Голо лице

Глава пета

Остатъкът от деня му мина сякаш под водата. Няколко от пациентите се поинтересуваха от смъртта на Керъл, но останалите бяха толкова вглъбени в себе си, че околният свят за тях не съществуваше. Джад се опита да се концентрира, но мислите му непрестанно сякаш биваха отвявани от вятъра; постоянно се връщаше към случилото се и се опитваше да намери отговор на въпросите, които го измъчваха. Реши по-късно да прослуша отново лентите, за да се увери дали не е пропуснал нещо.

В седем часа, след като изпроводи и последния си пациент, застана до скритото си барче и си наля солидна порция скоч. Алкохолът го блъсна в главата като юмрук и той изведнъж си спомни, че не беше слагал нищо в уста от сутринта. Но самата мисъл за храна го накара да му се повдигне. Отпусна се в едно кресло и се замисли. В историите на болестта на който и да е от пациентите му нямаше нищо, което би подтикнало някого от тях да извърши убийство. Някой изнудвач би могъл да направи опит да открадне медицинските досиета. Но изнудвачите обикновено биваха страхливци, които връхлитаха като лешояди върху болните си събратя, и ако Керъл се беше сблъскала c такъв при опита му за взлом и той я беше убил, то убийството щеше да бъде извършено мигновено, c един удар. Той нямаше да я измъчва. Тук съществуваше някакво друго обяснение.

Джад проседя така дълго, докато разумът му бавно и щателно оглеждаше от всички страни събитията през последните два дни. Накрая въздъхна и се предаде. Вдигна поглед към часовника и разтревожено установи колко е закъснял.

Когато излизаше от кабинета вече минаваше девет. Още щом пристъпи отвъд прага на топлото фоайе в лицето го блъсна ледената вълна на вятъра. Снегът отново бе завалял. Вятърът го завихряше и той обгръщаше всичко в мътнобяла полупрозрачна пелена и градът придобиваше вид на рисуван върху платно — боите се стичаха по него, като стапяха небостъргачите и улиците в размито сиво и бяло. От другата страна на Лексингтън авеню върху един магазин червено-бял плакат предупреждаваше:

Коледа. Той бързо превключи мислите си на друга вълна и закрачи по тротоара.

Улицата беше съвсем пуста c изключение на самотен пешеходец в далечината, който сигурно бързаше да се прибере на топло при съпругата или любимата си. Джад се улови, че мисли какво ли прави в този момент Ан. Навярно беше у дома, при съпруга си, нежна и отзивчива, докато обсъждаха как е минал деня му в офиса. Или може би вече си бяха легнали и … Стига! заповяда си той.

По брулената от вятъра улица не се мяркаше никакъв автомобил, така че той тръгна да я пресича по диагонал още преди да е стигнал ъгъла; бързаше към гаража, където държеше колата си паркирана през деня. Когато стигна средата на улицата, дочу шум зад себе си и се обърна. Голяма черна лимузина го приближаваше без включени светлини; гумите й се бореха усърдно за сцепление c мокрия сняг, покрил настилката на улицата. Беше само на десет фута от него. Пиян дръвник, помисли си Джад. Налял се е като свиня и ще се претрепе някъде. Той се обърна и затича към убежището на бордюра. Предницата на колата изви рязко към него и внезапно увеличи скоростта си. Джад изведнъж проумя, макар и късно, че колата съвсем преднамерено се канеше да го блъсне и премаже.

Последният му спомен беше как нещо внезапно изтръгна въздуха от гърдите му и гръмкият трясък прозвучал като гръмотевица. Смрачената улица изведнъж пламна в хиляди бенгалски огньове, които сякаш експлодираха в главата му. И в тази частица от секундата Джад мигновено проумя отговора на всички въпроси. Разбра защо бяха убити Джон Хансън и Керъл Робъртс. Усети пристъпа на див възторг. Трябваше да го сподели c Макгрийви. После светлината угасна и остана само тишината на мокрия мрак.

Отвън деветнадесети полицейски участък наподобяваше древно, обрулено от ветровете четириетажно училище; кафяви тухли, измазани c хоросан, и корнизи, побелели от изпражненията на стотици поколения гълъби. Деветнадесети полицейски участък отговаряше за района на Манхатън от Петдесет и девета улица до Осемдесет и седма, и от Пето Авеню до Ийст Ривър.

Обаждането от болницата, c което ги известиха за постъпилия случай — жертва на пътна злополука, мина през полицейската централа няколко минути след десет и беше прехвърлено към детективското бюро. Деветнадесети полицейски участък действително имаше тежка нощ. С настъпването на лошото време се бяха увеличили силно изнасилванията и опитите за убийство. Опустелите улици се бяха превърнали в замръзнали пустини, където мародерите връхлитаха върху безгрижните зяпльовци, осмелили се да минат през тяхната територия.

Повечето детективи бяха излезли по повиквания и детективският отдел беше почти опустял; бяха останали само детективът Франк Анджели и един сержант, който разпитваше някакъв заподозрян в палеж.

Когато телефонът звънна, Анджели вдигна слушалката. Беше сестрата, която се грижеше за жертвата на пътната злополука в градската болница. Пациентът питал за лейтенант Макгрийви. Макгрийви беше отскочил до съдебния архив. Когато сестрата му съобщи името на пациента, той й каза, че веднага потеглят за болницата.

Макгрийви влезе в стаята тъкмо когато Анджели затваряше телефона. Анджели бързо му обясни за повикването.

— Няма да е зле веднага да тръгнем към болницата — каза Анджели.

— Ще почака. Искам първо да разговарям c капитана на участъка, на чиято територия е станал случаят.

Анджели проследи c поглед как Макгрийви набра номера. Чудеше се дали капитан Бертели е предал на Макгрийви за разговора му c него. Беше протекъл съвсем кратко и делово.

— Лейтенант Макгрийви е много добър полицай — беше казал Анджели, — но взема твърде присърце случилото се преди пет години.

Капитан Бертели го беше дарил със студен и продължителен поглед.

— Обвинявате го в опит да натопи доктор Стивънс?

— Не го обвинявам в нищо, капитане. Само си помислих, че е мой дълг да сте наясно със ситуацията.

— Окей, сега вече съм наясно.

И c това срещата беше приключила.

Телефонният разговор на Макгрийви продължи три минути изпълнен c ръмженето на лейтенанта докато си водеше записки, а през това време Анджели нетърпеливо пристъпяше напред-назад. Десет минути по-късно двамата вече седяха в колата на път за болницата.

Стаята на Джад беше на шестия етаж в дъното на дълъг, мрачен коридор c болнично сладникавия аромат на всички здравни заведения. Сестрата, която им се беше обадила по телефона, ги съпроводи до стаята на Джад.

— Какво е състоянието му, сестро? — запита Макгрийви.

— Лекарят ще ви обясни по-добре от мен — заяви тя c тон на стара мома. И след миг изведнъж продължи. — Цяло чудо е, че не са го убили. Със сигурност мозъчно сътресение, няколко натъртени ребра и рана на лявата ръка.

— В съзнание ли е? — запита Анджели.

— Да. Направо не можем да го задържим в леглото. — Тя се обърна към Макгрийви. — Непрекъснато повтаря, че трябва да ви види.

Влязоха в стаята. Вътре имаше шест легла и всичките бяха заети. Сестрата посочи към едно от тях в ъгъла в дъното, преградено от другите със завеса; Макгрийви и Анджели го доближиха и минаха зад завесата.

Джад седеше в леглото облегнат на възглавницата. Лицето му беше бледо, c голямо парче левкопласт върху челото. Лявата му ръка беше в превръзка.

Макгрийви проговори пръв.

— Разбрах, че сте пострадали.

— Не беше нещастен случай — каза Джад. — Някой се опита да ме прегази. — Гласът му беше слаб и треперещ.

— Кой? — запита Анджели.

— Не знам, но всичко съвпада. — Той се обърна към Макгрийви. — Убийците не са целели Джон Хансън или Керъл. Те са искали да убият мен.

Макгрийви го загледа изненадан.

— Кое ви кара да мислите така?

— Харисън беше убит, защото носеше жълтия ми дъждобран. Сигурно са ме видели сутринта да влизам в сградата облечен c него. И когато е излязъл c дъждобрана, те са помислили, че съм аз.

— Това е възможно — произнесе Анджели.

— Разбира се — заяви Макгрийви, като се обърна към Джад. — И когато са разбрали, че са убили не този човек, когото е трябвало, са се върнали в кабинета ви, съдрали са дрехите ви и са открили, че вие наистина сте малко цветнокожо момиче и така са побеснели от това, че са ви пребили до смърт.

— Керъл са я убили, защото са я заварили в кабинета ми, когато са търсели мен — каза Джад.

Макгрийви пъхна ръка в джоба на палтото си и извади няколко изписани листчета.

— Току-що разговарях c капитана на полицейския участък, в чийто район е станал нещастният случай.

— Не беше нещастен случай.

— Според доклада на полицията, вие сте нарушили правилата за пресичане на улицата.

Джад се втренчи в него.

— Нарушил съм правилата …? — повтори той слабо.

— Пресекли сте улицата по средата, докторе.

— Нямаше никакви коли и аз…

— Имало е кола — поправи го Макгрийви. — Само че вие не сте я видели. Валял е силен сняг и видимостта е била много лоша. Изскочили сте изведнъж пред колата, шофьорът е натиснал спирачките, колата е станала неуправляема и ви е блъснала. Шофьорът е изпаднал в паника и е духнал.

— Не беше така, а и фаровете му бяха угасени.

— И вие считате това за доказателство, че той е убил Джон Хансън и Керъл Робъртс?

— Някой се опита да ме убие — повтори упорито Джад.

Макгрийви поклати глава.

— Няма да стане, докторе.

— Какво няма да стане? — запита Джад.

— Наистина ли очаквате от мен да забия тъпана, че търся някакъв митичен убиец, докато в същото време вие се превивате от смях? — В гласа му изведнъж звънна стомана. — Знаехте ли, че секретарката ви е била бременна?

Джад притвори очи и главата му потъна във възглавницата.

Значи ето за какво е искала Керъл да разговаря c него през последните няколко дни. А той почти се беше досетил. И сега Макгрийви щеше да си мисли, че… Той отвори очи.

— Не — каза уморено той. — Не знаех.

Главата му отново взе да пулсира. Болката се връщаше победоносно. Преглътна, за да надвие гаденето, което се надигаше в гърлото му. Искаше да позвъни на сестрата, но по-скоро би умрял, отколкото да изпадне в такова унижение пред Макгрийви.

— Прерових папките в съдебния архив — каза Макгрийви. — Как бихте коментирали факта, ако ви кажа, че вашата малка чернокожа бременна чаровница е изтъркала доста токове по улиците, преди да почне работа при вас? — Бумтенето в гърдите на Джад се усили. — Знаехте ли това, доктор Стивънс? Не е необходимо да ми отговаряте. Аз ще отговоря вместо вас. Знаели сте го, защото вие сте я измъкнали от среднощния съд преди четири години, когато е била арестувана по обвинение в проституция. Не е ли малко необичайно за един много уважаван доктор да наема курва за секретарка в първокласния си кабинет?

— Никое момиче не се ражда курва — каза Джад. — Просто се опитвах да помогна на едно шестнайсетгодишно дете да намери правилния път в живота си.

— И да си имате вързано едно прелестно черно дупе?

— Мръсно копеле!

Макгрийви се усмихна без хумор.

— Къде заведохте Керъл след като я взехте от съда?

— Вкъщи.

— И тя спа във вашия апартамент?

— Да.

Макгрийви се ухили.

— Ама и вас си ви бива! Вземате едно първокласно малолетно курве от среднощния съд и си го закарвате в къщи. Сигурно ви е липсвал партньор за шах? Ако вие действително не сте спали c нея, тогава вероятността да сте хомосексуалист е много голяма. И виждате колко добре се връзват нещата? Нали? Джон Хансън. А ако пък наистина сте спали редовно c Керъл, тогава вероятността да сте й надули корема е много голяма. И имате наглостта да се проснете на кревата и да ми пъшкате и охкате, разказвайки ми басни за някакъв злокобен маниак c кола, който ходел нагоре-надолу и трепел хора?

Макгрийви се обърна и излезе от стаята c почервеняло от гняв лице.

Бумтенето в гърдите на Джад го разтърси целия.

Анджели го наблюдаваше разтревожено.

— Добре ли сте?

— Трябва да ми помогнете — изтръгна от себе си Джад. — Някой се опитва да ме убие. — Прозвуча му като като погребална песен в ушите.

— Кой би имал мотив да ви убива, докторе?

— Не знам.

— Имате ли врагове?

— Не.

— Да сте спали напоследък c нечия съпруга или приятелка?

Джад поклати глава и мигновено съжали за движението.

— Да имате някакво голямо наследство от близки роднини, които да се опитват да ви премахнат от пътя си?

— Не.

Анджели въздъхна.

— Окей. Значи никой няма мотив да ви премахва. А някой от пациентите ви? Мисля, че ще е добре да ни дадете един пълен списък, за да ги проверим един по един.

— Не мога да го направя.

— Искам само имената им.

— Съжалявам. — Опитите да си отваря устата му струваха огромни усилия. — Щях да ви го дам, ако бях зъболекар или ортопед. Но вие сами разбирате, че тези хора имат проблеми. При това някои от тях от изключително сериозно естество. Ако започнете да ги разпитвате, вие не само ще ги съсипете; ще унищожите вярата им в мен. Никога повече не ще бъда в състояние да им окажа помощ. Не мога да ви дам този списък. — Той се облегна изтощено на възглавницата.

Анджели го изгледа внимателно и после запита:

— Как ще наречете човек, който счита, че всеки се опитва да го убие?

— Параноик — каза Джад. И видя изражението на Анджели. — Да не мислите, че аз…?

— Поставете се на мое място — каза Анджели. — Ако аз бях в това легло и говорех c вашите думи, а вие моят лекар, какво щяхте да си помислите?

Джад притвори очи в усилие да надвие острите болки в главата си. Гласът на Анджели продължи:

— Макгрийви ме чака.

Джад отвори очи.

— Почакайте… дайте ми възможност да ви докажа, че говоря истината.

— Как?

— Който и да се опитва да ме убие, ще повтори опита си. Искам някой до мен, за да може да ги пипне следващия път.

Анджели изгледа Джад.

— Доктор Стивънс, ако някой наистина се опитва да ви убие, то и всичките полицаи на света събрани накуп не могат да му попречат. Ако не успее днес, ще успее утре. Ако не успее тук, ще успее някъде другаде. Без значение е дали сте крал или президент, или просто най-обикновен гражданин. Човешкият живот представлява една много тънка нишчица, докторе, и няма нищо по-просто от това някой да я скъса.

— Значи вие не можете… нищо не можете да направите?

— Мога да ви дам няколко съвета. Сменете бравите и патроните на вратите на апартамента си и проверете прозорците дали се затварят хубаво. Не пускайте хора, които не познавате. И никакви разносвачи на поръчки, освен ако вие самият не сте дали поръчката.

Джад кимна. Усещаше гърлото си сухо и болезнено.

— Блокът ви има портиер и пиколо — продължи Анджели. — Имате ли им доверие?

— Портиерът работи в блока от десет години, а пиколото от осем. Бих им доверил живота си.

Анджели кимна одобрително.

— Добре. Помолете ги да си държат очите на четири. Ако те са нащрек, никой няма да успее да се вмъкне в апартамента ви. А вашият кабинет? Ще наемате ли нова секретарка?

Джад се опита да си представи някаква абсолютно непозната жена, седнала на стола на Керъл до бюрото й. Спазъм от безсилен гняв сгърчи тялото му.

— Може би ще е по-добре този път да наемете мъж — посъветва го Анджели.

— Ще обмисля.

Полицаят тръгна към вратата, но изведнъж се спря.

— Имам една идея — произнесе той колебливо, — но е доста мъглява.

— Да? — Ненавиждаше нетърпението в гласа си.

— Онзи, който е убил бившия партньор на Макгрийви…

— Зифрен.

— Наистина ли беше невменяем?

— Да. Изпратиха го в държавната болница в Матеауан за душевно болни престъпници.

— Може би ви ненавижда, че сте му отнели свободата. Ще проверя дали е все още вътре. Само да се уверя дали не е духнал или е бил освободен. Обадете ми се утре сутринта.

— Благодаря ви — каза признателно Джад.

— Няма защо. Ако вие сте замесен в което и да е от двете престъпления, аз ще помогна на Макгрийви да ви окачи въжето на врата. — Анджели тръгна към вратата, но отново се спря. — Не е необходимо да споменавате на Макгрийви, че правя проверка на Зифрен заради вас.

— Няма.

Двамата се усмихнаха един на друг. Анджели излезе. Джад отново остана сам.

Ако сутринта ситуацията изглеждаше мрачна, сега беше направо безнадеждна. На Джад му беше пределно ясно, че вече щеше да е арестуван за убийство, ако не беше такъв характерът на Макгрийви. Макгрийви желаеше отмъщение, и то толкова силно, че щеше да направи всичко, за да събере необходимите доказателства до едно. Беше ли възможно да са го блъснали случайно? Настилката беше покрита със сняг и колата можеше да е връхлетяла съвсем случайно върху него. Но ако беше така, тогава защо беше c угасени фарове? И откъде изскочи толкова изненадващо?

Беше уверен, че убиецът е направил поредния си опит, но едва ли щеше да спре дотук. С тая мисъл той заспа.

Рано на другата сутрин дойдоха да го видят Питър и Нора Хадли. Бяха научили за случая от сутрешните емисии на радиото.

Питър беше на възрастта на Джад, по-дребен от него и изключително слаб. Бяха отраснали в едно и също градче в Небраска и бяха следвали заедно.

Нора беше англичанка. Топчеста блондинка c голям и мек бюст, малко едър за нейните пет фута и три инча. Беше изключително жизнена и дружелюбна и само след пет минути хората около нея добиваха чувството, че я познават от години.

— Не изглеждаш добре — отбеляза Питър, като го огледа критично.

— Много ми допада загрижения ви тон, докторе. Имате добър подход към болните.

Главоболието на Джад беше почти стихнало, а разнебитеното му тяло изпитваше само тъпа болка.

Нора му протегна букет карамфили.

— Донесохме ти малко цветя, миличък — усмихна се тя. — Горкото момче.

Тя се приведе над него и го целуна по бузата.

— Как се случи? — запита Питър.

Джад се поколеба.

— Беше нещастен случай.

— Значи всичко ти се струпа накуп. Четох за бедната Керъл.

— Това е ужасно — изрече Нора. — Толкова я обичах.

Джад усети гърлото му да се стяга.

— И аз.

— Ще могат ли да хванат проклетото копеле, което го е направило? — запита Питър.

— Работят върху случая.

— В тазсутрешния вестник пише, че лейтенант Макгрийви много скоро щял да го арестува. Знаеше ли нещо за това?

— Малко — каза сухо Джад. — Лейтенантът обича да ме държи в течение.

— Човек разбира какви прекрасни хора са полицаите едва когато се сблъска c тях — заяви Нора.

— Доктор Харис любезно ми позволи да погледна рентгеновите ти снимки. Има няколко доста сериозни натъртвания, но за късмет нямаш счупвания. Ще те изпишат само след няколко дни.

Но Джад съзнаваше, че няма никакво време.

Поговориха си още половин час, като внимателно избягваха темата за смъртта на Керъл Робъртс. Питър и Нора не знаеха, че Джон Хансън е бил пациент на Джад. Макгрийви не беше споделил това със журналистите вероятно поради някакви свои съображения.

Когато се наканиха да си тръгват, Джад помоли Питър за разговор насаме и му разказа за Харисън Бърк, докато Нора чакаше отвън.

— Съжалявам — каза Питър. — Когато ти го изпращах, имах представа за лошото му състояние, но се надявах, че все съществува възможност да го излекуваш. Разбира се, че трябва да го изпратиш в клиника. Кога ще го направиш?

— Веднага щом се измъкна оттук — каза Джад.

Съзнаваше, че лъже, защото не искаше да изпраща Харисън Бърк в клиника. Все още не. Искаше да разбере дали Бърк беше способен да извърши двете убийства.

— Каквото и да ти потрябва, само позвъни — каза Питър и излезе.

Джад лежеше и планираше следващия си ход. След като нямаше никакъв рационален мотив за когото и да било да го премахва, тогава убийствата бяха извършени от някой душевно разбалансиран, някой, въобразил си, че го мрази. Единствените двама души, които можеха да попаднат в тази категория, бяха Харисън Бърк и Еймъс Зифрен, човекът застрелял бившия партньор на Макгрийви. Ако Харисън Бърк нямаше алиби за сутринта, когато беше убит Джон Хансън, тогава той щеше да помоли детектива Анджели да му направи допълнителна проверка. Ако Бърк се окажеше чист, тогава трябваше да съсредоточи вниманието си върху Зифрен. Онова чувство на безсилие, което го беше обзело, започна да се топи. Той почувствува, че вече реално прави нещо. Внезапно страшно му се прииска да се измъкне от болницата.

Позвъни на сестрата и я помоли да извика доктор Харис. Десет минути по-късно Сеймур Харис влезе в стаята. Беше съвсем дребно човече c яркосини очи и големи черни бакембарди, стърчащи от бузите му. Джад го познаваше от много време и изпитваше дълбоко уважение към него.

— Брей, Спящата красавица се събуди. И изглежда страшно грозно.

На Джад взе да му се повдига от повторенията.

— Нищо ми няма — излъга той. — Искам само да си ходя.

— Кога?

— Веднага.

Доктор Харис го изгледа c укор.

— Та ние те приехме едва вчера. Защо не поостанеш още няколко дни? Имам под ръка няколко сестрички нимфоманки, ще ти ги изпратя да ти правят компания.

— Благодаря ти, Сеймур, но наистина ми се налага да си тръгвам.

Доктор Харис въздъхна.

— Окей, ти си докторът, господин докторе. Между нас казано, аз не бих оставил и котката си да се разхожда в състоянието, в което се намираш ти. — Той огледа проницателно Джад. — С нещо да ти помогна?

Джад поклати глава.

— Ще кажа на сестрата да ти донесе дрехите.

След половин час момичето на рецепцията му повика такси. В десет и тридесет беше в кабинета си.