Голото слънце

Конфликт с робоспециалист

Клориса каза:

— Невъзможно! Небеса велики, това е абсолютно невъзможно!

— Велики или не, но е така. Има ли животно във фермата, което може да се пожертвува? Доведете го, одраскайте го със стрелата и вижте какво ще стане.

— Но защо ще иска някой да…

— Зная защо — каза Бейли грубо. — Въпросът е кой?

— Никой.

Бейли отново усети замайване и изпадна в ярост. Запрати стрелата към нея и тя се взря в мястото, където падна.

— Вдигнете я — провикна се Бейли — и ако не искате да я проверите, унищожете я. Оставите ли я там, ще се случи нещастие, децата ще я намерят.

Тя бързо я вдигна, като я държеше между палеца и показалеца си.

Бейли изтича към най-близкия вход на сградата, а Клориса все още предпазливо държеше стрелата, когато го последва вътре.

Бейли почувствува как сигурността на затвореното пространство му възвръща част от самообладанието. Той каза:

— Кой е намазал стрелата с отрова?

— Не мога да си представя.

— Не ми се вярва да го е направило момчето. Възможно ли е по някакъв начин да се разбере кои са родителите му?

— Бихме могли да проверим в архива — отвърна мрачно Клориса.

— Значи все пак при вас са регистрирани родствените връзки?

— Необходимо е за генния анализ.

— Би ли могло детето да знае кои са родителите му?

— Изключено е — енергично отвърна Клориса.

— Има ли начин да научи това?

— Би трябвало да проникне с взлом в архива. Невъзможно е.

— Да предположим, че някой възрастен посети имението и пожелае да разбере кое е неговото дете…

Клориса се изчерви.

— Малко вероятно е.

— Но да допуснем. Ще му съобщят ли, ако попита?

— Не зная. Не бих казала, че е незаконно да знае. Но все пак е необичайно.

— Вие бихте ли му казали?

— Бих се опитала да не му казвам. Зная, че доктор Делмар не би го направил. Смяташе, че сведенията за родословието са необходими само за генния анализ. Преди него може да не е било толкова строго… Но защо разпитвате за всичко това?

— Не разбирам как момчето би могло да има свой собствен мотив. Помислих си, че от родителите си то може да е научило нещо.

— Всичко това е чудовищно. — И както беше развълнувана, Клориса се приближи повече от всякога. Дори протегна ръка към него. — Как може да се случват такива неща? Убиха шефа, едва не убиха и вас. На Солария няма причини за насилие. Имаме всичко, което искаме, затова няма лични амбиции. Родствените връзки не съществуват за нас, така че няма и семейни амбиции. Всички сме в добро генетично здраве.

Неочаквано лицето й се проясни.

— Почакайте. Тази стрела не може да е отровна. Не трябва да ви позволявам да ме убедите, че е отровна.

— Защо изведнъж решихте така?

— С Бик имаше робот. Никога не би допуснал това. Немислимо е той да извърши нещо, което би могло да навреди на човека. Първият закон на Роботиката е сигурна гаранция.

— Така ли? Питам се, какво представлява Първият закон?

Клориса го погледна с недоумение.

— Какво искате да кажете?

— Нищо. Изследвайте стрелата и ще откриете, че е отровна. — За самия Бейли това едва ли представляваше интерес. Че стрелата е отровна, за него бе извън всякакво съмнение. Той попита:

— Все още ли сте убедена, че госпожа Делмар е виновна за смъртта на съпруга си?

— Само тя е била там.

— Разбирам. Само вие бяхте тук, когато в мен стреляха с отровна стрела.

Тя енергично извика:

— Нямам нищо общо с това.

— Може би нямате. И може би госпожа Делмар също е невинна. Мога ли да използувам видеофона ви?

— Да, разбира се.

Бейли знаеше точно с кого възнамерява да се свърже и този човек не беше Гладиа. Ето защо той се изненада, когато чу собствения си глас да казва:

— Свържете ме с Гладиа Делмар.

Роботът се подчини, без да продума, а Бейли изумен наблюдаваше действията му, като се чудеше защо бе дал тази заповед.

Дали защото момичето току-що бе станало предмет на разговора им, или защото беше малко обезпокоен от начина, по който приключи последният им видеоконтакт, или пък просто защото при вида на едрата, почти невероятно практична фигура на Клориса в края на краищата у него се бе появило желанието да зърне Гладиа — като вид противодразнител?

Помисли си за собствено оправдание: „Йосафате! Понякога човек трябва да се остави на чувствата си.“

Тя внезапно изникна пред него, седнала в огромен стол с права облегалка, който я правеше да изглежда по-дребна и по-беззащитна от всякога. Косата й бе сресана назад и прибрана в хлабав кок. Носеше висящи обеци със скъпоценни камъни, които приличаха на диаманти. Роклята й беше съвсем обикновена и прилепваше плътно около талията. Тя каза с тих глас:

— Радвам се, че се появихте, Елайджа. Опитвах се да се свържа с вас.

— Добро утро, Гладиа. — Ден ли? Вечер ли? Не знаеше колко е часът при Гладиа, а и от начина, по който бе облечена, не можеше да отгатне. — Защо сте искали да се свържете с мен?

— За да ви кажа колко съжалявам, че избухнах последния път, когато имахме видеовръзка. Господин Оливо не знаеше къде да ви търсим.

За момент Бейли си представи Данийл, все още прикован на място от бдителните роботи, и почти се усмихна. Той каза:

— Няма значение. След няколко часа ще се видим.

— Разбира се, ако… Ще се видим?

— Лично присъствие — отвърна Бейли със сериозен вид.

Очите й се разшириха, а пръстите й се впиха в гладката мека материя на облегалките.

— Има ли причина за това?

— Необходимо е.

— Не мисля…

— Ще ме приемете ли?

Тя отмести поглед.

— Абсолютно необходимо ли е?

— Да. Най-напред обаче трябва да се видя с един друг човек. Съпругът ви се е интересувал от роботи. Вие ми го казахте, чух го и от други места, но не е бил специалист по роботика, нали?

— Така е, Елайджа. — Тя все още отбягваше погледа му.

— Но е работил заедно с робоспециалист, нали?

— Джотан Лийбиг — отвърна незабавно тя. — Той е добър мой приятел.

— Така ли? — каза енергично Бейли.

Гладиа като че се сепна.

— Не биваше ли да го казвам?

— Защо не, ако е истина?

— Все се страхувам, че ще кажа нещо, което ще ви накара да си помислите за мен… Не знаете какво е, когато всички са сигурни, че си извършил нещо.

— Успокойте се. Как така станахте приятели с Лийбиг?

— О, не зная. Преди всичко, той живее в съседното имение. Енергията, необходима за видеовръзката, е почти нула, така че можем да я поддържаме през цялото време без особени затруднения и без да се ограничаваме в движенията си. Непрекъснато се разхождаме заедно; или поне разхождахме се.

— Не знаех, че можете да се разхождате с някого.

Гладиа поруменя.

— Казах видеовръзка. О, да, все забравям, че сте землянин. Видеоконтактът в движение означава, че самите ние сме на фокус и можем да ходим където си поискаме, без да прекъсваме връзката. Аз се разхождам в моето имение, а той в своето и сме заедно. — Тя вирна брадичка. — Това е приятно.

После неочаквано се засмя.

— Бедният Джотан.

— Защо казвате това?

— Сетих се как сте си помислили, че сме се разхождали наистина заедно. Той би умрял при мисълта, че някой може да си помисли такова нещо.

— Защо?

— В това отношение е ужасен маниак. Казвал ми е, че от петгодишна възраст е престанал да се вижда с хора. Винаги е държал на видеоконтакта. Някои деца са такива. Рикейн… — тя млъкна смутено, после продължи: — Веднъж, когато говорех за Джотан, Рикейн, съпругът ми, каза, че все повече деца ще стават такива. Каза, че това било един вид социална еволюция, която благоприятствувала видеофилията. Смятате ли, че е така?

— Не съм специалист — каза Бейли.

— Джотан дори не иска да се ожени. Рикейн се беше разсърдил, каза му, че е асоциален и че гените му са необходими за общия резерв, но Джотан просто отказа да се съобразява с това.

— Има ли право да откаже?

— Н-не — отвърна колебливо Гладиа, — но той е блестящ робоспециалист, разбирате ли, а те се ценят на Солария. Предполагам, че са направили изключение. Струва ми се обаче, че Рикейн се канеше да преустанови работата си с Джотан. Веднъж ми каза, че Джотан не е добър соларианин.

— На Джотан казвал ли го е?

— Не зная. Той работеше с Джотан докрая.

— Но е смятал, че е лош соларианин, защото е отказвал да се ожени, нали?

— Веднъж Рикейн ми каза, че женитбата е най-тежкото изпитание в живота, но то трябва да се понесе.

— А вие какво мислите?

— За кое, Елайджа?

— За женитбата. Смятате ли, че е най-тежкото изпитание в живота?

Постепенно лицето й стана безизразно, сякаш тя старателно изличаваше от него всякакво чувство.

— Никога не съм мислила за това.

— Казахте, че непрекъснато се разхождате с Джотан Лийбиг, после се поправихте и сложихте глагола в минало време. Значи не се разхождате вече заедно?

Гладиа поклати глава. Лицето й отново доби изражение. Тъжно.

— Не. Вече не. Един или два пъти се свързах с него по видеофона. Всеки път изглеждаше зает и не исках да… Нали разбирате.

— След смъртта на съпруга ви ли започна това?

— Не, малко по-рано. Няколко месеца преди това.

— Допускате ли, че доктор Делмар му е наредил да не ви обръща повече внимание?

Гладиа доби уплашен вид.

— Защо да му нарежда? Джотан не е робот, нито пък аз. Как е възможно да получаваме заповеди и защо му е нужно на Рикейн да ги издава?

Бейли не си направи труд да обясни. Можеше да го стори единствено със земни понятия, а от това нещата нямаше да й станат по-ясни.

И ако все пак успееше да й обясни, това само щеше да я отблъсне.

Бейли рече:

— Още един въпрос. Ще се свържа отново с вас, Гладиа, когато свърша с Лийбиг. Впрочем колко е часът при вас? — Той тутакси съжали за въпроса. Роботите щяха да го изразят в земни еквиваленти, докато Гладиа можеше да му го каже в солариански единици, а на него му беше омръзнало да проявява невежество.

Но Гладиа отвърна просто:

— Следобед е.

— В такъв случай това се отнася и за имението на Лийбиг?

— О, да.

— Добре. Ще се свържа с вас веднага, щом мога и ще се уговорим за срещата.

Тя отново стана неуверена.

— Абсолютно необходимо ли е?

— Да.

Каза тихо:

— Много добре.

Връзката с Лийбиг се бавеше и Бейли оползотвори паузата, като изяде още един сандвич, поднесен в оригиналната му опаковка. Но беше станал по-предпазлив. Внимателно изследва пломбата, преди да я разчупи, после прегледа съдържанието най-старателно.

Получи пластмасово пликче с мляко, не напълно размразено, отхапа със зъбите си отвор и пи направо от него. Мина му мрачната мисъл, че съществуват неща като бавнодействуващи отрови без мирис и вкус, които могат да се впръскват незабелязано с хиподермични игли или да се инжектират под високо налягане, после отхвърли тази детинска мисъл.

Досега убийствата и опитите за убийство бяха извършвани по възможно най-неприкрития начин. Нямаше нищо сложно и хитроумно в това да удариш някого по главата, да сложиш в чашата отрова, достатъчна да убие една дузина хора, или да стреляш с отровна стрела в жертвата, без да се криеш.

После му хрумна не по-малко мрачната мисъл, че докато все така прескачаше от една временна зона в друга, едва ли можеше да има редовен режим на хранене. Или ако това продължаваше — редовен сън.

Роботът се приближи.

— Доктор Лийбиг предлага да се свържете с него по някое време утре. Зает е с важна работа.

Бейли скочи на крака и изрева:

— Кажи на този приятел…

Той млъкна. Нямаше никаква полза да крещи на робота. Защото можеш да крещиш колкото си щеш, но и да шепнеш, резултатът е все същият.

Той продължи по-спокойно:

— Кажи на доктор Лийбиг или на неговия робот, ако не си стигнал по-далеч, че разследвам убийството на негов сътрудник и добър соларианин. Кажи му, че не мога да чакам, докато си свърши работата. Кажи му, че ако до пет минути не установим видеоконтакт, ще взема самолета и след по-малко от час ще бъда в имението му, за да се видя с него. Използувай точно тази дума, за да не стане грешка.

Той се върна към сандвича си.

Петте минути още не бяха изтекли, когато Лийбиг или поне някакъв соларианин, когото Бейли взе за Лийбиг, му хвърли гневен поглед.

Бейли му отвърна със същото. Лийбиг беше суховат, със сковано изправена стойка. Погледът на тъмните му, изпъкнали очи бе напрегнат и вглъбен, а сега в тях проблясваше и гняв. Единият му клепач бе увиснал леко.

Той каза:

— Вие ли сте землянинът?

— Елайджа Бейли — отвърна Бейли, — детектив К-7, разследвам убийството на доктор Рикейн Делмар. Вие кой сте?

— Аз съм доктор Джотан Лийбиг. Защо си позволявате да ми пречите на работата?

— Много ясно — каза Бейли тихо. — Имам работа.

— Тогава си я вършете някъде другаде.

— Преди това имам няколко въпроса. Разбрах, че сте били близък сътрудник на доктор Делмар. Така ли е?

Внезапно едната ръка на Лийбиг се сви в юмрук и той с бързи крачки се отправи към полицата на камината, върху която миниатюрни часовникови механизми извършваха сложни периодични движения, които хипнотично привличаха погледа.

Обективът държеше Лийбиг на фокус, така че фигурата му оставаше в центъра. По-скоро стаята зад него като че се отдалечаваше с леки издигания и пропадания, докато той крачеше.

Лийбиг каза:

— Ако вие сте чужденецът, когото Груър заплашваше да доведе…

— Аз съм.

— В такъв случай вие сте тук въпреки моето мнение. Край на връзката.

— Не още. Не прекъсвайте връзката. — Бейли рязко повиши гласа си и вдигна пръст. Насочи го право към робоспециалиста, който видимо се отдръпна, а пълните му устни се разтегнаха в гримаса на отвращение.

Бейли каза:

— Знаете ли, че наистина възнамерявам да ви видя.

— Моля ви, спестете си земната вулгарност.

— Съобщавам ви го като факт. Ще се срещна с вас, ако няма друг начин да ви накарам да слушате. Ще ви сграбча за яката и ще ви заставя да слушате.

Лийбиг му отвърна с втренчен поглед:

— Долно животно.

— Мислете както искате, но ще го направя.

— Ако се опитате да нахълтате в имението ми, аз ще… ще…

Бейли повдигна вежди.

— Ще ме убиете ли? Често ли отправяте подобни заплахи?

— Не съм ви заплашвал.

— Говорете тогава. За това време, което загубихте, можехме да свършим много работа. Били сте близък сътрудник на доктор Делмар. Нали така?

Робоспециалистът наведе глава. Раменете му потръпнаха и дишането му стана спокойно и равномерно. Когато вдигна поглед, вече се бе овладял. На лицето му дори се появи бегла безжизнена усмивка.

— Да.

— Както разбрах, Делмар е проявявал интерес към нови модели роботи.

— Да.

— Какви точно?

— Специалист ли сте в тази област?

— Не. Обяснете като на лаик.

— Съмнявам се, че ще успея.

— Опитайте! Например мисля, че се е интересувал от роботи, способни да наказват деца. Какво значи това?

Лийбиг повдигна за момент вежди и рече:

— Казано най-просто, като пропуснем тънките подробности, това означава да се подсили С-интегралът на ниво W-65…

— Изплъзвате се — каза Бейли.

— Истина е.

— Опитвате се да се изплъзнете. Как другояче може да се обясни?

— Това означава известно отслабване на влиянието на Първия закон.

— Защо е необходимо? Детето се наказва в името на бъдещото му благополучие. Нали такава е теорията?

— А, бъдещото благополучие! — В очите на Лийбиг пламна професионална страст, той като че все по-малко забелязваше своя слушател и ставаше все по-приказлив. — Мислите, че е толкова просто. Колко човешки същества са готови да изтърпят и най-малкото неудобство в името на голямото бъдещо благополучие? Колко време трябва, за да научиш детето, че това, което сега е вкусно, означава болка в стомаха по-късно, а това, което не е, ще му спести болката в стомаха после? А вие искате един робот да го разбере? Болката, причинена на детето от робота, възбужда мощен разрушителен потенциал в позитронния му мозък. За да му се противодействува с антипотенциал, задвижен от идеята за бъдещо благополучие, са нужни достатъчно връзки и разклонения, които ще увеличат масата на позитронния мозък с петдесет процента, освен ако не се пожертвуват други вериги.

Бейли каза:

— Значи не сте успели да конструирате такъв робот?

— Не, нито пък има вероятност да успеем. Аз или някой друг.

— Правеше ли доктор Делмар изпитания на опитния модел на такъв робот по времето, когато беше убит?

— Не на такъв робот. Нас ни занимаваха и други, по-практични неща.

Бейли каза спокойно:

— Доктор Лийбиг, налага ми се да науча нещо повече за Роботиката и ще ви помоля да ми помогнете.

Лийбиг енергично поклати глава, а увисналият му клепач се отпусна още повече, сякаш намигна зловещо.

— Би трябвало да ви е ясно, че за една лекция по Роботика са необходими повече от няколко минути. Не разполагам с толкова време.

— Все пак трябва да го сторите. Присъствието на роботите дава своя отпечатък върху целия живот на Солария. Щом е необходимо време, тогава, повече от друг път се налага да ви видя. Аз съм земен човек и не мога да работя или мисля спокойно, докато контактувам по видеофона.

Според Бейли Лийбиг не би могъл да има още по-вдървена стойка, но това се оказа възможно.

— Земните ви фобии не ме интересуват. Невъзможно е да се видим.

— Мисля, че ще промените решението си, когато ви съобщя по какъв въпрос главно искам вашето мнение.

— Това няма да промени нещата. Нищо не може да промени нещата.

— Така ли? Тогава слушайте. Сигурен съм, че в цялата история на позитронния робот Първият закон на Роботиката е бил умишлено погрешно формулиран.

Лийбиг конвулсивно трепна.

— Погрешно формулиран ли? Глупак! Луд! Защо?

— За да се прикрие фактът — отвърна Бейли съвършено спокойно, — че роботите могат да убиват.