Гладът на лъвчетата

I

Шест часът. Дясната ръка на Франсоаз тръпнеше от умора. Тя поставяше валяка върху кофата боя. Оставаше да се боядисат цокълът, вграденият в стената шкаф, вратата… Много й се искаше да завърши всичко тази вечер. Това беше възможно само ако Александър не се върнеше много рано. Но той беше толкова непостоянен!… Два месеца, откакто бяха женени, а тя още не бе успяла да му втълпи, че трябва да бъде точен. Той излизаше, връщаше се и пак излизаше, както му хрумнеше. Колкото повече тя настояваше да бъде точен, толкова повече той закъсняваше. Когато се сърдеше, той, смеейки се, я наричаше малка еснафка. Всъщност тя трябваше да признае, че нямаше право да отдава значение на толкова смешните си изисквания за обеда и вечерята. Преди всичко не трябваше да се стреми да наложи в своя нов дом реда, на който бе свикнала при родителите си. Нейният баща бе делови човек, точен, категоричен, солиден, докато съпругът й беше мечтател, поет, бохем. „Никога не трябва да забравям това! Не трябва да се боря срещу това! Той е толкова себичен! Ако някой трябва да се промени, това съм аз, а не той!“ За да свързва двата края на домакинството, тя отскоро вземаше да преписва на машина вкъщи. Фирмата „Топ-Копи“ й плащаше малко, но за сметка на това й обещаваше постоянна работа. Програмата в Института за източни езици й даваше възможност да върши тази допълнителна работа. Както се бяха споразумели, беше се прехвърлила в групата на госпожа Шуйска. Съжаляваше, че не е вече в класа на Александър. Той беше толкова добър преподавател! Всички момичета бяха пленени от неговия чар. Въпреки това не ревнуваше. Толкова много му се възхищаваше. Изблик на любов я разнежи. „Когато се върне, ще бъде възхитен!“ Тя направи три крачки назад, за да прецени извършеното. Хванати по някакъв вълшебен начин, слънчевите лъчи се отразяваха като старо злато върху стените. Ефектът ще бъде още по-голям, когато стаята бъде подредена. Сега стари вестници, изпоцапани с боя, покриваха пода. Събрани в средата, мебелите приличаха на стръмна подводна скала. Едно огледало беше поставено полегато към един стол. То отправи към Франсоаз образа на слугиня. С кърпа на глава и с жълта боя по бузата. Тя се изсмя на работническия си вид, объркан, див и неспокоен, реши да се нахвърли върху вградения в стената шкаф. Беше извадила от него почти всичко, оставаше само голям куп хартия върху най-горния рафт, до който мъчно можеше да достигне. Покачи се на табуретката, протегна ръка, издърпа пакет прашни листове и ги хвърли върху масата. Те се разпиляха пред нея. Погледът й разсеяно проследи разпръснатите страници и се спря на едно писмо, върху което бе заиглена снимка на дете. „Но това е Александър!“ Същите очи, трапчинка на брадичката, усмивката му. Беше на около десет години или малко повече. Разнежена, тя се приближи до лампиона с вит крак, за да види по-добре. Между пръстите й писмото увисна под гланцираната снимка. Линиран бял лист, нежен почерк. Думите привлякоха вниманието й, без тя да съзнава, че ги чете:

Сломена, Франсоаз се видя седнала с писмото на колене. Лампата хвърляше остра светлина в стаята, разтурена като от стихия. Мебелите нагоре с краката, жълта бъркотия, миризма на боя, стари книжа, четки — краят на света. Александър имаше син и не беше й казал. Прочете датата на писмото: шест години вече! Коя бе тази жена? Тя стана, направи няколко крачки, като заобикаляше кофите с боя, седна отново съкрушена. Кога ли ще се върне? Щеше ли нейната роля да бъде винаги да го чака? Една разлудяла се муха се завъртя около лампата, отдалечи се и се лепна на стената. Крачетата й се изцапаха с жълта боя. Франсоаз я гледаше как се мъчи да се изскубне. После я освободи с върха на нокътя си. Мухата литна тежко и се върна върху лампата, за да изгори. Върху боята остана бледо петно. Какво да се прави? Как да му заговори? Времето минаваше, а тя не се помръдваше. Чуваше шума на къщата и под себе си, и над себе си, и отдясно, и отляво. Деца слизаха тичешком по стълбите и стените трепереха от това препускане. Сведе очи и машинално зачете заглавията на старите вестници, постлани в краката й: „Утре многоочакваната декларация на министър-председателя…“ Изведнъж изтръпна. Стъпки във вестибюла! Той е! Толкова рано? Вратата се отвори и Александър се спря на прага смаян.

— Каква бъркотия! — провикна се той. — Но ти си работила зверски!… Колко е прекрасно!…

Тя не се помръдваше, онемяла и вцепенена. Тогава той промени изражението си и се приближи до нея. Без да каже нито дума, тя му подаде писмото и снимката. Той хвърли поглед върху тях и се усмихна:

— Ах, намерила си ги! Това е стара история!

— Защо не си ми казал досега? — промълви тя, като мъчно скриваше вълнението си.

— Защото няма никакво значение.

— Как така никакво значение?… Ти имаш син и аз не знаех това!

— Е, добре, сега знаеш! Променя ли се нещо с това?

Тя го изгледа изумена. Той сияеше от лекомислие.

— Най-после, Александър, обясни ми — каза тя. — Ти си имал задължение към него и майка му.

— Какво трябваше да правя според тебе?

— Да се ожениш за нея.

— Аз бях на седемнайсет години, а тя на тридесет!

— Тридесетгодишна!

— Да! Правиш ли сметка на колко години е сега?

— А детето в цялата тази история?

Александър беше отишъл в кухнята, за да си измие ръцете.

— Какво? Детето ли? — каза той, сякаш говореше на вятъра.

— Твоето име ли носи?

— И още какво имаш да питаш?

— Не си ли го признал?

— Да не съм луд! Кое е доказателството, че е мой син?

— Снимката, приличате си… очебиещо е!

Спокойният му глас заглуши шума от водата.

— Не намирам!

Тя го видя да се появява със запретнати ръкави на ризата и с разкопчана яка. Бършеше врата и лицето си в хавлиена кърпа.

— В края на краищата, Александър… невъзможно е да не си почувствувал нищо, когато си го виждал!

— Винаги съм отказвал да го видя!

Той хвърли кърпата върху облегалото на стола. Мокрите му коси висяха върху челото.

— Това е безумие! — каза тя. — Не те разбирам! Ти имаш дете! Би трябвало да бъдеш горд, щастлив! А ти не се интересуваш за него, отнасяш се като чужд към него!

— Не се отнасям като чужд, защото дълго време плащах издръжка на майка му.

— И сега не плащаш вече тази издръжка?

— Не.

— Защо?

— Тя се е омъжила преди две години за един южноамериканец, който я е отвел в Сантяго заедно с хлапето й. Къде е четката за коса?

— В чекмеджето на малката масичка.

Той отвори чекмеджето, взе четката и клекна, за да се среше пред огледалото, облегнато на стола. Франсоаз се въртеше наоколо. Какво можеше да направи тя срещу това лошо отношение, което бе установено много преди нея и към което Александър проявяваше такова безгрижие?

— Никола̀ ли се казва? — попита тя.

— Да.

— На колко години е сега?

— На петнадесет или шестнадесет години, не знам точно…

— И не съжаляваш ли, че никога не си го срещал?

Той се изправи, облече сакото си, издърпа ръкавелите си.

— Защо да съжалявам? Бащинското чувство е женска измишльотина. Жените именно ни убеждават въпреки нашето желание, че ние желаем поколение. За тях майчинството е едно необходимо физиологично състояние, с него са намерили начина да задържат мъжа в семейното огнище. Когато виждам глупаци да тикат детска количка с важен вид по алеите на някой парк, аз мислено отправям похвала към оная, която така хубаво ги е излъгала за тяхното призвание!

— Чудовищно е това, което казваш! — прошепна тя.

— Хайде де! Ето че пак си огорчена! Отново правиш точно същата физиономия, както когато ти говорех за твоето самоубийство.

— Не виждам връзката!

— Има все пак. Ти живееш, обкръжена от религиозен фанатизъм: женитба, деца, религия, смърт, дълг, чест, данъци, знаме… Обаче трябва да знаеш как да се отърсиш понякога от предразсъдъците!

Той отиде отново в кухнята, върна се с чаша червено вино, изпи я на един дъх, въздъхна и взе снимката, която Франсоаз беше поставила в един край на дивана заедно с писмото.

— Съвсем прилича на теб — каза тя отново.

— Може би… Не съм съвсем сигурен… Но има ли мъж, който няма извънбрачно дете някъде по света? Това е законът за сляпото продължение на рода. Ако освободеното семе никнеше само в брака, докъде щяхме да стигнем? Уверявам те, че младият Никола̀ съвсем не се интересува сега от това какво можем да мислим и да казваме ти и аз. Той е роден с известен капитал от щастие и нещастие. С това ще изгради живота си. Останалото е литература! Защо се мъчиш да усложняваш най-простите положения, моя малка Франсоаз?

Като каза тези думи, той скъса снимката. Франсоаз почувствува това раздиране като рана дълбоко в себе си. Наведе глава. Струваше й се, че кръвта й е станала по-тежка и тече по-бавно във вените. Александър разтвори пръсти. Блестящите черни и бели парченца картон паднаха.

— Франсоаз!

Гласът беше сериозен и внушителен. Тя вдигна очи. Александър й се усмихваше дружелюбно върху фона на жълтата стена. Как успяваше да я подчинява винаги на своите мисли?

— Ако излезем да вечеряме навън? — предложи той. — Тук мирише на боя!

Тя се провикна, че било безразсъдно: имали пари едва да приключат месеца! Ами шунката, салатата от картофи, които били приготвени в шкафа за хранителни продукти? С жест на ръката си той помете тия основателни аргументи.

— Не ме интересуват твоята шунка и картофена салата! — каза той, смеейки се. — Ще те заведа у Пауло!

Тя щеше още да протестира, но погледът й пак се спря върху огледалото, облегнато на стола. Тази лошо завързана забрадка, това лице без грим, тази стара пола, тия петна от боя и страхът да не би съпругът й да се отврати от нея я накараха да се изправи, цялата разтреперана. Изпълнена с добро желание, тя се втурна в банята, за да се измие, среше и облече.

Малкият ресторант на Пауло, където цените бяха точно определени, както никъде другаде, беше препълнен. Александър познаваше собственика, жена му, сервитьорките и повечето от клиентите. Като влизаше, той размени поздрави навред. Франсоаз сега също беше постоянна посетителка на заведението. Тук хората се хранеха един до друг в душната атмосфера, лъхаща на говеждо варено и шницел. Една маса се освободи. Александър настани жена си да седне и отиде в кухнята, за да поговори с Пауло. Франсоаз ги виждаше отдалече през отворената врата. Пауло, шкембест и зачервен, сновеше около печките. Александър го следваше крачка по крачка, говореше му, тупаше го по рамото. Навярно му обясняваше финансовите си затруднения и искаше пак да му отпусне кредит.

— Здравей, Жоржет — каза Франсоаз на сервитьорката, която дотича на масата. Покривката от пъстра хартия с валчести теменужки изхвърча и веднага бе заменена с чиста. Бурканчето с горчица, шишето със зехтин, панерчето за хляб, солницата и пиперницата сякаш паднаха от небето върху тази бяла поляна. В кухнята Пауло и Александър продължаваха да преговарят. Пауло мъчно развързваше кесията си. Франсоаз извърна глава: не искаше да се издаде, че ги наблюдава. Всъщност тя на драго сърце би се отказала от вечерята. Не беше гладна. Това, което току-що бе научила, променяше всички перспективи в живота й. Зад себе си Александър имаше едно тежко минало, за което тя с примирение трябваше постепенно да научава. Между тях никога нямаше да има пълно разбирателство. Пътищата им се разделяха точно в момента, когато тя смяташе, че се сливат. Отново отправи бегъл поглед към кухнята. Пауло, поставил двете си ръце върху корема, се смееше. Александър го тупна дружелюбно и се върна в салона, успокоен и тържествуващ. Въпросът бе уреден. Той седна срещу Франсоаз, тя не го попита какво бе казал на Пауло. За да не го затруднява, предпочиташе да се преструва, че не знае нищо за паричните му затруднения. Те избраха заедно менюто: ангинари, шницел по милански, сирене, сироп с лимонов сок и шише червено вино.

— Червеното донеси веднага, Жоржет! — каза Александър. — Ще го пием за аперитив.

Той пи жадно това силно тъмно вино. Очите му блестяха от радост. Какво всъщност го развеселяваше толкова? Това, че бе излязъл с жена си или че беше я убедил лесно, или че вечеряше на кредит? Тя не можеше да забрави детето. Смущението й се превръщаше в угризение на съвестта. Сякаш бе подтикнала Александър да зареже сина си; сякаш бе виновна колкото него. Той забеляза, че е тъжна и я принуди да пие. Тя вдигна чашата, поднесе я към устните си. Пръстите й миришеха още на терпентин. Не можа да разбере вкуса на виното. Защо се беше наела да пребоядисва тази стая? Между жълти стени нямаше да се чувства по-щастлива, отколкото между сини или зелени стени. Жоржет донесе ангинарите. Листата бяха твърди и почернели по края. Още като започнаха да ядат, Александър запали цигара. Ноздрите й се разшириха при острата миризма на дима.

Утре бяха поканени на вечеря у баща й. Вдругиден — у майка й. Тия малки икономии не бяха за пренебрегване в края на месеца. Между масите мина едно момиче: красиво, високо, с бяла кожа и с черни коси. Отиваше в тоалетната. Александър го проследи с поглед.

II

Слабо движение по аутострадата. Карол караше бързо, вперила поглед в светлината на фаровете, която се разпръскваше в здрача. До нея с притворени клепачи пушеше Олимпия. Радиото на колата свиреше тихо.

— Очарователна е тази малка Валери — каза Олимпия.

— Наистина очарователна — каза Карол.

— Най-много ми харесва нослето й. Пленително като в картините на Фрагонар!

— Да.

— Отдавна ли я познава Жан-Марк?

— От една година, струва ми се…

— Странен е този Жан-Марк! Показва се съвсем безразличен, но уверена съм, че е много увлечен!

— Може би — прошепна Карол. — Него никога не можеш да го разбереш!

Усилието, което полагаше, за да изглежда естествена, изопваше силно нервите й. Нарочно ли Олимпия й говореше за Жан-Марк? Не, на тази мила идиотка не трябваше да се приписва хитрост, на каквато тя не беше способна. Карол намали, спря се пред стъклената кабинка за плащане на таксата, подаде два франка, взе билетчето и подкара, като смени лошо скоростта, при което лостът изскърца. Какво чудесно хрумване да заведе приятелката си Олимпия в Бромей! Разчиташе да прекара спокойно този следобед. Но като пристигна във вилата Феродиер към четири часа, тя попадна на Жан-Марк и Валери, седнали в градината под една цъфнала круша. Как се изненадаха те, като я видяха. Навярно, преди да седнат на тревата, се бяха любили. Мигновено тя подуши около тях атмосферата на плътско удоволствие. Заради Олимпия трябваше да се преструва на любезна. Четиримата пиха чай. Жан-Марк беше дразнещ, мълчалив, но Валери, непринудена и безсрамна, сияеше. Очевидно тя беше много горда, че я бяха изненадали с Жан-Марк и че нямаше вече никакво съмнение за характера на техните отношения. Те бяха дошли с нейната собствена кола, един малък светлосин остин-купър, и щяха да се върнат заедно в Париж. Карол беше избързала напред. От няколко минути тя чувстваше, че те я следват. Светлините на един автомобил, който я настигаше, се отразяваха в нейното огледало. Един сигнал с фаровете, втори сигнал с фаровете. Тя свали надолу огледалото, за да избегне заслепяването. В първия миг й се стори, че вижда остин-купъра. Навярно караше Жан-Марк. Настигаше я. Скоро двете коли летяха една до друга. Да, той беше. Тя виждаше от лявата си страна два млади профила, лепнати един до друг като върху медал. Валери се усмихна, махна с ръка. Карол й отвърна. Жан-Марк увеличи скоростта. Тя също ускори, като се засмя и се изравни с него. Двата мотора поведоха борба за скорост. Раздраният въздух свистеше между успоредните им траектории. Най-малкото отклонение щеше да предизвика сблъскване. Карол почувства бясно желание. Олимпия й отправи тревожен поглед.

— Хубаво вървят тия малки коли — каза Карол.

И намали, остави да я надминат. Остин-купърът отскочи лудо, мина напред и скоро се превърна в червена светлинна, обгърната в пара. „Малък подлец — помисли си Карол. — Навярно се перчи на волана пред тази хлапачка!“ Чувствуваше се унизена най-вече от това, че за любовните си похождения с Валери Жан-Марк бе избрал местата, където е бил щастлив с нея. Той можеше да прави каквото си иска с това момиче в квартирата на улица „Асас“, но не и във вилата Феродиер, не в тази къща, пълна със спомени! Всичко това според нея беше нетактично, беше кощунство. По своя вина се чувстваше двойно измамена и в плътта, и в паметта. Мразеше го, защото той не уважаваше дори миналото им. С впити във волана ръце, със суров поглед, тя си представяше целувки, цигара след любовта, отворен прозорец към градината!… И всичко това бе откраднато от нея! Докато не познаваше тази, която я беше заместила, гневът й нямаше прицел. Сега беше в състояние да определи точно причината! Това момиче беше отвратително със своята самонадеяност, със своята глупост, със своята младост! Една малка светска курва! Как можа той да направи това?… Гърдите й туптяха. Струваше й се, че дори ако Жан-Марк се върнеше при нея по някакво чудо, тя по-скоро би предпочела да му отмъсти, отколкото да го задържи. Нощта беше станала вече съвсем тъмна. Радиото свиреше Шопен или Лист, нещо много романтично. Франсоаз и Александър бяха на вечеря у дома й. Тя ще пристигне късно. Няма значение! Остин-купърът беше изчезнал, погълнат от десетки други малки червени светлинни. Кървави светулки. Движението се затрудняваше.

— Колко е хубаво! — каза Олимпия.

— Кое?

— Тази музика! Наистина модернистите са далече от това!…

Ако трябваше да срещне тази вечер Жан-Марк на масата, нямаше да може да го понесе. За щастие той беше зает. Всеки изминат час, без да го види, беше една почивка за нея. Това наистина показваше, че не го обича вече. На Капри тя почти напълно го беше забравила в компанията на Мануел Селвоза. Странен тип, зловещо изискан. Възхитителен на тенискорта, досаден в салона, прелъстителен в леглото. Петнадесет дни — това беше достатъчно. Сега пък това задръстване пред Орлеанската врата! Всичко бе против нея.

— Ще ме заведеш ли до вкъщи? — попита Олимпия.

Карол каза „Разбира се!“ и стисна зъби. Олимпия живееше на противоположния край, на авеню „Ниел“. „Ще ме забави още най-малко с половин час. Толкова по-добре. Те ще ме чакат!“ Тъй като беше в много лошо настроение, трябваше да развали настроението и на другите!

Когато навлезе в улица „Бонапарт“, беше девет часът без двадесет и пет минути. Портиерът й помогна да паркира колата в двора.

Филип, Франсоаз, Александър и Даниел бяха в салона.

— Най-после! Много се безпокоихме! — извика Филип.

След като набързо се извини, каза една ласкава дума, усмихна се, преоблече се и се вчеса Карол се втурна в кухнята, за да даде нарежданията си. Мерседес се готвеше да облече мантото си.

— Какво правите? — попита Карол.

— Тръгвам си — отвърна Мерседес с язвителен тон. — Бях предупредила госпожата, че днес трябва да си отида четвърт час по-рано.

— Каква е тази история?

— Госпожата може би е забравила, но…

Задушавайки се от гняв, Карол рязко я прекъсна:

— Ще ми направите удоволствието да сервирате преди това вечерята!

Със съсухрено лице, с широко отворени очи, със свити устни Мерседес отсече:

— Не, госпожо.

— Какво?

— Казах не, госпожо. И аз имам право на личен живот. Ние не сме кучета!

— Тогава махнете ми се веднага от очите! От тази минута вие не сте вече на работа при мене! — изкряска Карол.

Тя се учуди на удоволствието, което изпитваше от изпъждането на тази прислужница, след като дълго време бе отказвала да се раздели с нея. Ужасена от бурята, Агнес влезе, свила глава между раменете си.

— Добре, госпожо — каза Мерседес. — Ако обичате да ми уредите сметката…

— Няма време. Елате утре сутринта.

— Неделя е!

— Точно затова. Господинът ще си бъде вкъщи. Той ще ви плати.

— Госпожата наистина ли предпочита господинът да ми плати?

— А, да! В такъв случай…!

— Добре, добре…

Агнес въртеше дървена лъжица в една тенджера само за да се намира на работа.

— Вие ще ни сервирате, Агнес — каза й Карол.

И излезе с бързо движение. Дори и след това рязко решение гневът й не стихваше. Пулсирането на сърцето се забелязваше във вдлъбнатината на гърдите й.

Като влезе в салона, тя съобщи:

— Изгоних Мерседес!

Даниел поиска да се пошегува, но черните очи на мащехата му го накараха да се откаже от това желание. Филип заключи:

— Отдавна трябваше да го направиш!

— Ще дойде утре сутринта при тебе, за да й уредиш сметката — каза Карол.

И като се обърна към Александър, въздъхна:

— Тия хора са непоносими!

Александър поклати глава в знак на съгласие между две глътки уиски. Той си даваше вид, че съчувства на домакинските грижи на Карол. Но Франсоаз знаеше с какъв подигравателен тон той съдеше тия истории на господарките, изоставени от слугините си. Откакто се беше омъжила за него, тя живееше в друг свят, в скромна обстановка и с малко пари, свят, в който радостите и мъките бяха съвсем различни от тия, които се изживяваха тук. И тя, необяснимо защо, се чувстваше горда, че бе избягала от луксозния декор, където бе преминало детството й.

На масата Франсоаз се чувстваше под игото на Карол. Лошото настроение, което би загрозило всяка друга жена, не отнемаше нищо от чара на тази. Към Александър, госта, тя естествено насочваше блясъка на очите си, белотата на зъбите си. Скоро разговорът стана забавна престрелка между тях двамата. Франсоаз следеше тази размяна на думи със смесица от възторг и досада. Тази страст у Александър да разпитва и да напада жените, да предизвиква възраженията им, за да може да проучва по-добре характерите им! Любопитството му не отиваше по-далече, тя беше уверена. Тогава защо страдаше? В никакъв случай не трябваше да изпада в дребнавата буржоазна ревност. Да живее на по-високо равнище. Да гледа далеч пред себе си.

Агнес поднасяше. Александър взе повторно две парчета от печеното. Карол прикриваше раздразнението си зад лека усмивка. Тоя пак щеше да забави сервирането!

Тя бързаше да стане от масата и да отпрати всички! Естествено Франсоаз и нейният странен съпруг не трябваше да ядат винаги до насита. Бедното момиче беше затънало до гуша в интелектуалната мизерия. Впримчена, потисната, загубена. Тя дори не си даваше сметка. Един ден ще повика за помощ. Много късно! Ако можеха само да осигурят подобна участ и на Жан-Марк! Александър престана да яде. Карол протегна крак под масата и натисна звънеца. За десерт имаше крем с шоколад. Даниел си сипа цяла камара. Карол отправи блестящ хитър поглед към него.

— Накарах да го приготвят заради тебе!

И почувства, че злобата я прави гениална. Даниел ядеше бързо. Хлапак с груби маниери. Филип пък не посягаше към нищо. Беше много горд, че бе намалил от теглото си пет килограма за три седмици! Увлече се веднага след великденската ваканция. Един лекар, негов приятел, му беше препоръчал режим за отслабване. Сега той едва хапваше по нещо, гълташе розови и сини хапчета преди ядене, теглеше се всяка сутрин. Мания към грамовете. На тази възраст! Беше смешно! Обаче изглеждаше по-зле, откакто бе отслабнал. Дълъг нос, тъмни кръгове около очите, изпъкнали челюсти. Тя не можеше да го погледне, без да пожелае да му каже, че това увлечение е глупаво. Но с това би му направила услуга. А не трябваше. Тръпки я побиха, както преди малко по пътя. Имаше треска. Не, това бе вълнение от мислите, които я разтърсваха. Никой около нея не подозираше. Достатъчно бе да говори, да се усмихва, за да излъже хората. Рядко удоволствие от двойната роля. Най-сетне столовете се отместиха. Пиха кафе в салона и брътвежите се приключиха след четвърт час.

Останала сама в стаята си заедно с Филип, тя намери, че той изглежда още по-повехнал и по-уморен, отколкото на масата. Той се оглеждаше в огледалото над камината и прокарваше ръка под брадата си. После повдигна твърде широките си панталони. Сигурно не за нейно удоволствие искаше да стане строен! Коя ли млада гъска, угоена с модни журнали, му е натикала тази идея в главата! Той прибираше корема си, дърпаше сакото си напред… Навярно щеше да каже: „Трябва да намина при шивача си…“ Тя започна да атакува решително:

— Ходих в Бромей днес следобед. Жан-Марк беше там с едно момиче.

— А? — каза Филип, без да се обърне.

Карол се възмути от тази апатична реакция. И повиши тон:

— Надявам се, че ще поговориш с него както трябва! Искам да мога да ходя във вилата Феродиер, когато ми се ще, без да рискувам да попадна на сина ти в момент, когато прави любов с някаква мишка!

— Имаш право — каза Филип. — Не трябва да ходи, без да предупреди.

— Дори и да предупреди! Феродиер не е публичен дом!

— Не преувеличавай! Естествено е на неговата възраст…

— Не, Филип!

— Колко прекалено сурова стана изведнъж! — каза той.

Тя отправи към него остър поглед.

— Кое е това момиче? — попита той.

— Валери дьо Шарнерай.

Той се засмя.

— Бях уверен…

И като се завъртя на петите си, той добави:

— Тя се е лепнала за него! Няма да се изненадам, ако в близки дни поиска ръката й.

Карол почувства голяма празнота в душата си. Всичко стана безцветно. Обзе я непреодолим страх. Не можеше вече да удържи въображението си. Едва промълви:

— Не е възможно!

— Защо?

— Той… той не я обича!

— Откъде знаеш?

— Във всички случаи това ще бъде глупост… една, една подлост…

Тя изсъска тази дума със сила, сякаш си дереше гърлото.

— Не намирам! — измърмори Филип замислено.

— Как можеш да говориш така?… Значи си противоречиш по този въпрос!

— Не, разбира се!

— Ти сто пъти си му повтарял, че мъжът проваля кариерата си, като се ожени много млад!

— Това зависи от жената, за която се жени!

— Какво толкова изключително има тази малка пуйка?

— Тя е дъщеря на Шарнерай; фармацевтичните лаборатории „Шарнерай-Дюпуй“, а това е нещо!

— А следването му?

— Ще го продължи заради красотата на жеста. Но ако влезе в семейство Шарнерай, съмнявам се дали ще има нужда да стане лисансие по правни науки, за да преживява!

— Отвращаваш ме — прошепна тя.

— А ти ме учудваш. Ти не възрази нищо на жалката сватба на Франсоаз, а пък когато се заговори за една прекрасна партия за Жан-Марк…

Тя се заинати.

— Жан-Марк е мъж… Един младеж с качества… Ще бъде жалко да се ожени заради едно хрумване… Дори ако родителите на тази хлапачка са богати… Най-вече ако са богати! Вместо да извоюва успеха си със своите качества, той ще дължи всичко на връзките си… И тъй като е със слаб характер, ще стане несретник, един светски несретник, един несретник, доволен от себе си, което е най-отвратителното! Ти не можеш да искаш това, ако обичаш сина си!…

Той вдигна рамене.

— Да не мислиш, че имам някакво влияние над него!…

— Разбира се, че имаш! Трябва да прекратиш тази история, докато още е време! Видях ги аз двамата! Играят си на малка законна двойка! Най-вече тя!… Една опасна мръсница. Претенциозна, високомерна. Отдава се по сметка като всички проститутки на нейна възраст. Прочее не може да се каже, че е красива. Много къс нос, едри колене…

Тя млъкна, съзнала, че прекалява. Задушаваше се. Свали колието от перли и го постави върху камината. После започна да крачи из стаята, в която само една запалена лампа разпръскваше мека светлина.

— Не навлизай в такива подробности! — каза Филип. — Може би Жан-Марк съвсем няма намерение да се жени.

— Да! Но тя?…

— Това не е достатъчно!

— Но ако това момиче наистина го желае!…

— Добре! Ще говоря с Жан-Марк.

Той спря Карол и поиска да я прегърне. Тя видя да се доближава към нея едно много слабо лице с необикновени слепоочия. Той имаше бръчки по хлътналите си бузи. Колосаната яка зееше на шията му. Обзе я ужас.

— Не — каза тя.

Филип я изгледа учудено. Върху тази маска на застарял млад мъж тя прочете обидата на отблъснатия самец. Защо я желаеше? Защото му описа любовното приключение на Жан-Марк? Защото бе видял на масата дъщеря си с мъжа, с когото споделя леглото? Този лъх на млада любов изведнъж го бе възбудил.

Той поиска да опита отново.

— Остави ме! — каза Карол. — Уморена съм…

Тя седна в един фотьойл и вдигна отмаляла ръка към челото си. Зла усмивка нагърчи лицето на Филип. Той влезе в банята. Тя чу как се разсъблича. После се разнесе дрезгаво тракане: беше се качил на теглилката.

III

Филип постави парите върху масата и подаде разписката на Мерседес.

— Подпишете тук — каза той.

Тя сложи на носа си очила с черни рамки (при работа не ги носеше) и започна да проверява сметката с недоверчив вид. „Каква гадна мутра!“ — помисли си Филип. Никога не беше се вглеждал в нея с такова внимание. Навярно се беше надявала да разбуди всички, като се яви този неделен ден в осем и половина часа сутринта. Но Филип беше вече станал. Трябваше само да облече домашен халат и да я приеме в кабинета си. Тя стоеше права пред него в своя тъмносин като патладжан шушляк, стегнат в кръста, и четеше, четеше…

— Е, какво? — подзе той нетърпеливо.

— Господинът е забравил, че имам право на два дни отпуск месечно, плюс добавките за квартира и храна! — каза тя най-после със злъчен тон.

— Всичко е вписано на третия ред, в параграфа различни добавки — каза Филип.

— Това не са различни добавки…

— Не си играйте с думите.

— Ако някой си играе тук, това не съм аз, господине, тъй като се касае за моята прехрана. Помирителната комисия ще уважи искането ми. Сметката трябва да бъде подробна…

Той взе разписката разярено, допълни я в полето, после й я върна. Тя извади от чантата си един лист хартия и сравни своята сметка с тази на Филип. Устните й мърдаха бързо. Повтаряше си цифрите на испански. След малко каза:

— А добавките за превоза? Вие сте ги забравили!

— Вярно — каза той. — Колко?

— Трийсет и седем франка и седемдесет и пет сантима.

Той поправи сбора и изръмжа:

— Това ли е всичко?

— Да, господине.

— Тогава подпишете.

— Защо?

— Защото искам да имам документ, че днес съм ви платил както трябва.

— Но вие още не сте ми платили!

— Ами това? — каза той, като показа парите върху масата.

— Липсва за превоза.

Той прибави трийсет и седем франка и седемдесет и пет сантима. Тя дълго брои парите, преброи ги повторно, подреди ги в ръчната си чанта, надраска нечетливо подписа си върху копието на сметката. После, като се изправи, попита:

— А удостоверението ми, господине?

Той беше забравил тази последна формалност. Като откъсна един лист от тефтера си, написа на един дъх върху него, че госпожица Мерседес Марета е работила при него от тази до тази дата като камериерка и че го напуска, свободна от всякакви задължения. След като прочете този лаконичен текст, Мерседес леко се усмихна.

— Това ли е всичко, което господинът намери за нужно да напише в моето удостоверение? — попита тя.

С края на пръстите си тя размахваше листа пред себе си като ветрило.

— Да, наистина! — изръмжа Филип. — И считам дори, че съм много снизходителен! Ако бях поискал да кажа всичко, каквото мисля, трябваше да добавя, че вие сте най-отвратителната личност, която съм познавал!

Лицето на Мерседес не трепна нито веднъж.

— Има ли господинът какво да се оплаче от мене? — попита тя със сладникав глас.

— А, да, разбира се! — извика той. — Ако зависеше само от мене, вие нямаше да останете и два дни в дома ми!

— Госпожата ли искаше да ме задържи?

— За нещастие, да!

— Толкова е добра госпожата. Всъщност тя има интерес да ме търпи. Знам толкова неща за нея!

Филип стана зад бюрото си и показа вратата.

— Идете си!

— Не желае ли господинът да научи, че е рогоносец?

Беше произнесла думата „рогоносец“ на испански.

Дяволско злорадство блестеше в очите й.

— Видиотявате се от злоба, бедно момиче — каза Филип, като сдържаше гнева си. — Излезте, ако не искате да ви изхвърля навън!

— Вие може би си въобразявате, че измислям? — измънка тя. — Трябват ви доказателства? Ами ако ви кажа, че госпожата спи с вашия син?

Това беше прекалено! Филип стисна юмруци, обиколи бюрото и се насочи към Мерседес.

— Не ме докосвайте! — изсъска тя. — Или ще крещя. Ще вдигна на крак цялата къща. Ще извикам полицията!…

Той я хвана за лакътя и я повлече навън от кабинета.

— Вие сте измет! — каза той през зъби.

Гримаса от злоба и от страх разкриви лицето на Мерседес. Тя се мъчеше да се освободи, дърпаше се и следваше Филип, като крещеше:

— Измет е госпожата! Виждала съм я с господин Жан-Марк! А не беше красиво, кълна ви се! Тя спа тук с него, после в квартирата му на улица „Асас“! Ако не ми вярвате, попитайте Агнес, която ходи да чисти там! Тя е намерила там нещата на госпожата! Чорапи, кърпи, бельо…

Тя се задъхваше и се оплиташе в тия гнусни подробности. Стигнал във вестибюла с тая фурия, Филип я изхвърли на площадката, тресна вратата и остана зашеметен. Учудваше се, че брътвежите на една слугиня могат да му причинят такава болка.

— Мръсница! — прошепна той, за да се успокои. — Мръсница!…

После влезе в стаята. Карол не беше вече в леглото си. От банята долиташе шум от вода. Вратата беше оставена отворена. Но Филип не прекрачи прага. Страхуваше ли се да изненада Карол гола във ваната й? Парализиран изведнъж, той се отпусна в един фотьойл до неоправеното легло.

— Ти ли си, Филип? — попита гласът на Карол. — Добре ли мина всичко с Мерседес?

— Да, да…

— Ще бъда готова след две минути! Ще поръчаш ли да донесат закуската?

Той стана, дръпна два пъти шнура на звънеца, който висеше в алкова, и пак седна. Шокът отмина, яростта стихна, той се чувстваше отслабнал, наранен, отровен. Сякаш беше дишал отровни миризми в тази стая. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече му прилошаваше. Хвърленото от Мерседес обвинение беше съвсем невероятно. И все пак как да се обясни гневът на Карол снощи срещу Жан-Марк? Като говореше за Валери, гласът й не беше ли глас на ревнуваща жена? „Но не, смешен съм! Карол и Жан-Марк! Съвсем не подхожда!“ Той огледа измачканите чаршафи, двете еднакви възглавници, огледалото със златната рамка, покривката от вигон, картините в сладникавия стил от XVIII век и този женски декор, който изведнъж го ужаси. На вратата се почука. Беше Агнес със закуската на поднос. Той я погледна, сякаш я виждаше за първи път. Едра, непроницаема, всяваща безпокойство.

— Къде трябва да поставя подноса, господине? — попита тя.

— На леглото. Благодаря, Агнес.

Тя излезе. Той си спомни, че за режима, който прилагаше, трябва да вземе сутрин на гладно едно диуретично лекарство. Флакончето беше на нощната му масичка. Две хапчета. Глътна ги.

Карол се появи с хавлиен пеньоар, прилепнал по тялото, и с розова кърпа, увита като тюрбан около косите. От нея лъхаше мирис на окосена трева. Лицето й без грим изразяваше бодростта на ума, свежестта на кожата, признаци на удоволствието, което изпитваше от тоалета си.

Тя се плъзна в леглото, постави подноса на коленете си, наля си кафе и мляко, захапа една препечена филия с масло, като повдигна лакомо горната си устна.

Филип пиеше сутрин само чай.

— Наистина ли нищо няма да хапнеш? — попита тя.

Той поклати отрицателно глава: режим! Държеше чашата в ръка и гледаше мрачно как в златистата течност се разтапя една таблетка захарин. Съвзе се от първата глътка силен и парещ чай. Достатъчни ли бяха някои всекидневни навици, за да се прогонят кошмарите? Когато тялото се върне към привичките си, духът лесно намира своя покой. Той се вгледа в Карол. Тя пиеше кафето с мляко, стиснала чашата с двете си ръце като дете. Над белия порцелан се виждаха само тъмносивите й очи. Пеньоарът бе разтворен над гърдите й. Беше спокойна, естествена, невинна. Телефонът иззвъня.

— Обади се — каза той.

— Не — каза Карол. — Ти.

Той стана и вдигна слушалката.

— Ало, татко? Как си?

Беше Жан-Марк. Филип почувства лека спазма в гърдите и прошепна:

— Добре… А ти?

— Много добре. Искам да те помоля: ще можеш ли да ми дадеш колата за днес?

— Къде ще ходиш?

— Вчера закъсах нещо с остин-купъра на Валери. Мисля, че делкото се е повредило. Днес е неделя, гаражите са затворени. Много глупаво! С приятели се бяхме уговорили да излезем на разходка. Така че ако може…

— Почакай — каза той, — ще говоря с Карол.

Затисна с ръка микрофона на слушалката и като се обърна към жена си, каза:

— Жан-Марк иска колата.

— А, не! — извика тя.

— Защо? Ще я използуваш ли?

— Да.

Филип вдигна слушалката към бузата си.

— Невъзможно, драги. Карол има нужда от нея. Съжалявам…

След като затвори телефона, той седна отново, преметна крак връз крак и помълча известно време. Карол изпи кафето си с мляко и постави подноса до себе си, на леглото.

— Какво смяташ да правиш днес? — попита той.

— Нищо.

— Тогава защо не пожела да дам колата на Жан-Марк?

— Не намираш ли, ме вече трябва да престанат тия разходки до Бромей за вдигане на крака? — каза тя с глух глас.

В нейния поглед имаше такава злоба, ме впечатлението на Филип беше, сякаш се намираше пред друга личност. Преобразяването бе станало като в театър. Но Карол бързо се върна в първата си роля. Усмихната, тя взе едно модно списание от нощната масичка, отвори го и заяви:

— Лятната мода ще бъде страшна тази година.

Филип влезе в банята. Докато се бръснеше, той чу Агнес да влиза, за да вземе подноса от закуската. Собственото му лице в огледалото го изненада. Той ли беше този мършав, похабен човек, чийто поглед молеше обяснение? Бързо се изми, навлече стария сив фланелен костюм, който обичаше да носи в неделя, и се върна в стаята, където Карол продължаваше да чете. Тя дори не вдигна очи към него. Той излезе, премина през салона и се запъти към кухнята.

Кухненските съдове бяха измити и подредени. Нищо не беше разхвърляно. Агнес бе излязла. Той отвори вратата и се заизкачва бързо по задната вътрешна стълба. Спирала от тесни стъпала се издигаше между мръсните стени. Стигнал до петия етаж, Филип се спря, за да отдъхне, после тръгна по коридор с нисък таван, осветяван тук-таме от капандури. Таванският етаж на тази къща беше лабиринт от резки завои, от необикновени чупки. Един лошо затворен кран ронеше сълзи над ръждясал леген. От общия клозет лъхаше силна миризма на зеле. Зад тънките врати спореха хора, радиоапарати свиреха с все сила. Между съкооператорите на много пъти бе повдиган въпросът да се почисти и боядиса този етаж на прислугата. Но никога не беше се стигнало до мнозинство, за да се извърши ремонтът.

Филип не знаеше дори къде точно живее Агнес. Вляво или вдясно беше стая №27? Той тръгна вляво и попадна точно на нея. Изведнъж му се видя странно неговото присъствие пред тази врата. Подвоуми се за секунда, после почука.

— Кой е? — попита гласът на Агнес.

— Господин Ейглетиер — каза Филип.

— Ах! За минутка…

Вратата се отвори и разкри малка мансардна стаичка с розови хартиени тапети на райета. Между желязното легло и тоалетната масичка се беше изправила Агнес, облечена цялата в черно и с виолетова сламена шапка на глава. Зад нея, на стената, имаше едно разпятие, клонче чемшир и религиозни картинки, забодени в шахматен ред.

— Излизате ли? — прошепна Филип.

— Отивах на литургия, господине.

Той никога не бе помислял, че Агнес е религиозна, нито изобщо, че слугините имат някакъв личен живот извън къщата.

— Няма да ви задържам дълго — каза той. — Вие ходите да чистите два пъти седмично квартирата на моя син на улица „Асас“…

— Да, господине — измърмори тя.

— Какво сте видели там?

— Ами… нищо…

Той опря показалеца си в нея и я прониза с инквизиторски поглед.

— Видели сте, Агнес!… Вие сте го казали на Мерседес! Трябва да го кажете и на мене!… Какво сте видели там?

Тя не отговори. Долната й устна трепереше като листо. Всички бръчки по лицето й се раздвижиха. Той се наведе над нея и настойчиво каза:

— Дрехи на госпожата? Бельо на госпожата?

Сълзи бликнаха от очите на Агнес. И навела глава, тя изсумтя:

— Да, господине… Но това беше отдавна… Миналата година… О, господине… Не трябваше!…

Тя хленчеше сега.

— Благодаря, Агнес — каза той.

И си тръгна стремително. Отново в лабиринта. Полукафяви-полубежови стени, ниши и завои. Къде беше изходът? Филип дълго се въртя в този лошо осветен тунел, в който номерата по вратите не бяха последователни. Сега дори не се чуваха нито гласове, нито музика. Никой не живееше тук. Имаше натрупани мебели, шкафове с парцали, дупки на плъхове, свърталище на паяци. Навярно бе сбъркал посоката. Загубен в етажа на слугините! Върна се назад и мина покрай стаята на Агнес. Стълбата. Добре. Стъпалата се огъваха под тежестта му. Същото чувство на прилошаване беше изпитал някога, по време на буря, когато прекосяваше Атлантическия океан с кораба „Куин Мери“.

Площадката на втория етаж. Той блъсна вратата, прекоси целия апартамент като сомнамбул и се спря пред леглото, на което Карол прелистваше илюстровани списания. За пръв път я гледаше не вече като жена за любов, като жена, на която можеше да изневерява, а като неприятелка, която трябваше да убие.

— Съмнявах се и щях да те пратя по дяволите, ако ми беше изневерила с когото и да било — каза той. — Но това, което научих, надминава всичко, което си въобразявах. Как можеш да бъдеш толкова… Толкова мръсна, че да се нахвърлиш на Жан-Марк, на сина ми?

Последните думи заседнаха в гърлото му. Горчивина изпълни устата му. Беше загубен, ако мъката се смесеше с гнева му. С усилие той напрегна мускули, стисна челюстите си. Карол повдигна красивата си, забрадена глава и каза с лек презрителен тон:

— Какво те прихваща? Откачаш ли?

Тази нечестност окончателно го обърка.

— Може би не е вярно? — извика той.

Тя издържа погледа му. За миг се гледаха мълчаливо. После той почувства, че от лъжа на лъжа те бяха стигнали до точката на разрива, че и тя бе стигнала до крайност, че не можеше да отрича повече. Изведнъж тя отхвърли завивките, стана и се изправи пред него. Безумен блясък се появи в зениците й. Заговори с някакво зловещо спокойствие, с гневна кротост, като движеше бавно устните си.

— Да, истина е, Филип! И аз не съжалявам! Ти си такъв мръсник, че нямаш право да упрекваш никого за нищо. Най-вече мен! Виждаш ли, ти си ми причинил толкова зло, като ме мамеше в продължение на години с всевъзможни проститутки! Но аз нищо не казвах! Аз търпях! Сега е твой ред да търпиш! Мразя те! И твоят син те мрази! Ние добре се подиграхме с тебе!…

С изправена глава в белия си пеньоар, тя говореше, говореше, преповтаряше жалбите си, мъчеше се да разлютява раната. И той я оставяше да говори, сразен от откровението. Сега вече нямаше дори надежда в съмнението. Да смаже ли с юмрук това лице на малко злосторно женско животно? Каква полза? Той я презираше, за да няма за какво всъщност да й се сърди. Но другият, но Жан-Марк? Този син, с когото толкова много се гордееше! Как е могъл?… Филип смътно съзнаваше, че стои прав в една тъмнорозова стая, в която бръмчи глас, чиято злоба го кара да скърца със зъби. Сърцето му тежеше, биеше силно. Чувстваше болка от желязно копие между ребрата си. Да избяга бързо оттука, да не вижда повече Карол, да отиде да диша чистия въздух навън. Той излезе, без да каже нито дума.

Шумът и движението на улица „Бонапарт“ го поеха и понесоха. Вървеше без цел и мислеше как Жан-Марк се люби с Карол. Точността на картините го смразяваше. Един негов двойник проникваше в тялото на жена му. Беше ужасно, непоносимо! Тя бе достатъчно порочна, за да сравни двамата мъже. Навярно дори предпочиташе младежките похвати на своя заварен син пред тия на съпруга си. Положително е признала това на Жан-Марк, който се е възгордял. Помислил се е за герой от гръцките трагедии. А всъщност е един малък мръсник, предпазлив и малодушен. Подлец, който действува тихомълком. Как се е преструвал като маймуна в продължение на месеци пред баща си! А самият той, Филип, беше плащал наема на квартирата. Бе давал пари, за да може синът му удобно да целува неговата жена. Считали са го за глупак! Това е може би най-тежкото! Отвращението пропъждаше болката. Гневът потискаше мъката. Измамен, подигран, осмян жестоко, той си възвръщаше духовната сила. Повика едно минаващо такси, хвърли се вътре и се сгромоляса на седалката.

— Къде да ви откарам? — попита шофьорът.

Жан-Марк навлече един стар сив пуловер, нави тъмнозеления шал около врата, погледна часовника си и установи, че пак е закъснял. Трябваше да мине да вземе Валери от дома й в десет часа, а беше вече десет и двадесет минути. Толкова по-зле, тя беше свикнала! Впрочем какво ли щяха да правят днес без кола… Той излезе от стаята си и затвори вратата. Като стигна в края на коридора, неочаквано трепна. Срещу него баща му изкачваше стълбите тежко, стъпало по стъпало, плъзгайки ръка по парапета.

— Какво има, татко? — попита загрижено Жан-Марк.

Филип стигна площадката и се изправи. Дишаше неравномерно. Лицето му бе сериозно.

— Върни се — каза той. — Имам да говоря с теб.

Жан-Марк се върна в стаята си, следван по петите от баща си. Затворил веднъж вратата, той почувства как нараства тревожният му страх. Смразяващ поглед прониза главата му. Филип извика внезапно със сгърчено лице:

— Хубаво сте се подиграли с мене ти и Карол!

В същия миг той вдигна ръка. Плесница отекна чак в черепа на Жан-Марк. Той залитна от удара. Вкус на желязо изпълни устата му. Лявата му буза гореше. Той отстъпи назад, към стената, с вдървени крака. Пред него баща му, с набръчкано лице, дишаше тежко. Щеше ли да удря още? Не, той се владееше, мъртвешки блед, тежък, неподвижен. В очите му не блестеше вече този смъртоносен лъч, погледът му изразяваше огромно отвращение.

— Да не си посмял да стъпиш вкъщи — каза той със задъхан глас. — Не искам да те виждам вече… Не искам вече и да чуя за тебе… Никога, никога!… Между нас двамата всичко е свършено, чуваш ли?… Свършено е…

Миг след това вратата се тресна. Жан-Марк остана сам, безсилен, ушите му бучаха като след тропически ураган. Бързината и грубостта, с които се разигра сцената, създаваха в него някаква нереална представа. И все пак не можеше да се съмнява, че целият му живот бе разбит за две секунди. Имаше нещо злокобно в тази истина, която избухна със закъснение. Защо катастрофата, от която се страхуваше през цялото време на връзката си с Карол, трябваше да стане, след като бе скъсал с нея? Плащаше сега, когато не беше виновен. И дори не можеше да се извини с времето, което бе изтекло. Не съществуваше никаква давност за престъпление от този род. Падна по корем на леглото си и заби лице във възглавницата. Сълзи обгаряха очите му. Кой ли беше уведомил баща му? „Все едно! Колко много страда! Как ме презира! Как ме мрази!“ Съзнавайки позора си, той нямаше желание да се оправдава, да се бори, да живее. Обърна се на гръб, запали цигара. Димът имаше слабо солен вкус. Какво щеше да стане с него? Изгонен от семейството си, окалян, прокълнат!… Една драскотина на тавана. Отвратително спокойствие на мебелите. Нищо друго, освен дърво, желязо и тъкан, бездушни вещи. „Аз съм мръсник“. Беше мръсник, както другите бяха синеоки или чернооки, педерасти или страдащи от артрит. Искаше му се да изгаси цигарата върху ръката си, за да изпита смелостта си! Бавно приближи до дланта си горящи я край. Още два сантиметра до кожата. Настръхна от страх. После смачка фаса в пепелника. И в същото време си помисли, че всъщност никога не е имал намерение да се изгаря с тази цигара, че се е пошегувал да се изплаши, че както в дребните неща, така и в големите е страхливец. Сега вече не плачеше. Мъката му беше много голяма, за да се изрази със сълзи. Минутите минаваха и той не се изкушаваше да погледне часовника си. Слабо тиктакане дълбаеше вената на китката му. Какво го интересуваше сега времето!… Направеше ли опит да се отърси от този отвратителен гнет, той виждаше отново бледата маска със зачервени очи, чувстваше пак пламъка на плесницата върху бузата си. Няма да имат край плесниците на баща му! През целия му живот, ден след ден… Потънал в размишленията си, той едва чу, че на вратата се чука. Един глас каза през пролуката:

— Жан-Марк! Тук ли си?

Позна Валери, стана с досада и отиде да отвори.

— Чаках те повече от един час — каза тя, като влезе. — Какво се е случило? Знаеш ли какъв вид имаш?

— Страшно съм окалян — каза той.

— Защо?

— О, няма нищо!…

— Има, кажи ми какво!

Подвоуми се, после изръмжа против волята си:

— Скарах се с баща си.

— По какъв повод?

— Много гадна история!

Тя се усмихна. Беше ли се досетила? Способна беше на това! Момичетата имат такава интуиция! Не, тя не знаеше. Преструваше се, че знае. За да го дразни. Тя продължаваше да се усмихва. „Ами ако й кажа за състоянието, в което се намирам?…“ Това намерение го ужаси, възбуди го. Мръсното желание винаги да се плъзга все по-ниско, за да вижда докъде можеше да затъне.

— Каква е тази гадна история? — каза тя. — Обясни…

Той се чу да шепне:

— По повод на Карол.

— Твоята мащеха?

— Да, спах с нея. Баща ми научил. Голям мръсник съм, нали?

Той дебнеше да види как ще реагира. Тя мълча един миг. После усмивката й се засили, очите й се свиха и тя каза:

— Нима си въобразяваш, че не съм се досещала! Тя направи такава физиономия, когато ни завари в Бромей! Като крава е влюбена в тебе тази добра женица!

Извила встрани глава, тя го гледаше хитро, с възбуда. „Ето целия ефект, който предизвика това в нея!“ — помисли си той разочарован.

— Разбира се — подзе тя, — баща ти не е могъл да прецени добре! На неговата възраст това не е смешно!

— Не, както казваш, не е смешно!

— Каква каша! Хайде не мисли повече! Всичко ще се уреди!…

Беше се приближила толкова до него, че го докосваше с върха на гърдите си. Той я прегърна. Невъзможно! Баща му беше още в стаята, баща му виждаше всичко… Е, добре, една причина повече! Той притисна устата си върху кадифените устни, които му се отдаваха. Натежала изведнъж, тя го притегли към леглото. Не беше предвидил това. Но не беше ли то единственият начин да забрави всичко? Поваляне, мрак, потъване… Облада я, сякаш утоляваше жаждата си за отмъщение. После се почувства пак празен и смазан, още по-отвратен. Валери се миеше и поправяше прическата си зад паравана.

— Изпитвах такова силно желание! — каза тя.

IV

Развален ли беше звънецът? На Даниел му се струваше, че урокът по алгебра на Меринас продължава повече от един час. За нещастие беше си забравил часовника вкъщи. А Лоран Совело, съседът му, който можеше да го осведоми, отсъстваше от два дни: чернодробна криза, мислеше си Даниел. Как лакомо ядеше това момче!

Даниел се обърна назад и прошепна през рамо:

— Имаш ли часовник?

Дебюке, който седеше зад него, отвърна:

— Още десет минути!

Страшният Меринас рязко спря да пише на черната дъска, отпусна ръката си и какъвто беше висок, сух и облечен в сиво, заприлича на телеграфен стълб. Той отсече с остър глас:

— Какво казахте, Ейглетиер?

— Попитах за часа, господине.

— Бързате ли?

Неочаквано желание да се пошегува и да се покаже храбър обзе Даниел. Той се разпали и отвърна:

— Да, господине, имам среща.

Това беше истина: Даниела го чакаше в „Люксембург“. Класът избухна в смях. Даниел се опери. Уважението от този успех, който пожъна сред другарите си, го утешаваше за лошите бележки на класното. Сега, един месец до матурата, той беше напълно уверен, че ще бъде скъсан.

— В четвъртък ще ви бъде отнет свободният ден — отсече Меринас — заедно с вашия другар Дебюке, който благоволи да ви отговори.

Без да бъде ни най-малко огорчен, Даниел обаче спази традицията да се престори на жертва и започна да хленчи:

— О, недейте, господине!… Не е справедливо, господине! Имаме класно по геометрия в петък, господине!…

И си помисли, че все пак най-лесното бе да се „направи на болен“ още от утре. Какво щеше да научи в лицея! Вкъщи ще може да преговори най-важните въпроси от конспекта, като си акомпанира с някои хубави джазови плочи. Баща му, който бе зает с друго, ще подпише каквито извинителни бележки му поднесе.

— Да продължим — каза Меринас. — Видяхме, че за да имаме асимптота, трябва да има асимптотична посока. Ако асимптотичната посока е към Оу, равенството е…

Даниел се наведе над тетрадката си, но вместо да пише цифри, писалката му чертаеше женски профили в долния край на листа. Наподобяваха негърки. Мислеше си, че изобщо е прекарал една тъжна година. Не беше му останало време, за да изпипа доклада си до фондацията „Зелиджа“; възможно е също да не бъде награден; не трябваше дори да разчита на стипендия за едно второ пътуване! Впрочем какво би могло да се направи, ако човек е в неговото положение? Даниела го беше молила да се устрои така, че да може да отиде това лято на Лазурния бряг, където тя ще прекара ваканцията с родителите си. Не можеше да й отказва нищо сега, когато тя му беше любовница. Имаше и друг бодлив въпрос: отношенията му с Лоран Совело. На съвестта му тежеше, че спи със сестрата на своя приятел. Ако научи истината, Лоран ще побеснее от гняв, ще поиска да счупи главата на Даниел, но тъй като Даниел беше по-силен, пердаха ще изяде съвсем несправедливо Лоран. Значи по-добре беше да не му казва нищо. Но да не му казва нищо, значи да го лъже. А да се лъже приятел е по-страшно, отколкото да се лъже жена! В подобни моменти човек разбира, че драмите на Корней не са празна работа!

Звънецът на освобождението изправи Даниел зад чина му. Ако избърза, имаше шанс да срещне брат си на излизане от стария факултет, където се четяха лекциите за трета година. Беше на две крачки от лицея „Сен Луи“. В сряда Жан-Марк имаше „гражданско“ от петнадесет часа и петнадесет минути до шестнадесет часа и петнадесет. Даниел се хвърли напред, прилепил лакти към тялото си, изпревари другарите си по стълбата, излезе на булевард „Сен Мишел“, зави по улица „Куйас“ и се изправи като кол под смесения поток студенти, който изтичаше от юридическия факултет. Повечето имаха важен и уморен вид. Около момичетата се образуваха групи. Даниел забеляза брат си и Дидие Копелен, които слизаха по стълбите. Приближи се към тях с широка усмивка. Но Жан-Марк не прояви любезност.

— Какво искаш? — попита го той кратко.

Даниел разбра, че е попаднал в лош момент. Попита неуверено:

— Не може ли да ми бутнеш ключа на стаята си?

— Не — каза Жан-Марк. — Необходима ми е за следобед.

— А за утре?

— Утре също.

— Знаеш, ще я използувам един-два часа.

Жан-Марк решително поклати глава отляво надясно. Даниел направи гримаса. Очевидно бе, че ако брат му има работа с някое момиче, стаята никога не ще бъде свободна. Каква лепка е тази Валери!

— Добре — каза той. — В такъв случай довиждане…

Тръгна с мъжествени крачки към парка „Люксембург“. Даниела го чакаше, седнала на уговореното място, близо до големия басейн.

— Нищо не стана! — каза той, като я видя.

— Какво?

— За стаята. Брат ми ще си я ползва.

Като жена, и следователно свенлива, тя не можеше да изрази голямо разочарование. Все пак тъжно облаче засенчи погледа й. Усмихна се меланхолично:

— И тук сме добре!

Той й показа сивото небе и предрече:

— След десет минути ще завали.

— Можем да отидем в някое кафене — каза тя.

— Нямам пукната пара.

— Тогава у вас.

— О, не! Невъзможно е!

— Защо?

— Карол е много кибритлия сега! Чудя се какво се е случило между баща ми и нея. Но уверявам те, че те двамата вече не си гугукат. Спят в отделни стаи и мутрите им са като на погребение. Ако те заведа и тя си е вкъщи, ще вдигне пара!

Той седна до Даниела и въздъхна, потиснат от чувството, че е бездомен в любовта. Каква ужасна съдба за един мъж, навлязъл в осемнадесетата си година, който е намерил жената на своите мечти и не може да й предложи една обстановка, достойна за чувствата, които изпитва към нея! Изведнъж всички световни проблеми се свеждаха до това: един покрив и четири стени, за да бъде сам с нея! А имаше толкова места в Париж! Апартаменти от петнадесет стаи, в които живуркат треперещи старци, празни слугински стаи, незаети кантори… Главата му се замайваше при мисълта за това прахосване на жилища. Страстта на Даниел се бореше с камъните на града, с егоизма на родителите, със законите на благоприличието, които старите са изобретили, за да пречат на младите да се наслаждават на живота. Сред зеления листак пред него белите статуи се чувстваха много добре голи под открито небе. Той завидя на тяхното митологическо безсрамие. После, като обгърна със силна ръка раменете на Даниела, той я привлече към себе си, целуна я по бузата, по устните. Тя леко се бранеше, смутена от движението на хората, които се разхождаха. Но никой не ги гледаше. Притисна я още повече, като й прошепна:

— Дани, моя Дани!

Често я наричаше така, откакто я бе обладал. Тя се възпротиви:

— Не, не Дани. Ужасявам се от това!

— Не си права! По-прелестно е, отколкото Даниела. Дани! Това повече ти отива! Малка моя Дани!

Закапа дъжд. Той изръмжа:

— Ето, заваля!

— Имам една идея — каза Даниела. — Ще се прибера вкъщи. А ти ще дойдеш десет минути по-късно, уж че идваш да видиш Лоран. Той ще бъде очарован, родителите ми няма да разберат нищо…

Даниел смръщи вежди. Съвестно му беше да си помисли, че болният Лоран ще счете посещението му за проява на другарска любов, докато той отива заради Даниела.

— Не е много честен твоят номер към Лоран.

— Защо?

— Той ще си въобрази…

— Чудесно! Нека… Ще бъде щастлив!… А и аз също от тази измама!…

Радостта в очите й беше невинна и едновременно порочна. Даниел чувстваше, че силите му го напускат. Женските хитрини бяха страшни. Те превиват морала по свое желание, така както кошничарят върбовите клонки.

— Отиваме — каза Даниел с мрачен вид.

И помисли за брат си, който в този момент навярно посреща Валери в квартирата си; той поне нямаше нужда да лъже някого, за да бъде щастлив!

— Аз казвам, че шансът да издържа е едно на петдесет! — измърмори Даниел.

— А пък аз — едно на сто — преувеличи Лоран.

— Не сте интересни! — каза Даниела.

Брат й я изгледа строго.

— Нима мислиш, че тая работа е за смях?

Той беше седнал посред леглото си с разкопчана на слабите си гърди пижама, с пожълтяло лице и тъжни очи.

— Като си помисля само, че ако бяхме в класа по философия, щяхме да лапнем матурата като локум! — въздъхна Даниел. — Обяснявах това на баща си. Но той не искаше и да чуе. За него само математиката е достойна за уважение.

— И моят е такъв! — каза Лоран.

— За твоя разбирам все пак. Инженер е. Но моят защо? Той не е в състояние да различи един синус от един косинус, а иска да ме тикне в математическите науки. Това няма да стане! Във всеки случай, ако трябва да повтарям, ще мина в класа по философия!

— И аз също.

— Бонбон е това философията!

Стояха мълчаливо, с поглед, зареян в метафизичен блян. Една плоча се въртеше, издавайки отривисто стенанията на един тромпет със сурдинка.

— А отгоре на това — подзе Даниел, — изучава се и логика в класа по математика. Това е най-гадното!

— Все пак има интересни неща в логиката — каза Лоран. — Различните форми на разсъждения…

— Да… Но бъркотията в хипотетичните силогизми, разделителните, съединителните… Тук никак ме няма!

Седнала на пода до леглото, Даниела изглеждаше изумена от познанията на двамата приятели. На Даниел му се виждаше странно, като я гледаше в стаята на брат й, потънала в семейната си среда и сякаш възвърнала девствеността си. Възможно ли бе Лоран да не подозира нищо? Колко време ще трае тази криеница? Изведнъж Даниел съжали, че беше дошъл. Чувствуваше да се пробужда в него атавистичното съмнение на момъка, поканен у родителите на любовницата му. Всички къщи, в които живее хубаво момиче, приличат на капан. Предпочиташе да се среща с Дани на неутрален терен.

— Все още ли искаш да станеш журналист? — попита той.

— Да — каза Лоран.

— Е, да, аз също искам да се отдам на журналистиката! Но на активна журналистическа дейност, разбираш ли?

Даниела отправи към него загрижен поглед. Навярно си го представяше вече впуснал се по пътищата на света и се връща при нея само в интервала между два репортажа.

— Журналистиката не е професия — каза тя.

Двамата приятели се провикнаха от възмущение.

— Какви глупости говориш, драга! — каза й Лоран.

Тези думи засегнаха Даниел. Той не искаше да допусне, че Дани не е така интересна за брата си, както Франсоаз за него. Наистина някои момичета бяха само сестри, както Франсоаз, други, като Дани, бяха жени преди всичко. Тя огряваше тази момчешка стая с усмивката си. Възпрепятствуван да й изрази с думи любовта си, той й отправи пламенен поглед. В същия миг Лоран обърна очи към него. Доловил ли беше излиянието? Той смръщи вежди. Даниел почувствува внезапна горещина по бузите си.

— Ако има начин да се купят темите на матурата, ще ги вземеш ли? — попита Лоран.

Даниел се разведри: „Нищо не е забелязал“. Необходимостта да се преструва го изтощаваше. Чувствуваше се виновен, гузен и малко коварен.

— Не — каза той. — Подло е!

— Моралът ти е като на първобитните! — каза Лоран. — Трябва да си прагматик.

— Това не е прагматизъм!

— Ах, прощавай!…

Те се нахвърлиха страстно един върху друг, използувайки философските изрази като шпаги. Сред спора Даниела стана, извини се и се измъкна навън. Когато тя изчезна, дебатите стихнаха. Лишени от публика, двамата противници загубиха войнствения си жар.

— Не знам какво ядох онзи ден — каза Лоран, — но чувствувам някакво желание да повърна!

— Още сега ли? — попита Даниел.

— Да, или пък това чувство е, защото съм гладен.

Той се прозя и с върха на пръстите почеса голите си крака с плоски палци. Даниел запали цигара. Стаята на Лоран миришеше на застояло.

— Да, трябва да е от глад — каза Даниел. — Кога смяташ да тръгнеш на училище?

— Вдругиден. Какво ново има там?

— О, нищо!… Дебюке излезе пръв по физика, пръв по естествена история…

— Било е интересно!

Настъпи пак мълчание. Даниел си каза, че никога не му е било скучно с Лоран, преди да опознае Дани. Естествена последица ли е любовта да засенчва приятелството? Останал сам с приятеля си, той намираше, че времето тече бавно, ставаше нетърпелив като човек, който дълго чака да му поднесат следващото ястие. Освен това смущаваше се от чувството на двуличие, на измяна, което не го напускаше. Мечтаеше за някакво добро дело, което да го ободри. За някой слепец, когото да преведе през улицата, за някоя стара жена, на която да отстъпи мястото си в метрото… Спомени от скаутството замайваха главата му. Глупости! Прехвърлил беше възрастта на тия любезности. „Ако не трябва да се любят момичета, които имат братя, колко много момчета ще останат девствени!“ — мислеше си той сърдито.

Дани се върна много усмихната.

— Мама пита дали искаш да останеш на вечеря у нас! — каза тя на Даниел, като се спря на прага.

Смутен, той измънка:

— Много мило от нейна страна… Не знам… Да, може би… Трябва да телефонирам…

— Тогава ела!

— Помъчи се да се изскубнеш, драги! — каза Лоран.

— Ще бъде чудесно!

Даниел остави да го заведат до телефона, който се намираше в антрето върху една масичка. Изправена до него, Дани го гъделичкаше по ухото с пръстчето си.

— Недей — каза той, — че не мога да се въздържам повече!

Обади му се Карол. Даниел се опасяваше, да не би да му се противопостави. Но тя му каза сухо „Може“ и затвори телефона.

Едва оставил слушалката, когато Дани му лепна една бърза целувка в устата. Той се изплаши и се обърна.

Двете врати към антрето бяха затворени. Несъмнено смелостта на момичетата беше по-голяма в бащината къща, където различаваха и най-малкия шум.

— Аз съм страшно доволна, че можа да уредиш! — каза тя.

Той се престори, че също се радва, но скрупулите му се увеличаваха: след като бе измамил брата, сега щеше да измами родителите.

Върна се с Дани в стаята, където Лоран ги чакаше, и чак до часа на вечерята съвестта му го измъчваше и не изпитваше удоволствие от това вечерно гостуване у семейство Совело.

Госпожа Совело, чиито деца я наричаха Мариан, дойде да види как се чувствува синът й. Лоран заяви, че е добре и че е гладен. Но тя беше неумолима: щяла да му даде само един бульон от зеленчуци и сухар. Тя беше висока, едра, мургава, със светли очи, малко полегати като на дъщеря й. Даниел, който не бе проявил интерес към нея, когато я видя за пръв път миналата година, я наблюдаваше напрегнато сега, когато виждаше в нея майката на своята любовница. Тя го разпита за учението му, посъветва Лоран да облече домашен халат и да се среше, ако иска да не разсърди баща си, помилва леко с пръст бузата на Дани и поведе всички в салона.

Господин Совело, седнал в един фотьойл в ъгъла до камината, четеше криминален роман. Беше пушач на лула и мечтател. Инженер по професия, той често биваше разсеян. Според Дани всички важни въпроси в дома им се решаваха от Мариан. „Мама е локомотив“ — казваше тя. И наистина, изваяна в черна рокля, със закръглен бюст и пъргави движения, тази жена създаваше представа за парна машина, за мощ и за движеща сила. В противоположност на нея господин Совело, рус, слаб, бледен, усмихнат и изискан, винаги изглеждаше безгрижен и ироничен. Даниел го намираше симпатичен, но всяващ страх. Не поднесоха уиски, както в дома на Ейглетиерови. Салонът, по-малък и не толкова пищен, както този на улица „Бонапарт“, беше отрупан с хубави, тежки и удобни мебели, английски стил, от блестящ махагон и с потъмнели кожени възглавници. Върху светлозелената стена бе подредена серия от ловни гравюри със силуети на конници с червени рубашки и препускащи коне. През отворената врата към трапезарията Даниел забеляза една кръгла маса под меден абажур с топки и вериги. Прислужничката, съвсем млада, улисана в работа жена, повика госпожата, за да я уведоми за някакво кулинарно затруднение.

Изведнъж Даниел се намери седнал сред семейство Совело пред чиния със супа от зеленчуци. В дома на Ейглетиерови никога не ядяха такава супа; това ядене на Совелови лъхаше прекрасно на киселец и на кисел крем. И какво оживление около масата! Родителите сякаш бяха тук само за да задават въпроси, да се учудват, да се забавляват. Говореха за учението. На Лоран се противопоставиха заради нападките му срещу положителните науки. Баща му се смееше.

— Какво те прихваща! Ако не харесваш нещо, не отвращавай другите! Уверявам те, че има поезия, дори тайнственост зад най-трудните задачи!…

— А вие, Даниел, и вие ли сте литератор като Лоран? — попита госпожа Совело.

Под тоя син поглед, отправен към него, той се смути.

— Литератор — това е голяма дума! — каза той.

— Докладът, който е написал за пътешествието си из Брега на слоновата кост, беше стра-шен! — заяви Дани.

Даниел се защити от скромност: той бил само описал подробно приключенията си за всеки ден. Госпожа Совело поиска да разкаже някои от тях. Той се поколеба, после, окуражен от блестящите очи на майката и на дъщерята, се впусна гордо в спомените за африканската експедиция. Станал център на вниманието, той не знаеше точно какво яде. Прислужничката сменяше чиниите, господин Совело наливаше вино в чашите, а той говореше, без да подбира думите си. Никога не беше чувствувал така ясно, че е мъж и дори силна личност. Това скромно и единно семейство го предразполагаше. Сякаш Дани му бе станала по-близка и по-скъпа, откакто познаваше родителите й.

— Разкажи и случката с хирургическата операция сред степта! — каза тя.

— Моментът не е удобен може би — каза той. — Ще ви разваля апетита!

Господин и госпожа Совело възразиха — те не се гнусели от такива работи. „Тия хора са най-малко на четиридесет години, а с тях не се чувствуваш скован“ — реши Даниел с ентусиазъм. И като остави тюрлюгювеча да изстива в чинията си, той започна:

— Беше в околността на Бондуку. Нашият джип беше затънал в едно тресавище…

Като разказваше, той наблюдаваше обкръжаващите го. Имаше смътно, необяснимо чувство, че бащата вижда в него приятеля на Лоран, а майката — приятеля на Дани. Жените наистина имат повече интуиция от мъжете. Погледът на госпожа Совело не го изпускаше. И в този поглед имаше топла и разумна симпатия. Сякаш мислено заместваше дъщеря си и одобряваше избора й. Това беше приятно и едновременно малко смущаващо, защото бе така разголен, оценен, осиновен от една личност с приятна физика и зрял ум. На няколко пъти той долови нежен поглед между двете жени. Те се разбираха без помощта на думи. Пообърка се в своя разказ. Дани му бе поверила, че майка й я обича повече от Лоран. Нищо чудно в това: Лоран беше недодялан, не се задълбочаваше, не проявяваше зрелост, докато Дани!… „Аз вечерям с нея в семейството й“ — повтаряше си той с наслада. И му се струваше, че вече е свой човек в този дом, където супата има вкус на градина и където мебелите са направени да служат, а не да им се възхищават. За десерт — охладени плодове. Точно това, което обичаше.

— И вие смятате да направите и други пътешествия? — попита господин Совело с интерес, който Даниел прецени като много ласкателен.

Веднага отгатна голямото безпокойство на Дани, което почувствува да се излъчва към него през масата. Бунтуваше се тази слаба жена срещу повика за приключения. Това беше вечната борба на жриците на семейното огнище срещу покорителите на далечните хоризонти.

— Може би! — каза Даниел. — Ще зависи от следването ми, от професията, която ще си избера…

— Да — забеляза госпожа Совело, — на вашата възраст проектите се променят всяка година…

Би казал човек, че тя искаше да успокои детето си. Този съюз между майката и дъщерята развълнува Даниел: мислеше си, че е обичан от една жена, а бе прелъстил две!

Кафето бе сервирано в салона от Дани, тази малка богиня с невинен профил… Невъзможно бе да се усъмни някой, че тя не е вече девствена. А всъщност той бе виновникът, той, когото тия злочести родители отрупваха с внимание. Въртеше лъжицата в течността, черна като душата му. Една усмивка на Дани разпръсна угризенията на съвестта му. Беше се сгушила в коженото канапе, точно срещу майка си; Лоран беше преметнал краката си на облегалото и си почиваше така с вирнати нагоре колене; господин Совело, потънал в широк фотьойл и поставил крака върху една ниска масичка, пушеше лулата си, като от време на време пуфтеше пърлено. Даниел запали цигара и се отпусна непринудено.

— Знаеш ли, татко — каза Лоран, — преди малко разговаряхме с Даниел: и двамата ще бъдем скъсани на матурата!

— Е, добре! Ще се явите пак през октомври! — каза господин Совело.

— Няма да има сесия през октомври! Отменили са я тия мръсници! Не знаят вече какво правят. Променят всяка година!

— Тогава ще повторите.

— Елементарна математика? О, не! Трябва да ни хлопа дъската! Мене само философията ме интересува!

Господин Совело не възрази. Той беше фин и податлив характер. „Образец на баща“ — помисли си Даниел, като изтърси цигарата си в един кристален пепелник.

— А ти, Даниела? — прошепна господин Совело, като се обърна към дъщеря си. — Как си представяш твоята матура?

— Но, татко, няма вече матура първа част!

— Наистина, забравих. Впрочем… вярваш ли, че ще преминеш… в последния клас…

— Не — отговори тя. — Няма да имам сили.

— За едно момиче това няма същото значение! — каза госпожа Совело живо.

Беше се намесила, сякаш за да защити Дани от евентуална критика. Даниел забеляза по лицето на майката изражение на плаха войнственост, горделив възторг от детето й. Господин Совело се засмя тихичко.

— Далече съм от мисълта да нападам Даниела — каза той.

Лек облак дим изскочи от лулата му. Той свиваше очи и гледаше надалече. Даниел потъваше в някакво замайващо блаженство. Около него английски коне преодоляваха препятствия. Блазнеше го не това, което виждаше около себе си, а нещо неопределено, някаква хармония между живите същества и вещите, някакъв хаос, в който всеки си имаше място, някаква нежна и братска анархия… Разговорът продължи — понякога съвсем близък, понякога далечен, разкъсан… Даниел участвуваше в него колкото му бе възможно, пронизван от топло вълнение, когато очите им с Дани се срещаха. Ако зависеше от него, той би стоял до зори. Обаче господин Совело прояви признаци на умора и накрая каза:

— Много сте мили, но утре аз трябва непременно да бъда в осем и половина на работа!

Даниел се сбогува с нежелание с това образцово семейство. На вратата Лоран му стисна ръката до болка, а Дани го възпламени с поглед на нежна всеотдайност.

Като се прибра вкъщи тридесет минути след полунощ, той се изуми от тишината в апартамента и от студената подредба на мебелите.

V

Най-досадното беше фуражката. Тя стягаше слепоочията на Жан-Марк и му напомняше, че е шофьор на разположение. Някои клиенти не изискваха тази формалност, но други считаха за унижение да бъдат возени от гологлав човек. Откакто се беше наел в „Универсалтранспорт“ като шофьор на разположение, беше направил пет курса. Плащаха му петнадесет франка за полуден. Беше малко, но баща му прекрати издръжката и той беше доволен, че намери тази непостоянна работа, която го спасяваше да не умре от глад. Всеки ден в осемнадесет часа телефонираше в бюрото, за да разбере дали ще имат нужда от него на другия ден. Вчера бе карал между Париж и Витри льо Франсоа камионетката на един книжар, претоварена с книги и хартии. Тази вечер, зад кормилото на едно пежо, той возеше някакъв френски индустриалец, господин Йортие, който развеждаше из Париж мексиканска двойка, господин и госпожа Алварес. Тримата пътници се бяха натъпкали на задната седалка. Жан-Марк ги слушаше как разговарят на една смесица от френско-испански език, изпъстрена с английски думи. Жената — петдесетгодишна, отрупана с бижута и прекалено напарфюмирана — се провикваше от време на време: „А това какво е?“ Обясняваха й. Лувърът, статуята на Жана д’Арк, градината „Тюйлери“, обелискът на площад „Конкорд“ бяха поднесени твърде сърдечно от господин Йортие на гостите му. Първата спирка трябваше да бъде един голям ресторант на „Шанз-Елизе“. Стигнаха, без много да бързат, към осем часа и двадесет минути. Жан-Марк слезе, за да отвори вратата на клиентите, както му бяха наредили в „Универсалтранспорт“. Един великан, голобрад, червендалест и с лампази, се изпречи пред него при тази маневра и с фуражка в ръка посрещна новодошлите.

— Бъдете тук след час и половина — каза господин Йортие на Жан-Марк.

Жан-Марк се поклони. Неговият господар за тази вечер и мексиканските съпрузи потънаха в силно осветената врата.

— Ако искаш да паркираш, място ще намериш на улица „Цирк“ — каза му портиерът.

Жан-Марк му благодари и седна отново зад волана. Улица „Цирк“ беше спалня за автомобили. Група шофьори бъбреха пред един ролс-ройс. Той запали вътрешната лампа на пежото и извади от джоба си няколко циклостилни листа от учебника по гражданско право. След петнадесет дни изпит. Беше зле подготвен. Цели две глави от конспекта (именно по търговско и международно право) си оставаха за него тера инкогнита. Впрочем не можеше да учи, както преди. Разривът с баща му го бе смутил: цялото скеле, което го крепеше в равновесие, беше рухнало изведнъж. Той, който твърде добре се приспособяваше да живее извън семейството си, когато бе уверен, че може да се върне там, не знаеше как да се справи сега, когато бе изпъден оттам, без каквато и да е надежда, че може да се върне. Свали фуражката си и я постави до себе си на седалката. Марката на един голям магазин беше изписана със златни букви на вътрешната страна. Кожената лента, беше почерняла от употреба. Колко ли типа бяха носили тази синя фуражка преди него? Сега тя бе тук, обърната с вътрешността нагоре. Като шапка на просяк. Ако Валери го видеше!… Той, разбира се, беше й казал, че работи като шофьор на разположение. Отначало тя бе намерила това за забавно. После положението му я беше трогнало, раздразнило. По взаимно съгласие те пътуваха във втора класа на метрото, предпочитаха да се разхождат пеша, вместо да ходят на кино, избягваха да си купуват вестник, а когато бяха жадни, избираха някое бистро, където цените бяха ниски. За Валери това бе игра. За него също, но до известна степен. Нуждата да се ограничава го правеше по-съзнателен. Настроението му се повишаваше от малките лишения. Мечтаеше за калкан с масло, за заешко задушено, за бифтек с пържени картофи. Устата му се пълнеше със слюнка. Колко ли време щеше да понася полубедността, полумръсотията, полуглада, полувината, която беше сега негова участ на земята? На която и страна да се обърнеше, той не намираше изход. „При липса на публичност деянията не могат да бъдат противопоказни на трети лица, освен в следните случаи…“ Беше преговорил цялата тази глава с Дидие миналата седмица, но вече нищо не си спомняше. Освен това Дидие беше в още по-лоша форма от него тази година. Жаклин, „обожаваната Жаклин“, за която той искаше да се ожени, го беше зарязала заради един студент от Института по пътно строителство. Мръсница като другите жени! Краят можеше да се предвиди предварително. Дидие нямаше тежест пред това хитро и амбициозно момиче. Сега той беше отчаян. Колко смешна изглеждаше тази сантиментална тъга на Жан-Марк пред опетнената чест, с която се бореше самият той. А и тия три прасета, които си тъпчеха търбусите в ресторанта! Светлини, раболепни поклони, фини сосове. Реши да изяде едно варено яйце и да изпие чаша бира.

Бистрото, в което влезе, беше продълговат тунел с розови огледала и никелови тръби. Той яде и пи на тезгяха срещу собственото си отражение. Жълтъкът на яйцето беше зеленикав и твърд, а белтъкът сивееше. Или пък беше зрителна измама. Той смачка черупката върху чинийката. Сол блестеше по кожата на пръстите му. Накрая — чаша с много горещо, много сладко кафе. Главата му тежеше. Каква задуха в тази зала, където от един бокс се разнасяше оглушителна музика за четирима консуматори, които се клатушкаха. Твърдо свареното яйце тежеше като камък в стомаха му. Беше го изял много бързо. Желанието да прати всичко по дяволите замря върху устните му. Ами клиентите му!

Той плати, излезе тичешком, влезе в колата и пристигна пред ресторанта в момента, когато господин Йортие и съпрузите Алварес преминаваха през отворената врата.

Сити, доволни, сияещи, те се приближаваха бавно, сякаш благоговееха пред прелестите, които носеха в стомасите си. Следващият пункт — „Лидо“. Там няма да стоят дълго. Само колкото да изпразнят една бутилка шампанско и да се възхитят на тридесет и шест бели кълки, разтварящи се и затварящи се като ножици пред зачервената публика. Скоро тръгнаха към Монмартър. Този път интимността между господин Йортие и съпрузите Алварес беше подсилена от ястията и зрелищата и затова се плъзнаха към по-голяма волност. Едно нощно заведение за стриптийз ги погълна много развеселени.

Жан-Марк паркира в двойната редица коли на съседната улица и се унесе върху седалката. От време на време някое женско лице се навеждаше към вратата със спуснато стъкло. В просъницата си той виждаше очи, обградени с черно, и едри лакирани устни, които шепнеха покана. Тогава, като извръщаше глава, се мъчеше да потъне по-дълбоко в забрава. Събуди се изведнъж, защото господин Йортие раздрусваше рамото му. Ненаситните съпрузи Алварес искаха да видят още по-пикантно зрелище. Тръгнаха отново. Към други две заведения за стриптийз, едно, от които тайно и „в апартамент“. След това, преситени от разголването на напудрени тела и на бикини с фалшиви диаманти, цялата компания заседна в един ресторант при халите и яде супа с лук.

Жан-Марк се прибра в квартирата си в четири часа сутринта. Умираше за сън. Йортие му бе бутнал десет франка бакшиш. Той изпра найлоновата си риза в умивалника и със закачалка я остави да съхне на тръбата на душа. За да бъде в ред, трябваше да изпере и чорапите, и гащетата: нямаше чисти дрехи за утре. Толкова по-зле: този извънреден труд изтощаваше силите му. Изобщо хубав ден. През нощта тарифата на заплащането беше двойна. Тридесет плюс десет — четиридесет. Можеше да не ходи в студентския стол три дни. Да избегне шумната блъсканица и миризмата на евтина гостилница, да си въобрази, че живее охолно. Отвори прозореца, плъзна се в леглото си, угаси нощната лампа. Чувствуваше още вкуса на твърдо свареното яйце в устата си. Зад затворените му клепачи святкаха светлинни знаци. Проститутки с гипсови лица и с кървави устни се навеждаха над него. Една от тях приличаше на Карол. Събуди се с подскачане, потънал в пот. Глад и желание да повърне измъчваха стомаха му. През отворения прозорец нахлуваше глухата врява, на града. Там вътре, в дъното на стаята, се люшкаше мършавият силует на един обесен. Той позна найлоновата риза, разлюляна в полумрака от слабото течение. Защо се инатеше да живее, щом като нищо вече не го интересуваше? Всичко, което бе успял да направи за една година, беше да замени една Карол с една Валери и родната си къща с една слугинска стая. Стискаше зъби, спря мислите си и си пожела да бъде мумия, една ладия с кости и пергамент, понесена от реката на живота.

Някой чукаше с юмрук на вратата на колата. Разярен глас крещеше:

— Жан-Марк! Жан-Марк!

Той с мъка разтвори клепачи. Около него бе съвсем светло. Колата беше паркирана сред стаята. Одеялото обвиваше краката му. Воланът се беше стопил между ръцете му. Ризата му висеше в кабинката с душа.

— Жан-Марк! Тук ли си?

Той скочи от леглото. Оправи пижамата си, отвори вратата на Даниел и изръмжа:

— За какво си се домъкнал?

После седна на края на дюшека, прозя се и с нокти се почеса по косматата си кожа. Ако не беше това кретенче, щеше да спи още два часа: точно тази сутрин нямаше лекции.

Даниел стоеше пред него мъртвешки блед.

— Какво? — подзе Жан-Марк.

— Добре, ето какво — каза Даниел, — случи ми се мръсен номер: Даниела е бременна!

— Ех, че гадно! — изсумтя Жан-Марк.

— Точно така! — въздъхна Даниел.

И изнемощял от тази изповед, той се отпусна на един стол. Жан-Марк си имаше доста лични грижи, за да не го вълнува нещастието на другите. Първите му думи не изразиха съчувствие към брата му, а гняв срещу глупостта му.

— Не можеш ли да внимаваш!

— Внимавал съм! Само че Дани е виновна.

— Сигурен ли си?

— Сигурен. Отначало се съмнявахме. После проверихме, нали знаеш… Тя е бременна, уверявам те, напълно бременна…

— Тогава какво? Адрес ли искаш?

— Адрес имам… Дебюке ми го даде… Дани дори видя акушерката…

— Сериозен човек ли е? Не трябва да се оставиш да те измамят!

— Не, не, няма никакво съмнение по този въпрос! Сестрата на Дебюке е останала много доволна!

— Е, добре, иначе аз бих могъл…

— Благодаря ти, драги.

Двамата замълчаха. Даниел се изкашля. Най-после каза:

— Исках най-вече да ти поискам… Много е алчна тази мръсница, акушерката… Седемстотин и петдесет франка!… Нали знаеш, че нямам толкова пари подръка!…

— Аз също — каза Жан-Марк.

— Предполагах! Но може би все пак ще можеш да ми дадеш малко.

Жан-Марк му показа отворения си портфейл върху нощната масичка.

— Шестдесет франка до края на месеца — каза той. — Ако искаш, да ги разделим!

— Не мислех, че си толкова зле — каза Даниел. — Може би Франсоаз?…

— Тя също не разполага с много средства.

— Ами Карол, ако й кажа?

— Не те съветвам — каза Жан-Марк. Тя с удоволствие ще уведоми татко!

— Имаш право. Сега е лошо настроена. Всеки път, когато си отваря устата, все ме ругае! Между нас казано, ти имаш голям късмет; че не живееш вече вкъщи. Ако можех и аз да се измъкна…

— А за Маду помислил ли си?

— Разбира се! Но и за там също се притеснявам… Тя си има принципи… Ще ръмжи… В края на краищата ще видя… Нали каза, че можеш да ми заемеш тридесет франка?

— Да.

— Това е повече от нищо. Тридесет оттук, тридесет оттам…

Жан-Марк взе портфейла си, извади тридесет франка и ги подаде на брат си.

Даниел пъхна парите в джоба си, благодари и каза неясно:

— А ти как я караш?

— Добре — отвърна Жан-Марк.

После, застанали един срещу друг, те не знаеха какво повече да си кажат. Даниел си повтаряше, че трябва от любезност да не си тръгва веднага, но не беше в състояние да разговаря за празни неща. Докато не намереше парите, нямаше да може да си отдъхне. Раздели се с брат си с грубо ръкостискане и с чувство на неблагодарност. Междувременно му бе хрумнала една идея: да продаде старите си книги, бибелата си талисманите си, китарата си… По дяволите, ако с всичко това не събере тия седемстотин и петдесет франка!

Вкъщи той се блъсна в Карол, която излизаше, после в Агнес, която точно по това време оправяше стаята му. Той я изпъди, като нежно я хвана за раменете и я изтласка, намери един куфар и най-напред напъха в него старите учебници, които задръстваха стаята му, после книгите за пътешествия. При поемането на всеки том спомените от детството му причинявала мъка. Но колкото повече страдаше от това оголване, толкова повече се възхищаваше от любовта си, която го подтикваше към тази постъпка. Любовта към Дани се увеличаваше с всичко, което жертвуваше за нея. Подвоуми се, когато стигна до рибата луна. И това ли? Ами да, тя заслужава! Валчестото, полупрозрачно и бодливо морско чудовище бе откачено бързо от куката и на негово място остана само една гола електрическа крушка. Талисмани, желязно копие, дървени статуетки отидоха при рибата луна в кошницата. Лишена от украсата си, колибата на пътешественика се превърна в монашеска килия. Даниел преметна през рамо китарата си, хвана с една ръка кошницата, а с другата куфара и побърза да излезе, преди да се е разколебал. Ако стане нужда, ще спазари и грамофона си. Той ще бъде последна резерва, кавалерията на отчаянието.

Добре бе предвидил, че за учебниците и другите книги ще му предложат нищожна цена, но се учуди от малкия интерес, който вехтошарите от квартала проявиха към произведенията на африканското изкуство и към рибата луна. Търговецът на музикални инструменти, към когото се отнесе след това, направи гримаса пред китарата и му предложи „последно“ сто франка. Възмутен, Даниел изкрещя, че тя струвала четири пъти повече. Тогава човекът, като се извърна, му показа в дъното на магазина шест китари оказион, много по-хубави от неговата, и му се закле, че от две години за тях нямало купувач. Отчаян, Даниел наведе глава и протегна ръка. Той никога не бе вярвал, че това, което бе толкова ценно за него, е така евтино за другите. Така ли е в любовта? Може би към Дани, която му се струва незаменима, останалият свят гледа с безразличие? Може би само той я намира красива?

За всичко — сто четиридесет и седем франка и петдесет сантима. Дори да се предположи, че ще продаде грамофона, сумата ще бъде далеч по-малка от седемстотин и петдесетте франка, които искаше акушерката. Вариантът Маду беше за предпочитане. Реши да отиде в Тюке следващата неделя, не искаше да пътува с влака, обаче моторното му велосипедче не го биваше за тази работа. Едва му служеше за из града, а за по-далече можеше да го остави насред пътя. Дебюке имаше по-здрав мотопед, почти мотоциклет. Той ще му го даде. И вече се виждаше как лети в бялото и зелено пространство, как вятърът брули носа и ушите му и издува ризата му, цял поток от вятър и от шум, които свистят срещу него. Скоростта трепти в китките, в челюстите му. При всяко наклоняване на тялото му полето също се наклонява. Удоволствието, за което мечтаеше, беше толкова силно в някои моменти, че забравяше тъжната причина за тая дълга разходка. Прибра се вкъщи в повишено настроение, макар че още нищо не бе решил за Дани и срещу нищожна цена се бе лишил от предмети, на които много държеше.

През цялото време на обеда, който бе мрачен, седнал между един предвзет и мълчалив Филип и една цвърчаща Карол, той не престана да мисли за авантюрата си. Не се съмняваше, че Маду, след като вдигне врява, ще му заеме парите, от които имаше нужда. А после? Ще може ли Дани да отиде при акушерката тайно от родителите си? Ще има ли тя смелостта да отиде докрай?… Ами ако работата се разкрие — какъв скандал! Кръвта му се смразяваше предварително. О, не, всичко ще мине добре. „Нищо не са двата месеца след това. Само да не отпадне духом!“ После веднага ще я въвлече в такъв водовъртеж от радост, че тя бързо ще забрави. Защо да не я заведе в Тюке с мотоциклета? „Невъзможно! Трябва да бъда сам, за да говоря с Маду! Впрочем ако Дани е с мене, няма да мога да карам толкова бързо! Човек лесно може да направи катастрофа с един подобен товар! Не, внимание! Да возиш бременна жена с мотоциклет — това е най-добрият начин да предизвикаш аборт! Та ето го мечтаното разрешение! О, не! Пътят е много хубав! Истинска тепсия. Ще отида без нея. С пълна газ!“ Отново го обзе мотоциклетното опиянение. Яденето завършваше. Филип погледна часовника си.

— Три часът! Няма ли да закъснееш за лицея?

— Не, татко. Днес е четвъртък.

Филип смръщи вежди и стана от масата. Минута след това и Карол изчезна. Страхуваха ли се да останат насаме? Даниел телефонира на Дани. Определиха си среща в „Люксембург“.

— Сигурен съм, че Маду ще склони! — каза Даниел. — В неделя сутринта ще се върна със седемстотин и петдесет франка. А в понеделник… В понеделник нали загряваш какво ще стане!

Той очакваше горещо съгласие и се учуди, като видя как лицето на Дани се гърчи и обезформява, докато нейните зелени присвити очи се изпълваха със сълзи.

— Какво ти е? — прошепна той.

— Нищо.

Хвана ръката й, притегли я и несръчно я повдигна към устните си. Тя изсумтя и извърна глава.

— Какво ти е? — повтори той. — Хайде, раждай!

Осъзнал веднага грубата си грешка, той се поправи:

— Да не би нещо да не е в ред, малка моя Дани?

— Искам… Искам да запазя това дете — измърмори тя.

Той допускаше всичко, но не и това! Да запази детето! И за какво? Разбира се, не трябваше да се показва учуден. Като паднал от небето, той се помъчи да запази умно и приятно изражението на лицето си.

— Не е лесно при нашето положение — каза той.

Очите на Дани се разшириха.

— Напротив, лесно е!… Това е най-лесното!

— Не разбирам! Вчера беше съгласна. Сама ми каза.

— Нищо не съм ти казала! Оставих те ти да казваш! И много ми беше тежко, като те слушах! И после, тази нощ почувствувах, че това е невъзможно… Не-въз-мож-но, Даниел! Ти не трябва да искаш това от мене! Обичам те!… Нося дете от тебе! Това дете трябва да се роди!

Пред това майчинско упорство всички аргументи на Даниел се изпариха. Времето спря. Настъпи мълчание, толкова тежко, толкова вяло, че приличаше на смърт. На две крачки от тях една Венера излагаше на слънце мраморните си гърди. Деца се гонеха с викове. Обляна в слънце, градината лъхаше на суха трева, на прах и на вафли… В миг на инстинктивна отбрана Даниел измънка:

— Разбирам, че искаш да го запазиш. Но тогава какво ще стане с нас двамата?

— С нас двамата? Няма никаква трудност. Ще се венчаем, Даниел!

Миг преди това той се досещаше за решението, което тя таеше в главата си. И все пак, когато го изрече с тих и равен глас, се смая. Обзе го панически страх. Беше като захапан от трансмисионен ремък. Как ще реагира баща му? За миг си представи, че е застанал лице срещу лице с него. Стоманени очи, пронизващ глас. „Как ще издържа!“ — помисли си той, като тържествено потрепери. И прошепна:

— Твоите родители никога няма да се съгласят!

— Нищо няма да кажат моите родители! Щом като Бог ни е изпратил дете, техен дълг е да го приемат!

Последните думи развълнуваха Даниел. „Ще ги повторя на баща си по време на генералното обяснение!“

— Каза ли вече на майка си? — попита той.

— Не. Но всъщност уверена съм, че тя ще бъде очарована!

— Очарована, очарована… Това би ме учудило! Аз съм на осемнадесет години, нямам никакво положение…

— Как така нямаш положение? Ти следваш! Това е почти някакво положение! После ще работиш като всички хора!

Той помисли за бъдещето, което тя очертаваше. Затворен за цял живот с нея. Това не беше неприятно. Но неговата независимост, журналистическата му кариера, пътешествията?… Хайде де, навярно има начин да се съгласуват брачните задължения с авантюристичния дух! Иначе хората никога няма да се женят. А пък въпросът за възрастта е съвсем второстепенен. За да се убеди в това, дой си припомни имената на познатите му типчета, които се бяха оженили, преди да вземат изпитите си. Многобройни и щастливи бяха студентските семейства. Наистина самият той още не беше студент. Но след една година!…

— А какво ще правим за квартира? — каза той.

— С квартирата винаги ще я наредим. Отначало ще живеем с родителите ми. Имам много хубава стая, нали знаеш…

Той клатеше глава с вид на полуубеден. В същото време се питаше дали не беше по-добре да уведоми баща си чрез Карол. Не, защото по всичко личи, че при сегашното много особено състояние той не може да разчита на нейната подкрепа. Жан-Марк? „Той няма да направи нищо за мене“. Франсоаз? „Тя няма никакво влияние вкъщи“. Маду? Подскочи при тази идея. Да й телефонира. По-добре да отиде да я види!… Още веднъж той яхна мотоциклета на Дебюке. После се спря. Погрешна насока: достатъчно бе Маду да каже бяло, за да каже баща му черно. От която и страна да потърсеше съюзници, все се виждаше сам. Той, и никой друг, трябваше да застане лице срещу лице с върховната власт. Предварителният му страх се увеличаваше при всеки удар на сърцето му. Едно нещо беше положително: не можеше да откаже да се ожени за Дани, след като той беше виновникът. Въпрос на чест. Гледаше я с по-голямо уважение. Как да повярваш, че в този плосък и нежен корем е заченат живот? Един живот, който всъщност беше негов живот. „Аз се удължавам. Аз се раздвоявам. Появявам се в света под друг образ!“ Прониза го гордостта на твореца. Изведнъж се почувствува равен с автора на своя живот. Трябваше ли да се страхува от баща си, щом като и самият той беше баща? „Днес, след вечерята, ще му поискам десет минути за разговор. Като мъж с мъж. За предпочитане в кабинета му. И там, без да се двоумя, ще му кажа: работата е така и така, няма какво да разискваме…“ Разгорещяваше се предварително. Всичко изглеждаше лесно, възбудително, почти весело. Той пак взе ръката на Дани и силно я стисна, сякаш за да запечати съюза им.

— Ще се справим! — каза той.

Тя му отправи безумен поглед на признателност. Мълчаливо го провъзгласи глава на семейство. Той важно прие тази висока чест. Колко щастливо семейство щяха да бъдат! Няма да има нужда да се крият. Господин и госпожа Даниел Ейглетиер. А тоя син, който щеше да се роди! Този син или тази дъщеря! Не, този син, този син! Той скочи на крака. Щастието го караше да се раздвижи.

— Предлагам ти да пийнем по чашка — каза той. — Аз съм богат. Колко е смешно — продадох старите си книги, китарата си, за да платя за една мръсотия, но ще употребя тия пари, за да отпразнуваме нашата сватба! Кога мислиш, че ще се роди?

Без да се двоуми, тя отвърна:

— Края на януари.

— Толкова късно?

— Пресметни сам! — каза тя. — Май, юни, юли…

Месец след месец работата ставаше по-сигурна. Даниел израстваше в собствените си очи едновременно с детето в утробата на майката. През септември той се почувствува необикновено солиден, мъжествен, благороден и опитен.

— Да — каза той. — Така трябва да бъде… Как ще го наречем?

— Още не съм мислила!

— Има време наистина!

Изненада се на собствената си непоследователност: преди четвърт час смяташе да унищожи това дете, а сега му търсеше име. Колко е зависима съдбата на едно същество! Отправиха се към желязната врата. Даниел я бе прегърнал през раменете.

— Как ще се справиш с баща си? — попита тя неочаквано.

Стреснат от действителността, той се вдърви. Тръпки полазиха по гърба му.

— Не се тревожи — каза той. — Тази вечер всичко ще, се уреди. Имам план.

Карол беше предупредила, че няма да вечеря вкъщи. Нейното отсъствие ли така помрачаваше Филип? Даниел никога не бе виждал баща си с толкова сурово лице. Те седяха един срещу друг на семейната трапеза, между тях имаше само един бял десерт. Агнес им прислужваше мълчаливо като в параклис. Понякога се чуваше хлопане на автомобилна врата в двора на къщата. Даниел реши да дочака плодовете, за да мине в атака. Филип взе една круша в чинията си, разряза я на четири и бавно обели едно парче. Движенията му бяха точни, а погледът мътен.

— Какво прави днес следобед? — попита той, без да вдигне очи към сина си.

— Нищо — измънка Даниел.

— Как нищо? Напреднал ли си в преговора?

— Разбира се.

— Имам впечатление, че гледаш през пръсти на матурата си!

— О, не, татко.

— Във всеки случай не пускай грамофона, докато зубриш уроците си! Как може да запомниш нещо при тази врява в ушите ти?

— Защото чувствувам нужда, татко. Аз съм привърженик на аудио-визуалната система.

Филип повдигна рамене. Даниел остана доволен от мъдрите си отговори. Изведнъж се почувствува с къси панталони. Въпреки това уводът бе не добре подготвен в главата му: „Татко трябва да те поставя в течение на твърде сложно положение. Обичам едно младо момиче: Даниела Совело. Тя чака дете от мене. При тези условия мисля, че ти ще се съгласиш…“ На това място думите му се объркаха. Дори наум не можеше да каже повече. Ножът на баща му се плъзгаше върху четвъртинката круша и я белеше изящно. Невъзможно бе да прекъсне тази изкусна работа. „По-късно, когато бъдем в салона…“

— Чудно! Вече не пушиш с лула, татко!

— Не — каза Филип.

— Бащата на Даниела Совело пък пуши с лула.

— А!

— Даниела Совело е сестра на моя приятел Лоран. Много са мили и двамата. Ти си го виждал у дома…

— Възможно е, но не си спомням.

Разговорът започна лошо. Смутен, Даниел даде заден ход. Сърцето му туптеше силно. Той се опита смело да направи втора атака.

— У семейство Совело вечерях миналата вечер, когато ви телефонирах… нали знаеш!

— Да.

— Господин Совело е инженер… във ФИСАК, знаеш ли?

— Изглежда, че е много голямо предприятие.

Мълчание. И по тази линия нищо, баща му не се улови. Агнес донесе кафето. Пиха го на малки глътки. Лъжичката на Даниел падна върху килима. „Ще я вдигна и ще кажа всичко!“ — реши той изведнъж. Наведе се, взе лъжичката с палеца и показалеца си, повдигна се бавно, срещна погледа на баща си и продължи да мълчи със свито гърло.

— Ще работиш ли? — попита Филип.

— Да, веднага.

— Тогава лека нощ. Аз излизам.

Филип стана, като остави сина си объркан. Какво? Нима всичко се свърши? Объркал се в плановете си за атака, Даниел помисли отначало да го задържи. Но не можеше да намери причина. Или по-точно не търсеше причина, много доволен, че опитът се отлага.

Той изгледа с облекчение, примесено с ярост, как баща му излиза. Страхливостта му тежеше на сърцето. Все пак трябваше да признае, че моментът беше лошо избран. По-добре беше да изчака по-благоприятни условия, отколкото да атакува, където и да било и както и да е — това е ключът на стратегията. Утре вечер ще се заеме с тази задача. Ако ще да гърми и да трещи! Само един ден още все пак! Схруска бучка захар. В меката светлина на лампата салонът спеше. Между две възглавнички пъстрееше една копринена носна кърпичка на Карол. Падналата лъжичка бе оставила малко петно върху килима. Очевидно Дани ще бъде разочарована. Ще й каже, че баща му не е вечерял вкъщи. Първата съпружеска лъжа. Други ще последват. Не, той искаше да образува с нея идеална брачна двойка. Щастието да бъде еднакво за двамата. Нищо по-лесно от това, когато са искрени един към друг. „Колко я обичам! Какъв шанс, че я срещнах!“ — повтаряше си той, за да поддържа настроението си.

Изпи две чаши кафе и се прибра в стаята ся. Голи стени, полупразни лавици, стаята му бе неузнаваема. Вещите я бяха напуснали, преди самият той да я напусне. Всичко тук му говореше за неговото предстоящо отпътуване. Пусна грамофона, седна до масата си и отвори тетрадката по физика. „Показателят на мощността на един променлив ток е отношението между реалната мощност, измерена във ватове от ватметър, й очевидната мощност, изразена във волтампери“. Той нищо не разбираше от електричество. Светлината от оголената електрическа крушка изморяваше очите му. Матура, после брак. Пропадане на изпита, успех в женитбата. Внезапно разбра, че се страхува и от едното, и от другото. „В какви кълчища съм се оплел? Но не! Всичко е много добре! Трябва да бъде много добре!“ Какво казваше тя? „Щом като бог ми е изпратил дете…“ Той въздъхна. Тревогата не го напускаше. Грамофонът свиреше старата песен „Бурно време“. Взе червен молив и подчерта наслуки няколко изречения в тетрадката си, за да си даде вид, че учи.

VI

Филип натисна един бутон, за да пренавие магнетофонната лента, после друг, за да я прослуша отново. Излязъл от магнетофона, собственият му глас, променен, дрезгав, почти неузнаваем, повтаряше дума след дума писмото, което беше издиктувал. Утре неговата секретарка ще напише текста на машина и ще му го поднесе за подпис. От известно време той ходеше в кантората си след вечеря, за да работи с отпочинала глава и в отсъствието на персонала. Това дори беше най-хубавият момент от деня му, момент, в който си възвръщаше равновесието, необезпокояван от посещения, от разговори и повиквания по телефона. Сега трябваше да уреди следната сделка: предложението на сдружението „Макуел и Хъдзън“ — за покупка на патентите; използувани от „Френско дружество за обработени кожи“. Той размисли една минута, включи апарата за записване и като закрачи напред-назад, започна изложението си. Обикновено този вид работа извършваше без каквото и да било усилие. Но тази вечер беше уморен, разсеян, не знаеше как да свърже една с друга фразите си. Заради магнетофона очевидно! Всъщност той все още предпочиташе да диктува на чернокосата госпожица Бигарос, която стенографираше всичко с бързи движения, с наведен гръб и с лъскав нос. Чу се как говори. Гласът му попадаше без отзвук в механичното запаметяване. Този усъвършенствуван технически апарат утежняваше чувството му за самота. Шареше с поглед по бежовите тапети, по кестенявото кадифе, по телефона с множество бутони, по магнетофона, чиито две ролки се въртяха бавно, и откриваше, че е единственото живо същество в една жестока среда. Още веднъж беше вечерял само с Даниел. Карол прекарваше вечерите си навън. Тя живееше своя живот, той — своя. Това беше последица на едно споразумение. Когато той й бе говорил за развода, тя веднага беше поставила условията. Не само бе поискала една прекомерно голяма издръжка, но обосновавайки се на факта, че са се оженили при условие имотите им да бъдат общи, претендираше за половината от адвокатската му кантора. Ако искаше да остане господар на кантората, Ейглетиер трябваше да й плати обезщетение. Размерът щеше да се определи съобразно средния доход през последните три години. Навярно тя се беше консултирала с хора, познаващи закона. Той не можеше да изпълни искането й, без да се разори. Най-голямата глупост, която беше извършил в живота си, бе, че се ожени за нея без брачен договор. Но по това време тя изглеждаше толкова млада, така лекомислена, така уязвима, щото никога не би допуснал, че е способна на такава постъпка. По силата на тия обстоятелства сега бе принуден да приеме начина на живот, който тя бе измислила. Карол използуваше всички облаги на омъжена жена, без да понася трудности. Той дори трябваше да действува тънко, за да не си разменят ролите и тя да поиска развод. Защото тя имаше доказателства за неговите изневери, в това той бе уверен! Забеляза, че от доста време не говори. Магнетофонната ролка, продължавайки да се върти, беше записала само неговите стъпки, въздишки и мълчание. Завърши набързо диктовката. Утре щеше да я провери.

Десет минути след полунощ. Той подреди книжата си, мина през стаята на машинописките, където пишещите машини спяха под калъфките си, премина през празния хол, угаси всички лампи и излезе на тъмната улица. Не бързаше да се прибере у дома си. Какво щеше да намери на улица „Бонапарт“? Една студена, празна и бездушна къща. След уволняването на Мерседес Карол беше наела на надница една полусаката жена, която, вместо да помага на Агнес, усложняваше работата й. Домакинството беше занемарено, не се спазваха часовете за ядене, всичко вървеше с главата надолу. Този безпорядък огорчаваше Филип, но му липсваше смелост да се справи с него. Струваше му се, че това е бавната победа на една пасивна разложителна сила, едно фатално безпомощно състояние, неизбежната последица от неговото отвращение.

Когато влезе в апартамента, добре познатото му безпокойство прониза сърцето му: сякаш се беше вмъкнал в нужда къща. Тук всичко, стени и мебели, беше напоено с присъствието на Карол. Пристъпвайки на пръсти, той влезе в салона и се втренчи в тъмнината пред себе си. Никакъв светъл лъч под вратата на спалнята. Имаше две положения — Карол или спеше, или не се беше прибрала. Второто беше по-възможно. Откакто се бяха скарали, те се срещаха само по време на ядене и си разменяха думи само при крайна необходимост. Прав сред салона, той отново се вслуша. После продължи, подгонен от тишината.

Сега спеше в кабинета си, на дивана, опрян до стената с лавици за книги. Легло на млад мъж, тясно и кораво. На малка масичка, до която стигаше ръката му, една лампа с медна стойка, пепелник, вестници, нож за рязане — всички удобства за един самотник. Седна тежко на края на дюшека. Изведнъж почувствува в кръста тежестта на годините си. Спомни си за своя сътрудник, Зурели, който получи инфаркт в началото на годината и който оттогава не бе вече човек — бледен, предпазлив, замислен, едва живуркащ… Сега той беше също болен. Ударът, който Карол му нанесе, го беше поразил и отвратил. Енергията му изтичаше през невидима рана.

Той се привдигна, премина през коридора и влезе в малкото помещение на банята, съседно на бившата стая на Жан-Марк. Отражението му се появи в огледалото над умивалника. Долната част на лицето му беше надебеляла. Сякаш отново имаше двойна брада!… Нямаше вече желание да спазва режима. „За какво ли ми е?“

Съблече се и застана под душа. Хладна и силна, водата обливаше раменете му, замрежваше очите му, квасеше устните му. Кой ли беше сега любовник на Карол? Само един ли имаше? Разбира се! Беше още млада, хубава, свободна! Само да се покажеше — и пленяваше. А той? Всичките му успехи бяха на базата на парите. Нито една от тия жени не го беше обичала заради самия него. Той винаги беше плащал — повече или по-малко. Избърса се с една хавлиена кърпа, навлече синята си пижама и изми зъбите си. Вкус на мента изпълни устата му. Търкаше грубо с четката и издраска венците си. Може би беше много възрастен за Карол? Като се ожениха, той се бе увлякъл не по силите си. Задъхваше се. Не! Дори мъж на тридесет и пет, дори на тридесет щеше да бъде изтощен от нея. Тази уличница притежаваше инстинкта на разрушението. Радваше се не толкова, че се харесва, а защото покваряваше всичко, до което се приближеше. Изплакна устата си и плю силно. Червена вода потече в умивалника. Беше спала с Жан-Марк не защото го е обичала, а защото бе открила необикновен случай да омърси, да унизи, да отчае… Сега, когато бе превърнала този хлапак в нищожество, тя сигурно не се интересува вече от него. Филип затвори тубата с паста за зъби. Припомни си едни думи на Агнес: „Но, господине, това беше през миналата година…“

Върна се в кабинета, вмъкна се в леглото, взе вестника и се опита да чете. Редовете се сливаха. С нежелание си сложи очилата. Искаше му се да избягва да ги употребява колкото може по-дълго време. Но не можеше да се направи нищо срещу бавното изтощаване на тялото. Проследи няколко заглавия. „А Жан-Марк къде ли е?“ Всеки път, когато помислеше за първородния си син, удряше глава в бяла стена. Нито гняв, нито тъга, нито злоба, нито съжаление. Нищо. Пустош. Захвърли вестника. Библиотеката беше обляна в жълтеникавата светлина на лампата като със сироп. От всички тия книги той не бе прочел дори половината! Седна на възглавницата си. Издърпа наслука една книга от лавицата: „Озарените“ от Жерар дьо Нервал. За какво му беше тази изящна литература? Очите му се носеха от ред на ред, но умът му не следеше съдържанието. Беше му горещо. Разкопча пижамата си. Устата му горчеше. Стана, отиде в кухнята и взе бутилка минерална вода от хладилника:

Докато пълнеше нашата си, чу тихо притваряне на входната врата. Карол! Откъде ли се връщаше? Какво ли го интересуваше! Нищо не го интересуваше! Изпи водата, остави чашата и излезе. В коридора се сблъска с Даниел, който се движеше крадешком срещу него с тетрадки под мишницата. Смутен за миг, Филип изръмжа:

— Ти по това време ли се прибираш?

— … Не е късно! — смънка Даниел.

— Откъде идваш?

— От дома на семейство Совело.

— Какво си правил там?

— Преговарях математика с Лоран.

— Кой Лоран?

— Лоран Совело, моя приятел… Нали го знаеш, татко…

— А, да! — каза Филип. — Отивай да спиш…

Но Даниел не мръдна. Разглеждаше баща си с едно дръзко, но смесено с боязън изражение. Адамовата му ябълка подскочи нагоре при едно преглъщане. Той измърмори през зъби:

— Можеш ли да ми отделиш една минутка, татко?

— Кога?

— Сега. Искам да ти кажа нещо. Много е важно!

Филип се подвоуми, после каза:

— Е, добре!

Погледът на Даниел обходи мрачните врати в коридора. Всички еднакви — сиви, правоъгълни, лакирани, те блестяха под светлината на електрическата крушка.

— Тук ли? — прошепна той.

— Ела — каза Филип.

Влязоха в кабинета. Филип седна накриво до работната си маса. Изпод око той гледаше с недоволство бялото петно на леглото до библиотеката. Тия измачкани чаршафи, тая самотна възглавница — какво признание!

Но, изглежда, Даниел нищо не бе забелязал. Той стоеше прав, вдървен, съсредоточен, сякаш готов да скочи във водата. Изведнъж се устреми.

— Татко, става нещо много сериозно. Даниела Совело… сестрата на моя приятел Лоран… тя… чака дете от мене… Задължен съм да се оженя за нея…

След последната дума изпъчените му гърди се свиха, раменете му се отпуснаха. Филип мълчеше, за да има време да възприеме новината, да я отхвърли и да усмири първия си изблик на гняв. В лицето на ужасения Даниел той каза спокойно:

— Ти си пълен идиот, бедни ми приятелю!

— Но, татко… нищо друго не може да се направи…

— Винаги може да се направи нещо друго!

— Тя иска да роди детето!

— Аха! — каза Филип, като се усмихна. — Съмнявах се малко, представи си! Тя иска да те изнуди! Детето, детето! Само че от тебе ли е това дете?

Очите на Даниел се разшириха. Изумлението му беше като на фанатик пред богохулник.

— О, татко! — простена той. — Как можеш… Даниела е едно младо момиче, много почтено…

— Едно младо, много почтено момиче, което забременява и се опитва да те зароби!

— Кълна ти се!

— Какво ми се кълнеш? — каза Филип, като повиши тон. — Ти нищо не знаеш! Затънал си в бунище! И сега аз трябва да се напъвам, за да те извадя! Трябва да се хване за гушата твоята хлапачка…

— Защо?

— За да се научи как се живее! Най-напред трябва да откажеш да признаеш, че детето е от тебе! Да отиде другаде да му търси баща! Или пък да направи като другите!

— Какво искаш да кажеш, татко?

— Да абортира!

— Никога!

— Какво?

— Казах: никога! — измърмори Даниел. — Не само тя не иска, но и аз! Ще си родим това дете! Ние ще се оженим, татко!

Филип дори нямаше сили да се възмути. Глупостта, наивността, упоритостта на сина му убиваха в него желанието да го убеждава. „Много е глупав!“ — мислеше си той с отегчение. Прокара ръка по лицето си, като притискаше челото и носа си.

— Предполагам, че вече е говорила с родителите си — каза той.

— Не… Искаше най-напред аз да говоря с тебе… Но с родителите си тя няма да има трудности… Те са ме виждали, обичат ме много… Ако познаваш само майка й!… Тя е толкова нежна!… И баща й е толкова мил!…

Седнал върху масата, Филип отпуснато люлееше крака си и мислеше със злобна наслада: „Едва може да напише на френски език две изречения, без да допусне правописна грешка, в училище не прави нищо, мисли се за нещо, защото носи дълги коси, защото пуши, защото се натиска с момичета, направил дете, без да иска, настоява да се ожени, без да има пукната пара, разчита на другите, за да го хранят, няма нито ум, нито възможности, нито вкус към труда и с такива именно като него самонадеяни ахмаци, с такива дъждовни плужеци се надяваме да изградим утрешна Франция!“ Той се гневеше, нервите му бяха изопнати, главата гореща. Един малък мускул подскачаше в ъгъла на десния му клепач.

— На колко години е? — попита той сухо.

— Два месеца по-малка от мене — каза Даниел.

— Браво! И като се ожените, какво ще правите?

— Ще продължа учението си.

— Разбира се! А къде ще живеете?

— Точно за това говорихме с Даниела. Ще живеем при родителите й.

— На техен гръб?

Даниел вдигна глава като обиден.

— Защо? Тя и сега живее при родителите си! Един човек в повече няма да промени много нещата. Впрочем ние ще им внасяме нашите семейни добавки.

— Какви добавки?

— Те не са малко! — каза Даниел. — Ние се осведомихме, да знаеш!… Помощта за бременност, добавките за майчинство, възнаграждението за кърмене, семейните добавки… Добра сума, като се съберат, знаеш ли!

— Говориш за семейните си добавки като за някакво положение в бъдещето! — изръмжа Филип. — Не се ли отвращаваш поне малко, че навлизаш в живота с тия подаяния, които държавата отпуска на носачките на деца? На твое място бих се срамувал да се оженя, без да имам пари да я храня! Не е мъж тоя, който не изкарва прехраната си! А който не е мъж, не се жени!

— Разбира се, да — измънка Даниел, — имаш право… Аз също бих предпочел да съм завършил образованието си и всичко… Но тъй като така се случи!… Няма да се правим нещастни заради някакви си принципи…

Пред този затъпял от нежелание да разбере образ Филип капитулира. Той нямаше нищо общо със своя син. Всеки път, когато бяха сами с него на масата, оставаше с впечатлението, че тази угодническа бойскаутска мутра е олицетворение на неговото нещастие. Не можеше повече да го гледа как дъвчи пред него и на обед, и на вечеря. Какво облекчение, ако Даниел напусне къщата! Филип стана и каза:

— Във всеки случай не разчитай, че и аз ще ти давам добавки.

— Не разчитам — каза Даниел.

Филип закопча яката на пижамата си. „Да, да, да върви да гради щастието или нещастието си другаде! Да се измита оттук! Досажда ми!“ Той нервно взе цигара от пакетчето върху кръглата масичка. Даниел драсна клечка кибрит и му я поднесе.

— Щом като си направил глупостта и щом като имаш намерение да отидеш докрай в глупостта си, като се ожениш за нея, на мене не ми остава нищо друго, освен да замълча — каза Филип, като пусна дим през ноздрите си.

— Значи си съгласен?

— Точно така!

— О, благодаря, татко! — каза Даниел.

Усмихваше се широко. Преливаше от щастие! Раздразнен, Филип отвори вратата. Но Даниел се двоумеше да излезе. Усмивката му беше изчезнала. Отново устните му бяха свити и очите му гледаха тъпо — признаци, че преживяваше сериозна вътрешна борба. Той каза:

— Сега ще трябва да се срещнеш с нейните родители…

— Какво? — извика Филип.

— За да знаят какво е положението, нали разбираш!…

Възмущението на Филип спадна така бързо, както се беше повишило. Невъзможно беше да откаже. Работата можеше да се уреди с няколко думи. Той наведе глава.

— Добре! Ще мина да ги видя.

Усмивката се върна върху лицето на Даниел. Изглеждаше щастлив до смайване. Като бързаше да го изпрати, Филип сложи ръка върху рамото му и промърмори:

— Хайде, тръгвай! Лека нощ!

— Лека нощ — прошепна Даниел.

И изведнъж добави:

— Исках да те попитам, татко… Ти имаш необикновен вид от известно време… Имаш си неприятности, добре разбирам!… Не искаш ли да ми кажеш?…

— Няма какво да ти казвам! — възрази сурово Филип. — Всеки човек има лоши моменти в живота си. Ще разбереш това по-късно въпреки твоите семейни и други добавки!

Той го изтика навън, пак си легна и взе отново книгата. Звучните фрази на Жерар дьо Нервал го дразнеха, прескачаше пасажи, цели страници. Погледна часовника на нощната масичка: два часът след полунощ. Угаси лампата. Няколко минути по-късно, в тишината на апартамента, той чу отново как входната врата се отваря. Този път наистина беше Карол. Остана с отворени очи в тъмнината. Започна да го обзема странно спокойствие: тя се беше прибрала.

VII

На вратата се чукаше. Карол се попривдигна на лакти. Трябваше да напрегне паметта си, за да си припомни най-после, че беше позвънила на Агнес за чай. Навярно междувременно Карол е заспала отново, а Агнес чукаше. Тежък утринен сън. Истински сън може би, откакто снощи се беше вмъкнала отмаляла в леглото си. Каква ужасна нощ! Стегнати слепоочия, горчилка в устата, пламнал стомах! Сгреши, като яде пиле с лимон, в този африкански ресторант. Бяха пили ракия от смокини. Черният оркестър свиреше шумно. Тя още чувствуваше във вените си думкането на там-тама. Цялата й кожа беше настръхнала. Стаята плуваше в полумрака.

— Влезте — каза Карол.

С две ръце Агнес носеше подноса със сутрешната закуска.

— Колко е часът? — попита Карол.

— Десет, госпожо.

Както всяка сутрин, Агнес остави подноса върху леглото, широко отвори прозореца и дръпна пердетата. Карол примижа в светлината. Слънцето и свежият въздух изведнъж я замаяха.

— Щорите, Агнес!

Агнес спусна щорите и излезе. Карол напълни чашата и я поднесе към устните си. Топлата струя чай се разля в тялото й, изми всичко, попари всичко, пречисти всичко по пътя си. Миризмата от тостовете погъделичка ноздрите й. След снощното прекалено ядене и пиене разумно беше да остави организма си да почине. През деня ще изяде само няколко плода и ще изпие три чаши минерална вода. Навярно имаше вид на мъртвец. Взе със страх едно огледало от нощната масичка. О, не! Видът й беше съвсем приличен! Очите й бистри, по ъгълчетата на устните и на очите имаше само леки бръчки… Наистина този нощен крем й действуваше добре. Тя можеше да мине почти без грим. Олимпия често й беше казвала, че я намира по-красива, като става от леглото, отколкото докарана за излизане. Да не се доверява на Олимпия, Нима съществува женско приятелство без коварство? Тя плъзна ръка по шията си, чиято кожа беше увиснала малко под брадичката. „Изглежда, че ако всяка сутрин си протяга двадесет пъти напред долната челюст… Идиотщина!“ После пръстите й стигнаха в косата, повдигнаха я и я разпръснаха на кичури, както в една картина, която тя дълго бе изучавала. Наблюдаваше се в огледалото, поздравяваше образа си и съжаляваше, че следобед си беше определила час при фризьора. Откровено казано, би могла да мине още осем дни, без да се накъдри. Още повече че Харолд отсъствуваше и навярно Раул ще трябва да й прави фризура. Последния път Раул я беше обезобразил. Няма да отиде. Но изведнъж разбра, че ако не отиде на фризьор, следобедът й ще се провали. Ще се проточат празни, сиви часове. Никога през живота си не беше оставала така незаета. Дължеше се на вчерашната вечер, на това много тежко ядене, на този шум… Пък и Ксавие не беше забавен! Откъде тази идея да я заведе там с две двойки, които едва познаваше. Мъжете говореха за сделки (те всички бяха от търговията със зърнени храни), жените нямаше какво да си кажат, оркестърът се развихряше под червено лакирания свод, светлината беше толкова слаба, че пилето в чиниите изглеждаше бледолилаво, сервираха едри, отпуснати негри. След вечерята танцуваха. Ксавие притискаше силно Карол. Той имаше чувство за ритъм. И най-малките му движения бяха съгласувани с музиката. Тя още не беше се любила с него. Това ще стане утре или вдругиден. Когато пожелае… Жалка беше съвсем животинската похотливост в това сближаване. Като я изпращаше до вкъщи, той я беше поканил да замине с него на Антилите. Луксозна яхта на италиански кораб. Отплаване от Кан след осем дни. Продължителността на пътуването седем седмици с престои на най-живописните острови. Не беше казала нито да, нито не. Наистина Ксавие съвсем не я блазнеше със своето лице като пита, с досадната си любезност и с липсата на всякакво чувство за хумор, но архипелагът я привличаше като някакъв голям географски десерт. Да напусне Париж. Да отиде, където и да е към слънцето. До гуша й беше дошло от този шумен град от тия хора, винаги едни и същи, хора, които се познаваха един друг, от тези задръствания, от тези интриги, от тези вечери, от тази миризма на бензин… Тя замечта за безлюден плаж, по който се разбиват вълни. Вятър в кокосовите гори. Млад гол мъж, изправен на върха на вълните върху сърф. И океанът го носи от гребен на гребен сред кипежа на пяната чак до брега. В кой ли филм беше видяла това? Този млад мъж приличаше на Жан-Марк. Тя рязко пропъди тия мисли. Впрочем навярно на Антилите няма водни ски. Ксавие нямаше нищо спортсменско. Жан-Марк също!

Тя въздъхна бавно и започна да гримира очите си. Четчицата с аркансил се плъзгаше по миглите, натежаваше и ги удължаваше. Погледът на Карол в огледалото ставаше по-дълбок и загадъчен. Нищо още не беше решила — нито за фризьора, нито за Антилите. Тази нерешителност й беше приятна като хладината на чаршафите, еластичността на дюшека, мекотата на възглавницата под гърба й. „По-късно, ще видим. Имам време. Уморена съм. Днес е ден на двоумение — това е всичко!“ С очите си беше „свършила“. Няма да гримира нищо друго. Ще бъде малко бледа, но интересна. За опит само. Но за кого? Мисълта за самотата я смрази. Почувствува около себе си трептене, разширяване на концентрични вълни като ония около гонг, ударен с дървен чук. Главата все повече я болеше. Ако не беше толкова светло, щеше на драго сърце да заспи пак. Отново три почуквания на вратата. Агнес се връщаше да вземе подноса от сутрешната закуска. Ще й каже да спусне пердетата. Ще прекъсне телефона. Ще се преструва на болна, на много болна… Не влезе Агнес, а Жана, домашната прислужница, една хилава жена с подутини и топчест нос, осеян с виолетови нишки. Носеше прахосмукачката. Маркучът висеше на врата й като голямо безжизнено влечуго.

— Мога ли да почистя стаята, госпожо?

— Нали виждате, че не може! — каза Карол с досада.

Жана примигна като плесната от този отговор и тръгна обратно със ситни крачки. Но когато бе пред вратата, тя се спря и преви гръб до земята. Появи се Филип. Карол не можа да потисне сепването си от изненада. „Все пак съм щастлива, че имах време да гримирам очите си!“ — помисли си тя бързо. Жана офейка, като чукна прахосмукачката в рамката на вратата.

— Внимавай де! — каза Карол.

После, като се обърна към Филип, тя попита:

— Няма ли да ходиш в кантората?

— Не. Имам в единадесет часа среща в града — каза той.

За пръв път се осмеляваше да влезе в стаята на жена си, откакто се бяха скарали. Какво ли искаше от нея? Тя реши да се предпази и не го покани да седне.

— Как си? — попита той след миг.

— Немного добре. Прибрах се късно. Болна бях през цялата нощ.

— Трябваше да ме повикаш!

Тя го прониза с ироничен поглед.

— Каква полза щеше да има?

Филип не отвърна. Отново беше затлъстял. Очите на пълното му и розово лице бяха безизразни. Като го гледаше прав пред себе си с отпуснати ръце, тя не можеше да повярва, че има авторитет пред клиентите си и пред сътрудниците си. Как да си обясни, че увереността на неговите съждения, професионалната сръчност и изисканият стил, които с удоволствие всички му признаваха в работата, така жестоко му липсваха в частния живот? От няколко дни тя го считаше не толкова циничен и не толкова груб, както в миналото. Дълбоко засегнат, той таеше всичко в сантиментална отпуснатост и мълчалива съпротива. Беше груб с нея, груб с децата си. Презираше го, но вече нямаше желание да му причинява болка. Той се обърна с гръб към прозореца. Тя го видя като силует на светъл екран. Въпреки полуспуснатите щори цялата дневна светлина блестеше пред нея. При това осветление изпъкваха и най-малките недостатъци на лицето. Познаваше слабостите си и се отмести, за да избегне предателските лъчи на слънцето.

— И аз спах лошо — каза той. — От кабинета ми се чуват всички шумове от улицата…

Нима искаше да го съжали, да му предложи да спи в нейната стая, чиито прозорци гледаха към тихия двор? Това единствено предположение я накара да изпита радостен гняв. Беше по-силната, няма да го щади, ще му плати за любовниците, за Жан-Марк и за всичко друго… След този изблик на злоба тя потъна в безразличие, още по-страшно от омразата. Тъй като тя мълчеше, той подзе смирено:

— С кого беше снощи?

— С приятели.

— На театър или на концерт?

— Не, в един африкански ресторант.

— Хубаво ли беше?

— Не лошо.

Всъщност заведението не беше интересно. Но Антилите, Антилите… Фосфоресциращото море, дивашките танци. Ксавие… Тя пресметна, че ако тръгне на това пътешествие, ще й трябват пари. Не за да плаща за пътуването (това ще направи Ксавие), но за рокли, за всеки случай, за непредвидени разходи… Между нея и Филип беше сключено финансово споразумение поради скъсване на отношенията. Той й беше открил банкова сметка и я поддържаше редовно, без никога да й иска обяснения. От своя страна, тя се въздържаше да прави прекалени разходи. От благородство, от коректност. Играеше „честно“, както казваше Олимпия. Малко пресилено наистина. След като се бе ограничавала в продължение на седмици, сега считаше, че е дошъл моментът да навлезе в по-охолен живот. Мислено си състави списък: „Два костюма, четири-пет много хубави блузи, една следобедна рокля…“ Сумата нарастваше. Отправи към Филип изпитателен поглед. Той беше на нейно разположение, ще се съгласи на всичко.

— Всъщност — каза тя — не знам в какво състояние е моята банкова сметка, но ще имам значителни разходи през седмицата…

— Ще направя необходимото — каза той.

Галантен, героичен, възхитителен, с бистър поглед и с портфейл в ръка. Нещастен тип!

— Можеш ли да ми кажеш на колко да възлиза влогът? — подзе той.

— Не знам точно. Смятам да замина за Антилите с приятели. Така че, както виждаш, ще трябва да се осведомя…

— За Антилите ли? — измърмори той.

— Не одобряваш ли идеята?

— Много е хубава… Няма да бъдеш дълго време в Париж тази година… През януари на Капри, сега на Антилите…

Той имаше вид на измамен — с бръчка на челото и увесен нос. Тя се учуди на бързината, с която беше решен въпросът за пътуването. Това, което преди минута беше мечта, двоумение, бавно премисляне за или против, се превърна въпреки волята й в действителност. Изведнъж се почувствува много заета, трябваше да ходя на сто места в четирите краища на Париж, не й стигаше време. Колко ли бе часът?

— Кога смяташ да тръгнеш? — попита Филип тъжно.

— След осем дни.

— А!…

Настъпи мълчание. Филип беше на перона на гарата. Казваше й сбогом. Той въздъхна.

— Е, добре! Аз пък имам да ти съобщя една безумна новина: Даниел ще се жени.

— За малката Совело?

— Да. Ти си очаквала?

— Почти…

— Тя забременя от него!

— Много е добро това момиче!

— Все пак…

Тя го изслуша да изрежда основателните възражения. Имаше право по всички точки. И именно това най-много я дразнеше. Отвращаваше се от тази фамилия. Колкото повече затъваха Ейглетиерови, толкова по-щастлива щеше да бъде. Какво ли имаше тази сутрин във въздуха, че така много я ободряваше? След една нощ на главоболие и кошмари тя възкръсваше подмладена, жизнена, егоистична, с чиста кожа, с остри зъби пред този победен мъж. Ще отиде при фризьора — разбира се! — после у шивачката си, после в този магазин в квартал Сен Оноре, който Олимпия толкова й беше хвалила! Даниел оженен и глава на семейство — букет от бенгалски огън на нелепости!

— Доволна съм за Даниел — каза тя, като се усмихна.

Филип я изгледа с безпокойство. Тя протегна ръце напред. Нощницата й беше прозрачна.

— Сега ме остави — каза тя. — Закъсняла съм!

Той си излезе.

VIII

— Госпожата тук ли е? — попита Мадлен, като свали мушамата си и я подаде на Агнес.

— О, не! — каза Агнес. — Замина завчера.

— Замина?

— Да, на пътешествие. С кораб, както каза. Ще се върне след два месеца!

Мадлен се учуди, че сутринта по телефона Филип нищо не й бе казал за това пътуване. Бяха говорили само за предстоящата женитба на Даниел. От едно писмо на Франсоаз Мадлен бе научила за събитието. И веднага бе повикала брат си. Той само можа да потвърди фактите и да изкаже съжаление, че не е могъл да го възпре. Мадлен имаше впечатление, че, противно на характера си, той не беше недоволен от нейното идване в Париж. Погледна часовника си: седем и десет.

— Господинът няма да закъснее — каза Агнес.

— А господин Даниел?

— Той има изпити днес.

— Наистина! — каза Мадлен. — Той трябва да е в голямо напрежение!

— Така ли мислите: днес е третият ден!… Най-тежкият беше вчера, както той каза!…

Мадлен влезе в салона с фенека си подръка и се отпусна върху възглавниците на дивана. Каква горещина! Беше яла солено на обяд. Устата й беше пресъхнала. През цялото време на пътуването, по пътя, размекнат от слънцето, беше мечтала за чаша бяло вино, чисто и студено.

— Агнес — каза тя, — много съм жадна! Смилете се над мене!…

— Уиски с лед, госпожо?

— Нямате ли бяло вино?

— Не.

— Е, добре! Дайте уиски — каза Мадлен със съжаление.

Агнес изчезна. Мадлен запали цигара: тази сватба след две седмици — каква глупост! Естествено, ако малката е бременна… След Франсоаз Даниел! Вятър на умопобъркването духаше върху фамилията. Филип и Карол не бяха в състояние да налагат волята си в къщата. „Истина е, че сегашните младежи не слушат вече никого. Те са буйни, хвърлят се във водата…“ Залязващото слънце ръсеше в салона златист прах. Стари фотьойли, скъпи тапети, ценни килими, протъркани до основата… Мадлен си каза, че някои хора от типа на нейния брат и на Карол натрупват мебели, бибела, пари, връзки, сякаш се подготвят за приятен живот, а всъщност никога не живеят щастливо. Тези хора вярват, че най-важното в живота им не е самият живот, а неговият декор. Не беше ли малко подобен и нейният случай? Тя погали фенека си. Агнес се върна, тласкайки една масичка на колела с бутилки и чаши. Мадлен си наля в чаша уиски с много газирана вода, изпи половината и попита:

— Децата ще вечерят ли с нас тази вечер?

Агнес погледна изплашено.

— О, не, госпожо! Господин Даниел да, но не и другите!

— А? — каза Мадлен. — Жалко! Бих желала да ги видя!

— И аз, госпожо! — простена Агнес.

Тя притисна с юмрук устата си и очите й се напълниха със сълзи. Цялото й лице се изкриви.

— Какво ви е, Агнес? — попита Мадлен. — Грижи ли си имате?

Хълцане разтърси раменете на Агнес.

— О, госпожо! — измърмори тя. — Да знаехте само! Проклятие има над тази къща! И всичко това по моя вина! Бог никога няма да ми прости!

— Какво толкова лошо сте направили?

— С тоя нещастен господин!… Мерседес му казала, че съм знаела… и че само да ме попитал!… Той ми зададе толкова много въпроси! Като съдия! Никога не съм лъгала! Казах всичко! Не трябваше да казвам, а казах всичко! Ах, каква беда!…

— Какво му казахте?

— За госпожата и за господин Жан-Марк!

Ледено безпокойство обви Мадлен като мъгла. Всичко се смрази и скова в нея.

— И после? — отсече тя.

— Мисля, че господинът прокле господин Жан-Марк! Във всеки случай господин Жан-Марк не стъпва вече тук, за него не говорят вече на масата. Освен това господинът спи в кабинета си. Да! А госпожата, питам се дали ще се върне някой ден от пътешествието, дали не е отпътувала за хубаво! Господинът е съвсем объркан. Ако не беше така печален, нямаше да позволи на господин Даниел да се жени! Не мислите ли, че и това е едно нещастие! Всичко се обърка. Съвсем скоро господинът и мене ще пропъди! А не съм го ограбила, кълна ви се!

Изсекна се чак до издъхване в една голяма кърпа. Мадлен, отначало учудена, почувствува някакво особено успокоение да измества смущението й. Не беше ли за предпочитане едно страшно, но ясно положение пред благовидното лицемерие? Сега се чувствуваше засегната, че Жан-Марк не беше я повикал на помощ, когато е избухнал скандалът. Франсоаз също, макар че е била в течение, не е намерила за необходимо да я уведоми. А и как да си обясни защо Даниел не й е написал един ред за своите намерения? Бяха ли престанали племенниците й да разчитат на нея? Тази мисъл я натъжи, без да предизвика възмущение. Едно такова откъсване беше в реда на нещата. Агнес продължаваше да хленчи. Мадлен нямаше вече желание да я разпитва. Отпрати я в кухнята с няколко утешителни думи. После си наля втора чаша уиски. Изпи я на един дъх. Силният алкохол я съвзе. Фенекът се беше свил на коленете й. Той наостри уши. Входната врата се затвори шумно. Филип? Даниел? Беше Филип.

Той влезе в салона с бързи крачки. Господи, колко бе застарял!

— Отдавна ли си тук? — попита той.

— Току-що пристигам.

— Как си?

Той седна, наля чаша уиски и протегна краката си с наслада.

— Много добре — каза Мадлен. — А ти?

— Чудесно! Всъщност толкова добре, колкото може да бъде един човек, чийто син е пред прага да извърши величествена глупост. Всичко опитах, да знаеш, за да променя решението му. Но тъй като господинът е имал благоразумието да направи една глупост и иска да бъде кавалер докрай…

— Ти видя ли се с родителите?

— Необходимо беше! Хора по-скоро симпатични. Бащата е инженер. А колкото до дъщерята, тя е блудкаво миловидна блондинка, закръгленичка, бледичка и глуповата… Все пак, щом като такъв тип му харесва!…

Той разклати парченцата лед в чашата си и изпи глътка алкохол.

— Карол е заминала? — попита Мадлен.

— Да. На пътешествие до Антилите.

— А с тебе какво става?

— Съсипвам се. Никога не съм имал толкова работа! Вдругиден отлитам със самолет за Ню Йорк. Ще остана там три седмици или месец…

— Значи няма да присъствуваш на сватбата?

— Не! Впрочем и да искам, нямаше да мога! Съвпадение. Но при нашето положение така е по-добре, не намираш ли?

Той се кискаше. Тя го погледна със съжаление.

— Не, не намирам, Филип. Тъжно! Много тъжно!

— Защо? Ти ще бъдеш тук. Децата те обожават!

— Аз съм им само леля!

— Та какво? Вярваш ли, че имат нужда от баща си? За да си развърже кесията — само за това! Не бъди толкова сантиментална с младите; те не се отнасят така с нас! Те са лъвчета, сурови, коравосърдечни, жестоки, егоисти!… Те са гладни, те са жадни, бързат да живеят… Нищо друго не ги интересува!…

— Даниел е малолетен… Необходимо му е твоето съгласие…

— Ще му го дам писмено, преди да замина.

— Кога ще се състои сватбата?

— В началото на юли. Ще бъде много скромна!

— Както на Франсоаз, предполагам.

— Още по-скромна: няма да има църковен брак!… Да, просто да си умреш от смях!…

Той се наведе към Мадлен с оживено лице, сякаш за да й разкаже циничен анекдот, и рече полугласно:

— Представяш ли си, че госпожа Совело е толкова малко уверена в сериозността и здравината на бъдещото младо семейство, че внуши този брак да не бъде благословен от свещеник. Така в случай на развод нейната дъщеря ще може отново да се омъжи — какво казах? — да се омъжи в черква! Едва се сдържах да бъда сериозен, докато тя се мъчеше да ми обяснява своя номер! Едно благоговеене пред религията, което води към отказ от религиозен брак!…

Той избухна в дрезгав смях и изпразни чашата си наведнъж. Мадлен изчака да мине един миг на мълчание. Колкото повече наблюдаваше брат си, толкова повече го намираше посърнал и жалък. С ловка преднамереност, измервайки думите си и пресмятайки риска, тя прошепна:

— А какво става с Жан-Марк?

— Него пък отдавна не съм го виждал! — каза той.

— Защо?

— Не знам… Много е зает… Има изпити…

— Сега ли ги държи?

— Навярно…

— Сигурно ще успее!

— И аз така мисля.

— Бих искала да го видя тази вечер вкъщи!

— Е, добре, няма да го видиш!

Мадлен отправи поглед към очите на своя брат, потопи се цяла в тази тъмна, искряща вода и каза бавно:

— Филип, аз зная защо Жан-Марк не идва вече тук!

Чертите на Филип се изопнаха. Лицето му повехна.

Той изръмжа през зъби:

— Малкият мръсник! Трябваше любовните му подвизи да станат достояние на цялата фамилия. Това е славата му сега! Откога знаеш, не моят син е спал с жена ми? Предполагам, че си била в течение много преди мене!

— Да, Филип.

— И нищо не си ми казала!

— Не можех! Аз нямах право! Бях с намордник!… Но, Филип, ти, изглежда, не знаеш всичко… Жан-Марк може да бъде извинен, докато Карол не!… Той е много млад, бил е съблазнен, страдал е повече, отколкото си въобразяваш… А освен това той е скъсал връзката; имал е смелостта! Месеци и месеци са изминали оттогава! Всичко е свършено между тях, кълна ти се! Не може безкрайно да отказваш да видиш сина си!…

За пръв път в живота си тя чувствуваше, че брат й има нужда от нея. Това убеждение я сгряваше, повдигаше духа й. Вече вярваше, че е спечелила играта. Но той поклати тежко глава.

— Има неща, които са извън моите сили, Мадлен. Ти не знаеш какво значи за един мъж мисълта, че е бил измамен от своя син! Това е гнусно! Това е безвъзвратно! Като ампутация!

Той направи с две ръце жест, сякаш прерязва тялото си наполовина. После каза с глух, оскърбен глас:

— Моля те, никога вече не ми говори за него!

Здрачът нахлуваше в стаята. Мадлен протегна ръка.

Светлина бликна от лампата с големия копринен абажур в бананов цвят.

— Много е смешен твоят фенек — каза Филип, като докосна с върха на пръстите си муцуната на животното.

Фенекът се сви с разширени от страх очи и с щръкнали уши.

— Не така, моя малка Жулия! — каза Мадлен. — Успокой се! Това е приятел! Тя се ужасява, щом види непознато лице! А пък с мене е толкова спокойна, толкова мила! Откакто я имам, не се чувствувам толкова самотна!

— Само защото в Тюке не е много весело през зимата!

— Да, не е много весело… Но има нещо друго… Нещо друго, много привлекателно…

Агнес дойде да попита господина дали искат да минат веднага на масата, или ще чакат господин Даниел.

— Осем часът! — забеляза Филип. — Малко го е грижа за нас! А му бях казал, че ще вечеря тук! Сигурно е изтичал до „Дани“ след изпита. Вчера и завчера резултатите бяха катастрофални. Днес навярно ще бъдат същите. Иначе щеше да ни телефонира. Можете да сервирате, Агнес.

Седнала в трапезарията срещу брат си, Мадлен почувствува леко замайване на главата, сякаш земята се беше завъртяла наопаки. Виждаше се отново на същото това място временно като господарка след развода на Филип. Но сега столовете на децата бяха празни. Притисна я умора, меланхолично чувство по нещо преживяно. Не знаеше вече какво да каже на Филип. В откровението, до което бяха стигнали, всяка дума можеше да причини рана. Изведнъж Филип попита:

— В хотел „Моне“ ли си отседнала?

— Не, но ще отида там след вечеря.

— Не намираш ли това за малко смешно?

— Кое?

— Да спиш в хотел, когато тук си имаш стая.

— Винаги съм правила така.

— Не, Мадлен, невинаги. Не би ли останала тази вечер?

Развълнувана, тя го изгледа с изненада. Не беше свикнала на такова внимание. Само прошепна:

— Е, добре, оставам!

— Пригответе стаята на сестра ми — каза Филип на Агнес, която разтребваше масата.

Входната врата хлопна. Даниел нахълта като вятър. Лицето му беше зачервено и гузно.

— Отчаян съм, Маду! Пет препълнени автобуса минаха покрай носа ми! Накрая тръгнах с метрото, но нали има две прехвърляния…

Той целуна леля си и баща си, после повтори: „Наистина съм отчаян“, и се отпусна на един стол.

— Е? — попита Филип сухо.

— Горе-долу — каза Даниел.

Агнес му поднесе две парчета говеждо печено и цял куп пържени картофи. Филип и Мадлен ядяха плодове.

— Какво разбираш под „горе-долу“? — каза Филип.

— Избих английски, история, естествена.

— Да, но всички тия предмети не повишават бала! Вчера ти ми каза, че си бил добре по математика!

— Може да се каже добре! Реших само първата задача… Е, да, първата… Не исках в момента да те тревожа… По математика и физика всичко беше от рода на висшата математика… Отвратително… Впрочем уверен съм, че имаше грешка в условието на задачата по математика. Няма да се учудя, ако вестниците пишат… Трябваше да видиш мутрите на момчетата при излизане… Крещяха страшно… Опасно общество, да!

Говореше, като ядеше, не дъвчеше, поглъщаше направо.

— Нищо чудно, ако анулират изпита… — добави тон.

Мадлен се възхити на тая склонност на младите да се обграждат с извинения дотолкова, че да се самозалъгват със собствените си измишльотини.

— И накратко, ти блестящо ще провалиш матурата си!

— Ех, не чак толкова! Тази година сигурно няма да бъда допуснат до устните!… Но аз те бях предупредил, татко… Програмата е много тежка… Не е, както преди…

— Очевидно — изръмжа Филип. — Преди елементарната математика беше основният предмет.

— Не исках да кажа обратното, но в края на краищата с напредъка на науката ние сме принудени да изучаваме много повече. А във физиката, в химията, в алгебрата, в тригонометрията аз се обърквам като в гора!

— Значи ще трябва да повтаряш? — попита Мадлен.

— За да ме спукат още веднъж ли? Ах, не! Ще се прехвърля в класическия отдел. Татко е съгласен.

Той беше унищожил месото, препържените картофи, салатата и нападаше сиренето.

— Лоран го спукаха като мене — добави той. — Сигурен съм, че тази година процентът на пропадналите ще бъде рекорден!

Мадлен хвърли бегъл поглед към брат си. Той ядеше череши, плюеше костилките в ръката си, свита като фунийка, и от време на време поглеждаше с тъжен и враждебен поглед към сина си. Очевидно бе, че вече нямаше желание да се гневи. Погледна часовника си и каза:

— Ще ме извиниш, Мадлен, непременно трябва да телефонирам в Ню Йорк.

Той излезе от трапезарията. Даниел го изгледа и прошепна:

— Не е много спокоен напоследък!

— Навярно има защо — каза Мадлен.

— О, не трябва да се пресилва! Не е, защото изпортих матурата си…

— Не намеквам за матурата ти, а за брака ти. Да си принуден да се ожениш на осемнадесет години!…

— Не съм принуден!

— Как не? Щеше ли да се ожениш за Даниела, ако тя не чакаше дете от тебе?

— Може би! Само че нямаше да може заради родителите й. Бебето, разбираш ли, ги принуди. Те нямаха време да кажат ох и всичко се нареди. Както виждам, и ти си като татко, мислиш, че съм извършил голяма глупост. Но като опознаеш Дани! Тогава, значи, извинявай!…

Беше се надигнал от стола си. Лицето му сияеше. Ръката му описа във въздуха една великолепна арабеска.

— Тя е стра-ш-на! Винаги мила, нежна, както обичам! Разбираме се, без да си говорим! Когато съм с нея, няма грижи! Посрещам всички удари с усмивка. Ето на̀ — провалих матурата си. Би трябвало да бъда като посран. Е, добре, но тъй като се обичаме, никак не ме е грижа!…

От известно време Мадлен имаше чувството, че хванала под ръка племенника си, се разхожда из цъфнала градина. За него всичко бе просто, красиво, съвсем ясно, загладено, лъчисто. Тя би искала да сподели възторга му, но беше немощна. Защо трябваше този вид сънища да са забранени за възрастните?

Разнежена, тя запита:

— Как изглежда външно?

— Знаеш ли Дорис Брукс?

— Не.

— Знаеш я! Американската актриса… Гледала си я стотици пъти в киното, по снимки. Дорис Брукс… Помисли…

— Да, да, може би…

— Е, добре! Дани прилича — дори е по-хубава — на Дорис Брукс. Очите, носът, усмивката. Няма големи гърди, но след раждането, ще видиш! Един път жена, да! Жена и половина! Не мога по-хубаво да ти обясня! Дори татко я хареса, чувствувам това! Но колко е труден татко!

Той натика цяла шепа череши в устата си, замисли се с издута като топка за тенис буза, започна да дъвчи, изплю костилките и каза:

— Стра-ш-ни са! Хрущялки! Глупаво е, че татко не може да присъствува на сватбата! А пък Карол ще се развява из Антилите! Питам те аз тебе: не можеше ли да избере друго време? Истинско щастие е, че си тук ти, ти заедно с Франсоаз и Жан-Марк. Видя ли ги?

— Не още.

— Струва ми се, че те се наредиха добре. Франсоаз прави чудесна любов, по руски, със своя преподавател. А пък Жан-Марк е в стихията си. И това е съвсем естествено, той дори няма време да мине вкъщи! Зубри за изпитите си и работи странично, за да изкара някоя пара! Не му стига това, което татко му дава. Навярно добре се забавлява със своята Валери!

Отекна телефонен звън.

— Аха! Говорил е с Ню Йорк! — каза Даниел.

После, като се удари по челото, попита:

— Боже мой! А фенекът ти? Какво го направи?

— В салона е; завързах го за радиатора.

— Не му ли даде да яде?!

— Дадох му — каза тя, като се усмихна. — Успокой се. Всичко е наред! Получи си порцията месо в колата!

Станаха от масата. Виждайки господарката си, фенекът нададе гърлени звуци. Тя го отвърза. Даниел го взе на ръце. Но ужасено, животното се изскубна от него, скочи на земята и се сви в краката на Мадлен.

— Не ме ли познаваш, Жулия? — каза Даниел с упрек. — Колко са неблагодарни все пак тия малки животни! Като си помисля само, че аз те доведох във Франция!

— Добре че ми припомни — каза Мадлен. — Какво става с твоя доклад до фондацията „Зелиджа“?

— Пълен провал — каза Даниел. — Нищо не съм направил — това е истината, между нас казано! Занемарих работата си! Но не съжалявам за нищо! За нищо не трябва да се съжалява в живота! Вярно ли е, моя Жулия?

Той се смееше. Мадлен притисна фенека към гърдите си. Филип се върна. Беше се свързал с Ню Йорк. Всичко беше в ред. Агнес поднесе кафето. Даниел се въртеше в един фотьойл. Хвърли поглед вдясно, после вляво и каза:

— Няма ли да ви е много неприятно?… Задължен съм да изляза…

— Защо? — попита Филип.

— Обещах на Дани…

— Бил си при нея преди малко!

— Минах като вихрушка, но почти нямахме време да говорим… В края на краищата матурата мина, нямам вече работа… Пък и ще се прибера рано…

— Добре, отивай! — въздъхна Филип.

— Преди да излезеш — каза Мадлен, — донеси ми куфара. Той е в колата.

— Вкъщи ли ще спиш? — попита Даниел.

— Да.

— Прекрасно!

Тя му подаде ключа на своя ситроен. Той тръгна, върна се след десет минути със светнало лице.

— Занесох куфара в стаята ти — каза той. — Но колата ти беше лошо паркирана… Поизместих я малко. Ще видиш…

Мадлен се усмихна. Даниел не можеше да погледне кормило, без да си поиграе с него. Той пожела лека нощ на баща си, на леля си и се измъкна. Стана така, сякаш угасна една лампа. Останала насаме с брат си, Мадлен потъна в спомените си. Той пушеше, зареял поглед в далечината. Зад тази уморена маска тя изведнъж видя да изниква лицето на едно затворено, измъчено, свадливо дете. Тя беше по-голямата сестра. Той не я слушаше. Един вик отдалече прониза ушите й. „Фил, ако не пуснеш тоя гущер, ще кажа всичко на мама!…“ После обляната в слънце градина се разпръсна в спомена й. Пред нея Филип със сбърчено чело прошепна:

— Да знаеш само колко съм отровен, че трябва да замина вдругиден за Ню Йорк.

IX

Прав, съвсем гол пред огледалото на умивалника, Александър се бръснеше.

— Ако побързаш малко, ще можем да тръгнем заедно — каза Франсоаз.

Той се завъртя около себе си. Тя се изненада от неговата дръзка циничност. Безсрамен, с насапунисана брада, той я гледаше разгневено. Кожата му бе матова, мускулите му продълговати, коремът хлътнал, гърдите космати.

— Колко си досадна, когато се запъваш! — каза той.

Тя се почувствува смешна със своята бежова рокля и бели ръкавици от филе пред това космато животно. Белегът от операцията на апендикса се виждаше ясно над слабините. Косата му се спускаше много ниско над тила и слепоочията. Беше го помолила да я подстриже късо. Той бе отказал. Поклащаше се леко от крак на крак, като се бръснеше. Краката му бяха хубави.

— Най-после, Александър, направи малко усилие! Брат ми се жени! Какво ще си помислят, ако отида сама?

— Да си помислят каквото си щат! Ще измислиш нещо! Нима баща ти ще бъде? Не, разбира се! Той е в Ню Йорк. Разхожда се! Аз също имам намерение да се поразходя! Без да отивам толкова далече, бъди спокойна.

— Би могъл поне да бъдеш с мене след това у семейство Совело…

— Там ще се отегча още повече, отколкото в кметството!

— Къде ще обядваш тогава?

— Ако огладнея, ще отида у Пауло.

— Без мене?

— Няма да ми бъде за пръв път, нали?

Беше се обърнал към умивалника, за да довърши бръсненето си. Тя гледаше гърба му.

— Нямаш ли лекции днес следобед? — каза тя.

— Не.

— Ще превеждаш ли?

— Може би… Но е толкова горещо! Предпочитам да работя през нощта…

Тя беше обезкуражена. Наистина този човек не се подчиняваше на нищо. „Аз те отклоних от правия път“ — казваше й той гордо. Оттогава тя се луташе. Беше вече десет часът и половина. Време за тръгване.

— Е, добре, аз отивам — каза тя тъжно.

Той я прегърна. Притисната с тая тънка рокля към голото мъжко тяло, тя се съпротивляваше. Той се смееше и закачаше…

— Не, остави ме! — каза тя.

Целуна я продължително по устата. Тя бе разгневена, че й отказа да я придружи. С голямо усилие се изскубна от него и се запъти към вратата.

Улицата бе позлатена от слънцето. Франсоаз избра сенчестата страна и закрачи бързо, защото бе закъсняла. Когато стигна в кметството на VII район, тя се изненада, като видя вътрешния двор, пълен с народ. Подредени към стената в дъното, половин дузина коли развяваха на радиоантените си по едно парче бял тюл. Шест момичета в булчински рокли образуваха центъра на шест семейни кръга, празнично облечени и радостни. Всички бяха млади, но нито една не беше красива. С малки букетчета в ръце, те кокетничеха под воалите, докато майките им с изпитателен поглед бдяха и за най-малката гънка по тоалетите им. Професионални фотографи с апарати през рамо сновяха като акули сред това ято от хамсии. Шареха насам-натам запотени, тромави шаферки и немирни деца шаферчета, които трябваше да се укротяват. Всичко това, каза си Франсоаз, изглежда необикновено целомъдрено и провинциално в сърцето на Париж. Александър имаше право, когато твърдеше, че въпреки големите им претенции французите са си малки буржоа, привърженици на спокойствието, пестеливостта и традицията. Нима само Даниел и Дани от тая група нямаше да се оженят в църква? Франсоаз ги потърси с очи, изкачи стъпалата и влезе в хола на кметството. Външен блясък, монументално стълбище, мозайка в черно и бяло — и те се намираха там, явно съвсем неразвълнувани от този републикански блясък. Отсъствието на Филип и Карол улесняваше сближаването на двете фамилии. С лека гримаса Франсоаз отбеляза, че тъмносинята рокля и шапчицата от полски цветя не правеха майка й по-млада. Ив Мерсие в бисерносив костюм дишаше тежко и си вееше с шапката. Тази очебийна елегантност с контраста си правеше още по-семпъл тъмния тоалет на господин и госпожа Совело, заобиколили дъщеря си, която се усмихваше в своята жълта сламена шапка и бледорозова рокля. До нея Даниел, отпуснат и сериозен, облечен в морскосин костюм, приличаше на важен хлапак при първо причастие. Тук бяха още Жан-Марк, Мадлен, Агнес и няколко други хора, роднини на Совело, които Франсоаз не познаваше. След възклицанията и прегръдките Мадлен попита:

— А Александър?

— Зает е със своя издател — измънка Франсоаз. — Съжалява много…

Поразтъпкаха се още пет минути, след което изскочи един разсилен, облечен цял в черно, с верижка на корема и с папка подръка. Изведнъж нахлуха семействата, които чакаха отвън. Вестибюлът се препълни от поток нетърпеливи посетители. Притиснати от всички страни, младоженките в бяло предпазваха нежните си тоалети. Невъзмутим, разсилният оповести имената в списъка. Тъй като бе събота, бракосъчетанията се извършваха на опашка. Даниел и Дани бяха от първата група. Въведени от разсилния, те преминаха през една двукрила врата. Близките им тръгнаха след тях. Прекрачвайки прага, Франсоаз се намери в пищно позлатена зала с таван в квадрати и плетеници от синьо кадифе. „Бъдещите“ съпрузи седнаха в два фотьойла срещу едно привдигнато бюро. Близките им седнаха до тях и зад тях. Свидетели бяха Мадлен и един чичо на Даниела.

— Посгъстете се, господа и дами — каза разсилният. — Трябва да подредя още две сватби.

И наистина след групата Ейглетиер-Совело влязоха още две сватби. Новодошлите се настаниха, като си шепнеха. Какво общо имаше между тези три брачни двойки? Като извърна глава, Франсоаз видя един червендалест и шеговит момък, лепнал се до едно дебело момиче с очила. Тя си ги представи: той — момче от месарницата, размахал сатъра, а тя — с търговска усмивка на устните поздравява клиентите и връща рестото. А там, най-отзад, тази анемична госпожичка с венец от портокалови цветя и този мършав мустакат младеж, не са ли и двамата пощенски чиновници? Когато самата тя се бе омъжила, имаше по-малко хора. А пак беше събота… Извърна очи към брат си и към бъдещата си снаха. Седнала точно зад тях, тя виждаше само главите им, които стърчаха над облегалките на фотьойлите. Сламената шапка на Дани се клатеше. Тя говореше с майка си. „Защо ли са се отказали от църковен брак?“ — помисли си Франсоаз.

Спомни си думите на Даниел: „Разбери, че най-напред искаме да видим дали ще си подхождаме… Като се уверим, ще се легализираме и в църквата…“ Положително бе, че не той е направил тази долна сметка. Модата на пробния брак току-що си пробиваше път в бита. Франсоаз дори бе чела статии по този въпрос във вестниците. Колко много католически семейства вършеха грях от прекалена предпазливост! Кметът все още не се появяваше. От височината на своя пиедестал една статуя на Републиката гледаше строго с кухите си очи тия безгрижни двойки. Франсоаз се почувствува остаряла, обезнадеждена и сякаш закоравяла от опита.

Внезапно всички хора станаха. Една едра жена с решителен вид застана на подиума зад бюрото. Кметът отсъствувал, замествала го помощничката му. Франсоаз си каза, че не би застанала така пред общински чиновник в пола. Обаче имаше ли някакво значение дали процедурата се извършва от един истински кмет и един истински свещеник? Всички отново седнаха. Заместничката на кмета заговори. Типично за времето и трите брачни двойки, които се намираха пред нея, бяха много млади и не можеха да сключат брак без съгласието на своите родители. С нежен и ясен глас тя им описа пропастта, която разделя младежките блянове от суровата брачна действителност.

— Семейният живот е възможен при непрекъснато взаимно разбирателство. Само като желаете щастието на другия, можете да изградите вашето собствено щастие…

Франсоаз си представи Александър как се бръсне гол пред умивалника. Щастието на другия! Той съвсем не се интересуваше от това. Не беше променил живота си, като се ожени. Просто си беше осигурил нова публика вкъщи. Не ставаше и въпрос да дава отчети на жена си.

Пък и, от своя страна, той не искаше това от нея. Всеки за себе си, срещаха се на масата, в леглото… Тя пресметна, че той вече е приключил с тоалета си. Навярно сега се шляеше, вирнал нос нагоре, с ръце в джобовете, по крайбрежието на Сена. Самотата беше негова страст. Кое го бе накарало въпреки отвращението му към разписания и правила да приеме да преподава в Института за източни езици? Желанието да парадира пред своите ученици любовта си към руския език или несъзнателното удоволствие да бъде сред младежи? Във всеки случай тя бе изоставила следването и посвещаваше цялото си време да пише на машина вкъщи за фирмата „Топ-Копи“. Толкова по-зле за дипломата. Трябваше да се живее. Засега тя печелеше колкото Александър.

С ловък преход в речта си заместничката на кмета, след като похвали жизнеността на младите и спомена за немотията на старците, призова присъствуващите да се включат в благотворителните акции на района.

Разсилният плъзна между пейките. Монетите звънтяха, падайки в кошницата му. След като събра помощите, той заповяда на трите брачни двойки да станат прави, другите останаха седнали. Човек би си представил, че се намира в клас по време на изпитване. Но този път учителят трябваше да каже урока си. Заместничката на кмета четеше извадки от гражданския кодекс:

Завчера Александър се беше прибрал в два часа сутринта. Тя бе писала на машина, докато го чакаше. Той беше много весел, малко пийнал. Приятели го били „завлекли“, казваше. Не беше ли всъщност „отвлечен“ от някоя жена? Тя дори не му бе задала този въпрос от страх да не отговори: „Да! И що от това?“ Синьо кадифе, позлатена ламперия! През прозореца се виждаше една градина.

Тържественост при тия изтъркани проповеди. Светско щастие и формули! А зад всичко това Александър, който си пие сам, който си ходи свободно насам-натам, който е циничен присмехулник и неуловим… Поне обичаше ли го още тя? Да, но с отчаяние, с безпокойство, по един мъчителен, непълен, осакатен начин. Откакто разбра, че той не иска да има дете, тя вече не си правеше никаква илюзия за бъдещето на тяхното семейство. Беше потулила в себе си мечтата за дълбока връзка. Той я беше покорил, покварил до такава степен, че в неговите обятия тя търсеше само силно физическо и мимолетно удоволствие. В началото се чувствуваше шокирана от някои негови изисквания. Сега приемаше всичко, наслаждаваше се на всичко, понякога дори биваше по-настървена от него. Но когато телата се отдръпваха и дишането се възстановяваше, каква тъга и какъв срам я обземаха!… Даниел каза „Да“ с решителен глас. Сламената шапка се наведе с шепот на съгласие. Заместничката на кмета обяви в името на закона, че са свързани с връзките на брака. Всичко бе свършено. Отсъствието на бога жестоко се чувствуваше. Нито молитва, нито песен, нито дума, обещаваща вечния живот. Една светкавица, две светкавици — фотографът снимаше.

— Моля, елате за подпис — каза разсилният. — Първо господинът, после госпожата, след това свидетелите.

С писалка в ръка, Даниел и Дани се наведоха като ученици над големите регистри.

— Втората сватба, станете и минете напред — каза разсилният.

Момъкът касапин и булката му с очила прескочиха пейките, тапицирани с кадифе, и отидоха с цялата си свита да заемат още топлите места на първата сватба. Чиновническата двойка мина две редици напред. Отново прозвуча гласът на заместничката на кмета, поставяйки ритуалните въпроси. Това серийно производство на гражданските бракове не беше наскърбило Франсоаз, когато тя и Александър минаха през него. Защо страдаше сега? Даниел и Дани имаха толкова щастлив вид! Докато церемонията се повтаряше зад гърба им, те се отправиха към изхода. В хола двете фамилии ги обкръжиха. Както се страхуваше Франсоаз, майка й се просълзи. Лоран и Даниел се шегуваха.

— Бяхме приятели, сега сме братя! — каза Лоран. — Смешно, нали?

Изведнъж Франсоаз пое в своите обятия снаха си, нежна, розова и лъчезарна. Те се целунаха по двете бузи. Сламената шапка леко одраска челото на Франсоаз. „Бременна е“ — помисли си тя и почувствува леко безсилие, нещо трепна в гърдите й.

В двора Жан-Марк хвана ръката на сестра си.

— Много е мила тази малка Дани — каза тя.

Жан-Марк само промърмори: „Да, да…“ Очевидно считаше този брак за едно предизвикателство в добрия смисъл или пък не се интересуваше от нищо. Живееше далеч от другите, над другите, сред димен облак. Дори не се радваше, че бе издържал изпита си по право. А при това съвсем не очакваше този успех. Чуден момък, винаги мрачен, далечен, нерешителен, загрижен…

Последни пози за фотографа на перона. Младоженците сами, после с родителите им, после с приятелите им…

— Идваш ли, Франсоаз?…

Не можеше да откаже. Застана до брат си сякаш със слънце в очите. Подходяща за случая усмивка. Сватбата на момчето от месарницата точно пристигаше зад тях. Отстъпиха им стъпалата за възпоменателната снимка. Мъже се суетяха около колите.

— Кой ще се качи при мене? Имам две места!

— Лоран! Къде е Лоран?

Жан-Марк изчезна в колата на господин Совело. Мадлен повлече Франсоаз по улицата и спря едно минаващо такси.

— Е, добре, свърши се! — въздъхна тя, като се тръшна на седалката до племенницата си. — Ожениха го и този! Каква история! Но кажи ми защо не ми пишеш често?

— Имах много работа напоследък — измънка Франсоаз.

— Щастлива ли си поне?

Франсоаз вдигна глава, сякаш за да дойде на себе си.

— Лудо щастлива, Маду! Александър е прекрасно същество, нежен, внимателен, интелигентен. Ние се разбираме много добре…

Тя говореше словоохотливо, като контролираше израза на лицето си. Но под проницателния поглед на Мадлен изгуби желанието да се преструва. Ако искаше да й повярва, не трябваше да прекалява. Тя измърмори:

— О, случва се и да се поскараме!…

— Защото сте се скарали ли, не дойде в кметството?

— Съвсем не! — извика Франсоаз. — Наистина беше зает. По много важна работа!…

— И за обяда ли?

— Ами да! — каза Франсоаз.

Нервираше я тази много прозорлива и много благосклонна леля. Каква е тая мания на Маду да се бърка в живота на другите. Прозорците на таксито бяха отворени. В колата нахлуваше топлият и мръсен въздух на града. Франсоаз се сви в ъгъла и извърна гневно глава към къщите, покрай които минаваха.

Шестнадесет души, събрани натясно в трапезарията на Совело. Бяха вдигнали прибора за Александър. Дребната домашна прислужница, блъскана от две професионални сервитьорки, наети за случая, тичаше във всички посоки, изпадаше в ужас, объркваше се, като сменяше чиниите. Четири-пет разговора се кръстосваха през масата. Жените повишаваха глас, за да ги чуват. Оглушена от това бърборене, Франсоаз напразно се мъчеше да изглежда радостна. Срещу нея Даниел ядеше, смееше се, непринуден, откровен и щастлив до младата си, съвсем пребледняла съпруга. Внезапно Дани трябваше да напусне масата. Майка й я последва със загрижен поглед. Тя се върна след малко смутена и облекчена. Даниел й прошепна няколко думи на ухото. Размениха си бърза целувка. Ив Мерсие и господин Совело критикуваха финансовата политика на правителството. Жан-Марк пушеше, отправил очи надалече. Франсоаз го попита какво смята да прави през ваканцията.

— Навярно ще отида у Шарнерай, в Солон — каза той. — А ти?

— Не съм говорила още с Александър. Възможно е да си останем в Париж…

След благоговейно мълчание бе сервиран десертът: една гигантска торта с крем. Преди да я хапне, Франсоаз почувствува отвратителен вкус на езика си. В чиниите падаха триъгълни меки, пихтиести парчета. Една ръка с бутилка обиколи масата. Неизбежното шампанско. Ив Мерсие почука с нож по края на чашата си и стана. „О, не! Не трябва!…“ — помисли си Франсоаз. Но той вече беше взел думата. Не беше въодушевен, за щастие. След три банални фрази отново седна сред аплодисменти. Люси, наместила се на края на стола, го обгръщаше нежно с очи. Франсоаз завидя на майка си, която малко смешно обожаваше този човек. Всички присъствуващи омъжени жени имаха подръка съпрузите си, една необходимост — практична, преносима като ръчна чанта. С чувство на собственички в душите си, те се гордееха с това като парвенюта. Само тя имаше вид на изоставена. Да, но Александър правеше изключение от общото правило. Пиха за здравето на младото семейство. После Дани поиска да покаже как е преобразила своята моминска стая в съпружеска стая. Тя повлече Франсоаз в дъното на апартамента. Един голям диван легло в пещера от розови книжни тапети, етажерки с цяла фамилия от кукли, метален пепелник, тоалетна масичка ебяла покривка.

— Не е лошо, нали? — каза Даниел на Франсоаз. — Тя подреди всичко.

Върнаха се в салона, чиито прозорци гледаха към авеню „Бурдоне“. Когато пиеха кафето под гравюри, изобразяващи лов с хрътки, прислужничката донесе телеграма за господин и госпожа Даниел Ейглетиер. Разтвориха я с нетърпение и зачетоха с опрени една до друга глави:

Телеграмата беше от Ню Йорк.

— Много ми е приятно! — каза Даниел.

Възторгът му остана без отклик. Люси се приближи до Мадлен и прошепна:

— Все пак е могъл да отложи за по-късно пътуването си, не намирате ли?

— Да — каза Мадлен, — глупаво е.

Отдавна не беше се срещала със своята бивша снаха. Сблъскването с това лице, което принадлежеше на миналото, изведнъж я обърка. Изправена пред нея, тя я гледаше отблизо, намираше я повехнала, обикновена и ненормално вълнуваща се.

— Вие не сте се променили! — каза й Люси с любезна усмивка.

Малки бръчки трептяха под грима й. Клепачите й бяха покрити със синьо-сребрист пласт. Лично Мадлен нямаше нищо против нея и въпреки това все повече обвинения изскачаха от дъното на паметта й: изоставянето на децата, разбиването на братовото й семейство.

— О, не — каза тя. — Промених се! Годините, килограмите…

— Много ви отива да сте малко по-ячка! — заяви Люси.

А след един момент на размишления добави:

— Много съжалявам, че не се виждаме вече!

Какво да отговори? Мадлен, затруднена, мълчеше.

— Животът е глупав! — подзе Люси.

И се отдалечи с гримаса на тъжно момиче. Мадлен я видя да шари между децата си. Отиваше от едното към другото, хващаше ръцете на Жан-Марк, шепнеше нещо на ухото на Франсоаз, прилепваше се към Даниел и ровеше с ръка в косата му. Човек би казал, че е на представление у семейство Совело. Отсъствието на Филип й позволяваше да играе ролята си на майка, без да се смущава. Тогава защо се възмущаваше, че бил далече? След като обиколи децата си, без да забрави Даниела („Сега имам втора дъщеря! Приятно ли ще ви бъде и аз да ви наричам Дани?“) тя седна на едно канапе до госпожа Совело. Коляно до коляно, двете жени трябваше да разменят мисли, нежни и горчиви, за децата, които растат, откриват света и напускат семейния кръг, за да си създадат собствен дом. Даниел направи знак на Даниела и двамата се изпариха. Навярно бяха отишли да стегнат куфарите си. Беше уговорено да прекарат сватбената си нощ в една странноприемница в околностите на Париж: малко пътешествие, предложено от семейство Совело.

— Очарователни са наистина! — изкудкудяка Люси.

Този вик нарани ушите на Мадлен. Положително тя предпочиташе Карол с всичките й недостатъци. Дребната прислужничка минаваше повторно с кафе. Едно рязко движение. Чашата на Ив Мелене се плъзна от чинийката. Той я улови при падането. За щастие бе празна. Някой каза:

— Браво! Вие сте много сръчен!…

Той ликуваше скромно. От спортуването, нали? Люси нежно се облегна на рамото на своя съпруг. Мадлен почувствува, че все повече минава на страната на Филип. Тя беше по-голямата сестра до мозъка на костите си. Беше се развела с Люси едновременно с брат си. Комично! Даниел и Даниела се появиха пак. Поруменели и блажени, те бяха дошли, за да се сбогуват. Очите на Люси бяха изпълнени с майчина любов и долната й устна трепереше: мигновената откровеност на някои жени, които се натъжават, въздишат, плачат така, както биха отишли по нужда, а после забравят всичко.

— Значи обещано? Щом се върнете, идвате вкъщи! — каза Ив Мерсие.

В същия миг вратата на салона се отвори и Мадлен изненадана видя, че влиза Александър. Беше облечен в сиво сако от дебело трико, с риза на дребни карета, с прашни обувки.

— Съкрушен съм! Не можах да се освободя по-ра-но — каза той, като се поклони при ръкуването с госпожа Совело.

„Все пак дойде — помисли си Франсоаз. — Заради мене!“ Веднага паднаха обвиненията, които мислено беше направила. Разсърди се на себе си, че го бе осъдила много прибързано. Но какво удоволствие изпитваше той да прави обратното на това, което казва, да се появява там, където не го очакваха, винаги и навсякъде да й противоречи? Тя сияеше в своето отново намерено брачно щастие. Той поздрави младоженците, прие кафе и чашка питие. Изведнъж Мадлен почувствува празнота: Даниел и Дани не бяха вече тук. Не беше ги видяла, когато тръгнаха. Александър и Франсоаз я заобиколиха.

— Как е кракът ви? — попита той.

— Дори не мисля вече за него!

— С колата ли дойде? — попита Франсоаз.

— Не, този път с влака. Бях малко уморена. Еднакво бързо и по-удобно.

Седнаха до един прозорец. Разговорът вървеше вяло и Мадлен наблюдаваше двойката със същите очи, с каквито би изследвала една скъпоценна вещ, за да открие пукнатината, отнетия блясък, несръчното реставриране. Обаче нищо подобно, всичко изглеждаше солидно, споено, уеднаквено от любовта, от навика и от подчинението на по-слабия пред по-силния. Александър беше покорил и подчинил Франсоаз. Беше я преобразил. Беше я направил себеподобна. Тя не съществуваше вече като отделна личност, а само като допълнение на един мъж. Ако можеше да се задоволи с това…

— Оставаш ли за няколко дни? — попита Франсоаз.

— Не. Искам да си замина тази вечер — каза Мадлен. — Не мога да оставя за повече магазина в разгара на сезона. В неделя правя най-добрите продажби!

Всъщност нищо не я принуждаваше да се върне толкова бързо. Но какво би правила в Париж? Ако останеше, Франсоаз щеше да се счита задължена да я покани на вечеря, както и миналия път, а това нямаше да бъде приятно на никого.

— Жалко! — каза Франсоаз. — Можехме да вечеряме заедно… Не тази вечер, трябва да отидем у приятели на Александър. Но утре…

— Скоро ще дойда пак…

— За сватбата на Жан-Марк ли? — попита Александър.

Той се усмихваше с извита на една страна уста, с очи, блеснали като топчета от черен кехлибар между свитите му клепачи. Тази подигравка не се хареса на Мадлен.

Уплаши се да не би Жан-Марк да е чул. Той беше на две крачки и разговаряше с Лоран.

— Защо говориш така, Александър? — измънка Франсоаз с упрек.

— А защо не? Това е в кръга на възможните неща. Сигурен съм, че ако го кажа на него…

И той повика:

— Жан-Марк!

Франсоаз го хвана за ръката.

— Млъкни, Александър, моля те! Знаеш колко е чувствителен…

Жан-Марк отиде при тях с питащи очи. Настъпи мълчание. Мадлен отправи към Александър поглед, изпълнен едновременно с упрек и молба. Изражението на лицето му бе като на момче, което подготвя неприятна шега.

— Леля ви ни съобщи, че си заминава тази вечер — каза той. — Не бихте ли настояли пред нея да остане още един ден?

Успокоена, Мадлен влезе в играта.

— Не, невъзможно е. Впрочем трябва веднага да се измъкна. Иначе ще изпусна влака. Имам време само да приготвя куфара си…

— Ще те придружа — каза Жан-Марк.

Разтопена от благодарност, тя се възпротиви:

— Смешно е!

— Щом на мене ми е приятно!

Изведнъж се почувствува удовлетворена, с изпълнена душа, сякаш самата тя бе омъжена. Жан-Марк тръгна с нея към госпожа и господин Совело. „Довиждане!… Тръгвате ли вече?… Беше прекрасно!… Благодаря!…“ Той я водеше, той я отвличаше!

На улицата я хвана под ръка. Тя вървеше с голяма момчешка стъпка до него, горда и щастлива.

— Много ли бързаш? — попита той.

Тя се засмя.

— Мислиш ли! Влакът ми е чак в осем и нещо!

— Значи имаме време да вървим пеша! Времето е толкова хубаво!

Тя не посмя да му каже, че от злополуката бързо се изморява и с кимане на глава се съгласи.

До площад „Дез Енвалид“ всичко вървя добре; после тя започна да влачи краката си. Но Жан-Марк не забелязваше: описваше перипетиите на своя изпит с такова изобилие от подробности, че тя се изненада от тоя младеж, който обикновено беше толкова въздържан. Мислеше си, че слуша Даниел, увлечен в някой от своите разкази, в които той беше постоянният герой. Изведнъж разбра: Жан-Марк говореше за изпитите по право, за да не й даде възможност да го разпитва за друго нещо. Това, което бе взела за младежко самохвалство, беше в действителност отбранителна маневра. Тя не поиска да го прекъсне, докато той се спасяваше зад тази димна завеса. Освен това беше много изморена, за да задава въпроси. Всяка крачка отекваше болезнено в коляното и в ханша й. Булевард „Сен Жермен“, тълпата по тротоарите, колите, опрени броня до броня, шумните бистра, книжарниците, пълни с нови книги с пъстри корици, витрината на един натуралист с картини на замръзнали животни с изцъклени очи и мъртва козина, мебели от „високата епоха“ до една галерия със скулптури от железен тел, църквата, огромна и далечна, а срещу нея един мрачен магазин, тържествен, предназначен за сребърните купи и кръстовете на Почетния легион… Улица „Бонапарт“, Жан-Марк се спря пред хотел „Моне“ и се отдръпна, за да мине първа Мадлен. Тя поклати глава:

— Не съм отседнала тук, Жан-Марк.

— А къде?

— У баща ти.

Той сви устни и очите му се разшириха.

— А? — измънка той. — Тогава ще те оставя…

— Няма ли да се качиш с мене?

— Не.

— Защо?

— Предпочитам…

— Баща ти и Карол са заминали: аз съм сама в апартамента.

Той още се двоумеше.

— Хайде, ела! — подзе тя. — Не се прави на идиот!

Той дълго я гледа напрегнато и произнесе с тих глас:

— Ти знаеш, нали?

— Да.

— Кой ти го каза?

— Няма значение.

— Татко?

— Да. Ела, Жан-Марк.

— Ако научи, че си ме завела вкъщи…

— И какво от това? Все един ден ще трябва да се върнеш! Ела, моля ти се!

Тя закрачи. Той я последва. Имаше чувството, че влачи теле, тежко и отпуснато в края на една връв. Портиерът, който събираше такси пред портиерната, ги поздрави. Жан-Марк беше бледен. Когато тя позвъни на вратата на апартамента, той нервно примигна. Вратата се отвори.

— Господин Жан-Марк! — извика Агнес.

Тя изглеждаше щастлива и едновременно изплашена. Бързо минаха пред нея. Салонът беше окъпан в слънце. Мадлен се тръшна в един фотьойл. Жан-Марк стоеше прав и гледаше около себе си с проницателен, болезнен и загрижен поглед. Без някой да й е поръчал нещо, Агнес донесе бяло вино за Мадлен, уиски и газирана вода за Жан-Марк. Мадлен изпи една голяма глътка вино и отиде да вземе фенека, който бе оставила в стаята си. Когато се върна с Жулия в ръце, Жан-Марк не бе мръднал. С мътен поглед, той сякаш изцяло се бе отдал на спомените. Ръката му гладеше облегалката на един фотьойл. После докосна статуетката от саксонски порцелан върху еднокраката масичка. Усмивка се появи по устните му.

— Ужасява ме тази малка вещ — каза той. — И все пак много ще се натъжа, ако някой я счупи.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита Мадлен.

— От какъв характер?

— Предполагам, че баща ти не те подпомага вече…

— Не, но всъщност аз се справям доста добре… Много си мила… Благодаря…

— А Валери?

— Какво?

— Все още ли си с нея?

— Да.

— Обичаш ли я?

— Не.

— Защо ходиш с нея, щом не я обичаш?…

Изгледа я учуден и не отговори. Тя реши в себе си, че разсъждението й е смешно. Кога най-после ще излезе от розовите и сините романи на своето юношество? Жан-Марк бе навел глава. Бръчка пресичаше челото му. Той внезапно стана. Тя видя да блести в очите му едно безумие, една молба. Устните му се изкривиха; той прошепна:

— Има нещо страшно, Маду: не мога да забравя Карол. Не искам да я виждам, мразя я и всеки път, когато се опитвам да се излекувам с някоя друга, получава се такава несполука!…

— Защото още не си срещнал жената, която…

Той не я остави да довърши.

— „Жената, която“, „жената, която“!… Не, истината е, че аз съм загубен!

— Какво разправяш?

— Ти не вярваш в белега, който едно същество оставя върху друго за цял живот?

— Вярвал, когато бях на твоите години. Но ми мина. И на тебе ще ти мине…

Той й хвърли злобен поглед, с какъвто я гледаше, когато беше дете и тя му отнемаше някоя приключенска книга, за да го принуди да си учи уроците.

— Обичам я — каза той с глух глас. — Никой не може да направи нещо срещу това. Дори и аз!

Наля в чашата си уиски, глътна го и обърна глава. Погледът му обходи помещението, като се спираше на всяка мебел. Следеше кръженето на някаква сянка. Виждаше, душеше Карол.

— Ела в стаята ми — каза Мадлен. — Трябва да приготвя куфара си.

Отведе го, отегчен и разсеян. Не беше вече с нея. Когато му говореше, той отговаряше със секунда закъснение. Все пак поиска непременно да я придружи до гарата.

— Ще си провалиш вечерта — каза тя. — Нямаш ли нещо предвид?

— Имам. Трябва да видя Валери в осем и половина часа. Тя ще чака!

— Не е много учтиво…

— Защо? Момичетата обичат да чакат! Колкото повече са пренебрегнати, толкова повече се увличат!…

Мадлен предположи, че като се подиграва така с младите момичета от своето поколение, той косвено пак изразяваше почитанието си към Карол.

На гара „Сен Лазар“ мрачна, плътна и мълчалива тълпа изтичаше през вратите. Мадлен намери свободно място в първа класа. Жан-Марк настани куфара на багажника и стоя на перона до тръгването на влака.

Когато композицията се разклати, той вдигна ръка. Сгърчената му усмивка, която тя видя там, между две непознати лица, прободе сърцето на Мадлен. Опасността, която тя смяташе за отстранена, се преобразяваше зад нея. В дъното на страданието на Жан-Марк, мислеше си тя, имаше смътна надежда за подновяване на връзката. Той не можеше да се примири с мисълта, че всичко е свършено, че Карол няма да му бъде върната благодарение на някакъв катаклизъм. Това двойно чувство на недостойна упоритост и на срамно изоставяне още го разтърсваше, макар че се бореше да не желае невъзможното. За него никога не ще има развръзка. Освен ако с течение на годините Карол не загуби в неговите очи цялата си притегателна сила. Всъщност не, той дори не ще види бръчките й. Той ще обича в нея красотата и прелестта, които тя не ще има вече за другите. Той ще бъде от ония луди, които не признават времето.

Друсанията на влака я люлееха. Около нея бяха седнали непознати хора, сериозни и мълчаливи, които мътеха грижите си като квачки яйцата си. Зад прозорците нощта се сгъстяваше отвъд заспалото поле. И всичко това — монотонният шум на колелата, виолетовите сенки на небето, слети с черната земя, далечните светлини, трепкащи при движението на влака — увеличаваше тревогата на Мадлен. С фенека на колене, тя пътуваше към една все по-дълбока нощ. Една фраза на брат й възникна в нейната памет: „Ти не знаеш какво значи за един мъж мисълта, че е измамен от собствения си син…“ Ако Карол искаше, ако Жан-Марк склонеше, ако Филип… Тя се спря потисната и погледна съседите си, сякаш беше говорила на висок глас. Но никой не изглеждаше изненадан. Една стара жена, седнала срещу нея, й се усмихна, наведе се напред и попита:

— Това е малък фенек, нали?

— Да, госпожо.

— Лесно ли се гледа?

— Много лесно.

— Аз не бих могла да имам такова животно. Имам си вече две кучета и две котки…

Чувство на покой обзе Мадлен: имало, значи, тук-таме в света и обикновени хора, и живот без усложнения.

Вагонът се раздруса, минавайки през една железопътна стрелка.

X

Пак печатна грешка! Франсоаз изтри с гума сгрешената дума върху петте екземпляра, направи поправката, като удряше клавишите отсечено, и продължи да преписва по-бавно. Винаги в края на деня вниманието й се отпускаше, изнервените ръце не бяха сигурни в атаката. Текстът, който днес имаше за преписване, беше изобщо отегчителен: „Доклад, изнесен на колоквиум в Екс ле Бен по въпросите за авторското право в индустрията, и по-специално върху авторското право за рисунките, моделите и фабричните марки“. Двеста и петдесет страници. Беше преписала само сто и десет. А трябваше да предаде всичко вдругиден вечерта. Стигнала до двадесет й шестия ред, тя извади петте листа, отдели ги от индигото и ги подреди. Звънецът на входната врата я накара да стане на крака. Погледна часовника си: седем часът и двадесет. Можеше да бъде само Александър: той често забравяше ключа си. Мина в антрето, отвори вратата и изненадана се намери пред един младеж, облечен в червено поло и прилепнал панталон от дебело светлокафяво кадифе.

— Домът на господин Козлов ли е? — попита той.

— Да.

— Бих искал да го видя.

— Господин Козлов не е тук.

— На път ли е?

— Не.

— Значи ще се върне скоро?

— Без съмнение.

Младежът се подвоуми за известно време. Беше висок, слаб, чернокос, с широка уста и тъмни очи, блестящи като кестени, току-що олющени от бодливата обвивка. Беше на около шестнадесет-седемнадесет години…

— Ако дойда пак след около час — час и половина? — попита той.

— Мисля, че ще го намерите — отговори Франсоаз. — Но кой сте вие, господине?

— Никола̀ Верне.

Като произнесе името си, той погледна Франсоаз в очите с известно предизвикателство. Тъй като тя не реагираше, той подзе:

— Никола̀ Козлов, ако така по ви харесва.

Франсоаз потрепери. Всъщност още при първия поглед тя бе познала несъзнателно кой беше той. Не приличаше черта по черта на баща си. Но в това юношеско лице наистина блестеше настойчивият, нахалният поглед на Александър.

Тя повтори машинално:

— Никола̀ Козлов…

— Да — каза той. — А вие коя сте?

— Госпожа Козлова.

По лицето му се появи лека усмивка, която се превърна в гримаса.

— Добре — каза той. — Тогава до скоро виждане…

Един вътрешен порив раздруса Франсоаз: тя нямаше право да остави това момче да си тръгне; прошепна:

— Не предпочитате ли да го чакате тук?

— Искам, разбира се.

Той се наведе и взе малкия куфар от фибър, смачкан и издраскан, който беше оставил на пода. Франсоаз не бе го забелязала отначало. Тя се отдръпна, за да му направи място да влезе, и му показа един стол. Той седна. Тя се върна при пишещата си машина и за да си придаде някакъв вид, изписа още няколко реда. Ръцете й бяха несръчни, умът й разсеян. Правеше грешка след грешка. Въпреки това не искаше да спира. Всеки път, когато вдигаше нос от клавишите, виждаше Никола̀, седнал със скръстени ръце пред нея. Разглеждаше стаята с остър поглед, който пламтеше изпод веждите му. След известно време той преглътна и въздъхна.

— Искате ли да пиете нещо? — попита Франсоаз.

— Имате ли кока-кола?

— Не.

— Тогава дайте ми вода.

Тя отиде в кухнята, напълни от чешмата една чаша и му я поднесе. Той я изпразни и каза:

— Благодаря. Беше студена…

— В Париж ли живеете? — попита Франсоаз.

— Не. Идвам от Тулуза.

— Какво правехте в Тулуза?

— Ами живеех, това.

— Отдавна ли?

— От самото начало.

— Искате да кажете, че никога не сте напускали този град…

— Не, никога…

Тя покри пишещата машина с калъф, подреди листовете в едно чекмедже. Значи Александър я беше излъгал, като й каза, че майката на Никола̀ се била омъжила, била напуснала Франция и отишла в Чили заедно със сина си! „Защо бе направил това? — помисли си тя. — За да прекрати моите въпроси ли? За да приспи моите скрупули ли? Ще трябва да го попитам, когато бъдем сами. Но нали го познавам: няма да си даде труд да ми обяснява. И ще си остана смешна с моите съмнения, с моята злопаметност. Тогава каква полза? Никога няма да узная истината от него“.

— За пръв път ли идвате в Париж? — попита тя.

— Да.

— А майка ви остана в Тулуза?

— Майка ми умря в болницата преди осем дни — каза Никола̀.

Тревогата на Франсоаз се увеличи, причиняваше й главоболие. Лицето на Никола̀ беше неизразително. Би казал човек, че си мисли за друго нещо.

— Прощавайте! — измънка тя. — Много е тъжно.

— Да, тъжно е — каза той. — Най-вече, че страда много. Рак. Имаше болки в стомаха. Отнесоха я и тя умря.

Той остана замислен за миг, после подзе с пресипнал глас:

— Моят баща говорил ли ви е за мене?

— Много малко — каза Франсоаз.

— Това не ме учудва. Той дори никога не е пожелал да ме види. Каква професия има?

— Вашата майка не ви ли е казала?

— Не. Знаете ли, той отдавна я беше зарязал!

— Преподавател в Института по източни езици.

— Преподавател! Интересно!

Той поклати глава и добави:

— Хубаво е у вас! О, а какво е това?

С пръст показваше голямата черна глава от дърво.

— Негърска скулптура — каза Франсоаз. — Произхожда от Брега на слоновата кост.

— Купили ли сте я?

— Брат ми я донесе оттам.

— Изследовател ли е?

— Не.

— Много обичам такива неща — каза той.

Тя не го намираше толкова фин и толкова загадъчен като баща си, но все пак със същия вълнуващ чар в погледа. Грубо издялан, но симпатичен. И толкова нещастен в самотата си! А този смачкан малък куфар до стола…

— На колко сте години, Никола̀? — попита тя.

— Ще стана на седемнадесет след девет месеца. А вие?

Дързостта на въпроса я накара да се усмихне.

— На двадесет години.

— Шегувате ли се? Мислех ви за по-възрастна!

— Така е! Нали виждате…

— Но тогава баща ми… Та това е страшна разлика между вас двамата…

Той се въодушевяваше. С живи очи, с гънки по лицето, приличаше на фенека на леля Маду. Необикновена веселост обзе Франсоаз. Вратата хлопна. Александър влезе. Беше мокър.

— Я, вали ли? — попита тя.

— И още как! — каза. Александър.

Той свали мокрото си сако, хвърли го върху един стол и погледна момчето, което бе станало при неговото приближаване. Никола̀ бе пъхнал двете си ръце в задните джобове на панталона си и стоеше така с изпъчен корем и разкрачен като каубоите от киното.

— Вие кой сте? — попита Александър Козлов.

— Никола̀ Верне.

Клепачите на Александър се свиха. Цялата му фигура като че ли се обтегна върху стоманена греда.

— А! — каза той.

— Майка му е умряла преди осем дни — каза Франсоаз. — Дошъл е тук, защото не знае къде другаде да отиде.

Беше се хвърлила буйно напред, за да избегне спречкването между двамата мъже. Но изглеждаше, че Александър е господар на нервите си. Разглеждаше сина си от главата до краката хладно и проницателно. След дълго мълчание каза:

— Кой те посъветва да дойдеш да ме видиш?

— Никой. Майка ми беше оставила вашия адрес…

— Нещо друго не ти ли е оставила?

— Да, остави дългове.

— Виждам — изръмжа Александър, като нави ръкавите на ризата си.

Той взе чаша от шкафа, напълни я с вода, която глътна наведнъж. Тя забеляза, че бащата и синът по един и същи начин, рязък и лаком, изпиват водата от чашата, хванали я здраво в ръка, размърдали адамовата ябълка и отпуснали брадата. Той седна на края на дивана, под руския пейзаж с небе като на Лазурния бряг.

— И така, какво смяташ да правиш? — каза той, прехвърляйки празната чаша от една ръка в друга като фокусник.

— Да, именно — каза Никола̀, — това зависи донякъде от вас…

— От мене?

— Да… Тъй като ще трябва да започна нещо, помислих, че вие може би ще можете да ми помогнете, на първо време…

— В лошо време си дошъл, драги. Ако майка ти е имала дългове, аз също имам! И то повече от нея, разбира се.

— Не става въпрос непременно за пари…

— Става, това е! Единствено за това!

— Все пак няма да ме оставите да загина? — каза Никола̀.

Панически страх удължи лицето му. Франсоаз се приближи до съпруга си. Той размишляваше. Чашата отскочи от дясната в лявата му ръка.

— Ние трябва да направим нещо за него, Александър — прошепна тя. — Той е твой син.

— Мой син! Мой син! Лесно е да се каже! Вмъква се в живота ми един божи ден с всичките си нещастия и всичките си нужди! Какво искаш да направя?

— Така — каза Никола̀, — разбрах! Отивам си.

Той взе куфара си и се отправи към вратата с мека, разлюляна походка.

— Не! — каза Франсоаз. — Моля ви да останете!

Александър остави чашата си и я изгледа с изненада.

— Да не би да искаш все пак да живее с нас?!

— Да — каза тя.

Момчето се бе спряло, изпълнено с надежда в последната минута.

— Сега мястото му е тук — продължи Франсоаз.

Враждебното лице на Александър се проясни изведнъж, засия, прихна, избухна в гръмък смях.

— Ами да! Ти имаш право! Мястото му е тук! Между нас двамата! За щастие, ако аз забравя бащинските си задължения, ти имаш развито майчинско чувство!

Враждебността му така бързо се преобрази в ликуване, че Франсоаз го погледна с недоверие. Но не, той беше искрен. Той винаги бе обичал резките обрати, скоковете в настроението, смелото залагане на случайността, всичко, което нарушаваше монотонността на живота. Сериозното решение, което тя бе взела, беше за него някакъв забавен облог. Той тупна Никола̀ по рамото и заключи:

— Чу ли? Освободи се от товара си! Задържаме те!

Никола̀ остави куфара си и прошепна:

— Благодаря.

Детско изражение смекчи лицето му. Погледът му блуждаеше влажен и смирен.

— На колко си години сега? — попита Александър.

— Седемнадесет… Е, не точно, почти…

— Вече? И докъде стигна с учението?

— Имам диплома!

— И после?

— Не можах да уча повече: веднага трябваше да работя. Майка ми беше най-добрата продавачка в „Драпери дьо Франс“. Тя ме нареди в магазина като момче за разнасяне на поръчки, после станах домакин. Тя познаваше добре управителя, струва ми се… Един мръсник… Когато легна болна, той ме изхвърли… Трябваше да назначи сина на един свой приятел…

Докато разказваше, той беше дошъл в средата на стаята. Франсоаз се питаше къде можеше да го настани за спане. В антрето, разбира се! Там имаше място. Чувствуваше се необикновено развеселена, сякаш новосъздаденото положение беше развеселило и нея. И все пак, освен задоволството, че е в съгласие със съвестта си, обземаше я някакъв смътен, объркан, неопределен страх.

— Ще вечеряме ли скоро? — попита Александър.

И като хвана Никола̀ за ръка, добави:

— Ти ще ми помагаш да сложим масата.

Влязла в малката кухничка, Франсоаз наблюдаваше двамата мъже, които сновяха около масата. Изведнъж си представи едно нормално семейство: бащата и синът, които живеят заедно от много години, навици на мъжка дружба, традиции, топлота на семейното огнище… Беше купила за вечеря само шунка. Четири парчета. Не беше достатъчно за трима. Но имаше яйца. Приготви омлет.

Седнала на масата между Александър и Никола, тя ги гледаше развълнувана как ядат, как разговарят, толкова подобни въпреки разликата в годините, толкова близки, въпреки че едва се познаваха! Както винаги, Александър дори не виждаше какво има в чинията си. Той въртеше чевръсто и с безразличие вилицата си, ядеше бързо и лакомо, наливаше догоре чашите с вино. Колкото на себе си, толкова и на сина си. След кафето запушиха. Изпрати ги да вземат един дюшек от килера на шестия етаж. Те го донесоха със смях. Щели да си счупят вратовете по тясното и стръмно стълбище.

— Колко добре ще бъда тук! — каза момчето, като разглеждаше антрето с възторжени очи.

Франсоаз разстла дюшека върху пода и извади от шкафа два чисти чаршафа и едно шотландско наметало за завивка. Така сложено, импровизираното легло заприщи входа. Трябваше да се прескочи, за да се стигне до вратата. За нощна масичка поставиха един кафез, който покриха с червена кърпа. Шнурът за нощната лампа включиха в един от разклонителите в стаята.

— Легни, да видим — каза Александър.

Никола̀ се изтегна, както бе облечен, върху дюшека и каза:

— Великолепно!

Той гледаше отдолу нагоре с учуден вид: родителите се бяха надвесили над него.

— Великолепно! — повтори той.