3

Изминаха единайсет години, а все още ми е трудно да напиша откровено за това как излъгах себе си. Трудно е да напиша и за храбростта, която проявих. Но искам тази книга да е напълно достоверна, да може да се използва като архив за Къщата на Оракула, да почете паметта на майка ми Декало, на която я посвещавам. Опитвам се да подредя в хронологичен ред спомените си от онези години, за да стигна до мястото, когато срещнах Грай. Ала едва ли може да се търси ред в спомените на едно малко момиче. Всичко е възел от чувства: невежество, гняв и обич.

Ако имаше мир и покой в онзи мой живот, той произхождаше от обичта ми към друмлорда и вниманието му към мен и от книгите. Книгите са в сърцето на тази книга. Книгите породиха опасността, в която се намирахме, рисковете, които бяхме принудени да поемем, и ни дариха с нашата сила. Алдите с право се страхуват от тях. Ако има бог на книгите, това е Сампа, Създателят и Разрушителят.

От всички книги, които друмлордът ми даде да прочета, от поезията най-много обичах „Преобразяване“, а от прозата „Разкази за господарите на Манва“. Зная, че „Разказите“ са измислица, а не действителни случаи, но от тях черпех истини, от които се нуждаех: за храбростта, приятелството, верността до смърт, за това как, да воюваме с враговете си, как да ги прогоним от земите си. През цялата зима, когато станах на шестнайсет, се промъквах в тайната стая и четях историята за дружбата на Адира и Марра. Мечтаех да си имам приятел и спътник като Адира. Да избягам с него сред снежните хълмове на Сул, да преживея неволи и страдания и после, рамо до рамо с него, да се спусна като орлица върху дорвенските орди и да ги прогоня обратно на корабите им — тази история я препрочитах непрестанно. Когато четях за Стария господар на Сул, си представях, че изглежда като нашия — навъсен сакат човек, но благороден и безстрашен. Защото градът, в който живеех, бе изпълнен с мизерия и страх. Това, на което ставах свидетелка всеки ден на улицата, караше сърцето ми да се свива. Черпех сила единствено от обичта си към героите на Манва.

Това бе годината, в която взехме от улицата момиченцето Боми, за да помага в домакинството и да ме отмени. На тържествена церемония пред домашния олтар друмлордът й даде фамилията Галва. Тя се нанесе в стаята след тази на Соста. Работеше упорито и неуморно, с което спечели дори уважението на Соста, и освен това беше чудесна събеседничка. Когато я взехме, беше някъде на тринайсет — нямаше представа кога се е родила и коя е майка й. Преживяваше с просия и пръв я забеляза старият Гудит. Примами я досущ като избягала котка. Настанихме я да спи под навеса в двора, а той я накара да си изкарва прехраната, като му помага в чистенето на конюшнята, която всъщност бе пълна с обгорели дърва и натрошени мебели. Гудит обаче бе твърдо убеден, че някой ден друмлордът отново ще има коне.

— Не виждам защо да няма — упорстваше той. — Как един господар на друмищата ще пътешества, ако няма коне? Нима ще го накарате да ходи пеш? Чак до Ессанджан или Дом? С тези негови болни крака? Като някой прост търговец без никакво достойнство? Няма да стане. Той има нужда от коне. Няма спор по този въпрос.

Когато разговаряш с Гудит, бе най-добре да се съгласяваш с него. Побъркан изкуфял старец, отдаден докрай на работата си, макар че не винаги вършеше полезни неща. Имаше мръсна уста, но чисто сърце. Когато Иста взе Боми да ме замества в домакинството, той се разсърди не на нея, а на Боми, задето го „изоставила“ — него и безценната му конюшня. Седмици след това я кълнеше чак до девето коляно всеки път, когато я срещаше на двора, ала Боми не му обръщаше внимание, тъй като не познаваше предците си, нито знаеше къде обитават сега сенките им. Накрая той й прости и тя се върна да му помага, когато приключеше къщната работа, въпреки че в конюшнята бе доста тежко. Правеше го, защото имаше чисто и добро сърце. Тя доведе котките така, както Гудит доведе нея. Следващото лято конюшнята бе пълна с малки мъркащи котенца. Иста твърдеше, че Боми ядяла като за десет момиченца, но аз мисля, че ядеше колкото едно момиче и двайсет котки. Както и да е, конюшнята бе почистена, макар да нямахме коне, които да настаним вътре. Освен това се отървахме от мишките.

На Иста й трябваше известно време да приеме мисълта, че друмлордът ме е взел под крилото си и че се занимава с „образоването“ ми, дума, която тя произнасяше много внимателно, като да беше на чужд език. И наистина, това бе дума, с която трябваше да се внимава под властта на алдите, които смятаха, че четенето е дяволско занимание. Заради тази опасност, а и тъй като самата тя бе невежа („За какво й е на една готвачка да чете, кажи ми? Да не би да поискаш да ти направя супа от мастило и перо?“), Иста не одобряваше учебните ми занимания. Ала нито веднъж не й хрумна да ме обвинява за това или да се възпротиви на друмлорда. Понякога си мисля, че къщата ни беше благословена, защото всички бяхме верни един на друг.

Въпреки мърморенето на Иста се стараех да помагам в кухнята и ходех на пазар — с Боми, ако е свободна, ако ли пък не, тогава самичка. Бях ниско и мършаво момиче с късо подрязана коса и тъй като носех момчешки дрехи, все още приличах на голямо дете или непривлекателно хлапе. Хулиганите от нашата улица знаеха, че съм момиче, и често ме замеряха с камъни — деца на моята раса, на Ансул, а се държаха като мръсни алди. Избягвах срещите с тях. Избягвах и постовете на алдите покрай пазарищата: те уж трябваше да въдворяват ред, а непрестанно тероризираха гражданите и вземаха каквото им хареса от сергиите, без да плащат. Стараех се да не показвам страха си, когато минавах покрай тях. Вървях бавно, с привидно безгрижие, и уж не им обръщах внимание. А те стояха свъсени, загърнати в сините си наметала и с кожени ризници, със затъкнати в коланите мечове и тояги. Рядко обръщаха поглед към мен.

А сега наближавам една важна утрин.

Беше късна пролет, четири дни след седемнайсетия ми рожден ден. Соста щеше да се омъжва през лятото и Боми й помагаше в ушиването на сватбената рокля. От седмици това бе единствената тема в разговорите на Иста и Соста — сватба, сватба, сватба, кройки, кройки, кройки. Дори Боми бърбореше непрестанно за това. Като ги слушах, ми се отщяваше да се науча да кроя и шия, а също и изобщо да се омъжвам. Макар че сигурно някой ден щях да се влюбя, а останалото щеше да дойде по реда си. Но първо трябваше да разбера коя съм. Трябваше да сдържа обещанието си пред моя обичан господар и да науча ужасно много неща. Така че веднъж ги оставих да си дърдорят и отидох на пазара сама.

Беше чудесен слънчев ден. Спуснах се по стъпалата към Фонтана на Оракула. Широкият плитък басейн беше пресъхнал и мръсен, тръбата, от която някога бликала вода, стърчеше самотно от счупената скулптура. Фонтанът бе пресъхнал, откак се помнех, а вероятно и преди това, но все пак отправих кратка молитва към Повелителя на изворите и водата, докато го заобикалях. Зачудих се, не за първи път, защо ли са го нарекли Фонтана на Оракула и защо другото име на Галваманд е Къщата на Оракула. Реших, че ще е най-добре да попитам за това друмлорда.

Откъснах очи от занемарения фонтан и плъзнах поглед над града, към извисяващия се от другата му страна Сул, планината от скали и сняг, развяла облачно знаме на север, накъдето духаше вятърът. Помислих си за Адира и Марра и техните дрипави войници, подгонени към заледените върхове, останали без храна и огън, и за това как коленичили, за да отправят молитви към бога на планината и духовете на ледника. Една врана долетяла — стискала в клюна си листенца и ги пуснала в краката на Адира. Те благодарили на птицата и й предложили от оскъдния хляб, с който разполагали. „Дар зелена надежда в клюн като черно желязо“. Мислите ми винаги бяха отправени към героите.

Прошепнах молитва към Сул и суните и си продължих по пътя, като не пропуснах да плъзна ръка по каменната ниша на боговете на Западна улица. Бях решила да сляза на Пристанищния пазар, въпреки че оттам пътят до дома бе по-дълъг, особено когато носиш покупки. Нищо не можеше да помрачи чудесното ми настроение от това, че се разхождам на чист въздух и че слънцето грее безгрижно. В моменти като този се изпълвах с увереността, че моите богове ме следват навсякъде. Забравях страховете си. Минавах покрай постовете на алдите, сякаш са дървени статуи.

Пристанищният пазар е широк и настлан с мрамор площад, червените сводове на Митническата служба се издигат в северния край, а Кулата на Морските адмирали — в южния. На запад се отваря към морето и залива. Дълги ниски мраморни стъпала с извит резбован парапет се спускат към крайбрежния навес на Адмиралтейството и каменистия бряг. Всичко това бе окъпано от слънчевата светлина и разкрасено от синевата на морето, свежия вятър, разноцветните шатри и чадъри на сергиите и веселата шумотевица на пазара. Минах покрай бога на пазара, овален камък, изобразяващ най-старото градско божество Леро, чието име означава справедливост, съгласие и праведни дела. Поздравих го с ръка открито, без дори да се замислям, че наблизо може да се навъртат алди.

Никога досега не го бях правила. Когато бях на десет, видях как войниците пребиха един възрастен мъж и го оставиха окървавен и в несвяст на улицата, под празния пиедестал на бога, пред когото се бе поклонил. Тогава избягах, обляна в сълзи, и така и не разбрах дали е оцелял. Не бях забравила този случай, но сега той нямаше значение. Днес бе ден, в който страхът напълно ме бе напуснал. Свещен ден. Благословен.

Прекосих площада, като се извръщах на всички страни, защото обожавах сергиите и стоките по тях, както и вресливите гласове на продавачите, които възхваляваха гръмогласно стоката си. Тръгнах към рибния пазар, но се отклоних, когато забелязах, че вдигат голяма шатра край Адмиралтейската кула. Попитах едно момче, което продаваше захар на бучки, за какво е шатрата.

— Дошъл е прочут разказвач от Предпланинието — отвърна то. — Много известен. Мога да ви запазя място, млада господарке. — Момчетата от пазара умеят да правят грошове и от фъшкии, както се казва.

— Мога и сама да си намеря място — отвърнах, но момчето поклати глава.

— О, скоро шатрата ще се натъпче до пръсване. Казват, че ще остане вътре през целия ден. Много изтъкнат човек. Половин грош, за да ви запазя най-хубавото местенце, какво ще кажете, а?

Изсмях се на предложението му и си продължих по пътя.

Въпреки това се изкушавах да надзърна в шатрата. Имах желание да направя нещо глупаво и необмислено, като например да чуя този прочут разказвач. Алдите са луди за разказвачи и песнопойци. Казват, че всеки заможен алд държи в имението си поне по един разказвач, разказвачи имало и във войската им. Друмлордът разправяше, че преди да се появят нашествениците, в Ансул нямало много разказвачи, но сега се били навъдили — откакто забранили книгите. Познавах и наши сънародници, които разказваха легенди срещу дребни възнаграждения по уличните ъгли. Бях спирала да ги слушам, но повечето им разкази бяха за подвизите на алдите. Не харесвах истории за алди, за техните войни, за непобедимите им бойци, за тираничния им бог — все неща, които не ми бяха присърце.

Това, което ме привлече, бе споменаването на „планинците“. Човек, дошъл от Предпланинието, не можеше да е алд. Предпланинието се намира далече на север. До миналата година, когато прочетох „Голямата история“ на Еронт, с нейните карти на всички страни на Западния бряг, не бях чувала за тези отдалечени земи. Момчето от сергията бе казало думата, сякаш я бе запомнило, без да разбира смисъла й, освен че става дума за много, много далечна страна. Дори за Еронт Предпланинието бе земя, забулена в легенди. Не помнех почти нищо от картите освен една голяма планина със странно име, което сега — докато си проправях път през тълпата — ми убягваше.

Спрях пред една сергия и се спазарих за една червенушка, толкова голяма, че щеше да ни засити всички, дори и котките, и щеше да остане за рибена чорба на заранта. Минах на другия ред и купих сирене и сушен зарзават. На връщане доближих нехайно шатрата, за да проверя дали вътре вече става нещо. Тълпата се беше сгъстила. Зърнах ездачи над хорските глави, както и главите на конете — бяха двама алдски офицери. Алдите не водеха жените си от пустинята, но пък пристигаха с чудесните си коне, към които се отнасяха с такова внимание, че хората ги наричаха „алдските жени“. Като внимаваха да не ги чуе някой алд, разбира се.

Хората се опитваха да се дръпнат от пътя на конете, но имаше някаква суматоха зад тях. После изведнъж единият от конете изцвили и се изправи на задните си крака, подплаши се. Тълпата внезапно се раздели. Конят препускаше право към мен. Усетих натиска на тълпата отзад и осъзнах, че не мога да помръдна. Конят се приближаваше — нямаше ездач и люшкащите се юзди ме шляпнаха през ръката. Сграбчих ги и ги дръпнах. Главата на коня се спусна към рамото ми и се озовах право пред облещените лилави очи. Главата му ми се стори толкова голяма, че сякаш заемаше целия свят. Но конят бе спрял. Плъзнах ръка нагоре по юздите и ги стиснах силно, не знаех какво да направя. Конят се опита да отметне глава, с което почти ме вдигна от земята, но аз го удържах, макар да бях обзета от ужас. Конят изпръхтя мощно през ноздри и застана неподвижно — дори се опря на мен, сякаш търсеше закрила.

Всички наоколо крещяха и пищяха и се притесних да не подплашат пак бедното животно.

— Кротко, кротко — повтарях глупаво, сякаш конят можеше да ме разбере. А после тълпата зад коня неочаквано се разтвори и на огрените от слънчевите лъчи плочи видях алдския офицер, хвърлен от седлото и все още замаян. Непозната жена вървеше към него… и до нея вървеше лъв. По-точно лъвица.

Жената и лъвицата вървяха рамо до рамо. При всяка тяхна крачка всички отстъпваха. Вече никой не издаваше и звук.

Зад жената и животното видях покрива на малък фургон. Те тръгнаха към него и тълпата отново им отвори път. Двата коня, впрегнати отпред, стояха съвсем спокойно. Жената отвори задната врата на фургона, лъвицата скочи вътре, опашката й изчезна с елегантно помахване, решетестата врата се спусна след нея. Жената тръгна обратно, отново без да среща затруднения с множеството на площада.

Коленичи до офицера, който вече се бе надигнал и се озърташе замаяно. Прошепна му нещо, после се изправи и се приближи към мен. Стоях и стисках юздите на коня, не смеех да ги пусна. Хората около мен заотстъпваха, блъскаха се и се бутаха и това отново изплаши коня. Той дръпна рязко глава, кошницата с продуктите се изхлузи от пръстите ми и рибата, зарзаватът и сиренето се разпиляха по земята, което изплаши животното още повече. Сигурно щях да изпусна юздите, но в този миг жената застана до мен. Сложи ръка на шията на коня и му каза нещо. Той поклати глава и в гърдите му се надигна дълбок звук, но остана неподвижен.

Жената протегна ръка към мен и аз й подадох юздите.

— Добра работа — рече ми тя. — Добра работа! — Отново се наведе към коня и му прошепна нещо, а после духна съвсем леко в ноздрите му. Конят въздъхна и сведе глава. Наведох се и почнах трескаво да събирам прехраната ни за следващите два дни, преди да са я стъпкали или откраднали. Жената видя какво правя, шляпна коня по хълбока и приклекна да ми помага. Успях да прибера рибата и зарзавата, а някой от тълпата ми подхвърли сиренето.

— Благодаря ви, добри хора на Ансул! — каза жената с ясен глас с чуждоземски акцент. — Това момче заслужава награда! — Обърна се към офицера, който се беше изправил, но още се поклащаше. — Капитане, това момче улови кобилата, дето я изплаши моята лъвица. Искам прошка за последното.

— Лъв, мда… — смотолеви все още обърканият офицер. Погледна я, погледна мен, бръкна в кесията си и ми подаде нещо — монета от един грош.

Тъкмо връзвах капака на кошницата. Не му обърнах внимание и не взех паричката.

— О, колко щедро, колко щедро — шепнеха хората в тълпата и някой подхвърли: — Фонтан от щедрост! — Офицерът плъзна поглед по лицата им. Накрая го спря на жената пред себе си. Тя държеше юздите.

— Махни си ръцете от кобилата ми! — кресна той. — Ей ти, жено… нали твой беше лъвът…

Жената му подхвърли юздите, шляпна лекичко кобилата по задницата и изчезна в тълпата. Този път множеството се събра зад нея. След миг покривът на покрития фургон се отдалечи.

Разбрах, че това е най-умното, което мога да направя и аз, и на свой ред изчезнах, докато офицерът се качваше на седлото.

Една стара продавачка, викаха й Високата шапка, бе наблюдавала сценката, покатерена на стол. Когато я доближих, ми подвикна:

— Бива те да се оправяш с коне, а?

— Ами не — рекох. — Каква е тази лъвица?

— Каквато и да е, върви с разказвача. И с жена му. Така разправят. Остани да го чуеш. Бил царят на историите.

— Трябва да отнеса рибата у дома.

— Да де. Рибата не може да чака. — Тя втренчи малките си злобни очички в мен. — Ето, дръж. — Подхвърли ми нещо, което улових машинално, и ми обърна гръб. Беше един грош.

Благодарих й, но оставих монетата в нишата на Леро, където хората пускат милостиня, та после бедняците да я приберат. Не се страхувах от стражата, пък и шансът да ме видят бе малък. Тъкмо свивах по калдъръмената уличка от пазара, когато чух зад гърба си тропот на копита и потракване на колела. Откъм улица „Митническа“ се приближаваше фургончето с лъвицата, на капрата седеше жената.

— Да те закарам? — предложи тя и дръпна поводите. Подвоумих се. Не знаех как да постъпя, никога не бях изпадала в подобна ситуация. Ужасно се стеснявах от непознати. Но денят бе хубав, денят бе благословен и не исках да го развалям с отказа си. Благодарих й и се покатерих до нея на капрата.

Стори ми се много висока.

— Накъде?

Посочих към улица „Западна“.

Не я видях да прави нещо, дори не подръпна юздите, както правят кочияшите, нито издаде някакъв звук, но конете изведнъж тръгнаха. По-високият беше червеникавокафяв, цвят почти като на подвързията на „Ростан“, а по-малкият бе кестеняв, с черни крака и опашка и петно като бяла звезда на челото. И двата бяха по-едри от алдските коне, но изглеждаха съвсем кротки. Ушите им помръдваха, сякаш ни слушаха, а движенията им ми се сториха някак особени.

Изминахме няколко пресечки в мълчание. Аз зяпах наоколо, разглеждах каналите и фасадите на сградите и надзъртах през прозорците. Беше ми приятно да гледам минувачите отвисоко.

— Този лъв отзад… — промърморих смутено.

— Лъвица — поправи ме жената.

— От Асударската пустиня! — сетих се за картинката от „Голямата история“.

— Точно така — потвърди тя. — Сигурно затова изплаши кобилата. Тя знае с какво си има работа.

— Но ти не си алд — рекох и в същия миг се изплаших от мисълта, че може би греша въпреки мургавата й кожа и черните очи.

— Аз съм от Предпланинието.

— От далечния север! — възкликнах и едва не си прехапах езика.

Тя ме погледна с крайчеца на окото и почти очаквах да ме обвини, че съм чела книги. Но не това бе забелязала.

— Ама ти не си момче — рече. — Ох, колко съм глупава!

— Не съм. Обличам се като момче, защото… — Спрях. Тя кимна, за да ми подскаже, че няма нужда от обяснения.

— Как се научи да се оправяш с коне?

— Не съм. Никога не бях докосвала кон.

Тя подсвирна. Звукът бе мелодичен и приятен, като чуруликане на птичка.

— Е, значи или си късметлийка, или ти е вродено.

Усмивката й беше приятна и понечих да й кажа, че съм късметлийка и че Леро, богът на късмета, ме покровителства в този чудесен ден, но се боях да не издрънкам нещо, което не бива.

— Знаеш ли, чудя се дали не можеш да ми покажеш някоя свястна конюшня. Даже си помислих, че си конярче. Справи се с оная кобила като стар коняр.

— Ами… тя сама дойде при мен.

— Сама — повтори тя.

Копитата продължаваха да потропват успокояващо по калдъръма.

— Ние имаме конюшня — подметнах.

— Охо! — Тя се разсмя.

— Но трябва първо да попитам.

— Естествено.

— Не че държим вътре коне. Няма сено, няма овес.

Нямаме коне от… от много години. Но е чисто. Има малко слама. И котки. — Всеки път, когато отворех уста, се притеснявах да не кажа нещо, което не трябва. Затова стиснах зъби.

— Много си мила. Но ако се окаже, че е неудобно, няма да се сърдя. Истината е, че галдът ни предложи да използваме неговите конюшни. Аз обаче не искам да съм му задължена. — Тя отново ме погледна.

Харесвах я. Харесах я още от мига, когато я видях с лъвицата. Харесвах начина, по който говореше, всичко в нея ми допадаше.

Пък и нали денят бе благословен.

— Казвам се Мемер и съм дъщеря на Декало Галва от Галваманд — представих се.

— Аз съм Грай Барре от Роддмант.

След като се запознахме по този начин, отново ме досрамя и продължихме пътя в мълчание.

— Това е къщата — рекох, когато стигнахме улица „Галва“.

— Много красива къща — отвърна тя малко обезпокоено.

Галваманд е просторно и знатно имение с големи дворове, каменни арки и високи прозорци, но половината тъне в разруха, та ми беше странно, че някой, дошъл толкова отдалече и видял какви ли не места, забелязва красотата на моята къща.

— Това е Къщата на Оракула — поясних. — Къщата, в която живее друмлордът.

Още не бях произнесла докрай тези думи и каручката спря. Грай ме погледна изненадано.

— Друмлордът Галва? Ей, я по-живо! — Това беше за конете. Те вдигнаха глави и отново запристъпваха бавно. — Брей, какви неочаквани изненади днес!

— Днес е денят на Леро — рекох. Бяхме пред голямата порта. Скочих от капрата, за да докосна Праговия камък.

После пуснах Грай вътре, минахме покрай изсъхналия басейн на Фонтана на Оракула, влязохме в просторния двор отстрани на къщата и фургонът затрополи към сводестите врати на конюшнята.

Насреща ни излезе намръщеният Гудит.

— В името на призраците на глупавите ти предци, какво да дам за храна на тези животни? — викна той. После дойде до нас и почна да разпряга червения кон.

— Чакай, чакай — спрях го. — Трябва да говоря с друмлорда.

— Говори си колкото щеш, но животните трябва да се напоят, нали тъй? Оставете на мен, госпожо. Аз ще се погрижа.

Грай го остави да разпрегне конете и му помогна да ги вкара вътре. Старецът донесе ведро и наля прясна вода. Жената го гледаше с интерес и симпатия.

— Откъде вземате водата? — попита го и той почна да й разказва за изворите на Галваманд.

Докато заобикалях фургона, той се разтресе леко. Лъвицата. Зачудих се какво ли ще каже Гудит за нея.

После изтичах в къщата.

Загрузка...