Гладиаторът

Бунтът на робите

Спартак се събуди, облян в пот. И тозчас си даде сметка къде се намира — в златната мина, където победителите му го бяха отправили след пленяването му. Бе сънувал страшен сън. Възседнал белия си жребец, той препускаше срещу някаква крепост. Не бе я виждал никога, но знаеше — беше Рим! Летеше начело на легион роби, гладни, мършави, озлобени, които го следваха покорно, тичаха подире му, падаха, ставаха, напираха срещу каменните стени, къртеха ги с нокти, гризяха ги със зъби. И ги сриваха — една след друга. А върху мястото на всеки срутен зид израстваше втори, още по-висок, още по-непристъпен. И робите отново налитаха ката развълнувани мравки, които опитват да угасят захвърлената върху мравуняка главня…

— Ставайте, въшливци! — крещеше надзирателят Барторикс и плющеше с дългия си камшик от биволска кожа.

Нещастните роби скочиха на крака. Но и тъй, безмълвно изправени, те още спяха, нямаха сили да се събудят. Краткият сън, що им се полагаше, не стигаше да изличи от смазаните им тела нечовешката преумора от вчерашния ден, от онзиденшния, от стотиците непоносими дни в мрачните и влажни галерии на древния рудник.

Навън едва се провиждаше дрезгавината на изгрева. В просветлелия четириъгълник на изхода се очертаваше застаналият на пост легионер. Наблизо се кикотеше хиена. А в смрадното помещение, непочиствано от човешките мръсотии, се суетяха привързани с окачените на вратовете им вериги петстотинте роби.

— Марш навън!

И те, покорни като овце, затътряха нозе към изхода, така на дружини от по двадесет души, привързани за една обща верига. При вратата ги чакаха пазачите, обградили скалистата площадка с железния си обръч, студени и безчувствени като метала, в който бяха облечени.

Надзорниците наляха в глинени панички всекиму по няколко глътки вода, бутнаха във всяка протегната ръка по един чироз и шепа булгур.

Фертракс, болният гал, който от няколко дни бълнуваше и се мяташе в огън и който, както виждаха всички, скоро щеше да опразни веригата, протегна съдинката си към Спартак и пошепна с напукани от треската устни:

— Дай ми назаем една глътчица! Ще ти я върна на оня свят. Кълна се в Белен!

Белен беше върховният бог на галите, духът на слънцето. Спартак сподави неволното си движение да се отдръпне. Защото и той умираше от жажда. Против волята си отля част от водата. Чувал беше — галите като траките вярваха в задгробния живот. Дори пари назаем вземаха с условие, че ще ги върнат там.

А от другата му страна евреинът Симон бен Йешу мърмореше вечния си припев:

— Мойсей изведе рода Израилев от Фараоновото робство. Кой ще изведе сина на Израил от робството?

Умът на клетника не беше в ред, откакто неговият брат умря при побоя, що му нанесе Барторикс.

Нещастниците дъвчеха бързо. После сдъвкали-недосдъвкали храната, я поглъщаха лакомо, изпиваха и полагаемата им се вода. Знаеха, надзирателите нямат търпение. Не чакат. Доскорошни роби, те не бяха поставени от господарите да глезят другите. Робът има само едно желание, един нагон — да мързелува. Всяка минута без работа е придобивка за него. А всяка минута без работа е чиста загуба за господаря. Господарят беше освободил тия надзиратели затова — да карат другите да работят. И те, бившите роби, знаеха как да постигнат това: да му отплатят своята стойност, да му отплатят стойността на робите и на легионерите, които ги пазеха. А той да спечели колкото може повече и по-скоро. Всеки да му донесе поне стократна печалба. Ако обикновеният роб служи двадесет години, рудничарят, който едва издържа една година, в една година да даде печалба за повече от двадесет. А това означаваше да се взема от всекиго най-многото, което може да даде. Господарят имаше повече сметка да подменя всички роби с нови, отколкото да запази старите, пък те да не му дадат всичко, на което са годни. Ей това беше ролята на надзирателите — да изстискат всичко от своите предишни другари.

Затова ги избираха по жестокост. Ала най-жесток от всички, несравним, беше Барторикс. Някои от най-старите рудари помнеха как го бяха освободили. Робите понякога изгубват търпение. Отчаянието прелива. Или — или! Преди десетина месеца бяха замислили бунт. Бяха подготвили всичко за следния ден. А вечерта, когато ги изкараха от мината, легионерите отделиха главните заговорници, те бяха девет души, между които и един от надзирателите, и ги разпънаха. После освободиха Барторикс. Поставиха го вместо разпънатия надзирател. Ако издържеше така три години, през които управителят да остане доволен от усърдието му, Барторикс щеше да получи и римско гражданство.

Диузенус и Тарула, след като изядоха булгура си, дадоха чирозите си на Спартак и Севт. Те бяха ктисти богочестиви, не кусваха месо. Съвсем случайно бяха попаднали пред очите на легионерите след пленяването на Спартак и бяха споделили неговата участ.

Този ден на Барторикс му беше нещо криво. Друг път хич не забелязваше какво правят. Който иска — да яде, който не ще — да гладува. Сега за проклетия бичът заплющя по гърбовете им.

— Защо отказвате рибата си? — кресна им той. — Или сте намислили да умрете?

— Умрем ли, ще се отървем! — прошепна Тарула.

Барторикс побесня:

— А стопанинът да загуби две говеда, за които е дал пари! Когато ви се заповяда, ще ядете! Когато ви се заповяда, ще гладувате!

И тикна по една вмирисана риба в ръцете им.

— Яжте!

— Не! — поклатиха глави и двамата, пребледнели, в предчувствие на бедата.

— Защо не?

— Рибата е живо същество. Ние не убиваме!

Внезапно иззад войниците се обади центурионът.

Хрумнало му беше нещо изключително.

— Не убивате, значи! Ами ако ви изправя един срещу друг като гладиатори…

— То се знае, няма! — повече изплака, отколкото го каза Тарула. — Който вади меч, меч ще го прониже.

Камшикът на Барторикс го зашиба настървено.

Смазани от глад и умора, претръпнали пред ежедневния ужас, изгубили човешкия си вид, затъпели като животни, дори по-зле от животните, робите дори не погледнаха към двамата нещастници. Без съчувствие, без жал. А може би доволни — доволни, че тъй, в тая разправия, спечелваха някоя минута без работа. Че какви ли хора нямаше в тая сбирщина: и траки, и гали, и гърци, египтяни, либийци, перси, асирийци, юдеи, германци, славяни, сабини, сицилийци, македонци, илирийци, умбри и тосканци — толкова различни по цвят и ръст, и толкова еднакви в мъката, в затъпяващото страдание.

— Дайте им щитове и мечове! — извика центурионът. — Да се бият!

Войниците сякаш чакаха само това. В тоя омразен пущинак, където ги бяха натирили, нямаше никакви забавления. Един гладиаторски бой, дори между такива съсухрени клетници, които едва се държаха на крака, щеше да внесе някакво разнообразие в ежедневието им. Тикнаха оръжията в ръцете им и почнаха да ги подканят. Напразно. И двамата стояха неподвижни, отпуснати. Не мръдваха. Бичовете зашибаха. Пак без полза. Опитаха с копията — също. А робите продължаваха да гледат все тъй безучастни като волове в ярема.

Центурионът разбута легионерите и прасна с юмрук в зъбите Тарула. Нещастникът се свлече окървавен на земята.

— Ще се биете ли?

Тарула изплю избитите си зъби и през кръвта отвърна:

— Ние сме ктисти!

Римлянинът се дръпна.

— На кръстовете! — рече той. Рече го тъй тихо, почти гальовно. Сякаш ги опрощаваше, а не ги обричаше на най-тежките мъчения.

Рим, който от всичко на света все още най-много ненавиждаше Картаген, не се бе подвоумил да заеме от ненавистния Картаген неговото наказание за робите.

Легионерите подхванаха двамата обречени и ги повлякоха към близкото възвишение, където винаги стояха в запас готови дървени кръстове. За няколко минути приковаха дланите и ходилата им с гвоздеи за гредите. Изправиха кръстовете в ямите.

И сега никой роб не погледна нагоре. Продължаваха да седят така — голи, без никаква дреха, мършави като скелети, с приведени към земята погледи.

— На работа! — извика Барторикс. — Живо!

Клетниците се надигнаха. Лицата им и този път не издадоха недоволството си от прекъснатата почивка.

Единствен Спартак не се сдържа. Тъй беше устроен — търпеше, търпеше, докато прелееше последната капка. И изригваше. Той се обърна към двата кръста и извика:

— Ще отмъстя за вас!

Барторикс го заудря с бича.

— Ще отмъстя! — не спираше Спартак, като дори не опитваше да се защити от ударите. — Няма да им простя и това!

Пред входа на рудника надзирателите почнаха да отключват веригите и един по един да освобождават копачите, които припряно влизаха в шахтата. Всеки поемаше безучастно сечивото, което му бе отредено — кирка, чук или железен лост — и хлътваше в дълбочината. Надзирателят Барторикс седеше върху един огромен мраморен отломък, откъртен от тавана тази нощ, и размахваше камшика.

— По-живо! По-живо!

Като че ли не знаеше друга дума.

Вдигнал своята кирка, взел и мъждукащото лоениче, Спартак продължи към придадения им забой, следван от Севт, който пък понесе железния лост и чука. Галерията, укрепвана тук-там с полуизгнили дървени подпори, се стесни бързо, снижи се. Робите се приведоха, тръгнаха клекнали, после запълзяха.

Двамата достигнаха своето място. Светлината на лоеничето затрептя по златната жила, която опасваше белия камък с искрящ пояс. Тук бе събрано такова богатство, че с всяка копка Спартак откъртваше толкова злато, колкото струваше той самият.

А колко трудно се копае така, полулегнал, без опора, без простор. Колко трудно се провъртва дупката, в която се вбива клинът! И после, колко усилия са нужни, за да се откърти блестящото късче! Въздухът беше влажен и застоял, вмирисан на човешки нечистотии. От ниския таван капеше вода. Подът се бе превърнал в мръсна локва, която се оцеждаше с лек наклон към изхода.

И все пак дори с тази мъка, дори при тази убийствена умора Спартак не можеше да се примири. Умът му не спираше, продължаваше да работи, да преценява, да обмисля. Днес — двамата ктисти; онзи ден — картагенецът; по-онзи ден полуделият гал. Утре може би той самият. Тук не се оцелява повече от месец-два, най-много година. Трябваше ли да чака още, та да угасне и той ей тъй мърцина…

Каква ли наистина щеше да бъде участта му, ако Маркус Красиниус не бе изгубил съзнание и първият префект в легиона Гайус Салвариус Астрагал, без да подозира кой какъв е, не бе продал всички тракийски пленници вкупом на следващия го винаги роботърговец — ведно със Спартак и гладиатора Севт? Къде ли, в коя ли гладиаторска школа щяха да се обучават сега, да избиват други нещастници като тях? Всъщност Спартак беше благодарен за този развой на нещата. Макар и тук, в ада, откъдето най-често набираха гладиаторите. Отчаяният от рудника роб е готов на всичко, само и само да се измъкне от това тегло.

— Повече не може! — пошепна Севт.

— Не може! — повтори Спартак. — Трябва да направим нещо!

— Да бягаме! — Севт въздъхна. — Поне да опитаме!

Спартак вдигна рамене:

— Къде ли ще бягаме?

Гладиаторът неволно се озърна, както набиваше лоста, и изрече дръзката си мисъл:

— Само бунт!

И понеже Спартак поклати глава, Севт се разпали:

— Защо пък не? През година в мините избухват бунтове. В сребърните рудници в Испания, в златните в Либия, оловните в Галия, медните в Илирия. И в Лаврион… И в Пангея…

Бунт! — помисли си Спартак. — А после стотици, хиляди приковани на кръстовете, нахвърляни в цирковете на зверовете, изправени едни срещу други като гладиатори. Като Диузенус и Тарула. Болезнена тръпка сгърчи гърдите му при спомена за техните изкривени от болка и ужас лица, извитите им като червеи тела…

Робът, който извозваше рудата, допълзя до тях, насипа с шепи каменния трошляк в дървеното корито и го повлече пълзешком към изхода.

Дали не ме чу? — запита се Севт. А имаше защо да се бои. Никой не знае кой роб е годен за предателство. Нали само тази е цената на свободата?

После махна с ръка.

— Най-много на кръста! Само за едно ще ми е жал — че не отмъстих на Маркус Красиниус… Заради брат си… Та казах… Има и по-големи бунтове. Много са. Всяка година. Защо да не опитаме и ние? Само в Сицилия те нямат чет. Чувал съм за сириеца Евн, който умеел да бълва огън и да предсказва бъдещето; гърка Атенион, тракиеца Селви, който бил опитен в гадаенето по животински вътрешности, германеца Ундарт, евреина Бен Йоаш…

Спартак не спираше да удря с кирката. Дори тук, в тази задушна дупка, ушите на господаря можеха да подслушват.

— Но дали ще успеем? — пошепна той. — Прости, отчаяни роби.

Мина много време, преди Севт да отговори. Трябваше да копае. Нямаше право да спира. До вечерта бяха длъжни да напълнят сто корита. Спреше ли робът да ги извозва, и надзирателят щеше да допълзи с острия остен. В забоя няма място за размах на бича. Затова си служат със заострени тояги.

— Спартак! — рече той. — Аз познавам Рим. Познавам го тъй, както той сам не се познава. Знам му силата, знам и слабостта му. Силата на Рим е робството. То позволява на римляните да се занимават с война, за да ловят роби, които ги хранят и обличат, които строят дворците им, които учат децата им…

Надзирателите често разместваха робите, да не се опознават, да не се сговарят. Едва от вчера Севт и Спартак бяха попаднали заедно, та затова все не можеха да се наприказват. По-право приказваше Севт, който беше опознал добре своите поробители, докато Спартак само слушаше. А сърцето му беше вледенено, видял много мъка на света, много смърт и ужас. И преди това, и тук в мината. Мнозина умираха от изтощение. Ясно му беше защо. Господарите искаха повече злато. Мнозина загиваха на кръстовете, понеже отказваха да работят, понеже бягаха. И това му беше ясно — бяха посегнали на господарската печалба. Но тия двамата, клетите ктисти! Ей тъй, за нищо. Само за прищявката на тези, които имат сила и власт. Ужасяваше го безсмисленото убийство, ужасяваше го безнадеждната участ на роба. Никой не убива добичето си от прищявка. Само човекът роб може да бъде убит по прищявка. По-евтин от добиче…

Коритарят допълзя пак и двамата заработиха привидно още по-усърдно. Когато той отвлече товара си, Севт пошепна:

— Брой нямат хората, които живеят в Рим. Повечето от тях роби. И тия недоволници само чакат някой да ги поведе. Рим е разположен на седем хълма, затуй го наричат Седмоглав змей. Ако змеят бъде нападнат отвън, робите отвътре ще се надигнат. За да бъде сразен, Рим трябва да бъде ударен в сърцето. Другите удари са само драскотини, които не го убиват.

— Рим още не е превземан! — промълви глухо Спартак. — Нито от сабиняните, нито от Анибал…

— Само от галите преди три века.

— Тогава не е имал крепостни стени, а само насип.

Пред очите му отново премина кошмарният сън. Робите, които гризят крепостната стена на Рим. И тя отново израства… А най-жестокото беше това, че на света съществуваше сила, способна да срине тези стени. Както срина светилището на Дионис. Само ако бъдеше отнесена до тези стени, да бъде поставена под тях. От някой по-упорит от Анибал, някой по-щастлив от Анибал. Някой, който успее да се опази от кръста…

Сега тази мощ бездействуваше, заключена в нечетливите финикийски знаци върху сребърната плочка, която умиращият Мукатралис окачи върху гърдите на Саине. Бездействуваше равнодушна, безполезна сред дебрите на Орбел.

И някаква задушаваща мъка притисна гърдите му. И копнеж като спазъм, който запуши гърлото му. Трябваше да се махне оттук, да отиде в Орбел, да литне при мощната тайна… И при Саине… Не можеше да остане… Останеше ли, щеше да загине… А нямаше право — заради Саине, заради тайната на Мукатралис, заради клетвата, която му бе дал, заради отмъщението, заради невинно разпнатите…

Отмъщението — това е насладата на боговете. Тъй казваха римляните. И Спартак трябваше да вкуси от тая божествена наслада!…

Отдалеч, през прихлупените галерии, сред грохота на кирките и лостовете, се носеше плачливият глас на Симон бен Йешу, който не спираше да си припява:

— Кой ще изведе от плена рода на Израиля? Ще дойде ли Месия?

Един ден в мината се равнява на цяла вечност. Безкраен се оказа и тоя ден. Под светлината на кандилото никой не можеше да измери колко време е минало, дошло ли е пладне, мръква ли се вече или все още е утро. Кирката тежеше все по-убийствено, сърцето биеше все по-пресилено, готово при следния удар да се пръсне, тялото се мъкнеше все по-съсипано, сякаш повече нямаше да се мръдне.

И в тая вечност двамата заговорници успяха да се разберат. Севт беше непоправим беглец, Севт беше участник в робски метеж, заради което вместо да го разпънат, го бяха направили гладиатор. А Спартак вече беше решил. А когато той решеше, това значеше, че ще стане.

Щяха да изпълнят плана си още тази вечер. Преди това нямаше да увещават никого, с никого нямаше да се наговарят. Разкриеха ли се, все можеше да се намери предател. А така, почнеха ли веднъж двамата, другите като стадо щяха да ги последват. Робите само изглеждат безучастни, отпуснати, отчаяни. Такива са, докато няма надежда. Яви ли се някакъв, и най-малкият изглед за успех, те се променят мигновено. Сякаш във всеки от тези мършави, едва мъкнещи се човешки дрипели се е криела по една фурия…

Спартак стисна зъби. Ами ако не ги последват. Ех, няма що! Тогава ще се свърши всичко наведнъж. Ще се приберат при прадедите във вечния живот. И вечното блаженство…

Свирката на надзорника ги стресна, когато вече се бяха отчаяли дали някога ще се мръкне. Коритарят изтика последната руда до изхода. След него пропълзяха и двамата съзаклятници. Завръщаха се и другите роби. Всеки беше длъжен да остави сечивото си при изхода пред Барторикс, след което трябваше да излезе навън, където ковачите, окръжени от легионерите, им прикачаха халките около врата към общите синджири за през нощта.

Грохнали, с превити рамене, смазани от умора, Севт и Спартак сякаш случайно се озоваха зад надзирателя. Никой не видя как лостът на Севт разби черепа на Барторикс, който рухна на пода без стон.

— На бунт! — изкрещя в същото време Спартак.

— Бунт! — последва го ревът на Севт.

Неволниците останаха вцепенени само за миг. Изведнъж грозният призив протече като ток през телата им. Раздруса ги. Не се и замислиха. Поддадоха му се неволно, като хипнотизирани. Та нали само това бяха мечтали? И мечтата им вече можеше да стане истина…

Стогласен рев изригна от гърдите им. В следната секунда и тримата надзиратели, които се случиха в мината, лежаха безжизнени на земята.

Легионерите се втурнаха натам. Ала не успяха да влязат вътре, спрени от посипалата се отгоре им градушка от камъни — от изправилата се насреща им жива стена от омраза, лостове и кирки.

Спартак опита да надвика тържествуващия вой, който раздираше гърлата на събратята му:

— Поставете два лоста под скалата!

Неочаквано той беше станал техен водач.

Робите от втората редица изпълниха заповедта му, без да я разбират. Промушиха железните прътове под мраморната канара.

— Сега им сложете колела!

Не мина и минута. Бунтовниците изкъртиха колелата на една рудничарска количка и ги надянаха върху лостовете.

— Сега напред! — извика Спартак. — Срещу легионерите!

Такъв беше планът му. Изтласкана по наклона навън, канарата трябваше да разкъса обръча им. И през тоя пробив непокорниците да се измъкнат към пристанището, където да завземат закотвената галера.

Но Фортуна, изглежда, си бе наумила друго. Спартак не бе оценил само едно. Дълго още, години наред той щеше да се учи, че в боя винаги решава най-малката, най-незначителната дреболия. Канарата се оказа само два-три пръста по-висока от изхода. Тя се блъсна в него с трясък и спря. Не само не разпръсна стражите, а напротив, затвори в капан метежниците.

Легионерите не се колебаха дълго. Те бяха опитни тъмничари. За няколко минути натрупаха пред отвора наръч дърва, посипаха ги със сяра и ги запалиха. Задавящият дим се насочи на тънки струйки в рудника. Робите се разкашляха, почнаха да се задушават.

Убеден вече, че опитът му е пропаднал, Спартак се подпря на студената стена. Всичко бе свършено — и с него, и с мечтите му за отмъщение, и с Анибаловия прах. Щяха да го окачат на кръста до Диузенус и Тарула. И нищо от това, което бе мечтал, нямаше да се сбъдне.

Внезапно той чу нейде отдалеч тревожен рог.

В същото време евреинът подхвана своя безумен напев:

— Къде е Месия, който ще изведе сина на Израил от робството?

— Млъкни! — извика му Спартак и се втурна към изхода.

През пролуката видя, че легионерите тичаха към пристанището. Случило се бе нещо по-важно от бунта. Иначе не биха ги изоставили.

— Издърпайте камъка! — кресна Спартак, задъхан от нетърпение. — Назад!

Скоро го отстраниха и изскочиха навън. Вече се бе смрачило. Само червенината на залеза още пламтеше по притихналата повърхност на залива подобно на кърваво петно върху излъскан до блясък щит. На кея редом с римската галера бяха пристанали още три кораба, от които слизаха въоръжени хора и се нахвърляха върху прииждащите откъм рудника легионери. Виковете им и кънтежът на оръжията долитаха съвсем отчетливо догоре.

Бунтовниците стояха смаяни, нерешителни, без да знаят какво да предприемат. Що за хора бяха новодошлите — приятели или още по-опасни врагове? Дали трябваше да им се притекат на помощ, или да хукнат на север, където почваше неизбродимият Тракийски лес — там където никой римлянин не би ги догонил?

Над главите им, извисени, сякаш опрели в небето, се открояваха зловещо върху притъмнялото небе двата дървени кръста. Диузенус висеше неподвижен. Но Тарула още даваше признак на живот. Пъшкаше и стенеше.

— Свалете ги! — заповяда Спартак.

Робите изтръгнаха пироните, освободиха нещастниците. Диузенус наистина беше мъртъв.

Спартак остави Фертракс при Тарула да превърже раните му, а той поведе надолу голата си армия.

Скоро се разбра кои са нападателите. Направата на корабите им, платната, носиите издаваха киликийските пирати, сега най-яростните противници на Рим, все още непобедени. Те владееха цялото Вътрешно море, опустошавайки Елада, Сицилия, Крит. Кръстосваха покрай самата Италия, пречеха за извозването на храни за Рим от Египет и Африка. Никой друг не беше толкова богат, та да обковава реите си със злато, а греблата със сребро; да боядисва платната си с пурпур тогава, когато пурпурът за ивицата върху ангустоклавиума на един римски патриций струваше цяло състояние.

— Напред! — извика Спартак.

И мършавите роби, превърнали се във всепомитаща армия при надеждата за близка свобода, връхлетяха върху римляните в гръб, размахали своите миньорски сечива.

Битката привърши скоро. Притиснати от две страни, стотината легионери се стопиха бързо. Робите се нахвърлиха върху им за броните и оръжието. А киликийците понесоха към корабите си сандъците със златна руда.

Внезапно Севт извика:

— Легионери! Откъм Неаполис!

Спартак се ослуша. Наистина по новия път настъпваше голяма римска част — може би кохорта, може би две кохорти. Това личеше от броя на флейтите и барабаните им. Въпреки изненадата охраната на рудника бе успяла да запали сигналните огньове.

Разбрали надвисналата опасност, пиратите побързаха да се приберат на корабите си. И без това вече бяха опразнили златния склад.

Спартак се изправи пред главатаря им, едър мъж на средна възраст, облечен в скъпи дрехи и натруфен с безценни камъни.

— Аз съм тракийски резос — рече той. — До днес роб у римляните. А ти?

— Аз пък съм Музел Шаабал — отвърна пиратът. — Кажи какво искаш! Да делим ли?

— Не, Музел Шабаал! Нищо друго не ща повече от тебе! Ти ми даде най-ценното, свободата. Да те дарят боговете ти с цялото си благоволение! Имам само една молба. Римляните идват. А моите хора са изтощени. Нямат сили да се бият, нямат сили да бягат. Вземи ни на твоите миопарони, за да ни стовариш нейде по нашия бряг! Спаси ни още веднъж!

Музел Шабаал се замисли. Зарови пръсти в брадата си. Размени бърз поглед с помощника си и реши:

— Добре! Качвайте се!

Римляните вече приближаваха. Ясно се чуваха виковете и заканите им. Затова метежниците не изчакаха повторна покана. Като подплашено от вълк стадо те се втурнаха към корабите. Почнаха да се блъскат по траповете, да падат във водата, та не се разбра колко се издавиха. Едва изчакаха да дойдат Фертракс и Тарула, носен на ръце от двама по-издържливи роби.

С размахани весла миопароните се отделиха от пристана тъкмо когато кохортите стигнаха на брега. Бяха доплавали три кораба, отплаваха четири — ведно със заварената в залива римска галера.

— Новите в трюма! — заповяда Музел Шабаал. — Да не се пречкат на моряците и гребците!

Благодарни за спасението си, бегълците се намъкнаха послушно долу. А Спартак по това време остана на кърмата, загледан в струпаните на кея легионери. Смътно подозрение изплува в мисълта му. Защо пък трябваше да слизат в трюма?

Тозчас пиратите затвориха капаците. Залостиха ги с яки резета. Спартак едва успя да овладее яростта си, да укроти избликналия гневен порив. Разбра в миг всичко. Решил да увеличи печалбата си с цената на тъй лесно спечелените роби, измамникът щеше да ги продаде на първото тържище.

Прикрит от тъмнината, Спартак се примъкна като рис към капитанската каюта.

Шабаал говореше радостно възбуден:

— Боговете ни закрилят! Казвах ли ви аз? Когато спусках кораба си на вода, прекарах кила му през седем роби, да се смаже в кръвта им. Със седмократна човешка жертва умилостивих боговете.

Той пак поглади разкошната си брада.

— А сега към Бизантион!

Спартак знаеше добре къде е Бизантион, разкошният град, основан някога от тракийския резос Бизас. Но освободените бунтовници не мислеха да ходят в Бизантион. Нямаха никаква работа там. Още по-малко като роби. Не му мисли много. Друг път прекалено разсъдлив, в съдбоносни моменти решаваше бързо. Той изчака помощник-капитанът да се махне, приближи безшумно и с един скок се метна върху главатаря. Удари го по главата с дръжката на меча. Музел Шабаал се свлече безшумно на палубата. Спартак го хвана за пояса и го отвлече в кабината му. Залости вратата отвътре, после го овърза с нацепената и усукана на въжета завеса. Пиратът отвори очи.

— Какво искаш? — попита той, неочаквано примирен.

Ала хитрите огънчета в очите му издаваха, че вътрешно не се е примирил, че мисли, преценява, крои как да се измъкне от клопката, в която бе попаднал.

На вратата се почука.

— Капитане! — обади се кормчията. — Вятърът се усилва. Да се прикрием ли зад Тасос?

Спартак натисна меча в гърдите му.

— Кажи да обърнат на запад! Ще ни стовариш между Неаполис и Аполония!

Усетил безпощадното острие на сантиметър от сърцето си, Шабаал повтори думите му:

— Променям заповедта! Курс на запад! Малкото заливче между Неаполис и Аполония!

Зад вратата се чу сподавено възклицание. После гласът отвърна покорно:

— Така ще бъде! Курс на запад!

По навеждането на кораба и засиленото проскърцване на веслата от десния борд се разбра, че завиват наляво. После греблата се размахаха равномерно, макар че люлеенето се засили.

Спартак стоеше над заложника си, без да отмества меча, заплашителен като същинска Немезида.

Главатарят облиза пресъхналите си устни.

— Тракиецо, слушай! Да се спогодим! И двамата сме благородници: Защо да се колим заради някакви въшливци?

— Какво предлагаш?

— Да ги продадем общо! После ще делим поравно!

Спартак стискаше зъби.

— И още нещо — добави Шабаал, окуражен от мълчанието му. — Ако ти хареса, ще останеш с нас. Имам нужда от такива като теб. И двамата сме врагове на Рим. Предстоят ми за разчистване много сметки. Особено една голяма сметка. С един самохвалец. Помня му цялото име. Гайус Юлиус Цезар.

— Това не ме засяга.

— Слушай сега. После ще решиш. Това е един негодник, когото от пренебрежение не убих. Стори ми се, че не е с всичкия си. Като наш пленник ни четеше стиховете си и ако не ръкопляскахме, ни наричаше варвари. А ние примирахме от смях. Поисках му откуп двадесет таланта сребро. А той самохвално отвърна: „За толкова ли само ме оценяваш? Аз предлагам петдесет!“ Сгреших, че го пуснах. Защото след това той въоръжил своя флота и нападнал нашите кораби. Пленил хората ми и ги разпънал, докато аз съм лежал болен на брега. Ти ще ми помогнеш да отмъстя.

— Може да поговорим и за това само след като пуснеш другарите ми! — отвърна Спартак.

— Остави ги тия въшливци! — пресече го пиратът.

Спартак го стрелна с поглед тъй гневно, че Шабаал не довърши думите си.

— Аз също сега съм въшлив роб! Когато си роб, никой не те пита какъв си се родил.

Музел Шабаал не проговори повече, разбрал безполезността на подобни пазарлъци.

Минаха много часове, които на Спартак се сториха цяла вечност, докато кормчията отново почука.

— Навлизаме в Малкия залив!

Спартак само му даде знак с очи и Шабаал нареди:

— Пристани до скалите! Отвори люка и пусни робите!

— Що думаш, господарю?

Спартак виждаше как се двоуми пленникът му, как преглъща мъчително. Затова за по-голяма убедителност натисна по-силно стоманеното острие.

— Пусни ги! — изхриптя Шабаал. — Не разпитвай повече!

Скоро се чу скърцането на капаците. После множество нозе затрополиха по палубата и трапа, що свързваше кораба с брега.

Тогава Спартак изправи пирата на крака и го изтика пред себе си. Отвори вратата.

— Ей, вие! — извика той. — Дръпнете се от пътя ми! Посегне ли някой да ме спре, ще убия Музел Шабаал!

Киликийците се стъписаха.

— Направете път! — повтори главатарят им.

И те се отдръпнаха.

Закрит от заложника си, Спартак се отправи бавно към трапа. Премръзнали от морския хлад, голите роби вече бяха наклали на брега огън да се сгреят. Още не знаеха какво се бе случило. Някои дори допускаха, че само се бяха пошегували с тях. Но сега при вида на водача си и пленника му разбраха, че съвсем не е било шега.

Усетил как пред близката свобода хватката на похитителя му отслабва, Музел Шабаал се дръпна изненадващо встрани и врагът му, изгубил равновесие, се просна в краката му. В следния миг пиратът скочи отгоре му. Нахвърлиха се и останалите киликийци.

Макар и изтощен от робството, Спартак успя да се отскубне от нападателите, докопа меча и го развъртя. След първото смайване другарите му се опомниха бързо. Спуснаха се и те — кой с голи ръце, кой с пръти и камъни — в боя. Севт изтръгна една разпалена главня от огъня и се покатери на борда. Последваха примера му мнозина. Искрите се разлетяха навред, горящите въглени подпалиха изсъхналата палуба, насмолените въжета. Платната пламнаха.

Докато другите кораби дойдат на помощ, миопароната на Музел Шабаал се превърна в огнена клада. Обезумели от уплаха, пиратите и робите наскачаха в морето. Едните бързаха да се прехвърлят на своите кораби, другите — на брега.

Пиратският главатар успя да се спаси на съседната палуба. И оттам, побеснял от гняв, даде заповед да нападнат отново безоръжните противници. Макар че всъщност те вече не бяха тъй безоръжни, макар че ги замерваха отдалеч с камъни и горящи главни.

Тогава се чу гласът на наблюдателя от мачтата:

— Кораби срещу нас!

Нямаше съмнение, че са римски. Римляните бяха отправили подире им и триремите, с които разполагаха.

— Към открито море! — заповяда Шабаал.

После се наведе през борда и се провикна заканително:

— Тракиецо, запомни! Ще ти платя! Рано или късно!

Спартак неволно се изсмя:

— Няма къде да се срещнем, Музел Шабаал!

Не предполагаше какво му готви Фортуна. Наистина отде можеше да допусне, че някога, след много години, подгонен от легионите на Крас, той щеше да потърси отново помощта на киликиеца, щеше да чака неговите кораби, които да превозят разбунтуваните роби в Сицилия. И тогава този същият Музел Шабаал с измама щеше да го изостави на полуострова срещу угоения Лукул, срещу самовлюбения Помпей, срещу храненика на Сула — развратника Крас, който натрупа милионите си, като купуваше имотите на осъдените от Сула… Срещу цялата мощ на Рим…

Децимацията

Когато възнамерява да сключи сделка, когато замисля политическа сплетня, когато търси приятна беседа, когато е доволен и когато е разтревожен, римлянинът отива в обществената баня. Една трета от живота си прекарва там. Където стъпи, той строи пътища и бани. Затова само в Рим има хиляда къпални, повече от храмовете и светилищата на боговете.

При ужасната беда, що се бе сринала върху главата му, Маркус Красиниус Алвио потърси разтуха в баните на Амфиполис, една от столиците на победена Македония. Аристократите предпочитаха не новата просторна къпалня, а най-старата, може би именно затова, че беше малка и стенната й уредба даваше най-мека топлина. Без да е студена, тя се проветряваше бързо. Без да разполага с петдесет отделения като новата, и тази имаше горещи, хладки и студени басейни. И тя като другите беше изградена от мрамор и разкошни мозайки от разноцветни камъни и смалт.

В синкавопрозрачната вода на най-студения басейн се бе изтегнал братовчед му Силвиус Красиниус. Префектът се натопи до него. Ледена тръпка разтърси тялото му. Но той издържа. Водата го освежаваше, прогонваше черните мисли.

Маркус знаеше, че е роден за велики дела. И пророчествата му даваха тая увереност, и той самият я съзнаваше. Когато четеше история, се убеждаваше, че по нищо не се различава от най-великите пълководци. Само Фортуна все още отказваше да му се усмихне. Две големи шеги си изигра с него тя, дано бъдеха само шеги! Едната бе спасението на кохортата му от Гайус Салвариус Астрагал при Ямфорина. Ако бе закъснял поне половин час проклетникът, с помощта на Мокапор Маркус сам; щеше да се отскубне от Спартаковата клопка. И онзи случаен камък, който го бе проснал в безсъзнание, за да позволи на Астрагал навред да се перчи с подвига си. Ако не беше този камък, Маркус не би изпуснал тъй лекомислено Спартак, за да не знае после в коя мина, в коя трирема да го търси. Щеше да го разпитва така, че да му издаде тайната на Анибал.

Анибаловият огън! Откак научи за него, Маркус Красиниус изгуби покоя си. Този огън можеше да му даде сила не само да срази враговете на Рим; той можеше да постави на колене и самия Рим — горделивия, своенравен Рим, който не разрешава дори на своите любимци да влизат в него с легионите си. Пристъпи ли консулът в града, тозчас става обикновен гражданин, а легионерите биват обезоръжавани. То се знае, това не попречи на Сула да заграби властта и да смаже противниците си. И то без Анибалов огън. Какво ли би могъл да постигне пък онзи, който го има?

Маркус неволно сви юмруци. На неговата възраст Александър владееше света, а той още не беше направил нищо. С Анибаловия огън Маркус Красиниус Алвио щеше да влезе в Рим и без бой, Рим сам щеше да се просне в нозете му. Ония глупци, които дремеха в Сената, омотани в белите си тоги, щяха да се надпреварват в славословията си. Разглезените столични кохорти със звънчета на ботушите, с бронзови наколенници, излъскани като злато, и с позлатени хумералии върху нагръдниците щяха да дерат гласовете си от приветствия. Тогава всички щяха да разберат кой е Маркус Красиниус Алвио! Щеше да го усети и старият Астрагал, който опропасти стария Красиниус; щеше да го усети и младият. И ненаситните Красовци, и Цицероновци, които го бяха го оскубали с петдесетпроцентова лихва за дадените заеми.

Но Спартак пропадна нейде из робските пазарища. Саине се забута из пущинаците на Орбел. Рим изтегли кохортите си от Медика, оставил Мокапор на трона му. И Маркус Красиниус се свря отново в Амфиполис да лекува в целебните му извори болката в главата си и да бълнува за онзи момент, когато ще нахлуе отново в Ямфорина да търси Саине. И заради тайната, и заради нея самата.

Докато не го слетя вторият удар — още по-жесток, още по-безпощаден…

Маркус изгледа братовчед си. И прочете в очите му такава безнадеждност, че му се прииска да го натисне във водата и тук, в басейна, да го удави.

— Астрагал ме вика. Нали е трибун, командир на първа кохорта, заместник на претора? Какво да му кажа, Силвиус? — попита Маркус.

Първият му центурион го изгледа равнодушно.

— Ти знаеш всичко.

— То е толкова объркано. Какво да му кажа кратко, ясно, по войнишки?

— И за мен е неясно. Никой не е очаквал нападение, и то откъм тила, в мир. Разбунтуваните роби налетяха внезапно. Въпреки това легионерите заеха нови позиции. И може би щяхме да ги изтласкаме, ако не беше твоята заповед…

— Ти пак. С тая заповед. Казах ти, не съм пращал никаква заповед.

— Разбрах, че не е твоят почерк. Но късно. Тогава изпълних нареждането. Отстъпих. И налетях на засада. Това е…

Маркус скръцна със зъби.

— Това е! Лесно е да се каже! Но как да се оправдае?

— Аз няма да се оправдавам! — разпери безпомощно ръце Силвиус.

— Защо?

— Моята вече е свършена. Парките са решили участта ми. Виждам, Клото е спряла да преде нишката на живота ми. Лахесис вече кимва с глава, дава знака. Остава само Атропос да пререже нишката.

Маркус се изправи рязко.

— Аз не се предавам като теб! Ще се боря! Чакат ме велики дела. Ти знаеш ли какво е Рим? Рим е като лъв — сила, красота и кръвожадност. И главното — самочувствие. Предсказателите…

— Мислиш ли, че не съм ги питал и аз? И да ти кажа ли… В жертвения овен гадателят откри лоши белези. Липсваше част от дроба. „В идните три дни ще ти се случи нещо много важно.“ Тъй рече той. Днес е третият ден. И то вторник, денят на Марс, ден на сеч и кръв.

Един роб пристъпи до басейна.

— Маркус Красиниус — рече той. — Гномонът показва пладне.

Префектът стана и без да се сбогува с братовчеда си, тръгна към облекалнята, където робините избърсаха мокрото му тяло и го облякоха. Тоя път той се отказа от любимия си масаж.

Когато излезе навън, слънцето се бе издигнало в зенита си. Макар и ранна пролет, денят беше топъл, надъхан с уханията на млади листа и нацъфтели овошки. Безброй птички чуруликаха из клоните. Улиците, застлани с каменни плочи, с покрити канали за дъждовните води, бяха изпълнени с народ: войници, роби, занаятчии и селяни от околността, които се озъртаха със смръщени очи. И какви ли не носии, като почнеш от престилките на полуголите слуги, та стигнеш до изящните елински хламиди, кокетните женски столи и пеплуми, до тракийските шарени зейри и обшитите с пурпур тържествени претести на магистратите. Начервени по тогавашната мода контета със слънчобрани бързаха към луксозните термополии да сръбнат в приятна компания някое силно питие; към дулциариите — за някой хубав сладкиш или към изисканите пивници: Бедняците се намъкваха, без да се оглеждат, в миризливите сиромашки кръчми. Понякога преминаваше скъпа носилка, нарамена от четирима роби, зад чиито пердета надзърташе самодоволното лице на градски първенец. Креслив здравеняк с тояга разчистваше пътя пред носилката, а зад нея пристъпваха намусени шестима въоръжени телохранители. Понякога профучаваше колесница без скороходец, но народът чуваше отдалеч тропота на обкованите в желязо колела и се отдръпваше навреме до стените.

Легионерите пред вратата взеха за почест. Вратарят роб го преведе през имплувиума, непокрития четвъртит двор в средата на къщата. В алабастровия басейн плуваха разноцветни риби. А в притихналата му повърхност се оглеждаха мраморни нимфи, сатири и купидони. В триклиниума, подпрян от мраморни колони, по които се увиваха гирлянди от бръшлян и рози, го очакваше Гайус Салвариус Астрагал, заместникът на болния претор, полегнал върху едното от трите пиршествени легла.

— Нека боговете закрилят тоя дом! — поздрави гостът.

Гайус Салвариус кимна тържествено. Маркус едва сподави озлобението си пред това самодоволно лице на разглезен патриций — начервен, напарфюмиран, отрупал с пръстени всичките пръсти на ръцете си, с широка пурпурна ивица на ангустоклавиума, която струваше колкото хиляда роби, отделно от хитона му, изтъкан от копринените нишки на голямата черна мида. Той беше истински патриций — роден за пурпур, багрянороден.

Маркус Красиниус седна на предложеното му кресло. Погледна дръзко — да му покаже поне с поглед, че не се бои от него.

Гайус Салвариус издържа спокойно това безмълвно предизвикателство. И след като помълча с високомерно, безчувствено лице, колкото се полагаше за случая и за посетителя, изведнъж заговори:

— Маркус Красиниус, принуден съм да ти съобщя, че кохортата ти ще бъде наказана.

Префектът кимна:

— Заслужено! — После, премислил малко, добави: — Само не забравяй и това! Силвиус Красиниус е получил лъжлива заповед да отстъпи.

Гайус Салвариус сви устни:

— Римлянинът изпълнява безусловно само заповед за настъпление. Не за бягство.

В лицето, в огъня на очите имаше такава суровост, че Маркус все не можеше да я свърже с тая женствена склонност към благоухания, грим и накити. Но той знаеше, Рим се славеше с мъжете си, които имаха безброй добродетели и още повече пороци.

Гайус Салвариус додаде с гневен глас:

— Цяла римска кохорта да се пръсне пред стадо варвари, още по лошо, пред паплач избягали роби…

— Тези варвари са траки, Гайус Салвариус. Когато се срещнеш в бой с тях, ще заговориш иначе.

Астрагал почти се усмихна.

— Да ти кажа ли? — рече той. — Тракийската стратегия е проста — да изтощават противника. Те нападат и бързо се оттеглят, за да увлекат неприятеля в засада. При македонците с тяхната фаланга отстъплението се превръща в поражение. При траките сигналът за отбой означава подготовка за нова атака. Види се, и аз съм подочул нещичко за тях. И мога да мина без педагог.

Маркус отвърна:

— Едно е да го знаеш, друго — да си го изпитал. Траките никога не са побеждавани. След всяко поражение те връхлитат другаде още по-настървени.

— Разликата е тази, скъпи Маркус, че тоя път не робите, а легионерите са отстъпили. Спартак, който изглежда е пратил лъжливата заповед, е атакувал по римски, не по варварски.

— Спартак ли рече? — изуми се Маркус.

— Такива са донесенията. Води ги Спартак. Където мине, умирените траки и македонци въстават. Избиват римляните и се помъкват подире му. А твоята кохорта, вместо да ги разпъне на кръстове, както се полага на роби, им е открила пътя към север. И им оставила оръжията си.

Маркус сякаш не чу последните му думи. Името Спартак вдъхна нова надежда в обезвереното му сърце. Той скочи прав.

— Дай ми кохортата! Да настигна и да смажа варварина! В боя да измият срама си!

А душата му тържествуваше. Анибаловата тайна, мощта, мечтаната власт, триумфът…

— Не! — отсече Астрагал. — В бой не се измива позор. В бой се печели слава. Позор се измива с позорно наказание. Твоят заместник, първият центурион в кохортата Силвиус Красиниус, който е бил длъжен да води легионерите си към победа, а не към позор… — Той замълча, явно да усили въздействието на следващите думи: — Силвиус Красиниус е осъден на смърт!

Маркус пребледня.

— Това е жестоко!

— Рим съществува на тоя свят, защото отрича мекушавостта. Още по-жестоко е второто, което ще чуеш. Само то е способно да измие петното. И да даде пример…

Маркус притаи дъх. Предчувствуваше какво ще последва, ала все не искаше да го приеме.

— Кохортата ти, префекте, се осъжда на децимация!

Нещастникът усети как кръвта преля в главата му. В първия миг усети диво желание да забие меча си в гърдите на това ехидно конте. Но се овладя. Само рече:

— Тъй ще събудиш недоволство.

— Недоволството на народа сплотява господарите. Мене и тебе. Както огънят калява меча. Другите се отпускат. Ние, римляните, сме винаги на бойна нога.

— Ще отнеса въпроса до консула! — изръмжа Маркус накрая.

Гайус Салвариус отвърна тихо:

— Това е заповед на консула. Мислиш ли, че аз ще се отнеса тъй лекомислено към тъй сериозно нещо? И още. Бъди доволен, че консулът благодарение на моето застъпничество отмина с мълчание и твоя дял в този позор. Не по-малко виновен е и този, който е възпитал подчинените си така, че при първа опасност да се пръснат.

„Змия! — едва сподави злобния си изблик Маркус. — Невестулка, която си играе с мишката! Но чакай! Животът е колело. Може някога и мишката да си поиграе с невестулката.“

И все пак римлянинът у него отново, надделя. Той вдигна ръка за войнишки поздрав.

— Ще стане, както е заповядано!

Надигна се и Астрагал.

— Ти самият ще проведеш децимацията!

Префектът усети, че му причернява. Ала успя да събере сили и да вдигне отново ръка, да се обърне и да излезе.

Още нестъпил в своя дом, насреща му се провикна папагалът му:

— Салве, Алвио!

Робът го бе научил втора дума. И птицата бързаше да се похвали.

Маркус Красиниус не го погледна, а прекоси с едра крачка таблинума и влетя в атриума. Там завари Силвиус Красиниус — блед, с изпито лице и тъмни кръгове под очите въпреки освежаващата баня. Ястията бяха непокътнати, непокътнато стоеше и налятото в златен ритон кипърско вино.

След толкова месеци, прекарани в походи и лишения, римлянинът можеше да си позволи охолство. Охолна беше и трапезата на Маркус Красиниус: паунови гърди, езици на славеи и пълнени черва на либийски мишки, печени врабчета, залети с мед. И медена пита. Както си угаждаха Красовци в Рим. Един префект в покорена Македония по власт струва повече от един трибун в Рим.

Без да става, Силвиус само вдигна очи. Маркус не намери сили да отговори на този питащ поглед. Само кимна. Но и това се оказа предостатъчно. Силвиус разбра всичко недоизказано.

Префектът щракна с пръсти. И в залата влезе безшумно една робиня.

— Либия, налей ми вино!

Робите нямат лични имена, нямат и фамилии. Остават им само прикачените от господарите прякори. Някои получават името на собственика си. Такъв беше готвачът му Марципор, което значи „Момче на Маркус“. Други пък като последна утеха се представяха с името на родния си край: Меда от Медика, Ливан от Ливанските планини. Тази нещастница беше опазила само името на родината си Либия. И нищо повече.

Тя напълни носороговата му чаша. Поднесе му я. Но и сега, при такава тревога, страхът от някогашното пророчество отново надделя.

— Да дойде опитвачът!

Робът дотича куцешком.

Улисан в грижите си, Маркус не забеляза тържествуващото пламъче в очите му.

Толкова време Стак бе дебнал! Толкова време бе дирил отрова. Че къде ли може да я намери в римския град един жалък роб? Кой ли ще му я продаде? Защото на него му трябваше силна, бърза отрова. Наистина той би могъл да сложи татул, или бучиниш, или лудо биле. Но от тях човек трябва да изпие много, поне една чаша, за да умре. И едва днес Либия бе срещнала някаква скитница сирийка, гледачка и баячка, от която бе откопчила това зрънце, след като бе пъхнала, под дрехите й един златен поднос.

„Няма лъжа! — беше рекла сирийката. — Сигурна работа. За час, не повече. Тая отрова избива като медена роса от една скала и се събира в магарешко копито. С нея Аристотел отровил Александър.“ Либия не знаеше нито кой е Александър, нито Аристотел. Още по-малко я бе грижа дали Аристотел е могъл да убие Александър. Важното беше това, че някой беше отровил някого.

Стак пое чашата, отпи голяма глътка и се обърса с ръка. После пристъпи към масата. Но преди да я положи, с ловко движение пусна отровата. Толкова пъти го бе упражнявал, че го бе овладял до съвършенство. Маркус не забеляза нищо, потънал в своите мисли. Не бе забелязал и излизането на братовчеда си.

Без да погледне повече към виното, за да не възбуди подозрение, гърбавият се отдръпна в своя ъгъл. А сърцето му биеше лудо, до пръсване. Бе успял! Сви се, сякаш задряма. А всъщност през полуотпуснатите си клепачи дебнеше всяко мръдване на жертвата си. В другия ъгъл се вцепени Либия. Знаеше клетата, Рим наказва с кръст робите, които не са попречили на покушението върху господаря им, смята ги съучастници. Какво остава за истинска съучастничка? Но се бе решила. Щеше да бяга. Ако пък не успееше…

Както винаги Маркус не пое веднага чашата. Беше се научил да изчаква. Домашната невестулка се покатери върху колената му. В Рим още не бе проникнало онова египетско зверче — котката. В Рим все още се бореха срещу мишките и плъховете с питомните невестулки.

Един роб се втурна с вик:

— Господарю! Господарю!

Маркус трепна.

— Защо крещиш?

— Силвиус Красиниус е мъртъв!

Посегнал вече към виното си, префектът го остави на масата недокоснато. Макар че я бе очаквал, тази вест го потресе.

Той пристъпи в конклава. На пода върху разкошната мозайка сред локва кръв лежеше братовчед му с меч, забит в корема. Загинал като истински римлянин, без чужда помощ.

И това беше минало! Маркус Красиниус стисна зъби до болка, после се обърна рязко и излезе. Оставаше му още другото. Сетне щеше да се напие като тракиец. Защото трябваше да забрави. Нямаше сила да издържи повече.

Той се качи на белия си кон и го препусна, съпроводен от телохранителите си. Излезе извън града и се отправи към строената в каре кохорта.

Войниците го посрещнаха с поздрав. Безмълвен, той се закова насред карето. Видя ги — все същите смръщени, сурови воини в желязо. Но тоя път видя и друго — смута и негодуванието в очите им. Зад тях стояха заканителни и страшни легионерите от другите кохорти, докарани за пример и назидание, докарани освен това да придадат повече сила на консулската присъда.

Маркус Красиниус извади пергамента, разгъна го и зачете:

— За бягство пред врага, с което покри с вечен позор своето име, осъждам кохортата на Маркус Красиниус Алвио на децимация. Присъдата да се изпълни още днес.

Слухът беше достигнал до войниците още преди идването на префекта им. И все пак, когато го чуха от неговите уста, глух ропот изпълни въздуха.

Сякаш оглушал, Маркус Красиниус направи знак на контубернала. Броенето започна. Всеки десети човек, когото офицерът посочеше, излизаше пет крачки напред и се вцепеняваше в римска стойка. Само очите му върху замръзналото лице издаваха ужаса пред жестокия избор на Фортуна.

— Стой! — прекъсна го префектът. — И десетниците вътре, и стотниците!

Защото и те, тия малки началници, които не бяха разбрали коварството на Спартак, които не се бяха противопоставили на отстъплението, носеха част от вината. Не само Силвиус, не само простите легионери…

Стотниците и десетниците влязоха в редицата. И броенето започна отново. Този път сред нещастните избраници попаднаха двама десетници. И единият от тях — Квинтус Публиус Либеон.

Екзекуцията започна. Посочените от контубернала легионери най-първо нашибаха с пръчки първия осъден, после му отсякоха главата.

Квинтус Публиус се изправи пред палачите. Синът му Мециус усети как главата му се замайва, сякаш бе изпил цяла амфора вино, сякаш земята под нозете му се тресеше. Значи тъй — край на всички мечти! А му оставаха само няколко месеца. Фамилията Публиус губеше не само баща си, губеше пенсията и земята. Пак оставаше без земя. Сега трябваше да изчака още двадесет и три години, докато Мециус Публиус достигнеше до пенсия. Ако Парките решеха…

Когато легионерът вдигна пръчката си, Квинтус го спря.

— Ще предам фалерите на сина си. Да не ги срамя с позора си!

И свали от бронята на гърдите си десетина метални плочки, получени за многобройните му подвизи през дългия войнишки път.

Мециус не можа да се сдържи. С бойните отличия на баща си в ръка той изскочи напред и извика:

— Славни префекте, изслушай ме!

Маркус Красиниус го изгледа гневно.

— Говори!

— Моля те! Пощади го! Защото единствен той отказа да изпълни заповедта за отстъпление. И се би храбро. Питай всички, префекте! Питай и тия фалери!

Тогава Квинтус Публиус го пресече:

— Сине, не се меси в делата на Фортуна! Спомни си думите на тракийския отшелник! Всичко е суета. От пръст си, на пръст ще се превърнеш. Остават само делата ти. Земя не можах да ви оставя. Оставям ви честно име, подкрепено с доблестни дела. Само туй…

Но Мециус не искаше да слуша световните мъдрости. Отново се обърна към военачалника си:

— Славни префекте, вместо него посечи мен! Аз наистина побягнах, не той. Посечи мен!

С изпънати до краен предел нерви Маркус Красиниус изкрещя:

— Мълчи, ти казвам! Не си ти, който ще ми даваш ум. Не съм пък аз тоя, който е властен да отмени избора на Фортуна. Фортуна е по-властна и от безсмъртните богове. — После се обърна към палачите: — Вършете си работата!

Мециус Публиус отново се провикна:

— Поне го запази от позора! От побоя!

Префектът се поколеба.

— Добре! Отменявам боя! Него присъждам на теб, Мециус, защото има дързостта да се противиш на закона!

Войникът с пръчката отстъпи място на палача, който вдигна меча си.

Квинтус Публиус Либеон, старият римски ветеран, преживял толкова кървави сражения и оцелял до пенсия, която никога нямаше вече да получи, вирна глава.

— Аве, Рома! — извика той, преди да се строполи посечен. — Да живее Рим!

Маркус Красиниус едва издържа до края на тая кланица. Той, истинският римлянин, свикнал с кървавите оргии в амфитеатъра и в боя, при вида на невинните жертви усети как тялото му се разтреперва, как стомахът му се свива в мъчителни тръпки.

А знаеше, убеден беше: тия жертви бяха нужни. За да пребъде Рим. Само тъй, със свръхчовешка суровост, се ковеше желязната римска дисциплина. Легионерите трябваше да знаят, че врагът е по-малко страшен от Рим.

Префектът се прибра смазан от мъка и унижение. Седна до писмената си маса. Едва изчакал завръщането му, Стак докуца с чашата вино. Постави я до ръката му и понечи да си ходи.

Гласът на господаря му го спря:

— Робе, чакай!

Стак усети, че се разтреперва. Не се боеше вече за себе си. Знаеше: роб, който убие господаря, бива разпъван на кръст. Нямаше надежда да избяга, както се тъкмеше Либия. Къде ще бяга тъй, със своя недъг? В Гърция избягал роб има право да се скрие поне в храма. В Рим и това не помага. За роба в Рим няма пощада. За делото се боеше повече Стак, с което се бе нагърбил.

Префектът хвана чашата, но не отпи от нея. Мислеше.

— Робе! — повтори той. — Вие, траките, сте вещи в магията. Кажи ми как, с каква черна магия мога да отмъстя на най-върлия си враг!

Стак неволно си отдъхна.

— Има много начини, господарю. Ала най-сигурен е, струва ми се, римският. Напиши клетвата на бронзова плочка и я закопай в гробищата!

Маркус наведе глава.

— Виж, това може да стане!

Неочаквано, с привично движение той му подаде чашата.

— Опитай!

— Нали я опитах? — заекна гърбавият.

— Нищо, още веднъж! Вие, траките, никога не се насищате на вино.

Стак погледна вътре. Отровата се бе разтворила изцяло. Не се виждаше ни следа от нея. С вледенено сърце той отпи малко. Това не задоволи господаря му.

— Още! — рече той. — Какво се срамуваш!

И гърбавият решително изпи и втората глътка. Длъжен беше. Да не буди подозрение. Сега му предстоеше само едно — дори ако умира от болки, да не се издаде. Докато омразният римлянин изпие виното. После можеше…

Маркус Красиниус извади една плочка и написа върху нея със стоманеното си стило:

„На Гайус Салвариус Астрагал проклятие! И на живота, и на имота му. Да го тръшне болест, да го прониже отровна стрела, да го порази мълния. Моля аз, Маркус Красиниус Алвио!“

После се изправи решително.

Свит до входа, Стак запита разтревожен:

— А виното, господарю?

— В Тартара твоето вино! — изръмжа Маркус.

И с гневен замах блъсна чашата — цялата надежда на Стак, — плисна я върху разкошната подова мозайка.

После се запъти с едра крачка навън да потърси един прочут негодник, който още тая нощ щеше да закопае проклятието му в някой гроб.

Гърбавият се изправи, загледан с ужасени очи в мокрото петно на пода. Видяла всичко иззад мраморния фавн в имплувиума, Либия стоеше потресена.

Стак облиза устни.

— Не ме е страх от смъртта — промълви той сломен. — Аз съм тракиец. Там, отвъд, е по-добре оттук. Там ще се слея с Бога Конник. Във вечността ще върша това, което подобава на тракиеца — лов и война. И не куц, и не гърбав, а здрав и силен като Конника… Но другото, другото… Защо трябваше така напразно… Всичко напразно…

Усетил първите болки от отровата, която почваше да разяжда вътрешностите му, той се сгърчи на пода.

Последното му злодеяние

Пролетта настъпваше бързо с топлия полъх на развигора, който се промъкваше през долината на Стримон, носеше се над избуялите есенници, прошумоляваше над безлистните букаци и попиваше сред обраслите с мура и смърч усои. Зеленината се надигаше като пролетно наводнение от радост и живот. Бялата покривка на планината се издърпваше нагоре към заоблачените върхове, сякаш хубавицата повдигаше белите си поли да не се измокрят от шурналите към полята порои. Все по-нагоре и по-нагоре, подир стопения сняг, пъпките на дърветата набъбваха, пукаха се и от тях се подаваха първите листенца, сякаш над гората се стелеше резедав дим. Направо от изтънелите преспи израстваха сините минзухари; кукурякът светеше под всеки храст; като хиляди свещички грееха цветчетата на подбела. Целият свят ехтеше от чирикането на чинките, от подвикванията на косовете, писукането на синигерите, от крясъка на сойката.

Останал без сила, захвърлил по пътя бронята си да не му тежи, след като в сражението бе загубил шлема и меча си, Мокапор се мъкнеше нагоре по дъното на сенчестата урва, в която тук-там просветваха още нестопени мръсни преспички. В ръката си носеше само тояга, единственото му оръжие, с което се подпираше из трудния път.

Уплашен беше старият резос. И разгневен. Озлобен срещу целия свят. Пък имаше защо. Проклетият Спартак, натрапникът, когото бе отгледал вместо свой син, се бе върнал начело на някаква сган от избягали роби и разбунтувани траки. Като лавина бе връхлетял върху царството му. И както лавината, свличайки се по стръмния склон, нараства с увлечените по пътя й преспи, тъй и сбирщината на Спартак се намножаваше от вливащите се в нея размирници.

При решителната битка, която се разгоря вчера пред израслата из пепелищата Ямфорина, Спартак разби войската му. Или не. По-добре да я бе разбил! По-добре да я бе изтребил до крак! Отколкото това. Предадоха го хората му, дори най-доверените, ония, които бе обсипвал с благоволенията си. Отметнаха се от него, при първия рог на Спартак се прехвърлиха отвъд. Те — да ги порази Сбелсурд — първи нападнаха резоса си, преди да го достигнат спартаковците. Едва успя да се спаси той самият. Все още умееше да върти ловко махайрата! Повали неколцина, без да разбере кои. Повече не удържа. И той побягна. Без шлем, без оръжие. Добре че гората беше наблизо. Добре че се мръкваше, та ония изгубиха дирите му.

Но той знаеше. Щяха да го догонят на заранта. Спартак нямаше да го изпусне, нямаше да му прости. Той беше отгледал това зверче, сега щеше да опита ноктите и зъбите му. Щяха да го настигнат. Те бяха по-млади, бяха отпочинали, добре нахранени. Щяха да доведат и кучета. Щяха да го преследват като ранен глиган. Да го доубият.

Затова толкова се учуди, като разбра, че никой не го гони. Той се покатери върху една самотна скала, извисена като островче сред морето на горските върхари, и оттам цял час оглежда околността. Не видя нищо, никакво раздвижване. Дълбоко долу в полето загърната с прозирна мъгла лежеше Ямфорина, спокойна, без никакъв признак на тревога, безгрижна и безразлична, че един владетел бе прогонил другия, равнодушна като продажна жена. Той я бе намразил веднъж, когато Спартак го изгони с помощта на римляните; намрази я още повече сега, когато го изгони и без чужда помощ.

Но Мокапор не прощаваше. Нямаше да прости и на Ямфорина. Кохортите, които бе повикал, щяха да разпръснат пълчищата на Спартак, щяха да я опожарят отново. Дано само враговете не бяха хванали пратеника му, дано и пратеникът не се бе отметнал от него. Сваленият резос сам щеше да продаде в робство всичките й жители — от стареца до пеленачето.

Той вече се готвеше да слезе от канарата, за да потърси нещо за храна — някоя ранобудна костенурка или непроходило зверче, див мед или гнездо с яйца — когато видя препускащия откъм града конник. То се знае, остана да го проследи. Гладът му отново отстъпи място на страха. Дори от тая височина позна коня. Никой друг нямаше походката и бързината на неговия бял жребец. А никой друг не би дръзнал да възседне коня на сваления резос. Само Спартак.

Мокапор се досети мигновено. Спартак диреше Саине. Нагоре, в планината, където почваше урвата, бяха останките на Дионисовото светилище. Дионисови почитатели го бяха възстановили, ала жрицата не се бе върнала в него, докато Мокапор царуваше. Чуваше, че е станала главна жрица на Дионис. Той бе пращал много пъти стражи да я заловят, щеше му се поне на нея да отмъсти заради Спартак, но тя винаги им се изплъзваше, предупредена навреме от вярващите.

Спартак търсеше нея. А щеше да намери смъртта си. Сам се навираше в капана.

Случайно погледнал встрани, Мокапор видя, че от гората излиза друг човек, облечен в бяло. Значи, от ктистите — от тия, които Мокапор бе считал за най-безобидните си поданици. Защото не ламтяха за власт, за богатство. Защото не бяха годни за бунт, не бяха годни да се бият — такива, от които нито полза има, нито вреда.

И изведнъж — един ктист в заговор с най-опасния размирник. Защо? Какво общо могат да имат? Единият алчен за власт, другият — отрицание на властта.

Ето, срещнаха се. Спартак му подаде нещо. После пришпори коня назад. Отшелникът мушна полученото в пазвата си и навлезе в гората.

Без да губи време, Мокапор се спусна от скалата да го пресрещне. Пристигна навреме. Едва свари да се шмугне в увисналия по хралупатия бук повет, когато по пътеката се зададе ктистът.

Мокапор го позна — Тарула, един от тия, които бяха заробени от римляните зимъска. Види се, беше се върнал ведно със Спартак от робството. Но какво ли му бе предал оня размирник? Сега, когато очакваше всеки миг да бъде нападнат от легионерите, Спартак не би губил напразно време.

Без да подозира опасността, Тарула приближи, накуцвайки болезнено. Макар и отдавна заздравели, раните от пироните на кръста бяха зараснали лошо, бяха сковали стъпалата и дланите му. И като не се сещаше как другояче да се отплати на спасителя си, тъй като не мислеше да престъпи клетвата си на ктист, която му забраняваше да убива, Тарула бе решил да свърши поне една услуга на Спартак. Той го бе спрял пред гората, за да го предпази от някоя среща с менадите, решил той самият да отнесе писмото до Саине, защото познаваше планината по-добре от всеки друг. В нейните дебри, из безчислените й хралупи и пещери не биха го намерили не само побеснелите менади, ами и самият Дионис.

Мокапор издебна пътника, когато се изравни с него, и стовари сопата си върху главата му. Нещастникът не свари да извика. Само вдигна нагоре ръце, малко късно да се запази, и се строполи възнак. Нападателят се спусна хищно отгоре му, бръкна в пазвата му и измъкна скрития папирус. Разгъна го.

„На Саине — поздрав от Спартак! — тъй почваше писмото. — Боговете помогнаха да се отърва от робството и да прогоня Мокапор. Борбата още не е свършена. Римляните са силни. Медите няма да устоят срещу тях. Нужен ми е Анибаловият огън, та да поведа победоносно траките срещу Рим. Утре при изгрев ела при извора на Евридика. Донеси ми сребърната плочка на Химилкон. Аз съм воин и нямам право да влизам в гората по време на Дионисиите.“

Мокапор препрочете няколко пъти папируса. Стана му ясно защо никой не го преследва в гората. По време на Свещените оргии никой воин няма право да стъпи в Дионисовата гора.

Надеждата отново се прокрадна в сърцето му, разтопурка го от радост. Спартак сам се бе напъхал в клопката, сложил бе примката на врата си. Само че сега нямаше сърп, с който да я среже. Когато утре заран наближеше извора, пусната от засада стрела щеше да го изпроводи преждевременно при Котис и Хегезипила — да им разправи, че резос е пак Мокапор.

А другото? За какво споменаваше Спартак: за Анибалов огън, за сребърен медальон на Химилкон? Анибал е бил велик военачалник. За какво беше нужен на Спартак тоя огън? Сега, по време на война? За какво друго освен във войната срещу Рим? Това безсъмнено беше бойно средство. А и Мокапор имаше да разчиства сметки чрез война. Кой би се отказал от ново оръжие? И то оръжие, до което можеш да се добереш само с едно протягане на ръката.

Той щеше да я протегне. И да улучи два заека едновременно — и огъня, и Спартак…

Вече се свечеряваше, когато наближи Дионисовото светилище, като се промъкваше боязливо между вековните мури. Налагаше му се да бъде нащрек. Из гората вече се мяркаха групички жени. Кротките и послушни тракийки още не се бяха превърнали в кръвожадни менади. Послушали зова на сърцето си, който ги примамваше непреодолимо към планинските дебри, девойки, невести и зрели жени бяха зарязали наполовина изтъканите платна в становете, бяха захвърлили кросна и сновалки, хурки и вретена, оставили недосмлян булгура в хромелите, неопечен хляба в нощвите. Бяха се юрнали нагоре в тайнственото, заплашително царство на вечно живия, умиращ всяка есен и възкръсващ всяка пролет бог, с чието възкръсване възкръсваше цялата природа. Бяха се устремили в див порив към пълното освобождение от всички ограничения, които превръщат тракийката в полуробиня, към пълната самозабрава, към всеотдайното сливане с природата.

Те бързаха към обитаваните от Дионис заснежени върхове, където духът се чувствува прояснен, а волята — всемогъща. Нагоре ги мамеше непреодолимият копнеж да се приобщят приживе с Безсмъртния, впръскваше в душите им божествен екстаз, когато душата се освобождава от телесния си ковчег и се извисява към Дионис, за да вкуси още в тоя живот сладостта на независимостта си от тялото, на която сладост ще се радва вечно след смъртта.

Сега те пристъпваха неуверено по стръмнините, все още разколебани, угрижени за оставена рожба, за болна майка, за сърдит стопанин. Тук-там някоя по-нетърпелива откъсваше бръшлянов филиз, подбираше кичеста шишарка. Тия, които познаваха по-добре гората, разравяха пръстта около дървесните корени, отместваха натрупани от лани камъни и измъкваха още неразбудените от зимния сън змийски кълбета, които се размотаваха неохотно и бавно се увиваха в лениви възли по ръцете им.

Жените отминаваха унесени покрай стаения в шубрака резос, който едва ги изчакваше, за да се спусне отново напреки, през урви и ридове, през сипеи и потоци, към храма на Дионис.

Внезапно той се спря. Насреща му между дънерите блесна жарава. И преди да свърне от пътеката, видя налягалите край огнището поклоннички. Едни спяха, подложили вместо постеля сухи борови иглици, наметнати с небридите си. Други стъкмяваха накитите си от бръшлянови вейки. Трети нагласяха магадидите и кавалите. Четвърти опитваха да прикрепят за бръшляновите си венци волски рога. Нали бикът е един от символите на Дионис? Пети кърмеха с майчинска любов намерените из бърлогите вълчета, сърнета и глиганчета, за да не изтича напразно млякото им. И за да се слеят така напълно с планината и с неспокойните й сили. Всички дъвчеха бръшлянови листа, да добият вдъхновение от бога, да се подготвят за предстоящото тайнство. Змиите бяха попълзели покрай огнището да се греят.

Безшумен като змия, Мокапор заобиколи почиващите менади. И отново пое нагоре, направо през черната гора, стаена и заплашителна. И ето, през бумтежа на потока се дочу сподавена песен, тихо тананикане. Резосът надзърна предпазливо иззад един стар бук. Коленичила пред свещеното огнище, стоеше главната жрица, наметната със сърнешка кожа и препасана с изплетени бръшлянови ластари, с бръшлянов венец на челото и вакхански тирс в ръка — дрянова тояжка, омотана с бръшлян и борова шишарка на върха, около които се бе увил храмовият смок.

Мокапор се поколеба само за миг. После пристъпи решително, изкачи се по каменните стъпала и се изправи напреде й.

Макар и изненадана, Саине се опомни бързо.

— Какво дириш тук, в дома на отречения от тебе бог?

Той понечи да излъже, че бяга от римляните. Но съобрази. Тя навярно знаеше добре, че е съюзник на Рим.

Затова каза истината:

— Скрий ме! Гони ме Спартак! Да ме убие!

Саине го прониза с поглед, изпълнен с дива омраза. Този човек, който търсеше закрилата й, тъй жалък сега, й беше причинил толкова зло; заради него тя се бе крила като звяр в планината; заради него Спартак бе робувал на римляните, бе страдал, все заради него едва бе оцелял; заради него Котис и Хегезипила…

Сега тя беше само жрица, и то главна жрица на Дионис. А Дионис беше бог на опрощението и живота, не на смъртта и ненавистта. Дионис беше добрият бог. Всеки преследван, дори най-закоравелият престъпник може да очаква от него закрила, подслон в божия дом. И никой тракиец, никой елин, от простия войник до базилевса, няма право да посегне върху му в храма.

Тя прошепна против волята си:

— Остани! Дионис не отказва милостта си никому.

Той влезе в светилището и приклекна да се сгрее на огъня. Загледа я как вари вино и бръшлян. Знаеше, то беше нужно за тайнството.

Саине проговори през рамо:

— През тия три дни Спартак не е опасен за теб. По-опасни са осенените от Диониса жени.

Смяташе ли тя, че той не знае какво щеше да стане утре заран, когато изгрее зората. Упоени от божественото питие, обхванати от див екстаз, менадите щяха да се юрнат из гората в дива глутница с крясък и вой, за да търсят жертвеното животно, въплъщението на Дионис. Менада на гръцки значи „бясна жена“. Обхванатите от екстаза на Дионис бяха по-страшни от бесни вълчици. И тежко̀ на това мъжко животно, което се изпречеше на пътя им. Тежко̀ на бика, на елена, на козела — които бяха Дионисовите превъплъщения на земята. Менадите щяха да се нахвърлят върху му, както чакали връхлитат върху падналия елен. С голи ръце и зъби щяха да го разкъсат, за да вкусят от димящото сурово месо, да поемат в себе си своя бог, за да се очистят от греховете на плътта, да се освободят от оковите на тялото, да възвисят душите си, да се приобщят към бога, да се изравнят с него, да добият силата и безсмъртието на боговете.

— Къде са младите жрици? — запита Мокапор.

Искаше му се да се увери напълно, че няма опасност.

— Посрещат новооглашените.

Нямаше повече време за губене. Издебнал я, когато тя случайно се обърна гърбом, неблагодарникът се метна отгоре й, повали я на земята, запуши й устата с кърпа, овърза я с въжета. Най-после. Той си пое дъх и я хвана за гърлото. С другата ръка отпуши устата й.

— Ако гъкнеш, ще те удуша!

Тя го заплю.

— Подлец!

Мокапор я удари през устата.

— Отговаряй само каквото те питам!

Някаква съчка изпращя наблизо и той се озърна.

После прошепна заповеднически:

— Дай картагенския амулет!

Тя го гледаше с упорито мълчание.

— Искам Анибаловия огън, чуваш ли?

— Аз знам огъня на Дионис, с който той ще те обгори, задето оскверни празника му.

Мокапор не се боеше от огъня на Дионис. Защото над него бдеше Сбелсурд. Той знаеше, че няма други божества освен Сбелсурд: ни Дионис, ни Арес, ни Асклепий. Сбелсурд щеше да го заварди от гнева на всяко друго божество.

— Спартак призна всичко — излъга я той дръзко.

Тя отвърна още по-дръзко:

— Защо тогава питаш и мен?

При тая упоритост Мокапор се озлоби още повече. Нима му бяха малко другите несполуки, та сега трябваше да се примири и с тази?

— Ще те принудя да говориш! — изхриптя той, задъхан от умора, от гняв, от страх. — И Котис някога мълчеше. Но и той проговори.

— Помощ! — изпищя Саине.

Мокапор отново натика в устата й падналата кърпа. И се озърна. Видя полицата с билките. Всеки жрец е врач, всяко светилище — лечебница. Разпозна бодливите кутийки на татула. Орони шепа зърна и набързо ги свари върху свещеното огнище.

После пристъпи към девойката, която не спираше да го стрелка със злобен поглед.

— Това не е бучиниш, та да те отровя като Сократ и Демостен. Ще те упоя с татул. Ти си също жрица. Знаеш, татулът е билката на истината. Ще ми избърбориш всичко, което знаеш. Затова по-добре ми го кажи без билката. Не е толкова сигурно кой оживява и кой умира, след като е пил от нея, след като е казал истината.

— Негодник! — озъби му се Саине. — Няма да кажа!

И стисна устни.

Но Мокапор умееше да налива насила упойката. Научил се бе. Притисна бузите й като на кон, кога му се надява юздечката. И тя против волята си отвори уста. Той изля набързо в гърлото й няколко глътки. Саине ги изплю мигновено. Той не се отчая. С жестока усмивка продължи да налива, докато тя усети, че ще се задуши. И преглътна. После в порив на дръзка решителност опита да глътне повторно. Мокапор не беше толкова глупав. Досети се начаса какво замисляше тя — че искаше да поеме повече, за да умре, без да проговори. Затова пак стисна челюстите й и я накара да изплюе излишната отрова. Знаеше точно колко е нужно без опасност за живота.

И седна до нея. Зачака.

Не мина много време. Видя я как облизва пресъхналите си устни, как учести дишането си, как пребледня, сякаш всичката й кръв бе изтекла.

Той все гледаше зениците и. И когато те се разшириха така, че изпълниха ирисите, мъчителят се надигна. Можеше да започне. Тъй упоен, никой не отрича.

Каквото я запита, всичко научи: и за Химилкон, и за медальона, за невижданата мощ, за мечтите на Спартак да срине стените на Рим. Бръкна в пазвата й и извади нашарената с магически знаци плочка. Надяна я на своя врат.

Това не го задоволи. Уви! Познаваше отлично силата на тая зловредна трева. С нея бе смазал волята на Котис, с нея щеше да подчини напълно и Саине. Случайно не бе успял да направи Котис убиец на сина си — затова пък сега щеше да направи Саине убийца на любимия си. Щеше да отмъсти. С отмъщението простосмъртните се изравняват с боговете.

— Слушай, Саине!

Гласът му зазвуча равнодушно, но властно, непреодолимо:

— Слушай ме! Ти нямаш друга воля освен моята, друга мисъл освен моята, друго желание освен моето!

Тя повтаряше след него замаяна:

— Нямам друго желание освен твоето!

Той я изчака и тогава заговори с още по-тържествен глас:

— Щом се разсъмне, ти ще поведеш обхванатите от духа на Дионис менади към Извора на Евридика! Повтори!

— Ще ги отведа при Извора на Евридика…

— Там ще намерите Спартак. Тоя път Дионис се е въплътил в Спартак, както някога се бе въплътил в сина си Орфей. И вдъхновените жени разкъсаха сина, който се бе пожертвувал за спасението на хората, за да се слеят с баща му, да се причестят с божията плът и божията кръв, да станат част от тяхната плът и кръв.

Той забеляза как лицето на упоената девойка се сгърчи, избледня още повече, пресиня.

— Повтори! — заповяда й Мокапор. Ала не я изчака да повтори. Защото дочу тропота на много стъпки, които бързаха насам.

Менадите се стичаха отвред към светилището, откъдето щеше да започне свещената оргия.

Той скочи. Отвърза пленницата си. Когато упоеният от татул се събуди, не помни нищо. Нямаше да го запомни и Дионисовата жрица. После побягна в тъмнината, като се препъваше в обраслите с мъх камъни и издадените над пръстта коренаци, като раздираше дрехите и лицето си в прострените в мрака сухи вейки.

Но се закова на място, дочул идващата насреща му дружина. Свърна вляво. Нови гласове го върнаха назад. Отклони се още повече. Напразно. От цялата планина се събираха ранобудните менади, упътени към храма на Дионис. Обграждаха закъснелия беглец в зловещия си обръч, който се свиваше безпощадно бързо и заплашително. Отстъпвайки все надире, Мокапор опря гръб в светилището. Екзалтираните женски гласове наближаваха. Нямаше друг изход. Мокапор не мислеше да замести в божественото му предназначение някой бик или елен, не мислеше да се превърне в разкъсано превъплъщение на Дионис. Озърна се и се спусна към най-близкото дърво. За няколко мига, с удесеторени от страха сили се изкатери нагоре и се свря сред клоните му.

Менадите приближаваха с викове и песни. Излизаха пред храма на групи с разпуснати коси, наметнати с небридите, препасани с колани от бръшлян, из които се виеха стоплените от телата им змии. Едни пищяха с кавали, други дрънкаха на многогласи магадиди, трети биеха до скъсване тъпаните. И техният бумтеж се сливаше в непресекващ грохот като гръмотевица. Някои пък, скрити из храстите, ревяха като бикове. Размахали тирсите си, вакханките се поклащаха плавно в такт с тъпаните, очите им святкаха все по-диво, подготвяха се за великото тайнство, когато човек се слива с природата и бога, когато се приравнява с бога.

Тогава Саине излезе пред светилището. Замаяни от своята вяра, жените не забелязаха нищо. Единствен Мокапор разбра. Татулът още я държеше във властта си, не бе я освободил от своята магия.

Главната жрица вдигна две ръце.

Множеството стихна. Остана да се чува само клокотът на потока и шепотът на вятъра из клоните. Саине извиси глас:

— Сестри мои! Нека тази, която още се колебае, която още не е повярвала в Дионис и неговата мощ, излезе напред! Нека вкуси еликсира на забравата! За да я осени духът на Дионис. Със страх към бога пристъпете!

Няколко стотици жени се стълпиха пред нея. И младшите жрици поднесоха на всяка от тях да пие от бръшляновата отвара. Когато бе пресушен и последният ритон и жените отново отстъпиха пред стъпалата, Саине пак заговори. Единствен Мокапор разбираше, че тя изпълняваше насила ритуала си, че в душата й все още се водеше жесток двубой между нейната и неговата воля.

— Сестри в бога! — извика тя. — Дионис отново възкръсна!

— Наистина възкръсна! — отвърна едногласото множество.

Тя продължи:

— Отново сме тук да славим вечния живот, сплотени от копнежа да достигнем бога. Запомнете, всеки може да се приравни с него, ако го поеме в себе си. Приобщете се с бога! Последвайте ме! Дионис ще ни прати своето въплъщение. Приемете саможертвата на бога! Това са думите на Дионис: „Яжте — това е моето тяло! Пийте — това е моята кръв!“

Шумът избухна неудържимо. Запищяха кавалите, задумкаха тъпаните, зареваха като бикове скритите жени, менадите размахаха настървено тирсите, люшнаха се в диво, неестествено и неправдоподобно хоро.

Саине изкрещя:

— Славим Диониса и утвърждаваме вечните му обреди! Дионисе, бъди благословен!

После с олюляваща се стъпка поведе възторженото полуголо множество направо през гората.

— След мен, благословени от бога! Към Извора на Евридика! Там ни очаква новото въплъщение на Дионис.

Освирепялата тълпа се юрна подире й като отприщен яз от кръвожадност и сляп фанатизъм. Мокапор неволно си отдъхна.

Оргията на Дионис

Още по тъмно Спартак дойде при извора, тръпнещ от нетърпение. И не си даваше сметка за какво повече: заради Химилконовия ли амулет или заради самата Саине, заради любимата, която сега като главна жрица бе станала за него още по-недостъпна.

Зората бързо се разгоря. Отначало на изток, иззад нащърбения зъбер на Орбел, подобен на драконов гръб, замъждука бледо сияние, както се мержелеят в тъмна нощ гнилите пънове. Звездите, доскоро едри и блестящи, и толкова нагъсто, сякаш се докосваха, постепенно се проредиха, взеха да гаснат — отначало най-мътните, после една подир друга и по-ярките. Кръгозорът запламтя, ще речеш в гората зад рида бе избухнал пожар, който бързо се разгаряше, надигаше се и а-ха всеки миг можеше да превали билото и да се прехвърли отсам.

Светнал като стопена смола, изворът клокочеше звънливо в краката му. На тихата му песен пригласяха неспирният шепот на боровите клонки и чириканията на сънените птички.

Спартак се заслуша омаян. Никаква човешка музика — ни песен, ни кавал, ни магадида, можеха да се сравнят с песента на изворната нимфа Евридика. Такава беше и песента на хилядите водни нимфи из неизбродените тракийски дебри, които в будното въображение на елините се бяха превъплътили в прекрасните музи — вдъхновителките на поетите и певците.

Внезапно рязък звук прекъсна омаята на звънливата зора. Чу се шум от настъпена съчка. После — тропот на кон. Пъргав като рис, Спартак се метна в шубрака с изваден меч. Зачака. Скоро на полянката излезе воин. На кон. Тракиец. Едър и силен.

С въздишка на облекчение Спартак излезе насреща му.

— Що дириш тук, Дизатралис? — запита той.

Новодошлият се усмихваше виновно-глуповато.

— Ти, както виждам, си пак пиян! — сряза го Спартак.

Онзи поклати глава.

— Дизатралис никога не се напива. Дизатралис само се ободрява с виното.

Спартак махна с ръка.

— Защо си тук?

— Защото… Защото… Много хора те обичат, но много те мразят… Може да ти потрябва гръб, в който да се опреш.

Спартак не можеше да бъде залъган с хубави думи.

— Ако бъда принуден да търся гръб, в който да се опра, то държа тоя гръб да бъде трезвен, та да му се доверя.

Нов шум прекъсна разговора им. С извадени махайри двамата зачакаха кой ще се появи.

И скоро видяха една бяла фигура, която се мъкнеше с тих стон по пътеката.

— Спартак! — промълви Тарула, като се срина изнемощял в краката му. — Удариха ме по главата.

— А папирусът?

— Няма го!

Спартак реши изведнъж:

— Дизатралис! — рече той. — Отведи го при ктистите! И се прибери в Ямфорина!

— А ти?

— Ще ида до светилището. Да видя, да разбера. Тревожи ме това покушение. И кражбата на папируса.

— Имаше ли нещо важно в писмото? — запита гузно Тарула.

Спартак не отговори. Имало ли е нещо важно? Та какво по-важно от тайната на Химилкон? Но махна с ръка. Защо да го тревожи?

Дизатралис все не си тръгваше.

— А менадите?

— Ще се пазя.

— Не може ли да отложиш?

— Само сега! После ще бъде късно.

И тръгна решително нагоре. Вървя дълго. Подало се над планинския зъбер, слънцето огря боровите върхари. Лъчите му заиграха по разкошния килим от мъх, който бе облазил камъни и дънери, заискриха в хилядите росни капки.

Тогава дочу далечен вой. Но не. Не беше и вой. Никоя вълча глутница, никоя кучешка хайка не може да вие така. Нито дори хиляди хиени вкупом. То беше нещо по-зловещо, по-заплашително от връхлитащ ураган. Неволно косата му настръхна. Тежко̀ томува, който попадне пред очите на побеснелите поклоннички на Дионис!

Едва свари да се мушне в една хралупа зад увисналата завеса от бръшлян, когато покрай него профуча задъхан от бягане, с пяна на уста елен. А само на сто крачки зад него летеше безчислената орда от настървени вакханки, с размахани тирсове и развети коси, изгубили из пущинаците небридите си, полуголи, диви, зловещи.

И пред всички — Саине. Неузнаваема, с изкривени озлобени черти на обикновено миловидното си лице.

Спартак едва се сдържа да не я извика. Едва. Захапа ръката си, та да запуши устата. Изпуснеше ли само един звук, издадеше ли се — в следния миг щеше да се превърне в купчина разкъсано месо.

Толкова беше нужно, само една минутка. И зловещата жива лавина от стръв и лудост се срина по урвата подир обезумялото от страх животно.

Едната грижа падна от плещите му. Саине беше жива, невредима. Оставаше другата. Къде беше медальонът на Химилкон? Скрит в храма или върху гърдите на Саине? В лудия бяг той не успя да различи нищо.

Вече нямаше смисъл да се мъкне нагоре. Като че ли беше по-разумно да се върне пак при извора. Не посмя да тръгне направо, за да не се срещне отново с ужасната шайка. Предпочете обиколния път покрай скалистия рид, по който щеше да се яви на срещата откъм полето.

Спартак бързаше. Но и в бързината си не забравяше предпазливостта. Та той сега прекосяваше царството на менадите — по-опасно от всяко бойно поле, забранено за всеки друг, заплашващо с жестока смърт всеки смелчага, а в случая то значеше всеки безумец, който се мернеше насам.

Внезапно дочу шума на търкулнатото камъче. В следния миг видя и мъжката сянка, която пресичаше пътя му.

— Мокапор! — извика той. — Спри!

Сепнат от вика му, оня се вцепени. После изведнъж хукна назад, обезумял от уплаха. Спартак се втурна подире му.

Гонитбата продължи много. Резосът беше стар, огладнял, преуморен. Ала страхът му придаваше неподозирани сили. Макар и по-млад от него, по-силен и пъргав, Спартак едва го настигаше.

Видял, че вече няма сили за нагоре, беглецът свърна по нанадолнището. Но внезапно кракът му хлътна в някаква ямка и той се просна по очи. Преследвачът не успя да се задържи. Продължи напред, спъна се в проснатото тяло и полетя надолу в дълбоката ровина.

Докато Спартак успее да се измъкне оттам, Мокапор отново скочи на крака и побягна.

Гонитбата, вече не тъй устремна, но още по-настървена, продължи отново. И отново Спартак го настигна. Оставаха му няколко крачки само, за да докопа косата му, когато дочу воя на менадите.

От ужас дъхът му секна. Той дори не се поколеба. Дионисовото празненство на живота и възкресението носи смърт. Само безумец би останал срещу неудържимата ярост на менадите.

Спартак свърна рязко встрани натам, където клокочеше потокът, и се метна в първия вир. Потопи се в ледената вода цял. Само главата си потули зад китка избуял чер оман.

Резосът не успя да се укрие. Заслепен, оглушал от страх, много късно видя връхлетялата заплаха. Без да спира, той се стрелна назад. Ала менадите вече го бяха съзрели. С неистов вой, от който сърцето на Спартак замря, те се спуснаха подир новата си жертва. Ни рой оси, ни вълча глутница е годна на такава сатанинска настървеност. Само освирепели Еринии…

След минутка, не повече, гората опустя. Множеството се срина с рев и крясък надолу.

Спартак се измъкна от ледения вир премръзнал, вкочанен. Трепереше. От дрехите му ручеше вода. За да се постопли, той отново затича нататък, където бе намислил. Насреща му се изпречи дълбок овраг, изпълнен с пряспа още нестопен сняг, която се източваше надолу толкова стръмно, като че ли беше замръзнал водопад. Такива преспи, скътани из най-сенчестите усои, понякога изтрайват до есенните Дионисии, а нерядко ги заварва и новата зима. Отгоре те изглеждат като сняг, малко мръсен наистина, потъмнял, но все още сняг, в който се плашиш да не затънеш. В действителност това е същински лед, някаква твърда скала от споени ледени зрънца, които дори кирката разкъртва с голямо усилие.

Спартак трепна. Стори му се, че в отсрещния храст лъсна метал. Ала преди да отскочи назад, от всички страни се нахвърлиха римски войници с извадени мечове, които го обградиха мигновено.

Път за бягство нямаше. Тракиецът размаха яростно махайрата и първата римска редица се отдръпна. Тоя малък успех всъщност не означаваше нищо. Вместо отстъпилата десетка излезе цяла манипула. Бавно, уверено, закрили се зад четвъртитите си щитове, легионерите тръгнаха насреща му.

Спартак реши изведнъж. Коритото на урвата, която му препречваше пътя, беше дълбоко три човешки ръста. Отскубнал се от прииждащите нападатели, той скочи в него. Краката му се хлъзнаха по наклонената ледена повърхност и тъй намалиха удара от падането. После тялото му се понесе надолу, сякаш литна по леда. Легионерите се скупчиха слисани върху брега. Никой не дръзна да повтори скока му, та да счупи врата или краката си върху тая дяволска пързалка.

Центурионът, определен да залови Спартак, прецени бързо:

— Покрай пряспата! Бегом!

С гневни викове манипулата се втурна все покрай брега, за да залови храбреца — или мъртъв, или осакатен. Напразно. Когато достигнаха края на ледения език, който се превръщаше в шуртящо поточе, от беглеца нямаше ни помен. Види се, не му беше за пръв път. Разочарован от неуспеха, центурионът поведе войниците си към поляната, където го чакаше цялата кохорта на Маркус Красиниус. Поведе я със свито сърце, все още смазан от преживяното унижение и незабравения ужас на децимацията.

Тогава съвсем неочаквано насреща им излезе Дизатралис. Изгубил търпение да чака приятеля си, разтревожен от звънтежа на битката, той се бе втурнал насам да помага. Тъй се бе озовал посред двата огъня, в клопка между кохортата и завръщащата се манипула. То се знае, не загуби самообладание. Какъвто и да изглеждаше — пияница и чревоугодник, женкар и безделник — Дизатралис беше преди всичко воин. Смъртта не можеше да го стресне. Той развъртя махайрата така, че нито тя, нито ръката, която я въртеше, можеше да се види, зачатка по щитове и брони. Простря неколцина в краката си, мнозина рани, още повече уплаши. Ала накрай Мециус Либеон успя да се метне на гърба му. За да се освободи от него, тракиецът се хвърли гърбом на земята. Зашемети неочаквания си ездач, ала преди да се надигне отново, войнишкото множество се стовари отгоре му и го обезоръжи. Ала макар че вече десетина чифта ръце стискаха ръцете и краката му, той все не се предаваше. Риташе, гърчеше се, хапеше. Сякаш не човек, а пленен рис. Както опитваше да се измъкне изпод него, Мециус успя да го ритне в главата и да го зашемети.

Когато се свести, Дизатралис се видя притиснат на земята, цял омотан с въжета. Над него се бе надвесил самият префект Маркус Красиниус и го разглеждаше безстрастно.

— Бягал роб — рече той, като видя дамгата му. — Трябва да го върнем на собственика.

Някой подметна:

— Не е за роб той, префекте. За гладиатор е. Такава смелост!

Маркус Красиниус сви презрително устни.

— Така ли наричаш пиянството? Вони на немита винена амфора.

Както лежеше така овързан и безпомощен, Дизатралис изръмжа:

— Мамиш се, префекте. Не е от виното…

Ясно, за него нямаше спасение. Защо тогава преди смъртта да не си позволи една шега?

— А от какво?

Някой се хвана на примамката му. И не само този. Всички от децимираната кохорта мечтаеха за храброст, за леки подвизи, които да измият позора.

Дизатралис излъга, без да му мигне окото:

— От татула е. От Стримонския татул. От магическата му мощ. Преди боя траките пият винена отвара от татул и кръв на тур. Затуй са безстрашни и непобедими. Както тевтоните пият лудо биле.

Дори Маркус Красиниус го повярва. По това време за варварите се разказваха какви ли не чудесии. Какво значеше едно чудо повече? А германците наистина вземаха лудо биле пред боя. Римляните бяха чували и това.

Внезапно откъм гората проехтя пронизителният вой на вакханките. Легионерите, наскачаха, строиха се в редици с прострени пред щитовете копия.

И ето, от гората изтича с последните си сили резосът, окървавен и раздран от клоните, задъхан, преследван по петите от настървената дружина. Оставаха му още стотина крачки, за да се вмъкне сред войниците и да се спаси. Ала изглежда Сбелсурд бе решил друго. Внезапно беглецът се спъна и преследвачките се струпаха настървено отгоре му.

Римляните неволно отстъпиха, потресени, ужасени от това, което виждаха очите им. Префектът едва позна прекрасната жрица в това зловещо същество, което крещеше прегракнало:

— Яжте — това е моята плът! Пийте — това е моята кръв!

Маркус Красиниус най-сетне се опомни. Не можеше да стои така безучастно, когато пред очите му убиваха римски съюзник.

— Напред! — извика той. — От жени ли се уплашихте? Или искате втора децимация?

При това напомняне войниците пристъпиха крачка напред, скрити зад стената на железните си щитове и гората на копията си. После втора, трета.

Менадите се нахвърлиха и срещу тях, ала не устояха пред настъпващите железни редици. Видели пронизаните от копията техни другарки, повечето отстъпиха. Втурнаха се през гората на лов за нова плячка.

Мециус отдавна чакаше такъв случай. Префектът, омразният патриций, който погуби баща му, стоеше пред него гърбом, изцяло зает с това, което ставаше пред него. Достатъчно беше някой да забие копието косо от горе на долу в мястото между, бронята и затилника на шлема. И после никой не би могъл да твърди чие дело е това — на тракиец или менада. Никой не би се усъмнил в римлянин.

Той вдигна оръжието с трепереща ръка. Задържа го тъй миг-два, замахна назад да се засили. Но не можа. Той беше римски гражданин. Легионерът не можеше да убие римски гражданин. Дисциплината го скова, суровата римска дисциплина победи човешките чувства.

Тогава съгледа впития в него поглед на тракийския пленник. Неволно отпусна ръката с копието. Дизатралис го извика с поглед:

— Срежи въжетата!

Възмутен от това нахалство, Мециус посегна да го срита. Ала Дизатралис го превари:

— Искаш ли префектът да научи какво се тъкмеше да сториш? Пък той ще отсъди другото.

Легионерът неволно потрепера. За такова нещо направо обезглавяват. Без съд, без бавене. Префектът тук, по време на война, е и съдия, и бог.

С прехапана устна, метнал страхлив поглед наоколо, той резна с меча въжетата и тутакси се шмугна в тълпата. А пленникът пропълзя под близкия храст и изчезна в гората.

Когато Маркус Красиниус се наведе, резосът беше още жив. Мокапор го видя. Видя как се взира в окачената на гърдите му сребърна плочка.

Не! Нямаше да му я даде! Тя беше нужна само нему. Нямаше да я даде дори след смъртта си на тоя надменен чужденец! Със сетни сили той опита да я скрие под кървавия парцал, в какъвто се бяха превърнали дрехите му. Нямаше да тикне в ръцете му това мощно оръжие. Знаеше, убеден беше, че щеше да бъде хвърлено първо срещу траките. Навярно срещу медите. Какъвто и да беше Мокапор, той беше преди всичко тракиец. Докато беше жив, римляните му бяха нужни. За неговите цели, не за техните. Сега вече не му трябваха. Ей това нямаше никога да стане, той със собствените си ръце да им даде сила… Не искаше… Мокапор го бе разбрал отдавна, сега пред смъртта го виждаше с очи на прорицател… Римляните и траките не бяха създадени за приятелство… Невъзможен беше съюзът с Рим… С Рим или се биеш — или му се покоряваш робски…

— Няма!…

Маркус Красиниус се приведе любопитно над мъртвия резос. Какво ли представляваше този медальон? Защо понечи да го скрие от него? Може би варварски амулет; може би символ на царско достойнство.

Той издърпа сребърната плочка от врата му и я разгледа внимателно. Ако не друго, щеше да я запази поне като трофей, спомен от победата му над Медика.

Контуберналът му се наведе и извади от пазвата на Мокапор един окървавен свитък. Маркус Красиниус го взе и го зачете нетърпеливо. Неволно пребледня. Пулсът му се ускори, усети как целият се разтрепера от вълнение.

Когато го изчете, той се усмихна доволно.

Видението за големия триумф отново изплава пред мисления му полет. Властта и богатството отново ставаха достижими.

Отмъщението на гладиатора

Разузнавачите донесоха, че Спартак настъпва към римския лагер направо през полето, подредил варварската си армия в римски строй — в кохорти и манипули. Маркус Красиниус научи тая вест при трибуна Гайус Салвариус, заместника на претора, който командваше трите кохорти, изпратени с изричната заповед да заловят избягалите роби и да усмирят разбунтуваните по пътя им траки.

Астрагал се усмихна високомерно.

— Тоя варварин сгреши. Силата на траките е в тракийската тактика, както силата на римляните — в римската.

— Спартак не е глупак! — възрази Маркус. — Познавам го донякъде. Убеден съм, че е разбрал предимствата на нашия строй. Пригажда се към него.

Трибунът пък беше убеден в своята правота. Макар отскоро тук, той беше слушал, още повече беше чел за нравите на враговете си.

— В кохорта може да се бие само римският легионер. Защото е нужна желязна дисциплина. Не става за всяка дива паплач, която не е свикнала на открит бой.

Маркус Красиниус също държеше на своето.

— Спартак пък не е дивак. Той има смелостта на тракиец, но има и културата на елина.

Заместник-преторът успя да сдържи насмешката си, ала Маркус Красиниус забеляза лекото трепване на устната му. И злобата отново преля в сърцето му.

— Ето що! — рече Астрагал. — Аз ще пресрещна Спартак с двете кохорти. И с тебе. Без да се плаша от враговете. В лагера ще остане децимираната кохорта.

Маркус пламна от обида. За щастие и този път успя да се овладее. Дори в главата му се мярна радостна надежда. Лаком беше за слава Астрагал. Щеше му се той да обере лаврите. Нека върви! Спартак ще му окаже достоен прием. Маркус се блазнеше от самочувствието, че вече познава тракийския размирник. Допускаше, че и това сега беше нова негова уловка, нова бойна хитрост. Спартак умееше да се бие и като тракиец, и като римлянин. Според случая. Способен беше, ако потрябва, да слее и двете тактики — което всъщност значеше пак тракийската тактика, свободна, без сковаващи правила, без ограничения и затова с неизчерпаеми възможности.

Но си замълча. Нека си троши главата! Едно поражение ще охлади огъня му, ще укроти високомерието му. И още нещо — когато научи за поражението, преторът Апиус Клаудиус Пулхер може да се разколебае, може да оттегли благоволението от любимеца си.

Дори опита да позлорадствува.

— Трибуне — рече му той със загрижен вид. — Тук не е Италия, не е Елада. Тук е дива Тракия. Внимавай! Лоши поличби се явяват напоследък: небесни светлини, нощни тътнежи без гръм, огнени човеци. А от ръката на един роб избухнал пламък.

Заместник-преторът вирна глава.

— Откъде знаеш, че тия поличби не са отредени за Спартак? — После се наведе към ухото му: — Аз питах авгура. И той ми предсказа по птичия полет, че още днес ще се реши изходът на сражението.

Маркус Красиниус почувствува пълно удовлетворение. Зад външната безучастна маска и Гайус Салвариус криеше смущението си. А беше длъжен да играе ролята на железен воин. Уж самонадеян, решителен и твърд, а виж — и той питал прорицателите. Тая страшна, непроходима страна, чиито мъже режеха с песен главите на враговете си, а жените разкъсваха в религиозен екстаз живи хора, вдъхваше всекиму трепет.

И той реши да притури нов смут в смутената душа на омразния си началник.

— Авгурът казал… Още днес ще се реши… А в чия полза?

— То се знае! Винаги, всяка битка се печели от Рим. Затова и ние с теб сме сега тук.

Гайус Салвариус Астрагал погледна случайно нагоре.

— Виж орела в небето! Това вече е добър знак. Пред битката с Дарий и над главата на Александър се виел орел.

Думите му бяха прави. Тая величествена птица беше символ на победата, бронзовият й образ разперваше крилете си навръх римското знаме.

Той се обърна към един контубернал и му заповяда:

— Първа и втора кохорта под мое началство ще тръгнат в поход! Да се приготвят начаса!

Точно след половин час войската взе да се източва през Порта принципалис. Пред колоната зад тръбачите и барабанчиците яздеше на бял кон самият заместник-претор, горд и уверен в себе си и в силата, която водеше. Високо над него продължаваше да кръжи в синевата орелът. А зад него, едновременно очакващ с нетърпение провала му, и гузен, защото като римлянин не му бе разкрил всичките си опасения, опитваше да се изпъчи върху седлото Маркус Красиниус, угрижен и необичайно мълчалив.

Отрядът от леки кавалеристи бе излязъл десетина минути преди главната сила.

След два часа разузнавачите пресрещнаха колоната. Бяха открили тракийския стан. Разгледали го бяха добре. Върху намазана с восък плоча бяха начертали и плана му.

Астрагал остана доволен. Въпреки нахалството си Спартак не се осмеляваше да излезе в открит бой. Предпочел бе да се свре в тая теснина, обградена от двете страни с почти отвесни скали. Като вещ военачалник Астрагал се помъчи да разгадае замисъла му. Имаше само две решения: противникът или беше избрал тая клисура, за да не позволи на манипулите да се разгънат за привичния си бой, или пък се тъкмеше да им устрои засада. Това беше неизменният от векове подход на всички варвари — да увлекат врага в някоя теснина, за да го нападнат от височините.

Той разгледа още веднъж восъчната карта, поиска няколко допълнителни обяснения и се замисли. Струпаните край него центуриони очакваха търпеливо решението му.

Само за няколко минути планът беше готов в главата му до последната подробност. Кохортата нямаше да навлиза в дефилето. Потомците на тези, чиято кърмачка е била Вълчицата, щяха да надхитрят варварската лисица. Беше от ясно по-ясно. Спартак безсъмнено прикриваше главните си сили по околните възвишения, за да нападне във фланг легионерите, когато навлязат в теснината. Гайус Салвариус щеше да обърне надолу с главата целия му план. Щеше да унищожи самата засада. И едва тогава щеше да атакува лагера му.

Както винаги не каза нищо. Нито той, нито кой да е римски военачалник имаше обичая да раздрънква намеренията си. Умението да държи езика зад зъбите е една от най-ценните воински добродетели. Врагът има навред очи, които дебнат; и уши, които слухтят. Не го сподели и с префекта. Предпочете да го смае накрай, след като разгроми превъзнасяния от него бунтар.

Когато наближиха клисурата, те видяха препускащите обратно съгледвачи на Спартак. Гайус Салвариус Астрагал спря. Опипа с очи цялата планина. И откри тясната просека, която водеше през гората към левия склон на пролома. Наистина, по-удобна засада не би могло да се намери. Само че тоя път Спартак се бе излъгал. Не знаеше, че вместо празноглавия Силвиус Красиниус Алвио сега насреща му настъпваше Гайус Салвариус Астрагал. Не знаеше, че не е Астрагал дивечът, който ще се хване в каквато и да е клопка, та дори и най-хитрата.

Съвсем неочаквано за всички той раздели войската си на две. Срещу тракийския стан отправи втора, кохорта под началството на Маркус Алвио. Нейната задача беше да отвлече вниманието на враговете, докато първа кохорта, водена от самия него, щеше да разчисти височината от скритите там траки. След това вече напълно спокойно, методично щеше да връхлети върху затворените в долината варвари.

Дори Маркус Красиниус въпреки своята неприязън неволно се възхити от гъвкавия му ум и съобразителност. Дори той се зарази от неговата жар за победа. Докато легионерите на Астрагал, окачили по шлемовете и броните си клонки, за да се прикрият от зорките погледи на противниците, се източваха нагоре по пътеката, Маркус Красиниус още отдалеч разгъна центуриите си, за да ги разположи по правилата в шахмат, така че при нужда всяка от тях да има пълна възможност да преминава свободно между съседните части.

Барабаните му забиха, роговете затръбиха, легионерите заудряха с мечове по щитовете. Въздухът проехтя от грозното „Баритус!“

И ето, насреща си видяха траките. Само че не в римски строй, както ги очакваха. И тоя път пак беше познал Астрагал. Кохортите и манипулите не допадаха на варварите, както не им бе допаднала и македонската фаланга. Варварите умееха да се сражават само по варварски.

В първата верига, ако можеше да се нарече така, прибягваха напред-назад прашниците само с прашки и торби камъни през рамо. Във втората опъваха лъковете си стрелците, а зад тях се бяха построили копиеносците. Конницата, неудържимата тракийска сила, не се виждаше. Къде ли я бе скрил Спартак в засада?

Но другото го смая съвсем. Зад войниците се изправяше четвърта редица. От жени. И всички, мъже и жени, крещяха диво, сякаш обхванати от беса на Дионис, дрънчаха оръжия, ругаеха.

Изведнъж, премерили точно разстоянието до настъпващите легионери, траките ги обсипаха с градушка от камъни и стрели. Копиеносците и мечоносците се спуснаха устремно напред. Копията се впиха като разлютени оси в бронираните карета, мечовете зачаткаха настървено по щитовете. Траките налитаха, нанасяха ударите си, отстъпваха. И пак налитаха. Това вече не беше бой, то беше нещо неописуемо, зловещо, някаква бойна оргия, в която никой не щадеше нито чуждия, нито своя живот.

Легионерите пак устояха, скрити зад стената на щитовете си. Не случайно тоя боен ред и тази армия бяха прегазили целия свят. В най-решителния миг манипулите от тила се врязаха между фронталните манипули, заеха местата им. Посрещнаха нападателите с пресни сили. Траките взеха да се отдръпват.

Тогава насреща им се изпречи четвъртата редица. Жените ги посрещнаха с грозен вой, като ги обсипаха с хули за страхливостта им. И те посрамени отново се върнаха, нахвърлиха се още по-настървени.

Улисан в развоя на сражението, Маркус Красиниус забрави обхода на Астрагал. Сепна го избухналата глъчка отляво. Той погледна нагоре. И мигновено разбра. Спартак пак ги бе надхитрил. Първа кохорта беше заела позиции върху терасата над клисурата, без да открие никаква засада там, и се готвеше да удари във фланг обградения стан. Тогава от още по-горната тераса, от още по-стръмния урвест склон се срина лавина от откъртени скали и коли, натоварени с камъни, които се понесоха надолу с грозен грохот и се врязаха в римските редове, разкъсаха ги с просеки от смачкани трупове.

Маркус Красиниус прецени начаса опасността. В тоя капан всички предимства бяха към страната на варварите. Ето, разбили железния римски строй, те се спускаха по сипеите като втора лавина, жива лавина от стръв и кръвожадност.

Дори пред ужаса на поражението той усети странна радост в гърдите. Надменният Астрагал беше опропастен. Опозорил се бе, провалил бе бойната си кариера. Никой претор, та бил той и най-пристрастният, не би му възложил да води дори манипула, а камо ли няколко кохорти. Настанал беше часът на Маркус Красиниус Алвио. Сега той щеше да спасява съперника си от бедата, за да му върне понесеното унижение.

Контуберналите се разтичаха, засвириха роговете. И префектът поведе кохортата си по стръмнината, за да излезе в гръб на нападащите от втората тераса траки. Тогава пред погледа му се откри целия позор на Астрагаловата кохорта. Захвърлили щитовете, легионерите бягаха презглава из урви и пущинаци. Началникът им се биеше сам срещу стотина неприятели, които го бяха обградили отвред.

Маркус позна Терес Бунтовника, когото някога смяташе да направи свой гладиатор. Чу и гласа му:

— Гайус Салвариус, предай се!

Задъхан от битката, окървавен, Астрагал изкрещя в отговор:

— Римлянинът не знае да се предава!

Маркус не видя какво стана след това. Внезапно и върху неговите воини се изсипа нов сипей от камъни и коли. Префектът се сети тутакси какво да стори. Тъй и неговият кумир, великият Александър, нападнат в проходите на Хемус, успял да опази войската си.

— Лягай под щитовете! — изкрещя той и се хвърли в близката падинка, закривайки се с щита си.

Наистина, сега колите и откъртените скали не успяха да нанесат такива поражения както сред легионерите на Астрагал. Задоволен, тържествуващ, префектът се изправи. Тогава коварната Фортуна му изигра втората си шега. Един камък, насочен от нея, го прасна по шлема и го свали в несвяст.

Когато се опомни, Маркус Красиниус Алвио се видя легнал на земята. Позна победителите, преди да е зърнал лицата им. Позна ги по бронираните панталони, каквито носеха само траките.

Варварите празнуваха победата. Ехтяха еднотонни рогове, бумтяха тъпани. Голобрад воин пееше за Ситалк. За несвикналото ухо на римлянина това не беше и песен. То беше по-скоро дрезгав речитатив, след който следваха няколко еднообразни припева. Понякога воинът се подхвърляше във въздуха и почваше да сече с махайрата въображаеми врагове. Ведно с него подхващаха танца останалите траки. Те скачаха диво с размахани мечове, които свистяха зловещо над главите им. И толкова изкусно, че никого не засягаха. Отстрани приличаше на истинско сражение, в което някои се престорваха на убити и се просваха на земята, а други — победителите — уж снемаха въоръжението им и подхващаха със запевчика безкрайната песен за Ситалк, докато други изнасяха преструващите се мъртъвци извън полесражението.

Маркус Красиниус бавно вдигна поглед. По израза на лицата им разбра, че не го очаква нищо добро.

И все пак не бе допускал това, което го слетя. Не се учуди, че видя сред победителите и Спартак. Позна го и под бронзовия му шлем, който по тракийски обичай покриваше почти цялото му лице. Всъщност неговото присъствие му вдъхна някаква надежда. Спартак по дух не беше варварин — той знаеше какво значи пленен римски аристократ, знаеше какъв откуп може да получи за него.

Уплаши го другият. Отначало дори не позна кой е този брадат варварин с клеймо на роб беглец, дето беше вторачил в него свирепия си поглед. И все пак нещо в тоя поглед му беше познато. Срещал го бе някога. Само че за какво го бе срещал — за добро или за зло?

Наистина трудно би могъл да открие някогашния си домашен гладиатор, тогава гладко обръснат, както беше прието за такива като него, в това обрасло с буйна грива лице.

Щом видя, че пленникът се е свестил, Севт го срита.

— Ставай, Маркус Красиниус Алвио!

Песента и хорото пресекнаха изведнъж. Множеството онемя. Задъхан от гняв и обида, римлянинът се изправи с мъка. И без да се обръща към мъчителя си, заговори на Спартак:

— Аз съм римски гражданин. Не позволявам да ме докосвате! Искам да се държите с мен, както подобава на римски патриций!

Спартак смръщи вежди.

— Ще се държим с тебе така, както ти с нас! Ще те изпратя в моите рудници!

Маркус вдигна ръка.

— Ти нямаш това право!

Спартак погледна към небето.

— Имал ли съм право, ще отсъди историята!

Префектът възрази живо:

— Ти го знаеш. Историята се пише от победителя. Затова победителят е винаги прав. Рим ще бъде тоя победител. Той ще пише историята на всички сразени от него.

После като че ли гордостта му неусетно се стопи.

— Повярвай ми! В рудника не те изпратих аз. Тогава бях ранен. В несвяст. Направи го Астрагал. Аз бях решил да сключа съюз с теб. Предлагам ти тоя съюз и сега. Ти си умен. Знаеш какво значи съюз с Рим.

— Знам! — отвърна Спартак през зъби.

Тогава Севт се изпречи между двамата.

— Спартак! — рече той. — За моята вярна служба ти бях поискал само една награда. И ти ми я обеща.

Той посочи с меча си префекта.

— Ей тоя! Ако ме беше бил, щях да ти го оставя. Ако ме бе осакатил, щях да ти го оставя. Ако беше посегнал да ме убие, пак щях да ти го оставя.

И се обърна към множеството:

— Братя меди, отсъдете! Аз бях гладиатор на този звяр.

Маркус Красиниус най-сетне го позна. И разбра — участта му бе решена. Нелепо беше да се надява за пощада. Той се прегърби, посърна.

А Севт не спираше да го обсипва с обвинения:

— Като гладиатор се бих срещу всички зверове и хора, които ми посочи. Веднъж той ме накара да се бия с брат си. Помолих го да отмени боя. Всичко друго, не и това! Той не склони. Аз бях по-опитен. Свалих брат си на земята. И по гладиаторския обичай поисках пощада за победения.

Тълпата, настръхнала, слушаше притихнала.

— Маркус Красиниус обърна палеца надолу. Брат ми се уби, като сам натика меча ми в сърцето си.

По лицето на суровия воин се стичаха две мокри вадички.

— И аз се заклех да отмъстя! — почти простена Севт. — Кажете, имам ли това право?

— Смърт! — избухна множеството. — Смърт!

Севт се обърна към Спартак:

— Не ща само смъртта му! Искам тоя римлянин да се срещне като гладиатор с другия пленник!

Спартак поклати глава.

— Нима и у нас ще насаждаме римските нрави. Ние сме се опълчили тъкмо срещу тях. Не щем да бъдем роби, но в същото време не щем да заробваме другите.

Не довърши. Трогнати от разказа на някогашния гладиатор, озлобени след кървавото сражение, траките ревяха до прегракване:

— Да се бият! Да се бият!

Мнозина от тях, най-смелите и дръзките, бяха бивши роби: и Дизатралис, и Терес. Петимни бяха да се насладят от позора на вчерашните си господари, от унижението и страданията им, да се порадват на кръвта им.

Разбрал, че тоя път няма да го послушат, Спартак се загърна със зейрата си и мълчаливо се оттегли.

Севт го изчака да влезе в палатката си. Тогава заповяда:

— Отстъпете! В кръг! И докарайте другия!

Маркус Красиниус Алвио стоеше безволев насред очистената площадка, още непроумял участта си, неочаквано затъпял като добиче. Внезапно той вдигна очи. И видя насреща си Гайус Салвариус Астрагал, също като него с вързани на гърба ръце. Префектът неволно се изправи. Опита да заеме неговата горда стойка, опита да придаде на лицето си същото сурово безразличие.

Севт се изправи пред тях и рече злобно:

— Горди патриции! Дойде време да заемете местата на вашите гладиатори, които са по-долу от робите. Или не! Още по-зле. Дойде време да паднете по-ниско от тях, защото днес вие ще се биете по заповед на вчерашните си гладиатори.

Той се обърна назад към другарите си:

— В памет на падналите в боя траки аз уреждам тия погребални борби.

— Млъкни, куче! — извика Астрагал с такъв глас и такъв израз, сякаш стоеше начело на своите кохорти. — Не се ли научи най-сетне как се говори с римлянин?

Без да се обърне към него, Севт го перна през зъбите с опакото на ръката си.

В следния миг трибунът се хвърли отгоре му така както беше, с овързани ръце. Замахна да го блъсне с глава в бронята. Севт успя да се отмести и пленникът, излъган в удара, се просна на земята.

Севт изчака да го изправят на крака.

— Мамиш се, римлянино! Не можеш да ме предизвикаш. Аз няма да те убия. Вие двамата ще се убивате. За наше удоволствие.

Отдръпна се и заповяда:

— Хайде, почвайте! Вие знаете отлично правилата.

Войниците срязаха въжетата и им подадоха оръжията. Щом пипна своя меч, Астрагал се хвърли върху Севт, ала цяла стена от пелти прегради пътя му.

Трима траки, влезли в ролята на лорариите в цирка, насочиха към обречените нажежените си копия. Маркус неволно отстъпи. Ала Гайус Салвариус не трепна. Остави пламтящото желязо да се впие в бедрото му. Само процеди през изскърцали от болка зъби:

— Муциус Сцевола сам изгори ръката си, за да докаже, че е римлянин. Гайус Салвариус Астрагал ще ви докаже, че истинските римляни още не са се свършили. Само варварите са годни за гладиатори, не и римските нобили.

Второ копие изцвърча по рамото му.

А в това време префектът отскачаше пъргаво от насоченото към него искрящо желязо.

— Бийте се! — изкрещя Севт.

Нагрятото до червено острие докосна рамото на Маркус. Болката беше ужасна. Никога не бе допускал това, когато даваше заповед да дамгосват робите му. Тя изведнъж отприщи всички задръжки, на които бе подчинил цялото си поведение. Той забрави какво е, забрави, че е длъжен да умре така, както бе живял — като римски патриций. Остана само едно — страхът от повторното докосване на огъня. И омразата към Астрагал — този, в когото бяха преминали имотът, и богатството, и славата му; този, който го изместваше навред; този, който го изпревари и във войската; този, когото трябваше да търпи толкова време, да му се подчинява, да му угодничи, да го славослови…

И когато нажеженото желязо го докосна още веднъж, Маркус Красиниус изкрещя:

— Брани се, Астрагал!

Гайус Салвариус го изгледа презрително.

— Забрави ли кой си? Забрави ли, че съм твой началник? Дисциплината…

— Тук няма началници, тук сме равни в неволята. Няма други римляни. И аз ще те убия. Най-сетне ми падна на сгода! И ще отмъстя за всичко: за имота, за униженията, за високомерието… За всичко… За всичко…

И замахна с меча. Астрагал едва успя да отклони удара му с щита си. Неволно посегна и той. Беше научен да отговаря на удара с удар. И още нещо — в очите на доскорошния си подчинен той сега откри не сънародника, а озлобен, настръхнал враг, който щеше да го съсече, без да се поколебае.

Така неочаквано за всички боят се разгоря. Двамата се засипаха с градушка от удари. Те бяха отлични бойци, владееха до съвършенство изкуството на меча.

При вида на това зрелище, за мнозина от тях само далечна мълва, траките побесняха от радост. Развикаха се, закрещяха, притиснаха се да гледат по-добре.

Маркус Красиниус Алвио почна да губи търпение. Чувствуваше как бързо отмалява. От удара в главата почваше да му се вие свят. Той скочи светкавично напред, та наведнъж да реши изхода на двубоя. И замахна рязко с меча. Тая хватка му докарваше сигурна победа. Този път насреща му се оказа боец, по-опитен от него самия. Астрагал се отклони леко и префектът политна напред, увлечен от устрема си. Той падна на земята и изтърва оръжието си, което отлетя на пет крачки от него. Докато се опомни, и Астрагал го притисна към земята. Опря меча в гърлото му. После погледна несъзнателно към Севт с ням въпрос в очите.

Севт поклати глава.

— Виждаш ли се, Алвио? Спомняш ли си за моя брат? Изживяваш ли и ти неговата мъка? Почакай, почакай! Аз още не съм решил какво да правя с теб.

Отдолу, под коляното на победителя, Маркус Красиниус дишаше мъчително. Още по-измъчен изглеждаше Астрагал. И горд, спечелил битката. И посрамен.

Най-сетне Севт насочи палеца си надолу.

При тоя зловещ знак Астрагал се задъха:

— Не! — почти простена той. — Не мога!

От гордата му самонадеяност не бе останало нищо. Той просеше милост — не победеният, победителят просеше милост.

Тълпата зарева негодуващо:

— Заколи го! Заколи го!

— Не! — трибунът понечи да се изправи. — Един Астрагал няма да убие римски патриций за удоволствие на дивите варвари!

Нажеженото копие се залепи до врата му.

Астрагал трепна.

В същия миг Маркус издърпа меча му и с един замах го заби отдолу в корема му. Раненият се препъна, притиснал раната си с две ръце, после рухна сред локва кръв.

Префектът се изправи, олюлявайки се като пиян. Пред очите му се въртяха алени кръгове. Струваше му се, че всеки миг ще загуби съзнание. Гадеше му се — от срамния двубой, от гледката на сгърчения труп, от самия себе си…

Тогава като отдън земя дочу думите на някогашния си гладиатор:

— Наградата, която бях определил за победителя, е разпъване на кръст! Като истински роб!

Маркус Красиниус Алвио не устоя на този нов удар. Червена мъгла като наводнение от кръв плисна в очите му.

Когато пак се свести, първия човек, когото видя напреде си, беше Спартак. Резосът спореше разгорещено с врага му.

— Спартак! — промълви Маркус. — Не искам да умра като роб! Ако ме спасиш, ще ти дам медальона на Химилкон! Кълна се в Стикс, в който се кълнат и боговете!

За живота си бе пожертвувал достойнството си на римлянин. За него беше готов да пожертвува всичките си мечти и амбиции, да се откаже от власт и сила. Само да остане жив… Жив.

Спартак се извърна изумен.

Усетил, че бе налучкал верния път, Маркус заговори:

— Даде ми го Мокапор, преди да умре.

Спартак пристъпи нетърпеливо.

— Къде е?

— Скрит в лагера. Само аз го знам.

Спартак реши бързо:

— Ще ти подаря живота. За откуп. Животът ти — срещу медальона.

После се обърна към войниците:

— Докарайте някой пленник!

Скоро доведоха един от контуберналите на Астрагал. Маркус Красиниус се преобрази неузнаваемо.

— Бягай веднага в лагера! — заповяда му той с глас, който не търпи възражения. — В кутията със скъпоценностите под леглото ми ще намериш един сребърен медальон. Донеси го! И знай, колкото, по-рано свършиш това, толкова по-рано един римски префект ще получи свободата си.

Легионерът вдигна ръка за поздрав и се метна на докарания кон.

Признателността на ктиста

Спартак бързаше да се възползва от поражението на римляните, за да ги доунищожи, преди да са се опомнили. И да завземе лагера им, за да се добере сам до скъпоценния медальон. Не се доверяваше на контубернала. Стори му се годен да го излъже, годен да се уплаши от повторно завръщане при страшните варвари. А имаше и друга опасност — да стане жертва на намножилите се мародери, които кръстосваха навред за лека плячка, без да се вслушват в забраните на Спартак. За една броня, за един шлем те бяха способни да обезглавят нещастника, който носеше тоя шлем и тая броня.

А виждаше, че и войниците, и началниците им нямаха охота да продължат преследването. Предпочитаха да се порадват на леката победа — с веселби, с хора и с гуляи.

Дизатралис пръв се осмели да му го каже:

— Само война да искаш! Тя няма да се свърши. Виж, за празненства рядко остава време.

Спартак смръщи вежди.

— Когато само раниш лъв, или тур, или глиган — оставяш ли го да избяга? За да стане още по-опасен. Или го гониш, докато го доубиеш?

— Това е друго! — изсумтя едноокият Терес.

— Не е друго. Полуразбитият враг ще се окопити. И отново ще те нападне, обогатен от опита на поражението си. Затова и той трябва да бъде преследван до пълното му унищожение.

— Стига ни, че ги прогонихме!

— Сега ги прогонихме, утре пак ще дойдат. Откога налитат, ние ги отхвърляме, а те все се връщат. Лакоми са за земя, за роби. А Тракия има и богата земя, и яки работници.

— Тия яки работници знаят да се отбраняват.

Спартак сви юмрук.

— С отбрана победа не се печели. С отбрана само се отлага поражението. Рим трябва да бъде ударен право в сърцето. Другото са драскотини, които не убиват. Само го дразнят. Като леко ранен лъв.

Терес вторачи в лицето му единственото си око.

— Ти какво? Ще ти се да удариш Рим в сърцето! Че ти знаеш ли неговата сила?

— Именно затова! Ако не бъде сразен, той ще ни зароби. Заробил е целия свят. Само ние още се опъваме. Или ние, или Рим!

Той замълча. Млъкнали бяха всички, слисани от дръзките му думи. После отново заговори, тоя път вече по-спокойно, почти безстрастно, но още по-непреклонно:

— Ще ги гоним до стените на Рим! И ще ги сринем! Ако те опожарят селата ни, земята ни ще остане. И планината ни, в която пак ще оцелеем. Ако ли пък ние сринем зидовете му, нищо няма да остане от Великия Рим. Аз имам мощта да не оставя камък връз камък от тия стени. И да изкореня Руминалската смокиня, под която Вълчицата откърмила Ромула и Рема. Тогава, както казва преданието, Рим ще запустее. Помогнете ми да стигна дотам! По пътя ни ще се надигнат всички потиснати. И ще тръгнат с нас на свещен поход…

Сега се обади Дизатралис:

— Ти поне знаеш колко мразя Рим! Знаеш също, че не съм страхливец. Тъкмо аз ти го казвам. Рим е всемогъщ. Рим има безброй легиони.

Спартак отговори:

— Това е вярно. И все пак римляните са по-малко от робите, които ги хранят. Тия роби само чакат някой да ги поведе. Патрициите са по-малко от плебеите — полуробите, които чакат нови братя Гракхи…

— Вярно е! — кимна Фертракс. — Робите чакат Месия!

— Който срази Рим, той ще бъде Месия. Както Рим търси несговорници сред враговете си, тъй и ние трябва да намерим недоволниците в неговия дом. А кои са те? Това са робите. Това са плебеите. Както Рим разделя и владее, тъй и ние сме длъжни да го разделим, за да го завладеем. Робите са ръцете и краката на Рим. Трябва да срежем ахилесовото му сухожилие, както обезвредяваме облечените в желязо, другаде неуязвими врагове.

Той разпери ръце.

— Това е! Да оставим ли ранения глиган да се укрие в усоите? И утре да нападне жените и децата ни…

Първа посрещна с радостни възгласи думите му неговата лична охрана — ядрото, съставено от избягалите роби, които го бяха последвали дотук, все хора, които в тая чужда страна нямаха никого освен него. Спартак ги бе отървал от робството и за него те бяха готови до един да дадат живота си. Какви ли нямаше сред тях: елини, либийци, картагенци, египтяни, гали, германци, брити, славяни — от всички страни, където ненаситният Рим грабеше синовете и дъщерите им.

Фертракс се провикна:

— Спартак, води ни!

След него вдигнаха махайрите си Терес и Дизатралис. Последваха ги останалите. Такива бяха траките — лесно се отчайваха, още по-лесно се възпламеняваха. Веднъж убедени, веднъж запалени, водачът можеше да ги откара накрай земята.

Спартак изчака да затихнат виковете им. Тогава се обърна към Терес:

— Вземи твоите хора! И моята лека пехота! Ще излезеш в гръб на римския лагер. Аз ще настъпя по билото. Когато видиш три огъня, ще нападнеш от запад. Да отвлечеш вниманието им. Тогава аз ще ударя от изток.

— Разбрах! — изпъчи се Терес. — Ще ги направя на пух и прах!

— Само преториума ще запазиш, с палатката на префекта! Тя ми трябва непокътната.

След това войската се раздели на две. По долината начело с Терес Бунтовника тръгнаха пешаците, въоръжени с прашки, лъкове, махайри, римски мечове и копия, с брадви — кой каквото докопал; едни с пелти, други с тежки четвъртити щитове, отмъкнати от легионерите; едни с брони, други само с кожуси, които пазят не по-зле от броните.

Подир Спартак потегли тежката конница, водена от Дизатралис, в която се числяха благородниците — всички с брони, разкошни каски и тежки ромфеи на рамо, следвани от копиеносците. Покрай предводителя се подреди неговата гвардия.

Изкачването продължи много. Най-сетне, задъхани и изпотени, бойците се измъкнаха на голото било. Окичиха шлемовете и броните с листа да не блестят и започнаха спускането.

От едно скалисто възвишение, обрасло с бодлива хвойна, Спартак погледна към полето. В далечината, в синкава мъгла, се виждаше римският стан.

Заслонил очи с ръка, той се обърна към Дизатралис:

— Я виж и ти!

Помощникът му се взря напрегнато.

— Тъй е! — рече той. — Избягали!

И отново се загледа.

— Виждам обоза им. Бърза надолу покрай Стримон към Десудаба. Може би към Синтия.

Изведнъж той трепна.

— Гледай, гледай! Строят им се разбърка. Колите се пръскат в безреда. Бягат…

И тозчас добави:

— Та това е Терес! Вълкът менява козината, нрава си не менява. Не е могъл да устои при вида на плячката.

Отдавнашната му неприязън бе намерила отдушник. От първия ден благородникът и размирният селяк не можаха да се спогодят за най-голямо огорчение на Спартак.

— Дизатралис! — рече Спартак с почервеняло от гняв лице. — Възлагам на теб да отведеш войската по Стримон. Аз ще догоня Терес, ще го изпратя подир отстъпващите римляни. На всяка цена трябва да ги доунищожим, преди да стигнат Десудаба, преди да се съединят с другите.

Метна се на коня и препусна надолу, последван само от двама телохранители. Беше ядосан. Терес се бе проявил отново като истински тракиец, непокорен и своеволен. Прави бяха римляните, като казваха, че траките забравят войната, щом зърнат обоза. Затова губят свободата си, макар че са най-смелите бойци на света. Всеки прави каквото му хрумне. Не виждат как в стръвта си към лична независимост сигурно крачат към робството. Ако беше Севт, нямаше да постъпи така. Севт беше гладиатор, дисциплиниран като римски войник. Такива трябваше да станат всички меди, всички траки, всички врагове на Рим, за да се надяват на победа. Само че Севт сега беше далече, може би вече достигнал Скаптопара на път за Дентелетика, където го бе изпратил Спартак да дири братска подкрепа срещу завоевателя.

Сега дентелетите, утре сердите, вдругиден бесите, синтите, сатрите, одомантите — всички траки щяха да се надигнат, ако повярваха в силите си.

Билото взе да се снижава бързо. Вместо бодливите хвойни се ширнаха зелените пасища. Подплашени овце от връхлетелите конници се пръснаха към гората. Постепенно пасищата преляха в ниви с едва покарали пролетни посеви. Тук-там се виждаха дървени рала с железни лемежи, изоставени от избягалите орачи.

Спартак свърна вляво към тясната просека. След припека на откритото горската хладина го освежи. Дори му се прииска да запее — че беше жив, че се бе отървал от робството, че бе победил Маркус Красиниус, че скоро плочката на Химилкон щеше да му разкрие тайната си мощ.

Внезапно конят му се препъна и се сгромоляса на земята. Ездачът отхвръкна насред пътеката. Изправи се начаса. Изтегли меча, успя да посрещне прав излетелите от храстите римляни. Препънали се бяха в опънатото въже и конете на телохранителите му. Единият беше смазал с тялото си ездача. Другият боец успя да се изправи.

Двамата се хвърлиха смело срещу дузината нападатели. Зазвънтяха мечовете. И все пак от първия миг беше ясно колко неравна е тази битка. Примъкнал се незабелязан през шубраците, един легионер прободе телохранителя в гърба.

Спартак разбра безсмислието на съпротивата си и побягна. Римляните се спуснаха с викове подире му. Той беше як, издръжлив мъж. Рудникът го бе закалил още повече. За беда и легионерите бяха хора от желязо, закалени в походи и сражения, преследваха го упорито по петите, неотстъпно. Затова той свърна в гората. Съобрази. Те не бяха горяни. Не познаваха гората. Не умееха да различават под пластовете суха шума коварните ямки, в които могат да си счупят краката. Не умееха да избират пролуки, не допускаха колко жестоко дерат еловите вейки, не бяха свикнали да се прегъват пред ниските клонаци.

Неусетно взеха да изостават. Двамина се проснаха на земята, виейки от болки. Другите, макар и по-предпазливи, не се отказаха от гонитбата. Не мислеха дори да се откажат. Защото бяха дезертьори, изгубили се в паническото бягство. Бояха се от сурово наказание, когато се върнат в частите си. Но виж, един пленник, и то тракийски аристократ, можеше да смекчи наказанието им, можеше дори да им донесе награда. Затуй въпреки че бяха грохнали от умора, не се отказваха, продължаваха да го следват с размахани мечове.

Спартак отново излезе на пътечката. Беше взел значителна преднина. А и той не беше от желязо, и той се бе преуморил от лудия бяг из гората. След стотина крачки пътеката го отведе до тясно мостче, опънато между скалистите брегове на дълбока урва. На дъното й на дълбочина десетина човешки боя се пенеше буен поток. Спартак притича по моста. На отсрещния бряг спря, изкушен от внезапен порив да го събори, да прекъсне пътя на преследвачите си. Опита да изкърти с ръце една греда, замахна с меча. Убеди се бързо, че това няма да му се удаде, преди да дойдат преследвачите.

Затова продължи нагоре, поел си малко дъх, решен да се шмугне пак в храсталака. И ако добие голяма преднина, да заличи следите си.

Тогава зад гърба му излезе Тарула. С брадва в ръка. Тръгнал бе да насече дърва. И бе чул човешките викове. Скрит в окрайнината, бе видял всичко. Преценил го бе начаса. Още не бе станало късно. Без да губи време, той замахна с брадвата. Правил бе мостове и знаеше градежа им. Удари направо върху подпорната греда. При втория удар я пресече. Замахна към другата.

Римляните вече наближаваха. Схванали намерението му, те закрещяха отдалеч. Тарула удари повторно. Потрети. Тая греда излезе по-здрава. Устоя. Първите преследвачи вече стъпваха на моста, а той още продължаваше да сече. Един метна копието си и то се заби в ребрата му. С последни сили ктистът нанесе последния замах.

Дървеният градеж изскърца глухо и бавно се срина надолу, увлече със себе си тези, които вече бяха стъпили върху него. А Тарула се отпусна на земята. Аленото петно върху бялата му дреха нарасна.

Дочул новата глъчка, Спартак се обърна. И видя станалото. Без да се двоуми, хукна назад. Вдигна ранения на ръце, понесе го към гората.

Тарула отвори очи. В зениците му светна доволство. Задъхан, той прошепна:

— Ти се бориш за такива като нас… Аз съм ктист… Клетва съм дал… Нямам право да убивам, нямам право да дойда с войската ти… Но имам право да пожертвувам себе си… Имам право…

Спартак усещаше по тялото си парещата влажност на изтичащата кръв. Наскуба бяла садина и я натика в раната. После отново забърза. Най-сетне достигна отшелническото селище. Ктистите го наобиколиха, поеха ранения си събрат, положиха го върху нара му, разтичаха се за билки и лекове.

Тарула размърда устни.

— Не е вярна старата мъдрост… Днес е друго… Днес, който не точи меч — от меч загива… Чуйте ме, братя!… Когато те нападне вълкът, няма място за кротост… Когато те нападнат потомците на Бозалите от Вълчицата, няма място за кротост… Има два изхода: или мъртъв, или роб… Аз бях роб… По-добре мъртъв…

Изведнъж той клюмна. Тракийският конник беше поел душата му, за да я отнесе горе.

Ктистите докараха един кон.

— Хубав е — рече Спартак. А той разбираше от коне.

— С листа на воден орех е хранен — похвали се единият ктист. — Затова!

Спартак не се учуди. Той знаеше това, знаеше също, че от бодливите кутийки на водния орех бедните траки правят и хляб, който затяга стомаха при летните разтройства.

Метна се върху коня и препусна към Стримон. Когато стигна там, ордата на Терес бе оплячкосала неприятелския обоз. В грабежа се бяха включили и доведените от Дизатралис конници.

Много време пропиля Спартак, докато събере отново войската си, вече намаляла наполовина, ала не от ранени и убити, ами от мародери, зарязали частите си, за да отмъкват в селата си награбеното.

— Меди! — провикна се ядно Спартак. — Вие, най-смелите мъже в света! Стига плячкосване!

Терес се засегна.

— Това е войната!

Спартак го стрелна с поглед.

— Беше! До днес! Вече не е, вече е въпрос на живот или смърт. Или римляните — или ние!

Войниците мълчаха. Вече не възразяваха открито. Но той четеше в смръщените им лица, че недоволствуват от новия ред, който опитваше да им натрапи. Много от това, което той изискваше от тях, им беше чуждо и непонятно. Векове, хилядолетия наред дедите им бяха воювали така — прогонваха враговете, ограбваха ги и после се връщаха отново към стадата и нивите си. Не ги преследваха в чужбина. Там се биеха с тях тамошните племена…

Ала волята на Спартак, упоритата му вяра в своята правота, прямият му, изискващ безусловно подчинение поглед неволно покоряваха. Хипнотизираха. Тракиецът, когато те гледа, дори не мигва. Ала погледът на Спартак беше по-твърд от всички. От ясните му очи сякаш излитаха сини мълнии. Никой не можеше да устои срещу тяхната стоманена настойчивост.

— След мен! — извика Спартак и поведе останките от войската си подир отдавна отстъпилите римляни. Никога не забравяше златното правило, че преследването изисква най-голяма предпазливост. Затова отправи далече напред няколко конни разезда.

По пътя му насреща се зададе керван от волски коли, натоварени със стоки: кожи, осолено месо, жито, мед, восък, дървен материал. Търговците яздеха отстрани, въоръжени до зъби, а подире им подтичваха слугите, хванали се за опашките на конете им.

— Да ви закрилят боговете! — поздрави ги Спартак. — Откъде и накъде?

Един белобрад търговец отговори:

— От Синтия към Бизантион.

Съществуваше неписан обичай — търговците имат право да преминават през всяка страна по определените пътища. Само плащат данък на владетеля. От Синтия до Бизантион керванът щеше да прекоси земите на десетина племена: синти, одоманти, бизалти, сатри, македонци, крестони, мигдони, ситони, кикони, травси, долонки — и на всички щеше да заплати това право. А накрая след цялото това плащане пак щеше да спечели. Иначе нямаше да има търговия; иначе резосите и благородниците нямаше откъде да купуват чуждоземни платове и скъпоценни камъни; селяците нямаше да имат сол.

— Срещнахте ли римляни? — запита Спартак.

— Да! На два часа път оттук.

Тракийският вожд загуби надежда. Трудно щеше да ги настигне, преди да влязат зад стените на Десудаба.

Тогава пристигнаха в кариер първите му разузнавачи.

— Срещу нас настъпват четири кохорти начело с претора.

Това обръщаше всичко, надолу с главата. Малобройната тракийска дружина не можеше и да помисли за открито сражение с такава сила.

Спартак разпрати вестители в цялата околност да съберат отново разпилените бойци, да докарат нови доброволци, а той отклони дружината си на изток към предпланините на Орбел.

Над пътя, по който щяха да минат настъпващите кохорти, прорязал като сухо русло вековната дъбрава, се издигаше естествената крепост на малко плоско възвишение. Единствено там траките имаха възможност да се укрият и да изчакат римската колона, за да я ударят във фланг, ако намерят сгоден момент.

Спартак изведе бойците си горе. Платото едва ги побра. Тясно стотина разкрача и дълго около триста, то стърчеше над избуялата дъбрава като скалист полуостров сред кипнало зелено море. Войниците побързаха да натрупат по окрайнината му камъни и дървета, с които щяха да затрупат врага, ако станеше нужда.

И ето сред облак прах се зададе неприятелският авангард, грейнал на слънцето от хилядите отблясъци на излъсканите брони и шлемове. Отстрани препускаха конните разузнавачи, пръснати в широка верига, която прочесваше цялата гора. Тоя път римляните настъпваха по всички правила на бойния си ред.

Един малък отряд се отклони да разучи и възвишението над пътя. Убеден, че вече няма надежда да остане неоткрит, Спартак заповяда готовност за оттегляне.

Залегналите в засада траки пронизаха с безпогрешните си стрели навлезлите съгледвачи. Ала римляните имаха строг ред — през определени промеждутъци от време съгледвачите бяха длъжни да докладват. Щом като тези не се завърнаха, другарите им препуснаха назад. Бяха подушили клопката.

Спартак даде заповед да се измъкват. Тогава чак разбра, че е закъснял. Към шийката на заетия от него полуостров настъпваше нова римска кохорта, настъпваше в пълен боен ред, разгънала манипулите си.

Отдолу през гората се построиха за бой и дошлите от Десудаба легионери. Неочаквано от дебнещ ловец Спартак се превърна в преследван дивеч. Беше попаднал в собствената си клопка.

— Глупак! — изруга се той гласно.

Терес Бунтовника го изгледа със здравото си око и изръмжа през зъби:

— Никой не се е родил военачалник. Мъдростта и воинското умение се добиват не от победите, а от пораженията. Изкуството е да победиш не когато си по-силен, а когато си по-слаб. Изкуството е да се измъкнеш от пълно поражение. Като сега.

Спартак се обърна рязко. Още не му бе простил за непокорството.

— А ти знаеш ли как?

След кратко замисляне Терес отвърна:

— Легионерите умеят да се бият само тъй, както са ги учили в казармата. Тогава са непобедими. Силата им е в дисциплината. Тя е и тяхната слабост. Нарушиш ли бойния им ред, те се объркват. Сега на всяка цена трябва да попречим на манипулите им да се разгънат.

Нощта настъпваше бавно от изток. Слънцето вече се тулеше зад струпаните над кръгозора мътнолилави облаци. А римските манипули, подредени шахматно, прииждаха уверено насам като огромни железни таралежи. Пред тях настъпваха на пребежки прашниците и велитите.

Трябваше да ги задържат до нощта!

Спартак изтегли бойците си в най-тясното място на полуострова и докато неговите прашници и стрелците му задържаха враговете, останалите струпаха набързо камъни и дървета в една груба стена. Теснината попречи на римляните да настъпват в привичния им строй.

Изчакал търпеливо тоя момент, Спартак заповяда атака. Траките се хвърлиха да секат превърналия се в безредна тълпа противник. Прашниците и велитите не устояха, отстъпиха, блъснаха се в настръхналата стена на тежката пехота, която най-сетне успя да заеме тяхното място. Напредвайки като железен валяк, тя изтласка назад траките до теснината. И там също обърка реда си. Широките щитове задръстиха междините в редовете, не оставиха пролуки за копията и мечовете. А от набързо построената стена бранителите ги засипваха с градушка от камъни и стрели.

Внезапно Спартак се обърна, чул някакви гневни викове. Той изтича до скалата и погледна. По тясната козя пътечка бягаше с вързани на гърба ръце плененият префект, като по чудо се задържаше да не падне в пропастта. Хвърлените по него копия и стрели не го засегнаха. Изтърколените камъни профучаха над главата му. И тоя път Фортуна го бе взела под своя закрила.

Спартак махна с ръка и се обърна към Терес:

— А сега?

Бунтовника се усмихна.

— Като се мръкне, ще оплетем стълби от повет. Ще запалим гората и в суматохата ще се спуснем по стълбите.

Резосът се замисли. На думи всичко изглеждаше много лесно.

— Така веднъж и аз се спасих от Мокапор — доизказа се Терес, усетил колебанието му. — Научих го и аз от другиго.

Всъщност Спартак хареса тоя план от самото начало. Възприел бе изведнъж и основната мисъл на Бунтовника. Силата на Рим наистина се крепеше върху неговия боен ред. За да бъде сразен, трябваше при всички случаи да бъде разстроен този ред, да не се позволи на манипулите му да действуват. Щеше да запомни тези уроци. И някога, след години, когато едноокият разбойник щеше да бъде далеч от него, Спартак щеше да прилага неговата тактика начело на въстаналите роби и да громи легионите на Рим. А със стълби от дива лоза щеше да измъкне другарите си, обсадени на Везувий.

Слънцето изведнъж се скри зад кръгозора. Мракът неусетно избликна от усоите, заля планината.

Навикналото ухо на тракийския вожд долови нещо нередно — подозрително смълчаване пред грубата му крепост. Той изтича нататък. Дизатралис го пресрещна с шепот:

— Става нещо!

На два скока Спартак се озова навръх стената. Гледката, която му се откри, го озадачи. Легионерите отстъпваха. Но правеха това не както трябва. Ако имаха заповед, те щяха да се оттеглят в ред, заднишком, прикрити зад щитовете си. Ако бяха разгромени, щяха да се пръснат в безпорядък. А те?

Те се люшкаха насам-натам като пияни. Траките прострелваха всички, които се запътеха към укреплението им. Някои, без да виждат пропастта, падаха в нея. Трети, ей тъй, случайно избрали правилна посока, след стотина-двеста крачки се просваха на земята и почваха да повръщат. Малцина още се държаха на крака. Но и те бяха изплашени, обхванати от ужас пред зловещото чудо, което унищожаваше кохортата им.

Не, не беше уловка, не беше бойна хитрост!

Силата на предводителя се изразява в бързите решения. Спартак заповяда кратко:

— Напред!

Заразени от неговата вяра, добили дързост при жалкия вид на враговете, траките се спуснаха безмълвно след него. Никой не оказа съпротива. Едните, които все още не бяха изгубили съзнание, сякаш не ги виждаха. Другите, външно здравите, се чудеха как да избягат.

Дизатралис съзря един легионер, който поглеждаше уплашено изпод купчина трупове и паднали в безсъзнание легионери.

— Я го извлечете! — заповяда той.

Двамина траки докараха пребледнелия Мециус Публиус Либеон. Спартак запита:

— Какво става тук?

Мециус изтръпна, познал го начаса, познал страшилището, за което говореше с трепет цяла Македония.

— От татула е! — рече той.

— Какъв татул?

— За смелост. Да не ни слети нова децимация.

Изведнъж Дизатралис се сети:

— Та това е моя работа! Аз ги излъгах тъй…

— Ами ти? — обърна се Спартак към Мециус. — Не ти ли действува? Не ми се струва да си станал голям храбрец.

— Аз не пих. Не ща смелост. Искам разсъдливост. Баща ми беше смел, но го децимираха. И майка ми, и братята ми останаха без баща, без пенсия, без земя. Сега аз съм им опората. Аз съм длъжен да оцелея, за да получа пенсия и земя…

Спартак премисли малко, после рече:

— Добре, върви си!

И поведе дружината си нагоре, към планината.

Прокобен сън

Саине препускаше лудо през горската просека, без да се страхува, че може да пребие и животното, и себе си дори. Белодрехите ктисти, събратята на покойния Тарула, които кръстосваха страната навред, й го бяха казали първи. После срещнатите овчари и побегналите от римляните роби го бяха потвърдили. Цял римски легион начело с претора по лична заповед на консула Апиус Клаудиус Пулхер настъпваше насам да усмири най-сетне непокорника, който не само отказваше да сключи съюз между Медика и Рим, ами подстрекаваше срещу господарите на света другите тракийски племена, подмамваше към бягство доскоро послушните роби. Саине трябваше да му го каже. Изглежда той още не бе го научил. Иначе как можеше да се обясни лекомислието, с което продължаваше да се отдалечава надолу по Стримон, докато преторът бързаше да му отсече пътя към непристъпния Орбел.

Войната си беше война. Тя си имаше своите богове. Имаше си богове и земята, които казваха кога да бъде зима, кога пролет, кога да се сее, кога да никнат посевите, кога да зреят. Земята не чакаше. Докато мъжете се мъкнеха зажаднели за кръв подир Спартак, нарамили копия и ромфеи, жените и старците, та и децата не спираха своята работа, нагърбили се и с мъжките работи. Оряха, копаеха, пасяха стадата. Ей там, на рътлината, дружина девойки скубеха лена, наблизо белобрад старец заораваше баклата да натори нивицата си, малко по-нагоре няколко бабички плевяха изкласилите жита.

Небето беше причерняло от заранта. До обяд стана съвсем ясно, че ще вали. Кълбести облаци се търкаляха над планините като понесени от вятъра гигантски руна. А по тях се открояваха белите градоносни повлекла като оскубаните по тръните кичури вълна. Двама старци опъваха със съсухрени ръце лъковете срещу небето, дано уплашат бога на гърма и бурята.

Не им се удаде. Саине едва ги отмина и градушката зачатка. После сякаш отгоре й се срина сипей от лед, сякаш легион прашници едновременно запокитиха насам вместо камъни ледени топчета, едри като яйца. Девойката се свря под един стар чинар да запази и себе си, и добичето от небесния гняв. Докато преброи до десет, и земята побеля, застлана с леден чакъл, примесен с обрулени вейки и листа. Наоколо се разпълзяха мътни порои от тиня и лед. Захладня.

Ала както връхлетя бурята, тъй си и отиде. Отгърмя нейде към Донакс. Саине махна с ръка. Да върви нататък, да шиба по камънаците, само да пощади човешкия труд!

Не го пощади. Грешен беше този свят. Сърдити бяха боговете. Където минеше, девойката виждаше полегнало просо, коноп, ленища, обрулени овошки и от плод, и от шума, сякаш след листопад. И оклюмали, също обрулени от съдбата старци и жени, които бяха наизлезли да видят отмъщението на боговете.

До Стримон беше все така. Девойката прегази реката през брода и продължи. А отвъд като че ли ни зърно не беше паднало. Градушката бие до слог — тъй казваха старите.

Най-сетне го настигна. Спартак крачеше пред пъстрата си армия, нараснала отново — след като плячкаджиите се бяха върнали пак при него, докарали със себе си нови множества жадни за бой и грабеж; след като отвред се стичаха към него непокорните траки от други племена, отказали да се подчиняват на подчинилите се напълно на Рим резоси; след като навред по пътя му въстаналите роби тичаха да го посрещат със заграбеното оръжие на господарите си.

Спартак я изгледа недоволно.

— Тук не е твоето място, Саине!

— То е там, където си и ти! — отвърна му дръзко тя.

Лицето му омекна.

— Чака ни кръв, Саине! — рече той. — Прибери се в храма! Там ще дойда!

Тя се наведе и пошепна на ухото му. Досещаше се, че не биваше да го чуят всички, да не създава смут и тревога.

— Апиус Клаудиус Пулхер, консулът, е пратил цял легион да ти отреже пътя за връщане.

— Знам! — отвърна кратко той. — Какъв предводител съм, ако не науча това?

— Тогава защо упорствуваш? Нашата сила е в планината.

— Който се е наел да мери сили с Рим, е длъжен да се бие навред, където може да срещне римляни.

Той също се наведе до ухото й.

— Слушай, Саине! Кохортата на Маркус Красиниус Алвио има почивка. Останала е на лагер. Бързам да я нападна, докато преторът си губи времето с проходите на Орбел. Да взема медальона. Без огъня на Анибал не ще успея…

Тя стисна ръката му.

— Остави го сега! Да се върнем, докато не е станало късно! Ще се крием там. Орбел не допуска чужденци. Ще бъдем все заедно, ако трябва, ще умрем заедно…

Той поклати глава.

— На тоя свят човек не идва току-тъй. Идва да свърши нещо. И си отива. Тъй както отива на нивата да оре или в гората на лов. Нито моят живот сам за себе си е ценен, нито чуждият. Ценна е целта, на която служат.

Девойката прошепна глухо:

— За мен е ценен само твоят живот. Нищо друго! Боя се за теб!

— Страхува ли се човек, когато се връща от гората с дивеч? Защо тогава го е страх, когато се връща от тоя живот, временния, към другия — вечния?

Тя почти изплака:

— Не искам да умреш!

— Аз също жадувам безсмъртие, Саине. И знам, безсмъртен е този, който остави име в историята. Тъй казват елинските философи.

— Историята се пише от победителя, Спартак. Ще запише ли и твоето име? Или ще те оклевети?

Той я погледна замислен.

— Ако победим, ще я пишем ние. Ако бъдем победени… тогава защо ни е история?

Дизатралис дотича с коня, скочи от седлото и приближи до Спартак.

— Преторът стяга обръча зад нас. Не се ли измъкнем овреме, после ще бъде късно.

Младият водач стисна устни.

— Вие сте ми се доверили. Сега за мен съществува само вашето доверие. И аз ще го оправдая. Аз и ти, и всички тук, сме тръгнали не само да хвърлим камък по лъва, а сетне да бягаме у дома. Ние сме тръгнали на лов за лъвове.

Едноокият Терес се вмеси в разговора:

— Спартак е прав. Победата се усмихва на онзи, който знае да напада. Арес значи „тоя, който се втурва“, а не „тоя, който бяга“.

Дизатралис се засегна пак:

— Не съм дете да ме поучаваш! Аз също съм тракиец. И воин. Аз също знам кога може и трябва да нападам. Но знам и кога се налага да отстъпя. За да запазя силите си и да ги стоваря върху неприятеля, щом аз намеря за добре… Пък и хората не щат да се отдалечават от планината си. Страх ги е…

— Траките не се страхуват! — сряза го Терес. — Трак значи храбрец. Ами не вярват много-много на вас, божем благородниците, дето сте ги яхнали и не смятате да слезете от гърбовете им.

Дизатралис скочи насреща му:

— Ти какво? Смут ли подклаждаш, бунтове ли?

Терес отвърна решително:

— Че да не му е много добре на народа? Защо аз избягах в планината, защо ме последваха и другите? Спартак не е Мокапор, истина е. Затова и аз съм с него, затова му вярвам. Защото е бил роб, познал е теглото. Ама такива като теб…

Спартак не понасяше ежби сред войската си.

— Я спрете! — рече той. — Раздорът е ахилесовата пета на нашия народ. Аз искам армия с тракийска храброст и римска дисциплина. Не я ли постигна — жалко за всичко! Рим ще ни смаже… И още нещо. Никого не водя насила. Който не е съгласен, да си ходи! По тракийския обичай.

И им обърна гръб.

Дизатралис млъкна обиден. Въпреки това не си отиде. Откачи от седлото мех с вино и пи жадно. Да разсее умората. И яда си от перченето на Бунтовника.

Спартак като че ли го забрави. Обърнат към Саине, заговори повече на себе си:

— Нощес сънувах сън. Прокобен. Уж съм пред стените на Рим. С неизброима войска. А все не мога да го превзема. Знам, че Анибаловият огън може да ги срине, да отвори проход за бойците. В същото време пък знам, че този огън не е у мен, че е при теб, в Медика. И аз искам да се върна при вас. За теб, за магическия прах. А не мога. Накъдето опитам, все без изход. Все кръстове, на които висят моите хора. Кръстове, кръстове, хиляди кръстове — като гора. И зад тях друга гора — от римски копия…

Саине прехапа устни. Тя беше жрица на Дионис. А Дионисовите жрици са гадателки. Сънят беше лош, злокобно знамение. Смутеното й сърце се сви още по-болезнено, спря дъха й.

— Това е грозен знак! — промълви тя съкрушена. — Послушай и мен, Спартак! Послушай и боговете, които говорят с нас посредством сънищата! Върни се!

А той, сякаш нечул, добави:

— И най-зловещото! От крепостта се бе привел префектът Астрагал, като жив, и ми се надсмиваше: „Не виждате ли, варвари, че още не сте дорасли да се мерите с Рим?“

Тоя път Терес прекъсна разговора:

— Време е да дадеш почивка. Цялата сутрин хората крак не са подвивали. Те не са като теб и мен.

— Вярно е! — кимна Спартак. — Нали затова и аз ходя пеша, за да знам колко издържа човек. Свири отдих!

След заповедите на стотниците и десетниците бойците насядаха по пътя като подкосени. Повечето полегнаха и тутакси заспаха. Останалите извадиха от торбите хляб и сирене, пушено месо или лук и ряпа, кой каквото сварил да вземе в бързината. Задъвкаха лакомо.

Саине пристъпи към Дизатралис. Съзнаваше, че върши нещо нередно. Но не намери сила да му се възпротиви. Убедена беше, че любимият не биваше да върви повече напред; че беше длъжна да го върне, да го спаси от гибел.

— Дизатралис! — рече тя. — Ние трябва да се изтеглим към Орбел!

— Трябва, я! — изръмжа той с пълна уста, като отпи няколко едри глътки вино. — Спартак ни води направо към самоубийство. Някога бащата на майка му, за да не падне в плен, накарал невръстния си син да го убие с меча му.

— А има ли някакъв изглед още да се измъкнем назад?

Той изтри с длан устните си:

— Знам един проход, през който римляните няма да ни забележат.

Сега вече Саине постави решителният въпрос:

— Ами ако стане нещо със Спартак, ще успееш ли да измъкнеш войската ни оттам?

— Ще мога, я!

И пак отпи от виното.

Саине реши. Приведе се към Спартак, който беше седнал върху сваленото седло на коня си.

— Има още време. Премисли! За теб, за мен, за хората! Не ти ли е жал?

Той стисна ръката й.

— Вярвай ми! И ти, и другите! Знам какво върша!

Нямаше право да й го каже. Длъжен беше да мълчи. Научил го бе от римляните. Никой военачалник не разкрива плановете си дори пред най-доверените. Защото предателите са навред. Слухтят. Силата на стратега е в изненадата. Изненадата е половин победа.

Замълча. Не й каза, че бе изпратил Севт при дентелетите, за да им предложи съюз срещу римляните; че за това участие им бе обещал цялата плячка; че още днес медите и дентелетите щяха да нападнат лагера на Маркус Красиниус едновременно от две страни. И щяха да го прегазят набързо. После щяха да заобиколят от север и да се окажат в гръб на претора… За такива важни планове не се говори. Те не се обсъждат. Чуе ли само нещичко врагът, и всичко пропада. Сигурната победа се превръща в сигурно поражение.

Сега тактиката на противника му беше много проста, детински наивна. Той даваше ясно да се разбере, че напредва от север и юг. Легионерите не пазеха тишина, пращаха напред конни разезди. Надуваха тръби. Само на запад, към Стримон, се спотайваха. Надяваха се, че така уплашен, както се бяха уплашили Саине и Дизатралис, щяха да вкарат в клопката и Спартак. Не допускаха, че и той имаше свое разузнаване, и то по-добро от тяхното; че бе пратил натам свои съгледвачи. И те бяха видели из гората проблясванията на шлемове, макар и маскирани с шума. Бяха зърнали и някои промъкващи се нататък контубернали.

Внезапно Спартак трепна. Видя. Отсреща върху хълма зад стана на Маркус Красиниус се източваха в стопления въздух три пушека. Уговореният знак! Севт бе довел дентелетите. И го чакаше. Очакваше неговия сигнал.

Така улисан, зарадван, замислящ последните подробности на атаката, Спартак не забеляза как девойката изля в поднесеното му ястие някаква отвара. Без да подозира всичките коварства на любовта, той изяде доверчиво храната си и се изправи.

— Ставай! Готви се за път!

Преуморените войници се надигнаха неохотно, поеха оръжията си, нахлупиха шлемовете и калпаците.

Но докато се построят, водачът им почувствува нещо нередно. Някаква необичайна отпадналост. Преуморен ли беше и той? Или болен? И то тъкмо сега…

Очите му взеха да се затварят сами. Прозявка разпъна дробовете му. Напразно траките очакваха заповедта: „Напред!“ Спартак престана да ги вижда. Забрави кой е и каква беше задачата му. Подпря се на коня си. После коленете му се подгънаха и той се свлече на земята.

Терес и Дизатралис се спуснаха да го подкрепят. Вдигнаха го на ръце. Раздрусаха го да го събудят. Напразно.

Саине пристъпи пребледняла, с разтуптяно сърце. Едва сега се уплаши от това, що бе сторила. Но вече нямаше връщане. Не я беше грижа за стремежите на Спартак, за честолюбивите му мечти. Не я интересуваше ни огънят на картагенците, ни гибелта или оцеляването на Рим! Интересуваше я само той. Насила, против него щеше да го спаси. Тя беше жрица на Дионис. Познаваше билките, познаваше и билката на съня, червения мак. С макова отвара го бе приспала сега, за да го спаси.

— Резосът е болен — рече тя, след като сложи длан на челото му. — Няма кой да ви води срещу римляните.

Терес се изправи.

— Спартак беше тръгнал да смаже лагера на Маркус Красиниус. Ще изпълним заповедта му и без него.

Дизатралис се противопостави раздразнено:

— Знам защо държиш толкова на това — заради плячката!

Терес се хвана за махайрата.

Ала Саине застана между тях.

— Оставете хапливите думи! Полза няма. Най-важното е да се спасим. Да спасим и болния резос.

И като потвърждение на това от двете им страни се чуха роговете на настъпващите кохорти.

— Дизатралис! — обърна се тя към него. — Можеш ли да ни изведеш през клисурата, за която загатна?

— Мога!

— Тогава, води ни! Време няма.

Терес Бунтовника възрази решително:

— Недовършената атака е равна на поражение.

— Не ме учи как се воюва! — сряза го Дизатралис. — От разбойници ум не ща.

Ако не бе изпил толкова вино, тези думи надали щяха да се изплъзнат от езика му. Сега виното говореше. Във виното е истината. А казаната истина запалва разприте.

Махайрите бяха изтеглени отново наполовина. И отново Саине и другите траки трябваше да ги разтървават.

— Аз ще изпълня заповедта на Спартак! — отсече Терес. — Ще нападна лагера! Вярвам в плана на Спартак.

После посочи към север.

— И още нещо! От сутринта е черно към Донакс и Скомброс. Значи, че вали; значи, че Стримон е придошла…

Дизатралис изръмжа:

— Твоя си работа! Аз се връщам към Орбел. Няма да ме уплаши една придошла река.

Така войската на Спартак се раздели на две. Терес и онези войници, които жадуваха за плячка, продължиха напред. Дизатралис и Саине редом с носилката на Спартак поеха назад.

Непрекъснато ускоряваха хода си — накрай почнаха да тичат. Клещите на римските кохорти се стягаха неумолимо. Девойката вече слушаше заповедите на центурионите, звънтежа на оръжията, ругатните на десетниците.

— Далеч ли е? — запита тя следващия я Дизатралис.

Той посочи потъналата в черно-синя сянка бразда, която разсичаше дълбоко зелените поли на планината.

— Още малко!

Нямаше смисъл да се спазва някакъв ред. Всеки бягаше, както може. Ако опитаха да се престрояват, щяха да загубят ценно време. Римляните щяха да ги преварят. А веднъж влезли в планината, бегълците можеха да се разгънат набързо, както си искат.

Най-сетне отсреща им зейна като тайнствена крепостна порта устието на пролома, оградено с две отвесни скали.

Оставаше им само да прегазят Стримон.

Тогава разбраха правотата на Тересовите думи. Напреде им се изпречи не тихата река, която бяха прегазили сутринта, когато в бистрите й води се виждаха дори плуващите риби, а плитчините бяха обрасли с водни орехи и лилии. Сега Стримон се бе превърнал в мътна клокочеща стихия, която се надигаше и заливаше бреговете си. Тя вече бе опряла до короните на крайбрежните върби, които стърчаха като зелени островчета сред кафяво разпенено море.

И конници, и пешаци се спряха като вкопани. Пътят им бе отрязан не от неприятелите, а — от самите богове. Боговете ги бяха изоставили.

И тогава с грозен рев, вледенил сърцата им, отвред се втурнаха скритите в засада легионери.

— Баритус! Баритус!

Дори така изненадан, Дизатралис не изгуби присъствие на духа. Изтрезня мигновено. Защото беше стар воин, видял и патил. Попадал бе в стотици засади, устройвал бе други стотици засади. Той закрещя заповедите си, престрои невероятно бързо бойците си за отбрана.

— Баритус! Баритус!

Заехтя отстрани, отзаде им. Бяха обградени отвред.

И това не отчая опитния воин. Като че ли тъкмо в решителните мигове, при крайна опасност показваше кой е той и на какво е способен. Един поглед му бе достатъчен да прецени, че все пак между върбалака и настъпващите от юг легионери е останала още незаета пролука.

— След мен!

И се хвърли нататък. Посече неколцина римляни, които опитаха да осуетят намерението му, и се отдръпна да прикрива отстъплението на дружината си.

Когато носилката на Спартак премина покрай него, римските манипули налетяха като побесняла лавина от желязо и дива ярост. Започна сечта. Разпръснатите траки навлязоха в реката — единственото им спасение, която повлече надолу и мъртви, и живи.

Някакъв легионер, по-дързък от другите, разпознал в носилката тракийския резос, се спусна да го прободе с копието си. Ала насреща му се изправи Фертракс. Той протегна напред щита си. Тоя път щитът не издържа, строши се на няколко отломъка. И полетялото копие вместо в тялото на Спартак се заби в гърдите на гала. Той се строполи върху носилката.

Последното, което чу Саине, бяха неразбраните думи на умиращия:

— Спартак… Разплатих ти се… Приживе… Една глътка вода в мината струва… Много скъпо… Много…

Сбъднато предсказание

Саине се свести. Отвори очи. Отначало не си припомни нищо, объркана, слисана. Какви бяха тия трупове край нея? Какво диреше тя сред тях? Съзнанието й се възвръщаше съвсем бавно. Като халките на разкъсана верига взеха да проблясват в паметта й отделни събития.

Изведнъж тя се надигна, припомнила си всичко. До последната подробност. Бягството, засадата, придошлата река…

А Спартак? Къде беше Спартак?

С олюляна стъпка, хванала с ръка главата си там, където я бе ударил снощи вражият камък, тя пристъпи между труповете. Трябваше да бърза. Защото се разсъмваше. И римляните щяха да дойдат за своите мъртъвци. Длъжна беше да го намери преди тяхното идване. Навеждаше се, вглеждаше се потресена в познатите изцъклени очи, обръщаше на гръб захлупените възнак трупове.

И с всяка крачка надеждата й нарастваше. Нямаше го! Докато не видеше трупа му, все имаше надежда. Избягал е… Но не! Къде ще бяга? Та нали тя го упои! Оставаше й само едно упование — да го е спасил Дизатралис. И Дизатралис не беше сред убитите.

Така достигна реката. Водата вече се бе отдръпнала в коритото си, утаила върху залените брегове цяла педя тиня. А от клоните на върбите висяха като лишеи цели ръкойки треви и слама да напомнят за отминалата стихия. В калта се валяха безброй трупове на хора и животни.

А това?

В плитчината, полузалята от водата, стърчеше носилката на Спартак. Саине се хвана за сърцето. Нямаше смисъл да търси повече. Заспалият Спартак не би могъл да се спаси, след като носилката е паднала в реката… Не би могъл…

С вледенено сърце девойката се изправи. Лицето й се бе изпънало, зло и заплашително. Озлобена към целия свят, най-озлобена към себе си. Защото тя беше виновна. Ако не го бе упоила, ако не го бе върнала назад, към засадата, той щеше да намери изход. Щеше да бъде жив… Да бъде жив…

Какво трябваше да стори тя, която носеше цялата вина? Тя, която вместо да го спаси, го бе убила. Какво?

Отсреща приведените върби се оглеждаха в стихналата повърхност на Синия вир. Там през деня се крият водните нимфи, олицетворението на безгрижието, на песента и доволството. Водните нимфи щяха да дадат и на нея насладата на забравата.

Саине пристъпи нататък, привлечена от сладостното видение на покоя. Водата покри глезените й, коленете, достигна до пояс.

Внезапно скритите в пазвата й змии се размърдаха, усетили надигащата се вода. Девойката спря. Понечи да извади торбичката, в която ги държеше. Нямаше защо, така завързани, да загинат и те.

Тогава си припомни думите на Спартак: „На тоя свят човек идва да направи нещо.“ Нему не бе писано да довърши делото си. Затова душата му щеше да остане незадоволена през вечността. Делото на Спартак зовеше — крещеше да бъде довършено. Тайнствената мощ не биваше да остане у римляните! Ако не друго, поне това беше длъжна да стори Саине — да отнеме тайната, да откупи отмалко вината си, да успокои душата му… А после… После сам Спартак в съня й щеше да я упъти…

Тя тръгна назад, излезе на брега. Тогава я обградиха легионерите. С властен жест девойката ги отстрани от себе си.

— Аз съм жрица на Бакхус — рече тя заплашително. — Водете ме при префекта Маркус Красиниус Алвио!

Смутени от дръзкия й вид, суровите воини отстъпиха. Двама от тях доброволно я съпроводиха по пътя към лагера.

Достигнаха към обяд. Извън дървените му стени бяха натрупани огромни клади, върху които робите нареждаха мъртъвците. Отделно от тях, закрит с разкошен саван, върху самотна клада лежеше знатен покойник. Наоколо се суетяха жреците: авгурите птицегадатели с изкривени жезли, гадателите по вътрешностите, жреците на Юпитер и на Марс. Един артист-мим се гримираше за изпълнението на ролята на покойника. Войници подготвяха бойния му кон и кучетата му за жертвоприношението.

— Преторът! — отвърна на немия й въпрос единият легионер.

Другият добави:

— Убиха го вашите. Скъпа му излезе победата.

Тя сви устни. А на Спартак — поражението.

Преторът поне бе постигнал победата. Изпълнил бе това, за което бе дошъл на тоя свят. А Спартак бе загинал ей тъй мърцина, жертва на нейната глупост. И делото му бе останало недовършено.

Сподирена от злобните погледи на тълпата, Саине се отправи към преториума. Пред палатката стоеше на пост вкаменен като статуя Мециус Публиус Либеон. Той й препречи пътя с копието си.

— Аз съм Дионисова жрица! — натърти с достойнство девойката. — Трябва да говоря с префекта!

— Префектът почива след боя — отсече часовоят.

Тогава отвътре се показа Либия.

— Господарят заповяда да влезе — рече тя.

И Мециус прибра копието, застана в предишната си каменна стойка. Саине прекрачи прага.

— Салве! — изкряка папагалът зад гърба й.

Тя усети, че краката й се подкосяват, че се разтреперва цялата. Отсреща в бяла тога, с венец от рози на челото лежеше върху креслото си Маркус Красиниус Алвио. На гърдите му висеше окачен картагенският медальон.

— Привет на тебе, префекте! — пошепна девойката.

Маркус Красиниус поклати самодоволно глава.

— Днес все още префект, утре — претор!

Тя видимо не споделяше радостната му надежда.

— Че кой друг заслужава повече от мен? — изпъчи се той. — Преторът загинал, избити и другите префекти. Кому другиму Сенатът ще възложи тая чест?

Новодошлата стоеше все тъй заплашително мълчалива.

— Пристъпи, Саине! — усмихна се той. — Сподели с мен радостта ми!

Девойката все мълчеше, загледана като омаяна в сребърната плочка на гърдите му.

Той се понадигна в недоумение.

— Че тогава защо си дошла?

Тя се сепна.

— Идвам за огърлицата, що носиш, префекте! Искам си я!

Римлянинът посегна да я скрие под тогата си.

— Виж, това няма да стане! Искай всичко друго! Само това не!

Тя протегна решително ръка.

— Дай ми я!

Стигна до него, посегна да я дръпне.

Изведнъж с неподозирано ловко движение той пипна ръката йия сграбчи в обятията си.

— Ех, глупава хубавице! Падна ли ми в ръцете?

Девойката опита да се отскубне, двамата се сборичкаха ожесточено. Едва сега Маркус Красиниус се убеди в жилавината на външно крехката красавица.

Внезапно той изохка. И се хвана за врата. Очите му се разшириха от ужас. Защото видя злобната съскаща главица, която се подаваше от торбичката на девойката, след като бе изцедила отровата от кривите си зъбчета. Видя сатанинския израз в отвесните зеници.

Саине се изправи вдървена.

— Отмъстих! — процеди през зъби тя, повтаряйки съсъка на усойницата, която бързаше да се свре под леглото.

Маркус се изправи, посегна към меча си, окачен на главната греда. Но краката му се подгънаха и тялото му се строполи на пода.

Заекнал от ужас, той простена:

— За какво отмъщаваш… Пък ти… Какво ти сторих…

— За Спартак! За смъртта му!

— Спартак не е мъртъв.

Тя се вцепени.

— Жив е! — изфъфли префектът. — Пленник… И аз щях да го освободя… Добро за добро… Щях да го оставя резос… Съюзник на Рим… Волно или насила…

Не каза всичко, то се знае. И нямаше време. Усещаше как отровата се разлива по тялото му. Главата му се замайваше, сякаш изпитото през целия му живот вино едва сега нахлуваше в мозъка му. Ухапаното място заболя нетърпимо, като че ли до него бе прилепнало нажежено желязо. Червена мъгла замрежи очите му. От носа му рукна кръв.

Не издаде честолюбивите си планове. Наистина толкова ли беше глупав, та да изпусне Спартак? Нали със съюзник като него и с мощния картагенски прах можеше да завоюва целия полуостров? Дори Спартак да не искаше, със своите кохорти Маркус Красиниус насила щеше да го направи резос — като пленник да управлява Медика и да изпълнява волята му. Ако ли пък варваринът успееше да се отметне и да подхване отново борбата — и това не беше беда. А може би още по-добре. При такава заплаха Рим щеше да отпусне по-охотно нужните легиони, с които после Маркус Красиниус щеше да се върне назад, за да постави на колене и Сената, и целия Рим. Както бе сторил и Сула. Както мечтаеха още много други честолюбци.

Отчаянието сгърчи мъжественото му лице.

— Саине! — простена той. — Спаси ме! Ако искаш да спасиш и Спартак!… Само аз мога…

Тя изведнъж си даде сметка за всичко. Изведнъж проумя каква грешка бе сторила. Грешка подир грешка. А уж за добро. Злото никога не идва само. Ясно, боговете бяха против нея. И Дионис я бе изоставил. По-право Дионис отмъщаваше. За много неща. За това, че като негова жрица бе замечтала за друг мъж. За това, че бе разрушила светилището му, за да запази другия мъж.

— Спаси ме! — шепнеше умиращият с глас, който заглъхваше бързо. — Ти си жрица на Бакхус… Всичко можеш…

Наистина можеше. Ала не тук. Билките й бяха там, в Орбел, в храма. Дори да искаше, докато тя отидеше и се върнеше оттам, римлянинът щеше да е нагазил в Лета.

Та той вече умираше. Кръв струеше от носа, от устата, от очите, от ушите му. Задавяше го.

— Позна! — изхърка той. — Позна оня проклетник… Халдеецът… За отровата… Защо не каза, че е… змийска отрова… Защо не…

Не довърши.

Саине стоеше потресена. Вцепенена. С изпъкнали от ужас очи. Значи тъй… Този, който е могъл да помогне… Вече и той не можеше…

Внезапно тя дочу някакво изтрополяване. Влезлият в палатката часовой бе изтървал копието си от изумление. Отсреща, притиснала сама устата си да не извика, посивяла, се взираше като обезумяла Либия.

Саине сграбчи меча на префекта, готова да се защити, готова, ако потрябва, да го забие в гърдите си.

Но не. Не стана нужда. Какво беше това чудо? Или пък Съдбата отлагаше края й, за да я накаже по-жестоко, да удължи страданията й?

Мециус Публиус Либеон взе копието си и прошепна:

— Нищо не съм видял!

После се върна на поста си.

Саине се опомни. Наистина, какво чакаше? Сега само от нея, от нейната бързина и съобразителност зависеше делото на Спартак. И животът му. Дионис й бе дал последната възможност.

А над главата й прелиташе възбуден папагалът, блъскаше се в палатката и крещеше пресипнал:

— Салве, Алвио! Салве, Алвио!

Саине грабна сребърната плочка от мъртвеца, надяна я на шията си и се обърна. Либия я бе хванала за ръка и я теглеше към задната вратичка на палатката. Измъкна я навън и я поведе към Декуманската порта, към изхода от лагера, покрай насядалите по земята свободни от наряд легионери, които играеха на зарове.

Чак след това Мециус Публиус изсвири с рога си тревога. В стана настъпи суетня. Легионерите се измъкнаха от палатките и се спуснаха към пирамидите с оръжието. Десетниците построиха десетките си, а центурионите изтичаха към преториума за нареждания.

В суматохата двете жени достигнаха портата, пред която стояха на пост двама часовои. И в най-голямата глъчка те не се обърнаха назад. Задачата им беше да следят навън, откъдето би могъл да дойде врагът. Не допускаха, че врагът вече ги бе поразил отвътре.

Те кръстосаха копията си.

— В гората за билки — изрече намислената си лъжа Либия. — Префектът е ухапан от змия.

Дотича един легионер.

— Маркус Красиниус е ухапан от змия — потвърди той.

Уверени, че девойките казват истината, пазачите ги оставиха да излязат.

Тозчас двете припнаха към гората.

Бягаха така, без да се обръщат, до вечерта. Без да ядат, без да сръбнат глътка вода. С една-единствена мисъл — да не срещнат някоя римска част. Защото тогава никой нямаше да им помогне.

Задъхани, останали без сили, те прекосиха една хилава горичка, изникнала отново върху запустели, изоставени от хората ниви, когато неочаквано напреде им изникнаха двама траки.

Те познаха жрицата и почтително й сториха път.

— Кой от водачите е тук? — запита девойката нетърпеливо.

— Севт!

— Водете ни при него!

Скоро го намериха сред бойния стан на оцелелите траки. Видели поражението на медите, дентелетите бяха изгубили охота да премерят сили с победителите. Бяха ги изоставили, за да се върнат набързо в страната си, да не дразнят отмъстителния Рим.

— Преторът е мъртъв! — каза Саине. — И Маркус Красиниус.

Гладиаторът се поклони с ръце на гърдите.

— Слава на Дионис!

Девойката добави:

— А Спартак е пленник!

— Къде? — скочи Севт и се хвана за меча.

Тогава се намеси и Либия:

— Не съм видяла. Но знам. По пътя за Стримон са откарали много роби.

Той премисли дълго, после изведнъж реши:

— Ставай! На поход!

Траките наскачаха.

— Само конниците! — допълни гладиаторът. — Нямаме време. Пешаците да чакат тук! Не се ли върнем до утре вечер, значи въобще няма да се върнем. И да се оттеглят към Орбел.

Цяла нощ ездачите препускаха в мрака през чуждата страна, през земите на синтите, отдавнашни римски съюзници, покрай римски и синтийски крепости и застави, докато на зазоряване зърнаха забързаната на юг колона от пленници, обградени от две редици легионери, чиито брони и шлемове проблясваха с огнени искри на изгрева.

Севт огледа околността отгоре, от високото. След час, час и половина робите щяха да минат покрай гъстата гора, която се спускаше като зелен език от планината. За това време Севт беше длъжен да подготви нападението.

И го подготви. Раздели дружината си на две. Едната, по-малката част остави да се придвижва ходом след колоната. А с другите препусна по билото, което обграждаше Стримон от запад като циклопски сърп, готов да пожъне надвисналите над реката столетни върби.

Достигна гората и се спусна предпазливо между огромните дъбови стволове към пътя. Прикри бойците си зад пънове и храсталаци. Зачака.

И ето, сред облак прах от стотиците шляпащи крака се зададе робската върволица като стадо, подкарано към кланицата от една центурия тежковъоръжени легионери, които крачеха отстрани с отмерена, добита в безброй походи, римска стъпка. Отпред, единствен от всички на кон, яздеше центурионът им, наперен и горд, олицетворил мощта и дързостта на целия Рим.

Изведнъж той се обърна. Изкрещя заповедта си и препусна към ариергарда. Легионерите се спуснаха след него и с неподозирана бързина образуваха карето си. Само десетина посивели ветерани останаха с наведени копия да пазят плячката.

Сред праха на пътя, който се вееше като знаме подире им, нападнаха изчакалите досега траки. Изсвистяха първите стрели. После сражаващите се се сляха в едно. Зазвънтя желязото, заехтяха бойните викове, засвистяха наточените остриета и излъсканите като огледала щитове.

Тогава във фланг връхлетя дружината на Севт. Неочаквали това двойно нападение, и то дълбоко в тила на римската армия, легионерите се смутиха. Ала не отстъпиха. Една точна стрела свали центуриона от коня му. На негово място веднага се метна първият десетник и пое командата. Задните редици се обърнаха кръгом, за да посрещнат новата заплаха.

Напразно. Изходът на боя беше предрешен. Стотината римляни, колкото и да бяха обучени в боя, не можаха да устоят срещу яростта на многократно превишаващите ги противници. При това още при първата схватка и пленниците се включиха в боя. Нахвърлиха се с ръце и крака, както бяха навързани, върху омразните си пазачи.

Особено настървено се биеше един от тях, едър, червенокос юначага, който бе успял да разкъса веригата си и я размахваше като боздуган, както беше закачена за дясната му ръка, а с лявата нанасяше съкрушителни удари като чук по всяко лице, което му попаднеше.

Терес настъпваше през редеещия вражи строй, разчистваше път и на другарите си по участ.

Скоро сражението свърши. През полето бягаха неколцината оцелели легионери. Останалите лежаха на пътя убити или тежко ранени.

Притиснала сърце с ръка, Саине пристъпи към Бунтовника.

— А Спартак? Къде е Спартак?

Той я изгледа слисан.

— Че нали избягахте към Орбел?

Задъхана от ужас при новия удар на съдбата, девойката не му отговори. Запита отново:

— Не е ли при вас? Кажи ми!

— Не виждаш ли? — вдигна рамене той. — Няма го!

А Саине, клетата, не искаше да го повярва. Че затова ли направи всичко, затова ли уби префекта, затова ли докара тук хората на Севт, затова ли…

Сякаш нечула думите му, още непроумяла целия ужас, нещастницата тръгна между пленническите редици, като се заглеждаше изтръпнала във всяко лице.

Нямаше го! Истина беше! Чудовищна истина!

Изгубила сили, тя се захлупи по очи на земята, задавена от ридания.

Пътят към безсмъртието

Опънал платната, размахал тежките весла, римският кораб пореше кристалносините води на Термския залив. Чайките летяха с крясъци зад кърмата. В далечината брегът неусетно отстъпваше. Белите стени на Терма избледняваха, стопяваха се в омарата. Гребците роби натискаха веслата под ударите на тъпана, заглушавани често от плясъка на бичовете и писъка на нещастника, когото бе достигнал гневът на надзорника.

А в трюма, наблъскани в прохода между двете редици амфори с маслинено масло, по-нагъсто от глинените амфори, стенеха и псуваха живота и боговете си стотината роби, купени за гладиаторската школа в Капуа.

Сред тях, опрели гръб о гръб, седяха свити надве, без да намерят място за краката си, оковани с дървени букаи, Спартак и Дизатралис — и двамата одобрени при първия преглед от търговеца на човешката стока. Седяха и мълчаха: Дизатралис с обронена глава и Спартак до него с изпъчени гърди и вирнато чело, сякаш не жалък роб, а горд триумфатор.

При натоварването им на кораба един млад легионер — това беше Мециус Публиус Либеон — му пошепна в ухото:

— Саине уби префекта Алвио и взе медальона.

Спартак се извърна изумен.

— Не се чуди! — добави легионерът. — Веднъж ти пощади живота на баща ми… И моя…

И преди смаяният роб да го запита още нещо, римлянинът се мушна сред другите войници.

Затова сега, дори в робството, дори овързан като добиче за клане, Спартак усети как тържествува душата му. Анибаловата тайна беше изтръгната от ръцете на римлянина — дали самата Саине съзнаваше величието на своя подвиг? И неизмеримите му последици. Защото въоръжен с това всемогъщо оръжие, Рим би опустошил набързо целия свят, би стоварил светкавично железния си юмрук върху всички народи, които още се осмеляваха да му се противят.

Тази вест му бе вдъхнала вяра. И порив за живот, порив за борба. Сега вече той беше длъжен да оцелее и да се завърне в Медика. Длъжен беше заради Саине, още повече заради огъня на Анибал. Длъжен беше да поведе отново борбата срещу Рим, да опази свободата на Медика, за да възвърне свободата на всички роби и на всички заплашени от поробване.

Без да вдигне глава, Дизатралис промълви отчаян:

— Поне глътка вино да дадат! Поболях се, вярвай ми! Пияч като мен, и толкова време без капка вино…

Спартак поклати унило глава.

— Дават. На гладиаторите понякога дават…

При тези думи Дизатралис се изпъчи.

— Аз гладиатор не ставам! Не им ща и виното! Ще скоча в морето!

— Ако някой те пусне на палубата.

— А не може ли — промени решението си Дизатралис. — Не може ли да пренесем амфорите към левия борд, да се струпаме и ние върху тях. И да преобърнем кораба…

Спартак въздъхна.

— А защо е нужно това?

— За да умрем! Да не бъдем роби!

Тихо, почти беззвучно, Спартак запита:

— А какво значи роб?

Дизатралис се дръпна рязко. Побъркал ли се бе другарят му?

— Това, което съм аз! — изръмжа той разгневен от неуместния въпрос. — Това, което си и ти!

— Та аз не съм роб. Роб е само този, чиято душа е покорена; този, който се е примирил с участта си.

— Че кой пък се примирява?

— Истинският роб. А той може да бъде и консул. Като консулите на Сула, които му бяха по-послушни роби и от нас.

— В насилието човек или се примирява, или умира…

— Или се бори! — натърти Спартак. — Този, който още има огън да се бори, още е свободен.

Дизатралис сгърчи устни в горчива усмивка.

— Да не би ти сега да си свободен, приятелю? С тия букаи?

— Даже така, даже и с тях, с медния нашийник, с дамгата от нажеженото желязо. Тя, свободата, не е за ръцете и краката. Свободата е за духа.

— Хубави думи! Но от тях робската неволя не олеква. За себе си съм решил — по-добре смърт!

— По-добре смърт! — повтори неговите думи Спартак. — Та това е най-лесното! Да избягаш от борбата.

Слушал мълчаливо разговора им, робът, който се бе сврял в краката му, запита:

— А ти какво искаш?

Спартак вирна глава. Като пред бой очите му пак застрелкаха сините си мълнии.

— Чуйте, братя по участ! Чуйте всички! Ние нямаме право да умираме! Длъжни сме да живеем!

— Защо? Защо?

Повечето нещастници бяха спрели да стенат. Обърнали глави насам, те слушаха едновременно недоверчиво — и с надежда.

— Колко са робите в Римската държава? — запита сякаш не на място Спартак. Тия негови скокове на мисълта винаги объркваха противниците му.

— Отде да знам! — сопна се някой. — Да не съм ги броил?

— По-малко ли са от римляните?

— Къде-къде повече! — отвърна друг вместо запитания.

Спартак се обърна към него:

— Щом като са повече, какво би станало, ако се надигнеха с оръжие срещу Рим? Каква би станало, ако и плебеите се надигнеха срещу патрициите?

Плебеите, това бяха гладните тълпи на Рим, почти роби в родината си; това бяха легионерите му, които продаваха живота си за къшей хляб; това бяха селяните му, които затъваха в дългове.

Той пак се сети за Мециус Публиус Либеон, който му бе донесъл бодрата вест.

— Всеки плебей, всеки селянин, та и всеки легионер е наш вероятен съюзник в борбата срещу нашите и неговите господари. Злото — това са патрициите на Рим. Не беднотията му…

Всички мълчаха. Тая дързост не можеше да се побере в главите им. Най-сетне един се досети:

— Много пъти са се дигали, ама все напусто. Само са украсявали друмищата с кръстовете си.

— Много пъти още не значи винаги. Един път все ще успеят. Някога непокорната Пандора отключи забранената кутия и злините се разлетяха по света. Остана само надеждата. Тази надежда казва, че сега други непокорници трябва да изловят тия злини и да ги наврат обратно в кутията им.

— Хубаво приказваш — подметна насмешливо някой. — Вместо гладиатор трябвало да те купят за оратор във Форума…

Без да му отговори, Спартак продължи:

— Запомнете ми думите! Робите ще сринат Рим рано или късно. Робите и плебеите ще прогонят господарите. За този ден трябва да се опазим — когато и нашите десници ще дотрябват…

Дизатралис подметна през рамо:

— Ами ако и нас избият като другите?

Спартак помълча малко, преди да отговори.

— Ако загинем, тогава нашата кръв ще вдъхнови потомството ни за нови борби; тогава нашата саможертва ще бъде пример за подражание… Всичко в човека е смъртно — освен мисълта, освен вярата му…

Той се озърна.

— Прав ли съм?

Никой не отговори. Всички мълчаха, забили погледи в пода, възбудени, развълнувани от обнадеждаващите му думи, които вливаха сладост в измъчените им души — но невярващи, уплашени. Не им се щеше те да бъдат примерът. Искаха да живеят…

А корабът не спираше своя ход. Летеше, отнасяше ги далеч от родния бряг. Една подир друга изоставаха и чайките — последните нишки, които ги свързваха с родината.

Спартак седеше с широко отворени очи, загледан, но невиждащ през влажните корабни стени към север, към заснежените върхове на Орбел, към сгушеното в усойната му пазва светилище. И мислено виждаше влюбения поглед на една разплакана девойка, простряла към него ръце, в които му предлагаше запазената само за него сребърна плочка, заредена с нечувана мощ — с мощ, годна да срине непревземаемите стени, зад които се криеше Седмоглавият змей. И винаги, до края на живота си, той щеше да мечтае за тях, щеше да се стреми към тях. Щеше да громи римските легиони по всички бойни полета на Италия, щеше да води разбунтуваните роби от заснежените проходи на Алпите до бурния Месински пролив в напразен опит да ги измъкне от тая проклета страна на насилието, за да ги откара на изток към родната Тракия, към свободата. А там, набрал отново сили и нова бодрост, да ги хвърли в решителен пристъп срещу безпощадния железен паяк, що изсмукваше кръвта на целия свят… И не само срещу Рим. Много имаше да се оправя и в самата Медика. Вече всичко му беше ясно. Тракийските аристократи не бяха по-добри от патрициите; тракийските селяни не бяха по-добре от плебеите…

Веслата припляскваха равномерно, платната плющяха при всеки полъх на вятъра. Вслушан в техния шепот, сякаш слушаше прокобите на съдбата, Спартак стискаше устни с вкаменено лице.

Веслата не спираха. Отнасяха го безпощадно на запад — към страданията и славата, към поражението и безсмъртието, за да увековечат името му в оръфаните страници на историята.