ТРЕТА ЧАСТ

I

Хората търсят съдбата, а тя търси хората… По този вечен кръг се движи животът… И ако е вярно, че съдбата винаги се стреми да постигне целта си, то именно така стана и този път. Всичко се случи безкрайно просто и тъкмо затова безвъзвратно като жребий…

Как можа да се случи този ден Базарбай Нойгутов да се наеме за водач на геолозите? Той дори не подозираше, че ще имат нужда от водач, те сами го потърсиха и му предложиха.

Бяха стигнали до Таман по пътя, отъпкан от тракторите, каращи фураж за овцете.

— Защо наричат тази местност Таман? — попита един от геолозите.

— А защо питаш?

— Просто от любопитство…

— Таман значи подметка. Ей на, виждаш ли ми подметката на ботуша? А тая местност е подножието на планината и затуй се нарича Таман.

— Виж ти! Значи оттук идва и Таман, и прочутата Таманска дивизия!

— Туй вече не мога ти каза, братле, генералите знаят. А нашта работа, както виждаш, са овцете.

Та значи стигнали бяха геолозите до Таман, ама пътят по-нататък, както заявиха, им бил известен само по карта и затова най-добре било някой от тукашните жители да ги придружи в планините. И защо не? Още повече, че няма да е без пари. Не е кой знае какво да съпроводиш четирима мъже с багажа до теснината Ачъ-Таш, където щели проби някакви да вземат, то се знае, за злато — те, геолозите, само злато търсят и намерят ли, големи премиални получават. Е, това, да речем, си е тяхна работа, ама Базарбай трябваше привечер да се върне в таманската кошара, където зимуваше със стадото си. В това беше цялата работа.

А с парите момчетата не излязоха много оправни, макар да бяха от града, и щом Базарбай взе да се опъва: „Няма, рече, закога да ви ставам водач, току-виж, совхозното началство се изтърсило, вас какво ви интересува, ама аз ще загазя, ще питат къде е старшият чобан Базарбай Нойгутов, защо се отлъчва от стадото, когато сега започва най-усиленото агнене, тогава кой ще отговаря?“ — тия приятелчета веднага повишиха сумата на двайсетак. Гледай ги ти будалите! Пък и какво има толкоз да ги жали, парите са държавни, хазната няма да обеднее я. Сигурно и те гледат само как да докопат отнякъде аванта. Нека плащат тогава. А за Базарбай е нищо работа да ги заведе където искат — мята се на коня и потегля. Той и бездруго, кажи-речи, през ден се шляе за щяло и нещяло по своя воля, най-вече когато някъде се вдигне сватба или се изнася помен, където може да се пийне. А когато иде за заплатите до совхозната канцелария, цялата бригада треска я тресе: и пастирът, и двете пастирчета, и нощният гледач, и най-много жена му (тя също се води на работа), и сакманшчиците, сиреч помощниците гледачи в разплодната, всички изпадат в тревога. Базарбай се връща късно през нощта кьоркютюк пиян, едва се държи на коня, а нали носи със себе си парите на хората. И сигурно жена му, подлата мръсница, се е оплакала на директора, защото вече трети месец става, откакто касиерът Боронбай носи самичък заплатите в кошарата. И разправя, че тъй било според закона, всеки трябвало саморъчно да се разпише във ведомостта. Много му здраве, щом като иска, нека бие път…

А тоя двайсетак, дето е речено, насила му се пъха в джоба. Наистина пътеката до Ачъ-Таш е камениста и на места толкоз стръмна, че свят ти се завива, може и главата да си строшиш, ама какво пък, това е планината, не е като да тичаш в кръг по някой стадион и на всичкото отгоре медал да ти овесят. Пък и то не е за чудене — на тоя свят правда никога не е имало, няма и да има — ти тука, в планините, зиме и лете се трепеш, ни асфалт, ни водопровод, ни електричество, живей както знаеш, грижи се цяла година за овцете и дишай воняща тор, а там някой фърфалак с бели гуменки претича ей тъй по стадиона или забие гол във вратата — и хем на него му е драго, хем народът на стадиона от радост се побърква, и всичко живо за тоя фърфалак говори, вестниците пишат за него, а оня, дето от сутрин до вечер се изгърбва, не подвива крак от работа, без почивни дни, без отпуска, едва изкарва за прехраната. И вземеш, че си пийнеш от яд, сетне пък жената жив те изяжда и пишман ставаш. А нали ти искат приплод да дадеш, ни една женска ялова да не остане, искат ти и прираст в теглото, и тънкорунна вълна, все обещават вместо вълната някаква синтетика да изнамерят, ама де е тя, тая синтетика. И започне ли стригането, сто контрольори ще довтасат като лешояди на мърша, и ще пометат всичко до последната власинка. Тънкорунната вълна, каже, отива за валута… Види се, много им е дотрябвала тая валута… И всичко туй сякаш вдън земя потъва. Дано пусти опустеят и овцете, и хората, и тоя омразен живот…

Такива невесели мисли бяха обзели Базарбай по пътя. И затова той през цялото време мълчеше, като само сегиз-тогиз се обръщаше към геолозите, за да ги предупреди къде каква опасност ги дебне… Камък му тежеше на сърцето. И все заради тая негова подла жена… Брей, страшна проклетия! И все ще се заяде, все ще вдигне врява. Сега пак се беше разкрещяла, и то пред чуждите хора. Инак щеше да се пръсне от злоба. Ей тъй на, целият им живот върви наопаки! Ненапразно старите хора казват: нощем жената се гали като котка, а денем — като змия. Виж я ти нея! Как се разфуча! Ти, вика, гледаш само някъде да се запилееш, и защо се хвана с тия геолози, тук сме затънали в работа до гуша, овцете почнаха да се плодят и с децата трябва да се оправям, големите в интерната съвсем се изтърваха, хулигани станаха, като дойдат през ваканцията, търсят само да плюскат, света да обърнеш, ама плюскане да им дадеш, а помощ от тях никаква, пушат като строшени комини, че отгоре на туй и с водка се наливат, кой да ги наглежда в интерната? А директорът е пияница, пък и вкъщи от кого вземат пример? Ти гледаш само накъде да си дигнеш дърмите, че да пиеш. Добре, че конят те докарва, иначе отдавна да си пукнал нейде по пътищата…

Виж я ти нея, мръсницата! Колко я би, учи, цял живот синя посиняла ходи, затуй взеха да й викат Кок Турсун — Синята Турсун, ама да си държи мръсния език, не й дойде акълът.

И днес мискинката му недна взе, че се разкрещя, да го излага пред геолозите. А колко пъти я е душил, докато й се изблещят очите! Сетне е давала дума да не му възразява, ама къде ти! Но сега намери начин да я накара да млъкне. Извика я да влязат вкъщи уж да й каже нещо, а когато влязоха, мълчешката я сбута до стената и я стисна за гушата — кажи-речи, презяпа; и тогава видя в посинялото набръчкано лице на жена си, в помътнелите й от страх очи цялата мъка и болка от преживените години, в помръкналия й поглед, в разкривената беззъба черна уста прочете всичките несполуки и злобата срещу живота и почувствувал отвращение към самия себе си, злобно изсъска:

— Ух, кучко недна, ако още веднъж вземеш да ми опяваш, ще те смачкам като гнида! — И я отблъсна настрани.

Жена му мълчаливо взе кофите и тръшвайки вратата, излезе на двора. А той, като си пое дъх, излезе след нея, яхна коня и тръгна с геолозите на път…

Добре поне, че конят му е добър — единствената му радост, хубаво конче, конезаводско, някакъв чудак го бил бракувал заради цвета, а и наистина, не можеш го разбра какъв е — ни дорест, ни тъмнокафяв. Мигар това е важно? Пъргав кон излезе, в планините сам се оправя и, най-важното, издръжлив е като вълк. И деня, и нощя е на път, а хич не отслабна. Не ще и дума, хубав кон си има, никой от околните чобани не може да се похвали с такъв кон, освен може би Бостон, тоя совхозен първенец — ама че противен тип, рядко срещан пинтия, и двамата, кой знае защо, открай време не се обичат, — та той има кон за чудо и приказ, с хубав косъм, златист, донска порода, Донкулюк му е името. Късметлия излезе Бостон. И добре го гледа, че как иначе — хубав ли му е конят, и той ще изглежда хубавец, сега си има млада жена, вдовицата на Ерназар, оня, дето преди три години падна в една ледникова пукнатина на превала Ала-Монгю и там си остана…

През по-голямата част от пътя Базарбай и геолозите се движеха един след друг и затова мълчаха, а и след скандала с жена му настроението на Базарбай не предразполагаше за разговор. Така се и изкачваха в планините. Зимата наближаваше към края си. По слънчевите склонове, доверчиво оголили се от снега, миришеше вече на пролет. Тихо и ясно беше наоколо. Отсреща, над седефено синеещото в низината голямо планинско езеро, се бе издигнало високо пладнешкото слънце.

Скоро Базарбай и геолозите стигнаха до началото на теснината — и ето че за последен път се мярна пред погледа чистото огледало на Исък-Кул и изчезна. Потеглиха между зловещо надвиснали скалисти урви. Навсякъде камънаци, дива пустош, мъртвило, и какво ли ще търсят? — недоумяваше Базарбай и се оглеждаше наоколо. Реши, че щом доведе геолозите до уреченото място, веднага ще се върне. Теснината Ачъ-Таш не е толкова дълга както съседната успоредна теснина с излаз край езерото. На връщане непременно ще се прехвърли в Башатската теснина. Оттам пътят до къщи е по-пряк. Така и направи, щом се раздели с геолозите, но преди това, на сбогуване, след като прибра в джоба въжделената двайсетрублева банкнота, все пак подметна:

— Като ви гледам, другарчета, все мъже сте, тъй да се каже — усмихна се той и надменно позаглади мустаци, — пък и аз не съм хлапак, та със сухо гърло ли ще ме пуснете да си вървя?

Базарбай си правеше сметка само за една чаша водка, а те щедро му дадоха цяла половинка — в зелена бутилка, производство на местната хранителна промишленост. Сиреч да си я пие вкъщи! От този неочакван подарък Базарбай моментално се оживи. Радостно се засуети, показа им къде е най-добре да опнат палатката, къде да съберат дърва за огрев, на тръгване дълго се сбогува с всеки поотделно и потегли обратно, без дори да нахрани коня с овеса, който беше взел в дисагите — курджуна. Ще издържи, не му е за първи път. Скоро намери пътеката и както беше решил, превали полузаснежения баир и се спусна в Башатската теснина. Тук склоновете бяха обрасли с рядка гора и в сравнение с Ачъ-Таш беше по-светло, някак по-приветливо, а най-важното — имаше много ручеи и изворчета, които всъщност бяха дали името на теснината — Башатска, ще рече, изворна.

Бутилката в джоба на мушамата, която беше навлякъл върху кожухчето, не му даваше мира. Час по час проверяваше дали не му се е изхлузила и умуваше край кой ручей да спре. Знаеше си нормата — можеше да изгълта половин бутилка, да пийне вода и да продължи пътя. В такива случаи най-важното беше да се качи някак на коня, а оттам насетне можеше вече да му се довери, той сам щеше да го откара вкъщи. Многострадалната Кок Турсун беше права, като казваше, че дяволът крепи Базарбай под мишка, нито веднъж не беше падал от седлото.

Най-сетне Базарбай си хареса един полузамръзнал ручей, който приспивно ромолеше по камъните и под крехката прозрачна ивица лед покрай брега. Реши, че тук ще е удобно. Наоколо растяха ниски върби и трънаци, снегът не беше много, пък и можеше да нахрани и да напои коня. Махна юздите, изтегли напред едната торба от курджуна, закрепен на седлото, развърза я и я пъхна под муцуната на коня. Конят захрупа овеса, като сегиз-тогиз облекчено пръхтеше и притваряше очи, сякаш се отърсваше от умората. А Базарбай се разположи удобно на едно полегнало чепато дърво край ручея, извади бутилката и я вдигна срещу светлината да и се полюбува, но нищо друго не видя освен това, че денят си отиваше, сенките падаха косо, ще рече, до залез-слънце оставаше един час, ако не и по-малко. Но Базарбай нямаше закъде да бърза. Като предвкусваше познатото замайващо действие на водката, той бавно изтика пластмасовата запушалка с дебелия си нокът, помириса гърлото на бутилката, поклати глава и започна да пие. Преглътна жадно няколко едри парливи глътки. После гребна шепа вода от ручея и пи, при което така схруска парченцата лед, попаднали в нея, че това хрустене отекна чак в мозъка му. Изкривил лице в безобразна гримаса, Базарбай изпръхтя, изкашля се и затвори очи в очакване на опиянението. Чакаше мига, когато всичко наоколо — и планините, и скалите — ще се люшне и ще заплува като в мъгла, когато ще му се стори, че чува странни шумове и звуци, и чакаше, готов да се отдаде на желаното удоволствие. Но в този миг наблизо чу глухо скимтене, сякаш бе изхленчило бебе — какво ли можеше да бъде това? Недалеч, зад трънаците и купчината камъни, отново се чу скимтене, след което сякаш заджавка кутре… Базарбай се ослуша, машинално отпи от бутилката, после я остави до един камък, обърса устни и стана. Не, не се беше излъгал: скимтеше се. Някакви зверчета трябва да са.

Наблизо беше бърлогата на Акбара и Ташчайнар и вълчетата им, останали дълго време сами, плачеха за майка си. След бягството от Моюнкумската савана и принудителното едногодишно скитане след пожара в крайалдашките тръстики, в ранна пролет, не според сезона, Акбара бе родила четири вълчета.

Базарбай тръгна към бърлогата и затърси входа й. Ако беше трезвен, сигурно доста би се поколебал, преди да се реши да влезе. Не можа веднага да го открие. Помогна му опитът — старателно огледа снега наоколо и откри ясна върволица от следи — разбира се, от предпазливост вълците бяха стъпвали постоянно по едни и същи следи. По-нататък Базарбай откри в храстите сред купчините камъни цяло гробище от оглозгани и полуизгризани кокали. Значи вълците често бяха влачили и доизяждали плячката си тук. Голямото количество бедрени кости и стави, останали от вълчите трапези, показваше, че хищниците живеят тук от дълго време. Сега вече беше лесно да се открие входът на бърлогата. Трудно е да се каже защо Базарбай не се страхуваше да влезе в нея. Но гладните вълчета непрекъснато скимтяха и сякаш го викаха при себе си.

Къде ще знаят сукалчетата, че не от лек живот бе тръгнала Акбара този път на лов заедно с Ташчайнар — за вълците бяха настъпили най-тежките предпролетни дни, когато всички животни са вече изтощени, когато в очакване на приплод козите стада са се изтеглили на най-недостъпните скали, а домашните стада по същата причина се държат само в кошарите. При тези условия за Акбара не бе толкова лесно да кърми лакомите, вечно гладни вълчета. Тя бе станала просто неузнаваема — само кожа и кокали с едра глава, дълги кльощави крака и провиснали бозки. Общо взето, вълците са изключително издръжливи животни — могат по няколко дни да гладуват, но кърмящата вълчица не можеше да се лишава от храна. Животът принуждаваше Акбара да рискува и да ходи на лов за по-едра плячка — ако й беше съдено да загине, щяха да загинат и малките й.

Както обикновено Ташчайнар вървеше подире й. Всичко трябваше да се върши бързо — бързо да открият плячката, бързо да я победят, бързо да се наядат, поглъщайки едри късове месо, и бързо да се върнат в бърлогата, където да им се смели храната, защото най-важното за вълчицата бе да накърми сукалчетата си.

Този ден пътят беше хлъзгав по припеците, а по сенчестите места имаше твърд и боцкащ лед. Ала вълците се движеха все така бързо с едри напористи скокове. По това време на годината, когато дребните животни се крият под земята, а домашните и дивите стада са недостъпни, ловът става доста труден, трябва да се търси едра плячка — коне, говеда, камили, при което вече не може без другар. Колкото и силен да беше Ташчайнар, той не можеше да довлече подобна плячка до бърлогата. Последния път, преди два дни, той удуши, прегриза гърлото на едно магаре, залутало се нагоре в планината. През нощта Акбара се отлъчи от бърлогата и се наяде с магарешко месо, но не всеки ден се срещат магарета, които така безгрижно да бродят сами. Обикновено при тях има хора. И затова Акбара бе тръгнала да се нахрани на мястото на лова.

Поначало тя се чувствуваше доста неспокойна, дори веднъж-два пъти понечи да се върне: та нали вълчетата имаха нужда от постоянните й грижи, да ги топли, да им дава мляко — но все пак продължи. А когато вече в крайезерната зона попаднаха на следа, ловният й инстинкт надделя над всичко.

Акбара и Ташчайнар имаха късмет: пресните следи ги отведоха в широка долина, където в единия край самотно пасяха три яка, вероятно отлъчили се от стадото. Преди година вълците бяха влизали в схватка с тези животни и пак така от крайна нужда. Тогава се налагаше да ловуват като пришълци каквото им попадне. А сега нямаха време да търсят друга плячка. Като не видяха наблизо хора, вълците тръгнаха в открита атака. Яковете ги съзряха отдалече и хукнаха да бягат с тромави къчове и рев, но когато вълците взеха да ги настигат, се спряха и обърнаха рогата си срещу тях. Друг изход нямаха. За някакви секунди в света се възцари изначалното равновесие: в настъпилата тишина при отсъствието на хора слънцето в небето и околните планини в еднаква степен принадлежаха както на тревопасните, така и на хищниците. Тревопасните искаха да избегнат стълкновението, но хищниците не можеха да потиснат мъчителния си глад. Те неминуемо трябваше да влязат в схватка и да прегризят гърлото поне на един як, за да оцелеят те самите и да продължат живота на потомството си. Яковете, обрасли към края на зимата с рунтава вълна, не бяха едри, но не бяха и изтощени от постоянно недояждане. Тези бикове с конски опашки също разбраха, че битката е неизбежна. От страх, преминал в ярост, те бяха свели глави ниско до земята, мучаха глухо и биеха земята с копита. А слънцето в небето все така ярко блестеше и планините, в които снегът започваше да се топи, все така безмълвно обграждаха долината, където лице срещу лице се срещнаха тревопасни и хищници. Вълците затичаха в кръг около яковете, като от време на време със скокове разменяха местата си и дебнеха удобен момент за нападение. Но Акбара нямаше търпение — вълчетата я чакаха и с риск за живота си Първа се спусна към яка, който й се стори най-слаб. В очите му, налети с кръв, бе доловила някакво колебание, макар че можеше и да греши, но вече бе късно да променя решението си и се метна на врата му. Всяка секунда бе решаваща. Докато разяреният як тръскаше глава и се опитваше да хвърли вълчицата на земята, за да я прободе с рогата си, Ташчайнар трябваше с изненадващ скок да забие зъби в гърлото му, но така, че да разкъса шийните артерии, да рукне кръв и якът да загуби самообладание.

Така и стана. Но преди това якът все пак успя да хвърли Акбара на земята и се втурна да я намушка с рога — още малко и щеше да я прободе и стъпче, но Акбара се изплъзна изпод рогата му като змия и отново се метна върху него, като захапа мощния му врат, обрасъл с остра режеща устата й грива. В това нападение се бе проявила жестоката й хищническа същност, беше надделяло жестокото вълче предназначение — да убие, за да живее. Но сега бе попаднала не на някаква безобидна жертва — това не беше антилопа или заек, безропотно покоряващи се на насилието. Макар че губеше кръв, свирепият як можеше още дълго да се съпротивлява, дори да излезе победител. Все пак съдбата се оказа благосклонна към Акбара: Ташчайнар се хвърли отстрани и захапа гърлото на яка, погълнат от схватката с вълчицата. Убийствен скок, убийствена хватка имаше Ташчайнар. В този скок той бе вложил цялата си сила. Якът се олюля и като хъркаше и се давеше от собствената си кръв, рухна на земята с разкъсано гърло и в агония. Очите му започнаха да се изцъклят. По време на тази битка другите два яка стремглаво бяха хукнали да бягат и вече достатъчно отдалечили се, продължиха бавно по долината, сякаш нищо не се бе случило.

Вълците започнаха да разкъсват все още живия бик. Нямаха време да чакат плячката им да издъхне. Нямаха време да подбират какво по-напред да ядат. Акбара заръфа корема, като си помагаше с лапи и гълташе цели парчета от горещата и жива още плът на яка. Трябваше да погълне колкото се може повече такива парчета и колкото се може по-скоро да се върне в бърлогата при малките си. Ташчайнар не изоставаше от нея. Трошеше кокалите с мощните си челюсти, като ръмжеше свирепо и разкъсваше трупа на безформени части, подобно на варварски касапин.

Всичко вървеше както си му беше редът. Отначало вълците щяха набързо да се нахранят, за да се приберат по-скоро в бърлогата, а през нощта щяха да се върнат да ядат още веднъж, след което да отмъкнат някъде останалото месо за запас, но това щеше да стане по-късно. А сега лакомо поглъщаха парчетата месо…

А в пукнатината под навеса на скалата, прегладнелите вълчета скимтяха, свираха се едно в друго да се топлят, пъплеха из бърлогата да търсят майка си, след което пак се събираха накуп и когато навън се чу шум — Базарбай се провираше пълзешком, те още по-силно заскимтяха и закретаха на несигурните си крачета към изхода, с което твърде облекчиха целта на човека. Базарбай бе потънал в пот от напрежение. Провря се пипнешком през тесния отвор — бе съблякъл полушубката, подхвана вълчетата едно след друго, прибра трите в пазвата си и като държеше четвъртото за врата, изпълзя навън. А когато излезе на светло, примижа — така ослепително блестеше снегът по високите склонове на теснината, и дълбоко пое въздух. Наоколо цареше оглушаваща тишина. Той чуваше само дъха си. Вълчетата в пазвата му неспокойно шаваха, а онова, което държеше за врата, се мъчеше да се освободи. Базарбай се разбърза. Все така запъхтян, той прибра полушубката и хукна към ручея. По-нататък всичко започна да се урежда от само себе си. Четирите вълчета, които бе отвлякъл с намерението да ги продаде, много удобно можеха да се сместят в курджуна. Той бе повече от сигурен, че ще ги продаде на изгодна цена: миналата година един чобанин беше продал в зообазата цяло котило, като за всяко вълче бе получил но петдесет рубли.

Базарбай измъкна торбата с овеса изпод муцуната на хрупащия кон, бързо изсипа овеса на земята, пъхна по две вълчета във всяка торба на дисагите, метна ги през седлото, като ги привърза с коланите, за да не се клатушкат, сложи юздите на коня и го яхна. Трябваше час по-скоро да се маха оттук, докато не е станало късно. Виж, на това му се вика голям късмет. Но Базарбай добре знаеше, че трябва да избяга, преди да са се върнали вълците. За недопитата бутилка, оставена до камъка, се сети, когато беше вече на коня. Но и от водката се отказа. Майната й, вълчетата ще му донесат толкова пари, че ще може да си купи сто такива бутилки. И бързо подкара коня. Трябваше да излезе от теснината, преди да се е мръкнало.

По-късно Базарбай дори сам щеше да се чуди как така лекомислено се бе наврял във вълчата бърлога — та той не бе взел със себе си никакво оръжие. Ами ако вълчицата или Вълкът бяха наблизо… Кошутата, дето е кротко животно, и тя защитава яростно чедата си, та камо ли вълците…

Но за всичко това той щеше да мисли по-късно. Дори щеше да потръпва от ужас при мисълта какъв можеше да бъде краят. А сега току подвикваше на доресто-кафявия жребец, за да тича по-бързо по каменистото дъно на Башатската теснина, и час по час се обръщаше назад да погледне слънцето, залязващо зад склона, откъдето прииждаха сенките на вечерта, сякаш хукнали да го догонят. Да, трябваше да бърза. Трябваше по-скоро да стигне предпланините, където беше открито и можеше да бяга накъдето поиска, там не беше така опасно както в теснината…

И колкото повече наближаваше местността с езерото, познатите простори, толкова по-самоуверен, дори дързък ставаше Базарбай. Дори му минаваше мисълта дали да не се отбие при някой от своите приятели по чашка, за да се похвали с плячката си и да я полеят, поне по стотина грама за всяко вълче. Е, то се знае, няма да остане длъжник, и той ще почерпи, след като продаде тая жива стока. Съжаляваше, че в бързината бе забравил край ручея почти пълната бутилка с водка: ех, сега на коня можеше да си попийва от нея… Толкова му се искаше да се почерпи! Все пак съзнаваше, че има време за тая работа, пека първо опази вълчетата живи, да ги нахрани, нали са сукалчета, едва-що прогледали, я гледай какви са им глуповати очичките… Дано не се задушат в дисагите. Базарбай дори не подозираше, че след него бе тръгнала страшна потеря и че само господ-бог знаеше как ще завърши всичко това…

След като се наядоха до пръсване с месо от убития як, вълците тръгнаха да се прибират в бърлогата. Отпред Акбара, след нея — Ташчайнар. Искаше им се час по-скоро да се сгушат до вълчетата, да се успокоят, а след като отпочинат добре, да се върнат в долината при недоядения труп на яка.

Такъв е животът — тичай тук, тичай там, сигурно затова се казва, че вълка краката го хранят… Но де да беше само краката… Защото и други вълци можеха да се полакомят за трупа на яка — срещат се и такива, дето посягат на чуждото, и тогава вече няма да се мине без сериозна кървава схватка. Но законното право не може да се пренебрегва и силата е на негова страна…

Още отдалече, преди да стигнат бърлогата, сърцето на Акбара взе да се свива от лошо предчувствие, сякаш в светлината на залязващото слънце някаква черна птица я следваше като сянка. Тревожният червеникав отблясък по снежните склонове ставаше все по-тъмен и мрачен. И колкото повече наближаваха бърлогата, толкова по-бързо тичаше тя — към Ташчайнар дори не се обръщаше, накрая хукна в галоп, обзета от необяснима тревога. Изведнъж тревогата й се превърна в ужас, бе подушила във въздуха чужди миризми: на конска пот и на още нещо, замайващо и гадно. Какво ли означаваше това? Вълчицата прескочи ручея и се втурна през пролазите в храсталаците към бърлогата под навеса на скалата, мушна се вътре и в първия миг замря, после бързо взе да души като ловджийско куче по всички ъгълчета на опустялото си и осиротяло семейно гнездо, хукна навън и сблъскала се на входа с Ташчайнар, злобно го ухапа, сякаш той имаше някаква вина, сякаш беше враг, а не баща на вълчетата и неин вълк съпруг. Невинно пострадалият Ташчайнар на свой ред се мушна в бърлогата и настигна вълчицата вече край ручея. Акбара душеше следите и като луда сновеше напред-назад. Пресните следи й показваха, че съвсем наскоро тук беше идвал човек — ето купчина овес с миризма на конска слюнка, ето и купчина фъшкии, тук пък има нещо, което мирише отвратително, вълчицата дори потрепера от погнуса, а ето и човешките следи по снега. От кирзови ботуши. С такива ботуши ходят чобаните. Страшният враг, който беше идвал тука с кон и с някаква отвратителна течност в бутилка, бе опустошил бърлогата й, бе похитил чедата й! Ами ако ги е изял?! И Акбара отново се нахвърли върху невинния Ташчайнар и го захапа като бясна, после с глухо ръмжене хукна натам, накъдето водеха следите. Ташчайнар тутакси я последва.

Вълците безпогрешно вървяха все напред и напред към изхода на теснината, все напред и напред — натам, където имаше хора, към местността край езерото водеха тези следи…

А Базарбай, излязъл вече от теснината, се спусна в тръс по полегатите хълмове, където се простираха летните пасища. Ето че в далечината се открои тъмнеещият край на езерото. Само след час той щеше да си бъде у дома. През това време слънцето бе слязло до два планински върха и бавно догаряше между тях. Откъм Исък-Кул задуха студен вятър. „Дано не премръзнат вълчетата“ — помисли си Базарбай, но нямаше с какво да ги увие и реши да види как се чувствуват в курджуна, живи ли са още. Иначе защо му е да кара вкъщи леш? Слезе от коня и посегна да развърже коланите на седлото, за да свали дисагите, но в същия миг конят широко се разкрачи и започна да пикае. Внезапно той рязко прекъсна обилната струя и с диво пръхтене се метна настрани, при което едва не изтръгна юздите от ръцете на Базарбай.

— Стой! — кресна Базарбай. — Мирувай!

Но конят бясно се дърпаше като от огън. И Базарбай, без да се оглежда, разбра каква е работата. Целият смразен от страх, той усети с гърба си приближаващите вълци. Скочи върху коня и едва успя да се хване за гривата му, когато той се понесе със страхотно цвилене в луд галоп. Приведен ниско до шията му, Базарбай се обърна. Недалече от тях тичаха два вълка, които се стараеха да ги задминат и да им пресекат пътя. Базарбай взе да се моли, спомни си боговете, на които при други обстоятелства се подиграваше и им плюеше в брадите. Псуваше геолозите, които дявол знае откъде му се бяха натресли на главата: „Дано се задавите с онуй злато!“ Разкаяно искаше прошка от жена си: „Честна дума! Остана ли жив, до края на живота си с пръст няма да те пипна!“ Съжаляваше, че се бе полакомил за пари и бе откраднал вълчетата: „И защо ми трябваше да си вземам такваз беля, защо се наврях в оная дупка? Да им бях разбил с някой камък главите и край, а сега как да се отърва от тях, как?“ Дисагите са здраво вързани с ремъците за седлото, не можеш ги изхвърли в тоя галоп. Пък и взе бързо да мръква, здрачът плъзна, взе да изпълва безлюдните пространства — никой не се интересува от страшната му участ. Само верният му кон се носи с всички сили, обезумял от страх.

Но най-много Базарбай съжаляваше, че не носи оръжие, че не си е взел пушката — сега щеше да им тегли по един куршум, при него грешка няма. Голяма работа е това пушката, всеки чобанин си има такава вкъщи, ама кой да я носи постоянно със себе си! Ех, де да знаеше! Базарбай крещеше с цяло гърло, за да сплаши зверовете. Цялата му надежда беше в коня — добре, че е конезаводски…

Гонитбата беше на живот и смърт…

Тъй препускаха те по здрачените хълмове — ездачът на коня с похитените вълчета в дисагите, а след него — Акбара и Ташчайнар. А вълците, подушили миризмата на отвлечените си чеда, се молеха и измъчваха за своето. Де да можеше да се препъне конят поне веднъж, поне за миг! Ако не бяха се натъпкали с това месо, така ли щяха да тичат, нямаше ли вече да са настигнали крадеца и да са го разкъсали в движение, та с кърваво възмездие да възцарят справедливостта на извечно жестоката борба за продължение на рода. Друго беше в Моюнкумските степи при преследването на сайгаците, когато в стремителния си бяг препускаха с още по-голяма сила, за да отклонят плячката в желаната посока. Но на онзи лов тръгваха с празен корем, готови всеки миг за светкавичен скок.

Особено зле се чувствуваше Акбара, която се беше наяла до пръсване, за да има мляко за вълчетата. Но и тя не се предаваше, тичаше с всички сили и успееше ли да застигне конника, нито за секунда не би се поколебала да се хвърли в люта схватка, независимо как би завършила за нея. Разбира се, до нея беше Ташчайнар, тази несъкрушима сила и опора, но нали всеки умира за себе си… А тя бе готова да приеме всяка смърт, стига само да настигне, да докопа човека на бързия му кон… стига само…

И макар че конят му беше бърз, Базарбай с ужас забеляза, че вълчата двойка бавно, но със сигурност го настига отдясно, с цел да му пресече пътя към езерото. Коварните зверове искаха да го принудят да свърне към планините, където рано или късно неминуемо щяха да го разкъсат. И сметката им беше вярна. В стремежа да се отдалечи от връхлитащите го отдясно вълци обезумелият кон непрекъснато се отклоняваше по посока на планините. Но вълците не знаеха, че конят се управлява от човека, от мислещо същество, способно да отгатне тяхната маневра.

И още едно обстоятелство спаси Базарбай. Отпред заблещукаха светлините на най-близката кошара и — гледай ти късмет! — това се оказа кошарата на Бостон Уркунчиев. Да-да, на Бостон кулака, трудовия първенец, когото хич не обичаше. Ама беше ли време сега да избира кой му харесва и кой не — каква разлика, щом като всеки жив човек му носеше спасение! И той зарадвано пришпори коня, който с нови сили се понесе натам, където бяха хората, стадата. За Базарбай обаче мина цяла вечност, преди да може смело да си каже, че има надежда за благополучен край. Но ето че се зачу картечният пукот на генератора в Бостоновите кошари, яростно залаяха чобанските кучета и хукнаха да го пресрещнат. Впрочем и вълците не изоставаха — Базарбай все по-близо и по-близо чуваше разгорещеното им дишане, а конят му вече изнемогваше. „О, боже Баубедин, спаси ме — ще ти принеса в жертва седем овни!“

„Спасих се! Спасих се!“ — ликуваше Базарбай.

Естествено, след по-малко от час той щеше да забрави всички свои обещания, но какво да се прави, човешко е…

Когато чобаните дотичаха до него, той буквално се свлече в ръцете им, като непрекъснато повтаряше:

— Вълци, вълци ме гонят! Вода, дайте вода!

А вълците, съдейки по всичко, бяха някъде наблизо, не си отиваха, чакаха упорито. В цялото зимовище на Бостон настъпи страшна тревога — чобаните се разтичаха, затваряха вратите на кошарите, като си подвикваха в настъпилия мрак. Един от тях се качи на покрива и даде няколко изстрела с пушка. Кучетата се заливаха от лай, но не излизаха от двора. Държаха се по-близо до светлината. Тяхната страхливост възмущаваше стопаните им.

— Дръж! Дръж! — насъскваше ги някой с дрезгав глас. — Брей, не вълкодави, ами лешояди! Хайде де! Акташ, Жолбарс, Жайсан, Барпалан! Напред! Дръжте, дръжте! Ух, жалки палета, подвихте опашки, страхувате се от вълците!

— А бе кучето си е куче — възразяваше му друг глас. — Какво си се разкрещял? Човека и от седлото ще го смъкнат, ама с вълците не могат да се справят! Какво искаш! Срещу вълк ни едно куче няма да ти излезе. Остави ги, нека си лаят!

Базарбай не си спомни веднага защо го бяха подгонили вълците. Едва когато момъкът, на когото беше наредено да се погрижи за коня му, попита: „Базарбай — байке, какво носите в курджуна? Май че вътре нещо шава“ — той се сепна.

— В курджуна ли? Ох, ами там са вълчетата! Четири вълчета сукалчета. Дявол да ги вземе. Взех ги от бърлогата им в Башат. Та затуй ме гониха вълците!

— Я виж ти! Браво бе. Е на това му се вика чиста работа! И направо от бърлогата, а? Добре, че отърва кожата…

— Да не са се задушили в курджуна? Може и по време на галопа да са пукнали, а?

— И таз добра! Че това не са яйца! Те, братле, са държеливи като кучета.

— Я ги покажи! Дай да ги видим какви са!

Свалиха дисагите с вълчетата и тържествено ги понесоха към къщата на Бостон. Това важно събитие трябваше да стане в дома на главния чобанин, отговорника на кошарите, макар че същата вечер той отсъствуваше от къщи: провеждаше се поредното събрание в района и трудовият първенец Бостон Уркунчиев трябваше да седи в президиума.

Поведоха и Базарбай едва ли не като герой и на него нищо друго не му оставаше, освен да се подчини. В края на краищата той беше гост, макар и да беше се озовал тук съвсем случайно.

Не може да се каже, че по-рано Базарбай не бе прекрачвал прага на този дом. В продължение на многото години, през които бе живял и работил в съседство с Бостон, на шест-седем километра оттук, той бе идвал три пъти: първия път, когато правиха помен за чобанина Ерназар, паднал в ледниковата пукнатина на превала Ала-Монгю, второто му идване бе пак свързано с погребение — половин година след гибелта на Ерназар умря първата жена на Бостон (разправяха, добра жена била покойната Арзъгул), тъй че тогава Базарбай дойде като всички съседи наоколо, беше пълно с народ, а що коне, трактори и камиони се събраха — не е за приказка. Третия път идва всъщност не по собствено желание, когато областното началство реши да проведе производствен семинар, на който Бостон Уркунчиев да предаде своя трудов опит; хич не му се идваше тук тогава, ама какво да правиш, задължиха го, тъй че се наложи, кажи-речи, половин ден да слуша лекция, какво и как се правело, че агнетата да не мрат, а добивът на вълна и месо да се увеличава. С една дума, как да се изпълнява планът. Много важно, голям майсторлък — той и без него всичко си знае: зиме да даваш храната навреме, лете в планините рано да ставаш, късно да лягаш, изобщо да работиш добре, постоянно да се грижиш за добитъка. Да си старателен като Бостон. Ама той не е единственият. Само че при едни излиза по-хубаво, а при други по-лошо. Защото едни са родени с късмет, а други си го нямат. Работи например в базата на Бостон генераторът — цяла нощ е светло, има електричество и в къщите, и в кошарите, и по целия двор. А защо? Защото успя да си изврънка два агрегата излезе ли единият от строя, или пък го спрат за профилактика, включва се другият. А останалите чобани, включително и Базарбай, имат по един агрегат. А с един агрегат е жива мъка: ту работи, ту спре, я докарали гориво, я никакво го няма, или нещо ще вземе да се строши, или момчето, дето разбира от тия пущини, зареже работата и се запилее в града — там на младите им е сто пъти по-хубаво. И тъй, какво излиза — по книга се води, че всички чобански бригади имат електричество, а на практика нищо такова няма…

И тогава кой е добрият? Разбира се, Бостон, че отгоре на това и не пие. А кой е лошият? Базарбай и тия като него, дето си падат по чашката. Добре де, като си толкова лош, да вземат да те натирят, ама не, я опитай да кажеш, че напускаш, едва ли не с милиция ще те погнат, паспорта ще ти вземат, никакви документи няма да ти дадат, върви да работиш, драги, не мърдай оттук, кой ти става днеска чобанин, такива глупаци рядко се срещат, всеки иска да живее в града, а там изработиш си часовете и шапка на тояга — разхождай се най-културно, ако ли не, почивай си вкъщи, където всичко ти е наготово, няма нужда и печка да палиш, денонощно ползуваш електричество, и деня, и нощя може да ти свети лампа, водата ти е под носа, нужникът ти е нужник, и той на две крачки през коридорчето… А това при стадото живот ли е? В разплодната има близо хиляда и петстотин овце, с които трябва да се оправяш, нямаш мира нито денем, нито нощем, всичките хиляда и петстотин ти реват на главата, и как да не газиш в лайна, как да не се озвериш, да не пребиеш жена си, да не пребиеш помощниците си, да не се напиеш… А сетне: кой е лошият? Базарбай и тия като него…

И за щяло и нещяло ти повтарят — вземай пример от Бостон Уркунчиев, това се казва първенец в труда, образцов работник… Тъй ти се иска да разбиеш мутрата на тоя първенец! А на Бостон му върви, при него отиват най-добрите хора, и не го напускат, работят като едно семейство. Базарбай пък и много други чобани отдавна вече се отказаха от своите строшени генератори, живеят по старовремски, с газени лампи и ръчни фенерчета, а Бостон има електрогенераторен агрегат МИ-1157 зад кошарата, дето работи като часовник и отдалеч му се чува тракането и се вижда светлината му. Нали одеве от това се уплашиха вълците — още малко и да го стигнат, ама щом видяха светлината и чуха тракането на агрегата, веднага спряха.

А кучетата още лаят. Сигурно вълците бродят наоколо, но се страхуват да се приближат…

Да, върви му на Бостон, не ще и дума, и в работата всичко му е наред, и у дома му светло като ден, лъщи от чистота, все едно че не станува на лагер, Базарбай трябваше да се събуе, да свали кирзовите ботуши и партенките в антрето и останал само по вълнени чорапи, да влезе по плъстените постелки в стаята.

А има ли си човек късмет, върви му във всичко. По-рано Базарбай не беше забелязал, че вдовицата на Ерназар, загиналия при превала, е такава хубавица, пък и не е стара. А сега Гулюмкан е жена на Бостон и изглежда щастлива, макар че преживя голяма мъка. Наближава четирийсетте, но може и да е по-млада, двете й дъщери от Ерназар са в интернат, а тя наскоро взе, че роди на Бостон и пак му провървя на тоя човек, син му роди, а двете дъщери на Бостон от първата жена сигур вече са омъжени и не живеят тук. И каква е приветлива Гулюмкан, и не е глупава, хич не е глупава, знае, че те двамата с Бостон не се обичат, ама с нищо не се издаде, посрещна го любезно, съчувствува му, тюхка се. „Заповядай, вика, съседе на нашите съседи, заповядай, седни на килима, ох, каква беля, че де се е чуло и видяло вълците тъй да гонят човека по петите, слава на господа и на духовете на нашите предци, че са те спасили от нещастие, а мъжа ми го няма у дома: пак е на някакво събрание в района, може би скоро ще се върне, обещаха да го докарат с директорската газка, сядай, сядай, след такъв случай не е зле да пийнеш чай, а поизчакаш ли малко, и с гореща гозба ще те нагостя.“

А Базарбай, тъй като и бездруго бе попаднал вече в неудобно положение, все пак реши да изпита колко е искрена стопанката с неканения гост, пък и много му се искаше да пийне след преживяното, да се посъвземе, и събра нахалство сам да си изпроси.

— Чаят е женско питие — каза без заобикалки, — ти да прощаваш, но няма ли да се намери нещо по-силничко в дома на такъв богаташ като Бостон? Личен човек е, прочут!

Мръсен характер имаше Базарбай: дори и да не получеше пиене, пак щеше да бъде доволен от това, че жената на Бостон тъй се сепна. Не й хареса неговата дързост. И какво ще й цепи басма, нито са бейове, нито пък ханове, ами совхозни скотовъди като него.

— Извинявай — отговори тя понамръщено. — Но Бостон, разбираш ли, не е…

— Знам, знам. Не пие твоят Бостон — небрежно я прекъсна Базарбай. — Казах го просто тъй. Благодаря за чая. Мислех си, той, вярно, не пие, ама все пак гости му идват…

— Ама не, разбира се — смути се Гулюмкан и погледна Ръскул, който седеше до Базарбай и държеше на коленете си злополучните торби с вълчетата.

Ръскул се понадигна — приготви се да отиде за водка, но на вратата се появи вторият помощник на Бостон — бившият студент Марат, учил и недоучил за учител, отракан момък, който, след като доста бе обикалял из областта, сега се беше вразумил и бе останал на работа при Бостон.

— Слушай, Марат — обърна се към него Ръскул, — ти имаш някъде скрита бутилка водка. Знам. Не бой се, в случай на нещо аз ще отговарям пред Бостон. Дай бутилката да полеем плячката на Базарбай.

— Ще я полеем! Ей сегичка — доволно се позасмя Марат.

И ето че след първата чашка, прогонила лошото настроение, Базарбай, при когото страхът отстъпи място на обичайната самоувереност и безцеремонност, се поизлегна на килима, сякаш си беше у дома, и заразказва кое как се беше случило, като показа и вълчетата. Развърза двете торби на курджуна, извади вълчетата оттам и самият той едва сега можа добре да ги разгледа. Отначало животните бяха умърлушени, почти на нищо не реагираха и все се мъчеха да се заврат някъде, сякаш търсеха защита, а след малко се оживиха, посгряха се, запълзяха по плъстената постилка на пода, скимтяха, бутаха муцунки в хората, като гледаха с нищо неразбиращи, блуждаещи очи — търсеха майка си, искаха да сучат. Стопанката жалостиво поклати глава:

— Та те, горкичките, са прегладнели! Детенцето си е дете, па макар и вълче да е. Ами при тебе те ще умрат от глад! Защо ги взе?

— Как тъй ще умрат? — засегна се Базарбай. — Тия твари са много издръжливи. Два дни все ще има с какво да ги храня, сетне ще ги предам в района. В зообазата знаят как да ги гледат. Началството, ако поиска, всичко може — и вълка ще дресира, ще го накара в цирка да играе, а за цирк хората плащат пари. Може и тия да попаднат в цирка.

Всички се позасмяха, макар че преди това стопанката ги бе заразила със своята жалостивост. Но жените, дошли да видят малки живи вълчета, взеха нещо да си шепнат.

— Базарбай — обади се Гулюмкан, — имаме сукалчета, останали без майки, да нахраним ли вълчетата с техните биберони?

— Ама и вас си ви бива! — прихна да се смее Базарбай. — Овце да кърмят вълци. Чудесно! Дайте да опитаме!

И настъпи часът, за който по-късно всеки щеше да си спомня с ужас. Хората весело наблюдаваха как дивите зверчета се хранят с овче мляко и как доверчиво се оставят да ги галят, а едно от тях — женско — излезе синеоко, къде се е чуло и видяло вълчица със сини очи, такова нещо и в приказките няма… Весело наблюдаваха и как синът на Бостон — мъничкият Кенджеш, се радва на вълчетата. Голяма радост бе за него — четири зверчета наведнъж. И всички гледаха с умиление как този дебеланчо на годинка и половина оживено, с пламнали очички си играе с вълчетата и им бърбори нещо на своя неразбираем език. А и четирите вълчета, кой знае защо, не се отделяха от него, сякаш разбираха, че тук той им е най-близкото същество. Възрастните се чудеха помежду си: гледай ти как усещат, че е дете, и караха Гулюмкан да им превежда какво говори момченцето на вълчетата. А Гулюмкан, щастливо усмихната, притискаше детето до гърдите си и нежно му приказваше:

— Мамино момченце-кутренце! Виждаш ли, дойдоха ти на гости мънички вълчета. Гледай колко са пухкави и мекички. Ще им бъдеш другарче, нали?

Тогава Базарбай произнесе думи, които по-късно всеки щеше да си спомня:

— Досега имаше едно вълче вкъщи, а ето че вече станаха пет. Искаш ли да си вълче? Хайде да те заведа в бърлогата, че да растеш заедно с другите вълчета…

Всички се смееха, шегуваха, пиеха чай. Зачервени вече от алкохола, Базарбай и Марат довършваха бутилката с водка, като си замезваха със сланина и пържено месо и след всяка нова глътка все повече се оживяваха. Навън беше тихо — кучетата бяха престанали да лаят, но по едно време най-едрият пес Жайсан — рижа рунтава грамада — се показа на вратата. Застана там, като махаше с опашка и не се решаваше да влезе. Подхвърлиха му залък хляб и той го лапна още във въздуха, при което зъбите му шумно изтракаха. Тогава пияният Марат реши да се пошегува, взе едно от вълчетата и го поднесе пред муцуната на кучето.

— Дръж, Жайсан, дръж, дръж! — И остави разтрепераното безпомощно зверче пред кучето.

За изненада на всички Жайсан отстъпи със злобно ръмжене и подвивайки опашка, хукна да бяга. И чак навън под прозореца жално и страховито се разлая. Всички избухнаха в смях, като най-високо се смееше Базарбай:

— Напразно се мъчиш, Марат! Няма куче, което, щом подуши вълк, да не подпикне от страх! Да не искаш вашият Жайсан на лъв да се превърне? Умряла работа!

Всички престанаха да се смеят, когато малкият Кенджеш се разплака — стана му жал за беззащитното вълче и неуверено закрета към него, за да го опази от непонятните игри на възрастните.

Скоро Базарбай прибра четирите зверчета в дисагите и си тръгна. През това време конят му си беше отпочинал, бяха го преоседлали и с бодър тръс напусна Бостоновото зимовище. Заедно с Базарбай яздеха Марат и Ръскул с пушки на рамо, и двамата бяха пили, но Марат беше по-пиян и затова прекалено словоохотлив. Тези яки мъжаги сами предложиха на Базарбай да го изпратят, та поне малко да загладят неприятния инцидент, станал точно преди тръгването на неканения гост от дома на Бостон.

На излизане от стаята Базарбай, доволен, че бе станал център на внимание в дома на Бостон, предаде курджуна с вълчетата на Марат — ще рече, на, ти го сложи на седлото, — след което свали от стената ловната пушка, окачена до огромна вълча кожа, и взе внимателно да я разглежда, харесваше му — солидната, многозарядна пушка за едър дивеч радваше окото с лъскавата си оксидирана стомана и добрата си форма. С нея Бостон беше улучил вълка, чиято кожа висеше като трофей на стената. Всички знаеха това.

— Слушай, Гулюмкан — бавно произнесе Базарбай, като местеше пиянския си поглед от пушката към стопанката. Ех, да му падне тая Гулюмкан, мина му през ум, в някое по-затулено място… Той беше свикнал да обладава жените най-брутално, понякога направо на полето или край пътя, стига да имаше такава възможност, но дори да нямаше, пак не им прощаваше и сега, сравнявайки скришом своята бита и пребита Кок Турсун с Гулюмкан, живо си представи какъв пердах би й теглил, задето не Гулюмкан, а тя му се беше паднала за жена и задето така му беше дотегнала и като надмогна тези мисли, продължи: — Хубаво е у вас, добра стопанка си. Само че какво исках да ти кажа? Знаеш ли, Гулюмкан, страх ме е, че вълците може пак да ме погнат, та ми се ще да взема тая пушка, а утре ще я върна по някой от моите хора…

— Моля те, закачи я на мястото й — строго каза Гулюмкан. — Бостон на никого не разрешава да я взема. Не обича да му пипат оръжието.

— А не можеш ли да я дадеш в негово отсъствие? — мрачно се ухили Базарбай и живо си представи как би мачкал тая жена, ако му падне удобен случай.

— Какво говориш! Ще си дойде Бостон и ще види, че я няма, не искам да го сърдя… Пък и не знам къде държи патроните. Крие ги някъде. Дори един патрон не дава.

Базарбай препсува Бостон наум; ядоса се и на себе си, мигар забрави какъв досаден пинтия е тоя Бостон, а и жена му излезе същата стока; едва не я прати по дяволите заедно с тая пушка, но в този миг се обади Ръскул и разведри, тъй да се каже, обстановката.

— Не се тревожи, Базаке. Двамата с Марат ще те изпратим с пушки, ако кажеш, чак до вратата на къщата ти — увери го той засмяно. — Време, колкото щеш, нощта е пред нас, но тая пушка наистина трябва да я оставиш на мястото й. Нали го знаеш какъв е Бостон, обича реда!

Тръгнаха вече да излизат, но Ръскул беше принуден да се забави още някоя и друга минута, за да успокои малкия Кенджеш, който се беше разревал, задето чичкото прибра вълчетата в торбата и иска да ги отнесе някъде. Малчуганът се въртеше в ръцете на майка си, искаше да се отскубне от прегръдките й, плачеше да му върнат зверчетата, с които така хубаво си играеше…

А когато потеглиха, бившият студент Марат взе да разказва един комичен случай, който според него трябваше да развесели спътниците му:

— Наскоро в нашия район стана страхотен скандал — да се спукаш от смях! Чу ли за него, Базаке?

— Не, не съм — призна Базарбай.

— Ама не, наистина страхотен скандал. Честна дума!

— Хайде, студенте, разказвай — насърчи го Ръскул и смушка с токове коня си.

— Обажда се по телефона един от областните началници в редакцията на нашия районен вестник. Защо, казва, пропагандирате във вашия вестник „Заря на социализма“ капиталистическа Америка? А редакторът — едно време бяхме с него колеги в института, голям пъзльо и подмазвач, каквито рядко се срещат — като чува тия думи, започва чак да пелтечи. „З-за Америка н-нищо н-не сме п-писали! Извинете, ка-каква пропаганда?“ А оня му вика: „Как да не сте писали? Ами това заглавие с тлъсти черни букви. «Бостон ни зове»?“ — „Но това е нашият първенец в труда чобанинът Бостон Уркунчиев, за него и за неговата работа писахме.“ — „Добре де, ясно е, че сте писали за него, но много хора четат само заглавията на вестниците.“ Ха-ха-ха! Хубав номер, нали? Чудесен! „Но какво да правим?“ — пита редакторът. А началникът му отговаря: „Накарайте тоя трудов първенец да си смени името.“

— Чакай — прекъсна го Базарбай, — да не би и в, Америка да си имат някой Бостон?

— Не бе — прихна пак Марат. — Бостон е град в Америка, един от най-големите градове, може би малко по-малък от Ню Йорк, а на нашия език това име значи „сив кожух“. Бос — сив, тон — кожух. Сега разбра ли?

— Тю да му се не види макар! Вярно бе! — съгласи се Базарбай, едновременно съжалил, че с тая нищо и никаква работа не може да се навреди на Бостон. — Тъй си е то, Бостон значи сив кожух…

Нощта вече бе покрила със звездния си похлупак и планините, и небето, и езерото в далечината, където се провиждаше в мрака набръчканото му огледало. И на път за Таман тримата конници бъбреха безгрижно помежду си, без да подозират, че тази нощ се бяха преплели и вързали в здрав възел тежки съдби…

Все по-отдалечено и неясно се чуваха и думите им, и чаткането на копитата по камъните. Остана назад отмереното тракане на агрегата в Бостоновото зимовище и светлината от него изтръгваше от мрака, обгърнал всичко наоколо, малък кръг, в който се гушеха чобанските къщурки и кошарите. А недалеч от тях се спотайваха вълците…

II

Гулюмкан с много увещания и милувки едва успя да приспи малкия Кенджеш и седна да чака мъжа си, който всеки миг трябваше да си дойде. И когато навън залаяха кучетата, тя наметна топъл шал на раменете си и долепи чело до прозореца. Прорязала мрака с фарове, директорската газка спря до голямата кошара, където бяха овцете майки. Гулюмкан видя как от газката слезе Бостон, сбогува се с някого и хлопна вратничката, след което газката потегли, направи остър завой и продължи по обратния път. Гулюмкан знаеше, че мъжът й няма веднага да се прибере вкъщи. В такива случаи обикаляше първо кошарите и бараките, отбиваше се в плевнята, разпитваше нощния гледач Кудурмат какво е положението, как е минал денят, дали няма смъртни случаи, помятане или новородени агнета…

Докато засилваше огъня в печката с отрано приготвените за тая цел дърва, за да посрещне мъжа си с горещо ядене и хубав пресен чай, без който Бостон не минаваше, Гулюмкан се ослушваше да чуе стъпките му и с радост си представяше как мъничкият Кенджеш неспокойно ще се размърда в топлите завивки и ще примляска с устнички от допира на студените мустаци на баща си. Обикновено Бостон сам слагаше момченцето да спи, преди това дълго се занимаваше с него, понякога дори го изкъпваше в коритото, като предварително добре затопляше къщата и затваряше всички врати и прозорци. Съседите смятаха, че на стари години Бостон е станал голям детишар — по-рано не бе такъв, тогава отделяше повече време за работата, отколкото за децата си, пък и сега бяха пораснали, имаха вече свои деца, свой живот и идваха само от време на време, а изтърсакът винаги е най-свиден и най-любим. Тъй си е то, но всъщност Гулюмкан знаеше истинската и горчива причина за тази привързаност на Бостон към малкия Кенджеш. Защото те двамата никога не бяха предполагали — нито той, нито тя, — че ще станат мъж и жена и ще си имат син: та нали ако не беше загинал на превала предишният й мъж Ерназар и ако не беше умряла по-късно първата жена на Бостон — Арзъгул, това никога нямаше да стане. Избягваха да мислят и да говорят за миналото, макар да знаеха, че насаме всеки си мисли за него… А малчуганът беше онова общо свързващо ги звено, което им се беше паднало на доста скъпа цена. Та нали Бостон бе повел Ерназар към превала, където Ерназар бе загинал пред очите му, завинаги бе останал там, на дъното на дълбоката цепнатина… Само малкият можеше да запълни тази празнота в душата му, защото от време оно е казано — само раждането може да замести смъртта.

Но ето че се чуха стъпки и Гулюмкан чевръсто излезе да посрещне мъжа си, помогна му да си събуе ботушите, донесе вода, сапун, пешкир. Мълчаливо му поля да се измие, но не бързаха да поведат разговор, по-късно, когато засърбаше чая, Бостон сам щеше да го поведе с обичайните си думи: „А сега чуй какви работи стават по света“, и подробно щеше да разкаже кое как е било, какво ново е научил, и в такива мигове двамата се чувствуваха щастливи. Това беше разговор между близки хора — като познат пристан, където предварително знаеш къде е плитко и къде дълбоко. Гулюмкан си спомняше, че година след смъртта на Арзъгул, когато решиха да се оженят, Бостон слезе от планините и дойде да я вземе от вдовишкия й дом в края на града, недалеч от езерото, за да отидат да се разпишат. Оставиха коня на Бостон в двора на къщичката й, след което се качиха в местния автобус, с доста голямо неудобство, понеже за пръв път се появяваха заедно на публично място, и отидоха в гражданското отделение, където набързо подписаха необходимите документи, а после решиха да се върнат пеша по брега на езерото, за да избегнат срещите със свои познати по улиците или в автобуса. В сухия безветрен есенен ден ярката синева на Исък-Кул беше чиста и спокойна. И както вървяха по пътечката през широколистната гора край езерото, Бостон видя във водата две лодки, вързани на пристан. Лодките се полюшваха от тихия прибой, под тях се виждаше пясъчното дъно.

„Виж, наоколо е вода, планини, земя — това е животът. А ние с тебе сме като тези две лодки — накъде ще ги понесе вълната, не се знае. Всичко, което се случи и преживяхме, няма да си отиде от нас, докато сме живи. Но нека бъдем заедно завинаги. Може да се каже, че аз вече остарях. През зимата ще навърша четирийсет и девет години. А ти имаш още малки деца, трябва да ги изучим, да им намерим място в живота… Хайде да идем да ти приготвим багажа. Ти, рибарската дъщеря, отново ще дойдеш в планините, но този път с мене. Не мога да живея сам…“

Кой знае защо, Гулюмкан се разплака и той дълго не можа да я успокои… И по-късно, когато двамата оставаха насаме и си приказваха за живота, тя често си спомняше онези две лодки в езерото. Именно затова си представяше разговора с близкия човек като уютен познат пристан. Този път обаче забеляза при светлината на мъждукащата лампичка в антрето, че лицето на мъжа й е някак по-угрижено от обикновено. Бостон, който беше снажен мъжага, с цяла глава по-висок от нея, току мачкаше пешкира и нарочно бършеше бавно големите си загрубели ръце. Погледът на присвитите му зеленикави очи беше мрачен, загорялото, обветрено лице с едра волева брадичка беше добило цвета на потъмняла мед. Какво ли означаваше това? След като обърса ръцете си, той влезе най-напред в стаята, където спеше синът му, коленичи до дървеното креватче, което сам беше сковал, целуна детето с изпръхнали от вятъра устни, като гальовно му зашепна нещо, и неволно се усмихна, когато Кенджеш, усетил целувката, се размърда насън.

— Кудурмат ми каза, че докато ме е нямало, тук е идвал Базарбай — пророни той, сядайки да вечеря. — Не ми харесва тая работа…

Вложила в думите му друг смисъл, Гулюмкан се изчерви и едва не кипна от обида:

— А какво можех да сторя? Нахълтаха у дома цяла сюрия — искали да покажат вълчетата. Кенджеш само това и чакаше — много се радва, беше му забавно… Е, почерпих ги с чай…

— Не ми е думата за това. Майната му, както дошъл, тъй си отишъл, но струва ми се, че тая работа не е на хубаво…

— Че какво лошо виждаш в това? — без да го разбере какво иска да каже, възкликна Гулюмкан. — И ти самият си стрелял по вълци. Ей я, виси кожата на миналогодишния вълк, обработиха я чудесно — кимна тя към кожата на стената.

— Че съм стрелял, стрелял съм — отговори Бостон и подаде празната чаша на жена си. — Права си, случвало се и аз да убия вълк, след като тъй е устроен светът, че да има вълци и хора. Но вълча бърлога нивга не съм опустошавал. А Базарбай, подлецът му неден, е откраднал вълчетата, като е оставил живи старите вълци, тия люти зверове. С това ни е докарал голяма беда на главите. Вълците живеят тук, няма къде да се дянат, и сега, разбираш ли, са побеснели от мъка…

Думите му силно разтревожиха Гулюмкан. Тя започна по женски да въздиша, да презаплита плитката си, паднала на рамото й.

— Гледай ти какво нещастие! И кой дявол го докара тоя хаймана по нашите краища? Защо му трябваше да закача вълчата бърлога? Пък и жал ми е за вълците — всяка твар си обича чедата, кой не знае това. Как не съобразих веднага.

— Аз и друго си мисля — загрижено продължи Бостон. — Дали бърлогата не е на ония вълци, пришълците? — Бостон помълча и добави: — Кудурмат каза, че Базарбай е идвал откъм Башатската теснина.

— Че какво от туй?

— Ами това, че може да излязат същите вълци — Ташчайнар и Акбара! Има такава двойка.

— Ох, и ти с твоите шеги! — прихна Гулюмкан. — И таз добра! Мигар вълците може да имат имена като хората?

— Хич не се шегувам. Сега не ми е до шеги. Тия вълци са известни. Не приличат на тукашните. Дори някои чобани са ги виждали. Свирепи, силни зверове, в капан не се хващат, не можеш да ги застреляш. И много ще загазим, ако Базарбай, тоя безделник и пияница, е попаднал на тяхната бърлога и е опустошил до корен цялото им потомство. А ти се чудиш, че имат имена! Мъжкарят — Ташчайнар, е толкова силен, че може кон да повали. А вълчицата Акбара — анабаша4, е умен звяр, ох, колко е умна тя! И затова е много опасна.

— Престани вече, не се шегувай! На подбив ли ме вземаш? — недоверчиво се усмихна Гулюмкан. — Така ми разказваше, сякаш от дете си расъл с тях… Мигар са възможни тия работи?

Бостон снизходително се усмихна, но като поразмисли, реши да успокои жена си.

— Е, добре — каза той след малка пауза, — забрави каквото ти казах. Просто исках да те поразвеселя. Хайде оправяй леглото да си лягаме. Стана доста късно. Утре ще трябва да се дигна в зори, нали знаеш, че след ден-два започва агненето. А някои овци може още нощеска или на заранта да почнат да раждат, особено ония, дето ще близнят по две, че и по три агнета!

И чак в леглото, когато вече, кажи-речи, се унасяше в сън, Бостон взе накратко да разказва за събранието в района, на което за пореден път са обсъждали въпроса защо съвременната младеж не иска да работи в овцевъдството и какви мерки би трябвало да се вземат, и в същия миг навън се чу тропот от конски копита. Гулюмкан скочи от леглото и като се наметна с един шал, притича до прозореца — пред голямата кошара слизаха от конете си двамата мъже с пушки.

— Ръскул и Марат си дойдоха — каза тя. — Ходиха да изпращат Базарбай.

— Глупаци! — промърмори Бостон, след което заспа.

Гулюмкан не можа веднага да заспи. Оправи завивките на малкия Кенджеш и ги подпъхна под дюшечето.

Това дете вечно се отвива, непрекъснато се върти насън. Живак, а не дете — вечно не те оставя на мира, особено когато най-много ти се спи. А сега сън не я хваща. Денят се случи доста тревожен, някак лош. И за всичко е причина Базарбай. Изтърси им се най-неочаквано. Бостон хич не го обича. Такъв човек си е той, не може да търпи приказките и хвалбите, не обича такива простаци като Базарбай, макар че нищо лошо не е видял от него. Но и Базарбай, разбира се, не му мисли доброто, завижда, че всичко му е наред. А не знае Базарбай колко труд хвърля Бостон за това. Ей го, утре, като се дигне от зори, та чак до късна нощ няма да подвие крак, всичко да мине през неговата ръка, навсякъде да надникне като добър стопанин…

Час по час Гулюмкан отиваше до прозореца и се взираше в алуминиевия мрак на нощта, луната светеше ярко над гърбатите планини и звездите — всички до една — искряха с пълна сила. Призори луната щеше да залезе, звездите да угаснат, но в този късен час нощта изглеждаше вечна и нескончаема. В дълбоката тишина наоколо се чуваше само равномерното тракане на агрегата, монтиран в края на зимовището.

Трудно е да се каже дълго ли беше спала Гулюмкан, или бе само позадрямала, когато долови в съня си някакъв продължителен вой, при който кучетата високо се разлаяха. Гулюмкан неволно се събуди и сега вече съвсем ясно чу тягостен и зловещ вълчи вой. Потръпнала от ужас, Гулюмкан се премести и се притисна до мъжа си. Но в този миг воят премина в горестен плач — в него звучаха нестихваща болка, стон и вопли на страдащ звяр.

— Тя е, Акбара! — с дрезгав от съня глас се обади Бостон и сепнато надигна глава от възглавницата.

— Коя Акбара? — Гулюмкан дори не разбра за какво става дума.

— Вълчицата! — каза Бостон, заслушан във вълчия вой, сетне добави: — И Ташчайнар й приглася. Чуваш ли го, реве като бик в кланица.

Двамата замряха с притаен дъх.

„Оу-у-у-у-уа-а-а-а!“ — и отново безумни, диви, преизпълнени с мъка ридания се понесоха в безкрайната нощ.

— Но защо вие? — уплашено прошепна Гулюмкан.

— Как защо? Тъгува животното, страда.

Те замълчаха.

— Тю, дявол да го вземе! — ядно изруга Бостон. — Ти леж тук и гледай да не се събуди детето. Не се бой, не си малка! Е, вие вълчицата нейде наблизо, плаче за рожбите си, ама какво да правим сега. Ще ида да проверя какво е положението в кошарите.

Той набързо се облече и без да гаси светлината, отиде да се обуе в антрето, после се върна в стаята, угаси лампата и захлопна външната врата след себе си. Гулюмкан го чу как мина под прозорците, като си мърмореше някакви ругатни, как повика кучето: „Жайсан, Жайсан! Ела тук!“ — след което стъпките му постепенно заглъхнаха. И тогава отново се разнесе продължителният вой на вълчицата, а вълкът гърлено и басово й пригласяше. В този вой клокочещата ярост и заплахата преминаваха в плач, при който безумното отчаяние стигаше до злоба и отново преминаваше в ридания…

Страхотен, непоносим беше този вой. Гулюмкан запуши уши, после отиде и сложи куката на вратата, сякаш вълците можеха да нахълтат, и като се увиваше зиморничаво с вълнения шал, се върна в леглото. Не знаеше какво да прави, опасяваше се, че вълците ще събудят малкия Кенджеш и той ужасно ще се уплаши.

А вълците все така продължаваха да вият и тя имаше чувството, че непрекъснато обикалят от място на място, бродят околовръст. В отговор на техния вой кучетата злобно и пискливо лаеха, но не се решаваха да излязат от двора. Внезапно изтрещя изстрел, след него втори. Гулюмкан разбра, че Бостон и Кудурмат стрелят по вълците, за да ги сплашат.

После всичко утихна. И вълците, и кучетата бяха млъкнали. „Ох, слава богу, просто щях да полудея!“ — помисли си с облекчение Гулюмкан. Но сърцето й все още бе свито от тревога. Тя взе малкия Кенджеш при себе си на леглото, като го сложи да спи по средата — нека бъде между майка си и баща си. През това време се върна и Бостон.

— Разбиха ни съня, дявол да ги вземе всички — сърдито мърмореше той, може би имайки предвид и вълците, и кучетата, и всичко, свързано с тях. — Ама че говедо е тоя Базарбай, голямо говедо! — възмущаваше се той, докато си лягаше отново.

Гулюмкан реши да не му досажда с въпроси, и бездруго вълците не го бяха оставили да се наспи. А утре от ранни зори трябваше да отиде в кошарите — той не беше от ония чобани, които си позволяват да се излежават до късно.

Сърцето й се поотпусна, когато видя, че мъжът й, вече успокоен, радостно притиска момченцето до себе си и му приказва гальовни думи. Бостон обичаше своя малък син, затова му беше дал такова име — Кенджебек, ще рече, най-малкият бек, най-малкият княз в рода. Във всички времена пастирите са мечтали да станат князе, но в това всъщност била иронията на съдбата, че във всички времена пастирите са си оставали пастири. И в това отношение Бостон не правеше изключение.

Те отново заспаха, сега вече с момченцето помежду им, но скоро пак се събудиха от горестния вълчи вой. И отново тревожно се разлаяха кучетата.

— На какво прилича това! Не можеш да мигнеш! — ядно възкликна Гулюмкан, но веднага съжали за думите си: Бостон мълчаливо стана и започна да се облича на тъмно. — Недей излиза — помоли тя. — Нека си вият. Страх ме е. Стой тука, не излизай!

Бостон реши да не й възразява. И тъй двамата останаха да лежат на тъмно, неволно заслушани във воя на вълците. Отдавна бе минало полунощ, наближаваше зората, а вълците продължаваха да ги измъчват с отчаяния си злобен вой.

— Изтормозиха ме, и защо толкова дълго вият? — не издържа Гулюмкан.

— Как защо? Искат си малките — отговори Бостон.

— Че тях ги няма тука. Базарбай отдавна ги отнесе.

— Ами животните отде да знаят? — каза Бостон. — Те знаят само едно: дотук ги е довела следата и край — тук свършва за тях светът. Иди им обясни. Жалко, че не си бях вкъщи. Щях да му извия врата на онова говедо Базарбай. Отмъкнал вълчетата, а всички неприятности струпа на нашите глави…

И в потвърждение на думите му над кошарите ехтеше вой, ту провлачен и тягостен, ту яростен и злобен — обезумелите от мъка вълци непрекъснато сновяха наоколо. С особена горест виеше Акбара. Оплакваше като жена на гробища, и Гулюмкан си спомни как Тя самата се беше тръшкала и плакала, когато Ерназар загина на превала — обзе я непоносима мъка, едва се сдържаше да не разкаже на Бостон какво мислеше и чувствуваше в тези мигове.

И тъй лежаха двамата, без да могат да мигнат, само малкият Кенджеш продължаваше невинния си детски сън. И заслушана в нестихващия вой на Акбара за откраднатите й вълчета, Гулюмкан тръпнеше от тревога за своето дете, макар с нищо да не беше застрашено.

Над планините започна да просветва зората. Отслужил нощната си служба, мракът си отиваше, разтапяйки се в небесата, звездите постепенно избледняваха, все по-ясно се очертаваха далечните и близки хълмове, наоколо се развиделяваше…

В този час Акбара и Ташчайнар се оттегляха нагоре в планините по посока на Башатската теснина. Силуетите им ту се мярваха по възвишенията, ту изчезваха в мъглата. Вълците унило ситнеха, смазани от загубата на вълчетата и от непрестанния си вой през нощта. Оттук можеха да свърнат към оная долина, където бе останала част от трупа на разкъсания як. При други обстоятелства нямаше да пропуснат отново да се наядат до пръсване, но сега Акбара не пожела да се върне при законната плячка, а Ташчайнар не посмя да го стори без нея, майката предводителка.

При изгрев-слънце, когато вече наближаваха бърлогата, Акбара изведнъж се затича, сякаш я чакала нейните сукалчета. Тази самоизмама се предаде и на Ташчайнар и двамата стремглаво препуснаха по теснината, обзети от надеждата, че скоро ще видят малките си.

И всичко се повтори — Акбара се шмугна през храстите и влезе в пукнатината под скалния навес, отново подуши всяко ъгълче в празната бърлога и в студената шума, натрупана за постеля на вълчетата, отново се увери, че рожбите й ги няма, и непримиримо хукна да ги търси навън, като в безумната си мъка отново ухапа Ташчайнар, несръчно изпречил се на входа, и отново заснова край ручея, душейки следите от престоя на Базарбай. Всичко тук беше враждебно и отвратително, най-вече наченатата бутилка водка, оставена до камъка. Острата лютива миризма наоколо подлуди вълчицата, тя ръмжеше, хапеше се, гризеше пръстта, а след малко, вдигнала муцуна, жално заскимтя, заплака на глас, сякаш жестоко я бяха ударили, и от необикновено сините й очи се зарониха едри горчиви сълзи.

И нямаше кой да я утеши в мъката й, нямаше кой да отговори на риданията й с ридания. Студени бяха високите планини наоколо…

III

На следващата заран към десет часа Базарбай Нойгутов тъкмо се готвеше да оседлае коня си, за да отиде до районния център, когато забеляза, че към кошарите се е запътил някакъв конник. Интересно, какво ли можеше да търси в Таманското зимовище? Конникът с разкопчан жълтеникав кожух от щавена кожа и лисичи калпак на главата се приближаваше в лек тръс по подножието на малкия склон откъм западната страна. Той яздеше великолепно и имаше красива стойка на седлото. Базарбай веднага се досети кой може да е и като се позагледа в златистия дончак, се увери, че не беше се излъгал — това бе наистина Бостон Уркунчиев със своя Донкулюк. Неочакваната му поява неприятно изненада Базарбай, толкова неприятно, че той остави настрана седлото и реши да изчака своя съсед и противник. А за да не си помисли Бостон, че е излязъл да го посрещне, започна старателно да разтрива коня си с шепа слама, като се преструваше, че е изцяло погълнат от тази работа. Изпитваше някакво странно притеснение, сякаш Бостон го заварваше по бели гащи. Обгърна с поглед двора, кошарите, пастирите, заети със сутрешната си работа — дали всичко е наред. Разбира се, в зимовището на Бостон има много по-голям ред, Бостон е звяр в работата, работи като луд, ама нали затова го направиха трудов първенец (злите езици разправят, че през миналите славни години можело да го пратят заедно с кулаците в Сибир), а Базарбай какво е — най-обикновен азиатски чобанин. Такива като него чет нямат по степите и планините, именно те пасат милионите стада, от копитата на които тревата не може да порасте, стъпкана до корен. Пък и изискванията са според човека. От Бостон се иска едно, от него — друго. Докато Бостон се приближаваше, през главата на Базарбай минаха най-различни мисли. Защо ли е решил нашият кулак да ни споходи на ранина? Нивга досега не се е случвало такова нещо! — недоумяваше Базарбай. — Защо ли идва? Какво иска? Реши да го покани вкъщи, все пак гост е, няма как, но като си представи как изглежда отвътре това занемарено бригадно жилище и най-вече жена му, нещастната, озлобена Кок Турсун (мигар можеш я сравни с Гулюмкан!), се отказа от тази си мисъл.

Преди да влезе в Таманското зимовище, Бостон поспря коня, огледа се наоколо и като съзря край плевнята самия стопанин, насочи се към него. Чобаните сдържано се поздравиха — Бостон, без дори да слезе от коня. А Базарбай продължи да се занимава със своята работа. Впрочем никой от двамата не се почувствува обиден на другия.

— Добре, че те сварих — каза Бостон и поглади с длан мустаците си.

— Както виждаш, тука съм. Какво те води насам, ако не е тайна?

— Каква ти тайна, по работа съм дошъл.

— Е, човек като тебе няма току-тъй да бие толкоз път — надменно пророни Базарбай. — Така ли е?

— Така е.

— Тогава слизай от коня, щом си дошъл по работа.

Бостон мълчаливо слезе и завърза Донкулюк за коневръза. Както винаги и този път не забрави да разхлаби коланите на седлото, за да диша животното по-свободно. След това се огледа наоколо, сякаш преценяваше как върви работата в зимовището.

— Защо стоиш? Какво гледаш? — със зле прикрито раздразнение подвикна Базарбай. — Сядай там на оня пън — предложи той, а сам приседна върху тракторната гума, която се търкаляше в краката му.

Двамата се изгледаха с глухо взаимно неодобрение. Всичко в Бостон дразнеше Базарбай — и това, че има красив кожух, гарниран по краищата с черен астраган, и е разкопчан на широката му гръд, и това, че Бостон е снажен мъжага с бистър поглед и мургаво лице с цвят на потъмняла мед, а всъщност е по-стар от Базарбай с пет години. Дразнеше се Базарбай и от това, че снощи Бостон сигурно е спал с жена си Гулюмкан, макар че него самия това не би трябвало да го засяга.

— Казвай сега какво има, слушам те — кимна с глава Базарбай.

— Знаеш ли защо съм дошъл — започна Бостон, — и дисаги съм взел, ей ги там на седлото. Дай ми ония вълчета, Базарбай. Трябва да ги върна на мястото им.

— Как на мястото им?

— Ами в бърлогата.

— Виж ти каква била работата — ехидно се усмихна Базарбай. — А пък аз се чудех защо рано-рано ме спохожда нашият трудов първенец. Зарязал овцете си и довтасал. Сигурно забравяш, Бостон, че не съм ти подчинен. И аз съм старши чобанин като тебе. И не си ти тоя, който ще ми нарежда какво да правя.

— Че кой ти нарежда, това не е нареждане! Не можеш ли по-спокойно да ме изслушаш? Много се лъжеш, Базарбай, ако мислиш, че вълците ще прежалят малките си.

— Е, та какво? И да не ги прежалят, мен какво ме засяга това, пък и тебе какво те засяга?

— Засяга ме, защото цяла нощ не мигнахме, вълците се съдраха да вият с цяло гърло. Тия зверове няма да мирясат, докато не им върнеш малките. Познавам вълчата натура.

Бостон бе дошъл да го моли за услуга. Това даваше кураж на Базарбай да си придава важност, да се подиграва. Лично Бостон да ти дойде на крака — за такова нещо можеш само да мечтаеш. И Базарбай реши, че щом като му се е паднал такъв удобен случай, трябва да го използува. Мярна му се и злорадата мисъл: добре, че снощи вълците са ги безпокоили и Бостон не е бил в настроение за нежности с Гулюмкан. Дано така да продължи! И като го погледна под око, каза:

— Не ми ги разправяй тия, Бостон! Нямаш глупак насреща си! Не съм вземал вълчетата, че да ги връщам едва ли не с метани. Много си въобразяваш! Пък и всеки гледа себе си. Все ми е тая спали ли сте тая нощ с жена ти, и за туй ли да се тревожа?

— Помисли, Базарбай, не бързай да отказваш.

— Че какво има толкоз да му мисля?

— Не бива тъй — каза Бостон, като едва се сдържаше да не избухне. Съзнаваше, че бе направил голяма грешка. Сега му оставаше да прибегне до последното средство. — В такъв случай — продължи той, като все още опитваше да запази самообладание — хайде да се спазарим: ти ги продаваш, аз ги купувам! На тебе ти е все едно на кого ще ги продадеш, така че продай ги на мене. Казвай цената и да сключваме сделката!

— И дума да не става! — Базарбай дори подскочи. — На тебе за нищо на света няма да ги продам! Виж ти какво измислил — да му ги продам! Сиреч той е богаташът, пък аз съм сиромахът! Плюя аз на парите. За водка ще разменя вълчетата, ама ти няма да ги видиш, чу ли? Хич не ме е еня кой си, що си! А сега се качвай по-скоро на коня и се омитай по живо, по здраво!

— Не говори глупости, Базарбай. Дай да се разберем като мъже. Не е ли все едно на кого ще продадеш вълчетата?

— Не е все едно! Не искам от тебе акъл. Имам си достатъчно. И ако много знаеш, тъй ще те накисна, че на твойто там партийно събрание, дето все на лично място сядаш — сиреч гледайте ме какъв съм първенец над първенците, всички на ум и разум уча, та тъй ще те накисна, че името си ще забравиш. А мене цял живот има да ме помниш!

— Брей, по-полека! — искрено се изненада Бостон и неволно вдигна ръка, сякаш да се предпази от него. — Не бързай да се заканваш, обясни ми първо защо така се инатиш?

— Защо ли? Ами, затуй, че вървиш против властта. Разбра ли! Ти се извъди най-големия умник! Началството, нека хищниците да се унищожават навсякъде, а ти реши да жалиш вълците, реши да ги размножаваш — така ли! Я помисли малко с твойта кулашка глава! Аз цяло котило вълчета отнесох, ще рече, за благото на държавата съм рискувал, а ти искаш да ги върнеш в бърлогата. Значи нека: си растат, да се плодят — така ли? А на всичкото отгоре искаш и да ме подкупиш!

— Да не мръдна от мястото си, ако съм искал да те подкупвам, исках да купя вълчетата. И напразно ме заплашваш едва ли не със съд. Ти първо помисли, размърдай си мозъка, да разбереш какво си направил. Като си толкоз ербап, вземи първо да очистиш възрастните вълци. И най-напред вълчицата, щом си намерил бърлогата. Ако видиш, че няма да се справиш, кажи на другите, и нека с тая работа да се заеме онзи, който ще има сили да я свърши.

— И кой ще е това — да не би ти?

— Защо не, може и аз да съм! А сега къде ще ги убиеш тия вълци — иди ги търси, ако си нямаш работа. След като си опустошил бърлогата им, нито можеш да ги проследиш, нито да ги убиеш. Те ще тръгнат да разкъсват всичко живо, опитай се да им излезеш насреща. Не помисли ли за това?

— Хайде, хайде, я какъв вълчи адвокат се извъди. Тия ги разказвай на старата ми шапка. Говориш за вълците като да са хора, свикнал си наляво и надясно да баламосваш. Ама аз ти знам и зъбите! И друго ще ти река. Щом като си се домъкнал тука да ме изнудваш… — без да се доизкаже, Базарбай свали калпака от плешивата си глава и като разярен бик подскочи към Бостон — двамата плътно се приближиха един до друг, като сумтяха и се задушаваха от омраза.

— Та какво искаше да ми кажеш? — с прегракнал от напрежение глас попита Бостон. — Защото нямам време да чакам!

— Че си скръндза и сметкаджия, че гледаш само как да се вредиш и затуй се влачиш по събранията, сакън да не минат без тебе, чобанина. Но никой не знае, че си като кучетата — ще се пукнеш от завист, ако друг докопа кокала. Не можа, видиш ли, ти да пипнеш плячката, не прибра вълчетата, и затуй място не можеш да си намериш, по цели нощи не спиш, когато някой случи в нещо!

— Тю брей! — не се стърпя Бостон. — И аз продължавам да говоря с такъв мерзавец! Ама аз съм глупакът! Ако знаех, нямаше да стъпя тука! Стига приказки! Край! Сега и да ми даваш вълчетата, няма да ги взема. Гледай си работата!

Ядосан не на шега, Бостон отиде при коневръза, рязко измъкна юлара, поривисто стегна коланите на седлото, при което конят се олюля, като престъпи от крак на крак, и с един скок се озова на седлото. Той беше толкова ядосан, че не чу, когато го извика жената на Базарбай. Горката жена за съвсем малко беше закъсняла. Излизайки от къщи, тя забеляза, че мъжът й разговаря с някого високо, размахва ръце. „С кого ли приказва? — помисли си тя. — Мигар самият Бостон е решил да ги посети? Ама какво ще търси тук?“ Но в същия миг разбра, че мъжете се карат за нещо и забърза към тях. Не успя обаче да стигне навреме — Бостон потегли със своя златист дончак, види се, много разгневен. Нахлупи лисичия калпак, шибна коня и се понесе в галоп. Пешовете на кожуха му се развяха като крила.

— Бостон! Бостон! Чакай! Чуй ме! — викна Кок Турсун, но той не се обърна — дали не чу, или не пожела да отговори, кой знае.

— Ти с какво обиди човека, бе? Защо се карахте? — пристъпи Кок Турсун към Базарбай.

— Не е твоя работа! И не го викай, какво си хукнала да го гониш? Какъв ти е той на тебе?

— Ами че човекът от толкоз време веднъж се е наканил да дойде, а ти! И отде се пръкна такъв? Изрод, а не човек!

Думите на жена му само още повече го разядосаха и Базарбай се стрелна към кютука, скочи върху него и закрещя след Бостон:

— Твойта мама недна. Яде-ец, на камък удари! Свикнал си всички метани да ти правят. Твойта мама…

— Стига бе! Престани! — Кок Турсун храбро се втурна към мъжа си и го задърпа да слезе от кютука. — По-добре на мен си изкарай яда, защо срамиш човека? Защо?

— Махай се, кучко! — блъсна я Базарбай. — Какво те засяга? Той, видиш ли, решил, че Базарбай шапка ще му сваля, ще му сервира вълчетата на тепсия, та пак неговото да бъде! Ядец!

— Ти заради вълчетата ли се скара с човека? — изненада се Турсун. — Намерил за какво! Чудо голямо! Свърши се светът! Срамота…

IV

Същия ден вълците напуснаха теснината. Не се прибраха да нощуват в бърлогата, завинаги я изоставиха и започнаха да бродят по други места — унило почиваха където им падне, след което пак тръгваха напосоки, без да се крият. Държаха се нагло, сякаш вече нямаха страх от хората. През тия дни мнозина от околните чобани ги виждаха по най-неочаквани места. И винаги вълчицата вървеше отпред с ниско сведена глава, като че обзета от безумие, а вълкът неизменно я следваше. Сякаш тези вълци насила търсеха гибелта си — така очевидно и дръзко пренебрегваха всякаква опасност. На няколко пъти минаха съвсем близо покрай жилищата и кошарите и предизвикваха страшна суматоха сред кучетата, които се заливаха от злобен лай, яростно скачаха, мятаха се към тях, уж че ще ги нападнат, но вълците упорито не им обръщаха внимание, а когато се стреляше подире им, не ускоряваха крачки, продължаваха пътя си, сякаш не са чули изстрелите. Странното безумие на тези два вълка стана прословуто. И още повече се заприказва за Акбара и Ташчайнар, когато те нарушиха вълчето табу и започнаха да нападат хора. Веднъж посред бял ден нападнаха един тракторист направо на пътя. Той прекарвал сено с прикаченото към трактора ремарке. Но по едно време кормилото на трактора блокирало и трактористът, млад момък, слязъл да види каква е повредата. Дълго я оправял с разни ключове, когато изведнъж съзрял, че към него се приближават два вълка. Те бавно пристъпвали по разтапящия се сняг. И както по-късно разказваше момъкът, най-ужасно впечатление му направили очите им — със свиреп и втренчен поглед. Вълчицата била малко по-дребна и синеока. Очите й били влажни и безжизнени. Добре, че момъкът не загубил самообладание, бързо се качил в кабината на трактора и хлопнал вратата. И добре, че успял да запали мотора от стартера, защото обикновено се налагало да го задвижва с манивелата. Този път направо имал късмет. Тракторът със силен пукот потеглил и вълците отскочили, но не си отишли, а все гледали как да се приближат ту от едната, ту от другата страна.

Друг път по някакво чудо успя да се спаси едно пастирче. И пак се случи през деня. Пастирчето отишло с магарето за дърва, недалече от кошарите. Докато кършело и рязало със сърпа вършинак в храсталака, отнякъде изскочили двата вълка. Магарето дори не успяло да гъкне. Нападението се извършило мълком, светкавично и кръвожадно. Момчето побягнало както било със сърпа в ръка и чак когато стигнало кошарите, се строполило на земята от умора и взело да крещи. Мъжете наизскачали с пушки и се втурнали към храсталаците, но там видели само как вълците с бавен тръс изчезват зад хълма. Дори изстрелите не ги накарали да ускорят ход…

А по-късно вълците превърнали в истинска кланица близкото пасище, където били изкарани на паша бременните овци. Никой не видял какво и как станало. Усетили се едва когато оцелелите и подлудели от страх животни дотичали в двора. Петнайсетина бременни овци останали да лежат с прегризани гърла на пасището. Всички били зверски убити, с безсмислена жестокост — не за утоляване на глада, а заради самото умъртвяване.

И се заредиха злодеянията на Акбара и Ташчайнар. Понесе им се страшната слава. Но хората виждаха само външната страна на нещата, не знаеха истинската причина за това отмъщение — не подозираха за безумното отчаяние и мъката на майката вълчица по отвлечените й от бърлогата вълчета…

А Базарбай гуляеше на поразия, с широка ръка пилееше спечелените пари, обикаляше по ресторантите на крайбрежните курорти, пусти и неприветливи през мъртвия сезон, затова пък предоставящи колкото щеш водка. И навсякъде, след като се напиеше така, че дори голото му теме ставаше тъмночервено, Базарбай приказваше за едно и също — как здравата е натрил носа на оня надут пуяк Бостон, скръндза и алчна ламя, неразобличен, скрит кулак, когото едно време биха пратили на разстрел като класов враг без много приказки. Жалко, че това време е минало. Да му теглиш куршума на такъв тип, е свята работа! И защо не! През двайсетте и трийсетте години всеки милиционер, било на село, било в града, е могъл да пречука богаташа направо в къщата му. И книги са били писани, и по радиото е било съобщено как един кулак, който използвал и грабел бедняка, бил ликвидиран посред бял ден пред очите на всички, та да се знае, че никой няма право да тъпче бедняците. Но най-много обичаше да разказва Базарбай, въодушевявайки се от собствените си думи, как отрязал квитанцията на Бостон, как го псувал и ругал, когато дошъл при него в Таман. Базарбайевите приятели по чашка, хайлазуващите през зимата работници от почивните домове, така гръмогласно се смееха, че стъклата на прозорците в задушните и вмирисани на тютюнев дим гостилници звънтяха и току подпитваха и насърчаваха пияния Базарбай, с което още повече разпалваха неговото самохвалство. Тези разговори стигнаха и до ушите на Бостон. Ето защо по този повод стана голям скандал на едно съвещание при директора на совхоза.

Предишната нощ Бостон се въртя в леглото, без да мигне, измъчван от тягостни мисли. А причината за това беше, че вълците отново дойдоха да обикалят край зимовището и непоносимо да вият, и отново разтрепераната от страх Гулюмкан се притискаше до мъжа си, като по едно време не издържа и пак донесе спящия Кенджеш в леглото и надвесена над детето, взе да го милва, сякаш го заплашваше някаква опасност. От всичко това Бостон много се разстрои, макар да разбираше, че е нещо съвсем естествено жената да се страхува от мрака и от необичайните звуци.

На няколко пъти понечи да излезе и да стреля с пушката, но жена му не го пусна, не искаше дори за миг да остане сама. По-късно тя все пак позадряма, унесена в тревожен сън, но Бостон така и не можа да мигне. Най-различни мисли му минаваха през главата. И стигаше до заключение, че колкото повече живее на този свят, толкова по-трудно и по-сложно му става да живее, и не толкова да живее, колкото да разбере смисъла на живота. Онова, за което по-рано не се беше замислял, или по-скоро бе усещал някак несъзнателно, дълбоко в душата си, сега се появи в мислите му с настоятелната необходимост да намери обяснение.

Бостон още от дете бе принуден да живее от собствения си труд. Тежка се случи съдбата му: баща му загина през войната, когато той беше ученик във втори клас, по-късно умря и майка му, по-големите му братя и сестри живееха поотделно — някои дори вече не бяха между живите, и той за всичко разчиташе само на себе си, на своя труд и вървеше, както сега го разбираше — към някаква цел, упорито и неотклонно, ден след ден, работеше, без да подвива крак, и смяташе, че само в това е смисълът на живота. Същото изискваше и от подчинените си. Мнозина от миналите през неговата школа станаха истински хора, научиха се да работят, а по този начин да ценят живота в труд. А онези, които не се стремяха към тази цел, Бостон най-откровено не обичаше и не можеше да разбере. Смяташе ги за безполезни хора. Беше сух и неприветлив с тях. Знаеше, че мнозина го одумват и ругаят за това, наричат го скъперник и кулак, съжаляват, че се е родил късно, иначе кокалите му щели да гният нейде из снеговете на Сибир. Обикновено Бостон не обръщаше внимание на тези хули, защото никога не се съмняваше, че истината е на негова страна, другояче не можеше и да бъде, тъй като светът би се обърнал наопаки. Той беше сигурен в това така, както бе сигурен, че слънцето изгрява от изток. И само веднъж съдбата го прекърши и го накара горчиво да съжалява и от този миг нататък той узна тежестта и горчивината на съмненията…

V

С Ерназар, покойния мъж на Гулюмкан, работиха заедно три години до онзи трагичен случай. Добър работник беше, не ще и дума, сигурен човек — именно от такъв помощник имаше нужда Бостон в своята бригада. Ерназар сам дойде при него и тъй започна тяхната съвместна работа. Пристигна през един есенен ден в Бешкунгей, където по това време Бостон бе закарал стадото преди зимуване. „Дошъл съм, рече, да си поприказваме. — Седнаха да пият чай и завързаха приказка. Омръзна ми — оплака се Ерназар — да работя със случайни хора; колкото и да се трепеш, ако старшият чобан не е добър стопанин, никаква полза няма от старанието. Годините си летят, двете ми дъщери растат, току-виж, дошло време да ги задомявам, а ей го на, колкото и да работя, до гуша съм затънал в дългове, строих къща, всеки знае какви разходи са това, а честно казано, при тебе, Боске — тъй го наричаше от уважение, — може и много да се работи, но и много да се припечели. При тебе винаги има премиални, и то доста големи. За вълната, за приплода, за прираста в теглото. Та намислих да те моля, ако нямаш нищо против, да поговориш с директора да ме назначи при тебе за първи чобанин, дясна ръка да ти стана. Няма да те подведа, сам разбираш, инак нямаше да бия толкоз път, за да приказвам с тебе…“

Бостон познаваше Ерназар и от по-рано, все пак работеха в един совхоз, при това Гулюмкан се падаше далечна роднина на жена му Арзъгул. Ще рече, свои хора бяха. Но най-важното — Бостон веднага повярва на Ерназар и по-късно никога не съжали за това.

Именно така започна всичко, от този най-обикновен житейски случай. Лесно се сработиха, защото и Ерназар като Бостон беше истински стопанин, а от гледна точка на другите — глупак, какъвто рядко се среща: за совхозния добитък милееше като за свой собствен. Оттук произтичаше и всичко останало — работеше в стопанството и се грижеше за него като да му бе собственост. Ерназар бе трудолюбив по природа. Той не само бе запазил тази дарба от природата, но и беше я развил през живота си. Трудолюбието е качество от вселенски характер, с което са надарени всички хора, само че едни го развиват в себе си, а други го занемаряват, защото като си помисли човек, толкова много мързеливци има по света и възрастни, и млади, и мъже, и жени. Сякаш хората не разбират колко нещастия и неприятности в живота им идват и са идвали във всички времена само от мързела. Но Бостон и Ерназар бяха истински работяги и родствени души. Ето защо работеха задружно и в съгласие, разбираха се от половин дума. Случи се обаче така, че може би именно това качество изигра фатална роля в живота им…

Впрочем може би причината беше друга, кой знае… Още преди появата на бригадните и семейните производствени договори Бостон Уркунчиев, стигнал вероятно по интуиция до тази идея, настояваше при всеки удобен случай да бъде зачислена на него, или по-точно на бригадата му, земя за постоянно ползуване. Всъщност простичката цел на това откровено изказано предложение, което от гледна точка на някои правоверни бе твърде предизвикателно, се свеждаше до това — той да разполага с определена пасбищна територия и определени кошари, да носи за тях лична отговорност, а не завеждащият стопанството — комендантът, който не си блъска главата какво да прави, когато някой покрив протече, да има на разположение определени летни пасища в планините, а не да обикаля със стадата тук и там, и всички да знаят, че тези пасища са зачислени именно на него, а не на друг, и след като започне да стопанисва всичко това, сам ще има сто пъти по-големи добиви и ще даде много по-голяма надпланова продукция, отколкото при обезличената земя, където работи като наемен арендатор, когото на следващата есен ще лашнат дявол знае къде.

Не, не можеше да си пробие път тази Бостонова идея. Отначало всеки се съгласяваше, да, разбира се, това е правилно, разумно, не е зле на хората да се зачислят участъци, та да се почувствуват като стопани, да го знаят децата и семействата им, и всички заедно да се трудят на тази своя земя, но достатъчно бе някой от местните бдителни икономисти да изкаже съмнението: а не накърнява ли това свещените принципи на социализма? — и всеки тутакси се отмяташе и започваше да говори обратното, да доказва онова, което нямаше нужда от доказателства. Никой не искаше да бъде заподозрян в ерес. И само Бостон Уркунчиев — необразованият овчар — упорито продължаваше да настоява на своето почти на всяко совхозно или районно събрание. Слушаха го, възхищаваха се и снизходително се усмихваха: „А бе широко му е около врата на тоя Бостон, каквото му е на ума, това му е и на устата, няма какво да губи, зер няма да го свалят от длъжност, няма да му провалят кариерата. Щастливец!“ И всеки път му даваха страшен отпор от теоретични позиции — най-усърден в това отношение беше Кочкорбаев, парторгът на совхоза, типичен граматикар с диплома от Областната партийна школа. Отношенията на Бостон с този Кочкорбаев бяха почти анекдотични. Толкова години Кочкорбаев беше парторг на совхоза, а Бостон все не можеше да разбере — прави ли се тоя Кочкорбаев на наивен буквоядец (сигурно тъй му изнася), или наистина си е такъв. На външност чистичък, зализан, червенобузесто кьосе, гладък като яйце, вечно ходи с вратовръзка и папка под мишницата, вечно зает — работа до гуша, — бързо ходи и бързо приказва, сякаш чете вестник. Понякога Бостон се питаше дали Кочкорбаев и насън не говори като по книга.

— Отдавна трябваше да разберете, другарю Уркунчиев — порицаваше го от трибуната парторгът Кочкорбаев, — че у нас земята е общонародно достояние. Така пише в конституцията. В нашата страна земята принадлежи на народа, само на народа и на никой друг. А вие, може да се каже, искате едва ли не като частна собственост зимните и летните пасища, кошарите, фуража и инвентара. Това не можем да го допуснем — нямаме право да изопачаваме принципите на социализма. Не разбирате ли накъде клоните, в какво искате да ни въвлечете?

— Никого в нищо не искам да въвличам — не се предаваше Бостон, — щом като стопанинът не съм аз, а народът, тогаз нека народът върви да работи в моята кошара, пък аз ще гледам каква ще се получи. Щом като не съм стопанин на собствената си работа, в края на краищата все някой трябва да бъде стопанин?

— Народът, другарю Уркунчиев, казах ви и повтарям — съветският народ, съветската държава.

— Народът ли? Че аз кой съм според вас? Нещо не мога да разбера. Мигар аз не влизам в държавата? Уж си парторг, млад и образован си, ама на какво са ви учили там, щом като нищо не разбирам от твоите думи?

— Няма да се водя по вашия акъл, другарю Уркунчиев, защото се занимавате с кулашка демагогия, но запомнете едно — времето ви мина и ние на никого няма да позволим да нарушава принципите на социализма.

— Както решите, вие, началството, все по-добре знаете — зъбеше се Бостон, — ама пак ще кажа, работата ще я върша аз, а не някой друг. И щом се обадя, все ми запушвате устата — народът, та народът! Народът бил стопанин! Добре де. Тогаз нека народът отсъди: от година на година добитъкът се увеличава, само дребният рогат добитък в совхоза е към четирийсет хиляди глави — едно време не можехме да мечтаем за тава, а свободната земя намалява, плановете растат. Помислете сами: досега от една овца стрижех по три килограма и седемстотин грама вълна, а преди двайсет години започнах, всички знаят, от два килограма, ще рече, че за двайсет години с голям труд съм добавил кило и седемстотин. А ето че за една година планът се повиши с половин килограм. Отгде да го взема тоя половин килограм? Магии ли да правя? Ако пък не изпълня плана, бригадата ми нищо няма да получи. А всеки храни семейство. За какво работят хората, цяла година се трепят с овцете? И как ще изпълниш такъв план, когато чобаните само се дебнат, всеки кръжи като ястреб да докопа някое по-тлъсто пасище, защото земята е обща, никой не й е стопанин. И що пъти се е стигало до бой заради тия пасища, а ти, другарю парторг, пръста си не мръдваш, че и на директора ръцете връзваш! Мислиш, че не виждам ли?

— Какво правя аз, или не правя, ще прецени райкомът. Но и райкомът, другарю Уркунчиев, няма да се съгласи с вашата опасна авантюра.

И така, всеки път разговорът стигаше до задънена улица…

Но ето че съдбата доведе Ерназар в чобанската бригада на Бостон и той вече имаше другар и съюзник. Арзъгул и Гулюмкан често се шегуваха с мъжете си: търкулнало се гърнето и си намерило похлупака — няма сън за тях, няма почивка, дай им само да работят. По това време двамата намислиха да откарат добитъка за през лятото отвъд превала Ала-Монгю. Идеята беше на Ерназар. Защо, вика, цяло лято да обикаляме тук и за всяка тревичка да се караме със съседите, не е ли по-добре да идем на Кичибелското пасище отвъд превала? Старците разправят, че едно време бейовете пращали там табуните и стадата си. Оттогава е и песента „Кичибел“. И макар че Кичибелското пасище не е голямо, там има приказна трева. За пет дни добитъкът наддавал толкова, колкото тук за цял месец.

И на Бостон му беше хрумвала тая идея, но по отношение на Кичибел имаше много неясни неща. Още преди войната колхозните животновъди ходеха лете на Кичибелското пасище през единствено възможния път на превала — заледения Ала-Монгю. През войната, когато в аулите останаха само старци и деца, вече никой не се решаваше на такъв поход. По-късно бедствуващите колхози се обединиха в голям совхоз с нелепо название, съставено от шестте думи на някакво поредно… летие, което пък местните хора промениха на „Берик“ по името на река Берик-суу, и в онази суетня от обединения и преиначавания постепенно се забрави, че лете цели два месеца, а понякога и повече, добитъкът може да пасе отвъд заснежения превал на високия Ала-Монгю. Всъщност може би никой вече нямаше желание да преодолява такава височина: за този толкова труден планински преход се изисква от чобанина ентусиазъм, стремеж да гледа колкото се може по-добре своя добитък. Навярно затова едно време при среща киргизите са се питали: „Мал жан аманбъ?“ — ще рече, как са със здравето добитъкът и хората. На първо място добитъкът. Това е то, такъв е бил животът…

Въодушевени от тази отколешна идея, Бостон и Ерназар пресметнаха с молив в ръка всички кичибелски варианти: дори по най-груба сметка, като се вземе под внимание, че при преодоляване на превала в едната и в другата посока животните ще свалят от теглото си, това начинание си заслужаваше усилията. И беше твърде изгодно — на практика нямаше да има никакви конкретни разходи, освен за прекарването на каменната сол и заплащането на труда. Наистина това бяха все още примамливи сметки на хартия.

Бостон реши най-напред да поговори със завеждащия сектора, после с директора на совхоза, а с парторга изобщо не пожела да разговаря. Не го обичаше, много пъти се беше уверявал, че е празен дърдорко, който може само да попречи: това не бивало, онова не бивало, дай му само да държи речи по събранията, да преразказва писаното във вестниците и да се перчи с вратовръзката си. А с директора на совхоза Бостон сподели своя замисъл: сиреч тъй и тъй, Ибраим Чотбаевич, решили сме с Ерназар да подновим в полза на общото дело старите пасища отвъд превала Ала-Монгю. Първо, каза му, ще идем двамата да разузнаем пътя, да огледаме какви са местата и тревата на Кичибел, а сетне ще откараме стадата за цяло лято. И ако всичко излезе добре, той, Бостон, би искал пасищата на Кичибел да се зачислят на неговата бригада, но ако някой от другите чобани изяви желание да тръгне с тях отвъд превала, винаги ще е добре дошъл, ще се намери и за него място, най-важното е той, Бостон, да знае какви пасища ще му се определят и на какво може да разчита през сезона. И тъй, след ден-два те с Ерназар тръгват към превала Ала-Монгю, като временно ще предоставят работата на жените и помощниците си.

— Впрочем кажи ми, Боске, на какво мнение са жените ви? — заинтересува се директорът. — Все пак това е много сериозна и опасна работа.

— Мисля, че ни съчувствуват и са съгласни. Моята Арзъгул е умна жена, какво да си кривя душата, а и Гулюмкан, жената на Ерназар, макар да е по-млада, хич не изглежда глупава. И както гледам, двете добре се разбират. Това още повече ме радва. Защото е жива мъка, когато жените почнат да се карат. Бял ден не виждаш… Имаше по-рано такива случаи…

За това и за какво ли не още си поговориха тогава с директора. Той му каза, че имало решение наесен да се изпратят в Москва на селскостопанската изложба с труднопроизносимото име — ВДНХ-а ли, ВДНХ-и ли, трудовите първенци от района и Бостон бил уж от първите, набелязани в списъка.

— А може ли, Ибраим Чотбаевич, да взема и жена си? Моята Арзъгул отдавна мечтае да види Москва — попита Бостон.

— Разбирам те, Боске — усмихна се директорът, — дето се вика, да е живот и здраве. Аз нямам нищо против. Трябва само да искаме съгласието на парторга. Ще поговоря с него.

— С парторга ли? — позамисли се Бостон.

— Няма защо да се съмняваш, Боске. Да не мислиш, че заради тебе ще вземе да си го изкарва на жена ти?

— Е, не е там работата. Ще заминем или не — не е чак болка за умиралка. Ами друго да те попитам, другарю директор. Много ли ти е притрябвал тоя парторг в стопанството? Не можеш ли да минеш без него?

— Защо?

— Тъй, интересувам се. Ей го например каруцата има четири колела и всяко едно си стои на мястото. Сложиш ли пето, хем то самото не се търкаля, хем и другите запира. Та има ли нужда от такова колело?

— Виждаш ли… — Директорът, снажен мъж с тесни очи и широко грубовато лице, остана сериозен, започна да размества книжата по писалището, притвори зачервените си от умора клепачи. „Не си доспива, затрупан е с работа“ — помисли си Бостон. — Честно казано, имаме нужда от свестен парторг — каза след известна пауза.

— Ами тоя?

Директорът бегло го погледна в очите.

— Какъв смисъл да обсъждаме това с теб? Щом като райкомът го е изпратил, няма какво да се прави.

— Райкомът. Ето на, така си и мислех — изтърва се Бостон. — По някой път ми се струва, че той все се преструва, че има причина да се държи така. Иначе защо постоянно ще плаши хората, че съм искал уж да провалям социализма? А това не е вярно. Защото каквото съм искал, го искам само заради работата. Нито ще продам, нито ще подаря на някого тая земя, била си е совхозна, совхозна и ще си остане. И въпреки всичко, докато съм жив и мога да работя, ще се водя по своя си ум.

— Но защо ми повтаряш едно и също, Боске? Не може да стане това, което предлагаш.

— А защо да не може?

— Защото не може.

— Мигар това е отговор?

— Какво друго мога да ти отговоря?

— Разбирам те, Ибраим Чотбаевич. Ти веднъж вече пострада, уж за по-хубаво си го искал, а те взеха, че те наказаха и от райкома те преместиха в совхоза.

— Точно така, и не искам вече да ме наказват, парен каша духа.

— Ето на, виждаш ли, всеки мисли първо за себе си. То аз нямам нищо против, нали хората мислят за себе си, ама да мислят умно. Трябва да се наказва не оня, дето е направил нещо ново, а оня, дето е могъл да го направи, а не го е направил. А при нас всичко излиза обратно.

— Лесно ти е да разсъждаваш така — усмихна се директорът.

— Всички разсъждават така. А на мен ми омръзна да живея като на гости. От госта каква работа ще видиш? Сам знаеш. Е, ще поработи в началото ден-два, па сетне ще му омръзне… И при нас какво излиза: блъскаш, блъскаш, а Кочкорбаев гледа само как да ти убие ищаха — гост си ти, не си стопанин.

— Виж какво, Боске, дай да се уговорим така: прави каквото намериш за добре, но не чакай подкрепа от мен…

С това и се разделиха.



След три дни на разсъмване двамата с Ерназар възседнаха конете и потеглиха за Кичибел. Всички още спяха. Бостон яздеше светлокафяв скопец, по онова време неговият Донкулюк беше още млад и буен двугодишен жребец, а в планините е най-добре да се иде с по-кротък кон, на превала няма къде да се галопира. Ерназар също яздеше добър кон. По това време на годината конете им бяха вече добре загладени и се движеха бързо. Бостон и Ерназар бяха взели дисаги с овес, в случай че се наложи да нощуват сред ледовете. Носеха и овчи кожуси, пак така за всеки случай.

Понякога дори самото пътуване ти доставя удоволствие. Най-вече когато спътникът ти е приятен и разговорът тече спокойно и непринудено. А този ден, за разлика от обикновено, времето се случи съвсем ясно — отпред се извисяваха планините, хребет зад хребет, един от друг все по-чукарести и заснежени, а отзад в низината, додето погледът стига, се простираше голямото езеро. И все ти се иска да се обърнеш и да зарееш поглед в застиналата като засенчено огледало синева на Исък-Кул.

— Ех, да можехме да вземем в дисагите и по мъничко от синевата на Исък-Кул — пошегува се Ерназар.

— А коня със синева ли ще го храниш? — основателно запита Бостон.

И двамата се разсмяха. Рядко им се случваше да се освободят от всекидневните си тежки чобански грижи и макар че бяха тръгнали да разузнаят по какъв начин ще прекарат стадата през превала и тепърва предстоеше още по-трудна уморителна работа, в този час и двамата се чувствуваха добре и пътеводната звезда на предците засега бе снизходителна към тях. Ерназар беше в чудесно настроение — все пак идеята му започваше да се осъществява. Още отпреди войната, цели четирийсет години никой не бе минавал отвъд превала, а двамата с Бостон дръзнаха да го сторят.

Впрочем Ерназар беше умен и сериозен мъж с доста представителна външност. Военната си служба бе отслужил в следвоенните кавалерийски части, преди да ги закрият. Яздеше великолепно, макар че бяха минали толкова години оттогава. Гулюмкан със смях разказваше, че веднъж едва не го склонили да стане артист. Дошъл някакъв кинорежисьор и взел да го придумва да се снима в неговия филм. „Ако твоят Ерназар, казал, живееше в Америка, щеше да играе само в каубойски филми.“ А Гулюмкан му отвърнала: „Знам ги аз ваште филми, един пастир го взели тъй да се снима и човекът направо се затрил — отвлякла го някаква артистка. А аз не си пускам моя Ерназар.“ Голям смях паднал тогава!

Бостон си беше наумил, когато се върнат наесен от Кичибел, да помогне на Ерназар да получи самостоятелна бригада. Нека работи човекът, отдавна е време да му доверят чобанство, не е хубаво да го държат толкоз дълго като обикновен овчар, ако той, Бостон, беше директор на совхоза или парторг, щеше да знае какви хора, кога и на каква работа да праща, ама, както казва народът, „бири кем дуние“ — в света все има нещо да не е наред.

В планините вече не срещаха трактори и ездачи, все по-рядко минаваха покрай зимовища и кошари, променяше се и околната природа: тук тя беше някак по-сурова, чужда и студена. Надвечер, още преди залез-слънце, стигнаха по камениста теснина до подножието на превала Ала-Монгю. Можеше, преди да се стъмни, да минат още път, но прецениха, че когато карат добитъка, дори да тръгнат в ранни зори, преди да са угаснали звездите, за цял ден няма да успеят да изминат по-голямо разстояние в планините, така че сигурно ще се наложи да пренощуват именно тук, в подножието на превала. А нощта преди щурмуването на превала се нарича при скотовъдците шъкама. Тук мястото за шъкама се оказа много удобно — от ледниците се стичаше рекичка, недалече беше изворът й, можеше да се намери и завет при склона, където да не ги брули вятърът откъм ледниците. Чобаните добре знаеха, че опасният пронизващ вятър откъм ледниците винаги започва в полунощ и се задържа до изгрев-слънце. А всъщност целта на шъкамата е да се опази добитъкът от ледения вятър през нощта и на заранта с пресни сили да щурмуват превала.

Слязоха и разседлаха уморените коне, след което започнаха да се готвят за нощуване. Харесаха си място под неголяма скала, набраха малко дърва за огрев — Ерназар си направи труда да слезе доста надолу по теснината, където растяха дребни високопланински дръвчета. После вечеряха край огъня с провизиите, които бяха взели от къщи, дори си направиха чай в едно чугунено чайниче и доволни, легнаха да почиват след дългия път.

Бързо се стъмни и стана доста студено, сякаш изведнъж бе настъпило зима. От лятото до зимата бяха прескочили само за един-единствен ден. Задуха смразяващ леден вятър — всъщност ледниците бяха съвсем наблизо, дето се вика, на един хвърлей място. Бостон беше чел в някакъв вестник, че тези ледове са от милиони години и че благодарение на тях в долините има живот — ледовете постепенно се топят и дават начало на реки, които носят водите си в горещите низини и поля, ето колко мъдро е устроено всичко в природата.

— Ерназар — обади се Бостон, унасящ се в дрямка, — какъв студ удари, а? Усещаш ли как пронизва? Добре, че взехме кожусите.

— Кожусите са си кожуси, ама едно време хората са се спасявали и с молитва — отговори Ерназар, — и точно така са я наричали — превална молитва. Помниш ли я?

— Не, не я помня.

— А аз си я спомням от дядо ми.

— Хайде кажи я.

— Запомнил съм я обаче оттук-оттам.

— Все пак по-добре, отколкото нищо — хайде, кажи я.

— Добре, но ти повтаряй след мене. Чу ли, Бостон, повтаряй: „О, Владико на студеното небе, синеоки Тенгри, не прави ужасен пътя ни през ледения превал. Поискаш ли нашият добитък да загине във виелица, вземи в замяна врана от небето. Поискаш ли децата ни да се вкочанят от студ, вземи в замяна кукувица. А ние ще затегнем подпръгата на конете, ще вържем по-здраво товара върху воловете и ще обърнем към тебе очи, но ти не заставай, Тенгри, на нашия път, пусни ни да минем превала и да отидем на зелените морави и бистрите студени ручеи, а в замяна вземи тези наши думил…“ Струва ми се, че дотук беше така, по-нататък не я помня…

— Жалко…

— За какво съжаляваш? Сега тия молитви на никого не трябват, сега учат децата в училище, че всичко това е изостаналост и невежество. Ние, хората, вече летим в космоса.

— Но какво общо има с това космосът? Мигар като летим в космоса, трябва да си забравим прежни те заклинания? Пък и тия, дето летят, се броят на пръсти, а колцина от нас остават на земята и живеят от земята? Нашите бащи и деди са живели от земята, какво ще търсим ние в космоса? Нека си летят — тяхната работа си е една, нашата — друга.

— Лесно е да се каже, Боске, ама такива като нашия парторг Кочкорбаев ругаят на всяко събрание всичко старо — не си правите сватбите както се полага, защо, вика, не се целувате на сватбата, защо булката и свекърът не танцуват прегърнати? Пък и децата си не кръщавате с каквито трябва имена — има, вика, списък на новите имена, утвърден отгоре, всички едновремешни трябва да се променят. Или вземе, че се заяде — не погребвате както е редно и покойника не оплаквате както трябва. Как да плачат хората и това им нарежда: няма, вика, постарому да плачете, плачете поновому.

— Да, Ерназар, знам. Виж, като ида в Москва, а май че наесен ще ме пращат на изложбата, тогаз, виж, честна дума, бих отишъл в ЦК да попитам: имаме ли нужда от такива като Кочкорбаев, или това си е само наша грижа? Дори нищо да не му кажеш, при най-малкото те лови за гушата, ти, вика, си против партията. Само той единствен, виждаш ли, е цялата партия. И никой не смее да му възрази. Дотам сме я докарали. Дори директорът гледа да не влиза в препирни с него. А бе зарежи, не ти е работа! Лошото е там, че такива като Кочкорбаев ги има навсякъде. Е, хайде да спим, Ерназар. Утре ни чака най-тежкият ден…

И така, онази нощ, след като си поприказваха за най-различни неща, двамата чобани заспаха в теснината под големия леден превал Ала-Монгю. В призрачните тъмни висини над планините вече сияеха звездите, всички до една се бяха изсипали на небосвода и Бостон се чудеше, че са толкова едри и тежки, всяка колкото юмрука му, и блестят ли, блестят, а студеният вятър свирепо свиреше между скалите… Вечно не може да си намери място богът на ветровете Шамала… Вечно е недоволен и вечно таи нещо в себе си…



Също такъв поривист вятър свиреше през пролуките на прозореца и в глухата нощ, когато при тягостния вой на вълците Бостон отново си спомни всичко преживяно. И отново изплуваше миналото в паметта му, и душата му се стегна от болката, причинена от жалки, нищожни хора, за които дори нещастието на другите е повод за подигравка и клевети. О, колко силни са те в това свое гнусно, древно дело! Когото си искат, ще накарат да страда, когото си искат, ще накарат да се върти и мята в леглото от безсъние — от царя до овчаря. И така се измъчваше Бостон от тези отчаяни мисли, че понякога воят на вълците, които дойдоха и тази нощ, му се струваше като вопъл на изтерзаната му душа. Сякаш тя бродеше в мрака отвъд кошарите, и обезумяла от мъка, плачеше и виеше заедно с вълчицата Акбара. И той вече нямаше сили да понася воя на вълчицата, искаше му се по някакъв начин да я накара да спре. „Виж ти колко е упорита! Какво да я правя? Какво иска от мене? — дразнеше се Бостон. — С нищо не мога да ти помогна, Акбара. Опитах, но всичките ми усилия бяха напразни, повярвай ми. И престани да виеш! Не са тук твоите вълчета, няма ги, колкото и да обикаляш, не ще ги намериш, те са вече продадени и пропити. И никога няма да ги видиш! Млъкни най-сетне! Докога ще ни тормозиш? Иди си, Акбара, иди си! Забрави ги. Разбирам, тежко ти е, но върви си, махни се и да не дава господ да те срещна, защото ще ти тегля куршума, нещастнице, нищо няма да ме спре, ще те застрелям, защото от тебе живот няма, не ме принуждавай да го сторя, и бездруго страдам, тебе мога да убия, но какво да правя с онези, които се гаврят с моето нещастие, хайде, поне ти си иди, махни се и никога вече да не чувам твоя вой! И още едного бих убил, кълна се в майка си, не би ми трепнала ръката. Имаме с тебе, Акбара, един общ враг — на тебе ти открадна рожбите, а мене тази пияна твар ме хули с мръсния си език. И когато си мисля за него или си спомня как тогава, чупейки нокти, пълзях в оная ледена пропаст, как виках Ерназар и плачех сам-самичък в жестоките планини, не ми се иска да живея. И не бих живял нито ден повече, бих зарязал всичко, ако не беше този малчуган. Ей го тука, сгушен до мене, спи, свит на кравайче, майка му го донесе да е по-близо до нас. Е, и тя като всяка жена се страхува от вълчия вой, а той спи дълбоко, защото е чисто и невинно дете, защото ми е даден заради моите мъки, заради онова, което трябваше да изстрадам, в него е моята кръв и плът, той е последната ми издънка. Но нали аз не съм искал такава съдба, тя дойде, както идва денят, както настъпва нощта, вярно казват хората, че никой не може да избяга от съдбата си, а оня мерзавец, Базарбай, разнася такива гнусни клюки за мен, че ми се иска да го смачкам като червей, защото с него няма управия. И кой му уйдисва на акъла — нашият парторг. Сякаш си няма друга работа, вярва на всяка клевета, която оня пияница издрънка и за да озлочести сина ми… Ох, как разбирам твоята мъка, Акбара!“ Така си мислеше Бостон през тази безсънна нощ, но въпреки своето съчувствие към Акбара не би могъл да си представи колко голяма бе скръбта й. А тя страдаше дълбоко, макар да беше неразумно същество и да не й бе съдено да изрази скръбта си с думи. И не можеше да се избави от тази мъка, която късаше сърцето й. Нима можеше да избяга от собственото си сърце? Нима не тичаше като безумна из планините и ливадите заедно с Ташчайнар, който навсякъде и винаги неотстъпно я следваше, не обикаляше ли тя с надеждата да се изтощи и да издъхне от умора? Нима не се опитваше да намали, да заглуши изгарящата болка, като яростно и отчаяно нападаше заедно с Ташчайнар всичко живо на пътя им? Нима не се връщаше в своята бърлога под скалата, за да се убеди за сетен път, че е празна, за сетен път да убие надеждата в себе си и да не сънува вече своите вълчета?…

О, колко мъчително е това! Онази вечер, докато скиташе безцелно из околностите, Акбара изведнъж свърна към Башатската теснина и хукна все по-бързо и по-бързо, сякаш имаше някаква неотложна работа. Ташчайнар я следваше неотлъчно, без да изостава нито крачка назад. Акбара препускаше и препускаше като безумна по камъни и преспи, през гори и ливади… И по познатата пътечка през трънаците се пъхна в бърлогата и за кой ли път вече се увери, че тя е празна, и отново зави, заскимтя жално, като тършуваше от ъгъл в ъгъл и душеше всяко нещо, върху което би могла да се запази миризмата на нейните сукалчета: „Къде са те, какво е станало с тях? Къде сте вие, милички мои пухкави вълчета-кутрета? А щяхте да пораснете с мощни гърди и яки зъби и щяхте да тръгнете с мен, а аз щях да бъда сигурна и горда, нозете ми нямаше да знаят умора.“

Акбара сновеше наоколо, тичаше покрай ручея, където все още се носеше отвратителна миризма от гърлото на бутилката и се виждаха тук-таме смръзнали и затъпкани в земята разпилени от птиците зърна овес.

После отново се пъхна в бърлогата, легна и завря муцуна в краката си. Ташчайнар се сви до нея, като я сгряваше с гъстата си мека козина.

Беше вече нощ. И Акбара сънуваше, че вълчетата й са тук, в бърлогата, тромаво се катерят върху нея, търсят бозките й, напращели до болка. Ах, откога жадуваше да ги накърми, да им даде млякото си до последната капка… И как лакомо сучеха рожбите й, примляскваха и се давеха от изобилното мляко, и каква сладостна нега се разливаше по цялото й тяло, но, кой знае защо, млякото не намаляваше… И вълчицата майка се тревожеше: защо бозките все още я болят, а малките все не могат да се заситят? Но нищо, нали и четирите й вълчета са тук, до нея — ето го най-пъргавото с бяло връхче на опашката, ето го и онова, което най-дълго суче и заспива на бозката й, ето го и третото, свадливо и ревливо, и сред тях се е сгушила до нея мъничката синеока вълчица. Това е тя — бъдещата Акбара… А после й се присъни, че отново тича в Моюнкумите, но сякаш без да се докосва до земята, лети през голямата савана, и с нея са четирите й моюнкумски вълчета и те също не тичат, а летят, с тях е и нейният Ташчайнар, бащата, който препуска с огромни плавни скокове. Слънцето ярко блести в небето, прохладен въздух струи, тече като самия живот…

И в този миг Акбара се събуди и дълго лежа, без да се помръдне, смазана от жестоката действителност. После предпазливо се надигна, толкова предпазливо, че дори Ташчайнар не я усети, и с меки, безшумни стъпки излезе от бърлогата. Първото, което видя насреща си, беше луната над снежния склон. В тихата безоблачна нощ тя изглеждаше толкова наблизо и така ясно се очертаваше на звездното небе, че сякаш можеше да се скочи върху нея. Вълчицата унило се запъти към ромолящия ручей, поброди със сведена глава по брега, после приседна, като прибра опашка, и се загледа в кръглата луна. И тогава за първи път видя на луната съвсем отчетливо и ясно вълчата богиня Бюри-Ана. Нейният силует върху светлата повърхност — разтворена паст и отметната назад опашка — много приличаше на самата Акбара. Богинята Бюри-Ана седеше на луната като жива. На Акбара се стори, че лунната вълчица я вижда и чува. И високо вдигнала муцуна, Акбара започна да й изплаква мъката си: „Погледни ме, вълча богиньо Бюри-Ана, това съм аз, Акбара, нещастна и самотна сред студените снежни планини. О, колко ми е тежко! Чуваш ли ме как плача? Чуваш ли ме как вия и ридая, всичко в мене се разкъсва от болка, бозките ми са набъбнали от мляко, а си нямам кого да накърмя с него. О, кажи къде са моите вълчета, какво е станало с моите чеда? Слез при мене, Бюри-Аиа, ела да седнем една до друга, ела заедно да поридаем. Слез долу, вълча богиньо, и аз ще те заведа в степта, по моите родни места, откъдето бяхме прокудени. Слез тука, сред тези скалисти планини, ала и тука вече не остана място за нас, няма къде да се приютим… А ако не искаш да слезеш, ти, Бюри-Ана, вземи ме тогава при себе си, прибери злощастната вълчица, сиротата майка Акбара. И ще живея с тебе на луната, ще живея и ще плача за Земята. О, Бюри-Анааа, чуваш ли ме? Чуй, Бюри-Ана, чуй, чуй моя плач!“

Така плачеше и виеше срещу луната Акбара в онази нощ сред студените снежни планини…



На заранта, след нощта — шъкама на превала, пръв стана Ерназар и като се загръщаше зиморничаво с кожуха, отиде да нагледа спънатите коне.

— Студено ли е? — предпазливо подаде глава изпод своя кожух Бостон, когато той се върна.

— Тук си е така — отвърна Ерназар. — Сега е студено, ама щом изгрее слънцето, веднага ще се позатопли. — И полегна върху плъстения чул.

Още не се беше напълно развиделило.

— Как са там конете?

— Всичко е наред.

— Знаеш ли, мисля си, че няма да е зле другия път, когато тръгнем с добитъка, да опънем за през нощта една палатка, все пак ще ни бъде по-топло.

— Ами да — съгласи се Ерназар. — Лесно ще я опънем. Само да разузнаем пътя, останалото вече от нас зависи.

Още щом се показаха първите слънчеви лъчи, студът наистина отстъпи, въздухът бързо започна да се нагрява и двамата мъже решиха да потеглят.

Преди да се качи на коня, Бостон още веднъж обгърна с поглед скалистите склонове наоколо. В подножието на стръмните и диви чукари човек изглеждаше нищожно малък и безпомощен. А те двамата отправяха предизвикателство към тези планини. „Превалът няма да ни уплаши — помисли си Бостон, — сега става дума за живота. А когато става дума за живота, нищо не може да уплаши човека, той навсякъде намира път — и в морето, и под земята, и в небето. Ще успеем и ние.“

Първо откриха старата пътека по изместените настрани камъни и мислено проследиха накъде води. Превалът минаваше през заснежената седловина между два върха. Тръгнаха нататък. Очевидно зад тази седловина започваше спускането по другия склон на хребета Ала-Монгю и сигурно там се намираше пасището Кичибел, където, както разправяха старите хора, имало брезова гора и течала буйна планинска река. Често пъти природата крие най-красивите си и уютни кътчета из далечни и недостъпни места. Но когато въпросът е за насъщния хляб, човекът трябва да постига своето — нали трябва да продължи живота си на Земята…

Пътеката ставаше все по-стръмна. По едно време нагазиха в сняг и конете започнаха да се движат по-трудно. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-дълбок ставаше снегът. Слънцето бе вече изгряло, вятърът утихна и в настъпилата тишина високо се чуваше ускореното дишане на конете.

— Е, какво ще кажеш? — обърна се Бостон към Ерназар, като се оглеждаше наоколо. — Ако снегът дойде на овцете по-високо от коремите им, бая ще се озорим. Ти как смяташ?

— А бе, че ще е тежко, тежко ще е, Боске, само дано да не е за дълго. Ако се наложи, ще им направим пъртина, ще поотъпчем снега.

— Аз също помислих за това. Значи ще трябват и лопати. Запомни, Ерназар, другия път да вземем лопати.

Когато снегът стигна до над коленете на конете, чобаните слязоха и ги поведоха за юздите. Тук и въздухът започна да не достига, трябваше да дишат с отворена уста. А тъй като снежната белота заслепяваше очите, наложи се да сложат тъмни очила. Свалиха и кожусите и ги метнаха на седлата. Конете дишаха тежко, бяха запотени, хълбоците им потръпваха от умора. За щастие до критичната седловина оставаше, общо взето, не много път…

Слънцето вече се бе издигнало високо над вечната грамада от застинали снежни планини. Нищо не предвещаваше промяна във времето, освен може би няколкото облачета, които се виждаха насреща им. През тях или по-точно по тях можеха да минат като по памук. Дори не им се вярваше, че сега в низините на Приисъккулието е горещо и по плажовете край езерото се пекат летовници.

Оставаха им още около петстотин метра и сега вече двамата мъже започнаха да си мислят, че няма да е лошо пътят им на отвъдната страна на превала да продължи все така благополучно…

Най-сетне стигнаха върха на превала и тежко задъхани, вир-вода от пот, спряха да отпочинат. Конете също бяха капнали от умора. Щастливи и доволни, Бостон и Ерназар погледнаха надолу към изминатия път.

— Край, Боске — каза усмихнат Ерназар. Очите му сияеха от радост. — Ще можем да минем оттук и със стадата. Разбира се, ако времето е хубаво.

— Там е работата я. Ако времето е тихо.

— Сега ние с тебе вървяхме два часа и половина — погледна часовника си Ерназар. — И май не можем да се оплачем, а?

— Ас овцете ще вървим три часа, ако не и повече — забеляза Бостон. — По-важното е, че превалът може да се мине. Но давай да продължим. Струва ми се, че ей от онова място започва спускането надолу, а може и да се открие гледка към Кичибел. Сега там трябва да е позеленяло от трева…

И те продължиха пътя си. Наоколо се стелеха девствени снегове, тук-таме гладки и равни, тук-таме високи блестящи преспи, надиплени от ветровете. Но вече се чувствуваше, че някъде отпред това снежно море ще свърши и те ще навлязат в съвсем друг свят. Искаше им се час по-скоро да видят Кичибел — целта на тежкото им пътешествие. Те вървяха вече през седловината между двата върха, сякаш между гърбиците на камила, и заветната цел им се струваше съвсем близка. Хванал коня за юздите, Бостон вървеше отпред, като прокарваше пъртина през снега. Изведнъж нещо в краката му потрепера и той чу вик зад гърба си.

Бостон рязко се обърна и се вцепени: Ерназар го нямаше, и той, и конят му бяха изчезнали. На мястото, където трябваше да бъде, се бяха вдигнали облаци сняг.

— Ерназар! — страшно изкрещя Бостон и сам се стресна от вика си, високо отекнал сред мъртвата тишина.

Бостон се втурна към мястото, където се кълбяха облаците сняг, и само по някакво чудо успя да се спре и тутакси отскочи назад — пред него зееше черна пропаст, от която вееше ледена влага.

Бостон легна по корем и запълзя напред, изтръпнал от ужас при мисълта за онова, в което не му се искаше да повярва. Ужасът го вцепеняваше, сковаваше движенията му, но той продължаваше да пълзи, като си помагаше с лакти и бършеше полепващия сняг от лицето си. Разбра, че под снега, по който пълзеше, има лед и си спомни разказите за скритите ледникови пукнатини, където понякога са хлътвали по цели табуни. Спомни си и клетвата: „Джаракага кет“ — дано бездънна пропаст те погълне. Но защо такова проклятие сполетя Ерназар, а и самия него?

Сигурно затова, че е ненаситен, вечно търси нещо, все е недоволен… Ех, ако знаеше, че може да се случи нещастие…

Бостон стигна до ръба на пукнатината — пред очите му се откри начупен черен пролом, чиито грапави ледени стени се губеха надолу в мрака. Бостон потръпна от ужас.

— Ерназар — прошепна той, изведнъж гърлото му бе пресъхнало, след което диво закрещя с пресекващ глас: — Ерназар, къде си? Ерназар! Ерназар! Ерназар!

И когато млъкна, стори му се, че някъде отдолу се чуват стон и едва доловими думи: „Не се приближавай.“ И Бостон отново закрещя:

— Ерназар! Братко! Ей сега! Сегичка! Потърпи малко! Ей сега ще те измъкна!

Той скочи на крака с риск да хлътне в пукнатината и като затъваше в снега, изтича до коня и трескаво започна да му сваля такъмите. Въжето и брадвата, които бяха взели за всеки случай, бяха вързани за седлото на Ерназар и бяха паднали заедно с него в пропастта. Бостон измъкна ножа си, отряза и поизтъни краищата на кожените ремъци — подопашния, нагръдния, стремената, подпръгите, юздите — и ги върза един за друг. Междувременно се поряза — ръцете му трепереха от напрежение, но без да обръща внимание на рукналата кръв, хукна обратно към пукнатината и отново запълзя към ръба, като се задушаваше сякаш от агония, сякаш се страхуваше, че всеки миг ще умре и няма да успее да спаси Ерназар.

— Ерназар! — викна той. — Пускам ти въже! Чуваш ли — въже! Чу ли, Ерназар!? Братко мой! Обади се!

Той пусна единия край на навързаните ремъци в пропастта, като нави другия на юмрука си. Но никой не се хвана, никой не се обади на неговия зов. Пък и той не знаеше докъде е стигнало въжето и колко дълбока е пропастта.

— Обади се, Ерназар! Кажи нещо! Една думичка, Ерназар! Братко мой! — продължаваше да вика Бостон, но от пропастта долиташе само зловещото ехо от собствения му глас. — Къде си, Ерназар! — крещеше Бостон. — Чуваш ли ме, Ерназар! Какво да правя? — и без да има вече сили да се владее, Бостон зарида и започна високо да нарежда, да се оплаква с несвързани думи ту на покойните си родители, ту на своите братя и сестри, ту на децата си, а най-горещо на жена си Арзъгул. Не, не се побираше в съзнанието му случилото се нещастие… Той беше безутешен в мъката си, която нямаше да го напусне цял живот… Загина Ерназар, загина!… И тогава Бостон изкрещя: „Мигар ти не чу нашите заклинания?! Какво направи, как можа?“ Дори той самият не знаеше към кого се обръщаше с тези думи.

Изправи се, олюлявайки се, на крака, разбра, че вече се свечерява и времето на превала започва да се променя. Беше се заоблачило, пълзеше на парцали приземна мъгла. Но какво да прави? Къде да иде? Конят, оставен на пътеката, си беше тръгнал. Бостон го видя по склона надолу, но не можеше да го настигне. Пък и как щеше да го язди, след като му беше свалил такъмите. От яд ритна ненужното му вече седло. Подпухнал, почернял, гологлав (одеве калпакът му бе паднал в пукнатината), Бостон се оглеждаше наоколо и не знаеше какво да прави сам-самичък сред скалите и вечния мраз на превала Ала-Монгю. Леденият вятър му навяваше още по-голяма мъка и отчаяние. Накъде да тръгне, какво да прави? Колко сполучливо започна всичко и как можаха да попаднат на тази страшна пукнатина? Бостон огледа следите си и разбра, че беше минал съвсем близо до пукнатината — само на метър и половина от ръба, а Ерназар, за нещастие, се беше отклонил малко по-надясно и бе хлътнал заедно с коня в ледената бездна.

Практически вече с нищо не можеше да помогне на своя приятел. Но и не можеше да се примири. Мина му през ум — ами ако Ерназар е още жив, ако само е загубил съзнание, тогава трябва веднага да бъде измъкнат от пропастта, докато не е замръзнал окончателно. И може би ще успеят да го спасят. Бостон захвърли кожуха си и хукна към къщи, колкото и трудно да се тичаше в снега. Трябваше да намери начин час по-скоро да съобщи в совхоза за случилото се нещастие. Сигурно ще изпратят хора с въжета и фенери, мислеше си Бостон, тогава той самият ще се спусне в пукнатината, ще намери Ерназар и ще го спаси.

На няколко пъти Бостон пада, като с ужас си мислеше: „Дано само не счупя крак!“, след което хукваше отново.

Той все се надяваше да настигне коня, макар че беше вече дори без юзда. А времето продължаваше да се разваля. Наоколо се носеха вихрушки от снежен прах, но Бостон не се безпокоеше от това — знаеше, че долу няма да вали сняг, дори ако на превала се извие буря. Единствената му тревога беше Ерназар. Дали ще дочака своите спасители, ако при падането е останал жив. „По-скоро, по-скоро“ — пулсираше в мозъка му. Безпокоеше се, че мракът се сгъстява, а на тъмно не може да се тича бързо.

Бостон така и не успя да настигне коня. Усетил се на свобода, жълточервеникавият скопец бе препуснал към родните места.

По добре познатите хълмове на предпланините Бостон тръгна направо, за да съкрати пътя. Измъчваше го не толкова ходенето по безкрайните дерета и ливади, колкото неотлъчната тягостна мисъл за случилото се. В главата му се въртяха най-различни планове за спасението на Ерназар. Ту се укоряваше, че не бе останал при него на превала, макар че можеше и той самият да бъде затрупан от снежната виелица. Ту си представяше как в непрогледния мрак на ледената пропаст стене умиращият му другар, а горе в планините вилнее страшната буря. А когато си помисляше как ще съобщи тази ужасна вест на семейството му — на децата и на жена му Гулюмкан, имаше чувството, че ще се побърка.

И все пак след толкова мъки и несгоди в едно поне му потръгна. Същия ден един от околиите чобани женеше сина си. Гостите се бяха застояли на сватбата и последните от тях си бяха тръгнали с камион едва след полунощ. Светлата лунна нощ, полъхващият прохладен ветрец и смътно проблясващото далече в низината огледало на Исък-Кул поддържаха доброто настроение на сватбарите и те пееха песен след песен.

Щом ги чу, Бостон изтича на пътя и отчаяно замаха с ръце. Към два часа пристигнаха в совхоз „Берик“. Камионът спря пред дома на директора. Бостон влезе в двора. Пресрещна го с лай някакво куче, което се мъчеше да го захапе за ботуша, но Бостон, без да му обръща внимание, похлопа на прозореца.

— Кой е? — чу се разтревожен глас.

— Аз, Бостон Уркунчиев.

— Какво има, Боске?

— Случи се нещастие.



На следващия ден около пладне спасителната група вървеше вече към превала Ала-Монгю. Бяха шестима души заедно с Бостон, движеха се във верига. Докъдето имаше възможност, бяха стигнали с всъдеход и сега се изкачваха нагоре, нарамили инструменти и въжета. Вървяха мълчаливо, с отмерена Стъпка, за да пестят силите си. На превала трябваше да долети и хеликоптер от града, който щеше да им спусне за помощ трима опитни алпинисти.

На Бостон му мина през ум, че предишния ден по това време те двамата с Ерназар бяха вървели по същата пътека, без да знаят какво ги чака…

Той разбираше, че дори да бе останал жив при падането, Ерназар едва ли би издържал цяло денонощие в ледената пропаст. И все пак му се искаше да вярва в подобно чудо.

След бурята, бушувала през миналата нощ, на превала беше слънчево и тихо. Снегът заслепяваше до болка очите. За съжаление виелицата бе затрупала вчерашните следи и сега Бостон не можеше да определи къде беше пукнатината. Но както обикновено се случва в живота, няма зло без добро — някой от спасителите се натъкна в снега на захвърления от Бостон кожух, а на няколко крачки от него намериха и седлото, след което доста бързо се ориентираха и успяха да определят мястото на пукнатината, затрупано от виелицата през нощта. По същото време пристигнаха и алпинистите. Те се спуснаха в пукнатината, дълбока според техните думи почти колкото височината на шестетажна сграда…

Когато се върнаха горе, алпинистите съобщиха, че е невъзможно да извадят Ерназар. Замръзналото му тяло, както и трупът на коня се били сраснали с ледената маса. Алпинистите обясниха, че от резките удари ледът може да се размести, да се предизвика срутване и тогава самите спасители ще станат жертва, смазани под ледените блокове… И те предложиха на Бостон, тъй като нищо друго не можеше да се направи, да слезе в пукнатината и да се прости с Ерназар. Друг изход нямаше…

И по-късно, години наред, Бостон се измъчваше нощем от един и същи кошмар, завинаги запечатал се в съзнанието му. Сънуваше, че се спуска по въже в онази пропаст, като осветява ледените й стени с фенерче. Освен него е взел още едно за резерва. Изведнъж разбира, че резервното фенерче го няма и изтръпва от тревога и ужас. Иска му се да вика, но продължава бавно да се спуска все по-надолу и по-надолу в зловещото ледено подземие, докато накрая фенерчето осветява замръзналия в леда Ерназар: Ерназар (всъщност именно така беше) е паднал на колене, кожухът му се е запретнал до главата, лицето му цялото в кръв, устните са здраво стиснати, очите затворени. „Ерназар! — вика го Бостон. — Чуваш ли ме, аз съм Дойдох да ти оставя резервното фенерче — тук е толкова страшно и тъмно, но го загубих. Разбираш ли, Ерназар, загубих го. Но ще ти дам моето. На, вземи го. Вземи го, Ерназар, моля ти се!“ Но Ерназар не взема фенерчето и изобщо не му отговаря. Бостон плаче, тресе се от ридания и се събужда, облян в сълзи.

И цял ден след това не е на себе си — в такива дни Бостон е мрачен и неприветлив. На никого досега не бе разказвал за този си сън и най-малко му се искаше да узнае за него Гулюмкан, дори след като му стана жена. А и пред никого от семейството на Ерназар не бе споменал, че беше слизал в пропастта, за да се прости с него.

Когато се върна вкъщи от превала, всички от бригадата вече знаеха за трагедията. И за Бостон нямаше по-голяма мъка от това да гледа как страда и ридае от скръб Гулюмкан. В такива моменти предпочиташе да бе загинал той вместо Ерназар или хиляди пъти да слиза пак в онази пропаст и пак да изпитва същия ужас. Гулюмкан тежко изживяваше гибелта на мъжа си. Страхуваха се, че ще се побърка. Едва я удържаха да не хукне да го търси: „Не вярвам, че е загинал, не вярвам! Пуснете ме! Ще го намеря! Ще ида при него!“

И една нощ тя наистина избяга. Капнал от умора, Бостон се канеше да си легне, от няколко дни все не сколасваше да се наспи като хората — трябваше да приема гостите, дошли да изкажат съболезнованията си. Идваха хора от цялата околност, мнозина по старинен обичай започваха още отдалече да плачат и да нареждат: „Скъпи Ерназар, друже, братко мой, къде ще те видя?“ — и той им помагаше да слязат от конете, започваше да ги утешава… А този ден вечерта се случи малко по-свободна и Бостон, съблечен до кръста, се миеше на двора, като си поливаше с една кана. Арзъгул беше у Гулюмкан: тези дни почти през цялото време не се отлъчваше от своята съседка.

— Бостон, Бостон, къде си? — чу се неочаквано викът на Арзъгул.

— Какво има?

— Тичай по-скоро да догониш Гулюмкан! Избяга нанякъде. Момиченцата й плачат, а аз не можах да я спра.

Бостон навлече само потника и както си беше с пешкира на врата, бършейки се в движение, хукна да настигне обезумялата от мъка Гулюмкан.

Не можа да я настигне скоро.

Тя беше избързала напред и потичваше по полегатото дере по посока на планините.

— Гулюмкан, спри, къде отиваш? — повика я Бостон.

Тя продължи, без да се обръща. Бостон ускори крачки, като си помисли, че в това състояние Гулюмкан можеше да му хвърли в лицето обвинение, от което той най-много се страхуваше — да му каже, че той е погубил Ерназар. При тая мисъл пламна като попарен сякаш с вряла вода — та нали и той самият страдаше и се обвиняваше, не можеше да си намери място. А и какво можеше да й отговори на това?

Мигар щеше да се оправдава? А и какво значение имаха за нея оправданията? Как да й докаже, че има фатални обстоятелства, над които човекът няма власт? Но и тези думи не бяха утеха, в природата нямаше такива думи, които да накарат душата да се примири с подобно нещастие. Нямаше думи, с които да обясни на Гулюмкан защо още живее след всичко случило се на превала.

— Гулюмкан, къде си тръгнала? — Задъхан от тичане, Бостон се изравни с нея. — Спри, послушай ме, ела си у дома. Хайде да се връщаме…

Беше още аветло в този вечерен час, планините все още се открояваха в тихия здрач на бавно угасващия ден, и когато Гулюмкан се обърна, Бостон имаше чувството, че от нея, подобно на призрачно сияние, се излъчва скръб, чертите на лицето й бяха разкривени, сякаш тя го гледаше изпод дебел слой вода. Сърцето му болезнено се сви при вида на нейното страдание и жалката й външност — а до вчера беше хубава, жизнерадостна жена, болно му беше и заради това, че тя бе тичала като безумна, че копринената рокля, която я бяха накарали да облече, се бе измачкала и усукала на гърдите, че новите й черни ичиги5 са вече траурни ботуши, а косата й е разплетена в знак на траур.

— Къде отиваш, Гулюмкан? Къде? — попита Бостон и неволно я хвана за ръка.

— При него на превала — каза тя с някакъв чужд глас.

Вместо да й каже: „Да не си луда? Как ще идеш там? По тая тънка рокля, веднага ще замръзнеш?“ — той започна да я моли:

— Не бива, недей сега. Скоро ще настъпи нощта, Гулюмкан. Ще идеш друг път. Аз ще ти покажа Мястото, но сега не бива. Ела си вкъщи. Децата плачат, Арзъгул се безпокои. Скоро ще настъпи нощта. Хайде да си тръгваме, моля ти се, Гулюмкан.

Гулюмкан мълчеше, прегърбена под тежестта на мъката си.

— Но как ще живея без него? — горестно прошепна тя, клатейки глава. — И той остана там съвсем сам, непогребан, неоплакан, без гроб?

Бостон не знаеше как да я утеши. Стоеше пред нея посърнал, виновен, с развлечения, провиснал на слабите му рамене потник, с пешкира на врата, с кирзови ботуши, с каквито чобаните ходят и зиме, и лете. Нещастен, виновен, разстроен. Той разбираше, че с нищо не може да помогне, да утеши тази жена в нейната загуба. И ако имаше някакъв начин да й върне мъжа, като отиде на неговото място, дори за секунда не би се поколебал да го стори.

Те мълчаха, всеки потънал в своите мисли.

— Хайде, Гулюмкан. — Бостон я хвана за ръка. — Трябва да си идем вкъщи. Трябва да сме там, където хората идват да почетат Ерназар.

Гулюмкан сведе чело до рамото му и задавена от конвулсивни ридания, забъбри нещо неясно, сякаш изплакваше мъката си пред своя роден баща. Бостон я хвана под ръка и двамата тръгнаха към къщи, обливайки се в сълзи в общата си скръб. Тихо угасваше лятната вечер, наситена с тръпчивия аромат на цъфнали планински треви. Насреща им идваше Арзъгул, хванала за ръка Ерназаровите дъщерички. Щом я съгледа, Гулюмкан се втурна към нея и двете жени се прегърнаха сякаш след дълга раздяла и заплакаха още по-силно…

Шест месеца по-късно, когато Арзъгул вече лежеше в районната болница, а Гулюмкан отдавна се бе преместила в рибарското селище на Крайбрежието. Бостон си спомни онази вечер и очите му се замъглиха от преизпълнилите душата му чувства.

Той седеше до леглото на жена си и с болезнено свито сърце гледаше измъченото й безжизнено лице. Есенният ден беше топъл, другите болни от стаята бяха излезли на разходка. И тогава Арзъгул подхвана онзи паметен разговор.

— Искам да ти кажа нещо. — Изговаряйки бавно думите, Арзъгул вдигна очи към мъжа си. Бостон забеляза, че тя беше още по-прежълтяла и отслабнала през тази нощ.

— Слушам те, Арзъгул, кажи какво искаш да ми кажеш? — нежно попита Бостон.

— Видя ли се с доктора?

— Видях се. Той каза…

— Почакай. Не е важно какво е казал, сетне ще говорим за това. Разбери, Бостон, искам сериозно да поприказваме с тебе.

При тези думи сърцето му се сви. Той извади от джоба кърпа и избърса потта от челото си.

— Недей сега, нека по-добре, след като оздравееш. — Бостон се опитваше да отклони назряващия разговор, но от погледа на жена си разбра, че не бива да настоява.

— Всяко нещо с времето си — упорито продължи болната, като с усилие отваряше бледите си устни. — Тук всичко премислих — пък и какво друго можеш да правиш в болницата? Спомних си целия ни живот, Бостон, хубаво живях с тебе, доволна съм от съдбата си. От нищо не мога да се оплача, ей го, отгледахме децата, поставихме ги на крака, вече са самостоятелни. За тях ще говорим по-късно. Но за тебе ми е жал, Бостон. Най ми е жал за тебе. Не умееш да се нагаждаш, нямаш приказка с хората, на никого не цепиш басма. А не си млад вече. Кога умра, недей да страниш от хората. Думата ми е, че не бива да оставаш самичък, Бостон. Мине ли ми годината, помисли как ще живееш по-нататък, не искам да оставаш сам. Децата си имат свой живот.

— Защо приказваш така — глухо промълви Бостон. — За това ли трябва да говорим сега?

— За това, Бостон, за това! За какво друго? Накрая винаги се говори за това. Защото след смъртта си човек вече няма как да го каже. Тъй че аз тука мислих и за тебе, и за себе си. Често идва при мене Гулюмкан. Сам знаеш, че не ми е чужда тя. Тъй се завъртя животът, че тя остана вдовица с малки деца. Почтена, свястна жена. Моят съвет е да се ожениш за нея. Сетне вече ти ще си решаваш какво да правиш. Всеки сам за себе си да решава. Когато няма да ме има, кажи й за този наш разговор… Може пък да стане тъй, както на мен ми се иска. И Ерназаровите дечица ще си имат баща…

Често посещаващите Исък-Кул се шегуват, че местните хора живеят край езерото, а не го виждат, вечно не намират време за него. Така и Бостон откога не беше идвал на брега, само сегиз-тогиз, и то отдалече, се бе любувал на исъккулската синева.

Но този път, след като излезе привечер от болницата, веднага се запъти към брега — искаше му се да остане сам, да поброди край синьото чудо сред планините. Бостон гледаше как вятърът гони по езерото бели пенести вълни, кипващи на равни редици, сякаш бразди от невидим плуг. Искаше му се да плаче, да изчезне в Исък-Кул — искаше му се и да умре, и да живее… Също като тези вълни — вълната кипва, изчезва и отново се заражда сама от себе си.



И все пак вълците съвсем го изтормозиха — така дълго и непоносимо виеха наоколо, че го принудиха да стане от леглото. Но преди това събудиха Кенджеш. Момченцето заплака, Бостон го придърпа в прегръдките си и започна нежно да го успокоява:

— Недей, Кенджеш, недей, миличък! Татко е тука при тебе. Защо плачеш, глупавичкото ми момченце? Ето я и мама — виждаш ли я? Искаш ли да потърсим котенцето? Да светне ли татко лампата? Не бой се, това са котенца, те така мяукат.

Гулюмкан се събуди и също взе да успокоява детето, но то не млъкваше. Запалиха лампата.

— Гулюм — каза Бостон на жена си от вратата: беше станал да запали лампата. — Все пак ще ида да сплаша тия зверове. Тъй не може да продължава.

— Кое време е сега?

Бостон погледна часовника.

— Три без двайсет.

— Ето на, виждаш ли — огорчено каза Гулюмкан. — А в шест трябва да ставаш. На какво прилича това? Тая проклета Акбара ще ни побърка. Отде ни дойде това чудо до главата?!

— Хайде успокой се. Нищо вече не може да се направи. Веднага се връщам. Поне ти не се бой. Брей, жива мъка, дявол да го вземе. Ще заключа отвън. Не се тревожи. Лягай да спиш.

И той мина под прозорците, като високо тропаше с кирзовите ботуши, обути в бързината на бос крак. Искаше най-сетне да види вълците и затова нарочно викаше кучетата, ругаеше ги с най-обидни думи. Готов беше на всичко — така му бяха дотегнали тези озлобени от мъката си вълци.

Всъщност той с нищо не можеше да им помогне. Оставаше му само надеждата, че ще успее някак да ги убие, още повече, че имаше хубаво оръжие — полуавтоматична пушка.

Все пак не можа да срещне вълците. И тогава, проклинайки всичко живо на света, се прибра вкъщи. Но не можеше и да заспи. Дълго лежа на тъмно, в главата му натрапчиво се въртяха тревожни, тягостни мисли.

Мислеше за най-различни неща. Но най-много за това, че от година на година става все по-трудно да се работи добросъвестно и хората вече нямат никакъв срам, особено младежта. Никой на никого не вярва. Всеки търси най-напред собствената си изгода. Преди войната, когато се строеше прочутият Чуйски канал, от всички краища на страната надойдоха хора да работят доброволно и безплатно. А сега никой не го вярва, било празни приказки, измишльотини. Никого дори насила не можеш накара да стане чобанин. И всички знаят, ама си дават вид, че е временно затруднение. А отвориш ли дума за това, ще те нарекат клеветник. Сиреч надъхан от враговете! И никой не иска сериозно да се замисли, че тъй не може да продължава. Единственото, което го успокояваше и радваше, беше, че Гулюмкан не се сърдеше, не роптаеше, че му се налага целогодишно да работи без почивни дни, без отпуска. Зер стадото не можеш го остави, не можеш го изключи като машината. То си има нужда от денонощни грижи. И тъй излиза, че накъдето и да се обърнеш, навсякъде не стига работна ръка. И не защото няма хора, а защото хората не искат да работят. Но защо? Нали без труд не може да се живее. Та това е гибел. Или има може би друг начин за хората да живеят и да се трудят? Най-болният въпрос беше да се намерят за разплодните пунктове сакманшчици, които да се грижат за новородените агнета. И пак не търси младите за тая работа. Там има денонощни дежурства. Трябва да се полагат най-старателни грижи за приплода и затова никого не можеш насила да го закараш да работи. Днешната младеж не иска да гази кал и да живее в джендема. Пък и парите са малко. В града за осем часа работа във фабрика или на строеж се изкарва много повече. „А как сме блъскали ние цял живот там, където е имало нужда от работна ръка, без да търсим лесното и изгодното? А сега, когато дойде време младите да поемат работата, не виждаш никаква полза от тях. Нямат ни срам, ни съвест“ — огорчено се оплакваха старите. Този конфликт, довел постепенно до неразбирателство и отчуждение между поколенията, отдавна вече вълнуваше и безпокоеше мнозина. И отново в паметта на Бостон изплува споменът за оня разговор. Не се сдържа тогава. И пак всичко бе на вятъра. Отново бе подчертал, че човек трябва да работи така, както за себе си. Друг начин няма. Ето защо всеки трябва да е лично заинтересован от това, което върши. Бостон вече неведнъж е казвал, че заплащането трябва да зависи от трудовите резултати, а най-важното — земята да бъде като собствена за чобанина, той, помощниците му и техните семейства да милеят за тази земя, инак нищо няма да излезе…

Както винаги парторгът Кочкорбаев се възпротиви на неговите предложения. Кочкорбаев, вестник-киши — човекът-вестник, както му викаха в совхоза, седеше вдясно от директорското бюро, в профил към Бостон. Смръщил вежди — изглежда, не беше в добро настроение, току поправяше за авторитет връзката си и мяташе недружелюбни погледи към Бостон. Директорът на совхоза Чотбаев лесно можеше да си представи какъв ход вземат мислите на Кочкорбаев. През дългогодишната им съвместна работа доста добре бе опознал неговата непреклонна, нетърпяща възражения, веднъж завинаги заучена логика на демагог: сиреч Бостон Уркунчиев, тоя кулак и контрареволюционер от нов тип, пак взе думата. Животът непрекъснато му нанася удари, а той си знае своето. Трябва да му дигнем мерника и да го пратим нанякъде, както едно време…

На това работно съвещание присъствуваше и новият инструктор от райкома, скромен на вид млад мъж, когото хората в „Берик“ засега все още не познаваха. Той внимателно слушаше изказванията и непрекъснато си записваше нещо в бележника. Чотбаев предполагаше, че Кочкорбаев няма да пропусне случая да се докара пред новия инструктор от райкома. И не се излъга. Кочкорбаев поиска думата след Бостон уж за няколко кратки реплики. И започна да ги ниже едни, сякаш му бяха писани на хартия — той умееше да излага въпроса също като по вестниците и в това беше неговата сила.

— Докога вие, другарю Уркунчиев — обърна се той към Бостон както винаги официално на „вие“, — докога ще смущавате хората със своите съмнителни предложения? Видът на производствените отношения в социалистическия колектив е отдавна определен от историята. А вие искате чобанинът като господар да решава кого да взема на работа, кого не и на кого колко да плаща. А това какво значи? Това значи да се обявиш срещу историята, срещу нашите революционни завоевания, това е опит да се постави икономиката над политиката. Вие изхождате само от тесните интереси на своето стадо. А за нас това е въпрос на въпросите. За това стадо отговаря районът, областта, страната! Докъде искате да ни доведете, другарю Уркунчиев — до извращение на социалистическите принципи за стопанисване?

Бостон кипна и скочи от мястото си.

— Никого никъде не викам. Уморих се вече да говоря за това. Никого никъде не викам, аз съм овчар и не е моя работа да се бъркам в онова, което става в областта, в страната, па дори и по света. И без мене има много умници. Моята работа е стадото. Щом като парторгът не иска да знае какво мисля аз за стадото си, защо ме разкарвате тогава по съвещания и ме откъсвате от работата? Празните приказки не са за мен. Може за някого да са важни, ама аз не съм силен по тях. И повече не ме викай на съвещания, другарю директор. Не бива да ме откъсваш от работата. Такива съвещания не са ми притрябвали!

— Как така бе, Боске? — Чотбаев безпомощно се размърда на мястото си. — Ти си първенец в труда, най-добрият чобанин в совхоза, опитен работник, ние искаме да знаем какво мислиш и затова те викаме.

— Ти ме учудваш, другарю директор. — Бостон не на шега се ядоса. — Ами че тъкмо ти знаеш какво ми струва това да съм първенец. Защо мълчиш тогава? Отворя ли уста да кажа нещо и Кочкорбаев веднага ми я запушва, заяжда се като някой прокурор, а ти седиш и си траеш, сякаш нищо не е станало, сякаш това не те засяга.

— Чакай, чакай — прекъсна го Чотбаев.

Очевидно директорът се обърка: бе изпаднал в много деликатно положение — този път нямаше да съумее да запази неутралитет в спора между Бостон и Кочкорбаев. Налагаше се в присъствието на инструктора да заеме определена позиция. А така не му се искаше да подкрепя Кочкорбаев, тоя човек-вестник, чиято демагогия можеше да задействува страшни сили: Кочкорбаев не беше единственото звено във веригата, която изхождаше от талмудистки принципи. И този път Кочкорбаев преднамерено изостри обсъждането, като незабавно обвини чобанина — ни повече, ни по-малко — в „посегателство срещу нашите революционни завоевания“. Ами че кой след това ще посмее да му възрази? Трябваше обаче, трябваше някак да се излезе от това положение.

— Чакай, чакай, Боске, по-спокойно — каза директорът и стана от мястото си. — Дайте да се разберем, другари — обърна се към събралите се Чотбаев, като трескаво обмисляше как да примири двете страни. Естествено, Бостон имаше право, но с Кочкорбаев шега не биваше. Как да постъпи? — За какво всъщност е въпросът? — разсъждаваше директорът. — Чобанинът, доколкото разбирам, иска да бъде стопанин на стада та и на земите, а не наемен работник, пък и той говори не само от свое име, а от името на своята бригада и на чобанските семейства, това също не може да не се вземе под внимание. Тук, струва ми се, има известно основание. Чобанската бригада е всъщност нашето най-малко икономическо ядро. Именно от нея трябва да се започне. Както разбирам, Уркунчиев иска да поеме всичко в свои ръце: и добитъка, и пасищата, и фуража, и помещенията — с една дума, всичко, необходимо за производството. Той иска да внедри бригадната сметка, та всеки да знае какво може да спечели, ако работи като за себе си, а не като за съседа си, от и до. Ето как разбирам предложението на Уркунчиев и си заслужава да помислим върху него, Джантай Ишанович — обърна се Чотбаев към парторга.

— А аз като парторг на совхоза, който ние с вас, другарю Чотбаев, ръководим, смятам, че не е редно който и да било, а най-малко ръководителят на стопанството, да поощрява частнособственическата психология в социалистическото производство — с победоносни нотки в гласа си го укори Кочкорбаев.

— Но разберете, това предложение е в интерес на работата — започна да се оправдава директорът. — Младежта не иска да работи в чобанските бригади…

— Значи агитационно-масовата работа у нас е на ниско равнище, трябва да се напомни на младежта за Павлик Морозов и неговия киргизки събрат Къчан Джакъпов.

— Това вече е по вашата част, другарю Кочкорбаев — обади се директорът. — Тук вече вие сте специалистът. Напомняйте, агитирайте. Никой не ви пречи.

— И где агитираме, не се безпокойте — предизвикателно подхвърли парторгът. — Набелязали сме цял комплекс от мероприятия. Но по-важното е навреме да се пресекат частнособственическите стремежи, колкото и добре да са замаскирани. Ние няма да позволим да се подкопават основите на социализма.

Слушайки този доста ожесточен спор, Бостон Уркунчиев се обезкуражи, неволен страх сви гърлото му. Та той всъщност беше казал само, че иска най-сетне да работи така, както смята за най-добре, а не по чужди наставления.

— За никого няма да има отстъпки и изключения — продължи Кочкорбаев. — Социалистическите форми на производство са задължителни за всички. И като казвам това, имам предвид най-вече другаря Уркунчиев. Той непрекъснато се стреми да постигне някакви специални условия за себе си.

— Не само за себе си — прекъсна го Бостон. — Такива условия са нужни на всички, тогава и работата ни ще върви добре.

— Съмнявам се! Впрочем какъв е този маниер непрекъснато да поставяте условия? Направете това, направете онова. Достатъчно е и това, че вие, другарю Уркунчиев, в търсене на собствено пасище за стадото си погубихте човек на превала Ала-Монгю или може би и това няма да ви спре?

— Продължавай, продължавай — ядно махна с ръка Бостон. Стана му непоносимо болно и обидно, че за гибелта на Ерназар се говори ей тъй, бегло, между другото.

— Какво значи продължавай, продължавай? Не е ли вярно? — хапливо попита Кочкорбаев.

— Да, не е вярно.

— Как да не е вярно, след като трупът на Ерназар и до ден-днешен лежи сред ледовете на превала. И може би още хиляди години ще остане там.

Бостон премълча: много неприятно му беше, че на съвещанието се отвори дума за това. Но Кочкорбаев ле се успокояваше.

— Защо мълчите, другарю Уркунчиев? — продължи да се заяжда той. — Не отидохте ли да си търсите ново пасбище?

— Да, отидох да си търся — рязко отговори Бостон. — Но не само за себе си. А за всички, включително и за тебе, Кочкорбаев. Защото аз те храня и поя, а не ти мене. И сега ти храчиш в кладенеца, от който пиеш вода!

— Какво значи това? — възмути се Кочкорбаев и лицето му се наля с кръв. — Аз дължа всичко само на партията!

— А откъде взема партията, с какво те храни? — озъби се Бостон. — От небето ли й пада?

— Но това е безобразие, що за безотговорни думи! — кипна Кочкорбаев и нервно взе да намества вратовръзката си.

Скандалът беше неизбежен. И Кочкорбаев, и Бостон стояха прави — единият до бюрото, другият до стената — като осъдени на смърт, сякаш още малко и някой от двамата щеше да се строполи на пода. Младият инструктор от райкома поразведри напрегнатата атмосфера.

— По-спокойно, другари — неочаквано се обади той от ъгъла, където седеше и си записваше в бележника. — Аз мисля, че по принцип чобанинът Уркунчиев е прав. Труженикът, както обичаме да казваме, творецът на материалните блага има право да си каже думата. Но защо трябваше да се стига до тези разпратени?

— Ама вие не знаете, другарю Мамбетов — припряно подхвана Кочкорбаев. — Претенциите на Уркунчиев нямат край. Например неотдавна един чобанин, казва се Нойгутов, да, именно Базарбай Нойгутов, откри в планините вълча бърлога. И взел цялото котило, тъй да се каже, експроприирал го, тоест взел и четирите вълчета, за да ликвидира глутницата до корен. С други думи, постъпил, както е трябвало да постъпи. И какво мислите? Бостон Уркунчиев започнал буквално да го преследва. Отначало искал да го подкупи, но когато номерът не минал, защото Нойгутов е човек с принципи, Уркунчиев взел да го заплашва, взел да настоява Нойгутов да върне вълчетата на мястото, за да продължели тия хищници и по-нататък да се размножават. А това какво значи? Как да се разбира? Може би освен всичко друго, вие, другарю Уркунчиев, искате да си развъждате и свои собствени вълци? Частна собственост, тъй да се каже. Може би совхозът е длъжен да ви осигури и вълци? Първо собствена земя, собствени Овце, а после и собствени вълци! Така ли? Или как другояче да ви разбираме — нека вълците да се размножават, да разкъсват нашите стада, да живеят за сметка на народната собственост?

През това време Бостон бе успял вече да се овладее и каза доста спокойно:

— Това за вълците е вярно, само дето едно е лошото — вълците не разбират, че посягат на народната собственост.

Присъствуващите неволно се разсмяха, а Бостон, възползувал се от паузата, продължи:

— И тук не му беше мястото да говорим за вълците. Но щом като вече стана приказка, нека и аз да си река думата. Всяка работа трябва да се върши с разбиране, затова сме се родили разумни същества. А на някои от нас разумът не им достига, но затова пък самохвалство, колкото щеш. Например случаят с вълчетата. Както вече се каза, Базарбай ги взел, или чисто и просто ги задигнал от бърлогата, а що шум се вдигна около тая работа, изкараха го едва ли не герой. Да, ама тоя герой не помисли, че първо трябваше да проследи старите вълци — родителите, да ги застреля, и сетне да решава какво ще прави с техните кутрета. А той побърза да продаде вълчетата и да изпие парите. Защо помолих Базарбай да ми даде или да ми продаде вълчетата — да подмамя с тях в засада вълка и вълчицата, за да не остават на свобода тия зверове, освирепели след съсипването на бърлогата им. Трябва да знаете, че озлобеният вълк струва колкото десет вълци, взети заедно. Той няма да миряса, докато не си отмъсти. И всички чобани знаят как вилнее по цялата околност тая двойка вълци, Акбара и Ташчайнар — такива са им имената, след като им откраднаха малките. И с нищо не можеш да ги озаптиш, те и човек нападат — от тях всичко се очаква. Някои лоши хора са, както ги наричат, провокатори — чел съм го това по вестниците и в книгите. Та значи Базарбай е вълчи провокатор, той насъска вълците да вилнеят. Казах му го и пак ще му го кажа право в очите: той постъпи като страхлив провокатор. И на тебе, другарю парторг, ще ти кажа право в очите: не мога да те разбера що за човек си. От толкова години вече си в нашия совхоз, а до ден-днешен знаеш само едно — вестници да четеш и да заплашваш овчарите като мене, че сме били уж против революцията и против съветската власт, а от стопанство и хабер си нямаш, иначе щеше ли да ме обвиняваш, че съм искал да размножавам вълци. По дяволите тия вълци, това твое обвинение може само да разсмее хората. Но другото ти обвинение, другарю Кочкорбаев, не мога да оставя без отговор. Да, Ерназар загина на превала. Но защо отидохме с него на превала? Дали от хубав живот? Какво търсехме там? Ти запита ли се, другарю парторг, какво ни накара да тръгнем, помисли ли, че ако нямахме страшна нужда от пасища, нямаше тъй да рискуваме? А с всеки изминал ден тая нужда става все по-страшна. Ей го, и директорът е тук, нека каже, когато започна своето директорство, какви треви, какви пасища, какви земи имаше! А сега? Прахоляк и суша е наоколо, за всяка тревичка ще се изпотрепем и всичко е само защото се пускат десет пъти повече овце, отколкото биха могли да изхранят тия площи, и овчите копита ги погубват. И затуй тръгнахме с Ерназар за Кичибел. Искахме го за добро, ама на, сполетя ни нещастие. Зле завърши походът ни. А сетне аз се отказах и спрях да говоря за тия работи, нещастието ме накара да млъкна, не ми беше до това. Ако всичко бе минало добре, оная година щях да замина за изложбата в Москва, щях да ида при нашите най-главни ръководители и да им разкажа за тебе, Кочкорбаев. Ти се перчиш наляво и надясно, че все за партията мислиш, ама не се знае дали на партията са нужни такива хора като тебе, дето хем сами нищо не правят, хем и връзват ръцете на другите.

— Е, прекалихте вече! — не издържа Кочкорбаев. — Това е клевета! И знайте, Уркунчиев, че за тези свои думи ще отговаряте по партийна линия.

— Ами че аз самият искам да говоря за всичко това на партийно събрание. И ако наистина не правя каквото трябва и не мисля както трябва, посочете ми вратата. Значи мястото ми не е в партията и няма защо да ме щадите. Но и ти, Кочкорбаев, ще трябва да се позамислиш.

— Няма за какво да се замислям, другарю Уркунчиев. Съвестта ми е чиста, аз винаги съм бил предан на партията.

Бостон си пое дъх, сякаш бе тичал по нагорнище, и се обърна към инструктора от райкома.

— А тебе, другарю инструктор, много те моля да докладваш в райкома. Нека се разберат с нас на партийното събрание. Повече не мога тъй да живея.



Скоро Бостон Уркунчиев се увери, че спречкването с Кочкорбаев ще му докара и други неприятности. Тоя ден беше ходил по работа в Крайбрежие. В Приисъккулието започваха да цъфтят дърветата. Бяха последните дни на пролетта, а Бостон все не намираше време да напръска ябълките в своята градина и в бившата къща на Ерназар. Сега Бостон и Гулюмкан имаха две къщи с градини и двете се нуждаеха от грижи, а чобанският им живот минаваше в планините и почти никога не стигаше време за другата работа. Отлагаш, отлагаш от днес за утре и докато се усетиш, изтървал си момента. Но така или иначе, дърветата трябваше да се напръскат, иначе паразитите, както се размножават с поразителна бързина, щяха да погубят цялата реколта. Този път обаче Гулюмкан не се сдържа и здравата се скара на Бостон: защо се тутка, какво му струва, щом като е толкова зает, да иде по-отрано и да се уговори с някой от съседите да свърши тая работа срещу заплащане.

— И каква помощ виждам от тебе? — раздразнено подхвърли Гулюмкан. — И деня, и нощя те няма вкъщи — я при стадото се запилееш, я по събрания търчиш. Като не можеш толкоз да туриш в ред градината, постой поне един ден с Кенджеш — на това дете вечно трябва да му ходиш по петите, — а аз ще сляза до Крайбрежие и вместо тебе ще свърша всичко, както се полага на един добър стопанин.

Права беше Гулюмкан — в нищо не можеше да й възрази, трябваше мълчаливо да я изслуша.

На заранта Бостон потегли към Крайбрежие, за да се погрижи за градината. Яздеше на Донкулюк. Както казват старите хора, напролет и тревата, и конят набират сили. Пък и Донкулюк беше в най-хубавата си възраст: кръвта му кипеше и от излишък на сили все го теглеше да препусне. Но Бостон нямаше настроение за това, и му стягаше юздите — искаше му се да поразмисли по пътя за някои неща. През нощта спа лошо. Дълго се въртя в леглото, не можеше да си намери място, че парторгът го обвини за гибелта на Ерназар. Вечерта след събранието разказа накратко на жена си как беше минало, но за обвинението премълча. Не му се искаше излишно да припомня на Гулюмкан за бившия й мъж, макар че бяха минали няколко години от неговата гибел, иначе нямаше да избягнат тягостния разговор, от който и той, и тя щяха да се разстроят, та нали непогребаният Ерназар бе останал завинаги сред ледовете в онази ужасна, черна като нощ пропаст на превала Ала-Монгю. Така че най-добре беше да премълчи за това обвинение. И тъкмо беше позадрямал, когато пак се появиха вълците. И пак на хълма до голямата кошара Акбара тягостно зави, оплаквайки своите вълчета. А Ташчайнар й пригласяше с гърлен басов вой. И ако по-рано, когато ги чуеше, Бостон се преизпълваше с жалост към тях заради сполетялото ги нещастие, сега изпадна в ярост, искаше му се да убие тези упорити зверове, та най-сетне да не чува техния вой, с който сякаш му отправяха проклятие, а каква вина имаше той пред тях? И взе решение на всяка цена да ги убие, дори у него възникна план как да стори това. Още повече, че същия ден, когато беше на съвещание, Акбара и Ташчайнар бяха разкъсали три овци от неговото стадо. По-късно овчарят му каза, че колкото и да крещял и да размахвал гегата, вълците ни най-малко не се уплашили, а прегризали гърлата на три овци, след което най-спокойно си отишли. Бостон побесня. Ако все така продължава, помисли си той, нищо друго не ни остава, освен най-позорно да бягаме от тия вълци. А тази нощ Акбара и Ташчайнар не знаеха, че със своя нестихващ вой подписват смъртната си присъда. Бостон вече твърдо знаеше какво трябва да направи и бе готов незабавно да пристъпи към изпълнението на своя замисъл, но на следващия ден се наложи да замине за Крайбрежие. Бе решил най-напред да сложи в ред градината, за да не му натяква жената, а сетне вече да се разправя с вълците.

Ето за какво си мислеше Бостон по пътя…



С напръскването и пролетното окопаване на ябълките той се справи за един ден. Успя да намери в селото един похватен момък, конто срещу-заплащане се зае да свърши бързо тази работа. Бостон му обеща едно агне от своите черни каракулски овци.

Преди да си тръгне, Бостон реши да купи нова играчка за Кенджеш. Искаше му се да зарадва своя любим син, който след месец и нещо навършваше две годинки. Забавният палав малчуган радваше със своите лудории стареещия Бостон. Всяка нова дума на детето довеждаше бащата до възторг. Чрез него Бостон постигаше дълбокия съкровен смисъл на живота, който се съдържаше в привързаността към детето и неговата майка. Това беше последната и най-висша точка в отредената му съдба. И той вече за нищо друго не мечтаеше и нищо повече не желаеше от живота, освен да обича жена си и сина си, защото това е най-висшето благо, което е дарено на хората. Бостон никога не говореше за това, но в себе си беше сигурен, че е така, вярваше, че и жена му споделя тези негови чувства.

Бостон слезе от коня пред магазин „Маданият“, влезе вътре и купи една навиваща се жабка, с изблещени очи, много смешна — как щеше да й се зарадва малкият! Когато излезе навън и се канеше да яхне коня, изведнъж усети, че е гладен — от сутринта нищо не беше ял. Гостилницата бе през няколко сгради от магазина и той за свое нещастие реши да се отбие там. Влезе в полутъмно помещение, вмирисано на евтини ястия, каквито се предлагаха тук на пътуващите шофьори, и седна недалеч от входа. Изведнъж чу зад гърба си гласа на Базарбай. Не се обърна — и бездруго знаеше, че той гуляе тук с приятели. „Седнал да пие посред бял ден с тия безделници и пет пари не дава, ни срам, ни съвест има тоя човек“ — възмутено си помисли Бостон. Понечи да стане и да си отиде, за да му е мирна главата, но после си помисли: че отде-накъде ще си отива, без да се нахрани? Поръча си борш и кюфтета. Изведнъж гласовете зад гърба му враждебно притихнаха — изглежда, някой бе обадил на Базарбай за присъствието му. Скоро при него дойде един от Базарбаевите приятели — Кор Самат, Кьоравия Самат, местен нехранимайко и сплетник, загубил още на младини едното си око при пиянско сбиване.

— Салам, Бостон, салам! — С многозначителна усмивка му подаде той ръка и Бостон бе принуден да я стисне. — Защо си се уединил тука бе, човек? — пристъпи той до масата. — А ние ей къде сме с Базарбай. Отдавна не се бяхме виждали, та рекохме да се почерпим, ела при нас. Базарбай те кани.

— Кажи му, че нямам време — отговори Бостон колкото се може по-сдържано. — Дояждам това и веднага тръгвам за планините.

— Е, ще успееш, няма къде да ти избягат планините.

— Не, благодаря. Бързам.

— Е, твоя работа, ама не си прав — подхвърли на тръгване Кор Самат.

След малко дойде и Базарбай, вече доста пийнал, а подире му тръгнаха и другите.

— Слушай бе, ти какво се правиш на толкоз важен? Каним те най-човешки, а ти? Да не се мислиш за по-горе от другите? — веднага се заяде Базарбай.

— Нали казах, нямам време — спокойно отговори Бостон и усърдно започна да сърба борша, който при други обстоятелства за нищо на света не би изял до края.

— Имам работа с тебе — каза Базарбай и нахално седна срещу него.

Другите не си тръгваха, чакаха да гледат какво ще става.

— Че каква работа можем да имаме с тебе? — отвърна Бостон.

— Ами например да си поговорим за ония вълчета, Бостон. — Базарбай се намръщи и поклати глава.

— Вече говорихме за тях, има ли смисъл пак да се връщаме на тази тема?

— Смятам, че има.

— А аз смятам, че няма. И не ми пречи. Остави ме да си доям борша, че трябва да тръгвам веднага.

— Закъде бързаш бе, куче? — Базарбай рязко стана и като се наведе напред, приближи до Бостон разкривеното си от злоба лице. — Закъде бързаш бе, мръсник? Още не сме се разбрали за вълците. Нали в кабинета на директора публично си ме нарекъл провокатор, казал си, че заради мене вълците се развилнели. Мислиш, че не знам какво значи провокатор, а? Значи тъй, аз съм фашист, а ти си единственият честен между нас.

Бостон също скочи от мястото си. Сега двамата стояха лице срещу лице.

— Не дрънкай глупости — отсече Бостон. — Фашист не съм те наричал — не се сетих, а е трябвало да те нарека. А туй, че ти си провокатор и злодей, е вярно. Аз и по-рано съм ти го казвал и сега пак ще ти го кажа. Но я по-добре си гледай там масата и престани да ми досаждаш.

— Не си ти, който ще ми нарежда къде да бъда и какво да правя! — не на шега се ядоса Базарбай. — Не си ми началник. Плюл съм ти на сурата. Добре де, аз съм провокатор, ами ти какъв си бе? Да не мислиш, че хората не те знаят що за стока си? Какво си мислиш, погуби Ерназар и всичко ще остане скрито-покрито. Ами че ти, мръснико, още докато беше жив Ерназар, се сдуши с жена му, а твойта бабичка трябваше да умре. И реши да бутнеш Ерназар в пропастта на превала, та сетне да се вземете с оная кучка Гулюмкан. Я опитай да докажеш, че не е вярно. Защо в пропастта не падна ти, ами падна Ерназар. Нали сте вървели по един и същи път? Или смяташ хората за глупаци? Той загина, а ти остана жив. И за какви да ви мислим тебе и твойта кучка Гулюмкан? Ерназар замръзна сред ледовете на превала, остана без гроб, а ти мърсуваш с неговата безсрамница и живот си живееш! На туй отгоре си партиец. Тебе трябва с ритници да те изгонят от партията. И първенец се извъди, стахановец! Под съд трябва да те дадат!

Бостон едва се сдържа да не се нахвърли с юмруци срещу него и да му смаже гнусната муцуна. Явно и Базарбай го предизвикваше да се сбият, да се хванат гуша за гуша, да вдигнат скандал. Но направи усилие, стисна зъби и каза на задъхващия се от злоба Базарбай:

— Няма за какво да приказвам с тебе, думите ти нищо не значат за мен. Не желая да се приравнявам с тебе. Мисли и говори каквото искаш и както искаш. А сега се махай от пътя ми. Хей, момко — повика той сервитьора, — плащам. Пъхна в ръката му една петачка и мълчаливо си тръгна.

Базарбай го хвана за ръкава:

— Я чакай! Не бързай толкоз да се връщаш при твоята кучка! Може пък, докато те няма, да се въргаля с някой чобанин, и ти да им попречиш!

Бостон грабна от съседната маса празна бутилка от шампанско.

— Дръпни си ръката! — тихо процеди той, без да сваля очи от пребледнелия Базарбай. — Не ме карай да повтарям, махни си ръката! Чуваш ли? — каза той и замахна с тежката бутилка.

Именно така излезе Бостон на улицата — здраво стиснал бутилката в ръка. Усети се едва когато се качи на коня, захвърли бутилката в канавката и препусна като луд. Отдавна не бе препускал с такава бясна скорост — този страшен галоп му помогна да се посъвземе и вече поуспокоен, Бостон изтръпна от ужас: за малко да стане убиец, слава богу, че се въздържа, иначе с един удар щеше да разцепи черепа на омразния Базарбай. Совхозниците, пътуващи в ремаркето на един трактор, гледаха изумени след Бостон: какво става с тоя човек, солиден мъж, а препуска като вятърничав хлапак. Бостон дълго не можа да си поеме дъх — окончателно дойде на себе си едва когато пийна студена вода от един ручей. Обърса уста и възседна Донкулюк, но сега вече потегли по-спокойно. Яздеше бавно, доволен, че не бе извършил убийство.

По едно време пак се сети за случилото се и пак се ядоса и намръщи. И окончателно се разстрои, когато разбра, че беше забравил на прозореца в гостилницата играчката, купена за Кенджеш — смешната жабка с изблещените очи и голямата уста. Разбира се, не го беше яд за парите, не струваше кой знае колко, пък и винаги можеше да я купи от същия магазин, но, кой знае защо, всичко това му се стори лоша поличба. Не биваше, в никой случай не биваше да забравя тази играчка, предназначена за детето, а той я забрави…

Това негово суеверие го дразнеше, караше го по някакъв начин да се съпротивлява на нежелателния ход на събитията. А при мисълта как ще устрои засада на вълците и ще застреля тези проклети зверове, за да не остане и помен от тях, започваше да се задушава от злоба.

И що за идиотщина, мислеше си той, днешното спречкване с Базарбай, което едва не завърши с убийство, отново започна от спора за тия вълци…

Бостон реши да осъществи намерението си на следващия ден. През нощта обмисли всички подробности по операцията и може би за първи път, откакто бяха женени, не сподели замисленото с жена си. Не му се искаше да повежда разговор за вълците и вълчетата, станали причина за скандала с Базарбай, не му се искаше да говори за него, което би могло да напомни за гибелта на Ерназар. И затова вкъщи повечето време мълчеше, играеше си с детето, лаконично отговаряше на Гулюмкан. Знаеше, че мълчанието му ще я учуди и може би ще я засегне, но по друг начин не можеше да се държи. Знаеше, че рано или късно тя ще научи за спречкването му с Базарбай и за мръсната клевета по техен адрес. Сега обаче мълчеше — никак не му се искаше да повтаря онова, което приказваше за тях това чудовище Базарбай, то беше толкова гнусно и отвратително.

И още си мислеше колко странно, тежко и сложно тръгна животът им с Гулюмкан. Колко тайно недоброжелателство или открита вражда срещаха у хората, откакто станаха мъж и жена, и какви ли не клюки се носеха за тях. И все пак Бостон не съжаляваше, че бе свързал съдбата си с вдовицата на Ерназар. Сега вече му беше трудно да си представи живота без нея, имаше нужда да чувствува постоянно присъствието й… Иначе всичко би било съвсем различно. Той можеше да продължи живота си само с нея, и макар че понякога беше недоволна от него, случва се да бъде и несправедлива, тя му беше предана, а това бе най-важното. По този въпрос никога не бяха говорили помежду си, но всичко се подразбираше от само себе си. И ако някой го попиташе какво е за него този малчуган, този засмян, ясноок, лъчезарен палавник с пухкави крачета, този изтърсак, Бостон нищо не би могъл да каже. Не би намерил подходящи думи. Чувството му бе по-силно от думите, защото в момченцето той виждаше себе си в един невинен, от бога даден детски образ…

Дълбоко в себе си Бостон осъзнаваше всичко това и през нощта, усещайки в леглото близостта на жена си и детето си, той се успокои, олекна му, злобата и ядът го напуснаха. Искаше му се да забрави случая в гостилницата. Дори си помисли, че ако тази нощ вълците не дойдат, може би ще отложи засадата или изобщо ще се откаже от намерението си. Копнееше за спокойствие.



Но сякаш за беля към полунощ вълците отново се появиха. И отново на хълмчето зад голямата кошара започна да стене, да вие Акбара, а Ташчайнар да й приглася с гърления си басов вой. И отново се стресна и захленчи малкият Кенджеш, а Гулюмкан замърмори в просъница, проклинайки тоя непоносим живот, в който нямаш мира от тия подлудели вълци. И Бостон отново се ядоса и озлоби, искаше му се тутакси да изскочи от къщи и да подгони вълците, да ги гони ако ще до края на света, отново си спомни хулите и оскърбленията на онзи подлец Базарбай и съжали, че не го тресна тогава с бутилката. Искаше се само да му я стовари по главата и край. И хич нямаше да съжалява, напротив, би се радвал, че най-сетне е унищожил такава гнусна твар в човешки образ… А вълците продължаваха да вият…

Наложи се пак да вземе пушката и да отиде поне да ги сплаши. Вместо да гръмне веднъж-два пъти, Бостон изстреля един след друг пет пълнителя в нощния мрак, после се върна у дома, по не можа вече да заспи и, кой знае защо, реши да почисти пушката. Седнал в единия ъгъл на пруста, той съсредоточено се зае да чисти ловджийската винтовка „Барс“, сякаш му беше спешно необходима. Докато се занимаваше с нея, още веднъж премисли как да осъществи плана си по отношение на вълците и реши да действува незабавно, още на разсъмване.

А през това време, подплашени от стрелбата, Акбара и Ташчайнар се отдалечаваха към теснината, за да прекарат там остатъка от нощта. Те си нямаха бърлога и нощуваха където им падне. Акбара както винаги вървеше отпред. Обрасла с дълги, скубещи се вече сплъстени фъндъци козина, тя изглеждаше страшна в мрака. Очите й горяха с фосфоресциращ блясък, езикът беше провесен, можеше да се помисли, че е бясна. Не, не стихваше скръбта й по малките, не можеше да прежали тяхната загуба. Инстинктът глухо й подсказваше, че вълчетата са в Бостоновата кошара, другаде не можеха да бъдат, защото там се беше скрил похитителят, когото бяха преследвали през оня злополучен ден. Нейният животински ум не можеше да проникне отвъд тази представа. Именно затова двата вълка свирепо и безогледно умъртвяваха добитъка в околността — и не толкова да утолят глада си, колкото от нестихващата, незадоволима потребност да заглушат, да удавят в кръв глождещото ги чувство на празнота и озлобление срещу всичко живо на света. А след като се наядяха с плячката си, тръгваха към мястото, където бяха загубили следата на вълчетата. Особено много страдаше Акбара — беше непримирима в скръбта си. Не минаваше ден, без да отиде на онова място, не минаваше ден, в който двамата с Ташчайнар да не бродят около зимовището на Бостон. Тъкмо на това разчиташе Бостон, решил на всяка цена да ги унищожи.

На следващата заран той нареди на помощниците си да не извеждат стадата на паша, а да ги държат затворени в двете кошари, да дадат на животните в изобилие зърнен фураж и да ги поят от поилките на двора. После избра от стадото двайсетина овци със сукалчетата им, повечето близнаци, за да блеят по-силно и да вдигат по-голям шум, и подкара малкото стадо към едно безлюдно място.

Никого не взе със себе си. Тръгна сам, с дълга гега в ръката, метнал през рамо почистената и смазана през нощта пушка, заредена с цяла пачка патрони. Вървя доста време. Искаше да се отдалечи колкото се може повече от населените места.

Беше топъл, истински пролетен ден. Планините поглъщаха слънчевата топлина и я превръщаха в зеленееща по хълмовете и падините трева. Тук-таме в небесната синева безгрижно плуваха бели-пребели къдрави облачета. Пееха чучулиги, кряскаха сред скалите планински яребици — с една дума, благодат. Само извисилите се по целия хоризонт назъбени снежни хребети, където всеки миг можеше да се извие буря, както и задаващите се черни облаци, които можеха да затъмнят слънцето, подкарани бог знае откъде от дивия вятър, напомняха, че тази благодат не е вечна.

Засега обаче нищо не предвещаваше лошо време. Малкото стадо от овце майки с агнета отиваше натам, накъдето го подкарваше човекът. Агънцата палаво припкаха, час по час отиваха до посучат мляко от бозките на майките си. Бостон беше във все същото мрачно настроение. И колкото повече мислеше, толкова повече се ядосваше и на вълците, и на Базарбай — виновника за тази ужасна история. С Базарбай не желаеше да има нищо общо, добре знаеше народната приказка — не го човъркай, да не размирише, но, виж, вълците трябваше да ликвидира, да ги застреля, да ги унищожи — друг изход не виждаше. Сметката му беше проста. Блеенето на овцете и агнетата непременно ще примами вълците, а той ще се скрие някъде в засада. И ако не се случи нещо непредвидено, ще може да ги застреля, когато нападнат. Но, както се казва, човек предполага, а господ разполага… Тъкмо така стана…

Почти до пладне вълците не се появиха. Бостон остави овцете в една закътана долина, която можеше да наблюдава, и залегна с пушката в единия край сред камъни и редки храсталаци. Беше добър стрелец, от дете ходеше на лов и вече доста исъккулски вълци беше убил. И затова не се съмняваше, че ще застреля вълците, стига само да успее да ги примами. Овцете и агнетата непрекъснато блееха, като се викаха помежду си. Времето минаваше, а хищниците все още не се появяваха, макар че обикновено нападаха през деня.

Слънцето взе да припича. Бостон лежеше върху фланелата си под един храст и при други обстоятелства навярно би подремнал, но сега не можеше да си го позволи. Пък и беше доста разстроен от мисълта, че го обвиняват за гибелта на Ерназар. Враговете му Кочкорбаев и Базарбай се бяха съюзили и всеки по свой начин го клеветеше, мъчеха се да го поставят натясно. И той не можеше да си обясни защо така е устроен животът: защо, за какво съвсем различни хора го мразят? А на всичкото отгоре му виснаха на главата и тия вълци, да го тормозят. Дори вкъщи не можеше да има спокойствие и кой знае какво щеше да стане, когато до ушите на жена му стигнат слуховете за свадата с Базарбай. Гостилницата беше пълна с хора, когато Базарбай ругаеше с най-обидни думи и него, и жена му, а мнозина от тях са негови недоброжелатели…

Вълците все още ги нямаше и Бостон започваше да губи търпение. Въпреки това той напрегнато се оглеждаше и ослушваше — беше нащрек, чакаше ги. Важното беше да ги забележи колкото се може по-рано, за да ги убие, преди да разкъсат някоя овца. Но да се улови моментът, в който вълците ще се появят, не беше толкова лесно. Овцете нямат нюх, пък и зрението им е слабо, с една дума, няма по-глупави и по-тромави животни на света. Овцете са най-лесната плячка за вълците и само човекът би могъл да ги спаси, ето защо вълците са принудени да имат работа само с човека. Така беше и този път…

Безгрижните овце и този път не усетиха опасността. Спокойно си пасяха, като обръщаха внимание само на блеенето на агнетата и покорно им предоставяха бозките си. Нищо друго не ги тревожеше. Само Бостон забеляза опасността…

Внезапно двойката планински свраки, които улисано се суетяха недалеч от него, тревожно се разкрещяха и започнаха да прелитат от място на място. Бостон се ослуша, вдигна ударника, но не се показа от прикритието си, а напротив, още по-старателно залегна. Трябваше да действува със сигурност. Готов беше да пожертвува няколко овци, само и само да примами хищниците на открито място. Но, изглежда, вълците усетиха опасността — не бе изключено същите свраки да ги бяха предупредили за нея. Прелитайки от място на място, те бяха кацнали близо до Бостон, след което пак така високо и нахално се бяха разкрещели, макар че Бостон лежеше неподвижно в храсталака и сякаш с нищо не би трябвало да ги разтревожи. Така или иначе вълците не се появиха веднага, оказа се, че те се бяха разделили. Акбара се промъкваше пълзешком между камъните в далечния край на долината, а Ташчайнар — точно откъм срещуположната страна (по-късно се разбра, че бе пълзял недалече от мястото, където се криеше Бостон).

Но всичко това стана ясно по-късно.

В очакване на вълците Бостон напрегнато се оглеждаше, без да може да се ориентира откъде биха могли да се появят. Наоколо беше тихо и спокойно. Овцете кротко пасяха, агнетата палаво припкаха около тях, свраките престанаха да цвърчат — чуваше се само как недалече ромоли ручей и сред храсталаците чуруликат птички. Уморен вече от силното напрежение, Бостон неочаквано забеляза как между камъните отсреща се мярна сива сянка и овцете рязко отскочиха настрани, след което неуверено примряха в уплашено очакване. Бостон разбра, че вълците ги бяха подплашили, за да разберат къде се крие човекът, обикновено в такива случаи всеки овчар започва да крещи и се втурва към овцете, но сега Бостон имаше друга цел и не се показа от прикритието си. Сред камъните отново се мярна сивата сянка и вълкът с два скока се озова пред изпадналите в паника овце. Това беше Акбара. Бостон вдигна пушката и се прицели, готов вече да натисне спусъка, но лек шум зад гърба му го накара да се обърне. И в следващата секунда, без да се цели, стреля от упор срещу връхлитащия го огромен звяр. Всичко стана за някаква част от секундата. Куршумът улучи Ташчайнар по време на скока, но той не падна веднага, а известно време продължи да лети по инерция към Бостон със злобно оголени зъби, свирепо святкащи очи и хищно протегнати напред едри лапи с дълги нокти, след което рухна мъртъв само на половин метър от него. Бостон тутакси обърна пушката, за да стреля в Акбара, но моментът беше изтърван, Акбара, изоставила повалената овца, изчезна зад камъните. Бостон се втурна след вълчицата с надежда да я уцели, но видя само как тя прескочи ручея. Стреля, но не я улучи…

Бостон си пое дъх и мрачно се огледа наоколо. Беше задъхан и блед от напрежение. Не беше постигнал главната си цел — да убие Акбара. Сега положението се усложняваше — вълчицата щеше да стане неуловима. Впрочем ако не се беше обърнал навреме към Ташчайнар, мина му през ум, и не го беше повалил с първия куршум, всичко можеше да завърши много по-лошо. Като обмисляше случилото се, Бостон разбра, че приближавайки към стадото, вълците бяха усетили опасността и се бяха разделили, а Ташчайнар, забелязал, че човекът заплашва неговата вълчица, неподозираща засадата, без да се замисли, се бе хвърлил срещу него…

Бостон събра разпръсналите се в паника овце и се върна да огледа убития вълк. Ташчайнар бе паднал на една страна, оголил грамадните си зъби, очите му вече се изцъкляха. Бостон опипа главата му — едра почти колкото конска глава, как ли е носил този звяр такава тежест на себе си, а лапите — Бостон повдигна една и неволно се възхити: такава сила се усещаше в тези лапи. Колко път са извървели, колко плячка са повалили!

След известно колебание Бостон реши да не дере кожата на Ташчайнар. Ще я остави, не му трябва. Още повече, че вълчицата успя да избяга и той няма причини да тържествува.

Бостон постоя още известно време в размисъл, после нарами удушената от вълчицата овца и подкара стадото към къщи.

По-късно се върна с лопата и кирка и чак до вечерта копа трап, за да зарови трупа на Ташчайнар. Тази работа му Отне доста време, почвата беше камениста. Сегиз-тогиз Бостон спираше да си почине и предпазливо се оглеждаше наоколо дали случайно няма да съзре вълчицата. Бе оставил пушката наблизо, всеки миг да му е подръка…

Но Акбара дойде едва късно през нощта…

Легна върху прясната купчина пръст и остана така чак до разсъмване. А с първите слънчеви лъчи изчезна…

VI

Бяха последните дни на пролетта, настъпваше лятото. Дойде време овцевъдите да подкарат стадата към летните пасища. Онези, които бяха зимували в предпланините, минаваха през дълбоките долини и теснини, за да може добитъкът да попасе млада планинска трева, и постепенно се насочваха нагоре към превалите. Онези, които бяха зимували в низините на кошарно хранене, извеждаха стадата по резервните пролетни пасища. Настъпи доста напрегнато време на усилен труд — прекарваха добитъка, превозваха покъщнината и което беше най-тежко — започна стригането на овцете; всичко това, общо взето, създаваше напрегната обстановка. Пък и всеки бързаше по-скоро да приключи с подготовката на лятното лагеруване, за да заеме най-хубавите пасища. С една дума, всички бяха затънали в работа до гуша… Всеки бе улисан в собствените си грижи…

В цялата околност само Акбара бродеше безцелно немила-недрага. Само тя оставаше извън кипежа на живота. Пък и би могло да се каже, че бяха я забравили. След загубата на Ташчайнар тя с нищо не напомняше за себе си, дори бе престанала да вие нощем край зимовището на Бостон.

В мрачно отчаяние бе изпаднала Акбара. Беше вяла, омърлушена, безучастна към всичко около себе си — хранеше се със случайно попаднали й на пътя дребни животни и повечето време унило лежеше в някое усамотено закътано място. Дори масовото преселение на стадата, когато в планините се движат хиляди глави добитък и сред тази глъч и суетня спокойно би могла да отмъкне някое заплеснато агне, че дори овца, я оставяше съвсем равнодушна.

Сякаш светът бе престанал да съществува за Акбара. Животът й бе вече в спомените. Сложила глава на предните си лапи, Акбара по цели дни лежеше, унесена в спомени за радостите и горестите и в Моюнкумската савана, и в Крайалдашките степи, и тук в Приисъккулските планини. Отново и отново се нижеха пред очите й картини от миналия живот, преминал ден подир ден с Ташчайнар, и всеки път, без да има сили да понесе обзелата я мъка, Акбара ставаше, мрачно бродеше из околността, после пак лягаше, облягаше стареещата си глава на лапите и отново се унасяше в спомени за своите чеда — спомняше си ту четирите вълчета, които наскоро й бяха откраднати, ту онези, които загинаха в моюнкумската хайка, ту онези, които изгоряха в тръстиките край езерото; но най-често си спомняше за своя вълк, верния и могъщ Ташчайнар. Сегиз-тогиз си спомняше и за онзи странен човек, когото срещнаха сред дивия коноп — спомняше си как играеше той с нейните вълчета — голокож и беззащитен, а когато тя се спусна срещу него, готова да прегризе гърлото му, той приклекна от уплаха, прикрил с две ръце главата си, а после хукна да бяга… И как по-късно, вече в началото на зимата, го видя в Моюнкумската савана разпнат на саксаула. Спомняше си как се бе взирала в познатите черти, как той поотвори очи, тихо й прошепна нещо и млъкна…

Сега миналото й се струваше като някакъв сън, завинаги отлетял сън. Но все пак надеждата не умираше, мъждукаше в сърцето на Акбара — понякога й се струваше, че все някой ден ще намери някъде последните си вълчета. И водена от това чувство, Акбара се промъкваше нощем до зимовището на Бостон, но вече не виеше мъчително и зловещо, а само се ослушваше отдалече: дали пък вятърът няма да донесе джавкането на порасналите й вълчета или познатия сладостен мирис… Ех, ако бе възможно такова чудо! Как би се втурнала Акбара към своите ненагледни чеда — не би се уплашила нито от хората, нито от кучетата, би спасила, би отвела рожбите си от този плен и всички заедно биха се понесли като бързокрили птици далече оттук, по други краища, където биха заживели свободен и суров живот, както подобава на всички вълци…



А през тези дни Бостон нямаше минутка свободно време — не му стигаха грижите около прехвърлянето на овцете на летния лагер, ами трябваше да се занимава с най-различни глупави формални разправии. Както се беше заканил, Кочкорбаев писа оплакване срещу него до висшестоящите инстанции, откъдето пратиха комисия да разследва случая и да установи кой беше крив, кой прав, но всъщност и комисията не стигна до единодушие. Част от членовете й смятаха, че чобанинът Бостон Уркунчиев трябва да бъде изключен от партията, защото е оскърбил парторга, с което е нанесъл морална вреда на самата партия, останалите бяха на мнение, че това не бива да се прави, защото чобанинът Бостон Уркунчиев се е изказал по същество и критиката му е имала за цел да се повиши производителността на труда. Пред комисията бе извикан и Базарбай Нойгутов. Той даде писмени обяснения за вълчетата, които Бостон Уркунчиев настоявал да върне в бърлогата… С една дума, поведе се разследване по всички правила…

На последните две призовки Бостон не се отзова. Предаде, че му се налага да прехвърля добитъка горе в планините и да се премести там със семейството си за цяло лято, времето не чака, затова нека се оправят без него, а той ще бъде съгласен с всяко наказание, наложено от комисията. С това той доста зарадва Кочкорбаев, за когото държанието на Бостон беше само в негов плюс.

Но чобанинът нямаше друг изход. Прехвърлянето на стадата по летните пасища бе започнало и той за нищо на света не би си позволил да закъснее. През последните години караха добитъка рано заранта, след което превозваха разглобяемите жилища и цялата покъщнина дотам, докъдето можеше да се стигне с превозни средства, а по-нататък се придвижваха по най-примитивен начин — пренасяха багажа с товарни животни. Но и това доста облекчаваше и най-важното ускоряваше преместването до летните лагери. Така че Бостон първо откара добитъка на лятното пасище, където остави при стадото своите помощници, а през нощта се върна обратно, та на следващия ден да натовари на камиони покъщнината си и да замине със семейството си в планините до есента.



И този ден настъпи…

Но той бе предшествуван от нощта, когато Акбара се върна в старата си бърлога. За първи път след гибелта на Ташчайнар. Самотната вълчица избягваше да ходи там — знаеше, че бърлогата е празна, че никой не я чака. И въпреки това веднъж измъчената Акбара ненадейно изпита страстно желание да тръгне по познатия път, да мине през пролазите в храстите и да влезе в бърлогата, току-виж, там я чакат рожбите й. Не успя да превъзмогне това изкушение, поддаде се на самоизмамата.

Акбара тичаше като обезумяла, без да пробира пътя, през вода, по камънаци, покрай нощни огньове, лумнали в летните лагери, покрай зли кучета, а след нея трещяха пушки…

Тъй тичаше тя, самотна и обезумяла, нагоре в планините, под застиналата високо в небето луна… И когато стигна пред бърлогата, така обрасла с бурени и трънаци, че трудно можеше да се познае, тя не посмя да влезе в своето осиротяло, забравено семейно убежище… Но нямаше и сили да си тръгне… И отново се обърна Акбара към вълчата богиня Бюри-Ана и дълго ви и скимтя, дълго се оплаква от своята злочеста участ и моли богинята да я прибере горе на луната, там, където няма хора…

Същата нощ Бостон се връщаше в зимовището, след като бе откарал добитъка в планините Можеше, разбира се, да дочака заранта и тогава да потегли на път. Но в такъв случай би пристигнал едва привечер и би се наложило да изгуби цял ден, докато се натовари камионът и чак тогава да замине за летния лагер, а той не можеше да си позволи да пропилее толкова време. При това в зимовището не бе останал почти никой, само Гулюмкан с малкия и още едно семейство, което чакаше реда си за заминаването, а мъже изобщо нямаше.

Ето защо Бостон така бързаше през онази нощ, добре, че Донкулюк както винаги вървеше бодро и уверено. Гривата и ушите на златистия донски жребец блестяха на лунната светлина, мускулите на яките му хълбоци леко играеха като малки вълнички при нощен вятър. Времето беше приятно — нито горещо, нито студено. Миришеше на цъфнали треви. Бостон носеше и пушка — всичко се случва нощем в планината. А у дома ще я окачи на мястото й, заредена с пет патрона.

Бостон си правеше сметката да пристигне на разсъмване към пет часа и по всичко личеше, че така ще стане. Тази нощ той за сетен път се увери, че е безкрайно привързан към жена си и сила си: бяха разделени само един ден, а той вече се беше затъжил по тях и бързаше да се прибере у дома. По пътя често го спохождаше тревожната мисъл дали вълчицата Акбара няма пак да се появи и да подхване своя зловещ вой, та да уплаши Кенджеш и Гулюмкан. Бостон се успокояваше само с това, че след като бе убит вълкът, вълчицата престана да идва или поне не се чуваше да вие.

Ала напразна бе тревогата на Бостон.

Тази нощ Акбара се оплакваше на Бюри-Ана край старата си бърлога в Башатската теснина. А и дори да се намираше край зимовището на Бостон, тя никого нямаше да обезпокои — след гибелта на Ташчайнар Акбара само скръбно се вслушваше в долитащите от зимовището гласове…

И ето че настъпи онзи ден…

Заранта Бостон се събуди, когато слънцето бе вече високо. Пристигнал на разсъмване, той легна да поспи три-четири часа. Може би щеше да спи още, но малкият Кенджеш го събуди. Колкото и да се стара тази сутрин Гулюмкан да не пуска малчугана при баща му, за момент само го изтърва от погледа си, заета да приготвя багажа, и момченцето, бърборейки нещо, започна най-безцеремонно да щипе баща си по бузите. Бостон отвори очи, усмихна му се нежно и го привлече към себе си. Радваше се, че Кенджеш, който бе частица от неговата плът и кръв, расте здрав и пъргав, че за своите години е умно дете и че по външност и характер прилича на самия него, само влажните и блестящи като черни маслини очи е взел от майка си. Беше хубаво дете във всяко отношение и като го гледаше, Бостон се гордееше, че има такъв чудесен син.

— Какво, сине? Да ставам ли? Я ме дръпни за ръката! Дърпай, дърпай, ха така! Охо, ами че ти си бил много силен! Я сега ме гушни ей така!

През това време Гулюмкан беше успяла да свари любимия на мъжа си гъст калмишки чай с препечено брашно, мляко и сол и тъй като не само стадата, но дори и кучетата бяха далече в планините, Уркунчиеви можеха да си позволят поне веднъж в годината да пият чай на тишина и спокойствие. Малцина знаят колко рядко се случва такава почивка на чобаните и техните семейства. Добитъкът изисква непрекъснати грижи, цяла година, денонощно, а когато стадото е над хиляда глави, заедно с приплода, кажи-речи, хиляда и петстотин, чобанското семейство може само да мечтае за такава свободна и безгрижна сутрин. Двамата седяха и се наслаждаваха на това спокойствие, преди да започнат да стягат багажа — нали заминаваха за цяло лято. Камионът щеше да дойде по пладне, а дотогава цялата покъщнина трябваше да е прибрана.

— Ох, просто да не повярваш — току повтаряше Гулюмкан, — колко е приятно, каква благодат и тишина! На теб не знам, но на мен хич не ми се тръгва. Хайде да не ходим никъде. Кенджеш, кажи на татко да си стои тука.

Момченцето си бърбореше нещо, сядаше ту при баща си, ту при майка си, а Бостон добродушно се съгласяваше с жена си:

— Ами да. Защо да не прекараме тука лятото?

— Брей, че го каза — смееше се Гулюмкан, — ами нали само след ден-два тъй ще запрашиш към твоите стада, че дори с Донкулюк не можем те настигна?

— Вярно, дори с Донкулюк не можете ме стигна! — блажено се съгласяваше Бостон и поглаждаше четинестите си мустаци. Това беше признак, че е щастлив.

Така си пиеха те чая на софрата, възрастните седяха на пода, момченцето тичаше край тях. Гулюмкан искаше да го нахрани, но малчуганът от заранта се беше разлудувал, тичаше, дърпаше се, не можеш да го сложиш да яде. Вратата беше отворена — иначе ставаше — горещо — и Кенджеш час по час изскачаше и припкаше на двора, гледаше малките пухкави пиленца, които пъргаво сновяха около квачката. Това беше кокошката на съседа — нощния гледач Кудурмат. Той вече бе със стадото в летния лагер, а жена му Асългул щеше да пътува заедно с Уркунчиеви. Тя дори намина да каже, че е готова с багажа, остава само да сложи квачката с пиленцата в една кошница, но това ще стане вече, когато пристигне камионът. А дотогава смята да поизпере някои неща, че да могат да изсъхнат.

Така протичаше онази сутрин. Слънцето започваше вече да припича. Всеки беше зает с някаква работа. Бостон и жена му прибираха в бохчи кухненските съдове. Асългул переше — от време на време се чуваше как излива сапунената вода пред вратата. А малкият Кенджеш, предоставен сам на себе си, току припкаше навън-навътре и все гледаше да се навърта около пиленцата.

По едно време грижовната квачка поведе нанякъде челядта си да й търси зрънца. Малчуганът тръгна след пиленцата и неусетно всички се озоваха зад плевнята. Тук сред репея и лапада беше спокойно, слънчево и тихо, пиленцата, писукайки, се ровеха из боклука, а Кенджеш им приказваше нещо, като се опитваше да погали някое от тях. Квачката не се опасяваше от него, но когато наблизо с безшумни стъпки се появи някакво голямо сиво куче, тя се разтревожи, недоволно закудкудяка и предпочете да отведе челядта си по-надалече. А Кенджеш никак не се уплаши от голямото сиво куче с необикновено сини очи. То кротко го гледаше и дружелюбно помахваше с опашка. Това беше Акбара. Вълчицата от дълго време вече се навърташе около зимовището.

Тя се бе осмелила да дойде толкова наблизо до човешките жилища, защото от миналата нощ наоколо не се виждаха хора, не се чуваха гласове и кучешки лай. Водена от нестихващата си майчинска мъка и неугасваща надежда, Акбара предпазливо обиколи всички кошари, всички ясли и след като никъде не можа да открие своите откраднати вълчета, дойде да ги търси при човешките жилища. И ето че сега стоеше пред момченцето. Кой знае как, тя усети, че това е дете като всяко от нейните вълчета, но човешко дете и когато то посегна да погали това добро куче по главата, измъченото от скръб сърце на вълчицата затрептя от нежност и копнеж. Тя се приближи до момченцето и го близна по бузката. Кенджеш се зарадва на нейната милувка и засмяно я прегърна през врата. Тогава Акбара, премаляла от нежност, легна в краката му и взе да си играе с него — искаше й се да го накърми с млякото си, но момченцето я възседна като конче. После стана и се затича, като взе да я вика след себе си. „Ела! Ела!“ — викаше й то, като се заливаше от щастлив смях, но Акбара не се решаваше да го последва, знаеше, че по-нататък има хора и тъжно го гледаше със сините си очи. Тогава малчуганът се върна при нея и пак я погали по главата, а Акбара започна да го ближе, да излива върху него цялата натрупала се в нея нежност, вдъхвайки детския му мирис. Искаше й се да не се разделя с това човешко дете, да живее с него в бърлогата под навеса на скалата. И внимателно, за да не го нарани, захапа яката на дрешката му и с рязко движение го метна на гърба си — както обикновено вълците отвличат агнетата от стадата.

Момченцето късо изписка като ранен заек. Съседката Асългул, тръгнала към сайванта да простира, притича на неговия писък и когато надникна иззад ъгъла и видя вълчицата, захвърли прането на земята и се втурна към вратата на Бостон.

— Тичайте, вълк! Отвлече детето! По-бързо, по-бързо!

Изтръпнал от тревога, Бостон грабна пушката от стената и изскочи на двора, след него хукна Гулюмкан.

— Натам, натам! Ей го Кенджеш! На гърба на вълка! — крещеше съседката, хванала се от ужас за главата.

Но Бостон вече бе съгледал вълчицата, която бързо ситнеше с пискащото дете на гърба й.

— Стой, Акбара! Стой! Стой, ти казвам! — диво закрещя Бостон и хукна след вълчицата.

Акбара затича по-бързо, а Бостон се носеше след нея с пушка в ръка и крещеше с цяло гърло:

— Пусни го, Акбара! Пусни ми детето! Никой вече няма да закачи твоя род! Остави сина ми, Акбара! Пусни го! Чуй ме, Акбара!

Той сякаш бе забравил, че думите абсолютно нищо не означават за вълчицата. Виковете само я бяха подплашили и тя хукна още по-бързо.

А Бостон, без да млъква нито за секунда, продължаваше да я гони:

— Акбара! Пусни сина ми, Акбара! — крещеше той подире й.

А малко по-назад от него с отчаяни вопли и ридания тичаха Гулюмкан и Асългул.

— Стреляй! Стреляй по-бързо! — викаше Гулюмкан, забравила, че Бостон не можеше да стреля, докато вълчицата не пусне детето.

Крясъците и гонитбата само подлудиха Акбара, разпалиха нейния вълчи инстинкт и тя вече за нищо на света не искаше да изтърве плячката си. Като държеше с мъртва хватка детето на гърба си, вълчицата упорито тичаше напред, отдалечавайки се все по-нагоре в планините и дори куршумът, изсвирил над главата й, не я накара да пусне детето. А разплаканият Кенджеш викаше ту майка си, ту баща си. Бостон отново стреля във въздуха, като не знаеше с какво друго да сплаши вълчицата. Акбара продължаваше да се отдалечава към скалните свлачища, където бе съвсем лесно да обърка следите си и да изчезне. Бостон се отчая: как да си спаси детето? Какво да направи? Защо ги сполетя това чудовищно нещастие? За какви грехове?

— Остави детето ми, Акбара! Моля те, пусни го! Не ни отнемай сина! — като уморен кон задъхано хриптеше той след похитителката.

За трети път стреля Бостон във въздуха, трети куршум изсвири над главата на вълчицата, но пак не я застави да захвърли плячката си. Тя наближаваше свлачищата. Оставаха още само два патрона. Ужасен, че още миг и вълчицата ще изчезне сред скалите, Бостон се реши да стреля в нея. Приклекна на коляно, за да се прицели: целеше се само в краката, само в краката, но бе задъхан и ръцете му трепереха. Въпреки всичко опита да се овладее и като гледаше през подскачащия прорез на мушката как препуска вълчицата, сякаш плува по бурни вълни, прицели се и натисна спусъка. Не улучи. Вдигнал облаче прах, куршумът мина ниско покрай целта. Бостон презареди пушката с последния патрон и отново се прицели. Дори не чу собствени си изстрел, видя само как вълчицата подскочи и се строполи на една страна.

Метна пушката на рамо и като насън се втурна към падналата Акбара. Струваше му се, че тича толкова бавно и продължително, сякаш стъпва в някакво безвъздушно пространство…

И ето най-сетне, изстинал като от зимен мраз, той стигна вълчицата. И се преви одве, залюля се, изкривил лице в ням вик. Акбара още дишаше, а до нея момченцето лежеше мъртво, с простреляни гърди.

И светът, загубил всички звуци, онемя. Всичко наоколо изчезна, на мястото му остана да бушува само огнен мрак. Без да вярва на очите си, Бостон се наведе над безжизненото телце на сина си, облято в алена кръв, вдигна го бавно от земята, притисна го до гърдите си и отстъпвайки назад, кой знае защо, се загледа изумен в сините очи на издъхващата вълчица. После се обърна и онемял от скръб, тръгна към тичащите насреща му жени.

Имаше чувството, че жена му се уголемява пред очите му и ето вече към него приближава някаква гигантска жена с огромно разкривено лице и протегнати към него огромни разкривени ръце.

Той пристъпваше като сляп, притиснал до гърди сина си, когото бе убил със собствените си ръце. След него ридаеше и нареждаше олюляващата се Гулюмкан, която разплаканата съседка водеше под ръка.

Убит от скръб, Бостон не чуваше риданията й. Но изведнъж оглушително, като грохот на водопад, го връхлетяха звуците на реалния свят и осъзнал ужаса на случилото се, той вдигна очи към небето и диво изкрещя:

— Защо, за какво ме наказа?!

Вкъщи Бостон положи мъртвото дете в креватчето му, приготвено за предстоящото натоварване в камиона, и тогава Гулюмкан се свлече на колене и прегърнала безжизненото телце на детето, зави така, както по-рано виеше Акбара… До нея на пода се свлече Асългул.

А Бостон взе пушката и излезе от къщи. Сложи в затвора пачка патрони, а друга пъхна в джоба си, сякаш се готвеше за предстоящо сражение. Оседла Донкулюк, метна се с един скок на гърба му и потегли на път, без да каже нещо на жена си или на съседката Асългул…

А когато се отдалечи на известно разстояние от къщи, препусна със златистия дончак по същия път, по който в края на зимата бе отишъл в Та майското зимовище.

Онзи, когото искаше да завари и когото непременно би намерил, ако ще и вдън земя, си беше вкъщи.



Този ден в зимовището на Базарбай Нойгутов също товареха покъщнината на камион, за да я изпратят в летния лагер. Заети с грижите си, хората не забеляза ха как иззад кошарите се появи Бостон, как слезе от коня си, свали пушката от рамото си, презареди я и отново я метна през рамо, готова за стрелба.

Видяха го едва когато се приближи до камиона. Базарбай скочи от каросерията и учудено се взря в него.

— Какво има? — попита той, като се почесваше по тила и разглеждаше почернялото като главня лице на Бостон. — Какво търсиш тука? Защо си се вторачил тъй в мене? — възкликна той, разтревожен от някакво лошо предчувствие. — Да не е пак заради вълчетата? Нямаш ли си друга работа? Поискаха ми писмени обяснения, дадох ги.

— Плюя аз на това какво си писал там — подхвърли мрачно Бостон, без да откъсва от него тежкия си поглед. — Хич не ме интересува. Дойдох да ти кажа, че не си достоен да живееш на тоя свят и аз лично ще ти тегля куршума!

Базарбай дори не успя да реагира, когато Бостон вдигна пушката и почти без да се прицели, стреля в него. Базарбай се олюля, понечи да избяга зад камиона, но в гръб го застигна втори куршум и той, като се превъртя три пъти и удари главата си в каросерията, се строполи и конвулсивно задраска с нокти по земята. Всичко стана толкова неочаквано, че от самото начало никой не помръдна от мястото си. Едва когато нещастната Кок Турсун с вик се свлече върху тялото на мъжа си, всички отведнъж се разкрещяха и се втурнаха към убития.

— Стой! — високо заповяда Бостон и се огледа наоколо. — Нито крачка напред! — заплашително каза той и насочи пушката срещу всеки поотделно. — Аз сам ще ида където трябва. И затова, предупреждавам, всички да останат по местата си! Ако не, знайте, че имам достатъчно патрони! — и се потупа по джоба.

Всички стояха като заковани, никой нищо не можеше да разбере или нещо да каже, сякаш бяха загубили дар-слово. Само нещастната Кок Турсун продължи да нарежда над тялото на омразния си мъж:

— Знаех аз, че ще свършиш като куче, защото беше същинско куче! Убий и мене, убиецо! — спусна се, жалка и грозна, Кок Турсун към Бостон. — Убий и мене като куче. И бездруго бял ден не съм видяла, защо ми е тоя живот! — Тя се опита да каже още, че ето на, предупреждавала е Базарбай да върне тия вълчета, защото инак ще си навлекат беля, ама тоя изрод пред нищо не се спираше, всичко пропиваше, дори и дивите зверове, но двама от овчарите й запушиха устата и я изтеглиха настрани.

И тогава, като обгърна със суров поглед хората наоколо, Бостон тихо, но твърдо каза:

— Това е. Сега отивам сам да се предам. Повтарям — сам ще се предам! А вие всички ще стоите по местата си. Ясно ли е?

Никой не пророни нито дума. Потресени от случилото се, всички мълчаха. И докато оглеждаше лицата им, Бостон изведнъж осъзна, че бе прекрачил някаква граница, която завинаги го отделяше от тези хора, а това бяха негови близки хора, с които заедно ден след ден, години наред се беше трудил за насъщния си хляб. Всекиго от тях познаваше, те също го познаваха, с всекиго си имаше някакви лични отношения, но сега по лицата им се четеше отчуждение и той разбра, че завинаги е откъснат от тях, сякаш никога нищо не ги бе свързвало, сякаш той бе покойник, възкръснал от гроба, и им всяваше ужас.

Бостон хвана коня за юздите и си тръгна. Тръгна, без да се обръща, запътил се надолу към езерото, за да се предаде в районния център. Вървеше с наведена глава, а след него, като понакуцваше и подрънкваше с оглавника, пристъпваше верният му Донкулюк.

Това беше краят на живота му.



— Ето го и края на света — гласно каза Бостон и в този миг му се разкри една страшна истина: досега целият свят се е съдържал в самия него. Той е бил и небето, и земята, и вълчицата Акбара, великата майка на всичко и всяка живинка, и Ерназар, останал навеки сред ледовете на превала Ала-Монгю, и малкият Кенджеш, последното му превъплъщение, прострелян от самия него, и Базарбай, отречен, намразен и убит, и всичко, което е виждал и преживявал по целия си житейски път — всичко това е било неговата вселена, живяло е в него и за него, и сега, макар че всичко ще продължи да съществува, както е било открай време, ще бъде без него друг, различен свят, а неговият свят, неповторим, неподновим, е загубен и няма да се възроди в никого и в нищо. Това е неговата катастрофа, това е краят на неговия свят…

На безлюдния полски път, водещ за районния център, Бостон изведнъж се обърна, поривисто прегърна коня през шията и високо и отчаяно зарида.

— О, Донкулюк, ти единствен не разбираш какво сторих! — плачеше той, като се тресеше от ридания. — Убих собственото си дете и без да го погреба, си отивам, като оставям сам-сама любимата ми жена.

После омота юздите около шията на Донкулюк и закачи стремената за дъгите на седлото, за да не удрят животното по слабините.

— Хайде, Донкулюк, върви си вкъщи, върви където искаш! — сбогува се той с верния си кон. — Повече не ще се видим!

Плесна коня по хълбока, подвикна му, за да го накара да тръгне, и конят, изненадан от своята свобода, потегли към къщи.

А Бостон продължи пътя си…

Синевата на Исък-Кул все повече се приближаваше и на него му се искаше да изчезне, да се разтвори в нея — искаше му се и да умре, и да живее. Също като онези пенести вълни — вълната кипва, изчезва и отново се заражда сама от себе си…

Загрузка...