Годеницата на лъва

Глава втора

Събуди се едва следващия следобед. Потърси с поглед коша — той стоеше непокътнат на мястото си.

— Желаете ли да се изкъпете сега? Стана вече много късно.

Теа се взря в ъгъла, откъдето долетя въпросът, зададен на арабски език. От плоска възглавница се надигна тъмнокоса жена на средна възраст, облечена в синя памучна одежда.

— Казвам се Ясмин и съм пратена да ви прислужвам. — Тя се приближи бързо до леглото. — Ето плодове да се подкрепите, а после трябва да се изкъпете, както нареди лорд Уеър. Той изисква от всички в този дом да се къпят ежедневно.

Гащи от овча кожа. Спомни си шеговитата забележка на Кадар, но бързо я забрави в мига, в който Ясмин отметна от нея завивката от воал.

— Хайде, елате. Нуждаете ли се от помощ? Да донеса ли храната в леглото?

— Не — отвърна Теа на арабски. — Изобщо не бе готова да приеме такъв лукс. Самата мисъл за нещо подобно бе смешна. Бавно и предпазливо тя се заизправя и седна в леглото си. Боже милостиви, тялото й се бе схванало, а мускулите я боляха! — Не се нуждая от прислужница. Мога да се оправя и съвсем сама.

Ясмин само поклати глава.

— Лорд Уеър ми нареди да съм ви постоянно под ръка. — Тя премина плавно през стаята и се спря зад един от столовете до масата. — Плодове.

Поне не е подмазвачка, помисли си Теа с облекчение. Дори напротив, държането на тази жена направо граничеше с неучтивост. Преметна крака на пода, но трябваше за момент да спре. Очакваше, че дългият сън е възвърнал силите й, но се оказа, че не е така.

— Ако се нуждаете от помощ, аз затова съм тук — обади се Ясмин, без да помръдне от мястото си.

Не, прислужницата в никакъв случай не бе раболепна и смирена. Вероятно тази персона щеше да си стои така неподвижно, дори и ако тя, Теа, се прекатуреше на пода и залазеше към масата. Не желаеше да я обслужват, но не подобаваше ли на тази жена да бъде поне мъничко по-приветлива? Главата й се замая, но тя събра сили и успя да остане права, независимо че се олюляваше на място.

Ясмин я наблюдаваше равнодушно.

Замайването премина бързо, Теа се протегна, усещайки буквално всеки свой мускул, след което се затътри мъчително към масата. Разстоянието до нея й се стори дълго, дълго — сякаш наново пресича пустинята. Строполи се на стола с въздишка на облекчение.

— Яжте — нареди Ясмин и побутна към нея калаена чиния.

Теа погледна бегло резените от нар, портокалите и фурмите.

— Ей сега. В момента не съм гладна.

— Скоро ще донесат водата за банята ви. Наредих да я затоплят, когато се размърдахте в съня си.

Тя срещна спокойно очите на Ясмин.

— Е, щом е така, значи ще се наложи отново да я затоплят.

Ясмин я изгледа бързо, след което вдигна рамене.

— Да, изглежда, че точно така ще стане.

Извоюва малка победа, но положеното усилие я омаломощи.

— Мисля, че все пак съм гладна. — Посегна към парче нар. — Ти сигурно си робиня на лорд Уеър, така ли?

— Аз съм свободна. Тук, при нас, роби няма.

Очите на Теа се разшириха от удивление. Тук, на Изток, робството бе толкова разпространено, колкото и в Константинопол, съвсем смътно си спомняше, че когато прекосиха портите на Дундрагон, бе забелязала множество слуги.

— Няма роби ли?

— Да, няма. — Ясмин прекоси стаята и отиде до висок шкаф. Върна се с четка от слонова кост в ръка. — Косата ви е ужасно сплъстена. Трябва да я вчеша, преди да се изкъпете.

— Сама ще се среша.

— Яжте. — Нареждането прозвуча рязко и грубо, но четката се движеше нежно и меко по косата на Теа. — Косата ви е извънредно светла. Мъжете харесват светлокосите жени, а и вие сте в най-подходящата възраст. Лорд Уеър за какво ви е довел тук? За да ви вкара в леглото си ли?

Теа буквално се вцепени от ужас при тези думи. Страните й пламнаха от срам.

— Не, не се чувствам готова за подобно нещо.

— Ако той поиска, ще се подчините на волята му. — Четката продължи да приглажда косата й. — Тук той е пълновластен господар. Трябва да изпитвате гордост, ако ви вземе в ложето си. В този дом жените най-ревностно изпълняват изискванията му. — Ясмин се зае да разресва в този миг косата около врата й. — Той невинаги е благ и нежен, но щенията му са големи.

Той само наполовина е звяр, бе казал Кадар. Коя ли страна от същността си проявяваше пред жените, споделящи леглото му? Побиха я тръпки — осъзна, че до този миг не бе и помисляла за тази опасност? Но нали все пак бе тъй хладен и ядовит спрямо нея…

Разбира се, че е трябвало да се досети за тази възможност! Мъжката похот постоянно дебнеше жените, а те бяха като дивеча в гората. Та аз самата най-добре знам, че е така, помисли си тя с тъга.

— Какво ме засягат желанията му? В мига, в които възстановя силите си, си тръгвам от Дундрагон.

— Така ще е най-добре. Не му е нужна още една жена — заключи Ясмин. — Вярно, понякога мъжете си мислят, че най-вкусен е онзи плод, от който все още не са вкусили. Макар че, да си кажа право, не разбирам с какво толкова сте могли вие да възбудите неговите желания. Имате червеникав тен, а и всички останали неща също не са ви особено привлекателни. След като се изкъпете, ще ви разтрия с един мехлем. — Отстъпи крачка назад. — Както чувам, Омар идва с ваната. Наядохте ли се вече?

— Беше достатъчно. — Бе погълнала едва половин плод, но се чувстваше заситена. Вероятно в пустинята бе отвикнала да се храни. — Не искам да те карам да ме чакаш.

Ясмин не обърна внимание на иронията й.

— На мен ми е все едно. Аз съм слугиня. — Отправи се към вратата. — Тук, в Дундрагон, всички служим.

И то на лорд Уеър, господаря на крепостта!

Вероятно не си струваше да се притеснява от думите на Ясмин. Та нали лорд Уеър я взе с голямо нежелание, а освен това бе дал да се разбере, че желае тя скоро да напусне това място. Според Ясмин той разполагаше със значително по-привлекателни жени. И все пак тази персона бе зле настроена към нея и открито прояви неодобрение към външността й.

Но както и да е! Трябваше да напусне това място и да намери ново убежище, нещо, с което трудно би се справила сама.

Кадар. Странен човек, с постоянно менящи се настроения, но иначе разбран, освен това сякаш упражняваше известна власт над лорд Уеър. Може би щеше да го придума да я подкрепи, когато събере сили, за да потегли отново на път.

— Искам да говоря с Кадар Бен Арно — извика тя след Ясмин в мига, в който тя отваряше вратата. — Би ли го известила да дойде тук?

Ясмин отстъпи встрани и пропусна някакво човече в джелаба и с чалма, което вмъкна в стаята вана. Тя се усмихна на Теа.

— То се знае. Нали ви казах, че съм на ваше разположение.

Кадар се закова на място с широко разтворени очи, насочени към гърдите й.

— Всемогъщи Боже, съвсем не исках да… страшно съжалявам. Ясмин ми каза просто да вляза тук.

Теа бързо скръсти ръце пред себе си и се потопи дълбоко във водата. Буквално цялото й тяло изгаряше от срам.

Ясмин се появи отново.

— Искахте да го видите — изломоти тя.

— Но не и веднага — произнесе Теа със сподавен глас. — Много добре знаеш, че аз не… — Спря за миг — срамът й бе изместен от силен гняв. Естествено, Ясмин разбираше отлично какво има предвид тя, Теа, но очевидно държеше да я смути с цената на всичко. — Обърни се, Кадар. — Последният незабавно изпълни желанието й.

Теа изгледа мрачно Ясмин.

— Донеси нещо, с което да се покрия.

— Все още не съм намазала лицето ви с мехлема.

— Донеси някаква кърпа — повтори Теа, наблягайки на всяка дума.

Ясмин отвърна само с повдигане на раменете, издърпа тюлената покривка от леглото, пристъпи към ваната и още преди Теа да излезе от нея, мълчаливо я уви във воала. За щастие тъканта не бе съвсем прозрачна, а освен това бе и достатъчна, за да я загъне от краката до раменете, върху които се бе разпиляла току-що измитата коса.

— А сега ни остави сами — обърна се тя към Ясмин.

Жената обаче поклати глава.

— Не е прилично. Той е мъж.

— Да, но не какъв да е — промърмори младежът. — Кадар мъдрецът, достолепният, Кадар великолепният.

Ясмин изобщо не го удостои с внимание и се обърна към Теа:

— Тук ви е довел лорд Уеър и следователно вие сте негова собственост. Не бива да срамите името му, като оставате насаме с друг мъж.

— Веднага ни остави сами! — Теа просто не можеше да повярва на ушите си. Когато бе гола, Ясмин преднамерено пусна Кадар в стаята, а сега се одързостяваше да говори по този начин с нея?!

За момент си помисли, че слугинята не ще отстъпи, но в следния миг Ясмин се извъртя и се плъзна към вратата.

— Предупреждавам ви… Лорд Уеър ще бъде уведомен за непристойното ви държане.

— Непристойно бе твоето държане. А сега, вън!

Ясмин я измери повторно с пренебрежителен поглед и се измъкна.

— Можеш да се обърнеш — нареди Теа на Кадар в мига, в който вратата се затвори зад гърба на Ясмин.

Кадар въздъхна дълбоко, виждайки, че се е увила цялата.

— Топло е, а и ти ми изглеждаш доста разгорещена. Сигурна ли си, че не желаеш да отхвърлиш от себе си това досадно одеяние? — По страните на Теа изби руменина и той побърза да добави тихо: — Беше само шега. Вярно, че си много хубава, но от мен не бива да се боиш. Какво си направила, за да разгневиш толкова Ясмин?

— Нищо! — Теа загърна нервно временната си дреха. — Тя просто не може да ме понася.

— Животът не е галил Ясмин с перце и затова тя понася малцина. Но все пак не се стреми да им вгорчава живота както на теб.

— Не съм й сторила нищо. — Срамът и ядът, които изпитваше, я надвиха, коленете и се разтрепериха и тя приседна на стола до ваната. — Просто й се иска да ме тормози. И не разбирам защо.

Кадар я изгледа, след което проточи многозначително:

— Може пък наистина да си има причини.

Теа поклати глава и пое дълбоко дъх. Не бе заръчала да го извикат, за да посрамва Ясмин пред него.

— Вчера ти се отнесе много добре с мен. Помолих Ясмин да…

— Уеър те откри и той е човекът, който реши да ти помогне. — При тези думи погледът му се спря на коша до леглото. — Гъсеници ли каза? Това какво, шега ли беше?

Тя поклати нетърпеливо глава.

— После ще ти обясня. Както казах, исках да те помоля да ми помогнеш още веднаж. Вече е време да тръгвам за Дамаск и трябва да напусна това място.

— Все още не си се възстановила напълно.

— След няколко дни ще бъда наред. Аз съм много жилава.

— Щом това стане, ще разговаряме с Уеър. Без негово разрешение никой не пристъпва в Дундрагон, а още по-малко пък го напуска.

Очите й се разшириха от учудване.

— Това и за теб ли се отнася?

— В Дундрагон владее този закон. Уеър си има причини. Той е голям воин, а воините имат много врагове. Дундрагон трябва да остане твърдина на надеждността и сигурността.

— Напускането ми едва ли ще доведе до падането на крепостта. А освен това той не желае да остана тук.

— Къде е балсамът, за който спомена Ясмин?

— Какво? — Разговорът не течеше в желаното от нея русло. Държането му бе уклончиво и той явно се преструваше на разсеян. Теа посочи към глинено гърненце на масата. — Не искам много от теб, но в тази страна съм чужденка и… сега пък какво си решил да правиш? — Той отвори гърненцето и застана пред нея, загребал на пръстите си мъничко от прозрачния мехлем.

— Ясно какво — рече момъкът и намаза предпазливо носа и страните й. — Не си изгоряла, колкото предполагах. Мисля, че кожата ти дори няма и да се обели. Само след няколко дни всичко ще е отминало.

— Бях покрила цялата си глава с наметката. — Мехлемът бе хладен и я пощипваше приятно. — Първата седмица от пътуването с кервана научих някои неща. Не бях свикнала да стоя дълго под открито небе и изгорях лошо.

— Не те ли предупредиха, че трябва да се пазиш от слънцето? — Кадар отново потопи пръсти в гърненцето. — Например баща ти?

Тя сведе поглед.

— Понякога съм твърдоглава и не се вслушвам в мнението на околните.

Той нагласи главата й встрани и разтри част от мехлема по врата.

— Че си своенравна, се досещам, но не мога да повярвам, че не ще обърнеш внимание на бащин съвет.

Тя навлажни устни с език.

— Промених се, едва след като умря баща ми. Нали знаеш, от скръб човек помъдрява.

— Ах, колко вярно! — Той дръпна завивката встрани. — Раменете ти са изгорели. Сигурно ремъците на коша са смъкнали дрехата надолу. — Разтри леко мястото с мехлем. — А как успя да се измъкнеш от нападателите?

— Бях в самия край на кервана, когато Хасан връхлетя върху ни. Грабнах коша, меха и малко храна и се скрих под една от колите. В настъпилата суматоха ми се удаде да се измъкна.

— Значи не си била… — Кадар се поколеба дали да продължи.

Тя го изгледа учудено. Но внезапно осъзна какво е имал предвид и поклати глава.

— Никой не ме е докосвал — усмихна се тя горчиво. — А и бяха заети с другите жени и никой от тях не ми обърна внимание.

— Имала си голям късмет. Като изключим смъртта на баща ти, разбира се. Каза, че е бил търговец, нали?

— Не.

— Може би се е канел да се поклони на Божи гроб? Или пък е бил воин и е искал да се присъедини към рицарите, защищаващи Светите места от…

— За Бога, Кадар, какви ги вършиш там?

Двамата се обърнаха едновременно — на вратата бе застанал Уеър с мрачно изражение на лицето. Погледът му сочеше ръката на Кадар, която почиваше небрежно върху разголеното рамо на Теа.

Уеър пристъпи в стаята и тръшна вратата зад гърба си.

— Ако желаеш тази жена за себе си, вземи я в своята стая. Не искам прислужниците ми да тичат при мен с крясъци…

— Какво говориш, Уеър, Ясмин не е от тези, дето ще вземат да крещят. Такова държане не би подхождало на достойнството й. — Кадар придърпа подчертано спокойно плата върху рамото на Теа. — Просто лекувах изгарянията на нашата гостенка.

— Свърши ли вече?

Кадар кимна.

— В такъв случай ме почакай в залата. Трябва да си кажем няколко думи с нея.

Кадар се поколеба за миг, след което се обърна към Теа:

— По-късно ще продължим нашия разговор.

Тя не искаше той да напусне стаята. Вярно, че задаваше крайно опасни въпроси, но присъствието на Уеър й бе значително по-неприятно. Той носеше проста тъмносиня туника вместо обичайните си доспехи, но въпреки това широките му плещи и силните, изпъкнали мускули издаваха воина.

Бе привързал отзад пригладената си коса, черна като нощта. Острите, дръзки черти на лицето му наподобяваха обнажен меч. В мига, в който се обърна към нея, тя осъзна, че строгият му поглед е също тъй остър. Както бе седнала на ниското столче, й се стори, че е съвсем мъничка и безпомощна. Затова щом вратата се затвори зад гърба на Кадар, тя се изправи на крака и го погледна.

Без всякакво предисловие той премина в настъпление.

— Не ще търпя опитите ти да съблазниш Кадар. Ти нито ще излагаш тялото си на показ, нито пък ще му се отдадеш. Забранявам ти също да се опитваш да го използваш по някакъв начин. Разбра ли ме?

Теа не можеше да повярва на ушите си.

— Не съм излагала нищо…

— Пратила си да го повикат, когато си била в коритото.

— Беше недоразумение. Не съм искала… седях във ваната и…

— Да, като Батсеба, която се къпе на покрива.

— Не е имало нищо подобно.

— А какво е имало тогава? — Рицарят пристъпи към нея, а погледът му сякаш се канеше да я прониже. — Ти си жена, сама си, нуждаеш се от закрила и помощ. И за да постигнеш целите си, се опита да се напъхаш в леглото на Кадар. Съблазънта е чисто женска черта.

Омръзна й да слуша грубите му, несправедливи обвинения.

— Да, но не и моя — извика тя, пламнала от гняв.

— Защо тогава си пратила да го извикат?

— Вярно е, че се нуждаех от неговата помощ, но…

Уеър се отправи към вратата.

— Ако Кадар те пожелае, откажи му. В противен случай ще си имаш работа с мен.

Този деспот се държеше с нея като със скимтящо псе, което се гали о краката му. Не, той не биваше да си тръгва току-така.

Теа притича бързо до вратата и му препречи пътя.

— Дръпни се!

— Вие, вие не сте нито справедлив, нито добър човек. — Цялата се тресеше от гняв, докато произнасяше тези думи. — Първо казвате на Кадар да ме вземе в стаята си, след което ми нареждате да го отхвърля, понеже се боите от неговото неодобрение.

— Махни се от пътя ми!

— Да, точно така е. Страхувате се, че можете да го загубите, защото той явно е единственият, който може да понесе за свой спътник един тъй брутален, безогледен и себичен човек като вас. Не казвам за свой „приятел“, тъй като какъв ли приятел можете да бъдете вие изобщо. Вие сте властен, самомнителен, студенокръ…

— Млъквай!

— Аха, значи аз да слушам как ме ругаете и да си мълча, така ли? Тиранин такъв, грубиян…

Без да каже нито дума, той просто дръпна завивката от тялото й.

Тя се вторачи ужасена в него.

Той задиша тежко, гръдният му кош се надигаше и спадаше на тласъци, а погледът му се плъзна от пламналото й лице към голите й крака, спирайки се по-продължително на триъгълника, очертаващ нейната женственост.

— Права си, аз мога да поставям своите изисквания, затова по този въпрос желая да ми се подчиняват. Кадар не ще вземе моите жени в леглото си, защото според самия него такова едно действие би било лишено от финес. — Ръцете му се сключиха около кръста й. — Ето защо — отблъсни го! Защото в противен случай ще намеря начин да му запуша муцуната.

Задъхана, тя не бе в състояние да произнесе и дума. В мига, в който той докосна голата й плът, Теа усети мазолите по топлите му ръце. Не я държеше грубо, но въпреки това й се стори, че я жигосват, че пръстите му се запечатват върху плътта й завинаги.

Сякаш без всякакво усилие той я пусна, отделяйки я от себе си.

— Излъгахте ме — прошепна тя. — Казахте, че съм на сигурно място.

— Да, но аз съм брутален тиранин. А на такива негодници не бива да се вярва, нали? — В усмивката му проблесна горчивина.

Вратата се хлопна зад гърба му. Теа се свлече по стената. Трепереше цялата. През живота си не бе изпитвала такова остро чувство на безпомощност. Със своето докосване той сякаш я обсеби. Робство. Нищо друго, освен робство.

Стомахът й се сви при мисълта, че дори и в дома на Николас не се бе чувствала до такава степен затворничка. Това не биваше да се повтаря. Никога вече.

Но положението й не бе за завиждане. Неприязънта на Ясмин можеше да доведе до нова атака, до нов сблъсък с Уеър. А той не се шегуваше. Достатъчен бе един негов изблик на гняв и тя щеше да се озове в редицата на жените, засищащи похотта му. Мисъл, която не бе в състояние да понесе.

Само че в живота ставаше точно така! В дома на Николас често бе наблюдавала мъже и жени да се сношават, както брутално, така и нежно. Всичко това едва ли бе приятно, но поне нямаше да я убие. Единственото, което можеше да я унищожи истински, бе да загуби онова, което притежава, случеше ли се нещо подобно, Селена оставаше на произвола на съдбата. Не биваше в никакъв случай да остава в тази крепост, не биваше да загуби достойнството си и да се превърне в играчка на нечии прищевки.

Никой не влиза в Дундрагон и не го напуска без съгласието му.

Да, но тя бе длъжна незабавно да се махне от това място! Не можеше да чака повече и да залага на помощта на Кадар.

На първо време обаче се налагаше внимателно да обмисли бягството си. Когато напусна Константинопол, бе взела достатъчно храна и вода със себе си, но нападението на Хасан, както и безкрайното скитане из пустинята, сложиха край на надеждите й.

Реши изобщо да не се навежда за тънката завивка, захвърлена на пода от Уеър. Ясмин бе отнесла изпокъсаната й рокля, но вероятно скоро щеше да донесе друга. Събра сили, прекоси цялото помещение и се домъкна до коша си. Строполи се върху леглото и предпазливо отвори капака. От гърдите и се изтръгна вик:

— Не.

Кадар стоеше изправен и възхитен, разглеждайки месингов съд със съвършена форма. Внезапно Уеър влезе в стаята.

— Наистина великолепно произведение. Мисля, че съм ти дал добър съвет — добре стана, че увеличи сумата онзи път на пазара. — При тези думи той се обърна към Уеър. — Но нали знаеш, аз винаги съм прав. И във всичко. Сигурно за теб представлява голяма утеха фактът, че… — В този миг погледът му се спря под кръста на Уеър. — Виждам обаче, че в момента за утеха и дума не може да става. Уеър се отправи към масата и си наля вино.

— Не биваше да те оставям насаме с нея. — Кадар спря за миг. — Да не си й причинил болка?

— Не съм я изнасилил, ако това имаш предвид.

— Независимо от безкрайната ти ненаситност, дори и ти не би могъл да се възбудиш толкова бързо след интимна среща. — При тези думи той надигна бокала към устните си. — Попитах те дали не си й причинил душевна болка. Нямах предвид тялото й.

Внезапно Уеър си припомни големите й кафяви очи, очи на ранена сърна, с които го гледаше, докато я обвиняваше, че се задява с Кадар. Побърза да отхвърли този образ от съзнанието си. Тя не бе безпомощна сърничка. Защото още в следващия миг промени рязко държането си и го нападна.

— Тази жена страшно ме ядосва. — Погледът му се спря върху Кадар. — Ти също. И как стана така, че попадна в този капан? Не ти ли е ясно, че цели да те използва, а?

— Мисля, че по-скоро тя е попаднала в капан. — Той поклати глава. — А и светът не се състои само от измама и предателство.

— На всяка крачка човек трябва да е готов да се сблъска с измяна, а не с приятелство и доброжелателност. Всъщност ти би трябвало да знаеш това най-добре.

— Избрал си пътя на самотника. Но ще дойде ден, в който сам ще отхвърлиш тази сигурност и спокойствие.

— Не. — С подигравателна усмивка на лице Уеър се тръшна на един от столовете. — И защо да променям каквото и да било, моля? Постигнал съм всичко, което съм поискал. Непревзимаема крепост, повече злато дори и от Саладин, мога да изпълня, което и да е свое желание. — Вдигна бокала. — А освен това не ми се налага да се преструвам, че представлявам нещо по-различно от онова, което съм, а именно мошеник и негодник. Тръгна ли на битка, не крия от никого, че го върша единствено заради печалбата. — Замълча за миг, след което продължи с циничен тон:

— А взема ли в леглото си жена и утоля ли с нея щенията на своята плът, то не е защото Купидон е прострелял сърцето ми.

— Ти не си мошеник — прекъсна го Кадар, след което обаче побърза да се поправи: — Е, поне невинаги. А когато все пак се проявиш като негодник, то е само защото изпитваш някакво страдание. Ти си като лъв, в чиято лапа се е забил трън — стъпиш ли отгоре, изръмжаваш.

Наистина се чувствам като ранен лъв, помисли си Уеър. Бяха му омръзнали постоянните въпроси и заяждания на Кадар, а освен това вниманието му бе заето от надигащата се болка в слабините. Нищо друго не желаеше в този миг, освен да се качи обратно при момичето и да потъне дълбоко, дълбоко между бедрата и.

Защо наистина не пристъпи направо към действие, вместо да се задоволява единствено със заплахи? Тъкмо по този начин проблемът щеше да се реши още преди изобщо да възникне.

— Лъвът е Конрад. — При тези думи той надигна бокала и го изпразни на две глътки. — И в момента ме зове с рев да се присъединя отново към него. Тази сутрин пристигна вестоносец — Конрад ме кани да се срещнем в неговата шатра. Изглежда, че опиянението му от победата вече е отшумяло. Явно е решил да се заеме с окончателното укрепване на положението си в Тир.

— Ще идеш ли на тази среща?

— Може би — отвърна Уеър, вдигайки рамене. — Или ще предложа меча си на Саладин. От тях двамата той е по-порядъчният.

— Мислех си, че порядъчността не е качество, което цениш.

— Мен ме интересува само колко плащат за извършената работа. Конрад е човек, който ще опита да си присвои моя дял от плячката под предлог, че съм изменник и отстъпник. Саладин поне не ще се изкуси да ме подхвърли на тамплиерите и на кръвожадния им велик магистър, нещо, което Конрад би извършил най-охотно.

— Значи, мислиш, че Конрад може да те изиграе, така ли?

— Ако Великият магистър наистина успее да упражни властта си, не бих се доверил на милостта и на самия архангел Гавриил. Човек никога не знае… — Внезапно спря. Естествено Кадар нямаше представа за какво става въпрос. Защото никога не е бил част от ордена, продължи той мисълта си. — Предпочитам да не бързам с вземането на решение. Може би ще изчакам, докато се появи нов играч на сцената. Носят се слухове, че Ричард от Англия иска да поведе нов и славен кръстоносен поход. И ако Конрад загуби някоя и друга битка, цената ми ще се вдигне.

— О, какво могъщество излъчваш само — започна Кадар насмешливо. — Да де, да променяш хода на историята по твое лично усмотрение… — Той се усмихна. — Жалко само, че не можеш да си позволиш да напуснеш тези зидове без цял отряд войници.

Лицето на Уеър не трепна — бе свикнал с жилото на приятеля си.

— Никой не ме задължава да стоя зад тези стени. Взел съм това решение без каквато и да било принуда.

— Защо тогава стоиш тук? Защо изобщо се чувстваш принуден да избираш между Саладин и Конрад? Та те и двамата са ти еднакво безразлични, нали?

Уеър впи поглед в дъното на бокала си.

— Бог ми е свидетел, това копеле не е в състояние да ме принуди, на каквото и да е.

Кадар поклати глава.

— Всъщност тамплиерите би трябвало да са премахнали у теб порока на горделивостта.

— Как изобщо ти хрумна подобна мисъл? Никъде на този свят не съществува горделивост, по-голяма от тази на тамплиерите. — Уеър се изправи на крака и остави бокала до себе си. — Може би ги надминава единствено Кадар Бен Арно. Кадар, стой настрана от гъркинята. Похотта прави мъжете лесно раними.

— Аз просто изпитвам съчувствие към нея. Въпреки че съм мъж и да си призная, понякога и мен ме обзема плътско желание. — Кадар се усмихна. — Гърдите й наистина са очарователни.

Бели, пълни, увенчани от розови връхчета.

Споменът за тях връхлетя Уеър и заедно с него нова гореща вълна обля и болезнено напрегнатите му слабини. Нямаше разумно обяснение за огромната възбуда, която го обзе. Предната нощ бе извикал жена при себе си и я облада три пъти, преди да потъне в сън. Но въпреки всичко желанието се бе появило отново — по-болезнено от когато и да било. Едва ли неотразимата й женственост. Вероятно всичко се дължеше на гнева й, на нейната опърничавост. Всички жени, които бе довел в Дундрагон, за да задоволяват мъжките му потребности, до една се подчиняваха доброволно на неговите желания. Естествено, новото предизвикателство раздразваше сетивата му.

— Уеър! — започна Кадар с предупредителен тон и впи поглед право в лицето на приятеля си. — Тя все още не се е възстановила.

— Ами като е така, бъди така любезен да я подхраниш както си му е редът, та да я отпратим по-бързо оттук — рече той с ироничен тон, след което добави: — Щом се озова близо до нея, тя сякаш забива трън в лапата ми.

— Добре, ще сторя каквото мога. — Кадар набърчи чело. — Могат да се появят и някои трудности. Не съм сигурен дали тя има къде да отиде. Твърди, че са убили баща й по време на онова нападение. — Поклати недоверчиво глава. — Мисля обаче, че е била сама.

— И според теб защо й е да лъже?

— Защото крие нещо. Била е в края на кервана, тоест там, където разполагат най-бедните. Съмнявам се дали преди нападението на Хасан е притежавала нещо повече от онова, което открихме при нея. Жена без средства, пътуваща сама… — Кадар замълча за миг. — Поела е огромен риск. Единствено крайното отчаяние може да накара човек да се изложи на такава опасност.

Уеър не искаше и да чуе за отчаяние — това чувство му бе нещо като верен спътник. Изобщо не можеше да става и дума в него да възникне някакво чувство, което да го обвърже с това същество.

— Тя трябва да си върви. Открий проблема й и го разреши.

Кадар кимна.

— Ще опитам. Трябва обаче да проявиш търпение.

За Уеър обаче такова понятие не съществуваше.

— Разреши го, иначе аз подхващам нещата. — Тръгна към вратата. — Стъмва се. Ще проверя укрепленията. Ти идваш ли?

Кадар само поклати глава.

— Не, смятам да размисля по въпроса. По-добре да проверя дали соколите са преживели моето отсъствие.

Както и очакваше, стражите изпълняваха службата си извънредно съвестно, качество, на което Уеър ги бе обучил с упорити усилия. Пред погледа му попадна някакво момче, което тичаше из двора и запалваше многочислените факли една след друга. Уеър се разгневи от видяното. Бе наредил на Абдул да не наема от селата на служба в Дундрагон хора под шестнадесет години. На следващия ден щеше да изпрати момчето у дома му.

Пристъпи бавно към края на галерията с бойниците. Слънцето бе вече залязло, а пурпурът на вечерния здрач се разстилаше като мека мантия над върховете срещу него.

Но на склона на последния връх проблясваха някакви искрици в мрака. Огън с размерите на иглен бод. Лагерен огън.

Видяното не представляваше изненада за него. Защото този огън присъстваше постоянно на това място. Всяка вечер той изминаваше цялата галерия и наблюдаваше сигнала, който му намигаше упорито от мрака, сякаш за да му напомни, че дори и скрит зад тези зидове, за него сигурност и безопасност не съществуват.

— Добър вечер, Ваден — поздрави той тихо вражеския съгледвач.

Остана загледан в далечния огън, докато се стъмни съвсем. После пристъпи към вратата, водеща надолу.

— Лорд Уеър. — Ясмин бе застанала на тъмно в долния край на стълбището. Бе придобила навика да го очаква, когато той се завръща от галерията. Умницата Ясмин. Тя някак долавяше палещото, болезнено огорчение, ожесточението и отчаянието, изпълващи сърцето му и бе винаги готова да му достави онзи балсам, който ще облекчи болките и мъките му.

— Жена? — попита тя. — В стаята ви, нали?

Стаята му обаче бе разположена недалеч от стаята на гъркинята, а точно тази нощ той не желаеше да бъде близо до нея. Острият й език бе болезнен, бе го накарала да се замисли, а и тялото й бе твърде възбуждащо.

— Не, изпрати я в залата. — Той тръгна пред нея по стълбите. — И също така вино. Много бутилки.

— Ще ви изпратя Таса — извика Ясмин след него. — Тя ви е доставяла винаги удоволствие.

Но той не желаеше удоволствие. Единственото, от което се нуждаеше, бе да прогони възбудата, причинена от Теа от Димас.

И още нещо — искаше да забрави, че на третия връх пламъкът, непоколебимият пламък е вече запален.

Теа се закова на място в подножието на каменното стълбище и колебливо погледна към сводестата врата, водеща към залата. Няколко минути преди това бе дочула оттам да долитат гласове, както и звуци на лира, но в този момент цареше тишина. Наближаваше полунощ. Може би той се бе оттеглил да спи и щеше да й се наложи да чака до сутринта. Неочаквано обаче почувства облекчение — някакъв стол застърга по пода. Той бе още там.

Трябваше да признае пред себе си, че вече под никакъв предлог не ще може да избегне сблъсъка, всъщност така щеше и да е по-добре. Не биваше да чака повече — бе загубила много време, докато се подготви за тази среща.

Пое дълбоко въздух, прекоси предверието, пристъпи в залата и… се закова на място, широко разтворила очи от ужас.

Без да се смущава от каквото и да било, Уеър се бе излегнал на стол с висока облегалка, държейки бокал ръка.

Чисто гол.

Вдигна бокала във въздуха.

— Добър вечер, Теа от Димас — изломоти той. — Колко се радвам, че ще ни правиш компания.

Гол. Гол и пиян.

— Отпратете я оттук.

Теа премести поглед към камината. Столът му закриваше част от овчата кожа, разстлана пред огъня, можа да съзре обаче един добре оформен гол крак.

— Хайде, Таса, стига. Не бива да бъдеш толкова дръпната. Нейна е донякъде заслугата, че изобщо си тук тази вечер. — При тези думи той покани с ръка Теа да се приближи. — Ела и пий с нас. А Таса ще ти посвири. Тя е голям майстор на лирата. — Уеър погледна усмихнат към жената под себе си. — Но това далеч не е единственото нещо, което умее отлично.

— На тази не искам да й свиря. Да се маха оттук…

Той смръщи чело.

— Държането ти е неучтиво и не ми се нрави.

— О, не ми се слуша музика — побърза да се намеси Теа. Не биваше да идва. Тежките благовония, миризмата на вино и мускус издаваха какво става тук. Но въпреки всичко не можеше да си тръгне, без да изпълни докрай замисъла си. — Дошла съм да разговарям с вас.

— Не е за вярване, че все още съм в състояние да говоря. Малко ми е трудно. Какво ще кажеш за друг вид общуване?

— Не! — Таса скочи на крака. Бе също гола и много хубава. Изглеждаше двадесет и пет годишна, имаше гладка златиста кожа и дълга тъмна коса, закрила пищната й гръд. — Отпратете я, милорд.

— Таса, започваш да ме ядосваш. — Уеър направи някакъв неуверен жест с ръка. — Ако не можеш да се държиш прилично, по-добре да изчезваш. Хайде, отивай си в стаята.

— Милорд… — Тя не продължи и заситни горделиво към вратата като не пропусна да изгледа Теа мрачно.

— Не беше нужно — обади се Теа и навлажни устни с език. — Не съм дошла тук, за да задоволя желанията ви.

— Така ли? Колко жалко. — Той надигна бокала към устните си. — Е, добре. Аз също не съм съвсем сигурен дали в този миг мога изобщо да ти предложа нещо, тъй като днес вече се позабавлявах няколко пъти, а съм и малко нещо пийнал.

— Не е съвсем малко.

— Да, но ме облекчава. — Той отпи голяма глътка. — Но понякога не върши работа. И тогава ми се налага — погледът му се плъзна към вратата, през която бе излязла Таса, да прибягвам и до други средства.

При последните му думи я обзе гняв.

— Не бива жените да се употребяват за подобни цели. Това си е чиста жестокост и…

— Тя направи ли ти впечатление на страдалка?

— Да, но само защото не знае нищо друго на този свят, освен да ляга и да се разкрачва заради вас. Това впрочем не ви дава никакво основание да се съешавате с нея, когато ви скимне.

Той отметна глава назад и се разсмя шумно.

— Имаш змийски език, отровен. Добре, че съм пил — така боли по-малко.

Така боли по-малко.

При тези думи отпаднаха и последните й съмнения относно присъствието й на това място в този момент. След като виното бе в състояние да смекчи нрава му или дори да го победи, значи все още имаше надежда за успех. Възможно бе дори да изкопчи и обещание, което той никога не би й дал в трезво състояние.

— Сега в състояние ли сте да ме изслушате и да разберете какво ви казвам?

Погледът му се плъзна към прозореца, откъдето се откриваше гледка към планината.

— Аз никога не падам толкова ниско.

— В такъв случай ще остана и ще разговарям с вас. — Тя се отправи към камината и седна на един стол, покрит с възглавници.

— Колко любезно от твоя страна.

В този момент тя седеше наравно с долната част на тялото му и се стараеше с всички сили да не гледа към него.

— Няма ли да се почувствате по-добре, ако се покриете с нещо?

— Не. — Той отпи глътка. — Всъщност ти защо не спиш вече? Кадар ще се притесни, когато разбере, че пилееш така силите си.

— Не мога да заспя, първо трябва изложа пред вас молбата си.

— Да, но нали казваш, че не желаеш да ми се отдадеш?

Тя успя да потисне гнева, който я заля.

— На този свят жените не съществуват единствено заради половия акт.

Той се облена назад и примига няколко пъти.

— Вярно, не всички жени. Ти обаче ми изглеждаш твърде подходяща за този вид развлечение. — Смръщи чело и се загледа в дебелата плитка, легнала върху лявото й рамо. — Не обичам сплетени коси. Искам да видя косата ти разпусната върху раменете. Както днес следобед.

При спомена за тази сцена тя поруменя.

— Винаги я нося така.

— Хайде, пусни си косата.

— Ще ми пречи.

— Ако искаш да те изслушам, трябва да я разплетеш.

Тя стисна зъби. Може би трябваше веднага да си отиде. Но пък той бе изказал желанието си не толкова със заповеден тон, колкото сръдливо, като някакво малко момче, което иска да наложи волята си на всяка цена. Сигурно нямаше да й навреди, ако проявеше отстъпчивост по този въпрос. Тя развърза лентата и плитката, разтърси глава и косата й се разстла по гърба.

Той кимна одобрително.

— Отлично. — Сега погледът му се спря на памучната й одежда и тя замря.

Но той произнесе само:

— Колко е грозна. Изчезваш цялата в нея.

Тя съзнаваше, че такова е било и намерението на Ясмин, но не протестира, защото дрехата й харесваше.

— Чиста е и спретната.

— Без нея изглеждаш по-добре.

— Дойдох с молба за услуга — промени тя насоката на разговора.

— От мен не очаквай нищо. По-добре помоли Кадар.

— В този случай обаче нямам друг избор. Работата трябва да се свърши бързо и аз…

— Бокалът ми е празен. — Той се изправи и пое към една маса в края на помещението, върху която имаше стомна. — Хайде, слушам те. Не съм ли ти казвал още, че гласът ти звучи доста приятно? Като мед…

Не можеше да отдели поглед от него. Странно, но този исполин се придвижваше грациозно като лъв — разкошен образец на хищник. Гривата му се стелеше върху широките плещи, покрити с белези от бойни рани. Бедрата и прасците пращяха от сила, а тялото и задните части бяха стройни и мускулести. Окосмен черен триъгълник затуляше гръдта, втори такъв ограждаше мъжествеността му.

Той си наля вино и вдигна поглед.

— Е, казвал ли съм ти?

В първия миг не разбра въпроса му, но бързо се досети, че става въпрос за гласа й.

— Не, вие ме сравнихте със змия.

— А аз откъде да зная дали змийското ухапване е болезнено? Защото може да бъде сладко като мед чак до предсмъртния ти гърч, нали? — Той постави обратно стомната на масата и отново тръгна към нея. — И така, казвай каквото има да казваш.

— Що се отнася до мен, не ми се ще да ме хапят, за да разбера боли ли или не.

Той седна отново.

— На мен също не ми се ще. Само понякога, когато съм смъртно изморен, ми се струва, че вечният покой има смисъл. — Замълча за миг, след което продължи дръзко: — Но се съмнявам, че в ада човек ще намери вечен покой. Ето защо не поемам подобен риск. Освен ако не се наложи, разбира се.

Слисана, тя се вторачи в него.

— Нима не сте убеден, че ще се озовете на небето? Та вие сте воин, а нали папата обеща опрощение и божествена награда на всички кръстоносци?

— Тъй, а в замяна на това същите тези кръстоносци трябва да подложат на заколение неверниците и да изпратят плячкосаното в Рим. — Виното се плискаше в чашата му. — Не съм в състояние да си спомня точно колко души съм убил през живота си. Веднаж, докато бях пиян, се опитах да ги преброя, но се оказаха прекалено много. Някак не ми се вярва обаче, че Господ може да прощава повече от папата. — Той размърда плещи, сякаш иска да снеме някакъв товар от гърба си и изпи чашата си до дъно. — Ето защо трябва да се забавлявам, докато ме има на този свят. Сега ясно ли е?

Защо ли изпитваше състрадание към този мъж? Та той бе само едно животно, варварин, който се интересува единствено от личните си потребности. А умората и тъгата, които излъчваше, се дължаха вероятно на погълнатото вино. Внезапно обаче се чу да казва:

— Убедена съм, че грешите. Велика е милостта Божия.

Той вдигна поглед.

— А той ще прости ли на Хасан, загдето е убил твоя баща?

От устата й не излезе нито звук.

— Кадар смята, че си излъгала по въпроса за баща ти. Е, Теа от Димас, кажи, излъгала ли си или не.

Тя помълча няколко секунди, след което потвърди.

Той вдигна рамене.

— Всъщност няма никакво значение. Всички лъжат. Сутрин Конрад ме целува по бузата, а ден по-късно е готов да ми забие нож в сърцето.

— Аз не лъжа — възкликна Теа, след което побърза да добави: — Освен ако нямам друг избор. А Кадар? Той лъже ли?

— Не. Кадар не лъже. — Уеър прокара ръка по слепоочието си. — Чувствам, че главата ме заболява. Обикновено болките се появяват едва на следващия ден. Така че ако имаш да ми казваш нещо, побързай. Изпитвам ли болка, настроението ми не е особено добро.

Да, но същото бе валидно и когато не го болеше нищо.

— А защо да ви питам? Нали казахте, че няма да ме изслушате?

— Проклятие! — Очите му я стрелнаха гневно. — Говори!

— Гъсениците ми се нуждаят от листа — извика тя.

Той я изгледа смаян, след което избухна в смях.

— Листа ли?

— Няма нищо смешно. Имах още една торба с листа, но се наложи да я оставя при кервана. Мислех, че запасите в коша ще ми стигнат, но останаха съвсем малко и… не се смейте!

— Не мога да се спра. — Той поклати глава. Крайчецът на устните му все още потрепваше. — Защо не пуснеш клетите животинки на свобода? Те сами ще си намерят листа.

— Не може. Необходими са ми! — Тя се приведе напред и закърши ръце. — Това са копринени буби. Когато се установя в Дамаск, те ще доставят коприна за становете ми. Възможно е дори да произведа толкова коприна, че да има и за продан.

— Коприна? Ти с това ли си се занимавала в Константинопол?

Тя кимна.

— Да, с великолепна коприна. Бродирах и везах в първата копринарна на града. Отглеждала съм и буби. — Спря за миг, след което продължи още по-разгорещено: — Моля ви за услуга, но съм готова да платя. Когато стана собственичка на копринарна, ще сторя за вас каквото поискате. Аз наистина съм много сръчна. Мострите ми се търсят.

— Какво искаш всъщност?

— Утре трябва да ида в полите на планината и да открия черница.

— Черница ли? Друго дърво няма ли да свърши работа?

— Не е същото. Черничевите листа са основната им храна. — Докато я слушаше, съществуваше поне лъч надежда, че той може да склони. — В тази страна растат черници. Един търговец ми каза, че виреят от Китай, та чак до тези земи. В Константинопол се среща черната черница, докато тук имало бяла, която е много по-добра.

— Нима дървото е бяло?

— Не, когато роди, плодовете му са бели.

— А когато не роди? — попита той сухо.

— Листата са назъбени. Мога да ги разпозная. — Дъхът й секта за миг. — Ще ме вземете ли със себе си?

Той се облегна удобно и притвори очи.

— Не.

— Трябва да ме вземете! — възкликна тя с отчаян глас. — Тези листа са много важни! Ще се освободите от мен, когато набера достатъчно от тях. Така бубите ще преживеят до Дамаск.

— Върви да си лягаш!

— Селена се изложи на голяма опасност, когато ми донесе коша, не мога да допусна да изгинат — произнесе тя плахо. — А и придружител не ми трябва. Дайте ми кон и ще намеря сама листата.

— Не. — Той отвори очи. — Отивай си в стаята.

— Не и преди да ми обещаете, че ще имам листата.

Той понечи да поклати глава, но вместо това потръпна целият.

— Ще ти обещая всичко, ако престанеш да ми надуваш главата.

— Утре ли?

— Да, утре. А сега си върви.

Тя скочи на крака и се завтече към сводестия проход. Макар и да бе вложила всичко от себе си, може би усилията и щяха да останат напразни. Не бе изключено той да е толкова пиян, че до следващата сутрин да е забравил обещанието си или пък обещанието, дадено на жена да не значи нищо за него.

— И кажи на Таса да се върне тук.

Тя спря до прохода.

— Не знам къде е. Пратихте я в стаята й.

— Уверен съм, че не си е тръгнала. Таса е извънредно търпелива и издръжлива жена.

— Пили сте много и тя сега не ви трябва. Оставете клетницата да почива в леглото си.

— Тук съм. — Жената се стрелна покрай Теа и се завтече към Уеър. — Знаех, че не ще ми се гневите дълго. — Тя коленичи пред него и прилепи устни върху вътрешната страна на бедрото му. — Простете ми. Ще направя всичко, за да забравите безсрамието ми.

При тези думи тя го замилва, загали с език, с ръце пред погледа на Теа, потресена от видяното.

Той откликна на ласките — недвусмислено и безсрамно.

Ръцете му се вкопчиха в страничните облегалки на стола, а погледът му срещна нейния. Лицето му се наля с кръв, а чувствените устни сякаш бяха набъбнали още повече.

— Остани — произнесе той с предрезгавял глас. — Гледай. Желая да присъстваш.

Тялото й пламна и огънят достигна страните й. Благовонията, ароматът на мускус и пламтящ кедър пронизаха обонянието й. Помещението сякаш бе заредено докрай с енергия, пулсираше, изпълнено с еротични образи, шумове, благоухания. Невидима сила пристегна гръдта й. Задъха се.

Той издържа на погледа й.

— Остани — повтори.

Тя се обърна и хукна нагоре по стъпалата. Сърцето й тупкаше до болка, а по тялото й пробяга пареща тръпка. Може би той бе прав и наистина бе създание Луциферово. Боже на небесата, никога не бе усещала нещо подобно и… наистина изпита остро желание да остане в залата, в която се ширеха грях и похот.

Но не да наблюдава отстрани.

— Къде е онзи проклет кош?

Теа разтвори стреснато очи. Пред леглото й бе застанал Уеър.

— Какво? — Тя седна, притискайки завивката към себе си. Още не се бе зазорило, сумрак изпълваше стаята й. — Какво правите тук?

— Коша!

— Той си е мой — възнегодува тя. — Не можете да ми го вземете.

— Искам не коша, а само един лист — за да открия дървото.

Удивена, тя вдигна поглед.

— Ще потърсите черница, така ли?

— Нали ти обещах… или не си спомняш? — изръмжа той.

— Сега ли?

— Много питаш. Търпението ми се изчерпа. Главата ми буквално бучи, стомахът ми се бунтува, а и доспехите ми тежат като падащ мост на крепост. Затова казвай къде е този дяволски кош.

— До прозореца. — Изправи се бързо в леглото, загъна се със завивката и скочи на крака. — Но не ви трябва листо. Идвам с вас.

— Отвори коша!

Тя дръпна закопчалката и вдигна капака.

— Не са останали много.

Изпълнен с погнуса, той се загледа в гърчещата се маса гъсеници.

— Сили небесни, сякаш гледам в стомаха си. — Облегна се на перваза. — Дай ми най-сетне едно листо.

Теа се пресегна предпазливо и извади половин лист.

— Не са останали по-големи. — Съзря малка гъсеничка върху повърхността на листа и внимателно я пусна обратно в коша. — Само че няма да ви е нужно, защото ще ви помогна в търсенето.

Той пое внимателно листото и се обърна.

— Ти оставаш тук. — Още недоизрекъл тези думи, и вратата се тръшна зад гърба му.

Тя пусна завивката, пресегна се към роклята, затегна колана около талията и затърси сандалите си. Взе ги в ръце, излетя от стаята и се спусна по студените каменни стъпала към двора. Пред очите й млад воин бе хванал юздите, а Уеър се метна на седлото.

— И аз идвам. — Заподскача на куц крак, обувайки същевременно единия сандал. — Без мен ще загубите много време. Безсмислено е.

Той не удостои думите й с отговор.

Теа успя да напъха и втората обувка на крака си.

— А ако донесете листа от друго дърво?

— В такъв случай ще ида отново и ще намеря истински листа.

— Аз ще му помогна. — Яздейки, Кадар се приближаваше към тях откъм конюшните. — Едва ли ще се отдалеча много. Зрението ми е като на сокол. От километри различавам и най-малкото листенце.

— Ти също оставаш тук — прекъсна го Уеър.

Кадар поклати глава.

— Необходим съм ти.

— Не ми е нужен никой. Тръгвам сам.

Кадар се прозя.

— Много ми е рано още за спорове. Вземи охрана със себе си и ще остана тук на драго сърце.

Погледът на Уеър се спря на планината.

— Няма да излагам хората си на опасност, след като не мога да им предложа плячка.

Опасност ли? Теа изгледа смаяна двамата мъже.

— В такъв случай се налага да те придружа — повтори Кадар твърдоглаво, — за да пазя собствеността си.

— Не съм твоя собственост.

Кадар подкара коня си.

— Надявам се, че си взел провизии в чантата. Защото ние не се храним с листа като бубите, нали?

— Ти няма да идваш с мен.

Кадар се усмихна на Теа.

— Трябва да ни имаш доверие. Ще помогнем на животинките — за да не ти измрат.

В този миг Уеър изрече със студен глас:

— Не става дума за игра. Минеш ли тази порта, смятам да те сваля най-грубо на земята. Ти просто няма да дойдеш с мен, ясно ли е?

— Уеър, аз… — Кадар млъкна в мига, в който срещна погледа на Уеър. После обаче въздъхна тежко. — Не е лесно човек да притежава същество като теб. Поне ще се пазиш ли?

Уеър кимна и насочи коня си към крепостните врати.

Да, той бе с доспехи. Теа не бе обърнала особено внимание на ризницата, но след словесната размяна между двамата наличието на доспехи придобиваше нов смисъл.

— Опасност ли го заплашва? Нали отива само до подножието на планината?

Кадар се загледа след Уеър докато последният прекоси портата и смръщи чело. — Рано е още — промълви. — Може и да се справи.

— Да не би разбойници да върлуват в планините?

Кадар само поклати глава.

— Не, не са разбойници.

Уеър изчезна от погледа им и Кадар се обърна към нея.

— Не се ядосвай. Вината не е твоя. Има неща, които не знаеш.

Наистина не зная още нищо, помисли си тя отчаяна. Всичко изглеждаше лишено от всякаква логика.

— Помолих само за няколко листа от черница, а съдейки по държането ти, човек ще рече, че съм поискала от него да превземе цял град.

Кадар се усмихна.

— Ако му беше наредила, той и с армия щеше да тръгне. Само че за една черница не би повел армия — гордостта му забранява. Вярно, Уеър твърди, че не притежава добродетели, но както виждаш, думите му не отговарят на истината.

— Не зная нищо за неговата гордост и достойнство. Просто придава прекомерно значение на нещо съвсем обикновено.

— Сигурно си права. — Кадар я подхвана за лакътя. — Сега обаче не можем да му помогнем с нищо, налага се да чакаме. Искаш ли да ми видиш соколите?

— Нима отглеждаш соколи? — Тя пое след него по стълбището. — За ловуване ли ти трябват?

— Да, за лов. Освен това обичам да ги гледам как се реят из небесата. Няма по-красива гледка от летящ сокол. — Той се спря за миг и двамата пристъпиха в двора на крепостта. — Първо обаче трябва да закусиш. Все още не си се възстановила напълно.

— Чувствам се малко уморена, но иначе съм здрава.

— Умората може да породи болест. Трябва да събереш силите си, за да отгледаш своите буби. Ти наистина ли бродираш толкова добре?

— Да, в Константинопол бях най-добрата в занаята. — Момъкът се позасмя и тя го изгледа учудено. — Наистина съм най-добрата.

— Не се и съмнявам. Просто съм запленен от липсата на каквато и да било скромност в думите ти. Впрочем сама по себе си самоувереността е възхитително качество. Тя е нещо като красив отблясък върху повърхност от благородно дърво.

— Значи, лорд Уеър ти е съобщил за разговора ни, така ли? Не бях съвсем сигурна дали е запомнил онова, което му разказах.

— О, той помни всичко. — Внезапно усмивката му угасна. — Но понякога тази му способност може да се превърне в проклятие.

— Да, така е. — Тя самата помнеше неща, които би предпочела да забрави колкото се може по-бързо.

— Не се учудвам, че ме разбираш толкова добре. — Кадар я въведе в просторната зала. — Така, а сега ще те нахраним. Защото иначе няма да се възхитиш на птиците ми, както заслужават.