Жертвите, които правим

13-ти октомври

Сънувам те.

Почти всяка нощ, откакто започнах.

Какво би си помислила, ако знаеше?

Какво правя.

Вероятно не би ти харесало.

Би ме помолила да престана.

Винаги си била по-добър човек от мен.

Но тази нощ ме помоли да те спася.

Да спася и двама ви.

Не можах.

Дори насън не можах.

Затова правя каквото мога.

Смятам да го направя пак.

Довечера.

Петата.

Клара Валгрен.

С октомври дойде и зимата.

Странна година беше. От гледна точка на времето.

Пролетта започна едва в края на май. Сняг валя и върху белите студентски шапки на традиционните всенародни чествания на Валпургиевата нощ, и върху значително по-малобройните участници в първомайските демонстрации на следващия ден. Лятото се забави до края на юни, в седмицата след празника на Мидсомар температурите за първи път изпълзяха над двайсетте градуса, но за сметка на това остана топло чак до средата на септември.

А есен като че ли изобщо нямаше.

На осми октомври пак се започна. Тънка бяла покривка посрещна упсалци, когато сутринта вдигнаха щорите си. Четирите пълни месеца без сняг, разбира се, развързаха езиците на отричащите климатичните промени.

„Това не ми прилича на затопляне, мен ако питате“.

„Никой не те пита“ — на Клара й се искаше да каже точно това всеки път, когато чуеше тази изтъркана фраза и видеше самодоволно ухилената физиономия, която обикновено я съпътстваше.

Климатичните проблеми бяха от истински по-истински.

След трите години изучаване на околната среда в Лунд и магистратурата по устойчиво развитие у дома в Упсала Клара беше сигурна. Дългогодишните проучвания по цялото земно кълбо не оставяха място за съмнение, независимо какво виждаха някои през кухненския си прозорец през октомври.

Но наистина беше ужасно студено, помисли си тя, когато излезе от школата малко след девет вечерта и закопча твърде тънката си връхна дреха. Както обикновено беше останала до късно да подреди нещата, след като и последният курсист си отиде.

Девет урока.

Тази вечер беше петият. Клара се радваше на напредъка им. Обичаше да води тези курсове.

Вече четвърта година.

Още един път провери дали вратата е заключена, след което тръгна надолу по „Йостра Огатан“. Вървеше бързо в студа. Телефонът й иззвъня, тя го извади и вдигна с леко изненадана усмивка:

— Здравей, миличък, не спиш ли вече?

— Кога ще се прибереш? — чу сънливия глас на Виктор.

Тя почти го виждаше: на дивана в пижамата със Спайдърмен, с измити зъби, разрошена коса, едва си държи очите отворени.

— Тъкмо вървя към колата, така че след петнайсет-двайсет минути съм вкъщи. Защо, има ли нещо?

— Раната.

Миналата седмица, преди снега, синът й участва в състезание по спортно ориентиране на училищния празник. Нагазил в някакви ръждясали боклуци, захвърлени в гората, и си разрязал бедрото. Имаше пет шева. Превръзката трябваше да се сменя всяка вечер.

— Защо татко ти не свърши тази работа?

— Ти го правиш по-добре.

Клара въздъхна тихо. Винаги е приятно да те обичат и търсят, но когато синът им се роди, Сак взе отпуск по бащинство, прекарваше с него не по-малко време от нея, понякога дори повече, и все пак във важните моменти — почти винаги всъщност — Виктор търсеше мама. Личеше, че на Сак му е неприятно все да е на второ място.

— Но аз още не съм се прибрала, а ти трябва да спиш — заубеждава го тя, докато завиваше по „Онгкварнсгатан“.

— Ами раната?

— Нека татко ти я види. Отивай да си лягаш, а ако си буден и превръзката не е както трябва, като си дойда, аз ще я оправя.

Предложението беше посрещнато с мълчание, сякаш осемгодишният й син се мъчеше да реши дали се опитват да го изиграят по някакъв начин.

— Съгласен ли си? — попита Клара.

— Окей…

— Добре. Целувам те. Утре ще се видим.

Тя затвори и прибра телефона в джоба си. Не си извади ръката. Много беше студено.

Дали постъпи правилно?

Ако Виктор е буден, когато тя се прибере, и ако му смени превръзката, няма ли по този начин да признае, че Сак не се справя достатъчно добре? Дали не трябва да е по-твърда? Да беше казала, че татко му ще смени превръзката и после да отива да си ляга? Точка по въпроса.

Да не му дава алтернативи.

Да откаже да я сменя.

Да, може би.

В най-добрия случай Виктор вече ще спи, когато тя се прибере, и така ще избегне проблема, помисли си Клара и зави към паркинга.

В квадратния вътрешен двор имаше шест места. Две бяха собственост на „Подкрепа за образованието“. В момента нейното синьо поло в ъгъла беше единствената кола.

Клара спря.

Беше тъмно.

По-тъмно от обикновено.

Наоколо имаше само бизнес и административни сгради и в този час не светеше и нито един прозорец. Така беше винаги, но тази вечер и външните лампи бяха изгасени. Клара не знаеше къде са копчетата им, но някой явно ги беше натиснал по погрешка.

Само че не беше станало така, разбра тя, докато вървеше към колата и очите й бавно привикваха с тъмнината. Пред най-близката до нейния автомобил стена се търкаляха парчета стъкло.

Лампата беше счупена.

Или може би някак се беше откачила и беше паднала на земята? Но не, щом и двете крушки не светеха, най-вероятно някой се е забавлявал да руши. Макар Клара още да се имаше за млада, усети, че си казва: „Хлапашка им работа!“. Може би просто така й се искаше да мисли. Че вандалщината и неприличното поведение се дължат на определена незрялост. Примерите от всички кръгове на обществото обаче все по-ясно сочеха, че не е така.

Тя извади ключа от джоба си. Полото мигна два пъти и огледалата за обратно виждане се плъзнаха на място с тихо бръмчене. Тъкмо щеше да хване ледената дръжка, когато изведнъж наостри уши и по цялото й тяло пробяга неприятна тръпка.

Тихи стъпки зад гърба й.

Не беше сама.

За миг зърна в страничния прозорец да се отразява тъмен силует.

Изкривен. Голям. Близък.

Без да мисли, бързо отстъпи встрани и се завъртя. Вместо да застане точно зад нея, тъмният силует се озова встрани от нея, до колата. Тя мерна черна качулка и скрито лице, преди звукът да я стресне, висок и пронизителен.

Като сирена.

Минаха няколко секунди, докато Клара осъзнае, че това е собственият й писък.

Силуетът до нея сякаш се поотдръпна. Но това вдъхна сили на Клара.

Дори не й хрумна да бяга, да се маха оттук.

Щеше да се защитава.

На всяка цена.

Някъде от подсъзнанието й изплува информацията, която беше чувала — при евентуална атака да се съпротивляваш колкото е възможно. Това и направи. Удряше и риташе. Размахваше ръце и крака. Отблъскваше тялото на нападателя. Силно. Пак и пак. Сляпо и бясно. И не спираше да пищи.

Клара не знаеше колко време продължи, навярно няколко секунди, макар да й се струваше много повече, но изведнъж видя нападателят да отстъпва няколко крачки и после да бяга към изхода и наляво по „Онгкварнсгатан“.

Клара не помръдваше. Дишаше тежко. Помисли си, че нещо в гърлото й се е скъсало от толкова пищене, след това силите я напуснаха и тя се свлече на земята; дори не забеляза студа и влагата, които незабавно проникнаха през панталоните й. От гърлото й се изтръгна тих хленч. Взираше се в празното пространство. Погледът й падна върху малък продълговат предмет на асфалта точно до колата.

Спринцовка, пълна с някаква течност.

Мислел е да я упои.

Да я упои и да я изнасили.

Също като Ида.

Дали „Риксмурд“ й липсваше?

Ваня осъзна, че напоследък си задава този въпрос доста често. Както сега — докато си правеше чай в кухнята на малкия двустаен апартамент на „Норбювеген“, който беше пренаела от колега в Упсала. За една година като за начало, докато той беше в Хага за съвместна работа с Европейския съюз срещу трафика на хора. Петдесет и два квадрата, в които нямаше и една мебел или друга вещ, с която тя самата би обзавела или украсила дома си, освен може би телевизора, който заемаше голяма част от стената срещу стария черен кожен диван. Но като наемаш мебелирано жилище, няма как. Ваня щеше да изтърпи една година. Ако останеше по-дълго, щеше да си намери нещо друго. Собствен апартамент.

Дали „Риксмурд“ й липсваше, питаше се тя, докато вадеше торбичката чай от чашата с картинка от „Междузвездни войни“ и я хвърляше в мивката.

Не отделът като такъв, не и самата работа. Това, което вършеше в Упсала, беше не по-малко интересно, но й липсваха колегите. Сега, след като прекара няколко месеца далеч от тях, осъзна, че са й по-скоро приятели, отколкото хора, с които работи на едно място. Може би единствените й приятели.

Освен Себастиан, разбира се.

Той не й беше приятел.

Тя отвори хладилника, наля мляко в чая и занесе чашата в малкия хол, където компютърът й стоеше отворен върху сивата стъклена масичка от ИКЕА.

Беше обещала на Торкел да се върне.

Когато вкара малко ред в живота си.

Каквото и да означаваше това.

Тя все така не контактуваше по никакъв начин с Ана — в това отношение нищо не се беше променило. Майка й я беше лъгала цял живот, а когато истината най-сетне излезе наяве, тя отново се опита да измами Ваня, като се свърза със Себастиан зад гърба й и още по-лошо — спа с него.

Няколко пъти се беше чула с Валдемар. Кратки, хладни разговори за преместването, за новия град и новите колеги. Не й беше идвал на гости. Макар да изостави Ана, за да спаси връзката с дъщеря си, и макар да бе неин баща през по-голямата част от живота й, да бе най-близкият й човек, онзи, когото тя обичаше повече от всеки друг, така и не успяваха отново да намерят пътя един към друг.

Болеше я от това.

Вбесяваше я.

Вбесяваше я това, че Себастиан успя да унищожи едно от малкото наистина важни неща в живота й. Може би щяха да успеят да се открият един друг в новите си роли, но за нея течащото разследване за финансови престъпления и опитът за самоубийство на Валдемар все още стояха на пътя им.

Пълна бъркотия.

Животът й.

Далеч, далеч от вкарването в ред на каквото и да било.

Единственото наистина хубаво нещо бе връзката й с Юнатан. Даже повече от хубаво. Ваканцията, която започна в Копенхаген, но после ги отведе в още пет страни из Европа, се оказа точно каквото се беше надявала. Той изпитваше известна тревога, че тя се нуждае от някого, не специално от него, а просто от някого, но не след дълго се видя, че опасенията му са неоснователни. След прекараното заедно лято той говореше за общото им бъдеще като за най-естественото нещо на света.

Не му хареса, когато тя се премести в Упсала, но с влака беше само 40 минути до Стокхолм и Ваня си идваше възможно най-често. Докато беше там, отсядаше при него, беше дала под наем жилището си на „Сандхамнсгатан“.

Да, всичко с Юнатан беше наред, а със Себастиан не се беше виждала, откакто я остави в гаража на „Уотърфронт“ преди повече от три месеца. Известно й беше, че е пострадал при бясното шофиране с бомба в колата — според Урсула няколко пукнати ребра и счупена ръка, друго не знаеше.

Друго не искаше и да знае.

Колкото по-малко място заемаше Себастиан Бергман в живота й, толкова по-добре. Сигурна беше, че същото важеше за всички хора на света.

Затова спря да мисли за него, седна на дивана и като отпи от горещия чай, се върна към полицейския доклад за Тересе Андершон.

Ваня знаеше, че не може да очаква всички доклади да са написани на перфектен шведски, даже беше почти сигурна, че грамотните са изключение, но този си беше направо изпитание. Погледна кой е записал показанията. Младши полицай Оскар Апелгрен. Тоест още се обучаваше; но тъй като в полицейската академия не се учеше шведски, нямаше голяма надежда за подобрение. Тя пое дълбоко дъх и продължи.

Ваня затвори тази мешавица от грешки и разговорен език, взе си чая и се облегна назад.

Класически случай на изнасилване чрез употреба на сила.

Този вид изнасилвания съставляваха малък дял от докладваните годишно — най-често извършителят и жертвата се познаваха и престъплението се извършваше в жилището на някого от двамата — но за сметка на това пресата проявяваше голям интерес към тях, поради което изглеждаха по-обичайни, отколкото бяха в действителност. Засега обаче не бяха писали много за Тересе. Но това щеше да се промени, ако някой се заинтересуваше сериозно.

Защото тя не беше първата.

Ваня пак се приведе над компютъра, остави чашата и отвори доклада от Националната криминална лаборатория.

В него нямаше кой знае какво.

Отпечатък от маратонка, марка „Ванс“, модел UA-SK8-Hi MTE, от земята около храстите и ДНК от спермата, но извършителят не фигурираше в никой регистър. За сметка на това обаче уликите съответстваха на тези от друго изнасилване отпреди месец.

Ида Рийтала, 34-годишна.

Нападението на Старото гробище на 18-ти септември.

Същият град, същият начин на действие.

Извършителят се промъква в гръб, инжектира приспивателно, слага чувал на главата и извършва деянието, докато жертвата е в безсъзнание.

Телефонът иззвъня. Ваня погледна дисплея.

Новата й шефка. Ане-Ли Уландер.

Наближаваше девет и половина. Можеше да означава само извънредна работа. Ваня вдигна:

— Ало, какво става?

Разговорът продължи само половин минута, след което Ваня затвори лаптопа, стана и излезе от жилището. Дори и досега да беше имало известно съмнение дали си имат работа със сериен изнасилвач, вече нямаше.

Появи се трета жертва.

Клара седеше свита на дивана. Въпреки че беше навлякла три ката дрехи и се беше увила в одеяло, трепереше. Струваше й се, че студът от тъмния заден двор я бе последвал и в дома й, бе полепнал по нея като втора кожа. Тя стискаше чашата чай с две ръце и гледаше жената с бележника, която седеше в другия край на дивана.

Ане-Ли Уландер. Комисар.

На Клара й приличаше повече на преуспяла адвокатка от американски сериал — семпла, но несъмнено скъпа червена рокля, която й стоеше добре, дълга до раменете черна коса, която изглеждаше делнично небрежна, но Клара подозираше, че далеч не е така.

— Черни дрехи, нахлупена качулка и нещо, което е скривало лицето му. Сещате ли се още нещо за него?

Клара срещна съчувствения поглед на Ане-Ли и поклати глава.

— Имате ли някаква представа за ръста му?

Клара се замисли. Макар да беше сигурна, че никога няма да забрави случилото се, че то ще остане запечатано в съзнанието й завинаги, спомените бяха странно смътни и разпилени. Сякаш мозъкът й се мъчеше да я предпази, като не й позволяваше да си спомни всичко ясно.

— Не знам. По-висок от мен.

— А вие колко сте висока?

— Един и шейсет и девет.

Ане-Ли си отбеляза тази информация в кратките показания на Клара за станалото на паркинга. Веднага щом Ваня дойдеше, щеше да се отправи към местопрестъплението. Карлос вече беше там; той беше добър, но не можеха да си позволят и най-малка грешка. Три нападения за един месец. По нейните улици обикаляше изключително опасен човек.

— Той се събуди, като се прибрах — промълви Клара.

Ане-Ли вдигна очи от бележника и видя, че Клара гледа към кухнята, където мъжът й седеше до масата, сложил на скута си момченце в пижама със Спайдърмен. Мъжът тихо четеше книжка на детето, което очевидно едва се удържаше будно, и от време на време хвърляше тревожни погледи към Клара.

— Беше заспал, но сигурно ни е чул, разбрал е, че нещо не е наред…

— Искате ли да говоря с него?

Клара откъсна очи от мъжа си и сина си и се обърна неразбиращо към Ане-Ли:

— И какво ще му кажете?

— На колко е години?

— На осем.

— Мога да му кажа, че говорим с вас, защото сте видели нещо, а не защото сте преживели нещо. Така присъствието ни няма да изглежда толкова драматично.

— Сак вече му го каза. Каза, че някакви глупави възрастни правели бели около школата, и аз съм се поуплашила…

Външната врата се отвори и тя млъкна; цялото й тяло се вцепени. Ане-Ли също го забеляза и успокоително сложи ръка на рамото й.

— Колежката ми дойде — обясни тя.

Клара обърна глава към вратата на дневната и изгледа младата жена, която влезе и се представи като Ваня Литнер.

— Клара Валгрен — едва изграчи Клара.

Гърлото я болеше все по-силно. Сякаш нещо се беше скъсало. Може би все пак трябваше да отиде до болницата. Не беше ходила. Тогава. След онова. Нали нищо не беше станало.

Или поне не онова, което можеше да стане.

Тя пак потръпна. Отпи глътка чай. Горещата напитка не успяваше да облекчи болката в гърлото, нито да я сгрее, но тя все пак я пиеше. Чай от лайка в чашата й с надпис „Най-добрата майка на света“ на дивана в дневната й, след като се прибра от работа.

Беше нормално.

Беше безопасно.

Новодошлата полицайка си свали якето и докато сядаше, я попита как се чувства. Клара сви рамене. Как се чувстваше? Не знаеше. Мислите й бяха объркани. Сега, когато адреналинът спадна, усещаше пълно изтощение и въпреки това тялото й сякаш все още се движеше на най-висока предавка.

Ане-Ли стана от дивана и предаде бележките си на Ваня.

— Аз трябва да отида до местопрестъплението, но Ваня ще остане тук. — Тя извади визитна картичка и я остави на масичката. — Ако ви трябва помощ, ако искате да ме питате нещо, ако имате нужда от лекар, от каквото и да е, можете да ми се обадите.

— Благодаря.

Ане-Ли за секунда докосна рамото на Клара, подхвърли на Ваня: „После ще се чуем“, и си отиде. Клара я гледаше, докато излизаше. До вратата в антрето висеше снимка. Тя, Сак и Виктор — миналата година на Крит. В южния край на острова бяха намерили малко селце на име Лутро. Нямаше пътища, дотам се стигаше само с лодка. Петдесетина къщи в полукръг около бистрата вода в залива. Ресторантчета и хотели, почти нищо за правене, освен да се къпеш в морето, да се печеш на слънце и да си почиваш.

Идеалната ваканция.

Идеалният живот.

Дали някога отново щеше да му се наслади?

Под снимката имаше фотьойл, който тя беше претапицирала. Очите й се спряха върху десена на цветя, когато й хрумна една мисъл. Беше й дошла на ума тогава — докато седеше на земята — но после я забрави.

— Дали е същият, който нападна Ида?

Ваня изненадано вдигна очи от бележника:

— Ида Рийтала?

Клара кимна.

— Същият ли е бил?

— Познавате ли я? — вместо да отговори, попита Ваня с внезапен интерес.

Ако две от жертвите се познаваха, в най-добрия случай можеха да стеснят кръга около извършителя. Но може и да не означаваше нищо. Може да беше чиста случайност. Само че след като е счупил лампите и я е причакал… Обаче не знаеха дали нападателят ги е счупил. Може просто да е видял Клара да излиза от школата, да е тръгнал след нея и като е влязла в пустия тъмен вътрешен двор, да се е възползвал.

Но тя познаваше Ида Рийтала.

— Откъде я познавате?

— Преди пеехме в един хор. Приятелки сме. — Тя замълча, но, изглежда, още нещо й тежеше на сърцето.

Ваня чакаше.

— Поне във Фейсбук — продължи Клара, след като поразмишлява над отношенията им. — Не се виждаме често…

— А познавате ли и Тересе Андершон? — попита Ваня.

— Не, коя е тя?

— На вашата възраст е, работи като здравен консултант, живее на семейни начала с Милан Павич на „Алмквистгатан“.

Клара поклати глава.

— Имам снимка.

Ваня често държеше в телефона си снимки на действащите лица в разследванията. Не беше сигурна дали това отговаря на всички закони и директиви за съхраняване на лични данни, но беше удобно и й помагаше в работата, затова не си беше направила труда да провери доколко е законно.

Отвори снимката на Тересе и я показа на Клара, която, след като й хвърли бърз поглед, отново поклати глава.

— Затова ли дойдохте и двете? — Тя кимна към мястото, на което беше седяла Ане-Ли. — Предположих, че все някой ще дойде, сещате се, обикновен полицай, но нищо повече. Все слушаме как нямате време и ресурси да разследвате всичко.

Ваня едва сподави дълбока въздишка. Писнало й беше, че доверието към полицията постоянно спада, че представата за тях като лишени от достатъчно ресурси, неефективни и в някои случаи некомпетентни се беше вкоренила дълбоко в съзнанието на голяма част от обществото. Макар и понякога за жалост да беше вярна.

— Случаите на изнасилване се разследват с приоритет, но да, тук сме, защото смятаме, че човекът, който ви е нападнал, може да е наранил и други жени в Упсала.

— Като мъжа от Хага.

Този път Ваня не можа да скрие въздишката. Тя самата си беше помислила същото, когато Ане-Ли се обади.

Мъжът от Хага, осъден за два опита за убийство, четири изнасилвания, две от които тежки, и за два опита за изнасилване, но подозиран за още няколко нападения в Юмео между 1998 и 2005-а. Седем години. Твърде много време, докато го заловят.

Твърде много жертви.

Твърде много страдание.

Твърде много страх.

— Този ще го хванем много преди мъжа от Хага.

Нямаше съмнение, че Ваня говореше сериозно. Клара не реагира, погледът й пак се плъзна към кухнята. Към семейството й.

— Дали скоро ще приключим? — попита. — Става късно…

— Можем да свършваме, ако не се сещате друго.

— Не.

— Ако ви хрумне нещо, обадете се.

Ваня стана и си взе якето. Клара също се изправи, но явно нямаше намерение да изпрати Ваня до вратата. Вместо това отиде в кухнята и без да продума, вдигна на ръце сънения си син. Той я прегърна и зарови лице в шията й. Сак стана, прегърна я през рамо и заедно отидоха в спалнята.

Малкото семейство.

Клара се питаше дали някога тя отново ще се почувства в безопасност.

Дали ще посмее да затвори очи. Дали ще посмее да се отпусне.

В момента не й се вярваше.

Карлос Рохас трепереше и пристъпваше от крак на крак, застанал пред ограничителната лента, и гледаше как техническият персонал внимателно се движи около самотния автомобил, паркиран във вътрешния двор. Когато му се обадиха, той се облече топло. Вълнена шапка, ръкавици, шал, няколко ката дрехи под палтото, дори свали от тавана по-стабилни обувки.

И въпреки това зъзнеше.

Който чуеше името му и видеше черната му коса и мургавата му кожа, решаваше, че не може да свикне със северния климат, защото е испанец. Какъвто и беше. Само че бе прекарал целия си живот в Швеция. Майка му се запознала с баща му, докато била на почивка в Малага преди трийсет и осем години, и той дошъл с нея в Швеция, установили се във Варберг. Тук се родили Карлос и двете му сестри. Тъй че не детството в слънчева Испания беше виновно за неговата непоносимост към студа.

Не само през зимата.

Вечно му беше студено.

Разтърка ръцете си в ръкавици и подскочи няколко пъти на място. Не му помогна ни най-малко.

Карлос разбра, че Ане-Ли идва, още преди да я види. През шестте години, в които му беше началничка, се беше научил да я познава по стъпките. Винаги обувки или ботуши на висок ток.

Винаги добре облечена.

Семпло, класически, скъпо.

Дрехите й демонстрираха очевиден авторитет.

И тази вечер не правеше изключение. Черните ботуши до коленете, червената рокля под черното палто с два реда копчета от „Хоуп“ и шареният шал от чиста агнешка вълна около шията. Това беше общ интерес за двама им. Модата. Карлос не можеше да разбере онези, на които не им пукаше за мода. Дрехите говореха повече за човека, отколкото повечето хора знаеха или искаха да признаят. Не беше въпрос на пари. Не беше нужно стилът да струва скъпо. Или го имаш, или го нямаш. Например новата му колежка Ваня Литнер — добра полицайка, свестен човек, макар и да не беше точно майстор на общуването, но си личеше, че и три минути седмично не отделя да помисли какви дрехи да си купи и какво да облече.

— Студено ли ти е? — попита Ане-Ли, когато дойде до него и видя стегнатите му рамене.

— Ти как мислиш?

— Мисля, че те чака тежка зима, а още е октомври — засмя се тя и после се обърна към сцената във вътрешния двор. — Какво имаме дотук?

— Отпечатък от обувка, изглежда, е същата марка и размер като на другите места; но този път е изпуснал спринцовката.

— Можем ли да я проследим?

— Ще видим.

— Намерихте ли и чувал?

Карлос поклати глава. Ане-Ли се завъртя и огледа улицата в двете посоки.

— Охранителни камери?

— На тази улица не, но има една на „Йостра Огатан“. Поръчал съм всички записи от 20:30 нататък.

— Добре.

— И още нещо…

— Да?

— Лампите на фасадата. Обадих се на всички, които наемат паркоместа тук. — Той посочи осветения от техническите лица двор. — Някой си Фредрик Филипсон си е взел колата оттук малко след осем и тогава и двете светели, така каза.

— Значи онзи я е причакал.

— Така изглежда.

— Познава я.

— Може да я е следил. Тя паркира тук всеки четвъртък, връща се горе-долу по едно и също време. Точно като Ида Рийтала, която винаги се прибирала напряко през гробището.

Ане-Ли пак въздъхна. Обърна гръб на Карлос и се загледа във „Фюрисон“ и Студентското игрище отвъд студената тъмна вода. Тя обичаше работата си. Всеки неин аспект. Но това… с това не й се занимаваше. Длъжни бяха да го разрешат. Бързо. Идеше й да поиска ДНК проба от всеки един мъж над петнайсетгодишна възраст в Упсала.

— Три нападения за по-малко от месец.

Беше твърдение, не въпрос, но Карлос все пак отговори:

— Да.

— Той няма да престане.

— Не.

— Жените ще се страхуват да излизат.

— Ще се страхуват още повече.

Ане-Ли кимна. Това беше реалността; беше проблем на цялото общество. Жените се страхуваха да излизат сами. Във всеки град, навсякъде. Според едно проучване на Съвета за превенция на престъпността всяка пета жена поне веднъж се е въздържала да напусне дома си поради страх. Свободата на движение на жените намаляваше, възможностите им се ограничаваха. И то когато всичко си беше „както обикновено“.

Без по улиците да обикаля сериен изнасилвач.

— Трябва да направим всичко по силите си — обърна се тя към Карлос.

— Искаш ли още хора?

— Искам други хора.

С тези думи тя се отдалечи. Карлос чуваше токчетата й дълго след като изчезна от погледа му. Не знаеше какво има предвид под „други хора“, но беше сигурен, че скоро ще разбере.

Решеше ли нещо Ане-Ли, то ставаше.

— Приключваш ли скоро?

Въпросът зад вратата на банята стигна до ушите, но не и до съзнанието на Били. Той избърса парата от огледалото, наведе се над мивката и се взря в лицето си.

Както онзи път.

В онази юнска сутрин. Когато се събуди на дивана с ужасен махмурлук. Сякаш беше преди цяла вечност. Същото лице, друго огледало.

При нея. При Йенифер.

Преди да си спомни…

Водата се стичаше от мократа му коса, спираше се при веждите и капеше по бузите. Вгледа се в очите си. Огледало на душата, ако можеше да се вярва на поетичната фраза. Но в такъв случай те би трябвало да го разкрият, а явно не го правеха. Хората му казваха, че неговите са добри. Мю го казваше. „Имаш добри очи“. Те не показваха нищо от мрачното желание, което се таеше като гладна змия в гърдите му. Нищо от мислите за контрол и доминиране, които носеше в себе си вече доста време, но успяваше да потисне. След случилото се с Йенифер. Той нямаше навик да се отдава на дълбоки философски размисли, но напоследък не можеше да не се запита кой всъщност е той.

В кого се беше превърнал? В какво се беше превърнал?

Скуошът, който обикновено го изтощаваше, тази вечер го извади от равновесие. Не мачът сам по себе си, а станалото след него. В съблекалнята. Колегата, който го победи в три гейма (11–8, 11–8, 12–10), излезе от душа и седна до него на пейката, все още с кърпата около кръста и с мокра коса. Били беше решил да се къпе вкъщи. Беше по-ядосан от загубата, отколкото му се искаше да признае. В три гейма, по дяволите, от години не му се беше случвало. Може би се разболяваше или нещо такова.

— Ти познаваш Йенифер, нали? Холмгрен? — попита го колегата, докато търсеше дезодоранта в спортния си сак.

Били се вкамени, напълно забрави мача. Това беше минно поле. Какво беше станало пък сега?

— Да, работихме заедно няколко пъти, защо?

Което беше истина, но не цялата истина. Ни най-малко. Няколко пъти бяха и спали заедно. Всъщност повече пъти, отколкото бяха работили заедно. Последния път всичко отиде по дяволите.

— Чу ли какво станало?

— Не, какво?

На вратата на банята се почука и тя се отвори. Никога не я заключваха. Мю го намираше за ненужно — след като в апартамента бяха само те двамата, нямаше как да не знаят заето ли е или не. Били се стресна, все едно го беше хванала да прави нещо нередно. Което не беше далеч от истината.

— Какво се бавиш толкова?

— Нищо.

— Трябва да си измия зъбите, искам да си лягам.

Мю влезе в банята, взе си електрическата четка за зъби и сложи паста на кръглата главичка.

— Видя ли линка, който ти пратих?

Тя го изблъска от мивката, завъртя кранчето и намокри четката. Били положи усилие да върне мислите си в настоящето. Застави се да покаже интерес, емоция.

— Да, май да. Кой точно?

— Днес ти пратих само един. Тьоребуда. — Понеже се мъчеше да говори с четка за зъби в уста, звучеше все едно е на зъболекарския стол. — Бялата дървена къща на езерото.

Били кимна, уж че се сеща за какво говори. Може и да му е пратила линк днес, но истината беше, че той вече не отваряше всичко, което получеше от нея. Така или иначе тя щеше да определи маршрута на предстоящото пътуване, на което щяха да оглеждат имоти, и пак тя щеше да реши какво да купят. Той щеше да симулира интерес.

Щеше да обсъжда ремонта и какво да правят с градината.

Щеше да отиде с нея в банката и да се погрижи да получат кредит.

Щеше да кима и да се усмихва, докато тя говореше колко ще обичат да прекарват лятото там бъдещите им деца.

Искаше му се наистина да можеше да стане така.

Да имат общо бъдеще. Обичаше я. Действително се беше постарал през последните месеци. Да остави всичко зад гърба си. Да стане човекът, който беше някога. Човекът, в когото тя се влюби. Обикновеното, симпатично, непретенциозно момче.

Не беше твърдо късно, повтаряше си той.

Мю искаше лятна вила, а тя обикновено получаваше каквото искаше. Двамата се запознаха на купон за Мидсомар преди малко повече от година. Миналия октомври тя реши да заживеят заедно, а през май, единайсет месеца след първата им среща, се ожениха.

През юни той й изневери.

С Йенифер.

Йенифер, която знаеше.

Как нещо стана с него, когато се наложи да застреля Едвард Хинде, за да спаси Ваня, и Чарлс Седерквист, за да спаси себе си. Как се наслади на опияняващото усещане. Силата да властва над живота и смъртта.

Йенифер, която разбираше.

Която му помогна да изживее фантазиите си за контрол, власт, доминиране, свързани със секс и физическо удоволствие. Която държеше змията сита, а него — в равновесие.

Докато той не се напи.

Докато всичко не отиде по дяволите.

Той усети, че забави отговора си твърде дълго. За бялата дървена къща в Тьоребуда. Мю изплю пастата за зъби и го погледна със сериозно изражение.

— Какво ти е?

— Нищо.

— Сигурен ли си? Откакто се прибра от тренировката, изглеждаш странно.

Разбира се, че ще забележи. Това й беше работата. Да чете по лицата на хората, да ги разбира и да ги кара да достигнат пълния си потенциал. Беше добра. Беше твърде добра за него. Не искаше да я лъже. Но нямаше нужда тя да знае всичко. Половин истина не беше лъжа.

— Помниш ли Йенифер? Работихме заедно няколко пъти…

Естествено, че помнеше, той често говореше за нея и Мю знаеше, че се срещат и извън службата.

— Да, какво за нея? — попита тя.

— Смятат, че се е удавила.

— Какво?!

— Във Франция. Злополука при гмуркане — нали знаеш, тя си падаше по екстремните спортове.

— Боже, какъв ужас! — извика Мю и го прегърна. — Много ми е мъчно. Знам, че бяхте близки.

— Да…

Останаха така в мълчание, накрая Мю го пусна и го погледна в очите.

— Но защо само „смятат“, че се е удавила? Не са ли я намерили?

— Не, но открили дрехите й близо до някаква пещера. Не е сигурно какво е станало, но ако е имало силно течение, предполагам…

Мю въздъхна тежко, протегна се и го целуна леко по устата.

— Горкото…

Били не знаеше дали Мю искаше да каже „горкото момиче“, или „горкото ми момче“, когато отново го прегърна утешително. Тя никога нямаше да научи цялата истина и колкото и ужасно да звучеше, с обявяването на смъртта на Йенифер във Франция той можеше да остави тази история зад гърба си. Да започне да се убеждава, че никога не се е случвало. Да започне отначало, да се поправи.

Не беше твърде късно.

Сала.

Там имаше, или поне някога е имало, сребърна мина.

Това беше всичко, което Себастиан знаеше за града, в който се намираше в момента. Това, както и че имаше хотел две звезди на пет километра от града в голяма четириетажна сиво-бежова сграда, която дори не се опитваше да изглежда гостоприемна — нито отвън, нито отвътре. Ако стаята беше един-два квадратни метра по-малка, щеше да е килер. Четири стени, боядисани в никотиновожълт нюанс, от който изглеждаха просто мръсни, а единствената украса беше нескопосано скована рамка с репродукция на Карл Ларшон. Една табуретка, която трябваше да служи и за нощна масичка, до тясното легло. Малък телевизор на ъглов рафт срещу кревата. Никакви опити за скриване на кабелите — нито на телевизора, нито на двете лампи в стаята. И баня, в която Себастиан трудно би могъл да се напъха, без да събори някоя стена. Вярно, в днешно време беше трудно да си собственик на книжарница, но да е чак пък толкова зле… Но оставаше само да продължиш борбата и да харесваш положението, както каза книжарят, когато при посещението на Себастиан стана дума за трудностите, пред които бяха изправени хартиените книги.

Да продължиш борбата и да харесваш положението.

Да, Себастиан беше приел положението.

Може би дори се беше примирил с него, но да му се не види, нямаше как да го харесва.

Вече не работеше в „Риксмурд“. Накрая дори на Торкел му писна от него. Или по-точно казано, на Ваня й писна от него, тъй че Торкел трябваше да избира. Избра Ваня. Не беше чудно, на негово място Себастиан би постъпил по същия начин. Чудното беше, че го изтърпяха година и половина. През това време не си правеше труда да става служител на месеца, тъй да се каже.

Ваня. Неговата дъщеря.

Не я беше виждал от юни насам.

Помнеше обаче чувството, когато я остави в гаража под „Уотърфронт“ и потегли с бомба в колата — чувството, че я вижда за последен път.

Че тя ще изчезне от живота му.

Завинаги.

Оказа се прав. Дълго се надяваше тя да намине да го види, да го попита как се чувства, но тя така и не дойде. Ясно беше, че не иска какъвто и да било контакт с него.

Вината беше негова. Разбира се.

Както винаги.

Тя му беше дала толкова много възможности, а той не се възползва от нито една.

Той беше съвсем наясно, че постоянно грешеше, постоянно разваляше всичко. Всеки път, когато постигнеше нещо подобно на щастие или поне на вътрешен мир, идваха угризенията.

Той я изпусна.

Другата си дъщеря.

Държеше малката й ръчичка, а позволи водата да я отнесе.

Не, той не заслужаваше щастие.

Постъпваше нередно, знаеше го. Но да знаеш, че постъпваш нередно, и да постъпиш правилно, са две различни неща. Затова продължаваше в същия дух.

Дори не взе участие в заключителната работа по последния им случай. Риалити убиеца Давид Лагергрен, човекът, който убиваше, за да насочи вниманието към оглупяването и инфантилизирането на обществото, но свърши като терорист. Процесът се състоя през септември и не беше никаква изненада, че осъдиха Лагергрен на доживотен затвор; Себастиан подозираше, че ще мине много време, преди да я заменят с по-лека.

Единственото хубаво в случая с Лагергрен беше, че представиха Себастиан като важна част от разследването и му дадоха почти главна роля в разкриването и залавянето на убиеца. Зрелищното шофиране през града, завършило с експлозия в Ридарфйерден, никак не му навреди. Даже му уреди няколко телевизионни интервюта и репортажи в новините през иначе еднообразното лято. През август му се обадиха от старото му издателство. Възникнал известен интерес към книгите на Себастиан за Едвард Хинде, затова се чудели дали не му се иска да напише нова. За Лагергрен например. Себастиан им отказа учтиво, но твърдо. Не искаше да допринася за популярността на онзи човек, а и други престъпници предизвикваха у него по-голям интерес.

Ралф Свенсон например.

Мъжът, който уби четири жени по заръка на Хинде.

Жени, с които Себастиан имаше някаква — обикновено кратка и чисто сексуална — връзка.

Освен това бе убил стария приятел и колега на Себастиан Троле Хермансон.

Издателите се въодушевиха от идеята. Естествено продължение на предишните книги, а и свързано със самия него, което можело да го направи много по-лично и искрено. Себастиан нямаше никакво намерение да прави книгата лична и искрена, но взе аванса и започна работа. Прекарваше дните си в апартамента, в кабинета, който много години бе стоял неизползван. Дълго време от целия си апартамент използваше само стаята за гости, кухнята и банята. Останалото му напомняше твърде силно за едни други времена.

Щастливи времена.

Щастливото време.

Единственото, което можеше да си спомни.

Времето с Лили и дъщеря им. Не живяха тук кой знае колко дълго — когато се ожениха, се преместиха в Кьолн, но все пак прекараха и в този апартамент известно време заедно. Сабине имаше собствена стая. И Ваня спа в нея няколко нощи.

Когато още не го мразеше.

Преди той да съсипе всичко.

„Чиракът“ — така щеше да нарече книгата. С подзаглавие „Наследството на Едвард Хинде“. Дотук се занимаваше само с проучвания и се подготвяше за първото интервю с Ралф, което щеше да проведе следващата седмица.

Налагаше се.

Себастиан погледна компютъра, който беше захвърлил на леглото, но после се отказа. Точно както трябваше да направи и когато от издателството му се обадиха с идея за малко турне с лекции и срещи с автора. Шест места из страната само за две седмици. Трябваше да съвпадне с излизането на старите книги в ограничен тираж в джобен формат.

Той се съгласи.

Затова сега стоеше в потискаща хотелска стая в Сала.

Домакин на събитието беше единствената книжарница в града. Голям, добре подреден магазин само на хвърлей от главния площад. Служители, които изглеждаха щастливи от идването му. Четиресет души публика, може би четиресет и пет. Повечето жени, разбира се, както на повечето културни мероприятия, независимо в коя държава се намираш.

Не че Себастиан имаше нещо против.

Стига да пожелаеше, жънеше успех сред жените. А обикновено пожелаваше. Почти винаги.

Ухажването, съблазняването и последвалият секс бяха сред малкото неща, които още можеха да го събудят.

Поне за малко да запълнят празнотата. Глухата болка.

В книжарницата, както обикновено, го слушаха с внимание и интерес. Особено една жена на не повече от петдесет, която седеше вдясно от импровизираната сцена. Първа зададе въпрос, когато дадоха думата на публиката, а след края на срещата дойде при него с две книги за автограф. Старото издание, забеляза Себастиан, явно купено преди участието му в случая с Риалити убиеца да го постави в светлината на прожекторите.

— Може да напишете „За Магда“ — каза му тя и пусна усмивка, която поне на Себастиан се видя изпълнена с възхищение.

Фенка — така щеше да е още по-лесно.

— Вие ли сте Магда? — усмихна й се той.

— Да, може да напишете и някакво лично посвещение, ако искате — добави тя и го погледна в очите.

Той изписа цял роман върху заглавната страница и продължи да разговаря с нея, докато подписваше книгите на останалите от опашката. След това си тръгнаха заедно от книжарницата и тя го попита къде е отседнал. Той й каза и тя го съжали. В Сала имало и по-хубави хотели.

Той искрено се надяваше да е така.

За доброто на Сала.

Размислите му прекъсна иззвъняване от компютъра. Търсеха го по Скайп. Нямаше нужда да поглежда екрана, за да разбере кой се обажда. За момент се запита дали има сили да говори с нея, но после реши, че има, и щракна с мишката. Урсула се появи на екрана.

— Здравей, нали не съм те събудила?

— Не, не, няма страшно — отговори той и усети, че е постъпил правилно, като прие разговора. Радваше се да я види.

— Къде си? — попита тя, понеже фонът зад него не й се видя познат.

— В един изпаднал хотел в Сала.

— Какво търсиш там?

— Литературни работи. Ти какво правиш?

— Още съм в службата.

— Да, виждам.

Познаваше стената зад нея. Тя седеше в конферентната зала на третия етаж, която винаги наричаха просто „Стаята“. Мястото, където екипът на „Риксмурд“ се събираше да обменя информация за случаите, по които работеха. Себастиан осъзна, че му липсваше. Всичко му липсваше. Работата и колегите. Все тая, по всяка вероятност кракът му повече нямаше да стъпи там.

— Все същото ли е — никакъв личен живот и почти нищо за вършене?

— Помагам на екипа за „студени“ случаи с една работа.

Което означаваше, че „Риксмурд“ няма нов случай и че тя все така няма личен живот. Себастиан не биваше да задълбава в този въпрос. Тя му се обаждаше късно вечерта, за да си поприказват. Мислеше за него. Трябваше да е благодарен, че поне един човек мисли за него. Само че признателността и деликатността не му бяха в характера.

— Значи Торкел не е там?

Урсула изсумтя, наведе се към екрана и понижи глас, което беше съвсем ненужно. Себастиан не можеше да си представи, че може да има някой друг в службата по това време. Определено беше сама в Стаята.

— Тръгва си в пет нула нула всеки ден, откакто заживя с Лисе-Лоте.

Себастиан забеляза, че поне не каза „оная Лисе-Лоте“, което си беше напредък, но му се стори, че все още долавя известна ревност в гласа й, когато се заговореше за новата любов на Торкел. А може би си въобразяваше. Тъкмо Урсула беше сложила край на връзката им. Макар че това не означаваше задължително, че й се иска той да намери щастието с друга жена. Дребнаво може би, глупаво, но тя беше жив човек, а хората често бяха глупави и дребнави.

— Кога се прибираш?

— Утре.

— Искаш ли да се видим? За вечеря например?

— Да, защо не.

Урсула се засмя леко:

— Няма нужда да отговаряш толкова ентусиазирано…

Себастиан отвори уста, но в този момент на вратата се почука.

— Кой пък е това?

— Румсървис.

— В западнал хотел в този час?

Понякога забравяше колко добра полицайка е тя.

— Трябва да затварям. Утре ще се видим.

Преди Урсула да успее да зададе въпрос или да възрази, той затвори Скайпа. Усмихваше се. Въпреки всички грешни решения не беше успял наистина да се отчужди от всичко и от всички. Харесваше Урсула. Отношенията им през годините бяха сложни, но сега се бяха стабилизирали достатъчно, за да се превърнат в нещо, което не можеше да нарече другояче освен приятелство. Макар че целта си оставаше да я вкара в леглото. Не че тя му липсваше кой знае колко, нито пък вярваше, че сексът може да ги сближи още повече. Просто беше толкова очевидно, че той ще трябва да се бори, за да го постигне. Да играе играта по-добре откогато и да било, само за да победи. Тя беше истинско предизвикателство.

За разлика от нощта, която му предстоеше, помисли си той. Отвори вратата на хотелската стая.

В коридора стоеше Магда. От книжарницата.

Не й знаеше фамилията. Не го и интересуваше. Взе си якето от една закачалка до вратата и го наметна.

— Да пийнем ли по едно, или предпочиташ да хапнем? — попита той и излезе в коридора.

Не възнамеряваше дори да й дава възможност да предложи да останат тук.

Стаята не ставаше дори за чукане.

Били лежеше напълно разсънен и зяпаше в тавана, мъчеше се да успокои дишането си. Погледна Мю. Тя спеше спокойно до него, обърната наляво, както обикновено. Значи едва ли е вдигнал шум.

Не е крещял.

Както в съня си.

Този сън не му се беше явявал отдавна, но сега се върна. Предположи, че е реакция на разговора в съблекалнята и всичко след това. Мю го беше попитала дали му се говори, но беше достатъчно умна и тактична да не го притиска, докато сам не пожелае. Но цяла вечер стоя при него, разбираща и подкрепяща. Обикновено заспиваше в мига, в който главата й докоснеше възглавницата, но този път го прегърна, милва го по косата. Близка. Кожа до кожа. До него, ако му потрябваше.

Тя беше твърде добра за него. Не я заслужаваше. Но щеше да я заслужи. С времето всичко случило се щеше да остане далечен спомен. Щеше да потъне в миналото. Тих шепот, в който той щеше да се научи да не се вслушва.

Но тогава дойде сънят.

Изобщо не прилича на сън. В него няма нищо абстрактно и нереално. Никакви неясни очертания, нищо, което да смекчава или разкрасява. Напротив. Всичко е неумолимо ясно и подробно.

Върна го в онзи ден.

Той изтичва от банята, през апартамента, до спалнята на Йенифер. Тя лежи гола на леглото. Ръцете й са приковани за рамката с белезници. Краката са разтворени, вързани с тесни кожени ремъци. Той диша толкова тежко, че целият се тресе, докато протяга ръка към рамото й, но се спира.

В онзи ден и онова място.

Тъмнолилави петна по шията й. От неговите пръсти. Отпред два ясно видими палеца, притиснали гръкляна. Лицето й. Върхът на езика, който стърчи между сухите устни. Кръвоносни съдове, които са се спукали под кожата на лицето. Очите, които се взират в него, от които той никога няма да избяга…

Били отметна завивката и седна в леглото. Нямаше да заспи повече тази нощ. Ужасът още не го напускаше. Почти толкова силен и вцепеняващ като в онзи ден.

Когато се случи.

Той не помнеше всяка подробност от миговете, след като я завари в този вид, не помнеше и колко време мина, докато си възвърна нещо подобно на самообладание. Помнеше колко абсурдно делничните мисли — като да не изпусне влака до западното крайбрежие и как ще му се ядоса Мю — се смесваха с бавното осъзнаване какво е станало. Какво е сторил.

Йенифер беше мъртва.

Той я беше убил.

От паника, съчетана с махмурлук, повърна. Когато се надигна от тоалетната чиния и си изплакна устата, си помисли, че е длъжен да съобщи. Да се обади в полицията, на колегите. Да признае всичко. Да ги накара да разберат, че е било нещастен случай. Но после се спря. Какво значение имаше? Че не е било нарочно.

Тя си оставаше мъртва, а той си оставаше убиец.

Щеше да загуби всичко. Работата си, Мю, приятелите. Всичко.

Спомняше си как се върна в дневната, плака и псува, удряше юмруци в слепоочията си в опит да помисли трезво.

Да постъпи както е редно или да спаси себе си.

Вътрешната борба.

Накрая взе решение. Помнеше онзи миг. Седеше на нейния диван, погледът му падна върху пикела и карабинерите на стената. Не просто взе решение, ами започна да обмисля план. Знаеше какво трябва да направи. Какво се налагаше да направи.

Щеше да спаси себе си и всичко, което притежаваше.

Били стана от леглото и излезе от спалнята, тихо затвори вратата зад себе си и се замъкна до лаптопа на кухненската маса. Сега, когато Йенифер официално беше обявена за изчезнала или дори я смятаха за мъртва, съществуваше риск да се върнат назад и да проследят последните месеци от живота й. Той не биваше да допуска грешки.

Били седна, отвори лаптопа и се логна. Планът беше прост, изпълнението му обаче изискваше и време, и специализираните му познания.

В онзи миг реши да поддържа Йенифер жива дигитално.

Обади се на Мю да й каже, че ще му се наложи да работи още една седмица по случая с Риалити убиеца. Прокурорът държал да не допуснат и най-малък пропуск в разследването. Тя, разбира се, се разочарова, предложи да се върне в Стокхолм да му прави компания. Той успя да я разубеди, каза, че ще е по-добре да си остане на западното крайбрежие, да се види с приятелите си, както възнамеряваше, а той щеше да отиде възможно най-скоро.

Така си спечели една седмица.

Събра телефона на Йенифер, компютъра й, дебитната карта, устройството за онлайн банкиране и всичко друго, което можеше да му потрябва. Провери колко често има навик да пише в социалните мрежи. Извади късмет. Инстаграм един-два пъти седмично, Фейсбук също. Малко комуникация през месинджър, но нищо, с което да не може да се справи. Най-трудно щеше да е, ако някой позвънеше, но и тук късметът бе на негова страна. Най-близките й хора, изглежда, предпочитаха да общуват с нея чрез есемеси и Снапчат. Когато все пак някой позвънеше, той не вдигаше и по-късно отговаряше с есемес, че е видяла, че са я търсили, нали така? Обикновено не се оказваше нищо важно и се разбираха с още едно-две текстови съобщения.

Той посвети седмицата в Стокхолм на спорадични постове в социалните мрежи — как Йенифер обикаля сама из града и й хрумват разни мисли. Обикновено тя не беше на снимките, които качваше, но Били знаеше, че поне от време на време трябва да пуска по някое селфи. Не често — щеше да отнеме време, а и беше рисковано, трябваше да прецени правилно пропорциите, светлината и разстоянието. Новите технологии обаче го улесняваха. В днешно време възможностите за фалшифициране на снимки и видео бяха по-големи откогато и да било и ако се направеше правилно, реално ставаше невъзможно да ги различиш от истинските.

Останалото време посвети на четене на постовете й, за да се запознае със стила й, начина й на изразяване, употребата на съкращения и емоджи. Успешно отклони няколкото покани за питие, басейн и барбекю. Като цяло засега никой не поставяше под въпрос присъствието й в интернет. И в живота.

Следващата седмица той замина при Мю на западното крайбрежие. Това беше най-трудната част. Сам в Стокхолм можеше изцяло да се съсредоточи върху задачата и почти забравяше какво бе сторил. Когато се върна в истинския свят, стана по-тежко. Обикновени хора, общуване, приятели, деца на приятели, миниголф, разходки, нощи с Мю. Понякога сякаш стоеше извън ставащото около него и се гледаше отстрани, убеден, че му личи в какво се е превърнал. Костваше му такива усилия да се държи нормално, че се боеше да не се получава обратният ефект. Пусна няколко поста, които намекваха, че Йенифер още е в Стокхолм, но възнамерява скоро да пътува.

Откриването на дрехите и вещите на Йенифер се забави повече, отколкото Били очакваше. Вярно, труднодостъпна пещера и до голяма степен неизследвана, и затова опасна за повечето хора, но все пак.

Отиде до Франция в средата на юли.

Преди това се погрижи тя да си „изгуби“ телефона за близо седмица и затова помоли който иска да се свърже с нея, да я търси през месинджър. По този начин поне не му се налагаше да пуска снимки. После тя се върна и разказа, че заминава с автобус за Франция, но не спомена, че смята да се гмурка, докато е там.

Франция се оказа предизвикателство.

Първо, да отсъства близо седмица, без да събуди подозрения у Мю, второ, да фалшифицира пътуването с автобус дотам, без да показва автобуса — да не би някой да потърси транспортната фирма; да се погрижи Йенифер да отсяда в хотели с автоматична регистрация и без камери за наблюдение на входовете; да пристига късно, да си тръгва рано, та възможно най-малко други гости да могат да я видят. Да внимава къде се използват кредитните й карти.

След четири дни той преустанови всякакви постове и тя изчезна. Чу, че баща й я обявил за издирване, когато не се върнала на работа в началото на август, както била казала, но оттогава нататък — нищо.

До днес.

Най-после бяха намерили вещите й, които той беше оставил в труднодостъпната подводна пещера. Безотговорно от негова страна да се гмурка там, но усещаше, че е нещо, което самата Йенифер би сторила.

За вълнението, предизвикателството, адреналина.

Поне Били така се надяваше.

Сега провери името й във всички платформи. Няколко коментара на страницата й във Фейсбук как не можели да повярват, че е истина и се надявали Йенифер скоро да се обади, но той не виждаше някъде да е допуснал грешка. Никой не беше забелязал, че не са я виждали на живо от края на юни.

— Какво правиш?

Били подскочи, когато чу гласа на Мю. Набързо се увери, че тя не вижда екрана, и превключи на нещо служебно.

— Бачкам. Не мога да заспя.

Мю дойде при него и го прегърна през рамо, хвърли бърз поглед на екрана и се наведе да го целуне по челото.

— Заради историята с Йенифер?

— Сигурно.

— Искаш ли компания?

Той я прегърна през кръста и въздъхна.

— Не, лягай си.

Тя само кимна, но остана при него. Тайната го разкъсваше. Но скоро тя вече нямаше да стои между тях. Когато злополуката при гмуркане във Франция станеше официална версия за случилото се с Йенифер, той щеше сам да повярва, че това е истината. Писъкът, който непрестанно клокочеше току под повърхността, щеше да се превърне в тих шепот. Сигурен беше в това.

Разбира се, никога нямаше да открият тялото на Йенифер.

И това се беше наложило да свърши през онези дни в Стокхолм.

Беше напрегната седмица.

14-ти октомври

Вече е вчера.

Когато те предадох.

Предадох всички ви. Провалих се.

Не можах да заспя.

Исках да изляза. Да се кача горе.

Помниш ли летните нощи, когато седяхме на покрива?

Гледахме града.

Повече мълчахме, но понякога си говорехме.

За всичко. За бъдещето.

Не сме мислели, че то ще е толкова кратко.

Полицията дойде. Там. Където Клара се измъкна. Видях ги.

Жалко е, че допуснах грешка.

Ами ако вече приближават.

Трябва ми още време.

Мислех, че ще имам.

Но и с теб така мислехме.

Онези нощи на покрива.

Никъде нищо не пише за Йевле.

Значи не са открили всичко.

Но няма смисъл да гадая.

Продължавам по план.

Още не се е свършило.

Ни най-малко.

Утре заминавам за Вестерос.

Себастиан бутна кафявата дървена врата на хотела. Младият мъж на рецепцията му се усмихна, когато приближи.

— Добро утро — поздрави го с толкова жизнерадостен и напевен тон, че Себастиан го намрази само заради тези две думи.

Изгледа го кръвнишки и го подмина мълчаливо.

— Имате посетител.

Себастиан спря. Първоначалният му порив беше да се обърне и да си тръгне. Да избяга. Не познаваше никого, който би могъл да го посети тук. Никого освен Магда. Как е стигнала до хотела преди него? Събудила се е сама в леглото, почувствала се е употребена, метнала се е в колата, недоволна от ролята, която й е отредил. Той набързо си повтори събитията от вечерта и нощта. Тя притежаваше всичките му книги, знаеше доста за него. Проявяваше голям интерес.

Прекалено голям?

Ако беше тя, Себастиан се надяваше да е дошла да му крещи. Това можеше да го изтърпи. Но ако настояваше за някаква форма на обвързване, тогава ставаше досадно. Боже, и така имаше предостатъчно жени, които влагаха твърде много чувства в еднократната им свалка. Последната такава в момента лежеше в женския затвор в Юста за опит за убийство срещу Урсула.

— Ето ви.

Себастиан се завъртя към коридора, който водеше навътре в хотела. До едната стена бяха поставени две черни кожени кресла до ниска масичка с безплатни вестници. В едно от креслата седеше жена. Не беше Магда. Около четиресетгодишна, предположи Себастиан. С тъмна коса до раменете, сини очи и хубава фигура под палтото, отбеляза той по навик, когато тя остави вестника, който беше прелиствала, и се изправи.

— Не ме познахте — жената тръгна към Себастиан с развеселено изражение.

— Не — призна си той честно.

А трябваше ли? Дали не е била на срещата в книжарницата снощи? Не, би я забелязал. Изглеждаше далеч по-интересна от малко скучната Магда, с която беше прекарал нощта.

— Ане-Ли Уландер, запознахме се в Лунд.

Това не му помогна ни най-малко. Дали е спал с нея?

Възможно беше. Даже вероятно. Поне така му се искаше.

Но това не обясняваше какво търси в хотела му в Сала в шест и половина сутринта. Кога последно беше ходил в Лунд? Преди много години.

— Помогнахте ни в едно разследване — продължи тя с обясненията.

— Вие сте полицайка от Лунд — кимна Себастиан и загуби интерес в мига, в който разбра, че вероятно го търси по работа.

— Бях, сега съм в Упсала.

— Аха, гледай ти.

— Закусихте ли?

Не беше. Магда още спеше, когато той се измъкна от дома й малко след пет. Консултира се с картата в телефона си и видя, че ще му трябват четиресет минути да се върне в хотела. Надяваше се разходката да му се отрази благотворно, да му помогне да задържи мимолетното чувство на удовлетворени малко по-дълго, но още по пътя през тъмния пуст град отново се почувства празен и с натежало сърце. Затова пое по заобиколен път с надеждата слънцето да изгрее, докато ходи, та да му просветне, поне в буквалния смисъл; но когато стигна, още беше тъмно.

Тъмно и тъжно.

Нямаше да остава, вече беше решил. Право в стаята, събира си багажа и се омита. Само че Ане-Ли се появи.

— Аз не закусвам — отвърна той.

Което не беше вярно, но никак не му се искаше да удължава престоя си в Сала, нито да узнае за какво го търси полицията на Упсала.

— Е, аз закусвам — усмихна се Ане-Ли, изгледа помещението, в което се намираха, и го хвана под ръка. — Само че не тук.

— Не.

Отговорът беше кратък и ясен. Не оставяше място за тълкувания или недоразумения, но беше ясно, че Ане-Ли няма да се откаже толкова лесно.

— Защо? — попита тя, по-скоро любопитна, отколкото разочарована, и отхапа от сандвича с авокадо, който си беше купила.

— Не искам.

Простата истина.

Себастиан остави чашата кафе, друго не си беше поръчал. В кафенето, където го заведе Ане-Ли, освен тях имаше още само четирима клиенти. Още беше много рано.

— Мога ли да променя решението ви по някакъв начин? — Ане-Ли го погледна над чашата със сок от моркови.

В тона й нямаше ни най-малка следа от сексуален намек или покана и Себастиан реши също да се преструва, че не вижда такава.

— Как ме открихте? — попита.

— Обадих се на Торкел Хьоглунд. Той ми каза, че вече не работите при него, че пишете книга. Така ли е?

Изненада се, че Торкел знае. Сигурно бе научил от Урсула. Чудеше се дали Торкел е проявил интерес, или тя му е казала, без да я пита. Не че имаше значение. От старите му колеги не Торкел бе този, който му липсваше.

— Затова се обадих в издателството и те ми казаха, че сте тук — продължи Ане-Ли, след като не получи отговор на въпроса си.

— Защо просто не ми се обадихте?

— Щяхте ли да вдигнете?

— Не.

— Щяхте ли да ми позвъните по-късно?

— Не.

Ане-Ли пак му се усмихна, сякаш открито недружелюбният му тон я забавляваше.

— Дотук е само четиресет и пет минути с кола — сви рамене тя. — Реших, че ще ви е по-трудно да ми откажете в лицето — продължи и сведе очи. — Особено ако ви поканя на закуска.

— Но не ми беше — прекъсна я Себастиан. — Отказах ви веднага.

Усмивката й помръкна. Взе една салфетка и си избърса устата, след което се приведе към него. Този път беше сериозна.

— За по-малко от месец бяха извършени две брутални изнасилвания и един опит. Той няма да престане. Още жени ще пострадат. Той е хищник.

— Много хора са хищници — вдигна рамене Себастиан.

— И не чувствате никаква отговорност да се опитате да ги спрете, ако можете? — учуди се Ане-Ли.

Себастиан я погледна в очите. Истината беше, че не, не чувстваше. Не носеше отговорност за света. Не го водеше желание да го направи по-добър. Отговаряше само за себе си и за собствените си деяния; никога не разбираше онези, които, когато някой извършеше нещо нередно, „се срамуваха, че са шведи“ или „се срамуваха, че са мъже“, или изобщо се срамуваха от чуждите прегрешения. Той не вярваше в колективната вина. Нито в колективната отговорност. Беше наясно, че ако се опита да обясни, ще изглежда точно толкова егоистичен и безчувствен, колкото беше в действителност, а усети, че по някаква причина не желае Ане-Ли да има лошо мнение за него.

— Вече не работя с полицията — каза само, отмести поглед от нея и отпи от кафето.

— По собствен избор?

Себастиан я изгледа въпросително. Ясно беше, че няма намерение да й отговори, затова тя продължи:

— Напуснали сте „Риксмурд“, за да обикаляте по книжарниците в разни малки градчета и да говорите за двайсетгодишни книги?

Себастиан мълчеше. Ане-Ли побутна чинията, сключи ръце под брадичката си и го прикова с поглед.

— Чела съм книгите ви. Стават, сносен писател сте, но сте страхотен криминален психолог.

— Аз съм най-добрият — каза Себастиан по навик.

— Защо тогава не вършите това, в което сте най-добър, вместо нещо, в което сте горе-долу добър?

— Защото не искам.

— Е, добре. Поне опитах — облегна се тя. — Ще трябва да пробвам с другия. Першон Ридарщолпе.

— Той е идиот. — Себастиан не се сдържа и се подсмихна. — И знам какво сте намислили.

— Какво съм намислила? — пак му се усмихна чаровно Ане-Ли.

— Използвате всеизвестната ми неприязън към Ридарщолпе, за да се съглася да работя с вас. Няма да стане.

— Добре тогава, значи ще довършим закуската си с дружеско бъбрене и после всеки поема по своя път. — Ане-Ли взе чашата си и се облегна назад. — Да ви е попадал някой хубав филм наскоро?

Себастиан я изгледа. Тя не приличаше на другите полицаи, с които беше работил. Сега разбра защо не му се искаше да има лошо мнение за него. Харесваше я. Но той нямаше да работи с нея, а тя никога нямаше да легне с него, тъй че щяха да постъпят точно така — щяха да закусят и да си побъбрят дружески, а после всеки щеше да поеме по своя път.

Телефонът й иззвъня. Тя го извади от джоба си, погледна дисплея и вдигна, без да му се извинява.

— Здравей, Ваня, какво има?

Обърна гръб на Себастиан и изслуша отговора, но той дори не забеляза. Правилно ли беше чул?

Наистина ли беше Ваня? Неговата Ваня?

В Упсала ли е отишла да работи?

Известно му беше, че си е взела почивка от „Риксмурд“, но с Урсула не бяха говорили повече за нея. Той не попита, тя не му каза. Ане-Ли приключи разговора с обещание да се върне в службата до девет часа и остави телефона си на масата, отново без да се извини.

— Кой беше? — попита Себастиан със, както се надяваше, равнодушен тон.

— Една от разследващите ми полицайки. Сигурно я знаете, дойде от „Риксмурд“. Ваня.

— Ваня Литнер.

— Да, същата. Добро момиче.

Себастиан беше последният човек на света, който би повярвал в божествената намеса, съдбата или дори късмета, но това… Ваня беше в Упсала и работеше по разследване, в което току-що го помолиха да се включи. И от всички възможни места това стана в една ранна сутрин в Сала.

Нов шанс.

Последен шанс.

Той взе чашата си и също се облегна назад, като се стараеше да не изглежда твърде развълнуван.

— Помислих малко, докато говорехте по телефона — започна и отпи от кафето, сякаш се колебаеше как да се изрази. — Значи смятате, че този тип ще излезе по-ужасен от Мъжа от Хага?

Ане-Ли го изгледа изненадано. Каквото и да е очаквала да й каже, със сигурност не е било за нейния случай, личеше си.

— Ако му позволим да продължи, да — отговори тя с известна надежда в гласа.

Себастиан закима бавно, като че ли се бореше със себе си, и накрая я погледна в очите:

— Добре, разкажете ми подробно.

— Мамка му, ти сериозно ли?!

Не беше сигурно към кого бяха отправени тези думи, но тъй като Ваня впи очи в него при влизането му в службата, Себастиан предположи, че възклицанието е насочено към него, макар че за присъствието му тук беше отговорна Ане-Ли.

Докато свиваха по „Свартбексгатан“ и паркираха пред полицейското управление — модерна девететажна сграда с изцяло остъклена фасада, където според табелите се помещаваха също национално звено „Затвори и пробация“ и Районната прокуратура — той обмисляше как да подходи към нея.

Дълго време не слезе от колата, осъзна, че се притеснява от предстоящата среща.

Дали да се прави на изненадан, уж че не е имал представа, че тя изобщо работи в Упсала, камо ли пък по това разследване? Бързо отхвърли идеята. Едно беше да лъже, в това беше адски добър, но чак да симулира изненада и тя да се хване — съмнително беше, че ще му се размине. Освен това Ане-Ли можеше да й каже, че са говорили за нея в Сала и да разкрие лъжата за секунда.

Накрая тя му почука на стъклото, той слезе от колата и след като се легитимира и се подписа, последва Ане-Ли до един от асансьорите в новопостроеното крило. През това време стигна до решение — да бъде плах и изпълнен със съжаление. Щеше да започне с това как знае, че тя не го иска там, да продължи с обещание само да работят заедно и нищо повече, да признае досегашните си грешки и да обещае да се промени и да стане по-добър.

Да, това щеше да е.

Но той едва успя да излезе от асансьора, камо ли да заговори.

Ваня ги видя, докато идваха, и се закова на място. Очите й загоряха, раменете й се стегнаха, цялото й тяло се напрегна, сякаш готово за атака, когато те бутнаха вратата и влязоха в службата. Ане-Ли дори не успя да го представи, преди Ваня да изстреля въпроса за присъствието му. Ане-Ли само изгледа Ваня за момент, преди да посочи един мъж на около 35 години, който седеше зад бюро до прозореца:

— Карлос Рохас, дясната ми ръка — представи го тя.

Мъжът се изправи, протегна ръка и Себастиан забеляза, че носи поне три пуловера.

— Това е Себастиан Бергман, криминален психолог, ще ни помага в разследването — продължи Ане-Ли, докато си сваляше палтото.

— Здравей, добре дошъл — поздрави го Карлос и изгледа Ане-Ли въпросително.

Не чу ли възклицанието на Ваня? Нямаше ли да й отговори по някакъв начин?

— Благодаря — отвърна Себастиан и стисна ръката му. Беше ледена, сякаш изведнъж се е озовал навън без ръкавици в зимен ден.

— Ваня, може ли да си кажем две думи? — продължи Ане-Ли с нормален тон и кимна по посока на кабинета си, който всъщност представляваше само няколко стъклени стени около бюро, библиотечка и два посетителски стола.

— Здравей, Ваня — промълви Себастиан смирено, но тя само го изгледа яростно и тръгна след шефката си.

Ане-Ли окачи палтото си и посочи на Ваня един от дизайнерските столове „Ханс Вегнер“. Ваня се тръшна на стола с гръб към Себастиан и Карлос. Стъклените стени не я отделяха толкова от него, колкото й се искаше. Струваше й се, че усеща погледа на Себастиан в гърба си, но не се обърна да провери дали си въобразява.

— Така. Обясни — нареди Ане-Ли и седна срещу нея.

Откъде да започне? Как Себастиан я молеше да го пусне в живота си, само за да я нарани впоследствие. Как вечно обещаваше да даде най-доброто от себе си, но я предаде накрая. Как се почувства колкото обидена, толкова и ядосана, когато го видя преди малко. Колко да разкрие?

За Ана, Валдемар и Себастиан.

Мама, татко и татко.

— Първо на първо, той ми е баща.

Все отнякъде трябваше да започне, а това беше най-важната информация.

— Сериозно? — вдигна вежди Ане-Ли.

— Да.

Ане-Ли погледна към общия кабинет, където Карлос показваше на Себастиан къде да се настани. После пак се обърна към Ваня, кимна й да продължи. Личеше, че не смята роднинството за достатъчна причина за острата реакция на колежката си и за отхвърлянето на Себастиан. Ваня реши да не й спестява нищо.

— Той е сексманиак. Няколко пъти е лягал с жени от нашите разследвания — свидетелки, прокурорки, близки на жертвите, какви ли не. Държи се крайно непрофесионално.

— Ще го имам предвид — кимна другата жена равнодушно.

Не такава реакция очакваше Ваня. Започваше да губи самообладание. Наистина ли щеше да се наложи да обяснява защо Себастиан Бергман не бива да помирисва полицейско разследване, след като дори не биваше да приближава нормални хора?

— Той е арогантен, себичен, сексист, не знам какво още ти трябва, да му се не види. Той е ходещ проблем във всяка служба.

— Аз съм шефът, така че проблемите в службата са моя грижа.

Ваня въздъхна разочаровано. Ане-Ли просто не искаше да я чуе. Явно беше взела решението и нямаше значение какво ще й каже.

— Нарани ме, мен, лично, няколко пъти — промълви тя в последен опит да й повлияе емоционално. — Той беше причината да напусна „Риксмурд“.

Което не беше съвсем вярно. През пролетта тя осъзна, че се налага да промени живота си. Да направи нещо ново. В крайна сметка трябваше да помисли какво всъщност желае, коя е тя, „да намери себе си“, макар че тя самата никога не би използвала такива високопарни думи. Това включваше напускане на „Риксмурд“. Но способността на Себастиан вечно да намира начин да се набърка в разследванията им, спомогна за решението. Ане-Ли я погледна в очите и се наведе към нея:

— Не си мисли, че не се вслушвам в думите ти, Ваня. Аз също не съм чувала много хубави неща за него. — Тя стана и отиде до прозореца, вгледа се в колите на кръговото движение осем етажа под тях. — Но е въпрос на време пресата да надуши какво става. И да гръмне. Дотогава трябва да съм направила всичко по силите си. Да поканя най-добрия профайлър в Швеция, е стъпка в правилната посока.

Ваня кимна неохотно — от чисто полицейска гледна точка шефката й имаше право.

— Ако оставиш личните отношения настрана — продължи Ане-Ли и се обърна към Ваня, — нима той не е добър в работата си?

Ваня нямаше намерение по никакъв начин да сътрудничи за настаняването на Себастиан в Упсала, толкова близо до нея, затова замълча, което само по себе си беше достатъчен отговор.

— Докато е тук, ще си държи панталона закопчан и ще се отнася уважително с хората.

— Да бе — изсумтя дъщерята.

— Но въпросът е… — Ане-Ли се престори, че не я е чула — дали ти можеш да работиш с него?

— Не ми се иска — отговори Ваня искрено.

— Извинявай, Ваня, но трябва да отговориш с „да“ или „не“.

Бяха се постарали да направят сутринта възможно най-нормална. Заради Виктор. Станаха заедно, направиха закуска, приготвиха му нещата за часа по физическо възпитание.

През нощта не можаха да заспят до късно. И тя, и Сак дълго будуваха, тихо си шепнеха от двете страни на спящото дете. Сак заспа в един и половина; за своя изненада Клара също успя да поспи няколко часа и на сутринта се чувстваше по-добре. Може би заради ежедневната обстановка и делничните задължения. Заради Виктор трябваше да си е все същата мама. Сак попита какво да прави, дали да си остане вкъщи, да не ходи на работа? Да се върне, след като заведе Виктор на училище. Решиха да отидат заедно. След като изпратиха детето, Сак отново попита какво да правят. Как предпочита тя.

Клара искаше да види Ида.

Преди по-малко от месец, когато научи какво се е случило на гробището, се чуди известно време дали да й се обади, но накрая се въздържа. Сега искаше да я посети.

Защо — не знаеше точно.

Просто й се струваше, че е редно.

Сак я изпрати дотам и се разбраха след час да дойде да я вземе. Ако решеше да остане по-дълго или пък да си тръгне по-рано, щеше да му прати съобщение.

Клара преживя известен шок, като видя старата си приятелка. Ида изглеждаше изтощена — тъмни кръгове под очите, бледа сивкава кожа и сплъстена безжизнена коса, сякаш отдавна не се е къпала. Освен това беше отслабнала. Разбира се, можеше да е станало и преди нападението, Клара не я беше виждала от няколко години, но чувстваше, че не е така. Ида не показа особена радост, нито благодарност, че е дошла да я види, само измънка: „Здравей, при мен ли идваш?“, прегърна я за секунда и я покани в апартамента си.

Отидоха в кухнята, където често бяха седели.

Когато още общуваха.

Нищо не се беше променило. Полукръглата маса до стената, белите столове, скрина до другата стена с малката калаена купа и фигурките на Исус и Дева Мария, таблото за бележки отгоре, кремавите шкафове, микровълновата върху плота от светло дърво. Клара не виждаше никаква промяна след последното си гостуване.

— Защо? Само за това мисля. — Ида дойде до масата и наля две чаши кафе. На Клара й се стори, че от нея се носи лека миризма. — Защо се случи? Защо точно на мен?

— Разговаряш ли с някого? — попита Клара.

— Не бих казала — поклати глава Ида. — Мама предложи да дойде при мен за известно време, но аз не исках.

— Защо не? Тъкмо няма да си сама.

Защо не? Ида сама си беше задавала този въпрос. Без съмнение щеше да е по-добре при нея да има някого през първите седмици, когато подскачаше при всеки звук в къщата, при всяка стъпка на площадката. Но тя не желаеше. Искаше й се никой да не знае какво й се е случило.

— Щеше да й е трудно, щеше да се тревожи повече от мен. — Опита да се усмихне, когато седна срещу Клара. — И не искам да се отнася с мен по-различно отпреди.

Само дето всичко беше по-различно.

Тялото й, общо взето, беше възстановило нормалния си ритъм. Вече не трепереше неконтролируемо, не се будеше толкова често нощем. Все още се насилваше да яде, но поне се хранеше. В емоционално отношение обаче беше друго. Трудно й беше да се съсредоточава, люшкаше се между крайни състояния, ту беше тъжна, ту яростна. Мислите й се връщаха все към едно и също.

Защо?

Защо се случи?

Защо точно на мен?

Молеше се. Повече откогато и да било; имаше нужда от помощ, за да продължи напред, да се излекува. Но не получаваше отговор. Опитваше се да намери утеха в Библията. Не искаше да ходи на църква. Не желаеше хората да клатят глави и да я съжаляват.

Или още по-лошо — да мислят, че си го е заслужила.

Че е справедливо наказание за нещо, което е извършила.

Знаеше, че Бог не наказва по този начин, че Исус е изкупил всички грехове и стига тя да се помолеше за прошка, щеше да я получи. Но не всички от паството гледаха по този начин. Някои вярваха в справедливото Божие наказание. Не можеше да говори с Клара за това. Бяха се запознали в църквата преди няколко години, но Клара бе поела по друг път.

— Не ти ли помага някой от църквата? — попита я старата приятелка, сякаш прочела мислите й.

— Придружават ме до магазина един път седмично. Не смея да излизам сама.

Клара я разбираше. Тя също се притесни, когато Сак я остави пред входа, усети как страхът се прокрадва зад нея по краткия път по стълбите до вратата на Ида. А преживяното от приятелката й трябва да е било сто пъти по-ужасно.

— Понякога ме е страх дори да изхвърля боклука — обади се Ида.

Почти всичко извън апартамента събуждаше спомени за нападението. Звуци, миризми, хора. Решението беше да си стои вкъщи. Целият й свят се беше смалил до две стаи и кухня. Тя стана да налее още кафе.

— Дали можеш ти да го хвърлиш, като тръгваш?

— Разбира се. Смяташ ли, че е случайност, че нападнаха и двете ни?

Не разбра как зададе въпроса. Когато се чу сякаш отстрани, Клара осъзна, че именно той я е довел тук. Търсенето на връзка.

— Какво може да е иначе? — отговори Ида с гръб към нея, обърната към плота. — Нали спомена, че имало и трета?

— Да, някоя си Тересе…

— Която изобщо не познаваме — прекъсна я Ида.

— Да.

— Значи…

Настъпи мълчание. Ида остави каната на плота, но не помръдна, изглежда, нямаше желание да се връща на масата. В интерес на истината, чувствата й по отношение на посещението бяха смесени. Веднага щом Клара й каза защо е дошла, какво й се е случило, познатият до болка въпрос изникна отново.

„Защо точно на мен?“.

Но този път едно тихо гласче добави:

„Защо не на нея?“.

Опита се да не мисли колко е несправедливо. Грях е да пожелаваш подобно нещастие на друг човек. Обаче Клара беше обърнала гръб на Господ. Изостави църквата и общността, а й се размина само с малко болки в гърлото. Ида никога не беше криввала, нито веднъж. А я изнасилиха.

— Извинявай, но съм страшно уморена — даде да се разбере, че гостуването трябва да приключва.

Клара само кимна и стана.

— Добре, разбирам напълно — отговори.

Ида я изпрати до вратата, мълчаливо гледаше как Клара си облича палтото и се обува, взима двете торби боклук и се спира с ръка върху дръжката на вратата.

— Обади ми се, ако ти трябва нещо или искаш да ти помогна с каквото и да било.

И двете знаеха, че това няма да стане.

Ида заключи вратата след Клара и сложи веригата, след което се върна в кухнята и се зае да раздига чашите от масата.

Можеше да е приятно.

Стара приятелка, която се опитва да възстанови отношенията.

Протегната ръка.

Само че нейният живот никога повече нямаше да бъде нормален. За няколко минути един мъж го беше унищожил. Ида си пое дълбоко дъх и се помъчи да потисне тези мисли. Да ги пропъди. Понякога успяваше. Да си втълпи, че не бива да губи надежда.

Беше жива.

Оттук нататък можеше да става единствено по-добре.

Най-лошото беше минало.

Тя отиде до мивката и изми чашите в щастливо неведение колко дълбоко грешеше.

Рашид слезе от колата и вдигна очи към прозореца на третия етаж. Щорите бяха пуснати. Естествено. Той заключи колата, въздъхна и пресече улицата.

От агенцията за недвижими имоти го бяха назначили за лице за контакт на наемателите преди около година. Идеята беше винаги да могат да се свързват с един и същи човек. Това уж щяло да улесни комуникацията между хазяин и наемател. Щяло да изгради връзка, да създаде доверие.

С Ребека Алм не се получи кой знае колко добре.

Той идваше с все същата задача вече четвърти път.

Въведе кода, отвори входната врата, отиде до асансьора и натисна копчето за третия етаж. Всички наематели бяха приветствали решението на агенцията да инсталира противопожарна аларма във всяко жилище и да ги снабди с пожарогасители, и бяха съгласни, че е крайно време.

Всички освен Ребека.

Тя беше убедена, че в алармите крият камери или други устройства за наблюдение, затова и твърдо се противопостави на инсталирането. Рашид по никакъв начин не показа за колко откачена я смята, а търпеливо й обясни, че за съжаление този въпрос не подлежи на обсъждане. Тъй че въпреки шумните й протести системата беше инсталирана. През следващата седмица той си намери предлог да влезе в апартамента на Ребека и както и очакваше, устройствата бяха свалени. Последва доста разпалена размяна на реплики, която завърши с уговорката Ребека сама да инсталира избрани от нея устройства, но това да стане най-късно до първи октомври. От трети насам Рашид търсеше Ребека, за да провери дали наистина са на място, но тя не отговаряше и не му се обаждаше.

Рашид слезе от асансьора и отиде до светлата дървена врата с надпис „Алм“ върху капака на отвора за писмата. Позвъни и почака без кой знае каква надежда Ребека да отвори, дори и да си е вкъщи. Звънна пак няколко пъти, чу пиукането зад затворената врата. Но никой не отвори. С лека въздишка Рашид извади общия ключ от джоба си. След като се обаждаха, пращаха есемеси и имейли, писаха писма и така и не получиха отговор, от агенцията се консултираха с юристите си и решиха, че имат право да влязат в жилището без позволение. Ставаше дума за безопасността на всички в сградата.

Рашид позвъни още веднъж, почака още десетина секунди и после пъхна ключа, завъртя го и открехна вратата няколко сантиметра.

— Ехо! Ребека! — провикна се той през процепа. — Рашид е! Влизам.

Никакъв отговор. Пълна тишина в апартамента. Рашид отвори и пристъпи в малкото антре.

— Ехо, Ребека! Рашид е. Вкъщи ли си?

Пълната тишина, която го посрещна, му даде отговор на въпроса и той малко си отдъхна и затвори вратата след себе си. Не че беше общувал кой знае колко с Ребека Алм, но знаеше едно — никак нямаше да й хареса, че влиза в дома й с общ ключ. Сега поне нямаше да му се наложи да я успокоява, а и по всяка вероятност щеше да му се размине жалбата в полицията за влизане с взлом.

Той си изтри обувките и влезе в хола, разположен под ъгъл спрямо кухнята, която след две години трябваше да се ремонтира. Рашид погледна тавана над двуместния диван и масичката. Никаква противопожарна система. Изпита известно разочарование, беше се надявал това да е последният път, в който се занимава с този въпрос, но явно не беше. Продължи да се разхожда из апартамента, хвърли поглед към кухненския плот. Остатъци от закуска; имаха вид, че са там от доста време. От тях ли идваше тази сладникава миризма?

Рашид продължи към затворената врата на спалнята. Бяха се разбрали за датчик във всяка стая. Тъй като в хола нямаше, той не таеше големи надежди в спалнята да е сложен, но беше длъжен да провери. Бутна вратата и тутакси отстъпи крачка назад.

Тя си беше вкъщи.

Спеше.

Бързи мисли преминаваха през главата му. Не можеше да я събуди, щеше да й докара инфаркт. Какво да прави тогава? Да си тръгне? Да остави вратата на спалнята отворена и да позвъни пак? Да се върне друг път? И тогава мозъкът му схвана какво всъщност вижда. Да, Ребека лежеше на леглото, само че не спеше. Ни най-малко.

По корем върху покривката с крака, увиснали от ръба.

Гола от кръста надолу, ако не се броят чорапите.

С чувал на главата.

Торкел слезе от метрото и тръгна по „Бершгатан“. Оказа се по-късно, отколкото си мислеше. Беше се успал. Отново. Не носеше ръкавици, затова пъхна ръце в джобовете на палтото си. Всички повтаряха колко е студено, че зимата е дошла ненормално рано, но Торкел го намираше за освежаващо. Нямаше от какво да се оплаче. Истината беше, че всяка сутрин се будеше с почти нереално усещане.

Беше щастлив.

Отдавна не беше изпитвал щастие. Двамата с Ивон не живееха добре дълги години, преди да се разведат, а после… Какво имаше той? Работата, която поглъщаше почти цялото му време, и нещо като връзка с Урсула, с която спяха заедно от време на време. И почти нищо повече.

Доскоро беше сам.

Не се справяше сам.

После дойде лятото. След като завършиха разследването по случая с Давид Лагергрен, той се върна в Улрисехамн. При Лисе-Лоте. Прекараха там два-три дни, след което заминаха заедно за няколко седмици в лятната му вила недалеч от Мьолбю. Вилма и Елин също дойдоха. Съвсем доброволно. Елин си беше намерила лятна работа в един ресторант в Сьодер, но имаше свободна седмица в края на юли. Доведе и една от сервитьорките, както и приятеля си. Мина добре. Изглежда, не само приемаха, ами и харесваха Лисе-Лоте.

Последната вечер в къщичката, преди да му се наложи да се върне на работа — не всички имаха летни отпуски като на Лисе-Лоте — седяха на верандата и довършваха бутилката вино, която бяха отворили на вечеря. Лисе-Лоте остави чашата си на масата и се обърна към него със сериозно изражение.

— Само не се… вълнувай — започна и го хвана за ръка.

Торкел усети как се вледенява в топлата лятна нощ. Това не вещаеше нищо добро. Какво ли не му мина през главата. Всичко в един и същи стил:

„Тя ще ме зареже“.

Знаеше го. Беше твърде хубаво, за да е истина.

Той не каза нищо, само я гледаше, даже не беше сигурен, че диша.

— Мислех си за нещо — продължи тя.

„Определено ще ме зареже“ — мислеше си Торкел.

— Истината е, че нищо не ме задържа в Улрисехамн.

„Така, иска да живее по-близо до дъщеря ли си или да отиде да работи в чужбина няколко години. Също толкова лошо“.

— Искаш ли да се преместя в Стокхолм? При теб?

В първия момент реши, че не я е чул. Дали иска?

Нищо не искаше по-силно.

— Искам да кажа… кажи, ако смяташ, че избързвам — изгледа го притеснено Лисе-Лоте.

Торкел осъзна, че още не е изрекъл и дума и че е крайно време.

— Не, не, не, ни най-малко — заекна той.

И после пак млъкна. Сети се, че може да се възприеме като колебание. Все едно му трябва време да измисли как да се измъкне от положението. Че някъде в отговора му ще се появи едно „но“. Не умееше да води такива разговори.

— Много ще се радвам — пророни.

— Много ще се радваш — повтори Лисе-Лоте, но с усмивка на облекчение, която показваше, че и тя се е притеснявала преди разговора.

Торкел усети, че реакцията му омаловажава ставащото, омаловажава чувствата му. Време беше за големи думи — от онези, които рядко използваше и по тази причина му беше неловко да употребява.

— Не смеех дори да се надявам, камо ли сам да предложа, но нищо не искам повече. — Той я погледна в очите и стисна ръката й. — Много го искам. Обичам те.

Щом ще казваш големите думи, направо започни с най-голямата. И така, двамата заживяха в апартамента му в Хорнстул. Лисе-Лоте си намери работа в същия образователен концерн като директор на начално и основно училище в Мелархьойден. Лягаха си заедно вечер, будеха се заедно сутрин. За първи път от много време той копнееше да се прибере вкъщи след работа.

Беше нечий.

Беше щастлив.

— Добро утро — подвикна той на Урсула, когато бутна вратата на отдела.

— По-скоро добър ден. — Вдигна поглед тя от компютъра. — Някои от нас дойдоха, когато още беше утро.

Торкел не отговори на приятелската закачка, само си свали шапката и шала на път към трапезарията за втората чаша кафе за деня.

— Ти искаш ли нещо? — кимна той по посока на кухнята.

— Не, няма нужда — отговори Урсула. — Имаш посетител.

Торкел се спря. Посетител? Доколкото помнеше, за днес нямаше нищо планирано. Да не би Гунила да е пропуснала да запише нещо в графика му? Не беше в неин стил. Торкел погледна през рамо към стъклената стена на своя кабинет.

Ваня седеше на дивана.

Торкел не се сдържа и се засмя щастливо. Не се бяха виждали от онзи юнски ден, когато тя му съобщи, че смята да си почине от „Риксмурд“ за малко. Липсваше му. Повече, отколкото признаваше пред себе си, осъзна сега, когато я видя. Отказа се от кафето и отиде в кабинета си. Когато отвори вратата и влезе, Ваня вече се беше изправила.

— Виж ти, виж ти, кой ми е дошъл на гости. — Той пристъпи към нея и я стисна в дълга и пламенна прегръдка. — Да ни видиш ли си дошла? — попита и я пусна.

— Да, но… не само това. Ако може.

— Искаш да се върнеш? — попита Торкел с надежда в гласа и я покани да седне на дивана. — Искаш ли? Да започнеш работа отново?

Той се настани на креслото и се наведе към нея.

— Да, искам да се върна — кимна Ваня и не можа да не се усмихне, като видя как се зарадва Торкел.

— Добре дошла си, както знаеш — каза той и имаше вид, че само с усилие на волята се сдържа да не скочи от стола и да заръкопляска. — Но бях останал с впечатление, че в Упсала ти е добре.

Ваня въздъхна дълбоко. Колкото повече мислеше за това, толкова по-невероятно й се струваше. Седем полицейски региона, трийсет полицейски области и безброй районни полицейски управления. Из цялата страна се извършваха и разследваха престъпления. И въпреки това Себастиан Бергман съумя да се намърда точно там, където работеше тя.

— Така беше — започна. — Търсим сериен изнасилвач. Брутални нападения…

— Така ли? — прекъсна я Торкел. — Не съм чел нищо такова.

— Въпрос на време е.

— Колко?

— Дотук три. За малко повече от месец, така че ще има и още.

Той кимна сериозно. Брутални изнасилвания. Пълен ужас за жертвите, разбира се, но малко бяха престъпленията, които повлияваха на обществото по този начин, които — с право — изпълваха половината население със страх. Дори бандитските престрелки, палежите на автомобили и организираната престъпност нямаха същото въздействие. Да, създаваха усещане за опасност, подклаждано от пресата, която нагнетяваше обстановката, и от политиците, които взимаха някакви елементарни мерки, но повечето хора все пак съзнаваха, че в тези случаи става дума за разчистване на сметки. Докато сериен изнасилвач… Всяка жена, всяка една, можеше да се окаже следващата жертва.

— Както и да е — продължи Ваня, — познай кого привлече за разследването шефката ми.

Торкел можеше да се сети само за един човек, който би могъл да накара Ваня да напусне работа по средата на сложно разследване. Все пак тя беше един от най-добрите полицаи в Швеция.

— Не! — извика той.

— Да — кимна тя утвърдително.

— Себастиан? — Торкел беше длъжен да попита, за да е напълно сигурен, че говорят за един и същи човек.

— Самият той. Все така дразнещ. Ане-Ли попита дали мога да работя с него, да или не, и ето ме тук — завърши тя с леко вдигане на раменете.

— Да ми напомниш да й изпратя цветя — пошегува се той, но я разбираше напълно.

Откакто Торкел го върна на работа във Вестерос, Себастиан беше дразнител за цялата група, но най-вече за Ваня.

Той буквално промени целия й живот.

— Но дали мога да се върна? — попита тя. — Не си взел някой друг?

— Не е имало причина, работехме по някои студени случаи, но нищо голямо. Никакво собствено разследване.

Ваня си отдъхна. След като напусна Упсала, дойде право в „Риксмурд“, длъжна беше да провери дали има работа, място за нея.

— Как са всички? — попита, готова да бъде по-общителна и дружелюбна, след като най-важната част от разговора мина.

— Добре, мисля — отвърна Торкел и погледна през прозореца към Били, който тъкмо пристигна с тежка стъпка, хвърли раницата си на бюрото и си смъкна якето.

— Да не би днес да е ден за успиване или аз пропускам нещо? — попита Урсула и изгледа Били, който тъкмо си слагаше якето на облегалката на стола.

— Бях вкъщи с Мю, имахме някои работи за вършене — излъга Били и измъкна лаптопа си от раницата.

Истината беше, че не можа да заспи до пет и половина, събуди се два часа по-късно, когато Мю вече беше отишла на фитнес, за да потренира преди първия клиент за деня. Терзанието и страхът, с които се беше борил цяла нощ, не го бяха напуснали и той прекара още един час от сутринта в двойна и тройна проверка на дигиталните следи, които Йенифер беше оставила, преди да „изчезне“.

Урсула едва се сдържа да не въздъхне. Разбира се, че Били е бил вкъщи с Мю. Не бе далеч времето, когато тя беше единствената в екипа с дълготрайна връзка. С Мике. Вярно, разклатена и дисфункционална, тя редовно му изневеряваше, той беше очевидно нещастен, но все пак имаха връзка.

Торкел отдавна се разведе с Ивон.

Ваня и Били бяха сами.

Но това беше тогава.

Сега Торкел идваше всяка сутрин и представяше предишната вечер като осмото чудо на света, макар с приятелката му само да бяха вечеряли и гледали телевизия. Били си имаше Мю, с която Урсула така и не се беше запознала, но която явно така въртеше колегата й на малкото си пръстче, че беше цяло чудо, дето той не й се обаждаше всеки път, преди да изрази някакво мнение.

А сега и Ваня се върна.

Когато се появи преди около час, Урсула наля кафе и си поговори с нея, и доста бързо установи, че тя също е постигнала дразнещ душевен мир. Ваня не беше от хората, които споделят твърде много за личния си живот, но Урсула все пак научи предостатъчно сведения за ваканцията в Европа и за Юнатан, при когото сега щяло да й се наложи да се нанесе, тъй като апартаментът й бил даден под наем за още половин година.

А какво правеше самата тя, когато не работеше?

Обикновено се озоваваше на канапето с няколко чаши вино и зяпаше Нетфликс. Понякога четеше книга. Трябваше да приеме истината.

Беше съвсем сама.

Беше сама още когато живееше с Мике и Бела. Това беше тя, може би дори това беше избрала да бъде. Тъй че далеч не й се зловидеше, че колегите й са щастливи. В интерес на истината, не посвещаваше много време на мисли за тях извън службата.

Освен за Торкел.

За него понякога мислеше.

Все пак между тях имаше нещо. Не каквото на него му се искаше, но каквото тя можеше да му даде. А то, разбира се, не се оказа достатъчно. Не беше за всеки.

С едно изключение.

Себастиан.

Звънна телефон. На Били. Тя чу сигналите, чу го да вдига, но не обърна внимание. Годините в общ офис я бяха научили бързо да филтрира ставащото наоколо, което не я засягаше пряко. Но нещо в гласа на Били привлече вниманието й.

— Какво иска той?

Само три кратки думи, но гласът му звучеше различно. Напрегнато.

— И защо?

Урсула хвърли поглед към Били — той седеше с изправен гръб, сякаш готов бързо да скочи от стола. Готов да бяга.

— Сега тук ли е?

Определено напрегнат — и гласът, и тялото.

— Не, не, аз ще сляза.

После той затвори, стана и тръгна към вратата. Урсула го проследи с поглед. Който и да чакаше Били, явно беше човек, когото той не желаеше да вижда.

Били мина през автоматизираните въртящи се врати и влезе в приемната. Хвърли бърз поглед към Тамара на гишето и тя кимна към някакъв човек на около петдесет и пет години, с джинси и виненочервено пилотско яке, разкопчано над плетен пуловер; седеше на една от закрепените за стената пейки до вратата и беше оставил до себе си куфарче, шапка, шал и ръкавици. Не че се налагаше тя да му го посочва. Първо, мъжът се изправи веднага щом видя Били, второ, Били го позна. Отиде при посетителя и протегна ръка:

— Здравейте, Били Русен, търсили сте ме?

— Да, аз съм Кони Холмгрен, бащата на Йенифер.

— Да, сторихте ми се познат — отвърна Били възможно най-непринудено. — Виждал съм ваша снимка у Йенифер.

По-добре да спомене, че е ходил в дома й. Нека звучи като нормално приятелство между колеги. Най-добрите лъжи се придържаха възможно най-близо до истината. Потвърждавай всичко, особено ако е възможно да бъде доказано. Отричай възможно най-малко неща, мълчи си само ако е крайно наложително.

Например че си удушил някого по време на пиянски секс.

Кони кимна, сякаш отговорът му звучеше напълно правдоподобно, и после впи в него очи, които — Били едва сега забеляза — бяха зачервени от плач, изпълнени с мъка и отчаяние.

— Може би сте чули за станалото.

— Да, чух вчера. Ужасно, не знам… не знам какво да кажа. Ужасно е…

Кони не отговори, само пак кимна леко.

— Чули ли сте нещо ново? — продължи Били с — както се надяваше — добре симулирана надежда в гласа.

— Не, нищо — поклати глава Кони. — Началниците й в Сигтуна държат връзка с френската полиция, но засега…

Той не довърши изречението, за момент като че ли потъна в собствените си мисли и Били не знаеше какво да каже.

— Ужасно — повтори той, само за да наруши мълчанието и с надеждата Кони да стигне до причината за идването си.

Май не се получи. Мъжът все още мълчеше, зареял поглед в празното пространство.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Били след още няколко секунди мълчание.

— Познавахте се, нали? Общувахте — обърна се Кони към Били.

Били се опита да определи дали „общувахте“ е деликатен начин да каже „правехте секс“. Очите на Кони не разкриваха нищо.

— Да, няколко пъти работихме заедно и после продължихме да контактуваме — опита Били.

Този отговор сякаш задоволи Кони. На Били му поолекна, мъжът май не знаеше нищо. А и обратното щеше да е странно. Коя жена разправя на баща си с кого спи?

— Говореше за вас — продължи Кони тихо.

Били само кимна. Какво е говорела? Колко? Не го е споменавала в есемесите и чатовете с родителите си, той беше проверил. Какво е казвала за него, когато са се виждали на живо, той, разбира се, нямаше как да знае. Трябваше да действа предпазливо, опипом.

— Да, както казах, поддържахме връзка, виждахме се от време на време.

— Тя каза, че сте специалист по техническите въпроси тук. — Кони размаха ръка из помещението. — Компютри и тем подобни.

— Да. Основно.

— Искам да ви покажа няколко неща. — Кони се завъртя към пейката, където беше оставил куфарчето си. — Може ли да седнем някъде?

— Говорих с шефовете й в Сигтуна, но не проявиха кой знае какъв интерес. — Кони отвори куфарчето.

Седяха на маса до прозореца в едно кафене на „Пулхемсгатан“ с две чаши кафе, които Били поръча, но които не докосваха. Кони премести вазата с цветя и сложи два листа на масата.

— Вижте — побутна ги той към Били, който се надвеси над тях.

Снимка, принтирана от профила на Йенифер в Инстаграм. Една от снимките, които той направи през седмицата в края на юни, когато остана сам в Стокхолм.

Селфи. От Лонгхолмен.

Йенифер усмихната в долния десен ъгъл на снимката на фона на лятното езеро и Вестербрун.

— Погледнете и тази — Кони му показа втория лист.

Също снимка на Йенифер, но по-стара и правена от нея самата. Били я позна веднага. Беше от миналата пролет, в Осло. На фона на вода, затова беше избрал точно нея за снимката от Лонгхолмен. Беше я смалил, поигра си със светлината, обърна я и огледално, но снимката си беше същата.

— Снимката е същата — повтори Кони като ехо собствените му мисли.

— Как така същата? — Били не смееше да вдигне очи към Кони. — Съвсем различни са.

— Йенифер е същата.

— Не съм сигурен, че разбирам… — смотолеви Били и се престраши да вдигне очи.

Гласът му издържа и не разкри нищо, затова се надяваше и лицето му да е невъзмутимо.

— Някой я е фалшифицирал — заяви Кони и посочи снимката от Лонгхолмен. — Гледайте косата. Стърчи по съвсем същия начин, само че тук — посочи снимката от Осло — вятърът духа отдясно, а на другата отляво. Обърната е огледално.

Тъй като началниците на Йенифер в Сигтуна очевидно не бяха повярвали на Кони, Били също погледна, изпълнен със здравословен скептицизъм, преди да се наведе и да се вгледа отблизо в двете снимки. Виждаше се ясно. Вятър откъм гърба развяваше косата на Йенифер по характерен и — трябваше да признае — лесно разпознаваем начин. Как е могъл да го пропусне? Проклинаше глупостта си. Толкова лесно е можел да го оправи.

— Какво се опитвате да кажете?

Кони се поколеба. Били вече знаеше накъде клони разговорът, но предполагаше, че бащата се опитва внимателно да подбере думите си, защото му е ясно как ще прозвучат. Полицията в Сигтуна вече го беше отпратила.

— Ето как стоят нещата: двамата с Карин, жена ми, говорихме за това, когато я обявихме за изчезнала през август. Не се бяхме чували с Йенифер от края на юни. Три пъти й звъняхме, тя нито веднъж не вдигна, и трите пъти ни прати есемеси, но така и не се обади…

— И? — прекъсна го Били.

— Говорих с някои от приятелите й — тогава, в началото на август, и пак, вчера и днес. Никой не я е виждал от двайсет и пети юни.

Били не отговори. Кони отново чукна с показалец върху снимките на масата.

— Ако са фалшиви, може да й се е случило нещо още през юни.

— Какво например? — изгледа го Били въпросително. — Крие се по собствена воля? Или?

— Не. — В тази кратка дума Кони съумя да вложи едновременно раздразнение и разочарование. — Ако се крие доброволно, няма причина да фалшифицира снимки.

Той си пое дълбоко въздух; ясно съзнаваше, че говори като човек, който не може да приеме, че дъщеря му е умряла, или поне не по този начин, и се хваща като удавник за сламка за най-малките признаци, че може да не е истина.

— Знам как звучи, но… — Той пак се вгледа в очите на Били и за първи път от началото на разговора имаше вид, че ще заплаче. — Тя беше лудетина. Обичаше предизвикателствата, но не би се гмуркала сам-сама в непозната пещера във Франция. Не беше безотговорна.

Били само кимна, докато бързо премисляше ситуацията. Всъщност извади огромен късмет, че бащата на Йенифер дойде точно при него. Кони не приличаше на човек, който ще се предаде без бой. Рано или късно някой щеше да му повярва и щеше да се разрови в изчезването и смъртта на Йенифер. Сега този някой щеше да бъде Били. Явно единственото, което Кони знаеше за него, беше, че е специалист по техническите въпроси в „Риксмурд“. „Компютри и тем подобни“, така каза. Фактът, че на Кони и през ум не му минаваше, че той може по някакъв начин да е замесен, Били приписваше на това, че е полицай и повечето хора с право не си представят, че полицай може да извърши тежко престъпление. Още не знаеше какво ще прави, но щеше да си спечели малко време, ако обещаеше да помогне на Кони.

— Звучи доста сложно — започна Били бавно, сякаш още се колебаеше дали да повярва на историята. — Но аз много харесвах Йенифер, така че мога да се заема. Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ви, благодаря ви!

Не можеше да пропусне облекчението и признателността в гласа на по-възрастния мъж; ясно беше, че е бил подготвен за нов отказ.

— Ще се погрижа да получите достъп до всичко, което е правила във Фейсбук и тъй нататък от края на юни — продължи той. — Задръжте двете снимки, ако искате.

Били само кимна. Все още не беше сигурен какво ще прави оттук нататък; знаеше само, че не желае да остава още дълго в кафенето със скърбящия баща на Йенифер. Почти като по поръчка телефонът му иззвъня. Извади го. Торкел.

Другият му живот го търсеше.

Ваня още беше там, забеляза Били, когато бързо влезе в Стаята и седна на свободния стол до вратата.

— Извинявайте. Какво пропуснах?

— Нищо, чакахме те — отвърна Торкел и стана от мястото си в другия край на масата; пред него имаше тънка папка. — Нека да започна, като кажа колко съм щастлив, че всички отново сме заедно — изгледа той всеки един поотделно. — Вече всичко е както трябва.

Урсула понечи да вметне, че щом Себастиан го няма, няма как да са всички, но се въздържа. Предвид присъстващите подобен коментар вероятно щеше да развали досега доброто настроение.

— Какво, връщаш ли се? — попита Били Ваня и се протегна към една от бутилките минерална вода на масата.

— Да, връщам се.

— Супер. Ама защо, нали в Упсала ти харесваше?

— Така е. После ще ти разправя.

— За съжаление ще се наложи да го кажем още сега — обади се Торкел. — Сутринта са открили труп в апартамент в Йевле — продължи той, вперил очи във Ваня, докато придърпваше папката от масата и я отваряше.

Ваня сбърчи чело. В погледа на Торкел имаше нещо почти извинително. Сякаш знаеше, че следващите му думи няма да й харесат.

Труп в Йевле.

Какво общо имаше това с напускането й на Упсала?

Йевле беше част от полицейска област Йевлеборг, която на свой ред беше част от полицейски регион Мит, чиято централа беше в Упсала. Където се намираха Ане-Ли и Себастиан Бергман. Но това беше всичко. Затова ли щяха да говорят за напускането на Ваня? Струваше й се пресилено.

Щом видя снимките, които Торкел нареди на масата, обаче, разбра, че не е.

Точно обратното.

— Да го вземат мътните! — не можа да не възкликне, като ги погледна.

И Урсула, и Били се обърнаха любопитно към нея, но тя само потъна по-дълбоко в стола, скръсти ръце и притисна брадичка към гърдите си като намусено дете, загледана мрачно в Торкел и в снимките на масата и ясно съзнаваща накъде вървят нещата.

— Ребека Алм — посочи Торкел една от снимките, на която жена лежеше по корем върху легло.

Краката й висяха от ръба.

Гола от кръста надолу, ако не се броят чорапите.

С чувал на главата.

— Както казах, открили са я сутринта, намерил я някакъв представител на хазяите. Незабавно я свързали с течащото разследване в Упсала, затова те са получили случая.

— Ане-Ли го е получила — вметна Ваня.

— Да — потвърди Торкел.

— Някой ще ни обясни ли, или трябва да гадаем за какво говорите? — попита Урсула и се обърна към Ваня.

Тя погледна към Торкел, който на свой ред вдигна леко рамене и й даде знак тя да отговори. Ваня си пое дълбоко дъх и се поизправи на стола:

— Разследваме сериен изнасилвач, който приспива жертвите си и им слага чувал на главата. Точно като този. — Посочи снимките, които Торкел беше наредил; Били се пресегна през масата и ги придърпа към себе си. — Ане-Ли, шефката ми там, привлече Себастиан в разследването, затова аз напуснах — завърши Ваня.

— А сега е повикала и нас — отбеляза Били.

— Както тя каза, вчера имахме изнасилвач, днес по всяка вероятност имаме убиец — кимна Торкел утвърдително.

— Добра е в това отношение — додаде Ваня. — Намира помощта, от която се нуждае.

Разочарованието, което се криеше в думите й, беше осезаемо. Хубаво беше да се използват всички налични ресурси, но това означаваше, че ще й се наложи пак да работи със Себастиан. На всички щеше да им се наложи пак да работят със Себастиан.

— Длъжни сме да поемем случая — каза Торкел и вече никой не можеше да сбърка извинителния тон на гласа му.

— Наясно съм — отвърна Ваня, малко по-грубо, отколкото възнамеряваше.

— Е, какво мислиш? — попита Торкел, отиде при Били, взе снимките на Ребека и ги прибра в папката. — Какво мислиш да правиш?

Какво всъщност мислеше? По някакъв странен начин се чувстваше по-скоро изтощена, отколкото разстроена. Сякаш беше невъзможно да избяга на Себастиан Бергман. Той отново и отново успяваше да се намести в техните разследвания, да се доближи до екипа и до нея. Нямаше значение колко пъти се отърваваха от него — той винаги се връщаше. Като бумеранг, дявол да го вземе. Ако тя вярваше в някакви висши сили, в кармата или в съдбата, щеше да реши, че незнайно защо е писано този непоносим задник винаги да е до нея.

Като наказание.

Като изпитание.

Като нещо предопределено.

— Явно няма да се отърва от него… — обобщи тя мислите си и сви рамене.

— Има други отдели, в които можеш да работиш — промърмори Торкел.

Вярно, но той вече я беше прогонил от Упсала, нима ще я пропъди и от „Риксмурд“? Това беше нейната работа. Тук й беше мястото. Не неговото. Имаше си граници колко власт може да му позволи да упражнява над нея. Време беше да ги защити. Точно като миналия път, когато той се върна и тя обмисляше да напусне. Това беше твърде лесно. Твърде страхливо.

— Не, действаме. Ще трябва да извлека най-доброто от ситуацията.

— Сигурна ли си?

Ваня само кимна в отговор.

— Като отидем там, ще видя какво мога да направя, но не е сигурно, че ще успея да изискам да го махнат.

— Знам.

— Макар и да не ми се вярва някой оттук присъстващите да иска отново да работи с него — продължи Торкел и погледна Урсула и Били.

Били кимна утвърдително, но някак разсеяно. Урсула усещаше, че започва да се ядосва. Тя се беше противопоставила най-твърдо срещу връщането на Себастиан, когато той се появи. Тогава. Първия път. Оттогава се бяха случили много неща, а когато възрастни хора се настройваха един друг срещу него, нямаше намерение да мълчи дълго. Майната му на доброто настроение.

— Аз пък нямам нищо против пак да работя с него — заяви спокойно и впи очи в другите, един по един, все едно ги приканваше да й отговорят.

Никой не го направи, но Ваня я изгледа сякаш я е предала, след което стана и излезе от Стаята.

— Добре, да действаме — въздъхна Торкел и почувства, че усещането за щастие от сутринта си е отишло.

И както винаги Себастиан Бергман имаше пръст в това.

Трупът още беше в спалнята.

Били изведнъж осъзна, че се е спрял на прага и се е вторачил в мъртвата жена в леглото. Невъзможно беше да избяга от тези мисли.

В колата към Йевле — двучасово пътуване, което беше успял да намали на час и половина — се беше колебал дали да повдигне въпроса за Йенифер. Все пак няколко пъти бяха работили заедно. Дори Урсула беше одобрила Йенифер, ако той помнеше правилно. Най-естественото нещо на света щеше да е да ги пита дали са чули за станалото; същевременно обаче се тревожеше да не се издаде с нещо. Мю не забеляза нищо, но пък тя не беше полицайка, нито работеше с него от години.

Освен това Ваня беше като детектор на лъжата.

Един фалшив тон, секунда колебание и тя се впиваше в теб като кобра.

Само че ако той не повдигнеше въпроса и по-късно научеха, че е знаел през цялото време, също щеше да изглежда странно. Тъкмо отваряше уста, когато изведнъж се вцепени.

Ваня знаеше за изневярата му.

Беше й признал в момент на слабост, когато го мъчеха угризения. Сега му се струваше почти нелепо — да те мъчат угризения, задето си изневерил; но тогава стана точно това и той й каза.

Дали й беше споменал с кого?

Трябваше да се замисли. Не, май не. Или? Опита се да си припомни сцената. Преглеждаха записи от охранителни камери, търсеха една каравана.

Той й призна.

Тя попита с кого.

Той отговори… че няма значение с кого.

Да, точно така. Сигурен беше. Но колебанието оставаше: да каже ли нещо, или не?

— Чухте ли за Йенифер? — попита в този момент Ваня и с това реши въпроса.

— Да, аз чух — кимна Урсула. — Ужасно. Вие май общувахте и извън работата? — обърна се тя към Били.

— Видяхме се няколко пъти, след като ходихме заедно до Кируна, но рядко — отвърна той, съсредоточен върху пътя и шофирането.

— Никога не съм я харесвала особено — призна Ваня тихо от задната седалка и се загледа през страничното стъкло в пейзажа, който профучаваше покрай тях със скорост, достатъчна за отнемане на шофьорската книжка.

— Само защото тя те замести — отвърна Били, доволен от бързия обрат в разговора; внимаваше по никакъв начин да не намекне, че Йенифер е била по-добра от Ваня.

Да не ги сравнява като полицайки.

Веднъж беше сравнил себе си с Ваня и състезателните й инстинкти, както и неспособността й да приеме, че не е нужно винаги да е най-добрата, доведоха до разрив в отношенията им. Дотогава бяха като брат и сестра, сега бяха колеги, даже приятели, но онази близост и доверие между тях така и не се възстановиха. Може би така беше по-добре, помисли си Били. Ако бяха по-близки, може би щеше да й каже с коя е изневерил.

И така беше достатъчно лошо.

— Не, просто не я харесвах — заяви Ваня. — Все искаше работата да е супервълнуваща. Да тича и да гони, и да стреля без спиране.

— Това ми се струва малко несправедливо — възрази Били.

— Гмуркала се е сам-сама в пещера във Франция.

— И е умряла!

Извика го по-силно и по-остро, отколкото възнамеряваше. Гласът му потрепери леко и в колата настъпи мълчание.

— Извинявай, беше безчувствено от моя страна — чу се тих глас от задната седалка. Ваня сложи ръка на рамото му и го стисна. — Съжалявам, знам, че я харесваше.

— Няма нищо…

Той натисна газта още по-здраво и повече не говориха за Йенифер. Били се надяваше така и да продължат.

— Извинете.

Едно от техническите лица се мъчеше да се промъкне покрай него. Били се отдръпна и дълбоко си пое дъх.

Стегни се.

Мина през кухнята и се върна в хола. Техническите лица още не бяха намерили нито мобилен телефон, нито компютър, но и не бяха претърсили шкафовете и долапите. Оттам смяташе да започне.

Да бъде добър полицай.

Нямаше да мисли за Йенифер.

Тя щеше да заема все по-малко място в съзнанието му.

Писъкът щеше да се превърне в шепот.

Ваня седеше на стълбите, облегнала гръб на стената, с много ранен доклад — всъщност това бяха записките на полицаите, пристигнали първи на място — в ръце. Тя нямаше кой знае какво да прави на самото местопрестъпление. Това беше специалността на Били и най-вече на Урсула. Но идването й в Йевле отложи срещата със Себастиан с още няколко часа.

Тя плъзна поглед по текста.

Рашид Насир дошъл малко след девет сутринта. Отворил с ключ и открил трупа. Сигналът до 112 постъпил в 9:16 часа. Първият полицай пристигнал след по-малко от десет минути, потвърдил информацията от Рашид, отцепил мястото и повикал колеги и технически персонал. Техническите лица още работеха в малкия апартамент, но единственото, което бяха съобщили, беше, че няма следи от насилие върху входната врата. Намираха се на третия етаж, така че не беше вероятно извършителят да е влязъл през прозореца. Ваня си отбеляза да провери колко ключа има за жилището. Рашид е имал един. Може да е имало и други. Това горе-долу изчерпваше събраната дотук информация. Още никой не беше говорил със съседите. Нито дума кога за последно някой е виждал Ребека. Нищо за това откога живее тук. Никакви данни за нея. Ваня предполагаше, че Карлос вече е събрал почти всичко; ако не, Били щеше да го свърши за нула време, когато се върнеха в участъка; но тя така и така беше тук — можеше да свърши нещо по-полезно, отколкото да стои на стълбите.

Надигна се и отиде до съседната врата; позвъни. Отвориха й незабавно, сякаш човекът — брадат мъж на около трийсет и пет, облечен в карирана фланелена риза и торбести сини джинси — е стоял зад вратата и е наблюдавал ставащото на площадката през шпионката.

— Здравейте, Ваня Литнер, „Риксмурд“ — представи се тя и показа полицейската си карта. — Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се — отговори мъжът, но вниманието му се раздвояваше между Ваня и детския плач откъм стаята зад него, който ставаше все по-пронизителен. — Влезте, влезте. Мислех, че ще заспи пак… — Мъжът отвори вратата широко и се скри някъде навътре в апартамента.

След миг плачът се чу още по-ясно, след като се отвори врата и мъжът заговори успокоително на някого. Ваня влезе, затвори и се промъкна покрай бебешката количка в антрето. Право срещу нея имаше открехната врата, зад която видя неоправено двойно легло. Зави наляво и се озова в хола. Сив диван до кръгла масичка от някаква тъмна дървесина с рафт отдолу. Съвсем различен вид фотьойл с табуретка до дивана. Светли, прясно боядисани стени с картини, избрани не заради стойността им, а явно защото просто са им харесали. Разхвърляни играчки по пода, детска печка до стената под прозореца. Дом, в който живееха хора. Разхвърлян домашен уют. На Ваня й харесваше.

— Седнете, седнете — посочи мъжът дивана, когато се върна от съседната стая, която Ваня прие за детска, тъй като той носеше на ръце сънливо момченце по памперс и фланелка и с биберон в устата.

Ваня помаха лекичко на детето, което си разтърка окото с опакото на ръката, след което бързо извъртя глава и притисна лице в брадатата шия на баща си. Ваня седна и погледна към кухнята, където отиде мъжът, извади буркан детска храна, свали капачката и го пъхна в микровълновата. Докато чакаше да се стопли, той напълни едно бебешко шише с вода и го даде на момченцето, което пи жадно, докато наблюдаваше Ваня с очи, изпълнени с новопробуден скептицизъм.

Юнатан щеше да стане добър баща, хрумна изведнъж на Ваня. Могат да си живеят така. Бяха говорили за това. За деца. Най-вече на шега, но не съвсем. Чувстваха го като естествена следваща стъпка, стъпка, която тя много искаше да направи с Юнатан. Догодина навършваше трийсет и пет.

— Как се казвате? — попита тя мъжа, който тъкмо нареждаше лигавче, дълбока пластмасова чиния и зелена пластмасова лъжица на масичката на детското столче.

— О, сори, Пиер се казвам. А това е Грим — кимна той към сина в ръцете си.

Микровълновата изпиука и Пиер отвори вратичката, извади буркана и го сложи на плота. Остави Грим в детското столче. Момченцето веднага захленчи и протегна ръце, за да го вдигнат пак.

— Да, да, да, почакай мъничко — каза Пиер и взе буркана детска храна, седна до Грим край кухненската маса и изсипа съдържанието в чинията, разбърка го и го духна да изстива, докато слагаше лигавчето на Грим, а накрая пъхна зелената пластмасова лъжичка в храната и бутна чинията към Грим, който грабна лъжицата и се зае да загребва храна по посока на устата си с променлив успех. „Явно Пиер не за пръв път е сам вкъщи със сина си“ — помисли си Ваня.

— Съседката ви Ребека — започна Ваня, когато положението най-сетне изглеждаше под контрол и Пиер можеше да раздели вниманието си между нея и сина си. — Откога живее тук?

— Не знам точно, ние се нанесохме преди близо две години и половина и тя си беше тук.

— Значи не я познавате много добре?

— Даже никак. Опала… — Той бързо се наведе и бутна ръката с пълната лъжица обратно над масата, тъй като Грим имаше вид, че възнамерява да дирижира с отривисти движения. — Падаше си малко чудачка.

— В какъв смисъл?

— Никога не поздравяваше, все нещо си мърмореше, беше против всичко, почти никога не я виждахме. — Той взе лъжицата, с която беше сипал храната, събра падналото по лигавчето и го върна в чинията. — Мислеше, че я преследват.

— Кой? — Ваня се поизправи на дивана.

— Не знам, според мен и тя самата не знаеше, но точно затова стана цялата тая история с датчиците за пожар.

Ваня стана от дивана и отиде до масата, придърпа един стол и седна. Грим я изгледа ококорено с лъжицата в уста.

— Разкажете ми.

Докато Били, Ваня и Урсула стигнат до Упсала, беше станало късно следобед. Ваня показа на Били къде може да остави колата, погрижи се да получат пропуски и карти и ги качи на осмия етаж. Бутна вратата на отдела, който бе напуснала преди малко повече от половин денонощие и където в момента Карлос и Себастиан седяха зад бюрата. И двамата вдигнаха очи, и за миг Ваня изгледа Себастиан ядно, преди да се насочи към Карлос.

— Това са Били и Урсула, колеги от „Риксмурд“ — представи ги тя и Карлос стана да посрещне новодошлите.

— Карлос Рохас, добре дошли.

Ръкуваха се и след това Карлос се обърна към бюрата до прозорците:

— Аз седя тук, Себастиан — ей там — посочи той. — Предполагам, че Ваня ще заеме своето си място, но всеки да сяда където иска. За пароли, потребителски имена и тем подобни можете да се обръщате към мен.

— Благодаря — отговориха Били и Урсула и всички се пръснаха из малката стая.

Били зае бюрото възможно най-далече от прозореца, Урсула — това срещу Себастиан. Усмихна му се, докато сядаше, но неговото внимание беше насочено другаде.

Към Ваня.

Разбира се.

Той стана и отиде при нея.

— Здравей — започна и се постара да изглежда колкото може по-открит и изпълнен с угризения. Не че тя го удостои поглед, но все пак. — Знам, че не ме искаш — продължи той с тих глас.

— И въпреки това си тук — отвърна тя, подмина го и отиде при старото си работно място.

Себастиан се поколеба. Когато Торкел дойде, той го попита за Ваня и научи, че и тя ще идва. Че не е доволна, но смята „да извлече най-доброто от ситуацията“. Не му беше ясно какво точно значи това. Вероятно щеше да се старае да го отбягва на всяка цена.

Разбираемо. Но той не можеше да го позволи.

Нуждаеше се от нея.

Това беше последният му шанс да оправи нещата. Този път нямаше намерение да го пропилява. Нямаше да я предава, нямаше да руши. Малко по малко тя щеше да го приеме. Не като баща, той вече дори не смееше да се надява на това, но поне като човек. Като човек, когото да търпи. Жалка работа, но и на толкова щеше да се радва. Нямаше да е лесно, той го знаеше, но смяташе да следва плана, който намисли в асансьора преди първата им среща.

— Този път ще е различно — каза той и я последва до бюрото й.

— Не ми се вярва — отсече тя и седна с гръб към него.

— Ще бъдем просто колеги, които работят по случай. Нищо друго. Обещавам.

— Досега не си спазил нито едно свое обещание, така че…

Какво да отговори на това? Не помнеше всички свои обещания, но подозираше, че ги е нарушил до едно. Обикновено така правеше. От малките от рода на „разбира се, че ще остана за закуска“ до големите като „винаги ще те пазя“. Целият му живот беше изтъкан от лъжи и нарушени обещания.

— Знам, че направих някои глупости, че те нараних, но…

Тя се завъртя на стола и го погледна в очите за първи път, откакто влезе в стаята.

— Имаш ли нещо да кажеш за случая?

— Какво? Не. Или може би да… — Той хвърли поглед към кабинета на Ане-Ли, където двамата с Торкел разговаряха, седнали на креслата. — Но Торкел каза, че ще има съвещание веднага щом и вие дойдете, затова ще почакам.

— Защо тогава ми висиш на главата?

— Моля?

— Нали ще бъдем просто колеги, които работят по случая. Нищо друго.

Тя се облегна назад, скръсти ръце на гърдите си, сякаш държеше да покаже, че се дистанцира от него с цялото си същество. Не само с думи.

— Ако нямаш да ми казваш нищо по случая, защо си при мен?

— Колегите понякога си говорят — промълви той.

— Не и ние — заяви тя твърдо и демонстративно му обърна гръб.

Себастиан остана още няколко секунди, чудейки се дали е разумно да настоява, но реши, че само ще я раздразни още повече, ако продължи.

— Окей… — промърмори той и я остави.

Видя, че Урсула го гледа с лека усмивчица, която не можеше да изтълкува ясно — развеселено съчувствие може би, ако съществува такова нещо. Ако Ваня беше най-малко доволна да го види отново, а Урсула — най-много, трябваше да има и един някъде по средата. Поне така предполагаше Себастиан. Най-добре да ги мине всичките наведнъж, помисли си той и се затътри към Били, който нареждаше оборудването си.

— Здравей, отдавна не сме се виждали.

— Да.

Нещо в краткия отговор му подсказа, че Били нямаше да има нищо против, ако раздялата им беше продължила и по-дълго.

— Как си? — попита Себастиан приседна на ръба на бюрото.

Били му хвърли поглед, който показваше, че разбира какво се крие зад въпроса — нещо повече от любопитство за общото му здравословно състояние. Себастиан беше от малцината, всъщност единственият, който знаеше за мрачните му подтици. Който беше виждал колко далеч е готов да стигне.

— Добре съм, благодаря — отвърна Били неутрално. — Ти как си?

— Без разходчици до зоомагазина или до кучешкия приют? — продължи Себастиан, без да откъсва очи от колегата си.

Били се надигна и се огледа. Никой от другите в стаята нямаше вид, че ги слуша. Той пристъпи към Себастиан и сниши глас:

— Тази шегичка взе да се изтърква.

— Не беше шегичка.

— Престани. Говоря сериозно. — В гласа му се прокрадна грубост, която подсказа на Себастиан, че наистина говори сериозно. — Знам какво видя, но това беше преди. Един път. Оттогава нищо не е ставало.

— Добре, хубаво.

— Така че престани.

Той се наведе съвсем близо до него, Себастиан усети дъха му върху лицето си. Няколко секунди се измерваха мълчаливо с поглед. За миг Себастиан почувства нещо.

Че Били може да е опасен.

И то не само за някоя котка.

— Добре, преставам.

— Хубаво — отдръпна се Били и продължи да подготвя новото си работно място. — Значи ще е готино пак да работим заедно — продължи той, все едно размяната на реплики от последните секунди не се е състояла.

Себастиан стана от бюрото и се върна на мястото си, където го чакаше Урсула. Тя го прегърна за момент за добре дошъл.

— Радвам се да те видя.

— Един от трима — усмихна се Себастиан и направи неопределен жест по посока на Ваня и Били. — Повече от обикновено.

Урсула знаеше, че се шегува, но за жалост беше съвсем прав.

И седмината се бяха събрали в голямата конферентна зала, в сравнение с която Стаята на Кунгсхолмен все едно се нуждаеше от спешен ремонт. Лакиран зигзагообразен паркет с голям правоъгълен червен килим под масивна дъбова маса за дванайсет души. Черните кожени столове с висок гръб бяха по-удобни от повечето в собствения му дом, помисли си Били, когато седна. На тавана висеше модерно функционално осветление под формата на три продълговати алуминиеви тръби с крушки в тях. Бяла дъска с няколко снимки и карта на Упсала на едната стена. Картата беше сложена под тънко стъкло, върху което директно да се пишат бележки, та да могат да се изтриват, когато вече не са актуални или трябва да се променят. Торкел си помисли, че трябва и в Стаята в Стокхолм да се сдобият с такава. До другата стена беше поставен шкаф с отворени врати, зад които се виждаха офис оборудване, хартия, бележници, химикалки, папки и лепящи листчета на старателно подредени купчинки. Върху шкафа беше оставена купа с плодове и няколко бутилки вода и кола. От тавана висеше свръхмодерен проектор, насочен към стената с бялата дъска, където беше навито платно. В двата ъгъла имаше екрани за видеоразговори на въртящи се поставки. През годините „Риксмурд“ бяха работили в много зали из цялата страна, но тази беше без съмнение най-луксозната. Имаха чувство, че ще провеждат среща на акционерите в някаква международна корпорация с дългогодишни традиции, вместо да говорят за убийства и изнасилвания.

— Така — започна Ане-Ли и пусна последната завеса на червени и оранжеви ивици пред прозорците към коридора, за да им осигури пълно усамотение. — Първо да обсъдим големия въпрос и да се приключва. Себастиан…

Всички се завъртяха към Себастиан, който тъкмо се беше облегнал удобно на стола до Урсула с бутилка минерална вода в ръка.

— Той остава — натърти Ане-Ли. — Аз го искам тук, а разследването е мое.

— Обясних, че обикновено ние поемаме отговорността, когато пристигнем — обади се Торкел и погледна Ваня, но Ане-Ли го прекъсна:

— Не и тук. Приемам помощта на драго сърце, но няма да лазя като някакъв супервпечатлен провинциалист само защото стокхолмчаните са дошли.

Урсула усети, че започва да я харесва. Отношението, но също и простия факт, че използва думата „провинциалист“. Урсула отдавна поддържаше тезата, че компетентността сред колегите намалява пропорционално на отдалечеността им от столицата. Тези й думи може би означаваха, че е намерила сродна душа в лицето на новата им колежка и водеща разследването.

— Но знаем също — продължи Ане-Ли и този път се обърна директно към Себастиан, — че ти няма да си развяваш оная работа и ще се държиш прилично, иначе си тръгваш.

Да, Урсула определено я харесваше.

Себастиан кимна и отпи от водата, избърса си устата с опакото на ръката.

— Може ли да си я вадя, за да пикая от време на време?

Ане-Ли дори не го удостои с отговор. Придърпа стола откъм късата страна на масата и седна.

— Добре, приключихме с този въпрос. Да минем към важните неща. Кой ще започне?

Тя плъзна поглед около масата. Карлос се изправи и закопча тънката грейка, която носеше върху ризата и плетения пуловер, след което застана отпред и закачи до другите снимки на бялата дъска увеличена паспортна снимка на жена. Рядка кафява коса на клечки, тъмни очи, изпъкнали скули, тънки устни.

— Ребека Алм, на 30 години, родена в Несшьо, мести се в Йевле на 22, тоест е живяла там осем години. Работела на половин ден в училищния стол на „Енгскулан“, частно християнско училище. Не общувала кой знае колко с колегите. Като цяло била доста саможива. Не е била диагностицирана, но колежката й, с която говорих, смяташе, че от време на време е страдала от депресия или нещо подобно — завърши Карлос. — Това е засега, продължавам с нея.

Карлос кимна леко, сякаш за да подчертае, че е приключил, и се върна на мястото си.

— Намерихме телефон в жилището, но не и компютър — продължи Били и кимна към снимката на Ребека на стената. — Ще го прегледам веднага щом мога и ще видя дали мога да я намеря в социалните мрежи.

— Според съседа й вярвала, че я преследват — вметна Ваня.

— Кой? — надигна се Торкел с интерес.

— Не знаеше — сви рамене Ваня. — Но отказвала да сложи противопожарна система, смятала, че в датчиците има камери.

— Защо му е на някого да я наблюдава? — учуди се Ане-Ли и стана да напише „наблюдавана?“ до снимката на Ребека. — Все с някого би трябвало да е говорила за това.

Тя се завъртя към Карлос, който също като Ваня сви рамене:

— Не, доколкото знаем. Поне засега.

— Така, знаем ли от колко време е мъртва?

Урсула се протегна на стола. Себастиан я изгледа с крайчеца на окото. Питаше се дали поканата за вечеря още е в сила. Иначе го чакаше поредната празна хотелска стая. Той възнамеряваше да направи всичко по силите си да спази обещанието за промяна и подобрение, което даде на Ваня, и няколко часа с Урсула щяха да го улеснят.

— Предвид условията и състоянието на трупа бих предположила две седмици, плюс-минус няколко дни.

— Съседът й я видял на втори октомври — каза Ваня.

— Тогава за последно се появила и на работа — добави Карлос.

— Никой ли не е забелязал отсъствието й? — попита Ане-Ли, докато записваше 2.10 с въпросителен знак след името на Ребека.

— Да, звънели са й, две колежки ходили дотам, но не отворила и те… — Той разпери ръце в жест, който показваше, че интересът на колежките й е свършил дотам. — Изглежда, през годините е изчезвала от време на време, но винаги се е връщала.

Самотница.

Градовете бяха пълни с тях. Колкото по-големи, толкова повече.

Хора като Ребека, които можеха да изчезнат за дни, за седмици, без никой да забележи. Себастиан се зачуди колко ли време ще мине, преди да открият него, ако получи инфаркт в дома си на „Грев Магнигатан“. Дълго. Вероятно повече от две седмици. На кого щеше да липсва? На Урсула може би. Но не дотолкова, че да се разтревожи дали не му се е случило нещо.

— Никой ли не е забелязал миризмата? — попита Ваня.

— В апартамента беше доста хладно, тя е била дребна и слаба, едва ли не мършава, почти не е имало процес на разлагане, на практика се е мумифицирала — обясни Урсула.

Пак беше нещо, помисли си Себастиан. Със своите допълнителни килца около талията той вероятно щеше да замирише. Може би миризмата дори щеше да се процеди през пода до апартамента на старата Екеншьолд на долния етаж. Оттук нататък това щеше да му е оправданието да не обръща внимание, когато лекарят му каже, че ще му дойде добре да свали някой и друг килограм.

— Аутопсията ще покаже дали има следи от сперма и от приспивателно в кръвта — продължи Урсула и разлисти записките, които беше отворила на масата пред себе си. — Имаше бледа синина на гърлото от нещо, което би могло да е игла, но ще бъдем съвсем сигурни след аутопсията — заключи тя и се облегна назад на стола.

Ане-Ли кимна, после отиде при картата и взе тънък маркер.

— Ида Рийтала е нападната тук — тя нарисува малко кръгче на картата и сложи единица до него, — Старото гробище, на 18 септември.

Ане-Ли написа 18.9. до кръгчето.

— Следва Тересе Андершон, пет дни по-късно, тук. — Друго кръгче, двойка и дата 23.9. — После той се мести в Йевле. — Тя написа името на Ребека извън картата и 2.10. с въпросителна.

— Клара Валгрен, тук, на 13 октомври. — С кръгче, четворка и 13.10. писането приключи.

Ане-Ли остави маркера и отстъпи назад. Всички гледаха картата мълчаливо.

— Упсала, Упсала, Йевле и пак Упсала — проговори Себастиан.

— Да, какво значи това? — почуди се Карлос.

— Сочи, че жертвите може да са избрани целенасочено — отговори Ваня вместо Себастиан и той изпита известна гордост.

Правилно мислеше. Мислеше като него.

Момичето на татко.

— Или поне Ребека — разгърна той тезата и хвърли на Ван възхитен поглед, който тя, естествено, игнорира. — Има ли връзка между Алм и жертвите в Упсала?

— Не, доколкото знаем — отговори Карлос. — Но още не сме говорили с другите три.

— Има връзка между Ида и Клара — вметна Ваня.

— Каква?

— Познават се. Пеели заедно в хор.

Себастиан кимна. Две от жертвите се познаваха, за третата извършителят беше отишъл в друг град. Може би бяха напипали следа.

— Знаем ли как е влязъл? — обърна се Торкел към Били и Урсула, които бяха проверили апартамента.

— Не — поклати глава Урсула. — Ключалката е непокътната, опитваме се да проследим колко ключа съществуват.

— Може ли тя да го е пуснала?

— Намерението му е било тя да оживее, така че не е много вероятно, нали така? — отговори Себастиан, без да се опитва да скрие, че това е бил най-глупавият въпрос дотук.

— Може да е носел маска, да се е вмъкнал веднага щом е отворила вратата — процеди Торкел, като се мъчеше да скрие раздразнението и.

— Имаше ли шпионка на вратата? — обърна се Себастиан към Урсула, която кимна.

— Жена, която вярва, че я наблюдават, ще погледне през шпионката и ако човекът навън е с маска, едва ли ще му отвори — каза Себастиан с тон, все едно обясняваше нещо на петгодишно дете.

Торкел отвори уста, но Ане-Ли го изпревари:

— Имаш ли нещо, с което да допринесеш, или си тук само за да критикуваш останалите?

— Радвам се, че попита.

Себастиан стана и отиде при бялата дъска. Застана с гръб към другите и няколко секунди изучава снимките на нея. Понякога започваше лекциите си така. Като стоеше мълчаливо с гръб към публиката. Слушаше как глъчката утихва. Целеше да привлече вниманието, да нагнети напрежението.

— Ако може да е днес — обади се Торкел нетърпеливо.

Себастиан се обърна с въздишка:

— Извършителят е фантазирал за деянието си дълго време и по всяка вероятност е нападнал първата жертва в среда, която е познавал, която не е била далеч от дома му — започна той и посочи кръга с единицата на картата.

— Значи фокус върху Ида Рийтала — обобщи Торкел бързо. — Друго?

Себастиан го изгледа. Струваше му се, че Торкел иска да го представи в лоша светлина, може би като първа стъпка към отърваването от него.

Нямаше да се получи.

— Може би е познавал жената или поне я е виждал преди, възможно е да я е следил, да е изучавал навиците й. Постарал се е изненадите да са сведени до минимум.

Себастиан пак се обърна към дъската, този път посочи окачените на нея снимки:

— Мотивът в такива случаи обикновено е власт и контрол, макар и да не можем да отхвърлим чистото женомразство. Но методът сочи към нещо по-сложно.

Той погледна останалите и забеляза, че е привлякъл интереса им. Изкуши се да направи нова пауза за повече драматизъм, но устоя.

— Това, че ги приспива, може да се дължи на две неща: не вярва, че ще успее да го извърши, ако жертвата е будна, или иска да има усещане за тотален контрол.

Били вдигна очи от документа, който четеше. Въобразяваше ли си, или това беше намек към него?

— Ако приемем, че е второто — продължи Себастиан, — значи по всяка вероятност този човек е експериментирал с контрол и подчинение и преди. В сексуален контекст.

Този път Били не си въобразяваше, при тези думи Себастиан определено му хвърли поглед.

— Някакъв вид садомазохизъм? — попита Ваня и лекото поклащане на главата показа, че тя наистина не можеше да разбере кой може да си пада по такъв вид секс.

Били обаче разбираше.

Контролът. Опияняващата власт. Удовлетворението.

— При всички случаи някаква форма на доминация — потвърди Себастиан. — Ако става дума за несигурност дали изобщо може да извърши деянието, значи извършителят по всяка вероятност има малък или никакъв, сексуален опит и доколкото го е имал, е бил лош.

— Как ще го открием? — попита Ане-Ли.

— Втората категория е трудна, защото този тип хора обикновено са самотници — въздъхна Себастиан. — В другия случай, ако имаме късмет, може да се е свързал с кръговете на БДСМ, но не му е било достатъчно.

— Чувалът също ли е свързан с контрола? — поиска да знае Урсула.

— Изпълнява две функции. Първо, мярка за сигурност — дори да се събудят, няма да могат да го идентифицират.

— Това значи ли, че го познават? — обади се Ваня.

— Не е задължително, може да става дума и за чувство на вина. Той изпитва нужда да ги обезличи. Да заличи лицата им. Буквално.

— Сигурни ли сме, че Ида Рийтала е първата жертва? — попита Били.

— Датата ни дава известна насока — подхвърли Себастиан язвително и си помисли, че наградата за най-тъп въпрос се изплъзва на Торкел по посока към Били.

— Може да има и други жени, които не са искали, страхували са се да съобщят в полицията — защити се Били, впил предизвикателно очи в Себастиан.

— Необичайно е при брутални изнасилвания — възрази Себастиан, но колкото и да му беше неприятно, трябваше да признае, че има нещо вярно в думите на колегата му. Торкел щеше да си задържи наградата.

— Засега ще се съсредоточим върху Ида — реши Ане-Ли. — На пресконференцията довечера ще помолим за съдействие, ако някой е станал жертва на нападение.

Тя стана, сякаш за да даде знак, че съвещанието е приключило.

— Как стоят нещата с охранителните камери по пътя до дома на Ида? — попита Били, докато събираше материалите от масата.

— Има няколко, но нито една с пряко наблюдение на мястото на нападението — отговори Карлос.

— Може ли да видя записите?

— Разбира се.

— Ако има връзка между жертвите, искам да го знам преди пресконференцията — додаде Ане-Ли.

Всички кимнаха и срещата приключи. Ваня стана и първа излезе от залата, без дори да погледне към Себастиан. На път към бюрото си той хвърли бърз поглед към Ане-Ли, която му кимна одобрително и се усмихна доволно. Той се радваше, когато го оценяваха, но не за нейното одобрение се бореше в момента.

Тя беше наранена.

Себастиан го забеляза в мига, в който Ида открехна вратата, колкото позволяваше веригата, след като той и Урсула показаха полицейските си карти през шпионката. Тя не се чувстваше добре и не ги искаше в дома си, поне не него, помисли си той, когато Ида неохотно ги покани в хола в задушния апартамент, където двамата седнаха един до друг на дивана. Тя самата остана права до вратата, сякаш готова да побегне при най-малкия признак на опасност. Себастиан забеляза как нервно върти между пръстите си кичура коса, който висеше над бузата й, и същевременно хапеше долната си устна. В онази нощ на Старото гробище нещо се беше пречупило в тази слаба жена с хлътнали очи. Нещо, което не се беше излекувало, не се беше оправило.

— Защо не седнете? — попита Урсула любезно и кимна към фотьойла до прозореца.

— Така ми е добре — поклати глава Ида. — Какво искате?

— Познавате ли жена на име Ребека Алм?

Ида само поклати глава.

— Никога не сте виждали тази жена? — Урсула постави снимка на масата и я побутна към Ида, която направи крачка напред и я погледна отдалеч, без да я докосва.

Отново поклати глава.

— Не, не я познавам. — Тя вдигна очи от снимката и ги насочи право към Урсула. — Защо питате?

— Случило й се е същото като на вас — намеси се Себастиан, преди Урсула да успее да отговори. — В Йевле — добави той с надежда Ида да се почувства в малко по-голяма безопасност, като чуе, че мъжът, който я е наранил, се е преместил, че помежду им има доста километри.

Нямаше нужда да казват повече, да разкриват всичко. Че този път нападението е завършило със смърт и че е извършено в дома на жертвата; не беше информация, от която тя се нуждаеше. Това щеше да й отнеме единственото място, където се чувстваше в безопасност. У дома. Разбира се, оставаха броени часове, докато пресата научеше за връзката между случаите и за смъртта на Ребека, но Себастиан имаше чувство, че изолацията на Ида включваше и новините, и интернет. В най-добрия случай тя изобщо нямаше да научи.

Ида само кимна, не попита нищо повече, не се поинтересува как, кога, защо, дали имат някаква следа.

Няколко секунди мълчание.

„Тя е наранена — помисли си той отново. — Цялото й същество излъчваше шок и объркване“. Урсула прибра снимката и се изправи.

— Значи никога не сте я виждали преди?

Ида за пореден път поклати глава. Урсула заобиколи масата и погледна към Себастиан, време беше да си вървят.

— Помага ли ви някой? — попита той меко и остана на дивана. — Със станалото?

— В какъв смисъл?

— След подобно разтърсващо преживяване не сме на себе си, нуждаем се от помощ, за да се възстановим, от някого, с когото да поговорим.

— Моля се.

— От някой освен Бог.

Ида го погледна за първи път, откакто дойдоха:

— Не вярвате, че той може да ми помогне?

Себастиан не отговори веднага. Той самият не вярваше в никакви по-висши сили. Беше убеден обаче, че вярата и религията могат да дадат на човек усещане за принадлежност, за участие в нещо по-голямо, ред, смисъл. Вярата в нещо, в каквото и да е, действително можеше да помогне в много ситуации. Но той беше също толкова убеден, че една млада жена, преживяла тежка травма, се нуждае от нещо друго, нещо повече.

— Вярвам, че способността му да ви помогне пряко в ежедневния живот е донякъде ограничена.

— Вие не вярвате в Бог и Исус — отсече Ида и прозвуча сякаш си е изградила представа що за човек е Себастиан и по нея си е създала мнение за него.

— Родителите ми вярваха — отвърна Себастиан искрено в опит все пак да осъществи някаква връзка.

— Но не и вие — настояваше Ида. — Затова не разбирате как помага той, стига само да му се довериш.

Вярно е. Не разбираше.

Никога не е разбирал.

Камо ли пък да му се е доверявал.

Вместо това беше посветил по-голямата част от детството и юношеството си на борба срещу всичко, в което родителите му вярваха и на което държаха, и накрая, оказа се, не само на тях им омръзна от бунтарската му незаинтересованост и активното отхвърляне. Майка му му го каза при последната им среща.

Това, ако беше вярно, без съмнение обясняваше много. Но той нямаше намерение да става като онези хора, които, когато срещнат трудности в живота си, търсят отговора в църквата и вярата. Удобно щеше да е да може да вини някой друг, нещо друго. Да не носи пълната отговорност, че не можа да удържи дъщеря си, че не можа да я спаси. Да вярва, че нейната смърт е част от някакъв по-голям, божествен, замисъл. Неразбираем, може би, но все пак замисъл.

Но той нямаше намерение да започва спорове, от опит знаеше, че е безсмислено. Това беше въпрос на вяра. Или вярваш, или не, а когато хората вярваха като тази млада жена срещу него, разумът и аргументите нямаше как да надделеят.

— Виждам, че не се чувствате добре — каза с възможно най-съчувствен тон; Ида не отговори. — Кога за последно излизахте? — продължи Себастиан, но и този път нямаше отговор. — Ида…

— Преди седмица-две — отвърна тя най-сетне.

— Да се криете от света, не е изход.

— Бог ще намери изход.

— Може би Бог смята, че изходът е да разговаряте с някого — предложи Себастиан и забеляза, че за първи път Ида сякаш се вслушва в казаното. — Неведоми са пътищата господни — продължи той с цитат, който беше чувал не един път у дома, когато станеше нещо донякъде необяснимо. — Може би затова ме е изпратил при вас — завърши той и веднага видя по изражението на жената, че е прекалил.

— Смятате, че вие изпълнявате Божията воля?! — почти изсъска тя с презрение.

Обикновено подобна мисъл би му допаднала, но този път можеше само да си затвори устата и да му се прииска да не го беше казвал. Тъкмо беше на път да я накара да го чуе, а пропиля шанса си.

— Не на мен се пада да вярвам в това — отвърна той, като се надяваше тази сладникава формулировка да я размекне.

Не се получи.

— Искам да си вървите — каза Ида кратко.

Себастиан се изправи тежко. Ида отстъпи назад, когато той я доближи на път към вратата.

— Нуждаете се от някого — не се предаваше той.

— Моля ви, вървете си.

— Няма ли някой, на когото мога да се обадя? — направи той последен опит.

Ида скръсти ръце и се вторачи в пода.

— Себастиан — Урсула му помаха да тръгва, нямаше какво повече да направят. Поне не сега.

Той въздъхна примирено и я последва през антрето и навън.

Веднага щом вратата се затвори зад тях, Ида изтича да я заключи и пак да пусне веригата. След това си пое дъх и едва се задържа на крака, физически изтощена от усилието да изтърпи двама непознати толкова близо до себе си. И то полицаи.

Отиде в кухнята, отпусна се на един от столовете, докато се мъчеше да подреди мислите си. Погледът й падна върху мобилния телефон на плота. Дали да се обади на Клара? Да провери дали са ходили и при нея?

Естествено, че са ходили.

Какво им е казала? Казала ли им е нещо?

Тя притеснено прехапа устна, докато обмисляше какво да прави при следващото посещение на полицията, когато дойдеха да й кажат, че Клара Валгрен е идентифицирала Ребека и е разкрила, че Ида също я познава. При това доста добре. Може би щеше да е достатъчно да обясни, че просто не я е познала на тази снимка, че не е погледнала внимателно.

Усети вкус на кръв и прокара пръст по устата си. Беше си прехапала устната. Погледна кървавото петно на пръста си. Мислите й се объркаха. Твърде много, твърде много. Сега и Ребека. Това трябваше да е. Не можеше да е друго. Разсеяно облиза кръвта от показалеца си. Той беше прав. Онзи психолог.

Тя се нуждаеше от някого.

Нуждаеше се от помощ.

Нуждаеше се от отговори, от някого, който да й посочи пътя. Някой, който да реши вместо нея. Трябваше да научи дали постъпва правилно. Взе телефона и набра номера.

Ингрид беше раздразнена още преди телефонния разговор.

Денят й беше отвратителен.

Рано сутринта й се обади някакъв журналист да пита за нещо, което уж била казала на детски църковен лагер в Йемтланд по времето, когато била викарий на енория Нова Упсала, и което едно от децата, на които предстояло първо причастие, приело за обидно и унизително. Причината това да излезе сега, години по-късно, Ингрид обясняваше с наближаващите избори за епископ. Не че наистина се тревожеше, просто беше повторила Божиите думи, както бяха написани; ако на някого не му харесваха или ги намираше за обидни, може би не биваше да приема първо причастие. В причастието младите хора потвърждаваха покръстването си. Казваха „да“ на Господ, съгласяваха се да оставят живота си в ръцете му.

Макар и организацията, за която тя работеше, Шведската църква, да се мъчеше да го продаде като нещо като курс за самоусъвършенстване. „Смисълът е в това, че ти си ценен и важен, защото ти си този, който си. Като човек носиш отговорност и за собствения си живот, и за държането си с другите хора“, както пишеше на сайта на Църквата, в който информираха за църковния ритуал. Дрънканици, които можеха да се прочетат във всяка една книга за самопознание и самопомощ. Съвсем малко или направо нищо за Бог. Може би децата щяха „да разберат колко е ценно да бъдат себе си и да са обичани от Бог“, но нито дума, че и те трябваше да го обичат.

Да го почитат.

Да се прекланят пред него.

Че всичко това се прави в името на Бог и Исус.

Само че в днешно време всичко, което не се отнасяше до надутото его на младежите, се смяташе за безинтересно, помисли си тя.

Макар и Ингрид да не се разстрои особено от сутрешния разговор, той все пак се отрази на подготовката й преди задължителното събеседване — или „хиъринга“, както по някаква необяснима причина го наричаха от диоцеза. Двама души, които в продължение на около половин час я разпитваха преди предстоящите избори. Единият беше жена, професор по теология в Университета на Юмео, другият — програмен ръководител на срещите на Шведската църква в един конферентен център край Лунд. В никакъв случай не бяха лоши, но според Ингрид твърде много се съсредоточаваха върху неправилните неща, задаваха неправилните въпроси и тя през цялото време се принуждаваше да ги насочва, поради което имаше опасност да решат, че избягва въпросите.

Че не желае да отговаря.

Като политик.

Накрая й благодариха и казаха, че се е представила отлично. Ингрид не можеше да определи дали просто са учтиви, или наистина го мислят. Цялата й кампания се градеше върху това да е антипод на либералните ветрове, които духаха напоследък, да е алтернативата за онези, които искаха да върнат традиционните ценности. А те бяха много. Много хора, които с ужас гледаха как тяхната църква съвсем сериозно обсъжда дали Бог наистина съществува, или е само метафора. Много хора, които не вярваха, когато чуеха от високопоставени лица, че истината е в метафората, не в буквалното възприемане. Много хора, които следяха с тревога дебата за християните, принуждавани да скриват кръстчето около шията си, ако работят например в сферата на здравеопазването, защото можело да се приеме за провокация.

За всичко това Ингрид имаше отговори, но някой трябваше да зададе правилните въпроси, а никой не го стори.

Глождеше я чувството, че е пропуснала сгоден случай да предаде посланието си, а когато след изслушването отиде на среща с представители на профсъюза заради проблем в работната среда, това само засили раздразнението й. Всички знаеха как се казва проблемът и каква позиция заема, вече бяха провеждали безброй срещи, на които да обсъждат разследванията и възможните мерки срещу него. Нищо ново нямаше да излезе от днешната, в това Ингрид беше убедена. Оказа се изненадана. Този път проблемът в работната среда можеше и да напусне службата си. Стига да получеше като обезщетение заплатите си за цяла година. Така нямало да се разчуе за персоналните проблеми в енорията.

Чисто изнудване.

Опитваха се да се възползват от участието й в изборите за епископ.

Тя беше един от седемте кандидати, от които по нейна преценка трима имаха реални шансове за победа. Можеше да останат двама, ако тя решеше да използва онова, което знаеше за Йоран Пелтсен. Пътуването до Лондон през 2012-а беше излязло далеч по-скъпо от очакваното за енорията в Стренгнес. Ако някой се разровеше, щеше да открие — стига Ингрид да бе разбрала правилно — доста сметки от ресторанти и театри, за които трудно можеше да се обясни защо енорията е трябвало да плати. Освен това, изглежда, съпруги и съпрузи ги бяха придружили на значително по-ниски цени. Въпросът беше дали да използва това, което знаеше, или не. Дали да го пусне анонимно на местната преса. Но в такъв случай трябваше да е сигурна, че информацията не може да се проследи обратно до нея. Хвърлянето на кал можеше да изцапа и нея. Искаше й се да стои над тези неща, но точно сега всички средства изглеждаха оправдани. Сигурна беше, че някой от конкурентите й е пуснал новината за обиденото дете от лагера.

Размишляваше над това в колата на път за вкъщи. Усети, че е ядосана и напрегната — възможно най-лошото състояние на духа за вземане на важни решения, затова предпочете засега да запази информацията за Йоран Пелтсен за себе си. До изборите оставаха два месеца. Предостатъчно време. Щеше да почака няколко седмици, да чуе обществената реакция след нейното събеседване. Всички изслушвания се качваха в интернет, та хората с право на глас да добият представа за кандидатите. Може би не беше толкова лошо, колкото си мислеше. Веднага щом се прибереше вкъщи, щеше да го изгледа и после щеше да действа. Да, така щеше да постъпи. Когато сви по алеята към къщата на „Думхеревеген“, се чувстваше малко по-добре.

Всичко щеше да се нареди.

Бог щеше да я води.

Както винаги.

Тъкмо изгаси двигателя и понечи да слезе от колата, когато телефонът й иззвъня. Непознат номер. Само да не беше пак онзи журналист, помисли си тя и вдигна. Не беше той.

— Здравей, Ида е. Ида Рийтала — чу се тих глас.

— Да?

— Не знам дали ме помниш, бях в Аб…

— Помня те — прекъсна я Ингрид рязко. Последното, което й трябваше днес, беше да й напомнят за онова време в Упсала. — С какво мога да ти помогна? — добави по-любезно.

В продължение на пет минути слуша разказа на Ида за изнасилването, за Клара и Ребека, за полицията, за това как си замълчала, за съмнението.

— Но не знам — завърши тя разказа си. — Може би трябва. Може би е редно. Ти как мислиш?

Ингрид се облегна на седалката, затвори очи и си пое дълбоко дъх. Беше раздразнена още преди телефонния разговор.

— Смятам, че си постъпила съвсем правилно — каза с онзи глас, който знаеше, че кара хората да се вслушват. Да й имат доверие. — Няма причина да се връщаме там. Всички го оставихме зад гърба си, покаяхме се, помолихме за прошка и я получихме.

Отговори й мълчание, мълчание, което изтълкува като съмнение.

Лесно беше да се съмняваш, когато си изправен пред изпитания.

— Постъпила си съвсем правилно. Да разкажеш, да замесиш полицията — това е светското решение. Ти трябва да се съсредоточиш върху Божието решение. Той вижда всичко и използва ставащото, за да те направи по-добра, по-силна. Изпитва те, но никога по-тежко, отколкото можеш да издържиш. Намери утеха в това.

Отговорът на Ида потвърди, че е използвала правилния аргумент, че я е накарала да се вслуша. Тя продължи разговора още пет минути, докато се увери, че Ида е съгласна, че ще е най-добре да не казва нищо на никого. Завърши с предложение Ида да й се обажда когато пожелае, за каквото пожелае — нещо, което, надяваше се, нямаше да стане.

Остана в колата още няколко секунди, потънала в размисъл. Дали да се обади на останалите? Клара изостави църквата. Изостави Господ. Аргументите, които беше използвала при Ида, при нея нямаше да минат. Обаждане от Ингрид с молба да си мълчи можеше да има дори противоположния ефект. Същото беше и с Ребека Алм — ако Ингрид й се обадеше, вероятно щеше да реши, че е някаква конспирация, че могъщи сили са се наговорили против нея. Винаги е имала богато въображение.

Най-доброто решение за Ингрид беше да чака.

Да види какво ще последва.

Да вярва, че Бог ще й помогне да разреши всичко това.

Тя слезе от колата и се прибра в къщата. Свали си обувките и окачи палтото. Светна няколко лампи на път към кухнята. Едва след като включи електрическата кана, усети колко е уморена.

Денят беше дълъг.

Но още не беше свършил. Докато чакаше водата да заври, отиде в кабинета и включи компютъра. Седна, облегна лакти на бюрото и отпусна чело върху дланите си. Къщата беше тиха. С изключение на… Ингрид се изправи. Ослуша се. Дали й се счу? Погледна към вратата.

Нищо. Тишина.

И после тихото щракване откъм кухнята, което показваше, че водата е завряла. Логна се в компютъра, след което стана и се върна в кухнята да си направи чай.

Не толкова го чу, колкото го почувства.

В къщата имаше някого.

Зад нея.

Обхвана я паника, но не можа да се завърти.

Не отново. Не отново.

Мисълта мина през главата й, преди да усети убождането във врата. Тя падна на пода.

— Благодаря, че всички дойдохте въпреки късния час — започна Ане-Ли, след като двамата с Торкел седнаха един до друг зад масата в една от по-малките заседателни зали на приземния етаж на полицейското управление и глъчката утихна.

По преценка на Торкел в помещението имаше места за трийсетина души. Около половината бяха заети. Значи присъстваха петнайсет-шестнайсет души. Колко вестници, канали и уебстраници представляваха, той нямаше представа. Повечето присъстващи ги записваха с всякакви уреди — от камера на статив до мобилен телефон в ръка.

— Това е Торкел Хьоглунд от Националния отдел за разследване на убийства — Ане-Ли посочи Торкел. — Той и екипът му помагат в това разследване.

Торкел кимна леко на журналистите. Познаваше само един.

Аксел Вебер.

Разбира се.

Той винаги следеше работата на „Риксмурд“, а в последното разследване изигра активна роля. Твърде активна роля — за това всички бяха съгласни. Вебер му се усмихна леко и вдигна ръка за поздрав. Торкел не отговори.

— До момента имаме едно убийство, две изнасилвания и един опит за изнасилване, които според нас са дело на един извършител — започна Ане-Ли и Торкел видя как интересът на слушателите се повиши.

Изправени гърбове.

Химикалки, дращещи по бележниците.

Пръсти, щракащи по клавиатурите.

Преди да започнат, се разбраха Ане-Ли да води пресконференцията. Торкел щеше да отговаря на въпроси, зададени директно на него, или на такива, които тя му прехвърлеше. Нищо друго. Не че имаше нещо против, това разпределение не му пречеше. За разлика от начина, по който тя се изрази. Почти като заповед. Торкел отдавна не беше приемал заповеди от когото и да било и установи, че не му е много приятно.

Бяха се разбрали също на кои въпроси да отговорят, коя информация да разкрият и коя да запазят в тайна. Себастиан и Урсула се върнаха от срещата с Ида Рийтала със същия резултат като от посещението на Ваня при Клара Валгрен.

Никоя от тях не познаваше Ребека.

На Ваня обаче й се струваше, че Клара крие нещо, затова искаше да отдели повече време на търсенето на връзка. Торкел беше убеден, че ще успее. Инстинктите й за тези неща бяха безотказни. Карлос докладва съвсем същото от разговора си с Тересе Андершон. Тя също не познавала Ребека, нито била чувала да се говори за нея. Затова нямаха причина да разкриват, че две от жертвите се познават. Това само щеше да даде повод за ненужни догадки. Нямаше да казват нищо и за спринцовките и чувалите. Ако историята се раздухаше до степента, до която се боеше Торкел, тъй или иначе и двете подробности щяха да излязат. При приоритетните случаи, от които пресата се интересуваше, винаги имаше изтичане на информация.

— Може ли да получим имената на жертвите? — попита плешив мъж с мобилен телефон в ръка в десния край на залата, когато Ане-Ли привърши изложението си и даде възможност за въпроси.

— Не, не можете. Само Ребека Алм.

— Починалата. В Йевле — каза Вебер, загледан в записките си.

— Да.

— Знаете ли защо е сменил града?

Торкел кимна леко. Разумен въпрос. Основателен въпрос. Вебер беше криминален репортер от толкова време, че беше развил почти полицейски инстинкти.

— До момента не.

— Това не означава ли, че тя е предварително избрана жертва, че той е искал да нападне точно нея? — Вебер впери очи в Торкел.

Но отново Ане-Ли отговори:

— Не е задължително. Може да се е намирал в Йевле по най-различни причини.

— Но работите и по тази теория?

— Разбира се, но тя е една от многото.

Вебер само кимна и пак се загледа в бележките си. Изглеждаше доволен от отговора, поне за момента. Торкел се зачуди дали по-късно вечерта няма да му се наложи да води телефонен разговор.

Червенокоса жена на около петдесет години, която седеше вдясно зад Вебер, вдигна ръка и се приведе напред:

— Споменахте нещо за БДСМ, може ли да обясните?

— В смисъл?

— Просто дайте малко подробности.

Торкел знаеше точно какво цели. Над шейсет години след тъй наречената „сексуална революция“, която трябваше да направи секса общоприета тема, да свали табуто, споменаването му все още гъделичкаше. Все още привличаше. Ако пък ставаше дума и за някаква необичайна сексуална практика, която можеше да се свърже и с тежко престъпление, вече цена нямаше. Магнит за кликове, както се казваше в днешно време.

— Нашият профайлър има теория, че мъжът, когото търсим, може да е експериментирал с контрол и подчинение и по-рано — потвърди Ане-Ли. — В сексуален контекст.

— Как?

Разбира се, надеждите, че жената ще се задоволи с тази широка формулировка, не се оправдаха.

Искаше още.

Всичките го искаха.

Ане-Ли и Торкел се спогледаха. Колко да разкрият? Ако Себастиан беше прав, с тях можеше да се свържат хора, които са изпълнявали подобни сценарии заедно с извършителя; същевременно обаче не искаха в медиите да попаднат твърде много подробности. Ане-Ли кимна на Торкел да вземе думата. Той имаше чувство, че го прави, за да има кого да вини, ако в по-късен етап на разследването се окажеше, че това им е попречило.

— Възможно е да иска жените да лежат съвсем неподвижно по корем по време на сношението. Да скрива лицата им, може би да ги покрива с нещо.

— Покривал ли е лицата им при изнасилванията? — прекъсна го млад мъж в дъното на залата.

— Такъв тип действия — добави Торкел и се престори, че не е чул въпроса; по-скоро усещаше, отколкото виждаше, че до него Ане-Ли нервничи да не би да е разкрил твърде много.

— Искаме да се свържем с всички, които са се движили около местата и адресите, където са извършени нападенията, преди и след въпросните часове — намеси се Ане-Ли и даде да се разбере, че темата за секса и методите на действие е приключена. — Принтирали сме ви списък с местата и часовете, вземете го и го публикувайте — кимна тя към двама униформени полицаи, които стояха до вратата с купчини хартия.

— И ако има някой, който не е съобщил в полицията за нападение или опит за изнасилване, много държим да се свърже с нас — добави Торкел.

— Значи е възможно да има и други случаи? — обади се мъжът от последния ред.

— Това искаме да научим — отвърна Ане-Ли и се изправи. Събра си записките и напусна залата, още преди Торкел да се усети какво става. В един момент бяха заедно, в следващия той се оказа съвсем сам. Изненадан от ненадейния край, той се обърна към журналистите. Потърси погледа на Вебер, но той изглеждаше потънал в записките си.

— Да… благодаря, че дойдохте — промърмори Торкел и също се изправи. — Ще ви бъдем признателни, ако ни помогнете да разпространим необходимата информация, и ще ви държим в течение. Благодаря отново.

Той също напусна залата, без да отговаря на въпросите, подвиквани подире му. След като и двамата с Ане-Ли се оттеглиха, в залата отново се надигна глъчка, докато петнайсетината души си събираха нещата и се приготвяха да публикуват новината в различните платформи.

Упсала беше в ръцете на сериен изнасилвач.

Който беше убил жена.

И може би си падаше по извратен секс.

Аксел Вебер не помръдваше от мястото си. Препрочиташе бележките си. В средата на страницата беше подчертал нещо няколко пъти.

Две думи.

Ребека Алм.

Беше чувал това име и преди.

Ето, изпрати го. Нямаше връщане назад.

Урсула тъкмо щеше да попита къде е, когато осъзна две неща: първо, той беше търговски представител, така че вероятно беше отишъл някъде да търгува, и второ, не й влизаше в работата. А може и просто да лъжеше, за да се отърве от нея.

Инициативата вече беше при него, не при нея.

Завършиха чата с размяна на телефонни номера, за да се свържат по-лесно. Урсула го копира и направо го пусна в търсачката. Принадлежеше на Петрос Самарас от Упсала. Дотук добре. Тя затвори лаптопа и се облегна на стола с въздишка. Още една вечер в обикновена стая в обикновен хотел.

Беше прекарала стотици такива.

Точно този се казваше „Илет“ и се намираше недалеч от полицейското управление. Пететажна сграда, която отвън крещеше „седемдесетте години“, а отвътре се опитваше доста успешно да изглежда модерна и уютна. Имаше СПА, фитнес, ресторант и бар. Урсула нямаше желание да се възползва от нито едно от тези удобства, нямаше и работа, в която да се зарови. Щяха да получат предварителните резултати от Ребека Алм чак на сутринта, а останалите данни вече беше прегледала. Няколко пъти.

Какво да прави сега?

Торкел се беше прибрал в Стокхолм. При Лисе-Лоте. На Ваня й беше дошло на гости гаджето, пък и тя не беше отседнала в хотела. Били остана в Упсала, но още беше в службата. Когато Торкел го попита дали иска да пътуват заедно до Стокхолм, той отговори, че смята да остане да прегледа записите от охранителните камери. Да види дали може да намери някаква следа, насока за разследването. Беше женен от половин година, а не искаше да се прибере вкъщи при жена си. Но пък коя беше Урсула, че да го съди? Никога, през целия си брак, не беше бързала да се прибере при мъжа си, при семейството.

Оставаше Себастиан.

Ако изобщо можеше да си спомни време, когато е била най-удовлетворена, във възможно най-пълен мир със себе си, това беше с него. Може би защото двамата толкова си приличаха; и той не можеше или не искаше да отговори на изискванията, които му поставяха, очакванията, стереотипния образ на любовта, романтиката и съвместния живот. Тя дълбоко се съмняваше, че е способна да обича, както повечето хора очакваха да бъдат обичани, но някога обичаше Себастиан. Когато той й изневери, се почувства по-наранена, отколкото когато Мике й съобщи, че я напуска, защото е срещнал Аманда.

Отново се бяха запътили към нещо, тя и Себастиан, преди да я прострелят. След това той пак я предаде. Сега бяха приятели. Поне тя така си мислеше, но все имаше чувство, че Себастиан не може да се задоволи с толкова. Че сексът беше целта му, когато двамата бяха заедно.

Приятели с облаги.

Или дружка за чукане — изразът, който вероятно повече му допадаше.

Беше се разкрил пред нея, беше споделил. За вината, липсата, мъката. Бяха се сближили. Но по-далеч нямаше да стигнат.

Дори той да вярваше, че са подходящи един за друг, че наистина могат да са щастливи заедно, тя не искаше да прави следващата стъпка.

Беше твърде сложно.

Той беше невъзможен. И наранен твърде жестоко.

Нямаше да си позволи да бъде щастлив, отново щеше да я предаде, само за да съсипе собствения си живот, а тя нямаше намерение да се подлага на това.

Не отново.

Но тя се нуждаеше от нещо… не, грешка, не се нуждаеше от нищо, но искаше нещо. Нещо просто, спонтанно, непринудено.

Като това, което имаше някога с Торкел.

Преди около месец, след като сърфира из интернет в продължение на няколко дни, тя се регистрира в сайт за запознанства. Оказваше се, че в днешно време всички се запознават по този начин, но въпреки това въведе данните си и се регистрира с усещане за неудобство. Отговорите, или съвпаденията, не закъсняха. Повечето тя отхвърли на мига, останалите — след няколко кратки разговора. Освен един, с когото чатеше от време на време от близо три седмици.

Петрос Самарас, петдесет и три годишен, разведен, с две деца, търговски представител за фармацевтична компания, живееше в Упсала.

Поне така се представяше. Нямаше как да е сигурна, разбира се. Дори не знаеше дали наистина изглежда като на профилната си снимка. Никога не се бяха виждали. Тя някак устоя на изкушението да го провери в полицейския регистър, само го потърси набързо в интернет, увери се, че наистина в Швеция живее мъж с това име.

Когато се върна от работа, тя отвори компютъра, логна се, отвори частния им чат и му прати кратко съобщение с въпрос дали има някоя свободна секунда.

Отговорът му се забави не повече от две минути.

След въвеждащите фрази от рода на как са днес (добре), какво правят (нищо особено) и уверение, че той самият е смятал да й пише тъкмо в момента, когато тя му е писала (две души, една мисъл), Урсула застина с ръце на клавиатурата. Първоначалната решимост изведнъж я напусна. Наистина ли щеше да го направи? Да, реши се. Защо не?

И сега стоеше тук.

В стаята си в хотела.

Извади телефона, за да запише номера му в контактите си — да знае, че е той, когато й се обади. След това остана така, с мобилния в ръка.

Всъщност познаваше още един човек в Упсала.

Не толкова добре, колкото би трябвало, но все пак.

— Защо се срещаме тук? — попита Урсула и се огледа из заведението.

— Отворено е, на удобно място е и е евтино — отвърна Бела, сложи на масата една бира и чаша вино и се настани на пейката срещу майка си.

— Няма нужда да е евтино, аз плащам.

— Тук ми харесва.

Урсула изгледа дъщеря си, която надигна бирата. Може пък наистина да харесваше това място, но спокойно можеше и да го е избрала, защото е знаела, че на Урсула няма да й допадне. Сутерен, сумрачен, почти тъмен, няколко крушки, покрити с разни видове прашни абажури, по порутените тухлени стени. Лепкави дървени маси с по една пейка от всяка страна, без столове. Плакати с логото на различни марки уиски, каквито не беше виждала от осемдесетте години, и една самотна ротативка в ъгъла. Останалите клиенти имаха вид, че нито могат да си позволят да влязат другаде, нито някой ще ги пусне.

Но Урсула остави тази тема.

Още като тръгваше от хотела, реши: няма да се конфронтира, няма да търси конфликт. Ще направи всичко по силите си да проведат приятен разговор, както се очаква от майка и дъщеря. Бог й беше свидетел, не им се беше случвало често през годините.

Вината беше нейна. Както винаги.

Тя се държеше на разстояние.

Не беше като другите майки.

Другите майки не зарязваха седемгодишните си дъщери, за да се преместят в Стокхолм при любовника си.

Другите майки не обръщаха внимание на дъщерите си само когато им отърваше.

Другите майки показваха и с думи, и с дела, че обичат дъщерите си.

А тя по всеки един начин бе превърнала Бела в момичето на татко.

При развода осъзна, че е длъжна да изгради нова връзка с Бела, иначе щеше да я загуби окончателно. Дотук не се получаваше кой знае колко добре.

Телефонни разговори от дъжд на вятър.

Никакви посещения. До днес.

— Изглеждаш добре — отбеляза тя и отпи от виното. Наливно. Единственото бяло, което имаха, поне според Бела, когато Урсула поиска шардоне.

— Да, добре съм горе-долу.

— Как върви ученето?

— Бива.

— Какво учиш в момента?

— Данъчно право.

— Интересно ли ти е?

— Не особено.

Замълчаха. Урсула отпи от горчивото си вино. Явно от нея щеше да зависи дали изобщо ще разменят някоя дума.

— Отдавна не сме се виждали.

— От миналата година. Дойде да ми кажеш, че с татко се развеждате.

И онази среща не завърши както се надяваше Урсула; нямаше нужда да си я припомня, нито да й я припомнят, затова веднага смени темата.

Не се конфронтирай, не търси конфликт.

Приятен разговор между майка и дъщеря.

— Как върви с Андреас?

Дълбоката въздишка показа, че въпросът не е приятен и тя пак е сбъркала.

— Вече не сме заедно. Скъсахме преди близо година.

— Не си ми казала.

— Не си питала.

— Можеш да ми казваш и неща, за които не съм питала.

— Може би щях, ако мислех, че те интересува животът ми.

Хайде пак. Критиката. Твърде оптимистично бе да се надява, че могат да се видят, без дори да споменат годините на отчужденост и пренебрегване.

— Съжалявам, ако съм създала такова впечатление — каза Урсула с искреност в гласа, която не можеше да се сбърка.

Бела я изгледа, сякаш не това е очаквала. Сякаш е очаквала Урсула да се почувства несправедливо обвинена, да мине в защита, да прехвърли на друг вината.

— Интересувам се — продължи Урсула все така откровено. — Просто винаги ми е било малко трудно да го показвам. А и винаги си била по-близка с баща си.

— Чудно защо ли — подметна Бела.

— Преди да се разведем, научих от него някои неща за теб. — Урсула се престори, че не я е чула. — Ще стана по-добра, обещавам. Искам го.

Бела не отговори, но кимна. Пак беше нещо. Не че всичко щеше да се разреши по един магически начин, рано или късно щеше да се наложи да обсъдят ролята на Урсула за попадането им в това положение, но това беше добра първа стъпка. Урсула смяташе, че и двете го почувстваха и че тази вечер не беше необходимо да правят втората.

— Значи нямаш гадже. А волейболът как е? — попита тя весело, насочи разговора далеч от сериозните теми.

— Не съм казвала, че нямам гадже, а че вече не съм с Андреас.

— А сега с кого си?

— Казва се Нико. Учи в долния курс. Запознахме се през седмицата за ориентация.

Урсула й се усмихна и пак вкуси от долнопробното вино, като едва се сдържа да не направи гримаса. Предложи й да разкаже малко повече, но явно Бела не беше склонна да разкрива повече за новата си любов. Дали сега беше моментът Урсула да покаже интерес, като я разпитва, или щеше да я сметне за любопитна в най-лошия смисъл на думата? Опитът й с тези неща беше твърде ограничен…

— Искаш ли да ти разказвам неща, за които не си питала? — попита Бела и избра посоката на разговора вместо нея.

— Да.

Урсула видя усмивчицата зад халбата бира и внезапно усети, че май ще съжалява за отговора си.

— Ще имам малко братче.

— Така ли?

— През февруари. Аманда е в петия месец.

Урсула не отговори веднага. Определено не ревнуваше, даже и не беше изненадана — Мике получи шанс да опита отново, да поправи нещата, естествено беше да се възползва.

Не, притесняваше я друго.

— Колко хубаво — промърмори накрая. — Поздрави ги от мое име, като се видите.

— Добре.

Усмивката на Бела, това я притесни. Може би просто се радваше, че ще има брат, радваше се за Мике. Или пък й беше приятно да съобщи на майка си нещо, което нямаше да й хареса.

Предпочете първото — че дъщеря й не се опитва да я нарани нарочно. Завъртя се към пълния бар. Нямаше значение, че виното киселееше и беше топло.

Искаше още една чаша.

Поне.

Барманът сложи още една чаша джинджифилова бира пред него. Себастиан му кимна и вдигна чашата с въздишка. Раздразнен, нервен и отегчен — тези думи доста добре описваха състоянието му.

Когато се върна от полицейското управление, си легна за малко, обмисли случая, доспа му се, но се удържа.

Не искаше да рискува да сънува.

Да се събуди, облян в студена пот и стиснал дясната си ръка в юмрук. Тътен на вълни в ушите. Празнота и мъка, които да го разкъсват с такава сила, че да не може да диша. И повече нямаше да може да заспи, нямаше да мигне изобщо тази нощ.

Затова стана, взе душ и почука на вратата на Урсула.

Никакъв отговор. Нямаше я.

Разочарован, слезе в бара и седна. Поръча първата джинджифилова бира за вечерта и се огледа. Имаше известен потенциал. Нищо особено и не много, но определено можеше да вкара някоя от присъстващите в леглото. Например жената, която седеше сама с лаптопа си на една маса по-навътре.

Четиресет и пет може би. Обикновена. Нито дрехите, нито прическата показваха самоувереност. Няколко килца в повече. Той си представи как отива при нея. Заговаря я. Как след няколко минути преодолява първоначалното нежелание да й досаждат и успява да я покани на по питие. Как научава името й, когато й носи питието, и какво работи, че да е заета във вечер като тази в хотел в Упсала.

Как показва интерес, слуша я учтиво, иска да знае повече.

Изцяло съсредоточен върху жената срещу него.

Играта. Съблазняването. Като танц. Да води и да следва. Всичко, за да се почувства тя забелязана, видяна, призната и по този начин в нея да се зароди желание за нещо повече, да си въобрази, че тя съблазнява него, а не обратното. Че е нейна идеята да си тръгнат от бара, негова — да отидат в нейната стая.

Определено щеше да се получи. Беше го правил стотици пъти. Но не и тази вечер. Беше обещал да се държи прилично.

Себастиан 2.0.

New and improved.

Вече съжаляваше.

„Раздразнен“ вече надделяваше над „нервен и отегчен“ като доминираща емоция.

Ане-Ли беше виновна.

Шибаното й правило за целибат.

Едно е да спи с жени от самото разследване, но какво значение имаше дали ще се чука с някаква си застаряваща помощник-ревизорка от Венершборг или каквито там жени имаше наоколо? Никакво. Но не смееше да рискува. Ако се разчуеше, щеше да изхвърчи от разследването.

А това не биваше да става.

Урсула можеше да го спаси. Щяха да вечерят заедно, но явно си беше намерила нещо друго, нещо по-хубаво за вършене. Беше го оставила съвсем сам. Значи вината беше нейна.

Движение при входната врата привлече вниманието му. За вълка говорим… Урсула се появи. Той й подвикна и й помаха. Забеляза, че е леко пияна, когато се люшна към него и се отпусна на съседния стол. Може би все пак вечерта нямаше да е пропиляна.

— Къде си ходила?

— Видях се с Бела… Дъщеря ми — добави тя, като не видя реакция у Себастиан. — Учи тук.

— Да, знам — излъга той. Сигурно го е споменавала и преди, просто не я е слушал. — И защо?

— Тук искаше.

— Не, защо сте се срещали?

— Как така защо? — Урсула сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Тя ми е дъщеря.

— Това досега не е имало значение. Нали винаги си била най-ужасната майка в Швеция?

Урсула се вторачи в него. Ясно, щеше да е от онези вечери. Имаше два варианта. Тя можеше да си тръгне от бара, да се качи в стаята си. Или можеше да преглътне обидата и да види дали може да насочи разговора към нещо сериозно. Да разкаже за срещата си с Бела, че през цялото време се люшкаше между приятно и неловко, че не беше сигурна как всъщност мина, какво в действителност извлякоха от нея двете.

Но Себастиан нямаше да се интересува. И в обикновен ден не би му пукало, камо ли пък тази вечер, когато очевидно беше в лошо настроение. Може би щеше да се престори, но единствено с надеждата по този начин да я вкара в леглото.

— Това пък какво значи, да те вземат дяволите?! — попита тя остро и избра третия вариант — да остане, но да постави ясни граници. — Ако искаш да ме изгониш, просто кажи.

— Не — отвърна Себастиан кратко, като отбягваше погледа й.

— Стегни се тогава.

— Е, какво, не е ли истина?

— Това не значи, че трябва да ми го казваш в лицето.

Леко кимване, последвано от тишина, през която нормалните хора биха се извинили, биха се опитали да оправят нещата. Нормалните хора, не Себастиан.

— Какво ти става? — попита Урсула накрая. — Защо си се нацупил?

— Имах отвратителна вечер и вината е твоя.

— От къде на къде?

— Щяхме да вечеряме заедно, а ти изчезна.

— Щяхме ли?

— Ти го предложи. Вчера.

Вярно, разговорът по Скайп, но тогава и двамата мислеха, че ще си бъдат в Стокхолм, пък и доколкото си спомняше, той не изглеждаше твърде въодушевен от идеята.

— Е, не стана — въздъхна тя. — Тъй че се стегни.

Нова отлична възможност да помоли за извинение.

— Карай, сега си тук — каза вместо това Себастиан и кимна на бармана. — Нощта е млада, все още можеш да ми се реваншираш.

Той я изгледа с лека усмивка. Нотка на нетърпение и надежда в очите. Или пък тя само си въобразяваше, четеше твърде много в държането му, защото го познаваше добре. Я по-добре да се изяснят отсега.

— Само да знаеш, че няма да спя с теб.

Нямаше съмнение, раздразнението му нарасна, но това си беше негов проблем, не неин. Тя предпазливо сложи длан върху ръката му.

— Но мога да остана да изпием по чаша вино, ако искаш компания.

Така правеха приятелите. Подкрепяха се. Отделяха от времето си. Предлагаха близост и съчувствие. Някога тя го обичаше — въпреки всичко. Естествено, нямаше смисъл да се хаби за Себастиан Бергман; трябваше да се досети още преди той да дръпне ръката си изпод нейната.

— Понеже ме съжаляваш?

— Понеже обичам да общувам с теб, когато не се държиш като свиня. Което все още става твърде често, ако искаш да знаеш.

Себастиан я погледна в очите. Съжаляваше, че си разкри душата пред нея онзи път в кухнята на „Грев Магнигатан“. Показа се уязвим, създаде впечатление, че се нуждае от някого, че иска духовна връзка. Чисто и просто й даде възможност да се възползва от слабостта му.

— По-добре да съм сам, отколкото да се превръщам в някакъв шибан проект.

— Хубаво, както искаш. — Тя стана от стола и си взе чантата.

Границата беше прекрачена. С двата крака. Беше му дала повече възможности от всеки друг.

— Днес беше добър с Ида Рийтала. Това е страна, на която трябва да наблегнеш.

— Добър и мил, и сладък… Такива мъже си имат име. Казват се Торкел.

Урсула нямаше сили дори да се опитва да разбере дали това е само злобно подмятане по адрес на шефа им, или намек за нещо като ревност. Не я беше грижа.

— Торкел е добър и ти го знаеш — каза само.

— Той е човешкият еквивалент на мисионерската поза. Върши работа, но не е ни най-малко възбуждащо.

— Лека нощ, Себастиан.

Тя си отиде. Той не я спря.

Всичко отиде по дяволите.

Защото той го прати там.

Колкото по-близък се опиташе да му стане някой, толкова по-зле ставаше. Урсула знаеше какъв е, знаеше какви подбуди го водят, в това беше убеден; но не беше сигурен, че има значение. Взе телефона, написа есемес: „ИЗВИНЯВАЙ“ и в същия момент си спомни какво му беше казала в Улрисехамн:

Все пак го изпрати.

По-добре от нищо. Надяваше се.

След това поръча да му пишат питиетата на сметката и излезе от бара. Качи се в стаята и се просна на леглото, включи телевизора. Образователна програма. Все едно вечерта не беше достатъчно катастрофална.

Тя се застави да затвори очи.

Въпреки че подскачаше и при най-малкия шум, си повтаряше, че може да се отпусне.

Беше в безопасност. В къщата нямаше никого. Той не беше тук.

Но се беше върнал. Отново й го беше причинил.

Бавно, но целенасочено, тя започна да потиска спомените от мига на събуждането си. Мракът пред отворените й очи, преди да махне чувала. Как дишаше тежко и хрипливо, докато се изправяше на крака, смъкваше останалите си дрехи и се пъхваше под душа. Дълго стоя там. И сега пръстите й, сключени на гърдите, още бяха гъбясали. Съсредоточаваше се върху дишането. Вдишваше през носа, издишваше през устата. Не обръщаше внимание на тихото гласче в главата си. Вместо да мисли за случилото се, шепнешком се молеше на Бога.

Той я изпитваше.

Но тя щеше да издържи.

Бог беше позволил този ужас. Два пъти. Толкова лесно би могла да започне да се съмнява. Но знаеше, че той иска да използва случилото се, за да я промени. Да излезе от другата страна по-силна. Заедно с него. Стига само да предадеше живота си в ръцете му, Бог щеше да я поведе към нов етап. Щеше да й помогне да достигне нови познания, ново ниво, да я приближи с още една стъпка до човека, в който искаше да я превърне. Изпитанието, колкото и болезнено да беше, щеше да се окаже безценно. В горещината на пещта шлаката изгаря и остава чисто злато, както се беше изразил веднъж един колега.

Затова тя лежеше кротко по гръб в леглото си, сключила ръце на гърдите си, и тихо се молеше. Повтаряше отново и отново, че е готова да се отдаде, да отдаде живота си на него, да го прослави със знанието, че той винаги е решението на всеки проблем, че вярва в промисъла. Обзе я известно спокойствие; споменът вече избледняваше, или поне така й се стори. Беше сигурна, че Бог ще й помогне да открие пътя, защото той знаеше, че тя притежава всичко необходимо, за да продължи нататък.

Точно както миналия път. Първия път.

Той я преведе през него. Бяха минали дни, даже седмици, без тя да мисли за това; чувстваше, че по някакъв необясним начин то й е помогнало да се съсредоточи; значи имаше причина да се случи точно сега, малко преди избора на епископ. Беше длъжна да обърне поглед навътре, да претърси душата си, да се превърна в човека, когото Исус искаше от нея да бъде.

Разликата беше, че този път тя имаше представа за какво става дума.

Тя, Ида, Клара и Ребека.

Наказание.

Трудно беше да повярва, че причината може да е друга, но никога нямаше да я разкрие пред никого.

Не сега. Не и в бъдеще.

Въпросът й хрумна под душа. Дали да се обади на другите? Да ги предупреди? Да им каже, че ужасът може да се повтори. Че не е свършило.

В такъв случай те със сигурност щяха да се свържат с полицията. Да получат закрила. Може би полицаите щяха да измислят начин да устроят капан за онзи мъж. При всички случаи щяха да знаят къде да го търсят, рано или късно щяха да го заловят и щяха да сложат край на нападенията и страданието. Ако човек мислеше само за това, отговорът беше ясен. Да, тя беше длъжна да им се обади. Длъжна беше да ги предупреди.

Само че…

Полицията щеше да иска да знае каква е връзката между четирите жени — беше споменал пета, но Ингрид не я беше чувала — защо отначало са излъгали и какво е станало, че да отключи поредица от брутални нападения.

Щяха да бъдат принудени да разкажат. Всичко щеше да излезе наяве. От този миг с надеждата й да стане епископ щеше да бъде свършено. Възможността да проповядва евангелието и да разпространява Божието слово така, както би трябвало да звучи то, щеше да бъде изгубена. Упадъкът на Шведската църква щеше да продължи и един силен глас от страната на онези, които се съпротивляваха, щеше да бъде заглушен.

Трудни решения дори в обикновен ден, а при настоящите обстоятелства почти невъзможни. Накрая реши да не предприема нищо. Да не казва нищо. Поне засега. Ако Бог искаше другите да бъдат предупредени, да не ги сполетява ново зло, той щеше да се погрижи да научат.

Помоли се и за това. Той да ги закриля. Свърза тази мисъл с обещаната награда и това сякаш я успокои, но не успяваше да заглуши тихото гласче в главата си.

Правилното решение ли взе? С правилните доводи? Дали в действителност не беше предпочела себе си пред другите? Дали не действаше егоистично? Нехристиянско дори. Навярно имаше шанс да предотврати още страдания. Цената, която беше длъжна да плати, щеше да е епископската титла.

Заслужаваше ли си? Редно ли беше?

Всичко това беше част от изпитанието и решението беше на Бог. Не нейно. Тя трябваше само да го потърси. Против волята й в съзнанието й изникна цитат от Римляни 12:19.

Ингрид пропъди мисълта, всички мисли, включително и тихото гласче; трескаво му се замоли да й позволи да забрави. Не само психическата и физическата травма от тази вечер, а всичко — Линда Форш, съдбовната нощ преди осем години, решението, което взеха тогава.

Де да можеше теглото да се вдигне от плещите й, ако ще и за малко.

Молитвите й бяха чути под формата на неспокоен сън.

15-ти октомври

Пише за мен по вестниците. В интернет.

Оказа се, че Ребека Алм е умряла. Не знаех.

Знаеш, че не това беше целта.

Полицията моли за помощ. За сигнали. Търси свидетели.

Явно никой не е казал нищо.

Сигурно ги спират вината и срамът.

Затова търсят помощ от обществеността.

Глупаво е да се чувствам в безопасност, да вярвам, че не допуснах грешки.

Дали да засиля темпото, да свърша повече, докато ме заловят, или да се спотайвам известно време — това е въпросът.

Трябва да продължа. Но каже ли някой една дума, твоето име, и те ще ме намерят. Ще ме спрат.

Още не се е приключило.

Знаеш го, Линда.

Нощес пак те сънувах.

Винаги е така, когато наближава рожденият ти ден.

Ти лежеше на задната седалка. Кръв навсякъде.

Не били те виновни, така каза ти.

Но това беше само сън.

Разбира се, че те са виновни.

Песента, която чу по радиото, докато паркираше, не му излизаше от главата.

Миналото лято тя ехтеше отвсякъде. Испанска песен, в която пееше и Джъстин Бийбър. Той знаеше това, защото Вилма харесваше Джъстин Бийбър. Преди две-три години си беше направо боготворене, но сега най-страшната вманиаченост се беше поуталожила и според Торкел нивото вече беше не по-високо от „харесване“.

Той слезе от асансьора, като си подсвиркваше, отиде при кафемашината, постави една чаша и натисна копчето за кафе с мляко. Снощи беше хубаво. Късна вечеря с Лисе-Лоте, разговор как е минал денят им, докато слушаха с половин ухо новините, и после в леглото.

Жив човек в дома му.

Някой, с когото да разговаря.

Някой, до когото да заспива.

Всичко, което желаеше.

Взе чашата и отиде в кабинета. Ане-Ли вече беше на мястото си зад стъклените стени. Той вдигна ръка за поздрав, отиде при своето бюро и си окачи палтото.

— Вече си тук — отбеляза, когато Ане-Ли излезе и тръгна към него.

Той си мислеше, че ще е първи в службата. Тръгна от вкъщи четиресет и пет минути по-рано от необходимото, в случай че задръстванията на излизане от града се окажеха ужасни, но пристигна безпроблемно.

— Исках да се уверя, че всичко е както трябва с допълнителния персонал и младшите полицаи.

— Много хора ли се обадиха?

— Не бих казала. Няколко, но не много.

Торкел кимна. Изненадан, разочарован. Последния път, когато от „Риксмурд“ свикаха пресконференция и помолиха за помощ, получиха стотици сигнали. Но, разбира се, тогава пресата го раздуха много повече, все пак ставаше дума за убити треторазредни знаменитости.

— Нещо полезно? — попита Торкел, отпи от кафето и си седна на мястото.

— Още не.

Ане-Ли придърпа стола от най-близкото бюро и седна.

— От колко време си в „Риксмурд“?

— Отдавна, над двайсет години.

— Значи ти харесва?

— Да, като цяло.

— На колко си години?

Торкел я изгледа учудено. Не такъв въпрос очакваше.

— На петдесет и осем. Защо?

— Смяташ ли да работиш до шейсет и три?

— Не знам. Може би. Защо?

Ане-Ли замълча. От известно време обмисляше този въпрос. Вчера, когато се прибра вкъщи, я формулира. От близо двайсет години работеше като полицайка. Стана комисар, предложиха й да я назначат за регионален началник, но тя отказа. Твърде много бюрокрация. Беше работила къде ли не из Швеция, постоянно се местеше, защото бързо се отегчаваше. Не от самата работа, а от местата, от хората. Когато потънеше в сивото ежедневие, решаваше да се премести. Но да пътува из цялата страна по нови разследвания, с нови колеги, винаги да работи по случаи с голяма значимост…

Ще й допадне.

Ще го желае.

— Мислех само… Близка приятелка съм с Русмари Фредриксон от НОА, понякога говорим за това. — Сви рамене тя, за да покаже, че не е нещо сериозно.

— Говорите за евентуалното ми пенсиониране? — Торкел остави чашата си и се поприведе към нея.

Русмари Фредриксон не беше случаен човек от Националната оперативна агенция, тя беше прекият началник на Торкел. Той би описал отношенията им като професионално напрегнати.

— Не, не — засмя се Ане-Ли обезоръжаващо. — Това изглежда като страхотна работа.

— Искаш ли я?

Да обяви открито, че иска мястото на Торкел, щеше да е малко прекалено и нямаше да се отрази добре на и така леко обтегнатите им отношения; но тя нямаше да го лъже, нито да се извинява, че е амбициозна.

— Тя е твоя — отговори дипломатично.

— Така е. Тя е моя.

Той я гледаше по начин, който — надяваше се — ясно показваше, че смята да задържи поста си. Ане-Ли му се усмихна и в същия момент Карлос влезе в помещението заедно с Ваня и Урсула.

— Мамка му, ама че студ — изпуфтя Карлос, като търкаше ръцете си в ръкавици, докато вървеше към бюрото си.

Торкел не отговори, на идване на таблото в колата видя, че в Упсала е четири градуса. Студено за сезона може би, но не представляваше някаква сложност да се облечеш достатъчно топло, че да не замръзнеш, пък и не беше причина да се държиш като че ли се завръщаш от полярна експедиция.

— Добро утро — поздрави Ане-Ли всички и стана. — Вземете си кафе и каквото още искате и ще се видим в конферентната зала след десет минути.

— Били и Себастиан дойдоха ли? — попита Ваня.

— Да се надяваме, че ще дойдат до десет минути.

С тези думи тя се прибра в кабинета си. Торкел си взе чашата и отиде при Ваня и Урсула.

— Добро утро, заедно ли дойдохте?

— Ваня мина да ме вземе — усмихна се Урсула на колежката си.

— А какво направи със Себастиан?

— Не знаех, че той е моя отговорност.

— Нали сте в един хотел, мислех, че…

— Не съм го виждала от снощи.

— Аха. Е, да се надяваме, че ще се появи.

— Или не — подметна Ваня.

Минно поле. Каквото и да направеше, щеше да загуби. Ако шеговито се съгласеше с Ваня, щеше да раздразни Урсула; ако непринудено посочеше, че Себастиан е част от екипа, щеше да издразни Ваня. Затова си замълча.

— Кафе? — обърна се Урсула към Ваня.

— Ще дойда с теб.

Излязоха заедно от стаята. Торкел остана с впечатление, че някак е успял да ядоса и двете. Екипът не беше същият. Понякога имаше чувство, че се разкъсва. Може би наистина беше така — през последните години всички преживяха много, но Торкел не можеше да се отърси от усещането, че проблемите започнаха с появата на Себастиан във Вестерос, когато го взе в разследването. Помнеше какво каза на Себастиан тогава, след първата им среща.

Не можеше да преброи колко пъти беше съжалил оттогава насам.

И току-що добави още един.

— Добро утро.

Когато другите влязоха, Себастиан вече седеше в конферентната зала с листове, които подреждаше на купчинки. Поздравът беше за всички, но очите му бяха впити във Ваня, така че нямаше съмнение към кого всъщност е насочен. Тя му хвърли поглед, който показваше, че би предпочела да го игнорира тотално, но доброто възпитание и приличието й го забраняват.

— Добро.

По-кратко от това не можеше да бъде. Тя придърпа първия свободен стол, който й се изпречи, възможно най-далеч от Себастиан.

— Купих кроасани за всички — продължи той, привидно в прекрасно настроение, и кимна към една чиния на масата.

— Какво правиш тук толкова рано? — Торкел погледна материалите пред Себастиан, докато сядаше.

— Реших, че ще е най-добре да прегледам всички сигнали, постъпили от вчера насам.

— Имаме цяла група, която отговаря за това — осведоми го Ане-Ли.

— Знам, само проверявам да не са пропуснали нещо. Нали затова съм тук. Да допринасям със знанията си.

Нямаше намерение да им казва, че се събуди от кошмара си в четири и половина и не можа да заспи повече. Хотелската стая като килия. Терзанието, което го накара да избяга оттам. Истината беше, че нямаше къде другаде да отиде.

— Иначе прекарах вечерта в хотела — продължи той непринудено. — Поседях малко с Урсула в бара, когато тя се прибра от срещата с дъщеря си, после се качих в стаята си и си легнах. Сам. Добро поведение, никакво развяване на оная работа. Както се разбрахме.

— Добре, ще започваме ли? — въздъхна Ане-Ли в момента, в който Били влезе в залата с лаптопа си в едната ръка и чаша кафе в другата.

— Извинявайте, ако съм закъснял — промърмори той, докато се настаняваше и си нареждаше нещата.

Докато си включваше лаптопа и го свързваше с проектора, Себастиан го наблюдаваше. Изглеждаше изтощен. Може би просто беше работил до късно и беше недоспал.

Себастиан се надяваше да е това.

Алтернативата го плашеше.

Били беше съсипан. Беше му се наложило да убие човек. Двама души. По някакъв начин беше свързал тези събития с удоволствието. Власт, страст и наслада. Себастиан знаеше за това, но си беше измислил най-различни причини да не прави нищо по въпроса. Казваше си, че не е необходимо. Внушаваше си, че когато в началото на лятото видя Били да убива котка, е било еднократен случай, че Били съзнава колко е откачено. И както увери Себастиан при последния им разговор, държи поривите си под контрол.

Вчера обаче той показа друга своя страна, така смяташе Себастиан. Не беше задължителна индикация, че положението се е влошило, но беше достатъчно, за да го накара да се запита дали колегата му наистина държи нещата под контрол. С неохота си помисли, че вероятно ще му се наложи да проучи този въпрос.

— Кой ще започне? — прекъсна размислите му Ане-Ли.

— Вчера прегледах записите от охранителните камери около местопрестъпленията — обади се Били и по този начин отговори на въпроса й. — Както аз виждам нещата, те ни дават само една възможна следа.

Той щракна няколко копчета на клавиатурата и на стената се появи размазана снимка от камера за наблюдение.

— Това е черно ауди Q3 от 2015. Минава пред камерата на „Тунбершвеген“ десет минути преди Ида Рийтала да бъде нападната на осемнайсети.

Карлос стана и отиде при картата на стената, взе флумастер и отбеляза мястото с кръстче. Всички видяха колко е близо до кръга с единицата, който Ане-Ли беше написала по-рано. Били отвори още една снимка до първата.

— Това е черно ауди Q3 от същата година на ъгъла на „Согаргатан“ и „Кунгсенгсеспланаден“ само няколко минути след нападението над Клара Валгрен от онзи ден.

Карлос отбеляза мястото на картата. На няколко пресечки от паркинга на „Подкрепа за образованието“.

— Какво им е на регистрационните табели? — проговори Торкел и насочи вниманието на всички към малкия свръхекспониран правоъгълник и на двете снимки, точно където трябваше да се вижда регистрационна табела.

— Обработени са с някакъв отразяващ спрей, за да избегнат камерите.

Почти всички около масата кимнаха. Това подсилваше подозренията.

— И колко такива аудита от две и петнайсета има в близкия район? — попита Торкел и пак се обърна към Били.

— Много, твърде много. Взех списък от Пътната агенция и после се сетих какво каза Себастиан — че първата атака вероятно не е станала твърде далеч от дома на нападателя.

Записите от охранителните камери бяха заменени от паспортна снимка. Мъж на около четиресет години с оплешивяващо чело и старателно поддържана брада на широкото лице се взираше право в обектива.

— Дан Тилман има такъв автомобил и живее на „Венуртсгатан“ 83.

Карлос сложи ново кръстче на картата и показа ясно на всички, че Тилман живее едва на няколко минути от Старото гробище.

— Какво знаем за него?

— Четиресет и две годишен, продуктов мениджър в технологична компания в Стокхолм, разведен, децата го посещават през уикенд, неосъждан, но разследван от полицията няколко пъти.

— За какво?

— Заплахи и преследване на бившата съпруга и приятелки. Не се е стигнало до присъда. Последната жалба е от лятото, когато качил голи снимки на бившата си в група във Фейсбук.

— Симпатяга — подхвърли Ваня.

— Никак даже — поклати глава Били. — Активен е в какви ли не групи, почти всички изявено антифеминистки и/или расистки. Доста често пожелава опонентите му да бъдат изнасилени. Или жените им, ако са мъже. За предпочитане от имигранти.

Той отвори друга страница, на която беше събрал доста коментари на ДанеТилман1. Профилната снимка ясно показваше същия мъж, когото видяха на паспортната преди малко. За няколко секунди прочетоха кратките изказвания, които до едно пожелаваха някой да бъде подложен на сексуално насилие и изразяваха радост, когато това станеше.

— Какво ще кажеш? — Ане-Ли се обърна към Себастиан.

— Този тип мъже рядко минават от приказки към действие. Достатъчно им е да намерят излаз на гнева си и да получат одобрение от други.

Били погледна надписите на стената и изпита едва ли не тъга. Той беше един от най-неуморните защитници на интернет. Обичаше го. В него имаше толкова добри, направо фантастични неща. Напоследък обаче сякаш всичко се въртеше около негативното. Как се съхраняваше и разпространяваше информацията, предполагаемото световно господство на „Гугъл“, всички лъжи, заплахи и омраза. За Били интернет беше като голям град. Имаше всичко. Асортиментът беше огромен. За всекиго по нещо. Но както във всички градове, и там имаше канализация и клоаки, където се събираха гадориите, и ако човек се озовеше в тях, се разсмърдяваше яко.

— Но определено трябва да си поговорим с него — заключи Себастиан.

— Ако живее толкова близо, дали би отишъл с колата? — усъмни се Урсула.

— Определени мъже на определена възраст ходят с колата навсякъде — отговори Себастиан. — Но дори и да оставим това, да — колата му дава възможност бързо да напусне мястото, засилва усещането за безопасност, действа като защитна бариера.

— Окей, добра работа. Ще говорим с него. Ваня, Карлос?

И двамата кимнаха в отговор, и размениха погледи и усмивки, докато Карлос се връщаше на мястото си. Ане-Ли задържа вниманието си върху него:

— От „Онгкварнсгатан“. Нападението над Клара Валгрен. С какво разполагаме?

— Отпечатъкът от обувка е от „Ванс“, модел UA-SK8-Hi MTE, същата като предния път. Спринцовката, която намерихме, няма как да се проследи, може да е купена отвсякъде в интернет.

— Ами Ребека Алм?

— Засега нищо — взе думата Урсула. — Очаквам тази сутрин да получим предварителен доклад.

— Нещо друго? — попита Ане-Ли всички присъстващи.

В отговор получи само поклащане на глави.

— Окей, Ваня и Карлос при Тилман. Били, виж какво още можеш да намериш за него.

— Добре.

— Урсула, кажи ни веднага щом дойде нещо от техническия персонал. И ще следим какви сигнали получаваме през деня — завърши тя и се обърна към Торкел. — Искаш ли да добавиш нещо?

Какво всъщност имаше да добави? Тя вече беше дала заповеди на цялата група, освен на Себастиан, а него и без това човек не можеше да го накара да свърши каквото му се нареди. Сякаш тя не само водеше разследването, ами и му отнемаше работата. Или пък той си го въобразяваше на фона на сутрешния им разговор. Нямаше смисъл да прави голям въпрос. Още не.

— Не, звучи като добър план.

— Добре тогава.

Оперативката приключи. Всички си събраха нещата и напуснаха залата. Ваня отиде до картата на стената и се вгледа в нея, сякаш за да запамети новата информация. Себастиан се надигна и се приближи до нея.

— Чух, че приятелят ти е бил на гости.

— Да, и? — отвърна тя рязко и отбранително, без да се обръща.

Но му отговори. Пак беше нещо.

— Супер. Юнатан, нали?

Повече от един отговор явно нямаше да получи. Въпросът беше посрещнат с мълчание, но все пак след малко тя се обърна:

— Нещо за работата ли искаш да ми кажеш?

— Всъщност да, мислех си, че мога и аз да дойда при Тилман.

— Няма да стане.

Тя го избута, взе си нещата от масата и си отиде. Себастиан въздъхна. Отдавна знаеше, че ще трябва да се бори, но как можеше да покаже промяна, ако тя не му даваше и секунда? Хвърли поглед към Урсула, която се беше забавила. Тя поклати глава, вероятно в смисъл „никога не се отказваш“, почака Ваня да затвори вратата и чак тогава го заговори:

— Слушай, тази работа снощи…

— Да, да, знам, глупаво беше, не получи ли есемеса ми?

— Получих го.

— Добре.

Но нещо в изражението на Урсула му подсказа, че не беше съвсем добре.

— Искаш ли и да го кажа? Съжалявам, снощи стана тъпо.

Човек трябваше доста да се постарае, за да намери дори следа от разкаяние в тона му, и за миг Урсула като че ли се поколеба дали изобщо има смисъл да продължава, но после направи крачка към него.

— Не става дума само за снощи. Гадостите, които си преживял, не ти дават право да се държиш така с хората.

— Разбирам го. И не искам да го правя… Поне не с теб — добави той, усетил, че е попрекалил с изкривяването на истината.

— Контролирай се. Още един път и ще премина в отбор „Ваня“.

— Ясно.

— Не го искаш — добави тя малко по-меко, вероятно за да разбере той, че заплахата всъщност е за негово добро.

Мислеше си, че знае какво иска той.

И в този случай беше съвсем права.

— Не, не го искам — потвърди той искрено.

Тя го гледа в очите няколко секунди, след което отстъпи една-две крачки, наведе се, взе си кроасан и го остави сам в стаята.

Да се контролира.

Да контролира живота си.

Със същия успех можеше да го помоли да изкачи Еверест.

— Трябва ли ми адвокат?

Дан Тилман беше едър, мускулест и по-висок, отколкото си го представяше Ваня, сигурно над един и деветдесет, иначе изглеждаше като на паспортната снимка. Единствената разлика беше татуировка, която се подаваше изпод пуловера. Сигурно беше нова, предположи Ваня, иначе щяха да я видят.

— Имате ли адвокат? — изненада се Карлос.

Той никога не спираше да се учудва колко са повлияни всички от американските полицейски и адвокатски сериали. Колко повече знаеха за тамошните процедури и съдебна система, отколкото за шведските.

— Би трябвало. От държавата. Длъжни сте да ми осигурите.

Когато паркираха пред триетажната сграда от светли тухли на „Венуртсгатан“, Ваня внезапно почувства, че няма да е лесно. Доста от постовете, които беше видяла в профила във Фейсбук на Тилман, в комбинация с женомразството и расизма, показваха презрение, което често преминаваше в неприкрита ненавист към властите и политиците, особено ако бяха от лявата част на спектъра. Полицията също беше спомената в няколко поста — не в много, но никога в положителен смисъл. Тя почти съжали, че не взе Себастиан — два гадняра един срещу друг.

Докато се качваха по стълбите, тя сподели притесненията си с Карлос, който само я посъветва да не му позволява да я провокира. Не й беше там силата, помисли си тя и натисна звънеца. Представиха се и показаха картите си на Тилман, който незабавно попита дали му трябва адвокат.

— Не сте заподозрян в нищо — обясни Ваня възможно най-учтиво.

— Тогава какво търсите тук?

— Искаме да говорим с вас.

— А ако аз не искам да говоря?

Очевидно не искаше. Ваня усети, че вратата ще се затвори в близките десет секунди, но Карлос пристъпи напред.

— Тогава ще си отидем и ще продължим разследването си, вие ще ни изглеждате малко по-подозрителен, затова ще търсим по-щателно и ако намерим нещо, каквото и да е, ще се върнем, ще ви арестуваме и ще ви разпитаме — в присъствието на адвокат, ако искате — и ще видим какво ще стане след това.

Той направи кратка пауза и после вдигна показалец, сякаш изведнъж му е хрумнало нещо:

— Или пък сега ще поговорите няколко минути с нас. Ще ни помогнете да изясним някои неща и да се надяваме, че повече няма да се наложи да ви безпокоим.

Настъпи тишина, докато Тилман мислеше. Ваня чуваше от съседния апартамент неутешим детски плач. Беше впечатлена. До този момент Карлос й се струваше доста безличен, но красноречивото описание на това какво щеше да последва, поднесено с изкусно замаскирана заплаха, беше страхотно.

С недоволна физиономия Тилман им направи път и те влязоха в апартамента. Карлос пъхна ръка в джоба си, внимателно извади мобилния си телефон, пусна го да записва и пак го прибра. Инстинктът му подсказваше, че ще е разумно да документират предстоящия разговор.

Последваха Дан през коридор без прозорци и влязоха в кухнята. Светлосин тапет, бели плочки над мивката и плота. Хладилник и отделен фризер в инокс до вградена печка над охладител за вино. Мивката — празна, плотовете — чисти и сухи, подправки в бурканчета до печката. Ред и чистота. Никаква следа, че там всеки втори уикенд — или изобщо — живеят деца. Никакви снимки, никакви рисунки, никакви играчки, никакви програми или бележки с напомняния по хладилника или фризера. На Ваня й се струваше, че долавя слаб мирис на амоняк в апартамента, но не виждаше следи от котка в кухнята.

— Е, какво искате?

Дан не ги покани да седнат. Той самият се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце. Нямаше нужда да си експерт по езика на тялото, за да разбереш какво изразява.

— Носим няколко страници, принтирани от Фейсбук, ваши коментари… — Карлос без покана придърпа един стол, седна и нареди листовете на кухненската маса.

За секунда Дан имаше вид, че ще протестира, но си замълча.

— „Ако лявата курва верно получи някой афганистански чеп в задника, може и да й дойде ума.“ — Карлос спокойно вдигна очи от страницата. — Този е за жена, която преди година-две се грижела за самотни деца бежанци.

— Не съм го писал аз.

— Това не е ли вашият профил? — попита Ваня и показа страницата на Дан. — ДанеТилман1, като една дума, а и профилната снимка много прилича на вас.

Мъжът хвърли един поглед на листа и после на Ваня, усмивчицата силно контрастираше на очите му, които бяха гневни.

— Не съм казвал, че не е мой. Ако слушаш малко повече и ми се дървиш малко по-малко, щеше да чуеш, че не съм го писал.

— „Дървя се“? Дървя ли се? — обърна се тя към Карлос, който беше доволен, че се сети да записва разговора. Доста бързо беше тръгнал в лоша посока.

— Ако не сте били вие, кой го е написал тогава? — попита той спокойно и се опита да вкара нещата в релси.

— Де да знам. Сигурно някой ме е хакнал.

— Значи и това не сте го писали? — Ваня едва сдържаше гнева и презрението в гласа си.

Грабна лист от купчината пред Карлос и прочете:

— „Можем само да се надяваме да си го получи дълго и грубо и да я оставят да й изтече кръвта откачената малка курва“.

Дан все така стоеше облегнат на стената и клатеше глава неразбиращо.

— Това пък е за шестнайсетгодишно момиче, което се борело един от съучениците му да остане в страната.

— Доста често ви хакват профила — подхвърли Карлос и кимна към материалите пред себе си. — Това е само малка част.

— Може, не го проверявам често — отвърна Тилман с тон, който ясно показваше, че знае, че те знаят, че лъже.

— И не ви е проблем, че някой пише такива неща от ваше име? Редовно.

— Не схващам. — Мъжът се отдели от стената и раздразнено разпери ръце. — Затова ли сте дошли? Това са мнения. Не сте ли чували за свобода на словото? Важи за всички, не само за мафията на политическата коректност, колкото и трудно да е да го повярва човек.

— Това ли е мнението ви за изнасилването? Че някои жени го заслужават? — попита Ваня и този път дори не се опита да скрие емоциите си.

— Сериозно? За такава тъпотия ли сте дошли? Да не сте от Гестапо? Затова ли не пратиха истински ченгета?

— „Истински ченгета?“. Какво имате предвид? — попита Ваня с тон, който показваше, че вече знае отговора, но иска да го чуе да го изрича.

— Сигурно и двамата сте вкарани с квоти.

— Защото аз съм жена, а той е…

— Обогатител на културата, да.

— Всъщност сме тук да говорим за автомобила ви — чу се спокоен и делови глас откъм кухненската маса, сякаш Карлос беше пропуснал сцените от последните трийсет секунди.

— Разговорът приключи — заяви Дан. — Можете да си тръгвате.

— Вашето „Ауди Q3“ от 2015-а е видяно в близост до две местопрестъпления през последния месец. — Ваня пристъпи към него и се озова толкова близо, че усети дъха му. — Това звучи ли ви по-истинско?

Останаха така, един срещу друг, и се измерваха с погледи. Ваня не отстъпи. Нито милиметър. Нямаше да му се даде.

— Не е вярно.

— Вижда се на записите от охранителните камери.

— Добър опит, но номерата ми не се виждат на камера — заяви той самоуверено, видимо доволен, че може да ги постави на място.

— Нима?

— Напръскани са с отразяващ спрей. Всеки ден пътувам до Стокхолм и нямам намерение да плащам повече от това, което давам и сега, само за да карам кола. Съвсем законно е, ако се чудите.

— Но лицето ви не е напръскано с отразяващ спрей, нали така? — излъга Ваня, също толкова самоуверена и самодоволна.

За голямо свое удоволствие видя, че за момент Тилман се смути.

— Можете ли да обясните какво сте правили на тези места на тези дати? — Карлос побутна към Дан една страница с датите и часовете на нападенията над Ида и Клара.

Дан отиде до масата, взе листа и прочете написаното.

— Завчера вечерта играх флорбол. В „Буландсюмнасиет“, имаме запазен час там всяка вечер. На 18-и септември…

Той извади телефона си от джоба, отвори календара и плъзна пръст по екрана, за да намери миналия месец.

— Бил съм на вечеря в Стокхолм с колеги.

— Ще ни трябват имената им — каза Карлос.

Дан кимна и Карлос му подаде химикалка.

Възможно алиби и за двата пъти, помисли си Ваня, но изнасилванията не отнемаха много време. Рискът да му налети случаен минувач беше твърде голям. Пет-десет минути максимум. Ако Дан Тилман е закъснял десет минути за мача или си е тръгнал от вечерята четвърт час по-рано, оставаше възможен извършител.

Тя искрено желаеше да е той.

Нищо не искаше повече от повод да го вкара в затвора.

Да го заключи и да изхвърли ключа.

— Ходили ли сте в Йевле напоследък? — попита тя, докато Тилман пишеше имена и телефонни номера на задната страна на един от принтираните листове, които носеха.

— Не.

— Сигурен ли сте?

Дан дори не отговори, само продължи да пише. Ваня усещаше, че не го прави, за да увърта, че не се мъчи да печели време, нито се страхува да не се разкрие. Просто беше приключил с тях и искаше да ги разкара възможно най-бързо. Тя пое един последен риск:

— Искаме да ни дадете проба за ДНК тест.

Този път Дан спря да пише и се обърна към нея. „Кажи не, кажи не, кажи не“ — повтаряше си Ваня с надежда.

— Разбира се.

Тя усети как спада като спукан балон. Мъжът срещу нея в много отношения беше пълен идиот, но не беше глупав.

Вероятно беше събрал две и две.

Колата му близо до местопрестъпления.

Приказките за изнасилвания.

Чел е за нападенията в Упсала.

Затова най-неочаквано започна да съдейства и предостави алиби. Малко беше вероятно да даде доброволно проба, ако знаеше, че е оставил ДНК на няколко местопрестъпления.

Този тип беше свиня.

Тя беше сигурна, че рано или късно ще влезе в затвора за нещо.

Но не днес, не за това.

Ребека Алм.

Името изскочи в ума на Вебер още от събуждането сутринта.

Вчера в колата на връщане от пресконференцията се мъчеше да си спомни къде го е чувал.

Коя е тя.

В какъв контекст.

Когато се прибра в Стокхолм, мина през редакцията, написа за изнасилванията в Упсала и убийството в Йевле. Статията съдържаше основно информацията от полицията в малко по-разкрасен вид.

Снимка на Ребека Алм.

Архивна снимка от Старото гробище.

Каре с факти за Мъжа от Хага.

Той не разполагаше с имената на други жертви освен Ребека, нямаше как да намери близки, с които да говори, и нямаше намерение да тръгне да ги търси толкова късно вечерта, затова наблегна повече върху фактите, отколкото върху чувствата. Ако историята се раздухаше, ако конкурентите се развихреха или ако новият му шеф по някаква причина поискаше, той щеше да се разрови по-надълбоко. Макар и от опит да знаеше, че в разследванията на Торкел Хьоглунд рядко има изтичане на информация, все щеше да се добере до някое име. Роднина, приятел, колега. Щеше да успее да напише статията от личен ъгъл, емоционално. Да намери малкия детайл в голямата картина. Мъката. Какво е да живееш в град, потънал в страх.

Вебер качи написаното в интернет и се погрижи да стигне и до хартиеното издание. Вероятно щяха да му се карат, че не е записал видео. Все искаха движещи се картинки. Кликове, които да привличат рекламодатели. Понякога повече приличаха на телевизионен канал, отколкото на вестник, мислеше си той. Макар че Соня, новата му шефка, не изглеждаше чак толкова вманиачена по дигиталните технологии като предшественика си Шелман. Дори беше обсъдила с Вебер няколко по-дълги анализи, които да поместят само в печатното издание.

Щяха да видят какво ще излезе.

След като предаде статията, провери телефона и имейла си.

Потърси Ребека Алм.

Не намери нищо.

После се прибра у дома.

След като влезе в двустайния апартамент на „Вегагатан“, престана да мисли по този въпрос. Рано или късно щеше да се сети, сигурен беше. Винаги така ставаше. Ако спреше да се мъчи и насочеше вниманието си към нещо съвсем друго, в един момент отговорът идваше сам.

Застана пред флипера.

„Болис Кис“. От 1979-а. Купен 1998-а.

Най-добре похарчените шест хиляди крони в живота му.

Пълно отпускане и съсредоточаване всеки път.

Съзнаваше, че добре се връзва с ергенската квартира — известна инфантилност, може би нещо леко жалко. „О, флипер!“, възкликваха малкото жени, влизали в апартамента му, с тон, който ясно казваше: „Аха, явно доста отдавна си сам и сега разбирам защо“.

Но не и Деря, припомни си той. Беше дошла у тях след петдесетия рожден ден на брат му в края на миналия месец. Пиха още вино и играха на флипера няколко часа, даже изглеждаше, че на нея й е приятно. Във всеки случай се смееше, докато играеше. Но тя беше изключението. И повече не му се беше обаждала. Може би той трябваше да й се обади. Беше му забавно с нея.

Снощи обаче не се получи.

Само 99 430 точки. В някои вечери наближаваше 300 000. Затова отиде и си легна.

А на сутринта се събуди с онова име в главата.

Ребека Алм.

В момента седеше в службата с третата чаша кафе за деня. Все още нямаше представа къде е чувал името. Явно не се получаваше с метода да не мисли за него, затова трябваше да се понапъне. Взе телефона и позвъни на Торкел. Беше се приготвил да остави съобщение и изобщо не очакваше Торкел да вдигне още след втория сигнал.

— Здравейте, Вебер е.

— Знам, какво искате?

В гласа му не се долавяше директна грубост, но и не подканяше към бъбрене, тъй че Аксел мина направо на въпроса:

— Ребека Алм участвала ли е в някое друго разследване?

— Доколкото знам, не. Защо?

— Знам името, но не мога да си спомня откъде.

— Няма я в никой регистър, но дали е била свидетел или замесена по какъвто и да било начин в някое разследване, това не знам. Във всеки случай не и на „Риксмурд“.

— Добре, ще трябва да помисля още малко.

— Ако се сетите нещо, обадете ни се, нали знаете?

Нямаше съмнение, че намекваше за интервюто му с тъй наречения Риалити убиец.

— Ще видим. А има ли нещо ново?

— Не.

— Окей. Благодаря, сигурно пак ще се чуем.

И затвори. Нямаше смисъл да се опитва да го притиска. Бяха в добри отношения, той харесваше Торкел и смяташе, че ако не друго, Торкел поне не го недолюбва. Макар че нещата доста се прецакаха преди няколко месеца, когато Вебер се свърза с Давид Лагергрен, без да съобщи на „Риксмурд“.

Той се спря. Тук имаше нещо. Риалити убиеца му беше изпратил материали. С послание. Предмети. Защо не се беше сетил досега?

Доста от писмата, които получаваше, все още идваха по нормалната поща. Повечето хора сякаш се страхуваха да не оставят дигитални следи, които да останат за вечни времена.

Поща. Писмо. Плик. Марка.

Той обикновено ги държеше в най-долното чекмедже на бюрото си. По онова време имаше собствен кабинет. След това обаче сменяха сгради, сменяха етажи, минаха от индивидуални кабинети на общ офис, от общ офис на никакъв офис и после обратно на общ. При някое от многото местения беше прибрал писмата в кутия.

И ако помнеше правилно, я занесе вкъщи.

— Връщам се след час-два — провикна се той към Кайса и напусна редакцията.

Върна се на „Вегагатан“ и се спря в коридора. Съсредоточи се. Къде беше оставил кутията? Хвърли поглед в кабинета си, просто за да знае, че е проверил и там, след което грабна ключовете и взе асансьора до тавана.

Горе беше мразовито, спарено и миришеше на влага. Вебер потръпна, докато минаваше покрай помещенията, които зад стените си от телена мрежа даваха възможност на всички в сградата да пазят повече вещи, отколкото всъщност им трябваха. Той видя малко неща, които според сезона щяха да се свалят и използват за празнична украса, но повечето бяха предмети, които никой повече нямаше да пипне. Лампи, лавици, столове, бяла техника, картини, чанти, кашони с дрехи и играчки, с които никой никога нямаше да играе отново. Цял етаж, превърнат в слонско гробище на консуматорското общество.

Отключи катинара, отвори телената врата и влезе. И неговият склад не правеше изключение. Не че имаше чак толкова неща, но бяха все предмети, за които не се беше сещал и не му бяха притрябвали от цяла вечност. Едно бюро, няколко стола, два-три плаката в рамка, доста кашони, в повечето вероятно книги, и една етажерка от „Икеа“ с няколко папки и по-малки кутии. Две кутии от обувки. Той свали едната и я отвори. Само снимки. Вебер бързо ги прегледа, за да се увери, че на дъното няма нещо друго. Приятели и колеги, с които беше загубил връзка, гаджета, които го бяха зарязали, брат му и неговото семейство.

Други времена.

Може би по-щастливи.

Той остави кутията; не беше дошъл, за да се отдава на носталгия.

Другата кутия.

Ето ги.

Голата крушка на коридора му светеше достатъчно, прецени той и седна на студения под да преглежда писмата. Бяха трийсетина. Някои имаха адрес за обратна връзка на задната страна на плика и улесняваха работата му. Но сред тях нямаше следа от Ребека Алм.

Затова се зае да вади останалите писма от пликовете и гледаше само подписа. Третото, което отвори, завършваше със: „С уважение, Ребека Алм“ и телефонен номер. Дали й е позвънил? Дали е говорил с нея?

Започна да чете. Писмото не беше дълго. Като тийзър, като опит да събуди интереса му.

Вебер обърна страницата и видя, че си е отбелязал нещо от другата страна. Описание как е реагирал на сигнала, какво е успял да потвърди и какво не, на кого е звънял и с кого е говорил, преди да реши, че няма материал за история. Между другото, през 2006-а година общината беше преустроила стопанството в транзитно жилище и там бяха настанени доста деца бежанци, пристигнали сами в страната. След това ги разпределиха по други места, някои изчезнаха от радара на властите, но това за жалост не беше необичайно за този тип настаняване и нямаше нищо, което да сочи, че информацията от писмото е вярна.

Той прегледа пликовете, търсеше същия почерк. Намери още две писма. Отвори първото.

Вебер прочете записките си на задната страна и пъхна писмото обратно в плика. Имаше някакви бледи спомени за него. Как по задължение проведе няколко разговора, макар че от самото начало бе пределно ясно, че обвиненията са несъстоятелни. С лека въздишка той взе последния плик. Отвори го, най-вече за да му е чиста съвестта, че го е направил. Вече знаеше откъде му е познато името и разбираше защо не го е запазил в паметта си.

Конспиративни теории.

Или най-малкото богато въображение.

Може би в съчетание с необходимост да й се обърне внимание.

Не, нямаше големи надежди за третото писмо.

Сякаш го четеше за първи път, нямаше никакъв спомен за това писмо. Обърна листа — липсваха записки. Може би просто е разпознал името, спомнил си е предишните й писма и затова само по задължение му е хвърлил едно око и го е забравил.

Дали не е станало като с лъжливото овчарче?

Той препрочете писмото.

Някаква църква в Упсала, неясно коя, искала да властва над някаква жена, която уж била умряла. Коя и кога, не пишеше.

Нямаше кой знае каква основа, върху която да гради, пък и е било преди осем години.

Но Ребека Алм бе мъртва. Изнасилваха жени в Упсала. Все още нямаше реакции по вчерашната статия, затова той имаше време да се поразрови.

Щеше да посвети един ден на тази история.

Клара бутна вратата.

Решението се беше избистрило сутринта. Тя се събуди рано, навън още беше тъмно и веднага разбра, че няма да може да заспи повече, затова стана, затвори вратата към стаята на Виктор, отиде в хола, сложи постелката и се отдаде на деветдесетминутна йога. В къщата цареше мир и спокойствие, което не се случваше често, и тя се наслаждаваше на тренировката и тишината. След това се изкъпа, облече се, събуди Виктор и Сак с палачинки и сладко за закуска. Когато стана време да заведат Виктор на училище, Сак за пети път я попита дали наистина няма нищо против той да отиде на работа. И петте пъти тя каза „да“.

След като те тръгнаха, разтреби кухнята и усети, че започва да се изнервя от стоенето вкъщи. Колко време щеше да отсъства от работа? Бяха минали само два дни от нападението, но се чувстваше изненадващо добре. Ако е сред колегите, ако има задачи, върху които да се съсредоточи, щеше да се почувства много по-добре, помисли си тя. След като изчисти кухнята и пусна пералнята, седна на дивана с айпада и чаша кафе. Отвори страниците, които четеше редовно. Не мина много време, преди да види първото заглавие.

Прочете цялата статия. Името й не се споменаваше, тя беше просто „четвъртата жертва“ от завчера. Пишеше доста за Ребека в Йевле, естествено, но ударението все пак падаше върху това, че повечето нападения бяха в Упсала, че мъжът все още обикаляше свободно и бе възможно да има връзка с кръговете на БДСМ. Полицията искаше информация дали някой е видял нещо, беше поместен и списък с места и часове. Клара потръпна леко, когато видя „квартала около «Онгкварнсгатан» на 13-и октомври между 20:30 и 21:00 часа“. За миг почти усети ужаса и паниката, които беше изпитала. Колко уплашена беше, колко малка се чувстваше.

Може би не беше чак толкова добре, колкото си мислеше.

Продължи да чете. Другият вечерен вестник не беше раздухал така историята и заглавието не се набиваше чак толкова на очи:

Тя прочете и тази статия внимателно.

Същото съдържание в малко по-различна опаковка.

Но краят й направи впечатление.

„Полицията няма заподозрян и залавянето на извършителя не е предстоящо“.

Клара остави телефона. Не знаеше кой е той, но можеше да им даде насока. Да им посочи пътя. Не го стори вчера, когато онази полицайка, Ваня, пак дойде и разказа какво е сполетяло Ребека и попита дали Клара не я познава. Тогава излъга. Инстинктивно. Почувства, че трябва първо да помисли. Сега обаче решението се избистри. Ако можеше да им помогне да заловят този мъж, преди да е наранил още някого, ако можеше да спести този ужас на други жени, не беше ли длъжна да го стори? Макар и цената да беше висока.

Тя взе решение и излезе от къщи.

След четвърт час бутна вратата на полицейското управление и решително се отправи към регистратурата.

Щеше да им каже, че познава Ребека Алм.

Че и Ида я познаваше.

Че бяха в една група.

Не можеше да е случайност, че и трите бяха пострадали от едно и също. Или почти едно и също, поправи се тя. Ида поне беше оживяла, а тя самата буквално се беше разминала само с уплаха.

Нямаше как да не е свързано с групата.

Със станалото с Линда.

Тя беше така съсредоточена в гишето срещу себе си, че подскочи, когато телефонът й звънна. Извади го и погледна дисплея. Сак. Пое си дълбоко въздух и вдигна.

— Здравей, само исках да проверя как си.

Тя леко наведе глава и обърна гръб на останалите хора, и направи няколко крачки към прозореца, встрани от другите.

— Добре съм, благодаря.

— Какво правиш?

Клара се чудеше дали той чува, че не си е вкъщи. Колебаеше се дали да му каже истината. Не знаеше защо. Така или иначе, той щеше да научи всичко довечера, като се прибереше. Беше длъжна да разкаже.

— Излязох малко в града, ще се видя с една приятелка.

— Добре ли си?

— Добре съм.

— Само проверявам.

След случилото се той често проверяваше. Това я караше да го обича още повече. Беше толкова нежен и грижовен. Тя и Виктор бяха късметлии. Той беше най-добрият съпруг и баща на света.

— Много си мил, но всичко е наред.

— Окей, ако има нещо, веднага звънни.

— Добре. Ако не, ще се видим довечера.

— Да. Целувам те.

— И аз теб.

Тя остана така, с телефона в ръка, загледана в гишето в приемната.

Предишната решителност я бе напуснала.

Ами ако всъщност нямаше нищо общо с групата? В такъв случай тя щеше да привлече вниманието към тях без никаква нужда. Каква беше присъдата за убийство? По-точно непредумишлено убийство, разбира се. Или дори не беше и това? Съществуваше ли нещо, наречено предизвикване на смърт?

Сега тя трябваше да мисли и за Виктор. Не само за себе си.

И Тересе някоя си — Клара никога не я беше виждала, тя не беше член. На Ингрид не й се беше случило нищо. Иначе щеше да пише. Тя беше най-известната от тях.

Значи може би не беше свързано с групата.

Дали нямаше да си създаде излишни проблеми? Дали не вадеше на открито неща, които беше най-добре да си останат скрити и погребани? Кой щеше да спечели, ако разкажеше? Станалото станало, а и като се замислиш, това, което се случваше сега — изнасилванията, чувалите, спринцовките — какво общо имаше то с Линда?

Нищо, заключи тя.

С последен поглед към цивилно облечената жена на регистратурата, с която вече нямаше намерение да говори, тя прибра телефона си в джоба и със същата решителност, с която беше влязла, излезе.

По пътя към улицата се размина с жена на нейната възраст, на която нямаше как да не обърне внимание. Къса черна коса, сенки над и под очите, червени устни, бледа кожа. Разкопчано кожено яке, тесни джинси и ботуши почти до коляното. Токчетата тракаха по пода, докато вървеше към жената на гишето.

— Казвам се Стела Симонсон, искам да говоря с някого за онези изнасилвания.

— Мамка му!

Урсула изруга пред компютъра. Всички в стаята се обърнаха към нея.

— Какво става? — попита Торкел.

— Елате всички — отвърна тя с въздишка, без да откъсва очи от екрана.

Торкел стана, отиде до кабинета на Ане-Ли и почука на стъклото. Когато тя вдигна поглед, й даде знак да дойде. Другите вече се бяха събрали около бюрото на Урсула, когато тя се присъедини към тях.

— Какво има?

— Получих съвсем предварителен доклад за Ребека Алм — започна Урсула. — Чувалът изглежда от същия материал, същата марка, но трябва да направят по-щателни тестове. Има следи от приспивателно в кръвта и сперма. Приспивателното е рохипнол, но…

Кратка драматична пауза, докато поглеждаше останалите. И на тях нямаше да им хареса, както и на нея.

— ДНК не съответства на другите.

— Какво каза?!

— Казвам, че резултатът от ДНК теста сочи към друг извършител, който е изнасилил и убил Ребека Алм.

Мълчание, докато всички обработваха информацията и се питаха какво можеше да означава тя за работата им, за случая. Повечето хора предпочитаха нещата да са простички. Полицаите не правеха изключение. Мислеха, че гонят един извършител. Тази новина усложняваше работата им, а с това и живота им.

— Докладът е предварителен, казваш… — каза Торкел с надежда.

— Да.

— Възможно ли е чисто и просто да са сбъркали?

— Не и в нещо толкова елементарно като да сравнят ДНК — отсече Урсула.

Себастиан се огледа. Всички около него изглеждаха унили. Но той беше тук само заради Ваня. Чувалът и приспивателното правеха случая донякъде интересен, но истината си оставаше една — преследваха най-обикновен сексуален насилник. Досега…

— Какво значи това?

Ане-Ли отново се обърна към Себастиан. Той не можеше да не се почувства и доволен, и някак горд. Тя ценеше неговото мнение. Другите в „Риксмурд“ никога не го молеха да изкаже възгледите си, обикновено се налагаше кажи-речи да ги наложи на колегите си.

За жалост този път трябваше да я разочарова.

— Не знам. Явно повече от един извършител.

— Подражател?

Себастиан поклати глава:

— Подражателите по някакъв начин взимат идеята да имитират от медиите.

Той се обърна към Ваня, която, вярна на навиците си, демонстрираше дистанцираност, като стоеше възможно най-далеч от него.

— Ти нали си била тук? Когато са убивали Ребека, в медиите не е пишело нищо за нападенията над Ида и Тересе.

Служебен въпрос, съвсем по правилата, които тя беше поставила, за да могат да работят заедно.

— Не, определено не се знаеше нищо нито за чувала, нито за сънотворното — потвърди тя.

— Значи те се познават или поне се вдъхновяват един друг — продължи Себастиан.

— Как така се вдъхновяват?

— Ако „нашият“ човек по някакъв начин е съобщил какво е сторил, може да е подтикнал други да направят същото, без да е задължително да се познават или да са се виждали.

— Това би обяснило смяната на града — кимна Торкел.

— Дан Тилман може да се е изфукал някъде в интернет — обади се Ваня.

— Алибито му изглежда желязно — отбеляза Карлос. — Имам да говоря с още няколко от хората на вечерята, но засега…

— Говорим за малки разлики — възрази Ваня и го изгледа сърдито, въпреки че той само си вършеше работата. — Достатъчно е объркване от десет-петнайсет минути и пак може да е той.

— Не му ли взехме ДНК? — попита Себастиан.

— През деня ще получим резултат — отговори Урсула.

— Няма да съвпада — заяви Себастиан. — Нашият човек никога няма да ни даде проба доброволно. Не е Тилман.

Ваня заскърца със зъби.

Вероятно беше прав.

Тя самата беше стигнала до същия извод още в дома на Тилман, но раздразнението й се дължеше не толкова на казаното от Себастиан, колкото на начина, по който го каза. Винаги когато беше сигурен в нещо, звучеше толкова високомерен, все едно беше велик мислител в стая, пълна с идиоти. Как само мразеше това му държане.

— Разполагаме с колата му до две от местопрестъпленията.

Тя не се предаваше, отчасти защото много й се искаше да затапи Себастиан, но най-вече защото не можеше да превъзмогне антипатията, която се беше зародила в жилището на Тилман.

Презрението, гневът, които граничеха с омраза.

— И да не е той, може някой друг да е извършил самото изнасилване, докато той е гледал. Може дори да е закарал извършителя с колата си, на записите не се вижда колко души има вътре.

Предвид последните случаи, по които работиха заедно, това едва ли беше най-откачената теория, която бяха чували, помисли си Ваня, когато видя скептичните погледи на останалите, но действително беше ненужно сложна. Особено на толкова ранен етап от разследването. Тилман беше първата и дотук единствената следа и в момента всички доказателства сочеха, че не е бил той.

— Само казвам, че още смятам, че той е свързан по някакъв начин — разпери Ваня ръце в опит да разведри ситуацията.

— Не, не го казваш — възрази Себастиан делово. — Прекалено добра полицайка си, за да казваш такова нещо. Иска ти се да е свързан по някакъв начин, но това е друго.

— Не ми казвай какво ми се иска — изсъска Ваня и учуди всички с напрежението и яростта в гласа си. — Дявол да те вземе, нямаш никаква представа какво искам, никога не си имал, а когато ти казах, не ти дремеше.

Настъпи неловко мълчание. Ваня веднага съжали за реакцията си. Емоциите, антипатията, която изпитваше към Тилман, бяха замъглили преценката й, професионалната й обективност и когато й посочиха този факт, тя реагира, като уби вестоносеца.

Себастиан беше прав.

Отново.

— Извинявайте — каза тя тихо на всички.

— Няма да предприемаме нищо с Тилман, докато не получим резултат от ДНК анализа, после ще видим — намеси се Ане-Ли и сложи край на спора.

— Така и така сме се събрали — обади се Торкел и спря Ане-Ли на път към кабинета й. — Трябва да погледнем малко по-внимателно Ребека Алм.

— Защо?

— Аксел Вебер бил чувал името някъде.

Ане-Ли забеляза, че другите от „Риксмурд“ кимнаха, все едно казаното от Торкел беше важно по някакъв начин.

— Кой е Аксел Вебер?

— Криминален репортер от „Експресен“.

— Откъде знаеш, че е чувал името?

— Той ми се обади и ми каза.

Ане-Ли познаваше ползите от пресата и знаеше, че обществото има право да получава информация, но въпреки това беше на мнение, че журналистите са врагът. В полицията имаше много оплаквания от изтичане на информация и истината беше, че ако не можеш да си държиш устата затворена, не бива да ставаш полицай. Но ако липсваше интерес към данните, които трябваше да останат в тайна, дори готовност да се плати за тях, част от проблемите щяха да бъдат решени. Журналистическото ровене за подробности, които да привличат читатели, беше в най-добрия случай безвкусно, винаги затрудняваше работата по разследването, а в най-лошия случай можеше да доведе до измъкване на извършителя. Не й харесваше, че журналист от вечерен вестник редовно говори пряко с Торкел.

За случая.

Нейния случай.

Мислите й за това кога и как ще е най-добре да изложи пред него мнението си по въпроса, бяха прекъснати от позвъняването на телефона й.

Дългото тясно помещение беше предвидено за служебни разговори, малки оперативки или за да звъннеш по телефона на спокойствие. Три модерни, но неудобни стола бяха наредени около малка кръгла масичка върху дебел оранжев килим. Стела Симонсон седеше на стола най-далеч от вратата. Беше го преместила в ъгъла, за да може да облегне глава на стената и пъстрата текстилна картина, която я покриваше. Ваня и Карлос седяха срещу нея. Себастиан също беше там. На Ваня и този път й се искаше да се противопостави на присъствието му, но осъзна, че избликът й по-рано вероятно беше изпълнил антисебастиановата норма за деня.

Когато влязоха в малката стая, той отиде да вземе един стол от трапезарията и се настани зад Ваня и Карлос до стената при вратата. Показа, че е по-скоро зрител, отколкото активен участник, и че тази роля го задоволява. Все е нещо, помисли си Ваня и извади бележник и химикалка. Постави ги на масата, но установи, че тя по някаква причина е на височината на седалките, ако не и по-ниска. Имаше чувство, че губи авторитет, като седи така превита, затова кръстоса крака и облегна бележника на коляното си.

— Стела Симонсон, нали така? — започна тя и хвърли поглед на жената с бухналата черна коса.

— Да.

— Можете ли да потвърдите защо сте дошли?

Стела се понадигна на стола, наведе се напред и облегна лакти на бедрата си, погледна Ваня спокойно в очите.

— Прочетох за изнасилванията. Мисля, че един от клиентите ми има нещо общо — каза тя без ни най-малко колебание.

— С какво се занимавате? — попита Карлос.

— Аз съм сексуална работничка.

Карлос се досещаше какво има предвид, но беше възможно и да играе в еротични филми, да продава сексиграчки или пък да е някакъв вид сексуален консултант и той не искаше да си вади прибързани заключения от предубеждение.

— Продавате секс?

— Да.

— Проститутка сте — изясни Ваня кратко.

— Сексуална работничка съм — натърти Стела и хвърли поглед от гримираните си очи, който не остави съмнение, че трябва да приключват с изясняването на терминологията.

Ваня въздъхна леко; нямаше намерение да спори, но ако взимаш пари в замяна на сексуални услуги, значи си проститутка. Стела беше проститутка. Ваня не разбираше как терминът „сексуална работничка“ променяше този факт, но предпочете да не навлиза в подробности.

— Защо смятате, че може да е някой от вашите клиенти? — попита вместо това.

— Прочетох за оная работа с лежането по корем с покрито лице. Той го прави.

— Кой прави какво?

— Той иска да лежа по корем на леглото, когато влиза в стаята. Облечена. Слага ми калъфка за възглавница на главата, не бива да помръдвам изобщо. После ми смъква панталоните и влиза отзад.

Стела описа действията без притеснение, все едно разказваше за рутинен преглед при зъболекар.

— Но сте го виждали? — попита Ваня и се надяваше, че отговорът ще им даде нещо повече от представа за ужасния, тъжен живот на Стела.

— Да.

— Можете ли да го опишете за фоторобот?

— Мога да пробвам.

— Има ли някакви татуировки, белези, слухов апарат, нещо такова? — попита Карлос с надеждата, че татуисти, болници и центрове за помощни средства биха могли да им дадат нещо още преди фотороботът да е готов.

— Не и по лицето. Той никога не си сваля дрехите. Само си разкопчава ципа.

— Какво става след това? — Себастиан се включи в разговора за първи път; Стела погледна към него над рамото на Ваня, сякаш забравила, че и той присъства. — Казва ли ви нещо?

— Не, нищо.

— Какво прави после, когато приключи?

Това го интересуваше повече от самия акт. Описанието беше доста близко до онова, което очакваше. Но действията му след това можеха да изградят у Себастиан по-ясна представа с кого си имат работа.

Дали молеше за извинение?

Плачеше ли?

Ставаше ли високомерен, сякаш е надвил враг?

— Отива си — сви рамене Стела. — Не бива да помръдвам, нито да свалям калъфката, докато не излезе.

— Колко пъти?

— Един път. Свършва доста бързо, няколко минути макс.

— Не това имах предвид — каза Себастиан и не можа да скрие усмивката си. — Имам предвид колко често е използвал услугите ви?

— А, окей, сори — Стела отговори на усмивката му; яркочервеното червило се беше размазало по зъбите й, забеляза Себастиан. — Различно. Понякога всяка седмица, понякога може да мина седмици, месец.

— Кога е идвал последно?

— В началото на септември.

Себастиан кимна. Това беше най-добрата следа дотук. Известно време техният извършител е намирал излаз на фантазиите си при Стела. Но се е нуждаел от нещо повече, отишъл е по-далеч. На осемнайсети септември е минал в реалния свят.

— Как се свързвате? — попита Ваня.

Тя също се беше понавела напред. Без да знае, мислите й вървяха в същата посока като на Себастиан. В средата на септември е била нападната Ида. Дотук всичко съвпадаше.

— Имаме уебсайт.

— „Имаме“?

— Група сексуални работнички, които действаме заедно.

— Нещо като онлайн бардак?

Стела пак се облегна назад на стола, все още усмихната, сякаш беше решила, че не си заслужава дори да се дразни на Ваня, по-добре да се забавлява с очевидния й морализъм по отношение на секса. Поне като професия.

— Мислете каквото си искате за работата ми. Законно е да продаваш секс, незаконно е да купуваш.

— Знам.

— Но не ви харесва.

— Не става въпрос за харесване или нехаресване, но няма да навлизаме в тази тема.

— Как плаща той? — Карлос върна разговора към същината.

Надяваше се на карта или някаква друга форма на електронно плащане, което да могат да проследят.

Класическото follow the money.

— Кеш.

Разбира се, защо да е толкова лесно.

— Естествено, не знаете как се казва. — По-скоро твърдение, отколкото въпрос.

Ваня предполагаше, че ако знаеше, Стела вече щеше да им е казала, но това беше последен опит да научат нещо, което биха могли да използват, докато стане фотороботът.

— Не. Нали приеха онзи закон за сексуалните услуги, който криминализира клиента, така че невинаги им се ще да си казват истинските имена.

По тона на Стела личеше, че приема Ваня за страстен защитник на закона за сексуалните услуги.

В интерес на истината тя беше раздвоена. Той си оставаше един от най-важните инструменти срещу трафика на хора, а и тежките престъпления, свързани със сексуални услуги, в Швеция бяха по-редки, отколкото в страни без подобен закон, но тъй като на практика никой заловен нарушител не получаваше присъда, той се оказваше безсмислен. Освен това в основата му стоеше старомодната морална представа, че всеки, който продава секс, е по един или друг начин жертва и има нужда от защита. Изобщо не вземаше предвид хора като Стела, които го правеха напълно доброволно и като източник на доходи. Основният проблем беше, разбира се, че някои смятаха за свое право да купуват чуждото тяло, но ако сам искаш да го продаваш, дали е проблем или само морална главоблъсканица? Имаше и юридически недостатъци. Можеше ли хазяинът да изхвърли наемателя, който продава секс в жилището си, въпреки че не е незаконно? Критиците не бяха по-малобройни от защитниците.

Да, сложно беше.

— Къде се срещате? — попита Ваня и отново предпочете да не започва спорове.

— Имаме си едно място.

— Къде?

— Защо?

— Трябва да знаем, за да можем да проверим дали наблизо има камери за наблюдение.

Ако имаше, нямаха време за губене. Записите се пазеха два месеца, тъй че всичко от средата на август назад вече беше загубено. Стела сякаш обмисляше всички „за“ и „против“ разкриването пред полицията къде работи.

— Не искам отпред да стоят ченгета и да ми арестуват клиентите — каза тя накрая, когато стигна до извода, че доводите против надделяват.

— Не ни интересуват купувачи на сексуални услуги.

— Вас може би не.

Карлос се наведе към нея, погледна я в очите.

— Искрено сме ви благодарни, че дойдохте — каза бавно и с чувство. — И ви обещавам да не използваме информацията, за да преследваме клиентите ви.

— А и честно казано — додаде Ваня, — ако наистина искахме да ви саботираме работата, щяхме да намерим сайта ви, да си уговорим среща с някоя от вас и така или иначе да разберем адреса.

Тя мерна с крайчеца на окото как Карлос се отпусна назад с тъжна въздишка, усети и погледа на Себастиан. Целта й беше да подсили думите на Карлос, че не ги интересуват клиентите на Стела, но сама чу, че прозвуча по-скоро като заплаха.

Стела явно реши, че няма да дава повече възможности на Ваня, и демонстративно се обърна към Карлос:

— „Норфоршгатан“ 36. Към Тюнаберг.

— Ще ни помогнете, ако знаете точно кога е бил при вас. Сещате ли се?

— Не, но го имам в компютъра.

— Ще ни трябва достъп до него — обади се Ваня.

Този път Стела нямаше нужда да се замисля и за секунда.

Погледна Ваня и пусна най-широката усмивка досега.

— Няма да стане.

— Тук е.

Отвън сградата на „Норфоршгатан“ изглеждаше като обикновено малко предприятие в индустриалния квартал и нищо в помещението, в което пристъпи Били, не разкриваше що за дейност се развива вътре. Два дивана, два фотьойла, ниска масичка с няколко вестника отгоре. Малка кухня с хладилник, микровълнова и кафемашина. Музика от скрити тонколони. „Нежна любов“, кавър версията на Софт Сел. Вероятно от някакъв случаен плейлист, предположи Били, иначе говореше за доста тънко чувство за хумор или пък за истинска способност да се погледнеш обективно. Приличаше на най-обикновена чакалня, но той подозираше, че повечето хора, които се възползваха от услугите, предлагани тук, едва ли имаха желание да чакат заедно с други клиенти, тъй че помещението вероятно беше предназначено най-вече за Стела и колежките й. Една от тях, червенокоса жена на около трийсет, седеше на фотьойла с айпад в ръка. Вдигна очи, когато те влязоха.

— Били е ченге, дойде заради онзи тип, за който ти казах — обясни Стела и посочи Били през рамо.

Жената кимна, вдигна ръка за поздрав и се върна към сърфирането.

Стела зави наляво, мина през сив коридор до затворена врата, която отвори, отстъпи встрани и пусна Били да влезе първи.

Вече не приличаше толкова на обикновено малко предприятие. Били никога не беше виждал нещо подобно. Цялата стая беше боядисана в тъмночервено и беше почти изцяло изпълнена от широко легло с вериги, вързани на таблата при главата и краката. По стените висяха различни играчки, бичове, камшици, белезници и други предмети, целящи да ограничат подвижността. На едната стена имаше голям X, също с вериги отстрани. Отстрани беше поставена покрита с найлон пейка, която имаше вид, че ще е по на място във фитнес салона, но Били предположи, че изпълняваше съвсем друга функция, макар и да не беше сигурен каква.

— Ей там е — каза Стела и отиде при нещо, което изглеждаше като най-обикновено бюро, извади лаптоп, отвори го и го включи.

Докато чакаше да се зареди, се завъртя към Били, който още стоеше на няколко крачки след вратата и разглеждаше стаята. Беше малко като да вкараш анонимен алкохолик във винарска изба или да обявиш безплатен бар. Той усети как желанието бавно се пробужда, как змията в гърдите му тихо се размърдва.

Решиха той да отиде, след като другите в стаята, без Ваня успяха да убедят Стела все пак да им покаже компютъра.

Тя се съгласи. При две условия.

Нямаше да им го дава.

Щеше да присъства и да наблюдава какво правят с него.

Не можеха да й откажат. Точно както с Дан Тилман, нямаха достатъчни основания за обиск, а и държаха да останат в добри отношения със Стела. Ако действително ставаше дума за един от техните извършители, Себастиан смяташе, че е възможно отново да я потърси. Той не беше успял с Клара и знаеше, че са открили Ребека. Не е целял да я убива, тъй че и с нея в известен смисъл беше претърпял провал. Значи сега се чувстваше подгонен, възможно беше и да е започнал да се съмнява в себе си и в способностите си. Да се поддава на подтиците си, започваше да става опасно.

Фантазиите бяха по-безобидни.

Въпросът беше дали ще му бъдат достатъчни, веднъж след като беше минал на следващото ниво.

Съществуваше възможност все пак да опита, така смяташе Себастиан, затова държаха Стела да им се обади, ако мъжът отново се свърже с нея.

Затова трябваше да се задоволят само с надникване в компютъра й.

Затова трябваше да отиде Били.

— Ето какво сме си писали — каза Стела, след като се логна и отвори страницата.

Погледна към Били, който се беше спрял при вратата, и леко се усмихна на неговото, както изглеждаше, запленение от стаята. Когато той дойде при нея, добави:

— Няма да гледате другите ми клиенти.

— Обещавам.

Били се огледа, не видя стол, придърпа пейката с найлона до бюрото и се захвана за работа.

— „Вилман“ — отбеляза той потребителското име, след като прегледа дигиталния им разговор.

— Да, както казах на колегите ви, онзи закон… единственото, до което доведе, е клиентите да не казват кои са, тъй че е невъзможно да ги провериш и може да пострадаш.

— Случвало ли се е?

— Никога не оставаме сами с клиента. Тоест, аз съм тук вътре, но в сградата винаги има още някой. Като Алма, нали я видяхте.

Били се съсредоточи върху задачата, опита се да проследи откъде е писал „Вилман“. Стела стоеше зад него и не сваляше очи от екрана.

— Правя го, защото така искам, да знаете. Печеля добри пари. Знам, че не на всички, които го правят, им харесва, но на мен ми харесва.

— Много хубаво.

— Не ми хареса връзката, която направиха в пресата. БДСМ няма нищо общо с нападения и малтретиране. Става дума за зрели хора, които правят разни неща по взаимно съгласие.

Били беше съсредоточен върху екрана и клавиатурата, въвеждаше команди. Това не беше тема, в която искаше да навлиза.

— Знам — промърмори с надеждата с това да сложи край на разговора.

— Уговаряме се какво ще правим — продължи Стела. — Планираме всичко, за да избегнем риска да се нараним един друг. Така че и на двамата да ни е хубаво.

„Само дето понякога не се получава“ — помисли си той. Когато едната страна е твърде пияна, за да обърне внимание на паролата за безопасност. Когато усещането за власт над живота и смъртта надделее. Когато се нуждаеш от пълното удовлетворение да упражниш тази власт.

— Да, знам.

Стела го остави и седна на леглото. Явно му имаше доверие, защото оттам не виждаше екрана. Били работеше, благодарен за настъпилото мълчание.

— Откъде знаете? — попита Стела внезапно.

— Кое откъде знам? — промърмори той и дори не се опита да скрие, че предпочита да работи, без да води разговори.

— Онова за съгласието, че се разбирате… Просто го казахте, или сте го чели, или сте го пробвали?

Били затвори очи, преглътна и после си пое дълбоко дъх. Това беше затворена страница. Нещо, което се случи, но никога повече нямаше да се повтори. Нещо, срещу което той се съпротивляваше всеки ден.

Беше женен за Мю.

Обичаше Мю.

Щеше да се превърне в мъжа, когото тя заслужаваше. Мъжът, който беше преди. Въпреки че змията в гърдите се беше размърдала. Той можеше да потисне жаждата, желанието. Длъжен беше.

— Май-май сте пробвали — чу се откъм леглото.

Били не отговаряше. Бавно изпусна въздуха от дробовете си, за да се поуспокои. Трябваше да запази самообладание, скоро щеше да си свърши работата и можеше да си тръгне от това място и повече да не се връща.

— Хареса ли ви? — любопитстваше Стела. Очевидно тълкуваше мълчанието му като потвърждение, че е надушила следата. — Така изглеждаше, като влязохте тук.

Тя явно щеше да продължи да дрънка, да разпитва и да гадае, така че по-добре да й отговори.

— Да — промърмори тихо и сдържано.

— Вие ли бяхте доминиращият?

— Да.

— Аз ги менкам. Зависи какво искат от мен. Но най ми харесва да съм подчинената.

Правилно ли чуваше, или четеше в думите й повече, отколкото съдържаха? Просто си приказваше, или го сваляше? Беше сексработничка, така че по-скоро си търсеше нов клиент? Сега нямаше време да мисли за това. Компютърът показа резултата от търсенето му:

— Fuck!

— Какво има?

Стела стана от леглото и отиде при него. Сложи ръка на рамото му, когато се наведе да види екрана. Били усети топлината й през ризата. Змията се размърда.

— Изпращал е всичко от телефон с предплатена карта.

— Не можете ли да го проследите?

— Ако имах номера, можех да получа IME1 номера от оператора и да го проследя, когато е включен, но сега… — Той не довърши изречението, само поклати глава, затвори компютъра и се изправи, всичко с едно движение.

— Обадете ни се, ако се свърже с вас — каза той, извади визитна картичка и я остави върху компютъра.

— Разбира се.

Били бързо се насочи към вратата. Трябваше да излезе оттук, да се махне, да подиша чист въздух. Да си прочисти мислите.

— Знаете как се казва сайтът ми — подвикна Стела след него.

Ако досега имаше някакво съмнение, вече го нямаше. Тя определено искаше да го привлече като клиент. Били не отговори. Излезе в коридора, прекоси помещението, където Алма дори не вдигна очи, когато той профуча покрай нея и изскочи навън.

И на улицата не забави крачка, а продължи все така бързо към колата. Тъкмо се качваше, когато телефонът му звънна. Непознат номер. Вдигна.

— Били Русен.

— Здравейте, Кони е.

Трябваха му няколко секунди да се сети.

Кони. Холмгрен.

Бащата на Йенифер.

Били се проклинаше, задето вдигна, и същевременно се мъчеше да говори възможно най-естествено.

— Здравейте, какво… с какво мога да ви помогна?

— Само исках да питам как върви.

— В момента имаме случай. В Упсала, така че… нямах много време да се занимавам с това.

— Разбирам.

— Да…

— А кога смятате, че ще намерите време да погледнете?

Били стисна основата на носа си с палец и показалец, затвори очи. Само това му липсваше.

Не сега. Не когато и да било.

Но, разбираемо, Кони не можеше да мисли за друго, затова се налагаше той да намери изход.

— Ъъъ, скоро… Сигурно скоро ще приключим тук и тогава ще видя — излъга той, за да си спечели малко време.

— Иначе мога да видя дали някой друг ще иска да ми помогне.

— Не. — Били едва скри паниката в гласа си. — Не, аз ще се погрижа. Искам. Заради Йенифер.

— Нали ще се обадите, когато откриете нещо?

„Когато“, не „ако“. Кони беше напълно сигурен, че е прав. Положението беше отчайващо. Ако Били кажеше, че не смята, че някой е пипал снимките, той щеше да продължи да търси, докато намереше човек, който да потвърди подозренията му.

Ако Били се съгласеше, кажеше, че да, манипулирани са, тогава щеше да започне разследване и съществуваше риск значително по-способен техник от него да се заеме със случая. Все пак ставаше дума за полицайка, изчезнала при загадъчни обстоятелства, може би дори убита.

— Да, разбира се. Ще се обадя веднага щом мога.

Няколко кратки заключителни реплики и приключиха разговора, но той остана на място и няколко секунди диша дълбоко, след което отвори вратата и седна в колата. Не понечи да запали, седеше неподвижно, докато изведнъж не заудря с юмруци волана.

— Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Усети, че се бори да си поеме дъх. Никога не му се беше случвало досега, но предположи, че това е усещането при паническа атака.

Беше си откупил малко време. Няколко дни в най-добрия случай.

Но какво да прави, по дяволите?

Беше длъжен да намери изход.

Всичко щеше да стане както преди. Всичко щеше да се оправи.

Той го повтаряше като мантра, докато си възвръщаше контрола върху дишането.

Когато запали двигателя и напусна „Норфоршгатан“, сам не знаеше колко далеч е готов да стигне, за да го осъществи.

След като намери писмото на тавана, Аксел Вебер прекара цялата сутрин в заниманието, което харесваше най-много в работата си. Без да знае нищо, или почти нищо, бавно, но сигурно, от различни източници, да събира все повече и повече информация, докато накрая отделните малки парченца изградят цялостна картина.

Този път това го доведе до „Фюгелшюркан“ в енория Нова Упсала. Масивна жълта тухлена сграда, която повече приличаше на училище или спортна зала — с някакъв вид модерна абстрактна украса под формата на метален кръст от едната страна — отколкото на църква. Вебер не беше особено навътре в архитектурата, но смяташе, че е невъзможно сградата да е построена по което и да е друго време освен през седемдесетте години.

След като влезе и се представи, някакъв служител го покани в „Дуле“, една от трите общи стаи в сутерена, която според табелите се намираше между „Уле“ и „Доф“1, предложи му кафе, което Вебер отказа, и го увери, че Корнелис сигурно ще дойде всеки момент.

Вебер крачеше из малкото помещение и се оглеждаше. Разпятие на едната стена и календар с библейски цитати бяха единствените признаци, че се намира в църква; иначе можеше да е малка зала за съвещания в която и да е фирма. Той неволно се запита дали Ребека някога е влизала в тази стая. Имаше чувство, че през последните часове кажи-речи я опозна.

Ребека Алм. Родена в Несшьо през 1988-а година. Единствено дете на Моне и Карин Алм, и двамата покойници. Не беше трудно да намери адреса.

Провери го в „Гугъл Мапс“.

Квартал с еднофамилни къщи.

Надяваше се, че Несшьо няма да се различава от повечето подобни места, от които младите бягаха, а старите оставаха. Намери съседа им и му позвъни. О, да, спомнял си семейство Алм. Но всички вече били починали. Момичето, Ребека, било малко особено.

В какъв смисъл била особена Ребека?

Все ходела самичка, даже „добър ден“ не казвала, открито избягвала хората, никога не канела приятели вкъщи. Не че било толкова странно при тези родители. Не бива да се говори лошо за мъртвите, но цялото семейство било странно. Ясно си спомнял, че социалните ги посещавали няколко пъти.

Неин съученик от прогимназията също му осигури няколко елемента от пъзела. Ребека дошла в тяхното училище в осми клас, това било третата или четвъртата прогимназия, която посещавала, той не знаел точно.

Знаел ли защо толкова често сменяла училището?

Никъде не се чувствала добре, всичко приемала като лично посегателство, отправяла какви ли не обвинения, най-често били недоразумения, които раздувала, или пък просто си втълпявала, че са я нарочили. Била странна, самотна, държала хората на разстояние.

Доколкото Вебер разбираше, нищо не се променило и в гимназията.

Месец, след като завършила, родителите й загинали в автомобилна катастрофа. Колата изскочила в насрещното платно и се блъснала в камион с трупи. Носел се слух, че са се самоубили. Близката църква подала ръка на Ребека, тя нямала братя и сестри, самотно деветнайсетгодишно момиче, което навярно се нуждаело от помощ и подкрепа. Разбира се, тя ги отхвърлила.

Казала ли защо?

Вярвала, че й желаят злото, че целят нещо, че ще се възползват от нея, когато е сама. Една от жените от църквата все пак успявала спорадично да поддържа връзка с нея. Знаела, че продала къщата в Несшьо и се преместила в Упсала. Говорела, че ще учи теология, но трябвало първо да си повиши оценките, като ходи на вечерно училище.

След като Вебер събра всички данни, започна да рови в Гугъл.

Трудно се доверявала на хората. Тълкувала преживяванията негативно — като нападения или заплахи. Трудно преглъщала претърпени несправедливости или обиди. Околните я намирали за студена, работели трудно с нея.

Дилетантската му диагноза беше, че Ребека вероятно е страдала от параноидно личностно разстройство. „Само че не е параноя, ако наистина те преследват“ — тази мисъл изведнъж изскочи в главата му. Цитат, може би от филм, но не знаеше от кой точно. Във всеки случай той не разполагаше с нищо повече, а при по-голям късмет можеше да се окаже, че е надушил сериозна следа.

Истинска сензация.

Размислите му бяха прекъснати от отварянето на вратата. Мъж на около четиресет години влезе в стаята. Голяма брада, халка на едното ухо, дълга коса, вързана на конска опашка. Небрежно облечен с джинси и кецове. Спокойно можеше да работи и в някоя микропивоварна в Сьодермалм, ако не беше бялата свещеническа якичка над виненочервената риза под сакото.

— Здравейте, извинявайте, че се забавих — тръгна той към Вебер с протегната ръка. — Корнелис Хед, викарият.

— Аксел Вебер, „Експресен“.

Корнелис му посочи едно от креслата до прозореца. Седнаха един срещу друг.

— По телефона казахте, че е важно — започна Корнелис и сложи крак върху крак, сключи ръце на коляното си.

— Ребека Алм — изрече само Вебер.

Опитът го беше научил, че е най-добре да казваш възможно най-малко, да оставяш другия да говори, да прави свободни асоциации, да видиш накъде ще тръгне разговорът. Да следваш, вместо да водиш. Учудващо често онези, които имаха най-много за криене, дърдореха най-много. Но не и Корнелис. Той мълчеше и сякаш търсеше името в паметта си, опитваше се да го намери.

— Не съм сигурен, че знам коя е — каза накрая с тревожна бръчка на челото.

Вебер извади нейна снимка, същата, която беше публикувал във вестника вчера, и му я показа. Корнелис се приведе и се вгледа внимателно, като че ли отново претърсваше паметта си, но накрая поклати глава.

— Не, не я познавам. От паството ли е?

— Била е. Мъртва е, преди няколко седмици са я убили.

— Ужасно…

— Да, през последните години е живеела в Йевле…

— А кога е била тук, отдавна ли? Трябва ли да я позная?

— Разбирам, че е била активна в тази църква между 2008-а и 2010-а. По онова време сте били тук — отбеляза Вебер.

— Работех в енорията, но в друга църква. Дойдох във „Фюгелшюркан“ през 2011-а, през пролетта.

Вебер замълча, но наум ругаеше. Само беше проверил годините и кой е шефът, не беше изучил цялата история. Негов пропуск. Според гражданския регистър Ребека напуснала Упсала в края на август 2010-а. Половин година преди да дойде свещеникът хипстър.

— Може ли да попитам защо ме разпитвате за нея?

Можеше да попита.

Но нямаше да получи истинския отговор.

Според източниците на Вебер Ребека продължавала да се изолира, рядко участвала в нещо, учела за повишаването на оценките дистанционно. Излизала от къщи само когато посещавала „Фюгелшюркан“. Онази жена от Несшьо имала чувството, че тя станала важна за нея, затова я насърчавала да ходи.

През 2010-а Ребека беше пратила писмото на Вебер за умрялата жена. През юли, ако се съди по пощенското клеймо на плика. Някъде по това време е напуснала не само църквата в Упсала, ами се е отказала и от ученето и е намерила работа на половин ден в Йевле. Нещо се е случило и тъй като очевидно не е общувала с други хора, най-вероятно се е случило в църквата, точно както пишеше в писмото.

Това беше отговорът.

— Пиша статия за насилието над жени и искам да й направя по-личен портрет — каза Вебер само. — За да не е просто анонимна жертва, цифра от статистиката, а истински човек.

Корнелис кимна, привидно доволен от отговора; като че ли дори го намираше за добра идея.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна, но не я познавам.

— Кой е бил отговорникът тук през 2008-а и до вашето идване?

— Предшественичката ми, Ингрид Дрюбер.

— Къде мога да я намеря?

— Вестерос, там е от седем години, в момента е кандидат за епископ.

Нямаше какво повече да си кажат. Вебер благодари, излезе от църквата и тръгна към колата. Ядосваше се на себе си. Можеше да си спести пътуването до Упсала. Погледна часовника. Дали да се обади на Ингрид Дрюбер, да я помоли за среща, може би още тази вечер? Или направо да отиде там, да се появи без предупреждение?

И двете алтернативи си имаха предимства и недостатъци.

Ако не знаеха, че идва, нямаше да имат време да се подготвят и по-лесно щяха да се издадат; иначе пък можеше направо да откажат да разговарят с него, а това винаги беше знак, че той е на прав път и има причина да се разрови по-надълбоко.

От друга страна, ако уредеше среща, щяха да имат определен час и у човека, с когото говореше, щеше да възникне усещане за контрол: но беше възможно и това да го накара да свали гарда.

При положение че изобщо криеше нещо.

Той реши, че е твърде късно за спонтанно посещение. Ако предпочетеше да се обади и да уговори среща, можеше да го направи и от колата на път към Стокхолм. Трябваше и по някакъв начин да продължи линията от вчерашната статия. Соня му беше звъннала, докато пътуваше към Упсала. „Бладет“ имали нещо за чувал на главата на жертвата, в интернет изданието извършителят вече бил получил името „Мъжа с чувала“. Вебер отговори, че е тръгнал по следа, в сравнение с която разкритието на „Бладет“ нямало да струва пукната пара. Но това беше преди безсмислената среща с Корнелис Хед.

В момента разполагаше със същото, с което и вчера.

Тоест с нищо.

Ако не броеше завладяващия портрет на млада жена, страдала от психическо разстройство и умряла сама в апартамент в Йевле.

Но той не искаше само това. Искаше сензационна история.

Надяваше се Ингрид Дрюбер от Вестерос да може да му я даде.

Беше се обадила, че е болна.

Отложи всички срещи. Без една.

От християнския вестник „Даген“ искаха да й правят портрет. Бяха писали много ласкаво за нея и преди, явно споделяха възгледите й за мястото, което трябва да заема християнството в Швеция, и как трябва да действа Шведската църква, и не пропускаха да ги разпространяват и сред читателите. Колко от четящите „Даген“ имаха право на глас в избора на епископ, тя не знаеше, но предишните текстове бяха пожънали голям успех и бяха предизвикали интерес сред много хора. Тя не провеждаше кампания в пълния смисъл на думата, не беше прието това да се прави между номинирането и самия избор на епископ, но все пак ставаше дума за избори.

Хората щяха да гласуват.

Щеше да има победител.

Затова беше важно да знаят коя е и какво защитава. Служителите на Църквата имаха една-единствена мисия, дадена им от Исус Христос, и тя беше да разпространяват евангелието, добрата вест. Никога нямаше да молят за извинение, задето имат възможност да променят и подобряват не само живота на всеки отделен човек, а и целия свят. Важно беше да имат смелостта да заявят, че Библията е единствената истина.

И нямаше да навреди тя да им го напомни.

Иначе бе посветила деня си на активни опити да забрави.

Вчерашното премеждие, разбира се, но също и онази лятна нощ преди осем години.

След като си изчисти графика, отложи или отмени ангажиментите, излезе на дълга разходка. Тя я успокои. Сред природата беше лесно да се доближиш до Господ и да видиш неговото величие и красотата на сътворението. След като се прибра, хапна лек обяд и посвети останалата част от деня на молитви и размисъл.

След това се изкъпа, сложи малко грим — стори й се, че изглежда стара и уморена, а журналистката, с която щеше да се вижда, щеше да води и фотограф — и отиде с колата до града. Щяха да се срещнат в някакво кафене край Меларен.

Пристигна пет минути преди определения час и една млада жена стана да я посрещне, представи се като Ема, обясни многословно колко е щастлива, че Ингрид се е съгласила да се срещнат, с какво нетърпение я е чакала и попита дали може да я черпи нещо.

Поръчаха по чаша чай и интервюто започна.

Ема задаваше хубави въпроси, правилни въпроси. Ето такива хора диоцезът би трябвало да вземе за събеседванията, помисли си Ингрид. Начетени, будни, заинтересовани. Времето минаваше бързо.

— Мисля, че вече имам всичко, което ми трябваше — завърши Ема и погледна диктофона на масата. 1 час и 36 минути. — Обикновено имаме и половин страница с двайсет блиц въпроса, нали разбирате, за да има и нещо по̀ така, не знам виждали ли сте ги?

Ингрид поклати глава, не ги беше виждала и в момента не беше в настроение за „нещо по̀ така“.

— Какъв тип въпроси?

— Ами, всякакви, примерно любимата ви храна и каква музика слушате, такива неща…

Ингрид не остана очарована, но кимна, нямаше да навреди да покаже своя по-непринудена и достъпна страна.

— Имате ли галено име?

— Не. Като ученичка ми викаха Иде, но вече никой не го използва.

— Кой цвят преобладава в гардероба ви?

Тя трябваше да се замисли за секунда, опита се да си представи гардеробната в спалнята си.

— Като че ли зеленият.

— Кога се събудихте сутринта?

— Будилникът звънна малко след седем, както обикновено.

Полуистина. Будилникът звънна в 7:10, но не я събуди, беше будна от часове.

Сънят беше толкова реалистичен. Нищо смътно, нищо нелогично, нищо прекомерно или изопачено, което да показва, че ставащото е само в подсъзнанието й.

Не толкова сън, колкото повторение на действителността.

Писъците на задната седалка. Гласовете. Високи, пронизителни, паникьосани. Постоянните осведомявания и въпроси.

Тя кърви!

Кога ще стигнем?

Загуби съзнание!

Ще оживее ли?

Мисля, че не диша. Диша ли?!

Тя беше съсредоточена върху шофирането, върху възможно най-бързото минаване през все още по лятно светлата нощна Упсала. Правеше всичко по силите си да отбягва уплашените, умолителни очи в огледалото за обратно виждане. Които осъзнаваха, че става нещо много лошо, и мълчаливо умоляваха Ингрид да я спаси.

Тя потисна мислите, като се съсредоточи върху отговорите какво закусила (нищо, макар че знаела, че трябва), кой филм е гледала последно („Дневникът на Бриджит Джоунс“ по телевизията), кое е любимото й лакомство (черен шоколад).

— Съжалявате ли за нещо?

Като например да изостави кървяща, умираща жена сам-сама пред болницата посред нощ?

Сутринта, или нощес, когато сънят я събуди, тя го осъзна.

Какво всъщност си е въобразявала?

Знаеха, че Линда ще умре. Надяваха се и се молеха да оживее. И какво щеше да стане тогава? Ако се беше получило, както го искаха, както се надяваха, молеха. Ако беше оцеляла. Достатъчно беше, че изобщо се замесиха в ситуацията, в която беше попаднала тя, но това, че я зарязаха, без да са сигурни, че действително ще получи помощ, че просто си тръгнаха… След това не можеха да търсят нито спасение, нито опрощение.

Затова ли умря тя? Защото помощта е дошла твърде късно?

Така че да, имаше нещо, за което съжаляваше. Тя се поколеба за секунда, помисли и после впи очи в Ема:

— Съжалявам, че не открих Исус Христос по-рано, бях на деветнайсет.

Ема кимна съпричастно. Зададе последните въпроси.

Любим предмет в училище.

Какво би взела на пуст остров.

Какво носи в джобовете си в момента.

Глупави банални въпроси с безсмислени отговори. Накрая Ема благодари и приключи интервюто. Било й много приятно да се запознае с нея и искрено се надявала Ингрид да спечели изборите. В тези времена имало нужда от повече хора като нея в Шведската църква. През това време фотографът дойде и тримата излязоха, за да направят няколко снимки на фона на езерото.

После, на път към колата си, Ингрид установи, че предвид обстоятелствата се чувства относително добре.

Беше минало успешно.

Нещата щяха да се оправят.

Всичко щеше да е наред.

Не го знаеше, но докато сядаше в колата, запалваше двигателя и поемаше към вкъщи, Аксел Вебер пишеше името й в търсачката в службата, натискаше ентър и започваше да чете с интерес.

Феликс Хукстра придърпа каната с мляко и си наля в чашата. Отпи от кафето, започна да се подготвя за интервютата. Имаше твърде много работа за вършене и не знаеше какво да мисли. Да, радваше се, че доброволческата му организация расте, че е нужна, но от причината толкова много хора да му звънят го болеше сърцето.

Мъжа с чувала.

За месец колите им от две бяха станали пет и ако продължаваха така, щеше да се наложи да ги удвоят. Минимум. Страхът сред жените в Упсала нарастваше. Разбира се, беше ужасно, но за „Автомобили за безопасност“ означаваше истински бум. Интервюираха го от два вестника, поканиха го и в местно, и в национално радио, от общината се свързаха с него, за да питат дали по някакъв начин могат да подкрепят дейността му, няколко спонсори също проявиха интерес. Всички работеха на доброволни начала, но имаше разноски и досега приходите не покриваха разходите, затова всяка помощ беше добре дошла. Двете контрастиращи чувства не се погаждаха много у него, но това навярно беше неизбежно. Само по себе си беше тъжно, че инициатива като неговата е необходима.

Идеята му дойде още по времето, когато дъщерите му започнаха да излизат сами. Невинаги искаха той да ги взима, такситата бяха скъпи и макар той да предлагаше да ги плати, те и на това не се съгласяваха всеки път. Част от порастването, предполагаше той. Затова преди пет години поде инициативата, защото искаше да помага на хората, да промени положението. Но най-вече защото имаше нужда да се съсредоточи върху нещо различно от развода си. Голямата му любов го изостави, той изгуби и дъщерите си. Вярно, виждаше ги от време на време, но те живееха край Хеслехолм с новия мъж, кучета и коне. Той чувстваше, че няма какво да им предложи, особено през първите години.

Дойде му като гръм от ясно небе.

Един ден се прибра вкъщи и Лиса обясни, че дъщерите им ще спят при приятелки. През ума му мина, че те никога не спят извън вкъщи в делничен ден, и в следващия миг осъзна, че ще обсъждат нещо важно.

Основно говори Лиса. Той най-вече плака.

Моли я. Без резултат.

Била решила. Сега само го информирала. Казвал се Макс.

Била го срещнала на конференция предишната година и сега го обичала. Все още много държала на Феликс и искрено се надявала да си останат приятели, все пак имали деца. Но след края на учебната година трите щели да се изнесат. При Макс във фермата му в Сконе. Решението не било лесно, но тя трябвало да следва сърцето си. Било за доброто на всички.

И двамата бяха щедри при подялбата на имуществото. Тя не спореше за нищо, искаше да го напусне възможно най-бързо и лесно, така предполагаше той, макар Лиса никога да не го каза.

Отначало момичетата идваха с влака всеки втори уикенд, но пътуването траеше близо пет часа във всяка посока и доста скоро започнаха да отлагат срещите за някой голям празник или за ваканциите. Ужасно беше да вижда как момичетата му се отчуждават от него и да осъзнае, че няма как да спре това.

Там някъде, в гъстия мрак, в който беше потънал, разбра, че трябва да върши нещо, да се съсредоточи върху нещо друго, освен да се чувства изоставен. Посвети време на анализиране на чувствата си и осъзна, че това, което му липсва най-много, е да бъде нужен някому.

Да бъде важен за някого.

Да променя положението.

Това беше, нищо сложно.

Трябваше само да намери нещо, което да удовлетвори тази нужда. Да запълни празнотата. Зароди се идеята за „Автомобили за безопасност“. Упсала беше студентски град. Имаше много млади жени — като дъщерите му — които бяха навън до късно вечер. През цялата година.

Той се свърза с най-големите студентски организации и предложи услугите си в сътрудничество с тях. Те клъвнаха веднага. Доста дълго време бяха прекалено малко хора, за да предлагат услугата в други дни освен през уикендите, но бавно и сигурно се увеличаваха.

До голяма степен това стана благодарение на Реми. Тя се присъедини към тях на втората година и бързо се превърна в най-важния сътрудник и негова дясна ръка. Беше организирана, роден администратор. Помагаше му да преглежда всички заявления, правеше старателна проверка на миналото на кандидатите, грижеше се за всичко — от съставянето на графика до връзката със спонсорите. Освен това беше необвързана от няколко години и през май тази пролет започнаха връзка. Срещаха се редовно, правеха секс и той беше доволен, че тя взе инициативата, сам не би се престрашил. Беше малко по-възрастна от него и притежаваше женственост и страст, които го привличаха силно. Той започна тайно да се надява, че връзката им може да прерасне в нещо по-сериозно, но засега действаше предпазливо. Не би понесъл да го наранят отново. Раната от Лиса не беше заздравяла напълно, колкото и да уверяваше дъщерите си, че е продължил напред. Но се движеше в правилна посока. Колко горди бяха само, като го чуха по радиото.

Той беше полезен.

Както бе желал винаги.

Сега оставаше само да се погрижи организацията да расте без проблеми. Не само получаваха множество обаждания от притеснени жени, които имаха нужда от транспорт, но идваха и доста нови доброволци, готови да помогнат. Затова трябваше да бъдат още по-внимателни. Не биваше да допускат съмнителни типове. Един стигаше, за да хвърли петно върху цялата организация. Затова двамата с Реми увеличиха проверките на миналото, освен извлечения от полицейския регистър искаха и препоръки, и провеждаха по-дълги интервюта.

Първият, който щеше да дойде днес, беше на около трийсет години. Нямаха много сътрудници на тази възраст — младите бяха твърде заети с работа, семейство, тренировки, обществена дейност. С други думи, с нормален живот.

Сакариас Валгрен, така се казваше, дойде навреме, беше добре облечен и изглеждаше сериозен — започваше добре. Феликс го покани да седне. Офисът в действителност не беше нищо повече от голяма стая, обзаведена с три бюра и пет компютъра. Табло за съобщения, няколко постера и карта на Упсала по стените. В единия ъгъл имаше кухня с две микровълнови, фурна, хладилник, фризер, кафемашина и малка маса с четири сгъваеми стола. Освен грамота от Университета на Упсала за заслуги към обществото нищо в стаята не разкриваше с какво се занимават, но за сметка на това създаваше впечатление, че нямат много пари, че работят на доброволни начала.

Феликс предложи на Сакариас кафе и започна със стандартните въпроси:

— Защо искате да работите с нас?

— Наскоро нападнаха съпругата ми и оттогава ми се иска да направя нещо. Прочетох статия за вас и си помислих, че мога да проверя дали имате нещо за мен.

— Как е тя? — попита Феликс съчувствено.

— Добре е, не стана най-лошото.

— Радвам се да го чуя. А вие как сте?

— В какъв смисъл?

— Обикновено цялото внимание е насочено към нея, към жертвата, но това е травма и за близките.

Мъжът срещу него като че ли се замисли над думите му, сякаш това беше новост за него. Феликс се поприведе напред. Нещо у Сакариас инстинктивно спечели симпатиите му.

Добър човек. Претърпял шок.

Знаеше, че още има мъже, които не обичат да говорят за чувствата си. Той самият някога беше като тях, но Сакариас го погледна признателно:

— Благодаря, но съм добре… Тогава бях безсилен, а сега мога единствено да бъда до нея. И до други, да се надяваме.

Поговориха още малко, но ако не изскочеше нещо от полицейския регистър или Реми не намереше нещо съмнително в него, Феликс щеше да се сдобие с нов сътрудник.

Унилата група се приготвяше да напусне полицейското управление. Въпреки че всички бяха работили усърдно, въпреки че имаха две сериозни следи, които проверяваха цял ден, когато обобщиха положението, нямаше как да не осъзнаят, че не са стигнали доникъде.

ДНК на Дан Тилман не съвпадаше с намереното при никоя от жертвите, което не беше кой знае колко изненадващо. Себастиан изтърси едно антипатично: „А аз какво ви казах?“, когато Урсула съобщи на екипа резултатите от теста, и настроението се развали още повече. Когато говореха за Тилман, Карлос се сети, че никой не е проверил кой номер обувки носи, обади му се и със спокойния си дипломатичен стил го убеди да отговори. 45. Понякога 46. Отпечатъкът от обувката „Ванс“, който бяха открили на местопрестъпленията, беше номер 42,5. Името му все още фигурираше в разследването, но засега го зачеркваха от заподозрените, докато не получеха нови доказателства, които да го върнат там.

Първата следа не ги отведе доникъде.

Били сложи край и на втората.

Клиентът на Стела Симонсон.

Той им разказа накратко за посещението си при нея. Почти нищо за мястото, на което работеха жените, нито дума за стаята, само отчет за чатовете в компютъра. Всички кратки и конкретни.

Той искал, кога можела тя? Определяха час. И толкоз.

Мъжът, който купуваше услугите й, се представяше като „Вилман“. В Упсала имаше петима с подобно име. Плащаше в брой, както вече знаеха, тъй че нямаше преводи, които да могат да проследят, и цялата комуникация се извършваше от телефон с предплатена карта — също невъзможно да се намери в момента. Що се отнася до охранителните камери, и тях беше проверил. Най-близката беше на път 272 от Упсала до Болнес. Доста натоварен трафик през по-голямата част от денонощието и дори да знаеха точно кога е бил при Стела, не беше сигурно, че Вилман е минал пред камерите. Имаше поне два други пътя до въпросния индустриален квартал, никой от тях не беше наблюдаван с камери.

Обобщено: нищо.

Все едно това не стигаше, накрая Ане-Ли приключи срещата, като хвърли вечерните вестници на масата:

— Значи не разполагаме с много, но малкото, което знаем, е изтекло, дявол да го вземе.

Себастиан понечи да попита какво точно е очаквала, но премълча. В момента на Ане-Ли очевидно не й трябваха още причини за раздразнение, а и тя беше от малцината, може би единствената, която все още не беше настроена враждебно към него.

— Наричат го „Мъжа с чувала“ — продължи тя сърдито и се вторачи в Торкел. — Не биваше да става така. Исках да го спра, преди да се превърне в „Мъжа от Упсала“ или някакъв друг шибан „Мъж“. Затова ви повиках.

— Тук сме от два дни — вдигна ръце Били в жест, който показваше, че се чуди какво точно е очаквала. — Ти си работила по случая повече от месец, преди ние да дойдем.

— И ти свика пресконференцията, раздуха нещата, направи голяма история — обади се Урсула. — Те никога не се задоволят само с това, което им дадем.

Торкел видя как Ваня кимна в знак на съгласие и сърцето му се стопли. Може и да се бяха поотчуждили в последно време, но във важните моменти оставаха единни, защитаваха се взаимно, защитаваха него. Всички освен Себастиан, разбира се.

— Не биваше да им казваме, че покрива лицата на жертвите — заяви Ане-Ли, все още без да откъсва очи от Торкел.

Значи е бил прав, помисли си той. Тя го беше оставила да развие идеите за доминиране и контрол, за да има кого да вини след това. Усети, че раздразнението му расте, и си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Може би — съгласи се. По-далеч обаче нямаше намерение да стига. И никога нямаше да моли за извинение. — Но сега вече е обществено достояние и не можем да контролираме медиите — сви рамене той и се надяваше с това да сложи край на спора.

— Няма нужда и да си бъдем приятелчета с тях.

Окей, стига толкова. Дойде му до гуша.

Писнало му беше да стои на резервната скамейка.

Писнало му беше да оспорват решенията му, да го сочат за виновник и открито да отправят предизвикателства към поста му. Той бутна стола, изправи се рязко и повиши глас:

— Аксел Вебер работи в „Експресен“. Това е конкуренцията — Торкел посочи вестника на масата и потропа силно с показалец няколко пъти. — Справям се с пресата от двайсет години, знам какво мога да им давам и какво не. Не ми харесват намеците ти.

— Не съм казвала, че си бил ти.

— Затова използвах думата „намеци“.

В кабинета настъпи мълчание. Торкел и Ане-Ли стояха един срещу друг и се измерваха с погледи, все едно първият, който проговореше, губеше. Другите се спогледаха леко смутени и учудени.

— Слушайте, дали да не… — започна Ваня, но Себастиан я прекъсна:

— Шшшт, мама и татко се карат.

Нямаше съмнение, че възникналата ситуация го забавляваше. Малко бяха хората, които успяваха да ядосат Торкел толкова много, че открито да покаже гняв или други емоции. Дори Себастиан не беше успял да го накара да повиши глас кой знае колко пъти.

А той можеше да е невероятно вбесяващ.

— Приключихме за днес — каза Торкел, обърна се към мястото си и с това сложи край на съвещанието.

Себастиан имаше чувство, че оттук нататък нещата ще се попроменят.

Преди да напуснат стаята, той попита дали някой иска да му прави компания на вечеря, но Били и Торкел се прибираха право в Стокхолм, Урсула беше заета, Ваня, разбира се, не отговори, но преди малко той беше подслушал разговора й с Торкел — такъв, какъвто му се искаше и той да може да проведе с нея някой ден — и знаеше, че тази вечер беше последната й с Юнатан. Той щеше да замине на другата сутрин. Карлос отговори, че ще се прибира при семейството си, и Себастиан не го осведоми, че въпросът не е бил насочен към него. Ане-Ли пак се беше скрила в кабинета си. Себастиан се съмняваше тя да е в настроение за вечеря. А и ако трябваше да е честен, той самият никак не държеше на компанията й.

Поне не тази вечер.

И без това не можеше дори да се опита да я съблазни.

За момент се поколеба дали да не се прибере с Били в столицата. Да си поприказват в колата. Да чуе как върви при него. Но сега той, изглежда, се чувстваше много по-добре.

Може би сутринта просто е бил уморен.

Може би наистина държеше нещата под контрол.

Себастиан се надяваше да е така. Не му се занимаваше с тази история. Освен това, ако беше принуден да каже на Торкел, щеше да предизвика досадни въпроси.

Откога е знаел?

Защо досега е мълчал?

Съвсем сигурен ли е?

Тъй че, не, мисълта за четиресет и пет минутно пътуване с Били не го привличаше.

Нито пък с Торкел.

Себастиан беше сигурен, че ще се опита да събуди изпадналото им в дълбок сън приятелство. Че ще се опита да потърси сближаване. С лични въпроси или още по-лошо — с разкази за щастливия нов живот с неговата досадна детска учителка.

А и какво щеше да прави в Стокхолм, дявол да го вземе? Сам. В твърде големия си апартамент. Където — беше съвсем убеден в това — никога повече нямаше да бъде щастлив. Да работи? По книгата? Да подготви интервютата с Ралф Свенсон? Или да отиде да забие някоя жена там, където никой нямаше да го хване? Привлекателна мисъл сама по себе си, но не.

Отиваха си един по един, само Урсула още беше пред компютъра, когато и той понечи да си тръгне.

— Да си правим компания по пътя до хотела? — предложи той, докато си обличаше палтото.

— Не, ти тръгвай, аз имам още работа, а после ще ходя някъде.

— Какво ще правиш? — Себастиан се спря на вратата, изпълнен с любопитство.

— Ако исках да знаеш, щях да ти кажа.

— Защо да не знам?

— Защото ще се държиш цинично и ще ми се подиграваш.

— Няма, обещавам.

Урсула го изгледа; сякаш се бореше със себе си. Обещанията на Себастиан Бергман не струваха пукната пара, това й беше известно. Но сутринта му беше казала какво очаква от него. Че е длъжен да се стегне, да удържа първоначалния си импулс, който винаги беше да се държи противно. Сега беше моментът да го изпита.

— Имам среща.

— Среща ли?

— Да.

— С мъж?

— Да.

— Кой?

— Повече няма да ти кажа.

— Ама под „среща“ чукане ли разбираш?

Урсула имаше сили само да поклати глава. Но предполагаше, че той просто не може другояче, не разбира, че нормалните хора приемат подобни коментари за просташки и невъзпитани, тъй като за него самия единствената причина да се среща с човек от противоположния пол бе именно тази.

— Довиждане, Себастиан — каза тя и се обърна към екрана; даде знак, че разговорът е приключил.

— Пази се, по улиците обикаля поне един ненормалник.

С тези думи той затвори вратата след себе си. Урсула не беше сигурна как точно да разбира последното. Може би беше израз на загриженост от негова страна, но спокойно можеше и да е начин да събуди ненужни подозрения у нея срещу мъжа, с когото щеше да се вижда. Да й втълпи да се държи настрана от него и по този начин да попречи на срещата й. Независимо кое от двете, тя самата си беше помислила същото.

Не за нея и Петрос, тя можеше да се грижи за себе си.

А за Бела и Нико.

Или Николас Линтон, както се казваше той. Беше си направила труда да попита, да покаже интерес, когато тя все пак се обади да благодари за снощното излизане.

Урсула се колебаеше дали да не го провери. Просто за да е сигурна.

За да не излезе втори Тилман.

Имаше доста тилмани наоколо.

За доброто на Бела. Тя никога нямаше да научи. Стига Урсула да не откриеше нещо за него. Какво щеше да прави тогава? Как щеше да й каже, без Бела да разбере какво е направила? Това щеше да е последният пирон в ковчега и на така крехките им отношения. Урсула беше длъжна да покаже, че я е грижа за дъщеря й, но не това беше начинът. Не така се печелеше доверие.

Размислите й бяха прекъснати от изпиукване от компютъра й. Отвори прозорчето в страницата, в която вече се беше логнала.

Отначало Петрос предложи да се срещнат в нейния хотел. Казвали, че ресторантът е хубав, а той никога не го бил посещавал.

Урсула отказа.

Твърдо.

По две причини.

Първата беше малко глупава, но не желаеше стаята й да е толкова наблизо, искаше да има възможността да каже „благодаря и довиждане“, преди да се качи на таксито; прегръдка, целувка по бузата и чао. Както правеше със Себастиан в Стокхолм, когато той очакваше нещо повече. Може би само защото години наред беше спала с Торкел в различни хотелски стаи из цялата страна, имаше усещането, че у повечето мъже съществува очакване за секс, когато са с жена.

Другата причина — и тя беше напълно основателна — беше, че ако вечерят в хотела, Себастиан можеше да слезе в ресторанта по всяко време и честно казано, тя не можеше да си представи по-ужасен кошмар.

Затова сега седяха в тайландски ресторант с невъобразимо много гласни букви в името, почти всичките „а“. Беше го проверила в Гугъл. Оказа се на не повече от двайсет минути от хотела й. Достатъчно близо и достатъчно далеч, в зависимост от това как завършеше вечерта.

Срещнаха се пред заведението. Тя дойде навреме, но той вече я чакаше с букет цветя. За момент й хрумна неблагодарната мисъл какво пък ще ги прави в хотела, но я пропъди и му благодари, каза, че са хубави. Очевидно беше, че е по-добър от нея в тези неща, помисли си тя, докато той й държеше вратата, за да влезе. Беше се издокарал, беше се постарал.

А тя дойде направо от работа.

Един сервитьор ги заведе до масата, подаде им менютата и попита дали искат нещо за пиене. По пътя към ресторанта Урсула беше споходена от странно чувство, което не й беше познато. Сега, както си седеше с менюто в ръка и обсъждаше предястия и питиета, изведнъж осъзна, че се смущава.

Отдавна не бе изпитвала нужда да събужда интерес у някого; ако изобщо някога го е искала. Не помнеше ясно как беше с Мике. Те сякаш просто се събраха, така го помнеше. Той се интересуваше повече от нея, отколкото тя от него. Това не се промени и по време на брака им.

Събраха се, заживяха заедно, роди им се Бела, беше им добре. Къща в хубав квартал, достатъчно пари, вълнуваща работа.

Хубав живот. Толкова хубав, колкото може да се очаква.

Но тя никога не го беше обичала.

А после Себастиан се появи в живота й.

Ясно показа, че се интересува от нея, че я желае, пое изцяло инициативата. Нямаше нужда тя да прави нещо. Той я връхлетя по начин, по който Мике никога не би могъл и който понякога все още й липсваше.

Себастиан, първият, когото наистина бе обичала.

Тя погледна Петрос. Дали той можеше да я връхлети по същия начин? Да си пробие път през стените около нея, въпреки че тя не позволяваше на никого да я доближи истински; да скъси дистанцията, която тя иначе винаги спазваше? Или да се научи да се примирява с нея. Дори да я цени. Както Себастиан.

Тя осъзна, че фактът, че в момента си мисли за бившия си любовник, вероятно щеше да затрудни връхлитането, затова се застави да престане да гледа на ситуацията отстрани, да анализира всичко, все едно още е на работа и емоционалният й живот е местопрестъпление, което трябва методично да се изследва.

Ако изобщо можеше да се говори за „живот“ в този контекст.

Понякога се съмняваше.

Може би сега щеше да се научи, стига само да престанеше да разваля всичко, като анализира всяко нещо. Затова се отпусна и се остави на преживяването.

Донесоха им храната. Петрос се оказа прав, наистина беше невероятно вкусна. Бялото вино също беше добро. Обмисляше дали да не си поръча още една чаша. Разговорът вървеше. Най-вече защото Петрос беше изключително добър във воденето му с комбинация от непринудено бъбрене и въпроси. Изглеждаше заинтригуван, без обаче да я разпитва или интервюира. Очевидно си беше написал домашното. Всичко, което му беше разказвала — което в интерес на истината не беше много — го бе запомнил.

Тя самата, ако ще животът й да зависеше, не можеше да си спомни дори имената на децата му.

През едно от кратките, но не неловки мълчания Урсула се опита да измисли какво да го попита, да поеме инициативата. Какво знаеше за него?

Име, възраст, семейно положение, професия и че вчера беше зает…

— Къде ходи вчера? — попита тя и усети доволство, че поне за момент е поела отговорността да измисли тема на разговор.

— Вестерос, имаме доста клиенти там.

— Веднъж имахме случай във Вестерос — кимна тя.

— Разрешихте ли го?

— Да.

Той не я разпитва повече за случая. Това й допадна. В малкото светски ситуации, в които беше участвала през последните години, повечето събеседници, щом чуеха какво работи, искаха да научат подробности за разследванията. Да не би да гостува в „Престъпление на седмицата“, да му се не види.

Макар че Вестерос помнеше добре. Донякъде защото случаят беше невероятно трагичен, но най-вече защото за първи път от години видя отново Себастиан.

Прогони тази мисъл. Допи си виното. Определено щеше да поръча още една чаша.

Щеше да се отпусне и нямаше да се разсейва повече.

Нямаше да мисли за Себастиан.

Този път беше дългата версия, подробната. Започна с мързеливата сутрин в хотелската стая. Лили по спортен екип им махаше за довиждане. Жегата като влажна стена, в която се удариха на излизане. Решението да отидат на плажа, вместо да останат при басейна. Малката длан на Сабине в неговата ръка, палецът му върху евтиното пръстенче с пеперуда, което тя носеше на показалеца си. Думите й, когато видя дете с надуваем делфин. „Татко, и аз искам такова“. Последното й изречение.

Водата, която се отдръпна от брега, когато стигнаха — той погрешно го отдаде на отлива. Страхът й, примесен с радост, когато я спусна по корем във водата, от която тя все още леко се боеше.

Игрите и смехът.

Той и дъщеря му в топлата вода.

Меките й ръце по наболата му брада. Топлото й телце до неговото. Уханието й, детски сапун и слънцезащитен крем. Усещането за безусловна, безгранична любов. Перфектното съществуване.

И после тътенът.

Водната стена.

Безмилостният хаос.

Ръчичката й все още в неговата. Една-единствена мисъл. Никога да не я пуска. Целият живот, побран в дясната му ръка. И после осъзнаването, че я е пуснал. Че я е изгубил. Завинаги.

Когато се прибра в хотела, направи грешката да се отпусне на леглото. Уж само да си почине малко. Сутринта беше станал рано.

Сега седеше разсънен на леглото и чакаше спазъмът в дясната ръка да премине. За свое учудване установи, че бузите му са влажни. Прокара ръка, като почти очакваше да е кръв, някак да си е направил рана насън, но не и да е плакал. Беше свикнал да се събужда с терзания, празнота, отчаяние, но много рядко със сълзи. През последните месеци обаче сънят постепенно увеличаваше силата и въздействието си.

Сега го беше споходил два пъти за по-малко от денонощие.

Неохотно си помисли, че се досеща за причината, че открива тенденция. Дали не сънуваше толкова по-често Сабине, колкото повече се отдалечаваше Ваня от него? Дали загубата на едната дъщеря се проявяваше в кошмари за другата? Като психолог той не би се подписал под тази хипотеза, но не можеше да отрече, че когато всичко беше наред, или поне между тях беше обявено нещо като примирие, той се чувстваше по-нормално.

Сънуваше по-рядко. Не толкова мъчително.

Сега обаче военните действия се възобновиха с пълна сила. Изцяло по негова вина. Ако си беше изиграл картите малко по-умно, тя още щеше да участва в живота му. Като повечето жени, с които той не си правеше труда да е чаровен, за да ги вкара в леглото, при запознанството им тя инстинктивно беше усетила антипатия към него. Но това беше, преди той да узнае коя е. Да знае, че е негова. Колкото повече проблеми имаше тя с майка си и с Валдемар, толкова по-често търсеше него. Определено бяха на прав път, след като на сватбата на Били той й разкри, че е неин баща.

Тя го прие в живота си.

Бавно, бавно приближаваха нещо, което можеше да бъде хубаво. И тогава той го унищожи. Разбира се. Действа зад гърба й. Предаде я. Съюзи се с единствения човек, когото тя наистина мразеше. Пренебрегна едничкото, за което го беше молила — да стои далеч от Ана.

Дявал да те вземе, нямаш никаква представа какво искам, никога не си имал, а когато ти казах, не ти дремеше!

Сега си ги спомни — думите, които му изсъска следобед. Ако той потърсеше отговори в душата си — нещо, което правеше с изключително нежелание — дали тя нямаше да се окаже права?

Беше ли се опитал изобщо? Пукаше ли му достатъчно? Наистина?

Разбира се, че не.

Всичко, което правеше, се въртеше около него. Около неговите желания. Неговото благополучие.

Както когато попречи на заминаването й в САЩ за обучението във ФБР, само за да остане тя близо до него, вместо да живее отвъд Атлантика.

Не че беше изненадващо. Винаги е знаел, че е абсолютен егоист. Според него съобразяването с другите беше надценявано качество, но ако държането му с хората стоеше на пътя на постигането на целите му, значи беше длъжен да го промени.

Но какво всъщност искаше?

Какво можеше да направи, за да му даде тя още един шанс, онзи последен шанс, за който така копнееше. От който се нуждаеше отчаяно.

Не знаеше. И да я питаше, нямаше да му каже.

Но пък знаеше кой знае, или поне би трябвало да знае. Този, който сега й беше най-близък.

За когото дори Себастиан беше чувал само хубави неща.

Когото тя обичаше.

Време беше да си поговори с Юнатан Бек.

Юнатан готвеше в сравнително малката кухня на „Норбювеген“.

Без да се замисля, можеше да изброи поне двайсет дейности, в които е по-добър. Дори трийсет. Но пък беше доста приятно и отпускащо, стига да не изпадаше в паника, че нещо кипи, изобщо не завира, изгаря или както онзи път, когато установи, че повечето от съставките, които трябваше да са в тенджерата, бяха останали на плота. Тази вечер правеше паста със сметанов сос, сьомга, резене и лимон, гарнирани с кресон, репички и пармезан. Звучеше сложно, но той беше потърсил в интернет рецепти с по-малко от десет съставки и беше попаднал на нея. Май беше от някаква телевизионна готвачка. Нямаше понятие коя е.

Ваня дойде в кухнята; беше с долнище на анцуг, тениска и мокра коса след банята. Точно навреме — той тъкмо сипваше соса в макароните, които, надяваше се, бяха сварени точно колкото трябва.

— Ще сложиш ли масата? — помоли я и тя кимна, взе една репичка от дъската за рязане и я пъхна в устата си, преди да отвори шкафа точно вдясно над главата му, та той трябваше бързо да се наведе.

— Как е възможно даже и сервизът му да е грозен? — изсъска Ваня, когато извади от шкафа две дълбоки чинии.

Юнатан не отговори.

Отчасти защото въпросът не изискваше отговор, отчасти защото това беше от онези вечери, в които каквото и да кажеше щеше да сгреши. Понякога тя изпадаше в такова състояние и обикновено той просто чакаше да излезе от него. Не обичаше да се карат. Познаваше доста двойки, според които кавгата е знак, че връзката им е здрава и страстна, че показва колко ги е грижа един за друг, че е полезна, едва ли не жизненоважна, че пречиства. Може и да беше истина, но на него не му харесваше, затова гледаше да я избягва, доколкото е възможно. Както сега.

Знаеше още, че проблемът не е в жилището. Беше нещо друго, нещо по-сериозно. Откакто се прибра, на практика не говореше за друго освен за нещата, вбесили я през деня.

Най-зле беше с Тилман. Който по различни причини вече не беше заподозрян, но срещу когото Ваня сякаш имаше желание да започне личен кръстоносен поход, само и само да го прати в затвора. Тъй че Юнатан се наслуша на истории за Тилман; но също и на доста за Себастиан, който, верен на навиците си, беше нетърпим във всяко едно отношение и като цяло беше пълен задник; и накрая за Ане-Ли, за която Юнатан досега беше чувал само добри думи, но днес явно беше направила голям скок нагоре в списъка на Ваня, след като открито критикувала и се усъмнила в методите на Торкел и по този начин в целия „Риксмурд“.

— Знаеш ли кое е най-лошото? Има дете. Има дъщеря — изсъска тя, докато нареждаше приборите и чашите на масата. Юнатан предположи, че пак са се върнали на темата за Тилман. — Само на осем е, но ако порасне и се превърне в една от „лесбовещиците“, за които пише той, или в активна феминистка, дали и на нея ще й пожелава да я изнасилят?

Макар тя да не очакваше отговор и на този въпрос, Юнатан усети, че трябва да каже нещо. Да бъде искрен. Струваше му се, че тя прекалява.

— Едва ли.

Погледът, който му хвърли, му показа, че веднага е изтълкувала отговора му като защита на Тилман; налагаше се да поясни:

— Явно е ужасен човек, но това не значи, че би наранил детето си. Никой родител не го иска.

— Мнозина го правят. Умишлено или не. Светът е пълен със скапани родители.

Юнатан не възрази. Като полицайка Ваня бе виждала какво ли не. Той неведнъж се бе питал как издържа тя, как издържат всички всеки ден да се сблъскват с онези, които показват най-лошите страни на човечеството, и с онези, които страдат заради тях. Освен това той знаеше за сложните взаимоотношения с родителите й. И с тримата. Знаеше, че всички те по различни начини са я наранили и предали. Дали именно това не обясняваше неспособността й вечер да загърбва събитията от деня? Той сложи яденето на масата и двамата седнаха.

— Постоянно срещаш хора, които не харесваш, кое му е специалното на Тилман? Защо просто не го забравиш, както правиш обикновено?

Искаше да й даде възможност да се позамисли. Да види дали сама ще стигне до извода, че може би става дума за нещо друго. Ако не, той трябваше да реши дали да се направи на любител психолог и да повдигне въпроса. Идеята не му допадаше. Макар че със сигурност щеше да е полезно за нея да поговорят за това, той знаеше, че семейството й си остава до голяма степен отворена рана, в която не му се щеше да бърка.

— Не знам — отвърна тя, докато сипваше яденето.

Юнатан беше прав. Голяма част от работата й, съответно и от живота й, минаваше в срещи с хора, които повече или по-малко й бяха неприятни, повече или по-малко я отблъскваха, повече или по-малко предизвикваха презрение. Далеч не беше най-широкоскроената полицайка, която се отнасяше с голямо разбиране, която търсеше скритите мотиви и смекчаващите вината обстоятелства. Бързо съдеше хората, но и не позволяваше това да повлияе на личния й живот.

Нави спагетите около вилицата и я пъхна в уста.

— Вкусно — каза само.

— Не, не особено — поправи я Юнатан.

— Добре де, не е от най-ярките ти постижения в кухнята — усмихна се тя, стана, отвори друг кухненски шкаф и извади кана.

— Може би защото е баща — каза тя с гръб към него, докато наливаше вода от чешмата. — Нали виждам Себастиан всеки ден, а и цялата тази история с Валдемар и майка ми, и всичките тия гадости… Знаеш, с бащите, ужасните проклети бащи.

Тя се върна на масата, седна и наля вода в чашите им.

И той така си мислеше. Юнатан не знаеше подробности за всичко, което се беше случило между тях; сблъсъкът между Ваня и родителите й се водеше в много рундове и през повечето той изобщо не присъстваше в картинката. Но първия път, когато ходеха заедно, той често виждаше Валдемар. Харесваше го, струваше му се, че е взаимно, но преди всичко беше очевидно колко невероятно близък е с Ваня. Беше толкова далеч от „ужасен проклет баща“, колкото изобщо е възможно.

— Мислех, че Валдемар е най-добрият баща, който може да си пожелае човек — подхвърли той.

— Беше, допреди няколко години.

— Ако е бил страхотен в продължение на трийсет години, защо не се свържеш с него? Да изгладите нещата.

— Не е толкова просто.

Когато го изрече, тя почувства, че е истина, и това леко я изненада. Валдемар наистина беше най-добрият баща, който можеш да си пожелаеш. Не беше минала през нито един тежък момент в живота си, без той да й помогне да го превъзмогне. Нямаше нищо, което не би направил за нея. И все още правеше всичко по силите си. Напусна Ана, съдействаше на прокуратурата, беше готов да си понесе наказанието, помоли за прошка, показа искрени угризения. Беше сто процента откровен с нея — нещо, с което не беше свикнала през последните години.

В един момент тя беше готова да прости, да продължи напред, да види дали могат да намерят пътя обратно един към друг. Реши да си създаде нов живот. Известно време вярваше, че в него могат да присъстват и двамата й бащи.

После обаче всичко отново се срути, а единствената промяна, която тя предприе, беше да се премести в Упсала, или да избяга в Упсала, в зависимост как гледаше човек на нещата.

В основата си оставаше чувството, че той я е предал. Винаги е знаел, а така и не й е казал. Може и съображенията му да са били най-благородни, да не е искал да навреди на отношенията им, но все пак… Цял един живот, изграден на лъжи, не може да се загърби просто ей така.

— Напротив, съвсем просто е — възрази Юнатан. — Обади му се, сигурен съм, че страшно ще се зарадва.

— Не съм убедена, че искам да го радвам.

— Той ти липсва — поклати глава Юнатан.

Ваня го погледна в очите и кимна леко:

— Липсва ми онова, което имахме, но не ми се вярва, че можем да си го върнем.

Тя бутна чинията, стана и с това даде да се разбере, че разговорът за Валдемар е приключил, също и вечерята. За момент той изпита разочарование. Не беше вкусно, но ставаше за ядене. А тя почти не хапна.

— Не ти хареса — въздъхна той.

— Сита съм — излъга тя.

— Можем да отидем да купим нещо.

— Или можем да си лягаме.

Ваня отиде при него, видя, че той дръпна стола си назад, за да може тя да седне на коленете му. Хвана лицето му с две ръце и го целуна по устата.

— Обичам те — каза и го погали по косата.

— И аз те обичам.

Погледна го по начин, който показваше, че има да му казва нещо, нещо, което не е сигурна, че ще му хареса.

— Окей, ще ме вземеш за суперстранна…

— Аз вече те имам за суперстранна — пошегува се той и пак я целуна.

— Но като говорим за бащи… — продължи Ваня, все едно не го е чула, — какво ще кажеш и ти да станеш баща?

Планът беше толкова прост, че даже не можеше да се нарече план.

Той щеше да се прибере вкъщи. Право вкъщи. Щеше да излезе от полицейското управление, да отиде до колата, да завие наляво, после надясно, четиресет и пет минути по E4, докато слуша силно Карди Би в „Спотифай“, и накрая: вкъщи.

При Мю. С Мю. Той и Мю.

В асансьора надолу получи съобщение. От Мю. Отвори го. Линк към агенцията за недвижими имоти, нищо друго. Не го отвори, но преди да си прибере телефона, той пак изпиука.

Отговори: „след час“, добави две сърчица и ги изпрати.

Тъкмо излизаше на път E4 и тя му позвъни. Понеже така и така идвал от север, можел ли да мине да вземе суши от едно местенце в Окершберя, за което била чувала? Иначе било твърде далеч, за да ходиш специално за някакво си суши, но след като така или иначе минавал оттам… Тя му прати адреса и се обади да поръча, така че за него оставаше само да го вземе.

Той се прибра и тя го посрещна с целувка, каза, че й е липсвал, след което взе хартиената торба с храната и отиде в кухнята. Била гладна като вълк, залък не била слагала в уста от обяд, но го почакала, за да вечерят заедно, затова веднага седнаха на масата. Сушито наистина си струваше отбиването от пътя — и двамата бяха на това мнение. Докато ядяха, тя му разказваше какво ставало в работата, че мислела през януари да пътува извън града за тридневен курс, че започнала да обсъжда договор с Теле2 за нещо като специалист по човешките ресурси, до когото служителите да имат достъп, ако се разберат с шефовете си, че се нуждаят от по-нататъшно развитие, личностно и/или професионално. Ако подпишела договора, това щяло да означава не само признание, но и съвсем различни доходи.

И в тази връзка…

— Видя ли линка, който ти пратих? За Вермдьо. Идеално е.

— Не, тъкмо вървях към колата и не можах да го погледна.

Тя стана и донесе таблета, отвори обявата и двамата я прочетоха заедно. Вила на Вермдьо, Стур-Саксарен. Шейсет квадрата. Къща за гости. Собствен пристан. 3 795 000 крони. Той нямаше някакво конкретно мнение за къщата, но поговориха малко, разгледаха приложените двайсет и пет снимки и Мю каза, че смята да се обади на брокера още утре, за да им я покаже, стига той да е съгласен. Той беше съгласен.

Така трябваше да бъде. Да се прибират вкъщи, да вечерят заедно, да си говорят за работата, за деня си, за какво ли не, да разглеждат летни вили.

Това беше той.

Това беше животът му.

Техният живот.

— Имам да ти показвам още нещо — отвори тя друга страница. — Какво мислиш за това?

Били хвърли едно око. Слънце, вода, планина, шарени къщички, плажове и заглавие, което твърдеше, че Кейптаун предлагал всичко това.

— Една седмица през ноември, така мисля. По Коледа е ужасно скъпо, а и без това ми се струва дори по-хубаво през ноември, когато времето тук и без това е гадно.

— С удоволствие, но не знам как ще съм с отпуските и така нататък.

— Е, поне седмица би трябвало да имаш.

Смутен, той вдигна поглед от таблета.

— Защо?

— Нали те накараха да останеш на работа една седмица след Мидсомар.

Той за малко да се разплаче. Вървеше толкова добре, чувстваше се толкова добре, толкова нормално. Това му даде надежда, че един ден нещата ще се наредят, а изведнъж сякаш го блъсна товарен влак. Каквото и да правеше, колкото и да се мъчеше да забрави, не можеше.

Би трябвало да се оправи. С времето случаите, които му напомняха станалото, щяха да стават все по-редки и по-редки. Накрая щяха да спрат изцяло. Нищо и никой в ежедневието му нямаше да насочва мислите му към Йенифер. Един ден сякаш никога нямаше да се е случвало. Но не днес, не сега.

Седмицата след Мидсомар.

От „Риксмурд“ си мислеха, че той е във ваканция.

Мю си мислеше, че е на работа.

За разлика от историята с Кони, това беше по-малък проблем, с който, надяваше се, бързо щеше да се справи. За официалните отпуски бяха длъжни да подават молба, те се регистрираха и той нямаше повече дни за тази година. Но тъй като по време на течащите разследвания от тях се очакваше да са в службата кажи-речи денонощно, Торкел обикновено не следеше особено строго дали идват на работа, или не, когато приключеха със случая.

Тъй че, ако се справеха с Упсала до ноември, той можеше чисто и просто да помоли Торкел да му даде някой свободен ден. Ако пък разследването продължаваше… е, проблемът се решаваше от само себе си. Били си отдъхна.

— Ще видим дали ще мога да се освободя, не е съвсем сигурно.

— Само че трябва да направим резервациите сега или поне в най-скоро време.

— Няма как. Докато не приключим в Упсала, не мога да отсъствам.

— Не сте ли близо до разкриването?

— За съжаление не — изрече го с разочарование в гласа, което добре скриваше факта, че никога не е бил по-доволен, че са в задънена улица. — Ако приключим дотогава, все ще успеем да резервираме нещо в последния момент — добави окуражително, като видя изражението й.

Тя кимна, разбираше, че е длъжен да поставя работата на първо място, затова смени темата, предложи да гледат някой филм, освен ако той няма друга идея. Той нямаше, филм на дивана до съпругата беше добре. Перфектната вечер.

Мю донесе чаша вино за себе си и бира за него и те седнаха да разгледат какво предлага компанията за стрийминг. Винаги беше известно предизвикателство да намерят нещо, което да допада и на двамата. Имаха много различен вкус за филми и не една вечер се налагаше в крайна сметка да правят нещо друго, защото не успяваха да се разберат. Тази вечер Били я остави да избере. По „Нетфликс“ тя намери „Невероятната съдба на Амели Пулен“. Нададе едно „Ооо!“, все едно е видяла снимка със сладко котенце.

— Много ми хареса, като го гледах първия път. А на теб?

— Не съм го гледал.

— Как може, да не си го гледал?

— Френски е.

Което според него беше достатъчно ясен отговор. Мю явно реши, че това е отлична възможност да развие вкуса му, и след като той я беше оставил тя да решава, избра него. Пусна записа, сгуши се до него и вдигна краката си на дивана. Филмът започна.

Муха кацна на улица, винени чаши на маса във ветровит ден, един мъж изтри името на друг от бележника си, според разказвача всичко това стана точно в мига на зачеването на главната героиня.

Амели.

Пулен.

Още по време на началните надписи Били я намрази. После започнаха кратки сцени от детството и младостта й, които уж трябваше да са прекрасни, остроумни, поетични, но в действителност бяха просто леко откачени. Целият филм целеше да е леко откачен. И да крещи с цяло гърло колко е забавен и приказен.

След десет минути очите на Били още бяха отворени, но не виждаха нищо от ставащото на екрана. Мислите му бяха другаде. В Упсала.

— Не гледаш.

Тя леко го сбута и се усмихна.

— Разбира се, че гледам — отговори той веднага, като се надяваше тя да не го заразпитва за сюжета.

Мю се протегна, взе дистанционното, паузира филма и се обърна към него:

— Добре ли си?

Той я погледна. Жена му, до него на дивана в една обикновена вечер.

— Да, добре съм — отвърна и наистина го мислеше.

— За Йенифер ли мислиш? — попита тя, сякаш този отговор не я задоволяваше, сякаш липсата му на интерес към телевизора не можеше да се дължи на простия факт, че филмът е боклук.

— Не, всъщност не. За Упсала. Извинявай…

— Мога да го гледам някоя вечер, когато не си вкъщи. — Тя отново се наведе към дистанционното и изгаси телевизора. После пак се обърна към него. — Искаш ли да поговорим?

— Не особено. Не е приятна тема за разговор.

Той предполагаше, че го пита за случая. Вярно, в него също нямаше много неща, за които да му се говори, но пък и не за тази част от Упсала мислеше в момента.

Беше се върнал на „Норфоршгатан“.

В червената стая.

Фантазираше за всичко, което би могъл да прави там.

— Кой беше? — попита Лисе-Лоте, когато Торкел се върна в хола.

Беше го чула как говори по телефона в спалнята и се мъчи да задържи гласа си неутрално учтив.

— Русмари Фредриксон — отговори той и спря звука на телефона си, сякаш за да е сигурен, че ще пропусне следващото й обаждане.

— Какво искаше в този час?

— Какво друго да иска? Искаше да знае как върви. Тревожи се от изтичането на информация и че разследването сякаш не напредва с желаната скорост.

Последната част той изрецитира като цитат с леко писклив глас, който имитираше нейния и ясно показваше какво е мнението му за изказването й.

Никога не я беше харесвал.

От самото начало можеха да се надяват само на взаимна търпимост.

В това влизаше ненамесата й в неговата работа. Стига отделът му да не надвишаваше бюджета, да не си навличаше атаки от страна на пресата, всички бумаги да се предаваха навреме и попълнени правилно, не я беше грижа какво правят. Тя беше бюрократ в пълния смисъл на думата.

Никога не се беше притеснявала от изтичане на информация досега. Нито пък искаше да я държат в течение на разследванията.

Той знаеше откъде дойде този внезапен интерес. Ане-Ли Уландер.

Лисе-Лоте знаеше коя е тя, но нищо повече. Когато се прибереше вкъщи, Торкел имаше навик да споделя накратко как е минал денят му, но изключително рядко изказваше мнение за колегите си. Ако то не беше положително, разбира се. Обичаше да хвали и отличава онези, които се представяха добре.

Едно от многото му качества.

Но след тазвечерния разговор сякаш се срути язовирна среда. Тя научи всичко за Ане-Ли и нищо от чутото не беше ласкаво.

Как отказала да предаде отговорността за случая, което беше обичайната практика.

Как постоянно поставяла под съмнение решенията му.

Как открито показа амбицията си да му отмъкне работата.

— Ако някой ще получи моята работа, трябва да е Ваня — добави той.

Някога беше сигурен, че точно това иска и тя. Сега вече не беше толкова сигурен.

Лисе-Лоте беше чувала много за Ваня. Много. Понякога той говореше за нея с такава топлота, че човек можеше да остане с впечатление, че има три дъщери.

— Приятно ми е, когато говориш за колегите си. Виждала съм само една.

Вярно — когато връзката им с Торкел беше още съвсем нова, първия път, когато тя спа при него, се запозна с Урсула, която дойде по служебен въпрос; но това беше всичко.

— И аз не познавам твоите.

— А искаш ли?

— Не особено…

— Аз искам да се срещна с твоите. Работите заедно от толкова време, имам чувство, че сте по-скоро като роднини.

Вярно, така беше. Даже близки роднини. Като семейство. Виждаше ги по-често, отколкото дъщерите си; напоследък те, общо взето, живееха изцяло при Ивон. Може би затова той се тревожеше толкова за настроението в групата. Себастиан си беше Себастиан и твърде много напрягаше Ваня, но и Били изглеждаше потиснат и затворен, а Урсула му се струваше по… объркана отпреди.

— Разбира се, ще го уредим.

— Защо не ги поканиш на вечеря?

Не това беше очаквал. Когато Лисе-Лоте поиска да се запознае с колегите му, той си представи, че някой път ще се отбие в службата му да го вземе в края на работния ден и тогава щеше да я представи на всички. След десет минути общи приказки щяха да си отидат. Щеше да е видяла всички. Мисията изпълнена.

Но цяла вечеря? Няколко часа?

— Малко ще е странно — каза той поради липса на по-добре обмислен аргумент.

— Защо да е странно? Виждате се всеки ден, и то от толкова години.

— Не общуваме по този начин — сви рамене Торкел.

— Могат да си доведат половинките, ако смяташ, че така ще е по-лесно — предложи Лисе-Лоте. — Само двама души допълнително. Или и Урсула си има някого?

Торкел се поколеба за момент.

Тук ставаше малко сложно. Никога не беше споменавал на Лисе-Лоте за връзката си с Урсула. Не му се беше удавал случай. В началото го обмисляше. Дали би трябвало да й каже? Но времето минаваше и той реши, че само ще се получи неловко.

Между другото, дълги години спях с една от колежките.

Такива работи не се казват, нали така?

Или пък се казват?

Тъй или иначе, премълча го.

И той не знаеше нищо за връзките на Лисе-Лоте след развода й. Но пък и тя едва ли се срещаше с бившите си всеки ден. Иначе би му казала.

— Не, мисля, че не, поне не е споменавала.

— Ами Себастиан? — попита Лисе-Лоте.

С него беше много, много по-просто.

— Не. Ако изобщо ще го правим, него няма да го каним — заяви твърдо Торкел.

— Но нали работи с вас?

— Понякога, но ако искаш приятна вечер, не го пускаш сред нормални хора.

— Мислех, че едно време сте били приятели.

Наистина, той не й беше казвал нищо друго за Себастиан в лично отношение. Само че бяха приятели и че работиха заедно дълги години. Говореше с уважение за професионалните му способности, но беше много пестелив на думи за него като човек.

— Бяхме, но той ясно показа, че това не означава нищо за него, освен ако не иска нещо от мен.

— От всичките ти колеги той ми е най-любопитен.

— Не ти трябва. С него няма да те запознавам.

Тя се вторачи в него. Мълчеше, но той виждаше по изражението й, че няма да остави нещата така.

— В колко ваши разследвания е участвал?

— Откакто „се завърна“? Това е шестото.

— За по-малко от две години.

— Да.

— Значи ще е твърде грубо да не го поканим.

— Той никога не би поканил нас на каквото и да било.

— Значи да паднем до неговото ниво?

Торкел изпусна дълбока въздишка и поклати глава. Предаде се. Как можеше да й откаже? Отговорът беше „никога“.

— Добре, но после ти ще си бъдеш виновна.

Тя се засмя и се наведе да го целуне.

Значи щяха да поканят бившата му любовница и Себастиан Бергман на вечеря.

Определено имаше неща, които би направил с по-голямо желание.

Например да му извадят зъб.

16-ти октомври

Честит рожден ден, мила.

Навършваш трийсет и една.

Или щеше, ако не те бяха отнели от мен.

Всеки ден е тежък.

Откакто разбрах, дните станаха още по-тежки.

Когато Улрика ми каза.

Но днес е най-лошо.

Можех ли да постъпя другояче?

Разбира се.

Можех да настоявам повече.

Да разпитвам, да изисквам отговори, не да се задоволя с приказките, че всичко ще е наред.

Че всичко ще мине нормално.

Но показах твърде голяма слабост. И все стъпвах на пръсти.

Не исках да противореча на решенията ти, желанията ти, волята ти.

Затова сега ходя на гробищата.

Липсваш ми. Всеки ден, всяка секунда.

Вчера купих далии.

Два големи букета. Един и за Улрика.

Отначало я мразех. И така ми беше достатъчно тежко.

Без да знам колко си била уплашена, колко те е боляло, колко си съжалявала.

Без да знам, че те са те убили.

Но и ми помогна.

Получих насока. Фокус. Цел.

Сигурно са мислели, че ще им се размине.

Живели са си живота. Обичали са, смеели са се, били са щастливи.

Осем години.

Какво щеше да стане, ако не те бяха убили?

Какво щяхме да правим, ти и аз?

Как щеше да изглежда животът ни?

Коя щеше да бъдеш като 31-годишна жена?

Опитвам се да не мисля за това, прекалено е болезнено.

Но на рождения ти ден не мога иначе.

Урсула огледа кабинета. Мълчание. Щракане по клавиатури, проскърцване на стол, когато някой си променя позата, глухо бръмчене откъм вентилационната система. Ако влезеше някой външен човек, вероятно щеше да помисли присъстващите за силно съсредоточени.

Урсула обаче знаеше, че причината е друга — това беше едва сдържано раздразнение, разочарование. Познаваше това чувство.

Краткото обобщение, което направиха сутринта, ясно показа, че през трите дни от пристигането си не са се приближили и на крачка към залавянето на извършителя.

Не разполагаха с нищо.

Е, разполагаха с някои неща: ДНК, отпечатъка от подметка, чувалите, спринцовката.

Но нищо от камерите за наблюдение, никакви свидетели, никакви сигнали от граждани.

Унилото настроение идваше от това, че — всички го съзнаваха — вероятно нямаше да могат да постигнат нищо, докато извършителят не удареше отново.

Докато не разполагаха с нова жертва.

Най-голямото нещастие.

На всяка цена трябваше да го избегнат.

Мястото срещу нея беше празно. Нямаше представа къде е Себастиан.

Бяха се видели набързо, когато тя се върна от — как иначе да го нарече — срещата си. Той седеше в бара и я повика. Втора поредна вечер, в която я чакаше. Споходиха я спомени от ранните й години, когато баща й не можеше да си легне, докато тя не се прибере. Дори и в подпийналото си състояние не желаеше да сравнява Себастиан с баща си, затова набързо потисна мисълта, отиде при него и седна.

— Как мина?

Урсула го изгледа, за да види дали смята да я тормози, или да пусне някоя злобна забележка, но той сякаш проявяваше искрен интерес, затова реши да бъде откровена.

— Добре, струва ми се.

— Приятно ли беше?

Когато той го каза, тя осъзна, че беше точно такова. Приятно. В интерес на истината, не беше очаквала друго. Не беше тийнейджърка, която да си губи ума и да се оставя на емоциите. Никога не е била. Дори като тийнейджърка.

Но беше приятно.

Не като със Себастиан.

Нямаше усещане, че ще бъде трудно, че ще бъде предизвикателство.

Но и не беше сигурна, че това иска. Не знаеше какво иска, ако изобщо искаше нещо. Може би трябваше да почака, докато изясни желанията си?

— Приятно, весело и без усложнения — кимна тя.

— Ще се видите ли пак?

— Може.

— Не се ли разбрахте?

Взе да й става трудно да разбере дали това е разговор със Себастиан, който слуша и се интересува, или заприличва на разпит от страна на Себастиан, който скришно ревнува леко.

— Той попита и аз отговорих: „Защо не?“.

— Той те е питал дали искаш да се срещнете отново, а ти си отговорила: „Защо не?“, така ли? — Себастиан не можа да скрие, че го напушва смях.

— Да.

— Сигурно се е почувствал специален.

Тя самата бе чула как прозвуча и осъзна, че „с удоволствие“ или нещо подобно, каквото и да е, щеше да е по-добър отговор. Но станалото станало, а и имаше основание.

— Той не беше специален, беше приятен — сви рамене тя.

Сега размислите й бяха прекъснати от Себастиан, който пристигна в службата.

Промърмори едно „здрасти“ и си свали палтото. Никакво извинение за закъснението, никакво обяснение.

— Като тръгвах, почуках на вратата, къде беше? — попита Урсула, след като той седна.

— На разходка.

Което беше лъжа.

Беше нагласил будилника, стана рано, преди кошмарът пак да го е споходил, и се отправи към „Норбювеген“.

Дълго чака отпред. Беше кучешки студ.

Пристъпваше от крак на крак и трепереше зад една автобусна спирка.

Това му напомняше за миналото лято, когато през един период всеки ден висеше пред апартамента на Ваня в Стокхолм. Само за да я зърне, да види какво прави, да бъде близо до нея.

Да я погледа, да я опознае.

Сега обаче не търсеше нея. Надяваше се Юнатан да отиде на работа. При нормално работно време би трябвало да хване влака към седем или там някъде. Половин час пеш до централната гара. Затова Себастиан зае позиция още в пет и половина, за да има достатъчно време.

Но мамка му, какъв студ само.

В седем без петнайсет, тъкмо когато около него взеха да се носят леки снежинки, Юнатан се показа на улицата. Беше сам. Себастиан си отдъхна. Нямаше план, в случай че Ваня решеше да го изпрати до гарата и после да иде на работа. Или ако той поръчаше такси.

Но той излезе сам.

Не го чакаше кола.

Себастиан тръгна подире му. Няколко пъти погледна назад, за да се увери, че Ваня няма да се появи и да го види как преследва гаджето й. Нямаше да завърши добре. Но от Ваня нямаше следа и когато се отдалечиха достатъчно от сградата, Себастиан забърза крачка и го настигна.

— Юнатан.

Младият мъж се завъртя към Себастиан с учудено изражение, ясно беше, че не го позна. А и как би могъл — Себастиан подозираше, че в дома на Ваня няма негови снимки в рамка.

— Да?

— Казвам се Себастиан Бергман, работя с Ваня.

По непосредствената му реакция Себастиан разбра, че тя му е разказвала за него. И ако се съди по изражението му, не само хубави неща.

— Какво искате?

— Да говоря с теб за Ваня.

— Не мисля, че трябва да говоря с вас. Не ми се струва редно.

— Не съм й любимец, знам.

— Меко казано.

Той взе да ускорява крачка. На Себастиан му беше трудно да не изостава.

— Знам какво мисли за мен и съм си го заслужил, но искам да оправя нещата.

— Тогава говорете с нея, няма ли да е по-лесно?

— Тя не ме слуша.

Юнатан продължи напред, очевидно и той нямаше намерение да го слуша.

— Само за това те моля, да ме изслушаш, а после сам ще решиш какво искаш.

Себастиан по-скоро видя, отколкото чу въздишката; Юнатан продължи да върви все така бързо, но поне не помоли Себастиан да го остави на мира, което той изтълкува като решение да му даде шанс.

Той се възползва.

Започна да разказва. От самото начало.

Как научи, че Ваня му е дъщеря, как се опита да се сближи с нея. Беше напълно откровен що за човек е и какви ги надроби, че тя да отказва да говори с него; нито дума за саботирането на обучението й в САЩ, нито за ролята му в съдебното преследване срещу Валдемар, но всичко останало. Всички грешки, всички нарушени обещания, всички предателства и гафове; но твърдеше, че съзнавал колко нередно е постъпил и сега наистина искал да се опита да оправи нещата.

— Какво иска тя? — завърши той с въпрос. — Какво желае? Какво мога да направя за нея? Какво й липсва?

— Не вие във всеки случай.

— Знам, нали затова съм дошъл.

Бяха стигнали до продълговатата черна кутия, която представляваше билетния център и която не само изглеждаше като дошла от съвсем различна епоха спрямо величествената, подобна на замък сграда на гарата до нея, ами и от друга вселена, където явно идеята, че нещата трябва да си отиват, е непозната. Юнатан се спря пред вратите и се обърна към Себастиан. Колебаеше се. Разбираемо. Себастиан направи последен опит:

— И двамата искаме да е щастлива, доколкото е възможно, нали така? Готов съм да направя каквото ми е по силите, стига само да зная.

Юнатан го наблюдаваше мълчаливо в продължение на няколко секунди, докато накрая пак въздъхна тежко и от устата му излезе пара.

— Иска да се сближи с баща си — каза той. — С Валдемар — поправи се бързо. — От вас тримата само той й липсва.

— Тя ли ти го каза?

— Не е нужно да ми го казва.

Себастиан помисли над новата информация. Звучеше правдоподобно. Рядко беше виждал двама души, които да са толкова близки като Ваня и Валдемар. Това бяха отношения, които няма как да не ти липсват, ако ги загубиш.

— Благодаря ти — каза искрено. — Само още нещо — ще съм ти благодарен, ако не казваш на Ваня, че сме говорили.

— Няма проблем. Аз щях да предложа същото.

С тези думи той влезе в сградата и вратите се плъзнаха зад гърба му. Себастиан пъхна ръце в джобовете си и пое към полицейското управление.

А сега седеше и я гледаше. Ваня. Неговата дъщеря.

Имаше време, когато беше готов да направи всичко по силите си, за да я раздели с Валдемар, да го събори от пиедестала, на който го беше поставила. И го постигна. А сега трябваше да помогне, за да го качи пак там.

Валдемар щеше да е таткото.

Той самият щеше да бъде ценен като човека, направил нещо себеотрицателно и поне веднъж показал, че желае най-доброто за нея.

Валдемар — обичан.

Той — приет.

Можеше да се примири с това.

— Събрах материалите за Ребека Алм — подвикна Карлос от бюрото си.

Торкел вдигна очи от компютъра, на който най-вече се преструваше, че е зает. Беше доволен от прекъсването. Най-после нещо в това разследване, което да не свърши в задънена улица.

Карлос описа накратко откритията си от сутринта.

Добре обобщена, смислена презентация. Той беше добър.

Но нищо в нея не им помогна да разберат откъде може да е познато името й на Аксел Вебер. Странно момиче с гадно детство. Родителите умрели, когато била съвсем млада. Преместила се в Упсала, после в Йевле. Нищо забележително, доколкото виждаха. И определено нищо, което би представлявало интерес за криминален репортер. Торкел обмисляше дали пак да не звънне на Вебер, направо да го попита дали се е сетил къде е чувал името.

Изведнъж прозвуча рапмузика. Телефонът на Били. Торкел не беше много навътре в технологиите, но не познаваше друг, който още да използва музика при звъненето на телефона си. Дъщерите му определено не го правеха. Но може би беше от онези странности на технологичните маниаци. Като да играеш двайсетгодишни телевизионни игри.

Музиката млъкна, когато Били вдигна. В стаята настъпи почти физическа промяна, докато той слушаше човека, който му се обади.

— Чакайте малко, само две секунди — извика той развълнувано и се обърна към другите, които вече бяха насочили вниманието си към него.

— Стела Симонсон е, той се е свързал с нея. Иска да я види.

Студът я защипа в мига, в който слезе от колата. Нямаше гараж и не обичаше да чисти стъклата сутрин, иначе не й пречеше, че е студено. Тананикаше си нещо, което беше чула по радиото, докато взимаше вещите си от задната седалка, затваряше вратата, заключваше и вървеше към църквата.

Днес се чувстваше много по-добре. Спа по-спокойно, сутринта имаше апетит, беше по-енергична, не толкова тревожна. Благодари на Исус за силите, които й вдъхна.

— Ингрид Дрюбер?

Тя се обърна и видя към нея да върви мъж. За секунда усети как паниката вцепенява тялото й. „Не отново! — помисли си. — Не пак“. После осъзна, че мъжът, който я нарани, не би се изправил срещу нея лице в лице.

Това беше съвсем друго. Беше съвсем друг човек.

— Извинете за безпокойството. Аксел Вебер, „Експресен“. Дали имате време да ми отговорите на няколко въпроса?

Ингрид спря и се замисли трескаво. Дали да го отпрати набързо, или поне първо да разбере какво иска? Пак ли за онзи църковен лагер? Или някой беше изровил нещо друго, нещо по-лошо? В такъв случай щеше да се принуди да пусне онова, което знаеше за Йоран Пелтсен, на някой местен вестник веднага щом отидеше в офиса. Или може би на Ема от „Даген“. В правилните кръгове отзвукът щеше да е по-голям. Щом другите играеха мръсно, нямаше тя да е тази, която си пази ръцете чисти. Но нека първо разбереше за какво става дума.

— Зависи за какво — отвърна и пристъпи към Вебер.

— Ребека Алм.

Това беше далеч по-лошо, но лицето на Ингрид остана каменно. Поне никой не се мъчеше целенасочено да попречи на кандидатурата й. Иначе щяха да дадат на журналиста съвсем друго име.

Линда Форш.

Но защо беше дошъл? Сигурно е свързал Ребека с „Фюгелшюркан“, но колко точно знаеше?

— Да? — попита тя с тон, който можеше да значи и че е познала името, и че никога не го е чувала.

Щеше да се нагоди спрямо следващите му думи.

— Познавате ли я?

— Името звучи познато, но се срещам с толкова много хора…

Все още можеше да насочи разговора в която посока реши. Все пак по вестниците пишеше за Ребека, тъй че имаше съвсем естествено обяснение откъде може да е чувала името.

Аксел Вебер извади снимка и й я показа. Ингрид я взе и я разгледа внимателно. После поклати глава, бавно и умислено.

— Не, защо питате?

Невъзможно беше да разбереш по гласа й, че не само лъже, ами и много добре знае за смъртта й. Сега оставаше само да изиграе убедително изненадата и ужаса, когато той й го кажеше. Ако й го кажеше. Не знаеше какво цели мъжът, но каквото и да искаше, нямаше да му го даде. Беше минала през твърде много изпитания, за да се предаде сега.

— Мъртва е. Убита в Йевле преди няколко седмици.

Тя си помисли, че изпълнението й заслужава „Оскар“ — реагира със смут, но все пак достатъчно сдържано, та по никакъв начин да не създаде впечатление, че е лично засегната.

— Когато е живеела в Упсала, често е посещавала вашата църква. Сигурна ли сте, че не я познавате? — попита Вебер, след като тя изрази ужаса си от станалото.

— За жалост изобщо не я помня. — Ингрид му върна снимката. — Защо ме питате за нея, ако мога да попитам?

Той се поколеба дали да даде стандартния си отговор за серията нападения над жени и личния портрет, но се въздържа. Искаше да я притисне малко по-здраво, преди да се откаже. Съществуваше реален риск разследването му да приключи тук и той искаше поне да знае, че е направил всичко по силите си.

— Пратила ми е писмо през 2010-а.

Той извади от вътрешния джоб на сакото си копие от писмото и й го подаде. Тя го прочете внимателно и после го изгледа още по-неразбиращо:

— Не знам нищо за това…

Ингрид започна да се поотпуска. Това писмо нямаше да го отведе доникъде. Той не задаваше въпроси нито за Ида, нито за Клара, значи му оставаше много път до истината, до връзката.

— А вие защо напуснахте Упсала през 2011-а?

Тя го изгледа по начин, който трябваше да покаже, че се надява той да не намеква, че преместването й има нещо общо с писмото, което й показа.

— Смених си работата. Защо?

— Просто се чудех има ли някаква причина.

— Свързана с това писмо и онази млада жена? — попита Ингрид с точно толкова възмутен глас, колкото може да се очаква от жена, която се чувства нападната и несправедливо обвинена.

— Ребека Алм, да.

— Няма такова нещо — заяви тя твърдо и му подаде писмото. — Прекарах в Упсала дълги години, време беше да върша нещо друго на ново място. Църквата е като всяко друго работно място. Хората си сменят работата през няколко години, нищо странно няма.

Аксел мълчеше. Тъкмо беше на път да се предаде. Да благодари и да се прибере в Стокхолм, принуден да признае, че третото писмо на Ребека, от гледна точка на медиите, е също толкова безполезно, колкото първите две. Но точно тогава дойде отговорът на Ингрид за смяната на работата. Доста дълго обяснение. Сякаш за да му набие в главата, че не е имало абсолютно никаква друга причина да напусне Упсала, освен че е искала промяна. Което може и да означаваше, че е имало.

— Тъй че ако ме извините… — Ингрид махна с ръка към църквата, за да покаже, че иска да се разделят. Веднага.

Аксел се поколеба. Имаше още нещо. Изстрел на сляпо, нямаше намерение да го изпробва, не го беше сметнал за сериозно, но след като така и така беше тук…

— Само още един въпрос.

Ингрид отново насочи вниманието си към него, макар всичко в езика на тялото й да показваше, че това наистина ще е последният въпрос и е за предпочитане да бъде кратък.

— Знаете ли какво е Ab ovo?

— Аб?

— Ово?

Ингрид помисли за момент и после поклати решително глава:

— Не. Какво е?

— Няма значение. Благодаря и извинете за безпокойството.

Ингрид кимна, тръгна към сградата на църквата и се скри зад масивните дървени врати. Аксел почака, докато се затворят след нея, и после се върна при колата си с доволна усмивка.

Стана бързо. Само секунда-две. После тя пак овладя изражението на лицето си. Но това му стигаше. Той знаеше какво видя. Беше съвсем сигурен.

Ингрид Дрюбер много добре знаеше какво е Ab ovo.

Той самият не знаеше. Все още.

Но беше въпрос на време. И тогава щеше да има сензационна история.

В това беше сигурен.

Беше твърде мащабно.

Бяха твърде много.

Чакаха сам човек, знаеха кога и къде ще се появи. Той нямаше никаква причина да подозира каквото и да било, затова всичко беше съвсем просто.

Да наблюдават сградата на „Норфоршгатан“.

От безопасно разстояние да видят кога ще пристигне.

Да го оставят да влезе, като се погрижат всички входове и изходи да са под наблюдение, в случай че се опита да избяга.

Да го заловят, когато влезе в стаята на Стела.

Какво би могло да се обърка?

Много неща, както се оказа.

Стела беше казала, че обикновено отговаря до десет минути, но ако е с клиент и се забави до един час, няма да се възприеме за необичайно. Сякаш обаче никой нямаше желание да се бавят толкова. В сравнение с преди малко имаше осезаема разлика в настроението и енергията. Сега въздухът трептеше от трескаво очакване, почти можеше да го пипнеш. Искаха резултат още сега. Веднага.

— Отговаря на всичко, което знаем за него — отбеляза Себастиан, когато се събраха в конферентната зала. — Загубил е самоувереността си, нуждае се от нещо сигурно, нещо, с което знае, че ще може да се справи.

— Окей, а ние какво да правим? — попита Били, докато свързваше компютъра си с прожекционния апарат.

— Имам идея.

Торкел пристъпи към картата на стената, без да дава възможност на Ане-Ли да поеме инициативата. Намери адреса, който търсеше. В зависимост от това как изглеждаше районът, щеше да състави план. Разгледа картата и после се обърна към Били:

— Трябва ни по-подробна карта.

— Ей сега — кимна Били и прожектира „Гугъл Мапс“ на стената.

— Това е мястото — постави той червено кръгче на картата.

— Какво има там? — посочи Торкел отсрещната сграда.

Били отбеляза и нея, включи уличен изглед и показа фасадата на червена двуетажна сграда с плосък покрив. Според табелата вътре се помещаваше ветеринарна клиника „Саленс“.

— Ветеринари.

— Обади им се, помоли ги да ни пуснат, ще застанем там — той посочи прозорците на втория етаж — и ще наблюдаваме паркинга. Когато заподозреният пристигне, ще се обадим на нашия човек вътре, вероятно Ваня. — Той я погледна и тя кимна в знак на съгласие.

Останалото звучеше просто и разумно, помисли си тя. Когато заподозреният влезеше, другите щяха да излязат от клиниката и заедно с Били и Карлос щяха да пазят всички възможни пътища за бягство.

Добър план.

— Как ще го познаем? — попита Ваня.

— Имаме фоторобот.

— Който, ако трябва да сме честни, показва бял мъж на около четиресет години. Не е кой знае какво.

— Запазил си е час, който дойде по това време, е нашият човек — обади се Били и ясно показа, че според него ненужно усложняват нещата.

— Не може ли Стела да остане отвън? — предложи Карлос. — За да ни го посочи, когато дойде. Може да стои при нас във ветеринарната клиника.

— Само да проверя нещо набързо — каза Били, извади телефона си и излезе от стаята.

До този момент Ане-Ли мълчеше. Сега обаче се обърна към Торкел и той се подготви за най-лошото.

— Искам повече хора там.

— Защо? — попита, но се досещаше какъв ще е отговорът.

Беше казал, че екипът ще се справи сам, целият му план се основаваше на това. Тя чисто и просто не желаеше той да командва.

— За да бъда сигурна, че ще го заловим.

— Ще го заловим.

Размениха си гневни погледи, но не продължиха спора. Били се върна.

— Окей, обикновено го правят така: той пристига, Стела го посреща, отива в стаята, приготвя се и след две минути той влиза при нея.

— Значи няма как тя да остане отвън — въздъхна Карлос и отхвърли собственото си предложение.

— Може ли да синхронизира с… колежките си да не приемат други клиенти по това време? — обърна се Ваня към Били.

— Ще я питам.

— Как ще ни помогне това? — учуди се Торкел.

— Ако никой друг няма да ходи там, ще знаем със сигурност, че който дойде в уречения час, ще е нашият човек. Стела може да остане в сградата, да го посрещне, да го накара да се отпусне, а ние ще разполагаме с повече време.

Торкел се съгласи и бързо обмисли всякакви евентуални пропуски в плана. Не намери такива. Обърна се към Били и кимна. Били извади мобилния си и пак излезе от стаята. Преди да стигне вратата, спря и се обърна:

— Ваня, колко време ни трябва? Кога искате да уреди срещата с него?

— Нека той реши, но най-рано след час.

Торкел премисли всичко — да, щяха да се справят. Влизането във ветеринарната клиника може би щеше да иска малко време и убеждаване. Ако не получеха достъп, можеха да чакат в автомобил някъде в района. Малко по-открито, по-рисковано, но щеше да се получи. Но нямаше да навреди да разполагат с малко повече време.

— Ако ни уреди два, ще е още по-добре.

— Минимум два — додаде Ане-Ли.

Торкел я изгледа с досада. Нищо ли не можеше да приеме, без да изпита нужда последната дума да е нейна?

— Искам достатъчно време да сформирам екипа — обясни тя решението си.

— Не ни трябва екип — изрече Торкел бавно и ясно, все едно се опитваше да обясни нещо на упорито двегодишно дете. — Ние петимата ще се справим.

— Минимум два часа — повтори Ане-Ли на Били, който, след като хвърли въпросителен поглед на Торкел и в отговор получи само примирено кимване, отново излезе от стаята.

— Ти и аз при ветеринаря. Ваня при Стела. Карлос и Били наблизо и заедно с нас ще обезопасят сградата, след като той влезе. Достатъчно е. За какво са ни още хора? — попита Торкел с едва сдържан гняв в гласа.

— Трябва да го хванем.

— Естествено, нали всички това искаме.

— Няма да губим време в разправии. Това е моето разследване, ще правите каквото аз кажа.

Беше твърде мащабно.

Бяха твърде много.

Колко хора всъщност им трябваха?

Ако питаш Ане-Ли, явно поне още шест-седем. Всичките мъже, всичките въоръжени. Торкел стоеше на инструктажа със скръстени ръце и слушаше мълчаливо. Нямаше значение какво правеше или смяташе. Ако искаше да промени професионалните им отношения, се налагаше да отвърне на грубостта с грубост.

Или той щеше да води разследването, или щеше да напусне „Риксмурд“.

Нито една от двете алтернативи не звучеше особено привлекателно — да продължаваш работа с колеги, които се е наложило да мачкаш, никога не води до оптимални резултати; а да напуснат, щеше да изглежда като голям провал. Но нещо трябваше да се промени, това беше повече от ясно. Сега обаче не му беше времето. Не и по време на такъв инструктаж, все едно ще разбиват добре организиран тежковъоръжен наркокартел; а не без никаква драма да хванат един нищо неподозиращ човек, който сам щеше да влезе в капана. Торкел плъзна поглед из помещението. Картата на стената. Кръстчетата, където трябваше да се разположат всички. Стрелки къде да се движат и кога. Инструкции за комуникацията по радиостанциите.

Изненадваше се, че тя не беше измислила и кодово име на операцията.

Ане-Ли завърши инструктажа с нареждане всички да носят оръжие и бронежилетки. Среща при автомобилите след петнайсет минути.

Торкел стана от стола и с тежка стъпка напусна стаята.

Петнайсет минути. Достатъчно време да изпие последна чаша кафе и да се увери, че няма да се озове в една кола с Ане-Ли и „А отборът“.

Беше твърде мащабно.

Бяха твърде много.

Той не можеше да си избие тази мисъл, докато стоеше заедно с Ане-Ли и с бинокъла пред очите в един от кабинетите на горния етаж във ветеринарната клиника. Вонеше на препарати за почистване и дезинфекция, примесени с мирис на мокро куче, помисли си Торкел. Собствениците ги бяха пуснали свободно и любопитно бяха попитали какво точно ще наблюдават — явно не подозираха каква дейност се развива в отсрещната сграда. Торкел не виждаше причина да ги информира, затова каза само, че очакват заподозрян по тяхно разследване да се появи на това място днес.

Ане-Ли провери по радиостанцията дали всички са заели позиция. Торкел ги виждаше без проблем — шестима мъже по двойки на три различни места — но предположи, че все пак трябва да ги търсиш специално или да знаеш, че са там, за да ги забележиш. Някой, който свиваше към паркинга без никакви подозрения, едва ли щеше да ги открие. Щеше да се получи. Просто операцията беше ненужно мащабна за такава относително проста задача. Били и Карлос, които той също виждаше в една кола пред съседната на публичния дом сграда, щяха да са предостатъчни.

Размислите му бяха прекъснати от идването на автомобил. Тъмнозелен „Хюндай“, шофьорът — като че ли беше сам в колата. Сви към паркинга, спря, двигателят угасна, но никой не слезе.

— Той ли е? — прошепна Ане-Ли на Торкел, въпреки че нямаше абсолютно никакъв риск някой да ги чуе.

Фотороботът беше пред тях на масата. Торкел му хвърли бърз поглед и после пак вдигна бинокъла пред очите си и се вгледа в мъжа в колата.

— Не знам.

Ъгълът не беше удобен и мъжът беше обърнат с гръб, гледаше вратата, към която, надяваха се, скоро щеше да се отправи.

— Подранява с пет минути. — Ане-Ли погледна часовника.

Най-сетне мъжът слезе от колата и я заключи. Огледа се уж небрежно и после бързо тръгна към входа на сградата.

— Целта пристига. Готови — чу Торкел Ане-Ли да съобщава по радиостанцията.

Мъжът влезе и затвори вратата след себе си.

— Той ли беше?

— Не знам, трудно е да се каже, но би трябвало да е той.

Торкел свали бинокъла. Дотук всичко вървеше по план. Сега оставаше Стела да посрещне мъжа, да се върне в стаята си, да потвърди пред Ваня, че наистина е той, Ваня пък щеше да им съобщи, щеше да го изчака да влезе в стаята и да го арестува. Ако той по някаква причина успееше да й се измъкне, другите дотогава вече щяха да са обградили сградата.

— Какво правят, дявол да го вземе?! — възкликна Торкел, когато видя движение.

Двама от хората на Ане-Ли се показаха от скривалището си и бавно приближиха сградата.

— Той дойде.

— Не сме получили потвърждение.

— Сам го каза, кой друг може да е?

Стела си пое дълбоко дъх и отвори вратата към коридора. Тръгна към чакалнята, като се мъчеше да се успокои. Притесняваше се, при това много повече, отколкото очакваше. Трябваше да се държи съвсем нормално пред Вилман. Ами ако той се усетеше?

Дали можеше да вземе заложници? Да я нарани?

Не беше сега моментът да мисли такива неща.

С последно успокояващо вдишване тя пристъпи в общата стая. Мъжът беше приседнал на самия ръб на един от фотьойлите.

Стела се спря смаяна.

Не беше Вилман.

— О, здравейте… — промълви тя и се озърна.

Някаква грешка ли беше станала? Имаше ли други хора в помещението?

— Имам час при Алма — усмихна се смутено мъжът и кимна към друга част на сградата, където беше стаята на Алма.

— Да, само почакайте един момент…

Стела отиде бързо до стаята на Алма, отвори вратата, без да почука, и влезе. Алма седеше на кревата и си връзваше ботушите.

— Какво става, мамка му?! Нали щяхме да отложим всички часове! — изсъска Стела и пристъпи към нея.

— Не можах да се свържа с тоя, какво да направя.

— Направи нещо веднага. Разкарай го оттам.

— Добре де, какво толкова…

Алма стана от леглото и се върна със Стела в чакалнята. Като ги видя, мъжът бързо се изправи и с весела усмивка Алма го помъкна към спалнята си. Стела се спря за момент, за да се успокои, и после се върна в червената стая. Ваня чакаше до едната стена.

— Е? — подкани я в момента, в който Стела затвори вратата.

Нямаше търпение да се махне оттук. Не можеше да разбере що за хора се занимават с такива работи. Не че беше монахиня, харесваше секса, обичаше го, но това… Бичове, белезници, вериги, щипци, намордници…

— Не беше той.

— Как така не е бил той?!

— Алма не успяла да се свърже с един от клиентите си. Той дойде. Не Вилман.

— Мамка му!

Ваня се хвърли към уоки-токито, което беше оставила на бюрото.

— Не е той! Бил някакъв друг тип, не е той!

Горе във ветеринарната клиника Торкел и Ане-Ли вече излизаха. Когато радиостанцията изпращя, очакваха да получат потвърждение, затова и на двамата им отне секунда да схванат какво казва Ваня. Торкел изгледа Ане-Ли и после се втурна към прозореца.

— Бий отбой, махни ги оттам.

Виждаше как двамата въоръжени мъже приближават вратата от двете страни, на практика бяха до нея.

— Да се оттеглят веднага!

Чу как Ане-Ли им нарежда да се оттеглят и видя как полицаите до вратата слушат заповедта в слушалките. Но беше твърде късно. Към сградата приближаваше автомобил. Червен „Форд“. Само това успя да зърне Торкел. Невъзможно беше шофьорът на колата да не види въоръжените мъже пред къщата. За миг натисна спирачка, сякаш за да се увери, че очите не го лъжат, после настъпи газта докрай, направи обратен завой и се омете оттам.

— Мамка му, той е! Той е! Ще се измъкне!

Торкел грабна радиостанцията и изрева на Карлос и Били:

— Бяга с колата, той е! Червен форд!

Видя как пред съседната сграда Били потегля и започва гонитбата. И двете коли изчезнаха от поглед след няколко секунди. Торкел се облегна назад, след което внезапно скочи на крака и така изрита една стоманена количка, че инструментите върху нея се пръснаха по пода.

— Мамка му! Мамка му!

На Били му трябваха секунди, за да настигне червената кола. Карлос още се мъчеше да си сложи колана, когато тя изскочи пред тях.

— Запиши номера — извика Били и намали с още един метър разстоянието до колата беглец.

Приближаваха път 222 и без дори да докосне спирачките, мъжът в червения форд зави наляво, към града. Били го следваше. С дясната ръка затърси опипом подвижната синя лампа, която стоеше в отделението под радиото.

— Аз ще я пусна, ти гледай пътя! — Карлос кажи-речи изблъска ръката на Били и качи лампата на таблото. Били я включи заедно със сирените. За секунда стоповете на колата пред тях примигнаха и им се стори, че онзи при първа възможност ще завие надясно, но после явно се отказа и продължи право напред. Но не кой знае колко. Без да натиска спирачките, хвана следващата отбивка вдясно. След сто и осемдесет градусов завой излязоха на широк път.

— Кой е? — попита Били и увеличи скоростта още повече. На завоя беше намалил малко, но за щастие нямаше голямо движение и той бързо навакса.

— Кой кой е? — не го разбра Карлос.

— На кой път сме? — поясни Били и задмина от вътрешната страна една бяла тойота, която по някаква необяснима причина караше в лявата лента.

— 55.

— Питай ги дали могат да блокират отбивките.

Още докато го казваше, осъзна, че вероятно няма да се получи. Вероятността някой някъде да чуе искането им, да реагира достатъчно бързо, да провери профила на пътя и да прати автомобили по всички отбивки навреме, беше нулева. Може би ако попаднеха на правилния човек, той би могъл да координира такава операция, но не и преди колата, която преследваха, отдавна да е напуснала общината, а нищо чудно и областта.

— Зарежи — извика. — Предай им къде се намираме и виж дали има някой наблизо, който може да се включи.

Карлос кимна, взе микрофона на радиостанцията и започна да предава постоянно местоположението им, докато Били отново насочи цялото си внимание върху шофирането и бягащия форд. Улицата беше двулентова, но всеки път, когато Били приближеше, за да я настигне, колата минаваше в средата и успяваше да го блокира. Били позабави скоростта, застана зад форда, мина вдясно, но онзи го видя и отново му препречи пътя.

След около километър и половина стигнаха отбивка. Фордът сви по нея и продължи нагоре по рампата към детелината. Били забеляза, че от дясната им страна профучава ограда, цялата в графити, но вляво имаше основно храсти. Някои от тях доста високи — явно с цел да скриват кръстовището от поглед, та да намалиш скоростта. Нещо, което шофьорът на форда, изглежда, не възнамеряваше да прави.

Влезе право в кръстовището.

Един бял микробус с голямо лого на някаква фирма за басейни трябваше да набие спирачки; клаксонът запищя ядосано. Фордът зави право надясно по по-тесен път. Според табелите той водеше до болница и нещо на име „Свартбекен“. Карлос съобщи по радиостанцията, че се движат на юг по „Свартбексгатан“ и им се отваря възможност, стига да действат бързо.

— Какво значи това? — попита Били.

— Тази улица свърша в голямото кръстовище точно пред полицейското управление.

— Значи все някой трябва да помогне, да му се не види.

След няколко метра от двете им страни изникнаха жилищни сгради. Движение и живот. Велосипедни алеи, пешеходни пътеки, деца и бебешки колички. Били поотпусна педала на газта. Разстоянието до форда се увеличи незабавно. Ясно беше, че мъжът пред тях няма намерение да забавя скоростта. Дори когато наближи табела „Внимание! Училище!“ и позволената скорост падна до трийсет, Били не видя стоповете му да светват. Когато го хванеха, към списъка с обвиненията определено можеха да добавят и доста пътни нарушения.

На следващото кръстовище се появи двойка с бебешка количка. Вече бяха при пешеходната пътека, когато чуха приближаващите сирени и спряха. Фордът леко се отклони наляво, но не намали. Ако бяха слезли на платното, нямаше да има никакъв начин да ги избегне.

— Трябва да сложим край на това — извика Били.

— Или да го оставим — отвърна Карлос.

Били обмисли за момент тази възможност. Не беше глупаво предложение, може би дори бе най-доброто. Ако се случеше нещо, ако невинен пешеходец или шофьор пострадаше, или ако мъжът изгубеше управление и катастрофираше, голямата новина щеше да е, че е станало по време на полицейско преследване. Все на някого щеше да му хрумне, че те са предизвикали злополуката, че адреналинът е замъглил преценката им. Наистина не си заслужаваше. Били пак вдигна крак от газта. Разстоянието се увеличи.

— Успели ли са да пратят някого? — попита Били и намали още скоростта, но все още се движеше с над 70 км/ч.

— Приближаваме, на място ли сте? — попита Карлос по радиостанцията.

Били пак натисна газта.

Глупаво щеше да е да го пуснат сега.

Ако не го следваха плътно, можеше да свие по някоя от многото пресечки, каквито Били предполагаше, че има по целия път до полицейското управление. За голямо негово разочарование по радиостанцията съобщиха, че още не са успели да пратят никого. Били изруга високо, докато Карлос им обясняваше, че разполагат с по-малко от минута.

Приближаваха кръгово движение. Били видя мотопеда, който дойде по велосипедната алея отляво и явно нямаше ни най-малко намерение да спира, а зави, спокоен, че го защитава законът, според който на кръстовища без регулировчик автомобилистите са длъжни да пазят останалите. Това обаче не означаваше да им препречваш пътя и определено не важеше, ако приближаващият автомобил е преследван от полицията.

Червеният форд натисна спирачки в последната секунда и успя да отбие достатъчно вдясно, че да се размине с мотопеда на няколко сантиметра. Мотоциклетистът обаче изгуби управление и падна, плъзна се напред и на практика попречи на Били да мине по същия път като червения форд. Нямаше шанс да спре навреме, не му оставаше друг избор, освен да кривне наляво. Събори табелата „Внимание пешеходци!“ на острова, продължи напряко на шосето и помете една улична лампа, когато излезе в средата на кръговото, където за украса бяха сложени шест бетонни сфери. Две тройки в различни големини. Все едно две снежни човечета са легнали да спят на тревата.

Били се блъсна в една от тройките и колата се закова на място.

За миг светът побеля — въздушните възглавници се отвориха с гръм и трясък и се удариха в изкривената ламарина. Ушите на Били още пищяха, когато, след като му трябваха няколко секунди да се осъзнае, избута въздушната възглавница, доколкото можеше, и се обърна към Карлос:

— Добре ли си?

Той само кимна. Били видя, че от носа му тече кръв. Тънка струйка се спускаше към горната устна и капеше в отворената уста. Той размърда долната си челюст наляво-надясно, все едно се мъчеше да отпуши заглъхнало ухо.

— Не чувам с лявото ухо — каза и продължи с гимнастиката.

Били знаеше, че ако имаш лош късмет, въздушните възглавници могат да ти спукат тъпанчето, но слухът се възстановяваше.

В този момент по радиостанцията им съобщиха, че не са спрели никакъв червен форд пред полицейското управление. Дали защото не са успели да се мобилизират навреме, или защото фордът е свил, преди да стигне, Били не знаеше и не го беше грижа.

Имаха регистрационния му номер.

Така или иначе щяха да го хванат.

Само Себастиан и Урсула бяха в службата, когато Ваня се върна.

— Всичко отиде по дяволите — обобщи тя сутрешните събития.

— Чухме — въздъхна Урсула.

Може би си въобразяваше, но Себастиан предчувстваше, че Урсула ще използва станалото срещу Торкел всеки път, когато той я помолеше в бъдеще да е малко по-благосклонна към колегите извън Стокхолм.

— Как са Били и Карлос? — попита той.

Не вредеше да покаже малко загриженост. Освен това беше в пълна степен служебен въпрос.

— В спешното са. Били се е понатъртил, може би има и леко мозъчно сътресение, а Карлос вероятно е със спукано тъпанче. Намерихме ли колата?

— Къде са другите? — попита Урсула, вместо да отговори на въпроса й.

— Торкел и Ане-Ли трябвало да обсъдят помежду си какво да правим с журналистите. Явно вече са надушили лудо преследване в жилищен район… Колата? — повтори тя въпроса си.

— Още не сме я намерили, но знаем чия е.

— Чия?

Ваня отиде при Урсула, все едно очакваше отговорът да е изписан на екрана на компютъра й.

— Регистрирана е на името на фирма. „Бруде и Хамарщен“. Ето адреса.

Урсула подаде на Ваня лепящо листче. Тя му хвърли едно око, преди да го пъхне в джоба си и да тръгне към изхода.

— Идваш ли? — подхвърли през рамо по посока на Урсула.

— Не.

Ваня се спря, вече на прага.

— Защо?

— Тъкмо получих доклада от аутопсията и от пълния оглед на апартамента на Ребека Алм. Трябва да го прочета.

— Окей…

— Вземи Себастиан — кимна Урсула към него.

Погледът на Ваня показа точно какво мисли за предложението.

— И така сме малко хора, а четирима от нас отсъстват. Ако ще работим заедно, да работим — продължи Урсула, без да звучи открито укорително, но тонът й загатваше единственото, което би накарало Ваня да промени мнението си — че държането й е непрофесионално. Ваня се колебаеше, сякаш се мъчеше да измисли основателна причина да отиде сама, но накрая се предаде.

— Идвай — въздъхна тя със същия ентусиазъм, с който би отишла да къпе нападнато от бълхи псе.

Себастиан скочи енергично от стола, взе си якето от облегалката, прошепна на Урсула едно „благодаря“, докато минаваше покрай нея, и излезе след Ваня.

Джипиесът им каза, че трябва да тръгнат по „Даг Хамаршьолдс вег“. Това беше единственият глас, който се чуваше в колата. Себастиан мълчеше. Припомни си първия път, когато пътуваше в един автомобил с Ваня. Когато още нямаше представа коя всъщност е тя. Тогава също слушаха джипиеса. До някогашното училище на баща му. За момент той се замисли.

Ами ако така и не беше научил?

Ами ако изобщо не беше открил писмото в дома на родителите си, изобщо не беше потърсил, изобщо не я беше намерил?

Животът на Ваня щеше да е ако не по-хубав, то поне доста по-прост.

Хинде нямаше да я отвлече.

Ана и Валдемар още щяха да бъдат заедно. Щяха да имат дъщеря заедно.

Троле Хермансон вероятно още щеше да е жив, стига да не се натряскаше до смърт.

Урсула нямаше да бъде простреляна.

Това беше повлияло на толкова много хора и доколкото разбираше, нито един към по-добро. Ами неговия?

Изобщо не би се върнал в „Риксмурд“. Може би все пак би попаднал там покрай Едвард Хинде, но само като консултант. И само до решаването на случая. Никаква причина да остава. Обратно към самотния живот в жилище, от което ползва само отделни части, безцелно кръстосване между безинтересни работи на парче и безсмислен секс. Някой можеше да каже, че това доста добре описва и сегашното му съществуване, но не беше съвсем вярно. Той искаше нещо, беше готов да се бори за постигането му, имаше цел — нещо, което преди му липсваше изцяло. Животът му имаше възходи и спадове, но „Риксмурд“ беше и си оставаше константа. Не обичаше клишетата, но Ваня наистина бе придала смисъл на живота му. Независимо какви бяха отношенията им, самият факт, че нея я имаше, че той знаеше за съществуването й, беше добър за него. Беше го спасил.

Но как тогава беше успял да го прецака толкова невероятно?

Той беше Себастиан Бергман.

Ето го простия отговор.

— Ти ходиш ли по проститутки?

Себастиан беше изтръгнат от размислите си. Правилно ли беше чул? Можеше дълго да гадае какви ще са първите й думи към него, когато в крайна сметка решеше да му проговори, но точно това не би му хрумвало.

— Защо питаш?

— Мислех за онова място, където ходих днес, бардака, що за жалко и противно място е, и се сетих за теб.

Жалко и противно, затова се сетих за теб. Явно нямаше намерение да му опростява задачата.

— Е, ходиш ли? — повтори тя въпроса си, тъй като той мълчеше.

— Мъчиш се да си намериш причини да ме мразиш още повече? — попита той.

— Не мисля, че е възможно.

Себастиан я погледна, надяваше се да види лека усмивка, която да посмекчи обидата, но веднага разбра, че няма да стане.

— Не, не ходя — отговори той честно. — Не плащам за секс.

— Защото е незаконно? Едва ли е от морални съображения.

— Твърде лесно е — обясни той. — Да платиш и да получиш нещо в замяна. Не това търся. Самото чукане никога не е било целта.

— Окей, не искам да знам.

Той понечи да отбележи, че щом не иска да знае, може би не е трябвало да пита, но си замълча. Нека тя води разговора.

— Мислех за нас — промърмори той предпазливо, след като джипиесът им съобщи, че трябва да завият надясно и после пак надясно след 800 метра.

— Няма „нас“ — отсече Ваня грубо.

— Добре, мислех за теб и мен. За онова, което каза. — Никакъв отговор, но и никакво нареждане да млъкне, затова той продължи: — Че не ми пука какво искаш.

Все още никаква реакция от нейна страна. Той гледаше право напред от страх, че и най-малкото движение ще я накара пак да го скастри.

— Е, пука ми. Винаги ми е пукало, още откакто научих, че си ми дъщеря. Само че аз съм, или съм станал, ужасен егоист и понякога забравям какво щастие си за мен и колко съм благодарен, че те намерих. Надявам се да мога да променя нещата.

— Престани да дрънкаш.

Той се подчини. Млъкна. Беше стигнал по-далеч, отколкото смееше да се надява. Но едно е да говори, лесно е, всеки го може. Да каже, че съжалява, че е осъзнал грешките си, че ще стане по-добър — колко струваха думите му? Не струваха пукната пара.

Действията бяха по-важни от думите.

Затова беше принуден да извърши нещо себеотрицателно, за да й докаже, че е сериозен. Че ако не може да бъде неин баща, нека поне да й бъде приятел. Щеше да се погрижи тя да се сдобри с Валдемар.

Сега обаче мълчеше.

Стигнаха до сградата на „Даг Хамаршьолдс вег“, безлична двуетажна тухлена къща, която би могла да е детска градина, дневен център, жилищна кооперация, какво ли не. На по-късата стена висеше табела, указваща, че тук е централата на „Бруде и Хамарщен“. Ваня паркира и двамата слязоха от колата.

— С какво се занимават? — попита Ваня и се озърна, докато вървяха към входа.

— Според Урсула с маркетинг на съдържанието.

— Какво е това?

— Надявах се ти да знаеш.

— Чакай малко.

Ваня отиде при една от колите, оставени по-нататък на паркинга. Застана до нея, извади си телефона и бързо намери каквото търсеше. Марка, модел, цвят и регистрационен номер на автомобила, който търсеха. Не знаеше от коя година е, но всичко останало съвпадаше.

Червен форд със същия регистрационен номер.

Застана до него и надзърна през страничното стъкло, докато набираше номер и приближаваше телефона до ухото си.

— Урсула, тук е колата. На паркинга — каза тя, веднага щом Урсула вдигна. — Идвай или прати някого.

После затвори. Върна се при Себастиан. Щом колата беше тук, значи беше възможно и шофьорът й да е наоколо. Или поне щяха да научат кой е. Тя усещаше как адреналинът изпълва тялото й.

Ако сградата беше безлична отвън, вътре компенсираше изцяло. След като бутнаха вратата, пред тях се разкри дебел тъмен мокет, който свършваше при бяла рецепция с вградено осветление и тежка ваза с големи бели лилиуми. На стената отзад беше окачено логото на фирмата — осветени отзад метални букви между два черно-бели канта. Вградени лампички в белия таван и скрити тонколони, от които се носеше досадна мелодия.

Зад рецепцията се виждаше общ офис. Себастиан прецени, че вътре има трийсетина души, повечето млади, всеки седнал зад компютър, повечето с различни видове слушалки на ушите.

— Ваня Литнер, това е колегата ми Себастиан Бергман, искаме да говорим с човека, който отговаря за фирмените автомобили — представи се Ваня и показа полицейската си карта.

Жената на рецепцията, която според баджа на ревера й се казваше Роса, погледна картата на Ваня, погледна Ваня, погледна Себастиан, който само леко помаха с ръка, и после пак се обърна към полицайката:

— Как така да отговаря?

— Фирмата притежава червен форд, паркиран е отпред. — Ваня кимна по посока на паркинга. — Искам да говоря с човека, който отговаря за него.

— Не знам кой е. Може да говорите с Кристина.

— Коя е Кристина?

— Шефката ни.

— Добре, доведете Кристина.

Роса кимна, вдигна телефона на рецепцията и набра вътрешен номер. Ваня отстъпи крачка назад и огледа помещението, докато слушаше как Роса обяснява в слушалката, че са дошли от полицията. В стената вдясно от рецепцията имаше вградена лавица с нещо, което приличаше на метална възглавничка за врат, но което, ако се съди по чашите и капсулите отстрани, представляваше кафемашина. Кана с вода и парченца краставица, купа с плодове и табла с някакъв вид бисквити също бяха подредени с вкус наоколо. На стената имаше още вградени правоъгълни рафтове, на които бяха наредени и ярко осветени предмети, които можеха да са само награди и грамоти.

При тях дойде жена на около четиресет години. Косата й беше хваната в хлабав кок, носеше синя джинсова риза, сиви клоширани панталони и черни мокасини без ток.

— Здравейте, Кристина — протегна тя ръка. — С какво мога да ви помогна?

Ваня се представи, показа отново картата си, а Себастиан пак вдигна ръка за поздрав. Кристина им предложи нещо за пиене. И двамата отказаха, и Ваня повтори причината за посещението им. Червения форд.

— Това е един от общите автомобили — кимна Кристина.

— Тоест?

— Купихме три автомобила, до които всички служители имат свободен достъп. Забелязахме, че е по-икономично, отколкото всички да се движат с такси.

— Как може да се провери кой ги е карал?

— Могат да ги запазват предварително, но ако има някой в офиса, само записват за колко време смятат, че ще им трябват, и ги взимат.

— Къде го записват?

Кристина им даде знак да минат покрай рафтовете с наградите и да отидат в другия край на офиса. Там служителите работеха в отделни стъклени кабинки. Имаше също трапезария с голяма маса по дължина на кухненската част, която пък беше оборудвана с дълги плотове, два големи хладилника, микровълнови фурни, миялни и още кафемашини, както и с диспенсър за вода.

— Може ли да попитам защо се интересувате от това? — Кристина се спря пред бяла врата без табела и с ключалка с код.

— Забелязана е на местопрестъпление по-рано днес.

Което не беше съвсем вярно, но това беше най-бързата и проста версия и при по-голям късмет, нямаше да предизвика допълнителни въпроси.

— Сигурни ли сте, че е била нашата кола? — Не можеше да се сбърка надеждата в гласа й, че са сгрешили, че няма да се наложи да замесват нейната фирма в разследване на престъпление.

— Сигурни сме — отсече Ваня и сложи край на надеждите й.

Кристина само поклати глава, сякаш не можеше да си представи, че някой от служителите й може да има пръст в каквото и да било прегрешение. Въведе кода и отвори вратата. Лампите светнаха автоматично, когато влязоха, и разкриха лавици, отрупани с офис принадлежности, папки и класьори, тоалетна хартия, коледни свещници, купчини свещи, пликове с храна, останала от някое празненство, и кенове бира в полупразна щайга. Складът рязко контрастираше на строгото светло лъскаво помещение отвън. Точно зад вратата имаше малко шкафче за ключове и от него висеше на връв бележник с химикалка.

— Ето го.

Ваня взе бележника и го отвори с напрегнато нетърпение.

Последната страница. Последната бележка.

Надя Азиз.

Изпита силно разочарование. Не можеше да е жена.

— Има някаква грешка — рече Кристина, след като надникна иззад рамото на Ваня. — Надя отсъства цяла седмица.

Ваня провери датата на последната бележка. 12-ти октомври. Оттогава нищо. Разгледа бележника по-внимателно. Сега забеляза, че следващата страница е била откъсната, около спиралата още се виждаха няколко парченца хартия.

— Откъснал е страницата — каза тя на Себастиан, преди пак да се обърне към Кристина. — Колко души работят тук?

— Имаме четиресет и шест служители.

— Колко са жени?

— Не знам точно, двайсет, двайсет и две, там някъде.

— Значи около двайсет и пет мъже…

— Има ли някой, който може да знае кой е ползвал колата днес? — попита Себастиан.

— Не знам, може би трябва да попитаме — предложи Кристина и той забеляза с каква готовност сътрудничи.

За първи път си помисли какво ли би станало, ако я потърси по друга „полицейска работа“. Погледът му се насочи към лявата й ръка, на която липсваше халка. Не че имаше някакво значение, обикновено това даже опростяваше задачата. За добро или лошо. Но той беше обещал…

— Почакайте — спря я Ваня и пак извади телефона си, отключи го и затърси нещо. — Познавате ли този човек? — Тя показа фоторобота, който бяха направили с помощта на Стела.

Кристина леко наклони глава и се вгледа по-отблизо.

— Би могъл да е Силас. Франсен. Един от нашите контент мениджъри.

— Тук ли е?

— Да.

— Можем ли да говорим с него някъде, където няма да ни безпокоят?

— Да, използвайте някоя от телефонните зали — посочи тя към две врати, които приличаха на английски телефонни кабини.

— Можете ли да го доведете?

Силас Франсен беше грамаден. Това беше първата мисъл на Ваня, когато той влезе в малката стаичка. Мускулест. Изпъваше плата на синята карирана риза. Дебел врат, квадратна челюст, късоподстригана коса. Ваня веднага видя приликата с фоторобота. Но как Стела е пропуснала да спомене, че прилича на Хълк, беше загадка. Той ги поздрави, придърпа един стол, седна разкрачен, приведе се напред, облегна лакти на коленете си и загледа въпросително ту Ваня, ту Себастиан.

— Окей, за какво ме търсите?

Ваня мерна Урсула през вратата зад Силас. Извини се за момент и излезе от стаята.

— За какво ме търсите? — повтори Силас, този път към Себастиан.

— Тя ще ми се ядоса, ако започна без нея, тъй че ще почакаме малко — отвърна Себастиан, загледан в ноктите на ръката си.

Добре се получи. Сега можеше да види дали Силас показва признаци на безпокойство или нетърпение. Дали ще започне да разпитва Себастиан в опит да научи какво знаят, за да прецени какво да предприеме. Но той само кимна и се облегна назад на стола. Наглед съвсем спокоен и без притеснение от ситуацията.

Междувременно Ваня отиде при Урсула:

— Водиш ли хора?

— Да.

— Да видят колата и да проверят работното му място, докато той е при нас. — Тя кимна леко към стаята, където седяха Силас и Себастиан. — Казва се Силас, нека някой ти покаже къде е бюрото му.

Урсула кимна и я остави. Ваня се върна в стаята и седна.

— Извинете за забавянето…

— Няма нищо, но дали вече можете да ми кажете за какво става дума? — попита той за трети път.

— Къде бяхте между 11:00 и 12:30 часа днес? — не отговори на въпроса му Ваня.

— В единайсет бях тук, някъде към и половина излязох да свърша нещо, после обядвах, върнах се малко преди един. Защо?

Погледите на Себастиан и Ваня се срещнаха за секунда — и двамата мислеха едно и също. Много подробно, много точно, повече от обичайното и без дори да се замисли. Все едно го е научил наизуст. Репетирал го е.

— Какво е трябвало да свършите?

— Взех една пратка.

— Откъде?

— От Ика. От онези, автоматите.

— С кола ли отидохте?

— Не, магазинът е ей там.

— Значи днес не сте използвали от общите автомобили?

— Не.

— Къде обядвахте? — обади се Себастиан.

— Отидох до „Севън-Илевън“ тук, наблизо, купих си сандвич и кола. Изядох го в ботаническата градина.

— Навън е кучешки студ — отбеляза Ваня.

Силас разпери ръце с изражение, което показваше, че не разбира какво общо има това.

— Имахте ли компания за обяд, срещнахте ли се с някого?

— Не.

Себастиан гледаше спокойния мъж. Беше умен. Дейност, за която не е имало нужда да взаимодейства с никого. Никой в „Севън-Илевън“ не би си го спомнил — толкова близо до университета, при това по обедно време, когато мястото гъмжи от студенти. Сам в ботаническата градина. Дори да имаше отпечатъци от пръстите му в колата, лесно можеше да ги обясни. Ако не намереха някого, който да го е видял да я взима, не разполагаха с нищо. Разбира се, беше възможно да помолят Стела да дойде за очна ставка, но това само щеше да докаже, че е ходил при нея преди, не и че той е бил човекът, който избяга с червения форд, и в никакъв случай, че той е виновен за онова, в което го подозираха.

Себастиан стана, излезе от стаята и отиде в общия офис, където доста хора се бяха събрали на групички и си шепнеха. Той разбираше защо. Урсула, с тънки ръкавици, методично претърсваше едно бюро до прозореца. Докато той и Ваня бяха дискретни, помолиха Кристина да доведе Силас, говореха с него в отделно помещение, натрапчивото присъствие на Урсула беше достатъчно да предизвика любопитство и да тръгнат клюки. Особено като се има предвид, че жената от рецепцията беше в една от групичките и останалите я слушаха с интерес.

Себастиан си проправи път покрай тях и отиде при Урсула.

— Здрасти, намери ли нещо?

— Още не. Ще вземем компютъра и ще го дадем на Били. При вас как върви?

— Не е добре. Трябва ни нещо повече, за да го отведем.

— Скоро приключвам тук, така че… — Урсула сви рамене леко извинително.

Взе синьото сако, окачено на облегалката на стола, и го опипа.

— Чакай.

Пъхна ръка във вътрешния джоб и извади мобилен телефон.

— Гледай ти.

— Телефон — отбеляза Себастиан безразлично; горе-долу това очаква човек да намери във вътрешния джоб на сако.

— Втори телефон — кимна Урсула към бюрото, където до клавиатурата се зареждаше друг мобилен.

Тя включи телефона от сакото, почака да светне и установи, че е заключен.

— Дай ми го.

Урсула извади плик за доказателства и пъхна телефона в него. Себастиан го взе, мина бързо през офиса, върна се при Ваня и Силас и му показа телефона:

— Отключете го, ако обичате.

Силас погледна мобилния, разпозна го, видяха как стисна челюсти ядосано, очите му загоряха, когато се обърна към Ваня:

— Пипали сте ми нещата?

Тя не отговори.

— Отключете го, ако обичате — повтори Себастиан.

Силас се облегна, скръсти ръце на гърдите си и още преди да отвори уста, те знаеха какво ще каже:

— Няма.

Как всъщност се беше озовал тук?

Не се наложи да стои дълго при лекаря. Натъртено рамо, синини от предпазния колан, евентуално леко сътресение на мозъка, но тъй като не му се гадеше и не му се виеше свят, вероятно беше просто главоболие. Като цяло се чувстваше добре. Нищо не пречеше да се върне на работа, стига да е в настроение.

А взе че дойде тук.

На „Норфоршгатан“.

По служба, повтаряше си. Да пита Стела как се чувства. Бяха я зарязали набързо, а преди това прекара доста време с Ваня, която не беше твърде добра в прикриването на мнението си за хората. Я да отиде да види дали всичко е наред и да се извини от името на колежката си. Освен това съществуваше възможност Вилман да се е обадил, бесен, че за малко да го вкара в капан, досетил се, че тя им е казала за него; може би дори я е заплашил. Или просто е питал какво са правели там ченгетата.

Имаше много причини да отиде при Стела Симонсон. В червената й стая.

Почти я виждаше.

Фантазираше си за всичко, което можеше да прави там.

Знаеше, че не бива. Знаеше и защо, но бързо си измисли оправдание. Станалото с Йенифер никога нямаше да се повтори.

Не можеше да се повтори.

Изобщо нямаше да се случи, ако не беше пиян.

Трезвен, се владееше напълно. Освен това в къщата имаше и други хора. Можеше дори да му се отрази добре. Всички щяха да бъдат доволни. Щеше да е спокоен, в мир със себе си, мрачните мисли, които се пробуждаха понякога, щяха да изчезнат. Змията щеше да е сита и кротка.

Разбира се, беше проблем, че Стела е проститутка, а той полицай. Ако го хванеха, щеше да си загуби работата. И Мю. Вероятно щеше да загуби всичко. Затова беше истинско безумие дори да помисля за това. Да отваря уебсайта й на телефона си.

Но си спомняше усещането.

От онова, което правеше с Йенифер, преди всичко да отиде по дяволите. Най-вълнуващото чувство, което някога е изпитвал, може би след убиването. Опияняващата власт и тоталният контрол, последван директно от сексуално удоволствие, каквото никога преди дори не бе изпитвал.

Не и с Мю, не и с която и да била друга жена.

Само с Йенифер.

И всичко това сега беше на една ръка разстояние.

Прекъсна го пиукането на телефона му. Върху сайта на Стела се появи съобщение. От Урсула. Обратно в действителността. Той отвори есемеса й. Питаше го къде е, дали е в състояние да работи. Той отговори, че всичко е наред, че идва, прибра телефона, запали двигателя и потегли. Разтърсен от мисълта колко близо бе до извършването на нещо наистина, наистина глупаво.

Наложи се да чакат да дойде адвокат. Прекъсването обаче се оказа добре дошло. То щеше да им даде възможност да подготвят разпита, да обсъдят как да действат оттук нататък. След провала при Стела импровизираха, втурнаха се по най-близката следа и сякаш до този момент това им носеше успех, но сега дойде време да се върнат към структурираните действия, да съставят план.

Ане-Ли заедно с говорителя на полицията пусна отговор на статиите, които вече бяха публикувани.

Снимка на черното волво насред кръговото движение и свидетели, които ги видели да шофират като ненормални в пълен с деца жилищен квартал. Трябваше да го коментират по някакъв начин.

Били работеше с телефона на Силас Франсен, а Урсула отиде в дома му, за да провери дали нещо може да го свърже с изнасилванията и убийството. Нуждаеха се от това.

Когато адвокатката, която се представи като Мете Блумберг, най-после пристигна, Силас незабавно поиска телефонът да не може да се използва като доказателство, тъй като се били сдобили с него с незаконни методи. Мете искаше да знае повече, преди да започнат разпита.

— Полицията може да реши на място да извърши обиск на вещите на заподозрения, ако престъплението, в което е заподозрян, подлежи на присъда от над две години лишаване от свобода — обясни Ваня и леко обвинителният й тон не можеше да се сбърка.

— Това ми е известно.

— Тежка безотговорност при шофиране може да доведе до две години лишаване от свобода.

— Но вие сте „Риксмурд“ — възрази Мете. — Тук сте заради изнасилванията и убийството на Ребека Алм, а не за да разследвате нарушения на закона за сексуалните услуги или на закона за пътищата.

— За това е заподозрян до момента — намеси се Торкел, но трябваше да внимава, Мете не изглеждаше мекушава. — Но щом така и така е тук, искаме да го чуем във връзка с други престъпления.

— Изнасилванията и убийствата.

— Да.

— Но той не е заподозрян в тях.

Торкел се поколеба за момент. Разбира се, че беше заподозрян, но доказателствата бяха слаби, връзката между Силас и техния случай си оставаше чисто юридически несъществуваща.

— Не, за момента не е заподозрян — принуди се да признае той.

— В такъв случай ще го посъветвам да не отговаря на въпроси за тях — заяви Мете. — Започваме ли?

Торкел включи магнетофона на масата в невзрачната стая. Двата тесни прозореца с матирани стъкла бяха единственото, което внасяше разнообразие в мръснобелите стени. Седяха на прости пластмасови столове с метални крака. Силас и Мете от едната страна на масата, Торкел и Ваня от другата. Себастиан отново се беше настанил като слушател до вратата, зад колегите си.

Преди Мете да се появи, се надяваха уж между другото да успеят да насочат разговора към тежките престъпления, да поискат алиби, да говорят за жертвите, да го притиснат. Освен това щяха да му вземат проба за ДНК тест. Сега обаче решиха да почакат.

Силас щеше да откаже, Мете щеше да оспори искането им.

Целта в момента беше да измъкнат достатъчно информация от него, че да убедят прокурора да даде заповед за задържането му. Да си спечелят повече време, та да могат тихо и спокойно да намерят доказателствата, с които до момента не разполагаха.

И все пак Торкел беше доста доволен от изходното положение.

Той съобщи за записа имената на присъстващите, нарушенията, в които Силас беше заподозрян, и го попита как отговаря на обвиненията.

— Нямам нищо общо — заяви Силас спокойно.

— Отворихме телефона, който намерихме в сакото ви — започна Ваня и постави на масата телефона в прозрачния плик за доказателства.

— Не е мой.

— Беше в сакото ви — повтори Ваня.

— Не е вярно. — Силас изгледа спокойно първо нея, после Торкел и след това пак се обърна към Ваня: — Някой видя ли ви да го намирате?

Торкел го изгледа с досада. Това беше недостатъкът с предоставянето на твърде много време на заподозрените преди разпита. Даваше им възможност да дават, общо взето, предварително обмислени отговори. Той подозираше, че не за това е говорил Силас с Мете. Тя беше твърде умна за подобни номера.

— Спомняте ли си, че ви взехме пръстови отпечатъци, когато дойдохте? — попита Торкел спокойно.

Силас разбра какво означава това и се умълча.

— Затова да поговорим за съдържанието — продължи Ваня. — Чатове с жена от сайт за сексуални услуги. Уговорили сте си среща за днес.

— С никой не съм си уговарял среща.

— Червен „Форд Мондео“ с регистрационен номер KVT 664, до който вие сте имали свободен достъп, се появи на точното място и в часа, който сте уговорили с нея от своя телефон.

— Никакъв час не съм уговарял.

— Не схванахте ли това за пръстовите отпечатъци? — попита Ваня кисело и си навлече неодобрителен поглед от страна на Мете.

— Не, телефонът е мой, но сигурно го е ползвал някой друг.

— Чатовете продължават от месеци.

Силас само вдигна рамене, все едно за това няма обяснение.

— Значи някой го е използвал много пъти, без да забележа.

— Колко души в офиса ви знаят, че носите телефон с предплатена карта във вътрешния си джоб?

— Не знам. Някой знае. Очевидно.

— А защо носите телефон с предплатена карта във вътрешния си джоб?

— Не е незаконно, доколкото знам.

— Да видим дали съм разбрал правилно — изрече Торкел бавно и се наведе към него. — Казвате, че някой друг от месеци си уговаря срещи със сексуална работничка от вашия телефон и е използвал фирмен автомобил, за да отиде при нея?

Силас кимна твърдо, сякаш за да покаже, че обяснението му звучи още по-добре, като го чува обобщено от някой друг.

— Да, така трябва да е станало.

Торкел и Ваня се спогледаха. Естествено, нищо от чутото не беше истина, но проблемът, дори при телефони с месечен абонамент, беше да докажеш кой в действителност ги е използвал. Ако не успееха да постигнат пробив още сега, нямаше да получат разрешение да го задържат, в това бяха сигурни.

От джоба на Торкел се чу вибриране и той извади телефона си, погледна дисплея и скочи от стола. Съобщи за записа, че излиза от стаята, и ги остави. Когато затвори вратата, Себастиан стана и се премести на неговия стол. Ваня го изгледа с изненада и неприязън.

— Разкажи за секса — каза Себастиан и се наведе с интерес по-близо до Силас, който леко се отдръпна назад. — Секса със Стела Симонсон — поясни.

— Не знам за какво говорите — заяви твърдо задържаният.

— Говоря за убийство, изнасилване и опит за изнасилване…

— Чакайте, чакайте! — прекъсна го Мете.

Силас изглеждаше стреснат и смаян — очевидно това беше обрат, който не бе очаквал разговорът да вземе.

Той се обърна към Мете в опит да разбере какво става, но тя само успокоително сложи ръка на ръката му и му даде знак да мълчи.

— Клиентът ми не е заподозрян в тези престъпления. — Тя се обърна към Ваня и гневът в очите й отговаряше на остротата в гласа: — Той няма да отговаря на въпроси за тях.

Себастиан се обърна към нея със снизходителна усмивка, но очите му останаха сериозни.

— Ако си затвориш устата за малко, ще изнеса монолог, който, обещавам, няма да свърши с въпрос.

Без да дочака отговор, пак се обърна към Силас:

— Искам да знаеш, че затова си тук. Три престъпления. Три наистина тежки престъпления. Ей толкова сериозни. — Себастиан сложи длан на няколко метра над масата. — Доживотен затвор. Имаме също купуване на секс и безотговорно шофиране. Две други престъпления. Не особено тежки. Ей толкова сериозни в скалата на нарушенията.

Той се наведе настрани и сложи длан на няколко сантиметра над пода.

— Три тук.

Себастиан пак вдигна ръка над масата.

— Две тук.

Свали я пак под масата, без и за миг да откъсва очи от Силас.

— Имаме телефона, имаме колата, ще намерим и някоя неприятна охранителна камера някъде по пътя. За онези двете ще си изпатиш. Но даже не е сигурно, че ще се наложи да лежиш. Никой не получава ефективна присъда за купуване на секс, законът е пълна измишльотина, а пътните нарушения са въпрос на преценка. Когато приключим, ще те пуснем да си вървиш.

Себастиан стана от стола. Ваня го гледаше. Имаше какво да се възрази срещу тези твърдения, но тя мълчеше, не разбираше точно какво е намислил, но го остави да говори.

— Само че ти ни лъжеш, при това си пълна скръб в лъжите — продължи Себастиан и закрачи из стаята. — Щом ни лъжеш, започваме да си мислим, че има причина за това. Че криеш нещо. Нещо повече от две жалки престъпления, които на практика можеш да признаеш веднага и да си вървиш вкъщи, да чакаш призовката за глобата да тупне през отвора за писмата, да я платиш, без госпожата да научи, да се върнеш утре на работа, да кажеш на момичетата през кафе паузата, че сме се объркали, и да си продължиш живота.

Себастиан замълча, за да му даде възможност да помисли. Беше застанал зад Силас и въпреки че не виждаше лицето му, му се струваше, че забелязва как грамадното тяло се напряга, докато Силас се мъчеше да реши какво да прави, дали Себастиан блъфира и ако е така, с каква цел. Той се завъртя леко и погледна към Мете, която решително поклати глава, стоя мълчаливо сякаш цяла минута и накрая си пое дълбоко въздух и отчаяно поклати глава. Себастиан погледна Ваня, която отвърна на погледа му и кимна почти незабележимо. Получаваше се.

— Добре — промълви Силас. — Уговорих си час с…

— Не, не, не — прекъсна го Себастиан и едва успя да свали невероятно самодоволната усмивка от лицето си, когато отново влезе в полезрението на Силас. — Не как, не ми дреме как. Искам да знам защо.

Себастиан седна и насочи към Силас цялото си внимание. Отчасти защото мъжът за първи път щеше да каже нещо наистина интересно, отчасти защото щеше да добие представа с що за извършител си имат работа. Безценна информация за бъдещи по-подробни разпити.

— Иначе… не се получава съвсем.

— Сексът ли?

Силас кимна и сведе очи.

— Защо не?

— Не знам… имам нужда… да се почувствам… не знам, все едно съм само аз. Че само аз… го мога. Не ми пука за никой друг. — Той погледна Себастиан в очите, търсеше разбиране, не толкова точните думи. — Само… знаете… чукане. Яко.

— Защо покриваш лицето й?

— Тя е курва… Не искам да виждам, че чукам курва.

Вратата зад тях се отвори и Торкел се върна в стаята с найлонов плик в ръка. Себастиан въздъхна тежко — невероятно неподходящ момент, но беше твърде късно да моли Торкел да почака. Силас се поизправи на стола и моментът за откровения отмина. Себастиан освободи стола до масата и забеляза, че Торкел изглежда по-доволен, отколкото на излизане. Каквото и да беше научил навън, явно бяха добри новини.

— Претърсихме дома ви — започна Торкел, докато сядаше.

Силас скочи от стола. Торкел веднага застана нащрек, Ваня също. Силас беше огромен. Наистина огромен. Мете решително го хвана за ръката.

— Силас…

— Жена ми е вкъщи — изръмжа той през стиснати зъби.

— С четвъртото ви дете, знаем — изрече Ваня спокойно. — Сядайте.

Силас остана прав, взираше се в тях с омраза, дишаше тежко. После се откопчи от ръката на Мете и седна, облегна се, скръсти ръце над огромния си гръден кош.

— Какво й казахте? — попита.

— Казахме, че се налага да претърсим къщата ви — отвърна Торкел делово.

— Казахте ли й защо? Този разправяше, че никой няма да научи — посочи той Себастиан и Торкел изгледа Ваня въпросително.

Какво е ставало, докато го е нямало? Ваня само сви рамене леко и Торкел отново се обърна към Силас:

— Не, но знаете ли какво открихме в кабинета ви?

Торкел вдигна торбата, която носеше, и започна да вади съдържанието й върху масата. В отделни пликове за доказателства бяха поставени няколко кутии с таблетки, по сто във всяка. Метаксон 10. Още пликове — други кутии, други имена. Няколко шишенца с течно съдържание. Накрая на масата се получи малка аптека. ААС, всичките. Стероиди.

— Не са мои.

— И тези ли? — попита Торкел и показа няколко спринцовки.

Ваня ги позна. Същия вид като намерената след нападението над Клара Валгрен. Определено щяха да го задържат, нямаше съмнение. Въпреки че той пак клатеше енергично глава.

— Един приятел ме помоли да му ги пазя за малко.

— Как се казва приятелят?

— Няма да ви кажа.

Не толкова агресивно, не толкова самоуверено. Себастиан виждаше човек, който е осъзнал, че играта е загубена.

Дали сам използваше препаратите?

Вероятно. Никак не беше необичайно мъже да имат сексуални фантазии за власт и доминация. Ако той имаше проблеми с връзката, с потентността, което не е рядкост, когато взимаш стероиди, и страдаше от растящо чувство, че губи контрол над живота си, можеше да е решил да изживее фантазиите си. Себастиан обаче не оставаше с впечатлението, че Силас е човек, който би направил следващата стъпка. Изглежда, намираше излаз за нуждите си при Стела. От краткия им разговор Себастиан разбра, че у него има чувство на срам от това, усещане, че върши нещо нередно. Да сториш същото на някоя непозната жена в безсъзнание… Вярно, злоупотребата със стероиди често водеше до насилие, но нищо в нападенията не говореше за неконтролируем гняв, ярост, която да е взела превес. Напротив, бяха изпълнени изключително клинично.

Той не вярваше, че мъжът пред него е извършителят, когото търсеха.

Почти се надяваше да не е той.

Отчасти защото обичаше да е прав, но най-вече защото веднага щом разрешаха случая, Ваня нямаше да има причина да се среща повече с него. Ако не работеха заедно, тя щеше да се погрижи да не го вижда изобщо. Той никога повече нямаше да бъде част от „Риксмурд“, тъй че това беше последният му шанс, а той не беше готов.

Върховна проява на егоизма му беше, че се надяваше по улиците все още да обикаля агресивен изнасилвач.

Аксел Вебер научи доста неща на шестнайсети октомври.

Но за много други нямаше представа.

Например все още не знаеше какво е Ab ovo, ако изобщо беше нещо. Причината да пита Ингрид Дрюбер, беше, че думата му попадна заедно с нейното име в някакъв отдавна изоставен блог. Нямаше представа кой е бил блогърът, а и пишеше единствено, че Ингрид е водела Ab ovo и че можело да се прочете повече за него тук. Когато натисна линка обаче, излезе само: 404 error. Страницата не можеше да се намери или вече не съществуваше.

Той разпита колегите в редакцията, които повече разбираха от техника от него — а това на практика бяха всички освен може би Хариет — дали някой може да му помогне някак да възстанови документа, но получи отрицателен отговор. От айти отдела казаха, че може би ще успеят да го намерят, но зависело. Не обясниха от какво точно и Аксел се досети, че няма да го поставят на първите места в списъка със задачите си.

Той знаеше, че Ab ovo на латински означава „от яйцето“ или нещо подобно и е свързано по някакъв начин с поезия, с Омир и Хубавата Елена, но това не му помагаше особено.

Знаеше още, след като прекара няколко часа на компютъра и прегледа почти всички новини от Упсала в месеците през 2010-а, преди Ребека да му изпрати писмото, че бременна жена била открита кървяща пред спешното отделение на Университетската болница в нощта на двайсет и трети юни. Жената, Линда Форш, и нероденото й дете, починали по-късно същата сутрин. Провело се полицейско разследване, но стигнали до извода, че няма извършено престъпление във връзка със смъртта на жената и детето. Това беше единственото събитие от въпросните месеци, в което той реши да се поразрови.

Когато няколко часа по-късно излезе от редакцията, не знаеше, че Деря Нешат, жената, с която се беше запознал на петдесетия рожден ден на брат си и която дойде в дома му и през смях игра флипери няколко часа, в този момент взима телефона си, набира номера на „Експресен“ и моли да я свържат с Аксел Вебер.

Отговориха й от телефонната централа.

— Телефонът на Аксел Вебер. Кайса Крунберг.

Деря се представи и поиска да говори с Аксел, но Кайса й каза, че току-що е излязъл от редакцията. Да му предаде ли съобщение?

— Не, няма нужда, пак ще се обадя — отговори Деря по навик и след кратка размяна на любезности затвори.

Веднага съжали. Нищо не й пречеше да остави съобщение, да каже, че иска пак да се видят, или още по-добре — да помоли за мобилния му телефон. За момент се поколеба дали пак да не звънне, но щеше да изглежда странно. Утре. Реши да се обади утре. Тогава нямаше да се предаде толкова лесно. Усещаш почти нетърпение — веднъж като се реши да направи следващата крачка, инстинктът й подсказваше, че с Аксел Вебер може да излезе нещо хубаво.

Вебер нямаше представа, че за малко се размина с жената, с която, ако беше провел телефонния разговор, щеше да изживее живота си, докато се качваше в колата в гаража под небостъргача на „ДН“, завиваше към Кунгсхолмен и поемаше на север.

Това, което знаеше, беше, че няма търпение да тръгне. Пътуванията винаги го отпускаха. Още имаше доста сидита в мястото между седалките и сега хвърли бърз поглед към малката колекция. Отвсякъде лъхаше на бял мъж на средна възраст — „Ролинг Стоунс“, Брус Спрингстийн, Нийл Йънг, Джон Фогърти, Улф Лундел. Но не му пукаше, това беше той. Избра един диск и го пусна. Улф Лундел, албумът от 1998-а. Първите тонове на „Ако беше моя“ прозвучаха от тонколоните и той засили звука и запя.

Знаеше още, че Линда Форш е била една година по-голяма от Ребека Алм и макар да не живеели в един квартал, „Фюгелшюркан“ е била най-близката църква и за двете. Беше посветил сутринта на търсене на възможно най-пълна информация за Линда. Трябваше да намери хора, които са я познавали. Да научи дали е ходела на църква, дали е познавала Ребека, дали някой я е чувал да споменава Ингрид Дрюбер и/или Ab ovo. Положителен отговор на който и да било от тези въпроси и сензацията му щеше да е в кърпа вързана. Шестото чувство му подсказваше, че е надушил нещо наистина грандиозно.

В Упсала Торкел Хьоглунд се върна при бюрото си, след като завърши разпита на Силас Франсен, и видя там бележка с името на Аксел. Още не му се беше обадил да го пита дали се е сетил къде е чувал за Ребека Алм. Във вестника не излезе нищо повече за нея, но това не означаваше, че Вебер се е отказал. Въпреки че той едва ли щеше да им разкрие всичко, Торкел се надяваше да сподели всяка информация, която засяга пряко случая. Ако имаше такава. Че ще работи с тях, вместо да се състезава до финалната линия. Чисто и просто се надяваше Вебер да си е взел поука от събитията през лятото. Торкел щеше лично да му се обади да го пита, ако се окажеше, че Силас не е техният извършител — щяха да научат до няколко часа, когато пристигнеха предварителните резултати от ДНК теста.

За това Аксел не знаеше нищичко, докато с песни и барабанене по волана наближаваше крайната цел на пътуването си.

Не знаеше още, че е свръхчувствителен към бензодиазепините и че те са активното вещество в например рохипнол.

Знаеше, че е намерил точния адрес, когато джипиесът му съобщи, че сградата се намира вляво. Паркира на улицата, слезе от колата, заключи я и тръгна към къщата. Не се беше обадил да предупреди за идването си. Надяваше се да не е необходимо. Да го пуснат да влезе. Да намери няколко парченца от пъзела. Да се сдобие със сензация. Надяваше се, но, разбира се, не знаеше.

Не знаеше също, че му остават по-малко от двайсет минути живот.