Жетварят

Глава 16

Тиха и топла нощ обгърна селото. Прибра се и последната закъсняла кола, улиците опустяха, угаснаха и сетните прозорци. Почиваше всичко. Неподвижни и сънни, дърветата рисуваха върху ясното небе черните си грамади и високо над тях, като едри елмази, грееха звезди. Покрай стрехите безшумно сновяха прилепи, светулки чертаеха огнените си знаци в мрака. В безмълвната тишина на нощта, напоена с лятна задуха, нищо друго не се чуваше освен песента на щурците. Тия къси, сипкави и плахи звуци идеха отблизо, идеха отдалеч, сливаха се в безбройни струи, издигаха се нагоре, преплитаха се сякаш с лъчите на звездите и наедно с тях трептяха ритмично, монотонно, като че заспалата земя унесено и спокойно дишаше в съня си.

На пръв поглед нищо не отличаваше тази нощ от другите. Но откъм запад се подигаше гъст и черен мрак, мътна и широка сянка, която бавно застилаше небето на тая страна, гасеше една по една звездите, заличаваше очертанията на хоризонта. От време на време нататък проблясваха светкавици, тогаз полето се откриваше надалеч, виждаха се и запалените краища на тъмни облаци. Отново падаше тъмната завеса на мрака, минаваха няколко минути и след това глухо, като че изпод земята, проечаваше гръм.

Мина се тъй час, може би — два. Нощта беше все тъй тиха и царствено спокойна. Само тъмната сянка на запад все повече и повече растеше. Изведнъж лек вятър разклати неподвижните досега дървета, във въздуха се разтопи и разля преснота и хлад. Нов още по-силен вятър долетя, овошките се разлюляха и зашумяха. Подигна се прах, развяха се и загониха сламки и хартии. Вятърът вече не преставаше. Някъде силно се затръшна врата. Неприбран някой кон бясно препускаше из улиците и цвилеше, чу се нечий вик, който веднага заглъхна, удавен в шума на бурята. Светкавиците мятаха кратки блясъци, сякаш някой размахваше из нощта огнени мечове. Съвсем близо, като че над самото село, оглушително изтрещя гръмотевица.

Из дворищата и харманлъците се зачуха гласове, тук-таме заблещукаха фенери. Хората бързаха да затворят добитъка в оборите, прибираха едно-друго под сушина. После всичко утихна, притаи се и зачака. Бурята се усили. Появиха се сега по-ниски облаци, гъсто напластени и черни като пожарен дим и подгонени бясно от вятъра, в един само миг обложиха цялото небе, затулиха всички звезди, угасиха и последния светъл лъч. Всичко се заличи и сля в тежък и зловещ мрак. Започна се фееричната игра на светкавиците. Те се запалваха и трептяха непрекъснато, откриваха навъсеното и гневно лице на небето и в кратките им блясъци можеха да се видят плахо приведените треви, глухостенещите дървета, схлупените и смълчани къщи и наоколо безкрайната равнина на полето, вцепенено и глухо като пустиня. Нямаше вече отделни гръмотевици. Боботеше непрекъснат гръм, оглушителен и страшен, като че огромни скали се рушаха и падаха в някоя пропаст.

Ако светкавиците не го огряваха, можеше да се помисли, че селото повече не съществува. Жива душа не се виждаше никъде. Но из улицата, която водеше към къщата на Вълчана, вървяха двама души. Стъпките им не се чуваха, не ги лаеха псетата, самите те се виждаха само когато блясваше някоя светкавица. На главите им имаше качулки, вятърът развяваше полите на ямурлуците им. Пред тях светкавиците затрептяха по висока каменна ограда, която се стори още по-бяла изпод тъмния гъсталак на овошките. Двамата души се спряха и предпазливо се затулиха край оградата. Те бяха Гроздан и Тачката. Тачката се отдели и безшумно, като че на пръсти, потъна в мрака. Мина се тъй доста време. Гроздан почна неспокойно да се озърта, при всяко блясване на светкавиците се взираше и се мъчеше да съзре някъде Тачката. Най-после той нечакано се показа съвсем от друга страна и все тъй тихо и неугадешката застана пред Гроздана.

— Е, как е? — прошепна Гроздан и се наведе към него, за да го чуе.

— Пак вардят — недоволно отвърна Тачката. — И тази вечер нищо не ще може. Трима са.

— Трима ли?

— Трима са. Единия го видях, че се разхожда из двора, друг се покашля към къщи, а една цигара светна към хамбаря. Пазят.

Цигарата, за която говореше Тачката, отново заблещука в мрака. Чу се суха старешка кашлица. Гроздан трепна и вторачено се заоглежда нататък.

— Ей го! — гневно и задъхано зашепна той. — Насам иде. Той е! Той е, нали? Ах, чакай, сега… сега…

Една светкавица блесна и освети за миг всичко наоколо. Прилепен и снишен до оградата, Гроздан надничаше в двора, лицето му беше напрегнато и навъсено, ръката му се протягаше назад и нервно пипаше за дръжката на револвера, запасан на кръста му. Никакво съмнение не оставаше върху това, което той се готвеше да прави. Светкавицата скоро угасна, но Тачката беше сварил вече да хване ръката на Гроздана и да го спре.

— Остави, остави! — тихо му заговори той. — Ела насам, ще ни усетят. Не е той, не. Луд ли е Вълчан да ходи по това време из двора? Някой от чираците ще да е. Ела, ела насам. Друг път ще си видим сметките с него. Нали виждаш? — Сега нищо не можем направи. Пазят!

И двамата замълчаха. Бурята се усили, клонете на дърветата зашумяха и се зачупиха над главите им. Редки и тежки капки заудряха в земята като куршуми.

— Да си ходим тогаз — каза Гроздан.

— Да си ходим ли? Защо? Да идем барем оттатък — прошепна Тачката.

— Къде да идем?

— В черквата. И тъй сме дошли.

— Върви, върви да си ходим!

— Ама сега му е времето.

Гроздан се обърна и се накани да си отива.

— Чакай де — зашепна Тачката, — нали ще идем.

— Не искам. Ако и черквите почнем да обираме.

Тачката пристъпи още по-близо до Гроздана и почти прилепи лицето си до неговото.

— Слушай бе, човече — и умолително, и гневно зашепна той. — Не ставай дете! За какви черкви ми приказваш, не се ли разбрахме? Ще вземем само венеца. Ще вземем златото на Вълчана и туйто!

Гроздан мълчеше:

— Върви, върви! — шепнеше Тачката. — Стига се е хвалил тоя изедник. Лъже хората, лъже и бога. Ти ли ще го жалиш!

— Да вървим! — изведнъж се съгласи Гроздан и тръгна напред.

Мълвата за златния венец и за баснословната му стойност не даваше мир на Тачката. Споменът за някогашния обир на руския манастир беше разпалил всичката му стръв и той беше решил по какъвто и да било начин да тури ръка на тая скъпоценност. Гроздан отблъсваше увещанията му и не се съгласяваше. Но той беше готов да направи всичко, към което би го тласнала омразата му към Вълчана. Тачката добре знаеше това и нарочно даваше такъв вид на работата, като че и за него по-важен беше ударът, който се готвеше срещу Вълчана, отколкото очакваната корист от кражбата. А това стигаше, за да го послуша Гроздан.

Те дойдоха до черковната ограда и се спряха пред малката вратичка. Тачката се покачи на един съседен плет и оттам бързо се прехвърли в черковния двор. Вратичката се отвори, пусна Гроздана и веднага се затвори след него. И двамата тръгнаха направо из високата трева. Блесна светкавица и откри бялата сграда на черквата и няколко стари гроба наоколо, над чиито кръстове се разлюляваха ниски храсталаци. Бурята като че оставаше отвън, а тук между високите дувари стоеше това глухо и тайнствено безмълвие, което цари в необитаемите места. Изведнъж изтрещя оглушителна гръмотевица. Гроздан и Тачката се спряха и в трепетния блясък на светкавиците плахо се загледаха един други. Дъждът заваля по-силно. Остра миризма на бучиниш изпълни въздуха.

Гроздан и Тачката минаха откъм северната страна на черквата. Там дворът се издигаше и прозорците бяха ниско до земята. Тачката отрано беше се приготвил. Той извади тесто, завито в една кърпа, залепи го на стъклото и натисна с ръка. Чу се слаб пукот, но ни едно парче не падна и не прозвънтя на земята. Но и тази предпазливост беше излишна сред бесния вой на бурята. Тачката провря железния лост в тъмния зев на прозореца и се помъчи да изкриви железните пръчки. Но той беше слаб, умори се скоро и нищо не можа да направи. Гроздан пое лоста от ръцете му. За няколко минути само яките железни пръчки бяха изкъртени и при-кривени нагоре, откри се широка дупка, през която свободно можеше да се провре човек. Гроздан прибра полите на ямурлука си и влезе пръв.

— Влизай! — извика след малко той, като че из дъното на някой кладенец.

Влезе и Тачката. И двамата се намериха в тъмната и празна сграда. Облъхна ги топъл и задушен въздух, замириса на тамян. Една след друга следваха светкавиците и вън пламваше ослепителен огън, затворен в черните рамки на прозорците. Мракът бягаше из ъглите, открояваше се част от някоя колона, някоя хоръгва или полилей. Виждаше се и иконостасът, където по-ясно от другите светваше жълтата площ на новата икона. Всяка една светкавица откриваше за минута неясния й образ, блещеше по златния венец и отново пак угасваше. Гроздан и Тачката устремиха очи в тая икона и тръгнаха към нея.

Неволно вълнение обзе двамата. Те плахо се заозъртаха, ослушваха се със затаен дъх, шепнеха си нещо, без да се чуват и без да се разбират. Няколко минути те се лутаха около иконата и не знаеха какво да правят. Най-после Тачката се съвзе. Той намери един дъсчен стол и го донесе. Гроздан свали ямурлука си, захвърли го настрана, намести по-добре стола под иконата и се покачи. Той извади ножа си и се приготви. Светкавиците трептяха една след друга и огряваха иконата пред него. Той виждаше венеца, виждаше и част от самата икона. Лицето му беше на една височина с нея. Това някак особено му подействува. И ето, отколешен спомен възкръсна изведнъж в паметта му. Тъй отблизо той беше виждал иконите, когато, дете още, майка му го вземаше на ръце, издигаше го към тях И той отдалеч още приготвяше устните си, за да целуне. Не изписани и мъртви образи стояха пред него тогава, в живи същества, самите светци, които, кой знае защо, трябваше да стоят постоянно на едно и също място, мълчаха, но гледаха, разбираха и знаеха всичко. Гроздан усети тоя благоговеен трепет, какъвто някога беше изпитвал. Една потайна сила като че го сграби и потегли назад. Той беше готов да слезе от стола и да бяга.

— Хайде де! — обади се отдолу Тачката. — Ти заспа ли там, що ли?

Гроздан се оборави. Този глас беше спокоен и дързък и в него той сякаш чу горчива насмешка над самия себе си.

Той се наклони към иконата и приготви ножа си. Чакаше само някоя светкавица, за да улучи края на венеца и да почне да го отпаря. Изведнъж цялата черква се изпълни с огън и в същия миг изтрещя такава силна гръмотевица, като че беше ударила в самия покрив. Гроздан трепна и се полюля на стола. Нови светкавици заиграха и той видя острието на ножа си, надвесено над бледно някакво чело. Две очи го погледнаха бързо и скръбно и веднага пак се скриха в мрака. Гроздан бързо отмести настрана ножа си и затърси края на венеца. Ръката му трепереше.

— По-живо, по-живо! — подканяше го Тачката.

Гроздан заработи бързо и трескаво. Всичкото си внимание сега той напрягаше само да не изпусне ножа си изпод венеца. Когато бляскаха нови светкавици, той затваряше очите си. Не искаше да види още веднъж под ножа си онова скръбно лице. Изведнъж бурята достигна невъобразима и страшна сила. Една след друга трещяха гръмотевици, ту тук, ту там, като че могъща и гневна някоя десница все още търсеше мястото, където трябваше да сложи последния си и най-страшен удар. Бурята зави с всички гласове на ужаса. Върху покрива налетяха бесни пориви и нещо заплющя и зачука по него, като че се разсипаха оловени зърна. Заваля пороен дъжд. Вън заплиска и затече вода. Вятърът блъскаше в прозорците, налягаше върху вратите, свиреше из всички разтрози. Из счупения прозорец нахлу струя от студен въздух и ситни капки. Хоръгвите проскриптяха и развяха черните си знамена, кристалите на полилеите зазвънтяха. Под бесния натиск на бурята цялата черква сякаш се огъваше, покривът и стените пукаха, из далечните и тъмни кътове идеха странни и непонятни звуци. Гроздан ставаше по-неспокоен. Той усещаше, че венецът е почти откъртен, наближи лицето си, за да може да види по-добре, и зачака. Блесна светкавица. Гроздан видя ножа си и под него — челото и същите очи, които бързо го погледнаха и в тоя поглед сякаш високо извика и проплака смъртна болка. Отново всичко потъна в мрака. Една нечакана пауза настъпи в бурята. Вятърът спря, утихна всеки шум. Гроздан ясно чуваше ударите на сърцето си. „Какво правя аз!“ — помисли си той. В същия миг отвън прозвуча камбана. Един-единствен удар, който глухо и тихо замря.

— Какво е туй? — попита Гроздан. Гласът му потрепна и се задави.

— Не знам — също тъй плахо се обади Тачката. — Камбаната като че удари.

Зарева отново бурята. Дъжд заплиска още по-силно, затрещя гръмотевица. Чу се отново камбаната: един два удара само, които заглъхнаха в шума на вятъра.

— Чудна работа! — каза Тачката. — Чакай да видя какво има.

Той тръгна към вратата, чу се как откачи железните подпорни и отвори. Гроздан стоеше на стола, неподвижен и вцепенен. Кръвта биеше в слепите му очи, хладен пот ороси челото му. Той не смееше да се обърне и да погледне пред себе си. Тачката се завърна и дойде близо до него.

— Въжето се отвързало на камбаната — спокойно каза той. — Люлее се и звъни сама. Вързах я. Хайде по-скоро! Много се бавиш.

Думите му заглъхнаха в гръмотевицата. Гроздан заработи отново. Той искаше да свърши колкото се може по-скоро, наблягаше по-силно с ножа си, бързаше. Но движенията му бяха несигурни, ръцете му трепереха. На едно място ножът се запъна и венецът там не се откъртваше. Обзет от нечакана слабост, Гроздан изохка и спря.

— Не може — каза той. — Запъва се нещо.

— Гвоздей трябва да има — каза Тачката. — Я потегли!

— Не може, не може. Трябва да се види хубаво. Чакай тогаз. Аз ще ти посветя. Можем да запалим и свещ. Никой няма да ни види.

Тачката отиде към пангаря, обарва, тарашува и най-после се завърна. Той драсна кибрит и запали свещта. Слаб и трепетен блясък се разля по лицето и по цялата му фигура. Той беше с ямурлук и с калпак, цял измокрен и кален. Загледан в свещта, той чакаше да се поеме пламъкът. Някаква зловеща и саркастична усмивка изкриви грозното му и космато лице.

— Че и ний не сме ли християни бе! — зашепна той с тия актьорски движения и мимика, на които беше способен. — Да запалим най-сетне и ний по една свещ като хората! Видиш ли я каква е великденска. Господу, господу по-мо-лимся!

Гроздан го гледаше изтръпнал и смаян.

— Чакай да видим сега — продължаваше Тачката, като поднасяше свещта към иконата. — Какво ме гледаш такъв? Никой няма да ни види, не бой се! И вън свети, и тук свети. А! Че ти си го откъртил вече. Държи се съвсем малко!

Разкривен и смачкан, венецът се крепеше само на единия си край. Предишното му място се очертаваше от многобройни кръстосани драскотини, оставени от ножа. Тачката приближи още повече свещта. Пламъкът затрептя, заиграха сенки и блясъци по гланцираната повърхност на иконата, чертите на лицето сякаш се оживиха, в очите загоря огън и те устремиха своя благ и кротък поглед. Гроздан гледаше, развълнуван и смутен. Изведнъж очите му се втренчиха на едно място и се разшириха от ужас: нещо червено и мокро светеше върху самото чело на иконата. Гроздан изпъшка и не слезе, а просто се строполи от стола. Бледен, с изкривено от уплаха лице, той гледаше към иконата.

— Какво стана? Какво има? — учудено и смутено питаше Тачката и гледаше ту него, ту иконата.

— Кръв… кръв има там! Не виждаш ли? На челото…

Тачката премести свеща и внимателно се вгледа в посоченото място. На самото чело на Исуса, там, гдето косите се разделяха на път, блещеше няколко капки мокра кръв. Тачката изкриви глава и се зачуди. Той се обърна, изгледа Гроздана от глава до пети, погледна иконата и после пак Гроздана. Той търсеше, съобразяваше нещо. Изненадата и страхът на лицето му малко по малко се изгубваха и се заменяха с насмешлива весела гримаса.

— Ех, че си смешен, Гроздане — каза той. — Разбира се, че ще има кръв. Че ти си се одраскал и не си усетил. На, виж ръката си!

Гроздан се погледна: дланта на дясната му ръка беше зачервена от кръв, виждаше се и малка раничка.

— Наистина — каза той. — Порязал съм се. Пък си рекох… Гледай, ама работа, а!

Той се успокои, погледна Тачката и след това и двамата се разсмяха.

Венецът се крепеше слабо. Тачката го дръпна и го откъса. После той слезе, почна да го оглежда, обръщаше го и го подхвърляше на ръката си, като че искаше да определи горе-долу тежестта му. Златният лист ярко блещеше в нечистите му ръце. Той продължаваше да го гледа и щастлива и самодоволна усмивка заигра на лицето му. Най-после, както всеки вещ познавач, извади ножа си, направи няколко драскотини по венеца и отблизо ги разгледа на свещта. Няколко пъти подред той повтори това. Изведнъж раздразнение и яд сбърчиха цялото му лице.

— Дявол да го земе — извика той. — Туй не било злато! Никакво злато не е! Не е, не е! Сребро е и отгоре само малко позлатено. Ах, тоз дърт шарлатанин, тоз лъжец! Виждаш ли го, и тука си показал… Не, не е злато! Тю!

Той цъкаше с език, тюхкаше се. Но Гроздан не го чуваше. През всичкото време, докато Тачката беше стоял със свещта под иконата, Гроздан беше гледал само нея. Виждаше я за първи път. Виждаше узрелите жълти ниви, приведените пълни класове. И сред тях върви Исус. Господи, как гледаха тия скръбни и благи очи! На челото му светеха алените капки кръв, обграждаха го драскотините от ножа. Но всичко това не променяше с нищо лицето му. Не отгонваше и не намаляваше тая съсредоточена мисъл, тая голяма любов, с която той гледаше готовите за жетва ниви и ги благославяше. Гроздан гледаше изумен и вцепенен. Къде беше виждал той всичко това? Беше го виждал, но кога, как? Умиление изпълни душата му. Как можа да дигне ръка против него? Защо е дошъл тука? Обзе го отчаяние, голяма и страшна рана сякаш се откри в душата му и я обля с непоносима болка. „Грях е това, страшен грях!“ — викаше и стенеше нещо в него. Той не можеше да откъса очите си от иконата и от минута на минута вълнението му се усилваше.

Тачката продължаваше да оглежда венеца и да се вайка. Обхванат от неудържима омраза, Гроздан се спусна към него и угаси свещта в ръцете му.

— Да си вървим! — викна му той и грабна ямурлука си. — Да си вървим! По-скоро!

— Чакай, що угаси свещта? Не видя ли, че не е…

— Върви, ти казвам! — извика пак Гроздан.

Той беше силен и просто го повлече със себе си. Тачката долови в гласа му тая властна и непреклонна воля, която той добре познаваше, не разбираше добре отгде идеше нечаканият му гняв, но се подчини. Излязоха навън. Посрещна ги хладен и пресен въздух. Валеше още, но вече без вятър, равно и тихо. Светкавиците припламваха по-рядко и гръмотевиците глъхнеха надалече. Бурята беше преминала. Гроздан и Тачката прекосиха черковния двор и излязоха на улицата. Винаги предпазлив и съобразителен, Тачката се спираше често, ослушваше се и се оглеждаше на всички страни. Той се забави и остана назад. Гроздан крачеше пред него широко и бързо и не обръщаше внимание на нищо. Той! кривна на едно място и пое пътя за у дома си. Тачката свирна подире му. Гроздан се спря и го зачака.

— Е, туй нещо не си чини труда — зашепна Тачката, като се приближи и показа венеца под ямурлука си. — Какво ще го правим?

— Прави го каквото щеш — сопна му се Гроздан. — Мене нищо ми не трябва.

И без да прибави дума повече, той се обърна и продължи пътя си. Тачката погледна подире му учудено, поклати глава и, като се озърна още веднъж насам-на-татък, бързо заситни с леките си и безшумни стъпки. Светкавиците хвърляха кратки синкави блясъци, в листата на дърветата шумолеше дъждът. Някъде из селото пропя петел.