Жертвите, които правим

27-ми октомври

Сама е вкъщи.

Милан бил приет за допълнителна квалификация.

Тя страшно се фука из Фейсбук.

Не мислех, че ще ми се удаде възможност.

След като онзи журналист дойде.

След като умря.

Не се съмнявах, че след него ще дойде и полицията.

Ингрид, Ина, Тересе и Клара са едно.

Те се опитват да се измъкнат.

Да не си спомнят. Да бъдат нормални. Невинни.

Ида ме изненада.

Но журналистът.

Не можех да го оставя да разкрие какво знае.

Но не мислех да го убивам.

Знаеш го.

Но пак би ме намразила.

Би намразила това, което правя. В което се превърнах.

Това ме разтърси. Журналистът.

Напълно невинен.

Но минаха единайсет дни.

Още съм тук. Никой не идва.

И Тересе е сама вкъщи довечера.

Крайно време е да продължа.

Приключиха работния ден в Стаята.

Били се извини още преди час-два, че имал някаква работа за вършене, другите също вече щяха да са се прибрали по домовете си, ако Русмари Фредриксон не беше настояла за съвещание. Официално „Риксмурд“ все още участваше в разследването, ежедневно поддържаха връзка с Ане-Ли и Карлос, но с изключение на няколко кратки посещения, не бяха ходили в Упсала от над десет дни. Там нямаха нищо за правене, което да не могат да свършат и в Стокхолм. В интерес на истината, нямаха кой знае какво за вършене. Точка.

Все така на практика чакаха извършителите да ударят отново, за да се сдобият с нови доказателства, нови свидетели, нови възможности. Надяваха се те да направят първата си грешка. След нападението над Клара Валгрен преди четиринайсет дни се спотайваха, нямаше нови сигнали.

Ако се бяха прехвърлили в друг град, щяха да знаят. Подробностите за методите им бяха разпратени на всички полицейски региони и дори Урсула се принуди да се съгласи, че чувалът и спринцовката са достатъчно конкретни и специфични елементи, че дори най-разсеяният провинциален полицай да ги забележи.

Ако по някаква причина извършителите бяха приключили окончателно, съществуваше голям риск никога да не ги заловят. Стига да не ги задържаха за нещо друго, някой друг път, и рутинен ДНК тест да не покажеше съвпадение. Би било чист късмет за полицията.

Никой не искаше това.

Най-малкото Торкел.

„Риксмурд“ поддържаше много висок процент разкрити случаи. Това беше една от причините да го оставят да управлява отдела без твърде много намеси от страна на шефовете. Само на Русмари, жената според която определението за добра полицейска работа бе да се побираш в бюджета, от време на време й хрумваше, че трябва да се информира за дейността им. Винаги за случаи с обществена значимост, които вълнуваха медиите и покрай това — шефа на полицията.

Торкел знаеше, че тя иска данните, за да може да покаже пред когото трябва активност и енергия, а също и за да може, без да се поколебае и за миг, да хвърли вината за евентуален провал върху него и екипа му, ако се наложеше.

Такава беше тя.

Подмазваше се на шефовете, газеше подчинените.

Гледаше си интереса, доколкото можеше. Оставаше му само да се сдържа, да й дава каквото иска, от каквото се нуждае. Торкел умееше да се справя с Русмари. Вярно, можеше да се дразни, че точно тя се докопа до тази работа, и то по такъв начин, но нямаше полза да се ядосват за неща, които не можеш да промениш; а и като цяло Торкел донякъде я съжаляваше. Всичките й деяния се кореняха в ниското самочувствие. Тя не беше добра в работата си и го съзнаваше. Можеше само да е благодарен, че беше твърде некадърна да се включва в политическите игрички, за да се превърне в реална заплаха. Днес обаче не можеше да не се раздразни, когато тя накара Урсула да опише стъпка по стъпка всички технически доказателства.

Преди няколко седмици, преди Упсала, преди Ане-Ли, когато той и Лисе-Лоте си легнаха, той сподели с нея идеята да се оттегли.

Не да се пенсионира, но да отстъпи една-две крачки.

Да се занимава с нещо друго.

Нещо не толкова изискващо, с твърдо работно време и по-малко пътувания.

Да има повече време за нея, за двама им. Той беше убеден, че кариерата му силно бе допринесла за двата му развода. Не искаше да загуби и Лисе-Лоте.

Тя му каза, че е много мило от негова страна, но го помоли да помисли внимателно дали наистина това иска. Бившият й съпруг бил внесъл големи промени в живота си, нагодил се към това, което си мислел, че тя иска, че ще е най-добро за тях. Накрая изгубил себе си, отказал се от твърде много неща и си втълпил, че вината е нейна.

Торкел обаче не можеше да загърби тази мисъл.

Напускането на „Риксмурд“ не беше непременно лоша идея.

Работата все още беше вълнуваща, интересна и си заслужаваше, но вече не беше толкова важна за него, а и той беше прекарал ужасно много години на едно място; ако искаше да намери нещо ново, нещо различно, беше крайно време. Нямаше да го направи заради нея, не само заради нея, а за двама им. Лисе-Лоте беше отворила нова врата пред него, беше му дала шанс за нов живот, на който, в интерес на истината, дори не смееше да се надява. Защо да не промени още нещо, да промени всичко? Наистина да започне отначало в опит да изгради нещо дълготрайно.

Но това беше тогава. Преди Ане-Ли — поне в неговите очи — така открито да отправи предизвикателство към него; и той беше сигурен, че пряката му началничка я подкрепя. Сега, тази вечер в Стаята, идеята да се оттегли, остана далеч назад. Вече нямаше абсолютно никакво намерение да напуска. Не и докато съществуваше възможност Ане-Ли Уландер да заеме поста му в мига, в който му видеха гърба.

Урсула завърши описанието си на техническите доказателства: чувалите, спринцовката, приспивателното, отпечатъците от обувка, ДНК, метода на действие — всичко, с което разполагаха, но нищо ново. Което явно не задоволи Русмари. Тя изгледа всички разочаровано и накрая се обърна към Торкел:

— И какво ще правите сега? Как ще продължите?

Той си прочисти гърлото; надяваше се гласът му да прозвучи професионално обективен, когато отговори. Непрекъснато я държеше в течение. Тя знаеше какво правят. Може би любителят на теории на конспирациите в него се беше пробудил, но имаше чувството, че тя иска да го чуе как го изрича на глас, за да се увери, че не са свършили кой знае какво.

— Призовахме с нас да се свържат всички свидетели, които може да са били около определените места във въпросните часове, проверихме още веднъж всичко, което се получи първия път, ходихме от врата на врата в кварталите. Дотук това не даде резултат.

— Ами онзи Силас?

Отново нещо, което би трябвало да знае. Стига да е прочела докладите, които Торкел й пращаше, което, естествено, не беше сигурно. Или просто отново искаше да го чуе как описва поредния провал.

— Напълно изключен. Неговото ДНК съвпадна със следи от побой отпреди няколко месеца, но нищо повече.

— Затова е задържан за купуване на секс, тежка безотговорност на пътя, дребни нарушения на закона за наркотиците и тежък побой — обади се Ваня и на Торкел му се стори, че го прави от солидарност с него, с екипа, за да покаже напредъка им, макар и да не бяха постигнали основната цел.

— Но не и за изнасилванията и убийството на Ребека Алм — отбеляза Русмари.

— Не, той е задържан за купуване на секс, тежка безотговорност на пътя, дребни нарушения на закона за наркотиците и тежък побой — повтори Ваня и в последвалата тишина човек ясно можеше да си представи продължението: „Нещо май бавно схващаш?“.

— Извини ме, вярно е, че аз не съм истински полицай — намеси се Себастиан с многозначителен поглед към Русмари, — но не мислиш ли, че щяхме да ти кажем, ако го бяхме арестували за изнасилвания и убийство? — Той й отправи усмивка, която успя да е едновременно обезоръжаваща и чаровна и такава, сякаш се обръща към кръгъл идиот. — Ако беше така, случаят щеше да е решен и ти можеше да вършиш онова, в което си най-добра — да се подмазваш на шефа и да се стараеш всички на пресконференцията да те снимат откъм по-хубавия ти профил, а ние в момента можехме да се намираме някъде, където няма бавно, бавно да губим жажда за живот.

Торкел изгледа Себастиан, който седеше на масата до Урсула. Ако не го познаваше добре, би си помислил, че и Себастиан го защитава, но всъщност резултатът беше да настрои Русмари още по-враждебно.

При прибирането си в Стокхолм бяха обсъдили дали Себастиан изобщо да остане част от разследването. Ане-Ли го беше повикала, тя се беше борила да го задържи. Ако трябваше да участва, нека си стои в Упсала, така смяташе Торкел.

Но не се получи.

Когато ставаше дума за Себастиан, сякаш никога не се получаваше каквото той искаше.

Тази вечер например той все пак щеше да дойде на вечерята.

— А ти с какво точно допринасяш? — изсъска Русмари, решена да не показва, че общата съпротива я притеснява. — Не са пристигали нови данни от профила на извършителя от седмица.

— Повече от седмица, струва ми се — съгласи се Себастиан.

— И защо така?

Себастиан много добре знаеше защо, но се престори, че мисли. Беше се постарал да помогне с каквото може, но откакто чисто полицейската работа зацикли и той не разполагаше с нови данни, профилът се превърна в първа чернова, тоест оставаше неточен. Той не беше доволен, но без нова информация нямаше какво повече да направи.

— Как да обясня, че да разбереш… — промърмори, престорено умислен и подсили впечатлението, като разтърка брадичка. — Аха, ето така: нали знаеш, нарича се „профил на извършителя“. Изгражда се въз основа на деянията му, което е по-сложна дума за „постъпки“ или „това, което прави“. Ако не прави нищо, няма нищо за анализиране и по тази причина нищо, което да се включи в профила.

— Ако той няма достатъчно служебни задължения, може би трябва да прекратиш договора му — обърна се Русмари към Торкел, твърдо решена да игнорира Себастиан изцяло.

— Ане-Ли настоя той да участва, не ние — отвърна Торкел направо. — Чисто формално той още е назначен при нея и тя поема разходите, не ние. Ако искаш това да се промени, ще трябва да говориш с нея.

И се надяваше тя да направи точно това. В такъв случай можеше и да излезе нещо добро от начина, по който Себастиан я дразнеше. Тя можеше да отиде при дружката си Ане-Ли и да я помоли по приятелски да се отърве от него и — хоп! — край с проблемите.

— Значи всичко, което сте успели да свършите за две седмици, е шумна гонка в жилищен квартал — обобщи Русмари, явно решена да има последната дума и никой да не напусне Стаята с усещането, че е свършил нещо полезно.

— Причината за това беше, че двама полицаи под командването на Уландер не се подчиниха на пряка заповед — отвърна Торкел и сам усети, че прозвуча повече като прехвърляне на вината, отколкото му се искаше.

Русмари сякаш беше на път да напомни, че отговорността за разследването е негова, но се въздържа, като се сети, че не е така. За първи и вероятно последен път, Торкел беше доволен от този факт.

— Както знаеш, не аз водя това разследване, тъй че ръцете ми са донякъде вързани от решенията, които се взимат на местно ниво — продължи той, в случай че не е разбрал правилно мълчанието й.

Русмари хвърли бърз поглед към книжата, които беше отворила на масата, но явно не видя други точки в списъка си „Дразнещи“ неща, които да обсъдя с „Риксмурд“, затова се изправи благодари троснато за съвещанието, припомни важността на това да я държат постоянно в течение и излезе от стаята.

Когато вратата се затвори след нея, всички от екипа си въздъхваха. Погледите, които си размениха, говореха достатъчно за мнението им за последните четиресет и пет минути, нямаше нужда да казват нищо. Вместо това Урсула попита в колко часа ще ги чакат Торкел и Лисе-Лоте довечера и останалите запригласяха с какво нетърпение чакат вечерята, след което се разотидоха.

Торкел остана. Наслаждаваше се на самотата и относителната тишина, но не можеше да се отърси от усещането за тревога. От една страна, то се дължеше на разследването — не беше доволен, че наистина не бяха постигнали много. Две седмици, откакто ги повикаха, а днес не бяха и крачка по-близо до арест, отколкото първия ден. Съществуваше реален риск това да се окаже случай, който няма да успеят да разрешат. От друга страна, не можеше да спре да мисли за вечерята. Колкото и да му беше неприятна срещата с Русмари, подозираше, че това няма да е най-ужасното му преживяване днес.

И се оказа прав.

Били лежеше гол в полудрямка и полусънуваше, ако изобщо съществуваше такова понятие. Мю, Кони, Стела.

Тримата, които занимаваха цялото му съзнание, когато беше буден, се носеха в съня му в смесица от спомени и подсъзнателни видения, а през това време слухът му долавяше душа в съседната стая и баса от скритите тонколони от другата страна на стената.

Прекара уикенда с Мю.

Разглеждаха летни вили.

Беше уговорила да им покажат три вили. Трима напористи брокери ги посрещнаха с добре дошли. Три къщи в различен стил и състояние, от които Били всъщност никак не се интересуваше, но колкото и да е странно, все пак нямаше търпение да купи.

Защото беше нормално.

Лятна вила. Не толкова далеч, че да не могат да ходят в петък след работа, да прекарват уикендите там. С приятели. Да празнуват Мидсомар. Да се разхождат с лодката, която трябваше да си вземат, при положение че и към трите вили имаше собствен пристан. Да правят дребни ремонти през лятото. Да решават дали да сменят настилката на верандата, или ще изкара още една година. Да косят тревата. Да палят камината, когато ходят наесен.

Нормален живот.

Неговият живот. С Мю.

Далеч от другите двама. Кони и Стела.

Беше се обадил на бащата на Йенифер. Защото беше длъжен. Не се ли отзовеше, Кони щеше да потърси друг, а това беше възможно най-лошият вариант. Най-добрият, смяташе Били, беше да признае, че може би е прав. Че снимките изглеждат манипулирани. Но му трябва още малко време, за да е съвсем сигурен и да провери дали няма начин да намери доказателства, които да им помогнат да започнат разследване. Кони едва не заплака от признателност и облекчение. Били обеща скоро да му се обади.

Това беше преди четири дни.

На връщане от Стела.

Червената стая и всичко, което можеше да прави там. Всичко, което тя му позволяваше да прави. Първия път, когато се свърза с нея, се мъчеше сам да се убеди, че ще е само един път. Ще пробва, но независимо от изхода никога няма да повтори. Първият път щеше да бъде и последен.

След това отиде още два пъти.

Беше като наркотик. Той знаеше точно какво прави. Като повечето хора с някаква зависимост си въобразяваше, че може да се откаже, когато пожелае. Ако изобщо трябваше да се отказва. Кое всъщност му беше лошото на това, което правеше? В дните, след като ходеше при Стела, беше по-добър човек, по-добър мъж. Ставаше по-спокоен, мислеше по-трезво, беше по-внимателен, след като намереше излаз за подтиците си. След като змията се заситеше.

Душът спря и от другата страна на стената „Maneater“ на Хол енд Оутс премина в „You Give Love a Bad Name“ на Бон Джоуви. Някой явно си падаше по осемдесетте години и той си помисли, че плейлистата може би е по-старателно подбрана, отколкото му се стори в началото.

След разговора с Кони прегледа всеки един пост, който беше пускал в профилите на Йенифер. Провери ги под лупа. Анализира рисковете.

Имаше голям проблем.

Ако потвърдеше пред Кони, че постовете на Йенифер са фалшифицирани, той можеше незабавно да подаде жалба в полицията — думите на Били и фактът, че Йенифер беше колежка, щяха да натежат достатъчно, за да се погледне сериозно и да се започне разследване. Първото, което един усърден полицай щеше да направи — да му се не види, дори нямаше нужда да е усърден, в днешно време това си беше практика — щеше да проследи телефона на Йенифер и целия трафик от него и от компютъра й. И тогава щеше да открие, че тя е публикувала три снимки от Стокхолм, докато телефонът й, странна работа, е бил в Бухюслен. На места, в които по същото време се е намирал Били. Били, който несъмнено притежаваше достатъчно умения да извърши онова, което щяха да подозират, че някой е извършил.

По дяволите, къде му е бил умът?

Той знаеше точно къде. Налагаше се да отиде на ваканцията, преди Мю да започне да се чуди къде се губи, а се страхуваше, че седмица празнина в профила на Йенифер ще събуди подозрения.

Как може да е бил толкова тъп?

Непредпазлив.

Но в настоящия момент това беше единственият проблем, който Били виждаше при евентуално потвърждаване на подозренията на Кони. Но пък беше много голям проблем, който трябваше да реши, преди да продължи нататък.

Още една причина да се види със Стела. Тя правеше мрачните импулси поносими, дори незначителни, и това му позволяваше да се съсредоточи. Да не мисли за други неща.

— Трябва да тръгваш, след малко ще дойде друг клиент.

Най-много му харесваше онази на езерото Ристен — това беше последната мисъл, която му мина през главата, преди да отвори очи и да види Стела до леглото, изкъпана, увита в бял халат. Когато Мю го помолеше да каже коя харесва най-много, а тя щеше да го направи — време беше да действат: да продължат търсенето, ако не одобрят нито една от трите, или да си запазят час в банката, ако изберат някоя — та тогава, той щеше да посочи като свой избор червената къщичка от шейсет квадрата с моравата до езерото Ристен.

Той седна в леглото и с мъка пропъди сънищата от съзнанието си. После стана и започна да се облича. Погледна към Стела, която седна пред огледалото в единия ъгъл и си сложи дискретен грим. Не виждаше дали има някакви следи по тялото. Беше се получило доста грубо.

— Добре ли си? — попита я, докато си навличаше тениската.

— Не си правил нищо, за което не сме се уговаряли — сви рамене тя и срещна погледа му в огледалото.

Това не беше точно отговор на въпроса и той се замисли как да го зададе по друг начин и дали изобщо да го прави, но в този момент телефонът му звънна. Той го извади от джоба си и погледна дисплея. Мю, естествено. Остави го да звъни и вдигна ръка за кратък поздрав. Стела му махна безмълвно и продължи с гримирането. Той излезе от стаята и се насочи към изхода. Вдигна телефона, когато беше почти на входната врата.

— Здрасти.

— Здравей, къде си? — никаква подозрителност или ревност в гласа. Най-обикновен въпрос какво прави мъжът й.

— В Упсала — каза той истината на път към колата.

— Нали не си забравил за довечера?

— Не, не, сега тръгвам към къщи.

— Трябва да занесем нещо.

— Добре.

— Ако минаваш покрай магазина за алкохол, вземи бутилка вино или шампанско, нещо такова.

— Добре.

— Супер, до скоро.

Той стигна до колата и видя отражението си в страничното стъкло. Чак сега разбра, че се усмихва и че е щастлив. Причината не беше откъде идва, а къде отива. Какво притежава. Живот със съпруга, която му звъни да го помоли да купи бутилка вино, преди да отидат заедно на вечеря.

— Слушай, Мю… — започна той и се спря.

— Да?

— Най-много ми хареса онази на Ристен. Малката с червената боя.

— И на мен.

Той усети, че тя също се усмихва, представи си как вече планира следващата стъпка, почувства колко много я обича и че трябва да й го каже.

— Обичам те.

— И аз те обичам. Карай внимателно.

После затвори. Остана на място с широка усмивка на лицето и телефона в ръка като герой в романтична комедия, който тъкмо е разбрал, че все пак ще успее да стигне навреме за сватбата въпреки всички пречки и трудности.

Проблемът с Кони оставаше, но той щеше да се справи.

Щеше да се справи с всичко.

Тя така и не успя да свикне.

Празната очна кухина, тъмната дупка насред лицето.

След като я изплакна, взе чиста кърпа и си избърса бузата и около окото, което в момента беше оставено върху марля на ръба на мивката. Чу Бела да казва нещо от хола, но не и какво, затова открехна вратата на банята:

— Какво казваш?

— Защо на пощенската ти кутия още пише Б и М? Нали вече не живеем тук.

— Не стигнах дотам — отвърна Урсула и започна процеса по поставянето на окото.

Дезинфекцира си ръцете и сложи тънки ръкавици.

— Защо? — чу се от другата стая.

— Просто още не съм я оправила.

Тя се съсредоточи върху нагласяването на навлажнената протеза, като надигна горния клепач и я подпъхна отдолу, издърпа долния и плъзна окото на място. Мигна няколко пъти и се погледна в огледалото. Много по-добре.

— Никой от нас няма да се върне тук, нали си наясно?

Както обикновено, тя не беше съвсем сигурна дали Бела просто поддържа разговора, или цели да я нарани. Точно сега обаче беше в твърде добро настроение, за да се тревожи кое от двете.

— Не ме разбирай погрешно, но не искам никой от вас тук — подметна тя с шеговит тон, за да може, въпреки че не я виждаше, Бела да разбере, че се усмихва.

Излезе от банята. Пооправи тъмнозелената плисирана рокля без ръкави, която Бела й беше помогнала да избере, преди Урсула да усети, че протезата започва да й дращи.

Когато на вратата се позвъни, тя се изненада, напоследък рядко й идваха гости, а още повече се изненада, като видя, че е Бела. Щяла да ходи на купон в Сьодер, искала да остави някои неща, които щели да й трябват за утре, защото смятала да спи при Урсула след купона, стига да е окей.

Разбира се, че беше окей.

Повече от окей.

Бела избра нейния апартамент, не този на Мике и Аманда. По-късно тя направо я попита, докато двете отваряха бутилка вино в кухнята. Бела отговори, че освен че при Урсула имало повече място и старата й стая била тук, на Аманда още й било лошо и Бела не искала сутринта да я слуша как хълца и повръща. Освен това все била в отвратително настроение. Бела не я виняла. Да повръщаш всеки ден в продължение на месеци, сигурно си е чисто мъчение.

— Това дете ще си остане без братче или сестриче… родно братче или сестриче — поправи се тя.

Урсула си позволи да изпита леко злорадство при мисълта, че Аманда не се разхожда боса по лъскавото дюшеме в ефирни бели ленени дрехи и не сияе, докато пие билков чай и глади корема си, и всичко е прекрасно, както си беше представила живота й, когато Бела й каза, че е бременна.

— Нали няма нищо гнусно, сложила си си окото? — Бела скри очите си с една ръка, както когато очакваше да покажат нещо ужасно по телевизията, когато Урсула се показа на вратата на хола.

Тя се усмихна и широко отвори очи, за да покаже, че и двете са си на мястото.

— Съжалявам, ама наистина ме е гнус — извини се Бела.

— И мен — отвърна майка й, отиде в кухнята, взе бутилката вино от хладилника и я донесе в хола, показа я въпросително на Бела, която кимна и побутна чашата си към нея.

Тя наля и на двете, след което се настани на фотьойла срещу дъщеря си. Още не беше дошло време да тръгва.

— Кой още ще идва на вечерята? — попита Бела, отпусна се на дивана и отпи от виното.

— Били и жена му, Ваня и гаджето й, аз и Себастиан.

— При когото те простреляха?

— Да.

— Заради него ли си се преместила в Стокхолм?

Урсула се вцепени. Очакваше следващият въпрос да е как точно са я простреляли. Не бяха говорили много за онзи ден. Но това? От къде на къде? Знаеше точно какво има предвид Бела, но кога е направила връзката? Как? Урсула бързо реши да се престори, че не разбира, и да види накъде ще тръгне разговорът.

— Кога?

— Когато изостави нас с татко, когато бях на седем.

Урсула не долови обвинение в гласа й, само любопитство — пораснала дъщеря, която иска да знае повече за даден период от детството си. Нищо толкова странно. Но Урсула трябваше да реши как да действа.

Да излъже и да бъде жената, която лъже, за да си спаси кожата.

Да отговори честно и да бъде жената, която е изоставила семейството си, за да бъде с чужд мъж.

При всички случаи щеше да се покаже като егоистка. Но по-добре егоистка тогава, отколкото егоистка сега. Нека признае грешката си, вместо да допуска нова. Може би имаше изход, без да се налага да отговаря. Да забави отговора, да види какво знае Бела, да се нагоди към това.

— Откъде ти хрумна?

— Говорих с Барбру.

Това не го очакваше. Изобщо. Беше сигурна, че Мике й е казал. Той вероятно знаеше повече, отколкото показваше. Винаги е било така. Но Барбру… Урсула познаваше само една Барбру, така че едва ли щеше да е някоя друга, но все пак искаше да е сигурна.

— Сестра ми?

— Да.

Не беше помисляла за сестра си от страшно много години, не беше говорила с нея от онзи следобед, когато се изправи срещу нея и унищожи брака й.

— Защо си говорила с нея? — попита с по-хладен и укорителен тон, отколкото възнамеряваше. Ясно показа какво мисли за сестра си, но също и какво мисли за това, че дъщеря й е говорила с нея.

— Обади се, когато те простреляха. Питаше как си, тревожеше се.

Урсула изсумтя, сякаш не вярваше и на дума от това.

— Сигурно е искала да знае дали ще умра.

— Това не знам… Във всеки случай обещах да не ти казвам, че сме говорили.

— Само че ми каза.

— Нали искаше да си споделяме.

Урсула кимна. Вярно. Имаше чувството, че протегнатата й ръка и посещението в пъба в Упсала преди няколко седмици са довели Бела на дивана й тази вечер. Някакво начало, възможност за нов старт. Не биваше в никакъв случай да съсипва всичко, като се държи неблагодарно.

— Е, само аз ли ще споделям, или и ти ще ми кажеш нещичко — попита Бела и отпи още една глътка вино, изгледа я насърчително.

Урсула си пое дълбоко дъх, сякаш смяташе да нагази в дълбокото в буквалния смисъл.

— Себастиан беше една от причините да се преместя. Но исках също нова работа, а в „Риксмурд“ беше много по-весело и готино, отколкото в старата ми работа в криминалната лаборатория — призна Урсула.

— По-весело и готино, отколкото при нас?

Твърде опростено и несправедливо твърдение, помисли си Урсула, но реши да повтори рецептата за успех от онзи ден. Не се конфронтирай, не търси конфликт. Направи всичко по силите си да проведете приятен разговор.

— Обсъждахме дали да не се преместим заедно, цялото семейство. Мике не искаше. Всъщност той предложи известно време да живеем отделно.

— Мен не сте ме питали.

— Беше много малка.

— Ако те бях помолила, щеше ли да останеш?

— Не ме помоли.

— Но ако бях?

Беше чисто хипотетичен въпрос. Ако… Можеше само да гадае. Фактът беше, че Бела не я помоли да остане. Тъгуваше, разбира се, но не криеше, че се премества по-маловажният за нея родител. Още тогава между тях съществуваше емоционална бариера. Дистанция, която сега Урсула получаваше шанс да скъси, поне мъничко.

— Не знам. Вероятно не.

Бела само кимна, изглеждаше доволна от отговора. Не беше изненада, че през детството й Урсула е поставяла собствените си нужди, собствените си желания пред нейните, но поне сега беше честна.

— Какво стана с теб и Барбру? — смени темата дъщерята.

— Тя не ти ли каза?

— Не.

— А какво каза?

Бела пое дълбоко дъх, остави чашата и се понадигна на дивана.

— Обади се, попита какво точно е станало, казах, че са те простреляли в дома на някой си Себастиан, тя попита „онзи Себастиан ли?“ и аз не знаех какво има предвид, затова тя каза „онзи, заради когото се премести в Стокхолм“, а аз казах, че не знам, тя каза „сигурно е той“ и после пак попита как си, и повече не говорихме за това.

Мълчание.

Нов насърчителен поглед от страна на Бела.

Урсула мислеше. Какво имаше да губи, ако й разкажеше? Нищо, така реши. В точно тази част от историята всъщност тя беше жертвата.

— Тя легна с него. Или той легна с нея. Онази есен, когато се върнах в Линшьопинг. Когато татко ти се разболя.

— Тоест когато се пропи.

Урсула беше свикнала да защитава Мике, да обяснява, да го закриля, беше й станало навик. Забравяше, че Бела отдавна знаеше, че през някои периоди от детството й баща й е имал проблем с алкохола. Затова само кимна:

— Не обичах Микаел, вероятно никога не съм го обичала, но обичах Себастиан.

— Нали каза, че не си се преместила заради него.

— Вярно е. Влюбих се в него в Стокхолм. Когато имахме повече време заедно… Но тогава той легна с Барбру.

В стаята пак настъпи мълчание. За първи път разговаряха така; през последните минути Бела научи толкова много за майка си. Почти й идваше в повече. Със сигурност имаше и още неща, за които да говорят. Още много. За детството й, за Мике, за избора, който Урсула беше направила, за връзката й със Себастиан, с когото от няколко години отново работеха в екип. Но щяха да имат време за това.

— А сега ще ходите на вечеря заедно — каза Бела.

— Да, сега ще ходим на вечеря.

Струваше й се подходящо място да приключат този разговор.

Урсула хвърли един поглед към часовника, стана, взе чашата си, отиде в кухнята и я остави в мивката. Бела остана на дивана. Купонът започваше след няколко часа. Урсула поръча такси, облече си връхните дрехи, провери дали е взела всичко необходимо и подвикна едно: „Хайде, чао!“ по посока на хола. Бела излезе в коридора.

— Ще се видим утре — каза и прегърна Урсула.

Доколкото помнеше майката, това никога не беше ставало преди.

Но можеше да свикне, помисли си.

— Здрасти, влизай.

Торкел направи път на Себастиан да влезе в апартамента. Имаше вид, че иска вечерта вече да е свършила, забеляза Себастиан, докато си сваляше връхните дрехи и ги окачваше на закачалката.

— Пръв ли съм?

— Да.

Лисе-Лоте дойде от кухнята, поздрави го и каза колко се радвала, че най-после се запознават. Толкова била слушала за него. Което не вещаеше нищо добро, помисли си той.

— Значи ти си причината Торкел да изглежда толкова щастлив напоследък — подметна той, докато й подаваше цветето, което беше купил по пътя.

— Надявам се.

— Напълно съм сигурен — усмихна се Себастиан.

— Нещо за пиене?

— Каквото и да е, стига да не е алкохол.

— Безалкохолна бира?

— Супер, благодаря.

Торкел стоеше отстрани и го наблюдаваше. Себастиан Бергман. Държеше се като нормален човек. Лесно можеше да забравиш колко манипулативен и чаровен може да бъде, стига да реши. Торкел навярно трябваше да е доволен, че поне полага някакво усилие. Отидоха в дневната. Себастиан спря и се огледа.

— Май не съм идвал преди?

— Знаеш, че не си.

— Хубаво е. Уютно. Откога живееш тук?

— Откакто се разведохме с Ивон.

Себастиан кимна учтиво и продължи да разглежда стаята, направи няколко крачки към най-близката етажерка.

— Това дъщерите ти ли са? — посочи снимка на Вилма и Елин, взе я и я погледна по-отблизо.

Придържаше се към плана.

Непринудено дрънкане на баналности.

Каквото един скучен, лишен от въображение човек като Торкел би харесал. Защото дори Себастиан да успееше да убеди Ваня поне да изтърпи присъствието му, това нямаше да е достатъчно, за да остане в „Риксмурд“. За тази цел се нуждаеше от Торкел.

— Колко са пораснали.

— Какви ги вършиш? — Торкел изтръгна снимката от ръцете му и я върна на лавицата.

— В смисъл?

— Какво искаш? В единствените случаи, когато се опитваш да се държиш като нормален човек, целиш нещо.

Добре, може би се беше поувлякъл, но ако познаваше Торкел, правилният път беше да продължи напред, вместо да отстъпва.

— Искам… искам да си върна част от стария живот. — Той замълча, уж че търсеше точните думи. — Сближих се пак с Урсула, както знаеш, и осъзнах, че… през последните години бях ужасно, ужасно самотен. А едно време все пак бяхме приятели.

Торкел го гледаше мълчаливо, а Себастиан отвърна на погледа му с най-искреното и открито изражение, което можеше да докара на лицето си. Прекали ли? Избърза ли? Най-безопасно щеше да е да почака отговора и да се нагоди спрямо него.

До отговор обаче така и не се стигна, тъй като на вратата се позвъни. Торкел отиде да отвори, а Лисе-Лоте дойде в стаята и му подаде чаша бира. След минута се появи Урсула. Спря се за момент, като видя, че само Себастиан е дошъл. Дали да му каже, че допреди малко беше говорила за него? Беше се отдала на спомени. Каква полза? Той не беше помислял и за миг за станалото, в това беше сигурна. Никога не би я помолил за прошка. Дори не беше убедена, че помни причината тя да го мрази толкова много години.

Лисе-Лоте остави Себастиан и дойде да я посрещне.

— Ама ние сме се виждали! — извика, докато се ръкуваше с Урсула.

— Така е — усмихна се гостенката.

Още онзи път, когато Лисе-Лоте току-що ставаше от сън и не се беше гримирала, на Урсула й направи впечатление колко е хубава. А сега с прическа, лек грим и семпла рокля „Карън Милън“ изглеждаше невероятно.

Урсула попита дали може да й помогне с нещо в кухнята, но почти всичко беше готово. Беше приготвила повечето от предния ден, а останалото довърши, като се прибра следобед. Дали Урсула искаше нещо за пиене? Вино, червено, бяло, бира, газирана вода, кола?

— Чаша бяло вино, ако обичаш — отговори тя.

Гледаше я, докато отиваше към кухнята, и си мислеше: „Естествено, че е и перфектна домакиня, как иначе?“. Отиде при Себастиан, сети се, че вече е пила две чаши вино и трябва да внимава какви ги върши.

— Хубава рокля — направи й комплимент той.

— Благодаря.

— Тиндър гаджето няма ли да идва?

— Не ми е тиндър гадже и не, няма да идва. Виждали сме се само един път.

— Веднъж заведох на парти жена, която бях срещнал в метрото преди пет минути.

— Не ме изненадваш. За съжаление.

Отново се чу звънецът и след малко към тях се присъединиха Ваня и Юнатан. Дойдоха, здрависаха се с всички, получиха по едно питие. Ваня отказа алкохол. Щяла да шофира. Истината беше, че не знаеше дали е бременна. Ако не беше, нямаше да се дължи на липсата на опити. Всъщност точно затова закъсняха малко.

Поздравиха и Себастиан, който се ръкува с Юнатан и се представи и с малкото име, и с фамилията. По нищо не личеше, че се познават. Това беше отличен случай да покаже нова, по-добра своя страна. В такава вечер Ваня не можеше да очаква да говорят само по работа. Особено след като Торкел и Лисе-Лоте изрично ги помолиха да сведат служебните приказки до възможния минимум. Това устройваше Себастиан идеално. Тъй като Торкел и Лисе-Лоте сновяха между гостите и кухнята, оставаха само те четиримата.

Придържаше се към плана.

Старание.

Празно дрънкане на баналности.

Мю и Били пристигнаха последни и цялата сцена се повтори за пореден път. Окачване на дрехите, влизане в хола, ръкостискания, питиета.

— Извинявайте, че закъсняхме, но Били беше в Упсала — каза Мю, след като поздравиха всички.

— Какво си правил там? — попита Себастиан с учтив, непринуден тон.

— Проверявах някои неща.

— Какви неща?

— Стига приказки по работа — прекъсна ги Лисе-Лоте с усмивка. — Хайде, сядайте, готово е.

Всички тръгнаха към кухнята. Себастиан гледаше Били. Той също беше прекарал по-голямата част от деня в Упсала по работа. Не срещна обаче Били в управлението, Ане-Ли и Карлос също не споменаха да са го виждали.

— Всеки да сяда където иска — каза Лисе-Лоте, когато всички дойдоха в кухнята, където беше наредена маса за осем души.

Себастиан погледна Ваня, която очевидно чакаше той да седне пръв, та да може тя да се настани възможно най-далеч от него.

Вечерята започна.

Картофени палачинки с карфиол и пармезан.

Виното се лееше. Разговорът потръгна. Юнатан, Лисе-Лоте и Мю бяха главните обекти на вниманието. Нови хора, нови истории, нови професии, а и тъй като те познаваха трима от екипа като нещо повече от полицаи — нови подходи и открития за дългогодишните колеги.

Осолена треска с топинг от скариди и пресни картофи с копър.

По време на основното ястие Себастиан осъзна, че всъщност прекарва приятно. Темите преливаха естествено. Работа, музика, телевизионни сериали, родни градове, клюки, политика. Сред толкова близки хора сякаш дори Ваня започна да омеква спрямо него.

Утре щеше да е още по-хубаво.

Беше говорил с Валдемар, разбраха се да се видят. Валдемар знаеше кой е Себастиан — колега, който работеше с дъщеря му (още я наричаше така), но през целия разговор не каза и дума за бащинството, затова Себастиан предположи, че той не знае нищо, че Ваня не му е казала.

Себастиан обясни, че иска да говорят за Ваня, че според него нещо й липсва и това нещо е Валдемар. Като чу, че липсва на Ваня, другият мъж сякаш заплака. Не беше необходимо голямо убеждаване, за да го накара да я изненада с посещение. Ако я предупредеше, ако я попиташе, тя щеше да намери причина да откаже.

Винаги беше по-лесно да я поставиш пред свършен факт.

Убеждаването беше трудното.

Убеждаването и помиряването.

Лимонов мус, маракуя и овесени бисквитки.

След вечеря всички благодариха и се надпреварваха да повтарят колко е било вкусно. Урсула настоя да помогне в кухнята. Лисе-Лоте им каза да оставят всичко, двамата с Торкел щели да го оправят. Урсула се наложи. Другите се преместиха в дневната. Себастиан не помнеше кога за последно е бил на подобно събиране, без да се опитва да вкара в леглото някоя от присъстващите. Просто да общува с хората — трябва да е било по времето на Лили. Много отдавна. Той се озърна из стаята.

Юнатан и Били бяха приближили глави и обсъждаха нещо, от което той не възнамеряваше дори да се преструва, че се интересува. Ваня не беше в стаята. Може би беше в кухнята. Дали пък нямаше да му се удаде възможност да си поговори с нея? Беше приятна вечер. Сякаш дори тя го мислеше. Той тръгна към кухнята и се размина с Мю, която тъкмо спираше Торкел:

— Може ли да те питам нещо?

Себастиан забави крачка, за да ги чуе; всичко около Били го интересуваше.

— Разбира се.

— През ноември, ако не стане нещо извънредно — продължи Мю, — дали бихте се справили една седмица без Били?

— Ами, ще видим, трудно е да кажа отсега. Защо?

— Мислехме да попътуваме. Малка ваканция.

— Да, ще видим. Останали ли са му дни от отпуската?

— Да, нали работи една седмица извънредно след Мидсомар.

— Така ли?

— Да, дойде при мен в Бухюслен чак в началото на юли.

— Окей — кимна Торкел. — Ще проверя.

Нищо в разговора не впечатли Себастиан, а и явно бяха приключили. Той продължи към кухнята, където Урсула и Лисе-Лоте бършеха последните чинии. Ваня не беше и тук. Може би беше в тоалетната. Е, нямаше как да я чака пред вратата, за да си поговорят. Лисе-Лоте се обърна към него, когато дойде при тях и придърпа най-близкия стол.

— Искаш ли нещо?

— Благодаря, няма нужда. Всичко беше страшно вкусно и предполагам, че заслугата не е била на Торкел.

— И той помогна.

— Виж ти, виж ти. Е, въпреки това беше вкусно — усмихна се Себастиан топло. — Оказа се много добра идея. Радвам се, че се запознахме.

— Аз също, слушала съм толкова много за всички ви, откакто се срещнахме.

— Надявам се пак да го повторим някой път.

Урсула го гледаше, все едно искаше да се увери, че е чула правилно. Да не би той да флиртуваше с Лисе-Лоте?

Внимателен, любезен, шеговит.

Себастиан никога не се държеше така, освен ако не искаше нещо, а той искаше само едно — да вкара най-близката жена в леглото. Но дори и най-самоунищожителната версия на Себастиан Бергман не би се сваляла на новата любов на Торкел. Или пък това беше някаква психологическа игра, целяща да събуди ревността й? Да я убеди, че той й липсва. Виждаш ли, Урсула, какъв чудесен мъж отхвърляш…

— И вие двете тук, заедно — чу го да казва и изведнъж осъзна, че предстои нещо, което ще превърне евентуалното флиртуване в най-малкия проблем. — Не всеки би го приел.

Усмивката на Лисе-Лоте замръзна на лицето й, не го разбираше.

— В какъв смисъл? Какво има за приемане?

— Себастиан… — подхвърли Урсула с уж небрежен тон в опит да ги отклони от темата.

Получи се противоположният ефект. Лисе-Лоте отмести очи от Себастиан и ги насочи към Урсула, въпросителна бръчка на челото, която се задълбочи, когато пак се обърна към Себастиан, който мълчеше. Изведнъж беше осъзнал, че Торкел не е казвал на Лисе-Лоте за Урсула.

— Защо не бихме приели да бъдем заедно? — Лисе-Лоте повтори въпроса с тон, който показваше, че се досеща за отговора. Но погледът й към Себастиан ясно сочеше, че иска да го чуе.

— Защото… защото… — заекна той и се почувства като ученик, когото са повикали в кабинета на директора.

Този път дори не се опитваше да развали нещо за някого и в никакъв случай за себе си, просто искаше да е любезен. Ако Лисе-Лоте го харесаше, се увеличаваше и шансът Торкел да го върне на работа. Опита се да измисли добър отговор, но главата му се беше изпразнила. Той, който и насън да го бутнеш, успяваше да измисли лъжа. Но все нещо трябваше да каже.

— Окей, наистина не исках да… мислех, че ти е казал…

— Какво да ми е казал?

— Себастиан… — пак се обади Урсула, все едно млъкването щеше да е добър изход от положението.

— Какво да ми е казал? — повтори Лисе-Лоте със спотаен гняв в гласа.

— Торкел и Урсула… си имаха закачка.

— Каква закачка?

— Сещаш се, закачка — сви рамене Себастиан.

Положението беше достатъчно лошо и без да навлиза в подробности.

— Преди колко време?

— Не знам. — Той погледна към Урсула за подкрепа. — Допреди половин година, може би малко повече…

Тоест месец-два преди да срещне Лисе-Лоте. Тя обработваше информацията в мълчание, което бе нарушено от влизането на Торкел в кухнята.

— Уландер се обади, трябва да тръгваме. Ударил е отново.

Тясната чакалня беше осветена от приглушени малки лампички, а мебелите и пердетата бяха в зелено и златисто. Цветове, които повечето хора асоциираха с нещо успокояващо, отпускащо, топло и приятно. Аквариум до едната стена, големи зелени растения, вестници, разпръснати по масата между жълтия диван и зелените фотьойли. Безлична инструментална музика се чуваше тихо от скрити тонколони. Сякаш някой интериорен архитект си беше написал домашното за влиянието на обстановката и цветовете върху пациентите.

Тересе седеше на дивана, облечена в мек суитшърт и сиво долнище на анцуг. Беше качила крака на седалката и обгръщаше коленете си, все едно искаше да изглежда по-малка, да изчезне. Очите й бяха зачервени от плач, част от тъмната й коса още беше хваната на конска опашка, останалата висеше покрай лицето й.

— Бях излязла с приятели. Тръгнах към къщи в десет и половина — каза тя толкова тихо, че Ане-Ли трябваше да се наведе, за да я чуе. — Обадих се на „Автомобили за безопасност“.

— Какво е това?

— Нещо като такси за сами момичета. Безплатно е. Започнало е като нещо за студентките…

Ане-Ли кимна, спомни си, че беше чела за тях миналата седмица. Как работата им за голямо съжаление се увеличила страхотно в последно време.

— Когато го поръчахте…

— Да?

— Казахте ли, че сте сама вкъщи?

Тъй като извършителят я беше причакал, когато се е прибирала у дома, Ане-Ли се опитваше да научи дали някой е знаел, че жилището е празно. Преди няколко години бяха разбили организирана група за взломове в Гьотеборг, в която бяха замесени доста таксиметрови шофьори. Те предавали информация на тримата, които извършвали самите обири, когато откарвали клиент до летище „Ландветер“, и знаели, че къщата, от която са го взели, остава празна. В някои случаи дори разпитвали клиента, уж че просто поддържат разговора, за да научат колко време ще отсъства. Тук, естествено, времевата рамка беше значително по-малка, но не беше невъзможно.

— Не — поклати глава Тересе.

— Сигурна сте?

— Да.

Ане-Ли все пак си отбеляза в бележника. Нещо като таксиметрова услуга, която кара до вкъщи сами жени посред нощ — струваше си да се провери по-внимателно.

Вратата се отвори и Габриела, малката сестра на Тересе, се върна в чакалнята. Носеше чаша чай, която остави на масата пред Тересе, преди да седне до нея на дивана.

— Свързах се с Милан, идва си, след няколко часа ще е вкъщи.

Тересе само кимна с благодарност; все още седеше така, стиснала колене, не посегна към чашата с топлата напитка. Габриела хвана ръката й и я стисна.

— Милан замина на курс — обясни тя на Ане-Ли.

— Кой още е знаел, че сте сама?

Габриела погледна сестра си, налагаше се да отговори:

— Приятелите ни, всички в работата му, родителите ни…

Погледна сестра си и за да потърси подкрепа, и за да попита дали се сеща за друг. Габриела мълчеше.

— Да сте писали за това в социалните мрежи? — попита Ане-Ли.

Не искаше да дава причини на Тересе да вини себе си, в никакъв случай. Най-важното нещо за сексуалните нападения, което всеки трябваше да разбере, беше, че виновен е единствено нападателят и никой друг. Но тя трябваше да знае дали търсят мъж, който е може би по-близък до жертвата, отколкото си мислеха досега, и дали информацията, необходима му да извърши престъплението, е достъпна само с едно щракване на мишката. Това, че я нападнал на закрито, причакал я е в дома й, сочеше, че е очаквал да се прибере сама.

— Да, писах във Фейсбук — призна Тересе.

— А и Милан качи снимка в Инстаграм снощи — додаде Габриела.

— Говорихме за това — проплака Тересе и за първи път, откакто дойде, погледна Ане-Ли. — Че той заминава толкова скоро след… сещате се. Първия път.

Гласът й потрепери и очите й се напълниха със сълзи. Габриела я прегърна през рамо и я притисна към себе си.

— Казах, че няма страшно. Че станалото не бива да ни влияе толкова. Исках просто да го забравя и да си продължа живота нормално.

Похвално поведение, но Ане-Ли знаеше, че повечето хора, преживели това, трудно си продължават живота и оставят станалото зад гърба си. Нападението им повлияваше, въпреки че реакциите, когато се проявяха, можеха да бъдат изключително различни. Потиснатост, чувство за вина, проблеми със съня, тревожност, самонараняване, дори самоубийствени мисли. Всеки реагираше по свой начин: веднага след станалото или пък нещо можеше да предизвика реакция години след нападението. Малцина успяваха да продължат напред все едно нищо не е било.

— Не разбирам. Защо пак аз? — промълви Тересе, по-скоро на себе си, отколкото към другите.

— Не зная.

Ане-Ли искрено й съчувстваше. Дори да успяваше да потисне донякъде успешно първия случай, сега щеше да е по-трудно, даже невъзможно. Дори когато го арестуваха, Тересе трудно щеше да се изцери.

Ане-Ли мразеше тези мъже.

Трябваше да ги залови.

— Имате ли представа защо някой ще иска да ви причини това? — попита тя тихо.

Все така не искаше да посее семето на съмнението, не искаше Тересе да вини себе си. Но тя само бавно поклати глава.

Телефонът на Ане-Ли завибрира и тя погледна дисплея. „Риксмурд“ бяха пристигнали.

— Ще трябва да поговорим по-подробно с вас, но не сега.

Затвори бележника си и стана. Наведе се и нежно сложи ръка на рамото на Тересе.

— Обещайте ми, че ще се грижите за себе си.

Тересе кимна, докато сълзите й се стичаха. Ане-Ли се обърна към сестра й:

— Пазете я.

Габриела също кимна и притисна сестра си по-силно към себе си.

Торкел, Ваня и Себастиан чакаха в пуст коридор. Себастиан беше седнал на едно болнично легло и си клатеше краката. Ваня крачеше нервно напред-назад, докато Торкел беше намерил стол и вестник на име „Журнал на рибаря“, който се преструваше, че чете. И тримата мълчаха.

Бяха дошли с две коли. На Торкел и на Били. Ваня и Били караха, тъй като Торкел и Урсула бяха пили. Торкел по-малко от Урсула, но достатъчно, че да не сяда зад волана. Себастиан беше настоял да пътува с Торкел. Беше длъжен да обясни, да се опита да оправи нещата. Торкел се съгласи, най-вече защото така беше по-лесно. Урсула и Били щяха да отидат директно на местопрестъплението, така че беше логично те да вземат едната кола, а той, Ваня и Себастиан, които отиваха в болницата, пътуваха с другата. Още не бяха излезли от Кунгсхолмен, когато Себастиан искрено и чистосърдечно помоли за извинение.

— Наистина мислех, че си й казал — обясняваше от задната седалка. — Нали работите заедно всеки ден.

— Именно — отвърна Торкел кратко.

Ваня беше решила да не се меси в разговора. Тя също си мислеше, че Торкел е казал на Лисе-Лоте за връзката си с Урсула. Тук се налагаше да се съгласи със Себастиан — не можеш да си мълчиш, ако всеки ден работиш с бившата си. Не че смяташе да го изрече на глас. Гледаше си пътя и се мъчеше да не изостава от Били, когато излязоха на Е6 и поеха на север.

— Честна дума, не съм искал да навредя. На драго сърце ще й обясня, ако искаш.

— Не, не искам.

— Питай Урсула — продължи Себастиан.

Важно беше Торкел да му повярва, да не го изкара същия гадняр, какъвто излизаше обикновено. Особено пред Ваня.

— Тя ме чу, знае, че не го направих нарочно, беше грешка.

— Грешка беше да те каня на вечеря — процеди Торкел от предната седалка и повече не проговори през цялото пътуване.

Никой не проговори повече.

Мълчаха, докато паркираха.

Мълчаха, когато влязоха в болницата и им посочиха къде да отидат.

Мълчаха в коридора, докато чакаха Ане-Ли, която сега дойде при тях.

— Само вие тримата ли сте? — попита.

— Урсула и Били отидоха направо в апартамента — отговори Торкел, остави рибарския вестник и стана.

— Карлос вече е там — осведоми ги Ане-Ли.

— Добре, нека той ръководи. Ние бяхме на вечеря и Урсула пийна няколко чаши вино.

— Защо я доведохте тогава? — Ане-Ли изглеждаше смаяна.

Защо? На Торкел и през ум не му беше минавало да не я взима. Не беше пияна, знаеше какво може и какво не може да прави, как да се държи. Но Торкел вече съжаляваше, че го каза. Подозираше, че при следващия си разговор с Русмари ще трябва да слуша за колеги под влиянието на алкохол и какво би трябвало да прави той като техен началник. Реши да не споменава, че той самият пи две бири на вечеря.

— Какво разказа тя? — смени темата.

— Прибрала се вкъщи в единайсет без петнайсет. Някой я причакал в жилището, промъкнал се зад нея и я упоил. Събудила се с чувал на главата. Отново изнасилена. Медицинският преглед потвърди следи от сперма.

— Горката жена. Как се чувства? — попита Ваня.

— Физически — пуснаха й изследвания за болести, предавани по полов път, и й дадоха противозачатъчни. Миналия път са я ваксинирали за хепатит Б. Психически — не е добре и вероятно ще става по-зле.

— Тя живее с мъж — обади се Торкел и върна разговора към полицейското разследване. — Как извършителят е знаел, че ще бъде сама?

— От социалните мрежи. Освен ако не я познава, разбира се.

Себастиан кимна почти отчаяно. Не ставаше за първи път. Не спираше да се изненадва от количеството информация, което хората разкриваха доброволно, информация, която ги правеше по-достъпни и уязвими.

— Прибрала се вкъщи с „Автомобили за безопасност“. Нещо като таксиметрова фирма, която кара сами жени безплатно.

— Какво знаем за тях?

— Че съществуват. Утре ще ги проверим.

— Той отново удря на закрито, в дома им — посочи Себастиан.

Това беше очаквано, от това се страхуваха. Ново нападение. И усложняваше картината още повече.

— И по-важното — пак е избрал Тересе.

— Без съмнение изглежда така, но възможно ли е да е случайност?

Въпросът не беше чак толкова глупав, колкото звучеше. Най-голямата грешка, която можеха да допуснат, бе да си вадят прибързани заключения, да търсят доказателства, които да потвърдят готова теория, вместо да работят непредубедено.

— Тогава трябва да е избрал случаен апартамент, след като е претърсил Фейсбук за самотни жени, попаднал е на Тересе и не я е познал — обобщи Себастиан положението и с един поглед към останалите изрази общото мнение. — Била е избрана. Това е лично.

— В такъв случай може отново да нападне Ида и Клара — каза Ваня.

Спогледаха се. Вярно, разбира се. Беше късно, но се надяваха да не е твърде късно. Себастиан скочи от болничното легло и тръгна след другите.

Помнеше каква беше Ида миналия път.

Уплашена. Изолирана. Наранена.

Затова Себастиан намери телефонния й номер и й прати есемес от колата, че отиват при нея. Иначе имаше риск да се изплаши до смърт, ако посред нощ я събуди звънене на вратата. Не получи отговор на есемеса, затова прати още един. Когато застанаха пред входа на сградата й, той я набра. Свърза се директно с гласовата поща. Затвори, без да казва нищо. Нямаше смисъл. След по-малко от минута щяха да позвънят на вратата й.

Двамата с Ане-Ли забързаха нагоре по стълбите към апартамента на втория етаж. Позвъниха. Къщата беше достатъчно стара, за да може на вратата все още да има отвор за писма вместо пощенска кутия долу във входа. Себастиан клекна и отвори малкото капаче. В антрето светеше лампа.

— Ида, аз съм Себастиан Бергман от „Риксмурд“ — извика той достатъчно силно, че тя да го чуе от спалнята, но не толкова, че всеки любопитен съсед във входа да дотича.

Не последва отговор.

Ане-Ли натисна звънеца още веднъж. Този път задържа пръста си по-дълго върху копчето. Себастиан надничаше през отвора — зрителното поле беше ограничено, но не виждаше нищо да лежи на пода.

— Ида, чуваш ли ни? Себастиан е, от „Риксмурд“, трябва да говорим с теб.

Все още нито звук откъм апартамента.

Себастиан се изправи и се обърна към Ане-Ли, която извади телефона си.

— Какво ще правим?

— Влизаме — реши тя и набра някакъв номер, докато слизаше по стълбите.

Себастиан остана горе в известно колебание.

Не минаха повече от десет минути, докато пристигне патрул с необходимото оборудване, за да се справят със заключената врата. Макар и да беше почти сигурен, че жилището е празно, Себастиан извика през отвора за писмата какво смятат да правят. Все пак съществуваше възможност тя да спи дълбоко и ако се събудеше от разбиването на вратата, щеше да изпадне в паника.

Ключалката изщрака, униформеният полицай, който я отвори, им направи път. Себастиан влезе в апартамента.

— Ида…

Никакъв отговор. Едно писмо на пода пред вратата. Пълна тишина. Жилището изглеждаше пусто, въздухът беше спарен, имаше нужда от проветряване. Себастиан и Ане-Ли продължиха навътре. Светеха лампи и в кухнята, и в хола. Себастиан отиде в кухнята. Също като предния път там беше спретнато и подредено с изключение на хартиена торба на пода и покупки, оставени на плота. Едно чекмедже стоеше отворено. Себастиан погледна вътре. Кухненски прибори. Ножове, цедка за чай, дървена вилица, шпатула, бъркалка и тем подобни. Плъзна поглед по плота. Няколко консерви, бучка сирене, пакет масло, яйца, замразени кюфтенца, тоалетна хартия. Някои неща определено щяха да се чувстват по-добре в хладилник или фризер. Себастиан надникна в хартиената торба на пода. На дъното беше останала касовата бележка. Той се наведе и я извади. Погледна датата. 21-и октомври. Преди шест дни.

Чу Ане-Ли да ругае и изтича при нея.

— Какво има?

Тя само кимна по посока на спалнята. Себастиан отиде да погледне. Чувал от юга, който той вече познаваше твърде добре, захвърлен на пода до леглото, панталоните и бельото на Ида на купчина до него.

— Мамка му, закъснели сме.

Почти едновременно двамата се завъртяха към затворената врата на банята. Единствената стая, в която не бяха погледнали. Червеният цвят под ключалката показваше, че е заето. Със свито сърце Себастиан пристъпи натам и почука.

— Ида, Себастиан е. От „Риксмурд“.

Никакъв отговор. Иззад затворената врата не се чуваше ни най-малко движение. Погледна Ане-Ли, тя кимна и повика униформения полицай, който чакаше на площадката.

Лесно разбиха вратата на банята. Униформеният отново отстъпи встрани и пусна Себастиан и Ане-Ли да влязат първи. Себастиан си пое дълбоко дъх и бутна вратата. Надяваше се да я завари на пода, парализирана от ужас, неспособна да помръдне.

Първото чувство, което изпита от видяното, беше тъга.

Ида лежеше във ваната.

Водата беше червена.

Нож за плодове на пода.

Дълбоки открити рани по дължина на едната предмишница. Празнота във втренчените очи. Тялото — леко подпухнало след престоя във водата от, както предположи Себастиан, 21-и октомври. Шест дни.

Представи си как Ида се е престрашила да излезе на пазар, сама или заедно с някого. Как се е прибрала вкъщи, започнала е да вади покупките в кухнята; мъжът я е причакал, прокраднал се е зад гърба й, приспал я е, завлякъл я е в спалнята. Как се е събудила с чувала на главата.

Ако второто нападение беше успяло да пречупи Тересе, не можеше да се сравнява с това, което е причинило на Ида. Тя и преди беше съсипана. Седмиците пълна самота също не й се бяха отразили добре, в това Себастиан беше сигурен. Толкова много време да мисли, да се тормози, да се обвинява, да се терзае, да позволява страховете да надделеят, без никой да се грижи за нея или да се опитва да я отвлече от мислите.

Без никой, който да й помогне.

Той отстъпи от отворената врата, измъчван от угризения, че не направи повече, не направи нищо. Вероятно веднага след като се е събудила, е решила, че не може да издържи повече. И така достатъчно съсипана, тогава се е пречупила окончателно, най-мрачните мисли са нахлули безпрепятствено и са отнесли всички останали — онези, които са търсели изход, начин за възстановяване, за продължаване напред въпреки всичко. Приливна вълна от безнадеждност, от която не е имало спасение.

Отишла е в кухнята, взела е ножа за плодове, затворила се е в банята и е напълнила ваната…

Усещането за угризения, което в интерес на истината не беше изпитвал отдавна, дори не беше сигурен, че вече би могъл да изпита, се примеси с гняв. Тези мъже щяха да отговарят за деянията си. Но — той не беше съвсем готов да го признае дори пред себе си — сега вече случаят стана наистина интересен. Група или поне двама души с добре развит контрол над импулсите — само по себе си необичайно за сексуални престъпления — които ни най-малко не разчитаха на късмета или на случайността, извършваха престъпленията си.

Добре подготвени, студени, решителни, целеустремени.

Специално подбрани жертви.

Това обръщаше надолу с главата всичко, което си мислеха, че знаят за извършителите. Първата жертва не е била избрана заради местоположението си. Мотивът вече не беше свързан с власт, контрол, женомразство, секс, нищо от предположенията им. Чувалите и спринцовките все още имаха значение, но не ставаше дума за отнемане на човешкия облик на жертвата, нито за чувство за пълен контрол. Изобщо не беше сигурно, че по-рано са експериментирали с доминация и подчинение.

След нападението над Тересе и смъртта на Ида се налагаше да преосмислят всичко. Да започнат отначало.

Той извади телефона си. Обади се на Торкел. Разказа му накратко какво завариха в дома на Ида. Дали Ваня още беше при Клара?

Трябваше задължително да говорят с нея.

Тя беше тази, която можеше да им даде ключа към загадката, в това бе сигурен.

— Ида е мъртва?

Клара изглеждаше ужасно объркана. Бяха я довели в управлението, въпреки че минаваше един през нощта. Попита ги защо те не останат при нея в дома й, но Ваня и Торкел казаха само, че ще е по-добре да продължат разговора в полицейското управление; тя не възрази, което създаде у Ваня усещането, че знае за какво искат да говорят с нея.

Че това не я изненадва.

Че го е очаквала рано или късно.

Криела е информация от тях.

Бяха я събудили. Приятелят й беше отворил вратата. Когато казаха, че искат да говорят с Клара, той попита не могат ли да почакат до сутринта, тя спяла. Отвърнаха, че не могат, и няколко минути по-късно и четиримата седяха в кухнята, а Торкел и Ваня с приглушени гласове разказваха какво е сполетяло Тересе. Знаеха, че двете не се познават, но всичко сочеше към извода, че жертвите са специално подбрани и тя може отново да бъде нападната. Дали се сещаше за някаква причина за това?

На Ваня й се стори, че Клара отговаря уклончиво. Повече наблягаше върху факта, че не познава Тересе и че между тях няма нищо общо, отколкото върху важния въпрос — ако е подбрана специално, защо?

Точно тогава се обади Себастиан с новината, че Ида е мъртва, теориите им се потвърдиха и се нуждаеха от отговори. Веднага.

Затова сега седяха в конферентната зала — Клара, Ане-Ли, Торкел, Ваня и Себастиан. Ане-Ли беше изгасила лампите над бялата дъска, за да скрие бележките им за разследването, и всички се бяха разпръснали из стаята в опит да намалят усещането, че са се съюзили срещу нея, четирима срещу един; но същевременно присъствието им подчертаваше сериозността на ситуацията.

— Да, изглежда, е била нападната отново и се е самоубила — отговори Ане-Ли направо.

Разбираше, че Клара е объркана и уплашена. Събудена посред нощ, закарана в полицейско управление, нейна позната намерена мъртва. Най-съчувствено и съпричастно щеше да е отложат разпита за сутринта, но Ане-Ли не можеше да губи повече време. Трябваше да действат професионално и ефикасно, а ако жената срещу тях знаеше нещо, щяха да й измъкнат информацията.

— Мили боже… — Очите на Клара се напълниха със сълзи и тя заклати глава.

— Второ нападение и за нея, и за Тересе.

— Познавали сте Ида — каза Торкел и се изправи.

Клара кимна. Той отиде до шкафа с канцеларски материали. До фруктиерата, която стоеше отгоре, имаше купчина салфетки. Взе две-три и ги подаде на Клара.

— Но не и Тересе?

Клара поклати глава и прие салфетките с благодарност.

— Ами Ребека?

Кратко колебание. После леко кимване. Ваня се приведе напред. Всеки момент, помисли си. Миналия път, когато я попитаха, Клара отрече да познава Ребека Алм. Лъжа, но сега щяха да научат истината. Дори Себастиан, който се беше облегнал на стената до вратата, наостри уши.

— Познавах и нея — отрони Клара, склонила глава към масата. — Бяхме… бяхме в една група, така да се каже, преди девет-десет години.

— Каква група? — попита Ваня.

— Казваше се Ab ovo. Събирахме се в църквата.

— И какво правехте в това Ab ovo?

Клара въздъхна дълбоко, вдигна очи от масата и погледна към Ваня. По изражението й Себастиан разбра, че това са спомени, към които предпочита да не се връща.

— Идеята беше да подкрепя жени, които са забременели, така че да могат да задържат детето, вместо да абортират.

— Антиаборт група?

— Смятахме, че не сме против нищо, а по-скоро за. За живота.

— Тоест антиаборт група — отсече Ваня и начинът, по който произнесе думите, ясно показа, че няма да могат да я привлекат за член.

Себастиан я познаваше достатъчно добре, за да знае какво е мнението й за някого, който иска да се разпорежда с чуждо тяло. Особено пък за книга на две хиляди години, приписваща тези желания на някакъв бог.

— Кой друг беше в групата? — попита Ане-Ли, решена да стигне до дъното на нещата.

— Ингрид Дрюбер я основа. Участвахме ние трите — Ида, Ребека и аз — плюс Улрика.

— Коя Улрика?

— Монсдотер. Тя беше по-голяма, на възрастта на Ингрид.

Ане-Ли погледна към Торкел, който кимна в знак на съгласие и излезе, за да помоли Били и Карлос да проверят Дрюбер Монсдотер.

— Значи вие, Ида и Ребека сте били заедно в тази група. Но не и Тересе — отбеляза Себастиан.

Три от четири беше достатъчно, за да бъдат почти сигурни, че са на прав път. Причината за нападенията над Тересе щяха да установят по-нататък. Имаше връзка, това беше ясно.

— Не.

— Ако е свързано с групата, какво е станало, че да накара някой да ви напада?

Клара отново се поколеба. Този път по-дълго. Още при първия си разговор с полицията, след като я нападнаха при колата й, тази мисъл й хрумна. Когато чу за смъртта на Ребека, вече беше сигурна, но все пак някак успя сама да се убеди, че може да се дължи на нещо друго, на случайност, може да се е объркала.

Искаше да се е объркала.

Ако беше права, цената щеше да е твърде висока.

Тя не присъстваше онази вечер, но знаеше.

Знаеше какво е станало. Знаеше какво са направили.

Знаеше, но мълчеше. Повече обаче не можеше да мълчи.

— Сещам се единствено за Линда. За станалото с Линда.

— Коя Линда и какво е станало с нея? — попита Ваня напрегнато.

Мотив. Клара най-сетне щеше да им даде мотив.

— Линда Форш. Дойде при нас, лекарите я предупредили, че трябва да прекъсне бременността, но тя много искаше да задържи детето. Ние я подкрепихме в това решение.

— Подкрепихте или убедихте?

Клара се завъртя към Ваня, усети обвинението в гласа й, но изглеждаше твърде уморена, за да се обижда, да се защитава.

— Подкрепихме я, тя вече беше решила, но й беше трудно.

— Какво стана?

— Умря. Не бях с тях онази вечер, тъкмо бях родила Виктор, така че си останах вкъщи. Не знам точно какво е станало, но тя умря и повече не се срещнах с тях. Групата се разтури, Ингрид и Ребека се преместиха, а аз напуснах църквата.

— Кога е било това?

— През 2010-а. Виктор е на осем.

— Църквата знаеше ли за това? — попита Себастиан и усети, че няма търпение, ако се окаже така, да го разкрие пред целия свят.

Символично отмъщение, насочено към строго религиозния му баща, когото той мразеше — съзнаваше го, но това не правеше мисълта по-малко удовлетворяваща.

— Не вярвам. Проектът беше на Ингрид и тя държеше да не говорим за него с другите от енорията.

— Ингрид Дрюбер?

— Да.

— Преместила се, казвате. Знаете ли къде?

— Вестерос, мисля.

Родният му град. В който след последното си посещение се беше заклел да не стъпва повече.

Още седяха в конферентната зала.

Опитваха се да запазят концентрация още малко. Тъмнината навън беше по есенно плътна, яркото осветление никак не помагаше да скрият колко бледи и уморени са лицата им. Кафето вече нямаше ободряващ ефект, само дразнеше стомаха.

Беше наистина дълъг ден.

Изпратиха Клара у дома с униформени полицаи. Взеха мерки да не остава сама, докато не говорят отново с нея и не подготвят план за бъдещи действия.

Били и Карлос се присъединиха към тях и докладваха малкото, което бяха открили. Що се отнася до Ab ovo, то беше от малко по-малко. Направо си беше нищо. Явно Църквата не е заставала официално зад дейността им и единственото място в интернет, където се споменаваха, водеше до 404 error.

За Линда Форш беше по-лесно да намерят информация. Била намерена с тежък кръвоизлив пред Университетската болница в нощта срещу 23 юни 2010-а година. Въпреки всички усилия не успели да спасят нито нея, нито детето. Провело се предварително разследване, но полицията доста бързо скалъпила възможен сценарий, според който липсвали данни за извършено престъпление, и случаят бил затворен.

— Какъв сценарий по-точно? — попита Торкел.

— Че е излязла да се види с приятелки и докато вървяла към къщи, получила контракции и кръвоизлив, опитала се да се добере до болницата, но припаднала, преди да стигне входа.

— Болницата била ли й е на път?

— Не е била много далеч. — Карлос отиде при картата на стената. — Тя е живеела тук — той сложи с маркера зелена точка, — а болницата е тук. — Друга точка на няколко сантиметра от първата. — А приятелките й казали, че са се разделили тук. — Още една точка по права линия с първата, леко вдясно от втората.

— Къде са ходили? — попита Ваня, загледана в точките на картата, все едно те биха могли да й дадат отговори.

— На гости на Улрика. Хапнали, поприказвали си, Линда решила да се прибере пеш, защото времето било хубаво — отвърна Били, след като провери в доклада от предварителното разследване, който беше отворил на масата.

— Кой го казва?

— Разследващият полицай говорил само с една от тях — Ингрид Дрюбер.

— Ами телефонът на Линда? — продължи Ваня, все така впила очи в картата, сякаш не приемаше обяснението, което бяха получили. — Не се ли е обадила в „Бърза помощ“, в болницата, или пък на мъжа си, ако е имала?

— Не, според списъците в онази вечер изобщо не е набирала никого.

— Не е ли странно? — Ваня се обърна към другите въпросително. — Бременна си, вървиш към къщи, заболява те, започваш да кървиш, нима ще решиш да се поразходиш до болницата? Без да се обадиш на никого?

— Може в началото да не е било страшно, а после да се е влошила изведнъж… — предположи Торкел, но сам чу колко неправдоподобно звучи.

— Какво знаем за Дрюбер? — мина нататък Ане-Ли; нямаше смисъл да гадаят, решена беше да приключат срещата възможно най-бързо.

— Родена в Йоншьопинг през 1970-а, магистър по теология от Гьотеборгския университет, приета за дякон във Вестероската епархия, където е ръкоположена през 1998-а, мести се в Упсала през 2003-а и се връща във Вестерос през 2011-а, където в момента е кандидат за епископ. Защитава консервативното християнство, преди е била член на Евангелистка лутеранска мисия — Приятели на Библията. Неомъжена, няма деца, няма досие, не е съобщила за изнасилване — обобщи Карлос. — Има още, но си помислих, че става късно — добави той почти оправдателно, насочил поглед към Ане-Ли, и остави на масата купчина принтирани листове за другите.

— Трябва да говорим с нея. Да я предупредим — каза Ваня, докато се протягаше към едно от копията.

— Ами петата жена, Монсдотер, какво знаем за нея? — попита Урсула.

Едва си държеше очите отворени и съзнаваше, че в последния четвърт час не е допринесла с нищо. Торкел я беше предупредил, че се е изпуснал за вечерята, но Урсула нямаше намерение да дава на Ане-Ли причини да се оплаква.

— Мъртва е — отговори Били. — Починала през април от рак на гърдата.

— Но Дрюбер… ако не е станало, ще стане; ако е станало, ще стане отново. Според Клара тя е била водачката — върна се на въпроса Ваня.

— Освен ако не е замесена по някакъв начин — подметна Себастиан.

— Какъв например?

— Не знам, но както ти каза, тя е била водачката и е единствената от цялата група, която не е била нападната.

— Или просто не е съобщила в полицията — възрази Ваня.

— При всички случаи тази вечер нищо няма да й се случи. — Себастиан вдигна леко рамене, сякаш за да сложи край на дискусията. — Никога не е имало две нападения в една вечер.

— Някой от тях може вече да е във Вестерос. Нали са повече от един.

Ясно беше, че Ваня няма да се предаде, независимо колко късен е часът. Себастиан въздъхна леко и се надигна от мястото си до вратата, отиде при бялата дъска, където бяха отбелязани всички дати и места на нападенията.

— Часът на атаките и редът, по който са извършени — започна той и посочи дъската. — Първо Ида, после Тересе, Ребека, Клара. После пак Ида, пак Тересе, Ребека е мъртва, тъй че е ред на Клара.

— Откъде можеш да знаеш? Не знаем мястото на Ингрид във всичко това. Може да не е съобщила. Колко пъти трябва да го повтарям?

Себастиан не отговори.

Права беше, разбира се.

Не знаеха нищо за Ингрид Дрюбер, тя можеше също да е жертва, можеше дори да е следващата жертва. Това, че можело да е замесена по някакъв начин, не беше нищо повече от предположение от негова страна, за което нямаха абсолютно никакви доказателства.

Той обаче също имаше право.

Тя нямаше да бъде нападната тази вечер, така че си струваше да почакат, за да разполагат с повече информация, когато утре говорят с нея.

Но не за това мислеше той, взирайки се мълчаливо в дъската. Една идея бавно беше започнала да се оформя в главата му, докато изброяваше имена и четеше дати. Обърна се към Карлос и Били, които бяха направили бързата проверка на новите имена, получени от Клара.

— А детето няма ли баща? Линда имала ли е съпруг или приятел?

— Живеела е с приятеля си — отговори Карлос след кратък преглед на записките си. — Хампус Бугрен. Специален педагог, сега живее в Худиксвал. Защо?

— Мисля, че търсим мъж — каза той бавно, сякаш формулираше мислите си на глас в момента, в който се зараждаха в съзнанието му, — или мъже, които са изгубили нещо, изгубили са всичко, когато Линда е умряла.

— Защо?

— Има нещо като схема, повтаряне на еднакъв вид изнасилвания през няколко седмици. — Той все така говореше като че ли се опитва да си подреди мислите, докато ги изрича.

Изведнъж обаче доби доволен вид от заключението си, млъкна, обърна се към уморената група в стаята:

— Целта е да забременеят.

— Какво?

— Лекарите са осведомили Линда за рисковете, ако не прекъсне бременността. — Себастиан кимаше, вече сигурен в теорията си, думите излизаха по-бързо. — Ab ovo са я убедили да задържи детето и тя е умряла. Сега виновниците за смъртта й ще трябва да избират между две алтернативи, които по принцип са немислими за тях. Да родят дете, заченато при изнасилване, или да направят аборт. Като да избираш между чума и холера.

Теорията му беше посрещната с мълчание от другите в стаята. Серийните изнасилвачи бяха ужасно нещо, но такива се появяваха от време на време. Когато обаче извършителят, или в този случай извършителите, нападаха едни и същи жени по няколко пъти, беше още по-лошо, по-извратено и на такъв случай не бяха попадали досега. Но теорията на Себастиан звучеше едва ли не немислимо зловещо и перверзно.

Същевременно никой не можеше да намери пропуски в нея. Всичко звучеше логично. Ако погледнеха обективно хода на събитията, това наистина можеше да се окаже мотивът. Колкото и ужасно да беше.

— Още по-основателна причина да предупредим Ингрид Дрюбер — промълви Ваня тихо.

— Около нея има доста въпросителни — обади се Ане-Ли. — Как се е озовала Линда пред болницата. Тя е била последната, която я е видяла, единствената, която е говорила с полицията.

— Значи нека я изнасилят, това ли искаш да кажеш? — възмути се Ваня.

Във всеки друг случай Себастиан би я подкрепил на всяка цена, но точно сега беше сигурен, че е по-разумно да почакат, да научат повече, преди да говорят с нея.

— Обещавам, нищо няма да й се случи тази нощ — повтори той уверено. — Ще бъде в безопасност до утре, а вероятно и по-дълго.

— Охо, обещаваш, значи въпросът е решен — подхвърли Ваня саркастично и не можа да скрие колко я дразни бездействието им.

Ако другите имаха мнение какво трябва да се направи, явно бяха решили да го запазят за себе си. Наближаваше зазоряване и започването на спор за най-подходящ план за действие не привличаше никого, особено предвид това, че окончателното решение щеше да е на Ане-Ли.

Затова се обърнаха към нея.

— Ще послушаме Себастиан — кимна тя към него.

Ваня незабавно стана и напусна конферентната зала. Себастиан нямаше нужда дори да вижда гневния поглед, който му хвърли на излизане, за да знае какво мисли за него в този момент.

Утре щеше да бъде по-добре, утеши се той.

Валдемар щеше отново да се възкачи на пиедестала.

Той самият щеше да се прояви в положителна светлина.

Оставаха броени часове.

Наближаваше три и половина, когато Били пъхна ключа в ключалката. След съвещанието обсъдиха набързо дали да останат в Упсала, да отседнат в хотел, но никой не носеше лични вещи, всички бяха доста официално облечени за вечерята при Торкел и Лисе-Лоте, а и намирането на хотел, регистрирането и настаняването щяха да отнемат почти толкова време, колкото да се приберат в Стокхолм, затова решиха да си отидат.

На тръгване от полицейското управление Торкел ясно показа, че единственият, когото иска в колата си, е Ваня, затова Себастиан и Урсула се присъединиха към Били. Пътуваха в мълчание. Нямаше никакво движение и Били можеше да кара по-бързо от обикновено; мина близо осемдесетте километра за малко повече от половин час. Като стигнаха Стокхолм, той настоя да остави първо Себастиан. Така щеше да си спести въпросите, ако останеха насаме в колата.

Как се чувства напоследък.

Как вървят нещата с Мю.

Дали пак се е поддал на демоните си.

Мислеше се за такъв умник. Само защото беше видял Били да прави онази глупост, си въобразяваше, че го познава. Че знае кой е.

Не го познаваше.

Никой не го познаваше.

Като се прибра, Били смъкна якето и събу обувките, пусна ключовете в една купа на малкото шкафче в антрето и отиде в кухнята. Трябваше да хапне нещо, не беше слагал залък в уста от вечерята при Торкел и макар тя да беше питателна, оттогава бяха минали близо девет часа. Той извади масло, сирене и тубичка рибна паста от хладилника, взе две филии хляб от пакета на плота и си направи сандвичи. Прибра нещата в хладилника и извади кутия сок. Разклати го, не беше останало много, нямаше смисъл да цапа чаша. Остави го на кухненската маса, прегладнял, отхапа голям залък от единия сандвич и пи направо от кутията. На масата беше оставен нов брой на „В сърцето на Стокхолм“ и Били го вдигна, докато с няколко бързи отхапвания довърши първия сандвич.

Под вестника намери бял плик със собственото си име и адрес, написани на ръка с печатни букви. Били го взе, обърна го — нямаше подател. Отвори го, леко сбърчил чело. Помъчи се да си спомни кога за последно е получавал писано на ръка писмо, но не можа. Кой нормален човек пише нещо на ръка, слага го в плик и плаща на някого да го достави три дни по-късно?

Нещо, което приличаше на принтирана снимка, падна на масата, когато Били извади от плика сгънат лист А4 и го отвори.

Същите печатни букви на ръка.

Кратко и ясно.

Отдолу имаше адрес на уебсайт, написан с много по-малки букви. Май беше на някакъв геймърски форум. Били вдигна снимката, която беше изпаднала; вече имаше представа какво ще представлява и като я обърна, подозренията му се потвърдиха.

Той излизаше от „Норфоршгатан“.

От червената стая.

От Стела.

Дълго се взира в снимката, неспособен да определи какво точно изпитва. Най-естествено би било да се уплаши или да се вбеси, или смесица от двете. Стомахът му да се свие от тревога и притеснение, гняв към анонимния човек, който объркваше още повече и така достатъчно прецакания му живот. Но като че ли тези емоции отдавна вече бяха стигнали върха си. Вместо това той разглеждаше снимката внимателно. Тя не показваше нищо пряко компрометиращо. Вярно, ясно беше какво има на този адрес, но, от друга страна, той беше ходил там по служба няколко пъти, нищо не показваше, че тази снимка не е правена тогава.

Можеше да даде правдоподобно обяснение.

Ако решеше да не предприема нищо.

Но това щеше да предизвика ненужни въпроси. Особено сега. Той размишляваше как подателят е открил адреса му — вероятно защото беше ходил там с личния си автомобил. Онзи е потърсил регистрационния номер, намерил го е, научил е, че е женен, написал е писмото. Но може би не знаеше, че той е полицай. Дали можеше да се възползва от това по някакъв начин?

Точно сега не можеше да се разправя и с тази история. На връщане от Упсала по-рано вечерта, след като си тръгна от стаята на Стела, телефонът му звънна. Пак Кони — питаше дали Били вече е събрал достатъчно доказателства, за да бъде сигурен. Провери дали още му вярва, че снимките са манипулирани. Били го успокои — да, бил съвсем сигурен, но разследването в Упсала пак набрало скорост и му трябвало още малко време да подреди доказателствата. Колко време? Още ден, може би два, максимум три. Кони приключи разговора с молба скоро пак да се чуят, за да може да подаде жалба в полицията преди почивните дни.

Тъй че в понеделник полицията щеше да разполага с данни за извършено престъпление във връзка с изчезването на Йенифер, щеше да проведе щателно разследване и той щеше да е човекът, предоставил доказателствата за отваряне на случая. Но нямаше какво друго да направи. Оттук нататък трябваше да свири по слух. Единственото, което го застрашаваше, бяха снимките, публикувани от Бухюслен, а далеч не беше сигурно, че някой би ги свързал с него.

Тихи стъпки от боси крака приближаваха към кухнята и го изтръгнаха от размислите; той грабна писмото, плика и снимката, скри ги между страниците на вестника, сгъна го и го бутна настрана. В следващата секунда Мю влезе в кухнята. Още връзваше колана на тънкия си халат, очите й — сънливо притворени, косата — разрошена. Изглеждаше фантастично, помисли си Били. Ето защо беше длъжен да реши проблемите си, напомни си той.

За да се прибира вкъщи, при нея.

Всяка вечер до края на живота си.

— Прибра ли се, горкичкият ми?

— Да.

— Как беше в Упсала?

— Още две изнасилвания и самоубийство.

Тя дойде при него и го прегърна. Той зарови лице в корема й. Усети топлината на загрятото от леглото тяло през тънкия плат. Тя бавно галеше косата му.

— Получи се писмо за теб.

— Да, видях го.

— Какво беше?

— Нищо, предлагаха ми да взема заем с някаква смешна лихва.

Тя седна на коленете му, пак го прегърна, облегна глава на рамото му. Спокойният й дъх върху гърлото му. Той затвори очи. Позволи си да се наслади на близостта, на нежността. На любовта. За миг си помисли, че е заспала.

— Ваня се опитва да забременее — проговори тя и прозвуча още по-сънлива.

Той беше сигурен, че очите й са се затворили.

— Аха.

— Каза го на вечеря. Че двамата с Юнатан опитват.

Странно, помисли си той. Ваня нямаше навика да споделя лични неща, но, разбира се, Мю страхотно умееше да предразполага хората да се разкриват пред нея. Също така умееше да планира бъдещето. Например да заживеят заедно, да се оженят, да си купят лятна вила…

— Аз не искам деца. — Той искаше да затвори тази врата бързо; определено не желаеше да води този разговор.

Не сега. Не тази вечер.

— Никога?

Той усети как тялото й се напрегна и все още без да вижда лицето й, знаеше, че е отворила очи.

— Не знам, може би. Но не сега.

В никакъв случай сега, помисли си.

— Добре…

Настъпи мълчание, но той усещаше, че очите й са отворени, долавяше учудването и разочарованието й. Трябваше да й обясни, доколкото можеше.

— Търсим си вила, оженихме се преди по-малко от половин година. Няма и две години, откакто се запознахме. Не може ли просто да си поживеем двамата, трябва ли непрекъснато да обсъждаме следващия животопроменящ проект, да му се не види?

Мю се надигна, сложи длани на раменете му и се взря сериозно в очите му:

— Съжаляваш ли за нещо?

Били си пое дълбоко дъх, поклати глава и се опита да докара убедителна успокоителна усмивка:

— Знаеш, че не е така, но се движим твърде бързо.

— Твърде бързо?

— Понякога. Ще ми се просто да оставяш нещата да стават от само себе си. Да живеем тук и сега и това да ни е достатъчно. Не деветдесет процента от всичко, което правим и за което говорим, да се отнася за бъдещето и какво ще правим после.

Макар че той самият в момента беше напълно завладян от мисълта за „после“.

После, когато всичко, в което се беше замесил, отминеше.

— Не знаех, че се чувстваш така.

— Сега знаеш.

— Ще ми се да беше казал нещо по-рано, за такива неща трябва да си говорим. Важно е.

— Ще стана по-добър…

— Вече си най-добрият — премести тя длани на бузите му и се наведе към него.

— Ти също — промълви той, преди тя да го целуне.

Едновременно му се правеше секс и се надяваше да не правят. Чувстваше, че близостта и интимността ще бъдат полезни за него, нуждаеше се от това, но също така знаеше, че ще е толкова невинен и скучен, че след това ще се чувства по-скоро незадоволен.

— Отивам да си лягам, трябва да ставам след три часа — реши въпроса тя. Целуна го още веднъж по устата. — Утре ще говорим пак.

Стана и се прибра в спалнята.

Били почака, за да се увери, че няма да се върне, след което пак посегна към вестника и извади писмото и снимката.

Взе мобилния си телефон, отвори браузъра и въведе адреса от писмото. Наистина се оказа геймърски форум.

Озова се директно в тема, отворена от потребителя WoLf232. „Ще плати ли Били?“ гласеше заглавието. Под въпроса имаше няколко коментара от други потребители на форума, най-вече WTF и въпросителни знаци. Един се мъчеше да е услужлив и питаше за коя игра говори WoLf232. Били разбра, че от него се очаква да напише отговора си в темата, че така ще комуникират занапред. Но не сега. Той затвори прозореца и изтри историята и кеша. Писмото не би могъл да проследи, но WoLf232… може би.

Но не сега. Не тази нощ.

Беше смазан от умора, а точно в такива моменти хората допускат грешки.

Не можеше да си позволи никаква грешка.

Бъдещето му беше заложено на карта.

Торкел въздъхна от облекчение, че най-сетне си е у дома. Окачи връхните си дрехи и отиде право в банята, изми си лицето, погледна отражението си в огледалото.

Уморен.

Уморен човек.

Може би все пак трябваше да се оттегли. Не беше млад. В дни като този го усещаше особено ясно. Пропъди тези мисли — подобни решения не се взимат в четири часа сутринта, след като си работил над двайсет часа. Изми си зъбите с минута и двайсет и две секунди по-бързо от обичайните две минути, с които беше свикнал от дете, изми си ръцете и тихо влезе в спалнята.

Пъхна се в своята половина от леглото, нагласи алармата на телефона си и въздъхна, като видя, че ще звънне след четири часа и единайсет минути.

— Будна съм — чу от страната на Лисе-Лоте и се завъртя към нея. Тя лежеше на една страна и го гледаше. — Не знаех дали смяташ да останеш в Упсала, или не.

Може би той само си въобразяваше, че гласът й звучи леко обвинително.

— Извинявай, че не се обадих, но беше страшно. Оказа се, че имаме още две изнасилвания и едно самоубийство.

Тя не отговори. Само надигна завивката и се премести в неговата половина от леглото. Отпусна ръка на гърдите му и облегна чело на бузата му. Той пъхна ръка под нея, за да може тя да се настани по-удобно.

— За Урсула… — започна Торкел.

— Няма нужда да го обсъждаме сега.

— Не знам защо не ти казах — продължи той, сякаш не чул думите й. — Сигурно съм си мислел, че ако кажа нещо, може би няма да искаш да я виждам всеки ден…

— На ревнивка ли ти приличам?

— Тогава не знаех, в началото, а после, като те опознах… Като че ли никога не идваше подходящ момент, а и не смятах, че има значение.

— Наистина няма.

Той завъртя глава, доколкото можеше, за да я погледне. Наистина ли щеше да мине толкова безболезнено?

— Няма никакво значение, че сте били заедно, нито че работите заедно. Просто исках да го чуя от теб.

Тя наистина беше по-добра, отколкото заслужаваше той.

— Но сега разбирам отношението ти към Себастиан — добави тя и той усети, че се усмихва.

— А ако искаш да знаеш, този път действително се стараеше да се държи прилично.

— Заспивай — погали го тя по бузата.

— Обичам те.

Той искаше да го казва често. Всеки ден. Не просто да го казва, а и да го показва. С всяко свое действие. За да не се съмнява тя никога.

— Знам, и с право — пошегува се Лисе-Лоте, протегна се и го целуна по брадясалата буза. — И аз те обичам.

Но Торкел вече беше заспал.

28-и октомври

Трима души умряха.

Наистина ли постъпвам правилно? Заслужава ли си?

Всичко става, защото ти не искаше никой да умира.

Просто имахме различни мнения кога някой трябва да живее.

Човек не бива да отнема живот.

При никакви обстоятелства.

Така казваше ти.

Така пише.

Така е.

Това ме утешава понякога, когато се съмнявам.

Защото пише още:

Каквато вреда някой направи на ближния си, със същото да му се отплати.

Око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога.

Така че може би им се разминава леко.

На другите.

На оживелите.

Можехме да обсъдим това.

Както обсъждахме всичко друго.

Невинаги се разбирахме. Даже напротив.

Но се уважавахме.

Уважавахме чуждото мнение.

Дори когато беше глупаво. Опасно за живота.

Де да можех да върна времето назад.

Мисля много за тогава. За теб. За нас.

Все повече и повече за миналото.

Все по-малко и по-малко за бъдещето.

Може би защото чувствам, че нямам такова.

Валдемар вече чакаше на тротоара, когато Себастиан дойде да го вземе. Направи му впечатление колко е отслабнал, как се е съсухрил. Не че беше толкова странно — в последно време преживя какво ли не.

Рак. Два пъти.

Опит за самоубийство и разследване за престъпление, което все още течеше.

Себастиан опита да си припомни кога бе видял Валдемар за последно. Вероятно в онзи период точно след като научи, че Ваня му е дъщеря, когато изпитваше нездрав, натрапчив копнеж да е близо до нея. Когато — не се гордееше с това — направо я преследваше. Тогава виждаше Валдемар всеки четвъртък да я изпраща до дома й на „Сандхамнсгатан“, след като бяха вечеряли заедно.

При него и Ана. Родителите й.

Когато още бяха двойка. Семейство.

Преди всичко да рухне.

Преди Себастиан Бергман да влезе в живота им.

Още помнеше как жадуваше да й стане толкова близък, колкото беше Валдемар. Как би дал всичко, за да бъде той мъжът, който получава прегръдка за довиждане, който я целува нежно по челото.

Как ревнуваше.

Завиждаше.

Как стори всичко по силите си да унищожи отношенията им. Трудно беше да си представи, че оттогава бе минала малко повече от година и че сега щеше да вложи също толкова енергия, ако не и повече, за да се опита да възстанови връзката помежду им.

След като Валдемар си сложи колана, Себастиан посочи на пода пред седалката един плик с кафе, питки с кашкавал и две канелени кифлички от „Севън-Илевън“, но Валдемар поклати глава. Беше видимо притеснен, кършеше ръце, гледаше през прозореца. Себастиан пусна радиото. Пътуваха в мълчание.

— Тя още ли не знае, че идвам? — попита Валдемар, когато свиха по улицата на Юнатан в Сундбюберг.

— Не знае.

— Ами ако не иска да ме вижда?

— Мисля, че ще иска.

— А ако не желае?

Себастиан разбираше безпокойството му. Липсата на контакт в последно време можеше да се обясни с това, че тя няма време, че е заета с новата си любов, че работи в чужд град, че си има други проблеми. Обяснения колкото искаш. Но целенасочено дистанциране, отхвърляне, блъсната врата в лицето — това беше друго. И Себастиан познаваше чувството по-добре от всеки друг.

— Липсваш й.

— Ти така казваш.

Не само го казваше, а и се надяваше да е вярно. Много зависеше от това. Не само за Ваня и Валдемар. Ако трябваше да е честен, дори и да се опиташе, не можеше да прояви интерес към състоянието на едната половина от тази двойка.

Паркира пред тъмножълта четириетажна къща с фасада от бетон и яркочервени дограма и балкони. Контрастът между самата сграда и червените елементи създаваше впечатление, че някой е решил, че малко цвят ще отвлече вниманието от доста непривлекателната 75-годишна постройка. Себастиан погледна часовника. Бяха се разбрали екипът да поспи до по-късно сутринта. Изведнъж усети известни съмнения за плана си. Или по-точно за липсата на план.

Дали тя беше будна?

Дали изобщо беше тук?

Дали искаше да бъде събудена от двамата си бащи, от които се опитваше да се дистанцира?

Не знаеше, не знаеше и не — това бяха отговорите на трите въпроса, но той трябваше да продължи. Обърна се към Валдемар, докато отваряше вратата на колата:

— Хайде — каза с възможно най-окуражителен глас. — Ще се получи.

Слязоха от колата и тръгнаха заедно към входа, но един глас ги спря:

— Какво сте намислили, дявол да ви вземе?

Обърнаха се едновременно и видяха Ваня, изпотена в спортния си екип въпреки студа, да стои задъхана на улицата зад тях. Гледаше ги очаквателно, без ни най-малък намек, че се радва да ги види.

— Здравей, Ваня — продума Валдемар и само в тези две кратки думи успя да вложи толкова много едва сдържана радост от срещата с дъщеря си, че дори Себастиан леко се трогна.

Върху Ваня обаче явно ефектът не беше такъв.

— Какво сте намислили, дявол да ви вземе? — повтори тя малко по-бавно, сякаш смяташе, че първия път не са я разбрали.

— Идеята беше моя — пристъпи към нея Себастиан.

Валдемар остана на място, все едно се страхуваше тя да не се обърне и да побегне, ако я доближи.

— Каква изненада.

— Чуй ме, само две минути…

— По-добре не.

— Моля те. Две минути и се махаме.

Тя хвърли поглед към Валдемар, чиито рамене бяха отпуснати отчаяно, главата му беше клюмнала. Ваня пак се обърна към Себастиан с примирено кимване.

— Вината е моя. За всичко — започна той и избра истината; това беше последният му шанс, всичко или нищо. — Аз унищожих семейството ти. Ако не се бях появил, щяхте още да сте заедно. Разбирам, че може би няма да можеш да се помириш с Ана, но Валдемар… — той посочи с глава окаяното създание на тротоара, — Валдемар ти липсва. Зная, че ти липсва.

— Откъде? С Юнатан ли си говорил?

По дяволите, биваше си я. Бърз ум. Едва ли беше споделяла с много хора какво й липсва, какво желае, за какво копнее. Не разкриваше емоционалния си живот пред всеки. Но Себастиан нямаше намерение да предава приятеля й, не искаше да засилва раздразнението й.

— Нямаше нужда. Помислих над думите ти. Че не ми пука какво искаш. Помислих какво може да искаш и знам колко близка си била с Валдемар.

Той я гледаше искрено и открито — изражение, което владееше до съвършенство, но което, колкото и да е странно, му се удаде по-трудно сега, когато говореше наистина откровено.

— Този вид близост. Този вид обич. На мен би ми липсвала.

Кратка пауза. Дали наистина да изиграе картата с Лили и Сабине? Защо не? Налагаше се да използва всички средства, за да стигне до успешен край.

А и беше истина.

Всичко, което каза, беше истина.

Може би тъкмо затова дотук вървеше относително добре.

— И ми липсва. Всеки ден.

Той сам чу колко приличаше на реплика от второразреден американски романтичен филм; очакваше всеки момент да прозвучи трогателна музика.

Ваня не отговори веднага — нещо, което той изтълкува като стъпка напред. Тя погледна към Валдемар, който още стоеше, несигурен какво ще излезе от ситуацията.

— Трябва да отиваме във Вестерос — каза тя, но липсваше сила и в аргумента, и в гласа й.

— Нямаме точен час.

Нов поглед, кратко колебание, което завърши с лека въздишка и кимване.

— Добре де, добре, и без това ще закусвам, нека ми прави компания.

— Аз ще чакам в колата.

Себастиан остана на място и видя как тя отиде при Валдемар и той, след кратка сдържана прегръдка, я последва към входа. Обля го топлина. Беше успял.

Беше направила една стъпка към приемането, една стъпка към дъщеря си.

Облаците над него като че ли се разсейваха.

Самопожертвователното му дело бе дало резултат.

В колата взе да става студено.

Себастиан тъкмо смяташе да направи още едно кръгче, за да затопли и нея, и себе си, когато Ваня и Валдемар се появиха заедно. Прегръдката за довиждане показа, че последните петдесет и пет минути определено са ги сближили. Въпросът беше колко. След няколко кратки прощални реплики той видя как Валдемар си тръгва, а Ваня дойде при колата, отвори вратата и се настани на седалката до него.

— Няма ли да го закараме до тях? — погледна Себастиан към Валдемар, който бавно се отдалечаваше.

— Ще вземе метрото. Казах му, че ние трябва да отиваме на работа.

— Окей.

Ваня си сложи колана, Себастиан запали двигателя и потегли. Подминаха Валдемар и Ваня му помаха с усмивка. Още един знак, че планът му е проработил, но все пак искаше да се увери:

— Как мина? — попита с възможно най-нормален тон.

— Добре. Много добре.

— Радвам се.

Ваня се обърна към него и го погледна спокойно и открито:

— Благодаря ти — каза кратко.

Себастиан само кимна, но вътрешно ликуваше. Смяташе сега да остави тази тема, да не я притиска да споделя, да не я разпитва за подробности. Увеличи скоростта, засили радиото и двамата продължиха в мълчание.

Ваня се облегна назад, докато излизаха от Сундбюберг по посока E18 на север. Облаци покриваха небето и така и не стана съвсем светло, както се получаваше понякога през късната есен. Фасадите изглеждаха по-мрачни от обикновено. Твърде рано за коледни лампички по прозорците, които да ги оживяват в продължение на около месец. Всички листа бяха опадали от дърветата при ранното застудяване, снегът се беше разтопил, минувачите се бяха увили в топли тъмни дрехи. Сиво и безцветно — това беше цялостното усещане за външния свят.

Каква странна сутрин.

Валдемар се качи с нея в апартамента, седя в кухнята с Юнатан, докато тя се къпеше и се приготвяше. Докато се обличаше в спалнята, ги чуваше как си приказват и Валдемар се смее. Приятно й беше да го чуе весел. Тя дойде при тях в кухнята и Юнатан предложи да ги остави насаме, да отиде по-рано на работа. Топло стисна ръката на Валдемар и каза, че много се радва, дето са се видели отново.

Валдемар отговори със същото.

Личеше си, че и двамата са искрени.

Когато останаха сами, отново се почувстваха неловко. Ваня си приготви закуска, предложи и на Валдемар, но той отказа, стигало му едно кафе. Той като че ли не смееше да поеме инициативата, когато двамата оставаха насаме.

Все още беззащитен, слаб, разкайващ се.

Но и все още напълно откровен.

Даде да се разбере, че не се свързва с нея, защото не иска да й се натрапва. Държи да й даде времето, което й е нужно, за да реши тя как да продължат; той щял да уважи решението й.

Говореше открито за рака, за съдебното дело, за всичко, случило се между Ваня и Ана, как за известно време загубил почва под краката си, как смятал, че няма връщане назад, че е стигнал края на пътя. Тогава сбъркал, вече го знаел. Сега се чувствал по-добре. Тя не бивало никога, при никакви обстоятелства да го допуска обратно в живота си само защото изпитва вина или страх какво би сторил, ако го отблъсне.

Ако намерят отново пътя един към друг, щяло да е само по нейно желание.

Тя го попита за обвиненията. Той вдигна рамене. Какво да каже?

Беше сбъркал.

Взе глупави решения.

Наруши закона.

Цялата история с „Дакгея“ беше необяснима. По-мащабна и по-сложна от аферата „Трустор“. Бяха замесени няколко компании. Подставени лица, поръчки, конкурси, фирми фантоми, бушони. Документите по разследването вече бяха няколко хиляди страници, а то още не беше приключило. Валдемар все още беше заподозрян в участие, но не се налагаше да остава в ареста.

Къде би могъл да отиде?

Всички бяха наясно, че той далеч не стои на върха на пирамидата и че няма скрити милиони, от които да живее, ако избяга, изключваха и опасността да унищожи доказателства. Затова беше навън.

Без Ана. Без дъщеря си.

Сам.

Може би защото в последно време Ваня беше започнала да мисли за собствено семейство, за своето място в света, за собствена история, срещата с Валдемар й даде храна за размисъл. Винаги бе знаела, че Валдемар е най-малко виновен от тримата, че я е предал най-малко, а беше пострадал най-жестоко. Тя се досещаше до какво ще доведе сутрешната среща, но трябваше да подреди мислите си, за да е сигурна, че решението й ще бъде правилно.

Странна сутрин. Но се чувстваше добре. Беше й хубаво. Срещата с Валдемар й се отрази благоприятно. И заслугата беше на Себастиан. Не го очакваше от него. Може пък да се е променил.

Дали наистина го вярваше?

Въпреки всичко.

Знаеше, че сам няма да я заговори, след като му беше забранила, но той заслужаваше малка награда. Обърна се към него:

— Какво ще кажеш за гаджето на Торкел?

Себастиан изглеждаше искрено изненадан, беше очаквал да спазват правилото за неговорене извън службата, но бързо намали звука на радиото.

— Харесвам я. Изглежда симпатична… Наистина не го направих нарочно. Онова с Урсула. Бях съвсем сигурен, че й е казал. Той е от хората, които биха го направили.

— Да — съгласи се Ваня.

— Дано не съм прецакал нещо — въздъхна Себастиан и наистина го мислеше. — Личи си, че е щастлив.

— Да… А как ти се видя жената на Били?

— Не съм сигурен. Каква беше точно? Лайфстайл коуч?

— Кариерен коуч — поправи го Ваня с лека усмивка, която го загря повече от парното в колата, макар да беше нагласено на двайсет и четири градуса.

— И какво значи това? Помня, че тя обясни, но аз се бях изключил.

— Помага на хората да се чувстват по-добре и да достигнат пълния си потенциал. — Тя го погледна и усмивката й стана по-широка. — Нали си психолог, значи имате общи теми за разговор.

Тя се шегуваше с него. Той беше на седмото небе.

— Не, нямаме — натърти той.

Беше учил пет години в университет и после беше ходил на специализация. Подозираше, че Мю е получила лиценз или диплома от някой мастър клас в интернет и че на уебсайта си, ако има такъв, е написала как вярва „във вашия потенциал“ и „можете да откриете вътрешната си сила“, и „всички отговори са вътре във вас“, и — за да скрие липсата на истинско научно познание — как тя съзнава, че „най-много е научила от собственото си пътешествие през живота и от своите преживявания“.

— Но Били изглежда щастлив с нея — добави той и сви рамене.

— Не съм толкова сигурна.

Тя млъкна, сякаш усетила, че разкрива твърде много, но Себастиан имаше чувство, че би искала да продължи. Почака.

— Той й изневери — промърмори тя най-сетне.

— Кога?

— През лятото. Докато преследвахме Лагергрен.

— С кого?

— Не знам.

— А откъде разбра?

— Той ми каза.

— И е искал да го кажеш и на мен?

Съвсем резонен въпрос. Отговорът, естествено, беше „не“. Но той й беше приятел. Един от малкото й приятели. Защо тогава клюкарстваше за него в автомобил на път към Вестерос?

Вината беше на Мю.

По едно време, докато бяха на гости на Торкел и Лисе-Лоте, тя се беше оказала насаме с Мю и докато се усети, изтърси, че се опитва да забременее. Което не влизаше в работата на никого. Най-малкото на Мю, която някак успяваше да изглежда любопитна и натрапчива, докато сама дърдореше за Били, работата си, брака, търсенето на лятна вила, всичко толкова прекрасно и съвършено, че Ваня изведнъж изпита нужда някак да развали перфектната картина. Щом Мю съумя да изтръгне информация, която тя не искаше никой да знае, значи беше справедливо и Ваня да издаде някоя тайна.

Адски глупаво, разбира се.

Дребнаво, детинско, незряло.

Но станалото — станало.

— Да не казваш на никого — наблегна тя на всяка дума; вече съжаляваше. — И в никакъв случай на Били.

— Естествено.

— Обещай.

— Нали обещанията ми не струват пукната пара — каза той с престорено обиден тон.

Веднага разбра, че шегата не се прие добре.

— Обещавам. Ако реша да си бъбря с Били, имам по-важна тема за разговор.

Той явно нямаше намерение да разкрие каква точно и тя не попита. Продължиха пътя си. Мобилният на Ваня извибрира. Тя го извади.

— Били и Карлос пращат информация за Ингрид Дрюбер.

Ваня четеше и пътуването продължи в приятна тишина. Едно от най-хубавите пътувания с кола, които Себастиан помнеше.

Дори табелата, която след около час им съобщи, че влизат във Вестерос, не успя да развали доброто му настроение.

Понякога се налага да се предадеш.

Понякога няма как да продължиш.

Разговорът с Ида, двете нападения, онзи журналист, който я причака на паркинга — всичко това беше успяла да парира, да изтърпи. Защото беше съсредоточена върху крайната цел, тя беше по-важна от светските проблеми; за нея се грижеше Бог, подкрепяше всяка нейна крачка по пътя.

Днес се събуди в шест. Нощем отново спеше относително добре. Внимаваше повече, когато се прибираше сама, всеки път изпитваше известна тревога, но като цяло се справяше все по-добре и по-добре с всеки изминал ден. Както знаеше, че ще стане. С Божията помощ. Отново се чувстваше силна. След половин час молитви, кратка разходка, душ и закуска, отиде в църквата.

След края на сутрешната среща със служителите се прибра в малкия си семпло обзаведен кабинет. Бюро, неголямо канапе и фотьойл в единия ъгъл за разговори на четири очи, библиотечка на едната стена, наполовина пълна с книги, наполовина с информационни брошури. Картини с различни християнски мотиви по тъмнозелените стени. Зад нейния стол — любимата й репродукция на „Спасителят на света“, смятана за творба на Леонардо да Винчи. Тя посвети цялата сутрин на административна работа и подготовка за неделната служба; за днес нищо не беше планирала за изборите, никакви изповеди и обсъждания на предстоящи кръщенета, сватби и погребения. Имейлът й беше пълен с писма, които чакаха отговори, трябваше да прегледа плана за рехабилитация след болест на един служител, тъй като имаше среща с кантора по този въпрос и трябваше да се подготви. Обикновен ден с обикновени задължения.

И тогава дойдоха двамата.

От полицията. Националния отдел за разследване на убийства.

Млада жена и мъж на средна възраст. Ваня Литнер и Себастиан Бергман. Знаеха толкова много, далеч повече от журналиста. Като че ли знаеха всичко.

Понякога се налага да се предадеш.

Понякога няма как да продължиш.

Младата жена не откъсваше очи от нея, сякаш четеше по лицето й и разтълкуваше всяка една дума на Ингрид.

— Знаем за Ab ovo — изрече и после замълча, явно очакваше Ингрид да разкаже всичко.

За един кратък миг тя понечи да излъже. Или поне да се преструва, че нищо не разбира, но после осъзна, че щом полицията е стигнала до нея, значи или Клара, или Ида е проговорила.

— Антиаборт група в Упсала, чийто водач сте били вие — добави Ваня, когато отговорът се забави.

— Да.

— И в която е членувала Линда Форш.

Отново понечи да излъже. Клара не беше с тях в онази вечер, затова не може тя да е разказала. Какво е разкрила Ида? Вероятно всичко. Когато говориха по телефона, Ингрид усети по гласа й, че е пред пълен срив.

Бяха минали осем години.

Споменът беше избледнял.

Човек забравя, добавя, променя.

Може би тя щеше да успее да го заличи още един път. Но първо трябваше да знае повече.

— Защо питате?

— Смятаме, че серията от нападения, изнасилвания и смъртни случаи може да има връзка с въпросната група и станалото с Линда Форш — отговори Ваня сухо, все така впила очи в жената на фотьойла.

— Наистина ли?

— Да, вие пострадахте ли? — обади се Себастиан.

— Не.

Бърз отговор, бърза лъжа. Себастиан го усети, беше сигурен, че и Ваня не го е пропуснала.

— Сигурна ли сте?

Ингрид обмисли бързо алтернативите. Дали щеше да й помогне с нещо това, че тя също е жертва? Че вече е получила наказанието си. Не в чисто юридически смисъл, разбира се, но в личен план. Във всеки случай не можеше да навреди.

— Не искам никой да знае… — промълви тя и сведе очи към скута си.

— Не е необходимо да се разчува.

Ингрид пое дълбоко въздух, вдигна глава и без да откъсва очи от Ваня, разказа за двете нападения. Какво стана. Първия път, докато вървеше към колата си след среща в църквата. Втория път у дома.

Спринцовката.

Ужасният чувал.

Когато го изрече на глас, пред други хора, изведнъж усети колко дълбоко й е повлияло, как са й се отразили ужасните преживявания, как се е самозалъгвала, че се чувства по-добре; същевременно обаче изпитваше благодарност, че вярата й помогна да мине и през това, да продължи напред.

Искаха да знаят дали го е видяла.

Не го беше видяла. И двата пъти се беше промъкнал зад гърба й. Каза им датите и часовете на нападенията. В схемата, която извършителят явно следваше, и двете се оказваха преди атаките над Ида. Тоест Ингрид е била първата жертва. Звучеше правдоподобно. Все пак тя беше водачът на групата.

Разказът за станалото я разтърси. Извика на повърхността спомени, които с всички сили бе потискала. Трябваше да излезе за малко, да пийне вода, да дойде на себе си.

— Разкажете за Линда — помоли Ваня, когато тя се върна при тях и пак седна.

— Не знам какво да кажа…

— Как дойде при вас?

— Беше бременна, лекарите й бяха препоръчали да прекъсне бременността и тя се нуждаеше от помощ и подкрепа, беше чула за нас от приятелка.

— Защо са й препоръчали да прекъсне бременността?

— Според тях имало риск и за нея, и за детето.

— Затова я убедихте да го задържи, въпреки че сте знаели колко е опасно за нея — обобщи Ваня, като се мъчеше да говори със спокоен глас, да се държи професионално.

— Не сме я убеждавали — поправи я Ингрид. — Тя дойде при нас, защото искаше да го задържи. И никой не „знаеше“ дали е опасно за нея. Никой освен Господ.

— Значи мнението на лекарите не е било от значение? — попита Себастиан и не се справи така добре като Ваня със скриването на възмущението в гласа си.

— Бог можеше да пожелае и тя, и детето да оживеят и тогава щеше да стане точно така — отвърна Ингрид твърдо и уверено.

— Но той явно не е пожелал — отбеляза Себастиан. — Брадатият тип горе на небето се е съгласил с медицината…

Ингрид беше изтърпявала това безброй пъти. Критика от либерални тълкуватели на Библията, които приспособяваха вярата към ценностите на светското съвремие и неглижираха значението на Светото писание — те бяха друго, с тях тя знаеше как да води дискусия. Но заклет атеист, с какъвто беше убедена, че си има работа в лицето на Себастиан — такъв дори нямаше желание да удостоява с отговор. Замълча и го изгледа едва ли не съчувствено.

— Значи Линда е дошла при вас… — Ваня се опита да върне разговора към причината за идването им.

Не за първи път личните възгледи на Себастиан и начинът, по който ги изразяваше, водеха до риск свидетелят или заподозреният да откажат да говорят повече с тях.

— Нямаше никаква подкрепа у дома — кимна Ингрид. — Мъжът й, бащата на детето, се отдръпна. Дистанцира се от нея, доколкото разбрах.

— Ами родители, братя и сестри, приятели?

— Родителите не знаеха за препоръката на лекарите. Тя не искаше да им казва. Нямало да я разберат. — Ингред направи кратка пауза, наведе се и впи очи във Ваня, сякаш беше от изключителна важност тя да я разбере правилно. — Беше съвсем сама. В тази извънредно тежка ситуация имаше само нас.

— Какво стана на 22 юни 2010-а?

Тя се обажда по телефона привечер, иска да се видят. Опитала се да говори с мъжа си за тях, за детето, за бъдещето, какво ще правят, ако се случи най-лошото. Но той не желае, не може, дърпа се. Тя се чувства по-самотна от обикновено, а и не й е добре.

Те откликват. Всички освен Клара Валгрен. Тя самата тъкмо е родила. Син. Говорят си, че ще бъдат на една възраст, може би ще станат близки приятели. Децата на Линда и на Клара.

Когато пристига, е по-бледа от обикновено, но в това няма нищо странно, преживява тежки моменти. И физически, и психически. На въпроса как се чувства, отговаря, че не й е добре, за първи път има усещане, че нещо не е наред. Това я плаши, кара я да се пита, да се съмнява. Положението се утежнява от това, че мъжът й не успява да я подкрепя. Че никой не е до нея. Има една приятелка, Тересе, но и тя не я подкрепя както трябва, не я разбира напълно. Казва само, че ще приеме което и решение да вземе Линда, че зависи от нея, но между редовете се чете, че според приятелката й тя допуска грешка.

Затова си няма никого.

Освен Ab ovo.

Говорят си за всичко, не само за бременността и тревогата, помагат й да се успокои, да се почувства по-добре, да се отпусне. Опитват се да я отърват от тревожността, да й помогнат да намери утеха в това, че Бог винаги постъпва правилно, да усети радостта, че носи в себе си нов живот. Да се наслаждава на чудото, което расте в нея. След разговора се молят заедно. За нея, за нероденото й дете, за мъжа й. Молят се всичко да мине добре, молят се за сила в тежкото положение, в което е изпаднала, молят се да забрави тревогите и да се сдобри с мъжа си, любовта между тях да разцъфти отново.

Сякаш се чувства по-добре, по-весела е, по-спокойна. Благодари им, не знае какво би правила без тях. Без вярата си. Без Бог. Приготвят се да се разотиват. Линда само иска да се отбие до тоалетната. Чакат я, бъбрят си — за Линда и детето, разбира се, но и за други неща.

Улрика първа го забелязва.

— Ужасно дълго се забави.

Чакат още минута-две, после всички слизат до тоалетните на долния етаж. Само една е заета и заключена. Почукват.

— Линда.

Но не получават отговор.

— Линда, добре ли си, наред ли е всичко?

Все така няма отговор. Настъпват няколко секунди хаос, преди да решат, че все някак трябва да отворят вратата. За щастие ключалката е стара, от онези с процеп от външната страна, в който можеш да пъхнеш монета или ключ и да завъртиш, да отвориш отвън. Така и правят.

Линда лежи на пода. В безсъзнание е. Има много кръв. Всички изпадат в шок, не знаят какво да правят. Ида тихо се моли зад тях. Улрика влиза в тоалетната, опитва се да събуди Линда, търси пулс. Има пулс, неритмичен, но ясен. Трябва й помощ, трябва да я закарат в болница.

— Викайте линейка!

Естествена реакция, правилна реакция, само че не могат. Не могат да извикат линейка. Намират се в помещенията на Църквата. На Шведската църква. Тя при никакви обстоятелства не бива да се свързва с тяхната група, с тяхната дейност.

— Разбирате ли колко е нередно? — прекъсна Ингрид разказа си и Себастиан и Ваня видяха как се поизправи на фотьойла; този въпрос явно я вълнуваше. — Група, която защитава словото на Библията, Божието слово като неопровержимо и неоспоримо, не може да показва, че принадлежи към Църквата.

— Защо не може? — попита Ваня, макар да имаше чувството, че знае отговора.

— Защо ли? Защото тя напълно изгуби посоката. Щяха да направят всичко възможно да се дистанцират, да обяснят, че не са замесени, че не знаят нищо и че ще вземат мерки.

— Да изритат фундаменталистите — предложи Себастиан.

— Ще вземат мерки срещу това, че вярваме и живеем според Божието слово — продължи Ингрид, сякаш не е чула подмятането му; и той, и Ваня забелязаха, че страните й започват да поруменяват. — Защото защитаваме светостта на живота. Толкова ниско са паднали, че щяха да се отърват от нас, от тези, които защитават ценностите, които би трябвало да са техни. Точно затова Шведската църква е в криза.

— Значи не сте се обадили за линейка от страх да не ви уволнят?

Ингрид се обърна към Себастиан и на Ваня й се стори, че търпението й е на изчерпване. Ваня тихо изруга. Нуждаеха се от възможно най-пълна информация, а в такъв случай постоянните подмятания не бяха най-добрата тактика.

— Не очаквам от вас да разберете — каза Ингрид със — помисли си Ваня — впечатляващо самообладание.

— Хубаво, защото не разбирам.

— Ако по някаква причина диоцезът не ме отстранеше, обществеността щеше да го изиска. Публичен линч в социалните медии. Тогава не беше чак толкова зле, колкото днес, когато Туитър може да унищожи целия ти живот, но пак беше страшно.

— Сигурен съм, че все някъде има някоя откачена свободна църква, която би ви приела с отворени обятия.

— Себастиан — намеси се Ваня решително. — Млъквай.

Той се подчини. Знаеше какво иска тя, какво той за малко да провали. Ваня пак се обърна към Ингрид:

— Извинете колегата ми. Моля ви, продължавайте. Какво стана?

С общи усилия качват Линда в колата, на задната седалка. Все още кърви, но от време на време идва в съзнание, уплашена е, объркана е. Ингрид шофира. Ребека и Ида седят от двете й страни, неспособни да помогнат с каквото и да било. Паникьосани. Улрика е на седалката до шофьора. Ингрид се опитва да се съсредоточи върху пътя, върху възможно най-бързото преминаване през все още по лятно светлата нощна Упсала. От време на време поглежда в огледалото за обратно виждане.

От задната седалка се чува поток от осведомявания и въпроси с високи, пронизителни гласове.

Тя кърви!

Кога ще стигнем?

Загуби съзнание!

Ще оживее ли?

Мисля, че не диша. Диша ли?!

Напрегната, Ингрид ги моли да млъкнат, не знае, не може да отговори на въпросите им. Пак поглежда в огледалото. Линда за миг идва в съзнание. Очите й са уплашени и умоляващи. Знае, че всичко се е объркало, и с жалния си поглед мълчаливо умолява Ингрид да я спаси. Но въпреки това тя спира, когато са само на няколко минути от входа на спешното отделение. Изведнъж го осъзнава. Пристигането й с Линда в болницата няма да остане без последствия.

Ще се задават въпроси, ще се изискват отговори, ще се правят връзки.

Докато се опитват да решат какво да правят, бавно приближават болницата. Накрая намират усамотено място близо до спешното и изкарват Линда от колата. Внимателно я оставят на земята, докато Улрика, която изглежда най-овладяна от всички, изтичва до спешното, отива на регистратурата. Бързо обяснява, че навън, на земята, лежи жена, кърви, изглежда много зле. После изчезва, преди някой да успее да я разпита, и отива на уреченото място, където я чакат останалите. Виждат как служителите на спешното отделение намират Линда и я вкарват в отделението. След това жените си отиват. По пътя никоя от тях не продумва.

Връщат се в църквата, почистват тоалетната, подреждат. Събитията от вечерта се заличават, все едно не са ставали. Уговарят се за история, към която при нужда да се придържат всички. Били на гости на Улрика. Хапнали и си поприказвали. Ингрид и Ребека тръгнали с Линда към дома й. По пътя се разделили. Недалеч от болницата.

Направиха всичко по силите си за Линда. Независимо от изхода, няма причина Ab ovo да се замесва. Няма полза. С натежали крака и натежали сърца се разделят пред църквата. Никоя не се гордее със стореното, но нямаха избор.

— Какво щяхте да правите, ако беше оживяла? — попита Себастиан с нескрито любопитство. Набързо скалъпеният им план е щял да рухне в момента, в който Линда дойде в съзнание.

— Не мислехме толкова напред — призна Ингрид, без да увърта, и пак се обърна към Ваня. Смени фокуса, смени темата. — Защо смятате, че станалото с Линда е свързано с това, което преживяваме?

Ваня погледна Себастиан, който остави отговора на нея. Тя се поколеба за момент, но избра истината:

— Смятаме, че извършителят иска да забременеете. Да ви изправи пред невъзможен избор. За наказание.

— Не е работа на хората да наказват, само на Господ.

— Не всеки вярва в Господ — изсумтя Себастиан. — За щастие.

Той стана да си върви. Беше му писнало — и от Ингрид Дрюбер, и от разговора. Освен това бяха готови, получиха това, за което дойдоха. Той се спря на вратата да изчака Ваня.

— Защо се случва сега? — попита Ингрид и я спря, докато ставаше от дивана. — Минаха осем години. Защо точно сега?

Въпрос, който те самите си задаваха, откакто бяха почти сигурни във връзката със смъртта на Линда; но все още нямаха отговор.

— Не знаем. Да ви е известно да е станало нещо в последно време, някой да се е свързвал с вас?

— Дойде един журналист. Бил чул за Ab ovo.

— Аксел Вебер?

— Да, така се казваше, беше тук, но нищо не стана и повече не се върна.

— Кога беше това?

— Преди две седмици може би.

След намесата на „Риксмурд“, след пресконференцията. Ваня се опитваше да разбере дали някой друг е показвал интерес към събитията от онзи юни преди осем години. Преди да започнат нападенията и изнасилванията. Но тя предполагаше, че проучването на Линда, което извършваха Били и Карлос, ще им даде имена, с които да работят. Близки до нея мъже, загубили всичко при смъртта й — така каза Себастиан. Едва ли имаше много хора, които да отговарят на това описание.

Тя отново понечи да се изправи. Този път успя, но не стигна по-далеч от вратата, която Себастиан още държеше отворена, преди Ингрид отново да я спре:

— Кандидатирала съм се за изборите за епископ.

— Знаем.

— Нали не е необходимо това да се разчува, да става обществено достояние? Наистина направих всичко по силите си да ви помогна.

— По всяка вероятност разследването на смъртта на Линда Форш ще бъде отворено отново — отвърна Ваня. — Зависи до какъв извод ще се стигне.

Подозираше, че изводът ще е, че всички, присъствали онази вечер, от които Ингрид беше единствената още жива, ще бъдат намерени за виновни за причиняване на смърт, а за такова обвинение давността щеше да е изтекла. Не изглеждаше вероятно някой прокурор да повдигне обвинения за непредумишлено убийство. Затова по всяка вероятност случаят никога нямаше да стане обществено достояние.

— Антиаборт група в рамките на Шведската църква, която допринася за смъртта на млада жена и нероденото й дете и после се опитва да го скрие — чу тя Себастиан. — По-добре се надявайте вашият Бог да иска да остане в тайна, иначе лошо ви се пише, мен ако питате.

Той блъсна вратата и си отиде. Ваня изгледа Ингрид извинително и го последва, забърза и го настигна на средата на пътя до изхода, вече с телефона на ухото, за да докладва на Торкел и да попита дали те са открили нещо.

— Понякога изобщо не разбирам какви ги вършиш — подхвърли тя, докато чакаше Торкел да вдигне телефона.

— И аз не знам, загадка е.

— Не е, просто си идиот — заяви Ваня твърдо и двамата оставиха темата и църквата зад гърба си.

В конферентната зала беше топло.

Това беше първата мисъл на Торкел, когато, вече леко изпотен, влезе и се присъедини към другите, след като се върна от Стокхолм. Хвърли бърз поглед към термостата до вратата. Двайсет и шест градуса. После погледна Карлос, който седеше до масата, обърнал дясната си страна към другите — слухът на лявото му ухо още не се беше възстановил след катастрофата — навлечен с риза, пуловер и грейка. Навън температурите се бяха върнали към нормалните за края на октомври, дори малко отгоре. По обяд взе да пръска ситен дъждец и засега нямаше признаци, че скоро ще спре. Небето и градът бяха сиви. Оставаха три дни до началото на ноември, но времето беше избързало и беше покрило страната с най-мрачната си, най-потискаща пелена. Това доста добре отговаряше на настроението им. Имаха възможен, даже вероятен мотив, но днес не бяха по-близо до арест, отколкото когато започнаха.

Дотук нито един от мъжете, чиито снимки бяха закачени на бялата дъска, не приличаше на човека, когото търсят. Първият, цветна снимка, около трийсетгодишен, кафяви очи, тъмна коса, кръгло, гладко обръснато лице, което излъчваше добродушие. Хампус Бугрен, партньорът на Линда и баща на нероденото им дете.

До него мъж на същата възраст. Черно-бяла снимка, взета от паспортния регистър. Пронизващи тъмни очи под обръсната глава, никакъв намек от усмивка. Външност, заради която, ако снимката му бъдеше поместена на първа страница или в интернет, мнозинството от гражданите незабавно би решило, че той е виновният. Макар че същото можеше да се каже за деветдесет процента от населението — много малко хора успяваха да изглеждат симпатични и вдъхващи доверие на паспортните си снимки.

Мъжът на възрастта на Торкел и Себастиан на третата снимка не правеше изключение. Същите тъмни очи като на по-младия мъж, но с тъмна къдрава коса и брада. Носеше голяма халка на едното ухо.

Родриго и Даниел Валбуена.

Бащата и полубратът на Линда.

И още един мъж, когото Торкел не беше виждал досега. Същата възраст като Хампус, около трийсетте, с високо чело, сресана назад светла коса до раменете, бледи очи зад очила, извънредно голям нос над тънки устни и над тях мустаци, на които би завидял всеки порноактьор от седемдесетте.

— Кой е Борис Холт? — кимна Торкел към новото попълнение на дъската, докато нагласяваше термостата на търпимите двайсет и три градуса и си сваляше якето.

— Приятел на Линда. Най-добрият й приятел според Тересе. Поне до 2010-а — отговори Ане-Ли, докато Торкел сядаше на един от свободните столове около конферентната маса. — Всички свършихме много работа днес — продължи тя. — Но мога да започна с посещението ми на „Алмквистгатан“.

Милан Павич отвори вратата. Ане-Ли обясни за какво е дошла, искаше да говори с Тересе. Милан попита наистина ли е необходимо. Да, беше. Той й направи път да влезе в тристайния апартамент. Габриела, малката сестра на Тересе, седеше в хола. Все едно влизаш в черно-бяла фотография — сив диван до дългата стена, бели и сиви възглавници по него. Бял фотьойл със сиво одеяло отгоре. Черно-бели снимки на стените. Светлосив килим под бялата масичка. Абажурите, вазите, всички детайли — бели или сиви. Единственият елемент с нещо като цвят беше кафявият паркет на пода.

Габриела предложи на Ане-Ли да я почерпи нещо. Тя отказа и седна на фотьойла. Едва ли не предпазливо, сякаш се страхуваше червената й рокля да не се обезцвети.

— Как е тя? — попита тя сестрата, докато чакаха.

— Все спи.

Значи не много добре, помисли си Ане-Ли. Половин минута след това Тересе дойде в стаята и потвърди предположението й. Беше се наметнала с кимоно над бельото. Имаше вид, че изобщо не е мигнала. Изглеждаше уморена — сенки под очите, бледа и суха кожа, почти прозрачна, очите леко притворени, сякаш се искаше усилие на волята, за да ги държи отворени. Седна на дивана, Милан беше до нея, нежно сложил ръка на рамото й. Ане-Ли имаше чувство, че той няма намерение да я изпуска от поглед. Никога повече.

— Как сте? — попита я.

— Не съм добре.

— Дали имате сили за няколко въпроса? — продължи Ане-Ли с толкова съчувствие, колкото можеше да вложи.

Тересе кимна, уви се в кимоното и сключи ръце пред корема си, сякаш се опитваше да се предпази от нещо.

Ане-Ли си пое дълбоко дъх и разказа какво знаеха и какво подозираха. За Ab ovo, за смъртта на Линда, за това, че някой вероятно отмъщава за нея и — след известно колебание — че причината да бъде нападната два пъти е опит да забременее.

— Затова е важно в болницата да сте взели противозачатъчно. Нали ви дадоха?

Тересе само кимна. Ане-Ли видя как очите й се напълниха със сълзи. Все едно нападението, насилието над тялото й, над цялото й същество не бяха достатъчни, ами и някой имаше цел, гнусен план да унищожи онова, което трябваше да е мечтаният резултат от любовна връзка, да го изврати, да го превърне в нещо грозно и гротескно.

— Вие не сте били в Ab ovo. — Ане-Ли реши да продължи, не се знаеше колко още ще има сили Тересе да отговаря на въпросите й.

— Не.

— Знаехте ли за рисковете около бременността?

Кимване.

— Но не се опитахте да я убедите да я прекъсне.

По-скоро твърдение, отколкото въпрос. Ако не беше така, Тересе нямаше да пострада.

— Тя не искаше. Наистина не искаше — каза Тересе, докато сълзите бавно се стичаха по бузите й.

Милан я притисна към себе си, сякаш искаше да се увие около нея, да я предпази от всичко и всички.

— Тя беше най-добрата ми приятелка. Затова я подкрепях.

— Естествено.

— Нямаше си никого. Извън църквата.

— Ами родителите й и брат й?

— Те не знаеха нищо. Беше сама. Аз я подкрепях.

Не така е видял нещата извършителят. В неговите очи онези, които не са сторили всичко по силите си да предотвратят станалото, бяха съучастници.

— Сещате ли се за някого, който би искал да отмъсти за нея. Освен бившия партньор, баща й и полубратът.

— Борис — отговори тя направо, без замисляне.

— Кой Борис?

— Борис Холт. Бяха съседи на „Юмшилсгатан“, знаете ли къде е?

Да, тя знаеше.

— Вечно бяха заедно, направо ревнувах. Нали разбирате, тя беше най-добрата ми приятелка, но аз не бях нейната.

Ане-Ли познаваше това усещане. Тя самата беше имала такива приятелства, в които другият означаваше повече за нея, отколкото тя за него. Винаги беше тежко да го осъзнаеш.

— Но Линда му обърна гръб, когато той не подкрепи решението й да задържи детето. Мисля, че беше влюбен в нея.

— Оказва се, че като малки всяка вечер седели заедно на покрива. Гледали залеза, говорели си за всичко, той й бил повече като брат, отколкото истинския й полубрат — завърши Ане-Ли разказа си за посещението при Тересе.

— Е, какво знаем за Борис Холт? — обърна се Торкел към Карлос и Били.

Мъж, загубил любимата си. Точно каквото търсеха.

— Шеф на логистиката във фирма, продаваща домакински уреди. Живее край Нортелйе от 2013, женен от 2015-а с две доведени деца — докладва Карлос.

— Изпратихме ли някого при него?

— Няма смисъл, вчера заминали за Кипър. Есенна ваканция. Връщат се в неделя.

Торкел разбра, че ще трябва да чакат. Да се обаждат на кипърската полиция, за да разпита Холт на място, беше неосъществимо по няколко причини; ако се свържеха с него, в най-лошия случай щяха да го предупредят, че са го надушили, а това не беше много разумно, когато заподозреният вече се намираше извън страната. За момент Торкел се поколеба дали да не изпрати в жилището на Холт край Нортелйе технически персонал да събере ДНК, за да са сигурни до прибирането му в Швеция дали той е извършителят; Холт обаче не можеше да се класифицира като главен заподозрян въз основа на информацията, с която разполагаха — харесвал е Линда, това беше всичко; нямаше как да е оправдание за извършване на обиск.

— Досега не се бях замисляла — прекъсна Ваня размислите му. — Ако планът е жените да забременеят… 2018 сме, достатъчно е само да вземат противозачатъчно.

— Бих казал, че Тересе е единствената, с която би се получило — отвърна Себастиан. — Ако членуваш в Ab ovo, едва ли ще одобряваш аборта.

— Тересе се е прибрала с онази служба „Автомобили за безопасност“, какво знаем за тях? — Ане-Ли насочи разговора в друга посока и се обърна към Карлос, който се поизправи и погледна отворения на масата бележник.

— Започнали преди пет години като услуга за студенти, оттогава се разраснали и сега имат пет автомобила. Управлява ги основателят Феликс Хукстра.

— Той какво каза?

— Нямаше го.

— Къде е?

— Линшьопинг, Векшьо и после Бурос, малко турне из всички университетски градове, където общините проявиха интерес към нашата идея — обясни младата жена, която отвори вратата при позвъняването на Карлос.

След като той показа полицейската си карта и каза какво иска, тя го покани в офиса на „Автомобили за безопасност“ в центъра на Упсала. На първите му въпроси отговори, че се казва Саманта и в момента е сама.

— Това не е общинско начинание — отбеляза Карлос, когато я последва към една от стаите, след като отказа да си свали връхните дрехи.

— Не, но въпросите на безопасността в момента са страшно актуални, властите се опитват да си сътрудничат с бизнеса. Както при нас.

Саманта размаха ръце из празното помещение — жест който трябваше да обхване цялата им фирма. Което не беше трудно. Три бюра и пет компютъра. Кухненски бокс в единия ъгъл. Табло за бележки, няколко постера и карта на Упсала на стените.

Саманта обясни, че ще е сама, поне докъм четири часа, когато започваше да се стъмва. Тогава услугите им бяха най-търсени. Почти всички, които работеха за тях, си имаха и друга професия и обикновено не можеха да идват повече от няколко пъти в седмицата, и то привечер.

— Колко души работят тук? — попита Карлос.

— Двайсетина, но в обикновена вечер тук сме трима-четирима плюс шофьорите. През почивните дни малко повече.

— Ще ми трябва списък на всички служители.

— Те не са служители, всички са доброволци, не получават заплата.

— Ще ми трябва списък на всички, работещи тук — промени въпроса си Карлос без ни най-малък намек за раздразнение, макар че Саманта трябваше да разбере какво има предвид още първия път и с тази поправка се прояви като доста дребнава.

— Всички представят свидетелство за съдимост — обясни Саманта по начин, който трябваше да покаже колко излишно е искането на Карлос.

— Не се съмнявам, но все пак списъкът ще ми трябва.

В най-добрия случай щеше да изскочи име, което вече фигурира в разследването. Някой, когото можеха да свържат с Линда Форш или някоя от жертвите. И по-странни неща ставаха.

— Не съм сигурна къде е точно, Феликс се занимава с тези неща. Или Реми, тя върши основната част от административната работа, но тя отсъства днес.

— Обадете се на някой от двамата — предложи Карлос, което Саманта като че ли прие за добра идея.

Тя извади телефона си, набра номер, след няколко секунди получи отговор, каза, че е тя и обясни за какво се обажда. После отиде при един от компютрите и се логна, получи инструкции как да продължи, насочиха я до местоположението на файла и след малко принтерът в ъгъла забръмча.

— Има ли още нещо? — попита, докато държеше телефона на ухото си.

— Пазите ли информация за всеки превоз?

— Пазим ли информация за всеки превоз? — повтори Саманта по телефона.

Няколко кимвания, едно „окей“ и пак щракане по клавиатурата.

Най-вече ги интересуваше колко време минава между обаждането на клиента до идването на шофьора и стигането до дома. Не че Карлос се надяваше да научат кой знае какво от това; имаше чувството, че по-скоро моли за тези данни, за да може да отхвърли евентуална връзка между нападенията и фирмата. Някой да получи обаждането тук, да се увери, че клиентката ще е сама, когато се прибере вкъщи, да го предаде на съучастника си, които да отиде на адреса, да проникне в дома й и да я причака — безспорно звучеше неправдоподобно…

— И на практика невъзможно във времевата рамка, с която разполагаме — завърши Карлос информацията от посещението в „Автомобили за безопасност“.

— Някоя от другите жертви използвала ли е услугите им?

— Клара никога, в това сме сигурни. В Йевле, където е живяла Ребека, те нямат коли. А Ида… проверих часа на касовата бележка, която намерихме — излязла е на пазар на двайсет и първи, посред бял ден, а тогава не са карали никого.

— Добра работа — похвали го Торкел, когато Карлос затвори бележника си.

Доста беше впечатлен от вечно мръзнещия мъж. Да провери движението на автомобилите за сигурност спрямо касовата бележка на Ида, беше умно. Торкел обичаше да работи с такива хора. Ако някой ден Карлос решеше да си смени работата той щеше да го приеме с отворени обятия. Щеше да е добро попълнение към екипа — спокоен, методичен и симпатичен. Освен това, ако Карлос един ден се озовеше в „Риксмурд“, щеше да е приятен бонус, че Торкел е отмъкнал от Ане-Ли най-приближения й служител.

— Пита ли дали Вебер е идвал при тях? — обади се той и беше сигурен, че ще получи утвърдителен отговор.

Че Карлос е попитал, а не че Вебер е ходил при тях. Той сякаш беше потънал вдън земя, не отговаряше на обажданията на Торкел, не се свързваше с него.

— Не бил ходил. Поне не и според онази Реми, с която говори Саманта, а тя явно знаеше всичко, ставащо в онова място.

— Не се ли е обаждал? — учуди се Урсула.

Тя го беше виждала само един път, но знаеше, че Торкел изпитва известно професионално уважение към него, а и понякога той наистина им помагаше в разследванията.

— Не.

— Какво казаха от „Експресен“?

— Нищо.

Торкел седеше до лъскавата тъмна дъбова маса в елегантната конферентна зала с историческите статии в рамки по стените. Спомняше си миналия път, когато седя тук, тогава със Себастиан убедиха бившия главен редактор Ленарт Шелман да се съгласи да пусне интервю със Себастиан, което непряко доведе до смъртта му от ръката на Давид Лагергрен. На Шелман, не на Себастиан. „За съжаление“, помисли си той неволно, но веднага се засрами.

Помнеше също, че тогава беше не по-малко ядосан на Шелман, колкото беше сега на приемничката му.

— Нищо ли не можете да ми кажете?

— Не и по какво е работел, не.

Торкел замълча, пое си дълбоко дъх. Беше дошъл, защото научиха, че Вебер се е свързал с Ингрид Дрюбер, че вероятно е намерил връзка между Линда Форш и Ab ovo.

Вебер беше добър в работата си.

Торкел трябваше неохотно да признае, че съществуваше известна възможност той да е стигнал по-далеч в разследването от тях. Всичко, което знаеха дотук, сочеше точно към това. Или поне че е стигнал до същото място, но по-бързо.

А сега научи, че никой не е виждал Вебер от близо две седмици. Един, доколкото Торкел разбираше, високоценен дългогодишен колега, изчезнал, докато разследва тежки престъпления. Човек би очаквал ръководството на вестника да сътрудничи за разкриването на съдбата му.

Но явно не.

— Не ми ли казахте току-що, че не сте го чували и виждали от повече от седмица? — изуми се Торкел, надяваше се да не я е разбрал правилно.

— Дванайсет дни — потвърди Соня.

— Типично ли е за него просто да изчезва ей така?

— Не, според колегите никога не се е случвало.

— И въпреки това не искате да ми кажете какво е открил, каква може да е причината за изчезването му?

— Може и да искам, но не мога.

Торкел веднага разбра какво има предвид, беше ставало и друг път. Защитата на информаторите. Страхотен закон, който заставяше журналиста да защитава самоличността на информатора си. Разбира се, че един главен редактор не би рискувал да наруши закона. Торкел не беше и очаквал да получи свободен достъп до компютъра на Вебер, но вярваше, че все някой ще благоволи да му помогне.

— Глупости — изръмжа той, наведе се към нея и повиши глас. — Ако вие прочетете записките му, историята на търсенията му в интернет, можете да ми дадете информация, без да нарушите нито един закон.

Усещането за дежа вю беше силно. Беше провел същия спор, беше изпитал същото раздразнение и с Шелман, но този път беше още по-наложително той да надделее. Имаше чувството, че причината за изчезването на Вебер е, че е стигнал твърде близо до извършителя.

Опасно близо. Смъртоносно близо.

Но по-далеч не е стигнал.

Соня обясни спокойно, че разбира аргументите му, че ако за изчезването на Вебер не беше вече съобщено в полицията, тя би могла да обмисли да го направи, но не можела да позволи вестникът да дава информация на властите. Това би предизвикало сериозни проблеми с доверието на информаторите и особено в тези времена на фалшиви новини и намаляващо доверие на хората към сериозната преса било особено важно да не дават муниции, с които да стрелят по тях самите.

Торкел имаше още аргументи — етични, морални, основани на факти — но знаеше, че няма да има полза. Соня беше решила. Той й благодари за отделеното време, прекоси офиса на редакцията по посока на асансьорите и две минути по-късно, след като остави посетителската си карта на регистратурата, излезе от сградата. Когато се озова на открития площад отпред, повя леден вятър и той спря, за да си закопчае якето.

— Полицай ли сте? — попита някой зад гърба му и той се обърна.

Жена на около трийсет години вървеше към него. Тя бързо се представи като Кайса Крунберг. Стори се позната на Торкел. Не беше ли горе в редакцията?

— Познавате ли Аксел? — попита тя и потвърди предположението му. — Затова ли сте тук?

— Да, вие познавате ли го?

Торкел усети, че надеждата се връща. Тя беше тръгнала след него, едва ли я е водело само любопитство.

— Знаете ли по какво е работел?

Кайса се огледа като в стар шпионски филм и той несъзнателно се отдалечи на няколко крачки от входа, по-близо до стената.

— Занимаваше се с нещо на име Ab ovo. — Тя направи кратка пауза между б-то и о-то, вероятно за да подчертае, че е важно и да му помогне да го запомни. — Питаше как можеш да възстановиш изтрита уебстраница, но мисля, че никой не му помогна.

Торкел разбра по реакцията й, че не е успял да скрие разочарованието си.

— Вече сте го знаели — въздъхна Кайса.

— Да. Не е ли споменал други имена или къде ще ходи, нещо подобно?

— Не, за съжаление.

— Благодаря все пак — кимна Торкел и тръгна към колата си, за да се върне в Упсала.

— Държа на него — подвикна Кайса. — Какво смятате да правите сега?

— Ще обявим колата му за издирване и ще се опитаме да проследим телефона му — добави Торкел, след като обобщи преживелиците си с представителите на четвъртата власт в Стокхолм. — Можеш ли да го направиш, Били?

Били вдигна очи от лаптопа си. Тъкмо беше влязъл в геймърския форум, за да го провери пак. Рано сутринта отвори страницата и отговори, съгласи се да плати. Не че беше решил дали ще го направи, но така печелеше време. Като че ли напоследък само това правеше. Печелеше време. Отлагаше нещата за бъдещето и се надяваше по някакъв чудодеен начин да се решат сами. Сега чакаше отговор от WoLf232, но дотук постът на Били беше последният в темата. Сутринта отдели известно време на опити да проследи профила, но без успех, а после си имаше други проблеми. По-точно работа. Това, на което би трябвало да посвещава цялото си внимание, а вместо това забелязваше, че в последно време все по-често губи концентрация, все по-често прехвърля задълженията си на Карлос.

Дали едно посещение при Стела щеше да му помогне?

Отхвърли идеята. Нямаше да е необходимо. Нямаше да оправдава копнежа за червената стая с работата си. Това не беше от разследванията с много технически задачи, затова неговите специални умения не бяха особено търсени. Няколко пъти анализира записите от охранителните камери около местопрестъпленията, прегледа телефоните на Силас Франсен, проследи в интернет Дан Тилман, колкото можа, провери миналото на Ингрид Дрюбер и на четиримата мъже, чиито снимки бяха окачени на бялата дъска. А сега трябваше да се опита да проследи и Аксел Вебер през телефона му.

— Да, няма проблем — кимна той и затвори лаптопа. — Но ако не го е използвал дванайсет дни, има голям риск да е паднала батерията — добави той и се надяваше с това да е дал да се разбере, че няма да се получи.

— Имаме също компютъра и таблета на Улрика — напомни Урсула и Били кимна.

— Започнах с тях.

— Какво каза вдовецът? — попита Ане-Ли.

— Йоста? Не много. Или по-точно страшно много, но не много неща, от които да има полза за нас.

Белокосият мъж излезе да ги посрещне още преди Урсула и Били да са успели да влязат в двора. Бяха паркирали пред едноетажна червена тухлена къща на сънлива улица с много подходящото име „Тихият път“. Градината все още беше доста зелена — три големи ели до къщата, жив плет зад кафявата ограда и няколко златисти хвойни в различни форми и размери между моравата и лехите.

— За къщата ли сте дошли?

Мъжът кимна към малка оранжева табела с логото на агенция за недвижими имоти до един нисък чемшир.

— Не.

— Хубава бърлога е, но е прекалено голяма само за мен — продължи той, сякаш отрицателният отговор беше минал покрай ушите му. — И дворът е грамаден, а аз не си падам по градинската работа, Улрика я обичаше, на мен даже тревата не ми се коси.

— От полицията сме — прекъсна го Урсула и обясни, че са дошли да говорят за Улрика и за смъртен случай отпреди осем години.

— Линда? — кимна мъжът с леко въпросителна интонация и ги покани в къщата. — Искате ли кафе, тъкмо щях да си правя?

Урсула и Били отказаха, но имаха чувството, че така или иначе ще получат по чаша. Тръгнаха след белокосия мъж, който, преди да отвори входната врата, се обърна към тях:

— Казвам се Йоста между другото.

Били и Урсула също се представиха и влязоха в къщата.

— Няма нужда да се събувате — осведоми ги домакинът и те отидоха направо в кухнята, само по пътя си свалиха връхните дрехи. — Сядайте, сядайте — посочи Йоста столовете около кухненската маса, докато се обръщаше към плота и белите шкафове, за да направи кафе.

Урсула и Били си метнаха якетата на облегалките и седнаха. На масата беше оставен сутрешен вестник, отворен на кръстословицата, до него — молив, гумичка и очила за четене. До прозореца, на чийто перваз стояха две саксии с растения с червени цветове, които дори Били разпозна като мушката, беше сложена кутийка с по шепа хапчета във всяко отделение за взимане по три пъти на ден, няколко рекламни брошури и купчина пликове, които — или поне най-горният — съдържаха писма от поликлиниката на Готсунда.

— Разбрахме, че съпругата ви е починала през пролетта — започна Урсула, за да обясни за какво са дошли.

Йоста беше готов с кафемашината, с кимване отвори един от шкафовете над мивката и извади три чаши.

— Осемнайсети април. Не издържа повече… Никой не очакваше аз да я надживея. Нали съм над двайсет години по-стар. Тя беше само на двайсет и две, когато се запознахме, така че никой не беше очарован, най-малко родителите й, струва ми се, но ние останахме заедно двайсет и девет години. Имаме две деца…

Той посочи хладилника, на който бяха залепени две снимки. Едната на мъж на около двайсет и пет години с бебе на ръце и друго дете, две-три годишно, вкопчено в него. Другата с по-млада тъмнокоса жена, усмихната на фона на място, което приличаше на Югоизточна Азия.

— Йоханес и Емели, две внучета. Последното, Мая, се роди през март, така че Улрика успя да я види.

— Споменахте някоя си Линда, когато ви казахме за какво искаме да говорим с вас — направи Урсула нов опит да насочи разговора към това, за което бяха дошли.

— Да.

— Какво можете да ни кажете за нея?

Йоста отвори хладилника и извади отворен пакет бисквити, сложи го на масата.

— Беше нейна позната от църквата. Няколко жени си имаха малка група, събираха се от време на време. Мляко?

— Не, благодаря. Знаете ли какво са правели?

— Не, срещаха се, разговаряха — леко сви рамене Йоста, докато затваряше хладилника. — Като клуб по ръкоделие, предполагам, само че без ръкоделието.

Значи той не знаеше какво е Ab ovo и с какво се е занимавало. Или пък знаеше, но не знаеше дали те знаят и не смяташе за нужно да ги осведомява. Не че имаше значение. Той говореше с тях повече от охотно и това беше важното.

— Какво ви разказа тя за Линда?

— Че умряла. Била бременна и тя, и детето умрели. Била на гости тук същата вечер, вечеряла заедно с другите. Мен ме нямаше, но Улрика ми разказа, като се прибрах. Много години работех в една технологична компания. Доста пътувах. Беше приятно, срещах се с чудесни хора, но, разбира се, беше и тежко; особено когато децата бяха малки, пропусках много неща. После, като остарях, пътуванията намаляха, но пък бяха по-далечни. Често работехме с Китай. Забележителна страна. Ходили ли сте?

— Не.

— Работих, докато навърших шейсет и девет, въпреки че понамалих темпото. Не ми се щеше по цял ден да вися вкъщи; и без това Улрика ходеше на работа. Пенсионирах се окончателно преди пет години. Но догодина навършвам седемдесет и пет, затова идва време да продам къщата и да си намеря нещо по-малко и по-лесно за поддържане. Обмислям да се преместя някъде по-близо до децата; и двамата живеят на юг. Йоханес и семейството му са в Калмар, а Емели тъкмо си купи жилище в Хелсингборг.

— Линда? — прекъсна го Урсула с въпросителен тон.

Почти й беше съвестно — изглежда, белокосият мъж отдавна не бе разговарял с никого.

— Да, Улрика го прие тежко, наистина. След това… не знам. Нещо й тежеше.

— Никога ли не говорехте за това?

— Тя не искаше, но виждах, че нещо й тежи.

— А знаете ли дали е говорила с някого?

Йоста се обърна към кафемашината, взе каната и наля в чашите на масата.

— Поддържаше връзка с църквата. Дойде някакъв нов свещеник, когото харесваше, Корнелис някой си… Виждаше се с него и с някаква дяконеса като че ли, не съм сигурен.

Погледите на Били и Урсула се срещнаха. Изглежда, и двамата мислеха едно и също. Ако смъртта на Линда е тежала на Улрика, може да е решила да направи нещо, преди да умре. Да каже на някого.

Да се покае.

Да получи опрощение.

С кого може да е говорила?

С някого от църквата, разбира се, но съществуваше възможност угризенията на съвестта да са я накарали да протегне ръка и към близките на Линда. Но осем години са много време и не изглеждаше вероятно да е поддържала връзка с някого от тях; ако изобщо ги е познавала.

Къде в днешно време е най-лесно да намериш някого?

Били знаеше отговора.

— Улрика имаше ли компютър, таблет или смартфон? — попита той и лапна една бисквита, като малък обичаше да отхапва горната половина и да изстъргва шоколадовия пълнеж със зъби.

— Да, и трите — потвърди Йоста. — Аз не ползвам. Е, имам мобилен телефон, за да се чувам с децата, но останалото не. Засега мога да си плащам сметките по банков път и да чета вестници, и тъй нататък, но става все по-трудно и по-трудно. По телевизията и радиото всички говорят за интернет и за приложения, и подове и падове, и какво ли не, даже имената им не знам.

Тоест все повече говореха за реалността, помисли си Били. Да очакваш всички да осигуряват същите услуги като преди двайсет-трийсет години, беше като да искаш да пътуваш с парен локомотив или да слушаш музика на аудиокасети.

Други неща — по-добри и по-бързи — бяха взели властта.

— Тук ли са още компютърът й и другите неща? — попита той вместо това.

— Миналата седмица ходих в едно ново кафене — продължи Йоста без ни най-малък намек, че е чул Били. — Мислех да хапна нещо сладко, а се оказа, че не приемат пари в брой, представяте ли си? Не ти искат парите.

— В къщата ли са още компютърът й и другите неща? — повтори Били и този път получи отговор.

— О, да, всичко е в кабинета, искате ли да погледнете?

Те искаха повече от едно поглеждане. Искаха да вземат всичко със себе си. Нямаше проблем. Хубавото на това, че Йоста не използваше модерните технологии, беше, че не бързаше да му връщат „машините“, както ги нарече.

— Тъй че ще ги прегледам веднага щом приключим тук. Да видим дали ще излезе нещо — добави Били към отчета на Урсула за сутринта при Йоста.

Имаха чувство, че още едно парченце от пъзела си е дошло на мястото. Ако Улрика е искала да си излее душата, да помоли за прошка, това би обяснило защо всичко това ставаше чак сега.

— Добре, разбрахме какво е положението с най-добрия приятел, ами останалите? — Ане-Ли се изправи и с това даде знак, че наближават края на дългото съвещание. Отиде при дъската и посочи снимките. — Бившият й партньор, баща й и полубратът.

— Бившият партньор, Хампус Бугрен, живее в Худиксвал, специален педагог е, женен, има дъщеря. Нищо в полицейския регистър, нищо около него не прави впечатление — съобщи Били накратко и погледна към Карлос, за да му предаде щафетата.

— Родриго и Даниел Валбуена. Родриго пристига от Венецуела през 1977-а, жени се за Гюдрун Туршон, през 1980-а се ражда Даниел. Развеждат се през 1983-а, Родриго се жени за Ренате Форш през 1986-а, на следващата година се ражда дъщеря им Линда. Развеждат се, когато Линда е на петнайсет, Родриго се мести в Гьотеборг, където живее Даниел. През 2013-а и двамата се връщат във Венецуела и заедно отварят фирма за електроника. Опитах се да се свържа с тях. Има телефонен номер, който ме препрати директно към гласовата поща, както и имейл адрес. Писах и на испански, и на шведски, но засега няма отговор. С други думи, нямаме представа къде се намират — завърши той и погледна към другите.

— Може да е единият от тях, но не и двамата — обади се Урсула.

— Защо?

— Според лабораторията мъжете, които са оставили следи от сперма, не са роднини.

Ане-Ли кимна и пак погледна четирите снимки на бялата дъска.

— Приятелят. Холт. Познавал ли е брата или бащата?

— Би трябвало — каза Торкел. — Поне бащата, нали са били съседи.

— Или бившият партньор.

— Ако си имаме работа с бащата, неговото ДНК трябва да съвпада с това на Линда. Имаме ли нещо такова?

Тя се обърна към Себастиан и Ваня, които се спогледаха. Кой да разкаже за сутрешната им среща? Ваня кимна към Себастиан, който дълбоко въздъхна.

— Не беше никак лесно.

Точно това си казаха, когато Ане-Ли им се обади и ги помоли да се отбият при Ренате Форш, майката на Линда, понеже им била по път на връщане от Вестерос. Как да вземат ДНК от мъртвата й дъщеря, без да разкрият за какво им е, за какво ще използват пробата?

Беше невъзможно.

Същевременно мисълта да разкрият обстоятелствата около смъртта на Линда също не беше особено привлекателна. Жената осем години е вярвала, че дъщеря й се е прибирала от вечеря с приятелки, прилошало й е, тръгнала е към болницата, но не е стигнала. Нима наистина искаха да отхвърлят това трагично обяснение и да го заменят със значително по-зловещата истина? Решиха да я избягват, докато могат.

Заради нея.

От състрадание.

Навлязоха в Йоршундсбру. Дори не знаеха за съществуването на селцето, преди да въведат името му в джипиеса. Пак с негова помощ намериха „Скулвеген“ — редица от осем еднакви къщи на етаж и половина с минималните позволени метри разстояние помежду им. Островърхите къщи бяха или червени, или сиви. Ренате живееше в една от сивите. Третата на улицата. Спряха отпред, минаха покрай гаража и позвъниха на вратата. След малко видяха движение зад матираното стъкло и секунда по-късно жена на около петдесет отвори вратата. Себастиан не беше срещал кой знае колко ирландци в живота си, но мислите му се насочиха право натам, когато видя гъстата й червена коса и зелените очи. Носеше избелени джинси и дълга бяла риза, беше боса и на гърдите й висеше бижу във формата на хералдическа лилия. Обясниха кои са, откъде идват и че са дошли да говорят за дъщеря й Линда. С въпросителен и леко смутен поглед тя ги покани в къщата. Не бяха успели дори да седнат в модерната, обзаведена с вкус дневна, преди тя да ги попита защо искат да говорят за Линда. Себастиан я погледна — беше застанала на прага, видимо разтревожена, ръцете — вдигнати пред корема, едната нервно въртяща златния пръстен на другата.

— Възможно ли е да ви е останало нещо, което може да съдържа нейна ДНК? — попита Ваня.

Нямаше правилен начин, по който да изложат задачата си, нямаше как да смекчат удара, по-добре да говорят направо и да видят какво ще се наложи да разкрият.

— Не разбирам — изгледа ги объркано Ренате.

Той разбра, че няма да им се размине, ще трябва да й кажат всичко, което знаят. Догадките й за причината за посещението им вероятно бяха по-страшни от истината.

— Не казахте ли, че сте от „Риксмурд“? — Ренате потвърди с едно изречение опасенията на Себастиан.

— Да… — отвърна Ваня предпазливо.

— Убита ли е? — промълви безсилно жената на вратата и вдигна ръка пред устата си, очите й се насълзиха.

Себастиан и Ваня се спогледаха. Не можеха да продължават така. Себастиан я помоли да седне. Ренате се подчини, като все така въртеше притеснено пръстена.

Той започна да разказва спокойно и внимателно.

— Тя е знаела? — беше първата й реакция, след като Себастиан й обясни какво е станало, какво е наложило посещението им и въпроса дали в къщата има нещо с ДНК на Линда. — Линда е знаела, че може да умре?

— Така изглежда — кимна Себастиан. — Не сме чели картона й, така че не знаем точно какво са казали лекарите.

— Защо не ми е казала?

Какво да й отговорят?

Нямаше какво.

А и Себастиан знаеше, че Ренате не очаква отговор. По-скоро показваше, че трябва да преосмисли отношенията с дъщеря си, че и тя като повечето родители би очаквала децата й да дойдат при нея в подобна ситуация. Защото доверието между тях е толкова голямо, че те биха потърсили утеха и подкрепа в трудни моменти. Защото се познават добре. Беше болезнено и жестоко изведнъж да научи, че не е било така.

— А хората от онази група? — попита Ренате, след като се забави още няколко секунди, докато осмисли новината и се опита да си подреди мислите.

— Както казахме, работим върху теория, че някой им отмъщава — отговори Ваня.

Жената кимна, но после изведнъж се вцепени, като направи връзката между това, което й казаха, и причината, поради която бяха дошли.

— Защо искате ДНК на Линда? Да не би да подозирате Родриго? — попита тя с тон, който показваше точно колко е абсурдна тази идея според нея.

— Ни най-малко, но трябва да изключим възможно най-много лица — отговори Ваня толкова убедително, че дори Себастиан за момент й повярва.

— Той е във Венецуела — осведоми ги Ренате и им даде да разберат, че си губят времето. — Всички го мислеха за католик, но той беше атеист, Линда беше вярващата. Но и двамата уважаваха вярата на другия. Или липсата на вяра.

— Все още не успяваме да се свържем с него. И със сина му.

— Те я обичаха, но не… — Ренате замълча.

Идеята, че може да имат нещо общо с нападенията, беше толкова немислима, че дори не можеше да се формулира с думи. Една сълза потече по бузата й, тя я избърса с длан.

— Да ви се е обаждала Улрика Монсдотер? — попита Ваня, за да види дали теорията им за нещо като изповед от нейна страна може да се потвърди.

— Коя е тя?

— Не се е свързвала с вас?

— Не, коя е? От онази група ли е?

— Била е. Мъртва е.

— Да не би да е от жените, за които разказахте? Които са умрели?

Ваня разбра какво има предвид Ренате — една от умрелите вследствие на нападенията, изнасилванията. Да, тя не беше от тях, но нямаше причина да навлиза в подробности кой и кога, затова само кимна и продължи, като се върна на основния въпрос:

— Смятате ли, че в къщата може да има нещо с ДНК на Линда?

— Само че не е имало — отбеляза Ане-Ли с известно разочарование.

— Не и доколкото си спомняше, обеща да помисли и да се обади, ако се сети нещо.

— Окей, добра работа на всички — разпери ръце Ане-Ли в жест, който показваше, че прегледът на свършеното през деня клони към своя край.

Всички около масата взеха да се протягат и да си събират вещите.

— Сега искам да продължим по следния начин — продължи Ане-Ли и призова за вниманието им за още няколко минути.

Торкел сви устни. Винаги „аз“, никога „ние“. Отдавна се бе примирил, че той и екипът му не поеха отговорността за разследването, но най-малкото, което можеше да иска, е да бъде информиран в каква посока ще върви разследването, за да може да даде мнение и предложения, преди да бъде поставен пред свършен факт, тъй че планът за действие да е общ, не неин.

Но явно не.

— Били, ти провери компютъра, таблета и телефона на Улрика.

— Разбира се. Бързо ще стане, Йоста ни даде всички пароли.

— Карлос, продължи търсенето на бащата и полубрата, виж дали можеш да намериш някого извън фирмата, който знае как да се свържем с тях.

Карлос само кимна и си закопча грейката, докато поглеждаше крадешком термостата.

— Торкел, провери подробно всички, които работят за „Автомобили за безопасност“ — продължи Ане-Ли, но Торкел вдигна ръка и я спря:

— Урсула ще свърши това, аз смятам да си поговоря с Кайса Крунберг от „Експресен“.

Мислите му все се връщаха към кратката им среща. Струваше му се, че тя има представа над какво е работел Вебер, освен това държеше на него. Може би щеше да я убеди да провери какво е открил колегата й, без по този начин да наруши някой от законите за свободата на медиите. Ане-Ли за момент изглеждаше доста недоволна, но благоразумно осъзна, че е едно да не го включва предварително в решенията, които взима, съвсем друго — да му дава заповеди.

Още не беше стигнала дотам.

Нямаше и да стигне.

— Остава ни да чуем единствено бившия партньор в Худиксвал — завърши тя след дълъг поглед по посока на Торкел.

— Ние със Себастиан ще го поемем — каза бързо Ваня за голяма изненада на всички присъстващи.

Не на последно място на самия Себастиан. Той усети в него да се надига огромна клокочеща радост. Сутрешната инициатива, себеотрицателното му деяние наистина носеше дивиденти. Тя сама предложи да отиде в екип с него. Не беше ставало досега, дори когато бяха в най-добри отношения.

— Трябва да поговорим — каза тя със сериозен поглед към него и Себастиан веднага почувства как разцъфналата в него радост повяхва.

С риск да прозвучи като нещо, взето от рубрика със съвети в момчешко списание, Себастиан си помисли, че от това изречение никога не беше излизало нищо добро за него.

„Трябва да поговорим“.

Но, разбира се, все някога трябваше да има първи път.

Отново двамата в колата. Този ден изминаха много километри. Двеста и трийсет дотук. Към Худиксвал. Ваня ги изведе от Упсала, сви на север по E4 и настъпи газта. Себастиан мълчеше и гледаше как разстоянието между къщите става все по-голямо, а навън става все по-тъмно, докато накрая не потънаха в пълен мрак. Километрите по магистралата минаваха, а Ваня все още не продумваше. Себастиан се вгледа в отражението на очите си в стъклото. Най-добре да се свършва. Обърна се към нея:

— Искаше да говорим за нещо.

Ваня не отговори, дори не го погледна, продължи да шофира съсредоточено, хванала волана с две ръце.

— Ваня…

Още няколко секунди, през които тя сякаш се колебаеше дали да каже нещо и ако да, как.

— Няма да ти хареса — промърмори накрая.

— Знаех го още като каза, че трябва да поговорим — отвърна Себастиан с опит за шеговитост в гласа, най-вече за да скрие колко се притеснява от това, което предстои.

— Сутринта… това, което направи с Валдемар… наистина го оценявам.

— Чудесно, това беше целта.

— Мислих дълго и… той е моят баща.

— Знам.

— Беше ми баща трийсет години, преди ти да се появиш — продължи тя, все едно Себастиан е възразил срещу казаното и тя трябва да го убеди с още аргументи. — И аз го боготворях. Обичам го. Липсва ми.

Себастиан мълчеше. Беше права — наистина никак, ама никак нямаше да му хареса.

— Както сам каза, ти унищожи семейството ни и ако останеш в живота ми, ще го направиш отново.

Себастиан отвърна лице от нея. Движеха се с бързи стъпки към пълна катастрофа. Едва дишаше.

— Не защото го целиш — чу да казва Ваня с известна мекота в гласа. — Или го искаш, а защото не можеш да се въздържиш.

— Мога да се променя, да стана по-добър — промълви той едва чуто.

— Дали?

Тя замълча. Не защото очакваше отговор, а по-скоро за да реши дали да продължи, да изрече на глас мислите си. Но той трябваше да разбере.

— Знам, че те ти липсват. Жена ти и дъщеря ти. Сабине. — Тя видя как той се вкамени, когато чу името на дъщеря си. — Мисля, че се опитваш да я замениш с мен. Точно както направи с Никол и майка й.

Себастиан не отговори, не й каза да си затваря устата, дори не показа, че е чул какво му казва, затова тя продължи:

— Аз не мога да заема нейното място. Не искам да го заемам. Не съм твоя дъщеря. Дъщеря съм на Валдемар.

Себастиан все така се взираше през прозореца. Пейзажът навън напълно отговаряше на усещането в душата му. Пълен мрак.

— Може да станем приятели — чу сам как промълвява тихо, все така извърнал лице, за да не види тя сълзата, която се спускаше по бузата му.

Не помръдваше, не се опитваше да изтрие сълзите. Не искаше тя да види, че плаче.

— Себастиан…

— Колега — опитваше се той.

— Не би се задоволил с толкова.

Вярно. Беше вярно. И сега бяха такива — колеги, и той бе направил всичко по силите си, за да промени това. Сега се оказваше, че бе направил твърде много.

— Това сутринта… за мое добро ли го стори, или за твое?

Все забравяше колко е умна. Разбира се, че беше обмислила сутрешните събития, беше ги анализирала — не само какво стана, но и защо. Ако не беше толкова разстроен, щеше да е впечатлен.

— Не може ли да е било за доброто и на двама ни? — попита той задавено.

Ваня гледаше тила му. Време беше да приключи въпроса. Нямаше лесен начин, но не можеше да си позволи да се тревожи за чувствата му. Беше взела решение и трябваше да го накара да разбере, че това е положението. Че това ще стане.

— В продължение на трийсет години имах нещо, после ти дойде и прати всичко по дяволите — каза тя с твърд глас. — Опитвам се да си стъпя на краката. Да открия отново себе си, живота си. И също като Ана, ти няма да бъдеш част от него.

По-ясно не би могло да се каже.

Нямаше какво да се добави.

Явно и Себастиан го съзнаваше. След като постоя с гръб към нея още няколко минути, той обърна глава напред. За секунда докосна бузата си с длан, сякаш за да изтрие нещо. Тя хвърли бърз поглед към него. Лицето му беше абсолютно безизразно. Той се протегна и включи радиото.

„Happier“ на Ед Шийрън.

До края на пътуването не продумаха повече.

— Не ми се говори за Линда.

Хампус Бугрен издуха дима от цигарата си и потрепери в тънкото си ветроупорно яке. Целият изглеждаше някак изтънен, едва ли не прозрачен, както седеше под единствената улична лампа. Руса, почти бяла коса, сравнително дълга, проскубана и с бретон над светлосините, леко воднисти очи, остър прав нос, издадени скули и набола рядка брада, тънки устни, между които стърчеше цигарата. Тънки крака в черни джинси и черни кожени кецове. Напомняше на Себастиан за някое от яките момчета, с които се движеше в гимназията преди много години. Онези, които пушеха в междучасията.

Както и сега. Той и Ваня седяха на избеляла, надраскана с графити дървена пейка, а Хампус се беше отпуснал на подобна срещу тях. Вляво бетонно блокче с метална тръба, забита в средата, на върха на тръбата — табела с надпис „Място за пушене“ и стилизирана рисунка на димяща цигара.

Това беше всичко.

Две пейки една срещу друга и табела зад паркинга, извън самия жилищен район. Никаква защита от дъжд или вятър. Негостоприемно и неудобно, сякаш в местната управа бяха взели маниак на тема вредата от тютюнопушенето.

Той нямаше нито време, нито сили да осмисли чутото в колата. Знаеше, че рано или късно у него ще се прояви някаква реакция и тя няма да е хубава, но засега държеше емоциите на разстояние. Съсредоточаваше се върху Хампус.

— Защо не? — попита го. — Защо не искате да говорите за нея?

— Защото ми отне много време да загърбя случилото се. Започнах отначало, имам нов живот — отговори Хампус с поглед по посока на осветените прозорци на триетажната къща, където го чакаха приятелката и дъщеря му.

Преди да стигнат до жълтата триетажна къща в западните части на града, Ваня каза на Себастиан как иска да проведат разговора. Ситуацията беше по-различна, отколкото с Ренате, този мъж спокойно можеше и да е заподозрян, потенциален извършител. Тя искаше да започне с това, че отново са отворили разследването по случая с Линда, тъй като нови улики сочели, че събитията може да не са се развили както било посочено в първоначалния полицейски доклад.

Нямаше да казват и дума за отмъщение.

Нито за изнасилвания.

Щяха да изчакат какво ще им даде Хампус.

— Както искаш — отвърна Себастиан и повече почти не проговори, освен с кратки отговори на преки въпроси.

Позвъниха на вратата на третия етаж и след като се представиха, той ги помоли да излязат с него навън, за да може да пуши. В дупката, предназначена за пушачите, в която се намираха в момента. Не пушел вкъщи, за да не излага дъщеря си на дима, а домсъветът решил вътрешният двор да е изцяло забранен за тютюнопушене.

— Онази Улрика ли се е свързала с вас? — попита Хампус и присви очи.

Ваня изглеждаше изненадана. Не беше очаквала да се потвърди толкова лесно теорията, че онези, които отмъщаваха за Линда, може да са получили информацията от вече покойната членка на Ab ovo.

— Улрика? — повтори Ваня, все едно нямаше представа за кого става дума.

— Обади ми се миналата зима, Улрика някоя си, каза, че била длъжна да разкаже за Линда. — Хампус пусна цигарата на земята, смачка я с крак и едновременно с това извади пакета от джоба на якето си и взе нова. — Не исках да говоря за това, така че затворих.

— Не ви ли интересува какво е станало с нея?

— Тя умря — каза той само и сви рамене, пъхна цигарата в уста и я запали; дръпна си и издиша дима. — Трябваха ми няколко години да се примиря с това.

Той стана, отдалечи се няколко крачки, застана с гръб към Ваня и Себастиан, вдигна очи към дома си, където водеше новия си живот. Ваня и Себастиан чакаха. Гледаха белия дим около главата му на фона на студената светлина.

— Не можех да се справя, затова се отдръпнах. Смятах, че ако се държа на разстояние, няма да страдам толкова. Оставих я тя да решава. Бяха сигурен, че ще изгубим детето, но вярвах, че тя ще оживее.

Той млъкна и се обърна към тях. Нещастни, помръкнали очи. Себастиан познаваше този поглед, беше го виждал в огледалото много пъти.

— Отне ми години. Да се отърся от чувството за вина. Защото не можах да ги спася, не се опитах да я разубедя… Схващате ли?

Себастиан схващаше съвсем ясно.

Усещането, че не си успял да спасиш някого.

Да живееш с тази вина.

Всички мисли какво е можело да направиш по друг начин, как е трябвало да постъпиш, как не е трябвало. Себастиан имаше само няколко секунди да реагира и въпреки това непрестанно се връщаше към онзи ден. Колко време е имал Хампус? Седмици? Месеци? Толкова много възможности да действа другояче, да промени бъдещето.

— Помолих Тересе, най-добрата й приятелка, да се опита да говори с нея, мен не ме слушаше, но…

Той поклати глава, с което показа, че и Тересе не е успяла да убеди Линда. Той стъпка и втората цигара и пъхна ръце в джобовете на якето.

— Сега знам, че не сме можели да направим нищо. Тя беше решила, тялото си беше нейно. Не можех да я завлека в болницата и да я накарам да абортира.

Ваня го гледаше. Тя умееше много неща, но най-добре умееше да разбере дали някой лъже. Хампус Бугрен не знаеше обстоятелствата около смъртта на Линда, в това беше сигурна „Риксмурд“ бяха убедени, че информацията, дошла вероятно от Улрика, е мотивът за престъпленията, които разследваха.

Тоест Бугрен не беше виновен.

Само че би било твърде немарливо да го изключат от заподозрените въз основа на инстинкта й. Не можеха да го питат за алиби за въпросните дати и часове, без да разкрият твърде много. Не разполагаха дори с косвени основания да го арестуват, а ако се досетеше за какво са дошли, можеше да унищожи уликите, след като те си отидеха. Но тя реши, че не е задължително да си тръгнат с празни ръце.

— Възможно ли е да вземем ДНК проба? — попита го с възможно най-неутрален тон.

— Защо?

— Както казахме, отново отворихме разследването на смъртта й и колкото повече хора изключим, толкова по-добре.

— Убита ли е? — попита той със, колкото и да е странно, надежда в гласа.

Себастиан го разбираше много добре. Привидно се беше примирил с факта, че не е можел да предотврати смъртта на Линда, но съмнението никога не го напускаше, вечно напомняше за себе си. Бавно го ядеше отвътре. Ако смъртта й се дължеше на фактори, на които той по никакъв начин не би могъл да повлияе, например че на връщане към къщи е срещнала убиец, самообвиненията и угризенията щяха да изчезнат. Той щеше да е свободен.

— Не — отговори Ваня направо и смаза надеждата. — Но обстоятелствата около смъртта й може да са по-различни, отколкото се е смятало тогава, и се налага отново да прегледаме техническите доказателства.

— Но бременността я е убила?

— Да, доколкото знаем — каза тя истината.

Искаше й се да му каже, че Линда може и да е била убита — тогава той вероятно щеше да им даде ДНК проба, за да докаже невинността си, но това беше твърде голяма лъжа, щеше да му повлияе твърде много. Тя не можеше да лъже за причината за смъртта, особено ако някой ден той научеше истината.

— Тогава не разбирам…

Изглеждаше наистина объркан. Заваля сняг. Снежинките падаха бавно на светлината на самотната улична лампа, под която се очертаваше силуетът на Хампус. Картината на спокойствие и хармония контрастираше с объркването на мъжа пред тях.

— Аз не бях там. Тя е излязла с приятелки от църквата и се е опитала да се добере до болницата. Обадиха ми се сутринта, когато вече беше мъртва.

— Въпреки това — опита се да го убеди Ваня. — Вашето ДНК наистина ще ни помогне.

Хампус я изгледа. На Себастиан му се стори, че е убеден, че зад искането й се крие нещо друго, че има скрита цел.

— Не.

— Защо?

— Не искам. Не искам да го имате. Не искам държавата да знае всичко за мен в регистрите си.

Той ги гледаше. Ако изобщо бяха успели да спечелят доверието му, сега го загубиха. Хампус се уви по-плътно в якето, отстъпи крачка назад и с езика на тялото си даде да се разбере, че ако може да решава, разговорът е приключил.

Разговорът беше доброволен, тъй че приключи.

На връщане към Упсала нямаше кой знае какво движение и мощните фарове пронизваха плътния мрак, затова Ваня настъпи газта и постигна скоростите на Били. Не искаше да прекарва повече време от необходимото в една кола със Себастиан.

Хвърли поглед към него.

Пак седеше, извърнал глава от нея.

Беше я облегнал на дланта си, трудно беше да се каже дали спи, или не.

Във всеки случай не говореше. Не беше продумвал, откакто напуснаха Худиксвал, и само набързо се съгласиха, че по всяка вероятност Хампус Бугрен не е от мъжете, които издирваха, въпреки отказа да даде ДНК проба. Може би наистина защитаваше личните си данни, може би беше виновен за нещо друго, но не и за това, което разглеждаха — в това и двамата бяха убедени.

Радиото работеше. Някаква програма, в която водещият със съчувствие в гласа и — предположи Ваня — престорен интерес разговаряше със слушатели, обадили се с крайно безсмислени истории по темата „Да се вдигнеш от дъното“. Явно темата засягаше всичко от вдигане на крака след депресия до буквално изкачване на планина, също така повишение в работата, късно ставане сутрин, възстановяване от болест, че даже и от падане от лодка. Слушателите решаваха и Ваня, ако ще животът й да зависеше, не би могла да разбере кой е решил, че тези твърде лични, твърде дълги и напълно безсмислени истории ще представляват интерес за когото и да било.

— Може ли да го спра? — попита тя съвсем тихо, без да отмества очи от пътя.

— Разбира се — промърмори Себастиан.

Значи не спеше.

Ваня изключи радиото, но веднага съжали. В колата настъпи пълна тишина. Поколеба се дали пак да не го включи, само да смени станцията, например с някоя музикална. Но се отказа.

Нека да е тихо.

Беше длъжна да му каже нещата, които му наговори на отиване при Хампус Бугрен. Напомняше си как само допреди няколко седмици изобщо не можеше да търпи Себастиан. Вечерята при Торкел, срещата с Валдемар — постъпка, която показваше, че е способен да направи нещо, от което не печели само и единствено той — и фактът, че като цяло сякаш се стараеше, не бяха достатъчни.

Това не беше обичайното му състояние.

В действителност везната винаги клонеше към непоправим, арогантен и себичен. Това, че изобщо я беше грижа как се чувства, че не искаше да го нарани, показваше само какъв невероятен манипулатор беше той. А не че се е променил, нито че някога ще стане по-добър. Той беше разрушителна сила в една вечна спирала и рано или късно щеше да я повлече със себе си.

Още по-надълбоко от досега.

Толкова надълбоко, че тя повече да не успее да изплува.

Тъй че да, беше длъжна да му каже всичко това.

Нека да е тихо.

И все пак леко въздъхна от облекчение, когато телефонът иззвъня, и вдигна.

— Ваня на телефона. Пуснала съм спийкъра — каза.

— Урсула е — чу се от микрофона. — Как мина с веселия Худик?

— Не взехме ДНК, но и двамата със Себастиан сме почти сигурни, че не е бил той — отговори Ваня с бърз поглед към съседната седалка за потвърждение.

— Сигурно сте прави — каза Урсула. — Били провери компютъра на Улрика Монсдотер. През март е потърсила „Косас Утилес“ и им изпратила мейл.

— А „Косас Утилес“ е…

— Фирмата на Родриго и Даниел Валбуена във Венецуела.

— Какво им е писала? — попита Себастиан с интерес и се понадигна на седалката. — Здрасти и от мен, между другото.

— Здравей. Писала, че трябва да се свърже с тях, ставало дума за Линда.

— Какво са й отговорили?

— Нищо. Но им е дала номера на мобилния си телефон, може да са се обадили, още не сме получили списъците с разговорите й.

Ваня и Себастиан обмисляха новините в друг вид тишина от онази, която цареше в колата допреди минута-две. Това беше голяма стъпка в правилната посока, но предстоеше още по-голяма.

— Това не е всичко — продължи Урсула. — И двамата Валбуена пристигнали в Швеция през Гьотеборг преди около два месеца.

— Тук ли са? — нескрита изненада в гласа. — В Швеция?

— Но никой не знае къде, не са дали адрес.

По гласа на Урсула ясно личеше колко е доволна. От четиримата мъже, представляващи интерес за разследването, едва за няколко часа двама се бяха превърнали в главни заподозрени.

— Пуснахме ги за издирване — осведоми ги тя напълно ненужно.

Ваня погледна часовника на таблото.

— На около час сме от Упсала, да идваме ли?

— Не, тази вечер няма кой знае какво повече за вършене. Ане-Ли иска да сме там утре в осем.

— Окей, тогава аз се прибирам в апартамента, а Себастиан…

Тя се обърна към него. Смяташе ли да си отива в Стокхолм, или щеше да остане в Упсала?

— Аз ще отида в хотела.

— Значи може после да се видим — отвърна Урсула.

— Сега там ли си?

— Не, още съм на работа, после отивам на вечеря.

— С Бела?

— Не. Карай внимателно.

С тези думи тя затвори. В колата отново настъпи тишина.

Салфетка.

Бяла платнена квадратна салфетка.

Не идеално чиста, петънцата тук-там ясно показваха, че е използвана. Урсула седеше на леглото в хотелската си стая и гледаше квадратното парче плат.

Не постъпваше разумно.

Този път беше успял да я убеди. Беше късно, ресторантът работеше до 22:00 часа, беше удобно, стаята й щеше да е наблизо след тежкия ден. Много основания да се срещнат в нейния хотел.

Петрос я чакаше отвън, изглеждаше искрено щастлив, като я видя, и тя усети, че на лицето й от само себе си грейна широка усмивка. Кратка прегръдка и след това влязоха в полупразния ресторант. Урсула искаше да ги сложат на маса, която не се вижда от улицата, от входа на хотела и от бара, и остана доволна, когато ги заведоха зад издадена етажерка с книги и кухненски съдове, зад които трудно можеха да ги забележат. Настаниха се на жълтите столове, прочетоха менюто и поръчаха. Урсула се двоумеше — не беше яла като хората от обяд, но пък не биваше да се тъпче толкова късно вечерта. Спря се на вегетарианска „Буца боул“ и чаша вино. След първите глътки — и след като на няколко пъти погледна притеснено към входа, реши, че Себастиан няма да ги види, и се поотпусна. Петрос помагаше за това. Оставаше си много по-добър от нея в тези неща. Грижеше се разговорът да прелива плавно от тема в тема, изслушваше я, задаваше въпроси и въобще превърна вечерта в съвсем естествено продължение на предишната им среща.

Донесоха им храната.

Тя поръча още чаша вино.

Разказа, без да навлиза в подробности, че разследването им се е придвижило напред, и Петрос шеговито се завайка — това означавало, че тя скоро ще напусне Упсала. Макар че Стокхолм не беше толкова далеч, съгласиха се и двамата. Той тъкмо я питаше какво прави Бела, когато мисълта я връхлетя.

Миналия път, като се видяха. В тайландския ресторант.

Той беше ходил във Вестерос. Предната вечер.

Същата вечер, когато Ингрид Дрюбер е била изнасилена в дома си. Във Вестерос. Сега го знаеше.

Отне й по-малко от секунда да осъзнае колко глупаво се държи. Идиотски. Сума ти хора са се намирали във Вестерос в онази вечер. Не на последно място жителите на Вестерос. Един от всички тези хора беше техният извършител. Но не Петрос. Естествено, че не. Били са двамата Валбуена, сега така смятаха. Даже бяха почти сигурни.

Родриго и Даниел Валбуена. Баща и син.

Макар че техните извършители не бяха роднини.

Петрос Самарас не беше роднина на Валбуена.

Тя се опита да се стегне, да потисне тези мисли. Беше прекалила с работата, мозъкът й прегря. Този случай я удари по-тежко, отколкото си мислеше или искаше да признае. Затова и я споходиха тези глупави, нелепи, невъзможни мисли. Това трябваше да е причината, или поне част от причините. Или пък нещо друго.

Тя се съсредоточи върху Петрос, към това да възвърне досегашното си добро настроение. Успя.

Четиресет и пет минути по-късно се разделиха. Той я прегърна, каза колко приятно е прекарал. Разбраха се пак да се видят, след което той бутна вратите и потъна в нощта, а тя тръгна към асансьорите. Спря. Поколеба се. Върна се в ресторанта, където сервитьорът тъкмо раздигаше тяхната маса. Извини се, пристъпи напред и взе салфетката на Петрос.

С която старателно си беше избърсал устата.

Която следователно съдържаше негова ДНК.

След това се върна в лобито и взе асансьора до стаята си. Където седеше в момента. На леглото. Загледана в салфетката.

Не постъпваше разумно.

Дълбоко в себе си знаеше какво беше станало и защо. Не вярваше, че Петрос е от техните извършители. Не наистина. Но си беше позволила да го повярва.

За да унищожи всичко.

За да си намери причина да не му вярва, да не може да му вярва. Почти се учудваше, че не се остави той да я хване какви ги върши. Че не се погрижи да намери достатъчно пречки от самото начало, така че никога да не може да бъде нормално, обикновено и приятно.

Тя не се справяше с нормалното, обикновеното и приятното.

Не действаше така.

Беше се опитала с Мике — твърде много години. Надяваше се да се справи, защото така всичко щеше да е много по-просто.

Бракът, майчинството, животът.

Де да можеше да постигне вътрешен мир, де да можеше просто да се забавлява.

След това пробва и с Торкел, но се отдръпна и сложи край, когато възникна възможност или риск, да се получи това, което той искаше.

Нормално, обикновено и приятно.

Тя не беше такава.

Какъв тогава беше смисълът да пробва и с Петрос? И от връзката с него нямаше да излезе нищо по-различно, отколкото с Мике и Торкел.

Познаваше само един човек, с когото това подхождаше.

Само един човек, с когото тя си подхождаше.

Един човек, който също като нея, никога не беше доволен, никога не беше спокоен. Който избираше дистанцията, който стоеше встрани от центъра на живота. Също като нея. Сродна душа. Ако съществуваше такова нещо.

Себастиан Бергман.

Беше си обещала: никога, не отново, не с него. Но не пречеше да го признае пред себе си. С нея беше невъзможно да се живее, точно както с него; и с него никога не можеше да бъде нормално, обикновено и приятно.

Щеше да бъде нещо друго.

Нещо, което само те двамата можеха да разберат и оценят.

Тазвечерната лудост беше нейният начин да предупреди самата себе си, че е на път да допусне грешка, като си мисли, че може да бъде като другите хора.

Да срещне някого чрез сайт за запознанства.

Да ходи на срещи, да общува, да разговаря, да позволи да разцъфне връзка.

Да порасне, да ги вплете.

Кого заблуждаваше? Ако подходеше към Себастиан само с разумни очаквания, можеше да се получи нещо специално. Някога вярваше, че го обича.

Тя стана, сгъна салфетката и я остави на бюрото. Камериерката щеше да я вземе на сутринта. След това излезе от стаята, качи се на горния етаж и потропа. Силно. Той може би спеше. Още веднъж. По-силно. Никой не би могъл да спи на такъв шум. Но вратата си остана затворена.

Не беше в стаята.

А беше там.

За кратко преди около час. Ваня го беше оставила пред хотела. Стори му се, че мерна Урсула в ресторанта, но не й обърна внимание, качи се в стаята си.

Едва сега започна да го осъзнава.

Загубата на втора дъщеря.

Начина, по който тя го каза. „Също като Ана, ти няма да бъдеш част от него“. Себастиан смяташе за абсолютно немислимо Ваня, някога в бъдещето, да прости на майка си, да я приеме отново. Това, че го сравни с нея, не вещаеше нищо добро. Ни най-малко. Трябваше да го признае пред себе си. Изгуби я.

Този път завинаги.

Той крачеше из хотелската си стая. Буквално. Напред-назад. Ако пиеше или се дрогираше, това щеше да е моментът да се върне към злоупотребяването. Себеотрицателното му дело, което трябваше да е първата стъпка към сдобряването им — и затова може би чисто обективно не беше съвсем себеотрицателно — се беше провалило, беше рикоширало по начин, който не беше предвидил. Резултатът бе нулева надежда за бъдещето, поглед, обърнат към спомените от миналото.

Вярно беше, че тя в известно отношение беше заместител на Сабине. Нима е странно? Ако си загубил една дъщеря, искаш другата да е близо до теб. Ако имаш двама бащи обаче, не е толкова сигурно, че ще ги искаш и двамата.

Не беше необяснимо.

Просто непоносимо.

Това беше последният му шанс. Той се възползва, но се провали. Време беше да приеме, че краят е дошъл. Време беше да продължи напред. Жалко само, че в това ни най-малко не го биваше.

Но всяко зло за добро, помисли си той, докато крачеше безспир в ада, който сам си беше създал. Беше стиснал зъби заради Ваня. За да остане част от разследването. Близо до нея. Щом тя не искаше и да го знае, нямаше значение какво прави.

И с кого.

Тя изглеждаше изненадана, че се звъни на вратата й толкова късно вечерта, но най-вече от това кой стоеше отвън.

— Имахте тежък следобед, реших да проверя как се чувствате — обясни Себастиан, когато тя го попита за какво е дошъл, какво иска.

— Дошли сте чак дотук, за да проверите как се чувствам? — Явно недоверие в гласа. Зелените й очи го гледаха втренчено. — Откога полицията се грижи за чувствата на хората?

— Аз не съм полицай, психолог съм. Криминален психолог. Смятам, че това е едно от служебните ми задължения, когато работя с „Риксмурд“ — излъга той, без да му мигне окото.

Ако тя не беше, поне в неговите очи, привлекателна жена на точната възраст, и ако той не беше нервен, разочарован и похотлив, нямаше изобщо да му дреме.

— Но може би ви безпокоя?

— Не, ни най-малко.

Но не го покани да влезе, все така стоеше зад открехнатата врата и го гледаше, сякаш за да определи дали зад идването му не се крият други мотиви. Себастиан й хвърли поглед, който — от опит знаеше — не можеше да не я разтопи. След още няколко секунди Ренате отвори широко вратата и го пусна да влезе.

— Да ви предложа нещо? — попита го, докато той се събуваше и си сваляше якето. — Кафе, чай?

— Благодаря, няма нужда.

Тя го покани в дневната. Приглушена светлина освен над един от фотьойлите, до който светеше ярка лампа за четене. На малка масичка до него беше оставена бродерия заедно с почти празна чаша вино. Това го изненада, по някаква причина не си я беше представял като човек, който се занимава с ръчен труд. Ренате кимна към дивана, включи вградените в тавана лампички и отиде да си вземе чашата.

— Вино? — предложи му.

— Не пия.

— Защо?

Според Себастиан само в Швеция беше възможно така директно и безцеремонно да те попитат защо не искаш алкохол. Пиенето беше нормата, когато си в компания, и ако не го правиш, повечето хора се чудеха.

— Предразположен съм към зависимости — отвърна Себастиан и за първи път, откакто дойде, беше искрен.

По-деликатен начин да каже, че лесно се поддава на злоупотребяване с какво ли не. На една от зависимостите си в момента искрено се надяваше да може да се поддаде в рамките на близкия час, или колкото там беше необходимо, за да я вкара в леглото.

Себастиан се настани на дивана. Огледа се, докато Ренате се суетеше в кухнята. Стаята беше бяла, светла и изглеждаше модерна и обзаведена с мисъл. Големи повърхности, малко мебели, подбрани внимателно. Дали бяха дизайнерски, или от „Икеа“, той нямаше представа, но беше обзаведено уютно и с вкус. Ренате се върна с малка табла. Чаша бяло вино, диетична кока-кола за него и купичка кашу.

— Донесох ви кола̀ — постави тя таблата на масата и седна до него на дивана с чашата си вино.

— Благодаря.

Той се протегна към кутийката. Отвори я и си наля една чаша. Отпи, докато пак се облягаше назад. Нямаше смисъл от бъбрене, комплименти за къщата и обзавеждането или въпроси откога живее тук, какво работи и какви са интересите й. Беше дошъл в качеството си на загрижен професионалист.

— Както казах, посещението ни може да е предизвикало много емоции, затова просто исках да видя как се чувствате.

— Много мислих за това — кимна тя и надигна чашата си.

Себастиан усети как надеждата се пробужда. Явно й се говореше. Разговорът можеше да ги сближи, да ги открие един за друг, да даде възможност той да играе играта. Да спечели.

— Най-вече дали е можело да направим нещо по друг начин — продължи Ренате. — Не около самата бременност, а преди това. За да чувства тя, че може да ни има доверие. Да ни каже.

Себастиан кимаше съчувствено. Имаше два пътя, по които да тръгне. Да се съгласи, че явно е съществувала пропаст, липса на доверие, да се опита да облекчи чувството, че тя е сбъркала някъде, да приглуши угризенията й.

Или…

Да даде друго обяснение за станалото и да вдигне отговорността от плещите й изцяло.

Трябваше да избира между утешение и признателност.

Сексът обикновено беше хубав след утешение, но признателността беше по-сигурен път към успеха. Тази вечер той не се нуждаеше от нищо специално, най-обикновеното удовлетворение щеше да му е достатъчно. Признателност значи.

— Не е задължително да не ви се е доверявала. Може би е искала да ви опази от една изключително тежка ситуация — изрече Себастиан бавно, сякаш подбираше думите си внимателно. — Знаела е какво иска, знаела е какво ще искате вие. По този начин ви е спестила известно страдание. В крайна сметка, какъвто и да е изходът, вие не бихте могли да постъпите другояче, защото не сте знаели.

— Какво искате да кажете? Че не е споделила от грижа за нас?

— Възможно е. Не я познавам, не знам нищо за отношенията ви, казвам само, че не е задължително да не ви е имала доверие.

Той видя, че Ренате осмисля чутото, че това е нова идея, добре дошла идея.

— Какво щяхте да направите? — продължи Себастиан и се наведе към нея развълнувано. — Ако знаехте?

Ренате отпи от виното, отмести от очите си кичур от червената си коса и го погледна.

— Щях да се опитам да я разубедя. Да я спася.

— Тя не е искала да бъде спасена. Била е възрастен човек, пълнолетен. Взела е решение, тялото си е било нейно. Не бихте могли да я завлечете в болницата и да я накарате да абортира — повтори той думите на Хампус Бугрен.

Хампус едва ли би имал нещо против, нали Себастиан ги използваше за добра кауза. За да вкара жена в леглото.

— Можеше да опитаме. Може би щеше да ни чуе, да размисли. Може би след това щеше да ни мрази, нямаше да ни проговори повече, но поне щеше да е жива.

— Нормално е да мислиш как иначе е можело да постъпиш, но в този случай не е имало какво да направите. Човек може да действа само според информацията, до която има достъп.

— Която тя не ни даде.

— Именно. За да ви предпази. Да предпази връзката ви. За да спести на себе си чувството, че ви е предала, и да спести на вас чувството за безпомощност. Затова се е дистанцирала от вас.

Той видя как Ренате мисли над думите му. Приема ги. Може би си въобразяваше, но нещо в езика на тялото й сигнализира за известно облекчение. Може би не признателност, но и с облекчение можеше да се получи, помисли си той.

Ренате промени позата си на дивана, сви се с вдигнати на седалката крака, облегна се назад. Макар че беше останало съвсем малко в чашата, виното беше опасно близо до разливане. Един кичур коса отново падна пред очите й и тя го отметна, погледна Себастиан.

— Знаете ли, преди да стане това, когато четях некролози за хора, умрели преди пет, десет, петнайсет години, си мислех само: Get over it. Забравете го, продължете напред.

Тя допи виното и остави чашата на масата. Себастиан погледна деколтето й, когато се наведе, но се постара очите им да се срещнат, когато тя пак се облегна на дивана.

— Но какво правиш, когато не можеш да го преодолееш? Когато още има мъка. Празнота.

— Знам какво имате предвид — кимна Себастиан. — Равновесието между скръбта и спомените, и желанието да продължиш… Може да е много трудно.

Надяваше се нещо в гласа му да разкрие на Ренате, че той не говори от чисто професионална гледна точка, а и от лична. Че наистина го мисли, когато казва: „Знам какво преживяваш“.

— Вие кого сте загубили, ако мога да попитам?

Себастиан се поколеба. Този път не като част от играта. Истинска нерешителност. Дали това беше път, по който му се искаше да поеме? Дали да използва Сабине, за да постигне целта си? Искаше ли да отвори тази врата? След кратък размисъл, реши, че така или иначе не би могъл да се чувства по-зле.

— Жена ми и дъщеря ми. В Тайланд, Коледа 2004-а.

— При цунамито?

Себастиан кимна и започна да разказва. Двайсет и пет минути по-късно Ренате се наведе и го целуна.

Другите вече се бяха събрали в конферентната зала, когато Себастиан пристигна.

Началото на деня му беше необичайно във всяко едно отношение. Вместо, както обикновено, да се събуди посред нощ със схваната от стискането дясна ръка и с терзанието от кошмара, все още полепнало по него като паяжина, в шест и половина го събуди Ренате. Навън още беше тъмно, но беше сутрин, не нощ. Усещането за празнота и потиснатост, което по правило идваше след завоеванието, го нямаше. Вярно, удовлетворението от нощта беше отминало, но във всеки случай не се чувстваше по-зле от обичайното, установи той, докато ставаше от леглото и се обличаше. Изведнъж усети, че не изпитва нужда незабавно да се махне, и за своя изненада се присъедини към Ренате на закуска в кухнята. И преди беше попадал на тях. Жените, които даваха нещо повече от просто секс. По тях можеше да си паднеш и даже да ти хрумне, че искаш пак да ги видиш. Особено ако си поизлязъл от форма. Себастиан дори си имаше дума за тях.

Лепливи.

Ренате беше от лепливите жени.

В нейна компания беше спокоен, ненапрегнат. Не че имаше каквато и да било вероятност да се получи нещо трайно — ако зависеше от него, повече никога нямаше да я види; но това беше приятно преживяване, каквото не му се случваше често.

— Извинявайте, малко закъснях — каза Себастиан и погледна към Ваня.

Дали да признае защо закъсня? Какво стори? Да й покаже, че щом на нея не й пука за него, и на него няма да му пука за нея. Нямаше какво да загуби, но пък нямаше и какво да спечели, особено от другите от екипа, затова се въздържа. Мина зад Карлос и Били на път към най-близкия свободен стол. Били като че ли играеше компютърна игра, забеляза той, когато хвърли едно око към екрана му. Значи явно още не бяха започнали работата за деня.

— Е, какво става? — попита, издърпа стола и седна.

— Говорехме за жертвите, за реда… — Ане-Ли посочи дъската, в чийто ляв край висеше страница от флипчарт със списък на вече до болка познатите имена.

Ингрид. Ида. Тересе. Ребека. Клара. Ингрид. Ида. Тересе.

— Ребека е мъртва, така че ако следват схемата си, Клара е следващата — обясни тя, макар да не беше необходимо. Себастиан много добре знаеше кой къде е в схемата. — Не сме съвсем готови с подробностите — продължи Ане-Ли, — но имаме план как да ги изясним.

— Може ли да чуя?

Първата им задача беше да свикат нова пресконференция. Да съобщят, че е имало ново изнасилване, че предишна жертва е била нападната отново. После неохотно щяха да признаят, че нямат сигурна версия, все още нямат заподозрени и че за момента не знаят точно защо е била нападната два пъти, нито дали съществува връзка между жертвите. Щяха да създадат впечатление, че не са стигнали доникъде с разследването; Себастиан подозираше, че този път Торкел ще има далеч по-водеща роля в пресконференцията.

— Дали извършителите ще ни повярват, че не сме открили никаква връзка? — усъмни се той.

— Така смятаме — отговори Ане-Ли сериозно. — Не знаят, че сме говорили с Ингрид Дрюбер, медиите не са писали и за самоубийството на Ида, нито пък са го свързвали с нас.

— Те вярват, че ние вярваме, че втората жертва е била Тересе, а тя дори не е била в Ab ovo — добави Торкел.

— Дори и да не споменем нищо за Ида, не смятате ли, че онези ще приемат, че е съобщила в полицията?

— Може би, в най-лошия случай. Но въпросът е дали това ще ги спре, дори да е така.

Себастиан обмисли чутото и после поклати глава:

— Не, нищо няма да излезе.

Той се изправи, престори се, че не забелязва въздишките на останалите и сърдития поглед на Ане-Ли.

— Дори да ги накараме да повярват, че не търсим нещо, свързано с Ab ovo и Линда Форш — той пак погледна списъка с имената на стената, — би трябвало да са наясно, че сме изяснили списъка. Че Клара е следващата.

— Пак казвам: може би — отвърна Ане-Ли. — Но според мен си имаме работа с извършители, склонни да поемат рискове.

Вярно, Себастиан трябваше да го признае. Може би щяха да нападнат Клара, въпреки че беше рисковано, и можеше да се окаже последното им деяние. Поне за единия от тях. Той сви рамене.

— А после?

— Клара и мъжът й писаха във Фейсбук и Инстаграм, че той и синът им отиват при баба и дядо за есенната ваканция. Така че тя ще е сама вкъщи, работата не й позволява да пътува с тях.

— И ние ще я държим под наблюдение?

— Не точно. Не само.

— Понякога аз ще заемам мястото й — обади се Ваня и Себастиан веднага усети как го обзема безпокойство. Малкото радост, която бе изпитал сутринта, изчезна за миг; замени я тревога. — Ингрид, Ида и Тересе бяха нападнати в домовете им, така че аз ще бъда там.

— Не разбирам — промълви той и бързо получи обяснение.

Идеята беше Ваня да е в къщата нощем, сутрин да си тръгва, да се среща с Клара, която щеше да живее в апартамента на Ваня, Клара щеше да отива на работа, като гледа през деня да не остава сама и за миг, а когато се прибереше вечер, пак щеше да се разменя с Ваня, която щеше да вкарва колата в гаража „вкъщи“, да се затваря в къщата и да нощува там.

— А ако някой я причака? — попита Себастиан и забеляза, че тревогата му прозвуча по-скоро като раздразнение и яд.

— Не можем да проверяваме къщата всеки ден, преди тя да се прибере — обясни Ане-Ли. — Възможно е те да я наблюдават.

— Но Били ще сложи камери и сензори за движение — намеси се Торкел, преди Себастиан да продължи с възраженията. — Ще знаем, ако някой влезе.

Себастиан само поклати глава. Не му харесваше, но знаеше, че няма никакво значение какво мисли той. Така щяха да постъпят; а и ако оставеше настрана инстинктивното си нежелание дъщеря му да бъде пратена под прикритие и изложена на риск, планът не беше толкова лош.

Можеше да се получи.

Трябваше да се получи.

Никога нямаше да прости на никого от тях, ако нещо се объркаше.

1-ви ноември

Тересе пак е съобщила в полицията, но не и Ида.

Звучи невероятно, но може би не е.

Казаха, че не са направили връзката.

На пресконференцията в понеделник.

Не им и трябва, за да разберат коя е следващата.

Затова наблюдават Клара.

Тя е сама вкъщи.

Сигурна, че могат да я защитят.

Бях там. Видях ги.

Това усложнява нещата. Прави ги по-опасни.

Но аз ще успея.

На всяка цена.

Те ще страдат.

Както аз страдах.

Както ти страда.

Смятах да го направя на празниците.

На Хелоуин. Или на Задушница.

Когато почитаме мъртвите.

Но промених плана.

Ще трябва да е утре.

Петък.

Ще се подготвя.

Петък сутрин.

Още преди да е звъннал будилникът, Ваня се събуди със свит от напрежението стомах. Полежа малко, като дишаше дълбоко, след което извади пистолета изпод възглавницата на Сакариас и го премести на нощната масичка.

Всеки ден можеше да се случи нещо.

Днес, утре, вдругиден.

Но пък иначе започваше да става странно обичайно да се буди в двойното легло в спалнята на Клара и Сакариас и да гледа сватбената им фотография на бялото бюро до гардероба, а на стената — снимките на Виктор в различни възрасти.

Първите нощи спа неспокойно. Всъщност изобщо не спа, ослушваше се и реагираше на всеки звук. Нощем във и около всяка къща се чува какво ли не, но тъй като за нея тук всички шумове бяха нови и непознати, тя не знаеше какви са, дали са нормални, или не.

Дали означават, че има някого в къщата.

Освен нея.

Някой с лоши намерения.

От време на време се чуваше с Били. Посред нощ. Молеше го да прегледа всички камери още веднъж. За всеки случай. Уверяваше се по радиостанцията, че подкреплението е на място. Че са будни. Че са наблизо. Проверяваше оръжието си, гледаше винаги да й е подръка.

Но нищо не се случваше.

Цяла седмица.

Тя стана от леглото и отиде в банята. Там нямаше прозорци, затова нямаше нужда да се старае да се извръща или по друг начин да крие лицето си. Заключи вратата и влезе под душа. Почувства се по-спокойна, но и малко глупаво, като остави пистолета в неръждаемия кош, където стояха шампоанът, балсамът и душ гелът. Гола в банята се чувстваше най-уязвима и изпитваше нещо, което най-добре можеше да се оприличи на страх.

През седмицата се стараеше от време на време да се мярва на прозорците. Беше висока колкото Клара, физиката им беше сходна. Нужна беше само перука, за да изглеждат еднакви и в главата. Помагаше им фактът, че Клара имаше бретон, затова стигаше само да размърда глава, да стои леко извърната или да си играе с кичур коса, за да стане много трудно да се види, че не е Клара. От разстояние беше направо невъзможно.

Облече се и отиде в кухнята. Там имаше прозорец, но сутрешното слънце грееше през него, така че беше съвсем нормално да пусне пердето. Чаша кафе и сандвич, после щеше да тръгва. Цяла седмица правеха размяната в апартамента на Ваня. Тревожеха се леко, че ако някой я държи под наблюдение, ще се пита защо отива на „Норбювеген“ всяка сутрин и вечер, но Ваня можеше да се закълне, че никой не я следи. Всеки път минаваше по различен маршрут и внимателно следеше движението наоколо.

И така, времето течеше.

Ден след ден.

Или по-скоро нощ след нощ.

Спеше в къщата на Клара, сутрин излизаше, срещаше се Клара, която отиваше на работа, следобед — същото, само че обратна посока, прибираше се „вкъщи“, в гаража, в къщата и после още една нощ.

Повторение. Пак и пак.

Четири дни след пресконференцията.

Всичко беше спокойно.

Твърде спокойно. Ане-Ли не издържа, Ваня беше решила да легне да поспи малко, докато Клара е на работа, когато й се обадиха да иде в службата.

— Какво става? — попита, щом се присъедини към останалите.

— Нищо не става, това е проблемът! — отвърна Ане-Ли, видимо недоволна от слабите резултати от последните дни. — Още нямаме представа къде се намират баща и син Валбуена — продължи със същия висок глас. — Бившето гадже си е в Худиксвал, доколкото знаем, а шибаният Борис Холт се прибира от Кипър през уикенда.

— Откъде знаем, че Хампус си е в Худик? — попита Урсула и погледна към Карлос и Били, все едно по някаква причина смяташе, че те трябва да знаят, ако е заминал.

— Мамка му, нали не е тук и не напада Ваня, това е важното! — почти изпищя Ане-Ли. — Не сме открили колата на оня Вебер и нямаме понятие какви ги е вършил, че да му светят маслото.

— Кайса Крунберг, колежката му, не можа да ни помогне — спокойно осведоми Торкел останалите. — Шефката й е дала нареждане на техническия отдел да й съобщят, ако някой се опита да проникне в компютъра на Вебер, така че… — Той сви рамене, за да покаже, че това е задънена улица. И не първата, за съжаление. — Между другото, не знаем да е мъртъв — поправи той Ане-Ли.

— Не, дявол да го вземе, не знаем нищо. Нямаме нищо. Това е недопустимо.

Торкел подозираше, че ги е привикала, защото някой по-голям шеф е попитал Ане-Ли как върви с глас, който всъщност е казвал: „Гледай да го разрешиш бързо, че иначе…“. Натискът върху нея се беше увеличил след втората пресконференция в понеделник, на която съобщиха за новото нападение над Тересе и се проявиха, както беше по план, като доста некомпетентни. Вестниците вече пишеха всеки ден. Два от тях изпратиха репортери, които да предават ежедневно от „Ужасената Упсала“. От новините на двете национални телевизии и на ТВ4 се занимаваха непрекъснато с изнасилванията и в никой от репортажите полицията не бе представена в особено добра светлина. Вървеше по план, но все пак… Ане-Ли нямаше желание да се показва като неспособна, ако това не дадеше резултат. Той предполагаше, че се е опитала да говори с Русмари, но и тя не е имала с какво да помогне. Тъй като Ане-Ли отказа да предаде отговорността за случая на „Риксмурд“, официално вината не можеше да бъде хвърляна върху тях, съответно и върху Русмари. Така че проблемът си беше изцяло на Ане-Ли. И тя изглеждаше твърдо решена да се справи.

— Ще им отворим прозорец. Времева рамка, през която да ги принудим да действат.

— Как? — обади се Себастиан и от гласа му пролича, че макар още да не я е чул, вече смята идеята за лоша.

— Клара ще пише в социалните мрежи, че ще отсъства известно време. Неопределено време. Заминава в събота вечер.

Ане-Ли взе няколко листа от масата, раздаде екземпляри на всеки и те започнаха да четат.

„Само да ви кажа, че от събота вечер няма да бъда в Упсала. Тримата със Сак и Виктор ще попътуваме малко. Ще видим за колко време и къде ще ни отвее вятърът. Сак и Виктор вече са при баба и дядо и аз отивам при тях през уикенда. Взехме си отпуска, за да можем да бъдем заедно цялото семейство. Имахме трудна есен и просто ни трябва малко време насаме. Казвам го просто за да не се чудите къде се губя. Поздрави на всички! Прегръдки, Клара“.

— Тя знае ли? — попита Ваня, докато преглеждаше текста.

— Естествено, тя го написа.

— Не! — отсече Себастиан и остави листа. — Не го правете.

— Защо?

— Не предизвиквайте реакция, не ги провокирайте, точно тогава нещата се объркват. Имайте търпение. Рано или късно ще ударят. Може би не тази седмица, може би не и следващата, но ще ги хванем.

— И тази седмица е късно.

Себастиан се обърна към другите за подкрепа. Торкел също остави листа и вдигна очилата си за четене на челото.

— Има ли голяма разлика с това, което вече правим? — погледна той Себастиан.

— Да, има.

— Каква?

Себастиан стана от стола и започна да крачи из стаята.

— Ти сама каза, че той е хищник, когато дойде при мен в Сала, помниш ли? — обърна се той директно към Ане-Ли.

— Да.

— Представи си истински хищник… лъв човекоядец. Искаш да го хванеш, затова оставяш някъде коза и гледаш наблизо да има хора, които да причакат лъва и да го заловят или убият.

— С коза ли ме сравни? — прекъсна го Ваня с лека усмивка.

Той не й обърна внимание.

— Чакайте, лъвът приближава, когато се почувства в безопасност, напада и вие го хващате.

— Така…

— Същият сценарий, но този път гоните лъва. Подгонвате го към козата с огън и с онези електрически джаджи, с които се води добитък… Какво смятате, че става?

Преди Ане-Ли дори да си поеме дъх, за да отговори, той продължи:

— Той напада, не задължително козата. После избягва. Вероятно убива някого, ако ще и случайно.

— Аз съм козата, нали така?

— Добре де, може да не беше най-доброто сравнение — въздъхна Себастиан, след като се спря и забеляза скептичните и донякъде развеселени погледи на останалите. — Но фактите са си факти — лоша идея е да ги водите до отчаяни мерки.

— Според мен идеята е страхотна — заяви Ваня и се надигна. — Защо да чакаме по-дълго от необходимото?

— Току-що обясних защо.

— Знам, че искаш да ме защитиш, да се правиш на татко, но нямам нужда да ме защитава някой, най-малко пък ти.

— Не става дума за това, не става дума за мен.

— Винаги става дума за теб. Но аз мога да се грижа за себе си.

Себастиан разпери ръце в жест, който можеше да означава, че се предава или че си измива ръцете.

Ане-Ли го беше измислила.

Торкел не възразяваше.

Ваня искаше.

Невинаги беше толкова схватлив, но дори той осъзна, че това е битка, която не може да спечели.

Това беше вчера. Цялата вечер Ваня прекара в къщата. Опита се да почете, да гледа филм, но думите на Себастиан не й излизаха от главата. Глупаво ли беше да ги принуждават да действат? Дали извършителите щяха да станат по-отчаяни и с това — по-опасни? Чу се още няколко пъти с полицаите отвън, обади се и на Били, но остана с впечатление, че го безпокои, че той си има други, по-важни неща, за които да мисли. Стори й се разсеян и напрегнат, затова тя приключи разговора бързо и се обади на Юнатан, разговаряха до късно през нощта. Чувстваше се по-притеснена, тревожна и уязвима, отколкото през цялата седмица дотук.

Но днес, когато се събуди, тези чувства бяха изчезнали напълно, заменени от напрегнато очакване.

Днес или утре.

Щяха да ги заловят.

Най-сетне щяха да ги заловят.

Радваше се, че скоро ще се свърши; най-вече, защото копнееше за Юнатан. Не се бяха виждали цяла седмица. Той й липсваше. Всичко в него. Компанията му. Тялото му. Искаше да спи с него. Да си направи дете с него.

Тя си допи кафето и остави чашата в миялнята, излезе в антрето и облече тъмнозеленото яке. Вдигна качулката и се погледна в огледалото. Оправи си бретона. Искаше й се да носи и слънчеви очила. Но като се имаше предвид, че навън беше кажи-речи тъмно, а за слънце и дума не можеше да става, вероятно би събудила известни подозрения. Затова леко наведе глава, когато отвори входната врата, затвори я след себе си, заключи и продължи към гаража. Знаеше, че полицаите, които стояха в автомобил нагоре по улицата, я наблюдават, но не си позволи дори да погледне натам, когато зави наляво. Натисна копчето и вратата на гаража се плъзна нагоре с жално скърцане. Всеки път, като вадеше колата през тази седмица, си помисляше, че трябва да я смаже. Но как и с какво? Нямаше представа, пък и определено не беше сега моментът. След като чуваше този звук всеки ден в продължение на седмица, щеше да го изтърпи още един ден.

Влезе в гаража — трябваха й няколко секунди да привикне с тъмнината. Тя свали качулката, когато пристъпи към шофьорското място на синьото поло. Тъкмо протягаше ръка към вратата, когато се вцепени. По-скоро изпита чувство, отколкото чу или видя нещо.

Чувство, че вече не е сама.

Че някой я причаква.

В тъмния ъгъл точно вляво от вратата на гаража, където нямаше камера.

Че някой се промъква към нея отзад.

Безшумно, в обувки „Ванс“, номер 42,5.

Инстинктивно реши да не се опитва да вади оръжието, а да рискува в ръкопашен бой. Но не успя дори да се наведе или да се завърти, преди тъмният гараж да стане напълно черен и тя да усети остро убождане във врата. С едната ръка се опита да смъкне чувала, но нападателят просто я бутна. Помисли си, че трябва да опита отново, трябва да го махне, да се опита да види мъжа, който я напада, но ръцете не я слушаха. В следващата секунда краката също се предадоха и тя падна в безсъзнание на мръсния под на гаража.

Берг и Ядав седяха в автомобила на безопасно разстояние от къщата на Клара Валгрен. Заповедта беше да я държат под постоянно наблюдение, но да стоят скрити. И двамата искрено се надяваха да са се скрили добре, по никакъв начин да не застрашат успеха на мисията. Трябваше да се реваншират. Никога не говореха за това, но и двамата знаеха, че другите често мислят за издънката при публичния дом на „Норфоршгатан“. Вярно, оказа се, че не са подплашили точния човек, затова не стана голяма беля, но все пак… не можеха да си позволят още една грешка. След издънката чуха в трапезарията онзи дебел психолог, когото Ане-Ли извика, да ги нарича Клинг и Кланг. Полицаите от „Пипи Дългото чорапче“. Ако не внимаваха, този прякор можеше да им се лепне за цял живот. Колегите щяха да им викат Клинг и Кланг и ако Берг и Ядав се обидеха, щяха да обясняват, че е само „дружеска закачка“.

При къщата имаше раздвижване. Ваня излезе с вдигната качулка на зеленото яке. Заключи вратата с гръб към тях и я видяха как отива към гаража, завива наляво и се скрива от поглед. И двамата я проследиха с очи, а Берг взе малкия бележник, оставен между седалките, погледна часовника и отбеляза часа, в който тя излезе от къщата. Никой не им беше наредил, но въпреки това го правеха. Записваха всичко. Кога слизат от колата, кога правят обиколка около къщата — от разумно разстояние, разбира се — кога се свързват с Ваня, кога я виждат за последен път вечерта, за първи път сутринта. Този път нищо нямаше да се обърка.

Берг остави бележника и химикалката и тъкмо щеше да каже на колегата си, че днес Ваня се бави повече от обикновено в гаража, когато синьото поло се показа на задна от гаража, излезе на улицата, зави надясно и пое в тяхната посока. Останаха на място, видяха Ваня, все още с вдигнатата кожена качулка на зеленото яке, да кара колата. Берг вдигна ръка за дискретен поздрав. Ваня отлепи два пръста от волана, но не погледна към тях. Ядав взе радиостанцията и докладва по канала, който използваха, че е напуснала къщата и е на път. Че двамата ще продължат да държат къщата под наблюдение и ще докладват, ако видят нещо необичайно или някой, който приближава до нея.

Себастиан чу съобщението на Клинг и Кланг в колата си, която беше паркирал на една от страничните улички — скрита, на разстояние; не искаше Ваня да знае, че я наблюдава, че е наблизо, за да я пази. Ако вече не беше прекъснала отношенията си с него, не би посмял. Щеше да се бои до смърт тя да не научи, да не й хрумне, че той й няма доверие, че според него трябва да я защитава мъж — всичко, на което беше дала израз вчера. Но сега нямаше как нещата да станат по-лоши, той нямаше какво повече да губи, така че можеше поне за собствено спокойствие да я държи под око и да направи всичко по силите си тя да не пострада.

Видя колата на Ваня да минава покрай него, запали двигателя и бавно потегли. Сви надясно, не бързаше, следваше я от безопасно разстояние. Знаеше, че лесно би могла да го забележи. Тъкмо беше стигнала до кръстовището, където трябваше да завие наляво. Себастиан натисна спирачката и почти спря. Мигачът на полото светна.

Надясно. Зави надясно.

Себастиан сбърчи чело учудено.

Какво, по дяволите…

Той даде газ и стигна до кръстовището, също зави надясно, увеличи скоростта и в последния момент успя да види, че колата на Клара свива вляво по-напред при една табела с нарисувани мъж, жена и дете с раници на път към обществената зона за отдих. Това не беше нормално. Нещо не беше както трябва. Себастиан последва колата, но се наложи да спре заради автомобилите в насрещното платно. С усилващо се безпокойство взе уоки-токито от съседната седалка.

— Ей, Клинг и Кланг, аз съм Себастиан Бергман, карам след Ваня и нещо не е както трябва.

— Кое не е както трябва? — гласеше незабавният отговор.

— Тръгна по друг път, отива в някаква тъпа зона за отдих наблизо.

Най-после колите в насрещното минаха и Себастиан успя да завие по тесния път; не след дълго се озова между дървета.

— Може би е избрала друг път, за да обърка евентуални преследвачи — предложи Клинг. Или може би Кланг.

— Не е вярно! — почти изкрещя той от притеснение. — Нещо не е наред. Домъкнете си дебелите задници.

— Къде сте?

Себастиан се огледа. Да, къде беше? Нямаше представа. Спокойният квартал с еднофамилни къщи бързо беше заместен от гори и поля.

— Зави първо надясно, после наляво… в някаква зона за отдих. — Той бързо погледна през десния страничен прозорец. — В момента минавам покрай футболно игрище.

— Знаем къде е. Идваме.

— Бързо — призова ги Себастиан и усети, че дишането му се учестява, сърцето бие лудешки.

Вече не се тревожеше.

Страхуваше се. Ужасно се страхуваше.

Продължи право напред, мина покрай някаква къщичка с паркинг отпред. Никакво синьо поло. Пътят се стесни, но Себастиан увеличи скоростта. След неколкостотин метра се раздели на две. Той спря с ругатни, свали предпазния колан и слезе. Отиде до кръстопътя, все едно беше някакъв проклет следотърсач, който може да проследи отпечатъци от гуми. Закрачи напред-назад, нервно прокара пръсти през косата си, от устата му се отрони сподавен вик, огледа се — и двата пътя водеха право в гората.

Тъкмо се връщаше към колата, за да рискува, да избере път наслуки, когато чу навътре в гората вляво от него да се затръшва автомобилна врата. Незабавно се втурна по тесния чакълен път нагоре. След половин минута видя синьото поло, спряло край пътя. Силует, наведен през отворената задна врата. Себастиан виждаше само гърба, краката и обувките, но веднага почувства, че не е Ваня. Изглежда, двигателят заглушаваше стъпките му, защото човекът не реагира, докато Себастиан не стигна почти до него. Вкопчи се в якето, издърпа го от колата. Блъсна го встрани. Хвърли бърз поглед към задната седалка. Ваня, жената с чувала на главата можеше да бъде единствено Ваня. Лежеше неподвижно по корем със смъкнати панталони. Себастиан се обърна, очакваше нападение, очакваше, че ще трябва да се защитава, но не последва нищо. Завъртя се, изненадан и объркан. За няколкото секунди, които му трябваха да обхване с поглед ситуацията, извършителят беше избягал, Себастиан го видя да тича в посоката, от която той самият беше дошъл. Остави го. И без това не беше във форма, нямаше как да го настигне, а и имаше по-важна работа.

Пак се завъртя към колата. Тъкмо щеше да се наведе, когато се вкамени. Между краката на Ваня беше паднала спринцовка, пълна с някаква субстанция.

Чак тук ли й биеше приспивателното?

Как тогава я беше вкарал в колата?

Тя би се съпротивлявала. Не би могъл да я доведе толкова далеч, ако вече не е обезвредена. Значи спринцовката не съдържаше приспивателно, освен това другите жертви бяха инжектирани във врата…

Зъбчатите колелца бавно се завъртяха. Той разбра какво вижда. И все пак не разбираше. Сякаш мозъкът му отхвърляше заключението, до което искаше да стигне. Той се досещаше каква беше белезникавата субстанция в спринцовката. Но защо му е на един мъж спринцовка със сперма?

Мислите продължиха да се пресичат, объркани, изплъзващи се. Какво означаваше това, което виждаше? Някъде дълбоко в себе си знаеше отговора, но беше толкова неправдоподобно, толкова немислимо, че разумът му се мъчеше да потърси друг отговор. Твърде странно. Твърде извратено. С последен поглед към Ваня на задната седалка той все пак стигна до немислимия отговор. С всички сили се втурна към паркираната си кола, отвори рязко вратата, сграбчи уоки-токито и изкрещя, докато тичаше обратно към Ваня в синьото поло:

— Жена, търсим жена!

Берг и Ядав бяха подминали сградата на клуба по спортно ориентиране на път към чакълената пътека, когато чуха Себастиан по радиостанцията. Ядав спря и се обърна към колегата си, който, изглежда, мислеше същото. Преди малко се бяха разминали с жена, която вървеше бързо към шосето. Друг човек не бяха видели наоколо и Берг си спомни, че тя му направи впечатление, понеже не носеше връхни дрехи.

— Нали говорим за изнасилване? — попита Ядав; личеше си, че се опитва да схване последната информация по случая, по който работеха.

— Да.

— Тогава как може да е жена?

Берг не знаеше какво да каже, продължи да гледа объркано колегата си. Жените също можеха да извършат изнасилване, но не по този начин, не като този извършител. Доколкото знаеха.

— Не знам.

— Беше жена. Онази, с която се разминахме… — кимна Ядав към задното стъкло и пътя, по който бяха дошли.

— Да, но…

Берг не довърши изречението. Какво да правят? Дебелият психолог каза жена, но те търсеха изнасилвач. Брутални изнасилвания. На жени. Ако обърнеха и арестуваха жена за такова престъпление, пак щяха да станат за смях. „Клинг и Кланг“ щеше да им остане до пенсионирането. Но, от друга страна… Получиха пряка заповед. От човек, който участваше в разследването, а и беше свидетел, доколкото разбираха. Ами ако беше прав и не всичко в онази кола беше наред? Което звучеше възможно, като се има предвид къде се намираха. Защо й е на Ваня да минава оттук на път за „Норбювеген“?

— Може да говори за съучастничка — предложи Ядав и прекъсна размислите на Берг.

— Може — кимна Берг. — Напълно е възможно.

Спогледаха се за момент, решиха. Ядав даде назад, обърна колата и пое след жената, с която се бяха разминали.

Седяха заедно на задната седалка, когато тя се събуди.

Той я беше сложил да седне, облегната на гърдите му до отворената врата. Чувала, спринцовката — беше прибрал всичко в жабката. Не му пукаше, че вероятно унищожава улики — Ваня не биваше да вижда нищо такова, когато се събудеше, той нямаше да го позволи.

В продължение на около минута тя леко помръдваше, преди да отвори очи, сякаш тялото й се събуждаше преди мозъка. Няколко секунди гледаше право напред и той видя как се опитва да разбере къде се намира, с кого и как се е озовала тук. Когато се сети, се надигна рязко, дишането й веднага се учести.

— Всичко е наред — каза Себастиан меко.

Разбра, че за нея изобщо не е така, като видя паниката в очите й, когато се обърна към него.

— Всичко е наред. Нищо не е станало — продължи той с тих успокоителен глас. — Честна дума.

Тя бавно осъзна какво има предвид, какво е можело да стане. Погледна надолу към краката си. Панталоните на място, закопчани, всичко беше както трябва. Отново погледна Себастиан въпросително, за да потвърди той, че го е разбрала правилно.

— Нищо не е станало. Дойдох навреме.

Нямаше причина да я травмира още повече. И така беше достатъчно страшно, едва й се беше разминало. Защо да й казва как я намери? Полугола. Извършителят надвесен над нея. Спринцовката между краката. Как я облече. Каква полза да й казва? Никаква. Нямаше никаква причина да й причинява излишно страдание. Спринцовката беше пълна, така беше. Наистина. По-добре да живее с илюзията, че най-лошото, което я е сполетяло, е да я дрогират и отвлекат. И преди й се беше случвало. От ръката на Едвард Хинде. Онзи път Били спаси и двама им. Този път я спаси той.

— Нищо не е станало — повтори той тихо.

За да убеди нея, но едно мъничко гласче казваше, че се мъчеше да убеди и себе си.

Ваня кимна, все още й трябваше време, за да разбере. Пак се облегна на него, главата й на рамото му, и той усети как силният стрес намаля, как тялото й се отпусна и после тя заплака. Прегръщаше я.

Още седяха така, когато чу да приближават автомобили, гласове през гората; когато Торкел притича до тях. Страхът почти струеше от него.

— Добре е, нищо не е станало. Дойдох навреме.

Слънцето грееше от светлосиньото небе, но не топлеше, беше студено като в най-дълбока зима и това правеше Себастиан още по-намръщен и напрегнат, когато със скърцане на зъби профуча покрай регистратурата, извади картата си, отиде до асансьора и натисна копчето за осмия етаж.

Беше отишъл с Ваня в болницата. Рутинен преглед. Най-вече, за да се уверят, че няма някакви странични ефекти от приспивателното. Главата я болеше от едната страна, която вероятно бе ударила при падането на пода в гаража. Посъветваха я да внимава за признаци на сътресение на мозъка. Иначе всичко беше наред, доколкото е възможно. Той си тръгна от болницата, когато Юнатан пристигна.

Сега слезе от асансьора и тръгна към общия им кабинет, видя Ане-Ли и Били. Блъсна рязко вратата. Ане-Ли се завъртя и като видя кой е, пристъпи към него да го посрещне.

— Как е Ваня?

— Добре е, но заслугата не е твоя.

Тя се спря, явно неподготвена за гневната му реакция.

— Нищо не й се случи само защото аз стигнах навреме — продължи Себастиан с едва сдържана ярост. — Лайняният ти план за бързи резултати се провали и изложи подчинените ти на опасност.

— Беше злощастно, че…

— Не беше злощастно — прекъсна я той. — Беше безотговорно и зле обмислено.

— Мисли каквото искаш — отвърна Ане-Ли и възвърна част от авторитета и самоувереността си, след като първоначалното стъписване от поведението му отмина.

— Няма значение какво мисля. Ваня е в спешното заради теб.

— Както казах, мисли каквото искаш — повтори тя с привидно спокойствие. — Но за едно грешиш.

— Вярно?

— Получи се. Хванахме я.

— Кой? Къде?

Себастиан си пое въздух и с известно колебание бутна вратата на стая за разпити номер две.

И Карлос, и Торкел се обърнаха към него, когато влезе в безличната малка стая. Торкел пак се завъртя към масата и съобщи за записа, че Себастиан Бергман се е присъединил към тях. Себастиан тихо седна на стола встрани от четиримата около масата. Торкел, Карлос, служебният адвокат и червенокосата жена, която гледаше към него с лека, почти флиртуваща усмивка.

Ренате Форш.

Неговата леплива жена.

Когато научи кого са задържали, се поколеба дали да присъства на разпита. Ами ако тя разкажеше? Как той я потърси. Как тя го потърси. За вчера. Когато дойде в хотела му и той без миг колебание я пусна в стаята си. Все пак тя беше леплива жена. Всички вече го бяха укорявали за навика му да спи с жени, участващи в разследванията. Ваня веднъж даже беше казала полусериозно, полушеговито, че просто трябва да почакат и да видят с кого ще скочи Себастиан в леглото, и после да го арестуват. Това беше, когато едно от случайните му завоевания във Вермланд за кратко бе сред заподозрените.

Тогава не беше тя.

Никога не беше лягал с някой от убийците.

Досега.

Но и какво толкова, помисли си той, ако Ренате кажеше нещо, ако научеха. Ваня вече се беше дистанцирала от него, той никога повече нямаше да работи с „Риксмурд“, а що се отнася до Ане-Ли, вярно, беше обещал да не си развява оная работа, но това беше, преди тя да застраши дъщеря му. Вероятността тя отново да потърси услугите му беше минимална, освен това стореното от него не беше незаконно — глупаво, неморално, недопустимо може би, но не и наказуемо от закона.

Погледна Ренате в очите. Всички позитивни чувства към нея бяха заличени. Какво само беше сторила. На какво подложи Ваня и другите жени… Никога не беше чувал за нещо подобно и тя несъмнено беше интересна от професионална гледна точка, но той имаше чувството, че я вижда за последен път. Тя пак му се усмихна и той осъзна, че това, което в първия момент изтълкува като флирт, беше по-скоро знак за мълчаливо съглашение. Имаха обща тайна.

Торкел отново привлече вниманието й:

— Разказвахте за Улрика — напомни й.

— Да — кимна Ренате, откъсни очи от Себастиан и ги насочи към Торкел. — Тя ме повика в болницата няколко дни преди да умре. Разказа ми какво е станало в онази нощ.

— Когато са оставили дъщеря ви пред болницата.

— Мислите, че е за това, така ли? — отвърна тя. — Само защото са изоставили Линда пред болницата. — Ренате леко поклати глава и пак се усмихна, този път по-скоро на себе си, сякаш открила забавно недоразумение. — Лекарите са се погрижили за нея почти веднага. Нямало е значение, че не са я закарали до самата болница.

Тя впи зелените си очи в Торкел, важно беше той да разбере:

— Те са осъдили Линда на смърт дълго преди това. Когато са я убедили да продължи бременността. Когато са я заплашили с вечни мъки, ако направи аборт.

— Затова искахте и те да забременеят, да ги принудите да решават.

— Именно.

Кратко и ясно. Никакъв триумф в гласа. За разлика от мнозина други, на които се бе натъквал Себастиан в работата си, тя нямаше огромно его, не изпитваше нужда другите да разберат колко умна е била, да й се възхищават как е успяла да ги води за носа в продължение на месеци.

— Ами Вебер? — попита Торкел и не можа да скрие, че наистина иска да знае отговора.

— Журналистът ли? Той умря. Не беше това целта. — За първи път в гласа й се долавяше угризение. — Целта не беше да убивам когото и да било. Инжектирах му сънотворното, за да си спечеля малко време, а той просто… спря да диша.

Торкел сведе очи към записките си. Разполагаха със самопризнания, беше почти сигурен, че Урсула ще намери технически доказателства в дома й, а мотивите бяха ясни. Нямаха кой знае колко още работа в Упсала.

— Работите в „Автомобили за безопасност“ — взе думата Карлос, който явно не беше на това мнение.

— Да, от няколко години. Те нямат нищо общо. Те са добра организация. Феликс е добър човек. Свестен човек.

— Вие ли сте Реми?

— Второто ми име е Мими — кимна Ренате.

Карлос си отбеляза нещо и се спря с химикалката върху листа. Явно искаше да знае още нещо.

— Откъде взимахте спермата?

— Откъде ли? От презервативи. На мъжете не им пука какво става с тях, като приключат. Но няма да казвам от кого е.

— Знаем, че е повече от един мъж, намерихме ДНК от друг човек в Йевле.

— Да, наложи се да направя смяна преди Ребека — кимна Ренате. — Тази, която обикновено използвам, тогава не беше достъпна.

Тя отмести поглед от Карлос и го плъзна към Себастиан, който слушаше разпита мълчаливо, без да се намесва.

— Случва се понякога. Тогава се задоволяваш с каквото е под ръка…

Сякаш го удари товарен влак. Вцепени се от ужас.

Боже Господи!

Замисли се.

Към онова място. Тогава. Онази вечер. Успехът. Твърде лесно ли го постигна? Винаги се стараеше да дава на жените усещането, че те съблазняват него, не обратното, но в този случай може и наистина да е било така. Търсела е от него не подкрепа и утеха, а нещо съвсем друго. Вчера също. Тя ясно показа какво иска. Той й го даде почти с благодарност.

Бил й е под ръка.

Разбира се, имаше възможност да е спала с някой друг след него, но нещо в зелените очи, вторачени в него, му казваше, че не е така.

Без да продума, стана от стола и се насочи към вратата. Торкел го изгледа въпросително, но той не му обърна внимание. Това беше ново преживяване за него, земята се люлееше под краката му, докато напускаше стаята за разпити.

Излезе в коридора и тежко се отпусна на затворената врата, едва успяваше да се задържи на крака. Мъчеше се да си събере мислите. Препускаха във всички посоки, в посоки, в които в никакъв случай не искаше да отиват, но накрая най-сетне разбра защо реагира толкова тежко — беше изненадан, шокиран, но това всъщност не променяше нищо.

Той беше пристигнал навреме.

Спринцовката беше пълна.

Нищо не се беше случило.

Ако променеше показанията си сега, щеше да има много за обясняване. Например защо каза, че е намерил Ваня напълно облечена. Няколко пъти пое дълбоко въздух и усети как бавно, но сигурно идва на себе си. Върху това трябваше да се съсредоточи, помисли си. Защо постъпи по този начин.

За да я защити.

Да я предпази от ненужно страдание.

Това, което научи сега — че може би спермата в спринцовката е била негова — само правеше мисълта какво е можело да стане още по-извратена и ужасяваща. В известен смисъл, ако Ваня научеше, можеше да й причини повече страдание, отколкото самото нападение.

Той пристигна навреме.

Спринцовката беше пълна.

Нищо не се беше случило.

Значи нямаше защо да казва на никого.

И седмината седяха в един ъгъл на трапезарията.

Торта на масата и полупразни чаши кафе и кутийки кока-кола пред тях. Като празненство беше жалка работа, но поне нямаше да е проблем да обяснят разходите на финансовия отдел.

Ане-Ли държа импровизирана реч.

Призна, че разследването не мина без конфликти, но важното беше, че разрешиха случая, при това с общи усилия.

Беше доволна.

Даже много доволна.

Което беше необяснимо за Ваня.

Две убийства — на Вебер и на Ребека Алм, един амбициозен прокурор би могъл да поиска и присъда за предизвикване на смърт за Ида, седем изнасилвания и два опита за изнасилване. Ане-Ли се надяваше да сложи край, преди да е станало като с Мъжа от Хага, а всъщност стана далеч-далеч по-лошо.

Как може да е доволна?

Между другото, най-сетне бяха открили баща и син Валбуена. Ренате знаеше, че са се върнали в Швеция, за да видят дали могат да започнат нещо ново, положението във Венецуела беше непоносимо, а и двамата имаха шведско гражданство. Тя даде на полицията няколко места, където биха могли да се намират. Нищо не сочеше, че Улрика някога се е свързвала с тях след първия имейл, нито че те по някакъв начин са участ вали в отмъщението на Ренате, но Родриго доброволно даде ДНК проба, когато го помолиха. Искаха да изключат възможността Ренате да е правила секс с бившия си, той да е знаел за какво ще използва спермата и по този начин да се е превърнал в съучастник — нищо не сочеше да е било така. Иначе бяха изоставили опитите да научат с кого е спала Ренате. Тя отговори на всичките им въпроси освен на този, пък и не беше толкова важно. Надали някой ще се радва да научи, че неволно е станал съучастник в тежко престъпление.

— Прибирам се в Стокхолм — изправи се Торкел. — Довиждане на всички. Тези дни ще се видим, има още работа за довършване.

Цял следобед беше потиснат. Ренате им каза къде ще намерят Вебер. Откриха и автомобила му. Не им се вярваше тя да прикрива някой друг или да поема върху себе си вината за престъпление, което не е извършила, но все пак Били провери джипиеса на Вебер и последният адрес в него беше този на Ренате Форш. На Себастиан му се щеше да го бяха открили по-рано. Примерно преди уикенда.

Тръгването на Торкел беше сигнал за всички да се разотиват. Върнаха се в кабинета и си събраха нещата. Били приключи набързо, на практика имаше да си вземе само якето и компютъра. Ваня го спря на излизане.

— Ще ме закараш ли до Стокхолм?

— С удоволствие, но първо трябва да свърша нещо.

— Окей, до скоро.

— Да, чао.

Без да каже довиждане на никой друг, Били напусна кабинета, мина покрай асансьорите, бутна вратата с надпис „Авариен изход“ и пое надолу по стълбите с подтичване.

Ваня си взе якето от облегалката на стола и чантата от бюрото. Беше си прибрала вещите, преди да се съберат в трапезарията. Мина да се сбогува с Карлос и Ане-Ли, накрая се озова при Себастиан.

— Благодаря ти.

— Няма за какво да ми благодариш. Радвам се, че бях там.

Замълчаха. Ваня усещаше, че трябва да каже още нещо, нещо по-подходящо за сбогуване.

— Известно време няма да се виждаме — смотолеви.

— Известно време? — попита Себастиан с вдигнати вежди и надежда в гласа.

Тя въздъхна, трябваше да внимава повече. Не биваше да му дава надежди. Той беше класически пример за „ти му подадеш пръст, той ти отхапва ръката“.

— Казах го просто така. „Никога повече“ щеше да прозвучи грубо.

— То си е грубо.

— Да, но така трябва да бъде.

Себастиан кимна. Това не беше новина. Не се надяваше намесата му в гората да промени нещо. Тя беше признателна, но не толкова, че да преоцени всичко.

— Пази се — заръча й той и си прочисти гърлото, като чу колко плачливо прозвуча гласът му.

— Да, ти също.

Време за прегръдка, помисли си той, но Ваня просто се завъртя и го остави. Както той знаеше, че ще направи, но въпреки това изпита непоносима болка. Да не може да стори нищо друго, освен да я гледа как си отива. Урсула дойде и застана до него, стисна рамото му утешително.

— Готов ли си?

Себастиан се огледа. Ваня си беше отишла. „Риксмурд“ беше затворена страница. Той имаше да пише книга. Предстояха му единствено самотни дни в студения сив ноември. Пое си дълбоко въздух, изпусна го с въздишка и кимна. Готов беше.

— Добре, трябва да поговорим.

— За какво?

— За нещо, което осъзнах онази вечер. Може да ме закараш до вкъщи.

Двамата излязоха заедно от кабинета, от полицейското управление и от Упсала.

Били чакаше в колата.

Насред нищото, наречено Фибюския лес, поне според „Гугъл Мапс“. Удовлетворението от залавянето на убийцата и приключването на случая беше слабо, потиснато от други, по-належащи проблеми, които трябваше да реши. Разследването беше само една от трите теми, които занимаваха мислите му в последно време, при това тази, на която несъмнено посвети най-малко време и усилия. Свърши каквото трябваше, каквото се очакваше от него, ни повече, ни по-малко, действаше рутинно. Работеше механично, безстрастно и често насочил мислите си в съвсем друга посока.

Например към Кони.

Напористият баща на Йенифер.

Видяха се преди няколко дни, Били не можеше да отлага срещата повече. Отидоха в кафенето, където говориха първия път, и той му даде доказателствата, че снимките са манипулирани. Кони се скъса от благодарности. На Били се дължеше фактът, че полицията беше принудена да вземе насериозно изчезването на Йенифер и подозренията на Кони. Точно както се боеше Били, но същевременно, колкото повече мислеше, толкова по-силно се убеждаваше, че помощта му към Кони беше в негова полза.

Той работеше в „Риксмурд“, един от най-реномираните отдели в полицията; той беше човекът, който се погрижи да се отвори отново случаят — разтревожен колега, който търсеше истината. Докато никой не свържеше почивката му в Бухюслен с постовете в профила на Йенифер през онази седмица, нямаше страшно.

Щеше да се справи.

Когато станаха да си вървят, Кони го прегърна. Силно и искрено, толкова беше щастлив, че Йенифер е имала верен и загрижен приятел като Били. За миг му стана неловко, но иначе след срещата се чувстваше изненадващо добре.

Така че му оставаше само един проблем за решаване. Хвърли бърз поглед към водоустойчивия плик на съседната седалка. Готов за плащане, ако се наложеше. Ако след това дойдеха още заплахи, щеше да отрече всичко, да каже, че снимката е правена, докато е бил там по работа — за полицейското разследване. Вярно, това щеше да насочи нежелано внимание към него, но не можеше и да продължи да плаща до безкрай.

Бяха се уговорили във форума къде и кога да се срещнат. Мястото му беше дадено под формата на координати. Цялата история — от комуникацията през геймърския сайт и изпращането на координати до скромната за тези обстоятелства сума — създаваше у Били може би леко предубедената и генерализираща представа, че ще се появи някой задръстен млад компютърджия.

Далеч обаче не очакваше да е чак толкова млад.

Няколко минути след уреченото време пристигна мършаво хлапе на колело, шестнайсет, може би седемнайсетгодишно, и спря на десетина метра от колата на Били. Скочи от велосипеда и го пусна на земята, докато присвиваше очи към колата. Черни джинси, черно яке, ботуши на краката, рядка пуберска брадичка, пиърсинг над едното око и под долната устна. Когато си свали каската, разкри рошава коса, твърде черна, за да не е боядисана. Явно минаваше за гот, помисли си Били, докато момчето приближаваше колата със самоуверена походка. Той отвори вратата и слезе.

— Били? — попита тийнейджърът с по-плътен глас, отколкото очакваше Били.

— Знаеш, че съм аз, нали ми прати снимка.

— Носиш ли парите?

— Да, но откъде да знам, че това няма да се повтори?

— Снимката вече не е в мен.

— Да бе — изсумтя Били и вложи в тези две думи цялото си изумление, че момчето може да го смята за толкова тъп.

— Защо мислиш, че я пратих по пощата? Защото всички дигитални следи могат да се проследят. Не съм толкова глупав.

Изглеждаше доста глуповат, помисли си Били. Или поне неопитен.

— Откога се занимаваш с това? — попита той с искрено любопитство.

— Отскоро — отговори облеченото в черно момче за учудване на Били. — Когато разбрах какви ги вършат в онази къща, си помислих, че мога да извадя малко пари от свинете, които се възползват от жените.

— Тя го прави по собствена воля и по своите си условия, но както и да е…

— Носиш ли парите? — попита малкият пак, леко напрегнато.

Били мълчеше и разглеждаше младия изнудвач. Стоеше разкрачен, местеше тежестта от десния на левия крак. Може би го правеше целенасочено, за да се прави на як, но по-вероятно беше да е от неосъзнато притеснение. Това, че отговаряше на въпросите, обясняваше, бърбореше, оставяше Били с впечатление, че далеч не е толкова силен и самоуверен, на колкото се преструваше.

Нямаше да се наложи да му плати.

Достатъчно щеше да е да го уплаши.

Били извади пистолета си.

Момчето се вкамени. На лицето му се изписа ужас от внезапния обрат в ситуацията. Беше просто хрумване, моментно вдъхновение. Били си спомни как си беше помислил, че не е зле да е въоръжен, въпреки че беше срещу правилата да носи оръжие, когато не е на служба.

В мига, в който извади пистолета, змията в него се пробуди, разшава се.

„Застреляй го — съскаше тя. — Убий го!“.

— Дай си телефона.

— Не е там! — Паника в гласа. — Принтирах я и я изтрих. Никъде я няма. Честно.

Не беше вярно, помисли си Били, изтритите файлове се възстановяваха доста лесно, но за тази цел му трябваше телефонът.

— Дай телефона — повтори той и пристъпи към него.

Момчето го извади с треперещи ръце, докато с несвързани приказки се мъчеше да накара Били да свали оръжието, да разбере, че само се е шегувало, увещаваше го да не прави глупости, извиняваше се, обещаваше никога повече да не се свързва с него.

„Застреляй го. Убий го!“.

Змията се мяташе диво в гърдите му. Гърчеше се и се извиваше, надушваше мириса на плячката, виждаше възможността да се нахрани, да се засити за дълго, дълго време.

„Не може — отговори й друг глас. — Куршумът може да се проследи. Има много технически доказателства в един куршум.“.

Били прибра пистолета, приближи се и взе телефона с една ръка. С другата стисна момчето за китката и го придърпа, посрещна го с коляно в чатала, корема. Все тая къде щеше да попадне. От смесицата от сила и изненада на момчето му секна дъхът, преви се надве. Били захвърли телефона, хвана го за яката на якето и го притисна към колата.

— Снимката само в телефона ли е? — изръмжа през стиснати зъби, приближил лице до ухото му.

— Няма я вече… — Гласът вече беше много по-тънък, уплашен и писклив.

— Но я е имало. Само там ли беше, или е качена и другаде?

Момчето поклати глава. Сълзи от болка и ужас се стичаха по бузите му.

— Кой знае за това? Че ще се срещаме?

— Никой. Честно. На никого не съм казвал.

Били го пусна и момчето пак се преви, опитваше се да превъзмогне болката, с хълцане и хленчене възстанови нормалното си дишане.

Били отстъпи крачка назад и го изгледа. Змията се извиваше. Съскаше. Мамеше го.

„Не ти трябва пистолет“.

Били пак се приближи и с един ритник подкоси краката на момчето; то падна тежко на земята. В следващата секунда седна на гърдите му, притисна ръцете му с бедра, хвана го за гърлото и стисна. Момчето осъзна какво става и се опита да се съпротивлява. Напразно. След малко Били усети, че подритванията зад гърба му стават все по-слаби и по-слаби, и накрая спряха напълно. Той се наведе близо до лицето на момчето, още усещаше топлия дъх да се процежда между леко разтворените устни. Стисна по-силно. Гледаше го в очите. Не искаше да го пропуска. Магическият момент, когато животът угаснеше. Остави се на опияняващата власт. Изпълни се с емоции, по-силни откогато и да било. Изкрещя, нададе триумфален рев, когато дишането спря и тъмните очи угаснаха.

След това момчето лежеше мъртво до автомобила.

Били седеше на предната седалка с отворена врата.

Беше невнимателен, остави технически доказателства. Влакна от дрехите, кожа под ноктите, пот или слюнка по лицето. Но и преди се бе погрижвал труп да изчезне. Успешно. С този щеше да е по-лесно. Това момче нямаше нужда да минава за живо в продължение на седмици.

Можеше просто да изчезне.

Както правеха понякога тийнейджърите.

Безследно изчезнало. Никога нямаше да го намерят.

Извади телефона си, звънна на Мю. Затвори очи, отпусна глава на облегалката, сложи ръка върху твърдия си пенис под джинсите и успокои дишането си, докато слушаше сигналите. Адреналинът и ендорфините препускаха из тялото му и му носеха сила, спокойствие и удовлетвореност, които, колкото и да е странно, очевидно бяха и възбуждащи.

Когато Мю вдигна, той й каза, че ще се прибере до час-два, че я обича и много му се прави секс, като се върне при нея.

Влюбеният мъж, когото тя заслужаваше.

Който държеше змията сита.

Докато седеше в колата във Фибюския лес, го осъзна — като миг на откровение, на внезапна яснота.

Нямаше защо да избира.

Той можеше да бъде и двете.