Гласът на острието

Оцелелите

Тихият плисък на вода. Това бе първото, което достигна до слуха му. Тихият плисък на вода, шумът на листата, сегиз-тогиз изчуруликване на птичка.

Логън едва отвори очи. Светлина, ярка и размазана, която се процежда сред листата. Това ли е смъртта? Защо тогава усеща толкова силна болка? Болеше го цялата лява половина на тялото. Опита се да си поеме въздух и се задави, започна да кашля и плюе вода и тиня. Изпъшка и се претърколи по корем, после, застанал на четири крака, мъчително изпълзя от водата. Дишайки тежко през стиснати зъби, се добра до покрития с мъх и гниещи съчки бряг, където отново се просна по гръб.

Логън остана известно време там, легнал по гръб, с очи вперени в сивото небе. Дъхът му с усилие свистеше през прегракналото гърло.

— Още съм жив — с дрезгав глас проговори сам на себе си той. Въпреки всичките усилия на природа и шанка, на хора и зверове, все още дишаше. Подгизнал от вода, легнал по гръб на земята, той започна да се смее. Смехът му беше силен и гърлен. Едно е известно за Логън Деветопръстия — знае как да оцелява.

Студен вятър премина през гниещия речен бряг и смехът на Логън бавно замря. Да отървеш кожата е едно, да останеш жив и след това — съвсем друга работа. Изправи се до седнало положение и потрепери от болка. С мъка се надигна на крака, не без помощта на ствола на най-близкото дърво. Изтри калта от носа, очите и ушите си. После вдигна нагоре мократа риза, за да огледа пораженията по тялото си.

От падането беше целият ожулен. Гръдният му кош беше покрит със сини и лилави петна. Ребрата го боляха при допир, но явно нямаше счупвания. Кракът му изглеждаше ужасно. Зъбите на шанка го бяха оставили разкъсан и окървавен. Болеше силно, но поне можеше да движи стъпалото си, а за оцеляването на Логън това беше от съществено значение. За да се измъкне от тази ситуация, щеше да се нуждае от здраво стъпало.

Откри ножа в канията на колана си и остана страшно доволен при вида му. Според Логън един нож повече никога не е излишен, а неговият си го биваше. При все това перспективите му изглеждаха мрачни. Беше съвсем сам, в гора, гъмжаща от плоскоглави. Нямаше никаква представа къде се намира, но можеше да тръгне по реката. Всички реки течаха на север, от планината към студеното море. Можеше да тръгне по реката на юг, срещу течението. Да върви по реката и да се изкачи до Височините, където шанка нямаше да го открият. Това беше единственият му изход.

По това време на годината горе щеше да е студено. Убийствено студено. Логън погледна босите си крака. С неговия късмет, шанка бяха дошли точно когато си бе свалил ботушите, за да се погрижи за пришките по стъпалата си. Нямаше и връхна дреха — беше седял край огъня. В този си вид нямаше да изкара и ден в планините. През нощта дланите и стъпалата му щяха да почернеят, животът бавно щеше да започне да го напуска, нямаше да издържи до проходите, а всъщност изобщо не беше ясно дали първо няма да умре от глад.

— Проклятие — изруга Логън. Трябваше да се върне при лагера. Оставаше му надеждата, че плоскоглавите са си тръгнали и са оставили нещо след себе си. Нещо полезно, с помощта на което да оцелее. Това бяха прекалено дръзки надежди, но друг избор нямаше. Логън никога нямаше много избор.

Когато стигна до мястото, вече бе почнало да вали. Едрите капки залепяха косата му за черепа и поддържаха дрехите му непрекъснато подгизнали. Логън се долепи до мъхестия дънер на едно дърво и предпазливо надзърна към лагера им. Сърцето му препускаше, а пръстите на дясната му ръка стискаха здраво хлъзгавата дръжка на ножа.

Видя черния кръг с пръснати наоколо пепел и недогорели съчки, който бележеше мястото, където бе горял лагерният им огън. Видя и големия повален дънер, на който седяха Три дървета и Дау в момента, в който се бяха появили плоскоглавите. По поляната наоколо бяха пръснати вещите на хората му — изпокъсани и изпотрошени. Логън преброи трима мъртви шанка на земята, от гърдите на единия стърчеше стрела. Само трима мъртви, нито следа от живи. Това беше добре. Но късметът му бе стигнал само колкото да оцелее, във всеки един момент шанка можеха да се върнат. Трябваше да действа бързо.

Напусна тичешком дърветата и заоглежда земята. Ботушите му бяха там, където ги бе оставил. Сграбчи ги и заподскача на един крак, докато се опитваше да ги нахлузи един по един на премръзналите си ходила. От бързане за малко не падна на земята. Късото му кожено палто също си беше на мястото — сбутано в дънера. Беше опърпано и овехтяло от десетте години излагане на прищевките на времето и битките, драно и кърпено, с липсващ половин ръкав. В храсталака наблизо лежеше на безформена топка раницата му, а съдържанието й бе разпиляно надолу по склона. Останал без дъх, той приклекна и започна да хвърля обратно в нея вещите си. Въже, игла и връв, очукана манерка, на чието дъно все още се плискаше малко алкохол. Все полезни неща.

От един клон висеше оръфано, подгизнало одеяло, единият край на което беше накиснат в калта. Логън го взе и се усмихна. Под него откри старата си очукана тенджера. Тя лежеше на една страна, вероятно изритана от огъня по време на битката. Той я взе в две ръце. Почерняла и вдлъбната на места от дългогодишната употреба, тя му навяваше чувството на нещо познато, вдъхваше му усещане за безопасност. Имаше тази тенджера от толкова дълго време. Бе с него през целия път през Севера и след това обратно. Бяха готвили заедно в нея, навън на открито, и пак заедно бяха яли от нея. Форли, Мрачния, Кучето — всички заедно.

Логън огледа отново лагера. Трима мъртви шанка и нито един от неговите хора. Може би все още бяха някъде наоколо. Ако рискуваше, ако тръгнеше да ги търси…

— Не — тихо прошепна на себе си Логън. Той знаеше истината. Имаше много плоскоглави. Ужасно много. Нямаше представа колко дълго е лежал на речния бряг. Дори и някои от хората му да бяха оцелели, сега шанка ги преследваха из гората. Със сигурност можеше да ги смята за мъртви, за трупове, пръснати из високите равнини. Нямаше друг избор, освен да тръгне към планините и да се опита да отърве кожата. Трябваше да е реалист, колкото и да го болеше.

— Сега сме само аз и ти — каза Логън и метна през рамо раницата с тенджерата в нея.

Закуцука енергично, за да се отдалечи колкото се може по-бързо. Нагоре по хълма, към реката и оттам към планината.

Само двамата. Той и неговата тенджера.

Единствените оцелели.

Въпроси

Защо го правя? Инквизитор Глокта си зададе този въпрос за стотен път, докато куцукаше по коридора. Стените бяха измазани и варосани, макар и преди доста време. Мястото имаше запуснат вид и миришеше на мухъл. Коридорът беше под нивото на земята и нямаше никакви прозорци. Фенерите хвърляха плаващи сенки в ъглите.

Защо някой ще иска да върши това? Походката на Глокта задаваше постоянен ритъм по зацапаните плочи на пода. Първо, увереното „так“ от тока на дясната му обувка, после „туп“ от бастуна му и накрая безкрайното провлачване на левия крак, придружено от познатата, пробождаща болка в глезена, коляното, таза и гърба. „Так“, „туп“, болка. Това беше ритъмът на походката му.

Мръсното еднообразие на коридора се нарушаваше от някоя и друга тежка врата, обкована в проядено от корозия желязо. В един момент на Глокта му се стори, че чува приглушен вик иззад една от вратите. Чудя се, кой ли нещастник е подложен на разпит вътре? За какво ли престъпление е виновен или невинен? Какви ли тайни биват изтръгвани, какви лъжи изричани и измени — разобличавани. Нямаше да се чуди още дълго. Прекъснаха го стъпалата.

Ако на Глокта му се удадеше възможност да подложи на изтезание един човек по свой избор, би избрал този, който е измислил стълбищата. Докато беше млад и всички му се възхищаваха, преди сполетелите го беди, той едва ги забелязваше. Вземаше по две стъпала наведнъж и продължаваше необезпокояван по пътя си. Вече не. Те са навсякъде. Няма как да отидеш на друг етаж, без да се натъкнеш на тях. А слизането е по-тежко от качването, ето това хората не осъзнават. При качване обикновено не се пада толкова надалеч.

Глокта познаваше добре това стълбище. Шестнайсет стъпала, изсечени от гладък камък, протъркани в средната си част и леко пропити от влагата, подобно на всичко останало тук долу. И нямаше парапет, нищо, за което да се хванеш. Шестнайсет врагове. Истинско предизвикателство. След много време Глокта бе успял да открие най-малко болезнения начин за слизане по стълби. Той тръгваше настрани, като рак. Бастун напред, после ляв крак и след него десен. Когато левият крак поемаше тежестта на тялото му, изпитваше невероятна болка, защото всичко се съпътстваше и с пронизващи спазми във врата. Защо ме боли вратът, когато слизам надолу? Нима вратът е този, който носи цялата тежест? Надали. И все пак болката оставаше.

Четири стъпала преди края Глокта спря. Почти ги бе победил. Ръката му трепереше върху дръжката на бастуна. Левият му крак изгаряше от болка. Той прокара език по оголените венци, където някога бяха предните му зъби, пое си дълбоко въздух и пристъпи напред. Глезенът му се изви ужасяващо и поддаде. Глокта залитна и полетя напред, тялото му се сгърчи и усука. Обзеха го ужас и отчаяние. Спъна се в следващото стъпало като някой пияница, а ноктите на ръката му задраха гладката стена, издавайки отчайващ писък. Ах, ти, глупав нещастнико! Бастунът му изтрака по пода, неуверените му ходила се пребориха със стъпалата и ето, като по чудо се озова прав в подножието на стълбището.

Най-сетне. Този ужасяващ и при все това прекрасен протяжен момент между удара в палеца на крака и последващата болка. Колко време имам до идването на болката? И колко ще боли? Задъхан, с провиснала долна челюст, застанал в подножието на стълбището, Глокта долови гъделичкащото усещане на неизвестното. Ето я и нея…

Болката бе неописуема, пронизващ спазъм в цялата лява половина — от стъпалото, та чак до брадичката. Стисна здраво навлажнените си очи и запуши устата си с ръка, толкова здраво, че кокалчетата му побеляха. Останалите в устата му зъби силно изскърцаха, когато челюстите му се притиснаха една в друга. Въпреки усилието от устата му се изтръгна висок, писклив стон. Сега смея ли се, или пищя? Каква е разликата? Глокта дишаше на пресекулки, през носа му избиха сополи и полепнаха по ръката. Сгърченото му тяло се тресеше в опит да остане прав.

Спазъмът отмина. Глокта внимателно се раздвижи, крайник по крайник, докато установи пораженията. Кракът му гореше, не усещаше стъпалото си, а вратът му щракаше при всяко движение и изпращаше свирепи бодежи надолу по гръбнака. Не е зле, като се има предвид какво стана. Инквизитор Глокта с мъка се наведе и с два пръста вдигна бастуна си от пода. Изправи се и избърса с опакото на ръката си сополите и сълзите от лицето си. Истинска тръпка. Хареса ли ми? За повечето хора стълбите са просто нещо тривиално. За мен обаче са истинско приключение! Отдалечи се с куцане по коридора, докато тихичко се кикотеше под носа си. Когато стигна до своята врата и се провря зад нея, по лицето на Глокта все още имаше следа от усмивка.

Помещението беше просто една мърлява малка стаичка с две врати една срещу друга. Таванът бе прекалено нисък и отнемаше всякакво чувство за удобство, а осветлението от лампите — твърде ярко. В единия ъгъл влагата беше плъзнала нагоре по стените и мазилката бе избила в лющещи се пъпки, изпъстрени с черен мухъл. Някой беше правил опити да изтрие петно от кръв по една от стените, но по резултата можеше да се съди, че не бе вложил почти никакви усилия.

В противоположния край на стаята, скръстил големите си ръце пред гърдите, стоеше практик Фрост. С емоционалност колкото на каменен блок, той кимна на Глокта, който на свой ред също отвърна с кимване. Между двамата имаше издраскана и изпоцапана дървена маса със завинтени за пода крака и два стола от двете й страни. На единия от столовете седеше дебел гол мъж. Ръцете му бяха здраво вързани зад гърба, а на главата му беше нахлузен кафяв чувал от зебло. Единственият звук в помещението беше учестеното, заглушено дишане на мъжа. В стаята беше студено, но онзи се потеше.

Както и би трябвало.

Глокта докуцука до другия стол, бавно облегна бастуна си на ръба на масата и после бавно и болезнено, много внимателно, седна на стола. Изпружи врат първо вляво, после вдясно и остави тялото си да се свлече и заеме доближаваща се до удобството поза. Ако инквизитор Глокта можеше да стисне ръката на един човек, който и да било, би избрал изобретателя на стола. Този човек направи живота ми почти поносим.

Фрост безшумно излезе от ъгъла на стаята и хвана между тлъстия си палец и показалец свободния край на кафявия чувал. Глокта кимна и практикът с рязко движение свали чувала от главата на Салем Рюз, който започна да мига от ярката светлина.

Долно, свинско, грозно личице. Ах, Рюз, грозно прасе такова. Ах, ти, ужасна свиня. Обзалагам се, че вече си готов да си признаеш. Готов си да говориш чак докато не ни писне да те слушаме. Отстрани на бузата на мъжа имаше голяма синина, имаше и втора, на челюстта, под двойната му брадичка. Влажните му очи привикнаха към ярката светлина и разпознаха седналия срещу него Глокта. Лицето на Рюз се изпълни с надежда. Злощастна, погрешно отправена надежда.

— Глокта, трябва да ми помогнеш! — жално изхленчи Рюз и се наведе напред, доколкото му позволяваха вързаните зад гърба ръце. Думите му излязоха отчайващо завалени от устата. — Аз съм несправедливо обвинен, знаеш го, невинен съм! Дошъл си да ми помогнеш, нали? Ти си ми приятел! Ти имаш влияние тук. Ние сме приятели, приятели сме! Можеш да се застъпиш за мен! Аз съм невинен, погрешка обвинен! Аз…

Глокта го прекъсна с вдигане на ръка. После се вгледа в познатото лице на практик Фрост, все едно за пръв път го виждаше. Обърна се към него.

— Трябва ли да познавам този човек?

Големият албинос не отговори. Долната половина на лицето му беше скрита зад маската на практик, а по горната не се четеше никакво изражение. Розовите, мъртви като на труп, очи на Фрост бяха приковани в затворника. Не беше мигнал нито веднъж, откакто Глокта влезе в стаята. Как го прави?

— Това съм аз, Рюз! — просъска дебелият, обзет от паника. Гласът му се изви във фалцет. — Салем Рюз, познаваш ме, Глокта! Бяхме заедно през войната, преди… знаеш… ние сме приятели! Ние…

Глокта отново го прекъсна с вдигане на ръка и се облегна назад в стола си. Започна да почуква с нокът по един от малкото му останали зъби, симулирайки дълбок замисъл.

— Рюз. Името ми е познато. Търговец, член на Текстилната гилдия. Заможен човек. Сега си спомням… — Глокта се наведе напред и направи драматична пауза. — Човекът е предател! Беше арестуван от Инквизицията, а имуществото му конфискувано. Обвинен е в конспирация за избягване на кралски данъци.

Долната челюст на Рюз провисна.

— Кралски данъци! — изкрещя Глокта и удари с ръка по масата.

Дебелакът го зяпна с ококорени очи и прокара език по един от зъбите си. Горе, вдясно, втория отзад напред.

— Но къде останаха добрите маниери? — Въпросът на Глокта не беше предназначен за никого конкретно. — Ние може и някога да сме се познавали, може и не, въпросът е, че не сте били представен на асистента ми. Практик Фрост, запознайте се с този човек.

Ударът дойде с отворена ръка, но беше достатъчно силен, за да свали Рюз от стола. Столът му се разклати и изтрака по пода, но остана прав. Как е възможно това? Да събориш човек на земята с един удар, без дори да поместиш стола, на който седи? Рюз се просна по очи на пода и от залепеното за плочите му лице се разнесе хриптене.

— Прилича на изхвърлен на брега кит — коментира разсеяно Глокта.

Албиносът хвана Рюз под мишницата и с едно движение го вдигна във въздуха и го метна обратно на стола. Бузата му беше сцепена и от раната се процеждаше кръв, но сега в свинските му очи се четеше твърда решимост. Ударите обикновено размекват хората, но при някои имат обратен ефект. Никога не бих си помислил, че този тук е от вторите. Животът е пълен с изненади.

Рюз изплю кръв върху масата.

— Този път стигна твърде далеч, Глокта, твърде далеч! Текстилната гилдия е почетна организация, ние имаме влияние! Те няма да търпят това! Аз съм знатен човек! В този момент съпругата ми е при краля, който разглежда моята жалба!

— А, съпругата. — Глокта се усмихна горчиво. — Съпругата ви е много красива жена. Красива и млада. Боя се, може би е прекалено млада за вас. Страхувам се, че може да е решила да се възползва от ситуацията и да се отърве от вас. Боя се, че тя ни донесе книжата ви. Всичките ви книжа.

Рюз пребледня.

— Ние прегледахме тези документи. — Глокта направи жест към въображаема купчина документи отляво на себе си. — После прегледахме и документите в хазната. — Той направи същия жест, този път надясно. — Представете си нашата изненада, когато числата не съвпаднаха. И после открихме нощните посещения на ваши служители в складовете в старата част на града, малките нерегистрирани лодки, плащанията на държавни служители, подправената документация. Има ли смисъл да продължавам? — Глокта поклати неодобрително глава. Рюз преглътна и облиза устни.

На масата пред затворника се появиха мастило и писалка, както и написано на хартия самопризнание. Листът беше изписан с красивия, старателен почерк на Рюз и очакваше единствено подписа му. Готов е да ми падне в ръцете, точно тук и сега.

— Признай, Рюз — прошепна му тихичко Глокта. — Сложи безболезнен край на тази жалка история. Признай и назови съучастниците си. Ние вече знаем кои са те. Така ще е по-лесно за всички ни. Аз не искам да ти причинявам болка, повярвай ми, това няма да ми достави никакво удоволствие. Нищо вече не е в състояние. Признай. Признай и спаси живота си. Заточението в Англанд не е толкова страшно, колкото си мислиш. И там човек може да изпита удовлетворение от живота и от честния труд в служба на своя крал. Признай!

Рюз заби поглед в пода и продължи да прокарва език по зъбите си. Глокта седна и въздъхна.

— Ако пък искаш, недей — каза той. — А аз ще се върна с инструментите си.

Фрост пристъпи напред и огромната му сянка падна върху лицето на дебелия мъж.

— Тялото е било открито във водата при доковете — въздъхна отново Глокта. — Подуто от престоя в солената вода и обезобразено, толкова… обезобразено, че не може да става и дума за разпознаване. Готов е да се разприказва. Напълно узрял е и всеки момент ще започне да говори. Дали нараняванията са били нанесени преди настъпване на смъртта, или след това? — Глокта вдигна въпросително очи към тавана. — Мистериозният труп на мъж ли е, или на жена? — вдигна рамене той. — Кой би могъл да знае?

Някой почука на вратата. Лицето на Рюз подскочи, изпълнено с нова надежда. Не, точно сега! Практик Фрост отиде до вратата и я открехна. Последва кратък разговор, после Фрост затвори вратата и се надвеси до ухото на Глокта.

— Бесфе Шеферар.

От прошепнатото фъфлене Глокта разбра, че на вратата е бил Северард.

Вече? Глокта се усмихна и кимна, сякаш новината беше добра. Лицето на Рюз пак посърна. Как така става, че някой, чийто начинания изискват прикритост, не успява да скрие емоциите си в тази стая? Глокта знаеше отговора. Трудно е да запазиш спокойствие, когато си изплашен до смърт, безпомощен и сам, оставен на милостта на хора, които не познават милост. Никой не знае това по-добре от мен. Той въздъхна и проговори с възможно най-отегчения си тон:

— Готов ли си да си признаеш?

— Не!

Откритото неподчинение се бе върнало в свинските очички на затворника. Той остана мълчалив, смазан, но нащрек.

Изненадващо. Много неочаквано. Но все пак сме още в самото начало.

— Този зъб тормози ли те, Рюз?

Нямаше нищо, което Глокта да не знае за зъбите. По собствената му уста бяха работили най-добрите в бранша. Или най-лошите, зависи откъде го погледнеш.

— Изглежда трябва да изляза за известно време, но докато ме няма, ще си мисля за този ти зъб. Много внимателно ще си помисля какво да правя с него. — Глокта взе бастуна си. — А ти си мисли за това, как аз мисля за зъба ти. Също така искам да си помислиш, много внимателно, за самопризнанието си.

Глокта се изправи неуверено и разтърси болния си крак.

— На мнение съм обаче, че един стандартен бой може да ти се отрази благотворно. Ето защо ще те оставя в компанията на практик Фрост за следващия половин час.

Устата на Рюз застина широко отворена от изненада. Албиносът вдигна дебелия мъж с все стола и бавно го извъртя към себе си.

— Той е най-добрият в тази област — добави Глокта.

Фрост взе чифт опърпани кожени ръкавици и започна внимателно да ги нахлузва върху масивните си бели длани, пръст по пръст.

— Ти винаги си държал да получаваш най-доброто, нали, Рюз? — Глокта се запъти към вратата.

— Почакай! Глокта! — проплака Рюз зад гърба му. — Почакай, аз…

Фрост запуши с една ръка в кожена ръкавица устата на затворника и постави пръст пред маската си.

— Шшшт — каза той.

Вратата се затвори.

Отвън в коридора, Северард чакаше облегнат, поставил едното си стъпало на стената, до коляното на другия си крак. Той си подсвиркваше фалшиво изпод маската и прокарваше пръсти през дългата си коса. Когато видя Глокта да излиза, се изправи и леко се поклони. По очите му се четеше, че се усмихва зад маската. Винаги е усмихнат.

— Началник Калайн иска да ви види — каза Северард на официалния език на Съюза, но със силен акцент — и, ако смея да отбележа, досега не съм го виждал толкова разгневен.

— Северард, нещастнико, сигурно си ужасѐн. У теб ли е кутията?

— Да.

— Извади ли нещичко от нея за Фрост?

— Да.

— И нещичко за жена ти, предполагам?

— О, да. — Очите на Северард грейнаха повече от обикновено. — Грижата за жената на първо място. Ако някога се сдобия с такава, разбира се.

— Чудесно. Сега ще побързам да се явя пред началника. Като минат пет минути, откакто съм при него, ти ще влезеш в кабинета и ще носиш кутията.

— Просто така, да нахлуя в кабинета?

— Просто влез, пък после ако щеш му забий нож в лицето, все ми е едно!

— Смятайте го за изпълнено, инквизитор.

Глокта кимна и се обърна да върви, после спря и се извърна назад.

— Ъ, Северард, няма наистина да го наръгаш, нали?

Очите на практика се усмихнаха и той прибра в канията зловещия си на вид нож. Глокта с досада извъртя очи към тавана, обърна се и се отдалечи, куцайки по коридора. Бастунът му зачатка по плочите, кракът пак го заболя. Так, туп, болка. Ритъмът на походката му.

Кабинетът на началник Калайн представляваше просторна, богато обзаведена стая, високо в Палатата на въпросите. Всичко в тази стая беше прекалено голямо и разкошно. Огромен, изящно изработен прозорец заемаше по-голямата част на една от облицованите в дървена ламперия стени и осигуряваше гледка към добре поддържаната градина в двора. Също толкова огромно, орнаментирано дървено бюро заемаше централно място в кабинета. То беше поставено в центъра на килим в ярки тонове, донесен от някоя екзотична, топла страна. Над величествената каменна камина, в която злокобен мъничък огън беше на път да загасне, беше увесен трофей на свирепо животно, донесен от някоя студена и далечна земя.

В присъствието на началник Калайн кабинетът изглеждаше малък и невзрачен. Началникът беше едър мъж в средата на петдесетте, с червендалесто лице и огромни, сиви мустаци, които компенсираха отънялата му коса и се сливаха с бакенбардите. Фигурата му всяваше страхопочитание дори в средите на Инквизицията, но Глокта отдавна вече не му се плашеше и това не беше тайна и за двама им.

Зад бюрото имаше голям, елегантен стол, но началник Калайн не седеше на него, а крачеше напред-назад, размахваше ръце във въздуха и крещеше. Глокта бе настанен да седне на нещо, което, макар и явно да струваше много пари, определено бе предназначено да доставя единствено и само дискомфорт на седящия. Това не ме притеснява. Целият ми живот е едно голямо неудобство. Докато траеше тирадата на началника, Глокта се забавляваше с мисълта как ли би изглеждала главата на Калайн, окачена над огнището, вместо тази на свирепото животно. Какъв дръвник само, досущ като камината. Отвън огромен и величествен, а вътре — нищо особено. Чудя се, как ли ще се държи при разпит? Бих започнал с тези смехотворни мустаци. Независимо от мислите си, на лицето си Глокта бе надянал маска на безкрайно уважение и интерес към думите на началника.

— Глокта, сакат ненормалник такъв, този път си надминал себе си! Когато от Текстилната гилдия разберат за това, жив ще те одерат!

— Опитвал съм дране, много гъделичка. Проклет да си, Глокта, дръж си езика зад зъбите и се усмихвай. Къде се губи този свирукащ идиот Северард? Само да изляза оттук, него жив ще одера.

— О, да, много добре, Глокта, точно така, на мен също ми е ужасно смешно! И откъде го измисли това „избягване на кралски данъци“? — Началникът го изгледа свирепо и мустаците му настръхнаха. — Кралски данъци! — изкрещя той и изпръска със слюнка лицето на Глокта. — Всички са в този кюп! Търговци на платове, търговци на подправки, всички до един! Всеки идиот с кораб под ръка!

— Но, началник, това беше прекалено явно. Направо ни се подиграваха. Реших, че трябва да…

— Решил си? — Лицето на Калайн почервеня и се разтрепери от ярост. — Изрично ти бе казано да стоиш настрана от Текстилната гилдия, от търговците на подправки, от всяка една голяма гилдия!

Калайн закрачи пак, този път още по-бързо. Ще си изтъркаш килима с това препускане и големите гилдии ще трябва да ти купуват нов.

— Решил си значи? Е, сега той трябва да си върви! Ще го освободим, а ти ще си подготвиш едно раболепно извинение! Какъв срам! Направи ме за посмешище! Къде е той сега?

— Оставих го в компанията на практик Фрост.

— С това фъфлещо животно? — Началник Калайн заскуба косата си от отчаяние. — Е, това е то, край на всичко. Сега той ще е истинска развалина! Не можем да го пуснем в такова състояние! Свършено е с теб, Глокта! Свършено! Отивам право при архилектора! Право при архилектора.

Огромната врата на кабинета се отвори с гръм и Северард влезе с небрежна походка и дървена кутия под мишница. Точно навреме. Началник Калайн остана безмълвен, с изкривена от гняв уста. През това време Северард отиде до бюрото и шумно стовари кутията, която глухо издрънча.

— Какво, по дяволите, означава то…

Северард повдигна капака на кутията и началник Калайн видя парите. Всички тези хубави парички. Той се закова на място и думата застина на устата му. По лицето му премина сянка на озадачение, която бързо се смени с тревога. Калайн млъкна и бавно седна на стола си.

— Благодаря, практик Северард — каза Глокта. — Свободен си.

Докато Северард излизаше от стаята, началник Калайн поглади замислено мустаците си. Лицето му постепенно си възвръщаше нормалния розов цвят.

— Конфискувано от Рюз — каза Глокта. — Сега, естествено, собственост на короната. Реших да ги предам на вас, като мой пряк началник, за да ги предадете в хазната. Или да си купиш ново бюро, пиявица такава.

Глокта се наведе напред и сключи длани върху коленете си.

— Можете да кажете, например, че Рюз е преминал всички граници, че хората са почнали да задават въпроси, че се е наложило той да послужи за пример. Все пак ние не можем да седим съвсем безучастно. Това ще поизпоти големите гилдии, ще ги накара да се стегнат. Те ще се притеснят, а ти ще можеш да им изкрънкаш повече пари. Или винаги можете да им кажете, че аз съм един сакат ненормалник, и да прехвърлите цялата вина върху мен.

Глокта разбра, че идеята допадна на началника. Той се опита да не издава чувствата си, но при вида на толкова много пари, мустаците му издайнически потрепериха.

— Добре, Глокта. Добре. Много добре. — Калайн се пресегна и внимателно затвори капака на кутията. — Но ако някога пак ти хрумне да направиш нещо подобно… първо ще го споделиш с мен, нали Глокта? Не обичам изненадите.

Глокта с мъка се изправи на крака и куцайки, се запъти към вратата.

— А, има още нещо!

Глокта се обърна сковано. Калайн свирепо се взираше в него изпод големите си, гъсти вежди.

— Когато отида да говоря с Текстилната гилдия, ще ми трябва самопризнание от Рюз.

Глокта се усмихна широко и разкри зеещата дупка в предните си зъби.

— Това няма да е проблем, началник.

Калайн се бе оказал прав. Нямаше как Рюз да бъде освободен в такова състояние. Устните му бяха сцепени и окървавени, бузите му бяха покрити с тъмни синини, а подутото му, изкривено до неузнаваемост лице, се поклащаше встрани. С две думи, изглежда точно като човек, готов да направи самопризнание.

— Мисля, че не ти е допаднал последния половин час, Рюз. Истински се съмнявам, че ти е харесало това преживяване. Вероятно това са били най-лошите трийсет минути в живота ти, не знам. Мисля си, какво имаме за теб тук и… истината е, че по-добре май няма да става. Животът е тежък. — Глокта се наведе напред, лицето му спря на сантиметри от кървавата пихтия, която сега представляваше носът на Рюз. — В сравнение с мен практик Фрост е като малко момиченце — прошепна той. — Едно малко котенце е той. Захвана ли се аз с теб, ще се обръщаш назад към този половин час с носталгия. Ще ме молиш за още един сеанс с практик Фрост. Разбираш ли ме?

Рюз не издаде никакъв звук, като се изключеше свистенето на въздуха през счупения му нос.

— Покажи му инструментите — тихо каза Глокта.

Фрост пристъпи напред и с театрален жест отвори полираното сандъче — истинско произведение на занаятчийското изкуство. При отварянето на капака му отделните рафтове се издигнаха нагоре и се разтвориха ветрилообразно, разкривайки цялата мрачна красота на инструментите на инквизитор Глокта. Имаше остриета с всякаква форма и размер, прави и закривени игли, стъкленици с масла и киселини, пирони и винтове, стеги и клещи, триони, чукове и длета. Метал, стъкло и дърво блеснаха под яркото осветление, излъскани до блясък и перфектно наточени. Огромен морав оток затваряше плътно едното око на Рюз, но другото беше отворено и сега трескаво пробяга по инструментите. Предназначението на някои от тях бе ужасяващо очевидно, това на други — също така ужасяващо неясно. Чудя се кое ли го плаши повече?

— Май последно говорихме за зъба ти — промърмори Глокта. Окото на Рюз подскочи и се прикова в него. — Или вече си готов да си признаеш? Спипах го, готов е. Признай, признай, признай, признай…

Ново почукване на вратата. Проклятие, пак ли! Фрост я открехна и последва нов кратък разговор, отново проведен шепнешком. Рюз облиза подутите си устни. Вратата се затвори и албиносът се надвеси до ухото на Глокта.

— Арфиектоа е.

Глокта замръзна. Парите не са били достатъчно. Докато съм се влачел обратно тук от кабинета на Калайн, дъртият негодник ме е докладвал на архилектора. Свършено ли е с мен? При мисълта го обзе тръпка на виновност. Е, първо ще се погрижа за тази дебела свиня.

— Кажи на Северард, че идвам след малко. — Глокта се обърна към затворника, възнамерявайки да продължи разговора, когато Фрост постави на рамото му голямата си бяла длан.

— Ее. Арфиектоа. — Фрост посочи вратата. — Ой е ук. Ф муенда.

Тук, в момента? Глокта усети как единият му клепач заигра. Защо? Глокта се изправи, като се подпираше на ръба на масата. Значи ли това, че утре ще открият мен във водата? Подут, обезобразен… до неузнаваемост? Единственото чувство, което изпита при тази мисъл, бе тръпката на облекчение. Край на стълбите.

Архилекторът на Инквизицията на Негово величество стоеше в коридора пред вратата. В сравнение с искрящо бялото му дълго палто, бели ръкавици и гъста бяла коса, зацапаните стени зад гърба му изглеждаха направо кафяви. Той минаваше шейсетте, но не даваше никакви признаци на старческа слабост. Много висок и с гладко избръснато, изваяно лице, всяка частица от него излъчваше безупречност. Има вид на човек, който никога в живота си не е бил изненадван от нещо.

Двамата се бяха срещали само веднъж досега, преди шест години, когато Глокта се бе присъединил към Инквизицията, и от тогава той не бе мръднал. Архилектор Сълт. Един от най-влиятелните мъже в Съюза. Един от най-влиятелните мъже в света, като се замислиш. Зад гърба му, почти като две несъразмерни сенки, се извисяваха двама практици с черни маски на лицата.

Докато Глокта пролазваше иззад вратата, по лицето на архилектора пробяга бегла усмивка. Тази усмивка казваше всичко. Малко презрение, умерена доза съжаление и едва доловима нотка на заплаха. Всичко друго, но не и задоволство.

— Инквизитор Глокта. — Архилекторът поднесе ръката си в бяла ръкавица, обърната с дланта надолу. На единия му пръст проблесна пръстен с голям виолетов камък.

— Служа и се подчинявам, Ваше високопреосвещенство.

Глокта не успя да скрие болката от лицето си, докато бавно се навеждаше да допре устни до камъка. Тази трудна и болезнена маневра му отне цяла вечност. Когато най-после се изправи, хладните сини очи на Сълт се взираха в него. В погледа му се четеше, че вече бе преценил напълно Глокта и не е впечатлен от резултата.

— Елате с мен. — Архилекторът се обърна и се понесе напред по коридора. Глокта закуцука след него, а двамата безмълвни практици се наредиха отзад. Сълт се движеше с лекота и увереност, полите на дългото му палто се развяваха грациозно зад гърба му. Негодник. Скоро те стигнаха до една врата, подобна на вратата към стаята на Глокта. Сълт я отключи и влезе. Двамата практици заеха позиции от двете й страни, със скръстени на гърдите ръце. Частен разговор, а? Може би никога няма да напусна тази стая. Инквизитор Глокта пристъпи прага.

Стаята представляваше познатата бяла кутийка със зацапана бяла мазилка, твърде ярко осветена и с прекалено нисък таван. Беше абсолютно копие на неговата, с изключение на това, че влажното петно в ъгъла бе заменено от дълбока пукнатина. Имаше я изподраната дървена маса, двата стола, дори зле почистеното петно кръв. Чудя се дали това с петната не е търсен ефект? Единият от практиците затръшна вратата с трясък. При това от Глокта се очакваше да се стресне и подскочи, само дето той не успя.

Архилектор Сълт грациозно седна на единия стол и придърпа към себе си тежка купчина пожълтели листове хартия. Махна подканващо с ръка към другия стол — този, предназначен за затворника. Намекът не убягна на Глокта.

— Предпочитам да остана прав, Ваше високопреосвещенство.

Сълт се усмихна. Имаше прекрасни, искрящо бели зъби.

— Не, не предпочиташ.

Тук ме хвана. Глокта тромаво се смъкна на стола. Архилекторът отгърна първата страница от свитъка с документи, смръщи чело и поклати глава с престорено неодобрение. Най-вероятно подробно описание на славната ми кариера.

— Съвсем наскоро имах посещение от началник Калайн. Беше доста притеснен. — Непоколебимите сини очи на Сълт се вдигнаха от документите. — Притеснен заради теб, Глокта. Човекът беше доста красноречив по темата. Каза ми, че ти си неконтролируема заплаха, че действаш без мисъл за последствията, че си един сакат ненормалник. Настоя да бъдеш премахнат от неговия отдел. — Архилектор Сълт отправи хладна, зловеща усмивка — същата, с каквато Глокта даряваше затворниците си. С повече зъби, обаче. — Мисля, че под „премахнат“ имаше предвид… буквалния смисъл на думата.

Двамата се гледаха един друг от двата края на масата.

Сега ли се очаква да почна да моля за пощада? В този момент ли да пропълзя по пода и да целувам краката му? Е, не си падам по молбите, а и съм твърде скован, за да пълзя. Практиците ти ще трябва да ме убият така, както съм седнал. Да ми прережат гърлото. Да ми разбият главата. Все тая. Стига да свършат работата.

Сълт не бързаше. Белите му ръкавици внимателно и прецизно разгръщаха шумолящите страници.

— Малцина като теб имаме в Инквизицията, Глокта. Доблестен мъж с добро потекло. Майстор фехтовач, кавалерийски офицер. Човек, подготвян за самата върхушка на обществото. — Сълт го изгледа от горе до долу, сякаш не вярваше на очите си.

— Това беше преди войната, архилекторе.

— Очевидно. Пленяването ти предизвика истинско недоумение и породи малко надежди, че някога отново ще те видим жив. С проточването на войната, с течение на времето, тези надежди съвсем се стопиха. Но ето че, когато бе подписан мирът, ти беше сред затворниците, които бяха върнати в Съюза. — Сълт изгледа Глокта през присвитите си очи. — Проговори ли?

Глокта не се сдържа и избухна в писклив кикот. Смехът му отекна странно в студената стая. Смехът не е нещо, което обикновено се чуваше тук, долу.

— Дали съм проговорил? Говорих, докато не ме заболя гърлото. Казах им всичко, за което се сетих. Крещях на глас всяка тайна, която знаех. Бръщолевих като побъркан. И когато ми свършиха нещата за казване, започнах да си измислям. Опиках се и плаках като малко дете. Всички го правят.

— Но не всички оцеляват след това. Две години в затвора на императора. Друг не би издържал и половината от това време. Лекарите бяха сигурни, че няма да можеш повече да станеш от леглото. Но само година по-късно ти кандидатства за пост в Инквизицията. И двамата сме наясно с това. Бяхме там. Какво искаш от мен и защо най-после не преминеш по същество. Някои хора май наистина се опияняват от собствения си глас. Беше ми казано, че си осакатен, смазан и никога няма да се оправиш, никога няма да станеш пак надежден. Но аз бях склонен да ти дам шанс. Всяка година някой нещастник печели Турнира, войните произвеждат много обещаващи войници, но твоите умения за оцеляване бяха наистина впечатляващи. И така, ти беше изпратен в Севера и поставен начело на една от мините ни там. Какви са ти впечатленията от Англанд?

Гнусна помийна яма на насилие и разложение. Затвор, в който поробваме виновни и невинни, в името на свободата. Воняща дупка, в която изпращаме онези, които мразим и от които се срамуваме, за да измрат от глад, болести и непосилна работа.

— Беше студено — отговори Глокта.

— Също като теб. С малко хора си се сприятелил в Англанд. Неколцина от Инквизицията и нито един от изгнаниците. — Сълт измъкна едно измачкано писмо и го изгледа критично. — Началник Гойл казва, че си бил неприветлива личност, безкръвно създание. По негово мнение, ти не ставаш за нищо и той не открил никаква полза от теб. Гойл. Негодник такъв. Касапин. По-добре безкръвно, отколкото безмозъчно създание. Но след три години производителността се покачва. Всъщност удвоява се. И така, ти биваш върнат обратно в Адуа и започваш работа в отдела на началник Калайн. Сметнах, че при него поне ще се научиш на дисциплина, но явно съм сбъркал. Ти продължаваш да действаш посвоему. — Архилекторът го изгледа сърдито. — Ако трябва да бъда честен, мисля, че Калайн се бои от теб. Мисля, че всички се страхуват от теб. Не харесват арогантността ти, не одобряват методите ти, не харесват твоето… особено отношение към нашата работа.

— А какво мислите вие, архилекторе?

— Честно ли? Не съм сигурен, че ми допадат методите ти и смятам, че арогантността ти не е напълно оправдана. Но ми харесват резултатите ти. Определено съм доволен от твоите резултати. — Сълт рязко затвори свитъка с документи и положи длан отгоре му, после се наведе над масата към Глокта. Точно както аз правя с моите затворници, когато искам самопризнание. — Имам задача за теб. Задача, в която твоите умения ще намерят много по-добро приложение, отколкото в преследването на дребни контрабандисти. Задача, с която ще можеш да си възвърнеш доброто име в Инквизицията.

Архилекторът направи дълга пауза.

— Искам да арестуваш Сеп дан Тюфел.

Глокта се намръщи. Тюфел?

— Началникът на Монетния двор ли, Ваше високопреосвещенство?

— Същият.

Началникът на Кралския монетен двор. Важна личност от влиятелно семейство. Твърде голяма риба за моята малка мрежа. Опасна риба с влиятелни приятели. Арестът на такъв човек може да се окаже рисково начинание. Начинание с фатален край.

— Мога ли да попитам защо?

— Не. Остави на мен да мисля за това. Ти се съсредоточи в измъкване на самопризнанието му.

— Самопризнание за какво, архилекторе?

— Корупция и държавна измяна, естествено! По всичко личи, че нашият приятел, началникът на Кралския монетен двор, е бил крайно недискретен в личните си дела. Изглежда е вземал подкупи и е заговорничел с Текстилната гилдия срещу краля. В тази връзка би било добре, ако някой виден представител на гилдията го уличи.

Със сигурност не е просто съвпадение, че точно в момента в стаята ми за разпити седи виден представител на Текстилната гилдия. Глокта вдигна рамене.

— Веднъж започнат ли хората да говорят, шокиращи истини и имена излизат наяве.

— Много добре. — Архилекторът махна с ръка. — Свободен си, инквизиторе. Утре по същото време ще дойда за самопризнанието на Тюфел. Добре ще е да разполагаш с него.

Глокта дишаше бавно, докато с мъка вървеше обратно по коридора. Вдишай, издишай. Спокойно. Той не беше очаквал да напусне жив стаята. А ето, че вече се движа по високите етажи. Лично възложена задача от архилектора. Измъкване на самопризнание за държавна измяна от един от най-влиятелните мъже в Съюза. Възможно най-високите етажи на властта, но докога? Защо точно аз? Заради резултатите ми? Или защото на никого няма да липсвам след това?

— Много се извинявам за всичките прекъсвания днес, наистина, тук е направо като бордей, всеки влиза, излиза.

Сцепените, подути устни на Рюз се изкривиха в тъжна усмивка. Да се смееш в такъв момент, този човек е истинско чудо. Време е да приключваме.

— Да бъдем честни, Рюз. Никой няма да ти се притече на помощ. Нито днес, нито утре, никога. Ти ще си признаеш. Въпросът е кога и в какво състояние ще бъдеш, когато го направиш. Нищо не печелиш, като отлагаш. Само болка. А ние имаме още много от нея.

Трудно можеше да се прочете някакво изражение по окървавеното лице на Рюз, но при тези думи раменете му увиснаха. С трепереща ръка той натопи писалката в мастилото и написа името си в долния край на листа със самопризнанието. Отново печеля. От това намалява ли болката в крака ми? Зъбите ми връщат ли се обратно в устата ми? Имам ли някаква полза от това, че унищожих човек, когото някога наричах свой приятел? Защо тогава го правя? Единственият отговор беше тихото дращене на писеца по хартията.

— Отлично — каза Глокта. Практик Фрост обърна листа от другата страна. — Това списък със съучастниците ти ли е?

Глокта мудно проследи с поглед имената. Неколцина младши членове на гилдията, трима капитани на кораби, офицер от градската стража, двама низши служители в митницата. Ама че безвкусна рецепта. Да видим не може ли да добавим малко подправка. Той извъртя листа и го плъзна по масата обратно към Рюз.

— Рюз, добави името на Сеп дан Тюфел към списъка.

Дебелакът изглеждаше смутен.

— Началникът на Монетния двор ли? — смотолеви той през подпухналите си устни.

— Самият той.

— Но аз никога не съм виждал този човек.

— Е, и? — рязко отвърна Глокта. — Прави каквото ти казвам.

Рюз застина със зяпнала уста.

— Пиши, дебело прасе такова.

Практик Фрост изпука кокалчетата на ръцете си.

Рюз облиза отново устни.

— Сеп… дан… Тюфел — измънка той под носа си, докато изписваше името.

— Отлично. — Глокта внимателно затвори капака на сандъчето със страховитите му, прекрасни инструменти. — И за двама ни е по-добре, че няма да ни трябват днес.

Фрост щракна оковите на китките на затворника, изправи го на крака и го поведе към вратата в дъното на стаята.

— Сега какво? — провикна се през рамо Рюз.

— Англанд, Рюз, Англанд. Не забравяй да си вземеш топли дрехи.

Вратата се затвори зад гърба на Рюз. Глокта погледна списъка с имена в ръцете си. Името на Сеп дан Тюфел беше най-отдолу. Едно име. На пръв поглед с нищо по-различно от останалите. Тюфел. Просто поредното име. Така опасно име.

Отвън в коридора чакаше Северард, усмихнат както винаги.

— Да изхвърля ли дебелака в канала?

— Не, Северард. Качи го на следващия кораб за Англанд.

— Днес сте милостиво настроен, инквизиторе.

— Хм, каналът би бил милостивия изход. Тази свиня няма да изкара и шест седмици в Англанд. Забрави за него. Довечера трябва да арестуваме Сеп дан Тюфел.

— Началникът на Монетния двор? — повдигна вежди Северард.

— Самият той. По изрична заповед на негово високопреосвещенство архилектор Сълт. Изглежда Тюфел е вземал пари от Текстилната гилдия.

— О, много жалко.

— Тръгваме, щом се стъмни. Кажи на Фрост да се приготви.

Слабият практик кимна и дългата му коса се развя. Глокта се обърна и се отдалечи по коридора с куцане. Бастунът му почукваше по мърлявите плочи на пода, левият му крак изгаряше от болка. Защо го правя? За пореден път се запита той.

Защо го правя?

Никакъв избор

Логън подскочи от болка и се събуди. Лежеше в неудобна поза, с прибрани към гърдите колене, а вратът му бе изкривен и притиснат в нещо твърдо. Отвори очи, виждаше замъглено. Наоколо беше тъмно, но отнякъде се процеждаше малко светлина. Процеждаше се през снега.

Обзе го паника. Спомни си къде е. Беше натрупал сняг пред входа на малката пещера, в опит да задържи, доколкото е възможно, топлината вътре. Докато беше спал, навън бе валяло и сега входът беше затрупан. Ако снеговалежът е бил силен, купчината отвън трябва да е станала доста голяма. Преспите сигурно бяха по-високи от човешки ръст. Можеше никога да не успее да излезе. Щеше да се окаже, че е изминал целия път нагоре в планината само за да намери смъртта си в една дупка в скалите, толкова тясна, че дори не позволяваше да си опъне човек краката.

Логън се извъртя в тясното пространство, доколкото можа, и започна да копае снега с голи ръце, зарови се дълбоко в него, бореше се, блъскаше и ругаеше под носа си. Изведнъж през снега нахлу сноп ярка светлина. Той избута още известно количество сняг, който му препречваше пътя, и с мъка се промуши навън.

Небето беше искрящо синьо, слънцето грееше ярко над главата му. Логън вдигна лице нагоре, затвори очи и остави лъчите да погалят кожата му. Студеният въздух прободе гърлото му. Пронизващ студ. Устата му беше пресъхнала и усещаше езика си като парче зле одялано дърво. Логън загреба в шепата си сняг и го напъха в устата си. Изчака го да се стопи и преглътна. От студа усети пробождане в главата.

Отнякъде се носеше миризмата на гробища. Долавяше се нещо повече от собствената му миризма на спарена пот, не че тя не бе достатъчно отвратителна. Оказа се, че одеялото беше започнало да гние. Логън носеше две парчета от него, увити около ръцете си като ръкавици и привързани с връв към китките. Друго парче беше увил около главата си в импровизирана воняща качулка. Ботушите му бяха натъпкани с части от същото одеяло, а останалата част беше навил около тялото си, под палтото. Вонеше ужасно, но именно това бе спасило живота му през нощта и за Логън това одеяло беше една добра придобивка. Трябваше да свикне с вонята, защото в скоро време не се очертаваше да се раздели с нея.

Логън с мъка се надигна на крака и се огледа. Намираше се в тясна, затрупана от сняг, долина, със стръмни склонове отстрани. Три величествени върха я заобикаляха, три огромни камари тъмносиви скали със снежни шапки на фона на синьото небе. Логън ги познаваше, бяха стари приятели. Всъщност единствените му останали такива. Беше стигнал до Височините. Покривът на света. Тук бе в безопасност, избавен.

— Избавен — каза на себе си с дрезгав, безрадостен глас. Със сигурност избавен от храна. И от топлина. Тези двете нямаше да го притесняват с присъствието си тук, горе. Да, Логън беше успял да се изплъзне от шанка, но това място принадлежеше на мъртвите. Останеше ли тук, скоро щеше да се присъедини към тях.

Умираше от глад. Стомахът му беше една огромна, болезнена дупка, която напомняше за себе си с пронизителни писъци. Логън затършува из раницата си за последното парче сушено месо. Една кафява лентичка старо, мазно, подобно на изсъхнала съчка, месо. Това със сигурност нямаше да запълни празнината в него, но друго нямаше. Той заби зъби в парчето. Беше твърдо като кожата на стар ботуш. Преглътна го с помощта на още малко сняг.

Засенчи очи с ръка и погледна на север — там, откъдето бе дошъл само преди ден. Долината се спускаше плавно надолу, скала и сняг отстъпваха пред сипеите, обрасли с борови дървета. После идваха вълнистите поляни, а след тях — облите, затревени хълмове. Те, от своя страна, отстъпваха пред морето — блестяща синя ивица далеч на хоризонта. У дома. При тази мисъл на Логън му призля.

У дома. Там беше неговото семейство. Баща му — мъдър и силен, добър човек и добър водач на своя народ. Жена му, децата на Логън. Добро семейство. Те заслужаваха по-добър син, по-добър съпруг, по-добър баща. Приятелите му също бяха там. И стари, и нови. Искаше му се отново да ги види. Да поговори с баща си в продълговатата дневна, да поиграе с децата, да поседи с жена си край реката. Искаше му се пак да обсъжда с Три дървета бойните тактики, да излезе на лов с Кучето по високите долини, да препускат из гората с копие в ръка и да се смеят гръмогласно.

Логън изпита неочакван и болезнен копнеж. Болката почти го задави. Проблемът беше, че всички бяха мъртви. От тронната зала, от бащиния дом, бяха останали само почернели, изпотрошени цепеници. Реката беше превърната в голям отходен канал. Никога нямаше да забрави гледката на изпепелените руини в долината, която се разкри пред очите му, когато застана на билото на хълма. Дълго след това рови из пепелищата в търсене на следа от някой оцелял, докато накрая Кучето не сложи ръка на рамото му и не му каза да се откаже. Откри само трупове, разложени до неузнаваемост. Край с търсенето на следи. Всички бяха мъртви, само шанка можеха да сторят това с такава непогрешимост. Мъртви, студени и разложени или станали на прах в огъня. Обратно при пръстта.

Логън стисна зъби, ръцете му се свиха в юмруци под парчетата гниещо одеяло. Ще се върне при руините край морето само още веднъж. Ще се спусне по хълма, с боен вик на уста, точно както при Карлеон, където загуби пръст и спечели име. Ще успее да избави света от още няколко шанка. Ще ги разцепи със секирата си, както разцепи Шама Безпощадни, от глава до крака, и вътрешностите им ще се изсипят на земята. Ще отмъсти за баща, жена, деца и приятели. Подобаващ край за онзи, когото наричаха Кървавия девет. Ще умре в битка. Достойно, за да бъде възпят в песен.

Само дето при Карлеон той бе млад и силен, с приятели зад гърба си, а сега — слаб, гладен и по-самотен от всякога. Беше убил Шама Безпощадни с остър като бръснач меч. Логън погледна ножа си. Колкото и добър нож да беше, не можеше да му донесе желаното отмъщение. А и кой ще остане, за да пее песента? Шанка се славеха с фалшиво пеене и бедно въображение. Надали щяха да разпознаят вонящия дрипльо, докато го пронизват от глава до пети със стрели. Май отмъщението ще трябва да почака, поне докато не се сдобие с по-голямо острие. Трябваше да е реалист, все пак.

Ами тогава обратно на юг. Ще се скита. Винаги има работа за мъж с достатъчно умения. Да, тежка и мръсна, но все пак работа. Имаше нещо примамливо в цялата идея. Никой да не зависи от него, никаква отговорност да няма във взетите от него решения, ничий живот или смърт да не бъдат в ръцете му. Безспорно на юг Логън имаше неприятели. Но Кървавия девет и преди си бе имал работа с врагове.

Логън се изплю на снега. Сега, като има слюнка в устата си, поне да направи нещо с нея. Само с това разполагаше в момента — слюнка, една стара тенджера и вонящите парчета одеяло. Мъртъв на север или жив на юг. До това се свеждаше всичко. Никакъв избор.

Да продължава напред. Това бе правил цял живот. Това идваше след оцеляването, независимо дали си заслужил да живееш, или не. Опитваш се да не забравяш мъртвите. Казваш по някоя добра дума за тях. После продължаваш напред с надежда за нещо по-добро.

Логън пое голяма глътка студен въздух и издиша шумно.

— Сбогом, приятели мои — отрони тихо. — Сбогом.

После метна раницата на рамо, обърна се и тръгна през дълбокия сняг. Надолу, на юг, далеч от планината.

Валеше. Лек, но нестихващ дъжд, който покриваше всичко със ситни капчици студена роса. Тя се събираше по клони, листа и борови иглички, после падаше на тлъсти капки, които се просмукваха в дрехите на Логън и проникваха чак до кожата му.

Той клечеше, неподвижен, без да издава звук, насред мокрия храсталак. По лицето му се стичаха струйки вода, мокрото острие на ножа блестеше в ръката му. Усещаше в себе си цялото движение на огромната гора, чуваше хилядите й звуци. Безбройните звуци от пълзящите насекоми, сляпото ровене на къртиците, плахото шумолене на сърните и бавното пулсиране на смолата по дънерите. Всичко живо в гората следваше своя собствен път в намирането на храна и Логън не правеше изключение. Той остави съзнанието му да се насочи към най-близкото до него животно. То се движеше предпазливо между дърветата вдясно от него. Вкусно. Гората притихна, остана само шума от капките вода, стичащи се от клоните. Целият свят се смали до размерите на Логън и следващото му ядене.

Когато прецени, че е достатъчно близо, Логън се изстреля напред и прикова животното към мократа пръст. Млад елен. Той започна да рита и да се бори, но Логън се оказа по-силен и по-бърз. Заби ножа в гърлото на животното и преряза гръкляна. От раната плисна топла кръв, обля ръцете му и потече в мократа земя.

Логън вдигна трупа от пръстта и го преметна през раменете си. Ще стане страхотна яхния, може би с малко гъби. Много добре. После, когато се нахрани, ще поиска от духовете напътствия. По принцип напътствията им са безполезни, но малко компания щеше да му се отрази добре.

Наближаваше залез-слънце, когато стигна до лагера си — достойно за герой от ранга на Логън обиталище: два дълги пръта, които поддържаха мокър наръч клони над една вдлъбнатина в земята. Отдолу бе почти сухо. Дъждът беше спрял, вечерта ще си запали огън. Отдавна не се беше глезил така. Собствен огън.

По-късно, добре заситен и отпочинал, Логън натъпка парче дървесна гъба в лулата си. Беше намерил големия, влажен златист диск да расте в основата на едно дърво преди няколко дни и си беше запазил едно едро парче. Едва днес обаче то беше достатъчно изсъхнало, за да става за пушене. Логън взе от огъня една горяща съчка и постави върха й над отвора на лулата. Започна да дърпа силно, докато гъбата не се разгоря и не взе да изпуска познатия сладникав аромат на земя.

Логън се закашля, изпусна кълбо кафеникав дим и се вторачи в танцуващите пламъци на огъня. Мислите му се върнаха към други времена, други лагерни огньове. Видя Кучето, който се усмихваше, острите му зъби проблясваха на светлината на пламъците. Отсреща седеше Тъл Дуру, огромен като планина, смееше се гръмогласно. И Форли Слабака беше там, винаги на нокти, очите му шареха нервно. Също Руд Три дървета и Хардинг Мрачния, мълчалив както обикновено. Той никога не говореше. Оттам и прякора му.

Всички бяха там, само дето всъщност не бяха. Всички те бяха мъртви, обратно в пръстта. Логън изтупа пепелта от лулата в огъня и я остави настрана. Сега пушенето не му се услаждаше. Баща му беше прав. Сам не се пуши.

Той отвинти капачката на очуканата манерка, отпи и изплю течността във въздуха под формата на голям облак ситни капчици. Огромно огнено кълбо се надигна над огъня и угасна в студения въздух. Логън избърса устни, вкуси парливия горчив вкус. После се облегна на възлестия дънер на бора зад гърба си и зачака.

Измина време, преди да дойдат. Бяха трима. Излязоха бавно от танцуващите сенки между дърветата и тръгнаха към огъня. С приближаването си до светлината придобиха форма.

— Деветопръсти — каза първият.

— Деветопръсти — поздрави вторият.

— Деветопръсти — додаде третият. Гласовете им прозвучаха като хилядите шумове на гората.

— Добре сте дошли при огъня ми — приветства ги Логън. Духовете се снишиха край огъня и безмълвно се вторачиха в него. — Само трима?

— С всяка изминала година все по-малко от нас се пробуждат след зимата — отвърна този отдясно. — Още няколко зими, и ние също ще заспим завинаги. Няма да остане кой да се отзовава на повика ти.

Логън кимна натъжен.

— Някакви новини от света?

— Дочухме, че някой е паднал в скалистата клисура, но после бил изхвърлен жив от водата на брега, после прекосил Височините в ранна пролет, увит в прогнило одеяло. Но не вярваме на подобни слухове.

— Много мъдро от ваша страна.

— Бетод върви по пътя на войната — намеси се духът в средата.

— Бетод винаги следва пътя на войната — смръщи вежди Логън. — Това е неговият път.

— Да. С твоя помощ той спечели толкова много битки. Сега е голям пълководец.

— Проклет да е. — Логън се изплю в огъня. — Какво друго?

— Шанка вилнеят на север от планините и палят навред.

— Те обичат огъня — каза духът в средата.

— Обичат го — поде този отляво — повече от твоя вид, Деветопръсти. Обичат го и същевременно се боят от него. — Духът се наведе напред. — Дочухме, че един човек те търси из високите плата на юг.

— Могъщ човек — уточни онзи в средата.

— Магус от Старите времена — каза този отляво.

Логън смръщи чело. Той беше чувал за тези магуси. Веднъж дори срещна един чародей, но той не се бе оказал никак труден за убиване. Не притежаваше никакви свръхестествени сили, доколкото Логън успя да прецени. Но магус беше друго нещо.

— Чували сме, че магусите са мъдри и силни — каза духът в средата. — С тяхна помощ човек може да стигне далеч и да научи много. Но са лукави, имат своите си цели.

— И какво иска?

— Питай него.

Духовете не се интересуваха много от човешките дела и подробностите винаги им убягваха. И все пак това беше по-добре от обичайните им брътвежи за дървета.

— Какво ще правиш сега, Деветопръсти?

Логън се замисли.

— Ще тръгна на юг, ще открия този магус и ще го попитам какво иска от мен.

Духовете кимнаха. Нито с одобрение, нито с неодобрение — тях просто не ги беше грижа.

— Сбогом, Деветопръсти — каза духът отдясно. — Може би се виждаме за последен път.

— Ще продължа битката без вас тогава.

Остроумието на Логън увисна неоценено от духовете. Те се надигнаха и се отдалечиха от огъня. После постепенно се стопиха в тъмнината. Тръгнаха си, но Логън трябваше да признае, че му помогнаха повече, отколкото бе разчитал. Дадоха му цел. На сутринта той щеше да тръгне на юг, за да открие този магус. Кой знае? Може да си струва да поговори с него. Най-малкото, ще е по-добре, отколкото да го надупчат със стрели за едното нищо. Логън се вгледа в пламъците.

Спомни си други времена и други лагерни огньове, край които не беше седял сам.

Игра с ножове

Беше прекрасен пролетен ден в Адуа. Слънцето грееше приятно в клоните на ароматното кедрово дърво и хвърляше шарена сянка върху насядалите под него играчи. Подухваше лек бриз и всички карти бяха стиснати здраво в ръце или затиснати под чаши и монети. В клоните на дърветата чуруликаха птички. От далечния край на ливадата долиташе звука от градинарски ножици и високите бели фасади около квадратния двор го отразяваха в приятно за ухото ехо. С какви очи гледаше всеки един от играчите на голямата сума пари в средата на масата, зависеше от картите, които държеше в ръце.

На капитан Джизал дан Лутар тя определено се харесваше. Беше открил своя необикновен талант в тази игра веднага след назначението си в Кралската гвардия. Талант, който използваше, за да печели огромни суми от другарите си. Разбира се, тъй като произхождаше от заможно семейство, той не се нуждаеше от тези пари. С тяхна помощ обаче капитан Лутар успяваше да поддържа илюзията, че е пестелив, докато същевременно пръскаше пари като луд. При всяко връщане у дома баща му отегчаваше всички с непрестанните си хвалби за доброто му финансово планиране и преди шест месеца за награда му купи капитанско звание. Братята му не останаха доволни.

Да, парите си ги биваше, а и нищо не бе така забавно, колкото възможността да се подиграеш с най-близките си приятели.

Джизал полегна на пейката и, опънал крак, огледа небрежно другите играчи. Майор Уест се клатеше на стола си и пропадаше толкова назад, че аха! да падне по гръб всеки момент. Държеше пред очите си чаша и се възхищаваше на това, как слънчевите лъчи пронизват кехлибарената алкохолна напитка. На лицето му бе изписана бегла, загадъчна усмивка, която сякаш казваше: „Аз може и да не съм благородник, да нямам вашето високо потекло, но спечелих Турнира и благосклонността на краля на бойното поле. Това ме прави по-добър от вас, затова, момченца, слушайте какво ви говоря.“ Според Джизал той нямаше шанс да вземе тази ръка, а и по принцип беше доста предпазлив по отношение на парите си.

Лейтенант Каспа седеше наведен напред, намръщено чешеше пепеляворусата си брада и се взираше съсредоточено в картите си, все едно се опитва да пресметне сбора им. Той беше младеж с прекрасно чувство за хумор, но същевременно възможно най-смотаният картоиграч. Винаги благодареше от сърце, когато Джизал го черпеше питие със собствените му пари, загубени по време на играта. Но пък нямаше проблем да продължи да губи: баща му беше един от най-едрите земевладелци в Съюза.

Джизал бе установил, че дори и не чак толкова глупав човек, попадне ли в интелигентна компания, започва да се държи глупашки. Загубил добрите си позиции, той на драго сърце започва да се прави на симпатичен идиот, който не се меси в спорове, които, така или иначе, ще загуби, и като така се превръща във всеобщ любимец. Изражението на тотална обърканост по лицето на Каспа сякаш казваше: „Аз не съм умник, но съм откровен и всеки ме харесва, а това е по-важното. Умът не е всичко. О, а също така съм много, много богат, така че хората и бездруго ме харесват.“

— Аз влизам — каза Каспа и хвърли малка купчинка сребърни монети на масата. Монетите се пръснаха с приятен звън и проблеснаха на слънцето.

Джизал набързо пресметна наум натрупаната сума. Може би една нова униформа? Всеки път, когато държеше наистина добра ръка, Каспа леко се разтреперваше, а сега стоеше неподвижно. Да речеш, че блъфира — значи си надценил скромните му възможности; най-вероятно се бе отегчил от многократно излизане от ръцете. Джизал не се съмняваше, че при следващото качване, той ще се огъне.

Лейтенант Яленхорм ядосано хвърли картите си на масата.

— Днес само скапани карти ми идват! — намуси се той.

Облегна се назад на стола и увеси мускулестите си рамене. По намръщеното му лице се четеше: „Аз съм голям, истински мъжкар съм и лесно избухвам. Затова всички трябва да ме уважават.“

Но именно уважение той никога не получаваше от Джизал на игралната маса. Избухливостта може и да бе полезна на бойното поле, но намесят ли се пари, превръща се в слабост. Жалко, че не държи малко по-добри карти, Джизал с лекота щеше да му измъкне половината заплата. Яленхорм пресуши чашата си и се пресегна за бутилката.

Остана само Бринт, най-младият и най-беден от групата. Той облиза устни и по лицето му се изписаха тревога и отчаяние. Изражението му сякаш казваше: „Аз не съм нито млад, нито беден. Мога да си позволя да загубя такава сума. Аз съм точно толкова важен, колкото и всеки един от вас.“ Днес Бринт имаше много пари, сигурно издръжката му току-що е пристигнала. Може би това бяха всичките му пари за следващите няколко месеца. Джизал реши, че ще му ги вземе и после ще ги пръсне по пиене и жени. Помъчи се да потисне напушилия го при тази мисъл смях. Ще се хили после, когато спечели тази ръка. Бринт се облегна назад и се замисли. Решението му можеше да се проточи, затова Джизал взе лулата си.

Запали я от специално донесената за целта лампа и започна да изпуска нагоре към клоните на кедъра зле оформени кръгчета дим. За съжаление пушенето не му се удаваше и наполовина така добре, както картите. Повечето кръгчета представляваха просто безформени облачета кафеникав пушек. Ако трябваше да е напълно откровен, той дори не харесваше пушенето, от него леко му се гадеше. За беда това беше много скъпо и много модерно занимание и Джизал по-скоро би умрял, отколкото да пропусне нещо толкова престижно само защото не му харесва. Още повече, при последното си ходене в града баща му подари красива лула от слонова кост, която така добре му подхождаше. Като се замислеше, братята му и от това не бяха останали много доволни.

— Влизам — каза Бринт.

Джизал свали крак от пейката.

— Тогава — каза той — вдигам със сто, около сто марки.

Той избута цялата си купчинка монети в средата на масата. Уест шумно пое въздух през стиснати зъби. Една от монетите падна от купчинката, приземи се на ръб и се търкулна до ръба на дървения плот. Монетата падна от масата и издрънча по каменния плочник с непогрешимия звън на изтървани пари. В другия край на моравата главата на градинаря инстинктивно се надигна, после се наведе отново, когато собственикът й се върна към подкастрянето на тревата.

Каспа хвърли картите си, сякаш пареха в ръката му, и поклати глава.

— Пусто да остане, хич не ме бива в тази игра — измрънка той и облегна гръб на грубия, кафяв дънер на дървото.

Джизал впери поглед в лейтенант Бринт и на лицето му се изписа бегла усмивка.

— Той блъфира — избълва Яленхорм. — Не му се давай, Бринт.

— Не го прави, лейтенант — каза Уест.

Джизал знаеше, че младият лейтенант няма да се вслуша в Уест. Той трябваше да покаже, че е способен да губи. И Бринт не се поколеба и избута с небрежен жест всичките си монети в средата на масата.

— Сто, плюс-минус.

Бринт всячески се опитваше да звучи пред по-възрастните офицери, сякаш владее положението, но в гласа му се долавяше нотка на истерия.

— Става — каза Джизал. — Приятели сме, все пак. Какво държиш, лейтенант?

— Имам земя. — Очите на Бринт трескаво заблестяха, докато показваше картите си на останалите.

Джизал се наслаждаваше на напрегнатата атмосфера. Смръщи вежди и повдигна рамене. Почеса замислено глава. Започна да наблюдава как изражението на Бринт се мени при всяка смяна на неговото. Надежда, отчаяние, пак надежда, пак отчаяние. Джизал разстла в редица картите си.

— О, я виж ти. Имам слънца, отново.

Лицето на Бринт представляваше интересна картинка. Той въздъхна и поклати глава. Яленхорм се намръщи.

— Сигурен бях, че блъфира — каза той.

— Как го прави? — попита Каспа и подхвърли в общия куп една останала встрани монета.

Джизал вдигна рамене.

— Всичко е в играчите, картите нямат нищо общо. — Той започна да прибира с шепи купчината сребро.

Бринт го проследи с поглед, стиснал зъби и с пребледняло лице. Монетите звънтяха приятно, докато падаха в кесията. Приятно за Джизал поне. Една монета се търкулна и падна до ботуша му.

— Дали ще бъдеш така добър да ми я подадеш, лейтенант? — помоли Джизал със сладникава усмивка.

Бринт скочи на крака, блъсна масата така рязко, че монетите и чашите подскочиха с дрънчене.

— Имам си друга работа — каза той с пресипнал глас. След което се запъти с широка крачка към другия край на двора, като при разминаването си с Джизал го блъсна грубо с рамо и го запрати с гръб към ствола на дървото. После се отдалечи с наведена глава и изчезна в офицерските помещения.

— Видяхте ли това? — Възмущението на Джизал нарастваше с всяка секунда. — Да ме блъска така, крайно невъзпитано! При това мен, по-старши офицер! Смятам да го докладвам!

Заканата му да докладва Бринт беше посрещната с хор от негодувание.

— Добре, добре. Човекът просто не умее да губи.

Яленхорм го изгледа строго изпод вежди.

— Не трябваше да го подкачаш толкова. Той не е богат. Не може да си позволи загубата на такава сума.

— Щом не може да си позволи да губи, тогава да не играе! — тросна се Джизал. — А и кой му каза, че блъфирам? Ти по-добре си затваряй голямата уста!

— Още е нов — намеси се Уест — и просто иска де се впише сред хората. Не беше ли и с теб така?

— Ти какво, да не си ми баща? — Джизал ясно си спомни болезненото усещане за това, как се бе чувствал като новак и леко се засрами от припомнянето на майор Уест.

— Ще му дам малко пари назаем, не се безпокой — махна с ръка Каспа.

— Няма да ги приеме — каза Яленхорм.

— Е, негова работа. — Каспа притвори очи и се обърна с лице към слънцето. — Горещо е. Зимата със сигурност си замина. Минава пладне.

— Проклятие! — извика Джизал и скочи на крака, докато продължаваше да си събира нещата. Градинарят вдигна очи и погледна към тях. — Уест, защо не ми каза?

— Аз какво, да не съм ти баща? — попита майорът. Каспа се изхили.

— Закъсняваме, а? — рече Яленхорм и изду бузи. — Лорд-маршалът няма да остане доволен!

Джизал грабна тренировъчните си оръжия за фехтовка и побягна към далечния край на моравата. Майор Уест тръгна с бавна походка след него.

— Хайде, де! — подвикна му Джизал.

— Идвам, капитане — отвърна му той. — Зад теб съм.

— Мушкай, мушкай, Джизал, мушкай, мушкай! — излая Лорд-маршал Варуз и го шляпна с пръчката си през ръката.

— Ау! — изхленчи Джизал и вдигна отново върха на металния прът.

— Искам да видя тази дясна ръка да се движи, капитане, да се изхвърля като змия! Искам да ме заслепиш със скоростта на ръцете си!

Джизал направи още няколко неуверени атаки с непосилно тежкото желязо в ръка. Истинско мъчение беше. Цялата му ръка, от върха на пръстите та чак до рамото, гореше от болка и усилие. Беше плувнал в пот; от лицето му хвърчаха едри капки. Лорд-маршал Варуз парираше с лекота жалките му атаки.

— Сега замах! Замах с лявата!

Джизал замахна с всичка сила с тежкия стоманен чук към главата на възрастния мъж. Дори и отпочинал, той едва успяваше да вдигне това проклето нещо. Варуз без никакви усилия отскочи встрани и го фрасна с пръчката по лицето.

— Яау! — жално извика Джизал и се запрепъва назад. Чукът се изплъзна от ръката му и се стовари върху пръстите на единия му крак. — Аааа! — Стоманеният прът издрънча върху плочите, когато той се преви на две и сграбчи пръстите на крака си. В този момент Джизал усети пронизващо парене. Лорд-маршал Варуз го плесна през задника. Острият плющящ звук отекна из двора. Джизал се просна по очи на земята.

— Жалка картина! — изрева възрастният мъж. — Правиш ме за срам пред майор Уест!

Майорът отново се клатеше на стола си и се тресеше в опитите си да потуши избилия го смях. Като не намираше никаква належаща нужда да се изправи, Джизал остана на земята, приковал очи в безупречно излъсканите ботуши на лорд-маршала.

— Ставай, капитан Лутар! — изкрещя Варуз. — Времето ми е ценно!

— Добре! Добре! — Джизал колебливо се изправи на крака. Застана прав под жаркото слънце, задъхан, плувнал в пот и олюляващ се от слабост.

Варуз се доближи до него и подуши дъха му.

— Пил си днес, нали? — поинтересува се той. Сивите му мустаци потрепериха. — И вчера също!

Джизал не отговори.

— Непрокопсаник! Имаме работа за вършене с теб, капитан Лутар, и не можем да я вършим сами! Остават четири месеца до Турнира, четири месеца да направя от теб майстор фехтовач!

Варуз направи пауза в очакване на отговор, но Джизал не можа да измисли такъв. Той правеше всичко това, единствено за да угоди на баща си, и много се съмняваше, че това е отговорът, който очакваше да чуе лорд-маршалът. Освен това предпочиташе да мине без повече удари за днес.

— Ба! — извика в лицето му Варуз и се отдалечи, стиснал здраво в две ръце пръчката си.

— Маршал Ва… — отвори уста Джизал, но преди да успее да довърши, Варуз се извърна рязко и заби пръчката в корема му.

— Ъъъ — изстена Джизал и се свлече на колене. Старият войн застана над него.

— Сега, капитане, ти ще отидеш малко да потичаш.

— Ъъъ?

— Ще бягаш оттук до Кулата на веригите. Ще я изкачиш и ще застанеш до парапета на върха. Ще разбера кога си стигнал там, защото сега ние двамата с майора ще се качим на покрива, където ще изиграем една игра на квадрати. — Маршалът посочи шестетажната сграда зад гърба си. — Оттам се вижда идеално върхът на кулата. Ще те наблюдавам през далекогледа си, така че този път без шикалкавене!

При тези думи той плесна отново Джизал по главата.

— Ау! — Джизал разтърка удареното място.

— И след като ми се покажеш на върха, ще тичаш обратно. Ще тичаш с всичка сила и аз знам, че ще го направиш, защото, ако не си се върнал, докато си свършим играта, ще повториш упражнението. — Джизал потръпна и присви очи. — Майор Уест е отличен играч на квадрати, което значи, че ще са ми нужни цели трийсет минути, за да го победя. Предлагам ти да тръгваш незабавно.

Джизал скочи на крака и се отправи тичешком към аркадата в края на двора, като не спираше да ругае под носа си.

— Ще трябва да тичаш малко по-бързо от това, капитане! — провикна се зад него Варуз.

Джизал усещаше краката си като пълни с олово, но положи усилие да ускори темпото.

— Вдигай коленете! — подвикна бодро майор Уест.

Джизал премина в шумен тръс през тунела на портала. Седящият на входа портиер го изгледа ухилено, докато завиваше зад ъгъла, за да излезе на широката улица. Джизал мина тичешком покрай облицованите в слонова кост стени на Университета, като продължаваше да проклина Варуз и Уест под мустак. После изтича покрай грамадната и без почти никакви прозорци фасада на Палатата на въпросите. Огромната порта на сградата беше здраво залостена. Той мина покрай няколко невзрачно облечени чиновници, запътили се в различни посоки, но иначе по това време на деня Агрионт беше пуст и Джизал не срещна никой, който да представлява интерес за него. Докато не стигна до парка.

Три изискани млади дами седяха под сянката на голяма върба край езерото, в компанията на възрастна придружителка. Джизал моментално ускори крачка и замени нещастното си изражение с безгрижна усмивка.

— Дами — поздрави той, докато профучаваше покрай тях. Чу как момичетата се разсмяха зад гърба му и безгласно се поздрави за този си успех. В момента, в който се скри от погледите им, Джизал свали темпото наполовина.

— Варуз да си гледа работата — каза си наум, докато завиваше по широкия Кралски булевард, и тичането му премина в нещо като малко по-бърза походка. Наложи се обаче отново да се забърза. На не повече от двайсетина метра от себе си той видя принц Ладисла, следван от огромната си, ярко облечена свита.

— Капитан Лутар — извика му Негово височество. Слънцето блесна в екстравагантните му златни копчета. — Тичай здраво! Заложил съм хиляда марки на теб в Турнира!

Джизал знаеше от сигурен източник, че принцът е заложил две хиляди на Бремър дан Горст, но независимо от това се поклони, колкото можа по-ниско, без да спира да тича. Контетата от свитата зад принц Ладисла неохотно подвикнаха окуражително зад гърба на Джизал.

— Жалки глупаци — изсумтя тихичко Джизал. И все пак би дал мило и драго да е на мястото на кой да е от тях.

Сега минаваше между редиците от статуи, отдясно, тези на кралете от последните шестстотин години, а отляво, значително по-малки, тези на верните им благородници. Джизал кимна на магус Баяз и зави към Площада на маршалите. Статуята му отвърна с обичайната си неодобрителна строгост. Вдъхващото й страхопочитание изражение губеше част от ефекта си заради стеклото се по едната буза на магуса птиче изпражнение.

Камарата на лордовете заседаваше по това време на деня и площадът беше почти празен, което позволи на Джизал да го прекоси с бавна походка по посока на Военната палата. Един сержант с едро телосложение му кимна и Джизал се замисли дали не е от неговата рота — обикновените войници му изглеждаха досущ еднакво. Джизал не обърна никакво внимание на поздрава и влезе между двете извисяващи се бели сгради.

— Страхотно — промърмори той. Каспа и Яленхорм седяха край вратата на Кулата на веригите, пушеха лулите си и се смееха. Негодниците са се досетили, че отива натам.

— За чест и слава! — изрева Каспа, докато Джизал го подминаваше тичешком, и раздруса меча си в ножницата. — Не карай лорд-маршала да чака!

Джизал чу едрият лейтенант да се залива от смях зад гърба му.

— Проклети глупаци — промърмори той задъхано, докато връхлиташе с рамо тежката врата.

Останал без дъх, атакува спираловидното стълбище. Това беше една от най-високите сгради в Агрионт: двеста деветдесет и едно стъпала.

— Проклети стъпала — продължи да ругае Джизал.

На стотното стъпало краката му започнаха да изтръпват от болка, гърдите му се надигаха и спускаха неконтролируемо. Когато стигна до стъпало номер двеста, вече бе напълно изтощен. Изкачи останалите ходешком. Всяка стъпка бе истинско мъчение. Най-накрая изскочи на върха и се облегна на парапета. Внезапната ярка светлина го накара да замига учестено.

Градът се простираше на юг под него, един безкраен килим от бели къщи, чак до блестящия на слънцето залив. В обратната посока Агрионт изглеждаше дори още по-впечатляващо. Неравномерно разпределени, величествени постройки, издигащи се една над друга и тук-там разпокъсани от зеленината на ливади и огромни дървета. Всичко това заобиколено от защитен ров и градските стени, прободени от високи отбранителни кули. Кралският булевард прорязваше в права линия центъра на града по посока Камарата на лордовете с блестящия й бронзов купол. Отзад се извисяваха кулите на Университета, а още по-назад се издигаше мрачният масив на Кулата на Създателя, който, надвиснал над околните сгради като тъмна планина, ги обвиваше в огромната си сянка.

На Джизал му се стори, че забеляза проблясването на слънцето в далекогледа на лорд-маршал Варуз в далечината. Той изруга отново и тръгна обратно към стълбите.

Джизал с огромно облекчение видя, че на игралната дъска все още има няколко плочки, когато най-накрая се добра обратно до покрива, където го чакаше лорд-маршала.

Варуз го изгледа намръщено.

— Извади голям късмет. Майорът вложи страхотни усилия в защитата си. — По лицето на Уест пробяга усмивка. — Успял си някак да спечелиш уважението му, въпреки че все още има да се бориш за моето.

Джизал стоеше, превит о две, облегнал длани на коленете си. Дишаше тежко, от лицето му се стичаше пот и капеше по пода. Варуз взе от масата дългото сандъче, застана пред Джизал и го отвори с рязко движение.

— Да видим сега позициите.

Джизал взе в лявата си ръка късото острие, а в дясната — дългото. След тежкия стоманен прът те му се сториха леки като перце. Лорд-маршал Варуз отстъпи встрани.

— Започвай.

Джизал светкавично зае първа позиция — опъната напред дясна ръка и прибрана пред гърдите лява. Премина от една позната позиция в друга и остриетата изсвистяха във въздуха, проблясвайки на следобедното слънце. С отработена лекота той премина през цялата последователност на позициите и завърши с двете остриета отпуснати надолу от двете страни на тялото си.

Варуз кимна одобрително.

— Бързо действа с ръцете капитанът, а?

— Отлично — съгласи се Уест с широка усмивка на лицето. — Страхотна гледка е, в пъти по-добър, отколкото бях аз някога.

Варуз изглеждаше недотам впечатлен.

— Сгъваш прекалено много коленете в трета позиция, а в четвърта трябва да поработиш за по-опъната лява ръка. Но като цяло… — той направи пауза — става.

Джизал въздъхна с облекчение. Това всъщност си бе доста висока оценка.

— Ха! — Възрастният мъж замахна със сандъчето и удари Джизал в ребрата.

Джизал се свлече на пода, не можеше да си поеме въздух.

— Трябва да поработим и върху рефлексите, капитане. Трябва да си винаги готов. Винаги. Щом държиш стомана в ръцете си, по-добре си пази гарда.

— Слушам — с дрезгав глас отвърна Джизал.

— А издръжливостта ти е направо за срам. Запъхтял си се като риба на сухо. Знам от сигурен източник, че Бремър дан Горст бяга по десет мили дневно и дори не успява да се изпоти. — Варуз се надвеси над него. — От сега нататък ще правиш същото. О, да. Всяка сутрин в шест обиколка на стените на Агрионт, а после един час спаринг с майор Уест, който бе така добър да се съгласи да ти бъде партньор в тренировките. Доверявам му се да поправя всички недостатъци в техниката ти.

Свил от болка очи, Джизал разтри ребрата си.

— А колкото до пиянските гуляи, искам да сложиш край на това. Не съм против веселбите в подходящо време. След края на Турнира, в случай че работиш здраво и спечелиш, ще имаш предостатъчно време за празнуване. До тогава — никакво пиене. Разбираш ли това, капитан Лутар? — Маршалът се надвеси още по-близо, като произнасяше отчетливо всяка дума. — Никакво. Пиене. Капитане.

— Слушам, лорд-маршал Варуз — смотолеви Джизал.

Шест часа по-късно той беше мъртвопиян. Смееше се като побъркан, когато със замаяна глава изскочи на улицата. Студеният въздух му подейства като плесница. Ниските постройки се завъртяха и разлюляха пред очите му, а зле осветената улица се надигна на една страна като палубата на потъващ кораб. Джизал се пребори мъжки с порива за повръщане, пристъпи, олюлявайки се, и се обърна да затвори вратата след себе си. Връхлетяха го размазани ярки образи, смях и викове. В този момент от вътрешността на таверната излетя неясна фигура и го блъсна в гърдите. Джизал отчаяно се вкопчи в нея, преди да падне по гръб. Стовари се на земята с глух удар.

За момент всичко притъмня, после, когато зрението му се възвърна, той откри, че лежи по гръб в прахта под тежкото телосложение на лейтенант Каспа.

— Проклятие! — изфъфли. Езикът му бе подут от изпития алкохол.

Той изблъска настрана с лакът хилещия се лейтенант, преобърна се и като залиташе силно, се изправи на крака. Улицата отново се разлюля нагоре-надолу. Каспа остана да лежи по гръб, задавен от смях и вонящ на евтина пиячка и застоял дим от лула. Джизал направи несполучлив опит да изтупа прахта от униформата си. На гърдите му имаше голямо петно, миришещо на бира.

— Проклятие! — смотолеви отново той. — Това пък кога е станало?

Тогава долови шума от викове, идващ от другата страна на улицата. Двама се бяха счепкали един в друг пред една врата. Джизал примижа, напрегнал очи в мрака. Едър мъжага беше извил зад гърба ръцете на един добре облечен човек и се опитваше да ги завърже. После започна да нахлузва чувал на главата му. Джизал примигна невярващо. Със сигурност не се намираше в най-престижната част на града, но това беше прекалено.

Вратата на таверната се отвори с гръм и оттам излязоха Уест и Яленхорм. Двамата бяха потънали в пиянски разговор за нечия сестра. Светлината от кръчмата проряза мрака и ясно освети двамата мъже от другата страна на улицата. Едрият бе облечен в черно и носеше черна маска върху долната половина от лицето си. Косата и веждите му бяха като сняг, а кожата на лицето по-бяла и от мляко. Джизал изгледа белия дявол, който му отвърна със свиреп поглед на розовите си, присвити очи.

— Помощ! — извика човекът с чувала на главата. Гласът му бе писклив, изпълнен с ужас. — Помощ! Аз съм…

Белият здравеняк му нанесе страхотен удар в корема и той се сви и изпъшка.

— Ей, ти! — извика Уест.

Яленхорм вече бързаше към другата страна на улицата.

— Какво? — каза Каспа и се надигна на лакти.

Съзнанието на Джизал бе напълно замъглено, но краката му изглежда самоволно последваха Яленхорм и той се остави да го отнесат натам с тромава походка. Отново усети, че ще повърне всеки момент. Уест тръгна след него. Белият призрак скочи напред и застана между тях и затворника си. Един друг мъж, висок и слаб, също с черни дрехи и маска, но с дълга мазна коса, излезе с енергична походка от сенките. Той вдигна ръка в черна ръкавица.

— Господа — провлеченият му, просташки диалект долетя приглушен от маската, — ако обичате, ние сме тук по заповед на краля!

— Кралските дела се вършат по светло — изръмжа Яленхорм.

Маската на новодошлия леко се изкриви, когато той се усмихна.

— И точно за това сме ние — за нощните задачи, ясно, приятел?

— Кой е този човек? — Уест посочи мъжа с чувала на главата.

Затворникът с мъка се бе изправил отново.

— Аз съм Сеп дан… ууф!

Този път бледият звяр заглуши думите му с тежък юмрук в лицето, от което онзи се строполи на земята.

Стиснал зъби, Яленхорм сложи ръка на дръжката на сабята си. Тогава белият призрак пристъпи към него с ужасяваща скорост. Отблизо изглеждаше още по-масивен и страховит, сякаш беше чудовище от непознат свят. Яленхорм неволно отстъпи крачка назад, спъна се в неравната повърхност и се стовари по гръб.

— Назад! — изкрещя Уест. Сабята му излетя от ножницата с едва доловим звън на метал.

Чудовището изсъска неразбираемо и стисна ръце в юмруци като две бели канари.

Изпод чувала на главата на падналия долетя хъркащ звук.

Сърцето на Джизал се качи в гърлото. Той погледна към слабия мъж. По очите му се четеше усмивка. Как е възможно някой да се смее в такъв момент? Джизал с изненада откри, че сега в ръката на високия проблясва грозно острие на нож. Това пък откъде се взе? С пиянска неловкост, той се засуети със сабята си.

— Майор Уест! — гласът долетя откъм сенките, по-надолу по улицата.

С наполовина извадено оръжие, Джизал спря неуверено. Яленхорм скочи на крака. Целият гръб на униформата му бе покрит с гъста кал. Бледият звяр не спираше да ги гледа втренчено с немигащи очи, без да помръдне и милиметър назад.

— Майор Уест! — отново долетя до тях гласът, този път придружен от почукване и шум от провлачване. Лицето на Уест пребледня. От сенките изплува фигура с бастун в едната ръка. Човекът се приближи с глухо почукване на бастуна и като провлачваше единия си крак. Широката периферия на шапката му скриваше горната част на лицето, а устата му беше изкривена в особена усмивка. С внезапен порив на погнуса Джизал видя, че четири от предните му зъби липсват. Без да обръща никакво внимание на извадените оръжия, мъжът се приближи и подаде ръка на Уест.

Майорът бавно прибра сабята си в ножницата, пое подадената му ръка и я раздруса сковано.

— Полковник Глокта? — попита той с пресипнал глас.

— Ваш покорен слуга, въпреки че вече не съм военен. Сега съм служител в кралската Инквизиция. — Той свали бавно шапката си. Лицето му бе смъртнобледо, с дълбоки бръчки, а късо подстриганата му коса бе прошарена до сиво. Очите му се стрелкаха трескаво из дълбоки, тъмни кръгове. Лявото бе видимо по-тясно от дясното, със зачервен клепач и силно насълзено. — А това са моите асистенти, практик Северард — високият се поклони подигравателно — и практик Фрост.

С една ръка бледото чудовище вдигна мъжа с чувала на главата от земята.

— Я почакай. — Яленхорм пристъпи напред, но инквизитор Глокта постави внимателно ръка на рамото му.

— Този човек е затворник на Инквизицията на Негово величество, лейтенант Яленхорм. — Едрият войник застина, изненадан от това, че е назован по име. — Сигурен съм, че имате само благородни намерения, но той е престъпник, предател. Имам заповед за ареста му, подписана лично от самия архилектор Сълт. Повярвайте ми, този човек не е ни най-малко достоен за вашето застъпничество.

Яленхорм смръщи вежди и изгледа заплашително практик Фрост. Бледият звяр не изглеждаше по-притеснен под погледа му, отколкото би била някоя безчувствена скала. Той без никакво усилие метна на рамо затворника и се отдалечи по улицата. Другият практик се усмихна отново с очи, прибра ножа си и след кратък поклон, последва колегата си. Започна да си подсвирква някаква неопределена мелодия, докато се отдалечаваше с небрежна походка.

Левият клепач на инквизитора запърха учестено и по бледата му буза се изтърколиха едри сълзи. Той внимателно ги избърса с опакото на ръката си.

— Моля за извинение — каза той. — Искрено съжалявам. Става така понякога, човек да не може да контролира собственото си око. Проклета хленчеща пихтия. На моменти ми се ще да го извадя и да тръгна с превръзка. — Стомахът на Джизал се обърна. — Колко време стана, Уест? Седем години? Осем?

Отстрани на челото на майор Уест затрепери мускул.

— Девет.

— Виж ти. Девет години. Не е за вярване. Сякаш беше вчера. Бяхме на билото, нали, когато се разделихме?

— Да, на билото.

— Не се безпокой, Уест, ни най-малко не виня теб. — Глокта приятелски шляпна Уест по рамото. — Не и за това. Ти се опита да ме разубедиш тогава, добре помня. Имах много време да размишлявам над това, докато бях в Гуркул. Достатъчно дълго време за размисъл. Ти винаги си ми бил добър приятел. А я виж сега, младият Колем Уест е майор в Кралската гвардия.

Джизал нямаше ни най-малка представа за какво говорят двамата. Искаше му се просто да повърне и да си легне да спи.

Инквизитор Глокта се обърна към него с усмивка и разкри отново противната гледка на зеещата празнина в зъбите си.

— А това трябва да е капитан Лутар, на когото всички възлагат такива големи надежди в наближаващия Турнир. Лорд-маршал Варуз е строг учител, а? — Глокта размаха едва бастуна си към Джизал. — Мушкай, мушкай, а, капитане? Мушкай, мушкай.

Джизал усети как червата му се обръщат. Той заби поглед в краката си с надежда светът да спре да се върти. Инквизиторът ги огледа един по един очаквателно. Уест продължаваше да е все така пребледнял, а Яленхорм — все така навъсен. Лейтенант Каспа все още не се бе изправил от земята. Никой нямаше какво повече да каже.

— Е — покашля се Глокта, — дългът зове. — Той се поклони сковано. — Надявам се да се видим скоро с вас. Много скоро.

Джизал беше сигурен, че не иска никога повече да среща този човек.

— Може някой път да направим един спаринг-дуел — измънка майор Уест.

Глокта се разсмя от сърце.

— О, с огромно удоволствие, Уест, но в последно време съм леко сакат. Все пак, ако ти се прииска малко бой, сигурен съм, че практик Фрост с удоволствие ще се отзове. — Глокта погледна към Яленхорм. — Само да те предупредя, той не се бие като джентълмен. Желая на всички ви приятна вечер.

При тези думи той сложи шапката си, обърна се бавно и с куцане се отдалечи по мръсната улица. Тримата офицери го изгледаха как изчезва в мрака, потънали в безкрайно дълго, неловко мълчание. Каспа най-накрая се бе изправил на крака и сега се приближи с неуверена походка.

— Какво беше всичко това? — попита той.

— Нищо — отвърна Уест през стиснати заби. — По-добре да забравим, че въобще се е случило.

Зъби и пръсти

Времето тече. Трябва да действаме по-бързо. Глокта кимна на Северард, който се усмихна и свали чувала от главата на Сеп дан Тюфел.

Началникът на Монетния двор беше силен мъж с благороден вид. Синините от боя вече бяха избили по лицето му.

— Какво означава всичко това? — изкрещя той с яростна войнственост. — Знаете ли кой съм аз?

— Ха — презрително изсумтя Глокта. — Естествено, че знаем кой си. Да не мислиш, че обикаляме улиците и прибираме хората произволно?

— Аз съм началник на кралския Монетен двор! — извика затворникът, докато яростно се бореше да освободи вързаните си ръце. Застанал до него със скръстени ръце, практик Фрост го изгледа невъзмутимо. Железата в жарта вече се бяха нагорещили до оранжево. — Как смеете да…

— Нямаме време за подобни изблици! — извика Глокта. Фрост изрита безмилостно Тюфел по крака и онзи изхлипа от болка. — И как затворникът да подпише самопризнание, като ръцете му са вързани зад гърба? Развържи го, ако обичаш.

Тюфел се огледа подозрително, докато албиносът освобождаваше китките на ръцете му. Тогава забеляза сатъра. Широкото полирано острие отразяваше като огледало ярката светлина в стаята. Истинска красота. Иска ти се да го вземеш, а, Тюфел? Обзалагам се, че искаш да ми отрежеш главата с него. На Глокта почти му се прииска това да можеше да се случи. Дясната ръка на Тюфел като че ли се промъкваше бавно към острието. Вместо да го вземе, той я използва, за да отмести встрани листа със самопризнанието си.

— Аха — каза Глокта, — началникът на Монетния двор не е левичар.

— Не е левичар — повтори със съскане в ухото на Тюфел практик Северард.

Тюфел присви очи и се вгледа в инквизитора си през масата.

— Аз те познавам! Глокта, нали? Ти си онзи, плененият в Гуркул, онзи, когото са изтезавали там. Санд дан Глокта, нали така? Е, този път сериозно си загазил, уверявам те! Много лошо си загазил! Когато върховен правозащитник Маровия научи за това…

Глокта скочи на крака. Столът му със скърцане полетя назад. Левият му крак избухна в заслепяваща болка, но той я пренебрегна.

— Погледни това! — изсъска той и отвори широко уста, за да може ужасеният затворник да огледа добре зъбите му. Или по-скоро това, което е останало от тях. — Виждаш ли? Хубаво ги виж! Където извадиха зъба отгоре, оставиха този отдолу, където липсва зъб отдолу, онзи отгоре е оставен. И така, чак до края. Виждаш ли?

Глокта издърпа назад бузите с пръст, за да може Тюфел да огледа добре състоянието на устата му.

— Работиха с мъничко длето. Малко по малко, ден след ден. Отне им месеци.

Глокта вдървено седна на стола и се усмихна широко.

— Чудесна работа, а? И каква ирония! Да ти оставят половината зъби в устата и пак да нямаш никаква полза от тях! Повечето дни ям супа. — Тюфел преглътна мъчително. По врата му се стече капка пот. — И това със зъбите е само началото. Сега пикая седнал, като жена. На тридесет и пет години съм, а не мога да стана от леглото без чужда помощ.

Глокта се облегна назад и присви от болка очи, докато изпъваше напред крака си.

— Всеки ден е един малък ад за мен. Всеки ден. Та така, наистина ли мислиш, че можеш да ми кажеш нещо, което да ме уплаши?

Без да бърза, Глокта огледа затворника си. Вече не е и наполовина така самоуверен.

— Признай — каза му той. — След това ще те качим на кораб за Англанд и после всички ще можем да поспим малко тази нощ.

Лицето на Тюфел пребледня почти колкото това на практик Фрост, но въпреки това остана безмълвен. Архилектор Сълт ще дойде всеки момент. Най-вероятно вече е на път за насам. Ако до пристигането му нямам подписано самопризнание… всички ще се качим на кораба за Англанд. В най-добрия случай. Глокта взе бастуна си в ръка и се изправи.

— Аз смятам себе си за творец в своята област, само че артистизмът отнема време, а вече изгубихме половината нощ, обикаляйки да те търсим из всички бордеи в града. За щастие практик Фрост има страхотен нюх и чувство за ориентация. Той може да надуши плъх и в кочина.

— Плъх в кочина — повтори като папагал Северард и оранжевите отблясъци от жарта се отразиха зловещо в очите му.

— Малко сме притиснати от времето, така че нека бъда откровен с теб — каза Глокта. — Ще подпишеш самопризнанието си до десет минути.

— Никога. — Тюфел изсумтя презрително и скръсти ръце на гърдите си.

— Дръжте го.

Фрост хвана затворника откъм гърба и го стисна като в менгеме. Прикова дясната му ръка към тялото, докато през това време Северард сграбчи лявата му китка и разпъна пръстите му върху плота на масата. Глокта хвана в юмрук гладката дръжка на сатъра и бавно провлачи острието му по масата. Той се вгледа в ръката на Тюфел. Какви красиви нокти има само. Така дълги и лъскави. С такива нокти не можеш да работиш в мините. Глокта вдигна високо сатъра.

— Почакай! — изпищя затворникът.

Бам! Острието на сатъра се заби дълбоко в дървената маса и отсече връхчето на нокътя на средния пръст на Тюфел, който сега дишаше тежко и по челото му бе избила пот. Сега ще видим що за мъж си наистина.

— Мисля, че разбираш накъде отиват нещата — каза Глокта. — Знаеш ли, същото се случи с един ефрейтор, когото плениха заедно с мен. По един замах със сатъра всеки ден. Той беше корав мъж, много корав. Преди да умре, бяха стигнали до над лакътя.

Глокта вдигна отново сатъра.

— Признай.

— Не можеш да…

Бам! Острието отнесе връхчето на средния пръст на Тюфел. Кръвта бликна по плота на масата. Очите на Северард се усмихваха под ярката светлина на лампата. Челюстта на Тюфел провисна. Болката ще се забави малко.

— Признай! — изкрещя Глокта.

Бам! Сатърът отряза връхчето на безименния пръст, а едно колелце от средния се търкулна по масата и падна на пода. Лицето на Фрост остана с каменно изражение.

— Признай!

Бам! Върхът на безименния пръст на Тюфел подскочи във въздуха. Средният му пръст бе скъсен до първата фаланга. Глокта спря за момент и избърса потта от челото си с опакото на ръката. Кракът му изтръпна от усилието. Кръвта капеше от масата по плочите на пода. Кап, кап, кап. Тюфел не откъсваше ококорените си очи от скъсените си пръсти.

— Отлична работа, инквизиторе. — Северард поклати глава и изстреля с пръст едно от парчетата от плътта на затворника от масата. — Каква прецизност… Смаян съм.

Началникът на Монетния двор изкрещя. Ето я и болката. Глокта вдигна отново сатъра.

— Ще призная! — изпищя Тюфел. — Ще призная!

— Отлично — каза Глокта.

— Отлично — каза Северард.

— Офлитно — каза практик Фрост.

Необятната пустош на Севера

Магусите принадлежат към древен мистичен орден. Те познават тайните на света, владеят изкуството на магията и са по-мъдри и могъщи, отколкото обикновените хора могат да си представят. Такива слухове се носеха за тях. Един магус не би трябвало да има затруднения с намирането на човек, дори и да е сам насред необятната пустош на Севера. Щом е така, значи този конкретен магус просто не бързаше за никъде.

Логън почеса заплетената си брада и се зачуди къде се бави великият. Сигурно се е загубил. Логън се замисли отново дали не направи грешка, като напусна горите, ако не друго, там поне храната беше в изобилие. Но духовете казаха на юг. А като тръгнеш на юг от хълмовете, стигаш до тези брулени от вятъра полета. Именно там чакаше той сега. В трънака и калта. Времето беше лошо, а той — вечно гладен.

Ботушите му съвсем се бяха прокъсали, затова бе устроил жалкия си лагер в близост до пътя — по-лесно да види магьосника, когато се зададе. Откакто беше започнала войната, целият Север беше пълен с всякаква опасна измет — дезертьори, превърнали се в разбойници, селяни, избягали от изпепелените си земи, останали без водач отчаяни мъже, които нямат какво да губят. Въпреки това Логън не се тревожеше. Никой нямаше причина да дойде в тази клоака на света. Никой, освен него и този магус.

И така, той седна и зачака. Търсеше храна, не откриваше никаква и продължаваше да чака. По това време на годината високите полета бяха подгизнали от внезапните порои, които се изливаха от небето, но когато можеше, Логън гореше нощем трънливи клони — малки, силно димящи огньове, които поддържаха прогресивно западащия му дух и се забелязваха от пътя. И тази вечер валя, но преди малко дъждът спря и сега беше достатъчно сухо. Тенджерата на Логън беше на огъня и в нея къкреше яхния от последното останало месо, което бе донесъл със себе си от горите. На сутринта ще трябва да продължи напред и да потърси храна. А този магус може да го настигне по-нататък, ако, естествено, не се е отказал да го търси.

Логън разбърка оскъдното си ядене и се замисли дали да продължи на юг на сутринта, или да се върне обратно на север. Тогава чу тропот на конски копита. Един кон приближаваше с бавен ход по пътя. Логън се изтегна назад върху палтото си и зачака. Дочу цвилене и след него подрънкване на сбруя. На върха на възвишението се появи ездач. Със залязващото слънце зад гърба му, Логън не можеше да види лицето на конника, но забеляза едно — че седи сковано на седлото, като човек, който не е свикнал да пътува на кон. Ездачът смушка коня си по посока на огъня и застана на няколко метра от лагера на Логън.

— Добър вечер — поздрави онзи.

Човекът въобще не беше това, което Логън бе очаквал. Беше мършав и блед младеж с болнав вид и тъмни кръгове около очите. Дългата му, сплъстена коса беше залепнала за главата от ситния дъждец. Усмихваше се нервно. Изглежда по-скоро мокър, отколкото мъдър, реши Логън. И определено не дава вид на някой със свръхчовешки възможности. Със сигурност е гладен, премръзнал и болнав. Всъщност изглеждаше точно, както Логън се чувстваше.

— Не трябва ли да имаш жезъл?

Младежът се изненада.

— Не… всъщност… аз не съм магус. — Той се отнесе нанякъде и облиза нервно устни.

— Духовете ми казаха да очаквам магус, но те често грешат.

— О… ъ, аз съм чирак. Но моят учител, великият Баяз — при тези думи той почтително сведе глава, — Първият магус, майстор на Върховното изкуство, посветен в дълбока мъдрост. Той ме изпрати да те намеря. — Изведнъж на лицето му се изписа съмнение. — И да те отведа… ти си Логън Деветопръстия, нали?

Логън вдигна лявата си ръка и погледна бледия младеж през дупката между показалеца и безименния пръст.

— О, добре. — Чиракът въздъхна с облекчение. — Ъ, аз… ммм… съжалявам за пръста ти.

Логън се засмя. За пръв път, откакто се измъкна от реката. Не беше кой знае колко смешно, но той се смя с цяло гърло. Почувства се добре. Чиракът се усмихна и се свлече с болезнена гримаса от седлото.

— Аз съм Малакус Кай.

— Малакус какво?

— Кай — каза чиракът и се приближи до огъня.

— Що за име е това?

— Аз съм от Старата империя.

Логън не беше чувал за такова място.

— Империя, казваш?

— Е, беше империя… някога. Най-могъщият народ в Кръга на света. — Малакус приклекна сковано до огъня. — Но славните времена останаха далеч в миналото. Сега тази земя е просто едно огромно бойно поле. — Логън кимна с разбиране. Много добре знаеше как изглежда едно такова място. — Намира се надалеч, в западната част на света. — Чиракът махна вяло с ръка.

Логън отново се засмя.

— Това е изток.

— Аз съм оракул, но, както личи по всичко, не много добър. Учителят Баяз ме изпрати да те търся, но звездите не бяха благоприятни и аз се изгубих в дъжда. — Малакус избута косата от очите си и разпери ръце. — Имах товарен кон с храна и провизии, както и още един кон за теб, но ги изгубих в бурята. Боя се, че не ставам за живот на открито.

— Изглежда си прав.

Кай извади една манерка и я подаде на Логън, който я отвори и отпи голяма глътка. Парливият алкохол се стече по гърлото му и го сгря до мозъка на костите.

— Е, Малакус Кай — каза той. — Загубил си храната, но си запазил това, което е от истинско значение. В последно време е изключително трудно да върна усмивката на лицето си. Добре си дошъл край огъня ми.

— Благодаря. — Чиракът протегна длани към мижавите пламъци. — Не съм ял от два дни. Тежки времена… — Той разтърси глава и косата му се разлюля напред-назад. После се облиза и погледна към тенджерата.

Логън му подаде лъжицата. Малакус Кай се облещи.

— Ти яде ли вече?

Логън кимна утвърдително. Не беше ял, но злощастният чирак изглежда умираше от глад, а в тенджерата нямаше достатъчно и за един. Той отпи нова голяма глътка алкохол. Това щеше да му е достатъчно… засега. Кай се нахвърли лакомо на яхнията. Когато я изяде всичката, остърга старателно тенджерата, облиза лъжицата и накрая облиза и ръба на тенджерата. После се облегна на един камък.

— Винаги ще съм ти задължен, Логън Деветопръстия. Ти ми спаси живота. Въобще не бях очаквал да си такъв щедър домакин.

— Ако трябва да бъдем честни, и ти не си точно това, което очаквах. — Логън надигна отново манерката и облиза устни. — Кой е този Баяз?

— Пръв магус, майстор на Върховното изкуство, посветен в дълбока мъдрост. И, боя се, крайно недоволен от мен.

— Страховит е, значи?

— Ами — отвърна вяло чиракът, — лесно си изпуска нервите.

Логън отпи отново. Топлината се разпростираше по цялото му тяло, за пръв път от седмици не му бе студено. След малко продължи.

— И какво иска той от мен, Кай?

Не получи отговор. Откъм другата страна на огъня се разнесе тихо похъркване. Логън се усмихна, зави се с палтото си и също легна да спи.

Чиракът се събуди от внезапен пристъп на кашлица. Беше ранно утро и неприветливата околност бе обвита в гъста мъгла. И така май беше по-добре. Нямаше кой знае какво да се види наоколо. Километри кал, камънак и мижави кафяви тръни. Всичко бе покрито от студена роса, но въпреки това Логън бе успял да стъкми мъничък огън. Косата на Кай бе залепнала по пребледнялото му лице. Той се претърколи на една страна и изплю голяма храчка на земята.

После изхриптя дрезгаво и плю отново.

Логън привърза малкото си вещи към седлото на злощастния кон.

— Б’рутро — каза той и погледна към побелялото небе. — Не че е много добро, де.

— Ще умра. Ще умра и повече няма да има нужда да мърдам оттук.

— Нямаме никаква храна, така че, ако останеш тук, наистина ще умреш. А после аз ще те изям и накрая ще се върна в планината.

— Какво ще правим? — попита Кай с немощна усмивка.

Какво наистина?

— Къде можем да открием този Баяз?

— Във Великата северна библиотека.

Логън не беше чувал за нея, но все пак той не бе от хората, които се интересуваха много от книги.

— Което е къде?

— На юг оттук, на около четири дни езда, край едно голямо езеро.

— Знаеш ли пътя?

Чиракът с мъка се изправи на крака и застана прав, леко олюлявайки се. Лицето му беше смъртно побеляло и влажно от пот.

— Мисля, че да — отвърна той, но никак не изглеждаше сигурен.

Без храна нито Кай, нито конят му щяха да издържат четири дни езда, дори да не се изгубят и да се наложи да пътуват по-дълго. Първо трябваше да намерят нещо за ядене. Най-лесно щеше да е да следват пътя на юг, през гората, въпреки риска. Можеше да бъдат убити от разбойници, но поне кльопачката щеше да е по-добра — така или иначе, ако не друго, гладът щеше да ги убие.

— По-добре да яздиш — каза Логън.

— Аз изгубих конете, сега ще вървя пеша.

Логън сложи ръка на челото му. Беше влажно и гореше.

— Имаш треска, качвай се на седлото.

Кай не продължи да спори. Само погледна опърпаните ботуши на Логън.

— Можеш ли да обуеш моите?

— Твърде малки са — поклати глава Логън. После клекна до тлеещите останки от огъня и присви устни.

— Какво правиш? — попита Кай.

— Огънят има свой дух. Ще всмуча част от него и ще го държа под езика си. Така ще можем да си запалим нов огън по-късно.

Чиракът изглеждаше прекалено болен, за да се учуди. Логън всмука духа на огъня и се разкашля от дима. Горчивият вкус го накара да потръпне.

— Готов ли си да тръгваме?

Кай вдигна безпомощно ръце.

— Целият ми багаж е на гърба ми — отвърна.

Малакус Кай обичаше да говори. Докато напредваха през полетата на юг, когато слънцето се изкачи високо в сивото небе и когато в края на деня стигнаха до гората, той все още не бе млъкнал. Болестта не успя да попречи на бърборенето му, но Логън нямаше нищо против. От толкова дълго време никой не бе разговарял с него, а и така по-лесно откъсваше мислите от краката си. Беше ужасно гладен и изтощен, но краката бяха най-големият му проблем. Ботушите му представляваха две скъсани парчета стара кожа, пръстите на краката му бяха подбити и изранени, а прасецът все още го болеше от ухапването на шанка. Всяка стъпка бе истинско мъчение. Някога хората го наричаха „Най-страховития мъж от Севера“, а сега той се страхуваше от най-малката съчка или камък по пътя. Имаше известна ирония в това. Логън присви очи от болка, когато кракът му ритна поредния камък.

— … и аз прекарах седем години обучение при господаря Закаръс. Той е велик магус, петият от дванайсетте чираци на Ювенс, велик човек. — Всичко, свързано с магус, беше велико в очите на Кай. — Той реши, че вече съм готов да отида във Великата северна библиотека и да се обучавам при маестро Баяз, да си заслужа жезъла. Само че не ми е лесно. Маестро Баяз е много взискателен и…

Конят спря и изпръхтя с ноздри. Подплаши се и пристъпи назад. Логън подуши въздуха и се намръщи. Наблизо имаше хора, при това не много чисти. Трябваше да ги открие по-рано, но нали вниманието му бе насочено към краката. Кай го погледна от гърба на коня.

— Какво става? — попита той.

В отговор на въпроса му иззад едно дърво на десетина крачки от тях се появи мъж. Малко по-нататък иззад друго дърво изникна втори. И двамата бяха мърляви и брадясали, облечени в изпокъсани кожи — с две думи, измет. В общи линии, изглеждаха досущ като Логън. Кльощавият отляво носеше копие с назъбен връх. Едрият отдясно държеше тежък меч, чието острие бе оплюто от малки точици ръжда, а на главата си носеше огънат шлем с остър връх отгоре. Двамата се ухилиха широко и тръгнаха напред. Логън дочу шум зад себе си и със свито сърце погледна през рамо. Трети мъж с огромен цирей на лицето се приближаваше бавно към тях. В ръцете си носеше тежка дърварска брадва.

— Тези разбойници ли са? — Кай се надвеси от седлото с облещени от страх очи.

— Ти си скапаният оракул, ти кажи — изсъска му Логън.

Парцаливите мъже спряха на крачка-две пред тях. Този с островърхия шлем изглежда командваше парада.

— Хубав кон — изръмжа той. — Ще ни го заемете ли?

Онзи с копието се ухили и хвана оглавника на животното.

Нещата отиваха на много зле. Само преди миг това изглеждаше почти невъзможно, но ето как съдбата му изигра поредния си номер. Логън се усъмни, че Кай ще е от някаква полза при битка. Това го оставяше сам срещу трима — ако не повече, — при това въоръжен само с нож. Ако не предприемеше нищо, двамата с Малакус щяха да свършат ограбени, а по-вероятно и мъртви. Няма какво да се заблуждава.

Логън отново огледа тримата разбойника. Те не очакваха съпротива — не и от двама невъоръжени. Копието сега сочеше встрани, а мечът — надолу към земята. За брадвата не знаеше, така че трябваше да разчита на късмет с нея. Тъжно е, като се замисли човек, че онзи, който атакува първи, обикновено удря последен. Логън се обърна към онзи с шлема и изплю духа на огъня в лицето му.

Пламъците се разпалиха от въздуха и лакомо обгърнаха разбойника. Главата му зацвърча и мечът издрънча върху камъните на пътя. Мъжът отчаяно започна да дере с нокти лицето си и ръцете му също се запалиха. С остър писък той затича наоколо.

Изплашен от пламъците, конят на Кай изпръхтя силно и се дръпна назад. Кльощавият разбойник залитна, зяпнал от изненада. Логън го връхлетя, сграбчи с две ръце дръжката на копието и го удари с глава в лицето. Усети как носът на кльощавия изхрущя при сблъсъка с челото му, преди собственикът му да политне назад с окървавено лице. Логън дръпна рязко копието към себе си и пресрещна връхлитащия след него разбойник с широка дъга на изпънатата си дясна ръка. Ударът намери гърлото на нещастника и той с хъхрене се свлече на земята. Логън изтръгна копието от ръцете му.

Усетил движение зад себе си, Логън се хвърли на земята и се превъртя вляво. Брадвата изсвистя над главата му и остави дълбока кървава резка по тялото на коня, като при това отвори катарамата на ремъка, придържащ седлото. Понесен от инерцията на брадвата си, Циреят залитна встрани. Логън скочи към него, но стъпи накриво, изкрещя от болка и залитна като пиян. В този момент една стрела профуча на сантиметри от лицето му и изчезна в храсталака от другата страна на пътя. Стрелата дойде откъм дърветата зад него. Конят започна да пръхти и да блъска с копита, след което се понесе напред в бесен галоп. Седлото се свлече настрани и Малакус Кай с крясък излетя в храстите.

Логън нямаше време да се тревожи за него сега. С яростен рев и насочено напред копие, той се хвърли към разбойника с брадвата. Циреят успя в последния момент да вдигне острието и да избие върха на връхлитащото го копие встрани, но не достатъчно. Назъбеният връх го прониза през рамото и го завъртя. Чу се остро изпукване и дръжката на копието се счупи на две. От засилката Логън изгуби равновесие и полетя напред, като при това повлече със себе си и разбойника. При приземяването върху него, стърчащото от плешката на Цирея острие сряза дълбока бразда в скалпа на Логън, който, без да обръща внимание, възседна онзи с брадвата, сграбчи с две ръце сплъстената му коса, издърпа силно назад главата му и с рязко движение блъсна лицето му в един камък. След това скочи на крака и избърса кръвта от очите си. Направи го съвсем овреме, за да види как втора стрела излита измежду дърветата и се забива в намиращия се само на около метър от него дънер. Логън затича към стрелеца. Сега го видя — беше момче на не повече от четиринайсет, тъкмо се пресягаше за нова стрела. Логън извади ножа си. Малкият успя да постави стрелата на тетивата въпреки паниката, която струеше от облещените му очи, но после изпусна лъка и стрелата се изхлузи покрай ръката му. Момчето я изгледа силно изненадано. Логън бе съвсем близо. Хлапето замахна с лъка си към него, но той се сниши, скочи напред и като стисна здраво ножа с две ръце, замахна право нагоре. Острието се заби под брадичката на стрелеца и от силата на замаха го вдигна във въздуха. След миг се чу изпукване на врат. Малкият се строполи върху Логън, който усети как при падането назъбеното острие на собствения му нож го поряза по ръката. Кръвта плисна навсякъде — кръв от раната на главата на Логън, кръв от раната на ръката му, кръв от зеещата рана във врата на момчето. Логън се изправи със залитане и се подпря на ствола на едно дърво. Дишаше тежко, сърцето му биеше лудешки, а ушите му бучаха от нахлулата в главата кръв. Стомахът му се преобърна.

— Все още съм жив — прошепна той. — Още съм жив.

Усети болката от раните на главата и ръката си. Още два белега. Можеше да е много по-зле. Логън изтри кръвта от очите си и закуца обратно към пътя.

Завари Малакус Кай да стои пребледнял над трите трупа. Логън го хвана за раменете и го огледа от горе до долу.

— Ранен ли си? — попита.

— Мъртви ли са? — попита Кай в отговор, без да откъсва очи от труповете на земята.

Тялото на бабанката с шлема все още пушеше и изпускаше отвратителна, но някак обостряща апетита миризма. Логън забеляза, че онзи носи здрави ботуши, доста по-запазени от неговите. Вратът на мъжа с цирея изглеждаше прекалено усукан за жив човек, без да се брои стърчащото от плешката му копие. Логън преобърна с крак тялото на кльощавия. По окървавеното му лице все още се четеше изненада. Лежеше по гръб с широко отворена уста и ококорени очи.

— Сигурно съм му смазал гръкляна — промърмори Логън и хвана с едната си окървавена ръка другата, за да спре треперенето им.

— А този в гората? — попита Кай.

Логън кимна утвърдително.

— Какво стана с коня?

— Изчезна — промърмори отчаяно Кай. — Какво ще правим сега?

— Да видим дали нямат някаква храна. Но първо ми помогни да свалим тези. — Логън посочи към ботушите на едрия разбойник.

Фехтовка

— Притисни го, Джизал, притисни го! По-смело!

Джизал охотно се подчини. Той се хвърли напред и замахна с острието в дясната си ръка. Изгубил равновесие, Уест се препъна и отстъпи назад. Изваден от позиция, той едва успяваше да отбива атаките на Джизал с късото си острие. Днес двамата използваха полузаострени оръжия, за да стане малко по-интересна тренировката. С тях нямаше как да промушиш противника, но при достатъчно старание можеше да му докараш някоя и друга болезнена драскотина. И точно това искаше да направи Джизал, да остави на Уест драскотина, като благодарност за вчерашното унижение.

— Точно така, смачкай го! Мушкай, мушкай, капитане, мушкай!

Уест успя да направи един вял замах, но Джизал очакваше атаката и я отби със силен удар встрани. После отново атакува отляво. Уест отчаяно блокира удара и за пореден път отстъпи със залитане назад. Гърбът му се опря в стената. Най-после Джизал го бе хванал натясно. Капитанът се изхили самодоволно и с всичка сила нанесе промушващ удар с дългото острие. Изведнъж, за негова най-голяма изненада, противникът му се съвзе. Уест се отмести встрани и парира уверено. Джизал изгуби равновесие и политна напред. Зяпна от изненада, когато върхът на рапирата му попадна в цепнатината между два камъка в стената и миг по-късно оръжието му се изплъзна от изтръпналите му пръсти и остана да се поклаща, забито в зида.

Уест се изстреля напред, мушна се под кинжала в лявата ръка на Джизал и го връхлетя с рамо в гърдите.

— Уф! — Джизал направи няколко бързи крачки назад и като се олюля, падна по гръб на земята.

При падането късото острие излетя от ръката му и се понесе с въртене по плочника. Лорд-маршал Варуз умело го застъпи с крак. Сега притъпеното острие на рапирата на Уест бе увиснало над гърлото на Джизал.

— Проклятие! — изруга падналият на земята капитан, когато майор Уест с широка усмивка му подаде ръка, за да се изправи.

— Даа — провлачи Варуз и въздъхна дълбоко. — Има защо да ругаеш. Това беше още по-жалко представяне от вчерашното, ако въобще е възможно! За пореден път допусна майор Уест да се подиграе с теб!

Джизал ядосано отблъсна предложената му от Уест ръка и се изправи.

— Майорът владееше положението през цялото време! — продължи Варуз. — А ти се остави с лекота да бъдеш заблуден и накрая обезоръжен! Обезоръжен! Внукът ми не би допуснал такава грешка, а той е на осем!

Лорд-маршал Варуз шибна с пръчката си плочите на пода.

— Обясни ми, моля те, капитан Лутар, така ли смяташ да спечелиш дуела — проснат на земята и без оръжия?

Джизал се начумери и разтри тила си.

— Не мисля. Ако ще падаш от ръба на пропаст по време на дуел, искам, когато открият смазаното ти тяло, мъртвите ти пръсти да продължават да стискат здраво остриетата. Разбираш ли?

— Тъй вярно, маршал Варуз — навъси се Джизал и мислено си пожела старият негодник да падне в някоя пропаст вместо него. Или от Кулата на веригите — тя също щеше да свърши работа. А може и майор Уест да му направи компания в полета.

— Прекалената самоувереност е бич за фехтовача! Трябва да се отнасяш с всеки противник, все едно е последният, с когото се биеш. А колкото до работата с краката — устата на маршал Варуз се изкриви от отвращение, — когато нападаш, всичко върви гладко, но притиснат ли те, трябва ли да се осланяш на опорния крак, ти просто се огъваш. Трябваше ти само едно лекичко побутване от майора, за да се строполиш на земята като припаднала госпожица.

Уест се ухили до уши. Личеше си, че се забавлява. Умираше си от удоволствие, проклетникът.

— Казват, че Бремър дан Горст има крака като стоманени колони. Стоманени колони! По-лесно е да събориш Кулата на Създателя, отколкото да повалиш него. — При тези думи Варуз посочи към огромната сграда, която се извисяваше над заобикалящите двора постройки. — Кулата на Създателя! — извика ядосано той.

Джизал изсумтя и удари с ботуша си по плочника. За пореден път той със задоволство се замисли над това, колко хубаво би било да се откаже и никога повече да не хване оръжие в ръка. Но какво ще кажат хората? Баща му така се гордееше с него, не спираше да се хвали пред този и онзи с уменията на сина си. Той с цялата си душа и сърце искаше да види момчето си да се бие на Площада на маршалите, заобиколен от крещящата тълпа. Ако сега Джизал зарежеше всичко, баща му щеше да е направо опустошен. И тогава край на повишенията, край на издръжката, край на всичките амбиции на Джизал. Естествено, братята му щяха да са много доволни.

— Равновесието е всичко — продължи да бълва Варуз. — Силата идва от краката! От утре добавям към тренировките ти по един час на гредата. Всеки ден. — Джизал притръпна. — Така: първо тичане, после тренировка с тежкия стоманен прът, след това позициите, един час спаринг-дуел, после пак позиции и накрая един час на греда.

Лорд-маршал Варуз кимна със задоволство.

— Това ще е достатъчно, засега. Очаквам те утре, точно в шест, напълно трезвен. — Варуз сключи вежди. — Напълно. Трезвен.

— Не мога вечно да продължавам да правя това — каза Джизал, докато куцукаше към офицерските помещения. — Колко още от тези ужасни простотии ще трябва да изтърпя?

Уест се усмихна.

— Това е нищо. Не бях виждал досега стария негодник така размекнат. Май наистина те харесва. С мен не беше и наполовина толкова мил.

— Искаш да кажеш, че се е държал по-зле от това? — Джизал не знаеше да вярва ли на ушите си.

— Аз не можех да се радвам на такова обучение като твоето. Веднъж ме накара да държа тежкия стоманен прът над главата си, с изпънати ръце, в продължение на цял следобед, чак докато ми падна на главата. — Майорът леко потрепери, сякаш споменът му причиняваше болка. — Караше ме да тичам нагоре и обратно по стълбите на Кулата на веригите в пълна броня. И всеки ден правех спаринг-дуели в продължение на четири часа.

— Как си издържал?

— Нямах избор. Не съм благородник. Фехтовката беше единственият начин да се отлича. И в крайна сметка се оказа, че си е заслужавало. Колко от офицерите в Кралската гвардия произхождат от простолюдието?

— Като се замисля, много малко — вдигна рамене Джизал. Той самият беше благородник и дори не смяташе, че е нужно да има такива.

— Но ти, Джизал, си от знатно семейство. Вече си капитан. Ако спечелиш Турнира, можеш да стигнеш, колкото далеч си поискаш. Хоф — дворцовият шамбелан, Маровия — върховният правозащитник, вземи самия Варуз, ако щеш — те всички са печелили Турнира на младини. Шампионите с благородна кръв винаги стигат далеч.

— Да, точно като твоя приятел Санд дан Глокта — изсумтя намусен Джизал.

Името се стовари между двамата като камък.

— Добре де, почти винаги.

— Майор Уест! — долетя зад гърбовете им дрезгав глас. Един набит сержант с огромен белег през едната буза се приближи с бърза крачка.

— Как си, сержант Форест? — попита Уест и плесна приятелски войника по гърба.

Майорът се погаждаше добре със селячеството. Все пак, напомни сам на себе си Джизал, той е само една стъпка по-високо от тях. Да, образован е, офицер е и така нататък, но все пак, обективно погледнато, той бе по-близо до сержанта, отколкото до Джизал.

— Много добре, благодаря, майор. — Лицето на сержанта грейна. Той кимна официално на Джизал. — Добро утро, капитан Лутар.

Джизал го удостои с кратко кимване и се обърна на другата страна. За него не съществуваше основателна причина за това един офицер да се сближава с обикновения войник. Още по-малко с някой белязан и грозен. Джизал не даваше и пет пари за грозните хора.

— Какво мога да направя за теб, сержант? — попита Уест.

— Маршал Бър свиква спешна среща на целия висш офицерски състав.

Лицето на Уест помръкна.

— Тръгвам веднага.

Сержантът отдаде чест и се отдалечи с широка крачка.

— За какво става дума? — небрежно попита Джизал и се загледа в някакъв чиновник, който гонеше един изтърван и понесен от вятъра лист хартия.

— Англанд. Този крал на северняците, този Бетод. — Докато произнасяше името, лицето му се изкриви с такава погнуса, все едно думата загорча в устата му. — Говори се, че е победил всичките си врагове в Севера и сега се е наточил за война със Съюза.

— Хубаво, приискало му се да се бие — безгрижно каза Джизал. Според него войната беше чудесна възможност за печелене на слава и напредване в кариерата.

Носен от лекия бриз, листът хартия прелетя с шумолене покрай единия му ботуш. Чиновникът го последва запъхтян. Джизал го изгледа с доволна усмивка, докато, превит о две, човекът правеше безуспешни опити да сграбчи изгубения документ.

Майор Уест грабна парчето хартия с рязко движение и го подаде на чиновника.

— Благодаря, господине — каза чиновникът и на потното му лице се изписа признателност. — Много ви благодаря!

— Няма защо — каза тихо Уест.

Чиновникът направи един угоднически поклон и се отдалечи. Джизал остана разочарован. Гонитбата истински го забавляваше.

— Една евентуална война е най-малкият ми проблем в момента — каза Уест и въздъхна тежко. — Сестра ми е в Адуа.

— Не знаех, че имаш сестра.

— Имам и сега е тук.

— Е, и?

Джизал не гореше от ентусиазъм да слуша за сестрата на майора. Уест може и да се бе издигнал донякъде, но останалата част от семейството му бяха значително под достойнството на Джизал. Той би се заинтересувал от някое бедно момиче от простолюдието само ако можеше да се възползва от нея. Интересуваха го и благородни девойки, които можеха да се окажат подходяща партия за женитба. Ситуацията по средата не го вълнуваше.

— Ами, сестра ми е чаровница, но същевременно е малко… нестандартна. Когато не е в настроение, става направо нетърпима. Да си призная, предпочитам да си имам работа с тълпа северняци, пред това да се разправям с нея.

— Хайде, хайде, Уест — каза Джизал разсеяно и почти без да чува какво казва майорът. — Сигурен съм, че не е чак толкова неуправляема.

Лицето на Уест се оживи.

— Е, радвам се, че мислиш така. Тя открай време иска да разгледа Агрионт и аз от години й обещавам да я разведа из града, ако някога дойде.

Изведнъж Джизал бе обзет от мрачно чувство.

— Уговорката ни е за днес — продължи Уест. — Но сега, с тази спешна среща…

— Стига, Уест, знаеш, че почти не ми остава време напоследък! — възропта Джизал.

— Обещавам, че ще ти се реванширам. Чакам те при мен след час.

— Ама, чакай…

Уест вече се отдалечаваше с бърза стъпка.

Дано да не е много грозна, мислеше Джизал, докато бавно се приближаваше до жилището на майор Уест. Застана пред вратата и с голяма неохота вдигна юмрук и понечи да почука. Дано да не е много грозна. И много глупава. Само не и пропилян следобед с някоя глупачка. Ръката му почти докосна вратата, когато дочу гласовете, идващи от другата й страна. Той застана сконфузено пред вратата. Доближи ухо към дървото в опит да чуе нещо за себе си, по възможност хубаво.

— … а какво стана с прислужницата ти? — гласът на майор Уест долетя приглушен иззад вратата. Тонът му издаваше сериозно раздразнение.

— Трябваше да я оставя в къщата. Имаше много работа за вършене. Никой не е стъпвал там с месеци. — Джизал дочу друг глас. Сестрата на Уест. Сърцето му се сви. Гласът й бе плътен, звучеше като дебелана. Джизал не можеше да си позволи да бъде видян да обикаля Агрионт с някаква дебелана под ръка. Това щеше да срине репутацията му.

— Не може да обикаляш града сама!

— Без проблеми дойдох сама дотук, нали? Забравяш кои сме, Колем. Справям се отлично и без прислужница. Така или иначе, за повечето хора тук аз самата не съм много повече от прислужница. Освен това нали твоят приятел капитан Лутар ще се грижи за мен.

— Това прави нещата още по-зле, много добре го знаеш!

— Е, аз откъде да знам, че ти ще си зает. Все си мислех, че ще намериш време да се видиш със сестра си. — Момичето може и да не звучеше като идиот, но си оставаше дебелана, а сега вече и заядлива дебелана. — Какво, не мислиш ли, че ще съм в безопасност с твоя приятел?

— Мисля, че да, въпросът е дали той ще е в безопасност с теб? — Джизал не разбра какво има предвид майорът с този коментар. — Да се разхождаш из Агрионт сама, с мъж, когото едва познаваш? Не ме прави на глупак, добре те познавам! Какво ще кажат хората?

— Да вървят на майната си! Да си мислят каквото си искат! — Джизал подскочи и се дръпна от вратата. Той не бе свикнал да чува подобен език от дамите. Дебела, заядлива и грубиянка. Проклятие. Май ще се окаже по-лошо, отколкото си го бе представял. Джизал огледа коридора и се замисли дали да не си тръгне. Започна дори да обмисля някакво извинение, но проклетият късмет пак му изневери, някой се качваше по стълбите. Сега не можеше да си тръгне, без да бъде видян. Оставаше му просто да почука на вратата и да приключи по-бързо с цялата тази работа. Ядосан, той стисна зъби и потропа.

Гласовете спряха внезапно и Джизал надяна една неубедителна усмивка на лицето си. Начало на ужаса. Вратата се отвори.

По някаква причина Джизал очакваше да види една по-ниска и по-закръглена версия на майор Уест, облечена в рокля. Оказа се, че жестоко се е заблуждавал. Тя може би беше една идея по-пълна от общоприетата за модерна в момента фигура. Сега бяха на мода кльощавите момичета. Но в никакъв случай не беше дебела. Ни най-малко. Имаше тъмна коса и тъмна кожа, малко по-мургава от общоприетото. Джизал знаеше, че една млада дама трябва всячески да избягва слънцето, но сега, като гледаше сестрата на Уест, не можеше да се сети за основателна причина за това. Очите й бяха тъмни, почти черни. Този сезон сините очи се смятаха за върховна красота, но нейните блестяха така омайно в полумрака на коридора.

Тя се усмихна. Дори усмивката й бе нетипична. Едното ъгълче на устните й се издигна по-високо от другата част на устата. Джизал се почувства малко неловко от нея, все едно тя знаеше нещо забавно, а той не. Въпреки това, зъбите й бяха прекрасни, бели и блестящи. Раздразнението на Джизал бързо се стопи. Колкото повече я гледаше, толкова по-хубава му се струваше и толкова по-малко здрава мисъл оставаше в главата му.

— Здравейте — каза тя.

Джизал отвори леко уста, по-скоро по навик, но не успя да каже нищо. Главата му беше напълно изпразнена от мисъл.

— Вие трябва да сте капитан Лутар.

— Ъ…

— Аз съм сестрата на Колем, Арди. — Тя се плесна по челото. — Ама и аз съм една, Колем със сигурност ви е казал всичко за мен. Знам, че двамата сте големи приятели.

Джизал смутено погледна към майора, който смръщено отвърна на погледа му с известна доза раздразнение. Нямаше никакъв смисъл да й казва, че до тази сутрин дори не бе и подозирал за нейното съществуване. Джизал се напъна да скалъпи какъв да е уместен отговор, но нищо не му дойде на ума.

Арди го хвана под ръка и го въведе в стаята, като през цялото време не спираше да говори.

— Знам, че вие сте отличен фехтовач, но също така ми бе казано, че умът ви е дори по-остър от сабя. При това, до такава степен, че върху приятели използвате само оръжието си, тъй като умът ви би имал още по-смъртоносен ефект. — Тя го изгледа очаквателно.

Последва мълчание.

— Е, ами — смотолеви Джизал. — Да, дуелирам се малко. Ужасно. Никак не ме бива.

— Май е станала някаква грешка, попаднала съм на грешния човек. Това май е просто някой градинар. — Тя огледа Джизал със странно изражение на лицето. Трудно за разгадаване изражение. Може би с подобен поглед Джизал би оглеждал кон за продан: предпазлив, анализиращ, съсредоточен и леко надменен. — Очевидно тук дори градинарите носят великолепни униформи.

Джизал бе почти сигурен, че в тези думи се крие някаква обида, но умът му беше прекалено ангажиран с измислянето на остроумен отговор, за да отдели повече внимание на това. Знаеше, че ако не проговори сега, го чака един дълъг следобед на неловко мълчание. И той отвори уста, осланяйки се на късмета си.

— Съжалявам, ако ви изглеждам смаян, но майор Уест е така невзрачен. Как да очаква човек, че има толкова красива сестра?

Уест се засмя с глас. Сестра му вдигна една вежда и започна да отброява на пръсти.

— Да видим, премерена обида към брат ми, не е зле. Посвоему забавен, добре. Откровен, глътка свеж въздух в днешно време. Не пести комплименти по мой адрес, което, разбира се, е чудесно. И накрая, малко закъсня. Като цяло, заслужаваше си чакането. — Тя погледна Джизал в очите. — Този следобед може и да не се окаже пълна загуба на време.

Джизал не бе сигурен, че последният коментар му допадна, също така не харесваше как тя го гледа. От друга страна, харесваше му той да я гледа, с две думи, бе готов да прости много. Жените, които познаваше Джизал, рядко успяваха да кажат нещо умно. Предполагаше се, че са обучени да се усмихват, да кимат с глава и да слушат, докато мъжете говорят. И като цяло, той не възразяваше срещу тези порядки, но остроумието подхождаше добре на сестрата на Уест и Джизал установи, че тя, меко казано, бе успяла да събуди любопитството му. Дебела и заядлива вече не присъстваха в менюто, нямаше две мнения по въпроса. Колкото до недодялана, е, когато си красив, никой не те смята за груб и недодялан, по-скоро за… нестандартен. Започваше да мисли, че, както тя самата каза, този следобед може и да не се окаже пълна загуба на време.

Уест се запъти към вратата.

— Оставям ви тогава да остроумничите. Лорд-маршал Бър ме очаква. И не прави нищо, което аз не бих направил. — Последният коментар, изглежда, бе предназначен за Джизал, само дето Уест погледна към сестра си.

— Следователно, мога да си позволя абсолютно всичко — каза тя, като улови погледа на Джизал.

Джизал с изненада установи, че се изчервява като момиче. Покашля се и заби поглед във върховете на ботушите си. Уест направи физиономия на досада.

— Имай милост — измърмори той, докато затваряше вратата зад гърба си.

— Желаете ли едно питие? — попита Арди и наля чаша вино.

Насаме с красива жена. Определено не ми е за пръв път, замисли се Джизал, но въпреки това обичайната му увереност я нямаше.

— Да, ще съм ви много признателен.

Да, питие, точно така, едно питие ще укроти нервите.

Тя му подаде пълната чаша и наля нова за себе си. Джизал се замисли дали е уместно една дама да пие по това време на деня, но реши, че няма смисъл да казва каквото и да е по въпроса. Все пак не е негова сестра.

— Кажете ми, капитане, как намирате приятелството си с брат ми?

— Ами, той е мой пряк командир, също така се дуелираме. — Мозъкът му започваше да действа отново нормално. — Но вие вече знаете това.

Тя го дари с широка усмивка.

— Разбира се, но моята гувернантка не спира да повтаря, че младите мъже трябва да получават възможност да участват в разговора.

При тези думи Джизал се задави и разля малко вино върху униформата си.

— Олеле — възкликна той.

— Ето, бихте ли подържали това за момент? — Тя му подаде чашата си и той я пое, без да се замисля. В следващия момент Джизал се озова с две пълни ръце. Когато Арди започна да попива петното на гърдите му с една бяла кърпичка, той въобще не възрази, въпреки прекалената дързост на жеста. Всъщност може би щеше да възрази, яко тя не беше толкова красива. Замисли се дали тя осъзнава каква прекрасна гледка представлява деколтето на роклята й, погледнато отгоре. Не, естествено, как би могла да знае? Тя просто бе нова тук, непривикнала с изтънчените маниери на града. Притежаваше непринудеността на обикновено провинциално момиче… страхотна гледка, все пак.

— Ето, така е по-добре — каза тя, въпреки че от намесата й нямаше видим резултат. Не и върху униформата на Джизал.

Тя взе чашите от ръцете му, с отработен жест и отмятане на главата назад пресуши своята на един дъх и ги постави на масата.

— Ще тръгваме ли?

— Да… разбира се. О… — Джизал й предложи сгънатата си в лакътя ръка.

Тя го поведе навън в коридора и после надолу по стълбите, като не спираше да бърбори непринудено. Разговорът им представляваше лавина от реплики от нейна страна, а както маршал Варуз бе отбелязал по-рано, защитата на Джизал не струваше. Той се опита да парира репликите й, доколкото можеше, докато двамата вървяха през широкия Площад на маршалите, но почти не успя да се намеси в монолога. Изглеждаха, като че ли Арди е тази, която е прекарала дълги години в града, а Джизал е дошлият на гости недодялан провинциалист.

— Военната палата е там отзад, така ли? — Тя кимна с глава към извисяващата се стена, която отделяше армейския щаб на Съюза от улиците на Агрионт.

— Точно така. Там са кабинетите на лорд-маршалите. А ето там са казармите, оръжейните и ъъъ… — Мисълта му убягна, но Арди се притече на помощ.

— Значи брат ми сега е някъде там. Той сигурно е уважаван войн тук. Пръв при атаката на Улриок и така нататък.

— О, да. Майор Уест е уважаван офицер.

— Обаче понякога е такава досада, нали? Направо си умира да е потаен и угрижен. — По лицето й премина бегла, блуждаеща усмивка. После тя почеса брадичката си замислено. Имитацията на Уест бе съвършена. Тя бе уловила истинската същност на брат си и Джизал не се сдържа да не се разсмее. В следващия момент се замисли дали бе добра идея Арди да върви така близо до него, хванала го под ръка по толкова интимен начин. Не че Джизал имаше възражения по въпроса, точно обратното, но хората ги гледаха.

— Арди — каза той.

— А това трябва да е Кралският булевард.

— Ъъъ, да. Арди…

Тя се взираше във величествената статуя на Харод Велики. Непоколебимият поглед на статуята бе вперен в далечината.

— Харод Велики? — попита тя.

— Да. През мрачните времена, преди създаването на Съюза, той се е борил за обединение на Трите кралства. Той е първият върховен крал. — Ама че съм идиот, помисли си Джизал, та тя много добре знае това, всеки го знае. — Арди, не мисля, че брат ти би…

— А това е Баяз, Първият магус, нали?

— Да, той е бил най-довереният съветник на Харод. Арди…

— А вярно ли е, че във Висшия съвет винаги се пази един свободен стол за него?

Джизал бе смаян.

— Чувал бях, че има винаги едно свободно място в Съвета, но не знаех защо…

— Виж колко сериозни изглеждат всички статуи.

— Ъ… предполагам, тогава са били сериозни времена — каза Джизал с неуверена усмивка.

Един рицар вестител се зададе по булеварда. Той препускаше в галоп върху огромен, разпенен кон и слънцето блестеше в крилете на лъскавия му шлем. Група чиновници се пръснаха встрани да му направят път и Джизал понечи внимателно да дръпне Арди настрана. За негово най-голямо учудване, тя отказа да отстъпи. Конят профуча на сантиметри от нея, достатъчно близо, за да може въздушната струя да отвее косата й в лицето на нейния кавалер. Тя се обърна към Джизал със зачервени от възбуда бузи и го погледна. По нищо не личеше, че е притеснена от това, че се бе разминала на косъм с едно сериозно нараняване.

— Рицар вестител? — попита тя. После хвана отново Джизал под ръка и го поведе по булеварда.

— Да — гласът на Джизал прозвуча пискливо, докато се бореше да си възвърне самоконтрола. — Рицарите вестители носят огромна отговорност. Те разнасят кралски заповеди до всички кътчета на Съюза. — Сърцето му най-после спря да бие лудо. — Дори през Кръгло море до Англанд, Дагоска и Уестпорт. Кралят им доверява собствените си думи, затова те нямат право да говорят, освен когато са по служба.

— Федор дан Хаден беше на кораба, докато пътувах насам, той е рицар вестител. Говорихме с часове. — Джизал не успя да скрие изненадата си. — Говорихме за Адуа, за Съюза, всъщност и вашето име бе споменато.

За пореден път Джизал не успя да остане равнодушен.

— Във връзка с предстоящия Турнир — продължи Арди и се доближи още повече. — Според Федор, Бремър дан Горст ще ви накълца на парчета.

Джизал се задави от кашлица, но все пак успя да се измъкне от ситуацията.

— За съжаление това е преобладаващото мнение сред мнозина.

— Надявам се, вие не го споделяте.

— Ъм…

Тя спря и го хвана за ръката. Обърна се към него и се вгледа настойчиво в очите му.

— Вярвам, че ще надделеете над него, няма значение какво мислят хората. Брат ми има изключително високо мнение за вас, а знаете какъв скъперник е той по отношение на похвалите.

— Ъм… — смотолеви отново Джизал. Усети приятния гъдел по пръстите на ръката си. Очите й бяха големи и тъмни и той за пореден път загуби дар слово. Начинът, по който Арди хапеше долната си устна, изби всички мисли от главата му. Красива, налята устна. Джизал не би отказал и той да я захапе нежно.

— Много благодаря — отвърна и се усмихна глуповато.

— Това, значи, е паркът — каза Арди и се обърна на другата страна, за да се наслади на зеленината. — По-красив е, отколкото си го представях.

— Ъм… да.

— Колко хубаво е да си в центъра на света. Прекалено дълго живях в покрайнините. Сигурно тук идват много важни личности и водят важни разговори. — Арди погали с пръсти клонките на една върба край алеята. — Колем се тревожи, че предстои война в Севера. Безпокои се за моята безопасност. Мисля, че затова искаше да дойда тук. Според мен той прекалено много се тревожи. Вие как мислите, капитан Лутар?

Джизал се радваше на блажено неведение и само допреди няколко часа нямаше и понятие за развитието на тази политическа ситуация, но това не бе отговорът, който беше склонен да даде.

— Е — каза той, като напрегна паметта си за името. После с облекчение продължи: — Този Бетод определено има нужда от едно плясване през ръцете.

— Казват, че под знамената му се бият двайсет хиляди северняци. — Арди отново се доближи до него. — Варвари — прошепна тя. — Диваци. Чух, че одирал пленниците живи.

Джизал прецени, че това е крайно неподходящ разговор за ушите на една дама.

— Арди…

— Но аз съм сигурна, че с мъже като вас и брат ми, които ни пазят, ние, жените, няма за какво да се тревожим.

При тези думи тя се обърна и тръгна напред по алеята. Джизал забърза след нея.

— Това Кулата на Създателя ли е? — попита Арди и кимна към мрачните очертания на огромната кула.

— Да, точно така.

— Никой ли не влиза вътре?

— Никой. Поне откакто аз се помня. Мостът й е вдигнат и заключен. — Той погледна към кулата и сбръчка чело. Странно, никога не се бе замислял над това. През всичките години в Агрионт тя си стоеше там. Изглежда, човек просто свиква с нея. — Сградата е запечатана.

— Запечатана? — Арди отново стоеше твърде близо. Джизал се огледа нервно, но не видя никой да ги наблюдава. — Не е ли странно, че никой никога не влиза там? Истинска загадка, а? — Джизал почти усети дъха й по шията си. — Имам предвид, защо просто не разбият вратата?

На Джизал му бе страшно трудно да се концентрира, когато тя заставаше толкова близо до него. Една мисъл пробяга през главата му, едновременно вълнуваща и плашеща. Дали тя не флиртуваше с него? Не, не, естествено, че не! Просто не е свикнала с градските нрави. Простосърдечно провинциално момиче, нищо повече… но тя стои страшно близо. Само ако не беше толкова красива и така самоуверена. Само ако не беше толкова… сестра на Уест.

Джизал се покашля и погледна към далечния край на алеята в напразни опити да открие нещо, което да отклони вниманието му. По алеята вървяха няколко души, за съжаление никой познат, освен… изведнъж магията на Арди се развали и Джизал почувства как кожата му настръхва. Една прегърбена фигура се зададе срещу тях. Прекалено навлечен за това топло време, човекът куцаше, като се подпираше силно на бастуна си. Беше превит о две и потръпваше при всяка мъчителна стъпка. Останалите минувачи го заобикаляха отдалеч. Джизал се опита да отведе Арди настрани, преди човекът да ги забележи, но тя грациозно се измъкна и тръгна право към влачещия се тромаво инквизитор.

При тяхното приближаване главата му рязко се надигна и очите му грейнаха при вида им. Джизал помръкна. Вече нямаше как да отминат незабелязани.

— Я виж ти, капитан Лутар — каза приветливо Глокта и приближи, за да се ръкуват. — За мен е истинско удоволствие! Учудвам се, че Варуз ви е освободил толкова рано. Сигурно е започнал да се размеква от годините.

— Лорд-маршалът е все така взискателен — рязко отвърна Джизал.

— Надявам се, моите практици не са ви обезпокоили онази вечер. — Инквизиторът поклати глава с жално изражение на лицето. — Боя се, че нямат никакви обноски. Маниерите им са под всякаква критика. Но в работата си са просто незаменими! Кълна се, няма други двама служители на краля, които да са така незаменими.

— Всички служим на краля по своя начин. — В гласа на Джизал се прокрадна малко повече враждебност, отколкото възнамеряваше да вложи.

Дори и да беше обиден, Глокта не го показа.

— Напълно сте прав. Мисля, че нямам честта да познавам приятелката ви.

— Не. Това е…

— Всъщност ние се познаваме — каза Арди за най-голямо учудване на Джизал и подаде ръка на инквизитор Глокта. — Арди Уест.

Глокта повдигна вежди.

— Не може да бъде! — Той сковано се наведе и целуна ръката на Арди. Джизал забеляза как лицето му се изкривява от болката, докато се изправяше, но миг по-късно беззъбата усмивка се върна отново. — Сестрата на Колем Уест! Толкова сте променена.

— Към по-добро, надявам се — засмя се Арди.

Джизал се почувства крайно неудобно.

— Ама моля ви, разбира се! — каза Глокта.

— Вие също сте променен, Санд. — Изведнъж по лицето на Арди се изписа тъга. — В семейството ми много се безпокояхме за вас. Така силно се надявахме да се върнете невредим. — Джизал забеляза как по лицето на Глокта премина тръпка. — И после, когато чухме, че сте пострадал… как сте, Санд?

Инквизиторът стрелна с поглед Джизал. Очите му бяха по-хладни и мъртвешки от всякога. Джизал заби поглед в ботушите си и в гърлото му заседна буца страх. Нямаше причина да се бои от сакатия инквизитор, нали така? И все пак в този момент му се прииска все още да е на тренировъчната площадка. Глокта погледна към Арди, която отвърна на погледа му без никаква следа от притеснение, в очите й се четеше само тиха загриженост.

— Добре съм. Доколкото е възможно. — Лицето му придоби странно изражение, от което Джизал се почувства още по-неудобно. — Искрено благодаря, че се поинтересувахте. Никой не го прави вече.

Настана неловко мълчание. Инквизиторът изпъна врат настрани и той рязко изпука.

— Аа, така е по-добре — въздъхна. — Удоволствие е, че ви срещнах отново, и двама ви, но, дългът зове.

Глокта ги дари с още една противна, беззъба усмивка и бавно се отдалечи. Левият му крак задиряше и влачеше ситния чакъл.

Арди проследи с очи превития му гръб, докато той се отдалечаваше по алеята.

— Толкова е тъжно — каза тя с въздишка.

— Моля? — В мислите си Джизал виждаше отново огромния бял призрак в тъмната уличка, с присвитите му розови очи. Затворникът с чувал на главата. „Всички служим на краля по свой начин“. „Напълно сте прав.“

Джизал неволно потрепери.

— Двамата с брат ми бяха много близки. Едно лято дойде на гости и отседна при нас. Семейството ми така се гордееше от това, че чак ме досрамяваше. Всеки ден той се дуелираше с брат ми и винаги побеждаваше. Как се движеше само, заслужаваше си да се види. Санд дан Глокта. Най-голямата звезда на небосклона. — На лицето й грейна старата самодоволна усмивка. — А сега чувам същите неща да се говорят за вас.

— Ъъъ… — Джизал не успя да прецени дали това бе похвала, или подигравка. Мисълта, че бе победен два пъти, днес не му излизаше от ума — по веднъж от брат и сестра.

Допадна му това, че сестрата се бе оказала по-страховитият съперник.

Сутрешен ритуал

Слънчев летен ден, паркът е пълен с красиво облечени, жизнерадостни хора. Полковник Глокта крачи отривисто на път за поредната изключително важна среща. От всички страни хората с вежлив поклон се отстраняват от пътя му. Той ги отминава, без да ги погледне, като дарява с мъжествена, лъчезарна усмивка само най-важните особи. Малцината щастливци, удостоени с вниманието му, отвръщат на усмивката с грейнали от щастие лица.

— Всички служим на краля по свой начин — помпозничи капитан Лутар и посяга към сабята си, но Глокта е твърде бърз. Острието му изсвистява с мълниеносна скорост и улучва гърлото на присмиващия се самодоволен глупак.

Кръвта плисва по лицето на Арди Уест. Тя плясва радостно с ръце и поглежда Глокта със сияещи от вълнение очи.

Лутар е силно изненадан от това, че е убит.

— Ха! Напълно сте прав — казва Глокта и се усмихва.

Капитанът се строполява по очи. Кръв струи от пронизаното му гърло. Тълпата реве от възторг и Глокта отвръща с дълбок, грациозен поклон. Овациите гръмват два пъти по-силно.

— О, полковник, не бива — прошепва Арди, когато той облизва капките кръв от бузата й.

— Не бива какво? — изръмжава Глокта и поставил ръка през кръста й, я навежда силно назад, като в същото време я целува страстно. Тълпата е в екстаз.

Тя откъсва устни от неговите и останала без дъх, го поглежда в очите. Големите й тъмни очи са пълни с възхищение, устните й — нежно разтворени.

— Арфиектоът ви икъ — казва тя с миловидна усмивка.

— Какво? — Тълпата притихва, проклети да са, лявата половина на тялото му изтръпва.

Арди докосва нежно бузата му.

— Арфиектоът! — вика тя.

Силно чукане по вратата. Глокта отвори очи.

Къде съм? Кой съм аз?

О, не.

О, да. Той моментално осъзна, че е спал зле. Тялото му беше извито в неудобна поза под завивката и лицето му притиснато във възглавницата. Цялата му лява половина бе мъртва.

Блъскането по вратата се засили.

— Арфиектоът! — долетя от другата страна на вратата заваленият вик на практик Фрост.

Глокта опита да вдигне глава от възглавницата и болката прониза врата му. Ах, нищо не може да се мери с първия спазъм за деня. Как само разбужда ума.

— Разбрах! — дрезгаво извика Глокта. — Идвам след малко!

Тежките стъпки на албиноса отекнаха глухо в коридора. Глокта остана да лежи неподвижен в леглото. После, много бавно, той премести дясната си ръка и се опита да се обърне по гръб. Задъха се от напрежение. Игличките плъзнаха по левия му крак и той стисна юмруци. Да можеше само проклетото нещо да остане безчувствено. Болката настъпваше бързо. Освен това Глокта долови неприятна миризма. Проклятие. Пак съм се осрал.

— Барнам! — извика Глокта и зачака задъхан. Отмъщението на лявата половина на тялото му го връхлетя под формата на тръпнеща болка. Къде се бави старият глупак?

— Барнам! — изкрещя Глокта с пълно гърло.

— Добре ли сте, господине? — разнесе се гласът на прислужника от другата страна на вратата.

Добре? Добре, стар глупако? Как мислиш, кога за последно съм бил добре?

— Не, мътните те взели, не съм! Насрал съм се в леглото!

— Сгрял съм вода за ваната, господине. Можете ли да станете?

Веднъж вече се бе налагало Фрост да разбива вратата. Може би трябва да почна да я оставям отключена и отворена през нощта, но тогава как ще спя?

— Мисля, че ще се справя — изсъска Глокта с притиснат в празните си венци език.

Ръцете му се разтрепериха от усилие, докато с мъка се надигна от леглото и седна в поставения наблизо стол.

Уродливият му, останал без пръсти, ляв крак продължи неконтролируемо да потръпва. Глокта, изпълнен с омраза, го изгледа свирепо.

Проклета, ужасна гнус. Уродливо, безполезно парче месо. Ах, защо не те отрязаха целия? Защо аз не те отрязах? Но той знаеше защо.

С два крака поне можеше да се преструва, че е половин човек. Глокта удари с юмрук съсухреното си бедро и съжали на мига. Глупак, глупак. Болката плъзна към гърба му, по-силна отпреди и набираща мощ с всяка следваща секунда. Хайде, хайде, да се помирим. Той започна внимателно да разтрива пострадалото място. Свързани сме един за друг, защо ме тормозиш?

— Можете ли да стигнете до вратата, господине?

Глокта сбърчи нос от миризмата и хвана бастуна си. Бавно и мъчително се изправи на крака. Неуверено закуца към вратата. На половината път насмалко не се подхлъзна, но, с цената на нов пронизващ спазъм, успя да се задържи прав. Подпирайки се на стената, завъртя ключа и отвори вратата.

Барнам чакаше от другата страна. Беше протегнал напред ръце, готов да го хване. Какво унижение. Аз, Санд дан Глокта, най-великият фехтовач в историята на Съюза, трябва да разчитам на един старец, за да стигна до ваната си, където да измия тялото си от собствените си изпражнения. Сигурно сега умират от смях, всички онези нещастници, които съм побеждавал. Ако все още ме помнят, естествено. Ако не болеше толкова силно, аз самият бих се засмял на това. Глокта отне тежестта от левия си крак и безропотно преметна ръка през рамото на възрастния прислужник. Има ли смисъл? По-добре да си облекча положението. Доколкото е възможно.

Глокта пое дълбоко въздух.

— Бавно, кракът още не се е събудил.

Двамата със залитане тръгнаха по твърде тесния коридор. Банята сякаш бе на цяла миля разстояние. Дори повече. И все пак предпочитам да вървя по сто мили всяка сутрин, но да съм отново здрав, отколкото само до банята и в сегашното си състояние. Но такъв ми бил късметът. Няма връщане назад. По никакъв начин.

Па̀рата нежно погали хладната кожа на Глокта. Барнам го хвана под мишниците и той предпазливо потопи десния си крак във водата. Гореща е! Прислужникът му помогна да преметне и другия крак и после, като пак го придържаше под мишниците, внимателно го постави да седне във ваната. Водата го покри до шията.

— Ааа. — Беззъбата усмивка се разтегна по лицето на Глокта. — Гореща като огнището на Създателя, Барнам, точно както я обичам.

Топлината проникна в крака му и болката отслабна. Но не изчезна, никога не изчезва. Все пак така е по-добре. Доста по-добре. Глокта се почувства почти готов да посрещне още един ден. Човек трябва да се научи да цени малките неща, топлата вана, например. Когато не ти е останало друго, трябва да си доволен и от малкото, което имаш.

Практик Фрост го чакаше, седнал с гръб към стената, в малката трапезария на долния етаж. Огромното му телосложение беше натъпкано в нисък стол. Глокта се свлече върху другия стол и вдиша аромата на поставената пред него купа. Една дървена лъжица стърчеше, забита в гъстата овесена каша, изправена под ъгъл, без да докосва стените на купата. Стомахът му закъркори и устата му се напълни със слюнка. Всъщност точно симптомите на остро гадене.

— Ура! — извика Глокта. — Отново овесена каша!

Той погледна към неподвижния практик срещу себе си.

— Овес и мед — ей, какъв късмет. Животът ни песен е с каша овесена!

Розовите очи насреща дори не примигнаха.

— Детска песничка. Майка ми я пееше, но така и не успя да ме накара да вкуся тази помия. А виж сега. — Глокта загреба с лъжицата. — Не мога да й се наситя.

Фрост го гледаше втренчено.

— Здравословно. — Глокта лапна пълна лъжица от сладката каша и загреба нова. — Вкусно. — Той преглътна следващата лъжица. — И най-важното — Глокта леко се задави при поредното поглъщане на пълна лъжица каша — не изисква никакво дъвчене.

Бутна напред почти пълната купа и хвърли лъжицата до нея.

— Ммм — каза той. — Добрата закуска осмисля деня, не мислиш ли?

Изражението по лицето на Фрост бе точно като това на бяла стена, без всичката емоция на варосаната повърхност обаче.

— Е, архилекторът иска да ме види отново, така ли?

Албиносът кимна.

— И какво според теб желае нашият славен водач от простосмъртните си служители?

Вдигане на рамене.

— Хм. — Глокта избута с език малко овесена каша, която се бе задържала в кухините на празните му венци. — Как ти се стори, в добро настроение ли беше?

Отново вдигане на рамене.

— Чакай, чакай, практик Фрост, по-бавно. Засипваш ме с думи и нищо не разбрах.

Мълчание.

Барнам влезе и вдигна купата с каша от масата.

— Ще желаете ли нещо друго, господине? — попита той.

— Разбира се. Една голяма сочна пържола, алангле, и една хубава хрупкава ябълка. — Глокта погледна към Фрост. — Много обичах ябълки като дете.

Колко ли пъти съм казвал тази шега? Фрост продължаваше да гледа безчувствено. Глокта се обърна към Барнам, който му отвърна с вяло подобие на усмивка.

— Е — каза Глокта с въздишка. — Човек не трябва да губи надежда, нали така?

— Разбира се, господине — промърмори възрастният прислужник и се запъти към вратата.

Или пък трябва?

Кабинетът на архилектор Сълт беше на последния етаж на Палатата на въпросите. Пътят нагоре бе дълъг. Още повече, коридорите бяха пълни с хора. Практици, чиновници и инквизитори пъплеха като мравки в огромно бунище. Усетил погледите на хората върху себе си, Глокта продължаваше с куцане напред, усмихнат, с наведена глава. Но останал сам, той спираше, задъхан и изпотен. Ругаеше и разтриваше крака си, за да върне и малкото останал в крайника живот.

Защо трябва да е толкова високо? Този въпрос си задаваше днес, докато бавно се влачеше по мрачните коридори и извити стълбища в огромния лабиринт на сградата. Когато най-после стигна до преддверието на кабинета на Сълт, беше напълно изтощен и задъхан. Лявата му ръка бе изтръпнала от стискане на бастуна.

Секретарят на архилектора го изгледа подозрително иззад огромно бюро, което заемаше половината помещение. Срещу него имаше няколко стола, в които обикновено сядаха да се притесняват чакащите пред кабинета. Двама огромни практици стояха от двете страни на голямата двойна врата на кабинета на Сълт и изглеждаха така неподвижни и мрачни, че направо се сливаха с мебелировката.

— Имате ли уговорен прием? — поинтересува се секретарят с рязък тон.

— Естествено — тросна се Глокта, — да не мислиш, че съм докуцал чак дотук, за да се полюбувам на бюрото ти?

Секретарят го изгледа изпод вежди. Той беше блед, добре изглеждащ младеж с рошава руса коса. Надут пети син на някой дребен благородник със свръхактивни слабини, който си мисли, че може да ме гледа отвисоко.

— И вашето име е? — с подигравателна нотка в гласа попита младежът.

Много добре знаеш кой съм, ти, дребно самодоволно нищожество.

Дългото изкачване бе изчерпало докрай търпението на Глокта. Той силно стовари бастуна си на бюрото и секретарят почти подскочи на стола си.

— Ти какво? Да не си малоумен? Колко сакати инквизитори работят тук?

— Ъ… — устата на секретаря нервно потрепери.

— Какво „ъ“? Това ли е отговорът ти, това число ли е? Казвай!

— Ъ, аз…

— Казвам се Глокта, дръвнико! Инквизитор Глокта!

— Да, господине, аз…

— Надигни си дебелия задник от стола, идиот такъв! Не ме карай да чакам!

Секретарят скочи енергично и се завтече към вратите. Отвори едната и почтително застана встрани.

— Така е по-добре — изръмжа Глокта и тръгна бавно към вратата. На влизане погледна към двамата практици от двете й страни. Почти бе сигурен, че долови усмивка под маската на единия.

Стаята беше същата, както я помнеше отпреди шест години. Кръгло, просторно помещение с куполен таван с каменни гравюри на гаргойли. Единственият огромен прозорец предлагаше величествена гледка над кулите на Университета, дълъг участък от външната стена на Агрионт и извисяващата се грамада на Кулата на Създателя зад нея.

Почти всички стени на кабинета бяха заети от рафтове и шкафове, пълни с изрядно подредени папки и документи. По оскъдните участъци бяла стена висяха няколко портрета, включително един огромен на настоящия крал на Съюза, на който той бе изобразен на младини и изглеждаше мъдър и непреклонен. Със сигурност е рисуван преди да се превърне в изкуфяла карикатура. Сега по лицето му можеш да видиш все по-малко авторитет и все повече потекли лиги. В центъра на помещението имаше огромна кръгла маса, по чийто плот бе изрисувана с най-малки подробности карта на Съюза. Всеки град, в който Инквизицията имаше клон, бе обозначен със скъпоценен камък, а от центъра на масата се издигаше малко сребърно очертание на Адуа.

Зад масата, седнал в един античен стол с висока облегалка, седеше архилектор Сълт. Той бе погълнат от разговора си с един възрастен, съсухрен мъж с противно лице и плешиво теме, облечен в тъмна роба. При вида на накуцващия към тях Глокта лицето на Сълт грейна. Изражението на другия мъж не се промени изобщо.

— А, инквизитор Глокта, радвам се да ви видя. Познавате ли главен надзорник Халек?

— Нямам удоволствието — каза Глокта. Не че е кой знае какво удоволствие, както изглежда. Старият бюрократ се изправи и без особен ентусиазъм се ръкува с Глокта.

— А това е един от моите инквизитори, Санд дан Глокта.

— Разбира се — промърмори Халек. — Мисля, че бяхте военен. Виждал съм ви да се дуелирате.

— Ще да е било доста отдавна — каза Глокта и потупа крака си с бастуна.

— Така е.

Последва мълчание.

— Главен надзорник Халек очаква много важно повишение — каза Сълт. — Говори се за място в самия Висш съвет.

Висшият съвет ли? Нима? Доста значимо повишение.

Самият Халек не изглеждаше кой знае колко впечатлен.

— Ще гледам сериозно на това, когато Негово величество прецени за уместно и ме покани — отвърна рязко Халек, — не и преди това.

— Смятам, че Съветът ви намира за единствения кандидат, който си заслужава да бъде препоръчан за поста — умело лавира Сълт. — Особено сега, след като кандидатурата на Сеп дан Тюфел вече не е актуална.

Старият приятел Тюфел? Чиято кандидатура повече не е актуална за какво?

— Тюфел — намръщи се Халек и поклати глава. — Работих с този човек десет години. Не го харесвах. Като те гледам, ти май никого не харесваш. Но никога не бих си помислил, че е предател.

Сълт също поклати глава натъжено.

— С всички ни е така, но ето го самопризнанието му, черно на бяло. — Сълт вдигна листа с печално изражение на лицето. — Покварата пуска дълбоки корени. И кой знае това по-добре от мен, чиято злощастна задача е да поддържам градината ни чиста от плевели.

— Разбира се, разбира се — кимна мрачно Халек. — Заслужавате всеобща благодарност за което. Също и вие, инквизиторе.

— Кой, аз? Не, моля ви — скромно заяви Глокта.

Тримата мъже се спогледаха с престорено взаимно уважение. Халек избута назад стола си.

— Е, данъците няма да се съберат сами, нали така? Трябва да се връщам на работа.

— Насладете се на последните си дни на старата работа — каза Сълт. — Уверявам ви, че в най-скоро време кралят ще ви повика за повишение!

Халек си позволи една тънка усмивка, кимна сковано и излезе с наперена походка. Секретарят на Сълт затвори след него тежките врати.

В кабинета настана тишина.

Проклет да съм, ако аз наруша това мълчание.

— Предполагам, се чудиш за какво беше всичко това, а, Глокта?

— Замислих се по въпроса, Ваше високопреосвещенство.

— Обзалагам се, че е така. — Сълт тържествено се изправи и отиде до прозореца със скръстени на гърба си ръце в бели ръкавици. — Светът се променя, Глокта, светът се променя. Старият ред се руши. Преданост, дълг, гордост, чест. Все понятия, отдавна излезли от употреба. И с какво са заменени? — Той се обърна през рамо и устните му се изкривиха. — Алчност. Търговците са новата сила по нашите земи. Банкери, собственици на магазини, търговци. Незначителни мъже с нищожни мозъци и жалки амбиции. Мъже, лоялни единствено към себе си, с едничък дълг, този към собствените им кесии. Мъже, чиято едничка гордост идва от това да мамят останалите, и чиято чест се измерва в сребърни монети. Не е нужно да питам за възгледите ти относно търговската класа.

Сълт погледна свъсено през прозореца, после се обърна с гръб към него.

— В днешно време синът на куцо и сакато може да получи образование, да започне някаква търговия и да забогатее. Гилдиите: търговци на платове, подправки и всички останали, трупат богатство и мощ. Надути, превзети селяндури се опитват да нареждат на законните си управници. Тлъстите им, алчни пръсти играят по струните на властта. Това повече не се търпи. — Сълт потрепери от нерви и пристъпи напред.

— Ще бъда откровен с теб, инквизитор. — Сълт направи грациозен жест, сякаш искреността му бе безценен дар. — В момента Съюзът изглежда по-силен от всякога, владее повече земи от когато и да било преди, но под тази фасада ние сме слаби. За никого не е тайна, че кралят вече не е способен да взема самостоятелни решения. Принц Ладисла е едно конте, заобиколено от свита суетни ласкатели и глупаци, които мислят само за нови дрехи и хазарт. Принц Рейнолт би бил много по-удачен управник, но е по-малкият син на краля. Камарата на лордовете, чиято задача е да управлява това пробито корито, наречено Съюз, е пълна с измамници и интриганти. Някои от тях може и да са все още верни на краля, други откровено не са, но всичките искат едно, да го използват за лични цели. Какво разочарование, сигурно очакваш да го използват за твоите? А в същото време Съюзът е заобиколен с врагове, опасностите дебнат и от двете страни на границите ни. Гуркул има нов, деен император, който стяга страната си за поредната война. Северняците са се вдигнали на оръжие и дебнат покрай границата на Англанд. В Съвета благородниците настояват за старите права, а селяните по селата надигат глас за нови такива.

Сълт въздъхна шумно.

— Да, старият ред се руши и не е останал никой с достатъчно смелост и желание да го спаси.

Сълт спря за момент и се вгледа в единия от портретите на стената: плешив здравеняк, облечен целият в бяло. Глокта добре познаваше това лице. Золър, най-великият архилектор в историята на Инквизицията. Всеобщ любимец — герой в очите на мъчителите и бич за изменниците. Свирепият му страховит поглед пронизваше от картината. Макар и мъртъв, той сякаш можеше да изпепелява с очи предателите.

— Золър — изръмжа Сълт. — Нещата са били различни по негово време. Нямало е жалващи се селяни, търговци мошеници и хленчещи благородници. Когато някой забравял къде му е мястото, то му било припомняно с нагорещено желязо и ако някой придирчив съдия се осмелявал да измрънка, изчезвал завинаги. Инквизицията тогава била почетна институция, с най-добрите и най-умните мъже в редиците си. Да служат на краля и да изкореняват предателството била единствената им цел и отплата. Ех, доброто старо време.

Архилекторът седна обратно в стола си и се надвеси над масата към Глокта.

— Сега Инквизицията е място, в което третите синове на някой обеднял благородник могат да си пълнят джобовете с подкупи и където почти разбойническа сган задоволява страстите си с изтезания. Влиянието ни над краля се срива и издръжката ни от хазната непрекъснато намалява. Някога от нас се бояха и всички ни уважаваха, Глокта, а сега… Сега сме жалки подобия на инквизитори. — Сълт сбърчи чело. — Да кажем, не толкова. Интриги и предателства се ширят навред и аз се боя, че Инквизицията повече не е в състояние да се справя със задълженията си. На прекалено много от началниците повече не може да се вярва. Тях вече не ги е грижа за интересите на короната, на държавата, за нищо, освен за самите себе си. Началниците? Не може да им се вярва? Направо ще припадна от изненада.

Бръчките по челото на Сълт се очертаха още по-дълбоко.

— А сега и Фикт е мъртъв.

Глокта вдигна поглед. Това вече е нещо ново.

— Канцлерът?

— Ще бъде оповестено публично утре сутрин. Умря внезапно преди няколко дни, в нощта, в която ти работеше върху твоя приятел Рюз. Все още има някои неясноти около смъртта му, но все пак човекът наближаваше деветдесетте. Изненадващо е, че изкара толкова. „Златният канцлер“, така го наричаха, най-великият политик на своето време. В момента се изработва негова статуя, за Кралския булевард — изсумтя тихо Сълт. — Най-голямата чест, за която можем да мечтаем.

Очите на Сълт се свиха до две сини цепки.

— Ако все още таиш някакви детински представи, че Съюзът се управлява от краля и плямпащите господа със синя кръв в Камарата на лордовете, сега е моментът да се разделиш завинаги с тях. Властта днес е във Висшия съвет. Повече от всякога, след като краля се разболя. Дванайсет мъже в дванайсет големи, неудобни кресла, и аз съм един от тях. Дванайсет мъже с коренно различни разбирания. В продължение на двайсет години на война и мир Фикт бе този, който осигуряваше баланса в Съвета. Той хвърляше картата на Инквизицията срещу тази на съдиите, банкерите срещу армията. Той беше оста, около която се въртеше кралството, основата, върху която лежеше то. След смъртта му остана огромна празнина. Всъщност множество различни празнини и сега всякакви хора ще се втурнат да ги заемат. Имам чувството, че това хленчещо нищожество Маровия, този мекушав филантроп, самопровъзгласил се за народен любимец върховен правозащитник, пръв ще се нареди на опашката. Изправени сме пред ситуация на огромна несигурност и опасност. — Архилекторът притисна силно длани върху масата. — Трябва да се уверим, че неподходящи хора няма да се възползват от положението.

Глокта кимна. Мисля, че разбирам, архилекторе. Трябва да се уверим, че не някой друг, а ние ще се възползваме от ситуацията.

— Не мисля, че има нужда да ти напомням, Глокта, че постът на лорд-канцлер е един от най-влиятелните в страната. Събиране на данъци, хазната, монетния двор, всички те са под неговата власт. Пари, Глокта, пари. А парите, както добре се знае, са власт. Утре ще се избира нов канцлер. Фаворит за поста беше някогашният ни познайник, началникът на Монетния двор, Сеп дан Тюфел. Аха, нещо ме кара да си мисля, че кандидатурата му вече не е актуална.

Устните на Сълт се изкривиха.

— Тюфел беше доста близък с гилдиите, в частност, Текстилната. — Подигравателното му изражение изчезна и лицето му се смръщи. — В допълнение, той беше близък с върховен правозащитник Маровия. Сам разбираш, че това го правеше крайно неподходящ лорд-канцлер. Естествено, крайно неподходящ. Главен надзорник Халек е доста по-добър избор, ако питаш мен.

— Лорд-канцлер? Той? — Глокта се извърна към вратата.

Сълт се усмихна, изправи се и отиде до един шкаф.

— Наистина, няма кой друг — каза той. — Всички го мразят, а той мрази всички с изключение на мен. Освен това е крайно консервативен, ненавижда търговската класа и всичко свързано с нея. — Сълт отвори шкафа и извади две чаши и богато украсена гарафа. — Ако не приятелско, той ще е поне съпричастното лице в Съвета. А към всички останали ще е враждебно настроен. Не мога да си представя по-добър кандидат.

Глокта кимна одобрително.

— Изглежда честен — каза той. Но не чак толкова, че да му се доверя да ме сложи във ваната. Вие готов ли сте да му се доверите за такова нещо, Ваше високопреосвещенство?

— Да — каза Сълт и наля две чаши ароматно червено вино. — Той ще е много ценен за нас. А в допълнение, успях да уредя и съпричастен на каузата ни нов началник на Монетния двор. Чувам, че в Текстилната гилдия направо са се побъркали от ярост. Маровия, и той не е много щастлив, негодникът. — Сълт се изхили тихо под носа си. — Само добри новини и всичките благодарение на теб, Глокта.

Архилекторът подаде на Глокта едната чаша.

Отрова? Бавна и мъчителна смърт с много гърчене и повръщане по прекрасната мозайка на пода на архилектора? Или просто ще се просна по очи на масата му?

Но Глокта нямаше много избор, освен да грабне чашата и да отпие решително. Вкусът на виното беше непознат, но приятен. Сигурно е донесено от някоя красива и далечна страна. Е, ако умра тук горе, поне няма да ми се наложи да слизам обратно по всички тези стъпала. Но Сълт също отпи от виното, с охота и усмивка на уста. Явно ще изкарам и този следобед.

— Да, първите стъпки са направени успешно. Настават страшни времена, но опасността и възможността често вървят ръка за ръка. — Глокта долови странна тръпка по гърба си. Страх? Амбиция? Може би по малко и от двете? — Нуждая се от някой, който да ми помогне да наредя нещата. Човек, който не се бои от началниците в Инквизицията, от гилдиите, дори от самата Камара на лордовете. Някой, на когото да разчитам, че ще действа ловко, дискретно, същевременно безкомпромисно и безмилостно. Човек, предан на Съюза и без приятели във властта. Някой мразен от всички? Някой, който да понесе удара, когато нещата тръгнат надолу? Човек, на чието погребение няма да се съберат много оплакващи? Нуждая се от независим инквизитор, Глокта. Някой, който да действа над началниците, но с пълната ми подкрепа. Инквизитор, подчинен само на мен. — Архилекторът повдигна вежда, все едно, че мисълта току-що му е хрумнала. — И като се замисля, ти си изключително подходящ за поста. Какво ще кажеш?

Ще кажа, че човекът на този пост ще си навлече страшно много врагове, а ще има само един съюзник. Глокта отправи поглед в архилектора. Ще кажа също, че този съюзник няма да е чак толкова надежден. Човекът на такъв пост няма да доживее до дълбока старост.

— Мога ли да обмисля това предложение?

— Не.

Опасност и възможност вървят ръка за ръка…

— В такъв случай, приемам.

— Отлично. Вярвам, че това е началото на едно дълго и ползотворно сътрудничество. — Сълт се усмихна над ръба на чашата си. — Знаеш ли, Глокта, от всички гилдии, за най-противна намирам Текстилната. Уестпорт влезе в Съюза главно под тяхно влияние, а благодарение на парите от Уестпорт спечелихме войната с Гуркул. Естествено, кралят ги възнагради с безценни търговски права, но от тогава насам арогантността им е направо непоносима. Човек ще рече, че едва ли не сами са воювали в тази война, така са се възгордели и толкова много си позволяват. Почетна гилдия на търговците на платове — с насмешка каза Сълт. — Хрумна ми, след като твоят стар приятел Рюз ни осигури всичко необходимо, за да ги подхванем здраво, сега ще е направо срамота, ако ги оставим да се измъкнат безнаказано.

Глокта бе силно изненадан, но направи всичко по силите си да скрие това. Да отидем още по-напред? Защо? Гилдиите се измъкват, продължават да плащат и всички са доволни. При сегашното положение, те са изплашени и слаби — чудят се кого ли е назовал Рюз, кой ли ще е следващия в стола на Инквизицията. Ако ги притиснем повече, те ще бъдат сериозно настъпени, вероятно напълно унищожени. И ще спрат да плащат, а тогава много хора ще са недоволни. Някои от които в същата тази сграда.

— Веднага мога да продължа с разследването, Ваше високопреосвещенство, ако желаете. — Глокта отпи от виното. Беше наистина чудесно.

— Трябва да подходим много внимателно и категорично. Парите на гилдията текат като мляко. Търговците на платове имат много приятели, дори сред най-високите кръгове на властта. Брок, Хюгън, Ишър, някои от най-високопоставените мъже в страната. За всички тях се знае, че бозаят от тази крава. А какво става, когато млякото секне — телетата започват да мучат. — На лицето на Сълт грейна жестока усмивка. — Но всички подрастващи трябва да се научат на дисциплина, понякога трябва насила да плачат… кого е посочил в самопризнанията си този червей Рюз?

Глокта се пресегна с мъка и плъзна по масата листа със самопризнанието на Рюз. Сълт го разгъна и прегледа имената от долу на горе.

— Сеп дан Тюфел, за него знаем — каза Глокта.

— О, знаем и много ни допадна — каза Сълт с лъчезарна усмивка, — но мисля, че спокойно можем вече да го задраскаме от списъка. Кой друг?

— Да видим — каза Глокта и хвърли небрежен поглед на документа. — Имаме Харолд Полст, търговец. Дребна риба.

— Той е дребна риба — махна нетърпеливо с ръка Сълт.

— Солимо Сканди, търговец от Уестпорт. Също дребна риба.

— Не, не, Глокта, мисля, че можем повече от Солимо някой си, нали така? Дребните търговци не са интересни. Ако срежеш корените, листата сами ще умрат.

— Напълно сте прав, архилекторе. Имаме Вилем дан Роб, дребен благородник на нисък пост в митницата. — Сълт замислено поклати глава. — Тогава, имаме…

— Момент! Вилем дан Роб… — Архилекторът щракна с пръсти. — Брат му Кирал е от личния антураж на кралицата. По време на една официална вечеря се отнесе доста високомерно с мен. — Сълт се усмихна. — Да, Вилем дан Роб, докарай го.

И така, навлизаме в дълбокото.

— Служа и се подчинявам, Ваше високопреосвещенство. Има ли някое име, което трябва да се спомене изрично? — Глокта постави на масата празната си чаша.

— Не. — Архилектор Сълт махна пренебрежително с ръка. — Които и да са, всичките. Не е важно.

Първият магус

Езерото се простираше отпред, обкръжено от стръмни скали и висяща зеленина. Гладка, сива и прободена от капките дъжд водна повърхност, докъдето поглед стига. Едно бе сигурно — погледът на Логън не стигаше далеч в това време. Отсрещният бряг бе на не повече от стотина крачки, но неподвижната вода изглеждаше дълбока. Много дълбока.

Логън отдавна се бе отказал да се пази сух. Водата се стичаше през косата му, течеше по лицето и капеше от носа, брадичката и пръстите на ръцете му. Водата, умората и гладът му бяха ежедневни спътници. Не за пръв път, като се замислеше. Затвори очи и се вслуша в ударите на капките по кожата си, в тихото пляскане на езерната вода по чакълестия бряг. Приклекна край ръба на водата и извади запушалката на манерката си. Потопи я под повърхността и се загледа в балончетата въздух, които изскачаха, докато се пълнеше.

Малакус Кай излезе със залитане от храстите, като дишаше тежко и учестено. Свлече се на колене, пропълзя и се облегна в коренището на едно дърво. Разкашля се и плю върху чакъла. Сега кашлицата му звучеше по-лошо. Излизаше издълбоко и разтърсваше гръдния му кош. Той беше още по-блед и измършавял, отколкото при първата им среща. Логън също беше отслабнал повече. В крайна сметка тежки времена бяха. Той отиде до окаяния чирак и приклекна до него.

— Дай ми минутка. — Кай затвори хлътналите си очи и главата му клюмна назад. — Само минутка.

Устата му зейна. Сухожилията на мършавия му врат изскочиха. Вече съвсем приличаше на труп.

— Не се отпускай за дълго. Може повече да не станеш.

Логън поднесе манерката към устата му. Кай дори не вдигна ръка да я поеме, затова Логън просто я допря до устните му и я наклони леко. Кай отпи с гримаса и преглътна мъчително. Разкашля се отново, после главата му тупна обратно, като камък, върху дънера на дървото.

— Знаеш ли къде сме? — попита Логън.

Чиракът запримигва към водата, сякаш за пръв път я забеляза.

— Това трябва да е северната страна на езерото… трябва да има пътека. — Гласът му се беше смалил до шепот. — От южната страна започва път с два камъка. — Той се разтърси от внезапен пристъп на кашлица и пак преглътна мъчително. — Следвай пътя, после по моста и си там — изграчи чиракът.

Погледът на Логън се плъзна по подгизналите от дъжда дървета покрай брега.

— Колко далече е?

Не последва отговор. Логън хвана кльощавото рамо на Кай и го разтърси. Клепачите на чирака се повдигнаха рязко и замъглените му очи се вторачиха в нищото.

— Колко далеч?

— Четирийсет мили.

Логън стисна зъби. Кай не можеше да извърви четирийсет мили. В това състояние щеше да е истинско чудо да направи и четирийсет крачки без чужда помощ. Виждаше се ясно, четеше се по очите му. Скоро ще е мъртъв, помисли си Логън, до няколко дни. Виждал беше по-силни мъже да си отиват от треска.

Четирийсет мили. Логън разтри с палец брадичката си, докато внимателно обмисляше. Четирийсет мили.

— Проклятие — промърмори той.

Придърпа раницата си и я отвори. Имаха още малко останала храна, но не много. Няколко парченца твърдо, сушено месо и крайшник мухлясал черен хляб. Погледна отново към езерото, тъй притихнало. Поне скоро нямаше да останат без вода за пиене. Логън извади старата си тенджера и я положи върху чакъла. Бяха заедно от толкова дълго време, но сега нямаше нищо останало за готвене. Не бива да се привързва към вещи, не и тук, насред пустошта. Логън изхвърли въжето в храстите и метна на рамо олекналата раница.

Очите на Кай отново бяха затворени, дишаше едва доловимо. Логън си спомни първия път, когато се наложи да изостави човек — помнеше го, сякаш бе станало предния ден. Странно, че името на момчето му убягваше, но лицето му още го преследваше.

Един шанка беше отнесъл парче от бедрото му. Голямо парче. Стенеше през целия път, не можеше да върви. Състоянието на раната се влоши, момчето, така или иначе, умираше. Трябваше да го оставят. Никой не обвини Логън за решението му. Момчето беше прекалено младо, въобще не трябваше да тръгва с тях. Просто лош късмет. На всеки можеше да се случи. Той викаше след тях, докато мрачната им, смълчана група се отдалечаваше надолу по хълма с наведени глави. Дори след като се бяха отдалечили достатъчно, на Логън все още му се струваше, че чува виковете. И до ден-днешен ги чуваше.

По време на война беше различно. При дългите походи през студените месеци непрекъснато някой в колоната падаше. Първо оставаха в края на строя, после изоставаха зад него, накрая падаха по очи. Премръзналите, болните, ранените. Логън потрепери и главата му клюмна между раменете. В началото се опитваше да им помага. После се радваше, че не е един от тях. Накрая просто прекрачваше труповете, без дори да ги погледне. Научаваш се да познаваш кога някой няма повече да стане на крака. Той погледна към Малакус Кай. Още един мъртвец в гората, нищо особено. Човек трябва да е реалист, все пак.

Чиракът се стресна в неспокойния си сън и се опита да се надигне. Ръцете му трепереха силно. Погледна нагоре към Логън с плувнали очи.

— Не мога да стана — каза пресипнало.

— Знам. Учудвам се, че успя да стигнеш и до тук.

Вече нямаше значение. Сега Логън знаеше пътя. Ако успееше да намери пътеката, може би щеше да се справи с двайсет мили дневно.

— Ако ми оставиш малко храна… може би… след като стигнеш до библиотеката… някой би могъл…

— Не — каза Логън през стиснати зъби, — ще имам нужда от храната.

Кай издаде странен звук, нещо средно между стон и кашляне.

Логън се наведе, опря рамо в корема на Кай и преметна през врата си дясната му ръка.

— Без нея няма да мога да те нося четирийсет мили — каза той и се изправи, като метна чирака през рамо.

Логън тръгна покрай брега, ботушите му скърцаха в чакъла. Придържаше Кай за долния край на връхната му дреха. Чиракът дори не помръдваше, просто висеше като чувал мокри парцали. Ръцете му се блъскаха в задната част на краката на Логън. След трийсетина крачки Логън спря и се обърна да погледне през рамо. Изоставената тенджера лежеше на брега и вече започваше да се пълни с дъждовна вода. През много неща бяха преминали заедно, той и тенджерата.

— Сбогом, стара приятелко.

Тенджерата не отговори.

Логън внимателно положи треперещия си товар отстрани на пътя. Изправи се и разкърши гръб. Почеса мръсната превръзка върху раната на ръката си и отпи от манерката. През целия ден между разранените си устни бе слагал само вода и сега гладът разяждаше червата му. Поне бе спряло да вали. Човек трябва да се научи да цени малките неща в живота, като сухите ботуши, например. Когато не ти е останало друго, трябва да си доволен и от малкото, което имаш.

Логън се изплю на пътя и с разтриване върна чувствеността в пръстите си. Няма как да сбъркаш това място. От двете страни на пътя се извисяваха два камъка, древни и грапави, покрити със зелен мъх в основата и сивкави лишеи нагоре. Бяха целите покрити с избледнели гравирани линии, части от букви, на език, който Логън не разбираше, дори и не познаваше. Във вида им имаше нещо заплашително, те по-скоро предупреждаваха, отколкото приветстваха с добре дошъл.

— Първият закон…

— Моля? — възкликна Логън изненадан. Откакто бяха оставили тенджерата преди два дни, Кай не беше излизал от полусънното си състояние. Тенджерата щеше да издава по-смислени звуци през това време. Когато се събуди тази сутрин, Логън го откри едва дишащ. В началото го помисли за умрял, но ето че човекът все още слабо се държеше за живота. Не се дава лесно, трябваше да му се признае.

Логън коленичи и отметна назад мократа коса от лицето на Кай. Изненадващо, чиракът сграбчи ръката му и подскочи.

— Забранено е — прошепна той с облещени очи — да докосваш Другата страна.

— Ъ?

— Да говориш с дяволите — изграчи Кай и се вкопчи в опърпаното палто на Логън. — Създанията от Долния свят са изтъкани от лъжи! Не трябва да го правиш!

— Няма — измърмори Логън, без да е сигурен, че разбира за какво говори чиракът. — Няма. Обещавам.

Нямаше нужда да обещава. Кай отново се плъзна в тръпнещо полусънно състояние. Логън захапа долната си устна. Надяваше се чиракът да се събуди отново, но не разчиташе много на това. Може би този Баяз щеше да успее да направи нещо, все пак е Първият магус, посветен във върховна мъдрост и така нататък. И Логън пак преметна Кай през рамо и затътрил крака, премина между двата древни камъка.

Пътят се изкачваше стръмен през скалите над езерото, на места издигнат, на места вкопан дълбоко в каменистата земя. Беше изровен и протрит от времето, с прораснали на повърхността плевели. Почти обратните му, стръмни извивки следваха една след друга и скоро Логън се задъха и плувна в пот. Краката му горяха от напрежение. Стъпката му постепенно се забави.

Истината бе, че започваше да се уморява. Не просто от изкачването, не и от непосилното бъхтене на изминалия ден, с полумъртвия чирак на рамо. Не и от бъхтенето от предишния ден, нито дори от битката в гората. Беше уморен от всичко. От шанка, от войните, от целия си живот.

— Не мога да продължавам да вървя вечно, Малакус, не мога вечно да се боря. Колко още гадост трябва да понесе човек? Имам нужда да поседна за малко. На приличен, проклет стол! Толкова много ли искам? А?

С тези мисли в главата си, като проклинаше и ругаеше на всяка стъпка и с блъскащата го в задника глава на Кай, Логън стигна до моста.

Беше древен колкото и самият път и обвит в пълзящи растения. Тесен и непретенциозен, мостът извиваше дългото си двайсетина стъпки тяло над главозамайващо дълбока клисура. Далеч под него, през назъбени скали, свистеше река и пълнеше въздуха с шум и блестяща пелена от ситни капчици. На отсрещната страна се издигаше висока каменна стена, построена между двете отвесни, покрити с мъх скали. Беше така изкусно построена, че не личеше къде свършва скалата и къде започва човешкото творение. В средата на стената имаше стара врата, цялата облечена със зеленясал от дългите години и влагата меден обков.

Докато внимателно пристъпяше по влажните камъни, Логън се улови, че по навик преценява как може да бъде превзето подобно място. Не можеше. Дори и с хиляда подбрани мъже. Пред вратата имаше съвсем малка скална площадка, недостатъчна да вдигнеш стълба или да засилиш таран. Стената се извисяваше на поне десет крачки, а вратата имаше плашещо здрав вид. А ако защитниците събореха моста… Логън надзърна през ръба и преглътна. Надолу те чака дълъг път.

Той пое дълбоко въздух и удари с юмрук по мокрия зелен обков на вратата. Четири силни, отекващи удара. По същия начин почука на вратите на Карлеон след края на битката и жителите му се втурнаха да се предадат. Сега никой не се втурна да направи каквото и да било.

Зачака. Пак почука и пак зачака. С всяка изминала минута ставаше по-мокър от водната пелена на реката. Изскърца със зъби и понечи да удари по вратата отново. Едно прозорче рязко се отвори и чифт сълзливи очи го изгледаха студено иззад дебела решетка.

— Кой е? — сърдито изграчи един глас.

— Логън Деветопръстия ми е името. Аз…

— Не съм те чувал.

Нищо общо с посрещането, на което Логън се надяваше.

— Търся Баяз. — Никакъв отговор. — Първият…

— Да. Тук е. — Вратата остана затворена. — Но не приема посетители. Казах същото на предишния вестоносец.

— Аз не съм вестоносец, Малакус Кай е с мен.

— Малак… какво?

— Кай, чиракът.

— Чиракът?

— Много е зле — каза тихо Логън. — Може да умре.

— Зле, казваш? Да умре, а?

— Да.

— Как ти беше името?

— Просто отвори проклетата врата! — Логън размаха безпомощно юмрук пред отвореното прозорче. — Моля.

— Тук не пускаме кой да е… чакай малко. Покажи си ръцете.

— Какво?

— Ръцете.

Логън вдигна ръце. Навлажнените очи пробягаха по пръстите му.

— Девет са. Един липсва, виждаш ли? — Той тикна в прозорчето чуканчето на отрязания пръст.

— Девет, а? Така трябваше да кажеш.

Изщрака брава и вратата бавно се отвори със скърцане. Възрастен мъж, превит под тежестта на старомодна броня, изгледа подозрително Логън от другата страна на вратата. Той държеше дълъг, твърде тежък за възможностите му меч. Острието му се мяташе насам-натам, в опита на човека да го държи насочено напред.

— Предавам се. — Логън вдигна ръце.

Престарелият пазач на портата не се трогна от шегата. Той изсумтя презрително, докато Логън минаваше покрай него, и с усилие затвори обратно вратата. Заключи бравата и се отдалечи с тромава походка, без да каже и дума повече. Логън го последва през тясна долина, с две редици странни къщи отстрани. Ронещите им се фасади бяха наполовина вкопани в скалите и се сливаха със стръмните склонове.

На прага на една от тях седеше навъсена жена и предеше на чекрък. Изгледа начумерено Логън, докато минаваше покрай нея с безжизнения чирак на рамо. Логън й отвърна с усмивка. Не беше красавица, нямаше две мнения по въпроса, но не бе виждал жена от много време. Тя се шмугна в къщата и затръшна вратата, зарязвайки чекръка навън. Логън въздъхна. Старата магия все още не го е напуснала. Съседната къща беше пекарна с тумбест, димящ комин. Стомахът на Логън закъркори при аромата на прясно изпечен хляб. Малко по-нататък две тъмнокоси деца играеха и се смееха, тичаха около едно обрасло в шубрак старо дърво. Напомниха му за неговите деца. По нищо не приличаха на тях, но го бяха налегнали мрачни мисли.

Трябваше да признае, че беше малко разочарован. Очакваше нещо по-представително и повече бради. Тези хорица никак не изглеждаха мъдри. Бяха като всички останали селяни. Това село не се различаваше много от неговото, отпреди идването на шанка. Зачуди се дали не е объркал мястото. Тогава излязоха от завой на пътя.

Три заострени кули бяха вградени в скалната стена пред тях. Основите им бяха събрани, но във височина кулите се разделяха. Бяха покрити с тъмен бръшлян и изглеждаха по-стари от моста и пътя, древни като самата планина. В подножието им, по страните на широк двор отпред, бяха скупчени множество различни постройки. Из двора се виждаха хора, заети с всекидневните си работи. Слаба жена биеше масло на една веранда. Нисък, набит ковач се бореше да подкове неспокойна кобила. Възрастен, плешив касапин, препасан с изцапана престилка, тъкмо беше приключил с разфасоването на някакво животно и миеше окървавените си до лакти ръце в едно корито.

На широките стъпала пред най-високата кула седеше величествен старец. Беше облечен целият в бяло и имаше дълга брада и гърбав нос. Изпод прилепналата му бяла шапка се разпиляваха дълги, бели коси. Най-накрая Логън бе впечатлен. Ето така трябва да изглежда Първият магус. Когато се отправи към него с провлачена походка, старецът се втурна надолу по стълбите с развети поли на дългото му палто.

— Сложи го там — промърмори той и посочи малка полянка край кладенеца.

Логън коленичи и като надви болката в гърба си, изтърси колкото можа по-внимателно Кай на земята. Старецът се надвеси над него и сложи възлеста ръка на челото му.

— Донесох ти чирака — промърмори вяло Логън.

— Моят чирак?

— Не си ли ти Баяз?

— О, не — засмя се старецът, — аз съм Уелс, главен библиотекар.

— Аз съм Баяз — разнесе се глас зад гърба на Логън. Касапинът бавно вървеше към тях и бършеше ръцете си в кърпа. Изглеждаше на около шейсет, но беше здрав и едър. Имаше грубо, прорязано от дълбоки бръчки, лице и късо подстригана, сива брада около устата. Беше напълно плешив и следобедното слънце се отразяваше ярко в почернялото му теме. Не бе нито красив, нито величествен, но когато приближи, Логън забеляза, че имаше нещо особено в него. Властен и самоуверен. Човек свикнал да дава заповеди и те да се изпълняват.

Първият магус взе в две шепи лявата ръка на Логън и я стисна сърдечно. После я обърна с дланта надолу и огледа чуканчето на липсващия пръст.

— Деветопръстия Логън, този, когото наричат Кървавия девет. Чувал съм истории за теб, дори тук, затворен в своята библиотека.

Логън замижа. Можеше да си представи какви истории е чувал за него старият човек.

— Това беше преди много време.

— Разбира се. Всички имаме минало, нали? Аз не вярвам на хорските приказки. — Баяз разтегли широко устни в бяла, лъчезарна усмивка. Лицето му грейна в приветливи бръчки, но твърдостта остана около дълбоките, искрящо зелени очи. Каменна твърдост. Логън отвърна на усмивката, убеден, че не желае този човек за свой враг.

— Виждам, довел си нашето загубено агне обратно в кошарата. — Баяз погледна смръщено към безжизнения си чирак на тревата. — Как е той?

— Мисля, че ще оживее, господине — каза Уелс, — но трябва да го приберем на топло.

Баяз щракна с пръсти и острият звук отекна между постройките.

— Помогни му.

Ковачът се завтече и хвана краката на Кай. После двамата с Уелс внесоха чирака през високата врата на библиотеката.

— Така, господарю Логън, аз те повиках и ти се обади, това говори за добри обноски. Обноските може и да са позабравени в Севера, но, уверявам те, аз ги ценя. На любезността се отвръща с любезност, смятам аз. А, това за какво е сега? — Силно задъхан, възрастният пазач на портата бързаше към тях през двора. — Двама посетители за един ден? Какво ли следва?

— Господарю Баяз! — изхриптя пазителят. — Ездачи пред портата, на силни коне и добре въоръжени! Казват, че носят съобщение от краля на северняците!

Бетод. Няма кой друг. Духовете казаха, че се е провъзгласил за пълководец, а и кой друг би дръзнал да се нарече крал на северняците? Логън преглътна тежко. След последната им среща той се бе измъкнал с живота си и нищо друго, но това беше повече, отколкото мнозина други бяха успели да отърват, много повече.

— Е, господарю? — попита пазителят на портата. — Да им кажа ли да си вървят?

— Кой ги предвожда?

— Един наточен младок с противно лице. Каза, че бил син на краля, или нещо подобно.

— Калдер или Скейл? И двамата са противни.

— По-малкия, мисля.

Калдер, значи. Това поне е нещо. И двамата са зли, но Скейл е по-голямото зло. В комбина са преживяване, което по-добре да не ти се случва. Баяз се замисли за момент.

— Принц Калдер може да влезе, но хората му да останат от другата страна на моста.

— Да, господарю, отвъд моста. — Пазителят се отдалечи с хриптене.

Това ще му хареса на Калдер. Мисълта за това как така нареченият принц крещи от безсилие пред прозорчето, радостно погъделичка отвътре Логън.

— Сега пък крал на северняците, представи си само. — Баяз зарея поглед в долината. — Познавах Бетод преди да стане толкова велик. И ти също, а, господарю Логън?

Логън смръщи чело. Познаваше Бетод от времето, когато беше едно нищо. Дребен главатар, подобно на множество други. Логън бе отишъл при него за помощ срещу шанка и Бетод му я беше дал на определена цена. На онова време цената не бе голяма, заслужаваше си да се плати. Трябваше просто да се бие. Да убие няколко мъже. Убиването никога не бе представлявало проблем за Логън, а Бетод изглеждаше човек, за когото си заслужаваше да се биеш — дързък, горд, безмилостен и болезнено амбициозен. Все качества, на които Логън се възхищаваше по онова време, качества, които смяташе и за свои. Но времето промени и двама им и цената се покачи.

— Той беше по-добър човек преди — потъна в размисъл Баяз. — Но на нечии глави короната стои зле. Познаваш ли синовете му?

— Повече, отколкото ми се иска.

Баяз кимна.

— Истински говна са, нали? А сега, боя се, няма шанс да се оправят. Представи си само, безмозъчният Скейл — крал. Бррр! — Магьосникът потрепери. — Почти ти се приисква да пожелаеш дълголетие на баща му. Почти, не изцяло.

Едно момиченце, което Логън забеляза по-рано да си играе, дотича с венец от жълти цветенца в ръце. То го протегна към възрастния магьосник.

— Направих ти това.

Логън чу бързия тропот на приближаващи по пътя конски копита.

— За мен? Колко мило. — Баяз пое цветята от ръцете й. — Отлична работа, миличка. Самият господар Създател не би се справил по-добре.

Ездачът прелетя през двора с чаткане на копита, издърпа яростно назад юздите и скочи от седлото. Калдер. Времето се бе отнесло по-милостиво към него, отколкото към Логън. Беше облечен целият в изящно черни тъкани, извезани по краищата с тъмна кожа. На единия му пръст проблесна едър, червен камък, а дръжката на меча му бе украсена със злато. Беше израснал и наедрял, наполовина на брат си, но въпреки това едър мъж. Бледото му, горделиво лице беше точно както го помнеше Логън — с тънки устни, изкривени в постоянна презрителна усмивка.

Той хвърли юздите на жената, която биеше масло, и под свирепите погледи на хората, се отправи с бърза крачка през двора, с развяна от вятъра коса. Когато приближи на десетина крачки, забеляза Логън. Челюстта му увисна. Стъписан, Калдер отстъпи половин крачка назад и ръката му трепна към меча. После пусна една тънка, хладна усмивка.

— Виждам, захванал си се да отглеждаш кучета, а Баяз? На твое място щях много да внимавам с това тук. Говори се, че хапе ръката на господаря си. — Устните му се разтегнаха още малко. — Ако искаш, мога да му тегля ножа вместо теб.

Логън вдигна рамене. Силните думи са за глупаците и страхливците. Калдер може и да е и двете, но Логън не е нито едното, нито другото. Като си тръгнал да убиваш, по-добре се залавяй направо с работата, няма смисъл от приказки. Така само даваш на другия време да се подготви, а това е последното, което ти трябва. Затова Логън остана безмълвен. Калдер можеше да го приеме като проява на слабост, толкова по-зле за него. Битките се изпречваха на пътя на Логън смущаващо често, но той самият отдавна, много отдавна, бе спрял да ги търси.

Вторият син на Бетод насочи презрението си към Първия магус.

— Баща ми няма да остане доволен, Баяз! Да караш хората ми да чакат отвън пред портата, не е проява на уважение!

— Това е, защото почти не изпитвам такова, принц Калдер — отвърна спокойно магьосникът. — Но, моля, не се отчайвай. Последният ви вестоносец не бе допуснат и до моста даже, така че имаме напредък.

Калдер го погледна навъсено.

— Защо не се отзоваваш на повика на баща ми?

— Напоследък времето ми е така оскъдно. — Баяз протегна напред жълтия венец. — Да не мислиш, че тези неща сами се правят, а?

На принца не му бе никак забавно.

— Моят баща — прогърмя гласът му, — Бетод, крал на северняците, ти заповядва да се явиш пред него в Карлеон! — Калдер се покашля. — Той няма да…

Отново се изкашля.

— Какво? — попита Баяз. — Говори, момче!

— Той заповядва… — Принцът продължи да кашля и да се дави. Сложи ръка на гърлото си. Въздухът сякаш беше застинал.

— Заповядва, значи? — Баяз се намръщи. — О, велики Ювенс, върни се от земята на мъртвите. Той да заповядва на мен. — Изражението на магьосника стана още по-мрачно и Логън едва се удържа да не се дръпне назад. — Нито ти можеш да ми заповядваш, нито баща ти, за какъвто и да се смята в момента.

Калдер се свлече на колене, с разкривено лице и плувнали в сълзи очи. Баяз го изгледа от глава до пети.

— И какво мрачно облекло само, да не е умрял някой? На! — Той хвърли венеца на главата на принца. — Малко цвят може да ти оправи настроението. И кажи на баща си да дойде лично. Не си губя времето с глупаци и по-малки синове. Старомоден съм в това отношение. Обичам да говоря с главата на коня, не със задника. Разбра ли, момче?

Калдер бе започнал да поляга на една страна, със зачервени и изхвръкнали навън очи.

— Можеш да си вървиш. — Първият магус махна към него с ръка.

Принцът изду гърди, като си поемаше въздух на пресекулки. Разкашля се и се надигна на крака. После със залитане забърза към коня и се метна на седлото със значително по-малко грация, отколкото на слизане. Калдер препусна към портата, извърна се и хвърли през рамо кръвнишки поглед, но сега, със зачервено като зашлевен задник лице, заплахата му нямаше кой знае какъв ефект. Логън осъзна, че се е ухилил до уши. От много отдавна не се беше забавлявал така.

— Разбирам, че можеш да говориш с духовете.

Това свари Логън неподготвен.

— А?

— Да говориш с духовете. — Баяз поклати глава. — Рядка дарба в днешно време. Как са те?

— Кои… духовете ли?

— Да.

— Гаснат бавно.

— Ще заспят скоро, значи, а? Магията изтича от този свят. Това е естественият ход на живота. С годините познанията ми растат, а силата ми намалява.

— Калдер изглеждаше впечатлен.

— Ба — махна с ръка Баяз, — нищо работа. Малко номерца с въздух и плът, лесна работа. Не, вярвай ми, магията се отдръпва. Факт е. Природен закон. И въпреки това има сто различни начина да счупиш яйце, нали приятелю? Ако единият не свърши работа, пробваш друг.

Логън вече не беше сигурен за какво говорят, но бе твърде уморен, за да попита.

— Точно така — промърмори Първият магус, — сто различни начина да счупиш яйце. И като стана дума, изглеждаш ми гладен.

При самото споменаване на храна устата на Логън се напълни със слюнка.

— Да — смотолеви той. — Бих хапнал.

— Разбира се. — Баяз го шляпна приятелски по рамото. — А след това, може би една баня? Не че нещо ни засяга, но по мое мнение нищо не действа така успокояващо след дълго ходене като горещата вода, а ти, подозирам, доста си повървял. Ела с мен, господарю Логън Деветопръстия, тук си в безопасност.

Храна. Баня. В безопасност. Логън едва се сдържа да не се разридае, докато вървеше с възрастния мъж към библиотеката.

Добър човек

Беше много горещ ден. Слънцето грееше ярко през многото крила на прозорците и хвърляше кръстовидни отблясъци по дървения под на стаята за аудиенции. Минаваше пладне и помещението беше нажежено и душно като кухня.

Лицето на Фортис дан Хоф, дворцовият шамбелан, беше силно зачервено. Той се потеше обилно в украсената си с кожи дворцова мантия и цял следобед беше в отвратително настроение. Харлен Мороу, неговият секретар за аудиенциите, изглеждаше дори по-потиснат, но все пак освен с жегата той се бореше и със страха си от Хоф. И двамата изглеждаха посвоему изтерзани, но поне можеха да седят.

Майор Уест също се потеше в пищната си парадна униформа. В продължение на вече два часа той стоеше в тази поза, със скръстени на гърба ръце, стиснал зъби, докато лорд Хоф продължаваше да мрънка навъсено, да се жалва и да крещи на искащите аудиенция и всички останали, изпречили му се пред очите. За кой ли път този следобед, на Уест от душа и сърце му се прииска да лежи под някое голямо дърво в парка със силно питие в ръка. Или дори под някой ледник, закопан насред ледовете му. Където и да е, само не тук.

Да стои на стража по време на тези аудиенции, далеч не бе най-любимата част от службата, но можеше да е къде-къде по-зле. Направо можеше да ти дожалее за осемте войници, които стояха покрай стените: бяха облечени в пълна броня. Уест очакваше някой от тях да припадне и да се строполи на пода със звука на падащ кухненски шкаф, пълен с чинии, което несъмнено би предизвикало истинско отвращение у дворцовия шамбелан, но засега те някак успяваха да останат на крака.

— Защо температурата в тази проклета стая никога не е както трябва? — настоя да разбере Хоф, сякаш температурата в помещението му нанасяше лична обида. — Половин година е истинска жега, през другата половина — студ! Няма никакъв въздух, не се диша! Защо не се отварят тези прозорци? Не може ли да ни се отпусне по-голяма стая?

— Ъ… — смотолеви изтормозеният секретар и побутна очилата си нагоре по потния нос — молбите за аудиенция винаги са се разглеждали в тази стая, лорд-шамбелан. — Той замлъкна за момент под заплашителния поглед на началника си. — Ъ… това е… традиция.

— Знам това, глупако! — изрева Хоф. Лицето му стана пурпурно червено от горещината и обзелия го гняв. — А кой ти е искал на теб идиотското мнение?

— Да, искам да кажа, не — заекна Мороу, — така де, прав сте, милорд.

Хоф поклати глава и смръщи възможно най-страховито вежди. Огледа стаята за нещо друго, което да го дразни.

— Колко още от тези трябва да понеса днес?

— Ъ… още четирима, Ваша чест.

— Проклятие! — Гласът на шамбелана прогърмя, докато той се размърда в огромното кресло и взе да разклаща напред-назад кожената си яка, за да влезе малко въздух под нея. — Това е недопустимо!

Уест мълчаливо се съгласи с него. Хоф сграбчи един сребърен бокал от масата и шумно отпи голяма глътка вино. Страшно си падаше по пиенето, всъщност не бе спрял да пие през целия следобед. Това не успя да оправи настроението му.

— Кой е следващият дръвник? — попита той.

— Ъ… — Мороу присви очи зад стъклата на очилата си и затърси по дългия списък. Прокара един изцапан с мастило пръст по нечетливо изписаните редове. — Следващият е Гудман Хийт, фермер от…

— Фермер ли? Фермер ли каза? Значи трябва да седим тук, в тази непоносима жега, и да слушаме как някакъв селяк се жалва, че времето му провалило овцете?

— Ами, милорд — промърмори Мороу, — изглежда че, ъъъ, Гудман Хийт има основателна причина да се жалва от местния владетел и негов лорд и…

— Проклети да са всичките! До гуша ми е дошло от хорските жалби! — Дворцовият шамбелан отпи нова глътка вино. — Кажи на този глупак да влезе!

Вратите бяха отворени и Гудман Хийт бе въведен в стаята. За да се подчертае позицията на властта, масата на дворцовия шамбелан беше поставена на висок подиум, така че, дори седнал, той гледаше отгоре на стоящия пред него. Новодошлият имаше честно, но изпито лице. В треперещите си ръце той стискаше опърпана шапка. Уест раздвижи рамене, за да потисне неудобството от една стичаща се по гърба му капка пот.

— Ти си Гудман Хийт, така ли?

— Да, милорд — промълви селянинът на силен диалект. — Аз съм от…

— И се явяваш пред нас да искаш аудиенция при Негово кралско величество, върховния крал на Съюза? — прекъсна го Хоф с впечатляваща надменност.

Хийт облиза устни. Уест се замисли от колко ли далеч е дошъл, за да бъде правен на глупак. Най-вероятно от много далеч.

— Пропъдиха семейството ми от земята ни. Нашият господар каза, че не сме си плащали наема, ама…

Хоф пренебрежително махна с ръка.

— Очевидно това е от компетенцията на Комисията по земята и посевите. Негово кралско величество се грижи за всичките си поданици, дори и за най-низшите. — Уест почти примижа при тази обида. — Но не можем да очакваме от него да се занимава лично с всяка дреболия. Времето му е ценно, а също и моето. Приятен ден.

Това беше. Двама войници отвориха двойната врата, за да може Гудман Хийт да излезе.

Лицето на селянина пребледня, юмруците му извиваха периферията на шапката.

— Добре, милорд — заекна той. — Ама, аз вече бях в комисията…

— Казах, приятен ден!

Селянинът увеси рамене. Огледа още веднъж стаята. Мороу изучаваше с огромен интерес нещо на отсрещната стена и отказа да срещне погледа му. Дворцовият шамбелан го гледаше ядосано, бесен от загубеното време. Уест почувства, че му се гади от самото му присъствие в стаята. Хийт се обърна и навел глава, затътри крака към изхода. Вратите се затвориха след него.

— Видяхте ли това? — Хоф удари с юмрук по масата. — Цялата наглост на този човек! Видяхте ли това, майор Уест?

— Да, милорд, видях всичко — сковано отвърна Уест. — Срамота.

За щастие Хоф не долови целия смисъл на думите му.

— Точно така, срамота, напълно сте прав, майор Уест! Не мога да си обясня защо всички обещаващи млади хора постъпват в армията? Искам да знам кой пуска тук тези просяци! — Той изгледа гневно секретаря, който преглътна мъчително и заби поглед в документите пред себе си. — Кой е наред?

— Ъъъ, Костър дан Колт — каза Мороу. — Магистър на Текстилната гилдия.

— Естествено, че знам какъв е! — сопна се Хоф и избърса поредната доза пот от челото си. — Ако не са проклетите селяндури, ще са проклетите търговци! — изрева той към войниците до вратата, като повиши глас дотолкова, че със сигурност да бъде чут от чакащите вън. — Кажете на проклетия мошеник да влиза!

Магистър Колт представляваше коренна противоположност на последния тъжител. Беше едър, закръглен мъж, с точно толкова благо изражение на лицето, колкото твърдост струеше от погледа му. Лилавите му представителни одежди бяха извезани с тонове златен ширит и изглеждаха така пищни и показни, че самият император на Гуркул не би се осмелил да ги облече. Придружаваха го двама старши представители от гилдията, чието облекло бе в нищожна степен по-малко внушително. Уест се замисли дали Гудман Хийт би могъл да купи една от тези мантии с парите, които изкарваше за десет години. Със сигурност не, дори и да не бе изхвърлен от земята си.

— Милорд-шамбелан — напевно поздрави Колт с дълбок поклон.

Хоф удостои присъствието на магистъра на Текстилната гилдия с възможно най-беглия жест, на който бе способно кое да е човешко същество, с повдигане на една вежда и едва доловимо потрепване на горната устна. Колт очакваше подхождащ за статута му поздрав, но такъв не последва. Тогава той шумно се покашля.

— Дошъл съм да моля за аудиенция при Негово кралско величество…

Хоф изсумтя презрително.

— Предназначението на тази служба е да преценява кой заслужава вниманието на Негово величество. Ако не сте дошъл за аудиенция при него, значи сте се натресли в грешната стая.

Стана ясно, че това изслушване щеше да има толкова успех, колкото и предишното. В това има някаква ужасяваща справедливост, замисли се Уест. Най-висшият и най-низшият бяха третирани по един и същи начин.

Магистър Колт присви леко очи, но продължи:

— Многоуважаемата Гилдия на търговците на платове, на която аз съм скромен представител… — Хоф сръбна нова глътка вино, което принуди Колт да направи пауза — … е подложена на най-злонамерени и зловредни нападки…

— Напълни това, ако обичаш — провикна се Хоф и размаха празния бокал към Мороу. Секретарят охотно скочи от стола си и сграбчи гарафата. Колт отново бе принуден да чака със стиснати зъби, докато виното с клокочене се изливаше в бокала.

— Продължавайте, де! — разфуча се Хоф и махна подканящо с ръка. — Да нямаме цял ден на разположение!

— Най-злонамерени и долни нападки…

Лорд-шамбеланът присви недоверчиво очи.

— Нападки, казвате? Нападенията са от компетенцията на Градската стража!

Лицето на магистър Колт се изкриви в гримаса. И той, и двамата му придружители бяха започнали да се потят.

— Не става въпрос за подобни нападения, милорд-шамбелан, говоря за подмолни, коварни атаки с цел опетняване на безупречната репутация на нашата Гилдия и в ущърб на търговските ни интереси в свободните градове на Стирия и из целия Съюз. Атаки от страна на лукави елементи от Инквизицията на Негово величество и…

— Чух достатъчно! — Шамбеланът го прекъсна с рязко вдигане на голямата си ръка. — Ако става дума за търговия, то тогава въпросът трябва да се отнесе до Комисията по търговия на Негово величество.

Хоф изрече тези думи бавно и отчетливо, като училищен директор, който се кара на най-непослушния си ученик.

— Ако има нарушение на закона, тогава с това трябва да се занимае отделът на върховния правозащитник Маровия. Ако ли пък става дума за вътрешните дела в Инквизицията, уредете си среща с архилектор Сълт. При всички положения обаче това не е нещо, с което да занимаваме вниманието на Негово кралско величество.

Магистърът на Текстилната гилдия отвори уста да възрази, но Хоф го прекъсна отново, с още по-силен глас:

— Нашият крал назначава комисия, избира върховен правозащитник и архилектор, за да не се налага да се занимава лично с всяка дреболия! Между другото, това е и причината той да издава разрешителни на определени търговски гилдии, а не защото иска да налива пари в джобовете… — устните на Хоф се изкривиха в злостна, подигравателна усмивка — … на търговската класа! Приятен ден.

Вратите се отвориха.

Цветът изчезна от гневното лице на Колт при последната забележка.

— Уверявам ви, милорд-шамбелан — хладно заяви той, — че ще потърсим удовлетворение другаде, и при това много настоятелно.

Хоф го изгледа продължително изпод вежди.

— Търсете, където си искате — изръмжа той — и колкото си искате настоятелно. Но не тук. Приятен… ден!

Ако думите „приятен ден“ можеха да секат глави, в този момент тази на магистъра щеше да се търкаля на пода.

Колт примигна с очи, ядно се завъртя и излезе с цялото му останало достойнство. Двамата му лакеи го последваха с развети зад гърба си великолепни мантии.

Вратите се затвориха.

Хоф нанесе нов удар с юмрук по масата.

— Възмутително! — запелтечи той. — Тези арогантни свине! Какво си мислят, че могат да се присмиват на кралските закони, но когато нещата се объркат, да искат помощ от краля?

— О, не — каза Мороу. — Разбира се…

Шамбеланът игнорира забележката на секретаря и се обърна към Уест.

— Обаче стори ми се, че видях над главите им кръжащите лешояди, независимо от ниския таван, а, майор Уест?

— Разбира се, милорд-шамбелан — промърмори Уест. Чувстваше се вече съвсем некомфортно и всячески искаше това мъчение да свърши. После можеше да се върне при сестра си. Сърцето му се сви. Сега тя беше още по-костелив орех и от преди. Вярно, беше умна. Може би прекалено умна, за да не си навреди. Де да можеше да се омъжи за някой честен мъж и да бъде щастлива. Службата му тук и без нейните театрални изпълнения беше достатъчно несигурна.

— Лешояди, лешояди — мърмореше под носа си Хоф. — Зловещи птици, но полезни. Кой е наред?

Изпотеният секретар изглеждаше още по-неловко, докато затършува в главата си за подходящите думи.

— Имаме група… дипломати.

Лорд-шамбеланът застина с поднесен към устните си бокал.

— Дипломати ли? Откъде?

— Ъ… от този така наречен крал на северняците, Бетод.

Хоф избухна в смях.

— Дипломати! — продължи да се хили той, докато попиваше потта от лицето с ръкава си. — Имаш предвид диваци!

— А, да, милорд, ха-ха! — засмя се неубедително Мороу. — Ама разбира се, диваци!

— Опасни диваци, а, Мороу? — Насмешката в тона на Хоф се изпари мигновено. — Много опасни. Трябва да внимаваме. Кажете им да влизат!

Бяха четирима. Първите двама, по-дребни от останалите, бяха огромни мъже. Брадясали, със свирепи изражения и множество белези по лицата, те носеха нащърбени и очукани брони. Разбира се, бяха обезоръжени на портите на Агрионт, но въпреки това около четиримата витаеше аура на опасност. Според Уест бяха оставили на влизане в града не малко стари, силно износени оръжия. Такива мъже сега се тълпяха по границите на Англанд, жадни за война и съвсем недалеч от дома му.

Третият беше по-възрастен, също обгърнат с вдлъбнати на места брони, с дълга коса и величествена бяла брада. През лицето му преминаваше дълъг синкав белег и завършваше в едното му око, което беше бяло и сляпо. По устните му бе изписана широка усмивка, а приветливото му изражение изпъкваше в ярък контраст с мрачния вид на двамата му спътници, както и с това на последния влязъл през вратите.

На влизане той се наведе, за да мине под горната рамка, която се издигаше на цели седем фута от пода. Беше обвит от глава до пети в грубо кафяво наметало с голяма качулка, която напълно скриваше лицето му. Когато влезе и се изправи, по-висок от всички присъстващи, стаята изведнъж се смали. Самата му осанка всяваше страх, но имаше и още нещо. Нещо злокобно, което като че ли се носеше на вълни от него. Войниците покрай стената го почувстваха и се размърдаха неспокойно. Почувства го и секретарят, докато се потеше и нервно ровичкаше из документите. Със сигурност го почувства и майор Уест. Въпреки жегата кожата му изстина и той усети как всяко косъмче под подгизналата му униформа настръхва.

Само Хоф остана незасегнат. Той изгледа навъсено от горе до долу четиримата северняци. Не изглеждаше по-впечатлен от закачуления гигант повече, отколкото беше от Гудман Хийт.

— Значи вие сте пратеници на Бетод — Хоф повъртя известно време думите из устата си и накрая ги изплю, — крал на северняците.

— Точно така — отвърна усмихнатият мъж с изразителен поклон. — Аз съм Хансул Бялото око.

Гласът му беше плътен и мек, не говореше на диалект, за най-голямо учудване на Уест.

— И ти си официален емисар на Бетод, така ли? — попита небрежно Хоф и отпи от виното. За пръв път Уест се почувства добре от факта, че шамбеланът е в стаята, но когато погледът му падна отново върху фигурата в наметалото, безпокойството отново го обзе.

— О, не — отвърна Бялото око. — Аз съм тук просто като преводач. Това е емисарят на краля на северняците.

При тези думи здравото му око нервно подскочи нагоре към обвитата в наметало фигура, сякаш дори той се боеше от нея.

— Това е Фенрис. — Той произнесе името с провлачване на „с“-то в края. — Фенрис Страховития.

Подходящо име, помисли си Уест и се върна в мислите си към песни, които бе чувал като дете, за кръвожадни великани в планините на далечния Север. За момент в стаята настана пълна тишина.

— Хм — шамбеланът изглеждаше невъзмутим. — И искате аудиенция при Негово кралско величество, върховен крал на Съюза?

— Точно така, милорд-шамбелан — отвърна възрастният войн. — Нашият господар, Бетод, гледа с огромно съжаление на враждебността между нашите две нации. Той просто иска да поддържа най-добри отношения с южните ни съседи. Носим предложение за мир, от нашия крал за вашия, както и дар в името на добрата ни воля. Това е всичко.

— Я виж ти — каза Хоф и се облегна във високото си кресло с широка усмивка на уста. — Любезна молба, представена изискано. Можете да видите краля утре, по време на заседание на Камарата на лордовете, където ще можете да връчите предложението и даровете си, в присъствието на най-високопоставените мъже в кралството ни.

Бялото око се поклони почтително.

— Изключително мило от ваша страна, милорд-шамбелан. — Той се обърна и тръгна към вратата, последван от двамата мрачни воини. Фигурата в наметалото остана за миг на място, после се обърна бавно и последва останалите. Наведе се и излезе от стаята. Едва след като вратите бяха затворени, Уест успя отново да си поеме въздух без затруднения. Той разтърси глава и потните му рамене потрепериха. Песни за великани, ли? Просто много едър мъж в огромно наметало. Но все пак тази врата беше наистина доста висока…

— Ето, виждаш ли, господин Мороу? — Хоф изглеждаше страшно горд със себе си. — Въобще не са такива диваци, както ми ги представи! Мисля, че сме на път да разрешим проблемите си със Севера, не мислиш ли?

Секретарят май не беше много убеден в това.

— Ъ… да, милорд, разбира се.

— Да, ми. Много шум за нищо. Куп песимистични, пораженчески глупости от шашнатите ни сънародници на север, а? Война ли? Ба! — Хоф шляпна силно по масата и част от виното в бокала плисна навън и покапа по дървения плот. — Тези северняци не биха посмели! Съвсем скоро ще дойдат дори да молят за членство в Съюза! Помнете ми думата, че така ще стане, нали майор Уест?

— Ъ…

— Добре! Отлично! Поне нещо полезно свършихме днес! Още един и можем да си тръгваме от тази пещ! Какво имаме за накрая, Мороу?

Секретарят сключи вежди и побутна очилата си нагоре по носа.

— Ъ… имаме Йору Сулфур — с мъка произнесе необичайното име.

— Имаме кого?

— Ъ… Сулфър или Сулфор, или нещо подобно.

— Не съм го чувал — изсумтя шамбеланът. — Що за човек е? Някакъв южняк? Не, не ми казвай, че е поредният селяндур!

Секретарят се консултира със записките си и преглътна.

— Емисар.

— Да, да, но чий?

Сега Мороу откровено изкриви лице от уплаха, като дете, очакващо шамар.

— От Великия орден на магуситеите — избълва той на един дъх.

Настъпи краткотрайно вцепенение. Веждите на Уест се повдигнаха, а долната му челюст увисна. Предположи, че абсолютно същото става — незабележимо — и зад визьорите на шлемовете на войниците му. Примижа в очакване на изблика на дворцовия шамбелан, но последният изненада всички, като избухна в звучен смях.

— Отлично! Най-после малко забавление. От години не сме имали посещение от магус! Поканете магьосника да влезе! Да не го караме да чака!

Йору Сулфур се оказа истинско разочарование. Беше облечен в прости, изцапани от пътя, дрехи, всъщност беше не кой знае колко по-добре облечен от Гудман Хийт. Жезълът му не бе обкован със злато, нито имаше огромен кристал на върха. В очите му не проблеснаха загадъчни пламъчета. Приличаше на съвсем обикновен човек на около трийсет и пет, леко изморен, като след дълго пътуване, и с нищо не показваше смущение от присъствието на дворцовия шамбелан.

— Добър ден на всички — каза той и се облегна на жезъла си.

Уест имаше затруднения да определи откъде идва човекът. Не беше от Съюза, кожата му беше прекалено тъмна. Не беше и от Гуркул — беше прекалено светъл. Ни от Севера или Стирия. Явно от по-далеч, но откъде? При по-внимателен оглед Уест забеляза, че очите на новодошлия са с различен цвят: едното синьо, другото зелено.

— Добър ден и на вас, господине — каза Хоф и се усмихна, все едно поздравът му бе от сърце. — Вратата ми винаги е отворена за Великия орден на магусите. Но кажете дали имам честта в момента да разговарям със самия Баяз?

Сулфур го изгледа озадачен.

— Да не би грешно да са ме представили? Казвам се Йору Сулфур. Господарят Баяз е плешив господин. — Той прокара ръка през къдравата си, кестенява коса. — Отвън на булеварда има негова статуя. От друга страна, имах честта да се обучавам при него в продължение на няколко години. Той е най-могъщият и най-учен сред магусите.

— Разбира се! Естествено! С какво можем да сме ви полезни?

Йору Сулфур се прокашля, сякаш се канеше да им разказва приказка.

— След смъртта на крал Харод Велики, Баяз, Първият магус, напусна Съюза. Но той тържествено обеща, че един ден ще се завърне.

— Да, да, вярно — разхили се Хоф. — Абсолютно вярно. Всяко дете го знае.

— И той обяви, че когато настъпи моментът да се завърне, неговото пристигане ще бъде възвестено от друг.

— И това е вярно.

— Ами — каза Сулфур и се усмихна широко, — ето ме и мен.

Дворцовият шамбелан избухна в гръмогласен смях.

— Ето те и теб! — извика той и удари с длан по масата. Харлен Мороу си позволи едно тихо хихикане, но в момента, в който видя как усмивката изчезва от лицето на Хоф, веднага замлъкна.

— През мандата ми като дворцов шамбелан съм приел трима представители на Великия орден на магусите, които искаха аудиенция при краля. Двама от тях бяха откровено ненормални, а третият крайно дързък мошеник. — Хоф облегна лакти на масата и преплете пръсти пред лицето си. — Кажете ми, Сулфур, вие от кои магуси сте?

— Нито един от тези.

— Разбирам, значи имате документи.

— Естествено. — Сулфур бръкна в джоба си и извади малко писмо, запечатано с бял восък. Печатът представляваше един-единствен странен символ. Той небрежно сложи писмото на масата пред Хоф.

Шамбеланът го погледна смръщено. Вдигна писмото и го завъртя в ръцете си. Внимателно огледа печата, попи потта от лицето с ръкава си, разчупи восъка и разгъна дебелата хартия. Започна да чете.

Йору Сулфур не показваше и най-малка следа от притеснение. Сякаш дори жегата не го притесняваше. Той тръгна с небрежна походка из стаята, кимна на покритите с брони войници и не се засегна, когато те не отвърнаха. После рязко се извърна към Уест.

— Ужасно горещо е днес, нали? Истинско чудо е, че тези клети момчета не са започнали да припадат и да се строполяват на пода със звука на кухненски шкаф, пълен с чинии.

Уест примигна. Същите мисли, които го бяха споходили преди малко.

Лорд Хоф внимателно постави писмото на масата. По лицето му вече нямаше и следа от усмивка.

— Смятам, че Камарата на лордовете в никакъв случай няма да е подходящо място да обсъждаме този въпрос.

— Съгласен съм с вас. Аз по-скоро се надявах на лична аудиенция при канцлер Фикт.

— Боя се, че това няма да е възможно. — Хоф прокара език по устните си. — Лорд Фикт е мъртъв.

Сулфур сключи вежди.

— Колко жалко.

— Разбира се, разбира се. Всички ние скърбим дълбоко за загубата. Вероятно аз и някои определени членове на Камарата на лордовете ще можем да сме ви от полза.

— Осланям се на преценката ви, милорд-шамбелан. — Сулфур почтително наведе глава.

— Ще се опитам да уредя нещо за довечера. До тогава ще ви настаним някъде в Агрионт… подобаващо за ранга ви. — Хоф даде знак на стражата и вратите се отвориха.

— Искрено благодаря, лорд Хоф. Господин Мороу. Майор Уест. — Сулфур учтиво кимна на всеки от тях, обърна се и излезе.

За пореден път вратите се затвориха и оставиха майор Уест да се чуди откъде този човек знае името му.

Хоф се обърна към секретаря за аудиенции.

— Върви веднага при архилектор Сълт и му кажи, че трябва незабавно да се срещнем. После доведи върховния правозащитник Маровия и лорд-маршал Варуз. Кажи им, че въпросът е от първостепенна важност и нито дума за това пред когото и да е, освен тях тримата. — Хоф размаха пръст пред потното лице на Мороу. — Нито дума!

Секретарят го зяпна през застаналите накриво очила.

— Тръгвай! — изрева Хоф.

Мороу скочи на крака, спъна се в полите на робата си и излетя през една странична врата. Устата на Уест пресъхна.

Хоф изгледа продължително всички присъстващи в стаята.

— Колкото до вас, нито дума за това пред когото и да е, в противен случай ви очакват най-строги последици. А сега — вън, всички вън!

Войниците незабавно напуснаха с подрънкване на брони. Уест не дочака допълнителна покана. Бързо се отправи след войниците си и остави замисления шамбелан сам във високото кресло.

Докато затваряше вратата зад гърба си, мрачни и объркани мисли връхлетяха майор Уест. Парченца от старите истории за магусите, страх от война на север, откъслечни образи на закачулени гиганти, стигащи почти до тавана на стаята. Сред посетителите на Агрионт днес имаше странни и зловещи хора и той бе налегнат от сериозни притеснения. Опита да се отърси от тях, да си каже, че са просто глупави, неоснователни тревоги, но всеки път в главата му изникваше образът на сестра му, лудуваща по детински из улиците на Агрионт.

Уест изпъшка. Сигурно и сега лудува с Лутар. Проклет да е, че ги запозна. Незнайно защо, бе очаквал да види същото срамежливо, кльощаво момиченце с остър език, което помнеше отпреди години. Изненадата му бе огромна, когато на прага му застана жена. Едва я позна. Истинска жена, при това добре изглеждаща. А Лутар е арогантен, богат и красив и има самоконтрола на шестгодишен. Уест знаеше, че двамата са се виждали и след като ги запозна, при това повече от веднъж. Само като приятели, естествено. Арди нямаше други приятели тук. Просто приятели.

— Проклятие! — изруга той. Все едно да оставиш котка при млякото и да очакваш, че няма да посегне с език. Защо не обмисли докрай нещата? Самата идея предвещаваше катастрофа! Но какво можеше да се направи сега? С нещастен вид той се загледа по коридора.

Нищо друго не може да те накара да забравиш собственото си нещастие, както това да видиш нечие друго, а Гудман Хийт представляваше наистина жална гледка. Седеше сам на една дълга пейка, с мъртвешки пребледняло лице и празни, вторачени в нищото очи. Беше седял тук през цялото време, докато търговци, северняци и магуси влизаха и излизаха. Нищо не чакаше, нямаше къде да отиде. Уест огледа коридора. Не видя никого другиго наблизо. Хийт беше в пълно неведение за присъствието му, с отворена уста, стъклени очи и забравена, омачкана шапка в скута.

Уест не можеше просто да отмине така човек, не му бе присъщо.

— Гудман Хийт — каза той, докато приближаваше селянина, който се сепна и го погледна стъписан. Напипа шапката си и понечи да стане, като мърмореше извинения.

— Не, моля, не ставай. — Уест седна на пейката и заби поглед в ботушите си. Не намери сили да погледне човека в очите. Настъпи неловко мълчание. — Имам приятел в Комисията по земята и посевите. Може би има нещо, което той би успял да направи за теб…

Засрамен и с притворени очи, Уест зарея поглед по коридора.

— Ще съм ви много признателен за всичко. — Фермерът се усмихна натъжен.

— Да, да, разбира се. Ще направя каквото мога.

Нищо добро нямаше да излезе от това, и двамата го знаеха. Уест изкриви уста и прехапа устна.

— Вземи това — каза той и постави една кесия във вкочанената, мазолеста длан на селянина.

Хийт го погледна и зяпна. Уест му отправи една неловка усмивка и стана на крака. Нямаше търпение да се махне от това място.

— Господине! — извика Гудман Хийт след него, но той вече се отдалечаваше бързо по коридора и не се обърна назад.

Списъкът

Защо го правя?

Черният силует на къщата на Вилем дан Роб се очертаваше на фона на ясното нощно небе. С нищо незабележителна двуетажна постройка и ниска, каменна ограда с порта отпред, точно като стотиците други по тази улица.

Старият ми познайник Рюз живееше в огромна, разкошна вила близо до пазара. Роб е трябвало да бъде малко по-дързък в искането на по-щедри подкупи. Е, за наше щастие, не го е направил. Навред из града всички представителни булеварди бяха ярко осветени и пълни с подпийнали гуляйджии чак до зазоряване. А тази изолирана задна уличка беше потънала в мрак и далеч от любопитните погледи.

Ще можем да работим необезпокоявани.

Отстрани един тесен прозорец на втория етаж още светеше. Чудесно. Нашият приятел си е у дома. Но още не е заспал — трябва да действаме внимателно. Глокта се обърна към практик Фрост и посочи към страничната фасада на къщата. Албиносът кимна и безшумно се отдалечи към отсрещната страна на улицата.

Глокта го изчака да се скрие в сенките покрай стената на къщата и се обърна към Северард, като посочи официалния вход. Очите на слабия практик му отвърнаха с бърза усмивка. После той бързо се сниши и изтича напред. Ловко се прехвърли през ниската ограда и се приземи безшумно от другата й страна.

Перфектно, за сега, дойде ред и аз да се размърдам. Глокта се замисли защо му трябваше да идва. Фрост и Северард бяха напълно способни и сами да се справят с Роб, той само щеше да ги забави. Като нищо мога да си падна на задника и да издам присъствие то ни. Така че, защо дойдох? Но той знаеше отговора. Чувството на вълнение вече започваше да се заражда в гърлото му. Усещането бе почти като това да си жив.

Беше увил парче плат на върха на бастуна си и така успя почти безшумно да докуца до оградата. Направо страхотно. И сто метра да беше висока тази ограда, и на половината на това, което е, пак нямам шансове да я прескоча.

Северард беше приклекнал на стъпалото пред входната врата и работеше по ключалката. С едно ухо, доближено до дървото, и с присвити от съсредоточение очи, облечените му в ръкавици ръце работеха пъргаво. Сърцето на Глокта запрепуска, а кожата му настръхна. Ах, тръпката от лова.

Дочу едно приглушено изщракване, след него още едно. Северард мушна лъскавите шперцове обратно в джоба си, после се пресегна и бавно, много внимателно завъртя топката на бравата. Вратата безшумно се отвори. Какво полезно момче е той. Без него и Фрост съм повече от сакат. Те са моите ръце и крака. Аз пък съм техният мозък. Северард се плъзна зад вратата и Глокта го последва, като примижаваше от болка при всяко стъпване с левия крак.

Антрето беше тъмно, но от горния етаж падаше широк сноп светлина, преминаваше през перилата на стълбите и хвърляше причудливи, разкривени сенки по дървения под. Глокта посочи нагоре, Северард кимна и като се придържаше близо до стената, тръгна на пръсти към стълбите. Отне му цяла вечност да стигне дотам.

Третото стъпало изскърца леко, когато той отпусна тежестта си на него. Глокта замижа, а Северард замръзна на място. Двамата останаха неподвижни като статуи и зачакаха. Нищо не се чуваше от горния етаж. Глокта си пое отново въздух, а Северард продължи нагоре, още по-внимателно, стъпало по стъпало. Когато стигна до върха на стълбите, предпазливо надзърна зад ъгъла и после изчезна безшумно от поглед.

Практик Фрост изникна от сенките в другия край на коридора. Глокта го погледна и повдигна вежди, но той поклати глава. Никой на долния етаж. Обърна се към входната врата и внимателно я затвори. Едва след като тя опря в рамката, той бавно пусна топката на бравата, за да се плъзне резето плавно и безшумно в отвора си.

— Определено трябва да видите това.

Внезапният звук на думите накара Глокта да подскочи и рязко да се обърне, което му докара остър спазъм в гърба. Северард стоеше на горната площадка на стълбите, вдигнал ръце на кръста. После се извърна и отново се скри от поглед по посока на светлината. Без повече да се старае да не вдига шум, Фрост тръгна с думкане нагоре по стълбите.

Защо никой никога не стои на долния етаж? Винаги са на горния. Поне няма да се налага да пази тишина, докато се изкачва. Той тръгна след практиците си, десният крак със скърцане напред, а левият — със задиряне по дъските след него. В далечния край на коридора на втория етаж зееше отворена врата и от стаята идваше ярката светлина на лампа. Глокта закуца към нея, прекрачи прага и спря да си поеме въздух след изкачването.

Майко мила, каква бъркотия. Една етажерка с рафтове беше отскубната от стената и по целия под се въргаляха множество отворени и затворени книги. На писалището лежаха прекатурена чаша вино и пръснати, сега подгизнали в червено, листове измачкана хартия. Леглото беше разхвърляно, завивката — наполовина смъкната на пода, а възглавниците и дюшекът — срязани и с напиращ навън пух. Вратите на гардероба зееха, едната, наполовина откъртена, висеше настрани. Вътре бяха останали малко дрехи, но повечето бяха разпокъсани и струпани на пода отпред.

Един красив млад мъж лежеше на пода под прозореца. С отворена уста, побеляло лице и приковани в тавана очи. Вратът му бе, меко казано, прерязан. Беше така зверски разпорен, че главата му едва се крепеше към тялото. И всичко беше опръскано с кръв — разкъсаните дрехи, срязания дюшек, както и самият труп. По стената имаше няколко размазани кървави отпечатъци от длани, а голяма част от пода бе покрита с локва кръв, още незасъхнала. Бил е убит тази вечер. Сигурно преди броени часове. Може би дори минути.

— Не мисля, че ще може да отговори на въпросите ни — каза Северард.

— Не. — Погледът на Глокта премина по разрушението в стаята. — Май че е мъртъв. Въпросът е как е станало?

Фрост закова едно розово око в него и повдигна вежда.

— Отлофа?

Северард избухна в писклив смях зад маската си. Дори Глокта се изкикоти.

— Няма съмнение. Само че как е влязла тази отрова?

— Утфоен позоес — изфъфли Фрост и посочи към пода.

Глокта тръгна бавно през стаята, като внимаваше нито краката му, нито бастунът да не попаднат в лепкавата смес от кръв и пух.

— И така, нашата отрова вижда светлината в прозореца, също като нас. Влиза през прозорец на долния етаж. Тихо се качва по стълбите. — Глокта внимателно обърна дланите на трупа с върха на бастуна си. Няколко петънца кръв от раната на врата, но никакви охлузвания по пръстите или кокалчетата. Не се е борил. Изненадали са го. Той се надвеси напред и огледа раната на врата.

— Един-единствен, мощен замах. Най-вероятно с нож.

— И Вилем дан Роб изтича на пода — каза Северард.

— А ние сме с един информатор по-малко — добави Глокта, унесен в мисли. В коридора нямаше кръв. Нашият човек, при целия този хаос, се е постарал доста да не нагази в кръвта, докато е тършувал из стаята. Действал е внимателно, без гняв или паника. Просто работа.

— Убиецът е бил професионалист — промърмори Глокта, — дошъл е с явни намерения. После вероятно се е постарал малко да изглежда като обир, кой знае. При всички положения архилектор Сълт няма да е доволен от труп. — Той погледна към двамата практици. — Кой е следващият в списъка?

Този път е имало борба, личеше си. От едната страна, поне. Солимо Сканди лежеше на пода настрани, с лице към стената, все едно се срамуваше от разкъсаната си нощница. По предмишниците му имаше дълбоки порязвания. Напразно се е борил да отклони острието. Беше пропълзял през стаята и оставил кървава следа по добре излъсканото дърво на пода. Напразно се е мъчил да се измъкне. Не беше успял. Четирите прободни рани на гърба бяха сложили край на живота му.

Глокта долови тръпки по лицето си при вида на окървавения труп. Едно тяло може и да е съвпадение. Две са конспирация. Клепачите му потрепериха. Който и да е сторил това, знаел е, че идваме, знаел е точно кога и за кого. Една крачка пред нас е. Много вероятно е списъкът ни със съучастници да е вече списък с трупове. Зад гърба на Глокта се разнесе скърцане и той рязко обърна глава. Болката прониза врата му. Нищо, само отворения прозорец, подухнат от вятъра. Сега спокойно. Спокойно и мисли.

— Изглежда Многоуважаемата гилдия на търговците на платове е започнала почистване.

— Откъде могат да знаят? — промърмори Северард.

Наистина, откъде?

— Сигурно са видели списъка на Рюз или са научили кои са в него. — А това означава… Глокта прокара език по празнините в зъбите си. — Някой в Инквизицията говори.

За пръв път в погледа на Северард не се прокрадна усмивка.

— Щом знаят кой е в списъка, значи знаят и кой го е съставил. Знаят кои сме.

Още три имена в списъка, може би? Най-отдолу? Глокта се усмихна широко. Колко вълнуващо.

— Страх ли те е, Северард?

— Да кажем, че не съм щастлив. — Той кимна с глава към трупа. — Нож в гърба не влиза в плановете ми.

— Нито пък в моите, Северард, уверявам те. Наистина, не. Ако умра, никога няма да узная кой ни е предал.

А аз искам да знам това.

Поредният ясен, безоблачен пролетен ден. Паркът е пълен с контета и безделници от всякакъв род. Глокта седеше напълно неподвижно на пейката, под милостивата сянка на едно разлистено дърво, и гледаше в грейналата зеленина, в искрящата вода, в щастливите, пияни, облечени в ярки тонове, веселящи се хора. Едни седяха, наблъскани рамо до рамо по пейките край езерото, други, на групички или по двойки, се бяха пръснали по тревата, пиеха и разговаряха, препичаха се на слънце. Игла да хвърлиш, нямаше къде да падне.

Но никой не седна до Глокта. От време на време някой се завтичаше натам, без да може да повярва на късмета си — да се добереш до такова място в такъв ден. И тогава виждаха седящия. Главите им клюмваха и те рязко отбиваха встрани или подминаваха пейката, все едно никога не са имали намерение да сядат на нея. Пропъждам ги по-успешно и от чумата, но може би е за добро. Не ми е нужна компанията им.

Той се загледа в група войници в една гребна лодка в езерото. Един от тях се изправи на носа, олюлявайки се с бутилка в ръка. Лодката се разклати заплашително и останалите му извикаха да сяда. Жизнерадостният им смях се понесе на вълни, с леко закъснение заради разстоянието. Деца. Толкова млади. И така невинни. До неотдавна и аз бях такъв. А понякога изглежда е било преди хиляда години. Или повече. Изглежда е било в друг свят.

— Глокта.

Той вдигна поглед и засенчи с ръка очи. Архилектор Сълт най-после дойде, тъмно очертание на фона на синьото небе. Когато погледна хладно надолу, Глокта реши, че днес той изглеждаше по-уморен, по-сбръчкан и по-изпит от обикновено.

— Дано да си заслужава това, което имаш да казваш. — Сълт отметна назад полите на дългото си бяло палто и грациозно седна на пейката. — Простолюдието пак се е вдигнало на оръжие в Келн. Някакъв местен лорд идиот да вземе да обеси няколко селяни и сега ние да оправяме бъркотията! Колко трудно е да управляваш едно кално поле и шепа селяндури? Не се иска да си мил с тях, просто не ги беси! — Устните му се изпънаха в тънка линия, докато очите му стрелкаха гневни погледи по поляните. — Дано да си заслужава идването ми тук.

В такъв случай ще гледам да не те разочаровам.

— Вилем дан Роб е мъртъв.

Сякаш за да подсили ефекта на казаното от Глокта, пияният войник залитна, метна се през борда на лодката и с плясък падна вън водата. Звукът от гръмогласния смях на приятелите му достигна до пейката с известно закъснение.

— Бил е убит — добави Глокта.

— Хм, случва се. Просто вземи следващия в списъка и го прибери. — Сълт смръщи вежди и се изправи. — Не мисля, че имаш нужда от одобрението ми за всяка дреболия. Точно за това се спрях на теб. Просто се захващай и свърши работата — тросна се Сълт и понечи да си тръгва.

Няма нужда от бързане, архилекторе. Това е проблемът на здравите крака, склонен си непрекъснато да тичаш напред-назад. А когато имаш проблем с движението, много внимателно се замисляш и не помръдваш, докато не си напълно сигурен, че се налага.

— Следващият в списъка също е претърпял малка злополука.

Сълт се обърна. Едната му вежда многозначително се повдигна.

— Нима?

— И останалите също.

Архилекторът стисна устни и седна обратно на пейката.

— Всичките ли?

— Всичките.

— Хм — замисли се Сълт. — Интересно. Текстилната гилдия разчиства след себе си, а? Въобще не съм очаквал подобна липса на милост. Времената се менят, определено, времената се… — Сълт се отнесе в мисли и се намръщи. — Смяташ, че някой им е дал списъка на Рюз, нали? Мислиш, че някой от нашите хора е пропял. Затова ме извика тук, прав ли съм? Да не мислиш, че просто избягвам стълбите? До един убити? Всяко едно име от списъка? Точно в нощта, когато отиваме да ги приберем? Въобще не вярвам в съвпаденията. Нима, архилекторе?

Очевидно не вярваше. Лицето на Сълт придоби мрачно изражение.

— Кой е виждал самопризнанието?

— Аз и двамата ми практици, естествено.

— Имаш ли им пълно доверие?

— Напълно им се доверявам.

Настъпи мълчание. Лодката в езерото се носеше неуправляема, докато войниците в нея се суетяха с вдигнати във въздуха гребла. Онзи във водата се смееше, пляскаше с ръце и пръскаше другарите си в лодката.

— За известно време самопризнанието беше в кабинета ми — промърмори архилекторът. — Възможно е някой от служителите ми да го е видял. Възможно е.

— Имате ли им пълно доверие, Ваше високопреосвещенство?

Сълт застина, с приковани в Глокта ледени очи.

— Не биха посмели. Знаят на какво съм способен.

— Значи остава началник Калайн — каза тихо Глокта.

Устните на архилектора останаха почти неподвижни, когато заговори.

— Действай много внимателно, инквизиторе, много предпазливо. Навлизаш в опасни води. Глупаците не стават началници в Инквизицията, независимо как изглежда отстрани. Калайн има много приятели както в Палатата на въпросите, така и извън нея. Влиятелни приятели. Всяко обвинение срещу него трябва да е подкрепено с железни доказателства. — Сълт внезапно спря, за да изчака една групичка жени да се отдалечат. — Железни доказателства — просъска отново той в момента, в който жените не можеха да го чуят. — Намери ми този убиец.

Лесно е да се каже.

— Разбира се, Ваше високопреосвещенство, но боя се, че разследването ми удря на камък.

— Не съвсем. Имаме още един неизигран коз. Самият Рюз.

Рюз?

— Но, архилекторе, той сигурно вече е в Англанд. Сигурно сега се поти в някоя мина или нещо подобно. Ако въобще е изкарал толкова дълго.

— Не. Той е тук, в Агрионт, под ключ и стража. Реших, че ще е най-добре да го задържа.

Глокта едва успя да скрие изненадата си. Умно. Много умно. По всичко личи, че глупаците не стават също и архилектори в Инквизицията.

— Използвай го за примамка. Ще накарам секретаря си да занесе на Калайн съобщение, че съм поддал. Че съм готов да оставя Текстилната гилдия да продължат да работят, но при по-строги правила. И че като жест на добра воля съм готов да освободя Рюз. Ако Калайн е източникът им на информация, смея да твърдя, веднага ще им каже, че Рюз е свободен. И, сигурен съм в това, те ще изпратят убиеца да го накаже за развързания му език. А ти ще го заловиш, докато се опитва да го стори. Ако ли пък убиецът не се появи, е, просто ще трябва да потърсим предателя другаде. И в двата случая не губим нищо.

— Отличен план, Ваше високопреосвещенство.

Сълт го погледна хладно.

— Естествено, ще ти трябва място, откъдето да работиш, някъде далеч от Палатата на въпросите. Ще ти осигуря средствата, ще уредя доставката на Рюз до твоите практици и ще те информирам, когато Калайн получи съобщението ми. Намери ми този убиец, Глокта, и здраво го натисни. Искам да го изцедиш докрай.

Лодката силно се килна, докато войниците се опитваха да извадят от водата мокрия си другар, след това внезапно се преобърна и ги запрати до един в езерото.

— Искам имена — изсъска Сълт и стрелна с гневен поглед пляскащите във водата войници. — Искам имена и доказателства, и документи, и хора, които да се изправят пред Камарата на лордовете и да посочат с пръст. — Сълт се изправи. — Дръж ме в течение.

Глокта го проследи с поглед как се отдалечава със скърцане на подметки в ситния чакъл на алеята по посока Палатата на въпросите.

Отличен план. Радвам се, че си на моя страна, архилекторе. На моя страна си, нали?

Войниците бяха успели да изтеглят до сушата преобърнатата лодка и стояха на брега подгизнали. Крещяха си един на друг. От доброто им настроение не бе останала и следа. Едно от греблата беше изоставено във водата и сега се носеше към мястото, където езерото се оттичаше в малък поток. Скоро щеше да мине под моста и да бъде отнесено под градските стени, докато накрая се озове в ограждащия защитен ров на Агрионт. Глокта го наблюдаваше как бавно се носи и върти по водата. Грешка. Подробностите са важни. Лесно се забравят дребните неща, но ето как останала без гребла, лодката става напълно безполезна.

Погледът му започна да блуждае по лицата на хората в парка. Очите му се спряха върху красива двойка на една от пейките. Млад мъж със задълбочено и тъжно изражение на лицето разговаряше с момиче. Тя внезапно скочи на крака и се отдалечи, захлупила в шепи лице. Ах, болката, причинена от зарязващият те любим. Загубата, гневът, срамът. Кой поет беше казал, че няма по-голяма болка от онази на разбитото сърце? Сантиментални дрънканици. Трябвало е да изкара малко време в императорски затвор. Глокта се усмихна и прокара език по дупките, където някога се бяха намирали предните му зъби. Времето лекува разбитите сърца, но не и избитите зъби.

Глокта погледна младежа. На лицето му бе изписана известна доза задоволство от гледката на разплакано момиче. Я го гледай ти, младия негодник! Дали е разбил повече сърца, отколкото аз… на младини, естествено? Сега и дума не може да става. Нужен ми е около половин час само за да събера сили и смелост да стана. Единствените жени, които съм разплаквал наскоро, са съпругите на онези, които съм изпратил на заточение в Англанд…

— Санд.

Глокта се обърна.

— Лорд-маршал Варуз, каква чест.

— О, моля те — каза старият боец и седна на пейката с отсеченото и добре премерено движение на майстор фехтовач. — Изглеждаш добре — каза той, но дори не погледна към Глокта.

Искаш да кажеш, изглеждам сакат.

— Как си, стари приятелю? — попита Варуз.

Сакат съм, дърт помпозен кретен такъв. О, и приятел, казваш? Всичките тези години, откакто се върнах, не ме потърси дори веднъж, нито веднъж. Това ли ти е приятелството?

— Много добре, благодаря, маршал Варуз.

Варуз се размърда неспокойно на пейката.

— Последният ми ученик, капитан Лутар… сигурно го познаваш?

— Срещали сме се.

— Трябва да видиш позициите му. — Маршалът натъжено поклати глава. — Момчето има талант, вярно, но никога няма да достигне твоята класа, Санд. Не се знае. Искрено му пожелавам един ден да е толкова сакат, колкото съм аз в момента. Има достатъчно дарба, за да спечели, само дето я пилее. Хвърля я на вятъра. Олеле, каква трагедия. Направо ще ми призлее от мъка. Ядох ли нещо тази сутрин? Мързелив е, Санд, и твърдоглав. Липсват му кураж, целеустременост. Не влага сърце в тренировките, а времето напредва. Та, чудех се, ако имаш време, разбира се — Варуз погледна Глокта в очите за секунда, — дали не би се съгласил да поговориш с него?

Направо изгарям от нетърпение. Да чета лекции на това хленчещо говедо сбъдва всичките ми мечти. Как смееш, арогантен, дърт глупако? Цялата си репутация изгради на моите успехи, а когато имах нужда от теб, ме отряза. А сега си дошъл да искаш помощта ми и се осмеляваш да ме наричаш приятел?

— Разбира се, маршал Варуз, ще се радвам да поговоря с него. Всичко за стар приятел.

— Отлично, отлично! Сигурен съм, че ти ще обърнеш нещата! Обучавам го всяка сутрин във вътрешния двор до Кулата на Създателя, където… някога обучавах и теб. — Варуз смутено замлъкна и се замисли.

— Ще дойда възможно най-скоро, щом службата ми позволи.

— Разбира се, службата ти… — Възрастният маршал беше станал да си върви, очевидно изгарящ от нетърпение да продължи по пътя си.

Глокта му подаде ръка и старият войн трябваше да остане за момент. Спокойно, маршале, не съм заразен. Варуз сковано стисна ръката му, все едно се тревожеше, че ще я откачи от рамото. После смотолеви някакво извинение и се отдалечи с енергична походка и гордо вдигната глава. Докато минаваше покрай мокрите войници, те се поклониха сконфузено и отдадоха чест.

Глокта изпъна напред крак и се замисли дали да стане. И да отида, къде? Светът няма да свърши, ако поседя още малко на тази пейка. Закъде да бързам? Нямам бърза работа.

Предложение и дар

— Иии, напред! — извика маршал Варуз.

Джизал се хвърли към него. Пръстите на краката му се извиха по ръба на гредата в отчаяна борба за равновесие. Включи в атаката си един-два неумели промушващи удара, колкото да изглежда, че влага ентусиазъм. Четирите часа тренировки всеки ден си казваха думата и той беше на предела на силите си.

Смръщил вежди, Варуз отби затъпеното острие на Джизал и продължи да се движи по гредата с такава лекота, сякаш се разхождаше по алеите в парка.

— Сега назад!

Джизал се олюля на пети. Размаха глуповато лявата си ръка в жалък опит да запази равновесие. Усещаше силна болка в краката, навсякъде от коленете нагоре. Под коленете положението беше още по-зле. Варуз минаваше шейсетте, но не показваше и следа от умора. Танцуваше по гредата, остриетата му свистяха, а дори не се беше изпотил. Джизал, от друга страна, се бореше за всяка глътка въздух, докато с мъка парираше с лявата ръка. На път всеки един момент да изгуби равновесие, той протегна назад десния си крак и отчаяно заопипва гредата.

— Иии, напред!

Джизал усети как прасците му изкрещяха от болка, когато се опита да смени посоката на движение. Отправи мощен замах към вбесяващия го старец, но Варуз не помръдна назад. Вместо това се гмурна под замаха на Джизал и го подсече с опакото на дясната си ръка.

Джизал изрева, когато дворът шеметно се завъртя около него. Единият му крак се сблъска болезнено с гредата и в следващия момент той се просна по лице на тревата. Брадичката му се заби в земята и зъбите му изтракаха. Джизал се претърколи по гръб и остана да лежи на тревата, задъхан като току-що изхвърлена на брега риба. Удареното място на крака му тръпнеше от болка. Поредната грозна синина на следващата сутрин.

— Ужас, Джизал, направо ужас! — изкрещя старият войн и чевръсто скочи от гредата. Джизал се преобърна, изруга и сковано се изправи на крака. — Клатиш се по тази греда, все едно ходиш по опънато въже. Това е здраво парче дъбово дърво, достатъчно широко, че да се загубиш на него! — Маршал Варуз подсили думите си, като удари по гредата с кинжала си толкова силно, че от нея полетяха трески.

— Мислех, че казахте „напред“ — изропта Джизал.

Веждите на Варуз рязко подскочиха нагоре.

— Ти сериозно ли мислиш, капитан Лутар, че Бремър дан Горст съобщава на опонентите си какъв точно ще е следващият му ход?

— Бремър дан Горст ще се опита да ме победи, дърт кретен такъв! А твоята работа е да ми помогнеш аз да го победя, това е! — Такива бяха мислите на Джизал, но той не бе чак толкова глупав, че да ги изкаже на глас. Затова, просто поклати глава.

— Не! Естествено, че не! Той полага всички усилия да заблуди и обърка опонентите си, точно както правят всички големи фехтовачи!

Лорд-маршал Варуз започна да крачи напред-назад и да клати глава. За пореден път Джизал се замисли дали да не се откаже. Беше му писнало всяка вечер да си ляга в леглото като пребит, по време, когато трябваше тепърва да започва да се напива. Писнало му беше и всяка сутрин да става с болки и насинен, при това само за да изтърпи поредните безкрайни четири часа тренировка — бягане, греда, прът и позиции. Не можеше да понася повече да бъде запращан по задник на земята от майор Уест. Но най-много от всичко омръзнало му беше да бъде тормозен от този стар глупак.

— … Отчайващо представяне, капитане, наистина отчайващо. Мисля, всъщност, че формата ти се влошава…

Джизал никога нямаше да спечели Турнира. Никой не очакваше това от него наистина, най-малко той самият. Така че защо просто не се откаже и не се върне към картите и нощните гуляи? Не е ли това, каквото наистина иска от живота? От друга страна, какво ще го отличи от хилядите други по-малки синове на благородници? Преди много време беше решил, че иска да е специален. Един ден да стане лорд-маршал или пък дворцов шамбелан. Каквото и да е, само да е известен и да е важна особа. Искаше кресло във Висшия съвет. Искаше да взема важни решения. Искаше хората да му се умилкват и подмазват, да попиват всяка негова дума. Да шепнат: „Ето го лорд Лутар!“, когато минава покрай тях. Щеше ли да е доволен да е завинаги една по-богата, по-умна и по-красива версия на лейтенант Бринт? Пфу! Иска ли питане.

— … Имаме още толкова много работа и крайно недостатъчно време да я свършим, освен ако не промениш отношението си. При спаринг-дуела си направо отчайващ, издръжливостта ти е все още недостатъчна, а за равновесието направо не ми се говори…

И какво ще си кажат другите, ако се откаже? Какво ще направи баща му? А братята му, те какво ще кажат? Ами останалите офицери? Ще го помислят за страхливец. И накрая Арди Уест. През последните няколко дни тя заемаше голяма част от мислите му. Ще продължава ли да се притиска така близо до него, ако спре да се дуелира? Ще продължи ли да му говори с онзи неин мек тон? Ще се смее ли на шегите му? Ще продължи ли да впива в него големите си, черни очи, застанала така близо, че почти да долавя дъха й върху лицето си?

— Ти слушаш ли ме, момче? — ядосано изкрещя Варуз.

Джизал долови неговия дъх върху лицето си, както и солидна доза плюнка.

— Да, господине! Спаринг отчайващ, издръжливост недостатъчна! — Джизал преглътна мъчително. — За равновесието ми по-добре да не говорим.

— Именно! Започвам да си мисля, но никак не ми се вярва, особено след всички неприятности, които си навлякох с теб, че не влагаш сърце и душа в това. — Варуз погледна строго Джизал в очите. — Вие как мислите, майор?

Не последва отговор. Уест седеше, смъкнат в стола си, със скръстени на гърдите ръце и зареян в празното пространство поглед.

— Майор Уест! — кресна маршалът.

Уест го погледна сепнат, все едно едва сега го бе забелязал.

— Извинете, маршал, бях се разсеял.

— Забелязах — изсъска през зъби Варуз. — Май никой не е съсредоточен тази сутрин.

Отклонението на гнева на маршала донесе истинско облекчение на Джизал, но щастието му се оказа краткотрайно.

— Добре тогава — сопна се маршалът. — Щом така искаш. От утре всяка тренировка ще започва с плуване в защитния ров. Миля-две ще са достатъчни като начало. — Джизал трябваше да стисне здраво зъби, за да спре напиращия в него крясък. — Студената вода върши чудеса за изостряне на сетивата. И може би ще е добра идея да започваме по-рано, докато възприятията ти са във върхова форма. Това ще рече, начало в пет. А дотогава, капитан Лутар, предлагам ти добре да си помислиш защо идваш тук: да спечелиш Турнира или просто защото ти е приятна компанията ми. — При тези думи маршал Варуз се обърна и се отдалечи с наперена походка.

Джизал успя да овладее нервите си до момента, в който Варуз напусна вътрешния двор, но в мига, в който беше сигурен, че маршалът не може да го чуе, яростно запрати оръжията си в стената.

— Проклятие! — изкрещя той още преди двете остриета да издрънчат на плочника. — Мамка му! — Огледа се за нещо, което да срита и което да не е прекалено твърдо. Очите му се спряха на едната опора на гредата, но ритникът му бе зле премерен и сега трябваше да положи всички усилия да потисне желанието да сграбчи с две ръце нараненото си стъпало и да заподскача на един крак като пълен идиот. — Мамка му, мамка му! — беснееше той.

Уест остана разочароващо равнодушен. Смръщил лице, той се изправи и тръгна да си върви.

— Ти накъде? — попита го Джизал.

— Някъде, все едно — отвърна онзи през рамо. — Видях достатъчно.

— Какво значи това сега?

Уест спря и се обърна назад.

— Колкото и странно да ти звучи, на света има и по-сериозни проблеми от твоите.

Джизал остана с отворена уста, докато Уест с горда походка напусна вътрешния двор.

— Ти пък за какъв се мислиш? — извика след него Джизал, когато беше сигурен, че майорът се е отдалечил достатъчно, за да го чуе. — Мамка му, мамка му!

Реши да срита отново подпората, но после размисли и се отказа.

На връщане към офицерските общежития Джизал бе в отвратително настроение, затова реши да се придържа към задните улички и алеи на Кралския булевард и да избягва натоварените части на Агрионт. За да е сигурен, че ще предотврати всякакви социални контакти, вървеше с наведена глава, приковал гневен поглед в ботушите си. Въпреки това късметът не бе на негова страна.

— Джизал!

Каспа беше излязъл на разходка с облечено в скъпи дрехи русокосо момиче. С тях вървеше и една страховита жена на средна възраст, най-вероятно гувернантка или нещо от сорта. Бяха спрели, за да разгледат някаква невзрачна статуя в един от задните вътрешни дворове.

— Джизал! — извика отново Каспа и размаха шапка над главата си.

Нямаше как да ги избегне. Джизал си намъкна неубедителна усмивка на лицето и се отправи наперено към тях. Докато приближаваше, бледото момиче му се усмихна. Сигурно целта на тази усмивка бе да го очарова, но той не усети нищо такова.

— Пак ли си се дуелирал, Лутар? — небрежно попита Каспа.

Джизал беше целият потен и носеше тренировъчни оръжия за фехтовка. А и всеки знаеше, че тренира всяка сутрин. Не се искаше много мозък — за късмет на Каспа, който нямаше почти никакъв, — за да направиш връзката.

— Как позна? — Джизал не целеше съвсем да убие разговора, затова съпроводи думите си с престорен смях. Това върна усмивките на лицата на дамите.

— Ха-ха — засмя се Каспа, както винаги готов да се подложи на присмех. — Джизал, да ти представя братовчедка си, лейди Арис дан Каспа. А това е прекият ми командир, капитан Лутар.

Това значи е прословутата братовчедка. Една от най-богатите наследнички в Съюза и от отлично потекло. Каспа не спираше да плямпа каква красавица била, но за Джизал тя беше просто едно бледо, кльощаво и болнаво на вид създание. Момичето се усмихна едва и протегна немощна бяла ръчица, която Джизал удостои с възможно най-повърхностния допир на устните си.

— Очарован съм — промърмори той без всякаква охота. — Моля да ме извините за външния ми вид. Идвам от тренировки.

— Да — изписука тя с пронизително висок глас в момента, в който беше сигурна, че той е свършил да говори, — чувала съм, че сте великолепен фехтовач.

Настъпи кратко мълчание, докато тя търсеше нещо подходящо, което да каже. После погледът й грейна.

— Кажете, капитане, фехтовката наистина ли е опасна?

Ама че лигаво бръщолевене.

— Не, милейди, на арената използваме само притъпени остриета. — Би могъл да продължи да говори, но реши, че няма никакво желание да си прави труда. Джизал вяло й се усмихна и тя отвърна със същото. Разговорът поемаше стремително надолу.

Очевидно изчерпал темата за фехтовката, Джизал се накани да се извини и да си тръгне, когато Арис прекъсна намеренията му с нов въпрос.

— А кажете, капитане, наистина ли има вероятност от война в Севера? — Гласът й съвсем заглъхна в края на изречението, но гувернантката я погледна одобрително, очевидно доволна от реторичните умения на подопечната й.

Имай милост.

— Ами, струва ми се… — започна Джизал. Бледосините очи на лейди Арис се приковаха в неговите в очакване. Сините очи не струват пет пари, помисли си той. Зачуди се, по коя ли тема е по-неосведомена: фехтовка или политика? — Вие как мислите, милейди?

Челото на гувернантката се сбърчи едва доловимо. Лейди Арис изглеждаше леко стъписана. Изчерви се и затърси подходящите думи.

— Ами, ъъъ… искам да кажа… мисля, че… всичко ще е наред.

Слава на съдбата, помисли си Джизал, спасени сме! Трябваше да се махне от тук.

— Разбира се, всичко ще е наред. — Той насили нова усмивка на лицето си. — Беше истинско удоволствие да се запознаем, но боя се, че скоро застъпвам по служба, така че налага се да ви оставя. — Поклони се, от чисто благоприличие. — Лейтенант Каспа, лейди Арис.

Каспа, дружелюбен както винаги, го потупа по рамото. Невежата, кльощава братовчедка се усмихна неуверено. Докато се отдалечаваше, гувернантката го изгледа изпод вежди, но той не й обърна никакво внимание.

Джизал пристигна в Камарата на лордовете тъкмо когато членовете на съвета се връщаха от обедна почивка. На влизане във фоайето удостои стражата със стегнато кимване с глава и се отправи с широка крачка през големите врати към централната пътека между банките. Докато минаваше покрай извитата стена, за да заеме мястото си зад централния подиум, разпръснатата колона от първенците на кралството се зададе зад гърба му и акустиката в залата поде шума от стъпки, мърморене и шепот.

— Джизал, как беше фехтовката? — Подранил като никога, Яленхорм реши да се възползва от времето до влизането на дворцовия шамбелан, за да поприказва.

— И по-хубави дни съм имал. Ти?

— О, аз си прекарах страхотно сутринта. Запознах се с братовчедката на Каспа, как се казваше… — запъна се той на името.

— Лейди Арис — въздъхна Джизал.

— Да, точно така! Виждал ли си я?

— Съвсем случайно се натъкнах на тях преди малко.

— Уау! — възкликна Яленхорм. — Не е ли невероятна?

— Ъхъ. — Джизал разсеяно отмести поглед настрани към облечените в роби с кожени яки големци, които вървяха по пътеката към местата си. Или по-скоро към най-малко любимите им синове или платени представители. Много малко от благородниците в днешно време се появяваха лично на заседанията в Камарата на лордовете, не и ако нямаха някое изключително важно оплакване. Мнозина дори не си и правеха труда да изпращат представител.

— Кълна се, това е едно от най-прелестните момичета, които съм виждал. Каспа непрекъснато я превъзнася, но на живо е далеч по-красива.

— Ъхъ.

Представителите в съвета сега започваха да се разпръсват по банките, всеки към своето място. Подобно на амфитеатрална зала, представителите в Камарата на лордовете седяха на мястото на публиката, на наредени в полукръг банки, разделени от една централна пътека.

И също като в театъра, едни места бяха по-добри от други. Най-маловажните седяха високо горе, най-отзад. С намаляване на височината, растеше важността на представителите. Първият ред беше запазен за главите на най-влиятелните семейства или когото там са изпратили да ги представлява. Представителите от Юга, от Дагоска и Уестпорт, седяха отляво, в по-близката до Джизал половина на залата. В далечната дясна половина седяха тези от Севера и Запада, от Англанд и Старикланд. Средната част на залата се заемаше от старата аристокрация от Мидърланд, сърцето на Съюза. От истинските жители на Съюза, по тяхно мнение. И по мнението на Джизал, всъщност.

— Каква осанка, каква грация — превъзнасяше се Яленхорм, — и тази прекрасна светла коса, и млечнобяла кожа, и тези фантастични сини очи.

— И всичките тези пари.

— Ъъъ, да, това също — усмихна се едрият лейтенант. — Според Каспа неговият чичо е дори по-богат от баща му. Представи си само! И има само едно дете. Тя ще наследи всяка една марка от това богатство. До една! — Яленхорм едва сдържаше вълнението си. — Щастливец ще е този, който успее да я върже! Как й беше името?

— Арис — отвърна намусено Джизал.

Лордовете или техните представители вече бяха заели местата си. Посещаемостта беше слаба: повече от половината банки бяха празни. По принцип залата толкова се пълнеше. Ако Камарата на лордовете наистина беше театър, собствениците трябваше сериозно да се замислят за смяна на репертоара.

— Арис, Арис — премлясна с устни Яленхорм, все едно името оставяше сладък вкус в устата му. — Щастливец ще е този, който я получи.

— Абсолютно. Истински щастливец — отвърна Джизал.

При условие че си пада повече по парите, отколкото по общуването, помисли си той, по-скоро бих се оженил за гувернантката й, тя поне изглеждаше, че има някакъв характер.

Дворцовият шамбелан беше влязъл в залата и сега вървеше бавно към централния подиум, където, зад голяма маса, бе неговото място, точно където би била сцената, ако това беше театър. По петите го следваше „ято“ облечени в черни роби секретари и писари, един от друг по-натоварени с тежки книги и свитъци с официални документи. В представителната си пурпурна роба лорд Хоф изглеждаше точно като една екзотична, величествена птица, преследвана от ято черни гарвани.

— Ето го и вкиснатия дъртак — измърмори под носа си Яленхорм, докато шамбеланът заобикаляше масата. Джизал постави ръце на гърба си и зае обичайната поза: леко разтворени стъпала и високо вдигната брадичка. Плъзна поглед по войниците, подредени през равни интервали покрай извитата стена. Стояха както винаги в пълна броня, напълно неподвижно и в перфектна стойка. Джизал пое дълбоко въздух и се подготви за няколко часа на крайно отегчение.

Дворцовият шамбелан се стовари на стола си и поиска вино. Секретарите заеха местата си. Мястото за краля в средата беше празно, както обикновено. Разнесе се шумолене на документи, заотваряха се големи книги, перата бяха извадени и с тракане натопени в мастилниците. Говорителят на съвета излезе пред масата и удари с жезъла си по пода за въдворяване на ред. Шепотът на благородници, представители и малцината присъстващи поданици, насядали в обществената ложа над банките, постепенно замря. В залата се възцари тишина.

Говорителят изду гърди.

— Обявявам заседанието… — заговори бавно той, с плътен глас, сякаш рецитираше хвалебствия на нечие погребение — … на Камарата на лордовете на Съюза… — Той направи ненужно дълга и многозначителна пауза. Лорд Хоф го стрелна с гневен поглед, но говорителят не се остави да му отнемат краткия миг слава. Накара всички присъстващи да изчакат още миг, преди да продължи. — … за открито!

— Благодаря — каза язвително Хоф. — Мисля, че щяхме да изслушаме лорд-губернатора на Дагоска преди прекъсването за обяд.

Думите му бяха придружени от тихото драскане на пера, докато двама писари записваха всяка казана дума. Ехото от двете се смеси под високия купол на залата.

На първия ред, в близост до Джизал, един възрастен мъж се изправи с мъка на крака. В треперещите си ръце стискаше няколко листа.

— Камарата на лордовете — монотонно обяви говорителят, като си позволи още малко помпозност — изслушва Ръш дан Тюел, представител на Санд дан Вурмс, лорд-губернатор на Дагоска!

— Благодаря. — Шумолящият глас на Тюел прозвуча абсурдно тихо в огромната зала. Едва достигна до Джизал, а той стоеше на не повече от десетина крачки разстояние. — Уважаеми лордове — започна той.

— По-силно! — подвикна някой от крайните банки.

Избухна смях. Възрастният мъж прочисти гърлото си, започна отново.

— Уважаеми лордове, заставам пред вас със спешно послание от лорд-губернатора на Дагоска. — Гласът му отново се върна към обичайното си, едва доловимо ниво. Всяка дума бе съпроводена с непрестанното дращене на перата. От обществената ложа се разнесе шепот и това допълнително утежни положението. — Нашият велик град е изправен пред заплаха от императора на Гуркул и тази заплаха нараства с всеки изминал ден.

Откъм задната част на залата, където седяха представителите на Англанд, се разнесе тихо неодобрение, но основното множество продължи да слуша отегчено.

— Нападенията над кораби — продължи Тюел, — безпокойството на търговците и демонстрациите пред стените на града принудиха губернаторът да ме изпрати пред вас…

— Радваме се, за което! — извика някой.

Разнесе се нова вълна смях, малко по-силна от предишната.

— Градът е построен на тесен полуостров — напрегна сили възрастният мъж да надвика нарастващия шум, — а откъм сушата граничи със земи, контролирани от нашия враг, гуркулите. От Мидърланд ни делят мили необятно море! Защитата ни не е това, което трябва. Лорд-губернаторът отчаяно се нуждае от допълнителни средства…

Споменаването на пари предизвика рев на недоволство. Устните на Тюел продължаваха да се движат, но вече нямаше никакъв шанс гласът му да бъде чут. Лорд-шамбеланът отпи от бокала с вино. Най-отдалеченият от Джизал писар беше оставил перото си и разтриваше очите си с изцапани от мастило пръсти. Най-близко седящият от него тъкмо беше завършил реда си и Джизал изпъна врат да види какво е написал. Редът гласеше просто:

Говорителят с огромно самодоволство започна да блъска с жезъла си по плочите на пода. Врявата постепенно стихна, но сега Тюел се бе задавил от кашлица. Опита се да каже нещо, но не успя и просто махна с ръка, преди да седне на мястото си със зачервено лице. Съседът му взе да го тупа по гърба.

— Ако позволите, лорд-шамбелан? — провикна се изискан млад мъж от първия ред в другия край на залата и скочи на крака. Дращенето на перата бе подновено. — Струва ми се, че…

— Камарата на лордовете — прекъсна го говорителят — изслушва Херсел дан Мид, трети син и представител на Федор дан Мид, лорд-губернатор на Англанд!

— Струва ми се — продължи красивият младеж, леко раздразнен от прекъсването, — че нашите приятели от Юга са в непрестанно очакване на мащабно нападение от императора! — Този път ропотът се надигна от другата страна на залата. — Нападение, което никога не става факт! Не победихме ли гуркулите само преди няколко години, или паметта ми изневерява? — Недоволството се усили. — Това всяване на паника източва ресурсите на Съюза, а това е недопустимо! — Сега той вече викаше, за да надделее над шума. — В Англанд имаме стотици мили граница и голям недостиг на войници. Ако някой наистина се нуждае от допълнителни средства…

В миг виковете станаха двойно по-силни. Подвиквания „Така е!“, „Глупости!“, „Вярно!“, „Лъжи!“ изпъкнаха на общия фон. Неколцина съветници бяха станали на крака и крещяха. Едни енергично кимаха с глави, докато други яростно клатеха своите в несъгласие. А някои просто се прозяваха и се оглеждаха. Джизал забеляза един, седящ в централната задна част на залата, който със сигурност беше заспал и всеки момент го грозеше опасност от клюмване в скута на съседа му. Той с блуждаещ поглед обходи лицата на хората зад перилата на обществената ложа. Изведнъж гърлото му се сви. Арди Уест стоеше в ложата и гледаше надолу, право в него. Когато погледите им се срещнаха, тя се усмихна и му махна с ръка. Джизал също се усмихна и преди да осъзнае къде се намира, понечи да й махне. Застина с наполовина вдигната във въздуха ръка, после я мушна обратно зад гърба и нервно се огледа. С облекчение видя, че никой от високопоставените не е забелязал гафа му. Да махне усмивката от лицето си обаче, се оказа доста по-трудно.

— Уважаеми лордове! — изрева шамбеланът и стовари върху масата празния бокал.

Той беше най-гръмогласният човек, когото Джизал някога бе виждал. Дори маршал Варуз можеше да научи едно-две неща от него за викането. Заспалият в задната част на залата подскочи и се заоглежда, примигвайки. Шумът заглъхна почти мигновено. Онези от съветниците, които бяха станали, се огледаха виновно, като малки деца, хванати да вършат някоя пакост, и един по един седнаха. Шепотът в обществената ложа заглъхна. Редът бе възстановен.

— Уважаеми лордове! Уверявам ви, че за краля няма по-голяма грижа от тази за сигурността на поданиците му, независимо къде живеят! Съюзът не търпи заплахи над хората или земите му! — Хоф подчерта всяка дума с удар с юмрук по масата. — От императора на Гуркул, от диваците в Севера или от когото и да било друг!

Последното изречение бе подсилено с толкова мощен удар по масата, че от едната мастилница плисна мастило и потече по грижливо изписан документ пред единия от писарите. Патриотичният изблик на Хоф бе приет с викове на одобрение и подкрепа.

— Колкото до конкретните искания на Дагоска! — продължи Хоф. Все още задавен от кашлицата, Тюел го погледна обнадежден. — Не е ли това градът с едни от най-надеждните и здрави защитни съоръжения в света? Не удържа ли той, само преди десетилетие, обсада на гуркулите, продължила повече от година? Какво стана с тези стени, господине, какво стана със стените?

Огромната зала притихна. Всички наостриха уши да чуят отговора.

— Лорд-шамбелан — изхриптя Тюел и гласът му бе почти заглушен от шумоленето на хартия, когато един от писарите прелисти книгата пред себе си, — стените ни са зле поддържани и нямаме достатъчно войници за охраната им. Императорът е наясно с това — промълви едва доловимо той, — умолявам ви…

Възрастният мъж се задави в нов изблик на кашлица и се срина на мястото си. Представителите на Англанд го изпроводиха с умерена доза подигравки. Хоф се намръщи още повече.

— Доколкото съм запознат, тези защитни стени трябваше да се поддържат с местни средства и от данъците на многоуважаваната Гилдия на търговците на подправки, която работи в Дагоска и се ползва с изключителни права по силата на много доходоносен лиценз през последните седем години. След като не могат да се набавят средства дори за поддръжка на градските стени — той обходи с мрачен поглед залата, — тогава може би е време този лиценз да бъде обявен на търг.

Порой от гневен ропот се изля от обществената ложа.

— При всички положения — продължи Хоф — за момента короната не може да отдели никакви средства!

Ропот и недоволство се понесоха откъм представителите на Дагоска и одобрителни възгласи откъм тези на Англанд.

— А сега, за искането на Англанд! — прогърмя гласът на дворцовия шамбелан, когато той се обърна към Мид. — Вярвам, че след малко ще чуем добри новини, които да отнесете на баща си, лорд-губернатора на Англанд.

Облак от възбуден шепот се понесе към позлатения купол на залата. Красивият младеж изглеждаше приятно изненадан и с право. Да отнесеш добри новини от заседание на Камарата на лордовете беше истинска рядкост; всъщност това се отнасяше за каквито и да е новини.

Тюел си беше възвърнал контрола над дробовете си и понечи да заговори, но бе прекъснат от силно почукване по големите врати зад централния подиум. Лордовете вдигнаха погледи: изненадани, изпълнени с очакване. Лорд-шамбеланът се усмихна като фокусник, който току-що е направил изключително труден фокус. Даде знак на часовите до вратата, тежките резета бяха изтеглени и огромните инкрустирани врати се отвориха бавно и със скърцане.

Осем рицари от дворцовата охрана, облечени от глава до пети в блестящи брони, безлични зад високите излъскани шлемове, с тежка стъпка слязоха в крак по стълбите и заеха места от двете страни на масата на централния подиум. Носеха дълги, лилави наметала, с извезани златни слънца на гърба. По петите ги следваха четирима тръбачи, които пристъпиха уверено напред, поставиха на устните си лъскавите си фанфари и засвириха с пронизваща ушите сила. Джизал стисна зъби и притвори очи, докато звънтящото ехо отшуми. Лорд-шамбеланът изгледа укорително говорителя, който зяпаше с отворена уста новодошлите.

— Какво чакаш? — просъска му той.

Говорителят се съвзе.

— А… да, разбира се! Уважаеми лордове, дами, имам огромната чест да ви представя… — той направи пауза и пое дълбоко въздух — … Негово императорско височество, крал на Англанд, Старикланд и Мидърланд, покровител на Дагоска и Уестпорт, Негово кралско величество Гуслав V, върховен крал на Съюза!

Из залата се понесе шум от раздвижване, когато всеки един от присъстващите стана от мястото си и коленичи. Процесията на кралския паланкин бавно мина през вратите. Други шест безлични рицаря носеха на раменете си покритата носилка. В нея, в позлатен трон, върху богато украсени възглавници, седеше и леко се полюшваше кралят. Оглеждаше се и на лицето му бе изписано стреснатото изражение на човек, който си е легнал да спи пиян и сега се е събудил, без никаква представа къде се намира.

Имаше ужасен вид. Свръхдебел, той представляваше отпусната камара, увита в кожи и червена коприна. Главата му клюмаше между раменете под тежестта на огромна, блестяща корона. Стъклените му очи напираха да изхвръкнат над огромни, провиснали, черни торбички. Розовият връх на езика му нервно пробягваше по пребледнелите му устни. Имаше голяма двойна брадичка върху още по-голяма маса от тлъстини, които висяха от шията му. Всъщност цялото му лице изглеждаше като разтопено и потекло надолу от върха на черепа. Това представляваше върховният крал на Съюза. Джизал сведе още по-ниско глава, когато паланкинът премина покрай него.

— О — промърмори Негово кралско величество, сякаш току-що се бе присетил за нещо, — станете, моля.

Шумът от раздвижване отново изпълни залата. Всички се изправиха и насядаха обратно по местата си. Кралят се извърна към Хоф, сбърчи силно чело и Джизал го чу да пита:

— Защо съм тук?

— Северняците, Ваше величество.

— О, да! — Очите на краля грейнаха. Замълча за миг. — Какво за тях?

— Ъъъ…

Отварянето на вратите в другия край на залата, същите, през които Джизал бе влязъл по-рано, измъкна шамбелана от неудобството да отговаря на въпроса. Влязоха двама странни на вид мъже и тръгнаха надолу по пътеката. Единият беше прошарен, възрастен воин, с едно сляпо око и голям белег на лицето. В ръцете си носеше плоска дървена кутия. Другият беше скрит под голямо наметало и носеше качулка, която скриваше напълно лицето му. Беше толкова масивен, че при влизането му огромната зала като че се смали. Банките, масите, дори стражата изведнъж заприличаха на миниатюрни детски играчки. Когато здравенякът тръгна надолу, неколцина от седящите в близост до пътеката се отдръпнаха навътре в редовете с изкривени от страх лица. Джизал смръщи вежди. Каквото ще да казва лорд Хоф, този закачулен гигант не предвещаваше добри новини. Шепот на раздразнение и недоверие се издигна и отекна в купола на тавана, когато двамата северняци застанаха на покрития с плочи под пред масата на централния подиум.

— Ваше величество — подхвана говорителят и се поклони толкова превзето, че ако не се подпираше на жезъла си, сигурно щеше да падне, — Камарата на лордовете изслушва Фенрис Страховития, официален пратеник на Бетод, крал на северняците, и неговият преводач, Хансул Бялото око!

Напълно несъзнаващ какво се случва, кралят зяпаше радостно към единия от големите прозорци на извитата стена, най-вероятно запленен от начина, по който слънчевите лъчи преминаваха през великолепния стъклопис, но когато полуслепият воин го поздрави, той рязко се обърна и двойната му брадичка потрепери.

— Ваше величество. Нося ви братски поздрав от моя господар, Бетод, крал на северняците. — В залата цареше абсолютна тишина и дращенето на перата на писарите кънтеше оглушително. Хансул кимна с глава към гигантската, закачулена фигура до себе си. — Фенрис Страховития ви носи предложение от Бетод. От един крал на друг. От Севера за Съюза. Предложение и дар. — При тези думи той вдигна дървената кутия.

— Кажете първо предложението си — каза шамбеланът и се усмихна самодоволно.

— Предложението е за мир. За вечен мир между нашите два велики народа. — Бялото око се поклони отново. Обноските му бяха безупречни, трябваше да признае Джизал. Не каквито човек би очаквал от диваците от далечния, студен Север. Изтънченият му говор би бил достатъчен да предразположи множеството в залата, ако не беше присъствието на закачуления, извисяващ се като мрачна сянка, до него.

Въпреки това устните на краля потрепнаха в несигурна усмивка при споменаването на мир.

— Добре — промърмори той, — отлично! Мир. Превъзходно. Мирът е хубаво нещо.

— В замяна той иска нещо съвсем малко — каза Бялото око.

Лицето на лорд-шамбелана изведнъж помръкна, но вече бе късно.

— Нека само го назове. — Кралят се усмихна снизходително.

Закачуленият пристъпи напред и изсъска:

— Англанд.

За миг се възцари всеобщо вцепенение, след което цялата зала избухна. Невярващата на ушите си обществена ложа експлодира в бурен смях. Мид беше на крака и крещеше, целият почервенял. Тюел се надигна от мястото си, после отново се срина в него и се задави от кашлица. Ядосаните крясъци се смесиха с присмехулно дюдюкане. Кралят се оглеждаше наоколо с цялото достойнство, присъщо на някой стреснат заек.

Очите на Джизал бяха приковани в гиганта. Видя как една огромна длан се плъзна навън от ръкава на наметалото му и посегна към закопчалката отпред. Той премигна невярващо. Тази ръка синя ли е? Или е просто игра на светлината, пречупена от стъклописите на прозореца. Наметалото се свлече на пода.

Джизал преглътна, чуваше силните удари на собственото си сърце. Усещането бе като да гледаш ужасяваща рана: колкото повече се отвращаваш, толкова по-трудно ти е да откъснеш очи. Смехът и крясъците заглъхнаха. Просторната зала отново притихна.

Фенрис Страховития изглеждаше дори по-масивен без наметалото си. Стърчеше като кула над разкривеното лице на преводача си. Без съмнение, той бе най-едрият човек, когото Джизал някога бе виждал, ако въобще беше човек. Лицето му беше изкълчено в неизменна презрителна гримаса. Изпъкналите му очи подскачаха и мятаха наоколо налудничави погледи. Устните му се извиваха в усмивка, сгърчваха се в гримаса и после в друга, нито за миг не заставаха неподвижно. Но всичко това изглеждаше направо нормално в сравнение с най-странната му особеност. Цялата лява половина на тялото му, от главата до върха на пръстите на крака, беше покрита със ситни букви.

Нечетливи руни покриваха лявата половина на избръснатата му глава, спускаха се по клепача, по устните, ухото. Огромната лява ръка беше цялата синя от изписаните символи, от масивното рамо, чак до ноктите на пръстите. Дори голото стъпало на левия му крак бе плътно покрито със странното писмо. И това огромно, нечовешко на вид, изрисувано чудовище стоеше в сърцето на Съюза. Долната челюст на Джизал провисна.

Около централния подиум стояха четиринайсет рицари от дворцовата стража, всеки един от тях професионално обучен воин и от благороднически произход. Покрай стените стояха сигурно около четирийсет войника от ротата на Джизал, все ветерани. Заедно, те превъзхождаха по численост северняците в съотношение двайсет към едно. Освен това бяха въоръжени с най-добрата стомана, която предлагат кралските оръжейници, а Фенрис Страховития не бе въоръжен. Въпреки цялата си масивност и чудатост, той не трябваше да представлява каквато и да е заплаха.

Но Джизал не се почувства в безопасност. Напротив, почувства се сам, слаб, безпомощен и ужасно изплашен. Кожата му настръхна и устата му пресъхна. Обзе го внезапното желание да побегне, да се скрие някъде и никога повече да не излезе оттам.

Но това странно усещане, изглежда, бе засегнало и други, и не само онези в близост до централния подиум. Смехът се обърна в паническо хриптене, когато изписаното чудовище бавно се обърна в центъра на кръглия под. Очите му заподскачаха по лицата на съветниците. Мид се сви на мястото си, целият му гняв сякаш се изпари. Няколко от седящите на първия ред се прехвърлиха през облегалките на банката и седнаха на по-горния ред. Други извърнаха очи или скриха лицата си в шепи. Един от войниците изпусна копието си, което силно издрънча на пода.

Фенрис Страховития отново се обърна бавно към масата в средата на подиума, вдигна татуирания си юмрук и отвори огромната си като бездна уста. По лицето му пробяга зловещ спазъм.

— Англанд! — изкрещя той, по-силно и по-страховито, отколкото лорд Хоф някога бе успявал.

Един от рицарите залитна назад, подхлъзна се и с дрънчене блъсна в масата единия си, покрит с метал, крак.

Викът му се отрази от купола на тавана, отекна между извитите стени и изпълни цялата зала с пронизителен за ушите звук.

Кралят се смъкна назад в трона си и закри лицето си с ръка. Застина с кривната настрана корона, едното му ужасено око се показа между пръстите на ръката пред лицето му.

Перото на един от писарите се изплъзна от изтръпналите пръсти на нещастника и тупна на масата. Ръката на друг продължи да шари по инерция върху хартията, макар онзи да бе замръзнал със зяпнала уста. Напряко върху старателно изписаните редове се изписа разкривено една дума:

Лицето на лорд-шамбелана придоби восъчен цвят. Той бавно се пресегна за бокала и го вдигна към устните си. Оказа се празен. Бавно го постави обратно на масата, но ръката му трепереше и столчето изтрака по дървената повърхност. Хоф направи кратка пауза, дишаше тежко през носа, после каза:

— Очевидно това предложение е неприемливо.

— Много жалко — отвърна Хансул Бялото око, — но да не забравим дара. — Всички очи бяха приковани в него. — В Севера имаме традиция. В случай че между два клана има неразбирателство и назрява война, всяка от страните излъчва свой първенец. Двамата се бият от името на своите хора и така спорът бива решен… с цената на само един живот.

Той бавно повдигна капака на дървената кутия. В нея лежеше дълъг нож с излъскано до блясък острие.

— Негово величество Бетод изпраща Фенрис не само като емисар, но и като свой първенец. Той ще се бие за Англанд и ще ви спести една война, която не можете да спечелите, ако, естествено, някой се осмели да се изправи срещу него. — Той поднесе кутията към изписаното чудовище. — А ето и подаръка на моя господар, по-щедър е отколкото можете да очаквате… живота ви.

С мълниеносно движение, дясната ръка на Фенрис се стрелна и сграбчи ножа. Вдигна го високо и острието му проблесна на цветната светлина от големите прозорци. В този момент рицарите трябваше да скочат напред. Джизал трябваше да извади сабята си. Всички трябваше да се хвърлят да защитят своя крал, но никой не помръдна. Устите до една зяпнаха, а очите се приковаха в проблясващото острие на ножа.

То се спусна надолу и върхът му с лекота прониза кожа и плът, зарови се чак до дръжката. Върхът на острието се показа от другата страна на собствената татуирана лява ръка на Фенрис. От него покапа кръв. Лицето на гиганта потрепна, но не повече от обичайното. Ножът гротескно се размърда, когато той изпъна пръсти и вдигна високо лявата си ръка, така че всички да видят. Кръвта му закапа по пода на Камарата на лордовете.

— Кой ще се бие с мен? — изкрещя с раздираща ушите сила Фенрис и огромните жили по врата му изскочиха.

Гробна тишина. Говорителят на Камарата на лордовете, който беше най-близо до него, се бе свлякъл на колене и сега загуби съзнание. Строполи се по очи на пода.

Страховития извърна облещените си очи към най-едрия от рицарите около масата, само с една глава по-нисък от него.

— Ти? — изсъска му той.

Нещастникът отстъпи назад, провлачвайки крака по пода. Със сигурност в този момент съжали, че не се е родил джудже.

Локвата черна кръв под лакътя на Фенрис се разрасна.

— Ти? — кресна той на Мид.

Лицето на младия мъж пребледня, зъбите му затракаха. Прииска му се да бе нечий друг син.

Примигващите очи обходиха восъчните лица около масата в средата на подиума. Гърлото на Джизал се сви, когато срещнаха неговите.

— Ти?

— Склонен съм, но днес съм страшно зает. Утре, може би?

Джизал не можеше да повярва, че чува собствения си глас. В никакъв случай не искаше да каже нещо подобно. Но чий глас е това, тогава? Думите се понесоха уверено, небрежно към позлатения купол на тавана.

Дочу откъслечен смях и подвикване „Браво!“ някъде от последните редове. Очите на Фенрис продължаваха да го пронизват. Той изчака шумът да отмине, после устата му се изкриви в зловеща усмивка.

— Така да бъде, утре — прошепна гигантът.

Стомахът на Джизал се преобърна. Цялата сериозност на ситуацията се стовари отгоре му като планина. Той? Да се бие с това?

— Не. — Лицето на лорд-шамбелана продължаваше да е пепелявосиво, но силата се бе върнала в гласа му. Окуражен, Джизал успя да се пребори за контрол над стомаха си.

— Не! — излая отново Хоф. — Няма да има дуел! Няма спор за разрешаване! Англанд принадлежи на Съюза по силата на древен закон!

— Древен закон ли? — изхили се тихо Хансул. — Англанд е част от Севера. Преди двеста години там свободно живееха северняци. Тогава прекосихте морето, избихте ги и им взехте земята заради желязото в нея! Значи за този най-древен от всички закон става дума: силният взема от слабия каквото си поиска. — Очите му се присвиха. — Ние също познаваме този закон!

Фенрис Страховития измъкна острието от ръката си. Още няколко капки кръв покапаха на пода, но това бе всичко. По татуираната плът не бе останала и следа от рана. Нито драскотина. Ножът издрънча на пода, насред локвата кръв в краката му. Фенрис обходи за последен път залата с налудничавия поглед на облещените си очи, после се обърна и тръгна по пътеката към изхода. Лордове и представители се отместваха навътре в редовете при приближаването му.

Хансул Бялото око се поклони учтиво.

— Може би скоро ще дойде време, когато ще ви се иска да бяхте приели предложението и дара ни. Пак ще се срещнем. — При тези думи той вдигна три пръста към шамбелана. — Когато дойде време за това, ще ви изпратим три знака.

— Изпратете триста, ако щете — кресна му Хоф, — край на този фарс!

— Пак ще се видим. — Хансул кимна почтително, обърна се и последва Фенрис навън от Камарата на лордовете. Големите врати се затвориха. Перото на един от писарите неуверено задраска по хартията.

Херсел дан Мид се обърна към лорд-шамбелана, стиснал зъби и с изкривено то ярост лице.

— Това ли е добрата новина, която искате да отнеса на баща си? — изкрещя той.

Залата избухна. Полетяха викове, крясъци и обиди, настана истински хаос. Хоф скочи на крака, преобръщайки стола си. Устата му се движеше, но дори той бе заглушен от надигналата се врява. Бесен, Мид му обърна гръб и напусна. Останалите представители от Англанд станаха и с мрачни изражения на лицата последваха сина на своя губернатор. Посинял от яд и с все още отворена уста, Хоф ги изгледа, докато излизаха от залата.

Джизал забеляза как кралят бавно свали ръка от лицето си и се надвеси към лорд-шамбелана.

— Кога идват северняците? — прошепна му той.

Кралят на северняците

Логън пое дълбоко дъх. Наслаждаваше се на позабравеното усещане от хладния бриз по кожата на гладко избръснатото си лице. Огледа околността.

Предстоеше ясен ден. Сутрешната мъгла почти се бе вдигнала. От балкона на неговата стая, високо в една от трите кули на библиотеката, погледът му стигаше на мили разстояние. Отпред се простираше величествената долина, разделена на ясно очертани слоеве. Най-отгоре сиво небе и бели, пухкави облаци. После назъбената черна линия на ограждащите езерото скали, а под нея — още от тях, загатнати в кафяво. Следваше тъмнозеленото на гористите склонове и накрая тънката, сива кривина на чакълестия бряг. И всичко това се повтаряше върху огледалната повърхност на езерото — един друг, замъглен свят, обърнат с главата надолу.

Логън погледна разперените си върху протрития каменен парапет пръсти. Нямаше мръсотия и засъхнала кръв под нащърбените нокти. Изглеждаха странно бледи, меки и розови. Дори коричките по кокалчетата му бяха почти изчезнали. Много време бе минало, откак Логън за последно беше чист. Забравил беше какво е усещането. Новите му дрехи нямаха обичайното си покритие от мръсотия, мазнина и засъхнала пот и драскаха кожата му.

Чист и сит, загледан в неподвижната вода на езерото, той се почувства друг човек. Замисли се какъв ли би бил този нов Логън. После видя празното място, където някога бе стоял пръста му и откъдето сега на погледа му отвръщаше голият камък. Това не се лекува. Все още е Деветопръстия, Кървавия девет, това никога нямаше да се промени. Освен ако не загуби още един пръст. Е, поне сега мирише доста по-добре от преди.

— Добре ли спа, Деветопръсти господарю? — Уелс стоеше на вратата и надзърташе към балкона.

— Като къпан. — Логън не посмя да каже на възрастния библиотекар, че беше спал навън. Първата нощ опита леглото. Не спря да се мята и върти, не можеше да свикне със странното удобство на дюшека и непознатата топлина на завивката. На следващата нощ пробва да легне на пода. Имаше известно подобрение. Но въздухът продължи да тежи отгоре му неподвижен, застоял. Таванът се надвесваше над него, сякаш пълзеше бавно надолу и заплашваше да го погребе под каменната си тежест. Сънят го споходи едва след като легна завит със старото си кожено палто на твърдите каменни плочи на балкона, над главата му — само небе и звезди. Някои навици умират трудно.

— Един човек иска да те види — каза Уелс.

— Кой — мен?

Малакус Кай подаде глава в рамката на вратата. Очите му бяха една идея по-малко хлътнали, а торбичките под тях малко по-изсветлели. Беше добавил малко повече цвят по кожата си и малко повече плът по кокалите. Вече не изглеждаше като труп, а само болнав и кльощав, точно като при първата им среща. Логън реши, че това явно е обичайният му вид.

— Ха! — възкликна той. — Оцелял си!

Чиракът закима уморено с глава и провлачи крака в стаята. Дебелото одеяло, с което бе увит, му пречеше да ходи. Дотътри се на балкона и застана до Логън. Подсмръкна и примижа при срещата с хладния утринен въздух.

Логън не бе предполагал, че ще се почувства толкова щастлив от срещата им. Плесна го приятелски по гърба — може би една идея по-дружелюбно. Чиракът залитна, висящото одеяло се оплете в краката му и той аха! да падне, ако Логън не го бе подхванал с ръка.

— Още не съм в най-добрата си форма — промърмори Кай и се усмихна вяло.

— Доста по-добре изглеждаш от последния път, когато те видях.

— Ти също. Виждам, отървал си се от брадата и миризмата. Няколко белега по-малко и ще придобиеш почти цивилизован вид.

— Всичко друго, но не и това — вдигна ръце Логън.

Уелс се промуши през вратата и излезе на балкона. Носеше навито парче плат и нож.

— Може ли да погледна ръката ти, Деветопръсти господарю?

Логън почти бе забравил за раната. По превръзката вече нямаше прясна кръв и когато я свали, отдолу се показа дълга кафеникава коричка, заобиколена от розова кожа, която минаваше почти по цялата дължина на предмишницата му. Вече не болеше, само сърбеше. Белегът пресичаше два по-стари. Единият, близо до китката, беше с назъбени краища. Логън имаше бегъл спомен, че е вследствие на дуел с Три дървета отпреди много време. Направи гримаса при спомена за боя, който двамата си бяха хвърлили един на друг. За втория, по-нагоре и по-незабележим, нямаше спомен. Кой го знае откъде беше.

Уелс се наведе и опипа кожата около раната. Кай се надвеси над рамото му.

— Оправя се. Бързо заздравяваш.

— Много опит имам в тази област.

— Виждам. — Уелс вдигна поглед към лицето на Логън, където белегът на челото му вече избледняваше до тънка розова линия. — Дали ще е неуместно от моя страна да предложа за в бъдеще да се държиш настрана от остри предмети?

Логън се засмя.

— Ако щеш вярвай, но аз всячески страня от тях. Въпреки усилията ми обаче те сами ме намират.

— Е — каза Уелс, докато увиваше чисто парче плат около ръката на Логън, — надявам се това да е последната превръзка, от която да се нуждаеш.

— Аз също — каза Логън и раздвижи пръсти. — Аз също. Но не мисля, че е много вероятно.

— Закуската ще е готова скоро. — Уелс си тръгна и остави двамата насаме на балкона.

Помълчаха известно време. Откъм долината подухна хладен ветрец. Кай потрепери и придърпа около себе си одеялото.

— Там… при езерото. Можеше да ме оставиш. Аз така бих постъпил.

Логън се намръщи. Навремето би го направил и нямаше и да се обърне назад, но времената се бяха променили.

— Много хора съм изоставял зад гърба си. Май взе да ми писва от това.

Чиракът стисна устни и се загледа в долината, гората и далечните планини.

— Не бях виждал убит човек дотогава.

— Щастливец.

— Много смърт си видял, а?

Логън замижа. На младини би отговорил с охота на този въпрос. Би започнал да се перчи и надува с всичките битки, в които е участвал, да изброи всички именити противници, които е убил. Сега гордостта му се бе изпарила. Не изведнъж, а постепенно. Войните бяха започнали да стават все по-кървави, каузите се превръщаха в извинения, а куп приятели, един по един, се завръщаха при пръстта. Логън разтри ухото си, напипа дълбоката резка, която преди много време му бе оставил мечът на Тъл Дуру. Можеше да замълчи, но по някаква причина изпита нужда да бъде откровен.

— Бил съм се в три военни кампании. В седем решаващи битки. Участвал съм в безброй нападения и отчаяни защити, както и в множество други кървави стълкновения. Бил съм се в дълбоки снегове, в пронизващи ветрове и в пълен мрак. Целият ми живот мина в битки с един или друг враг, с един или друг приятел. Почти нищо друго не познавам. Виждал съм мъже да умират заради една дума, поглед, или просто ей така, за едното нищо. Веднъж една жена се опита да ме наръга, защото бях убил мъжа й. Хвърлих я в кладенеца. И това съвсем не е най-лошото. Пет пари не давах за живота. Ценях го по-малко и от нищо.

— Водил съм десет самостоятелни битки и ги спечелих всичките, но се бих на грешната страна и за грешна кауза. Бил съм безмилостен, брутален и страхливец. Нападал съм в гръб, горял съм хора, давил съм ги, пречуквал съм ги с камъни. Убивал съм спящи, невъоръжени и бягащи. Аз също съм бягал, неведнъж. Напикавал съм се от страх. Молил съм за живота си. Раняван съм, често и тежко. Пищял съм от болка и съм хленчил като откъснато от майчината гръд бебе. Нямам и най-малко съмнение, че светът щеше да е по-добър, ако ме бяха убили преди години, но не съм мъртъв и не знам защо. — Логън погледна към ръцете си, чисти и розови, върху каменния парапет. — Малцина имат повече кръв по ръцете си от мен. Аз поне не ги познавам. Враговете ми, а те никак не са малко, ме наричат Кървавия девет. Винаги съм имал повече врагове и по-малко приятели. Кръвта води още кръв след себе си. Сега ме следва, неотменно, като сянка. И като от сянка, не мога да се откъсна от нея. Няма да е редно да се отърва. Спечелил съм я. Заслужил съм си я. Търсих я. Тя е моето наказание.

И това беше. Логън въздъхна и дъхът му излезе на пресекулки от гърдите. Зарея поглед в езерото. Не намираше сили да погледне човека до себе си, не искаше да види изражението на лицето му. Кой ще иска да е в компанията на Кървавия девет? Човек по-безмилостен и избил повече хора от чумата. Нямаше как да останат приятели след това, не и с всичките трупове помежду им.

Тогава ръката на Кай се отпусна на рамото му.

— Така да е — каза той и се ухили до уши, — но ти ме спаси и аз съм ти дълбоко признателен за това!

— Спасих един и убих само четирима. Като прероден съм. — Двамата се засмяха. Усещането бе приятно.

— Е, Малакус, виждам, че си се върнал при нас.

Двамата се обърнаха. Кай се препъна в огледалото и придоби малко по-болнав вид. Облечен в бяла риза, с навити до лактите ръкави, на прага на стаята стоеше Първият магус. Все още прилича повече на касапин, отколкото на магьосник, помисли си Логън.

— Господарю Баяз… Ъъъ… тъкмо идвах при вас — запелтечи Кай.

— Нима? Какъв късмет и за двама ни тогава, че те открих. — Магьосникът излезе на балкона. — По мое мнение, щом някой е достатъчно добре, че да ходи, да се смее и да се мотае навън, то без съмнение е достатъчно здрав и за да чете, учи и разширява нищожните си познания. Ти как мислиш?

— Така е.

— Да, така е! Я кажи, как ти върви обучението?

Окаяният чирак придоби съвсем отчаян вид.

— Ами напоследък малко… прекъсна.

— Не си напреднал с „Принципи на изкуството“ на Ювенс, докато се лута изгубен из хълмовете?

— Ъъъ… никакъв напредък… не.

— А познанията по история? Те поне не се ли развиха, докато Деветопръстия господар те носеше на рамо към библиотеката?

— Ъъъ… да си призная… не.

— Упражненията и медитацията, тогава? Тях поне ще да си упражнил през изминалата седмица, докато лежеше в безсъзнание.

— Ами, ъъъ… то, безсъзнанието… хм…

— И така, ти как смяташ, дали си напреднал с материала, така да го наречем? Или си малко поизостанал?

Кай заби поглед в пода.

— Бях изостанал, още преди да тръгна.

— В такъв случай би ли ми казал къде смяташ да прекараш днешния ден?

— На писалището? — Чиракът го погледна обнадежден.

— Отлично! Тъкмо това щях да предложа и аз, но ти ме изпревари! Жаждата ти за знания е впечатляваща! — Кай кимна енергично с глава и се завтече към вратата с провлачено зад себе си одеяло.

— Бетод идва — промърмори Баяз. — Пристига днес.

Усмивката на Логън изчезна и в гърлото му заседна буца. Достатъчно добре помнеше последната им среща. Пльоснат по очи в приемната зала на Бетод в Карлеон, пребит и окован във вериги, кръвта му изтичаше по сламата на пода, докато се молеше краят да дойде бързо. И после, без каквато и да е причина, го пуснаха да си върви. Изхвърлиха го пред портите заедно с Кучето, Три дървета, Слабака и останалите. Казаха му никога повече да не се връща. Никога. За пръв път, а сигурно и за последен, помисли си Логън, Бетод бе проявил капка милост.

— Днес ли? — попита той, като се стараеше гласът му да не трепне.

— Да, при това скоро. Крал на северняците. Ха! Каква наглост! — Баяз погледна Логън с ъгълчето на окото си. — Идва да моли за услуга и аз искам ти да си там, когато дойде.

— На него това няма да му хареса.

— Именно.

Вятърът захладня. Всяка среща с Бетод преди края на вечността би била преждевременна, помисли си Логън. Но някои неща трябва да се свършат. И по-добре го направи бързо, отколкото да прекараш цял живот в страх от тях. Така казваше баща му. И Логън пое дълбоко дъх и изпъна рамене.

— Ще бъда там.

— Отлично, но има още нещо.

— Какво?

Баяз се усмихна под мустак.

— Ще ти трябва оръжие.

В мазето под библиотеката беше сухо. Сухо, тъмно и много, много объркващо. Слизаха и се качваха по стълби, завиваха иззад ъгли, минаваха през врати и тръгваха ту наляво, ту надясно. Истински лабиринт. Логън се надяваше да не изпусне от поглед факлата в ръката на магьосника, в противен случай щеше да остане завинаги под библиотеката.

— Сухо е тук долу, доста сухо — мърмореше на себе си Баяз. Ехото от думите му се примеси с това на стъпките им. — За книгите няма по-лошо от влагата, за оръжията също.

Той рязко спря пред една тежка врата. Побутна я леко и тя безшумно се отвори.

— Гледай само! Не е отваряна от години, а пантите се движат като току-що смазани! На това казвам аз майсторска изработка! Защо никой вече не го е грижа за майсторлъка? — Баяз не дочака отговор. Пристъпи прага, а Логън го последва по петите.

Факлата в ръката на магьосника освети продълговата, ниска стая с груби каменни стени. Далечният край на стаята се губеше в мрака. Покрай стените се простираха рафтове, а на пода бяха натрупани сандъци. Всяка повърхност бе скрита под нахвърляни в пълен безпорядък оръжия и брони. Остриета от всякакъв вид и полирано дърво улавяха и отразяваха светлината от факлата, когато Баяз тръгна бавно, като заобикаляше и оглеждаше струпаните камари по каменния под.

— Страхотна колекция — промърмори Логън и последва магьосника в безпорядъка.

— Купчина стар боклук предимно, но не може да няма нещо, което да си заслужава ровенето. — Баяз вдигна един шлем от комплект стара, лъскава броня и го огледа намръщено. — Какво ще кажеш за това?

— Никога не съм си падал много-много по броните.

— Да, и аз така реших, не ми изглеждаш такъв човек. Докато си на гърба на коня, всичко е наред, но наложи ли се да походиш, и ето ти проблем. — Той хвърли обратно шлема на стойката му и застана отпред, потънал в мисли и загледан в железния костюм. — Като си облечен с това, какво правиш, ако ти се допикае?

— Ъ… — смръщи чело Логън, но Баяз вече се отдалечаваше навътре с факлата.

— Сигурно доста оръжия си използвал досега, а, Деветопръсти господарю? Имаш ли предпочитания?

— Никога не съм имал — каза Логън и се наведе под една стърчаща от рафтовете алебарда. — Добрият войник никога не знае с какво ще му се наложи да се бие на другия ден.

— Разбира се, разбира се — закима Баяз и взе едно копие със страховито назъбено острие. Размаха го леко. Логън се отдръпна предпазливо. — Смъртоносно. Става да държиш някого на разстояние, но човек с копие се нуждае от много приятели около себе си, а и те също трябва да имат копия. — Той го хвърли обратно на рафта и продължи напред.

— Това изглежда страховито. — Баяз хвана чепатата дръжка на една секира с двустранно острие. Вдигна я и изруга. Вените на врата му изскочиха от напрежение. — Бая тежичка е! Можеш да убиеш човек с това! Направо можеш да го разцепиш на две! Стига да стои неподвижно. — Той я върна обратно с глух удар, от което целият рафт се разклати.

— Това е по-добро — каза Логън. Говореше за обикновен, здрав на вид меч в протрита ножница от кафява кожа.

— Определено, да. Много по-добро е. Това острие е изработено от самия Създател, Канедиас. — Той подаде на Логън факлата и взе в ръце меча. — Замислял ли си се някога, Деветопръсти господарю, че мечът не е като другите оръжия? Да, секири, боздугани и прочие, те са достатъчно смъртоносни, но висят на колана като неми добичета. — Погледът му пробяга по дръжката. Прост, лъщящ на светлината, хладен метал, леко набразден за по-добър захват. — А мечът… мечът има глас.

— А?

— Прибран в ножницата си, не говори много, това е ясно, ала сложиш ли просто ръка на дръжката, и той започва да шепти в ухото на врага. — Баяз обви с пръсти дръжката и стисна здраво. — Едно тихо предупреждение. Само една дума. Чуваш ли я?

Логън кимна бавно.

— И после, сравни я с наполовина изтегленото острие — прошепна магьосникът. Един фут от дължината на меча с тих звън излезе от ножницата. Откъм дръжката проблесна символ — една-единствена сребриста буква. Самото острие беше матово, но режещият му ръб искреше с хладна студенина. — Сега говори по-силно, нали? Просъсква страховити заплахи. Отправя смъртоносна закана. Чуваш ли я?

Логън кимна отново. Погледът му бе прикован в блестящото острие.

— А сега сравни с напълно извадения меч. — Баяз с рязко движение изтегли целия меч от ножницата. Разнесе се слаб звън. Вдигна го в изпъната напред ръка, така че върхът му затанцува на сантиметри от лицето на Логън. — Сега направо вика, нали? Пищи предизвикателно! Крещи и те подканва на двубой! Чуваш ли?

— Ммм — провлачи Логън и се наклони назад. Погледът му се кръстоса, прикован във върха на оръжието.

След това, за негово облекчение, магьосникът свали меча и внимателно го плъзна обратно в ножницата.

— Да, мечът има глас. Секири, боздугани и прочие са достатъчно смъртоносни, но мечът е изтънчено оръжие, подходящо за изтънчени мъже. А ти, Деветопръсти господарю, ти си по-изтънчен, отколкото изглеждаш. — Логън смръщи вежди, когато магьосникът му подаде меча. В много неща бе обвиняван досега, но никога в изтънченост. — Приеми го като подарък. Моите комплименти за добрите ти обноски.

Логън се замисли за момент. Не бе държал в ръце сносно оръжие отпреди да прекоси планините и не гореше от желание отново да хване такова. Но Бетод идваше — скоро. По-добре да имаш някое под ръка и да не ти потрябва, отколкото да ти потрябва и да го нямаш. Много по-добре е. Човек трябва да е реалист за тези неща.

— Благодаря — каза той и взе меча от Баяз, като в същото време му върна факлата.

Зад решетката на камината гореше малък огън и в стаята беше топло. А също уютно и приятно, но Логън не изпитваше удобство. Стоеше до прозореца и гледаше надолу към двора. Беше притеснен, изнервен и изплашен, точно като пред битка. Бетод идваше. Беше някъде там навън. На пътя в гората, между двата камъка или на моста, а може би дори минаваше през портата.

Първият магус не изглеждаше никак притеснен. Седеше на стол, вдигнал на масата крака, стъпалата му досами една дълга, дървена лула, на лицето му — непринудена усмивка, прелистваше книга с бяла кожена подвързия. Логън не бе виждал по-спокойно излъчване и това допълнително го напрягаше.

— Хубава ли е?

— Кое?

— Книгата.

— О, да. Това е най-добрата книга в света — „Принципи на изкуството“ на Ювенс, крайъгълен камък на нашия орден. — Баяз махна със свободната си ръка към заемащите две стени лавици и стотиците старателно подредени на тях еднакви книги. — Всичко това е една и съща книга. Тази книга.

— Една и съща книга ли? — Логън огледа широките бели гърбове по лавиците. — Това ще да е ужасно дълга книга. Чел ли си я цялата?

— О, да — разсмя се Баяз, — много пъти. Всеки от ордена трябва да я прочете и един ден да я препише. — Той обърна страниците към Логън. Бяха гъсто изписани с неразбираеми символи. — Тази съм я преписвал аз — преди много време. Трябва да я прочетеш.

— Не си падам много по четенето.

— Така ли? Жалко. — Той прелисти страницата и продължи да чете.

— Ами тази? — Логън погледна към една различна книга — голяма, с издраскана черна подвързия. Лежеше сама на най-горната лавица и имаше доста изтъркан вид. — И тази ли е писана от този същия Ювенс?

Баяз я погледна изпод вежди.

— Не. Тази е написана от брат му. — Той стана, надигна се на пръсти и я свали от лавицата. — Това е съвсем друг вид знание.

Отвори чекмеджето на бюрото си, пъхна я вътре и го затръшна.

— По-добре да стои настрана — промърмори той и разгърна отново „Принципи на изкуството“.

Логън пое дълбоко въздух и сложи лявата си ръка на дръжката на меча. Почувства хладния допир на стоманата. Усещането му вдъхваше самоувереност. Свали ръка от меча и се обърна към прозореца. Загледа се отново в двора. На гърлото му заседна буца.

— Бетод. Тук е.

— Хубаво, хубаво — промърмори разсеяно Баяз. — Кого води със себе си?

Логън надзърна към трите фигури в двора.

— Скейл… и някаква жена. Не я познавам. В момента слизат от конете. — Логън облиза пресъхналите си устни. — Влизат.

— Да, да — промърмори Баяз. — Така правят хората, когато отиват на среща. Успокой се, приятелю. Дишай.

Логън се облегна на бялата стена, скръсти ръце и пое дълбоко въздух. Не помогна. Заседналата в гърлото му буца натисна още по-силно. В коридора се чуха тежки стъпки. Топката на вратата се завъртя.

Скейл влезе първи. Големият син на Бетод още от малък бе як и широкоплещест, но сега, забеляза Логън, от последната им среща беше станал направо чудовищно голям. Дебелата му глава стоеше като изкуствено добавена към огромното му телосложение. Черепът му бе несъразмерно малък в сравнение с дебелия врат. Имаше масивна долна челюст и плосък, малък нос. В малките му, изцъклени очички проблясваха яростни огньове. Гледаше нагло. Тънките му устни бяха изкривени в постоянна презрителна усмивка, точно като тази на по-малкия му брат Калдер, но с доста по-малко лукавство и с много повече насилие зад нея. Беше препасал тежък меч и месестата му ръка не се отдалечи от дръжката от момента, в който забеляза Логън. Изгледа го свирепо. Всяка пора от тялото му излъчваше заплаха.

След него влезе жената. Беше висока, стройна и бледа, с почти нездрав вид. Дръпнатите й, изпъкнали очи, бяха почти толкова присвити и студени като тези на Скейл и пълни с омраза. Беше нанесла огромно количество черна боя около тях, което ги правеше още по-тесни и студени. Цялата бе в златни накити. Пръстени по дългите й пръсти, гривни по слабите й ръце и колиета около шията. Обходи със смразяващо сините си очи цялата стая и изглежда всичко, което видя, предизвика у нея още повече презрение и отвращение. Мебелите, книгите, в частност Логън, но най-вече Баяз.

Последен влезе самопровъзгласилият се за крал на северняците. По-величествен от всякога, беше облечен в ярки одежди и екзотични, бели кожи. През раменете му минаваше дебела, златна верига, а на главата си носеше златна лента с голям, колкото яйце, диамант. Усмихнатото му лице носеше повече бръчки, а косата и брадата му имаха повече бели нишки, отколкото помнеше Логън. Но, като изключим това, бе все така висок, здрав, енергичен и красив. Прибавил бе доста повече авторитетност и мъдрост, че дори и царственост. Изглеждаше истински велик, мъдър и справедлив. Истински крал. Но Логън не се лъжеше лесно от външността.

— Бетод! — каза Баяз и рязко затвори книгата. — Стари приятелю! Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя отново.

Магьосникът свали крака от масата и посочи златните украшения и блестящия камък.

— Още повече, така замогнал се! Помня времето, когато идваше да ме виждаш без свита. Но, предполагам, великите мъже имат нужда от антураж. Виждам, че си довел… други хора със себе си. Разбира се, познавам чаровния ти син. Гледам, ако не друго, поне добре си хапваш, а, Скейл?

— Принц Скейл — избоботи чудовищният син на Бетод и очите му изхвръкнаха още повече.

— Хм — каза Баяз и повдигна вежда, — мисля, че нямам честта да познавам спътницата ти.

— Аз съм Кориб. — Логън запримига. Жената имаше най-прекрасния глас, който някога бе чувал. Галещ, успокоителен, опияняващ. — Аз съм магьосница — добави тя и отметна глава с надменна усмивка, — магьосница от далечния Север.

Логън остана като зашеметен. Долната му челюст провисна. Цялата му омраза изчезна. Всички в стаята бяха приятели вече. Повече от приятели. Не можеше да откъсне очи от нея, не искаше да ги откъсне. Всички останали се отдръпнаха на заден план. Сякаш тя говореше само на него. С цялото си сърце пожела тя никога да не спре…

Баяз се засмя.

— Истинска магьосница, при това владееща златния език! Колко хубаво! Отдавна не го бях чувал, но тук той няма да ти свърши работа. — Логън разтърси глава. Мислите му се проясниха и омразата отново нахлу, гореща и успокояваща. — Я кажи, учи ли се за магьосница, или се става просто с помощта на бижута и боя по лицето?

Кориб присви очи и те заприличаха на две смъртоносни, сини цепки, но Първият магус не й даде време да отговори.

— И това с далечния Север, само си представи! — Той леко потрепери. — Сигурно е ужасно студено по това време на годината. Направо да ти настръхне кожата. Заради топлото време ли си дошла насам, или за нещо друго?

— Аз отивам там, където ми заповяда моят крал — изсъска тя и острата й брадичка се вирна още по-високо.

— Твоят крал ли? — попита Баяз и заоглежда стаята, сякаш търсеше някой, който се крие зад ъгъла.

— Сега моят баща е крал на северняците! — изръмжа Скейл — И ти, Кървавия девет, трябва да коленичиш пред него! — После се обърна към Баяз: — Ти също, старче!

Първият магус разпери извинително ръце.

— О, боя се, че не коленича пред никого. Твърде стар съм за това. Скованост на ставите, нали разбираш?

С ругатня на устата и удар с ботуш по пода, Скейл понечи да тръгне напред, но Бетод сложи ръка на рамото му.

— Спокойно, сине, няма нужда от коленичене. — Гласът му бе хладен и гладък като току-що паднал сняг. — Няма нужда да се караме. Нима всички не искаме едно и също? Мир? Мир в Севера? Идвам просто да получа мъдростта ти, Баяз, както съм правил и преди. Какво лошо има в това да потърсиш помощ от стар приятел?

Надали някой можеше да звучи по-естествено, разумно и откровено. Но Логън не се лъжеше лесно.

— Че в момента няма ли мир в Севера? — попита Баяз и се облегна със скръстени ръце на стола. — Не свършиха ли вече всички вражди между клановете? Нима още не си победил всички? Крал си на северняците, нали така? Каква помощ мога да ти дам аз?

— В моя доверен кръг държа само приятели, Баяз, а в последно време ти не се държиш като такъв. Отпращаш вестоносците ми, сина ми дори. Даваш подслон на заклетите ми врагове. — Той погледна сърдито към Логън и усмивката му се изкриви. — Знаеш ли що за човек е този? Кървавия девет? Животно! Подлец! Човек, който престъпва думата си! Такава компания ли търсиш?

Бетод се обърна към Баяз и се усмихна дружелюбно, но въпреки това заплахата в думите му бе повече от осезаема:

— Боя се, че дойде време да решиш дали си с мен, или против мен. Няма средно положение. Или си част от моето бъдеще, или си останка от миналото ми. Ти решаваш, приятелю.

Логън и преди беше виждал Бетод да предоставя същия избор. Едни се поддаваха, други се връщаха при пръстта.

По всичко личеше, че Баяз не бърза да реши.

— Кое ли да бъде? — Той се пресегна бавно за лулата си. — Бъдещето или миналото?

Тържествено отиде до камината, приклекна с гръб към посетителите и взе една горяща съчка. Постави крайчеца й в чашката на лулата и започна да пуфти. Отне му цяла вечност да я разпали.

— Със или срещу? — замисли се той и се върна обратно в стола си.

— Е? — настоятелно попита Бетод.

Баяз се загледа в тавана и изпусна тънка струйка жълтеникав дим. Кориб изгледа магьосника от горе до долу с хладно презрение. Скейл потрепваше от нетърпение. Присвил леко очи, Бетод чакаше. Най-накрая Баяз тежко въздъхна.

— Е, добре, с теб съм.

Бетод се усмихна широко. Логън усети тръпка на горчиво разочарование. Беше очаквал повече от Първия магус. Проклет да е, защо не спира да се надява.

— Чудесно — промърмори кралят на северняците, — знаех си, че в крайна сметка ще се съгласиш с мен. — Той облиза устни като гладен човек, пред когото сервират вкусна храна. — Смятам да нахлуя в Англанд.

Баяз повдигна вежди и се засмя, после удари с ръка по масата.

— О, това ми хареса, направо страхотно! Решил си, че мирът не е решение за кралството ти, а? Клановете не са свикнали да живеят в разбирателство, нали? Мразят се помежду си, мразят и теб, прав ли съм?

— Е — усмихна се Бетод, — да кажем, че са малко непокорни.

— Обзалагам се, че са! Но пратиш ли ги на война със Съюза, и в миг се превръщат в задружен народ, нали така? И какво става, ако спечелиш? Ще бъдеш човекът, постигнал невъзможното! Човекът, прогонил проклетите южняци вън от Севера! Ще те обичат и — несъмнено — ще се боят от теб повече от всякога досега. Ако ли пък загубиш, е, поне ще държиш клановете ангажирани с работа за известно време, а това ще изстиска силите им. Сега си спомних защо те харесвах навремето! Отличен план!

— Разбира се. — Бетод не скри самодоволството си. — Но ние няма да загубим. Съюзът е слаб, арогантен и неподготвен. С твоя помощ…

— С моя помощ ли? — прекъсна го Баяз. — На прекалено много се надяваш.

— Но ти…

— А, това ли? — Магьосникът сви рамене. — Смятай ме за лъжец.

Баяз пъхна лулата в устата си. Настъпи момент на пълно вцепенение. Очите на Бетод се присвиха. Тези на Кориб се разшириха. Объркан, Скейл сбърчи чело. Усмивката постепенно се завърна на лицето на Логън.

— Лъжец? — просъска магьосницата. — Нещо повече от това, ако питаш мен! — Гласът й не бе изгубил напевността си, но сега напяваше различно — твърдо, пронизително и смъртоносно остро. — Ах, ти, стар червей такъв! Криеш се тук, зад високите си стени, с всичките ти служители, с всички тези книги! Твоето време отдавна отмина, глупако! Сега си само думи и прах! — Първият магус спокойно издуха облак дим. — Само думи и прах, стар червей такъв! Само почакай. Ще влезем в библиотеката ти! — Магьосникът внимателно постави лулата обратно на масата. От нея продължи да излиза струйка дим. — Ще се върнем в библиотеката ти! Ще съборим стените ти, ще изколим служителите ти, ще изгорим книгите ти! Ще…

— Тишина.

Бръчките по лицето на Баяз се задълбочиха още повече, отколкото при срещата с Калдер в двора преди няколко дни. Логън отново почувства нуждата да се отдръпне встрани, този път още по-настоятелна. Улови се, че оглежда стаята за място, където да се скрие. Устните на Кориб продължаваха да се движат, но от тях излизаше само неразбираемо грачене.

— Ще събориш стените ми, така ли? — промърмори Баяз. Сивите вежди се сключиха и дълбоки бразди се спуснаха към основата на носа му. — Ще избиеш служителите ми, а?

В стаята стана студено, независимо от горящата камина.

— И ще изгориш книгите ми, казваш? — прогърмя гласът на магьосника. — Много говориш, вещице!

Коленете на Кориб се огънаха. Бялата й ръка се вкопчи в рамката на вратата. Колиета и гривни издрънчаха, когато тя се свлече до стената.

— Само думи и прах съм бил, а? — Баяз вдигна четири пръста във въздуха. — Четири неща ти дадох, Бетод — слънцето през зимата, бурята през лятото и още две, които нямаше да познаеш, ако не беше моето изкуство. Какво получих от теб в замяна? Това езеро и тази долина, те, така или иначе, си бяха мои, и само още нещо. — Очите на Бетод прескочиха към Логън, после обратно към Баяз. — Все още си ми длъжник, а какво правиш ти, изпращаш вестоносци с искания, мислиш си, че можеш да ми заповядваш? Не така разбирам аз добрите обноски.

Скейл най-после успя да се окопити и очите му направо щяха да изхвръкнат от орбитите си.

— Обноски ли? За какво са му на един крал обноски? Той взема, каквото си поиска! — При тези думи той пристъпи тежко към масата.

Скейл беше достатъчно едър и достатъчно зъл. Без съмнение, точният човек, който да те срита, когато си паднал. Но Логън не бе на земята, не още, и вече започваше да му дотяга от този надут пуяк. С ръка върху дръжката на меча, застана на пътя на Скейл.

— Достатъчно.

Принцът впери в Логън изцъклените си очи, вдигна масивния си юмрук и го стисна така здраво, че кокалчетата му побеляха.

— Не ме предизвиквай, Деветопръсти, долно псе такова! Дните ти са преброени! Мога да те стъпча като муха!

— Можеш да опиташ, но не мисля да те оставя. Знаеш как работя. Още една крачка и започвам да работя върху теб, тлъста свиньо!

— Скейл — викна Бетод, — по всичко личи, че нямаме повече работа тук. Тръгваме.

Едрият принц стегна масивната си долна челюст. Огромните му юмруци започнаха да се свиват и отпускат покрай тялото. Не преставаше да гледа свирепо в Логън с цялата животинска омраза, на която бе способен. Накрая се усмихна презрително и отстъпи назад.

— Казваш, че искаш да донесеш мир в Севера — каза Баяз и се наведе напред, — а виж какво правиш? Водиш след себе си война след война! Земята е обезкървена от твоята надменност и бруталност! Крал на северняците? Друг път! Не си достоен за помощта ми! А като се замисля, колко надежди имах за теб!

Бетод се намръщи. В очите му имаше същата студенина като в диаманта на челото му.

— Спечели си враг в мое лице, Баяз, а аз не съм враг, който би искал да имаш. От най-лошите съм. Тепърва ще съжаляваш за днешните си постъпки. — После погледна към Логън. — А колкото до теб, Деветопръсти, не разчитай повече на милост от мен! Сега всеки мъж в Севера е твой враг! Ще бъдеш мразен, преследван и проклет, където и да отидеш! Лично ще се погрижа за това!

Логън сви рамене. Нищо ново под слънцето.

Баяз се изправи.

— Каза каквото имаше да казваш, сега си вземи вещицата и се махай!

Кориб излезе първа. Залитна, все още не можеше да си поеме въздух. Скейл хвърли още един свиреп поглед на Логън и излезе с тежка стъпка. Така нареченият крал на северняците напусна последен. Преди да го стори, неколкократно кимна бавно с глава и обходи цялата стая с мъртвешки поглед. Когато стъпките им се отдалечиха по коридора, Логън си пое дълбоко дъх, успокои се и остави ръката си да се отдръпне от дръжката на меча.

— Хм — усмихна се лъчезарно Баяз, — добре мина.

Пътят между двама зъболекари

Минаваше полунощ и Централната улица бе обгърната в мрак. В мрак и воня. Вонята никога не напускаше доковете: застояла солена вода, гниеща риба, катран, пот и конски фъшкии. Само след няколко часа тази улица отново щеше да се изпълни с живот и глъч. С виковете на продавачи, ругатните на работници под тежките им товари, със забързани напред-назад търговци и стотици трещящи по паважа конски талиги. Безкрайни върволици хора от всевъзможни краища на света ще се изсипят от корабите и още толкова ще се качат на тях. Въздухът ще се оглася от думи на всеки един език под слънцето. Но нощем всичко е притихнало. Притихнало и неподвижно.

Притихнало като гроб и с по-лоша от на гроб миризма.

— Ето тук е — каза Северард, докато вървеше към потъналия в сенки вход на една тясна алея, притисната между два надвиснали склада.

— Имахте ли проблеми? — попита Глокта и продължи мъчителното си влачене след него.

— Не много. — Практикът намести маската си, за да пропусне малко свеж въздух под нея. Сигурно става доста лепкаво там отдолу, с всичкия този лош дъх, а и потта. Нищо чудно, че практиците се славят с вечно лошо настроение. — Нашият човек сериозно се бе заел с дюшека на Рюз, направо го съдра от ръгане с ножа. После Фрост го фрасна по главата. Странно. Когато това момче тресне някого по главата и край, веднага спират да създават проблеми.

— А Рюз?

— Жив е. — Лампата на Северард освети една купчина разлагащи се боклуци. Докато минаваха покрай нея, Глокта дочу тихото цвърчене на плъховете в тъмното.

— Разбираш от хубави квартали, а, Северард?

— За това ми плащате, инквизиторе. — Мръсният му ботуш шляпна в гъстата, воняща мръсотия на земята. Глокта предпазливо заобиколи мястото, повдигнал със свободната си ръка полите на палтото си. — Израснал съм наблизо. Тук хората не задават въпроси.

— С изключение на нас. Ние винаги имаме за какво да питаме.

— Естествено — изхили се сподавено Северард. — Ние сме Инквизицията.

Светлината от лампата намери една разкривена желязна порта. От каменната арка над нея стърчаха ръждиви шипове.

— Това е — каза той.

О, да, и колко обещаващ вид има новият ни адрес.

Портата очевидно отдавна не се бе радвала на внимание, пантите й жално запротестираха, когато практикът я отключи и отвори. Глокта едва прекрачи локвата, събрала се в изровените отпред коловози, и изруга ядосано, когато единият край на палтото му се провлачи в мръсната вода. Пантите отново изскърцаха пронизително, докато практик Северард, със сбръчкано от напрежение лице, се бореше да затвори портата. После повдигна капачето на лампата и освети широкия, богато украсен двор. Целият беше задръстен от изпотрошена зидария, парчета дърво и беше обрасъл в бурени.

— Пристигнахме — каза Северард.

Някога това със сигурност е била една посвоему величествена постройка.

Колко ли са стрували всички тези прозорци? И всичките тези каменни орнаменти отпред? Посетителите ще да са били смаяни, ако не от вкуса, то от богатството на господаря на този дом. Някога. Сега прозорците бяха ослепени от закованите върху им прогнили дъски. Извивките на каменната зидария се задушаваха от мъх и натрупани птичи изпражнения. Тънкият слой зелен мрамор върху колоните беше целият напукан и се ронеше, отдолу се подаваше прогнилата мазилка. Навсякъде руини и разложение. По целия двор се търкаляха едри парчета откъртена фасада и хвърляха дълги сенки по високия зид около къщата. Половин глава на херувимче се взираше жално в куцащия покрай нея Глокта.

Той бе очаквал някакъв мрачен, мърляв склад, някоя усойна изба край брега.

— Какво е това място? — попита, докато оглеждаше руините.

— Някакъв търговец я е строил преди много време. — Северард срита парче от статуя, което се въргаляше в краката му, и то изтропа в тъмното. — Някакъв богаташ. Много заможен. Искал да живее в близост до складовете си и кея, да държи изкъсо нещата в търговията. — Той заизкачва покритите с мъх напукани стълби, които водеха до голяма, лющеща се входна врата. — Решил, че идеята може да проработи. Как ли пък не. Кой ще иска да живее в тази част на града, освен ако не му се налага? После изгубил всичките си пари, както става с търговците. Кредиторите му имали проблем с намирането на нов купувач.

— Не се учудвам — каза Глокта. Загледа се в килнат на една страна и наполовина пълен със застояла вода фонтан.

Лампата на Северард бегло освети просторното антре. Две огромни, извити стълбища се очертаха в мрака пред двамата. По стените, на нивото на първия етаж, вървеше широк вътрешен балкон, но голям участък от него се бе откъснал и пропаднал през прогнилото дюшеме. В резултат едно от стълбищата висеше във въздуха, с ампутирана долна част. Влажният под беше осеян с парчета мазилка, изпочупени керемиди, натрошено дърво и птичи изпражнения. Нощното небе надзърташе през няколко зейнали в покрива дупки.

Глокта чу гукане на гълъби откъм гредите на покрива и тихото капене на вода.

Какво място. Глокта потисна усмивката си. Напомня ми за мен самия. И двамата, някога величествени, днес с останали зад гърба славни дни.

— Достатъчно голяма е, не мислите ли? — попита Северард и тръгна към зеещ портал под рухналото стълбище. Лампата му хвърли странни, полегати сенки, докато си проправяше път сред парчетата на пода.

— О, да, определено, стига да не се окажем с повече от хиляда затворника по едно и също време.

Глокта го последва. Облягаше се силно на бастуна, притеснен от хлъзгавата повърхност на дюшемето. Ей сега ще се хлъзна и ще си падна на задника. Точно тук, насред птичите курешки. Страхотно. След свода на портала се отваряше ново антре. Мазилката от стените беше паднала на големи парчета и отдолу се виждаха тухлите на зида. От двете им страни тръгваха тъмни коридори. Идеалното място да те разтрепери, ако си от хората, които лесно се разтреперват. Ще почнеш да си представяш неприятни неща в тези стаи, точно там, където свършва светлината на лампата. Всякакви ужасии, в тъмното. Погледна към Северард, който с небрежна походка вървеше отпред и си подсвиркваше тихо под маската. Но ние не се разтреперваме лесно. Може би ние сме тези неприятни неща в мрака и ужасиите в тъмното са наше дело.

— Колко е голямо това място? — попита Глокта.

— Трийсет и пет стаи, без да броим помещенията за прислугата.

— Дворец. Как успя да го намериш?

— Някога идвах да преспивам тук, от време на време. След като майка ми умря. Успях да се вмъкна. По онова време покривът все още си стоеше и беше сухо. Сухо и безопасно. Донякъде. Ех, тежки времена бяха. Главорез и мъчител, направо стъпка нагоре за човек като теб, а? Всеки си има извинение, а колкото по-ниско си паднал, толкова по-трогателна трябва да е историята ти. А каква е моята история?

— Доста си изобретателен, а, Северард?

— За това ми плащате, инквизиторе.

Навлязоха в ново разширение: всекидневна, кабинет, даже бална зала. Доста голямо място. Стените бяха облицовани с ламперия. Някога красиви, сега панелите й висяха, златното им покритие се лющеше и бяха целите плесенясали. Северард отиде до един, който все още се държеше за стената, и силно го натисна навътре. Панелът изщрака и се отвори. Зад него започваше тъмен коридор. Скрита врата? Колко хубаво. Колко зловещо. Колко подходящо.

— Това място е пълно с изненади, също като теб самия — каза Глокта и закуца към арката на входа.

— А няма да повярвате на каква цена го взех.

— Купили сме това място?

— О, не. Аз го купих. С парите от Рюз. И сега ви го давам под наем. — Очите на Северард проблеснаха на светлината от лампата. — Истинска златна мина е!

— Ха! — Глокта се засмя и внимателно тръгна надолу по стълбите. Отгоре на всичко и от правене на пари разбира. Може би един ден ще работя за архилектор Северард. И по-странни неща са ставали. Сянката му се просна напред в мрака. Заслиза настрана, като рак. Дясната ръка напред заопипва цепнатините между грапавите, каменни блокове в търсене на допълнително опора.

— Избите се простират с мили — промърмори зад гърба му Северард. — Имаме и собствен излаз на водните канали, а също и до отходната канализация, ако ви интересува канализацията. Според Фрост по нея може да се стигне чак до Агрионт, без да се налага въобще да излизаш на повърхността. — Подминаха тъмен коридор отляво, после друг отдясно. Продължиха бавно надолу.

— Това може да се окаже полезно.

— И аз така мисля, ако можеш да понесеш вонята.

Лампата освети тежка врата с малко прозорче с решетка в средата.

— Стигнахме — каза Северард и почука четири пъти, бързо.

След миг в тъмния отвор на прозорчето рязко изникна маскираното лице на практик Фрост.

— Ние сме.

В очите на албиноса не се четеше нито радост, че ги вижда, нито дори знак, че ги е познал. Както винаги, нищо в тези очи. Тежките резета се плъзнаха от другата страна и вратата гладко се отвори.

Вътре имаше маса, стол и факли по стените, които обаче не бяха запалени. Сигурно е било тъмно като в рог, преди да донесем тази малка лампа. Глокта погледна албиноса.

— Досега на тъмно ли стоя? — Едрият практик сви рамене. Глокта поклати глава. — Понякога се тревожа за теб, практик Фрост, наистина се тревожа.

— Той е ей там — каза Северард и се отправи към единия край на помещението. Токовете на ботушите му зачаткаха по каменните плочи на пода.

Някога помещението сигурно е било изба за вино: от двете страни имаше няколко тунелоподобни разклонения, преградени с тежки решетки.

— Глокта! — Салем Рюз стискаше здраво два от прътовете на решетката, а лицето му бе притиснато между тях.

Глокта спря пред „килията“ му и отпусна изтръпналия си крак.

— Как си, Рюз? Не очаквах да те видя пак така скоро.

Беше доста отслабнал, кожата му бе пребледняла и висеше отпуснато. Синините му все още не бяха изчезнали. Не изглежда добре, никак даже.

— Какво става? Глокта, моля те. Защо съм тук?

Е, какво пък.

— Изглежда архилекторът все още има нужда от теб. Иска да свидетелстваш. — Глокта се наведе към решетката. — Пред Камарата на лордовете — прошепна той.

— А после? — Рюз пребледня още повече.

— Ще видим. Англанд, Рюз, Англанд.

— А ако откажа?

— Да откажеш на архилектора? — Глокта тихо се засмя. — Не, не, не, Рюз. Не би искал да направиш подобно нещо.

Обърна се и тръгна към Северард.

— Имайте милост! Толкова е тъмно тук!

— Ще свикнеш! — викна му през рамо Глокта. Невероятно е с какво свикват хората.

В най-крайната „килия“ беше последният им затворник. Гол, окован с вериги за халка на стената и, естествено, с чувал на главата. Беше нисък и набит, но отиваше малко към дебел. По коленете му имаше пресни ожулвания, най-вероятно от хвърлянето му върху каменния под.

— Това е нашият убиец, значи?

При звука на гласа му, затворникът се превъртя на колене и опъна веригите си. Отпред на чувала му имаше засъхнало петно от кръв.

— Доста неприятен екземпляр е — каза Северард. — Ама сега не изглежда много страховит, а?

— Винаги така става, веднъж докарани до това положение. Къде ще работим?

— О, това ще ви хареса, инквизиторе.

— Една идея по-мелодраматично е — каза Глокта, — но не виждам защо не.

Стаята беше кръгла, с куполен таван. Целите стени бяха заети от странен стенопис. На фона на гора, върху тревата лежеше тялото на мъж. Кървеше от множество прободни рани. Нарисувани в профил, единайсет фигури се отдалечаваха от него. Пет на една страна и шест на друга. Бяха облечени в бяло и застанали в необичайни пози, а лицата им бяха неразличими. Бяха обърнати към друг мъж, целият в черно, с разперени встрани ръце. Зад гърба му беше нескопосано изрисувано море от цветни огньове. Ярката светлина от шестте лампи не допринасяше с нищо за по-добрия вид на творбата. Долнопробно качество, по-скоро декорация, отколкото произведение на изкуството, но независимо от това ефектът е потресаващ.

— Нямам идея какво ще да е това — каза Северард.

— Гуфподая Шъшдател — изломоти практик Фрост.

— Разбира се — каза Глокта, вперил поглед в тъмната фигура с пламъците зад нея. — Трябва да научиш историята, практик Северард. Това е господарят Създател, Канедиас. — После се обърна и посочи фигурата на умиращия, на отсрещната стена. — А това е великият Ювенс, когото току-що е убил. — Описа кръг с ръка към фигурите в бяло. — Тези са чираците на Ювенс, магусите, идват да отмъстят за него. Страшните истории стават за плашене на малки деца.

— Що за човек би платил да му нарисуват такъв боклук по стените на избата? — каза Северард и поклати глава.

— О, навремето това беше доста популярно. В двореца има такъв стенопис. Това е копие, евтино копие. — Глокта погледна към мрачното, обвито в сенки, лице на Канедиас на стената, после към окървавения труп от другата страна. — И все пак има нещо мрачно в него, нали? Или по-скоро щеше да има, ако ме беше грижа за подобни неща. Кръв, огньове, смърт, отмъщение. Не мога да си представя обаче каква полза от него в избата. Сигурно нашият търговец е имал тъмна страна.

— Човек с пари винаги има тъмна страна — каза Северард. — А тези двамата кои са?

Глокта присви очи, взрян в двете малки, неясни очертания под двете ръце на Създателя.

— Кой знае, сигурно са неговите практици.

Северард се засмя. Изпод маската на Фрост се откъсна едва доловимо дихание, но в очите му не се появи и следа от развеселеност. Майко мила, сигурно направо умира от смях.

Глокта се завлече до масата в центъра на стаята. Два стола гледаха един срещу друг над гладката й повърхност. Единият беше в окаяно състояние и от вида на тези, които използваха и в килиите на Палатата на въпросите, но другият бе многократно по-внушителен. Подобен на кресло, почти като трон, с широки облегалки за ръце и висок гръб. Беше тапициран в кафява кожа.

Глокта подпря бастуна си на масата и внимателно се отпусна в меката кожа.

— О, това е един чудесен стол — шумно въздъхна той и протегна напред изморения си от дългото ходене крак. Нещо опря в него. Надзърна под масата. Там имаше вървяща в комплект със стола табуретка за крака.

Глокта килна назад глава и се засмя.

— О, това е невероятно! Наистина, нямаше нужда! — Той намести крака си на табуретката и от устните му се отрони въздишка.

— Дължим ви най-малко толкова — отвърна Северард и се облегна със скръстени ръце до кървящото тяло на Ювенс. — Изкарахме добри пари от Рюз, много добри. Винаги сте се отнасяли добре с нас и ние не го забравяме.

— Ъхъ — кимна Фрост.

— Ще ме разглезите. — Глокта погали полираното дърво на подлакътниците. Моите момчета. Къде щях да бъда без вас? Предполагам у дома, на легло, докато майка ми се суети около мен и се чуди как сега да ми намери добра булка. Погледна към инструментите си на масата. Сандъчето му, естествено, както и няколко други неща, доста поизносени, но с още живот в тях. Погледът му бе привлечен от чифт тесни ковашки клещи с дълги дръжки. Глокта погледна към Северард.

— Зъби?

— Реших, че ще е добро начало.

— Така да е. — Глокта прокара език по празните си венци и изпука едно по едно кокалчетата на ръцете си. — Зъби.

В момента, в който превръзката от устата му бе свалена, затворникът се разкрещя на стириянски. Започна да плюе и ругае, като не спираше да опъва веригите си. Глокта не разбра и дума от това, което казваше. Но май схващам общия смисъл. Предполагам, нещо доста обидно. Нещо за майките ни и така нататък. Добре, че не се обиждам лесно. Мъжът имаше суров вид. Лицето му бе изпъстрено със ситните белези от акне, а безформеният му нос изглежда бе чупен неведнъж. Какво разочарование. Надявах се от Текстилната гилдия да се бяха охарчили малко повечко този път, но това са търговците. Винаги търсят изгодната сделка.

Практик Фрост сложи край на пороя от неразбираеми ругатни с мощен удар в корема на затворника. Това ще го остави за известно време без дъх. Достатъчно дълго, поне да започне да схваща какво го чака.

— Така — каза Глокта, — край на глупостите. Знаем, че си професионалист и си дошъл със задача. За да я свършиш, трябва да се слееш с обстановката. А като не говориш дори езика, това не би било възможно, нали така?

— Чумата да ви тръшне, копелета! — Затворникът си бе възвърнал способността да диша, макар и със задъхване.

— Отлично! Непретенциозният стил ще пасне идеално на разговорите ни. Предчувствам, че ще имаме поне няколко такива. Има ли нещо, което да искаш да знаеш за нас, преди да започнем? Или си готов да минем по същество?

Затворникът изгледа подозрително нарисувания над главата на Глокта Създател.

— Къде съм? — попита.

— В долния край на Централната улица, при доковете. — Глокта примижа от болка. Мускулите на крака му изведнъж се сгърчиха. Опъна го леко и изчака коляното да изщрака, преди да продължи.

— Знаеш я, една от артериите на града. Пресича центъра на Агрионт и слиза чак до морето. Минава през много различни квартали и доста от забележителните сгради са на нея. За мен обаче този булевард е просто пътят между двама зъболекари.

Очите на затворника се присвиха, после се стрелнаха към инструментите на масата. Няма вече ругатни. Явно споменаването на зъболечение му е привлякло вниманието.

— В другия край на булеварда — Глокта посочи на север, — в една от най-скъпите части на града, точно срещу парка, във великолепна бяла къща на пъпа на Агрионт живее господин Фарад. Сигурно си го чувал?

— Ходи се шибай!

Глокта повдигна вежди. Де да можех.

— Казват, че господин Фарад е най-добрият зъболекар в света. Мисля, че по произход е от Гуркул, но избягал от тиранията на императора и дошъл в Съюза да търси по-добър живот и да избави най-заможните му граждани от страданието на болните зъби. Когато се завърнах от моята разходка на юг, семейството ми ме прати при него, за да види не може ли да направи нещо по въпроса. — Глокта се ухили широко, за да покаже на затворника същината на проблема. — Естествено, оказа се, че нищо не може да се направи. Мъчителите на императора се бяха погрижили за това. Но той е страшно добър зъболекар, всички така разправят.

— Е, и?

— На другия край на Централната улица — стопи се усмивката на Глокта, — край морето, насред цялата мръсотия, боклуци и всякаква друга гнус на доковете, съм аз. Наемите са ниски тук. Убеден съм, че след като прекараш известно време с мен, ще видиш, че съм точно толкова талантлив, колкото и прословутият господин Фарад. Единствената разлика е, че моят талант е в малко по-различна област от неговия. Добрият Фарад облекчава болките на пациентите си, докато аз… — Глокта се надвеси леко напред — … съм друг тип зъболекар.

— Да не мислиш, че ще ме уплашите с една торба на главата и малко грозни рисунки по стените? — изсмя се в лицето му убиецът. После погледна към Северард и Фрост. — Изроди такива!

— Дали мисля, че ще те уплашим? Ние тримата? — изкикоти се Глокта. — Седиш тук, обезоръжен и окован във вериги. И кой освен нас тримата знае, или пък го е грижа за това, къде се намираш в момента? Нямаш никакъв шанс за избавление или бягство. Всички в тази стая сме професионалисти. И мисля, вече се досещаш накъде в общи линии вървят нещата. — Глокта разтегли устни в тъжна усмивка. — Разбира се, че те плашим, не се прави на глупак. Признавам, добре го криеш, но това не може да продължи вечно. Ще дойде време, съвсем скоро при това, когато ще молиш за чувала на главата.

— Нищо няма да получиш от мен — изръмжа убиецът и го погледна право в очите. — Нищо.

Жилав човек. Жилав. Но лесно е да се правиш на мъж преди началото на обработката. От опит го знам.

Глокта разтри леко крака си. Кръвта циркулираше нормално и болката бе отшумяла почти напълно.

— Ще започнем простичко като за начало. Имена, само това искам засега. Защо да не почнем с твоето? Поне това не можеш да отречеш, че знаеш името си.

Зачакаха. Северард и Фрост наблюдаваха затворника, зелените очи с усмивка, розовите не. Мълчание.

— Добре тогава — въздъхна Глокта.

Фрост хвана с две ръце челюстите на затворника и започна да стиска, докато зъбите му не се раздалечиха. Северард напъха челюстите на клещите в устата му и ги отвори малко по-широко, отколкото затворникът би предпочел. Очите на убиеца изскочиха навън. Боли, а? Нищо още не си видял, повярвай ми.

— Внимавай с езика — каза Глокта. — Нали искаме да говори.

— Не се безпокойте — промърмори Северард и надзърна в устата. В следващия миг отскочи рязко назад. — Уфф! Дъхът му смърди на лайна!

Срамота, но никак не съм учуден. Грижите за здравето никога не са били приоритет за наемните убийци. Глокта бавно се изправи и заобиколи масата.

— Да видим — промърмори той с ръка над инструментите, — с какво да започнем?

Взе една дълга игла и се надвеси над затворника. Другата му ръка здраво стискаше бастуна. Огледа внимателно зъбите на убиеца. Грозна гледка, няма две мнения по въпроса. Със сигурност бих предпочел моите зъби пред неговите.

— Майко мила, в ужасно състояние са. До един са развалени. Ето защо дъхът ти мирише така зле. Нямаш никакво извинение, човек на твоите години.

Убиецът изхленчи, когато Глокта докосна оголен нерв на единия от зъбите. Опита се да каже нещо, но с клещите в уста прозвуча по-неразбираемо и от практик Фрост.

— Тихо сега, изпусна си шанса да говориш. Може би по-късно ще имаш нов, не съм решил още. — Глокта постави иглата на масата и тъжно поклати глава. — Зъбите ти са жалка гледка. Отвратителна. Напълно съм убеден, че са на път сами да паднат. И знаеш ли какво? — Той взе малкия чук и едно длето. — Сигурен съм, че без тях ще ти е по-добре.

Плоскоглави

Сивото утро настъпи в студената, мокра гора. Кучето седна и се замисли за по-добрите времена. Седеше и наглеждаше шиша, от време на време го въртеше и се опитваше да не се изнервя от чакането. Нетърпелив като разгонен вълк, Тъл Дуру хич не му помагаше. Крачеше около древните камъни. Ще си протрие ботушите от ходене. Кучето го гледа известно време как шляпа по тревата — шат, шат, шат. Много отдавна бе научил, че големите бойци стават само за едно. За битки. За всичко останало, най-малко за чакане, хич не ги търси.

— Що не поседнеш, Тъл? — промърмори Кучето. — Пълно е с камъни. Тия до огъня са по-топли. Отпусни ги малко тия шляпащи крака, че направо ме побъркваш.

— Да седна, викаш? — избоботи гигантът и се надвеси, голям като къща, над Кучето. — Как да седна, бе? Ти как можеш да си седиш? — Изгледа изпод гъстите си вежди руините и дърветата наоколо и попита: — Сигурен ли си, че т’ва е мястото?

— Това е мястото. — Кучето огледа на свой ред руините и силно си пожела това наистина да е мястото. От тях обаче нямаше и следа. — Ще дойдат, нямай грижа.

При условие, че не са ги избили до крак, помисли си той, но прояви благоразумието да не го каже на глас. От достатъчно дълго време вървеше с Тъл Дуру Буреносния, за да знае — никога не предизвиквай този човек. Освен ако не търсиш кой да ти разбие главата, естествено.

— Да идват само по-бързо. — Омазаните с кръв ръце на Тъл се свиха в юмруци, достатъчно големи, за да чупиш камъни с тях. — Хич не ми е по вкуса да седя тук, със задник към вятъра!

— И на мен така — каза Кучето и вдигна миролюбиво длани. Всячески се стараеше нещата да не загрубяват. — Ма ти не се кахъри, момче. Скоро ще са тук, точно както сме го говорили. Това е мястото.

Той хвърли поглед на цвърчащия над огъня глиган. От месото капеше апетитна мазнина. Устата му започна да се налива със слюнка. Ноздрите му се изпълниха с аромата на печеното… и с още нещо. Едва доловим дъх. Задуши наоколо и се огледа.

— Надушваш ли нещо? — попита Тъл и се взря сред дърветата.

— Нещо, може би.

Кучето се наведе и взе лъка си.

— Какво? Шанка?

— Не знам, може. — Той подуши отново въздуха. Миришеше на човек, при това доста противно вмирисан.

— Можех и на двама ви да видя сметката!

Кучето се извъртя рязко назад, оплете се в лъка и за малко не падна. На по-малко от десет стъпки, покрай огъня, Дау Черния се промъкваше с гадна усмивка на лицето. Вятърът беше откъм гърба му. До него вървеше Мрачния, както винаги с безизразно лице.

— Ей, копелета! — изрева Тъл Дуру. — Така да ми се промъквате зад гърба, за малко да се насера от шубе!

— Хубаво — ухили се ехидно Дау. — Имаш нужда да разтовариш малко сланините.

Кучето въздъхна дълбоко и захвърли настрана лъка си. Олекна му, че все пак бяха на точното място, но можеше да мине и без уплахата. Не можеше да си намери място от нерви, откакто видя Логън да пада от ръба на скалата. Просто се търколи отгоре, нищо не можеше да се направи. Смърт, може на всекиго да се случи, по всяко време, така е то.

Мрачния се покачи на натрошените камъни и седна до Кучето. Кимна му почти незабележимо с глава.

— Месо? — викна Дау и се промуши покрай Тъл. Пльосна се до огъня, откъсна единия крак от глигана и започна яростно да гризе от него.

Това е. След повече от месец разделение, това бяха всичките разменени поздрави.

— Човек с приятели е истински богат — промърмори с половин уста Кучето.

— К’во викаш? — избоботи Дау и плъзна очи към него. Устата му бе пълна с месо, а мръсната, набола брада лъщеше от мазнина.

— Нищо обидно. — Кучето пак вдигна длани да го успокои. От достатъчно дълго време вървеше с Дау Черния, за да знае — ядосаш ли злия негодник, по-добре сам си прережи гърлото. — Някакви проблеми, докато бяхме разделени? — смени темата той.

— Малко — кимна Мрачния.

— Шибаните плоскоглави! — изрева Дау и обсипа лицето на Кучето с парченца месо. — Навсякъде са, мамка му! — Той насочи напред свинския крак, все едно беше меч. — Писна ми от тая простотия! Връщам се на юг. Тука е зверски студено и шибаните плоскоглави са навсякъде! Копелета! Връщам се на юг!

— Шубе ли те е? — попита Тъл.

Дау се извърна към него и устните му разкриха два реда жълти зъби. Кучето замижа. Това беше крайно глупав въпрос. Досега Дау Черния никога не бе изпитвал страх. Не знаеше какво е усещането.

— Да ме е шубе от няколко шанка? Мен? — разсмя се той зловещо. — Ние добре ги оправихме, докато вие двамата лапахте мухите. Уредихме ги няколко с легла да спят. Бая горещи легла, ако питаш мен.

— Изгорихме ги — промърмори Мрачния.

С това казаното от него се равняваше на цял ден разговори.

— Изгорихме цяла камара от тая гад — изсъска Дау с такава широка усмивка, все едно, че по-хубава шега от тази за трупове и огън не бе чувал. — Не ме плашат, дангалак, не повече, отколкото теб, но не мисля да кисна тука да ги чакам, докато Три дървета събере сили да си довлече провисналия задник. Отивам на юг! — Той отхапа ново голямо парче месо.

— Сега ще видиш на кого му е провиснал задникът.

Кучето се ухили при вида на вървящия към огъня Три дървета и скочи на крака да стисне ръката му. След него идваше Форли Слабака. Кучето шляпна дребосъка по гърба, докато минаваше покрай него, и почти го събори на земята. Толкова се радваше да види всички живи и здрави, оцелели още един месец. Освен това със сигурност имаха нужда от водач край огъня. Изведнъж всички бяха щастливи, смееха се, стискаха ръце. Всички, без Дау, разбира се. Той просто седеше с вкисната физиономия до огъня, забил поглед в пламъците, и глозгаше един кокал.

— Радвам се да ви видя отново живи и здрави, момчета. — Три дървета свали от рамото си кръглия щит и го подпря на останките от стена. — Как я карате?

— Измръзнахме като кучета — каза Дау, без дори да го погледне. — Отиваме на юг.

Кучето въздъхна. Няма и десет секунди, откакто се събраха отново, и препирните вече започваха. Сега, като го нямаше Логън да укротява духовете, щяха да станат доста неуправляема група. Неуправляема и склонна към кръвопролития. Три дървета не бързаше за никъде. Както винаги, той изчака и обмисли внимателно положението. Тази му особеност го правеше толкова опасен противник.

— На юг отиваме, казваш? — каза той след известно премисляне. — И кога точно беше решено това?

— Нищо още не е решено — каза Кучето и за пореден път вдигна умиротворително ръце. Реши, че занапред ще му се наложи все по-често да го прави.

Тъл Дуру погледна ядосано иззад гърба на Дау.

— Абсолютно нищо — изропта той, силно раздразнен, че му налагат нечие мнение.

— Нищо не е наред — каза Три дървета съвсем бавно и спокойно. — Доколкото си спомням, в тази група винаги сме гласували решенията.

Дау не отдели и секунда за размисъл. Никога не го правеше. И тази му особеност правеше него толкова опасен противник. Той скочи и хвърли кокала на земята. Засили се заплашително към Три дървета.

— Аз… казвам… юг! — изръмжа Дау през зъби и очите му изскокнаха като мехури на вряща яхния.

Три дървета не помръдна от мястото си. Не беше в негов стил. Естествено, започна внимателно да премисля. Накрая пристъпи напред и носът му почти опря в този на Дау.

— Щом искаш ти да казваш — изръмжа той, — да беше победил Деветопръстия, а не да загубиш като всички останали.

Лицето на Дау Черния потъмня като катран при тези думи. Не обичаше да му се напомня за пораженията.

— Кървавия девет се върна при пръстта! — изрева той. — Кучето го е видял, нали Куче?

Кучето нямаше как да отрече.

— Затова — продължи той — няма смисъл да седим да си чешем задниците тук, на север от планините, където шанка са ни накацали отвсякъде! Аз казвам юг!

— Деветопръстия може и да е мъртъв — каза Три дървета право в лицето на Дау, — но дългът ти към него не е изплатен. Никога няма да разбера защо реши да пощади някой толкова непотребен като теб, но той определи мен за втори след себе си — Три дървета блъсна с юмрук широките си гърди, — а това означава, че аз заповядвам тук! Аз и никой друг!

Кучето предпазливо се отдръпна. Двамата всеки момент щяха да почнат да си раздават юмруци и той не гореше от желание да му разбият носа в мелето. Нямаше да е за първи път. Форли се опита да запази мира.

— Стига, момчета, няма нужда от това — каза той с благ тон. Може и да не го биваше много по убиването, но беше страшно добър във възпирането на онези, които бяха на път да се избият. Кучето мислено му пожела късмет. — Хайде де, защо не…

— Ти да си затваряш плювалника! — изръмжа Дау и насочи един мърляв пръст към лицето на Форли. — Пет пари не струва думата ти. Слабак!

— Я го остави на мира — избоботи Тъл и тикна огромния си юмрук под брадичката на Дау, — че ей сега ще ти дам повод да крещиш!

Кучето извърна очи. Дау и Три дървета от край време се заяждаха. И двамата се палеха бързо, но и се кротваха бързо. А Буреносния беше от друга порода. Това добиче, веднъж раздразнено както трябва, нямаше спиране. Десет мъже и много въже трябваха, за да го укротят. Кучето се замисли какво би направил Логън. Ако не беше мъртъв, щеше да знае как да ги спре.

— Мамка му! — изкрещя той и рязко скочи на крака. — Скапаните шанка са ни накацали отвсякъде! И ако успеем да се справим с тях, пак ни остава Бетод да ни диша във врата! С куп неприятности имаме да се оправяме и няма нужда сами да си създаваме нови! Логън го няма и Три дървета е втори, само неговата дума чувам аз! — Кучето също размаха пръст, макар и срещу никого конкретно. Зачака. Силно се надяваше това да свърши работа.

— Бива — изсумтя Мрачния.

Форли почна да кима с глава като кълвач.

— Прав е Кучето! Да ни окапят пишките по-добре, отколкото да се дърляме помежду си! Три дървета е втори. Сега той е главатар.

За момента настъпи тишина. Дау фиксира Кучето с хладен мъртвешки поглед, точно както котка гледа мишката в лапите си. Кучето преглътна мъчително. Много мъже, повечето мъже не биха дръзнали дори да понесат подобен поглед от Дау Черния. Наричаха го Черния заради славата му да изниква от чернилката на нощта и да оставя след себе си цели села почернели от огън. Така се говореше. Оказа се вярно.

Кучето впрегна всичката си воля да не забие поглед в земята. Тъкмо когато силите му свършиха и понечи да сведе очи, Дау го изпревари. Той огледа един по един останалите. Повечето мъже не биха посмели да срещнат погледа му, но тези тук не бяха като повечето мъже. Нямаше друга глутница с по-кървава репутация от тяхната. Никой не отмести очи, дори не си го и помисли. С изключение на Форли, естествено, който зяпаше надолу в тревата още преди да му е дошъл редът.

Като видя, че всички са срещу него, Дау се ухили, все едно, че нямаше никакъв проблем.

— Така да бъде — каза той на Три дървета. — Какво правим тогава, главатар?

Три дървета погледна към гората. Пое дълбоко въздух през носа, после през стиснатите си зъби. Почеса замислено брадата си, после огледа всеки един от групата.

— Отиваме на юг.

Подуши ги още преди да ги види, както винаги ставаше при него. Силен нос имаше Кучето, оттам и името му. Всъщност всеки би ги надушил. Воняха зверски.

Бяха дванайсет, отпред на поляната. Седяха, ядяха и грухтяха един на друг на гнусния си език. Големите им жълти зъби стърчаха във всички посоки. Бяха облечени във вмирисани, животински кожи и още по-вонящи, щавени такива. Тук-там се виждаше по някое ръждиво парче броня. Шанка.

— Шибани плоскоглави — промърмори под носа си Кучето. Чу тихо съскане зад себе си и се обърна. Мрачния надничаше над един храст. Кучето вдигна отворена длан, което значеше „стой“. После потупа върха на главата си: „плоскоглави“, вдигна юмрук и след това два пръста: 12. Накрая посочи пътеката към останалите. Мрачния кимна и изчезна в гората.

Кучето хвърли последен поглед на шанка, просто да се увери, че продължават да не са нащрек. Не бяха и той се дръпна зад дървото и тръгна обратно.

— Лагеруват край пътя, видях дванайсет, може да има и други.

— Нас ли търсят? — попита Три дървета.

— Сигурно, но не си дават много зор.

— Можем ли да ги заобиколим? — попита Форли, който винаги гледаше да избегне битката.

Дау се изплю на земята. Той пък винаги я търсеше.

— Дванайсет са нищо! Ще ги оправим като стой, та гледай!

Кучето погледна към Три дървета, който обмисляше, както винаги, преди да реагира. Дванайсет не бяха нищо работа и те всички много добре го знаеха, но все пак май щеше да е по-добре да се справят с тях сега, отколкото да ги оставят необезпокоявани зад гърба си.

— Какво правим, главатар? — попита Тъл.

— Хващайте оръжията — стисна челюсти Три дървета.

Да си боец и да не държиш оръжията си винаги почистени и под ръка, значи си пълен глупак. Кучето беше проверил своите само преди половин час, но от повече предпазливост не се умира, докато без хич — да.

Разнесе се съскането на търкаща се в кожа стомана, потропване на дърво и звън на метал.

Кучето видя Мрачния да тества със звън тетивата на лъка си и да проверява перата на стрелите. Видя Тъл Дуру да прокарва палец по острието на дългия си меч, висок почти колкото Форли. Чу го как цъка недоволно с език при вида на някое ръждиво петънце по острието. Дау Черния търкаше с парче плат острието на секирата си и го гледаше с влюбен поглед. Три дървета закопча катарамите на ремъците, с които бе привързан към лявата му ръка щитът, и размаха блестящото си острие с другата.

Кучето издиша тежко и пристегна ремъците на кожения протектор около лявата си ръка. Провери още веднъж за пукнатини по дървото на лъка. Увери се, че всичките му ножове бяха на място. Един добър нож в повече никога не ти е излишен, му бе казал някога Логън и той го бе взел присърце. Форли въртеше из ръцете си късия си меч и премлясваше с уста. Очите му бяха навлажнени от страх. Тази гледка накара собствените му нерви да се опънат. Кучето огледа пак цялата група. Мръсни и брадясали, намръщени лица и множество белези, но никакъв страх в очите. Нито капка. Но това не бе за срам. Всеки е различен, му бе казал навремето Логън. Трябва да те е страх, за да проявиш смелост. И това също бе взел присърце Кучето.

Отиде при Форли и го плесна по гърба.

— Трябва да те е страх, за да проявиш смелост — каза му той.

— Така ли?

— Така казват, няма лошо в това, защото — Кучето се наведе по-близо, за да не го чуят другите — направо ще се насера от страх.

Реши, че така би постъпил Логън. Сега, когато той беше вече при пръстта, тази задача се падаше на него. Форли се усмихна с половин уста, но веднага след това посърна отново и придоби още по-уплашен вид. Толкова успя да направи Кучето.

— Добре, момчета — каза Три дървета, след като всички оръжия бяха проверени и поставени на място, — ето как ще действаме. Мрачен, Куче, от отсрещната страна на лагера им, между дърветата. Чакате сигнала и ги почвате наред със стрели. Ако не стане, действате, както намерите за добре.

— Дадено, главатар — каза Кучето. Мрачния само кимна.

— Тъл, ти и аз нападаме отпред, но ще чакаш сигнала, нали?

— Хубаво — намуси се гигантът.

— Дау, вие със Слабака нападате отзад. Тръгвате, след като ние с Тъл нападнем. И този път, чакаш първо ние да тръгнем! — изсъска Три дървета и размаха дебелия си пръст.

— Разбира се, главатар. — Той вдигна рамене, все едно винаги досега бе правил, каквото му се нареди.

— Ами, това е — каза Три дървета. — Някой да не е разбрал? Някой да си е забравил главата при огъня? — Кучето измънка нещо и кимна. Другите го последваха. — Добре тогава. Само още нещо. — Възрастният им главатар се наведе напред и ги огледа един по един. — Чакате… моя… сигнал!

Едва след като беше вече скрит в храстите, с лък в ръка и поставена в готовност стрела, Кучето осъзна, че няма и най-малка представа какъв сигнал чака. Погледна към шанка, които продължаваха да грухтят, викат и тропат в пълно неведение за това, какво предстоеше. Допика му се ужасно. Винаги му се допикаваше преди битка. Каза ли въобще някой какъв е сигналът? Не можа да си спомни.

— Мамка му — прошепна той. В този момент Дау излетя измежду дърветата, с меч в едната ръка и секира в другата.

— Шибани плоскоглави! — изкрещя той и стовари мощен удар в главата на първия изпречил се на пътя му шанка. По поляната пръсна кръв. Ако въобще можеше да става дума за някакви изражения по лицата на шанка, тези тук изглеждаха направо слисани. Кучето реши, че това минава за сигнал.

Пусна стрелата към най-близкия пред него шанка, който в момента се пресягаше към една сопа. Видя я как влиза в подмишницата му с характерното „туп“. Кучето изкрещя победоносно. Видя как Дау посече с меча си друг плоскоглав в гърба, но сега срещу него се изправи трети, с готово за мятане копие. Откъм дърветата полетя стрела и го прониза в гърлото. Шанка изквича и падна по гръб. Мрачния беше истински майстор на лъка.

В този момент от храстите в другия край на поляната с рев изскочи Три дървета. Свари ги напълно неподготвени. Връхлетя в гърба един шанка с щита си и той се просна по очи в огъня. После посече с меча си друг. Кучето изстреля нова стрела и тя улучи един плоскоглав в корема. Той се срина на колене и миг по-късно Тъл с мощен замах му отсече главата.

Завърза се скоростна битка. Навсякъде летяха остриета и хвърчеше кръв. Телата падаха прекалено бързо, за да може Кучето да се прицели и стреля. Тримата на поляната притиснаха последните оцелели, пищящи и грухтящи шанка. Тъл Дуру ги държеше на разстояние с дългия си меч. Три дървета се стрелна ниско и отсече краката на един. Дау издебна друг и го посече.

Последният останал на крака изквича и побягна към дърветата. Кучето стреля по него, но не улучи. Стрелата му за малко да прониже крака на Дау и за щастие той не забеляза това. Плоскоглавият почти изчезваше в храсталака, когато внезапно изквича, падна по гръб и се изтъркаля обратно. Скрит в шубрака, Форли го бе пронизал в гърдите.

— Убих един! — извика той.

Докато Кучето препускаше към поляната, цареше пълна тишина. Другите се оглеждаха наоколо кого да довършат. Тогава Дау нададе мощен вик и вдигна над главата си окървавените оръжия.

— Избихме ги, мамка му!

— Ти за малко да ни убиеш всички, глупако! — извика му Три дървета.

— Ъ?

— Какво стана с проклетия сигнал?

— Стори ми се, че те чух как извика.

— Не съм!

— Не си ли? — попита Дау с огромно изумление. — Все тая, какъв беше сигналът тогава?

Три дървета въздъхна и стисна главата си в ръце.

Форли продължаваше да зяпа меча си.

— Убих един! — повтори той.

Сега, след като битката беше приключила, Кучето направо щеше да се пръсне. Извърна се и се изпика до едно дърво.

— Утрепахме ги! — извика Тъл и го шляпна по гърба.

— Внимавай, бе! — кресна му Кучето, когато, залитайки, си опика крака.

Всички изригнаха в смях. Дори Мрачния се изкиска.

— Утрепахме ги, главатар! — викна пак Тъл и разтърси рамото на Три дървета.

— Избихме тези, да — отвърна той навъсено, — но ще дойдат нови. Хиляди. И те не са много доволни, че са тук, отвъд планините. Рано или късно и те ще тръгнат на юг. Сигурно през лятото, като се разчистят проходите, сигурно по-късно. Но няма да мине много време.

Кучето хвърли поглед на останалите. Малката реч на Три дървета ги разтревожи и пак бяха неспокойни. Въодушевлението от победата се оказа краткотрайно. Винаги така ставаше. Той огледа мъртвите шанка, потрошени и окървавени, натръшкани, смазани по земята. Дребна, нищожна победа, така му изглеждаше сега.

— Не трябва ли да им кажем, Три дървета — попита той. — Дали не трябва да предупредим някого?

— Хубаво. — Три дървета се усмихна тъжно. — Но кого?

Истинската любов си казва думата

Джизал се влачеше нещастен през сивия Агрионт с оръжията си за фехтовка в ръка: прозяваше се, спъваше се, ругаеше. Още го болеше навсякъде от безкрайното тичане предишния ден. Не срещна никого, докато се тътреше към поредния тормоз от лорд-маршал Варуз. Вървеше в пълна тишина, нарушавана единствено от някое и друго подранило чуруликане на птица по покривите и шума от собствените му провлачени стъпки. Още никой не бе станал от сън. По това време на деня не би трябвало да е станал никой, най-малко той самият.

Повлече изморени крака нагоре в тунела, под аркадата на входа на вътрешния двор. Слънцето едва започваше да се показва на хоризонта и дворът бе потънал в дълбока сянка. Примижа с очи, напрегна се да различи нещо в мрака и съзря Варуз, който го чакаше, седнал зад една от масите. Проклятие. Поне днес се надяваше да успее да стигне преди него. Спи ли въобще старият негодник?

— Лорд-маршал! — извика Джизал и неохотно премина в тичане.

— Не, не и днес. — По гърба на Джизал премина тръпка. Това не беше гласът на учителя му по фехтовка, но в него имаше нещо тревожно познато. — Тази сутрин маршал Варуз е зает с по-важни неща.

Инквизитор Глокта седеше в сянката и се усмихваше широко с отблъскващата си, беззъба уста. Кожата на Джизал настръхна от отвращение. Последното, което ти трябва рано сутрин, е тази гледка. Върна се към предишната си вяла походка и застана до масата.

— Сигурен съм, че ще оцениш новината: никакво тичане, плуване, греда или стоманен прът днес — каза недъгавият инквизитор. — Тези също няма да ти трябват. — Той махна с бастуна си към тренировъчните оръжия на Джизал. — Просто ще си поговорим малко. Това е.

Изведнъж идеята за пет часа мъчения с маршал Варуз му се стори примамлива, но Джизал реши, че няма да издаде неудобството си. Хвърли на масата двете стоманени остриета и те издрънчаха гръмко, после се стовари тежко върху другия стол. През цялото време Глокта не го изпускаше от поглед. Джизал си обеща, че ще гледа инквизитора право в очите, докато не го накара да отмести поглед, но опитът му бе напразен. Само след секунди взиране в това лице, в тази празна усмивка и тези трескави, хлътнали очи, и плотът на масата се оказа далеч по-интересна гледка.

— И така, капитане, защо се захванахте с фехтовка?

Игра, значи. Частна игра на карти за двама картоиграчи. И всяка дума, казана на тази маса, със сигурност щеше да стигне до Варуз. Ще трябва внимателно да изиграе картите си и да си опича ума.

— За собствената ми чест, за честта на семейството ми и тази на моя крал — отвърна хладно Джизал. Нека сега сакатият се опита да намери пропуск в този отговор.

— Аха, значи за благото на нацията сте се поставил в това положение. Образцов гражданин сте, капитане, така ли? Себеотрицателен. Пример за всички нас. — Глокта се изхили презрително. — Много моля! Ако ще лъжете, изберете лъжа, в която поне малко вярвате. Този отговор е обида и за двама ни.

Как смее това беззъбо минало величие да му държи такъв тон? Краката на Джизал потръпнаха: беше на ръба да скочи и да си тръгне. Проклети да са Варуз и противният му заместник. Но в момента, в който постави длани на подлакътниците на стола, за да се изправи, погледът му улови този на Глокта. Недъгавият му се усмихваше с нагла, подигравателна усмивка. Ако сега станеше, значи се признава за победен. Всъщност защо наистина се захвана с фехтовката?

— Баща ми искаше това от мен.

— Така, така. Сърцето ми се преизпълва със състрадание. Лоялният син, верен на силното си чувство за дълг, е принуден да се подчини на бащините амбиции. Удобна история, като добре познатия стар стол, в който така обичаме да седим. Казваш им каквото искат да чуят, а? По-добър отговор, но все още далеч от истината.

— Защо вие не ми кажете, тогава? — сопна се Джизал. — Изглежда всичко ви е ясно!

— Добре, ще ви кажа. Мъжете не се дуелират за своя крал, нито за семействата си, нито пък за да се поддържат в добра форма, да използвам възможността, преди да се опитате да ми пробутате и този отговор. Те се дуелират за признание, за слава. Дуелират се за собственото си израстване в обществото. За себе си. От собствен опит го знам.

— От собствен опит ли? — Джизал изсумтя презрително. — Въобще не изглежда да е свършило някаква работа във вашия случай. — Съжали на мига. Проклетата му уста. В какви ли не бели го забъркваше.

Но Глокта просто го дари с поредната противна усмивка.

— Вършеше доста добра работа до момента, в който не се озовах в императорски затвор. Какво е твоето извинение, лъжецо?

На Джизал не му хареса накъде отива разговорът. Доста се бе разглезил от лесните победи на масата за карти срещу слаби противници. Беше позагубил умения. По-добре сега да изчака, докато не прецени по-добре противника си. Стисна зъби и замълча.

— Иска се много труд, разбира се, да спечелиш Турнира. Трябваше да видиш как тренира общият ни приятел Колем Уест. Лееше пот в продължение на месеци, тичаше, докато другите му се смеехме. Самозабравило се момче от простолюдието, пълен идиот да си мисли, че може да се състезава като равен с онези със синя кръв, ето това си мислехме за него тогава. Бъркаше позициите, спъваше се по гредата, ставаше за смях отново и отново, ден след ден. Но я го виж сега. — Глокта почука с пръст по бастуна си. — Виж и мен. Май той последен се смее, а, капитане? Просто пример за това, което можеш да постигнеш с малко упорита работа. А ти имаш два пъти повече талант от него и синя кръв. От теб се иска една десета от онова, което той трябваше да вложи, но ти отказваш и толкова да се напрегнеш.

— Отказвам да се напрегна ли? — Джизал просто не можеше да остави така нещата. — Нима не се подлагам на това мъчение ежедневно…

— Мъчение? — рязко го прекъсна Глокта.

Джизал осъзна колко злощастен избор на думи е това, но твърде късно.

— А… — смотолеви той, — имах предвид…

— Знам доста и за мъченията, и за фехтовката. Затова вярвай ми, когато ти казвам. — Гротескната усмивка на инквизитора се разтегли още повече: — Двете нямат нищо общо.

— Ъъъ… — Джизал все още не можеше да се окопити.

— Имаш амбициите и средствата да ги постигнеш. С малко усилие ще стане. Няколко месеца упорит труд, и после вероятно никога повече няма да ти се наложи да правиш каквото и да било. Няколко кратки месеца и си готов. — Глокта прокара език по голите си венци. — Е, като оставим настрана злополуките, естествено. Предоставя ти се страхотен шанс. На твое място бих се възползвал, но ти… не знам, може би освен лъжец си и глупак.

— Не съм глупак — каза хладно Джизал. Само това успя да измисли.

Глокта го погледна учудено, после бавно стана, като се опираше тежко на бастуна си, примижал от болка.

— Откажи се, ако така искаш, няма проблем. Прекарай остатъка от дните си в седене, пиене и плямпане с останалите младши офицери. Много хора биха били доволни от такъв живот. Много хора, които не са имали твоя шанс. Откажи се. Лорд-маршал Варуз ще бъде разочарован, майор Уест също, баща ти и така нататък, но повярвай ми — Глокта се наведе напред, като не спираше да се усмихва, — мен това въобще не ме интересува. Приятен ден, капитан Лутар.

Глокта закуца към изхода на двора.

След края на този крайно неприятен разпит, Джизал неочаквано се оказа с няколко свободни часа на разположение, но нямаше нагласата да им се наслади. Тръгна из безлюдните улици, площади и градини на Агрионт и потъна в размисъл над думите на сакатия инквизитор. Проклинаше името на Глокта, но не можеше да избие разговора им от мислите си. Обмисляше отново и отново всяка реплика и сега в главата му непрестанно нахлуваха идеи за подходящи отговори от негова страна. Само да му бяха хрумнали навреме.

— А, капитан Лутар. — Джизал се стресна и вдигна поглед. Върху влажната от роса трева под едно дърво седеше непознат мъж. Държеше в ръка нахапана ябълка и му се усмихваше. — Ранното утро е идеалното време за разходка, според мен. Тихо е, чисто и безлюдно. Небето сивее. Няма нищо общо с претруфеното розово привечер. С цялата гълчава, с всичките тия хора, плъпнали нагоре-надолу. Как да си събере човек мислите сред това море от глупост? И, виждам, вие също споделяте моето мнение. Колко хубаво.

Мъжът отхапа от ябълката.

— Познаваме ли се? — попита Джизал.

— О, не, не. — Непознатият стана и изтупа дъното на панталоните си. — Не още. Казвам се Сулфур, Йору Сулфур.

— Така ли? И какво ви води в Агрионт?

— Може да се каже, че съм тук на дипломатическа мисия.

Джизал го огледа внимателно, опита се да прецени откъде идва.

— На която ви изпраща…?

— Моят господар, естествено — отвърна Сулфур, без всъщност да отговори на въпроса. Джизал забеляза, че очите му са с различен цвят. Грозно и отвратително, помисли си той.

— А вашият господар е?

— Много мъдър и могъщ човек. — Той остърга със зъби последната останала около сърцевината ябълка и запрати огризката в храстите. Изтри пръстите си в ризата. — Виждам, че сте се дуелирали.

Джизал сведе поглед към остриетата си.

— Да — отвърна той и изведнъж осъзна, че е готов с решението си, — но за последен път. Отказвам се от фехтовката.

— О, не, не! — Непознатият сграбчи Джизал за рамото. — В името на всичко свято, не можете да се откажете!

— Какво?

— Не, не! Господарят ми ще бъде истински потресен, ако разбере! Истински потресен! Като се отказвате от фехтовката, се отказвате от много повече! Само така някой може да се отличи в очите на хората, нали? Те решават. Няма ли простолюдие, няма и благородници! В крайна сметка, те решават!

— Какво? — Джизал се огледа за някой от градската стража, на когото да каже, че опасен луд е на свобода из улиците на Агрионт.

— Не, не трябва да се отказвате! И дума да не става! В никакъв случай! Сигурен съм, че ще си промените решението! Вие трябва да продължите!

— Кой си ти? — Джизал отблъсна ръката на Сулфур от рамото си.

— Сулфур, Йору Сулфур на вашите услуги. До скоро виждане, капитане, ако не преди това, то на Турнира. — Той се отдалечи, като махаше с ръка през рамо.

Зяпнал от изненада, Джизал проследи с очи как онзи изчезва в далечината.

— Проклятие! — изкрещя и захвърли оръжията си в тревата. Днес май всички искат да му се бъркат в работата, дори непознатите ненормалници в парка.

В момента, в който реши, че вече е прилично късно, Джизал отиде в квартирата на майор Уест. В негово лице винаги можеше да разчита на едно състрадателно ухо, още повече че Джизал се надяваше да успее да го убеди той да съобщи новината на маршал Варуз. Не му се искаше да е част от тази сцена и ако можеше да я избегне, му се щеше да го направи. Почука на вратата, изчака, после пак почука. Вратата се отвори.

— Капитан Лутар! Направо не мога да повярвам, каква чест!

— Арди — промърмори Джизал, изненадан, че я вижда. — Радвам се да ви видя отново.

Като никога, беше напълно откровен. Наистина я намираше за интересна. Усещането бе ново за него — да се интересува от това, което има да каже една жена. Освен това беше много привлекателна, без съмнение, и с всяка следваща среща му се струваше още по-красива. Разбира се, между тях не можеше да има нищо, Уест му беше приятел и така нататък, но поне да й се любува може, нали така?

— Ъъъ… тук ли е брат ви?

С кисела физиономия, тя се тръшна на една пейка покрай стената и изпъна напред единия си крак.

— Няма го. Излезе. Вечно зает. Никога не намира време за мен. — Бузите й бяха силно зачервени. Погледът на Джизал се спря на гарафата с вино. Запушалката беше свалена и съдържанието й — наполовина намаляло.

— Пияна ли сте?

— Малко. — Тя присви очи и се загледа в наполовина пълната чаша до лакътя си. — Но по-скоро съм отегчена.

— Още няма десет.

— Нямам ли право да съм отегчена преди десет?

— Знаете какво имам предвид.

— По-добре оставете проповедите за брат ми. На него му подхожда повече. Налейте си питие. — Тя посочи към гарафата. — Имате вид на човек, на когото добре ще му дойде едно.

Права беше. Джизал си наля чаша и седна срещу нея. Арди го погледна с присвити очи. Вдигна чашата. До нея лежеше дебела книга.

— Как е книгата? — попита Джизал.

— „Падението на господаря Създател“ в три тома. Казват, че е истинска историческа класика. Куп скучни брътвежи — изсумтя тя пренебрежително. — Пълна е с мъдри магуси, силни рицари с огромни мечове и благородни дами с още по-огромни гърди. Магия, насилие и любовна история, от всичко поравно. Пълен боклук. — Блъсна книгата и тя падна на килима с разтворени страници.

— Все трябва да има нещо, с което да се занимавате.

— Така ли, какво предлагате?

— Братовчедките ми бродират.

— Майната ти.

— Хм — усмихна се Джизал. Ругатните й вече не го впечатляваха така, както при първата им среща. — С какво се занимаваш, когато си у дома, в Англанд?

— О, у дома. — Главата й клюмна назад и тупна в облегалката на пейката. — Мислех си, че там ми е скучно. Чаках с нетърпение да дойда тук, в люлката на цивилизацията. А сега нямам търпение да се върна обратно. Да се омъжа за някой фермер. Да народя няколко хлапета. Така поне ще имам с кого да си говоря. — Тя затвори очи и въздъхна. — Но Колем не ме пуска. Смята, че сега, след като баща ни умря, той е отговорен за мен. Мисли, че ще е твърде опасно. Предпочита да не ме убият северняците, но само дотам стига чувството му за отговорност. В никакъв случай не се простира до това да прекарва поне десет минути с мен дневно. И така, затворена съм тук, заобиколена от всички вас, арогантните сноби на Агрионт.

— Мисля, че той е прав.

— О, да — подигравателно изсумтя Арди, — Колем Уест, страхотно момче е той! Печелил е Турнира, знаеш ли? Пръв в пробива при Улриок, нали така? Никакво потекло, никога няма да е наистина един от нас, но иначе е страхотно момче, като за произхождащ от простолюдието, естествено! Жалко обаче за простоватата му сестра, твърде умна изглежда. И казват, че пие. — Тя въздъхна. — Не си знае мястото. Истински срам. Най-добре да се правим, че не я забелязваме. — Нова въздишка. — Да, колкото по-скоро си тръгна оттук, толкова по-добре за всички.

— За мен няма да е по-добре. — Проклятие. Каза го на глас.

Арди се изсмя. Не прозвуча приятно.

— Страшно благородно от твоя страна. Всъщност защо не тренираш тази сутрин?

— Лорд-маршал Варуз е зает. — Джизал замълча за момент. — Между другото, тази сутрин имах твоя приятел Санд дан Глокта за учител.

— Наистина ли? Какво имаше да ти казва?

— Много неща. Нарече ме глупак.

— Я гледай ти.

— Да. — Джизал сключи вежди. — Истината е, че съм толкова отегчен от фехтовката, колкото ти от книгата. Затова дойдох да говоря с брат ти. Мисля да се откажа.

Тя избухна в смях. Гърлен и ехтящ. Цялото й тяло се разтресе. Част от виното в чашата й плисна навън и се разля по пода.

— Какво толкова смешно има? — попита той.

— Нищо, просто — Арди избърса една сълза, — обзаложих се с Колем. Той заложи, че няма да се откажеш. Спечелих десет марки.

— Не съм убеден, че ми допада да бъда обект на облозите ви — рязко каза Джизал.

— Не съм убедена, че ми пука.

— Важно е.

— Не! — троснато отвърна Арди. — За брат ми беше важно, той нямаше избор! Никой не те забелязва, ако нямаш „дан“ в името си, никой не знае това по-добре от мен. Ти беше единственият, който ми обърна някакво внимание, когато дойдох тук, но само защото Колем те накара. Нямам никакви пари или благороднически произход, което ме прави едно нищо в очите на хора като теб. Мъжете не ме забелязват, а жените ми обръщат гръб. Нямам нищо и никого тук, а ти си мислиш, че животът ти е тежък? Моля те! Мисля аз да се захвана с фехтовка — каза тя навъсено. — Би ли попитал маршал Варуз дали няма свободно място за ученик. Така поне ще имам с кого да разговарям!

Джизал примигна. Това вече не беше интересно. Беше грубо.

— Я почакай, нямаш никаква представа какво е да…

— Стигал си хленчил! На колко си години? На пет? Я тичай да се хванеш за полата на мама, момченце!

Той не можеше да повярва на ушите си. Как смее?

— Майка ми е мъртва — каза Джизал. Ха, това ще я накара да се засрами. Ще измъкне едно извинение от нея.

Не успя.

— Мъртва ли? Щастливка, поне няма й се наложи да слуша това жалко хленчене! Вие, богати, разглезени момченца, до един сте еднакви. Дава ви се всичко, което поискате, после започвате да се тръшкате на пода, че се налага да се наведете сами да си го вземете! Жалки сте! Направо ми се повръща от вас!

Джизал се ококори. Лицето му пламна. Бузите му щипеха, все едно току-що бе зашлевен. Предпочиташе да го бяха зашлевили. Никога досега никой не му бе говорил по такъв начин. Никога! Беше по-зле от разговора му с Глокта. Много по-лошо и много по-неочаквано. Усети, че челюстта му е провиснала. Рязко я затвори и изскърца със зъби. Тресна чашата си в масата и стана да си върви. Обръщаше се към вратата, когато тя рязко се отвори и пред нея се появи майор Уест. Той изгледа и двама им.

— Джизал — попита Уест, първоначално изненадан, после, след като бе хвърлил поглед към проснатата на пейката Арди, и леко подозрителен, — какво правиш тук?

— Ъъъ… всъщност дойдох да се видя с теб.

— Така ли?

— Да. Не е важно, може да почака. Имам работа сега. — Джизал мина покрай приятеля си и излезе в коридора.

— Какво беше това? — чу той гласа на Уест, докато излизаше навън. — Ти пияна ли си?

С всяка следваща крачка гневът на Джизал растеше и в един момент бе на път да го задуши. Чувстваше се като жертва на нападение. На груба и незаслужена атака! Задавен от ярост, той спря в коридора. Дъхът му свистеше през носа, сякаш бе бягал с часове. Юмруците го боляха от стискане. При това от жена! Жена! Най-обикновена селянка! Как смее? Загуби си времето с нея, смя се на шегите й, смяташе я за красива! Трябва да е поласкана, че въобще я забеляза!

— Проклета кучка! — изкрещя на себе си Джизал. Почти бе готов да се върне и да й го каже в лицето, но беше вече късно. Потърси с очи нещо, което да удари. Как да й го върне? Как? Тогава се сети.

Ще й докаже, че бърка.

Това ще свърши работа. Ще й докаже, че бърка, а също и на това сакато копеле Глокта. Ще видят те на какво е способен Джизал. Ще им покаже, че не е глупак, лъжец или разглезено момченце. Колкото повече обмисляше, толкова повече идеята му се проясняваше. Ще спечели проклетия Турнир, ето това ще направи! Това ще изтрие усмивките от лицата им! Тръгна с бърза крачка по коридора. Отвътре го изпълваше странно, непознато чувство.

Усещане за цел. Това ще да е. Може би още не е късно да отиде да тича.

Как се дресират кучета

Практик Фрост стоеше до стената, напълно неподвижен и без да издава нито звук. Едва забележим в сянката, той почти се бе слял със сградата. Повече от час не бе помръдвал нито мускул, не мигаше, дори не изглеждаше да диша, мислеше си Глокта, като не откъсваше очи от улицата отпред.

Глокта, от своя страна, се въртеше сковано, присвиваше очи, чешеше лицето си и смучеше дупките във венците си. Защо се бавят? Още малко, и сънят ще ме надвие. Ще падна в смърдящия канал и ще се удавя. Колко уместно би било. Погледна към мазните, вонящи петна по накъдрената повърхност на тихо плискащата се вода в краката му. Тялото е било открито при доковете. Подпухнало от престоя в солената вода и обезобразено… толкова обезобразено, че не може да става и дума за разпознаване…

Фрост го докосна по рамото и посочи с големия си бял пръст към улицата. Към тях бавно вървяха трима мъже. Ходеха с леко разкрачената моряшка походка на хора, свикнали да прекарват много време върху клатеща се палуба. Най-после първата част от малката ни групичка пристигна. По-добре късно, отколкото никога. Тримата моряци стигнаха до средата на моста над канала и спряха. Застанаха да чакат на не повече от двайсетина крачки от Глокта и той дочу говора им: нагъл, самодоволен, с просташкия диалект на простолюдието. Придърпа се още малко по-назад в сенките и се притисна плътно в стената.

От срещуположната страна на улицата се разнесе шум от забързани стъпки. Приближаваха двама мъже. Единият беше много висок, слаб и облечен в скъпо кожено палто, оглеждаше се нервно. Това трябва да е Гофред Хорнлак, старши член на Текстилната гилдия. Нашият човек. Придружителят му носеше препасан на хълбока си меч и изнемогваше под тежестта на голям дървен сандък, който носеше на рамо. Прислужник, телохранител или и двете. Не е важен. Когато двамата приближиха моста, Глокта усети как косъмчетата по врата му настръхват. Хорнлак размени няколко бързи думи с единия от моряците, мъж с голяма кафява брада.

— Готов? — прошепна инквизиторът на Фрост. Практикът кимна.

— Стой! — извика Глокта с всичка сила. — В името на Негово величество!

Прислужникът рязко се обърна и хвърли сандъка, който се стовари на моста с мощен трясък. Ръката му се стрелна към дръжката на меча. Откъм сенките от другата страна на улицата избръмча тетива. Прислужникът погледна учудено, изхърка и се строполи по очи. Практик Фрост пъргаво изскочи от сянката и с тежка стъпка се отправи напред.

С ококорени от ужас очи Хорнлак погледна първо към трупа на телохранителя си, после към гигантския албинос.

— Помогнете ми! — обърна се той към моряците. — Спрете го!

Този с кафявата брада се ухили.

— Не мисля — отвърна той. Другите двама моряци, без да бързат, пристъпиха уверено напред и препречиха моста. Търговецът отстъпи несигурно и понечи да тръгне към противоположната на Фрост страна на улицата. От сенките пред една врата излезе Северард с небрежно подпрян на рамо арбалет. Смениш ли арбалета с букет цветя, и ще изглежда точно като че ли отива на сватба. Никой не би предположил, че току-що е убил човек.

Обкръжен отвсякъде, на Хорнлак не му остана друго, освен да се оглежда стъписано, с широко ококорени от страх и изненада очи. Двамата практици приближиха, а след тях и куцащият Глокта.

— Но нали ви платих! — отчаяно извика към моряците Хорнлак.

— Плати ми за койка на кораба ми — каза капитанът. — Лоялността се плаща допълнително.

Голямата бяла длан на Фрост се стовари на рамото на търговеца и го свали на колене. Северард отиде до телохранителя, заби мръсния връх на единия си ботуш под тялото му и го претърколи. Изцъклените очи на трупа се впериха в звездното небе. От гърлото му стърчеше късата стрела от арбалета. На лунната светлина, потеклата около устата му кръв изглеждаше абсолютно черна.

— Мъртъв — изсумтя напълно ненужната си констатация Северард.

— Така става обикновено, като ти забият стрела в гърлото — каза Глокта. — Би ли почистил, ако обичаш?

— Дадено. — Северард вдигна краката на трупа и ги просна на парапета на моста. После го хвана под мишниците и с пъшкане го прехвърли над парапета. Така гладко, така чисто, така отиграно. Личи си, че не му е за първи път. Тялото падна с плясък в мръсната вода. През това време Фрост завърза здраво ръцете на Хорнлак зад гърба и му нахлузи чувал на главата. Затворникът изграчи през чувала, докато биваше вдигнат на крака. Глокта се отправи с провлачената си походка към моряците. Кракът му бе изтръпнал от дългото стоене в сянката.

— Да видим сега — каза той и извади от вътрешния си джоб една тежка кесия. Подържа я над отворената длан на капитана. — Какво се случи тази вечер?

Старият моряк се усмихна. Обруленото от ветровете лице се сбръчка като кожата на стар ботуш.

— Товарът ми се скапва, така че тръгвам с прилива още утре. Това му казах. Чакахме, чакахме, половината нощ висяхме до смърдящия канал, но, ако щеш вярвай, копелето така и не се появи.

— Много добре, тази история ще разказвам и аз в Уестпорт, ако някой пита.

— Че то така си беше, инквизиторе. Каква друга история може да има? — засегна се капитанът.

Глокта пусна кесията в ръката му и съдържанието й издрънча.

— С благодарност от Негово величество — каза той.

— Винаги съм готов да услужа на Негово величество. — Капитанът претегли в ръка кесията. После тримата моряци извърнаха жълтите си усмивки и тръгнаха към кея.

— Добре — каза Глокта, — да се залавяме за работа.

— Къде са ми дрехите? — извика Хорнлак и започна да се извива на стола.

— Извинете ме за това. Наистина, разбирам, че е неудобно, но дрехите крият разни неща. Ако оставиш дрехите на човек, оставяш му гордостта, достойнството, все неща, от които нямаме нужда тук. Никога не разпитвам облечен затворник. Помните ли Салем Рюз?

— Кого?

— Салем Рюз. Един от вашите хора, търговец на платове. Хванахме го да укрива данъци. Направи самопризнание, назова някои хора. Исках да поговоря с тях, но те всички умряха.

Очите на търговеца зашариха наоколо. Обмисля вариантите си. Чуди се какво знаем.

— Хора умират непрекъснато.

Глокта се вгледа в трупа на Ювенс зад затворника си, кървеше с ярка червена боя на стената. Хора умират непрекъснато.

— Разбира се, но не така насилствено. Смятам, че някой е искал те да умрат, поръчал е смъртта им. Смятам, че този някой сте вие.

— Нямате доказателства! Никакви доказателства! Това няма да ви се размине!

— Доказателствата не означават нищо, Хорнлак, но ще ти доставя удоволствието. Рюз е още жив. Тук при нас е, останал сам, без приятели, плямпа на поразия. Назовава всяко име на търговец, което му дойде наум, или по-скоро, което на нас ни дойде наум. — Присвити очи, но никакъв отговор от затворника. — Използвахме го да хванем Карпи.

— Карпи ли? — опита се да прозвучи небрежно търговецът.

— О, със сигурност помните името на вашия убиец. Леко пълен стириянец. Белези от акне по лицето. Псува непрекъснато. И той е тук. Разказа ни цялата история. Как сте го наели, колко сте му платили и какво сте поискали да свърши. Всичко ни разказа. — Глокта се усмихна. — Има отлична памет за убиец, много подробна.

Сега вече страхът се появи на лицето на търговеца, едва забележим, но Хорнлак бързо се окопити.

— Това е публично оскърбление на моята гилдия! — извика той, с цялото достойнство на гол и вързан за стол човек. — Моят господар Костър дан Колт няма да позволи това, а той е близък приятел с началник Калайн!

— Майната му на Калайн, той е бита карта. Освен това Колт смята, че сте на сигурно място на борда на този кораб, на път за Уестпорт, далеч, далеч от тук. Не мисля, че ще липсвате на някого в близките няколко седмици. — Лицето на търговеца застина. — Много неща могат да се случат за толкова време… ужасно много неща.

Хорнлак нервно облиза устни. Погледна крадешком към Фрост и Северард, после се наведе леко напред. Аха. Започва пазаренето.

— Вижте, инквизиторе — заговори той угоднически, — едно съм научил от живота и то е, че всеки иска нещо. Всеки си има цена, нали така? А ние имаме дълбоки джобове. Просто кажете вашата. Просто я назовете! Какво искате, инквизиторе?

— Какво искам аз ли? — попита Глокта и се наведе съзаклятнически към него.

— Да. За какво е всичко това? Какво искате? — Сега на лицето на Хорнлак имаше сдържана, хитра усмивка. Колко старомодно, но това няма да те измъкне оттук.

— Искам си обратно зъбите.

Лицето на търговеца посърна.

— Искам си обратно и крака.

Хорнлак преглътна.

— Искам си живота обратно.

Затворникът пребледня.

— Не става, а? Е, тогава ще се примиря с главата ти, набучена на кол. Нямаш нищо, което искам, независимо колко дълбоки са джобовете ти. — Хорнлак започна леко да трепери. Приключи ли със заплахите? С пазаренето? Да започваме тогава. Глокта взе листа пред себе си и прочете първия въпрос. — Как се казвате?

— Вижте, инквизиторе, бих искал… — Фрост стовари юмрук на масата и Хорнлак се сви уплашено на стола.

— Отговори на въпроса — изкрещя в лицето му Северард.

— Гофред Хорнлак — изпищя търговецът.

— Добре — кимна Глокта. — И сте старши член на Текстилната гилдия?

— Да, да!

— Всъщност един от заместниците на магистър Колт!

— Много добре знаете, че съм!

— Заговорничили ли сте с други търговци срещу Негово величество? Наехте ли убиец, който да премахне десет от поданиците на Негово величество? Това наредено ли ви бе от магистъра на гилдията, Костър дан Колт?

— Не! — изкрещя с изтънял от ужас глас Хорнлак. Не това искаме да чуем. Глокта вдигна поглед към практик Фрост. Огромният бял юмрук се заби в корема на търговеца. Той изстена тихо и се свлече настрани.

— Майка ми гледа кучета — каза Глокта.

— Кучета — изсъска Северард в ухото на останалия без дъх търговец, докато го вдигаше обратно на стола.

— Много ги обича. Учи ги на всякакви номера. — Глокта стисна устни. — Знаете ли как се дресират кучета?

Хорнлак още не можеше да си поеме въздух. Поклащаше се леко на стола с насълзени очи. Трябваше му още време, за да си възвърне способността да говори. Още е във фазата на изхвърлената на сушата риба. Устата се отваря и затваря, но не издава звук.

— С повторение — каза Глокта. — Повтаряш, повтаряш, повтаряш. Трябва да накараш кучето да изпълни номера стотина пъти, след което пак го караш да направи същото. Тайната е в повторението. А ако искаш кучето да се научи да лае по команда, не жали камшика. Ти ще лаеш за мен, Хорнлак, пред Камарата на лордовете.

— Ти си луд — извика търговецът и огледа останалите в стаята. — Всичките сте луди!

Празната усмивка на Глокта грейна.

— Щом така искаш. Ако ти помага. — Погледът му се върна към листа в ръката му. — Как се казвате?

— Гофред Хорнлак — преглътна затворникът.

— И сте старши член на Текстилната гилдия?

— Да.

— Всъщност един от заместниците на магистър Колт!

— Да!

— Заговорничили ли сте с други търговци срещу Негово величество? Наехте ли убиец, който да премахне десет от поданиците на Негово величество? Това наредено ли ви бе от магистъра на гилдията, Костър дан Колт?

Хорнлак се заоглежда отчаяно. Фрост не откъсваше очи от него, Северард също.

— Е? — попита Глокта.

Търговецът затвори очи.

— Да — тихо изскимтя той.

— Не чух добре.

— Да!

— Отлично — усмихна се Глокта. — А сега, как се казвате?

Чай и мъст

— Красива природа, не мислиш ли? — попита Баяз, зареял поглед в назъбените скалисти склонове от двете страни на пътя.

Копитата на конете тропаха монотонно по калния път и успокояващият им, ритмичен звук се бореше с безпокойството на Логън.

— Така ли? — попита той.

— Е, сурова природа, разбира се, за онези, които не познават законите й. Строга и безмилостна природа. Но в това има и нещо благородно. — Първият магус описа с ръка дъга около себе си. — В нея има искреност, почтеност. Най-добрата стомана невинаги е тази с най-силния блясък. — Той погледна назад през рамо, като се поклащаше леко на седлото. — Ти най-добре го знаеш.

— Не бих казал, че виждам красивото в нея.

— Така ли? Какво виждаш тогава?

Очите на Логън се плъзнаха по стръмните, затревени хълмове, нашарени с туфи острица и прещип. Тук-там се виждаха стърчащи скали и израснали едно до друго дървета.

— Виждам една добра позиция за битка, при условие че стигнеш първи до нея.

— Така ли? Слушам те.

Логън посочи към надипления връх на един хълм.

— Група стрелци горе на склона няма да се забелязват от пътя. Повечето си пехотинци можеш да скриеш зад онези скали там. Няколко човека с ризници отляво на склоновете — колкото да повлекат след себе си врага нагоре по стръмното.

Посочи към трънливия храсталак в подножието на хълмовете.

— Изчакваш ги малко да напреднат и като започнат да се борят с прещипа, пускаш стрелците. Когато стрелите завалят отгоре ти, никак не е приятно. Летят по-бързо и по-надалеч, а и се забиват по-надълбоко. Това ще им разбие строя. Докато стигнат до скалите, ще са капнали от умора и недотам склонни да изпълняват заповеди. Тогава идва моментът за атака. Няколко пешаци изскачат иззад скалите и нападат надолу със свежи сили и надъхани за битка, крещят като обезумели. Това със сигурност ще съкруши врага.

Логън присви очи. Имаше спомени от усещането и от двете страни на подобна засада. И в двата случая тези спомени не бяха приятни.

— Ако все пак решат да не се отказват, няколко конници иззад дърветата ей там ще ги довършат. Няколко именити воини, калени в битките ветерани, които ти изскачат, откъдето въобще не си ги очаквал, това е истински ужас. Ще ги обърне в бягство. Но както ще са изморени, няма да стигнат далеч. Това означава пленници, а те са равносилни на откуп. Ако ли не, тогава на мъртви врагове на приемлива цена. Виждам клане и битка, достойна да бъде възпята, зависи откъде ще го погледнеш. Ето това виждам аз.

Баяз се усмихна, като поклащаше глава в синхрон с бавната походка на коня му.

— Мисля, че Столикус беше казал, че теренът или става пръв приятел на генерала, или се превръща в най-големия му враг.

— Не съм чувал за този Столикус, но е прав. Този терен е добър за битка, стига да си първият пристигнал. Номерът е винаги да стигаш пръв.

— Именно. Нямаме армия обаче.

— Тези дървета ще скрият шепа конници прекрасно, но да не са много. — Логън погледна магьосника, който яздеше до него, отпуснат върху седлото като човек, излязъл на приятна разходка сред природата. — Не мисля, че Бетод щеше да се вслуша в съвета ти, а аз отдавна имам неуредени сметки с него. Успя да го жегнеш там, където най-много го боли — по гордостта му. Сега ще търси отмъщение. Ще жадува мъст.

— А, да, търсенето на мъст, това най-любимо занимание на северняците. Никога не ще излезе от мода.

Логън огледа с хладен поглед скалите, дърветата, гънките по склоновете от двете страни на долината, стотиците места, където да се скриеш.

— Из тези хълмове ще бродят хора, ще ни търсят. Малки групи от умели, калени в битките воини, добре въоръжени и на бойни коне. И ще познават терена. Сега, след като Бетод срази всичките си врагове тук, вече не остана кътче от Севера, където да не може да ни открие. Може би в момента ни дебнат оттам — той посочи няколко скали край пътя — или сред онези дървета, или зад онези. — Малакус Кай, който яздеше отпред и водеше до себе си товарния кон, се обърна назад с тревожен поглед. — Може да са навсякъде.

— Това плаши ли те?

— Всичко ме плаши, което е добре. Страхът е приятел на преследвания, той ме опази толкова дълго. Само мъртвите са истински безстрашни, а аз не горя от желание да се присъединя към тях. Бетод ще изпрати хора и в библиотеката.

— О, да, да ми изгорят книгите и така нататък.

— А теб това плаши ли те?

— Не особено. Камъните отстрани на пътя носят словото на Ювенс, а на него не можеш да се противопоставиш лесно, дори в днешно време. Никой със зла умисъл не може да ги приближи. Представям си как хората на Бетод ще обикалят в дъжда около езерото, докато не им свърши храната, като през цялото време ще се питат как така не могат да открият нещо толкова голямо като една цяла библиотека. Така че, не, не се притеснявам — каза усмихнато магьосникът и почеса брадата си. — Аз по-скоро ще се съсредоточа върху настоящите ни неприятности. Какво, според теб, ще стане, ако ни хванат?

— Бетод ще ни убие, при това по най-ужасния начин, който успее да измисли. Освен ако не реши да бъде милостив и не ни пусне с предупреждение.

— Това не ми звучи много вероятно.

— И аз така си мислех. Най-голям шанс ще имаме, ако тръгнем към Уайтфол, после да прекосим реката към Англанд, като ще трябва непрекъснато да разчитаме на късмет, да не ни забележат. — Логън не обичаше да се осланя на късмет, сякаш самата дума остави кисел вкус в устата му. Той вдигна очи към облачното небе. — Малко лошо време може добре да ни дойде. Един силен порой ще ни скрие отлично.

Небесата не бяха спрели да го заливат с вода в продължение на седмици, но сега, когато имаше нужда от дъжд, нито капка.

Малакус Кай отново се бе обърнал назад към тях с ококорени очи, пълни с тревога.

— Няма ли да е по-добре, ако вървим по-бързо? — попита той.

— Сигурно — каза Логън и потупа врата на коня си, — но това ще измори конете, а по-късно може да ни се наложи да разчитаме на всичката скорост, на която са способни. Можем да се крием денем и да пътуваме нощем, но така рискуваме да се изгубим. Така сме най-добре. Вървим бавно и се надяваме да останем незабелязани. — Той смръщено погледна върха на един хълм. — Да се надяваме, че вече не сме били забелязани.

— Хм — каза Баяз, — тогава, мисля, сега е най-подходящият момент да ти кажа. Тази вещица, Кориб, не е и наполовина толкова безобидна, колкото се преструвах, че е.

— Така ли? — На Логън му прималя.

— Да. Въпреки всичката боя, златни накити и брътвежи за далечния Север, тя си разбира от работата. Дългото око, така го наричат. Стар номер, но доста ефикасен. Тя ни наблюдава.

— Знае къде сме?

— Знае кога сме тръгнали най-вероятно, а също накъде сме поели.

— Това в никакъв случай не ни увеличава шансовете.

— Бих казал, да.

— Мамка му. — Логън долови движение сред дърветата отляво и моментално сграбчи дръжката на меча си. Няколко птици изхвърчаха от клоните. Зачака със свит на топка стомах. Нищо. Ръката му пусна оръжието. — Трябваше да ги убием, когато имахме тази възможност. И тримата.

— Но не го направихме, това е положението. — Баяз погледна към Логън. — Ако ни хванат, какъв е планът ти?

— Бягаме и се молим конете ни да се окажат по-бързи от техните.

— Ами това? — попита Баяз.

Пронизващият вятър духаше силно в падината, невъзпиран от дърветата наоколо, и караше пламъците на огъня да подскачат и танцуват. Малакус Кай се сви и се загърна в одеялото си. Гледаше втренчено късото стъбълце, което му показваше Баяз, и челото му се сбръчка от напрежение.

— Ъм… — Това беше петото поред растение и злощастният чирак не бе отгатнал ни едно. — Това… не е ли… Илит?

— Илит? — повтори Баяз. Лицето му с нищо не показа дали това беше верният отговор, или не. По отношение на чирака си беше по-безмилостен и от Бетод.

— Мисля?

— Не позна. — Чиракът затвори очи и въздъхна, за пети път тази вечер. На Логън му дожаля за него, истински, но нищо не можеше да направи. — Allium ursinum, или казано просто, див чесън.

— Да, да, разбира се, Ursinum, беше ми на върха на езика през цялото време.

— След като името на растението през цялото време е било на върха на езика ти, значи и употребата му не е далеч.

Чиракът замижа и погледна към нощното небе, сякаш разчиташе отговорът да е написан сред звездите.

— Не беше ли за… болки в ставите?

— Определено не е. Боя се, че болните ти стави ще продължат да те мъчат. — Баяз бавно завъртя стъбълцето между пръстите си. Allium ursinum няма никакво приложение, не и което да ми е известно. Това е просто растение. — Магьосникът го захвърли в храстите.

— Просто растение — повтори Кай, като не спираше да клати глава. Логън въздъхна и затърка уморените си очи.

— Съжалявам, Деветопръсти господарю, не ви отегчаваме, нали?

— Какъв е смисълът? — попита Логън и вдигна отчаяно ръце. — Кой го е грижа за някакво растение, от което няма никаква полза?

— Има логика — усмихна се Баяз. — Да чуем, Малакус, какъв е смисълът?

— Ако човек иска да промени света около себе си, първо трябва да го опознае. — Чиракът избълва думите с такава скорост, все едно ги бе наизустил, толкова голямо бе облекчението му най-накрая да му зададат въпрос, на който знае отговора. — Ковачът трябва да вникне в същността на метала, дърводелецът, в тази на дървото. В противен случай работата им ще бъде в най-добрия случай посредствена. Необработената магия е дива и опасна, защото идва от Другата страна, а това да черпиш от подземния свят крие множество рискове. Магусите укротяват магията чрез познание и така създават Върховното изкуство, но подобно на ковача и дърводелеца, те трябва да се опитват да променят само онова, което познават. Трупайки знания, един магус трупа и мощ. Поради това той трябва да се стреми към цялостно познание за околния свят. Дървото е толкова силно, колкото силни са корените му, а познанието е коренът на силата.

— Не ми казвай — Ювенс, „Принципи на изкуството“? — попита Логън.

— Уводните редове — каза Баяз.

— Извинявай, че ще го кажа, но аз съм на този свят повече от трийсет години и не мога да кажа, че разбирам и дори едно нещо, което става в този свят. А да опознаеш света изцяло? Да разбереш всичко? Сериозна задача.

— Непосилна, бих казал — засмя се магьосникът. — Един живот не стига, за да опознаеш изцяло и да вникнеш напълно в същността на едно стръкче трева, а освен това светът непрекъснато се променя. Ето защо, ние специализираме.

— Е, ти какво си избрал?

— Огън — каза Баяз, усмихнат и загледан в пламъците, чиито светлини танцуваха по голото му теме. — Огън, и сила, и воля. Но дори в моята област, и след дълги години обучение, аз си оставам ученик. Колкото повече научаваш, толкова повече осъзнаваш колко малко знаеш. Но самата борба за знания си заслужава. Все пак познанието е коренът на силата.

— Значи с достатъчно знания, вие, магусите можете всичко?

Баяз сбърчи чело.

— Има ограничения, има и правила.

— Като Първия закон? — Учител и ученик едновременно вдигнаха очи към Логън. — Забранено е да говориш с дяволите, прав ли съм?

Кай зяпна от учудване, очевидно не помнеше трескавите си брътвежи. Баяз леко присви очи и в тях се появи нотка на подозрение.

— Ами да, прав си — каза Първият магус. — Забранено е да се докосваш до Другата страна. Първият закон важи за всички, без изключение. А също и Вторият.

— Който гласи?

— Забранено е да ядеш човешка плът.

Логън се ококори.

— Със странни неща се занимавате вие, магьосниците.

— Не е за вярване — усмихна се Баяз. После се обърна към чирака си с разкривен кафяв корен в ръка. — А сега, господарю Кай, дали ще бъдеш така добър да назовеш това?

Логън едва сдържа усмивката си. Знаеше отговора на този въпрос.

— Хайде, давай, господарю Кай, нямаме цяла нощ на разположение.

Логън не издържаше повече да гледа страданието на чирака. Наведе се към него и се престори, че разбърква огъня с пръчка. Покашля се, за да прикрие думите.

— Гарванов крак — прошепна насред кашлянето.

Баяз седеше достатъчно далеч, а и дърветата шумяха от вятъра. Нямаше как магьосникът да го е чул.

Кай също добре си изигра ролята. Сбърчил чело, продължи да се взира напрегнато в корена.

— Смея да твърдя — каза той, — че това е гарванов крак.

Баяз повдигна учудено вежди.

— Ами да, точно това е. Браво, Малакус. А ще ми кажеш ли за какво се използва?

— Рани — изкашля се отново Логън, сложил ръката на устата и зареял небрежно поглед в храсталака. Може и да не разбираше от растения, но ставаше ли дума за рани, имаше огромен опит.

— Мисля, че помага за зарастването на рани — каза спокойно Кай.

— Отлично, господарю Кай. Гарванов крак е верният отговор. И да, помага при рани. Радвам се, че имаме някакъв напредък. Но, от друга страна, изборът ти на думи леко ме озадачава. Коренът е известен като гарванов крак само на север от планините. Аз със сигурност не съм те учил на това име. Чудя се, кого познаваш от тази част на света? — Баяз погледна към Логън. — Мислил ли си някога за кариера в магическото изкуство, Деветопръсти господарю? — Погледът му се върна към Кай. — Май ми се освобождава място за чирак.

— Съжалявам, господарю Баяз. — Главата на Кай клюмна.

— И така е редно. Може да измиеш съдовете, тогава. Тази задача май е по-подходяща за възможностите ти.

Кай неохотно се изхлузи от одеялото си и събра мръсните паници. После, влачейки крака, тръгна през храсталака, за да ги измие на потока. Баяз се наведе към тенджерата на огъня и сложи някакви сушени листа във врящата вода. Блещукащата светлина на пламъка огря лицето му от под брадата, докато парата обгърна голата му глава. Сега вече приличаше на магьосник.

— Какво е това? — попита Логън и се пресегна за лулата си. — Някакво заклинание? Отвара? Някое истинско проявление на Върховното изкуство?

— Чай.

— А?

— Листа от специално растение, сварени във вода. Истински деликатес в Гуркул. — Наля от отварата в една чаша. — Искаш ли да опиташ?

Логън предпазливо подуши чашата.

— Смърди на крака.

— Ти си знаеш. — Магьосникът поклати глава и се облегна назад. Обви с две ръце димящата чаша. — Но пропускаш един от най-прекрасните природни дарове. — Сръбна от напитката и премлясна доволно с уста. — Успокояващ за ума и ободряващ тялото. Малко са болежките, които една хубава чаша чай не може да пребори.

— Какво ще кажеш за секира в главата? — попита Логън и натъпка парче дървесна гъба в лулата си.

— Е, това е една от тях — с усмивка призна Баяз. — Я ми кажи, Деветопръсти господарю, откъде цялата тази омраза между теб и Бетод. Нали се би за него в толкова много битки? Защо се ненавиждате така?

Логън не отговори веднага. Продължи да пуши. Бавно издиша дима.

— Има причини — отвърна сковано той. Раните от миналото не бяха заздравели и не искаше който и де било да ги зачопля точно сега.

— А, причини — каза Баяз и сведе поглед към чая си. — Ами, твоите причини. Този раздор не засяга ли и в двете посоки?

— Сигурно.

— Но ти си склонен да изчакаш?

— Налага се.

— Хм. Доста търпелив си за северняк.

Логън се замисли за Бетод и двамата му гнусни синове, за всичките свестни мъже, които бяха убили, за да задоволят амбициите си. Замисли се за шанка, семейството си и руините на селото му край морето. Спомни си всичките си мъртви другари. Пое дълбоко въздух през стиснатите си зъби и зарея поглед в пламъците.

— Навремето съм разчистил не една стара сметка, но това ми донесе само куп нови. Отмъщението е сладко, но е лукс, който трудно можеш да си позволиш. То не ти пълни стомаха и не те държи сух в дъжда. За да се биеш с враговете си, имаш нужда от приятели зад гърба, а аз нямам вече такива. Човек трябва да е реалист. Отдавна амбициите ми не са се свеждали до повече от това да изкарам и утрешния ден.

Баяз се засмя и в очите му грейнаха светлините на огъня.

— Какво? — попита Логън и му подаде лулата.

— Не се обиждай, но си нескончаем източник на изненади. Въобще не си това, което очаквах. Истинска загадка си ти.

— Кой, аз?

— О, да! Кървавия девет — прошепна Баяз и ококори очи. — Гадна слава ти се носи, приятелю. И какви истории разказват само! Страховито име е това! Ами че майките плашат децата си с него! — Логън не отговори. Това беше самата истина. Баяз смукна от лулата и изпусна нагоре облак дим. — Мислех си за деня, в който ни навести принц Калдер.

— Не мисля, че си заслужава чак толкова внимание — изсумтя пренебрежително Логън.

— Нито пък аз, но не неговото поведение ме впечатли тогава, а твоето.

— Така ли? Не помня да съм направил каквото и да било.

— Аха, точно това имам предвид. — Баяз посочи към Логън с мундщука на лулата. — Познавам много воини, от обикновени войници до генерали. Добрият боец действа бързо и решително, независимо дали с личното си оръжие, или с армията си, защото този, който удря първи, често удря последен. Бойците често се осланят на най-първичните си инстинкти. Отговорът им е винаги насилие, гордост и жестокост. — Баяз подаде обратно лулата. — Но ти не си такъв.

— Познавам мнозина, които не мислят така.

— Сигурно, но фактът си е факт. Калдер те обиди, а ти дори не помръдна. Значи знаеш кога да действаш на мига, но също и кога да не го правиш. Това говори за самообладание и пресметливост.

— Може би просто ме беше страх.

— От него? Я стига. Не те беше страх от Скейл, а той е в пъти по-опасен. Вървя четирийсет мили с чирака ми на гръб, което говори за смелост и състрадание. Наистина рядка комбинация. Насилие и самообладание, пресметливост и състрадание — и на всичкото това отгоре, говориш с духовете.

— Рядко го правя и винаги когато съм сам. Разговорите с тях са скучни и далеч не толкова ласкателни, като тези с теб.

— Ха, вярно. Духовете нямат кой знае какво да кажат на хората. Така съм чувал, никога не съм говорил с тях. Нямам тази дарба. Малцина в днешно време я притежават. — Той надигна чашата и погледна Логън над ръба. — Не се сещам за друг освен теб.

Треперещият Кай се зададе с криволичеща походка откъм дърветата и сложи на земята мокрите паници. Уви се плътно в одеялото и погледна с надежда към вдигащата пара тенджера на огъня.

— Това чай ли е?

Баяз не му обърна никакво внимание.

— Кажи ми, Деветопръсти господарю, през цялото време, откакто дойде в библиотеката до сега, ти не ме попита защо те потърсих, нито пък защо сега бродим из Севера и рискуваме живота си. Това ми се струва доста странно.

— Не мисля. Просто не искам да знам.

— Не искаш да знаеш?

— През целия си живот съм искал да узная разни неща. Какво има от другата страна на планините? Какво мислят враговете ми? Какви оръжия ще извадят насреща ми? На кого мога да се доверя? — Логън повдигна рамене. — Силата може и да се корени в знанието, но с всяко ново нещо, което научавах, ставаше по-зле. — Той смукна от лулата, но тя беше вече загаснала. Изтръска пепелта на земята. — Каквото и да е това, което искаш от мен, ще се опитам да го свърша, но не искам да знам какво е, преди да е станало време. Изморен съм вече от вземане на решения. Винаги са погрешни. Невежеството е сладко лекарство, казваше баща ми. Не искам да знам.

Баяз го гледаше втренчено. За пръв път Първият магус изглеждаше изненадан. Малакус Кай се покашля.

— Аз искам да знам — каза той с тънък гласец и погледна очаквателно господаря си.

— Да — промърмори Баяз, — но в момента нямаш думата.

Беше по обяд, когато всичко се обърка. Логън тъкмо беше започнал да си мисли, че може би все пак щяха да успеят да стигнат до Уайтфол, дори да преживеят седмицата. Изглежда се бе разконцентрирал за момент. Но точно този момент се оказа от значение.

И въпреки това добре го бяха замислили, трябваше да им го признае. Внимателно бяха подбрали мястото, бяха увили копитата на конете си с парцали, за да заглушат шума. Ако беше с тях, Три дървета щеше да се усети, нямаше по-добър от него в разчитането на терена. Ако Кучето бе там, сигурно щеше да ги подуши, имаше силен нос. За съжаление и двамата не бяха там. Мъртвите не са от никаква полза.

Иззад остър завой на пътя, с никаква видимост, ги пресрещнаха трима ездачи. Добре въоръжени и с качествени брони. Мърляви лица, но чисти оръжия — ветерани. Този отдясно беше най-едър и мощен, почти нямаше врат. Онзи отляво беше слаб и висок, с малки, непоколебими очички. И двамата носеха кръгли шлемове и закалени ризници. Държаха копията си насочени напред и готови за действие. Водачът им седеше свлечен на седлото си като чувал с картофи. В позата му имаше лекотата на отличния ездач. Той кимна на Логън.

— Деветопръстия! Канарата! Кървавия девет! Радвам се да те видя отново.

— Черното стъпало — промърмори Логън и насили една дружелюбна усмивка на лицето си. — И аз бих се радвал да те срещна… при други обстоятелства.

— Но обстоятелствата са такива, каквито са. — Очите на възрастния боец зашариха по Логън и двамата му спътници, преценяваха оръжията им или по-скоро липсата на такива. Някой по-глупав противник можеше и да се подведе по това, но Черното стъпало беше именит воин, в никакъв случай глупак. Очите му спряха на ръката на Логън, която се прокрадваше към дръжката на меча. Поклати бавно глава.

— Без номера, Кървави девет. Наясно си с положението, спипахме те. — Той кимна към дърветата.

Гърлото на Логън се сви още повече. Зад гърба му други двама ездачи препускаха в тръс и затваряха капана. Увитите копита на конете им почти не издаваха шум по меката пръст на пътя. Логън прехапа устна. Проклятие, Черното стъпало беше прав. Четиримата ездачи пристъпиха напред с насочени към тях върхове на копия. По лицата им се четеше хладна решимост. Малакус Кай ги изгледа уплашено, докато конят му боязливо пристъпи назад. Баяз се усмихваше приветливо, сякаш това беше среща на стари приятели. Логън би дал всичко за частица от хладнокръвието на магьосника. Собственото му сърце блъскаше лудо, а устата му беше пресъхнала.

Черното стъпало смушка коня си напред. Едната му ръка бе отпусната на коляното, а другата стискаше дръжката на бойна секира. Дори не държеше юздите, славеше се като изкусен ездач. Това ставаш, когато изгубиш всичките пръсти на краката си вследствие на измръзване. Язденето е по-бързо от ходенето, Логън не можеше да отрече това, но стигнеше ли се до битка, предпочиташе да е здраво стъпил на земята.

— Сега по-добре тръгнете с нас — каза възрастният воин. — Така ще е най-добре.

Логън далеч не бе съгласен с това, но днес шансовете не бяха с него. Мечът може и да има глас, според думите на Баяз, но копието върши страхотна работа за събаряне на някого от кон, а сега четири такива сочеха към него. Беше спипан — превъзхождаха го числено, изненадаха го и не носеше подходящото за ситуацията оръжие. Отново. Най-добре ще е да печели време и да разчита на някаква случайност. Логън прочисти гърлото си и положи всички усилия страхът да не се прокрадне в гласа му.

— Не мислех, че някога ще сключиш мир с Бетод, не и ти, Черно стъпало.

Възрастният воин почеса сплъстената си брада.

— Всъщност бях един от последните, но накрая коленичих, като всички останали. Не мога да кажа, че ми допадна, но стореното — сторено. По-добре ми дай меча, Деветопръсти.

— Ами Яул Стареца? Не ми казвай, че и той е склонил глава пред Бетод. Или просто си избрал да служиш другиму, който ти подхожда повече, а?

Черното стъпало ни най-малко не се засегна от хапливата забележка. Изглеждаше натъжен и уморен.

— Яул е мъртъв, все едно не знаеш. Бетод не ме устройва повече за господар, нито пък синовете му. Никой не си пада по това да целува дебелия задник на Скейл, нито пък кльощавия на Калдер, много добре го знаеш. А сега, дай ми меча, че времето си върви, а ни чака път. Можем да продължим да си говорим, след като ти взема оръжието.

— Яул е мъртъв?

— Аха — кимна Черното стъпало с подозрителна нотка в гласа. — Предложи на Бетод дуел. Страховития го довърши.

— Страховития?

— Абе, ти къде си бил досега, под някоя планина ли?

— Може и така да се каже. Кой е този Страховития?

— Не знам какво точно е той — Черното стъпало се наведе и се изплю в тревата. — Говори се, че дори не бил човек. Тази кучка, Кориб, го изровила изпод някаква могила. Кой знае? Както и да е, сега той е новият първенец на Бетод, много по-гаден е от последния, не се обиждай.

— Няма — отвърна Логън. Безвратият се приближи по-напред. Може би малко повече от нужното. Върхът на копието му се поклащаше само на фут от Логън. Достатъчно близо, за да го сграбчи. Може би. — Яул Стареца имаше здрава ръка.

— Аха. Затова го следвахме. Но това не му помогна. Страховития го прекърши. Зле го смачка, отнесе се с него като с куче. Остави го жив, ако това, на което приличаше, можеше да се нарече жив, за да служи за пример. Не изкара дълго така. Повечето коленичиха веднага, на място, онези, които имаха жени и деца, за които да мислят. Какъв смисъл да отлагаш. Някои все още са в планините, отказват да преклонят глава пред Бетод. Оня, лудия лунопоклонник, Крамок-и-Файл и неговите планинци, също и неколцина други. Но не са много. И Бетод има планове за тях. — Черното стъпало протегна една мазолеста ръка. — Хайде, Деветопръсти, дай меча. С лявата ръка, много, много бавно и без номера, ако обичаш. За всички ни ще е по-добре.

Това било значи. Времето му изтече. Логън обгърна с три пръста дръжката на меча и хладната стомана се притисна в дланта му. Копието на едрия се приближи повече. Високият се поотпусна, уверен, че вече са ги спипали на тясно. Копието му сега сочеше нагоре в небето. Желанието да погледне през рамо бе почти неустоимо, но Логън си наложи да гледа право напред.

— Винаги съм те уважавал, Деветопръсти, въпреки че стояхме на различни страни. Нямам кавга с теб. Но Бетод иска мъст, опиянява се от нея, а аз се заклех да му служа. — Черното стъпало го погледна тъжно в очите. — Съжалявам, че трябваше да съм аз. Наистина съжалявам.

— Аз също — промърмори Логън. И бавно изтегли меча от ножницата. — Съжалявам, че си ти. Наистина съжалявам.

Ръката му се стрелна напред и топката на дръжката на меча се заби в устата на Черното стъпало. Възрастният воин гракна сподавено, когато матовият метал се сблъска със зъбите му и се прекатури назад от седлото. Секирата излетя настрани от ръката му и издрънча на пътя. Логън сграбчи копието на едрия, точно под острието.

— Тръгвай! — извика той на Кай, но чиракът само се втренчи в него и не помръдна от място. Безвратият дръпна силно копието си и Логън едва се задържа на седлото. После се изправи в стремената и вдигна меча високо над главата си. Очите на безвратия се изпълниха с ужас и той инстинктивно пусна копието с една ръка и я вдигна да се предпази. Логън замахна с всичка сила.

Мечът беше шокиращо остър. Стоманата отсече ръката точно под лакътя и се вкопа в рамото на едрия мъж. Премина през кожите, ризницата и стигна до средата на торса, почти до корема. Бликналата като фонтан кръв оплиска пътя, коня и лицето на Логън. Животното беше обучено за езда, не за битки, рязко се дръпна назад, завъртя се и започна панически да се мята и да рита във всички посоки. Единственото, което Логън успяваше да направи, бе да се държи на седлото. С периферното си зрение видя как Баяз шляпна хълбока на коня на Кай и той полетя напред. Чиракът заподскача на седлото на галопиращото животно, но продължи да стиска юздата на товарния кон до него.

После всичко се завъртя в една вихрушка от скачащо и пръхтящо животно, удари и стържене на метал, викове и ругатни. Битка. Позната обстановка, но познатото в този случай не носеше успокоение. Логън се вкопчи в юздите с дясната си ръка, докато конят му хвърляше къчове и яростно тъпчеше наоколо. Размахваше бясно меча над главата си, не толкова в опит да нарани враговете си, колкото да ги уплаши. Очакваше във всеки един момент да усети удара и болката от пронизващо го в гърба копие, а миг по-късно, земята шеметно да се надигне и да го удари в лицето.

Логън видя Кай и Баяз да се отдалечават в галоп по пътя, с високия воин по петите им. Сега копието му беше здраво стиснато под мишница. Видя и Черното стъпало да се надига от земята с окървавено лице и да скача към секирата си. Двамата ездачи, които им бяха излезли в гръб, също се бореха да укротят конете си. Размахваха копията си в ръце. Тялото на този, който току-що бе убил, се свлече полуразполовено настрана от седлото и тупна на пътя. Кръвта му шуртеше и попиваше в калта.

Логън изкряска, когато върха на едно от копията задра плешката му и го блъсна напред достатъчно силно, за да се прехвърли през главата на коня. В следващия момент осъзна, че е с лице към земята, но е жив и стиска здраво врата на коня. Заби пети в хълбоците на животното и то препусна напред, като запрати буци кал с копитата си в лицата на мъжете отзад. Докато прехвърляше меча в дясната си ръка, насмалко не изпусна юздите и не падна на пътя. Раздвижи рамото си, раната не изглеждаше много зле — все още можеше да движи ръката.

— Още съм жив. Още съм жив.

Пътят летеше под Логън, вятърът насълзяваше очите му. Започна да настига високия — конят му се хлъзгаше в калта, парцалите на копитата му го забавяха. Логън стисна с всичка сила дръжката на меча и изнесе ръката си зад гърба. Главата на ездача отпред се извърна рязко, но твърде късно. Разнесе се глух удар на метал в метал, когато острието се стовари върху шлема му. Мечът остави дълбока вдлъбнатина и запрати човека на земята. Единият крак на високия остана закачен в стремето и главата му отскочи от пръстта. После кракът се освободи и високият се затъркаля назад по пътя, заразмятал ръце и крака. Останалият без ездач кон продължи да галопира. Очите му се извъртяха към Логън, докато го задминаваше.

— Още съм жив.

Логън погледна през рамо. Черното стъпало беше обратно на седлото и галопираше след него с вдигната над главата секира и развяна от вятъра сплъстена коса. Двамата копиеносци пришпорваха конете си, но все още бяха на разстояние от него. Логън се засмя, май щеше да отърве кожата, все пак. Размаха за поздрав меча си към Черното стъпало, преди пътят да навлезе в горист участък на дъното на долината.

— Още съм жив! — изкрещя той с пълно гърло. В следващия момент конят му закова на място така внезапно, че той насмалко да се прехвърли през главата му. Спаси го това, че в последния момент успя да се вкопчи в шията на животното. Забеляза проблема на мига, в който се дръпна обратно върху седлото. Нещата отиваха на зле.

Напряко на пътя лежаха няколко отсечени дървета. Клоните им бяха отрязани и заострени до зловещи на вид шипове, които стърчаха във всички посоки. Пред тях на пътя стояха двама пешаци, също облечени в дълги ризници. Копията им бяха насочени напред и готови за действие. Дори и изкусен ездач не можеше да прескочи подобно препятствие, а Логън не бе от най-изкусните. Баяз и Кай бяха стигнали до същото заключение. Стояха неподвижно на седлата си пред барикадата, магьосникът изглеждаше озадачен, а чиракът — просто изплашен.

Логън стисна здраво меча и отчаяно заоглежда гората наоколо, в търсене на изход. Тогава видя останалите. Стрелци. Един, после втори и трети, промъкваха се бавно между дърветата от двете страни на пътя. Стрелите бяха поставени, а лъковете опънати и готови за стрелба.

Логън се извърна на седлото. Черното стъпало и двамата копиеносци приближаваха в тръс, сега вече нямаше накъде да мърдат. Спряха на няколко стъпки зад Логън, на почетно разстояние извън обхвата на меча му. Логън провеси рамене. Край на гонитбата.

Черното стъпало се наведе и изплю малко кръв на тревата.

— Добре, Кървави девет, дотук си.

— Забавно, като си помислиш — промърмори Логън и сведе поглед към дългото сиво острие в ръката си, опръскано с червени капки и струйки. — Толкова време се бих срещу теб на страната на Бетод, а сега ти си с него и се биеш срещу мен. Изглежда с теб никога не сме от една и съща страна на барикадата, а той винаги печели. Забавно, а?

— Аха — смотолеви Черното стъпало през окървавените си устни, — забавно.

Никой не се засмя обаче. Черното стъпало и хората му гледаха твърдо и непоколебимо. Кай бе на път да се разплаче, само Баяз, по незнайни причини, бе запазил обичайното си добро настроение.

— Добре, Деветопръсти, слизай от коня. Бетод те иска жив, но ако се наложи, ще кандиса и на мъртъв. Слизай! Веднага!

Мислите на Логън се насочиха към евентуално бягство, след като се предадат. Черното стъпало надали щеше да допусне втора грешка, след като ги залови. Заради съпротивата си Логън най-вероятно щеше да бъде наритан до припадък, а можеха и да решат да му счупят капачките на коленете. Тримата щяха да са овързани като пилци за клане. Логън си се представи захвърлен на пода в тронната зала, овързан с половин миля вериги. Бетод ще се усмихва на трона си, а Калдер и Скейл сигурно ще го ръчкат с нещо остро и ще се хилят.

Огледа се. Видя хладните върхове на стрели и копия, както и студенината в очите на мъжете зад тях. Нямаше измъкване оттук.

— Добре, печелиш. — Логън хвърли меча си с върха надолу. Надяваше се да се забие в пръстта и остане да стърчи нагоре, леко полюляващ се напред-назад. Вместо това, той се извъртя и падна странично в калта. Явно днес не му е ден. Логън бавно прехвърли единия си крак и се плъзна по седлото от другата страна на коня.

— Така е по-добре. Сега и останалите. — Кай се подчини моментално и скочи от седлото. Застана неподвижно и погледна нервно към Баяз. Магьосникът не помръдна. Черното стъпало се намръщи и поклати секирата си.

— Ти също, старче.

— Предпочитам да яздя.

Логън замижа. Не такъв отговор се очакваше от него. Черното стъпало щеше всеки момент да даде заповедта. Тетивите щяха да иззвънтят и Първият магус щеше да се строполи на пътя, надупчен със стрели и все още с тази вбесяваща усмивка на мъртвото му лице.

Заповедта така и не дойде. Нямаше команда, странно заклинание, нито пък някакви мистични движения с ръце. Въздухът около раменете на Баяз затрептя като маранята в горещ ден и Логън усети как стомахът му се обръща.

В следващия момент дърветата наоколо бяха погълнати от стена изпепеляващи и ослепително бели пламъци. Стволовете им експлодираха, клоните се прекършиха с оглушителен пукот и от вътрешността им плъзнаха езиците на бляскави огньове и облаци нагорещена пара. Една горяща стрела политна нагоре и изсвистя над главата на Логън. В следващия миг стрелците изчезнаха, изпепелени в огнената пещ.

Логън се задави, не можеше да си поеме въздух. Отстъпи назад ужасен, с вдигнати пред лицето си ръце, за да се предпази от страшната горещина. Барикадата бълваше огромни пламъци и ярки искри, а двамата войници, които бяха стояли пред нея, сега се гърчеха и търкаляха по земята, погълнати от гладните огньове. Оглушителният рев на пожара погълна писъците им.

Обезумелите от страх коне се мятаха, подскачаха и пръхтяха. За втори път този ден Черното стъпало бе хвърлен на земята, горящата му секира полетя настрани. Конят му се спъна и се стовари върху него. Единият от другите ездачи извади още по-лош късмет — беше хвърлен от коня си право в стената от огън отстрани на пътя. Отчаяният му вик бързо заглъхна. Вторият обаче остана на седлото. По някакво щастливо стечение на обстоятелствата, носеше ръкавици и успяваше като по чудо да държи горящата дръжка на копието си. Откъде намери присъствие на духа да нападне, при положение че всичко около него гореше, Логън никога нямаше да разбере. Странни неща ставаха по време на битка. Войникът избра Кай за цел на атака си. Насочи към гърдите му горящото си копие и препусна с ръмжене напред. Обезумелият чирак стоеше безпомощно като закован. Логън се втурна към него, като пътьом сграбчи меча си от земята. Изблъска го настрана и го запрати да се търкаля на земята, обгърнал с ръце глава, после посече краката на връхлитащия го кон.

Оръжието бе избито от ръката му и полетя настрани, едно копито го блъсна в раненото рамо и го тръшна в калта. Въздухът излезе от гърдите му и обгърнатият в пламъци свят шеметно се завъртя. Въпреки всичко намесата му даде резултат. Няколко крачки по-надолу по пътя посечените крака на коня поддадоха и животното се спъна. Залитна безпомощно напред, прекатури се през глава и мощно се стовари на земята. Кон и ездач изчезнаха едновременно в пламъците.

Логън затърси с очи меча си. Изпепелена шума се носеше по земята и искрите й жилнаха ръцете и лицето му. Жегата се стовари отгоре му, изсуши мигновено потта по кожата. Откри окървавената дръжка на меча и ожулените му пръсти се обвиха около нея. Логън се изправи несигурно. Клатушкайки се наоколо, започна да крещи предизвикателно, но не бе останал никой, с когото да се бие. Тогава огньовете изчезнаха така внезапно, както се бяха появили, и оставиха Логън, кашлящ и заслепен, насред виещите се кълбета дим.

Настъпилата след рева на пожара тишина изглеждаше още по-пълна, а лекият бриз направо леденостуден. В широк кръг около тях нямаше нищо друго освен пепел и овъглени стърчащи пънове, сякаш дърветата бяха горели с часове. Барикадата представляваше купчина сива пепел и черни въглени. Пред нея лежаха два, почти неразличими като хора, трупа. Бяха изгорели до кокал. Почернелите остриета на копията им се търкаляха на пътя, а дръжките им бяха изчезнали. От стрелците нямаше и следа. Бяха станали на сажди и отнесени от вятъра. Кай лежеше неподвижно по очи, покрил главата си ръце, а зад него — конят на Черното стъпало. Лежеше на една страна и единият му крак все още леко потръпваше.

— Ами това е — каза Баяз и приглушеният звук от думите му накара Логън да подскочи. Някак бе решил, че в настъпилата тишина не се очаква появата на какъвто и да е шум. Магьосникът прехвърли крак през седлото и се свлече от коня. Животното остана на място, спокойно и кротко. През цялото време този кон не бе помръднал и сантиметър.

— Ето така, господарю Кай, виждаш ли какво можеш да постигнеш с правилни познания за растенията?

Баяз звучеше спокойно, но ръцете му трепереха. Силно, при това. Изглеждаше изтощен, болен и стар, като човек, теглил каруца в продължение на мили разстояние. Логън го погледна и леко се олюля напред-назад, мечът висеше безсилно в ръката му.

— Това, значи, е Изкуството? — Гласът му прозвуча тихо, глъхнеше.

— Един вид, да. — Баяз изтри потта от лицето си. — Твърде нерафинирано. Но пък — той побутна едно от овъглените тела с върха на ботуша си — финесът е напълно излишен при северняците. — Направи гримаса и разтри хлътналите си очи, после огледа пътя. — Къде изчезнаха проклетите ни коне?

Логън чу дрезгав стон откъм падналия кон на Черното стъпало. Запъти се към него с несигурна походка, препъна се и падна на колене, после се изправи и продължи. Усещаше рамото си като кълбо от болка, а лявата му ръка бе напълно изтръпнала. Пръстите на ръката му бяха раздрани и кървяха, но Черното стъпало се оказа в по-лошо състояние. Много по-лошо. Лежеше по гръб, надигнат на лакти. Краката му бяха смазани под тялото на коня, чак до бедрата, а ръцете му представляваха подути, опърлени парчета месо, обвити в парцали. На окървавеното му лице имаше изписан вид на истинско недоумение, докато безуспешно се опитваше да се измъкне изпод животното.

— Мамка му, направо ме уби — прошепна той и зяпна при вида на окаяните останки на ръцете си. — Свършено е с мен. Няма да издържа обратния път, а дори и да успея да се върна, какъв смисъл? — Разсмя се от отчаяние. — Бетод не е и наполовина така милостив, колкото преди. По-добре ти ме довърши, сега, преди да е дошла болката. Най-добре така. — Той се свлече отново по гръб и остана да лежи на пътя.

Логън вдигна поглед към Баяз, но без успех.

— Не съм много по лекуването — троснато заяви магьосникът и огледа почернелия кръг пънове. — Казах ти, специализираме.

Баяз затвори очи и се приведе напред, подпрян на ръце върху коленете си. Дишаше тежко.

Логън отново видя пода пред трона на Бетод и двамата хилещи се принцове.

— Добре — прошепна той и се изправи, завъртя меча в ръка. — Добре.

Черното стъпало се усмихна.

— Прав беше, Деветопръсти. Не трябваше да коленича пред Бетод. Никога. Майната му и на него, и на Страховития. По-добре да се бях бил до последно в планините и да бях умрял там. Това щеше да е хубаво. До гуша ми дойде от всичко. Разбираш, нали?

— Разбирам — прошепна Логън, — и на мен ми дойде до гуша.

— Щеше да е хубаво — повтори Черното стъпало, загледан в сивото небе. — До гуша ми дойде. Мисля, че съм си го заслужил. Справедливо е. — Той вдигна брадичката си нагоре. — Добре тогава. Давай, момко.

Логън вдигна меча.

— Радвам се, че си ти, Деветопръсти — просъска възрастният воин през стиснати зъби, — наистина се радвам.

— Не и аз. — Логън стовари острието.

Изпепелените пънове продължаваха да тлеят и димят, но иначе беше отново хладно. Логън усети в устата си соления вкус на кръв. Сигурно си бе прехапал езика или пък кръвта бе нечия друга. Захвърли меча на земята и той издрънча и отскочи нагоре, поръсвайки червени капчици по пръстта. Кай остана за момент с широко отворена уста, после се преви о две и повърна на пътя. Логън погледна обезглавения труп на Черното стъпало.

— Беше един добър човек. По-добър от мен.

— Историята е пълна с мъртви добри хора. — Баяз приклекна вдървено и вдигна меча. Изтри острието в дрехите на Черното стъпало и, присвил очи, зарея поглед през пелената от дим. — Трябва да тръгваме. Може да дойдат и други.

Логън оглеждаше внимателно кървавите си ръце, бавно ги въртеше, отново и отново. Това вече бяха неговите ръце. Ето го и празното място на липсващия пръст.

— Всичко си е постарому — промърмори на себе си той.

— Че кога въобще нещо се променя? — Баяз се изправи и изтупа прахта от коленете на панталоните си. Подаде на Логън меча, с дръжката напред. — Мисля, че това ще ти е необходимо и занапред.

Логън погледна острието. Чисто, матово и сиво, както винаги си е било. За разлика от него самия, по меча нямаше следи от днешните премеждия. Не го искаше. Никога повече.

И все пак го взе.