Житието на инженер Кипреев

Дълги години си мислех, че смъртта е форма на живот, и успокоен от това несигурно съждение, изработвах формулата за активна защита на своето съществуване на тази скръбна земя.

Мислех, че човек може да се чувства човек само когато във всеки момент и с цялото си тяло чувства, че е готов да се самоубие, готов е да се намеси лично в собственото си житие. Точно това съзнание дава воля за живот.

Аз се проверявах многократно, чувствах силата на смъртта и оставах жив.

Много по-късно разбрах, че просто съм си построил убежище, избягал съм от въпроса, тъй като в момента на решението аз няма да бъде такъв, какъвто съм сега, когато животът и смъртта са игра на волята. Ще отслабна, ще се променя, ще изневеря на себе си. Не започнах да мисля за смъртта, но почувствах, че предишното решение се нуждае от някакъв друг отговор, че обещанието пред самия себе си и клетвите на младостта са прекалено наивни и много условни.

В това ме убеди историята на инженер Кипреев.

В живота си никого не съм предавал, не съм извършвал предателство. Но не знам как бих се държал, ако ме бяха били. Бях минал през всичките си следствия по най-късметлийския начин — без бой, без метод номер три. Във всичките ми следствия следователите не бяха ме докосвали с пръст. Това е само случайност. Просто следствието ми протече рано — в първата половина на тридесет и седма, когато още не се прилагаха изтезания.

Но инженер Кипреев е бил арестуван през хиляда деветстотин тридесет и осма и затова е опознал цялата страшна картина на побоя по време на следствие. Издържал е този побой, като дори се нахвърлил върху следователя и после пребит го тикнали в карцера. Но следователите лесно са получили подписа, който им е трябвал от Кипреев: заплашили го с арест на жена му и Кипреев подписал.

Ето този страшен нравствен удар Кипреев е пренесъл през целия си живот. В арестантския живот има достатъчно унижения и разпад. В дневниците на хората от освободителното движение в Русия има една страшна травма — молбата за помилване. Преди революцията това се смята за позор, вечен позор. И след революцията в средите на политическите каторжници и на заточениците категорично не се приемат така наречените „подавачи“, т.е. онези, които когато и да било, по каквато и да е причина са подавали молба до царя за освобождаване, за смекчаване на наказанието.

През тридесетте години всичко се прощаваше не само на „подавачите“, но дори и на тези, които се бяха подписвали под очевидна и понякога кървава лъжа срещу себе си или срещу други хора.

Хората, които служеха за пример в това отношение, вече бяха остарели или отдавна бяха изгнили по лагери и по изгнания, а онези, които бяха в затвора и минаваха през следствието бяха само „подавачи“. Затова никой дори не подозираше на какви нравствени изпитания се беше обрекъл Кипреев, като беше заминал за Охотско море — за Владивосток, за Магадан.

Кипреев беше инженер-физик от онзи същия Харковски физически институт, където за първи път в Съветския съюз се бяха приближили към ядрена реакция. Там работеше и Курчатов. Харковският институт не избегна чистката. Една от първите жертви в нашата атомна наука беше инженер Кипреев.

Кипреев си е знаел цената. Но неговите началници не са знаели каква е цената на Кипреев. При това се оказало, че нравствената издръжливост е слабо свързана с таланта, с научния опит, дори с научния плам. Това са различни неща. Кипреев е знаел за побоя по време на следствие и се е подготвял много просто — да се брани като звяр, да отговаря на удара с удар, без да изяснява кой е изпълнител и кой създател на тази система — на метод номер три. Но Кипреев е бил пребит и хвърлен в карцера. Всичко е започвало отначало. Физическите сили му изневерили, а след физическата твърдост му изневерила и душевната. Кипреев се подписал. Заплашвали го с арест на жена му. Кипреев изпитвал безкраен срам за тази слабост, за това, че той, интелигентът Кипреев, е отстъпил при сблъсъка с грубата сила. Още тогава, в затвора, Кипреев си дал клетва за цял живот — никога да не повтори позорната си постъпка. Впрочем, само на Кипреев му е изглеждало, че действието му е позорно. До него на наровете са лежали хора, които също са се подписвали под клевети. Но те са лежали и не са умирали. Позорът няма граници. Или по-точно тези граници са винаги лични, и изискванията към самия себе си са различни у всеки обитател на следствената килия.

Кипреев се яви в Колима с пет годишна присъда и с увереност, че ще намери път към предсрочното освобождаване, че ще успее да се изскубне на свобода, на континента. Разбира се, че един инженер ще бъде оценен. И че един инженер може да си изработи зачота от работни дни, освобождението, намалената присъда. Кипреев с презрение се отнасяше към физическия лагерен труд, той бързо разбра, че в края на този път няма нищо друго, освен смърт. Искаше да работи там, където можеше да приложи поне подобие на специалните знания, които имаше, и вярваше, че така ще излезе на свобода. Поне нямаше да си загуби квалификацията.

Опитът от работата в златната мина, счупените в скрепера пръсти, физическата слабост, дори известна кекавост — всичко това доведе Кипреев до болницата, а от болницата — до етапа. Бедата беше и в това, че инженерът не можеше да не изобретява, да не търси научни технически решения в онзи хаос на лагерния бит, в който живееше.

А лагерът, лагерното началство разглеждаше Кипреев като роб и нищо повече от това. Енергията на инженера, за която самият Кипреев се беше проклинал хиляди пъти, търсеше изход.

Само че залогът в тази игра трябваше да е достоен за инженер, за учен. Този залог беше свободата.

Колима е „странна планета“ не само защото там е зима „девет месеца в годината“. По време на войната там се плащаха по сто рубли за една ябълка, а погрешното разпределяне на пресни домати от континента водеше до кървави драми. Всичко това — и ябълките, и доматите — разбира се, бяха за свободния, за волнонаемния свят, към който арестантът Кипреев не принадлежеше. Планетата е „странна“ не само защото там има „закон на тайгата“. Не само защото Колима е сталински специален лагер за унищожение. Не защото има дефицит на махорка и на чай чифир1, не защото това е колимската валута, истинското й злато, в замяна на което можеш да получиш всичко.

И все пак най-дефицитно от всичко беше стъклото — стъклените изделия, лабораторните уреди, инструментите. Заради студа стъклото ставаше по-крехко, а „стандартът за чупливост“ не се повишаваше. Обикновен медицински термометър струваше около триста рубли. Пазар на нелегални термометри обаче нямаше. Лекарят трябваше да направи заявка пред упълномощения в районния отдел, тъй като медицински термометър се криеше по-трудно и от Джокондата. Но лекарят не пишеше никакви заявления. Той просто плащаше триста рубли и носеше от вкъщи термометър, с който да измери температурата на тежко болните.

В Колима консервната кутия е поема. Тенекиената консервена кутия е мярка, удобна мярка, която винаги е под ръка. Това е мярка за вода, за булгур, за брашно, за кисел, за супа, за чай. Това е чаша за чифир, в нея е толкова удобно да се „свари по едно чифирче“. Това е стерилна чаша — тя е изчистена от огъня. Чаят, супата се затоплят, кипват в печката, на огъня.

Трилитровият буркан е класическата бака на „пътниците“, с дръжка от тел, която удобно се закачва на кръста. А кой не е бил или няма да стане „пътник“ в Колима?

Стъкленият буркан е светлина в рамката на порестата дървена обвивка, изчислила отломките на стъклото. Това е прозрачен буркан, в който е толкова удобно да се държат медикаментите в амбулаторията.

Половинлитровият буркан е съдинката за третото блюдо в лагерния стол.

Но главният стъклен дефицит на Колима не са термометрите, не са лабораторните стъкларии, не са консервните кутии.

Основният дефицит е електрическата крушка.

В Колима има стотици мини, рудници, хиляди участъци, изкопи, шахти, десетки хиляди златни, уранови, оловни, волфрамови забои, хиляди лагерни командировки, волнонаемни селища, лагерни зони и бараки за отряди на охраната, и навсякъде е нужна светлина, светлина, светлина. Девет месеца Колима живее без слънце, без светлина. Светлината от яркото, незалязващо слънце не спасява, не дава нищо.

Светлина и енергия дават скачените трактори, локомотивът.

Промишлената апаратура, уредите за промиване, забоите изискват светлина. Осветените с прожектори забои удължават нощната смяна, правят труда по-производителен.

Навсякъде има нужда от крушки. Докарват ги от континента — от триста, петстотин или хиляда свещи, готови да осветят бараката и забоя. Неравното електроподаване от генератора обрича лампите на преждевременно износване.

В Колима крушките са проблем от държавнически мащаб.

Не само забоят трябва да е осветен. Трябва да се освети зоната, бодливата тел с караулните вишки по норма, която Далечният север увеличава, а не намалява.

Отрядът на охраната трябва да има подсигурена светлина. Тук няма как да направиш чупката, както и в забоя на златните мини; смята се, че тук има хора, които могат да избягат и макар и да е ясно, че през зимата няма къде да избягаш, и никой в Колима през зимата никога заникъде не е бягал, законът си остава закон и ако няма светлина, ако няма лампи, разнасят горящи факли около зоната и ги оставят на снега до сутринта, до светлината. Факлата е парцал, напоен в мазут или в бензин.

Крушките изгарят бързо. И не могат да бъдат възстановени.

Кипреев написа докладна записка, учудила началника на Далстрой. Началникът вече беше успял да почувства ордена върху лятната си униформа — върху лятната, разбира се, а не върху зимната или върху цивилното сако.

Лампите подлежали на възстановяване — само да им било запазено стъклото.

И ето че из Колима се разнесоха страшни заповеди. Всички изгорели крушки грижливо се доставяха в Магадан. В промишления комбинат, на четиридесет и седмия километър беше построен завод. Завод за възстановяване на електрическото осветление.

Инженер Кипреев беше назначен за началник цех на завода. Целият останал персонал, щатният състав, израснал около ремонта на крушките, беше само от волнонаемници. Успехът беше поверен на сигурните волнонаемни ръце. Кипреев не обръщаше внимание на това. Създателите на завода нямаше как да го пропуснат.

Резултатът беше блестящ. Разбира се, след ремонта лампите не работеха дълго време. Но Кипреев беше успял да подари на Колима няколко часа, няколко златни денонощия. Тези денонощия бяха много. Държавата извлече много — и като военна изгода, и във вид на злато.

Директорът на Далстрой беше награден с орден „Ленин“. Всички началници, имали отношение към ремонта на крушките, получиха ордени.

Но нито на Москва, нито на Магадан им хрумна да отбележат арестанта Кипреев. За тях Кипреев беше роб, умен роб и нищо повече.

Все пак директорът на Далстрой не смяташе за възможно напълно да забрави своя кореспондент в тайгата.

На големия колимски празник, който беше отбелязан от Москва в тесен кръг, на тържествено събиране в чест — в чия чест? — на директора на Далстрой, на всеки от получилите ордени и благодарности — понеже освен правителствения указ имаше и заповед на директора на Далстрой със съответните благодарности, награди и поощренията за всички, участвали в ремонта на крушките, за всички ръководители от завода и от местата, където имаше цехове по възстановяване на осветлението освен ордени и благодарности бяха подготвени и американски военновременни колети. Тези колети влизаха в състава на пратките по ленд-лийз2 и се състояха от костюм, вратовръзка, риза и боти. Костюмът май беше изчезнал по време на превоза, но ботите — червенокожи американски боти с дебела подметка — бяха мечтата на всеки началник.

Директорът на Далстрой се посъветва с помощника си и всички решиха, че на такъв късмет, на такъв подарък пандизчията не би могъл и да се надява дори.

В тези смутни времена директорът на Далстрой дори и не възнамеряваше да моли Москва за намаляване на присъдата или за пълното освобождаване на инженера. Робът трябва да е доволен и на старите обувки на господаря, на костюма, свален от господарските рамене.

За тези подаръци се говореше из цял Магадан, из цяла Колима. Тукашните началници бяха получили предостатъчно ордени и благодарности. Но американският костюм, ботите с дебелата подметка — това си приличаше на полет до луната, на пътешествие до друга вселена.

Дойде време за тържеството, блестящите картонени кутии с костюмите се трупаха на масата, застлана с червено сукно.

Директорът на Далстрой прочете заповедта, където името на Кипреев, разбира се, не се споменаваше, не можеше да се споменава.

Началникът на политуправлението прочете списъка на получателите на подаръци. Последното име беше това на Кипреев. Инженерът отиде до масата, ярко осветена от лампи — от неговите лампи — и взе кутията от ръцете на директора на Далстрой.

Кипреев изговори отчетливо и силно: „Американски парцали няма да нося“ — и постави кутията на масата.

На момента Кипреев беше арестуван и получи допълнителна присъда от още осем години по член — не знам по кой член, пък и в Колима това няма никакво значение, никой не се интересува от това.

Впрочем, какъв член може да има за отказ от американски подаръци? Но не бяха само подаръците. В обвинението на следователя по новото „дело“ на Кипреев е казано: той е твърдял, че Колима е един Освиенцим без пещи.

Кипреев посрещна спокойно тази втора присъда. Той разбираше последиците от отказа си да получи американски подаръци. Но инженер Кипреев все някои мерки за лична безопасност. Ето какви бяха тези мерки. Кипреев помоли свой познат да напише писмо до жена му на континента, в което да каже, че той, Кипреев, е умрял. А той самият спря да пише писма.

Инженерът беше махнат от завода и изпратен на обща работа в мината. Скоро войната свърши, лагерната система стана още по-сложна — Кипреев, като абсолютен рецидивист, го чакаше лагер с номер3.

Инженерът се разболя и попадна в централната затворническа болница. Тук имаше голяма нужда от работата на Кипреев — трябваше да се сглоби и да се пусне рентгеновия апарат, да се сглоби от вехтории, от излезли от строя части. Началникът на болницата доктор Доктор обеща освобождаване, намаляване на присъдата. Инженер Кипреев слабо вярваше на такива обещания, той се водеше „болен“, а такива заверки се дават само на щатните служители на болницата. Но му се искаше да вярва в обещанието на началника, нали рентгеновият кабинет не беше мина, не беше златен забой.

Тук посрещнахме Хирошима.

— Ето я бомбата, това, с което се занимавахме в Харков.

— Самоубийството на Форестъл4. Порой от телеграми с подигравки.

— Знаеш ли за какво става дума? За западния интелигент е много тежко, много тежко да вземе решение да хвърли атомна бомба. Психична депресия, лудост, самоубийство — това е цената, която западният интелигент плаща за такива решения. Нашият Форестъл не би полудял. Ти колко добри хора си срещнал досега? Ама истински, такива, на които да искаш да подражаваш, да им служиш?

— Сега ще си спомня: инженерът-вредител Милер и още около петима.

— Това е много.

— Асамблеята е подписала протокол за геноцида.

— Геноцид? Що за животно е това?

— Подписали сме конвенцията. Естествено, трийсет и седма година5 не е геноцид. Това е изтребление на враговете на народа. Защо да не подпишем такава конвенция.

— Режимът се затяга на пълни обороти. Не трябва да мълчим. Като сричките в буквара: „Не сме ро-би. Ро-би не сме.“ Трябва да направим нещо, да го докажем на самите себе си.

— Човек доказва на самия себе си само собствената си глупост. Задачата е да живееш, да оцелееш. И да не рухнеш… Животът е по-сериозен, отколкото си мислиш.

Огледалата не пазят спомени.

Но това, което се крие в куфара ми, е трудно да се нарече огледало — това е парче стъкло, което напомня вода с помътняла повърхност, сякаш реката завинаги е останала мътна и мръсна, понеже е запомнила нещо важно, нещо безкрайно по-важно от кристалния поток на прозрачната и до дъно откровена река. Огледалото ми помътня и вече не отразява нищо. Но някога огледалото си беше огледало, беше безкористен подарък, пренесен от мен през две десетилетия лагери, свобода, която прилича на лагер, и всичко, което стана след XX конгрес на партията. Огледалото, което ми беше подарено, не беше търговски продукт на инженер Кипреев — това беше опит, научен опит, след онзи опит в мрака на рентгеновия кабинет. На това огледално парче му бях направил дървена рамка. Не му я бях направил — бях му я поръчал. Рамката и досега е здрава, беше я направил някакъв оздравяващ пациент, дърводелец от латвийците, в замяна на една хлебна дажба. Тогава вече можех да дам една хлебна дажба за такава съвсем лична, съвсем лекомислена поръчка.

Гледам тази рамка — груба, боядисана с блажна боя, с каквато се боядисват подовете; в болницата течеше ремонт, и дърводелецът беше измолил малко боя. После беше лакирал рамката — лакът отдавна се протри. Сега в огледалото нищо не се вижда, а някога се бях бръснал пред него в Оймякон6 и всички волнонаемници ми бяха завиждали. Завиждаха ми до 1953 година, когато един мъдър човек от свободните изпрати колет от огледала, евтини огледала. И тези дребни огледала, които струваха копейки и бяха кръгли или квадратни, се продаваха по цени, подобни на цените на крушките. Но всички теглеха пари от спестовните книжки и си ги купуваха. Огледалата бяха разпродадени за един ден, за един час.

Тогава моето самоделно огледало вече не предизвикваше завист в гостите ми.

Огледалото е с мен. То не е амулет. Не знам дали ми носи късмет. Може би огледалото привлича лъчите на злото, отразява лъчите на злото, не ми дава да се разтворя в човешкия поток, където никой, освен мен, не познава Колима и не познава инженер Кипреев.

На Кипреев му беше все едно. Някакъв престъпник, почти криминален, малко по-грамотен от другите рецидивист и грамотен апаш, поканен от началника да усвои тайните на рентгеновия кабинет, като се научи да включва и изключва бутони и лостове, криминалният, който по име се водеше Рогов, се учеше от Кипреев на изкуството на рентгеновата техника.

По този въпрос началството имаше сериозни намерения и най-малко от всичко мислеше за самия Рогов, криминалния. Но въпреки това Рогов се нанесе в рентгеновия кабинет заедно с Кипреев и следователно взе да контролира, да следи, да доносничи, да участва в държавните дела като приятел на народа. Постоянно информираше, подготвяше всякакви беседи, посещения. И ако не пречеше, то доносничеше, беше на стража.

Това беше основната цел на началството. А освен това Кипреев готвеше смяна на самия себе си — от битовите.

Щом Рогов се научеше да работи — а това си беше професия за цял живот — Кипреев щеше да бъде препратен в Берлаг, лагер с номер, създаден за рецидивисти.

Кипреев разбираше всичко това и нямаше намерение да противоречи на съдбата. Той обучаваше Рогов, без да мисли за себе си.

Късметът на Кипреев беше в това, че Рогов се учеше зле. Като всеки затворник, който много добре разбира, че началството при никакви обстоятелства няма да забрави битовите, Рогов не се учеше много внимателно. Но часът настъпи. Рогов каза, че той вече умее да работи и Кипреев беше изпратен в лагера с номер. Но в рентгеновия апарат нещо се размести и покрай лекарите Кипреев отново беше доведен в болницата. Рентгеновият кабинет пак заработи.

Към това време се отнася опитът на Кипреев с блендата.

Речникът на чуждите думи от 1964 година обяснява ето така думата „бленда“: „… 4) диафрагма (преграда с произволно променящ се отвор), използвана във фотографията, микроскопията и рентгеноскопията“.

Двайсет години по-рано речникът на чуждестранните думи не съдържа думата „бленда“. Това е явление от времето на войната — изобретение, свързано с електронния микроскоп.

В ръцете на Кипреев беше попаднала откъсната страница от едно техническо списание и блендата беше приложена в рентгеновия кабинет на затворническата болница на левия бряг на Колима.

Блендата беше гордостта на инженер Кипреев — негова надежда, впрочем, негова слаба надежда. За блендата беше докладвано на лекарска конференция, беше изпратен доклад в Магадан, в Москва. Никакъв отговор.

— А огледало можеш ли да направиш?

— Естествено.

— Голямо. От типа на трюмо.

— Мога всякакво. Само да има сребро.

— Сребърни лъжици вършат ли работа?

— Става.

От склада беше изписано дебело стъкло за бюрата на началниците и пренесено в рентгеновия кабинет.

Първият опит беше неуспешен и Кипреев от бяс потроши огледалото с чук.

Един от тези отломки е моето огледало, подаръкът ми от Кипреев.

Вторият път всичко мина успешно и началството получи от ръцете на Кипреев своята мечта — огледало-трюмо.

Началникът не си и помисляше да се отблагодарява с нещо на Кипреев. Защо да го прави? Грамотният роб така и така трябва да благодари, че го държат на легло в болницата. Ако началството беше обърнало внимание на блендата, щеше да има благодарност, но не повече. Само че огледалото-трюмо беше реалност, а блендата — мит, вятър и мъгла… Кипреев беше напълно съгласен с началника.

Но нощем, когато заспиваше на дъсченото легло в ъгъла на рентгеновия кабинет, след като беше дочакал поредната жена да си тръгне от неговия помощник, ученик и осведомител, Кипреев не искаше да вярва нито на Колима, нито на самия себе си. Блендата не беше шега. Това си беше технически подвиг. Но нито в Москва, нито в Магадан им пукаше за блендата на инженер Кипреев.

В лагера не се отговаря на писма и никой не обича да му се напомня. Налага се да се чака. Да се чака някаква случайност, някаква важна среща.

Всичко това действаше на нервите — ако тази разкъсана и раздърпана шагренова кожа изобщо си беше на мястото.

Надеждата е като окови за арестанта. Надеждата винаги е несвобода. Човек, който се надява на нещо, си променя поведението и по-често си криви душата, отколкото човек, който няма надежди. Инженерът си затвори устата, докато чакаше решение за тази проклета бленда; той си пускаше покрай ушите всички нужни и ненужни шегички, с които се развличаше най-близкото му началство, без да говорим за шегичките на помощника, който чакаше своя ден и час, времето, в което ще стане господар на положението. Рогов вече и огледала се беше научил да прави — сухото му беше гарантирано, чакаше го траен доход.

За блендата знаеха всички. Всички се подиграваха на Кипреев — включително и секретарят на партийната организация на болницата, аптекарят Кругляк. Муцунестият аптекар не беше лошо момче, но се палеше, а освен това го бяха учили, че затворникът е червей. А тоя Кипреев… Аптекарят беше пристигнал наскоро в болницата и никъде не беше чувал историята за възстановяване на електрическите крушки. Никога не се беше замислял какво е да сглобиш един рентгенов апарат в затънтената тайга на Далечния север.

Кругляк си мислеше, че блендата е хитра измислица, с която Кипреев се надява да „цепи мрака“, като „заложи ментето“ — аптекарят вече беше научил поне тези думи.

В манипулационната на хирургическото отделение Кругляк нападна Кипреев с обиди. Инженерът хвана една табуретка и замахна с нея към секретаря на партийната организация. В същия момент му изскубнаха табуретката от ръцете, отведоха го в другото отделение.

Кипреев го заплашваше разстрел. Или изпращане в наказателната мина, в спецзоната, което е по-лошо от разстрел. Кипреев имаше много приятели в болницата и то не само покрай огледалата. Историята с крушките беше добре известна, помнеше се. Хората му помагаха. Но това все едно си оставаше член петдесет и осем, алинея осем — терор.

Отидоха при директора на болницата. Това го направиха лекарките. Винокуров, началникът на болницата, не обичаше Кругляк. Винокуров ценеше инженера, чакаше резултати от запитването за блендата, а най-важното беше, че не беше лош човек. Беше началник, който не използва властта си, за да върши зло. Винокуров се оправяше сам, беше кариерист, не правеше добро на хората, но и зло не им желаеше.

— Добре, няма да предам на следователя материала за дело срещу Кипреев само при едно положение, — каза Винокуров — ако Кругляк, който най-много е пострадал, не напише доклад за случая. Ако има доклад, ще има и дело. Наказателната мина е минимумът.

— Благодарим.

С Кругляк пък говориха мъжете, приятелите му.

— Ама ти не разбираш ли, че ще го разстрелят човека? Той няма права. Не е като мен и теб.

— Ама той ми посегна.

— Изобщо не ти е посягал, никой не е видял такова нещо. Виж аз ако се бях карал с тебе, още на втората дума щях да те фрасна по физиономията, защото във всичко се бъркаш и с всички се заяждаш.

Кругляк беше общо взето добро момче, съвсем непригоден да става началник в Колима, и се предаде под натиска на увещанията. Кругляк не предаде доклад за случая.

Кипреев остана в болницата. Мина още един месец и в болницата пристигна генерал-майор Деревянко, заместник-директор на Далстрой по въпросите на лагера — най-високопоставеният началник за затворниците.

Началството обичаше да идва в болницата. Там имаше къде да се отбие голямото северно началство, имаше къде да се пийне, да се хапне, имаше къде да си почине човек.

Генерал-майор Деревянко се беше нагиздил в бяла престилка и се разхождаше из отделенията като за преди обяд. Настроението на генерал-майора беше радостно и Винокуров реши да рискува.

— Имам тук един затворник, който свърши важна работа за държавата.

— Каква работа?

Началникът на болницата по някакъв негов начин обясни на генерал-майора какво е блендата.

— Искам за едно предсрочно освобождаване да предложа този затворник.

Генерал-майорът се поинтересува от данните в досието и щом получи отговор, измуча.

— Виж какво ще ти кажа, началник, — каза генерал-майорът. — това блендата си е бленда, но ги гледай да го пратиш този инженер… Корнеев…

— Кипреев, другарю началник.

— А така, Кипреев. Да го пратиш там, където му е мястото според досието.

— Слушам, другарю началник.

Седмица по-късно Кипреев беше изпроводен обратно, а след още една седмица рентгенът пак се развали и Кипреев беше наново повикан в болницата.

Сега обаче нямаше място за шеги — Винокуров се страхуваше да не предизвика върху себе си гнева на генерал-майора.

Началникът на управлението не би повярвал, че рентгенът се е развалил. Затова се реши, че Кипреев е бил насочен към етапа, но се е разболял и е останал.

Сега вече и дума не можеше да става за работа в рентгеновия кабинет. Кипреев хубаво го беше разбрал.

Кипреев имаше мастоидит — беше си простудил главата на лагерния нар в мината — и за него операцията беше от животоспасяващ характер. Но никой не искаше да вярва нито на температурата, нито на лекарските доклади. Винокуров сипеше огън и жупел, настояваше да му се направи спешна операция.

Най-добрите хирурзи на болницата бяха събрани за мастоидита на Кипреев. Хирургът Брауде беше едва ли не тесен специалист по мастоидитите. В Колима простудите са повече на брой от необходимото, Брауде беше много опитен, беше направил стотици такива операции. Но Брауде трябваше само да асистира. Операцията трябваше да се извърши от доктор Новикова, виден оториноларинголог, ученичка на Воячек, която дълги години беше работила в Далстрой. Без никога да е била затворничка, Новикова вече дълги години беше работила в северните покрайнини. И то не защото плащаха много. А защото в Далечния север на Новикова й се прощаваха много неща. Новикова беше запойна алкохоличка. След смъртта на мъжа си тази талантлива и умна красавица беше скитала години наред из Далечния север. Правеше нещо блестящо, а после се срутваше и оставаше така седмици наред.

Новикова беше на около петдесет години. Нямаше човек с по-висока квалификация от нейната. Сега лекарката беше в запой, запоят беше на приключване и началникът на болницата разреши да се забави Кипреев с няколко дни.

В тези няколко дни Новикова се надигна. Ръцете й спряха да треперят, а тя блестящо направи операцията на Кипреев — прощален и съвсем медицински подарък за техника на рентгена. Асистент й беше Брауде и Кипреев стана пациент на болницата.

Кипреев разбра, че повече не бива да се надява, че няма да го оставят да прекара в болницата дори и час повече от необходимото.

Чакаше го лагер с номер, в който на работа се ходеше в редици по пет човека, опрели лакът до лакът, и където тази колона се пришпорваше от трийсет кучета, обкръжили строя.

В тази последна безнадеждност Кипреев не изневери на себе си. Когато завеждащият отделението предписа на оперирания от мастоидит, на затворника-инженер, преминал през сериозна операция, специален режим, сиреч диетично хранене, по-качествено хранене, Кипреев се отказа, като каза, че в отделение от триста души има по-болни от него, и че те имат повече основание да са на специален режим.

И Кипреев го отведоха.

В продължение на петнайсет години търсих инженер Кипреев. Посветих на неговата памет една пиеса — това решително средство за намеса на човека в задгробния свят.

Но нещата не спряха до писане на пиеса за Кипреев, до посвещаване на паметта му. Нещата отидоха дотам, че на една централна московска улица, в комуналния апартамент, в който живееше една моя стара позната, един ден се сменила съквартирантката. Отговорила на обява за замяна.

Новата обитателка влязла да се запознае със своите съседи и видяла на масата пиесата, посветена на Кипреев; повъртяла пиесата в ръце.

— Инициалите съвпадат с тези на един мой познат. Само че той не е в Колима, а на съвсем друго място.

Моята позната ми се обади. Аз не исках да продължаваме този разговор. Това беше грешка. Освен това, според пиесата героят е лекар, а не инженер-физик.

— Точно така, инженер-физик.

Облякох се и отидох да се видя с новата обитателка на комуналния апартамент.

В много хитри плетеници ни оплита съдбата. Защо ли? Защо бяха нужни толкова съвпадения, че волята на съдбата да се прояви така убедително? Ние рядко се търсим взаимно и съдбата взима живота ни в свои ръце.

Оказа се, че инженер Кипреев е жив и живее в Далечния север. Освободили го още преди десет години. Бил откаран в Москва и работил в затворените лагери. След освобождаването си се върнал на север. Искал да работи на север до пенсионирането си.

Аз се срещнах с инженер Кипреев.

— Вече няма за кога да ставам учен. Аз съм си редови инженер. Как да се върна безправен и изостанал, като всичките ми колеги от университета и работата отдавна са лауреати?

— Що за глупост.

— Не, не е глупост. На север дишам по-леко. До пенсията ще дишам по-леко.