Жените на Цезар (Част I: Сервилия)

2

От март 73 г. пр.Хр. до квинктил 65 г. пр.Хр.

Това, което не достигаше на Публий Клодий, не беше знатно потекло, интелект, способности или пари. Той не знаеше какво иска да върши, а и никога по-възрастните не го бяха учили на нищо. Само инстинктът му подсказваше, че се е родил, за да бъде различен, което от своя страна не беше оригинална мисъл за един Клавдий. Ако някой от римските аристократични кланове се славеше със строгата индивидуалност на своите членове, това бяха патрициите от рода на Клавдиите. Имаше нещо странно в това, че от всички патриции в Рим Клавдиите се знаеха като най-младия род, бяха се появили в града и се бяха сдобили с патрицианския си статут горе-долу по времето, когато Луций Юний Брут свалял цар Тарквиний Горди от власт и дал начало на републиканската епоха. Клавдиите бяха по произход сабини, а те бяха жестоки, горделиви, независими, неукротими, войнолюбиви. И това беше съвсем естествено, защото произхождаха от Апенините, на север и на изток от римския Лациум — област изключително планинска, в която за всяко парче обработваема земя хората трябваше да се борят с оръжие в ръка.

Бащата на Клодий беше Апий Клавдий Пулхер, който така и не успя да възстанови прахосаното имущество на предците си, след като собственият му племенник, цензорът Луций Марций Филип, го изхвърли от сената и конфискува всичките му имоти като наказание, задето остана докрай лоялен на изгнаника Сула. Майката на Клодий, властната Цецилия Метела Балеарика, беше умряла при раждането му. Публий беше шестото дете за шест години — общо три момчета и три момичета. Превратностите на войната и лошият късмет да се намира точно там, където най-малко му е необходимо, означаваше за Апий Клавдий — баща дълги години далеч от дома, а това пък означаваше, че единственият човек с известен авторитет в родната къща беше големият брат на Публий — Апий Клавдий — син. И макар и петте други деца в къщата да бяха буйни, лакоми и невъздържани, малкият Публий надминаваше останалите. Ако някой му беше наложил дисциплина, навярно Публий нямаше така често да проявява детските си капризи, но след като петимата му братя и сестри се надпреварваха да го глезят, той вършеше всичко, което пожелаеше, и още като невръстно дете си каза, че от всички Клавдии на този свят представлява най-забележителната личност.

Горе-долу по времето, когато баща му умря в Македония, Публий заяви на големия си брат Апий, че иска да си пише името по по-популярния начин: с „O“, вместо с „AU“. Щеше да се казва Клодий, при това се отказваше от когномена Пулхер. „Пулхер“ означаваше хубавец и наистина повечето Клавдии Пулхери бяха известни със своята физическа красота; но в действителност човекът, който пръв бе наречен с този прякор, го беше получил заради грозния си нрав.

Разбира се, Публий Клодий без проблем промени правописа и произношението на името си: вече имаше прецедент покрай трите му сестри. Най-голямата беше известна като Клавдия, средната — като Клодия, а най-малката — като Клодила. Братът Апий така беше свикнал да се грижи за своите роднини, че нищо не можеше да им откаже. Така например, ако Публий Клодий толкова желае да спи при Клодия или Клодила, защото го преследвали кошмари, кой е той, че да му забрани? Бедните създания, лишени от родителска любов! Големият им брат Апий можеше само да страда заради тях. Нещо, което Публий Клодий добре знаеше и безсъвестно използваше.

По времето, когато Публий Клодий за пръв път си облече мъжка тога и официално напусна детството, брат му Апий вече бе изработил успешния план как семейството да стъпи на крака. Най-напред самият той се жертва и се ожени за старата мома Сервилия Гнея. Дотогава тя беше отглеждала шестте най-богати сирачета в Рим — децата на Сервилий Цепион, Ливий Друз и Порций Катон. В замяна на това й бяха осигурили огромна зестра, достойна за нейната грозота, която иначе би отблъснала всеки. В крайна сметка Клавдий и Гнея заедно се захванаха с отглеждането на сирачетата и между тях се завързаха дружески и дори сантиментални отношения. Най-накрая сантименталният Апий се влюби в трийсет и две годишната си съпруга (той беше само на двайсет и една по това време), двамата построиха уютен дом и в духа на Клавдиевите традиции започнаха да си раждат по едно дете всяка година.

Големият брат Апий успя да се погрижи чудесно и за трите си лишени от зестра сестри. Клавдия беше дадена на Квинт Марций Рекс, който всеки момент щеше да се издигне до консулска длъжност; Клодия се омъжи за първия си братовчед Квинт Цецилий Метел Целер (който пък се падаше по майка брат на Муция Терция, съпругата на Помпей), а Клодила беше предложена на великия Луций Лукул, нищо че по това време годините му бяха точно три пъти, колкото нейните. И тримата зетьове на Клодий бяха следователно богати и известни римляни, двама от тях бяха на възраст и се бяха сдобили с огромно политическо влияние, а на Целер дори не му бяха нужни усилия в тази насока, защото беше най-големият внук на Метел Балеарик, а по майчина линия — на славния Луций Крас Оратор. Всичко това работеше единствено в полза на Публий Клодий, а като се имаше предвид, че за шест години Рекс и Клавдия не се бяха сдобили със син, младият шурей си правеше сметката един ден да наследи и богатствата на Марциите.

На шестнайсет години Публий Клодий се захвана да чиракува на Форума, сиреч да се готви за адвокат и бъдещ политик, след това прекара една година по военните плацове в Капуа и на осемнайсет пак се завърна на Форума. Като съзнаваше всички свои предимства и след като се бе убедил, че жените не биха имали нищо против него, Клодий започна да се оглежда за някоя жена, която да отговаря на собствената му представа за неповторимост. В крайна сметка насочи своята страст към весталката Фабия. Да си харесаш весталка, беше доста неприемливо и тъкмо заради това идеята му се понрави. От девствеността на весталките зависеше късметът на цял Рим, затова и повечето римляни се отдръпваха ужасени при самата мисъл, че биха могли да прелъстят някоя весталка. Но Публий Клодий не разсъждаваше така.

Никой в Рим не очакваше от весталките да водят живот зад стени и решетки. На тях им се разрешаваше да излизат от жилището си, дори да вечерят по частни домове, стига въпросните домове да се ползват с благоволението на върховния понтифекс и главната весталка. Освен това задължително присъстваха на тържествата, организирани от множеството жреци и авгури. Весталките имаха правото да приемат мъже в Държавния дом, който обитаваха заедно с върховния понтифекс, стига да не ги допускат до спалните, а и подобни срещи трябваше да се състоят в присъствието на трети лица. Освен това не можеха да се оплачат с бедност. За всяка една римска фамилия представляваше въпрос на гордост да имат сред роднините си весталка, затова ако някое богато семейство не изпитваше задължителна нужда да омъжи дъщеря си, момичетата бяха предлагани на държавата за весталки. Повечето от тях се радваха на големи зестри, ако ли пък бяха по-бедни, държавата се грижеше добре за тях.

Фабия по онова време беше също на осемнайсет, беше красива, добродушна, жизнерадостна и глупавичка. Идеална за целите на Публий Клодий, който обожаваше да върши бели, от които на околните биха им настръхнали косите. Да си спечели благоволението на една весталка беше голямо предизвикателство. Клодий нямаше намерение да й отнеме девствеността, защото това би довело до правни последици, от които самият той щеше да пострада. Това, което му се искаше, бе да знае, че Фабия изгаря от любов по него.

Но бедите започнаха, когато се оказа, че Клодий има сериозен съперник за ласките на Фабия: Луций Сергий Катилина. Катилина беше висок, тъмнокос, обаятелен и неотразим красавец, освен това беше опасен човек. Клодий също беше привлекателен, но не можеше да се сравнява с Катилина; липсваше му внушителната физика. Да, Катилина беше опасен съперник. За него се носеха редица недоказани слухове — повечето от тях невероятни и крайно зловещи. Всички знаеха, че Катилина е забогатял по времето на Сула, когато собственоръчно бе проскрибирал шурея си (убит от суланците) и брат си (изгонен далеч от Рим), за да сложи ръка върху богатствата им. Говореше се, че е убил тогавашната си съпруга, но дори да го е сторил, никой не смееше да му търси отговорност за това. И което беше най-ужасно, разправяше се, че е убил собствения си син, когато настоящата му жена, красивата и богата Орестила, отказвала да вземе за съпруг човек с мъжки наследник. Че синът на Катилина беше умрял и че Катилина впоследствие се ожени за Орестила, всеки го знаеше. Но дали той беше убил момчето? Никой не можеше да каже.

Навярно имаше нещо общо в мотивите на Катилина и Клодий да ухажват Фабия. И двамата обичаха да предизвикват скандали, да карат римското общество да се черви от срам, дори да се задъхва от гняв. Но между трийсет и четири годишния светски герой Катилина и осемнайсетгодишния младеж Клодий съществуваше една голяма разлика: успехът на първия и провалът на втория. Катилина не си беше позволил да накърни химена на Фабия; безценната за всяка жена тъкан си стоеше здраво на мястото, така че по закон Фабия си оставаше девица. Но бедното момиче се беше влюбило до полуда в Катилина и му предоставяше всичко останало. В крайна сметка какво толкова лошо имаше в няколко целувки, дори в това да разголи гърдите си за милувки, дори да усети езика му по онези тъй чувствителни части от потайните си прелести? Докато Катилина й шепнеше в ухото, всичко й изглеждаше невинно, а опиянението, което срещите им й донасяха, Фабия не би забравила до деня, в който щеше да напусне дома на весталките, навярно дори до смъртта си…

Главна весталка по това време беше Перпения, която не беше много строга. Върховният понтифекс пък изобщо отсъстваше от Рим: Метел Пий вече няколко години воюваше с Квинт Серторий в Испания. Втора в йерархията беше Фонтея, а след нея идеше двайсет и осем годишната Лициния. Нататък се редяха осемнайсетгодишната Фабия и седемнайсетгодишните Арунция и Попилия. Перпения и Фонтея бяха кажи-речи на една възраст, около трийсет и две, и вече очакваха с нетърпение в идните пет години да се оттеглят. Затова и основното, което ги занимаваше, беше как и кога ще се оттеглят от службата, колко ли ще се обезцени сестерцият дотогава, дали наследствата им, които навремето изглеждаха огромни, щяха да издържат на инфлацията и да им осигурят спокойни старини; никоя от тях не възнамеряваше да се омъжи след напускането на весталската колегия: макар да имаха пълно право да го сторят, общественото мнение смяташе, че женитбата на бивша весталка носи нещастие.

Най-активна сякаш беше Лициния. Тя беше трета по възраст и значимост в колегията, пък и се радваше на най-добро финансово положение, нищо че роднинството я обвързваше по-скоро с Луций Лициний Мурена, отколкото с Марк Лициний Крас. Известният плутократ все пак беше неин братовчед, а и личен приятел. Лициния го представяше за свой най-важен консултант по финансовите въпроси, затова трите по-възрастни весталки прекарваха дълги часове в компанията на Крас, за да обсъждат бъдещите си инвестиции и неспособните си бащи, които не бяха съумели да им осигурят бъдещето.

Докато през цялото това време под носа им Катилина се целуваше и натискаше с Фабия, а Клодий я ухажваше. В началото Фабия дори не разбираше какво иска от нея непознатият младеж, защото в сравнение с ловкия Катилина Клодий беше съвсем непохватен. Но когато най-накрая той не издържа и започна да й шепне мили думи в ухото, докато я целуваше, Фабия направи грешката да му се изсмее в очите, толкова абсурдна й се струваше постъпката му. Но присмехът не беше правилна реакция, когато се отнася до Публий Клодий. Той беше свикнал да получава всичко, което поиска, а и никой не си беше позволявал да му се присмее. Подобна обида накърняваше жестоко образа, който Клодий си беше изградил за себе си, затова младежът се зарече да отмъсти жестоко.

Избра си типичен римски прийом: реванш чрез съда. Но не като онова безобидно обвинение, с което навремето Катон си искаше своето от невярната Емилия Лепида — Катон я беше обвинил в неудържано обещание. Публий Клодий повдигна дело за нецеломъдрен живот, и то при условие, че съвременниците му изпитваха ужас при самата мисъл от налагане на смъртно наказание. Напоследък дори изменниците на държавата бяха помилвани, какво ли оставаше за няколко весталки, нищо че конституцията изискваше жестока смърт.

Клодий обаче не смяташе да отмъсти само на Фабия. Обвиненията в прелюбодейство включваха Фабия (с Катилина), Лициния (с Марк Крас), както и Арунция и Попилия (отново с Катилина). Имаше два съдебни състава: един да разглежда деянията на весталките с главен обвинител Клодий, вторият — тези на любовниците, с главен обвинител приятелят на Клодий Плоций (и той като него беше променил името си от Плавций на Плоций) и обвиняеми Катилина и Марк Крас.

Всички бяха оправдани, но процесът предизвика сериозни вълнения. Римското чувство за хумор оцени по достойнство самопризнанията на Крас, че никога не са го вълнували прелестите на Лициния, а единствено — имотите й в предградията. Във всеки случай съдът прие показанията му за чиста монета.

Клодий направи всичко по силите си, за да убеди съда във вината на весталките, но начело на защитата стоеше способният и добре обигран адвокат Марк Пупий Пизон, подпомаган от цял отбор колеги. Пречки за успеха на Клодий бяха младостта му, липсата на сериозни доказателства, не на последно място и групата на известни римски матрони, които тържествено се заклеха, че обвиняемите са девствени. За да допълнят неуспеха на Клодий, и съдията, и заседателите, се настроиха срещу него: наглостта му и откритата злоба, с която говореше срещу обвиняемите, бяха рядко срещани у млад човек, затова той не можеше да спечели сърцата на околните. От младите обвинители се очакваше да смайват със сложните си комбинации и красноречивите си аргументи, но и да се държат скромно и почтително. Клодий определено не беше скромен и почтителен.

— Най-добре се откажи от обвинението — посъветва го дружески Цицерон, след като делото приключи. Естествено Цицерон беше част от защитата на Пупий Пизон, защото Фабия беше сестра на жена му. — Злобата ти и личното предубеждение са твърде очевидни. За да направиш кариера като обвинител, трябва да си по-безпристрастен.

Подобна забележка трудно би спечелила сърцето на Клодий, но пък и адвокатът беше твърде дребна риба, за да заслужава отмъщение. Клодий обаче не беше казал последната си дума срещу Катилина: негодникът имаше да си плаща, задето му беше отнел Фабия и задето се беше измъкнал от смъртното наказание.

Което обаче беше по-лошо, след края на процеса хора, от които Клодий очакваше да му помогнат, видимо започнаха да го отбягват. Най-накрая трябваше да изтърпи и нравоучителната реч на брат си Апий, който беше доста смутен от деянията му.

— На това се гледа като на проява на злоба, Публий — наставляваше го Апий. Трябва да разбереш, че в наше време хората гледат с ужас на самата мисъл една весталка да бъде осъдена за прелюбодейство — това означава да бъде погребана жива с кана вода и самун хляб. Ами съдбата на любовниците? Да бъдат разпнати на раздвоен кол и да бъдат бити до смърт с камшик? Това е ужасяващо! За да убедиш съда в нечия вина при тези обстоятелства, са необходими много доказателства, а ти не можа да приведеш почти нищо! И четирите весталки принадлежат към влиятелни фамилии, чиято омраза ти предизвика за цял живот. Не мога да помогна на теб, Публий, но ще помогна на самия себе си, като замина за няколко години далеч оттук. Отивам на изток при Лукул. Предлагам и ти да сториш същото.

Но Клодий нямаше намерение да се вслуша в нечии съвети, пък дори в тези на брат си Апий. Той просто му обърна гръб. С което се обрече на четири години, прекарани далеч от висшето общество, в самотни лутания из враждебните улици, докато брат му Апий вършеше на изток чудеса, доказващи пред цял Рим, че е достоен наследник на Клавдиите. И Апий Пулхер знаеше да върши бели и злини, но след като те бяха насочени срещу цар Тигран, в Рим ги оценяваха високо, а Апий Пулхер печелеше огромна популярност.

След като се увери, че няма да успее да докаже ничия вина в съда и след като всички злосторници в града отказваха да го използват за защитник, Публий Клодий изживя дълбока криза. У други хора в неговото положение общественото неодобрение би довело до преоценка на поведението, би спомогнало за утвърждаване положителните черти на характера, но не и при Клодий. Той така и не се сдоби с полезен опит от политическия живот на Форума и стана част от онази групичка млади аристократи, от които роднини и приятели бяха вдигнали ръце. В продължение на четири години Клодий не вършеше друго, освен да се напива, да прелъстява момичета от всички обществени слоеве, да играе зарове и да споделя омразата си към римската аристокрация заедно с други в същото положение.

В крайна сметка, ако нещо го подтикна да постъпи по-конструктивно с живота си, това беше скуката. След като винаги се беше смятал за нещо различно и изключително, трябваше да докаже, че е по-добър от другите в едно или друго отношение. Ако не го стореше, щеше да умре, както бе живял — забравен и презрян. Подобна участ не беше достойна за него. За Публий Клодий единствената приемлива участ бе един ден да стане Пръв сред римляните. Нямаше представа как ще го постигне. Така или иначе един ден се събуди с тежко главоболие от изпитото вино и с празна кесия от загубите на зарове и реши, че скуката в живота му е нетърпима. Това, което му трябваше, беше действие. Затова щеше да отиде някъде, където имаше действие. Щеше да замине на изток, за да се присъедини към личния щаб на зет си Луций Лициний Лукул. Е, нямаше за цел да се прояви като храбър воин! Военното дело не привличаше Клодий. Но ако стане част от щаба на Лукул, кой знае какви възможности щяха да се открият пред него… Брат му Апий вече си беше спечелил възхищението на цял Рим, и то не като войник, а заради суматохата, която създаде в Антиохия, докато покорно чакаше царят на царете Тигран да го допусне при себе си. Арменецът сигурно си е скубал косите от яд, че не е приел и отпратил римлянина веднага.

И така, Публий Клодий замина на изток малко преди брат му Апий да се завърне оттам; беше началото на годината след паметното съвместно управление на Помпей и Крас. Същата година Цезар заминаваше да служи в Испания.

Клодий внимателно подбра маршрута си така, че да не се засече с брат си, но когато най-сетне стигна бреговете на Хелеспонта, установи, че Лукул се е настанил трайно в новозавзетото царство Понт и се опитва да въдвори някакъв ред. Клодий прекоси тесния пролив, стъпи на азиатска земя и хукна да открие зет си по пътищата на Мала Азия. Общо взето, залъгваше се с мисълта, че добре познава знатния си роднина: за него Лукул беше надменен аристократ със светски нрави, вродена дарба да бъде забавен и баснословно богат. Всички бяха чували за страстта на Лукул към хубавата храна, хубавото вино и приятната компания. Клодий винаги бе мечтал за подобен началник! Няколко месеца или години в обкръжението на Лукул щяха да бъдат едно приятно изживяване.

Най-накрая завари Лукул в Амизос, приказен град на бреговете на Евксинския понт, в самото сърце на Понтийското царство. Но след тежка обсада градът беше изгубил целия си блясък; в момента Лукул се опитваше да възстанови разрушеното и да приучи жителите да забравят Митридат и да се помирят с римската администрация.

Когато Публий Клодий се появи на прага му, Лукул просто пое купчината свитъци с препоръчителни писма (Клодий ги беше изчел всичките по пътя) и в следващия миг просто забрави за съществуването му. Единственото, за което отдели от ценното си време, бе да му подхвърли, че легатът Сорнаций би могъл да се възползва от любезните му услуги. Оттам нататък Клодий трябваше сам да се оправя: Лукул имаше да мисли за предстоящото нашествие в Армения, царството на Тигран.

Разгневен от подобно посрещане, Клодий нямаше намерение да предостави услугите си на някакво парвеню Сорнаций. И докато Лукул подготвяше своята армия за действие, Клодий изучаваше потайностите на Амизос. Разбира се, говореше добър гръцки, затова лесно си намери приятели в този град, където всички бяха заинтригувани от необичайната личност на този римлянин.

Клодий събра доста сведения и за една страна от Лукуловия живот, за която не беше и подозирал: неговата военна кариера и бойни успехи.

Преди две години, след като не успя да спре римското нашествие, цар Митридат беше избягал в двора на цар Тигран, където оплаква двеста и петдесетте си хиляди войници, замръзнали от студ из кавказките планини, докато провеждаше безсмислената си наказателна операция срещу албанските диваци. Двайсет месеца му бяха нужни да склони Тигран да се видят, още повече — да го убеди заедно да си възвърнат загубените земи в Понт, Кападокия, Малка Армения и Галатия.

Естествено Лукул разполагаше с шпиони и знаеше много добре, че двамата царе са се сдобрили. Но вместо да ги чака те да нахлуят в Понт, той бе решил сам да предприеме офанзива, да завладее Армения, да удари столицата на Тигран и да попречи на всякаква помощ за Митридат. Първоначалното му намерение беше да не остави никакъв гарнизон в Понт, разчитайки, че заплахата за римско възмездие ще възпре населението от всякаква мисъл за бунт. Току-що му бяха отнели управлението на Римска Азия, а от писмата, донесени от Публий Клодий, научаваше за нарастващата неприязън към него сред конническото съсловие. След като от писмата научи не само за новия управител на Азия — поредния Корнелий Долабела, но и че въпросният Долабела щял да „наглежда“ и Витиния, Лукул се примири с неизбежното: римските конници и техните послушни оръдия в сената предпочитаха да назначат за управител един бездарник, пък дори да се изложат на риск от нова война. Публий Клодий, рече си Лукул, беше лош предвестник!

Деветте специални пълномощници, които Рим му беше пратил още навремето, преди влиянието му там да отслабне, бяха пръснати из Рим и Кападокия, включително и човека, когото Лукул най-много обичаше на този свят, особено след смъртта на Сула — родният му брат Варон Лукул. Но пълномощниците не разполагаха с войска, а по тона на писмата, които Публий Клодий носеше със себе си, личеше, че скоро ще ги отзоват обратно. Ето защо, каза си Лукул, нямаше друг избор, освен да остави два от четирите си легиона в Понт, за да пазят страната от евентуално нашествие на Митридат и Тигран. Легатът, на когото най-много разчиташе, точно по това време оправяше поразиите на остров Делос, и макар Сорнаций да беше добър човек, Лукул не беше сигурен в способностите му на командир. Трябваше му помощник. Следователно и последният висш легат, Марк Фабий Хадриан, оставаше в Понт.

След като се примири с мисълта да остави два от четирите си легиона в Понт, Лукул трябваше да направи и тежкия избор кои да бъдат тези два легиона. В Понт оставаха да пазят двата легиона, принадлежащи на провинция Киликия, а за Армения заминаваха двата легиона фимбрианци. Чудесни войници, няма що! Лукул ги ненавиждаше от дъното на душата си. Фимбрианци стояха в Мала Азия вече шестнайсет години и бяха осъдени на вечно изгнание далеч от Рим и Италия заради някогашните им бунтове и убийства на не един и двама пълководци. Двата легиона бяха опасни, но Лукул бе съумял да се наложи над тях, след като по време на поход жестоко ги наказваше и за най-дребно провинение, а зимно време ги оставяше да правят каквото искат. Те му служеха, общо взето, с желание, дори му се възхищаваха, нищо че не го обичаха. И все пак предпочитаха да носят името на някогашния си командир Гай Флавий Фимбрия. Лукул беше напълно съгласен. Нима би поискал точно тази паплач да се нарича лицинианци или лукулианци? В никакъв случай.

Клодий до такава степен се беше влюбил в Амизос, че реши да остане в Понт заедно с легатите Сорнаций и Фабий Хадриан; в мига, в който разбра, че Лукул планира дълъг преход, изгуби всякакъв интерес към военното дело.

Но нещата не се развиха според желанията му. Клодий получи заповед да последва Лукул в неговата свита. „Е, добре — мислеше си Клодий, — така поне ще живея в относителен лукс!“ Но скоро установи, че Лукуловите разбирания за лукс по време на поход са коренно различни от неговите. Всъщност Лукул изобщо не знаеше що е то лукс. Изнеженият епикуреец, когото хората помнеха от престоя му при Сула, беше изчезнал и на негово място се бе появил съвсем нов Лукул, убеден, че началникът на фимбрианците трябва да споделя несгодите на техния поход. Същото за жалост се отнасяше и за членовете на щаба му. Офицерите вървяха пеш, защото и фимбрианците вървяха пеш, офицерите ядяха сух хляб с каша, защото и фимбрианците ядяха сух хляб с каша; спяха на земята върху възглавници от пръст, завити с наметалата си, защото и фимбрианците така прекарваха нощите си. Или се къпеха в ледените води на планинските потоци, или предпочитаха да си носят вонята, такива бяха хигиенните условия пред фимбрианците. Щом фимбрианци издържаха подобен живот, значи и Лукул щеше да издържи.

Но Публий Клодий не можеше, затова няколко дни след напускането на Амизос се възползва от роднинската си връзка с главнокомандващия и шумно се оплака.

Бледосивите очи на Лукул го изгледаха така, сякаш той беше подробност от пейзажа.

— Ако ти трябва комфорт, Клодий, върви си у дома — нареди му той.

— Не искам да си вървя у дома, искам комфорт! — тросна се Клодий.

— Или едното, или другото. При мен двете заедно са невъзможни — обясни накратко зет му и му обърна презрително гръб.

Това беше последният разговор на Лукул с Клодий. Пък и останалите сурови офицери в щаба на пълководеца не го подтикваха да търси дружбата им. Клодий едва сега си даваше сметка колко много държи да има приятели. Шумната компания, виното, заровете, жените и просташките шеги — това беше всичко, за което копнееше през дългите като години дни поход из пусти и опасни земи.

Спряха да починат чак в Евсевия Мазака, където царят на Кападокия, Ариобарзан Филоромайос, попълни римския обоз с каквото имаше и пожела едно пресилено „на добър час“ на Лукул. Оттам нататък пътят им продължи през поредица от долини и дефилета, изпъстрени с цветовете на дъгата. Където се обърнеше човек, над главата му висеше величествена скала от варовик или пясъчник. Следването на тесните дефилета удължаваше маршрута, но Лукул не показваше умора. Армията му задължително трябваше да изминава поне четиридесет километра на ден. Маршируваха от зори до здрач, вдигаха лагера по тъмно и го разваляха пак по тъмно. Но всяка нощ лагерът се построяваше задължително. От кого ги пазеше? ОТ КОГО? На Клодий му идеше да се разкрещи. След което се налагаше другият въпрос: ЗАЩО? И му се щеше от небето да затрещят гръмотевици в отговор на гнева, който го задушаваше.

Най-накрая се спуснаха до бреговете на Ефрат при град Томиза. Там имаше брод, но за неприятна изненада спокойните млечнобели води на реката се бяха превърнали във водовъртежи от неразтопен сняг. Клодий въздъхна. Нямаше как! Пълководецът трябваше да даде почивка, длъжен беше да изчака нивото на реката да спадне. Обаче в мига, в който войската се разположи на лагер, бързеите се успокоиха и Ефрат се превърна отново в един спокоен, лесно преодолим воден път. Фимбрианците построиха салове и невъзмутимо се прехвърлиха на територията на Софена. В мига, в който и последният легионер стъпи на левия бряг на Ефрат, водите отново повишиха нивото си и водовъртежите се появиха отново.

— Това е то, късметът ми — рече Лукул. — Добро предзнаменование.

Оттам нататък пътят им следваше по-полегат терен, самите планини бяха някак по-ниски, полята бяха обрасли с тучни треви. Войската подминаваше множество горски дъбрави, скупчени около невидими кладенци. Но какво заключи Лукул от това? Че равният терен е добър повод армията да ускори ход! Клодий бе смятал, че е пъргав и издръжлив човек, свикнал навсякъде да се движи пеша. Но макар че бе на двайсет и две години, не можеше да догони петдесетгодишния Лукул.

Прекосиха и Тигър — в сравнение с по-широкия и бързотечен Ефрат нищо и никакво предизвикателство. И накрая, след като за два месеца бяха извървели хиляда и триста километра, пред очите им се показа Тигранокерта.

Трийсет години по-рано такъв град не съществуваше. Цар Тигран го беше издигнал, за да даде израз на великите си мечти и да го превърне в център на едно огромно царство. Тигранокерта представляваше възхитителен град с дебели крепостни стени, могъщи цитадели, високи кули, широки площади, висящи градини, лъщящи тухли в аквамарин, охра и жълто, внушителни статуи на крилати бикове, лъвове и брадати царе с натежали корони. Мястото беше избрано така, че да отговаря на всички изисквания: беше лесно защитимо, имаше скрити водоеми, недостъпни отвън, а близката рекичка, приток на Тигър, отнасяше нечистотиите от градската канализация, построени по модел на пергамската. Цели народи бяха облагани с жестоки данъци, за да се построи Тигранокерта; дори от километрите разстояние, на което бяха застанали фимбрианците, се усещаха богатствата зад крепостните стени. Тигранокерта беше един голям, богат и красив град. Понеже си мечтаеше да обедини всички елинистични страни под властта си, царят на царете бе построил столицата си по гръцки образец, но пак не бе избягнал от духа на изтока, който беше възприел през дългите години на пленничество в Партия: там, където дорийският и йонийският стил се окажеха недостатъчни за неговите изисквания, Тигран прибягваше до пъстрите мозайки, крилатите бикове и монументалните царски статуи. И след като ниските гръцки къщи му се струваха невзрачни, добавяше висящи градини, квадратни каменни кули и могъщи пилони, за да му напомнят за Партия.

В продължение на четвърт век никой не беше посмял да донесе лоша вест на цар Тигран; никой не искаше да изгуби главата или ръцете си, както се случваше с всеки, съобщил тревожна новина. И все пак налагаше се някой да изпрати вест за приближаването на римската армия. Разбираемо беше, че войската (командвана от един от синовете на Тигран — принц Митрабарзан) ще натовари със смъртоносната задача младши офицер. Царят на царете изпадна в паника, но не и преди да нареди да обесят вестовоя. След което избяга от града, без да мисли за царица Клеопатра и за всички останали съпруги, наложнички, деца, съкровища и войници. Митрабарзан да се оправя. Пръснаха се куриери във всички посоки: от Хирканско море до бреговете на Средиземноморието, всички провинции трябваше да пратят войници на Тигран: ако имаше тежка конница, тежка конница, ако имаше прости бедуини от пустинята, нека бъдат бедуини от пустинята! През целия си живот Тигран дори не бе помислял, че римляните, които живееха толкова далеч от Армения, ще нахлуят в царството му и ще застрашат новопостроената му столица.

Докато баща му се спотайваше из планинските земи между Тигранокерта и езерото Тоспитис, Митрабарзан поведе войниците си срещу римските нашественици. На помощ му се притекоха съседните бедуински племена. Лукул с лекота разби арменската армия и се настани под стените на Тигранокерта с намерение да я обсади. Силите му бяха толкова малобройни, че не можеше и да мисли за обръч; затова съсредоточи вниманието си върху градските порти и разчиташе на постоянни патрули покрай града. Почти никой не можеше да влезе или да излезе от града. Не че Тигранокерта не можеше да издържи дълга обсада — в това Лукул беше убеден. Първата стъпка задължително трябваше да бъде победа над царската армия в открито сражение. Оттам щеше да премине и към следващото — завладяването на Тигранокерта, която доброволно щеше да се предаде. Зад стените й живееха твърде много хора, които се страхуваха от Тигран и не го обичаха. Царят на царете беше населил новата си столица — твърде далеч от Армения и старата столица Артаксата — с гърци, доведени насила от Сирия, Кападокия и Източна Киликия; това беше съществена част от плана му да елинизира своите поданици, повечето от които се родееха с персите. Който беше по рождение грък или говореше гръцки, той беше цивилизован човек, който се раждаше персиец или арменец и не знаеше да чете на гръцки, беше недостойно, примитивно създание. Следователно Тигран трябваше да отвлече няколко хиляди гърци.

Двамата велики царе се бяха сдобрили, но Митридат Понтийски беше предпазлив човек и стоеше настрана от зет си Тигран. С армията си от десетина хиляди войници се беше разположил на лагер на северозапад от скривалището на арменеца: Митридат нямаше високо мнение за пълководческите умения на Тигран. При него се намираше и най-добрият му генерал, братовчедът Таксил. Когато двамата научиха за обсадата на Тигранокерта и за огромната армия, която Тигран събирал, Митридат прати братовчед си при царя на царете.

„Не атакувай римляните!“ — предупреждаваше Митридат.

Тигран беше склонен да приеме съвета, нищо че беше събрал сто и двайсет хиляди пехотинци — от Сирия, та чак до Кавказ, заедно с двайсет и пет хиляди катафракти — тежковъоръжени конници, облечени от главата до петите с железни ризници. Арменската армия се беше разположила на около седемдесет мили от Тигранокерта, в сенчеста долина, но Тигран трябваше да действа. Голямата част от продоволствията за войската бяха останали в Тигранокерта, затова ставаше наложително да установи някаква връзка с града, иначе войската щеше да измре от глад. Нямаше да е трудно, разсъждаваше Тигран, да се издигне укрепен проход до града. Съгледвачите му докладваха, че римляните не разполагали с достатъчно сили, за да стегнат плътен обръч около столицата.

Тигран не повярва на сведенията за изключително скромния размер на римската армия. Едва когато лично се подаде от хълмовете край Тигранокерта, видя с очите си що за жалка бълха е посмяла да го ухапе.

— Твърде много са за мирна делегация, но пък са твърде малко за истинска армия — изказа се царят и даде заповед за нападение.

Но големите източни армии не представляваха бойни единици каквито един Марий или един Сула биха желали да командват; дори двамата велики римски пълководци да можеха навремето да разполагат с подобно числено превъзходство, биха отказали. Армията не бива да е твърде многобройна, иначе е трудна за предислоциране и прави всякакви маневри невъзможни; малките войски бяха по-гъвкави, освен това и по-лесни за снабдяване и контролиране. Лукул имаше със себе си само два легиона, но легиони, съставени от чудесни войници. Всеки легионер познаваше тактиката на началника си, знаеше какво се изисква от него. Освен това римляните разчитаха и на две хиляди и седемстотин конници от Галатия, които воюваха под тяхно командване от години.

Обсадата не беше минала без загуби от страна на римляните, най-вече заради магическия огън, чиято тайна зороастрийските духовници на Тигран единствено притежаваха. Гърците наричаха тайнственото оръжие „нафта“. Представляваше загадъчно вещество, извличано от недрата на земята, някъде из персийските земи, и близост до Хирканско море. Защитниците на крепостта изстрелваха топки, замесени с въпросното вещество, по обсадните машини и кожените и дървените прикрития се подпалваха при самия допир с него. Огънят беше толкова силен, че легионерите не можеха да сторят друго, освен да избягат далеч от подпалената конструкция. Веднъж подпалена, обсадната кула, изгаряше до основи. Мнозина войници бяха убити или осакатени от пламъците, но което беше най-важно — всички се изпълваха със страх. Досега не се бяха сблъсквали с подобно оръжие.

Когато Тигран потегли начело на армията си, за да смачка римската бълха, той не си даваше сметка как бълхата ще реагира на действията му. Всеки римски легионер копнееше само едно — да се сложи край на монотонния живот в лагера. Омръзнало им беше на фимбрианците от летящи огньове, липса на жени, въоръжени до зъби конници, които обикалят около лагера, омръзнало им беше от Армения, а най-вече от Тигранокерта. И Лукул, и легионерите, и галатейската конница — всички бяха зажаднели за кръв. Когато съгледвачите съобщиха, че най-сетне Тигран се решава да нападне, римският лагер се въодушеви.

Лукул обеща на Непобедимия Марс специално жертвоприношение и се настрои за сражение. Зазоряваше се на шестия ден от октомври. Римляните напуснаха позициите край града и се строиха на един хълм, намиращ се между Тигранокерта и приближаващата арменска войска. Лукул нямаше как да знае, че Митридат е предупреждавал Тигран да не атакува, но знаеше как най-успешно да примами врага да се оголи: щеше да скупчи армията си на едно място, сякаш легионите му умират от страх и се готвят за отчаяна съпротива. Всички източни царе смятаха, че в боя нещата се решават от численото превъзходство, затова Тигран щеше да атакува.

Тигран наистина атакува. Последва тежък разгром. Никой от арменските командири, дори понтиецът Таксил, не можеше да прецени предимството на високия терен за римляните. А доколкото Лукул можеше да съди по хаотичното движение на атакуващата армия, никой сред арменските началници не знаеше и що е то бойна тактика. Чудовищната машина беше пусната в действие; нищо повече не беше нужно.

Без да бърза, Лукул нанесе своя унищожителен удар горе на хълма. Единственото, което го притесняваше, бе да не би планината от човешки трупове да препречи пътя на двата легиона и той да не успее да се възползва изцяло от победата. Нареди на галатейците да разчистят с конете си път сред изкланите арменци и крилата на фимбрианската армия се спуснаха като огромни сърпове надолу по хълма, фронтът на арменската армия се накъса, предните редици хукнаха да се спасяват без ред, изтласквайки хилядите сирийски и кавказки пехотинци право в краката на бронираните коне на катафрактите. Най-накрая заедно със смазаните пехотинци и тежките конници бяха пометени от огромната човешка вълна и хиляди загинаха. Колкото арменски войници загинаха от оръжието на фимбрианците, още повече намериха смъртта си при злополучното бягство.

Накрая Лукул докладва в писмо до римския сенат:

Цар Тигран за втори път се спасяваше с бягство. Този път беше сигурен, че някой римлянин ще го залови в плен, затова предаде тиарата и диадемата си на един от синовете си; младежът можеше да язди по-бързо и имаше по-голям шанс да се спаси. Но принцът направи грешката да повери царските инсигнии на някакъв съмнителен роб, вследствие на което два дни по-късно и тиарата, и диадемата на арменските владетели се озоваха в ръцете на Луций Лукул.

Гърците, които дотогава живееха по принуда в Тигранокерта, с радост отвориха портите на столицата и от радост понесоха Лукул на рамене. Всякакви лишения бяха забравени: фимбрианците се озоваха в меките постели на тигранокертските девойки, пиха и се веселиха на воля, отдадоха се на грабеж и насилия. Плячката беше огромна: осем хиляди таланта злато и сребро, трийсет милиона медимни жито5, неизброими съкровища и произведения на изкуството.

Изведнъж големият пълководец се превърна в човешко същество! Публий Клодий с удивление преоткри същия онзи Лукул, който помнеше отпреди години в Рим. За броени часове обруленият от ветровете войник изчезна и на негово място се появи разглезеният, свикнал на всякакви удоволствия римски големец. Всички ръкописи в града се събираха за наслада на интелектуалеца Лукул, а освен това в квартирата му бяха отвеждани всички по-хубави момичета, едва навлизащи в пубертета. Нямаше по-голяма радост за Лукул от това сам да отнеме девствеността на някое момиченце. Е, ставаше дума за арменските и персийските девойки! Гръцките никой не докосваше. Плячката беше тържествено разпределена след специална церемония на пазарния площад. Лукул имаше случай да докаже своята почтеност: всеки от петнайсетте хиляди войници получаваше поне трийсет хиляди сестерции — е, щеше да ги получи едва след като златото и среброто се претопеше и излееше в римски монети. Житото беше оценено на дванайсет хиляди таланта; оправният Лукул веднага го продаде на партския цар Фраат.

Публий Клодий нямаше лесно да прости на Лукул онези безкрайни месеци на изнемога и лишения, нищо че собственият му дял от плячката представляваше сто хиляди сестерции. Още по пътя между Евсевия Мазака и бреговете на Ефрат той беше включил зет си в списъка на хората, които имаха да плащат за прегрешенията си към него. Катилина, жалкият Цицерон, Фабия. Сега и Лукул. След като видя с очите си златото и среброто, струпано по сводовете на хранилището — по-точно, след като лично участва в преброяването на парите — Клодий най-напред се опита да разбере как Лукул е успял да измами всички при подялбата на плячката. Някакви си трийсет хиляди за обикновения легионер? Смехотворно! Но накрая сметалото го убеди, че ако се разделят осем хиляди таланта на петнайсет хиляди души, се получава по тринайсет хиляди на човек. Откъде тогава идваха останалите седемнайсет хиляди? От продажбата на житото, отговори му лаконично големият пълководец.

Но след като беше прекарал толкова време в излишни сметки, Клодий все пак измисли нещо умно. Ако той беше предположил, че Лукул е измамил войниците си, как ли щяха да реагират те, ако някой им подшушне каквото трябва в ухото?

Преди превземането на Тигранокерта Клодий не бе имал случай да завърже познанства извън тесния кръг на малкото и твърде необщителни легати и военни трибуни от обкръжението на пълководеца. Лукул стриктно спазваше протокола и не одобряваше каквито и да е контакти между офицерите и обикновените войници. Но сега, след като се задаваше зима, а Лукул се канеше да се отблагодари на войската със забавления, каквито не познаваха, дисциплината не бе толкова строга. Е, имаше работа за вършене: например Лукул беше заповядал всички актьори и танцьори в страната да бъдат събрани, за да изнасят представления за армията. Почивка със зрелища далеч от родината за хора, които никога не ще видят родината. Забавленията бяха многобройни, изпитото вино — в неограничени количества.

Водач на фимбрианците беше първият центурион на по-висшестоящия легион. Длъжността, която заемаше, се наричаше Примус пилус. Центурионът се казваше Марк Силий и подобно на останалите нисши офицери в армията беше напуснал Италия седемнайсет години по-рано като голобрадо момче, редови легионер, за да прекоси Македония под командването на Флак и Фимбрия. Когато Фимбрия наложи своята власт в армията, Марк Силий одобри убийството на Флак във Византион. После беше прекосил Боспора, беше воювал срещу Митридат, а след прогонването и самоубийството на Фимбрия се оказа под командването на Сула. Оттогава воюваше за Сула, воюваше за Мурена, воюваше за Лукул. Заедно с останалите участваше в обсадата на Митилена, където вече се беше издигнал до пилус приор. Годините се бяха изнизали една след друга, битки се бяха редували с битки. Бяха напуснали Италия като момчета, когато Италия изнемогваше от кръвопролития и вече нямаше мъже да попълнят легионите; тази зима, в Тигранокерта Марк Силий и хиляди като него прекарваха седемнайсетата си година под римските орли — половината от целия им живот. Неведнъж и дваж се бяха обръщали с тържествени молби до управляващите да ги освободят от службата, но от Рим вечно им отказваха. Марк Силий се беше превърнал в един огорчен от живота мъж, който имаше едно-единствено желание — да си върви у дома.

На Клодий не му беше необходимо да проверява подобни предположения; дори легати с киселия нрав на Секстилий от време на време проговаряха и често споменаваха името на Силий, както и на другия примус пилус — Луций Корнифиций, човек от простолюдието, нямащ нищо общо с големците с това име.

Не беше трудно и да се намери бърлогата на Силий из кварталите на Тигранокерта; двамата с Корнифиций се бяха сдобили със същински малък палат, принадлежал доскоро на един от Тиграновите синове, и водеха щастлив живот в компанията на прелестни жени и цяла армия от слуги.

Публий Клодий принадлежеше към най-видните фамилии в Рим, но все пак не се посвени да посети двамината офицери. Подобно на гърците пред Троя и той носеше дарове. Е, не ставаше дума за дървен кон! Клодий беше взел със себе си малка торбичка гъби, които лично Лукул (той винаги бе изпитвал слабост към разни вещества с въздействие върху съзнанието) му беше подарил, както и огромна амфора превъзходно вино, толкова тежка, че я носеха трима роби.

Посрещнаха го доста хладно. И двамата центуриони знаеха, че Клодий е роднина на Лукул. Това трудно би го издигнало в очите им, а и Клодий едва ли внушаваше респект с вида си: беше твърде обикновен, за да направи впечатление. Това, с което им въздейства най-напред, беше наглостта му: той се разположи в дома на двамата офицери, все едно беше негов собствен, седна на самия под, на копринена възглавница, между кушетките, на които центурионите се бяха излегнали, извади торбичката с гъбите и започна да им обяснява с подробности какво ще се случи, щом вкусят от необичайния деликатес.

— Удивителна работа! — хвалеше Клодий стоката си и гримасничеше като смешник, който разправя анекдоти. — Опитайте, но дъвчете много бавно и изчакайте известно време, за да усетите ефекта.

Силий не бързаше да се възползва от поканата, пък и беше достатъчно наблюдателен да забележи, че и Клодий не посяга към гъбите.

— Какво искаш всъщност? — попита той направо.

— Да поговорим — отвърна му Клодий и дори се усмихна.

Двамата домакини бяха удивени от усмивката му.

Допреди малко посетителят им беше сякаш обхванат от жестоко напрежение, а изведнъж се превръщаше в привлекателен и чаровен младеж. Само за секунда всички се почувстваха добре и усмивки се появиха по лицата и на Силий, и на Корнифиций, и на жените.

Но фимбрианците не бяха доверчиви люде и трудно се хващаха на подобни уловки. Клодий беше враг, враг много по-сериозен от арменците, сирийците или кавказците. Затова, след като усмивките се стопиха, Силий продължи да бъде нащрек, настроен все така скептично към гостенина си.

Клодий бе очаквал подобен прием, дори се беше подготвил за него. През онези години на унижение, прекарани из римските вертепи, беше забелязал, че всеки аристократ бива посрещнат с подозрение и враждебност от страна на долните класи, че като цяло нисшестоящите трудно биха си обяснили защо човек със знатно потекло изобщо ще пожелае да общува с тях. Но Клодий беше човек без корени, средите, сред които беше расъл, му бяха обърнали гръб, и понеже все нещо трябваше да постигне в този живот, се опитваше отчаяно да се сближи с простолюдието. Всеки път, щом успееше да стопи ледените прегради между себе си и някой римски бедняк, се чувстваше победител, но което беше по-важно, изпитваше удоволствие да общува с нисшестоящите; радваше го чувството на превъзходство, съзнанието, че е по-образован и по-умен от околните — нещо, което беше немислимо в компанията на римските знатни. Клодий се чувстваше като някакъв исполин. И знаеше как да внуши на събеседниците си, че ето, намерил се е римският големец, който се интересува от бедните, желае да общува с тях, иска да води живот като техния. Знаеше как да се държи в подобни среди и как да се чувства сред свои хора. Това беше новата му слабост.

Клодий постигаше това, като говореше. Не използваше тежки слова, не правеше неуместни намеци, разбираеми само за познавачите на гръцките трагици и поети, не издаваше, че пиянската компания не му допада. И докато говореше, наливаше на събеседниците си вино, а сам създаваше впечатление, че пие много, но всъщност внимаваше да остане най-трезвен. Даваше вид на смъртнопиян, дори понякога се свличаше под масата, падаше от стола или внезапно хукваше да повръща на улицата. Първия път, когато опита да очарова определени хора по този начин, те запазиха известна доза недоверие. Но ако това се случеше, той повтаряше, докато и най-резервираният човек на света не се убеди, че Публий Клодий е един прекрасен човек, непринуден и най-обикновен, но за жалост родил се в неподходящо семейство. След като Клодий най-сетне спечелеше доверие, той с лекота можеше да манипулира всеки, единственото условие бе никога да не разкрива какво му е на ума и сърцето. Обикновените люде, които привличаше към себе си, бяха все хора без корени, прост и необразовани — хора, които искаха на всяка цена да си спечелят уважението на околните и които за целта чакаха някой да ги промени.

Марк Силий и Луций Корнифиций не се различаваха от обикновената клиентела из римските кръчми, нищо че не бяха стъпвали в Италия от седемнайсет години. Бяха корави и жестоки мъже, не знаеха що е компромис, но в ръцете на Публий Клодий представляваха малки глинени топчета, които той можеше да мачка както си поиска. Лесна плячка. Лесна…

Щом Силий и Корнифиций признаха пред себе си, че го харесват, че той ги забавлява, Клодий веднага започна да се отнася с тях като с по-опитни другари, сякаш само тяхното мнение го вълнуваше на този свят. Нарочно избираше теми, по които беше сигурен, че двама ще могат да кажат нещо мъдро и смислено. Най-накрая им загатна, че искрено им се възхищава, че намира за забележителни техния корав характер, желанието им за работа, а работата им беше войниклъкът, който открай време бил от най-голямо значение за Рим. Най-накрая, освен че се превърна и техен приятел, Клодий можеше да се смята за техен побратим, за едно от момчетата в армията, лъч светлина в мрака; той беше един от тях, но в същото време като римски благородник беше в състояние да представи техните неволи пред римския сенат, пред народното събрание, беше в правото си да се застъпва за тях из богаташките домове на Палатина и в Карина. Е, беше млад, момче! Но всяко момче рано или късно порастваше, а веднъж да навърши трийсет, Публий Клодий щеше да мине през свещените порти на сената; щеше да се изкачи по пътеката на честта с лекотата, с която водата се плъзга по лъскавия мрамор. В крайна сметка той беше патриций, наследник на фамилия, която никога през поколенията не беше подминавала правото си да излъчва консули.

Едва при петото си посещение Клодий подхвана темата за плячката и за това, как Лукул е подходил с нейното разпределение.

— Жалък скръндза! — подхвърли злобно Клодий.

— Ъ? — погледна го с любопитство Силий и наостри слух.

— Моят уважаван зет Лукул. Който раздаде милостиня на най-добрата армия на света. По трийсет хиляди сестерции на човек, когато в Тигранокерта заварихме осем хиляди таланта!

— Искаш да кажеш, че ни е дал малко? — смая се Корнифиций. — Винаги е разправял, че държи да ни разпредели плячката още на бойното поле, защото ако стигне до хазната, държавата задължително ще ни излъже.

— Така му се ще вие да си мислите — отговори Клодий и с пиянски жест поклати чашата в ръката си. — Вие можете ли да смятате?

— Да смятаме?

— Нали разбирате: да събирате и да изваждате, да умножавате и да делите.

— О, горе-долу — отговори Силий, за да не излезе, че е неграмотен.

— Е, едно от предимствата да имаш собствен учител вкъщи като малък е, че всеки ден правиш сметки, сметки, сметки… Иначе те бият с пръчка на голо! — рече Клодий. — Какво да правя, мирувах и смятах. И си направих труда да умножа талантите по колкото трябва, за да излезе сметката в обикновени римски сестерции. След което разделих сумата на петнайсет хиляди. Трябва да ти кажа, Марк Силий, че войниците от вашите два легиона трябваше да получат близо десет пъти повече от трийсетте хиляди сестерции, които им се паднаха! Този надменен, самовлюбен мъж, който се пада мой зет, разигра цяло представление на пазарния площад и като резултат се подигра с всеки фимбриански войник! — Клодий удари с юмрук по дланта си. — Чухте ли?

Повярваха му не само защото им се щеше да му повярват, но и защото говореше толкова убедено. За да не бъде голословен, Клодий започна на глас да прехвърля сумите, изброявайки една след друга всички машинации, които Лукул бил извършил през шестте години, в които управляваше изтока и командваше фимбрианската армия. Как можеше човек, който знае толкова много, да греши? Пък и за какво му беше да лъже? Силий и Корнифиций му повярваха.

След това всичко беше лесно. Докато фимбрианците си прекарваха времето в Тигранокерта и чакаха зимата да свърши, Публий Клодий шушнеше в ушите на центурионите, центурионите шушнеха в ушите на войниците, войниците — в ушите на галатейските конници. Мнозина войници бяха оставили жени и любовници в Амизос и когато двата киликийски легиона под командването на Сорнаций и Фабий Хадриан потеглили от Амизос за Зела, жените ги бяха последвали, както винаги се случваше. Легионерите почти не можеха да пишат, но вече из цяла Мала Азия се носеше мълвата как Лукул измамил войската си при разпределяне на плячката. Никой не си направи труда да проверява сметките на Клодий. По-добре да вярват, че са ги излъгали, след като слуховете им обещаваха десет пъти повече от това, което Лукул щеше да им даде. А пък на това отгоре този Клодий беше толкова забележителен човек! Той не би направил математическа грешка! Каквото кажеше Клодий, нямаше начин да не е истина! Умник беше този Клодий, беше научил тайната на демагогията: да говориш пред хората това, което те най-много искат да чуят, никога да не им казваш това, което не искат да знаят.

Междувременно Лукул не стоеше със скръстени ръце, нищо че прекарваше много време сред древните ръкописи и невръстните момиченца. На няколко пъти беше пътувал от Армения до Сирия и беше организирал завръщането на гръцките заложници по родните им места. Властта на Тигран върху южните му провинции се разпадаше от само себе си и Лукул искаше да е сигурен, че наследството ще се прехвърли в римски ръце. Защото съществуваше и един трети римски цар, който представляваше опасност за Рим — Фраат, царят на партите. Навремето Сула беше сключил договор с баща му, според който всички земи на запад от Ефрат принадлежаха на Рим, а всичко на изток — на партите.

Когато Лукул продаде трийсетте милиона медимни жито, намерени в Тигранокерта, на партите, той го беше сторил, за да накаже арменците с глад. Но след като салове след салове отплаваха надолу по течението на Тигър, цар Фраат на свой ред му прати послание, с което искаше нов договор с Рим. Фраат настояваше на старите условия: водите на Ефрат да отделят партските от римските владения. Но след това Лукул научи за преговорите, които Фраат водил с царя — беглец Тигран, който обещавал на съседа си да му върне онези прословути седемдесет долини в Мидия Атропатена, ако партите му помогнат срещу Рим. Тези източни царе си оставаха мошеници и човек не можеше да им има доверие; те следваха своите ориенталски разбирания, а ориенталските разбирания се променяха като вятъра.

Точно по това време пред въображението на Лукул започнаха да се разкриват невиждани сънища. Представяше си какво го чака в Селевкия на Тигър, в Ктезифон, във Вавилон, в Суза… Ако два римски легиона и по-малко от три хиляди галатейски конници бяха унищожили огромната арменска армия, нямаше ли да са достатъчни четири римски легиона и цялата галатейска конница, за да се завладеят земите от Месопотамия, та чак до Еритрейско море? Какво толкова щяха да му сторят партите, което не са могли да му сторят арменците? И те разчитаха на катафракти, на зороастрийски огън, но Лукул знаеше да се справи и с едното, и с другото. Това, което му трябваше, бе да привика при себе си двата киликийски легиона от Понт.

Лукул бързо взе това решение. Напролет щеше да нахлуе в Месопотамия и щеше да разгроми царя на партите. Какъв шок щеше да бъде това за конническото съсловие в Рим, за техните слуги в сената! Луций Лициний Лукул щеше да им даде да се разберат! Щеше да покаже пред целия свят на какво е способен!

Естествено Публий Клодий научи за тези планове, щом посети царския дворец и по-точно покоите, в които се беше настанил Лукул. В интерес на истината Лукул се чувстваше някак по-благоразположен към шурея си, най-вече защото Клодий не му се пречкаше и се беше отказал да мъти умовете на военните трибуни, както по време на дългия поход.

— Ще направя Рим по-богат от когато и да било. — Лукул сияеше от щастие. — Марк Крас все повтаря какви богатства ще придобием, ако сложим ръка на Египет, но в сравнение с царството на партите Египет е една бедна провинция. От Инд до Ефрат, всички земи плащат данък на цар Фраат. След като един ден се разправя с Фраат, тези данъци ще потекат към нашия обичан Рим. Ще трябва да построим нова хазна!

Клодий веднага побърза да се срещне със Силий и Корнифиций.

— Какво мислите за тази идея? — попита ги лукаво той.

— Ти не познаваш равнините — обясни му Силий, — но ние добре ги знаем. Били сме навсякъде. Летен поход по бреговете на Тигър чак до Елам? В тази жега и влага? Там, където е горещо и влажно, партите се чувстват като риби във вода. Но ние ще измрем.

Клодий имаше съвсем други възгледи. Интересуваше се от плячката, а не от климата, но ето, че започваше да се замисля. Да марширува по цял ден под парещите лъчи на слънцето? Да се поти като пор под бронята? Това щеше да е още по-лошо от преживяното досега!

— Добре — отсече. — Тогава нека да попречим на този поход.

— Киликийските легиони! — предложи веднага Силий. — Без тях не можем да тръгнем на поход из земи, равни като дъска. Лукул добре го знае. Необходими са четири легиона, за да сформираме защитно каре.

— Той вече е пратил вест на Сорнаций — свъси вежди Клодий.

— Куриерът ще лети като вятъра, но Сорнаций ще бъде готов за поход едва след месец — рече Корнифиций. — Той е сам в Зела. Фабий Хадриан е заминал за Пергам.

— Откъде знаеш? — учуди се Клодий.

— Имаме си източници — обади се Силий. — Това, което трябва да сторим, е да пратим наш човек в Зела.

— И какво ще направи той?

— Ще каже на киликийците да не мърдат. Щом научат накъде се готви да потегли Лукул, всички ще захвърлят оръжията и ще се разбунтуват. Ако Лукул беше там, щеше да ги принуди да тръгнат, но Сорнаций не притежава неговия авторитет и няма смелост да се справи с бунта.

Клодий си придаде ужасен вид.

— Бунт? — възкликна.

— Е, няма да е съвсем бунт — успокои го Силий. — Всички момчета са щастливи да пролеят кръвта си за Рим, но ако се сражават на понтийска земя. Как може да се говори за истински бунт?

— Така е — съгласи се Клодий и отдъхна. — И кого можете да пратите в Зела?

— Моя ординарец — отговори Корнифиций и стана от мястото си. — Няма време за губене, ще го пратя още сега.

Клодий и Силий останаха насаме.

— Ти беше от огромна помощ за всички ни — поблагодари Силий. — Много се радваме, че те имаме сред нас, Публий Клодий.

— Не толкова, колкото аз се радвам заради вас, Марк Силий.

— Навремето познавах един друг свестен патриций — рече Силий.

— Така ли? — учуди се Клодий. Струваше му се интересно. Човек никога не знае какво може да излезе от подобни разговори. Клодий някога можеше да се възползва от наученото. — Кой? Кога?

— Беше под стените на Митилена, преди единайсет или дванайсет години. — Силий се изплю на мраморния под. — Още един поход с Лукул! Не можем да се отървем от него и това е. Беше събрал в една кохорта всички, които смяташе за опасни — по онова време още си спомняхме с добро за Фимбрия. Затова Лукул реши да ни прати под стрелите и ни сложи онова момченце за командир. Двайсетгодишно, май на толкова беше тогава. Гай Юлий Цезар.

— Цезар? — настръхна Клодий. — Познавам го, така де, знам го. Лукул много го мрази.

— И тогава го мразеше. Затова го прати под вражите стрели заедно с нас. Но нещата се развиха различно. Какъв смелчага! Нито за миг не потръпна, парче лед насред огнено море. И как се биеше само… Нито за миг не спря да мисли, затова беше толкова страхотен. Спаси ми живота, да не говорим, че спаси и всички други. Но с мен случаят беше по-различен. Още не знам как го направи. Вече мислех, че съм си отишъл, Публий Клодий, мислех, че съм си отишъл.

— Дадоха му граждански венец — сети се Клодий. — Затова го знам толкова добре. В съда рядко се срещат адвокати с венци от дъбови листа на главата. Племенник на Сула.

— Племенник и на Гай Марий — напомни му Силий. — Така ни каза преди самата битка.

— Истина е. Едната му леля се омъжи за Марий, другата — за Сула. — Клодий изглеждаше много доволен. — Е, той ми се пада донякъде братовчед, Марк Силий, така че това обяснява нещата.

— Обяснява какво?

— Това, че е смел, и това, че си го харесал!

— Наистина го харесвах много като човек. Съжалявах, след като си заминаха заедно с Терм и азиатските войници.

— А бедните фибрианци както винаги трябваше да останат — хитро подхвърли Клодий. — Е, не се предавайте! Вече съм се захванал да пиша на всички, които познавам в Рим. Сенатският указ ще бъде отменен!

— Ти — не се сдържа Силий и по лицето му потекоха сълзи — си приятелят на войската, Публий Клодий. Няма да го забравим.

Клодий беше като пиян.

— Приятел на войската? Така ли ме наричаш?

— Така всички те наричаме.

— И аз няма да го забравя, Марк Силий.

По средата на март от Понт пристигна куриер. Измръзнал и смазан от умора, конникът съобщи на Лукул, че киликийските легиони отказват да напуснат Зела. Сорнаций и Фабий Хадриан сторили всичко, което било по силите им, но киликийците не помръднали от лагера дори след строгото предупреждение от страна на управителя Долабела. Но това далеч не беше най-тревожната новина от Зела. Двата легиона, пишеше Сорнаций, били убедени, че Лукул ги е мамил с дела им от плячката през всичките шест години, откакто се беше върнал повторно на изток. Без съмнение причината за бунта бил страхът от голямата горещина по бреговете на Тигър. Но слуховете, че Лукул бил лъжец и мошеник, много спомогнали.

Прозорецът, пред който беше застанал Лукул, гледаше по посока на Месопотамия; той се взираше към хоризонта и нищо не виждаше. Чудеше се как да се примири със своята неизпълнена, но иначе толкова лесно изпълнима мечта… Глупаци, идиоти! Той, един Лициний Лукул, да краде от дребните дялове на своите подчинени? Той, един Лициний Лукул, да се принизи до нивото на онези алчни новобогаташи, с които цял живот се беше съревновавал? Кой беше сторил това? Кой беше пуснал този слух? И защо войниците не бяха разбрали, че всичко това са глупави лъжи? Няколко прости сметки и всеки ще се увери, че е получил, колкото му се е полагало.

Мечтата му да завладее царството на партите се оказваше сън. Да нахлуе в равнинна страна начело на някакви си два легиона беше равносилно на самоубийство. Лукул нямаше склонност към самоубийство. Въздъхна, стана от стола и отиде да потърси Секстилий и Фаний — двамата най-високопоставени офицери с него в Тигранокерта.

— Какво ще правиш тогава? — попита Секстилий.

— Ще направя това, което е по силите ми. И то със силите, с които разполагам. Ще потегля на север — срещу Тигран и Митридат. Ще ги принудя да отстъпят, ще ги притисна в Артаксата и ще ги унищожа.

— Много е рано да вървим на север. — Луций Фаний изглеждаше притеснен. — Няма да можем да тръгнем преди, хм, секстил, ако се вярва на календара. Ще имаме всичко на всичко четири месеца. Казват, че оттук до Артаксата са само планини, най-малко километър и половина над морското равнище. Растителност има само през лятото. Няма да можем да вземем много припаси с нас — мисля, че теренът е предимно планински и ще ни е доста трудно. Разбира се, ще минем западно от езерото Тоспит.

— Не, ще мина източно от езерото Тоспит — отговори Лукул. — Ако разполагаме само с четири месеца, не можем да си позволим триста километра отклонение само защото теренът е бил малко по-достъпен.

Легатите му се спогледаха изплашено, но никой нищо не каза. Колкото и да възразяваха, Лукул нямаше да отстъпи.

— А междувременно какво ще правиш? — полюбопитства Фаний.

— Ще оставя фимбрианците в кръчмите — изрече с презрение той.

И така в началото на месец секстил армията на Лукул най-после напусна Тигранокерта, но не за да продължи на юг към горещите земи. Новата посока (както Клодий научи от Силий и Корнифиций) не радваше особено фимбрианците, които биха предпочели да се излежават в Тигранокерта под предлог, че осигуряват защитата й. Но поне климатът щеше да е поносим, а в Азия нямаше да се намери планина, която да изплаши фимбрианците! Освен това четири месеца представляваха една кратка екскурзия. До зимата щяха да се приберат на топло в Тигранокерта.

Самият Лукул водеше похода, без дума да проронва. Беше се отбил за кратко в Антиохия, колкото да научи, че му е отнето управлението на Киликия. Провинцията беше предадена на Квинт Марций Рекс, първия консул, който изгарял от нетърпение да замине на изток още преди края на мандата си. Начело, както Лукул с гняв установи, на три новосформирани легиона! Докато той, Лукул, не можа да измоли един-единствен легион подкрепления дори когато животът на всички зависеше от това!

— За мен това е добре — радваше се Публий Клодий. — А Рекс ми се пада зет, не го забравяй. Аз съм като котка — винаги падам на краката си. Ако не ме искаш при себе си, Лукуле, ще замина в Тарс да се присъединя към Рекс.

— Не бързай толкова! — сряза го той. — Това, което пропуснах да ти съобщя, е, че Рекс няма да може да замине толкова скоро. Вторият консул е умрял, умрял е и заместникът му; Рекс е вързан за Рим до деня, в който се освободи от длъжност.

— Уф! — отвърна му Клодий и си тръгна.

Щом походът започна, не можеше да се среща със Силий и Корнифиций: всички щяха да забележат. Затова през първите етапи от прехода стоеше заедно с военните трибуни и дума не обелваше. Нещо му подсказваше, че рано или късно щеше да се предостави случай да действа; вътрешният му глас го уверяваше, че късметът на Лукул си е отишъл. А и Клодий не беше единственият, който го мислеше: трибуните и дори легатите започваха да мърморят, че съдбата е обърнала гръб на Лукул.

Водачите им ги бяха посъветвали да вървят нагоре по течението на Канирит — приток на Тигър, който минаваше близо до Тигранокерта и извираше от планинския масив югоизточно от езерото Тоспит. Но водачите бяха все араби от равнините; колкото и да се беше старал, Лукул не бе намерил нито един човек родом от планините югоизточно от Тоспит. Което би трябвало да му подскаже що за земя смята да прекоси, но Лукул не се досети. Беше сломен: още не можеше да преживее неподчинението на киликийските легиони. Въпреки това прояви съобразителност, пращайки неколцина конници да проверят пътя напред. Върнаха се след осем дни да му доложат, че до изворите на Канирит има съвсем малко път, а оттам се издигат стръмни планински склонове, каквито никоя армия не би могла да изкачи дори без коне.

— Срещнахме един овчар — обясняваше водачът на групата — и той ни посъветва да тръгнем към Ликос, друг по-голям приток на Тигър. Намира се по-нататък. Реката била по-дълга и минавала през същата тази планина. Овчарят мисли, че изворите са по-достъпни, а оттам ще успеем да се прехвърлим до някоя долина в близост до Тоспит. Веднъж да стигнем подобна долина, пътят щял да е по-лек.

Лукул се намръщи: това означаваше забавяне. Когато пожела лично овчарят да им стане водач, галатейците му съобщиха, че хитрецът е успял да се измъкне с овцете си и те нямало как да го настигнат.

— Много добре, ще вървим към Ликос — нареди пълководецът.

— Вече изгубихме осемнайсет дни — осмели се да му напомни Секстилий.

— Знам.

И така, след като намериха леглото на Ликос, фимбрианците и конницата започнаха да се изкачват по бреговете на реката. Долината беше стръмна, нито за миг теренът не се спускаше обратно надолу и от ден на ден войската се озоваваше на все по-голяма надморска височина. Сред фимбрианците нямаше войници, които да са служили при Помпей, когато прокарваше нов път през Западните Алпи. Ако имаше такъв, щеше да се убеди, че онова е било игра в сравнение със сегашното изпитание. Петнайсетина хиляди души се налагаше да се провират между огромни каменни късове, изхвърлени от водите, да нагазват в ледените бързеи, да търсят брод през реката, която ставаше все по-тясна, дълбока и буйна.

Най-накрая реката правеше завой и армията се озова насред просторна поляна. Не беше точно планински циркус, но поне имаше трева за конете. Когато погледнаха към планинското било, което величествено се издигаше пред тях, сърцата на войниците потръпнаха от ужас. Лукул не им позволи да останат повече от три дни на едно място: вече пътуваха повече от месец, а се намираха едва на няколко километра северно от Тигранокерта.

Когато започнаха голямото изкачване, от дясната им страна се падаше планински връх поне четири хиляди и осемстотин метра над морското равнище, а те самите се бяха покачили на три хиляди метра. Докато преодоляваха стръмните пътеки, се чудеха защо толкова им тежи багажът, защо ги боли главата, защото не им достигаше въздух. Един малък планински поток беше единственият им изход от капана, в който бяха попаднали. От двете му страни се издигаха отвесни скали, толкова гладки, че нямаше къде да се хванеш. Понякога им беше нужен цял ден да изминат един-два километра, катерейки се по скалите и вкопчили се с две ръце за канарата, да не би да полетят насред стихията на някой водопад.

Не бяха в състояние оценят красотата на земите, които прекосяваха: мислеха за собственото си оцеляване. И колкото повече вървяха нагоре по дефилето, толкова по-опасен им се струваше теренът. Потокът ставаше убийствено буен, нощите бяха мразовити, нищо че беше разгарът на лятото. Дори през деня легионите не усещаха топлината на слънцето: планинските била бяха толкова високи, че слънчев лъч не проникваше в дефилето. Никога нямаше да видят нещо по-ужасно от тази усойна долина.

Така поне си мислеха до мига, в който забелязаха кървавия сняг. Беше в горния край на дефилето, когато долината леко се разширяваше и конете намираха тук-там малко тревица. Планинските склонове не бяха така отвесни, но върховете изглеждаха сякаш също толкова високо, както и в началото на изкачването. По урвите се задържаха преспи сняг, спускащи се по сипеите надолу към долината. Сняг, който изглеждаше точно като снега на някое бойно поле: червено-кафеникав, сякаш напоен с кръвта на хиляди убити.

Клодий веднага се доближи до Корнифиций, чийто легион вървеше отпред, и попита:

— Какво означава това?

— Означава, че вървим към сигурна смърт — отговори му ветеранът.

— Виждали ли сте някога нещо подобно?

— Как може да сме виждали, след като това е предзнаменование за смъртта ни.

— Значи трябва да се върнем! — потръпна от ужас Клодий.

— Много е късно.

И така, продължиха пътя си напред. Вървяха малко по-бързо, защото реката си беше издълбала легло дълбоко в планинския склон. Но Лукул им съобщи, че са се оказали твърде на изток, затова армията, все така заслепена от гледката с кървавия сняг, трябваше да се обърне на запад и да продължи изкачването. По цялото протежение на реката не бяха срещнали жива душа. И наистина, как би могъл човек да живее из планини, където снегът е червен като кръв?

На два пъти армията се изкачваше на височина три хиляди и триста — три хиляди и петстотин метра над морското равнище. На два пъти се смъкваше по зашеметяващите склонове, макар вторият проход да беше по-гостоприемен: червеникавият сняг беше изчезнал и преспите наоколо бяха синкавобели, каквито трябваше да бъдат навсякъде. Освен това от билото на втория проход се забеляза езерото Тоспит, което ги приканваше с водите си.

Прималели от изтощение, римските войници се озоваха сякаш в Елисейските поля, нищо че се намираха все така на хиляда и петстотин метра над морето, а равнината наоколо беше гола и пуста. Никой не можеше да обработва земя, която непрекъснато беше замръзнала. Дървета също не се виждаха никъде, но поне имаше трева; дори хората да бяха все така гладни, конете пасяха на воля.

Лукул не даваше и минутка почивка. След двумесечен преход се намираха на не повече от сто километра северно от Тигранокерта, но поне най-тежкото беше зад тях; можеха да напредват по-бързо. Докато заобикаляха езерото, се натъкнаха на номадско селце. Хората бяха засели земите си с жито. Римляните прибраха цялата реколта, за да попълнят оскъдните си запаси. На няколко километра нататък се натъкнаха на още жито, прибраха и него, както и всяка овца, която видяха. Въздухът не им се струваше вече толкова разреден, защото бяха свикнали с височината.

Реката, която извираше от заснежените върхове на север от равнината, им изглеждаше достъпна, с широко русло и спокойни води; освен това бреговете й следваха точно посоката, която Лукул гонеше. Селяните по бреговете й говореха лош мидийски и обясниха чрез преводача — пленник, че оттук до долината на река Аракс, където се намираше Артаксата, имало само едно планинско било. Дали планините са трудни за пресичане, питаше Лукул. Не толкова трудни, колкото онези, от които тази необикновена армия беше слязла.

Точно когато поуспокоените фимбрианци напуснаха речната долина, за да продължат през хълмовете, ненадейно бяха нападнати от тежка конница. Легионите бяха зажаднели за сражение, затова успяха да се справят с облечените в желязо катафракти дори без помощта на галатейската конница. Следващия път дойде ред на галатейците да се разправят с второ нападение. След това всички бяха нащрек и очакваха нови изненади.

Но повече никой не ги тревожеше. След един ден поход разбраха защо. Теренът беше сравнително равен, но докъдето погледът стигаше, пред легионите се простираше ново препятствие, толкова необикновено и страховито, че фимбрианци вече се питаха кое божество са обидили, та ги е наказало толкова жестоко. Отново видяха кървави петна; този път не по снега, а по земята, по която стъпваха.

Това, което фимбрианци виждаха във всички посоки, бяха скали. Остри като бръсначи канари, три до петнайсет метра високи, които се възкачваха една друга, или пък се следваха, навързани на верига, във всички посоки, наклонени под всякакви ъгли, сякаш разхвърляни случайно от невидима ръка.

Силий и Корнифиций пожелаха да говорят с пълководеца.

— Не можем да минем през тези скали — беше категоричен Силий.

— Армията може да мине отвсякъде. Вече съм го доказал — отговори Лукул ядосан, задето протестираха.

— Няма дори пътека — възрази пак Силий.

— Тогава ние ще прокараме.

— Не и през тези скали, невъзможно е — настоя Корнифиций. — Знам, защото вече накарах момчетата да опитат. Нашите инструменти не могат дори да пробият камъка.

— Тогава ще ги изкатерим — не се отказваше Лукул.

Не желаеше да отстъпи. Наближаваше краят на третия месец; на всяка цена трябваше да достигне Артаксата. Затова малката му армия решително навлезе в полето от застинала лава. Всички трепереха от страх, защото „ония скали“ бяха покрити с червен мъх. Напредваха едва-едва из необятното каменно поле. „Ония скали“ спъваха, жулеха, режеха. А и нямаше друг път, защото наоколо се издигаха само заснежени върхове.

Някъде по пътя, след като бяха подминали езерото Тоспит, Клодий реши да върви заедно със Силий. А когато (Лукул научи от Секстилий, че Клодий е дезертирал от щаба, за да се сдружи с някакъв центурион) пълководецът му заповяда да се върне отново в челните редици, той отказа.

— Кажи на зет ми — заяви на военния трибун, който трябваше да го прибере при щаба, — че тук ми харесва. Ако иска да вървя отпред, трябва да ме окове във вериги.

Лукул реши за добре да не отговаря на предизвикателството. В интерес на истината офицерите се радваха, че вечно хленчещият Клодий се е махнал от главите им. Все още не бяха започнали да подозират, че той има пръст в бойкота на киликийските легиони и тъй като фимбрианци бяха протестирали срещу „ония скали“ единствено чрез центурионите си, никой не очакваше, че двата легиона се готвят за бунт.

Може би фимбрианците нямаше да се разбунтуват, ако не беше планината Арарат. Цели седемдесет километра армията пълзеше сред назъбените късове застинала лава, докато най-сетне стъпиха отново на трева. Истинско блаженство! За съжаление обаче пред тях от изток до запад се издигаше непристъпна планина. Планински връх, пет хиляди и петстотин метра висок, облечен с най-красивата снежна дреха на света. От източните му склонове се издига друг, по-нисък, но все така внушителен конус, фимбрианците захвърлиха щитовете и копията на земята и с ужас погледнаха на север.

Този път лично Клодий застана начело на просителите пред пълководеца.

— Категорично отказваме да продължим напред — заяви той, а Силий и Корнифиций мълчаливо кимнаха в съгласие.

Едва когато в палатката на главнокомандващия влезе и Богитар, Лукул разбра, че е победен. Богитар беше началникът на галатейската конница, човек, в чиято преданост не можеше да се съмнява.

— И ти ли си на същото мнение, Богитаре? — попита го.

— И аз, Луций Лициний. Конете не могат да изкачат подобна планина, не и след прехода през скалите. Краката им са целите в рани, подковите се трошат по-бързо, отколкото ковачите могат да ги подменят, освен това стоманата не достига. Да не говорим, че откакто сме напуснали Тигранокерта няма откъде да си набавим въглища. Бихме те последвали при Хадес, Луций Лициний, но тази планина няма да изкачим.

— Благодаря, Богитаре — рече Лукул. — Върви си. И вие, фимбрианците, можете да си вървите. Искам да поговоря с Публий Клодий.

— Това означава ли, че се връщаме назад? — попита Силий.

— Няма да се връщаме назад, Марк Силий, освен ако не искаш пак да преминем през скалите. Ще свием на запад, към долината на Арсаний, и ще потърсим жито.

Богитар вече беше излязъл; двамата центуриони го последваха и Лукул остана насаме с Клодий.

— Ти имаш ли нещо общо с това? — попита Лукул.

Той го изгледа победоносно и дори презрително. Колко изтощен изглеждаше Лукул! Доскоро не му личеше, че е на петдесет, но вече никого не можеше да излъже. А и в погледа му вече липсваше онази хладна самоувереност, която му бе помагала да преодолява препятствията. Сега обаче Клодий четеше в очите му умора.

— Имам ли нещо общо с това? — изсмя се той. — Скъпи мой Лукуле, та аз стоя в основата на всичко! Да не мислиш, че някой от тези наивници може да организира бунт? Всичко това е мое дело.

— Киликийските легиони… — изрече бавно Лукул.

— И техните действия са мое дело. — От въодушевление Клодий не можеше да стои на едно място. — След всичко това няма да ме искаш повече при себе си, затова си тръгвам. Докато се добера до Тарс, зет ми Марций Рекс вече трябва да е там.

— Никъде няма да ходиш. Ще си стоиш при любимите ти фимбрианци и ще се забавляваш с тях — усмихна се кисело Лукул. — Аз съм твой началник, освен това разполагам с проконсулски империум и изключителни пълномощия да воювам с Митридат и Тигран. Не ти давам разрешение, а без него не можеш да заминеш никъде. Ще останеш при мен, докато не започне да ми се повръща от теб.

Това не беше отговорът, който Клодий искаше или очакваше. Той стрелна Лукул с изпепеляващ поглед и излетя вън от палатката.

Още докато армията на Лукул търсеше изход на запад, я връхлетяха първите студени ветрове и снегове. Летният сезон беше отминал, нямаше време за бойни действия. Близо четири месеца му бяха нужни, за да стигне едва до подножието на Арарат — на по-малко от триста километра по права линия от Тигранокерта. Когато легионите достигнаха бреговете на Арсаний, най-големия от северните притоци на Ефрат, реколтата вече беше прибрана и малцината жители на областта я бяха скрили по скалните си жилища, издълбани из околните планински склонове. Никаква храна не беше останала за войската. Но макар да беше отстъпил пред войниците си, Лукул знаеше как да се оправя при всякакви обстоятелства. Знаеше, че не може да си позволи да презимува по тези земи, където Митридат и Тигран можеха напролет да го атакуват.

Лукул се насочи обратно към Тигранокерта, където имаше и продоволствия, и приятели, но ако фимбрианците се бяха надявали да презимуват там, скоро се оказаха излъгани. Градът тънеше в приятен покой и жителите му бяха доволни от своя управител — легата Луций Фаний — и скромния гарнизон. Лукул натовари обоза с жито и други провизии и продължи похода си на юг, за да обсади град Низиб, разположен на брега на река Мигдоний, насред суха и равна земя.

Низиб падна една мрачна и дъждовна нощ през ноември и дари своите завоеватели с голяма плячка от скъпоценности и всякакви продоволствия, фимбрианците изпаднаха във възторг и оттам нататък смятаха Клодий не само за свой любимец, но за свой талисман, който им беше осигурил една приятна почивка далеч от снеговете на север. А когато месец по-късно пред градските порти се появи Луций Фаний, за да съобщи, че Тигранокерта е отново в ръцете на Тигран, фимбрианците буквално понесоха Клодий на рамене по пазарищата на Низиб, за да му благодарят за щастливата си съдба; бяха се оказали в безопасност, далеч от арменските войски и изтощителните обсади.

През април, когато Лукул се надяваше един нов поход срещу Тигран да го възнагради за преживяния неуспех, изведнъж се разбра, че са му отнели всичко, с изключение на безсмислената му длъжност: главнокомандващ във войната срещу двамата царе. Конниците бяха използвали плебейското събрание, за да му отнемат и последните провинции, Витиния и Понт, като по този начин го лишаваха и от четирите му легиона, фимбрианците най-сетне щяха да си вървят у дома, а Маниций Ацилий Глабрион, новоназначеният управител на Витиния-Понт, щеше да наследи киликийските легиони. Главнокомандващият във войната срещу двамата царе нямаше армия, с която да продължи да воюва. Беше му останал само империумът.

Лукул реши да скрие от фимбрианци новината за тяхното освобождаване от служба. Щом не знаеха, нямаше да бързат да си ходят. Разбира се, фимбрианците бяха научили за решението на плебейското събрание; Клодий беше сложил ръка на служебната кореспонденция и беше научил съдържанието й още преди Лукул. Съвсем скоро след новините от Рим пристигна и куриер от Понт. Цар Митридат бил нахлул в изгубеното си царство. Излизаше, че Глабрион нищо няма да наследи: киликийските легиони били унищожени при Зела.

Когато пълководецът даде заповед армията да потегля за Понт, Клодий отново се яви пред Лукул.

— Армията отказва да напусне Низиб.

— Армията ще потегли към Понт, Публий Клодий, за да спаси каквото е останало от нашите сънародници.

— О-хо, с тази разлика, че това вече не е твоята армия! — заяви Клодий. — Фимбрианците са освободени от военна служба и имат право да си заминат за Рим веднага щом подпишеш заповедта за уволнение. А ти ще сториш това още тук, в Низиб. По този начин не можеш да ги измамиш с разпределението на плячката от Низиб.

В този момент Лукул разбра всичко. Той заплашително изсъска, оголи зъби като куче, готово да хапе, и се приближи към Клодий. Шуреят му веднага се скри зад масата и застана по-близо до вратата.

— Да не си ме докоснал с пръст! — изкрещя. — Само да си ме пипнал и ще те линчуват!

Лукул се спря.

— Толкова много ли те обичат наистина? — попита. Не му се вярваше някой, пък бил той прост и неграмотен като Силий, да повярва на лъжите на Клодий.

— Обичат ме до смърт. Аз съм приятелят на войската!

— Ти си една курва, Клодий, готова да си продаде най-скъпото на най-долната измет на земята, само и само да си внуши, че я обичат — извика Лукул.

В този момент Клодий реши да си отмъсти за всичко преживяно.

— Аз ли съм курва? Не чак такава като жена ти, Лукуле! Моята мила сестрица Клодила, която обичам толкова, колкото мразя теб! Именно тя е курвата, Лукуле, и аз точно затова толкова много я обичам. Мислеше, че си й първият, нали, защото беше само на петнайсет години, когато ти я дадоха? Лукул — педерастът, Лукул — педофилът, дайте му на него да се забавлява с момиченца и момченца! Мислеше си, че и на Клодила пръв си сложил ръка, а? Е, не си познал! — извика Клодий.

Лукул пребледня.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че аз съм първият, който е спал с нея, велики Луций Лициний Лукуле! Аз спах пръв с нея, много, ама много преди теб! Навремето спяхме заедно, и едно легло. Обичахме да си играем, Лукуле, и колкото по-голям ставах, толкова повече си играехме! Лягал съм и с двете, лягал съм с тях стотици пъти, пъхал съм им пръсти къде ли не, а можеш да си сигурен, че не са били само пръсти! И знаеш ли какво? — засмя се Клодий. — Клодила те смята за доста жалък заместник на нейното малко братче!

До масата, която отделяше Клодий от съпруга на Клодила, имаше стол и Лукул се свлече на него. От гърдите му се откъсваха болезнени стенания.

— Освобождавам те от служба, приятелю на войската! Наистина дойде време да се изповръщам! Проклет да си! Върви при Рекс в Киликия!

Със сълзи на очи Клодий се раздели със Силий и Корнифиций и си замина. Разбира се, фимбрианските центуриони, натовариха приятеля с дарове, някои от тях доста скъпи, във всеки случай все полезни. Клодий възседна едно дребно и пъргаво конче и заедно с малка свита конници и няколко дузини мулета, натоварени с плячка и подаръци, потегли. Понеже не очакваше изненади по пътя, отказа въоръжения ескорт, който Силий му предложи.

Всичко вървеше добре, докато не пресякоха Ефрат при град Зевгма. Оттам трябваше да преминат в Киликия Педия, а после в Тарс. Но между бреговете на Ефрат и равнините на Киликия Педия се издигаха Аманските планини, една незначителна верига от крайморски хълмове. Неочаквано банда арабски разбойници им направиха засада на дъното на един каменист пролом и прибраха за себе си всички подаръци, торби с жълтици, пък дори и хубавите кончета. Клодий завърши пътуването си сам, яхнал последното си муле, нищо че арабите (на които римлянинът се беше сторил крайно забавен) му бяха оставили няколко монети, колкото да стигне жив и здрав до Тарс.

Оказа се, че зет му Марций Рекс все още не е пристигнал в Тарс! Клодий се настани в няколко стаи в двореца на управителя и прегледа списъка на хората, които мрази: Катилина, Цицерон, Фабия, Лукул, а сега и арабите. Арабите също имаха да плащат.

Едва в края на квинктил в Тарс пристигнаха Квинт Марций Рекс и легионите. Новият управител беше пътувал заедно с Ацилий Глабрион до Хелеспонта, след което бе предпочел да прекоси Анатолия по суша, вместо да обикаля опасните брегове. В Ликаония, съобщи той на зажаднелия за подобни новини Клодий, получил зов за помощ от самия Лукул, който след заминаването на приятеля на войската все пак успял да поведе фимбрианците към Понт. При Талавра обаче, някъде по средата на пътя, Лукул бил нападнат от Митридат и зет на Тигран. Двамата царе с общи усилия смятали да го унищожат.

— Можеш ли да повярваш? Има наглостта да поиска помощ от мен — чудеше се Рекс.

— Все пак двамата сте роднини — напомни му лукаво Клодий.

— Той е персона нон грата в Рим, затова естествено отказах. Мисля, че е поискал помощ и от Глабрион, но най-вероятно и там са му отказали. Последното, което знам за него, е, че е отстъпил и възнамерявал да се окопае в Низиб.

— Не е успял да стигне — съобщи му на свой ред Клодий. Той не знаеше за събитията при Талавра, затова пък беше осведомен за края на приключението. — Когато стигнал бродовете при Самосата, фимбрианците отказали да преминат реката. Последното, което жителите на Тарс знаят, е, че Лукул е тръгнал към Кападокия, за да се прехвърли в Пергам.

Разбира се, Клодий знаеше — от кореспонденцията на Лукул, която внимателно преглеждаше в Низиб, — че Помпей Велики е получил неограничен империум, за да изчисти Средиземно море от пиратите, затова смени темата:

— И ти какво трябва да направиш, за да помогнеш на отвратителния Помпей Велики да измете пиратите?

— Изглежда, нищо. Киликийските води са поверени на братовчед ти Метел Непот, брат на Метел Целер. Непот е толкова млад, че едва е влязъл в сената, но какво да се прави? От мен се очаква да управлявам провинцията и да не им се меся.

— Така значи! — изгледа го Клодий с любопитство. Отново замисляше пакости.

— Именно. — Рекс беше доста обезсърчен.

— Не съм срещал Непот тук, в Тарс.

— Ще го срещнеш. Когато му дойде времето. Корабите вече го чакат. Изглежда, Помпей смята да се разправи окончателно с пиратите именно в киликийски води.

— Тогава аз мисля — предложи Клодий — ние да свършим някоя и друга работа из киликийските води, преди да е дошъл Непот. Не мислиш ли?

— Как по-точно? — попита го съпругът на Клавдия. Той, изглежда, нямаше представа за способностите на Клодий да създава суматоха. Макар да забелязваше у шурея си доста недостатъци, Рекс ги отдаваше единствено на буйната му младост.

— Бих могъл да застана начело на някоя флотилия и да обявя война на пиратите от твое име.

— Ами…

— Е, хайде, де!

— Не виждам какво лошо би могло да има… — размишляваше Рекс.

— Моля те, остави ме да действам!

— Така да бъде. Но да не си посегнал на мирните жители!

— Няма. Обещавам — зарече се Клодий, който вече пресмяташе колко успешно ще компенсира откраднатото от арабите с плячката от арабските скривалища.

Само след осем дни Клодий, новоназначен за адмирал, отплава от пристанището на Тарс. Корабите, които командваше, не представляваха кой знае каква флотилия; наброяваха десет солидни и добре екипирани биреми — Метел Непот навярно нямаше да направи въпрос за тях, щом се появеше в града.

Това, което Клодий, не взе под внимание, бе, че метлата на Помпей вече толкова успешно е изчистила Западното Средиземноморие от пиратите, че каквито морски разбойници все още бяха на свобода, всички се бяха сврели по бреговете на Кипър и Киликия Трахея (западният край на провинцията, известен с големия брой пиратски свърталища из скалистите брегове). Пиратските сили в района далеч превъзхождаха десетте биреми. Клодий беше прекарал пет дни по море, когато ненадейно бе застигнат от внушителна пиратска армада. Корабите му бяха наобиколени и пленени. И пръв сред пленниците се оказа Публий Клодий, адмирал за няколко дни.

Отведоха го в пиратска база в Кипър, недалеч от Пафос, столица на острова и седалище на регента Птолемей, известен като Птолемей Кипърски. Разбира се, Клодий беше чувал разказите за пребиваването на Цезар при пиратите и смяташе поведението на видния си съгражданин за блестящо. Е, щом Цезар е могъл да го стори, значи и Клодий ще успее! Затова още от първия ден започна да обяснява най-тържествено на своите похитители, че цената на откупа му е не два таланта, както бяха пиратските разбирания за млади благородници в неговото положение, а десет. А пиратите, които знаеха за случая с Цезар много повече от него, обещаха, че ще поискат десет таланта.

— А кой трябва да ме откупи? — попита с властен глас Клодий.

— По тези води — Птолемей Кипърски — отговориха му.

Клодий се опитваше да подражава на Цезар, обикаляше пиратската база и се заканваше на всички как ще ги разпъне на кръст; но му липсваше внушителната физика на Цезар, затова самохвалството му пораждаше само усмивки. Цезар също беше срещал навремето само присмех, но Клодий не беше дотам сляп, та да не види, че дори след отмъщението на Цезар никой пират не би взел точно него насериозно. В крайна сметка пленникът смени тактиката си и се захвана с това, което най-добре можеше: започна да се среща повече с по-скромните хорица сред пиратите и да плете интриги срещу главатарите. И без съмнение би успял, ако пиратските главатари не бяха научили какви ги върши. В отговор разбойниците го хвърлиха в тъмница, където Клодий нямаше други слушатели, освен плъховете, решени на всичко, само и само да му изядат хляба.

Клодий беше похитен от пиратите в началото на секстил и петнайсетина дни по-късно беше хвърлен в тъмницата. Заедно с плъховете прекара на сянка три месеца. Когато най-после видя бял свят, беше не за друго, а защото Помпей заплашваше всеки момент да удари и тази пиратска банда и разбойниците по неволя се разбягаха. Клодий разбра, че като научил на колко пари сам се оценява никому неизвестният пленник, Птолемей Кипърски весело се засмял и пратил само два таланта — колкото му се полагало. Нито един сестерций в повече нямало да плати за някакъв си Публий Клодий.

При обикновени обстоятелства пиратите биха убили Клодий, но Помпей и Метел Непот бяха твърде близо, затова разбойниците не искаха да рискуват да получат смъртна присъда. Сред Помпеевите жертви се разнасяше мълвата, че плен не означава задължително разпъване на кръст, Помпей бил милостив. Затова когато пиратите се качиха на корабите си и отплаваха, Публий Клодий беше оставен на произвола на съдбата. Няколко дни по-късно в залива се отби една от флотилиите на Метел Непот; Публий Клодий беше спасен и можа да се върне в Тарс при Квинт Марций Рекс.

Първото, което стори, след като си взе гореща баня и похапна, както подобаваше, беше да допълни списъка на омразните люде: Катилина, Цицерон, Фабия, Лукул, арабите, а вече и Птолемей Кипърски. Рано или късно всички щяха да си платят — Клодий не мислеше колко време ще трябва да чака. Отмъщението представляваше такава наслада, че и на стари години пак щеше да го зарадва. Единственото, на което държеше, беше това отмъщение да се състои. И то щеше да се състои.

Завари Квинт Марций Рекс в лошо настроение, но не заради неблагополучието на Клодий. За Рекс провалът си беше само негов. Помпей и Метел Непот го бяха засенчили напълно, бяха му отвлекли всички кораби и го бяха оставили да бездейства в Тарс. Войната срещу пиратите беше свършила и плячката беше отишла другаде.

— Доколкото разбирам — злобееше Рекс пред Клодий, — след като обиколил цяла Римска Азия, щял да се яви лично в Киликия, за да се увери в бойната ни готовност. Така се изрази.

— Помпей или Метел Непот? — чудеше се Клодий.

— Помпей, разбира се! И при условие, че има по-висок империум от моя, дори на територията на собствената ми провинция, ще трябва да го придружавам навсякъде!

— Прекрасна перспектива.

— Перспектива, каквато не мога да приема! — зарече се Рекс. — Ето защо Помпей няма дори да ме завари в Киликия. При условие, че Тигран не може да се задържи югозападно от Ефрат, аз ще нахлуя в Сирия. Навремето Лукул постави своя марионетка на сирийския престол — Антиох Азиатик, както сам се нарече! Е, ще го видим този Антиох. Сирийските проблеми са от компетенцията на киликийския управител. Затова и самата Сирия ще стане част от Киликия.

— Може ли да дойда с теб? — попита Клодий.

— Не виждам защо да не може — усмихна се проконсулът. — В крайна сметка брат ти Апий създаде истински фурор, докато беше в Антиохия и чакаше царят да го приеме на аудиенция. Предполагам, че тамошните ще посрещнат с желание неговия малък брат.

Едва след пристигането на Квинт Марций Рекс в Антиохия Клодий придоби усещането, че поне за едно от отмъщенията, които имаше да извършва през дългия си живот, нямаше нужда да чака дълго. Рекс беше нарекъл своите действия „нашествие“, но така и не се стигна до сражение; Лукуловата марионетка Антиох Азиатик избяга мигновено, оставяйки на Рекс да наложи свой марионетен цар, някой си Филип. Още преди идването на римляните в Сирия царяха безредици, не на последно място заради десетките хиляди гърци, които Лукул беше освободил от Тигранокерта и които се завръщаха по родните си места. Но който се прибереше у дома, неизменно откриваше, че или в къщата му се е нанесъл някой арабин, или пък че някой друг арабин е поел занаята му и му е отнел хляба. Тигран беше прогонил арабите от пустинята и ги беше настанил по обезлюдените градове и села в Сирия, докато тамошните гърци трябваше да елинизират Армения. На Рекс му беше все едно кой какво притежава в Антиохия или в Зевгма, в Самосата или в Дамаск. Това обаче съвсем не беше без значение за Клодий, който мразеше арабите.

Клодий веднага се залови за работа. Обясняваше на Рекс що за подли твари са арабите, които са отнели хляба и жилищата на гърците, и същевременно посещаваше лично всеки по-знатен представител на ограбените гърци. Обикаляше и Антиохия, и Зевгма, и Самосата, и Дамаск. Нито един арабин не биваше да остане в цивилизована Сирия, заканваше се той. Да си вървят обратно в пустинята, да си гледат керваните!

Интригите на Клодий скоро дадоха първите си плодове. В канавките на Антиохия и Дамаск започнаха да се появяват трупове на заклани араби, други пък плаваха със странните си, широки дрехи по водите на Ефрат. Когато арабите отидоха в Антиохия да се оплачат на Рекс, той грубо ги отпрати. Явно думите на Клодий му бяха повлияли.

— Виновен е цар Тигран — оправдаваше се Рекс. — Плодородните земи на Сирия, както и големите градове са били населявани от гърци в продължение на шестстотин години. Преди тях страната е принадлежала на финикийците. Вие сте скинити от земите на изток от Ефрат. Вашето място не е по бреговете на Нашето море. Цар Тигран беше прогонен оттук. За в бъдеще Сирия ще е подчинена на Рим.

— Ние знаем всичко това — отговори му водачът на делегацията, млад скинитски арабин, който се наричаше Абгар; Рекс така и не разбра, че Абгар не е собствено име, а наследствената титла на арабските царе. — Това, което искаме от новите господари на Сирия, е да ни позволят да запазим това, което се превърна в наша собственост. Ние не сме дошли по желание в тези земи и ние бяхме откъснати от своята родина, при това съдбата ни беше далеч по-тежка от тази на гърците.

Квинт Марций Рекс го изгледа надменно.

— Не виждам с какво е била по-тежка.

— Велики управителю, гърците просто преминаха от едни богатства към други. В Тигранокерта всеки ги зачиташе, освен това получаваха добри пари. В Низиб, в Амида, в Сингара навсякъде живееха добре. Докато ние сме дошли от земи, където животът е труден и суров, където всичко е пясък и вятър, където можехме да се топлим през студените нощи само между телата на овцете си или на огъня от овчи фъшкии. Оттогава са изминали двайсет години. Вече знаем какво е да газиш зелена трева, какво е всеки ден да ядеш пресен хляб, какво е да пиеш бистра вода, какво е да се къпеш в топла вода, какво е да спиш на легло и да говориш гръцки. Много е жестоко да ни върнете обратно в пустинята. Сирия е богата страна, спокойно може да изхрани всички. Позволи ни да останем. И нека онези гърци, които започнаха да ни преследват и убиват, знаят, че ти, велики управителю, няма да позволиш варварщини, недостойни за хора, които се зоват елини — помоли с достойнство Абгар.

— Наистина не мога да сторя нищо за вас — отвърна му Рекс. — Аз не съм издавал никаква заповед да бъдете върнати насила в пустинята. Но със сигурност ще установя мир и ред в Сирия. Предлагам ви да се срещнете с най-големите виновници за размириците сред гърците и сами да намерите решение.

Абгар и неговите придружители се вслушаха в съвета на Рекс, но самият Абгар нямаше лесно да забрави римското двуличие, римското мълчаливо съгласие с убийствата на невинни хора. Вместо да потърсят гръцките убийци, арабите най-напред се организираха в добре защитени групи, след което започнаха да търсят истинската причина за недоволството сред гърците. Защото все по-усилено се говореше, че подстрекателят към саморазправа бил не грък, а римлянин.

Най-накрая се добраха до името му: Публий Клодий. После се оказа, че въпросният младеж бил шурей на управителя, произхождал от една от най-знатните и стари римски фамилии, освен това бил братовчед на Гней Помпей Велики, унищожителя на пиратите. Ето защо не беше лесно просто да го ликвидират. В пустинята никой нямаше да разбере за подобно деяние, но не и в Антиохия, все някой щеше да се издаде и всичко щеше да бъде разкрито.

— Няма да го убиваме — рече Абгар, — но ще му дадем урок, какъвто никога няма да забрави.

След продължителни разследвания арабите научиха, че Публий Клодий представлява доста нетипичен римски аристократ. Оказа се, че живеел в най-обикновена къща в един от по-шумните квартали на Антиохия и посещавал места, каквито рядко посещават римските големци. Разбира се, това го правеше и по-уязвим. Абгар даде знак за действие.

Една нощ Публий Клодий се оказа с вързани ръце, уста и очи, след което го отведоха в някакво помещение без прозорци, без стенописи или каквито и да е характерни белези, които да я отличат от хилядите подобни къщи в Антиохия. Когато свалиха превръзката от очите му, нахлузиха на главата му чувал. Наоколо бяха все голи стени, а похитителите му навярно бяха мургави хора, ако се съдеше по ръцете им — единственото, което можа да забележи през грубия плат.

Сърцето му пърхаше като на птиче; потта се стичаше по тялото му; въздухът не му достигаше. Клодий никога не беше изпитвал такъв страх. За пръв път усети дъха на смъртта.

Някой заговори на гръцки. По акцента разбра, че човекът е арабин. Клодий реши, че е настъпил последният му час.

— Публий Клодий, от знатната фамилия на Клавдиите Пулхери — нареждаше гласът, — с най-голямо желание бихме те убили, но си даваме сметка, че е невъзможно. Освен ако, веднъж на свобода, не пожелаеш сам отмъщение за това, което сега ще ти сторим… Ако потърсиш отмъщение, тогава ще знаем, че нищо не губим със смъртта ти и се кълна в боговете ни, че ще те убием. Затова постъпи мъдро и напусни Сирия веднага щом те освободим. Напусни Сирия и никога повече не помисляй да се върнеш.

— Какво… ще ми… направите? — едва успя да изрече Клодий. Едва ли щеше да се отърве с нещо по-малко от изтезания и бой с камшик.

— Какво ли, Публий Клодий? — забавляваше се похитителят му. — Ще те направим един от нас. Ще те превърнем в арабин.

Нечии ръце надигнаха края на туниката му (в Антиохия Клодий не носеше тога) и развързаха препаската, която всеки римлянин си слагаше, щом се разхожда вън от дома само по туника. Без да знае какво точно се случва с него, Клодий инстинктивно се дърпаше, но ръцете бяха много и накрая той се озова в легнало положение върху някаква хладна повърхност, с обездвижени ръце и крака.

— Не мърдай, Публий Клодий — продължаваше непознатият. — Нашият свещеник рядко се е сблъсквал с толкова голямо нещо като това тук, затова всичко трябва да мине лесно. Но ако продължаваш да се съпротивляваш, току-виж отрязал повече, отколкото иска.

Някой го сграбчи за пениса и силно го издърпа. Какво му правеха? В първия миг Клодий си помисли, че ще го кастрират, и закрещя с пълно гърло. Крещеше, пищеше, молеше, хленчеше. Къде ли се намираха, щом дори не смятаха за нужно да му запушат устата?

Не го кастрираха, нищо че изпитваше ужасна болка някъде на върха на пениса си.

— Ето — рече гласът, — какво добро момче! Вече си един от нас. Ако не си пъхаш оная работа в нечистотии, всичко ще зарасне бързо и лесно.

Вързаха му отново препаската, наместиха му туниката, след което Клодий изгуби съзнание. Не разбра дали са го ударили по главата, или сам е припаднал.

Събуди се в собствения си дом, в собственото си легло. Болеше го глава, но това не беше нищо в сравнение с болката, която го пронизваше в слабините. Едва тогава си спомни какво се е случило. Забрави всякаква болка, скочи от леглото и веднага прокара ръка под пениса си да се увери дали всичко си е на мястото. Всичко изглеждаше наред, само дето нещо странно лъщеше между засъхналите струйки съсирена кръв. Нещо, което обикновено виждаше в състояние на ерекция. Но дори и сега не разбираше точно какво са му направили. Беше чувал за нещо подобно, знаеше, че само евреите и египтяните го правят, но той не познаваше евреи или египтяни, та да ги е виждал. Когато осъзна сполетялата го беда, тихо заплака. Явно и арабите правят същото със себе си, защото го бяха превърнали в един от тях. Бяха го обрязали.

Публий Клодий се качи на следващия кораб за Тарс и се наслади на едно спокойно пътуване благодарение успехите на Помпей Велики срещу пиратите. От Тарс се прехвърли на кораб за Родос, от Родос — за Атина. Докато стигне Гърция, вече беше оздравял напълно и само докато уринираше, си спомняше за отмъщението на арабите. Беше есен, но Клодий изпревари бурите в Егейско море и пристигна в Атина навреме. Оттам пропътува разстоянието до Патра по суша, прехвърли се през морето до Тарент и си каза, че е на прага на дома. Той, обрязаният римлянин.

Пътуването на север по Апиевия път беше най-голямото изпитание, защото едва тогава си даде сметка колко добре са го наредили арабите. Докато беше жив, Клодий не биваше никому да покаже пениса си. Ако някой го видеше, целият град щеше да научи и всички щяха да му се присмиват; позорното петно беше толкова жестоко, че никога не би могъл да го изтрие от името си. Къде щеше да търси сексуална утеха, чудеше се той. Трябваше изобщо да забрави за плътските наслади. Никога повече нямаше да усети женски прегръдки, освен ако не си платеше за тях; но дори тогава тя не биваше да го познава, а и всичко трябваше да се случва на тъмно.

Клодий се прибра у дома в началото на февруари. Под дома се разбираше къщата, която големият му брат Апий притежаваше на Палатина благодарение на богатата си съпруга. Когато Клодий прекрачи прага, при вида му Апий се разплака: малкият Публий беше остарял и изглеждаше уморен от живота; най-малкият член на семейството вече беше зрял мъж, при това не му е било лесно да порасне. Естествено и Клодий си поплака, докато споделяше всичките си неволи и нещастия. След три години, прекарани на изток, той се връщаше по-беден, отколкото беше преди заминаването си. За да се прибере, беше взел пари назаем от Квинт Марций Рекс, който никак не се зарадва на безпаричието му и на внезапното му бягство от служба.

— А имах толкова много! — въздишаше Клодий. — Двеста хиляди в брой, диаманти, златни съдове, коне, които можех да продам по петдесет хиляди тук, в Рим… И всичко това е изгубено завинаги! Отнесено от шайка араби!

Големият му брат го потупа по рамото, сам смаян от размера на плячката: той не беше изкарал и половината от всичко това при своята служба при Лукул! Но, разбира се, Апий нищо не знаеше за близките отношения на Публий с фимбрианските центуриони, нито предполагаше как точно се е сдобил с богатствата си брат му. Самият Апий вече беше влязъл в сената и се радваше на уреден живот както в дома, така и в политиката. Лично го бяха препоръчали за квестор на Брундизий и Тарент, добро начало за човек, който преследва голяма кариера. Освен това се беше приготвил с чудесни новини и за малкия брат Публий. Щом се успокоеше, щеше да му я съобщи.

— Няма защо да се тревожиш за парите, скъпи братко — увещаваше го Апий Клавдий. — Дните на безпаричие свършиха веднъж завинаги!

— Така ли? Какво имаш предвид?

— Предложиха ми жена за теб. И то каква жена! Никога не съм смеел и да мечтая за подобна сватба, дори не бих погледнал в тази посока, освен ако Аполон не ме споходеше в сънищата ми. Но Аполон така и не ме споходи. Малки Публий, това е същинско чудо! Невероятно!

Клодий пребледня като мъртвец при щастливата вест, но Апий Клавдий го отдаде на радостно вълнение, не на смъртен ужас.

— Коя е тя? — едва промълви. — И защо точно мен?

— Фулвия! — извика победоносно Апий. — Фулвия! Наследницата на Гракхите и Фулвиите, дъщеря на Семпрония, единственото дете на Гай Гракх; Фулвия е правнучка на Корнелия, майката на Гракхите, братовчедка и на Емилиите, и на Корнелий Сципионите…

— Фулвия? Аз познавам ли я? — попита смаян Клодий.

— Е, сигурно не си я забелязал, но тя те знае — обясни Апий Клавдий. — От времето, когато съдеше весталките. Тогава е била десетгодишна. Сега е на осемнайсет.

— Богове! Семпрония и Фулвий Бамбалион са най-независимото семейство в Рим — отбеляза Клодий. — Могат да си изберат всекиго. Защо мен?

— Ще разбереш по-добре, когато се запознаеш с Фулвия — усмихваше се Апий Клавдий. — Тя не е случайно внучка на Гай Гракх! Цялата римска армия не може да принуди Фулвия да отстъпи от свое решение. Сама те е избрала.

— Кой ще наследи парите? — попита Клодий. Вече идваше на себе си. Дори започваше да се увещава, че все някак ще убеди тази божествена ябълка, която му падаше в скута, да си мълчи.

— Парите ги наследява Фулвия. Семейното състояние е по-голямо от това на Марк Крас.

— Но лекс Вокония забранява на жените да наследяват!

— Скъпи Публий, естествено, че Фулвия ще наследи всичко. Корнелий, майката на Гракхите, навремето издейства сенатско решение, Семпрония да не подлежи на клаузите на лекс Вокония. Семпрония и Фулвий Бамбалион издействаха подобно решение в полза на Фулвия. Защо мислиш, че Гай Корнелий, народният трибун, се опитваше толкова отчаяно да забрани на сената да освобождава граждани от законите? Най-сериозната причина беше именно желанието на Семпрония и Бамбалион дъщеря им да ги наследи.

— И кога е станало това? — Клодий нищо не разбираше.

— О, ти вече беше заминал, затова нищо не знаеш. Имал си друга работа, не си се вълнувал какво става в Рим. — Апий Клавдий грееше от щастие. — Законът мина преди две години.

— Значи Фулвия наследява всичко — заключи Клодий.

— Фулвия наследява всичко. А ти, скъпи братко, ще наследиш Фулвия.

Но дали наистина щеше да наследи Фулвия? На другата сутрин Публий Клодий внимателно огледа дали правилно му е нагласена тогата, среса се, провери дали се е обръснал, както трябва, и пое към дома на Семпрония и нейния съпруг. Въпросният съпруг беше последният представител на видния клан на Фулвиите, които навремето толкова горещо бяха подкрепили Гай Семпроний Гракх. Домът им, както Клодий установи, след като възрастният иконом го въведе в атрия, не беше много голям, нито кой знае колко красив или богато обзаведен. Дори не се намираше в най-богаташката част на Карина. Храмът на Телура (грозна антична постройка) закриваше гледката към Авентинския хълм, а само на две пресечки започваха многоетажните постройки на Есквилина.

Марк Фулвий Бамбалион, както съобщи икономът, не се чувствал добре, но господарката Семпрония щяла да го приеме. Клодий винаги беше знаел, че дъщерите приличат на майките си, затова при срещата си с известната, но скрита от обществото Семпрония сърцето му спря. Майката беше типична представителка на Корнелиите, сиреч пълничка и непривлекателна. Родила се няколко месеца, преди Гай Гракх да сложи край на живота си, Семпрония беше единственият жив представител на славната, но злощастна фамилия и в името на всичко онова, което обединяваше двата рода, беше дадена за съпруга на единствения оцелял представител на Фулвиите. Така го спасяваше и от гладна смърт, защото след трагичните събития около неуспялата революция на Гракх всички имоти на Фулвиите бяха конфискувани. Двамата сключиха брак в годината на четвъртия консулски мандат на Гай Марий и докато Фулвий (който си прикачи нов когномен, Бамбалион — Пелтека) се стараеше да събере ново състояние, съпругата му си постави за цел Рим да забрави за съществуването й. Успя, и то до такава степен, че дори Юнона Лицина не можа да я открие навреме и Семпрония дълго време беше бездетна. Едва на трийсет и деветата си година, след като присъства на честването на Луперкалия, празниците в чест на римската вълчица, и някой от колегията на голите и танцуващи жреци я удари с парче неощавена козя кожа, тя изведнъж зачена. Това си беше старо, изпитано средство срещу бездетност; девет месеца по-късно се роди и единствената дъщеря на Семпрония — Фулвия.

— Добре дошъл, Публий Клодий — посрещна посетителя Семпрония и му посочи стол.

— Господарке Семпрония, за мен е голяма чест — отвърна с възможно най-любезен тон Клодий.

— Предполагам, че Апий Клавдий вече ти е съобщил? — попита тя и го изгледа изпитателно.

— Така е.

— И ти склонен ли си да се ожениш за дъщеря ми?

— Това е повече, отколкото някога съм се надявал.

— Парите ли те привличат или родствените връзки?

— И двете — призна си Клодий. Не виждаше смисъл да се крие. Семпрония много добре знаеше, че никога през живота си не е виждал дъщеря й.

Тя кимна, сякаш такъв отговор беше очаквала.

— Ти не си точно човекът, която бих избрала за нея, пък и Марк Фулвий не се радва много — вдигна рамене Семпрония и въздъхна. — И все пак Фулвия неслучайно се е родила внучка на Гай Гракх. У мен пламенният дух на Гракхите никога не се е показвал, съпругът ми също не е наследил нищо от пламенния дух на Фулвиите. Навярно това е разгневило боговете. Фулвия наследи и двамата си дядовци едновременно. Не знам защо изборът й падна точно върху теб, Публий Клодий, но тя те е посочила още преди осем години. Още от тогава е решила, че ще се омъжи за теб. С Марк Фулвий не можем да й въздействаме, тя е твърде силна за нас. Ако я искаш, твоя е.

— Разбира се, че ще ме иска! — обади се нечий младежки глас откъм вътрешната градина.

В стаята влетя Фулвия. Все едно не стъпваше на земята.

За голяма изненада на Клодий Семпрония мигновено се изправи и си тръгна. Щяха да ги оставят без надзор? Колко смела беше Фулвия?

Клодий не можеше да намери думи, просто гледаше и не смееше да помръдне, Фулвия беше красавица! Имаше тъмносини очи, кестеняви коси, добре оформена уста, прекрасен орлов нос, висока фигура и прелестни форми. Беше различна, необикновена, не приличаше на дама от римското висше общество. Клодий знаеше историята за Семпрония и Луперкалия и си каза, че навярно боговете наистина имат пръст в раждането на Фулвия.

— Е, какво ще кажеш? — попита това изключително създание, щом седна на мястото на майка си.

— Това, че не мога да си поема дъх.

Това се понрави на Фулвия и тя се усмихна, показвайки красивите си зъби — големи, бели и заплашителни.

— Това е добре.

— Защо точно мен, Фулвия? — попита Клодий, но мислено вече се чудеше как да засегне щекотливия въпрос за обрязания си член.

— Ти не си като другите — обясни тя, — а и аз не съм. Ти чувстваш, също като мен. За теб животът значи нещо, както е значел за дядо ми Гай Гракх. Аз боготворя предците си! И когато те видях в съда, как се бореше с невъзможното, а Пупий Пизон, Цицерон и другите ти се присмиваха, ми се искаше да ги избия до един. Признавам, че тогава бях само на десет, но вече знаех, че съм намерила своя Гай Гракх.

Клодий никога не се беше оценявал в светлината на който и да е от братята Гракхи, но Фулвия му подхвърли тема за размисъл: какво щеше да стане, ако поемеше по подобен на техния път, пътя на един аристократ — демагог, който се бори за правата на онеправданите? Нямаше ли да е логично продължение на кариерата, която вече беше осъществил? Пък и колко лесно щеше да му бъде, след като притежаваше безценния талант да печели сърцата на бедните, както Гракхите никога не са могли!

— Ще опитам. Заради теб — зарече се Клодий и се усмихна леко иронично.

Фулвия се задави от вълнение. Но думите, които изрече, бяха доста неочаквани:

— Аз съм много ревнив човек, Публий Клодий, затова няма да бъда послушна съпруга. Само да си погледнал друга жена, ще ти извадя очите.

— Просто ще е невъзможно да погледна друга жена — успокои я той. Само с една реплика смени маската си на комик с тази на трагик. — Всъщност, Фулвия, може би ако споделя тайната си с теб, ти пък не би могла да погледнеш повече мен?

Това изобщо не я уплаши; напротив Фулвия нетърпеливо се приведе напред, сякаш очакваше да чуе най-великата тайна.

— Твоята тайна?

— Моята тайна. Много голяма тайна. Няма да искам от теб да ми даваш дума, защото има два типа жени. Едните ще дадат дума да не проговорят и след това ще разтръбят пред целия свят. Другите ще си замълчат, без да е нужно изобщо да се кълнат. Ти от кои жени си, Фулвия?

— Зависи — усмихна се бегло тя. — Мисля, че и от двата. Затова няма да се заричам за нищо. Но аз съм честен човек, Публий Клодий. Ако твоята тайна не те принизи в моите очи, ще я запазя за себе си. Ти си моят избраник, затова ще бъда честна с теб. Бих умряла заради теб.

— Не умирай заради мен, Фулвия, живей заради мен! — възкликна Клодий, който се влюбваше с бързината, с която планински поток би отнесъл коркова топка.

— Кажи ми! — настоя Фулвия, все едно се канеше да го ухапе.

— Случи се, докато бях със зет си Рекс в Сирия — започна да обяснява Клодий. — Бях отвлечен от арабите. Знаеш ли какво представляват арабите?

— Не.

— Народ, живеещ в азиатските пустини. Напоследък са си присвоили имотите и положението на гърците в Сирия, защото гърците от своя страна бяха преселени принудително от цар Тигран в Армения. Когато тези гърци се прибраха в родината си след разгрома на Тигран, намериха домовете си заети от чужди хора. Арабите контролираха цялата страна. Казах си, че това е ужасно, затова започнах да помагам на гърците да възстановят старите си права, което изискваше арабите да се върнат обратно в пустинята.

— Разбира се — кимна Фулвия. — Това е твоята природа, да се бориш за онеправданите.

— Това, което получих за награда — оплака се Клодий, — бе да бъда отвлечен от тези хора от пустинята и да бъда подложен на нещо, което никой римлянин не би допуснал — нещо толкова жалко и позорно, че ако се разбере, никога повече не бих могъл да живея в Рим.

Какво ли не мина през тъмносините очи, които внимателно го наблюдаваха. Личеше си, че прехвърля всички възможности.

— Какво толкова са могли да ти сторят? — чудеше се тя. — Не са те изнасилили, не е било содомия, нещо с животни… Това всеки би го разбрал и всеки би ти го простил.

— Откъде знаеш за содомия и за нещата с животни?

Фулвия го изгледа лукаво.

— Аз знам всичко, Публий Клодий.

— Е, не беше нито едно от тези. Просто ме обрязаха.

— Какво са те направили?

— Виждаш ли, че не знаеш всичко.

— Не и тази дума във всеки случай. Какво означава?

— Отрязаха ми препуциума.

— Кое са ти отрязали?

Клодий въздъхна.

— По-добре щеше да е за римските девици, ако не всички стенописи се съсредоточаваха около Приап. Мъжете не са непрекъснато в ерекция.

— Това го знам.

— Това, което не знаеш, е, че когато мъжете не са в ерекция, главичката на члена им се крие зад кожичка, която се нарича препуциум. — От притеснение по челото на Клодий бяха побили капки пот. — Някои хора си ги отрязват и по този начин оставят главичката си постоянно оголена. Евреите и египтяните го правят по традиция. Изглежда, че арабите също. И точно това сториха с мен. Превърнаха ме в чужденец.

Лицето на Фулвия на няколко пъти смени цвета си.

— Ох, мой бедни Клодий! — изрече тя със съжаление и прокара език по устните си. — Дай да видя!

При самата мисъл за това той изтръпна. Едва сега се увери, че обрязването не води до импотентност, съдба, на която се чувстваше обречен, след като от Антиохия до Рим членът му не беше помръднал нито веднъж. Освен това се убеждаваше, че все пак страда от известни предразсъдъци.

— Не, не можеш да гледаш!

Но Фулвия вече беше коленичила пред стола му и повдигаше тогата му. Накрая махна с ръка към бронзовата лампа, изобразяваща легендарния Приап с легендарната му ерекция.

— Точно като него изглеждаш — изкикоти се Фулвия. — Искам да го видя насочен надолу, не нагоре!

Клодий скочи от стола и оправи дрехите си. Гледаше уплашено към вратата да не би Семпрония да се върне. Но майката така и не се показваше, а очевидно никой в къщата не държеше да види как дъщерята оглежда бъдещите си придобивки.

— За да го видиш надолу, трябва да се омъжиш за мен — каза той.

— О, мили Публий Клодий, разбира се, че ще се омъжа за теб! — изправи се пъргаво Фулвия. — Ще запазя тайната ти. Пък и ако наистина е такъв позор, ти никога не би погледнал друга жена, нали?

— Аз съм изцяло твой — призна си Публий Клодий и преглътна сълзите. — Обожавам те, Фулвия! Боготворя земята, по която стъпваш!

Клодий и Фулвия се ожениха в края на квинктил след последните избори. Изборите бяха изпълнени с изненади, като се започне с опита на Катилина да се кандидатира задочно — ин абсенция — за консулската длъжност. Но макар завръщането на Катилина от провинцията, която управляваше, да се отлагаше, мнозина други жители на Римска Африка се бяха постарали да бъдат в Рим много преди изборите. Изглеждаше, и то без никакво съмнение, че управлението на Африка от страна на Катилина ще се запомни само с ужасяващата корупция. Африканските откупвачи и прекупвачи, които бяха дошли да се оплакват в Рим, не криеха намерението си да подведат Катилина под отговорност още щом кракът му стъпи на римска земя. Затова консулът, който отговаряше за произвеждането на изборите, Волкаций Тул, деликатно беше отказал да приеме задочната кандидатура на Катилина с обяснението, че го очаква съдебен процес.

Тогава избухна още по-жесток скандал. Успелите на изборите кандидати за следващата година, Публий Корнелий Сула и неговият скъп приятел Публий Автроний, бяха уличени в подкупи. Според изискванията на лекс Калпурния, прокаран наскоро от Гай Пизон, обвиненията в подкуп бяха като пробит съд: водата можеше отвсякъде да изтече. Доказателствата срещу Публий Сула и Автроний обаче бяха толкова неопровержими, че дори законодателството не можеше да ги спаси. Затова обвиняемите пледираха за смекчаващи вината обстоятелства и предложиха да сключат сделка с действащите консули и избраните на тяхно място консули за другата година, Луций Аврелий Кота и Луций Манлий Торкват. В резултат от този хитър ход обвиненията срещу двамата бяха свалени срещу глоби в полза на държавата и публична клетва на двамата, че няма да се кандидатират никога повече за обществена длъжност. Това, че двамата мошеници успяха да се отърват толкова леко, се дължеше отново на Гай-Пизоновия закон, който разрешаваше подобни пазарлъци. Луций Кота, който настояваше за процес, излезе ядосан, когато тримата му колеги гласуваха обвиняемите да запазят гражданството си. Не само това, ами им позволиха да останат в Рим и да задържат големия дял от имуществото си.

Всичко това, разбира се, малко вълнуваше Публий Клодий, чиято единствена цел, както и осем години по-рано, бе да осъди Катилина. След като най-после имаше възможност да си отмъсти, Клодий хвърли доста усилия и накрая убеди африканските ищци да му поръчат обвинението на Катилина. Прекрасно, прекрасно! Грешките на Катилина съвпадаха по време със сватбата му с най-възбуждащото момиче на света! Един след друг над главата му се сипеха даровете на съдбата, не на последно място, защото Фулвия се оказа горещ поддръжник и усърден помощник. Повечето римляни биха предпочели да имат за съпруги скромни жени, които си стоят вкъщи, но Клодий не разсъждаваше така.

В началото трескаво събираше доказателства и свидетели. За негово съжаление делото срещу Катилина беше едно от онези, при които нищо не се случваше бързо, нито се събираха лесно доказателства, нито свидетелите лесно се уговаряха. Пътуването до Утика и Хадрумет отне два месеца, а делото изискваше Клодий още няколко пъти да отиде до Африка. Той се задъхваше от ярост, но пък Фулвия знаеше как да го успокои: „Помисли малко, скъпи Публий. Защо ние самите да не протакаме това дело? Ако процесът не свърши до идния квинктил, тогава Катилина не може да се кандидатира за консул и за следващата година, нали?“

Клодий веднага съзря логиката на подобен съвет и оттам нататък забави крачка. Щеше да докаже вината на Катилина, но той дори за това трябваше да чака! Гениално!

Така му остана повече време да мисли за Лукул, чиято кариера завършваше с истинска катастрофа. Според клаузите на лекс Манилия Помпей отнемаше на Лукул върховното командване във войната срещу Митридат и Тигран и вече беше встъпил в правата си. Двамата с Лукул се бяха срещнали очи в очи в Данала, една затънтена крепост в Галатия, и се бяха скарали толкова жестоко, че Помпей (който дотогава не искаше да налага волята си на Лукул само защото има по-висок империум) издаде указ, обявяващ всяко негово действие за противозаконно. Най-накрая му забрани да стъпва на азиатска земя. В крайна сметка Помпей записа в своите легиони фимбрианците. Макар най-сетне да бяха свободни да се приберат в родината, фимбрианците си дадоха сметка, че не им се напуска Азия. Щяха да се радват да служат в легионите на Помпей Велики.

След като беше прогонен от изтока при подобни унизителни обстоятелства, Лукул се завърна незабавно в Рим и се установи на Марсово поле, за да изчака триумфа, с който беше сигурен, че сенатът ще го удостои. Но Помпеевият човек сред народните трибуни, собственият му племенник Гай Мемий, заяви на сенаторите, че ако само посмеят да обсъдят въпроса, той ще прокара контразаконопроект в плебейското събрание. Сенатът, обясняваше Мемий, нямал право да раздава подобни награди. Катул, Хортензий и останалите добри люде се бориха със зъби и нокти за Лукул, но така и не получиха силна подкрепа. Повечето сенатори смятаха, че правото им да удостояват хора с триумф струва повече, отколкото конкретните искания на Лукул.

Лукул не желаеше да се примири. Колкото пъти сенатът се събираше на заседание, толкова пъти той изпращани писма с искане за триумф. Любимият му брат Варон Лукул си имаше проблеми с Мемий, задето трибунът се опитваше да го осъди за злоупотреби, извършени преди години. От което можеше да се направи изводът, че Помпей се е превърнал в опасен враг за двамата Лукули, а следователно за добрите люде изобщо. Когато двамата се бяха срещнали в Данала, Лукул го обвинил, че иска да му отнеме лаврите от една война, която в крайна сметка той, Лукул, бил спечелил. За Помпей това беше смъртна обида. Колкото до добрите люде, те продължаваха да се съпротивляват на специалните поръчения, които Помпей получаваше.

Можеше да се очаква, че Лукуловата съпруга, Клодила, ще го посети в скъпата му вила на Пинциевия хълм извън границите на Померия, но тя не го стори. Беше навършила двайсет и пет и принадлежеше към най-видните дами в римското общество. Разполагаше с богатствата на Лукул и единствено големият й брат Апий си позволяваше да й държи сметка за деянията й. Клодила имаше много любовници и лоша репутация.

Два месеца след завръщането на Лукул Публий Клодий и Фулвия посетиха Клодила, далеч не с цел да я помиряват с мъжа й. Вместо това (за огромно удоволствие на любопитната Фулвия) Клодий разправи на сестра си какво е наговорил на Лукул в Низиб. Как той, Клодия и Клодила лягали заедно още от малки. На сестра му това се стори доста забавно.

— Държиш ли да се върне при теб? — попита я той.

— Кой, Лукул ли? — Тъмните очи на сестра му се разшириха от удивление. — Не, изобщо не искам да се връща! Той е старец. Беше старец още преди десет години, когато се оженихме… трябваше да се тъпче с испанска муха, за да си го размърда!

— Тогава защо не го посетиш на Пинция, за да му съобщиш, че искаш развод? — предложи Клодий. — Ако искаш да си отмъщаваш, най-добре потвърди каквото аз му разправях в Низиб. Той може да разпространи историята публично, а от това и ти ще си изпатиш. Аз самият съм готов да приема скандала, Клодия — също. Но и двамата ще те разберем, ако ти не пожелаеш.

— Аз да не пожелая? — отвърна Клодила. — Та аз направо ще се радвам! Нека говори каквото си ще! Достатъчно е просто да отречем, ще се разплачем и ще се закълнем в своята невинност. Хората няма да ми повярват. Всички знаят какви са отношенията ви с Лукул. Тези, които са на негова страна, ще повярват на неговите твърдения. Онези по средата няма да знаят как да реагират. Хората на наша страна, като брат ни Апий например, ще ни сметнат за невинни жертви на жестока обида.

— Тогава побързай ти да поискаш развод — подкани я Клодий. — По този начин, дори той да поиска сам развод, не може да ти откаже съществен дял от семейното имущество. Ти нямаш зестра, на която да разчиташ.

— Прав си — отвърна сестра му.

— Пък и винаги ще можеш пак да се омъжиш — напомни й Фулвия.

Мургавото лице на зълва й се изкриви в злобна гримаса.

— Не и аз! — закани се. — Един съпруг ми е достатъчен! Благодаря, но искам сама да си управлявам живота! Докато Лукул беше на изток, можах да си поживея, освен това вече съм си заделила достатъчно от богатствата му. Но идеята аз първа да поискам развод ми харесва. Брат ни Апий ще уреди споразумение, което да ме осигури за цял живот.

Фулвия се усмихна победоносно.

— Така цял Рим ще разбере коя си!

Цял Рим разбра коя е Клодила. Макар тя първа да поиска развод, Лукул се разведе повторно, след като нареди на един от по-видните си клиенти да изчете от рострата на Форума мнението му по въпроса. Мотивите на Лукул, четеше човекът, не били само многобройните изневери на Клодила по време на неговото отсъствие; тя била поддържала кръвосмесителни връзки с брат си Публий Клодий и сестра си Клодия.

Естествено повечето хора бяха склонни да му повярват, най-вече защото клюката беше достатъчно ужасяваща, а и защото Клавдиите бяха толкова забележителна фамилия — лукави, непредсказуеми и склонни на всякакви грехове. Такива си бяха от поколения! Патриции…

Бедният Апий Клавдий беше потресен, но не виждаше смисъл да вдига повече шум. Единствената му реакция беше да стои предизвикателно на Форума и да внушава на минувачите, че последното, за което мисли, е кръвосмешението в семейството му. Хората разбираха намека. Рекс беше останал на изток в качеството на висш Помпеев легат, а жена му Клавдия възприе поведение подобно на това на Апий. Колкото до втория брат, Гай Клавдий, той беше доста глупав и загубен за един Клавдий, така че никой на Форума не го смяташе за достойна жертва. За щастие съпругът на Клодия, Метел Целер, също беше по онова време на изток, както и брат му Метел Непот. Те щяха да се чувстват далеч по-неловко и трябваше да отговарят на трудни въпроси. Ето защо тримата прелюбодейци можеха да си позволят невинни погледи и възмутени гримаси, а след това да се смеят до припадък в отсъствието на трети лица. Какъв изящен скандал!

Последната дума обаче принадлежеше на Цицерон.

— Кръвосмешението — рече замислено той пред тълпата на Форума — е игра, която цялото семейство играе.

В крайна сметка Клодий щеше да съжалява за своята нетактичност. Когато най-после дойде ред на процеса срещу Катилина, повечето от съдебните заседатели бяха изпълнени с предубеждения към обвинителя, а това повлия на присъдата. Битката пред трибунала беше жестока и безмилостна и Клодий храбро се сражаваше; беше взел насериозно съвета на Цицерон да не показва злобата и личното си отношения към противника и излагаше аргументите си доста сполучливо. Това, че изгуби делото, а Катилина отново се измъкна, не се дължеше дори на подкуп. Клодий вече беше помъдрял и знаеше, че няма смисъл да обвинява съда в продажност само защото е оправдал обвиняемия. Всичко се дължеше, разсъждаваше той, на лошия късмет при жребия за съдебни заседатели, както и на блестящата защита.

— Ти се справи добре, Клодий — рече му по-късно Цезар. — Не е твоя вината, че изгуби. Заседателите бяха толкова консервативни, че в сравнение с тях Катул е истински радикал. Не можеше да спечелиш при условие, че начело на защитата стои Торкват, особено след слуховете, че Катилина планувал убийството му миналата Нова година. Да защитава лично Катилина, беше знак от страна на Торкват, че не иска да вярва на слухове, затова и съдът възприе подобна позиция. Но дори при тези обстоятелства ти се справи добре.

Публий Клодий харесваше Цезар, защото усещаше у него бунтарски дух. Освен това му завиждаше за способността да се владее — качеството, което Клодий не притежаваше. Когато съдът се произнесе по делото, му идеше да закрещи от мъка. Но тогава забеляза Цезар и Цицерон сред зрителите и се сдържа. Щеше да си отмъсти, но не сега. Ако сега Клодий покажеше, че е изгубил, Катилина само щеше да спечели.

— Поне стана твърде късно да се кандидатира за консул — въздъхна Клодий пред Цезар. — Това си е донякъде победа.

— Да, ще трябва да почака още една година.

Двамата вървяха по Вия Сакра в посока на странноприемницата на ъгъла с Клив Орбий. Точно пред тях се издигаше внушителната арка на Фабий Алоброгик. Цезар се прибираше към къщи, а Клодий се беше запътил към странноприемницата, където се бяха настанили африканските му клиенти.

— Запознах се с един твой приятел в Тигранокерта — подхвърли Клодий.

— Кой?

— Един центурион на име Марк Силий.

— Силий ли казваш? Силий от Митилена? Фимбрианецът?

— Същият. Той има много високо мнение за теб.

— И аз за него. Добър човек. Ако не друго, то поне може да се прибере у дома.

— Изглежда няма такива намерения. Наскоро получих писмо от него, писано е от Галатия. Фимбрианците са решили да се запишат в легионите на Помпей.

— Очаквах така да стане. Тези закоравели войници хем плачат за родината, хем забравят и дом, и всичко, щом ги очаква интересен поход. — Цезар протегна ръка и се усмихна. — Аве, Публий Клодий. Ще следя с интерес бъдещата ти кариера.

Клодий застана за миг пред вратата на странноприемницата. Когато най-после влезе, все едно се беше превърнал в надзорник на училище: почтен, възпитан, неподкупен.