Жрицата

20

— Проклет негодник! — извика Роджър.

Момчето стоеше пред Смит Хаус и сега засенчи очи с ръка, за да вижда по-добре приближа вашите се конници. Роджър разпозна двамата мъже, които яздеха отпред.

— Граф Ричард! — извика той и се втурна в къщата. — Войници. С тях са Дъдли и баща ми.

Ричард и херцогът грабнаха мечовете си и се втурнаха навън. Зад Дъдли и граф Идън, бащата на Роджър, яздеха шестима мъже.

Ричард хвърли угрижен поглед към тъста си. Дали Дъдли идваше да го арестува, или за да им донесе вестта за пристигането на Кийли в Лондон?

Вече бе минала цяла седмица от съдбоносния ден, в който бе убил Уилис. Кийли навярно беше пристигнала в Лондон и бе изяснила обстоятелствата около смъртта на лейди Джейн.

— Прибери меча — рече Ричард, разпознал единия от яздещите с Дъдли мъже. — Чичо Хол е с тях. Кийли трябва да е пристигнала в Лондон.

— Нямам вяра на Дъдли — отвърна херцогът и с нежелание прибра меча си в ножницата. — А също и на Дебре. Това няма нищо общо с теб, Роджър.

— Не съм си и помислил — отвърна момчето. — Аз също нямам добро мнение за баща си.

Робърт Дъдли, Саймън Дебре и Хол Багенал спряха конете си и слязоха. По знак на Дъдли войниците извадиха мечовете си.

— Не ти ли казах — прошепна херцогът.

Ричард хвърли въпросителен поглед към втория си баща.

Сър Багенал сви рамене, сякаш искаше да се извини. В този момент Ричард разбра, че Дъдли бе принудил баща му да издаде скривалището им.

— Ричард Девъро и Робърт Талбот, арестувам ви по заповед на нейно величество — обяви Дъдли. — Вие сте се възпротивили на волята на кралицата и сте отвлекли младия Роджър Дебре, наследника на граф Идън.

— Това е лъжа! — извика Роджър. — Аз ги накарах да ме вземат със себе си.

— Непоправим нехранимайко! — изсъска през зъби Саймън Дебре и така удари сина си, че момчето политна и падна на земята.

Ричард и херцогът направиха крачка напред, за да защитят момчето. Пет насочени към тях остриета ги накараха да останат на място.

— Къде е барон Смит? — попита Дъдли. — Той е арестуван, задето е предоставил убежище на бегълците.

— Смит е в семейната гробница — обясни херцогът.

Дъдли отстъпи крачка назад.

— Болен ли е бил?

— Двамата с барона се дуелирахме — отвърна Ричард. — Аз спечелих.

— Значи сте убил и Смит?

— Това беше екзекуция, а не убийство — защити графа Роджър.

— Затваряй си устата — заплаши сина си Саймън Дебре и го разтърси. — Ще те науча аз тебе, само да се върнем в къщи.

— Дъдли, вече ви обясних, че Смит беше отвлякъл съпругата на Ричард — намеси се Хол. — Това е и причината, която е накарала графа да избяга.

— И къде е въпросната дама? — попита Дъдли. Ричард хвърли на баща си угрижен поглед.

— Кийли не се ли е върнала в Девъро Хаус?

Хол поклати глава.

Къде е тогава? — запита се Ричард. Къде я бяха отвели Одо и Хю? Дали не бяха станали жертва на разбойници? Мили боже, бременната му жена беше изчезнала вдън земя! А съдейки по изпълнения с омраза поглед на Дъдли, нямаше да има възможност да я потърси.

— Е, Девъро? Какво сте сторили на жена си? — гласът на Дъдли звучеше почти доволно. — Може би трябва да хвърлим един поглед в гроба на Смит?

— Мерете си приказките — отвърна Ричард. От обвинението на Лестър му се пригади. — Бих ли сторил нещо на жената, която носи детето ми в утробата си?

— Едно побъркано чудовище като вас е способно на всичко — отвърна Дъдли. — Хвърлете оръжието!

Ричард и херцогът решиха да не отлагат повече неизбежното и хвърлиха мечовете, а след това и кинжалите си. Ричард стрелна баща си с укоризнен поглед, който го накара да се изчерви.

— Прости ми, Ричард — извини се Хол. — Дъдли убеди Елизабет да задържи Луиз, Чешир и Моргана в Тауър като заложници, докато се предадете и обясните поведението си. Аз тръгнах с него, за да съм сигурен, че ще се върнеш в Лондон невредим.

— Наредили сте да хвърлят майка ми в Тауър? — избухна Ричард. Обзе го заслепяващ гняв. Той не очакваше милост от най-злостния си враг, но това злодеяние замъгли разума му.

Без да мисли за поледиците, Ричард отблъсна единия от войниците и се нахвърли към Дъдли, опитвайки се да го стисне за гушата. Наложи се двама воини да го откопчат от господаря си. Ричард обаче не се предаваше и те едва успяваха да удържат бясно мятащия се и нанасящ удари около себе си граф.

Робърт Талбот последва зет си и пристъпи към Дъдли. Юмрукът на херцога улучи Дъдли в брадата.

Други двама войници се притекоха на помощ на господаря си.

— Страхлив кучи син! — извика Роджър на граф Лестър и се отскубна от баща си.

Момчето успя да ритне Дъдли по кокалчето, преди последният от войниците на графа да го усмири.

— Погрижете се за кутрето си, Идън! — изфуча Дъдли.

Дебре пристъпи към сина си, но Хол Багенал го задържа.

— Искате да ударите единствения си син, само защото се е застъпил за свой приятел?

— Базилдън, дълго чаках този момент — рече Дъдли и замахна да удари Ричард.

— Достатъчно, Лестър — извика Хол Багенал и извади меч. Насочил острието му към него, той добави: — Ако ударите сина ми, ще ви пронижа.

— Дебре, обезоръжете предателя — заповяда Дъдли.

Граф Идън отмести поглед от Робърт Дъдли към Хол Багенал. Той не споделяше гнева на Лестър, но и не искаше да си създава неприятности и да бъде обвинен в съзаклятие с враговете на короната. Дебре дълго се колеба, преди да стори нещо. Изглежда, накрая реши, че Дъдли ще излезе победител и посегна към меча на Багенал.

— Не мърдайте, господа — заповяда един глас.

— Който мръдне, е мъртъв — добави друг.

За част от секундата всички замръзнаха на местата си, преди да вдигнат поглед и да видят двамата уелски великани, които се бяха приближили незабелязано. Ричард престана да се бори и с облекчение видя Одо да пристъпва към граф Лестър и да опира върха на меча си във врата му.

— Точно навреме, братовчеди. — Ричард бе необикновено щастлив да види роднините на съпругата си. В този момент бе готов да ги разцелува… по устата.

— Заповядай на хората си да ги пуснат — нареди Одо на Дъдли.

— И хвърлете оръжието — добави Хю, опрял меч в гърба на граф Идън.

— Наказанието за съпротива срещу кралските войници е безмилостно — предупреди ги Дъдли. — Обещавам ви да увиснете на бесилото в Тибърн.

— Какво мислиш, братко? — попита Одо.

— Предлагам да ги убием — отвърна Хю. — Така кучият син няма да може да се оплаче на кралицата.

— Ако ви е мил животът, правете каквото ви казват — обърна се Ричард към Дъдли, докато баща му насочваше меча си към бузата на Лестър. — Когато чичо Хол е развълнуван, ръката му трепери ужасно. Една рана от меч доста би навредила на външността ви.

— Много смешно — изръмжа Дъдли, но се подчини. — Хвърлете оръжието — нареди на хората си той. — Вие също, Дебре.

Войниците пуснаха пленниците си и предадоха мечове. Дъдли и Дебре направиха същото.

— Седнете до стената и вдигнете ръце — нареди Хю. Когато седмината мъже изпълниха заповедта му, той застана до тях на стража. — Ако помръднете дори и малкия си пръст — предупреди ги той, — ще ви нарежа на парченца.

— Къде е Кийли? — обърна се Одо към Ричард.

— Тя е в безопасност при Рис в Уелс.

— Слава богу! — въздъхна наум Ричард и с облекчение сложи ръка на рамото на Одо. — Благодаря, братовчеде.

— Няма за какво — извика Хю, преди брат му да успее да отвърне нещо. — Младият маркиз е при нея.

— Кийли ни изпрати обратно, за да очистим петното от името ви — обясни Одо. — Решихме най-напред да спрем тук и да му видим сметката на барона, задето вдигна ръка срещу нея. — Обръщайки се към херцога, великанът добави: — Изглежда, от Хенри ще излезе истински герой. Той рискува живота си, за да спаси нашето малко момиченце.

Херцогът гордо изпъчи гърди.

— Винаги съм знаел, че момчето върви по моите стъпки.

— Можем да задържим Дъдли няколко дена, докато доведеш Кийли — предложи Хол на Ричард.

— А какво ще стане с мен? — попита Роджър, хвърляйки плах поглед към баща си.

Ричард отмести поглед към очевидно гневния граф Идън и каза:

— Малкият, двамата с негова светлост не тръгваме никъде без теб.

— Да вземем техните коне — предложи херцогът. — Така няма да има нужда да оседлаваме.

— Не, ще яздим нашите коне — отвърна Ричард.

— Момент, господа — прекъсна ги Одо. — Рис държи Кийли и Хенри като заложници.

Дъдли и графът на Идън се спогледаха и се усмихнаха злорадо.

— Моят шурей е взел жена ми за заложница? — повтори Ричард, потресен.

Одо кимна.

— И колко иска?

— Рис не иска парите ви — отвърна Одо. След това, обръщайки се към херцога, добави: — Барон Лойд иска красивата и очарователна — мисля, че това беше думата, която употреби — госпожица Моргана за съпруга.

Херцогът се засмя.

— Баронът ще получи ръката на дъщеря ми и подобаваща зестра.

Ричард и тъстът му се запътиха към конюшните. Забелязал, че Роджър не е с тях, Ричард извика през рамо:

— Идваш ли, малкият?

Роджър се ухили и ги последва.

— Веднага се върни! — изрева граф Идън, въпреки че не посмя да помръдне. — Подчинявай се или ще ти хвърля здрав пердах. Ще те лиша от наследство!

Ричард спря и бавно се извърна.

— Роджър притежава повече доблест от десет благородници, взети заедно. Ако го докоснете с пръст, ще ви докарам до просешка тояга.

— Това заплаха ли е? — възмути се граф Идън.

— Приемете го като обещание.

Граф Базилдън, херцог Лъдлоу и пажът на кралицата се обърнаха и се отправиха към конюшните. Когато свиха зад ъгъла, тримата вече не се виждаха, но все още можеха да бъдат чути.

— Защо просто не вземем техните коне? — попита Роджър.

— Малкият, винаги трябва да предвиждаш следващия ход на противника си — обясни на момчето Ричард. — Ако вземем конете им, Дъдли ще се опита да убеди кралицата да ни обеси за конекрадство…

На двадесет и пет мили северозападно от имението на Смит се намираха земите на рода Лойд, разположено на усамотено плато, южно от езерото Вирнуи. В уелските планини пролетта винаги закъсняваше, но този ден бе особено сив и студен, въпреки че оставаха само няколко часа до първи май. Сякаш зимата искаше да покаже на хората, че все още не е победена.

Кийли влезе в голямата зала на замъка малко преди обяд. Носеше преметнато на ръката си тежко вълнено палто и една стара кошница, останала й от Мегън. След като ги остави на масата, Кийли седна до брат си.

— Все повече заприличваш на човек, който е глътнал нещо голямо — пошегува се Рис, намигайки й. — Как е ръката ти?

— Много по-добре. — Кийли сведе поглед към наедрелия си корем и се изчерви, но в следващия миг лицето й отново помръкна. Тя угрижено попита брат си: — Мислиш ли, че Одо и Хю са пристигнали в Лондон?

— Ако ти беше разбойник, щеше ли да нападнеш двама великани? Кийли поклати глава.

— Но колко време, мислиш, ще мине, преди Ричард да бъде пуснат на свобода?

— Това зависи единствено от английската кралица — рече Рис. — Уелс е твоята родина, сестричке. Остани тук колкото искаш. Бих се радвал, ако останеш завинаги.

— Благодаря — усмихнато отвърна Кийли. Откакто Мадок бе мъртъв, тя чувстваше замъка Лойд като свой дом. Никой вече не я ругаеше и не я наричаше копеле. Напротив, хората от свитата на барона изглеждаха по-дружелюбни от всякога. Навярно през всичкото това време бяха изпитвали симпатии към Кийли, но се бояха от гнева на Мадок. — Не мога да остана тук завинаги — отвърна тя. — Мъжът ми и бебето имат нужда от мен и един от друг. Въпреки недостатъците му, аз обичам Ричард.

Рис дълго я наблюдава и се опита да отгатне за какви недостатъци ставаше дума.

— Той е дотолкова англичанин, че не може да погледне отвъд хоризонта.

Рис прехапа устни, за да не се разсмее. Сестра му беше така очарователно нелогична. В края на краищата тук нямаше човек, който да може да погледне отвъд хоризонта. Само Кийли и Мегън можеха да го правят. Мнозина вярваха, че починалата съпруга на баща му е притежавала свръхестествени способности. Самият той бе прагматично настроен.

Кийли огледа залата.

— Къде е Хенри?

Рис й намигна.

— Забавлява се с новата си приятелка, Елън Големите гърди.

Кийли направи отчаяна гримаса. Наистина трябваше да прояви повече строгост към по-малкия си брат. Но като се има предвид, че той й бе спасил живота, сърце не й даваше да му откаже каквото и да било.

— Трябва да събера клонки за празника на влюбените — смени темата Кийли и протегна ръка към палтото и кошницата. — А след това бих искала да посетя Мегън.

— Днес е студено — възрази Рис. — Не се бави дълго навън, може да навреди на племенника ми.

— Искаш да кажеш, на племенницата ми — поправи го тя и напусна залата.

Навън, в двора, Кийли си пое дълбоко дъх. Тук, в Уелс, въздухът беше толкова чист. Облаците висяха застрашително ниско, но тук-там сивата пелена се разкъсваше и през нея проникваха плахи слънчеви лъчи. С всяка фибра на тялото си Кийли чувстваше, че зимата напразно се опитва да задържи земята и хората в лапите си. Тя виждаше зад хоризонта — зад тъмните гръмоносни облаци чакаше пролетта.

Кийли се загърна по-плътно в палтото си и навлезе в гората, която заобикаляше отвсякъде замъка Лойд. С кошницата в ръка, младата жена търсеше девет различни вида дървета, чиито клони трябваше да послужат за празничния огън.

Отначало събра дъбови и брезови клонки, символизиращи бога отец и богинята майка, а с това и плодородието. След тях — клонки от самодивско дърво против зли сили, от глог — за душевна чистота, и от лешник, символизиращи мъдрост. Накрая събра и клонки от дива лоза — символ на радостта, и от ела — символ на вечния живот. Но най-важни бяха ябълковите клонки, които тя сложи най-отгоре и които символизираха магията на любовта. Това беше празникът на сливащите се тела на младите влюбени и ябълковите клонки бяха неотменима част от тайнството.

Когато свърши със събирането на клонките, Кийли се върна на просеката в долината, където бе гробът на майка й. Мина покрай гробищата на рода Лойд и се изкачи по обраслия с трева хълм, на чийто връх като стари приятели растяха трите величествени дъба. Самотният гроб на майка й бе обърнат на изток, свещената посока, от която изгряваше слънцето.

— Добър ден — поздрави подобните на колони дъбове, бдящи над мястото, където майка й се бе молила за вечен покой.

Кийли коленичи пред гроба и си спомни по-щастливи времена. В лято и зима, в слънце и дъжд двете с Мегън бяха седели тук, където майка й й предаваше златната нишка на Великото Учение.

Кийли почувства, че не е сама и вдигна поглед.

— Татко! — изненадано извика тя.

— Слава богу, ти си добре — рече Робърт Талбот и коленичи до нея. Той я привлече към себе си и я целуна по челото.

— Това гробът на Мегън ли е? — попита херцогът, взирайки се в надгробния камък.

— Тук е погребана смъртната й обвивка — отвърна Кийли. — Но душата й е на път към Великото приключение.

— Едно високомерно английско момче, още с жълто около устата, но убедено, че знае всичко, заминало на осемнадесет години за Уелс — започна да разказва херцогът, зареял поглед в далечината. — То се влюбило безнадеждно в красива, загадъчна жена, която произхождала от древен уелски род, и се оженило за нея. Животът бил немилостив към любовта им и ги разделил. Момчето се оказало доверчив глупак и повярвало на лъжите на баща си… Ти си моята законна наследница, Кийли, и аз възнамерявам да те призная за такава.

— Цял живот съм живяла като копеле — отвърна Кийли. — Какъв е смисълът брат ми да бъде осъден на подобна незавидна съдба. Освен това аз вече не съм копеле — аз съм съпруга на графа.

— Очаквах да го кажеш. — Херцогът взе бинтованата й ръка и я целуна нежно. — Приличаш на Мегън не само външно, но и по душа.

— Благодаря, татко. — Кийли се усмихна на английския херцог, в когото бе открила свой баща, и в тази усмивка вложи цялата си обич към него. — Моля те, направи всичко, което е по силите ти, да убедиш Елизабет да освободи Ричард. Зная, че не ме обича, но не мога да допусна дъщеря ми да израсне без баща. От собствен опит зная колко ужасно е това.

— Елизабет смени задържането под стража на мъжа ти с домашен арест само няколко часа, преди Смит да те убеди да напуснеш Девъро Хаус — обясни й херцогът. Той свали медальона с останалата част от изображението на дракона и го положи в дланта й. — Ричард те обича повече от живота си и заслужава да носи това като символ на вашата любов.

— Ако това е вярно, защо те е изпратил? — попита Кийли, неспособна да се пребори с разочарованието, което заплашваше да я сломи. Разбира се, изпитваше неописуемо облекчение от това, че мъжът й е в безопасност, но…

— Ако се обърнеш — отвърна херцогът, — ще видиш един мъж, който рискува да си навлече гнева на кралицата, защото от любов към теб престъпи волята й.

Кийли се извърна. Недалеч от тях стоеше Ричард и не ги изпускаше от поглед.

Ричард бе дошъл за нея.

— Бих искал да остана за малко насаме с Мегън — прошепна херцогът на ухото й. — Върви при мъжа си, дете мое.

Той й помогна да се изправи и Кийли заслиза надолу по склона към мъжа си. Изведнъж се уплаши и забави крачка, но след това видя любовта в смарагдено зелените му очи.

Ричард протегна ръце. С радостен възглас Кийли повдигна полите на роклята си и се втурна към него.

Ричард я притисна към себе си така, сякаш никога повече нямаше да я пусне. Устните му потърсиха нейните. Той я целуна и в тази целувка вложи цялата си любов.

— Обичам те — закле й се той. — Pour tous jours.

— И аз те обичам… завинаги — прошепна Кийли. Тя погледна медальона, който стискаше в дланта си и го окачи на врата на Ричард. — Това е твое.

— Благодаря, съкровище — почти със страхопочитание докосна той блестящия медальон. — Този медальон и любовта ти са най-скъпото нещо, което имам на този свят.

— Може ли да останем за празника? — попита Кийли, а теменужено сините й очи проблеснаха развълнувано. — Днес е денят, в който младите влюбени прескачат огъня.

— Да, и ще се присъединим към празнуващите, любима.

Кийли хвърли поглед към баща си — самотен и тъжен силует кран гроба на майка й.

— Мамо, той толкова те обича — прошепна Кийли. — Прати му знак.

В далечината се разнесе тътен на гръмотевица. Пелената от облаци се разкъса и слънчевите лъчи си пробиха път към земята. Огромни, грациозни снежинки се посипаха от небето, изплитайки върху земята фина бяла дантела.

Херцогът изненадано вдигна глава. Лицето му се разведри, а на устните му трепна усмивка.

— Гърми, вали сняг и грее слънце — констатира Ричард. — И всичко това едновременно.

Кийли учудено погледна мъжа си със своите теменужено сини очи и попита:

— Аз ли бях това?

— Не, съкровище. Това бе Мегън.

Роди се на десети август и я нарекоха Блайт.

Шест седмици по-късно, на двадесет и първи септември, живите плетове и парковете в Англия бяха обсипани с пурпурни богородички. Пълнолунието и есенното равноденствие отбелязаха изравняването на деня и нощта.

В полунощ християните вече бяха изяли празничното печено в чест на свети Майкъл, а селяните от околностите на града бяха приключили с празника на плодородието. Цяла Англия спеше, освен обитателите на едно имение край брега на Темза.

— Щастлив ли си с дъщеря, вместо със син? — попита Кийли един висок силует в бяла роба, който стоеше до нея.

— Да си призная честно, когато се роди, изпитах облекчение — призна Ричард и се усмихна. — Прекалено много обичам Блайт и теб, за да замина за Ирландия. А съм прекалено горд, за да призная пред Елизабет, че съм променил намерението си. — Той сведе поглед към спящата си дъщеричка и се оплака: — По дяволите, не издържам нито час, без да я видя.

— Да, Блайт е необикновено красива. — Кийли се приближи към него. — Тя е плодът на нашата любов.

— Да, това е божието наказание, задето съм прелъстил толкова много жени. Бих искал да не е чак толкова хубава.

— Защо? — изненадано попита Кийли.

— В Англия има прекалено много сладкодумни негодници, които само дебнат да отнемат невинността на едно хубаво момиче — отвърна Ричард.

Кийли не можа да не се усмихне на притесненията му.

— Това ли е мъжът, пред когото не може да устои никоя жена? — подразни го тя.

— Една устоя и аз се влюбих в нея — отвърна Ричард и я привлече на гърдите си, — което обаче няма нищо общо с настоящия проблем, как да опазим Блайт от чаровни ухажори.

— Настоящ? Та тя е само на шест седмици.

— Винаги е добре човек да е подготвен предварително за всичко, което може да му се случи.

— Любими, не можеш да попречиш на пчелите да пият от нектара на цветята.

— Да пият нектар някъде другаде, не и моя.

— Над това ли възнамеряваш да си блъскаш главата през следващите петнадесет години?

— Вероятно.

Долу, а голямата зала, роднини и приятели очакваха появата на Ричард и Кийли с малката Блайт. Бяха се събрали дванадесет души, които искаха да вземат участие в нощната церемонията. Тази вечер богинята майка щеше да благослови малката Блайт. Херцогът и госпожа Даун тихо разтваряха пред камината с родителите на Ричард. В другия край на залата стояха Хенри и Роджър и разменяха сладки спомени за престоя си в Уелс и за Елън. Одо и Хю бъбреха с жените си Джун и Мей. Дженингс, икономът на графа, бе настоял да присъства на тази толкова важна за малката Блайт нощ. До него стоеше госпожица Ашмол, която Кийли неотдавна бе помолила да й помага при отглеждането на момичето и всички останали деца, който щяха да последват.

Присъстваха всички близки, с изключение на трите сестри на Ричард, Моргана и Рис. Заради напредналата си бременност Моргана Лойд не можеше да предприеме дългото пътуване от Уелс до Лондон, а Рис, който обожаваше младата си съпруга, бе отказал да я остави сама.

Като вдиша качулката на ритуалната си роба, Кийли подаде по една свещ на всеки от присъстващите. Различните цветове на свещите олицетворяваха качествата, които родителите искаха да притежава дъщеря им — от здраве и кураж до истинска любов и щастие.

Докато мъжът и държеше малката Блайт в ръце, Кийли запали свещите на присъстващите и мълчаливо поведе процесията навън в парка към мястото, където сплитаха клони брезата, елата и величественият дъб.

Кийли очерта кръг със свещените камъни, като го остави отворен само на запад. Между камъните посипа зърна от бъз, боровинки, трънки и сливи.

Всички влязоха в кръга и Кийли попълни окръжността с последния свещен камък, изричайки магическите думи:

— Смущаващите мисли остават отвън.

След това отведе Ричард и Блайт в центъра на кръга. Приятелите им образуваха окръжност около тях и вдигнаха свещите високо.

По знак на Кийли Ричард вдигна Блайт над главата си и младата жена извика:

— Велика богиньо, закрилнице на всичките си деца. Закриляй Блайт, съкровището на моя живот, зачената и родена в любов. Пази я и я благослови. Нека нозете й стъпват здраво върху земята, а духът й да се възвисява и търси мъдростта на звездите.

Кийли взе бебето от ръцете на Ричард и го притисна към гърдите си. След това прошепна със затворени очи:

— Отвори сърцето ми, за да погледна отвъд хоризонта в бъдещето на обичното ми дете.

Времето течеше. На устните на Кийли трепна доволна усмивка. След малко отново изчезна.

— Благодаря ти, Велика богиньо, че сподели безкрайната си мъдрост с мен — рече Кийли и приключи церемонията.

Подаде Блайт на херцога и пристъпи към западната част на кръга, за да развали магията.

— В залата ще поднесат греяно вино и шира — рече тя, когато гостите напуснаха кръга.

Всички се запътиха към къщата. Останаха само Кийли и Ричард. Докато тя събираше камъните си, погледът на Ричард се спусна към забуления в мъгла бряг на Темза.

— Какво виждаш? — попита след малко Кийли и го улови за ръка.

— Гледам отвъд хоризонта.

Кийли се усмихна.

— Да не би да имаш очите на орел?

— Трябват ми очи на орел, за да държа негодниците далеч от дъщеря ни.

Кийли се закиска.

— Съкровище, усетът ти за невидимото може да се сравни с този на някой пън.

— Точно затова се омъжих за теб — отвърна Ричард, намигайки й. — Ти ще ме пазиш да не се препъвам в неща, които не мога да видя.

— Толкова си смешен.

Ричард я взе в обятията си и я целуна страстно.

— Обичам те, съкровище — прошепна той. Вдигна я на ръце, а тя обви своите около врата му. — Какво видя в бъдещето на Блайт?

— Едно братче и шест сестричета.

Ричард остана като ударен от гръм.

— Ще трябва да бдя над седем момичета?

— Моля те, само не ме оставяй да падна!

— Никога няма да те оставя — обеща Ричард, а очите му блестяха. — Pour tous jours.

— Завинаги — прошепна Кийли и го целуна.