Тя е черна, защото изобщо нищо не може да излезе от нея.

— Ами хичиянските кораби? Те се движат със свръхсветлинна скорост — отбелязах аз.

Алберт се усмихна унило.

— Тук ме хвана натясно, Робин, но ние не знаем по какъв начин хичиянците пътуват по-бързо от светлината. Може би хичиянците могат да излизат от черните дупки, знаем ли? Но нямаме никакви доказателства, че някой от тях е успял да стори това.

Замислих се за момент, после отговорих:

— Засега.

— Е, да, Робин — съгласи се той. — Проблемът за движение със свръхсветлинна скорост и за излизане от черна дупка са по същество едно и също. — Замълча. След дълга пауза каза, сякаш се извиняваше: — Предполагам, че това е всичко, което можем да кажем с увереност сега.

Станах и отпих от питието, докато Айнщайн седеше в холографския бокс и търпеливо пушеше лулата си. Понякога просто забравях, че това там бяха само няколко интерферентни картини от насочена светлина, метал и пластмаса.

— Алберт — обърнах се отново, — кажи ми нещо. Предполага се, че вие, компютрите, работите със скоростта на светлината. Защо понякога се бавиш толкова много, преди да ми отговориш? Само за тежест ли го правиш?

— Е, Боб, понякога наистина е така — отговори той, след като помълча за момент, — както например сега. Но не зная дали разбираш колко ми е трудно да водя „празни“ разговори. Ако искаш информация, например за черните дупки, за мен не представлява никаква трудност да ти я дам. Шест милиона бита в секунда, ако нямаш нищо против. Но за да изразя нещо под формата на разговор не е достатъчно само да се обърна към запаметяващото устройство. Трябва да търся необходимите думи в записите с разговори и литература. Трябва да изготвя карта на аналогии и метафори, които да съответствуват на твоята умствена нагласа. Трябва да построя такива структури, които изискват дефинираните от теб нормативи за моето поведение и които да отговарят на тона на разговора. Това не е лесно, Робин.

— Ти си по-интелигентен, отколкото изглеждаш, Алберт — признах аз.

Той почука с лулата си и ме погледна изпод разрошената си коса, приличаща на четка за почистване на прах.

— Имаш ли нещо против, ако кажа същото за теб, Боб?

Прекъснах го, като му казах:

— Ти си добра стара машина, Алберт.

Изтегнах се на леглото, полузаспал, с чаша в ръка. Поне за малко бях отвлякъл вниманието си от Еси, но един въпрос натрапчиво се въртеше в ума ми. Някъде, някога, бях казал същото нещо на някаква друга програма, но не можех да си спомня кога.

Хариет ме събуди, за да ми съобщи, че ме търси нашият лекар — не програмата, а истинската жива Уилма Лийдерман, доктор по медицина, която дошла да ни види и да се увери, че системите работят добре.

— Робин — каза тя, — мисля, че Еси е вън от опасност.

— Това е… чудесно! — казах аз и веднага съжалих, че използувах думата „чудесно“, защото не съответстваше на живота, който водех. Разбира се, нашата програма вече бе установила контакт с програмите на „Меза Дженерал“. Уилма знаеше за състоянието на Еси не повече от това, което знаеше и дребният черен човек, с когото бях говорил… който, разбира се, беше въвел данни за състоянието в паметта на „Меза Дженерал“. Уилма ми предложи да дойде лично, ако считам това за необходимо. Отговорих й, че лекарят е тя, а не аз и тя ми каза, че ще вземе със себе си една нейна състудентка от Кълъмбия, която да прегледа Еси.

— Но недей да ходиш на посещение тази вечер, Робин — каза тя. — Говори с нея но телефона, ако искаш… това мога да ти позволя. Но не я изморявай. Пък утре… е, мисля, че ще се чувства но-добре.

И така, позвъних на Еси и приказвах с нея три минути. Беше още замаяна, но знаеше какво й се бе случило, После легнах да спя и тъкмо заспивах, когато се сетих, че Алберт ме бе нарекъл „Боб“.

Някога една друга програма, с която бях на „ти“, понякога ме наричаше „Робин“, а понякога „Боб“ и дори „Боби“. Доста отдавна не бях разговарял с тази програма, тъй като не бях чувствал необходимостта от такъв разговор: но може би вече почвах да чувствам нужда.

Пълното здравно обслужване представлява… представлява пълно здравно обслужване. То включва всичко. Ако има някакъв начин да останеш здрав и особено да останеш жив, то го осигурява. А за това има много начини. Хората, които могат да си го позволят, не са много — дори и в развитите страни са някъде под една десета от процента. Обаче е много полезно. Веднага след обяд на следващия ден то ми върна Еси.

Уилма каза, че последиците от кризата са отстранени; всички казват така. Град Таксън се беше възстановил достатъчно. Неговите структури вече функционираха нормално, което означаваше, че те отново осигуряваха всичко онова, за което хората си плащаха. Така че по пладне една линейка докара легло, система „сърце-бял дроб“; апарат за диализа и спомагателни устройства. В дванайсет и трийсет в апартамента пристигна екип от медицински сестри, а четвърт час по-късно вече се качваха с товарния асансьор с шест кубически метра апаратура, в сърцето на която беше моето сърце, а именно жена ми.

Между другите неща, които дава пълното здравно обслужване, са течни болкоуспокоителни и добри медиатори14, кортикостероиди15 за ускоряване на процеса на оздравяване и модератори, които да запазят клетките от кортикостероидите, четиристотин килограма маркучи под леглото, за да контролират онова, което Еси отделя и да й помагат, когато не може да отделя. Само прехвърлянето й — с помощта на екип от интернисти и медицински сестри — от транспортната машина до тази в основната спалня отне час и половина. Докато се извършваше прехвърлянето, те ме изгониха и докато наблюдавах как асансьорите с капковидна форма се изкачваха и слизаха, изпих няколко чашки кафе във фоайето на хотела. Когато реших, че мога да се върна, в хола срещнах лекаря от болницата. Беше успял да подремне и вместо контактните лещи си беше сложил старомодни очила с рамки.

— Не я изморявай — предупреди ме той.

— Изморих се да чувам все едно и също — отвърнах аз.

Той се усмихна и се самопокани да изпие с мен третата си чашка кафе. Оказа се свестен човек, а също и най-добрият нисък център на „Темп“ като студент в университета в Аризона. Нещо в хората, които въпреки своите сто и шейсет сантиметра играят баскетбол, ми харесва, затова се разделихме като приятели. Това ме успокои повече от всичко друго. Той нямаше да се държи така, ако не беше съвсем сигурен, че Еси ще се възстанови.

Тогава не си давах сметка колко много ще трябва да се възстановява.

Тя все още беше в балона под налягане и това не ми позволяваше да видя колко е изтощена. Дневната сестра се оттегли в хола, след като ми каза да не уморявам Еси. Поприказвахме малко. Всъщност не си казахме нищо. Тя не е от много приказливите. Понита ме какви са новините около Завода за храна и когато за около трийсет секунди й ги разказах, ме понита дали има нещо ново относно кризата. Вече й бях дал отговор в обем от четири или пет хиляди думи, когато започнах да разбирам, че приказването доста изморява, а не трябваше да я изморявам.

Но тя говореше, дори говореше ясно и не изглеждаше изморена: така че се върнах при пулта и при моята работа.

Както обикновено имаше множество съобщения, които трябваше да прегледам и да взема решения. Когато свърших, прослушах последните съобщения на Алберт от Завода за храна и тогава разбрах, че е време да си лягам.

Лежах известно време буден в леглото. Не бях неспокоен. Не бях и изтощен. Просто лежах и чувствах как се успокоявам. Чувах как в хола нощната сестра се движи. От другата страна, от стаята на Еси, идваше постоянен слаб стон и тихото жужене и бълбукане на машините, поддържащи жена ми жива. Животът беше пред мен.

Ситуацията съвсем не беше толкова критична. Все още не си давах ясна сметка, че само преди четирийсет и осем часа Еси беше мъртва. Капут. Мортус. Нежива. Ако не беше пълното здравно обслужване и многото късмет, сега щях да си избирам траурни дрехи за погребението й.

А вътре в главата ми имаше неголям брой мозъчни клетки, които разбираха този факт и си мислеха… е, сигурно се сещате, може би щеше да бъде по-добре, ако не бе останали жива.

Това нямаше нищо общо с факта, че обичах Еси, много я обичах, желаех й само доброто, бях изпаднал в шок, когато научих, че е пострадала. Но онази малка част мозъчни клетки отговаряше само за себе си. Всеки път, когато възникваше този въпрос, подавляващото болшинство, както и да го разглеждах, каквото и да питах, подкрепяше любовта ми към Еси.

Никога не съм бил съвсем сигурен какво означава думата „любов“ Особено когато се отнасяше до мен. Точно преди да заспя, си помислих да се обадя на Алберт. Но не се обадих. Алберт не беше подходящата програма за отговор на този въпрос, а нямах желание да стартирам тази, която трябваше.

Съобщенията продължиха да постъпват, аз следях неразгаданата история на Завода за храна и се чувствах като анахронизъм. Преди няколко столетия военачалниците на Англия и Испания са ръководили военни действия, отдалечени на разстояние от един или два месеца. И никакви кабелни, никакви сателитни комуникации. Техните заповеди били изпращани по кораби с платна, а отговорите се връщали когато могли. Щеше ми се да имах техните умения. Петдесет дни за връзка с групата Хертер-Хол ми се струваше цяла вечност. Аз бях тук, а те бяха там. Напомняше ми за Анди Джаксън, който продължил да бъхти англичаните седмици след като в Ню Орлиънс войната била прекратена. Разбира се, веднага изпращах нареждания какво да правят. Какви въпроси да задават на момчето, на Уон. Какви опити да направят, за да отклонят Завода за храна от неговия курс. А те, отдалечени на пет хиляди астрономически единици, правеха онова, което им дойдеше наум и когато моите нареждания стигнеха до тях, вече биваха неподходящи.

С възстановяването на Еси се подобряваше и моето настроение. Както сърцето й, така и белите й дробове вече не се нуждаеха от външна помощ. Махнаха й балона със свръхналягане и аз можех да я докосвам и да я целувам, а тя се интересуваше от онова, което става. Винаги се е интересувала; когато й казах, че не е хубаво, дето е изпуснала конференцията си, тя се усмихна и каза:

— Всичко е записано на лента, скъпи Робин. Пусках си я, докато ти беше зает.

— Но ти не можа да изнесеш доклада си…

— Така ли мислиш? А защо да не съм могла? Написах за теб програмата „Робинет Бродхед“. Не знаеш ли, че написах една такава програма и за себе си? Конференцията се проведе напълно холографски и холографският образ на С.Я.Лаворовна-Бродхед изнесе доклада. Беше одобрен почти от всички. Дори отговарях на въпроси — похвали се тя, — като в спора привлякох и твоята програма „Алберт“.

Да, както неведнъж съм казвал, тя е личност, която може да поднесе много изненади, но когато се обърнах към нейния лекар, думите му ме попариха. Попитах го дали мога да я върна у дома. Той се поколеба, погледна ме през сините си контактни лещи и каза:

— Да, може би. Но не съм сигурен дали разбирате колко сериозно е пострадала тя, мистър Бродхед. Това, което става сега, не е просто изграждане на някакъв резерв от сили, които ще са й необходими.

— Да, зная това, докторе. Ще се наложи да се направи още една операция…

— Не. Не още една, мистър Бродхед. Мисля, че жена ви ще прекара по-голяма част от следващите няколко месеца в хирургията и реанимацията. И не ми се ще да мислите, че благополучният изход е гарантиран — донълни той. — При всяка процедура има рискове, а тя е изправена пред много голям риск. Окуражавайте я, мистър Бродхед. Ние я спасихме след сърдечен блокаж. Не мога да гарантирам обаче, че винаги ще имаме такъв шанс.

Така че отидох при Еси доста смирен и се заех да повишавам духа й.

Сестрата стоеше до леглото й и двете гледаха видеозапис от компютърната конференция. Тъй като мониторът беше в режим на подчинение на големия холографски интерактивен компютър, който бях пренесъл в моята стая, в единия му ъгъл се появи една малка жълта светлина, предназначена за мен. Хариет искаше нещо да ми каже. Можеше да почака, докато светлината започнеше да мига, да свети по-ярко и от жълта да се превърне в червена. Това щеше да означава, че е важно, а в момента над всички мои приоритети стоеше Еси.

— Можеш да ни оставиш за малко, Алма — каза Еси. Сестрата ме погледна и вдигна рамене, така че преместих стола си до леглото и се пресегнах да хвана ръката на Еси.

— Хубаво е да мога отново да те докосна — казах аз.

Смехът на Еси беше малко дрезгав и дълбок. Бях щастлив, че отново можех да го чуя.

— Ще можеш да пипнеш повече след две седмици — отговори тя. — Междувременно целувките не са забранени.

Така че, разбира се, аз я целунах… достатъчно силно, за да се задействат предупредителните сигнални устройства, защото дневната сестра подаде глава през вратата да види какво става. Обаче не ни спря. Сами се спряхме. Еси се пресегна с дясната си ръка — лявата все още беше в гипс, който само един Бог знае какво скриваше — и прекара пръсти през тъмнорусата си коса.

— Беше много хубаво — каза тя. — Сега искаш ли да видиш какво има да ти каже Хариет?

— Нямам особено голямо желание.

— Не е вярно — възрази тя. — Видях, че говори с доктор Бен и той ти е казал да бъдеш мил с мен. Ти винаги си такъв, Робин, само че не всеки го забелязва. — Тя ми се усмихна и обърна глава към екрана. — Хариет! — извика тя. — Робин е тук.

До този момент не знаех, че секретарската ми програма изпълнява командите на жена ми така, както изпълнява моите. Не знаех също, че тя може да заема научната ми програма. По-специално, без мое знание. Когато приятното и малко угрижено лице на Хариет изпълни екрана, аз и казах:

— Ако се отнася до бизнес, ще го разгледам малко по-късно… освен ако не е спешно.

— О, не, не се отнася до бизнес — отговори Хариет. — Алберт много настоява да говори с теб. Иска да ти съобщи някаква важна информация за Завода за храна.

— Ще го приема в другата стая — започнах аз, но Еси сложи свободната си ръка върху моята.

— Не. Тук, Робин. Аз също се интересувам.

Тогава казах на Хариет да продължи и в стаята се разнесе гласът на Алберт. Лицето му обаче не се появи.

— Виж това — каза Алберт и екранът се изпълни със семеен портрет от типа на американската готика. Един мъж и една жена — не съвсем истински — мъжко и женско същество, застанали един до друг. Имаха лица, и ръце, и крака, а жената имаше гърди. И двамата имаха редки бради и дълги коси, оплетени на плитки, и бяха облечени в дълги дрехи като сари от сива материя със светли цветни точки.

Дъхът ми спря. Снимката ме изненада.

В долния ъгъл на екрана се появи Алберт.

— Не са „истински“, Робин — каза той. — Това е просто скица, съставена от бордовия компютър по описание на Уон. Според момчето скицата е доста точна.

Преглътнах и погледнах Еси. Трябваше да овладея дишането си, преди да мога да попитам:

— Така ли… Така ли изглеждат хичиянците?

Той се намръщи и захапа лулата си. Фигурите на екрана тържествено се въртяха, сякаш танцуваха бавен народен танц, така че да можем да ги огледаме от всички страни.

— Има някои аномалии, Робин. Например прочутият въпрос за хичиянския задник. Ние притежаваме някои хичиянски мебели, например седалките пред контролните панели на техните кораби. От тях бяхме заключили, че задникът на хичиянците не прилича на човешкия, защото изглежда там има място за голяма провиснала конструкция, за тяло, което може би е разделено на две, като на осите. В създадения от компютъра образ няма нищо такова. Но… от Рейзър на Окам, Робин.

— Ще обясниш това само ако ти отделя време — казах му аз.

— Разбира се, Робин, но това е закон на логиката и аз мисля, че ти е известен. При отсъствие на доказателство е най-добре да се приеме най-простата теория. В историята на Вселената са ни известни две интелигентни раси. Тези хора очевидно не принадлежат към нашата… Формата на черепа и особено на челюстта са различни; имат триъгълно лице, приличащо повече на маймунско, отколкото на човешко същество, а зъбите им са съвсем неправилни. Следователно, напълно възможно е да принадлежат към другата интелигентна раса.

— Малко страшничко е — каза Еси тихо. Така и си беше. Особено за мен, защото може да се каже, че отговорността падаше върху мен. Аз бях този, който нареди на групата Хертер-Хол да отиде на това изследване и ако намереха хичиянци…

Не бях готов да мисля какво можеше да означава това.

— А какво става с Мъртвите? Можеш ли да кажеш нещо за тях?

— Разбира се, Робин — отговори той, като поклати подобната си на четка глава. — Погледни тук. Снимката изчезна и на екрана се появи текст:

— Наградата е била само петдесет хиляди долара… Не е много, но това е била една от най-ранните мисии от Гейтуей — отбеляза Алберт. — Онзи, който се казва „Х.Мичам“, изглежда е „Мъртвият“, когото Уон нарича Хенриета. Била е астрофизик, но не успяла да защити дисертация… Нали знаеш, Робин, „Всичко друго, освен дисертация“. Когато се опитала да защити, й казали, че дисертацията й се отнася повече до психологията, отколкото до физиката и тя заминала за Гейтуей. Малкото име на пилота е Дорис, което отговаря точно другото лице е съпругът на Хенриета, Арнолд.

— Значи успя да идентифицираш един от тях, така ли? Те са били действителни хора?

— Разбира се, Робин… вероятност нула точка девет девет. Тези Мъртви понякога са ирационални — оплака се той, като отново се появи на екрана. — И разбира се, нямаме никаква възможност директно да ги разпитаме. Бордовият компютър е непригоден за такъв вид задачи. Но независимо от потвърждението на имената, мисията изглежда съответства. Било е астрофизическо изследване, а разговорът с Хенриета съдържа споменаване на астрофизически обекти. Извън сексуалните, искам да кажа. — Той примигна и се почеса по бузата с края на лулата. — Например „Стрелец А Запад“ — източник на радиосигнал в центъра на галактиката. „NGC 1199“. Гигантска елиптическа галактика, част от голям куп. „Средна радиална скорост на кълбовидни купове“ в нашата собствена галактика, която се движи със скорост около 50 километра в секунда. „Голямо червено преместване16 050“…

— Не е необходимо да изброяваш всичко — казах бързо аз. — Знаеш ли какво означава всичко това? Искам да кажа, ако ти говореше за тези неща, за какво щеше да говориш?

Последва кратка пауза; не се налагаше да използва цялата литература по въпроса, вече го бе сторил.

— Космология — отговори той. — По-точно, мисля, че бих говорил за класическото противоречие Хойл-Йопик-Гамов; т.е., дали Вселената е затворена, затворена крайна, или циклична. Дали е в стационарно състояние или е започнала с Големия взрив.

Отново замълча — този път за да ми даде възможност да помисля. Помислих, но без особен резултат.

— Очевидно няма голям шанс от това да излезе нещо — казах аз.

— Може би си прав, Робин. То обаче като че ли има връзка с твоите въпроси за черните дупки.

Проклето да е твоето изчислително сърце, помислих си аз, но не го казах. Гледаше ме невинно като херувим и подръпваше от лулата спокоен и сериозен.

— Засега това е всичко — казах аз и се загледах в екрана много преди той да беше изчезнал, за да избегна от страна на Еси въпроса защо се интересувах от черните дупки.

Е, тя не ме попита. Просто си лежеше и гледаше огледалата на тавана. След малко ми каза:

— Скъпи Робин, знаеш ли какво искам?

Бях готов за това.

— Какво, Еси?

— Бих искала да мога да се почеша.

Можах да кажа само:

— О. — Чувствах се опроверган… Не, прострелян. Бях готов да се защитавам — разбира се с нужното внимание, поради състоянието на Еси. А не се налагаше. Вдигнах ръката й. — Тревожех се за теб — отвърнах.

— И аз — каза тя прагматично. — Кажи ми, Робин, вярно ли е, че кризите се причинявали от някакви вълни, излъчвани от хичиянска мисъл?

— Предполагам, че има нещо такова. Алберт каза, че са електромагнитни вълни, но повече от това не зная. — Погладих вените от вътрешната страна на ръката й и тя се размърда неспокойно. Но само от шията нагоре.

— Тези хичиянци ме безпокоят, Робин — каза тя.

— Съвсем основателно. Дори недостатъчно. Аз съм много изплашен. — И наистина бях изплашен; всъщност треперех. В ъгъла на екрана примигваше жълта светлина.

— Някой иска да говори с теб, Робин.

— Може да почака. Точно сега говоря с жената, която обичам.

— Благодаря ти. Робин? Ако наистина си изплашен от хичиянците така, както аз съм изплашена, тогава защо продължаваш?

— Е, мила, каква друга възможност имам? Тези петдесет дни мъртво време. Онова, което чуваме сега, е просто история отпреди двадесет и пет дни. Ако сега им кажа да престанат и да се върнат, ще минат двайсет и пет дни преди да ме чуят.

— Така е. Но ако можеше да ги спреш, би ли го сторил?

Не отговорих. Чувствах се много странно… малко изплашен, доста различен.

— Ами ако хичиянците не ни харесат? — попита тя.

Добър въпрос! Самият аз съм си го задавал много пъти — още на Гейтуей, когато за първи път се качих на хичиянски кораб и тръгнах на изследователска мисия. Какво би станало, ако срещнем хичиянци и те не ни харесат? Дали ще ни размажат като мухи, измъчват, пленят, провеждат експерименти с нас… Ами ако просто не ни обърнат внимание? Вперил поглед в жълтата точка, която бе започнала бавно да пулсира, се опитах да я успокоя.

— Е, шансът да ни измъчват не е много голям…

— Няма нужда да ме успокояваш, Робин! — Беше ясно, че и тя като мен е нервна. Сигурно на нейните монитори се бе показало нещо, защото дневната сестра отново надникна, после нерешително се оттегли и си отиде.

— Залозите са твърде големи, Еси — казах аз. — Спомни си миналата година в Калкута. — Бяхме на един от нейните семинари и го напуснахме преждевременно, защото не можехме да понасяме гледката на двеста милиона просяци.

Тя ме погледна и се намръщи.

— Да, зная, гладът. Винаги е имало глад, Робин.

— Но не такъв! Не такъв, какъвто ще настъпи скоро, ако нищо не се направи, за да бъде предотвратен! Светът се пука по шевовете си. Алберт казва… — Поколебах се. Всъщност не исках да й кажа онова, което беше казал Алберт. В Сибир вече не се произвеждаше никаква храна; от свръхналягане земята там беше заприличала на пустинята Гоби. Горният почвен слой в американския Среден Запад беше едва няколко инча и дори мините за храна бяха на изчерпване. Според Алберт щяха напълно да се изчерпят след може би десет години.

Сигналната светлина вече беше станала червена и бързо мигаше, но не исках да спирам.

— Еси — казах аз, — ако можем да използуваме Завода за храна, ще доставим на всички гладуващи хора храната „ЧОН“, а това означава край на глада завинаги. И това е само началото. Ако успеем да разберем как да си построим хичиянски кораби и как да ги направляваме натам, накъдето искаме… тогава ще можем да колонизираме нови планети. Много нови планети. Нещо повече. С хичиянската технология ще можем да отидем до всички астероиди в Слънчевата система и да ги превърнем в нещо като Гейтуей. Да построим космическа среда за живот. Планети, подобни на Земята. Можем да създадем рай за население милиони пъти по-голямо от това на Земята за следващите милиони години.

Спрях, защото разбрах, че бръщолевя. Чувствах се като превъзбуден, разтревожен и… похотлив. По израза на лицето на Еси разбрах, че и тя се чувства необичайно.

— Това са много основателни съображения, Робин — започна тя, без да може да продължи. Сигналната лампа светеше в яркочервено и вибрираше като пулсар; когато изгасна, на екрана се появи разтревоженото лице на Алберт Айнщайн. Никога по-рано не се беше появявал, без да бъде поканен.

— Робин — извика той, — настъпва още една еманация на нервна криза!

Изправих се разтреперан.

— Не й е време — възразих глупаво.

— И все пак настъпи, Робин, и това е доста странно. Максимумът беше, чакай да видя, точно преди сто секунди. Вярвам… Да — кимна той с глава, сякаш слушаше някакъв беззвучен глас, — че затихва.

Наистина вече не се чувствах толкова необичайно. Досега не бе имало толкова кратка криза, нито пък бяхме изживявали така някоя. Очевидно някой друг експериментираше с кушетката.

— Алберт — казах аз, — изпрати едно приоритетно съобщение до Завода за храна. Незабавно да се спре, повтарям, незабавно, по-нататъшното използуване на кушетката за каквото и да било. Да се демонтира, по възможност без непоправими повреди. Ще отговаряш лично, ако някой наруши това разпореждане. Ясно ли е?

— Вече е изпратено, Робин — отговори той и изчезна.

За момент се спогледахме с Еси.

— Но ти не му каза да изоставят експедицията и да се върнат — отбеляза най-сетне тя. Вдигнах рамене.

— Това нищо не променя — отговорих аз.

— Така е — съгласи се тя. — Пък и ти ми посочи някои наистина много основателни причини, Робин. Това ли са истинските ти основания?

Не отговорих.

Знаех какво мисли Еси за моите основания да продължавам изследването на хичиянското пространство, независимо от кризите, разходите или рисковете. Тя мислеше, че моите основания имат име и това име беше Джел-Клара Моинлин. Понякога не бях сигурен дали греши.