Живот в сънуването

14

КАТО СЕ ВЪРНАХ от къщата на магьосниците, вече нямах нужда от увещания или насърчаване. Жените магьосници бяха успели да ми дадат някаква странна сплотеност, един вид емоционална стабилност, която не бях изпитвала досега. Не че изведнъж бях станала друг човек, а по-скоро съществуването ми имаше ясна цел. Съдбата ми беше предначертана: трябваше да се боря, за да освободя своята енергия. И толкова. Самата простота.

Но не си спомнях, нито ясно, нито дори смътно, случилото се през трите месеца, докато бях в къщата на магьосниците. Задачата да си го спомня ми отне години — задача, в която се впуснах с всичките си сили и решителност.

Нагуалът Изидоро Балтазар обаче ме предупреди за погрешността на ясните цели и емоционално заредените прозрения. Каза, че те били безполезни, защото истинската арена на магьосника била ежедневния живот, а там повърхностните обяснения не издържат на натиска.

Жените магьосници бяха казали долу-горе същото, но по един по-хармоничен начин. Те обясниха, че тъй като жените са свикнали да бъдат манипулирани, те се съгласяват лесно, но това съгласяване е просто безсъдържателно адаптиране към натиска. Ако действително успееш да ги убедиш обаче в необходимостта да променят начина си на живот, тогава битката е наполовина спечелена; дори и да не се съгласят, тяхното прозрение е много по-трайно от това на мъжете.

Имах да претеглям две мнения. Смятах, че и двете са верни. От време на време всичките ми магьоснически обяснения се срутваха под натиска на ежедневния свят, но първоначалното ми решение да се отдам на света на магьосниците винаги оставаше непоклатимо.

Малко по малко аз започнах да набирам достатъчно енергия, за да сънувам. Това означаваше, че най-сетне съм разбрала какво ми бяха казали жените: Изидоро Балтазар беше новият нагуал. И вече не беше човек. Това прозрение ми даваше също и достатъчно енергия да се връщам периодично в къщата на магьосниците.

Това място, известно като „къщата на магьосниците“, принадлежеше на всички магьосници от групата на нагуала Мариано Аурелиано. Голяма и масивна на външен вид къща, тя не се отличаваше от останалите къщи в околността и беше едва забележима, въпреки цъфналите орнаментални тропически храсти, които висяха по стените, ограждащи имота. Магьосниците твърдяха, че хората минавали покрай къщата без да я забележат, защото тя била постоянно обвита в прозирна, тънка като воал мъгла; видима за окото, но незабележима за съзнанието.

Влезеше ли вътре в къщата обаче, човек веднага усещаше ясно и неизменно, че е навлязъл в друг свят. Трите вътрешни двора, засенчени от плодни дървета, придаваха някаква приказност на полутъмните коридори и на многобройните стаи, които излизаха на тези коридори. Това, което най-много приковаваше вниманието в цялата къща, бяха кахлените подове, чиито плочки бяха подредени в най-причудливи фигури.

Къщата на магьосниците не беше топло място и въпреки това беше приветливо. В никакъв случай не беше дом, защото имаше нещо смазващо в неговата безличност, в безпощадната му аскетичност. Това беше мястото, където старият нагуал Мариано Аурелиано и неговите магьосници замисляха своите сънища и реализираха целите си. И тъй като интересите на тези магьосници нямаха нищо общо с ежедневния живот, къщата им отразяваше другосветските им занимания; тяхната къща беше истинският критерий за тяхната индивидуалност, но не като личности, а като магьосници.

В къщата на магьосниците аз общувах с всички магьосници от групата на нагуала Мариано Аурелиано. Те не ме учеха на магьосничество, нито дори на сънуване. Нямало какво да се учи, твърдяха те. Казаха, че моята задача била да си спомня всичко, което се е случило между всички тях и мен през онези първи наши срещи, когато сме били заедно. И по-специално, трябваше да си спомня всичко, което Зулейка или Флоринда са ми направили или казали — но Зулейка никога не ми беше проговаряла.

Всеки път, когато помолех някоя от тях за помощ, те директно ми отказваха да се занимават с мен. Всичките твърдяха, че без необходимата енергия от моя страна, само ще се повторят, а нямали време за това.

Отначало отказът им ми се струваше егоистичен и несправедлив. След известно време обаче прекратих всякакви опити да ги моля за каквото и да е, и просто се наслаждавах на тяхното присъствие и компания. И осъзнах, че те бяха, разбира се, абсолютно прави, като не искаха да играем нашата любима интелектуална игра — тази, в която се преструваш на заинтересован, като задаваш т.нар. „въпроси за ровене в душата“, които обикновено нямат никакво значение за нас. А нямат значение за нас, защото ние не разполагаме с необходимата енергия да направим с отговора, който евентуално бихме получили, нещо повече от това да се съгласим с него или да го отхвърлим.

При все това обаче чрез нашето ежедневно общуване аз разбрах множество неща за техния свят. Сънувачите и прикривачите въплъщаваха два модела на поведение сред жените — толкова различни, колкото въобще могат да бъдат.

Отначало се чудех дали групата, представена ми като „сънувачите“ — Нелида, Хермелинда и Клара — не бяха всъщност прикривачите. Защото според моите констатации отношенията ми с тях бяха на строго ежедневно, светско, земно ниво. Едва по-късно напълно осъзнах, че самото им присъствие предизвиква — без дори ни най-малък намек за това — съвършено нов начин на поведение от моя страна. Тоест, с тях не чувствах никаква необходимост да се утвърждавам. Нямах никакви съмнения, никакви въпроси, когато бивах с тях. Те имаха способността да ме карат да виждам — при това без да е необходимо да го изказват вербално — абсурдността на моето съществуване. И въпреки това не чувствах никаква необходимост да се защитавам.

Може би именно тази липса на властност, на прямота, ме караше да се съгласявам, да ги приемам без да им противостоя. Не ми беше необходимо дълго време, за да разбера, че жените-сънувачи, общувайки с мен на едно светско ниво, ми даваха необходимия модел, за да пренасоча енергиите си. Те искаха от мен да променя начина, по който се концентрирам върху рутинни, ежедневни действия, като например готвене, чистене, пране, ходене на училище или пък изкарване на прехраната. Тези неща трябвало да се правят, казаха ми те, с друга нагласа; трябвало да бъдат не ежедневна рутина, а творческо усилие, всяко едно толкова важно, колкото и останалите.

Преди всичко, взаимоотношенията помежду им и с жените-прикривачи беше това, което ме караше да осъзная колко особени са те. Във взаимоотношенията си като хора, в своята обикновеност те бяха лишени от обикновените човешки чувства. Тяхното общо съзнание лесно съществуваше съвместно с техните индивидуални характеристики, били те избухливост, мрачност, властност, лудост или пък свенливост.

В присъствието и компанията на коя да е от тези магьосници, аз имах странното усещане, че съм в постоянна ваканция. Но това беше само една илюзия. Те бяха в постоянна война, а врагът беше идеята за собственото им „аз“.

В къщата на магьосниците аз се запознах още и с Висенте и Силвио Мануел — другите двама магьосника от групата на нагуала Мариано Аурелиано.

Висенте беше очевидно от испански произход. Научих, че родителите му били от Каталония. Той беше слаб мъж с аристократичен външен вид и привидно крехки ръце и нозе. Ходеше из къщата по чехли и предпочиташе да носи над панталоните си горнище на пижама вместо риза. Имаше розови бузи, но иначе беше блед. Грижливо поддържаната му козя брадичка придаваше малко тежест на иначе разсеяното му поведение.

Той не само приличаше на учен, но и беше такъв. Книгите в стаята, където спях, бяха негови или по-точно, той ги събираше, четеше и се грижеше за тях. Това, което правеше начетеността му така приятна — нямаше нещо, което да не знае, — беше фактът, че винаги се държеше, сякаш той е ученикът. Бях сигурна, че това рядко е така, защото очевидно той знаеше повече от всички останали. Но щедрият му дух го караше да раздава познанията си леко и естествено, без при това да унизява някого, че знае по-малко.

Запознах се и със Силвио Мануел. Той беше среден на ръст, як, с мургава кожа и без брада. Загадъчен, злокобен на вид индианец, той беше за мен олицетворението на зъл магьосник. Очевидната му мрачност ме плашеше, а лаконичните му, редки отговори издаваха, според мен, избухлив характер.

Едва след като го опознах по-добре, разбрах какво удоволствие му доставя да поддържа и усъвършенства този имидж. Той беше най-открития и за мен най-приятен от всички магьосници. Тайните и клюките бяха неговата страст; дали бяха истина или лъжа, за него нямаше значение. Безценното за мен, а и за всички останали, беше, когато излизаха от неговите уста. Той разполагаше още и с неизчерпаем запас от вицове, повечето от които бяха безцеремонно мръсни. Той беше единственият, който обичаше да гледа телевизия и следователно винаги биваше в крак със световните новини. Той ги разказваше на останалите — злостно подсолени и с голяма доза преувеличение.

Силвио Мануел беше великолепен танцьор. Неговият опит в различни туземни, свещени танци беше легендарен. Той танцуваше с екстазна забрава и често ме канеше да му партнирам. Дали беше венецуелски народен танц, самба, танго, туист, рок или болеро — той ги знаеше всичките.

Имах взаимоотношения също и с Джон — индианецът, с когото нагуалът Мариано Аурелиано ме беше запознал в Тусон, щата Аризона. Неговото овално, открито и весело лице беше само една фасада. Той беше най-непристъпния от всички магьосници. Ходеше насам-натам с пикапа да изпълнява поръчки на останалите. Освен това и ремонтираше каквото имаше нужда от поправка вътре или извън къщата.

Ако не му додявах с въпроси или коментари и си мълчах, той ме взимаше с пикапа, докато изпълнява поръчките, и ми показваше как поправя разните неща. От него се научих да сменям шайби, да поправям течащи кранове на чешми или тоалетни казанчета; да поправям ютия или електрически ключ; да сменям маслото и свещите на колата. Под негово ръководство овладях използването на чук, отверка, трион, бормашина.

Единственото нещо, което никой от тях не правеше, беше да отговаря на въпросите и намеците ми за техния свят. Всеки път, когато се опитвах да ги въвлека в подобен разговор, те ми казваха да се обърна към нагуала Изидоро Балтазар. Стандартният им отговор беше: „Той е новият нагуал. Негово задължение е да се занимава с теб. Ние сме само твоите лели и чичовци.“

В началото нагуалът Изидоро Балтазар беше повече от загадка за мен. Къде всъщност живееше, не ми беше много ясно. Противно на всякаква програма или режим, той се появяваше в студиото или изчезваше по всяко време. Дали е ден или нощ, за него нямаше значение. Спеше, когато беше уморен, т.е. почти никога, и ядеше, когато беше гладен, т.е. почти винаги. Между тези френетични появявания и изчезвания той работеше с удивителна концентрация. Неговата способност да разтяга или компресира времето за мен беше непонятна. Много често ми се случваше да съм сигурна, че съм прекарала с него часове, дори цели дни, когато всъщност са били само няколко мига, откраднати оттук-оттам през деня или нощта от нещо друго, което е правел, каквото и да е било то.

Винаги съм се смятала за енергичен човек. С него обаче не можех да се меря. Не издържах на темпото му. Той беше непрестанно в движение, или поне така изглеждаше, бърз и активен, винаги готов да се заеме с някакъв нов проект. Жизнеността му беше просто невероятна.

Трябваше да мине доста време, докато разбера, че безграничната енергия на Изидоро Балтазар се дължеше на липсата на загриженост у него за самия себе си. Неговата непоколебима подкрепа, неговите неосезаеми, но въпреки това майсторски извършени машинации, бяха това, което ми помогна да не се отклоня от вярната посока. Имаше в него някаква лекота, някаква чиста наслада в недоловимото му, но въпреки това властно влияние, които спомогнаха да се променя, без дори да забележа, че ме водят по една нова пътека; пътека, по която вече не ми беше необходимо да играя номера или да се преструвам, или да прилагам женските си трикове, за да постигна своето.

Това, което правеше водачеството му така невероятно властно, беше фактът, че той нямаше задни мисли; въобще не се държеше собственически и водачеството му не беше опетнено от обещания или сантименталност.

Той не ме тласкаше в някаква определена посока. Тоест, не ме съветваше кои курсове да посещавам или кои книги да прочета; тези решения бяха предоставени изцяло на мен.

Имаше обаче едно условие, на което той държеше, а именно — аз трябваше да работя не с някаква друга цел, а заради поучителния и приятен процес на мислене. Потресаващо предложение! Никога не бях гледала на мисленето по този начин, нито пък по какъвто и да е друг. Не мога да кажа, че мразех да ходя на училище, но положително никога не съм смятала училищната работа за особено приятна. Това просто беше нещо, което трябваше да свърша, обикновено набързо и с възможно най-малко усилия.

Не ми оставаше нищо друго, освен да се съглася с това, което Флоринда и съратничките й така прямо бяха изтъкнали, когато ги срещнах за пръв път, а именно, че ходя на училище не за да се обогатявам със знания, а за да се забавлявам. Това, че имах добри оценки, било повече въпрос на късмет и словоохотливост, отколкото на прилежание и ученолюбивост. Имала съм доста добра памет. Знаела съм как да говоря. И как да убеждавам, твърдяха те.

Веднъж преодоляла първоначалната си неловкост от необходимостта да призная и да приема факта, че интелектуалните ми претенции не са нищо друго, освен една поза, и че не умея да мисля, освен най-повърхностно, аз се почувствах облекчена. Бях готова да се поставя под опекунството на магьосниците и да следвам учебния план на Изидоро Балтазар. За мое най-голямо разочарование, той нямаше такъв. Единственото, което направи, беше, че настоя да спра да чета и уча навън. Той смяташе, че мисленето е личен, едва ли не свят процес, който не би могъл да протича навън, пред хорските очи. Той сравни мисленето със заквасено тесто — може да се надигне само вътре, в стая.

— Най-добрият начин да разбереш каквото и да било е, разбира се, в леглото — рече ми той веднъж.

После се изтегна в леглото си, подпря глава на няколко възглавници, сви левия си крак нагоре и подпря глезена на десния върху коляното на левия.

Не ми се струваше много удачна тази поза за четене, но въпреки това я практикувах всеки път, когато бях сама. С книга на гърдите, аз изпадах в най-дълбок сън. И тъй като страдах от безсъние, по-голямо удоволствие ми доставяше сънят, отколкото обогатяването със знания.

Понякога обаче, тъкмо преди да се унеса, сякаш усещах как някакви ръце обвиват главата ми и леко ме натискат по слепоочията. Очите ми машинално сканираха отворената страница, без дори да го осъзнавам, и повдигаха цели абзаци от листа. Думите танцуваха пред очите ми, докато в ума ми избухнат рой значения като прозрения.

Изгаряща от желание да експлоатирам тази нова възможност, разкриваща се пред мен, аз повтарях процедурата отново и отново, като че ли подтиквана от някакъв безмилостен учител. Понякога обаче това усъвършенстване на метода ме изтощаваше както физически, така и умствено. В такива случаи разпитвах Изидоро Балтазар за интуитивното познание, за внезапното прозрение и разбиране, което магьосниците трябва да развият преди всичко останало.

Тогава той винаги ми казваше, че да знаеш нещо само интуитивно е безсмислено. Прозренията трябва да се приведат в някаква свързана мисъл, иначе не служат за нищо. Той сравни прозренията с наблюдаването на необяснимо явление. И двете отминават така бързо, както са се появили. Ако не се затвърждават постоянно, съмненията и забравата ще ги погълнат, защото съзнанието е устроено да е практично и да приема само това, което е измеримо и чиято истинност може да се провери.

Той обясни, че магьосниците са по-скоро хора на познанието, отколкото хора на разума. Като такива, те са една стъпка пред западните интелектуалци, които приемат, че реалността, която често се отъждествява с истината, може да се опознае чрез разума. Докато магьосниците твърдят, че чрез разума може да се опознаят единствено нашите мисловни процеси, а само чрез разбиране на нашето цялостно същество на неговото най-развито и изтънчено ниво, можем в крайна сметка да заличим границите, с които разумът определя действителността.

Изидоро Балтазар ми обясни, че магьосниците усъвършенстват целостта на своето същество. Тоест, те не правят задължително разлика между рационалната и интуитивната страна у човека. Използват ги и двете, за да достигнат областта на съзнание, която те наричат „безмълвно познание“, която се намира отвъд езика, отвъд мислите.

Неведнъж Изидоро Балтазар подчертаваше, че за да може човек да заглуши своята рационална страна, той трябва първо да разбере своя мисловен процес на неговото най-развито и изтънчено ниво. Той смяташе, че философията, като се започне още от класическата гръцка мисъл, предоставя най-добрия начин за осветляване на този мисловен процес. Той непрекъснато повтаряше, че независимо дали сме учени или лаици, ние всички сме членове и наследници на нашата западна интелектуална традиция. А това означавало, че независимо от нашето ниво на образование и интелигентност, ние сме пленници на тази интелектуална традиция и на нейната интерпретация на действителността.

Изидоро Балтазар твърдеше, че само на думи сме готови да приемем факта, че това, което наричаме „действителност“ е само една културнообусловена конструкция. А това, което трябва да приемем на възможно най-дълбоко ниво, е, че културата е продукт на един дълъг, съвместен, изключително селективен, изключително развит, и не на последно място, изключително насилнически процес, чийто краен резултат е едно споразумение, което ни предпазва от останалите алтернативи. Магьосниците активно се стремят да свалят маската от факта, че реалността се диктува и се поддържа от нашия разум; че идеите и мислите, произтичащи от разума, стават режим на познание, който постановява какво виждаме и как действаме в света; и че върху всички нас се упражнява невероятен натиск, за да направим определени идеологии приемливи за себе си.

Той подчерта, че магьосниците ги интересува да възприемат света по начини, различни от културнообусловените. А културната обусловеност е, че личните ни преживявания плюс общото социално споразумение за това какво могат да възприемат сетивата ни, диктуват нашите възприятия. Всичко извън тази сетивна обусловеност се отхвърля от рационалното съзнание. По този начин крехката обвивка от общоприети човешки схващания се запазва цялостна.

Магьосниците проповядват, че възприятието се извършва извън сетивната област. Те знаят, че съществува нещо много по-обширно от това, за което сме приели, че сетивата ни могат да възприемат. Възприятието се осъществява в една точка извън тялото, извън сетивата, твърдят те. Но не е достатъчно човек просто да вярва в това. Не е въпрос само да го прочетеш някъде или да го чуеш от някого. За да го въплъти човек, той трябва да го преживее.

Изидоро Балтазар каза, че магьосниците цял живот активно се стремят да разкъсат тази крехка обвивка от общоприети човешки схващания. Това не означава, обаче, че сляпо се хвърлят в мрака. Те се подготвят. Те знаят, че всеки път, когато се впускат в непознатото, трябва да имат добре развита рационална страна. Само тогава ще са способни да разберат и обяснят донесеното от техните пътувания в непознатото.

Той допълни, че няма да разбера магьосничеството, като чета философски трудове. По-скоро, трябвало да видя, че и философията, и магьосничеството са изключително усъвършенствани форми на абстрактно познание. И за философа, и за магьосника истината за нашето пребиваване в света е обект на размисъл. Магьосникът обаче отива малко по-далеч. Той действа съобразно своите открития, които по дефиниция са вече извън нашите културно приети възможности.

Изидоро Балтазар смяташе, че философите са интелектуални магьосници. Техните търсения обаче винаги остават само мисловни усилия. Философите не могат да действат в света, който така добре разбират и обясняват, другояче освен по културнообусловения и общоприет начин. Философите добавят към вече съществуващата маса от знания. Те разглеждат и преразглеждат съществуващи философски текстове. Новите мисли и идеи, произтичащи от тези напрегнати научни занимания, не ги променят, освен може би в психологически смисъл. Може да станат подобри, по-отзивчиви хора, или пък обратното. Нищо обаче от това, което правят философски, не променя тяхното сетивно възприятие на света, защото философите работят в рамките на социалния ред. Те поддържат социалния ред, дори ако интелектуално го отхвърлят. Философите са потенциални магьосници.

Магьосниците също градят върху съществуваща маса от знания. Но те не го правят, като приемат това, което вече е установено и доказано от други магьосници. Магьосниците трябва да докажат наново за себе си, че това, което е прието, действително съществува, действително се поддава на възприемане. За да осъществят тази грандиозна задача, магьосниците се нуждаят от изключително количество енергия, което си осигуряват, като се дистанцират от социалния ред, без при това да се оттеглят от света. Магьосниците разрушават споразумението, което определя реалността, без самите те да се разрушат в този процес.