Гладният призрак

Дуган гълташе втората порция аспирини, когато Томкинс се появи на вратата.

— Как е туморът в мозъка? — попита шефът.

Патрик се намръщи.

— Този път е от препиване.

— В такъв случай ти съчувствам. — Томкинс се приближи до бюрото със странната си походка и погледна книжата отгоре. — Помогна ли ти?

— Кое?

— Папката с фючърсните сделки на Ли Линлин. Дадох ти я вчера.

— О, мамка му, извинявай. Забравих за нея. — Дуган не хареса израза, преминал по лицето на шефа му. Беше нещо като „аматьор“, „некомпетентен“ или „защо ли се занимавам с тоя“ Отвори чекмеджето на бюрото си и извади папката.

— Тъкмо щях да я преглеждам.

— Може би е по-добре да снимаш документите — каза Томкинс. — А после ще ги четеш за развлечение.

Патрик се чувстваше твърде изтощен, за да спори, и покорно тръгна с него по коридора към ксерокса. Томкинс остана със скръстени на гърдите ръце, докато Дуган копираше страниците, а после взе оригинала на папката.

— Добре ли си? — попита накрая той. — Изглеждаш сякаш ти има нещо.

— Нищо ми няма — отвърна Патрик. — Махмурлия съм.

Не искаше да му каже за Цвете, но и нямаше смисъл да лъже, отделът за икономически престъпления си беше като семейство и скоро всички щяха да научат истината.

— Освен това мисля, че скоро ще се наложи да сложа очила — добави мрачно той.

— Винаги съм казвал, че трябва да си прегледаш главата — съгласи се Томкинс и тръгна с изпънати крака по коридора.

Дуган наведе глава и се върна дълбоко замислен в кабинета си. Позвъни отново на Джил. Този път телефона вдигна една от филипинките, явно прислужницата. Тя повтори същото, каквото отговори и телохранителят по-рано. Джил я няма, но очакват да се върне. Патрик попита дали господин Нгь си е вкъщи.

— Кой господин Нгъ, сър?

— Как така кой? — учуди се Дуган. — Бащата на Саймън ли е дошъл?

— Не, сър, но брат му днес се върна от Америка.

— Томас?

— Да, сър, господин Томас Нгъ.

— Може ли да говоря с него?

— Не, сър, в момента не е тук.

Въпреки дългите години, прекарани в Хонконг, Патрик продължаваше да се ядосва на начина, по който азиатците успяваха да се държат учтиво и възпитано и в същото време да са толкова неуслужливи, че човек с удоволствие би им разбил главите в стената. Секретарките можеха да настояват да им кажеш името си буква по буква поне три пъти, да те накарат да им обясниш какво точно искаш, а после любезно да ти съобщят, че господинът, когото търсиш, го няма. Или пък по пет пъти на ден да повтарят, че в момента не е в офиса, но да не споменат, че е в чужбина и ще се върне след месец. Не че нарочно не искаха да услужат, просто страдаха от липса на въображение.

Дуган благодари на прислужничката и каза, че пак ще се обади.

Беше изненадан, че Томас Нгъ се е върнал в Хонконг. Това беше сигнал за тревога. Посещенията му бяха редки, при това планирани внимателно и доста напред. Според Джил той се страхуваше да лети със самолет и затова обикновено Саймън отиваше до Америка, за да се види с брат си. Беше твърде голямо съвпадение, че той се е върнал в града по същото време, когато някой от Китай е правел планове да убие Главата на дракона.

— Джил, къде си, по дяволите? — измърмори той под нос, загледан в телефона. Взе документите, преснимани от Томкинс, и се опита да чете, но погледът му само минаваше по напечатаните редове, а в главата му не влизаше нито дума от написаното. Умът му беше зает с мисли за Цвете, чудеше се кога щеше да я види отново. Или дали изобщо някога ще я види.

Директорката видя Хауълс на втората лента. Тя се приведе напред като ловец, забелязал рядка птица, и премига. Чен се изправи и отиде до видеото.

— Видяхте ли нещо? — попита той.

— Този — посочи тя спортно облечен гуейло с бели памучни панталони, сандали и червена риза, размахал пазарска чанта. Той попадна за миг право в обектива, а после се извърна рязко, за да огледа младата китайка. След това камерата се фокусира върху цяло семейство, тръгнало към пристана.

— Нека да върна записа — каза Чен. — Гледайте много внимателно. — Госпожица Куинлън стана, приближи се към телевизора и се взря внимателно.

— Това е той — каза тя, след като изгледа няколкото секунди от филма.

— Сигурна ли сте? — попита китаецът. — Нека го върна още веднъж. Не гледайте само лицето. Вижте как се движи, как се държи. Целият човек, не само лицето му.

След третото връщане госпожица Куинлън беше все така сигурна и Чен позволи лека усмивка да огрее лицето му. Директорката също му се усмихна и въздъхна облекчено. Все пак беше успяла да помогне с нещо, да намали поне малко вината си.

Отвън спря кола. Чен и госпожица Куинлън чуха да се отварят и затварят врати, а после стъпки по камъчетата пред входа. Беше Нгъ. Той влезе в кабинета, зърна триумфалното изражение на госпожица Куинлън и повдигна вежди:

— Разпознахте ли го? Толкова скоро?

Директорката кимна отсечено.

— Сигурна съм, че е той. Вижте.

Чен беше спрял лентата точно преди Хауълс да извърне глава. На екрана се виждаше тясно гладко избръснато лице с хлътнали очи и дългия врат на гуейлото. Старецът натисна бутона и Томас видя как мъжът извива глава и отминава камерата. Движеше се бързо. В походката му имаше гъвкавост, сигурно се занимаваше със спорт или физически упражнения. Нгъ беше тренирал в много училища за бойни изкуства в Хонконг и Америка и можеше да прецени, че гуейлото се движи като експерт в бойните изкуства. Отпуснат, но готов да действа бързо и със сила при най-малкия намек за нападение или опасност.

— Трябват ни снимки — обърна се той към Чен.

— Ще уредя. Имаме брат, който работи в едно от местните телевизионни студия. Той може да увеличи картината и да направи снимки от записа. — Старецът говореше бързо на китайски, но забеляза, че гуейпор го слуша и се обърна към нея: — Ще ми направите ли една услуга, госпожице Куинлън? — Чен извади касетата и постави нова. — Бихте ли прегледали и тази, третата касета, за всеки случай? Може мъжът да се появи отново или да видите някой друг.

Всъщност госпожица Куинлън искаше да се върне по-бързо в училището, да се отпусне на бюрото в кабинета, но знаеше, че не може да откаже. Съгласи се, седна отново и загледа движещите се образи на телевизионния екран, а старецът изведе Томас в хола.

— Гуейпор говори китайски — обясни той.

— Рядко се срещат такива — каза Нгъ. — Повечето не си правят труда да научат.

— Тя е учителка. Сигурно езикът е полезен за работата й. Но все пак наистина е рядкост бяла жена да научи добре китайски. Ще уредя да изпратят лентата на нашия човек. Какво ще правим със снимките?

— Първо ще ги раздадем на нашите хора на пристанището и летището. Така ще разберем дали е напуснал Хонконг или не. Ако е останал тук, ще го търсим. Но за момента ще приемем, че не е заминал. Разпредели снимки за нашите хора. За всички. Да започнат да проверяват всички хотели и пансиони.

— Много са.

— Знам, че са много, но трябва да започнем отнякъде. Той е гуейло и следователно е отседнал някъде. Освен това искам да се изпратят снимки и горе в резиденцията „Златен дракон“.

— Колко?

Нгъ се замисли за миг и отсече:

— Хиляда. Мисля, че хиляда ще са достатъчни.

Обикновено сдържаният Чен не успя да скрие изненадата си:

— Хиляда? — изсумтя той.

Томас се засмя и постави ръка на рамото на стареца.

— Баща ми ще помоли главатарите на останалите триади за помощ. И аз мисля, че те няма да му откажат. Ще спестим време, ако имаме снимките, за да ги раздадем още довечера.

— Молбата за помощ би могла да се превърне в нож с две остриета — предупреди Чен.

— Той го съзнава, учителю. Но за да открием гуейлото, ще трябва да претърсваме не само наша територия. По-добре да поискаме помощта им, отколкото да ни хванат неочаквано в райони, където не упражняваме контрол.

— Баща ти знае най-добре — тихо каза старецът, но от тона му личеше, че никак не е доволен. Нгъ си напомни да спомене на баща си, че не е зле да поговори с учителя и да го успокои малко. Чен беше твърде ценен съветник, че да го ядосват. С него трябваше да се отнасят с кадифени ръкавици, а Томас нямаше навик да зачита чувствата на хората.

— Ти искаш да оставим гуейпор тук, за да гледа лентите, така ли? — попита той.

— Мисля, че е по-добре да я задържим още малко тук — отвърна Чен. — Съмнявам се, че ще го има записан повече от веднъж. Пазарската чанта му е за прикритие. Но не е зле да знаем къде се намира директорката. А и докато е тук, не може да разговаря с никого за онова, което се е случило.

— Съмнявам се, че би казала на някого. Твърде много цени работата си — каза Нгъ.

Чен леко наклони глава. Нещо като кимване, което даде на Нгъ да разбере, че отново е обидил стареца. „Мамка му“ — помисли си той, китайците винаги са били ужасно обидчиви. Имаше моменти, когато не гледаше на себе си като на китаец. Мислеше като американец, говореше като американец, а напоследък китайската чувствителност го дразнеше. Търпението беше една от добродетелите, от които се отказа, когато се засели в Сан Франциско.

— Но е по-добре да не й предоставяме подобна възможност — добави той с надеждата, че това ще успокои Чен. Потупа стареца по гърба и остана загледан в него, когато Чен тръгна към кабинета.

Томас извика Лин и Дзъ и се върна с тях в хола. Обясни им за снимките и заповяда на Лин да говори с Чен за лентата и да действа нататък. Телефонът звънна, Дзъ вдигна слушалката. Остана заслушан, а после изруга на глас. Тресна слушалката, обърна се към господаря си, очите му блестяха гневно.

— Някакъв нахален журналист от „Саут Чайна морнинг поуст“ чул слух, че Лун Тао бил убит.

— Кажи му да си такова майката.

Дзъ се ухили.

— Вече го направих.

Нгъ размаха назидателно пръст.

— И се погрижи всички да си държат устата затворени. Има само един начин някой журналист да е разбрал какво става и това значи, че някой от братята ни се е разприказвал. Никой, повтарям, никой, не бива да говори за случилото се извън триадата. Веднага го съобщи на всички.

Усмивката изчезна от лицето на Дзъ. Той кимна и изръмжа, избягвайки погледа му.

— За снимките, господин Нгъ — обади се Лин.

— Какво?

— Как да направим толкова много за толкова кратко време?

— Погрижи се да бъдат извадени няколко негатива, а после ги занеси във всички фотостудия, които са под наш контрол. Дай петстотин на Червените прътове и им нареди да ги показват по хотелите и пансионите. — Не си направи труда да обяснява защо иска толкова много копия на снимките и освободи Лин с махване на ръката. Не беше забравил, че точно Лин е трябвало да пази брат му, когато го отвлякоха. Дзъ стоеше до вратата и пристъпваше от крак на крак. След това се реши и тръгна с Лин.

Нгъ повика прислужницата и тя притича откъм кухнята, стиснала притеснено длани под престилката.

— Донеси ми мартини — заповяда той.

— Извинете, господине? — разтреперано отвърна прислужницата.

— Мартини. Направи ми мартини, ако обичаш. Много сухо.

Сега в големите й кафяви очи бликнаха сълзи.

— Съжалявам, господине — тихо изрече тя. — Не знам какво е мартини.

— За бога, тук никой нищо не може да прави! — развика се той. — Сам ще си го приготвя.

Момичето отстъпи назад и той внезапно усети жалост към нея. Беше красива и млада, на около деветнадесет години, с дълги стройни крака, твърд бюст, който повдигаше униформата й, и кожа с цвета на паркета. Устните й бяха сочни и червени дори без червило, а миглите й нямаха нужда от спирала.

— Извинявай — усмихна се той. — Не биваше да ти крещя.

— Вие извинете, господине, съжалявам — повтаряше тя и продължи да отстъпва към кухненската врата. Обърна се и изчезна като вихър сред кафяво-бяло-сините си одежди.

„Филипинките са не по-малко чувствителни от китайките“ — помисли си Томас. Налагаше му се да свикне отново да действа по хонконгските правила.

Софи седеше върху капака на тоалетната, свила колене към гърдите си и се поклащаше бавно. Гърлото я болеше, цялото й тяло пламтеше от горещина. Беше изчакала, докато се увери, че мъжът е напуснал яхтата, и започна да крещи с всичка сила, но никой не дойде и накрая тя се отказа. Беше ритала вратата, но краката я заболяха, опита да охлаби катинара, но нищо не стана. Пи малко вода от кранчето над малката триъгълна мивка, но гърлото продължи да я боли. Нямаше климатична инсталация и въздухът в малкото затворено пространство беше горещ и застоял. До мивката имаше един розов пешкир. Тя го намокри със студена вода и изтри лицето си.

За стотен път се огледа да намери изход, но вратата беше заключена и нямаше прозорче. Беше гладна. Изяде сандвича със сирене час след като той тръгна. След като й беше дал толкова малко храна, значи щеше да се върне скоро. Или може би я беше оставил да умре от глад? Софи захлипа, но очите й останаха сухи. Беше изплакала сълзите си.

Хауълс отвори очи и видя големия език на крокодила, подаващ се от устата с остри зъби. Много добре знаеше как се чувства животното, защото усещаше собствения си език като покрит с хиляди иглички и твърде голям, за да се побере в устата. На малка масичка до леглото имаше чаша с кафе. Той се надигна и посегна към нея с лявата си ръка, без да обръща внимание на парещата болка в дясното рамо. Кафето беше студено, но мъжът го изпи, като преди да глътне, се жабуркаше, за да отмие горчивия вкус на сдъвканите аспирини. Опита се да остави обратно празната чаша, но силите го напуснаха и я изпусна на пода.

Еми незабавно дотича в спалнята.

— Какво стана? — попита тя и коленичи до леглото.

— Нищо — усмихна й се той. — Изпуснах чашата. Извинявай.

— Докторът каза, че известно време ще чувстваш слабост, Джеф. Трябва да си почиваш, за да ти се върнат силите.

— Ще се оправя. Аз оздравявам бързо.

Тя го погали по врата.

— Според доктор Ву някой е стрелял по теб и преди. Много пъти. Видял белезите. И рана от нож на левия ти крак.

— Стари са — засмя се Хауълс. — Сега съм по-бърз.

— Не си чак толкова бърз — каза тя. — Иначе нямаше да лежиш в леглото ми.

— Не мога да възразя по този въпрос, Еми. Мисля, че все пак докторът беше прав.

— В какъв смисъл?

— За водата. Можеш ли да ми донесеш една чаша?

— Разбира се. — Тя изчезна от погледа му, той чу да се отваря врата и да тече вода. Върна се с пълна чаша и я държа до устните му, докато се изпразни.

— Още?

— Не, благодаря. Стига ми. Колко е часът?

— Около седем.

— Вечерта? — Завесите на прозореца бяха дръпнати и той не можеше да прецени дали е ден или нощ.

— Да. Слушай, Джеф. Аз отивам на работа.

— На работа ли?

— В клуб „Вашингтон“. Трябва да съм там в осем. Иначе ще си имам големи неприятности.

— Кажи им, че си болна.

— Не мога.

— Можеш.

— Ти не разбираш. Ако не отида на работа, ще ме глобят с двойната сума за напитки, а мама-сан ще си удържи пари и за всеки час закъснение. Това е закон.

— Даже и ако си болна ли?

Тя кимна.

— Освен ако не покажа писмо от доктора. Но те така или иначе ме видяха, че тръгвам с теб снощи. Няма да ми повярват. Ще си помислят, че съм с теб и не ти взимам пари. А това вече ще ми донесе големи неприятности. По-добре е да отида.

Хауълс не искаше тя да тръгва. Не че се страхуваше да остане сам, а защото се опасяваше, че когато е далеч от него, на нея можеше да й дойде друго наум, а той още не беше в състояние да се грижи сам за себе си. Наистина оздравяваше бързо, но не чак толкова.

— А ако ти платя таксата? — попита той.

— Не са ти останали толкова пари, Джеф — тихо отвърна тя.

— Проверила си — с горчивина каза мъжът.

Еми го погледна обидено и прехапа долната си устна.

— Не — отговори накрая. — Ти ми даде портфейла си, за да платя таксата снощи. Вътре не останаха много пари. Не съм те претърсвала.

— Извинявай. Вземам си думите назад. — Точно сега не биваше да я настройва против себе си. Протегна ръка и хвана нейната.

— Наистина съм ти много благодарен. Когато оздравея, ще ти се отплатя. Обещавам.

Тя се надигна и оправи джинсите си. Във всекидневно облекло изобщо не приличаше на проститутка, а по-скоро на студентка или спортистка. Весело момиче в избелели джинси и бели маратонки. Отново изчезна от погледа му и се върна с пълна чаша вода. Този път седна на леглото и прекара дългите си нокти по гърба му, като леко драскаше кожата. И внимаваше да не докосне раненото му рамо.

— Няма да се бавя много, Джеф. Докторът ще дойде отново утре рано. — Хауълс въздъхна. Беше твърде изморен, за да спори.

— Не се притеснявай — каза тя. — Аз няма да кажа на никого.

Грей размисля дълго и сериозно, преди да позвъни на американците. Прехвърли безброй сценарии през ума си като режисьор, обмислящ подробно всяка сцена от филма. Да се измъкне чист и да докладва на началниците си какво е свършил. Да се пенсионира набързо. Тъпите китайци все пак да открият Хауълс и да се опитат да го убият отново. Да наеме друг и така да успее да оправи нещата. Но макар и несигурна, възможността да се обади на Грег Хамилтън за помощ май се оказа единственият начин да спаси положението и кариерата си.

Хамилтън беше неговият еквивалент в ЦРУ имаше същия чин и длъжност, но с три пъти по-висока заплата, съпруга бивша манекенка и син адвокат. Уредиха си среща в Хайд Парк, духаше студен вятър и гълъбите на площад „Трафалгар“ се бяха събрали на купчинки, сгушили глави под крилата си, но лошото време не беше успяло да прогони патиците от езерото. Такова си беше лятото в Англия. Грей разполагаше със страхотен кабинет, но рядко го използваше за срещи с хора извън Службата. Предпочиташе да се среща с другите на тяхна територия или на неутрална почва. Правило му беше никога да не дава указания на оперативните си служители в своя кабинет. И двамата мъже бяха с палта. Грей с тъмносиньо вълнено „Савил Роу“, а Хамилтън с обичайното за ЦРУ „Бърбъри“. Американецът беше шест или седем години по-млад, но разликата изглеждаше по-голяма благодарение на говорещия за добро здраве тен и елегантното облекло.

Грей вървеше с наведена глава, притиснал брадичка към гърдите си. Изглеждаше дълбоко замислен, но Хамилтън знаеше, че англичанинът е притеглил всяка своя дума още преди да се стигне до тази среща. Той искаше нещо. Нещо, за което не можеше да се разговаря в кабинета му, и това го тревожеше. Грей молеше за услуга, която явно само Хамилтън беше способен да направи. Затова американецът чакаше търпеливо, докато се разхождаха по брега на езерото. Няколко любопитни патици плуваха край тях с настръхнала перушина и внимателно се оглеждаха за храна, която биха им подхвърлили двамата мъже.

— Имам проблем — заговори на вратовръзката си Грей. За миг Хамилтън се зачуди дали англичанинът няма някъде скрит микрофон, но отхвърли подобна възможност. Ако е искал да запише разговора, той просто би могъл да го проведе в кабинета си. Хамилтън продължи мълчаливо. Патиците се отказаха да ги дебнат и доплуваха до две секретарки, седнали на дървена пейка със сандвичи в ръка.

— Спомняш ли си един наш оперативен работник на име Хауълс?

— Психопатът ли?

Грей въздъхна някъде в яката на палтото си:

— Иска ми се хората вече да не го наричат така. Психолозите го определиха като социопат.

— Със склонност към убийства.

Англичанинът вдигна глава и се усмихна леко.

— Незначителна подробност.

— Хауълс ли ти е проблемът? Мислех, че нашите доктори са ти го разрешили.

— Вярно е. Свършиха първокласна работа. След като приключиха с него, стана кротък като агне. И ние го пуснахме да пасе на свобода.

— Тогава какво те безпокои?

По-възрастният мъж въздъхна дълбоко.

— Върна се.

— Върнал се?

— В действие.

— Не може да бъде!

Двамата продължиха да се разхождат мълчаливо. Хамилтън искаше да го притисне, но реши да изчака. Всеки натиск би могъл да го подплаши.

— Ние го върнахме. А сега нещата се объркаха.

— Мъртъв ли е?

— Не, не. Всъщност тъкмо напротив. Той е убиецът.

— Но аз мислех, че нашите хора са сложили край на това. Те го неутрализираха. Не е ли така?

— Да, така е. Но на нас ни беше нужен за една работа. В Хонконг.

— Исусе Христе. Пуснали сте го да убива отново? Хауълс?

Погледът на американеца проблесна яростно, но той бързо прикри гнева си. Никога досега не беше виждал Грей толкова разтревожен и ако си изиграеше добре картите, щеше да има преимущество пред британците и по-късно можеше да се възползва от това.

— Един от нашите психолози участваше в екипа, който го лекуваше, и той постави клопка в програмата. Начин да се активира отново Хауълс. Да стане какъвто е бил преди. И ние го използвахме. Превърнахме го отново в убиец.

— И коя е жертвата?

— Един главатар на триада в Хонконг.

Хамилтън реши да не споменава, че колонията не е под обичайната юрисдикция на Грей. Дейността му се ограничаваше с вътрешната сигурност на Британските острови и само в един случай се простря до Гибралтар, но за това беше нужно специалното одобрение от страна на министър-председателя. Всъщност колкото повече от тази история чуваше американецът, толкова повече се убеждаваше, че когато Грей казва „ние“, всъщност има предвид „аз“. Явно е провеждал някаква странична операция и тя се е изплъзнала от контрол. И е била достатъчно сериозна, щом не можеше да използва собствените си хора, за да оправи нещата. Хамилтън потръпна доволно. Ако изиграеше добре картите си, щеше да получи свой човек в британското разузнаване. Грей щеше да му бъде много задължен.

— Той свърши ли си работата?

— Идеално. Както винаги.

— Тогава какъв е проблемът?

Грей вдигна брада от гърдите си и се извърна да погледне американеца. Стояха неподвижни един срещу друг като дуелисти, готови да използват оръжията си.

— Да поседнем — предложи Грей и посочи празна скамейка. Едно момиче с дълга руса коса, яке и избелели джинси притича с рошавото си куче, опънало каишката. Искаше му се неговите лабрадори да бяха тук. Човек можеше да разчита на кучетата, те са верни и доверчиви, не крият чувствата си. Ако са весели, опашките им се размахват, очите им блестят, а ако са тъжни или виновни, отбягват погледа ти и се умилкват. Едно куче, даже и да иска, не може да лъже.

Седна внимателно, прилепил колене, с отпуснати в скута си ръце. Хамилтън преметна крак върху крак и бръкна във вътрешния си джоб за цигари.

— Може ли? — попита той. Грей излъга и каза „да“. Запалката на американеца беше тъмносива, метална, от едновремешните с отваряща се капачка. „Зипо“. Англичанинът я погледна и си помисли дали пък човекът от ЦРУ не записва разговора. Запалката беше достатъчно голяма, за да побере цяла стереоуредба. Не че имаше значение. Американецът беше последната му надежда и щом бе потърсил помощта му, трябваше да се остави напълно в ръцете му. Грей вече беше взел своето решение и всъщност за него нямаше никакво значение дали разговорът се записва или не.

Хамилтън дръпна силно от цигарата. Димът мина пред лицето на Грей и той прикри кашлицата си с длан. Американецът разбра, че е време да поеме инициативата.

— Разкажи ми какво се е случило — тихо каза той. Грей му разказа. Всичко. За Доналдсън. За мисията. За обаждането на Хауълс от Хонконг. За опита да бъде убит и как всичко се е объркало.

— И сега той ще подгони теб? — Въпросът беше съвсем риторичен, но Грей кимна.

— Какво искаш? Защита?

— Повече. Искам да се погрижиш за него. — Англичанинът наведе поглед към ръкавиците си. — Разбираш ли защо не мога да направя нищо сам?

— Разбира се. — Хамилтън издуха дима през стиснатите си зъби и облакът забули лицето му. — Но не мога да разбера защо си използвал Доналдсън.

— Той беше педофил. Огромен риск за сигурността ни, рано или късно все някой щеше да го разкрие. Само не ми казвай, че и ти не си постъпвал по този начин.

— Не бих спорил по този въпрос — отвърна американецът. — Работата ни става все по-гадна.

— Винаги си е била гадна.

— Да, но сякаш става все по-зле. По-мръсна.

— Не се заблуждавай — каза Грей. — Винаги си е била все същата. Чел ли си „Изкуството на войната“ от Сун Дзъ?

— Чакам да излезе на видео — каза Хамилтън, но опитът му за шега остана неразбран от англичанина.

— Той е бил един от най-големите военни стратези на света. Написал е книгата си 500 години преди Христа в Китай. Почти преди две хиляди и петстотин години. Представи си само! Две хиляди и петстотин години! Книгата му е класика по въпросите на войната и използването на тайните агенти. — Той се разпали и дланите му се свиха в юмруци. — Разбирал е, че главната цел на армията е да нанесе последния удар, да убие, когато противникът е вече отслабен. Това важи и сега. Няма нищо по-безсмислено от битка между две равни сили. Заслужава си да влезеш в бой само ако си сигурен, че ще спечелиш.

Хамилтън го остави да говори. Пушеше бавно, изглеждаше спокоен, но вътрешно трепереше като игривото куче на момичето.

— Той е разпределил тайните агенти в пет групи: местни, вътрешни, двойни, вече ненужни и живи. Разказва историята за един ненужен вече агент, осъден човек, на когото е възложена задача. Преоблекли го като монах и му дали парафиново топче, в което било скрито тайно съобщение. Преди да го изпратят в крепостта на противника, той го глътнал. Хванали го и агентът разказал всичко, щом започнали да го разпитват. Те изчакали парафиновото топче да бъде изхвърлено от организма му, отворили го и открили съобщение от господаря на шпионина до един от техните генерали. Това, разбира се, било направено нарочно. Напълно невинният генерал и монахът-шпионин били екзекутирани. И това се е случило преди две хиляди и петстотин години.

Американецът кимна, хвърли угарката на пътеката и я стъпка с тока на лъснатата си обувка. Беше без връзки, отбеляза Грей.

— Изглежда, е бил умен мъж. Как се казва?

— Сун Дзъ. Ще ти изпратя екземпляр от книгата му.

— Ще ти бъда благодарен. Откъде ти попадна?

— Изучавах източни езици в Оксфорд. И през шейсетте години служих четири години в нашето посолство в Пекин.

— Били сме почти съседи — каза американецът.

— Как така? — Грей се раздразни, че Хамилтън му се изплъзва по допирателната.

— Аз бях във Виетнам.

— Ясно — сухо отвърна англичанинът. „Нищо чудно. И сигурно му е харесало.“

— Предполагам, че си обмислил усложненията, които могат да възникнат от цялата тази работа? — попита Хамилтън.

— Разбира се. Няма нужда да ми натриваш носа. Трябва ми помощта ти и аз ще ти се отплатя. Ще получиш своята порция от плътта ми, не се страхувай.

— Просто исках да съм сигурен, че сме се разбрали — отвърна американецът. — Това, което искаш от мен, е не по-малко против правилата от онова, което вече си сторил. Значи и моята глава отива на дръвника. Даже и ЦРУ не убива безразборно. — Грей се изсмя мрачно и Хамилтън също не успя да се сдържи. — Поне напоследък.

Двамата гледаха как момичето свали каишката на веселото куче. То се разлая щастливо и скочи към лицето й, а тя избяга със смях. Кучето започна да тича напред-назад, лаеше по нея, по дърветата, по патиците, по небето, по живота въобще.

— Ти ми каза какво, кога, как и кой — заговори Хамилтън. — Но не си ми казал защо. Защо си искал да бъде убит този китаец и защо не си го направил по нормалните канали.

Грей скръсти ръце пред гърдите си:

— Трябваше да предпазя един агент. Както би казал Сун Дзъ, местен агент.

— В Пекин?

— В Пекин.

— Високопоставен?

— На върха.

— Господи, боже мой! Имал си агент в Пекин още от шейсетте години? — Грей кимна. — През цялото време на провеждането на преговорите за бъдещето на Хонконг, преговорите между Китай и Русия, китайско-израелските военни сделки и площад Тянанмън ти си имал свой човек там? Господи, боже мой!

— Завербувах го след като бях прекарал една година в Пекин. Затова останах там толкова дълго. Той се притесняваше, непрекъснато повтаряше, че иска да работи само с мен. Беше доста трудно и ми отне дълго време да го уверя, че няма да бъде разкрит. След това си заминах. Но той още работи единствено с мен. Не докладва често, но информацията му винаги е чисто злато. От най-висока класа. И сто процента точна. Но продължава да настоява само аз да се свързвам с него.

— Не би било зле да споделиш малко от златото с приятели — каза американецът.

— Трябва да ни позволите и ние да си имаме тайни — отвърна Грей. — Но все пак сме споделяли доста от тях. Само че по такъв начин, че да не се разбере откъде идват.

„Да се надяваме — помисли си Хамилтън. — Можем само да се надяваме, че е така.“ Но се усмихна и кимна.

— И на кой етап в играта влезе Хауълс?

— Преди около месец моят човек се обади. Беше в паника. Още след гоненията от 1989 година беше близо до паника. В началото успя да си спаси кожата, като се дистанцира от Цзян Цзяо6 и се носеха слухове, че е помогнал за смъртта на Ху Яобан7. Бяха казали, че умрял от сърдечен удар. Както и да е, той запази поста си и при Дън Сяопин и хардлайнерите, но този път твърдеше, че със сигурност ще бъде издаден и незабавно трябва да го измъкна. Искаше от мен да уредя да избяга, при това спешно. Аз го успокоих и отидох да се срещна с него.

— Ти?

— Нали ти казах? Той беше мой човек. През всичките тези години само аз имах връзка с него. Аз бях каналът, през който минаваше информацията му. Така че отидох и го убедих да остане още малко. И открих корените за страха му.

— Шефът на триадата ли?

— Да. Саймън Нгъ. Наркотици, проституция, изнудване. Гадна работа. Женен за англичанка. Можеш ли да си представиш? — На Хамилтън му се стори, че по-скоро смесения брак, отколкото заплахата за агента му тревожеше повече Грей. — Изглежда, че този Саймън Нгъ е, или по-точно е бил, също агент.

— На кого?

— На който плати повече. Той работеше за пари. Криминалните връзки му позволяваха достъп до много полезна информация. Такава, за която плащаме с удоволствие, и съм сигурен, че ако провериш, ще откриеш името му и в счетоводните книги на ЦРУ.

— Сигурно. Ние обикновено плащаме по-добре от вас.

Грей го изгледа мрачно. Започваше да се изморява от грубия хумор на американеца.

— Според моя човек, Нгь започнал да работи с китайците. При това на едро. Но този път не заради пари, а по политически съображения.

Хамилтън го изгледа с интерес и запали нова цигара.

— Искал гаранции, че неговата организация ще продължи да действа след 1997 година, когато Хонконг се превърне в Специална административна зона, като част от Китай. Китайците, естествено, отказали. Те се борят жестоко с организираната престъпност в държавата си. Но Нгь ги прилъгал, че може да им предаде дълбоко законспириран агент. Не казал нищо повече, но моят човек изпаднал в истерия. Беше сигурен, че всеки момент ще бъде разкрит.

— А как този Саймън Нгь е разбрал за твоя агент?

Грей вдигна рамене:

— Не знам. Лично аз дори не съм сигурен, че прикритието му е било в опасност.

— Няма причини Нгь да е излъгал. Особено ако е планирал дългосрочно сътрудничество с китайците, както каза.

— Може да е било блъф. За да ги накара да мислят, че притежава нещо голямо. Начин да вдигне залога. Просто да е търсел парична изгода, а да издаде някой тайванец. Китай е пълен с тайвански агенти.

— Но твоят човек не е мислил така?

— Той се паникьоса. И аз имах само един начин да го успокоя.

— Хауълс.

— Да. Хауълс.

— Защо не използва някой от своите хора?

— Разбираш защо. Нгъ беше агент, когото и ние използвахме от време на време. Не би трябвало да убиваме своите. Даже и когато са наемници.

Хамилтън забеляза, че Грей май съвсем беше забравил, че Доналдсън също е бил един от неговите хора.

— Освен това операцията не беше обикновена. Нгъ го пазеха много сериозно. Къщата му е като крепост. Имахме нужда от някой професионалист. Много добър.

— И освен това ти е трябвал човек, когото можеш да загубиш?

Устните на по-възрастния мъж се изпънаха в усмивка. Хладна усмивка.

— Точно така.

Американецът издуха облак дим от ноздрите си и вятърът го насочи към лицето на Грей.

— Всичко е ясно. Щом Хауълс си свърши работата, твоят агент може да го посочи и да каже, че той е убиецът. Това само би увеличило доверието към него. Китайците ще заповядат Хауълс да бъде ликвидиран. Навсякъде се знаеше, че той не е съвсем добре и англичаните вече не го използват. Следователно всички щяха да решат, че е станал наемник. Даже може да си помислят, че работи за нас.

— Едва ли — каза Грей.

— Но крайният резултат ще бъде отстраняването на Нгъ и потупване по рамото за твоя човек.

— С един куршум два заека — съгласи се англичанинът.

— Само че китайците не са успели да го убият.

— Изгубиха двама от най-добрите си хора и една жена беше сериозно ранена.

— Пак ще опитат.

— Разбира се, че ще опитат пак. Но сега Хауълс знае, че са по следите му. И сигурно вече се е досетил, че аз съм им казал къде се намира. Никой друг не разполагаше с адреса му освен мен.

„Значи си между чука и наковалнята“ — помисли си Хамилтън. Грей не можеше да използва своите хора, за да ликвидират убиеца. Защото би трябвало преди това да отговори на доста неудобни въпроси. Значи на англичанина му беше нужна помощ, а Хамилтън добре знаеше цената на помощта си.

— Добре, ще се погрижа за него — обеща американецът. — Няма да е проблем. Ще ти се обадя.

Двамата мъже се изправиха, стиснаха ръце и се отдалечиха в противоположни посоки. Сделката беше сключена без повече излишни приказки. Хамилтън беше доволен и си припяваше тихо, докато чакаше такси. „Добра сделка — помисли си той. — Животът на един психопат срещу съвместно използване на китайската златна мина.“