Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

Благодарности

Както винаги, за създаването на тази книга съм задължен на много хора:

На тези, които сътвориха Мидкемия — Стив Ейбрамс, Джон Евърсън и всички останали от палавата сган „Четвъртък/петък“. Без тяхното въображение Мидкемия щеше да е нещо много по-мижаво от това, което е сега.

На издателите ми, за вярата и упорития труд. Ентусиазмът и подкрепата им са огромни, особено на редакторката ми, Дженифър Брел, която е не само добра в работата си, но е и добър приятел.

На моя добър приятел и агент Джонатан Матсън затова, че винаги беше до мен тук.

На съпругата ми Катлин С. Старбък, поради повече причини, отколкото мога да изредя, и затова, че беше най-добрият ми пръв читател, за какъвто един автор може само да мечтае.

И на всички, които ми изпращаха писма с похвали или оплаквания и които ме караха да се уверя, че някой чете този труд. Времето не ми позволява да отговоря на повечето от тях, но ги изчетох всичките.

Както и на Шон Тейт, комуто хрумна образа на Малар.

Реймънд Е. Фийст

Списък на действащите лица

Акайла — водач на елдарите в двора на кралицата на елфите

Аделин — елф в Елвандар

Агларана — кралица на елфите в Елвандар, жена на Томас, майка на Калин и Калис

Акий — хадатски планинец

Алийта — млада послушница в храма на Арч-Индар

Ашам ибин Ал-тък — кешийски генерал

Бойси — капитан от силите на Дуко

Браян — херцог на Сълдън

Вазарий — квегански благородник и търговец

Грейлок, Оуен — рицар-маршал от армията на принца

Дашел — Даш — по-малкият син на Арута, внук на Джеймс

Дегарден — мечоносец в Крондор

Делвин — полицай в Крондор

Де Савона, Луис — бивш войник, помощник на Ру

Джалом — капитан от армията на Дуко

Джейкъби, Хелън — вдовица на Рандолф Джейкъби, майка на Натали и Вилем

Джеймсън, Джеймс — Джими — по-големият син на Арута, внук на Джеймс

Д’Лийс, Робърт — чародей в Звезден пристан

Доукинс, Кърби — доносник в Крондор

Доминик — абат на Ишапското абатство при Сарт

Дуга — наемнически капитан от Новиндус

Дуко — генерал в армията на Изумрудената кралица

Дювал, Марсел — скуайър от Батира

Елия — елф в Елвандар, майка на Чапак и Тайлак

Ейвъри, Рупърт — Ру — търговец от Крондор

Ейвъри, Карли — жена на Ру

Ейкър — лейтенант на „Кралски булдог“

Енарес, Малар — слуга, намерен в пущинаците

Ерланд — брат на краля и чичо на принц Патрик

Калиед — властващ магьосник в Звезден пристан

Калин — елф, наследник на трона на Елвандар, брат на Калис по майка, син на Агларана и крал Айдан

Калис — „Крондорския орел“, специален пълномощник на принца на Крондор, херцог на двора, син на Агларана и Томас, брат на Калин по майка

Кахил — шефът на разузнаването на Фадавах

Колхърн, Томас — лейтенант от дворцовата гвардия

Леланд — син на Ричард от Макърлик

Ливия — дъщеря на лорд Вазарий

Маки — сержант от дворцовата гвардия

Матак — ветеран от отряда на Дуко

Мило — собственик на хана „Червената патица“ в Рейвънсбърг, баща на Розалин

Миранда — чародейка и съюзничка на Калис и Пъг

Накор — исаланец, комарджия използващ магията, приятел на Калис и Пъг

Нардини — капитан на пленен квегански кораб

Нордан — генерал в армията на Фадавах

Патрик — принц на Крондор, син на крал Боррик, племенник на принц Ерланд и принц Николас

Пахаман — боец на Натал в Елвандар

Пикни — чиновник в Крондор

Пъг — магьосник, херцог на Звезден пристан, роднина на краля, дядо на Арута, прадядо на Джими и Даш

Риана — дракон-превъплъщенец, приятелка на Томас и Пъг

Ригър, Лизли — Праведника, водач на Шегаджиите

Рийзи — крадец в Крондор

Ричард — граф на Макърлик

Розалин — дъщеря на Мило, жена на Рудолф, майка на Герд

Рудолф — хлебар в Рейвънсбърг, мъж на Розалин, пастрок на Герд

Рънкър — капитан от армията на Дуко

Сонгти — капитан от армията на Дуко

Стайлис — капитан на „Кралски булдог“

Субаи — капитан на Кралските крондорски първопроходци

Тайлак — близнак на Чапак, син на Елия

Талвин — шпионин на Арута

Тинкър, Густаф — затворник с Даш, по-късно полицейски началник

Томас — съпруг на Агларана, баща на Калис, наследник на силата на Ашен-Шугар

Трина — крадла, Дневен майстор на Шегаджиите

Тъпин, Джон — крадец, водач на крондорските „трепачи“

Уендел — капитан в Крондор

Уигинс — церемониалмайсторът на Патрик

Уилкис — войник в армията на Ерик

Фадавах — бивш генерал, главнокомандващ армията на Изумрудената кралица, самозван „крал на Горчивото море“

фон Даркмоор, Герд — барон на Даркмоор, син на Розалин и Стефан фон Даркмоор, племенник на Ерик

фон Даркмоор, Ерик — капитан на Пурпурните орли

фон Даркмоор, Матилда — баронеса на Даркмоор, баба на Герд

Франсин — Франси — дъщеря на херцога на Сълдън

Хамънд — лейтенант в армията на краля

Хърбърт от Ръдърууд — писар в порт Викор

Чалмес — управляващ в Звезден пристан чародей

Чапак — близнак на Тайлак, син на Елия

Шати, Джедоу — лейтенант в частта на Ерик

Шо Пи — бивш спътник на Ерик и Ру, ученик на Накор

Пролог

Генералът почука.

— Влез — каза самозваният крал на Горчивото море и вдигна глава от набързо драснатата бележка, току-що връчена му от неговия капитан на разузнаването Кахил.

Генерал Нордан влезе и изтърси снега от плаща си.

— Студена страна ни намерихте за кралство, ваше величество — рече той с усмивка и поздрави Кахил с бегло кимване.

Фадавах, бивш главнокомандващ армията на Изумрудената кралица, а сега владетел на град Илит и обкръжаващите го околности, отвърна:

— Студена, но поне е с храна и дърва за огрев. — Махна небрежно на юг. — Още се мъкнат пръснати части чак от Даркмоор и рисуват с мрачни краски условията в Западните владения.

Нордан погледна изразително към един стол и Фадавах кимна. Макар да бяха стари бойни другари, двамата спазваха формалностите, особено сега, докато Фадавах подготвяше началото на пролетната си кампания. Генералът още носеше ритуалните белези на страните си, поставени му, когато се бе заклел във вярност към пантатийците. Беше обмислял дали да не потърси някоя вещица или жрец лечител, за да му ги махнат, понеже, когато най-накрая бе разбрал, че пантатийците са също така изиграни като него, беше убил оцелелия им върховен жрец. Колкото до самия Фадавах, той вече не се чувстваше обвързан с никого. Беше си сам за себе си, в богата земя и с армия. Но Кахил му бе напомнил, че белезите будят страх и карат бойците да тръпнат пред него. Кахил бе служил на Изумрудената кралица преди демонът да я унищожи, но се бе доказал като ценен и верен съветник след промените в командването на нашественическата армия.

По последни сметки, над трийсет хиляди мъже бяха успели да се доберат до южния край на провинция Ябон. Той ги беше организирал, настанил и сега контролираше всички земи от Илит на юг покрай Квесторско око, на север до окрайнините на Зюн и на запад до град Натал, който сега беше окупиран от неговите хора, победили жалките му защитници. Беше завладял също така и Ястребово гнездо — малко градче, което обаче му осигуряваше контрол над един жизненоважен проход през планините на изток.

— На някои от хората не им допада идеята с оставането — каза плещестият Нордан. Потърка обраслата си с четина брадичка и се окашля. — Искат да се намерят кораби и да се връщаме през морето.

— Къде да се връщаме? — попита Фадавах. — В една изпепелена земя, опустошена от степните варвари? Освен твърдините на джуджетата в планините Ратх’Гари и малкото оцелели джешандийци на север, какво е останало там? Да сме оставили някой непокътнат град? Продоволствие някакво да е останало там? — Фадавах се почеса по главата. Носеше дългата си коса прибрана, с гладко обръснато теме — друг знак, че е бил посветен на тъмните сили на Изумрудената кралица. — Кажи на хората, които говорят такива неща, че дойде ли пролетта, ако могат да си намерят кораб, свободни са да си ходят. — Впери поглед в празното пространство, сякаш виждаше нещо. — Тук не искам никой, който не е готов да ми служи. Чакат ни тежки битки.

— С Кралството?

— Не мислиш, че ще си седят кротко и няма да се опитат да си върнат земите, нали?

— Не, но бяха разбити жестоко при Крондор и Даркмоор. Пленниците признават, че не им е останала много армия.

— Да, ако не докарат армията на Изтока. Ако го направят, трябва да сме готови.

— Е — каза Нордан, — до пролетта все едно няма да го разберем.

— Та това са само още три месеца — каза Фадавах. — Длъжни сме да се подготвим.

— Имате ли план?

— Разбира се — отвърна жилавият стар генерал. — Не ми се ще да водя война на два фронта, ако мога да я избегна. Ако бях по-тъп, щях да се набутам във война на четири фронта. — Той посочи една карта на стената на стаята. Бяха се настанили в имението на графа на Илит, загинал според всички донесения, заедно с херцога на Ябон и графа на Ла Мут. — Ако сведенията ни са верни, противникът ни в Ла Мут е някакво хлапе. — Потърка брадичката си. — Трябва да вземем Ла Мут преди снегът да се стопи, а Ябон искам да го стиснем в шепата си до лятото. — Усмихна се. — Прати послание на водача им в Натал… — Обърна се към Кахил. — Каква му е титлата?

— Първи съветник — подсказа капитанът на разузнаването.

— Прати на Първия съветник нашите благодарности, че е осигурил подслон за хората ни тази зима, и му прати малко злато. Хиляда жълтици би трябвало да стигнат.

— Хиляда? — удиви се Нордан.

— Имаме достатъчно. Ще съберем и повече. След това изтегли хората ни и ги доведи тук. — Погледна стария си приятел. — Това поне ще задържи Първия съветник на наша страна, докато се върнем в Натал, завземем го и го задържим. — Посочи картата. — Дотогава искам Дуко и хората му да са в Крондор.

Нордан въпросително повдигна вежди.

— Дуко ме притеснява — поясни Фадавах. — Амбициозен е. — Той се намръщи. — Чиста случайност беше, че двамата с теб получихме първите две роли в пантатийската игра, иначе щяхме да получаваме заповеди от Дуко.

— Но е добър командир и винаги се е подчинявал безпрекословно.

— Така е, и точно затова го искам на първата линия. А теб те искам зад него, в Сарт.

— Но защо Крондор? — Нордан поклати глава. — Там няма нищо.

— Но ще има — каза Фадавах. — Това е тяхната западна столица, градът на техния принц, и те ще опитат да си го върнат колкото може по-бързо. — Той кимна замислен. — Ако Дуко успее да ги задържи, докато завземем цял Ябон, ще можем да обърнем взор към Свободните градове, ето този район на Далечния бряг. — Посочи западния бряг на Кралството. — Ще окупираме отново Крондор и ще се придвижим обратно към старата фронтова линия. Как се казваше онова място?

— Кошмарния хребет.

— Подходящо. — Фадавах въздъхна. — Не съм алчен. Да остана крал на Горчивото море ми стига. Ще позволим на Островното кралство да си задържи техния Даркмоор и земите на изток. — После се усмихна. — Засега.

— Но първо трябва да си върнем Крондор.

— Не — възрази Фадавах, — първо трябва да ги накараме да помислят, че искаме да си върнем Крондор. Тези кралски благородници не са глупави и не се самозалъгват като ония в отечеството ни. — Помнеше как се смая кралят-жрец на Ланада, когато му отказа да се подчини на заповедта му да напусне с армията си престолнината му. — Тези мъже са умни, мъже с чувство за дълг; ще тръгнат срещу нас и ще се опълчат здраво. Трябва да очакваме това. Така че нека да мислят, че Крондор е големият залог, а когато разберат, че сме стъпили здраво в Ябон, сигурно ще преговарят, а може би — не, но така или иначе, след като овладеем Ябон, ще сме се укрепили тук здраво. А Дуко ще си получи наказанието, ако прекали с амбициите си.

Нордан стана.

— Ако позволите, ще съобщя на хората, че които искат да си тръгнат напролет, могат да го направят.

Фадавах му махна разсеяно.

Нордан излезе и Фадавах остана само с Кахил.

— Изчакай, а после иди след Нордан и виж с кого говори — рече Фадавах на Кахил. — Отбележи си водачите на тези разколници. Ще ги сполетят злополуки преди топенето на снеговете и така ще сложим край на тези глупости за връщане в Новиндус.

— Разбира се, ваше величество — каза капитанът. — И горещо одобрявам замисъла ви да поставите Нордан в Сарт.

— Замисъл? — възкликна Фадавах.

Кахил се наведе, прегърна го през рамо и зашепна:

— Поставяте всички свои непокорни командири на юг, та щом врагът поиска цената за нашето завоевание, да я платят онези, от които бихме се лишили най-лесно.

Очите на Фадавах се замъглиха, сякаш слушаше нещо много далечно.

— Да… разумно е.

— Трябва да се обкръжите с доверени хора, с хора, доказали безспорно лоялността си. Трябва да върнете Безсмъртните на полагащото им се място.

— Не! — възрази Фадавах. — Онези безумци служеха на тъмни сили…

Кахил го прекъсна.

— Не тъмни сили, ваше величество, а огромни сили. Сили, които ще ви осигурят властта не само в Ябон, но и в Крондор.

— Крондор? — удиви се Фадавах.

Кахил плесна два пъти с ръце и вратата се отвори. Влязоха двама воини с ритуални белези по лицата също като на Фадавах и Кахил им каза:

— Пазете краля с живота си.

А Фадавах повтори унесено:

— Крондор.

Кахил стана, излезе и затвори вратата. Тънка усмивка пробяга по устните му. Отиваше да се заеме със следващата си задача — да проследи Нордан и да си отбележи онези, които си бяха заслужили смъртта макар и с най-малкия намек за неподчинение.

Фадавах изгледа двамата войници и им махна да стоят по-далече от него. Белезите им му напомняха за онова тъмно и далечно време, когато бе обладан от магията на Изумрудената кралица, и за изгубените месеци, през които демонът бе властвал над нейната армия. Мразеше да се чувства използван и бе готов да убие всеки, който се опита да го използва отново, както бе направила Изумрудената кралица.

Отиде до картата на стената и започна да крои плановете си за пролетната кампания.

1.Зима

Вятърът беше замрял.

Даш чакаше. Леденият въздух хапеше и изкарваше сълзи на очите му. Даш оглеждаше пътя долу. Възстановяването на Даркмоор се бе оказало изтощително, бавеха го продължителните снегове и дъждът след суровата зима. Или хлъзгавият лед пречеше на работниците, които се мъчеха да вдигнат отново стените около западната част на града, или дълбоката до колене кал спираше движението на фургоните, които караха необходимото продоволствие.

Сега пак беше заледено, но Даш бе благодарен, че поне не вали сняг. Небето беше чисто и късното следобедно слънце намекваше за топлина, каквато всъщност нямаше. Даш знаеше, че е не толкова от времето, колкото от настроението му, но тази зима все пак като че ли беше най-дългата през целия му млад живот.

Денят се точеше бавно, градските звуци отекваха в замрелия вледенен въздух. С малко късмет, новата порта щеше да е готова преди залез-слънце и към работите, които трябваше да се довършат, щеше да се добави още малко сигурност.

Даш беше уморен — никога досега през своите двадесет години не бе изпитвал такава умора. Половината му глава беше задръстена с безкрайни списъци от неща, изискващи незабавното му внимание, а другата половина — от притеснението, че брат му Джими се бави.

Джими бе съгледвач оттатък фронтовата линия. Принц Патрик Крондорски бе решил да действа твърдо и бързо срещу възможната заплаха от кешийска експанзия в южния фланг на Кралството през пролетта. Което означаваше, че възвръщането на земите, изгубени по време на нашествието предното лято, ще се възложи на Оуен Грейлок, рицар-маршала на Крондор, и на Ерик фон Даркмоор, рицар-капитана на Пурпурните орли, елитна мобилна част, съставена от подбрани мъже.

Което пък означаваше, че принцът се нуждае от информация какво точно правят нашествениците между Даркмоор и Крондор. И Джими бе пожелал доброволно да отиде и да види какво става там.

Вече закъсняваше с цели три дни.

Даш стигна до края на охраняваната от патрули зона — редици рухнали, опожарени стени, бележещи западния край на фулбурга на Даркмоор. Армията на принца в града осигуряваше сравнителна безопасност в кръг на един ден езда от града, но порутените стени предлагаха добро прикритие за възможна засада и се бяха превърнали в убежище за не една банда крадци и разбойници.

Даш огледа хоризонта с надеждата, че брат му ще се появи отнякъде. Звуците, отекващи от сгушените под зимната пелена гори долу, бяха редки и далечни. Тупване на падащ от клоните сняг, пращенето на леда, предвещаващо скорошното топене. Птичи зов или шумолене на животинче в храстите. В зимния студ всичко това се чуваше надалече.

И тогава Даш чу нещо друго. Смътен далечен звук. Не беше тропот на конски копита, биещи в пръстта и камънаците, който се надяваше да чуе. По-скоро бе пукот на ледената коричка на снега под човешки стъпки. И издаващият този звук се приближаваше към него целенасочено, макар и без да бърза.

Даш размърда пръстите си в ръкавиците и бавно извади меча от ножницата. Ако предишният военен конфликт го беше научил на нещо, то бе да е винаги нащрек. Нямаше безопасно място извън укреплението на Даркмоор.

Зърна някакво движение и се вгледа. По пътя бавно се тътреше самотна фигура. Крачеше отмерено, после, пред погледа на Даш, започна да подтичва. Даш разбра, че минава ходом по сто крачки, след това пробягва другите сто — „марш на скок“, практика, на която Даш и брат му бяха тренирани от своите учители по бойно изкуство още като момчета. Ако си добре трениран и си останал без кон, този начин на придвижване може да ти осигури почти толкова дневен преход, колкото при езда, а за няколко седмици — дори повече.

Скоро неясната фигура се приближи и Даш видя мъж, загърнат в тежко сиво наметало — облекло, предназначено да скрива носещия го в зимния сумрак. Загърнатият в него човек оставаше забележим само в ясни дни, когато небето е чисто.

Приближаващият се беше без шапка и бе покрил главата си с някакво парче плат — шал или просто дрипа. Носеше на бедрото си меч, а ръцете му бяха с различни ръкавици. Ботушите му бяха оцапани с кал и заскрежени.

С всеки миг пращенето на замръзналия сняг под стъпките му ставаше все по-силно. Накрая той спря пред Даш, вдигна очи и каза:

— Стоиш ми на пътя.

Даш обърна коня към Даркмоор, прибра меча, подкара до пешака и попита:

— Коня ли изгуби?

Джими посочи с палец през рамо.

— Някъде там.

— Доста немарливо — каза по-младият брат. — Беше скъп кон.

— Знам — отвърна Джими. — Но не ми се мъкнеше на гръб. Беше умрял.

— Жалко. Наистина беше добър кон.

— Едва ли ти е толкова мъчно за него, колкото на мен — каза Джими.

— Да те повозя? — попита Даш.

Джими спря и изгледа брат си. Двамата синове на лорд Арута, херцога на Крондор, никак не си приличаха. Джеймс бе наследил чертите на баба си — строен, рус и с очи като сапфири. Даш на свой ред приличаше на дядо си, с твърди къдрици светлокафява коса, с тъмните очи и вечно насмешлива физиономия. Но по нрав двамата бяха като близнаци.

— Крайно време беше да го предложиш — каза Джими и се пресегна да хване ръката на Даш.

Метна се зад брат си и бавно поеха към града.

— Зле ли е? — попита Даш.

— Много — каза Джими.

— Повече, отколкото мислехме?

— Повече от всичко, което можеш да си представиш.

Даш не каза нищо. Знаеше, че брат му ще докладва пряко на принца и че той самият ще е там и ще чуе всички подробности.

Джими взе в премръзналите си шепи горещата чаша кафе, подсладено с мед и с голяма лъжица сметана, и кимна с благодарност. Слугата бързо излезе и затвори вратата. Джими седеше в частния кабинет на принца, а самият принц, рицар-маршал Оуен Грейлок, херцог Арута Крондорски и Ерик фон Даркмоор търпеливо чакаха доклада му.

Патрик, принц на Крондор и владетел на Западните територии на Островното кралство, рече:

— Е, добре. Казвай какво видя!

Джими бавно отпи от горещото кафе и каза:

— Много по-лошо е, отколкото се опасявахме.

Патрик бе възложил на петима мъже да идат на запад към Крондор, неговия столичен град, и до този момент от тях се бяха върнали само трима. Картината, която вече се очертаваше, не можеше да се нарече с друга дума освен „мрачна“.

— Продължавай.

Джими остави чашата на масата и свали тежкото си наметало.

— Стигнах до Крондор. Не беше лесно, но пък повечето войници оттук дотам не са нищо повече от разбойници. След два месеца сняг, дъжд и лапавица те са се заровили в леговищата си, стискат зъби и се мъчат да оцелеят.

— Какво става в Крондор? — попита Патрик.

— Почти е запуснат — отвърна Джими. — Мяркат се малко хора, но никой не искаше да приказва с мен, а и честно казано, аз самият не изпитвах голямо желание да подхващам много разговори. Повечето, които успях да видя, бяха войници — ровеха из руините да намерят поне някаква храна.

Джими разкърши рамене и отново отпи от кафето.

— Макар че не разбирам какво толкова могат да намерят. — Погледна Патрик. — Ваше височество, Крондор не може да се сравни с нищо, което съм виждал или което бих могъл да сънувам в най-лошите си кошмари. Всеки камък е почернял и едва ли има и една неизгоряла дъска. Миризмата на сажди още се усеща, а от пожарищата изтекоха месеци. Може би чак пролетните дъждове ще почистят града. Колкото до двореца…

— Какво? — попита с безпокойство Патрик.

— Вече го няма. Външните стени още са си на мястото, но с големи пукнатини. Вътрешният дворец е само огромна камара овъглени руини — огънят е бил толкова горещ, че гредите в зидарията са изгорели и част от вътрешните стени са се сринали. Само древната цитадела все още стои, стига човек да използва думата „стои“ твърде щедро. Прилича на овъглена каменна коруба. Изкачих се по каменните стъпала — не е останало нищо дървено — и стигнах до покрива. Оттам можах да видя целия град и малко по-надалече на север и запад.

— Заливът се е превърнал в море от потънали кораби, с почернели и гниещи мачти — продължи Джими. — Кейовете ги няма. По-голямата част от крайбрежната улица е изравнена със земята. Всички сгради в западната третина на града са изтърбушени или са се сринали, сякаш пожарите там са били най-жарки.

Арута, херцогът на Крондор, кимна. Баща му, лорд Джеймс, заемал поста преди него, бе подпалил града, за да хване нашествениците в капана на пламъците, и беше загинал заедно с майка му. Арута знаеше, че поставянето на квеганско огнено масло в каналите под града е трябвало да увеличи щетите там, където баща му бе преценил, че ще е най-подходящо: при кейовете, близо до разтоварващите войски кораби, после през лабиринтите на някогашния бедняшки квартал и след това в квартала на търговците.

— Централната третина на града е сериозно пострадала, оцелели са по една-две сгради на всяка улица. Останалото ще трябва да се разчисти до основи преди да се започне каквото и да било строителство. Най-източната третина също е пострадала тежко, но много от тамошните сгради могат да се възстановят.

— А какво е станало с околните имения? — попита Ерик като се сети за голямата къща на своя приятел Рупърт, на един ден езда на изток от Крондор.

— Много са изгорели до основи; други са оплячкосани и оставени празни. Няколко се използват за щабове на, според мен, вражески роти, затова не си позволих да се приближа много — отговори Джими. Замълча, отпи от кафето си и продължи:

— Тъкмо се канех да си тръгвам, когато работите станаха интересни. — Патрик и Арута го погледнаха с очакване. Джими отново отпи от кафето. — Покрай мен мина отряд от стотина души… — Обърна се към брат си. — Оня малък хан на уличката над Тъкашкия път, дето се сби в оная свада, помниш ли? — Даш кимна. Джими отново извърна очи към принца и продължи: — Намира се на билото на едно малко възвишение и покривът му е останал непокътнат, добре дошло за мен, още повече че осигурява добра видимост към Висока улица и Дворцовия път, както и към още няколко странични улици откъм северната порта.

— Чии бяха бойците? — запита нетърпеливо Оуен Грейлок.

— Ако разбирам добре от знаците на наемническите отряди, генерал Дуко сега е на път към Крондор или вече е там.

Ерик изруга. След това се обърна към Патрик и каза:

— Извинете, ваше височество.

— Разбирам — промълви Патрик. — Според всички донесения, които съм прочел, Дуко е достоен противник.

— Има здрава ръка, но не само това — каза Ерик. — Упражняваше непрекъснат натиск на северния ни фланг по Кошмарния хребет, без да си хаби войниците. От всичко, с което разполагат нашествениците, той най-много може да се оприличи на кралски генерал с познанията си по тактика и дислокация.

Оуен кимна.

— Ако той е в Крондор и му е възложено да го държи, задачата ни става доста по-трудна.

Патрик изглеждаше притеснен. Помълча и каза:

— Но защо трябва да вкарват сили в Крондор? Там не е останало нищо, нито им се налага да пазят южния си фланг. Дали са разбрали за новия ни опорен пункт при порт Викор?

— Може би — каза Оуен. — Или просто искат да ни попречат да използваме Крондор като предна база.

Джими забеляза умората и тревогата, изведнъж изписали се лицето на Патрик. След нова дълга пауза принцът промълви:

— Трябва ни още информация.

Братята се спогледаха. Всеки знаеше какво си е помислил другият: че те са най-вероятните кандидати да бъдат изпратени да съберат тази информация.

Патрик попита Джеймс:

— Колко се задържа там?

— Достатъчно, за да видя, че започват да отцепват района, поради което тръгнах към източната порта, за да се измъкна преди да ме забележат. Излязох от града, но се натъкнах на един патрул между Крондор и Рейвънсбърг. Успях да им се измъкна в леса, но ми убиха коня.

— Патрул? — възкликна Патрик. — Толкова на изток?

Оуен кимна.

— Ерик?

Лицето на Ерик издаваше, че е смутен също като всички в стаята.

— Събрахме донесения от бежанци, че генерал Фадавах може би отново предприема натиск на юг, или поне иска да ни убеди, че го прави. Ако Дуко е в Крондор, значи тези слухове са верни. Но след като имат патрули толкова далече на изток, значи бързо се разгръщат, за да ни посрещнат, ако тръгнем да си връщаме отечеството.

— Там е адски студ — каза Патрик. — Какво е намислил?

— Ако знаехме — сухо каза Даш, — нямаше да се налага да бъхтим в този адски студ.

Оуен се усмихна. Херцог Арута се опита да прикрие насмешката си, но не успя.

— Вярно — каза Патрик, без да обръща внимание на нарушаването на протокола. Зимата, преживяна заедно в тесния щаб, бе превърнала тези хора в близки приятели, поне когато не беше свикван дворцовият съвет.

Нашествениците бяха победени в Битката за Кошмарния хребет, но разрухата, нанесена на Западните владения на Островното кралство, беше невъобразима. С наближаването на пролетта, а с нея — и на възможността силите да се раздвижат, Патрик отчаяно се мъчеше да си представи какво е станало с неговия принципат.

Принцът се обърна към Грейлок.

— Кога можем да се раздвижим?

— Ваше височество? — не го разбра Оуен.

— Колко време ни остава преди можеш да тръгнеш, за да си върнем града?

— Готови сме да тръгнем на поход до седмица. Част от гарнизона е разпръснат по хребета и надолу, към Долината на сънищата, но повечето части са достатъчно близо, за да започнем настъпление, макар че доколкото разбирам, ни трябва по-добра информация от тази, с която разполагаме, за да знаем каква сила ни се противопоставя.

Патрик се отпусна в стола си.

— Надявах се на по-добро разузнаване.

Джими погледна баща си и той леко поклати глава — предупреждаваше го да не се намесва. Даш даде знак на брат си с леко повдигане на веждите, че това, което току-що бе казал принцът, според него е пълна безсмислица.

— На юг имаме солиден фронт и всички главни сили на армията на Изтока са готови да се противопоставят на всякакво нашествие от страна на Кеш, но за връщане на Западните владения разполагаме с ограничени ресурси — каза Патрик. После се обърна към Джими и махна с ръка. — Свободни сте. Изкъпи се и се преоблечи. На вечеря ще обсъдим това по-подробно.

Джими излезе, баща му и брат му го последваха. Спряха при вратата и Арута каза:

— Аз трябва да се върна. Исках само да се уверя, че си добре.

— Всичко е наред — отвърна Джими и се усмихна притеснено на баща си. След смъртта на дядо им и баба им лицето на Арута се беше изпило от скръб, тревоги и твърде малкото сън. — Само пръстите на краката ми измръзнаха.

Арута кимна и стисна сина си за рамото.

— Хапни и си отдъхни. Тепърва се започва и макар Патрик да е готов да щурмува врага, ще ни трябва много повече информация. — После отвори вратата и се върна в съвета на принца.

— Ще дойда с теб до кухнята — каза Даш.

— Чудесно.

Двамата братя тръгнаха по дългия коридор.

Ерик влезе в кухнята и махна на Мило в другия край на голямото каменно помещение. Ханджията от родното му градче Рейвънсбърг и жена му бяха получили работа в кухнята на замъка, за да са край дъщеря си Розалин, майка на следващия барон на Даркмоор. Тя и съпругът й Рудолф хлебаря живееха в замъка и се грижеха за бебето барон.

Майката на Ерик сега живееше в една от сградите близо до замъка — заради старата неприязън между нея и вдовстващата баронеса бе по-благоразумно двете жени да са по-настрана една от друга. Баронесата се чувстваше публично унизена години наред от майката на Ерик Фрида заради това, че Ерик е незаконният син на покойния барон Ото. Пастрокът на Ерик, Натан, работеше настървено в баронската ковачница — правеше оръжия за предстоящата пролетна кампания. Всичко това понякога създаваше поводи за неудобство, но Ерик се радваше, че семейството му е наблизо.

Ерик седна и попита Джими:

— Как си?

— Уморен съм. За малко щях да се издъня, но не беше кой знае каква история. Тъкмо си бях изгубил коня и трябваше да се крия от един патрул, и адски измръзнах зад един дънер. Валеше сняг и не можаха да ме проследят в някакви скали, но когато най-после се махнаха, едва можах да се раздвижа.

— Премръзване ли? — попита Ерик.

— Не знам — каза Джими. — Не съм свалял ботушите. Но пръстите на ръцете ми са добре. — Той ги размърда.

— Тук имаме един жрец лечител. От храма на Дала в Риланон. Пратиха ни го да съветва принца.

Даш се ухили.

— Искаш да кажеш, че кралят ги е насмел да осигурят някой тук в случай, че Патрик го ранят.

— Нещо такова — призна Ерик и също се усмихна. — Иди да ти види краката. Няма да е добре да останеш без пръсти.

Джими сдъвка залъка и преглътна.

— Капитане, защо имам подозрителното чувство, че те интересува повече дали мога да изпълнявам задачи, отколкото грижата за здравето ми?

Ерик сви рамене театрално.

— Може би защото имаш добра представа какви са порядките в двора.

Джими въздъхна уморено и маската на невъзмутимост се смъкна от лицето му.

— Кога? — попита само той.

Ерик го изгледа със съчувствие.

— В края на тази седмица. Още три-четири дни.

Джими кимна, стана и каза:

— Тогава да ида да намеря тоя твой жрец.

— По коридора от покоите на принца, до моята стая. Казва се Хърбърт. И му кажи кой си — заприличал си на боклучар.

Даш изчака брат си да излезе и каза:

— Докато не си постопли краката, едва стъпваше. Дано тоя жрец да си заслужи храната.

Ерик си взе чаша кафе от Мило, благодари му и се обърна към Даш.

— Вече си я е заслужил. Имам вече стотина мъже, годни за служба. Още щяха да се излежават в лазарета, ако не беше той. И Накор.

— Къде е тоя кльощав перко? — попита Даш. — Не съм го виждал цяла седмица.

— Някъде из града. Събира поклонници за новата си вяра.

— Е, как се приема призивът Благословените да пръснат словото на Добрината Божия?

Ерик се засмя.

— Привличането на хора, готови да се трудят за Доброто посред зима, и то след война, довела населението почти до пълен глад, е доста трудна работа дори за хитреци като Накор.

— Някакви следовници?

— Неколцина. Един-двама изглеждат искрени, останалите търсят мръвка.

Даш кимна.

— Не мога ли да помогна нещо в следващата задача? Джими да си поотдъхне.

— Всички бихме могли да помогнем. — Ерик въздъхна и поклати глава. — Но и ти няма да си пощаден, приятелю, защото тръгваме всички.

— Накъде? — попита Даш.

— Към Крондор. Патрик не може да седи тук вечно. И ако това, което донася брат ти, се върже с другите донесения, които получаваме, колкото по-дълго чакаме, толкова повече ще укрепват силите на Фадавах в Крондор. Може да се наложи да ги ударим с всичко, с което разполагаме, по-скоро, отколкото ни се ще. След като Кеш заплашва южната ни граница, Патрик не изпитва особено желание да върне армиите на Изтока. Но кралят вече се разпореди някои части да се върнат. Изглежда, източните съседи на Кралството се раздвижват, след като в момента нямаме голяма редовна армия или флот, който да ги спира. Затова Патрик бърза да си върнем Крондор преди крал Боррик да заповяда още войници да се върнат на изток.

— И кои ще тръгнат към Крондор?

— Орлите — каза Ерик. Това беше специалната команда войници, подбрани и обучени от дядото на Даш и Джими лорд Джеймс, покойния херцог на Крондор. — Ще разполагаме и с малко помощни сили, хората на Дуга. — Това бяха бивши наемници, минали на страната на Кралството по време на нашествието. — Ще си съдействаме и с Първопроходците на капитан Субаи.

— И това е всичко? — попита Даш.

— Като за начало — каза Ерик. — В края на краищата няма да се опитваме да си върнем целия принципат още първата седмица. — Отпи от кафето си. — Ще си намерим някое удобно място, където да се укрепим, след което правим набег и си връщаме Крондор.

— Много лесно на думи — отвърна Даш със сарказъм. — Особено ако там вече нямаше друга армия. — Вгледа се в лицето на Ерик. — Тук става нещо. Защо Патрик толкова бърза да си върне града? Мога да ти изредя поне пет-шест по-добри места, от които да започнем връщането на Запада, ако ми беше все едно за Крондор; можем просто да го отцепим, да оставим ония, които са вътре, да изпукат от глад, и да започнем кампанията от изток.

— Знам — каза Ерик. — Но донякъде е въпрос и на гордост. Все пак това е градът на Патрик, столицата на владението му. Той беше принц на Крондор за много кратко, преди да го изгуби. А получи този пост след една легендарна фигура.

Даш кимна.

— Като малки в Риланон, двамата с Джими сме виждали принц Арута само няколко пъти; когато бях достатъчно голям, за да мога да го оценя, беше натрупал доста години. Но дори тогава разказите на баща ми и останалите за него ни впечатляваха. — Погледна за миг Ерик и добави: — Смяташ ли, че Патрик го терзае чувството, че Арута е щял някак да удържи града?

— Нещо такова. — Ерик кимна. — Не ми го е казвал. Но въпросът не е само в наранената гордост. Останалото е въпрос на пресметливост. Крондорският залив ще си остане неизползваем години наред. Дори да разполагахме с работна ръка колкото преди войната, с всичките работници, драги и с няколко склонни да помогнат магьосници в добавка, дори тогава щеше да ни трябва цяла година, докато го разчистим, може би и повече. А както са нещата сега, представа нямам дали Крондор изобщо някога отново ще стане онзи пристанищен център, който беше. Но на юг имаме ново пристанище, в залива Шандън — порт Викор, и за да можем да го използваме, трябва да осигурим чист търговски път между него и останалата част от Запада, което означава, че трябва да си осигурим Крондор. Той самият не ни е нужен, но не можем да позволим на генералите на Фадавах да го използват като база за атаки срещу нас. — Той сниши глас, сякаш не искаше да го чуе капризната съдба. — Ако бъдем отрязани от порт Викор, може никога вече да не съединим Източните и Западните владения.

Даш само кимна.

Ерик остави на масата празната си чаша и каза:

— Та за това става дума.

Даш пак само кимна. Ерик стана. Младежът изгледа отдолу снажния, широкоплещест капитан и каза:

— Не съм виждал напоследък доскорошния си работодател. Как е твоят приятел Рупърт?

Ерик се усмихна.

— Ру влачи някаква жалка стока през калта и леда, за да е първият в Даркмоор, осигурил каквото ни трябва. — Засмя се. — Каза ми, че бил най-богатият човек на света, според собствените му сметки, но че не му било останало почти никакво злато, тъй че единствената му надежда да си възстанови богатството било да се погрижи Кралството да оцелее достатъчно, за да му върне дълговете.

— Странна форма на патриотизъм, не мислиш ли?

Ерик се усмихна.

— Ако го познаваше колкото мен, щеше да разбереш, че просто си е такъв. — Замълча малко, сякаш премисляше дали да не пийне още кафе, после погледна с леко съжаление празната чаша и рече:

— Ще взема да ида да видя какво ще иска пак Оуен.

И излезе. Даш помисли върху казаното, после стана да отиде да види как е Джими.

Жрецът тъкмо си тръгваше.

Даш седна до брат си, който бе завит с тежко вълнено одеяло, и каза:

— Много бързо свърши.

— Даде ми да пия нещо, наклепа ми стъпалата с някакво мазило и ми каза да поспя.

— Много ли са зле?

— Щях да си остана без пръсти — каза Джими, — ако не беше той. — И кимна към току-що затворилата се врата.

— Доста мрачна картина описа одеве.

Джими въздъхна.

— Видях места, където хората са драли корите на дърветата, за да си сварят супа.

Даш отпусна гръб на стената.

— Патрик няма да се зарадва много.

— Какво стана тук, докато ме нямаше? — попита Джими и потисна сънената си прозявка.

— Получихме донесения, че на север положението е стабилно, макар че напоследък никой не е виждал онова копеле Дуко.

— Ако Фадавах наистина изпраща Дуко на юг, много трудно ще вземем Крондор.

— Да — съгласи се Даш. — Кеш никак не доволен от онова, което стана в Звезден пристан. Части от гарнизона на Ран и половината кралска гвардия са долу край Ландрет, чакат само повод да тръгнат на юг. Кеш се е оттеглил от Шамата, но са много по-близо, отколкото му харесва на Патрик, и Долината отново е ничия земя. В момента се водят преговори.

— А Изтокът? — попита Джими, този път без да може да прикрие прозявката си.

— Ще разберем чак напролет. Но някои от по-малките кралства може да се поразлудуват. Патрик и кралят размениха писма и останах с впечатлението, че Боррик иска част от армията му да се върне в Изтока преди пролетта.

— Татко какво казва?

— На мен? — попита Даш. Джими кимна.

— Не много — отвърна Даш с усмивка, която напомни на брат му за дядо им, когато беше в по-игриво настроение. — Нали го знаеш, за някои неща не си отваря много устата.

— А мама? — попита Джими.

— Имам чувството, че ще мине много време преди майка да ни дойде на гости. Изглежда, дворцовият живот в Ролдем според нея е за предпочитане пред това да живееш в шатра край развалините на Крондор, та макар да си херцогиня.

Джими притвори очи.

— Двете с леля Полина сега сигурно пазаруват или си гласят тоалетите за някой банкет или танци.

— Сигурно — съгласи се Даш. — Но на татко му тежи. Теб те нямаше през по-голямата част от зимата и малкото пъти, когато се позадържа тук, все го заварваше зает.

— Дядо и баба ли? — попита Джими.

— Да — каза Даш. — Когато останем насаме и мисли, че не го забелязвам, потъва в скръб. Знае, че не можеше да направи нищо, но му кипи отвътре. Дано да живне, като дойде пролетта и почнем кампанията, но напоследък като че ли пие повече отпреди и е някак унесен.

Джими не отвърна нищо. Даш го погледна и видя, че брадичката му е клюмнала на гърдите, а очите му трепкат, сякаш се насилва да остане буден. Стана тихо и пристъпи към вратата. Изгледа продължително брат си и за миг долови в чертите му ехото от баба им, светлата кожа и русата почти до бяло коса. Щом усети сълзите, сбрали се неканени в очите му, Даш бързо излезе и притвори вратата. Промълви тиха молитва на благодарност към Рутия, богинята на късмета, че брат му се бе върнал здрав и читав.

— Ерик!

Даш се обърна, видя забързаната по коридора Розалин и се дръпна да направи път на младата жена. Знаеше, че понякога тя се чувства много потисната от това, че е майка на следващия барон — беше родила Герд след насилието на брата на Ерик по баща — а Ерик бе най-близкият й приятел. Бяха израснали като брат и сестра и Ерик беше първият човек, към когото тя се обръщаше в мигове на отчаяние. Даш загледа как тя спря пред вратата на капитана и започна да чука.

Ерик отвори и попита:

— Какво е станало?

Даш се поколеба за миг, но спря.

— Баронесата. Не ми дава да изкъпя собствения си син! Поредното нещо, което ми отнема! Моля те, направи нещо!

— Извинете — каза Даш.

Ерик и Розалин се обърнаха към младежа.

— Да? — попита Ерик.

— Колебая се доколко е уместно да се намесвам в случайно подслушан разговор, в който самият аз не участвам, но за да избегнем възможните недоразумения, ще позволите ли да споделя едно наблюдение?

— Какво? — попита Розалин.

— Предвид донякъде… властната й натура, струва ми се, че вдовстващата баронеса всъщност запознава вашия син с естеството на новото му положение.

Розалин поклати неразбиращо глава. Като малка в Рейвънсбърг беше хубаво момиче, но раждането на двете деца, тежкият труд в хлебарницата на съпруга й, както и несгодите от войната преждевременно бяха посребрили косите й и бяха лишили лицето й от онази мекота, която Ерик познаваше. Сега очите й гледаха твърдо и тя недоверчиво чакаше да чуе от Даш още нещо, което ще я отдалечи от сина й.

— Герд сега е барон фон Даркмоор — заговори търпеливо и нравоучително Даш, като се стараеше да го каже възможно по-меко и възпитано. Розалин може да беше необразована жена от простолюдието, но не беше глупава. — През целия му живот оттук нататък много от нещата, които вие сте правили за него, ще се правят от слуги. Ако самата вие бяхте баронеса, никога нямаше да го къпете, нито да му сменяте пелените, може би нямаше и да го кърмите.

— Време е да започне обучението му за барон — продължи Даш и махна с широко с ръка, обгръщайки целия замък. — Това сега е границата на Кралството, докато Западът не бъде възвърнат, и може да продължи да бъде жизненоважно укрепление още години наред, чак докато Герд порасне и стане мъж. Той вече е почти на пет години и скоро повечето му време ще започне да преминава в обкръжението на учители и наставници. Трябва да изучи четмото, писмото, историята на своя народ, ездата, оръжията, дворцовия протокол…

Ерик кимна и сложи ръка на рамото на Розалин.

— Даш е прав. — Младата жена го изгледа с непокорство и Ерик усети как рамото й под дланта му се стяга. Усмихна се. — Но не виждам причина да не си там и да не гледаш как слугите се грижат за него.

Розалин помълча за миг, после кимна и енергично тръгна към сина си, който бе настанен в баронските покои на замъка. Ерик изчака, докато тя се отдалечи, и се обърна към Даш.

— Благодаря ти, че й обясни нещата.

— Колебаех се дали да се намеся в разговора ви, но това си е самата истина.

Ерик гледаше по коридора, макар Розалин вече да беше завила и да се беше скрила от погледа им.

— Толкова много бързи промени. Всички трябва да се приспособяваме.

Даш се окашля.

— Ще повторя… Не бих искал да се натрапвам, капитане, но ако ви е нужно съдействие…

Ерик се усмихна.

— Подозирам, че ще имам нужда от съдействие. И ще разчитам на теб и на брат ти. Ако все още не си чул, и двамата сте назначени под моя команда.

— О? — каза Даш.

— Идеята е на баща ви. Той лично ще участва в предстоящата кампания.

Даш кимна и каза:

— Той е син на баща си.

— Трябва да призная, че не познавах много добре дядо ви, но все пак го познавах достатъчно за да знам, че това е комплимент — каза Ерик.

Даш се ухили.

— Ако го познавахте достатъчно добре, едва ли щяхте да мислите така. Майка ми питайте дали изобщо ще реши някога да се върне в Запада.

— Все едно — продължи Ерик, — кралят е затънал здраво в Изтока, след като повечето от армията му я няма, а флотът му е потопен, и се чуди как да предотврати възможни неприятности от страна на Източните кралства. Принцът има на юг Кеш, тъй че остава на нас да върнем Запада.

— Защо това не ме изпълва с радост? — попита риторично Даш.

— Ако те изпълваше, щеше да имаш нужда от жрец лечител. Защото явно щеше да си си изгубил ума.

— Кога започва кампанията? — попита Даш.

— Чуеш ли първия пукот на лед в Запада, стягай се.

— Пукот на лед чух тази заран — отвърна Даш.

— Е, стягай се тогава — каза Ерик. — До седмица тръгваме към Крондор.

Даш кимна.

— Разбрах, капитане.

Даш се обърна да тръгне, но Ерик каза:

— А, и още нещо.

— Какво, сър? — попита Даш.

— Постът ти на дворцов барон не върши никаква работа в армията, така че двамата с Джеймс получихте ранга рицар-лейтенанти.

— Редно е да ви благодаря за което — каза Даш.

— Утре се явяваш при интенданта и избираш униформи за себе си и за Джеймс.

— Слушам, сър — каза Даш, отдаде вяло чест, обърна се кръгом и тръгна към квартирата си. И замърмори:

— По дяволите! Вече съм в армията.

Джими придърпа тясната куртка по тялото си.

— По дяволите! Вече съм в армията.

Даш се засмя и леко сръга с лакът брат си, за да му намекне, че принцът се кани да заговори.

— Ваши благородия, господа — обърна се той към събралите се в залата за аудиенции, принадлежала доскоро на барон фон Даркмоор. — Кралят настоява по-голямата част от армията на Изтока да заеме позиции по границата с Кеш и на изток. Това означава, че на остатъците от армиите на Запада се пада задачата да изтласкат от бреговете ни това, което е останало от нашествениците.

Даш прошепна на брат си:

— Може би не трябваше да потопяваме всичките им кораби. Това доста ще затрудни връщането им.

Арута, херцогът на Крондор, изгледа мрачно по-малкия си син и Даш тозчас млъкна, а Джими положи голямо усилие да не се разсмее. Едно от нещата, заради които Джеймс се възхищаваше на по-малкия си брат, беше способността му да намира нещо смешно почти във всяка ситуация, колкото и да е мрачна.

— Разбира се, че ще го затрудни — каза принц Патрик. И изгледа Даш в очите.

Даш намери сили да се изчерви.

— Но транспорта до родината им можем да уредим по-късно. Първо трябва да капитулират.

Даш се помъчи да се направи на невидим.

Патрик продължи:

— Разузнаването потвърждава, че генерал Фадавах се стреми да се възползва от обстоятелствата, възникнали след поражението на Изумрудената кралица, за да си създаде своя малка империя.

Пристъпи до една карта, взе показалката и посочи района между Крондор и Илит.

— От Сарт до Илит силите на Фадавах упражняват пълен контрол. — Показалката посочи на изток. — Те контролират гористите земи до планините и повечето проходи до Кошмарния хребет. Ние държим стабилен фронт по хребета.

— На север… — показалката се отмести северно от Илит — той се натъква на сравнително сериозна съпротива при Ла Мут. Граф Такари държи града, но с голямо усилие. Само тежката зима пречи на Фадавах да го завземе. — Принцът погледна Арута и го подкани: — Кажи за херцог Карл.

Арута стана.

— Херцогът е момче. Още няма седемнайсет. Граф Такари е само с три години по-голям.

Мъжете в стаята знаеха, че бащите на двамата споменати благородници са загинали по време на нашествието. Арута продължи:

— Но Такари е с цуранско потекло и неговият мечемайстор го е учил, откакто е проходил. Ако се наложи, ще държи Ла Мут до последния боец.

— Карл може да е момче, но е обкръжен от силна, макар и малка армия — каза Арута и кимна към един мъж, който стоеше зад Ерик фон Даркмоор — висок тъмнокож мъж, облечен в карирана пола и с дълъг меч, провиснал на гърба му. Даш и Джими знаеха, че предвожда отряд хадатски планинци от Ябон и че се казва Акий.

— Повечето мои хора служат в Ябон — каза Акий. — Фадавах няма да вземе Ябон.

Патрик каза много тихо, почти на себе си:

— Но напролет ще е зад стените на Ла Мут и цялата цуранска доблест в този град няма да може да го спре. — Помълча малко и попита: — Могат ли силите на херцог Карл да спасят Ла Мут?

— Да — каза Оуен. — Стига да приемем, че няма да си имаме неприятности с Братството на Тъмната пътека — използва възприетото наименование за моределите, тъмните елфи, живеещи на север — и ако разчитаме, че елфите и джуджетата, и Свободните градове ще пазят западния фронт стабилен. Тогава Карл би могъл да оголи гарнизона си, като остави каквото трябва на източния си фланг, и да придвижи основното си ядро на юг от Ла Мут. При тези обстоятелства би трябвало да може да задържи Фадавах.

— Ако го направи, може ли след това да ни върне Илит? — попита Патрик.

Акий погледна Ерик и Арута и и двамата му кимнаха. Акий се обърна към Патрик и отвърна:

— Не, не може. За да има някакъв шанс да върне Илит, ще му трябват три пъти повече мечове. Може да задържи сегашните си позиции, освен ако Фадавах не хвърли цялата си сила на север — което той няма да направи, щом като придвижва войниците си на юг, за да задържи Крондор — но херцог Карл не може да завземе Илит.

— Ваши благородия и господа — каза принцът. — В такъв случай Ла Мут, по необходимост, се оказва наковалнята. — Погледна Оуен Грейлок и добави: — Милорд маршал, вашата армия се налага да бъде чукът.

— Много е малък чукът, Патрик — въздъхна Оуен.

— Така е, но Кеш е разположил сили по южната ни граница, останките от флотата ни държат на разстояние пиратите на Квег и Дърбин, а някои източни крале напоследък стават доста напористи — каза принцът. — Налага се да се справите с това, с което разполагате.

— Та това са едва двайсет хиляди мъже срещу… Колко? Сто хиляди? — възкликна Оуен.

Патрик отвърна спокойно:

— Не можем просто да им позволим да задържат каквото са завладели, докато решим другите си проблеми, нали?

Въпросът му бе посрещнат с мълчание.

Патрик изгледа всички присъстващи и каза:

— Много добре съм запознат с грешките на предците ми. Взимали сме всяка педя земя от някой друг, за да създадем Западните владения. Само Ябон се е присъединил доброволно към Кралството, и то само защото сме ги спасили от Братството на Тъмната пътека, иначе са щели да рухнат. Но единствената причина да съществува баронството Даркмоор е онзи разбойник — предтеча на капитан Ерик, който се оказал твърде костелив орех и било по-лесно да го направят кралски благородник и да му оставят земята, която вече бил завладял, отколкото да го убият и на негово място да поставят някой видиотен племенник на краля. — Патрик повиши тон. — Били са направени и други подобни ходове, благодарение на които доскорошните врагове са се превръщали във верни васали. — Гласът му се извиси почти до вик. — Но да бъда прокълнат в Седмия ад, ако позволя някакво проклето копеле да продължи да се титулува „крал на Горчивото море“ и да властва над моя принципат. Ако Фадавах постигне това, ще е само през трупа ми!

Даш и Джеймс се спогледаха. Не беше нужно да си казват нищо. Принцът бе пределно ясен. Оуен Грейлок и Ерик фон Даркмоор, и каквото бе останало от армиите на Запада, трябваше да върнат принципата без никаква външна помощ.

Оуен се окашля. Патрик се обърна към своя рицар-маршал и каза:

— Да?

— Друго има ли, ваше височество?

Патрик дълго мълча и накрая каза:

— Не. — Обърна се към мъжете в стаята: — Ваши благородия и господа, от този момент всички сте под командата на маршал Грейлок. Приемайте заповедите му като мои лични.

После сниши глас.

— И боговете дано са благосклонни.

Принцът стана и излезе.

Благородниците замърмориха оживено.

— Ваши благородия! — каза Оуен.

В залата отново настъпи тишина.

— Тръгваме в поход утре сутринта — заяви Грейлок. — Очаквам авангардът ми да е в Рейвънсбърг до вечерта, а съгледвачите да са под стените на Крондор до края на седмицата. — Изгледа ги един по един, след което довърши: — Знаете си задълженията.

Мъжете заизлизаха един по един. Ерик застана пред Даш и Джеймс и каза:

— Вие двамата — с мен. — После се обърна и тръгна към една малка странична врата.

Братята завариха в стаята баща си, а след малко влезе и Грейлок.

— Исках само да ви уведомя — каза Оуен на братята, — че на вас ще се възложи най-мръсната и най-неблагодарна задача.

Даш се усмихна.

— Страхотно!

Джими изгледа намръщено брат си и попита:

— Каква?

— Джими, ти поемаш командването на специалната ни предна единица.

— Специална предна единица?

Арута кимна.

— Него — рече той и посочи Даш.

Даш завъртя очи към тавана, но не каза нищо. Отдавна беше свикнал да е под командата на по-големия си брат, когато работеха заедно.

Арута обясни:

— Оуен казва, че му трябват две ловки копелета, които да действат в тила на врага. — Усмихна се на синовете си. — Уверих го, че дори бащинството ви да е спорно, сте достатъчно ловки, за да свършите работата.

— Кога тръгваме? — попита Джими.

— Веднага — отвърна Ерик. — При задната врата са ви приготвени два коня с продоволствие за една седмица.

— Седмица? — възкликна Джеймс. — Но това значи, че искате да сме в Крондор, когато съгледвачите ви стигнат до стените?

Оуен кимна.

— Горе-долу. Оставяте си униформите тук и се преобличате като наемници. Ако ви хванат, кажете, че сте мъже от Долината и си търсите служба.

— Много забавно — ухили се Даш. — Пак ще си играем на шпиони.

Джими отново изгледа брат си, сякаш е полудял, и попита:

— Защо най-тъпите неща ти се струват толкова забавни?

Арута изгледа накриво двамата си сина.

— Разузнаването ни току-що потвърди, че Дуко е дошъл на юг.

— Това е пръчката, разбунила мравуняка, значи? — каза Даш.

Арута кимна.

— Да. Ако Дуко се установи в Крондор преди нас, ще застраши порт Викор. Отреже ли Викор, оставаме без никакви комуникации с флотата; отреже ли ни от флотата, оставаме без никаква възможност да се снабдяваме от Островите на залеза и Далечния бряг.

— Може да се окаже лъжлива маневра, а истинската цел да е Сарт — каза Оуен. — Но има донесение, че на юг по пътя от Ястребово гнездо се придвижва втора сила под командата на Нордан, първия заместник на Фадавах.

— Но това значи страшно много войници, влачещи се през леда и калта — учуди се Джими.

— Заливът на Крондор е неизползваем — поясни Арута. — И Фадавах знае това. Не ни е известно дали знае за пристана на Викор в залива Шандън, но ако знае за него, този ход не е лъжлив.

Джими погледна брат си, после каза на баща си:

— Значи искате да разберем това?

— Ако е възможно — отвърна Арута. — Ако просто се опитва да забави настъплението ни, за да се укрепи в Сарт, трябва да го разберем.

— Друго? — попита Даш.

— Да останете живи — каза Арута.

Джими се усмихна.

— Това винаги го предвиждаме, татко.

Арута пристъпи и прегърна синовете си, първо Даш, а после Джими.

— Е, хайде. Чака ни доста езда тази нощ — въздъхна Даш.

Джими го изгледа скептично, после двамата излязоха.

2.Пустош

Даш даде знак.

Джими извади меча си и се сниши зад скалата. Даш се смъкна в рова от южната страна на Кралския път — минаваше успоредно на пътя на протежение от неколкостотин стъпки.

Братята бяха яздили два дни. Снегът бе започнал да се топи и в слънчевата светлина, струяща иззад привидно плътната облачна пелена, вече се долавяше смътна топлина. Температурата вече не падаше под нулата, а и дъждът усилваше топенето. Но залегнал в студената кал, Даш съжали за доскорошния лед. Калта затрудняваше придвижването им, а и той вечно беше мокър — не можеше да се изсуши дори по цяла нощ да седеше край огъня.

Преди няколко минути бяха чули гласове някъде напред в леса. Слязоха от конете, вързаха ги и продължиха пеш. Когато шумът наближи, Даш предпазливо надникна над ръба на рова и видя дрипава група пътници, които плахо се озъртаха и крачеха на изток по Кралския път. Групата включваше мъж, жена и деца, три на брой, въпреки че едното — Даш не можа да прецени дали е момиче, или момче под тежката гугла на наметалото му — на ръст изглеждаше почти голям човек.

Даш стана, а Джими се показа иззад скалата. Мъжът в челото на малката група бежанци измъкна от дрипавото си наметало опасна на вид коса и я размаха заканително; останалите се заоглеждаха, готови сякаш всеки момент да се разбягат.

— Стойте! — викна Джими. — Няма да ви направим нищо лошо.

Мъжът го изгледа недоверчиво, останалите — боязливо. Джими и Даш прибраха оръжията си и бавно се приближиха до бежанците.

Мъжът не свали косата, а попита:

— Вий пък кои сте?

Джими и Даш се спогледаха — мъжът говореше с акцент на човек, дошъл от Новиндус. Явно беше доскорошен войник от нашественическата армия на Изумрудената кралица.

Даш вдигна ръце да покаже, че не държи никакво оръжие, а Джими спря и отвърна:

— Пътници сме. Вие кои сте?

Жената събра кураж и пристъпи напред. Беше мършава, е изпито лице, изтощена. Джими погледна децата и видя, че те са измършавели от недохранване. Най-високото от трите се оказа момиче, може би петнадесетгодишно, макар че дълбоките тъмни кръгове под очите го състаряваха. Джими отново насочи вниманието си към жената, която го изгледа и отвърна:

— Селяни сме. — Посочи на изток. — Мъчим се да стигнем Даркмоор. Чухме, че там имало храна.

Джими кимна.

— Намира се. А откъде сте?

— От Танерус — каза жената.

Даш посочи мъжа.

— Той не е от Танерус.

Мъжът кимна. Тупна се по гърдите и каза:

— Маркин. От Града на Змийската река. — Маркин се озърна. — Много далече оттук.

— Бил си войник на Изумрудената кралица? — попита Джими.

Мъжът се изплю в калта и това сякаш изцеди почти цялата му останала сила.

— Плюя на кралицата! — Залитна и жената го прихвана през кръста да не падне.

— Селяк е — каза тя. — Разказа ни историята си, когато дойде при нас.

Джими погледна Даш и му кимна назад към конете. Даш го разбра, веднага се обърна и закрачи натам.

— Разкажи ни тази негова история — каза Джими на жената.

— Мъжът ми отиде да се бие за краля — каза тя. — Преди две години. — Кимна към трите си деца и продължи: — Момичетата ми са годни за работа: Хилди е почти пораснала. Първата година се справяхме. После дойдоха войниците и взеха селото. Фермата ни беше доста надалече, тъй че в началото не ни безпокояха.

Даш се върна с конете, подаде юздите на Джими и отвори дисагите. Извади дебел самун хляб, омесен с мед, ядки и сушени плодове, и парче сушено телешко, и ги разчупи. Без да се колебаят, децата се струпаха и грабнаха кое каквото можа.

Даш подаде останалото на мъжа, а той на свой ред го връчи на жената и каза:

— Благодаря.

— И как стана така, че един вражески войник поведе семейството ти за Даркмоор? — попита Даш.

Жената и мъжът едва не се разплакаха от благодарност и задъвкаха. След като преглътна, жената каза:

— Когато дойдоха войниците, се скрихме в горите и те взеха всичко. Остана ни само каквото можахме да вземем със себе си. А после те подпалиха всичко. Бедна ни беше къщичката, от пръти и слама, но беше единственият дом за милите ми момичета.

Тя замълча и се заозърта страхливо, да не би от леса да се появи нова заплаха.

— Маркин ни намери, докато се мъчехме да си я вдигнем наново. Не беше кой знае какво, но мъжът ми я пристрояваше години наред и беше станала много повече от обикновена колиба. Но войниците я бяха изгорили, а с момичетата ми нямахме сечива.

— Аз намира тях — каза Маркин. — Тях трябва помощ.

— Дойде и почна да ни брани. Идваха и други мъже, с мечове и лъкове, но той ни защити. — Погледна го с нескрита признателност. — Той ми е мъжът сега, и е добър баща за момичетата.

Джими въздъхна и се обърна към Даш.

— Докато стигнем, ще чуем поне сто такива истории.

— Защо към Даркмоор? — попита ги Джими.

— Защото чухме, че кралят е там и че има храна за несретници като нас.

Джими се усмихна.

— Не, кралят не е там, макар че миналата година беше. Но срещу работа ще се намери храна.

— Аз добре работи — каза чуждоземецът.

— Можем ли да си вървим? — попита жената.

— Да — каза Даш и им махна да продължат по пътя.

— Вие войници? — попита Маркин.

Джими се ухили.

— Не, ако зависеше от нас.

— Ти благороден човек. Маркин вижда.

— Познавам го, откакто се помня, и мога да ти кажа, че повечето пъти изобщо не е толкова благороден — сухо каза Даш.

Старият войник ги огледа и рече:

— Опитвате се да изглеждате прости хора, ама не сте. — Посочи краката на Джими. — Мръсно, ама ботуши на благородник.

Махна на жената и момичетата да тръгват, без да откъсва очи от братята, докато малката група не ги подмина. После се обърна и забърза напред, да не би пак да ги срещне някоя нечакана опасност.

— За пръв път съжалих, че си имам удобни ботуши — каза Даш.

— Кални сме, но той е прав. — Джими огледа околността и добави: — Пустош е тук, нито храна ще се намери, да не говорим за удобства.

Даш се метна на коня си.

— Подозирам, че докато стигнем Крондор, няма да изглеждаме толкова „благородно“.

Джими също яхна коня си.

— Дали да не свием по-настрана от Кралския път?

— По Северния път ли? — Даш имаше предвид стария път, редовно използван от бившия му работодател Рупърт Ейвъри за превоз на стока, с което избягваше таксите, събирани по Кралския път.

Джими поклати глава.

— Не, той ще е почти толкова оживен като този, а и горите ще са пълни с дезертьори и разбойници.

— А на юг?

— Ще е по-бавно, но покрай езерата има много пътеки, стига да не се набутаме много навътре в хълмовете.

— След като Кеш се е изтеглил на юг до старата граница, всичко оттук до най-близкия гарнизон ще е пустош.

Джими се засмя.

— Каква разлика има дали ще се натъкнем на петдесет дезертьори от армията на Изумрудената кралица, на петдесет разбойници, или на петдесет кешийски наемници?

Даш потрепери показно под тежкото си наметало.

— Дано да са се свили около огньовете си. Като всеки разумен човек в такова време.

Даш пришпори коня напред и двамата братя поеха на юг.

— И защо ли ги правим тези неща? — попита Даш.

— Защото кралят заповядва, а ние се подчиняваме — отвърна Джими.

Даш въздъхна театрално.

— Допусках, че е нещо такова.

Джими тихичко подхвана една много стара песен:

Пукотът на кършещ се лед отекна в студения утринен въздух и двамата братя дръпнаха рязко юзди малко преди да излязат на една поляна. Джими даде знак на Даш да тръгне тихо на юг покрай поляната и пак със знаци му обясни, че той самият ще заобиколи откъм север.

Даш кимна, слезе и върза коня си за една бреза. Джими направи същото и тихо се отдалечи.

Даш тръгна през оредяващите дървета, обкръжили една изгоряла ферма, както можеше да се прецени по обгорените дървесни стволове наоколо. Звукът вече се чуваше ясно: постоянно чукане с нещо твърдо по ледена кора.

После видя мъжа.

Беше мършав. Клечеше над едно заледено горско езерце, може би на около сто разкрача от Даш, и блъскаше с камък по леда. Необичайната гледка в първия миг смая Даш.

Не можеше да види добре човека, защото той беше навлякъл по себе си всевъзможни дрипи. Може и да имаше някакви скъсани ботуши, но Даш видя само парцали, овързани около краката му, за да държат топло.

Даш забеляза движение между дърветата оттатък езерцето и прецени, че Джими още не е заел позиция, затова изчака.

След малко Джими бавно излезе от дърветата и мъжът скочи със смайваща бързина.

— Няма да ти направя нищо лошо! — извика Джими.

Щом дрипльото затича към него, Даш бавно извади меча си, така че звукът и движението да останат незабелязани от бягащия. И когато скитникът навлезе сред дърветата, изскочи от скривалището си и го спъна.

Мъжът се претърколи, залази назад и извика уплашено:

— Не ме убивай!

Даш опря меча си в гърлото на мъжа. Джими дотича запъхтян.

— Нищо лошо няма да ти направим — каза Даш. И за да покаже добрите си намерения, прибра меча. — Ставай.

Мъжът се надигна, а Джими приклекна до него с ръце на колене и каза:

— Бърз е.

Даш се ухили.

— Щеше да го догониш, ако имаше една-две мили. Винаги си бил издръжлив, макар и не бърз. — След което се обърна към мъжа на земята. — Кой си ти и какво правеше?

Мъжът бавно стана, готов сякаш отново да драсне при най-малката заплаха, и каза:

— Казвам се Малар Енарес, млади господари. — Беше слаб, с дълъг клюнест нос, който стърчеше от парцала, увит около лицето му. Очите му бяха тъмни и шаваха пъргаво от единия брат към другия и обратно. — Ловях риба.

Джими и Даш се спогледаха и Даш попита учудено:

— С камък?

— За да счупя леда, млади господарю. После, като се покаже рибокът да се погрее на слънцето, щях да обеля някой клон и да направя примка.

— Ще ловиш риба с примка? — възкликна Джими.

— Лесно е, стига човек да има търпение и здрава ръка, млади господарю.

— Долавям кешийски говор в речта ти — каза Даш.

— О, не, млади господарю! Аз съм само жалък слуга на големия търговец от Шамата Киран Хесен.

Джими и Даш бяха чували това име. Богат търговец с кешийски връзки, който беше въртял голям бизнес с покойния Джейкъб Истърбрук. След разрушаването на Крондор баща им, лорд Арута, беше сглобил картината с помощта на няколко сметки, разкриващи ясно два факта: че Истърбрук от много време е бил агент на Велики Кеш и че той й дъщеря му са загинали. Джими се досещаше какво мисли Даш: ако Истърбрук е бил кешийски агент, значи и Киран Хесен е могъл да бъде такъв.

— Къде е господарят ти? — попита Джеймс.

— О, за жалост той е мъртъв — каза мършавият мъж с малко попресторено съжаление. — Четиринайсет години му бях слуга, щедър господар беше. А сега съм сам в тази студена пустош.

— Защо не ни разкажеш тази история по-подробно? — каза Джеймс.

— И да ни покажеш как смяташе да хванеш рибата — добави Даш.

— Ако ми позволите да взема малко косми от конска грива — рече дрипльото, — ще е много по-лесно.

— Косми ли? — учуди се Даш.

— Сигурен съм, че млади благородници като вас не ходят много в такава забравена от боговете пустош — подхвърли Малар. — Чух един от вас да пъхти преди малко.

Джими кимна.

— Вярно е.

— За какво са ти конски косми? — попита Даш.

— Дайте да ви покажа.

Мъжът отиде при вързания кон на Даш и продължи:

— Ледът беше почти счупен, когато ме стреснахте, млади господарю. Ако сте така добър да го дотрошите с меча, много ще ме улесните.

Джими кимна и тръгна към заледеното езерце.

— Е, разправяй сега как се изгуби в тази забравена от боговете пустош — каза Даш.

— Както несъмнено знаете — почна Малар, — напоследък имаше големи смутове между Кеш и Кралството, след като за известно време Шамата бе отстъпена на Империята.

— Чухме — каза Даш.

— Моят господар, като верен поданик на Кралството, реши, че ще е благоразумно да посети имотите си в Севера, първо в Ландрет, а сетне и в Крондор. Пътувахме за Крондор, когато се натъкнахме на нашествениците. Плениха ни и господаря с повечето му слуги ги избиха. Аз и още неколцина успяхме да избягаме и да се скрием из хълмовете, южно оттук. — Посочи с брадичка на юг и спря при коня на Даш. Посегна, стисна няколко косъма от конската грива и дръпна рязко. Конят се дръпна и изпръхтя недоволно. Даш отвърза юздите от дървото и ги хвана здраво, а Малар отскубна още няколко косъма. Повтори процедурата още два пъти.

— Това ще стигне — отбеляза накрая.

— И колко време си бил из тези хълмове?

— Повече от три месеца, млади господарю — каза Малар и започна ловко да усуква и сплита космите. — Горчиви дни бяха. Някои от спътниците ми умряха от глад и студ, а двама бяха пленени от разбойници или нашественици, тъй и не разбрах какви са. От горе-долу три седмици съм съвсем сам. — И добави някак извинително: — Трудно е да следи човек времето в тая пустош.

— И си оцелял в тези гори цели три седмици само с двете си голи ръце?

Малар закрачи към езерцето, без да спира да усуква конските косми.

— Да, но си беше ужасно, ваше благородие.

— Но как? — попита Даш.

— Отрасъл съм в хълмовете над Ландрет, на север от Долината на сънищата. Земята там не е толкова враждебна като тук, но все пак непредпазливият пътник лесно може да загине. Баща ми беше горски човек, хранехме се от лъка и примките му, както и от париците от кесията му — от мъжете, които превеждаше през хълмовете.

Даш се засмя.

— Контрабандисти е превеждал.

— Може би — отвърна Малар и сви рамене. — Тъй или инак, макар зимите в хълмовете край дома ми да не са толкова негостоприемни като тук, все пак за да оцелее, човек трябва да има някои умения.

Малар бавно пристъпи към дупката, погледна към небето да види под какъв ъгъл е слънцето, след което застана срещу него и обясни:

— Трябва да внимаваш сянката да не падне на дупката.

Даш и Джими пристъпиха зад него. Мъжът от Долината на сънищата бавно коленичи и каза:

— Рибата, както са ме учили, вижда движението, затова всичко трябва да става много бавно.

— Искам да видя — каза Даш.

Малар продължи:

— Слънцето свети през дупката в леда и рибата изплува да се стопли.

Джими надникна над рамото му и видя една голяма пъстърва, която лениво закръжи около дупката. Много бавно, Малар пусна примката от конски косъм във водата, зад рибата. За миг пъстървата престана да кръжи, но вместо да направи рязко движение, Малар бавно продължи да приближава примката към рибешката опашка.

След още една дълга пауза рибата се гмурна, а Малар каза:

— Друга ще дойде. Виждат светлината и мислят, че по водата ще накацат насекоми.

След няколко минути край ръба на дупката пак се появи пъстърва. Даш не разбра дали е същата, или друга. Малар отново запремества бавно примката и я нахлузи около опашката на рибата. После дръпна рязко, измъкна пъстървата от дупката и тя запляска на леда.

Даш не можа да види лицето му зад парцалите, но бръчките около очите му показваха, че Малар се смее.

— Ако някой от младите господа е така добър и огън да запали, ще хвана още.

Джими и Даш се спогледаха, след което Джими сви рамене и Даш каза:

— Ще събера дърва. Ти избери място за бивака.

Двамата се разбързаха, а странникът от Долината на сънищата измъкна още една риба за вечеря.

Вече три дни бавно се придвижваха към Крондор. На няколко пъти чуха далечни гласове и шум от движещи се през горите хора, но избягваха всякакви контакти.

За Джими и Даш Малар си оставаше загадка. Притежаваше смайващи умения за оцеляване в пустошта, неприсъщи за човек, който твърдеше, че е бил слуга на богат търговец. От друга страна, както сподели Джими с брат си, възможно бе слугата на един богат търговец да има нужда точно от такива умения. Все пак бяха доволни, че им е подръка, защото винаги намираше най-лекия път през храсталаците, а и им показа ядливи растения, което им увеличи припасите. Освен това на него можеше да се разчита като нощен страж. Движеше се с тях без голямо усилие, тъй като се налагаше поне през половината път да слизат от конете и да ги водят. Джими прецени, че са на по-малко от една седмица път от Крондор.

По обед чуха някъде коне откъм север и Джими каза тихо и малко небрежно:

— Хората на Дуко ли са, как мислиш?

Даш кимна.

— Сигурно. Щом ги чуваме оттук, значи сме близо до пътя. — Обърна се към Малар. — Знаеш ли някакъв излаз към Крондор от юг?

— Само големия път, който завива от Края на сушата, млади господарю. Но ако наближаваме Кралския път, до няколко дни ще започнем да срещаме ферми.

Джими помълча, след което каза:

— Те почти със сигурност ще са опожарени.

— Но пък — каза Даш, — тогава никой няма да живее в тях и ще можем да се промъкнем в града незабелязано.

— Никакви селяци, искаш да кажеш — поправи го Джими. — Но бас държа, че ще са добър подслон за някои доста неприятни хора, които си падат по оръжията.

Даш се намръщи, сякаш недоволен, че би трябвало и сам да се сети за това, но скоро широката усмивка се върна на лицето му.

— Е, тогава ще трябва да се поомешаме. Винаги си казвал, че мога да съм много неприятен, а и определено си падам по оръжията.

— Едва ли ще обърнат внимание на още два наемни меча — каза Джими. — А ако успеем да се доближим до града, ще намерим начин и да влезем. Достатъчно дупки трябва да има по стените, сигурен съм в това.

— Значи сте ходили в Крондор, млади господарю? След войната искам да кажа.

Джими пренебрегна въпроса му.

— Чухме за щетите.

— Доста хора от Крондор дойдоха на изток — каза Даш.

— Това го знам — каза Малар и замълча.

Продължиха през горите целия ден, а вечерта не запалиха огън. Джими и Даш се свиха под одеялата, а Малар пое първата стража. Спаха на пресекулки и много пъти се будеха.

На заранта продължиха пътуването си.

Горите се бяха изпълнили със звуци от топенето на снега. Пукотът на леда кънтеше отдалече — локви и езера отърсваха замръзналите си кожи. От дърветата внезапно падаха големи купчини сняг и мокреха пътниците, вода капеше от всички клони. Теренът се редуваше от хрупащи парчета лед до гъста кал, в която ботушите и конските копита затъваха. Постоянното пращене бе като фон, на който тук-там се чуваха първите звуци на настъпващата пролет. Далечен зов на птица, върнала се рано от юг и търсеща своите. Смътното шумолене на дребни твари, излизащи от зимните си дупки — заглъхваше за миг при тяхното преминаване и скоро след това се възобновяваше.

Джими махна да спрат, върза коня си за един нисък клон и махна на Даш да направи същото. Даш изпълни заповедта и каза на Малар:

— Отваряй си очите. — И отиде при Джими, който пикаеше в снега.

Даш застана до него и прошепна:

— Какво има?

— Състави ли си някакво мнение за случайния ни спътник? — попита брат му.

— Честно казано — не. Сигурен съм, че не е това, което твърди, но нямам представа какво е.

— Няма много тлъстини по него — каза Джими, — но не се движи като изтощен от глад.

— Имаш ли обяснение?

— Не. Но ако не е бил слуга на оня богат търговец, какво търси тук?

— Контрабандист?

— Може би — отговори Джими и стегна връзките на дюкяна си. — Може да е всякакъв.

Даш си спомни какво ги беше предупреждавал дядо им за прибързаните заключения и каза:

— Тогава по-добре да не прибързваме.

— Ще изчакаме и ще видим — съгласи се Джими.

Върнаха се при конете и Малар на свой ред слезе да се изпикае. След като се отдалечи в храстите, Джими каза:

— Помниш ли изоставената ферма на ден път след мястото, където намерихме Малар?

— Онази с половината оцелял сламен покрив и рухналия обор ли?

— Да. Ако се наложи да драснем и да се разделим, срещаме се там.

Даш кимна. Никой от двамата нямаше желание да обсъжда какво ще прави, ако другият не се появи.

Малар се върна и тръгнаха отново. Слугата от Долината на сънищата бе също толкова мълчалив, колкото и братята. Донякъде това се дължеше на всичко, което ги заобикаляше. Нощите бяха тихи, а звукът се разнасяше надалече дори през деня. Знаеха, че наближават район, в който най-вероятно е пълно с патрули на нашествениците, и повече водеха конете си, отколкото ги яздеха, защото дори сред дърветата ездачът се виждаше много по-отдалече, отколкото пешеходец или кон без ездач. От време на време спираха и се ослушваха.

Следобед заваля и затърсиха къде да се скрият. Намериха някаква колиба, изгоряла, но с достатъчно останал покрив, за да ги подслони донякъде.

Седнаха на седлата, свалени набързо, за да ги опазят сухи, и заобсъждаха положението.

— Имаме зоб за още един ден и ще свърши — каза Даш. Много добре знаеше, че брат му е наясно колко запаси са им останали.

— Дали пък няма да се намери зимна трева под снега, ваши благородия? — обади се Малар.

Джими кимна.

— Няма да е много, но конете ще я ядат.

— Ако в Крондор има конници, ще има и фураж — каза Даш.

— Трудното ще е да ги убедим да ни дадат, братче — отбеляза Джими.

Даш се ухили.

— Какво е животът без някое и друго предизвикателство?

Когато дъждът спря, продължиха по пътя си.

Късно следобед Малар каза:

— Млади господа, струва ми се, че чувам нещо.

Тримата спряха и се вслушаха. Студените зимни дни отстъпваха пред обещанието за пролет, но все още бе достатъчно хладно, за да виждат дъха си в късния следобеден въздух. След миг мълчание Даш тъкмо се накани да проговори, когато някъде над главите им отекна глас. Беше на език, който никой от братята не разбираше, но знаеха, че е подобната на ябонската реч на нашествениците.

Джими бързо се огледа за скривалище, посочи и промълви само една дума:

— Там.

Сочеше им един храсталак около купчина скали. Даш не беше много сигурен, че ще успеят да скрият конете там, но това беше единственото нещо наоколо, предлагащо прикритие.

Малар бързо заобиколи стърчащите скали, дръпна един от по-ниските храсти и пропусна Джими и Даш с конете в сравнително заслоненото скривалище. Отдалече се чу конско цвилене.

Ноздрите на кобилата на Даш се разшириха и тя вдигна глава.

— Какво й става? — попита Джими.

— Разгонена е проклетата — прошепна Даш, дръпна здраво юздите и се скара на животното:

— Стой мирно!

— Защо яздите кобила? — учудено попита Малар.

— Добра е — оправда се Даш.

— В повечето случаи! — изсъска Джими. — Но не и сега!

Даш задърпа юздата на кобилата. Като опитен ездач, знаеше, че ако успее да й задържи вниманието, можеше и да не нададе любовния си призив към приближаващите се коне.

Скопецът на Джими остана сравнително безразличен към ставащото, макар че изгледа с любопитство възбудената стойка на кобилата. Даш държеше здраво юздите й, търкаше я по ноздрите и й шепнеше успокоително.

Ездачите приближиха и по тропота на копитата Даш прецени, че са поне десетина души. Един от тях се засмя. Явно бяха мъже, излезли на патрул в познат район, и не очакваха нищо необичайно.

Даш стискаше здраво юздите и продължаваше да шепне в ухото на кобилата. Изведнъж тя се дръпна, вдигна глава изцвили силно.

Въздухът се изпълни с викове; другите коне отвърнаха на зова на кобилата.

— Натам! — викна Джими.

Малар се шмугна през храсталаците натам, накъдето сочеше Джими. Джими задърпа коня си след него. Кобилата се възпротиви и отново зацвили. Един от жребците на патрулните й отговори и Даш разбра, че единственият начин да се отърве, е да се метне на гърба на кобилата и да препусне, нищо, че щяха да го видят.

Скочи на седлото й подкара кобилата в галоп. Изхвърча от храстите точно срещу ездачите, проточили се по пътеката, профуча край тях в обратна посока спрямо брат си и Малар — и гонитбата започна.

На едно по-високо място недалече Джими се обърна и видя как ездачите препуснаха след Даш. Малар, останал почти без дъх, изпъшка:

— Сър, ще го хванат ли?

Джими изруга.

— Сигурно. Но ако не успеят, ще се опита да се върне при онази ферма, дето я подминахме. Така се разбрахме.

— Ще обръщаме ли? — попита Малар.

— Не. Даш или ще го хванат, при което няма да можем да му помогнем да избяга, или ще им се измъкне. Ако се върне при фермата, където те намерихме, ще изчака един-два дни, а после ще се върне в Даркмоор. Ако се върнем сега, няма да имаме повече информация за него, отколкото той за нас.

— Значи отиваме в Крондор?

— Да — каза Джими. Огледа се, за да се увери, че в района не се мяркат други ездачи, и след като тропотът от Даш и преследвачите му заглъхна в далечината, посочи.

— Натам.

Даш препускаше с все сили, въпреки че опърничавата кобила искаше да обърне към гонещите я жребци. Всяко нейно колебание й докарваше здрав ритник. Даш се мъчеше да вложи всичките си умения, за да я накара да продължи в галоп по хълмистата пътека, опасна за препускане от калта и леда, надвисналите клони и внезапните завои.

Знаеше, че ако го види сега старият му учител по езда, личният конемайстор на краля, ще си скъса дробовете от викане да забави. Даваше си сметка, че това стремглаво препускане по хлъзгавия измамен терен е невероятно опасно и неразумно.

Не можеше и за миг да си позволи да се обърне, за да види наближават ли го преследвачите му, но шумът зад него му подсказваше достатъчно ясно, че са близо. Голям късмет беше нужен, за да им се измъкне. Знаеше, че за тях той е някаква смътна фигура на кон, препускаща през дългите сенки на горите, но докато яздеше по пътеката, нямаше как да го изпуснат.

Имаше съвсем груба представа къде е. На изток от Крондор имаше повече от десетина просеки, извеждащи от района. Даш знаеше, че рано или късно — стига да надбяга преследвачите си — ще излезе на Кралския път. Силно цвилене и изпълнен с паника мъжки вик му подсказаха, че някой от конете на преследвачите му се е спънал и сигурно си е счупил крак.

Вляво дърветата се разредиха и Даш видя, че приближава няколко ферми и открити поля, осеяни с изгорели постройки. Поколеба се за миг, но да се опита да язди през разкаляните ниви щеше да е много по-лошо, отколкото да остане на просеката. По-малко беше калта тук, върху здраво отъпканата от фургони, конници и човешки стъпки горска почва. А калта из нивите щеше да е толкова дълбока, че кобилата щеше да затъне.

Даш я пришпори по пътеката; липсата на зоб обаче бе изтощила кобилата и тя дишаше запъхтяно. Даш зърна пред себе си някаква камениста пътека зад оградата и в ума му проблесна плаха надежда.

Отправи безмълвна молитва към Рутия, богинята на късмета, дръпна юздите така, че кобилата насмалко не падна, и я смуши за скок. Оградата на това място беше порутена, но пък трябваше да се приземи върху сравнително тясната пътека, точно до една малка порта.

Кобилата беше уморена, но събра достатъчно сили, за да прескочи оградата и да стъпи върху влажните камъни от другата страна. Успокоителният тропот на копитата по камъка подсказа на Даш, че Рутия поне не му е отвърнала с „не“.

Обърна се наляво и видя, че няколко от ездачите се опитват да му отрежат пътя и завиват през разкаляните ниви. Усмихна се.

След като се увери, че кобилата поема точно накъдето иска той, отново погледна през рамо и видя, че конете в полето вече са затънали до колене и не могат да измъкнат копитата си от дълбоката гъста кал.

Спечели още няколко ценни мига, понеже засилилите се след него пропуснаха порутеното парче ограда и трябваше да забавят и да потърсят откъде да минат. Вече имаше шанс.

Слънцето вече се беше скрило зад дърветата и дългите сенки на късния следобед запълзяха през полята. Даш мина покрай една изгоряла ферма и видя, че каменната пътека подминава вратата и продължава към някаква изгоряла плевня. Продължи натам, но щом наближи края на пътеката, забави.

Позволи си само миг отдих, колкото животното да си поеме дъх. Ругатните зад гърба му му подсказаха, че и втората група преследвачи също са затънали в калта. Даш прецени, че вдясно от него теренът ще е малко по-здрав — поне се надяваше, че не е сбъркал — и пое натам.

Копитата на кобилата заудряха в здраво отъпкан пясък и това отново събуди у него прилив на надежда. Тя обаче бързо се изпари, щом Даш чу виковете на ездачите, бързо приближаващи се по каменната пътека.

Дърветата бяха толкова близо, че създаваха илюзия за бързо избавление, но Даш съзнаваше, че ако не успее да се добере до тях поне минута преди преследвачите си, ще го хванат.

Смуши кобилата и погледна през рамо. Конниците тъкмо се показваха иззад постройката, и в душата му отново се събуди надежда. Конете им бяха запенени — бяха почти толкова изтощени, колкото и неговата кобила. Сигурно патрулът им беше към края си или конете не бяха получили достатъчно зоб, но каквато и да беше причината, сякаш не им оставаха достатъчно сили да го догонят… стига да успееше да накара грохналото си животно да продължи напред.

Стигна гората и се сниши под един надвиснал клон. Колкото може по-бързо си запроправя път през дърветата, като менеше посоката и се стараеше да запази разстоянието между себе си и преследвачите. Надяваше се, че сред тях няма следотърсачи, макар че при тоя терен и слепец щеше да може да хване дирята му.

Забеляза една скална издатина на върха на малко възвишение. Изглеждаше сравнително плоска. Подкара кобилата по склона и видя, че покрай скалата минава тясна пътека. Скочи от седлото и поведе кобилата по нея.

Умората беше надвила желанието й да повика отново жребеца и тя едва успяваше да си поеме дъх и да следва Даш. Той дръпна силно юздите и кобилата с неохота застъпва след него.

Слънцето потъна на запад, сенките потъмняха. Даш навлезе дълбоко в горите. Ако Джими и Малар се бяха измъкнали, щяха да приближат града откъм юг. Даш се зачуди дали да не се опита да заобиколи зад преследвачите си и да намери брат си и странника от Долината на сънищата.

Но после прецени, че ще е по-добре да не го прави. В Крондор едва ли щеше да има чак толкова много хора и ако двамата с Джими стигнеха там живи и здрави, все щяха да се намерят. Поне се надяваше, че ще е така.

Джими стисна Малар за рамото и каза:

— Омешваме се там. — И посочи пътя, където от горите се вливаше постоянен поток пътници. — Аз съм наемник от Ландрет, а ти си слугата ми.

— Обирач на псета — каза Малар.

— Какво?

— Казва се „обирач на псета“. За да нахрани господаря си, слугата на един наемник е готов и да вземе и кокала на псе, ако потрябва. — Мършавият мъж се усмихна. — Служил съм и като такъв. Но колкото до вас, всеки мъж от Долината, ако се намерят такива, ще разбере, че лъжете.

— Смяташ ли?

— По-добре ще е да сте някой младеж от Изтока, служил напоследък в Долината. Не споменавайте никаква част. Казвайте, че сте работили за моя починал господар. Не знам какво очаквате да заварите в Крондор, млади господарю, но в мътилката на войната се случва какво ли не. Вече го виждаме отпред.

Джими беше принуден да признае, че Малар е прав. Докато само преди седмици не беше видял нищо повече от покрити с лед камънаци и пепелища, сега виждаше десетки колиби и шатри, същинско ново поселение, изникнало само за дни.

Вечерта се спусна и околността се осея със запалени огньове. Викаха улични търговци — предлагаха храна, пиене или жена за войнишката постеля. Мъже с корави лица седяха отпуснати край огньовете и оглеждаха намръщено подминаващите ги Джими и Малар. Един затича към тях с димящо гърне и подвикна:

— Гореща храна! Прясна заешка яхния! Забъркал съм я с картофи и ряпа!

От израженията на лицата наоколо Джими разбра две неща: че „заекът“ едва ли е толкова хубава вечеря, колкото го препоръчваха, и че повечето хора наоколо са гладни.

Все пак беше наложен някакъв ред и мъжете с оръжия, които изглеждаха едва ли не готови да убият за храна, само гледаха намръщено обикалящия с горещата гозба мъж.

— Колко? — попита Джими, без да спира.

— Какво имаш? — на свой ред попита продавачът на яхнията.

Малар сръга Джими в хълбока и викна:

— Да те няма, готвачо на котки! Господарят ми не ще гнусния ти боклук!

Двамата моментално опряха нос в нос, закрещяха си гневни обиди и също толкова моментално сделката беше сключена. Малар даде на мъжа един петак, гранче прежда, което носеше в джоба си, и една стара ръждясала кама.

Мъжът му връчи гърнето и бързо се върна при огъня си, където някаква жена му подаде ново гърне с вряща яхния и той тръгна да търси друг купувач. Малар махна на Джими да отбият от пътя и клекна с гърнето. Подаде му го и каза тихо:

— Яжте пръв и ми дайте каквото остане.

Джими също клекна и почна да яде. Ако беше заек, беше доста дребен заек, а и картофите и ряпата имаха доста странен вкус. Джими реши, че е по-добре да не мисли колко са престояли в някой склад с пробит покрив преди предприемчивият готвач да ги намери.

Изяде половината, а останалото даде на Малар. Докато новият му „слуга“ се хранеше, Джими се огледа. Беше виждал предостатъчно военни лагери, за да разбере, че се е набутал точно в такъв. Войници, обичайната сбирщина, следваща войнишките лагери, амбуланти, курви и крадци — всички отдъхваха, преди да се намери причина да продължат.

Джими се зачуди за причината за събирането им и още повече за причината, която щеше да ги накара да продължат. Много от войниците бяха от нашественическата армия, опустошила предната година Западните владения, но имаше и предостатъчно кешийци, и немалко омесени е тях квеганци — тоест дезертьори, авантюристи, плячкаджии и прочие обичайна тиня, изхвърляна от пороищата на войната.

Малар остави гърнето и погледна Джими.

— Млади господарю?

— Да влизаме в града — каза Джими.

— И защо? — запита мъжът от Долината.

— Да потърсим брат ми.

— Аз помислих, че тръгна на изток — каза Малар.

— Така трябваше, но той няма да го направи.

— Защо?

— Защото е… Даш.

Запътиха се към градската порта.

3.Сблъсъци

Пъг се намръщи.

Докато четеше последната депеша от своето правителство, кешийският посланик се усмихваше принудено и почти измъчено.

— Милорд Гадеш — заяви представителят на Кралството барон Марсел дьо Грю със също толкова фалшива усмивка. — Това е невъзможно.

Пъг погледна Накор, който седеше вдясно от него. Последният кръг от преговорите между Кралството и Велики Кеш се оказваше поредното препотвърждение на предишния кръг.

Накор поклати глава и каза:

— Защо не отдъхнем малко, ваши благородия, и да си дадем време да обмислим тези предложения?

Калари, цурански „черен халат“, представящ собственото си правителство, империята Цурануани, в качеството на неутрален наблюдател, заяви:

— Великолепна идея, приятелю.

Двамата посланици се оттеглиха в осигурените им квартири, а Пъг заведе Накор и Калари в друга стая, където чакаше Миранда с Калиед, водача на най-силната от трите фракции на магьосниците в Звезден пристан.

Калиед изглеждаше по-стар от Пъг, въпреки че Пъг бе с двайсет години по-възрастен от него. Пъг имаше вид на двайсет и няколко годишен млад мъж благодарение на подмладяването си от освободените жизнени енергии, стояли доскоро заключени в Камъка на живота.

Миранда, която също изглеждаше само на двайсет и няколко години, се усмихна на съпруга си.

— Някакъв повод за радост?

— Не — отвърна Пъг и пое халбата с ейл, предложена му от един ученик, играещ ролята на прислуга за представящите интересите на Звезден пристан в преговорите между Кралството и Велики Кеш.

— Трябва да призная — отбеляза Калари, — че тези преговори изглеждат много по-ритуални, отколкото допусках. — Отпи от горещото кафе и кимна одобрително. Беше плешив мъж на средна възраст, все още строен, със стегнато тяло и проницателни сини очи. — Дали се дължи на моята незапознатост с нюансите на кралската реч, на някакъв пропуск в познанията ми за кешийската култура или това наистина беше просто подновяване на старите претенции и искания?

— Не — отвърна Накор. — Схванал си положението съвсем точно.

— Тогава какъв е смисълът? — попита Калари. — Традициите на моята империя включват преговори, но те обикновено се водят между цуранските владетели. Боя се, че вашата представа за дипломация ми е малко непонятна.

Калари беше изпратен от Конгрегацията на магьосниците на Келеуан, за да осигури представянето на интересите на Цурануани в Звезден пристан. Търговията между предишните врагове, Островното кралство и империята Цурануани, ту се усилваше, ту затихваше през годините. От петдесетина години бе в ход сериозна промяна в цуранското общество, след възхода на Дома Акома и неговата изпълнена с новаторски идеи водачка, Владетелката Мейра, Слугата на империята. Синът й Юстин беше управлявал империята въпреки няколкото политически заговора, целящи да върнат империята към по-старите традиции, отхвърлени от Мейра. Многото промени бяха предизвикали сътресения, които в различни моменти ограничаваха търговския обмен между двата свята до крайност, но през последните десетина години беше настъпил стабилен период и империята искаше да се погрижи нищо да не затруднява ценния обмен с Мидкемия.

— Ако си представиш, че ние сме Турил, само че с повече мечове, тогава ще разбереш нуждите, пред които сме изправени — каза Пъг.

Калари кимна. Турил беше единствената държава, оказала съпротива на неговата империя на родния му свят, и империята беше принудена да сключи един предпазлив мир.

— Ами, откакто Слугата на империята премахна толкова привилегии на Конгрегацията, на нас ни се налагаше непрекъснато да се учим на нови неща. Но все пак смятам, че това безсмислено дърдорене около масата за преговори е доста труден процес.

Накор се засмя.

— Напротив, много е лесен. Точно затова го правят дипломатите.

Калари изгледа странния дребосък. Накор беше включен на масата на преговорите от Пъг. Познат като Миламбер в света на цураните, Пъг беше легендарна фигура, човек, внушаващ почти толкова благоговение, колкото самата Господарка Мейра. Единствено този факт бе притъпил донякъде слисването на част от цуранските Велики, когато се разбра, че Накор е включен в тези срещи. Външно погледнато, самозваният „Върховен жрец“ на някакъв си неизвестен още орден не беше нищо повече от един дрипав скитник, е, да речем, най-много ловък фокусник, който се правеше на глупак. И все пак в този странен дребничък човечец имаше нещо, което караше Калари да е предпазлив с прибързаните преценки. Зад несекващия му грубоват хумор се долавяше мощен интелект и всяка фибра от естеството на Калари му подсказваше, че си има работа с човек с огромни магически дарби, предрешен като най-обикновен комарджия и превърнал се наскоро в човек на религията. Можеше колкото си иска да твърди, че силите идват от боговете или че са просто „номера“, както често подхвърляше, но Калари усещаше, че става дума за човек, отстъпващ по чародейска мощ единствено на Пъг.

Калари отхвърли човъркащите го подозрения за Накор. Така или иначе, този исаланец беше забавен и дружелюбен.

— Добре де — каза магьосникът, — тогава ще трябва да ми пообясниш как е най-добре да се продължи с това безсмислено дърдорене.

— Намери си някой друг — отвърна Накор. — За мен е също толкова отегчително, колкото и за теб. — Отпи от ейла. — А освен това вече е решено как ще приключат работите.

— Нима? — каза Пъг. — Ще бъдеш ли така добър да споделиш разсъжденията си?

Накор се ухили, както правеше винаги, когато се канеше да сподели с другите дара на своя остър ум и проницателност.

— Много е просто. Всички можете да се досетите, ако се опитате. — Миранда се усмихна лукаво на съпруга си. Накор продължи: — Кралството беше ранено, но не фатално. Кеш знае това. Имат си шпиони. Знаят, че макар кралят да иска войските му да се върнат в Изтока, това не е заради някакви сериозни неприятности там. Ако Кеш ни създаде неприятности, кралят ще заповяда принцът да задържи войниците. А ако Кеш изчака, докато армиите на Изтока се изтеглят, това дава на Патрик повече време да се подготви и да се справи с всяко кешийско попълзновение.

Накор поклати глава.

— Виждате ли, Кеш съзнава, че са загубили онова, което Кралството им даде, когато се постараха да се възползват от благоприятното си положение. Знаят, че най-доброто, което могат да получат, е някоя и друга търговска концесия, но никога няма да си върнат каквото им беше отстъпено, за да пазят южния фланг на Кралството. — Изгледа всички. — Те просто се мъчат да измислят начин как публично да признаят, че са били глупави, без да признаят, че са били глупави.

Калари се засмя. Дори обикновено намръщеният Калиед се принуди да се усмихне.

— Значи всичко е въпрос на чест? — попита Пъг.

Накор сви рамене.

— По-скоро въпрос как да се избегне наказанието. Генералите Руфи ибн Саламон и Бешан Солан ще има доста да се обясняват пред императора, когато се върнат в Кеш. Ще трябва да си осигурят наистина добра версия, обясняваща как поради алчността си са загубили онова, което императорът е спечелил благодарение на своята щедрост. Знаете, че те не бяха упълномощени от Кеш да завладеят цялата Долина, нали?

Пъг изгледа Накор с присвити очи.

— И как научи това?

— Обикалям тук-там — отвърна Накор. — Слушам какво се говори. Генералите може и да си държат устите затворени, но войниците приказват. В генералската шатра служат войници, после те приказват пред търговци и лагерни курвета, а търговците и курветата приказват с фургонджии, и много скоро всички научават какви ги върши генералът. Разберете: Кеш не иска война, дори Кралството да е слабо. Те така и не успяха напълно да усмирят южните държави под Огърлицата на Кеш. Кешийската Конфедерация ще се надигне отново при първия повод и вашият крал знае това. Следователно империята не иска война, и Кралството също не иска нова война — заети са с тази, която водят в момента — и всички ние си седим тука, докато резултатът е отдавна известен.

— Освен едно — каза Пъг.

Накор кимна и каза:

— Звезден пристан.

— Но този въпрос е решен — каза Калиед.

Пъг сви рамене.

— Знам. Аз казах на Накор да сключи каквато сделка се наложи, за да ви накара да помогнете за спасяването на Кралството; заплахата, че ще действате срещу Кеш, ако нападнат, наклони везните в наша полза. Но все още ми предстои да обяснявам на краля как така съм отстъпил едно от неговите херцогства.

— Вечерям с членовете на съвета — каза Калиед. — След като Робърт Д’Лийс избра да продължи да служи в Даркмоор на принца, трябва да му изберем заместник в съвета. — Той се надигна и добави: — Но не забравяй, Пъг, въпреки твоята легендарна мощ и нашето огромно уважение заради това, което основа, Звезден пристан вече не е твое лично владение. Разполагаме с клетвата на Накор, че ще зачетеш споразумението, което сключихме, за да получи Кралството помощта ни. Сега там управлява съветът, и не от твое име, докато ти си някъде другаде, но от името на всички, които пребивават там. Твоят глас тежи толкова, колкото и гласът на всеки друг член на Академията.

Пъг помълча, после каза:

— Добре. Ще зачета тази клетва и ще се постарая Кралството да признае вашата автономия.

— Автономия? — възкликна Калиед. — Ние предпочитаме да мислим за независимост.

Накор махна небрежно.

— Не ставайте глупави. Пъг може да убеди краля да позволи да се самоуправлявате, но не очаквайте да накара краля да приеме искането ви за независима цялост, разположена в границите на Кралството. Освен това, докато вие защитавате Кралството от Кеш, Кралството също ви защитава от Кеш. Допускаш ли поне за миг, че императорът също ще е толкова щедър?

Дълго време Калиед не каза нищо, след което отвърна:

— Добре. Ще представя това на съвета и съм сигурен, че те ще предпочетат да не бъдат „глупави“ по този въпрос. — Изгледа Накор сърдито, кимна на останалите в стаята и излезе.

Калари се обърна към Накор и каза:

— Стигам до извода, че предишните ви коментари по дипломацията засягат по-скоро теоретичната сфера, отколкото практиката.

Миранда се засмя. Пъг също.

— Е, все пак има доста да обяснявам на принца и мисля, че той няма да се примири. Подозирам, че Патрик ще е още по-малко очарован от идеята за автономен Звезден пристан в неговите граници, отколкото Калиед.

— Отиваме в Даркмоор, така ли? — попита Миранда.

Пъг кимна.

— Накор?

Накор също кимна.

— Тук нямам повече работа. Сред учениците имаме Сини ездачи, чиято грижа е да не допуснат преподаващите тук магьосници да станат прекалено тесногръди. Освен това трябва да прекарам известно време с Доминик и другите ишапийци, които останаха около принца. Само да взема Шо Пи, и ще отидем заедно.

Той излезе, а Калари каза:

— Пъг, един въпрос.

— Да?

— След като дойдох в Звезден пристан от името на императора, успях донякъде да сглобя картината на това, което става тук. Любопитен съм защо ти, лично, не дойде в Конгрегацията и не потърси нашата помощ в справянето със заплахата от страна на тази Изумрудена кралица. — Той сниши глас. — Не съм съвсем сигурен какво точно се е разиграло тук, но оставам със силното впечатление, че залогът е бил много по-голям, отколкото биха могли да разберат повечето хора.

Миранда и Пъг се спогледаха и Пъг отвърна:

— Да. Но не мога да споделям подробности. Колкото до това защо не потърсих цуранска помощ, нашите отношения с империята съвсем не са същите след Макала.

— Аха… — каза Калари и кимна разбиращо. Като цурански Велик, Макала беше дошъл в двора на принца на Крондор преди години, привидно за да действа като посредник между Конгрегацията на Келеуан и принца, но всъщност се оказа самоназначил се шпионин, решен да разкрие тайната за това, което в действителност се беше случило в Сетанон в края на Войната на разлома.

Действията му бяха мотивирани от лоялността му към империята и от страха от някакъв заговор на Кралството или от някакво изключително мощно оръжие, и действително беше разкрил тайната за Камъка на живота. С помощта на случайни агенти, наети от него около Сетанон, се бе превърнал в част от заговор, включващ Братството на Тъмната пътека. Само намесата на един ренегат, моределски главатар, бе предотвратила по-сериозната катастрофа.

Макала и четирима от съратниците му от цуранския свят бяха омагьосали големия дракон-оракул, обитаващ под град Сетанон, и бяха на ръба да отключат Камъка на живота, когато пристигнаха Пъг и спътниците му. Тази тайна беше умряла заедно с Макала и четиримата му съзаклятници, дълбоко в пещерната зала под града. Неговата измяна спрямо оказаното му доверие беше обтегнала отношенията между Кралството и империята в продължение на цяло десетилетие. Само някои членове на Конгрегацията на Келеуан и неколцина доверени съветници на принца на Крондор знаеха за инцидента; той послужи като предупреждение и за двете страни на разлома. Оттогава всички дела между империята Цурануани и Островното кралство се водеха по най-формалния и предпазлив начин. Неведнъж се предлагаше разломите между двата свята да бъдат затворени окончателно, но търговията между тях все пак продължи. Сега обаче тя беше ограничена само до разлома на Звезден пристан.

— И все пак — каза Калари — се оказа разумно да потърсиш помощта ни в онази демонстрация на сила, която подготвихме за кешийците.

Пъг поклати глава и сви рамене.

— Това беше идея на Накор.

— Той е най-необикновеният тип, когото съм срещал.

Пъг се съгласи.

— Какво ще кажеш на Патрик? — попита Миранда.

Пъг отвърна с тежка въздишка.

— Много неща, но нито едно няма да му хареса.

Принц Патрик изглеждаше готов да избухне. Обикновено бледото му лице беше почервеняло.

— Автономен? — изрева той. — И какво точно би трябвало да означава това?

Пъг въздъхна. За разлика от своя предшественик принц Арута, Патрик не виждаше нещата в перспектива. Пъг си напомни, че в много отношения принцът все още си беше младеж и за разлика от принц Арута, комуто водачеството беше поверено поради заслуги, младеж все още незакален във врящия казан на войната. Докато разрушаваха града му, Патрик беше опазен на Изток по настояване на краля. Пъг подозираше, че голяма част от мрачното настроение на Патрик се дължи на чувството му за безсилие и на неспособността му да се противопостави на бащините заповеди.

— Магьосниците в Звезден пристан настояват… — почна Пъг.

— Настояват! — изрева Патрик. — Смеят да настояват?! — Стана от трона, служил доскоро за символ на властта на барона на Даркмоор, слезе от подиума и застана точно пред Пъг. — Аз да ти кажа на теб за какво настоява техният крал. Той настоява за тяхната безпрекословна вярност и подчинение…

Пъг погледна към внук си, херцог Арута, който поклати глава, за да му покаже, че е безполезно човек да говори на принца, когато е разгневен. Но на Пъг му беше все тая. Беше три пъти по-възрастен от принца, беше видял повече от всички хора на този свят и освен това беше уморен.

— Патрик — каза той спокойно. — Човек понякога губи.

— Те са наши граждани! Живеят в границите на Кралството.

Накор, който до този момент беше стоял мълчаливо отстрани с ученика си Шо Пи, подхвърли:

— Само ако старите граници все още съществуват, ваше височество.

Патрик извърна рязко глава и рече:

— На теб кой ти разреши да говориш, кешиецо?

Накор му отвърна с нахална усмивка:

— Вашият крал, преди много години, забравихте ли? И освен това съм исаланец.

Отегчен от сцената, Пъг каза:

— Патрик, стореното — сторено. Решението е неприятно, но поне е някакво решение. Не можеш да се справиш едновременно с нашествениците на запад, с Кеш на юг и с магьосниците в Звезден пристан. Трябва да започнеш отнякъде. Звезден пристан е най-лесният. След като на чародейската общност се гарантира тяхната автономия, Кеш ще трябва да се изтегли до старата граница. Така се решават два проблема. Тогава ще можеш да си върнеш Запада.

Патрик замълча. Мъчеше се да се овладее.

— Това не ми харесва.

— На краля също няма да му хареса, но ще разбере — каза Накор. — Принц Ерланд прекара известно време в Кеш. Спаси императора и познава добре императрицата. Твърде добре — добави той ухилено. — Ерланд ще им отиде пак на гости и скоро нещата по тази граница ще се върнат в нормалното си русло.

— Само дето ще съм загубил Звезден пристан.

— Ако не се съгласиш, губиш много повече — каза Пъг и погледна младия принц право в очите. — Понякога управлението означава труден избор между лошото и още по-лошото. Съгласи се, че Звезден пристан може да се самоуправлява, и ще победиш Кеш.

Думите на Пъг накараха младия принц да се замисли.

— Добре. Подгответе документите, милорд херцог — рече той накрая, удостоявайки Пъг с официалния му ранг на херцог на Звезден пристан. — В края на краищата губим вашето херцогство. Убеден съм, че баща ми ще ви измисли друг подходящ пост или нещо подобно. Все пак той обясни, че сте нещо като братовчед на династията и трябва да се отнасяме с вас както подобава.

Пъг погледна жена си и тя му отвърна с леко свиване на раменете. „Млад е“, като че ли му каза, в съгласие със собствените му мисли. Пъг понечи да си тръгне, но Патрик продължи:

— Смятам обаче, че ще е най-добре лично да обясните на краля какво става тук.

— Искаш да напиша рапорт на краля?

Патрик отново бе изпаднал в плен на неовладения си гняв.

— Не, искам да си приложиш магическите фокуси и да се пренесеш в Риланон. Всъщност заповядвам да го направиш, милорд херцог! Може би, като по-мъдър от мен, кралят ще може по-добре да прецени дали това не е някаква измяна. — Хвърли поглед към Миранда. — И ще се изненадам искрено, ако жена ти не се окаже агент на империята.

Пъг присви очи и не каза нищо.

— Ще се наложи да докажеш тази вярност, която ми се губи в момента, магьоснико, ако държиш да си върнеш благоволението на този двор.

— Да докажа? — промълви Пъг. — Вложих всичките си сили да предотвратя унищожението на всичко, което ни е скъпо.

— Четох донесенията — отвърна Патрик. — Чух и приказките. Демони и твари на долните кръгове на ада. Да, магия, която щяла да обгърне целия ни свят в мрак и други подобни.

Арута запремества поглед от единия към другия и заговори:

— Ваше височество! Дядо… моля ви! Чака ни толкова много работа, съперничеството в ранговете няма да ни помогне с нищо.

Пъг погледна внук си и каза бавно:

— С никого не съпернича, Арута. Единствената ми цел е била, от самото начало, да служа.

Пристъпи напред и гласът му се изпълни със закана.

— Щом заповядвате, принце, ще се подчиня. Ще заделя време да посетя краля. Ако не сте доволен от представянето ми през последните месеци, може би той ще се убеди, че цената, която платих, доказва предаността ми.

— Може би! — възрази с гняв Патрик. — Отстъпи едно херцогство, което според всички донесения просто си зарязал, а аз имам цяла престолнина, която се валя в руини, и целият ми принципат на запад е под гнета на вражи сили. Кой от двама ни е загубил повече?

Гърлото на Пъг пресъхна, лицето му пламна. Той отвърна хрипливо:

— Загубил? Ти смееш да ми говориш за загуба? — Пристъпи, застана само на педя от принца и вдигна очи към по-високия млад мъж. — Аз загубих почти всичко, дете такова! Загубих син и дъщеря, а мъжът, когото тя обичаше, беше за мен като втори син. Уилям, Гамина и Джеймс дадоха живота си за Крондор и Кралството. Ти седиш на този трон от няколко години, Патрик. Когато преживееш колкото мен, стига да те сполети тази съдба, спомни си какво каза тук.

Патрик като че ли се смути, щом осъзна, че е пренебрегнал гибелта на семейството на Пъг във войната. Но все пак когато Пъг се обърна да излезе, викна гневно:

— Няма да позволя да се обръщат по този начин към мен, магьоснико! Херцог или не, кралски братовчед или не, ще се върнеш и ще ми поискаш прошка!

Пъг рязко се извърна, но преди да успее да каже нещо, Арута застана пред своя принц.

— Ваше височество! — И сложи ръка на рамото на Патрик, за да го спре, и прошепна: — Това няма да доведе до нищо добро! Успокойте се, ще обсъдим това утре. — И добави шепнешком: — Баща ви няма да е доволен от това. — И преди принцът да успее да отвърне, се обърна и каза: — Дядо, ако вие и съпругата ви благоволите да вечеряте с мен, можем да обсъдим как точно да проведем беседата с Короната. — След което се обърна към останалите присъстващи в залата придворни: — Това е всичко за днес. Съветът е свободен.

След което подкара Патрик през една врата към покоите му, за да не му позволи да нажежи положението още повече.

— На това момче му липсва възпитание — каза Миранда.

Пъг не отвърна нищо, само предложи ръка на жена си и я поведе към заделените им стаи. Знаеше, че внук му ще ги навести веднага щом принцът се успокои.

Арута сякаш се бе състарил с няколко години само за няколко часа. Очите му, обикновено ясни и будни, сега бяха хлътнали, с тъмни кръгове около тях. Той въздъхна и кимна благодарно, щом Миранда му подаде бокал с вино.

— Принцът? — попита Пъг.

Арута сви рамене.

— Трудно е. През войната той като че ли беше доволен да следва съветите на татко и вуйчо Уилям. Подготовката за отбраната на града беше в ход, когато пристигна в Крондор, и той просто се съгласяваше с всичко, което искаше татко. Но сега е изнервен. От него се иска да вземе решения, които биха затруднили най-добрите пълководци в историята на Кралството. — Отпи от виното си. — Вината е моя донякъде.

Пъг поклати глава.

— Не. Патрик е отговорен за действията си.

— Но татко щеше да…

— Ти не си баща си — прекъсна го Пъг и въздъхна. — Никой не е като Джеймс. Джеймс беше неповторим. Както и принц Арута. Западните владения сигурно никога повече няма да видят мъже, толкова даровити като тях, събрани в едно и също време. — Пъг се умисли. — Всичко започна с лорд Боррик. Никога не съм срещал мъж като него. Арута му беше равен в много отношения, може би го превъзхождаше в някои неща, но като цяло, Боррик отгледа двама сина, от които Кралството се нуждаеше…

— Но оттам насетне виждаме как родословната линия отслабва — продължи той замислено. — Крал Боррик се закали в пътуванията си до Кеш, но не може да се сравни с баща си, принца. — Пъг се загледа през отворения прозорец към далечната светлина на факлите по стените на замъка. — Навярно е от изтеклите години, от способността да се мисли в историческа перспектива, но по времето на Войната на разлома в Запада съществуваше едно усещане, че рано или късно ние ще се наложим. Сега си давам сметка, че това е идвало от принц Арута, от твоя баща с най-ярките му прояви на дързост и безразсъдство, от други, които водеха, и от онези, които ги следваха.

Пъг погледна внук си.

— Трябва да израснеш, Арута. Ти никога няма да бъдеш като мъжа, чието име носиш, и никога няма да си като баща си, но природата не е целила да бъдеш като някой от тях, колкото и достойни да бяха те. Ти трябва да станеш най-доброто, на което сам си способен. Знам, войната ти отне не по-малко, отколкото на мен. Ти единствен от всички тук знаеш какво чувствам. Мъже като Оуен Грейлок и Ерик фон Даркмоор трябва да се извисят, за да посрещнат нуждите на държавата. — Усмихна се и добави: — Способен си на повече неща, отколкото си мислиш. От теб ще стане един великолепен херцог на Крондор.

Арута кимна. Майка му, Гамина, беше осиновена дъщеря на Пъг, но той я беше обичал и ценил също като своя син Уилям. Да изгуби и двамата само за няколко дни бе ужасно.

— Знам, че за теб е по-тежко, дядо. Аз оплаквам родителите си. Ти оплакваш децата си.

Пъг не каза нищо, само преглътна и стисна ръката на Миранда. След края на войната често го спохождаше вълна на дълбока скръб и болка, и колкото и да се надяваше, че чувството за непрежалима загуба ще отзвучи, то не минаваше. Понякога заглъхваше, дори го забравяше за няколко часа, улисан в това и онова, но то винаги се връщаше в мигове на тихи спомени.

Дори бракът му с Миранда беше сключен припряно, сякаш всяко забавяне можеше да ги лиши от миговете заедно. Пъг и новата му жена прекарваха колкото може повече време един с друг, потънали в разкрития за миналия си живот и обладани от необходимостта да обсъдят бъдещето си. Но всеки миг заедно, колкото и радост да носеше, биваше засенчен от чувството за загуба, чувството за несвършена работа и чувството, че нищо не може да върне и на двамата онова, което бяха загубили безвъзвратно.

Пъг кимна на думите на внука си и въздъхна.

— Арута, двамата с теб никога не сме имали възможността да сме заедно. След смъртта на първата ми жена се отдалечих от майка ти. Да виждам как тя остарява беше съдба, която се стараех да избегна. — Той се взря в очите на внука си. — Толкова много неща от двамата ти родители има у теб… Знам, че баща ти те обучаваше още от рождение да служиш и че животът ти никога не ти е принадлежал, но също така знам, че той щеше да ти намери много по-лека роля, ако беше решил, че ти липсват качества: нямаше да ти позволи да последваш пътя му, ако беше по-нищожен от това, което си. Ето защо ти казвам отново: трябва да израснеш. Патрик може един ден да се окаже достоен водач, но този ден все още не е дошъл. И в нашата история често се е оказвало, че някой в ролята на съветник е успявал да ограничи избора, лежащ пред владетелите. — И като си спомни за лудия крал Родерик, Пъг добави: — Навярно е трябвало да използваме повече такива мъже в миналото.

— Ще се постарая, дядо — промълви Арута.

— Не че искам да давам съвети, тъй като аз самата навремето не се справях много добре с подчиняване на правила, но ми се струва, че докато приключим, ще се наложи да направиш повечко опити — каза Миранда.

Арута съвсем посърна.

— Знам. — Един слуга обяви, че вечерята им е готова, и те се преместиха в съседната стая. Пъг мислеше за една от причините Арута да изглежда толкова изтощен: притеснението за собствените му синове.

Джими се огледа. В последните два дни през района, където бяха спрели, бяха минали много патрули. Бяха се опитали да влязат в града, но през поставените пред портата постове не пускаха никого. Онзи, който командваше в Крондор, все едно дали генерал Дуко, или някой друг, беше решил, че проникването на кралски агенти е сериозна заплаха, и беше блокирал града.

Никой не притесняваше наемниците и търговците, струпали се извън градските стени, стига и те да не създаваха неприятности. Предната нощ край един голям огън близо до техния беше избухнала голяма крамола, може би заради комарджийски дълг, заради жена или кръвна обида, Джими така и не разбра, но свадата набързо бе потушена от едно отделение войници, които се изсипаха на коне и разпръснаха всички. В акцията нямаше и помен за някаква изисканост или ред — най-обикновен разпръскващ рейд, проведен бързо и ефикасно. Имаше няколко убити, още неколцина превързваха раните си, но редът беше възстановен. Повечето мъже извън стените бяха дошли за плячка, за грабеж или за да получат редовно заплащане, а не за да щурмуват един укрепен град.

Джими прецени, че градът може много лесно да се превземе, стига Патрик и армията му да са пред стените, но не бяха. Те бяха в Даркмоор или в поход, а докато стигнеха до Крондор, укрепленията щяха да достигнат впечатляващи размери. Работниците — свободни или пленници, Джими така и не разбра — излизаха всеки ден призори и полека-лека възстановяваха щетите, нанесени от последния щурм на града предното лято.

Беше рискувал с една обиколка на кон покрай главните източни порти и видя, че са възстановени успешно. Макар и не толкова внушителни като предишните, новите порти изглеждаха здрави и добре изработени. Сред тези, които работеха за нашествениците явно имаше опитни дърводелци — нали всеки мъж в Новиндус на възраст, годна за носене на оръжие, беше принуден да влезе в армията.

Привечер на втория ден Малар попита:

— Млади господарю, ще си търсим ли някое безопасно място за спане?

Джими поклати глава.

— Мисля, че видях достатъчно отвън. Време е да влезем в града.

— Простете невежеството ми, но всяка порта и пролука е завардена, както вече видяхме. Как предлагате да го направим?

Джими отвърна:

— Към и от Крондор има повече достъпи, отколкото се вижда. Дядо ми ги знаеше всичките и се погрижи двамата с Даш да ги научим наизуст.

— Възможно ли е брат ви да намери такъв вход?

Джими махна на „слугата“ си да го последва и двамата бавно тръгнаха покрай група умърлушени войници, готвещи се да се настанят в поредната студена нощ около лагерния огън, с малко храна и още по-малко надежди.

— Доколкото познавам Даш, той вече е в града.

Даш седеше, опрял гръб в мръсната каменна стена. Останалите затворници — също. Мъжете се бяха скупчили от двете му страни, но той нямаше нищо против; времето все още беше студено, а пленилите ги не хабяха дърва да топлят робите. Беше само по долна риза и панталони. Ботушите му, палтото, наметалото и всички останали вещи му ги бяха взели.

Беше успял да избяга от патрула, който го преследваше, и се беше добрал до самия край на Крондор. Пред градските порти се беше натъкнал на поселище от търговци, крадци, войнишки курви и какво ли още не. Нашествениците бяха затворили града за всеки, който не е от войските им, и покрай източната стена се бе наложило странно примирие.

При толкова много проломи в стените примирието се поддържаше от патрули, които яздеха между струпаните извън стените хора: мешавица от кралски дезертьори, останали без домовете си селяци, работници и търсещи служба наемници. Наред с нашествениците и кралските войници се мяркаха и не малко кещийци, квеганци и бойци от Свободните градове на Натал.

Даш бе допуснал грешка, като се опита да се промъкне скришом в Крондор. Ако извън стените всеки човек можеше да се радва на свободата си, то зад стените свободни хора бяха само служещите в армията на генерал Дуко. Първия ден успя да се скрие, но после се натъкна на патрул и докато го гонеха, се шмугна в една привидно пуста сграда, която всъщност бе приютила половин дузина отдъхващи си след дежурство войници. Те го задържаха, докато патрулът пристигне, без дори да го питат какво търси в града. Набиха го, ограбиха го и накрая го прибраха.

Това бе станало преди три дни. Беше пребит, болеше го всичко, но Даш не се съмняваше, че ще се измъкне при най-малкия шанс и този път нямаше да се заблуди, че градът е запустял. Не само че не беше, а ставаше много по-оживен, отколкото можеше да си помисли човек от донесението на Джими.

Два дни беше работил по възстановяването на едно укрепление на северната стена. Опитал се бе да подслуша приказките на стражите, но почти не можеше да ги разбере. Дарба за езици имаше брат му. Самият Даш говореше прилично кешийски и ролдемски, след като му бяха набили с много упражнения двата езика в главата още като момче в кралския двор в Риланон.

Но много слабо схващаше квеганския, наталския и ябонския, които, макар да произлизаха от кешийски, бяха почти непознати за ухото му. А „общата реч“ на Новиндус беше дори по-неразбрана от кешийския.

Все пак схвана, че става, или скоро предстои да стане нещо необичайно. Войниците сякаш бяха не по-малко притеснени от ставащото на север, отколкото от онова, което вероятно идваше от изток.

— Да вървим — каза мъжът до него.

Даш кимна и стана. Мъжът се казваше Густаф, наемен войник от Долината на сънищата. Даш още първата нощ разбра, че повечето пленници са окаяни местни хорица — от града или рибари и селяци от околностите. Густаф беше изключение, защото войниците на Кралството бяха отделени от останалите пленници. Не ги тормозеха. Даш нямаше представа какво мисли да прави с тях генерал Дуко — да ги използва за заложници може би. Но в резултат на това отделяне Густаф и още един-двама от петдесетината мъже, набутвани нощем в помещение, пригодено за десетина души, можеха да се окажат негови полезни съюзници, когато решеше да се измъкне.

Друг от мъжете, Талвин, почти със сигурност беше крадец, но Даш избягваше да говори много-много с него. Влезеха ли в каналите на града, един местен крадец можеше да се окаже полезен водач, но докато деляха една килия, Талвин като нищо можеше да го предаде на стражите като кралски шпионин заради една дажба повече.

Вратата се отвори и мъжете излязоха от претъпканата килия и се затътриха по коридора. Бяха ги настанили в полуизгоряла табакхана в северния квартал на града. Тук беше струпана повечето миризлива градска търговия — кланици, бояджийници, рибопродавници и други подобни, та затова районът предлагаше две удобства за нашествениците: големи, сравнително незасегнати сгради и близост с един участък от стената, който адски се нуждаеше от ремонт. Даш подозираше, че работниците в източния квартал са настанени в изоставени конюшни и сайванти.

Пазачът им махна и първият в колоната излезе от коридора в студената утрин. Когато и Даш излезе на светлото, примигна и с изненада откри, че почти постоянната облачна покривка се е разнесла — и за лошо, и за добро. През деня той почти не усещаше студа заради тежката работа, с която го товареха, но днес май щеше да се постопли.

Изчака да дойде момчето с храната и водата и алчно като съкилийниците си грабна полагащия му се комат. Хлябът беше корав и безвкусен. Зърното беше толкова лошо смляно и пресято, че няколко души си бяха чупили зъби от втвърдените люспи и камъчета. Водата беше размесена с малко вино. Ден преди да го заловят няколко души бяха покосени от дизентерия и нашествениците бяха решили, че с малко вино ще предотвратят епидемията.

Закуската свърши бързо и ги подкараха на работа. Даш и още четирима мъже трябваше да преместят един голям камък, паднал от стената по време на битката за Крондор. Трябваше да го качат на един грубо скалъпен кран, направен от някакъв вражески инженер. Все пак Даш бе виждал в последните два дни как дървената измишльотина вдига и по-големи камъни и беше сигурен, че ще върши работа още известно време.

Но защо беше цялото това бързане да се възстанови Крондор? Беше логично Дуко да не иска да отстъпва града на Патрик. Но да се опитва да го задържи за по-дълго… не изглеждаше много смислено. В това Даш надушваше загадка и колкото и да му се искаше да избяга, искаше му се също и да разбере какво точно става тук.

Надигнаха камъка и бързо придърпаха мрежата под него. Даш използва момента, докато другите я привързваха към крана, обърна се и попита Густаф:

— Много ли държиш да останеш тук?

Войникът — хрисим нисичък мъж — му отвърна с най-емоционалното си изражение: малко крива усмивка.

— Разбира се. Тук има много възможности за напредък.

— Да, бе. Още дузина умрели и ще си първият на опашката за хляб и вода.

— Какво си намислил? — прошепна Густаф.

Даш забеляза, че Талвин ги гледа, и отговори също шепнешком:

— Ще ти кажа по-късно.

Густаф кимна и групата им подхвана следващия голям камък.

4.В подземията

Даш потръпна.

След вчерашната топлина вятърът отново бе застудял и раните и отоците по него щипеха повече. Тежкият труд все пак му помагаше да не се вкочани съвсем. Не бе имал удобен случай отново да поприказва с Густаф, откакто му бе подхвърлил за възможността за бягство. Талвин все се въртеше наблизо и това притесняваше Даш. Можеше само да предполага какви са мотивите му: или и той търсеше начин да избяга и смяташе Даш и Густаф за евентуални свои съюзници, или пък беше доносник. Даш реши, че може да изчака още ден-два и да се опита да разбере истината.

Стражите викнаха да спрат за обедната почивка и момчетата с хляба и разреденото вино се разбързаха през редиците и почнаха да разпределят така чаканите им дажби. Даш се смъкна на мястото, където работеше — следващия голям камък, който трябваше да се върне в стената — а Густаф опря гръб до него. Даш отхапа от комата и подхвърли:

— Дали почвам да свиквам с това, или са намерили по-добър пекар?

— Свикваш — каза Густаф. — Има една поговорка: гладът е най-добрата подправка.

Даш изгледа воина от Долината на сънищата. Отначало като че ли целият му словесен репертоар се заключаваше до кимвания, пръхтене и много рядко по някое „да“ или „не“. Но от предната нощ малко се беше пооткрехнал.

— Как те спипаха тук?

— Не тук — отвърна Густаф, докато приключваше жалкия си обед. Отпи от разреденото вино и продължи: — Пазех един керван… — Огледа се. — Дълга история. Накратко, хората на Дуко ни спряха на пътя и които останахме живи след боя, сме тук.

— От колко време?

— От много. — Той се намръщи. — Поне два месеца. Дните ми се губят. Когато ни доведоха, валеше сняг.

Даш кимна.

— Значи си пазил керван?

Густаф сви рамене.

— Тоя, дето ме нае, беше единственият търговец, който реши, че може да измъкне добра печалба от това, че пръв ще докара стока в града. Ама както изглежда тоя генерал не се интересува много от търговия. Изглежда, е готов да оставя народа извън стените да се оправя сам, а вътре си е направо военен лагер.

Викнаха им да започнат отново работа и Даш каза:

— И аз съм с това впечатление.

Густаф се усмихна.

— Не си толкова тъп, колкото изглеждаш.

— Хайде на работа! — изрева един от пазачите.

Джими посочи с очи. Малар кимна, че е разбрал, и даде знак на момчето да приближи. Хлапакът беше мръсен и целият в сажди и кал. Вонеше, сякаш бе плувал в помийна яма. Джими смяташе, че може да измъкнат ценни сведения от него.

Малар поговори с момчето няколко минути, даде му един петак и му каза да бяга. Върна се при облегналия се небрежно на стената Джими и рече:

— Млади господарю, момчето наистина работи в каналите. Плащат му да пълзи из по-тесните разклонения и да ги чисти от изгорели дървета и кал.

Джими раздразнено поклати глава.

— По дяволите! Какво правят долу?

Малар отвърна шепнешком:

— Явно оправят каналите, както, изглежда, оправят всичко отгоре, от другата страна на стената. Според всички донесения.

— Но защо? — попита Джими. — Каналите си работят. С малко труд Дуко може да ги поддържа да текат достатъчно, за да не се поболеят хората му. — Почеса се по бузата, макар да не го сърбеше. — Но както чухме, той се опитва да ги върне в предишното състояние… — За малко щеше да каже „преди дядо да взриви града“, но го смени с: — преди да завземат града.

— Може би генерал Дуко си пада по реда.

Джими поклати глава. Беше чел всички донесения за врага, дошли в Даркмоор преди и след Битката при Кошмарния хребет.

Дуко, изглежда, беше най-добрият им полеви генерал, трети по важност след Фадавах и Нордан. Джими така и не можеше да разгадае какви са намеренията му. Ако укрепваше града срещу атака от изток или юг, всичко това можеше да има някакъв смисъл, макар че отбранителните съоръжения съвсем нямаше да са в идеално състояние, когато пристигнеше армията на Патрик. Ако бе продължил да съсипва Крондор, увеличавайки разрухата — за да не го остави на Кралството, — щеше да е логично. Но да възстановява щетите, сякаш се кани да окупира града за дълго време — това бе пълна безсмислица.

— Освен ако… — промълви Джими.

— Освен ако? — повтори Малар.

— Няма значение. — Той се огледа. — След час ще се стъмни. Хайде.

Поведе Малар през гъмжащия палатъчен лагер към една уличка, всъщност тесен проход между оцелелите стени на два дюкяна. Шмугна се в нея, без да гледа дали го следят, и чу как Малар го последва.

От предишното си идване в Крондор Джими знаеше, че не е трудно човек да се изгуби тук. При цялата тази разруха нямаше ориентири. Но основните ориентири си бяха същите и ако човек не забравяше нито за миг къде е спрямо някои от по-характерните, особености на града, можеше да се оправи.

Изведнъж чу стъпки, спря и едва не събори Малар. Някой вървеше срещу тях. Джими и Малар се скриха в тъмните сенки между стените.

Покрай тях минаха двама въоръжени мъже, забързани кой знае по каква работа. Джими изчака да види дали няма да се върнат или след тях да се появят други. След като не се появи никой, той прекоси улицата към един изгорял хан, шмугна се зад все още несъборената част от стената и прошепна:

— Тоя хан има вход към каналите. Ако не е запушен и ако каналите още са цели, можем да влезем в града. Канализацията е прекъсната, но има една стара щерна, през която можем да се проврем.

— Сигурен ли сте, че е разумно, млади господарю? — попита Малар. — Според това, което чухме, май ще е трудно да останем вътре, без да ни приберат в някоя бачкаторска сган. Така поне май смята генералът.

— Не мисля да се оставя да ме видят — каза Джими. — Ако предпочиташ, оттук нататък можеш да я караш, както ти знаеш.

— Да си опичам акъла си ми е стар навик, млади господарю, но подозирам, че вие с брат ви ми давате добра възможност да науча още нещо. — Изгледа за миг Джими, сякаш да прецени какво може да загуби и какво да спечели, и добави: — Двамата с брат ви май сте хора с положение. Ако е така и ако остана с вас, може пък и да спечеля нещо и да се отърва от злата си орисия. Стига да ме задържите на служба, оставам с вас.

Джими сви рамене.

— Излиза, че ми ставаш слуга тогава. Виж сега какво трябва да направиш. Ако с мен се случи нещо, се връщаш на изток по най-бързия начин. Много преди да стигнеш при кралската армия почти сигурно ще те забележат кралските съгледвачи. Хадатските планинци или Крондорските първопроходци. Ако се окажат хадатците, потърси Акий. Ако са Първопроходците, питай за капитан Субаи. Или единият, или другият трябва да те заведат при Оуен Грейлок или Ерик фон Даркмоор — и им предай всичко, което си видял. Ако не кажеш име, ще те вземат за кешийски дезертьор или мародер, или нещо подобно, и може да мине доста време преди някой да те изслуша. А трябва да разберат какво сме видели.

— Но какво сме видели? — попита искрено объркан Малар.

— Не съм сигурен. Точно затова трябва да проникнем в града. Но каквото и да е, не сме го предвиждали.

— Лошо.

Джими се ухили.

— Защо го каза?

— Защото непредвиденото винаги е лошо.

Джими се ухили още по-широко.

— Винаги ли?

— Винаги. Няма такова нещо като приятна изненада.

— Навремето едно момиче…

— Ви разби сърцето ли?

Джими кимна и се усмихна криво.

— Да. Разби го.

— Видяхте ли. Ако човек може да предвиди, може да се опази от белята.

— Говориш като опитен човек — подхвърли Джими.

Малар присви очи.

— Повече отколкото си представяте, млади господарю.

Джими се огледа. Сенките вече се сгъстяваха, слънцето мудно се снишаваше на запад и небето добиваше смайващо виолетов оттенък.

— Мисля, че се стъмни достатъчно, за да не ни забележат. — Поведе Малар в задната част на стария замък през нападалите греди и килналия се таван. Покрива го нямаше и почернелите греди отгоре бяха като решетка на фона на смрачаващото се небе.

— Тук някъде е — каза Джими.

После клекна и огледа срутената зидария.

— Тук има желязна халка, млади господарю — каза Малар.

— Помогни ми. — Джими разчисти капака на шахтата и двамата го вдигнаха. — Това беше задната стая на един хан. Държаха го Шегаджиите.

— Шегаджиите?

— Крадци — поясни Джими. — Мислех, че славата им е стигнала в Долината.

— Единствените крадци, с които съм имал работа, използваха перо и пергамент, а не кама и хитрост.

Джими се засмя.

— Брат ми сигурно ще се съгласи с теб. Работеше с най-лошия от тая пасмина, Рупърт Ейвъри.

— Това име съм го чувал, млади господарю. Покойният ми господар неведнъж имаше поводи да го ругае.

Отворът зейна пред тях като черна яма и Джими каза:

— Жалко, че нямаме нещо за светене.

— Смятате да вървим в тоя мрак? — възкликна Малар с нотка на неверие.

— Долу няма светлина и в най-яркия ден. — Намери каквото търсеше — стълбата, водеща надолу — стъпи на най-горното стъпало и добави: — Долу има осветление, стига човек да знае къде да търси.

— Стига да знае къде да търси — недоверчиво промърмори Малар.

Заслизаха предпазливо в тъмното.

Даш потръпна, но не от студа, а от плясъка на камшик. Той, Густаф, Талвин и още няколко мъже работеха на стената малко на север от главната порта на Крондор. Даш погледна Густаф и той му кимна в знак, че всичко е наред. Двамата изведнъж се обърнаха — на няколко крачки от тях един от мъжете изгуби опора и изпищя: в този кратък миг бе разбрал с ужасна яснота, че ще падне и никаква воля или молитва няма да го опази жив. Викът на ужас изпълни следобедния въздух, щом той политна и се понесе към гибелта си, чакаща го долу върху каменната настилка. Густаф трепна, щом тялото падна върху коравите камъни. Поправяха зъберите и основата беше измамна, а разхлабените камъни и постоянната мъгла сутрин и вечер я правеха два пъти по-измамна.

— Внимавай — каза Даш.

— Не е нужно да ми го повтаряш — отвърна Густаф.

Даш хвърли поглед през стената и видя долу обичайната бъркотия — гъмжилото от войници, продавачи и всякаква човешка сган, довлечена тук от въртопа на войната. Там някъде, трескаво се надяваше той, брат му Джими събираше нужната му информация, за да предупреди Оуен Грейлок, че в Крондор става нещо странно.

Въпреки липсата на ресурси генерал Дуко полагаше огромни усилия да върне града до предишното му състояние, поне от военна гледна точка. Търговците и другите обитатели на Крондор щяха да чакат още години преди градът да си върне поне малка част от предишното си благополучие. Твърде много щети бяха нанесени и това бе само една далечна мечта. Но от военна гледна точка, Крондор щеше да си върне предишните възможности за отбрана за по-малко от година, може би само до девет-десет месеца.

На Даш страшно му се искаше да може да се измъкне от тази работническа сган, да поразузнае и да разбере какво става, но реалностите бяха такива, че всеки, който не беше нашественик, беше роб. Каквото и да беше мислил баща му, щеше да е по-разумно да прати някой от мъжете, пътували до Новиндус с Ерик фон Даркмоор, някой, който говори езика и лесно може да мине за човек от континента отвъд морето.

Дори и да се измъкнеше на свобода, единственото, на което можеше да се надява, бе да излезе отвъд стената, да се смеси с населението отвън и да си проправи път на изток — бе сигурен, че баща му е оставил там други агенти да чакат да се появи някой от двамата братя.

Беше сигурен, че баща му е пратил други агенти в града, както и из околностите. Нямаше да е в стила му, ако не го беше направил. Освен това, мислеше си Даш докато се напъваше с другите да вдигнат един голям камък на зъберите, духът на бащата на херцог Арута, лорд Джеймс, щеше да го преследва, ако не го беше направил. Докато жулеше кокалчетата на пръстите си в грубия камък, пълнейки фугите с хоросан, Даш си помисли и че точно сега духът на дядо му щеше да е добре дошъл. Ако изобщо някой можеше да разгадае какво става в Крондор, то това определено щеше да е легендарният лорд Джеймс.

Джими ожули пищяла си в някакъв камък и изруга.

— Младият господар сигурен ли е, че не се е объркал? — чу се в мрака гласът на Малар.

— Мълчи. Сигурно е, че не сме единствените тук долу. И знам къде сме. Свиваме надясно и след десет крачки пак вдясно, и трябва да стигнем. — Сякаш за да докаже, че е прав, той зави надясно и тръгна през един тесен проход. Малар го последва, опипвайки с две ръце дясната стена.

През следващите минути вървяха бавно в тъмното, а после Джими каза:

— Стигнахме.

— Къде „стигнахме“, господарю? — попита Малар.

— До едно от многото скривалища за… — Откъм страната на Джими се чу стържене, сякаш нещо се движеше. Малар заслони очи от искрата, ослепително ярка след дългото време, прекарано на тъмно. Факлата беше суха и пламна веднага.

— Я да видим какво има тук… — Джими отмести един камък в стената.

— Но откъде знаете къде да търсите? — попита Малар.

— Дядо е живял доста време из каналите. — Джими се обърна към Малар. — Работеше към градската управа.

— Каналджия?

— И това също — каза Джими. — Както и да е, той ми каза, че като влезеш през някой апашки вход в града, свиваш на първата пресечка, после надясно, и на десет крачки пак вдясно ще намериш хранилище. Изглежда, Шегаджиите са се погрижили, ако ги подгонят в тъмното, да могат да си намерят осветление и други необходими неща. — Махна с ръка към скривалището. — Виж. Въже. Лост. Кама и факли.

— Фенер щеше да е по-добре — каза Малар.

— Вярно — съгласи се Джими, — но след като няма, трябва да се задоволим с каквото имаме. Може да са останали и други хранилища и в някое да намерим и фенер. — Огледа се и възкликна: — О, богове!

— Какво? — попита Малар.

— Страхотна мръсотия!

— Сър, та това е канал — отвърна му раздразнено Малар.

— Знам. Но виж стените и водата.

Малар чак сега разбра какво има предвид Джими. Очаквал беше покрити с мъх камъни и мръсна вода, но не и че всичко ще е покрито със сажди.

— Май ще трябва да се окъпем преди да излезем горе, господарю, иначе със сигурност ще бием на очи.

Джими го погледна и изсумтя:

— Ако и аз съм се чесал по брадичката като теб, сигурно приличам на коминочистач.

— Пооцапали сте се, млади господарю, така си е.

— Е, никой не е казвал, че ще е лесно.

И тръгна напред, а Малар измърмори зад него:

— И никой не е казвал и че ще е невъзможно.

Даш кимна и Густаф скочи зад големия камък, който се мъчеха да преместят, и се скри от очите на стражите. Извади чирепа, който бе държал от два дни скрит под ризата си, и бързо застърга по едно от въжетата на мрежата, с която вдигаха камъните.

Въжената мрежа беше наистина хитро измислена. Подпъхваха я под камъка, връзваха я за краищата и мъжете вдигаха камъка с помощта на лостове, после бързо прекарваха под него две въжета на втора повдигаща мрежа. След като камъкът се озовеше над желаното място, двете въжета се махаха, камъкът се снишаваше на около педя, мрежата се издърпваше и го пускаха. Даш знаеше, че опитна група зидари може да направи това с точност до частица от свивката на пръста. Хората от неговата група бяха доволни, ако наместеха камъка макар и на цяла свивка от желаната точност. Единствените зидари в Крондор бяха от инженерните части на Дуко и срещаха големи трудности с езика с повечето работници.

Густаф излезе иззад камъка и кимна на Даш.

— Дърпай — ревна той.

Двама от мъжете приготвиха въжетата, които трябваше да пъхнат под камъка, а Даш отстъпи назад и загледа. Камъкът се повдигна на две стъпки във въздуха, а после изведнъж се килна и се чу трясък. Въжето, което Густаф бе прерязал, се беше скъсало и сега камъкът висеше на няколко стъпки от повърхността и бавно се въртеше. Двамата мъже, които държаха другите въжета, се дръпнаха.

— Пускай! — извика някой отдолу и тежкият камък се спусна.

— Не! — извика старшият, но много късно — мъжете, които трябваше бавно да снишат камъка, вече бяха пуснали въжетата. Вместо кротко да се намести на ръба на стената, грамадата отскочи, залитна и точно както се беше надявал Даш, падна надолу.

— Пази се! — викна някой до него и мъжете се пръснаха.

— Давай — каза Даш на Густаф в настъпилата бъркотия.

Изтичаха покрай пазача, загледал слисан как грамадата пада надолу.

Даш, Густаф и още неколцина души забързаха по стъпалата, уж с намерение да помогнат на хората долу. Но при основата на стената Даш бързо сви вдясно в една малка пролука в зида. Останалите се шмугнаха след него.

Древната крепостна стена на Крондор на места беше куха, за складиране на зърно, вода и оръжия при обсада. Много от тези стари складови помещения бяха използвани в последната война, но няколко бяха останали празни.

Даш бе изчакал цяла седмица, докато намери този склад — идеален изход от пленничеството, ако бе преценил добре. Тук имаше или вход към някой канал, или проход към друг изоставен склад. Единствената опасност беше, ако ги хванеха, докато се крият в това помещение, или ако проходът беше затворен от срутена зидария. Щяха да забележат липсата им при преброяването, правено при всяка почивка за хранене, а то бе само след час.

В сумрака беше трудно да се намери входът, но Даш успя. Под дебелия пласт пепел и прах имаше дървена платформа — да пази чувалите със зърно от влажните камъни. Под нея имаше отвор, покрит с желязна решетка.

— Помогнете ми — прошепна Даш и двама души пристъпиха до него.

На бледата светлина, струяща през пукнатината в стената, той видя, че са Густаф и Талвин. Густаф си беше този, за когото се представяше, но Талвин будеше у Даш притеснения. Но все пак сега той рискуваше да си счупи пръстите в усилието да повдигнат решетката.

Отместиха я, Даш се хвана за ръба и каза:

— Няма да е лесно. На седем-осем стъпки надолу трябва да паднете във вода, така че бъдете готови. Застанете с лице като мен и тръгнете надясно. Нищо няма да видите, но долу вече знам как да излезем.

И се пусна — това беше един от най-храбрите подвизи в живота му. Всяка фибра по него закрещя да се вкопчи в камъка и да не пада в тъмното. За миг изпита чувството, че е сбъркал ужасно, защото сякаш пропадаше в чернилката дълго — но само миг след като се пусна стъпалата му пльоснаха във водата. Присви крака, стъпи на камъните на дъното, залитна, падна в мръсната вода, после се изправи и издиша силно, за да изкара мръсотията от носа и устата си. Дядо му го беше предупредил, че много крадци, падали в канала, по-късно се поболявали и умирали.

Бързо пристъпи вдясно и миг по-късно във водата до него пльосна още един мъж.

— Насам — каза Даш и мъжът се приближи към него в тъмнината.

После скочиха още двама и Даш попита:

— Кои са тук?

— Густаф — каза вторият.

— Талвин — обади се следващият.

— Рийзи — каза третият и Даш си спомни високия кротък мъж, с когото Талвин често си говореше. — Видях ви, че тръгнахте, и реших да дойда. Няма да се мотая там като овца я!

Даш се усъмни — беше сигурен, че Талвин е предупредил Рийзи, че се готви нещо, но нямаше смисъл да спори точно сега.

— Добре — каза той. — Всяка помощ е добре дошла, докато се измъкнем оттук.

— Сега какво? — попита Густаф. — Напъхахме се в най-тъмната яма, която съм виждал, и с най-гнусната воня. Какво ще правим сега?

— Това е част от стария канал под стената — обясни Даш. — Ако тръгнем към центъра на града, ще намерим изход от Крондор.

— Защо просто не излезем от града, щом сме под стената? — попита Рийзи.

— Защото — ръката на Даш удари по камъка — това е външната граница на канала. За да се измъкнеш отвъд стената, трябва да можеш да дъвчеш камък.

— Проклятие! — изруга Густаф. — Мислех, че ще изпълзим под стената или нещо такова.

— Каналите във фулбурга и вътрешния град никога не са били свързвани. Инак всеки нашественик много лесно може да се промъкне вътре — каза Даш. — Впрочем, един добър екип сапьори все пак може да проникне за няколко седмици, ако знае, че това го има. Има един пролом от другата страна на тази стена, но за да стигнем до него, трябва да влезем в града.

— Добре, накъде тръгваме? — попита Талвин.

Даш огледа тунела под смътната светлина от дупката и каза:

— Елате при мен.

Мъжете се струпаха около него.

— Густаф, сложи дясната си ръка на дясното ми рамо. — Силната длан на наемника го стисна през туниката. — Талвин, ти се хвани за Густаф. Рийзи поема тила. Слушайте командите ми. — Даш опря дясната си ръка на стената. — Тръгваме, бавно. Ако някой се изпусне — да се обади.

Тръгнаха в мрака.

Джими се обърна, запуши с ръка устата на Малар, пусна факлата на каменната пътека до канала, настъпи я и я угаси. Малар успя да запази самообладание и издържа, без да мърда, с дланта на Джими на устата си.

Когато Джими го пусна, Малар също чу онова, което бе чул младежът — по някакъв друг тунел наблизо вървяха хора. Джими прошепна колкото може по-тихо:

— Идва някой.

Останаха неподвижни, наострили уши. После някой проговори. Гласът бе приглушен и думите не се разбраха, но Джими бе готов да заложи кесия със злато, че са нашественици. Изчакаха, докато шумът заглъхне и непознатите се отдалечат.

Джими клекна и заопипва за факлата. Беше още топла. Той изби искра с кремъка, запали я и каза:

— Може да се наложи да я оставим, ако се натъкнем на друг патрул.

— Искате да кажете, че ще обикаляме тук слепешката? — попита Малар притеснено.

— Знам пътя много добре — отвърна Джими с убеденост, каквато не изпитваше. — Освен това, ако нашествениците ни усетят, или сме мъртви, или сме пленници. Бих предпочел риска да се върнем от другата страна на стената вместо тези два избора.

— Съгласен съм, но думите ви не ме изпълват с много увереност, млади господарю.

Джими не отвърна нищо, а надникна зад ъгъла — може би някой ги дебнеше.

— Насам — рече той и поведе Малар към зейналата паст на големия тунел срещу тях през мръсната вода.

Някъде далече се чу шляпане и Даш усети как пръстите на човека зад него се впиха в рамото му. В тъмнината не можеше да се разбере от коя страна точно идва звукът. Нервите им бяха опънати и Даш се притесняваше, че някой от тримата мъже зад него може да изпадне в паника. Густаф изглеждаше стабилен, макар и изнервен, Талвин беше кротък, но Рийзи от време на време издърдорваше по нещо неуместно и или питаше колко още трябва да вървят в тъмното, или изразяваше мрачните си предчувствия.

По пътя им имаше места, където отгоре струеше светлина — от канали и шахти по улицата. Даш се изненадваше колко светли изглеждат тези зони след пълния мрак, но знаеше, че това е илюзия. Виждаше се само на няколко крачки от двете страни на източника на светлина и след като го подминеха, отново навлизаха в мрак, по-тъмен и от най-черната нощ.

Първото място, където се беше надявал да намери факли или фенер според дядовите му описания, не им предложи хранилище с полезни вещи. И да имаше таен камък, той не можа да го намери. Значи нямаше — защото ако имаше, щеше да го намери. Не беше въпрос на нескромност.

Второто място беше празно. Някой го беше претършувал. Но Даш не знаеше дали съдържанието му е било опразнено по време на падането на града, или дни, дори часове преди самият той да стигне до него.

Водеше, доколкото може, мъжете на север — знаеше, че най-добрият му шанс да се измъкне, е около района на някогашното Рибарско селище. Това беше едно от малкото места в Крондор, където човек можеше да влезе в залива и с малко плуване да се озове извън стените на града. Даш не знаеше дали другите мъже могат да плуват, а и всъщност не го интересуваше. Макар и да му се искаше да види тези трима души спасени, беше готов да ги зареже, само и само да отнесе информацията си на принца.

Джими посочи смътната светлина.

Малар кимна и прошепна:

— Изход ли, млади господарю?

— Може би. Вдигни ме на раменете си да погледна.

Малар клекна и щом Джими стъпи на раменете му, се изправи и стисна глезените му, за да го задържи. Джими се олюля за миг, но Малар го удържа и той опипа тавана над главата си.

— Врата е! — възкликна Джими. Опита да я отвори, но тя не поддаде. — Не става. Пускай. — Малар го пусна и Джими скочи долу. — Няма как да се отвори. Не мога и да я избия — нямам достатъчно опора.

— Няма ли някакви стълби в този проклет зандан?

Джими се изкиска.

— Едва ли е зандан, но несъмнено е лабиринт. Но ти си прав, а аз съм идиот! Има няколко с каменни стълбища нагоре. — Той се огледа в тъмницата, едва осветена от бледата светлина на факлата. — Ако не греша, едното не е много далече оттук. Помоли се на боговете вратата горе да не е затворена.

Даш чу нещо пред себе си и прошепна:

— Не мърдай!

Мъжете зад него спряха и се вслушаха.

— Какво ста… — почна Талвин, но така и не довърши, защото Рийзи го удари отзад, събори го и извика:

— Насам!

Изведнъж от тъмното се изсипаха мъже с фенери и Даш се заслепи. Замига, но успя да различи само забързалите се към него фигури. Не можа да измисли нищо друго, затова скочи напред и опита да се промуши между две от сенките. Един замахна към него, но не го улучи, другият се оказа още по-муден и Даш профуча покрай него.

Зашляпа колкото можеше по-бързо през дълбоката до колене вода и зърна някакво движение зад два от фенерите. Свърна вдясно, но нечии ръце го сграбчиха отзад и го завлякоха във водата.

Даш изрита силно крака на мъжа, който го бе хванал, и заотстъпва заднишком във водата, но в същия момент го хванаха други ръце и някакъв глас в тъмното каза:

— Много шум вдигат! Накарайте ги да млъкнат!

Някой го удари силно зад ухото с тояга и Даш изгуби съзнание.

Джими натисна капака нагоре и въздъхна облекчено, щом той се раздвижи. Погледна под тесния процеп и като не видя никакво движение, надигна. Големият дървен капак се обърна и шумно се стовари на пода. Той бързо излезе в тъмното помещение сред вдигналия се облак сажди.

Малар се показа след него и закиха. Помещението бе склад на една табакхана край реката северно от града и Джими беше изгубил почти цял ден, докато го намери.

Покривът на постройката се беше срутил, което вероятно означаваше, че е необитаема, тъй като нощите все още бяха студени. Джими се огледа и видя светлини в няколко сгради наблизо. Огледа Малар на смътната светлина в полусрутената сграда и каза:

— Ако и аз съм толкова мръсен като теб, по-добре да не се набивам на очи.

— Добър съвет, млади господарю — съгласи се слугата. — По-мръсен сте и от въглищар. Само да ни видят, и най-големият глупак ще се сети, че сме били някъде, където не е трябвало да бъдем.

Внезапен звук накара Джими да вдигне ръка.

— Какво…

И веднага извади сабята си, защото през единствената врата нахлуха десетина души. Само глупак щеше да се бие срещу толкова мечове. Джими отпусна сабята в съвсем ясен жест на поражение и отстъпи.

Двама души го сграбчиха и му вързаха ръцете отзад, други двама направиха същото с Малар. Бяха облечени в грубо войнишко облекло от кожа и плъст, но без броня, която щеше да вдига шум и да предупреди този, който би се решил да излезе през отвора на пода.

Един от мъжете застана пред двамата и заговори завалено:

— Дълго гледа дупка на плъх, и плъх излиза, а? — Погледна Малар и добави: — Или два плъх. — Обърна се към хората си: — Отведете ги. — Избутаха Джими и Малар през вратата и ги поведоха по улицата.

Даш чакаше мълчаливо. Беше се съвзел, след като го бяха отвели в нещо като подземен склад. Светлина нямаше. Беше проучил обиталището си пипнешком и в два случая бе съжалил за това.

Помещението беше с приблизителни размери дванадесет на дванадесет стъпки, с една-единствена, залостена отвън врата. Той опипа горния и долния й ръб, но всички панти и ключалки се намираха от другата страна. Щеше да стои тук… докато някой не го пуснеше. Доколкото можеше да се съди по вонята, наскоро в помещението бяха умрели поне няколко плъха. Ако беше ял през последните два дни, сигурно и той щеше да добави към мръсотията, но засега онези, които го бяха пленили, трябваше да се задоволят със сухите му пристъпи на гадене.

След няколко болезнени минути беше успял да преодолее отвращението си. Сега, след около два часа, доколкото можеше да прецени, вече едва забелязваше миризмата, освен ако не помислеше за нея.

Мъчеше се най-вече да оформи най-добрия си възможен ход. Това, че се намираше в това тъмно помещение, вместо да го замъкнат пред някого от офицерите на генерал Дуко, предполагаше, че е пленник на някой друг, не на нашествениците. Първото, което му хрумна, беше, че е пленен от кралски войници, криещи се от нашествениците. Ако беше така, бързо щеше да им се разкрие и да ги привлече на своя страна.

По-вероятно беше да е попаднал в лапите на разбойници и в този случай щеше да му се наложи да се пазари. Спътниците му ги нямаше, вероятно бяха заключени в някоя подобна стая наблизо.

Изведнъж около ръбовете на вратата просветна и той чу шум на приближаващи се стъпки. Колкото и ярка да изглеждаше светлината през процепите, когато вратата се отвори, тя го заслепи. Един глас каза:

— Буден ли си?

— Да — отвърна Даш прегракнало — гърлото му беше съвсем пресъхнало. — И съм жаден.

— Да видим първо дали ще те оставим жив — последва грубият отговор.

Две ръце го дръпнаха да се изправи; после го отведоха в една по-голяма стая. Той заслони очи от яркия блясък на фенера и се огледа. Сигурно беше мазе на някой хан или кръчма, а той самият беше стоял затворен в килера. Помещението беше натъпкано със сандъци и бали със стока.

Обкръжаваха го петима-шестима мъже, без оръжие. Увереността им, че могат да осуетят всеки опит за бягство от негова страна, беше очевидна. След като примига на светлината на фенера, Даш забеляза, че един от мъжете всъщност държи дебела тояга и със сигурност ще я използва, ако той покаже и най-малкия признак, че се опитва да бяга.

— Сега какво? — попита той.

— Ела — каза един мъж с грубовато лице.

Даш мълчаливо тръгна след двамата мъже, други двама ги последваха. Последният остана в склада, но защо — Даш можеше само да гадае.

Поведоха го по дълъг тъмен тунел, с по един фенер в двата му края, пуст и влажен. Даш се вслуша, но чу само скърцането на ботуши и тракането на налчета по пода. И да бяха близо до някакви градски улици, тези улици бяха пусти.

Мъжът отпред отвори някаква врата и ги пусна да влязат в някакво много голямо помещение. В железните скоби горяха пушливо десетина факли. От разрушената пивница горе бяха смъкнали една голяма дървена, не съвсем изгоряла маса и сега тя служеше, според Даш, за нещо като съд или трибунал.

Зад дългата маса седеше старец. Беше грохнал и сбръчкан, лявото му рамо беше по-високо от дясното. Лявата му ръка беше стегната в превръзка. Около главата си носеше шал, който покриваше лявото му око. Даш видя, че лицето му отдолу е нашарено с белези и обгорено. Вдясно от него стоеше млада жена. Даш я огледа внимателно. При други обстоятелства щеше да направи впечатление — беше висока, стройна, привлекателна, въпреки покриващите я сажди и кал, с тъмна коса и очи. Но при тези обстоятелства това, което привлече вниманието на Даш, бе облеклото й. Беше облечена като мъж и при това въоръжена до зъби; имаше си сабя, няколко ками, затъкнати в колана и ботушите, и той беше сигурен, че крие още оръжия по себе си — според практиката на крадците. Носеше мръсна бяла риза, вече почерняла почти до въглен, кожен елек, мъжки бричове и червен шал през челото. Тъмната й коса се спускаше по гърба й.

Жената заговори с изненадващо плътен глас:

— Обвинен си.

Даш събра цялата си възможна при тези обстоятелства увереност и отвърна:

— Няма съмнение.

Мъжът с грубото лице рече:

— Преди да бъдеш осъден, имаш ли да кажеш нещо в своя защита?

Даш сви рамене.

— Какво ще ми помогне?

Старецът се изкиска, а мъжът до Даш го погледна и каза:

— Вероятно нищо. Но няма и да навреди.

— Може ли първо аз да попитам в какво престъпление съм обвинен?

Мъжът с буцестото лице отново се озърна към стареца и той му разреши да говори с рязък жест.

— Обвинен си в нарушение. Хванат си на място, където не ти е позволено да преминаваш.

Даш издиша дълбоко.

— Това било значи. Шегаджиите.

Младата жена погледна към стареца и той й махна със здравата си ръка да се приближи. Прошепна й нещо в ухото и тя каза:

— Защо смяташ, че сме крадци, паленце?

— Защото контрабандисти щяха да ми клъцнат гърлото, ако им се изпречех на пътя, а стражите на Дуко щяха да ме отведат на разпит ей там. — Посочи нагоре. — Вие сте ме отделили от приятелите ми, което означава, че се опитвате да намерите противоречия в разказите ни, а един от спътниците ми ви е довел към нас; Рийзи за мен изглежда по-вероятно да е крадец от всеки друг. — Огледа стаята и добави: — Това ли е останало от При Мамчето?

Старецът пак прошепна нещо и жената каза:

— Откъде знаеш за Мамчето? Не си от нас.

— От дядо си — отвърна Даш, разбрал, че с истината няма какво да губи, а може само да спечели.

— Кой ти е дядо?

— Беше — каза Даш. — Дядо ми беше Джими Ръчицата.

Няколко души заговориха наведнъж и старецът даде знак за тишина. Младата жена се наведе към него и после повтори думите му.

— Как се казваш?

— Дашел Джеймисън. Баща ми е Арута, херцог на Крондор.

Момичето реагира веднага:

— Значи си дошъл да шпионираш за краля.

Даш се ухили насила.

— Е, всъщност за принца. Но да, тук съм да разузная отбраната на Дуко, за да може Патрик да си върне Крондор.

Старецът махна със зле обгорената си ръка, заговори на жената и тя каза:

— Ела насам, пале.

Даш се подчини и застана пред стареца и младата жена. Здравото око на стареца огледа продължително и много подробно лицето му под светлината на поднесения от жената фенер.

Накрая старецът каза достатъчно високо, за да го чуят всички.

— Оставете ни. — Гласът му прозвуча хрипливо, сух като стържене на пясък и много приглушен.

Моментално всички освен жената излязоха и старецът каза:

— Виж ти. Малък е светът, момче.

Даш се наведе да огледа сбръчканото му обгорено лице и попита:

— Познавам ли ви, сър?

— Не — бавно отвърна старецът, сякаш от всяка дума го болеше. — Но аз те знам и по име, и по потекло, Дашел, син на Арута.

— Позволено ли ми е да узная вашето име, сър?

Жената се обърна към стареца, но здравото му око остана втренчено в Даш.

— Аз съм братът на дядо ти, момче. Праведника.

5.Сблъсъци

Арута седеше намръщен.

Застанал на вратата, Пъг изгледа за миг херцога на Крондор и попита:

— Мога ли да поговоря за малко с теб?

Арута вдигна очи и му махна да влезе.

— Разбира се, дядо. Заповядай.

— Изглеждаш разстроен — каза Пъг, докато сядаше на стола от другата страна на голямата дъбова маса, на която работеше Арута.

— Така е.

— За Джими и Даш?

Арута кимна и извърна очи към прозореца и топлия пролетен следобед отвън. Очите му се присвиха. Бяха хлътнали, с торбички под тях — белег от безсънието, което го мъчеше, откакто бе изпратил синовете си на опасната им задача. В косата му имаше повече бели коси, отколкото предния месец.

Арута погледна Пъг и попита:

— Какво има?

— Проблем.

Арута кимна.

— И не един. Кой точно ще обсъждаме?

— Патрик.

Арута стана, заобиколи масата, отиде до вратата и надникна. Отвън над купищата документи се бяха прегърбили двама чиновници и преглеждаха отчети и молби за доставки.

Арута затвори вратата, върна се на мястото си и седна.

— Какво предлагаш?

— Предлагам да изпратиш писмо до краля.

— И? — Арута се взря в очите на магьосника.

— Мисля, че в Запада ни е нужен друг пълководец.

Арута въздъхна и Пъг усети умората, покрусата, тревогата и съмнението му. Моментално разбра какъв ще е изходът от разговора им — още преди Арута да е изрекъл и една дума.

— Историята ни учи — каза херцогът, — че твърде често не разполагаме с най-добрите хора за една или друга работа. Учи ни обаче също така, че ако останалите вършим своята, все някак ще се справим.

Пъг се наведе към него.

— Ето на толкова сме — той долепи палец и показалец — до война с Велики Кеш. Не смяташ ли, че е редно да приключим сегашната преди да започнем друга?

— Какво аз мисля, е несъществено — каза Арута. — Аз съветвам принца, но владението е негово. На мен само ми е позволено да го ръководя от негово име.

Пъг не каза нищо, само го гледаше.

Изведнъж Арута избухна и удари с ръка по масата.

— Проклятие, аз не съм баща си!

Пъг помълча още малко, след което отвърна:

— Никога не съм казвал, че си… или че трябва да бъдеш.

— Не, но си го мислиш. „Как ли щеше да се справи с това Джеймс?“

— Майка ти четеше чуждите умове, Арута, не аз.

Арута се наведе напред.

— Ти си ми дядо, но аз почти не те познавам. — Погледна към тавана, сякаш да събере мислите си, и добави: — А това означава, че и ти почти не ме познаваш.

— Ти отрасна в другия край на Кралството, Арута. Все пак сме се виждали от време на време…

— Трудно е да растеш, заобиколен отвсякъде от легенди — каза Арута. — Знаеш ли това?

Пъг сви рамене.

— Не съм сигурен.

— Баща ми беше Джими Ръчицата, крадецът, превърнал се в най-могъщия благородник в Кралството. Наречен съм на мъжа, който почти безспорно е най-бляскавият владетел, който Западните владения са познавали.

— Двамата с краля по не един повод сме обсъждали какво значи да сме синове на такива мъже. — Той посочи магьосника с пръст и продължи: — А ти… ти изглеждаш все едно, че си мой син. Изглеждаш по-млад, отколкото беше, когато бях дете. Превръщаш се в загадъчна и плашеща фигура, дядо. Пъг, Безсмъртния чародей! Човекът, който ни е спасил във Войната на разлома.

Арута замълча, претегли думите си и продължи:

— Боррик, преди да стане крал, веднъж ми каза, че нашите роли ще са много по-различни от тези на бащите ни. — На Арута бе поверено командването на Крудий, задача, изискваща да се действа без колебания и съмнения. — Баща ми е бил безочливият хлапак, който е спасил Арута и после е станал неговият най-доверен съветник и приятел. Двамата винаги са намирали отговор.

Пъг се засмя, но в смеха му нямаше подигравка.

— Сигурен съм, че щяха да кажат, че и те са имали съмнения и са допускали грешки, Арута.

— Може би, но резултатите са налице. Като дете съм слушал разказите в Риланон, истории, разказвани за забавление на благородници, които никога не бяха виждали Крондор, да не говорим за Далечния бряг. Как принц Арута спасил Крудий от цуранския враг и как отишъл в Крондор, където срещнал принцеса Анита. Как татко помогнал на двамата да се измъкнат от града, как по-късно помогнал на граф Касуми да се добере до краля.

Арута потъна в спомени.

— Тогава чух и историята за ренегата моредел и за измамния магьосник от Келеуан, слушах и за нападението на Сълзата на боговете. Чух за Угодника, опитал се да се наложи над Шегаджиите, и други истории за по-безразсъдната младост на татко. — Погледна Пъг. — Не бях благородник, четящ сухи донесения, а момче, слушащо разкази от баща си.

— Какво ми говориш? — каза Пъг. — Че не се чувстваш годен за задачата ли?

— Никой не може да бъде годен за задачата да оправи Кралството, дядо. — Арута присви очи. — Дори ти.

Пъг вдиша дълбоко и се отпусна.

— Значи Патрик няма да се откаже от Звезден пристан?

— Той иска да си върне всичко, дядо. Иска да върне славата на този град, дори по-голяма отпреди. Иска Кеш напълно да се оттегли от Долината. Иска Горчивото море да бъде прочистено от квегански корсари и кешийски пирати, и когато Боррик умре и той отиде в Риланон да вземе короната, да се прослави като най-великия принц в историята на Запада.

Пъг промълви:

— Боговете дано ни пазят от суетни монарси.

— Не е суета, Пъг. Страх е.

Пъг кимна.

— Младите хора често се боят от провал.

— Разбирам страха му — каза Арута. — Може би ако бях наречен другояче, Джордж или Хари, Джак или Робърт… но не; нарекоха ме на мъжа, от когото татко най-много се възхищаваше.

— Принц Арута будеше голямо възхищение. От всички мъже, които съм познавал, той беше един от най-надарените.

— Факт, с който съм болезнено наясно. — Арута се отпусна. — Ако Арута все още беше принц, а татко все още херцог, може би мечтите на Патрик за възвърната слава щяха да са възможни. Но сега…

— Какво?

— Ние сме по-дребни.

Лицето на Пъг помръкна.

— Уморен си. Уморен си и си загрижен за момчетата. — Стана. — А колкото за Патрик и Кралството, и всичко останало, така е в живота — човек се тревожи и се уморява. — Наведе се над масата и добави: — Но запомни следното: ти си способен. И доколкото си мой внук, няма да ти позволя да забравиш това. Момчетата са мои правнуци. Гамина може и да не ми беше кръвна дъщеря, но ми беше дъщеря по сърце и заради това обичам всичките й деца и внуци без разлика. — Пресегна се през масата и сложи ръка на рамото на Арута. — Особено теб.

Влагата бликна неканена в очите на Арута.

— Мен?

Пъг промълви:

— Ти може да не приличаш на баща си колкото би ти се искало, но представа нямаш колко приличаш на майка си. — Свали ръката си и се обърна да си тръгне. — Ще те оставя. Почини си и когато се почувстваш по-бодър, нека вечеряме заедно. — Спря при вратата и каза: — И се постарай да не се тревожиш чак толкова за момчетата. Сигурен съм, че са живи и здрави.

Отвори вратата и излезе. Арута, херцогът на Крондор, остана да седи мълчалив и замислен над казаното от дядо му. Накрая си позволи лукса да въздъхне тежко и отново се залови с работата, която го чакаше. Може би наистина трябваше да си отдъхне малко преди вечерята. И докато преглеждаше доклада на върха на купчината си помисли: „Момчетата са способни. Дядо е прав и те са живи и здрави.“

Войникът замахна и главата на Джими се отплесна назад. Очите му се насълзиха от болка и всичко пред погледа му за миг почервеня. Коленете му омекнаха и той усети, че залита да падне, но другите двама стражи го задържаха прав.

— Така — каза разпитващият го завалено. — Да почнем пак. Защо се промъкваше в Крондор?

Малар го държаха други двама войници. От носа му течеше кръв и дясното му око беше подпухнало, след като бе изтърпял своята част от разпита. В този момент Джими бе много доволен, че двамата с Даш не му бяха казали нищо.

Джими поклати глава.

— Казах ви. Наемник съм от Изтока, а това е моят „обирач на кучета“. Търся си работа.

— Грешен отговор — каза мъжът и го удари пак. Джими залитна и остана прав само благодарение на двамата войници. Изплю кръв и изхриптя през подутите си устни:

— Какво искате да ви кажа?

— На всички наемници извън стените им е наредено да не влизат в Крондор. Ако беше плячкаджия, щеше да го кажеш. — Кимна и двамата мъже завлякоха Джими до стената и го пуснаха на пода. Мъжът коленичи и надвеси лицето си над него.

Приличаше на скот, с изпъкнали вежди и дълга черна коса, провиснала над раменете му. Беше пуснал къса черна брада и от толкова близо Джими видя, че шията и раменете му са нашарени с белези. Мъжът го сграбчи за косата и изръмжа:

— Или си глупак, или си шпионин. Кое от двете?

Джими замълча за по-драматичен ефект, след което бавно отвърна:

— Дойдох да потърся брат си.

Войникът стана, махна с ръка и другите двама войници вдигнаха Джими и го преместиха на един стол. Намираха се в голяма спалня на някакъв хан, превърната в нещо като затворническа килия.

Джими и Малар ги бяха довлекли тук предната нощ и разпитът беше започнал веднага. Разпитваха ги с бой в продължение на час, след което ги оставяха сами. Щом успееха да се съвземат, вратата се отваряше и разпитът се подновяваше. Джими разбираше, че този странен график е избран преднамерено, за да срине самообладанието им. Въпреки привидната бруталност на разпитващия ги мъж цялата процедура беше много добре замислена и коварна. Беше замислена да го обърка, без да го лиши от способността да говори свързано. Беше методичен подход, целящ да изтръгне всякакви грешки и противоречия. Джими се беше борил да се съсредоточи до предела на възможностите си, за да предотврати подобна грешка; мъчеше се да обърне ситуацията в своя полза.

Единият му страх се изразяваше в това, че те вече са хванали Даш. Ако беше така, то признанието, че търси брат си, щеше да съвпадне с арестуването на Даш. Донякъде това си беше истина, а след като беше истина, можеше да се окаже много по-убедителна от всяка изкусно съчинена лъжа.

— Брат ти ли? — каза мъжът, свил юмрук за поредния удар. — Какъв брат?

— По-малкия ми брат. — Джими се отпусна на стола и се хвана за него, за да не падне. — На няколко мили от града ни нападнаха разбойници и побягнахме към Крондор. — Замълча, но след като разпитващият отново го заплаши с юмрук, изломоти: — Разделихме се. Разбойниците подгониха него, а ние двамата побягнахме. Видяхме разбойниците на връщане и знаем, че не са го хванали… не видяхме някой да води коня му, а беше добър кон, тъй че щяха да го задържат. — Преглътна. — Може ли малко вода?

Старшият кимна и един от стражите излезе от стаята и след малко се върна с вода. Джими отпи жадно, след което посочи с очи към Малар. Мъжът, който го разпитваше, кимна и слугата също получи чаша вода.

— Продължавай — каза разпитващият.

— Проверихме всички биваци отвън. Никой не го е виждал.

— Може някой вече да му е прерязал гърлото.

— Не и на моя брат — каза Джими.

— Откъде знаеш? — попита разпитващият.

— Защото щях да разбера. И защото ако някой му беше прерязал гърлото, щеше да му обуе ботушите.

Разпитващият погледна краката на Джими и кимна.

— Хубави ботуши. — Даде знак на един от мъжете, той изхвърча навън и се върна с една торба. Отвори я и изсипа съдържанието й на пода. Разпитващият каза:

— Тия на брат ти ли са?

Джими погледна ботушите. Бяха на Даш: един ботушар в Риланон им беше направил еднакви.

— На левия ще видиш знака на ботушаря — малка бича глава.

Мъжът кимна.

— Видял съм го.

— Брат ми жив ли е?

Мъжът кимна.

— Поне допреди два дни. Преди да избяга.

Джими не можа да се сдържи и се усмихна.

— Избягал?

— С още трима. — Мъжът изгледа Джими за миг и каза: — Отведете ги.

Обърна се и излезе. Джими и Малар също излязоха, с по един страж от двете им страни.

Отведоха ги в някогашната гостилница на хана и Джими най-сетне разбра къде се намира — в онова, което бе оцеляло от един много богат хан на име „Седемте геми“, недалече от центъра на Търговския квартал. Беше на няколко преки от кафенето на Барет, където се въртеше основният финансов бизнес на Западните владения. Джими огледа помещението и прецени, че ханът е останал почти незасегнат. Пушекът беше нанесъл доста щети и ги нямаше стенните пана, които красяха преди това място, но мебелите бяха непокътнати и стаите все още можеха да се заключват. Бяха го разпитвали в един от задните складове, близо до кухнята, а сега го водеха към другия край на гостилницата, в отделения със завеса голям салон.

Там седяха трима мъже, военни, доколкото можеше да се съди по облеклото и държането им. Мъжът в центъра преглеждаше някакъв пергамент — донесение някакво, предположи Джими. Разпитващият отиде при масата, наведе се и заговори тихо. Мъжът вдигна очи към Джими, кимна му и той се приближи. Тримата мъже изглеждаха улисани в книжата пред себе си и го оставиха дълго да стои мълчаливо. Накрая мъжът в средата му обърна внимание и го попита:

— Как се казвате?

— Джими — отговори Джими.

— Джими — повтори мъжът. Огледа съсредоточено лицето му, а Джими — неговото.

Беше мъж на средна възраст, може би дори към петдесетте. Изглеждаше все още стегнат, макар че някогашните мускули бяха поизтънели от трудностите на кампанията и студената, гладна зима. Истински воин, от прошарената тъмна коса, привързана назад, за да не пада над кафявите му очи, до квадратната, гладко обръсната брадичка. Нещо в него изглеждаше познато на Джими — и изведнъж се сети: с държането и гласа си мъжът приличаше на онова, което помнеше за принц Арута от детството си. Излъчваше сурова строгост и пресметлива интелигентност. Да я подцени щеше да е фатално.

— Ти си шпионин — каза мъжът. — В това съм почти сигурен. — Говореше кралската реч само с лек акцент.

Джими не каза нищо.

— Но проблемът е дали си лош шпионин, или ужасно умен. — Въздъхна, сякаш замислен над това. — Брат ти, ако наистина е твой брат, се оказа много по-добър шпионин, отколкото предполагах. Държах го под наблюдение, но той успя да избяга. Знаехме за каналите под стените, но точно за този вход не знаехме. Влезе и изчезна. — Изгледа претеглящо Джими и заяви: — Няма да повторя тази грешка. — Посегна към чашата до себе си и отпи; май беше вода. Джими бе впечатлен от говора му — той говореше почти без акцент. Беше ясно, че е учил езика усърдно: говореше го почти като човек, комуто е роден език.

Мъжът продължи:

— Установих, че ботушите, за които твърдиш, че принадлежат на брат ти, са изработени от изключително уважаван майстор обущар в Риланон, столицата на вашата държава. Така ли е?

Джими кимна.

— Така е.

— Нелогично ли би било да заключа, че обикновени наемници едва ли биха могли да се сдобият с два такива еднакви чифта ботуши, освен ако всъщност не са обикновени наемници?

— Ни най-малко не е нелогично — каза Джими. Мъжът махна на един от колегите си и той излезе, донесе един стол и покани Джими да седне. Джими кимна благодарно и рече:

— Нескромно ли би било да заявя, че ние сме необикновени наемници?

— Ни най-малко — отвърна мъжът. — Макар че би замирисало на неискреност.

— Завися от вашата милост — каза Джими. — Дали съм шпионин, или не е почти без значение. Можете да ме убиете, когато ви хрумне.

— Така е, но убийството не ме привлича особено. Твърде много убийства съм видял през последните двайсет години. — Махна на другия седящ до него мъж и той стана от стола си и предложи на Джими чаша вода. — Съжалявам, че не разполагаме с по-приятно питие, но поне е чиста. Прочистихме един от главните кладенци в северната част на града и сега черпим от него прясна вода. Вашият херцог Джеймс не ни остави много удобства.

Джими се престори на безразличен, като чу дядовото си име. Нашественикът беше твърде добре информиран за нещата в Крондор и Кралството, щом знаеше за херцог Джеймс и за един от най-добрите ботушари в Риланон.

— Но се справяме — каза мъжът. — Изхранването на работниците е трудно, но риболовът върви добре, а се намират и такива, които са склонни да ни продават срещу малкото плячка, която заварихме в Крондор.

Джими се заинтригува. Но също така остана нащрек. Този човек явно не се притесняваше какво говори пред него и изглеждаше важна фигура.

Мъжът стана и попита:

— Можеш ли да вървиш?

Джими кимна и стана.

— Ще се справя.

— Добре. Ела с мен.

Джими излезе с него през вратата на хана. Следобедното слънце светеше ярко и той примижа.

— Налага се да повървим, съжалявам. Конете са важна съставка от сегашната ни храна. — Обърна се към Джими. — Макар че държим няколко за вестоносците.

Тръгнаха по една оживена улица. Въпреки че повечето хора бяха въоръжени и очевидно войници, тук-там се мяркаха и работници и жени. Всеки изглеждаше зает с някаква задача и не се забелязваха обичайните градски безделници — пияниците, проститутките, мошениците и просяците. Набиваше се на очи и отсъствието на уличните хлапаци, чиито дрипави банди по-рано изпълваха бедняшките квартали на града.

— Ако позволите да попитам — каза Джими, — къде е моят слуга?

— Настанен е удобно. Не се притеснявай за него.

После спря и рече:

— Джими, ако си шпионин, най-вероятно се чудиш какво точно става в Крондор.

— Минавало ми е през ума — отвърна Джими. — Може и да не съм шпионин, но е съвсем очевидно, че тук се извършва много по-сериозна работа от обикновената подготовка за пролетна офанзива. Извън стените имате войници, които горят от желание да постъпят на служба, а вие не ги взимате. Върши се много работа, но част от нея… — той посочи една близка сграда, където двама войници окачваха нова врата — явно е, че е не е военна по характер. Сякаш сте дошли в Крондор, за да останете.

Мъжът се усмихна и Джими отново си спомни за стария принц — този човек притежаваше същата загадъчна полуусмивка, присъща на Арута, когато нещо го развеселеше.

— Добро наблюдение. Да, ние не се каним да напускаме скоро.

Джими кимна. Главата му все още кънтеше от изтърпяния бой.

— Но отхвърляте мечовете, които ще ви помогнат да се задържите тук, щом се върне армията на принца.

— Колко шпиони има сред тази сган отвън? — попита мъжът.

— Представа си нямам. — Джими сви рамене. — Но бас държа, че не са много.

— Защо?

— Защото никой в Кралството не може да мине за човек от вашите. Не говорим вашия език.

— Аха — каза офицерът. — Има обаче и такива. Някои от вашите сънародници са били сред нас години наред. Най-напред научихме за една група, наричаща себе си Пурпурните орли на Калис, още преди падането на Махарта. Сега знаем, че са били агенти на Кралството. Знаем, че са сред нас. — Стигнаха стените и мъжът махна на Джими да се качи с него по стълбището до бойниците.

Докато се изкачваха, мъжът продължи:

— Ние, които командвахме, така и не добихме ясна представа за тази кампания. За да разбереш в какво се превърнахме, трябва да знаеш какво бяхме преди. — Стигнаха бойниците и мъжът махна на Джими да го последва. Отидоха при един наскоро възстановен участък от стената, с добре наместени и укрепени с нова замазка камъни. Човекът посочи извън стената, на изток. — Там има една държава. Вашето кралство. — Обърна се и го погледна. — В моето отечество нямаме такива държави. Имаше градове-държави, управлявани от мъже низки или благородни, користолюбиви или щедри, мъдри или глупави. Но най-голямата власт се простираше на не повече от една седмица езда на войниците на владетеля. Докато вашият народ има идея за нация, за държавност. Идея, от която съм силно заинтригуван, за да не кажа запленен. Представата, че хората, които живеят на повече от цял месец път от седалището на един владетел, се заклеват на този владетел, готови са да умрат за този владетел… — Той спря. — Не, не за владетеля, за тази държава. Това наистина е възхитителна идея.

— Много време отделих през тази зима в разговори с някои от пленниците, които можеха да ме научат, мъже и жени с някакво образование или опит, които да ми помогнат да разбера самото понятие за това кралство. — Той поклати глава. — Велико нещо е тази ваша нация — държава.

Джими сви рамене.

— Приемаме го от само себе си.

— Разбирам. Защото никога не сте познавали друго устройство. — Мъжът погледна отвъд стената. Долу се стелеше същинско море от шатри и устроени набързо заслони. Ехтеше човешка глъч — смях, ядосани викове, гласове на амбуланти, детски плач. — Но за мен понятието за нещо по-голямо от това, което аз самият мога да държа в ръце — за оня, който ме е наел или за самия себе си — това понятие е удивително.

Вятърът задуха и следобедният въздух замириса на сол и въглен. Мъжът продължи:

— Кажи ми, защо този град е построен тук? — Погледна на запад. — И да има на света по-лош залив, аз поне не съм го виждал.

Джими сви рамене.

— Разказват, че първият принц на Крондор обичал да гледа залеза от хълма, на който е построен дворецът.

— Принцове. — Мъжът поклати глава и въздъхна. — Сега прочистваме този ужасен залив. Издирихме неколцина от онези, дето се наричат „Коработрошачи“ и сега те с магията си ни вадят потъналите корпуси. Справяме се с по един на всеки три дни и ще разчистим залива преди следващата зима.

Джими не каза нищо.

— Знаем, че събирате остатъците от своята флота в залива Шандън, в селото, което наричате порт Викор. Засега нямаме флота, но ще имаме кораби и ще задържим града.

Джими сви рамене.

— Може ли да попитам защо?

— Защото няма къде да отидем.

Джими погледна мъжа и каза:

— Ако имаше начин да се върнете в родината си…

— Там няма нищо. — Той погледна на изток. — Така или иначе, натам е бъдещето ми. — После погледна на запад. — Страната натам е опустошена след над двайсет години война. Не е останал нито един по-голям град. Останали са малки, затънтени градчета, които на върха на благоденствието си едва ли са били по-процъфтяващи, отколкото е сега сриналият се в пепелища Крондор. Градове-държави с дребни хорица, без чувство за бъдеще. Всеки техен следващ ден е като предишния.

Обърна се към Джими и го изгледа.

— На следващото Средилетие ставам на петдесет и две години, момко. Войник съм от шестнайсетгодишен. Воювам от трийсет и шест години. — Загледа се към града. Слънцето вече се спускаше на запад. — Адски дълго време в проливане на кръв и в кланета. — Облегна се уморено на парапета. — През последните двайсет години служих на демони или на тъмни богове, не знам, но знам, че армията на Изумрудената кралица беше съставена от мъже, заблудени от тъмни сили, подлъгани с обещания за богатство, за власт и безсмъртие. — Гласът му стана унил. — Или тласкани от страх. — Той сведе поглед, сякаш се срамуваше да погледне Джими в очите. — Като млад бях изпълнен с амбиции. Жадувах да си създам име. На осемнайсет съставих свой наемнически отряд. На двайсет вече командвах хиляда мъже.

— Отначало се радвах, че служа на Изумрудената кралица — продължи мъжът. — Нейната армия беше най-великата, известна някога в моята страна. Завоеванията носеха плячка, злато, жени, повече набор. — Затвори очи, унесен в спомена. — Но след време годините започват да се нижат и човек открива, че жените вече не го привличат и че златото е само толкова, колкото можеш да носиш със себе си. Освен това с него не можеш да направиш нищо, освен да набираш още мъже.

Погледна Джими и посочи с палец през рамото си, на север.

— Моят стар приятел Нордан е там, зад гърба ми. Доколкото познавам Фадавах, отредено ми е да бъда стъпкан на прах от завръщащата се армия на принца на Крондор. Аз трябва да го задържа и да му пусна кръв, докато Нордан строи отбраната си по главния път на север оттук, за да се задържи в Сарт. — Погледна през рамо, сякаш можеше да види далечното градче. — Онова изоставено абатство е адски добра позиция за отбрана. Окопае ли се там, на вашия принц ще му е нужна цяла година, за да го изтръгне.

Обърна се отново към Джими и продължи:

— Междувременно Фадавах ще завземе вашия град Ла Мут. Тази година няма да тръгне срещу Ябон, ще се задоволи да се укрепи южно от този град и да го подложи на едногодишен глад. Разполага с достатъчно средства, за да попречи на подкрепленията и продоволствието да стигнат до града, докато отблъсква вашите сили от юг.

— Защо ми казвате всичко това? — попита Джими.

— Шпионин или не, искам да отнесеш послание от мен до принца. Убеден съм, че той все още е в Даркмоор, но не се съмнявам, че разполага със сили на не повече от един ден езда на изток. Ще ти осигуря ескорт донякъде и после ще те пусна.

— А защо просто не му изпратите писмо?

— Защото смятам, че си шпионин, и мисля, че е по-вероятно да повярват на теб. Ако изпратя някого от своите хора или някой непознат на принца или на хората около него пленник, ще мине дълго време, докато го убеди за намерението ми. А времето е лукс, с който никой от нас не разполага.

— Вие сте генерал Дуко — каза Джими.

Мъжът кимна.

— И един от най-старите ми бойни другари ме изпрати тук на сигурна гибел. Двамата с Фадавах сме служили заедно в какви ли не кампании още преди да започнем да се бръснем. Но той се страхува от мен и това е смъртната ни присъда.

— Какво искате да предам на принц Патрик?

— Имам предложение за него.

— Какво?

— Желая да преговаряме и да изгладим разногласията си.

— Готов сте да се предадете?

— Боя се, че не е толкова просто. — Генералът се усмихна с одевешната едновременно успокояваща и обезпокоителна полуусмивка. — Патрик сигурно ще ме хвърли с хората ми в лагер и ще иска да ни превози обратно в Новиндус, когато си осигури средства, а това би означавало години пътуване.

— Аха. Обръщате плаща?

— Не съвсем. Все едно дали ще се предам, или ще приема златото му за служба, и в двата случая накрая ще се окажа човек, който си търси кораб, за да се върне в една страна, където няма място за него. Не, Джими. Необходимо ми е друго решение. Търся бъдеще за себе си и за хората, които предвождам.

— Какво искате да предам на хората на принца?

— Предай им, че лично съм подбрал мъжете, които са с мен тук в Крондор. Кажи им, че онези, към които съм имал резерви, останаха с Нордан. Мога да гарантирам за хората си. — Той се вгледа за миг в очите на Джими. — Предай на вашия принц на Крондор, че ще се закълна във вярност към Короната в замяна на земя и титли. Нека да ми дари имения и приходи и аз ще поведа армията на север, за да навестя своите стари приятели Нордан и Фадавах.

Джими помълча малко. Беше удивен както от предложението, така и от логиката зад него.

— Не знам какво ще каже той.

— Е, ако знаехме какво ще каже, нямаше да изпратим теб, нали?

Джими поклати глава.

— Хайде, сега се нахрани и отдъхни. Тръгваш призори.

После поведе Джими надолу по стъпалата.

Джими се загледа в гърба му и се замисли за исканията му. На един дъх той бе определил цената: опрощение за нападението на Западните владения, и не само това — да му се даде благородническа титла, да го обявят за граф или барон на някои земи в Запада и да му дадат власт да управлява тези земи. Джими поклати глава. Дали Патрик щеше да го направи, или гневът му щеше да се излее върху хората от двете страни на фронта и да причини още по-безполезно кръвопролитие?

Даш отпи от рядката супа.

— И после какво?

— Останахме в онова мазе седмица или повече. Трудно беше да се прецени, след като бяхме на тъмно през цялото време. — Старецът понечи да остави купата си, която трепереше в немощната му длан, и младата жена пристъпи да я хване, за да не падне на пода. — Благодаря, Трина.

Гласът му беше грапав като лицето му, но след като свикна със звученето му, Даш вече го разбираше достатъчно добре.

Тримата, които бяха дошли с Даш, още ги нямаше и около простата дървена маса седяха само Даш, старецът и жената.

— Как да ви наричам? — попита Даш.

— Дядо ти ме наричаше Лизли. Име, което не съм използвал от толкова години, че вече не мога да ги преброя, но върши работа. През живота си съм имал толкова имена, че вече почти не знам кое е истинското ми.

— Лизли, вие ми разправяхте за дядо и баба.

— Джеймс запали маслото, което бе пуснал по каналите. Знаехме, че е твърде рисковано, и така се оказа. Аз бях в изходния тунел пред тях и когато избухна взривът, изхвърчах от устието на тунела като тапа от бутилка пенливо вино. Получих тежки изгаряния, както виждаш, и половината ми кокали бяха натрошени, но аз съм си костелив орех.

— И намерихме жрец лечител, който се погрижи за него — каза Трина.

— За малко да го убият, докато го накарат да ме цери, веселата ми сган главорези. Но ме спасиха преди горкият брат на Килиан да издъхне от изтощение. Изстиска ми още няколко години животец, докато уредя работите в Крондор.

— А дядо и баба?

Старецът поклати глава.

— Джеймс и Гамина бяха последните в тунела, зад мен. Нямаха никакъв шанс, момче.

Даш знаеше, че дядо му и баба му са загинали — прадядо му Пъг им го беше казал, но след като завари Праведника жив, в сърцето му бе пламнала искрица надежда. Сега тя отново угасна и болката отново го жегна.

— Ако това изобщо е някаква утеха, ще ти кажа, че умряха бързо и заедно — каза Лизли.

Даш кимна.

— Баба нямаше да пожелае да живее без дядо.

— Не познавах брат си много добре, Даш. Срещнахме се веднъж като младежи и след това отново, преди няколко години. — Старецът се изсмя сухо. — Всъщност той ме лиши от работа и някои от по-амбициозните сред Шегаджиите за малко щяха да ме убият… Но през тези няколко дни, които преживях с него и баба ти, имах възможността да чуя много истории. Сигурен съм, че си слушал повечето от тях. За принц Арута и пътуването му до Моралайн, за падането на Арменгар, откъдето му бе дошла идеята за този гаден огнен капан, в който се уби. Чух за пътуването му до Кеш и как лорд Нироум се опитал да свали императрицата. Разказа ми за своето издигане във властта и за времето, през което управлявал в Риланон.

Лизли въздъхна.

— Мислех се за успял човек. Когато умрял баща ми, един от най-доверените му помощници установил контрол над Шегаджиите и се нарекъл Добродетелния. Аз на свой ред го свалих и се нарекох Пресметливия. А се върнах на името Праведника, като знак, че спазвам споразумението, което бях сключил с дядо ти, и за да създам лъжливото впечатление, че съм се разграничил от Шегаджиите… Но моите постижения бледнеят в сравнение с тези на Джими Ръчицата, крадеца, управлявал поред двата най-могъщи града в Кралството. Той беше най-могъщият благородник в държавата. Какъв човек беше само!

Даш кимна.

— Разбирам какво искате да кажете. За мен той беше просто дядо и ми разказваше много чудни истории. Понякога забравях, че са истински.

Праведника каза:

— Но сега въпросът е какво да правя с теб?

— С мен?

— Ти си тук, за да шпионираш за баща си. Само по себе си това не е проблем, но фактът, че си ме видял, говорил си с мен и пускането ти е проблем.

— Ако се закълна, че няма да казвам нищо за вас на никого, това ще промени ли нещата?

Старецът отново се изсмя сухо.

— Едва ли. Ти си този, който си, момче, и тези неща може да останат помежду ни за известно време, но рано или късно, когато работите тук донякъде се оправят, ще дойде ден когато някой Шегаджия ще създаде проблем, който ще предизвика малко по-сериозно внимание към нас. Случва се от време на време. И тогава ще започнеш да се чудиш на кого си длъжен да бъдеш по-верен, на своя принц или на стария Лизли, дядовия ти брат. Предвид цялото ти родословие, не се съмнявам, че ще ме предадеш при първата възможност.

Даш стана.

— Дядо ме научи по-добре. — Извърна поглед към момичето и после отново — към стареца. — Освен това Шегаджиите, които видях, засега не представляват заплаха за суверенитета на държавата. А остава и малката подробност, че в момента ние не контролираме Крондор.

— Това съображение тежи, вярно. И тъкмо то ме въздържа да заповядам смъртта ти. В момента ти не представляваш заплаха. Какво мислиш, че можеш да уредиш за нас, ако ти помогнем да се измъкнеш на свобода и да се върнеш при баща си?

— Не мога да обещая нищо — отвърна Даш. — Нямам пълномощия. Но допускам, че с малко повече разговор мога да убедя татко да обяви обща амнистия за всички ваши хора, които ни помогнат да си върнем града.

— Малко бой срещу амнистия?

— Нещо такова. Ако можем да разчитаме на неколцина от вас зад стените на ключови места и в подходящия момент, това може да ни спести гибелта на много хора под стените.

— Е, нека помисля над това. Утре ще ти съобщя какво ще направя. Сега си почини и не се опитвай да бягаш.

— А приятелите ми?

— За тях се грижат. Не знам колко са важни за теб, но разчитам на тях, за да мога да те държа изкъсо, след като не мога да разчитам на честната ти дума.

Даш кимна и закуцука към вратата.

— Трина ще ти прави компания през нощта. — Даш понечи да изобрази задоволство, но мрачният поглед на жената даде да се разбере, че забавната двусмислица й се губи.

Даш седна върху купчината слама в ъгъла, предназначена явно за постелята му тази нощ. Мълчаха. Трина седеше на стола до масата и го гледаше.

— Е, добре. Ще си разказваме ли случки от живота? — попита той.

Тя извади една от камите си и почна да чисти ноктите си с върха й. Вдигна единия си крак на масата и каза:

— Не, паленце. Няма.

Даш въздъхна, изтегна се на сламата и затвори очи.

6.Избор

Накор се намръщи.

Огледа големия склад в Даркмоор, който бе избрал за оперативна база, и заяви:

— Няма да стане.

Шо Пи, първият му послушник, го погледна неразбиращо.

— Какво, учителю?

Откакто се самопровъзгласи за глава на Църквата на Арч-Индар, Накор бе престанал да възразява на упоритостта, с която младият бивш монах на Дала го наричаше „учителю“. Посочи фургона, който разтоварваха пред неговата „църква“, и рече:

— Поръчахме два пъти повече.

— Знам — извика водачът на втория фургон и дръпна юздите. — Здрасти, Накор.

— Здрасти, Ру! — викна бившият комарджия, станал отскоро върховен жрец. — Къде е останалото жито?

— Това е всичко, приятелю — каза Рупърт Ейвъри, най-богатият доскоро човек в Западните владения, а сега — горд собственик на цели три фургона, три конски впряга и умопомрачителен дълг от страна на почти фалиралото Кралство. — Повечето от това, което мога да купя, отива за принца, за да си храни войниците.

— Но аз имам злато.

— За което съм ти вечно благодарен, защото без твоето покровителство нямаше да мога да изкупя и най-жалкото количество зърно. Кредитите ми в Изтока нараснаха неимоверно и съм принуден да си продавам тамошните имоти, за да си плащам дълговете, а парите, които ми се дължат, са от несъществуващите сега Западни владения.

— Изглеждаш необичайно щастлив за човек в такова окаяно състояние — отбеляза Накор.

— Карли скоро пак ще ражда.

Накор се засмя.

— Мислех, че до гуша ти е дошло от деца.

На тясното лице на Ру се изписа почти детинска усмивка.

— Беше, но след като избягахме от Крондор и докато стигнем в Даркмоор, хм, през това време бях с тях почти всеки ден и научих много неща за децата си. — Усмивката му повехна. — И за себе си, също така.

— Винаги е добре човек да научи нещо за себе си — отбеляза Накор. — След като разтовариш, влез, ще ти направя чай.

— Имаш чай? — възкликна Ру. — Къде го намери?

— Подарък от една жена. Скътала го преди войната. Не е много добър, но си е чай.

— Добре. Като свърша тук, ще дойда.

Накор влезе в сградата, където друг негов послушник надзираваше клас ученици. Този път бяха петима и слушаха встъпителен урок за ролята на доброто във вселената. Накор си даваше сметка, че повечето от тях — ако не и всички — са тук заради жалката храна, която църквата му осигуряваше след лекцията, но все се надяваше, че някой ще откликне. Досега беше привлякъл петима нови ученици, и с Шо Пи ставаха шестима. Предвид едностранното му решение да основе църква на един от четиримата най-велики богове на мидкемската вселена, резултатът бе твърде скромен.

— Някакви въпроси? — попита послушникът. Той самият бе изслушал лекцията едва преди няколко седмици.

Четирима от учениците отвърнаха с погледи, изразяващи ограничена схватливост, но петият — беше момиче — вдигна плахо ръка.

— Да? — попита послушникът.

— Защо правите това?

— Защо правя какво? — попита послушникът.

Накор спря и се заслуша.

— Не вие, всички. Защо проповядвате това послание за добрина?

Послушникът погледна Накор с паника. Никога не го бяха питали за нещо толкова основно и простотата на въпроса го бе стъписала.

Накор се ухили.

— Аз ще отговоря. Но първо трябва да знам кой попита?

Момичето сви рамене.

— Повечето проповядващи са слуги на някой от обикновените богове. Все целят нещо. Вие като че ли не целите нищо и искам да разбера каква е уловката?

Накор се ухили отново.

— Аха, циници сме! Страхотно. Ела с мен. Останалите изчакайте тук и ще получите храна.

Момичето стана и го последва.

Накор я заведе в някогашната кантора, сега превърната в негови лични покои. На пода бяха застлани няколко сламеника, а малък мангал подгряваше котле с вода.

— Как се казваш, момиче?

— Алийта — отвърна девойката. — Защо?

— Защото ме заинтересува.

Момичето го изгледа дръзко от глава до пети.

— Е, жрецо, ако си търсите компаньонка, вие определено не ме интересувате.

Накор се засмя.

— Много смешно! Не, интересуваш ме, защото си любопитна. — Наля чай и й подаде чашка. — Не е много хубав, но е горещ.

Тя отпи.

— Съгласна съм. Не е много хубав.

— А сега — на въпроса. Ще ти отговоря, ако ти ми кажеш какво те доведе тук.

— Преди войната работех в един хан, на запад оттук. Сега е превърнат в пепел. През зимата едва не умрях от глад. Успях да оцелея, без да ми се налага да си разтварям краката, или да убивам някого, но съм гладна, а вашият монах каза, че ще има храна.

— Откровен отговор. Добре. Ще има храна — каза Накор. — Колкото до това защо го правим, нека да ти задам един въпрос. Какво е естеството на доброто и злото?

Девойката примигна и Накор я загледа съсредоточено как оформя отговора си. Изглеждаше на двадесет и няколко години. Имаше простовато лице и раздалечени живи очи, които я правеха да изглежда точно толкова любопитна, колкото показваха въпросите й, и прав нос. Плюс пълни устни и волева брадичка — и като цяло можеше да се нарече привлекателна. Над роклята си носеше тежко наметало, но Накор я бе огледал достатъчно, докато минаваше през бившия склад, за да може да прецени, че тялото й е стройно и гъвкаво.

Накрая тя отвърна:

— Доброто и злото са естества. Те нямат естество. Те са каквото са.

— Абсолютни?

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, доброто и злото съществуват ли в някакъв абсолютен смисъл?

— Предполагам, че да — отвърна момичето. — Имам предвид, според мен хората правят каквото правят, и понякога то е добро, а понякога — зло, а понякога не съм сигурна, но там някъде доброто и злото съществуват, предполагам.

— Добро предположение — усмихна се Накор. — Би ли искала да останеш с нас?

— Зависи — отвърна тя с нескрит скептицизъм. — И зависи защо.

— Трябват ми умни мъже и жени. Трябват ми хора, които съзнават, че това, което вършим, е важно, без да се взимат много на сериозно.

Момичето прихна.

— Никога не съм се взимала много на сериозно.

— Добре. Аз също.

— А какво точно вършите?

Гласът на Накор стана сериозен.

— Там някъде съществуват непонятни за теб сили. Непонятни и за мен. — Ухили се, после отново стана сериозен. — Много от тези качества, които повечето хора смятат за „абстракции“, в действителност представляват обективни същности. Разбираш ли ме?

Тя поклати глава.

— Дума не разбрах.

Накор се засмя.

— Добре. Честна си. Ще го обясня другояче. Добрата богиня спи. Изпаднала е в транс, причинен от зли сили. За да я събудим, ние трябва да вършим добри дела в нейно име. Ако достатъчно от нас започнат да се трудят в името й, тя ще се върне при нас и злото ще бъде изтласкано обратно в сенките, където му е мястото.

— Това го разбирам — каза Алийта.

— Но не го вярваш.

Бившето ханджийско слугинче сви рамене.

— Не знам. Никога не съм отбирала много от богове и богини. Но ако това ще напълни стомаха ми, готова съм да повярвам за малко.

— Съвсем откровено. — Ру влезе в кантората и Накор се надигна. — Ще те храним, докато желаеш да останеш тук и да се учиш да вършиш добро в името на Богинята.

Момичето си излезе, а Ру попита:

— Още една душа, спечелена за вярата?

— Може би — каза Накор. — Потенциално. Доста интелигентна е.

— И привлекателна при това, макар и по странен начин — отбеляза Ру. — Не хубава, но привлекателна.

— Видях — ухили се Накор.

Ру седна и Накор му наля.

— Прощавай, че не изпълних цялата ти поръчка, но недостигът в момента е навсякъде — каза Ру. — Преди малко се карахме с интенданта на принц Патрик. Армията е готова за поход, но нямат достатъчно припаси, а аз не мога да им обещая повече от това, което вече докарах от Изтока, да не говорим за това, което искат. — Ру отпи от горещия чай. — Не е хубав, но става. — Остави чашата на масата и продължи: — Даже фургони не мога да намеря. Можех да докарам повече, ако бях намерил фургони, но повечето майстори на коли в Саладор работят за армията. Ако Патрик убеди краля да ми даде от неговите фургони, бих могъл да ги докарам пълни със стока, но те карат оборудване за войската — оръжия, седла, одеяла, такива неща.

Накор кимна.

— Трябва да си възстановиш търговията и да я развъртиш тук.

Ру се засмя.

— Де да можех.

— А защо не си направиш фургони тук?

— Няма майстори. Самият аз разбирам малко от поддържането им — в края на краищата отраснах като колар, — но не и от правенето им. Знам малко дърводелство, но не ме бива по металните части, а за направата на едно колело си се иска специално умение.

— Ако ти намеря майстори, ще направиш ли нещо за мен?

— Какво?

— Услуга.

Ру се усмихна и киселото му чувство за хумор изби на тясното му лице.

— Будалкаш ме, нали?

Накор се засмя.

— Мошеника не можеш да избудалкаш.

— Казвай.

— Ако ти намеря шестима майстори на коли, искам да поръчаш да ми направят една статуя.

— Статуя ли? За какво?

— Ще ти кажа, след като намеря хората. Ще го направиш ли?

Лицето на Ру се намръщи пресметливо и той отвърна:

— Хайде да са шестима майстори на коли, един ковач и трима дърводелци, и ще ти поръчам две статуи.

— Готово — каза Накор и плесна с ръка по масата. — Имаш ги още утре. Къде да ти ги пратя?

— Превърнах един склад извън града в моя кантора тук, в Даркмоор. Ще я използвам за база, докато не се върна в Крондор. Излизаш от източната порта и на първото кръстовище хващаш наляво. Зеленият склад вдясно, не можеш го сбърка.

— Ще го намеря.

— Има нещо у това момиче — кимна Ру към вратата, през която бе излязла Алийта, и щракна с пръсти. — Ама ми се изплъзва.

— Мисля, че ще се окаже важна фигура.

Ру се засмя.

— Откакто те познавам, никога не съм се лъгал, че те разбирам.

— Така би трябвало да бъде — отвърна Накор. — Защото и аз самият никога не съм се разбирал.

— Мога ли да те попитам нещо, като приятел?

— Разбира се.

— През всичките тези години ти твърдеше, че знаеш само „номера“, но в същото време постигаш най-проклетите неща, които не мога да нарека по никакъв друг начин освен магия. Сега си подхванал да основаваш религия. Значи, въпросът ми е какво всъщност си намислил?

Накор се ухили.

— Започвам нещо важно. Не съм сигурен как ще продължи и се съмнявам, че ще видя края му, но правя нещо, което може би е най-важното от всичко, което съм правил в живота си.

— И мога ли да попитам какво е то?

Накор обгърна с жест бедната сграда, в която седяха.

— Вдигам църква.

Ру поклати глава.

— Щом казваш… Я ми кажи, Накор, някой някога наричал ли те е луд?

Накор се засмя.

— Често, и повечето пъти — сериозно.

Ру стана.

— Благодаря за чая. Ще видя какво мога да направя за зърното. И ако ми осигуриш онези работници, ще ти поръчам статуите.

— До утре.

Шо Пи влезе и рече:

— Учителю, дошлите да чуят урока са готови за храна.

— Да ги нахраним тогава — каза Накор.

Старият комарджия, превърнал се в религиозен водач, спря при вратата на кабинета си погледна замислено петимата. Четирима от тях щяха да си отидат, след като напълнеха коремите си, но момичето, Алийта, щеше да остане. И без да знае защо, Накор разбра, че пътеката на бъдещето му е свърнала в определена посока заради нейното присъствие тук. Не знаеше по какво го е разбрал, но беше сигурен, че оттук насетне тя е най-важната личност в новооснованата му църква и че животът й трябва да бъде опазен повече от всеки друг, включително и неговия. Затаил тези мисли за себе си, той влезе в склада и помогна на послушниците си да нахранят гладните.

Ерик посочи и попита:

— Какво виждаш там?

— Иде нещо по пътя — отвърна Акий, хадатският планинец. — Сам мъж, на кон.

Ерик примижа срещу залязващото слънце. Точно така, едва доловимото доскоро движение, тъмното петънце на яркия небесен фон се превърна във фигура на мъж на кон, който в лек тръс приближаваше по Кралския път.

Ерик фон Даркмоор, капитан на Пурпурните орли, и една смесена част, включваща мъже от неговата рота, хадатски планинци и членове на Кралските крондорски първопроходци, се бяха пръснали от двете страни на пътя.

— От нашите ли е? — попита Ерик.

— Така мисля — каза Акий. — Мисля, че е Джими Джеймисън.

— Откъде си сигурен?

Хадатецът се усмихна.

— С времето човек свиква да разпознава приятеля по начина, по който седи на коня.

Ерик се обърна да види дали мъжът не се шегува и видя, че е сериозен. През зимата Ерик бе прекарал достатъчно време с хадатския планинец и неговата част, за да започне да го уважава и дори харесва, доколкото човек можеше да харесва малко саможивите планински бойци. Акий беше водач в селото си и неговият глас се смяташе за един от най-важните в съвета на хадатския народ в Ябон, това поне Ерик беше разбрал.

Открил бе също така, че мъжът е внук на един приятел и боен спътник на бившия принц на Крондор, някой си Бару, с прозвище Убиеца на влечуги, и поради това се смяташе, че Акий е много отзивчив към Кралството, едно рядко срещано качество сред независимия и суров народ на Ябон. От всички народи, живеещи по границите на Кралството, най-надменни бяха хадатците. Фактът, че част от тях се бяха отзовали на призива на херцога на Ябон за съгледвачи, се свързваше с това, че сред тях беше Акий.

Джими приближи и Ерик и Акий излязоха от заслона на дърветата и подкараха към него. Джими дръпна юздите и вдигна ръка за поздрав.

Щом спряха пред него, Ерик кимна, а Акий каза:

— Изглеждаш, сякаш си преживял нещо неприятно.

— Можеше да бъде и по-лошо — отвърна Джими.

— А Даш? — попита Ерик.

Джими поклати глава.

— Бил е в плен известно време, но им избягал. Не знам дали е в града, или се е измъкнал. Ако се е измъкнал, значи е на път насам. Ако е в града и са го хванали, получих уверения, че няма да пострада.

— Уверения? — възкликна Ерик.

— Дълга история. Трябва да го кажа на принц Патрик или поне на Оуен Грейлок.

— Имаш късмет — каза Ерик. — Тъкмо тръгвам обратно за Рейвънсбърг, където е предната част на Оуен. Принцът все още е в Даркмоор, но оттук дотам пътищата са наши, почти толкова мирни, колкото преди войната. Можеш да стигнеш при принца за по-малко от седмица.

— Добре. Много се уморих по пътя и едно топло ядене, баня и меко легло ще ми дойдат страшно добре.

Ерик кимна и се обърна към Акий.

— Изпрати съгледвачите си на още един ден път на запад и докладвай.

— Няма нужда — намеси се Джими. — Генерал Дуко отзовава всичките си патрули. Единственото, от което може да се опасявате, са разбойници и поотегчени наемници. Можете да придвижите цялата си част до околностите и да вдигнете становете си там, на по-малко от ден езда от града.

Ерик го изгледа с любопитство, но каза само:

— Май ще е по-добре да тръгна с теб, Джими.

— Къде ви е лагерът?

— На няколко мили оттук. — Ерик махна за довиждане на Акий, обърна коня и двамата с Джими подкараха в раван. Ерик описа полукръг с ръката си.

— Държим под свой контрол всички гори на по няколко мили от двете страни на пътя.

— Не сте имали много проблеми през последните няколко седмици, нали?

— Не, всъщност. Малко разбойници, по някой дезертьор, два малки сблъсъка с наемници от съседите ни на юг, но от доста време не сме виждали силите на Фадавах.

— Дуко иска да сключи сделка с Патрик.

— Плаща ли ще обръща? — попита Ерик. Беше служил два пъти отвъд морето и беше запознат с традицията на наемниците в Новиндус да служат на онзи, който предложи най-висока цена. Зависимостта от такива сили беше една от причините, беше убеден той, никой там да не успее да съгради империя, преди Изумрудената кралица да започне своите завоевания.

— Не точно — отвърна Джими и запозна Ерик с предложението на Дуко.

Ерик подсвирна.

— Не мисля, че Патрик ще е доволен. Според това, което ми разправя Грейлок и което сам видях преди да тръгна от Даркмоор, принцът търси повод за бой — с Кеш, с нашественици, все му е едно с кого.

— Ще оставя на баща ми и Оуен да го убедят — каза Джими. — Твърде благоприятно раздаване на картите е, за да не се съгласи. Ако се съгласи, спасява живота на хиляди хора и ускорява възвръщането на Западните владения с цяла година.

Ерик си замълча, но като знаеше буйния нрав на принца, не остана много убеден, че Патрик ще погледне на нещата по този начин.

Даш огледа ботушите и дрехите, осигурени му от Шегаджиите. Вършеха работа, но изобщо не можеха да се сравнят с онези, които му взеха, когато го плениха.

Лизли Ригър, Праведника, го изгледа, когато се надигна да си тръгне.

— Все още не, момче. — Старецът махна на Трина и останалите да напуснат стаята, за да остане с Даш насаме, и когато вратата се затвори, каза:

— Трябва да разбереш нещо. Не мисля, че ще издействаш тази амнистия за нас, така че този разговор може да се окаже безсмислен. Пък и без това аз скоро ще умра. Лекуващите жреци не могат да направят нищо повече, а аз все едно съм стар. Друг ще заеме тук моя пост. Кой ще е той не зная, макар че имам две предположения. Би могъл да го заеме Джон Тъпин — той е силен, суров и мнозина се боят от него. Трина също би могла, стига да си мълчи и да е умна — а тя е, — и да може да се задържи зад кулисите. Но който и да се окаже, споразуменията между теб и мен няма да го обвързват. Както казах, ако не успееш да накараш принца да се съгласи да ни даде опрощение за минали престъпления, е все едно. Но върнеш ли се с обещания, най-добре ще е те да се спазят, защото ако извършиш клетвопрестъпление към Шегаджиите, все едно колко високо си се издигнал, къде живееш или какъв висок пост си получил, рано или късно някой от нашето братство ще те намери през нощта и ще сложи край на живота ти. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Знай и това, Дашел Джеймисън: пристъпиш ли веднъж през тази врата, ти си положил кръвна клетва да не издаваш нито с думи, нито с дело какво си видял тук, нито можеш да свидетелстваш срещу някой от хората, които си срещнал. Това е клетва на мълчанието, защото човек не може да излезе жив оттук без такава клетва.

Даш не обичаше заплахите, но беше слушал от дядо си достатъчно истории за Шегаджиите, за да не се съмнява, че думите на Лизли не са празна заплаха. Затова отвърна:

— Знам правилата не по-зле от всеки, роден тук.

— Не се съмнявам. По-младият ми брат не беше от най-сдържаните. Подозирам, че знаеш за работите на Шегаджиите не по-малко от собствените ми хора. — Праведника махна с костеливата си ръка. — Преди да навести малкия ми дюкян преди години и да ми обясни как стоят нещата и как от мен ще се поиска да ръководя занаята на Шегаджиите, бях готов да се обзаложа, че нашите похвати и тайни са ненарушими. Много бързо разбрах, че Джими ни е следял също както ние следяхме него. И не само това, разполагал е с други, които да ни следят, докато него го няма. Накрая той се оказа много по-добър херцог, отколкото аз — водач на Шегаджиите.

Даш сви рамене.

— Ако Патрик направи каквото го помоля, все едно — всичко ще приключи.

Старецът се засмя.

— Смяташ, че някакво си опрощение ще вкара нашето дрипаво братство в правия път? Само няколко минути след като се оповести опрощението, някои от по-безразсъдните ни младежи ще почнат да режат кесии по пазара или да тарашат по складове и мазета, млади ми Даш. За такива като нас кривият път е ни повече, ни по-малко част от живота ни.

Помълча и добави:

— Някои, като твоя дядо, намират изход. Намират начин да станат по-добри, но повечето си остават оковани към Мамчето и градските канали, към покривите — Пътя на крадците — и краткия живот, свършващ с въжето на палача. Този наш живот е също толкова затвор, колкото подземията на палата, защото шансът за измъкване е малък.

Даш сви рамене.

— Поне всеки от вас — вие, Трина, останалите, ще имат избор. Повечето хора не могат и да искат повече от това.

Старецът се изсмя сухо.

— Твърде умен си за годините си, Даш, ако наистина разбираш това, а не повтаряш само надути фрази, чути от друг. Сега си върви.

Отвън го чакаха тримата му спътници от работната група. Густаф и Талвин бяха заедно, а Рийзи стоеше до неколцината Шегаджии.

— Идваш ли с мен? — попита го Даш.

Рийзи поклати глава.

— Аз — не. Преди да ме хванат бях Шегаджия. Моите хора са тия. Това е домът ми.

Даш кимна и погледна другите двама.

— А вие?

Густаф каза:

— Аз съм мечоносец, но без меч. Търся си работа. Наемаш ли ме?

Даш се усмихна.

— Да, ще те наема.

Талвин каза:

— Аз искам само да се измъкна от града.

— Значи ставаме трима.

Трина застана пред Даш и каза:

— Е, паленце, аз ще ти покажа най-безопасния изход. Изчаквате до полунощ, след което излизате зад най-външните лагери. Вече кръжат слухове, че армията на принца приближава, и мъжете спят, без да се разделят с мечовете си. В такова място не могат да се намерят много приятели.

Даш кимна и попита:

— Оръжия?

— Приготвили сме ви — каза якият мъж, който го беше хванал — Джон Тъпин. — Ще ви ги дадем малко преди да тръгнете.

Даш кимна.

— Да тръгваме тогава.

И погледна към затворената врата, зад която седеше старецът, приел едно от най-загадъчните имена в историята на Крондор — Праведника. Зачуди се дали ще го види пак.

Поеха в мрака.

Пъг седеше кротко и премисляше неизбежния избор. Миранда го гледаше.

След няколко мига той отвърна вниманието си от неведомия образ, увиснал във въздуха зад прозореца, и каза:

— Какво?

Тя се засмя.

— Беше на милиони мили оттук, нали?

Той й отвърна с усмивка.

— Не. Само на неколкостотин. Но на много години от сега.

— За какво мислеше?

— За миналото си. И за бъдещето си.

— Нашето бъдеще, искаш да кажеш.

Той поклати глава.

— Все още остават няколко избора, които трябва да направя сам.

Тя стана от стола си до камината. Там тлееше догарящата жар на малък огън, по-скоро за разтуха, отколкото за топлина. Погледна мъжа си, отиде при него и седна в скута му.

— Кажи ми.

— Изборът на Гатис. Всъщност изборът на боговете.

— Реши ли какво трябва да направиш?

Той кимна.

— Мисля, че за мен има само един избор.

Тя помълча малко, след което промълви:

— Няма ли да го споделиш с мен?

Той се засмя и я целуна по шията. Тя изписка и се отдръпна игриво.

— Няма да ме отвлечеш толкова лесно. Какво си мислиш?

Пъг се усмихна.

— Когато лежах в Залата на смъртта, ми бе предложен изборът да стана наследник на баща ти.

При споменаването на Макрос Черния Миранда се намръщи. Така и не беше имала близки отношения с баща си и основната причина за това бе връзката му с могъщи сили. Неговата роля като човешки сурогат за Сариг, изгубения бог на магията, беше смалила ролята му в живота й до жалките десет години от близо двестате години, които бе живяла.

Пъг продължи:

— Не мога да бъда посредникът на Сариг на Мидкемия. Не това е моята роля.

— Според това, което си ми разправял, другите ти възможности не са така привлекателни.

Пъг изглеждаше притеснен.

— Не умрях, и това стеснява избора ми до едно: трябва да живея и да гледам разруха и смърт, и да губя всичко, което ми е скъпо.

Тя се намести в скута му.

— Това вече се изпълни. Дъщеря ти и синът ти ти бяха отнети, нали?

Пъг кимна и тя видя болката, все още не изтляла в очите му.

— Но се боя, че ще губя още.

Тя се отпусна в прегръдката му и положи глава на рамото му.

— Винаги има опасност да загубиш, обич моя. Докато най-сетне не умрем, винаги ще губим. Такава е иронията на живота. Нищо не е вечно.

Пъг въздъхна.

— Вече съм почти на сто години, а се чувствам такова дете…

Миранда се засмя и се притисна до гърдите му.

— Та ние сме деца, любов моя, а аз съм два пъти по-голяма от теб. Сравнени с боговете ние сме бебета, едва прохождащи бебета.

— Но бебетата имат учители.

— Ти имаше учители — каза тя. — Аз също.

— Мисля, че точно сега имам нужда от някой.

— Аз ще те уча — каза Миранда.

Пъг я погледна.

— Ти?

Тя го целуна.

— А ти ще учиш мен. И двамата ще учим твоите ученици на острова на моя баща, а те ще учат нас. Чакат ни книги, които тепърва ще трябва да прочетем и разберем, имаме и Коридора на световете, през който можем да стигнем до мъдрост, немислима на тази малка планета. И разполагаме с векове, за да го сторим.

Пъг въздъхна.

— Искаш да ми внушиш, че уж има надежда.

— Винаги има надежда.

На вратата се почука и Миранда стана от скута на Пъг. Беше дворцов паж.

— Милорд, принцът моли да се явите веднага.

Пъг погледна Миранда, но тя само сви рамене с любопитство и не каза нищо. Той й кимна и тръгна след пажа.

Мина през витите коридори на замъка Даркмоор и стигна до покоите на стария барон, използвани сега от принц Патрик. Пажът отвори вратата и отстъпи встрани, за да може Пъг да влезе.

Патрик вдигна глава от бюрото на стария барон Ото и каза:

— Магьоснико, имаме проблем. Надявам се, че ще можеш да се справиш с него.

— Какъв е проблемът, ваше височество?

Патрик му подаде един свитък.

— Донесение от Север. Сааурците са решили да се покажат.

— От Север? — Пъг се озадачи. Когато бе убедил сааурците да напуснат бойното поле при последната битка за Даркмоор, техният предводител, ша-шаханът, се бе заклел, че ще изтръгне кървава цена за неправдите, нанесени на Сааур. Но на север се намираха армиите на Фадавах, най-вероятният обект на такова възмездие. Как бе възможно сааурците да са се върнали при старите си съюзници, след като се бяха оттеглили?

— Къде на север, ваше височество?

— По-точно на североизток! Презимували са северно от нас, между планините и горите на Тъмни лес. Заели са южния край на Степите на Адския тътен и сега са ударили на юг.

— На юг! — с тревога повтори Пъг. — Нападнали са нас?

Патрик хвърли пергамента на бюрото.

— Прочети. Разбили са наш отряд, оставен в резерв в подножията в случай, че Фадавах се опита да извърши пробив някъде по Кошмарния хребет. Избили са всички бойци.

— Продължават ли да се придвижват?

— Не — каза Патрик. — Това е добрата новина. Изглежда, са се задоволили с това да избият триста мои бойци, след което да се оттеглят. Но са ни оставили предупреждение.

— И какво е то?

— Оставили са на бойното поле триста забити кола. С по една глава, набучена на всеки. Това е ясно предизвикателство.

— Не, ваше височество — поправи го Пъг. — Не е предизвикателство. Това е предупреждение.

— Предупреждение за кого? — каза Патрик, едва сдържайки гнева си.

— Към всеки. Към нас, към Фадавах, към Братството на Тъмната пътека, към всяко разумно същество, оказало се достатъчно близо, за да види черепите. Джатък ни казва, че сааурците смятат да задържат за себе си Степите на Адския тътен и че трябва да отстъпим.

Патрик помисли и каза:

— Освен номади, контрабандисти на оръжие и разбойници, там не живее никой, който бих нарекъл „гражданин на Кралството“, но все пак тези земи са част от владенията ни. Проклет ще съм до най-долния кръг на ада, ако позволя една армия чуждоземци да съкруши войските ми и да обявят независима държава в нашите граници.

— Какво искате от мен, ваше височество?

— Утре заранта изпращам един отряд на север. Ще съм ти благодарен, ако ги придружиш. Ти си този, който може да убеди сааурците да се откажат от войната. Ако този Джатък пожелае да обърне гнева си срещу Фадавах, ще оттегля моите войници по северния хребет и дори ще му осигуря припаси, за да атакува Фадавах в Ябон. Но гадости няма да търпя.

— Какво искате да им предам?

— Предай им, че трябва да прекратят враждебните си действия срещу нас и да се изтеглят от земите ни.

— До къде, ваше височество?

— Все ми е едно — отвърна Патрик. — Могат да се изтеглят към брега или да се върнат в родината си с плуване, все ми е едно. Но да търпя да ми казват да отстъпя каквато и да било част от принципата… Това е прекалено! — Гласът на Патрик се повиши и Пъг разбра, че гневът напълно го е овладял.

— Тръгвам с удоволствие, ваше височество.

— Добре — каза Патрик вече по-спокойно. — Известил съм капитан Субаи, който командва северните ни части по хребета, че някой ще дойде. Искам да го накараш да те придружи и искам този въпрос да се реши. Достатъчно грижи си имам с тази история в Звезден пристан, Кеш се държи тъпо, а и Фадавах продължава да живее в принципата ми. Не мога да позволя и на сааурците да се надигнат. Ако се вслушат в разума, и аз ще се вслушам в разума. Поискай от тях да ми кажат какво трябва да направя, за да ги махна от Кралството, и аз ще го направя. Но ако откажат, мога да направя само едно.

— Какво, ваше височество?

Патрик го погледна с укор, сякаш Пъг не може да схване очевидното, и каза:

— Как какво? Ще ги унищожиш, магьоснико. Трябва да ги заличиш от лицето на света.

7.Възможност

Джими направи сънена гримаса.

Беше поспал добре една нощ в лагера на Оуен Грейлок, а следващите пет дни бе изкарал на седлото, изтощавайки няколко коня. Двамата с рицар-маршала на Крондор яздиха с всички сили към Даркмоор, където се бе настанил дворът на принц Патрик.

Сега Джими стоеше пред покоите на Патрик — бе пристигнал малко преди изгрев-слънце. Чакаше с други придворни, докато принцът се облече за дневния съвет, и благодареше на всички богове, за които можеше да му хрумне, че тук поне все още може да се намери хубаво кешийско кафе. Цуранската чоча беше приемлив заместител, но нищо не можеше да укрепи силите му така добре, както една гореща чаша кафе, подсладено с лъжичка мед.

— Джеймс! — чу се познат женски глас зад него и Джими се пробуди напълно, обърна се и видя една млада жена.

— Франси? — възкликна той удивен, а момичето се метна на шията му, в нарушение на всякакъв дворцов протокол.

— Откога не съм те виждала!

Джими я притисна до гърдите си, после отстъпи и я огледа.

— Колко си пораснала — каза той с искрена възхита. Беше висока и слаба, но мускулеста в прегръдката му, сякаш бе преживяла много време на открито и се бе занимавала с неприсъща за млади дами физическа дейност. По лицето й липсваше обичайният за дворцовите дами грим; страните и носът й бяха напръскани с лунички от слънцето. Светлокестенявата й коса сега беше изпъстрена с руси кичури. Беше облечена съвсем по мъжки — с елек и панталони, бяла риза и ботуши за езда.

— Тъкмо се върнах с татко и те видях. Чакай само да сменя това и да облека нещо по-подходящо. Къде мога да те намеря?

Вратата на принца тъкмо се отваряше и Джими отвърна:

— Където ме настани Негово височество, но най-вероятно в офицерската трапезария.

Тя кимна.

— Ще те намеря. — Целуна го по бузата и хукна, а Джими изгледа с възхита гъвкавата й походка.

Оуен, който беше стоял мълчаливо до Джими, попита:

— И коя е тя?

— Дъщерята на херцога на Сълдън, Франсин. Играеше си с Даш и мен, когато живеехме в Риланон, когато лорд Браян идваше в двора по служебни дела. На годините на Даш е и последния път, когато я видях, беше още кльощаво хлапе. Открай време ужасно си пада по мен.

— Аха — отвърна сдържано Оуен.

В този момент пажът на принца се появи, видя Грейлок и каза:

— Маршал Грейлок, Негово височество ще приеме първо вас.

Оуен даде знак на Джими да го последва и двамата влязоха в покоите на Патрик.

Принцът седеше зад бюрото си, отрупано с документи и малък сребърен поднос с горещи кифлички и кана с кафе. Херцог Арута, който седеше скромно от лявата страна на бюрото, погледна сина си и се усмихна.

— Не мога да ти опиша колко съм доволен, че те виждам. А Даш?

Джими поклати глава.

— Там някъде е.

Усмивката на Арута помръкна.

Патрик преглътна залъка си и попита:

— Какви са вестите от Крондор?

— Джими носи послание от генерал Дуко — каза Оуен.

— От генерал Дуко?!

— Нашествениците, изглежда, са се счепкали помежду си — каза Джими, предаде накратко думите на Дуко за подозренията му по отношение на Фадавах и Нордан и завърши с: — Така че генералът предлага да опази себе си и хората си да не бъдат принесени в жертва и да върне Крондор на Ваше височество без кръвопролитие.

Лицето на Патрик беше като неразгадаема маска. Джими разбра, че принцът вече е усетил накъде бие.

— Продължавай — каза принцът на Крондор.

— Дуко не вижда смисъл да се връща в Новиндус. Континентът е напълно опустошен след десет години войни и… — Джими замълча.

— Продължавай — повтори Патрик.

— Много силно е впечатлен от нашата идея за държава, ваше височество. Иска му се да принадлежи към нещо по-голямо от него самия. Предлага да върне Крондор на Ваше височество и да положи клетва за вярност пред Короната. Ще обърне армията си на север и ще тръгне срещу Нордан в Сарт.

Лицето на Патрик се наля с кръв.

— Да се закълне във вярност! — Той се надвеси над бюрото. — А може би иска и да бъде обявен за херцог на Крондор на мястото на баща ти, а?

Джими се опита да смъкне напрежението.

— Не чак толкова, ваше височество. Баронство, може би.

— Баронство! — избухна Патрик, удари с ръка по масата и чашата с кафе се обърна и горещата течност се разля по кифлите и документите. Стоящият наблизо паж скочи да почисти оцапаното, а принцът се надигна. — Проклетото псе има наглостта да заграби града ми, а след това ми предлага да ми го върне срещу баронство! Безочлив крадец! — Погледна Оуен и Арута. — Има ли някаква причина да не изкарам армията на бойното поле и просто да обеся това копеле, след като си върнем Крондор?

— Има няколко причини, ваше височество — отвърна Арута.

Патрик го изгледа.

— И те са?

— Ако сключим сделка с Дуко, смаляваме вражеските сили с една трета. И пак с толкова увеличаваме нашите сили. Спасяваме живота на безброй бойци. Освен това разполагаме с авангардна част, която да хвърлим срещу Сарт, и освобождаваме необходимия брой хора за укрепване на Южните окрайнини, за да задържим Кеш. — Арута като че ли нямаше охота да продължи, но завърши с думите: — Ако Дуко е честен и това не се окаже някоя хитра уловка, възможността е твърде добра, за да я подминем.

— Нахлува във владенията ми, заграбва моя град, съсипва живота и имуществото на гражданите ми, после се обръща, измъква от баща ми баронство, и това е „твърде добра възможност, за да я подминем“? — Патрик изгледа Арута и изрева: — Съвсем ли си загуби ума?

Джими се вцепени от гняв, че се обръщат към баща му по този начин, но си замълча. Арута, като родител пред изпаднало в истерия дете, отвърна търпеливо:

— Напълно съм с ума си, ваше височество. — После, с тон на учител към ученик, каза спокойно:

— Седни, Патрик.

Патрик може да беше принц на Западните владения, но Арута беше един от възпитателите му, а старите навици се прекършват трудно. Той седна зад бюрото си и замята убийствени погледи към Арута, но запази мълчание.

— Трябва да разсъждавате като принц. Каквото и да направите с нашествениците, ще трябва също така да се оправите и с Кеш. Те се въздържат само защото магьосниците в Звезден пристан могат да унищожат силите им, също както и нашите, ако някоя от двете страни наруши сегашния договор. Единственият начин да се споразумеете с Велики Кеш е от позиция на силата. Което ще рече, че трябва да си върнете Ябон. За да направите това, трябва да прочистите Западните владения на запад от планините Каластий, а за да направите това, трябва да си върнете Сарт. Ако бъдете принуден да се сражавате за Крондор, няма да можете да предприемете кампания срещу Сарт поне до средата на лятото! — Гневът на Арута също се надигаше, но той положи майсторско усилие да го овладее. — Ако започнете да протакате кампанията срещу Сарт, това ще означава кампания срещу Илит чак през зимата или забавяне до следващата година. Междувременно Ла Мут ще падне. Ако дадете на Фадавах още една зима, за да укрепи позициите си, може никога да не си върнете Севера! — Той сниши глас. — Фадавах вече е подкупил ключови управници в Свободните градове. Според всички донесения те търгуват с него. До три месеца армията му ще е по-добре подсигурена с провизии от нашата. Освен това той започва преговори и с квеганците, които са склонни да се вслушат в предложенията му след щетите, които претърпяха по време на инвазията. — Обърна се към Оуен.

— Превземането на Илит ще изисква военноморска поддръжка, ваше височество — каза Грейлок. — Ако Фадавах е толкова умен, колкото изглежда, докато стигнем там, ще разполага с квегански кораби на котва в залива, а това ще означава нова война, този път с Квег.

Патрик изглеждаше обезсърчен до сълзи. Но успя да овладее гнева си и каза спокойно:

— Искате да ми кажете, че ако не се споразумея с този боклук, може да ми се наложи да водя война на три фронта, която не мога да спечеля?

Арута въздъхна.

— Точно това искаме да ви кажем, ваше височество.

Патрик едва сдържаше яростта си. Беше достатъчно умен да разбере, че Арута е прав, но и достатъчно вбесен, за да не иска да го признае.

— Трябва да има и друг изход.

— Има — каза Оуен. — Можете да тръгнете в поход към стените на Крондор, през струпалите се извън града наемници, да щурмувате града и да се сражавате къща след къща, да го завземете за цяла седмица, а след това цял месец да ближете рани и да се подготвяте за поход на север.

Патрик не можа да се сдържи повече.

— Проклятие — изруга той с пяна на устата, замълча и повтори: — Проклятие.

— Патрик, не можеш да отхвърлиш това предложение — каза Арута. — Един нашественически пълководец се стреми да сключи с нас сепаративен мир и само кралят може да отхвърли подобно предложение. Нима допускаш, че баща ти ще го отхвърли? Той ще ратифицира всяка договореност, която двамата с теб сключим с Дуко, това поне го знам. Нужни са ни само доказателства, че това не е хитрина от страна на Фадавах.

Джими се намеси.

— Ваше височество, прекарах с този човек само няколко дни, но мисля, че е искрен. Има… — Замълча, търсейки подходящите думи да опише какво бе забелязал в Дуко.

— Кажи — настоя Патрик.

— Има нещо в този човек… някаква надежда. Убийствата и безкрайните завоевания са му омръзнали. Той ми разказа за мига, в който открил злото, обладало Изумрудената кралица, когато тя създала своите „Безсмъртни“, своята Гвардия на смъртта, мъжете, които я обкръжавали и които доброволно умирали за нея, по един всяка нощ, за да може тя да опази ненакърнима своята смъртна магия. До този момент всеки, който проявявал и най-малко колебание, бил унищожен, все едно дали бил обикновен войник, или генерал. Това било демонстрирано още в началото на кампанията, когато някои командири опитали да вдигнат бунт — били набучени на колове и войската й трябвало да ги прегази, докато все още се гърчели в предсмъртна агония. След падането на Махарта генерал Гапи бил завързан на кол над един разбунен мравуняк затова, че позволил на капитан Калис и мъжете му да избягат. Това показало, че никой, независимо от ранга си, не е предпазен от яростта й. Войсковите части се следели взаимно, така че никой не знаел на кого може да се довери, че няма да донесе и при най-малкия намек за непокорство.

— Дуко е прекарал зимата в разговори с пленници от Кралството, войници и простолюдие, плюс няколко офицери от гарнизоните по Края на сушата и при Сарт — продължи той. — Възхитен е от нашия начин на живот, от държавната ни уредба, от нашата „Велика свобода“, и смята, че нашата идея за държавност е нещо удивително. Бил е в клопка, бил е пленник и в същото време — тъмничар на всички останали в армията. — Джими си пое дъх. — Мисля, че той иска да стане част от нещо по-голямо, нещо, което ще продължи да живее и след неговата смърт, нещо, за което би могъл да чувства, че си заслужава да отдаде живота си.

Арута допълни:

— И при това е бил предаден от собствения си командир. Напълно възможно е да е точно това, което твърди, че е.

— Искам доказателства — рязко заяви Патрик. — Искам всички гаранции, които могат да ви дойдат наум и които могат да ме убедят да приема този проклет касапин в благородническото ни съсловие.

Оуен се засмя.

— Нещо смешно ли казах, лорд Грейлок? — попита принцът.

— Само си представям, че някой ваш предтеча може би е казал абсолютно същото за първия барон, живял в този замък — отвърна усмихнато Грейлок.

Патрик помълча, после въздъхна. И се засмя.

— Един от учителите ми казваше, че кралят на Риланон се напил до несвяст при необходимостта да приеме на служба при себе си Батира, вместо да го обеси на стените на града.

— Прадедите на мнозина от най-благородните ни лордове не са били нищо повече от врагове, които сме предпочели да не обесим, ваше височество — каза Арута.

— Добре. Не ни липсват свободни места за благородници в Запада. Къде да поставим „лорд“ Дуко?

— Има няколко графства, двайсетина баронства и едно херцогство, които имат нужда от нови благородници — каза Арута.

— Трябва ни херцог на Южните окрайнини — добави Оуен.

Патрик погледна Джеймс.

— Какво мислиш, дали да хвърлим тази паплач в Крондор пред кешийците?

— Ваше височество, колебая се да дам съвет…

Патрик го изгледа остро.

— Не ми се прави на скромен, Джеймс. Ще си първият от семейството ви от три поколения и все едно няма да ти повярвам.

Джеймс се усмихна.

— Ако придвижите Дуко и хората му към Съдърландс, между залива Шандън и Края на сушата, ще можете да върнете тамошните войници към Крондор и пак да поддържате военно присъствие по границата на югозапад. Можем да приемем, че навсякъде има кешийски агенти, които непрекъснато информират императорските генерали за нашата дислокация. След това можете да обърнете при Крондор и да тръгнете направо, за да вземете Сарт, преди Нордан да се е окопал.

Патрик погледна Оуен.

— Грейлок, ти си рицар-маршалът на Крондор. Какво мислиш за тезата на младия Джеймс?

Оуен знаеше много добре какво мисли — обсъждал беше този план с Джими през цялото пътуване от щабния си лагер до Даркмоор.

— Рисковано е, ваше височество, но е много по-малко рисковано, отколкото да заклещим Дуко между нашата армия и тази на Нордан и да принудим хората му да се бият за живота си. А ако ги придвижим надолу, за да се изправят срещу Кеш, няма да ни се наложи да се притесняваме, че хората на Дуко са се озовали срещу бившите си бойни другари или че сред редиците им може да има шпиони на Фадавах. Освен това половината мъже в Долината на сънищата са наемници, сражаващи се за нас или срещу нас — както им падне. Дуко може да се окаже точно мъжът, подходящ да управлява такива като тях. — Замълча, уж че обмисля следващата си фраза, въпреки че я беше повтарял много пъти в ума си. — Ако продължим с прочистването на залива и в следващия месец върнем донякъде реда в града, до месец и половина ще можем да потеглим срещу Сарт. Това съкращава графика ни почти с два месеца. Ще можем да сме пред портите на Илит преди да дойдат есенните дъждове.

— Ще приготвя писмо до баща ми — каза Патрик. — След като не мога да дам това проклето копеле на палача, ще го хвърля на кешийците. Ще трябва да изпратим послание за добре дошъл на нашия най-нов херцог и да го уведомим да започне подготовката на хората си за мобилизация.

Джеймс се надигна.

— Ваше височество, ще ме извините ли?

Патрик му махна с ръка. Арута също стана.

— Бихте ли извинили и мен за няколко минути разговор със сина ми?

Патрик кимна, обърна се към пажа и нареди:

— Веднага доведи писар.

Арута изведе сина си в чакалнята, отиде настрана от чакащите принцовото благоволение сановници и заговори тихо, за да не го чуят:

— Какво става с Даш?

— Разделихме се. Ние с Малар…

— Кой е този Малар?

— Един слуга от Долината на сънищата, срещнахме го по пътя. Керванът му бил нападнат и той оцелял сред пустошта повече от месец.

— Малар — повтори Арута. — Името ми е познато.

— Малар Енарес — добави Джими.

— Да, познато ми звучи, но откъде…

— Не знам откъде би могъл да го знаеш, татко. Господарят му бил някакъв важен търговец.

— Повечето ми записки са по сандъците, още откакто се евакуирахме от Крондор — каза Арута. — При нормална обстановка щях да накарам помощника си да потърси това име. Стига да имах помощник, разбира се.

— Щом името ти говори нещо, значи е по-важна птица, отколкото се представя. Като се върна в Крондор, ще го държа под око, ако още е там.

Арута сложи ръка на рамото на сина си.

— Направи го. Сега си почини и бъди готов за тръгване след ден-два. Най-много до два дни Патрик ще има някаква пратка за Дуко. Ще трябва да подготвим нещо по-церемониално. Формално предаване от негова страна, инвеститура в поста. Жалко, че старият Джером не е вече между живите.

Джими се ухили.

— Дядо не се разбираше много с него.

— Да, но той беше най-добрият церемониалмайстор, когото съм виждал. Дори да му потрябваше на човек церемония за посрещане на някоя твар от най-долните кръгове на ада, щеше да я измисли и да я подготви веднага.

— Мисля, че малко хапване и сън ще ми дойдат добре тази нощ — каза Джими.

— Между другото — подхвърли Арута, — лорд Сълдън е тук. Довел е Франсин.

— Видях я малко преди да вляза при теб и принца. Връщаше се от сутрешната езда. Пораснала е.

— Помня, че я смяташе за напаст, докато бяхте деца в Риланон. Още ли иска да се омъжи за теб?

Джими се засмя.

— Стига да имам късмет. Ако не заспя, ще обядвам с нея.

Арута се усмихна.

— Ще се оправиш. — После лицето му се угрижи отново. — Жалко, че няма никаква вест за брат ти.

Джими кимна.

— И аз се тревожа.

Арута стисна рамото на сина си и се върна в кабинета на принца. Джими помисли за обяда с Франси и реши, че не е чак толкова уморен. Реши също така да прескочи до кабинета на капитана на стражата, за да види дали от снощи не са дошли нови донесения от запад. С малко късмет можеше да научи нещо и за Даш.

Пъг мина през вратата на „храма“ и го завари празен. Извън превърнатия в „свято място“ бивш склад ехтяха детски викове и смях. Той закрачи бързо през пустата сграда, подмина набързо скалъпения олтар и мина през някакво кухненско помещение и двора зад стария склад.

Накор клечеше до едно дете, което правеше мехурчета от сапунена вода. Още деца наоколо гонеха и хващаха сапунените мехури, но бившият комарджия гледаше напрегнато оформящия се в края на тънката цев на хлапето нов мехур. Той се разшири и Накор каза:

— Полека, полека.

След това, когато мехурът стигна размерите на диня, хлапето не можа да устои, духна силно и той се пръсна и от края на цевта се разхвърчаха десетки по-малки мехурчета. Другите деца избухнаха в смях и заврещяха радостно, щом мехурите се понесоха от топлия следобеден полъх.

Пъг се засмя и Накор се обърна и се усмихна.

— Виж какво удивително нещо, Пъг!

Пъг приближи и двамата си стиснаха ръцете.

— Защо?

— Мехурът. Докато гледах тези деца, ми хрумна една мисъл и трябва да те попитам нещо.

— Какво?

— Онази история, която ми разказа, когато ти, Томас, и Макрос сте се върнали чак до зората на времето, помниш ли?

— Трудно мога да го забравя — отвърна Пъг.

— Каза, че имало един гигантски взрив, при който вселената изригнала навън, нали?

— Не знам дали съм го описал точно така, но да, общо взето това се случи.

Накор се засмя и заподскача.

— Открих!

— Какво?

— Борех се с една мисъл още откакто ми разказа тази история, преди години. Сега мисля, че разбирам нещо. Погледай как момчето издухва мехура. — Обърна се към момчето. — Чарлз, още веднъж, моля те.

Момчето се подчини и бавно издуха един голям мехур.

— Виж как се разширява! — настоя Накор. — Виж как става все по-голям!

— Да — каза Пъг. — Какво имаш предвид?

— Това е само една капка сапунена вода, но й вкарваш въздух вътре и тя расте! Става по-голяма, но съдържанието на водната капка си остава същото. Не разбираш ли?

— Какво? — попита Пъг, искрено объркан от последното просветление на Накор.

— Вселената! Тя е мехур!

— О… — Пъг замълча. — Не разбирам.

Накор описа с ръка във въздуха нещо подобно на сфера.

— Веществото на вселената, то е било издухано навън, като сапунения мехур! Всичко във вселената се намира на повърхността на този мехур.

Пъг помълча, премисли чутото и каза.

— Това е удивително.

— Всичко се отдалечава от всичко останало с една и съща скорост! Няма друг начин.

Пъг беше искрено впечатлен от прозрението на Накор.

— Е, и какво означава това?

— Означава, че вече разполагаме с едно обяснение как стоят нещата във вселената. И то може да ни предложи едно по-добро разбиране за това, какво правим самите ние в тази вселена.

— На повърхността, искаш да кажеш.

— На повърхността — съгласи се Накор.

— Тогава какво има в средата? — попита Пъг.

Накор се ухили.

— Пустотата. Сивото вещество, за което говоря.

Пъг замълча.

— Това… звучи логично.

— И когато създадеш разлом, ти огъваш повърхността на мехура!

Пъг поклати глава.

— Обърка ме.

— Ще ти го обясня някой друг път. Ех, ако можех да обясня и как се вмества Коридорът на световете във всичко това…

— Все ще измислиш нещо, сигурен съм.

— Имаш ли причина да ми гостуваш, или си дошъл просто така? — попита Накор.

— Имам. Трябва ми помощта ти.

— Деца, продължавайте да си играете — извика Накор.

— Кои са тези деца? — попита Пъг, след като Накор го поведе обратно в храма.

— Синовете и дъщерите на живеещи наоколо хора. Хора, които се опитват да възстановят рухналите си домове, работилници и дюкяни, но нямат време за децата. Даваме им сигурно място, където могат да ги оставят, вместо да тичат безпризорни по улиците.

— А когато си възстановят занаятите, децата ще се върнат да помагат на родителите си.

— Правилно — каза Накор. — Междувременно печелим доверието на хора, които ще са склонни да помагат на нас. Повечето са опитни занаятчии.

— Ти май наистина си се отдал на този храм на Арч-Индар?

— Посветих се на задачата да бъде издигнат — каза Накор.

— А след това?

Накор сви рамене.

— Не знам. Ще го оставя на някой по-способен от мен да го поддържа. Не е истинското ми призвание. Ако беше храмът на Изгубената богиня на знанието, може би, макар да смятам, че заниманията ми над Водар-Хоспур ми стигат за цял живот. — Имаше предвид магическия кодекс, който бе притежавал много години, артефакт, който му беше дал невероятно знание и сила, но който също така бе застрашил разсъдъка му.

— И после?

— Не знам. Мисля, че ще се заловя с нещо друго.

Стигнаха кабинета на Накор и влязоха.

— Шо Пи ли смяташ да оставиш да ръководи храма? — попита Пъг.

— Едва ли. Той… поема по друг път, макар че не съм сигурен по какъв точно.

— Някой друг? — попита Пъг, след като седна.

Накор кимна.

— Не съм сигурен, но мисля, че знам кое е подходящото лице.

— Би ли ме осветлил?

— Не — ухили се Накор. — Може да греша и тогава ще изляза глупак.

— Небесата да не дават дано — сухо каза Пъг.

— Е, казвай, що за помощ търсиш от мен?

Пъг му обясни за положението със сааурците на север и завърши с думите:

— Патрик иска да им предам ултиматум, а ако не напуснат Кралството, ми заповяда да ги унищожа.

Накор се намръщи.

— Мълвата за твоето могъщество кръжи от доста години, приятелю. Мислех, че е само въпрос на време преди някой на власт да се опита да те привлече към каузата си.

— Винаги съм служил на Кралството без заповеди.

— Вярно, но никога преди не си бил подчинен на едно импулсивно момче.

Пъг се отпусна в стола си.

— Откакто придобих могъществото си, никога не съм се смятал за подчинен на никого. Като Велик в цуранската империя, бях извън закона, не се подчинявах на никаква власт, освен на личната си съвест и на правомощието да правя това, което е най-добро за империята. След като се върнах на Мидкемия, Короната реши да ме остави на мира и ми позволи да водя делата си в Звезден пристан както намеря за добре. Крал Боррик и крал Луам бяха доволни да знаят, че не бих направил нищо, което би нанесло щети на техните владения. Сега, с това „иди и унищожи враговете ни“ от страна на Патрик, не съм сигурен как е най-добре да постъпя.

Накор вдигна пръст.

— Ти си живял на друг свят, Пъг. Онова момче в замъка не е преживяло повече от две години извън остров Риланон. Бил си роб и човек извън законите на страната, ратайче в кухня, а после са ти дали ранг на херцог. Пътувал си във времето. — Накор се усмихна. — Видял си много неща. — Усмивката му се стопи. — Патрик е едно наплашено момче, но изплашено момче с лош нрав и с цяла армия, която ще му се подчини. Това е опасна комбинация.

— Може би трябва да отида при краля.

— Може би — каза Накор. — Но аз на твое място не бих го направил, без преди това да поговоря със сааурците и да се опитам да ги убедя да се махнат.

— Би ли дошъл с мен? Имаш страхотен усет за това, което трябва да се направи при необичайни ситуации.

Накор помълча, после отвърна:

— Предотвратяването на смъртта на толкова много хора би било добра постъпка. Да. Ще дойда с теб. Но първо би могъл да ми направиш една услуга.

— Каква?

— Ти ела с мен.

Пъг стана и последва Накор. В отсрещния ъгъл на огромното помещение Шо Пи говореше с двама от послушниците. Накор извика:

— Шо Пи, наглеждай децата.

После поведе Пъг през улиците към замъка, но вместо да продължат по обичайния път към подвижния мост, завиха към една от опожарените части на града. Щом стигнаха до пропускателния пункт, ги спряха двама стражи, облечени в табардите на барон Даркмоор.

— Стойте — каза единият с отегчен тон.

— Това е Пъг, херцогът на Звезден пристан — каза Накор. — Принцът на Крондор му е възложил задача.

Стражът застана мирно. Не беше виждал чародея преди, но всеки войник в Запада го знаеше кой е.

— Трябва да вземем двадесет пленници за работна задача — каза Накор.

— Ще ви осигуря стражи да ви придружат — заяви постовият.

— Не е нужно — отвърна Накор и вдигна ръка да го спре. — Ще се оправим сами.

Махна на Пъг да го последва и забърза напред преди стражът да успее да възрази.

Навлязоха в зоната, където държаха военнопленниците. Накор намери един голям камък, качи се отгоре му и извика на езика на Новиндус:

— Трябват ми работници.

Неколцина от мъжете го изгледаха и един-двама заслушаха с внимание, но никой не приближи. Накор изчака малко, слезе и каза:

— Така няма да стане. Ела.

И забърза сред гъстата гмеж от мръсни и измършавели наемници, насядали безгрижно наоколо. Спря се там, където беше най-гъсто, и рече:

— Трябват ми дърводелци, майстори на колела и фургони!

Един се обади:

— Бях дърводелец преди да ме принудят да вляза във войската.

— Колело можеш ли да направиш?

Мъжът кимна.

— И спици мога да ти изгладя.

— Ела с мен!

— Че защо? — вдигна вежди мъжът. Беше над петдесетгодишен, с побеляла коса и изглеждаше мръсен и окаян.

— Защото тук не те чака нищо по-добро, нали? И защото ще получиш по-добра храна и ще ти се плати.

— Ще ми се плати? Та аз съм пленник.

— Ако искаш да работиш, няма да си повече пленник. Ще те направя жрец на Арч-Индар.

— На кой? — попита объркан мъжът.

— На Добрата господарка — отвърна нетърпеливо Накор. — Хайде с мен и без повече приказки.

Този разговор се повтори още няколко пъти, докато Накор не подбра седмина мъже с необходимия опит. Още няколко други поискаха да ги вземе, но им липсваха нужните умения. Когато се върнаха при двамата стражи на изхода, Пъг каза:

— Взимам тези хора.

— Моля за извинение, милорд — каза по-старшият, — но това е против всякакви правила. Нямаме никакви заповеди.

— Поемам цялата отговорност — каза Пъг. — Изпълнявам задача, възложена ми от принца.

По-старшият войник погледна по-младшия и той сви рамене. Първият отвърна:

— Е, ами тогава всичко е наред.

Отведоха пленниците в храма и Накор извика:

— Шо Пи!

Първият му послушник притича.

— Да, учителю?

— Донесете на тези тук храна и чисти дрехи. — Погледна ги и добави: — След като се изкъпят.

Шо Пи кимна.

— Веднага, учителю.

— След това съобщи на Рупърт Ейвъри, че работниците му го чакат.

— Работници? — учуди се Пъг.

Накор кимна.

— Ру ще си направи тук работилница за фургони веднага щом се върнем в лагера утре заран и му доведем и няколко дървари.

— Дървари? — попита Пъг.

Накор се ухили.

— Ще ти обясня всичко по пътя.

Път му върна усмивката.

— Още една услуга — каза Накор.

— Сега пък какво?

Накор сниши глас.

— Настоявам да убедиш лейди Миранда да не идва с нас.

— Миранда може да се грижи за себе си — рече Пъг.

— Не ме притеснява нейната компетентност, а по-скоро сприхавият й характер. Все пак тръгваме на опасна работа, макар и рисковете да са минимални. Може да не реагира добре пред някоя заплаха.

— Съмнявам се, че може да предизвика чак нова война, но те разбирам — каза Пъг. Помисли малко и добави: — Мисля, че бездруго би й харесало да навести Томас и да види как са работите на север. Почти никакви вести не получаваме от Крудий или Елвандар, а щом ще тръгваме толкова скоро да си върнем Илит, ще е жизненоважно да знаем как върви борбата за Ябон.

— Тя разполага ли със средства да отиде дотам?

— Жена ми е способна на някои „номера“, на които двамата с теб тепърва трябва да се учим. Може да се пренася без никакви шаблони или устройства.

— Това може да се окаже крайно полезно.

— Колкото до нас двамата, съжалявам, но ще трябва да пътуваме на коне — каза Пъг. — Мога да летя, но не и да нося теб.

— На кон… все пак е по-добре, отколкото пеш.

Пъг се засмя.

— Имаш чудната способност да виждаш добрата страна в повечето ситуации.

— Помага понякога — сви рамене Накор.

— Ще ти се обадя, когато съм готов за тръгване. Още два дни, мисля.

— Ще съм готов — каза Накор.

8.Приготовления

Даш даде знак.

Войниците на стражевия пост махнаха на него и спътниците му да преминат.

Даш, Густаф и Талвин се бяха тътрили по пътя цели три дни, без да мернат никого освен нещо, което отдалече им заприлича на банда скитащи разбойници втория следобед. Дуко беше изтеглил силите си и патрулите, които бяха създали толкова трудности на двамата братя на отиване към Крондор, вече ги нямаше.

Единият войник извика:

— Кой идва?

— Дашел Джеймисън, барон от кралския двор — отговори Даш.

При този отговор Густаф и Талвин се спогледаха изненадано, но си замълчаха. Знаеха, че се е случило нещо непривично, докато бяха пленници на Шегаджиите, и че Даш беше прекарал известно време насаме с техния водач, но освен това знаеха само, че младежът ги извежда от плен и че ще ги заведе, както се надяваха, някъде, където ще има топла храна, чиста постеля и работа.

— Гар! — ревна първият войник на втория. — Тичай да доведеш сержанта!

Вторият затича по пътя към далечните светлини на лагера на кралския авангард. Даш и спътниците му спряха при първия. Мъжът дълго време ги зяпаше мълчаливо, след което каза:

— Ако може да попитам, милорд…

— Какво? — подкани го Даш.

Беше очевидно, че войникът изпитва любопитство как един благородник от двора на принца се е оказал в такъв неугледен вид и сред толкова съмнителна компания в края на деня, при това откъм вражеската страна, но се ограничи с въпроса:

— Искате ли вода?

— Да, благодаря — отговори Даш.

Войникът му подаде един мях и Даш отпи, след което го подаде на Густаф, а той на свой ред — на Талвин.

— Мисля да седна — каза Даш, отиде встрани от пътя и седна на земята.

Спътниците му го последваха и седнаха мълчаливо, без да обръщат внимание на любопитния часови.

След малко откъм лагера приближи група конници — водеха три коня без ездачи. Един сержант скочи от седлото, подаде юздите на часовия и каза:

— Барон Дашел?

Даш стана и отвърна:

— Аз съм.

— Капитан фон Даркмоор е на предната позиция и ви очаква със спътниците ви, сър.

Тримата поеха с ескорта и бързо взеха разстоянието от около миля до лагера на Ерик. Той ги чакаше пред щабната си шатра.

— Даш! Баща ти ще се радва да научи, че си се върнал цял-целеничък.

— Какво става с брат ми? — попита Даш, докато слизаше от седлото.

— Върна се преди седмица. Двамата с Оуен отидоха да се видят с принца и баща ти. Влизай.

Ерик нареди на един от войниците да настани Густаф и Талвин за през нощта и след като влязоха в шатрата му, каза:

— Ей сега ще донесат и топла храна.

— Хубаво — каза Даш и се отпусна на един стол до голямата маса с разпъната върху нея карта. Погледна картата и рече:

— Подготвяте се за щурм на Крондор?

Ерик поклати глава.

— Може и да не ни се наложи, ако съобщението, което брат ти донесе от Дуко, не се окаже някаква лъжа.

— Съобщение?

— Джими е бил заловен и след това пуснат от Дуко. Донесе предложение за Патрик.

— Що за предложение? — попита Даш.

— Дуко иска да мине на наша страна.

— Хайде бе! — каза Даш. — Няколко дни ме спукаха от работа: той бърза да възстанови Крондор.

Пристигна един ординарец с две дървени купи, пълни с гореща яхния. Гозбата си беше по войнишки проста, но от миризмата на Даш му потекоха слюнки. Дойдоха още двама войници: единият носеше сирене и хляб, а другият — две големи чаши вино.

Даш веднага почна да яде. След като войниците излязоха, Ерик каза:

— Я ми разправи сега какво видя.

След като изгълта поредния залък, Даш отговори:

— Хванаха ме хората на Дуко и ме бутнаха в един работен наряд.

— Интересно. Хванали са и Джими, докато влизал в града, и са го подложили на разпит.

— Аз вече бях в града и бях заприличал на ловец на плъхове, така че сигурно са решили, че просто съм избягнал плена за известно време. Не знам, но ми се струва логично. Каквото и да прави там Дуко, на места е доста объркващо.

— Значи си бил в работна група, така ли?

Даш отпи от виното.

— Да. После се измъкнах с още трима. Шмугнахме се в един от каналите под външната стена и тръгнахме навътре в града. Тогава ни спипаха Шегаджиите.

— Значи крадците още контролират каналите на Крондор?

— Не бих го нарекъл точно „контрол“. Просто са останали няколко места, които хората на Дуко още не са открили, и имат два безопасни маршрута за влизане и излизане от града.

— Ще ни е добре дошло, ако се наложи да щурмуваме града.

— Смяташ ли, че е искрен в желанието си да мине на наша страна?

— Не знам — отвърна Ерик. — Брат ти, изглежда, смята, че е, и убеди Грейлок, и доколкото знам — баща ви, а всички заедно ще убедят принца.

Даш поклати глава.

— Това създава проблем за Шегаджиите.

— Какво?

— Обещах им нещо като амнистия или прошка, ако ни помогнат да проникнем в града в предстоящата атака.

Ерик потърка замислено брадичката си.

— След като Крондор е в развалини, наистина изглежда малко дребнаво човек да се притеснява за миналото на този или онзи отпреди войната. Искам да кажа, защо трябва да бесим някой, който е рязал кесии преди две години, след като опрощаваме човека, който опожари до основи по-голямата част от града?

— Въпрос на политика — каза Даш и сви рамене. — За щастие не ние двамата ще взимаме решението.

Ерик присви очи.

— Не подценявай прекалено мнението си, Даш. Сигурен съм, че баща ти и принцът ще поискат да чуят и него.

Даш преглътна още един залък и отвърна:

— Представа нямам. А бе, да опростят там всички зад стените и карай. — Посочи през рамо с вилицата. — Никакви илюзии не храня за ония майцеубийци там, нито пък за част от Шегаджиите, въпреки чудесните истории на дядо ми. Повечето нашественици ще започнат да вилнеят само след няколко седмици, ако ги принудят да се правят на гарнизонни войници, а крадците ще режат кесии или гърла още на другия ден, след като ги опростят. — Даш поклати глава и продължи с пълна уста: — Единствената разлика между това дали да накараме Шегаджиите да ни помогнат да влезем в града, или Дуко да отвори портите е, че аз трябва да спазя едно обещание.

Ерик повдигна вежда.

— Това проблем ли е?

— Само ако Шегаджиите не решат, че съм нарушил обещанието си, и не ме бележат със смъртния си знак.

— Кажи ми, ако мога да помогна с нещо.

— Добре. Макар да подозирам, че татко и Джими вече са убедили Патрик в това, което трябва да направи според тях.

— Е, искаш ли да изчакаш тук да разберем дали не са тръгнали насам? Мога да пратя вест, че си жив. Или искаш да продължиш за Даркмоор.

Даш се прозя.

— Точно сега ми се ще да поспя на нещо по-меко от наръч слама върху каменен под.

Ерик го изгледа със съжаление.

— Тогава май е по-добре да си продължиш по пътя. Нямаме много дюшеци в лагера.

— Знам — каза Даш и стана от масата. — Просто си мечтаех. Ще се примиря и с една войнишка постеля, щом това ми е отредила съдбата. Последните три нощи спах на земята, увит в това протрито наметало.

— Е, ще ти намерим по-добри дрехи — каза Ерик. — Имаме резерви, макар че ще трябва да облечеш отново униформа.

Даш сви рамене.

— Стига да нямат въшки и бълхи, не държа да съм съвсем по модата.

Ерик се засмя.

— Винаги можеш да си окачиш дрипите над лагерния огън.

— Прането на войника-псе — каза Даш. — Да, чувал съм за този метод: после дрехите ти с дни миришат на пушек. Ще се задоволя с униформа, а тези можеш да ги изгориш.

Ерик се засмя.

— Вземи едно одеяло и лягай тук тая нощ. Като се върна, ще гледам да не те събудя. — Тръгна да излиза. — Трябва да проверя някои неща… — Обърна се и видя, че Даш вече е легнал и е заспал. Ерик излезе навън и се съсредоточи върху неотложните задачи, но все пак за миг помисли пред колко странна ситуация е изправен.

Е, щеше да остави на принца и херцога да решат дали Дуко е искрен, или не. А след това, както ставаше винаги, щеше да изпълни заповедите по най-добрия начин, както той си знаеше.

Пъг дръпна юздите и водачът на ескорта му вдигна ръка да спрат. Патрулът, който се запъти към тях, носеше черната униформа на крондорските Пурпурни орли, специалната част, основана от Калис, предшественика на Ерик фон Даркмоор, а в челото им яздеше едно познато лице от зимата при Даркмоор.

— Накор! Магьоснико! — ревна Джедоу Шати, лейтенантът на отряда. — Какво ви води насам? — Той даде знак и патрулът зад него също спря.

— Дойдохме да се срещнем с капитан Субаи, а после да видим дали можем да оправим тази бъркотия със сааурците — каза Пъг.

Лъчезарната усмивка на Джедоу изведнъж помръкна.

— Питай Накор, човече. Сблъсквали сме се с тия сааурци, отвъд морето. Корави са, и много бързи. Трима от нас трябват срещу всеки от тях, освен ако не сме тежковъоръжени. Според теб има ли шанс принцът да прати насам Кралските пиконосци, магьоснико?

— Надявам се да убедим сааурците, че и двете страни губят, ако започнат бой с нас.

— Виж, това е нещо ново. Доколкото ги знам, „миролюбиви“ не е първата дума, която ще му дойде наум на човек за тях. — Погледна през рамо и рече: — На още час езда ще намерите главния ни лагер. Аз съм тук за ден-два, тъй че може да се видим, като се върна. — Погледна Накор. — Как върви новата ти религия?

Накор въздъхна театрално.

— Трудно е да бъдеш добър, Джедоу.

Добродушният бивш сержант се засмя.

— Казваш очевидни неща, приятелю. — После махна на патрула зад себе си. — Хайде, продължаваме.

— Да идем да видим капитана — каза Пъг, когато патрулът отмина.

— Добре — отвърна Накор. — Гладен съм.

Пъг се засмя.

— Ти винаги си гладен, приятелю.

Накор подкара коня си до него.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо странно…

— Нима? — прекъсна го Пъг. — Ще ми го кажеш по-късно.

— Не, наистина е странно…

— По-късно, казах.

— Е, добре.

Продължиха мълчаливо и скоро наближиха лагера на капитан Субаи. Беше разположен на една поляна под планинските склонове, издигащи се стръмно на запад. Пътят рязко се изкачваше зад лагера и Пъг прецени, че това трябва да е северната граница на района, смятан за обезопасен от нашественици. Това впечатление се усилваше и от масивния бруствер, построен напряко на пътя от северната страна на лагера. Пъг огледа разположението на щабния бивак. На юг имаше достатъчно пространство, за да се укрепи бързо отбраната на района, от северната страна теренът рязко се издигаше на запад; на изток от пътя брегът се спускаше почти отвесно и ако отдолу приближаха войници, щяха да се окажат заклещени в стесняващото се дефиле. Двама стрелци лесно можеха да задържат всеки, който подходи оттам.

Притичаха войници да поемат конете на Пъг и Накор. Бяха облечени в униформите на Кралските първопроходци и Пурпурните орли. Пъг и Накор слязоха от конете и Пъг попита един от войниците къде е шатрата на капитан Субаи. Войникът посочи най-голямата, в самия център на лагера, и Пъг му благодари. После се обърна към командващия ескорта сержант.

— Благодаря, сержант. Починете тази нощ, а на заранта върнете хората си. Ние ще се оправим тук сами.

Сержантът отдаде чест, обърна се и заповяда да слизат, след което попита къде хората му могат да се погрижат за конете си. Упътиха го, а Пъг и Накор тръгнаха към командната шатра.

Пред нея на походен стол седеше войник. Щом приближиха, Пъг забеляза, че не е някакъв ленив часовой, а самият командир на първопроходците — лъскаше с омазнен вълнен парцал сбруята на коня си. Пъг беше чувал, че Първопроходците предпочитат сами да се грижат за екипировката си и не я поверяват на обичайния войскови кадър от ковачи, кожари и оръжейници. Ерик веднъж му беше казал, че много добре се грижели за конете си — област, в която самият Ерик беше експерт. Мъжът вдигна глава, позна магьосника, стана и отдаде чест.

— Херцог Пъг. На какво дължа удоволствието да ми гостувате?

— Боя се, че на заповедта на принц Патрик — отвърна Пъг.

Капитанът, мършав мъж с преждевременно побеляла коса и лице и длани с цвета на щавена кожа, се намръщи.

— Какви заповеди?

— Трябва да се спусна в равнината на изток оттук, после да отцепя през Степите на Адския тътен, да намеря сааурците и да ги убедя да не нападат повече нашите сили.

Капитанът вдигна вежда — най-изразителната реакция у този човек, откакто Пъг се бе запознал с него в Крондор.

— В такъв случай ви желая късмет, милорд. — Остави сбруята на земята и попита: — Ще ви трябва ли нещо от мен или от хората ми?

— Ще се наложи да ни осигурите ескорт. Принцът смята, че е необходимо.

Капитанът се усмихна.

— Според всичко, което съм чувал за вас, ми е трудно да го повярвам. Но щом принцът е заповядал, ще го изпълним. Ще приготвя патрул да ви придружи утре призори. Дотогава ще трябва да се задоволите с грубите лагерни условия. Ще наредя да вдигнат шатра, за да преспите с приятеля ви.

— Благодаря — каза Пъг и се обърна към Накор. — Тази нощ ще спиш сам, приятелю, аз смятам да прекарам една нощ с жена си.

— Ще хвръкнеш обратно до Даркмоор?

— Не. Миранда е на Острова на чародея и искам да я видя.

Накор се ухили.

— Помня какво е да си влюбен. — И въздъхна. — Макар че беше толкова отдавна…

Пъг извади едно цуранско транспортно кълбо и каза:

— Това е последното. Ще трябва да накарам Миранда да ме научи на оня трик с прехвърлянето без такива неща. — Започна грижливо да оглежда околностите. Всеки опит да се използва чудноватото транспортно средство на цураните без крайната точка да е добре запечатана в ума, можеше да доведе до сигурна смърт. — Дай ми няколко минути да наместя разположението на този лагер в ума си, за да мога да се върна утре заранта.

— Естествено — отвърна Накор и добави със смях: — Само гледай да не го счупиш. Много време ще й трябва да те научи, а кой знае защо, не си представям, че ще почнеш да се учиш точно тази нощ! — Пъг не му обърна внимание, а закрачи, оглеждайки съсредоточено околните ориентири. Накор се обърна към Субаи. — Спокойно ли е тук, капитане?

Субаи кимна.

— Нашествениците държат другата страна на северните проходи, но не се опитват да прехвърлят хребетите. Патрулите ни се доближават на неколкостотин разкрача до позициите им, но само ги подгонват малко и ги оставят на мира. Изглежда, положението им засега ги задоволява.

— Несъмнено — каза Накор. — Укрепват отбраната си пред всеки път за атака.

Субаи кимна.

— Предполагам, че сте намерили през планините пътища, които те все още не са открили.

— Има. Но са главно кози пътеки. Има две места, където можем да вкараме един-два взвода, да разположим хора в тила им и да ударим на север, но няма място, където да се укрепим за сериозна офанзива. — Капитанът погледна на запад, сякаш виждаше през планините вражеските позиции от другата им страна. — Ей там, само на седмица езда, ако беше по права линия, се намира Сарт. Ако можехме да проникнем някак, да завземем старото абатство над града и да се укрепим там, бихме могли да предприемем флангова атака в поддръжка на силите, настъпващи от юг, и да прочистим нашествениците за няколко дни, вместо за седмици, както ще се наложи.

— Може би има начин — каза Накор.

— Какво предлагаш? — попита капитанът.

— Мъча се да си спомня една история, която херцог Джеймс ми разказа преди много време. — Помълча, после добави: — Трябва да пратя писмо до херцог Арута. Имаш ли нещо за писане?

— В шатрата ми — каза Субаи.

— Добре — кимна Накор и влезе.

Субаи погледна към мястото, където бе стоял Пъг. И видя, че магьосникът е изчезнал.

Миранда вдигна глава и го видя пред себе си. Скочи, притича до него и го прегърна.

— Чаках те.

Пъг отвърна на изблика й. Не се бяха разделяли от половин година, а му беше отнело почти цяла седмица, докато стигне до лагера на Субаи в планините.

— Как са работите тук? — попита Пъг, след като се пуснаха.

— Както ги оставихме — отвърна Миранда. — Гатис ръководи образцово ежедневните неща на острова, а Робърт Д’Лийс, изглежда, е станал нещо като организатор. Заловил се е да възстанови учебния график, прекъснат след заминаването ти.

Пъг се усмихна.

— Това е добре. Ще трябва да поговоря с него преди да си тръгна сутринта.

Тя го целуна.

— Но чак след вечеря. Искам си те само за мен през следващите няколко часа.

Той се усмихна.

— Добре, след вечеря.

Следващите два часа прекараха насаме, а после поръчаха да им донесат вечерята в покоите. След като се нахраниха, Гатис се появи на вратата и каза:

— Господарю Пъг. — Високото таласъмоподобно същество винаги се обръщаше строго официално към всички, от Пъг до най-низшия слуга. Макар че и най-низшият слуга на този остров беше ученик по магия, от единия до другия край на Мидкемия, както и от далечни светове.

— Здравей, Гатис — отговори Пъг. — Всичко наред ли е?

— Тъкмо затова исках да поговоря с вас. Боя се, че нещо не е както трябва.

— Какво е то?

— Ще е по-добре, ако вие и господарката Миранда благоволите да ме придружите.

Пъг и Миранда се спогледаха, но не казаха нищо, а последваха Гатис, който се обърна и ги поведе през вратата и по дългия коридор, отделящ личните покои на Пъг от останалата част на голямата централна сграда на Вила Беата.

Излязоха на една ливада и Пъг моментално разбра къде ги води Гатис. Както и предния път, когато стигна до обраслия с трева хълм, Гатис махна с ръка и пред очите им се появи пещера. Влязоха и Пъг отново видя малкия олтар, върху който беше положена статуята на Сариг, изгубения бог на магията. Миранда ахна. Първия път, когато бяха видели статуята, чертите й наподобяваха облика на баща й, Макрос Черния.

— Лицето е гладко!

— Да, госпожо — каза Гатис. — Дойдох тук преди няколко дни и видях това, което вие виждате сега.

— Какво означава това? — попита Миранда.

— Боговете очакват — каза Пъг.

— Какво? — попита тя и докосна статуята.

Пъг заговори тихо.

— Новият аватар на Сариг, неговия нов човешки посредник на този свят.

— Ти ли трябва да си това? — каза Миранда.

— Не — отвърна Пъг. — Когато лежах на прага на смъртта, на лечебната поляна на Елвандар, когато ми проговори Лимс-Крагма, ми се предложиха три възможности за избор. Смъртта беше първата. — Той погледна Миранда. — Не можех да те оставя.

Тя се усмихна.

— Втората беше вечен живот, но цената беше да стана следващият аватар на Сариг. Трябваше да заместя баща ти.

— Не мисля, че щеше да ми хареса много. — Тя го погледна. — Каква беше третата възможност?

— Не искам да говоря за нея — отвърна Пъг.

В гласа на Миранда лумна гняв:

— Кажи ми!

— Един ден ще умра.

Тя пристъпи и застана между него и статуята.

— Премълчаваш нещо. Какво?

— Само това, че в края на живота си ще позная… страданието.

Очите на Миранда се разшириха.

— Това, което вече знаем ли?

— Така го възприех и аз. След като можем да се справим с вече преживяното, за какво повече да се безпокоя?

— Всичко ли ми казваш? — хладно го попита тя.

Пъг сви рамене.

— Вероятно съм забравил нещо. — И продължи шеговито: — Та нали в този разговор бях почти умрял.

— Бъдещето не е фиксирано, макар че може да е трудно да се промени, ако събитията наберат достатъчно инерция — обади се Гатис.

Пъг кимна, а Миранда заяви:

— Представа нямам какво означава това. Какво криеш?

— Само това, че в замяна на един много дълъг живот и на огромна сила, един ден ще трябва да заплатя висока цена.

— Това „само“ никак не е малко.

— Всички плащаме някаква цена — вметна Гатис.

Пъг смени темата.

— Ти си пазач на този олтар от векове, Гатис. Какво смяташ, че означава това?

— Мисля, че е време за промяна, господарю Пъг, и че скоро ще се яви някой, за да запълни празнотата, оставена след смъртта на Макрос.

— Мисля, че си прав — каза Пъг. — Може би е някой от учениците ни. — Помълча за миг, след което добави: — Някой ще намери олтара.

— Разгънал съм много тънко, но мощно заклинание, за да го прикрия, господарю Пъг — каза Гатис.

— Знам. Живях десетилетия на този остров и изобщо не подозирах, че той съществува, но онзи, който е обречен да бъде следващият инструмент на Сариг, все някак ще го намери.

— Твърде е възможно — отвърна Гатис.

— Ще чакаме този ден. А сега — той се обърна към Миранда — да се върнем в къщата. Искам да видя как вървят нещата тук, а след това да отдъхна преди да се върна в лагера на Субаи сутринта.

Върнаха се в къщата и в централния двор се натъкнаха на група ученици, насядали около фонтана да се насладят на тихата пролетна вечер. Щом Пъг се приближи, всички станаха почтително, освен една огнегадателка от Брънанджий, чието змиеподобно тяло от кръста надолу не й позволи да направи нещо повече, освен да раздвижи почти хуманоидния си торс в подобие на лек поклон. Пъг им махна небрежно да си седнат по местата.

— Пъг, радвам се, че те виждам — каза Робърт Д’Лийс.

— Харесва ли ти животът на нашето малко спретнато островче? — попита Пъг. Беше довел младия магьосник с Миранда на острова през зимата. Робърт се беше оттеглил от членството си в съвета на Звезден пристан и нямаше къде да иде. Патрик прояви безразличие към идеята за дворцов магьосник, затова Пъг реши да го наеме на острова.

— Мястото е чудесно — отвърна Робърт. — През последния месец научих за занаята си повече, отколкото предишните две години на Звезден пристан.

Миранда и Пъг се спогледаха.

— Това е впечатляващо — каза Пъг и покани Гатис и Миранда да седнат на близката скамейка. — Ти си най-младият член на съвета и израсна в изучаването на занаята повече от всеки друг ученик, който съм имал на Звезден пристан. А тук учиш дори още по-бързо?

Робърт се усмихна. Бе решил да си пусне брада като на Пъг — ласкателство, което не се хареса на Пъг, но той предпочете да не го коментира.

— Направо е смайващо. Но още по-удивителното за мен е, че с практикуващите магия от други светове научавам неща, за които Чалмес и Калиед не биха могли и да мечтаят.

Пъг този път се заинтригува искрено.

— О, нима? Би ли ми дал пример?

Робърт кимна, без да прикрива младежкия си ентусиазъм, обърна се към огнегадателката и каза:

— Такек ми показа нещо преди няколко дни и оттогава го упражнявам. — Той се отдръпна малко от групата и запя. Звукът беше едва доловим, почти като шепот, но чист и ясен. Думите не можеха да се разберат, сякаш умът отказваше да ги улови, и все пак в тях имаше някаква структура, някакъв хипнотичен ритъм, който накара Пъг да погледне останалите ученици. Всички седяха и гледаха в унес как Робърт продължава песента си.

Във въздуха се появи пламък, на около стъпка пред лицето на Робърт. Беше колкото бебешко пръстче, но съвсем ясно се виждаше, че е пламък. Полюшна се и затанцува на вятъра, след което изведнъж угасна. После Робърт заговори. Изглеждаше уморен, но въодушевен.

— Едва сега започвам да разбирам какво ми е показала Такек. Трябва ми време.

— Впечатлен съм — каза Пъг. — Според старите норми, прилагани от цуранската Конгрегация, това е магия на По-низшия път и би трябвало да е почти невъзможно да я постигнеш.

Робърт се засмя.

— Убеден съм, че Накор е прав: магия няма, има само фокуси и ако отворим умовете си, можем да научим всичко.

Пъг стана.

— Е, порадвайте се на тази хубава вечер и внимавайте да не подпалите къщата. Ние с Миранда ще тръгваме. А, Робърт… — добави Пъг и се обърна към ученика.

— Да, сър?

— Гатис твърди, че се трудиш добре в мое отсъствие. Продължавай да му помагаш, моля те.

— За мен е удоволствие — отвърна Д’Лийс.

Пъг и Миранда се върнаха в покоите си. Щом стигнаха до вратата, Пъг каза:

— Това наистина беше забележително.

Миранда се засмя, бутна го да влезе и му каза закачливо:

— Сега ще ти покажа нещо още по-забележително.

И затвори вратата.

Чу се „пук“ и Накор вдигна глава. Пъг изникна от нищото. Един войник, понесъл наръч дърва, ги изтърва, когато в празния въздух пред него изведнъж се появи мъж в черен халат.

— Здрасти! — извика Накор щастливо.

Капитан Субаи беше наблизо — говореше с едно офицерче, облечено в черния табард на крондорските Пурпурни орли. Из лагера се мяркаха и няколко Първопроходци, но не бяха много. Пъг знаеше, че повечето от тях са високо сред планините на запад, разузнават врага и са готови да се върнат с донесения за всяко раздвижване на силите на Фадавах. Славата им в проследяването, разузнаването и незабелязаното промъкване из горите беше легендарна, съперничеща на тази на Имперските водачи на Кеш и на рейнджърите на Свободните градове на Натал. Твърдяха, че само елфите са по-добри.

— Лейтенант Гъндърсън ще води патрула, който ще ви придружи — каза Субаи.

Пъг разбра, че капитанът им осигурява ескорт от дузина мъже. Единият — Първопроходец, прецени Пъг — тръгна напред, а другите изчакаха Накор и Пъг да яхнат конете си.

Субаи посочи Накор и каза:

— Радвам се, че тоя заминава. Не знам какво ме дразни повече: постоянните му проповеди на тема „добро“ или късметът му в картите.

Пъг се засмя.

— Второто повече, предполагам.

— Опаковали сме ви провизии за две седмици — каза Субаи.

— Ще ги намеря по-бързо — отвърна Пъг.

— Само гледайте да ги намерите преди те да намерят вас. Според всички донесения, изскачат от степните треви като вятър и връхлитат още преди да си чул, че идат.

— Виждал съм ги — каза Накор. — Чуват се.

Субаи се усмихна, а Пъг попита:

— Още някой съвет?

— Гледайте да не ви убият — каза капитанът, без да се усмихва.

Пъг кимна.

— Имам други планове. — Кимна на лейтенанта и той даде заповед за тръгване.

— Говорих с капитана за някои пътеки през планината — каза Накор. — Щом приключим с тая глупост, трябва да се върнем в Даркмоор и да намерим Грейлок и Ерик. Мисля, че имам план как да съкратим войната.

— Кажи ми го.

Накор му описа накратко какво е намислил. Яздеха бавно по тясната пътека, водеща към лесовете долу.

Яздиха пет дни и с изключение на някакви конници, които се мярнаха в далечината и се скриха, щом забелязаха приближаващия патрул, пътуването минаваше без инциденти. Вече яздеха през обраслата с висока трева равнина, на път към южния край на Степите на Адския тътен.

Стигнаха едно място, където имаше следи от стар бивак, и лейтенантът заповяда почивка.

— Това беше резервният ни лагер. Имаше дървени стени, насип и подвижна порта. Удариха и избиха всички. — Посочи с ръка. — Набиха главите им на колове в дъга, оттук чак до ей там.

— Значи тук ще се разделим, лейтенант — каза Пъг.

— Мислех, че трябва да ви придружим, докато намерим сааурците — отвърна младият офицер.

— Разумно допускане, но погрешно — каза Пъг.

— Честно, лейтенант, можем сами да се погрижим за себе си, а ако останете с нас, само ще ни създадете допълнителни главоболия, след като ще трябва да пазим и вас — намеси се Накор.

— Тогава мога ли да попитам защо изобщо сме тук, сър?

— Защото не исках да споря с вашия капитан, щом толкова държите да знаете — каза Пъг.

— Имате ли нещо против да ви изчакаме?

— Няма нужда — каза Пъг. — Ако не ме убият, ще се върна в Даркмоор много по-бързо от вас.

Репутацията на магьосника в армията беше много висока, а освен това той беше и херцог, тъй че каквито и резерви да имаше младият офицер, той си ги запази за себе си. Само отдаде чест и каза:

— Добре, милорд. Желая ви безопасен път.

— На вас — също — отвърна Пъг.

— Е, да тръгваме — подкани го Накор.

Пъг кимна и пришпори коня си.

След около миля Накор каза:

— Чу ли?

— Да — рече Пъг.

В далечината, като барабанен тътен, към тях през равнините се носеше ек на копита. Пъг знаеше, а Накор бе виждал с очите си тези коне, два пъти по-големи от яките кавалерийски коне, които двамата яздеха. А на гърба на всеки от тях щеше да има по един сааурец — високите дванадесет стъпки воини с външност на гущери.

Скоро в далечината се вдигна облак прах.

Пъг се обърна, за да се увери, че кралският патрул се оттегля, и остана доволен, че войниците вече почти не се виждат.

— Да изчакаме тук — предложи Накор.

Пъг кимна.

— Скоро ще дойдат.

Зачакаха.

9.Преговори

Джими махна с ръка.

Даш отвърна на поздрава му, докато влизаше в двора на замъка Даркмоор. След като бе прекарал нощта в шатрата на Ерик, беше взел един кон и бе препуснал към двора на принца. Сменяше конете като вестоносец — бързаше да стигне час по-скоро.

Скочи от седлото, подхвърли юздите на един коняр и прегърна брат си.

— Притеснявах се, че няма да те видя скоро.

Джими се усмихна.

— И аз. Но ето че братята Джеймисън пак оцеляха.

— На косъм — каза Даш. — Избягах от една работна група, но ме спипаха Шегаджиите.

— Е, ще ми разкажеш, докато се къпеш. Татко е на съвет с принца и гори от нетърпение да те види, но трябва да си в по-приличен вид. Подробностите по отбраната, изглежда, няма да ни трябват много. Май ще се стигне до споразумение с генерал Дуко.

— Ерик фон Даркмоор казва същото. — Даш се огледа. — Но къде са готовите за поход войски, гордите знамена и фанфарите?

— А — каза Джими и лицето му помръкна. — Тръгването е отложено.

— Отложено? — Даш го погледна объркано. — Мислех, че Патрик ще падне от коня от бързане да влезе в Крондор. Колкото по-рано се завземе градът, толкова по-скоро можем да обърнем на север към Сарт и да започнем да си връщаме брега на Горчивото море и Ябон.

— Има други проблеми. — Джими хвана брат си за ръката и го задърпа. — Хайде. Ще поговорим, докато се къпеш.

Даш въздъхна и тръгна след брат си.

Джими изля още едно ведро гореща вода на главата му и Даш изпръхтя.

— И тогава те пуснал, казваш?

— Да — отвърна Даш. — Но не мисля, че беше толкова заради семейната привързаност. Видях една много жалка сган и подозирам, че е разбрал, че ако ме убие, това няма да ги опази много, но ако ме пусне — това може да му донесе нещо.

— Е, ако Дуко не се окаже дядото на всички лъжци, помощта на Шегаджиите няма да ни трябва.

— Аз съм за това — каза Даш. — Толкова кръв съм видял вече, че ми стига за цял живот.

Джими остави ведрото и след като Даш излезе от коритото, му подаде кърпа. Един слуга беше подредил чисти дрехи на леглото. Докато се бършеше, Даш попита:

— Теб притесняват ли те?

— Убийствата ли? — попита Джими.

Даш кимна.

Джими седна на перваза.

— Понякога. Когато дядо разправяше за нещата, които са правили с принц Арута, убийството ми се струваше… нещо, което човек прави на врага. Вонята на смърт липсваше в разказите му.

— Освен в оня за оживелите мъртъвци в бардака — засмя се Даш. — И до днес не знам дали да вярвам, или не. Да се наложи да го изгорят до основи, за да се отърват от тях.

Джими също се засмя, но усмивката му скоро помръкна.

— През последните две години видяхме толкова неща, че никак не съм склонен да се съмнявам в приказките на стареца.

Даш кимна.

— Питал ли си се някога защо правим тези неща?

— Почти ежедневно — каза Джими.

Даш си навлече ризата.

— Е, и какъв е отговорът?

— Защото отиваме там, където ни призове дългът.

Даш нахлузи панталоните си.

— Дълг? — Взе ботушите и седна на леглото да ги обуе. — Тези не са толкова добри като ония, дето ми ги прибраха в Крондор.

— Това е вторият чифт, който си взел от Риланон. Проверих ти гардероба.

Даш кимна.

— Все едно, дядо винаги говореше за дълг, но видях къде е отрасъл и нямам представа защо го е чувствал така.

— Как? — попита Джими. — Не те разбирам.

— Искам да кажа, че той изпитваше дълбоко чувство за дълг към Кралството. Докато Шегаджиите, с които говорих, изглеждаха все едно че ти и аз полагаме клетви да служим на Сунг.

— Целомъдрието не в списъка на добродетелите ми — изхъмка Джими.

— Точно това имам предвид. Дядо е внушил на татко толкова дълбоко идеята за крал и държава преди ние да се родим, че сякаш е проповядвал религия. Просто не мога да се начудя как е стигнал дотам.

Джими погледа брат си, който свършваше с обличането.

— Интересен въпрос. Може би татко ще те осветли. Подозирам, че ако всички тези истории, които сме слушали, са верни и ако животът при Шегаджиите е бил толкова неприятен, колкото предполагам, дядо може би е бил тласнат от дълбоко чувство на благодарност.

Даш се огледа в огледалото на стената и прецени, че видът му вече е приемлив за разговор с принца.

— Не мисля, че е това. Нещо повече от благодарност е. — Погледна Джими. — Можеш ли да си представиш нещо, което би те накарало да нарушиш клетвите си към Короната?

Джими ги изгледа озадачено.

— Да стана предател?… Не мога да си представя какво би могло… Може би някоя съвършена любов… — Поклати глава. — Не, защото не мога да си представя, че жена, която ме обича, ще се опита да ме обърне срещу нещо, на което държа толкова.

— Като стана дума за жени, дали не видях преди малко един забързан паж в ливреята на Сълдън?

— Сто на сто си видял — ухили се Джими.

— Франси е тук с баща си, така ли?

— Да.

— И все още е хлътнала по теб?

Джими се ухили широко.

— Надявам се. Обядвахме заедно. Станала е точно такава, каквато можеше да се очаква.

Даш отвори вратата и каза:

— Ако не ме лъже паметта, беше много противна и те пердашеше най-редовно.

— Не. Теб те пердашеше. Аз й бях прекалено голям. Освен това си въобразяваше, че е влюбена в мен.

— Е, да се върнем на въпроса тогава. Има ли нещо в тази работа?

Джими закрачи до брат си по коридора.

— Сериозно, не знам. Но подозирам, че май няма да мога да кажа нищо по въпроса. Нито Франси.

— А Патрик?

— Е, това е забавянето, за което ти споменах. Херцозите взеха да долитат като прелетни птици към Даркмоор.

— И всички с дъщери за женене?

Завиха на ъгъла покрай стоящите мирно гвардейци и Джими каза:

— Мисля, че кралят се тревожи, че предвид предстоящата война трябва да се осигури нов наследник.

Изкачиха се по стълбите към голямата зала на барона, където Патрик провеждаше дворцовия съвет.

— Проклятието на близнаците.

— Ерланд никога не би направил нещо против брат си, знаем го, но хората са различни. Ако Патрик не се ожени и не му се роди син…

Откакто бяха започнали да се топят снеговете, в Даркмоор бяха започнали да се стичат благородници и сега скромната зала на барона беше претъпкана до пръсване.

— Май трябва да побързаме с връщането на Крондор дори само заради голямата зала, която да побере цялата тази сган — каза Даш.

— Шшт. — Джими посочи баща им, който бе застанал до принца. Това беше най-официалният съвет, който двамата бяха виждали досега в Даркмоор — Патрик беше с пурпурната си мантия, дългата хермелинова наметка и златната корона. Арута също беше облечен официално, в обшита със злато черна туника и пурпурен клин, и носеше служебната си верижка с окачения на нея херцогски печат. На бедрото си носеше меча, носен някога от неговия съименник и предаден му от Ерик фон Даркмоор.

Братята изчакаха най-отзад, докато принцът реши ежедневните дела. След това един млад паж обяви:

— Днешният съвет свърши, ваши благородия.

Патрик стана и всички в залата се поклониха. След като принцът напусна, Арута видя синовете си и им махна да дойдат при него.

Те прекосиха все още пълната със знатни особи зала и щом стигнаха до подиума, на който стоеше тронът, Арута прегърна по-малкия си син.

— Не мога да ти опиша колко се радвам, че те виждам. Хайде, трябва да разкажеш на принца какво си научил в Крондор.

Даш тръгна с баща си и брат си към кабинета на принца.

— Смяташ ли, че това ще им омръзне? — попита Накор.

— Рано или късно. — Пъг сви рамене. — Или ще им свършат стрелите.

Когато сааурците ги приближиха и стана ясно, че не идват да си говорят, ами направо щурмуват, Пъг беше издигнал мистична преграда около двамата. Изглежда, бяха млади сааурски воини, жадни за кръв. Неколцина пострадаха сериозно, когато пиките им се удариха в невидимата бариера на Пъг, скършиха се и те изхвърчаха от седлата. А след това сааурците заеха позиция на двайсетина разкрача разстояние и от половин ден ги обсипваха със стрели.

Това като че ли развесели Накор, макар че Пъг беше притеснен от опита им да ги убият без разговори. Двамата изглеждаха относително безпомощни, невъоръжени и сами. Конете им бяха изпаднали в паника при щурма на сааурските ездачи, чиито огромни коне се извисиха над тях като приливна вълна.

Пъг беше оставил конете им да избягат преди да вдигне преградата и сега съжаляваше за това. Останаха без храната и водата в дисагите, нямаха нищо, с което да се подкрепят, ако се изключеше неизчерпаемият запас от портокали на Накор.

Той измъкна един, обели го и задъвка.

— Искаш ли?

— Не, благодаря. Може би по-късно — каза Пъг. — Тоя магически щит е съвсем достатъчен да ги задържи, но все пак трябва да използвам малко енергия, за да не се разсипе.

— Добре че нямат заклинатели, нали?

— Да, тогава щеше да е по-трудно — съгласи се Пъг.

Накор примижа и каза:

— Значи скоро ще стане трудно. — И посочи хоризонта зад струпалите се пред тях гневни конници, които продължаваха да ги замерват със стрели.

Приближаваше се друг конен отряд и по знамената, носени от херолдите отпред, Пъг заключи, че идва някоя важна особа, за да проучи проблема.

— Е, ако ти кажа „беж“, не се колебай.

— Много добре бягам, когато се наложи.

Щом новият отряд спря, обкръжилите защитната сфера се отдръпнаха и пропускаха десетина ездачи да приближат и да огледат двамата човеци. Пъг разпозна водача им — Джатък, ша-шахан на всички сааурци.

Младите воини се смълчаха, щом главатарят им дръпна юздите. Той скочи от коня си, спря само на педя от енергийната бариера и строго попита:

— Защо вие, човеци, сте дошли да безпокоите сааурците?

Пъг погледна Накор, който само сви рамене и каза:

— Защо вдигаш война срещу нас, ша-шахане на всички сааурци?

— Не воювам с вашия вид, Черни халате.

— Триста загинали войници на моя крал, щяха да оспорят това — отвърна Пъг.

— Ако все още можеха да спорят — добави Накор.

— Те отказаха да се оттеглят — каза Джатък. — Каза им се, че държим на тези степи.

— Ако сваля тази бариера, можем ли да говорим? — попита Пъг.

Джатък махна с ръка в съгласие и ревна:

— Вдигаме стана тук! — Петдесетината конници, обкръжили Пъг и Накор, моментално слязоха от конете и почнаха да вдигат лагер. Неколцина отведоха конете и донесоха колове за коневръзите, други започнаха да копаят трапове за огън. Трети тръгнаха към близката река, за да донесат вода.

Пъг пусна бариерата да се разпадне и Джатък каза:

— Помня те, Черни халате. Ти ми донесе предсмъртните слова на Хаман за това, че сме предадени от пантатийците. Ще говоря с теб в мир и можеш да си отидеш свободно, щом свършим.

— И аз ли? — попита Накор.

Джатък дори и не си направи труд да отговаря, само махна с ръка и им обърна гръб. После даде знак на един от по-младите сааурци, че иска походната си торба, и той му я подаде — всяко човешко същество би я носило с голяма мъка.

За кой ли път Пъг се стъписа от ръста на сааурците. Те се извисяваха на цели дванайсет стъпки, а някои бяха и още по-високи. Конете им също бяха огромни дори в сравнение с тежките мидкемийски бойни коне. Пъг бе впечатлен и от ефикасността, с която си вдигаха лагера. Припомни си наум, че са били номадски народ и че макар да са построили големи градове на родния си свят Шила, по душа са останали номади. Повечето сааурци бяха кръстосвали на воля из огромните тревисти равнини на Шила — хиляди конници със семействата и стадата си.

Атаката на един демон обаче бе сложила край на тази цивилизация. От милионите сааурци, господствали на своя роден свят в разцвета му, бяха оцелели по-малко от десет хиляди на Мидкемия. Пъг знаеше, че войната е намалила броя им, но знаеше и че много хора ги чака гибел, ако сааурците не бъдат убедени да спрат боевете.

Накладоха огън и Джатък покани Пъг и Накор да седнат с него. Гущерското му лице беше изненадващо изразително — колкото повече Пъг гледаше тези гигантски воини, толкова по-лесно различаваше индивидуалните им черти. Един от войниците поднесе на Джатък дървена купа с вода. Сааурецът изми лицето и ръцете си, а после изтри врата си с влажна кърпа. Този жест бе най-успокоителното нещо, което Пъг бе виждал при сааурците — най-човекоподобно поведение, не предвещаващо леене на кръв.

Докато пътешестваше през потъналия в разруха свят на Шила с духа на последния велемъдър на Сааур, Хаман, Пъг бе научил много за народа на този свят и за историята му. Съмняваше се, че човешката раса и сааурците на Мидкемия някога ще се сприятелят, но смяташе, че все пак биха могли да изпитват уважение едни към други, както го правеха хората и елфите и хората и джуджетата. Знаеше, че човечеството не се нуждае от нови врагове като моредел, таласъмите или тролите, и във всеки случай не толкова физически мощен и изпълнен с решимост враг като сааурците.

— Набихме главите на онези мъже, които не пожелаха да напуснат степите, на колове като предупреждение — каза Джатък. — Но ето че вие пренебрегнахте предупреждението и ни потърсихте. Не ви искаме, Черни халате. Откакто сме дошли на този свят, не сме видели нищо освен смърт и покруса. — Той посочи на североизток, към огромните степи на Адския тътен. — Виж, тази земя я разбираме. Тук има хълмисти поля, вода, добитък, тучни пасища, където да се пази добитъкът, който взехме.

— Но тази земя не е ваша — каза Пъг.

— Целият този свят не е наш — каза с горчивина Джатък. — Затова трябва да вземем каквото можем. — Взря се на юг. — Вие, човеците на Кралството, пострадахте, и аз сега разбирам, че не по ваша вина се оказахме тук. Но ние нямаме как да се върнем у дома, а дори и да можехме, що за свят ще намерим там?

— Един изпепелен свят, населен от умиращи от глад демони, които се дебнат един друг за храна, докато не остане само един. След време той също ще се изтощи от глад. И накрая ще умре.

— Значи няма къде да отидем.

— А може би има — каза Пъг.

Джатък го изгледа.

— Къде?

— Още не знам. Но Мидкемия е голям свят. Степите тук ви изглеждат просторни, но вие знаете своята история. Някога вашите предци са били това, което сте сега вие — малка орда, оставена на Шила от една валхеру на име Алма-Лодака.

Макар предната година сааурците да бяха научили за нрава на своята „богиня“, все пак старите навици умираха трудно и по-старите сведоха почтително глави при споменаването на името на Зелената майка.

— Но през вековете — продължи Пъг — вашият народ се е разраснал и сте завладели цялата планета. Вие и вашите деца сигурно ще се задоволите да кръстосвате Адския тътен, да се сражавате с номадските племена, които все още държат на тази земя като на своя, но рано или късно ще се върнете към селата и градовете на моя народ. Или ще трябва да започнете война, или да промените отношението си.

— А какво друго можем да направим? — попита Джатък.

— Потърпете — каза Пъг. — Оставете нашите на юг на мира и ние ще ви оставим на мира. Когато се отървем от Фадавах и воините му и възстановим мира в своята страна, ще насочим своя ум и воля към проблема с намирането на подходящ дом за Сааур.

Джатък помисли и накрая каза:

— Но не се бавете много, защото моите може да свикнат с живота тук. Ако мине много дълго време, ще откажем да напуснем.

— Разбирам — отвърна Пъг и си помисли: „Само да мога да накарам Патрик да разбере.“

— Какво си направил?!

Пъг повтори:

— Дадох им уверения, че ще им помогнем да се преместят от Кралството, след като се отървем от Фадавах.

— И те се съгласиха да се махнат?

— Да. Ако им предложим нещо подходящо.

— Нещо подходящо?! — изрева Патрик. Дворцовият съвет всеки момент трябваше да започне, но засега принцът водеше неофициален разговор с Пъг, Накор, Арута и неговите синове. — Тези чудовища избиха триста мои войници!

— Недоразумение, ваше височество — обади се Арута.

— Недоразумение? — Патрик го изгледа сърдито, после се обърна към Пъг. — Защо не ми се подчини? Заповядах ти да ги унищожиш, ако не напуснат веднага Кралството.

Държането на младия принц бе започнало да омръзва на Пъг и той каза:

— Ваше височество, аз не съм екзекутор. Сражавал съм се за Кралството, но няма да използвам мощта си, за да унищожа цяла раса само заради болното ви честолюбие.

— Болно честолюбие! — избухна Патрик. — Как смееш да ми говориш по този начин?

Пъг стана, погледна Арута и каза:

— Обясни някои неща на момчето или ще ида при баща му и ще си поговоря с него. А като приключа, Боррик може и да премисли кой да управлява тази половина на Кралството.

Принцът опули очи и когато Пъг се обърна да си тръгне, извика:

— Не съм ти разрешил да напуснеш!

Без да му обърне внимание, Пъг излезе. Накор стана и се обърна към Арута:

— Аз по-добре да ида с него. — После се обърна към Патрик. — А ти да го слушаш, момче. Защото е достатъчно силен да ти бъде най-могъщият съюзник… или най-лошият ти враг.

Патрик зяпна стъписан при това ново оскърбление от страна на дребосъка. Погледна Арута, но той само поклати глава и каза:

— Имаме съвет, ваше височество.

Даш и Джими се спогледаха, но си замълчаха. Патрик кипеше от яд, но накрая се овладя.

— Прав си, Арута. Не можем да оставим съвета да чака.

Двамата братя се измъкнаха през една странична врата и Джими каза:

— Херцог Пъг, изглежда, е много убеден в способността си да убеди краля, че има правото да унизи принца по този начин.

Излязоха на двора.

— Според всичко, което съм чувал за него… — почна Даш — ами, тази увереност май е заслужена. — Огледа се. — Виж, и двамата знаем, че Патрик е много сприхав. Колко пъти сме се били с него като деца. И знаем, че кралят отложи качването му на трона на Крондор с една година, защото не смяташе, че е готов.

— Ами той наистина не беше — тихо отвърна Джими.

— И още не е — каза Даш.

Джими изгледа брат си и му отвърна още по-тихо:

— Готов или не, той е принцът на Крондор. Ние сме слуги на Короната. Нямаме избор.

— Дано татко не му изтърве юздите — каза Даш. — Иначе много от нас ще умрат просто защото нямаме избор. — И продължи ядосано: — Виж, това не ти е детски спор кой пръв да ритне топката. Това е война и няма да е никак приятна.

Иззад ъгъла се появи Накор и каза:

— А, тук ли сте? Тъкмо ви търсех.

Джими се ухили.

— За какво?

— Трябва ми малко информация. И ако имате каквото ми трябва, ще си върнем абатството на Сарт.

Даш и Джими се ококориха.

— Да върнем абатството? — попита Даш.

— Дядо ви веднъж ми разправя една история: как му се наложило да се промъкне в абатството на Сарт с онзи ренегат, моределския главатар.

Джими погледна Даш и попита:

— Ти помниш ли такова нещо?

— Не — сви рамене Даш. — Макар да съм чул всички истории, които разправяше дядо.

Един глас зад тях каза:

— Не, не си.

Обърнаха се и видяха херцог Арута.

— Но аз помня тази история — каза той.

Накор се ухили.

— Субаи знае една козя пътека през планините. Отвеждала до малка долина в подножието на планината, на която е разположено абатството на Ишап.

— Значи докато ние възстановяваме двора в Крондор, пращаме войски къде ли не и агентите на Фадавах ни следят с най-голямо внимание, ти искаш да се промъкнеш през планините, да намериш онзи таен вход в основата на абатството, да го завземеш и да го задържиш, докато Грейлок успее да се добере до града и да обезопаси района, така ли?

— Нещо такова, но това „ти“ го забрави. Това е задача за някой по-млад. — Той хвърли поглед към братята.

— Не — възразиха те едновременно.

— Това е задача за Орлите или Първопроходците — добави Даш.

— Ще видим — каза Арута. — Но Накор е прав. Ако помня добре какво ми е разправял баща ми за този вход и ако той все още съществува и е достъпен, можем да съкратим тази война с цяла година.

После тръгна за сутрешния съвет, а Джими се обърна към Накор и попита:

— Пъг добре ли е?

— Малко е обезсърчен — отвърна Накор. — Патрик иска бързи решения и Пъг го сърби на същото място, но е достатъчно стар, за да знае, че бързите решения често имат най-висока цена. — Прегърна братята и тръгна с тях по коридора. — Той трябва да претегли нещата в ума си и да прецени на какво да остане верен.

— Да остане верен? — възкликна Джими. — Та той е кралски благородник! Бил е осиновен в кралското семейство.

— Но отговорностите му са по-големи — каза Накор. — Не забравяйте, той спаси от унищожение не само Кралството; той спаси цяла Мидкемия, в това число всички онези, които са срещу нас, плюс сааурците и пантатийците, ако все още има оцелели такива, Братството на Тъмната пътека — всички.

— Но той не може просто ей така да захвърли верността си към Кралството — каза Джими.

— Не бъди толкова сигурен — каза Даш.

— Не мисля, че ще захвърли каквото и да е — каза Накор. — Във всеки случай не и „просто ей така“.

Пъг изникна от въздуха до речния бряг и подвикна:

— Здрасти!

Миг по-късно се чу глас:

— Добре дошъл, магьоснико.

— Имам ли разрешение да вляза?

— Добре си дошъл в Елвандар — последва отговорът и иззад едно дърво се появи фигура.

— Галайн! — извика Пъг и нагази в песъчливия брод, който предпочиташе винаги, когато влизаше в лесовете на елфите.

Младият — според представите на елфите — воин стоеше отпуснат, опрял дългия си лък на земята.

— Дойдох да пазя, когато Миранда се появи преди няколко дни. Помислих, че скоро ще се появиш.

— Радвам се. Какви са дворцовите новини?

— Дворът е в траур. Онзи, който беше твой спътник и който някога бе херцог на Крудий, ни остави, за да отпътува към Островите на блажените.

Пъг кимна. Мартин Дълголъкия наближаваше стогодишнината си и бе преживял последните си години тук, с народа, който го бе отгледал като дете.

— А Маркъс и Маргарет? — попита Пъг за децата на Мартин.

— Дойдоха със съпрузите си и децата и прибраха тялото на своя баща. Върнаха го в Крудий, за да го погребат в семейната гробница според техния обичай.

— Преди колко време?

— Преди по-малко от две седмици.

— Това обяснява защо вестта не е стигнала до нас — каза Пъг. — На Маркъс ще му трябват седмици, за да прати вест от кораба до порт Викор. — Погледна елфа. — Благодаря, че ми го каза. Беше ми верен приятел, последният освен Томас, от първите ми години в Крудий.

— Всички много го обичахме.

— Другите как са?

— Като изключим тази загуба, всичко е наред. — Галайн преметна лъка си през рамо и продължи: — Кралицата е добре, Томас също. Принц Калин и Червено дърво са на лов. Въпреки войната на изток от нас нашествениците не правят опити да преминат оттук за Крудий, така че не безпокоят границите ни.

— Калис как е?

Галайн се усмихна.

— Той пък е най-добре от всички. Откакто се е родил, не го помня да е бил толкова щастлив. Мисля, че освобождаването на Камъка на живота освободи и него от ужасното, което бе наследил.

— Нямам търпение да видя жена си — каза Пъг.

— Разбирам — отвърна Галайн. — Самият аз досега не съм имал щастието да срещна онази, която ще бъде моя жена.

— Ти си млад — сухо каза Пъг. — Едва си прехвърлил стотака.

Галайн се усмихна.

— Вярно е. — Вдигна ръка и каза: — Ще се видим пак след няколко дни в двора.

— Мога да те заведа с мен.

— Имам други задължения. Трябва да обиколя по реката, която вие, човеците, наричате Крудий. Наминах насам само за да те поздравя.

Благодарение на многобройните си гостувания на елфите Пъг правилно изтълкува забележката и отвърна:

— Благодаря, че си си направил този труд.

— Няма защо.

Пъг активира устройството, което носеше, полетя над дървесните корони и се озова на половин миля от мястото, където искаше да стигне. Едва успя да овладее силите си навреме, за да не се пребие, и се приземи леко. Огледа цуранското кълбо и видя, че в едната си част е поизбеляло, което му подсказа, че вече е неизползваемо. Съжали, че ще го загуби. Способността бързо да се премества от място на място щеше да му липсва, докато не научи хитрия номер на Миранда да се мести по своя воля, без никаква помощ.

Прибра кълбото. Още няколко такива устройства се проучваха на острова му от учениците и някой от тях можеше да сполучи. Пъг си спомни за времето на свободна търговия с империята Цурануани през портите разломи. Сега съществуваше само един, на Звезден пристан, и се следеше много внимателно от двете страни. Той унило се зачуди дали може изобщо да съществува нещо, което човечеството да не обърка; и не за първи път в живота си изруга наум Макала, цуранския магьосник, чието зле прикрито вероломство бе породило отчуждението между двата свята — вероломство, при това мотивирано от най-висш идеал: да служи на империята.

„Е — помисли Пъг, — разсъжденията за предишни провали, за които вече си научил всичко, което може да се научи, само усилват чувството за безсилие.“ Изтласка тези спомени от ума си и тръгна.

Скоро стигна огромната поляна, която обкръжаваше Елвандар. Както всеки път бе запленен от гледката. Дори на ярката дневна светлина цветовете на дърветата изглеждаха сякаш от друг свят. Магията на това място бе могъща, но фина и неуловима, нещо като контрапункт на сътвореното от природата, като дивно усещане за лекота.

Високо над главата му големи клони с подрязани върхове оформяха между стволовете пасажи, а при основите на дърветата бяха разположени готварски огньове, работилнички за щавене на кожа, грънчарници и така нататък. Поздравиха го няколко елфи, които го познаваха, а онези, които го виждаха за първи път, въпреки това се надигнаха и му кимнаха за добре дошъл.

Той тръгна по стръмната пътека от стъпала и клони и стигна центъра на огромния елфски град. Пред двора на кралицата чакаше Татар, най-старшият неин съветник.

— Здравей, магьоснико! — каза Татар и протегна ръка по човешкия обичай. — Добре е, че те виждам пак.

— Добре е, че и аз виждам теб, стари приятелю — отвърна Пъг. Огледа се и каза: — Добре е, че отново съм в Елвандар. — Погледна Татар. — Къде е жена ми?

— Тя е с кралицата и Томас — отговори старият съветник. — Ела.

И отведе Пъг до мястото, където седяха и беседваха кралица Агларана, Томас и Миранда. Щом видя приятеля си от детинство, Томас се надигна, но първа стигна до съпруга си Миранда.

— Не знаех, че ще дойдеш! — каза тя зарадвана.

— Всъщност не мислех да идвам — отвърна Пъг. — Но имах един малък спор с Патрик…

— Принца на Крондор? — попита Томас и се усмихна отгоре на ниския си приятел.

Пъг вдигна очи към своя побратим от детинство и съзря в тази висока, малко нечовешка фигура нещо от образа на кухненското ратайче, с което бе живял като дете.

— Да — каза той. — Искаше да унищожа сааурците, а аз реших, че ако им се предложи мирна алтернатива, ще е по-разумно.

— Съкруши враговете си без милост — каза Томас и поклати глава. — Много добре помня тези импулси, приятелю.

Пъг отиде с Миранда до трона на Агларана, поклони се и рече:

— Поздрави, господарке.

— Добре дошъл, Пъг.

— Наскърбен съм от кончината на един приятел.

— Той издъхна по най-щастливия за него начин — отвърна Агларана. — Никой не може да моли за повече. Пожела ни лека нощ и повече не се събуди. Отиде си в мир. За същество от вашата раса той живя много дълго.

— Но ще ми липсва. Както ми липсват всички други приятели от младостта ми.

— Разбирам — каза кралицата. — Точно затова трябва да ни гостуваш по-често. Ние, еледел, живеем много по-дълго от вас, човеците. — Но се сети за възрастта на Пъг и Миранда и се поправи: — Тоест от повечето от вас.

— Вярно е — отвърна Пъг. — Къде е Калис?

Миранда се усмихна.

— Наблизо някъде. Така поне подозирам.

Томас се ухили.

— Има една жена… — Сви рамене и му намигна.

— Калис?

— Онази отвъд океана, дето ни я доведе Миранда. С две хубави момченца, които имат нужда от баща.

— Това… сериозно ли е? — попита Пъг.

Томас се засмя.

— Народът на жена ми е твърде различен от теб и мен, Пъг. И от моя син. Той е само наполовина елф, друг като него няма на този свят, и е прекарал твърде дълго време сред хората. — Томас се наведе и му прошепна с насмешливо-заговорнически тон: — Мисля, че се е хванал, но дори не знае, че е лапнал въдицата!

Татар се засмя и каза:

— Истина е. При нас изведнъж осъзнаваш, осенява те, че пред теб е твоят брачен партньор. Но не всички го разбират ясно и на тях се пада трудната задача бавно да изградят връзка с друг, който също не е изпитал това озарение. При Калис и Елия става по трудния начин. Но той често завършва с не по-малко дълбока любов, отколкото първия.

Миранда се усмихна.

— Мисля, че усетих нещо у нея още когато я срещнах с момчетата за първи път. Мисля, че всичко ще е добре.

Агларана се обърна към един елф наблизо и каза:

— Намери сина ми и му кажи, че го каним с нас на вечеря. Кажи му да доведе и Елия със синовете й.

Елфът се поклони и забърза да изпълни поръчката.

— Какво те води при нас? — попита Томас.

— Исках да видя жена си — отвърна с усмивка Пъг. — И ми се дощя да прекарам една вечер сред приятели на място, където въздухът не носи полъха на война, пушеци и кръв. Исках малко спокойствие преди да започна новото си дирене.

— Дирене? — попита кралицата. — Какво ще търсиш този път, магьоснико?

— Трябва да намеря родина за сааурците — каза Пъг. — Иначе може да ни се струпа още една война преди да сме се оправили с тази, която вече водим.

— Добре, тогава ще тръгнем утре сутринта — каза Миранда.

— Щях да замина сам — рече Пъг, — но цуранското кълбо вече не действа… За малко щях да си счупя врата, когато ме остави да увисна във въздуха… а и не знам накъде точно заминавам.

— Значи ти трябвам, за да ти покажа как да се оправиш?

— Нещо такова.

Миранда се усмихна.

— Не знам дали ще го направя.

— Защо? — попита Пъг.

Тя го сръга в ребрата и рече:

— Защото ми харесва, че има поне едно нещичко, което правя по-добре от теб.

Целият съвет на кралицата се разсмя. След малко пажовете поднесоха вино и храна; скоро дойде и Калис с презморската жена и двамата й сина. И макар и за една нощ, всички забравиха всякакви мисли за война и за заплаха от война.

10.Вложения

Джими се намръщи.

Принц Патрик се беше навел и шепнеше нещо в ухото на Франси. Тя се изчерви и се засмя. Херцогът на Сълдън подчертано пренебрегна това нарушение на етикета. Херцозите на Родез, Юпер, Садара и Тимънс само хвърлиха един поглед и продължиха разговорите си. Дъщерите им, всичките облечени в най-пищните си тоалети, задържаха погледите си върху принца малко по-дълго преди вниманието им отново да се насочи към младите придворни на масата.

На Даш му се наложи да се обърне, за да не се разсмее над мъките на брат си.

Залата в замъка Даркмоор беше претъпкана, по мнението на церемониалмайстора на принца, една вечно кисела особа на име Уигинс. Преди той беше бил дворцов чиновник в Крондор, но беше помагал понякога в уреждането на официалните церемонии на стария церемониалмайстор Джеръм и заради това го бяха назначили на поста след възстановяването на двора на Патрик в Даркмоор. Приличаше на нервна птица, прехвърчаща из залата от един благородник на друг, за да се увери, че са задоволени всички нужди, въпреки оскъдицата на храна, ейл и вино.

Матилда, вдовстващата баронеса Даркмоор, седеше вляво от херцога на Сълдън. Макар да не беше вече млада, тя все още притежаваше онази придобита в дворцовите среди лекота и чар, усвоени от възпитанието й сред властните източни благородници. Херцогът, вдовец, бе очевидна цел за жена с потекло като нейното. Той самият като че ли проявяваше умерен интерес.

Даш хвърли поглед към брат си и забеляза, че Джими се старае да се направи на заинтересован от нещо, което му приказваше дъщерята на някакъв източен граф; кой точно — Даш не можеше да си спомни. Момичето беше хубавко, но някак блудкаво, и насмешката на Даш заради отчаянието на брат му скоро премина в съчувствие. Франси безспорно беше най-интересната млада жена в двора, макар и не най-красивата, и времето, което Джими бе прекарал с нея през последните две седмици, беше пробудило нещо в него — най-малкото собственически импулс, ако не и нещо по-дълбоко.

Даш си даваше сметка, че нито той самият, нито брат му са свободни да се отзоват на сърдечния зов, докато са на служба на Короната. Потеклото им беше твърде знатно, след като бяха синове и внуци на херцози. Джими най-вероятно щеше да стигне до подобен висш пост, а Даш вероятно щеше да стигне до граф, ако продължеше да служи.

Което означаваше, че никой от двамата няма да попитат, когато се стигне до въпроса с кого да сключат брак. Тази подробност щеше да се остави на баща им в по-малка степен, и на кралското благоволение — в по-голяма. Разколът в Кралството беше опасен и опазването на тесния съюз между двете владения си оставаше постоянен проблем. Изтокът притежаваше населението, богатството и политическата сила. Западът разполагаше с природните източници, с потенциала за растеж и с всички проблеми на границата: врагове, безредие и вечните трудности в управлението. Бракът на знатните дъщери от едното владение със синовете от другото отдавна беше доказал ефективността си като метод за съхраняване на тяхното единство, а не съществуваше по-желан за брачна партия ерген от бъдещия крал.

Франси хвърли поглед към Джими и му се усмихна, после отново се обърна към Патрик. Даш се наведе към брат си и му прошепна:

— Трябва да питаме татко.

— За какво? — погледна го объркано Джими.

— За коя иска кралят да ожени сина си. Не си помислял нито за миг, че това не е вече решено, нали?

Джими помисли малко и се усмихна.

— Може би си прав. Ако татко не го знае, значи никой не го знае.

Джими изчака херцог Арута да обърне очи към него, след което му кимна към вратата. Арута стана, мина зад баронеса Матилда, зашепна нещо на принца и той му махна с усмивка. После баща им дойде при тях. Тримата се поклониха на принца, който не гледаше към тях, и напуснаха трапезата.

След като излязоха от залата, Даш отбеляза:

— Ще се наложи да връщаме благородници, ако продължават да прииждат.

— Още идват — рече Арута. — Не мога да ви опиша колко фрапантен и шумен ще стане дворът тук в Даркмоор. Ще намерим стаи за толкова пристигнали, колкото е възможно, първо тук, после в града. Останалите ще бъдат настанени извън стената, в палатки. Ще има едномесечни тържества.

Джими зяпна невярващо.

— Сериозно?

— Съвсем — мрачно отвърна Арута.

— Но нали трябва да приключим сделката с Дуко… — почна Джими.

— Това се направи. Изпратихме му нашите условия и тази сутрин той ни отговори.

— Какво е споразумението? — попита Даш.

Арута им даде знак да тръгнат с него и се отправи към централния двор на замъка. Коридорите гъмжаха от пажове, слуги и стражи, поели в ръцете си грижата за тълпите стичащи се благородници.

— До един месец нашият бивш противник ще стане херцог на Южните окрайнини.

— Лорд Съдърланд!? — възкликна Джими. — Невероятно!

— Патрик не искаше да му даде нищо, а кралят предпочиташе да го направи барон на Края на сушата или нещо също толкова… местно. Убедих и двамата в противното.

— Но защо, татко? — попита Даш.

— Защото Дуко, в края на краищата, разполага с лична армия от близо двайсет и пет хиляди мъже. Той самият може да мечтае за нещо по-благородно от предишното си призвание да бъде наемен меч, но повечето му войници нямат причини да бъдат верни на Кралството. Убедих краля, че той може да се окаже единствената надежда за нас да държим тези хора под контрол и да ги превърнем в проблем за Кеш, вместо свой.

Даш присви устни.

— Ако той е херцог… Това означава, че ще отговаря пряко на принца, а не на теб.

— Аз и бездруго съм твърде зает. А ако Патрик има пряк контрол над Дуко, може и да започне да му вярва.

Джими се усмихна.

— Но ти все пак ще продължиш да съветваш принца по всички въпроси, засягащи Южните окрайнини.

Арута кимна и каза:

— С което се уравновесяват и други политически проблеми.

Джими и Даш знаеха, че Дуко ще има право да назначи собствените си командири на ключови места по южната граница и че вероятно ще получи за тях титли. В момента имаше повече постове, отколкото благородници, които да ги заемат, поради високата смъртност от доскорошната война в Запада. Много източни благородници сигурно вече досаждаха на краля за някои от тези титли — по-скоро за налозите от земите. Никой от тях обаче нямаше да се осмели да дойде в Запада и да ги управлява пряко. Земевладението в отсъствие на владетеля не беше нещо непознато в Кралството, но в Запада не гледаха на него с добро око. Твърде много проблеми имаше — Квег, Кеш, Братството на Тъмната пътека и какво ли още не — за да се повери администрирането на едно баронство, да не говорим за графство или херцогство, на иконома или управителя на замъка. Няколко ключови поста щяха да се дадат на вторите или третите синове на западни благородници, за да не може Дуко да изгради под себе си структура единствено от свои лични подчинени.

— Я да сменим темата — каза Джими. Искаше да намекне за младите жени в залата. — Има ли нещо, което трябва да знаем…

— За какво? — попита Арута.

Даш беше по-прям от брат си.

— Патрик решил ли е коя ще е следващата принцеса на Крондор?

Арута се озърна да не би някой да ги слуша.

— Последните ни две кралици бяха от Ролдем. Боррик, и Луам преди него, държаха на всяка цена да укрепят съюза с Изтока. — Прегърна двамата си сина през раменете. — Вие носите в себе си кръвта на Ролдем. Знаете хората на майка ви. Суетни, горди с наследството си, и се мислят за нещо по-особено от другите. Точно затова виждаме толкова рядко майка ви. — В гласа на Арута се долавяше горчива нотка, каквато никой от двамата не беше чувал досега.

И двамата знаеха, че бракът на родителите им е бил уреден от техния дядо, херцог Джеймс, и се беше оказал толкова изгоден за Кралството, колкото и двата брака на последните двама крале за царствени дъщери на Ролдем. Родителите на Даш и Джими винаги успяваха да поддържат пред обществото илюзия за безметежно брачно щастие, макар двете момчета да знаеха, че бракът им далеч не е идеален. Но едва сега разбраха колко обтегнати всъщност са отношенията между родителите им.

— Значи трябва да е кралска невяста? — попита Даш.

Арута кимна.

— Кралят се изрази точно така, насаме. И трябва да е дъщеря на източен благородник. За предпочитане херцог, с голямо влияние в Съвета на лордовете.

— Браян Сълдън — унило подхвърли Джими.

— Боррик е решил да остави на сина си привилегията сам да си хареса жената, която ще роди бъдещия крал на Островите. Така че в момента има пет вероятни кандидатки за принцеса.

— Имаш ли представа чия ръка ще поиска Патрик?

Арута изгледа сина си и отвърна:

— Следващата ни кралица ще бъде Франсин. Въпрос е само на още малко време. Двамата с Патрик са приятели от деца. Той искрено се радва на компанията й. По наше време имаше династични бракове с много по-лоша основа.

Джими изглеждаше съкрушен.

— Я се стегни — каза Даш.

Джими погледна баща си и брат си.

— Аз просто не… схванах.

— Какво? — попита Арута. — Ти да не си влюбен в нея?

— Така и няма да разбера. — И без повече думи Джими се обърна и се отдалечи, а Арута погледна Даш.

— Нека го оставим малко сам — каза младежът.

— Не разбрах — каза Арута.

— Той също — отвърна Даш. — Точно това е проблемът.

— Какво?

— Че приемаме нещата за дадени. — Даш изгледа баща си и попита: — Дядо питал ли те е изобщо дали искаш да служиш на Короната, татко?

За Арута въпросът като че ли прозвуча точно толкова объркващо, колкото току-що видяното. Той помълча малко, после отвърна:

— Не, разбира се.

— А защо „не, разбира се“?

— Защото бях още момче. Също като теб започнах да изпълнявам задачи, които той ми възлагаше, след това ми дадоха работа при кралските пажове, после станах скуайър.

— Но когато стана пълнолетен, не те ли попита дали не би искал да се занимаваш с нещо друго?

Арута го изгледа.

— Не. Никога.

— Помислял ли си някога, че ако те беше попитал, животът ти може би щеше да е много по-щастлив?

Арута помълча.

— Това е може би най-странният въпрос, който съм чувал, сине.

Даш сви рамене.

— Главата ми напоследък е пълна с много странни въпроси.

— Защо ме попита това?

— Защото не съм сигурен дали ми се иска да продължа да служа на Короната.

— Какво? — възкликна Арута невярващо. — А какво друго ще правиш?

Даш сви рамене.

— Не знам. Може би ще се върна на работа при Рупърт Ейвъри. Той е много богат човек.

Арута се засмя.

— На хартия. Кралят сигурно ще благоволи да му върне дълговете чак когато внуците му поемат „Ейвъри и Джейкъби“.

Даш се усмихна.

— Доколкото познавам Ру, той ще намери начин да натрупа ново богатство преди това.

Арута сложи ръка на рамото на Даш.

— Ако поискаш да те освободят от служба, мога да го уредя. Но моля те, изчакай да прогоним Фадавах от Илит. Много са ни малко способните хора.

— Съгласен съм. — Даш сниши глас и попита: — Какво предстои?

— Публично — много голямо сватбено празненство следващата седмица. По време на което Патрик тайно отива в Рейвънсбърг, където ще се срещне с Дуко, който ще коленичи пред него и ще се закълне във вярност. След това новоназначеният херцог на Южните окрайнини ще се върне в града и, надяваме се, ще започне едно много кротко преместване на войници. На наемниците, които бяха държани извън стените, ще им се разреши да се включат. Мнозина ще бъдат наети, за да се попълни гарнизонът, а други ще си намерят работа по кешийската граница. Докато приключи сватбата на Патрик и той се върне в Крондор, градът ще е здраво в ръцете ни, а когато Фадавах разбере, че е изгубил контрол над южните територии, ще е късно.

Даш го изгледа с подозрение.

— Къде във всичко това е херцогът на Крондор? Защо няма ти да въведеш триумфално Патрик в двореца му?

— Трябва да съм другаде. Има неща, които само аз мога да оправя.

— Извинявай, но това ми звучи доста странно.

— Странно или не, но е вярно. А сега намери брат си и виж дали наистина е отчаян. Ако е така — напий го и му намери някоя кръчмарска пачавра да му избие Франсин от главата.

— Ще опитам — отвърна Даш и тръгна да търси брат си. Арута погледна замислено след по-малкия си син, после тръгна обратно към банкетната зала. Много още неща трябваше да се уредят преди посетите планове да донесат плодове.

Ерик фон Даркмоор и Рупърт Ейвъри седяха на една маса в „Нападащия глиган“, една от по-приличните кръчми в Даркмоор. Влязоха Джими и Даш — Джими май беше пиян — и Ерик стана и им махна.

— Насам!

Даш го видя и поведе клатушкащия се Джими към масата им.

— Разполагайте се! — покани ги с усмивка Ру. Скоро дойде едно пълничко слугинче и Ерик поръча по халба ейл за четиримата.

— Не, благодаря — отказа Даш. — На него му стига.

Ерик го погледна изненадано, но не каза нищо и махна на момичето да си ходи.

— Какво ви води извън двореца, млади господа? — попита Ру.

— Малко да сменим въздуха — отвърна Джими с горчивина.

Ру погледна Ерик озадачено.

— Май нещо не е наред — подхвърли Ерик.

Даш се наведе и им прошепна заговорнически:

— Жена.

Ерик се засмя, но щом Джими се намръщи, събра длани в умолителен жест.

— Не се шегувам за твоя сметка, Джими. Просто е… неочаквано.

Ру кимна.

— И бяхме готови да се обзаложим, че никой от двама ви не би търсил утеха в халбата ейл заради една жена.

— Не е толкова просто — отвърна Джими.

— Никога не е — съгласи се Ру.

И двамата братя знаеха за увлечението на Ру по Силвия Истърбрук, дъщерята на един кешийски агент, която бе изиграла Ру, накарала го бе да изневери на жена си и да компрометира бизнеса си и благополучието на Кралството. Твърдеше се, че оттогава е станал идеалният съпруг, но младежите знаеха, че е усвоил този урок по най-трудния начин.

— И кое е момичето? — попита Ерик.

— Дъщерята на херцога на Сълдън — отвърна Даш.

— Аха — кимна Ерик, сякаш разбрал всичко. — Не я интересуваш или… е сгодена за друг?

Даш се озърна предпазливо и каза:

— Второто, но още не е оповестено.

Ерик този път явно схвана, стана и каза:

— Трябва да се върна в замъка. — Обърна се към Ру. — Поздрави Карли. И децата.

— И ти предай най-топлите ми чувства на Кити — отвърна Ру.

След като Ерик излезе, Ру каза на братята:

— Аз също трябва да си ходя. Много работа ме чака утре заран. Още призори чакам керван със зърно за храма на Накор.

— Не съм виждал Накор, откакто Пъг изхвърча като буреносен облак от съвета на Патрик — рече Даш. — Къде е той?

— Достатъчно хитър е, за да съобрази кога да се скрие от хорски погледи — отговори Ру. — Стои в храма си. — Ру помълча и добави: — Знаете ли, много пъти съм имал причини да предпочета да спя където и да било, но не и вкъщи. Разбирам ви. Ако ви се наложи, наминете. Ще ви намерим място, стига да нямате нищо против да спите под някой фургон. — Засмя се. — Е, лека нощ.

Слугинята дойде отново и попита:

— Ще поръчате ли нещо преди да сме затворили, млади господа?

— Благодаря, не — каза Даш. — Ще си тръгваме.

— Аз няма да се върна в двореца — заяви Джими.

— Чудесно. Но поне да се разходим малко и да заспиш на по-подходящо място.

Лицето на Джими светна.

— Сетих се! Да идем при Накор!

Поради липса на по-добра идея Даш се съгласи. Двамата братя излязоха от кръчмата, Даш хвана залитащия Джими под мишницата и го поведе по улицата.

Джими простена. Главата му се пръскаше, а очите му сякаш бяха залепени. В устата му имаше вкус, сякаш някой е изсипал там боклука от масата преди седмица и го е оставил да изгние добре.

— Искаш ли вода?

Джими с усилие отвори очи и веднага съжали, защото пулсирането в главата му се усили многократно. Над него се беше навело женско лице. След като очите му се фокусираха, той видя цялата й фигура. Надигна глава, пъхна под нея дясната си ръка и посегна с лявата.

Тя му подаде чаша вода и той отпи. И веднага разбра, че е направил грешка: сърцето му заблъска в гърдите, лицето му се зачерви и на челото му изби пот. Разбра, че изпитва най-тежкия махмурлук в живота си, но водата все пак щеше да помогне, затова той насила я допи.

— Благодаря — изхриптя Джими и върна чашата.

— Брат ти е там — каза тя и посочи към стаята, в която Накор спеше, когато останеше в храма.

— Познавам ли те? — изграчи Джими.

— Не мисля — отвърна с усмивка младата жена. — Но аз те знам. Ти си син на херцога… внук на стария херцог, нали?

Джими кимна.

— Джеймс, син на херцог Арута, и — да. Лорд Джеймс ми беше дядо. Казвам се Джими.

— Аз съм Алийта. — Тя се взря в очите му. — Жена ли?

Той кимна.

Тя го измери с очи и отбеляза:

— Е, в момента не изглеждаш кой знае колко добре, но съм те мяркала в една-две кръчми, в които работех и когато не си пиян или махмурлия, не си за изхвърляне. Не мисля, че ти казват често „не“.

— Не е това — отвърна той и се надигна с мъка. — Просто разбрах, че тя ще се омъжи за друг.

— Аха — каза разбиращо Алийта. — Тя знае ли?

— Какво?

— Че се убиваш с ейл заради нея?

— Не. Бяхме приятели като деца… — Той присви очи и я изгледа. — Защо ти го казвам това?

Тя се усмихна.

— Може би защото имаш нужда.

Подаде му още вода.

— Благодаря — каза той и я изпи. — Ще видя какво прави брат ми.

Тръгна с треперещи крака през склада. Когато стигна почти до вратата на стаята на Накор, големите външни врати на склада се отвориха и той се изпълни със светлина. Джими се обърна и видя няколко фургона.

Вратата пред него се отвори и оттам изфуча Накор и изрева:

— Ру! Дошъл си с храната!

След него излезе Даш и спря до брат си.

— Жив ли си?

— Почти — изграчи Джими. — Какво стана?

— Опита се да се удавиш в бира. Не успя.

— Знам, но как се озовахме тук?

— Татко ме прати и ми каза да те напия и да те дам в ръцете на някоя кръчмарска курва.

— Май си успял само до половината.

— Е, имаше няколко дами, готови да услужат, но ти не беше в подходящо настроение. И състояние.

— На нищо не приличам — каза Джими. — Всъщност не знам какво изпитвам след всичко това.

Даш сви рамене.

— Може би така е най-добре. И двамата знаем още от деца, че няма да ни питат за кого да се оженим. След като баща ни е херцог на Крондор, твърде важно е да ни оженят за доброто на държавата.

— Знам, но се чувствам толкова…

— Какво?

Джими въздъхна.

— Не знам.

— Не е заради Франси, знаеш ли — каза Даш.

— Не е ли?

— Да — каза Даш. — Дори да стане кралица, нищо не би могло да ви раздели. Боговете са свидетели, че в подобни случаи дворът е свикнал да извръща очи. Не, има нещо друго. Въпросът е какво наистина ти се иска.

— Не разбирам.

— Знам че не разбираш, но става въпрос за самия теб. — Погледна към фургоните. — Все още почти очаквам да видя Язон на някой от тези фургони.

Язон беше служител в компанията на Рупърт „Горчиво море“, докато Даш работеше при него, и беше подавал информация на съперника на Рупърт Джейкъб Истърбрук, подведен от любов по дъщерята на Джейкъб. Беше загинал през войната.

След като първият фургон влезе в склада, Джими попита:

— Кое е това момиче?

— Кое? — учуди се Даш.

— Онова, дето ми даде вода. Каза, че се казвала Алийта.

— Значи знаеш за нея повече от мен — каза Даш. — Защо не питаш Накор?

— Има нещо необичайно в нея. Хубава е, но е странна.

— Ето го и Луис! — извика Даш и забърза покрай Джими към втория фургон, където седеше Луис де Савона с някаква жена. Луис скочи на земята и Даш отиде при него.

— Луис! Радвам се да те видя.

Здрависаха се и Луис каза:

— И аз се радвам, че ви виждам, господин Джеймисън. Много ме наскърби вестта за кончината на дядо ви и баба ви.

Луис беше изкарал зимата в Саладор, наглеждайки имотите на Ру в Изтока, докато Ру действаше в Даркмоор.

— Благодаря. — Чак сега Даш позна жената, която слизаше от фургона. — Госпожо Ейвъри, това вие ли сте? — удиви се той.

Знаеше Карли Ейвъри като простовата жена, с бледо лице и пълна. Жената, която пристъпи към него, беше стройна, мургава и макар да не беше красива, имаше живо и изразително, привличащо вниманието лице.

— Даш! — възкликна тя, хванато за ръцете и го целуна по бузата. — Как си?

— Много съм си добре, госпожо Ейвъри, но вие… изглеждате толкова различна!

Тя се засмя.

— Цялата зима имаше много работа и малко храна. Товарехме и разтоварвахме фургони, учех се да ги карам, грижех се за децата. По цял ден прекарвах на слънце. Всичко това променя човек, не си ли съгласен?

— Така е — отбеляза Даш. Джими приближи и Даш добави: — Помните брат ми, нали?

Двамата поздравиха Джими, а Даш попита:

— Какво става с децата и госпожа Джейкъби?

— В Саладор са. Хелън се грижи за тях — каза Карли. — Само че тя вече не е госпожа Джейкъби. Вече е госпожа Де Савона.

Даш се засмя и закачливо потупа Луис по рамото.

— Оженил си се, а?

— Ожени се, и още как — възкликна Ру.

Накор честити на стария си спътник и каза:

— Надявам се, че най-после си щастлив.

Луис се усмихна.

— Толкова, колкото бих искал, шантав дребосъко.

— Това е добре — каза Накор и се обърна към Ру. — Е, докара ли ми зърното и доведе ли ми скулптора?

— Скулптор още не съм намерил, но зърното е тук — отвърна Ру.

— Коларите свършиха ли ти работа?

— Много добра. Намислил съм скоро да ида в Крондор. Там между нашествениците може да се намерят много опитни майстори. Ако успея да наема някои…

Джими и Даш се спогледаха и Джими попита:

— Ти откъде знаеш, че ще са без работа, при тая война?

Ру се засмя.

— Имам си начини. Знаех, че Патрик ще се спазари с Дуко.

— Откъде?

— От баща ви — отвърна със смях Ру. — Не е чак толкова лукав като дядо ви, но е голям хитрец, когато трябва да впрегне всичките си ресурси. Освен това аз съм най-големият заемодател на кралската хазна, тъй че е длъжен да ме държи в течение какво става.

— Е, тогава очаквам да си възстановиш загубите скоро — каза Джими, а Накор подхвърли:

— Стига да не се убие преди това.

Ру го изгледа мрачно.

— Вече не се бутам в безумни задачи, бъди сигурен. Вече съм улегнал семеен мъж, бизнесмен, който си стои вкъщи и се грижи за имотите си.

Един глас зад тях се намеси:

— След като се погрижим за една дреболия.

Всички се обърнаха и видяха застаналия наблизо Ерик фон Даркмоор.

— Тъкмо ви търсех всички. Какво удобство, че ви заварих заедно. — Обърна се към Даш и Джими: — Явете се при баща си веднага, господа.

Братята тръгнаха към вратата. Докато Джими минаваше покрай младата жена, която му бе дала вода, спря и каза:

— Още веднъж благодаря.

Тя кимна и се усмихна, без да каже нищо.

Ерик се обърна към Накор.

— Можеш ли да намериш брат Доминик?

— Скоро ще е в Риланон. Трябва да ме извести за готовността на храма на Ишап да подкрепи усилията ми тук. Предполагам, че или е в Саладор, или на път от Саладор за насам.

— Ще пратя патрул на изток да го потърси. Ако стигне тук преди да са го намерили, моля те, уведоми херцог Арута.

— Защо, ако мога да попитам?

— Можеш да попиташ — отвърна Ерик. — Но аз не мога да ти отговоря. Ще трябва да питаш херцог Арута.

— Значи ще го попитам.

Ерик се обърна към Ру.

— Трябва да поговоря с теб. — Обърна се към Луис и Карли. — Моля да ме извините.

Отведе Ру в другия край на превърнатия в храм склад и след като останаха сами, заговори:

— Кой работи за теб в Сарт?

— Какво те кара да мислиш, че имам някой, който да работи за мен в Сарт?

— Ру, познаваме се от деца. Хайде кажи — кой работи за теб в Сарт?

— Джон Винси — отвърна Ру. — Действа като независим търговец. Специалист по контрабанден внос от Квег. Затова не е много известно, че работи за мен.

— Добре. Трябва да му идем на гости.

— Какво? — каза Ру. — Ние? На гости?

— Трябва да разберем как стоят нещата в Сарт преди да се обърнем на север. Трябва да се върнем с подробно донесение преди Оуен да поведе армията, за да съкруши Нордан в Сарт. Пратили сме съгледвачи в района и повечето от тях са се върнали, но не можем да разберем колко силна е частта вътре в града. Трябва да влезем вътре и да огледаме.

Ру погледна приятеля си в очите.

— Като казваш „ние“, говориш за кралската армия, нали?

— Не. Искам да кажа, че трябва да отидем ние двамата.

— Не!

— Трябва — каза Ерик. — Ти си единственият, който има достатъчно приемлива версия, за да ни вкара в Сарт, без да ни прережат гърлата.

— Каква версия?

— Ти си прочут търговец от Кралството, който открито върти търговия с Квег и Свободните градове. Известен си с това, че поставяш печалбата над всичко друго. Ако се промъкнеш в Сарт — особено ако приятелят ти Винси е готов да подкрепи версията ти, — дори да ни надушат, ще си убедителен в ролята си на алчния търговец, който бърза да завърти търговия преди конкуренцията.

Ру все още не изглеждаше убеден.

— Значи пак ще цъфнеш до мен на бесилката. Само че този път няма да го има Боби дьо Лунвил, който да ни вдигне на крака и да ни обясни, че сме помилвани, за да служим на Короната. Не, благодаря. Аз съм си изпълнил дълга и съм оправдан за престъплението си.

— Но държиш да си видиш отново поне част от парите, които Короната ти дължи, нали?

— Това е най-горещото ми желание.

— Тогава на твое място бих се позамислил над това, Ру. — Ерик се огледа. — Тук не е подходящо за приказки. Ела довечера в замъка и ще ти обясня по-подробно.

— Заради старото приятелство ще дойда. Но не се захващам повече с никакви безумни акции, Ерик — отвърна Ру.

Корабчето на контрабандиста се придържаше колкото може по-близо до бреговата линия, като избягваше подводните рифове, осеяли крайбрежието между Крондор и Илит.

Ру и Ерик бяха приближили на половин ден езда до брега, малко отвъд наблюдателния пункт, установен от Дуко, след което ескортът върна конете им на предната позиция на Оуен Грейлок. Вече действаше неофициален канал за връзка и макар малцина извън кръга на принца да бяха в течение за предстоящото преминаване на херцог Дуко на тяхна страна, се носеха слухове, че вятърът ще задуха в друга посока.

Повечето от тях се сееха от агентите на херцог Арута.

Сегашният, подхранван много грижливо, гласеше, че Кралството не би могло да предприеме тази година офанзива срещу нашествениците на север, преди всичко заради заплахата от Кеш от юг. Освен това се говореше, че принцът скоро ще замине на изток, за да сключи брак в кралския дворец в Риланон, и ще повери командването на Запада на Оуен Грейлок с изрични заповеди да удържа сегашните им позиции, да отбранява където се наложи, но да не се стреми към никаква офанзива.

Ру се беше смаял от мащабите на тази заблуда. Ерик му беше казал, че агентите на Арута са вече в Крондор и тайно организират прехвърлянето на силите. Ерик страстно се надяваше, че когато армиите на Запада са готови за контранастъпление, врагът не само ще е изненадан, но направо ще се е унесъл в самодоволна дрямка.

Един от моряците прошепна:

— Стигаме. Пригответе се.

— Сигурен ли си, че се налага? — попита Ру.

— Абсолютно — отвърна Ерик.

Капитанът заповяда да смъкнат платното и пуснеха във водата малка лодка. Нито Ерик, нито Ру бяха моряци, но Ерик смяташе, че е достатъчно вещ да докара с гребане една лодка в малко рибарско селце, без да привлекат много внимание.

Слязоха по въжената стълба и докато Ерик хване греблата, контрабандистът вече се изтегляше към по-дълбоките води. Течението влечеше на югоизток и Ерик трябваше да се понапрегне, за да стигнат рибарското селце на един пясъчен плаж малко на юг от Сарт.

— Справяш ли се? — попита Ру.

Ерик натисна здраво и лодката сякаш подскочи напред.

— Всичко е наред.

Изведнъж една вълна люшна лодката и ги заля до кости. Следващата ги преобърна и Ерик и Ру се озоваха във водата.

Дълбочината бе едва до кръста. Ру се озърна и видя Ерик на няколко разкрача от себе си. Вълните вече изхвърляха лодката на пясъка.

Ру загази към Ерик и тъкмо се канеше да коментира лодкарските му умения, когато на няколко крачки от тях светна фенер. На светлината му се виждаха застанали на брега мъже. Запалиха и факли. Бяха поне десетина, всичките въоръжени, с насочени към тях лъкове и арбалети. Зад тях смътно се очертаваха къщите на рибарското селище.

Ру се обърна към Ерик и изръмжа:

— Всичко било наред, викаш?

11.Разположение

Ру кихна.

Ерик отпи от чашата горещо кешийско кафе. Седяха в голяма колиба недалече от плажа и се грееха край огъня. Дрехите им се сушаха проснати на опънатото пред грубото каменно огнище въже.

Водачът на контрабандистите, които ги бяха посрещнали на брега, заговори:

— Прощавайте, че ви уплашихме, господин Ейвъри. Джон заръча да покрием заливчето и да се погрижим да стигнете до брега живи и здрави. — Беше невзрачен човек, идеален за контрабанда — никой не би му обърнал внимание. Единственото, което отличаваше него и спътниците му от обикновените работници, бяха разнообразните им оръжия.

— Жалко, че не ни остана време да изчакаме отговора му — отвърна Ру. — Щях да знам, че ще ни посрещнете.

— Щом дрехите ви изсъхнат, тръгваме — каза контрабандистът и надзърна през вратата на колибата. — А може и да останат малко влажни, щото трябва да се махнем оттук преди изгрев-слънце.

— Патрули ли?

— Чак патрули не — каза мъжът. — Но има един пропускателен пункт по пътя, през който трябва да минем, а стражите, които подкупихме, ги сменят призори. Вие ще отидете вместо двамата наши, които ще останат тук. Имаме малко стока от последния товар и трябва да побързаме да се върнем в града преди да съмне. Никой няма да заподозре нищо.

Ерик кимна.

Ру пипна дрехите.

— Ще се преоблечем, като стигнем при Джон. Той все ще има сухи дрехи.

Ерик отпи от кафето и каза:

— Прясно е.

— Че как. Взех го от пощенското корабче от Дърбин вчера. То е част от стоката, която ще носим.

— Значи тук се отбиват кешийски кораби?

— И квегански търговски също — каза водачът. — Кралските кораби стоят край порт Викор и придружават търговските от Далечния бряг на влизане и излизане през Тъмните проливи. На Фадавах са му останали няколко кораба от нашествието, държи ги близо до Илит. Така че няма кой да пази тези брегове, но е трудна работа да вкараш нещо в града, освен ако не си подкупил стражите. — Пристъпи към вратата. — Сега имаме да свършим малко работа. — Кимна на другите контрабандисти и те излязоха и оставиха Ру и Ерик сами.

— Нали ти казах, че Винси ще ти получи бележката — каза Ерик.

— Вярваш на агентите ми повече от мен — отговори Ру. — Но вярата ти, изглежда, е оправдана.

— Рисковете са много Ру, и твоите връзки са ни нужни, както и нашите, за да предотвратим този контраудар.

— Какво крои принцът за старото абатство? Ако Фадавах има поне малко мозък в главата, там трябва да е пълно с мъже, готови да ударят от склоновете и да съкрушат всяка атака откъм брега.

— Арута е съставил план за абатството.

Ру поклати глава.

— Всеки път когато чуя, че някой от кралския двор е съставил план, си спомням, че в повечето случаи за нас с теб това означава яко бягане от хора, които също така яко се опитват да ни спипат и да ни убият.

— И така може да се каже.

Поговориха си още около час, докато дрехите им изсъхнат достатъчно, за да могат да ги облекат. Час преди съмване водачът на контрабандистите дойде и каза:

— Трябва да тръгваме.

Ру и Ерик набързо навлякоха все още влажните дрехи, излязоха навън, надигнаха вързопите със стока и се закатериха по една стръмна пътека, цепеща право през крайбрежните скали. Надолу към брега вече слизаха рибари, за да изкарат лодките да прекарат деня като своите бащи и дядовци. Все едно че не забелязаха контрабандистите и Ру реши, че на жителите на селцето е платена прилична сума, за да се правят, че контрабандистите са невидими.

След като изкачиха скалите, стигнаха на едно плато, бързо го прекосиха и излязоха на пътя. Скоро видяха пред себе си барикада — груб насип от пръст, укрепен с дървета и камъни, с внушителни редици увенчани със стомана дървени колове отпред, за да отблъскват конниците. За да я заобиколят, контрабандистите трябваше да отбият от пътя и да слязат в едно плитко дере.

Когато минаха покрай стражите, водачът на контрабандистите подаде една кесия на един от войниците и кимна, без да промълви и дума. Войникът също не си отвори устата.

Продължиха по пътя към Сарт.

Складът беше пристроен към задната стена на дюкяна на Джон Винси, който живееше със семейството си на втория етаж. Само един фенер осветяваше помещението, натъпкано със сандъци и вързопи със стока, която продаваше в дюкяна си: топове плат, игли, конци, железни изделия — котлета, тенджери и тигани — въжета, сечива и какви ли не още необходими неща за живота в Сарт и околностите.

— Лоши новини, Ру — каза Винси.

— Какво?

— В града има хора на лорд Вазарий.

— Проклятие! — изруга Ру. — Някой от тях дали ме знае от гостуванията ми в Квег?

— Почти сигурно. Гледай да не се набиваш много на очи — каза Винси. — Можете да се настаните в пристройката за работниците. В момента не я използва никой. Хората на Вазарий ще си тръгнат за Квег в края на седмицата. Заминат ли си, ще можете да се движите из града свободно.

Джон Винси беше син на избягал роб на квеганска галера и беше успял да намери спасение в Кралството. Говореше езика на островната държава като роден и търгуваше с контрабандисти и капитани, които гледаха да отбягват кралските митничари.

Беше привлякъл вниманието на Ру с едно ценно бижу, което впоследствие Ру използва, за да си спечели благосклонността на лорд Вазарий. След това Ру бе сключил няколко изгодни сделки с квеганския благородник, но преди всичко беше пуснал слуха за флота на кралската съкровищница, слух, който бе накарал най-знатните благородници на Квег да изпратят бойните си кораби и да нападнат флотата на Изумрудената кралица, докато излизаше от Тъмните проливи предната година по Средилетие. Огромна част от корабите на най-властните владетели на Квег бяха отишли на дъното — това бе най-опустошителното морско поражение в историята им.

Повечето знаеха, че Рупърт Ейвъри от Крондор има пръст в цялата тази история, защото макар да липсваше пряка нишка, доказваща, че той е скалъпил измамата, имаше предостатъчно слухове, пускани от моряци на неговите кораби или от неговите търговски представители. И без да му го казват, Ру си знаеше, че в Квег е белязан и че ако го открият извън закрилата на Кралството, остатъкът от живота му ще се мери с часове, ако не и минути. Дори в Кралството трябваше да е винаги нащрек срещу някой възможен убиец, нает с квеганско злато.

— Мога да се крия, докато не дойде време да си ходим, ако се налага — каза Ру. — Но Ерик трябва да огледа. Можеш ли да му осигуриш приемливо прикритие?

— Не знам — колебливо отвърна Джон. — Толкова чужденци има в Сарт, така че би могло. Ако може да мине за квегански или кешийски наемник, несъмнено. Но всички кралски хора, които носят оръжие, са познати на местните войници.

— Не е нужно да ходя с оръжие — каза Ерик. — Ако съм някой от работниците ти…

Винси поклати глава.

— Наемам само за временна работа, Ерик. С тая окупация бизнесът поизтъня. Ще помисля. Сега се наспете спокойно. След малко ще пратя някое от децата да ви донесе храна. До утре все ще измисля някакъв повод да пообиколя из града с толкова забележим тип като Ерик.

— Купи нещо — каза Ру.

Джон вдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Купи нещо. Сграда, дюкян, къща. Нещо в другия край на града, за да ходиш напред-назад. Ерик го направи… строител. Плащаш му да ти прави ремонтите.

— Има няколко дюкяна, които се продават…

— Добре, дай да се разбере, че се възползваш от възможността за печалба и си готов да купиш всичко, което някой има за продан.

— А как ще го платя, между другото?

— Ако наистина се наложи да купиш нещо, Джон, ще платиш както си плащал винаги — с мое злато.

Винси се ухили.

— Обикновено се връща с добра печалба.

— Вярно — ухили се и Ру. — Точно затова се справяш толкова добре.

Джон отвори вратата към предната част на склада и стълбите, водещи към жилището на втория етаж, и каза:

— Сега ще ви пратя храна. Като се наядете, излезте през задната врата, идете в пристройката от другата страна на двора и поспете.

След като вратата се затвори, Ерик се обърна към Ру.

— Строител?

— Вдигнеш някое парче дърво, оглеждаш го, хвърляш го настрана, и пръхтиш над някой пергамент или хартия и драскаш по нея. Оглеждаш много. Ако някой войник заговори, че разбира нещо от дърводелство, кимаш и си траеш.

Ерик килна стола назад и опря глава на стената.

— Какво пък, тоя план е по-добър от моя. Дано работите в Даркмоор вървят по-гладко, отколкото тук.

— Не! — извика Джими.

— Спор няма да има! — заяви Арута.

Даш пристъпи между брат си и баща си.

— Хайде, успокойте се и двамата.

— Моите заповеди не са предмет на одобрението ти, Джеймс!

— Но ти да водиш рейд… това е нелепо.

Накор и отец Доминик наблюдаваха спора. Арута каза:

— Аз съм единственият тук, който помни разказа на баща ми за тайния вход към абатството при Сарт. Не помня всичко, но имам голям шанс да си припомня подробностите, като обиколя подножието на планината.

Джими погледна отец Доминик.

— Вие не знаете ли пътя?

— Знам къде е вратата — в мазето на изоставената библиотека — отвърна Доминик. — Води към тунела отвън през хълмовете. Не знам дали бих могъл да намеря входа отвън. Двайсет години минаха, откакто не съм бил в подножията.

Джими отвори уста, но Даш го изпревари:

— Какво искаш от нас?

— Трябва ми някой в Крондор, който да ръководи смяната на войските — каза Арута. — Когато фон Даркмоор и Ейвъри се върнат от разузнаването си в Сарт, искам да мога да ударя преди Нордан да разбере, че предстои щурм.

— Затова значи Грейлок вече е на предната линия — каза Джими.

— Да — отвърна Арута. — Ще ви дам подробности преди да заминете, но утре до обед искам да сте хванали пътя на запад.

— Това никак не ми харесва.

Накор се ухили.

— Показа го достатъчно ясно.

— Хайде стига — намеси се Даш. — Трябва да си вземем нещата.

Когато младежите понечиха да излязат, Арута ги спря:

— Джими, Даш.

— Да? — попита Даш.

— Много ви обичам и двамата.

Джими се поколеба за миг, после се върна, прегърна баща си и прошепна в ухото му:

— Не проявявай глупав героизъм.

— Не трябваше ли аз да ви кажа това? — попита Арута.

Даш също го прегърна.

— Знаеш, че няма полза.

— Останете живи, и двамата — прошепна Арута.

— Ти също — каза Джими.

Братята излязоха и Арута се обърна към Доминик.

— Какво има да ни каже ишапийския храм, брате?

Доминик, човек вече на близо осемдесет години, но на външност на не повече от двайсет и пет, заради изцеляващата магия на Камъка на живота, рече:

— Много неща, милорд. Може ли да седна?

Арута покани и двамата и Доминик заговори:

— Беше необходимо известно убеждаване, но съм живо доказателство за твърденията си. Освен това бях с най-голямо върховенство в Запада и словата ми имаха известна тежест.

— И вашето предупреждение спаси библиотеката ви при Сарт.

— Честно казано, това не беше съвсем пророческо.

— Какво имате предвид? — попита Арута.

— Не мисля, че нарушавам обет, като разкрия, че дядо ви бе този, който ни предупреди да се подготвим да я преместим, когато се случиха някои неща.

— Нима? — каза Арута.

На лицето на Доминик се изписа смут.

— Но това, което продължава да ми е странно, е, че когато той пристигна в Сарт, за да ме намери и отведе в Сетанон, преди сблъсъка ни с демона, той като че ли не помнеше, че е изпращал предупреждението.

— Може и да не е — каза Накор.

— Защо? — попита Арута.

— Защото може би все още не е бил изпратил предупреждението.

— Пътуване във времето? — възкликна Доминик.

Накор сви рамене.

— Възможно е. Правил го е и преди.

Арута кимна.

— Да, възможно е. Имам чувството, че във всичко това има много повече, отколкото дядо или ти сте ми разправяли.

— Вярно — каза Накор. — Но е само за твое добро.

Арута се засмя.

— Говориш точно като мен, когато говоря на децата си. — Обърна се към Доминик. — Е, храмът на Ишап ще подкрепи ли усилията на Накор?

— Да — заяви Доминик, — макар че малко се съмняват в ефекта. Но разбират необходимостта.

— Аз също се съмнявам — каза Накор, — но започнах храма на Арч-Индар.

— Ти си най-удивителният човек, когото познавам — рече Арута. — Я ми обясни пак каква точно е целта на твоя орден?

— Да възстанови култа към Богинята на доброто, както вече ти казах.

— Цяло чудо си — каза сухо Арута.

— Нали? Но ми се струва, че малкият ми храм няма да е това, което трябва да бъде, докато не намерим истинския глава на ордена.

— Мислех, че ти си върховният жрец на Арч-Индар — каза Арута.

— Само докато се появи истинският. Тогава отново ще се заловя с това, с което се справям най-добре. Пътешествия и учене.

— Е, и докато се появи това лице, какво ще правиш?

— Ще правя номера, ще разказвам истории, ще осигурявам храна, ще събирам хора да слушат посланията на Добрата богиня.

— Първо трябва да дойде вярата — каза Доминик. — Едва когато хората започнат да разбират що е Арч-Индар, ще се заловят с трудната задача да я върнат при нас.

— Не претендирам, че разбирам всичко, свързано с храмовата политика — каза Арута. — Чел съм бележки, оставени от баща ми и принц Арута, и имам смътното впечатление, че те са били посветени в тайни, които не ми бяха предадени.

Доминик не каза нищо.

— Добре — продължи Арута. — Ще приема на доверие, че всичко това не представлява заплаха за Кралството, което е моя отговорност и грижа. Освен това ми се струва, че разпространяването на доктрината за добродетелност не може да навреди на никого.

Накор поклати глава.

— Де да беше така. Много хора са били осъждани на смърт за това, че проповядват добро.

— Е, във всеки случай не и в Запада, докато аз съм херцог на Крондор — каза Арута. Погледна Доминик и попита: — Ако успея да намеря входа към старото абатство, можете ли да влезете?

— Мога. Входът е заключен отвътре. Но има таен лост, който ще го отвори отвън. Вашият баща го намери.

Арута се усмихна.

— Той винаги твърдеше, че бил най-добрият крадец в историята на Крондор.

— Опит или късмет — не знам, но го намери, обезвреди един капан и отвори входа. Един от братята ни едва не получи сърдечен удар, когато се появи в библиотеката ни.

Арута кимна.

— Да минем на въпроса колко души да вземем.

— От военно дело не разбирам много — отвърна Доминик. — Трябва да вземете достатъчно малък отряд, за да не ги засекат, докато се движат през планините, и достатъчно голям, за да може след като влязат, да осигурят отбраната.

— Можете ли да ми начертаете планове на абатството?

— Аз живях там петдесет години, херцог Арута. Мога да ви покажа всяко коридорче и килер.

— Добре. Сутринта ще ви пратя писар. Ако можете да свършите работата до края на седмицата, ще съм ви много благодарен. Щом сме решили да влезем в абатството, когато Оуен удари от брега към Сарт, трябва да сме хванали пътеката на изток през Кошмарния хребет.

— На ваше разположение съм. Сега, ако някой може да ме заведе в някоя стая… Пътят от Риланон е дълъг.

Арута звънна със звънчето на бюрото и един паж отвори вратата на кабинета му.

— Заведи брат Доминик в покоите ми и му занеси всичко, от което има нужда.

— Във вашите покои? — учуди се ишапиецът.

— Тази нощ няма да ми трябват. До съмване имам да свърша много неща. Може би ще дремна малко след сутрешния съвет.

Доминик кимна, поклони се и излезе с пажа от стаята.

— Поне си се сетил да си сложиш войнишко одеяло зад бюрото, ако се наложи да дремнеш — каза Накор.

Арута се усмихна.

— Нищо не пропускаш, нали?

— Аз съм комарджия, забрави ли? Ако пропусках подробностите, щях да съм съсипан или мъртъв.

— Идваш ли с нас?

— Не — каза Накор. — Сигурно ще е интересно, но мисля, че трябва да остана тук. Доминик е донесъл голям дар от ишапийците. Ще споделят с нас силата, която черпят от Сълзата на боговете. Щом намерим истинския водач на нашия храм, ще го изпратим в Риланон и там той ще придобие от тази сила. И тя ще превърне малкия ми склад в истински храм, където ще се отвръща на молитвите и ще стават чудеса. Хората ще научат за доброто и ще започнат да помагат за връщането на Добрата господарка.

— Достойно начинание — каза Арута и се надигна. — Ще ме извиниш, Накор, но наистина имам работа. А ако имаш нужда от нещо за твоя храм и аз мога да помогна преди да замина, ще се постарая.

— Благодаря — отвърна Накор и пристъпи към вратата. — И гледай да се върнеш жив, ако обичаш. Един нов херцог може и да не е толкова склонен да ме слуша.

Арута се засмя и му отвори вратата.

— Е, колкото и да не искам да ти създавам неудобства, мисля, че ако ме убият, неудобствата за мен ще са още повече.

— Вярно. Виждаш ли, и за двама ни е по-изгодно да останеш жив.

Арута отново се засмя и затвори вратата зад Накор. Още се кискаше, когато седна зад бюрото и загледа планината документи пред себе си. Усмивката му повехна, щом взе първото донесение, което трябваше да прегледа. Хвърли му едно око и го остави от другата страна, за да го разгледа на заранта с чиновника си.

След което вдигна следващия лист.

— Джими! — извика Франси.

Джими се обърна и видя, че тя бърза по коридора след него.

— Здравей — поздрави я той хладно.

Тя пъхна ръка под мишницата му.

— От толкова време не съм те виждала! Да не би баща ти да те е пращал някъде по работа?

— Не, тук работех, но ми остава малко лично време. — Той много лекичко и бавно се освободи от ръката й.

— Джими, какво има? — попита тя.

Джими усети как лицето му се наля с кръв и изведнъж се задави от неочаквания пристъп на чувства.

— Това, че не е редно да бъда прекалено фамилиарен с бъдещата кралица на Островното кралство.

Тя също се изчерви и сведе очи към каменните плочи на пода.

— Трябваше да се сетя, че баща ти ще ти каже.

— Защо не ми го каза ти?

Тя вдигна към него насълзените си очи.

— Не знам. Не знаех… как ще го приемеш. Преди да дойда в Даркмоор мислех, че знам какво изпитвам към теб… После, когато те видях и когато вечеряхме заедно, и онези разходки… Не знам. Просто нещата като че ли не изглеждат същите, както когато бяхме деца.

— Защото не са същите — отвърна Джими. — И защото не сме деца.

Тя го погледна в очите, а после внезапно го целуна по бузата.

— Ти винаги ще си останеш най-добрият ми приятел, Джими. Обичам те повече от всяко момче, което съм познавала. Искам да си щастлив.

Лицето на Джими потъмня.

— Щастлив, защото ще станеш кралица или защото ще се омъжиш за онзи задник Патрик?

— Недей така — тихо каза тя. — Според татко някой трябва да държи Патрик изкъсо и затова иска от мен да бъда силна кралица. Това е една от причините кралят да държи точно аз да се омъжа за Патрик.

— Виж, не знам какво да ти кажа. Знам само, че каквото и да искаме ние е без значение, и че ти ще се омъжиш за Патрик, а аз ще се оженя за която баща ми каже да се оженя, и толкова. Никога не е било другояче.

Тя стисна ръката му.

— Ще ми бъдеш ли приятел?

Той кимна.

— Винаги, Франси.

По бузата й потече сълза.

— Ще ми трябват приятели като теб, когато стана кралица в Риланон.

Неговите чувства също забушуваха и той промълви:

— Само дето…

— Какво?

— Никога няма да узнаем какво е могло да бъде между нас, не разбираш ли?

Тя кимна.

— Разбирам. Но нито ти, нито аз имаме избор, нали? Не можем да позволим на чувствата да ни отвлекат от дълга. — Взря се за миг в очите му и добави: — Винаги ще обичам момчето, което си играеше с мен в двореца в Риланон и което се смееше, когато пердашех по-малкия му брат. Скъп спомен ще пазя за времето, когато се промъквахме скришом в онези местенца, където не биваше да стъпваме. Не съм забравила как вие двамата ме карахте да правя момчешки неща, докато трябваше да се уча да бъда дама. — Въздъхна. — Но аз никога няма да мога да се влюбя, скъпи мой Джими. Нито ти. Не скърби за нещо, което никога не е било. Просто бъди приятел.

И без повече думи пусна ръката му и забърза по коридора.

Джими постоя смълчан, после бавно се обърна и тръгна на другата страна.

Даш даде знак и Джими се обърна и махна. Бяха на стотина разкрача пред първата колона, тръгнала към Крондор. На една миля извън града ги очакваше делегация от хора на Дуко и Джими искаше колоната да изчака, докато размяната на документи приключи.

Джими подкара напред, спря пред водача на групата, отдаде чест и каза:

— Аз съм барон Джеймс от двора на принца. — Човекът пред него беше един от капитаните на Дуко, той го познаваше. — Как сте, капитан Бойси?

Капитанът, мускулест мъж с дълга брада и коса, отговори:

— Добре, барон Джеймс, благодаря.

Джими бръкна в пришитата към плаща кесия, дръпна връвта, извади свитъка документи и ги връчи на Бойси.

— Последната кореспонденция между принц Патрик и нашия новопровъзгласен лорд Съдърланд. Потвърждава се назначението му. Церемонията ще се състои, когато Патрик се върне града. Има и няколко заповеди и указания, но те само потвърждават това, което херцогът вече знае.

Капитан Бойси поглади брадата си.

— Знаете ли, когато Дуко… тоест херцогът, ми каза за това споразумение, бях готов да заложа живота си, че никога няма да стане. — Сви рамене. — Но какво ли разбирам аз? — Посочи на югозапад. — Част от петстотин души, пешаци и конници, вече са в поход към Края на сушата. До седмица ще заемем това укрепление. — Усмихна се. — Разбирам, че може да се наложи да прогоним малкото кешийци, нахълтали в онова градче от пустинята.

Джими кимна.

— Разбойници най-вече.

— Доведохте ли частите, които ще ни заместят?

— На пътя са — каза Джими.

— Добре. — Капитанът подаде документите на един от лейтенантите си и каза:

— С радост ще заменя тази гарнизонна длъжност срещу малко счепквания по границата. Някои от войниците ми са градски хора, бивши дърводелци или строители, рибари и прочие, в отечеството ни, но аз винаги съм бил войник. — Загледа се унесено, сякаш се мъчеше да види нещо отвъд хоризонта. — Дуко е мислител; говори ни за тази ваша държава. Уверява ни, че този нов обет за вярност е нещо добро. — Погледна Джими. — Аз не разбирам от тези неща. Научен съм да се бия, да убивам и да умра, ако потрябва. Но вярвам на Дуко. Той е бил мой водач през повече от половината ми живот, а беше почти момче, когато се заклех да му служа. Така че щом Дуко казва, че сега служим на вашия принц и че се бием за тази държава, която се опитахме да завземем миналата година, значи ще служим на вашия принц и ще се бием за тази държава. Не твърдя, че го разбирам, но ще правя това, което заповяда Дуко, защото той е моят генерал.

Джими кимна.

— Разбирам. И по тази причина той ще продължи да бъде вашият генерал. — Усмихна се. — И може би един ден ще има син, който ще порасне и също ще бъде вашият генерал.

Бойси се засмя.

— Това би било страхотно, нали, барон Джеймс? — Обърна коня и каза: — Повикайте бойците си. Нека заедно влезем в Крондор.

Джими даде знак и Даш подкара коня си напред. Колоната зад него се раздвижи. Щом се изравниха с Бойси и спътниците му, продължиха напред и за пръв път от почти цяла година хората на принца на Крондор влязоха тържествено в града, за да го върнат на Короната.

Даш бързаше по улицата, покрай работници и амбулантни търговци. Животът в Крондор се връщаше и задачите пред тях нямаха край. Неколкостотин наемници от лагеруващите извън стените бяха получили назначение и бяха пратени по границата на юг. Други се наемаха за охрана на кервани и гарнизонна служба в района между Даркмоор и Шамата, на мястото на войниците, изпратени на фронта.

През последните две седмици се бяха върнали работници, дюкянджии и някои дребни благородници. Заловиха двама пратеници на Фадавах и на тяхно място пратиха с успокоителни сведения други — войници, верни на Дуко, на които можеше да се разчита, че ще предадат само това, което той иска да научат Фадавах и Нордан.

Даш прецени, че е въпрос само на още две или три седмици преди за Фадавах и Нордан да стане очевидно, че Дуко е обърнал плаща. Беше пръсната мълвата, че голямото сватбено празненство в Риланон ще задържи принца извън Запада за цяла година и че кешийското раздвижване по границата ще попречи на Кралството да се опита да си върне Крондор. В последното съобщение на Дуко до Фадавах се отбелязваше, че един кешийски пратеник е направил предварително проучване за възможността от официален договор с „краля на Горчивото море“, което според Дуко щяло да укрепи самоувереността на Фадавах за още известно време.

Даш зави на ъгъла и тръгна към най-опустошената от пожарите част на града. Бележката, която бе получил, беше кратка и по същество. Подпис нямаше, но той не се съмняваше кой я е пратил.

Притесняваше го присъствието на кешийски агенти в града. Прехвърлянето на войници вървеше мудно. Целият процес с отвеждането на патрулите на предварително уговорените места, преобличането им в униформи на редовни кралски войници и подмяната им беше много сложен. За някой случаен наблюдател изглеждаше все едно че около половин дузина патрули излизат през деня и се връщат привечер. Това, което не личеше явно, бе, че на връщане са съставени от други мъже. Едното място, където оставаха хората на Дуко, беше при двата пропускателни пункта южно от позицията на Нордан в Сарт. Грешка до този момент не беше допусната.

Даш стигна уреченото място и влезе в изгорелите руини на една кръчма. Щом се озова сред почернелите от огъня стени, един глас в сенките каза:

— Само ли дойде, паленце?

Физиономията му показа на Трина какво мисли за това, че го наричат „паленце“.

— Сам съм.

Тя кимна рязко към вратата към задната стая. Даш отиде до нея и я отвори. Срещу него стоеше Джон Тъпин.

— Меча.

Даш извади меча си от ножницата и му го подаде.

— Оттук — посочи му Тъпин друга врата.

Даш отиде до нея и дръпна резето. Вътре видя Праведника — седеше до една маса и пред него имаше чаша вода.

— Здравей, внучето ми — поздрави го той сухо. Гласът му беше също толкова дрезгав като преди.

— Здравей, дядо — отвърна Даш също толкова сухо.

— Носиш ли ми новини?

Даш въздъхна и седна на втория стол до масата, без да са го поканили.

— Както виждате, не се нуждаем от вашата помощ, за да си вземем града. Дуко ни го даде доброволно.

— На не малка цена, както чувам — изкиска се Лизли Ригър. — Херцог на Южните окрайнини!

— Ще има обща амнистия.

Старецът го изгледа и каза:

— Не чувам „но“, макар че го има.

— Ще е в сила само за онези, които са се сражавали срещу Кралството, след като се закълнат във вярност към Короната. И освен това ще обхване всеки, който е готов да служи тепърва.

— Но не и някакви си жалки крадци като Шегаджиите.

— Само ако се включите в армията — каза Даш. — Опитах се. Баща ми не може да ангажира себе си или съдиите си с обвинения за престъпления отпреди войната. — Даш сви рамене. — Факт е, че всеки, който би могъл да предяви обвинения, вече не живее тук. Когато се върнат търговците, кой може да каже какво му е отнето преди войната и какво е плячкосано или изгубено при опустошението на града?

Лизли се изкиска.

— Вярно. От игла до конец. Само че между събратята ни има такива, които вече носят смъртния белег и вече са познати на бащините ти ченгета.

Даш въздъхна тежко.

— Знам. Но ако приемат да служат на Короната, престъпленията им ще бъдат опростени.

— Аз самият съм малко стар, за да служа, не мислиш ли? — попита Праведника.

— Не смятам, че освен мен, Джими и татко има някой, който се досеща кой може да си — отвърна Даш. — И макар да съм сигурен, че списъкът на престъпленията ти е достатъчно дълъг, за да увиснеш на бесилото, какво ти пука? — Изгледа го продължително и добави: — След като дядо не е поискал да те задържат, защо да го правим ние?

— На твоя дядо му трябвах жив, за да държа Шегаджиите под контрол — каза Лизли. — Може би ще мине доста време преди Шегаджиите отново да станат достатъчно ефективни, за да се налага да се държат под контрол. — Старецът въздъхна уморено. — Аз със сигурност няма да го доживея. И не знам дали следващият Праведник, или както там се нарече, ще се интересува от сделка с Короната. — Посочи с пръст към Даш. — Ти и баща ти сте достатъчно умни, но след като аз си отида, няма да можете да предявявате изисквания към Шегаджиите, както дядо ти ги предяви към мен.

— Знам — каза Даш. — Ако нямате какво повече да ми кажете, чака ме много работа.

Праведника му махна с ръка.

— Приключихме с теб, Дашел Джеймисън. Отсега нататък ние сме Шегаджиите, а ти си човекът на принца. Появиш ли се в Бедняшкия квартал по тъмно, рискуваш толкова, колкото всеки друг.

— Разбирам. — Даш се обърна към вратата, но спря и каза: — Но ако има нещо, което мога да направя за вас, без да наруша клетвата си към Кралството, ще ме известите, нали?

Старецът се засмя.

— Ще си помисля. Сега си върви.

Даш излезе в предната стая. Джон Тъпин го нямаше. Мечът му висеше окачен на една изгоряла греда. Взе си го и мина през следващата врата. Както очакваше, Трина също я нямаше. Той остави опустошения хан и закрачи по улицата. Спря се за миг, опита се да си спомни името на хана и се сети. Беше „Пъстрият папагал“ и някога беше собственост на един приятел на дядо му. Лукас. Унесен от този мигновен прилив на спомени за старите дядови истории, Даш почти не чу стъпките зад себе си.

Извърна се рязко и извади меча преди мъжът да успее да го доближи. Беше дрипав, мършав и мръсен. Мъжът спря, вдигна ръце, отстъпи, обърна се и побягна.

Даш прибра меча и си помисли, че ще мине много време преди Крондор отново да стане това, което беше някога. Но след като пое към палата, си даде сметка, че сега Бедняшкият квартал е може би по-безопасен, отколкото преди войната.

Върна се в двореца и отново се смая от мащабите на работата, която се извършваше там. По срутените стени се трудеха поне стотина зидари, повечето доскорошни войници от армията на Дуко. Възстановяването на двореца напредваше бързо. Други работници почистваха стените от сажди, изхвърляха зидария и боклук, дори опъваха паравани и окачваха пана и други украси в някои от по-големите помещения на партерния етаж. Щом влезе в преддверието, той видя забързалия се към него Джими.

— А, дойде ли най-после!

— Какво има?

— Неприятности — каза Джими и го поведе към частния кабинет на принца, използван сега от Дуко.

— Да не би Фадавах да е разбрал какво му гласим?

— Още по-лошо — отвърна Джими.

— Какво?

— Края на сушата е завзет от кешийски отряд.

— О, богове!

— Да, лошо — каза Джими, щом се заизкачваха към кабинета на Дуко. — Пристигат и други донесения. Изглежда, Кеш е решил да наблегне на претенциите си за отстъпки с малко демонстрация на сила.

— Точно това ни трябваше — каза Даш.

Джими пристъпи към вратата, почука и отвори, без да чака покана. Един чиновник, стиснал наръч документи, отскочи вдървено от пътя му.

Двамата братя влязоха и завариха вътре неколцина чиновници и писари, приведени над заповеди и депеши. Подминаха ги и влязоха в кабинета на Дуко. Даш отново се смая от разликата между този кабинет, когато бе зает от принца и баща му, и сега, със седящия зад бюрото Дуко. Преди той бе административен център на Западните владения. Сега беше военен щаб.

Даш и Джими вече познаваха повечето от капитаните на Дуко, също както познаваха и всички служещи тук кралски офицери. Уендел, кавалерийски капитан, служил преди в гарнизона Ястребово гнездо, вече провъзгласен официално за рицар-капитан на Кралската крондорска конница, погледна една карта и каза:

— До вдругиден мога да осигуря там още четиристотин души, ваша светлост.

Някои от капитаните на Дуко се спогледаха — все още не бяха свикнали с протокола на Кралството и тази нова титла ги изнервяше.

Дуко погледна Джими и Даш и каза:

— Вие двамата. Познат ви е този район, нали?

— Последните няколко години сме прекарали там, ваша светлост — отвърна Джими.

Даш изведнъж се сети, че повечето бойци от крондорския гарнизон бяха загинали при разрушаването на града; останалите части от гарнизона сега служеха на изток с Оуен Грейлок. Оуен нямаше да се появи в града през следващите пет дни, малко преди избрания момент за началото на офанзивата на север.

Дуко посочи на картата.

— Позицията ни в Края на сушата се атакува от двеста или триста войници. Според сутрешната депеша нашите се държат, но са силно притиснати. Може и вече да са паднали. Петстотинте пехотинци, които изпратих в началото на тази седмица, ще пристигнат едва след пет дни. Получаваме също така сведения за някакви кораби, плаващи покрай брега към Края на сушата, вероятно с подкрепление за щурма.

— Логично — каза Джими. — Ако изпратят голяма сила през Джал-Пур, ще имат проблеми с придвижването. Но ако ни изненадат с по-малка част, задържайки хората ни в цитаделата, докато стоварват още войски по море, могат бързо да ни обкръжат и да наложат обсада.

— Кой е командващият в порт Викор? — попита Дуко.

— Адмирал Рийвис — обади се един от кралските офицери.

— Пратете му заповед да пресрещне тези кораби и да ги разкара. Все ми е едно дали ще ги потопи или ще ги плени, стига да не позволи на противника да стъпи на сушата. — Офицерът отдаде чест и забърза към вратата. Дуко погледна Уендел. — Взимай тези четиристотин конници и тръгвай веднага. Щом настигнете пехотинците, кажи им да продължат бегом.

Капитан Уендел отдаде чест и също тръгна към вратата. Дуко се обърна към един от старите си капитани и каза:

— Рънкър, искам да подбереш стотина от най-кръвожадните си убийци и да тръгнете по крайбрежието към Края на сушата. Видите ли хора да идват по брега, избивате ги.

— Да, Дуко… ъъ, ваша светлост — отвърна старият капитан.

Дуко се усмихна:

— Омитай се.

После погледна Джими и Даш.

— Докато вашият лорд Грейлок не пристигне тук, командването поемам аз. Нужна ми е помощта ви, млади господа, тъй като не съм толкова запознат с условията на района.

Посочи един участък на картата и продължи:

— Но предполагам, че ако тази империя на юг е сериозна, следващия им удар можем да очакваме точно тук. — Пръстът му се спря на един малък хълмист проход между Шамата и Края на сушата. — Маршрутът е дълъг, но теренът е сравнително равен. Ако целят само да окажат натиск на преговорите в Даркмоор, ще се оттеглят при първата демонстрация на сила. Но ако са решени на сериозен бой, ще направят втори щурм през този проход, докато корабите им дебаркират при Края на сушата. — Обърна се към друг от старите си капитани. — Джалом, изпрати при този проход съгледвачи, колкото може по-бързо. Не знам дори дали имаме войници там.

— Нямаме — отвърна капитанът. — Решихме, че Кралството само ще се погрижи за южния си фланг и не се налага да го правим ние.

— Е, ние сега сме Кралството и се налага да се погрижим. И уведомете Грейлок за това, което става, с молба да прецени дали не може да изпрати части натам, стига да могат да пристигнат първи. — Мъжете се разбързаха да изпълнят заповедите, а Дуко заяви: — Господа, ние сме във война. Само че не тази, която искахме, и не знаем колко е голяма. Може да е малка, но ако аз бях на мястото на кешийския генерал и разберях в какъв хаос са нещата тук, сигурно щях да се опитам да вляза в Крондор преди Грейлок, да се окопая и да го предизвикам да ме изрови, след като си има и Нордан на северния фланг. — Дуко поклати глава. — Дано само успеем да ги изритаме от Края на сушата и да ги научим колко грешат.

Джими и Даш се спогледаха и сякаш си казаха: „Какво ли още може да се обърка?“

12.Хазарт

Арута посочи.

Капитан Субаи махна с ръка и мъжът зад него даде сигнал. Друг до него посочи с пръст, кимна и отиде да проучи указаното място. Напредването през планините ги беше забавило, защото можеха да минават не повече от десет-петнайсет мили на ден. Но вече виждаха подножието на планинското възвишение, на върха на което се намираше абатството на Сарт.

Трима съгледвачи се придвижваха по трудния маршрут, минаващ през изровени от дъждовете дерета, кози пътечки и всичко, което можеше да ги доведе до входа. Търсеха голяма, изпъкнала от стръмния планински склон скала, зад която трябваше да има тесен проход, отвеждащ до тунела под абатството. Арута помнеше думите на баща си, че ако не гледаш право във входа, с лице точно срещу изпъкналостта, няма да видиш нищо повече от стръмен склон.

Търсеха вече от няколко дни и на два пъти за малко щяха да се натъкнат на патрулите на Нордан. Не ги бяха засекли единствено поради факта, че Арута и Доминик се придружаваха от най-добрите горяни и следотърсачи в Кралството. В тази група те бяха само шестима. Сто и двадесетимата Първопроходци и Пурпурни орли, на които бе възложено да завземат абатството, изчакваха на няколко мили по-назад, в една тясна долчинка извън обсега на нашественическите патрули.

Арута отпи вода от меха си. Лятната жега беше потискаща, но не можеха да си позволят никакво бавене. Баща му бе споменал за още няколко ориентира, но нищо в този район не напомняше за описанията. Големият дъб можеше да е изгорял при пожар или отсечен за дърва. Трите канари, струпани една върху друга, можеше да са паднали от дъждовете или при земетръс. В края на краищата бяха изтекли над петдесет години.

Изведнъж едно подсвирване предупреди Арута, че някой е намерил нещо и той забърза към мястото, откъдето се бе чул звукът. Субаи вече беше там. Малко под него един от хората му беше скочил в някаква дупка в храсталаците: виждаше се само главата му — от пътеката горе щеше да е невидим. Арута се огледа и очите му се спряха на един голям дъб, точно срещу него. Обърна се и видя голям колкото цял фургон балван. В основата му имаше други две канари… и той разбра моментално и промълви:

— Намерихме го!

— Зад храстите има нещо, ваша светлост — каза войникът.

Арута извади меча си и започна да сече храста. Войникът се поколеба само за миг, след което измъкна и своя меч. Докато дойде Доминик, бяха успели да разчистят значителна част от растителността. Зад изсечените храсталаци имаше проход. Арута разбра, че е описаното от баща му място, защото гледано право в лице наистина приличаше на тесен проход между стръмния склон и скалната стена, и заповяда на капитан Субаи:

— Изчакайте тук докато двамата с Доминик намерим входа.

Духовникът и херцогът влязоха в тесния пролом, продължаващ цели сто разкрача по склона. В самия му край, вляво от тях, се виждаше устието на пещера, достатъчно голямо, за да влезе човек.

— Ако това е открито, може да се брани толкова лесно, колкото и достъпът отгоре.

Доминик се взря в тъмното.

— Естествено е, но е „подобрено“ от братята на Ишап. Вижте, достатъчно широко е, за да може да се обърне един монах с куп книги или с наръч дърва, но не стига място за таран, с който да се разбие вратата.

— Каква врата?

Доминик притвори очи и зареди почти безмълвно заклинание, след което вдигна ръка. Дланта му се обкръжи от бледожълт ореол, който хвърляше достатъчно светлина, за да може Арута да види голямата дъбова врата на десетина крачки от входа на пещерата. Нямаше резе, нито ключалка и беше подсилена с три дебели железни пръта.

— Прав си — каза Арута. — За да се разбие това, трябва тежък овен, а за засилването му мястото не стига.

— Резето…

— Почакай малко.

Арута огледа скалните стени, прокара длан над една издатина, след това под друга, а накрая — по повърхността на вратата.

— Баща ми ми е разправял какви ли не истории за младостта си като крадец. Често съм си представял, че съм в неговата кожа, че правя същото, опитвам се да вляза някъде, където не съм поканен. Чудя се дали не… — Коленичи и огледа пода пред вратата. От едната страна, опрян до каменната стена, лежеше неголям камък. Арута посегна към него.

— Недей — каза Доминик.

Арута спря.

— Трябва да призная, че нямам дарбата на баща ми. — Усмихна се и се изправи. — Дядо ми казва, че съм наследил повече от майка си, отколкото от татко. Май е прав.

— Това е скрит капан. Ей там е истинският ключ. — Той се приближи до една малка вдлъбнатина и бръкна в нея. Опипа, хвана малкото резе и го раздвижи. — Сега дръпни онзи камък.

Арута го направи и откри, че камъкът е свързан с голям болт отзад към стоманено въже. Камъкът се отмести само на половин педя, но щом го дръпна, от другата страна на вратата се чу глух тътен. Вратата се раздвижи — тромаво, но се раздвижи. Отмести се бавно наляво и се отвори тесен и тъмен проход, водещ нагоре в недрата на възвишението.

Арута се обърна и каза на капитан Субаи:

— Отворено е. Прати да доведат хората!

После влезе в прохода с Доминик. Духовникът му посочи един лост.

— Не го докосвай. Ще затвори вратата зад нас. — Продължи нагоре по прохода. След стотина разкрача той се ушири в просторна галерия, където ясно се различаваха стъпки от преминали наскоро хора. Арута ги огледа внимателно.

— Не са от ботуши. Приличат на сандали.

— Държахме на склад книги и ръкописи в планината, чак до този тунел — каза Доминик и посочи нагоре. — Но нищо не е изнасяно оттук. Братята ми напуснаха в добър ред и всичко, което се пазеше, беше измъкнато, натоварено на фургони и пренесено в „Някогашния Сарт“.

— Сиреч в новото абатство? — попита Арута.

Доминик се усмихна.

— По причини, които ти би могъл да разбереш повече от всеки друг, орденът ни реши, че е твърде опасно информацията, съхранявана в това абатство, да попадне в лоши ръце. Поради това само членове на ордена знаят точното местоположение на „Някогашния Сарт“. Мога да ти кажа само, че макар да е в Ябон, е недосегаемо за Фадавах.

— Като служител в кралския двор не ми е приятно да чуя това. Но като внук на Пъг — разбирам.

Тропот на ботуши ги извести за приближаването на първия отряд бойци на Субаи. Първият мъж в колоната държеше запалена факла, онези зад него носеха вързопи с продоволствие.

Срокът беше критичен. Грейлок щеше да приближи Крондор след седмица, но малко пред градските порти щеше рязко да завие на север и да предприеме настъпление към Сарт, като нанесе удар в движение по първите две отбранителни позиции. Според информацията на Дуко позициите бяха леки и нямаше да окажат сериозна съпротива. Първата значителна съпротива щяха да срещнат при южната граница на Сарт.

Оттам насетне битката в града щеше да е трудна, но ако силите на Нордан в абатството излезеха да нанесат контращурм, армията на Грейлок щеше да се окаже заклещена между здрава отбранителна позиция и войска, атакуваща отгоре по склона. Ако пък Грейлок обърнеше нагоре по планинския път с цел да завземе абатството, щеше да му се наложи да се сражава по път, който на няколко места се стесняваше толкова, че можеше да мине само един фургон или двама мъже на коне, с градския гарнизон в тила му.

Единствената надежда на Кралството бе в това частта на Субаи, проникнала в планинските недра, да завземе абатството или поне да задържи разположените вътре сили достатъчно дълго, та Оуен да завземе града. Паднеше ли градът в ръцете на Кралството, абатството можеше да бъде изолирано и гарнизонът му да измре от глад, ако не капитулира пред силите на Арута.

Арута премисли всичко това, докато мъжете влизаха в пещерата. Възможно бе съотношението им да се окаже четири към едно в полза на врага. Никой не знаеше колко души са разположени вътре. Нордан не беше сметнал за необходимо да сподели тази информация с Дуко. Единственото им предимство бе изненадата.

В нощта преди щурма на Грейлок от юг кралските сили под абатството щяха да предприемат атака. Арута знаеше, че разполага с най-подходящите за тази задача бойци на Кралството, подбрани лично от Субаи. Първопроходците бяха издръжливи, жилави и добре обучени. Пурпурните орли пък бяха ветерани от поредица жестоки кампании, мъже, способни да извършат това, което е необходимо, без колебание.

Само след три дни призори трябваше или да са овладели абатството, или да са създали достатъчно затруднения на гарнизона, та врагът да не може да реагира на какъвто и да е зов за помощ от града долу. Арута си намери удобно място близо до следващия тунел, водещ нагоре, и седна. Щяха да минат часове преди цялата част на Субаи да се събере в пещерата, така че не му оставаше нищо друго освен да седи и да чака.

Ерик изпръхтя и драсна нещо на листа. Джон Винси каза високо:

— Искам един по-голям склад ей там, отзад, и може би да се разширят вратите, за да влизат по-големи фургони!

— По-тихо, Джон — промълви Ерик. — Това го правим от няколко дни и досега никой не е задавал въпроси. Освен ако не почнат да мислят, че си зле със слуха.

— Просто се старая да съм по-убедителен — отвърна с гримаса Винси.

— Приключихме — каза Ерик. — Давай да се връщаме в дюкяна ти.

Тръгнаха през удивително оживените за тези смутни времена улици на Сарт. Всъщност градът винаги си беше доста оживен, с многото си рибари от околните селца, донесли на пазара улова си. Освен това той бе важно междинно пристанище между Илит и Крондор, посещавано от доста търговци и не малко контрабандисти от Свободните градове и Квег. Кралските митничари тук държаха доста хлабаво, в резултат на което голяма част от населението на града въртеше оживена търговия, независимо кой управлява — Кралството или поредният нашественик.

Навсякъде имаше въоръжени мъже, но никой не им обръщаше внимание. Разположените тук наемници от Новиндус очевидно смятаха, че са достатъчно далече от фронтовата линия, за да бъдат изненадани.

Двамата нахълтаха в дюкяна на Джон и влязоха в задния склад, където ги очакваше отегченият и полузадрямал Ру. Щом ги усети, той се сепна и попита:

— Тръгваме ли си?

— Да — каза Ерик. — Тази нощ.

— Ще ви осигуря лодка в заливчето на контрабандистите — каза Джон. — Ще носите товар, а двамата, които оставихте там, ще могат да се върнат.

— Ру, виж това — каза Ерик.

Ру отиде при него и взе нахвърляните от Ерик скици. Подреди ги и те оформиха карта на областта около Сарт.

— Ще трябва да я запомниш, тъй че ако ти се върнеш, а аз не успея, да можеш да я начертаеш.

— Какво? — попита Ру.

— Не мога да рискувам да ги нося. — Ерик погледна Ру и Джон. — Ако ни спрат и ни хванат, че носим тези карти, ще загинем преди да сме мигнали. Ако не са с нас, може да блъфираме и да се измъкнем някак. — Погледна Джон. — Ако чуеш, че са ни спипали, Джон, ще трябва утре ти да се измъкнеш и да отидеш в Крондор.

— Аз? — възкликна Винси.

— Спокойно, Джон — рече Ру. — Това няма да се случи.

— Но ако все пак се случи — каза Ерик, — ще трябва ти да отнесеш сведенията на херцог Дуко и Оуен Грейлок. — Посочи събраните листа. — Разгледай ги добре и се постарай да запомниш всичко.

— Големият ни враг е теренът — продължи Ерик. Пръстът му посочи една точка, където беше издигнат пропускателният пункт. — Това тук е като гърло на бутилка, този зев, при който пътят минава по урвата над океана и е долепен плътно до стръмния склон.

Сарт беше построен северно от въпросния зев, където пътят завиваше рязко на запад и цепеше през града. Южният край на града беше прилепен към стръмните канари и се спускаше стръмно към един каменист плаж, където дори при слабо вълнение подстъпът беше почти невъзможен. Малко по-нататък брегът завиваше на северозапад и там се намираше заливът на Сарт, с дълга пясъчна ивица и няколко рибарски села на север.

— Дори да свалим подкрепления в заливчето на контрабандистите, пак сме южно от този залив — каза Ерик и посочи. — В залива има само един кораб, но вижте къде е поставен.

— Така че ако забележат кралска флота да заобикаля носа южно от града, могат да преместят този кораб в устието на залива и да го потопят — каза Ру.

— Да. Не съм моряк, но не мисля, че някой кораб би могъл да дойде от юг и да проникне в залива преди да са пробили този кораб и да го запушат.

— Освен ако ние не го завземем преди това — подхвърли Ру.

— Ние ли?

— Е, образно казано — ухили се Ру.

Ерик поклати глава.

— Не можем да отнесем сведенията в Крондор и да се върнем с отряд, за да вземем този кораб. Оуен ще стигне до стените на Крондор до три дни. Трябва до два дни да се върнем, за да му предадем последните данни.

— Ако останеш, би могъл да завземеш тоя кораб с главорезите, наети от Джон — предложи Ру.

— Не. Заповедите са си заповеди. Длъжен съм до вдругиден да се върна.

Ру погледна Винси и каза:

— Джон?

Джон вдигна ръце.

— А, не! — Потупа се по шкембето. — Аз съм стар и дебел, Ру, пък и никога не ме е бивало много за бой.

Ерик се обърна към Ру.

— Какво ще кажеш за една доброволна, последна мисия за краля и отечеството?

Ру се намръщи.

— Аз ли? Че за какво?

— Можеш да спасиш живота на много хора, да съкратиш войната и по-бързо да си върнеш загубеното богатство. — Ерик посочи североизточния край на града. — Ако успеем да подгоним войниците на Нордан нагоре по брега и да вкараме в залива кораби, много по-бързо ще струпаме подкрепления и ще ударим на север.

— Колко души държат на тоя кораб, Джон? — попита Ру.

— Екипажът е малък, доколкото можем да разберем. Стои си там от зимата. От време на време някой гребе между кораба и града. Мислим, че са натоварили на него баласт, но така и не сме виждали по-сериозен товар; само по някой сандък с провизии от време на време. Може наистина да е блокаден кораб.

Ру се почеса по главата.

— Може да съм пълен идиот, но ще ти го завзема тоя кораб, Ерик. Кога трябва Грейлок да дойде тук?

— Ако обърне на север след три дни призори, ще е тук на заранта на четвъртия.

— Още три дни в оня навес?

— Спали сме и на по-лоши места — каза Ерик.

Ру кимна.

— Не ми напомняй. — Въздъхна. — Точно след четири дни, преди съмване, хващам греблата и ти взимам кораба.

— Добре. Значи, Джон, ти трябва да запомниш картата, защото идваш с мен.

— Аз?

Ерик се усмихна — доста заплашително обаче.

— Избирай: или идваш с мен, или вземаш кораба.

Винси преглътна и каза:

— Я да прескоча аз до Крондор…

— Умно.

Ру се обърна към Джон.

— Трябват ми десет души, на които може да се разчита. Двайсет още по-добре.

Джон сви рамене.

— Десет мога да ти намеря. Но двайсет… Ще видя.

— Ще ми трябват и две големи лодки.

— Имам наблизо един склад. Лодките ще се осигурят още тази нощ.

— Е, значи го решихме. Поне след пет дни ще се свърши.

— Ако имаме късмет — добави Ерик. Пръстът му се спря на начертания път, водещ от града към абатството. — Стига Арута и отрядът му да успеят да неутрализират частите на Нордан ето тук. От липсата на много войска тук трябва да заключа, че той разполага горе с поне триста или четиристотин войници. Ако слязат по този път и ударят Оуен отзад, докато се мъчи да проникне в града, могат да го отхвърлят на юг и това да ни струва скъпо.

Ру въздъхна.

— Можем само да се надяваме. Винаги сме можели само това. Правиш всичко възможно и се надяваш.

— Една молитва май също няма да е излишна — изсумтя Ерик.

Ру не каза нищо.

Арута се вслуша. От другата страна на вратата се чуваха гласове. В последния ден бяха проучили най-долните мазета на изоставената библиотека в Сарт. Доминик бе преценил, че в абатството могат да се настанят до хиляда души, ако запълнят всички празни килии, въпреки че спалното на абатството бе построено само за четиридесет монаси.

Бяха изчислили, че гледането на конете е наложило повечето войници в абатството да са пехотинци, тъй като дворът можеше да побере не повече от петдесет коня. Проблемът с осигуряването на фураж и фургони с овес всяка седмица вероятно беше свел броя им до не повече от двайсетина.

Бяха стигнали до второто ниво преди същинското абатство, без все още да са се натъкнали на вражески войници. Зад вратата, до която бе застанал Арута, се чуваха мъжки гласове, увлечени в безгрижен разговор. Той се върна при чакащия по-назад Доминик и прошепна:

— Има ли начин да заобиколим това помещение?

Доминик поклати глава и отвърна:

— Дори да се върнем два етажа надолу и да се качим от другата страна, пак ще стигнем до същата стая, но през друга врата. Има три врати, третата води към едно стълбище към горния етаж.

Арута кимна. Беше запомнил наизуст скицата на Доминик.

— Изчакваме тук, после, щом настъпи часът, щурмуваме.

Обърна се към един от войниците на Субаи, който носеше пясъчния часовник. Беше го обърнал призори предния ден и бе започнал да смята времето — при тази тъмнина в подземията нямаше друг начин то да се следи. А спазването на точния срок беше критично.

— Ще ми се да погледна и да видя колко войници са там.

— Може да рискуваме късно през нощта, когато всички са заспали — отвърна Доминик.

Арута се обърна към един войник.

— Предай на капитан Субаи, че искам да изпрати половината си хора два етажа надолу и да се качат от другата страна при втората врата към тази стая. — Войникът отдаде чест и забърза, а Арута каза на Доминик:

— Досега не се натъкнахме на прегради в долните помещения, но тази врата или другата може да са блокирани. Не искам този рейд да се провали, защото някой си е сложил нара пред някоя от вратите. Който влезе пръв, да се погрижи всички врати да се отворят бързо.

Доминик кимна и погледна войника с пясъчния часовник.

— Още ден и половина.

Ру чакаше нетърпеливо. Последните два дни се бяха проточили — миг след миг, секунда след секунда: вече му се струваше, че ще обезумее. А после изведнъж дойде време за тръгване.

Огледа мъжете, наети от Джон. Бяха шестнайсет. Всички приличаха на хора от дъното, но никой не изглеждаше особено страшен. Все пак в живота си той бе виждал достатъчно безвредни на външност мъже, които след това се оказваха убийци, за да съди прекалено категорично по външността.

— Някой от вас знае ли да работи на кораб?

Петима от тях вдигнаха ръце и Ру посочи първия.

— Ти. Ако чуеш да извикам, режи котвата. — Обърна се към втория: — Чуеш ли ме да извикам, вдигай каквото платно докопаш. — На последния каза: — А ти хукваш към кърмата и ни подкарваш към открити води. — Огледа останалите: — Вие правите това, което ви кажат тези тримата. Ако успеем да вземем този кораб, трябва да се измъкнем. — И добави наум: „И да се разкараме от проклетия Сарт, ако атаката се провали.“

— Готови ли сме? — попита той и мъжете кимнаха. — Тръгнем ли, не спирайте, освен ако аз не ви кажа или ако ни нападнат. — Отвори вратата на склада на Винси. — Хайде.

Мъжете го последваха в предутринния мрак по улицата, на която се намираше складът, после завиха и излязоха на главната улица през града, част от Кралския път. Вървяха бързо, но без да тичат, и когато пътят зави на север, свърнаха по една по-малка уличка, водеща към южния край на пристанището. За Ру планът на Сарт наподобяваше най-вече на дясна ръка, зашлевила се по общо взето продължаващата на северозапад крайбрежна ивица. Палецът се падаше там, където пътят завиваше за малко на запад и в междината оставаше основната част на града, докато пътят не завиеше на север по „показалеца“. Пристанището започваше при свивката на палеца и продължаваше на известно разстояние покрай главния път, с няколкото карета сгради между пътя и залива.

Стигнаха до кейовете и Ру видя, че Винси е наредил да оставят склада отключен. Беше последният на по-долния кей, в най-западната част на въображаемия палец, и вътре имаше две лодки. По шестима души затласкаха всяка и бързо ги избутаха във водата. Осем души се качиха в първата, а Ру с другите осем — във втората. Почти бяха спрели да дишат в старанието си да не вдигат шум, но всичко наоколо остана спокойно.

По двама мъже във всяка лодка загребаха леко към кораба, открояващ се като тъмен силует на сивия фон на небето. Щом приближиха, Ру усети мраз в стомаха си и тихо каза:

— Проклятие.

— Какво? — попита един от мъжете до него.

— Квегански търговски е.

— Е, и какво? — попита втори.

— Нищо — изпъшка Ру. — Достатъчно неприятности си имам с Квег, още малко няма да ме направят повече мъртъв, ако ме спипат.

Някой от мъжете тихо се изкикоти и каза:

— Не. Но може да направи умирането ти малко по-гадно.

— Благодаря — отвърна Ру. — Много ме успокои.

Първата лодка стигна кърмата на кораба — двумачтов търговски съд. Един от мъжете на носа на лодката скочи, хвана се за въжето на котвата и пъргаво се изкатери до перилото. Надникна предпазливо, обърна се и кимна на другите долу в лодките.

Мъжете тихо започнаха да се прехвърлят на борда.

Морякът на нощна вахта спеше облегнал гръб на перилото. Ру го посочи и един от мъжете го удари по главата с дръжката на меча си. Мъжът се катурна на дъските.

Ру даде знак на хората си да се пръснат. Всичко вървеше тихо. После изведнъж откъм носа проехтя вик и се разнесе шум от удари. Чуха се и други гласове, после всичко отново утихна. Минута по-късно от предния люк се появиха няколко умърлушени моряци, а миг след това излязоха и няколко души от задния люк. На борда се оказаха само двайсет и двама моряци, в това число капитанът и помощникът. Всички бяха заспали и се предадоха, когато видяха, че са изправени срещу въоръжени мъже.

Ру въздъхна облекчено. Корабът беше негов.

Погледна един от мъжете, който не приличаше на моряк, и попита:

— Къде го намерихте?

— В една малка каюта до капитанската.

Ру застана пред човека.

— Нещо в теб ми се струва познато. Кой си ти?

Мъжът мълчеше.

— Запалете фенер.

Един от контрабандистите донесе фенер и Ру го вдигна пред лицето на мъжа.

— Знам те! Ти си от хората на Вазарий. Казваш се Велари.

— Да, господин Ейвъри — каза мъжът.

Ру се засмя.

— Само не ми казвай, че това е кораб на лорд Вазарий.

— Негов е — отвърна мъжът. Тъкмо той беше посрещнал Ру при първото му посещение на острова.

— Страхотно! — каза Ру. — Е, сигурен съм, че Вазарий ме държи лично отговорен за всяка претърпяна от него щета от последното ни виждане, тъй че това допълнително оскърбление едва ли ще го изненада.

— Той рано или късно ще го разбере, Ейвъри — отвърна Велари.

— Можеш да му го кажеш — каза Ру.

— Аз? Няма ли да ни убиете?

— Разбира се, че няма — каза Ру. — Всъщност ние ви правим услуга. Само след няколко часа тук ще избухне война, а дотогава смятам да съм се измъкнал от този залив и да съм на път в открити води на юг.

— Война? — възкликна Велари.

— Да, същата, заради която ви е указан сигналът, при който трябва да потопите този кораб.

— Да потопим кораба? Че защо да го правим?

— За да попречите на кралските кораби да влязат в залива — отговори Ру.

— Нямаме такива заповеди.

— Тогава защо чакате тук?

На въпроса бе отговорено с мълчание.

Ру се престори, че му обръща гръб, но после изведнъж замахна и юмрукът му се заби в корема на Велари. Мъжът се срина на палубата, загубил дъх, после се изправи на колене и повърна. Ру се наведе, сграбчи го за косата, вдигна лицето му нагоре и изръмжа:

— Е, за какво чакате тук?

Мъжът отново го изгледа, без да каже нищо. Ру извади камата си и я вдигна пред очите му.

— По-добре ли ще говориш, ако някои части ти липсват?

— Чакаме друг кораб.

— Какъв кораб?

Мъжът отново не отговори и Ру опря върха на камата в рамото му и започна да натиска, без да му нанася сериозна рана. Велари изохка, очите му се насълзиха и той извика:

— Недейте!

— Какъв кораб? — попита Ру и натисна по-силно.

Велари захлипа.

— Милорд Вазарий идва в Сарт.

— Вазарий! Тук? — Ру прибра оръжието в канията. — Защо?

— За да ни придружи на връщане към Квег.

Ру се ококори, обърна се към водача на контрабандистите и му каза:

— Пригответе се за вдигане на платна. Ако извикам да тръгваме, докато изляза на палубата, искам вече да сме тръгнали.

Изтича до най-близкия люк и с няколко скока слезе на долната палуба. Приведе се да мине през ниската врата в главния товарен трюм и видя десетки сандъци и чували. Награби един по-малък чувал и се опита да го вдигне, но той се оказа тежък и не помръдна. Извади камата си, сряза тънкото въже, с което бе вързан, наклони го и по палубата се изсипаха жълтици.

Ру извика с цяло гърло:

— Тръгвай!

Горе се разнесоха мъжки викове и нечия изпукала челюст му подсказа, че контрабандистите са се погрижили пленените моряци да изпълнят заповедите им. Чу и удар на брадва, който го увери, че въжето на котвата е отсечено.

Намери някакъв лост и отвори с него един от сандъците. Вътре, макар и в полумрака, без трудност различи несметните богатства: Геми, златни монети, ценни накити, топ скъпа коприна — всичко това беше нахвърляно безразборно в сандъка и след това капакът набързо бе закован.

Ру разбра на какво се е натъкнал: плячката от Крондор и Сарт, прибрана и складирана на този кораб, за да бъде изпратена в Квег. И докато се връщаше на палубата, започна да се чуди. Защо генерал Фадавах изпращаше скъпоценности на лорд Вазарий?

Видя, че платната се спущат от реите и че назначеният от него човек е на руля. Корабът бавно започна да се придвижва към устието на залива. Ру отиде при Велари и изръмжа:

— Какво купува Фадавах от Квег?

Велари отново беше склонен да не отговори, но тази склонност го изостави веднага щом Ру извади камата си.

— Оръжия! Купува оръжия.

— Какви оръжия?

— Мечове, щитове, пики и лъкове. Стрели, арбалети, железни стрели за тях. Катапулти и балисти. И огнено масло.

— И това се стоварва тук?

— Не, то вече е доставено, в Илит. Но златото беше тук и Фадавах уреди тайно да бъде пренесено на този кораб.

— Защо не се пазеше по-добре? — попита един от контрабандистите. — Искам да кажа, ако знаехме, отдавна щяхме да завземем този кораб и сами!

— Защото охраната е щяла да привлече внимание — каза Ру. — Пуснали са слух, че е блокаден кораб, който да бъде потопен в устието на залива. — Той се ухили. — Момчета, ще стигнете по-далече, отколкото мислехме. Тръгваме направо за Крондор.

— Защо? — попита един от контрабандистите.

— Защото това злато го конфискувам в полза на Короната, а Короната ми дължи толкова, колкото не можете да си представите, така че задържам този товар като частично изплащане на дължимото ми, и защото всички вие ще получите по едномесечно възнаграждение за всеки ден, изкаран в морето.

Един от мъжете се намръщи пресметливо.

— А защо просто не си разделим плячката? Ние не работим за теб, Ейвъри.

Мечът на Ру изсвистя от ножницата и преди мъжът да успее да реагира, върхът му се опря в гърлото му и Ру изръмжа:

— Защото аз съм единственият истински войник на този кораб, а вие, улични бандитчета, събиращи жалки петаци, имате шанс да получите истинско злато. Защо да се умира само за да могат по-малко хора да си го разделят, след като можете да живеете и да получите достатъчно, за да не изтрезнеете за цял живот?

— Само попитах — заекна мъжът и отстъпи.

— Освен това — каза Ру — Винси ви познава до един и ако не стигна жив в Крондор, а вие се появите където и да е из Запада със злато, той ще разбере и ще прати след вас платени убийци.

Последното си беше блъф, но Ру не мислеше, че някой от контрабандистите ще е достатъчно умен, за да се сети. Той се обърна и извика:

— Щом излезем от залива, вдигнете колкото може повече платна! Потърсете ако има кралско знаме в капитанската каюта и го вдигнете! Не искам да ме потопи някой от щурмовите кораби на Рийвис преди да сме успели да обясним на чия страна сме.

Щом излязоха от залива, наблюдателят извика:

— Галера отпред, откъм десния борд!

Ру изтича при носа и се загледа натам, където сочеше наблюдателят. Да, точно напред и малко вдясно сред утринната мъгла се очертаваше силуетът на квеганска бойна галера. Без да се колебае, той изтича обратно при все още задържания под стража капитан.

— Колко плътно на юг може да се приближи този кораб, без да ни избие всички?

— Не много при тази скорост — отвърна капитанът.

— Значи или забавяме и ни хващат, или обръщаме на юг и се разбиваме.

— Да — отвърна с усмивка капитанът.

Ру погледна издутите платна. Не беше моряк, но знаеше как да се оправя с платната от двете дълги пътешествия до Новиндус. Извика на моряците по реите:

— Ще дам на всеки по хиляда жълтици, ако успеем да се измъкнем от тази галера!

Квеганските моряци служеха за пари и никой от тях не изпитваше особена лоялност към императора им. Ру закрещя нови заповеди и по реите изведнъж закипя трескава дейност. Капитанът разбра, че си има работа с човек, който може да се справи с кораб, и каза:

— След няколко мига можем да свием силно на ляв борд и ако се задържим във вятъра, да се измъкнем от скалите, господин Ейвъри.

Ру го изгледа.

— Сменяме ли господаря?

— Дванайсет години плавам за милорд Вазарий. И да съм събрал хиляда жълтици за това време, беше с мъка.

— Добре — каза Ру. — За тебе — две хиляди. Хайде, измъквай ни оттук.

Капитанът извика няколко заповеди, след което се обърна и отиде при кърмата да поеме руля.

— А аз? — попита Велари.

— Можеш ли да плуваш?

— Да, но…

Ру кимна на якия контрабандист, освободил току-що руля, и мъжът награби Велари за яката и гащите и го метна през борда. След като той изплува на повърхността, Ру му извика:

— Може би твоят работодател ще спре да те прибере!

Галерата се понесе към тях и Ру застана на мостика и загледа как ги приближава — най-напред откъм носа, после откъм единия борд, след това — откъм кърмата, щом капитанът обърна на юг. Мъжете на носа на галерата се виждаха ясно — бяха удивени, че корабът, който бяха пратени да ескортират, като че ли обръща в грешна посока.

След няколко мига галерата също обърна и се впусна в преследване.

— Можем ли да й избягаме? — попита Ру.

— Ако ни свърши вятърът преди на тях да им свършат робите — не — отвърна капитанът. — Ако първо капнат робите — да.

— Мразя робството и не искам хората да се мъчат, но да се помолим за вятър.

Капитанът кимна.

— Как се казваш?

— Нардини — отвърна капитанът.

— Е, капитан Нардини, преди време имах флот и се надявам да имам отново. Ако преживеем това, не само ще си получим златото, но ще ти дам и работа.

— Няма да е зле — каза капитанът, оплешивял мъж на средна възраст. — Не съм виждал Крондор, освен пристанището. Последния път бях там преди три години.

— Доста се е променил оттогава — каза Ру.

— Така чух и аз — отвърна капитанът.

Галерата ги следваше на стотина метра. Бяха заобиколили „палеца“, както го наричаше Ру, и брегът отстъпваше на изток, оставяйки ги в сравнително открити води.

Ру знаеше, че поддържащият флот ще удари към Сарт по обед и се надяваше да се добере до него преди бойната галера на Вазарий да се добере до тях.

— Пробвай резето — прошепна Арута.

Войникът до него мръдна леко резето нагоре и вратата се отвори. Чу се тихо проскърцване, но като че ли никой в помещението не го забеляза. Арута пристъпи след войника и се огледа в сумрака. На масата напряко на дългата стена срещу стълбището, водещо към по-горния етаж, гореше свещ. По пода бяха разхвърляни войнишки постели. Бяха заети само шест. Капитан Субаи даде знак да пленят войниците и заповедта бе изпълнена веднага. През втората врата нахлуха войници на Кралството и Арута усмихнато прошепна:

— Дължа им извинение — от това катерене по стълбите май нямаше нужда.

— Те разбират — отвърна Субаи.

Арута се обърна и потърси с очи брат Доминик. Духовникът носеше шлем и броня, но нямаше меч — държеше кривак. Беше заявил, че орденът му не му позволява да лее кръв. Но да троши глави му беше позволено, отбеляза си сухо Арута.

— Сега какво?

— Има нещо… — промълви Доминик.

— Какво?

— Не знам. Някакво присъствие…

— Присъствие?

— Нещо, което съм усещал и преди, но сега е някак по-смътно, по-далечно.

— Какво? — настоя Арута.

— Не знам — прошепна духовникът. — Но каквото и да е, не е добро. Май аз трябва да поведа войниците нагоре по стълбите. Ако е магическо или мистично, може би ще успея да ги опазя.

Арута кимна намръщено. След смъртта на пантатийските змиежреци и унищожението на демона Джакан от Пъг не бяха получавали сведения за някаква магическа дейност сред противника. Възможността някаква тъмна сила да се е скрила между тях и сега да се кани да се прояви го притесни. Но връщане назад нямаше.

Доминик се заизкачва по стълбите и Арута, Субаи и войниците го последваха. Влязоха в коридор с две врати от двете страни — водеха към големи помещения, използвани допреди година за съхраняване на книги. Сега в тях спяха хора. Арута прецени, че в двете помещения спят поне стотина души. Даде знак и Субаи постави стрелци от двете страни на коридора.

После се залови да разбужда нашествениците, кротко и един по един, тъй че всеки, щом се събуждаше, виждаше пред лицето си голо острие, а зад него взели го на прицел лъкометци. За по-малко от половин час всичките сто наемници бяха отведени в долното помещение при първите шестима пленници.

— Това не може да продължи така — каза тихо Субаи.

Думите му сякаш се оказаха пророчески — на следващото стълбище ги видяха двама крачещи по коридора мъже и щом зърнаха черните им униформи, разбраха, че в сградата са проникнали кралски войници, и вдигнаха тревога.

— Всички на позиция! — извика Арута.

Всеки си знаеше мястото. В абатството имаше десетина ключови позиции и ако кралските сили успееха да ги овладеят, нашествениците щяха да се окажат изолирани долу в града. Макар да беше възможно Арута и хората му да бъдат принудени да се оттеглят в по-долните зали на абатството, все пак можеха да задържат гарнизона тук и да му попречат да предприеме контраатака по склона в помощ на гарнизона в Сарт.

През вратите от двете страни на коридора започнаха да се изсипват сънени наемници и скоро се оказа, че Арута трябва да се бие на живот и смърт. Никога не се беше сражавал в единичен двубой и до този момент беше изпитвал дълбок страх, че няма да се справи. Предчувствал беше срама, че няма да успее да служи на краля както баща си и синовете си. Но сега, без капка колебание, най-хладнокръвно се сражаваше с човека пред себе си, решен да го убие на всяка цена. Нямаше време да мисли за предишните си съмнения. Без никакво съзнателно усилие дългите години на тренировки си казаха своето и той заразмахва ловко меча, носен някога от неговия съименник, принц Арута.

Започнаха бавно да настъпват по коридора и да отблъскват силите на генерал Нордан. В края на коридора имаше друго стълбище, което водеше нагоре. Докато Арута стигне до стъпалата, подът наоколо се беше отрупал с трупове, повечето вражески, а в подножието на стълбището бяха заели позиция трима души. Боят нагоре по стълбището щеше да е тежък поради предимството на височината, с което разполагаха противниците.

Отзад някой изрева:

— Залегни!

Арута се хвърли на пода, без да обръща внимание на локвата кръв под себе си. Над главата му изсвистяха стрели и тримата на стъпалата паднаха. Преди Арута да успее да стане, към него вече тичаха бойци; ботушите им закънтяха нагоре по каменните стъпала и те се счепкаха със защитниците на следващия етаж.

Арута знаеше, че е на един етаж над партерния. Над тях вече беше самото абатство, конюшнята, пристройките и стените. Ако успееха да завладеят кулата и командните позиции по стените, битката за този ден щеше да е спечелена.

Той вдиша дълбоко и се втурна след войниците.

13.Бедствие

Ерик се втурна напред.

Отрядът му премина през барикадата втори, следвайки частта на Кралските крондорски пиконосци, водени от Оуен Грейлок. Тежката кавалерия прегази без усилие шепата защитници и се вклини в нашественическия фронт. Частта на Ерик беше вдясно от Оуен, на стотина разкрача по-назад, и атакува редиците дълбоко вкопани в терена окопи, защитавани и от стрелбата на лъкометците по клоните на околните дървета.

Ерик беше избрал точно този участък за себе си и хората си, тъй като беше по-подходящ за щурм от пехота, отколкото от кавалерия. Когато хората му стигнаха до обсега на лъковете, Ерик нареди да спрат. Мъжете дръпнаха юздите и наскачаха, един на всеки петима върна конете. Останалите оформиха атакуващ строй и взеха на бегом последните сто разкрача до вражеската линия.

Ерик знаеше, че ключът към овладяването на този участък от отбранителната линия е да се удари здраво и бързо по горната й част, опираща в склона на хълма. Плитките окопи не осигуряваха добра закрила за бранителите. Вземеха ли веднъж тези окопи, щеше да е лесно да се промъкнат зад останалата част от вражеската линия, да унищожат стрелците по дърветата и да обкръжат мъжете в останалите окопи.

Както беше предвидил, за по-малко от час бойците му успяха да надвият защитниците по десния фланг. След като се увери, че нещата вървят по план, Ерик се върна да си вземе коня и заповяда на останалите да продължат напред; неколцина останаха назад да върнат пленниците в издигнатите специално за тази цел в тила заграждения.

Първата фаза от битката продължаваше навсякъде без сътресения. Ерик беше очаквал по-силна съпротива на левия фланг, участъка от отбранителната линия между пътя и крайморските стръмнини, но стремглаво настъпващите кралски сили бяха тотално демобилизирали предните части на армията на Фадавах.

След като се увери, че всичко върви добре, Ерик изпрати назад вестоносец да придвижат втория ешелон от войската на Грейлок, крита до последната седмица в Крондор. Намираха се на половин ден път надолу по крайбрежието и трябваше да пристигнат тук до утре заранта.

Даде сигнал на конната пехота да се престрои за настъпление и благодари на боговете, че Сарт няма крепостни стени като много от градовете в Кралството. Изчака престрояването нетърпеливо, тъй като заповедта за възможно най-бързо придвижване до Сарт беше изрична. Когато всички се качиха на конете, даде заповед и тръгнаха.

Отстрани по двата фланга бързаха отделения стрелци със заповед да прочистват криещите се в горите врагове. Поддържаха ги отделения мечоносци.

Тежките пиконосци, жизненоважни за сломяването на всеки опит за контраатака, се придвижваха напред по пътя и Ерик трябваше да им заповяда да спрат, за да не се окаже леката му конница заклещена зад по-бавно придвижващите се пехотинци. Когато се събраха всички, Ерик даде сигнал за настъпление и мъжете поеха напред. Пиконосците отстъпиха зад конете и маршът беше възстановен.

Хълмовете отекваха от мъжки викове и конско цвилене, от бръмченето на стрели и дрънченето на стомана. Но сражението тук явно не беше нещо повече от помитаща акция. Тежките боеве предстояха тепърва.

Ерик махна на бойците си да продължат в лек галоп и те скоро изоставиха пехотата далече назад.

Беше стигнал до Крондор без премеждия, след като двамата с Джон Винси се бяха промъкнали до контрабандисткия залив, а след това на лодка до един бърз кораб. Бяха пристигнали в града тъкмо навреме, за да дадат на Грейлок подробното описание, от което той се нуждаеше.

На следващата утрин бяха изпратени части за проникване и разузнаване с бой, със задача да унищожат предните позиции на Нордан. Частите, които Грейлок беше довел в Крондор предната нощ под прикритието на тъмнината, тръгнаха два часа по-късно, яздиха през целия ден и заеха позиции на половин ден езда южно от Сарт.

Призори настъпиха към града.

Ерик вдигна очи към надвисналото в небето слънце и прецени, че са изпреварили предвидения график може би с около час. Всеки час, спечелен в първата фаза на щурма, щеше да е в тяхна полза. В града щяха да им трябват колкото може повече хора в случай, че проникването на лорд Арута в абатството се провалеше и Нордан предприемеше контранастъпление от горните позиции по пътя.

Погледна към морето и видя в далечината платна — два отправящи се на юг кораба. Зачуди се за миг дали са нашественически, или квегански. Все едно, каквито и да бяха, щяха да се натъкнат на флотата от порт Викор, тръгнала към Сарт в подкрепа на сухопътната атака.

Тръсна глава и се върна към пряката си задача.

— Настигат ни — каза Ру.

Капитан Нардини въздъхна.

— Вятърът се усилва, но капитанът на галерата явно е готов да си скъса жилите на робите.

— Има ли оръжия на този кораб?

— Само вашите. Замисълът беше да изглеждаме безопасни и да се измъкнем от залива, без никой да заподозре, че караме толкова скъпоценности. — Капитанът погледна назад, после отново насочи вниманието си към платната. — Определено нямаме балисти или други бойни машини, ако питате за това.

— Точно за това питах — каза Ру.

Галерата бавно настигаше кораба на Ру.

— Платна отпред! — изрева наблюдателят.

Ру изтича на носа и примижа срещу блясъка на утринната светлина. Право напред забеляза малки бели точици — платната на флотата, тръгнала на север от порт Викор. Вдясно се виждаха по-големи платна на по-близки съдове.

Върна се бързо при капитана.

— В беда сме.

— Знам — каза Нардини. — Трябва ни много по-силен вятър, иначе тази галера ще ни хване след по-малко от час.

— По-лошо е. Изглежда, насам е тръгнал квегански щурмови флот и ще стигнат до нас преди кралската флота.

Нардини го изгледа объркано.

— В Квег не би трябвало да има достатъчно кораби за цял щурмови флот. На неколцина от по-богатите благородници, като Вазарий, им е останала по някоя галера, която не са изпратили на големия щурм миналата година, но в цял Квег няма и пет бойни кораба. Строят се десетина, но няма да са готови за пускане във вода поне за още месец-два.

— Тогава на кого може да е този втори флот?

Нардини сви рамене и каза:

— Скоро ще разберем.

— Да ти имам спокойствието.

— Ами, честно казано, ако се измъкнеш, ще забогатея. Ако те хванат — бил съм твой пленник — отвърна Нардини.

Ру не можеше да не се възхити на самоувереността на капитана, но извратеният му нрав налагаше да му я поразклати.

— Е, ако ни хване Вазарий, надявам се да поживея достатъчно дълго, за да чуя обяснението ти как си позволил да ти пленим кораба.

Капитанът пребледня, после викна на моряците:

— Изпънете всяка педя платно!

Ру се засмя.

Капитанът продължи да крещи заповеди. Двете флоти стремглаво се приближаваха към кораба. Ру извика на наблюдателя:

— Щом разбереш чия е флотата откъм десния борд, викни!

— Слушам, сър! — отвърна мъжът на върха на мачтата.

Ру непрекъснато се озърташе към кърмата и се мъчеше да пресметне напредването на галерата зад тях. Виждаше във въображението си хортатора в трюма с гребците — как бие с палките по барабана, за да поддържа ритъма на греблата. Знаеше, че когато приближат достатъчно и капитанът им заповяда скорост за таран, ритъмът ще се усили, огромният кораб ще скочи напред и тежкият му, обкован с желязо „овен“ ще удари техния в кърмата. След това щяха да ги вземат на абордаж и ако извадеше късмет, Ру щеше да загине в боя.

Галерата се приближи още повече и Ру видя мъжа, застанал на носа — взираше се напрегнато към тях — и каза:

— Е, ето го и лорд Вазарий.

Нардини отвърна спокойно:

— Тогава да се молим или вятърът да се усили, или бързо да се скъсат жилите на повечко роби, понеже от него едва ли можем да чакаме милост.

— И аз съм установил, че му липсва чувство за хумор.

— Не съм имал удоволствието от светски срещи с него.

— Когато гледам, май няма и да имаш — каза Ру.

Наблюдателят от мачтата извика:

— Кралски кораби дясно на борд!

Ру изтича на носа и погледна. Двете приближаващи ескадри бяха кралски кораби. Той изрева от радост, обърна се и извика на капитана:

— Коя от двете можем да стигнем първа?

— Ония ляво на борд са по-близо, но ако сменим курса към тях, ще изгубим скорост — отвърна капитанът от мостика.

Ру реши да не спори.

— Карай тогава напред и нека Вазарий реши с кого иска да се бие първо.

Чу се трясък, Ру се затича към кърмата и видя, че капитанът се е свил под изтървания румпел.

— Какво стана? — попита той Нардини.

— Балиста! Вазарий стреля по нас.

— Толкова ли е луд, че иска да потопи собствените си съкровища?

После огледа палубата и изрева:

— Нямаме ли поне един лък на тоя кораб?

Отвърна му мълчание.

— Проклятие! — изруга Ру. — Дори не можем да им отвърнем!

— Още малко наляво и щеше да счупи руля — каза капитан Нардини.

Сякаш чул го, командващ балистата стреля пак, този път по-точно, и капитан Нардини беше посечен почти на две — кормилният лост изплющя и го удари през кръста. От устата и носа на капитана рукна кръв, очите му се изцъклиха и той рухна на палубата.

Ру видя, че лостът се люлее свободно, и разбра, че прътът, свързващ го с кърмата, е строшен. Знаеше, че корабът може да се управлява някак с платната, но нямаше представа как се прави това, а за поддържане на висока скорост не можеше да става и дума. Моряците отчаяно се мъчеха да обърнат платната по вятъра.

Ру въздъхна, извади меча си и извика:

— Приготви се за отблъскване на нападателите!

Мъжете по такелажа веднага заслизаха по въжените стълби на палубата. Тези, които нямаха оръжие, награбиха кой каквото може.

Квеганската галера се понесе към тях и към кърмата полетя още една желязна стрела от балистата. Последва силен грохот и целият кораб се разтресе.

Някой отдолу извика:

— Вода в трюма!

— Чудесно — изпъшка Ру.

Корабът се завъртя, но огромният таран на галерата бе все така насочен към десния борд.

Профуча стрела и Ру се сети, че е изложен на прицела на стрелците по такелажа на нападащия кораб. Сви се зад близкия люк. Знаеше, че шансът му да оцелее е нищожен. Ако успееха да останат живи, докато кралският флот ги приближи, Вазарий щеше да е принуден да се изтегли. Но шансът шепата моряци и контрабандисти да отблъснат екипажа на квеганската галера беше наистина нищожен.

Двама от моряците явно бяха съгласни с него, защото скочиха от такелажа във водата — предпочитаха да се опитат да доплуват до брега, вместо да срещнат гнева на квеганците.

— Стойте! — ревна Ру, с надеждата, че властният му тон ще спре останалия екипаж да не побегне.

Корабът изведнъж се разтърси и кърмата се надигна — огромният, обкован с желязо таран се вряза в десния борд. Още стрели профучаха над Ру и той стисна зъби.

Долепи се до палубата и зачака първият нападател да скочи на борда.

И нападателите се появиха. От надвисналите от носа на галерата въжета наскачаха квегански моряци. Облечени еднакво, в бели панталони и ризи, с червени кърпи на главите, те бяха въоръжени с къси криви мечове и ножове. Ру се помоли наум дано Вазарий да не е довел и квегански легионери. Мъжете, които се изсипаха на кораба му, бяха най-обикновени пирати и можеха да бъдат задържани за известно време.

Той скочи срещу най-близкия нападател, прониза го и се сниши зад задната мачта за прикритие от стрелците горе. Друг пират се оказа на пътя на стрелата, прицелена в Ру, и падна с крясък на палубата, щом стрелата се заби в бедрото му.

Ру нападна яростно следващия мъж и той отстъпи. Това накара и другите отзад да отстъпят и изведнъж скочилите на абордаж се скупчиха в задната част на квартердека. Отгоре се изсипа дъжд от стрели.

Нов вик отгоре накара Ру да залегне и втори залп стрели покоси мъжете около него. Ру се блъсна в един издъхващ — той простена, — претърколи се през него и скочи на крака. Един от нападателите се мъчеше да надигне тялото на своя мъртъв другар, за да го използва като щит срещу стрелите, но Ру го посече преди да успее да вдигне мъртвеца.

Покрай лицето му профуча стрела, толкова близо, че Ру чу свисъка й и отстъпи, за да използва отново мачтата и платната отгоре като заслон.

Огледа се и разбра, че само още двама от хората му стоят на крака срещу настъпващите петима-шестима нападатели. Разбра също така, че ако скочи на главната палуба, ще се окаже напълно изложен на стрелбата отгоре. Така че, без да се обръща, извика с цяло гърло:

— Бягайте!

И се метна през борда. Пльосна във водата, усети рязко опарване в рамото и изохка. Устата и носа му се напълниха с морска вода и той започна да се дави.

Успя да изплува, като кашляше и плюеше вода, и само с усилие на волята запази самообладание и не се поддаде на паниката. Над главата му профучаха стрели, той вдиша дълбоко, гмурна се пак и заплува към брега.

На двата кораба беше избухнала паника. Моряците, скочили на абордаж на неговия кораб, отчаяно се мъчеха да се докопат до въжетата, с които се бяха прехвърлили, тъй като галерата вече дърпаше назад, мъчейки се да освободи тарана от пълнещия се с вода кораб. А втората причина за паниката беше в това, че два бойни кораба на Кралството вече се носеха устремно към галерата.

Сам никой от тях не можеше да устои на квеганска бойна галера, но след като способността на галерата да маневрира бе затруднена от потъващото корабче, двата кораба връхлитаха като озверели псета върху ранен мечок.

Първият изстреля с балистата си железен прът, който разкъса такелажа и заплете въжетата на галерата. Изстрелът на втория потроши няколко гребла по левия борд и сигурно изби робите, които ги държаха в трюма.

Единият кралски кораб блокира гледката на Ру към галерата. Той чу последвалите още няколко изстрела на балисти преди корабът да подмине и да може отново да я види. Галерата беше обгърната в пламъци. Корабът от другата страна изстреля още една огнена стрела и екипажът на галерата започна да скача във водата.

Ру се обърна и заплува към брега. След малко се появи друг кралски кораб — носеше се право към него и Ру вдигна ръка и замаха. После погледна отново към двата квегански кораба, сплетени в смъртна прегръдка. Потъващият кораб-съкровищница се завъртя и той видя кърмата му. С червени букви бяха изписани думите „Розата на Шейла“ и Ру си даде сметка, че до този момент не бе знаел името. Сега корабът потъваше и теглеше надолу горящата галера.

По палубите на галерата се трупаха хора. За миг Ру се зачуди дали някой не е освободил от веригите робите в трюма и се помоли наум за онези, които никога повече нямаше да излязат оттам.

Кралският кораб стигна до него и му спуснаха въже. Той го сграбчи и се изкатери на борда. Две груби ръце го издърпаха през перилото и когато стъпи на палубата, целият мокър, един от офицерите попита:

— Ти пък кой си?

— Рупърт Ейвъри от Крондор — отговори Ру.

Името предизвика видима промяна в поведението на офицера.

— Господин Ейвъри — каза той. — Аз съм лейтенант Ейкър, втори офицер на кораба.

— Приятно ми е. Неколцина от плуващите наоколо може да са от моите, но повечето са квеганци.

— Квеганци? — учуди се младият офицер. — Те намесват ли се?

— Да речем, че е нещо лично. Все пак не са благоразположени към нашата кауза.

— Елате да ви заведа при капитана.

— Благодаря.

Отидоха до мостика и спряха пред стълбата. Ру знаеше, че кралската флотска традиция забранява човек да се качва по стълбите към капитанското владение без изрична покана.

— Капитан Стайлис! — извика лейтенантът.

Една побеляла глава надникна над перилото.

— Какво има, господин Ейкър?

— Това е господин Рупърт Ейвъри от Крондор, сър.

— Чувал съм за вас — каза капитанът на Ру. — Извинете ме за негостоприемството, но се налага да спасим няколко давещи се.

— Разбирам ви, капитане — отвърна Рупърт.

— Може би ще вечеряте с мен, след като стигнем Сарт — подхвърли капитанът и обърна гръб преди Ру да успее да отговори.

Ру погледна младия офицер.

— Лейтенант, кой е този кораб?

— Вие сте на борда на „Кралски булдог“, сър. Ако благоволите да дойдете с мен, ще ви потърся сухи дрехи.

Докато вървяха по палубата, Ру видя бързащите на север други кралски кораби, возещи подкрепления за Сарт.

— Колко са? — попита Ру.

— Дванайсет. Пет карат войска, останалите сме охрана. Досега не сме срещали вражески кораби, само този.

— Малко съм объркан — призна Ру. — Две ескадри кралски кораби?

— Ние сме от Далечния бряг, господин Ейвъри. Това е всичко, което остана от корабите в Карс, плюс още два кораба от Тулан и Крудий. — Посочи назад. — Другата ескадра е от порт Викор.

— Е, откъдето и да сте, много се радвам, че дойдохте.

Влязоха в една малка каюта, за която Ру реши, че е на лейтенанта. Офицерът извади от скрина чифт панталони и бяла риза, сухи чорапи и бельо и Ру бързо се преоблече.

— Като спрем, ще се погрижа да ви бъдат върнати.

— Не се притеснявайте, сър.

Ру се върна на главната палуба. Вече измъкваха през перилата квегански моряци, връзваха ги и ги бутаха да седнат на влажните дъски под строгия поглед на въоръжените кралски моряци. Пред всички тях седеше една фигура с вид на полуудавен плъх, твърде позната на Ру.

Ру приближи и клекна пред мъжа.

— Лорд Вазарий! Много ми е приятно да ви видя.

— Ейвъри! — изсумтя ядосано мъжът. — Да не би боговете лично да са те избрали да ме мъчиш заради някакво мое неблагочестие?

Ру сви рамене.

— Не бих могъл да знам. Вие просто се оказахте нещастният проводник, чрез който можех да спечеля известни придобивки за моя крал. Нищо лично.

— Много е лично даже — каза Вазарий.

— В такъв случай по-добре премислете, защото не сте в положението да отправяте заплахи. — Ру вдигна очи към застаналия наблизо лейтенант Ейкър и каза: — Това е много важен квегански благородник; член на техния Имперски сенат.

Лейтенантът махна на двама от охраната да вдигнат Вазарий. Срязаха въжетата му и лейтенант Ейкър каза:

— Ще ви настаня в лична каюта, милорд. Разбирате, че пред вратата ще има часови.

Вазарий прие тази проява на уважение с леко кимване и тръгна след лейтенанта.

Ру се задържа и изгледа един по един пленените квеганци. Последния път, когато беше видял подобна окаяна сбирщина, беше в килиите за смъртници в двореца в Крондор. Обърна се към един от охраната и попита:

— Какво ще стане с тях?

Пазачът сви рамене.

— Трудов лагер, предполагам. Ако изобщо сключим някога мир с Квег, може би размяна на пленници. Макар че квеганците никога не освобождават пленници, тъй че, предполагам, тия ще си останат при нас завинаги.

Ру пристъпи до перилото и огледа отново ориентирите: извивките на пътя, характерната купчина дървета близо до голямата канара, издадена от брега. После се обърна към квеганската галера, която вече потъваше сред кипнал фонтан от мехури. Да, беше сигурен, че ще може да намери мястото. Щеше да наеме някой магьосник от гилдията на „Коработрошачите“ в Крондор, за да измъкне кораба от дъното, да разтовари съкровището и отново да стане най-богатият човек в Западните владения.

Арута се сниши зад една врата. През нея профуча стрела и се заби в пода на главния вход към абатството. Хората на Субаи бяха наложили контрол над обителта, а нашествениците на Нордан държаха външните стени и магерницата. Субаи имаше свои хора на покрива на абатството и те се обстрелваха с лъкове с онези по стената. До този момент двете страни бяха изолирани.

— Ако успеем да ги задържим да не излязат от портата, ще е равно на победа — каза Арута на Субаи.

— Ако всичко върви според плана, трябва да ги задържим до тъмно.

Арута погледна слънцето. Беше малко преди обяд.

— Още шест-седем часа.

— Притеснен съм, милорд — каза Субаи. — Мисля, че забелязах размяна на сигнали между онези на стената и тия в конюшнята. Ако са рискували да спуснат някой извън портата, той може вече да е надолу по хълма, за да потърси помощ.

Арута знаеше, че ако при портата пристигне подкрепление, с него е свършено. Навремето абатството беше построено като укрепление. Кулата се издигаше високо и сякаш докосваше облаците. Кралските войници я щурмуваха отвътре и успееха ли да овладеят покрива й, абатството щеше да е тяхно. Около кулата беше издигната голяма цитадела с външна стена и две пристройки. Арута беше изучил плановете заедно с капитан Субаи и брат Доминик толкова добре, че познаваше абатството като лицата на собствените си синове. Знаеше, че отвън укреплението е почти непревзимаемо. Можеше да бъде овладяно само ако се превземеше отвътре. Иначе щеше да се наложи дълга обсада, която щеше да отклони значителен брой мъже от предстоящата кампания.

— Това не ме тревожи — каза Арута. — Ще трябва да рискуват да бъдат простреляни, докато отварят портата, за да пуснат подкрепленията. Освен това, ако могат да си позволят да оголят отбраната на Сарт, за да си спасят хората тук, ние бездруго сме изгубили тази битка.

Внезапен вик ги извести за щурм откъм конюшнята. Арута за миг се стъписа, като видя въоръжените мъже, тичащи към главната врата на абатството. Залпът стрели над главите им го принуди да се отдръпне. Много от нападателите паднаха от ответния залп от покрива, но повечето се насочиха право към Арута, Субаи и мъжете, струпани на входа. Арута пресрещна първия, дотичал до вратата, и го посече преди да е успял да влезе. Докато той падаше, Арута погледна зад него към мъжете, прескачащи парапета с риск да си строшат костите, за да свалят лостовете на масивните дъбови порти.

— Пазете портите! — изрева той и прониза следващия изпречил се пред него.

След това се разнесе конски тропот и отряд ездачи се понесе към тях.

— След мен! — извика Арута.

И хукна навън. Ако успееше да спре конниците да избягат от двора, щеше да попречи вестта, че абатството е под атака, да стигне до Нордан. Затварянето на портата щеше да прекърши последната съпротива в абатството и да ги принуди да се предадат. Половината гарнизон беше под стража долу в мазетата, останалите лежаха мъртви или ранени по двора. Останали бяха само стотината души, заклещени в магерницата, в конюшнята и по стените.

Изпита прилив на енергия — нещо близко до радост и смесено с ужас — и се хвърли срещу един от конниците, който замахваше срещу кралски войник. Мечът му изсвистя, без да нарани конника, но го отвлече достатъчно, за да може войникът да го свали от седлото.

Ездачите се въртяха на място, конете се изправяха на задните си крака и цвилеха в паника сред грохота на вихрещата се битка. Арута погледна наляво и видя Субаи да дава сигнал на хората си да се развърнат — сочеше им неохраняваните стъпала, водещи към бойниците горе.

Погледна към портата, видя, че двама мъже, единият ранен, смъкват лоста, и извика:

— Портата!

И хукна натам.

Някъде по средата между главната сграда на абатството и портата една стрела го улучи в гърлото, точно под шлема.

За миг Арута помисли, че някой го е ударил с юмрук, защото усети удара и краката му се подкосиха, но не изпита болка. После му притъмня, сякаш пропадаше в някакъв безкраен тунел и от всички страни около него нахлуваше мрак. Все така, без да разбира какво става, Арута, херцогът на Крондор, потъна в празнотата.

Субаи беше по средата на разстоянието до стълбите на стената. Видя как Арута падна и извика на двама от бойците си:

— Помогнете на херцога!

Двамата войници затичаха сред мелето, успяха да вдигнат херцога и да го издърпат при Субаи. Субаи коленичи до херцога, но беше виждал достатъчно мъртъвци, за да разбере от пръв поглед, че с Арута е свършено. Помисли за миг за жестоката ирония — този храбър мъж да загине в първия си истински бой, — после изтласка от ума си всякаква мисъл за него. Чакаше го битка.

Ерик даде сигнал на Грейлок и двете части на кралската армия нападнаха. Конниците препуснаха по главната улица на Сарт към Съвета на майсторите — щаба и последната отбрана на нашествениците. Дотук връщането на Сарт беше преминало без сътресения. На цялата градска защита бе заповядано да се изтегли на юг, за да се справи с централния щурм на Грейлок. Точно според плана Грейлок остана на място, а Ерик удари по десния фланг през рехавата съпротива на измамния планински склон източно от пътя, докато войниците слизаха от корабите в пристанището.

Противникът обърна фронта си към Ерик, който отстъпи, и точно в този момент войниците под командата на херцога на Ран ги удариха отзад. За няколко минути отбраната се разсипа в бяг.

Много мъже побягнаха на север по Кралския път, но неколкостотин се бяха барикадирали в една голяма сграда на градския площад. Настъпващата колона на Ерик зави надясно, а хората на Грейлок заеха позиция откъм югозапад и сградата скоро бе обкръжена.

От прозорците на горния етаж нарядко прехвърчаха стрели, но всички прозорци и врати по долния етаж бяха барикадирани.

Ерик се обърна към Дуга, наемническия капитан, който беше един от първите, преминал на страната на Кралството, и му заповяда:

— Задръж хората! — После пришпори коня си към позицията на Грейлок. — Заповедите ви, сър?

Грейлок се потеше обилно в обедния зной, на челото му бе залепнал сплъстен кичур.

— Писна ми вече, Ерик. — Приближи коня към сградата и извика: — Ей, вие вътре! — От един горен прозорец профуча стрела и се заби само на стъпка от него. — По дяволите! На вас говоря — ревна Грейлок, но Ерик го спря.

— Оставете на мен. — И извика на езика на Новиндус: — Нашият командир иска да преговаря!

Отвътре се чу глас:

— Какви са условията?

Ерик преведе и Оуен каза:

— Кажи им, че условията са веднага да хвърлят оръжията си и да излязат с вдигнати ръце, или ще подпалим сградата. Трябва да решат веднага!

Ерик преведе и отвътре се чуха увлечени в яростен спор гласове. Ерик погледна Оуен и той кимна.

— Атака! — извика Ерик.

И кралските сили от всички страни се втурнаха към сградата. Ерик и Оуен бяха най-близо и когато стигнаха до главния вход, Ерик се обърна и извика:

— Донесете таран!

Главната врата изведнъж се отвори и навън изхвърча меч и издрънча върху каменната настилка пред краката на Ерик.

— Излизаме! — извика нечий глас отвътре. Ерик и Оуен отстъпиха встрани. От вратата излязоха няколко мъже; държаха мечовете си за остриетата, с дръжките напред. После ги хвърлиха на земята — знакът на наемниците на Новиндус за капитулация.

— Познавам ги тези момци — каза Дуга. — Повечето от тях са свестни хора, ако им дадете шанс. — Погледна неколцината, задържали се най-отзад, и добави: — Макар че няколко от тях май трябва да бъдат обесени, просто за да се прочисти въздухът наоколо.

— Ще бъдат задържани под стража, докато уредим връщането им — каза Ерик.

Дуга сви рамене.

— Капитане, цяла зима изкарах с вас, а още не мога да кажа, че разбирам как мислите вие, хората в Кралството. Но пък от няколко години се отказах да разбирам каквото и да е. Като свърши тази война, може би ще ми обясните някои неща.

— Веднага щом някой ми ги обясни на мен — отвърна Ерик. В сградата влязоха войници и изведоха навън останалите нашественици. Изнесоха и няколко ранени. Един от първите, които се предадоха, каза на Ерик и Дуга:

— Ония не искаха да се предаваме. Ние пък не искахме да умрем заради Фадавах.

Дуга се ухили.

— Нордан ще пърди огън, като чуе това.

— Вече го направи — каза войникът и посочи един от мъжете, които изнасяха. — Ей онзи там е генерал Нордан.

Ерик махна на двамата войници да отнесат припадналия генерал встрани. Оуен кимна с доволна усмивка. Отвсякъде започнаха да идват донесения, че Сарт е превзет.

— Ерик, вземи един отряд и вижте дали абатството е взето — каза Оуен. — Ако се натъкнете на противник, върнете се колкото може по-бързо. — Обърна се към Дуга. — Твоята част вдига барикада в подножието на пътя, в случай че Ерик се върне бързо.

Ерик отдаде чест и докато се обръщаше да яхне коня си, Оуен каза:

— Капитане…

Ерик го погледна.

— Да, маршале?

— Момчетата ти се справиха много добре на десния фланг. Предай им, че съм го казал.

Ерик се усмихна.

— Ще им предам. — Яхна коня си и викна на Джедоу Шати:

— Вземи втори взвод и след мен.

Джедоу, който изглеждаше сякаш току-що е приключил отмарящата си сутрешна езда, кимна и викна:

— Втори взвод, след мен. Другите оставате охрана на района!

Ерик поведе малкия си конен отряд през Сарт. Тук-там продължаваха да се водят откъслечни схватки — някои бойци от армията на Нордан отказваха да се предадат, — но срещаха предимно обезоръжени групи пленници, поведени към временно издигнатото за целта дървено заграждение в тила. По хълмовете, обкръжаващи града, се виждаха граждани, избягали там от битката — по-храбрите от тях вече започваха да се връщат в града.

Ерик и хората му поеха на изток и вместо да завият обратно по Кралския път, където той обръщаше на юг, тръгнаха по един по-тесен път, водещ нагоре в планинските възвишения. Над тези от тях, които надвисваха над брега, се намираше абатството на Сарт, някогашното хранилище на най-голямата библиотека на Мидкемия.

Конете бяха изтощени, но Ерик пришпори своя — изгаряше от нетърпение да разбере дали Арута и Субаи са успели, или въоръжената сила горе е готова да удари Сарт. Успехът им при овладяването на южния край от владенията на Фадавах беше толкова голям, че Ерик беше сигурен, че трябва да е станало нещо ужасно.

Щом приближиха билото, чуха отвътре кънтеж от битка. Пътят бе тесен и мъжете яздеха по двойки. На тридесет разкрача преди портата пътят се разширяваше и им позволяваше да се развърнат. Конните стрелци бяха в готовност и откриха стрелба по малцината мъже по стената. Ерик даде знак и десетина ездачи слязоха от конете и затичаха към портата. Замятаха куки, укрепиха ги и започнаха да се катерят по въжетата, докато стрелците задържаха бранителите. Щом първата вълна се прехвърли, я последва втора и скоро по бойниците избухна сражение. Ерик знаеше, че ако вътре няма кралски сили, неговите хора ще загинат, без изобщо да могат да се доберат до стените. Чу се предупредителен вик и Ерик престрои хората си за щурм и даде знак веднага щом портите почнаха да се отварят.

Препуснаха и навлязоха в самия център на кипящата в каменния двор битка, с конници и пешаци, вкопчени на живот и смърт. Ерик удари първия конник, озовал се пред него, и го свали от седлото. Внезапната поява на кралските бойци през зейналата порта обезкуражи нашествениците и те заотстъпваха и започнаха да хвърлят оръжията си.

Ерик си пое дълбоко дъх и се огледа. Дворът беше покрит с окървавени трупове.

Той даде знак на Джедоу Шати да отведат пленниците към конюшнята, слезе от коня и го поведе към входа на абатството. Погледна за миг нагоре към кулата на старата цитадела и бързо прецени, че с достатъчно припаси това укрепление може да издържи цяла година обсада. Имаше късмет, че принцът се бе съгласил да нанесат този щурм при първа възможност и да не оставят Нордан да се окопае.

— Ерик! — извика някой и той се обърна. Капитан Субаи му махаше. Ерик забърза към входа на абатството. Точно зад прага лежеше херцог Арута. Ерик погледна мълчаливо Субаи, а той поклати леко глава и тихо промълви:

— Опита се да задържи противника. Ако бяхте дошли с половин час по-рано…

Ерик погледна падналия херцог. Приличаше на заспал.

— Добре ли се би?

— Много добре. Не беше воин, но загина като воин.

— Щом осигурим абатството, ще известя Грейлок. Принцът трябва да бъде уведомен при първа възможност.

— Патрик ще иска да влезе в Крондор с новата си принцеса.

— А Риланон? — попита Ерик. Имаше предвид слуховете, пуснати, за да подведат врага за намеренията на Кралството.

— Не се налага — каза Субаи. — След като Арута е мъртъв, Патрик трябва да е в Крондор, със или без невяста. — Загледа се на юг, сякаш можеше да види Крондор оттук, и добави замислено: — Там е нашата слабост, капитане. Ако Кеш разбере, че включваме всичките си войници, за да си върнем Илит, и че по границата имаме само наемниците на Дуко, без подкрепления в града, може да стане страшно.

— Да се надяваме, че Кеш няма да разбере това преди да е свършила войната на север.

Субаи погледна към Арута.

— Негова задача беше да не разберат. — Вдигна очи към Ерик и добави: — Сега с тази задача трябва да се справи някой друг. Но отговорността е на принца. — Той махна на войниците да внесат вътре тялото на херцога и добави:

— Щом Грейлок изпрати тук войници да осигурят укреплението, моите Първопроходци ще се върнат в Крондор. И ще върнем и херцога у дома.

Ерик кимна и каза:

— А аз ще тръгна на север с Грейлок.

14.Последствия

Джими плачеше.

Стоеше на стъпалата на двореца в Крондор, до брат си, на една стъпка зад принца, и сълзите се стичаха по лицето му. Не можеше да си представи живота без баща си. Знаеше, че тези, които влизат в бой, може да умрат, но баща му не беше воин. Беше учил фехтовка като всеки благородник в Кралството, но животът му бе преминал в администриране, дипломация и раздаване на правосъдие. Само веднъж бе избрал да се бие и това решение бе струвало живота му.

Даш изобщо не си беше представял, че завръщането на баща му в Крондор ще е на катафалка. Лицето му се беше стегнало в безизразна маска, докато я гледаше как отминава. Беше обявен ден на траур за херцог Арута и другите, паднали при завземането на Сарт.

Даш се чудеше дали всичко това си струва. Не изпитваше нищо освен някаква празнота. Джими не криеше гнева и болката си, но у самия Даш нещо като че ли беше погребано. Гледаше с празни очи събралите се благородници и офицери на Кралството — как всички свеждат почтително глави пред тленните останки на баща му — и всичко това му се струваше безсмислено.

Баща му през целия си живот беше деликатен човек. Владееше меча съвсем прилично, поне в тренировъчните дуели, поддържаше добра форма, яздеше и плуваше при всяка удала му се възможност, но никога не се беше сражавал в бой. Според думите на капитан Субаи, накрая се бе проявил като храбър войник, но изобщо не трябваше да му се позволи да отиде в Сарт… Даш усети, че от очите му бликват сълзи, и примигна да ги махне.

Херцог Арута всъщност беше главата на семейството. Майка им открай време беше обсебена от клюките на кралския двор в Риланон и от дългите си гостувания на семейството си в Ролдем. Детството на момчетата беше преминало в обкръжението на гледачки, учители — и на дядо им, който ги учеше как да се катерят по стени, да отварят ключалки и на какви ли не още безразсъдни неща. Присъствието на дядо им в живота им беше забавно, но баща им беше като скала — спокоен и кротък, грижлив и обичлив. Даш не помнеше нито веднъж баща му да не го е посрещнал с топла прегръдка. Помнеше как баща му заставаше пред него, с ръка на рамото му, сякаш смяташе този физически контакт за нещо особено важно.

Изведнъж осъзна, че скърби за загубата на цялото си семейство. Дядо му и баба му в Ролдем му бяха общо взето чужди хора. Беше ходил там само пет-шест пъти в детството си — родителите на майка му бяха гостували в Риланон само веднъж, за сватбата на дъщеря си. Сестра му беше омъжена за херцога на Фаранзия в Ролдем и след сватбата си не се беше връщала в Кралството. Сега му беше останал единствено брат му, Джими.

Катафалката се скри зад конюшните и принц Патрик каза:

— Цялата нация скърби за загубата на херцог Арута. След малко благоволете да се явите на дворцовия ми съвет. — Кимна към отсрещната страна на двора, където стоеше Франси с баща си, обърна се и се заизкачва по широките каменни стъпала. Щом принцът се скри, тълпата благородници се разпръсна.

Джими вдиша дълбоко и махна на Даш да го последва. Тръгнаха след катафалката и заобиколиха централната част на двореца. Един погребален агент надзираваше свалянето на тленните останки. Двама войници грижливо свалиха тялото на херцог Арута, увито от глава до пети в лен, намерен от някого в Сарт. Погребалният агент се обърна към Джими и каза:

— Вие сте синът на лорд Арута, нали?

Джими кимна и посочи и Даш.

Погребалният агент си придаде състрадателна физиономия.

— Цялата нация скърби заедно с вас, млади господа. Как бихте искали да се погребат тленните останки на баща ви?

Джими погледна Даш и каза:

— Аз… никога…

— Как е прието? — попита Даш.

— Като херцог на Крондор, баща ви е удостоен да бъде погребан в дворцовата гробница. Като граф Венкар има право на вечен покой в двореца в Риланон. Или ако имате фамилни имения…

Джими погледна смълчалия се Даш, после каза:

— Фамилните имения са този град. Но баща ми е роден и израснал в Риланон. Това винаги е било неговият дом. Върнете го там.

— Както желаете.

Даш сложи ръка на рамото на Джими и каза:

— Хайде да пийнем нещо.

— Само по едно. След час трябва да сме при принца. След това ще се напием в памет на татко.

Даш кимна и двамата тръгнаха обратно към главния вход на двореца.

Пред входа стоеше Малар Енарес.

— Моите съболезнования — каза той и се поклони.

Слугата от Долината на сънищата беше намерил сто начина да бъде полезен в двореца. Когато Джими се беше върнал, очаквайки да го завари все още под стража, го беше досмешало и същевременно изненадало, защото го завари да шета из щаба на Дуко. Беше се оказал истинско чудо, станеше ли дума за организиране, почистване и поддържане на реда. Отново се беше лепнал за Джими, след като Дуко замина на юг да поеме командването на Южните окрайнини и да надзирава укрепленията по кешийската граница.

Малар влезе след братята и попита:

— Мога ли да направя нещо за вас, млади благородия?

— Ако можеш да донесеш бутилка хубаво бренди, ще съм ти благодарен — каза Джими.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна Малар и тръгна нанякъде.

Даш и Джими тръгнаха по дългите дворцови коридори, вече възстановени почти до състоянието отпреди разрушаването на Крондор. Из палата продължаваха да щъкат работници и слуги — сменяха дървенията на прозорци и врати, наместваха плочки или окачваха пана. Най-задните стълбища към горните етажи все още се нуждаеха от ремонт, но последните напукани камъни бяха махнати и заменени със зидария, а саждите и следите от пожара бяха изтрити.

— Помниш ли как изглеждаше замъкът преди? — попита Даш.

— Знаеш ли, тъкмо си мислех същото — отвърна Джими. — Проклет да съм, обаче не помня.

— Патрик е наредил старите бойни знамена в залата на принца да бъдат възстановени.

— Не е същото — каза Джими, — но разбирам причината.

Стигнаха до стаята на Джими и влязоха. Поседяха мълчаливо, после Даш промълви:

— Ще се побъркам. — И се разплака.

Очите на Джими също се насълзиха.

— Знам. Що за глупост беше това? Да тръгне да го убият.

— Написа ли на мама и лелите?

— Още не. Ще го направя довечера. Още не знам какво да им пиша.

— Пиши им, че е загинал храбро. За краля и родината.

— Слаба утеха — каза Джими.

Даш изтри очи и каза:

— Трябваше да отиде.

— Не, не трябваше.

— Трябваше — повтори Даш. — Целият му живот мина в сянката на дядо и на човека, чието име носеше.

Джими също изтри очите си с опакото на ръката.

— Историята ще признае само един Арута Крондорски. — Въздъхна. — Татко сигурно ще бъде отбелязан някъде съвсем бегло. Мъжът, наречен на името на велик принц, управлявал Риланон и Крондор. Нищо повече ли няма да остане за него от това?

— Само за онези, които го познаваха и обичаха.

На вратата се почука и Джими стана. Отвори и завари застаналия зад нея Малар Енарес — държеше поднос с бутилка бренди и две кристални чаши.

Джими отстъпи встрани, за да пусне слугата да влезе. Малар постави подноса на масата и каза:

— Искам да изразя най-дълбоките си съболезнования, млади господа. Макар да нямах удоволствието да познавам изтъкнатия ви баща, не съм чувал за него нищо, което да не е достойно за почит.

— Благодаря — каза Джими.

Даш взе бутилката и наля. Малар излезе. Даш подаде едната чаша на брат си, вдигна своята и промълви:

— За татко.

— За татко — повтори Джими. Отпиха мълчаливо.

След минута Джими каза:

— Знам как се е чувствал татко.

— Как? — попита Даш.

— Колкото и да съм добър, колкото и високо да се издигна, ще има само един Джеймс Крондорски.

— Само един Джими Ръчицата — съгласи се Даш.

— Но пък дядо щеше да ни каже, че това няма нищо общо със славата.

— Макар че тя му харесваше — каза Даш.

— Съгласен съм — отвърна Джими. — Но той си я е спечелил с това, че е бил адски добър във всичко, което е правил. Не се е стремил на всяка цена да стане най-дяволски умният благородник в историята.

— Може би точно това е знаел татко от самото начало. Виждаш ли, въпросът е просто да си свършиш работата и да оставиш на историята да решава каквото има да решава.

— Сигурно си прав. Е, време е да отидем в кабинета на Патрик и да видим какво ще реши.

Даш стана и оправи туниката си.

— Смяташ ли, че ще те направи херцог на Крондор? Ти си по-големият син все пак.

Джими се засмя.

— Едва ли. Ще предпочете някой с по-голям опит в службата. И кралят също.

Даш отвори вратата.

— Ти си само с две години по-млад от Патрик, Джими.

— Точно затова Боррик ще иска някой по-възрастен и по-мъдър в Крондор — каза Джими. — Ако татко беше херцог на Крудий или Ябон, най-вероятно аз щях да се окажа на гребена на вълната, с някой силен кралски съветник на първия кораб на запад, но Крондор? Не, тук има да се върши твърде много работа и възможните грешки са твърде много. — Тръгна по коридора и добави: — Освен това главоболията са твърде много.

Стигнаха до страничния вход към кабинета на принца, Джими почука и вратата се отвори. Сравнени с тясното пространство в Даркмоор, служебните помещения тук бяха просторни. Книгите и свитъците, които баща им бе наредил да бъдат изнесени на безопасно място, се бяха върнали на местата си по рафтовете и в раклите. Малар тъкмо връчваше на един от слугите цял куп документи.

— Помагаме ли? — попита го Джими.

— Всеки с каквото може — отвърна слугата.

Двамата влязоха в частния кабинет на принца. Патрик вдигна очи — до бюрото му стоеше херцог Браян Сълдънски — и кимна на братята.

— Господа, позволете ми най-напред отново да изразя съболезнованията си по повод смъртта на вашия баща — каза Патрик. — Загубата му е не само за неговото семейство, но и за цялото Кралство. — Огледа стаята, сякаш търсеше нещо. — Имам чувството, че всеки момент ще се появи. Чак сега си давам пълна сметка колко много съм разчитал на съветите му.

Патрик въздъхна и продължи:

— Но, както винаги, налага се да продължим. Чакат ни неотложни дела. Лорд Сълдън ще действа като мой съветник, докато кралят не реши, че е уместно да назначи нов херцог в Крондор. — Погледна Джими и добави: — Познавам те достатъчно добре, за да знам, че не очакваш поста.

Джими поклати глава.

— След десет години — може би, но сега не.

Патрик кимна.

— Добре, защото си ни необходим извън Крондор.

— Къде, ваше височество?

— Трябва ми доверен човек, който да държи Дуко под око. Ти, изглежда, се разбираш добре с него, а на мен ми е нужен някой, който да го държи изкъсо.

Джими сведе глава и каза:

— На вашите заповеди, ваше височество.

— Ще изпратя съобщение до баща си, Джими. Смятай, че ще приеме предложението ми ти да наследиш баща си като граф на Венкар.

— Благодаря, ваше височество. — Венкар беше мястото, където бяха отраснали. Като много други имения на първоначалното островно кралство на Риланон, според континенталните мерки то беше малко. Едва стотина акра земя, с малка рекичка, ливади и пасища. Селяните арендатори бяха престанали да обработват земята още преди столетия, когато Риланон бе разширил териториите си на континента. Но въпреки скромните си размери, Венкар беше едно от най-красивите имения в Кралството. Дядо им го беше уредил за Арута, след като старият граф на Венкар беше умрял, без да остави наследници. Джими се беше родил в двореца, както и сестра му, но още като бебе го бяха преместили в имението. Даш се беше родил там — това беше родният му дом.

— Тъй че ако баща ми не ми отговори, че съм идиот, ти вече си граф Джеймс.

— Благодарен съм на ваше височество — отвърна Джими.

— А за теб, Даш, имам специална работа — каза Патрик.

— Да, ваше височество?

— Тук в Крондор имаме един проблем. Армията е на север, а мечовете на Дуко са долу на юг. Аз разполагам с дворцовата гвардия и това е всичко. Градът се връща към нормалния си живот, но гъмжи от бандити и разбойници, главорези и крадци. Трябва ми някой, който да въведе ред. Като премислям всички, с които разполагам, ти имаш най-голям усет. Ето защо те назначавам за шериф на Крондор. Докато не изградим истинска градска стража и полицейска служба, законът в града си ти. Наеми когото можеш, но дръж града под контрол, докато не свършат войните.

— Шериф? — възкликна Даш.

— Възразяваш ли?

— Ъъ… не, ваше височество. Просто съм изненадан.

— Животът е пълен с изненади — каза Патрик и посочи пергаментовите свитъци по бюрото. — Донесения от двата фронта. Кешийците отстъпват пред Дуко при Края на сушата, но извършват набези по източния фронт при Шамата. Мисля, че няма да се приближат много, защото се боят от магьосниците в Звезден пристан, но обезкървяват патрулите ни, които по начало са рехави. Грейлок е в Сарт и се готви за офанзива на север. — На лицето на Патрик се изписа загриженост. — Нещо не е наред. Отбраната по крайбрежието е слаба. Знаем, че Фадавах беше готов да пожертва Дуко, защото се боеше, че не му е верен. А сега изглежда, че по същия начин пожертва Нордан, макар според всички донесения Нордан да е най-старият му и верен съюзник.

— Може би не държи хората си толкова здраво, колкото мислехме — отбеляза Джими.

— Всички донесения показват, че зимата е била трудна за нашествениците — каза Браян Сълдънски. — Много от хората им са загинали от рани и глад. Но агентите ни също така съобщават, че те търгуват с Квег и Свободните градове, храната е в изобилие и са се укрепили в Илит.

— Някакви сведения от Ябон? — попита Патрик.

— Нямаме — отвърна херцог Браян. — Нямаме никаква вест, след битката за Сарт. Корабите не могат да пробият през пиратите на Квег, за да стигнат Свободните градове. Всички кораби от Далечния бряг бяха използвани в подкрепа на щурма. Шансът за един куриер да премине през вражеския тил и да стигне до нас е нищожен. Може би след като доближим Илит ще научим нещо и за Ябон, но засега трябва само да се молим младият херцог да задържи Ла Мут и Ябон.

Патрик погледна Джими и Даш и каза:

— Ще вечеряте с мен и ще обсъдим новите ви задължения. В твоя случай, Джими, преди да си тръгнал още утре.

— Утре? — възкликна Даш. — Патрик… ваше височество, мислех, че ще придружим останките на баща ни до Риланон за погребението му.

— Съжалявам, но нямаме време. Ще трябва да се сбогувате довечера, след вечерята. Може би ще го зачетем с малък помен след вечеря… да, това ще е уместно. Но изискванията на войната не позволяват на никого от нас лукса да се отдадем на скръб или веселие. Аз например трябва да лъжа много благородници на Кралството за официалното сватбено празненство, и годеницата ми съвсем не е щастлива, че ще се омъжи сред пепелищата на Крондор, а не в кралския дворец. Така че всички правим жертви.

— Значи на вечеря — каза Даш.

— Свободни сте — каза принцът.

Братята се поклониха и излязоха.

— Ти вярваш ли го това? — попита Джими.

— Кое?

— Тази работа, че „всички правим жертви“.

Даш сви рамене.

— Патрик си е Патрик. Никога не е знаел кога трябва да продължи и кога — просто да млъкне.

Джими се засмя.

— Прав си. Сигурно затова открай време е толкова слаб на карти.

— Идеално — каза Накор.

Алийта — стоеше неподвижно — промълви:

— Чувствам се глупаво.

— Изглеждаш чудесно — увери я Накор.

Младата жена стоеше на един сандък, с покрити с бяла кърпа глава и рамене, но иначе облечена в обикновената си дреха. На няколко крачки от нея скулпторът трескаво ваеше глината, като се мъчеше да улови чертите й. Правеше го вече от три дни. Накрая отстъпи, огледа творението си и заяви:

— Получи се.

Накор заобиколи, а Алийта слезе от сандъка, пристъпи да погледне и попита:

— Така ли изглеждам?

— Да — увери я Накор. Продължи да обикаля статуята и накрая заяви: — Да, ще свърши работа. — Обърна се към скулптора и попита: — Колко време ще ти отнеме?

— Колко голяма я искаш?

— В реален ръст. — Посочи Алийта. — Като нея.

— Тогава — по един месец за всяка от двете.

— Добре. По месец ще е чудесно.

— Искате ли да ги донеса тук?

— Едната я искам тук, ще я поставим в двора. Другата я закарай в Крондор.

— В Крондор? Господин Ейвъри не каза нищо за мъкнене на статуя чак до Крондор.

— Да не искаш фургонджиите да ти вдигнат статуята?

Скулпторът сви рамене.

— За мен е все едно, но ще струва по-скъпо.

Накор се намръщи.

— Това си е между теб и Ру.

Скулпторът кимна, грижливо уви глинения модел в намазан с масло плат и го понесе към фургона си отвън.

— Вече свободна ли съм? — попита Алийта.

— Не — отвърна Накор. — Но поне няма да позираш повече.

— За какво е всичко това? — попита тя, докато сгъваше кърпата, която бе свалила от главата си. — Чувствах се много глупаво, докато позирах.

— Това е статуя на Богинята.

— Използвал си ме за статуя на Богинята! — Тя го изгледа стъписано. — Но това е…

— Нещо, което и аз не разбирам. Но беше правилният избор.

Брат Доминик, който до този момент беше стоял в ъгъла и бе следил целия разговор, се намеси:

— Дете, повярвай ми, този странен човек знае някои неща, неща, които не разбира, но след като ги знае, значи са истина.

Младата жена го изгледа така, сякаш това обяснение я е объркало още повече.

— Щом Накор казва, че ти трябва да позираш за изобразяването на Богинята, значи е така — каза Доминик. — Повярвай ми. Не е богохулство.

Това като че ли успокои момичето и то промълви смутено:

— Е, мен ме чака пране.

И излезе, а Доминик приближи до Накор и го попита:

— Какво виждаш в това момиче?

Накор сви рамене.

— Нещо удивително.

— Можеш ли да си малко по-точен?

— Не — каза Накор. — Идваш ли с мен в Крондор?

— Указанията на моя храм са да подпомагам плановете ти по всякакъв начин — отвърна Доминик. — Ако това означава да те придружа до Крондор, значи ще дойда.

— Това е добре. Тук нещата ще продължат и без мен. Шо Пи може да ръководи храненето на гладните и ученето на децата. Вече е започнал да обучава послушници в основите на монашеството. Орденът на Дала е добро място за начало и това ще отсее тези, които търсят само безплатна храна и топла постеля от тези, които наистина желаят да допринесат за делото.

— Кога тръгваме? — попита Доминик.

Накор сви рамене.

— След ден или два. Тогава за Крондор ще отпътуват последните армейски части, които трябва да се присъединят към принца, и можем да се прикрепим към обоза.

— Ще съм готов.

След като Доминик излезе, Накор се обърна и се загледа в Алийта, която окачваше пране на опънатото през двора въже. Слънчевите лъчи я осветяваха отзад и очертаха около главата й ореол от светлина в мига, в който тя се изправи на пръсти, за да преметне прането на въжето. Накор се ухили и каза на глас:

— Чудесно.

Разговорът не потръгна цялата вечер. Говореха за въпроси, които да се поставят пред трона, споменаваха и лорд Арута, но основно мълчаха.

След като прибраха и последното блюдо, слугите донесоха кристални чаши и гарафи с бренди и Патрик каза:

— Тъй като не можем да разрешим на синовете на лорд Арута облекчението да се върнат със своя баща в столицата за погребението му, реших, че ще е уместно да го почетем с неофициален помен. Ако бъдете така любезни, господа, по една-две думи в негова памет ще са подходящи. Лорд Браян?

Херцогът на Сълдън стана и каза:

— Двамата с Арута бяхме приятели от деца. Ако трябва да упомена едно от неговите качества, което намирам за най-забележително, то това беше неговата несравнима яснота на мисълта. Каквото и мнение да дадеше, по какъвто и да било въпрос, това беше кристалночист изказ на забележителен ум. Той беше може би най-надареният човек, когото съм познавал.

Джими и Даш се спогледаха. Никога не се бяха замисляли какво е мнението за техния баща на равните му по ранг.

Другите благородници също казаха по някоя дума, а последен преди момчетата беше капитан Субаи. Непривикнал на дълги речи, той като че ли се почувства неудобно, но въпреки това каза:

— Мисля за херцога като за може би най-мъдрия човек, когото съм познавал. Знаеше пределите на възможностите си, но не го беше страх да ги предизвика. Поставяше благополучието на другите над своето. Обичаше семейството си. Ще липсва на всички ни.

— Той носеше името на велик мъж — каза Джими и погледна Патрик, който кимна при споменаването на дядо му. — Беше отгледан от човек, който може би е уникален в нашата история. И все пак знаеше как да е себе си. — Отново погледна Патрик и добави: — За себе си мисля като за внука на лорд Джеймс Крондорски, може би защото съм наречен на него. Често съм мислил какво ли трябва да е било да си негов син. — В очите на Джеймс се събраха сълзи. — Съжалявам само, че не можах да му кажа колко много означаваше той за мен.

— Аз също — каза Даш. — Мисля, че го приемах като нещо дадено. Надявам се, че никога повече няма да направя тази грешка с човек, който ми е скъп.

Принцът стана и взе чаша от слугата. Останалите — също. Джими и Даш вдигнаха чашите си и принцът каза:

— За лорд Арута!

Всички присъстващи — лорд Сълдън, капитан Субаи и другите благородници, поканени от Патрик, вдигнаха чашите си и отпиха.

— Вечерята свърши, господа — каза принцът и излезе. Останалите изчакаха от благоприличие, после напуснаха и те.

Когато Джеймс и Даш стигнаха до стаите си, дотича един паж и викна:

— Господа! Веднага се явете при принца!

Лицето на Патрик беше почервеняло от гняв. В юмрука си принцът стискаше смачкано писмо. Подаде го на лорд Сълдън, който го разгъна и го прочете. Очите му се разшириха.

— Богове! — слисано промълви лордът. — Ла Мут е паднал!

— Един войник е успял да избяга и се е добрал до Лориел — каза Патрик. — Умрял е, след като е донесъл съобщението. Пристигнало е на юг с бърз куриер оттам до Даркмоор, а след това — дотук. Ла Мут е във вражи ръце вече от три седмици. — Патрик продължи с горчивина: — Радвахме се на лекотата, с която завзехме Сарт, а се оказва, че е било замяна. Той ни отстъпи едно рибарско градче, едно маловажно пристанище, а в замяна взе сърцевината на Ябон! Град Ябон сега е в смъртна опасност, а ние не сме по-близо до възвръщането на Илит, отколкото бяхме при топенето на снеговете!

Принцът бе почти обезумял от отчаяние. Джими и Даш изведнъж с болезнена яснота осъзнаха колко силно се усеща липсата на баща им. Двамата погледнаха Браян Сълдън, който стоеше смълчан и се боеше да проговори. Най-сетне Патрик каза:

— Трябва да известим Ябон! Да известим херцог Карл, че трябва да се държи, докато успеем да му изпратим помощ.

— Какво става с Лориел? — попита Джими.

— Държи се — отвърна Патрик. — Но не знам докога. Фадавах е струпал огромна армия пред стените и според това донесение боевете са жестоки. Може вече да е паднал. Донесението освен това съобщава, че към защитниците е насочена някаква черна магия.

Джими и Даш се спогледаха. Във всички донесения от кампаниите предната година се твърдеше, че пантатийските змиежреци вече не съществуват, но тези преценки можеше да се окажат прибързани. А нищо не пречеше магията да е продукт на магове от човешката раса.

— Трябва да известим прадядо — каза Джими.

— Чародея? — каза Патрик. — Къде е той?

— Би трябвало да е в Елвандар. Ще се върне в Звезден пристан след около месец.

— Капитан Субаи — каза Патрик. — Можете ли да пратите вестоносци до Ябон?

— Трудно е, ваше височество. Сигурно бихме могли да вкараме един през планините северно от Лориел. Би могъл да се добере до планинците от Ябон, а някой от тях би могъл да продължи до Елвандар.

— Още в зори тръгваш за Даркмоор — каза Патрик. — Вземи оттам каквато помощ ти е необходима и замини за север. Нямам кого другиго да отделя за тази задача. Грейлок и фон Даркмоор ще натиснат, докато стигнат до нашественическите позиции южно от Илит. Джими, ти заминаваш на юг при Дуко и го уведомяваш за заплахата. Сега Крондор е уязвим като празна коруба. Трябва да покажем сила. Даш, ти трябва да задържиш този град, каквото и да ни струва това. Вие, лорд Сълдън, моля останете и ми помогнете да съставя заповедите. Свободни сте, господа.

Когато излязоха, Джими каза:

— Капитан Субаи, ако напиша писмо на прадядо ни, ще му го предадете ли заедно с другите съобщения?

— Разбира се — отвърна капитанът. — Нека се видим призори при градските порти и ще ми го дадете. И аз ще имам нещо за вас. Дотогава — лека нощ.

Капитанът си тръгна и Джими каза:

— Е, шерифе, ела да ми помогнеш да напиша писмото до прадядо.

— Шериф?!

Даш въздъхна и тръгна след брат си.

До съмване все още оставаха часове, но небето на изток вече изсветляваше. Даш стоеше до брат си. До тях бе Малар Енарес, слугата от Долината на сънищата, който беше разбрал някак си за пътуването на Джими и беше успял да го убеди да му позволи да тръгне с него на юг с твърдението, че макар работата в Крондор да е много, заплащането е малко, и че търговските фирми на бившия му господар по кешийската граница може би все още действат. Тъй като човекът общо взето беше полезен, Джими се съгласи.

Капитан Субаи дойде с един отряд от своите Първопроходци и връчи на Джими увит в грубо платно вързоп.

— Това е мечът на баща ти, Джими. Взех го от него преди да подготвят тялото му за връщане в Крондор. Ти си първият му син и мечът трябва да е твой.

Джими взе вързопа и го разви. Дръжката беше похабена, а ножницата — очукана и изподраскана. Но острието бе непокътнато. Джими го извади и видя смътните контури на един малък боен чук, всечени под дръжката. Знаеше, че точно на това място Макрос Черния е вградил в оръжието силата на един талисман от Сартското абатство, когато принц Арута трябвало да се възправи срещу главатаря на моределите Мурмандамус. Мечът беше висял в кабинета в Крондор след смъртта на стария принц и бе изпратен от херцог Джеймс на неговия син. Сега го държеше Джими.

— Не знам — поколеба се той. — Според мен би трябвало да отиде при Патрик или краля.

Субаи поклати глава.

— Ако принцът на Крондор бе пожелал този меч да отиде при краля, той щеше да е там. Принцът го остави в Крондор умишлено.

Джими го подържа с благоговение, след което откопча колана си, подаде своя меч на Даш и окачи бащиния си меч на кръста си.

— Благодаря.

Даш пристъпи до капитан Субаи и каза:

— Ще се погрижите ли куриерът, когото ще изпратите в Елвандар, да отнесе това писмо до нашия прадядо?

Субаи взе писмото и го прибра под туниката си.

— Аз съм куриерът. Лично ще поведа Първопроходците първо до Ябон и след това до Елвандар.

— Благодаря — каза Даш.

— Ако се случи да не се срещнем повече, за мен беше чест, млади Джими — каза Субаи.

— Лек път, капитане.

Първопроходците излязоха през портата и поеха в лек тръс на изток. Джими погледна брат си.

— Пази се, братче.

Даш стисна ръката му.

— Лек път и на теб, братко. Не знам колко време ще мине преди да се видим отново, но ще ми липсваш.

Джими кимна.

— В пратката за Риланон има писма за мама и за всички. Като разбера къде ще бъда, ще ти пратя вест.

Даш помаха, докато Джими и малката му свита излязат през портата, после се обърна и тръгна към замъка. След час имаше заседание с принца и лорд Браян. След това му предстоеше да наложи ред и закон в Крондор, докато Джими пътуваше на юг за порт Викор.

15.Измяна

Джими спря.

Ескортът спря зад него. Капитанът на отряда от Кралската гвардия на Патрик каза:

— Дотук трябваше да ви придружим, милорд. Сега ще трябва да ви оставим на ония…

— Не говорете така, капитане.

— Не че не зачитам лорд Дуко, милорд, но в края на краищата ние се бихме с него и тези нещастни копелета, които той нарича „войници“, само допреди година. — Забеляза неодобрителното изражение на Джими и побърза да добави: — Все едно, те трябваше вече да са тук.

— Може да са се натъкнали на нещо неприятно.

— Възможно е, милорд.

Бяха спрели на едно кръстовище — уточнената южна граница за крондорските патрули: за всичко на юг отговаряше Дуко. Югозападното разклонение на пътя водеше към порт Викор, а югоизточното заобикаляше покрай залива Шандън и продължаваше към Края на сушата.

— Ще се оправим, капитане — каза Джими. — Тук сме на средата на пътя до порт Викор и всеки момент би трябвало да срещнем някой от патрулите на лорд Дуко. Ако днес ги няма, ще се появят утре, сигурен съм.

— Все пак щях да се чувствам по-добре, ако бяхте изчакали някой от тях да се появи, милорд. Можем да се позадържим тук още половин ден.

— Благодаря, но не е необходимо. Колкото по-скоро стигна до порт Викор, толкова по-скоро ще мога да свърша работата на принца. Ние ще продължим по югозападния път до залез-слънце, после ще лагеруваме. Ако до утре патрулът на Дуко не се появи да ни ескортира, ще стигнем до порт Викор сами.

— Добре, милорд. Дано боговете да бдят над вас.

— И над вас, капитане.

Крондорският патрул обърна на северозапад, а Джими и Малар продължиха на югозапад. Местността, през която яздеха, беше спокойна — обрасли с тръни пасища и някогашна орна земя, силно отъпкана от ботушите на завоевателите. Кешийци, тръгнали към Кралството, и кралски войници на път за Кеш бяха превърнали тези хълмисти поля и редки гори в ничия земя през последните стотина години. Богатите земи на Долината на сънищата на изток задържаха упорния труд на селяците и техните семейства, въпреки че над тях непрекъснато надвисваше заплахата от война между двете държави. Земите, през които яздеха сега Джими и Малар, не предлагаха толкова плодородие. Двамата бяха може би единствените хора на петдесет мили околовръст.

Щом слънцето се спусна на запад, Малар попита:

— Сега какво ще правим, милорд?

Джими се огледа и посочи малка долчинка край един бистър поток.

— Ще спим ей там. Утре ще продължим към порт Викор.

Малар разседла конете и ги изтри с трева. В негово лице, наред с други дарби, Джими беше открил и един много опитен коняр.

— Дай им зоб, а аз ще събера дърва за огън — каза той.

— Да, милорд.

След като запалиха огъня, Малар сготви стоплени на пара сухари, яхния от телешко и зеленчуци с ориз, към която добави и подправки, които я направиха много вкусна. Извади и една глинена бутилка вино от Даркмоор. Беше взел дори чаши.

Докато се хранеха, Джими каза:

— Порт Викор ти е малко встрани от пътя. Ако си готов да рискуваш, можеш да вземеш тоя кон и да тръгнеш на изток. Все още си на север от границата и би трябвало да стигнеш Долината без неприятности.

Малар сви рамене.

— Рано или късно ще стигна до Долината, милорд. Господарят ми е мъртъв, но семейството му може да е успяло да продължи бизнеса му и пак да си намеря работа. Предпочитам обаче да прекарам още малко с вас — яростта на оръжието ви ме кара да се чувствам по-спокойно на път, отколкото ако бях сам.

— Но ти си се справил достатъчно добре, докато си скитал сам в пустошта.

— Беше от немай-къде, не по мой избор. И повечето ми време мина в криене и глад.

Джими кимна, дояде храната си, отпи от виното и каза:

— Май е вкиснато.

Малар също отпи.

— Не усещам да е вкиснато, милорд.

Джими сви рамене.

— Има някакъв странен привкус. Като на метал.

Малар отново отпи.

— Не усещам, млади господарю. Сигурно е от храната. Може би като пийнете пак, вкусът му ще е наред.

Джими отново отпи и преглътна.

— Не, определено е вкиснато. — Остави чашата настрана. — Ще пийна вода да си оправя вкуса. — Малар понечи да стане, но Джими го спря. — Аз ще донеса.

Тръгна към потока, но изведнъж му се зави свят. Обърна се и погледна към завързаните коне. Те като че ли се отдалечаваха от него, а после той сякаш пропадна в някаква дупка. Погледна надолу и видя, че е паднал на колене, и докато се опитваше да стане, главата му се люшна. Падна на земята по гръб. Над него изплува лицето на Малар Енарес и гласът му се чу някак много отдалече:

— Виното май наистина беше вкиснато, млади господарю.

После лицето изчезна от погледа му. Джими се обърна и видя как Малар пристъпи до коня му и отвори кесията с всички писма до херцог Дуко. Прегледа няколко, кимна и ги прибра.

Джими усети, че краката му изстиват, и го жегна паника. Мисълта му се замъгли. Бръкна в устата си с лявата ръка и повърна. Изохка задавено, после простена. Тялото му отново се разтресе и той усети как всичко в стомаха му отново се надига.

Гласът на Малар се чу някъде от много далече.

— Жалко, че един толкова хубав млад господар трябва да свърши толкова гнусно, но такива са законите на войната.

Някъде във вечерния сумрак Джими чу тропота на отдалечаващ се кон, после пак повърна — и всичко потъна в мрак.

Даш огледа мъжете, които беше наел. Някои от тях бяха бивши войници — побелели мъже, които обаче все още помнеха как се държи меч. Други бяха улични побойници, хора, склонни както да търсят свади по кръчмите, така и да се опитат да въдворят мир в града. Имаше и неколцина наемници, търсещи постоянна работа, все кралски граждани без криминално минало.

— В момента в Крондор сме във военно положение, което означава, че всяко нарушение на закона води до смъртно наказание.

Мъжете се спогледаха и неколцина кимнаха.

Даш продължи:

— Това ще започне да се променя още от днес. Вие сте първият отряд от новата Градска стража. С времето ще ви се обясни по-подробно какво означава това, но за съжаление нямаме време да ви образоваме предварително. Така че ще ви изясня само няколко неща. — Вдигна пред очите им една червена лента, на която грубо беше извезан герб, наподобяващ този на принца. — Ще носите това винаги, когато сте на дежурство. То ви отличава като хора на принца. Счупите ли нечия глава, докато носите това, значи възстановявате реда; счупите ли глава без него, значи сте поредната улична отрепка, която ще видя зад решетките. Ясно ли е?

Мъжете закимаха.

— Искам да сме наясно. Тази лента не ви дава право да деребействате, да си разчиствате стари сметки или да безпокоите жените в града. Всеки, който бъде обвинен в побой, изнасилване или кражба, докато носи това, ще бъде обесен. Ясно ли е?

Мъжете помълчаха, после неколцина кимнаха, че са разбрали.

— Ясно ли е? — повтори Даш и всички закимаха.

— Сега, докато наберем пълния състав за Градската стража, смяната ще е половин ден, после — половин ден почивка. Веднъж на пет дни половината ще работят пълна смяна, а другата половина ще е в отпуск. Ако познавате мъже, годни да носят оръжие, които може да бъдат наети и на които може да се разчита, пратете ги при мен.

С отсечен жест той раздели четиридесетимата в помещението на две.

— Вие — каза Даш на мъжете отдясно — поемате дневната стража. Вие — посочи мъжете отляво — сте нощната стража. Намерете ми още двайсет добри мъже и ще ходите на три смени.

Мъжете кимнаха.

Даш продължи:

— Така. Щабът ще е тук, в двореца. Ще възстановим градските дворцови сгради и затвора. Тукашният затвор е единственото, с което разполагаме. Тясно е, затова не искам да го пълним с пияници и кръчмарски побойници. Ако се наложи да прекратите бой, изпратете ги по къщите им с ритник в задника, но ако се наложи да ги доведете тук, не се свенете. Ще приема, че ако някои са достатъчно глупави да не се възползват от предупреждението, трябва да си поговорят със съдия.

— Ще вдигнем полицейския час на пазара в Стария град — продължи той. — Сега хората го използват за търговия, докато другите части на града се възстановяват и безредиците там зачестяват, но след като ще си ги имаме, предпочитам да са на едно място, вместо из целия град. Така че разпространете вестта, че пазарът вече е отворен от залез-слънце до полунощ. Останалата част от града все още е под полицейски час, освен ако лицето не е на път за дома си. И да гледат да са със стока или пари, за да докажат, че са били на пазар. Ако някой ви създаде неприятности, справяте се сами. Нямаме достатъчно мечове да ви измъкваме. — Огледа отново лицата на мъжете и добави: — Ако ви убият, обещавам, че ще отмъстим за вас.

Един от мъжете се обади:

— Много успокоително.

Другите се засмяха.

— Лично ще заведа първите от вас на пазара. Нощната смяна да ляга. Вие ще патрулирате из целия град и ако видите някого извън пазара след стъмване, довеждате го тук на разпит. Попита ли ви някой, казвате, че сте законът на принца. Нека да се разчуе, че редът в Крондор се връща. Да тръгваме.

Двадесетимата от дневната смяна станаха и последваха Даш. Той прекоси двора до наскоро възстановения подвижен мост над все още сухия ров — водопроводната система все още се ремонтираше. След като минаха по моста, Даш каза:

— Ако никой не ви предизвика и не ви принуди да го домъкнете в затвора, искам да продължите да обикаляте. Искам ви по всяко достъпно място. Искам гражданите да виждат много и много пъти тези червени ленти… нека да мислят, че сте стотици. Ако някой ви попита, не знаете колко са стражите — просто са много.

Тръгнаха към пазарния площад и Даш започна да ги разделя по двойки и да ги разпраща по различни маршрути. И неведнъж изруга наум Патрик.

Когато стигна пазарния площад на Крондор, с него бяха останали само четирима. Скоро след като била построена първоначалната цитадела на замъка и първият принц на Крондор обявил този град за столица на Западните владения на Островното кралство, търговците и местните рибари и фермери започнали редовно да се събират на този площад, за да търгуват. С годините градът се бе разраснал, но старият пазарен площад бе устоял и беше първото място, където съживяващият се град бе намерил своя финансов дух. Сега той гъмжеше от мъже и жени от всякакъв ранг и съсловие: търговци, благородници, рибари, селяци, продавачи по сергии, курви, просяци, крадци и скитници.

Няколко души хвърлиха боязливи погледи към петимата, защото макар все още да се мяркаха тук и там мечоносци, повечето войници бяха напуснали града с Дуко на юг или с армиите на Запада на север. Останала беше само Кралската гвардия на принца, а тя си стоеше в палата.

Даш зърна едно познато лице — Луис де Савона разтоварваше един фургон. Помагаше му една жена, която, за изненада на Даш, се оказа жената на Ру Ейвъри, Карли. Даш се обърна към хората си и каза:

— Почнете да обикаляте из тълпата. Но освен ако не видите, че става убийство, само гледайте.

Мъжете се пръснаха, а Даш отиде при Луис и Карли. Един продавач следеше внимателно как Луис подава от фургона сандъци на чирака му.

— Госпожо Ейвъри! Луис! Как сте? — извика Даш.

Луис го погледна и се усмихна.

— Даш! Радвам се, че те виждам.

— Кога пристигнахте в Крондор?

— Рано сутринта — отвърна Луис.

Здрависаха се и Карли каза:

— Много съжалявам за баща ти. Още помня деня, в който се запознах с него, в къщата ни. — Тя погледна натам, където някога се намираше градската им къща, от другата страна на улицата с кафенето на Барет, сега превърната в обгорени руини. — Той беше много мил с Ру и мен.

— Благодаря — каза Даш. — Много е трудно, но… е, и вие сте изгубили баща си, така че знаете какво е.

Тя кимна.

Луис посочи лентата на ръката му.

— Какво е това?

— Аз съм новият шериф на Крондор и ми е възложено да поддържам реда в града.

Луис се усмихна.

— Щеше да си много по-добре, ако се беше върнал на работа при Ру. Щеше да загубиш знатната си служба, но щеше да натрупаш много повече пари с много по-малко работа.

Даш се засмя.

— Може би си прав, но хората не стигат, а принц Патрик има нужда от всички нас да си поемем отговорността. — Погледна към фургона. — Това стоки от Даркмоор ли са?

— Не — каза Луис. — Стоките от Даркмоор го разтоварихме още като пристигнахме рано сутринта. Тия са от Далечния бряг. Корабите все още не могат да влязат в залива, но хвърлят котва край Рибарското градче и прекарваме стоката до брега с лодки.

— Как е брат ти? — попита Карли.

— Добре е. Отиде да свърши една работа за Патрик. Вече трябва да е минал половината път до порт Викор.

Луис приключи с разтоварването и каза:

— Само минутка и ще черпя по един ейл.

— На драго сърце, Луис.

Карли преброи парите, които й даде търговецът, и каза:

— Луис, Даш все пак е на служба и не бива да пие. Не е ли по-добре да го поканим да хапнем заедно? — Погледна Даш. — Гладен ли си?

— Всъщност — да.

Отидоха до една кухня на открито, където продаваха горещи банички с месо. Карли купи три, после се преместиха при един фургон за ейл и Луис взе три халби. Застанаха встрани, за да не пречат на минувачите.

— Пошегувах се само отчасти — каза Луис. — Бих могъл да използвам човек с дарби като твоите. Нещата тук започват да се оправят и умните хора скоро ще забогатеят. — Той подметна горещата баница в ръката си. — След като се оженихме с Хелън, Ру ме назначи за уредник на целия бизнес на „Ейвъри и Джейкъби“.

— Сега е „Ейвъри и де Савона“ — каза Карли. — Хелън настоя.

Луис се подсмихна.

— Идеята не беше моя. — Остави баницата на тезгяха, надигна халбата, отпи и добави: — Толкова работа имам, че не знам с кое да почна по-напред. Коларите в Даркмоор възстановяват възможностите ни за превоз до положението отпреди разрушаването на града, но непрекъснато валят поръчки за товари.

— А как са другите дейности на Ру?

Луис сви рамене.

— Аз отговарям за „Ейвъри и де Савона“. Повечето от останалия бизнес се въртеше от компания „Горчиво море“. Ру не ми е разправял много. Имам чувството, че с разрушаването на града повечето й дейност е приключила. Знам, че има някакви имоти в Изтока, но мисля, че е заел доста пари, за да поднови начинанията си там. Доста знам за бизнеса му, но това, което не знам, е повече. — И погледна Карли.

— Ру ми е казал почти всичко за търговията си — каза тя. — Освен някои неща, свързани с Короната, мисля. Кралството има голям дълг към него.

— Несъмнено — каза Даш. — Дядо ми взе няколко доста значителни заема от компания „Горчиво море“. — Огледа площада. — Вярвам, че рано или късно ще му се изплатят, но както виждате, Кралството има да възстановява още много неща тук преди да се уредят дълговете. — Дояде баницата си, допи халбата и каза: — Благодаря за почерпката…

В същия миг някой извика:

— Крадец!

Даш хукна към човека, който викаше, и видя един човек да тича право към него — озърташе се през рамо да види дали го гонят. Даш го удари силно и мъжът рухна на земята.

Даш клекна, опря меча си в гърлото му и каза:

— Бързаме ли?

Мъжът се размърда, но щом усети допира на острието на шията си, се отпусна и отвърна с гримаса:

— Вече не.

Появиха се двама от хората на Даш и той им нареди:

— Отведете го в двореца.

Стана, а двамата извлякоха крадеца от пазара и го поведоха. Даш се върна при Луис и Карли и каза:

— Ще ви използвам фургона за малко. — Отиде при фургона на „Ейвъри и де Савона“, качи се на капрата и извика: — Аз съм Дашел Джеймисън! Аз съм шерифът на Крондор! Мъжете, които виждате с червени ленти като моята, са моите полицаи. Предайте на всички, че редът в Крондор се връща!

Няколко търговци му отвърнаха с рехави възгласи, но повечето хора по площада като че ли останаха безразлични или го изгледаха с открито презрение. Даш се върна при Карли и Луис и каза:

— Е, мисля, че мина доста добре, какво ще кажете?

Карли се засмя, а Луис отвърна:

— Много от хората тук биха предпочели редът изобщо да не се връща.

— А аз пък мисля, че току-що зърнах един от тях — отвърна му Даш. — Извинете ме. — И се втурна през тълпата след някакъв младеж — беше го видял да краде дребен накит от един разсеян продавач.

Карли и Луис погледаха след него, докато не се скри сред навалицата, после Карли каза:

— Винаги съм го харесвала този младеж.

Луис кимна.

— У него има много от дядо му. Очарователен мошеник.

— Не го наричай така. Има твърде силно чувство за дълг, за да е мошеник.

— Съгласен съм — каза Луис. — Права си, разбира се.

Карли се засмя.

— Хелън добре те е научила, нали?

— Не беше трудно — отвърна й Луис със смях. — Никога не бих я направил нещастна.

— Не би и могъл — каза Карли. — Е, на пристанището ни чака още стока. Да идем да я вземем.

Луис се качи на фургона, а Карли сложи ръка отзад на кръста си и се протегна уморено.

— Няма да мога дълго да издържа на това. Дано Ру си свърши работата на север и се върне по-скоро.

Луис кимна, подаде й ръка да се качи, плесна юздите и подкара конете към залива.

Лорд Вазарий погледна наляво и каза:

— За подигравки ли си дошъл, Ейвъри?

— Ни най-малко, милорд Вазарий. Излязох да се порадвам на нощния въздух, както и вие.

Плененият квегански благородник изгледа бившия си партньор и настоящ враг.

— Вашият капитан прояви едва ли не милост, като ми позволи известна свобода извън каютата.

— Както се полага на ранга ви. Ако позициите ни бяха обратни, подозирам, че сега щях да съм в трюма на някоя квеганска галера й да натискам греблото.

— Както се полага на ранга ви — отвърна Вазарий.

Ру се засмя.

— Виждам, че не сте си изгубили съвсем чувството за хумор.

— Не се шегувах — отговори мрачно Вазарий.

Усмивката на Ру се стопи.

— Е, изглежда, че вашата участ няма да е толкова злочеста, колкото щеше да е моята.

— Щях да заповядам да ви убият.

— Не се съмнявам. — Ру помълча малко, след което каза: — Моят принц почти сигурно ще ви върне в Квег с първия кораб на Свободните градове, който тръгне натам, тъй като не изпитва охота да настрои още повече императора ви срещу Кралството. Струва ми се, че за нас това е една добра възможност да стигнем до споразумение.

— Споразумение? За какво? Вие спечелихте. Аз съм почти пред фалит. Последният ми петак отиде за онези кораби и стоката, която продавахме на Фадавах. Сега всичко е на морското дъно и не виждам как изобщо бихте могли да ми помогнете, след като тъкмо вие потопихте съкровището ми!

Ру сви рамене.

— Ако трябва да сме точни, потопихте си го вие. Аз просто се опитвах да го измъкна. Все едно, това богатство беше смъкнато от кожите на гражданите на Кралството и може би на някои хора отвъд морето. Не изпитвам особено съчувствие, че сте загубили това състояние, ако ме разбирате добре.

— Едва-едва. Но е съвсем теоретично, нали?

— Не непременно.

— Ако имате нещо да предлагате, предлагайте.

— Нищо общо нямах с вашата алчност, Вазарий. Ако бяхте малко по-предпазлив, нямаше да изпратите цялата си флотилия към Тъмните проливи заради един слух.

Вазарий се засмя.

— Слух, който разпространихте вие!

— Разбира се — каза Ру, — но всяко прилично проучване щеше да ви накара да преосмислите намерението си.

— Вашият лорд Джеймс беше прекалено хитър. Сигурен съм, че и да бях проверил, щях да се натъкна на още слухове, които поддържат версията за голямата флота на кралската съкровищница, идваща от Безкрайното море.

— За това спор няма — каза Ру. — Джеймс беше най-големият хитрец, когото съм срещал. Но въпросът не е в това. Въпросът е, че вие можете да спечелите нещо, също като мен, и трябва да се споразумеем за това преди да сме стигнали Крондор.

— И какво е то?

— Цената на моя живот.

Вазарий изгледа Ру съсредоточено, после каза:

— Продължете.

— Онзи ваш кораб със съкровището го откарвах в Крондор. Самият кораб щях да ви го върна, тъй като не искам да ме смятат за пират, но златото беше отнето от Кралството и трябваше да се върне в Кралството. — Ру се усмихна. — Между другото, Короната е в дълг към мен и този дълг е значителен и подозирам, че голяма част от това съкровище щеше да ми се отстъпи и приспадне от дълга, така че в известен смисъл съкровището беше по-скоро мое, отколкото ваше.

— Логиката ви ме смайва — каза Вазарий.

— Благодаря.

— Не беше комплимент. Освен това в момента съкровището се намира дълбоко под водата.

— Да. Но аз знам как да го извадя — каза Ру.

Очите на Вазарий се присвиха.

— И аз ви трябвам, за да го извадите?

— Не, изобщо не сте ми нужен. Всъщност, освен ако нямате тесни контакти с определен вид магьосници, изобщо не ми трябвате. Мога да си намеря членове на Гилдията на коработрошачите на Крондор. В момента те много енергично прочистват залива, но принцът ще ми позволи да наема неколцина от тях срещу малка комисиона.

— В такъв случай защо ми казвате това?

— Защото предложението ми е следното. Ще взема това, което мога да вдигна от морското дъно. Ще се наложи да отстъпя една десета на Короната заради прекъсването на прочистването на залива. И съм сигурен, че ще бъда принуден да приспадна останалото от дълга на Короната. Ще трябва да платя и такса на гилдията. Но останалото съм готов да го разделя по равно и да изпратя половината в Квег.

— В замяна на какво?

— На това, че няма да потърсите услугите на някой много добре трениран професионален убиец, след като се върнете в Квег.

— И това е всичко?

— Има и още. Клетва, че никога няма да се опитате да навредите на мен или на семейството ми, нито ще позволите на хората, върху които имате влияние в Квег, да ми създават неприятности.

Вазарий помълча дълго — Ру едва устоя на импулса да продължи — и накрая каза:

— Ако можете да направите това и ми отчислите половината пари, които извадите след като се приспадне десетата на принца и таксата на гилдията, ще приема да не търся повече мъст срещу вас или семейството ви.

Нощта беше хладна и Ру се загърна.

— Голям товар се смъкна от плещите ми.

— Нещо друго има ли? — попита Вазарий.

— Едно предложение — каза Ру.

— Какво?

— Помислете, че когато тази война с нашествениците на Фадавах приключи, ще се отворят много възможности за печалба. Но не и ако избухне война между Квег и Кралството. И двете страни пострадаха от нахлуването на нашествениците в Горчиво море. Още война ще ни обезкърви съвсем.

— Съгласен съм — отвърна Вазарий. — Ние не сме готови за война.

— Нямах предвид това. Въпросът е, че дори да станете готови за война, тя все пак няма да донесе полза на никоя страна.

— Това ние ще го решим — каза квеганецът.

— Е, щом не сте съгласен с мен, помислете поне за следното: след като свърши войната с Фадавах, възстановяването на Горчиво море ще донесе огромни приходи и повечето от тях ще оберат онези, които не се бият. Бих могъл да включа партньорите си в много начинания, които замислям.

— Имате наглостта да ми предлагате партньорство, след като веднъж вече направих тази ужасна грешка?

— Не. Но ако един ден решите да го приемете, ще се вслушам.

— Чух достатъчно — заяви Вазарий. — Ще се прибера в каютата си.

Квеганецът си тръгна, а Ру извика след него:

— Тогава помислете над следното, милорд. Много мъже ще трябва да бъдат превозени през морето до Новиндус, а корабите, които могат да го направят, са малко. Цената за този превоз няма да е никак малка.

Вазарий спря само за миг, после продължи по палубата.

Ру се загледа в белите гребени на вълните в изпълнената със звезди нощ и прошепна:

— Клъвна!

Джими се чувстваше сякаш някой го беше ритал в ребрата. Едва дишаше от болка, а някой го дърпаше за яката. До ума му стигна някакъв далечен глас:

— Пий.

Нещо докосна устните му — студена вода — и той я изпи. Стомахът му изведнъж се стегна на възел, водата изригна обратно от устата му и той се сгърчи в прегръдката на нечии силни ръце.

Очите му не можеха да се отлепят, главата му кънтеше, гърбът го болеше така, сякаш бяха млатили гръбнака му с боздуган; панталоните му бяха оплескани от собствените му изпражнения. Отново допряха чашата вода към устните му и нечий глас настоя:

— Пий бавно.

Струйката потече този път бавно в гърлото му, само по няколко капки, и стомахът му я задържа. Други ръце го вдигнаха и преместиха.

Той изгуби съзнание.

След някое време се свести и видя около себе си въоръжени мъже, устроили се на бивак. Един, който седеше до него, му каза:

— Можеш ли да изпиеш още малко вода?

Джими кимна и мъжът му поднесе пълна чаша. Джими отпи и изведнъж се почувства ужасно жаден. Изпи още една чаша, след третата мъжът прибра меха и каза:

— Стига ти толкова.

— Кои сте вие? — Гласът на Джими бе някак далечен, сякаш не говореше той, а някой непознат.

— Аз съм капитан Сонгти. Познавам те. Ти си барон Джеймс.

Джими се надигна, вече посъвзел се, и отвърна:

— Вече съм граф Джеймс. Получих нов пост. — Огледа се и видя изгряващото на изток слънце. — Откога съм така?

— Намерихме те час след залез-слънце. Тъкмо се канехме да вдигаме бивака недалече оттук и както обикновено пратих един от хората си да обиколи с коня и той видял огъня. Дойдохме и те намерихме да лежиш тук. Кръв нямаше, затова помислихме, че може да ти е прилошало от храната.

— Отровиха ме — каза Джими. — С вино. Малко пих.

Капитанът, кръглолик мъж с късо подстригана брада, каза:

— Явно имаш небце на познавач. То ти е спасило живота.

— Малар не искаше да ме убие. Можеше много лесно да ми клъцне гърлото.

— Може би — отвърна капитанът. — А може и да е избягал при пристигането ни. Може да ни е чул още преди да видим огъня. Не знам.

Джеймс кимна и веднага съжали, главата му се завъртя.

— А конят ми?

— Коне нямаше. Само ти, одеялото ти, тлеещият огън и празната чаша, която държеше. Само това заварихме.

Джими протегна ръка.

— Помогни ми да се изправя.

— Трябва да си починеш.

— Капитане — заповяда Джими. — Помогни ми да се изправя.

Капитанът се подчини и след като стъпи на крака, Джими попита:

— Имате ли да ми заемете резервно облекло?

— Уви, не. Само на три дни сме от порт Викор и вече се връщаме.

— Три дни… — Джими помълча малко и после помоли:

— Помогнете ми да ида до потока.

— Защо?

— Защото трябва да се изкъпя. И да си изпера дрехите.

— По-добре да се върнем час по-скоро в порт Викор. Там ще имаш нужните удобства и ще се възстановиш по-бързо.

— Не. Трябва да се изкъпя, защото си имам друга работа.

— Каква?

— Трябва да намеря един човек. — Джими погледна към пътя на югоизток. — И да го убия.

16.Измама

Ерик се намръщи.

— Излъгаха ни като селски дръвници на панаира — изруга Оуен.

Субаи, прашен и изтощен от няколкото дни непрекъсната езда, каза:

— Патрик беше прав. Оставиха ни да вземем Сарт и докато са завземали Ла Мут, са вдигнали това.

„Това“ беше впечатляваща система от насипи, започваща от стръмния склон, по който не можеше да се изкачи нищо освен дива коза, до отвесните скали над морето. Дърветата на близо хиляда разтега околовръст бяха изсечени, като пъновете бяха оставени, за да затруднят всеки опит да се организира конна атака. Единствената пролука през това съоръжение беше огромната дървена порта пряко на Кралския път, грамадна почти колкото северните градски порти в Крондор.

Първите стотина разтега се спускаха до един малък, пресичащ пътя поток, а оттам до барикадата теренът се издигаше стръмно. Щурмът на тази позиция щеше да доведе до сериозни щети, а стръмният наклон правеше всеки опит да се докара таран безполезен. Брустверите се издигаха на шест стъпки височина и по бляскащите зад тях на слънцето шлемове Ерик можеше да прецени, че отзад са направени стъпала, за да могат стрелците да спират всеки щурм.

— Виждам поне десетина катапулта — каза Ерик.

— Гадна работа — изсумтя Субаи.

Грейлок бе принуден да се съгласи, но все пак каза:

— Да го обсъдим.

Върнаха се зад построените в боен ред роти на кралските бойци, готови за атака, ако се подаде заповед, спряха на една поляна на сто разтега зад фронтовата линия и Оуен заговори:

— Не виждам никакъв начин за пробив през това.

— Съгласен съм — каза Ерик. — Но повече ме тревожи на колко още подобни позиции можем да се натъкнем по крайбрежния път към Квесторско око.

— Можем да питаме госта си. — Оуен посочи към тила, където държаха под стража генерал Нордан и още няколко висши офицери от армията на Фадавах. Повечето пленници от Сарт бяха останали в града, но тези офицери придружаваха командната група на Грейлок. Оуен махна на стража до Нордан да го доведе.

Нордан влезе в шатрата тъкмо когато разпъваха походната маса и столовете. Грейлок седна и покани Ерик и Субаи също да седнат, но остави Нордан да стои прав.

— Е — попита Грейлок. — Казвай сега колко такива отбранителни съоръжения можем да очакваме оттук до Квесторско око?

Нордан сви рамене.

— Не знам. Фадавах не ми е казвал какво се прави зад моите позиции. — Огледа се. — Ако го беше направил, сега нямаше да стоя тук и да си говоря с вас. Щях да съм ей там, зад брустверите.

— Предаде те, нали? — попита Ерик.

— Освен ако няма някой страхотен план да се метне на гърба на някой дракон и да ме върне в Илит — явно.

— Дуко ни каза, че Фадавах се боял от съперници командири в армията.

Нордан кимна.

— Мен ме изпратиха в Сарт по-скоро за да следя Дуко, отколкото за да вдигна някаква вторична отбрана на юг. Мога ли да седна?

Оуен махна да му донесат стол и след като седна, Нордан продължи:

— След като започнеше щурмът на Крондор, аз трябваше да сляза на юг с конницата, да видя как върви битката, да се върна на север и да взема решение да укрепя града или да отстъпя. Вие обаче се отказахте да щурмувате Крондор и аз, разбира се, така и не можах да взема решение.

— Лорд Дуко реши, че смяната на съюзника е благоприятна за него — рече Субаи. — Без неговото съдействие нямаше да можем да вземем Сарт толкова лесно.

— Лорд Дуко — повтори Нордан непривичната за него титла. — Сега той е кралски човек значи?

— Да. Получи командването на южната ни граница с Велики Кеш — отвърна Грейлок.

— А дали ще е възможно — попита Нордан — да се сключи още едно такова споразумение?

Оуен се засмя.

— Дуко ни предложи армия и град. Ти какво слагаш на масата?

— Опасявах се, че ще искате нещо такова — въздъхна Нордан.

— Ами — каза Ерик, — ако смятате, че ония зад барикадата ще се предадат по ваша заповед, бихме могли да положим усилия бъдещето ви да се окаже по-приятно.

— А вие сте фон Даркмоор, нали? — попита Нордан.

Ерик кимна.

— Познавате ли ме?

— Търсехме ви още откакто разбрахме, че вашият капитан Калис е ренегат. Знаехме за оня, дето приличал на дълголетните, чухме и за русокосия сержант, който се сражавал като демон. Изумрудената кралица може и да беше слугиня на мрака, но между офицерите й имаше умни мъже. — Нордан се замисли. — Кахил беше един от хората й, но успя с коварство да спечели доверието на Фадавах. Аз съм най-старият боен спътник на Фадавах. — Той погледна Ерик. — Вие служихте при нас достатъчно дълго и знаете колко различни от вашите са порядките при нас. Един принц за нас е само работодател и не заслужава повече вярност, отколкото някой търговец. За наемника той е само поредният търговец с повече злато…

— Двамата с Фадавах бяхме заедно още от момчета, от две съседни села в Западните земи — продължи Нордан. — Включихме се в Железните юмруци на Джамагра и почнахме да се бием. Дълги години служихме заедно, а когато Фадавах създаде своя част, аз бях неговият помощник-командир. Когато стана генерал, бях дясната му ръка. Когато срещна Изумрудената кралица и положи клетва пред нея, го последвах.

Субаи погледна Ерик и той кимна и попита:

— Мисля, че трябва да ни кажете нещо повече за този Кахил.

— Той беше един от нейните командири. Запознахме се с него, когато тя повика Фадавах и се уговориха той да поеме командването на войските й. Стори ни се странно, че търси нас, след като вече си има командири, но плащането беше добро, а и тя ни предложи завоевания, които щяха да ни направят невъобразимо богати. Кахил се беше специализирал в промъкването в градове преди да ги щурмуваме, в събиране на информация и сеене на раздор сред населението. Прекарваше повече време с Изумрудената кралица от всеки друг освен Фадавах и онези, които тя наричаше своите „Безсмъртни“ — мъжете, които доброволно издъхваха в ложето й, за да утолят глада й.

— Знаели сте за това? — удиви се Ерик.

— Всичко се знае. Но човек се старае да забрави всичко, което може да го отвлече от работата. Аз бях неин заклет капитан и докато не бъдех освободен от длъжност, пленен или убит, не можех да й изменя.

— Разбирам — каза Ерик.

— Когато хаосът около Крондор ни отвори очите и разбрахме, че сме подведени от едно демонско изчадие и че не Изумрудената кралица е истинската ни господарка, трябваше да се грижим сами за себе си. Фадавах е амбициозен човек. Кахил — също. Предполагам, че тъкмо той е предложил на Фадавах да ме сполети същата съдба като Дуко. Накараха ме да повярвам, че в Сарт ще поддържаме гъвкав център, с хиляда души, скрити в подземията на абатството. Когато вашата армия поемеше нагоре по пътя, щях уж да изляза и да ви ударя в тил, докато Фадавах изтласка армията ви на юг по брега. — Той се усмихна горчиво. — Така и не ги получих тези хиляда души. Трябваше да се сетя още на третия път, когато вместо очакваните двеста ми пратиха само двайсет. Вместо това последва дълга визита от страна на Кахил, който огледа абатството и ме увери, че всичко вървяло по плана. В края на краищата получих по-малко от четиристотин души, повечето от които със съмнителни умения.

— Ще трябва да решим по-късно какво да правим с вас, генерале — каза Оуен. — Засега проблемът ми е настъплението на север и връщането на херцогството Ябон на нашия крал.

Нордан стана и каза:

— Разбирам. По силата на обстоятелствата ще изчакам търпеливо благоволението ви.

Грейлок даде знак на генерала да се върне при останалите пленници и след като той се отдалечи достатъчно, каза:

— Едно от нещата, които спомена, ме тревожи.

— Кое? — попита Ерик.

— Онази фраза на Кахил — че всичко вървяло според плана.

— Аз минах през подземията на абатството — каза Субаи. — Не забелязах нищо, от което можем да се боим.

— Не мисля, че е имал предвид абатството — каза Оуен. — Мисля, че е имал предвид някаква по-мащабна схема, замътена от Фадавах.

— Всичко това ще го разберем като му дойде времето — подхвърли Ерик.

— Тъкмо това ме плаши — каза Оуен. После даде знак да донесат храна и слугите се разбързаха. Обърна се към един от стоящите наоколо офицери и нареди: — Уведомете ме, когато всички командири докладват, че частите им са по местата си.

— Можем да ги ударим през нощта — каза Ерик.

— През нощта?

Тонът на Ерик издаде, че не е готов категорично да отстоява тезата си, а просто разсъждава.

— Ако доближим барикадата преди да са забелязали предните ни части, сигурно ще можем да направим пробив и да си спестим жертвите от катапултите и стрелите.

Оуен не беше въодушевен.

— Мисля да го направим по традиционния начин. Казваме на хората да отдъхнат. На съмване се събираме, придвижваме се и заставаме в боен строй. Двамата с теб отиваме напред и искаме да се предадат. Ако откажат — атакуваме.

Ерик въздъхна.

— Жалко, че не мога да измисля нещо по-умно.

— Субаи, има ли някакъв начин да вкараме наши войници покрай барикадата откъм хълма?

— Няколко би могло — отговори капитанът. — Но недостатъчно, за да могат да направят нещо повече, освен да ги избият, като ги открият. Ако са моите Първопроходци, сигурен съм, че бихме могли да се вмъкнем там и да заемем позиция преди да ни разкрият.

— Но вие трябва да тръгнете на север със съобщенията — каза Оуен. — Не, този път трябва просто да отидем и да изритаме вратата. Погрижете се за хората си.

Ерик стана, но Оуен му даде знак да остане и след като другите офицери излязоха, го попита:

— Можеш ли да заведеш няколко души на брега под скалите?

— На брега мога да ги сваля, но не знам дали ще могат да се изкатерят по скалите — отвърна Ерик.

— Тогава слез и огледай, докато още е светло. Ако можеш да прехвърлиш едно отделение, без да ви видят, ще можете да отворите портата отвътре.

Ерик помисли и каза:

— Откъм скалите е по-близо със стотина разтега, отколкото откъм хълма, нали?

— Мислиш ли, че ще можеш?

— Нека да сляза и ще видя. Ще се върна бързо.

Надигна се тежко от стола, отиде при бивака на Пурпурните орли и каза:

— Джедоу! Доведи ми едно отделение!

Лейтенантът и сержант Хъдсън моментално дадоха заповеди и докато Ерик стигне до коневръза, след него вече бързаха десетина мъже. Конете бяха оседлани за минути и Ерик строи отряда си. Огледа се, изумен в какъв добър ред вдига лагера си армията. Придвижването от Сарт на север беше преминало в марш на скок и интендантите бяха притиснати до предела на възможностите им да осигурят провизиите час по-скоро. Тук, в авангарда, беше основното ядро на войските на Запада, близо осем хиляди души, а други десет хиляди се намираха на не повече от седмица назад и се придвижваха към предварително определените от щаба на Оуен места. За Ерик, логистиката все още бе по-скоро абстрактно понятие — досега той се беше придвижвал или в малките отряди на Калис в Новиндус, или по отбранителни позиции в Крондор и Даркмоор. Сега за пръв път носеше отговорност за огромен брой хора на поход.

Прахолякът, вдиган от хилядите мъже, фургони и коне, движещи се от двете страни на пътя, беше невъобразим. Ерик знаеше, че ще може спокойно да слезе под скалите на брега, без нито един вражески наблюдател да забележи, че е отишъл да проучи ивицата.

Намери една пътека, водеща до един малък залив на около миля зад фронтовата линия, и поведе патрула си. Пътят по пясъчната ивица се стесняваше, затова поеха в колона по един.

Спряха и Ерик огледа брега. После се обърна към събраните от Джедоу мъже и попита:

— Кой от вас е добър плувец?

Двама от мъжете вдигнаха ръце. Ерик се ухили на Джедоу.

— О, не — каза той. — Не и след онова плуване през реката до Махарта.

Ерик скочи от коня и започна да смъква бронята си.

— Този път няма да носим желязо.

Джедоу изруга под нос, слезе и също взе да смъква бронята си.

Двамата доброволци застанаха до тях — всички бяха само по долни ризи и гамаши.

— Ще плуваме по двойки — каза Ерик. — Течението тук е силно. И се пазете от скалите.

Отведе ги докъдето беше възможно и спряха пред една издадена навътре скала. Нагази в прибоя, обърна се и каза:

— Мисля, че ще е по-безопасно да плуваме, вместо да газим между тези скали.

Навлязоха до мястото, където се разбиваха вълните. Ерик се гмурна под поредната вълна и излезе зад нея. Отдалечи се от брега и пое успоредно на него. Водата беше студена. След няколко минути Ерик забеляза, че партньорът му изостава, изчака го да го настигне и заплува отново. Стигнаха първото от няколкото малки заливчета и спряха да изчакат другите.

— Трябва да преплуваме още около миля и излизаме. — Ерик им посочи: — Ей там.

— Не знам — рече Джедоу. — Виждам само прибой и скали.

— Е, скалите ги заобикаляме — каза Ерик и отново заплува с мощно гребане.

Заобиколиха втория малък нос и още скали и Ерик спря и посочи.

— Ето там!

Заплува право през разбиващите се вълни, после стъпи на дъното, до колене във водата. Огледа се и видя, че другите трима са зад него. Джедоу като че ли беше глътнал малко вода.

Ерик огледа стръмните скали над тясната ивица на плажа и каза:

— Мисля, че сме между техния фронт и нашия, но ми е трудно да преценя. — Пое си дъх и продължи: — Хайде. Чака ни тежка задача, а трябва да се върнем преди се е стъмнило.

Джедоу изстена.

— Какво има? — попита Ерик.

— Ох! Изобщо не помислих, че ще трябва да плуваме и обратно!

Ерик и другите двама се засмяха.

— Освен ако не искаш да останеш тук.

Ерик затича по брега. Джедоу изпръхтя зад него:

— Че какво му е лошото да си остане човек тук? Ще си ловя риба, ще си направя колибка…

Ерик се ухили.

— Ще ти омръзне.

Продължиха под стръмните канари. От време на време Ерик вдигаше очи нагоре. Подминаха една камениста плажна ивица и Ерик най-сетне се увери, че са на безопасно разстояние зад укрепленията и няма да ги видят.

Погледна нагоре и попита:

— Джедоу, какво мислиш за изкачването на тая канара?

Приятелят му я огледа скептично и не каза нищо.

— Може ли да стане?

— Сигурно, но е работа за Първопроходците — изсумтя Джедоу. — Това са си техни задачи.

— Те ще заобиколят източния край на фронта и после тръгват на север. Субаи им е дал да отнесат съобщения в Ябон.

— Е, ако имаме други, дето ще са толкова тъпи да доплуват дотук и да изкатерят тия канари заради малко ръкопашен бой…

Ерик го изгледа замислено.

— Мисля, че мога да намеря точно такива.

— Я да си го кажем направо. Искаш от мен утре да ги ударя само с отвличащи атаки? — попита Оуен.

Ерик посочи отбранителната линия, току-що нарисувана на картата на Оуен и каза:

— Ако щурмуваме тази стена, ще дадем много жертви. Можем да го отложим за ден-два. Но ако успея да се прехвърля през онези скали и да ви отворя портата, за да влезете, ще съкратим щурма с няколко дни. И ще опазим живота на много хора.

— Но ако не успееш да се добереш до портата, ще те накълцат на кайма — каза Оуен.

— Доколкото помня, никой не е обещавал на никой войник, че ще живее вечно.

Оуен затвори очи.

— Животът май беше по-лек, когато ти подковаваше коне, а аз учех другите синове на Ото как се държи меч.

Ерик се отпусна в стола си.

— Няма да споря.

— И кого ще вземеш с теб? Изкачването по скалите ще е опасно… или изтъквам очевидното?

— Да — усмихна се Ерик, взе чашата с вино и продължи: — Акий и неговите хадатци току-що дойдоха. Те са най-добрите катерачи, с които разполагаме.

Оуен кимна одобрително.

— Прав си. А и с меча ги бива.

— И то много.

— Смятах да ги пратя по хребета, но ако дам на Субаи всичките Първопроходци, ще има по-голям шанс да стигне до Ябон.

— Не съм чел списъците на загиналите. Колко Първопроходци са останали?

— Малко. Твърде малко. — Оуен поклати глава. — При Даркмоор и Кошмарния хребет загубихме прекалено много хора. Настъпваме с ядрото на армията на Запада и ако се провалим, не остава нищо. — Въздъхна. — От целия отряд на Субаи са останали четиринайсет Първопроходци.

— Четиринайсет? — повтори със съжаление Ерик. — Преди войната разполагаше с над сто.

— Следотърсачите и съгледвачите са рядкост — каза Оуен. — Не се обучават за два дни като твоята банда главорези.

Ерик се усмихна.

— Моите главорези се доказаха повече от всяка друга част в тази армия. И от Орлите загубихме толкова, че не ми се приказва. — За миг си припомни всички мъже, с които бе служил по време на двете пътувания до Новиндус — Луис и Ру, Накор и Шо Пи, и всички паднали в битките — Били Гудуин, дето падна от коня си и си счупи главата, набожният кавгаджия Биго и Харпър, който беше два пъти повече сержант, отколкото някога щеше да е той, и още много други. И най-вече — един. — Колкото и да ми се ще Калис да командваше тая пасмина вместо мен — каза той на Оуен, — бих дал половината от живота, който ми остава, за да можеше да се върне Боби дьо Лунвил.

Оуен вдигна чашата си.

— Лека му пръст, момчето ми. Лека му пръст. — Отпи. — Но той щеше да се гордее с теб, несъмнено.

— Като свърши всичко това и започнем да връщаме хората в Новиндус, искам да намеря онази ледена пещера и да върна Боби у дома.

— Хората са правили и по-шантави неща — каза Оуен. — Но мъртвият си е мъртъв и погребаният — погребан, Ерик. Защо точно Боби?

— Защото беше Боби. Повечето от нас нямаше днес да сме живи, ако не беше ни учил той. Калис беше капитанът ни, но Боби беше душата ни.

— Е, ако успееш да убедиш принца да те освободи за известно време, сигурно ще можеш. Колкото до мен, аз ще го помоля отново да те повиши, за да свали малко товар от раменете ми.

— Благодаря, но ще откажа.

— Защо? Имаш си жена, някой ден ще си имате и деца. Едно повишение означава повече пари, както и ранг.

— Парите не ме притесняват. Искам да кажа, имам си достатъчно, дори ако вложенията, които Ру направи за мен, не донесат нищо. Ще се грижа за Кити и за децата, ако ни се родят, но просто не искам да ставам щатен офицер.

— Няма да са нужни толкова командири, когато войната свърши, Ерик. Благородничеството отново ще излезе напред и ще почне да се грижи за мира.

Ерик поклати глава.

— Не мисля, че ще е разумно. Според мен Войната на разлома и тази война показват, че ни трябва по-голяма, постоянна армия. След като Кеш отново се раздвижи на юг и при толкова много жертви, които понесохме, мисля, че принцът има нужда от повече войници от всякога.

— Не си първият, който го казва — отвърна Оуен. — Но политиците… благородниците… няма да го понесат.

— Ще го понесат. Ако кралят заповяда — каза Ерик. — А един ден Патрик ще бъде крал.

— Недей, че потръпвам — засмя се Оуен.

— Той ще порасне.

Оуен се засмя.

— Чуй се само! Ти си на същата възраст!

Ерик сви рамене.

— Чувствам се по-стар от годините си.

— Така е — каза Оуен. — Няма спор. Сега иди при хадатците и ги питай дали са толкова луди да направят каквото искаш. Няма да се изненадам, ако ти откажат. Забелязал съм, че много им сече пипето.

Ерик стана, отдаде небрежно чест и излезе, а Оуен погледна картата и каза на ординареца си:

— Извикай капитан Субаи.

— Натам — посочи Джими.

Беше реквизирал един кон и бе изпратил двама души в порт Викор. На другите десетима заповяда да го придружат в преследването на Малар. Знаеше, че шпионинът има само една възможна цел.

Вече беше сигурен, че Малар Енарес е кешийски шпионин. Един обикновен крадец щеше да вземе оръжието и златото му. А той бе взел само коня му, за да го сменя със своя в бягството си към кешийския фронт. Фактът, че първо бе прибрал заповедите на принца до лорд Дуко, беше най-убедителната улика.

Капитан Сонгти и останалите приеха заповедта на младия благородник с колебание, но се подчиниха. Когато спряха, за да отпочинат конете, Сонгти каза:

— Лорд Джеймс…

— Джими. Дядо ми беше лорд Джеймс.

— Лорд Джими — поправи се Сонгти.

— Просто Джими. И ми говори на „ти“.

Сонгти сви рамене.

— Джими, движим се съвсем целенасочено и не забелязвам да търсим следи. Мога ли да заключа, че знаеш накъде се е насочил този беглец?

— Да — отвърна Джими. — Местата, през които човек може да пътува между Кеш и Кралството, са малко, а наблизо има само един проход, където той има шанс да намери кешийски патрул преди да се е натъкнал на наши. Ето натам. — Посочи далечния нисък планински хребет. — Проходът Дулсур. Много тясно дефиле, свършващо при оазиса Окатио. Много е известен с контрабандисти.

— И шпиони — подхвърли Сонгти.

— Да.

— Щом го знаете, защо не поддържаме там гарнизон?

Джими сви рамене.

— Защото за нас е също толкова полезно да е отворен, колкото и за кешийците.

— Едва ли някога ще мога да разбера това ваше общество.

— Е, като свърши войната, можеш да се върнеш в Новиндус, ако искаш.

— Аз съм войник и съм служил на Дуко през по-голямата част от живота си. Какво ще правя в Новиндус? С всички ни е така.

Джими им даде знак да продължат.

— Сигурен съм, както че слънцето изгрява от изток, че в Новиндус все още има хора, който си градят малките империйки също като Фадавах тук.

— Някои от по-младите сигурно ще поискат да се върнат — каза Сонгти, след като яхна коня си. — Но повечето от нас, които сме с Дуко от отдавна, ще си устроим живота тук, във вашето кралство.

— Тогава е време да започнете да мислите за него като за „нашето кралство“.

— Така казва и Дуко — призна Сонгти и подкара патрула. Яздеха по прашна пътека през едно високо плато, обрасло с прашни жилави бурени и осеяно с избелели от слънцето скали. Сухият вятър биеше в лицата им и пълнеше с песъчинки очите и носовете им.

Стигнаха до едно възвишение, Джими посочи нагоре поне на хиляда стъпки и каза:

— Оазисът е на върха!

Зад тях се виждаха низините, стигащи до залива Шандън.

— Оттук в ясен ден сигурно може да се види и заливът — рече Сонгти.

— И повече — каза Джими. — Казвали са ми, че в ясен ден могат да се видят дори върховете на планините Каластий на север.

Нощуваха в едно дефиле, заслонени от вятъра и пясъка. Джими заповяда да не палят огън, за да не ги видят.

Знаеше, че имат сериозен шанс да догонят шпионина, стига той да не знае пътя през тези височини толкова добре, колкото него. Още в Риланон дядо му се беше погрижил двамата с брат му да опознаят всички слаби места по границата с Кеш: контрабандистки заливчета, пътеки и пътечки, потоци и проходи през планините. А познанията на лорд Джеймс бяха невероятни — и той се беше погрижил внуците му да знаят всяко място за потенциална атака срещу Кралството.

— Сигурен ли сте, че ще го хванем тоя шпионин? — попита капитан Сонгти, докато дъвчеше сушено телешко.

— Трябва. Открадна заповеди за Дуко и знае твърде много за слабостите на отбраната в Крондор. А заповедите подробно описват плана ни как да се справим със заплахата срещу Края на сушата.

— Срещали сме се с кешийци. Много са храбри в боя.

— Кешийските войници-псета са прочути със смелостта си. Водачите им понякога са по-боязливи, но ако им заповядат да се бият до последния човек, ще го направят.

— Искаш да кажеш, че ако го хванем тоя, ще избегнем по-голяма битка?

— Да.

— Значи трябва да го хванем.

— Тръгваме в зори — каза Джими, загърна се с плаща си и добави: — Събуди ме преди изгрев-слънце.

Акий и хората му се развърнаха в подножието на стръмнината.

— Как ще е най-добре да продължим? — попита Ерик.

Носеха вързопи с оръжия и дрехи, увити в промазано платно, и бяха преплували по курса, открит преди това от него. Планът беше да се изкачат горе по тъмно, а малко преди съмване Първопроходците на Субаи и части от редовната войска от Крондор щяха да вдигнат колкото може повече шум от другата страна на отбранителния вал с надеждата да накарат врага да помисли, че кралските сили се опитват да заобиколят барикадите откъм хълма. След това обаче кралските части щяха да се оттеглят, а Субаи и Първопроходците щяха да изкатерят стръмния склон и да продължат по западните склонове към Ябон.

Надяваха се, че всичко това ще позволи на хадатците и Ерик да се промъкнат зад защитниците и да се доберат до портата. Ако успееха да я отворят, Грейлок щеше да мине през нея. Разполагаше с два кавалерийски отряда стрелци, които можеха да преминат за по-малко от две минути, и с рота тежки пиконосци, които щяха да връхлетят и да пометат защитниците по вала.

От канарите над тях се разнесоха викове — поредната отвличаща атака на Грейлок явно беше отблъсната. Защитниците се занимаваха с тях от обед. По залез-слънце Оуен щеше да прекрати атаките. Ерик се молеше дано те да задържат достатъчно вниманието на бранителите, та да не поглеждат надолу от скалите — иначе горе щеше да ги чака много гадно посрещане.

Акий погледна нагоре и каза:

— Най-добрият ни катерач е Пашан. Той ще се качи пръв и ще ни пусне въже. — И добави с лека усмивка: — С въже дори и вие ще можете да се изкатерите, капитане.

— Поласкан съм от доверието ти.

Пашан свали оръжията си — дълъг меч, какъвто повечето хадатци носеха на гърба, и късия, който се носеше на колана. Беше нисък и набит, с мускулести ръце и крака. Свали меките си ботуши от еленова кожа и подаде вещите си на един от бойците. После оправи поличката си — клановата дреха на всички хадатци — и започна да се катери. Ерик погледна на запад. Слънцето бе залязло преди няколко минути. Докато Пашан се изкачеше горе, щеше да се е стъмнило.

Минутите се точеха бавно. Хадатецът се катереше все нагоре и нагоре. Движеше се бавно, като муха по стена.

Ерик гледаше удивен. Хадатецът изкачи двайсет стъпки, после станаха трийсет, после — четиридесет. На петдесет беше на една трета от разстоянието до върха. Не спря да почине и Ерик си помисли, че висенето на отвесните скали сигурно не предлага повече отдих, отколкото катеренето. През цялото време ритъмът на Пашан не се променяше. Стъпка, хващане, преместване на тежестта — и още нагоре.

Смрачаваше се и ставаше все по-трудно да го види човек на скалата. Ерик го изгуби сред мастилено тъмните сенки, след това отново го зърна за миг; Пашан вече беше преодолял две трети от разстоянието до върха.

Той отново изчезна в сумрака и минутите пак се заточиха. Когато се мръкна съвсем — тази нощ чак до зори нямаше да изгрее нито една луна — Пашан най-после спусна отгоре тънък шнур.

— Вържете въжето — нареди Акий.

Вързаха за шнура дебело въже, дръпнаха силно три пъти шнура и Пашан рязко задърпа въжето нагоре.

Въжето започна да се развива и да изчезва нагоре по скалата. Пашан щеше да го завърже за нещо или да запъне крака в земята и да го държи. Вторият катерач щеше да е най-дребният между останалите. Щеше да хване другия край с Пашан. След това щяха да се изкачат всеки следващ по ръст и да добавят силата си към предишните.

Вторият беше вързал вързопа с оръжията си на гърба. Той започна да се изкачва, като се държеше за въжето и се оттласкваше с крака от канарите. Ерик се смая от бързината му. После нагоре тръгна и третият.

Нощната тишина се накъсваше от далечните звуци на вражеския лагер, но не се чуваха викове или шум от битка. Петдесетимата хадатски планинци се добраха до върха и накрая на плажа останаха само Ерик и Акий.

— Аз съм след теб — каза Ерик.

Акий кимна и се закатери без излишни приказки.

Ерик изчака, след което стисна въжето. Не беше добър катерач, затова пожела да е последен, в случай че се изпусне. Ако паднеше и се убиеше, не искаше да събори и Акий.

Закатери се на ръце — краката не му помагаха много. Беше силен и с широки плещи, но беше и тежък. Докато стигне до върха, ръцете му пламнаха, а гърбът му се схвана от болка. Въжето изведнъж се раздвижи и го жегна внезапна паника, докато не осъзна, че го дърпат.

Акий се пресегна през ръба, хвана Ерик през кръста и го извлече с едно силно дръпване. След което му прошепна:

— Идва някой.

Ерик кимна, извади ножа си от канията и се огледа. Намираха се в рехава гора от борове и трепетлика и доколкото можа да разбере, двамата с Акий бяха сами. Останалите хадатци се бяха скрили в гората.

Акий бързо преряза въжето, вързано за едно от дърветата, и го пусна в урвата. После задърпа Ерик след себе си и двамата се скриха в леса.

Ерик чу стъпките на двама мъже, после глас, който каза на езика на Новиндус:

— Нищо не чувам.

— Казвам ти, чух нещо.

— Тук няма никой — отвърна първият глас.

Ерик надникна иззад ниските клони на бора, зад който се беше скрил, и видя двама души в другия край на поляната. Единият носеше факла.

— Задача за тъпаци — каза единият.

— Значи си най-подходящият за нея — засмя се другият.

— Много смешно.

Стигнаха до края на поляната пред пропастта и първият каза:

— Внимавай, много е високо.

— Няма нужда да ми го казваш, момко. Не ги обичам височините.

— Тогава как изкатери стената на Крондор?

— Не съм — отвърна вторият. — Изчаках да я гръмнат и си влязох.

— Извадихте късмет — каза първият. — Виж, няма никой. Какво си помисли? Че някой е изпратил маймуни да изкатерят тия канари, или нещо магическо?

— Доста шантави магически работи видях напоследък — каза вторият. След това двамата се обърнаха и тръгнаха по пътеката към лагера. — Какво ще ми речеш за оная демонска твар и кралицата, и за ония змиежреци? Ако никога повече не видя магия в живота си, ще е добре.

— Разправях ли ти за оная танцьорка, дето я срещнах в Хамса? Виж, на това му се викаше магия.

— Само шест-седем пъти, тъй че недей да ми…

Гласовете им заглъхнаха в нощта и Ерик чу зад себе си:

— Мислят, че горите са пусти.

— Добре — отвърна Ерик на Акий. — Тогава изчакваме до призори и почваме. Час преди съмване.

17.Атаки

Джими посочи.

— Виждам ги — каза капитан Сонгти.

Разузнаваха кладенеца в оазиса Окатио и бяха забелязали патрул кешийски войници — излежаваха се в сянката на няколко върби.

— Имперските погранични части — прошепна Джими. — Виждаш ли пиките им?

На скалите недалече от вързаните коне бяха облегнати двайсет дълги тънки копия с вързани флагове на върховете.

— Май можем да ги приближим бързо — каза Сонгти.

— Да. Нямат стрелци.

— Това ли е твоят човек? — Сонгти посочи една фигура в другия край на бивака.

— Той е — каза Джими. Малар седеше до един кешийски офицер, който преглеждаше пакета с депеши за Дуко. — Трябва да ги избием всички.

— Доста са немарливи на лагер — отбеляза Сонгти.

— Вярно, арогантни копелета са, но са си го заслужили. Те са едни от най-добрите конници на света. Виж, ония с дългата коса — прибират я под шлемовете си, когато яздят… — Джими посочи шестима мъже, седнали малко встрани около голямо гърне с храна. — Това са конниците Ашунта, от вътрешността на империята. Смятат ги за най-добрите конници на света.

— Е, някои от моите момчета може и да ги изместят — каза Сонгти.

Джими се ухили.

— Най-добрите конници в Триазия?

— Не, откакто дойдохме тук — отвърна Сонгти. После се обърна, даде знак и хората му бавно тръгнаха напред.

— Щом нападнете — каза Джими, — Малар ще скочи на най-близкия кон и ще препусне натам. — Посочи един проход на юг, към граничните земи на Кеш. — Аз ще отида там и ще му скоча от онези скали.

— Ще дойда с теб. Може да си вземе приятел — отвърна Сонгти.

— Остави приятеля, освен ако не е офицерът, дето гледа документите. Преди всичко трябва да си ги върнем и да убием всеки, който ги е прочел.

— Така става по-лесно — каза Сонгти. — Просто трябва да избием всички.

Джими се удиви на самоувереността му. Около кладенеца си почиваха двайсет кешийски граничари, а с него бяха само десет кралски войници.

— Ударът да е бърз.

Стана, добра се на прибежки до скалите над оазиса и зае позиция над мястото, което беше посочил.

Сонгти даде няколко сигнала на хората си, след което притича и застана до Джими.

Изведнъж в оазиса избухна хаос и се разнесоха викове. Макар да отстъпваха по численост, кралските бойци разполагаха с предимството на изненадата. И без да гледа, Джими разбра, че кешийците загиват преди да са се добрали до оръжията си. Бръмченето на стрелите звучеше успокоително, защото само хората на Сонгти имаха лъкове.

Както беше предрекъл, Джими чу вик, след това — тропот на препускащ в бесен галоп през дефилето ездач, и се приготви.

Малар се появи на завоя. Беше яхнал без седло и носеше само вързопа със съобщенията. Когато се озова точно под него, Джими скочи и го помете от коня. Вързопът отхвърча, а Джими се превъртя на земята, изправи се и изпъшка от болка. Беше се ударил в камък и усети, че ръката му изтръпва. Рамото му беше изкълчено.

Появи се втори кон и Сонгти също скочи и смъкна ездача му, а Джими едва успя да избегне продължаващия да препуска напред без ездач кон. Обърна се да намери Малар и видя как шпионинът бяга по пътеката.

Стиснал меча си в дясната ръка — и стиснал и зъби от болката в лявата, — Джими затича след него покрай Сонгти, който бе възседнал кешиеца и го душеше.

Малар стигна до завоя и Джими го изгуби от погледа си. Забърза след него и щом мина завоя, го повали силен ритник в лявото рамо.

Малар се беше качил на една канара и го беше изритал, целейки се в главата му, но вместо нея беше улучил рамото. Ефектът беше почти същият, защото Джими почти изгуби съзнание от болка.

Все пак успя да вдигне меча, и Малар за малко щеше да се наниже на него, когато скочи от скалата.

— Е, млади господарю, май трябваше да използвам по-силна отрова — изръмжа шпионинът.

— Но тогава изобщо нямаше да можеш да пиеш — изпъшка Джими.

Малар се ухили.

— Изграждането на съпротивителни сили е твърде неприятен процес, но с времето се уверих, че си заслужава. С удоволствие бих продължил нашата дискусия, но съм убеден, че хората ти няма да се забавят, така че трябва да тръгвам. — Държеше само една кама, но настъпи сякаш напълно уверен, че Джими с меча си няма да може да му устои.

Годините упражнения си казаха своето и Джими отскочи надясно точно когато Малар замахна мълниеносно с лявата си ръка, и камата отскочи от скалата, пред която Джими стоеше само допреди миг. Джими си даде сметка, че противникът му сигурно има поне още няколко ножа. И така беше — в следващия миг Малар вече връхлиташе към него с две ками в ръцете.

Джими отстъпи и отбягна атаката. После изрита Малар с десния си крак и шпионинът залитна. Кракът му се оказа твърд като камък и Джими се увери, че мършавата външност на противника му е била подвеждаща. Без да губи време, младежът замахна с все сила с меча. Малар избегна удара — претърколи се на земята, без да обръща внимание на острите камъни, осеяли пътеката.

Джими настъпи веднага, за да не позволи на опасния противник да се съвземе — нали можеше да разчита само на едната си ръка. Замахна отново с меча и за малко щеше да съсече кешийския шпионин. Малар се хвърли напред, под меча на Джими.

Джими усети как ножът се плъзна покрай ребрата му и изохка от болка, но успя да се извие достатъчно, та шпионинът да не го прониже. Присви се и удари жестоко Малар в лицето с дръжката на меча. Малар залитна назад и от счупения му нос потече кръв.

Изведнъж към тях полетя бясно препускащ кон — за малко, щеше да прегази Джими. Той се хвърли настрана, падна, изправи се и видя, че мечът вече не е в ръката му. Окървавеният кешиец се ухили като побеснял вълк, приклекна и размаха едната останалата му кама — в дясната ръка.

— Не мърдай, младо господарче, и ще умреш бързо и без болка.

Пристъпи към Джими, но той хвърли в очите му шепа пръст. Малар за миг бе заслепен и Джими скочи и хвана китката му със здравата си дясна ръка. Приложи цялата сила, която можа да събере, и се помъчи да му счупи китката. Малар изпъшка от болка, но не пусна камата — мършавото тяло на кешиеца криеше стоманена сила и някаква си дреболия като една счупена китка не можеше да го спре.

Малар рязко се дръпна и удари жестоко Джими по рамото. Джими изрева от болка и коленете му се подкосиха.

Едва не изгуби съзнание, когато Малар го удари отново по рамото. Шпионинът с едно ловко движение прехвърли камата от дясната в лявата ръка и я вдигна за смъртоносен удар.

А после очите на Малар се разшириха от ужас, камата падна от пръстите му и той се обърна, сякаш искаше да види нещо. Джими също го видя — една стрела, щръкнала от дясното рамо на кешиеца. Изсвистя още една и се заби в гърдите му.

Малар се срина на колене, очите му се изцъклиха, от устата му и от носа му бликна кръв, и той рухна по очи на камъните пред Джими.

Джими се обърна и видя Сонгти и един от бойците му — държеше лък. Смъкна се на колене, после залитна назад и главата му издрънча в камъните.

Сонгти коленичи до него.

— Ранен ли си?

— Ще се оправя — изграчи Джими. — Рамото ми е изкълчено.

— Дай да видя — каза капитанът. Опипа леко рамото му и силната болка прониза Джими от кръста чак до челюстите. — Изтърпи малко — каза капитанът, после стисна ръката на Джими под мишницата, опря здраво другата си ръка на рамото му, рязко извъртя и намести изкълченото.

Джими ококори насълзените си очи и едва успя да си поеме дъх, но болката скоро отшумя.

— По-добре е да се направи веднага, преди да се е подуло и да не можем да я наместим. Тогава ще ти трябва знахар или жрец, или много бренди. Утре ще си по-добре.

— Щом казваш — отвърна немощно Джими.

— Втория ездач го свалих, но имаше и трети.

— За малко щеше да ме прегази — каза Джими, докато Сонгти му помагаше да се изправи.

— Беше офицерът.

Джими изруга.

— Писмата до Дуко тук ли са?

Стрелецът вдигна кожената торба.

— Тук са.

Джими му махна да приближи и той връчи пратката на капитана. Сонгти извади документите и каза:

— Тук са седем.

— Това е всичко. — Джими погледна мъртвия шпионин. — Едва се отървах.

Сонгти кимна на стрелеца да му помогне и каза:

— Трябва да погребем мъртвите. Ако наблизо има друг патрул и видят кръжащите лешояди, може да дойдат да проучат.

Джими поклати глава.

— Все едно. Преди съмване тръгваме обратно през границата. Може да уморим конете, но трябва да се върнем в порт Викор, а аз трябва да стигна в Крондор колкото може по-скоро.

— Заради офицера, дето избяга ли?

Джими кимна.

— Да. Не знам колко внимателно ги е изчел или какво му е казал Малар, но ще съобщи на господарите си, че Крондор се държи от шепа дворцови стражи и че всеки годен за оръжие, който не е вързан при Края на сушата или в Долината, е на север срещу Фадавах.

— Смяташ, че кешийците ще се възползват?

— Като нищо. Един бърз удар срещу града и ще хванат принц Патрик. Кралят ще им отстъпи каквото поискат, за да върнат сина му.

— В Новиндус всичко беше много по-просто — каза Сонгти.

Джими се засмя, макар че го заболя много.

— Не се съмнявам. — Подпря се на рамото на стрелеца и закуца към оазиса.

Ерик чу стъпките на хадатеца още преди да го е видял как излиза от мрака.

— Почти е време — каза Акий.

През нощта бяха останали скрити в гората зад загражденията, блокиращи пътя. На два пъти край скривалището на Ерик бяха минали наемници, но никой не си направи труд да огледа дърветата край скалите.

Ерик кимна. Небето на изток изсветляваше. Скоро, стига всичко да вървеше според плана, подвеждащата атака в другия край на загражденията щеше да му даде възможност да удари отзад и да отвори портата.

— Най-напред да огледаме малко — каза той.

Тръгна присвит между дърветата и стигна до поляната южно от пътя. Прецени, че разстоянието до портата е над сто крачки, и преброи десетина тлеещи лагерни огньове между нея и сегашната му позиция, и други десетина от другата страна на пътя. Усети Акий до рамото си и му прошепна:

— Очаквах да има повече хора.

— И аз. Ако успеем да пробием през портата, битката ще свърши бързо.

Но премълча какво ги чакаше, ако не я отворят.

— Измислих нещо — каза Ерик. — Предай никой да не мърда, когато прозвучи сигналът за тревога. Кажи им да чакат моя сигнал.

— Ти къде ще си?

Ерик посочи.

— Някъде там.

Носеше черната си униформа, но без табарда на Пурпурните орли. За всеки по-небрежен наблюдател можеше да мине за наемник, свикнал да носи черно. Обърна се към Акий и посочи синята лента, вързана на челото му.

— Това можеш ли да ми го заемеш? — Не знаеше дали не е някаква важна за клана му част от облеклото.

Акий мълчаливо отвърза лентата, застана зад Ерик и я завърза на челото му. Сега Ерик още по-малко приличаше на войник от редовните войски на Кралството.

Запристъпва предпазливо между два от лагерните огньове, като внимаваше да не разбуди заспалите мъже. Откъм загражденията се чуваха тихи гласове — часовите клюкарстваха или си разправяха небивалици, за да останат будни.

Стигна края на пътя и походката му се промени — тръгна енергично, уж по някаква важна работа. Мина смело по пътя и стигна до портата. С приближаването забеляза конструкцията й. Беше проста, но ефективна. Всяко от крилата имаше по една широка желязна скоба, закована с грамадни железни пирони. През тези скоби бяха напъхали дървена греда, на свой ред подпряна с дълги, здраво забити в земята колове. Щеше да е лесно да се избият коловете и гредата да се избута от скобите, но за да се отвори от другата страна, щеше да е нужен голям таран.

— Ей! — подвикна той преди часовите да са го спрели. Говореше басово с надеждата, че това ще прикрие акцента му.

— Какво? — попита началникът на портата.

— Току-що дойдохме от севера. Кой командва тук.

— Капитан Растав. Ей там е, — отвърна мъжът и посочи една голяма шатра, едва видима в предутринния сумрак. — Какво ново?

— Ти ли си Растав? — изръмжа Ерик.

— Не, разбира се — отвърна мъжът малко сърдито.

— Тогава съобщението ми не е за теб, нали?

И се обърна и се отдалечи преди войникът да реагира. Вървеше бавно, но много уверено към командната шатра, после, малко преди да приближи съвсем, сви и тръгна между бойците. Повечето мъже спяха; някои вече ставаха и палеха огньовете, отиваха до изкопаните наблизо отходни ями да се облекчат или вече ядяха. Той им кимаше небрежно или махваше леко с ръка за поздрав на тези, които подминаваше — укрепваше илюзията, че е познат в лагера: ако не на този, който го гледа — може би на другия отсреща, на когото маха.

Стигна до едно по-тихо място, където се беше събудил само един и си вареше кафе, ако можеше да се съди по миризмата, приближи се и го попита:

— Една чаша за мен ще ти се намери ли?

Мъжът вдигна очи, и кимна. Ерик приклекна до него и каза:

— След няколко минути трябва да се явя на портата, а никъде не можах да намеря кафе.

— Разбирам те — каза войникът и му подаде пълна с черна течност глинена чаша. — С Гаджа ли си?

Ерик знаеше името — някакъв капитан, за когото беше чувал.

— Не, ние току-що дойдохме. Капитанът ми е ей там — Посочи към командната шатра. — Говори с Растав и реших да се скатая за малко и да си потърся кафе. — Стана. — Ще ти върна чашата, като ми свърши смяната.

Войникът му махна небрежно.

— Задръж я. Толкова грънци плячкосахме, че мисля дюкян да отворя.

Ерик закрачи небрежно, като оглеждаше всичко внимателно и отпиваше от кафето, което за лагерни условия не се оказа толкова лошо. Зад вала нямаше повече от хиляда души и доколкото можеше да се съди от бегъл поглед, всички защитници на тази позиция не наброяваха повече от хиляда и двеста. Нова загадка. От другата страна изглеждаше, че като че ли половината от армията на Фадавах е в очакване, но оттук Ерик разбираше, че ако успее да отвори портата, тази битка ще бъде спечелена не за часове, а за минути.

Когато наближи до портата, откъм източния край на заграждението се разнесе вик. Вдигна се тревога и заотекваха още викове. Ерик спря и бавно преброи до десет, докато не чу зова на бойния рог „на оръжие“. Мъжете наоколо наскачаха от постелите си, а Ерик хвърли чашата, закрачи бързо и започна да вика с възможно най-заповеден тон:

— Удрят източния фланг! Всички на изток!

Полузаспалите бойци забързаха към по-далечния край на отбраната. Ерик продължи към портата. Някакъв мъж го настигна и му извика:

— Какво става?

Ерик веднага разбра, че е някой сержант или капитан на някоя рота, несвикнал да се подчинява сляпо.

— Заповед на Растав! Ти ли си капитан Гаджа?

Мъжът примигна.

— Не, аз съм Тълми. Гаджа трябва да ме смени след час.

— Тогава вземи две трети от хората при портата и ги подкарай на бегом към източната страна! Врагът пробива оттам!

Продължи бързо напред, без да спира да вика:

— Всички на изток! Бързо!

Като видяха как другите войници тичат натам, където им указва, още мъже побързаха да се подчинят. Ерик изтича до мястото, откъдето Акий можеше да го види, даде сигнал и хадатските планинци се изсипаха откъм дърветата.

Ерик хукна към портата и извика:

— Заповед! Отворете портата. Готови за контращурм!

— Какво? — попита някой. — Ти кой си?

Но Ерик вече бе извадил меча си и го уби преди да е успял да викне пак.

— Късметът ми не може да трае вечно — каза на Акий, щом хадатците стигнаха до него.

Хадатците за секунди избиха всички при портата, измъкнаха поддържащите колове и още преди да са паднали на земята, Ерик и Акий, заедно с още двама, вече вадеха тежката дървена греда от двете придържащи я скоби.

Щом я свалиха, други отвориха портата.

— Две минути! — извика Ерик. — Трябва да я задържим отворена за две минути!

По вала заехтяха питащи гласове и Ерик разбра, че защитниците на север от него са разбрали, че нещо не е наред.

Срещу хадатците изведнъж се втурнаха мъже, въоръжени до един с дълги мечове в дясната и къси — в лявата. Хадатците се разредиха, за да има достатъчно пространство помежду им и да нанесат максимум щети на нападателите. След миг колебание Ерик затича, скочи върху купчината чували със зърно и после върху насипа зад брустверите. Не можеше да позволи над хадатците да се появят стрелци — така боят щеше да свърши много бързо.

Погледна на юг и се увери, че кралската конница вече настъпва. Още една минута и победата щеше да е спечелена.

Втурна се по заграждението. Първият, на когото се натъкна, беше объркан и все още се опитваше да разбере какво става на изток. Ерик го сграбчи и го хвърли от насипа. Мъжът падна пред двама тичащи бранители и те спряха. Стрела на арбалет избръмча покрай главата на Ерик и той се сниши.

Отстъпи назад с извадено оръжие и щом видя приближаващите към него войници, спря. Първият озовал се пред него забави — не знаеше кой е насреща му. Ерик с радост зачака — печелеше време, докато конницата наближи портата.

Изведнъж защитниците край портата изпаднаха в паника, най-сетне разбрали какво става. Връхлетяха срещу изчакващите хадатци, а мъжът срещу Ерик нададе яростен вой и безразсъдно скочи напред.

Ерик ловко отстъпи, нападателят залитна и с един бърз ритник Ерик го отпрати надолу по насипа. Вторият подходи малко по-предпазливо, макар и също толкова решително, и замахна. Ерик парира, после му влезе под гарда и го удари в лицето с дръжката на меча. Мъжът залитна върху другия зад него и двамата се затъркаляха по насипа.

Ерик надникна през вала и видя, че първите кралски конници вече са близо, със снишени пики — преодоляваха последните няколко разтега наклон към портата. Обзет от внезапен импулс, той изрева с цяло гърло:

— Хвърлете мечовете! Свърши се!

Мъжът срещу него се поколеба и Ерик извика:

— Това е последният ти шанс! Хвърли меча!

Мъжът погледна русокосия гигант пред себе си, после — нахлуващите през портата пиконосци и хадатските планинци, чиито свистящи мечове безмилостно посичаха всеки, който дръзнеше да ги приближи, изсумтя отвратено и пусна меча на земята.

Зад отбранителната линия настъпи отряд конници, но беше отблъснат от крондорските пиконосци и през разтворените крила на портата нахлу втори ескадрон. На вала близо до Ерик се тресна стълба и той разбра, че Грейлок се е подсигурил, като е докарал отдолу войници под прикритието на мрака. Погледна надясно и видя нахлуващи през портата пехотинци.

Наведе се над ръба на вала и за благодарност за малко щяха да му пръснат главата.

— Ей! — извика той на боеца на стълбата, който току-що бе замахнал с меча си към него. — По-кротко! Можеш да паднеш и да се пребиеш!

Войникът не очакваше това. Спря се, а мъжът зад него на стълбата изрева:

— Давай нагоре.

— Можете да слезете и да минете през портата — извика им Ерик.

— Извинете, капитан фон Даркмоор — гузно каза войникът на върха на стълбата.

Ерик погледна наляво и видя как наемниците отстъпват пред редицата бавно настъпващи срещу тях пиконосци.

После видя и нахлуващата зад пиконосците лека конница и разпозна Джедоу и Дуга. Замаха да привлече вниманието им. Джедоу приближи и Ерик му извика:

— Въведете ред и бързо предайте на Грейлок да настъпи. Бързо!

Джедоу даде знак, че го е разбрал, и обърна коня, за да извести Оуен лично. Дуга скочи от коня си, мина храбро покрай редицата пиконосци и се зае да прибира оръжията на наемниците. Ерик погледна към тила на вражеския лагер, където между пиконосците и нашественическите конни части се беше завързала схватка, и разбра, че противникът още не съзнава поражението си. Според това, което знаеше за вражеската конница, ако не се намесеше, няколко глави щяха да бъдат строшени преди да са разбрали. Извика да пратят вестоносци, за да известят за края на сражението, та да не пострадат ненужно хора.

След като първите кралски пехотинци нахлуха през портата, Ерик скочи от вала, тръгна през тълпата пленници и намери старши лейтенанта на леката конница.

— Помогнете на пиконосците с оная пасмина в тила, после искам да прочистите леса от двете страни на пътя, няколко мили навътре. Ако някой побегне на север да съобщи на Фадавах, че тази позиция е паднала, искам да го хванете.

Ездачът отдаде чест и препусна да изпълни заповедта, а Ерик отиде при Акий.

— Как са хората ти?

— Имам няколко ранени, но жертви няма — отвърна водачът на планинците. — Ако им бяха останали няколко минути да се организират, щяхме да видим зор.

— Прав си — каза Ерик.

Остави планинците, обърна се тъкмо когато Джедоу и Оуен преминаваха през портата, и спря един от войниците.

— Намери сред пленниците капитан Растав и го доведи тук.

Оуен се огледа и попита:

— Поредната заблуда?

— Почти — отвърна Ерик. — Ако не бяхме успели да отворим, щяхме да дадем повече жертви, но нямаше да е толкова тежко, колкото мислехме.

Оуен зарея поглед на север, сякаш искаше да види далече отвъд хоризонта.

— Какво прави той?

— Де да знаех. — Ерик посочи на юг. — Аз пък бих искал да знам какво става там.

— Това е проблем на Дуко и на Патрик, не наш — отвърна Оуен. — Е, да въдворим малко ред тук и да продължим на север.

Даш едва сдържаше гнева си. В помещението стояха десетина от неговите полицаи и се споглеждаха мълчаливо, без да крият уплахата си.

Двама от хората му лежаха мъртви пред него. През нощта ги бяха причакали и убили — гърлата им бяха прерязани, а труповете бяха хвърлени пред вратата на Новия затвор на пазара.

— Някой ще плати скъпо за това — прошепна Даш.

Жертвите бяха двама наскоро наети мъже, Нолан и Ригс, току-що завършили подготовката си. Изтеклият месец се беше оказал тежък за Даш, но след като редът в Крондор се върна, все по-големи райони на града бавно, но сигурно се връщаха към обичайния ритъм, познат отпреди войната.

Принцът бе разрешил закупуването на една сграда недалече от Пазарния площад и един железар наскоро беше сложил решетките на килиите. Размириците предната нощ на пристанището бяха запълнили затвора почти до предел и Даш през целия ден беше зает с мъкненето на злосторници пред градския съд, учреден от принца преди седмица; двама източни благородници играеха ролята на съдии и много пияници набързо бяха осъдени на принудителен труд по възстановяването на града. Повечето получиха по година, но неколцина си навлякоха от пет до десетгодишни присъди и обитателите на по-размирните части на града протестираха шумно. До този момент протестите бяха само на думи, с обиди, подхвърляни грубо на обикалящите патрули. До тази нощ.

— Къде бяха назначени да патрулират? — попита Даш.

Густаф, бившият затворник, беше потърсил работа преди няколко дни и Даш го бе направил ефрейтор. Той беше определил реда на дежурствата.

— Работеха недалече от стария Бедняшки квартал.

— Проклятие — изруга Даш. Старият Бедняшки квартал сега представляваше жалко поселище от бараки и палатки, и хора, подслонили се сред останките от полусрутени стени. Там човек можеше да се натъкне на всички въобразими пороци и, съвсем предсказуемо, там Гилдията на крадците възстановяваше властта си по-бързо от Короната. — Значи край на примирието.

Откакто беше поел поста шериф на Крондор, Даш бе успял да сведе бесенето до минимум. Преди пет дни двама убийци бяха обесени публично, но до този момент повечето престъпления бяха сравнително дребни.

— Впрочем, какво са правели там тези двамата? — попита Даш. — Бяха новаци.

— Просто маршрутът минава оттам — отвърна Густав. След което добави тихо: — Тук никой не може да се нарече достатъчно опитен, Даш.

Даш кимна, макар че двамата мъртви мъже не можеха да минат за розовобузи младежи и при най-голямо въображение.

— Още от утре патрулите там да се удвоят.

— Какво ще кажеш още тази нощ? — попита Густаф.

— За тази нощ ще се погрижа сам — каза Даш и излезе.

Забърза по улицата, прекоси площада и се насочи право към някогашния Бедняшки квартал. Държеше ума си буден и очите — отворени. Дори посред бял ден в тази част на града не можеше да очаква нищо освен неприятности.

Стигна до една полусрутена двуетажна сграда, приведе се и се шмугна вътре. Бързо свали червената лента и пробяга до задната част на сградата. После забърза по тясната задънена уличка и се прехвърли през дървената ограда, кой знае как оцеляла между двете каменни стени, след като всичко наоколо беше изпепелено. Пъхна се под ниския каменен свод и стигна до целта си.

Промъкна се в зейналата постройка на един бивш дюкян и се спотаи в сенките.

Между палатките и окаяните барачки се движеха мъже и жени и си разменяха храна и какви ли не незаконно придобити стоки. Даш търсеше сред тях едно определено лице и беше готов да чака колкото е нужно, докато го зърне.

Някъде по залез-слънце към сградата се забърза един дребен човек. Щом мина покрай вратата, Даш се пресегна, стисна яката на мръсната му риза и го дръпна вътре.

Човечецът изскимтя от страх и почна да се моли:

— Не ме убивай! Не съм го направил аз!

Даш запуши с длан устата на дребосъка.

— Какво не си направил, Кърби?

Щом се увери, че няма да го убият, дребният човек се поуспокои. Даш свали ръката си от устата му.

— Това, което мислиш, че съм направил — каза дребосъкът.

— Кърби Доукинс — каза Даш, — единственото, което правиш ти, е да снасяш информация. Ако не беше толкова полезен, щях да те смачкам като буболечка, каквато си.

Вонящият на клоака дребосък се ухили. Цялото му лице беше покрито с белези и струпеи. По занаят беше просяк, а доносник — при всяка възможност. Също като хлебарка, на каквато приличаше, бе изпълзял през някаква цепнатина между камъните и оцелял при разрушението на града.

— Но имаш полза от мен, нали?

— За момента — съгласи се Даш. — Двама от хората ми снощи бяха хвърлени на стъпалата пред затвора, с прерязани гърла. Искам тези, които са го направили.

— Никой не се хвали.

— Виж какво можеш да разбереш, но днес в полунощ ще съм тук и гледай ти също да си тук, с имена.

— Това може да се окаже трудно — отвърна издайникът.

— Гледай да стане — каза Даш и надигна дребосъка толкова високо, че носовете им почти се опряха. — Не ми трябва да измислям престъпления, за да те обеся. Зарадвай ме.

— Живея, за да ви радвам, шерифе.

— Точно така. — Той пусна ризата на дребосъка. — И предай какво съм казал на стареца.

— Кой старец? — попита невинно Кърби.

— Не е нужно да ти казвам кой — отвърна Даш. — Предай му, че ако с това убийство са оцапани неговите ръце, всяко смътно чувство, което може да съм изпитвал към веселата му банда, ще секне завинаги. Ако негови веселяци режат гърла, да гледа скоро да ми ги предаде, или Шегаджиите ще бъдат смачкани и изтръгнати из корен.

Кърби преглътна.

— Ще гледам да предам, стига да ми е на сгода.

Даш го избута извън вратата.

— Върви. В полунощ да си тук.

Видя, че до стъмване остава още час, и си помисли за многото задачи, които го чакаха в участъка. Обърна се и закрачи обратно към Новия затвор, като кълнеше Патрик за това, че му е възложил най-неблагодарното нещо — да набие в главите на поданиците му покорство. Но докато това бе неговата работа, трябваше да я върши като хората. А това започваше с опазването живота на подчинените му.

И той забърза в предвечерния сумрак сред сгъстяващите се сенки на Крондор.

18.Разкрития

Оуен се размърда.

Така и не можеше да се намести удобно в походния си стол, а ситуацията налагаше да седи с часове и да преглежда доклади и съобщения.

Ерик изникна на входа на фона на горящите навсякъде лагерни огньове и отдаде чест.

— Разпитахме командирите. Знаят толкова, колкото и мечоносците, които са наели.

— Тук има някакъв шаблон — каза Оуен. — Но съм твърде глупав, за да го схвана. — Посочи с ръка на Ерик да седне.

— Не си глупав — отвърна Ерик и седна до командира си. — Просто си уморен.

— Не чак толкова — каза Оуен. Старото му лице се сбръчка в усмивка. — Честно казано, след като ти отвори портата, можах да спя спокойно цели три нощи. Всъщност всичко мина прекалено добре. — Той се наведе и се втренчи в картата, сякаш можеше да види нещо в нея, стига да гледа достатъчно дълго.

— Най-доброто, което ми хрумва, е, че Фадавах е имал хора, от които не е бил доволен, и е решил да ни ги подхвърли — каза Ерик.

— Е, ако не беше отворил портата, щяхме да пуснем малко кръв, докато прехвърлим вала — каза Оуен и посочи с палец през рамо към големия земен насип зад командния павилион.

— Вярно, но все едно щяхме да го завземем за ден-два.

— Чудя се защо Фадавах ще си прави целия този труд да ни накара да мислим, че е тук, след което да ни остави да разберем, че не е.

— Само предполагам — каза Ерик, — но ако е завзел Ла Мут, може би в момента се придвижва южно от Илит и се готви за контраатака.

— Не може да пренебрегне Ябон — заяви Оуен. — Докато херцог Карл е горе с армията си, Фадавах трябва да поддържа силен северен фронт. Ако не поддържа натиска, Карл може да излиза с войска и да се връща когато си ще. Дори и така горе все още има хадатци, които могат да се промъкват през линиите му, когато им хрумне. И съм сигурен, че джуджетата и елфите не са много приятни съседи, ако патрулите му се отдалечават твърде много от сегашната им позиция. Не, той трябва да завземе цял Ябон преди да се обърне на юг.

— Е, не може да се надява, че ще ни забави с тези малки лъжливи отбрани.

Лицето на Оуен бе загрижено.

— Не знам дали са толкова лъжливи позиции или просто… дразнители, колкото да ни принуди да настъпваме бавно.

Ерик присви очи.

— А може би са замислени, за да ни накарат да бързаме.

— Какво искаш да кажеш?

— Да речем, че се натъкнем на още една-две подобни слабо защитени позиции?

— Да речем. И?

Ерик посочи на картата.

— Да речем, че ударим към Квесторско око и срещнем ново укрепление като това. Страшно се въодушевяваме и удряме към Илит.

— И се напъхваме в месомелачка?

Ерик кимна и пак посочи на картата.

— Тази линия са недостъпните височини северно от пътя от Квесторско око до Ястребово гнездо. Той държи двата края на пътя и ако ни задържи под хребета, ще може да се окопае тук. — Пръстът му посочи един участък на пътя, около двайсет мили южно от Илит. — Да кажем, че вдигне система от укрепления, тунели, катапулти, стрелкови кули, цялата торба с хитрини. Ако се натикаме в цялата тази гадост, ще загазим здравата. — Пръстът на Ерик проследи линията от тази точка до петното на картата, обозначаващо Илит. — Разполага с валове с височина трийсет стъпки и само едно уязвимо място, източна порта при пристанището. Но може да го укрепи, а ако потопи кораби в устието на залива, ще си седи в града като костенурка в корубата си. — Колкото повече говореше, толкова по-уверен ставаше в анализа си. — Не можем да дебаркираме на западния бряг: това е земя на Свободните градове и ако го направим, Патрик рискува да влезе в конфликт с единствената неутрална страна, останала по Горчивото море. Освен това, за да стигнем там, ще трябва вероятно да се справим с бойните кораби на Квег в района.

Оуен въздъхна.

— По-важното е, че нашата флота трябва да окаже поддръжка на армията на западния й фланг, за да осигури снабдяването и да превозва ранените на юг до Сарт и Крондор.

Ерик се почеса по брадичката.

— Готов съм да се обзаложа, че там има много тежка система от отбранителни съоръжения.

— Всичко това е логично — каза Оуен. — Но пък съм виждал във война твърде много неща, които не изглеждат логични и не разчитам твърде много на теорията. Ще трябва да изчакаме и да видим каква вест ще ни изпрати Субаи.

— Стига да успее — каза Ерик.

— Тогава да платим залога — каза Оуен.

— Какво? — попита Ерик.

— Ще заповядам на адмирал Рийвис да изпрати един бърз кораб нагоре по брега от Сарт. Искам да видя докъде северно ще стигне преди някой да се опита да го спре.

Ерик се наведе над масата.

— Готов ли сте да се обзаложите, че ще е тук? — рече той и пръстът му се заби в една точка на брега западно от Квесторско око.

— Без залози — каза Оуен. — Започнах да разчитам на инстинктите ти.

Ерик се отпусна в стола си.

— Всъщност надявам се да греша и Фадавах да се е ограничил само до отбраната извън Ябон. Но знам какво бих направил аз, ако трябваше да градя отбранителни укрепления по този маршрут.

— Имаш прекалено голямо въображение. Казвал ли ти го е някой?

Ерик погледна стария си приятел и отвърна:

— Не чак толкова често. — Стана и добави: — Трябва да се погрижа за някои неща. Ще ти докладвам, след като приключа разговорите с останалите пленници.

— Вечерята е готова. Върни се преди да съм изял всичко.

И след като Ерик излезе, Оуен отново се залови с донесенията.

Даш започна да се ядосва. Минаваше четвърт час след полунощ, а Кърби изобщо не се беше появил. Той вече се канеше да тръгне да го търси, когато усети, че зад него има някой. Плъзна ръка към дръжката на камата си, пристъпи с престорена небрежност и се отдръпна към задния вход на изгорялата сграда.

Щом се шмугна през вратата, отстъпи встрани, посегна с две ръце към една от обгорелите греди на тавана и се покатери горе. Извади камата и зачака.

Миг след това на вратата се появи фигура, спря се и се огледа. Даш изчака. Загърнатият с наметало човек долу пристъпи крачка напред, Даш скочи на пода и върхът на камата му опря в гърлото на непознатия.

— Ще ме ухапеш ли, паленце? — промълви глас изпод качулката.

Даш извъртя жената към себе си.

— Трина!

— Колко е хубаво да те помнят — усмихна се младата жена.

— Какво търсиш тук?

— Прибери това зъбче и ще ти кажа.

Даш се ухили.

— Прощавай, но бас държа, че си толкова опасна, колкото красива.

— Ласкател такъв — нацупи се театрално жената.

Усмивката се смъкна от лицето му.

— Имам мъртви и търся някои отговори. Къде е Кърби Доукинс?

— Мъртъв е.

Даш прибра камата.

— Да не би изведнъж да станах по-малко опасна?

— Не — отвърна Даш и я придърпа в сградата. — Но едва ли са те пратили да ми кажеш, че Шегаджиите са убили доносника ми.

— И?

— Това означава, че не вие сте убили хората ми.

— Много добре, паленце.

— Кой е тогава?

— Един стар твой познат смята, че в града се е появила нова банда. Контрабандисти може би, макар че по пазара не се забелязва кой знае колко нова стока, ако ме разбираш.

— Ммм да. — Тя намекваше за опиати, крадена стока или друга контрабанда. Е да, нямаше ги много-много.

— Та това е, паленце.

— Шериф Паленце, ей!

Тя се засмя. За пръв път я чу да се смее без подигравка. Приятен звук.

— Никой не ни закача, тъй че ако някой се кани да влезе в територията ни, явно още не са готови да пробват. Старият ти приятел каза да ти предам, че не знаем кой е убил двете ти момчета, но трябва да знаеш, че не са били послушници от Храма на Сунг. Разбери за кого са работели Нолан и Ригс преди да влязат в бандата ти и може би ще намериш следа.

Даш помълча малко.

— Значи според Праведника двамата са познавали убийците си.

— Може би. Или просто са се оказали на неподходящото място в неподходящия момент, но все едно, след като е било сторено, някой е искал да помислиш, че е направено, за да се отрече властта ти. Затова са ги хвърлили на стъпалата ти. Ако ги бяха убили Шегаджиите, щяха да ги хвърлят в залива.

— Кой уби Кърби?

— Не знаем — отвърна Трина. — Досаждаше като конска муха, после преди два часа го намерили да се носи по канала.

— Къде?

— В Петте краища, близо до големия отток под Воняща улица. — Воняща улица в Бедняшкия квартал наричаха Тепавичарската улица, където се намираха по-миризливите занаяти преди войната. „Петте краища“ беше името на един голям сток, при който се събираха пет канала — три големи и два по-малки. Даш не беше стъпвал там, но знаеше къде е.

— Вие бачкате ли при Петте краища?

— Не. И не ме питай къде бачкаме.

Даш се ухили в тъмното.

— Поне засега — няма.

— Никога, шериф Пале, никога.

— Нещо друго? — попита Даш.

— Друго няма.

— Предай благодарностите ми на стареца.

— Той не го направи от обич, шериф Паленце. И ми каза да ти предам още нещо.

— Какво?

— Не ни заплашвай. В деня, в който обявиш война на Шегаджиите, ще трябва да си взимаш меча в леглото.

— Тогава му предай, че съветът е двупосочен.

— Тогава лека нощ.

— Беше ми приятно да те видя, Трина.

— За мен е удоволствие, шериф Паленце — отвърна жената, шмугна се през вратата и изчезна.

Даш галантно изчака да минат пет минути, за да е сигурна, че не я следят. Пък и можеше да я намери винаги, когато поиска. А по-важното беше, че умът му се бореше трескаво с въпроса кой бе убил хората му.

Измъкна се в тъмното навън и тръгна към щаба си.

Като видя гледката пред себе си, Ру се изкиска. Накор подскачаше като скакалец и подвикваше на работниците, които се мъчеха да изправят статуята. Ру спря фургона си встрани от пътя да пропусне другите фургони и коли да минат, скочи от капрата и отиде до фургона на Накор.

— Какво правиш? — попита го със смях.

— Тия тъпаци са решили да унищожат това произведение на изкуството!

— Мисля, че ще го поставят точно където искаш, но защо го искаш точно тук? — Ру посочи празното поле пред портите на Крондор. Земята принадлежеше на някаква малка ферма, но къщата беше унищожена и сега от нея личеше само едно овъглено петно от основите.

— Искам всеки, който влиза в града, да я вижда — отвърна Накор, докато работниците изправяха статуята.

Ру се смълча. В изражението на жената имаше нещо, което плени погледа му. Изгледа я продължително и каза:

— Наистина е много хубава, Накор. Това ли е богинята ти?

— Да, това е Господарката — каза Накор.

— Но защо не я поставиш в средата на храма си?

— Защото все още нямам храм — отвърна Накор и махна на работниците да се върнат при фургона. — Трябва да намеря място, където да се построи.

Ру се засмя.

— А, не! Вече ме изнуди за един склад в Даркмоор. Освен това няма никакви сгради до Храмовия площад.

Очите на Накор блеснаха.

— Да! Храмовият площад! Точно там трябва да го построим!

— Виж, строители имам — каза Ру и изгледа Накор с присвити очи. — Само че благотворителността в последно време ми е кът.

— Ясно — засмя се Накор. — Значи имаш пари. Стиснат си само когато имаш златце. Когато си разорен, ставаш много щедър.

Ру се засмя.

— Ти си удивителен човек, Накор.

— Така е — съгласи се той. — Виж, имам пари, тъй че няма да се налага да ми вдигаш храма, но бих искал да получа някои: да го наречем отстъпки?

— Ще видя какво мога да направя. — Ру се озърна предпазливо, сякаш искаше да се увери, че не ги подслушват. — В града все още е доста объркано. Много собственици на терени са умрели, а Короната още не е постановила кое на кого е.

— Искаш да кажеш, че Патрик още не е заграбил земята, за която няма претенденти.

— Схващаш — каза Ру. — Щипачите на имоти имат предимство, ако собственикът не потърси правата си. Случайно знам, че празното петно в северозападния ъгъл на Храмовия площад, над храма на Лимс-Крагма, беше собственост на един мой бивш партньор. Никога не е било лесно да го пробута човек, защото е между храма на Богинята на смъртта и храма на Гуис-ва. Старият Кроули се опита веднъж да ми го продаде, но аз отказах. Кроули не преживя войната и сега земята е без собственик. — Ру продължи шепнешком: — Не е оставил живи наследници. Тъй че или си ти, поредният щипач, или Короната ще си го вземе.

Накор се ухили.

— Не ме притеснява да съм между Богинята на смъртта и Ловеца с Кървавите челюсти, тъй че съм сигурен, че и Господарката няма да я притеснява. Ще ида да го огледам.

Ру отново хвърли поглед към статуята.

— Наистина е много добра.

— Скулпторът се вдъхнови — засмя се Накор.

— Не мога да повярвам. Кой е моделът?

— Една от ученичките ми. Много е красива.

— Виждам.

Накор се качи на фургона си, махна на работниците да наскачат отзад и го попита:

— А ти накъде си тръгнал?

— Връщам се в Рейвънсбърг. Възстановявам хана на Мило — „Червена патица“. Нали дъщеря му сега живее в Даркмоор, ще ми продаде половината дял.

— Ти ханджия? — Накор се засмя невярващо.

— Всеки бизнес, който носи печалба, е добър, Накор.

Накор се засмя, махна му и подкара фургона си през навалицата, запътила се към града.

Ру се качи на фургона си и отново погледна към статуята. Видя, че някои хора се спират да я огледат. Една жена посегна и я докосна с благоговение и Ру призна наум, че скулпторът наистина е бил вдъхновен.

Плесна с юздите и подкара конете през гъстото множество. Работите все още бяха трудни, но след пленяването на Вазарий животът бе тръгнал към по-добро.

Беше открил, че децата истински го радват, а Карли се оказа много по-добра компания, отколкото си бе представял, когато се ожени за нея. Макар да не беше получил никакви пари от Короната от зимата насам, знаеше, че рано или късно ще може да използва дълга й за своя изгода. Трябваше му една добра основа налични пари, после можеше да обърне дълга в лицензи и концесии от Короната. Рано или късно щеше да се постигне мирът между Кралството и Кеш, а когато това станеше, доходната търговия на луксозни стоки отново щеше да потръгне, а и след като Джейкъб Истърбрук беше мъртъв, нямаше да има никакви пречки за търговията с Юга.

Да, нещата определено тръгваха към по-добро.

— Все по-лошо става. Ще изгубим всичко — каза Джими.

Херцог Дуко кимна.

— Тук, в Края на сушата, сме заклещени. — Той посочи на картата. — Като че ли не искат да го вземат, но се опъват и да ни го оставят.

Бяха в най-голямата стая в най-големия хан в порт Викор, градче, което допреди пет години не съществуваше. Още като видя новото поселище, Джими реши, че ако първият принц на Крондор беше слязъл малко по на юг преди толкова години, сигурно това щеше да е мястото за столицата на Западното кралство, а не Крондор.

Пристанището беше удобно, отваряше се към залив, сравнително безопасен за транспорт дори през най-лошото време в Горчиво море. Кейовете можеха да се удължат колкото трябва, с мили навътре, ако се наложеше, а от североизток един широк път осигуряваше лесен достъп откъм сушата. През военния лагер вече си пробиваха път търговци и около дървените складови постройки около пристанището вече никнеха работилници и дюкяни. След десетина години тук щеше да има истински голям град.

Беше яздил до града толкова бързо, че за малко щеше да умори коня си, и беше стигнал при Дуко с депешите преди два дни. Беше си почивал цял ден — повечето време спа.

Дуко бе изпратил още патрули и сега вестоносците се връщаха с последните разузнавателни данни.

Лявото рамо на Джими много го болеше, но огромният пурпурно-синкав оток вече ставаше зеленикавожълт. Няколкото малки прорезни рани бяха превързани и макар да се чувстваше по-зле, отколкото издаваше външно, той все пак се оправяше и знаеше, че до няколко дни отново ще е във форма.

Беше почнал да харесва бившия вражески генерал. Лорд Дуко беше разсъдлив човек и ако се бе родил в някоя благородна фамилия в Кралството, щеше да израсте много високо, сигурно толкова, че да стигне до същия този пост, на който го беше поставила капризната съдба. Това някак си вдъхваше доверие у Джими — успокояваше то фактът, че една толкова важна позиция е заета от талантлив и интелигентен човек.

Джими не бе попитал Дуко за съдържанието на заповедите, пратени от принц Патрик. Знаеше, че Дуко ще го уведоми за това, което трябва да знае, и нищо повече.

Дуко го покани на друга маса, отрупана с храна и вино.

— Гладен ли си?

— Да. — Джими се усмихна, стана от стола си до масата с военната карта и пристъпи към храната.

— Слуги нямам — каза Дуко. — Лекотата, с която твоят кешиец се е промъкнал в двореца в Крондор, ме кара да се съмнявам във всеки, когото не познавам. Боя се, че това не ме издига много високо в очите на онези офицери, които служеха тук преди. Тези от тях, които не бяха призовани на север, ги преместих на служба в пристанището или по Края на сушата.

— Не е съвсем политично, но е умно.

— Благодаря — усмихна се старият генерал.

— Милорд — каза Джими. — На ваше разположение съм. Принц Патрик желае да ви служа тук на всякакъв пост, за който решите, че съм подходящ, както и да служа за свръзка между ваша милост и Короната.

— Значи ще си шпионинът на Патрик в двора ми?

Джими се засмя.

— Е, ще признаете, че има право да е подозрителен и предпазлив в отношенията си с един толкова опасен бивш противник като ваша милост.

— Разбирам, макар това да не ме радва.

— Мисля, че ще ви бъда полезен, сър. В близко бъдеще ще се окажете обект на голямо внимание, и не само от страна на Короната. Много източни благородници имат синове и братя, които ще искат да наместят на освободените постове тук в Запада. Някои от тях несъмнено ще се появят неканени. Някои ще са искрени доброволци, по-млади братя или синове, стремящи се да покрият името си със слава в боевете срещу Кеш, както са направили дедите им. Други обаче ще се стремят да използват всичко, което би могло да ви дискредитира по някакъв начин, вас или някой друг лорд, съперник на техния, или просто да намерят такава информация, която да продадат на заинтересовани страни. По традиция политиката на източния двор е гибелна и заплетена. Може да съм ви в услуга, като отклонявам повечето такива глупости.

— Вярвам ти — каза Дуко. — Аз съм преди всичко войник, но човек трудно може да стане висш пълководец в родината ми, без да си има работа с принцове и владетели. Повечето от тях се грижат по-скоро за собствената си суета, отколкото да намират решения за проблемите, а и нерядко ми се е налагало да се пазя от хора, действащи против интересите ми в двора на моя работодател. В края на краищата едва ли сме чак толкова различни.

— Е, всеки, който погледне историята на Кралството, ваша милост, и си помисли, че срещу всеки победител не е имало по един победен или че всички земи на Запада са прегърнали Кралството с отворени обятия, е глупак. В края на краищата историята са я писали кралски писари, а ако искате да видите нашето присвояване на Запада от малко по-друга перспектива, бих ви препоръчал една-две истории, публикувани в Свободните градове, които не хвърлят много розова светлина на нашите владетели.

— Историята се пише от победителите — каза Дуко. — Но от историята нямам голяма полза. Тревожи ме бъдещето.

— Разумно звучи, предвид сегашните обстоятелства.

— Точно в момента много ме тревожи онзи кешийски офицер и какво може да ни донесе бягството му.

Джими кимна.

— Малар му показваше документите, когато го намерихме. Сигурно тъкмо е започнал да му обяснява важността на заповедите, които получавате. Ако не е нищо повече от „Крондор е уязвим“ и ако кешийците мислят, че ще подсилим отбраната му заради откриването на шпионина, може да избегнем проблемите там. Но ако е запомнил някои подробности, ще може да каже на господарите си, че не сме в състояние да укрепим Крондор.

— Ако успея да прогоня кешийците от Края на сушата, това ще помогне — каза Дуко.

— Да, би помогнало — отвърна Джими. — Но без подкрепления не виждам как бихте могли да го направите. Едно е да се издържи на обсада, но да предприемете ефективно контранастъпление… — Сви рамене.

— При цялата тази огромна пустиня в тила им, впечатлен съм колко добре успяват кешийците да снабдяват армията си срещу Края на сушата — каза Дуко. — Ако можехме да откараме част от флотата и да прихванем снабдяването им от Дърбин, щяхме да ги поразтърсим здраво, но без това представа нямам как можем да ги стреснем. Помолих принца да прати Рийвис с една ескадра на рейд при Дърбин… Но, изглежда, не е склонен.

— В сравнение с предишните ни войни с Кеш това все още е „недоразумение“. Разбираемо е защо Патрик не е склонен да го разширява — каза Джими. — Точно сега ми липсват идеи, милорд. — Стана. — Ако ме извините, бих искал да се поразходя и да си проветря малко главата. Иначе току-виж съм заспал на масата ви.

— Сънят лекува — каза Дуко. — Ако имаш нужда да дремнеш, няма да кажа „не“. Видях белезите, дето ти ги е оставил кешиецът.

— Ако наистина изпитам нужда след разходката, милорд, ще поспя малко преди вечерята.

Дуко му махна и Джими излезе. Ханът, превърнат в щаб, гъмжеше от чиновници, запретнали ръкави да се справят с многобройните изисквания на командването. Досмеша го като си помисли как чиновничеството се налага над много по-безгрижната организация, позната на отвъдморските наемници. Един капитан в Новиндус трябваше да се грижи за организацията колкото един барон — за не повече от неколкостотин души. Генерал като Дуко едва ли разполагаше с повече от няколко хиляди под своя команда. Сега изведнъж тези неорганизирани наемни мечове бяха принудени да се държат като редовна армия. Джими си помисли, че не един чиновник ще си изкара подуто око или счупена глава от някой ядосан войник от Новиндус преди кампанията да свърши.

„Ако изобщо някога свърши“ — каза си той с тъга и излезе от сградата да поразгледа по-добре порт Викор.

Във вечерния въздух отекваше плясък на камшици. Субаи позна звука отдалече. Достатъчно често го беше чувал като дете в хълмовете край Дърбин.

Дядо му беше служил в почти легендарните части на Имперските кешийски водачи, най-добрите съгледвачи и следотърсачи в империята. Беше научил внука си на всяка хитрина и умение, на които беше способен, и когато роботърговците нахлуваха в селата за момчета и момичета, които да отведат като роби, Субаи беше използвал тези умения, за да се крие.

А после един ден — след поредния набег — се беше върнал и бе намерил цялото си семейство мъртво. Телата на баща му и дядо му лежаха насечени на парчета, а майка му и сестра му ги нямаше. Така и не беше намерил онези, които ги бяха отвлекли, а Дърбин беше много по-гибелно място дори от близките хълмове. Той се качи скришом на един кораб за Крондор и не го намериха през цялото пътуване.

Всичко му беше непознато, но все пак се добра някак до едно село извън града и там постъпи като слуга при едно семейство — хранеха го и обличаха срещу работа. Щом стана на шестнайсет, се върна в Крондор и се записа в армията на принца и на двайсет и пет вече беше станал водач на Първопроходците. Но и сега, десет години по-късно, още помнеше звука на робовладелския бич, плющящ във въздуха.

Когато стигнаха района източно от Квесторско око, с него все още имаше петима от Първопроходците. Двама вече се бяха отправили на юг, за да отнесат сведенията на маршал Грейлок. Нямаше укрепления като онези по средата между Сарт и Квесторско око. Имаше две наблюдателни кули с конници, готови да отнесат вестта, когато кралските сили достигнат до определен пункт в марша си на север. Субаи ги беше показал подробно на картите и най-добрият подход на Ерик щеше да е да ги завземе преди да са успели да пратят предупреждение. Субаи имаше вяра на фон Даркмоор и знаеше, че неговите Пурпурни орли ще завземат бързо тези позиции.

Беше оставил четирима от хората си високо в хълмовете и сега се спускаше с петия по стръмните склонове, за да видят какви са тези шумове. Конете си бяха оставили високо горе и не се притесняваха, че ще ги открият, освен ако не се натъкнеха случайно на някой пост — но при този пресечен терен тук едва ли имаше някакъв пост. Двамата стъпваха много бавно, за да не разместят камъните и да не се затъркалят с тях в пропастта.

Имаше достатъчно дървета, за които да се хващат, но теренът беше убийствено коварен.

Стигнаха до ръба на една стръмна канара и погледнаха към пътя на петдесет стъпки надолу. Субаи извади изпод куртката си тънко руло пергамент и малка кутийка с няколко пръчици за писане и грижливо нарисува това, което виждаше, като добави няколко бележки. После каза на спътника си:

— Огледай добре всичко долу.

Цял час наблюдаваха как събраните от Кралството робски тълпи копаят окопи пряко на пътя, по който трябваше да премине армията на Грейлок. Вдигаха се и валове, но за разлика от земния насип на юг, тези тук бяха съоръжения от камък и желязо. Недалече от предния край на укреплението бяха вдигнали ковачница и адските й пламъци мятаха червеникава светлина над стотиците окаяни, трудещи се за нашественика. Обикаляха стражи и плющяха с камшици, за да не дават миг отдих на изнурените от непосилния труд работници.

До слуха им стигна и стържене на триони и двамата видяха, че недалече от брега е вдигната и дъскорезница. По пътя яздеха конници, волски коли бавно се тътреха към строежа.

Взе да се стъмва и Субаи каза:

— Трябва да се връщаме горе, иначе нощта ще ни заклещи тук.

Стана, но щом направи една стъпка, спътникът му възкликна:

— Капитане, виж!

Субаи погледна и изруга. По протежение на пътя, докъдето му стигаше погледът, ярко светеха други светлини — още и още ковачници, факли и още всевъзможни признаци, които подсказваха само един, смразяващ факт. Кралството нямаше да спечели тази война по начина, по който я водеше. Той закрачи нагоре по склона. Призори трябваше да започне дългото, много дълго донесение за Грейлок. А след това трябваше с всички сили да препусне за Ябон, преди да е паднал. Ла Мут, Зюн и Илит вече бяха в ръцете на врага и Субаи разбираше, че кралят и принцът на Крондор още не си дават сметка колко близо са до това да изгубят провинция Ябон завинаги.

А паднеше ли Ябон, щеше да е само въпрос на време преди нашествениците отново да се обърнат на юг и да се опитат да си върнат Крондор. И целия Запад.

19.Решения

Вятърът метеше пясъка по брега.

Слънцето се издигаше. Пъг крачеше ръка за ръка с Миранда. Бяха вървели така и си бяха говорили цяла нощ, и почти се бяха разбрали по няколко жизненоважни въпроса, стоящи пред тях.

— Но не разбирам защо трябва да предприемаш нещо точно сега — каза Миранда. — Мислех, че след като си отпочина в Елвандар през тези няколко седмици и се отърси от този свой гняв към принца, е, мислех, че просто ще можеш да пренебрегнеш глупостта на Патрик.

Пъг се ухили.

— Да пренебрегнеш глупостта на някой търговец или слуга е едно; да пренебрегнеш един принц е съвсем друго. Въпросът не е само в дреболията със сааурците. Това бе само един симптом. Целият въпрос е кой в края на краищата носи отговорност за силата ми — аз или Короната?

— Разбирам — отвърна тя. — Но защо трябва да взимаш решението си толкова припряно? Защо не изчакаш, докато не стане ясно, че са те накарали да постъпиш срещу съвестта си?

— Защото искам да избегна положението, при което ще съм изправен срещу две злини и за да избегна по-голямата, ще трябва да прегърна по-малката.

— Все пак ми се струва, че прибързваш.

— Не мисля да отлитам за Крондор и да обясня отношението си на Патрик преди да съм се погрижил за още няколко неща.

Продължиха покрай езерцата, останали от прилива, и Пъг добави:

— Когато бях момче, в Крудий, често молех бащата на Томас да ме пусне до езерцата южно от града. Събирах миди, песъчливци и рачета. Той правеше страхотна яхния от тях.

— Май е било доста отдавна.

Пъг се обърна към нея с младежка усмивка на лицето.

— Понякога ми се струва, че е било преди векове, а друг път си го спомням, сякаш беше вчера.

— А сааурците? — попита Миранда. — Този проблем няма да отпадне с приказки за миналото.

— От няколко нощи, любов моя, си губя времето с една от най-старите играчки в колекцията ми.

— Онзи кристал, който си наследил от Кълган ли?

— Да. Изработен от Аталфейн Карски. Излъсках кълбото до блясък и мисля, че намерих място, където можем да преместим сааурците.

— Ще ми го покажеш ли?

Пъг протегна ръка и рече:

— Ще трябва да приложа транспортиращо заклинание. Разгъни около нас защитната магия.

Миранда го направи и изведнъж ги обкръжи синкаво-прозрачно кълбо.

— Само не ни материализирай пак в някоя планина.

— Ще опитам — каза Пъг, прегърна я през кръста и рече: — Дай да пробваме…

В миг пейзажът около тях се завихри, а после се проясни в огромна тревиста равнина.

— Къде сме? — възкликна Миранда.

— В Едел-ду-ат, на местната реч — каза Пъг.

Синият глобус изчезна и ги блъсна горещ летен вятър.

— Прилича ми на Долен Делкиан — каза Миранда.

— Това е Дуатийската равнина — рече Пъг. — Ела.

Минаха неколкостотин разкрача на юг и се озоваха на ръба на стръмна урва.

— Преди няколко века тази част се е издигнала, докато онова там долу е пропаднало — рече Пъг. — По тази стръмнина няма нито едно място, където да не е по-малко от шестстотин стъпки високо. Има две-три места, където човек би могъл да се изкачи, но не ти ги препоръчвам.

Миранда пристъпи напред във въздуха и продължи да крачи. Обърна се и погледна надолу.

— Височко е.

— Ех, тази показност! Долната част на континента е била заселена от бегълци от Триазия при чистката на Ишапския храм от еретиците на Алмарал.

— Пасмината, която са заселили в Новиндус — каза Миранда и се върна на здравата твърд. — И тук горе няма хора?

— Няма — рече Пъг. — Около милион квадратни мили само степ, хълмчета, реки и езера, с планини на север и запад и стръмнини на юг и изток.

— И искаш да пренесеш сааурците тук?

— Докато не намеря по-добро решение — каза Пъг. — Тук е достатъчно просторно, за да могат да живеят неколкостотин години, ако се наложи. Рано или късно ще се върна на Шила и ще я разчистя от останалите демони. Но дори тогава ще трябва да минат столетия, докато се възроди достатъчно живот.

— А ако не поискат да живеят тук?

— Няма да им предложа лукса да правят избор — каза Пъг.

Миранда го прегърна през кръста, притисна се до него и рече:

— Просто имаш чувството, че един такъв избор ще струва много скъпо, нали?

— Не съм ти разправял историята за Имперските игри, нали? — попита той.

— Не.

Той я прегърна и изведнъж се озоваха обратно на песъчливия бряг на Острова на чародея.

— Е, кой проявява показност сега? — попита тя със смях, но и малко сърдито.

— Мисля, че вече го схванах — отвърна той с лукава усмивка.

Тя го плесна закачливо по ръката.

— Не ти е позволено да „мислиш“, че си го схванал. Вече си адски по-добър, освен ако не искаш да видиш колко бързо можеш да вдигнеш защитно заклинание, когато ни материализираш в някоя скала!

— Съжалявам — отвърна той с изражение, ясно показващо, че изобщо не съжалява. — Хайде да се прибираме.

— Аз бих поспала — каза тя. — Цяла нощ си говорихме.

— Имаме да обсъдим още много важни неща. — Той пак я прегърна през кръста. Изминаха мълчаливо късото разстояние до пътеката, водеща през хълма към вилата.

— Току-що бях станал Велик — започна Пъг — и Хочопепа, моят наставник в Конгрегацията, ме убеди да присъствам на едно голямо празненство в чест на императора. И за да обяви великата победа над Кралството. — Замълча, унесен в спомена. — На арената бяха изкарани кралски войници, да се бият с войниците на Турил, народът на жена ми. Обзе ме гняв.

— Мога да го разбера — промълви Миранда. Продължиха нагоре по пътеката.

— Използвах силата си, за да срина имперската арена. Накарах ветровете да задухат, предизвиках пламъци от небесата, дъжд, земетръси, цялата торба с хитрини.

— Трябва да е било впечатляващо.

— Наистина беше страшно. Изплаших хиляди хора, Миранда.

— И си спасил хората, осъдени да се бият и да умрат?

— Да.

— И какво?

— Но за да спася четиридесет несправедливо осъдени войници, избих стотици хора, чийто единствен грях беше това, че са се родили на Келеуан и са решили да присъстват на празненството.

— Разбирам.

— Беше изблик на гняв — каза Пъг. — Нищо повече. Ако бях запазил спокойствие, щях да намеря по-добър начин да се справя с това, но се оставих яростта да ме погълне.

— Разбираемо е — каза тя.

— Може да е разбираемо — отвърна Пъг, — но това, че е разбираемо, не го прави по-малко непростимо. — Спря на върха на рида, отделящ брега от вътрешността на острова, и се обърна назад. — Погледни морето. На него му е все едно. То издържа. Този свят издържа. Шила също ще издържи. Когато и последният демон издъхне от глад, ще стане нещо. Трошица живот ще капне от небето, в някой метеор или на ветровете на магията, или по начин, неведом за мен. Може да е някое стръкче трева, останало скрито под камък, което демоните са пропуснали, или друга някоя дребна жива твар, пълзяща по дъното на океаните ще излезе на открито, и рано или късно на онзи свят животът отново ще избуи, дори аз никога да не се върна на него.

— Какво искаш да кажеш, любов моя?

— Съблазнително е да мислиш колко си могъщ, когато хората около теб са много по-слаби, но в сравнение с простия факт на битието, със силата на живота и настойчивостта, с която той оцелява, ние сме нищо. — Погледна жена си. — И боговете са нищо. — Извърна поглед към дома им. — Въпреки годините си аз не съм нищо повече от дете, щом се стигне до разбирането на тези неща. Сега знам защо баща ти винаги е изпитвал жажда да търси ново познание. Знам защо Накор изпитва такава наслада от всяко ново нещо, на което се натъкне. Ние сме досущ като деца, натъкнали се на малка дрънкулка.

И замълча.

— Говоренето за деца натъжава ли те? — попита Миранда.

Заслизаха по стръмната пътечка през рядката гора и наближиха външната градина на имението. Видяха събрани в кръг ученици да упражняват задачката, която Пъг им бе поставил предния ден.

— Когато почувствах, че децата ми умират, ми трябваше цялата ми воля, за да се сдържа да се изправя отново срещу демона — промълви Пъг.

Миранда сведе очи.

— Радвам се, че не го направи, моя любов. — Все още се обвиняваше, че го бе подтикнала да нападне демона преждевременно и за малко да загуби живота си.

— Но може би раните ме научиха на нещо. Ако се бях противопоставил на Джакан, докато още беше в Крондор, сигурно нямаше да оцелея, за да го сразя в Сетанон.

— Затова ли се въздържа да помогнеш генерал Фадавах да се махне от Илит?

— Патрик щеше да е доволен просто да се мерна и да изпепеля цялата провинция Ябон. С радост щеше да изпрати заселници от Изтока, да засади отново дървета и да обяви велика победа. Съмнявам се обаче, че живеещите там хора щяха да се съгласят, нито пък околните елфи и джуджета. Освен това повечето от нашествениците не са по-зли от тези, който служат на Патрик. С всеки нов ден откривам, че политиката ме интересува все по-малко.

— Умно — каза Миранда. — Ти си силен, аз също, и двамата като нищо бихме могли да си завладеем някоя държавичка.

— Да. — Пъг се усмихна за пръв път след разказа си за имперската арена. — Ти какво би правила с нея?

— Питай Фадавах — подхвърли Миранда. — Той явно си има планове.

Вече влизаха в имението.

— Имам си по-големи грижи — промълви Пъг.

— Знам — отвърна тя.

— Там има нещо. Нещо, с което не съм се сблъсквал от години.

— Какво?

— Не съм сигурен — каза Пъг. — Щом разбера, ще ти кажа.

Пъг замълча. И двамата знаеха, че там, в безкрайния космос, има едно огромно зло, Безименния, корена на всичките беди, пред които се бяха изправяли в предишното столетие. И че това зло си има посредници сред човешките същества, хора, на каквито Пъг се беше натъквал неведнъж. Пъг не сподели мислите си, но имаше един такъв посредник в Налар, безумен маг на име Сайди, който преди петдесет години бе предизвикал голям хаос. Тогава Пъг бе помислил, че е мъртъв, но вече не беше толкова сигурен. А и да не беше Сайди това, което долавяха сетивата му, беше някой друг като него и двете възможности изпълваха Пъг със смъртен страх. Справянето с тези сили беше задача немислима за Пъг, като Велик в Конгрегацията или в раните му дни на Звезден пристан.

Беше задача, която неведнъж го бе изпълвала с чувство за поражение още преди да я е започнал. Беше благодарен на боговете, че има Миранда, защото без нея отдавна щеше да се предаде на отчаянието.

Даш вдигна очи и видя познато лице.

— Талвин?

Бившият затворник мина покрай двамата полицаи, които седяха на масата и пиеха кафе преди да излязат за следващия си патрул.

— Може ли да поговоря с теб насаме? — попита мъжът, който бе изчезнал малко след като Даш бе успял да избяга от Крондор.

— Разбира се — каза Даш, стана и го отведе в ъгъла на преобразувания в участък хан. След като се отдалечиха достатъчно от полицаите, Даш каза: — Чудех се какво е станало с теб. Оставих те с Густаф пред една шатра, когато влязох вътре да докладвам, а когато излязох, намерих само Густаф.

Талвин бръкна в куртката си и извади стар омачкан свитък пергамент. Даш зачете:

Даш вдигна вежди и погледна Талвин. Мъжът му посочи косматото тъмно петно на врата си, а после загърна левия си ръкав да покаже белега на ръката си.

— Кой си ти? — тихо попита Даш.

— Бях агент най-напред на дядо ви, а после на баща ви.

— Агент? — попита Даш. — Един от шпионите му, искаш да кажеш.

— Наред с други неща — вдигна рамене Талвин.

— И предполагам, че Талвин не е истинското ти име — каза Даш.

— Върши работа — рече Талвин, сниши глас и добави: — Като шериф на Крондор, трябва да знаете, че вече отговарям за вътрешното разузнаване в Западните владения.

Даш кимна.

— Доколкото го познавах, дядо ми не раздаваше пълномощия наляво-надясно, което значи, че си много важен шпионин. Защо не ми показа това преди?

— Не го нося със себе си. Трябваше да го вадя от скривалището му. Ако ме претърсят и го намерят у мен, съм мъртъв.

— Но защо сега?

— Градът е доста пострадал и макар привидно да се съвзема, е много уязвим. Твоята работа е да осигуряваш реда, а моята — да излавям вражеските агенти.

Даш помълча, после каза:

— Добре. Какво ти трябва?

— Съдействие. Докато не се възстанови дворцовият персонал и да мога да си върша работата незабележимо, трябва да работя някъде, където да ме виждат, че си пъхам носа из града, без да си задават прекалено много въпроси.

— Трябва ти работа като полицай?

— Да. Щом премине сегашната опасност и градът стане по-сигурен, ще се върна в двореца и ще се махна от главата ти. Но засега трябва да съм полицай.

— На мен ли ще си подчинен? — попита Даш.

— Не — отвърна Талвин. — Подчинен съм пряко на херцога на Крондор.

— Няма херцог на Крондор.

— Няма засега, но дотогава ще се отчитам пред херцог Браян.

Това беше логично.

— Предупредил ли си го за съществуването си?

— Все още не — отвърна Талвин. — Колкото по-малко хора знаят за мен, толкова по-добре. Според слуховете кралят праща Руфио, графа на Деламо, от Родез да поеме поста. Ако се окаже вярно, ще го уведомя веднага щом пристигне.

— Не ми е много приятно, че ще имам предрешен полицай, но разбирам работата. Само гледай ако надушиш нещо, за което трябва да знам, да ми го кажеш.

— Бъди сигурен.

— Е, нещо друго искаш ли от мен?

— Трябва да разбера кой уби двамата ти мъже.

На Даш изведнъж му просветна.

— Искаш да кажеш кой уби твоите двама агенти, нали?

Талвин кимна.

— Как се сети?

— Шегаджиите ми казаха, че трябва да открия с какво са се занимавали Нолан и Ригс преди да постъпят на служба при мен.

— Дълго време работеха на пристанището за дядо ти и баща ти. Покрихме се при падането на града и успяхме да оцелеем. Аз бях пленен и ме натикаха в онази проклета работна група, докато не се появи ти. Не можех да рискувам да се издам, че знам изхода, а и не можех да се измъкна от стражите и останалите пленници, но когато ти организира онзи пробив, това дойде като божи дар. А това, че ни измъкна и от Шегаджиите, беше още по-добре.

— На вашите услуги — сухо отвърна Даш.

— Нолан и Ригс също бяха пленници и ги освободиха, когато Дуко сключи сделката си с принца. Поставих ги на служба при теб, защото трябваше да възстановя мрежата си. — И добави с болка: — Бяха последните ми двама агенти в града.

— Тъй че трябва да започнеш отначало.

— Да — каза Талвин. — И това е единствената причина да дойда при теб.

— Разбирам. Виж, обстоятелствата налагат да действаме заедно. Някой уби една от най-добрите ми къртици, когато почнах да разпитвам кой е убил хората ти.

— Някой в Крондор не иска да му се бъркаме в работата — каза Талвин.

— Знам. Но нямаме толкова хора, че да свършат всичките работи, които трябва да се свършат. Ти подуши наоколо, няма да ти досаждам с редовни смени. Ако някой вземе да пита, ти си ми заместникът и действаш по моя поръчка. Мисля, че бързо трябва да вкараме в това още един.

— Кого?

— Густаф е корав като камък.

— Не е моята представа за агент — отвърна със съмнение Талвин.

— Нито моята — призна Даш, — но и не може всички да сме ловки и коварни копелета. Искам трети човек, който да знае какво става, тъй че ако и двамата приключим с прерязани гърла, да изтича при Браян Сълдън и да му каже. Няма да го караме да пълзи из каналите.

— Съгласен съм. Но ни трябват и хора, които да пълзят из каналите.

Даш се ухили.

— Едва ли. Трябва само да се разберем с подходящите хора.

— С Шегаджиите?

— Те смятат, че в града иска да се намести друга банда, но двамата с теб сме наясно.

Талвин кимна.

— Агенти от Кеш или от Квег.

— Или от двете.

— Но които и да са, трябва да ги изкореним, и то бързо, защото ако до една от тези държави стигне вестта, че седим тук с по-малко от петстотин въоръжени мъже в целия град, всички може да измрем преди да е паднал първият сняг.

— За Шегаджиите ще се погрижа аз — каза Даш. — Ти си намери агентите. Не искам да знам кои са, освен ако не решиш да ми ги лепнеш тук като полицаи.

— Съгласен.

— Предполагам, че използваш посредници.

— Добро предположение.

— Направи списък и ми го дай. Ще си го скрия в стаята си в двореца. — Даш се ухили. — Успявам да се върна там веднъж седмично, колкото да се изкъпя и преоблека. Ще оставя запечатано писмо за лорд Браян — „да се отвори след смъртта ми“ — писмо, в което ще се казва къде е списъкът.

— Когато мрежата се възстанови, искам списъкът да се унищожи — каза Талвин.

— С удоволствие — отвърна Даш. — Но каква ще е ползата от агентите, ако двамата ни няма и няма кой да получава сведения за Короната?

— Разбирам — кимна Талвин.

— Ела с мен.

Даш го отведе в средата на гостилницата и го представи на двамата почиващи полицаи.

— Това е Талвин. Назначен е за помощник-шериф. Ще движи нещата, когато ме няма. Разведете го и му покажете кое как е. И ще правите каквото ви нареди.

Талвин кимна и Даш му връчи червена лента. След като агентът излезе, Даш седна зад бюрото и се върна към работата си. Зачуди се разсеяно колко ли още малки изненади като тази са му оставили дядо му и баща му.

— Онзи натруфен тип, на горещия жребец — каза Джими, — Марсел Дювал, скуайър от кралския двор и много близък приятел на най-големия син на херцога на Батира.

„Горещ“ жребец като че ли беше подходящо, защото породистият кон цвилеше буйно, мяташе грива, тропаше нервно с копита и всеки момент беше готов да хвърли ездача си. Скуайърът не се и опита да се смъкне, докато не притича един ординарец да хване юздите. Тогава слезе бързо и побърза да се отдалечи от коня.

Дуко се засмя.

— Защо си е избрал толкова свадливо животно?

— От суета. — Джими сви рамене. — На изток от Малаково средище има много такива.

— И що за отряд е това? — попита Дуко.

— Личната му охрана. Много благородници в Изтока прахосват средства за такива свити. Много са хубави на парад.

От пръв поглед беше очевидно, че придружаващият скуайъра войнишки отряд е създаден за паради, а не за битки. Всички яздеха черни коне с почти еднаква големина. Всеки войник носеше впити панталони с цвета на еленова кожа, затъкнати във високи до коленете кавалерийски ботуши, чиито загърнати при коляното краища бяха поръбени с пурпурна нишка. Цветът бе точно като червените им куртки, обшити с черни ширити по раменете, ръкавите и яките. Излъсканите им брони бяха обковани с месинг по ръбовете и всеки носеше заметната над лявото рамо къса жълта мантия. Главите им бяха покрити с кръгли стоманени шлемове, обшити с бяла козина, с мрежа от лъскава плетена стомана на врата. Всеки държеше дълга пика от лакирано черно дърво, увенчано с излъскано до блясък стоманено острие.

Дуко не можа да сдържи смеха си.

— Здравата ще се изпоцапат.

Джими изведнъж се разсмя и едва успя да се овладее, когато скуайърът се изкачи по стъпалата на хана. Щом вратата се отвори, един от ветераните на Дуко обяви:

— Някакъв благородник иска да ви види, милорд.

Дуко пристъпи към Дювал с протегнати ръце и рече:

— Скуайър Марсел. Репутацията ви ви изпреварва.

Според протокола скуайърът трябваше да се представи на херцога. Дювал се оказа съвсем неподготвен. Замръзна, несигурен дали да поеме подадената от херцога ръка, или да се поклони, затова първо отвърна с рязък и много непохватен поклон, след което посегна да хване ръката на херцога, която тъкмо се отдръпваше. Джими едва се удържа да не прихне.

— Ъъ… ваша светлост — запелтечи скуайърът от Батира. — Дойдох да предоставя меча си на ваше разположение. — Видя застаналия отстрани Джими и рече: — Джеймс?

— Здравей, Марсел — каза Джими.

— Не знаех, че сте тук, скуайър.

— Всъщност той вече е граф — каза Дуко.

Марсел се ококори, което му придаде още по-комичен вид. Той беше облечен също като хората си, но носеше по-голям шлем, със стилизирани крилца от двете страни. Имаше кръгло лице и намазани с восък щръкнали мустаци.

— Честито — каза Марсел.

Джими не можа да устои и отвърна:

— Получих поста след смъртта на баща ми.

Марсел Дювал намери благоприличие да се изчерви, зяпна и сякаш беше готов да се разплаче от допуснатия гаф.

— Аз… моите съболезнования, милорд — заяви той с толкова извинителен тон, че граничеше с комичното.

— Радвам се, че те виждам, Марсел.

Дювал беше тотално сразен. Обърна се към Дуко и заяви:

— Водя петдесет пиконосци на ваше разположение, милорд!

— Сержантът ще настани хората ви, скуайър — отвърна Дуко. — Докато сте под моя команда, ще носите звание лейтенант. Присъединете се към нас на вечеря. — После извика: — Матак!

Старият войник отвори вратата.

— Да?

— Покажи на този офицер и на хората му къде да си вдигнат шатрите.

— Слушам, милорд — отвърна ветеранът.

След като Дювал излезе, Джими се разсмя, а Дуко каза:

— Доколкото схващам, не сте се разбирали много с него.

— О, Марсел е безопасен, макар да е досаден — каза Джими. — Когато бяхме момчета в Риланон, все се вреше където не е канен. Мисля, че искаше да си спечели благоволението на Патрик. — Джими въздъхна. — Всъщност Патрик бе този, който не можеше да го понася. Франси, Даш и аз се разбирахме с него съвсем добре.

— Франси? — попита Дуко.

Лицето на Джими изведнъж помръкна.

— Дъщерята на херцога на Сълдън.

— Е, нали ни води петдесет души. Ще ги вкараме във форма и ако не друго, ще дават патрул, за да разберат кешийците, че ги има.

— Лесно ще ги видят с тия пурпурни куртки — каза Джими.

На вратата се почука и влезе вестоносец. Подаде на Джими пакет и докладва:

— Съобщения от Края на сушата, ваши благородия.

Джими отвори пакета, а Дуко махна на вестоносеца да излезе. Джими бързо отбра спешните съобщения от другите, които можеха да почакат, и отвори първото.

— Проклятие! — Очите му шареха по писмото. Херцогът още се учеше да чете на кралската реч и предпочиташе да остави Джими да изчете донесенията. — Нов набег. Опустошени са две села южно от Края на сушата. Капитан Кувак оттегля патрулите си, тъй като селяните са избягали и вече нямат нужда от защитата на графа.

Дуко поклати глава.

— Голяма защита. Ако беше защитавал селата, нямаше да ги унищожат!

Джими знаеше, че статичният фронт къса нервите на всички, особено на херцога. Кувак беше един от най-доверените офицери на Дуко и точно затова беше избран да защитава замъка при Края на сушата.

— Знам, че Кувак прави там всичко, на което е способен — каза Дуко. — Вината не е негова. — Погледна картата. — Кога ще дойдат?

— Кешийците ли?

— Ами да. Има някакъв замисъл зад всички тези набези и пробиви. Рано или късно ще ни покажат намерението си, но за нас може да се окаже твърде късно.

Джими замълча. Докато посланиците преговаряха в Звезден пристан, умираха хора. Джими съзнаваше, че ударът ще дойде ако и когато кешийците решат, че по този начин могат да подсилят позицията си.

Удар в Долината на сънищата, опит да се заграби западното крайбрежие от Края на сушата до порт Викор, или удар направо срещу Крондор — всичко беше възможно. А те бяха в състояние да отбраняват само две от тези три места, така че оставаше шансът едно към три да се окаже, че са допуснали грешка, трагична грешка. И някъде в тила му се задържа мисълта за онзи кещийски офицер, и какво ли знаеше той.

— Тук съм, горе — каза Даш.

Трина се обърна, погледна го и се усмихна и Даш отново бе поразен колко привлекателна може да е, ако реши да си поиграе малко с външността си.

— Все по-добре се справяш, шериф Пале.

Даш ловко скочи от гредата, на която беше седнал.

— Разбрах за кого са работили Нолан и Ригс.

— И?

— Така че знам, че който ги е убил, не е приятел нито на Короната, нито на Шегаджиите.

— Значи врагът на моя враг е мой приятел?

Даш се ухили.

— Чак дотам не бих стигнал. Да кажем, че е в наш взаимен интерес да си съдействаме в откриването кой друг освен крадците минава през каналите.

Трина се облегна на стената и го огледа одобрително.

— Когато ни казаха, че ти ще отговаряш за сигурността на града, помислихме, че е някаква шегичка. Но май не е. Доста приличаш на дядо си.

— Познаваше ли дядо ми? — попита Даш.

— Само по описания. Старият ни приятел изпитваше истинско възхищение от него.

Даш се засмя.

— Винаги съм знаел колко велик беше дядо, но никога не съм мислил за него по този начин.

— Помисли само, шериф Паленце. Крадец, който е станал най-могъщият благородник в Кралството!

— Права си — отвърна Даш. — Но за мен той винаги си е бил дядо ми и всички тези разкази ми звучаха просто като приказки за чудеса.

— Какво предлагаш? — смени темата Трина.

— Трябва да разбера, ако мернете онези непознати из каналите, особено ако откриете скривалището им.

— Знаеш ли кои са? — попита Трина.

— Имам някои подозрения.

— Би ли ги споделил?

— А ти на мое място би ли?

Тя се засмя.

— Не, не бих. Каква е файдата за Шегаджиите в това?

— Ами че просто ще поискате да се разкарат, ако почнат да ви създават проблеми.

— Никакви проблеми не ни създават. Нолан и Ригс ги познавахме, защото купуваха от нас информация, а и сме уреждали с тях няколко сделки. Все подозирахме, че работят за някои търговци в града, като Ейвъри и други от пасмината му, които не искат да си въртят бизнеса по обичайния начин, или за някой благородник, на когото много-много не му се ще да си плаща данъците. Нещо такова.

— За когото и да са работили Нолан и Ригс преди войната, бяха мои хора, когато им прерязаха гърлата. Не ме интересува дали е заради някоя стара свада, или защото случайно са стъпили в неподходящо място в неподходящ момент. Не мога да позволя из тоя град да обикалят хора, които си мислят, че могат да убиват моите полицаи. Съвсем просто е, нали?

— Щом казваш, шериф Паленце. Но въпросът за цената си остава открит.

Даш не хранеше илюзии. Щеше да е загуба на време да прави каквото и да било предложение.

— Попитай стареца какво иска, но не мога да компрометирам сигурността на града или да си извърна очите от някое углавно престъпление. Ще си получа каквото искам и без вашата помощ.

— Ще го попитам — каза Трина и понечи да си тръгне.

— Трина.

Тя се обърна и се усмихна.

— Още нещо ли искаш?

Даш пренебрегна двусмислицата.

— Той как е?

Усмивката й угасна.

— Не е добре.

— Мога ли да направя нещо?

Усмивката й се върна, този път по-кратка, но не без намек за насмешка.

— Не. Но е добре, че попита.

— Е, семейство сме все пак — каза Даш.

Трина помълча малко, после го докосна по бузата.

— Да. Повече, отколкото мислех. — После се обърна, излезе и потъна в тъмнината.

Даш изчака няколко минути и се шмугна през задния вход на старата сграда. Изпитваше някакво странно чувство. Не знаеше дали е от грижа за здравето на стареца, от тревога заради възможното проникване на кешийски агенти в града, или от нейното докосване. „Само да не беше толкова дяволски привлекателна…“

Но бързо избута от ума си всякакви отвличащи мисли за красиви жени и се върна към главния си проблем — защитата на Крондор.

20.Сблъсък

Ехтяха мъжки викове.

Ерик даде знак на третия ешелон да тръгне напред и бойците навлязоха в мъртвата зона. Тежкият таран беше разбил вратата и първата и втората вълна вече бяха в укреплението. Този път съпротивата беше по-силна, но както и при първите две барикади, на които се натъкнаха, отбраната бе по-скоро показна, отколкото реална.

Съобщенията от Субаи бяха разтревожили Ерик и Грейлок. Описанието му на отбранителните съоръжения притесни Ерик, че силите им няма да стигнат за задачата да извършат пробива навреме и да спасят Ябон. Лятото вече почти преваляше — само след седмица бе празникът на Банапис. Ако заваляха проливни дъждове или ранен зимен сняг, можеше окончателно да изгубят провинция Ябон. А ако изгубеха Ябон тази година, беше възможно отново да изгубят Крондор през следващата.

Ако не и по-рано.

Ерик не можеше да се отърве от чувството, че Крондор е оголен и готов за превземане, стига Кеш да осъзнае този факт. Надяваше се, че преговорите в Звезден пристан вървят добре.

Изтласка тревогата от ума си и погледна Оуен. Рицар-маршалът на Крондор кимна и Ерик пришпори коня си. Незнайно по какви причини Оуен му беше наредил да остане отзад при командната шатра, вместо да поведе първия щурм, каквото беше желанието на Ерик.

Битката беше яростна — продължи около час, — след което отбраната изведнъж се прекърши. Ерик подкара коня си през портата и разбра, че и този път се бяха оказали срещу противник, на когото липсват необходимите ресурси за устойчива отбрана.

Обиколи района и се увери, че вече всичко е под контрол.

Както и предния път, изпрати по пътя леката конница, за да попречи на побягналите да достигнат следващата отбранителна линия.

Грейлок влезе през портата на укреплението и Ерик подкара към него.

— Това е безсмислено. Ако твърденията на Субаи са верни, трябваше да седим извън стената и да ги чакаме, докато измрат от глад.

Оуен сви рамене.

— Заповедите на принца не ни позволяват да се мотаем. — Огледа се. — Макар че ако беше опрял кама в гърлото ми, щях да съм принуден да се съглася. — Изправи се на стремената. — Гърбът ми копнее за удобен стол край огъня на хана „Червената патица“, с халба ейл в ръката и майчината ти гозба пред мен.

Ерик се ухили.

— Ще го кажа на мама следващия път, като я видя. Ще бъде поласкана.

Оуен му се усмихна — и внезапно сякаш отскочи от седлото, превъртя се над задницата на коня и се стовари тежко на земята. Конят му скочи напред.

Стъписан, Ерик се огледа, но видя само хвърлящи мечовете си наемници. Тук-там, все още се биеха, но онзи, който бе изстрелял поразилата Грейлок стрела от арбалет, не се виждаше никъде.

— Проклятие!

Ерик скочи от коня си и се наведе над Грейлок. И веднага разбра ужасната истина. Стрелата стърчеше над металния нагръдник на Оуен — беше го пробола между гърдите и гърлото. Очите на Оуен се взираха безжизнено към небето.

Гняв и безнадеждност смразиха сърцето на Ерик. Искаше му се да закрещи. Оуен му беше най-близкият приятел от години, още преди Ерик да стане войник. И двамата обичаха конете, хубавите вина на Даркмоор и плодовете на честния труд. Докато се взираше в безжизненото тяло на отколешния си неразделен спътник и другар, в ума му нахлуха образи — на смях и шеги, на заедно изтърпени несгоди, и одобрението на стария учител — така щедър в похвалите и толкова безмилостен в укорите си.

Ерик се обърна и видя убиеца на Оуен. Беше кралски войник. Държеше арбалет, а друг войник до него сочеше към Ерик. Ерик скочи и затича към тях.

— Какво стана?

Двамата изглеждаха така, сякаш пред тях се бе появил самият бог убиец Гуис-ва. Единият изгледаше готов да повърне, на челото му бе избила студена пот.

— Капитане… Аз…

— Какво? — настоя Ерик.

В очите на мъжа бликнаха сълзи.

— Тъкмо се канех да стрелям, когато извикаха да спрем. Метнах арбалета на рамо, но той изпусна.

— Така беше! — намеси се другият. — Стрелата излетя сама. Беше злополука.

Ерик затвори очи и се разтрепери. От всички шеги, които му бе поднасяла съдбата през краткия му живот, тази беше най-жестоката. Оуен бе умрял от ръцете на един от собствените си войници. Злополука, заради немарливост и несръчност.

Преглътна и потисна отчаянието и гнева си. Знаеше, че ще се намерят други офицери, които да обесят нещастника затова, че не е свалил стрелата от арбалета, едно нехайство, струващо на Кралството живота на главнокомандващия на Запада. Погледна двамата и каза:

— Махайте се.

Те побягнаха без колебание, сякаш искаха да се махнат колкото може по-далече от капитана, преди да е избухнал гневът му. Ерик остана за миг вкочанен, после се обърна и видя струпалите се около Оуен Грейлок, рицар-маршала на Крондор, войници. Тръгна спокойно през тях, отблъсквайки ги леко, но решително от пътя си, и застана отново над стария си приятел.

Коленичи, прегърна го като малко дете и се обърна към портите. Битката още не беше свършила, но положението беше овладяно и Ерик изпита нужда — дълг — да отнесе сам стария си приятел до командния павилион; не можеше да възложи тази задача на друг. Вдигна тялото на Оуен и бавно тръгна по пътя.

Цареше неловка тишина. Ерик стоеше до празния командирски стол на Оуен. Огледа помещението. Имаше десетина по-старши от него командири, но никой с уникалния пост капитан на Пурпурните орли. Благородниците в шатрата също бяха по-старши от него, но никой от тях не влизаше в командната структура на Патрик.

Ерик се окашля притеснено и каза:

— Ваши благородия, изправени сме пред дилема. Рицар-маршалът загина и ни е нужен командир. Докато принц Патрик не назначи такъв, трябва да бъдем единни в своя дълг. — Огледа шатрата. Много от присъстващите се взираха в него подозрително. — Ако капитан Субаи беше тук, с лекота щях да го приема за водач, предвид дългите му години служба на принципата. Или ако капитан Калис, моят предшественик, беше тук, той също щеше лесно да поеме командирския пост. Но сега сме в опасна и неудобна ситуация.

Ерик погледна един ветеран, графа на Макърлик, и каза:

— Милорд Ричард.

— Да, капитане?

— От всички присъстващи вие сте най-старши и по служба, и по възраст. За мен би било чест да изпълнявам вашите команди.

Дребният граф, от един малък край на Кралството извън Таунтънската падина, изглеждаше едновременно изненадан и зарадван. Огледа шатрата и след като никой като че ли не възрази, отвърна:

— Ще служа като временен командир, докато принцът не назначи друг, капитане.

В шатрата сякаш се долови въздишка на облекчение — конфликтът между избрания от принца капитан и благородниците поне засега беше избегнат. Графът на Макърлик каза:

— Нека най-напред изпратим рицар-маршала в последния му път до Крондор, а веднага след това искам всички по-старши офицери на заседание.

Ерик фон Даркмоор отдаде чест.

— Слушам, сър.

И излезе от шатрата преди някой да е заговорил. Побърза да потърси Джедоу Шати, защото искаше да се погрижи хората му да знаят задачата си преди някой друг офицер да ги е намерил и да им е възложил друга. Публично щеше да отдава дължимото на новия командир, но не смяташе да остави хората си на случайните прищевки на човек, който само допреди година е устройвал пирове в мирното си крайморско имение на половин континент оттук.

Цялата кралска армия на Запада бе застанала мирно от двете страни на пътя. Фургонът, понесъл тленните останки на Грейлок, бавно пое на юг. Мъже, които съвсем бегло познаваха рицар-маршала на Крондор, стояха редом до хора, служили от първия си ден с Оуен.

Въпреки победата предния ден в лагера цареше мрачно настроение, сякаш всички усещаха, че лесните победи вече са зад тях, а бъдещето им готви само още загуби и страдание.

Барабаните биеха в траурен ритъм, един-единствен рог просвири тъжно за сбогом и когато фургонът минаваше покрай взводовете, знаменосците смъкваха знамената и мъжете отдаваха чест с юмрук на сърцето и сведена глава.

Отряд крондорски пиконосци, двайсет подбрани мъже, по десет души от всяка страна на фургона, придружаваха своя пълководец към столицата.

Всички командири освободиха хората си и Ричард, графът на Макърлик, даде знак на сигналиста да свири офицерски сбор. Ерик забърза към командирската шатра, като изтласка от ума си неприятното чувство, че ще види някой друг да седи на стария стол на Оуен.

Граф Ричард беше стар човек, с побеляла коса и сини очи. Дългото му лице бе похабено от дългите години служба, но гласът му бе силен и ясен.

— Назначавам капитан фон Даркмоор за мой първи заместник, господа, за да се запази приемствеността, доколкото е възможно — каза той. — По тази причина моля всички да се върнете към досегашните си задължения и всички комуникации да поддържате чрез капитан фон Даркмоор. Ще наредя на своя син Леланд да поеме командването на нашите конни части от Макърлик. Това е всичко.

Благородниците и другите офицери се оттеглиха и Ричард каза:

— Ерик, остани за малко.

— Да, сър? — попита Ерик, след като останаха сами.

— Знам защо избра мен, синко — каза старият благородник. — Имаш здрав усет за политика. Признавам го. Това, което няма да допусна, е всякаква мисъл, че можеш да ме използваш за собствените си цели.

— Сър, ще изпълнявам вашите заповеди и ще ви предлагам най-добрия съвет, на който съм способен. Решите ли, че не ви служа добре, можете да ме отстраните когато пожелаете и няма да възразя, дори пред принца.

— Добре казано — отвърна графът. — Но трябва да опозная и сърцето ти. Виждал съм как водиш хора на бойното поле, фон Даркмоор, и донесенията за действията ти миналата година при Кошмарния хребет ти правят чест, но трябва да съм сигурен, че мога да разчитам на теб.

— Милорд — каза Ерик. — Нямам амбиции. Станах капитан с нежелание, но служа до предела на възможностите си. Ако желаете да ме смените, ще приема заповедите ви и веднага ще замина там, където наредите.

Старецът го изгледа малко по-продължително.

— Няма да е необходимо, Ерик. Просто ми кажи какво става.

Ерик кимна. Описа накратко опасенията си и тези на Грейлок, че са подведени с поредица от защити, за да се натъкнат глупаво на истинската южна позиция на Фадавах. Посочи една купчина пергаменти и каза:

— Донесенията на Субаи са тук, сър, и ви съветвам да ги прочетете. — Посочи картата на масата пред граф Ричард. — Ние се намираме тук, а някъде тук… — пръстът му се измести на около шестдесет мили нагоре по картата — би трябвало да се сблъскаме с първата сериозна отбранителна позиция. Ако това, което пише Субаи, е точно, за да стигнем до Илит, ще трябва да платим адска цена.

— Приемам, че сте обмислили всички възможности, десанта на Свободните градове и атаката от запад, опита за десант извън залива и останалото?

Ерик кимна:

— Ще поискам да ми доложите по-късно за тези отхвърлени възможности, само за да не би да мога да измисля нещо, което двамата с Оуен сте пропуснали, но съм сигурен, че не сте пропуснали нищо. Ако приемем, че това е така, какво ще правим?

— Искам да взема патрул, да отида на север и да видя докъде ще мога да стигна преди нещата да станат гадни — отвърна Ерик. — Искам да видя това, което е видял Субаи, милорд.

Графът дълго не каза нищо — умът му претегляше възможностите.

— Изпращам писмо до принц Патрик, с което го моля да ме освободи от тази длъжност, но дотогава предполагам, че се налага да действам като командир — каза накрая. — А ти ще направиш следното. Прати хадатските планинци нагоре по десния фланг. Те могат да се движат през хълмовете по-добре от всички, с които разполагаме. Накарай ги да тръгнат веднага. После прати отряд от твоите Пурпурни орли по левия фланг, покрай брега, но скришом. След това, утре призори, искам двамата със сина ми да поведете конен патрул нагоре по главния път. Постарайте се да сте колкото може по-шумни и непредпазливи.

Ерик кимна.

— Това ще отмете всеки, които се опита да постави засада.

— Ако боговете са добри, всички би трябвало да влезете в Илит едновременно и да вдигнете по халба ейл. Боговете обаче напоследък са стиснати откъм добрина към Кралството. — Вдигна очи и видя, че Ерик още стои пред него. — Е, тръгвай, свободен си — или каквото там се полага да кажа.

Ерик се ухили на стареца.

— Слушам, сър. — Отдаде чест и излезе.

Талвин даде знак и Даш му махна в отговор през отворената врата. После посочи, че Талвин и мъжете с него трябва да заобиколят следващото каре и да се озоват зад тези, които преследваха. Целта им бяха четирима души, които очакваха петия през последния половин час и се бяха събрали в един двор зад изоставен дюкян в бедняшкия квартал. Талвин изчезна в нощта с хората си.

С помощта на Шегаджиите, на Даш му беше нужна една седмица, докато открие мястото на срещата. Талвин беше набелязал трима души, вероятно кешийски агенти, а четвъртият беше или поредният агент, или техен наемник. Даш бе подслушал достатъчно откъслеци от разговора им и знаеше, че вече нервничат и че скоро ще се махнат, ако човекът, когото чакат, не се появи.

Искаше Талвин и двамата полицаи с него да се готови да се приближат от другата страна на двора, през счупената ограда до задънената уличка. Даш и мъжете с него се намираха в един стар дюкян, накачени по гредите под тавана.

Даш им махна и тримата бързо и безшумно се смъкнаха на пода.

— Няма да дойде — каза един от четиримата наблюдавани, мускулест мъж, облечен като ратай. — Трябва да се пръснем и да се срещнем някъде утре.

— Може да са го хванали — отвърна втори; беше слаб и изглеждаше опасен: носеше сабя и кама.

— Кой? — попита първият.

— Кой според тебе? — подхвърли другият. — Хората на принца.

— Май са станали по-бързи, отколкото бяха — чу се глас откъм съседната сграда. — За малко да ви спипат.

— Какво искаш да кажеш? — попита първият.

— Видях полицаи. Преди малко се отдалечиха от сградата. Даже надникнаха през вратата. Сигурно просто не са ви видели.

Даш реши, че точно сега е моментът. Извади сабята и изскочи от скривалището. Тримата полицаи хукнаха след него. Първият мъж се обърна да побегне и се натъкна на Талвин, който бе запречил една голяма дупка в оградата.

— Хвърлете оръжията! — заповяда Даш.

Четирима от мъжете хвърлиха оръжията, но слабичкият, този, когото Даш бе преценил като най-опасен, извади сабята и камата си.

— Бягайте! — извика той на приятелите си и за да им спечели време, нападна Даш.

Даш знаеше как се отбива такова нападение, но човекът пред него се оказа много добър. Един от полицаите му се опита да му се притече на помощ, с което за малко щеше да причини смъртта му.

— Назад! — извика Даш и отскочи встрани. Полицаят се дръпна. Талвин пристъпи зад слабия мъж и го удари с все сила по тила с дръжката на меча си. Даш се обърна към полицая и изрева:

— Ей така трябва! Удряш ги отзад! А не да се пречкаш! Разбра ли?

Полицаят кимна смутено. Даш се обърна към заловените мъже. Петият, този, който се бе появил последен, му се стори познат. Даш го огледа и каза:

— Познавам те! Ти си чиновник от двореца!

Мъжът го изгледа ужасено.

— Да отведем тая пасмина в двореца за разпит… ако наредите, шерифе — каза Талвин.

Всички разбираха, че Талвин е по-особен случай, но никой досега не казваше нищо. Даш, Талвин, и другите петима полицаи наредиха на двама от пленниците да вдигнат своя изпаднал в несвяст приятел и ги поведоха към двореца.

— Не са кешийци — каза Талвин.

— За кого работят тогава? — попита Даш.

Бяха в неговата стая, неизползвана, откакто го направиха шериф.

— Мисля, че работят за кешийците, но самите те може и да не го знаят.

Бяха изолирали пленниците в пет отделни стаи в двореца, — Даш искаше всеки да бъде разпитан поотделно. Талвин беше поговорил накратко с всеки от тях преди да започне сериозният разпит.

— Имаме един интересен случай, Пикни, чиновникът от кабинета на принца. Останалите са… странни. Един скитащ наемник, един хлебар, един коняр и един зидар.

— Не приличат на хора, които бих избрал за конспирация — отбеляза Даш.

— Мисля, че са будали — каза Талвин. — Никой от тях няма ум и колкото буболечка. Пикни обаче ме тревожи.

— Мене би ме поразтревожил малко онзи със сабята…

— Дегарден — подхвърли Талвин. — Онзи, който има честта да се опита да те убие.

— Дегарден — повтори Даш. — Беше готов да се опита да се измъкне с бой, вместо да се остави да го пленят.

— Или се надценява със сабята, или е точно толкова глупав, колкото мисля.

— Може да е глупав — отвърна Даш, — но за разлика от другите трима, не е от тия, които бих нарекъл „мирни“ граждани. Прилича ми на човек, който знае пътя си през задни улички и канали. Може да е някой от ония, дето ни създават неприятности в Бедняшкия квартал.

Талвин кимна.

— Е, да ги поизстискаме и да видим какво може да измъкнем.

— Добре. Аз мисля да поспя малко в собственото си легло. От месец не съм го правил.

— Между другото — каза Талвин, — в края на седмицата трябва да напусна.

— Така ли? — отвърна му с усмивка Даш. — Лош ли съм като работодател?

— Херцог Руфио пристига.

— Потвърдено ли е, че той ще е херцогът на Крондор?

— Не публично — отвърна Талвин. — Все едно не си го чул от мен.

Даш му махна и Талвин излезе. Младежът си свали обувките, изтегна се на леглото и се удиви колко мек е дебелият дюшек под него, сравнен със сламата в дъното на затвора.

Зачуди се дали да не си го вземе там… и заспа.

Събуди се, когато някой почука на вратата му.

— Кой е? — попита той сънено и стана да отвори.

— Трябва да поговорим — каза Талвин.

Даш му махна да влезе.

— Колко съм спал?

— Няколко часа.

— Малко е.

— Имаме сериозен проблем.

— Какво? — попита Даш, вече напълно буден.

— Ония петимата са подведени будали, точно както подозирах, но работят за някого вътре в двореца, и доколкото разбирам, той е агент на Кеш.

— В двореца?

Талвин кимна.

— Чиновникът е убеден, че е свързан с бизнес интереси… смята, че може да е старият ти работодател Рупърт Ейвъри.

— Едва ли — отвърна Даш. — Когато Ру иска да научи нещо, просто пита. Короната му дължи толкова злато, че обикновено му го казваме.

— Знам. Той е много свързан с теб, с фон Даркмоор и други. Но Пикни е убеден в това. Дегарден пък, от друга страна, мисли, че работи за контрабандисти от Дърбин.

— Давай накратко.

— Тези петимата, а сигурен съм, че има и други, са събирали информация за разположение на ресурси, на войници, състоянието на отбранителните съоръжения, всяка възможна информация, която би искал да получи един противник. Предавали са я на някого вътре в двореца.

— Странно. Мога да разбера някой в двореца да подава информацията на някого отвън, но отвън навътре?

— Точно това озадачи и мен, но фактът е, че човекът в замъка, на когото са донасяли, не е от хората на Патрик.

— А кой?

— Човек, който е работил тук преди Патрик да пристигне, и е останал, след като Дуко замина. Човек, който, изглежда, е бил навсякъде, когато на някой му потрябва помощ с документи или съобщения. Малар Енарес.

— Богове! Онзи слуга, когото срещнахме в горите миналата зима. Твърдеше, че е от Долината.

Талвин поклати глава.

— Ако можехме да се доберем до документите на дядо ти, обзалагам се, че щяхме да намерим името му в списъка на агентите на Велики Кеш.

Даш изведнъж се притесни за брат си.

— Трябва да разбера дали в порт Викор през последните няколко дни са пристигнали съобщения от Дуко.

— Енарес тръгна с брат ти, нали?

— Да — каза Даш. — Ако е кешийски агент и вече не е заминал за Кеш, за да ги уведоми колко зле са нещата в града, значи е в порт Викор и прави още по-големи бели.

— Предупреди Дуко и ако брат ти е пристигнал жив и здрав, кажи ми.

— Значи напускаш полицията? — попита Даш, след като нахлузи ботушите си и пристъпи към вратата.

— Да. След като новият херцог поеме службата си, ще трябва да възстановя щетите, нанесени от войната. Има агенти, които са ми донасяли и които не знаят, че още съм жив. Има агенти, за които не знам дали вече не са мъртви. Дядо ти имаше удивително извратен ум и направи нещо невероятно. Може да ми струва остатъка от живота, но рано или късно ще възстановя мрежата му.

— Е, докато аз съм шерифът на Крондор, ако ти потрябва помощ, обади се.

— Разбира се — каза Талвин.

Талвин тръгна към стаите, в които държаха пленниците, а Даш забърза към кабинета на рицар-маршала, където се събираха всички военни донесения преди да бъдат препратени до принц Патрик или на север до лорд Грейлок. Дано Джими да беше изпратил вест.

Полузадрямалият чиновник вдигна глава.

— Да, шерифе?

— Има ли някакво съобщение от порт Викор през последните един-два дни?

Чиновникът прегледа дългия свитък, в който се записваха последните донесения, и каза:

— Не, сър, нито едно от пет дни.

— Ако пристигне, уведомете ме веднага. Благодаря. — Обърна се и тръгна към стаята си. Погледна навън и видя, че слънцето е изгряло. Заряза цялата си умора, обърна се и тръгна към двора, а оттам — към затвора при Новия пазар. Много беше работата и не можеше да чака, докато той тъне в тревоги за брат си.

— Шериф Паленце — чу се глас зад прозореца.

Даш се събуди. Беше прекарал дълъг ден, опазвайки мира в града, и беше заспал в стаичката в дъното на стария хан.

— Трина? — тихо попита той, стана и надникна през кепенците. Отвори ги и видя лицето на младата жена, осветено от луната.

Остана така — ухилен до уши и по долни гащи. Ризата, панталоните и ботушите му лежаха скупчени до сламеника.

— Защо имам чувството, че си дошла под прозореца ми, понеже искаш да си с мен?

Тя му отвърна с усмивка, огледа го и каза:

— Хубаво момченце си, шериф Паленце, но мъжете, които ми харесват, са с малко повече опит.

Даш започна да се облича.

— Имам чувството, че съм с повече опит от мъже три пъти по-големи от мен. Колкото и да ми харесва да си бърборя с теб, защо все пак ме събуди?

— Имаме проблем.

Даш вдигна сабята си, подаде й я, после се хвана ловко за перваза на прозореца, скочи до Трина и попита:

— Ние, в смисъл „ти и аз“ или в смисъл „Шегаджиите“? — Взе си сабята и я запаса.

— В смисъл целият Крондор — отвърна тя. После внезапно се наведе към него и го целуна по бузата. — Не се подигравах, като ти казах, че си хубав.

Даш я придърпа към себе си и я целуна страстно. После каза:

— Познал съм много жени, въпреки младостта си, но като теб няма друга. — Вгледа се за миг в очите й и добави: — Обади ми се, като събера повече опит.

— Аз съм крадла, а ти — шерифът на Крондор. Страшна двойка, нали?

Даш се ухили.

— Разправял ли съм ти за дядо ми?

Тя раздразнено поклати глава.

— Нямаме време за това.

— Какъв е проблемът?

— Открихме онази сган, дето използва каналите. Може би те са убили хората ти.

— Къде?

— Близо до мястото, където намериха Кърби, малко над Петте краища. Има една голяма табакчийница, изгоряла до основи при битката, но е с голямо мазе и изход към залива и обичайните оттоци на каналите.

— Искам да видя.

— Така си и мислех.

Той тръгна, но Трина го спря.

— Даш?

Той се обърна.

— Какво?

— Старецът.

— Как е той?

Тя леко поклати глава.

— Малко остава.

— Лошо…

Тъгата, която изпита от това, че братът на дядо му умира, го изненада.

— Къде е?

— На безопасно място. Не иска да те види.

— Защо?

— Не иска да вижда никого освен мен и още един-двама.

Даш помълча, после попита:

— Кой ще го замести?

Тя се ухили.

— Да го кажа на шерифа?

Даш отвърна сериозно:

— Ще ми го кажеш, щом ви сполети беля.

— Ще си помисля.

Забързаха в нощта и когато стигнаха изоставения северен квартал на града, близо до старите табакчийници и кланици, Трина го преведе през няколко задънени улички и изоставени сгради. Даш си припомни целия маршрут и си даде сметка, че Шегаджиите са го разчистили добре, за да могат бързо да избягат, ако им се наложи.

Стигнаха до редица опустошени от пожарищата съборетини, от които бяха останали само тук-там по някоя стена или част от покрив, до един широк каменен канал, който се наводняваше в дъждовния сезон или се пълнеше през шлюза от реката, обграждаща североизточния край на града. Сега шлюзът бе унищожен и в каменното корито течеше само малка вада. Трина ловко я прескочи и Даш я последва, възхитен от пъргавината й. Тя носеше мъжка риза, черно кожено елече, плътен клин и високи ботуши. Личеше, че е и силна, и бърза.

Трина се запъти право към голямата зейнала тръба на отсрещния бряг. Беше стара, глинена, стегната с тежък железен обръч. От глината се бяха отчупили парчета и на горния ръб се виждаха три стъпки издадени навън железа. Трина се засили, скочи, хвана се за тях, шмугна се вътре и изчезна от очите на Даш.

Той изчака малко и повтори скока й. Прехвърча над парчета счупени глинени съдове, стъкла и ръждясал метал. Стъпи зад Трина и каза:

— Не е обичайната смет, която би очаквал човек.

— За да откаже любопитковците — каза тя и продължи навътре.

Даш я последва.

Навлязоха в мрежата от канали. Трина го водеше уверено, въпреки че през изгорелите постройки над тях почти не се процеждаше светлина. При първия завои надясно тя зави и спря, опипа и извади фенер. Даш се усмихна, но си замълча. Системата все още не беше променена.

После поведе Даш по каналите. Стигнаха стока на две големи тръби, сливащи се в трета, с две по-малки — макар да бяха достатъчно големи, за да може човек да пропълзи през тях. Това бяха „Петте краища“. Трина посочи лявата малка тръба и когато Даш приклекна за скок, прошепна:

— Има жица.

Даш се промуши внимателно и продължи бавно в тъмното — опипваше пред себе си да не би да има и други аларми. Трина щеше да го предупреди, ако знаеше за такива, но дядо му беше набил в главата му, че който приема подобни ситуации на вяра, обикновено става труп.

Напредваше педя по педя и усети, че си мисли за Трина. От петнадесетгодишен беше познавал много жени — и поради чара си, и заради това, че беше благородник, а и защото беше внук на най-властния човек след краля в държавата. Два пъти бе изглупял дотолкова, че да си въобрази, че е влюбен, но и двата пъти чувството бе отминало бързо. Но нещо в тази жена пленяваше въображението му. От доста време не бе лягал с жена, но тук имаше нещо повече и той се зачуди дали обстоятелствата някога ще позволят да мине границата на нехайния флирт.

Даш замръзна. Беше сам в тъмното, търсеше капани, а умът му се беше залисал по някаква си жена. Сгълча се и чу в ума си гласа на дядо си. Старецът щеше много да му се кара за такава разсеяност.

Пое си дълбоко дъх и продължи. След малко чу отпред някакъв звук. Беше само смътен шепот, но Даш изчака. Шумът се повтори, той напрегна слух и с усилие долови тих разговор.

Придвижи се една-две стъпки напред и изведнъж спря. Усети нещо пред себе си. Протегна предпазливо ръка и напипа жица. Изчака, вслушвайки се за аларма — звук, глас, нещо, което да му каже, че е предупредил оня, който е поставил тази жица през тръбата. Беше тихо. Той си дръпна ръката и отново зачака.

Докосна жицата отново, колкото може по-леко, и прокара пръст по нея надясно. Напипа малка метална халка, забита в стената на тръбата — там жицата беше вързана. Пръстът му пробяга наляво и стигна до друга халка — жичката беше вдяната през нея и продължаваше в неговата посока.

Той опипа над и под жицата, за да се увери, че няма и втора, после легна, пропълзя по пода, изправи се и продължи предпазливо.

Скоро видя пред себе си смътна светлина и тръгна към нея. Пак чу гласовете и продължи още малко напред.

Стигна до широк басейн за оттичане на вода, с голяма решетка отгоре, и чу над себе си тропот на ботуши. Ако се съдеше по вонята в този край на тръбата, мъжете явно го използваха, за да се облекчават, и нямаха достатъчно вода, за да го отмият.

— Какво е това? — чу се глас отгоре и Даш замръзна.

— Месо. С подправки и лук, печено в хлебна кора. Взех го на пазара.

— Какво месо?

Даш пристъпи напред внимателно.

— Телешко. Какво друго да е? — чу се другият глас.

— На мен ми прилича на конско.

— Че по какво позна?

— Дай да го опитам и ще ти кажа.

Даш погледна нагоре и видя два ботуша, крака на стол и решетка.

— Крава или кон, има ли значение?

— Щото си огладнял. Защо не си взе нищо за ядене?

— Не знаех, че ще чакаме тук цял живот.

— Може другите да ги е сполетяла беда.

— Може, но заповедта е достатъчно ясна. Да чакаме тук.

— Взе ли поне карти?

Призори Даш се смъкна от тръбата при Петте краища. Малко се разочарова, че Трина не го чака. Знаеше, че сигурно е тръгнала веднага след като той се бе напъхал в тръбата, но все пак съжали — съвсем неуместно с отчаянието, което изпита от това, което беше открил.

Не биваше да се бави, затова забърза обратно по тръбите към затвора при Новия пазар. Щом се прибереше там, щеше да се преоблече и да иде в двореца. Работата не беше за шерифа и полицаите му, а за Браян Сълдън и армията.

Даш се помъчи да се успокои. Ако това, което бе чул, беше вярно, то означаваше само едно: в града се подготвяше ядро от войници. Войници, които щяха да се появят в стените на Крондор. И то скоро.

21.Загадки

Вратата се отвори.

Накор влезе, поклати глава и рече:

— Не, не и не. Това няма да стане.

Рупърт Ейвъри вдигна очи от разгърнатите пред него планове. Стоеше върху наскоро възстановения под на някогашното кафене на Барет и наблюдаваше как работниците поправят стените и тавана.

— Какво няма да стане, Накор?

Накор вдигна глава, изненадан, че са го заговорили.

— Какво? Кое няма да стане?

Ру се засмя.

— Каза, че нещо нямало да стане!

— Нима? — попита Накор изненадано. — Странно.

— Хайде стига — засмя се Ру.

— Добре де — каза Накор. — Обаче ми трябва нещо.

— Какво?

— Трябва да пратя съобщение до един човек.

— И кой е той?

— Пъг.

Ру му махна да се отдръпне от работниците и каза:

— Я дай по-подробно.

— Нощес сънувах сън — каза Накор. — Рядко ми се случва, затова когато сънувам, гледам да съм внимателен.

— Добре — каза Ру. — Дотук разбрах.

Накор се ухили.

— Едва ли. Но все едно. Става нещо. Има три парчета, всички са отделни, но са едно и също. И всички изглеждат като да са уж едно, но пък сякаш са друго. И след тая странна работа, дето стана, трябва да поговоря с Пъг.

— Вече не схващам.

— Няма нищо — каза Накор и го стисна успокоително за рамото. — Да знаеш къде е Пъг?

— Не. Но мога да попитам в двореца. Някой може да знае. Ти нямаш ли някой магически… номер, с който да привлечеш вниманието му?

— Може би. Но не знам дали си заслужава.

— Не искам и да знам — каза Ру.

— Не ти и трябва — съгласи се Накор. Огледа се, сякаш чак сега забелязваше работата, която се вършеше. — Това пък какво е?

— Никой не е виждал стария собственик след падането на града, така че или е умрял, или не се връща. Дори да се появи, ще се спазарим. — Ру махна с ръка. — Опитвам се да го възстановя точно както беше преди войната. Много го обичам този град.

— Че как не! — Накор се ухили. — Доста забогатя тук.

Ру сви рамене.

— Отчасти и това, но по-важно е, че тук създадох себе си.

— Дълъг път измина — каза Накор.

— Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Жена ти как е?

— Наедрява. — Ру посочи корема си и се ухили.

— Чух, че си пристигнал в града с лорд Вазарий от Квег като пленник.

— Не ми е пленник.

— Добра ли е историята?

— Много.

— Хубаво. Но ще ми я разкажеш някой друг път — сега ми трябва Пъг.

— Виж какво — каза Ру. — Я дай да идем в затвора при Новия пазар да навестим Даш Джеймисън.

— Става — каза Накор.

Излязоха.

Градът бавно се връщаше към живота, какъвто го знаеха отпреди войната. Всеки ден се възстановяваше по някоя сграда и се отваряше по някой дюкян. Мълвата говореше, че до седмица от Кеш ще пристигне керван, първият след боевете. Тъй като официално не беше обявена война, търговията между Кралството и Кеш се възстановяваше. Ако Гилдията на Коработрошачите можеше да продължи с ваденето на корабите, до следващото лято заливът щеше да стане плавателен, а до следващата година — напълно възстановен.

— Градът е като човек, виждаш ли? — подхвърли Накор.

— Доста понабит — съгласи се Ру, — но се съвзема.

— Нещо повече — каза Накор. — Някои градове нямат… не знам как точно да го нарека, идентичност може би. Чувство за нещо различно. Като много от тия в империята. Много стари градове, с голяма история, но всеки ден е като следващия. В сравнение с тях, Крондор е много живо място.

Ру се засмя.

— Може и така да се каже.

Стигнаха пазара и видяха затвора, светнал от прясната боя и с решетки по всички гледащи навън прозорци. Щом влязоха през вратата, завариха някакъв намусен чиновник, който вдигна глава и попита:

— Да?

— Търсим шерифа — каза Накор.

— Навън е, на пазара някъде. Извинете. — Наведе глава и се залови отново с бумагите си.

Ру махна на Накор да излязат. Спряха на вратата и загледаха гъстото човешко гъмжило. Продавачите се бяха подредили по сергиите, а външният край на пазарището беше пълен с разпънати пъстри одеяла с подредена по тях стока, коли, натоварени с продукти, и мъже, понесли табли със стока.

— Може да е навсякъде — каза Ру.

Накор се ухили.

— Знам как да му привлека вниманието.

Ру го хвана за рамото.

— Чакай!

— Какво?

— Познавам те, приятелю. Ако си намислил да вдигнеш скандал, тъй че да дотичат всички полицаи по пазара, откажи се.

— Но ще свърши работа, нали?

— Има една стара поговорка…

— Много поговорки има. Коя точно имаш предвид?

— Да не удряш с брадва, за да убиеш муха на носа на приятел.

Накор се разсмя.

— Знам я.

— Хубаво. — Въпросът е, че трябва да намерим Даш, без да вдигаме скандал.

— Добре — каза Накор. — Води.

Навлязоха в човешката гмеж. Населението в Крондор бе все още наполовина отпреди, но въпреки това пазарът изглеждаше претъпкан, защото хората се тълпяха тук.

Тръгнаха от фургон на фургон. Продаваха се тикви, царевица, чували със зърно и даже ориз от Края на сушата, плодове, вино и ейл и каква ли не готова храна. Накор закиха, щом минаха покрай един продавач на пакашка — хлебен джоб, пълен с месо, лук, пипер и люти чушлета.

— Тоя е сложил толкова люто, че очите ми ще изхвърчат — изсумтя исаланецът.

Ру се засмя.

— Някои обичат месото лютиво.

— Отдавна съм разбрал — каза Накор, — че прекалените подправки обикновено прикриват лошо месо.

— Баща ми пък казваше — отвърна Ру, — че ако подправките са достатъчни, е все едно какво е месото.

Накор се засмя.

На ъгъла видяха група мъже, застанали пред един голям фургон — подвижна пивница. В двата края на фургона бяха поставили две бурета и дъската върху тях служеше за тезгях. Двайсетина души пиеха и се смееха. Когато Накор и Ру приближиха, те се смълчаха и изчакаха двамата да подминат.

— Странно — каза Накор, след като продължиха по улицата.

— Кое?

— Онези там.

— Какво им е странното?

— Обърни се и ми кажи какво виждаш.

— Ами работници. Пият.

— Погледни по-внимателно.

— Какво искаш да кажеш?

Ру се почеса по брадичката и добави:

— Прав си. Има нещо странно, но не мога да кажа какво е.

— Първо, това не са работници — каза Накор. — Облечени са като работници, но не са. Войници са.

— Войници? Защо войници?

— За твоята работа не стигат работници, нали?

— Да — каза Ру. — Не стигат.

— Тогава какво търсят тук работници? Да пият ейл по това време?

— Ами… — Ру замълча, после каза: — По дяволите. Мислех, че просто обядват.

— Това е второто нещо. До обяд има цели два часа. А забеляза ли как спряха да говорят, щом се приближихме? И как всички ги заобикалят отдалече?

— Да. Значи въпросът е какво търсят тук войници, облечени като работници, и да се напиват още от заранта?

— Не това е въпросът — рече Накор. — Те стоят тук, облечени като работници, и се напиват от заранта, за да помислят хората, че са работници и се напиват от заранта. Въпросът е защо се опитват да накарат хората да помислят, че са работници, които…

— Разбрах — прекъсна го Ру. — Дай да намерим Даш.

След малко видяха няколко души с червени ленти на ръцете — водеше ги Даш. Той каза на хората си да продължат и попита:

— Какво има?

— Кажи на прадядо си, че искам да говоря с него — отвърна Накор. — Но преди това… ей при оня фургон има едни хора… Облечени са като работници, но не са работници.

Даш кимна.

— Знам. Има няколко такива групи из пазара.

— О? — каза Ру. — Знаеш?

— Що за шериф щях да съм, ако не знаех?

— Като всички други — каза Накор. — Все едно, щом знаеш за тия, можем да поговорим за Пъг.

— Какво?

— Трябва да го видя.

Даш присви очи.

— И какво искаш да направя?

— Ти си му роднина. Как се свързваш с него?

Даш поклати глава.

— Не го правя. Татко може да е имал някакъв начин, но не ми го е казвал. Нито на Джими — иначе щях да знам. Баба трябваше само да си затвори очите.

Накор кимна и каза:

— Знам. Гамина можеше да говори с него от другия край на света.

— Мислех, че ти ще имаш някакъв начин — каза Даш.

— Не го виждам толкова често, освен когато не сме на острова. Може би е там. — Накор се обърна към Ру. — Можеш ли да ми заемеш един кораб до Острова на чародея?

— Ако не си забелязал, там бушува истинска война! — каза Ру. — Кораб на Свободните градове може и да преплава оттам, без да го спрат, но кралски кораб ще налети или на квегански пирати, или на кешийски кораби, или на кораби на Фадавах. Мога да ти дам един кораб, но цяла флота не мога.

— Не ми трябва флота. Един кораб стига.

— А враговете?

— Не се безпокой — ухили се Накор. — Имам си номера.

— Добре — каза Ру. — Но какъв е проблемът?

— О, не ти ли казах?

— Не. — Ру погледна Даш, но той само сви рамене.

— Е, то трябва да се види — каза Накор и тръгна, без да го интересува дали ще го последват.

Ру погледна Даш и каза:

— Май наистина трябва да видим за какво става дума.

Забързаха след Накор и стигнаха чак до източната порта.

— Трябваше коне да вземем поне — задъхано каза Ру.

— Нямам кон — каза Накор. — Някога имах — красив черен жребец, но той умря. Това беше, когато бях Накор Синия ездач.

— Какво искаше да ни покажеш? — попита Даш.

— Ей това — каза Накор и посочи статуята, вдигната преди седмица.

Пред статуята се бяха струпали десетина души, оглеждаха я и ръкомахаха.

Даш и Ру свиха от пътя и отидоха да видят какво толкова гледат.

— Какво е това?! — възкликна Ру.

По лицето на статуята се виждаха две червени резки, точно под очите, набраздили иначе съвършения лик.

— Прилича на кръв! — ахна Даш.

— Кръв е — каза Накор. — Статуята на Господарката плаче с кървави сълзи.

— Пак някой номер, нали? — попита Ру.

— Не! — възрази Накор. — Не бих се унизил с евтини номера, не и когато става дума за Господарката. Тя е Богинята на Доброто и… е, просто не бих го направил.

— Добре — каза Даш. — Ще ти повярвам. Но какво го причинява?

— Не знам — отвърна Накор. — Но това е нищо. Трябва да видите другото.

Забърза се отново. Даш и Ру се спогледаха и Даш каза:

— Нямам търпение да видя какво е другото.

Отново тръгнаха след бързащия дребосък. Влязоха през градските порти, минаха през източния квартал и обратно, чак до пазара. Само че този път отцепиха през пазара на юг и продължиха към Храмовия площад.

— Защо не се случиха тия две чудеса едно срещу друго? — изпъшка Ру.

— Представа нямам — изпъшка и Даш.

Стигнаха празния участък между храмовете на Лимс-Крагма и Гуис-ва. Бяха се събрали жреци от околните храмове и гледаха струпалата се пред една грамадна шатра тълпа.

Откъде Накор беше намерил шатрата, Даш нямаше представа. Вчера я нямаше, а днес — огромен павилион, с достатъчно място да събере двеста души.

Даш почна решително да си пробива път през тълпата. Някои започнаха да възразяват, но после видяха червената лента. Щом се добра до входа, с Накор и Ру на стъпка след него, Даш спря и зяпна.

— Богове! — промълви Ру.

Точно зад входа, с гръб към тях, седеше Шо Пи — и до него още петима-шестима послушници. А в центъра на шатрата бе младата Алийта. Само че тя нито стоеше, нито седеше. Беше в поза точно като на Шо Пи: с кръстосани нозе и ръце в скута. И беше окъпана от ореол от чисто бяла светлина, която сякаш се излъчваше от нея и изпълваше шатрата със светлик. Но тя… се рееше на шест стъпки над земята.

Ру сложи ръка на рамото на Накор и каза:

— Ще ти дам кораб.

— Защо прадядо ми? — прошепна Даш. — Защо не попиташ духовниците от другия храм?

— Заради онова — отвърна Накор.

Точно под жената над земята се беше разстлало нещо. Даш и Ру не го бяха забелязали, когато влязоха, заради смайващата гледка с реещата се във въздуха жена. Но сега виждаха ясно, че във въздуха виси някаква чернилка, облак от нещо злокобно и вдъхващо ужас. И двамата изведнъж ги осени с пределна яснота: светлината от младата жена задържаше тази черна сила, пазеше я да не се разпространи.

— Какво е това? — прошепна Даш.

— Нещо много лошо — каза Накор. — Нещо, каквото не съм виждал през целия си живот. И нещо, за което Пъг трябва да разбере при първа възможност. Жреците скоро ще научат за него и тяхната роля е важна, но Пъг трябва да научи за това. — Погледна Даш в очите. — И то бързо.

Ру сграбчи Накор за ръката.

— Тръгваме веднага. Ще те кача на някой кораб, а ти ще кажеш на капитана къде искаш да те откара.

— Благодаря — каза Накор и подвикна на Шо Пи: — Грижи се за работите тук. И кажи на Доминик, че той командва, докато се върна.

И да го чу, Шо Пи не отвърна нищо. Щом излязоха от шатрата, Ру каза:

— Шо Пи винаги е с тебе.

Накор сви рамене.

— Така беше. Но вече не съм му учител.

— Откога?

Накор посочи през рамо.

— Откакто тя почна да плува във въздуха. Отпреди два часа.

— Разбирам.

— Нали това ти казвам.

— Какво ми казваш?

— Ами нали ме попита!

— Аз? — възкликна Ру. — Аз май те питам какво искаш да кажеш всеки път, когато те срещна.

— Когато влязох в кафенето и казах: „Няма да стане“, говорех за онова. За оная чернилка.

— Не знам какво е и не искам и да знам, но „няма да стане“ май е доста меко казано. Направо ме уплаши.

— Ще я оправим — каза Накор. — Веднага щом се добера до Пъг.

Стигнаха до кейовете и само след няколко минути една от лодките на Ру ги откара до един от най-бързите му кораби.

— Какво ще правиш, ако Пъг не е на Острова на чародея?

— Не се безпокой. Гатис ще ми го намери.

Накор се качи по въжената стълба, а Ру извика:

— Капитане! Вдигай платната и го откарай където ти каже!

— Ама господин Ейвъри! — викна капитанът. — Разтоварили сме едва наполовина.

— Имате ли продоволствие за две седмици по море?

— Имаме, сър.

— Значи вдигай платната.

— Слушам, сър — отвърна капитанът.

По палубата се разтичаха мъже, а Ру нареди на гребците да го върнат на брега. Когато стигна пристана, видя, че платната на кораба вече се изпъват, и пожела лек път на Накор. С попътни ветрове щеше да стигне Острова на чародея до седмица или дори по-малко. А като знаеше „номерата“ на Накор, не се и съмняваше, че такива ще има.

Не можеше да се отърси от чувството, че каквото и да ставаше в Крондор, то далеч надминава по сериозност всичките му планове за богатство и власт. Играта, която предстоеше да се развърне, не беше по силите дори на най-богатия човек в Западните владения и това го плашеше. Реши тази вечер да освободи работниците рано и да се върне в имението си. Там Карли надзираваше възстановителните работи и той изпитваше непреодолимо желание да прекара нощта с жена си и децата.

Джими чете докладите, докато очите му не се насълзиха. Стана и заяви:

— Трябва да изляза малко на въздух.

— Разбирам — каза Дуко. — Четеш от съмване.

Вещината на Дуко в писмената кралска реч се подобряваше и той вече можеше да чете заедно с Джими или да разбира, ако някой друг чете на глас, но съобщенията, които пристигаха, ставаха все по-важни и той искаше да е сигурен, че не греши.

Ефектът от това занимание беше двоен: първо, Джими в момента не можеше да види на повече от две стъпки пред себе си и, второ, той самият започваше все по-ясно да разбира стратегическото положение по южната граница на Кралството.

Кеш имаше план. Джими не беше сигурен какъв точно е този план, но беше почти убеден, че Кралството ще трябва да ангажира големи сили на две места — в Края на сушата и близо до Шамата на изток. Понякога имаше чувството, че е почти на път да предугади следващата стъпка на Кеш, но някак си просто не можеше да съчетае всичко в ума си.

От улицата долетя на галоп вестоносец, дръпна юздите на плувналия в пяна кон и извика:

— Сър! Съобщение от Шамата!

Джими слезе от стълбището и взе пакета. Занесе го вътре и Дуко каза учудено:

— Много бързо. Прочети го.

Джими прочете писмото и възкликна:

— Богове! Един от патрулите ни е забелязал бързо движеща се кешийска колона през прохода Тахупсет.

— Какво означава това? — попита Дуко.

— Проклет да съм, ако знам — каза Джими. Махна на един от ординарците в стаята да донесе карта и я разгъна пред херцога. — Проходът преминава от западното крайбрежие на Морето на сънищата. Част е от стария кервански път от Шамата до Ландрет.

— Но защо кешийците ще заплашват Ландрет, след като в Шамата имаме гарнизон, който може да ги удари отзад?

Джими се замисли за миг, после каза:

— Защото не са тръгнали за Ландрет: Искат ние да си помислим така.

— Къде отиват тогава?

Джими огледа картата.

— Те са твърде далече на изток, за да подкрепят някакъв ход при Края на сушата. — Показа на картата и продължи: — Ако свият оттук на запад, могат да излязат при нас, но ние сме твърде добре защитени с подкрепленията за Края на сушата тук.

— Освен ако не искат да ни отвлекат преди да ударят Края на сушата.

Джими потърка уморените си очи.

— Може би.

— Намерението да ни изолират от Края на сушата би било логично — каза Дуко.

— Стига да можеха. Но ще им трябват доста повече хора. Може би ако скришом превеждат части през… Имам опасение, милорд, и то никак не ми харесва.

— Какво?

Джими показа на картата.

— Ами ако колоната не тръгне на северозапад към Ландрет, а хване право на север?

— Това би ги довело дотук — каза Дуко. — Но ти каза, че не се опитват да ни заблудят.

— Но ако тръгнат право на север оттук — пръстът му се спря на едно петно на картата, — са на петдесет мили източно от обичайния ни патрулен маршрут.

— Там няма нищо — отбеляза херцогът.

— Няма нищо за отбраняване — каза Джими. — Но ако продължат право на север, ще хванат една планинска пътека ето тук. Част от стария кервански път от рудниците на джуджетата при Дорджин. А този планински път стига ето дотук. — Пръстът му се заби в картата.

— До Крондор?!

— Да — каза Джими. — Ами ако прекарват конници и пехота по този път от седмици? — Огледа още веднъж донесението. — Нито дума за знамена или други отличителни знаци. Могат да са отвсякъде от империята.

— Държат ни в позиционна война с частите, които сме свикнали да виждаме, а в същото време подвеждат части от вътрешността на империята…

— И взимат Крондор с мълниеносна атака.

Дуко се изправи, повика Матак и заповяда:

— Искам всички части да са готови за поход до час! — Обърна се към Джими. — Заповедта ме задължава да отбранявам Южните окрайнини. Затова ще запазя гарнизона, но ако си прав, на принца ще му трябва всеки войник, който можем да заделим в Крондор.

И с ефикасност, породена от опита, само за няколко минути приведе в действие целия гарнизон.

— Джими, колоната ще водиш ти и дано пристигнеш навреме. Защото ако си прав, Кеш ще удари Крондор всеки момент, а ако го вземат…

Джими разбираше дори по-добре от Дуко какво би означавало това. Кралството щеше да се окаже разцепено на две. Армията на Грейлок щеше да е вплетена в борба при Илит, армията на Дуко щеше да е принудена да удържа агресорите при Края на сушата, а гарнизонът в Шамата щеше да е принуден да стои на отбранителна позиция, за да предотврати удар при Ландрет. Ако Кеш вземеше Крондор, Грейлок щеше да изгуби цялата поддръжка по суша от юг, както и всякаква възможност за отстъпление. Щеше да се окаже заклещен между две вражески армии. А ако изгубеха армиите на Запада…

— До час ги повеждам — каза Джими.

— Добре. Защото ако Крондор падне, Западът наистина е загубен.

Тази бележка от страна на човек, опитал се да съкруши Запада само преди година, прозвуча малко иронично, но Джими беше твърде зает, за да го забележи. Върна се бързо в щаба и извика на първия ординарец, когото видя:

— Събери ми багажа и изведи коня ми от конюшнята!

Грабна един празен пергамент и седна на писалището, като изблъска писаря от стола му.

Не можеше да заповяда нищо на рицар-маршала на Крондор, но можеше да му изпрати съвет. Много изразителен „съвет“.

Така че написа:

Взе парче восък, нагря го и удари отгоре пръстена-печат.

Писарят, когото бе избутал, седеше и го гледаше втрещено. Джими се обърна към него и попита:

— Как се казваш?

— Хърбърт, сър. Хърбърт от Ръдърууд.

— Ела с мен.

Писарят се огледа слисано, но другите ординарци и чиновници в помещението мълчаха.

Минаха покрай Дуко, който все още гледаше през прозореца стягащите се за поход части, и Джими отведе мъжа до пристанището, където чакаше на котва кралски кораб.

Тръгна бързо по скърцащия трап и когато се качи на палубата, извика:

— Капитане!

— Да, сър! — отвърна му глас от мостика.

— Заповед! Откарай този човек на север.

Писарят стоеше на стълбата зад него. Джими посегна назад, сграбчи го за предницата на туниката и го бутна на палубата.

— Хърбърт, вземи това съобщение. Отплаваш на север, намираш армията ни и го връчваш на лорд Грейлок или капитан фон Даркмоор. Ясно?

Писарят се беше опулил и не можеше да проговори, а само кимна.

— Капитане, откарай този човек при лорд Грейлок. Той е някъде на юг от Квесторско око!

— Слушам, сър! — отзова се капитанът, обърна се и извика: — Вдигайте платната!

Джими остави стъписания Хърбърт на палубата и затича през градчето. Надяваше се, че снаряжението му вече е готово. Нямаше търпение да тръгне миг по-скоро и да стигне в Крондор. Брат му беше в Крондор и ако Грейлок не успееше да отведе частите си на юг навреме, всичко, което оставаше между Даш и погрома бяха няколко дворцови стражи, шепа градско опълчение и една още недовъзстановена крепостна стена.

Ерик извика:

— Удари пробива!

Катапултите от двете страни сипеха камъни и бали горящо сено. Свистяха огромни стрели на балисти, мъже падаха с писъци и гинеха.

Битката кипеше от призори предния ден, а нощта направи сцената адска. Врагът се бе окопал зад висока стена, над която бяха наредени платформите на бойните машини. Хиляди бяха загинали в строежа на това укрепление и мъртвите бяха оставени извън стената, непогребани. Вонята се носеше на мили пред първия ред ровове. Рововете бяха пълни с вода, над която бяха излели масло. Маслото беше запалено и хвърляше черна пелена по терена.

Граф Ричард се беше оттеглил на отбранителна позиция и се бе съгласил, че единственият подход е прекият. Ерик беше ръководил строителството на няколко масивни дървени моста, които трябваше да бъдат изтъркаляни по дървени трупи, изсечени от близката гора. Първата група ровове беше трудна за преодоляване, заради стрелбата с лъкове горе от стената, но бойците успяха да ги прехвърлят и припряно захвърляха пръст върху маслото, потушавайки огъня.

За щастие на кралските сили, когато се добраха до стената, тя се оказа дървена. Беше построена великолепно и много здрава, но след като беше от дърво, можеше да бъде свалена. Немалко мъже загинаха, сечейки с тежки брадви по ключови места, а когато работата им най-сетне приключи, през проломите бяха хвърлени вериги с железни пръти. Прътите се препречваха, след като ги дръпнеха, после започваха да теглят веригите с товарни коне.

Бяха смъкнали широк дванадесет стъпки участък от стената и сега кралските сили се изливаха през този отвор. Ерик изчака, докато отворят огромните порти, затварящи пътя, за да поведе през тях конницата си.

Портите изведнъж потрепериха, после зейнаха и Ерик заповяда щурм. Пришпори коня си и той скочи напред.

Очите на Ерик сълзяха от пушека, но той ясно видя какво има от другата страна на портите и извика припряно да спрат.

Пехотинците му се бяха счепкали в ръкопашна схватка по бойниците.

— Слизай! — извика той на хората си. — След мен!

Затича през портата и мъжете зад него видяха какво го е накарало да спре щурма. Точно зад портата имаше дълбока десет стъпки яма с наострени дървени колове. Портата беше само с шест стъпки по-широка от ямата, по три от всяка страна, така че спешени можеха да я заобиколят, но не и на коне.

Ерик подкани мъжете през дима, примига да махне сълзите от очите си и извика:

— Откъде идва този пушек?

— Ей оттам — отвърна му познатият глас на Джедоу Шати.

Ерик погледна натам, където сочеше приятелят му.

— Проклятие.

Да, проклятие и пак проклятие.

На сто разкрача по пътя се бяха строили в бойни редици хиляди мъже, с офицери и конница на двата фланга и в тила. Виждаха се още катапулти, мангонели и балисти. Това не беше отбранителна позиция. Тази армия беше готова за атака.

Изведнъж Ерик осъзна какво предстои. Обърна се към стената и се сети, че ако бъде свалена назад, ще се получи масивен мост над рововете.

— Назад! — изрева той.

— Отстъпвай и се приготви! — извика Джедоу.

Ерик затича към чакащия го кон и се метна на седлото. Звукът на роговете и мъжките викове на пътя му подсказаха, че му предстои сражение с генерал Фадавах. И единствената мисъл, която го споходи, не беше за победа, а за оцеляване.

22.Осъзнаване

През леса безшумно се промъкваха мъже.

Субаи напредваше тихо, но целенасочено покрай речното русло. Повечето му хора бяха загинали, макар че двама може би бяха успели да преминат рида и да се спуснат по източните склонове на планините към Даркмоор. Молеше се да е така.

Преходът беше убийствен и продължи седмици. Първопроходците му притежаваха умения, несравними с никого на Мидкемия, освен елфите и Щурмоваците на Натал. Но укрепленията на Фадавах бяха защитени от нещо по-ужасно и от най-съвършения боен човешки опит: крепеше ги някаква тъмна магия, неведома за Субаи.

Това се разбра, след като преодоляха първите истински южни укрепления. Освен смъртта и погрома, навсякъде изпитваха някакво чувство на отчаяние, сякаш във въздуха бе надвиснала някаква миазма от болка и безнадеждност. И колкото повече на север напредваха, толкова по-непреодолимо ставаше това усещане.

Известно време виждаха част от крайбрежната отбрана, докато продължаваха на север, след като пътят за Квесторско око завиваше на северозапад. Когато стигнаха пътя от Квесторско око за Ястребово гнездо, се натъкнаха на още признаци за тъмни сили.

Северният хребет над пътя беше укрепен, а южният беше осеян с вонящи трупове. По самото било бяха набити дървени кръстове с приковани пленници. На лицата на всички се беше изписал ужас, показващ, че са издъхнали от рани, а не от слънцето и разпъването. Гърлата на повечето бяха прерязани, но някои бяха с изтръгнати сърца и гърдите им зееха кървави.

И мъртвите не бяха само мъже. Сред тази отвратителна гледка се мяркаха тела на убити жени и деца.

Двама от хората му умряха час след това, когато някакви ужасни на вид мъже с белези по бузите и сякаш обладани от нечовешка сила и решителност нападнаха лагера на Субаи. От сведенията, които беше чел за армията на Изумрудената кралица, той знаеше, че тези мъже най-вероятно са Безсмъртни. Първоначално почетна стража на владетеля на Ланада, те бяха обикновени войници, превърнати в зли създания с помощта на тъмни ритуали и упойващи отвари. Изумрудената кралица беше придала на тази сган още по-извратен облик, използвайки по един от тях всяка нощ в мъртвешки ритуал, за да продължи вечната си младост.

Смяташе се, че Фадавах се е отървал от тях, но ето че явно се появяваха по подстъпите към Ябон.

Следващата седмица ги преследваха и загинаха още двама, с което на Субаи му остана да заповяда на двамата си последни спътници да поемат на изток и да се доберат до Лориел, който все още се държеше от Кралството. Надяваше се, че са се измъкнали от преследващите ги воини.

Беше останал сам с надеждата, че един човек ще се промъкне по-лесно там, където двама ще бъдат забелязани.

В продължение на седмица се бе промъквал покрай патрули и лагери и всеки път, щом видеше поредния вражески отряд, увереността му, че Кралството има шанс да си върне Ябон, помръкваше. Теорията, че на Фадавах е останало само едно ядро от двайсет — двайсет и пет хиляди войници, беше погрешна. Предвид силите, дебаркирали при Сарт, и сметките колко е било нужно, за да се вземе Ла Мут, Субаи вече беше сигурен, че Фадавах разполага с поне трийсет и пет хиляди войници под своя команда.

Субаи разбираше, че ако това е така и ако Кеш продължи с пробивите по южната граница, задържайки там големи войскови части, Грейлок няма да разполага с достатъчно бойци, за да съкруши Фадавах. Връщането на Илит можеше и да е възможно, но цената щеше да е ужасна.

Не беше успял да се добере до Ябон. Градът беше обсаден и нямаше начин да приближи достатъчно, за да се опита да се промъкне. Беше обмислял дали да не опита към Тир-сог, но се озова зад вражеската линия и разбра, че ще е най-добре да удари към Небесното езеро, после покрай северния връх на Сиви кули надолу към лесовете на елфите.

Илюзии не хранеше. Два дни го бяха преследвали, след като почти бе достигнал Небесното езеро. Не знаеше дали мъжете зад него са от фанатиците на Фадавах, или ренегати, но знаеше, че се налага да отдъхне и да намери някаква храна.

Провизиите му се бяха изчерпали седмица след като бе изоставил окрайнините на Ябон. Намерил беше лешници и диви плодове, успя да хване с примка и един заек, но не беше ял от два дни, откакто го забелязаха преследвачите му. Отслабваше, губеше сила и не можеше да надвие повече от един или двама. Тези след него бяха петима или шестима, а това означаваше плен и смърт.

Промъкваше се по южния бряг на река Крудий, започваща от Небесното езеро. Знаеше, че скоро ще стигне леса, владение на елфите, а за да навлезе в него му трябваше разрешение. Знаеше също така, че това е единственият шанс да оцелее. Нямаше как да продължи през разлома към замъка Крудий или да рискува да тръгне на юг през Зелено сърце към гарнизона Джонрил.

Спря и се обърна назад. По скалите, на миля зад себе си, забеляза движещи се тъмни фигури. Погледна напред и видя брод.

„По-добър момент от този няма да има“, каза си.

Нагази във водата и видя, че стига до коленете му. В разгара на лятото нивото й беше най-ниско, но при пролетното топене или след порой нямаше да може да прекоси тук.

Беше стигнал до средата на коритото, когато чу зад себе си викове и разбра, че преследвачите му са го забелязали. Това усили решимостта му и той закрачи по-бързо, колкото и да беше изнемощял.

Беше вече на брега, когато мъжете след него стигнаха брода. Той не погледна назад, а се шмугна в горите. Съжаляваше, че е останал без лъка си. Беше гледал безпомощно, когато падна в скалистата урва горе в планините, преди две седмици. С лък можеше да ги спре.

Затича.

Светлината гаснеше и Субаи беше объркан, но знаеше, че общо взето се движи на запад. Внезапно един глас го сепна.

— Какво търсиш в Елвандар, човеко?

Субаи спря.

— Търся избавление. И нося съобщения — отвърна той, смъкна се на колене и положи ръце на тях, съсипан от умората.

— Кой си ти?

— Капитан Субаи на Кралските крондорски първопроходци и нося съобщения от Оуен Грейлок, рицар-маршал на Крондор.

— Влез, Субаи — каза елфът, появил се сякаш отникъде.

— Гонят ме — каза Субаи. — Хора на нашественика. И се боя, че до няколко мига ще са тук.

Елфът поклати глава.

— Никой не може да влезе в Елвандар неканен. Вече са отклонени и ако успеят да се измъкнат от леса, ще са на много мили оттук. Иначе ще се скитат, докато не измрат от глад.

— Благодаря, че ме покани.

Елфът се усмихна:

— Името ми е Аделин. Ще те водя.

— Благодаря — отвърна Субаи. — Нямам сили вече.

Елфът бръкна в кесията на колана си, извади някаква храна и каза:

— Изяж това. Ще те възстанови.

Субаи пое дара му — приличаше на комат твърд, спечен хляб. Захапа и устата му се изпълни с аромати: лешници, ягоди, зърно и мед. Задъвка лакомо.

Аделин каза:

— Чака ни още дълъг път. — И поведе Първопроходеца на запад, към Елвандар.

Ерик изми кръвта от лицето и ръцете си. Извън шатрата свиреха тръби и се носеше конски тропот. Ричард, граф на Макърлик, погледна картата и каза:

— Държим.

— Губим — отвърна Ерик.

Контранастъплението беше изтласкало назад обърканата кралска армия, докато Ерик не успя да изкара резервите да отблъснат щурма. Сега се намираха на пет мили южно от първоначалния сблъсък и падаше нощ. В шатрата влезе Леланд, синът на Ричард.

— Обръщаме ги. — Беше хубав младеж, деветнайсетгодишен, с буйна светлокестенява, почти руса коса и сини очи.

— Едва ли — поклати глава Ерик. — Оттеглят се до заранта. Пак ще ни ударят.

Младежът беше поривист и Ерик с удоволствие беше открил, че не изпадна в паника в разгара на битката. Официално беше младши офицер, прикрепен към рота войници от Таутън, оставена да прикрива армията на Запада, докато армията на Изтока се оттегляше. Но след като баща му бе поел командването, неофициално изпълняваше ролята на адютант на лорд Ричард и бе поел отговорността да отнася заповедите на предните части.

— Какво ще правим по-нататък? — попита Ричард.

Ерик изтри лицето си с кърпа, приближи и погледна картата.

— Окопаваме се. Джедоу! — извика през рамо.

След миг Джедоу Шати се появи.

— Ерик? — Но щом видя графа, се поправи: — Капитане? Имам честта, милорд.

Ерик му махна да влезе.

— Искам три диаманта, окопани тук, тук и тук — и посочи три точки по фронтовата линия. Без да чака повече обяснения и без да си прави труд да отдава чест, Джедоу се обърна и напусна.

— Диаманти? — попита Леланд.

На лицето на Ричард също се беше изписало любопитство. Ерик обясни:

— Стара кешийска формация. Вдигаме три укрепления, всяко с по двеста души вътре, вместо да се опитваме да правим едно голямо през пътя, което няма да успеем до съмване. Значи вдигаме три малки с форма на диамант по фронта. Вътре поставяме пиконосци, надграждаме насипа с щитове и заемат отбранителна позиция. Вражеската конница не може да ги помете лесно, а хората ще могат да се местят между върховете на диаманта.

— Така затваряме хората им между центъра и фланговете — каза Ричард.

— Да. Ако имаме късмет, ще се натикат там, а нашите стрелци ето тук. — Ерик очерта с пръст на картата линия зад диамантите — могат да превърнат в труп всеки заклещен противник. Поставяме стена от мечоносци с щитове пред тях в случай, че противникът нахлуе в голямо количество.

— А конниците ни? — попита Леланд.

— Те са по страните на външните диаманти. Ако имаме късмет, могат да предотвратят настъпа по фланговете, а ако врагът отстъпи, можем да ги хвърлим да го подгонят.

— А после? — попита Ричард.

— После… ближем рани, прегрупираме се и ще видим какво може да се направи.

През фронта се цедяха донесения от хората, оказали се зад вражеската линия, както и от такива, които бяха успели да се върнат и да запълнят празнините в знанията му за това, което е пред тях. Добавени към сведенията на Субаи, върнати от първите му двама куриери, те не вдъхваха оптимизъм на Ерик. Фактът, че никой друг от Първопроходците на Субаи не се бе върнал, също будеше песимизъм. А и при неясната представа за онова, което ги очакваше близо до Илит, предпазливият му нрав насочваше въображението му към най-мрачните възможности.

Доколкото можеше да се прецени, имаше не само огромна мрежа от укрепления по билото на всеки хълм и възвишение, но имаше и прокопани тунели, така че можеха да се придвижват подкрепления от едно място на друго, без да се излагат на вражеска атака. Ерик осъзнаваше заложения в целия този замисъл капан: ако се опитаха да подминат укрепленията, в тила му оставаха неизвестно количество противници, а да спре и да ги изкорени един по един означаваше да се откажат от всякаква надежда да смъкнат обсадата на Ябон.

Ерик поклати глава.

— Твърде съм уморен, за да мисля. Засега ми се струва, че единственият ни избор е да решим какво поражение да си изберем: или да се върнем и да се окопаем в Крондор, или да ни изколят, докато пробиваме на север.

— Не можем ли да получим подкрепление по море? — попита лорд Ричард.

— Може би, ето тук, стига да подминем Квесторско око. Има много заливчета и пясъчни ивици, където бихме могли да свалим хора, но нямаме достатъчно кораби, за да ги превозим, нямаме необходимите лодки за десант, а ако Фадавах постави хора по скалите, никой от нашите няма да стигне до пътя.

— Много безнадеждно звучи — каза Леланд.

— В момента го чувствам точно така. Малко сън и храна, и ще видим какво ще изпитвам утре сутринта, но така или иначе, няма да заключавам нищо, уповавайки се на чувства.

— За толкова млад човек, май си виждал доста война? — каза Ричард.

Ерик кимна.

— Още нямам двайсет и шест, но се чувствам състарен до костите.

— Почини си — подкани го Ричард.

Ерик кимна и излезе навън. Видя един войник в черната туника на Пурпурните орли.

— Шон, къде е лагерът ни?

— Ей натам, капитане — отвърна войникът и го подмина.

Ерик тръгна накъдето му посочиха и завари десетина души от старата му чета да разпъват шатрите си.

— Благословен да си, Джедоу — промълви той, като видя, че неговата вече е готова. Хвърли се на чакащата го постеля и след няколко мига заспа.

— Вдигайте тревога — каза Даш.

— Какво? — попита Патрик и на лицето му се изписа неверие.

— Казах, вдигайте тревога. Разпространете, че към града приближава кешийска армия и войниците, скрити в града, ще скочат и ще нападнат определените им позиции. Само че вместо да ударят нашите в тил, войниците ни ще ги очакват.

— Не е ли малко крайно? — попита Херцог Руфио, пристигнал наскоро от Родез. Даш го познаваше съвсем смътно от времето, прекарано в кралския двор в Риланон, и знаеше, че не е кой да е. Беше компетентен администратор, много добър военен съветник, добър ездач и майстор с меча — най-неподходящият човек за Крондор на ръба на кризата. Руфио можеше да се окаже превъзходен администратор в качеството си на монарх, обслужван от гениален пълководец. За нещастие, той можеше да разчита само на Патрик и Даш, а Даш съзнаваше, че сега ще трябва да импровизира и при това да го прави повече от гениално, иначе щяха да загубят Крондор.

— Да, ваша светлост, крайно е — отговори Даш, — но е по-добре да ги ометем, когато сме готови, вместо да се оставим да се появят зад гърба ни в разгара на щурма. Имам доказателства, че в каналите са складирани достатъчно оръжия и храна, за да може тази въоръжена паплач в града да удари едновременно с атаката отвън.

— Ако изобщо има атака — каза Патрик.

Той продължаваше да се съмнява, че това е възможно. Беше убеден, че преговорите, които се водеха в Звезден пристан, ще доведат до някакво разрешение. Дори разкритието, че Малар Енарес е бил кешийски шпионин, като и липсата на отговор на едно запитване за пристигането на Джими в порт Викор, не го бяха убедили, че има риск от изненадваща атака срещу столицата на Западните владения.

Даш така и не се беше сближил с Патрик. Като дете все беше „на опашката“, а по времето, когато с Джими ги изхвърлиха от двореца, за да понаучат грубите страни на живота по кейовете на Риланон, Патрик посещаваше източните дворове и се учеше на дипломация. Дори като младежи, Даш и Патрик не изпитваха особена симпатия един към друг. Даш беше сигурен, че Патрик има някакви достойни за уважение качества, но точно в този момент изобщо не можеше да му хрумне какви са те.

— Щом знаеш кои са тези хора — предложи Патрик, — тези, които крият въпросните оръжия и храна, защо просто не ги арестуваш?

— Защото в момента разполагам с по-малко от сто полицаи, а съм сигурен, че из града има пръснати около хиляда вражески войници. Веднага щом арестувам първата банда, останалите ще потънат под земята. А не знам кои са всички. Мисля, че някои дебнат и на кораби покрай брега, може и да има в кервансарая извън портата, а никой не знае колко се таят долу в каналите. Но ако ударим камбаната за тревога и вие разположите войниците си в града на ключови места, между тях и моите полицаи, можем да премахнем тази заплаха.

Херцог Руфио се намеси:

— Имам двеста войници на път от Родез, които трябва да пристигнат тук до седмица. Може би, като пристигнат?

Даш напрегна всички сили да скрие яда си. Почти успя.

— Поне ми позволете да наема още хора — помоли се той.

— Съкровищницата е на изчерпване — каза Патрик. — Ще трябва да се оправиш с каквото имаш.

— А доброволци? — попита Даш.

— Ако някой иска да служи доброволно, накарай ги да се закълнат. Направи каквото трябва. Може би след войната ще им платим. — Патрик вече губеше търпение. — Това е всичко, шерифе.

Даш се поклони и напусна кабинета. Закрачи по коридора, потънал в мисли, и едва не се сблъска с Франси.

— Даш! — възкликна тя, доволна, че го вижда. — Защо не се обаждаш?

— Зает съм — отвърна той, все още притеснен от отказа на Патрик.

— Всички са заети. Татко казва, че твоята работа е може би най-неблагодарната в двореца, но смята, че се справяш добре.

— Благодаря — каза Даш. — Ще останете ли в Крондор, след като херцог Руфио пое поста?

— Двамата с татко тръгваме за Риланон след седмица — отвърна Франси. — Трябва да се приготвим…

— За сватбата?

Франси кимна.

— Но никой не трябва да знае. Кралят ще я обяви, след като нещата се успокоят… — Изглеждаше притеснена.

— Какво има?

Тя му отвърна тихо:

— Имаш ли някаква вест от Джими?

— Не.

— Тревожа се за него — каза Франси. — Тръгна толкова бързо и не можахме да си поговорим… за някои неща.

Даш нямаше време за това.

— Франси, той е добре, а колкото до разговорите за разни неща, е, може би когато Патрик се върне и ти си принцеса на Крондор, ще можеш да му заповядаш да дойде на дворцовия бал…

— Даш! — възрази Франси уязвена. — Защо си толкова зъл?

Даш въздъхна.

— Защото съм уморен, ядосан, обезсърчен, и защото бъдещият ти съпруг е: ами, Патрик. И ако искаш да знаеш, аз също се тревожа за Джими.

Франси кимна.

— Него още ли го е яд, че се омъжвам за Патрик?

Даш сви рамене.

— Не знам. Мисля, че да, в известен смисъл, но от друга страна знае, че нещата са такива, каквито са. Той е… объркан, като всички нас.

Франси въздъхна.

— Исках просто да остане мой приятел.

Даш се усмихна насила.

— Не се тревожи за това. Джими е много верен. Той винаги ще бъде твой приятел. — Поклони се сдържано. — Е, милейди, трябва да тръгвам. Имам много работа, а вече закъснях.

— Довиждане, Даш — каза тя и Даш долови в гласа й нотка на тъга, сякаш се разделяха завинаги.

— Довиждане, Франси — отвърна той, обърна се и се отдалечи.

Мъчеше се да опази града, а тя — ето на — се занимаваше със сърдечните си чувства. Даш разбираше, че е в лошо настроение, но знаеше, че има основание. И знаеше също така, че ще е още по-зле, ако не измисли нещо, с което да неутрализира тези враждебни на Короната сили, вече промъкнали се в самата столица.

Субаи беше смаян, като всяко човешко същество, видяло за пръв път Елвандар. Бяха го превели през поляните, обкръжаващи голямото пространство в центъра на леса на елфите, и когато зърна гигантските дървета, окъпани в ярки цветове, толкова се беше трогнал, че направи най-изразителното си възклицание от години.

— Килиан! Каква прелест!

— От съществата, на които вие, човеците, се кланяте, най-много почитаме Килиан — каза Аделин.

Отведе уморения и прегладнял капитан до двора на кралицата и когато стигнаха там, Субаи се чувстваше много по-добре, отколкото можеше да очаква. Подозираше, че това има нещо общо със свързаната според легендите с това място магия.

Поклони се пред двете същества, седящи на подиума — жена с ослепителна, макар и нечовешка красота, и висок младолик мъж с мощно телосложение.

— Ваше величество — промълви той на кралицата. — Милорд — обърна се към мъжа.

— Добре дошли — отвърна му кралицата на елфите с мек и мелодичен глас. — Идете отдалече и сте претърпели големи премеждия. Отпуснете се и ни кажете какво е съобщението от вашия принц.

Субаи огледа съвета на кралицата. От дясната й страна стояха трима сивокоси елфи, с вид на старейшини, единият облечен в пъстри роби, вторият — във впечатляващо снаряжение, с меч на хълбока, а третият — в проста синя роба, стегната с усукана връв.

До Томас, принц-консорта на Елвандар, стоеше младолик елф, чиито черти много напомняха за кралицата и Субаи реши, че трябва да е по-големият й син, Калин. Вляво от него стоеше позната фигура: Калис. А до Калис имаше някакъв мъж в кожени дрехи и дълго сиво наметало.

— Посланието е следното, прелестна кралице — каза Субаи на кралицата. — Много зъл враг се е разпрострял във владенията ни. Калис познава това зло по-добре от всички. Срещал го е неведнъж и знае, че то има много лица.

— И какво бихте поискали от нас? — попита кралицата.

Субаи запремества поглед от лице на лице.

— Не знам, велика кралице. Надявах се да намеря тук магьосника Пъг, защото може да се окаже, че сме изправени срещу сили, с които само той може да се справи.

Томас стана и заяви:

— Ако наистина се окаже, че имаме нужда от Пъг, мога да ти обещая, че бързо ще стигнеш до него. Той е на острова си.

Калис промълви:

— Майко, може ли да говоря? — Кралицата кимна и Калис продължи: — Субаи, Изумрудената кралица е мъртва, както и демонът, който я унищожи. Кралството със сигурност може само да се справи с останалите нашественици.

— Де да беше така, Калис — отвърна Субаи. — На път за насам видях неща, които ме карат да мисля, че се сблъскваме с нещо повече, отколкото очаквахме. Видях, че са се върнали онези мъже, за които ни разказваше, Безсмъртните, и други кръвопийци. Видях мъже, жени и деца, принесени в жертва на тъмни сили. Видях струпани в ями трупове и тайнствени огньове, горящи по селата. Чух заклинания и песни, каквито жив човек не бива да чува. Каквато и помощ да трябва да ни дадете, моля ви, дайте ни я веднага.

— Ще обсъдим това в съвета — каза кралицата. — Нашият син ни е разказвал за отвъдморските нашественици. Нас те не ни притесняват, но наистина патрулите им обикалят по границите ни. Сега отдъхнете. Ще се срещнем отново на заранта.

Калис и мъжът в сиво се приближиха и застанаха пред Субаи. Калис се ръкува с капитана.

— Радвам се, че те виждам.

Първопроходецът отвърна:

— Нямаш представа колко аз се радвам, че те виждам, Калис. И се обзалагам, че Ерик съжалява, че не командваш още Орлите.

— Това е Пахаман от Натал — каза Калис.

Мъжът в сиво протегна ръка и Субаи каза:

— Нашите дядовци бяха братя.

— Нашите дядовци бяха братя — отвърна Пахаман.

— Странен поздрав — рече Калис.

Субаи се усмихна.

— Това е ритуал. Първопроходците и Щурмоваците на Натал си приличат по дух. Никога в конфликтите между Свободните градове и Кралството Щурмовак и Първопроходец не са си проливали кръв.

— В древни времена, когато тук е властвал Кеш, нашите предци са били водачи на имперските армии — каза Пахаман. — Когато империята се отдръпнала, мнозина от онези, които били оставени назад, станали Щурмоваци, а живеещите близо до Крондор основали Първопроходците. Всички са родственици. Първопроходец, Щурмовак, Водач.

— Жалко, че всички хора не знаят, че са родственици — каза Калис. — Ела да те нахраним, Субаи, и да ти намерим място за спане. Докато се храниш, ще ми разкажеш какво си видял.

Когато тримата тръгнаха, Томас се обърна към жена си и каза:

— Повече от всеки път след Войната на разлома се боя, че няма да мога да остана настрана.

Кралицата се обърна към най-старшия си съветник.

— Татар?

— Ще изчакаме докато Калис се върне. След като поговори с човека, той ще ни каже дали рискът е толкова голям.

— Аз също ще отида с брат ми да слушам — заяви принц Калин.

Кралицата кимна, а старият воин Червено дърво попита:

— Каква ще ни е ползата да оставим Елвандар? Малко сме и не можем да наклоним везните.

— Не мисля, че точно това е въпросът — каза Томас и погледна жена си. — Въпросът, изглежда, е трябва ли да оставим Елвандар?

Кралицата отвърна на погледа на съпруга си и не каза нищо.

23.Решения

Мъжете крачеха тихо.

Даш водеше отделението си през подземията. Всеки от мъжете носеше дебела тояга и кама. Заповедта беше проста. Ако се опънат — надвиваш ги; ако извадят оръжие — убиваш.

Набезите се извършваха из целия град, от полицаи и членове на домашната гвардия на Патрик. Патрик така и не позволи да вдигнат града по тревога и единствената отстъпка, която Даш успя да изтръгне от принца, бе да използва двеста души от гвардията му за координирани набези.

Бяха разкрили седем скривалища, както и три кораба в залива. Корабите бяха оставени на кралската флота, чието присъствие в района беше силно, и взимането им на абордаж трябваше да стане изненадващо.

Но Даш не се радваше. Знаеше, че в града има още агенти и че значителна част от охранниците в кервансарая вероятно са кешийски войници. Утешаваше го само това, че все пак са извън стената и ще си останат там. Беше поставил пропускателни постове при портите под претекст, че е са необходими по-строги проверки, поради възстановяването на града.

Бяха стигнали до едно мазе в североизточната част на града; сградата все още беше в развалини от пожара, но Даш знаеше, че вратата към мазето е възстановена. Беше обгорена, за да изглежда изгоряла.

Цял ден беше спорил сам със себе си кой е най-добрият подход. И накрая беше избрал прекия.

Горната част на мазето беше пуста, но той знаеше, че задната врата извежда на рампа към долното мазе, от което се излизаше към каналите. Опита дръжката на вратата и се увери, че не е заключена. Надигна я леко и отвори, след което прошепна на мъжете зад себе си:

— Сега тихо, докато не дам команда.

Спусна се по рампата на една широка площадка, използвана някога за складиране на бурета с ейл и вино. Сградата горе по-рано беше хан. В другия край на помещението по пода бяха налягали няколко души, други седяха по бурета. Даш нареди на хората си:

— Пръскате се и не се спирате.

Тръгна решително към най-близкия мъж, който изгледа с изненада приближаващите се. После забеляза червената лента на ръката на младежа и понечи да стане. Даш извика:

— В името на принца, предай се!

Мъжът, лежащ на най-близката постеля, понечи да скочи, но Даш замахна с тоягата и го приспа. Останалите полицаи се втурнаха напред и трима от тях свалиха един от мъжете, който се опита да извади меча си. Неколцина вдигнаха ръце да се предадат, а един се опита да избяга по прохода. Един от полицаите хвърли тоягата си по пода, тя се затъркаля по камъните и удари бягащия отзад по краката. Той падна и докато се изправи, други двама полицаи вече бяха върху него.

Даш нареди да вържат пленниците с ръце отзад, преди да са организирали съпротива. Един от младите помощник-полицаи каза:

— Това мина много лесно, шерифе.

— Не се радвай. Останалата част от нощта никак няма да е лесна.

Призори Джими се събуди и видя угриженото лице на Марсел Дювал, застанал до постелята му.

— Граф Джеймс — промълви скуайърът от Батира.

— Какво има? — попита Джими, докато се опитваше да стане и да се протегне едновременно.

— Част от конете са с подбити копита, сър, и си мислех дали не можем да ги оставим да починат поне един ден.

Джими примига, все още несигурен дали се е събудил.

— Поне един ден?!

— Скоростта беше убийствена, сър, и част от животните ще окуцеят, докато стигнем Крондор.

Джими най-сетне се събуди.

— Скуайър — отвърна той с толкова спокоен тон, колкото беше по силите му. — В двора в Батира можете да си играете на войник колкото искате. Тук вие сте войник. Значи, докато оседлаят коня ми, вие и хората ви да сте готови за езда. Днес вашите храбри бойци яздят в авангарда.

— Сър?

— Това е! — остро го сряза Джими. За миг затвори очи, след което бавно преброи до десет, вдиша дълбоко и изрева: — На конете!

Мъжете се разтичаха да оседлаят конете си. Това, което беше раздразнило Джими, беше фактът, че конете наистина бяха измъчени. Контетата на Дювал нямаше да са единствените, които щяха да влязат с куцане в Крондор, но той знаеше, че само с изтезание може да пристигне три дни по-рано в града. Можеше само да се надява, че ще е достатъчно бързо.

Когато колоната се строи, Джими погледна през рамо и пресметна наум. Петстотин души конница и придвижваща се на коне пехота. Мъжете се хранеха със сухи дажби на седлата и някои вече показваха признаци на болест. Но болни или здрави, уморени или не, щеше да ги докара всички в Крондор. Можеха да наклонят везните, ако градът все още беше цял, когато стигнеха там. Като надви глада и умората, той извика:

— Сложете си нещо в коремите, докато можете. След десет минути набираме скорост. — Обърна се към челото на колоната и изрева: — Скуайър Дювал, поведете колоната в тръс!

— Слушам, сър! — отговори Дювал и поведе своите петдесет копиеносци в авангарда.

Когато слънцето се вдигна на хоризонта и окъпа земята в розови и жълти цветове, Джими бе принуден да признае, че ескадронът на Дювал е зашеметяваща гледка.

Атаката бе призори, преди слънцето да се е вдигнало над планините, когато мъжете бяха най-малко готови за битка и най-вероятно щяха да реагират мудно. Ерик вече се беше събудил и нахранил и беше огледал вдигнатите укрепления. Бойците бяха в готовност.

Ричард стоеше пред командната шатра и наблюдаваше настъплението в сивата предутрин.

— Искат да ни прегазят.

— И аз щях да го искам на тяхно място — отвърна Ерик. Държеше под мишница шлема си и посочи с дясната си ръка. — Ако удържим центъра, можем да спечелим още един ден. Ако падне някой от фланговете, мога да запуша пробива, но падне ли центърът, ще трябва да отстъпим.

Леланд застана зад баща си.

— Тогава ще се погрижим центърът да не падне. — Нахлузи шлема на главата си. — Татко, може ли да се присъединя към бойците си?

— Да, момчето ми — отвърна баща му. Младежът изтича към коняря, който държеше юздите на коня му, и се метна на седлото, а баща му промълви: — Тит-Онанка дано насочва меча ти, и Рутия дано се усмихне. — Призоваването на Бога на войната и Богинята на късмета беше съвсем на място, помисли Ерик.

Нашествениците напредваха без определен ритъм — и без барабани или тръби, каквито Ерик щеше да очаква от кешийски или кралски части. Беше се сражавал редом с мъжете, с които сега трябваше да се бие, и макар тогава да бе шпионин сред редиците им, изпитваше някакво чувство на родство с тях. Ценеше храбростта им, а си личеше, че и Фадавах е изковал от тях истинска армия вместо неорганизираните банди конна пехота и пешаци, каквито бяха в Новиндус. Сега виждаше пред себе си тежка пехота, настъпващи роти пиконосци, поддържани от мъже с щитове и мечове, с по-леки кръгли щитове и брадви. Зад тях яздеха конни части, половината с къси копия, останалите — въоръжени с мечове и леки щитове. Ерик изрече наум благодарствена молитва за това, че конните стрелци бяха непознати в Новиндус.

Изведнъж му хрумна нещо и той се обърна към един от вестоносците.

— Намери веднага Акий и хадатците. Искам да влязат в онези дървета, вдясно от позицията ни. Да гледат за фланкиращи стрелци, опитващи се да се промъкнат през леса.

Вестоносецът затича, а Ерик се обърна към Ричард.

— Вече не ни остава нищо, освен да се бием. — Сложи си шлема и отиде при коняря, който държеше коня му. Яхна го и бързо пое напред да огледа позициите с трите диаманта. Беше сигурен, че Джедоу ги е разположил по най-добрия възможен начин. Бяха най-силните му единици, с Пурпурните орли в централния „диамант“. Джедоу му махна от средата на „диаманта“ и Ерик му отдаде чест. Като офицер, можеше да повери командването на един сержант и да остане с конните части, но Ерик знаеше, че в сърцето си лейтенант Джедоу Шати от Долината на сънищата завинаги ще си остане сержант.

— Тит-Онанка дано подкрепи десницата ви! — извика Ерик.

Мъжете в „диаманта“ отвърнаха с бойни викове на командира си.

В този миг нашествениците се втурнаха напред и битката започна.

Томас наблюдаваше медитиращия Акайла. Татар и още един елф седяха с него на трите върха на триъгълника. Томас се беше домогнал до мъдростта им и Акайла се бе съгласил да използва тайнствената си сила, за да осигури защита.

В края на Войната на разлома Томас се бе заклел никога да не оставя Елвандар незащитен. Сега се чудеше дали тази клетва няма да доведе до пълното унищожение на онова, което се бе заклел да защитава.

Томас познаваше древното знание, оживяло чрез спомените на съществото, чиито сили бе наследил. Ашен-Шугар, последният от валхеру, за известно време се бе превърнал в едно цяло с него и много от мощта му все още се съхраняваше в бившето кухненско ратайче от Крудий. Малцина освен Томас разбираха силите, стоящи зад повечето неща, оформили живота му.

В дни, отминали и безпаметни, Ашен-Шугар и събратята му се бяха носили сред небесата на гърбовете на дракони и бяха ловували както неразумни твари, така и същества с разум. В своята надменност се бяха смятали за най-могъщите същества на сътворението и не бяха имали представа за собствените си заблуди.

През годините Томас беше разбрал, че онова, което Ашен-Шугар мислеше за истина, е истината такава, каквато я беше разбирал Ашен-Шугар. Знаеше как валхеру чувстват, мислят и помнят, но само защото валхеру вярваха, че нещо е истина, все още не означаваше, че е така.

Единствен от своя вид Ашен-Шугар отбягваше влиянието на Дракен-Корин, за когото Томас вече знаеше, че е слуга на Безименния, бога, чието име носеше разруха дори ако само се спомене. Човешкото у Томас смяташе за ирония това, че Безименния е използвал суетата на валхеру и тяхната увереност във всемогъществото им, за да ги унищожи. Частта от валхеру в естеството на Томас още изпитваше гняв при мисълта, че расата му е била само един инструмент, използван и после захвърлен, след като се е оказал вече безполезен.

Томас погледна тримата елфи и разбра, че ще мине още време, преди Акайла да събере и сподели мъдростта. Остави поляната на съзерцанието и тръгна през Елвандар. По пътя си забеляза, че Субаи и Пахаман от Натал си говорят. Щурмовак рядко говореше с друг освен Щурмовак, и понякога с елфи, и Томас разбра, че у Субаи Пахаман наистина е намерил свой „родственик“.

Детският смях го привлече като магнит. Завари десетина играещи си малчугани, както и сина си Калис — седеше до презморската жена, Елия. Седяха много близо един до друг, с нейната ръка в неговата, и Томас изпита топлина към сина си. Знаеше, че той никога няма да има свое дете, защото една особена магия бе дала живот на сина му. Беше изиграл своята роля в унищожаването на огромната заплаха за целия живот на Мидкемия, Камъка на живота, и сега си носеше съдбата. Но никога нямаше да остави деца, тъй че родословието на Томас свършваше със сина му. В играта участваха и две деца елфи, Тайлак и Чапак, братчета. Дори имената на момчетата, чужди за слуха на родените в Елвандар, напомниха на Томас, че никога няма да намери място напълно като за него. Усмихна се на Калис. Също като сина си, той сам бе изковал своето място. И беше доволен от него.

Калис махна на баща си и каза:

— Ела при нас.

Елия се усмихна на Томас, но усмивката й беше някак колеблива. Макар да се беше освободил от ума на Ашен-Шугар по време на Войната на разлома и Камъкът на живота да го бе пречистил от много неща от валхеру, смесени с човешкото му естество, Томас продължаваше да носи на себе си печата им. Всеки от еделите — расата на елфите — изпитваше, щом го видеше, някаква инстинктивна тревога, граничеща със страх. Томас коленичи до сина си.

— Има много неща, за които можеш да си благодарен.

— Да — отвърна Калис, погледна жената до себе си и тя се усмихна. Томас беше почти сигурен, че рано или късно ще се оженят. Бащата на момчетата беше загинал по време на войната в Новиндус, довела до нашествието в Кралството. При ниската раждаемост и високия процент бракове между онези, които минаваха през „разпознаването“ — инстинктивното знание за естеството на бъдещия съпруг или съпруга, оставаше малка надежда за една вдовица да си намери втори мъж. Тъй като Калис бе преживял по-голямата част от живота си сред човешки същества и самият той беше получовек, сред майчиния му народ нямаше подходяща за него съпруга. Томас чувстваше, че съдбата е била милостива, довеждайки тази жена и синовете й в Елвандар.

— Новините, които носи Субаи, са много тревожни — каза той.

Калис сведе очи.

— Знам. Имам чувството, че ще е разумно да се върна в Кралството и отново да служа.

Томас сложи ръка на рамото на сина си.

— Ти даде своя дял. Мисля, че аз трябва да се върна в Кралството.

Калис погледна баща си.

— Но ти каза, че…

— Знам. Но ако тази заплаха се окаже онова, което двамата с теб знаем, че може да е, тогава ако не се справим с нея сега, при Илит, някой ден ще трябва да се справим с нея, само че тогава ще се сражаваме тук.

— Това е същата лудост, която унищожи моето село отвъд морето — промълви Елия. — Те са неизмеримо зли. С черни души и нямат сърца. — Погледна към играещите си синове. — Само някакво чудо изпрати Миранда да ни спаси. Бяха избили всички други деца в селото.

— Чакам мъдростта на Акайла за това, но мисля, че трябва да отлетя до Острова на чародея и да се посъветвам и с Пъг — каза Томас.

— След като демонът беше унищожен, мислех, че вече ще е въпрос между хора — каза Калис.

Томас поклати глава.

— Ако разбирам и една десета от това, което ми се каза, никога няма да бъде въпрос само между хора. Винаги ще има много по-велики сили зад тези хора, и всеки път между тези сили ще трябва да се налага равновесие.

Стана.

— Ще се видим ли на вечеря?

— Ще вечерям с Елия и момчетата — отвърна му Калис.

Томас се усмихна.

— Ще кажа на майка ти.

Продължи безцелно през Елвандар, неговия дом през по-голямата част от живота му, и както се случваше всеки ден, изпита искрена възхита, че му е било позволено да живее тук. И да имаше по-красиво място в сътворението, не можеше да си го представи. Отчасти това го бе накарало да положи онази клетва — винаги да бъде тук и да го брани, защото не можеше да си представи света без Елвандар.

Продължи да обикаля и в един момент видя, че краката му са го върнали на поляната на съзерцанието. Акайла се беше изправил след медитацията и закрачи към него. Лицето му беше помръкнало от грижа. Томас се изненада, защото водачът на елдарите рядко разкриваше мислите си толкова небрежно.

— Видя ли нещо? — попита Томас.

Акайла се обърна към Татар и другия елф и каза:

— Благодаря, че ме напътихте. — Хвана Томас за лакътя и добави: — Походи с мен, приятелю.

Поведе Томас през една тиха част на леса, към края на вътрешния кръг на Елвандар. И когато се увери, че са съвсем сами, каза:

— Нещо тъмно все още се таи в Крондор. — Погледна Томас. — Но и нещо възхитително. Не мога да го обясня, но някаква древна сила на доброто е на път да се завърне. Може би самата вселена се опитва да се поправи.

Акайла беше главатар на елдарите, древно разклонение елфи, стоящи най-близо до расата на валхеру. Томас беше привикнал да цени съвета му. Прозренията му бяха несравнимо дълбоки.

— Но каквато и добра сила да има там, злото, излято от демона преди да бъде унищожен, е по-силно — продължи Акайла. — Тази черна злина си има слуги и те трупат сили в Илит и Зюн, а вече и в Ла Мут.

— Това, което каза Субаи за човешките приношения?

— Става дума за огромно зло и огромна сила, и тя нараства с всеки ден. Слугите на такова зло са глупци и нямат представа какво носят на самите себе си, не само на останалите. Те не знаят, че ще унищожат първо собствените си души. Като бездушни хора, те не изпитват нито страст, нито срам, нито съжаление. Действат импулсивно, търсят онова, което мислят, че им е нужно — слава, власт, богатство, капаните на могъществото. Не съзнават, че вече са загубили и че всичко, което правят, служи само за гибел и разруха.

Томас дълго мълча, след което промълви:

— Имам паметта на валхеру, така че тези импулси са ми добре познати.

— Твоите предци валхеру са живели в други времена, приятелю. Вселената е била подредена другояче. Валхеру са били естествени сили, не са служили нито на доброто, нито на злото. Но това нещо е нещо зло, вън от всякакви други съображения, и то трябва да бъде изкоренено и унищожено. А за да стане това, силите, които се стремят да удържат и да оцелеят от погрома, трябва да помогнат.

— Значи трябва да замина и да отдам силата си — каза Томас.

— От всички нас тук ти единствен притежаваш средствата, с които да наклониш везните в полза на доброто — отвърна Акайла.

— Ще тръгна и ще намеря Пъг — заяви Томас. — Заедно ще направим каквото трябва, за да спасим Кралството и да предотвратим надигането на това зло в Крондор.

— Иди при кралицата — каза Акайла. — И знай, че каквото и да правиш, правиш го за нея и за сина си.

Томас стисна ръката му и тръгна.

По-късно същата нощ, след като вечеря с жена си и след продължително сбогуване, Томас се върна на поляната в самия център на леса. Вече си беше облякъл снаряжението от бяло и злато. Наследство от древно минало, бронята беше без драскотина и блестяща. Беше си върнал златния меч с бялата дръжка, когато синът му разгада загадката на Камъка на живота. Дланта му лежеше на дръжката, носеше на рамо и белия си щит с гравирания върху него златен дракон. Вдигна очи към небето и отпрати зов. Зачака.

Навсякъде се валяха трупове. Ерик стоеше останал без сили, с камара мъртви врагове пред себе си. Някъде следобеда конят му беше издъхнал, прободен от случайна стрела.

На два пъти се беше изкушил да заповяда отстъпление, но и двата пъти хората му бяха щурмували и врагът беше отблъснат. Смътно помнеше някакъв кратък миг следобеда, когато жадно отпи от един мях и хапна нещо, не помнеше какво.

Няколко минути преди това бяха прозвучали рогове и врагът се оттегли. „Диамантите“ бяха удържали и повече от хиляда души лежаха мъртви след опитите да ги превземат. Ерик не искаше и да помисли колко от защитниците са загинали. Знаеше, че ще му го донесат на заранта.

Леланд дръпна юздите на коня си пред него и каза:

— Баща ми ви поздравява, капитане.

— Ей сега ще отида при него, лейтенант.

Наведе се и изтри меча в туниката на един мъртвец, после го прибра в ножницата и огледа бойното поле. Накрая се беше озовал в празнината между централния „диамант“ и десния. Камарата трупове пред него беше висока до кръста му. Обърна се към Джедоу Шати, а той му изрева:

— Надявам се, че няма да ни се наложи да повтаряме това скоро, човече!

Ерик махна с ръка.

— До утре — едва ли.

Тръгна към шатрата на граф Ричард. Стражите тъкмо извличаха от шатрата два трупа, а старият граф седеше до походната маса и един ординарец превързваше ръката му.

— Какво се е случило? — попита Ерик.

— Няколко врагове се изгубиха при левия ви фланг, капитане, и се озоваха тук. Най-после и аз да си използвам меча.

— Как се чувствате? — попита го Ерик.

— Като в ада, капитане. — Погледна ординареца, който тъкмо беше свършил с превръзката, и му махна да се отстрани. — Все пак най-после и аз да се почувствам като войник.

— Знаете ли — продължи той и се отпусна в стола, — веднъж яздех в патрул. Видяхме някакви кешийци, случайно озовали се на граничната бразда, те също ни видяха, и оттогава до днес не съм бил толкова близо до истинска битка. — Погледът му се замъгли. — А това беше преди четиридесет години, Ерик.

— Завиждам ви.

— Не се съмнявам — каза Ричард. — Сега какво?

— Изчакваме докато се оттеглят още малко. След това бих искал да поставя от съгледвачите ни по хълмовете, да разберем разположението им. Днес хората ни се справиха добре.

— Но не ги пречупихме — каза Ричард.

— Не — отвърна Ерик. — И с всеки ден, докато се бием тук, посред пътя, шансовете ни да стигнем до Илит намаляват и надеждата ни да освободим Ябон изтънява.

— Трябва ни някаква магия — каза Ричард.

— Точно сега магиите ми са се поизчерпали — отвърна Ерик и стана. — Мисля да видя как са хората ми. — Отдаде чест и напусна шатрата.

Отвън се натъкна на Леланд.

— Баща ти е добре, раната му е лека.

На лицето на Леланд се изписа облекчение. Оценката на Ерик за момчето се повиши; беше си свършило работата, без да попита как е баща му. Ерик попита:

— Резервите ни как са?

— В готовност са — отвърна Леланд.

Ерик се успокои.

— Този следобед му изгубих края и не знам дали бяха призовани.

— Не бяха, капитане.

— Добре. Заповядай хората в диамантите да си починат, а конницата да е в готовност. Да се нахранят. После се върни. Имам работа за теб.

Леланд отдаде чест и бързо се отдалечи. Ерик се добра до скромната си шатра при Пурпурните орли и седна. Наоколо войници шетаха с мехове и храна и един се приближи до него с дървена паница с гореща гозба и мях с вода. Той взе купата и лъжицата и започна да се храни, колкото и да пареше.

Джедоу Шати и мъжете от централния диамант бавно се приближиха и Джедоу се срина до Ерик.

— Човече, това не искам да го правя повече.

— Справихме ли се?

— Загубихме неколцина — отвърна Джедоу. Умората провличаше говора му и му придаваше мрачна нотка. — Можеше да е и по-лошо.

— Знам — каза Ерик. — Трябва да излезем с нещо гениално и неочаквано, иначе ще загубим тази война.

— Мислех си нещо такова — отвърна Джедоу. — Може би ако успеем да им пуснем достатъчно кръв утре, ще можем да предприемем контранастъпление през центъра им и да им раздвоим силите.

Ерик почти беше привършил с яденето, когато го намери вестоносецът.

— Поздрави от граф Ричард, сър. Бихте ли го посетили веднага в шатрата му?

Ерик се надигна и се върна с младежа в командната шатра. Един писар с ужасена физиономия стоеше до граф Ричард.

— Това пристигна само преди няколко минути — каза Ричард.

Ерик прочете съобщението от Джими.

— Богове!

— Какво смяташ, че трябва да направим?

— Ако пратим част от силите си на юг, губим Ябон. Ако ги задържим тук, губим Крондор.

— Трябва да опазим Крондор. Можем да отложим кампанията с връщането на Ябон за догодина.

— Това е невъзможно — отвърна Ерик. — Милорд, ако ми позволите?

— Винаги, Ерик — каза графът. — Досега не си правил грешка. — Старият граф беше признал таланта на Ерик и при липсата на каквато и да било амбиция да е военачалник беше готов да потвърди всяко негово решение.

— Наредете да доведат Джедоу Шати — каза Ерик.

След като вестоносецът тръгна, Ерик разпита писаря и установи, че е в пълно неведение за всичко, което искаше да разбере. Изтъкна му обаче тревогата и вълнението на граф Джеймс, и то толкова убедително, че Ерик почувства, че трябва да се вслуша в предупреждението на Джими.

Джедоу дойде и Ерик му каза:

— Имаме промяна в плановете.

— Че не го ли правим винаги?

— Искам веднага да започнеш строителство на барикада. Укреплението да е готово до края на седмицата.

— Къде?

— Тук — каза Ерик. — На пътя. Постави един ескадрон горе по хълмовете на изток с хадатците на Акий да избиват всичко, което идва на юг. Това е новата ни северна граница, докато не кажа друго.

— Какви да са укрепленията?

— Искам висок шест стъпки насип, на сто разкрача северно от трите „диаманта“. Като го свършат, почваш да вдигаш стена. Сечеш дървета на юг и ги трупаш. Нея я искам дванайсет стъпки висока, укрепена, с платформа за стрелци на всеки двайсет разкрача. По два отвора за балисти на всеки сто стъпки и чиста огнева линия отзад за катапулти, така че да могат да мятат камъни, без да събарят хората ни от стените.

— Чакай бе! Колко дълго трябва да е това?

— От скалите над морето до най-стръмния хълм, който намериш.

— Ерик, та това е повече от две мили!

— Тогава започвай веднага.

Появи се Леланд Макърлик и докладва:

— Конницата е в готовност, сър.

— Добре — каза Ерик. — Утре призори искам да ги поведеш покрай брега и да ги върнеш в Крондор.

— В Крондор? — възкликна младежът и погледна към баща си.

Старият граф кимна.

— Изглежда, че старите ни приятели кешийците се канят да щурмуват града. Граф Джеймс Венкар моли за подкрепления.

— Но какво ще правим с боевете тук? — попита младежът.

— Ти просто слез на юг и спаси Крондор, момко — каза Ерик. — Това го остави на мен.

— Слушам, сър. Кои части?

— Всеки конник, който имаме. С пехотата можем да се окопаем тук и да удържим до края на лятото, но те не могат да стигнат до Крондор за по-малко от три седмици. Сега слушай внимателно. Да не препуснеш в галоп по брега. Още първите три дни ще си избиеш половината животни. Четиридесет минути караш в тръс, после слизате от конете и ги водите двайсет минути. Към обед минавате на половин час тръс и половин — водене на конете. И им давай всяка вечер много зърно и вода. Ако направиш това, ще запазиш повечето от тях и ще взимаш по трийсет мили на ден. Така би трябвало да стигнеш в Крондор до седмица.

— Да, сър! — каза Леланд, обърна се кръгом и тръгна да изпълни заповедите.

Ерик стисна юмрук и вдигна очи към небето.

— Проклятие! Тъкмо бях измислил как да изровим тези копелета зад онова укрепление на север. Точно това ли трябваше да се случи?

— Знаеш ли — обади се Джедоу, — казват, че Тит-Онанка върти живота на войника, но да ти кажа, човече, моето местенце в света май го върти Банат. — И излезе.

— Банат върти и моето, изглежда — каза Ерик. Богът на крадците беше известен също с прозвището „Злосторника“ и обикновено му приписваха всяка лошотия.

Ерик погледна стария граф, който само сви рамене и каза:

— Правим, каквото можем.

Ерик кимна и мълчаливо напусна шатрата. Чувстваше се съкрушен.

Даш се надигна и разтърка очи. Беше се отказал да стои буден следобед, освен ако не възникнеше нещо спешно. Твърде много работа имаше да се върши по тъмно.

Денят му започваше призори и продължаваше през нощта. Сутрините прекарваше в двореца или в оправяне на проблеми из града. Към обед, ако боговете бяха милостиви, се сриваше в леглото си в дъното на затвора „Новия пазар“ и заспиваше, капнал от умора. Шест-седем часа по-късно го събуждаха.

Беше получил неочаквана помощ от Шегаджиите в издирването на проникналите врагове. Беше натикал зад решетките поне стотина от тях и беше принудил Патрик да вдигне временен склад северно от града въпреки възраженията на принца. Ако Кеш нападнеше — когато Кеш нападнеше, според Даш — кешийците щяха да ги освободят. Но поне щяха да са обезоръжени и извън града.

Притесняваха го тези, които все още бяха в града и въоръжени.

Когато влезе в гостилницата на бившия хан, използвана сега за помещение на полицията, разбра, че се е успал, и попита един от полицаите:

— Колко е часът?

— Удари осем преди петнайсетина минути. Тоя чака тук от час. Не му позволихме да ви събуди.

Полицаят посочи един дворцов паж.

— Какво има? — попита го Даш.

Младежът му връчи бележка и каза:

— Принцът ви вика веднага в двореца, сър.

Даш прочете и примижа. Съвсем беше забравил, че го бяха поканили на вечеря в двореца и той беше приел.

— Ей сега идвам.

Напоследък Патрик го ядосваше повече от обикновено и може би това беше причината да забрави за поканата. Даш разбираше, че принцът е в правото си да постъпва както намери за добре, със или без неговото одобрение, но след като сигурността на града беше негова отговорност, не можеше да приеме онези решения на Патрик, които правеха тази сигурност много по-трудна за осигуряване.

Даш искаше от Патрик определени неща, а да ядосва принца не беше най-добрият начин да ги получи. Трябваше да накара Патрик да разбере колко опасни са нещата точно сега.

Изглежда, не можеше да набие в главата на Патрик, че дори само фактът с наличието на двама кешийски агенти зад стените на двореца е достатъчно сериозен повод за тревога. Даш знаеше, че дядо му щеше да принуди двамата мъже да изпеят имената на всички свои сътрудници от Крондор до падината Оверн. Патрик, от друга страна, проявяваше пълно нехайство, а херцог Руфио смяташе, че след като двамата не са в двореца — единият избягал, а другият в затвора — нещата са под контрол. Даш се чудеше дали се е появил Талвин и какво ли ще е неговото мнение по въпроса. Беше сигурен, че шпионинът на покойния му баща няма да сподели равнодушието на Руфио.

Даде указанията си за нощните набези и назначи Густаф да ръководи най-деликатния от тях — беше започнал да се доверява на бившия наемник заради силното му влияние сред останалите мъже. После яхна коня си и пое към двореца.

Крондор се съвземаше, но Даш го ядосваше до безумие това, че някои, било кешийци или Фадавах, може да се върнат и да развалят цялата работа, която бе успял да свърши. Допреди три години негов дом беше Риланон — тогава дядо му ги беше довел с брат му в Крондор. Оттогава бе поработил известно време за Ру Ейвъри, макар че всъщност си беше останал сътрудник на дядо си. И въпреки всички разумни очаквания, някак неусетно беше започнал да чувства града като свой.

Докато приближаваше двореца, Даш си мислеше, че у него наистина има много от дядо му. Мина покрай двамата стражи на главната порта и те му отдадоха чест. Притича един коняр и пое коня му. Даш бързо се заизкачва по стъпалата покрай стражите, стоящи мирно в преддверието.

Толкова се беше разбързал, че почти тичаше, когато зави към голямата зала. И моментално разбра, че нещо не е наред.

Вратите бяха широко отворени, а на прага стояха двама объркани стражи. Един слуга изхвърча от залата, затича по коридора и се развика.

Даш профуча покрай стражите и видя стенещи от болка или изпаднали в безсъзнание хора. Бяха подредили гигантска трапеза и жонгльорите и артистите трябваше да играят пред целия двор. Принцът, Франси и херцозите Браян и Руфио бяха на почетните места. Даш забеляза празен стол вляво от принца.

Другите маси бяха заети от останалата част от намиращите се тук благородници и по-видни граждани на Крондор. Половината от тях бяха в безсъзнание, отпуснати по столовете си или изпопадали по пода, други или се опитваха да станат, или седяха по местата си и само мигаха.

Даш хукна, прескочи масата и се стовари върху херцог Браян. Франси беше забила глава в масата между баща си и Патрик, а херцог Руфио беше паднал на пода и лежеше по гръб с широко отворени, празни очи. Принцът се беше отпуснал в стола си и се мъчеше да вдиша; очите му бяха широко отворени и разцентровани.

Даш бръкна в устата на принца и Патрик повърна. Младежът повтори същото с Франси и тя също изхвърли всичко, което беше изяла и изпила. Той викна на стоящите наоколо слуги и стражи — гледаха слисано и не знаеха какво да правят:

— Помогнете им да повърнат! Отровени са!

Хвана херцог Сълдън и го накара да избълва храна, но много по-малко, отколкото му се искаше. Отиде при херцог Руфио, но не можа да предизвика реакция. Дишането на херцога почти не се усещаше, лицето му бе студено и влажно на пипане.

Даш се изправи и видя, че трима от слугите се опитват да накарат все още намиращите се в съзнание да повърнат. Извика на един от стражите:

— Вземи кон! Иди на Храмовия площад! Доведи всички жреци, които намериш. Трябват ни лечители!

После накара слугите да донесат вода. Нямаше представа каква отрова е използвана, но знаеше, че повечето отрови могат да се разредят с вода и да се неутрализират.

— Тези, които могат да пият, да погълнат колкото може повече! — извика той. — Които не могат, не ги насилвайте — ще ги удавите.

После сграбчи за рамото един гвардейски сержант и му нареди:

— Арестувайте всички в кухнята.

Даваше си сметка, че този, който е отровил целия двор, най-вероятно вече се е махнал, но може би не му беше стигнало време да избяга. Със сигурност не беше очаквал, че шерифът ще закъснее и няма да се окаже между пострадалите.

В залата вонеше и Даш накара няколко души да почистят. Останалите се грижеха за болните. Първият жрец пристигна чак след половин час — някакъв жрец на Асталон. Захвана се бързо да помогне с каквото може на пострадалите, като започна с принца.

Даш си състави наум списък на присъстващите: от благородниците в Крондор единствен той не беше се явил на вечерята. Всеки друг титулуван благородник, от херцог до скуайър в района, беше на тази трапеза. От градските богаташи и едри търговци отсъстваше само Ру Ейвъри, тъй като беше в имението си със семейството си.

Скоро се появиха още жреци от различни ордени, сред които брат Доминик, ишапиеца, който служеше в храма на Накор. Те се заловиха със спасяването на хората в залата, а Даш разпита кухненския персонал. Призори се върна в голямата зала, която вече приличаше на военен лазарет. Доминик беше близо до вратата и Даш го повика и попита:

— Какво е положението?

— Едва се оправихме — каза монахът. — Ако не беше дошъл навреме, щеше да си единственият още дишащ благородник в града. Принцът ще оживее, макар че ще боледува дълго, както и лейди Франсин. — Жрецът поклати глава. — Баща й е почти свършил. Не знам дали ще се отърве.

— Херцог Руфио? — попита Даш.

Доминик поклати глава.

— Виното е било отровено. Изпил е много.

Даш затвори очи.

— Опитах се да убедя Патрик, че щом сме имали един шпионин в двореца…

— Е — въздъхна Доминик, — макар загубата да е ужасна, поне принцът ще оцелее.

— Така е. — Даш погледна към мъртъвците, които изнасяха от залата. — Но загубихме твърде много, за да търпим повече тази наглост. Можеше да е и по-лошо, но не много. — И въздъхна изтощено.

И тогава камбаната заби за тревога и Даш разбра, че градът е под атака.

24.Атаки

Даш тичаше по улицата.

Наоколо бягаха уплашени хора, а войниците тичаха към стените. Портите се затваряха и един изпаднал в паника полицай, отговарящ за охраната, извика:

— Шерифе! Пристигна вестоносец! Насам идва кешийска армия.

— Залостете портата — каза Даш и сграбчи полицая за рамото. — Как се казваш?

— Делвин, сър — отвърна паникьосаният младеж.

— Вече си сержант, ясно?

Мъжът кимна, после каза:

— Но ние нямаме сержанти в полицията, сър!

— От днес си в армията — извика му Даш. — Ела с мен.

Поведе го по стъпалата към бойниците над портата и погледнаха на изток. Слънцето се вдигаше над хребетите на далечните планини и трябваше да примижи.

Някакво движение привлече погледа му… ето там, по пътя, виещ се по един далечен хълм, се точеше дълга тъмна нишка, извиваща се по склона.

— Богове! — възкликна Даш, обърна се към новопроизведения сержант и му нареди: — Тичай до затвора „Нов пазар“. Искам всички полицаи по стените с войниците. Срещу нас идва армия.

Делвин хукна. Даш се огледа и видя един сержант от дворцовата гвардия. Хвана го за рамото и го попита:

— Как се казваш?

— Маккали, сър.

— Твоят командир или е мъртъв, или е много болен, не знам. Има ли някакви офицери наоколо?

— Лейтенант Ярдли беше дежурен, сър. Трябва да е на дворцовата стена.

— Тичай да го доведеш и му предай, че ми трябва веднага.

Сержантът затича и само след минута се върна с лейтенанта.

— Сър — отдаде чест офицерът. — Какви са заповедите ви?

— Като барон от двора и шериф на Крондор, излиза, че съм единственият годен за действие благородник в града — каза Даш. — Колко офицери са останали неотровени снощи?

— Четирима, сър, от които аз съм най-старшият.

— Вече си действащ капитан, Ярдли. С колко мъже разполагаме?

Ярдли отговори без колебание:

— Имаме петстотин души от гвардията на принца и хиляда и петстотин от гарнизона, пръснати из града. Не знам броя на вашите полицаи, сър.

— Малко над двеста. А охраната, дошла с благородниците снощи?

— Може би още около триста — почетна гвардия, лична свита — отвърна новоназначеният капитан.

— Добре, разпореди се да подкрепят твоите хора на стените на двореца. Предай на най-старшия от гарнизона да ме намери тук и да докладва.

Ярдли затича и скоро след това се яви стар сержант с побеляла коса.

— Аз съм сержант Маки, сър. Лейтенант Ярдли ми нареди да ви се явя.

— Къде е офицерът ви? — попита Даш.

— Мъртъв е, сър — отвърна едрият сержант. — Снощи вечеря с принца.

Даш поклати глава и каза сухо:

— Е, сержант. През следващите няколко дни ще играеш ролята на рицар-маршал на Крондор.

Старецът се усмихна и застана мирно. Очите му блеснаха.

— Наистина се надявах на повишение преди да мина в пенсия, сър! — След което отново стана сериозен. — Ако позволите тази дързост, кой всъщност сте вие?

— Аз ли? — с горчив смях отвърна Даш. — Аз трябва да играя ролята на принца на Крондор, докато Патрик не укрепне достатъчно, за да може да стои на краката си.

— Е, тогава, ваше височество — подсмихна се сержантът, — при всичкото ми почитание предлагам да престанем да се мотаем и да се подготвим да защитим града. — Посочи настъпващата в далечината колона. — Онази пасмина не ми се вижда много кротка.

— Прав си — отвърна Даш с уморена усмивка. — Искам да разположиш три четвърти от мъжете на стените. Останалите да стоят в резерв.

— Слушам сър! — каза Маки, отдаде чест и се отдалечи на бегом.

По Висока улица към главната порта притичаха Густаф и полицаите и Даш им викна:

— Как минаха набезите снощи?

— Спипахме още двайсетина от тия копелета, но сто на сто има още — извика Густаф.

— Обяви военно положение и всички да останат по домовете си. После искам полицаите да проверят всички места, за които говорихме. — Густаф знаеше какво точно има предвид Даш: най-уязвимите в града места за атака отвътре. — После премитате града и арестувате всеки, който се мотае по улиците. После се връщате в затвора и чакате.

— Какво да чакаме, шерифе?

— Чакате вест, че кешийците са пробили отбраната, и действате.

Густаф отдаде чест, обърна се, даде заповеди на полицаите и те се затичаха във всички посоки с викове:

— Военно положение! Прибирай се! Напускай улиците!

Даш се обърна и загледа как слънцето продължава да се издига над хребета на изток и как врагът продължава настъплението си.

Врагът се оттегли и Ерик си пое дъх. От челото му капеше пот. Той стоеше на върха на централния „диамант“, зад стената от щитове камарата от трупове беше стигнала до гърди. Обърна се, когато някой го докосна по рамото, и видя Джедоу. Лицето му беше покрито с кръв.

— Удържахме — каза лейтенантът. — Удържахме.

Атаката беше безмилостна: противниците настъпваха като вълна срещу чакащата ги отбрана на Кралството. Ерик беше успял да ги отблъсне, без да разчита на конница — вече не разполагаше с конница. Имаше опасност левият „диамант“ да рухне в единия си връх, но хвърлиха резервна рота и врагът беше изтласкан. Стрелците продължиха с убийствените си залпове, а двата ескадрона успяха да реагират срещу заплахата от флангови щурмове по двете страни. Като цяло, отбраната се справи великолепно.

— Стрелите свършват — каза Ерик на Джедоу. — Прати долу хора да съберат, колкото намерят.

Джедоу тръгна, а Ерик повика с жест един войник — казваше се Уилкс.

— Тичай до командната шатра и предай на граф Ричард, че скоро ще съм при него. И го попитай дали е пристигнал някакъв обоз. После се върни и докладвай.

Един водоносец му подаде пълен мях и той отпи жадно. После намокри лицето си и изтри колкото можеше кръвта и прахта.

Мъжете около него избутваха труповете извън „диамантите“. Врагът не проявяваше никакъв интерес да прибира мъртвите си и това тревожеше Ерик: освен явните проблеми с вонята и опасността от епидемия се добавяше и бремето хората му да разчистват позициите, за да могат да се бранят.

Ерик пое ръководенето на разчистването. Джедоу скоро се върна и му докладва, че вече се събират всички стрели, които могат да се използват отново. Дори част от повредените можеха да влязат в употреба благодарение усиления труд на тримата стрелари в тила. Но запасите на Ерик почти привършваха и той се притесняваше, защото обозът, който трябваше да пристигне предния ден, закъсняваше. Беше изпратил патрул на юг да ги намерят и накарат да побързат. Като чирак на ковач, Ерик се беше грижил за мулета и магарета и знаеше, че понякога тези животни са по-уязвими и неблагонадеждни и от конете, но сега го тревожеше мисълта, че не един-два инатливи впряга, а може би нещо друго забавя обоза.

— Ей, на това му се вика битка — каза Джедоу.

— Какво толкова! Стоиш на място и колиш.

— Също като на Кошмарния хребет.

Ерик посочи към противника.

— Не са особено умни, но са безстрашни.

— Мислех си… — каза Джедоу. — Знаем, че онези, с които се бихме преди, бяха под влиянието на някакво заклинание, демон или каквото щеш, според мълвата, и че затова се пръснаха след битката при Хребета, но оттогава като че ли нищо не са научили.

— Разбирам те — отвърна Ерик. — По всичко, което знаем за Фадавах, очаквах нещо по-различно. Той трябва вече да е разбрал, че няма да го преследваме. — Изтри с длан лицето си, сякаш можеше да изтрие и умората.

Уилкс се върна и докладва:

— Капитане, граф Ричард очаква доклада ви и ми каза да ви предам, че обозът пристигна.

— Добре — каза Ерик. — Бях започнал да се безпокоя. — Обърна се към Джедоу: — Освободи хората в „диамантите“ и да им донесат храна.

— Слушам, сър — каза Джедоу и отдаде небрежно чест.

Ерик огледа за миг трите позиции. Щитовете бяха пострадали, както беше очаквал, но от тях имаше достатъчно в запас. Копията обаче бяха почти на привършване. Той се обърна към един войник.

— Джонсън, вземи един взвод и отидете на юг в горите край пътя. Насечете пръти, които можем да използваме за дълги копия. — Войникът отдаде чест и по изражението му Ерик разбра, че в този момент не му се иска да прави нищо друго, освен да хапне и поспи… но по време на война малцина получават това, което им се иска.

Ерик знаеше, че нямат върхове за копия, но наострените и вкоравени на огън пръти щяха да задържат конницата на разстояние. В обоза трябваше да има и друго въоръжение — части за катапулти, масло и дървени укрепления. Започна да изпитва увереност, че ще успее да задържи позицията. До този момент не беше и помислял за настъпление — не и след като бе изпратил цялата си конна част към Крондор.

Влезе в командната шатра и попита графа:

— Как е ръката, сър?

— Добре — отвърна Ричард и се усмихна. — Знаеш ли защо закъсня обозът?

— Чудех се — призна Ерик, докато си пълнеше с халбата с ейл от каната на масата.

— Леланд ги принудил да отбият от пътя — каза Ричард, — за да стигне по-бързо до Крондор. Някои от фургоните затънали в калта и им трябвало половин ден да ги измъкнат.

— Е — засмя се Ерик, — предпочитах да дойдат вчера, но след като е трябвало да закъснеят, добре поне че е по тази причина. Боях се, че са попаднали на засада.

Донесоха вода и кърпи и Ерик се уми. Един слуга донесе и чиста туника и Ерик се преоблече, и седна с графа. Напрежението от тежкия ден полека започна да се отцежда от него и ейлът му помогна да се отпусне.

Поднесоха храна и въпреки лагерната оскъдица тя се оказа топла и засищаща, а хлябът — прясно изпечен. Ерик отхапа голям залък от горещия, дъхав хляб и като преглътна, каза:

— Хубавото на отбраната е, че готвачите имат време да напалят фурните.

Граф Ричард се засмя.

— Чудех се дали изобщо има нещо хубаво в цялата тази работа, но ти го намери!

— За съжаление, това май е единственото хубаво нещо, което може да се изтръгне от тази ситуация — каза Ерик. — Бих заменил всичкия топъл хляб на света срещу това да съм пред портите на Илит, готов да щурмувам града с армията ни.

— Казват, че можеш да правиш каквито си искаш планове, но че всичките рухват, когато първите части на армията ти се сблъскат с врага.

— Опитът ми показва, че е точно така.

— Истински великите командири могат да импровизират. — Ричард погледна Ерик — Като теб.

— Благодаря, но съм далеч от представата за велик пълководец.

— Подценяваш се, Ерик.

— Исках да бъда ковач.

— Наистина?

— Наистина. Бях чирак при един пияница, който дори не записа името ми в гилдията, иначе сигурно щяха да ме преместят от Даркмоор преди да убия брат си. — Разказа накратко как беше станал войник, от убийството на Манфред в пристъп на гняв заради изнасилването на Розалин, момичето, което беше като родна сестра за Ерик, след това — за съда и осъждането му на смърт. Разказа му как бе измъкнат от затвора от Боби дьо Лунвил, лорд Джеймс и Калис, както и за пътешествието до Новиндус.

След като привърши, лорд Ричард каза:

— Забележителна история, Ерик. На Изток бяхме чували разни неща за делата на лорд Джеймс, но само слухове и догадки. — Лордът помълча, после продължи: — Моят син един ден ще поеме поста ми и може би ще израсте и по-високо, ако служи добре, но теб те очаква величие, ако решиш да напреднеш, Ерик. След като Грейлок загина, стъпката към командването на армиите на Запада е много къса.

— Не съм пригоден за това. Почти нищо не разбирам от стратегия, нито от дългосрочно планиране, както и от политическите последствия — отвърна Ерик.

— Самият факт, че знаеш за съществуването на тези проблеми, те поставя много пред повечето от нас, които могат да бъдат избрани за поста само заради бащините си имена, Ерик. Не се подценявай.

Ерик сви рамене.

— Не го правя. Аз съм капитан на Пурпурните орли и поради това — дворцов барон. Това е много повече, отколкото съм искал. Смятах, че съм получил всичко, което искам, когато ме назначиха сержант. Искам само да служа като войник.

— Понякога не ни остава избор — каза Ричард. — Аз исках да отглеждам рози. Обичам градините си. Най-щастлив съм, когато мога да разведа гостите си през тях. Забавлявам жена си и много дразня градинаря ни, като почна да скубя плевели.

Ерик се усмихна, като си представи как старецът пълзи из калта.

— И все пак го правите.

— Носи ми щастие. Открий какво те прави щастлив, Ерик, и се придържай към него.

— Съпругата ми, да си върша работата добре, приятелите — каза Ерик. — Повече не мога да измисля.

— Ще се справиш, Ерик фон Даркмоор. Ще се справиш много добре, когато съдбата те посочи с пръст за величие.

Говориха си до късно през нощта.

Накор посочи и каза:

— Натам.

— Не виждам нищо в тази мъгла — каза капитанът. — Сигурен ли сте?

— Разбира се. Мъглата е илюзия. Знам накъде отиваме.

— Помня, сър. — Капитанът не изглеждаше убеден.

Накор беше пробвал два от своите „трикове“, за да се свърже с Пъг, но като че ли нищо не действаше. Беше почти убеден, че около Острова на чародея са издигнати нови прегради, а щом стигнаха участъка с мъглата, се увери напълно.

Пъг, изглежда, не искаше да му досаждат случайни пътници. Когато Накор отговаряше за острова, беше разчитал на лошата му слава и на страховития замък с мигащата в прозорците на кулата синкава светлина.

Защитната магия сега беше по-силна. Накор трябваше да поправи курса на капитана, защото в тази гъста мъгла кормчията беше прекарал кораба в широка дъга встрани от острова.

В далечината се чу шума на прибоя и той каза:

— Пригответе се да смъкнете платната, капитане. Почти пристигнахме.

— Но как можете да…

Изведнъж се озоваха извън мъглата, под ясна дневна светлина. Зад тях се издигаше стена от мъгла, заобикаляща острова в кръг, като крепост.

Замъкът все така си стоеше горе на скалите, грозен и мрачен, хвърлящ зловещата си сянка над цялата околност.

— Няма ли да е по-добре да спрем по-далечко по брега? — попита капитанът.

— Тук си е добре — каза Накор. — Добавили са няколко нови номерца. — Погледна капитана. — Всичко е наред. Свалете една лодка, откарайте ме до брега и после можете да се връщате в Крондор.

На лицето на мъжа се изписа явно облекчение.

— Как да налучкаме курса?

— Просто плавате през мъглата, ей натам. — Накор посочи. — Ако отклоните малко в мъглата, няма страшно, защото тя бездруго е за да ви пази надалеч от острова. Ще излезете повече или по-малко на изток, а оттам вече ще се оправите по слънцето и звездите. Ще се оправите.

Капитанът се постара да си придаде увереност, но не успя.

Прибраха платната, спуснаха лодка и след час Накор вече стоеше на брега на Острова на чародея. Изобщо не си направи труд да погледне дали корабът е тръгнал. Знаеше, че капитанът ще е вдигнал платната още докато лодката, която го бе докарала, напъва гребла в обратна посока. Пъг беше свършил чудесна работа, хвърляйки пелена на боязън и отчаяние върху всеки, който се озовеше близо до брега.

Накор пое по пътечката и там, където тя се раздвояваше към замъка и надолу към малката долина, предпочете пътеката към долината. Изобщо не си направи труд да „измести“ сетивата си, защото знаеше, че щом стигне границата на илюзията от привидно диви дървеса, ще се озове сред красива морава с просторна и изящна вила в средата.

Когато илюзията най-после наистина се измести, Накор едва не се препъна от изненада. Защото макар пейзажът да беше такъв, какъвто го очакваше, имаше една съвсем неочаквана подробност. До къщата се беше отпуснал в кротък сън огромен златен дракон.

Накор надигна полите на избелелия си оранжев халат и тънките му крачета бързо заситниха, докато не спря пред дракона.

— Риана!

Драконът отвори едното си око и рече:

— О, здрасти, Накор. Защо ме будиш?

— Защо не се превърнеш в човек и да влезем вътре?

— Защото така ми е по-удобно да спя — каза драконката. От тона й личеше, че не е в добро настроение.

— Късно ли си легна?

— Цяла нощ летях. Томас ме помоли да го докарам.

— Томас е тук!? Та това е чудесна новина!

— Ти май си единственият на Мидкемия, който мисли така — изръмжа сънено драконката.

— Не, нямах предвид повода да е тук. Искам да кажа — фактът, че е тук. Това означава, че не се налага да обяснявам някои неща на Пъг.

— Толкова по-добре — каза драконката. В следващия миг я обкръжи ореол от златна светлина. Тялото й засия, очертанията му се замъглиха и светлината сякаш се сви навътре, докато тя не придоби човешки ръст и не се преобрази във възхитителна жена с червеникавозлатиста коса, огромни сини очи и тъмнозлатист тен.

— Облечи си нещо — каза Накор. — Не мога да се съсредоточа, като се въртиш така гола.

С изящен жест Риана сътвори дълга синя рокля, която придаде още повече прелест на цвета на кожата, косата и очите й.

— Не разбирам как е възможно на тази възраст все още да се държиш като юноша, Накор.

— Това е част от чара ми — ухили се той.

Риана го хвана под ръка и отвърна:

— Не бих казала. Хайде да влезем.

Влязоха в къщата и се запътиха към кабинета на Пъг. Щом стигнаха до него, чуха отвътре гласове и когато Накор почука, Пъг каза:

— Влез.

Риана влезе първа, Накор след нея. Кабинетът на Пъг беше просторен, с широк перваз на прозореца — там седеше Миранда. Томас седеше неловко присвит в един стол, който явно беше малък за него, а Пъг седеше с лице срещу двамата. Дори Томас или Пъг да се изненадаха, че виждат Накор, никой от двамата не го показа. Миранда се ухили.

— Защо не съм изненадана, че те виждам?

— Предавам се — въздъхна Накор и седна. — Е, какво ще правим? — Всички очи се извърнаха към него и Пъг попита:

— Защо не ни кажеш ти?

Накор отвори торбата си и напъха ръката си до рамото, сякаш опипваше. Всички в стаята бяха виждали този негов номер, но ефектът продължаваше да бъде комичен. Той извади един портокал и ги погледна:

— Някой да иска?

Миранда протегна ръка и Накор й го подхвърли. Извади още един за себе си и започна да бели кората му.

— Миналата седмица в Крондор се случи нещо удивително. Нещо ужасно и нещо удивително. Освен ако не са едно и също. Една от ученичките ми, много особена жена на име Алийта, учеше с Шо Пи — медитация, основен курс — и изведнъж около нея се събра светлина и тя се издигна във въздуха, а под нея, заключено, имаше нещо много черно.

— Нещо черно ли? — попита Миранда. — Можеш ли да се изразиш малко по-точно?

— Не знам как да го нарека — каза Накор. — Енергия е, може би някакъв дух. Може би някой от духовниците от другите храмове вече е разбрал какво е. Но е нещо много лошо. Може да е останало от демона. Не знам, но мисля, че беше там, за да може да се случи нещо в Крондор, по-късно.

— По-късно ли? — попита Миранда и погледна Пъг, който сви рамене. Томас каза:

— Тъкмо разправях на Пъг, че капитан Субаи от Първопроходците стигна до Елвандар. Изглежда, армията на Грейлок е изтласкана на юг от Квесторско око. И според донесението на Субаи отново е използвана тъмна сила.

— Да, звучи доста логично — каза Накор. Понечи да добави нещо, но се поколеба. — Момент. — Направи широк жест с ръце, размаха ги над главата си и стаята запращя от енергия.

Томас се усмихна.

— Този път не смъквай преждевременно бариерата.

Накор се ухили смутено. Последния път, когато бе използвал този мистичен щит, за да ги предпази, я беше смъкнал преждевременно и демонът Джакан ги беше намерил.

— Поставям полето около стаята. Просто ще го оставя вечно. Никоя сила на Налар няма да може да надникне в тази стая. Вече можем да говорим, без да рискуваме да се озовем под замаха му.

При споменаването на името Налар Пъг за миг усети лек сърбеж в главата си и изведнъж преградите към паметта му се смъкнаха. В съзнанието му заплуваха образи и гласове, неща, които бе отстранил от ума си, сега отново му станаха достъпни.

— Трябва да приемем, че Безименния има още слуги.

— Очевидно — каза Томас. — Човешките жертвоприношения и други подобни са средства за трупане на сила.

— Това, което ме удивлява — каза Накор, — е ставащото в Крондор.

Пъг се усмихна.

— Явно тази твоя нова вяра има пряк ефект.

— Да, но точно това ми се струва странно и възхитително. — Накор отчупи парче от портокала си и го лапна. — Не съм експерт по въпросите на вярата, но имах чувството, че ще трябват поне няколко столетия или по-дълго, докато новият ни храм упражни някакъв ефект.

— Не си приписвай прекалени заслуги, Накор — каза Миранда. — Може би силата вече е била там и твоят малък храм просто случайно се е оказал подходящият проводник.

— Това звучи по-логично — съгласи се Накор. — Така или иначе, трябва да обсъдим този въпрос. Когато се бихме с демона, ние погрешно си въобразихме, че сме сразили посредниците на Безименния. Унищожили сме само най-новите им оръжия, нищо повече.

Накор махна с ръка към прозореца зад Миранда и продължи:

— Там навън съществува поне още една зла стихия, която върши много лоши неща и трупа сила. Нея трябва да надвием.

— Донесението на Субаи ме кара да мисля, че Елвандар скоро ще бъде изложен на риск, ако не спрем тази армия веднага — каза Томас.

Накор скочи от стола си.

— Не! Вие не слушате… Или аз не се изразявам добре. Ние не се опитваме да спасим Елвандар, Крондор или Кралството. — Изгледа ги един по един. — Опитваме се да спасим света.

— Накор — каза Риана. — Слушам те много внимателно. Тези дребни човешки войни не значат нищо за рода на драконите, но ние делим света с вас. Каква точно е заплахата?

— Този Луд бог, този Налар, само чието име дори носи опасност, той е заплахата. Когато разглеждате всичко, което се е случило след Войните на хаоса, не забравяйте това. Когато забравите този разговор, който водим сега, когато спомените ви отново бъдат заключени, за да не попаднете под удара на Налар, помнете едно: винаги съществува нещо по-дълбоко от това, което виждате на повърхността.

— Е, добре — каза Пъг. — Значи това, което виждаме на повърхността, нашествието и завоеванието на Фадавах, само прикриват някаква по-дълбока истина?

— Да, Фадавах е пионка. Такъв беше преди, такъв е и сега. Той просто е следващият, който трябваше да бъде поставен начело на тази смъртоносна армия. Трябва да открием онзи, който стои зад него, в сянка. В Крондор избуява някакво зло. То чака там да пристигне армията на Фадавах. Който и да стои зад Фадавах — съветник или слуга, или някой от охраната му — трябва да бъде унищожен. Има някъде едно същество, което е било там, когато моята стара жена, Йорна, стана лейди Кловис, когато държеше под властта си Даакон и когато седна на Изумрудения трон. Бил е там, когато властваше демонът, както и сега, когато предводителят е Фадавах. Това същество — човек или дух — това нещо е агентът на Налар, който дирижира войната. Тъкмо това същество търси не завоевание, а унищожение. Тъкмо това същество е това, което не иска да види едната или другата страна да победи, а по-скоро иска страданието да продължи и да загиват невинни. Тъкмо това същество сме длъжни да намерим!

— Подозираш ли, че отново е някой пантатиец? — попита Томас.

— Не мисля — отвърна Накор. — Възможно е, но може и да е човек, или някой тъмен елф, или каквото и да е друго същество. Може и някой дух да е, вселил се в някой като Фадавах. Просто не знам. Но трябва да издирим това същество и да го унищожим.

— Искаш да кажеш, че трябва да отлетим до самото ядро на врага и да се изправим срещу водача им — каза Пъг.

— Да. А това е опасно — отвърна Накор.

Пъг потръпна при спомена за капана, който му беше поставил демонът, онзи капан, който той в своята надменност бе пренебрегнал и който едва не му струваше живота.

— А защо просто не… Не знам — каза Миранда. — Защо просто да не изпепелим всичко на една миля около щаба на Фадавах? Това би трябвало да унищожи въпросното същество, нали?

— Едва ли. — Пъг поклати глава. — Преди години се сразих с друго от съществата на Налар, един обезумял магьосник — Сайди. Неколцина от по-старите храмови жреци знаят случката, защото целта ни бе да овладеем Сълзата на боговете.

— Сълзата на боговете? — повтори Миранда.

— Беше един могъщ артефакт, използван от ишапийците, за да преливат сила от властващите богове. — Погледна Миранда. — Човек можеше да изпепели къщата около Сайди, а той да си стои там и да ти се смее, докато пепелта изстине.

— А как го унищожи? — попита Миранда.

Пъг погледна жена си и каза:

— Не съм.

— Да не искаш да кажеш, че личността, която контролира Фадавах, е същият този Сайди?

— Би могло. Може и да е някой от слугите на Сайди, или друг като него.

— Налар има много агенти — каза Накор. — Повечето не знаят, че служат на Лудия бог. Просто правят неща, които си мислят, че са им нужни.

— Какво трябва да направим? — попита Томас.

— Примамваме агента на Налар да се покаже — каза Пъг.

— Как? — попита Миранда.

— Аз — каза Пъг. — Аз трябва да бъда стръвта. Истинският господар на Фадавах трябва да знае, че в един момент ще се задействам. Правил съм го в миналото. И можем да приемем, че ме очаква някаква изненада в случай, че се намеся.

— Не! — заяви Миранда. — Последния път, когато те подтикнах да действаш преждевременно, едва не се уби. Оттогава се отказах да тръшкам врати и да марширувам из стаите. Нека първо да подушим наоколо.

— Аз душих, когато бях във вражеския лагер — още когато бях в Новиндус с Калис и приятелите му, и стоях близо до Изумрудената кралица — каза Накор. — Не можах да разбера кой дърпа конците. Пъг е прав. Трябва да намерим начин да принудим тази особа или същество, или дух, или каквото е, да се разкрие само.

— Не! — възрази Миранда. — И ще продължавам да казвам „не“, докато не ти го избия от главата. — Стана. — Аз също съм се промъквала зад вражески фронтове. Нека двамата с Накор да го направим още веднъж. Можем да отидем при армията на Грейлок и знам, че ще можем да се промъкнем в лагера. Нека да се приближа до Фадавах и да видя каквото успея да видя. Ако не открием нищо, ще се съглася да се включиш и да ги оставиш да хвърлят всичко срещу теб. Но не искам да рискуваш. Ясно? — Погали Пъг по лицето.

— Горещият ти нрав ще те убие — предупреди я той.

— Мога да го удържам, когато трябва.

Пъг погледна Накор и каза:

— Искам от теб да й кажеш, когато стане твърде опасно и е време да се върнете тук. — Погледна Миранда. — И искам ти да ми обещаеш, че ще го слушаш и че когато той ти каже, ще се транспортираш обратно в тази стая.

Двамата се съгласиха и Пъг каза:

— Това не ми харесва повече от собствената ми идея. — Целуна Миранда и добави: — В такъв случай е добре да тръгнете веднага, докато там още е тъмно.

Миранда протегна ръка.

— Накор, къде трябва да идем?

— Последното, което чух, е, че Грейлок е някъде на юг от Квесторско око.

— Знам едно село на брега. Ще ни транспортирам там, после можем да прелетим над брега.

— Аз ще поспя — каза Риана. — Събудете ме, когато се появи някой, достоен да се бия с него.

— Момент, моля — каза Накор. Пъг и останалите усетиха как спомените им отново се затвориха, скривайки знанието за Налар, след което мистичната преграда се смъкна.

— Лек сън, приятелко — рече Томас и драконката в човешко тяло напусна стаята.

Миранда хвана ръката на Накор и двамата изчезнаха. Пъг и Томас останаха сами.

Томас свали златния си шлем и го постави на писалището на Пъг.

— Е, приятелю, не ни остава нищо, освен да чакаме.

— Не съм много гладен, но трябва да хапнем — каза Пъг. Стана и поведе приятеля си към кухнята.

— Гледай скоро да ни приземиш! — извика Накор. — Ръцете ми отмаляха.

Хвърчаха източно от пътя, точно над короните на дърветата, като Накор висеше от тоягата си, а Миранда я държеше под себе си, докато летеше. Бяха спрели в едно рибарско селце близо до Квесторско око. Оказа се пусто. Миранда беше вдигнала Накор и беше прелетяла над пътя, на известно разстояние от няколкото лагера, а после беше завила на север. Бяха прелетели над лагери от двете страни, профучаха и над едно голямо укрепление, което озадачи Накор. Разбираше, че се е случило нещо значително, та Грейлок да спре марша си на север.

Миранда се сниши и пусна тоягата на Накор. Той тежко тупна на земята.

— Прощавай — каза му тя, след като кацна. — Заболяха ме китките.

— Когато каза, че можем да летим заедно, помислих, че имаш някакво заклинание, с което ще ни пренесеш — рече Накор, след като се изправи и изтупа прахта от себе си. — Тоягата за малко да ми счупи главата.

— Е, ако я беше оставил, както ти казах, нямаше да се случи. — Никакво съчувствие.

Накор се засмя.

— Страхотна майчица ще стане от теб някой ден.

— Не, докато с Пъг не се уверим, че светът е по-сигурно място, отколкото сега.

— Да си жив е рисковано — каза Накор, докато си оправяше халата и вдигаше тоягата. — Да видим сега как ще се промъкнем във вражеския лагер.

— Ти как предлагаш?

— Както правя винаги: правя се на тукашен. Ти само стой зад мен и… а, и още нещо…

— Какво?

— Гледай да не избухваш.

Миранда се навъси.

— Не избухвам!

Накор се ухили.

— Ето, току-що го направи.

— Непоносим дребосък! — каза тя, дръпна се от него и тръгна.

— Миранда!

— Какво! — извика тя и погледна през рамо.

Накор побърза да я настигне.

— За жена с твоя опит понякога се държиш съвсем детински.

Миранда стисна устни, после каза:

— Не ме познаваш, Накор. Може да си бил първият мъж на майка ми, но нищо не знаеш за мен. Не знаеш какво беше детството ми. Не знаеш какво е да те отгледат имперски агенти. Ако се държа детински, може би е защото не съм имала детство.

— Каквато и да е причината, моля те, внимавай да не ни убият — каза Накор и закрачи до нея. И добави тихо: — И за жена на твоите години твърде много мислиш за неща, които са били преди толкова време.

— Какво?!

Накор я погледна и за пръв път, откакто го познаваше, на лицето му нямаше и сянка от хумор. Изгледа я с изражение, което можеше да се нарече само заплашително, и за миг тя долови силата му. Той каза тихо:

— Миналото може да е ужасно бреме, привързано към теб с несломима верига. Можеш да го влачиш със себе си и непрестанно да се обръщаш назад към това, което те задържа. Или просто да го оставиш и да продължиш напред. Ти избираш. За тези, които живеят столетия, това е много важен избор.

Обърна се и тръгна напред.

Миранда постоя за миг, след което го догони. Този път не каза нищо.

Продължиха между дърветата по западния склон на планините Каластий. Бяха подминали фронтовата линия на няколко мили на юг, където армията на Грейлок се беше укрепила стабилно.

— Случило се е нещо странно — каза Накор. — Грейлок се е окопал на юг, поне така изглеждаше оттам. — Той посочи небето. — Окопал се е, което значи, че очаква контраатака.

— Не знам — отвърна Миранда. — Може би чакат да им пратят припаси до онова рибарско селище, където кацнахме.

— Може би. Но не мисля. — Нощният въздух бе изпълнен с вонята на трупове по бойното поле. — Това е много лошо. Да оставиш мъртвите непогребани е голямо зло.

На север от бойното поле беше вдигнато някакво съоръжение. Отдалече приличаше на укрепление, но щом го приближиха, видяха, че всъщност са големи дървени сгради, свързани с грамадни дървени огради, високи по двадесет стъпки. Около периферията край лагерни огньове седяха мъже.

— Виж — каза Накор. — Не лагеруват наблизо.

— Какво ли е? — попита Миранда, когато приближиха края на прикриващите ги дървета.

— Нещо лошо според мен. Храм, може би.

— Храм на какво?

— Да идем да видим. — Той се огледа. — Натам.

Поведе я през дърветата към група шатри с различни цветове и големина. Промъкнаха се между дебелите стволове и намериха една пролука между два лагерни огъня, където можеха да се промушат, без да привлекат излишно внимание.

Минаха, без никой да ги спре. Накор поведе Миранда през многобройните стоянки, където вече можеха да минат просто за двама души, забързани по някаква работа. Но когато подминаха един по-голям бивак, към тях се запъти някакъв мъж. Главата му беше бръсната, само с един дълъг перчем, вързан отзад на опашка. Косата му беше стегната с пръстен от кост, а лицето му беше покрито с дълбоки белези. Беше гологръд и носеше елек, като че ли от човешка кожа. Панталоните му също бяха от щавена кожа и Накор не си направи труда да ги погледне по-внимателно. Беше едър, мускулест и носеше грамадно извито оръжие — наричаха го „мълниеносец“. Оръжието беше тежко и пригодено да се държи с две ръце, но тоя изглежда можеше да го върти и с една.

Мъжът спря пред Миранда, огледа я доста откровено от глава до пети, след което се обърна към Накор и избоботи:

— Продаваш я на мене.

Накор се ухили.

— Не, не мога.

Мъжът опули очи. Изглежда, беше на ръба да кипне.

— Не? Казваш не на Фустафа!

Накор посочи сградата и отвърна:

— Тя отива там.

Изражението на едрия мъж моментално се промени, той погледна Накор и отстъпи.

— Не питам — рече той, обърна се и побърза да се отдалечи.

— Какво пък беше това? — попита Миранда.

— Не знам — каза Накор. Погледна сградата, на по-малко от стотина крачки от тях. — Но мисля, че искаше да каже да внимаваме там.

— Ще влизаме ли? — попита Миранда.

— Да имаш по-добро предложение? — отговори Накор и закрачи към сградата.

— Не — каза Миранда и забърза след него.

Щом приближиха, и двамата почувстваха някаква странна енергия. Още по-наблизо тя се усили и Миранда каза:

— Чувствам се сякаш имам нужда от баня.

— Ако мъжът ти не възразява, ще се окъпем заедно — каза Накор. — Оттук. — Посочи един отвор в оградата и влязоха.

Сградата представляваше огромен квадрат с малки постройки по страните. В центъра се издигаха шест големи камъка, покрити с всечени дълбоко руни, при чийто вид Миранда стисна зъби.

— Какво е това място?

— Място за призоваване. Място на тъмна магия. Място, от което ще дойде нещо много лошо — каза Накор.

Зърнаха някакво движение в тъмното — в средата на каменния кръг — и тихо се приближиха. Около един голям камък стояха група мъже, всички облечени в черни халати. Зад камъка стоеше друг мъж, с протегнати ръце, и изричаше някакво заклинание към небето.

— Сега вече знаем защо онзи го беше толкова страх — прошепна Накор. — Виж!

Върху камъка лежеше млада жена с широко отворени от ужас очи и със запушена уста. Ръцете й бяха приковани за камъка с железни пръстени и беше облечена в къса черна риза без ръкави.

Накор бързо разбра какво ще стане, опули се и каза:

— Трябва да се махаме!

— Не можем да я оставим да умре.

— Ако не се махнем, скоро ще умрат хиляди — прошепна той, хвана Миранда за лакътя и я задърпа към изхода.

Във въздуха се разнесе тътен и Накор я подкани:

— Бягай!

Миранда не се поколеба и го последва през изхода. Войниците не им обърнаха внимание, защото очите им бяха извърнати към сцената пред тях. Около сградата се стичаше синьо-зеленикава светлина и потръпваше, сякаш разбърквана от гигантски прът.

Накор спря на няколко крачки пред Миранда, вдигна тояжката си над главата и извика:

— Полети!

Миранда закова на място, затвори очи, събра сили и литна. Скочи напред, все едно че се гмурка, но вместо да падне, се издигна. Сграбчи тоягата на Накор и го издърпа в небето.

Полетя в права линия над склона, след което леко зави. Когато вече можеше да вижда сградата отгоре, възкликна:

— О, богове!

По брега разцъфтяха дузина светлини като първата, мъртвешки зелени и сини светлини, които изпълниха нощта с ужасно сияние. После откъм брега се появи лъч от енергия.

Прозвуча болезнен за ушите тон и хората около постройката заотстъпваха. От нея като ветрило се пръсна бледа светлина и се разля към кралския лагер. Менеше цвета си по целия спектър, от червено към черно и зелено, после — виолетово. Преди да се стопи съвсем, преля в тъмносиньо и влудяващият звук изведнъж секна.

И тогава мъртъвците по бойното поле започнаха да стават.

25.Сблъсък

Носеха се мъжки крясъци.

Ерик изхвърча полугол от шатрата си, стиснал меча. Закалени от битки войници бягаха в ужас, други по предната линия се биеха. Той сграбчи един от бягащите и извика:

— Какво става?

Очите на мъжа се бяха изцъклили от ужас и той успя само да му посочи към фронта, след което се отскубна от ръката му и побягна. Ерик затича към предната линия и в първия миг не можа да разбере онова, което видя.

Хората му отбиваха яростно вражеската атака. Той скочи напред и изрева:

— Всички на предната линия!

Чак тогава видя, че един от мъжете, вкопчен в ръкопашна битка с кралски войник, носи туника от друга кралска част. За секунда си помисли дали не е внедрен. После видя лицето му и настръхна. Никога в краткия си живот не беше изпитал такова отвращение.

Войникът, който се опитваше да убие доскорошния си другар, беше мъртъв. Безжизнените му очи бяха изцъклени, кожата по лицето му беше бледа и подута. Но движенията му с меча бяха целенасочени.

Ерик скочи напред и с един удар отсече главата на съществото от тялото. Главата се изтъркаля, но тялото продължи да размахва меча. Ерик замахна и отсече и ръката, но съществото продължи да напира напред.

Джедоу Шати скочи до Ерик, отсече единия крак на съществото и то се строполи.

— Човече, тия няма да ги спрем.

Ерик осъзна опасността. Освен ужаса пред лицето на мъртъвците, който бе накарал повечето бойци да побегнат от страх, мъртвите бяха неумолими. Нищо не можеше да ги спре, освен ако не ги посечеш на късове.

И изведнъж Ерик видя как един току-що убит кралски войник се надигна и тръгна срещу доскорошните си другари.

— Как ще се бием с тях? — изрева Джедоу.

— Огън! — ревна Ерик. Обърна си и извика: — Задръжте ги тук! — И се затича назад. Срещу него, отзовали се на сигнала за тревога, тичаха мъже и Ерик им викна: — Бягайте отзад и донесете всичкото сено, оставено от конницата. — Посочи мястото, където пътят се стесняваше. — Разсипете го оттам до ей там. — Посочи мястото от другата страна на пътя. После изтича при друго отделение, което се приготвяше да тръгне към предната линия, и извика: — Смъквай шатрите! Взимай всичко, което може да гори, и го трупай върху сеното.

— Какво сено, капитане? — попита някой.

— Ще го видите.

Ерик забърза към тила, където под недостроените катапулти спяха инженерите. Бяха станали и се снаряжаваха, готови да защитят бойните си машини.

— Има ли довършени? — попита Ерик.

Командирът на инженерната част, едър мъж с посивяла брада, отговори:

— Онзи там е готов, капитане, а онзи там е почти готов. Какво става?

Ерик го сграбчи за рамото.

— Тичай до фронта. Виж къде са нашите позиции. Върни се тук и насочи катапулта в тази посока.

Командирът побягна, а Ерик се обърна към хората му.

— Колко души трябват, за да се довърши вторият катапулт?

Един от инженерите каза:

— Само двама, капитане. Трябва само да поставим затворните скоби на рамото.

— Бягайте и го довършете. Останалите с мен.

Поведе ги към обоза и извика на пазещите го войници:

— Идете на фронта и дръжте!

Те затичаха, а Ерик посочи два от фургоните, разпрегнати встрани от пътя, и попита инженерите:

— Някой от вас може ли да впрегне конете?

Всички отвърнаха, че могат.

— Откарайте половината масло на фронта, където ще видите да вдигат барикада, а другата половина — при катапултите.

Върна се на бегом на фронта. Планът можеше да подейства само ако задържеше мъртвите войници извън барикадата. А докато се изпълни задачата, Ерик можеше да служи на каузата си най-добре, като сече мъртви тела, напиращи да проникнат през „диаманта“.

— Трябва да доведем Пъг и Томас! — каза Миранда.

Бяха си избрали едно място между дърветата по склона и наблюдаваха как кралските сили се мъчат да изтласкат първата вълна възкръсващи войници. Тогава Накор чу вой на рогове от тила на армията на Фадавах. Зад битката, кипяща при „диамантите“ се стягаха за атака снаряжени мъже.

— Да. Доведи Пъг и Томас, и Риана, ако е там.

Миранда изчезна.

Накор чу звук на тръба и кралските сили заотстъпваха към барикадата, която бързо се издигаше зад тях. Прескочиха я и ранените бяха издърпани от другарите им. Никой не искаше да умре и след това да стане и да тръгне срещу другарите си.

После запалиха огън, след него — друг. Изведнъж барикадата пламна. „Фон Даркмоор — помисли той. — Младият Ерик мисли на бегом.“

Мъртвите се препъваха в пламъците, махаха безшумно с ръце и накрая рухваха на земята. Малцината, които успяваха да я преодолеят, биваха избутвани назад с копия и колове.

След това Накор чу свистенето на бойната машина и видя в тъмното как нещо прелетя над лагера и падна близо до „диамантите“. Миг по-късно прелетя друг заряд и падна близо до барикадата. При сблъсъка бурето избухна, пръсна масло във всички посоки и щом облиза барикадата, пламна. Лумналият огън погълна напиращите към барикадата мъртъвци и те започнаха да падат.

Пъг, Томас, Риана и Миранда изведнъж се появиха до Накор.

— Богове! — възкликна Пъг.

— Тези трупове не са проблемът, Пъг — каза Накор. — Ерик фон Даркмоор ще се погрижи за тях. Но ти трябва да отидеш там! — Посочи на север. — Намери източника на онази енергия и ще разбереш кого трябва да унищожиш.

Проехтяха бойни рогове и армията на Фадавах настъпи, а пламъците започнаха да гаснат.

— Къде ще съм най-полезен? — попита Томас.

— Избиването на тези войници е безполезно, но ако приключите с проблема там, това може да спаси Запада — каза Накор.

Тялото на Риана засия и огромният дракон изведнъж се извиси над тях.

— Ще ви пренеса всички.

Качиха се на гърба й и тя се издигна в небето. Войниците, които се бяха обърнали, когато Риана плесна с мощните си криле, бяха смаяни. Мнозина от тях завикаха и започнаха да сочат, но тъй като битката набираше ярост и армията на Фадавах настъпваше, повечето бяха твърде загрижени за оцеляването си, за да забележат дракона.

Риана направи кръг и се понесе на север.

Даш чу тътена на кешийските барабани. Знаеше, че ще види това, което бяха струпали, по-късно — тъмнината скриваше кешийския строй, а до изгрева оставаха още няколко часа. В най-добрия случай наблюдателите на стените можеха да различат в тъмното, че срещу тях има само конница и лека пехота, без тежка пехота или бойни машини. Даш прецени, че от няколко седмици са вкарвали бързоподвижни части и са се отказали от по-тежките. Кеш никога нямаше да рискува с толкова мащабна атака. Така че новината беше и добра, и лоша: предстоеше им да се бият само с мечоносци и конни стрелци. Но бяха много.

Според Даш това означаваше, че избягалият кешийски офицер, за когото Дуко пишеше в писмото си до Патрик, е успял да се добере до армията си с новината за слабостта на Крондор. Единствената добра вест в това съобщение беше, че Джими е жив, а Малар — мъртъв.

Вестите от двореца също бяха и добри, и лоши. Патрик, Франси и баща й щяха да се съвземат — макар че лорд Браян можеше да остане с трайни увреждания от отровата. Руфио беше умрял, както и още няколко местни благородници. Двама офицери се бяха възстановили достатъчно, за да могат да заемат позиции по стените, но Даш знаеше, че хората им са твърде малко, за да задържат кешийската армия повече от няколко часа, ден или най-много два.

В отбраната на града все още имаше твърде много слабости. Към Крондор имаше подстъпи и човек не трябваше да е Шегаджия, за да ги намери. Сухият водопровод по северната стена имаше поне пет-шест входа, стига човек да разполагаше с достатъчно време да пропълзи. Даш съжаляваше, че не му бе останало време да поправи вратите на шлюза и да го напълни с вода, но пък ако го беше направил, щеше да наводни поне сто мазета. Изведнъж му хрумна нещо и той извика:

— Густаф!

Наемникът се появи бързо.

— Да, шерифе?

— Вземи двама души и тичай до оръжейната. Виж дали не е останало нещо от квеганското масло. Ако се справим, само с това ще е. — Даш му обясни плана си, след което извика на Маки: — Поддържай реда тук, докато ме няма. Ще се върна веднага щом мога.

Слезе бързо от стената и затича по Висока улица към пресечката с улицата към Северната порта.

Прескочи оградата и се шмугна под руините — рискуваше да пострада, само и само да стигне колкото се може по-бързо до целта си. Намери вратата, която му трябваше, привидно най-обикновен вход към мазе, а всъщност укритие към един от контролираните от Шегаджиите тунели, водещ към главната им квартира.

Забърза надолу по каменните стъпала, колкото може по-тихо и в същото време, без да губи скорост. Хвана се за ъгъла на каменната стена с лявата си ръка за опора — и замахна.

Мъжът се обърна стъписан и не успя да отбие удара. Даш го фрасна с все сила и го свали без звук на каменния под. После бързо продължи по широкия проход. Водата в каменното корито бе плитка, но това скоро щеше да се промени, ако Густаф намереше маслото и го използваше, както му бе наредил.

Стигна един участък на стената, който привидно не се различаваше от съседните, но щом човек го натиснеше леко, се отваряше към една шахта. Бързо се смъкна по късия тунел и стигна до една невзрачна врата. Знаеше, че тук го чака най-големият риск да го убият преди да успее да проговори.

Дръпна резето, но вместо да отвори вратата, отстъпи. Щракането предупреди някого вътре, защото след миг вратата рязко се отвори и през нея надникна любопитно лице. Даш сграбчи крадеца, дръпна го към себе си и после го тласна през вратата.

Мъжът се натресе върху други двама, които стояха зад вратата, и ги събори.

Даш пристъпи вътре и вдигна ръце, за да видят всички, че не е въоръжен. Но за да бъдат нещата съвсем ясни, извика:

— Нямам оръжие! Идвам да говорим!

Обитателите на щаба на Шегаджиите се обърнаха смаяни — пред тях стоеше шерифът на Крондор, с меч на кръста. От другата страна на помещението Трина каза:

— Я, шериф Паленце. На какво дължим тази чест?

Даш запремества поглед от лице на лице — по повечето лица слисването вече се заменяше с гняв — и каза:

— Дойдох да ви предупредя.

— За какво? — попита един. — Кешийци в тунелите?

— Те са ваша грижа — каза Даш. — Онези отвън портата са моя. Не. Дойдох да ви предупредя, че след по-малко от час всичко тук ще се напълни с вода.

— Какво! — извика някой.

— Лъжа — изруга друг.

— Не е лъжа — каза Даш. — Ще наводня северния водопровод и страничния канал под Воняща улица. Дренажите над главния проход — посочи вратата, през която току-що бе влязъл, и прохода зад нея — ще бъдат разбити и всичката вода ще се излее тук. До обед цялата тази част ще бъде под водата.

Трина пристъпи напред, двама мъже с много заплашителен вид застанаха от двете й страни.

— Не би ни го казал за да ни ометеш навън, нали, Паленце? Може пък да ти е от полза да тичаме из тунелите и да се бием с кешийци, които още не си успял да изловиш.

— Може би, но не е това.

— Или може би искаш да сме горе на улиците и кешийците да ни избият, когато влязат в града? — попита единият от мъжете и извади кама.

— Не — отвърна Даш. — Ако се случи, те ще си имат достатъчно пречки на пътя. Не ми трябват повече.

— Щях да ти повярвам — каза Трина, — ако не знаех колко е повреден северният шлюз от войната и че не може да се отвори преди да се поправи.

— Не го поправям — каза Даш. — Ще го запаля.

Няколко мъже се изсмяха.

— Ще запалиш врата, която е наполовина под водата! — подхвърли един. — Как го правиш това?

— С квеганско масло.

— То гори и под вода! — възкликна един от мъжете.

Трина бързо нареди на хората си какво да правят и награбиха вързопи и чували. Тя се обърна към Даш.

— Защо ни предупреждаваш?

Той я хвана за раменете и се вгледа в очите й.

— Защото заобичах някои крадци. — После я целуна. — Наречи ме идиот… — Тя се дръпна. — Освен това може да сте банда дрипави нехранимайковци… но сте моите дрипави нехранимайковци.

— Къде трябва да отидем? — попита тя и Даш разбра, че няма предвид Шегаджиите изобщо.

— Отведи стареца в кафенето на Барет. То е почти възстановено и Ру Ейвъри вече го е заредил с малко храна. Има един тунел покрай канала под улица „Принц Арута“, извежда в мазето му. Там лягате и кротувате.

Тя го погледна в очите и каза:

— В голяма беля ще ме вкараш някой ден, шериф Пале, но засега съм ти длъжница.

Той понечи да се обърне и да си тръгне, но тя го сграбчи, целуна го и му прошепна в ухото:

— Остани жив, проклет да си!

— Ти също — промълви той.

После се обърна и тръгна обратно през тунела. Спря се колкото да свести мъжа, когото беше повалил на пода, доволен, че не е опитвал нещо толкова безразсъдно, като да влезе неканен при Шегаджиите, когато бяха на върха на силата си: вместо един, тогава в този тунел щеше да има поне десетина пазачи.

Замаяният човек не разбра съвсем какво му говори Даш, но схвана достатъчно, за да разбере, че трябва много бързо да се омете горе.

Даш затича покрай главния канал и стигна до едно място, където дренажите отгоре се бяха пробили. Подскочи и се хвана за ръба на изпечената глинена тръба, подаващ се от стената над главата му. Напъха се в нея и с риск да се заклещи пропълзя до една по-голяма дупка отгоре. Озова се в коритото на северния открит канал. Огледа се в предутринния сумрак, не видя никого и затича на изток.

Когато стигна края на канала, видя Густаф и хората му, застанали пред голямата дървена врата. Двама вече сечаха с брадви крепежните греди от двете страни.

— Как върви?

Густаф се усмихна вяло.

— Ако тия греди не поддадат преждевременно и не ни издавят, може да стане.

— Колко масло намерихте?

— Няколко бурета. Накарах момчетата да го прелеят в глинени делви, както каза.

Даш изтича там, където Густаф му посочи. Двама души изливаха лепкавата миризлива течност в големи глинени делви.

— Само до една трета — каза Даш. — И ги оставете отворени, да влезе въздух.

Мъжете кимнаха. Даш понечи да се върне при Густаф, но спря и каза:

— И гледайте да сте колкото може по-далече от огън, докато не измиете това. С много сапун. Не забравяйте — гори под вода.

Двамата, които сечаха с брадвите, отскочиха назад, защото дървото изпращя и дървената порта се огъна. През пукнатините швирна вода и по коритото се понесе кал и чакъл.

— Май ще поддаде от тежестта на водата — каза Густаф.

— Рано или късно. Но не можем да чакаме следващия голям дъжд. Парцалите донесохте ли?

— Ей там са — отвърна Густаф и посочи.

— Добре — каза Даш, после се обърна към един от мъжете с брадвите. — Разбий още малко тази греда.

Гредата беше грамадна, поне една стъпка дебела; беше забита между камъните в основата и крепеше дясното крило на вратата на шлюза. Мъжът започна да сече с огромната секира здравото дърво, вкочанено от времето почти като камък. Но с всеки следващ удар отхвърчаха трески и дървото се цепеше.

Даш махна на хората да се отдръпнат и нареди да отнесат парцалите и останалото в буретата масло горе на брега. Мъжете се закатериха по каменния бряг на канала, той махна на секача да се отдръпне и извика:

— Качвай се горе.

Постави две от буретата върху камъните и вдигна третото. Положи грижливо дългия фитил от навързани парцали и го поля с масло. После напъха единия край в едно от буретата, а третото постави върху двете, като направи малка пирамида точно под мястото, където гредата беше полуотсечена с брадвата.

Притича до другия край на парцалите и извади от джоба си кремък. Изкара искри с ножа си и най-сетне една от тях подпали просмукания с масло парцал.

Не беше съвсем сигурен какво да очаква. Беше слушал разказите на дядо си, но беше виждал само резултатите от използването на този дестилат от масло, смесено с вар и сяра.

Пламъкът запълзя по парцала със съсък и Даш побягна. Спря до Густаф и каза:

— Ако гори толкова силно, колкото разправят, би трябвало бързо да прогори дървото. Водното налягане трябва да разбие…

Пламъкът стигна буретата и те се взривиха.

Силата на удара се оказа много по-голяма, отколкото Даш беше очаквал — мислеше, че няма да е нещо повече от голям огън. Но взривната вълна направо ги събори на земята.

Густаф се надигна и замаяно попита:

— Богове! Какво беше това?

— Не съм сигурен — каза Даш. — Дядо ми разправяше нещо за много въздух в сместа — предполагам, че това е имал предвид.

— Вижте! — извика един от полицаите.

Взривът почти беше прекършил голямата греда и сега тя се накланяше под натиска на речната вода, затворена зад нея. Със скърцане, целият шлюз започна да се огъва напред и през няколкото пролуки в дървото потече вода. Силата на водата започна да нараства и дървото започна да се отмества все по-бързо. Скърцането премина в пукот, гредата се счупи на две и изведнъж цялата порта се люшна и се понесе пред стена от вода.

Даш седна на брега и загледа как водната стена помита акведукта. Вълната стигна до проломите по каменното корито, които щяха да отпратят част от водата в долния канал, и продължи с шеметната си скорост нататък.

— Е, това ще удави поне няколко плъха — каза Густаф.

— Дано — каза Даш, хвана подадената му ръка и се вдигна. Помисли за Шегаджиите и добави: — Стига да не удави наши плъхове.

— Какво да правим с тия глинени делви, шерифе? — попита един от полицаите.

— Щях да ви накарам да ги хвърлите в огънчето, което мислех, че ще се получи долу. Вземете ги. Мисля, че ще свършат работа. — Когато мъжът посегна да вдигне едната, Даш добави: — И внимавайте с тях.

Забързаха обратно през града и когато стигнаха ъгъла към Висока улица, Даш извика на Густаф:

— Вдигни тука някаква барикада. — После посочи друго каре и каза: — И там. Когато пробият, искам да обърнат преди конницата им да е ударила пазара. Щом падне портата, постави стрелци на покривите, там, там и там. — Посочи три ъгъла на пресечката.

Густаф кимна.

— Забелязах, че не каза „ако пробият“.

— Въпросът е само „кога“ и дали ще може да пристигне помощ преди да са влезли. Мисля, че ни предстоят няколко гадни дни.

Густаф сви рамене.

— Аз съм наемник, шерифе. Гадните дни са това, за което ми се плаща.

Даш кимна. Густаф побърза да отнесе заповедите му, а останалите полицаи понесоха делвите с масло към портата. Младежът огледа улиците, вече опустели, след като хората се бяха изпокрили по къщите, с плахата надежда, че този път ще избегнат опустошителния щурм, преживян миналата година, и поклати глава. Наемниците, войниците и полицаите може да получаваха заплати, за да търпят такива неща, но не и гражданите. Те бяха тези, които понасяха страданията, а в службата си като шериф той беше изградил здрава връзка с хората на Крондор, каквато преди не можеше да си представи. Вече започваше да разбира защо дядо му толкова беше обичал този град, благородниците, както и простолюдието, изтъкнатите, както и низшите. Това беше неговият град. И Даш щеше да бъде проклет до последния кръг на ада, ако видеше, че отново е завладян от нашественика.

Бързаше към портата, когато чу роговете. Разбра, че се приближава кешийски херолд под мирно знаме, за да възвести при какви условия пълководецът им ще приеме падането на града. Изкачи се на стражевата кула и се озова на бойниците точно когато кешийският вестоносец се приближи, а над планините зад него се показа изгряващото слънце. Беше пустинник и го придружаваха двама от воините-псета — носеха знамена. Едното беше Лъвското знаме на империята, а другото — флаг на знатен дом; Даш знаеше, че дядо му и баща му щяха да го упрекнат, че не го е разпознал веднага.

— Искат да говорят — каза сержант Маки.

— Е, ще е невъзпитано да не ги изслушаме.

Даш се изкушаваше да хвърли някоя делва с масло върху херолда, но всяка спечелена минута преди атаката щеше да му осигури още малко време да се подготви.

Вестителят спря пред портата и извика:

— В името на империята на Велики Кеш и на нейния велик пълководец Ашам ибин Ал-тък, отворете портите и предайте града!

Даш се озърна и видя, че всички на стената го гледат. Наведе се между два бруствера и извика в отговор:

— По какво право идвате да искате град, който не е ваш? — Обърна се към Маки и каза: — Можем да прескочим формалностите.

— Искаме тези земи, защото са древна кешийска територия! Кой говори от името на града?

— Аз, Дашел Джеймисън, шерифът на Крондор!

С презрение във всяка дума, херолдът извика:

— Къде е твоят принц, о, затварячо на просяци? Под леглото ли се крие?

— Още спи, мисля — каза Даш. Не желаеше да разкрива на херолда историята с отровата. — Ако изчакаш малко, може и да се появи тук по-късно.

— Всичко е наред — чу Даш глас зад себе си.

Даш се обърна и видя пребледнелия Патрик, придържан от един войник. Патрик беше облякъл царствената си броня с позлатен нагръдник и открит шлем, през рамото му бе заметнат пурпурен шал, обшит със златни нишки, показващ сана му. Щом мина покрай Даш, Патрик прошепна:

— Ако изгубя съзнание, кажи им, че съм напуснал разгневен.

Добра се до стената, подпря се на нея и Даш забеляза колко му е трудно да се държи прав, въпреки силния войник, който го придържаше. Все пак Патрик намери достатъчно сила, за да извика:

— Тук съм, псета на Кеш. Кажете какво искате!

Вестителят едва прикри изненадата си от това, че вижда принца на Крондор на стената. Явно беше повярвал, че отровителят е успял.

— Преблагородни принце! — отвърна той. — Моят… господар заповядва да отворите портите и да се оттеглите. Той ще осигури ескорт за вас и свитата ви до държавната граница.

— Малко под Саладор — прошепна Даш.

Патрик извика:

— Границите на моята държава! Аз стоя на стената на града-престолнина на Западните владения!

— Тези земи принадлежат на Древния Кеш, и сега се връщат.

Даш прошепна:

— Знам, че само печелим време, но какво ни пука? — Патрик си пое дъх, кимна и извика:

— Тогава елате и да ви видим! Отхвърляме претенцията ви и презираме твоя господар.

Херолдът отвърна:

— Не постъпвайте прибързано, благородни принце. Моят господар е милостив. Той ще направи предложението си три пъти. Довечера по залез се връщаме да чуем втория ви отговор. Ако откажете отново, ще дойдем за последен път утре призори. И това ще е последното. — Вестителят обърна коня си и го пришпори.

Патрик едва се държеше на крака, подкрепян от войника.

— Много смело от ваша страна, благородни принце — каза Даш без нотка сарказъм и погледна войника: — Отведи го в двореца и го сложи да си почине.

След това се обърна към Маки:

— Смъкни хората от стената и ги нахрани. Остави няколко да наблюдават, макар че кешийците сигурно ще си спазят думата и няма да нападнат до утре сутринта. — Седна и изведнъж се почувства уморен до костите. — Поне знаем вече кога ще нападнат шпионите им в града. — Вдигна очи към стария сержант: — Ще се опитат да отворят портата през нощта.

Драконът бързо се понесе в небето. Слънцето се издигаше над източните хълмове. Мистичната енергия по брега беше за тях като карта, която следваха. Уменията на Томас, унаследеното от расата на валхеру, им позволяваше да яздят на гърба на Риана, без да падат.

— Знаете ли… — заговори високо Накор, за да надмогне шума на вятъра; беше седнал зад Миранда на драконовия врат. — Макар да е машина за смърт, този спектакъл е предназначен да ни подмами към някакъв сблъсък.

Пъг, който седеше зад Томас, каза:

— За това и аз се сетих.

— Там — извика Томас и посочи надолу и вляво.

Под тях се простираше бреговата линия, обърната на югоизток ивица от Квесторско око до Илит. Заливът на Илит беше пълен с кораби, повечето от които вдигаха трескаво котва и бързаха да напуснат пристанището.

— На ония капитани долу не им е харесало това, което видяха снощи, и бързат да хванат утринния отлив — каза Накор.

— Риана — каза Томас, — спусни се надолу.

И посочи източната порта на града, пред която беше издигната огромна сграда. Тъкмо тази сграда беше източникът на енергията, която беше потекла по брега и захранила злата магия, оживила мъртъвците.

Щом драконът се сниши, обърканите въоръжени мъже се разбягаха.

— Пуснете ме пръв — каза Томас.

Пъг го спря:

— Да не проливаме кръв преди да се е наложило.

— Ще се наложи — каза Миранда.

— Но дотогава… — Пъг посочи към земята малко преди Риана да я докосне. Всички забелязаха нещо като вълна, като от развълнувана от хвърлен камък застояла вода, от която земята трепереше. Чу се глух тътен и във въздуха се надигна прах, следващ посоката на бързо разширяващия се кръг. Докато кацнат, кръгът вече беше достатъчно голям, за да обхване дракона. Почвата под краката им беше неподвижна.

Но там, където удареше вълната на разширяващия се кръг, земята сякаш се разтърсваше, защото всеки приближаващ се войник, който се озовеше на ръба й, падаше и след това биваше безмилостно подхвърлен няколко пъти във въздуха.

Само най-храбрите от нашествениците останаха да се опълчат на дракона и неговите ездачи.

И тогава Риана изрева и ушите им запищяха, от устата й към небесата изригна пламък и останалите войници също побягнаха. Никой разумен човек нямаше да се противопостави на един огромен златен дракон.

След като четиримата слязоха, Миранда каза:

— Благодаря. Това ще ни поспечели време.

— Няма нищо — отвърна Риана. И се обърна към Томас: — Когато опасността отмине, ще си отида, но дотогава, ако се наложи, ме извикай. Ще съм наблизо. — Издигна се в небето и с мощен плясък на крилете се понесе на север и изчезна.

Томас решително закрачи към сградата. Пъг, Миранда и Накор го последваха.

След като драконът отлетя, някои от по-храбрите воини близо до градската порта затичаха да спрат четиримата. Томас свали щита от гърба си с едно движение, толкова плавно и естествено, че на Пъг му се стори направо невъзможно. Никой смъртен мъж не можеше да повтори това. Мечът му изсвистя от ножницата преди първият воин да е приближил.

Мъжът беше едър и носеше грамаден меч в двете си ръце. Засили се срещу Томас и нададе нечленоразделен боен вик, но Томас невъзмутимо продължи да крачи напред. Мъжът нанесе убийствен удар от горе на долу и щитът на Томас леко се отклони така, че острието се плъзна по повърхността му. От сблъсъка изхвърчаха искри, но върху щита не остана дори резка. Томас замахна лекичко, сякаш отпъждаше муха от рамото си, и мъжът умря преди да падне на земята.

Двамата зад него се поколебаха. Единият изкрещя и нападна, но другият се уплаши, обърна се и побягна. Тоя, дето нападна, умря като първия, а Томас отново изглеждаше, сякаш отпъжда от себе си досадни твари, а не се бие със закалени от битки воини.

Томас стигна до сградата — огромна, от черни камъни и с дървени фасади. Беше се проснала сред околността като грозно черно петно; нищо красиво за окото или хармонично нямаше в нея. И вонеше на зло.

Томас пристъпи към широката дървена врата и спря. Замахна с десния си юмрук и удари с все сила по дясното крило. Вратата се пръсна навътре все едно че беше без панти.

Щом влязоха, Накор погледна пръснатите железни панти и каза:

— Впечатляващо.

— Напомни ми никога да не го докарвам до лудост — каза Миранда.

— Той не е луд — каза Накор. — Само е решителен. Ако беше луд, щеше да събори стените.

Сградата беше с форма на гигантски квадрат, с два реда седалки, вградени в стените. Имаше две врати: едната, през която влязоха, и още една, срещу нея.

В средата на помещението пред тях зееше квадратна яма, а дълбоко долу се виждаше червено сияние. Над ямата висеше метална платформа.

— Богове! — възкликна Миранда. — Каква воня.

— Вижте — извика Накор и посочи пода.

Пред всяка седалка лежеше по едно тяло. Бяха воини, мъже с белези по лицата, и всички бяха с отворени уста и изцъклени очи, сякаш бяха издъхнали с писъци на ужас.

Накор притича до ръба на ямата, надникна вътре и бързо се отдръпна.

— Долу има нещо.

Пъг погледна висящата платформа и каза:

— С това като че ли се слиза надолу.

Миранда посочи съсирената кръв по платформата и добави:

— И после се качва нагоре.

— Онова, което предизвика снощната некромантика, е долу — каза Томас.

— Не, то е само инструмент, като всички тези мъртви глупаци — каза Накор.

— Къде е Фадавах? — попита Миранда.

— В града, мисля — каза Накор. — Сигурно в цитаделата на барона.

От дъното на ямата отекна странен пронизителен звук и Пъг настръхна.

— Не можем да оставим това тук.

— Винаги можем да се върнем — каза Накор.

— Добре — съгласи се Миранда. — Да напускаме това ужасно място.

Пристъпи до затворената врата срещу тази, през която бяха влезли, и я отвори широко.

И щом го направи, видяха войниците, строени срещу тях, с вдигнати в плътна стена щитове и насочени лъкове, и конница зад тях.

В мига, в който го осъзнаха, чуха заповедта и лъкометците стреляха.

Даш изруга.

— Имаме дванайсет, най-много осемнайсет часа да изкореним останалите внедрени, иначе има опасност от пробив.

Томас Колхърн, скуайър в двора на херцог Руфио, се беше възстановил достатъчно от отровата, за да може да служи; Даш го бе назначил за капитан.

— Какво значение има това? — попита той. — Богове! Не видя ли армията пред портата?

— Никога ли досега не си се сражавал? — попита Даш.

— Не — отвърна младежът. Беше почти на годините на Даш.

— Ако стените останат непокътнати, онези отвън трябва да докарат десет души срещу всеки от нашите по бойниците. Би трябвало да ги задържим няколко дни, може би седмица, и ако брат ми е толкова умен, колкото го знам, помощта от порт Викор през това време трябва да пристигне. Но ако някоя банда кешийски главорези се изсипе в града, тази битка е свършила преди да е почнала.

Седяха в заседателната зала на принца. Даш се обърна към Маки.

— Съобщи на момчетата в затвора. Искам полицаите да пораздушат из улиците.

— За улиците добре — каза Маки. — Но под тях?

— За това ще се погрижа аз — каза Даш.

Даш се шмугна през една врата и в гърлото му се опря острие на кама.

— Махни това — изсъска той.

— Шериф Пале! — възкликна щастливо Трина. — Щеше да ми е много неприятно, ако те бях убила.

— На мен още повече — каза Даш. — Как е той?

Тя посочи с глава към ъгъла, където се бяха свили двайсетина крадци. Замириса му на кафе и храна.

— Плячкосахме кухнята, нали?

— Това е кафене — каза Трина. — Бяхме гладни. Горе имаше храна. Какво си мислеше?

Даш поклати глава.

— Вече не знам какво да мисля.

Трина отиде с него до стареца — той лежеше на едно ниско легло: бяха го използвали като носилка, за да го донесат тук — и му прошепна:

— Много е зле.

Даш коленичи до стареца, който го погледна, но не каза нищо. Само му подаде ръка и Даш я хвана и тихо каза:

— Дядо…

Старецът стисна леко ръката му. Едното му око се затвори.

— Пак заспа — каза Трина. — Понякога говори, друг път не може.

Даш стана и двамата отидоха в един по-празен ъгъл на мазето, между струпаните сандъци.

— Колко му остава? — попита Даш.

— Няколко дни, може би по-малко. Когато се оправяше от изгарянията, жрецът каза, че само силна воля или дар от някой бог може да го спаси. Оттогава знае, че този ден наближава.

Даш погледна тази странна жена, която така необяснимо го привличаше.

— Колко от вас останаха?

Тя понечи да му отвърне със сарказъм, но каза:

— Не знам. Има може би още двеста души, пръснати из града. Защо?

— Предайте им: можем да използваме всеки меч, който намерим. Кешийците ще ви продадат в робство, знаеш това.

— Ако ни намерят — отвърна Трина.

— Ако завземат града и го задържат повече от седмица, ще ви намерят.

— Може би.

— Е, всеки, който излезе с меч и се бие, ще се погрижа да му се опростят престъпленията.

— Гарантираш ли? — попита тя.

— Имаш думата ми.

— Ще предам.

— Сега имам по-спешни неща. Кешийците ни дадоха време да се предадем до утре сутринта, иначе ще щурмуват. Смятаме, че това означава, че ще се опитат да отворят една от портите през това време.

— И искаш да наблюдаваме портите и да ти съобщим?

— Нещо такова. — Пристъпи към нея и се вгледа дълбоко в очите й. — Трябва да ги забавите.

Тя се засмя.

— Искаш да кажеш, да пазим портите, докато дойдеш ти.

Той се усмихна и повтори:

— Нещо такова.

— Не мога да моля братята и сестрите ми да правят това. Ние не сме воини. Е, имаме няколко трепачи сред Шегаджиите, но повечето от нас не знаем от кой край се държи меч.

— Тогава се научете, и по-бързо — каза Даш.

— Не мога да ги помоля.

— Но можеш да им заповядаш.

Тя замълча.

— Знам, че старецът от доста време не може да дърпа конците. Ще заложа цялото си наследство, че ти си сегашният тартор.

Тя не му отговори.

— Не бих поискал нищо без честна сделка.

— Какво предлагаш?

— Дръжте портата, тази, която нападнат. Бранете я, докато успея да доведа там хората си, и ще опростя всички ви.

— Обща амнистия?

— Същото, за което се бях споразумял със стареца.

— Не е достатъчно.

— Какво още искаш? — попита Даш.

— Знаеш ли как сме се появили ние, Шегаджиите на Крондор?

— Чувал съм разкази за Шегаджиите от дядо ми, като момче.

— Но казвал ли ти е как е възникнала гилдията?

— Не — призна Даш.

— Първия водач на гилдията го наричали Досадника. Уреждал споровете между различните банди в града. Избивали сме се помежду си повече, отколкото гражданите, крадели сме един от друг повече, отколкото от гражданите. И затова са ни бесели. Досадника оправил всичко това. Започнал да урежда примирия между бандите и да организира нещата. Осигурил ни убежище и плащал откупи, за да откупува някои от нас от затвора или бесилката. Праведника поел нещата преди твоя дядо да се роди. Укрепил властта, оставена от Досадника, и превърнал гилдията в онова, което е била, когато Джими Ръчицата тичал по покривите. Малцина от нас обичат хитруването, Даш. Някои от нас обичат да трошат глави и за това за нас няма извинение. Но на повечето от нас просто им е тръгнало зле. Повечето от нас нямат къде другаде да идат.

Даш огледа мазето. Бяха се събрали мъже и жени на всякаква възраст и той си спомни разказите на дядо си за бандите „просяци“, за тичащите по улиците малки джебчии, за момичетата, работещи по кръчмите, и за всички останали.

— Ако получим амнистия, на следващия ден се връщаме по улиците, повечето от нас започват отново да нарушават законите и се връщаме в самото начало. Имало е само един Джими Ръчицата, комуто се случило един принц да подаде ръка и да го издигне до висините.

Трина стисна рамото на Даш.

— Не разбираш ли? Ако дядо ти не е бил спасил принца в онази нощ преди толкова години, е щял да изкара целия си живот с тези хора. Може би той сега щеше да лежи на онова легло вместо брат си. А ти може би щеше да си ей там, с другите мъже, да мислиш как да оцелееш в предстоящата война, как да намериш храна и да избегнеш белезниците на шерифа, вместо да си шериф. Ти си благородник просто заради каприза на съдбата, Даш.

Тя го погледна в очите, а после го целуна дълго и силно.

— Трябва да обещаеш нещо, Даш. Дай ми едно обещание и ще направя всичко, за което ме молиш.

— Какво обещание?

— Трябва да ги спасиш. Всички.

— Да ги спася?

— Трябва да се погрижиш да бъдат нахранени, облечени, на топло и сухо, далече от всякаква опасност.

— О, Трина, защо не ме помолиш да преместя града?

Тя го целуна отново.

— Никога не съм изпитвала към някой мъж това, което изпитвам към теб — прошепна му. — Може би след всички тези години най-после се държа като побъркано от любов момиче. Може би в глупавите си сънища се виждам как живея в лукс, като жена на благородник. Може би утре ще съм мъртва.

Замълча за момент, после продължи:

— Но щом ще се бием за Крондор, тогава трябва да спасиш всички ни. Това е сделката, а не някаква безсмислена амнистия. Трябва да се грижиш за Шегаджиите. Това е обещанието.

Той я изгледа продължително, сякаш искаше да запомни всяка черта на лицето й. Накрая каза:

— Обещавам.

Тя го погледна и от очите й се отрони по една сълза.

— Сделката е сключена — каза Трина. — Какво искаш да направим?

Даш й каза, след което останаха още малко заедно. После той се откъсна от нея — най-трудното нещо, което беше правил в живота си, и напусна кафенето на Барет. Знаеше, че животът му никога вече няма да е същият.

В сърцето си Даш знаеше, че е дал обещание, което е невъзможно да спази. Или, ако го спазеше, щеше да измени на своята служба и дълг.

Помъчи се да се убеди, че го е изисквала спешността на момента, че на първо място стои спасяването на града и че ако Крондор падне и всички загинат, обещанието бездруго няма да означава нищо. Но дълбоко в себе си знаеше, че никога вече няма да погледне на себе си или на всяка клетва, която е дал, по същия начин.

26.Откритие

Ръката на Пъг се изстреля напред.

Изригна вълна от енергия, стена от движещи се сили, която изкриви въздуха и продължи напред. Стрелците видяха как стрелите им се кършат в нея миг преди тя да ги удари.

Сякаш гигантска детска ръка помете маса, отрупана с кукли. Конници издъхваха с крясъци, конете се вдигаха на задните си крака, падаха върху ездачите и цвилеха в ужас.

Пъг, Томас, Миранда и Накор закрачиха през разчистения от магията на Пъг път, през мъжете, които стенеха по земята. Един по-сърцат воин се надигна с меч в ръка и замахна към тях. Мечът на Томас изсвистя от ножницата и му взе живота преди да е направил и крачка.

Продължиха към портите на Илит.

Един от стражите при портите бе видял атаката, бе наредил да ги затворят и сега мъжете ги бутаха с все сила. Томас се приближи и без да обръща внимание на мечовете им, опря щита в лявото крило и меча си в дясното, и с мощен тласък портите полетяха навътре, като събориха мъжете, които ги подпираха.

— Жалко, че не напусна Елвандар по-рано — каза Накор.

— Е, клетвата си е клетва — каза Пъг. — До този момент той не можеше да разбере заплахата за дома си.

— Да имаш сила още не значи, че не си късоглед — каза Миранда.

— Не е късогледство — каза Пъг. — Просто различно виждане за положението.

— Сега накъде? — попита Миранда.

— Доколкото си спомням разположението на Илит — каза Накор, — право надолу по тая улица до Висок път, завой надясно и влизаме в цитаделата.

Защитниците по стената изстреляха дъжд от стрели и Пъг издигна защитна преграда.

— Тия ги забрави — каза той на Томас. — Чакат ни по-тежки проблеми.

Томас се усмихна на своя приятел от детинство и каза:

— Знам.

Закрачиха през Илит. Разрухата от окупацията се виждаше навсякъде. Някои сгради бяха възстановени, но други все още бяха пусти, вратите им се полюшваха на пантите; разбитите прозорци приличаха на мъртвешки лица.

Хората бягаха да се спасят от четиримата, обкръжени от сферата примигваща синя енергия. От близките улици и пресечки стреляха, но стрелите отскачаха безвредно от магическата бариера.

Стигнаха до ъгъла, където трябваше да завият, и видяха срещу себе си още една рота лъкометци. Стрелите се удариха в стената и отскочиха. Томас стигна на десетина крачки пред стрелците и те побягнаха.

— Тези мъже не са опасни, стига да не им обръщаме внимание, но някъде отпред ни чака един, който е много опасен — каза Накор.

— Това знаеш ли го — попита Томас, — или само подозираш?

— Само подозирам — каза Накор.

— Но подозираш нещо — каза Миранда. — Какво?

— Какво? — попита и Пъг.

— Все още не ми се ще да говоря за него — каза Накор. — Но наистина имам подозрение.

— През годините се научих да взимам подозренията ти на сериозно — каза Пъг. — Какво предлагаш?

Приближаваха една голяма пресечка, където войници бутаха фургони насред улицата, за да вдигнат барикада. Накор каза:

— Внимавайте.

Към тях полетяха стрели и макар да знаеха, че преградата ги пази, Миранда и Накор присвиха очи.

— Това започва да ме дразни — каза Накор.

— Съгласен съм — отвърна Пъг. — И както отбеляза, може да стане опасно, ако загубя концентрация. Спрете за миг!

Послушаха го и Пъг вдигна ръка. Над защитната сфера се появи искра от бяла светлина. Пъг завъртя пръста си и нажежената точка също се завъртя.

— Пазете си очите! — предупреди Пъг.

Изведнъж всичко стана бяло и черно, светлата точка избухна с яркостта на слънце по обед, а след това — още по-ярко. Пулсиращата светлина се задържа само за миг, но ефектът беше ослепителен.

Пъг и спътниците му отвориха очи и видяха мъже, крещящи от паника и ужас. Някои махаха с ръце слепешком, други падаха на колене с ръце на очите.

„Сляп съм!“ — това се повтаряше навсякъде от ужасените и изпаднали в паника мъже. Защитата бе сломена.

— Колко ще продължи това? — попита Миранда.

— Не повече от ден за някои, часове за други — каза Пъг. — Но точно тази група няма да ни безпокои повече.

Промъкнаха се през последната бариера и продължиха към цитаделата. Войниците, които бяха запазили зрението си, побягнаха пред гледката на четирите могъщи същества, които крачеха уверено по улицата.

Един слисан часовой беше извикал да вдигнат подвижния мост и когато приближиха на стотина крачки от него видяха, че се вдига. Томас затича напред и напусна защитното обкръжение. Пъг го пусна да угасне, защото макар да не беше необходима голяма концентрация, за да го запази, все пак изискваше енергия, която можеше да му потрябва по-късно.

Томас скочи върху вдигащия се мост — той вече беше стигнал на шест стъпки над пътя — с бърз замах на меча си отсече желязната верига отдясно и брънките й колкото човешка глава се пръснаха с оглушителен трясък.

После отсече лявата верига и мостът с трясък падна на мястото си. Войниците в цитаделата срязаха задържащите въжета на макарата, която вдигаше портикула, и тежката желязна решетка падна на мястото си в дупките на камъните.

— Мога да я вдигна и да се пъхнете отдолу — каза Томас.

— Не, остави на мен — каза Миранда и вдигна дясната си ръка. Над ръката й се оформи топка пулсираща бяло-сребриста светлина, полетя напред, все едно лениво подхвърлена от някое дете, описа изящна дъга и се удари в средата на портикула. Енергията пробяга по решетките със съсък и искри и желязото на портата започна да пуши. След това се нагря и най-напред почервеня, а после се нажежи до бяло. Въпреки че стояха на няколко крачки, усетиха изпепеляващата топлина на метала, когато той започна да се топи. Мъжете във вишката над портикула завикаха и побягнаха от непоносимия зной. Там, където разтопеният метал докоснеше дървото, то пламваше и вдигаше пушек. Само след няколко минути се образува достатъчно голяма дупка, за да могат да минат.

— Внимавай къде стъпваш, Накор — каза Миранда.

— И ти внимавай.

— Аз не съм по сандали.

Влязоха в двора. Пред тях нямаше никой. Каквато и съпротива да ги очакваше вътре, беше се оттеглила при рухването на портикула. Прекосиха мъртвото пространство зад стената и влязоха в цитаделата.

От много години над залива на Илит господстваше невзрачен замък само с една кула, защото първите владетели не бяха нищо повече от пирати и търговци и техният залив беше всичко за тях. Но след като Кралството бе завзело Ябон, новият барон беше решил да построи тази цитадела в северния край на града, за да го пази от таласъмите и Братята на Тъмната пътека от Северните земи, които понякога нахлуваха в Ябон. Оттук последните пет поколения се управляваше баронството.

Изкачиха се по широки стъпала до внушителна дъбова врата. Томас бутна крилата, запиращият лост отзад, дебел колкото мъжка ръка, се прекърши и вратата се разтвори с трясък.

Преди да прекрачат прага Накор предупреди:

— Внимавайте! Това място е средище на сила.

— Усещам — каза Томас. — Някакво непознато усещане, нещо, каквото нито един валхеру не е срещал.

— Това говори нещо — отбеляза Пъг. — Щом един Господар на дракони не е срещал онова, което е зад тази врата… — Той затвори очи и съсредоточи сетивата си. На входа беше поставена магическа преграда: ако го бяха прекрачили, щеше да ги изпепели. Пъг бързо установи естеството й и я изключи. — Вече е безопасно, можем да минем.

С изваден меч и щит пред себе си, Томас влезе пръв. Пъг го последва с Миранда и Накор.

Щом пристъпиха в старата зала, все едно че влязоха в друг свят. Залата вонеше на смърт, подът беше покрит със засъхнали локви кръв. Черепи и кости се търкаляха из помещението, бледосива мъгла затъмняваше въздуха. В скобите по стените горяха факли с мъртвешки червена светлина, сякаш нещо беше изсмукало светлика от пламъците им.

От двете страни на огромната зала стояха мъже, които не приличаха на човешки същества. Очите им сияеха огненочервено като рубини, а мускулите им бяха неестествено големи и изпъваха кожата. Лицата на всички, сгърчени в гримаси на безумие, бяха покрити с грозни белези. Някои потръпваха, от зейналите уста на други капеше слюнка, а горната част на телата на всички беше покрита с татуировки. Някои стискаха в ръце брадви, други носеха мечове и кръгли щитове.

Изглеждаха готови да нападнат, но като че ли очакваха нещо. Големите сводести прозорци на помещението бяха боядисани в червено и черно и пропускаха съвсем бледа светлина отвън. Руните по тях бяха неразгадаеми и ужасяващи.

Накор заоглежда прозорците и прошепна:

— Сбъркани са.

— Какво искаш да кажеш? — попита Миранда.

— Този, който ги е изрисувал, се опитва да направи нещо много лошо. Но не го е направил правилно.

— Откъде знаеш? — попита Томас. Стискаше меча и поглеждаше ту наляво, ту надясно, докато бавно вървяха към центъра на залата.

— Толкова години спах с Кодекса на Водар-Хоспур под главата… спомням си неща, когато не ми е нужно да знам. Ако се замислях много над тях, сигурно щях да се побъркам.

Прекосиха залата и се озоваха пред една фигура от дясната страна на баронския трон, която ги накара да се заковат на място. Определено не беше човешко същество. Грубо наподобяваше на човек, макар че кожата му беше с бледосинкав оттенък. На гърба му стърчаха големи криле с яркобели пера. От лявата страна на трона стоеше мъж, облечен в черен халат с извезани по него руни. На врата си носеше сребърен нашийник.

На самия трон седеше стар воин, все още силен, въпреки възрастта си. Посребрената му коса бе подстригана късо, макар че беше оставил в средата дълъг кичур, обичаен за хората, избрали да служат на тъмни сили. А по бузите му ясно се открояваха ритуални белези.

Той изгледа с тревога натрапниците и каза:

— Един от вас трябва да е магьосникът Пъг.

Пъг пристъпи напред и каза:

— Аз съм Пъг.

— Бях предупреден, че рано или късно ще ме обезпокоиш.

— Ти си генерал Фадавах — каза Пъг.

— Крал Фадавах! — изръмжа мъжът с гняв, който не можа да скрие страха му.

— Точно твоята претенция за тази титла е в основата на дискусията ни — намеси се Накор.

Очите на Фадавах се извърнаха към Томас:

— А този кой е?

— Аз съм Томас — каза Томас. — Бойният вожд на Елвандар.

Съществото отляво на Фадавах се усмихна. Чертите му бяха жестоки и зли, макар и смайващо красиви, и два пъти по-ужасни тъкмо заради красотата: високо чело, обкръжено със златни къдрици и прав, царствен нос. Устните бяха пълни, чувствени, а очите — светлосини. Тялото му бе мощно, с големи мускули, и макар да стоеше неподвижно, от него се излъчваше смъртна опасност.

А после заговори и залата се изпълни с отчаяние при всяка изречена дума.

— Валхеру! — Съществото пристъпи напред и каза: — Стойте настрана, ваше величество.

Фадавах се надигна и пристъпи зад другия, който следеше сцената мълчаливо.

Съществото пристъпи пред Томас и смехът му прогърмя.

— Отдавна жадувам да срещна някой от Драконовата орда.

И изведнъж замахна с голия си юмрук и удари щита на Томас. Томас отхвърча назад през залата и десетките, стояли неподвижно до този момент стражи, наскачаха.

Миранда реагира преди Накор или Пъг. Завъртя се в пълен кръг, изпънала длан надолу и изрече магическа дума: от дланта й излетя диамант от енергия, изсвистя във въздуха и се удари в стената зад един от воините. Рикошира от стената, удари друг воин по гърба и го преряза на две като тънък нож, прерязващ масло. Магическото острие полетя из залата и Миранда извика на Томас:

— Залегни!

Без да обръща внимание на гибелното енергийно оръжие на Миранда, Пъг се обърна с лице към чудовището. Направи само едно движение с двете длани, като монах, влязъл в бой с голи ръце. Но вместо да нанесе удар ги вдигна пред гърдите си и изрева една дума. От двете му длани излетя кълбо от енергия, невидимо, но цепещо въздуха като хиляда юмрука. Крилатото същество беше буквално надигнато и натресено в трона. Фадавах и мъжът със сребърния нашийник отскочиха пъргаво назад, за да не ги ударят крилата му.

Накор изтича напред, сякаш се готвеше за атака, но вместо да удари с тоягата, спря пред странното създание и попита:

— Какво си ти?

Съществото стана, изсмя се и леко го бутна настрана, все едно че Накор бе нещо твърде дребно, за да заслужава внимание.

— Аз съм Онзи, който бе призован!

— Кой си ти? — повтори Накор, седнал на пода.

Красивото лице се наведе на няколко пръста от Накор и рече:

— Аз съм Залтаис от Вечното отчаяние.

— Томас! Трябва да го ликвидираш — извика Накор.

С едно движение на пръста Залтаис надигна Накор, отпрати го в дъга през залата и старият исалански комарджия се блъсна в стената и се свлече на пода.

Томас лежеше под бляскащото митично оръжие, хвърлено от Миранда — то отскачаше от стена към стена и кълцаше все още стоящите на краката си воини.

Пъг изпъна длан към Залтаис, енергийното кълбо отново блъсна крилатото създание и за втори път го натресе в трона.

Мистичното оръжие, хвърлено от Миранда, изведнъж угасна и Томас скочи на крака. Десетината останали воини го обкръжиха и той размаха меча си, неизползван в битка от времето на Войната на разлома. С всеки удар отсичаше по някой крайник или глава.

Миранда притича покрай вихрещия се сред залата бой да види как е Накор. Старият комарджия лежеше в безсъзнание и тя не можа да разбере колко сериозни са пораженията.

Пъг настъпи към Залтаис, който примига като зашеметен, но после очите му се фокусираха и съществото се ухили. Усмивката изпълни Пъг с безнадеждност.

— Подцених те, Пъг от Крудий, Миламбер от Конгрегацията! Не си Макрос Черния, но си сила! Колко жалко, че не си достоен за наследството на своя учител!

Пъг се поколеба за миг, сякаш не можеше да реши каква да е следващата му стъпка. Това колебание имаше цена, защото Залтаис махна с ръка и изпрати валма от черна енергия, които запълзяха към Пъг. Заудряха го и с всеки следващ удар Пъг изпитваше болка, каквато не беше изпитвал никога досега, по-силна от впиване на хищни зъби в жива плът, и всяко ново ухапване го караше да се усъмни в себе си. Олюля се и заотстъпва.

— Пъг! — извика Миранда, като видя отстъпващия си съпруг.

Томас замахна със златния си меч и довърши последния воин. Накор вече се надигаше.

Щом Пъг отстъпи, Томас скочи покрай него и златният меч се извиси. Залтаис вдигна ръката си и посрещна оръжието на Томас със златната стяга на китката си. Острието хвърли златни искри и Томас се откри за удара на крилатото същество. Залтаис замахна с опакото на дясната си ръка, удари Томас през лицето и воинът се олюля.

От трийсет години Томас не се беше изправял срещу същество с такава сила. И откакто се бе сблъскал със съчетания ум на валхеру, Томас не бе изпитвал такова съмнение. Дори демонът Джакан изглеждаше дребно изпитание в сравнение с това същество.

Томас падна на пода и облиза кръвта по устните си.

— Какво си ти?

— Аз ли? — каза Залтаис. — Аз съм ангел на Седмия кръг! Аз съм пратеник на Боговете!

Накор се надигна й извика:

— Назад! Той не е това, на което прилича! Той е същество на лъжи и заблуди! — Старецът избута подадената му от Миранда ръка и притича покрай кървавите трупове, валящи се по пода. — Тези са мъртви, защото това нещо ги е убедило, че единствената им надежда е да правят каквото им нареди. Ще мами и подвежда, и ще събужда съмнения, които ще стигнат до корените на душата ти. Ако го слушаш, рано или късно ще те убеди да му служиш.

Томас се надигна, кръвта от устните му закапа по златната броня, без да остави петно.

— Никога няма да служа на това същество.

— Първо ще те накара да се усъмниш в способностите си. После ще те накара да се усъмниш в предназначението си. После ще те накара да се усъмниш къде е мястото ти във вселената. Накрая ще те убеди къде ти е мястото!

Самопровъзгласилият се Ангел на Ада каза:

— Много говориш, старче!

И прибра черните валма, с които беше ударил Пъг, и насочи ръката си към Накор. Лумна ослепителна, нажежена до бяло мълния. Накор отскочи встрани и тя прелетя през залата и изхвърча през вратата.

Томас скочи и замахна с меча да удари съществото по тила. Залтаис се дръпна и острието го перна по лицето. Той залитна назад и нададе писък, пълен с гняв и болка. От челото до брадичката му зейна червен прорез. Мускулите под кожата сякаш запулсираха навън, цепнатината на лицето му се ушири и потече надолу по гърлото, към гърдите и корема, и съществото нададе нечовешки звук.

Звукът беше толкова пронизителен, че Пъг имаше чувството, че зъбите му всеки момент ще затракат. Той видя как червената резка се удължава и разцепва Залтаис от челото до скута. Като отваряща се бобова шлюпка, кожата и крилете на Залтаис се смъкнаха.

Съществото, което се появи от черупката, приличаше на гигантска богомолка с черно хитиново покритие и големи прозрачни криле.

— И това не е истинската му форма, както и предишната! — викна Накор. — Не можете да го убиете. Можете само да го задържите. Задръжте го и го върнете в онази яма вън.

— А, това няма да стане — каза нещото, в което се бе превърнал Залтаис. Забръмча гневно, крилете му запърхаха и то литна от подиума. Томас отново замахна с меча и раздра едно от крилете.

Залтаис рухна върху каменния под, а Накор се надигна и заотстъпва. Миранда тръгна напред и зареди заклинание. Пъг също пробва със заклинание.

Накор бързо заобиколи схватката в центъра на залата. Не искаше да се меси. Погледна генерал Фадавах — той си беше извадил меча, сякаш се канеше да се включи в боя на страната на адския си слуга. Другият мъж се беше присвил до трона. Накор приближи към тях, стиснал тоягата си, в случай че му се наложи да се защити.

Заклинанията на Миранда и Пъг подействаха почти едновременно. Около насекомото се материализираха червени ленти и се залепиха здраво по тялото му. То зацвърка в гняв и ужас. След това се прояви заклинанието на Пъг, сияние от бяла светлина, от която крайниците на Залтаис изтръпнаха. Насекомото се загърчи по камъните.

— Бързо! — извика Накор. — Отнесете го при ямата и го хвърлете вътре. После я запечатайте.

— Как? — попита Миранда.

— Както се сетите. — Обърна се към Фадавах и приятеля му и каза: — Аз ще се погрижа за тия двамата.

Томас надигна плененото същество, а Пъг се озърна през рамо към Накор.

— Хайде! — подкани го Миранда.

Накор пристъпи към Фадавах с тоягата напред. Генералът стоеше с вдигнат меч.

— Не ми трябват демони от ада, за да надвия един стар глупак като тебе — озъби се пълководецът на нашественическата армия. — Убивал съм и по-добри бойци още като младеж.

— Несъмнено — отвърна Накор. — Но ще видиш, че колкото и да съм несъвършен, все пак съм труден за убиване. — Погледна мъжа до Фадавах. — Питай приятеля си, той знае.

— Какво? — учуди се Фадавах и погледна наляво към Кахил.

Точно това леко разсейване беше нужно на Накор. Бърза като мълния, тоягата му се изстреля напред и краят й фрасна ръката на Фадавах с меча. Мечът падна от изтръпналите му пръсти, а генералът залитна назад и събори Кахил.

Фадавах се опита да извади камата на колана си с лявата ръка, но Накор го тресна с тоягата и генералът изрева от болка — вече и двете му ръце бяха безполезни.

Тоягата на Накор удари трети път и капачката на коляното на генерала изпука. Той падна и зарева от болка, а Накор каза:

— За неизброимите ти престъпления, освен ония, дето те принудиха да извършиш Изумрудената кралица и демона Джакан, си заслужил смърт. Но аз ще бъда милостив и ще ти спестя страданието, което заслужаваш. — Изведнъж тоягата му отново се изстреля напред и удари вече безпомощния Фадавах в челото. Накор чу как черепа му изпука. Очите на самозвания крал на Горчивото море се изцъклиха и той умря.

Накор заобиколи тялото на Фадавах и коленичи до мъжа, който се беше присвил до трона. Беше слабичък, с изпъкнали скули.

— Здравей, любима — каза Накор.

— Ти ме позна? — чу се шепот.

— Винаги — каза Накор. — Кой си сега, в това тяло?

— Кахил, командир на разузнаването.

— Властта зад трона, а? — каза Накор. — Там си отишла значи, когато демонът ти зае мястото?

— Не, преди това — каза Кахил. — Усетих, че нещо не е наред с това тяло, когато носех Изумрудената корона. Силите ми отпадаха… все едно, Кахил беше с Фадавах отпреди и му се доверяваха. Беше умен, но и алчен. Почти нищо не ми струваше да обсебя това тяло. Известно време Изумрудената кралица беше почти безумна, но като че ли никой не забеляза. После се появи онзи демон и я изяде. — Кахил сви рамене. — Аз единствена можех да виждам през илюзията и разбрах, че вместо мен управлява демонът. Траех си, защото знаех, че рано или късно ще получа шанс отново да властвам.

— Станали са неща, които са надминали и най-амбициозните ти мечти. Разбираш ли поне колко опасна игра си играла?

Мъжът отвърна вяло:

— Да, Накор. — После очите му светнаха и той каза: — Но нали знаеш, че си съм си такава.

Накор стана и подаде ръка на Кахил да се изправи.

— А Фадавах?

— Беше луд. Умът му съвсем го нямаше. Мислех да изградя оръжие, магическа машина, която да създаде армия от мъртъвци… толкова много се търкалят наоколо… и тя го направи, но освен това доведе Залтаис от ямата. Това не го очаквах. Фадавах можеше да я контролира, поне за известно време, но аз — не. Аз бях между чука и наковалнята. Бях готова да се отърва от Фадавах, след като Кралството бъде победено и задържа целия Ябон, но със Залтаис нямаше как да го постигна.

— Никога не си си давала сметка за последствията, Йорна.

— Кахил, моля.

— Харесва ли ти да си мъж този път?

— Понякога е полезно. Но ми липсва предишното тяло. То беше много по-красиво. — Съществото, което някога беше било съпругата на Накор, лейди Кловис и Изумрудената кралица, го изгледа и добави: — А ти от доста време използваш това тяло. Поизхабил си го.

— Харесва си ми — каза Накор. — С него съм се родил. Само сменям името от време на време. — Посочи вратата, през която бяха излезли приятелите му. — Видя ли дъщеря си?

— Това Миранда ли беше? — каза Кахил. — Богове!

Накор се ухили.

— Другият беше съпругът й.

— Имаш ли внучета?

— Още не. — Накор отново стана сериозен. — Знаеш ли, ти стигна толкова далече по пътя на злото, че едва си спомням какво беше някога. Суетно момиченце, но не по-лоша от много други. Но твърде дълго време си прекарала с тъмни сили. Дори не си даваш сметка какво си направила, нали? Представа нямаш кой всъщност контролира съдбата ти.

— Аз контролирам съдбата си!

— О, суетна жено. Ти си само жалък инструмент в ръцете на сила, далеч по-голяма от въображението ти. Той спечели душата ти толкова отдавна, че изобщо не можеш да бъдеш спасена. Можеш само да идеш при него за мъчението, което пази за своята пропаднала слугиня. Нали знаеш какво трябва да направя?

— Знам какво трябва да се опиташ да направиш — каза Кахил и отстъпи назад.

— Твоята суета едва не унищожи тоя свят. Алчната ти страст за вечна младост и красота те накара да унищожиш цели народи. Не може да ти се позволи да продължиш.

— Значи най-после ще се опиташ да ме убиеш? Ще ти струва повечко от едно чукване по главата, за да отървеш тази вселена от мен. Не ти мен, аз тебе ще убия.

Кахил подхвана някакво заклинание, но преди да го довърши, Накор го удари с тоягата през лицето. Бившата Изумрудена кралица, сега в мъжко тяло, залитна и не можа да си довърши заклинанието. Накор вдигна тоягата и към Кахил изригна бяла мълния. Той замръзна слисан и от устата му излезе тъжен стон. Стонът постепенно заглъхна и тялото започна да губи контури, стана бледо, после мъгляво и накрая прозрачно. Когато съвсем изчезна, звукът престана и Кахил вече го нямаше.

— Трябваше да го направя още преди сто години, но тогава не знаех как — каза Накор тъжно.

Задържа се за миг, за да осмисли всичко, след което се обърна и побърза да настигне другите. Битката нямаше да свърши, докато не запечатаха Залтаис.

Миранда махна с ръка, светъл дъжд от искри се изсипа от дланта й и заля войниците, които продължаваха да се мотаят край градските порти. Почнаха да ги жилят и те побягнаха.

— Не е много опасно — каза тя, — но е впечатляващо. — Погледна през рамо и видя, че Томас се мъчи, въпреки впечатляващата си сила, да задържи Залтаис на рамото си. Пъг не можеше да направи нищо освен да се мотае зад тях.

Щом излязоха през градските порти и наближиха сградата, покриваща ямата, мятащият се Залтаис се изхлузи от рамото на Томас, тупна на земята и се загърчи.

— Заклинанието ми отслабва! — каза Миранда.

Изведнъж пурпурните ленти се пръснаха във всички посоки. Насекомоподобната твар се надигна и замахна с острата си като бръснач ръка. Томас срещна удара с меча и се чу грохот на стомана в стомана.

Яркооранжева светлина окъпа Залтаис и съществото се стегна за нов удар.

— Готви заклинание! — извика Миранда.

Пъг замълви могъщо слово, което трябваше да му помогне да улови магията на съществото. Но вместо това заслепяваща болка прониза главата му и той падна на колене.

Стисна с две ръце главата си и по лицето му закапаха сълзи. Той се мъчеше да си поеме дъх. Образите и чувствата, които нахлуха в ума му, бяха толкова странни, че не можеха да предизвикат нищо друго освен болка. Заклинанието, което беше приложил, трябваше да проучи естеството на незнайното същество и да му противодейства, но дори еманациите на Властелина на ужаса, появили се под Сетанон, и на демонските крале Джакан и Маарг бяха сравнително познати в сравнение с това, което изпитваше сега.

Миранда приложи по-пряк метод — просто се опита да изгори съществото, като прати срещу него могъщо заклинание за пламъци и нажежен до бяло взрив от енергия, която грееше толкова ярко, че можеше да ослепи всеки, който погледне пламъка.

Залтаис се загърчи сред пламъка, забравил за собствената си магия.

Томас заобиколи горящото същество, отиде при коленичилия Пъг и му помогна да се изправи.

Пламъкът изведнъж угасна, но в този момент ги догони Накор.

— Бързо! Отнесете го до ямата!

Съществото се издуваше и се пържеше в собствения си сос, черупката се беше разпукала на няколко места. Томас грабна единия му крайник и го повлече към голямата врата на сградата и после — до ямата.

И тогава, със силен трясък, хитиновата външна обвивка се счупи и те видяха нещо, което се гърчеше вътре. Черупката се раздвои и от нея изпълзя нещо, подобно на гигантски червей.

— Нямам сила да го изгоря пак — каза Миранда.

— Няма нужда — отвърна Накор. — Хвърлете го в ямата!

Томас нападна съществото, все още наполовина заклещено в димящата черупка на насекомото. Фрасна го с все сила с щита и Залтаис залитна, като повлече със себе си и черупката.

Съществото нададе писък, който направо ги оглуши и накара Томас да залитне, но той се съвзе и отново го удари и го отблъсна, вече само на десетина стъпки от зейналия отвор на ямата.

Залтаис замаха панически с опашка — мъчеше се да се измъкне от тялото на насекомото. Томас го изрита в гърдите и тялото на насекомото бавно се плъзна към ямата.

Пъг отри очите си с длан — главата му вече не кънтеше — и изрече съвсем просто заклинание, което предизвика най-обикновен въздушен удар, но достатъчно силен, за да ти счупи ребрата. Съществото политна назад и загуби равновесие.

Пред очите им от горната част на червея изникнаха ръце и замахаха отчаяно.

— Айде стига! — викна Накор, изтича напред, вдигнал тоягата си и го удари с всичка сила.

С писък, който можеше да им скъса тъпанчетата, Залтаис падна в ямата.

Миранда падна на колене, Пъг също. Томас приложи цялата сила на волята си, за да остане прав, а Накор стискаше тоягата си, сякаш тя беше единственото нещо, което го бе опазило жив.

После звукът заглъхна и Накор каза:

— Трябва да запечатате ямата!

— Как? — попита Пъг. — Никога не съм виждал такова нещо.

— Виждал си — отвърна Накор. — Просто не го разпознаваш!

Пъг вдиша дълбоко и приложи последните си остатъци енергия, за да изследва ямата.

— Но това е разлом! — възкликна той.

— Да — каза Накор. — Но не като онези, които познаваш.

— Как разбра? — попита Миранда.

— Ще ти обясня по-късно — каза Накор. — Сега трябва да го затворите.

Полъхна лек ветрец и Миранда каза:

— Усетихте ли?

— Да — отвърна Томас. — Обикновено не усещам вятър вътре в сграда.

— Нещо се опитва да премине! — извика Накор.

— Трябва ми помощ! — каза Пъг.

— Какво ще правим? — попита Миранда.

— Дай ми толкова сила, колкото можеш! — извика Пъг, затвори очи и остави ума си да навлезе в разлома. Усети енергиите и отново бе поразен от потискащото чувство за неведомо зло. Но все пак съществуваше някаква схема и колкото и непозната да беше тя, след като я осъзна, той можеше да я проучи, а с проучването в съзнанието му се оформи целостта й. — Хванах го! — каза той.

Умът му призова цялото познание, което бе придобил като Велик на Келеуан, след като бе проучил толкова разломи и тяхното естество. Естеството на разлома беше такова, че Пъг можеше или да приложи повече сила, за да го затвори, отколкото беше приложена, за да се отвори, или да потисне силата, приложена, за да се отвори. Той избра втория метод, защото енергията му беше твърде малко, за да пробва първия. Освен това имаше чувството, че дори да е в най-добрата си форма, този избор може да не е по силите му. Изпрати една нишка енергия, която се плъзна напред и захапа източника на разлома.

Изведнъж от другата страна на разлома се появи присъствие. Беше огромно и невъобразимо могъщо, дестилат от омраза и зло, толкова чист, че можеше да заличи всяко човешко разбиране. Част от ума на Пъг се сви на кълбо и не му се искаше нищо друго, освен да рухне на пода и да застене, както беше направил Фадавах. Но духовната му дисциплина надделя и той остана прав въпреки ужаса, обладал разсъдъка му.

Каквото и да беше, то започна да търси. Знаеше, че Пъг е някъде наблизо, но не знаеше къде точно. Пъг усети как отвътре се надига някаква припряност, докато се мъчеше да разплете матрицата, отворила разлома, защото разбираше, че ако това същество го намери, ще бъде загубен завинаги.

Достигна го лек тласък на сила и той осъзна, че Миранда е успяла да присъедини силата си към неговата. Изпита чувство на увереност, щом тя го докосна, и част от съзнанието му, която все още можеше да разсъждава, й върна благодарностите му.

С всяка изтекла секунда търсещото съзнание от другата страна на разлома разбираше все по-ясно къде точно е Пъг. Но той вече бе приготвил своето заклинание.

Отвори очи и за миг му се стори, че вижда два образа наведнъж. Пред него стоеше Томас, с вдигнат меч, Миранда и Накор бяха до него. Зад този образ се мержелееше разкъсан участък от пространство и време, през който към него надничаше огромен ужас. Това, което най-много стъписа Пъг, беше образът на огромно око, надничащо през ключалка.

Пъг замахна с мистичната си сила, разкъса крепежната енергийна матрица и усети от другата страна на разлома ужасен гняв.

— Бягайте! — извика той, обърна се и осъзна, че не може да помръдне. Томас метна щита си на гръб, прегърна Пъг и го вдигна.

Изхвърчаха от сградата тъкмо когато Риана кацна.

— Повиках я — каза Томас.

Докато се качваха на дракона, земята под тях започна да се тресе. Когато Риана се понесе към небето, откъм сградата се разнесе ужасен тътен.

Крилете на драконката заплющяха и тя набра височина. Пъг погледна надолу. Към сградата се понесе силен вихър и тя започна да трепери и да се тресе. Пукотът на греди предизвести рухването на покрива и той се срина.

— Всичко ще бъде засмукано в разлома! — каза Миранда.

— Дано да не е всичко — отвърна Пъг.

— А бе ще е — каза Накор. — Но ще остане голяма дупка.

Последва оглушителен грохот и точно както бе предсказал Накор, в земята се появи огромна дупка и сградата рухна в нея. Към небето се изстреля гигантски облак прах и в дупката пропадна още земя. След това тътенът секна.

— Свърши ли се? — попита Миранда.

Пъг затвори очи и отпусна глава на гърба на Томас.

— Никога няма да свърши.

Дрипавото момче се шмугна под протегнатите ръце на стража и той извика:

— Ей!

— Трябва да говоря с шерифа! — викна дрипльото.

Даш се обърна и видя тичащия по стъпалата хлапак. Стоеше на бойниците над градските порти и наблюдаваше развръщането на кешийските войски в предутринната тъмнина.

— Какво искаш? — попита той строго.

— Трина каза да ти предам нещо. Южната дворцова порта! Веднага!

Даш се сети, че е подценил агентите в Двореца. Южната порта беше входът, през който търговците осигуряваха доставките си. Отваряше се към широк плац, използван за тренировката на Пурпурните орли на Калис, и освен това осигуряваше пряк достъп до участъка на двореца, незащитен от стени и порти. Ако през този вход в града проникнеха кешийци, щяха не само да са в града, а щяха също така да са и в двореца. Даш извика на Густаф:

— Южната порта!

Густаф имаше подръка ескадрон, готов да полети към всяка точна на отбраната, и той се понесе веднага.

Даш се обърна към офицера до себе си и каза:

— Оставаш да командваш. Докато не им докладват, че портата е отворена, ще продължават сценката с поредната покана да се предадем.

Слезе бързо по стълбите и хукна след Густаф и мъжете му. Затича по улиците и скоро чу шума на битката.

— Къде е дворцовата стража?

— Заповядано им е да държат главната порта — отвърна Густаф.

— Кой даде заповедта? — попита Даш.

— Мислех, че си ти — отговори полицаят.

— Когато разберем кой е издал тази заповед, ще знаем и кой е сложил отровата.

Даш и полицаите му профучаха по улицата до най-северния вход към двореца и завариха портата без охрана. Даш махна на мъжете да притичат вляво, покрай конюшните и на плаца от северната страна. Видя, че от другата страна на плаца, пред Южната порта, се вихри битка. Беше прекарвал фургони през тази порта, докато работеше за Ру Ейвъри, сякаш преди много години, в някакъв друг живот, но този покрит с каменни плочи двор никога не му се беше струвал толкова голям.

Видя, че битката е почти решена. Старци, хлапета и само неколцина мъже стояха срещу въоръжени наемници, тренирани убийци, които ги отстраняваха от пътя си с желязно хладнокръвие.

Пред дебелата греда, която държеше портата затворена, стоеше Трина, с меч в едната ръка и кама в другата. В краката й лежеше плувнал в кръв мъж.

Наемниците при портата бързо изтласкваха крадците и Даш напрегна цялата си воля, за да се добере по-бързо дотам. Беше на двайсет крачки, когато видя как един космат мъж удари някакъв млад крадец — почти момче, — след което се обърна, за да помогне на другаря си срещу Трина.

Първият пред нея замахна отгоре, тя парира удара му — и в този миг косматият я прободе в корема.

— Не! — изкрещя Даш и се втурна безразсъдно към двамата мъже, помете ги и ги събори. Замахна с меча си и уби по-едрия, докато се търкаляше на земята, след което скочи и се озова срещу първия, който беше нападнал Трина.

Мъжът направи лъжлив замах, след което извъртя китката си, за да посече Даш странично. Даш ловко отстъпи, изви се на една страна и докато върхът на меча на противника му се плъзгаше покрай хълбока му, го прониза в гърлото.

Полицаите надвиха нападателите при портата и крадците започнаха да изнасят ранените. Кешийските агенти се биха до последно, но накрая бяха избити или обезоръжени.

Даш притича до падналата Трина.

Коленичи, взе я в ръцете си и видя, че е пребледняла. От корема й обилно течеше кръв и Даш разбра, че животът се изцежда от нея.

— Доведете лечител! — извика той.

Някакъв полицай притича, опита се да спре кръвта, като запуши раната, но болката се оказа непоносима за Трина. Тя вдигна очи към Даш и промълви немощно:

— Обичам те, шериф Паленце.

Сълзите му потекоха неудържимо.

— Казах ти да останеш жива, никаквице.

Притисна я до себе си, а тя простена и прошепна:

— Ти обеща.

Даш все още притискаше до себе си мъртвата жена, когато жрецът стигна до портата. Густаф хвана Даш за раменете, вдигна го и каза:

— Чака ни работа, шерифе.

Даш вдигна очи и видя, че небето изсветлява. Разбираше, че обстоятелствата налагат да забрави личната си скръб и сковаващото го чувство за загуба, което изпитваше. Скоро кешийският херолд щеше да приближи пред портата и за последен път да поиска да предадат града: защото щом кешийците разберяха, че южната порта не е отворена, единственото, което им оставаше, бе да щурмуват. И щяха да нападнат.

27.Нахлуване

Конете пръхтяха.

Ездачите ги пришпорваха и се молеха дано да издържат поне още един ден. Джими им беше наложил убийствен режим, от зори до здрач, с най-кратките възможни почивки. Конете до един показваха признаци на изтощение от убийствения поход: ребрата им вече се четяха там, където допреди няколко дни кожата беше гладка и лъскава.

Шест коня вече бяха окуцели и ездачите им се принудиха да продължат пеш. Бързаха с надеждата, че когато най-сетне стигнат, все още ще има кралска армия. Две животни пострадаха толкова зле, че трябваше да ги убият.

Още малко и щяха да видят Крондор, и Джими отново се помоли дано да е сбъркал в преценките си и дано заварят града да живее своя мирен и безметежен живот. С радост щеше да приеме всички шеги и подигравки, които го очакваха, ако се окажеше така, но топката в стомаха му му подсказваше, че много скоро ще трябва да се втурне в стремглава битка.

Джими изкачи поредното възвишение и видя пред себе си обоза. Повечето колари бяха момчета, но имаше и няколко стражи, пазещи кешийското продоволствие.

— Не убивайте момчетата! — извика той.

И извади меча си. Момчетата от обоза се пръснаха, но кешийските воини-псета останаха по местата си и битката започна.

Даш затича по стените — кешийците започваха щурма. Кешийският херолд се оказа твърде учтив в презрението си, качество, което Даш щеше да оцени като възхитително, ако не го беше обхванал убийствен гняв заради смъртта на Трина. Беше му необходим целият самоконтрол, който успя да събере, за да не вземе някой лък и да свали херолда от седлото, когато се приближи за трети път с искането градът да се предаде.

Патрик беше в замъка под охрана, за да не би да последва нова атака на кешийски агенти. Даш се постара да потисне мрачното чувство, че ако изобщо оцелеят след щурма, издирването на всички агенти на Кеш ще е тягостно дълго.

Прозвучаха тръби, заехтяха бойни рогове и кешийската пехота настъпи. В редици от по десет души, и носеха стълби. Трудно му беше да повярва, че ще щурмуват първо със стълби, без тежки машини или костенурка, която да ги предпазва. После се появиха сто стрелци и Даш извика:

— Залегни!

Прозвуча рог и мъжете със стълбите се втурнаха на бегом, а конните стрелци пришпориха конете си между редиците им и изсипаха бараж от стрели и Даш можеше само да се надява, че хората по стените са чули предупреждението му. Стрелите задрънчаха по камъни и щитове, но само тук-там се чуха викове на ранени. След което се надигнаха неговите стрелци и изсипаха убийствен залп по хората под стената. Даш се присви зад един бруствер и каза:

— Предай: целта са онези със стълбите. Със стрелците ще се оправяме после.

Войниците от двете му страни предадоха заповедта и крондорските стрелци скочиха и пуснаха залп по носачите на стълби. Те се снишиха, а към стените полетя нов дъжд от стрели. Даш изтича до вътрешния ръб на стената и извика на полицаите долу:

— Патрулите да действат. Все още могат да се опитат през каналите.

После се върна на мястото си. До него притича един гвардеец и докладва:

— Намерихме шпионина, сър.

— Кой беше?

— Един чиновник. Амес. Влезе в дежурното и ни каза, че сте заповядали всички да отидат при портата.

— Къде е?

— Умря — каза гвардеецът. — Беше един от ония, които се опитаха да отворят Южната порта, и умря в битката.

Даш кимна и си отбеляза наум да не допуска повече дворцов служител или чиновник да стои на мястото си без щателно разследване. Периодът, в който принцът пребиваваше в Даркмоор, а Даш ръководеше прехода от властта на Дуко до връщането на Патрик бе минал твърде небрежно. Малар и други агенти много лесно бяха успели да се внедрят в двореца.

Което също така означаваше, че Кеш е планирал офанзивата дълго преди примирието, сключено в Даркмоор предната година.

Даш сдържаше гнева си запушен като в бутилка, отчаянието и непреодолимия си яд заради смъртта на Трина, както и заради щурма на града. Беше се заклел, че ако кешийците преодолеят стената, лично ще избие повече врагове от всеки друг мъж в града.

А ако градът оцелееше, щеше да се погрижи обещанието към Трина да не се окаже дадено напразно.

Кацнаха на една поляна на няколко мили от града. Пъг се олюля, след като се смъкна от драконовия гръб, и седна на тревата.

Миранда седна до мъжа си и го попита:

— Добре ли си?

— Просто ми се зави свят — отвърна Пъг.

— Сега къде? — попита Томас.

— На много места — каза Накор. — И не всички заедно. — Обърна се към Томас. — Ти защо не помолиш приятелката си да те отнесе до вкъщи при жена ти? Все още имаме доста работа, но можеш да се върнеш, след като знаеш, че си спестил на Елвандар и обитателите му няколко проблема за в близко бъдеще.

— Първо бих искал да чуя няколко неща — каза Томас.

— Да — каза Миранда. — Какво беше онова същество?

— Нямам никакво познание за нещо подобно — каза Томас. — Въпреки че спомените, които съм наследил от Ашен-Шугар, са доста изчерпателни.

— Това е защото никой валхеру не се е натъквал на нещо подобно на Залтаис — каза Накор и седна на тревата до Пъг. — Главно защото той изобщо не е същество.

— Не е същество? — сбърчи вежди Миранда. — Би ли се опитал просто да обясниш, вместо обичайните увъртания?

Накор се усмихна.

— Точно в този момент ми напомняш за майка си, добрите й страни.

— А имало ли е такива? — каза Миранда с тънко прикрито презрение.

С възможно най-унесения тон, който някой от тях изобщо бе чувал от него, Накор отвърна:

— Да, имаше някога, но беше много отдавна.

— Та какво за Залтаис? — попита Пъг.

— Фадавах е бил подмамен да приложи тъмна магия от своя съветник Кахил — каза Накор. — Смятам, че Кахил е стоял зад всичко, което стана в Новиндус от самото начало. Самият той е бил пионка, инструмент на пантатийците, които са му оставили някаква степен на свобода, и той я е използвал, за да си създаде позиция, от която да може да манипулира други… — Помълча, след което продължи: — Също както Йорна стана лейди Кловис и овладя Върховния господар и Даакон преди години. Кахил е бил до Фадавах от самото начало. Избегна унищожението и продължи да го съветва и… е, предполагам, че той е убедил Фадавах да се обърне към същите сили, които унищожиха Изумрудената кралица и демонския крал. Служил е на онази сила, която не споменаваме, и като повечето слуги на Безименния, дори не е знаел, че й служи… просто е бил тласкан.

— А Залтаис? — настоя Миранда. — Какво имаше предвид като каза, че той не е същество?

— Той не беше от тази реалност, при това в по-голяма степен от демоните или ужасите. Беше нещо от Седмия кръг на Ада.

— Но какво беше все пак? — попита Пъг.

— Беше мисъл, може би сън.

— Мисъл? — учуди се Томас.

— А когато погледнах в разлома? — попита Пъг.

— Видял си ума на един бог.

— Не разбирам — каза Пъг.

Накор го потупа по рамото.

— След неколкостотин години ще разбереш. Засега си представи, че един бог е спал и е сънувал, и в този свой сън си е представил как едно дребно същество изрича името му и като го прави, се превръща в негов инструмент. В този сън въпросният инструмент предизвиква хаос, призовава го и той праща Ангела на отчаянието в отговор на призива. И Ангелът послужи на инструмента.

— А защо Залтаис не можеше да бъде убит? — попита Миранда.

Накор се усмихна.

— Не можеш да убиеш един сън, Миранда. Дори да е зъл сън. Можеш само да го върнеш откъдето е дошъл.

Томас опря замислено пръст на устните си.

— Тоя сън ми се стори доста конкретен.

— О — каза Накор, — сънищата на боговете са реалност.

— Трябва да тръгваме — заяви Пъг.

— Къде? — попита Миранда. — Връщаме се на острова ли?

— Не — каза Накор. — Трябва да кажем на принца, че вражеското пълководство е мъртво.

— Значи в Крондор — каза Пъг.

— Само още нещо обаче — каза Миранда.

— Какво? — попита Накор.

— Преди известно време спомена, че онзи демон Джакан е заместил майка ми начело на онази армия, но така и не каза какво е станало с нея.

— Майка ти е мъртва — отвърна Накор.

— Сигурен ли си? — попита Миранда.

Накор кимна.

— Напълно.

Пъг се надигна, но краката му още трепереха. Томас каза:

— Риана ще ме върне в Елвандар.

Пъг прегърна стария си приятел:

— Отново си казваме довиждане.

— И отново ще се срещнем — отговори Томас.

— Бъди жив и здрав, приятелю — каза Пъг.

— И вие тримата — също — каза Томас.

Качи се на драконовия гръб и Риана подскочи към небето. Два тласъка на мощните криле и тя се издигна на запад и пое дългия си път към Елвандар.

— Ще можеш ли да ни пренесеш и тримата в Крондор? — попита Пъг.

— Ще се справя — каза Миранда. Хвана ги за ръце, затвори очи и реалността около тях се замъгли.

Появиха се в голямата зала на двореца в Крондор тъкмо когато бойните рогове възвестиха настъплението на резервите към главната порта.

Густаф каза:

— Ако не можеш да се шмугнеш през портата и да я отключиш…

— Я събаряш — довърши Даш.

Чуха тътен и таранът се затъркаля по пътя към главната порта. Пътят към града от изток представляваше дълъг наклон заради многото хълмове, а овенът беше огромен, направен от пет дървета, стегнати с яки въжета. От двете му страни яздеха конници с насочващи въжета и когато стигнаха последната отсечка от пътя преди портата, пуснаха въжетата и завиха.

Таранът набра скорост. Даш инстинктивно се хвана за камъните на стената в очакване на сблъсъка.

И изведнъж някой се изправи между Густаф и Даш и протегна ръка над стената. Мълнията, излязла от ръката, се изстреля напред, Даш се обърна и видя, че до него е застанал прадядо му.

— Стига! — извика Пъг гневно и таранът долу се пръсна на хиляди пламтящи отломки.

Каквото и да бяха очаквали кешийците, не беше точно тази чародейска проява. Щурмът им, пресметнат да съвпадне с удара на тарана по портата, заяде, след като конниците изведнъж се озоваха пред крепката висока стена, по която стояха готови да ги поразят стрелци, вместо пред зейнала порта, през която да се втурнат.

Дръпнаха юздите и закръжиха объркани, а бойците по стената пуснаха бараж от стрели. Пъг извика: „Не!“, размаха ръце и отпрати знойна вълна, която превърна стрелите в горящи клечки и те западаха далече от целта си. После се обърна към Даш и рече:

— Не виждам друг офицер. Ти ли си началникът тук?

— За момента — да — отвърна Даш.

— Тогава заповядай на хората си да спрат стрелбата.

Даш го направи и кешийците се оттеглиха без щети към фронтовата си линия.

— Прати херолд при кешийския предводител — каза Пъг. — Кажи му, че искам да се срещна с командира на тая армия в двора на принца до час.

— В двореца? — вдигна вежди Даш.

— Да. Когато дойде, отворете портата и го пуснете.

— А ако не дойде?

Пъг се обърна, посочи Накор и Миранда при вишката и каза:

— Ще дойде, иначе ще му унищожа армията.

— Но какво да му кажа? — попита Даш.

— Кажи му, че войната приключи.

Пребледнелият и изнемощял Патрик стоеше пред трона си. Генерал Ашам ибин Ал-тък влезе бойко в тронната зала, обкръжен от стража и слуги, и се поклони.

— Тук съм, ваше височество.

— Не съм искал тази среща — каза Патрик.

Пъг пристъпи напред и заяви:

— Аз я поисках.

— А вие сте? — попита генералът.

— Аз съм Пъг.

Генералът повдигна вежди.

— А, магьосникът от Звезден пристан.

— Същият.

— И защо ме повика?

— За да ти кажа да си вземеш армията и да се прибираш вкъщи.

— Ако смяташ, че с тая сценка пред портата ще ме накараш да… — почна генералът.

Притича един гвардеец и докладва:

— Ваше височество, избухна битка!

— Аз съм под мирен флаг! — заяви генералът.

Патрик попита гвардееца:

— Къде е битката?

— Пред стената! Конница от север и от юг нападна кешийците.

— Генерале, тези части в момента не са под моя команда — каза Патрик. — Явно са дошли да освободят Крондор и не знаят за примирието. Свободен сте да се върнете при хората си.

Генералът се поклони и се обърна да напусне, но Пъг каза:

— Не!

— Какво? — попитаха едновременно и принцът, и генералът.

Пъг заяви:

— Това ще приключи веднага!

След което изчезна.

Накор, който стоеше в ъгъла до Миранда, каза:

— За уморен човек като него се справя добре, нали?

— Да — съгласи се Миранда с усмивка.

Пъг се появи в самия център на бойното поле и видя, че фургоните на обоза горят в тила на кешийския фронт и че конен ескадрон напада по крайбрежния път от север.

Издигна се на сто стъпки над бойното поле, плесна с ръце и гръмотевичен тътен разтърси онези долу; някои ездачи, които се оказаха точно под него, изпопадаха от седлата си.

Мъжете вдигнаха очи и видяха, че един човек се носи във въздуха. И от този човек изригна ярка мълния — златно сияние, по-ярко от самото слънце. Гласът му стигна до всеки един; все едно че стоеше до тях:

— Това да спре веднага!

И с махване на ръката изпрати сила през въздуха — вълна, която видимо го изкриви. Вълната порази конете, събори ги и още конници нападаха на земята.

Всички побягнаха.

Джими гледаше прадядо си високо във въздуха.

Гласът на Пъг прокънтя отново:

— Това да спре веднага.

След което Пъг изчезна.

Накор каза:

— Е, поне ги накара да спрат боя за малко.

Тримата седяха в опразнената зала в двореца, след като принцът се беше оттеглил, а кешийският генерал се бе върнал при армията си.

— Ще ги накарам да спрат завинаги — каза Пъг.

— Иначе? — попита Миранда.

— Втръснали са ми убийствата — каза Пъг. — Втръснала ми е разрухата. Но повече от всичко друго ми омръзна тази безумна глупост, която виждам навсякъде. — Пъг мислеше за загубите от войната, които бе преживял, от приятеля от детинството си Роланд и лорд Боррик до Оуен Грейлок, човек, когото не познаваше добре, но който му бе допаднал от зимата, прекарана в Даркмоор. — Твърде много добри мъже. И твърде много невинни. Не може да продължава така. Ако потрябва… Не знам, но ако потрябва да вдигна стена между двете армии, ще го направя.

— Ще измислиш нещо — каза Накор. — Когато принцът и генералът се успокоят, можеш да им кажеш каквото искаш.

— Кога ще се срещнат пак? — попита Миранда.

— Утре по обед.

— Добре — каза Накор. — Това ми дава време да разбера дали това, което мисля, че е станало, е станало.

— Пак ставаш загадъчен — каза Миранда.

Накор се усмихна.

— Елате и вижте. Ще вземем нещо за ядене.

Изведе ги от залата, а после и извън двореца покрай стражите — те бяха неспокойни; не знаеха дали няма скоро да им се наложи отново да се върнат на стените и ужасната битка отново да започне.

Щом напуснаха двореца, видяха, че през Южната порта влизат конници. В челото им Пъг забеляза другия си внук и му махна.

Джими приближи.

— Голямо представление, Пъг. — Той се ухили и сърцето на Пъг леко се сви, щом за кой ли път видя усмивката на Гамина. — Ти спаси живота на много мои хора. Благодаря.

— Радвам се, че и ти си сред облагодетелстваните — каза Пъг.

— А Даш?

— Вътре е, жив е и докато Патрик не си възвърне силите, командва града.

Джими се засмя.

— Не знам защо си мисля, че не му харесва особено.

— Иди да го видиш — каза Пъг. — Ние отиваме в храма на Накор и ще се върнем утре сутринта. Имаме обща среща утре по обед, за да приключим с тази глупост.

— Ще съм повече от доволен — отвърна Джими. — Дуко е великолепен и успя да опази Юга, въпреки тази кешийска авантюра, но пострадахме лошо по двете граници, а нямам представа как са нещата в Севера.

— Онази война също свърши.

— Радвам се да го чуя, прадядо. Ще се видим сутринта.

— Да вървим — подкани ги Накор. — Искам да видя какво е станало.

Забързаха през града, който плахо се връщаше към нормалния живот. При толкова малко хора навън, стигнаха бързо Храмовия квартал.

Извън шатрата нямаше никой, но щом влязоха, видяха насядала по пода тълпа. Алийта също седеше на пода, вместо да се рее във въздуха, и светлината около нея беше изчезнала. Изчезнала беше и злокобната чернилка под нея.

Доминик притича към тях и каза:

— Накор! Радвам се, че те виждам.

— Кога стана това? — попита Накор.

— Преди няколко часа. В един момент летеше във въздуха, а в следващия чернотата отдолу изчезна, сякаш бе засмукана през някаква дупка, и тя леко се спусна на земята, отвори очи и започна да говори.

Пъг и останалите обърнаха внимание на онова, което говореше жената, и изведнъж Накор възкликна:

— Гласът й е различен.

Пъг не знаеше как е звучал преди гласът на младата жена, но разбираше, че не е могъл да има нищо общо с това, което чуваше сега, защото гласът й беше магически. Тих и в същото време лесен за чуване, стига човек малко да се вслуша: музикален глас.

— Какво казва? — попита Миранда.

— Откакто се събуди, говори за природата на доброто — каза Доминик. Погледна Накор. — Когато започна отначало този храм и ни каза какво се каниш да направиш, бях скептичен, но разбирах, че трябва да опитаме. Но това, което виждам сега пред нас, е живо доказателство, че е трябвало силата на Ишап да бъде споделена с Ордена на Арч-Индар, защото тук, пред нас, седи жив аватар на Богинята.

Накор се засмя.

— Изобщо не е толкова грандиозно. Елате. — Преведе ги през насядалата тълпа и застана пред младата жена. Тя не му обърна внимание и продължи да говори. Накор приклекна и я погледна в очите. — Повтаря ли се? — попита той.

— Ами, да, така мисля — отвърна Доминик.

— Някой записва ли какво казва?

Шо Пи, който седеше встрани, отвърна:

— Накарах двама послушници да записват думите й, учителю. Това е началото на третото повторение на урока, който ни предава.

— Добре, защото огладнява и се уморява. — Сложи ръка на рамото й и речта й се забави.

Тя примигна, очите й сякаш се фокусираха, после погледна Накор и попита:

— Какво?

Този път гласът й беше различен, какъвто можеше да се очаква от смъртна жена на нейната възраст, без онова вълшебство, което допреди малко го правеше чудно омаен.

— Ти спеше — каза Накор. — Защо не похапнеш нещо? Ще поговорим по-късно.

Момичето се надигна и каза:

— Ох, колко съм вкочанена. Сигурно доста време съм седяла така.

— Всъщност две седмици.

— Седмици! — изуми се Алийта. — Не говориш сериозно.

— Ще ти обясня по-късно. Сега се нахрани и поспи.

След като тя си отиде, Доминик каза:

— Ако не е аватар, какво е?

Накор се ухили.

— Сън. — Погледна Пъг и Миранда и добави: — Чудесен сън.

Миранда възрази:

— Но Накор, тя си е тук. Залтаис изчезна.

Накор кимна.

— Той беше нещо от ума на онзи друг свят, проектиран в този. Алийта е нормална жена, но нещо се е пресегнало през световете, за да я докосне да задържи чернотата.

— Какво беше оная чернота? — попита Доминик.

— Много лош сън. Ще обясня на вечеря. Да намерим нещо за хапване.

— Добре. Имаме храна в кухнята.

Докато вървяха, Накор каза:

— Между другото, трябва да направя някои промени тук.

— Какви? — попита Доминик.

— Първо, трябва да уведомиш ишапийците, че вече не си член на техния орден.

— Какво?

Накор го прегърна през рамото.

— Ти изглеждаш много млад, но знам, че си стар като мен, Доминик. Пъг ми е разправял за времето, когато двамата с него сте отишли в цуранския свят. Знам, че си виждал много неща. Шо Пи ей там е идеалният избор да учи младите монаси как да бъдат монаси, но ти си този, който трябва да учи Алийта.

— На какво да я уча? — попита Доминик.

— Как да бъде Върховна жрица на Ордена на Арч-Индар, разбира се.

— Върховна жрица? Това момиче?

— „Това момиче?“ — повтори Накор. — Само допреди малко беше аватар на Богинята, нали?

Миранда се засмя, а Пъг я прегърна през раменете. За пръв път от толкова време и на него му се смееше.

— Можем само да допуснем, че Субаи се е добрал до магьосника — каза Ерик. — Според всички донесения те просто са спрели сраженията навсякъде, по същото време, когато всички мъртъвци изпопадаха.

— Слава на боговете за това — каза граф Ричард.

— Все пак съжалявам, че нямам конница — каза замислено Ерик. — Имам чувството, че можем да вкараме хора в Илит без големи неприятности.

— Е, изпрати една пехотна част и да видим докъде ще стигнат.

Ерик се усмихна.

— Вече го направих. И изпращам Акий с хадатците му през хълмовете към Ябон.

— Смяташ ли, че изобщо някога ще разберем какво точно е станало?

Ерик поклати глава.

— Вероятно не. Бил съм в битки, в които все още не знам какво точно е станало. Сигурно за този бой ще прочетем повече донесения, отколкото би ни се искало, аз самият също ще напиша няколко, но честно казано, представа нямам какво всъщност се случи. Допреди минута се мъчехме да отбием армия от мъртъвци и обезумели убийци, а в следващия миг мъртъвците изпопадаха, а убийците взеха да се въртят насам-натам с увиснали ченета и съвсем обезумели. Никога не съм чувал една толкова безнадеждна битка да приключи толкова лесно само за секунда. — Умореният млад капитан въздъхна. — Но честно казано, не ме и интересува, след като боевете спряха.

— Ти си изключителен младеж, Ерик фон Даркмоор. Ще спомена това в доклада си до краля.

— Благодаря, но има много мъже, които заслужават повече похвала от мен. — Въздъхна и погледна през входа на шатрата. — И много от тях няма да се завърнат в домовете си.

— Какво ще правим сега? — попита граф Ричард.

— Без конница, склонен съм да стоим на място, докато не получим новини за положението в Крондор. Но инстинктът ми подсказва, че трябва да напреднем колкото може по-бързо на север. Фадавах може да е избягал или да е убит, но това не значи, че някое дребно капитанче няма да се опита да грабне властта и да си спретне едно малко кралство. И доколкото знаем, град Ябон все още е под обсада.

— И на мен ми омръзна да седя тук — каза граф Ричард. — Дай заповед за настъпление.

Ерик се усмихна и стана.

— Слушам, милорд. — Поклони се, излезе, намери Джедоу Шати край бивака на Пурпурните орли и викна:

— Вдигай лагера! И се приготви за поход!

— Чухте заповедта! — изрева бившият сержант. — Искам всички да са готови за поход до един час!

Джедоу се обърна и се ухили на стария си другар, а Ерик за пореден път се увери, че не може да устои, и му отвърна с широка усмивка.

Патрик показваше всички признаци, че е на път напълно да се възстанови.

Кешийският генерал Ашам ибин Ал-тък отново стоеше пред трона и изглеждаше дори още по-недоволен, отколкото при първото си идване. Срещу него сега имаше кралска армия, с конни подкрепления от порт Викор и от Севера.

Пъг влезе и Патрик каза:

— Ти поиска да сме тук на обед, Пъг. Какво имаш да ни кажеш?

Пъг погледна Патрик и генерала и заговори:

— Тази война приключи. Генерале, вие ще дадете още един ден отдих на войниците си, след което утре призори ще се върнете на юг. Ще се върнете зад първоначалните граници, на юг от Края на сушата. Ще предадете заповедта до всички кешийски части да прекратят атаките срещу Края на сушата и ще предадете следното послание на своя император: ако Кеш отново дойде неканен на север, никой, преминал границата с оръжие, няма да остане жив.

Лицето на генерала посивя като пепел и той затрепери от яд, но кимна. Патрик засия. Усмивката му беше победоносна.

— Само посмей да се забавиш, кешиецо, и моят магьосник ще унищожи вашата армия на място.

Пъг се обърна.

— Твоят магьосник? — Пъг пристъпи към младия принц, качи се по стълбите и застана пред него. — Не съм твоят магьосник, Патрик. Обичах дядо ти и го смятах за един от най-великите мъже, които съм познавал, ценях и обичта на твоя прадядо Боррик, който ми даде името Кондуин, но ти не притежаваш душата ми. Във вселената бушуват сили, които далеч надвишават жалките ви мечти за власт и богатство, те са като прилив пред капка вода. Тъкмо тези сили занимават вниманието ми. Просто отказвам да седя повече безгрижно и да гледам как избиват невинни жени и деца и как храбри мъже загиват, защото владетелите им са толкова глупави, че не виждат изобилието, което имат.

Пъг отново се обърна към генерала.

— Можете също да предадете на своя император, че всеки кралски войник, който тръгне на юг неканен, всеки мъж, който премине с оръжие границата, ще бъде унищожен.

— Какво? — Патрик се изправи. — Смееш да заплашваш Кралството?

— Не отправям заплахи — каза Пъг. — Казвам ти, че няма да ти се позволи да предприемеш каквото и да било отмъщение срещу Кеш. Двамата ще се върнете в полагащите ви се граници и ще се държите като цивилизовани съседи.

— Ти си херцог на Кралството, осиновен член на кралската фамилия и заклет васал на Короната! Ако аз ти кажа да унищожиш армията извън портата, трябва да го направиш!

Гневът на Пъг кипна и той изгледа в очите по-високия от него млад мъж.

— Няма да го направя. Цялата власт, която притежаваш, не може да ме принуди да постъпя срещу волята си. Ако искаш смъртта на онези кешийци извън стените, вземи меч, излез и се опитай да ги избиеш.

Патрик избухна.

— Ти си предател!

Пъг сложи ръка на гърдите му и го бутна обратно в трона. Стражите из цялата зала стиснаха дръжките на мечовете си, за да защитят принца. Миранда пристъпи напред с вдигната ръка и каза:

— Спрете!

Накор застана до нея и вдигна тоягата си.

— Момчето си е добре.

Пъг се наведе над Патрик и носовете им почти се допряха.

— Ти, който не си вадил меч в битка, по-сериозна от гоненето на няколко таласъмчета из Севера, наричаш мен „предател“? Аз спасих твоето кралство, глупак такъв. И не го спасих за тебе, както не спасих империята за… — посочи генерала с палец през рамо — господаря на оня. Направих го заради безчетните души, които щяха да бъдат изгубени, ако не се намесех.

Изгледа Патрик, после генерала и каза:

— Предай на своя баща, а ти — на своя господар, че Звезден пристан е свободен. Всеки опит на Кралството или на Велики Кеш да наложат своята власт над тази свободна територия ще доведе до моята намеса. — Пъг се обърна и слезе от тронния подиум. — Не ме интересува кой седи на бащиния ти трон, Патрик. Събирате си късчетата счупена корона и си възстановявате държавата. И не ме интересуват вашите титли и рангове. Приключих с вашето Кралство. — Протегна ръце и Миранда и Накор приближиха и застанаха от двете му страни. — Отхвърлям титлата си херцог на Кралството. Отменям клетвата си като поданик на Короната. Имам по-големи грижи от вашите суети и държавни дела. Тук съм, за да защитавам този свят, а не някаква част от него.

— И да се знае, че Пъг от Крудий вече не съществува — продължи той — От днес съм само Черният чародей. Моят остров повече не е гостоприемен за неканените. Всеки, който доплава близо до него, е застрашен и всеки, чийто ботуш стъпи на него без мое разрешение, е унищожен!

После, с оглушителен гръм и гъст облак черен дим, той изчезна с двамата си спътници.

— Прадядо здравата стисна Патрик за топките, нали? — каза Даш.

— Имал съм и по-приятни следобеди — отвърна Джими.

Току-що се бяха върнали от съвет при принца. Обсъждаха изтеглянето на кешийските сили, както и какво точно да съобщи Патрик на баща си. Съветът беше продължил дълго след вечеря, почти цялата нощ.

Вървяха към квартирата на Джими, за да останат малко насаме преди да си легнат.

— Говори ли с Франси? — попита Даш.

— Не. Видях я за малко, но нямаше възможност.

— Тя се бои, че след като се омъжи за Патрик, ще престанеш да говориш с нея. Не иска да изгуби приятелството ти.

— Това няма да се случи. Едно от нещата, на които ме научи тази война, е да различавам истински важното от това, което само изглежда важно.

— Знам.

В гласа му се долови нотка, каквато Джими не беше чувал досега.

— Какво има?

— Просто някои хора не преживяха това…

Джими спря.

— Някой, който ти е бил скъп?

Даш извърна глава.

— Не искам да говоря днес за това. Някой ден ще ти разкажа всичко, но не днес.

— Добре. — Джими помълча малко, докато продължаваха по коридорите. — Мисля, че научих нещо за себе си, и то може би също е важно.

— Какво?

— Франси е… Как да ти го обясня. Мисля, че имам нужда от нещо, и тя е човекът, когото съм избрал, за да запълни тази нужда.

— Като дядо и баба?

— Да. Онова, което имаха те. Мисля, че като гледам какво те изпитваха, особено след като помня колко хладни бяха винаги мама и татко един към друг, това ме кара да искам онова, което имаха баба и дядо.

— Малцина го спечелват.

Стигнаха до вратата на стаята на Джими и той я отвори.

Вътре седяха трима души.

— Влезте и затворете — каза Пъг.

Джими и Даш влязоха и Даш затвори вратата.

— Не можех да си тръгна преди да поговоря с двама ви — каза Пъг. — Вие сте последните от родословието ми.

За да вдигне настроението, Джими рече:

— Моля те, не поставяй нещата по този начин.

Миранда се засмя.

— А и си имаме роднини в Изтока — подхвърли Даш.

Пъг се засмя.

— Толкова много от дядо ви има у вас двамата. — Погледна Даш. — Ти понякога приличаш на него като момче. — Погледна Джими. — А ти понякога толкова приличаш на Гамина, че все едно виждам нея.

Разпери ръце и Джими и Даш го прегърнаха.

— Няма да се върна повече в Кралството, освен по някоя много по-важна причина от кралските прищевки — каза Пъг. — Но вие сте моята кръв и вие и вашите деца винаги ще бъдете добре дошли на моя остров.

— Имам влияние върху краля — каза Даш. — Наистина ли се налага да скъсаш така?

— Познавах крал Луам като момче в Крудий — отвърна Пъг. — Арута познавах по-добре, но обичах и двамата. Кралят знаеше за мен от баща си.

— Боррик ме познава добре и думите ми може би имат някаква тежест, но това, което Пъг дипломатично избягва, е, че освен ако не се случи някакво ужасно бедствие, Патрик един ден ще бъде крал — каза Накор.

— Избягваме по-късен проблем с големи последствия, като се махаме сега — каза Пъг. — Кралството е в руини. Патрик е принуден от обстоятелствата да се съобрази с исканията ми. Ако този конфликт избухне след години, колко невинни жертви ще паднат?

— И какво ще направи това от него? — каза Миранда. — Поредния тиранин, не по-различен от онези, които току-що отстранихме.

— Но ти се лишаваш от толкова много… — каза Даш.

— Аз съм виждал други светове и съм пътувал през времето, момчето ми. Предстои ми да видя много повече неща. Островното Кралство е само едно от многото места, които са ми скъпи.

— А ако потрябва, ще се върнем — каза Накор.

— Е, ние имаме много работа, и ако искате честното ми мнение, постъпвате правилно — каза Даш.

Пъг се усмихна.

— Благодаря ти за това.

— Не бих казал, че съм съгласен с Даш, но разбирам, че това е изборът ти и ти желая всичко добро — каза Джими и се усмихна на Миранда. — А вас прабаба ли трябва да наричам?

— Не, ако ти е скъп животът — отвърна с усмивка Миранда.

— Много ще мисля за вас — каза Даш.

— Аз също — кимна Джими.

Пъг стана.

— Бъдете живи и здрави. — Протегна ръце на Накор и Миранда и тримата изчезнаха.

Даш седна на леглото на Джими и се облегна на възглавницата му.

— Мисля, че ще спя цяла седмица.

— Тогава го отложи за другата седмица, шерифе — каза Джими. — Страшно много работа ни чака сутринта, бъркотията е адска. — Обърна се и видя, че брат му вече е заспал. За миг помисли дали да не го събуди, но сви рамене, излезе и отиде до съседната врата, за да поспи на леглото на Даш.

28.Разделяне

Гатис се поклони.

— Радвам се да видя, че всички сте се върнали и че изглеждате добре.

Пъг, Миранда и Накор току-що се бяха материализирали близо до шадравана в центъра на градината на имението на Острова на чародея.

— Ние сме не по-малко радостни, че те виждаме — каза Пъг. — Как вървят нещата тук?

Гатис се усмихна със зъбатата си таласъмска усмивка.

— Много добре. Ако ме извините, трябва първо да видите нещо, преди да си починете. Ще отнеме само няколко минути.

Пъг кимна и Гатис ги поведе през ливадата към скритата пещера, където се намираше олтарът на Изгубения бог на магията. Сега пещерата се виждаше.

— Какво е станало? — попита Пъг.

— Мисля, че вие отбелязахте, господарю Пъг — каза Гатис, — че рано или късно подходящата личност ще намери това светилище.

— И тази личност е пристигнала? — попита Миранда.

— Не точно както мислехме — каза Гатис.

Пъг влезе в пещерата — другите го последваха — и погледна статуята, която някога наподобяваше на Макрос Черния. Поколеба се, щом забеляза върху статуята собствените си черти.

— Какво?

Миранда пристъпи до съпруга си и видя в статуята собствените си черти.

— Виждам себе си!

— Вгледай се още малко — каза Накор.

Лицето на статуята се промени и те видяха чертите на Робърт Д’Лийс. След това видяха чертите на другите ученици на острова.

— Какво означава това? — попита Миранда.

— Означава — каза Накор, — че всички вие сте слуги на магията и че не съществува едно лице, което ще бъде божият пратеник на Мидкемия. Вместо това много хора ще се трудят за завръщането на изгубения Бог на магията на неговото място в тази вселена.

Пъг се вгледа в статуята. По нея се появяваха други лица — на магьосници, които бе познавал, на други, които никога не беше виждал. След няколко минути Пъг отново видя собствения си лик и каза:

— Да се връщаме в къщата.

Докато вървяха през ливадата, Пъг каза:

— Накор, не видях твоето лице на статуята.

Накор се ухили и сви рамене.

— Аз знам, че няма магия.

Пъг се засмя.

— Това твърдение е на принципа „всичко или нищо“, Накор. Или всичко е магия, или нищо не е магия.

Накор сви рамене.

— Смятам, че и двете твърдения са еднакво вероятни, но от естетическа гледна точка предпочитам възгледа, че няма магия. Само сила и способност тя да бъде прилагана.

— Това граничи с вида дискусии, които обичате да водите на чаша вино, а аз съм много гладна — каза Миранда.

— В кабинета ви чакат храна и вино, господарю Пъг — каза Гатис.

— Ела с нас — покани Пъг слугата си.

Завариха отрупана с храна маса. Миранда си взе едно блюдо и започна да трупа плодове и сирена. Пъг взе една голяма кана с вино и напълни бокалите.

— Гатис — каза той, — ти си пазачът на светилището. Какво ти е мнението за това, което видяхме?

— Както отбеляза господарят Накор: никога вече няма един индивид да действа като пратеник от името на изгубения Бог на магията. Може би силите са се поучили от грешката да зависят прекалено от един индивид. Това показва, че всички, които практикуват чудодейните изкуства, ще помогнат за завръщането на магията.

Накор сви рамене.

— Това означава, че каквато и сила да се стреми да се завърне, Богът на магията е стигнал до заключението, че възлагането на прекалена отговорност на едно лице е рисковано. Макрос, въпреки цялото му могъщество, правеше грешки.

— Съгласен съм. И аз самият направих доста — каза Пъг.

— Е, след като вече не си херцог на Кралството, какви са ти плановете? — попита Миранда.

— Все още ми предстои да преселя хиляди сааурци на Етел Ду-ат. Рано или късно ще трябва да се върна на Шила и да унищожа демоните, ако са останали някои там, после ще трябва да се заловя с посаждането на достатъчно живот на онзи свят, за да могат сааурците да се върнат след няколко столетия. — Усмихна се. — Имаме си и учениците тук. Те трябва да бъдат учени, а и ние да понаучим едно-друго от тях. Открит е проблемът и с намирането и унищожаването на агентите на Налар, там, където биха могли все още да се спотайват. Освен това смятам да се заема и с риболов.

Накор се засмя.

— Риболовът учи на търпение. Затова никога не си се захващал.

— Десетки хиляди загинаха във Войната на разлома и над два пъти повече в последната война, тази Война на студенокръвните. Повтарянето на тези катастрофални събития никога вече не бива да се допуска.

— Как смяташ да го предотвратиш? — попита Миранда.

— Това трябва да го обмисля — отвърна Пъг. — И то е нещо, с което трябва да се заемем всички. Имам няколко идеи, които ще споделя с вас и другите обитатели на този остров. Първото, за което трябва да се погрижим, е да няма манипулации над тези, които служат на наша страна. Такава е тактиката на нашия враг и като човек, който е бил подлаган на такава манипулация от твоя баща, любов моя, намирам продължаването на тази практика за отвратително. Ето защо този остров трябва да се превърне в нашия бастион, а тези, които служат тук, трябва да го правят доброволно и с толкова знание, колкото е безопасно да притежават.

— А Звезден пристан? — попита Миранда.

— Звезден пристан беше заченат с добри намерения, но аз допуснах твърде много грешки. Мислех, че трябва да дам на учениците повече глас в организацията на Академията и, честно казано, бях под въздействието на Конгрегацията. Оттогава минаха достатъчно години и мисля, че осъзнавам тези грешки. Звезден пристан ще продължава да бъде наша опора. Преди да изградя тамошната общност, често магьосници бяха преследвани от тези, които се бояха от техните дарби. Ловяха „вещици“ и изгаряха до основи жалките им колиби, зазиждаха „вещери“ в пещери, за да умрат от глад и жажда, освен ако не се окажеха достатъчно силни, за да държат хората на разстояние чрез страха, или ако не ги бранеха покровители, които са благородни или богати. Сега поне такива като тях си имат убежище, стига да се постараят да се доберат до Звезден пристан. Ние пък можем да набираме за каузата си хора сред онези, които са се учили известно време в Звезден пристан и са го напуснали в търсене на нещо друго.

— Как да направим така, че да не допускаме същите грешки? — попита Миранда.

— Много са нещата, които вече ще правим различно. Тук аз ще бъда върховната власт. Ще търся вашите мъдри съвети, както и на другите, но по съществените въпроси решението ще взимам аз. Грешах, като в Звезден пристан мислех, че е унизително да взимам еднолични решения, но сега знам, че е обратното. Без единна власт ние се превръщаме в едно свадливо общество и в място, където навикът бързо се превръща в „традиция“. Традицията често се превръща в извинение за репресии, нетолерантност и реакционно мислене.

— Моите Сини ездачи няма да им позволят да се обвържат с традиции.

— Приятелю — каза Пъг, — твоите Сини ездачи ще се превърнат в поредната традиция. И онези, които оцелеят след битката на традиционалистите, които днес се наричат „Ръката на Корш“ и „Боздуганът на Ватоом“, също ще закостенеят. Дори Корш и Ватоом биха се уплашили, ако можеха да видят какво са направили последователите им.

— Може би трябва да се върна там — подхвърли Накор.

— А може би не — отвърна Пъг. — Звезден пристан ще оцелее и ще дойде време, когато ще сме благодарни за това.

Пъг огледа стаята.

— Ние тук се отправяме на дълга битка. През вселената се движат сили, огромни и ужасни сили, които досега само сме зърнали с крайчеца на окото си. Двете големи войни, които понесохме досега, са само първите ходове в една игра на шах.

— Какво правят боговете на наша страна за всичко това? — попита Миранда.

— Помагат — каза Накор.

— Как? — попита Миранда.

— Явно, както и скрито — каза Накор.

— През Войните на хаоса се е променило самото естество на нещата и оттогава боговете действат чрез свои посредници и слуги — каза Пъг. — Ние сме тези, които сме, защото боговете са ни избрали за свои посредници.

— Дори боговете трябва да се учат — каза Накор на Миранда. — Връзката на твоя баща със Сариг не беше особено ефективна, от гледна точка на бога, затова вместо да повтаря грешката си, той е предпочел различна тактика.

— В това, което предприемаме, виждам някакво безсилие — каза тя.

— Може би — подхвърли Накор. — Но видяхме удивителни неща. Възникването на храма на Арч-Индар не е дребно събитие. Столетия наред той ще е една малка и несъществена секта и повечето, които ще се натъкват на нея, няма да смятат, че е равна по значение на отдавна установените култове към Асталон, Дала, Сунг и други по-малки богове, но фактът, че във вселената съществува достатъчно от чистотата на Богинята, за да възпира опитите на Налар да всее хаос на нашия свят, е чудо. Може да няма повече друга подобна проява цели столетия, но ние знаем, че може и да има.

— А ти? — попита Пъг. — Какви са твоите планове?

— Моята работа тук приключи, поне засега — каза Накор.

— Къде ще отидеш? — попита Миранда.

— Ще обикалям… Ще издирвам слуги на Налар и ще ви се обаждам, ако намеря такива. И от време на време ще срещам вероятни кандидати за вашата общност и ще ви ги изпращам. И от време на време ще се връщам, за да ям от вашата храна и да пия от вашето вино, и да видя какво ново и интересно става тук.

— Винаги ще си добре дошъл, Накор.

— На кого служиш все пак, Накор? — попита Миранда.

Накор се ухили.

— На себе си. На всички нас. На всичко. — Сви рамене. — Не знам. Може би някой ден ще разбера, но засега съм решил да скитам, да уча нови неща и да помагам, където мога.

— Добре — каза Пъг и посегна да напълни отново бокалите. — Поостани още малко, докато изградя новия си съвет тук, и ми дай възможност да се възползвам от мъдростта ти.

Накор каза:

— Ако го смяташ за мъдрост, значи наистина имаш нужда от съвета ми.

Миранда се засмя.

Заехтяха тръби, забиха барабани и принцът и годеницата му излязоха от тронната зала. След месец и половина относителен мир, откакто Пъг бе приключил войната, Короната бе решила, че вече е време за официалното обявяване на годежа. Патрик току-що бе уведомил двора, че той и Франсин ще заминат в края на месеца за Риланон, за царствения си брак. Благородниците и по-влиятелните граждани в залата отвърнаха с радостни възгласи и зачакаха ред да се пръснат, след като Патрик придружи Франсин извън залата.

Джими приближи до Ерик фон Даркмоор и каза:

— Капитане, исках само да изразя силното си впечатление от онова, което прочетох за действията ви в Ябон.

Ерик сви рамене.

— След онова което направиха Пъг, Накор и другите, не срещнахме сериозна съпротива.

— Но онези усилени маршове все пак трябва да са били убийствени.

— Бяха — каза Ерик. — Вървяхме предимно пеш, защото нямахме коне. Иначе не срещнахме особени проблеми с овладяването на районите, в които влизахме, а след като освободихме затворниците в Илит и Зюн, вече разполагахме с достатъчно хора, които да оставим след себе си като тъмничари. Докато стигнем Ла Мут, ловяхме само бандити, нищо повече. След като генерал Нордан се съгласи да отведе онези, които искаха да си ходят — и неколцина, които не искаха — в Новиндус, а останалите бяха изпратени да служат при Дуко, нещата са сравнително спокойни.

— И все пак бяха три впечатляващи седмици — каза Джими.

— Съжалявам само, че нямахме повече кораби — каза Ерик. — Тая сделка с квеганците — да ни превозват нашествениците през морето… побиват ме тръпки всеки път, щом видя квегански кораб на котва при Рибарско селище.

— Обвинявайте стария си приятел — каза Джими и посочи Ру, който стоеше до жена си и си говореше с някакъв дребен благородник.

— Ру винаги надушва добрата възможност. Жалко, че не мога да разбера как накара квеганците да приемат сделката. С тях обикновено е невъзможно да се разбереш.

Джими сви рамене.

— Вероятно просто е разбрал какво наистина искат и се е съгласил да им го даде. Така става обикновено в бизнеса.

— Бизнеса ще го оставя на Ру. Да бъда капитан на Пурпурните орли ми стига.

— Изненадан съм, че отказахте повишението — каза Джими.

— Доволен съм от поста си. Да си капитан на гвардията е повече церемония, отколкото войниклък.

— Но е само една стъпка до поста мечемайстор на херцог или рицар-маршал тук в Крондор.

Ерик се усмихна.

— Доволен съм. Командвам Пурпурните орли и мисля, че на Кралството му трябва войска, независима от другите благородници. Войната можеше да протече по друг начин, ако имахме кралски гарнизони в Сарт, Илит и Зюн.

— Може би сте прав, но херцозите ще се възпротивят срещу идеята за гарнизони в херцогствата им, които те не контролират.

— Ще обмисля това, щом се върна в Крондор — каза Ерик. — Сега заминавам за Рейвънсбърг при жена си. Не съм я виждал от месеци и се чудя дали още помни как изглеждам.

— Не е лесно да ви забрави, капитане. Малцина мъже са толкова едри като вас — засмя се Джими.

Ерик също се засмя и попита:

— А вие?

— Аз съм кралски слуга. Ще се върна с Патрик в Риланон и Негово величество ще ми каже къде да служа оттук нататък. Подозирам, че много скоро ще ме върнат в Крондор. След като Руфио почина, а Браян не може да ходи след отровата, скоро ще ни трябва нов херцог в Крондор. Херцог Карл оцеля в Ябон, но в тези две херцогства има толкова работа, че цяла орда благородници ще бъде заета поне сто години. Сигурно ще ми дадат някоя титла, и твърде малко ресурси за твърде много работа. Така става обикновено.

Ерик се усмихна и го потупа по рамото.

— Много добре го знам.

Ру и Карли се присъединиха към тях и бяха топло посрещнати от двамата мъже. Ерик каза:

— Когато кешийците минаваха през вашето имение, как избегнахте плена?

Ру се засмя.

— Спяхме в една пристройка, докато възстановявахме къщата. Когато дойде, конницата се насочи към голямата къща, а ние се измъкнахме в леса. Имам една пещеричка наблизо, приготвена за скривалище. Заредих я още щом пристигнах. Твърде много войски за моя вкус обикалят тук в Запада.

— Опитваме се да решим този проблем, Ру — каза Ерик. Карли прикри усмивката си с шепа.

— Не виждам брат ти, Джими — каза Ру.

— Има си работа. След като всички тръгват за сватбата, него го оставиха да ръководи нещата тук.

— Сигурна съм, че е ядосан, че ще я пропусне — каза Карли.

Джими се усмихна.

— Вероятно не чак толкова, тъй като работата му е страшно много — да възстанови целия град.

— Знам — каза Ру. — Някой се е вмъкнал в мазето на „Барет“ и е обрал всичката храна и кафе! Сега как да отворя кафене без кафе?

— Ами ще трябва да купиш — каза Ерик и го стисна закачливо за рамото. — Винаги си намирал начин да се оправиш, приятелю.

Ру се усмихна.

— Ще трябва да поработя малко по-здраво, след като дядото на Джими вече го няма, но пък ще задържам скътаните пари, вместо да плащам данъци.

— Мога да поговоря с принца за това, ако искаш — каза Джими.

Ру вдигна ръце.

— Не, няма нужда. Аз сам ще избера кога да повдигна въпроса за дълга на Короната към компания „Горчиво море“. Първо да подредим Запада, пък тогава ще почнем пак дългата стара свада.

— А, ето го и брат ти, Джими — каза Карли. — С кого говори? — Джими се обърна и видя, че Даш влиза в залата, потънал в разговор с някакъв мъж.

— Дворцов служител. Казва се Талвин. Все още не ми е много ясно какво точно прави за Патрик, но често съм го виждал, особено напоследък. Дадоха му замъка Рийви, понеже всички останали заминават за Риланон. Сигурен съм, че двамата с Даш имат много неща за обсъждане.

— Не може и така, и така, Даш — каза Талвин. — Или изпълняваш дълга си, или не.

Даш погледна началника на кралското разузнаване и отвърна:

— Виж, бездруго ще сме като залепени един за друг повече от месец, докато свърши сватбата, така че защо не се съгласиш да работим заедно? Ти ще се грижиш за делата на принципата и за самия замък, а аз ще се грижа за града.

— Защото си неблагонадежден — каза Талвин.

Лицето на Даш се изчерви от гняв.

— Какво искаш да кажеш?

— Миналата седмица два пъти си уредил дребни престъпници да бъдат освободени без съд.

— Те бяха гладни хора! — възрази Даш, толкова високо, че неколцина от задържалите се из залата благородници се обърнаха и го погледнаха. Даш сниши глас. — Достатъчно проблеми си имаме с досегашните затворници. Няма да хвърля дете, откраднало парче хляб, в килия с убийци. — После се засмя. — И проклет да съм, ако го хвърля при онези проклети джиканджийски канибали, които наследихме от Фадавах.

Талвин се засмя.

— Добре, ще призная, че в решенията ти има нещо смислено. Но след като боевете спряха, забелязах, че в Крондор се връща уличната престъпност и че ти не си толкова бдителен, колкото преди.

— Уморен съм — каза Даш. После добави: — Да, точно това е. — Усмихна се. — Току-що ми помогна да разбера нещо важно. Благодаря.

— За какво?

— За това, че ме подсети за нещо, което пренебрегвам от седмици. — Потупа Талвин по рамото. — Утре ще имаш оставката ми на бюрото си.

— Какво?

— Не искам повече да бъда шериф на Крондор — каза Даш. — Намери някой друг да ти върши тази работа, Талвин.

Обърна се, отиде при брат си, Ерик, Ру и Карли и каза:

— Ру, търся работа.

— Какво? — Джими го изгледа невярващо.

— Подадох си оставката като шериф.

— Защо? — настоя Джими.

— Ще говорим за това по-късно — отговори Даш и отново се обърна към Ру.

— Би ли могъл да ми помогнеш?

— За надарен човек като теб, разбира се — каза Ру. — Но когато те наех последния път, накрая ми струваше доста пари.

Даш се ухили.

— Е, тогава всъщност работех за дядо. Този път ще работя за себе си.

— Тоест?

— Мисля, че бих предпочел да потърся собствената си съдба, вместо да продавам благородството си и труда си на Короната. Мисля, че с компания „Горчиво море“ мога да си намеря позиция, от която един ден да мога да започна личен бизнес.

— Разбира се, че можем да поговорим за това — каза Ру. — Ела утре в кафенето на Барет и ще го обсъдим. — Хвана Карли за ръката. — Сега, ако ни извините, трябва вече да се прибираме.

Тръгнаха си и Ерик обеща да се отбие на път за Рейвънсбърг. Обърна се към Даш и го попита:

— Сигурен ли си за оставката? Кралят може да настои да останеш.

— Не и ако се откажа от титлите си — каза Даш.

— Е добре, ще ви оставя двамата да го обсъдите насаме. Тръгвам за Рейвънсбърг да видя жена си и семейството.

Джими хвана брат си под мишницата и го отведе до един прозорец, по-далече от останалите след съвета благородници.

— Ти луд ли си? Да се откажеш от наследствените си титли?

— Може да съм луд, но съм сериозен. Утре сутринта оставката ми ще бъде на бюрото на Талвин, за да я предаде на Патрик. Освен ако кралят не отмени Великата свобода, никой не може да бъде принуден да задържи титлата си пряко волята му. На мен титли не ми трябват. Мога да разчитам на собствения си ум.

Джими го изгледа слисано.

— А всичко, което направихме досега? А дядо и татко? Тяхната смърт нищо ли не значи за теб?

Даш се ядоса.

— Не хвърляй тяхната смърт в лицето ми, Джими. Те умряха заради онова, в което вярваха, и моят избор с нищо не омаловажава тяхната саможертва. Просто ми омръзна да живея според тяхната представа какво трябва да съм. Кой да съм.

— Защо не дойдеш в Риланон с мен? Ще накарам Патрик да назначи друг шериф на мястото ти. Ще отидем на сватбата, после ще вземем някой кораб и ще отидем до Ролдем на гости на мама. Седмица-две с нея и отново ще ти се доще да се занимаваш с престъпници.

Даш се засмя.

— Не се съмнявам. Не, ти иди. Целуни майка, леля Магда и останалите от мен. Кажи на майка, че ще я навестя някой ден; знам, че тя никога повече няма да стъпи в Кралството.

— Би могла, ако ме короноват — каза Джими.

— Тогава може би — съгласи се Даш и двамата се засмяха.

Джими прегърна през рамо по-младия си брат.

— Ще се оправиш ли?

— Рано или късно — каза Даш. — В момента просто ми се ще да започна собствен живот. Искам да използвам ума си за нещо друго освен за убиване на хора.

Джими си спомни безумния щурм срещу кешийския тил, битката преди появата на Пъг, и каза:

— Не виждам нищо лошо в това. Просто…

— Какво?

— Просто сме синове на баща си.

— Знам. Не е лесно, но след като веднъж го реших, разбрах, че това е правилното. Имаме задължения едни към други, които са по-важни от дълга ни към знаме или крал. Ти можеш ли да кажеш честно, че можеш да работиш безусловно за Патрик?

— Никога няма да работя за човека Патрик — отвърна Джими. — Аз работя за Короната.

— И тъкмо в това, скъпи ми братко, е разликата между нас. Аз видях как обикновени мъже и жени загиват, за да защитят този град — и какво получиха в награда?

— Те трябва да пазят свободата си! — възрази Джими. — Знаеш какво щеше да донесе кешийската власт на Крондор: робство, продажба на деца по вертепи.

— Ние толкова ли сме благородни?

— Да. Имаме си проблеми, но имаме справедливи закони.

— Аз прилагах тези закони известно време, Джими. Не съм убеден, че изпращането на едно десетгодишно дете на трудова повинност за това, че е откраднало храна, е справедливо.

— Това е само един краен случай — каза Джими.

— Де да беше така.

— Трябва да вървя — каза Джими. — Поканиха ни на вечеря с Франсин и Патрик. Ти ще дойдеш ли?

— Не — отвърна Даш. — Ще изпратя бележка с извиненията си. Имам да свърша доста работа до заранта, щом ще предавам поста си.

— Да беше изчакал поне докато Патрик се върне от Риланон — каза Джими. — Може би дотогава ще си промениш намерението. Не е късно, знаеш ли.

Даш помълча малко, после каза:

— Ако го направя, това ще ми осигури повече време да си подредя нещата. Добре, ще изчакам, докато принцът и принцесата се върнат от Риланон, и тогава ще се откажа от титлите и поста.

Джими се ухили.

— Ще те разубедя.

— Все пак няма да дойда на вечеря. Ще се видим сутринта, преди да тръгнеш.

Прегърнаха се и Даш напусна голямата зала и пое през главния вход и през двора, към затвора.

В най-тъмните часове на нощта, преди небето на изток да започне да изсветлява, един самотен човек се притаи в сенките до пристанището. Озърташе се постоянно, сякаш се боеше да не би да го следят, а накрая се шмугна в един вход и изчака да види дали има някой зад него.

Мина дълго време преди да пристъпи през открехнатата врата и веднага някой опря кама в гърлото му.

— Отиваме ли някъде, Рийзи?

Очите на крадеца се опулиха.

— Шерифе! Не съм бил на врътката, честно. Просто се връщах в дупката си да поспя.

— Трябва ми информация и ти ще ми я дадеш — каза Даш.

— Готово. К’вото поискаш.

— Кой е новият Дневен майстор, след като умря Трина?

— Ако ти кажа, отиде ми животът — каза Рийзи.

— Ако не ми кажеш, отиде ти животът. Нямам намерение да те влача в затвора за някакъв тъп съд и бесилка. Ще ти клъцна гърлото още тук.

— Все едно — каза Рийзи. — Никой не е. Почти не останаха Шегаджии, откакто Праведника и Трина умряха.

— А Нощният кой е?

— Той умря през войната. Вече нямаме водачи. Даже в При Мамчето вече не е безопасно. Някой гласи нова банда при Рибарското, щото е фрашкано със стока от неразтоварените кораби. Има и няколко типове, мотаят се около пристанището. Времената не са каквито бяха, Даш.

— Кажи ми къде да намеря бандите в Рибарското и на пристанището.

Рийзи му каза каквото знаеше.

— А сега запомни добре. Нещата в Крондор се променят и ние сме тези, които ще ги променим.

— Ние? — учуди се Рийзи.

— Ти и аз.

— Ако ме пипнат, че бачкам за шерифа, пиши ме умрял — каза Рийзи.

— О, преди да свършим ще съжалиш, че не е било толкова просто. Умник си ти, Рийзи: я колко умен беше, когато се лепна с Талвин и се измъкна от плена.

— Е, надуших шанса и го използвах.

— Да ми кажеш още някой умник или умница, някой, който работи добре с децата?

— На Джени й сече пипето, също на просяците и джебчиите като нея.

— Добре. Искам двамата с Джени да се срещнете с мен при резервоара на северната стена, час след залез, утре. — Пусна ризата му и прибра камата.

— Ами ако просто духна?

— Тогава ще те намеря и ще те убия — каза Даш. — Час след залез. И само двамата.

— Ще я доведа — каза Рийзи и побягна в тъмното.

Даш се огледа да се увери, че не го следят, и тръгна в обратната посока.

Джими стана да си тръгва и Франсин каза:

— Джими, може ли да поговоря с теб?

Джими се усмихна.

— Винаги, Франси.

Тя се приближи.

— Ако градината все още е останала, можем да се поразходим.

— А една обиколка на плаца?

Тя се засмя.

— И това ще свърши работа.

Обърна се към баща си и Патрик и каза:

— Няма да се бавим. — Минаха по дългия коридор до терасата с изглед към плаца. Вечерният въздух беше топъл и ухаеше на цветя.

— Когато се върнем, при първа възможност ще се погрижа да възстановят градината.

— Ще е хубаво — каза Джими.

— Ще се върнеш ли в Крондор за празника на Средилетие? — попита Франси.

— Сигурно не. Ще отплавам до Ролдем да посетя мама. След смъртта на татко тя никога повече няма да се върне в Кралството.

Франсин въздъхна.

— Те така и не се обикнаха, нали?

Джими поклати глава.

— Мисля, че просто си харесваха някои качества. Тя се възхищаваше от дипломатическите умения на татко. Ролдем е страна на изискани нрави. Той беше много добър танцьор, знаеш ли?

— Помня, че го видях на едно празненство в кралския двор. Беше чаровник. Като дете изпитвах влечение към него.

— Беше чудесен баща — каза Джими тъжно. — Той пък харесваше дарбата на майка да организира. Независимо дали имаше един или сто гости на вечеря, тя винаги подготвяше всичко. Той се шегуваше, че от нея щяло да излезе по-добър херцог от него.

— Но така и не се сближиха?

— Не — каза с тъга Джими. — Знам, че майка имаше любовници, макар че винаги е била дискретна в тези неща. За татко не знам. Той като че ли все беше зает със задачите, които му възлагаше дядо. Сигурно е бил твърде зает, за да го интересува.

— Но се грижеше за теб и Даш.

Джими кимна.

— Да. Винаги беше щедър в чувствата си към нас.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Не знам какво ще правя, Джими. Патрик ми харесва; тримата винаги сме били приятели. Когато бяхме деца, мислех, че ще омъжа за теб.

Той се усмихна.

— Знам. Мен това отначало ме дразнеше, но после взе да ми става приятно.

Тя се наведе и го целуна — леко, но продължително. После каза:

— Бъди мой скъп приятел. Не знам дали ще стана като майка ти и ще пренебрегна Патрик, или ще посветя живота си в отглеждането на бъдещия крал на Островите. Може да се посветя на градинарство, а ако ще си завъдя любовници, ти ще си първият, но преди всичко ще имам нужда от добри приятели.

Тя помълча и добави:

— Сега всички се опитват да ми станат приятели, защото виждат в мен бъдещата кралица на Островите. Ти и Даш, и още няколко добри приятели в Риланон сте всичко, което имам.

Джими кимна.

— Разбирам, Франси. Винаги ще бъда твой добър приятел.

Тя взе ръката му в шепите си и се притисна до рамото му.

— Благодаря, Джими. Е, да се връщаме при нашия принц.

Джими знаеше, че в момент като този той също щеше да се ожени по държавни съображения. Изрече безмълвна молитва към който бог благоволеше да го чуе дано жената, която съдбата щеше да му отреди, да е като тази, която сега държеше ръката му. И се помоли тя също да се окаже добра приятелка като Франсин.

Две нощи по-късно в При Мамчето нахлуха крадци. Мнозина се заоглеждаха за дупки за стрели, защото всички знаеха, че тук вече не е безопасно. Все пак и отвън останаха няколко наблюдатели, за да държат под око хората на принца.

Рийзи се покачи на една маса и каза:

— Всички ли са тук?

Един от дъното на стаята извика:

— Всички, които са дошли!

Това предизвика лек кикот, но никой не се чувстваше достатъчно спокоен, за да се зарадва на слабия хумор.

— Имаме нови правила — заяви Рийзи.

— Правила! — избоботи един едър мъж в ъгъла. — Чии правила?

— Правилата на Шегаджиите! — извика млада жена, току-що влязла през отсрещната врата. Беше със здраво телосложение и невзрачно лице, но всички я знаеха като една от най-умните крадли в гилдията. Казваше се Джени.

— Кой казва, че има Шегаджии, че и правила да им прави? — попита друг.

— Праведника! — извика Рийзи. — Той казва.

— Праведника умря! — възрази един от дъното на голямото помещение. — Това всеки го знае.

Дълбок глас откъм сенките зад Рийзи отвърна:

— Праведника е умирал и преди, и винаги се връща.

— Кой е тоя? — каза мъжът с бичия врат в ъгъла.

— Един, който те познава, Джон Тъпин. Ти водиш биячите.

Мъжът пребледня, като чу, че тъмната фигура знае името му.

Слаб мъж в дъното се провикна:

— Тъпин всеки го знае. Твърде голям е, за да не го забележиш!

Няколко души се засмяха, но други се заоглеждаха разтревожено.

Гласът от сенките каза:

— И теб те знам, Плъх. Ти си най-доброто око при Шегаджиите. Всички ви знам. Знам всеки крадец, джебчия, връткар и бияч, всяко конте и всяка курва, които наричат При Мамчето дом. И вие ме знаете.

— Това е Праведника — прошепна някой.

— Може да твърдиш, че си който искаш — каза Джон Тъпин, — но да твърдиш и да си не е едно. Аз мога да твърдя, че съм проклетият херцог на Крондор, ама това не ме прави херцог, нали?

Гласът откъм сенките каза:

— Днес спипаха бандата в Рибарското.

Изведнъж всички в стаята заговориха. Рийзи вдигна една голяма тояга и удари с нея в стената.

— Млък!

Настъпи тишина и гласът от тъмното каза:

— Утре шерифът ще удари биячите от Стар пристан. Никой не бачка по улиците на Крондор без мое разрешение.

— Ако ония биячи ги ударят утре — каза Тъпин, — ще ти повярвам, че си тоя, който казваш.

— И аз — извика Плъха.

— Предайте — каза гласът. — Кешийските ренегати, дето продават дрога при кервансарая, ще бъдат ударени. Свинята, дето краде деца и ги продава на робския пазар в Дърбин, ще бъде ударена. Всеки, който не прави бизнес с Шегаджиите, ще бъде ударен.

Няколко души в стаята нададоха възгласи.

— Рийзи е Нощния майстор, а Джени е Дневния. Имате проблем — донасяте го на тях.

Нови възгласи, след което Рийзи каза:

— Айде, разкарвайте се всички! И предайте — Праведника се върна!

Крадците се пръснаха и в помещението останаха само трима души.

Даш излезе от сенките.

— Справихте се добре. Кажете на Тъпин и Плъха, че и те се справиха добре.

— Трудно ще е — каза Рийзи. — Ще трябва да счупиш доста глави, докато им го набиеш.

— Имам няколко месеца преди принцът да се върне и да назначи нов шериф — отвърна Даш. — Дотогава нещата ще се подредят.

— Едно не схващам — каза момичето. — Защо се залавяш с тая работа? Ти си син на херцога на Крондор! Никога няма да си толкова богат по кривата пътека, колкото би могъл да си по правата. Ако хванат нас, ще поживеем в затвора или в някоя работна група. Ако хванат теб, ще те обесят за измяна. Защо правиш това?

— Заради едно обещание — отвърна Даш. Джени понечи да зададе нов въпрос, но Даш я прекъсна. — Чака ви много работа, мен също. Трябва да ми намерите някой за в двореца и до Талвин. Трябва да го следите, а това няма да е лесно. Трябва да издирим неговите свръзки и агенти. Той ще е най-опасната заплаха, пред която ще се изправят Шегаджиите.

— Имам подходящото момиче — каза Джени. — Младо, невинно на вид, може да пере и шие, и ще ти клъцне гърлото за един петак.

— Аз имам подходящ човек за в кухнята — каза Рийзи.

— Аз ще ги вкарам — каза Даш. — Хайде, вървете.

Излязоха, а Даш се шмугна навън през задния вход. Изчака и когато се увери, че никой не го е видял как излиза от щаба на крадците, си даде сметка, че животът му никога вече няма да му принадлежи.

Знаеше, че ще натрупа богатство като търговец, ще се ожени за млада и от сой жена, която сигурно щеше да обикне, и да има деца. Външно погледнато, това щеше да е един добър живот. Публично той щеше да стане важен мъж, богат и будещ завист. Но също така знаеше, че ще живее в два свята и че по-голямата част от живота му няма да му принадлежи.

Повече от дълга му към Короната, дълг, вменен му по рождение и без съгласието му от баща и дядо, този дълг към една дрипава банда крадци и улична измет беше много по-обвързващ за него, защото беше дълг, избран от него самия, дълг, избран не заради чест, и той знаеше, че никога, до смъртта си, няма да измени на този дълг.

Даш тръгна през каналите, които щяха да се превърнат в неговия втори дом през остатъка от живота му.

Епилог

Пъг ги гледаше.

Учениците му и Миранда, Накор и Гатис оглеждаха с любопитство пещерата. Две факли разпръскваха мрака.

Пъг каза:

— Тази нощ се събрахме, за да утвърдим клетвата, която всеки от вас положи пред мен насаме. С годините при нас ще дойдат други, някои ще ни оставят, но тази група ще продължи да съществува. И никой извън нея не бива да узнае, че съществуваме. Трябва да се таим в сенките, скрити от погледите на онези, що живеят в света на светлината.

Изгледа ги един по един и продължи:

— Всеки от вас ще действа в името на хора, който никога няма да знаят, че съществувате, които може дори да се боят от вас или да се опълчват срещу вас, ако ви знаят, поради невежество или защото са подведени. И помнете, че смъртта ще е наградата за мнозина от вас, които изберат този път.

Посочи входа на пещерата.

— Там отвън има хора, поели по път, водещ към мрака. Някои са съюзници, други не знаят един за друг; някои са в неведение кому всъщност служат, а други с готовност прегръщат злото, срещу което се опълчваме. Те също ще се стремят да ви унищожат… Някои от вас ще ни напуснат, за да търсят нашите врагове. Други ще търсят нови ученици, за да ги пратят тук за обучение. Други ще останат тук, да преподават и организират. Училището при Вила Беата ще си продължи както досега, и онези, които ни намерят, без ние да ги търсим, както стана с много от вас, ще бъдат тук както и преди. Отново повтарям: никой извън тази група не бива да знае, че съществуваме. Ще бродим в сънища и в кошмари, ще водим война, каквато малцина отвън могат да си представят. Ние сме братя и сестри в този дълг и сме длъжни да се подчиним на нуждите на този конклав. Никой от нас не може да стои над тази нужда. Ако нашият живот бъде цената, да бъде.

Никой в пещерата не проговори.

— Ние сме Конклавът на Сенките, и се опълчваме на лудостта на Безименния и слугите му — каза Пъг. — Устояхме във Войната на разлома и устояхме във Войната на студенокръвните. Сега се готвим за следващата битка, онази, за която малцина ще разберат, която ще се води там, където малцина могат да видят. Война в сенките.

Хвана ръката на Миранда, кимна на Накор и Гатис и поведе следовниците си извън пещерата, по пътеката към техния дом.