Гладиаторът

По волята на Сбелсурд

Спартак седеше начело. Не само защото беше син на резоса. Главно затова, че пиршеството беше устроено в чест на неговото завръщане. Три години бе прекарал младежът далеч от родната Ямфорина. Макар отдавна навикнали да обикалят света, медите даряваха не само първенците си с такава почест след дълго отсъствие. Всеки мъж, служил наемник в някоя армия, който се прибереше у дома, биваше посрещан със същата радост. Все повече нарастваше броят на младежите, зажаднели за приключения, които напускаха родната Медика. След като железните легиони на сплулия се от болести диктатор Луциус Корнелиус Сула бяха прегазили страната им, медите вече не дръзваха да се опълчат открито срещу Рим. Ала това никак не им пречеше да отиват на цели тълпи при неколкократно побеждавания и все още непобеден понтийски цар Митридат Евпатор, който винаги намираше злато и сребро да заплаща храбростта и кръвта на най-прочутите войници на света.

Спартак не бе ходил наемник. Не само като син на резос. Не го влечеше кънтежът на кривите махайри, не го блазнеше бойната слава. Друго услаждаше жадната му за знания душа. В древна Атина, град на артисти и философи, бе прекарал дългото си отсъствие младият тракиец, омаян от ума и красноречието на Аргиларий Философ, при когото го бе пратил да добие мъдрост и знание баща му. Още по-омаян бе Спартак от огнения поглед на дяволитата му щерка Ефросина. И може би щеше да остане по-дълго в многоликата и многоезичната Атина, може би дори завинаги, както мнозина други млади траки, ако не бе го опомнило навреме лекомислието на Ефросина. Доскучал й бе мъжественият, як като тур, но срамлив като кошута варварски аристократ. И всъщност какво би могъл да й предложи той? Слушала бе много Ефросина за дивите нрави на народа му. Смутила се бе, че и тя, изтънчената атинянка, може да попадне сред грубите северяни, една от множеството жени на бъдещия резос — да оре и копае с неуките му съпруги полуробини; да ражда деца и да чака смъртта му в някоя битка, а траките не можеха да живеят без битки, за да изгорят на погребалната му клада и нея като негова любима жена. Чела бе в книгите — самите тракийски резоси се хвалеха, че в мирно време не се различават от конярите си. И не знаеше, че времената отдавна се бяха променили. Отвърнала се бе Ефросина, отправила бе поглед към гордия претор, всесилния римски управител на Атина…

Затова се бе прибрал младият тракиец, прибрал се бе покрусен от скръб, от срам и обида.

И тогава на връщане, по пътя, унесен от равния ход на коня, Спартак си бе припомнил русокосата Саине, сладкогласата дъщеря на Дионисовия жрец Мукатралис. И болката, и огорчението бяха стиснали още по-мъчително сърцето му. Защото заради пламенните очи на Ефросина, заради кръшната й снага, заради изяществото на облеклото и обноските й бе забравил скромната тракийска девойка, на която се бе врекъл във вярност преди три години на тръгване към далечната Атина.

Тази заран, не спал, не ял, яздил неуморно цяла нощ, сменил два коня по пътя, Спартак бе пристигнал в Ямфорина, посрещнат далече в гората от буйните си другари и без да се отбива в бащиния дворец, преди да споходи остарялата си майка, бе изтичал до дома на Саине, решен да се види първо с нея. И да иска прошка.

Ала в родината го очакваше нов удар. Саине не беше у дома си. Старата им слугиня, която сега живееше там самичка, го бе срещнала със суров, укорен поглед.

— Саине е горе — бе отвърнала тя. — В светилището на Дионис.

Спартак не се бе учудил много. Отишла е при баща си.

— А кога ще си дойде? — бе запитал той нетърпеливо.

— Тя няма да се връща! — бе изсъскала слугинята така, сякаш го бе ударила с камшик. — Саине вече е жрица на Дионис.

Момъкът бе застинал, зашеметен от чутите думи. Жрица на Дионис! А то значеше, че никога нямаше да бъде негова. Жрицата е обречена на вечно безбрачие. Саине е загубена, все едно преселила се в царството на Сбелсурд.

Тази мисъл бе захапала като лъвска челюст главата му, стискаше жестоко и не даваше на никое друго чувство да изплува, да я измести. С тая мисъл, сбърчила като разорана нива високото му чело, той стоеше и сега на пиршеството, загледан с невиждащи очи някъде далеч, отвъд просторната зала, унесен и отчужден — и от другите, и от себе си дори.

Край него, насядали на трикраки столчета пред трикраки софри, се бяха струпали предишните му другари. Едни още не бяха свалили мокрите си зейри — наметките с островърхи гугли. Други пък, махнали горните си дрехи и лисичите ушанки, бяха разкопчали ленените си ризи и навили под колената високите си еленови ботуши. На поясите им не висеше никакво оръжие. В двореца на Мокапор по елински обичай не се влизаше с оръжие. Резосът пазеше не само себе си, пазеше от тях самите и най-смелите си воини. Защото знаеше колко невъздържани бяха съплеменниците му: и в битки, и в пиянство, и в разпри.

Отляво седеше с разгърдена като на прост орач конопена риза грубият селски аристократ, чревоугодникът Дизатралис. Той потупваше нетърпеливо по ботушите си и следеше с очи слугите, които притичваха пъргаво да разнасят по софрите вкусните ястия. Млад беше Дизатралис, ала нямаше кой да му се опре в женитбите, нямаше друг с толкова много жени колкото него. И в пиенето, и в яденето. Сякаш бързаше да навакса всичко, що бе пропуснал, докато беше роб в Пела. Три години бе слугувал на най-лакомия римлянин в града, три години бе гледал римските пиршества и бе преглъщал, докато най-сетне успя да избяга и да се прибере в крепостта си, скътана в дебрите на Донакс. Две неща му бяха останали оттогава: римската ненаситност и омразата към Рим.

Край него, привели един към друг глави, прегърнати през рамо, се сливаха в шумна тълпа останалите му приятели: и несръчният великан Битус, и мълчаливият едноок Диза, и гърбавият Стак, Реметалк и Раскупор, и още десетина груби мъжаги, зарязали семейства и ловни забави да почетат другаря си от младините.

До стръмната дървена стълба, която водеше за горния кат към покоите на резоса и жените му, седяха музикантите и с унесени погледи извиваха тъжните си тракийски напеви. Сляп старец притискаше под лакет почерняла от времето гайда и поклащаше в такт глава, сякаш ръсеше из тръстиковия пискун порой от неизплакани сълзи и въздишки. Приклекнал в нозете му, слаб юноша почукваше с тънките си пръсти по двадесетструнна, подобна на малка египетска арфа тракийска магадида. Изправени зад тях, надуваха бузи двама кавалджии, а трети удряше отмерено с бухалките върху бумтящия тъпан.

Внезапно свирнята секна. Всички скочиха на крака и приведоха почтително глави. По стъпалата заслиза бавно и тържествено резосът Мокапор, облечен в бяла ленена дреха, с разкошна огърлица на шия и златни гривни по ръцете, с кожен колан на пояса и увиснала на него, обсипана със скъпоценни камъни махайра.

Резосът се отпусна върху трона между столчетата на Спартак и Дизатралис. После с величествен жест подкани гостите да седнат. Виночерпците се спуснаха да разнасят златните рогове с вино, което наливаха от поставените върху триножници амфори. Музиката отново зазвуча в осветената от окачените лоеници приемна, по чиито тъмночервени стени без прозорци танцуваха заплашително разкривените сенки на пируващите.

Мокапор разкъса месото и квасните хлябове и подхвърли първия къс на сина си, втория — на Дизатралис, после на останалите, всекиму според произхода и воинската му слава. Празникът започна. Пръв както винаги пресуши винения си рог Дизатралис. И поиска нов. Последва го тромавият Битус, който, както посягаше да поеме ритона от виночерпеца, неволно катурна златното блюдо пред себе си ведно с натрупаните ястия. След него изпиха виното си и останалите. Единствен Спартак го разреди с вода както правеха атиняните. У спартанците пък само старците имаха право да пият вино. При своя престой Спартак бе усвоил атинския обичай, и то не толкова, че разреденото питие му, се услаждаше, а все заради оная магьосница, чернооката Ефросина. Да не изглежда в очите й варварин. Тя вярваше повече на Херодот, отколкото на Спартак. Но ако бе склонила да дойде тук с него, навярно щеше да ахне от изумление пред пищността и разкоша на тоя дом — тя, родената атинянка, свикнала на скромното изящество, което й предлагаше изискана Елада. Щяха да я смаят затрупаните с дивеч и плодове подноси и вази, пълните с вино ритони-ойнохое и каните — всички изковани от чисто злато с приказни барелефни изображения на невиждани птици и зверове-химери.

Много блюда се поднесоха тоя следобед, много вино се наля в роговете, ала настроение не се създаде. Дали само умереността на Спартак в пиенето беше причината, или отчуждението, което бе успяло да се промъкне помежду им през тези години и което само едно мъжко, тракийско напиване би могло да преодолее. Или пък присъствието на резоса, който, макар че често надигаше ритона, беше стиснал зъби и не промълвяше ни дума.

Пируващите, все още неразвеселени, се сгорещяваха бързо от виното, отхвърляха от раменете си зейри и кожуси. Разгърдваха се. Слугите отвориха вратата, която водеше към двора и оттам направо към градския площад, където преминаваха забързани войници с медни шлемове и брони; омотани с оръфани зейри селяци; селянки с дълги сукмани и светли забрадки, навели покорно очи, както се полага на всяка тракийка; аристократки с рокли, обшити със сърма, отрупани с диадеми, обеци и огърлици, обути с изплетени от златни нишки сандали.

Внезапно Спартак подскочи. Видя Саине — с венец от бръшлян на челото и тирс с борова шишарка в ръка, около който се бе увил двуметров смок, положил съскаща глава върху рамото й. Пред нея пристъпваше бавно, както подобава на сана и на годините му, старият Дионисов жрец Мукатралис.

На два скока Спартак се озова на стъгдата. Настигна девойката и я хвана за ръката.

— Саине!

Тя се обърна пребледняла. Смокът изфуча заплашително.

— Що стори Саине? — запита Спартак, без да я пуска, без да вижда мъката, що бе свила сърцето й.

Тогава Мукатралис го отблъсна с жреческия си жезъл:

— Не я докосвай, окаянико! Саине е невеста на бога, на всевиждащия Дионис.

И като я хвана за ръка, я поведе отново, сякаш я повлече против волята й натам, където се бяха запътили, към градската порта.

А младежът, смаян, унижен, още неповярвал всичко, гледаше подире им със затъпял поглед.

После стисна гневно юмруци и се врътна рязко назад. Тракиецът се бе събудил. Влетя в пиршествената зала с тежка стъпка и преди още да седне, изпразни на един дъх златния ритон, от който му се зъбеше майсторски изваяна пантера — символът на виното.

Дружен вик на задоволство се откърти от гърлата на гостите. Спартак отново им бе станал близък, отново бяха намерили стария си другар в битки и гуляй.

— Пий, атинянино! — подметна Дизатралис. — Някакъв елински философ е казал единствената свястна елинска мъдрост — че виното лекува по-добре от боговете.

— Хипократ — подсети го Спартак.

Дизатралис обърса измокрените си от виното мустаци.

— Пий! Ти си богат. Ще си купиш, ако щеш, и сто жени. Дори от мен повече ще имаш.

Спартак не отговори. Грабна втори рог, пресуши и него наведнъж.

Цялата зала екна от одобрителни викове. Някои подхванаха напева и останалите ги последваха, запяха древната гуляйджийска песен — песента верую на тракийските благородници.

В Атина Спартак се бе шегувал често с това верую. А тази вечер го повтаряше ведно с другите, прескочил за един ден трите години, прекарани при Аргиларий, превърнал се бе отново в предишния невъздържан варварин. Не че елинските аристократи обичаха труда. Те също го смятаха занятие за робите. Но виж, пиянството беше чуждо на тяхната същност, която търсеше мярка във всичко: в света, в чувствата, в удоволствията.

А траките — това знаеше цял свят — за разлика от трезвите елини не признаваха мярка в нищо: нито в разкоша, нито в страстите, нито във войната, а най-малко във виното.

След като бе мълчал през цялото време, резосът ненадейно стана и се изкачи бавно горе, в покоите си. Пируващите, вече пияни, с разрошени коси и бради, с червени очи, сякаш не го забелязаха. Виното изравнява хората, заличава пропастите между общественото им положение, между възрасти и рангове.

Разговорите на двойки, прегръдките и клетвите във вечно приятелство неусетно бяха прелели в една обща врява, в която всеки се мъчеше да надвика останалите.

Спартак неволно стисна главата си с длани, разкъсан отново от старото си раздвоение. Сред елините мечтаеше за Медика; в Медика — за изтънчеността на Атина. И сега сред това оскотяло множество в него се бе обадил елинът. Отново си бе припомнил тихите и пълни с изящество разговори при Аргиларий Философ и сладостните беседи с Ефросина. Припомни си и друго — хапливите подмятания на атинянката за варварската му родина, учтиви, забулени с красиво остроумие и затова още по-парливи. Той често избухваше тогава, горещеше се, изтърваваше думи, за които сетне съжаляваше.

— Вярно е, варвари сме. А защо вие, културните елини, си присвоихте боговете ни? Защо ни взехте Дионис и Арес, и Асклепий, и Орфей? Та и музите. Каква би била вашата култура без песните на Орфея, без билките на Асклепия, без воинската доблест на Арес?

Тогава старият Аргиларий поклащаше беловласа глава:

— Това е най-лошото у вас, нямате мярка в нищо. И в разговора.

И тогава Спартак му възразяваше. Сега беше още по-убеден в правотата си. Какво биха постигнали траките в боя, ако спазваха мярката, ако не се хвърляха с цялото си сърце в сечта, ако спазваха мярка във веселбата, в любовта? Щеше ли тогава тракиецът Магадис да измайстори магадидата? Щяха ли траките Севт и Ронак да издялат кавала? Щяха ли жреците на Асклепий да открият лечебните билки и да ги раздадат и на елини, и на македонци, и на римляни? Щеше ли Джерман да посочи лековитите извори? Щеше ли в Тракия да се роди Орфей, който даде на елините най-възвишената религия — орфизма. Щяха ли траките да отстъпят на елините и своята Бендида, та да ги пази от чума? Щеше ли Питагор да повярва в преселението на душите, ако го нямаше Сбелсурд, когото гетите и даките наричаха Залмокс? Елините не бяха откриватели. Те само подреждаха живота си и световните знания в стройни системи.

Тъй беше завършвал Спартак всеки спор с Ефросина и баща й.

— Вие обичате с мярка и мразите с мярка. Ние обичаме и мразим без мярка. Затова римляните ви прегазиха ей тъй, на шега. А с нас напусто си блъскат главите…

Унесен, забравил къде се намира, Спартак изля в гърлото си още един рог вино да измие горчилката на спомена.

Внезапно Дизатралис се изправи — едър, силен като мечка, с разрошени коси и брада.

— Я елате! — изръмжа той. — Да завършим гуляя като истински мъже!

Всекиму беше ясно какво искаше да каже той. С шумни гърлени викове те го последваха, залитайки, навън.

Изгрялата луна надзърташе иззад гористия връх, който се извисяваше над Ямфорина чер и заплашителен като настръхналия гръб на глиган. Студеният й светлик едва извличаше от мрака притихналите сгради като сребристи миражи. Дворецът с каменната зидария на приземието и още два етажа от дърво над него тъмнееше над тесния двор, ограден с висока стена от наредени без хоросан камъни, в който едва се сместваха конюшнята и казармата за личната охрана на резоса. На пръв поглед дворът изглеждаше пуст, ала когато очите привикнаха към мрака, те лесно различиха застиналите като статуи стражи по стените и в тъмните ъгли.

Шумната тълпа излезе навън. Напреде й изникна истинският град, с тесни кривулести улички и сблъскани една до друга къщи — едните, богаташките, иззидани от камък около крепостта, а другите — на търговците и занаятчиите, от кирпич или измазан плет. Селището беше защитено с „тракийска“ стена — два реда забити в земята смърчови трупи, между които беше натрупана трамбована пръст, а отвъд — широк ров, пълен с вода.

До стената на двореца бе прилепен зверилникът на резоса — подредени една до друга железни клетки, натъпкани с всякакви зверове. Че какво ли нямаше вътре: и мечки, и рисове, и зубри, и лъвове.

Дизатралис ги посочи с пръст:

— Кажете де, кого да възседна?

Множеството зарева:

— Тур! Възседни тура!

Пияният се ухили:

— Отваряй вратата!

Приятелите му се притулиха зад съседните сгради. Двамина се покатериха върху клетката и вдигнаха решетката. Дивият бик се поколеба само за миг. После изпръхтя яростно и изскочи навън. Озърна се с налети в кръв зли очи, които като че мятаха мълнии, копитата му изкарваха искри от калдъръма, а рогата му, по две лакти дълги, изши-лени на върха, бяха готови да нанижат първия, който им се изпречи.

Дизатралис не ги изчака. Превари ги. С един скок, преди бикът да се усети, той се метна върху гърба му. Турът се разлудува, замята се на място, но като видя безсилието си да свали досадника, се спусна към отворената градска порта и изхвърча навън, изчезна в тъмнината.

И сякаш нищо нестанало, тържеството продължи. Кой знае кога се бяха обзаложили едноокият Диза и гърбавият Стак? Запрегнали колесниците си, те ги докараха сред стъгдата. Завързаха с въжета задниците им и се покачиха отгоре. По даден знак двамата размахаха бичовете. Конете се хвърлиха, всеки в своята посока. И изведнъж спряха, дръпнати от неочаквана сила. Ала състезателите не спираха да ги обсипват с удари, от които нещастните животни се размятаха, обезумели от уплаха и болка, облени в пяна.

Накрая колесницата на Стак повлече съперника си заднишком. Победителят изкрещя радостно и заплющя още по-настървено с камшика. Конете на Диза, издърпани назад, се препънаха и се строполиха на земята. Победената колесница се превърна на трески, а самият Диза едва успя да скочи от нея, като само се отърколи няколко пъти, без да пострада никак.

— И тоя път опази окото! — подметна Стак с насмешка.

Всички помнеха как при подобно тържество един глиган му бе извадил другото око.

Тогава се завърна с болезнено накуцване, омацан с кръв и тиня, Дизатралис.

— Няма що! — заоправдава се той. — Трябваше да го заколя. Иначе щеше да ми начупи кокалите из клонаците.

В тая бурна веселба, след такива жестоки преживявания никой не усети как откъм изток просветна утринното зарево. Над настръхналия гръб на планината затрептя бледорозово сияние, под което звездите неусетно се стопиха, ала на запад още дълго продължаваха да примигват, едри и блестящи.

Спартак поведе дружината си обратно към дворцовата зала. Заповяда на слугите да прехвърлят над таванската греда едно въже, стъпи на трикракото си столче и надяна на врата си завързаната примка. То се знае, никой не опита да му попречи. Дали ще живееш или ще умираш — това си е твоя лична работа, в която никой няма право да се бърка.

Спартак се усмихваше от бесилката, всмукал с пълна сила насладата от тази възбуждаща игра с живота и смъртта. Всъщност какво можеше да се случи? В най-лошия случай — да не успее. И да премине в Другия живот. А какъв е тоя живот тук? Не е ли само сън на Оня, на Отвъдния? Какво значи кога ще прекъснеш съня, по-рано или по-късно…

Един му подаде сърп. Друг ритна с все сила столчето. И Спартак увисна. Ала още преди примката да стегне врата му, с ловък замах той сряза въжето и скочи на пода.

Бурен възглас поздрави новата му победа над смъртта. И тоя път сънят не можа да се прекъсне. Щеше да продължи още. По-дългият живот — това е по-дълъг сън. Дори да бе загинал, пак щяха да го приветствуват — радостни, че се е отървал достойно от земния сън.

Тропот на конски копита изкара всички навън. Ездачът скочи още в галоп и притича към двореца, където го спряха препречените копия на стражите.

— Тревога! — рече задъхан пратеникът. — Водете ме при резоса!

— Той спи.

— Сега не може да спи! Трябва да ме изслуша!

Мокапор вече беше чул глъчката и сам бе излязъл навън.

— Какво има? — запита той студено.

Вестоносецът се просна в краката му.

— Римляните нахлуха в страната ти, резосе! По долината на Стримон.

Мокапор потърка челото си с длан.

— Докъде са стигнали?

— При Десудаба построиха лагера си.

— Колко са?

— Само две кохорти. Но подире им идвал целият легион.

— Бихте ли се с тях?

— Не, резосе! Отстъпихме, както си заповядал.

Мокапор махна с ръка.

— Сега върви да се нахраниш и да спиш!

И когато капналият от умора конник влезе в стражницата, резосът въведе в залата изведнъж изтрезнелите придворни.

— Римляните нарушиха примирието! — каза той развълнуван. — А аз сам нямам власт да реша какво да сторя. Пресни са още раните ни от последното поражение, от гибелния ни съюз с Митридат Евпатор.

— Пак ще се бием! — извика невъздържаният Дизатралис.

— Ще се бием, я! — подкрепиха го останалите.

Мокапор изправи глава.

— Добре, ще се бием! Но трябва да се бием, за да спечелим. А не само за да изпепелим страната си…

Тогава Спартак се изправи насреща му.

— А какво? Да стоим със скръстени ръце, така ли?

Баща му отговори с наведен към земята поглед:

— Ще питаме самият Сбелсурд. Чрез устата на лечителя Котис ще чуем волята на Всесилния.

Дворецът вече се бе разбудил. Зашумя като кошер и целият град. Мъжете зарязаха ралата, с които смятаха да ходят на оран, заловиха се да клепят и да точат на брусове махайрите и копията, да сменяват тетивите на лъковете, да затягат перата на стрелите. Пияните първенци, изведнъж добили трезва бодрост, препуснаха към селищата си, за да сберат по-скоро войската, да подготвят отбраната.

А Мокапор със Спартак, с жреците на Асклепий и Тракийския конник, на Бендида и Джерман, на Арес и на десетината други главни божества, със стареите и воинските началници възседнаха конете си, та препуснаха към планината през тясната пътека, по която можеха да минат само по един. Запътиха се към пещерата, където се криеше от света главният жрец на главното божество в държавата на медите Сбелсурд.

На една полянка Дизатралис изравни коня си със Спартак.

— Вярно ли е това, що говорят елините — че Сбелсурд бил роб на Питагор в Самос? И после, като избягал от робство, ни се представил за бог.

Без да се обръща, Спартак отвърна:

— Херодот казва, че Залмокс е живял преди Питагор. А Залмокс и Сбелсурд са едно и също. И излиза, че всъщност елинът Питагор е понаучил нещо от Залмокс, че питагорейците са всъщност вярващи в Залмокс, което е все едно в Сбелсурд.

Внезапно Дизатралис му постави главния си въпрос:

— А ти вярваш ли в боговете?

Спартак се поколеба.

— Аз вече съм полуелин-полутракиец. Като елин вярвам на философите, които твърдят, че не хората са създадени от боговете, а боговете — от хората. Като тракиец пък не мога да допусна, че душата ще загине ведно с тялото, че не е безсмъртна. Като тракиец вярвам, че тялото е ковчег на душата.

Пътеката отново се стесни, промуши се като тунел сред зеленината на мурите и Дизатралис изостана назад, замълчал отново. А потокът, що се спускаше от камък на камък вдясно от пътеката, кънтеше и ехтеше, вдъхваше радост в душите. И бодрост. Подсвиркваха окъснели птички. Редом с дружината прелиташе сойка и с дрезгави крясъци предупреждаваше цялата гора за неканените гости. Понякога пътя им пресичаше плашлив елен; изгрухтяваше сърдит глиган; побягваше, без да се обръща, угоена от есенния жълъд мечка; от клон на клон се прехвърляше рис, като фучеше недоволно.

Най-сетне гъсталакът свърши пред изпречилата се отвесна каменна грамада. С тежък жест Мокапор спря спътниците си, а той с двама доверени телохранители влезе в зиналия отвор на пещерата.

Мина доста време, докато отново се покаже. Тогава се обърна гърбом към множеството, после изведнъж се отпусна на колене пред черния вход.

— Поклонете се на предсказателя Котис! — промълви глухо той, но всички го чуха и паднаха ничком.

В тъмната дупка се появи, подкрепян от двамата телохранители, светият отшелник — белобрад старец с изпито, подобно на череп лице и стопени до костите ръце и нозе, които едва удържаха обвитото в бяла зейра тяло. Върху жълтата като пергамент кожа над глезените и китките личаха тъмни белези като червени гривни. „Като от вериги“ — помисли си неволно Спартак. Ала тозчас отхвърли тая мисъл. Какви вериги при главния жрец на Сбелсурд, първия съветник в царството, човекът посредник между бога и резоса, с власт, може би по-голяма от резоса…

— Чада мои — заговори с провлечен глас предсказателят. — Голяма беда е надвиснала над Медика. Орелът е разперил криле, дири плячка.

Орелът — това беше знакът на римските легионери.

— Новият враг не е лъв, който ще отстъпи, ако го посрещнеш с настръхнали копия. Врагът — това не са македонците, които и след като са те победили, пак можеш да прогониш. Това не са и келтите, които и след като са те завладели, да претопиш в себе си. Новият враг е като пълноводна река — надига се бавно. И бавно подмива брега, залива го, руши го. И няма сила, която да го отклони…

Множеството зашумя — едни недоволни от думите му, други — от безсилна ярост, убедени в правотата им.

— Какво да сторим тогава, лечителю на душите? — запита резосът. — Дай съвет, упъти ни!

Жрецът внезапно се олюля. Ала телохранителите го подкрепиха да не падне. Като че ли наистина щеше да падне. Това личеше от целия му израз, това издаваше глухият му глас — тих и безволев, и бавен, провлечен — нека Сбелсурд прости дръзката мисъл — като на старец, изпил кана вино.

— Що да сторите? — повтори напевно жрецът. — Има един път…

И млъкна.

— Кажи го, богочестиви! — зашумя множеството.

Той се опита да вдигне ръка. И всичко стихна.

— Сбелсурд иска пратеник. Да му разправи всичко, да го помоли за милост. И той ще помогне.

Над тълпата премина сподавен ропот. Нима пак човешка жертва? Не се ли настърви много на кръв Сбелсурд? Кого ли щеше да поиска пък сега?

Всеки пет години даките и гетите отправяха пратеник при своя бог Залмокс. Всеки пет години и дентелетите изпращаха свой избраник при Сбелсурд. От двадесетина години, откак царуваше Мокапор, и медите бяха приели обичая на дентелетите.

По този обичай жрецът посочва най-достойния момък. В земята забиват три копия с върховете нагоре. После четирима го хващат за ръцете и краката и го хвърлят върху им. Ако умре веднага — значи Сбелсурд е благосклонен. Ще го приеме и ще го изслуша. Ако не умре — значи е недостоен. И трябва да бъде пратен друг вместо него.

А напоследък вместо през пет години Сбелсурд взе да си проси жертви всяка година, та и по два пъти годишно. Не се ли замисляше, че така щеше да обезкръви племето, щеше да го лиши от най-добрите му младежи? Кой щеше да остане?

Изтече много време в такова тягостно мълчание.

Накрай гласът на Мокапор сякаш раздра тишината:

— Кажи ни го, богоизбрани! Кажи ни кого е удостоил тоя път с доверието си Единственият, Недостижимият, Всепобедителят!

Всички очи се впериха в немощния старец, който сега бе придобил власт над живота и на най-силните в племето. А той се бавеше, мълчеше. Виждаше се как се издуват и отпускат ребрата му, как се бърчи от страшна вътрешна болка сухото му лице.

Жрецът опита да отвори уста, ала оттам не излезе ни звук. Вдигна ръка. И тежко, безсилно я отпусна. После, поел дълбоко дъх, изхриптя:

— Спартак!

И се строполи на земята.

Жрицата на Дионис

Светилището, се гушеше между две каменни стени, сякаш нарочно изградени от някогашните циклопи да му пазят завет от зимните виелици и сянка от летните пекове. Гората, гъста, просечена само от една тясна пътека, го скриваше от хорските погледи зад завесата на изправените като копия на римска кохорта борове, сред които усукваха възлести клони разкривени многовековни мури. Каменно мостче прехвърляше бреговете на буйния поток, който се мяташе като затворен в клетка рис и изригваше облаци от запенени пръски. Зад булото на водния прах, грейнал в многоцветна дъга, мраморният градеж прозираше недействителен като сън. Но минеше ли се отвъд, прекрачеше ли се хлъзгавото, облепено с водорасли мостче, пътникът неволно спираше, омаян от красотата, що се откриваше пред очите му. Сръчните ръце на незнайни отколешни майстори бяха изваяли една малка скъпоценност на изкуството. Чудновати, вече канонизирани, нийде невидени, а само родени от въображението на художника барелефни химери на зверове и птици украсяваха бялата сграда: и нежните колони, наподобили туника на кръшна девойка; и леките им като облачета капители; и триъгълния фронтон; и нежния като моминска шевица фриз.

Жрецът Мукатралис седеше на каменния си трон, положил ръка върху главата на Саине. Младата жрица стоеше пред него на колене, облечена със сърнешка кожа-небрида, препасана с бръшлянов пояс и с венец от бръшлян върху русата коса. На пода в краката й лежаха спокойно, сякаш изплетени от сребърни нишки, няколко сънливи пепелянки. А около раменете й се бе увил голям смок с безпомощно отпусната глава.

— Лош знак! — промълви жрецът. — Разболее ли се свещеният смок, очаквай беда!

Саине поклати тъжно глава.

— Бедата дойде. Спартак се върна и старата ми рана отново се подлюти.

— Не мисли за него, чедо! — прошепна старецът. — Забрави го!

Девойката отвърна беззвучно:

— Искам! Но не мога!

— Както те забрави той, заради атинянката…

Саине се разплака.

— И още нещо — добави Мукатралис. — Спартак е син на Мокапор. А Мокапор налага в цялата страна култа на Сбелсурд. Измества другите богове, измества и Дионис. А не знае, че Сбелсурд е другото име на Дионис. Мокапор иска да има само един бог на небето — иска само един резос у медите. Какъвто е редът на небето, такъв да бъде и на земята.

— Не мисля за Мокапор — въздъхна Саине. — Една мисъл само има в главата ми — Спартак. Помогни ми да се избавя от неговия образ, отче! Дай ми билка за забрава!

— Няма такава билка, дъще. Няма билка, дето да заличава само това, що ти се ще да забравиш, по избор. Виното дава забрава. За всичко. И то за кратко — за една нощ. Старото биле дава вечна забрава. Но такава, каквато искаш ти, няма. Чуждоземците търсят из Стримон тайнствения камък „паузилулос“, който прекратявал скръбта. Ала и камък такъв няма…

— А Дионис? — въздъхна девойката. — Поне Дионис няма ли такава власт?

— Наистина и Дионис е лечител, както всички тракийски богове. Но не с билки. С дума, чедо. Душата лекува той. Моли му се да ти даде забрава! И ако вярваш, тя ще дойде.

Той посочи окачените по стените като каменни иконки оброчни плочки с образа на Дионис.

— Тия вярваха в него. И когато получиха изцелението, от благодарност подариха на светилището образа му.

— Аз пък съм му подарила себе си — пресече го Саине. — Какво иска повече Дионис?

— Иска цялата душа. Не само външно слугуване. Иска от тебе да победиш титаничното начало, долното и злото у човека. Да остане само божественото.

Наистина, това искаше Дионис. И всички го знаеха: и траки, и елини. Това вече бяха научили и суровите римляни. Дионис беше син на небесния бог Дивос, когото гърците наричаха Зевс, а римляните — Юпитер. Майка му беше тракийската богиня на земята Семела. И още като дете титаните, враговете на всяка красота и на доброто, го бяха изяли. Тогава Дивос беше изгорил с мълнията си титаните. Но те не бяха изчезнали безследно. Останала беше пепелта им. Дивос и Семела бяха изпили в чаша амброзия пепелта от сърцето на Дионис. И синът им се бе родил отново. Бе възкръснал. Оттогава всяка есен титаните на мрака и студа го убиваха и всяка пролет като бог на живота той възкръсваше. А от останалата пепел се бяха зародили хората. Оттам водеха двете начала у човека: божественото — от Дионис, зверското — от титаните. Затуй и хората, понеже имат частица от Дионис, също не умират. И те след смъртта продължават да живеят в Блажените полета. Бръшлянът също е безсмъртен. Остава зелен и през зимата. Затова Дионисовите поклонници се кичат с него, затова ядат листата му — да добият безсмъртие.

Мукатралис опита да я поеме под мишница.

— Иди се приготви! Скоро ще дойдат поклонниците. Те очакват да им разкрием волята на бога. Дионис прониква в бъдещето. Дионисовият жрец предсказва бъдещето. Четири са прорицалищата на Дионис. А бесите са най-верните му служители. Първото е сред Родопа, в страната на бесите. Беси служат и в храма на сатрите. Беси са и жреците в Делфи. Те са най-добрите оракули. Нали там е гробът на Дионис? И нашият род е от бесистко потекло. Ние сме четвърти — по ред, не по слава. И при нас идват от целия свят да научат волята на бога.

Саине беше слушала от баща си това стотици, хиляди пъти. Не му се сърдеше, остарял бе човекът. Друго не го тревожеше.

— Приготви повече сяра! — заръча й той. — Сярата прогонва злите сили. Приготви и плауново семе! Когато го хвърлиш в огъня, с пламъка си то осветява като светкавица не само външния свят. То огрява и душата. Прави я да вижда неща, които друг път не е виждала. Приготви и топки от глина с картагенския прах. Неговият гръм напомня на смъртните за всемогъществото на бога. Вдъхва богобоязън. А без богобоязън простият смъртен не бива да влезе в храма. Без богобоязън няма вяра.

Саине знаеше и това. Научила бе повечето от жреческите тайни, които се предават от баща на син и дъщеря. Знаеше, че благословената от Дионис вода в сребърен купел не се разваля, защото съдържа божия дух. Знаеше, че боядисаните яйца — символ на възкресението, също не се развалят. Знаеше толкова много. И щеше да бъде щастлива от това знание, ако не беше…

А Мукатралис не спираше да си повтаря магически думи, като трупаше омайни билки върху жертвения камък. Когато дойдеха богомолците, той щеше да запали тия билки. И от техния дим дъщеря му Саине щеше да бъде осенена от бога с дара на пророчица. Като делфийската Пития.

— Лоши времена настанаха, чедо. Такова безпътство, каквото никой не помни. Навъдиха се толкова божества, че и най-старите жреци вече ги объркаха. Не знаят кому за какво да се молят, от кого каква помощ да чакат. За какво е властен Великия конник или Бендида, за какво Дионис или Сбелсурд, за какво Арес или Асклепий, Джерман или Семела. И сякаш ни са малко нашите богове, та трябва кой отде завърне да ни натрапва и други: и египетската Изида, и понтийската Митра, и кой ли не още.

Саине мушна дряновия прът в пролуката на пода, натисна го и една плоча се хлъзна настрана, откривайки тясното стълбище. Девойката взе светилника и пристъпи. Но се подхлъзна. Падналото лоениче се пръсна на няколко къса.

Мукатралис пребледня. Скочи да гаси с крака пламналото масло. После пошепна задъхан:

— Как можа, Саине! Забрави ли каква мощ е заключена долу? Забрави ли, че само една искрица е достатъчна да освободи тая мощ?

Девойката седеше на стъпалото, скрила лице в длани, и хлипаше тихо.

— Прибери се в стаята си! — рече той. — Днес не си годна за богослужението. Ще ида аз.

Тя се отмести.

— Помни! — натърти той. — Това е страшна сила. Мечтаех някога да я дам в ръцете на Спартак. Ще дойде ден и ще я доверя на теб. За доброто на Медика. Ала не в ръцете на Мокапор.

Той посочи сребърния медальон, окачен на гърдите му.

— Тук е написана тайната. Да знаеш, ако…

Изведнъж той се обърна. Бе чул бързи стъпки. Затова върна плочата на мястото й. Никой друг освен него и Саине не биваше, да знае това скривалище.

По пътеката изтича, задъхан от бързането, едноокият Диза и без да спре на прага, без да коленичи, забравил божата забрана, извика:

— Спартак! Пратеник при Сбелсурд!

Тази вест прозвуча толкова неочаквано, толкова зловещо, че в първия миг Саине не я осъзна. Стоеше, слисан от чутото, и старият жрец. После смисълът едновременно докосна нейното съзнание и неговото. И двамата знаеха какво означава това. Напоследък Мокапор зачести с пратениците си до Сбелсурд. Но досега ги избираше все от враждебни родове. Какво бе станало, та и собствения си син…

— Как! — изпищя Саине. — Какво каза?

Жрецът направи няколко бързи крачки и хвана за ръката злокобния вестоносец.

— Кога? Защо?

А знаеше — смокът вече беше предсказал бедата.

Диза пое дъх:

— Римляните нахлули в Медика. Резосът запита жреца на Сбелсурд и той посочи Спартак. Да измоли закрилата на Сбелсурд.

— А сега? — Саине се вкопчи в ръката му. — Сега?

— Спартак е в двореца. Готви се за дългия път. Аз опитах да го склоня към бягство. Та той е половин атинянин. В Атина има място за мъже като него. Навред по света има място за такива. Той отказа. „Ако ще помогна на народа си и така — рече, — нека умра! Кажи само на Саине, да знае.“ И ето, дойдох. Казах…

Младата жрица все не можеше да повярва.

— И никой ли не възропта? Никой ли не го защити?

— От кого? — пресече я едноокият. — Нали това е богът на баща му?

С разширени от ужас очи Саине изкрещя:

— Какво ме е грижа за неговия бог? Искам само Спартак да живее. В Атина, в Рим — къде да е, но да живее…

— Дъще! — спря я с ръка Мукатралис. — Знаеш ли какво ще стори Мокапор, ако те чуе?

Тя изведнъж реши. Потресата бе удесеторила решителността й.

— Щом като другите не щат, аз ще го спася! Ще разруша Ямфорина, ще избия всички — но ще го спася!

И посегна към лоста да отмести плочата към подземието, ала Мукатралис го настъпи.

— Не позволявам! — рече той. — Пазил съм тая мощ да защитя Медика в крайна опасност. Не да я унищожа.

Саине се дръпна. Бе й хрумнало другото.

— Щом медите не щат, ще помогнат римляните!

Жрецът ахна:

— Какво ще искаш от римляните?

— Свобода за Спартак!

— Ще искаш свобода от поробителите! Те само това чакат — да заробят и Медика!

— Не ме е еня за Медика, щом като няма да го има Спартак! Щом Медика нехае за Спартак. За свободата на Спартак давам свободата на цяла Медика.

Саине излетя навън.

— Не позволявам! — догони я гласът на Мукатралис. — Върни се! Не вкарвай вълка в кошарата!

Тя вече не го слушаше, а летеше по тясната пътека без страх от дивите зверове, без страх от жестоките римски легионери. Отляво, в дола, боботеше потокът, невидим сред гъстите смърчове, по чиито клони висяха като зелени бради кичури лишеи. Беше късна есен. Малко птички прехвъркаха из гората. Нейде наблизо ситно барабанеше кълвач. Писукаха синигери. На всяка крачка пресичаха пътя й катерици, които още примъкваха зимнина към хралупите си. Прегракнала от викане, я следваше креслива сойка.

Но девойката не чуваше нищо, не виждаше нищо. Носеше се надолу, без да усеща ударите в препречените клони и бодлите на къпините, като прескачаше обраслите с мъх камъни по пътя си.

Неусетно вековната гора проредя. Пътеката се измъкна от зеления тунел и закриволичи по една стръмна поляна, посиняла от късния кърпикожух.

Точно тук, на тая поляна, Саине бе оценила какъв е Спартак, тук му бе отдала завинаги сърцето си. Беше отдавна, преди четири зими, малко преди той да замине за Елада. Тогава Саине се връщаше с пълна кошница малини.

Някога по тия места имало много лъвове. Когато персийският цар Ксеркс се запътил към Елада, цели стада лъвове разкъсвали камилите му. Напоследък бяха намалели. Не можеха да устоят срещу копията на медите, срещу отровните им стрели. Хората бяха разбрали, че лъвът умира лесно от отрова. Много рядко вече се мяркаше лъв, и то само такива, които безнаказано се бяха промъкнали по Нестос и Стримон.

Когато бе видяла звяра, Саине се бе хвърлила към първото дърво. Но той я бе последвал, полазил бе по наведения ствол като голяма тромава котка.

После бе бръмнала тетивата и стрелата се бе забила в окото му. Той се бе отпуснал с рев на земята, за да връхлети срещу нападателя си. Но насред път го бе проболо през гърдите копието на Спартак. Лъвът все още не бе изгубил сила за борба. Бе скочил отново. Ослепеното око му попречи да премери скока си и той сам се бе нанизал върху второто копие на Спартак. От времето на Херакъл не се помнеше друг смъртен да е излизал победител в единоборство с лъв. Обикновено хората отиваха на лов в големи дружини, с кучета и питомни соколи.

И сега Спартак, единственият, който бе повторил подвига на Херакъл, най-смелият от медите, най-образованият от медите, трябваше да загине, защото някакъв чужд бог, докаран отнейде си, бе пожелал смъртта му…

Неусетно сред мрачните смърчове взеха да се мяркат белостволи брези, запромъкваха се стари букове с усукани дънери, сякаш излети от желязо. Гората с оголените си клони просветна.

Ниско долу сред полето се показа и Ямфорина, огряна от ниското есенно слънце, което проблясваше в пълния с вода ров. Наоколо по надробените нивици окъснели селяни доораваха с рала и волове последните бразди.

Саине свърна по страничната пътека и се насочи право на запад, към Стримон. Траките нямаха обичай да строят трайни пътища. Пътуваха по утъпкани пътеки през полето и по тесни просеки в горите.

Скоро девойката навлезе сред нивите, засети с ръж, с пшеница и с лимец, наричан тракийско жито. На малката поляна, обрасла със смрика, на съседния рид пасяха дългороги крави. А още по-нагоре по каменистото пасище се бяха струпали на пладнина стадо овце, пазени от едри овчарски песове. Подпрян на гегата си, наметнат с шарената си зейра, овчарят свиреше прехласнат на кавал.

След първия завой се показа и селцето — няколко къщички от плет, измазан с глина, всяка от тях отделна община, където живееха бащите с жените, със синовете и снахите си. Край всеки дом се виждаха оборите, навесите и житниците, също от изплетени вършини. На близкия рид се чернееше каменното укрепление, в което се криеха селяните при вражо нашествие.

Там Саине срещна Дизатралис, който се връщаше от разузнаване с малка конна дружина. Още отдалеч той се провикна:

— Не е за нас! Тръгнали са срещу агрианите. Оплячкосали им някакъв лагер.

И продължи в радостен галоп да отнесе успокоителната новина. Нека агрианите се оправят сами. Ако римляните бяха нападнали Медика, ония щяха ли да й помагат?

Саине стисна зъби. Значи, не можеше да разчита и на римляните? Ала въпреки всичко не се отчая. Пък и нямаше друг избор. Тръгнала бе веднъж.

Скоро достигна второ село. Така беше в някогашна Тракия. Всяко село с отделен порядък — според рода, според природата, според обичая. Позна го, защото знаеше, че е тук. Чужденецът би го отминал. Не би забелязал под засадените храсти вкопаните землянки с един-единствен отвор отгоре — и комин, и вход, през който по изправената дървена стълба хората влизаха и излизаха. До землянките се виждаха няколко хамбара, ями и големи делви, още незатрупани с изкопаната пръст.

Това беше общината на ктистите — мъжете безбрачници, които доброволно се бяха отрекли от всички радости в живота, за да постигнат съвършенството. Земята, стадата, землянките — всичко у тях беше общо, на всички.

Ето и сега те седяха на общата трапеза под стария дъб. Ктистите не ядяха месо. Затова и в селото им не се виждаха прасета. Хранеха се само с мляко, сирене, мед, хляб и плодове. Работеха и се молеха, подготвяха душите си за Вечния живот.

Сбелсурд и Дионис не можеха да съжителствуват редом, ктисти и менади се хулеха взаимно. Ала сега Саине пристъпи покорно към тях. Като удавник беше готова да се хване и за змия.

Всички едновременно се обърнаха гърбом към нея. Нямаха право да гледат жена.

— Благочестиви — рече тя. — Помогнете на една Дионисова служителка!

Най-старият се обърна към съседа си, леко приведен як селянин с посребрена коса:

— Тарула, говори ти с нея!

И Тарула я запита, без да се обръща:

— Какво искаш?

— Един кон. Да стигна навреме там, за където съм тръгнала. Пеша няма да сваря.

Не помисли дори да им иска друга помощ. Тук беше братството на несъпротивата. Те приемаха покорно всеки удар на живота. Нямаха дори оръжия. Посрещаха с кротост и приятел, и враг.

Тарула посочи с пръст десетината катъра, които пасяха край селището.

— Не те питам защо ти е. Щом като една жрица на Дионис е стигнала дотам, че да чака помощ от ктисти, значи е важно. Вземи си който поискаш!

Тя се поклони към гърбовете им, припна към поляната и се метна върху животното, което й се стори най-издръжливо. Препусна. А сърцето й биеше болезнено в гърдите — от страх заради Спартак, от страх заради нея самата, която се намъкваше в бърлогата на вълците, от страх най-вече заради това, което си бе наумила — да вкара вълците в кошарата.

Ала вече нямаше друг избор. Заради живота на Спартак беше готова да пожертвува и себе си, и Медика.

Най-сетне отгоре, от последното било, Саине зърна лъскавата лента на Стримон. Още по̀ на запад, в омарата на заника, лъщеше Плиткото езеро, сред което се чернееше като остров наколното жилище. Тия села бяха най-защитените. Издържат на дълга обсада. Трудно може да ги нападне враг с лодки, дълго се изтрайва на обсада в него — вода и риба колкото щеш.

Девойката отмести поглед наляво, към юг. И там в далечината, в завоя на реката, видя тъмния квадрат от прясна пръст, натрупана между палисадите на римското укрепление.

Префектът се забавлява

Маркус Красиниус Алвио, новият префект на кохортата, нямаше настроение. Напуснал бе удобствата и развлеченията на Рим, непрекъснатите му пиршества и любовни приключения, само за да оправи сметките си, да изплати дълговете, що бе натрупал за три години безгрижен живот, след като се бе принудил да продаде и робите си. А римлянин с по-малко от десет роби е вече бедняк. Богатството му и преди това бе намаляло много. Проклетият Сула, диктаторът, който до края си не можа да се отърве от гнусната си болест, не бе пощадил и баща му, както не пощади никого от привържениците на победения Марий. Вмъкнал бе и него в проскрипцията, в черния списък на ония, които бе намислил да погуби, за да им заграби имотите. Така беше тогава — който убиеше записания в проскрипцията нещастник, получаваше голяма награда. Робите така откупуваха свободата си. С отнетите имоти Сула бе оземлил сто и двадесет хиляди свои ветерани, а четиридесет хиляди роби бе освободил. И всички те, наричани вече Корнелиевци, представляваха стоманената му опора дори до смъртта му. Тогава в тия мрачни времена бе натрупал богатства и влияние бащата на вечния Маркусов съперник — в състезания, в любовни похождения и избори, — бащата на Гайус Салвариус Астрагал. Така стана, че именно от него Маркус Красиниус трябваше да иска заем. А без залог никой не дава ни ас. Без лихва — също. Та нали и неподкупният Цицерон вземаше петдесет процента лихва годишно за заемите, които раздаваше? Ей тъй, докато Маркус Красиниус се усети, имотът му премина у Астрагал.

Не му оставаше нищо друго. Постъпи във войската — както обезземлените селяни и плебеите, както стотиците други патриции, които се надяваха в битки и победи да натрупат богатство. Или да добият военна мощ — което е едно и също, както бяха доказали и Сула, и Марий. Добре поне че получи тоя чин; добре че още имаше хора, които тачеха старите нрави. Защото напоследък взе да се надига изметът на обществото. Всеки, който натрупаше пари, можеше да стане патриций. Търговци на добитък, закупчици на налози и конфискувани земи, собственици на гладиаторски школи — щом успееха да скътат четиристотин хиляди сестерции, биваха приемани без възражение в съсловието на конниците. Дори и освободени роби. А оттам само една крачка ги отделяше от сенаторската тога.

За родения край Тибър има само две достойни занятия: войната и политиката. Науката подхожда на гръцките роби. За изкуството Цицерон казва, че е израждане. С изкуство се занимава само тоя, който не е годен да командва. Трудът пък е занятие за робите. Платон твърди, че физическият труд помрачава ума. Аристотел пък казва: „За свободния гражданин е само политиката, за която робите и селяните не са способни.“ За оратора Цицерон робите, занаятчиите и надничарите са „градската измет“. Затова и Маркус Красиниус Алвио бе почнал с политиката. Опитал бе да послуша пак стария Аристотел, който препоръчваше: „За да управляваш народа, трябва първо да го презираш. Само така се укрепва властта над презряното стадо.“ Ала и това знание не бе помогнало. Имаше някаква тънкост, която още не бе налучкал. Или пък в душата му все още се бяха запазили някакви скрупули, които най-много му пречеха.

Затова постъпи във войската. Ала и тук не му потръгна. Проклетницата Фортуна все му се чумереше. Вместо да го пратят против Митридат, в Мала Азия, където бяха струпани богатствата на света, го отправиха срещу траките. Тук, където нямаше нито разкошните градове на Изтока, нито статуи за отмъкване, нито злато, нито скъпоценности. Оттук можеха да се грабят само роби. Но напоследък и робите поевтиняха. Един кон струва колкото пет роби. И най-лошото — Апиус Клаудиус Пулхер, преторът на провинция Македония, — държеше на мира с тракийските племена. Изчакваше новите легиони, които бе поискал от Рим, бързаше да дозастрои започнатите пътища, преди да се хвърли в голямото настъпление срещу твърдоглавите варвари. Така се случи, че Маркус Красиниус нямаше право дори да лови и роби. Оставаше му само заплатата на префект. А каква беше тя в сравнение с мечтите му, в сравнение с онова, което други получаваха?

Преди двадесетина дни траки бяха нападнали стана на неговата кохорта, когато легионерите му се забавлявали с избягали от племето си красавици. Агриани ли бяха, лееи ли бяха, меди ли — Маркус Красиниус все още не можеше да се оправи с имената им — бяха избили много хора, а останалите едва се бяха спасили. Консулът наказа със смърт заместника му, а самия Маркус Красиниус, който по това време беше на доклад в Амфиполис, отправи обратно да даде хубав урок на нападателите. С радост бе тръгнал тогава младият префект. Знаеше, трудно се открива тракийското злато, проклетите варвари при опасност го заравят дълбоко в земята. Ала все пак този малък поход беше за предпочитане пред празното безделие в умиротворена Македония.

И изведнъж — нова заповед, донесена от двама контубернала, адютанти на консула, с която му се нареждаше да спре там, където е стигнал.

Няма що, подчини се. Той беше римлянин. И ето лагерът вече беше готов, дървената стена — издигната, ровът край нея — изкопан и запълнен с отклонена от реката вода, постовете — разставени, кожените палатки — опънати.

Тогава Маркус Красиниус намисли да се поразтуши. Защо водеше със себе си своите частни гладиатори? В Рим този разкош можеха да си позволят само милионери като Крас. Но тук, където с едно пресягане се хваща гладиатор, имаха право на такива развлечения и простите префекти. Всеки заловен тракиец е роден гладиатор. Няма нужда да го обучаваш. Дай му ножа и го пускай на арената. Само гледай противника му да е от съседното племе, което винаги е враждебно.

Нямаше място, нито пък време да се строи арена. Приспособиха една широка яма сред лагера, покрай която се наредиха легионерите, а върху походен стол седна самият префект с тъмносиня къса туника, поръбена със сърма, и бели ботуши от сърнешка кожа. Току-що беше излязъл от банята си. Не е истински римлянин онзи, който не се къпе поне всеки ден — и в мир, и на война.

Протръбиха войнишките рогове, забиха барабаните и на арената излязоха двамата гладиатори, с къси мечове и с бели туники, по които кръвта личи по-ярко.

Маркус Красиниус не харесваше нито рециариите, които се бият с мрежи и тризъбци срещу въоръжените с мечове мирмилони; нито ликвеаторите, които със своите ласа и тризъбци правят истински сражения със сабеносците секуратори. Не му доставяха удоволствие и траките, чиито махайри и малки щитове-пелти бяха противопоставяни на самнитите с къси прави мечове, с щитове и наръкавници. Всички те бяха много тържествени — като трагедиите в театъра, като истинския живот.

Маркус Красиниус предпочиташе андабатите. Крилата на техните шлемове, спуснати ниско пред лицата, са надупчени, но толкова нарядко, че гладиаторите почти не се виждат един друг. Техният бой наподобява повече игра на сляпа баба. Няма по-смешно зрелище от това — бой на живот и смърт между слепци.

Префектът познаваше добре единия от тях — тракиеца Севт. Другият беше отскоро заловен при разузнаване. Изглеждаше добре сложен, като атлет, с изпъкнали мускули и бързи рефлекси. В борбата на андабатите са нужни най-бързи рефлекси.

Легионерите зареваха:

— До смърт! До смърт!

Омръзнала им беше скуката, приискали им се бяха и на тях по-остри преживявания. А може би и нещо друго — приискало им се бе да видят как тече чужда кръв, а не тяхната; как умират други, докато те се превиват от смях.

Внезапно Севт се изправи с вдигнат меч и разкрачени нозе.

— Аве, Маркус Красиниус Алвио! Отиващите на смърт те поздравяват!

След това, както е редно, трябваше да започне боят. Но Севт наруши реда.

— Господарю! — продължи той. — Аз знам, че гладиаторът не е човек. Но дори спрямо животните понякога има милост. Прати ме да се бия с когото искаш, изправи ме срещу мечка, срещу лъв или тур! Само не срещу тогова…

И посочи противника си.

Тълпата се разкиска.

— Уплаши ли се, тракиецо?

Вперил в упор очи в очите на префекта, Севт добави:

— Защото е мой роден брат!

При тези думи Маркус Красиниус трепна. И може би щеше да отмени двубоя. Но се досети друго. Тук не беше неговият римски дом, където имаше право на всяка прищявка: и жестокост, и великодушие. Тук той не беше само Маркус Красиниус Алвио. Тук той представляваше Рим с неговата сила и суровост. Префектът нямаше право да се разнежва. Той беше длъжен да докаже, че римляните имат нерви от желязо.

Припомни си всичко и за тоя Севт. Колко ядове му бе създал. Колко пъти Маркус го бе изправял срещу най-свирепите гладиатори, колко пъти го бе давал под наем — все с надежда, че ще се отърве от него. И все напразно. Севт му бе донесъл много печалби, но и много ядове. Купил го бе кажи-речи без пари. Тогава вратът му беше украсен с меден нашийник, на който пишеше: „Дръж ме, защото съм беглец!“ И досега на челото му личеше дамгата с нагорещено желязо, която се полага на бягал роб. Маркус се надяваше, че като гладиатор вироглавецът няма да бяга. Излъгал се бе. Пет пъти бе плащал да му го докарват ловците на роби.

Право каза самият Севт — гладиаторът не е човек. Той е последното стъпало на човешкия род. Аристотел нарича робите „говорещ добитък“. Цицерон също така дели оръдията на труда на три групи: обикновени — рала, мотики, чукове; полуговорещи — животните и говорещи оръдия — робите. Всеки стопанин прави с добитъка си онова, което намери за изгодно: или го оставя за оран, или го отправя в кланицата. Тъй и с робите: едни запазва за работа, другите изпраща гладиатори. И както никой каруцар не позволява на коня си да върши каквото си ще, както не го оставя да спре насред пътя, а му налага волята си, така и собственикът трябва да покаже на добичето гладиатор, че му е господар. Маркус не хокаше и не биеше робите си. И баща му някога беше като него. Обичаше тихото мълчаливо послушание. Затова само изрядко, само за сплашване наказваше някого със смърт. После цяла година в дома му цареше мир и покорство, тъй както трябва да бъде във всеки порядъчен дом.

— Млъкни, куче! — извика привидно разгневен Маркус. — Няма ти да ме учиш на ум. Пращам ви да се биете. И ще се биете!

Двама войници, поели работата на служителите в цирка — лорариите, слязоха на арената и с нажежени копия подтикнаха бойците един срещу друг. Братята си казаха нещо на тракийски — сбогом ли, прошка ли — и ненадейно почнаха боя. Размахаха мечовете във въздуха, задебнаха се настръхнали.

Внезапно занемяла при гнева на префекта, тълпата се оживи неусетно. Взеха да избухват взривове от смях при всеки празен замах на меча.

— Севт, наляво! — провикваше се някой.

— Не, надясно! — намесваше се втори.

И смехът отново започваше, когато двамата гладиатори, оказали се гърбом един към друг, размахваха оръжия в противни посоки, без да се виждат.

Скоро някой се досети, че те не само не се виждат, ами повече хитруват. Затова лорариите ги избутаха с нажежените копия един срещу друг. Въздухът замириса на печено месо.

Двубоят се разпали изведнъж. Дали бе кипнала варварската им кръв, забравила братство и роднинство, или пък зачервеното желязо бе свършило работата си? Мечовете се развъртяха по-чевръсто, по-насочено. Все по-често взеха да чаткат по противниковите щитове, все повече алени нарези оставяха по голите ръце и гърди. При вида на кръвта тълпата сякаш полудя, раздели се на две и всяка половина взе да подсказва на своя избраник какво да прави. Тук-там както в римския амфитеатър почнаха обзалагания и наддавания.

Внезапно, дали наистина бе случайно, противниковият меч отхвърли шлема на Севт и той, останал без него, с ловък замах изби оръжието на брат си, блъсна го с щита и го притисна с коляно към земята. После, опрял острието в гърдите му, вдигна поглед към префекта. Така победителят очаква заповед — да пощади победения или да го заколи. В Рим жриците на Веста, пазителката на домашното огнище, дават тоя знак. Тук това право принадлежеше на префекта.

И той изказа волята си. Със стиснат юмрук насочи палец към земята. Това значеше смърт.

— Убий го! — закрещяха легионерите. — Убий го!

Досега Севт все се бе надявал, че ужасът може да го отмине. Не винаги тълпата иска просто клане. Обикновено тя предпочита убийство в бой при равни сили.

Ала вече нямаше никаква надежда. Оставаше последното. Той вече премерваше колко крачки го делят от префекта, преценяваше дали ще свари да ги изтича и да забие меча си в гърлото му, преди да го пронижат копията на легионерите, когато с рязък замах брат му грабна с две ръце меча му и го натисна в сърцето си.

Севт се хвърли върху му. Прегърна го, разплака се като дете.

— Братко! — прошепна умиращият. — Така трябваше! Аз не мога да бъда роб. Като теб…

И издъхна.

Севт се изправи. Усетили какво става в душата му, десетина легионери го пресрещнаха с копията си. Ала той не се хвърли безсмислено насреща им. Само вдигна юмрук и го насочи към префекта.

— Помни! — изкрещя диво. — Ще ми платиш!

Надзирателят мигом го зашиба с камшика си. После го овързаха с въжета и го откараха в землянката на робите, където вцепиха краката му в дървени букаи и го захвърлиха безчувствен на пода.

Маркус Красиниус тръгна с развалено настроение по „Виа принципалис“ — главната улица. Където и да е, както и да е, колкото голям да е лагерът, той си има своята „Виа принципалис“, която води към „преториума“ — центъра с палатката на пълководеца. Наоколо бяха разположени палатките на отделните десетници, пред които блестяха под заревото на залеза изправените на пирамиди копия, щитове и шлемове, намазани с масло да не ръждясват. Свикнал с благовонията на римските хубавици и контета, Маркус все още изпитваше едва потискано желание да запуши носа си при тая воня на войската — на гранивото масло от оръжията и на войнишките обувки.

Пред входа седеше невъзмутим писарят с перото и мастилницата си, готов като войник на пост всеки миг да запише заповедта на командира и да я предаде на застаналите до него бегачи вестоносци.

Маркус Красиниус повдигна платнището. Още от прага го посрещна папагалът му с радостен крясък:

— Салве! Здравей! Салве! Салве!

Маркус Красиниус се отпусна върху походното легло. Още като момче се чувствуваше горд със способността си да заспива мигновено по всяко време. Знаеше, такъв е бил и Великият Александър. Блазнеше се от това сравнение. Смяташе го знак на Фортуна, с който му предсказваше славата на Александра.

Внезапно той дочу някаква глъчка край „Порта принципалис“ — главния вход. Облече туниката си и излезе навън. Скоро пред него застана десетникът Квинтус Публиус Либеон. Като Александър и Маркус Красиниус се мъчеше да помни всичките си войници. Познаваше отлично и тоя. Та той беше най-старият легионер в кохортата. Служил бе, бил се бе за републиката почти двадесет и четири години. Догодина щеше да получи пенсия и да се прибере в Рим. Земята, която му се полагаше, и пенсията щяха да му осигурят сносни старини. Но сега все още беше войник. Още една година беше длъжен да тича, да се подчинява, да учи и другите на подчинение.

Квинтус се закова на място с вдигната за поздрав ръка.

— Салве, префекте! — поздрави той. — Дойде една тракийка. Жрица на Бакхус.

— Защо е дошла?

— Да говори с теб.

Маркус махна с ръка.

— Доведете я!

И се прибра вътре. Отпусна се в леглото.

Но скочи начаса, когато стражите въведоха облечената в сърнешка кожа красавица. Хубостта, благородното й държание, сподавената тревога в очите неволно предизвикаха у него чувство на уважение. С добре усвоен жест той я покани да седне на столчето до него. И сам застана насреща й, след като заръча да й донесат храна. Беше забелязал колко уморена и гладна е гостенката му.

После, припомнил си напълно етикета на Рим, поставил ръка пред устата си, защото иначе е неприлично, Маркус Красиниус се обърна към нея:

— Бъди добре дошла! Тук, в лагера, не мога да ти предложа нещо по-добро. Римският военачалник като простия легионер, докато е в поход, яде само овесена каша и ръжени сухари. — След това запита: — А ти коя си и за какво ме търсиш?

Видял, че тя не разбира латинската му реч, той повтори въпроса си на гръцки. Всеки римлянин от добро семейство е длъжен да владее и този език. Нали затова елините се хвалеха, че макар и победени от Рим, ще победят Рим с културата си?

— Аз съм Саине — отговори девойката. — Жрица при оракула на Дионис в планината Орбел.

„Служителка на Дионис-Бакхус! — помисли си Маркус. — Менада!“ Толкова бе слушал за Дионисовите оргии. И ето, пред него стоеше не някоя проста вакханка, а жрица!

— Каквото пожелаеш, ще бъде изпълнено, ако не е насочено против дълга ми като воин и римлянин.

Без да се докосне до храната, Саине пристъпи направо към целта си. Разправи му всичко: от тръгването на Спартак за Атина до изречената от Котис воля на Сбелсурд.

— Син на резоса! — повтори на себе си префектът. — Толкова ли вярва Мокапор на жреца си? Че дори сина си да пожертвува?

Всеки обича да се подиграва на чуждото суеверие.

Саине усети съчувствие в гласа му. И побърза да дрбави:

— Сбелсурд не е наш бог. Чужд бог е той, на далечните даки и гети, на дентелетите. Лъжливи са жреците му у нас. Лошо се говори и за жреца Котис.

— Какво се говори, Саине?

— Че изпраща при Сбелсурд само враговете на резоса.

— И сина му ли?

Тя вдигна рамене.

Маркус Красиниус се замисли. Мисли дълго. Той беше човек на своето време — време, когато се рушаха старите религии и се раждаха нови, когато умираха старите богове, а върху пиедестала на всеки от тях се изправяха десет нови. Когато едни от хората, преситени от живота, се отдаваха на атараксията — пълното вътрешно равновесие, без вълнения и без злоба, откъсвайки се от живота. А други мечтаеха да се слеят с Единствения бог — Световния разум. Маркус Красиниус се луташе мъчително от една крайност към друга, от едно учение към друго. Ту смяташе, че за родения римлянин нищо не подхожда повече от гордата поза на стоиците; ту още на другия ден това отричане от себе си, от най-сладките страсти, му се струваше жалко и обидно. И той преминаваше изцяло към другата крайност — насладата, която според хедонистите представлява най-висшето благо, а стремежът към нея — цел в живота. След това съвсем неочаквано вниманието му се насочваше към надеждата на питагорейците за безсмъртието на душата и хармонията на числата, която обуславя съществуването на Вселената. Понякога замечтаваше за идеалната Платонова държава, която ще се ръководи от философите; после изведнъж разбираше, че по-скучна уредба от нея не би могла да съществува. Подиграваше се с гаданията на авгурите, които по птичите курешки опитваха да гадаят за най-великите събития, а не можеше да се отърве от гъгнивите предсказания на скитащи ясновидци.

Той вдигна поглед.

— Спартак има ли много приятели?

Саине кимна.

— Обичат ли го хората?

Тя пак потвърди.

— Медите предпочитат Спартак пред баща му.

Колебанията на префекта се бяха свършили. Той вече бе решил за себе си. Не биваше да изпусне тоя случай. Най-голямата слабост на непобедимите траки беше раздорът. Нямаше по-благодатна страна, където с по-голям успех да се приложи старата римска мъдрост „Разделяй и владей!“. И тоя път всичко издаваше разкола. Рим трябваше да се възползува от него. И ведно със славата за Рим Маркус Красиниус да спечели слава и за себе си. Да спечели и още нещо.

Големият пълководец се познава по това, че умее да хване случая, когато му се представи. Без да мисли много, без умуване, дръзко, дори предизвикателно.

Ако Маркус Красиниус тръгнеше открито срещу Ямфорина, медите щяха да му устройват клопки и засади на всяка крачка. Сега, воден от тракийка, която знаеше и най-затънтените пътечки, той можеше да ги изненада. Предполагаше, че отнесената от Дизатралис вест ги е успокоила. Безгрижно се бяха отдали на подготовката за зловещото си тържество. А изненадата, когато е пълна — това е равно на победа. Имаше само една опасност — самата жрица да ги отведе в капана. Затова от предпазливост още при първото подозрение той щеше да я убие. Щеше да раздели кохортата на манипули така, че да не попаднат едновременно в засада. Който не рискува — не печели. Маркус Красиниус щеше да рискува, но с разум и предвидливост. Тъй както би сторил и самият Александър.

Той посегна към ръката на младата жрица.

— Саине, аз ще спася Спартак!

Тя го погледна с топлина, с доверие и благодарност.

Окуражен от тоя поглед, той посегна да я притегли към себе си.

— Но ти трябва да ми се отплатиш, Саине!

Девойката се дръпна назад. В същия миг на входа застана старият легионер.

Префектът пристъпи към нея с победоносна усмивка, посегна повторно.

И внезапно отскочи назад. Едва сдържа зад стиснатите зъби вика си на ужас. Изпод кожената й дреха се бе подала една люспеста главичка, която изсъска заплашително, опипвайки въздуха с раздвоено езиче.

Пепелянка!

Той я позна по черния зигзаг на гърба и рогчето на муцунката. Тракия беше блаженото място, където някога живеели боговете, където се бе излекувал куцият Хефест, след като Юпитер го хвърлил от висините. Ала в тая блажена земя змиите като че ли бяха повече от всички зверове и всички птици заедно.

Маркус успя да се овладее. Той беше истински римлянин. Дори се усмихна.

— Води ни, Саине! Не се бой!

А в себе си бе решил да пречупи волята на тая дива жрица.

Жертвоприношението

Ямфорина не би могла да побере хилядите мъже и жени, които се бяха стекли от близо и далече да изпратят в дългото пътуване сина на резоса. Дървената скеля, от която щяха да го хвърлят върху копията, беше построена върху възвишението сред поляната на юг от града. Оттам почваше мрачната борова гора, която застилаше с тъмнозелената си зейра стръмното било на Орбел. Скелята, висока три човешки ръста, беше обвита с разкошно конопено платно. По цял свят се носеше славата на тракийките, които от тия груби влакна тъчаха платове, неразличими от скъпоценните материи, изтъкани от нишките, с които морските миди се прикрепват към скалите.

Ограденото с въже място, колкото за едно селско хоро, беше съвсем празно. Зад въжето тежковъоръжени войскари с тракийски шлемове, подобни на бакърени качулки, и с кръгли щитове-пелти едва възпираха притискащата се зад тях тълпа. Личаха само трите ясенови копия с широки медни накрайници, на които трябваше да се наниже божият избраник.

Наблизо цвилеха конете, запрегнати в царската колесница на Спартак. А върху нея бяха натрупани оръжията и посъдината, изкована от злато и сребро, с които душата му щеше да се отправи за Блажените полета. Двама роби стискаха поводите на буйните жребци. Личеше си, че едва се държат на крака от упойката, която им бяха дали. При погребението щяха да ги изгорят на погребалната му клада ведно с конете, за да му прислужват и след смъртта. Ако покойникът беше женен, тая участ щеше да сполети и любимката му. Ако ли пък жените му бяха повече на брой, те щяха да се скарат, истински или привидно само за пред хората, за голямата чест да го придружат и Отвъд.

Недалеч от жертвената площадка, до потока, който шуртеше в изровеното си през поляната русло, бяха накладени огньовете, на които се печаха закланите волове и овни. Натрупани като кръстци, чакаха реда си издути мехове с вино. Когато Великият конник вземеше душата на Спартак да я отнесе при Сбелсурд, народът щеше да се отдаде на радостно пиршество. Радостно: първо — защото такъв момък като него, умен и смел, беше способен да изпроси от Повелителя закрила срещу надигащата се заплаха и второ — защото самият Спартак щеше да се е избавил вече от всички страдания на тоя свят. Траките, които се радваха, когато техен близък се отърваваше от земните мъки, имаха много повече основания за веселие тъкмо сега, когато с придобитото си небесно блаженство Спартак щеше да помогне и на Медика.

Но въпреки всичко в очите на хората не личеше очакваното доволство. Лицата бяха навъсени, юмруците свити. Глух ропот като бръмчене на кошер се носеше откъм множеството и караше стражите да се обръщат все по-заплашително, да стискат по-яко копията. Надигаше се едва сдържана враждебност. На народа, който и без това с потискан гняв и недоволство беше приел натрапения му нов бог, вече почваха да дотягат отскорошните жестоки обреди. Трудно му беше да се раздели с божествата, с които бяха живели деди и прадеди — по едно божество пазител кажи-речи за всяко село и за всеки род, — за да ги замени с един бог вседържател, какъвто искаше да бъде и резосът.

Изведнъж множеството се обърна назад. Дочу се игрива музика. Откъм града се зададе тържественото шествие. Отпред вървеше заместникът на Котис, вторият жрец на Сбелсурд, следван от служителките на Ямбадула, посредничката между хората и Сбелсурд, на Бендида, на Асклепи, Джерман, Великия конник и Арес. Липсваше само Мукатралис, жрецът на Дионис. Може би не бе дошъл от старческа немощ — всички знаеха това; може би и от религиозна ревност — всички помнеха и другото, че тъкмо той се бе противил най-яростно на новата вяра.

След тях пристъпваше с вирната глава, облечен от главата до петите с бяла наметка, с венец от златоковани лаврови листа, синът на резоса. Обикновено преди тържеството пратениците до Сбелсурд биваха упоявани със сок от макови кутийки, та да не покажат малодушие в последния миг. Спартак бе отказал решително това снизхождение. Съзнателно и самоуверено бе тръгнал по определения път. Щом като баща му не се бе противопоставил — значи тъй трябваше да стане. Имаше някакъв смисъл, дълбока подбуда, в която той, все още незрял младеж, не можеше да прозре. Никой няма право да се съмнява във волята на бащата. Тъй беше и при елините, и при римляните, не можеше да бъде иначе при траките. Бащата дава живота, бащата е властен да го отнеме.

Подир обречения, пристъпвайки в унисон с песента, следваха свирачите със своите гайди, кавали, магадиди, лири, сиринги и бумтящи тъпани. Зад тях вървяха благородниците начело с облечения в бял траур резос, придържан под мишници от двама слуги, не толкова поради старческа слабост, колкото за господарска тежест. Шествието завършваха съпругите и дъщерите на аристократите, облечени с дълги пъстроцветни рокли и отрупани с венци и диадеми, чудновати фибули и тежки обеци, с огърлици от мъниста и безброй копчета — всичко от чисто злато.

Тълпата се отдръпна да им стори път. Жреците застанаха отдясно на жертвената тераса, свирците — отляво, а Спартак и четиримата му другари — в средата.

Тогава от свъсеното небе заваля дъждът — отначало ситен, лек като мъгла, който после се засили, наедря, зачести. Земята подгизна. От боровете заръсиха едри капки. Но хората не се разотидоха, увиха се по-плътно в зейрите, нахлупиха гуглите и лисичите калпаци.

Музиката гръмна. Спартак отхвърли бялата наметка и се впусна в бойния танц. Последваха го четиримата му другари: Дизатралис, Битус, Реметалк и Раскупор, удостоени с великата чест да го хвърлят върху копията, за да го отправят при бога. Ако Спартак не умреше отведнъж, вторият пратеник щеше да бъде избран измежду тях. Те играеха буйно, всеотдайно, тъй както се играе пред истинско сражение. Това не беше танц при пиянско тържество, с който целиш само да освежиш задрямалото си тяло. Сега, както и пред боя, щеше да има жертви. Само че докато при истинския бой никому не е известно кого ще посочи богинята главорезка, сега всички знаеха обречената жертва.

Изведнъж свирнята секна. Играчите се заковаха като статуи. И само задъханите им гърди издаваха, че са живи хора. Жрецът на Сбелсурд удари в мократа земя с позлатения си жезъл.

— Настъпи часът! — рече той. — Пригответе се, меди! Пожелайте на вашия посланик дързост и вяра в дългото странствуване!

Тогава Спартак се огледа. Ала не видя човешкото множество, което ръмжеше като хилядооко чудовище, не видя скелята и забучените копия. Погледът му се зарея нагоре, към поръсените с първия сняг върхари. На юг се надигаха страховитите зъбери на Орбел, на север — мощната грамада на Донакс, на изток — загладените била на Родопа, а на запад, към Стримон — снижаващите се склонове на Донакс и Орбел, които сякаш протягаха ръце за прегръдка през равнината.

И му стана тъжно. Чувал бе — Отвъд, там където щеше да се отправи след малко, почва истинският живот. Там няма болка, няма мъка и раздяла. Там, във вечността, в блаженството, няма зверове, няма вражи нашественици, няма мечове и отрова, завист и омраза. И все пак трудно му беше да се раздели със сенчестите усои на Орбел и Донакс, с пенливите им ручеи, с приятелите, с хората въобще — и добри, и зли… Та нали от всяка поляна пазеше скъп спомен, кажи-речи от всяка скала, от всяка падина — ту удачен лов на глиган, ту дива гонитба на освирепял тур, ту победна битка над нашественик, ту весел гуляй с другари…

Така унесен, той не дочу заръките на жреца. И му стана някак неудобно, дори посегна да го спре, та да му ги повтори. Ала навреме се спря. Та той и без това знаеше какво да каже на Сбелсурд или който и да е на неговото място — да даде сплотеност на траките. Само туй. Тогава те сами щяха да се оправят с другото.

Като в мъгла дочу и словата на баща си, изречени с много болка, но в същото време твърдо и решително:

— Щом като Всевиждащият, Единственият и Неповторимият иска жертвата, всички сме длъжни да му я дадем: от последния орач до резоса. Щом като Всесилният го иска, изпращам и сина си при Него. Само за доброто на Медика.

Спартак усети как гърлото му се свива в задушаваща тръпка. Стана му жал — не за себе си, повече за гордата мъка на баща си, за немощната си майка, която бе оставил без свяст в двореца, но чийто последен писък още кънтеше в ушите му.

Той долови знака на жреца и пристъпи към лобната площадка. Но се закова на място недоумяващ, потресен, вцепенен от ужас.

Четиримата му приятели, вместо да го последват, се обърнаха назад и се хвърлиха върху резоса. В ръцете им лъснаха острите акинакета. Дизатралис удари баща му в гърдите, а Битус в гърба. Другите не успяха да стигнат до него, пресрещнати от копията на телохранителите и хвърлилите се насреща им привърженици на Мокапор.

Ала резосът не загина. Наточените остриета се пречупиха със звън в облечената под бялата наметка броня. Мокапор не беше тъй безразсъден, та да излага живота си на всеки размирник. Той грабна махайрата на най-близкия войник и я размаха, настъпи срещу заговорниците.

Народът разкъса обръча на охраната и нахлу в стъгдата с хилядогласен рев. Схватката се развихри мигновено. Мълчаливото, покорно до вчера множество изведнъж се превърна в освирепял звяр, който помиташе всичко по пътя си.

И тогава, дори в кънтежа на боя, всички дочуха бойния вик на настъпващите римляни.

— Ба-ри-тус! Ба-ри-тус!

Този стоманен припев, на който не бе устоял никой народ в света, пред който се сковаваха в ужас най-мощните армии, обърка и разбунтуваните траки. Пламналият метеж внезапно пресекна. Мокапор опита да стори нещо.

— Меди! — изкрещя той. — Забравете враждата! Сега има само една цел — врагът! След мен, меди, да го срещнем достойно!

Ала народът беше безоръжен, народът съзнаваше, че с тояги и голи юмруци няма да устои против облечените в желязо манипули. И отстъпи. Пръсна се в безредие. Побягна с привържениците си и Мокапор. Но като видя, че една центурия вече е пресякла пътя му към Ямфорина, свърна на север и изчезна в гората.

Когато Спартак понечи да го последва, вече беше късно. Легионерите затваряха обръча. Въпреки това той би опитал да си пробие път, ако не бе видял Саине, която тичаше насреща му, разплакана от радост. Готова да го прегърне, щастлива, жрицата се закова на място, сякаш спъната от гневния му поглед.

— Защо идваш с врага? — запита Спартак.

Тя отвърна смутена:

— Враг ли е този, който те спасява от смърт?

Тогава се вмеси Дизатралис, неусетно застанал пред тях:

— Има една поговорка: „Пази се от данайците дори когато правят дарове.“ Аз казвам: „Пази се от римляните дори когато те спасяват!“

Спартак се извърна рязко и посегна за някакво оръжие.

— Кои тогава са приятелите ми? Тия, които поискаха да убият баща ми, те ли?

Дизатралис скръсти ръце на гърдите си:

— На резоса сме врагове, на тебе — приятели!

— Не може така! — сряза го Спартак. — Или мои и бащини приятели, или мои и бащини врагове!

Тогава се обади Битус, който обикновено мълчеше:

— Баща ти отдавна заслужаваше смърт. Защото отне свободата на медите, защото от волни траки поиска да направи селяните роби, а пък аристократите — дворцови прислужници. Търпяхме го заради теб. Надявахме се на теб. Когато видяхме, че и теб ще загубим, не издържахме. Нито в бога му вярваме, нито в благородството му.

Не можа да довърши, защото от града дотича задъхана една слугиня и падна в краката на Спартак:

— Бързо, господарю! Майка ти Хегезипила умира!

Момъкът не изчака тя да се доизкаже, а хукна към града. По даден знак от префекта, който наблюдаваше отдалеч всичко, легионерите се отдръпнаха да му сторят път.

Спартак прекоси тичешком Ямфорина и влетя в двореца. С два скока се озова в майчината си стая. Завари първата жена на резоса безпомощно отпусната върху леглото, затрупана с кожи, под които едва се виждаше восъчното й лице.

С последно усилие тя размърда устни:

— Сине!… Не можах да понеса… Ужасната вест… Повелята на Сбелсурд… Сърцето не издържа… Отивам си…

Той седна до нея, сложи ръка върху челото й.

— Трябва… Трябва да ти го кажа! — додаде старата. — Остани само ти!

Слугинята и Саине, която го бе последвала дотук, се отдръпнаха мълчаливо.

Майка му се озърна.

— Ти… — пошепна тя. — Ти не си син на Мокапор…

Спартак не успя да ахне от потреса.

— Да! — добави Хегезипила. — Твой баща е Котис, жрецът на Сбелсурд…

Момъкът слушаше, разтреперан от напрежение, а сякаш нищо не чуваше.

Със сетни сили тя продължи да нарежда:

— Още тогава, след твоето раждане, резосът искаше да те погуби… Но аз го заплаших… Че ако посегне на теб… ще разглася всичко… И той се побоя… Да не се разчуе позорът му…

Пое дълбоко дъх:

— Остави те жив… Призна те за син… А на Котис отмъсти. Прикова го в пещерата… С вериги…

Спартак тутакси си припомни червените белези върху глезените и китките на нещастника.

— Отмъщаваше си… А пък аз не можех да попреча… Пазех поне теб… Все се надявах, че лошото ще те отмине… Когато те изпрати в Атина, знаех, че иска да се отърве от теб… И аз, колкото и да ме болеше, пожелах същото… Но ти се върна… Какво е станало после… Научих само последната му подлост… Да те убие… И най-гнусното… Присъдата да произнесе родният ти баща… Постигнал бе отмъщението си…

Тя едва дишаше. И все пак намери сили да добави:

— Върви! Намери баща си! Доведи го! Да го видя…

Спартак поклати глава.

— Ще стоя при теб! Не мога да те оставя сега!

Хегезипила поклати глава.

— Аз или ще оживея, или ще умра… Както реши Конникът — носачът на душите… Ако ти не го превариш, ако не спасиш баща си, Мокапор ще го погуби… Знай…

И Спартак се реши. Реши се само заради молбата в майчините очи. Слисан от всичко, което бе чул, той все не можеше да приеме за свой баща омразния на цялото племе първожрец.

Пред вратата го чакаха приятелите му. Той реши да не крие нищо от тях.

— Научих, че Мокапор не е мой баща!

— Цяла Медика го знае — отвърна Дизатралис.

Спартак ги изгледа с укор.

— И никой да не ми го каже?

— С нашия заговор ние го доказахме! — отвърна Битус.

Спартак махна с ръка.

— Това сега няма значение! По-важно е да спася баща си. Кой ще дойде с мен?

Без да отговорят, всички надянаха броните, опасаха махайрите, грабнаха пелтите и копията и го последваха.

Саине влезе при майка му с билки и отвари да помогне, ако не е станало много късно.

На стъгдата пред двореца сред облечените в желязо телохранители стоеше Маркус Красиниус Алвио.

— Салве, резосе! — поздрави го той с вдигната по войнишки ръка.

Спартак пристъпи към него.

— Благодаря ти, че ме спаси от смъртта! Можеш да бъдеш горд, че с бързината и решителността си осуети едно престъпление.

— Благодари на прекрасната вакханка! — усмихна се префектът, — която ни доведе.

Спартак посочи с широк замах пред себе си.

— Бъдете ми скъпи гости! Чувствувайте се в двореца и в града ми като у дома си! Всяка къща, всеки стопанин ще се радва да ви докаже тракийското си гостоприемство!

— А ти, резосе, къде отиваш?

— Да спася истинския си баща. Да се разправя с неговия мъчител, с тогова, който поиска да унищожи и мен.

— А не бих ли могъл да ти помогна и аз?

Спартак се поклони с достойнство.

— Сега си почини като гостенин! Не са тракийските планини пригодни за римските легионери. Благодаря ти за това, което стори досега! Отсега аз сам ще се справя с врага си.

Възседна коня и препусна към крепостната порта, последван от стотина конници — малцината, които не бяха избягали в планината при идването на римляните.

Смъртта на първожреца

Пещерата се огряваше само от едно лоениче, чиито бледи сияния трепкаха по стените и люлееха разкривените сенки на влезлите хора. Върху купчина мръсна слама седеше облечен в дрипи с вериги за ръцете и нозете, със сплъстени коси Котис, старият жрец на Сбелсурд. Очите му, зачервени, мигаха непривикнали към светлината. Но лицето му, сякаш издялано от орехово дърво, не трепваше пред мъчителите.

Сложил ръце на кръста, Мокапор го гледаше присмехулно и дръзко.

— Е, първожрецо! — прекъсна той накрая тишината. — Знаеш ли защо съм дошъл?

Котис мълчеше.

Резосът се усмихна.

— Най-сетне дойде денят на моето отмъщение.

— А до днес не отмъщаваше ли? — прекъсна го с дрезгав глас затворникът.

— Не! До днес само се подготвях.

Неволна сянка премина по лицето му. Той напрегна сили и изрече думите, които бе обмислял на път за пещерата:

— Ти уби сина си!

Жрецът гледаше с дръзка недоверчивост.

— Така е, развратнико! — натърти Мокапор. — Онзи ден по моя заповед ти самият определи Спартак за посредник със Сбелсурд.

Непроницаемото лице на Котис внезапно омекна, удължи се. Очите му се разшириха.

— Лъжеш! — изхриптя той.

— И днес, както е обичаят, твоят син, омразният плод на престъпната ти любов, замина при Сбелсурд с три копия в гърдите.

Той преглътна. Ех, де да беше така! Но се овладя. Ако не на сина, трябваше да отмъсти поне на бащата. Дори с лъжа.

— Той замина, ала не като желан посланик до бога. Умря не веднага, а след дълги мъки. Сбелсурд не го намери достоен.

— Лъжеш! — изкрещя повторно Котис. — Кой тогава е по-достоен от Спартак?

Мокапор пристъпи крачка към него.

— Вече съм задоволен.

Ала не успя да възпре неволната въздишка.

— Наказах те и аз! Отнех ти най-милото, както ти някога ограби мен. Ти, когото от прост отшелник ктист направих пръв жрец в Медика.

— Защото ти бях нужен. Защото с мен замести умрелия Котис. А не ти се щеше народът да открие смъртта му, за да го мисли безсмъртен. Заради предсказанието на стария Котис…

— Не е важно защо. Направих те втори по могъщество след мен, за да се крепим взаимно.

Първожрецът го прекъсна отново с тихия си глас:

— Тъй беше рекъл предишният Котис: „Умре ли първожрецът, ще умре и твоята власт.“ Ей затова ти бях нужен…

— А ти ми отне любимата жена. А ти, за да ме доунищожиш, подло се свърза с враговете ми — с тези, от които трябваше да ме браниш. Предаде и мен, и Медика. Попречи ми. Ако не беше ти и твоето предателство, аз щях да обединя под един скиптър и медите, и дентелетите, и синтите, и скодриските. Това щеше да бъде само началото. После щях да присъединя и сатрите, и сердите, и бесите. Можех да създам едно велико тракийско царство като някогашната държава на одрисите. И да я противопоставя на ненаситните римляни. — Задъхваше се от гняв и отчаяние. — Разколът — това проклятие за тракийските племена. А бях на път да го преодолея. Ако ти не бе издал плановете ми на бесите. И те нападнаха сердите, стреснаха дентелетите. Останаха само скодриските. Но те са диви, жадни само за плячка. С тях стигнахме до Елада. Но се отказах от тях. Защото в Додона разграбиха и опожариха храма на Зевс, а в Делфи — храма на Аполон. Ей затуй, проклетнико, те приковах тук. Сигурен съм, че и то ти е малко. И смъртта на Спартак ти е малко. Ще докарам Хегезипила. И нея да осъдиш — и нея да изгорят на кладата при погребението на сина ви…

— Чудовище! — почти изхлипа жрецът. — Какво ти бе сторил Спартак? Не те ли тачеше като свой баща?

— Нищо не ми е сторил. И аз го бях приел за свой син и наследник. Ако не беше ти. Ти, който пося омразата на бесите към мен. И омразата на Дионисовия им жрец, на могъщия Вологез. Всички служители на Дионис из цяла Тракия, във всички племена са противници на резосите. Не признават друга власт над своята. Аз щях да направя Спартак свой наследник. Но научих, че тоя проклетник Вологез замисля поход срещу мен, че крои заговори сред царедворците да ме свали. И да сложи на мое място твоя син. Това реши съдбата му.

Първожрецът стисна устни.

— Ако наистина си убил Спартак, тогава убий и мен! Тялото е тъмница за душата, затворена заради своята греховност. Убий ме да освободиш тая затворница! Тя вече е изкупила многократно греха си, отдавна постигна безсмъртието, отдавна престана да угажда на телесните желания. Готова е да се слее със Сбелсурд.

— Не! — зла усмивка сгърчи устните на резоса. — Ти няма да умреш. Ти ще живееш, ще ми служиш до смъртта си и ще се каеш…

В пещерата връхлетя помощникът на Котис, който всъщност беше неговият тъмничар, и извика задъхан от уплаха:

— Спартак идва с цяла стотня войници!

— Млъкни! — изкрещя му Мокапор.

Не успя да го превари. Котис вече бе чул. Тържествуваща усмивка грейна върху изпитото му лице.

— Лъжец! Значи Спартак е жив. Спартак те гони…

— Млък! — с един ритник резосът го простря на пода. — Спартак идва, но няма да те завари жив!

И заби акинакето си в гърдите му.

После с бързи стъпки излетя навън, метна се на коня и препусна към долината, където го чакаха верните му хора. В светилището на Сбелсурд нямаше право да идва никой друг освен резоса и богослужителите.

Само след минута в пещерата влезе Спартак и се хвърли върху обления в кръв първожрец. Положи ухо на гърдите му. Сърцето още биеше.

— Махнете веригите! — заповяда той нетърпеливо.

Един як ковач пристъпи с клещите и разчекна железните гривни. Спартак вдигна отпуснатото тяло и го изнесе навън, та го положи върху наръч сено. Насипа в раната прахан и я превърза с разкъсаната си риза. Наля в устата му вино.

Спътниците му бяха притихнали смутени, загърнати в шарените си зейри, под които опитваха да крият от ръждата щитовете и кривите си махайри. Само копията стърчаха настръхнали над главите им. От мрачното небе се сипеше порой от мокър сняг и дъжд, който се натрупваше по боровите клони, но не се задържаше дълго върху им, а се свличаше на едри парцали по земята.

По заповед на Спартак войниците направиха носилка, положиха в нея ранения и поеха към Ямфорина. Котис дишаше тежко, на пресекулки. Беше жив, но вече личеше, че не му остава да живее още много.

По едно време той отвори очи, размърда устни. Спартак даде знак да го оставят на земята и коленичи до него.

— Сине — промълви старият жрец, — благодаря на Сбелсурд, че ме дари с тая радост — да те нарека така! Вече мога да умра.

— Няма да умреш! — пошепна Спартак. — Майка ми те чака. Ще те изцерим…

— Ще отнесеш благословията ми, сине! Защото никой вече не може да ми помогне… Та аз ли не знам това, посветеният на Сбелсурд Лечителя… Първо се лекува душата, после тялото… Защото болестта идва от душата… Душата оздравява от словото… Щом тя придобие мъдрост, лесно добива и здраве… Но като всеки лек — и мъдрост също с мярка… Премине ли мярката, добие ли премного мъдрост, тя вече не иска да остане в тялото, което е ковчег за душата… И бърза да се слее със Сбелсурд…

Котис отново отпусна глава.

— Синко! — пошушна той. — Искам да ти кажа нещо… Искам всичко да ти кажа…

— После, в Ямфорина…

— Не, не! Сега! Нямам време… Чуй ме, сине!… Да знаеш… За да ме съдиш… И за да не ме осъдиш много строго…

Спартак сложи ръка на челото му.

— Не се вълнувай!

Но Котис не спря, продължи да говори, повече да шепне, да фъфли:

— Млад бях тогава… Жаден за живот… Жаден за власт и сила… Той ми я предложи… Свързахме се двамина алчни за власт… Затова може би… Ходил бе Мокапор при дентелетите, видял бе техния Сбелсурд… Харесал го бе… Щом на небето има един бог — значи и на земята трябва да има един резос… Сбелсурд укрепва властта на царете… Старият Котис, предшественикът ми, му бе служил, вярно… С безброй чудеса бе укрепил вярата в Сбелсурд. И в Мокапор… Но всяка дружба до време… Спречкали се бяха резосът и първожрецът… Веднъж Котис казал пред народа: „Умра ли аз, ще умре и властта на Мокапор…“ И когато Котис се преселил при Сбелсурд — сам или с чужда помощ, — Мокапор се бе сетил за предсказанието… Аз заместих мъртвия… Облякох одеждите му… Взех името му.

Той млъкна, колкото да си поеме дъх, и продължи:

— Проклет да бъде денят, когато му издадох тайната на татула… Страшна тайна… Служех му честно… Докато видях Хегезипила… Аз пък бях от „чистите“… Нямах право на жени, нямах право да ям месо, да пия вино… Тогава разбрах, че не съм получил власт, а съм станал роб… И душата ми се разбунтува… Можех да се надявам само на едно — на неговата смърт… Затова потърсих помощта на бесите… На Дионисовите жреци, вечните врагове на Сбелсурд… И на резосите… Не успях… Подцених ума и коварството му…

Той едва шепнеше. Гърдите му дишаха мъчително.

— Разбрах го много късно… Когато се събудих… Окован във вериги… Подучил помощника ми да сложи татул и в моето ястие… Както преди това слагахме на другите…

Вече нямаше сили и за шепот. Само по движението на устните му Спартак се досещаше какво иска да му каже.

— Така живея оттогава… Понякога, когато му трябвам, той ми дава татул… И после ми втълпява да говоря това, което той ми заповяда… Това е тайната на татула… Убива волята… Прави те пълен роб…

Тревожен звук от рог прекъсна думите му. Из въздуха запрехвърчаха стрели и копия. Чу се звън на кръстосани мечове.

Спартак скочи, досетил се, че ги напада Мокапор. Размахвайки махайрата, той се втурна нататък, където вече се водеше боят. Но скоро разбра, че е обграден отвред. Даде заповед за отстъпление.

Понесли ранения на ръце, Спартаковите привърженици побягнаха по гористия склон. Достигнаха билото и селото с вкопаните в земята отшелнически жилища. Ктистите тъкмо бяха натрупали насечените за зимата пънове върху дръвника. И избърсваха брадвите със сухи парцали.

Дизатралис извика на първия, когото видя:

— Тарула, помагай!

— Какво искаш? — запита оня.

— Да задържим Мокапор, докато Спартак отнесе баща си в Ямфорина.

Стотина облечени в бяло мъже застанаха зад Тарула.

Той се обърна към тях:

— Дизатралис иска да се бием срещу Мокапор.

Те зашумяха възмутени.

Тогава Тарула отвърна решително:

— Борбите между властниците не ни засягат.

— Как да не ви засягат? Котис беше ваш брат, а Спартак е негов син!

Тарула го изгледа кротко.

— Наистина Котис беше от нашите. Но се полакоми за власт и сила. За първенство. Защото при нас първенци няма, защото при нас всички са равни. Котис стана първожрец. Котис наруши обета си за непорочност. Той вече не е ктист.

Дизатралис усети как кипва господарската му кръв.

— Щом не щеш за Котис, тогава — заради мен! Вие сте мои селяни, в моя земя. И аз ви заповядвам да се биете!

— Нито земята е твоя, нито ние сме твои, нито ти можеш да ни заповядаш, а само бог…

Избухливият аристократ беше готов да замахне с меча си, ако Спартак не го бе отклонил:

— Остави ги! Да не губим време!

Без да трепне, Тарула пошепна, но тъй твърдо, че всички го чуха:

— Който точи меч, меч ще го прониже!

Вече отдалеч, тръгнал подир Спартак, Дизатралис се закани с вдигнат юмрук:

— Ще се върна някой ден и тогава ще залича бърлогата ви от лицето на земята!

— Ако такава е волята на Единния! — отвърна с поклон към изток ктистът.

Отстъпващите достигнаха съседната височина, обградена отвред с гора, и се спряха. Приготвиха се там да пресрещнат нападателя.

Отскачайки от мерещите се в него стрели, Спартак огледа околността. Чак сега си даде сметка колко глупаво се бе намъкнал сам в капана, в лапите на многократно по-силен противник. Той преценяваше бързо. Убеден беше, че няма друг изход. Принуден беше да приеме обсадата. И да чака. Саине щеше да се разтревожи. Щеше да прати други траки; щеше да прати, ако трябва, и римляните.

Но щеше ли да издържи дотогава раненият Котис, щеше ли да ги дочака Хегезипила?

В смътно предчувствие той пропълзя до баща си. Разбра го още преди да чуе сърцето му. Старият бе мъртъв.

Пареща сълза изпълни очите му. Но той я преглътна. Та нали Котис вече се бе отървал от тоя свят, от всичките му мъки, от болките и страданията? Нали сега Конникът отнасяше душата му в Блажените полета? Нима ще плаче, когато е длъжен да ликува? От векове траките се веселят при смъртта на близкия човек…

А защо той не можеше да се зарадва? Или пък никой никога не се е радвал, а всичко е било преструвка… Понеже тъй го изисква обичаят… И тоя обичай… Не е ли само опит да бъде надхитрен животът… Измислен от нещастните хорица, да оцелеят, да устоят, да не бъдат смазани от скръбта… Лъжлива утеха — както казваше Аргиларий Философ… И все пак утеха…

Пръв се досети гърбавият Стак. Той изтича пред всички и прикрит зад щита, се провикна с цяло гърло:

— Хей, войскари на Мокапор! Чуйте! Котис е мъртъв! Помните, ли неговото предсказание? „Умре ли първожрецът, ще умре и властта на Мокапор.“ Свърши се вече властта на Мокапор! Резос е Спартак!

Изкусно метната стрела се впи в бедрото му и той едва успя да се дотътри при другарите си, които побързаха да го превържат.

Сред обсадителите се дочу някаква глъчка. Ропот ли беше това, последвал думите на Стак?

Ала не! Захващаше се нова битка. Някой бе нападнал хората на Мокапор в гръб. Спартак реши да не губи ни минутка. Поведе и той сподвижниците си в пристъп. Боят отново пламна още по-ожесточен. По пелтите затрещяха ромфеите — дългите мечове, що се носят само на рамо; зазвънтяха махайрите; зачаткаха акинаките; кръстосаха се дългите тракийски копия; засвистяха медновърхите стрели.

Мокапор пак трябваше да отстъпи, оставил на полесражението много убити и ранени; оставил още повече бегълци, разколебани от напомнянето на гърбавия Стак.

Тогава Спартак видя избавителите си. Те не бяха нито римляните, нито съгражданите му. Насреща му стояха тия, за които бе слушал толкова хули — горяните. Дрипави, недохранени селяци, нахлупили на главите си вместо шлемове дебели лисичи ушанки, облекли кожуси от зубри, които пазят като истински брони, с грубоковани мечове, с обгорени колове вместо копия и щитове от изплетена леска, върху която беше опъната пак зуброва кожа.

Пред всички стоеше разкрачен, подпрял се на окървавената си ромфея, едър червенокос мъжага, чието лице беше нарязано от белези. Върху гърдите му висеше на златна верижка иконка от мрамор, изобразила Тракийския конник, който поразява глигана — символа на злото.

Спартак го изгледа с възхищение.

— Бойните белези са знак на благородство — рече той. — Мъж без белези не е мъж. Ти изглежда си достигнал върха на благородството.

Горянинът се усмихваше спокойно.

— Кой си ти? — запита го Спартак.

— Терес Бунтовника. Чувал ли си това име, благородни Спартак?

Терес Бунтовника! Че кой не бе слушал за него от Синтия на юг до Сердика на север, от Доберус на запад до Бесапара на изток? В тия размирни времена, когато всеки резос гледаше как да прилепи към владенията си повече земи от съседите, когато от запад и юг настъпваха римляните, горите бяха пълни с размирници, които се криеха из непроходимите усои и нападаха всеки, който им падне. Един от тях, най-дръзкият, беше Терес. Някога Мокапор отвлякъл жена му. Но Терес догонил похитителите и ги избил до крак. То се знае, повече не се върнал в селото си. Заживял из пущинаците. И оттам правеше пакостните си набези — ту стадо на резоса ще отмъкне, ту някой планински дворец ще му запали. И когато накрай търпението на Мокапор прелееше и той се спуснеше подире му с войската си, Терес се прехвърляше или в земите на дентелетите, или при синтите, или при одомантите, или при сатрите, при сердите, а най-често при вечните врагове на Мокапор — бесите. И Мокапор прекъсваше гонитбата. Не му се щеше да нахлува в чужди земи, заради един прост разбойник война да захваща.

— Защо ме спаси, Терес? — запита Спартак.

Бунтовникът отвърна с дръзката си усмивка:

— Видях те на зор. — Но изведнъж стана загрижен. — Аз съм приятел на всеки, който се бие с Мокапор.

Спартак пристъпи към него.

— Благодаря ти! И бързам да те поканя гост за погребалното тържество на баща ми. Ако пък ти хареса, остани с юнаците си при мен.

Терес поклати глава.

— Туй няма да го бъде! Приятел мога да ти стана, слуга — не!

— Че аз за слуга ли те каня, Бунтовнико?

— Резосът има или слуги, или врагове. Средно няма.

Макар изпълнен с благодарност за навременната помощ, Спартак неволно усети как гневът задавя гърдите му. Видя насреща си истински тракиец — различен от елина и от римлянина, които обичат родината си. Тракиецът обича само рода си, само селото си. Мрази аристократите, които искат да му внушат идеята за отечество, отмята се от тях. Предпочита да стане разбойник, чужд наемник, но да не слугува никому. Това бяха те, тракийските селяни. Денем хрисими и покорни. Плащат всичко, що поиска властникът: и данъци, и ангарии. Дават повече, отколкото им поискат. А нощем догонват с бързите си коне бирниците и ги съсичат. И си вземат обратно всичко. И надвземат. На другия ден — отново мирни и покорни копачи.

Спартак се обърна да приготви баща си за път, без да отговори. Вместо него в разговора се намеси сприхавият Дизатралис:

— Е, какво? Щом не щеш да дойдеш, да те смятаме ли враг на Спартак?

— Не! — поклати глава Бунтовника. — Той ще бъде резос долу, аз — горе, в планината.

Обади се и гърбавият Стак:

— Истински тракиец си ти, Терес. Горд, непокорен. Ала вече не може така. Не може все разединени. Трябва да се сплотим всички. Иначе ще станем роби.

Бунтовникът вирна глава.

— Не е ли все едно: и при римляните, и при резоса — все роб…

— Ти не знаеш какво е робство — прекъсна го сърдито Дизатралис. — Затуй говориш така.

— А ти не подозираш какво е безправието на тракийския селяк. Затова и ти приказваш тъй. Знаеш ли, младежо, чувал ли си? След като бяха заробени от римляните, сега македоняните плащат половината от данъците, които плащаха на цар Филип. Знаеш ли това, а?

— Има безправие. Има повече безправие. Има пълно безправие…

— А свободата е само една. Или си свободен, или не си. Ония там, из Елада и Италия, нямат избор. Ние тук имаме планините си. Имаме си Родопа, имаме Донакс, имаме Орбел. Докато са те, никой насилник не ще ни покори напълно.

Дизатралис кипеше от гняв при тия дръзки слова. Ала нямаше какво да възрази. Знаеше, ако не беше Терес, те всички сега щяха да бъдат трупове, съсечени от Мокапор. И още нещо. Той беше аристократ наистина, мощен, втори след резоса. Но селски аристократ, разбираше се със селянията. Стори му се, че проникна в душата и на тоя бунтовен селяк.

Затова замълча и той.

Нагласил мъртвеца в носилката, Спартак дочу последните думи на горянина. Но и той се въздържа. Пък и не знаеше какво да отговори. Разколебал се бе. Имаше много истина в тия думи.

Терес довърши мисълта си:

— Ако ли загатваш за римляните, не ние ги докарваме. Водят ни ги първенците, резосите, които се боричкат. Ние и да се спречкаме, и да се бунтуваме, много вреда няма. Малки хора — малки поразии. Опасни сте вие, дворяните. Големи хора — големи поразии…

Спартак неволно се почувствува виновен. Оня римлянин, когото остави в Ямфорина, изглеждаше честен воин, който държи на думата си. И все пак… Макар че не той го бе викал.

Той положи ръка върху рамото на Бунтовника:

— Терес, почети погребалното тържество на баща ми. И да останем приятели… Или още по-добре — съюзници!

В двореца на Мокапор

Маркус Красиниус Алвио беше заел определените за гости покои, където го бе отвел дворцовият управител. Кохортата му пък се бе подслонила из градските къщи. Само личната му охрана се бе настанила в едно от казармените помещения на двореца, опразнено от войниците, които бяха последвали Спартак към светилището на Сбелсурд.

Върху нара в ъгъла на стражницата седяха един до друг десетникът Квинтус Публиус Либеон и синът му Мециус Публиус Либеон. Точно преди една година, петнадесет дни преди януарските календи през 677 година от основаването на Рим, или както казваха елините, през втората година на 193 олимпиада, младият легионер беше завършил петгодишното сурово обучение, което преминава всеки легионер, преди да поеме бранното поприще по пътищата на победоносния Рим.

Времето на войника е винаги заето. Малко му остава за приказка и размисъл. Всъщност той няма защо да приказва, още по-малко да умува. Неговото призвание е да се бие, да громи враговете на Рим, да завладява нови провинции, да докарва нови роби, които да орат, да копаят, да жънат — да хранят и легионерите, и патрициите.

Старият десетник и синът му бяха попаднали случайно в една кохорта. Противно на обичая. И макар че бяха все заедно, в поход и в бой, рядко имаха време да се видят, да разменят дума.

Тъй и сега, седнали един до друг, те повече мълчаха. Пък може би се бяха отучили да говорят. Само им беше приятно да бъдат един до друг, приятна им беше тая близост, защото не знаеха какво ги очаква утре, след час, след минута дори.

Бяха си отправяли все същите въпроси, както винаги: какво ли прави старата майка на Мециус, колко ли са пораснали петте му братя и двете му сестри Публия Прима и Публия Секонда. Нали в Рим жените нямаха лични имена и получаваха родовите имена на бащите си, а за да не бъдат смесвани, биваха наричани Прима — Първа, Секонда — Втора и тъй нататък?

— Дали още се крепи домът ни? — запита се сам Мециус, припомнил си седеметажната сграда на богаташа Крас, в една от чиито стаи майка му бе отгледала децата си. — Дали вече не се е срутил?

Квинтус Публиус сгърчи устни в сурова полуусмивка.

— Стояла е един век, ще стои още един. Да печелят Красовци!

И млъкна внезапно, досетил се, че бе изрекъл нещо нередно. Войникът няма право да одумва римското устройство.

Мециус отклони разговора:

— Догодина ще получиш пенсията, ще получиш и земята, що ти се полага. Тогава ще ги измъкнеш всички оттам. Ще дойде краят на нуждата. Върху наша земя, и с пенсия…

Баща му скръсти молитвено ръце.

— Да бъде благословена Троицата на Акропола: Юпитер Оптимус, Юнона Регина и Минерва. Да помагат Матер Магна Деум Кибела и синът й Атис, да бъде милостив и Митра. И Бендида-Артемида-Анаитис-Атаргатис, богинята на живота и водата, чийто символ е рибата. И всички останали богове и богини, и римски, и чужди…

Мециус наведе глава. Отрасъл в многоезичния Рим, където си бяха дали среща всички религии на света, той също така не знаеше кому да се моли — дали на древните семейни божества, на които се кланяше майка му: духовете на прадедите, пенатите — пазителки на живота и благосъстоянието на дома, ларите — покровители на полетата и пътищата и двуликия Янус, — който охранява вратите. На държавните ли сурови богове от Акропола, които толкова приличаха на елинските? Или на пълчищата чужди богчета и богинки, които нахлуваха на тумби във веротърпимия Рим? А войникът има нужда от вяра. Има нужда от покровител. Животът му винаги виси на косъм. Едни си избират отделен бог или богиня, други като Мециус и баща му предпочитаха да се осланят на всички вкупом, та случайно да не разгневят някой от тях, който е по-силен и по-сръдлив.

Квинтус се умисли.

— Хубаво нещо е земята, собствената земя! Защо тогава селяните бягат от нея. Защо нахълтват в Рим, та стана нужда Сула да отмени правото на пролетариите за евтин хляб? Легионерите ламтят за земя, а селяните стават легионери…

Мециус отвърна:

— Житото е евтино. И месото, и зеленчуците…

— Защо са евтини?

Мециус млъкна. Дотук стигаше разбирането му. Навярно такава е волята на боговете.

Баща му поклати глава.

— Защото на патрицианските имения работят роби.

И добави с въздишка:

— Слисал съм се, сине. Вече недоумявам кое е право и кое не е. Но виждам, робите съсипват плебса, съсипват селянията. Робите ще съсипят и мен, когато получа земята си. Знам, няма да ни изхрани и тя. А ние? Какво правим ние с теб? Ние ловим роби, за да работят земята на патрициите. За да поевтиняват житото и месото. За да отива земята пак у патрициите…

В помещението влезе разводачът, десетникът Септимус.

— Мециус Публиус Либеон! — извика той още от прага. — На пост!

Момъкът скочи, нахлупи шлема, грабна щита и копието и тръгна подире му, като едва погледна баща си. Вече не беше син, а войник, който изпълнява заповед. Той застана пред вратата, закова се неподвижен като статуя. В двореца беше тихо. Траките преминаваха на пръсти, смутени от дръзките гости, които въпреки заповедта на префекта с държанието си явно издаваха воинското си високомерие. Още по-смутени бяха от близката смърт на старата Хегезипила, при която от снощи бдеше неотлъчно Саине.

Мециус неволно се заслуша в разговора, който се водеше в стаята на префекта.

— Вече е на път! — каза Силвиус Красиниус, който бе препускал от Десудаба дотук, за да донесе новината. Той беше братовчед на префекта и пръв центурион в кохортата, най-довереният му човек.

— Само той ми липсваше! — изръмжа Маркус Красиниус. — Фортуна си играе мръсни шеги с мен. Все него изпречва на пътя ми.

Центурионът подметна:

— По-разглезен аристократ от него няма в целия Рим. Напарфюмиран — ще се задушиш от парфюма му. Начервен като хетера, отрупан с пръстени…

— В боя ги свалял.

— И четиристотин роби само у дома му в Рим. Нощем спели на улицата, защото вътре нямало място.

— За туй не му завиждам! — рече Маркус и повтори старата римска поговорка. — Колкото роби, толкова врагове!

Часовоят на вратата сви в недоумение вежди. Ето на̀, и благородниците недоволствуват от същото. Тогава защо има роби?

Александър Велики никога не подценявал противника си. Затова и Маркус Красиниус добави, макар и неохотно:

— Но и смел, не забравяй! И умен. И суров. Тежка служба ни предстои, драги. При такъв началник — трибун на кохортите, помощник на претора.

— Тук не е Рим — опита да го успокои братовчедът. — Тук опасностите дебнат отвред. Няма да му остане време за старите дрязги.

Самообладанието на Маркус стигна дотук:

— Не става дума за дрязги, за съперничество. Става дума за това, че аз не мога да го понасям, а трябва да му се подчинявам, да бъда любезен, покорен…

Но не! Дори пред най-близкия не биваше да издава чувствата си. Какво би казал, ако го видеше Александър?

— Трябва да питам авгура — усмихна се насила той. — Да поискам съвет от пилците му.

Силвиус не обичаше да се замисля много.

— Я остави! — рече той. — До утре я ти, я онзи…

И Маркус беше съгласен с тая философия.

— Наистина, докато Гайус Салвариус Астрагал дойде, могат да се случат хиляди случайности. Ами докато живеем, нека да си поживеем!

Легионерът Мециус стоеше неподвижен на поста си, все едно нечул нищо. А то не го и засягаше. Аристократите се борят за власт, всеки срещу всеки, като че ли могат да изядат всичко, което награбят; като че ли могат да отнесат със себе си в гроба всичко, което имат…

От стаята на Хегезипила, в другия край на коридора, излезе угрижена жрицата на Дионис. Маркус Красиниус я видя. Погледът му светна.

— Покани я! — обърна се той към братовчед си.

Силвиус Красиниус излезе да я пресрещне.

— Салве, вакханке! — поздрави я той почтително. — Префектът Маркус Красиниус Алвио те кани за малка беседа.

Тя го изгледа умислена.

— Добре!

И влезе подире му в стаята.

— Поздрав, Саине! — посрещна я Маркус.

Девойката се поклони.

— Извини ме, префекте! Нямам време. Хегезипила вече се отърва от грижите на земния свят. Трябва да уведомя Спартак, за да подготви тържеството.

Той я запита:

— Слушал съм много за вашите обичаи. И все пак — чудно ми е. Не тъгувате ли за умрелите?

Тя вдигна очи.

— Дали не тъгувам… Сърцето ми се къса… Но не бива… Това е все едно, че от студената и влажна землянка, където е студувала и гладувала, Хегезипила се е преселила в прекрасен палат… А нас е оставила в землянката… Трябва ли да плача за нея… Или за мен…

— Смяташ ли, че там е по-хубаво оттук?

Саине вдигна рамене.

— Отде да знам? Дори и Евридика не можа да се завърне от онзи свят, та да ни разправи какво е видяла. Но старите казват, че само там съществува истинско щастие. Тук ние виждаме неговото отражение, като лунната пътека в езерото.

Маркус се замисли. Чудна беше тази земя. Не само дивите варвари. Настройваше с мисли за смъртта и коравите римляни.

— А за нас оня свят е страшен. Студен и мрачен. Ако въобще го има. За нас всичко е тук, на земята.

— Тоя свят е сън. Истинският живот е онзи, където се пресели Хегезипила.

— А ние казваме: „Наслаждавай се, докато си жив!“

Забелязал неприкритото й желание да си тръгне, той рече:

— Почакай! Аз знам, че жриците на Дионис са прорицателки. Предскажи ми и моето бъдеще! Не много, не всичко. Поне това, което ме очаква наскоро.

Девойката разпери безпомощно ръце. Смяташе, че молбата му е искрена. Не допускаше, че това беше само предлог да я задържи, да продължи близостта с нея.

— Сега не мога, префекте. Предстои ни да изпратим Хегезипила. Три дни ще продължат погребалните веселби. Развеселена да си иде и изстрадалата Хегезипила. После, след като свърши тържеството, ела в Дионисовото светилище! Тук нямам сила.

Неочаквано той посегна да я хване за ръката.

— В такъв случай аз сам ще си го предскажа.

Тя се дръпна раздразнена:

— Тогава защо ме бавиш?

Той заговори тържествено, както бе слушал авгурите, които мърмореха неразбрано предсказанията си, докато следяха пътя на свещените гълъби:

— Маркус Красиниус Алвио ще стане велик военачалник. Ще завладее света. А преди това ще завладее най-красивата жена, което е все едно.

И посегна да я прегърне.

Саине се отскубна гневно от прегръдката му.

— Попитай по-напред какво ще кажат Парките! — пресече го тя. — А хубавата жена, за която говориш, е отровен плод. Не е за теб. Усойница е тя.

И с леко, неуловимо движение извади от пазвата си една истинска усойница, подхвана я с длани и я поднесе към лицето му.

Маркус Красиниус отстъпи пребледнял. Неволно посегна към меча, та с него да отблъсне зловещата заплаха, която съскаше насреща му и го пронизваше с втренчения си стъклен поглед. Очите му не можеха да се откъснат от блестящите капчици отрова, оцедена върху двете остри зъбчета.

— Махни я! — изхриптя той.

Без да се обръща, все едно каменна статуя до вратата, часовоят едва сдържа усмивката си. Рядко се случва такова удоволствие на войника — да види разтреперан пълководеца си.

В това време откъм двора се чу някакъв шум, тракане на оръжия, сподавена глъчка.

Саине излезе.

Преди още префектът да се прибере, Спартак влетя в двореца и без да поглежда настрана, забърза към майчината си стая, следван от пребледнялата жрица.

Остана вътре при нея само няколко минути. Саине чакаше отвън пред вратата. После той се показа. Беше още по-блед. Ръцете му потреперваха. Главата му се бе отпуснала върху гърдите.

Маркус Красиниус го пресрещна със съчувствен поглед. Спартак вдигна глава. Под очите му се виждаха две влажни следи. Той преглътна с мъка и рече:

— Префекте, споходи ни двойна радост. Отърваха се от света на мъките баща ми и майка ми. Още по-радостно е, че двамата заедно ще пътуват към Щастливите полета. Каня те на погребалното тържество.

Попаднал сред този чуден народ, Маркус Красиниус изведнъж пожела да го изучи, да проникне в душата му.

— Питах Саине — рече той, — питам и теб. Ти си образован мъж. Живял си в Атина. Вярваш ли, че има задгробен живот? И че той е по-щастлив?

Спартак не отговори веднага.

— Сега аз съм резос. Длъжен съм да вярвам в това, в което вярва племето ми.

— Радваш ли се, че родителите ти са се отървали от земните мъки?

— Принуден съм да се радвам, префекте. Мъча се да се усмихвам, а сърцето ми вътре се къса. Но трябва. Защото те наистина се избавиха от страданията.

Маркус Красиниус се замисли.

— А може би вие сте по-прави. За нас всичко е тук. И хубавото, и лошото. Затова бързаме да грабнем от живота всичко, каквото ни се удаде.

— Навярно затова ние не се боим от смъртта — отсече Спартак.

Римлянинът се изправи.

— Нима ние се боим?

Тракиецът поклати глава.

— Целият свят се прекланя пред мъжеството на римлянина. Само че вашето е друго, различно. Ние се бием, понякога за да загинем, да идем в хубавия живот. Вие се биете, за да оцелеете, за да живеете след това.

— И затова винаги побеждаваме — натърти Маркус. — Защото искаме да живеем.

Спартак вдигна нагоре умислен поглед:

— Смъртта винаги ни прави мъдреци, кара ни да размисляме. Да мислим за безсмъртието. Ние, траките, толкова жадуваме за безсмъртие, че забравяме всичко друго. Не сме годни да възприемем мисълта за смърт.

— А ние не! — отвърна Маркус. — Боговете ни са безсмъртни, държавата ни е безсмъртна. Но не и отделните хора…

Тия думи подсетиха Спартак.

— У нас е друго. Всеки се грижи за своята душа. Иска тя да бъде безсмъртна. Не понася друга мисъл. Моята личност стои над всичко. Ние жадуваме за свобода. И в безсмъртието виждаме свободата си. — Внезапно той прекъсна умело подхванатия от префекта разговор: — Извини ме, префекте! Трябва да вървя! Трудно се подготвя тракийско погребение.

Маркус Красиниус вдигна ръка за поздрав, след което се прибра в стаята си. Там се изтегна върху леглото и продължи мислено недоизречените си думи: „Траките жадуват за свобода, свобода до безвластие. А безвластието е признак на слабост. Слабостта пък е примамка за всеки завоевател. Безумци, не виждат ли, че в неудържимия си и безразсъден ламтеж за пълна свобода те стремглаво летят към робството? Не се ли досещат за какво съм тук и аз?“

Господарите на света

Три дни и три нощи продължиха веселбите край двамата покойници, положени редом върху погребалната клада. Нямаха чет воловете и свинете, и овните, които бяха опечени на шиш и изядени; делвите с вино и пиво, които бяха изпити; песните, които бяха изпети; хората, които бяха изиграни. Който и откъдето да беше, щом бе дошъл тук, бе нахранен и напоен. И римските легионери, които не ядат и не пият извън лагера, получиха позволение от префекта да се позабавляват. Само за нощувката беше трудно. Малка се оказа Ямфорина, нямаше къде да приюти толкова другоземци. И макар че снегът не преставаше, хората не се безпокояха много. Наяли се и препили, те се загръщаха в кожусите си и заспиваха направо върху снега. И боговете ги запазваха здрави и читави. Проспали пет-шест часа през деня или през нощта, те скачаха на крака и освежаваха още неизтрезнелите си глави с ново ядене и пиене.

По три пъти на ден имаше надпрепусквания около жертвената клада. Десетки колесници станаха на парчета. Двама колесничари се пребиха, та положиха и техните тела в подножието на жертвеника до тримата умрели от преливане да изпроводят в дългия път Котис и Хегезипила. По три пъти на ден най-изкусните ездачи опитваха да обяздят най-дивите жребци. По три пъти на ден най-яките борци премерваха силите си.

А през тези три дни събрани от близо и далеч зидари изградиха царска гробница. Майстори рисувачи изписаха стените й със сцени из живота на покойниците. Вътре натрупаха безброй вещи, които щяха да им бъдат нужни в отвъдния живот: скъпоценна колесница с позлатен ярем, меч, копие, лък, стрели, щит, броня и златен шлем-маска за Котис; гривни, огърлици, пръстени, златообшити носии, фибули — за Хегезипила и безброй съдове, амфори, ритони, хидрии, блюда, масички и столове за бъдещия им дом.

На третата вечер Спартак запали с факла кладата. Сухите борови стволове пламнаха изведнъж, сякаш над тях израсна огнена планина. Огрени от заревото му, сипещите се снежинки заприличаха на искряща вихрушка. Снегът наоколо се стопи, оголи земята. И тъй както повелява обичаят, Спартак се впусна пръв в погребалния танц. Скоро го последваха и другарите му. Само Дизатралис все гледаше да се махне, заседнал над един мех с вино, все недоверчив към римляните, а Стак се гърчеше от треска в леглото си с подлютена рана от забитата в бедрото му стрела. И накрай всеки, който още можеше да се държи на крака, се хвана на хорото. Не спряха, докато не изгоря и последната главня, докато цялата клада не се срина в купчина жарава. Тогава играчите, кой по-рано, кой по-късно, се отпускаха на земята като посечени от умора и заспиваха мигновено.

На заранта начело с всичките жреци от Ямфорина и околността пренесоха овъглените кости в гробницата. Когато знатен тракиец се отправя за Небесните селения, с него погребват любимия му кон и любимата му жена. Котис не бе имал друга жена. А Хегезипила бе умряла заедно с него. Затова пред гроба му заклаха най-хубавия жребец в Ямфорина. Конят е въплъщението на Тракийския конник. Той отнася душите към вечното блаженство. Пред входа поставиха две плочи икони: на Конника — това загадъчно божество на плодородието, на лова, полята и здравето — и на Бендида — богинята на подземните сили и плодовитостта, с две копия в ръка, възседнала заднишком елен.

Строителите зазидаха входа и стотици селяни почнаха да засипват вечното жилище с пръст. Затрупаха го до покрива. Щяха да продължат напролет, когато се стопеше снегът. И на това място щеше да изникне още една тракийска могила.

Спартак седеше пред пиршествената трапеза до гробницата на родителите си редом с Маркус Красиниус. Префектът този път си бе наумил да играе ролята на опитен дипломат, който тачи варварските обичаи. Край тях бяха насядали най-личните траки, които не бяха избягали с Мокапор. Само Дизатралис не беше останал. Още вчера хората му го бяха отнесли в селото му мъртвопиян.

Софрите бяха затрупани с дивеч: мечи лапи, рибици от тур, глигански бутове, пълнени с гъби глухари. Виночерпците разнасяха гъсто ямфоринско вино. Наоколо бяха наклякали свирачите, които се редуваха — ту кавалджиите, ту магадистите, ту гайдарите — да пригласят на певците, надпреварващи се да славят покойниците и предците им. Около могилата танцуваха под звуците на сирингите обучени коне. Разделени по двойки, мускулести борци премерваха силите си.

А снегът не спираше. Сякаш небето се бе продрало и изсипваше върху премръзналата земя цели преспи наведнъж. Вятърът ги поемаше, усукваше ги в луди виелици и ги трупаше във вълнисти навеи из урви и долове. Дори на открито снежната покривка стигаше до пояс.

Виното бе извършило своето. Маркус Красиниус и Спартак пресушаваха на един дъх налятото им вино и се кълняха във вечна вярност.

Както обикновено префектът пиеше само от своята чаша, изваяна от носорогов рог. Такова беше поверието — тя предпазвала от отрова. А нему още като юноша му бе предсказано от един стар халдеец да се пази от отрова. В Рим, пък не само там, в целия тогавашен свят от Египет до Елада шетаха продажни роби и Ескулапови жреци, та и най-доверени приятели не се поколебаваха много-много, преди да пуснат някое зрънце в ритона ти и да те отпратят преждевременно да се окъпеш в забравата на Лета.

А от напиване префектът не се боеше. На ръката си носеше пръстен от аметист, което на гръцки значи „ненапиващ се“. Смяташе, че вълшебният камък запазва главата му винаги бистра, а не навикът му, придобит в безброй гуляи. Митридат Понтийски бе привикнал организма си към арсеник. Ала Маркус Красиниус не се доверяваше особено на привикването. Затова държеше нарочен роб пробник, негоден за нищо друго, който опитваше преди него всяко ястие и питие.

— Славни префекте! — натърти Спартак. — Слушал ли си за Рес от Троянската война? Сина на Стримон и музата Евтерпе. Слушал ли си за тракийския резос Диомед, син на Арес и нимфата Кирене? Диомед с човекоядните жребци. Арес е тракийски бог. Арес значи „който се втурва“. Нашествието на дорийците прекъсна разцвета на траките — такива, каквито ги е описал Омир.

— Знам! — кимна Маркус Красиниус. — Знам всичко за тая война. Та нали Еней, основателят на Рим, е троянец?

— А пък траките са родствени на троянците — възкликна Спартак. — Това значи и на римляните. Траките и римляните са братя, префекте.

— Ей затова най-смелите бойци на света са траките и римляните — додаде Маркус Красиниус.

Спартак се поколеба, преди да изрече гласно мисълта си:

— Свързани в съюз, те ще победят света.

Не по-малко пиян от другите, центурионът Силвиус Красиниус рече самохвално:

— Няма нужда от съюз. Рим може да го победи и сам.

Спартак като че ли не го чу.

— Ако Македония не бе преварила — повече на себе си каза той, — навярно Тракия щеше да роди Александра. Чувал ли си за Ситалк, сина на Терес, който обедини в една държава тракийските племена от Понта до Пангея, от Родопа до Скития? Ако заблудената стрела на трибалите не го бе улучила, навярно Ситалк щеше да грабне славата на Александра.

Виелицата вече бе успяла да се развихри в пълната си мощ. От воя й хората не можеха да чуят думите си. Снегът мигновено натрупваше купчини върху всяко ястие, щом готвачите отхлупеха капака. Виното се превръщаше в розова ледена каша.

Спартак даде знак.

— Време е да се приберем в двореца. Да продължим там пиршеството.

И всички — аристократи и прислуга, — всеки, който още можеше да се движи сам, се отправиха към града. Ето из бялата мрежа на снегопада се показаха дървените градски стени, някак снизени от затрупаните с дълбоки преспи ровове. Тракийските стражи бяха изчезнали. Техните места върху градските кули и по стените вече бяха заети от римските легионери. Засипани със сняг като мраморни статуи, те стояха неподвижни, твърди, непоклатими, сякаш и в тая далечна, сурова страна символизираха непоклатимия Рим.

Спартак ги видя. И тягостно досещане стисна гърлото му. Навред из града бяха разставени на пост римски легионери. Легионери стояха на пост и пред двореца му.

Ако беше пил по-малко, той може би нямаше да постъпи тъй безразсъдно. Сега се поддаде на първия порив.

— Префекте! — рече той. — Римляните и траките са братя. Нека се разберем по братски!

— Да се разберем!

— Прибери войниците си! Да не дразнят народа ми.

— Но те ти помагат, резосе. Крепят властта ти.

Спартак вирна глава.

— Вече нямам нужда от помощ.

Маркус Красиниус сви устни.

— Имаш, резосе. Твоят народ не понася реда. А Рим значи преди всичко ред. Рим донесе ред и в Медика.

Убеден в правотата си, убеден, че новият му приятел ще го разбере, Спартак възрази:

— Рим носи своя ред. А ние държим на нашия.

Маркус Красиниус все още се надяваше да постигне целта си като дипломат, а не с открито насилие.

— Ние сме братя — потвърди той. — Но и родни братя се различават. Рим има една голяма цел — света. Траките — само своя дом. Рим има амбиции, траките нямат. А на тоя свят успява тоя, който върви напред, а не оня, който отстъпва.

Спартак спря насред път.

— Префекте — рече той рязко. — Чуй ме! Дойдохте като братя. Идете си като братя! Да се запомним с добро!

Тогава и Маркус като по чудо изтрезня.

— Където е стъпил римският крак, назад не се връща!

Спартак стисна юмруци.

— От Медика ще се върне!

— Няма, резосе! — изправи се насреща му префектът. — Римляните са господарите на света. Всеки, който иска да запази власт и богатство, става приятел на римския народ.

— Това значи роб.

— Това значи съюз с господарите на света.

Спартак бе почервенял от гняв.

— Тази земя не понася завоеватели — изръмжа той. — Нито със сила, нито с коварство! Изгаря ги. И Дарий, и Александър, и Лизимах.

Тогава Маркус Красиниус се обърна и с красноречив жест посочи изникналите зад гърбовете им легионери, които ги бяха обградили в заплашителен железен обръч.

— Послушай съвета ми, резосе! Остани верен съюзник на Рим!

Спартак осъзна безизходността си. Но тракийската му кръв вече се бе разиграла.

— Ти нямаш право, префекте! Тук е моя земя!

Тогава и Маркус Красиниус изгуби търпение.

— Ето правото! — извика той. И се удари по късия римски меч.

Не довърши. Пъргав като рис, Спартак се хвърли върху него и му го изтръгна от ръката. Ала не успя да го удари. Неколцина легионери притичаха да защитят военачалника с щитовете си.

Спартак побесня. Развъртя меча така, че сякаш се закри от враговете с жив щит от сила и сръчност. И тогава, в трясъка на боя, когато кънтяха само ударите на желязо о желязо, той чу заповедта на префекта, който викаше задъхан:

— Хванете ми го жив!

Спартак видя как приятелите му отбиват пристъпите на легионерите; видя как паднаха Реметалк и Битус; видя как десетина мъжаги се хвърлиха върху гърба на Раскупор и преди той да се опомни, му свързаха ръцете на гърба; видя как побягна извън града едноокият Диза, последван от хайка разярени римляни.

Единствен Терес Бунтовника все още се съпротивляваше, все още въртеше двата меча, които бе успял да изтръгне отнякъде. Опрял гръб в стената, той отблъскваше цяла десетка легионери, които напираха насреща му настървени, ала вместо да си помагат, повече си пречеха. Силата на римските воини се крие в сплотеността и маневреността на манипулите. В свободна схватка, при това претоварени с тежко снаряжение, те губеха преднината си пред пъргавостта на тракийските бойци.

Защитен от заповедта на префекта, която го предпазваше по-добре от всякаква броня, Спартак реши да се възползува от това предимство. С изненадващ устрем той разкъса вражия обръч и изскочи на площада пред двореца. И там битката не пресекваше. Едва сварилите да грабнат оръжие ямфоринци връхлитаха яростно върху събраните легионери. Тълпи от жени и старци бягаха към градските врати, където стражите напразно опитваха да ги спрат.

Видели резоса си, траките се спуснаха към него, ала той ги върна отсред път:

— Бягайте в планината!

Послушни, те обърнаха назад. Сметоха стражите при портите и се пръснаха из полето. Спартак не успя да ги последва. Всички легионери, водени от Силвиус Красиниус, се нахвърлиха срещу него. Предпочетоха едрата плячка. Мечът му сякаш изгуби остротата си, притъпен от стотиците изпречени насреща му щитове. Ръката му изтръпна от ударите на метал в метала. Като глутница железни вълци римляните свиваха бавно обръча си.

Вече нямаше изход!

В същия миг от двореца излезе, олюлявайки се под огромния товар, Терес Бунтовника, понесъл на гръб няколко легионери, които се опитваха и все не успяваха да го свалят на земята.

Спартак нямаше повече време. Оставаше едно — тайният излаз!

И той се втурна към двореца. Прекоси тичешком стъгдата, спусна се в избата, хлопна зад себе си вратата. После издърпа каменната плоча и се намъкна в зиналото под нея подземие.

Опипом в тъмнината — де време да пали борина? — продължи забързан напред, докато достигна края му.

Все така пипнешком налучка затисналата го друга каменна плоча, надигна я и изпълзя навън.

Тогава дочу глъчката на легионерите, които бяха излезли от града да го търсят. Видя ги през редките пролуки между боровите стволове. Краката им пропадаха в дебелата снежна настилка, телата им затъваха до пояс, до гърди, а някъде, над засипаните урви, и над главите, та ставаше нужда другарите им да ги измъкват с дръжките на копията.

Спартак отчесна една разклонена борова клонка и я привърза към левия си крак. Стъпи с нея върху снега. Постави друга клонка на десния, после пое нагоре към планината, без да затъва, като нарочно избираше най-дълбоките преспи, които римляните не биха могли да прегазят.

Римският мир

След бягството на Спартак Ямфорина беше омиротворена бързо. Повечето тракийски воини и гражданите хванаха гората. Останаха тези, на които римляните бяха препречили пътя, и онези, които не се бояха от римляните — старците и сакатите, — защото никой нямаше да ги купи като роби.

В довчерашния затвор на Мокапор лежаха навързани и наблъскани един до друг неколцина ранени и затова попаднали в плен траки. Най-личен от тях и най-пазен беше Терес Бунтовника. Римляните не бяха забравили мечата му сила. Затуй не само завързаха ръцете, ами и нозете му натикаха в дървени букаи, та и на врата му надянаха желязна халка. Маркус Красиниус го определи веднага за свой гладиатор. Надяваше се, ако Терес оцелее и овладее гладиаторското изкуство, да го продаде скъпо и прескъпо в Рим.

Ала като че ли най-зле беше гърбавият Стак. Когато римляните претърсваха завладяната Ямфорина, бяха го намерили на легло с гноясала рана от стрелата на Мокапор. Силвиус Красиниус бе отсякъл начаса:

— За нищо друго няма да го бъде! Ни за бой, ни за работа. Ще го вземем да опитва гостбите на префекта. И да го отровят, загубата няма да бъде голяма.

Тозчас заковаха железния нашийник на врата му и го привързаха на двора до стария пробник редом с ловните кучета. Ако беше в Италия, или дори в Македония, нямаше да ги вардят така строго. И да избягат, къде ще се дянат? Ала тук, където беше достатъчно да притичаш само стотина крачки и да те погълне гората — виж, тук невързан роб не се оставя.

Стак се строполи начаса върху снега и отново се унесе в непрекъсващия си кошмар — един и същ лъв с огромна черна грива го бе захапал за бедрото и все го влачеше към бърлогата си. Само понякога в междините на трескавите пристъпи той виждаше наведен над себе си стария роб, който изцеждаше в устата му стиснатата в длани шепа сняг.

Най-сетне Стак усети как му олеква. Тозчас разбра, че пак се е отървал. Тракийският конник и тоя път го бе прескочил. Оставил го бе да се натегли както трябва на този глупав свят.

Нещастникът опита да се подпре на лакти.

— Е? — това беше и въпрос, и възклицание на почуда, че е още жив.

— Какво „е“? — сви рамене старецът.

— Добре съм се наредил, а?

— По-добре и от Терес!

— А Спартак? — запита Стак. — Избяга, нали?

— Избяга. Ама докъде ще стигне?

Стак помълча и добави:

— Ще се измъкне. Познавам го. Ще измъкне и нас.

— Дано Дионис чуе думите ти! — пошепна пробникът.

Ясно допреди малко, небето отново се забулваше в мръсносива наметка като непрана вълна. Запрелитаха редки снежинки, които кръжаха безредно из въздуха, ни нагоре, ни надолу, като молци в лятна вечер.

— За какво ме тъкмят? — запита Стак.

Старецът опита да се пошегува. Дори в най-голямата мъка, ако не умее да намери смешното, човек по-добре да мре направо.

— Ще бъдеш на почит. Като почетен гост пръв ще почваш яденето и пиенето.

— Аха!

— Ще пируваш като патриций… Докато имаш щастие… Ето виж и мен, досега, слава Дионису, още съм жив.

Внезапно от съседната къща долетя женски писък. Завайкаха се старчески гласове. Риданията се усилиха, превърнаха се на вой, който закънтя зловещо над притихналото селище.

— Родила се е още една нещастничка — досети се Стак. — Момче не се оплаква тъй жално.

Старият роб додаде:

— Защо ще я оплакват? По-добре отсега да я хвърлят в снега, преди да е видяла живота, преди да е видяла римския мир.

Замълчаха, смутени от хорската мъка, притихнали пред риданията на клетата майка, която оплакваше рожбата си и проклинаше себе си, че бе създала още един злочест живот. Пред тази дива скръб биха изтръпнали и суровите римски воини, за които всички говореха, че сърцата им са от стомана.

Стак внезапно запита:

— Смяташ ли, че оня свят е по-добър от тоя?

Той беше истински тракиец. Винаги го бяха терзали проклетите въпроси за живота и смъртта, за битието и небитието, за смисъла и безсмислието, за доброто и злото. Не само сега, не и преди осакатяването си, а още по-рано, когато беше съвсем млад и силен.

Пробникът отвърна, без да се поколебае:

— Виждам, ти си от знатните. За вас как е, не знам. За нас, бедните, няма по-лош свят от тоя. Затуй поне ние искрено оплакваме раждането на децата си.

— И мечтаете за оня, така ли?

— Мечтаем я! — сви рамене робът. — Че какво друго ни остава? В римската държава робите и бедняците жадуват за Оня свят. Докато дойде Месия, тъй говорят юдеите, Спасителят, който ще направи и тоя свят щастлив.

— Ама ти вярваш ли, че това може да стане?

— Ако робите избият господарите си, ще стане!

Стак присви устни.

— А как мислиш? Дали тогава из средата на бившите роби няма да излязат нови господари?

Старецът пак сви рамене. А Стак добави:

— Няма да я бъде тая, няма! Светът всякога е бил разделен на бедни и богати, на плебеи и патриции, на роби и господари.

Изтичалите от двореца слуги и войници прекъснаха разговора им. Те докараха коли и колесници, заградиха с тях един кръг със стотина разкрача обиколка. От казармата излязоха свободните от наряд легионери, покатериха се на колите. Квинтус Публиус изведе под мишца сина си. Младият легионер още не се бе оправил от удара, който бе получил, когато Терес го бе тръшнал на земята. Неусетно до тях се наредиха и някои престрашили се траки. От двореца излезе Маркус Красиниус и застана на площадката зад поставената пред него кола.

И ето, от затвора на Мокапор извлякоха Терес Бунтовника, развързаха го, свалиха букаите от нозете му и го изтикаха сред арената, почти гол на снега.

Центурионът Силвиус Красиниус вдигна ръка. Множеството стихна.

— Робе! — извика той. — Говорят, че траките са смели, че са жадни за кръв. Говорят, че когато се напият и нямат кого да убиват, себе си раняват, за да се радват на кръвта. Докажи колко си смел! Докажи ще бъдеш ли годен за гладиатор!

— Аз гладиатор не ставам! — изръмжа Терес.

— Роб, който не се подчини на стопанина си, бива бит с камшици, бива разпъван на кръст, бива разкъсван между две наведени дървета. Чуй ме! За теб има само един избор: или в рудниците, или на гладиаторската арена. Всеки рудокопач предпочита гладиаторската участ, защото се умира изведнъж. Но докато умреш, живееш добре… За роб…

И понеже Терес мълчеше упорито, центурионът додаде:

— Сега ще се пребориш с животно. С див бик. Победиш ли го — значи си годен за гладиатор.

Стак и пробникът надничаха между колелата на струпаните коли да видят какво става.

— Турът е страшен звяр! — пошепна Стак. — Ама и Терес не е пеленаче. С какво ли ще се бие?

Десетникът Квинтус Публиус му подаде едно копие и Терес го стисна здраво в ръката си. Неколцина войници дотътраха една голяма клетка. Отвориха я, стъпили отгоре й, и отвътре излетя огромен тур, див бик, с рога, дълги пет педи. Той изфуча гневно и стъпи на арената. Главата му, приведена към земята, се поклащаше заплашително. Очите му, налети с кръв, мятаха мълнии. Те огледаха злобно малката площадка и се спряха върху застаналия насреща човек.

Цяла минута гладиаторът и животното се измерваха с вторачени един в друг погледи. Накрая бикът не издържа. Тупна с копито и полетя напред като стенобитен таран. Терес не трепна. Остана на мястото си, докато врагът му посегна да го поеме върху рогата си. Тогава чак рязко отскочи встрани и в същия миг запрати копието си под лявата му плешка — и то толкова ловко, че почти никой не забеляза как стана това. Бикът изтича десетина крачки, без да спре. После се обърна с щръкнало в ребрата му копие и се приготви за новото нападение. Ала силите му стигнаха само дотук. Той се олюля и се тръшна на земята.

Всичко стана толкова неочаквано, че от устата на зрителите излетя къс рев на недоволство. Те сякаш не бяха присъствували на гладиаторско забавление, а — в кланица. Очакваха напрежение, драматична борба, а видяха едно просто убийство на беззащитно добиче.

Някой се провикна:

— Да се бие с човек! Да се бие със Севт!

Множеството поде тоя призив, зарева от доволство.

Терес пристъпи до тура и измъкна копието си. Оправи огъналия се връх. После се обърна към префекта, за да чуе присъдата му.

И я чу.

— Да се бият! — реши Маркус Красиниус.

Тогава изненадващо Бунтовника вдигна копието и го запрати срещу му. Ала не познаваше врага си. Римляните знаеха отлично, че гладиаторите са отчаяни глави; знаеха, че могат да очакват от тях всякакво безразсъдство. Двамата легионери, които стояха привидно безучастни зад префекта, само изнесоха напред щитовете си и копието отскочи встрани.

В следния миг десетина легионери се метнаха върху непокорника, свалиха го на земята под градушка от юмруци и ритници. Когато накрая го вдигнаха, отново омотан с въжета, Терес Бунтовника се бе превърнал в къс окървавено месо. И все пак беше жив. Риташе и хапеше, ръмжеше като звяр, крещеше. С блъскане и ритане го откараха в затвора и затръшнаха зад него вратата.

Това събитие развали настроението на всички. Проклетият варварин ги бе лишил от едно вълнуващо развлечение.

Маркус Красиниус тъкмо се двоумеше дали да изкара на двубой Севт и някой друг тракиец, когато откъм градската кула долетя звук на рог. Силвиус Красиниус изтича натам. Върна се скоро.

— Посланици на Мокапор! — извести той.

Маркус Красиниус нареди:

— Доведете ги!

Скоро откъм главната врата се зададоха тримата пратеници със завързани очи, охранявани от една десетка легионери. Те преминаха мълчаливо през града и влязоха в двореца, където малко преди това се бе прибрал и префектът.

— Мокапор хитрува — обърна се Стак към другаря си по участ. — Дочул е за спречкването му със Спартак и бърза да не пропусне случая.

Старецът поклати тъжно глава.

— Не само Мокапор. Всички правят тъй. Търсят римляните за съюзници, та с тяхна помощ да се отърват от съперниците си. А после никой не може да ги отърве от съюзниците им. Така Рим налага своя мир над света.

Стак щеше да каже още нещо, но млъкна на средата. От двореца излезе, загърнат с вълненото си наметало, Мециус Публиус, младият легионер. Той отвърза Стак от халката в стената.

— Хайде, пред мен!

— Къде? — запита Стак.

— При префекта.

Нещастникът закуца пред него. Едва се дотътра до приемната зала, където бе прекарал толкова веселби. Видя римския големец полегнал върху пиршественото легло, видя изправените зад него центуриони, видя смирено застаналите насреща им пратеници. И ги позна. Познали го, те отвърнаха погледи.

Виночерпецът му наля вино в глинена чаша.

— Пий! — рече той.

Стак обърна наведнъж чашата.

— Сега чакай тук!

Виночерпецът му посочи ъгъла и постави ритона с вино на масичката пред префекта.

— Слушам ви, посланици на Мокапор! — заговори Маркус Красиниус.

Тогава Спарадок, племенникът на резоса, разгъна пергамента, що бе донесъл.

— До Маркус Красиниус Алвио, славния римски префект, от Мокапор, резос на Медика — поздрав!

Маркус кимна, доволен от обръщението.

Пълномощникът продължи:

— Винаги съм се стремял да имам за съюзници и приятели господарите на света. Силният приятел те прави силен. Не само по моя вина този съюз не можа да се осъществи досега. Надявам се, че още не е твърде късно. В знак на искрено приятелство предлагам на победоносния префект да му дам хора, които да отведат воините му при побягналия от страх размирник Спартак, за да се възцари вечен мир помежду меди и римляни. Признавам, че от глупост съм обичал Спартак като син. Мислех, че съм го възпитал като истински благородник, че съм го направил достоен боец, музикант и оратор. Но той измами надеждите ми. И както одриският резос ослепи и шестимата си синове за това, че се бяха присъединили към персите, така и аз без никакво съжаление предоставям на римляните неблагодарника, за да бъде сурово наказан. Срещу това обещавам да сключа договор с великия римски народ за вечен съюз и вечен мир.

Маркус Красиниус мълчеше с наведени очи. И когато отговори, не погледна към пратениците.

— А кой ще отведе легионерите ми при Спартак?

— Ние! — отвърна Спарадок. — За да ни повярваш.

Префектът се обърна към Квинтус Публиус:

— Вземи центурията на Силвиус Красиниус и последвай пратениците на резоса. Ще ми доведеш Спартак жив или мъртъв!

Едва тогава се обърна към тримата траки:

— Да затвърдим с наздравица договора си!

И щракна с пръсти.

Робите поставиха ястия и вино пред всекиго. Маркус Красиниус вдигна носороговата чаша.

— За мира!

— За Рим! — отзоваха се в хор траките. — За Маркус Красиниус Алвио!

Всяка гостба за префекта, всяко питие минаваше първо през Стак, който го вкусваше, и тогава го отнасяха на трапезата.

Пиршеството наближаваше края си, когато войниците извлякоха навън полупияния пробник. Завързаха го отново до стария роб.

— Сега ти си сит, пък аз гладен! — пошегува се онзи. — Разбра ли вече каква е работата ти?

Стак се усмихна тъжно, без да отговори, а робът отново запита:

— За колко време умира отровен човек?

— Час, два, понякога и дни.

Старецът впери остър поглед в лицето му, сякаш искаше с поглед да му втълпи мисълта си.

— Слушай! — рече му той накрая. — Отдавна си го мисля. Ако някой сложи отрова, римлянинът ще изпие виното, преди да се разбере, че съм отровен аз.

Стак почваше да разбира.

— Отдавна се моля — додаде робът, — някой да стори това. Нека пукна и аз! Но и римлянинът да пукне. Аз сам бих сипал отровата. Само че откъде да я взема?

Стак вече беше разбрал всичко.

В това време от двореца излязоха пратениците на Мокапор, придружени от стотина легионери начело с Квинтус Публиус. Без да спират, те се отправиха към градската врата и поеха към планината.

— Дано ви изядат вълците! — изръмжа робът.

А виелицата започваше отново. Фучеше из комини и стрехи. Снегът ставаше все по-гъст, понесен почти водоравно. Снежната завеса забулваше погледа. Вече и най-близките къщи едва се забелязваха. Свечеряваше се бързо. Студът се усилваше. Двамата нещастници опряха гърбове да се посгреят. То се знае, това не помогна нищо. Тогава, без да си кажат ни дума, те се намъкнаха в навятата до стената преспа. Едва тук, напълно засипани, усетиха, че се постоплят. Вече се готвеха за сън, когато дочуха тревожните рогове. Забиха барабаните. От казармата излетяха въоръжените легионери и се спуснаха към укрепленията.

Тогава от потъмнялото небе редом със снежния порой полетя градушка от запалителни стрели и горящи камъни — като падащите звезди през лятото. Повечето от тях изцвърчаваха, загасени тутакси в снега. Ала някои, успели да се задържат в дървените стени и стрехи, неусетно запалваха къщи, обори, хамбари, дървени кули. Ту тук, ту там лумваха пожари. Римляните се суетяха от едно огнище на друго. Те познаваха отлично запалителните стрели. Но за горящите камъни дори не бяха чували. Само за траките тези камъни не бяха чудо. Копаеха ги в земите на сердите и дентелетите. Топлеха се с тях тогава, когато наблизо нямаше сухи дърва. Защото тези черни камъни горяха по-добре, ако са навлажнени.

Легионерите се опомниха скоро. Една десетка изкара от домовете им ямфоринците и ги подгони да потушават пожарите, а останалите отвориха главната врата, за да пресрещнат врага. Траките и тоя път постъпваха според обичая си. Не излязоха в открита схватка. След като обсипаха римляните с рояци стрели и копия, те изчезнаха в гората. Неколцина смелчаци или по-право новаци, които се спуснаха подире им, не се завърнаха. Когато една стотня отиде да ги потърси, намери само обезглавените им трупове.

Щом легионерите се прибраха в града, траките отново нападнаха под прикритието на мрака и виелицата, отново засипаха Ямфорина с огън. Отново лумнаха пожарищата.

И така през цялата нощ. До заранта селището се превърна в купчина димящи развалини.

Маркус Красиниус Алвио нямаше друг изход. Той даде заповед за отстъпление към укрепения лагер на Стримон. Легионерите награбиха всичко, що бе оцеляло от огъня, поведоха със себе си робите, които не бяха сварили да избягат в суматохата, и поеха назад през дълбокия сняг по тясната просека в гората, която служеше за път.

Анибаловият огън

Снегът беше засипал прорицалището на Дионис. Само една пътечка, изровена от Саине, като тясна клисура сред мраморни скали, водеше до мостчето над потока. Вековните мури се превиваха под тежестта на затисналите ги преспи. Бурята беше стихнала. Небето сияеше прекрасно синьо, без нито едно облаче. Слънцето се бе скрило зад надвисналата над храма канара и лъчите му огряваха снежните гугли на дърветата, които искряха като посипани със скъпоценности. Понякога пробягваше по отвесния дънер катеричка. Из снежните навеи изхвръкваше като взрив нощувал на топло глухар, ситнеше кълвач, писукаха синигери, недалеч виеше вълк, мучеше елен.

Саине нагреба вода от потока и побърза да се прибере. Защото съзря в клоните на отсрещната мура очите на дебнещия рис. Всъщност нямаше защо да се бои от него. Никой не е в състояние да се укрие от лошите му очи. Те виждат навред — дори през каменни стени. А телесната му течност, замръзнала, се превръща на безценни камъни.

И все пак беше нужна предпазливост. В такова време се намира по-трудно храна. Затова хищниците са по-свирепи. А гората гъмжеше от хищници: и вълци, и мечки, и рисове, та понякога и лъвове. Дори чакалите през зимата стават опасни.

Саине затвори след себе си вратата, прекоси мразовитата храмова зала и влезе в жилищното помещение. Димът от накладения огън се източваше право нагоре, към отвора в тавана, над който топлият въздух беше провъртял тясно кладенче в снежния покрив.

Омотан в мечия си кожух, старият жрец поеше увития върху раменете му смок с мляко от сребърно блюдо.

— Когато полагат мъртвия в гроба, душата му се въплъщава в първото срещнато живо същество. А в земята живеят змиите. В змиите се вселяват душите на умрелите. Нашият смок изпълзя от гроба на стария Дионисов жрец. Ясно, в него живее душата на жреца.

Саине знаеше наизуст тоя разказ. Чувала го бе стотици пъти, когато завареше баща си, улисан в грижи за свещената змия. Изслуша го и тоя път внимателно, сякаш го чуваше за първи път.

Мукатралис пусна смока в кошницата с вълна, която му бе отредена за сън, и се обърна към девойката:

— Лоши времена настъпиха, дъще! Такава бъркотия с боговете, че вече и най-опитните жреци не са в състояние да се оправят. А ние сме длъжни да пазим вярата на дедите. Не е достатъчно да съблюдаваме пролетните и есенните оргии-свещенодействия на Дионис. Това е за простосмъртните. Ние сме длъжни да бъдем чисти цялата година. Не е достатъчно да дъвчем листа на бръшлян, който е вечнозелен и осигурява безсмъртие на душата. Нашият храм се слави по целия свят. Дори Херодот говори за него. „Има едно прорицалище на Дионис — казва той, — което се намира в най-високата планина. Тамошната жрица дава отговор както в Делфи.“ А какво стана сега? Мокапор натрапи култа на Сбелсурд, лиши от сила Дионис.

— Сега е Спартак — поправи го Саине.

— Спартак пък доведе римляните — с техните богове, с боговете на всички завладени от Рим страни. Бях се надявал, че той ще се пребори с римляните. Излъгал съм се… Смаял съм се вече кому да предам тайната…

Напоследък главният жрец заговорваше все по-често за своята тайна, която трябвало да предаде в сигурни ръце, в ръцете на воин, не на жена, та била тя и жрица на Дионис.

Отвън се чу крясък на сойка. И Саине погледна през процепа на вратата. Сойката предупреждава — понякога за звяр, по-често за човек.

И го видя. Той едва се мъкнеше през дебелия сняг, като движеше с мъка нозете си, на които бе подложил за устойчивост борови клонки. Нещастникът падаше, пак ставаше и продължаваше да се мъкне напред. Ето, достигна пътечката, опита да пристъпи по нея, но изведнъж се строполи безчувствен на снега.

Саине го позна и се спусна към него. Извика баща си. Едва успяха да го вдигнат. Внесоха го вътре, положиха го върху леглото. Чак сега видяха кървавото петно на лявата му ръка. Съблякоха ризата му и наложиха раните му с бяла садина, която спира кръвта. Отвориха насила устата му, за да му налеят в гърлото отвара от билки против треска. Че какво ли нямаше в нея: и бъз, и мъжка папрат, и зарастличе. Разтриха със сняг премръзналите му крайници. И го завиха с цял куп кожи. Нямаше по-добри лечители на света от траките.

Спартак промълви тихо:

— Вода!

Саине му поднесе вино. Но той го изплю.

— Не ща вече вино! Заради него стана всичко…

И пак се отпусна.

Мина може би час, докато отново отвори очи. Опита се да се надигне. Девойката не го остави. Накара го да изяде първо сиренето и меда, които му бе донесла. Накара го да изпие кана горещ билков чай да се сгрее.

Мукатралис пошепна:

— Виждам, иска ти се месо. Но при нас не ще намериш. Нямаме право. Само веднъж, при пролетната оргия, когато вкусваме плътта на Дионис. Иначе — само хляб и сирене, зеле, ряпа, лук и чесън.

Спартак се освежи скоро. Лицето му, до преди малко восъчножълто, възвърна руменината си. Дишането му се изравни.

— Успях да избягам! — промълви той.

— Откъде? — запита жрецът.

— От римляните.

Двамата го гледаха, без да разбират.

— Маркус Красиниус завзе с подлост Ямфорина — добави Спартак. — Докато бяхме пияни. Плени другарите ми. Опита и мен да зароби. — И пое дълбоко дъх. — Помогнете ми да се съвзема! Трябва да поведа медите от селата! Да нападна легионерите, докато още не са се свързали с другите кохорти. Да освободя Ямфорина и приятелите.

Мукатралис се обърна към дъщеря си:

— Видя ли, Саине? С римляните не можеш да останеш приятел. Те са или господари, или врагове — нищо друго…

Сетне положи ръка върху челото на ранения. В очите му светеше невиждана до днес надежда.

— Синко, ще те изправя на крака. И не само това. Ще ти дам и мощ, каквато днес никой не познава. — Пое дълбоко дъх. — Закълни ми се, че ще я използваш само срещу Рим!

— Заклевам се! — пошепна Спартак. — В паметта на баща ми и майка ми, които са на път към Вечността!

Мукатралис седна отново до леглото му.

— Ти ще бъдеш първият, който ще чуе този разказ.

Той спря за миг, сякаш се поколеба. После изведнъж додаде:

— Слушал ли си за Анибал, сина на Амилкар Барка?

Спартак се усмихна.

— За мен Анибал е по-велик от Александър. Защото Александър побеждаваше прогнили господарства, а пък Анибал се опита да срази най-мощната държава в света.

Мукатралис видимо остана доволен от отговора.

— А чувал ли си за битката при Тразименското езеро?

Спартак беше изучавал живота на великите пълководци. Нали беше син на резос, нали цял живот се бе подготвял за бъдещ резос? Беше чел и за тая битка: и за земетресението, с което римляните оправдаваха поражението си. Малко повече от век, а вече легенда, Анибал беше символ на борбата срещу Рим, надежда за всички уплашени от Рим, упование, че и Рим може да бъде победен.

— Не е имало никакво земетресение! — натърти жрецът.

— Тогава от какво се е напукала земята, от какво са полетели римските войници?

Мукатралис го изчака, загледан в пода, после заговори:

— Отдавна беше то, преди да се родите и двамата. Той се казваше Химилкон. Бил роб у римляните. И вдигнал бунт. Повел потиснатите срещу непобедимите. Робите се бият настървено, робите са жестоки, но се бият без ред, като тълпа, в която никой никого не слуша. Който иска да ги води, трябва първо да ги научи на ред. Железните римски кохорти, подчинени на една-единствена воля, пръснали в безреда тяхното множество. И Химилкон избягал, за да намери убежище тук, при Дионис. От него чух за пръв път мисълта: „Рим може да бъде бит само с неговия боен ред.“

Спартак неволно повтори след него:

— С неговия боен ред!

Старият жрец продължи:

— И той ми разкри тайната си. Показа ми нечуваната мощ на „фараоновия прах“. От него чух и това. Не земетръс е пръснал римляните при Тразименското езеро, а закопаните в земята от Анибаловата армия гърненца с „фараонов прах“, запалени точно когато са минавали римските легиони. От него чух и това, че с този прах древните фараони са разкъртили Херкулесовите стълбове, та водите на Океана да нахлуят в Средиземното море и да издавят гърците. Научих, че Александър спрял похода си в Индия пред река Хидасп, понеже индуските богове почнали да го обсипват с гръм и мълнии от градските стени. А всъщност това е бил все същият „прах на фараоните.“

Спартак слушаше притихнал, захласнат, с грейнали очи. Такава свръхестествена мощ!

— Защо тогава Анибал се е отказал от него? — запита той. — Защо не го е употребил и след това?

— Когато тръгнал от Картаген, той го натоварил на бойни слонове и кораби. Но слоновете загинали из Алпите, буря потопила корабите. Тъй Съдбата осуетила смелия план на пълководеца да срине непревземаемите стени на Рим.

Той посочи сребърния медальон, който висеше неотлъчно на гърдите му.

— И Химилкон ми разкри тази тайна!

Спартак разгледа сребърната плочка. Върху лицевата й страна беше изкована седемлъча звезда.

— Всеки връх — това е отделна планета. А всяка планета е символ на отделен метал. Седем планети и седем метала.

Той обърна медальона и Спартак разгледа осеяния му с гъсто писмо гръб.

— Финикийско — поясни жрецът. — Разказва с какви заклинания и от какви същности се добива магическият прах. Химилкон бил син на жрец. Още като дете, при безпощадната сеч след разрушаването на Картаген попаднал в робство както всичките си съграждани. И когато повел робите на бунт, при него дошъл някакъв стар картагенец, приятел на баща му, който му предал тази тайна, за да му помогне в борбата…

— Тогава защо се е оставил да бъде победен? — не се стърпя Спартак.

— В Италия няма индийска сол, главната съставка на праха. Индийската сол се копае в Индия. Има я в Либия и у нас. Запомни — край Егейско море, около Пангей.

Нямаше нужда от това напомняне. Спартак се бе превърнал само на слух и памет.

Мукатралис продължи:

— Химилкон обикна траките заради храбростта им. И надеждата отново изпълни сърцето му. Тъй рече той: „Само траките са достойни да премерят сили с Рим.“ Въоръжени с магическия прах, тракийските храбреци можеха да сразят Рим. И ние двамата се заехме да натрупаме колкото може повече от нето. И да разрушим не само Рим, ами и всяка крепост по пътя за Рим…

— И? — въздъхна Спартак.

— Възцари се Мокапор, който опита да ни натрапи Сбелсурд. Умря Химилкон. И аз повече не срещнах човек, годен да поведе траките…

Внезапно Саине скочи и надзърна през вратата. Бе чула отново сойката. Ослуша се. Спрял бе да чука и кълвачът. Не виеха вълците. Над гората лежеше тревожна тишина.

И скоро отвън долетя приглушен говор, проскърцване на снега от тежки човешки стъпки. На пътеката се появи Спарадок — пратеникът на Мокапор с липови кори на ходилата. Той се обърна и даде знак на тия, които го следваха, да се скрият. Но хората от храма ги видяха. Видяха как легионерите, все с подложки на краката, се разгънаха в полукръг, за да обградят светилището.

— Предатели! — възмути се Спартак.

И се обърна към жреца:

— Дай ми оръжие!

— В дома на бога няма оръжие — отвърна Мукатралис. — При това съпротивата е безсмислена.

— Тогава да се предам ли? Та да ме убият, та да ме направят роб, така ли?

— Не! — отвърна жрецът решително. — Последвай ме!

Той залости вратата, после отмести с дрянов кол плочата над подземието. Отдолу зейна черният отвор.

— И никакъв огън! — предупреди Мукатралис.

Пипнешком той слезе десетина стъпала, следван от девойката и младежа, свърна наляво и след още десетина стъпки опипа стената. Натисна някакъв каменен блок, който се отмести с мъчително проскърцване. Явно отдавна не бе използван. Не можаха да направят дори пет крачки, когато се блъснаха в нова преграда. Може би от есенните дъждове, може би от снежната виелица, тежък скален къс се бе откъртил и запушил изхода.

Напразни се оказаха усилията и на тримата. Пътят беше непроходим. А над главите им вече трополяха подкованите обувки на легионерите.

Бегълците се притаиха към стената, стиснали зъби. По челата им изби ледена пот. Сърцата забиха учестено. Щяха ли да открият враговете им входа на скривалището?

И те го откриха. Чу се радостно възклицание, после плочата се отмести. Саине взе мигновено решение. Без да каже ни дума, без да попита, без да предупреди, тя се спусна в склада и щракна огнивото. Запали праханта, хвърли я върху един мех, после се върна назад към задръстения изход, като дръпна каменната врата на мястото й.

— Що стори, чедо? — изпъшка жрецът.

— Лягайте! — извика в отговор девойката. И се хвърли по очи на пода.

Мукатралис може би не я чу. Или пък беше толкова потресен от станалото, че не я разбра.

— Не позволявам! — простена той. — Не давам да разрушиш дома на Дионис!

И с неподозирана пъргавина опита да отмести каменния блок, решен да предотврати взрива. Не успя. В същия миг грозен тътен ги оглуши. Въздушната вълна, проникнала през пролуката на полуотворената врата, ги блъсна в стената. Всичко се сля в едно — и трясък, и огън, и задушаващ дим.

Пръв се надигна Спартак. Замаян, задавен от кашлицата, той се озърна. И видя Саине, която се мъчеше да се изправи, омацана с кръв и сажди.

В черното подземие през разсейващия се прах струеше светлината на деня. В първия миг той не помисли нищо. После изведнъж се сети. Храмът вече не съществуваше, превърнат в грамада от размятани из гората развалини.

Саине припълзя до баща си. Спартак се изправи до нея. Старецът лежеше проснат по гръб, тъй както го бе блъснал взривът. От устата му се стичаше кървава струйка. И все пак беше жив, гледаше разбиращо.

— Саине! — прошепнаха през кървави мехури устните му. — Що стори, Саине?

Девойката го прегръщаше разплакана.

— Що стори, Саине? — повтори Мукатралис. — Оскверни светилището… Дионис ще си отмъсти… Саине…

Двамата поеха ранения и го изнесоха на открито, извън още неразсеяния дим, който дразнеше дробовете им, който ги задавяше.

Спартак видя един изпуснат меч и го грабна. След страшното преживяване беше забравил своята рана. Озърна се настръхнал да пресрещне редиците на легионерите. А не видя никого. Само тук-там изпод безредните руини се подаваха безжизнени трупове. Спартак усети парещ спазъм в гърлото. Такава мощ! Такава свръхестествена сила! Та има ли крепост, която да й устои?

Саине преглеждаше с разтреперани ръце безпомощно отпуснатия си баща. Външно не личеше никаква рана, дори никаква синина. Тласъкът беше разкъсал вътрешностите му. А такъв кръвоизлив не се лекува. Дори бялата садина не помага. Старецът беше обречен. Само Дионис би могъл да го спаси, ако поискаше. Човешкото знание тук оставаше безсилно.

И все пак Саине опита. Длъжна беше — и като жрица, и като дъщеря. Затърси сред разрушенията някое оцеляло гърне с отвара. Всички бяха натрошени. Намери само няколко китки изсушени билки. В един захвърлен шлем наля вода и ги накисна. Запали суха борина да свари отварата. След като я изстуди в снега, наля лечебното питие в устата на ранения. Уви го със заешки кожи. Повече от това не можеше да направи никой. Останалото беше във властта на Дионис.

Трябваше да се махат оттук! Час по-скоро! Да подирят човешко жилище, огнище, топлина, човешки грижи. Щеше й се да потърси по-опитен от нея врач, жрец на Асклепий или на Конника. Дано пък той знае нещо повече!

Слънцето вече се бе потулило зад отсрещния рид. Лъчите му се хлъзгаха по заснежения връх и го обагряха в ярка руменина сякаш снегът запламтяваше.

От два отрязани смърчови клона, така неокастрени, с иглите, направиха нещо като влачка, в която поставиха умиращия жрец.

Внезапно Саине дочу някакво стенание. Показа с ръка. Спартак се отклони от пътеката, стиснал здраво меча. На пет разкрача от нея лежеше окървавен десетникът Квинтус Публиус. Врагът е винаги враг, а траките не държаха пленници. Спартак замахна с меча, тъй както го изискваше бойният закон на племето му. Ала Саине го спря:

— Недей! Да не гневим Диониса с нова жертва!

И той свали оръжието си.

Само го запита грубо:

— Какво търсиш тук?

— Тебе! — отвърна Квинтус прямо, без заобикалки, по римски.

— Защо съм ти?

— Знам ли? Тъй заповяда префектът. Да те заведем жив или мъртъв.

Спартак се извърна, без да го погледне повече. Ала след две крачки се върна.

— Римлянино, размислих. Няма да те оставя тук, където ще те огризат вълците и рисовете. Ще те върна на префекта. Да му разправиш какво си видял. Когато го срещнеш, ще му кажеш да се прибира там, откъдето е тръгнал, за да не го слети същата участ.

Вдигна го и го положи в шейната до жреца.

Квинтус Публиус гледаше слисан.

— Аз чаках да ми отрежеш главата… И никога да не стигна до пенсия… И децата ми никога да не получат собствена земя… А ти… Да те благослови Божествената троица на Акропола…

Спартак и Саине хванаха отсечените клони и повлякоха двойния си товар надолу към най-близкото село.

По времето на Сатурналиите

Не бяха свикнали с такива снегове злощастните легионери — снегове, каквито даже местните варвари не помнеха. И с такива мразове! Войниците бяха метнали на гърбовете всичките си дрехи, бяха се намотали кой с каквото намерил. Едни бяха нахлузили върху ледените си брони тракийски зейри, мечи кожи, гръцки хламиди или римски аболи. Нанизали ремъците на шлемовете по ръцете си, те бяха нахлупили върху главите си тракийски ушанки и вълчи калпаци. Не бяха свикнали със занемарените просеки в гората, по които не можеха да се разминат две коли. Рим с неговата сила, с неговата непобедимост — това бяха и неговите пътища, поддържани и охранявани, настлани с камък, означени с крайпътни знаци — пътища, по които кохортите се носеха от граница до граница, от сражение към сражение, по които не заглъхваше кънтежът на желязната римска стъпка.

А на това отгоре и Дизатралис, след като ги бе пропъдил от опожарената Ямфорина, през целия път не ги оставяше на мира. С набързо сбрания си отряд той ги причакваше из клисурите и сриваше отгоре им градушки от камъни. Друг път от гъсталака неочаквано излиташе облак отровни стрели. Трети път зад ариергарда връхлитаха като вълци кръвожадните траки, посичаха де когото стигнеха и изчезваха безследно.

Не стигаше това, ами отново заваля снегът. По-право не заваля, а направо се стовари върху им като лавина. Ако това не беше римска кохорта и ако не я водеше тъй славолюбив началник, навярно всички щяха да оставят костите си из снежните навеи.

Чак привечер, убедил се най-сетне, че не ще достигнат главния лагер, Маркус Красиниус заповяда да бъде изграден временният стан и да се приготвят за нощувка. Това пък беше другата сила на римската армия. При нужда и без нужда, винаги, легионерите нощуват в укрепен лагер, за да не ги изненада никой. За по-малко от час разпънатите палатки бяха оградени с палисада от прясно отсечени борови дънери, върху която застанаха часовите.

През нощта никой не ги закачи. Но каква нощ беше тя! Виелицата натрупваше върху палатките толкова много сняг, че трябваше всеки половин час да го изтърсват, за да не ги сплеска или събори. Пред страха, че варварите ще се възползуват от бурята, за да си разчистят сметките, половината от войниците дебнеха цяла нощ по стените.

Като че ли единствен префектът спа добре. И тъй трябваше да бъде. Който е тръгнал по стъпките на Александър, е длъжен по всичко да прилича на Александра.

На заранта той се събуди бодър и отпочинал. Ала когато излезе извън палатката и нагази в натрупания сняг, през който легионерите риеха проходи за минаване, настроението му съвсем се развали. Когато пък видя от стената, че оставаше по-малко от човешки бой, за да я затрупа съвсем, Маркус Красиниус направо посърна. При такъв сняг варварите можеха лесно да прескочат оградата му. А за тръгване отново на път беше направо глупост и да се мисли. Виелицата не преставаше. При това гората бе свършила и ако тръгнеха така, без път, преди да е спрял валежът, кой знае къде щяха да се натикат, в какви ли преспи и клопки?

Имаше и още нещо. Центурията, с която беше тръгнал десетникът Квинтус Публиус подир избягалия Спартак, още не се бе върнала. Не се върна и изпратената по следите й десетка начело с младия Публиус. Определените срокове бяха изтекли, ала центурионът Силвиус Красиниус склони братовчед си да ги изчака още един ден. При това нямаха и друг изход. Щат не щат, трябваше да чакат.

За да не простинат хората му, префектът нареди да не прекратяват ежедневните си занятия. Легионерът не бива да се отпуска телесно, не бива да мисли. Цяла заран премръзналите мъже размахваха мечове, мятаха копия, прехвърляха се през огради, засипани със сняг, мокри като кучета. Когато спираха за кратка почивка, изпод броните им излизаше пара.

Дойде и обяд. Тръбата прекъсна упражненията, прикани ги към баките. Маркус Красиниус се прибра в преториума. Щракна с пръсти и зачака. Никой не се отзова. Той повтори повикването. Пак без отговор.

— Пробникът! — извика префектът ядосан.

Старият роб пристъпи спокойно, сякаш незабелязал свирепия му поглед и ръката, готова да го зашлеви.

— Префекте — рече той тихо. — Днес е четиринадесетият ден преди януарските календи, днес започват Сатурналиите. Забрави ли това?

Маркус го изгледа недоволно. После погледът му омекна. Значи тъй, и Сатурналиите! Само те му липсваха! В цялата тая каша. При все това не възрази. Никой в Рим не дръзваше да се противопостави на традицията. Сатурналиите са спомен от Сатурново време, когато всички били равни. През тези три дни робите престават да бъдат истински роби. Сядат на една трапеза с господарите си. Дори имат право да ги хулят безнаказано. Три дни в Рим има нещо като свобода и братство. После всичко тръгва постарому.

— Добре! — рече Маркус. — Доведи робите!

След малко, донесли храната, в палатката му влязоха боязливо готвачът, Стак и старият пробник.

— Има още! — обади се Стак.

— Кои са пък те?

— Гладиаторите.

— Хайде, нека дойдат и те! — махна с ръка префектът.

Ала не дойдоха. Отказаха да седнат на една маса с поробителя си. Предпочетоха да мръзнат в издълбаната под снега пещера.

Стак пръв опита да влезе в ролята:

— Римлянино! — рече той. — Налей ми вино!

Макар че всяка година бе участвувал в туй представление, което за него беше повече шега, разнообразие в охолния живот на патриция, тоя път префектът се забави. Имаше нещо в гласа на тоя проклетник, което не му се хареса. Тоя роб не играеше на Сатурналии.

— Преди това го опитай за отрова! — подсети го Стак.

Маркус посегна да пие, ала гласът на роба го спря:

— Колко удобен момент! Сипваш отровата тъкмо при празника на Сатурн и накарваш господаря си да я изпие вместо теб…

Той се смееше, а по гърба на Маркус Красиниус полазиха тръпки. Всъщност какво струваше на тоя изрод както го приказва, тъй и да го стори? Какво струваше на мнозина други да му помогнат? Всеки негов роб с удоволствие би го отправил да се окъпе в Лета. Колкото роби, толкова врагове… Пък не само робите…

Той остави настрана неначенатия рог с вино.

Стак ненадейно промени разговора:

— Римлянино! Вие, господарите на света, богати ли сте?

— Що за въпрос! — сопна се префектът. — Кой друг може да се похвали с нашите богатства?

— А откъде открадна тая златна чаша?

Маркус Красиниус замахна да го удари и може би щеше да му пръсне черепа, ако Стак не бе отскочил неочаквано пъргаво настрана. После заговори замислено:

— Виждаш ли тия сплетени тела на зверове и чудовища? То не е само за украса, римлянино, а има магически смисъл. То е да даде на тоя, що пие от нея, сила, ловкост и смелост. Ала само за траките. За римляните е магия на омраза…

После на един дъх пресуши чашата. Избърса устата си с ръка и запита дръзко:

— Щом като сте толкова богати, какво дирите тук? Защо искате да заграбите нашата страна, да ограбите нашата бедност?

Маркус Красиниус вече си бе възвърнал самообладанието. Не замахна. Ако не беше празникът, би го разпънал на кръст начаса. През Сатурналиите са позволени всякакви дързости. Ала и господарите, пък и умните роби знаят, че след три дни тия дързости се плащат. Навярно гърбавият е някакъв варварски философ. За Маркус да станеш философ, трябва или да ти липсва нещо, или да си грозен. Каквито са били Сократ и Езоп. Нали и Езоп е тракиец? Прав е бил Александър, дето е бесел философите.

В този миг от укреплението проехтя тревожният рог на караула. Маркус Красиниус скочи на крака, грабна меча и изхвръкна навън. Това вече не беше шега. Из палатките излитаха почиващите легионери, полегнали за малко така с броните си. Те нахлупваха шлемовете вместо ушанките и грабваха копията си от пирамидите.

Префектът се изкачи на три скока върху наблюдателната площадка до Порта принципалис. Тогава видя идващите — десетина едва различими в снежната завеса сенки. Той ги позна. Бяха легионерите, които отидоха да търсят изчезналата центурия. Те влачеха като шейна един клон, в който лежеше човек.

— Отворете! — заповяда той. — Мециус Публиус да дойде веднага!

Едва пристъпил в преториума, преди да изгони робите, след него влезе младият легионер, подкрепил с лява ръка баща си, който едва се удържаше на крака.

— Квинтус! — възкликна префектът. — Къде е центурията, която ти поверих?

Старият десетник направи усилие да заеме войнишката си стойка с вдигната за поздрав десница.

— Славни префекте — опита той да заговори отривисто по войнишки. — Заповядай да ме посекат! Не успях да я запазя. Бакхус ни порази!

— Говори ясно! — сряза го Маркус.

И той заговори:

— Пратениците на Мокапор ни отведоха до светилището на Дионис. Аз подредих бойците по правилата. Обградих храма отвред, тъй че птичка да не се измъкне. После извиках жреца. В храм не се влиза без негово разрешение. Нищо че е варварски. И като не получих отговор, натиснах вратата. Залостена отвътре. Заповядах да я изкъртят.

Изведнъж Квинтус се олюля и ако не го бе подхванал синът му, щеше да се строполи на земята.

— Сложи го на леглото! — заповяда префектът.

Александър също е бил грижлив към войниците си. Когато в пустинята му предложили шлем с вода, той я излял. Щом няма за другите, няма да има и за Александър.

Десетникът отново отвори очи. Понечи да стане, но префектът го задържа.

— Слушам те!

И Квинтус продължи:

— Оскверних божия дом. И той ни наказа. Храмът литна във въздуха сред огън и трясък… — Той притвори очи, облиза пресъхналите си устни: — Когато се свестих, видях само купчина развалини. И всички — избити. Цялата центурия. До крак…

— А траките? Водачите ви?

— И те! Само аз бях жив. Ранен, но жив.

Дишаше тежко.

— Или не, не само аз! От подземието се измъкна Спартак. И вакханката. Носеха на ръце жреца на Бакхус. И той ранен…

— После?

— Спартак поиска да ми отсече главата. Но вакханката го спря. Защо ли, не знам. Сложиха ни с жреца в една влачка. Отнесоха ни в съседното село. Стоплиха ни, нахраниха ни.

Десетникът внезапно спря смутен.

— Мога ли да кажа и това?

— Говори всичко!

— Тогава чуй! Много страни съм пребродил, такова село за пръв път срещам…

— Какво?

— Такива селяни. Никой няма нищо свое.

— Роби ли са?

— Не. У тях всичко е общо. И ниви, и градини, и крави, и овце. И къщите. Не се женят. Месо не ядат. Вино не пият.

Маркус мълчеше. Вместо него се обади първият центурион.

— Тогава защо живеят?

— Аз също ги запитах. И знаете ли какво ми отговориха? — Без да изчака въпроса им, си отвърна сам: — Всичко е суета! От пръст си, на пръст ще се превърнеш. Ще останат само делата, които си вършил.

Слисан от чутото, Силвиус Красиниус неволно запита:

— А кой ги управлява? Кой им нарежда кога да работят? И какво да работят?

— Всичко решават общо.

— А кой ги командва в боя?

— Те не се бият. Нямат оръжия. За тях е грях да убият дори животно, камо ли човек.

Маркус Красиниус не изтрая.

— Няма такива! Всички траки са пияници и главорези. Цял свят го знае.

Тогава от ъгъла, където се бе сврял, непитан се намеси гърбавият Стак:

— В Тракия има всичко. В Тракия има пияници, каквито няма другаде. В Тракия има и главорези, каквито няма другаде. В Тракия се е родил резосът Зимсем, който карал враговете си да ядат децата си. В Тракия се е родил и Орфей. В Тракия, който иска, може да има сто жени, които не ще — живее без жени. Десетникът е попаднал сред ктистите, богопочитателите, чистите.

— Че как ги търпят вашите резоси?

— Те никому не пречат.

— А като не щат да се бият?

— У нас никой никого не праща насила да се бие. Отива на бой този, който иска.

Маркус Красиниус го прекъсна рязко, след което се обърна към легионера:

— Квинтус Публиус, остави тия залъгалки! Кажи ми къде е Спартак!

— Остана там. А старият жрец умря. Аз оздравях и Спартак ме пусна. Тогава срещнах Мециус…

Маркус Красиниус запита:

— Защо те пощади Спартак?

— За да ти предам думите му.

— Е, какво каза тоя варварин?

Квинтус се досещаше какво ще последва. Тежка е участта на вестоносеца. Мнозина бяха загубили главите си заради лоша новина. Пребледнял, той повтори дръзките думи:

— Да се върнеш там, откъдето си дошъл. За да не те слети нашата участ! — И отпусна ръце. — Това е, префекте! Затова съм дошъл. Да ти предам тия думи. И да си получа наказанието!

Маркус Красиниус удари ръкохватката на меча си.

— Ще ме заплашва! Той, мръсният варварин! — И седна на походния стол, подпрял глава с юмруци. — Върви си!

Двамата вече излизаха, бащата облегнат върху рамото на сина си, когато префектът ги спря:

— Какво каза ти? Я повтори! Храмът литнал. Сред огън и трясък, така ли? Но как? Целият ли се вдигна непокътнат, или се разлетя на парчета?

— На парчета, префекте. Всеки камък отделно. И всеки войник.

— И огън ли видя?

— И огън!

— И чу гръм?

— Чух!

— А мирис? На какво миришеше?

— Някаква задушлива мъгла. Като под Етна.

— Добре! Свободни сте и двамата!

Маркус Красиниус се замисли отново. Всеки римски военачалник изучава военна история, чете спомените на знаменити завоеватели. Всеки, който мечтае за слава и бойни подвизи, е длъжен да знае какви са били предишните битки, каква е била стратегията на неприятелите, какви бойни хитрости са прилагани.

Щом чу как се е сринал храмът на Дионис, той си спомни. Никой римлянин и никога нямаше да забрави преживения преди повече от век ужас, когато омразният Картагенец опустошаваше Италия. Много папируси бяха изписани за това позорно време. Славата се добива в победите, но бойният опит се печели в пораженията. Добър пълководец е този, който се поучава от пораженията — и от чуждите, и от своите. И там, сред старите папируси, има един, който описва битката при Тразименското езеро. Казано е така: „Тогава земята се разтресе. През десет крачки изригна малък вулкан. И когато грозният тътен отшумя, храбрите римляни лежаха мъртви. А над тях се бе разстлал задушлив дим, като дима на Етна.“

Нима бе възможно? Анибаловото оръжие, чиято тайна, беше изчезнала ведно с Картагенеца — в ръцете на тия варвари, в ръцете на Спартак! Траките са неуки. Колкото и да са храбри, могат да бъдат надхитрени. Ала когато към смелостта им се притури и умът на Спартак, и оръжието на Анибал… Наистина, тежка задача ти се е паднала, Маркус Красиниус Алвио! Много тежка!

Той не се отчайваше тъй бързо. Това беше най-ценното у него. Добрият военачалник не губи вяра до смъртта си. Изненадата, мъката от поражението, болката заради загубената центурия само разбудиха гнева му.

Той удари с юмрук по коляното си.

— Ще запомнят кой е Маркус Красиниус Алвио! Ще им платя за избитите легионери! Ще опустоша Медика!

И стана.

— Сега да се поразтушим! — И се обърна към братовчед си: — Искам гладиаторски бой! Да се отморят и хората ни! Ще се бият Севт и Терес!

Стак видя, че е озлобен, но пак се осмели. Не можа да остане безразличен.

— Господарю, забрави ли Сатурналиите?

Префектът го сряза с жестока насмешка:

— Тъкмо затова! Сатурн не е небесно божество. А подземно. Той иска човешки жертви. И ще ги има.

Легионерите посрещнаха с рев на доволство новината за предстоящото забавление. Само за десетина минути те утъпкаха в снега една малка арена. По оградата останаха само часовите. Всички свободни от наряд се струпаха пред преториума.

А бурята не стихваше. Усилваше се. Вече не виеше, а ревеше. Поемаше цели преспи и ги стоварваше върху дървената палисада, затрупваше палатките, навяваше преспи около пирамидите с копията и щитовете.

Войниците докараха и гладиаторите, разтриха със сняг премръзналите им снаги, за да ги сгреят, и ги блъснаха долу.

Терес Бунтовника изпъчи гърди. Белезите по накълцаното му лице почервеняха от гняв.

— Аз гладиатор не ставам, казах ви!

То се знае, никой не му обърна внимание. Силвиус Красиниус им подхвърли две махайри и две пелти. После се обърна към братовчед си:

— Стой по-настрана! Този тракиец е луд.

Маркус Красиниус вирна глава.

— Да почват!

Не се боеше от меч. Гадателят му бе предсказал да се пази от отрова. За него бяха опасни ястията и питиетата, стрелите и копията, ако са намазани с отрова. Махайрите бяха чисти, следователно безвредни за него.

Севт пое своето оръжие, готов за бой. Терес не мръдна, опрял гръб в снежната стена със скръстени ръце на гърдите. Не познаваше римляните и умението им да се справят и с най-твърдоглавите гладиатори. Две нажежени копия го подкараха към захвърлената махайра.

Ала и римляните не го познаваха. Изведнъж той се наведе, грабна оръжието и го запрати отново срещу префекта. Маркус Красиниус едва свари да отскочи настрана. Свистящото острие прелетя на два пръста от врата му и се заби в щита на застаналия до него воин.

Префектът трепереше от гняв.

— Дайте му друг меч! Да се бият! А сетне ще разпъна на кръст победителя!

Не довърши. Стражите се развикаха, несварили да надуят роговете. По стените се бяха нахвърлили някакви сенки, зачаткаха мечове, заохкаха ранените.

— На оръжие! — изкрещя префектът.

Ала и преди неговата заповед всички се бяха втурнали към копията, мечовете и щитовете си в пирамидите. Те бяха римски легионери, не някаква варварска сбирщина. Войната беше техният занаят. Цели пет години се обучава легионерът, преди да бъде подготвен за бой.

Дори в тая суматоха Маркус Красиниус успя да погледне към гладиаторите. И се досети какво замисляха. Двама такива юначаги в тила му можеха да сторят страшни поразии.

— Оковете ги! — заповяда той.

Десетина легионери се метнаха отгоре им, свързаха им ръцете, заключиха краката им в дървени букаи и ги захвърлиха на снега.

Префектът се изкачи на стената, където бе почнало сражението, за да прецени размера на заплахата. Съсече един нападател, блъсна други надолу, в дълбокия сняг. И погледна. Мигновено разбра. Незабелязани, нечути през грохота на бурята, траките бяха издълбали тунели в дълбокия сняг, по които бяха достигнали дървените укрепления. И сега извираха оттам като из мравуняк. Катереха се по изправените стълби и се прехвърляха върху стените, изтласкваха с дързостта и многочислеността си оределите защитници. От гората пък летеше градушка от запалителни стрели и топки. Тук-там пламваха палатки. Префектът знаеше — на война траките опожаряват противниковите бойни машини и лагерите им със смола и сяра.

Той се оттегли към преториума, откъдето имаше възможност да наблюдава най-добре полесражението и да го ръководи, да праща подкрепления в застрашените участъци. Адютантите му се изправиха до него, готови да отнесат всяка негова заповед. Стояха в пълна готовност ветераните, главният резерв, със замръзнали безизразни лица, претръпнали от безброй сражения, сякаш не ги очакваше смъртта, а зрелище в цирка. Така с часове плебеите чакат гладиаторските битки.

Край Порта принципалис се водеше най-ожесточеният бой. Изглежда, там беше съсредоточен главният удар. По палисадата се катереха все нови и нови пълчища, които изтласкваха защитата.

Тогава Маркус Красиниус видя Спартак сред нападателите. Видя го как настъпва решителен и непреклонен, без ярост, без вик, различен от своите войници, които се биеха настървени, сякаш опиянени от кръвта, като побеснели демони. Спартак се сражаваше така, както занаятчията върши своята работа, както дърварят сече гората — хладнокръвно, обмислено и размерено. Всеки негов удар беше пресметнат, без пропуск.

Маркус Красиниус, един от познавачите на военното изкуство, който ценеше римските легионери, тези майстори на меча, изведнъж призна, че вижда образеца на воина. Така би нападал самият Марс, ако простосмъртните имаха щастието да го видят. Пред Спартак пътят неусетно се разчистваше, опустяваше.

— Ветераните в боя! — заповяда Маркус. — Срещу Спартак!

И манипулата се отправи натам като чудовищна метална гъсеница. Зачатка желязо о желязо. Римското „Баритус!“, тракийските бойни рогове, бесните им крясъци, воят на бурята — всичко се сля в някакъв неразчленим грохот като водопад. Вече нямаше кой да гаси пожарите. Една след друга палатките се сгромолясваха в пламъци.

Съвсем случайно Маркус Красиниус зърна какво прави Стак. Но беше много късно. Той вече беше отвързал Терес Бунтовника. И преди префектът да стигне до тях, освободеният роб грабна един меч и се хвърли в боя. С удара на щита си Маркус Красиниус простря Стак безжизнен в снега и се върна тичешком към преториума. Севт, останал неотвързан, крещеше като полудял и в безсилна ярост гризеше веригите си.

Префектът се огледа. Сега в резерв оставаха само той и петимата контубернали. А той знаеше, армия без резерв — това значи, че вече няма армия. Терес сякаш се равняваше на цяла манипула. Личеше си от пръв поглед, че няма ума на Спартак, неговата проницателност и съобразителност. Имаше само сила, която му заместваше всичко. Той въртеше ромфеята си като побеснял. Не винаги улучваше, но мощта и издръжливостта му допълваха неточните удари и честите пропуски. Тъй пред тоя устрем старите легионери неволно отстъпиха. Варварите ги изтласкваха настойчиво. Изринаха ги от стените, притиснаха ги отвред. А из снежните тунели мравките не се свършваха.

Маркус Красиниус Алвио разбра. Това беше краят. Защитниците му, скупчени край него, бързо редееха. Като истински римлянин той не биваше да падне жив в ръцете на врага. Защото дори ако се предадеше, не можеше да чака пощада.

Оставаше му едно — да защити и своята, и римската чест. Маркус Красиниус опря меча си в земята с острието нагоре, готов да се наниже сам върху него. Но Силвиус Красиниус дотича навреме и го дръпна настрана. Накара го да се ослуша. И Маркус го чу. Към рева на сражението се притури нов рев от стотици гърла. Че защо го спря братовчед му? Та това бяха пак бойните викове на траки. Навярно нови подкрепления на Спартак.

Но не. Не бяха негови подкрепления. Защото нападателите се разколебаха, задните им редици се обърнаха да посрещнат новата заплаха.

— Това е Мокапор! — възкликна радостен Силвиус Красиниус.

Наистина беше той. Маркус изкрещя от радост. Разколът беше почнал. Вече се биеха траки срещу траки. На него му оставаше само да запази кохортата си, за да оцелее, да запази сили, докато варварите се избиват взаимно, за да им наложи после своите условия.

Защитниците на укреплението се окопитиха, нападнаха и те. Притиснати от две страни, спартаковци се смутиха. Яростта им се изпари. Някои вече почваха да мятат щитовете си на гръб, готови да побягнат.

За техен ужас тогава в сражението се вмеси нова сила. Маркус Красиниус чу отчетливото римско „Баритус!“ — бойния възглас на тичащите легионери, който заглуши врявата на сражението.

Враговете му се объркаха съвсем. Напразно Спартак ги зовеше, напразно се опитваше да ги обедини около себе си, да окаже, макар и отчаяна съпротива. Маркус разбра замисъла му. Варваринът искаше да превземе изцяло лагера и оттам да се защитава срещу външните нападатели.

Сега отново пролича слабостта на тракиеца, неотразим в нападението, безпомощен в отбраната. Маркус, който отдавна знаеше ахилесовата му пета, сега се убеди напълно. Ако не те разгроми с първия удар — той отстъпва, бяга, за да те издебне друг път. Но не приема решителната битка.

Неочакваните съюзници стягаха обръча си — по снега, по подснежните проходи.

„Ба-ри-тус!“

Маркус ги позна. Пък не беше трудно да ги познае. Настъпваше другата кохорта, която бе останала край Стримон. Позна и вожда им — Гайус Салвариус Астрагал. Гневът смени радостта от спасението, сбръчка челото му. По-добре да бе загинал! Но да загине с чест, вместо да бъде спасен — и то от тогова, когото най-малко би желал да срещне тук. И то сега, когато с помощта на Мокапор щеше и без него да се справи с варварската напаст.

Траките вече бягаха безредно. Само няколко групи опитваха да се измъкнат в ред. Едната с Терес, другата начело със Спартак.

Префектът изкрещя заповедта си:

— Дръжте Спартак! Не го изпускайте!

И цяла манипула се спусна нататък, прекъсна му пътя за отстъпление, обкръжи го ведно с десетина души от бранителите му. Битката се разгоря отново, още по-жестока и настървена. Ясно, това беше цветът на Спартаковата войска. Всеки от тях се равняваше на петима обучени легионери. Но колкото и да бяха храбри и решени на всичко, те не устояха срещу натиска на превъзхождащите ги противници. И падаха един след друг, облени в кръв.

Една стрела улучи Терес Бунтовника в окото. Копие прониза ръката му, която изтърва меча. Ала той нямаше време да се занимава с подобни дреболии. Така, с щръкналата стрела, Бунтовника размаха с лява ръка щита си. Размаха го с такава стръв, че никой не устоя насреща му. Изтласка десетината римляни, които опитаха да му преградят пътя, и скочи от палисадата подир съплеменниците си.

Боят беше завършил. Само трима души начело със Спартак оказваха отчаяна съпротива. Захвърлил щита си и грабнал още един меч в лявата ръка, Спартак не спираше да се бие. Оръжията му бляскаха като светкавици и всяко от тях успяваше да намери жертвата си, за да я порази. Сякаш не ги размахваше един човек, а два демона с четиридесет очи.

„Какъв ненадминат гладиатор! — помисли си с възхита Маркус Красиниус. — Всяка школа би дала хиляди сестерции, за да го получи.“

— Искам го жив! — извика той.

Спартак беше останал сам. Обграден от цяла манипула. Скрити зад щитовете си, легионерите настъпваха безпощадно. Мечовете му чаткаха обезсилени по протегнатите напред щитове. А човешкото множество, оковано в желязо, продължаваше да го притиска, да го задушава в стоманената си хватка. После по знак на префекта стотина мъжаги се метнаха отгоре му и го затиснаха с тежестта си.

В същия миг последният метнат от траките камък перна Маркус Красиниус в главата и го свали на земята в несвяст.