1 ЧАСТ


Венеция, 2009

Както обикновено, вечеряхме в ресторанта до хотела. Според майка ми в цяла Венеция няма по-вкусна паста. На мен ресторантът ми харесваше, защото беше в обхвата на безжичната интернет връзка на хотела и между антипастото* и основното ядене можех свободно да сърфирам.

* Предястие, на италиански. — Бел. прев.

— Знаеш ли, от време на време можеш да показваш малко повече интерес, когато баща ти разказва за работата си — рече майка ми, когато след предястието татко излезе да телефонира за кратко. — Професията му е много важна за него!

— Но аз показвам интерес. Винаги го слушам какво говори!

— И през това време си играеш с телефона под масата.

— Това не е телефон, а айпод — отвърнах вяло.

Мама беше права, не бях особено въодушевена от разказите на татко за работата му. Може би се дължеше на факта, че толкова често ми се налагаше да ги слушам. Баща ми е чудесен човек и в неговата област световно признат учен. Но когато в продължение на десет дни единствената тема на масата се свежда до прашасали монети, мухлясали керамични съдове и фрагменти от стенописи, на единайсетата вечер човек не е особено впечатлен.

Понякога баща ми откриваше и страховити неща, или поне знаеше подробности за тях. Например преди няколко години на един остров във Венецианската лагуна археолози са открили масови гробове със стотици мъртъвци, които са били заровени там по време на една от големите чумни епидемии през XV век. Още по-зловещо беше, когато татко разказа за друга венецианска находка от същия период, направена едва преди няколко месеца. Ставаше дума за скелета на жена, която била прободена с кол във врата.

— Колко жестоко! — бе възкликнала мама изумено.

— Също като при вампирите — допълних аз.

За моя изненада, татко кимна.

— Напълно е възможно. Това суеверие е било разпространено още по времето на Ренесанса. Според него мъртъвците са излизали от гробовете си, за да се хранят с умрелите от чума.

— Леле! — възкликнах впечатлена.

— Предполага се, че жената е починала от чума и чрез кола е трябвало да бъде предотвратено да се превърне в привидение. Затова я наричат жената вампир.

Това беше една наистина интересна археологическа история — истинска сензация. Но обикновено историите на баща ми бяха толкова вълнуващи, колкото и късните новини, които само те подсещат, че е време за лягане.

Малко след като мама ме помоли да се отнасям с по-голямо внимание към работата на баща ми, той се върна от телефонния си разговор и отново седна на масата.

— Един колега от Рейкявик е съобщил за изключително интересна находка.

Всъщност сега беше моментът да се вслушам в забележката на майка ми. Така че отвърнах любезно:

— О, и в Рейкявик ли има археолози? Това струва ли си изобщо? Имам предвид копаенето. Не изскачат ли гейзери от земята веднага щом започнеш да ровиш?

И още докато говорех, отново започнах да ръчкам по айпода си. Ванеса ми бе написала по айсикю: Ще убия тази мръсница!

— Ние сме международен екип — обясни баща ми. — Колегата, за когото говоря, работи на терена заедно с мен. Находката е открита във фундамента на палацо* „Тасини“, който в момента проучваме.

* Palazzo (ит.) — благороднически дом. — Бел. прев.

Това не беше и наполовина толкова интересно, колкото съобщението на Ванеса.

Сериозна грешка. Защо само не бях слушала по-внимателно баща ми!

Но вместо това прочетох тъпото съобщение от Ванеса и така до съзнанието ми достигна едва една трета от думите му. Дори и по-малко.

— ...странен документ, писмо, каза господин (неразбираемо исландско име, нещо от сорта на Бярнигноки), с възможни анахронични* елементи.

* Анахронизъм — погрешно свързване на явления или предмета от една епоха с друга, в която те не се срещат. Нещо противоречиво на времето си. — Бел. прев.

Ванеса: Не мога да повярвам, че само седмица след като ме заряза, този задник е посмял да отиде на кино с оная тъпа кифла!

— ...но само пасажи от началото на документа е можело да бъдат разчетени. Останалото трябва първо да бъде реставрирано... по-голямата част се е разпаднала... във всеки случай господин Бярнигноки е на мнение, че става дума за фалшификат. Ще оставя документа за изследване в тукашния университет, имат няколко наистина много добри експерти. Още утре ще го изпратя.

— Защо да е фалшификат? — попита майка ми.

— Заради възможния анахронизъм.

Анахронизъм! Ама моля ви се?! На кой би му се сторило интересно това? Е, да, разбира се, можех да попитам какво означава думата, но при въпроси от този род родителите ми винаги ме поглеждаха, сякаш е невъзможно да съм тяхна дъщеря, а някой, който погрешка е станал член на семейството. Баща ми беше професор, а майка ми имаше докторска степен, докато аз тъкмо бях повторила единайсети клас, с оценки не по-добри от миналогодишните. Особено по математика.

Ванеса: Още днес ще кача в интернет албум със снимки, озаглавен: Да се откажеш от бившия. И ще публикувам и онази негова снимка, която ти направи в автобуса по време на екскурзията до Париж. Онази, на която дреме с отворена уста. А може и другата, която направи на миналия ми рожден ден, как повръща в розите.

— ...според господин Бярнигноки може и да става дума за шега на някой от екипа, може би на някой от студентите. Защото изглежда, сякаш писмото започва с думата „здравейте“.

Ванеса: Или онази снимка от последния купон, на която казваш, че прилича досущ на Ам Гъл.

— Ехо! — рече майка ми изумено.

— Точно така, ехо! — каза и баща ми.

Бързо погледнах нагоре.

— През цялото време ви слушам, честно.

— Не мога да повярвам — възмути се майка ми, клатейки глава.

Явно имаше предвид мен, а не това, което разказваше баща ми, затова бързо изключих айпода.

В този момент келнерът донесе вечерята и Бярнигноки и Ам Гъл бяха забравени.

На следващата сутрин слязох за закуска цял час по-късно от родителите ми. Все пак бях във ваканция. Още преди да пристигнем тук, бях обявила, че няма да ставам преди девет часа. И тъй като родителите ми трябваше да работят, им беше все едно дали ще си поспивам до по-късно.

Пълничкият тип, който преди три дни пристигна в хотела с родителите си, влезе в залата за закуска и скришом се огледа. Когато ме видя, се изчерви и бързо погледна встрани. Точно както и другите сутрини, само че този път беше без родителите си.

Наведох се над тоста си и се престорих, че не съм го видяла. Но за мой ужас, той все пак се приближи до масата ми и дълбоко си пое въздух.

— Здравей, аз съм Матиас — избълва той. — Мястото свободно ли е? Мога ли да закуся заедно с теб?

Бях толкова сащисана, че неволно кимнах. Едва след като въздъхна и се пльосна на стола срещу мен, ми стана ясно какво означава това. Той искаше компанията ми. Само това ми липсваше!

— Отдавна ли си тук? — попита той.

— От две минути — отвърнах.

— Имам предвид от кога си в хотела.

— От десет дни.

— Тук си с родителите ти, нали?

Когато кимнах, той продължи:

— Аз също.

— Знам. Видях ви заедно на рецепцията, докато се регистрирахте. А и да се храните. Те скоро ли ще слязат на закуска? — С надежда погледнах към вратата. Когато родителите му се появяха, щеше да се разсее и това да ми даде възможност бързо да изчезна.

— Не, те вече закусиха. Днес имат делови срещи, затова съм сам. И през целия ден ще съм свободен. — Той ме погледна с надежда.

Игнорирах думите му.

— И какви срещи имат родителите ти? — попитах.

— Ами най-вероятно скучни. Баща ми е куратор и се занимава с биеналето във Венеция. Майка ми го придружава, защото смята работата му за важна. И защото може да срещне важни хора. Тя харесва важните хора. Проучва всичко за тях в интернет.

— Така ли? — рекох, гризейки без особено желание тоста ми.

— Майка ми каза, че баща ти е един от водещите археолози в областта на средновековните църкви и дворци. А майка ти е доцентка по физика и тук взема участие в международен конгрес. И сте от Франкфурт.

— Известно ми е.

— Ъъъ... разбира се.

Известно време помълчахме. Изядох си сандвича, преглъщайки го с чай, като обмислях с какво елегантно извинение бих могла да се изпаря.

Но някак си не се получаваше. Може би защото ми беше жал за него. Той носеше скъпи дрехи и модерни кецове, но това не променяше факта, че изглеждаше като дебел загубеняк. Матиас бе три месеца по-малък от мен и родом от Мюнхен, където ходеше на училище. Също като мен беше в лятна ваканция и бе дошъл във Венеция с родителите си, надявайки се, че ще е по-интересно, отколкото да кисне със седмици вкъщи под командването на леля си.

— А пък аз щях да съм с баба ми — обясних му. — За което нямах никакво желание.

— Значи, на практика имаме обща съдба. С какво се занимаваш тук, във Венеция, през деня, докато родителите ти работят?

— С нищо конкретно.

Това отговаряше на самата истина. Вече бях обиколила всички известни забележителности с майка ми и баща ми, защото през почивните дни програмата ни бе запълнена с култура. През седмицата обикалях сама.

Просто се размотавах без конкретна посока и се возех наоколо с обществените лодки. Или пък се разхождах, наблюдавах безбройните туристи и се оглеждах за интересни магазини.

— А какво ще правиш днес? — попита Матиас.

— Ами... исках да подремна малко, защото през нощта не спах добре — послъгах.

— А след това?

— Все още не знам. — Едва го бях изрекла и вече съжалявах. Върху лицето на Матиас буквално бе изписано как премисля какво бихме могли да предприемем заедно. Затова бързо добавих. — Вероятно ще обиколя магазините за обувки.

Купуването на обувки бе чисто женско занимание. Никой нормален седемнайсетгодишен тип нямаше да отиде с момиче да пазарува обувки.

— Мога да те придружа — рече той. — Обичам да купувам обувки!

Потръпнах.

— Е, добре — отвърнах с неохота. — Тогава да се срещнем след час в лобито на хотела и от там отиваме на шопинг.


* * *

Човек винаги се нуждае от обувки, затова нямаше да ми коства кой знае какви усилия. Дори напротив. Още повече че във Венеция наистина имаше чудно хубави магазини с модели, които у дома не се срещат на всеки ъгъл. Но за съжаление, и цените не са като в магазините на всеки ъгъл. С други думи — трябва дълбоко да се бръкнеш, за да си купиш обувки във Венеция. Но пък имах на разположение почти всичките пари, които бях получила за рождения ми ден от двете баби, леля, чичо и разбира се, от родителите ми. Беше се събрала доста прилична сума. Откакто преди две години бях започнала да искам пари вместо подаръци за рождените ми дни и Коледа, можех да си позволя и по-скъпи придобивки, като например новия айпод, който наскоро си бях купила. Или както сега нови обувки.

Когато излязох от асансьора в лобито, Матиас вече стоеше до изхода с несигурно изражение върху лицето, сякаш се страхуваше, че може да съм размислила. Когато ме видя, блестяща усмивка озари лицето му и се показаха изненадващо белите му зъби.

— Ето те и теб.

Хотелът се намираше на Сестире Дорсодуро, което не беше далеч от Канале Гранде. Тръгнахме по посока на Галерия Академия. Моторни лодки бръмчаха покрай нас и разпенваха водата. Лятната жега тегнеше над каналите и образуваше светли точици върху вълните. От двете страни на брега изисканите стари благороднически домове образуваха величествен декор за оживлението, което цареше върху водата.

— О, я виж! — извиках. — Червена гондола!

Матиас проточи врат.

— Наистина ли? Къде? Мислех, че във Венеция всички гондоли трябва да са черни.

Същото ни бе обяснено и на нас с родителите ми още при първата ни обиколка на града, която, разбира се, включваше и разходка с гондола. Навремето венецианските гондоли били във всякакви цветове, ни бе разказал екскурзоводът. Докато през 1633 година парламентът на града не прогласувал закон, според който всички гондоли трябвало да бъдат боядисани в черно. Този закон беше в сила и до днес.

Защо тогава по Канале Гранде плаваше червена гондола?

За миг си помислих, че съм се объркала, но тогава и Матиас я забеляза.

— Ама че работа, ето я там! — извика той.

Гондолата се носеше покрай нас насред Канале Гранде, управлявана от гондолиер, който стоеше на кърмата и с две ръце прокарваше дългото весло през водата.

Когато гондолата се приближи, установих, че гондолиерът изглежда също толкова странно, колкото и лодката му. За разлика от другите гондолиери във Венеция, той не носеше типичното облекло, състоящо се от плоска шапка с панделка, раирана блуза и тъмни панталони, а нещо като тюрбан, бяла широка блуза, тясно елече със златна обшивка и шарени панталони до коленете, които разкриваха костеливите му глезени. Той беше съсухрен и висок, по моя преценка над седемдесетгодишен, и беше истинско чудо, че въобще можеше да гребе с това темпо. Особено след като виждаше само с едното око: другото беше покрито като на пират с черна превръзка. Но странното бе, че той ми изглеждаше смътно познат, макар и да нямах представа къде го бях виждала.

— Що за изрод! — възкликна Матиас.

— Със сигурност се упражнява за събота — казах аз. Току-що си спомних, че предстоеше Регата Сторика*, събитие във Венеция, което се провеждаше всяка година в първата неделя на септември и привличаше както местни хора, така и туристи. Много лодки стартираха на това историческо пътешествие по Канале Гранде, издокарани като отпреди стотици години. Майка ми вече беше обявила, че и ние ще го гледаме.

* Regata Storica (ит.) — историческа регата — Бел.прев.

— Точно така — каза Матиас. — Регата Сторика. И ти ли ще ходиш?

Когато потвърдих, веднага добави, че и той иска да я види. Неволно се запитах дали през следващите две седмици от сутрин до вечер ще ми виси на врата.

— Всъщност не искам обувки — казах му.

— Ами?

— Не знам. Може би ... — Без значение, важното е нещо, което ще купя набързо, за да мога да се върна обратно в хотела. Не беше само Матиас виновен, че изведнъж загубих желание за нови обувки. Всъщност той си беше съвсем наред, общителен и дружелюбен и дори от време на време пускаше по някоя и друга шега, с която ме разсмиваше. Но преди малко, при вида на червената гондола, почувствах онзи странен сърбеж по врата ми. И още не можех да се отърва от него. Изпитвах необходимостта да се скрия някъде.

Минахме по малка уличка, която не си спомнях, въпреки че бях обходила няколко пъти и при това обстойно района около „Сан Марко“.

Една старинна и изрисувана табела, закачена над вратата на малко магазинче, привлече вниманието ми.

— Това е магазин за маски — казах аз. — Странно. Последния път когато минавах оттук, не го видях.

— Искаш да си купиш маска ли? Вместо обувките?

— Ами... Да, защо не.

И стана така, че започнах да се ровя в мъничкото, претъпкано с маски и стари костюми, магазинче. Миризма на прах се разнесе из въздуха, сякаш в продължение на години всичко това е било тук, без изобщо някой да го е интересувало. Овехтели пелерини, окъсани пухени боа, уникални бродирани кадифени сака. И маски. Един куп маски. Имаше типичните венециански маски, които хората си слагаха за карнавала, някои с дълги като клюн носове, други целите позлатени, бели и черни домина, които покриваха само горната част на лицето. Други пък изобразяваха митични същества и животни.

— Котката — каза един стържещ глас.

Обърнах се и видях от тъмнината в дъното на магазина да излиза възрастна жена. С приведената си фигура и с тънката сива коса, стегната в кок, ми се стори позната, но нямах представа къде я бях виждала. Изглежда, това ми се случваше често във Венеция. Първо, гондолиерът, а сега и тази стара жена.

Може да се каже, че почти нямаше зъби, а лицето й бе сбръчкано като древен пергамент. Ръцете й бяха изкривени от подагра, но се движеше изненадващо пъргаво, докато вземаше една маска от поставката й и ми я подаваше.

— Вземи котката, дете.

Беше красива маска, покрита с черно кадифе, по кантовете й бяха пришити златни нишки, които наподобяваха коса. Около отворите за очите имаше прикачени малки перлички, а под нослето бяха зашити автентично изглеждащи мустаци. Маската можеше да се прикрепи към лицето с копринени панделки. Пробвах я и с изненада установих, че приляга много добре. Не ми убиваше и не се смъкваше, стоеше перфектно, сякаш беше направена специално за мен.

Изглеждаше скъпа. Най-вероятно струваше цяло състояние. Исках да я върна на старицата, но Матиас ме изпревари.

— Колко струва? — попита той старата жена на италиански. Обръщайки се към мен с шепнещ глас добави: — Всичко е въпрос на договаряне.

— Какво може да плати момичето? — попита старицата.

— Пет евро — отговори Матиас веднага.

— Десет — поправих го аз и колебливо добавих: — Може и двайсет. — Със сигурност маската ги заслужаваше. Освен това бях спестила пари от обувките.

— Двайсет евро става — рече старицата с дружелюбен глас.

— За двайсет евро си е истинска далавера — изсъска Матиас, когато забеляза колебанието ми.

Борех се със съвестта ми. Магазинчето изглеждаше така, сякаш от дълго време не бе продавано нищо тук. Може би старицата толкова се надяваше да се отърве от даден предмет, че би се съгласила на всякаква цена, колкото и ниска да бе тя. Искаше ми се да й бях дала още пет евро, но тя грабна двайсетачката, която бях изровила, и изчезна безшумно в задната стаичка.

С Матиас изчакахме известно време, мислейки, че ще се върне с торбичка или може би за да ни донесе касова бележка, но тя така и не се появи.

— Това е очевидно — каза Матиас. — Двайсет евро без касова бележка, се равняват на трийсет с касова, поне от счетоводна гледна точка, както винаги казва майка ми.

Неохотно го последвах на улицата, където внимателно пъхнах маската в чантата ми.

По пътя към хотела оставих Матиас да ме почерпи със сандвич, но настоях аз да платя напитките. Седнахме на един нисък зид и наблюдавахме минаващите туристи, докато се наслаждавахме на трамецините* ни и пиехме леденостудена лимонада.

* Типични италиански сандвичи с триъгълна форма — Бел.прев.

— Ама че хубаво — заяви Матиас.

— Да, много е вкусно — казах разсеяно. Глупавият сърбеж отново започна.

— Всъщност знаеш ли вече каква искаш да станеш? — попита Матиас — Имам предвид след училище.

— Не, нямам представа. Важното е да няма нищо общо с математиката. А ти?

— Още от малък искам да стана зъболекар — изчерви се той. — Чета всичко, свързано със стоматологията.

Погледнах го озадачена.

— Наистина ли? За да те приемат в тази специалност, трябва да си много добър в училище!

Той се изчерви още повече.

— Ъъъ... да, моят среден успех до известна степен е добър. — Взря се в устата ми. — Имаш много хубави зъби.

— Хм, налагаше се да нося една глупава шина цели две години.

— Аз също. Трябва да се радваме. Правилното ортодонтско лечение води до запазване на зъбите за цял живот.

— Няма що! — Не го намирах за особено вълнуващо, на мен стоматологичният му ентусиазъм ми звучеше доста откачено. Та кой би имал желание да носи шина?

Мислите ми се рееха. Зад нас се издигаше църква, която вече бях посетила, но се опитвах да си спомня името й. През последната седмица и половина бях обиколила твърде много базилики, всички толкова впечатляващи и претъпкани с изкуство, че от него буквално можех да се гътна.

— Била ли си в църквата „Санто Стефано“? — попита ме Матиас.

Кимнах, все още разсеяно. „Санто Стефано“, точно така. Църквата с наклонената кула и странния покрив, която отвътре приличаше на преобърнат корабен корпус. Очевидно Матиас имаше по-добра памет от моята.

Потърках врата си, защото сърбежът се засили.

— Какво ти е, да не те ужили нещо?

— Не, това е един вид алергия.

Какво друго можех да кажа? Вратът ми ме сърби, когато наближава опасност? Веднага ще си помисли, че съм превъртяла, и то с право. Имаше защо да не го споделям с никого. С изключение на моите родители, никой не знаеше за това и от нас тримата двама бяха убедени, че не съм с всичкия си.

Майка ми, като учен, заяви, че по всяка вероятност, граничеща със сигурност, става въпрос за интермитентно разстройство на познавателната способност. Баща ми обаче бе на мнение, че има повече неща между небето и земята, отколкото човек може да си обясни с рационалността си.

За щастие, не се бе случвало повече от четири пъти. Първия път почувствах сърбежа на десетгодишна възраст в басейна, когато исках да се изкача до дъската за скачане от трите метра. Изведнъж разбрах, че там горе ме грози опасност. Затова останах долу и видях как едно друго дете се покатери и падна във водата заедно с натрошената дъска. За мое безкрайно облекчение, никой не пострада, нито детето, нито хората във водата, всички се отървахме само с ужаса.

Втория път — бях на дванайсет години — баща ми трябваше да ме закара до една моя приятелка, която ме беше поканила на рождения си ден. Фучах наоколо заради моя силен сърбеж, докато баща ми не ми заяви раздразнено да взема автобуса. Това и направих, въпреки че с него много се заобикаляше. По-късно научих, че на краткия път, по който щяхме да минем с колата, е станала ужасна тежка катастрофа, с няколко загинали — точно по същото време, по което и ние щяхме да сме там.

Две години по-късно се случи за трети път, точно на четиридесетия рожден ден на мама. Тя искаше голямо тържество и беше поканила сумата хора, мислеше, че ще бъде много хубаво, ако баща ми украси дървото в предния двор с гирлянд от фенери. И така той взе стълбата от гаража и я подпря на дървото.

Почесах си сърбящия врат и казах разтревожена:

— Не се качвай! Ще се случи нещо лошо, знам го!

Той се засмя и отвърна, че ще внимава. Резултатът беше, че рожденият ден на мама приключи в Спешното отделение, където гипсираха крака на татко и го информираха, че е третият пациент за деня, паднал от стълба.

От страх, че следващия път пак няма да бъда взета на сериозно — искрено се надявах да няма следващ път — разказах на родителите ми за сърбежа. Те ме потупаха по рамото и казаха, че не трябва да придавам голямо значение на подобен род неща.

Слава богу, не стана най-лошото, когато преди една година, няколко дни след шестнайсетия ми рожден ден, се случи за четвърти път. Искахме да хапнем навън и татко направи резервация в любимия ни ресторант.

Точно преди да тръгнем, започна сърбежът.

— По-добре да не ходим там — казах аз.

Татко беше очарован, но и малко притеснен.

— Отново ли?

Кимнах мълчаливо.

Мама се ядоса.

— Това е добра възможност Ана да се убеди, както и ние, че е нещо като самовнушение. Научно недоказуемо.

— Нито пък е феномен на така нареченото самореализиращо се пророчество — допълни татко.

— Хм. Зависи от това, дали се прилага двувалентна, или поликонтекстурална логика. Въпреки че — не. — Мама поклати категорично глава. — Да вървим.

— Не искам — казах упорито. От притеснение, че могат да тръгнат и без мен, грабнах ключовете на колата и ги хвърлих в тоалетната.

— Имам резервен ключ — заяви мама.

— Тогава ще легна на пътя.

И така се приключи с ходенето ни на ресторант. Два часа по-късно мама се обади в заведението и попита дали не са се случили странни неща, като например пожар или въоръжен грабеж с взети заложници, след което озадачено бе уверена, че всичко е наред. Мама се усмихна леко и каза, че това е доказателството.

На следващата сутрин татко тръгна на работа. По-конкретно, той искаше да отиде на работа, но след по-малко от три минути се върна и съобщи за една локва, която бил видял на алеята, докато изкарвал колата на заден ход. Локвата била от спирачната течност. Предната вечер не би я забелязал заради тъмнината.

— Два, три пъти натискане на спирачките — каза механикът, когото бяхме извикали, прокарвайки пръст по гърлото си — и всичко щеше да приключи.

Оттогава не ме беше сърбяло. До днес.

Но защо този път сърбежът се появи просто така, без връзка с някакви планове или намерения? Нито исках да се кача в червената гондола, нито планирах нещо друго. Най-вероятно заплахата бе от по-общ характер. Земетресение? Потоп на века?

— Може би си алергична към слънцето — каза Матиас.

— Може — съгласих се с по-доброто логично обяснение. Изведнъж сандвичът престана да ми се услажда, въпреки че обожавах този типично италиански триъгълен бял хляб, от който всеки ден изяждах най-малко по един. Дъвчех и преглъщах бързо, а майонезата се разтече по пръстите ми, когато набутах и последното парче в устата си само за да приключа най-сетне с яденето. Внезапно се почувствах така, сякаш нещо ме принуждаваше да изчезна възможно най-бързо. Но не само от този кампо*, на който двамата с Матиас бяхме организирали нашия малък пикник, а най-добре направо от града.

* Във Венеция и други градове замества думата "площад" — Бел.прев.

Разтревожена от този странен порив, се огледах.

В този момент го видях за първи път.


* * *

Когато се приближи, той привлече вниманието на всички, не само моето. Това не се дължеше на външния му вид — добре де, изглеждаше страхотно, без съмнение — ами на факта, че щеше да се сбие с един друг тип.

И двамата бяха приблизително на една и съща възраст, около двайсетте, и си викаха един на друг с цяло гърло. А когато се разгорещиха още повече, започнаха да се блъскат.

Този, от когото не можех да откъсна очи, беше облечен небрежно, почти раздърпано, с опърпани дънки, мръсни маратонки и черна тениска, на която с големи букви пишеше: Аз съм истински победител. Косата му беше тъмна и чуплива и една идея по-дълга, а невероятната белота на зъбите му можеше да се види дори от няколко метра разстояние. Изведнъж ми хрумна, че с дрехите си този венецианец не водеше класацията, но същото определено не важеше за зъбите му.

Другият беше малко по-нисък, но за сметка на това по-набит. Изглеждаше по-агресивен. Още повече, когато изведнъж извади нож.

Една жена го видя и изпищя от ужас. Тогава го забелязаха и други, чиито възбудени гласове се превърнаха в шумотевица. Задържах дъха си, докато все повече минувачи спираха и гледаха втренчено.

Двамата типове крещяха непрестанно, докато по-набитият не замахна с ножа си и не пристъпи заплашително към къдравия, който от своя страна не направи крачка назад, а разпери ръце, сякаш искаше да предизвика противника си да се пробва още веднъж.

— По дяволите! — рече Матиас уплашено. — Този ще го намушка! Трябва да извикаме полиция!

Набитият размаха отново ножа, а това, което последва, се случи толкова бързо, че едва разбрах какво става. За миг венецианецът сграбчи ръката на другия и я усука, при което ножът изхвръкна и изписа висока дъга във въздуха. Едновременно с това скочи и ритна набития в коляното, от което той се присви със стенание и падна, ругаейки, на тротоара.

Къдравият определено заслужаваше надписа на тениската си. Той вдигна глава и се поогледа за миг, но беше уверен в победата си. Погледите ни се срещнаха и аз отново задържах дъха си. Очите му бяха почти нереално сини и ако човек не внимаваше, можеше да потъне в тях за цяла вечност. Изведнъж сърбежът на врата ми толкова се усили, че вече не можех да издържам.

— Познаваш ли този тип? — прошепна Матиас. — Защо те зяпа така?

Може би защото и аз го зяпах? Не можех да продумам нито дума.

Тогава всичко свърши. Венецианецът вдигна ножа на противника си, затвори острието му и се отдалечи.


* * *

Майката на Матиас беше грациозна, висока, скандинавско руса красавица със светлосини очи и кожа като порцелан. Когато я видях за първи път, си помислих, че прилича на някоя филмова звезда. Не знаех точно на коя, но при всички положения на някоя известна. Нито един разумен човек не би си помислил, че Матиас може да е неин син. В най-добрия случай би минал за някой, който й носи багажа. Преди три дни, когато семейство Таселхоф се настани в хотела, той се тътреше зад майка си, тежко натоварен. В дясната си ръка носеше нейната козметична чанта, в лявата — куфара й, а под мишница — една пътна чанта. Всичките изработени от скъпа, тюркоазена на цвят кожа, в тон с костюма на госпожа Таселхоф.

След тях във фоайето влезе господин Таселхоф с останалата част от багажа и веднага стана ясно, че той е бащата на Матиас. Изглеждаше точно като сина си, само малко по-голям и малко по-дебел, и с очила.

Той каза бавно:

— Ние резервирали стая, per favore. Двой-на ста-я. С допъл-нител-но лег-ло. You capito?

— На кое име, моля? — попита рецепционистката на перфектен немски език.

— Ъъъ... Ох... Хмм... Да. На името на съпрузите Хайнрих Таселхоф и техния син.

Госпожа Таселхоф се усмихна, сякаш бе напълно нормално да не се споменава името й, след като бе част от семейство Хайнрих Таселхоф.

Междувременно разбрах, че се казва Юлиане, защото в рамките на три дни по някакъв начин бе успяла да завърже разговор с моите родители. Една вечер тя и съпругът й ги срещнали случайно в бара на хотела и след няколко чаши червено вино за секунда установили колко много общи интереси имат, и веднага преминали на „ти“.

Юлиане Таселхоф замъкна майка ми на Венецианското биенале, а баща ми показа на Хайнрих Таселхоф разкопките на палацо „Тасини“. Аз нямах никакво желание за претъпкани художествени изложби или древни руини. Размотаването с Матиас ми се стори по-малкото зло, така че заедно си запълвахме времето. Вървяхме нагоре-надолу из града или обикаляхме с вапоретите* през каналите. Веднъж пътувахме с лодка до Бурано, а на връщане посетихме Мурано. С това се запълни един цял ден от ваканцията ми, без да видя нещо по-вълнуващо от много цветни къщи (на Бурано) и много цветно стъкло (на Мурано).

* Лодка ферибот. — Бел. прев.

По-късно щях ужасно да съжалявам, че вместо това не придружих татко или поне не се информирах за откритието на господин Бярнигноки. Баща ми спомена накратко, че е изпратил старинния документ в лабораторията, за да провери автентичността му.

— Представи си — каза той, — очевидно е написан от жена, която има същото име като твоето!

— Ана? — попитах глуповато.

Той кимна.

— Но както казах, не е ясно дали е автентичен. Заради някои ръкописни орнаменти, които на пръв поглед индикират за анахронизъм.

Разбрах само бла-бла и пропуснах да попитам за подробности.

Моята липса на интерес отчасти бе свързана с факта, че не можех да забравя венецианеца. Постоянно мислех за него. Какви сини очи имаше. Колко ловко се движеше. Как ме гледаше!

Поне от тогава сърбежът не се повтори, за което бях благодарна. И за това, че очевидно бе фалшива тревога — нищо лошо не се случи. Междувременно започвах все повече да се съгласявам с теорията на майка ми за интермитентно разстройство на познавателната способност. Преведено на разговорен език, означаваше от време на време превръщане в заплес. Но бях готова да приема този факт, стига само да не се повтаря.

Тогава дойде неделята, денят на Регата Сторика. От този момент нататък всичко излезе извън контрол. В истинския смисъл на думата.


* * *

Хайнрих и Юлиане бяха на мнение, че е добра идея да закусим заедно, преди да тръгнем за събитието. Родителите ми се съгласиха и така се срещнахме в неделя в убийствено ранен час в залата за закуска. Бях толкова уморена, че можех да спя още в продължение на часове, но Юлиане Таселхоф обясни, че ако не заемем навреме хубави места на брега на Канале Гранде, в най-добрия случай сме щели да видим флагчетата на мачтите, но нито една от лодките, да не говорим за великолепните костюми на хората в тях.

По принцип, спомена тя, сме можели да наблюдаваме представлението от ложата на един благороднически дом, който се намира директно на канала. Именно там живеел един партньор по голф на Хайнрих, на когото би доставило удоволствие да ни приеме в стилния си дом. Но за съжаление, бил извън града.

— Много важен човек в европейската политика — каза госпожа Таселхоф.

— И банкер — добави господин Таселхоф. — Играе голф с невероятен хендикап*.

* Handicap (англ.) — думата има няколко значения. 1. недъг; 2. хендикап в голфа е броят допълнителни удари, които са позволени на всеки играч. — Бел. ред.

— Той инвалид ли е? — попитах аз.

Матиас изпръхтя в чая си.

Татко потисна кашлицата си.

Госпожа Таселхоф ме погледна снизходително.

— По хендикапа се измерва способността на голф играча. С изключение на професионалните играчи, на практика всеки има такъв.

— Най-вероятно затова всички карат онези електрически колички на игрището — казах аз. — Но със сигурност е по-добре така, отколкото придвижването с помощта на патерици или инвалидни колички по тревата.

Матиас се изкикоти.

— Матиас, не е хубаво да се присмиваш на другите само защото не разбират от голф — скастри го госпожа Таселхоф.

— Мамо, аз се засмях само защото Ана се пошегува — казва Матиас.

— Ти откъде знаеш? — смъмри го майка му.

— Да, откъде? — попитах. — Може би по природа съм глупава. Разказах ли ви вече, че повторих последния клас?

— Това се дължеше на твоя безпрецедентен мързел — каза мама. — И на твоята нелепа дискалкулия.

— Оо, не наричаха ли така разстройството в усвояването на смятането? — попита госпожа Таселхоф състрадателно. — Какъв ужас.

— Мога да живея с това — отговорих. — Три по математика не е истински хендикап, поне не дотолкова, че да ми трябва голф количка.

— Всъщност имах предвид теб — каза госпожа Таселхоф на майка ми. — За теб трябва да е ужасно. Мили боже, да си експерт в областта на физиката, а детето ти...

Баща ми ме защити:

— Ана го е наследила от мен. И аз не можех да смятам добре. За малко и аз да повторя една година.

— Матиас прескочи един клас и отиде в по-горен — похвали се госпожа Таселхоф. — Догодина ще държи матура и ще следва стоматология.

— Мамо! — каза Матиас смутен.

— Всеки човек има специални умения — отбеляза господин Таселхоф категорично. — Един разбира от едно, друг от друго.

Госпожа Таселхоф сложи ръката си върху неговата.

— Много си прав, Хайнрих. Да се радваме, че Матиас е така изключително надарен. Не може всеки да е толкова интелигентен като него.

Татко не можеше да остави нещата така.

— Ана пише прекрасни есета — каза той. — Тя има талант за писане. И за смешни истории. Чувството й за хумор е невероятно.

— Татко! — Този път аз се смутих. След малко ще разкаже и че съм спечелила купа по гимнастика.

— А и Ана изглежда страхотно — заяви Матиас, като че ли това бе някакво убедително основание за моите трудности, свързани с математиката. — Като близначка на Майли.

— Благодаря — отговорих.

— Коя Майли? — попита госпожа Таселхоф.

— Майли Сайръс — поясни Матиас.

— Коя е тя?

— Певица. Играе главната роля в „Хана Монтана“.

— Къде?

— Това е сериал. Дават го по „Дисни Ченъл“.

Ясно си личеше, че нито неговите, нито моите родители имат представа коя е Майли или Хана, но никой не искаше да си го признае.

— Външният вид често бива надценяван — заяви госпожа Таселхоф.

Съпругът й си глътна корема и добави:

— Права си, скъпа.

След като вече всичко бе казано, тръгнахме към Регата Сторика.

Госпожа Таселхоф не бе преувеличила, като казваше, че е почти невъзможно да се стигне до канала. От двете му страни хората се препираха за най-хубавите места. На балконите и лоджиите на сградите вече ликуваха многобройни зрители. Някои имаха прозорливостта да резервират маса в един от ресторантите на първа линия, други имаха добър изглед от лодките си, които бяха акостирали до стените на кейовете. Навсякъде цареше блъсканица и изглеждаше почти безнадеждно да се види водата.

— Закъсняхме — оплака се госпожа Таселхоф.

— Глупости — възрази съпругът й. — Парадът на лодките започва чак след половин час!

— Да, но тук е толкова пренаселено! Няма да можем да видим нищо!

Обърнахме се и тръгнахме на зигзаг през няколко улички, за да излезем на друго място на брега, но и там кеят беше вече пренаселен.

— Колко досадно — каза мама.

— Ето там отпред, на площадката на кея — посочи татко. — Там има места.

— Каква щастлива случайност! — извика госпожа Таселхоф.

Видях как мама се намръщи.

— Не мисля, че на зрителите им е позволено да стоят там. В противен случай местата вече щяха да са заети.

— Случайно да виждаш забранителна табела или бариера? — попита госпожа Таселхоф.

Уверена в собствената си победа, тя си проправи път през тълпата. Представляваше открояващо се цветно петно в розовия си костюм, който бе облякла днес.

Наистина, една широка ивица при кея беше празна, като че ли я бяха запазили специално за нас. Хората дори се отдръпваха встрани, за да ни пуснат да минем, когато се запътихме натам.

— Та това е като истинско място в ложа — радваше се господин Таселхоф.

— Да, наистина — съгласи се баща ми.

— Наистина не е за вярване — каза мама, раздразнена. Тя се огледа, сякаш очакваше, че във всеки един момент ще се появят карабинери или други органи на реда, за да ни изгонят, тъй като може би това бяха местата на пожарните лодки.

Известно време просто си стояхме там и докато родителите ми си приказваха със семейство Таселхоф, аз се поогледах наоколо. Навсякъде беше претъпкано с хора, които гледаха с очакване към канала.

От интернет разбрах, че Регата Сторика е много повече от обикновен туристически спектакъл. Именно за венецианците това събитие бе от особено значение, тъй като представляваше гвоздеят на този така популярен за тях спорт — гребането.

Преди реалното състезание обаче щеше да се състои исторически парад с лодки, с много гондоли и яхти, които щяха да преминат в тържествено шествие през Канале Гранде. Всички лодки щяха да бъдат украсени до най-малкия детайл, а гондолиерите и хората, които се возеха в тях, щяха да са облечени в костюми в стил петнайсети век.

Предната вечер, с моя айпод бях попаднала в Гугъл на няколко снимки с репортажи и затова приблизително знаех какво ме очаква.

— Най-великолепният кораб е „Бучинторо“ — извика госпожа Таселхоф, заглушавайки глъчката. Това е златната тържествена галера* на дожите**.

* Голям гребен кораб от Средновековието. — Бел. прев.

** Дож е титла, която са носели държавните глави на някогашните градове държави Венеция и Генуа. — Бел. прев.

— Наистина си много добре осведомена — рече мама.

— Прочела съм всичко, каквото трябва да се знае за Венеция. Когато се посещават нови места, е хубаво човек да се информира за тях. Можете да ме питате каквото искате за историята и културата. — Тя посочи към канала. — Вижте, задават се първите лодки! Между другото, тези подпори на носовата част на гондолата ги е имало и преди петстотин години. Както може да се види, наблюдавайки по-внимателно, те се състоят от шест части. Всяка част представлява определен район от Венеция. Една шеста, да бъдем точни. Всъщност има шест венециански квартала, затова се наричат Сестиере. Това са „Сан Марко“, „Сан Поло“, „Канареджо“, „Дорсодуро“, „Санта Кроче“, „Кастело“ и „Джудека“.

— Интересно! — рече мама.

Малко след това я чух да казва тихо на татко:

— Тази жена започва да ме дразни.

— Едва сега? — попита той.

— Чувам ви — обадих се аз.

— Това беше поверително — смъмри ме мама, с право. — И това с голф количката не беше никак забавно. Не трябва да се правят шеги с инвалиди.

— Аз пък го намерих за много забавно — каза татко.

— Виждам първите лодки! — извика госпожа Таселхоф, възхитена.

От устието на Канале Гранде се приближаваха автентично украсените лодки и от далеч се виждаше колко са пъстри.

— Виж, там е червената гондола — каза Матиас.

Наистина, тя се приближаваше. На греблото отново стоеше едноокият старец, облечен както преди няколко дни. Гондолата се движеше малко на разстояние от другите, по-близо до стената на кея. За моя изненада, тя зави доста неочаквано. С няколко силни тласъка на греблото едноокият старец я избута към площадката на кея, където стояхме ние.

— Но какво прави той? — попита мама.

— Нямам представа — отговори татко.

Гондолата се опря в стълбите на кея.

Жестикулирайки, старецът махна към нас.

— Изглежда, иска да се качим в гондолата — каза госпожа Таселхоф.

— На мен по-скоро ми се струва, че иска да ни изпъди от тези места — възрази мама.

— Не мисля така — отговори госпожа Таселхоф.

— При всички положения иска нещо — каза мама.

— Вероятно сто и петдесет евро в аванс — предположи господин Таселхоф.

Старецът ни разбра и поклати глава. Той махна отново, този път по-нетърпеливо. Да ни прогони ли се опитваше? Може би е от пожарната? Никъде не виждах пожарогасители, но червеният цвят пасваше идеално.

Изведнъж на кея стана блъсканица. Хората се бутаха все повече и около мен настъпи истински хаос.

— Ние дойдохме тук първи — възмути се господин Таселхоф.

Госпожа Таселхоф взе решение:

— Трябва да се качим в гондолата, преди другите да са ни изпреварили. Ще дадем на стареца някое и друго евро и готово.

— Sorry!

Някой от тълпата си проправи път напред и избута зрителите встрани. Очевидно с грубото си поведение и с блъскане беше предизвикал суматохата. Не можех да видя кой е, но за това пък го чувах много добре. Ругаеше ядосано на италиански, защото не се придвижваше достатъчно бързо. Тогава той извика над главите на зрителите нещо на стареца в гондолата, който от своя страна му отговори. Звучеше като предизвикателство.

Госпожа Таселхоф направи голяма крачка напред и се качи в гондолата.

— Който превари, той завари! — Тя вдигна поглед към нас. — Хайде, какво чакате! По-добро място от това няма да намерим през целия ни живот!

Господин Таселхоф и Матиас я последваха послушно в гондолата и седнаха. Междувременно нахалникът в тълпата, на когото видях само тъмната коса, избута встрани последните зрители, които все още стояха на пътя му. За съжаление, това бяхме аз и моите родители.

Татко започна да роптае, защото мама едва не падна, ала все пак успя да я задържи в последния момент. Но аз самата загубих равновесие и полетях към водата. С плясък паднах в канала и потънах като камък.


* * *

Водата не беше много студена, поне не по-студена от тази в басейните, но след непоносимите летни горещини бе истински шок за организма. Да оставим настрана факта, че бе абсолютна клоака. Все някъде венецианците трябваше да изхвърлят отпадъчните си води и така на разположение се оказваха каналите, които в крайна сметка се намираха точно пред входната им врата, в буквалния смисъл на думата.

Изплувах на повърхността и шумно си поех въздух.

— Ана! — чух да вика майка ми. — О, боже, тя падна във водата!

Нищо не виждах, косата ми висеше като сноп водорасли пред очите. О, боже, може би това наистина са водорасли! Вонящи, зелени, токсични канални водорасли!

Нечии ръце ме сграбчиха и ме измъкнаха от водата, заедно с чантата ми, която стисках здраво. В края на краищата в нея беше новият ми айпод. Надявах се, че не беше пострадал!

Набързо махнах водораслите от очите ми и за мое щастие, открих, че е била само косата ми. След това забелязах, че се намирам в червената гондола, в която се бях проснала като изхвърлена на брега риба. Над мен видях уплашеното лице на Матиас, който ме гледаше през рамо:

— Добре ли си, Ана?

— Вие сте виновен за това, хулиган такъв! — чух да вика госпожа Таселхоф. — Ако не бяхте блъскали така хората, това нямаше да се случили! При това видяхте, че вече сме наели гондолата!

При стеклите се обстоятелства не бих казала „наели“, по-подходящо би било „превзели“.

— В края на краищата той спаси Ана — отбеляза Матиас.

Той? Кой? Надигнах се и започнах да се оглеждам наоколо с премрежен поглед. Първо видях парада на историческите лодки, които минаваха покрай нас. След това погледът ми се спря на стария гондолиер, чието единствено око ме гледаше неразбиращо. Горе на кея забелязах в тълпата облекчените лица на родителите ми.

И тогава се обърнах към моя спасител, който ме гледаше ядосано.

Беше Победителя.


* * *

Старият гондолиер му каза нещо, което звучеше като предупреждение.

— Трябва веднага да слезете — обърна се Победителя към мен на английски. Изглеждаше нервен.

— Просто забравете — отвърна госпожа Таселхоф. — Ние дойдохме първи. Ако някой трябва да слезе, това сте вие!

— Може да останете, но не и момичето!

— Няма проблем, аз така или иначе, нямам желание да се возя в гондола — обясних. Английският ми не е главозамайващ, но се надявах, че Победителя ме разбра. Сега забелязах, че все още носеше затъкнат в колана си ножа, който прибра при схватката с другия тип. Той даваше да се разбере, че не толерира никакво възражение.

Беше облечен също като стария гондолиер, само че изглеждаше много по-добре от него. В тесния клин прасците му изглеждаха много мускулести, а червената бродирана копринена одежда му стоеше превъзходно. Обувките изглеждаха малко глупаво с острата си като клюн форма, но се вписваха много добре с останалата част от костюма. Точно като шапката, която беше поставил на седалката до него.

Всичко това видях с крайчеца на окото си, докато се приготвях да се измъкна от гондолата. Обаче не беше толкова лесно, защото всичко, което носех, включително и чантата ми, беше подгизнало до последното влакно. Имах чувството, че тежа два пъти повече от обичайното. Когато направих крачка към стълбите, се разминах на косъм да не цопна отново в канала. Победителя ме задържа отзад за колана на панталона ми и ме спаси от едно повторно къпане в клоаката. През това време от кея татко се наведе напред с протегнати ръце, за да ми помогне да стъпя на брега. За части от секундата, преди да докосна пръстите му, чух Победителя да казва нещо от сорта на тропо тарди*, което на италиански вероятно означаваше „тромава камила“.

* Troppo tardi (ит.) — твърде късно. — Бел. прев.

След това, за моя безкрайна изненада, нещо между мен и кея започна да трепти. В началото приличаше на проблясък, който изглеждаше така, сякаш някой го прожектираше във въздуха, но след това феноменът стана плосък, сякаш между мен и хората на кея се образува пласт от чиста ослепителна светлина, която ставаше все по-плътна.

Баща ми и хората около него придобиха неясни очертания и едновременно с това бяха забулени от светлината, докато накрая съвсем не изчезнаха от погледа ми.

— Какво се случва тук? — викаше госпожа Таселхоф зад гърба ми. — Помощ! Хайнрих направи нещо!

Ако Хайнрих правеше нещо, значи, то не помагаше. Госпожа Таселхоф отново извика проглушително за помощ, а после изведнъж замлъкна.

Исках да кажа нещо, но гласните ми струни бяха като сковани от лед. Опитах се да протегна ръце, но тялото ми беше парализирано. Обгърна ме студенина, не можех да дишам. Около мен всичко започна да вибрира и да се движи. Бях разтърсена и разклатена, сякаш лодката се издигаше и в същото време пропадаше, макар че бе невъзможно да се случват и двете неща по едно и също време.

Удавила съм се, помислих си. Всъщност никой не ме беше спасил и лежах мъртва на жабунясалото дъно на Канале Гранде. Това, което чувствах сега, бяха, така да се каже, последните конвулсии на клетата ми аура, преди да изчезне завинаги в нирваната.

Ослепителната светлина ме обгърна изцяло и в следващия момент съвсем неочаквано експлодира, придружена от оглушителен трясък. След това целият свят потъна в абсолютна тъмнина.

* * *

Когато дойдох на себе си, не виждах нищо, но затова пък усещах много добре. Чувствах се като нарязана, добре сдъвкана и изплюта. От главата до петите ме болеше всичко. Най-лошо бе главоболието, сякаш отвътре някой удряше с чук или може би с кирка по слепоочията ми.

Изпъшках, за да привлека нечие внимание, и в същото време се опитах да разбера къде се намирам и защо лежа по гръб върху този твърд като скала под.

Наистина лежах върху камък, установих веднага след това. Пръстите ми напипаха неравен паваж. Мръсен паваж. Това, което докоснах, кучешко изпражнение ли беше? Всъщност да, мирише отвратително!

Но това не беше най-лошото. Бях гола! Дори бельото ми го нямаше! Веднага се опитах да изкрещя за помощ, но от гърлото ми не излезе и звук.

— Какво да правя с момичето, когато се събуди? — тихо попита мъжки глас. — Със сигурност скоро ще дойде на себе си.

— Същото като с другите — гласеше отговорът, също толкова тих. Та това беше гласът на Победителя! — Погрижи се да се облече и да се прибере вкъщи. След като дойде с нас, трябва да има дом тук.

— Сигурен ли си? — попита първият мъж. — Все пак тя не беше предвидена. — Въпреки че шепнеше, се чуваше, че бе ядосан.

— Имаш ли друго предложение?

— Да, ти да се погрижиш за нея. Ти доведе нежелания товар.

— Трябва незабавно да тръгна и ти го знаеш. Още тази вечер ще видят сметката на Тревизан и ако аз не ги спра, няма кой друг. Братята Малипиеро дебнат с отрова и кинжал на всеки ъгъл!

— Е, добре, тръгвай тогава, след като нямаш друг избор — каза първият мъж, примирявайки се.

Стъпките се отдалечиха, а след това най-накрая видях първия проблясък светлина — едно одеяло бе отдръпнато от лицето ми. По-точно, един груб чувал, който някой бе хвърлил върху мен и по този начин бе закрил очите ми.

На слабата трепкаща светлина на фенера видях надвесено над мен лице, което не изглеждаше достойно за доверие. Най-малкото, при тази рошава брада то имаше нужда от едно щателно бръснене. Притежателят му беше млад, най-много в началото на двайсетте, и ясно му личеше, че не му беше до мен.

Мислите ми препускаха лудо. Бяха ме отвлекли. Бяха ме нокаутирали с наркотици и съблекли гола. И може би дори са правили по-лоши неща с мен. Къде беше полицията, когато човек спешно се нуждаеше от нея?

— Стой далеч от мен или ще крещя — извиках.

— Просто искам да ти помогна, неблагодарнице — каза брадатият.

С усилие се надигнах, като стисках вонящия чувал пред тялото ми.

— Как се озовах тук? Какво се случи? Къде са родителите ми? И нещата ми?

Той ми подаде купчина дрехи.

— Ето, облечи това. Заради благоприличието.

Докато ми ги подаваше, той отмести поглед, но тъй като му нямах доверие, не го изпуснах от очи, докато хвърлях чувала настрана и вземах дрехите. Те бяха странни и не приличаха по нищо на дрехите, които бях носила досега. Една много широка и доста твърда риза, подобна на нощниците, които баба ми винаги обличаше. Другата част от облеклото беше кафява и почти толкова широка, но горнището се пристягаше с връзки. Всички тези парцали изглеждаха така, сякаш са част от гардероба на някоя историческа пиеса.

Брадатият мъж също беше облечен старомодно. Облеклото му се състоеше от широка риза, дълга жилетка без ръкави и чорапогащи. Освен това носеше шапка, подобна на тази, която видях на лодката до Победителя. По-исторически не можеше да бъде. На колана му дори висеше къс меч.

Дали и той беше участвал в Регата Сторика и оттам е задигнал женските дрехи, които ми даде?

Нямаше значение, най-важното бе, че не трябваше да тичам гола и можех да се измъкна възможно най-бързо. Светкавично навлякох първо широката риза и след това подобната на рокля наметка. При тези обстоятелства се отказах да търся бикини и сутиен в купа. Поне за краката имаше островърхи обувки, подобни на онези, които носеше Победителя.

Той всъщност къде отиде? Много бързаше да изчезне! Което ми даваше предимство, защото така трябваше да избягам само от един тип вместо от двама.

Докато стягах връзките на дрехата, оглеждах обстановката и в същото време се подготвях за бягство. Трябва дълго време да съм била в безсъзнание, защото навън цареше нощ. Намирах се на една от онези изключително тесни типични венециански улички с криви къщи и изкривени фасади, които ги имаше на всяка крачка в града. Като се изключеше слабата светлина от свещта, която държеше брадатият, беше тъмно като в рог.

— Как се казваш, момиче? — попита той, когато отново се обърна и ме погледна.

— Съжалявам, но наистина трябва да се прибера вкъщи — казах, пристъпвайки бавно назад. — Ужасно е късно.

— Можеш веднага да се прибереш, но трябва да знам името ти, а също и къде живееш.

— Казвам се Хана Монтана.

— А къде живееш?

— На Дисни Ченъл. — Обърнах се да си ходя. — Е, ще тръгвам вече.

— Чакай! — Прозвуча объркан. — Не искаш ли да знаеш какво се случи?

Исках това повече от всичко, но и неустоимо исках да се върна в хотела. Алтернатива можеше да бъде да отида до най-близкия телефон, за да се обадя в полицията. Но брадатият много държеше да го попитам какво се бе случило, което и сторих само за да му угодя.

— Какво всъщност се случи?

— Е, казано накратко — звучеше, сякаш беше тренирал какво да каже, — нападнаха те крадци, пребиха те до припадък и откраднаха дрехите ти. Когато ме видяха, те оставиха и избягаха. Може да се каже, че аз те спасих.

— Да, ясно. Чудесно. — Направих физиономия на благодарност. — Лека нощ.

Отдалечих се бавно и спокойно, докато не се изгубих от погледа на брадатия. Тогава се затичах с все сила и точно след няколко крачки се заковах на място, като ударена от гръм.


* * *

Пред мен беше Канале Гранде, познах го веднага. В цяла Венеция имаше само един канал с тази големина, обграден и от двете страни с толкова много помпозни къщи.

Но вместо уличните лампи на брега видях само няколко запалени факли. Факли! И надлъж, и нашир нито следа от вапоретите, които обикновено пърпореха по Канале Гранде. Къде бяха всички моторни лодки? Също така можех да се закълна, че нещо с къщите не беше наред, въпреки че не разбирах какво бе то. Спирките на водния транспорт, изглежда, също бяха потънали вдън земя.

Изведнъж се усъмних, че това не беше Канале Гранде. Може би имаше още един канал, който изглеждаше по същия начин, но ми беше убягнал при досегашните скитания.

И тогава видях мъж и жена да излизат от един палацо. В първия момент исках да ги заговоря, но не можах да продумам и дума. Двамата бяха облечени така, сякаш са изскочили от исторически филм. Заедно се качиха в една гондола. В предната част на лодката беше закрепен фенер, който приличаше на фенера на брадатия. Гондолиерът също беше облечен старомодно. Докато той подготвяше греблото, двойката се настани на седалката.

Дали Регата Сторика продължаваше и през нощта? Това нова концепция ли беше? Всичко в старовремски стил, без електрическо осветление, без моторни лодки, без нормални дрехи? Или ставаше въпрос за филм, като току-що бяха заснели една сцена, и всеки момент щяха да светнат прожекторите, режисьорът да изръмжи: „Стоп!“, и преди следващия кадър да изпрати гримьорския екип на снимачната площадка?

Аз чаках и чаках, но така и не се появи екипът, работещ по филма. Вместо това дойде друга гондола, след нея още една, но и в двете седяха хора, облечени в исторически дрехи. Миг по-късно на отсрещния бряг видях трима мъже. Те носеха копия, шлемове и нещо като рицарски брони.

Усетих как започнах да треперя и колко много ме болеше главата. Въпреки това се опитах да се концентрирам. Щях да измисля някакво логично обяснение за всичко това!

Нямаше много обяснения. Доколкото можех да преценя, бяха най-много четири. Или бях мъртва и сега се намирах в чистилището, или бях дрогирана, или това бе филм, или се бях побъркала.

Подскочих. Зад мен се беше появил брадатият мъж.

— Все още си тук, Хана. Страхуваш се да се прибереш сама вкъщи ли?

Лицето му изразяваше искрено съчувствие. По принцип той не приличаше на някой, от когото човек трябва да се страхува. По-рано беше ядосан, защото по някаква незнайна причина ме намираше за досадна, но сега изглеждаше искрено загрижен.

Поех си въздух.

— Искам да знам само едно нещо: мъртва ли съм? Да предположим, че е така — тогава нямаше да усещам всичко толкова истинско, нали?

Той сбърчи вежди.

— Ти си жива и здрава. Защо питаш, Хана?

— Хм... тук, в този момент, филм ли се снима? — зададох следващия си въпрос.

Всъщност исках да задам. Вместо това обаче от устата ми излезе съвсем различен въпрос, а именно:

— Тук, в този момент, театрална пиеса ли се изнася?

Отчаяна, затворих уста. Защо не можах да произнеса думата „филм“? Опитах отново, този път по-енергично:

— Театрална пиеса — чух се да казвам. — Театрална пиеса. — Най-малко десет пъти един след друг. Без значеше колко много се опитвах да я произнеса, думата „филм“ не можеше да излезе от устата ми.

Изведнъж брадатият мъж застана нащрек.

— Кажи ми какво си спомняш от това, което се е случило, преди да дойдеш на себе си.

Неразбиращо се втренчих в него. Не беше ли с всичкия си?

— Всъщност си спомням всичко — отвърнах предпазливо. — Паднах във водата, а след това онзи тип ме издърпа в червената гондола на едноокия стар гондолиер. И тогава се чу гръм, дойдох на себе си, при това гола.

— Боже мой! Ти си запазила спомените си!

Какво очакваше той? Че дрогата, която ме беше повалила, щеше да действа вечно?

— Не помня крадците — отговорих.

Той въздъхна:

— Нямаше крадци. Себастиано ги измисли.

— Кой е пък този?

— Мъжът, който те доведе.

— Този Сабастиано ли си присвои вещите ми заедно с огледалото ми? — попитах аз.

Огледало? Изпъшках шумно. Защо казах „огледало“? Исках да кажа „айпод“!

— Огледало — повторих ужасена. — Огледало!

Брадатият мъж въздъхна.

— Недей да опитваш.

— Какво ми направихте? — извиках обвинително. — Защо не мога да кажа „огледало“? Разбира се, че не искам да кажа „огледало“, а огледало!

— Каквото и да искаш да кажеш, не можеш да го произнесеш, защото това ще е анахронизъм.

Това вече го бях чувала днес!

— Анахро... Какво по дяволите е това? — извиках ужасена.

— Нещо, което не се вписва в това време.

Втренчих се в него смаяна.

— В това време?

— От твоята гледна точка, това е миналото.

Не можех да се сдържа, трябваше да се изсмея на глас. Но не беше ни най-малко смешно. Дори и в моите уши смехът ми звучеше психарски.

— Шшт, не вдигай толкова много шум! — смъмри ме брадатият. — Накрая ще ни заловят пазачите!

Решително си поех въздух.

— Искам да знам какво наистина се случва тук!

— Точно това ти обясних преди малко.

— Не вярвам на нито една дума.

Брадатият отново въздъхна.

— Ела. Ще те заведа на едно място, където можеш да останеш за известно време.


* * *

Изгледах го. Към кого другиго можех да се обърна? Не го познавах, но той познаваше човека, който ме домъкна тук. Все пак беше някакво начало, откъдето да се тръгне, за да се изясни ситуацията.

А изясняване на ситуацията действително бе нужно. Никъде не можеше да се види електрическо осветление, нито в къщите, нито по улиците или по площадите. Нито една моторница по кейовете. Хората, които от време на време срещахме по пътя си, бяха облечени в старинни дрехи. Повечето от тях държаха фенери, а други факли. Всичко изглеждаше напълно реално. Дори можех да помириша смолата на факлите.

Значи, трябва да съм се побъркала, защото само лудите можеха да си въобразяват неща, които им изглеждат абсолютно реални. Започна с едно безобидно сърбене на врата и се разрасна до пълна психоза.

Когато се приберях у дома, не биваше да разказвам на никого за тази безумна история. Ванеса щеше да попита с какво съм се надрусала, а майка ми щеше да ме завлече при училищния психолог и да му докладва за моите периодични когнитивни разстройства. Който с измамно нежната си усмивка щеше да попита:

— Била ли си подложена на необичаен стрес в последно време, Ана? Вероятно знаеш, че пътуването във времето е невъзможно, нали?

Не, разбира се, че е невъзможно. До толкова ми стигаше акълът. Най-добре да започна да приемам всичко, което виждах тук, за илюзия. Например този начумерен венецианец. След като ми каза, че се намирам в миналото, млъкна, а тъй като той съществуваше само в моето въображение, не смятах за необходимо да говоря с него.

Въпреки това го последвах, защото едно неприятно предчувствие ми подсказа, че нямаше да постигна много, ако останех просто на едно място.

С бърза крачка той ме поведе през улици и мостове и аз подтичвах след него като хипнотизирана овца.

— Къде отиваме? — изтърсих по някое време. Може би той бе един приятелски настроен дух мираж и можеше да ми помогне да се освободя от тази въображаема ситуация, ако го попитах учтиво.

Не последва отговор.

— Ти всъщност имаш ли си име? — попитах.

— Бартоломео.

Подсъзнанието ми притежаваше наистина много голямо въображение. Дори даваше имена на фантоми. Реших да съкратя името Бартоломео на Барт*, защото се връзваше много добре с шубраците, с които бе покрито лицето му.

* На немски Bart означава „брада“. — Бел. ред.

Тъкмо се чудех още колко дълго ще трябва да тичам посред нощ в това душевно състояние, когато той се спря в една малка уличка.

— Пристигнахме.


* * *

Бяхме спрели пред една тясна двуетажна къщичка, на която вторият етаж беше издаден малко над първия, както при всички къщи на тази улица. Прозорците бяха малки и неосветени.

Барт нетърпеливо зачука по вратата, докато не му отвориха. Връхлетя ме пронизваща смрад на билки, дим и на застоял въздух. Като за халюцинация миришеше удивително реално.

Една жена с подобна на палатка дълга до земята риза, под която се друсаха месата й, застана пред мен. Държеше свещ, която осветяваше двойната й брадичка. Трудно можеха да се определят годините й. Нямаше бръчки по лицето, за тях беше твърде дебела.

Възмутена, тя погледна първо Барт, а след това и мен.

— Без съмнение, вас ви е изпратил дяволът! — каза тя.

— Защо веднага предполагате най-лошото?

— Защото ви личи, че не ми носите добри новини. Или мога да се надявам, че сте дошли да отведете безполезното момиче?

— Не, водя ви още някого. Едно бедно, бездомно момиче.

— Както вече казах, дяволът ви е изпратил!

— Ни най-малко, мона* Матилда! И не говорете толкова високо, ако обичате. Ще събудите целия квартал.

* Обръщение към жена във Венеция. — Бел. прев.

Барт ме бутна в къщата, при което жената реагира с недоволство:

— Ако искате същото както предния път, ще стана доста шумна! Това е малко домакинство и имаме ограничен бюджет, а и без това живеем доста натясно!

— Ще бъдете добре възнаградена за вашето безпокойство.

Погледът на дебелата жена стана плачевен.

— Трябваше да е само за няколко дни! А от колко време вече ни подяжда до последната трохичка!

— Вие не изглеждате така, сякаш гладувате. Напротив.

— Обиждате ме, въпреки саможертвите, които правя? От пет години давам на нахалното момиче храна и подслон.

Подслон? Нахално хлапе? Пет години?

Слушах разговора и недоумявах. Само между другото забелязах, че двамата си говореха превзето на „вие“, сякаш бяха цяла група. Вероятно това беше характерната за този период — или този сън — учтивост. Като изключим това, и двамата говореха на перфектен немски. Доказателство, че всичко бе плод на моето въображение.

— Вие преувеличавате безкрайно много — каза Барт. — Този път няма да е за по-дълго от две седмици. — Той опипа кесийката, която носеше на колана си, и извади няколко монети. — Това трябва да е достатъчно.

Въпреки негодуванието си, дебеланата грабна парите.

— Един момент — казах учтиво. — Не се нуждая от подслон. Още днес ще се прибера вкъщи. Веднага щом Себастиано...

— Себастиано! — възкликна ужасено дебеланата и се хвана за сърцето. — Ако този нехранимайко има пръст в тази работа, само зло може да ни сполети!

— Себастиано! — чух развълнуван глас да идва от стълбите, които се намираха в задната част на стаята и водеха нагоре. Миг по-късно по тях слезе едно момиче и се спря пред нас с въпросително изражение на лицето. Най-вероятно това беше нахалното момиче.

Ако тя наистина ядеше и последния залък на дебеланата, то нищо не й се лепеше. Под нощницата беше нежна като елф.

Разочарование се изписа върху лицето й, когато видя, че Себастиано не беше с нас. Обърна се към Барт.

— Къде е той? Защо не дойде с теб? — Тогава ме погледна. — Коя е тя? Какво прави тук?

— Тя беше... отхвърлена и сега е без дом.

— Искаш да кажеш, подобно на мен?

— Може да се каже.

— Ооо! — Очите на момичето станаха кръгли като топчета.

— Един момент — казах аз. — Искаш да кажеш, че със Себастиано ти също си... И ти ли си мислиш, че си...

Исках да кажа „пътувала във времето“, но от устата ми не излезе дори подменена дума. Пробвах още няколко пъти, но нищо не постигнах, само това, че стоях като няма с отворена уста.

— Небето да се смили над нас — каза дебеланата. — Страда от същото като Клариса! Как да се сложи край на всичко това!

— Аз ще се погрижа за нея — рече момичето и хвърли на Барт един пронизващ поглед. — При едно условие, Бартоломео.

Той въздъхна, знаеше, че го изнудва.

— И какво е то?

— Себастиано да дойде тук, и то още утре сутринта.

Барт въздъхна отново.

— Ще дам най-доброто от себе си.

— Тогава се погрижи най-доброто да е достатъчно добро. — Изведнъж момичето се обърна към мен. — Ти как се казваш?

— Ана — отвърнах изненадано.

— Мислех, че името ти е Хана — каза неодобрително Барт.

Не му отговорих. Някой, който бе толкова пестелив с даването на информация като него, не трябваше да се оплаква само заради една-единствена буква разлика.

Обърнах се към момичето:

— Благодаря ти за отзивчивостта. Но не мисля, че трябва да се грижиш за мен, защото всъщност това е само един вид халюцинация...

Тя ме прекъсна.

— Аз съм Клариса. Съдбата ни направи сестри. Добре дошла в новия ти дом. Ела с мен горе и ще ти покажа нашата стаичка.

Не можеше и дума да става за това. Хванах Барт за ръкава, когато той понечи да си ходи. За халюцинация го почувствах обезпокоително истински.

— В никакъв случай не ме оставяй тук! Искам да се прибера вкъщи!

Клариса се намеси:

— И аз искам. От доста дълго време. Но какво от това?

Дебелата жената стана нетърпелива.

— Престанете с разправиите! Ще събудите Джакопо! А сега вземи новото нахално момиче в стаята си и се погрижи за тишина, че да могат почтените хора да продължат да спят! — Тя се обърна към стълбите и се качи нагоре. Стъпалата скърцаха жално под тежестта й.

Барт освободи ръкава си от моята ръка и се обърна да си ходи.

Аз все още нямах намерение да остана тук. Бързо се изпречих на пътя му.

— Трябва да ме вземеш със себе си! Заведи ме при Себастиано!

— И дума да не става. — Тонът му не търпеше възражение. — Тази вечер ще бъдеш само една допълнителна опасност за него!

Нямах представа какво имаше предвид, но изражението му ми подсказа, че възражението е безполезно. Бях толкова объркана, че го оставих да ме избута настрани. Той изчезна в тъмнината, без да се сбогува, а на мен не ми остана нищо друго, освен да последвам нагоре Клариса.


* * *

Стаичката беше мъничка, едва малко по-голяма от леглото, разположено в нея.

— Това твоето легло ли е? — попитах любезно.

— Вече е и твое — каза Клариса.

Исках да предложа да спя на дивана, но след това ми стана ясно, че такова нещо със сигурност нямаше. Не и в тази стая. Като мебели до леглото имаше сандък за дрехи, едно ниско столче и маса, върху която лежаха няколко вещи за лична хигиена: гребен, малко огледалце и купичка с нещо изтъркано, за което предположих, че е сапун.

А под масата имаше... Наложи ми се да погледна два пъти, но наистина това беше гърне. Освен недоумение, гледката предизвика още нещо у мен — изведнъж осъзнах, че отчаяно се нуждаех от тоалетна. Можеше ли това човек да си го въобрази?

— Мислиш, че си въобразяваш всичко, нали? — попита Клариса.

Кимнах с изненада.

— Това си мислех и аз в началото.

— Това ще рече...

— Не е сън. И не е халюцинация. Всичко това е реално. Един реален свят. Истинското минало. И няма връщане назад, поне за мен.

Изведнъж ми стана много лошо и за малко щях да използвам гърнето, за да повърна в него. Но къркоренето на червата ми надмина желанието ми за повръщане. За съжаление, в стресови ситуации бях склонна да получавам разстройство. Трябваше да отида до тоалетната, и то веднага.

Прокашлях се.

— Има ли тоалетна в къщата?

Тоест исках да кажа „тоалетна“, но произнесох „нужник“.

— Ще те заведа, така следващият път ще знаеш къде е — каза Клариса. Тя мина напред със свещта и аз я последвах. Голямата стая на приземния етаж, която не разгледах подробно при пристигането ми, беше разделена по средата с тезгях, на който бяха наредени най-различни предмети. Видях везна, хартия и перо за писане и свещник. По стените имаше рафтове до тавана, на които бяха наредени чаши, буркани и глинени съдове с всякакви размери, а до тях чували, кутии и други джунджурии. От една от гредите на тавана висяха сушени растения.

— Това магазин за подправки ли е?

— За билки — обясни Клариса. — Това е магазинът на Матилда. Аз съм нейна помощничка. — После отвори една врата, която водеше в стая с нисък, изцапан със сажди таван. — Нашата кухня.

В единия ъгъл видях тухлено огнище, над което се полюшваше гърне, захванато за верига. До него на стената имаше подобаваща посуда. По средата на стаята имаше маса с няколко стола около нея. Стаята беше уютна, въпреки че всичко беше толкова примитивно.

През една друга врата Клариса ме отведе навън. На светлината на свещта видях двор, чиито стени бяха покрити с бръшлян. От едната страна имаше барака за дърва, а до нея малка постройка.

— Нужникът — каза Клариса, сочейки постройката, и ми подаде учтиво свещта.

Влязох вътре и веднага съжалих. Смърдеше отвратително и ми напомни за историите на баба от нейното детство, които разказваше на всеки семеен празник. Една от тях беше за селския нужник, с който бе отраснала. Не пропускаше да спомене, че до ден днешен си спомня вонята, сякаш й беше останала в носа. Сега знаех какво е имала предвид. И освен това вече със сигурност знаех, че наистина се намирам в миналото. Дори и най-развихреното подсъзнание не можеше да измисли такъв зверски мирис при гледката на една широка дървена греда с дупка по средата, голяма колкото задник.

Това буквално ме довърши. Връхлетя ме най-страшното разстройство на всички времена. Бързо поставих свещта на земята, вдигнах дрехите си нагоре, размахах с ръка, за да изгоня няколко тлъсти мухи, и клекнах над ужасно вонящата дупка. Оставаше ми само да се надявам, че ще се върна в моето време преди следващото ми ходене до тоалетна, дори и само защото никъде не видях тоалетна хартия. Имаше само една дървена купа, а в нея листа от някакво растение. Изглеждаха меки и в крайна сметка използвах тях.

— Можеш да ме питаш за всичко — каза Клариса, когато отново излязох навън. — Но трябва да говорим тихо. Не можем да произнасяме думите, когато някой непросветен ни слуша. Това е един вид бариера, която не може да се преодолее.

Трябваше да си поема дълбоко въздух, за да преодолея задушаването.

— В коя година се намираме? — попитах след това.

— Хиляда четиристотин деветдесет и девета.

— Божичко! — прошепнах шокирана.

— Аз идвам от хиляда седемстотин деветдесет и трета. А ти?

Исках да й кажа, но не се получи. Безпомощно погледнах Клариса, която поклати глава от отчаяние.

— Ти идваш от моето бъдеще, затова не можеш да я произнесеш. Няма нужда да се опитваш. Всичко, което искаш да ми разкажеш за твоето време, ще заседне на гърлото ти. Кой е майчиният ти език?

— Немски. Ти го говориш много добре, точно като Бартоломео и Матилда, без акцент. — Объркана, млъкнах за момент. — Всъщност го намирам за доста странно.

— Аз не говоря немски — каза Клариса. — Аз съм от Франция и говоря само френски.

Погледнах я невярващо.

— Но тогава защо...

— Защо всички се разбираме? Аз теб, ти мен и Бартоломео и всички останали, които ще срещнеш тук? Това е в природата на нещата. Пътуващите във времето се нагаждат, всеки от тях разбира езика на другия, а самият той говори така, че всички останали да го разбират. Получава се от само себе си.

Не знаех какво да си мисля. Когато някой пътуваше във времето, междугалактически преводач ли му имплантираха? Невероятно, но при всички положения смислено и практично. Жалко че този метод не го прилагаха при нас в училище. Щеше да ми е от полза по латински и английски.

За малко разговорът ни спря. Замислих се какво знам за Франция през XVIII век. Знаех толкова, колкото да подготвя съчинението ми по история точно на тази тема, а именно — нищо. Или, чакай малко — Френската революция! Тя не беше ли горе-долу по това време?

Опитах късмета си:

— Чувала ли си за Мария-Антоанета?

Клариса трепна.

— Че кой не я знае, клетата убита кралица.

— Ами... когато ти изчезна, вече бяха ли я...?

— Обезглавили? — Клариса кимна потиснато. — Видях я как умира и пролях горчиви сълзи.

— Ъъъ... наскоро гледах театрална пиеса за нея с една актриса. — Всъщност исках да кажа един филм с Кирстен Дънст, но думите автоматично се замениха с „театрална пиеса“. Което веднага ме доведе до следващия ми въпрос. — Кой всъщност е направил така нещата? Искам да кажа, това нещо с говора и бариерата?

Тя сви рамене.

— Нямам представа. Но за сметка на това мога да ти обясня как функционира: който идва от бъдещето, говори от само себе си езика на това време. И никой не може да изрече нещо, което ще причини хаос във времето.

— Какво имаш предвид под хаос? — попитах я.

— Хаос във времето настъпва, когато се разкрият знания от бъдещето, защото тогава някой би могъл да ги използва, за да промени хода на събитията.

— А ако просто го напишеш?

— Става по-лошо. Ръката, която държи перото, е като парализирана. Ако искаш да напишеш някоя издайническа дума, тя или се променя, или не може да бъде изписана.

— При писане думите на италиански ли биват превеждани?

Клариса кимна.

— Мисля, че да. Но човек не го забелязва, точно както при говора. И горко ти, ако искаш да напишеш нещо, в което се съдържат указания! От години се опитвам да съчиня писмо до майка ми, в което да й разкажа какво ми се е случило, но не успявам да напиша и половин ред. — Тя ме погледна с надежда. — Ти можеш да опиташ! Със сигурност можеш да пишеш добре.

— Да се пише добре, е нещо съвсем различно. Да речем, че успея — как смяташ да направиш така, че майка ти да получи писмото след триста години? Искам да кажа, че на пощата през петнайсети век вероятно й трябва изключително дълго време, за да пристигне, но със сигурност не чак толкова дълго.

Клариса дори не забеляза, че се опитах да разведря обстановката с шега. Обезсърчена, тя сви рамене.

— Всичко е толкова трудно. В продължение на цели пет години съм при Матилда, но тя няма представа какво се случва. Колко пъти съм се опитвала да й обясня, но всеки път не се получава, започвам да заеквам или не мога да произнеса думите. Тя си мисли, че като дете съм била изоставена и имам неизлечимо заболяване на нервите. — Клариса изсумтя горчиво. — Дори с Бартоломео не мога да говоря за моето време, въпреки че знае много добре, че идвам от бъдещето.

— Ето, можеш да говориш с мен за това — успокоих я. — Поне докато съм тук.

— Надявам се да останеш за по-дълго време — каза пламенно Клариса.

— По-добре да не оставам.

— И аз отначало си мислех, че ще са само няколко дни, а вече станаха години!

Какъв кошмар! На мен това със сигурност нямаше да ми се случи!

— А Себастиано? — попитах я. — Каква е неговата роля във всичко това? Всъщност той от коя година идва?

— Той е пътешественик във времето.

— Но ние също!

— Не, не като него. Били сме взети случайно, а той се движи по собствена воля от тук до там и обратно.

— А ти как се озова тук? С една червена гондола ли?

— Не, при мен беше каруца.

— Червена ли?

— Ако е била, то е от кръвта на многото невинни хора. Беше каруцата, с която превозваха осъдените на смърт чрез гилотина.

Стомахът ми се преобърна.

— Искаш да кажеш, че ти... — Не можах да довърша изречението, но това не се дължеше на блокадата, ами на факта, че бе толкова чудовищно.

Клариса кимна и го произнесе.

— Бях на път за ешафода.


* * *

Безброй въпроси горяха в душата ми, но това с ешафода ме остави безмълвна. Тихо последвах Клариса обратно към спалнята и след като си свалих робата, легнах на леглото до нея. Матракът бе толкова мек, сякаш лежах в пух, а при всяко движение изпукваше и скърцаше. Лек аромат на лавандула лъхна от завивките. Освен него се разнесе и доста остра миризма на канал, което със сигурност се дължеше на моето принудително къпане в Канале Гранде. Дали трябваше да си измия косата преди идването на Себастиано? Спомних си, че не видях в къщата баня, най-вероятно в този век не са знаели какво е това.

Но това беше друга тема. Нямаше да остана тук толкова дълго, че да се притеснявам за подобен род неща. Утре по това време отново щях да спя при моите родители в хотела, след един дълъг и горещ душ.

Всичко ще се нареди, помислих си, уморена. При това се опитах да не си напомням, че родителите ми все още не са родени. Дори и моите баби и прабаби, и всички предишни поколения, от които произхождах. Всъщност и мен не трябва да ме има. Аз съм нещо като бродещ анахронизъм.

Тази тревожна мисъл ме придружи в съня ми.


* * *

Изплаши ме камбанен звън. В първия момент се зачудих защо съм си свалила от нета такава странна музика за събуждане. В следващия момент си спомних откачения ми сън, в който се озовах в миналото с една червена гондола.

— По дяволите! — промърморих, като разбрах, че това не е сън.

Тъкмо се развиделяваше. Клариса вече беше станала и обличаше една кафява одежда. Приличаше на дрехата, която ми беше дал Барт вчера вечерта. Очевидно това бе модата тук. Само обувките й бяха различни; тя нахлузи едни дървени налъми, които изглеждаха много по-неудобни от меките кожени обувки, които получих от Барт.

Барт... Съвсем скоро щеше да се появи със Себастиано и дотогава определено трябваше да съм готова за тръгване.

Един поглед в малкото огледалце ми подсказа, че приличам на госпожата с гълъбите от „Сам вкъщи“. Ужасена грабнах гребена, опитвайки се да разплета възлите, но нямах голям успех.

— Има ли начин да си измия косата?

Клариса се засмя.

— Този век може и да е в миналото, но едно трябва да се отбележи: по отношение на хигиената е много по-напред от моето време. Тук се мият значително по-често, отколкото след триста години.

— Ясно. — Наистина разбирах, тъй като някъде бях чела, че по времето на рококо, епохата от която идваше Клариса, основно са се освежавали с парфюми и пудра, защото са смятали, че честото миене е нездравословно. Започнел ли някой да се вмирисва, си е изсипвал един галон тоалетна вода.

— С какво се миеш? — попитах я.

— С това. — Клариса измъкна изпод леглото един голям глинен леген. — В слънчеви дни като този се мия на двора, като вземам с мен една дървена кофа с топла вода. По-късно можем да стоплим вода, ако искаш. Тогава можем да си измием косите една на друга, така ще ни е по-лесно. — Тя закачливо сграбчи дългите си руси къдрици. — Така ще сме красиви, в случай че Себастиано наистина дойде.

— Защо да не дойде? — попитах, неспособна да прикрия безпокойството, което ме обзе от думите на Клариса.

Тя повдигна рамене.

— Той е един много зает мъж.

— Мъж? Та той на колко години е?

— Двайсет и една, точно колкото мен.

— Ооо! — Мислех, че е доста по-малка, и изведнъж се почувствах като неопитна в нейните очи с моите седемнайсет и половина.

Любопитно я наблюдавах.

— Защо не се върна у дома?

Изражението й стана мрачно.

— Просто не се получи.

— Защо?

— Само ако знаех — отговори Клариса. — Какво ли не бих дала, за да разбера!

Неспокойно грабнах робата си и я навлякох.

— Повече от един път ли си опитвала? Искам да кажа, да се върнеш?

— Ти как мислиш? — отвърна тя.

Хрумна ми нещо.

— Да предположим, че един ден успееш. Тогава ще бъдеш ли върната отново в каруцата? На същата възраст? И... хм, на път за ешафода?

— Моля се това да не се случи.

— Защо въобще си била осъдена на смърт? — попитах я.

— Защото имам благородническа титла. — Клариса вдигна брадичката си и въпреки своя външен вид изглеждаше аристократично. — Аз съм графиня Дьо Сент Кларис Перду, трета братовчедка на клетия дофин. — Тя замълча. — Мога да изрека всичко пред теб — каза с щастлива усмивка. — Дори истинското си име! О, колко се радвам, че си тук!

Зачудих се дали трябва да се обръщам към нея с „Ваше Величество“ или нещо подобно, но след като бяхме спали в едно легло, ми се стори тъпо.

— Кой е дофин? — попитах я.

— Синът на краля, който бе хвърлен в затвора, въпреки че е още дете. Всъщност сега той е кралят, след жестокото убийство на баща му. Аз бях там и плаках до забрава.

Точно така, съпругът на Мария-Антоанета също бе обезглавен. Преглътнах. Горката Клариса, видяла е реки от кръв и самата тя е щяла да стане жертва на гилотината!

— Ако мога с нещо да ти помогна преди моето заминаване... — казах, обхваната от състрадание.

— Разбира се. Трябва да донесем вода — каза Клариса бодро. — И в магазина ни чака работа.


* * *

Когато слязохме долу, бяхме посрещнати от киселия и мрачен поглед на Матилда. Тя седеше на масата в кухнята и режеше един грамаден сушен салам на парчета, които буташе едно по едно в устата си. С нея на масата седеше един съсухрен дребен човечец, който можеше да бъде забелязан само при повторен поглед, защото Матилда, с нейната обемиста фигура беше застанала пред него. Най-вероятно това бе нейният съпруг Джакопо. Когато ме видя, той ми се усмихна дружелюбно.

— Ето те — каза той. — Още едно бедно подхвърлено дете! Второ слънце в нашата скромна колиба! Как ти е името, малко слънчице?

— Ана — отговорих поласкано.

— Как?

— Ана.

Той постави ръката си зад ухото и ме погледна въпросително.

— Ана, за бога — извика Матилда.

Трепнах, но въпреки това им пожелах добро утро и им благодарих за подслона.

— Време е някой да донесе вода — каза намусено Матилда.

— Ние вече сме на път — прошепна Клариса. Забързано се качи горе, донесе две шапчици от твърдо хасе и ми захлупи едната на главата.

— Такъв е обичаят — поясни тя.

Хвана ме под ръка, задърпа ме през магазинчето и излязохме на улицата.

— Не трябва ли да остана тук? — попитах. — Ами ако Себастиано дойде, за да ме вземе?

— Няма, бъди спокойна. Преди малко удари прим*. Никога не е идвал преди нон**. Дотогава и двете ще сме си измили косите.

* Утринна камбана, около 6 часът. — Бел. прев.

** Следобедна камбана, около 15 часът. — Бел. прев.

Нямах друг избор, освен да й се доверя, въпреки че нямах никаква представа какво означаваха прим и нон.

Криволичихме по разни улички, минахме по няколко малки моста, повървяхме известно време по протежението на канала и накрая след един свод стигнахме до площада на църква. Даже не се опитах да запомня пътя, защото нямаше да остана тук за дълго.

Дори и на най-големия глупак щеше да му стане ясно, оглеждайки се наоколо на дневна светлина, че това бе миналото. Само някои от улиците бяха павирани, настилката на други се състоеше от здраво закрепени глинени плочи. Прозорците на много от къщите не бяха от стъкло, а покрити само с напоени с восък кърпи или животински кожи.

А хората! Знаех, че е невъзпитано да се взира човек в непознати, но не можех да се въздържа. Всички, които пресичаха пътя ни, бяха облечени като в древните картини на Белини, които успях да разгледам в музея.

И без познания по история, лесно можеше да се види кои имаха пари и кои не: дрехите на бедните хора бяха износени, някои направо дрипави, докато облагодетелстваните бяха спретнато облечени, а някои дори изискано и скъпо. Едните минаваха покрай нас с груби одежди и налъми, а другите в кадифе и коприна. Тук-там играеха мръсни и боси деца.

Подобни различия имаше и в къщите. Изкривени и мърляви колиби стояха до новопостроени и богато украсени палацо със стенописи и мраморни балкони.

Същото важеше и за лодките: цветно боядисаните гондоли, тапицирани с искрящи тъкани, се поклащаха наравно с прогнилите.

— Тук няма квартал на бедните — отговори на въпроса ми Клариса. — Съвсем различно е от Париж. Във Венеция бедните и богатите съжителстват съвместно. Тук на никой няма да му дойде на ума да подпали дворците на богатите в името на революцията, защото това ще разруши и жилищата на бедните.

Отправихме се към чешмата, която се намираше в средата на площада с църквата. Около нея се бяха събрали жени, за да си налеят вода, но за повечето от тях, изглежда, това бе добра възможност да си побъбрят. Дърдорене и смях отекна около нас.

Клариса пълнеше ведрото и едновременно с това бърбореше с някои жени. Забелязах как ме оглеждат любопитни погледи и се зарадвах, когато тръгнахме обратно. Заедно носехме тежкото ведро, така бе по-лесно, но след известно време й го взех, в края на краищата бях много по-едра и по-силна от нежната Клариса.

— Всеки ден ли трябва да носиш вода? — попитах я.

— Все някой трябва да го прави. Матилда достатъчно се труди, освен това сутрин след ставане трябва да се погрижи и за боклука.

— Както преди малко със салама?

Клариса се изкикоти и кимна.

— Джакопо също не може да носи вода, защото му е останал само половината от десния крак.

— О, боже — казах със състрадание.

— Другата половина е загубил по време на война срещу турците. Един озверял турчин му го е отсякъл с ятагана си.

Представих си го с подробности, в резултат на което ми стана лошо.

— Но за сметка на това чува отлично — довери ми Клариса. — Само се преструва на глух, за да не отговаря на постоянните заяждания на Матилда. Но ти не трябва да го издаваш, защото в противен случай той ще го отнесе и ще ни се разсърди.

— За няколко часа ще мога да запазя тайната му за себе си — обещах аз.

Клариса ме погледна, сякаш искаше да ми възрази, но след това остана безмълвна.

Направих път на един човек, който водеше с въже една коза, а след няколко метра за малко да падна в канала от ужас, защото там седеше просяк, който протегна към мен покритата си с гниещи рани ръка.

— Един благотворителен дар, красива млада госпожице!

Безпомощно се спрях.

— Нямам пари, но мога да ви предложа глътка вода.

— А ракия имаш ли?

— За съжаление, не.

— Е, добре, тогава ще взема водата. — Той се усмихна пресметливо и ме погали по бузата с другата си ръка, която изобщо не беше осакатена.

— Ти, мило дете, ела по-близо, така ще ми бъде по-лесно да отпия.

Клариса избълва ругатни срещу просяка, които ме накараха да почервенея от срам, и забързано тръгнах. Дано Себастиано не ме принуди да го чакам дълго!


* * *

Закуската се състоеше от една чаша студена вода, няколко парчета от сушения салам и една дървена купичка с неопределима, леко солена гъста каша, за която Клариса каза, че е от просо.

Саламът не миришеше лошо, но не посмях да го опитам. В него можеше да има какво ли не, включително и салмонела. Знаех много добре, че този салам никога не беше виждал хладилник отвътре. Също се съмнявах, че преди Матилда да го накълца на толкова дребни парченца, си беше измила ръцете. Кашата все пак изглеждаше готвена и с малко усилие ставаше за ядене.

Матилда нямаше нищо против, че избягвам част от храната. Още преди да си изям кашата, омете моята порция салам.

Накрая двете с Клариса се погрижихме за миенето на посудата: в едно корито изтъркахме с четка чиниите, дъската и приборите (които се състояха от дървени лъжици и остри обикновени ножове, вилици никъде не видях) и след това ги прибрахме в нишата на стената до зоната за готвене.

След това Клариса ми показа как премита с метлата от клони кухнята и магазинчето, как в двете спални оправя леглата, как излива гърнетата в най-близкия канал (през това време се държах на безопасно разстояние) и как събира различните капани за мишки в къщата и на двора. В един от тях имаше умряла мишка, при гледката на която за малко да върна кашата. Най ми допадаше носенето на дърва за огнището от дървения навес, а също и да се науча как се пали огнището с помощта на прахан, кремък и огниво. На синджира над огъня бе окачен огромният железен котел, в който затоплихме вода, за да си измием косите.

Джакопо през цялото време седеше на масата в кухнята и дялкаше едно парче дърво. От време на време поглеждаше към нас и се усмихваше дружелюбно.

Настроението на Матилда също се бе подобрило значително и тя влезе в ролята си на добра билкарка. Няколко клиенти влязоха в магазина и докато двете с Клариса се трудихме в кухнята, подочух техните разговори.

— Срещу сърдечната болка на съпруга ти имам нова рецепта: магданоз, накиснат в оцет, мед и вино. Много е ефикасна, пробвах я на Джакопо!

Видях как Джакопо нервно завъртя очи и се престори, че ще повърне.

— При сърдечни заболявания, предизвикани от тъга обаче, препоръчвам отвара от здравец, джоджен и седефче.

— Хм, баща ти все още ли страда от воднянка? Добрият съвет струва скъпо. — Настъпи мълчание за размисъл. — За последно може да опита още един лек —дъвченето на карамфил. Обаче ще помогне само ако яде много от него, така че няма да излезе евтино. Но за теб нищо не е прекалено скъпо, когато се отнася за стария ти баща, нали? Така си и помислих!

Продаваше една след друга най-различни билкови тинктури — срещу сърцебиене, безсъние, парене на пикочния мехур и кашлица. Освен тях — и кремове против бръчки, екзема, сърбеж, ревматизъм, нощно изпотяване и импотентност.

Разговорът с последния клиент се проведе шепнешком иззад тезгяха, но тъй като там се помещаваше вратата на кухнята, която беше открехната, успяхме да чуем всяка дума.

— Ако разтвориш този прах в загрято вино и прикриеш вкуса му с една супена лъжица мед, той ще е в състояние да го прави цяла нощ като разгонен бик! Казвам ти, действа всеки път! Така моят Джакопо се преобразява в похотлив сластолюбец!

Джакопо остави с измъчено лице резбарския нож и удари челото си в кухненската маса, а аз едва овладях пристъпа ми на смях.

Водата ни се стопли. Изляхме я в две дървени кофи и я смесихме със студена вода. След което ги завлякохме на двора, а Клариса се върна за чисти ленени кърпи и сапун, който миришеше изненадващо хубаво. Каза, че сама го е направила от поташ и лой. Не исках да знам това чак с такива подробности, но имаше и екстракт от лавандула, което поне ми говореше нещо.

Миенето на косата се оказа много трудна работа. В едната кофа се накисваше и се втриваше сапунът, а от втората кофа се изливаше чиста вода върху главата, докато не се изплакнеше пяната. Бях коленичила пред кофата, докато Клариса изсипваше вода върху косата ми. С ленената кърпа я подсуших, но въпреки това изглеждах, все едно съм се разхождала под дъжда.

После повторих същата процедура с Клариса, която имаше малко по-дълга коса от моята. Седнахме на слънце и взаимно се разресвахме, докато Клариса ми разказваше с какви трудности се сблъскват някои венецианки, за да имат красива коса.

— Преди всичко искат да са руси — каза тя. — Много от тях си я топят в лимонов сок, за да им изсветлее. Някои си я изсветляват на слънцето, а за да си предпазят лицето, си слагат шапки с широка козирка, като изрязват дъното, така че да си изкарат косата.

— Мили боже, каква разправия — отговорих, честно казано, шокирана. Какви пари само можеха да се изкарат тук с „Лореал“!

— Сигурно в твоето време изрусяването е по-лесно — предположи Клариса.

Отворих уста, но не излезе и гък. Вместо това се опитах да кимна, но дори и това не стана.

— Опитай се да мигнеш, ако искаш да кажеш да — предложи Клариса.

Аз наистина положих усилия, но напразно.

Клариса въздъхна.

— Винаги така се получава. Нищо не може да се направи.

По нейно предложение се съблякохме голи и си измихме телата със сапунената вода. Отново и отново се уверявах, че вратата на кухнята е затворена и че стените около двора бяха достатъчно високи. Освен това си представях, че съм в обществена баня за момичета, което ми помогна да се справя със срама.

— Беше ли гола, когато дойде в това време? — исках да знам, докато отново се обличахме.

Клариса потвърди и разказа как се е случило. Както в един момент седяла в каруцата, така в следващия се появила ярката светлина, последвана от взрива и тъмнината. Когато дошла в съзнание, Бартоломео й дал чисти дрехи и я завел при Матилда и Джакопо.

— Точно както при мен — казах замислено. — Изглеждаше така, сякаш Бартоломео е подготвен. Обаче не очакваше, че ще си спомням всичко. Той не беше на себе си заради това.

— Също както при мен — каза Клариса нетърпеливо.

— Явно често се случва да идват хора от други времена — предположих аз. — Но не всички си спомнят какво им се е случило. Дали са много тези, които са се озовали тук по този начин?

— Можем да попитаме Себастиано — предложи Клариса.

Вратата на кухнята се отвори и Джакопо си показа главата навън.

— Посещение за дамите! — извика той.

Клариса се развълнува.

— Той е тук!

Тя изтича в къщата, а аз я последвах толкова бързо, колкото ме държаха краката.


* * *

В магазинчето се блъснах в нея, защото се бе спряла и не мърдаше, като закована.

— Не е дошъл! — извика тя обвинително.

— Не, за съжаление, не — каза Бартоломео.

Той стоеше в средата на стаята, подозрително наблюдаван от Матилда, която беше застанала зад щанда като женски бодигард. До Барт имаше двама клиенти, които го гледаха с интерес, и това увеличаваше неудобството му. Пристъпваше от крак на крак и се виждаше, че в този момент би желал да е някъде другаде.

— Ти ми обеща! — изкрещя Кпариса.

Изплашена, видях сълзите в очите й. Стана ми жал за нея, но това бе нищо в сравнение с моята собствена паника.

— Къде е той? — попитах го. — Ти каза, че ще дойде днес, за да ме вземе!

— Не съм казвал такова нещо — поправи ме Барт. — Аз казах, че ще дам най-доброто от себе си, за да го доведа днес тук.

Очевидно бе, че най-доброто не е било достатьчно добро, щом Себастиано не се появи. Затова пък Барт се беше постарал с външния си вид. В сравнение с вчера вечерта изглеждаше доста по-добре. Беше облечен с бяла риза, хубаво изгладена жилетка и много тесни чорапогащи, които подчертаваха стегнатите му крака. Освен това се беше обръснал. На дневна светлина и без брадата, която приличаше на избуял храсталак, изглеждаше наистина добре.

Видях го как погледна Клариса с крайчеца на окото си и не ми убягна червенината, която се появи по бузите му.

Аха, помислих си аз. Той си пада по нея! А тя си изревава очите, защото Себастиано не се бил появил!

Междувременно наистина й потекоха сълзи по бузите.

— Аз толкова се надявах, че този път ще дойде! — изхлипа тя.

— Не бъди тъжна — каза притеснено Барт. — Ти имаш мен! Аз ще се грижа за теб, ако искаш! По всяко време можеш да говориш с мен!

— Случайно да можеш това, което той може? — попита Клариса през сълзи.

— Не. Но ако ти помага да говориш за това, аз съм насреща.

Плачейки шумно, тя поклати глава и избяга обратно на двора.

— Всеки път когато дойдете, има неприятности! — оплака се Матилда. — Може би ще е по-добре да стоите настрана! — Веднага се поправи. — Разбира се, докато не дойде време за плащането за подслона и храната на тези две гладни гърла.

Бартоломео наведе глава и се обърна да си върви.

— Чакай малко — казах аз. — Сега какво ще стане с мен?

— Ще трябва да изчакаш Себастиано — отсече той.

— Въпреки че никой не знае дали някога ще се появи, така ли?

Барт сви рамене и тръгна към вратата.

Това не можеше да бъде истина! Настигнах го тъкмо когато излизаше на улицата.

— Чакай малко! Според теб сега какво трябва да правя?

Матилда ме чу и веднага предложи:

— Можеш да изтъркаш тенджерите.

— С удоволствие — излъгах. — Само ще отида... да донеса прясна вода.

Бързо грабнах ведрото и избягах навън, за да се лепна за Барт като сянка.


* * *

Той ускори крачка, като гледаше упорито право напред. Това ме устройваше, защото така можех да го следвам, без да ме забележи. От време на време, когато завиваше или прекосяваше някой голям площад, аз се притисках предпазливо към входовете или арките на къщите, за да не ме мерне с крайчеца на окото си.

Положението стана критично при преминаването на моста „Риалто“. Или поне предположих, че е мостът „Риалто“, тъй като на обичайното й място видях Фондако дей Тедески, германската търговска къща, където по мое време се помещаваше централната поща. Поне това си спомнях от разглеждането на забележителностите. Обаче мостът изглеждаше съвсем различно, този бе изцяло дървен, от което стигнах до извода, че е бил наново построен някъде през периода между сега и по-натам във времето.

От двете страни на канала цареше неописуема блъсканица. Очевидно беше пазарен ден, тъй като бяха изградени щандове, на които се продаваше всичко — от селскостопански продукти, дрехи и домашни потреби до топла и прясно приготвена храна. От вкусния аромат на скара ми потече слюнката, или поне докато не ме лъхна отвратителна смрад. Точно под моста бе спряла една по-голяма лодка, от която няколко мъже изливаха бъчви със слузести отпадъци, включително и няколко умрели плъха. Вероятно това беше местната фирма за извозване на боклука.

Миг по-късно спрях и потиснах една ругатня. Бях се разсеяла! Барт беше изчезнал! Но само след няколко ужасяващи секунди отново го забелязах. Той се бе запътил към площад „Сан Марко“ и аз го последвах крадешком, потна, задъхана и с биещо сърце.

През цялото време се молех да не спре изведнъж на някой от каналите и да се качи в някоя гондола; в такъв случай моето тайно преследване щеше да приключи. Но за мое голямо облекчение това не се случи. Маршрутът му свърши в една малка уличка точно зад базиликата. Той се спря пред магазин, над чиято врата беше окачена табела. Изглеждаше точно като в бъдещето, когато бях дошла тук с Матиас, само че сега, благодарение на моите вътрешни принудителни преводачески умения, можах да прочета какво пишеше на нея: Маски и костюми.

Изчаках неподвижно в началото на уличката и видях как Барт влезе в магазина и затвори вратата зад себе си. Внимателно разгледах сградата. За разлика от последното ми посещение, нямаше витрина с изложена стока, само изрисуваната табела, а за тези, които не можеха да четат, над чукчето на вратата беше прикована една маска.

Невероятно колко дълго се бе запазил този магазин! Дори по-дълго и от кафенето „Флориан“ на площада, което е, откакто свят светува. Венецианците си ги биваше със спазването на традицията! Само какво небивало съвпадение, че Барт имаше работа тук!

Колебливо спрях пред вратата, неуверена дали трябва да почукам, или просто да вляза, за да подложа Барт на разпит. Накрая избрах учтивия вариант и почуках с чукчето на вратата, което изобразяваше лъвска глава.

Изчаках малко и след това почуках отново. Когато вече започнах да се притеснявам, че никой няма да ми отвори, защото Барт и всички останали се бяха измъкнали отдавна през задната врата, чух стъпки. В следващия миг вратата се открехна и аз се изправих очи в очи с човека, който ме бе извадил от Канале Гранде в червената гондола и ме бе отвел със себе си в миналото.

Себастиано видимо се стресна, когато ме съзря. Да го видя как потрепна, беше балсам за моята душа.

— Хубаво, че те заварвам вкъщи — казах небрежно. Със сигурност щеше да има още по-голям ефект, ако не трябваше да държа огромната дървена кофа.

— Кой е там? — прозвуча гласът на Барт отвътре.

— Познай до три пъти — отвърна Себастиано. — По-често трябва да поглеждаш назад, приятелю.

Бях на път да направя някой груб коментар, но ми хрумна, че ще е по-добре да остана в добри отношения с този тип. В края на краищата той имаше господство над машината на времето, ако правилно бях разбрала.

— Наистина не бих искала да притеснявам никого — поясних аз. — Всъщност просто исках да се отбия. И да те попитам дали имаш съвсем мъничко време за мен. — Вдигнах пръст. — Само една минутка, за да... обсъдим цялата процедура. Сещаш се.

Барт се появи зад Себастиано и застана в рамката на вратата. Когато ме видя, се слиса.

— Проклятие! — каза той. — Аз съм виновен.

— Всичко е наред — заяви Себастиано и излезе на улицата. — Аз ще я върна обратно.

— Ооо, супер — отговорих с облекчение.

Най-после! Връщах се у дома! Друго не ме интересуваше. Утре всичко щеше да е просто един лош сън. Ще кажа на Ванеса по айсикю, че съм паднала в канала и от вонящата вода съм получила странни халюцинации. Веднага щом всичко това ми се махнеше от главата, самата аз щях да си повярвам, че съм си въобразила цялата история.

Погледнах крадешком Себастиано. За разлика от Барт, той не се беше наконтил и обръснал. Разбира се, не му е трябвало да впечатли някого. Носеше същите избелели чорапогащи като предния ден. Освен това беше с широка риза и кожени островърхи обувки. Косата му висеше до раменете в разбъркани къдрици, а с тридневната си брада изглеждаше опасен, като при боя с ножа. Един бърз поглед към колана му ми показа, че все още носи заграбената кама.

Прокашлях се.

— Не ти се сърдя, че ме бутна в канала — казах му. — Защото веднага ме издърпа обратно. Може да се каже, че така почти изкупи греха си. Добре де, след това по някакъв начин ме довлече тук без мое съгласие, ако мога така да се изразя, но предполагам, че е станала грешка. Ето защо не съм ти ядосана. Е, аз бях гола и уплашена до смърт, а ти просто изчезна и остави Барт да ме зареже в онзи билкарски магазин. Но допускам, че не си го направил с лошо чувство. Поради това, просто мисля да забравя за случилото се. Казвам си: забрави, Ана, станалото — станало. Стига да те върне обратно, и всичко ще е наред.

Аз говорех ли, говорех, думите ми се лееха като водопад, въпреки че едно изречение би било достатъчно, за да стигна до същината, но не можех да се спра. Бях развълнувана от факта, че можех да кажа каквото исках, без думите ми да се трансформират или да не мога да ги изрека.

— Айпод — казах аз. — Мобилен телефон. Компютър. Кино. Пуканки. Кока-кола. „Момичетата Гилмор“. — Кикотех се възхитено и не можех да се спра. — Лейди Гага. „Уондърбра“.

Тогава разбрах, че настроението на Себастиано не е най-доброто. По-конкретно, той изглеждаше много ядосан.

Отново се прокашлях и се опитах да придобия сериозно изражение.

— УНИЦЕФ — продължих аз. — „Уърлд Уайлдлайф Фанд“. „Грийнпийс“. — Замълчах тактично за няколко секунди, след което любезно продължих нататък. — Ти нещо като специален таен агент ли си, или?

Ядосаното му изражение отстъпи място на голяма усмивка, което предизвика у мен странно усещане в областта на стомаха. Изведнъж той заприлича на Орландо Блум в ролята на Уил Търнър, но няколко години по-млад от него.

— Със сигурност имаш ужасно много работа с цялото това пътуване във времето — продължих аз. — Опасни действия в борбата срещу злото и така нататък. С какво точно се занимаваш?

Усмивката му се стопи.

— Нищо не мога да ти кажа.

— Разбирам — отговорих аз. — Забраната.

— Какво?

— Ами блокирането. За това, че не може да се каже нищо на хора, които произхождат от по-ранни епохи. Както при мен и Клариса. Значи, ти идваш от моето бъдеще. — Намирах всичко това за невероятно вълнуващо. С удоволствие бих го разпитала дали в даден момент щяха да измислят уреди за научаване на чужди езици. Или шоколад, от който се слабее, без да се появяват пъпки. Или дали човечеството е постигнало световен мир. — Предполагам, че Барт е нещо като твой регионален асистент — добавих аз. — Всъщност той е хвърлил око на Клариса. Това ти го казвам, в случай че не си го забелязал. Всъщност би било добре, ако той можеше да се грижи за нея. Тя води при тази Матилда ужасно скучен живот, особено като се има предвид, че е с благородническа кръв. Добре де, щяла е да свърши на гилотината, ако в последния момент не е станало това с пътуването във времето...

— Какво, за бога ти е разказала? — прекъсна ме Себастиано намръщен.

Несигурна, срещнах погледа му.

— Е, всичко от момента, в който е седнала в каруцата на екзекуцията, чиито колела се търкаляли към гилотината...

— При удобен случай можеш да я попиташ как е било наистина — каза той.

— Какво значи това, че ме е метнала ли?

Себастиано сви рамене.

— Това с нея трябва да се разбереш.

Реших да не се занимавам. Така или иначе, съвсем скоро щях да съм далеч от тук.

Бяхме стигнали до Канале Гранде. В подножието на моста „Риалто“ спрях и се взрях по протежението на брега.

— Но къде е червената гондола?

— Няма я.

— Тук ли ще я чакаме?

— Няма да дойде днес.

Погледнах го втренчено.

— Какво? Кога ще дойде?

— Едва при следващата фаза на луната. Така че, след две седмици, тогава е новолуние.

— Това означава ли, че трябва да остана тук още две седмици? — попитах ужасена.

Той повдигна рамене и не отговори.

— Но ти искаше да ме върнеш — изтърсих аз.

— В магазина за билки. Там си в безопасност, за момента там е твоето място.

Идеше ми да изкрещя силно от разочарование. Или поне да бутна този мним Орландо в канала, така че да изпита на собствен гръб, какво е усещането.

Вместо това хвърлих с гняв глупавата кофа във водата.

— Искаш да кажеш, че сега съм заклещена тук за две седмици?

Той отново повдигна рамене, очевидно това бе универсалният му отговор на всички въпроси.

Стегнах се, защото с ярост до никъде нямаше да стигна. Колкото и да ме вбесяваше — този тип бе отговорен за моето връщане. Само щях да си навредя, ако му крещях или ако го бутнех в канала.

Напрегнати, продължихме по пътя си. Себастиано вървеше на метър разстояние от мен, може би беше прочел мислите ми. Междувременно бях склонна да си мисля, че е способен на всичко.

Следващият въпрос ми заседна на езика, не можах да го изрека. Причина за това не беше моят гняв, а неочакваният слушател.

— Вашето ведро! — извика едно момче зад мен. — Мадона*, загубихте си ведрото!

* Обръщение към дама. — Бел. прев.

Едно дрипаво дребосъче, може би на шест или седем години дойде при нас, препъвайки се. Носеше капещата кофа с две ръце, протегнати пред себе си.

— Заповядайте!

Изпъстреното му с лунички лице изразяваше надежда. Искаше ми се да му дам нещо, задето ми бе донесъл кофата, но при тези обстоятелства можех само да го възнаградя с усмивка и дружелюбни благодарности.

Себастиано беше щедър. От кесията, която носеше в непосредствена близост до камата на колана си, извади една монета и я подаде на дребосъчето.

— Ето, за твоето старание.

Момченцето му благодари с беззъба усмивка и се стрелна като вихрушка.

Загрижена, го проследих с поглед. В моето време сега щеше да е на училище или на детска градина. Или на детската площадка, придружено от майка си.

— Та той дори нямаше обувки — казах аз. — И видя ли колко беше слабичък?

— Така е в това време — отговори Себастиано студено. — На това му се вика бедност. Често хората тук не притежават повече от това, което носят на гърба си.

— Но трябва да се направи нещо по въпроса — настоях. — Най-вече хората с пари трябва да са по-щедри!

Той ме погледна изкъсо, след което бръкна повторно в кесията си и ми подаде една шепа монети. Озадачено огледах странно изглеждащите монети.

— Какво да правя с тях?

— Ти също притежаваш само това, което носиш на гърба си, така че приех лично твоя апел за щедрост.

— О — казах, раздвоена от желанието да хвърля парите в краката му и осъзнаването, че нямаше да ми навреди да имам малко пари в брой. Веднага след това разумът триумфира над гордостта. Всъщност не друг, а Себастиано ме въвлече в тази ситуация. По принцип това не беше благотворителност, а само една малка заслужена възможност за оцеляване. Никой не можеше да знае дали няма да имам спешна нужда от пари.

— Много благодаря — казах величествено. — Разбира се, ще ти ги върна веднага след като се прибера у дома. Тоест най-късно след две седмици.

Мълчаливо извървяхме останалата част от пътя. Усещах как ме завладява страхът. Какво щях да правя, ако с мен се случеше същото както с Клариса и не можех да се върна? Ами ако това, което до този момент ми се струваше примитивно, но вълнуващо приключение, се окажеше ужасяващо сериозно? Не, заклех се на себе си, дори нямаше да мисля за това!

За да изглежда разходката ми поне наполовина достоверна пред Матилда, донесох вода от чешмата, където бяхме сутринта с Клариса. Отново от всички страни се бяха втренчили в мен, но най-малко толкова любопитни погледи гледаха и Себастиано.

Когато пристигнахме пред магазина на Матилда, от учтивост попитах Себастиано дали иска да влезе с мен, но както можеше да се очаква, той отказа.

— Матилда не е благоприятно настроена към мен, мисли, че Клариса е нещастна заради мен. А Клариса... — Той замълча. — Отново ще настъпят безкрайни спорове.

— Защо?

— Заради живота й в момента. — Той сви рамене. — Но тя трябва да го преодолее, аз нищо не мога да променя, дори и да не й се вярва.

Една клиентка излезе от билковия магазин. През отворената врата Матилда ме заговори.

— Защо стоиш там и бездействаш? — извика тя.

— Идвам! — извиках в отговор.

— Ще се върна отново за смяната на лунната фаза, точно за третото биене на камбаните* — каза Себастиано на тръгване. — Преди това не ме търси, ще съм в движение. — Миг по-късно той изчезна зад ъгъла.

* 9 часът сутринта. — Бел. прев.

Обещах на Матилда да изтъркам тенджерите, но преди това тръгнах да търся Клариса. Тя беше в бараката на двора, където на плота със свита от яд уста претегляше смлени билки.

— Къде беше? — искаше да знае тя.

— Да донеса вода.

— Забави се. Да не се изгуби?

— Не, проследих Бартоломео, защото исках да говоря с него.

— И хвана ли го? Можа ли да говориш с него? Какво откри?

— Себастиано ще дойде тук след две седмици, защото тогава е смяната на лунната фаза. По-рано, така или иначе, не мога да се върна. — Погледнах я въпросително. — Ти знаеше ли?

Тя сви рамене.

— Да, разбира се. Възможността да се пътува е свързана по някакъв начин с приливите и отливите.

— Защо не ми каза? Наистина си мислех, че днес ще се върна у дома! Защо ме остави да вярвам в това?

— От загриженост. Ти беше толкова разстроена. Не исках да стане по-лошо.

Мотивите й ми се сториха малко измислени, но ги приех. За сметка на това пък подлежеше на изясняване една друга тема. Но не знаех как да я подхвана, без тя веднага да разбере кой ме бе навел на тези мисли. Себастиано ми спомена, че не ми е казала цялата истина покрай нейното пътуване във времето, а аз бях твърдо решена да науча повече.

Докато обмислях как да формулирам подходящо въпроса, я наблюдавах как работи. Върху плота бяха наредени няколко уреда. Досещах се за функцията на някои, за други можех само да гадая.

— За какво служи това нещо? — Посочих една голяма стъклена топка с множество издатини.

— Това е аламбик. Използваме го за дестилиране.

— Искаш да кажеш за варене на ракия?

— Не. — Клариса се изкиска за кратко и с облекчение установих, че отново е в добро настроение. — Използваме го при правенето на парфюми, но принципът е един и същ.

Тя ми показа различните видове пособия. Имаше измервателни стъкленици и чаши за примесване, епруветки, нож за кълцане и хоросан за смилане на подправки, мелнички, дъски, шпатули и лъжици с най-различни размери, везна и няколко пясъчни часовника. Над работната дъска, също както и в залата за продажба от тавана висяха връзки с билки с всякакви аромати. На отсрещната стена имаше голяма полица, претъпкана с торби, кутии, буркани и бутилки. Част от тях бяха готови продукти, а останалите — запаси, обясни Клариса. Заедно с Матилда тя произвеждаше всичко, свързано със здравето и красотата. През цялата година са имали много работа, не само с продажбите, но и с процеса на производство. Пътували с лодка до сушата, за да събират плодовете на някои растения или да закупят от търговци екзотични подправки и редки минерали. Една част от растенията за лекарствата и козметиката се преработвали докато са още пресни, а друга, след като се изсушат, трябвало да се смелят, сварят, направят на пюре или да се дестилират. Мазнините трябвало да се разтопят и пречистят, парфюмните есенции да се смесят, подправките и минералите да се претеглят в много малки количества.

Клариса с готовност ме поведе към различните продукти и ми обясни всеки един детайл.

— Струва ми се, че правиш това с удоволствие — казах аз.

— Права си, но какво те кара да мислиш така?

— Защото си от благородно семейство. Със сигурност не е обичайно за теб да се трепеш от работа и по цял ден да те командват.

Лека руменина изби по бузите й.

— Честната работа все още никого не е убила.

— За разлика от Френската революция. — Поколебах се за момент. Току-що ми стана ясно кое в нейната история бе нелепо. Реших да действам без заобикалки. — Едно нещо ми се струва странно. Как може да изчезнеш от каруца в Париж и да се появиш във Венеция?

Гузната съвест се изписа на лицето й. Изстрелът ми на сляпо беше уцелил право в десетката.

— Ти не си била в Париж, когато се е случило — казах право в лицето й. — А тук във Венеция. Също като мен.

Клариса дори не се опита да го отрече.

— В крайна сметка ти от Франция ли си? — попитах я.

— Да, от там съм — каза тя обидено. — И също така имам благороднически произход!

— Наистина ли си видяла как кралят и Мария-Антоанета са били екзекутирани?

Смутена, тя избягна погледа ми.

— Вече бях избягала от Париж — призна Клариса. — Якобинците избиваха хората наред, като обвинение често бе достатъчно благородното потекло и хубавата къща.

— Обесвали са ги на уличните фенери — промърморих. Една малка, незначителна подробност от часа по история, която изведнъж си припомних.

— Точно така, такива бяха те. Или щяха да станат, в случая. Избягах във Венеция с приятели преди кръвопролитията. Един от тях имаше роднини тук и бяхме приети любезно, въпреки че по мое време французите не бяха добре дошли във Венеция. Бяхме взели достатъчно злато със себе си, за да водим един прекрасен живот. Тук бяхме на сигурно място, далеч от революцията. Отпразнувахме много балове с маски и живеехме за деня! Ах, Венецианският карнавал по мое време беше един безкраен празник!

Понечих да й кажа, че е нямало още дълго време да се весели, защото скоро след това Наполеон щеше да нахлуе във Венеция и да я превземе в името на Франция. Поне според информацията в пътеводителя. За точната година не можех да се сетя, не умеех да помня цифри, независимо дали бе свързано с математиката, или с историята. Но беше хиляда седемстотин деветдесет и нещо си, това си го спомнях. И също така, че Наполеон щеше да премахне карнавала, но автоматичната блокада ми попречи да говоря за това.

— Ще бъда откровена с теб — каза тихо Клариса, с наведена от срам глава. — Когато това се случи, аз празнувах карнавала тук в града. През цялата нощ.

— Ама че работа — отговорих озадачено. — Разкажи ми!

Била на бал с маски, точно както почти всяка вечер по време на карнавалния сезон. Заедно с приятелите й и няколко музиканти се качили в една лодка, за да продължат празненството си по вода.

— Плавахме с една богато украсено ладия по Канале Гранде. Пищни многоцветни фойерверки на площада осветяваха небето над целия град. Навсякъде свиреше музика, а ние се смеехме, пеехме и се шегувахме, радвахме се на живота. Бях облечена в прекрасна рокля, цялата украсена с дантела от Бурано. Това е остров, който принадлежи към Венеция и е много известен със своята уникална дантела — добави тя.

— Знам, била съм там. Продължавай!

— Освен това носех перука, както беше модата по това време, отрупана с най-прекрасните декорации. Фризьорът дори беше вградил в нея една клетка с малка птичка.

— Истинска ли? — попитах невярващо.

— Разбира се. Тя непрекъснато чуруликаше, беше голям моден успех! — Клариса замълча. — Изглеждаш толкова отчуждено. Сърдиш ли ми се, задето те излъгах.

— Не, това е заради птичката — казах честно. — Никога не измъчвай животно за забавление. Защо го направи всъщност? Искам да кажа, да ме излъжеш.

Тя ме погледна с разкаяние.

— Защото не исках да си помислиш нещо лошо за мен.

— Какво например?

— Че съм упаднала и пристрастена към забавленията, че безразсъдно съм избягала, отдавайки се на разгулен живот, докато у дома Тюйлери е опустошен, а роднините ми са отвеждани на ешафода заради монархистките си убеждения.

— Какво друго си можела да направиш? Да останеш и от съчувствие да те обезглавят заедно с тях?

— Това е вярно — призна тя. — И все пак е егоистично и позорно за мен.

— Разкажи ми как се озова на червената гондола — помолих я.

— Това беше глупава грешка. Паднах от ладията в канала. Перуката ми за миг се напои с толкова много вода, че едва не се удавих, а тъй като бе прикачена за моята коса, не можах да я сваля сама.

— Птичката удави ли се?

— Не, тя успя да отлети, защото някой ме сграбчи за косата, или по-точно за перуката, и ме извади от водата.

— Нека позная. Този някой беше Себастиано.

— Не, друг беше. Той седеше в червената гондола, а на кърмата бе един едноок старец.

— Не мога да повярвам. Той беше и при мен!

Всичко останало бе протекло също като при мен.

Мъжът, който я бил изтеглил в червената гондола, станал нервен и заръчал на стареца веднага да гребе към брега, за да може Клариса да слезе.

— Гондолата потегли, но преди да успея да сляза, се появи нещо като гръмотевична буря — продължи разказа си Клариса. — Първоначално си помислих, че един от фойерверките е гръмнал пред мен, тези сребърни светкавици и ослепителен блясък бяха навсякъде. Тогава се чу силен взрив и стана тъмно. — Примирена, тя сложи край на историята. — Когато дойдох на себе си, беше тъмно. Бях гола, красивата ми рокля бе изчезнала и всичко останало заедно с нея.

Другото вече го знаех. Оттогава тя живееше тук, защото връщането нещо не се получава.

Матилда нахълта в бараката и каза, че е дошло време за обяд, но при условие че ние, мързеливите същества, се захванем най-накрая с готвенето.


* * *

Следващите две седмици минаха по-бързо, отколкото се опасявах първоначално. Нямах време да се отдавам на болезнени мисли, защото Матилда държеше двете ни с Клариса постоянно заети.

Винаги ставахме по първи петли, въпреки че с удоволствие бих поспала още малко. Матилда беше един неуморим диктатор. С течение на времето никой не се осмеляваше да отвори уста срещу властното й поведение, защото колкото повече й противоречеше човек, толкова повече тя се ядосваше и ни обиждаше, без да спира.

В бараката, която беше един вид работилница, имаше страшно много работа. Клариса ми обясни най-важните процеси и под неин надзор помагах във всичко — от сортирането и пакетирането на пресни билки до смилането на подправки и почистването и пълненето на бурканчета. Освен това от нея научих как се затварят стъклени и глинени съдове с восъчна кърпа, как от сухи цветя, масла и други съставки се прави сапун и как от мед, градински чай и мащерка се приготвя сироп за кашлица.

Стояхме в непоносимата жега на бараката, където се трудехме час след час, а работата не намаляваше. Само след няколко дни вече се чудех как Клариса е успявала да върши сама цялата работа преди появяването ми.

При това Матилда не стоеше мързеливо със скръстени ръце. Ако не седеше в кухнята, за да се тъпче с храна, беше почти през целия ден в магазина. Понякога Клариса трябваше да поеме продажбите, тогава Матилда си слагаше шапчицата, с която излизаше, и се отправяше към различни търговци, от които поръчваше първични суровини като масла, говежда лой, оцет или минерали. Поради липсата на място не можеше да съхранява големи запаси. Но и без това не можеше да произвежда значителни количества стока, тъй като голяма част от нея би се развалила. Особено мехлемите и кремовете гранясваха бързо в летните горещини.

Клариса ме въведе и в работата, която трябваше да се върши в къщата. С мишките, които сновяха в ъглите, беше невъзможно да свикна, но с течение на времето стигнах дотам, да не викам силно всеки път когато нещо космато ми изскочеше насреща, докато мета с огромната метла.

Мръсните дрехи се носеха за пране и гладене. Една вдовица от квартала вършеше това досадно задължение, истински лукс за нас, както ми каза Клариса. През първите две години след пристигането й това било нейно задължение, но след това Матилда осъзнала, че би могла да увеличи печалбата си, ако обучи Клариса в занаята, вместо от сутрин до вечер да не й дава мира с пране и гладене.

Матилда вероятно се надяваше да се превърна в кухненска фея, но съвсем скоро й стана ясно, че зад печката съм най-големият провал на всички времена. На два пъти се опитах да сготвя каша от просо. Първия път резултатът наподобяваше ронлива купчинка цимент, а втория път — бях я оставила за по-дълго време над огъня — ронлива купчинка въглища. Оттогава се опитвах да се измъкна от готвенето, доколкото можех.

На всичкото отгоре просто не можех да се сприятеля с някои продукти, като например мъртвите пилета, които първо трябваше да бъдат оскубани, а след това изкормени. Или с рибите, които имаха очи, перки и люспи.

Понякога си мислех, че Матилда с удоволствие би ме изгонила, защото бях толкова безнадеждно нескопосана в кухнята. И въпреки че не криеше гнева си от недоразвития ми готварски талант, тя се ограничаваше до обичайното си пенявене и се задоволяваше с добре изпълнените други мои задължения. Може би се утешаваше с мисълта за парите, които Барт й беше дал за моето приютяване.

Макар самата аз да не можех да готвя, яденето бе странно на вкус и ако гладът не ме принуждаваше да го преглъщам с мъка, с удоволствие бих се отказала от него.

Обикновено за закуска имаше каша, от време на време нещо като палачинки, но също толкова безвкусни. За обяд често се сервираше паста, с почти същата консистенция като кашата на закуска. Зеленчуците бяха предимно леща или боб, които се готвеха на гъста яхния с риба, бекон или наденички. Изглежда, най-важното беше човек да се засити. Вкусът идваше на второ място.

Ето защо по време на моите случайни разходки си позволявах по един допълнителен залък под формата на ябълка или пресен хляб. Това бяха храни, в които имах най-много доверие. Из целия град гъмжеше от амбулантни търговци на храна, които продаваха от щандове или от лодките си.

Само при мисълта, че шоколадът щеше да бъде измислен след около четиристотин години, можех да се разплача от съжаление към бедните хора от XV век.

Но всичко това беше нищо в сравнение с мизерията, която преобладаваше в областта на здравеопазването. В магазина за билки почти ежедневно идваха пациенти или техни роднини и състрадателните им истории, които за толкова кратко време чух, ме шокираха дълбоко. Хората постоянно бяха с единия крак в гроба. Отравяне на кръвта, суха кашлица, диария или просто силна коремна болка — понякога отнемаше само няколко дни, докато някой от семейството на болния не се върнеше, за да ни съобщи през сълзи, че молитвите и лекарствата не бяха помогнали.

Едва ли някой от тези хора щеше да умре през двайсет и първи век, но тук нямаше нито пеницилин, нито пък правеха операция на апандисита.

Притесненията ми нараснаха, когато научих колко често умираха жените по време и след раждане. Два пъти за една седмица в магазина при Матилда дойдоха опечалени близки, които плачеха от скръб. За моя изненада, в подобни ситуации Матилда се държеше много по-различно от обикновено, не беше навъсена, нито сопната, ами доста състрадателна. Веднъж дори прегърна една плачеща жена, която бе загубила двамата си синове при последната чумна епидемия, а дъщеря й бе починала по време на раждане.

Клариса ми разказа за чумата.

— Заразата постоянно се появява в града. Някои години са много тежки, тогава навсякъде цари страх. Болните ги карат на острова на прокълнатите, където повечето от тях умират.

Ужасена, си спомних масовия гроб на острова на чумата, за който баща ми ми беше разказал. Слава богу, скоро щях да се върна у дома!

Като се изключат всички безбройни примитивни ограничения, до следващата фаза на луната дните протекоха в монотонност, работа и пак работа, която биваше прекъсвана само за извършването на някои покупки и доставки, като например дневното ходене за вода до чешмата и седмичното пазаруване на големия пазар на „Риалто“.

На два пъти се скатах и отидох до магазина с маските зад базиликата, но вратата беше заключена и на моето почукване никой не отвори.

На всеки няколко дни двете с Клариса си миехме косите на двора и поливахме голите си тела със сапунената вода, а след това се подсушавахме с ленени кърпи и сядахме на слънце. Един път заспах и сънувах, че лежа някъде на плажа. Но постепенно започна да захладнява и ритуалите по къпането станаха значително по-кратки и по-неприятни.

Въпреки всяческите ми опити да се поддържам чиста доколкото ми бе възможно, защото беше достатъчно мъчително за мен да се разхождам в едни и същи дрехи денонощно, не след дълго започвах да излъчвам съответната неприятна миризма. При все това не ми беше утеха, че моите съквартиранти не миришеха по-приятно; особено от Матилда се разнасяше доста остра миризма. По това тя не се различаваше от повечето други хора, които в това столетие до този момент се бяха изпречили на пътя ми. Без душ гел, без перална машина, без дезодорант и без казанче за водата в тоалетната, миналото смърдеше в буквалния смисъл на думата.

В началото постоянно си задържах дъха, но след няколко дни се научих геройски да търпя вонята, а през втората седмица я усещах само мимоходом.

Клариса ми зае една от нейните фусти, за да дам моята за пране, но истински чиста никога не се почувствах. На няколко пъти понечвах да си купя дрехи за смяна, но после си казвах, че не си заслужава за малкото дни, които ми оставаха. Бях решила при моето заминаване да оставя парите от Себастиано на Клариса, защото не можех да ги взема с мен. Тя обаче можеше да си изпълни някое желание с тях. Матилда я държеше изкъсо, а що се отнася до джобните пари — не й даваше, само един път в годината й купува нови дрехи или обувки, но само ако старите са напълно износени. В сравнение с предишния си живот, когато е била в състояние да се облича в кадифе, коприна и дантела, тук живееше като Пепеляшка. Но всеки път когато се опитвах да я заговоря за това, ставаше странно сдържана. Подозирах, че не иска да си спомня за хубавите и луксозни времена, защото тогава животът й тук ще й се струва още по-тъжен.

За да разбера стойността на монетите, които ми даде Себастиано, в магазина на няколко пъти се бутнах в Матилда, като се преструвах, че съм се съсредоточила върху метенето, а всъщност гледах какви пари се търкалят по тезгяха. При следващия удал се случай попитах Клариса за различните монети и научих какво може да си купи човек с едно солдо, с една лира трон или марчело. Най-ценен от всички беше дукатът, тъй като бе от злато. Така разбрах, че Себастиано ми бе дал цяло състояние само от златни и сребърни монети, които бяха достатъчни да изкупя целия билков магазин. Клариса щеше да е в състояние да си купи цял сандък, пълен с нови дрехи и обувки.

С изключение на няколко дребни сребърни монети, скрих парите под дюшека на леглото ни. Най-късно в деня на смяната на лунната фаза щяха да преминат в нейно владение.

Понякога, преди да настъпи часът за лягане, сядах до Джакопо на масата в кухнята и го наблюдавах, докато дялкаше дървото. Ръцете му бяха почти толкова изкривени и напукани като парчето, което обработваше под светлината на газовата лампа, но това, което се получаваше, беше неподвластна на времето красота. Той дялкаше фигури на светци, които след това полираше и мажеше с восък, докато не светнеха като старо злато. Когато бяха готови, ги слагаше на масата и разказваше кого изобразяват. Наред с другите, надупчения със стрели свети Себастиан, свети Кристофър с бебето Исус на раменете си и разбира се, светеца и покровител на Венеция, Марко, яздещ лъв.

На всеки няколко дни Джакопо си окачваше една табла, в която поставяше дялканите си произведения на изкуството и закуцукваше с патерици до площада, където ги предлагаше. Обикновено продаваше всичко много бързо, тъй като хората от този век бяха изключително набожни. За повечето почитането на светците бе важна част от ежедневието.

Също така и за Клариса, Матилда и Джакопо религията играеше важна роля. Те се молеха преди всяко хранене и ходеха на църква всяка неделя. И така, за да не ги дразня, послушно ги придружавах. Не можех да се оправдая с факта, че съм протестантка, особено след като не бях сигурна дали Лутер* вече е роден.

* Мартин Лутер поставя началото на протестантството. — Бел. ред.

Малката тухлена църква беше препълнена, стояхме близо един до друг и едва можехме да се движим. Въпреки че повечето хора носеха най-хубавите и най-чистите си дрехи, за малко да припадна от вонята на тълпата. Свещеникът проведе литургията с нещо като песнопение. Намирах латинската литургия за необичайна и смущаваща, но се утешавах с факта, че чрез моето присъствие подкрепям международния ойку-мен** още преди да бъде измислен. Така прекарах и двете неделни литургии в очакване на предстоящата смяна на лунната фаза.

** Движение, имащо за цел обединяването и сътрудничеството между отделните християнски църкви. — Бел. ред.

И ето че най-сетне моментът настъпи. Двете седмици се бяха изнизали.


* * *

В нощта преди дългоочаквания ден бях толкова развълнувана, че почти не затворих очи. Клариса също спа зле. Беше потисната, тъй като аз си тръгвах, докато тя самата нямаше изгледи да се върне скоро у дома. Настроението й не се подобри дори когато на сутринта й дадох парите. Напротив, когато разбра, че ги имам от Себастиано, бе извън кожата си от гняв, защото ги беше дал на мен, а не на нея.

Гневът й утихна, но настроението й продължаваше да е потиснато.

— Страшно ще ми липсваш — каза тя.

— И ти на мен — отговорих и това беше самата истина.

Със сигурност нямаше да ми липсва нищо друго, нито къщата, нито Матилда, нито всичко примитивно тук. Но Клариса, да. Тя беше истинска приятелка. Поделяхме си всичко, не само усилната работа, ризите, гърнето и леглото, но и съдбата, която ни бе приковала в миналото. Това ни сплоти, а дори не ни беше възможно на прощаване да си кажем,довиждане“ или „не си тръгвам завинаги“.

Беше завинаги — веднага щом червената гондола ме върне обратно. От географска гледна точка бях на ръка разстояние. Но повече от петстотин години в бъдещето — не беше точно зад ъгъла.

— Толкова ми е мъчно за теб, че трябва да търпиш всичко това! — уверих Клариса. — Но някой ден ще се получи и при теб! Тогава ще се прибереш вкъщи и всичко ще бъде наред. — Много ми се искаше да я предупредя за Наполеон, който със сигурност нямаше да се отнесе много мило с бежанците от Френската революция като Клариса, но бариерата ми попречи. Вместо това ми хрумна друга идея. — Знаеш ли, мисля, че няма да е лошо, ако междувременно станеш по-близка с Бартоломео. Той е много мило момче и ти му допадаш. Защо не излезете заедно?

— Ще видим — отвърна тя колебливо.

От трескавото очакване не можех да преглътна нито залък от кашата на закуска. Матилда ме погледна подозрително.

— Лицето ти е цялото червено. Да не вдигнеш температура?

— Няма, всичко е наред. Явно вчера съм стояла прекалено дълго на слънцето.

Не издадох нищо за моето предстоящо заминаване. Клариса ме посъветва просто да изчезна тихомълком.

— Така ще е по-добре. Матилда ужасно ще се разстрои. Знаеш ли, тя те харесва.

— Имаш предвид като безплатна помощничка?

— Не, като човек.

Не споделях това впечатление, но Клариса познаваше Матилда по-дълго от мен, затова не възразих.

През времето до третото биене на камбаните — вече знаех, че това са три часа след първото биене, значи, около девет часа сутринта — се направих, че помагам на Клариса в бараката. Когато най-сетне дойде дългоочакваният камбанен звън, прегърнах припряно Клариса.

— Сбогом — казах в движение. — Пожелавам ти цялото щастие на света и съвсем скоро да се върнеш в твоето време!

После хукнах навън, минавайки през кухнята и магазинчето, където стоеше Матилда. Мъчех се да не гледам надясно или наляво, в противен случай можех да се разплача, особено ако видех Джакопо на масата в кухнята как дялка новата си фигура на светец.

Отвън, на няколко крачки от входната врата стоеше Себастиано. Той погледна над рамото ми зад мен и поклати със съжаление глава.

— Знаеш, че не можеш да дойдеш с мен.

Обърнах се и за мое учудване, видях Клариса, която ни гледаше твърдоглаво.

— Мое право е да опитам отново! Не изстрадах ли достатъчно?

— Ако беше така, щеше да го разбереш. Сега се върни в къщата! Изчакай, докато не дойде твоето време! — Той се обърна към мен. — Ти върви. Аз ще те настигна.

Колебливо тръгнах. През рамо видях как Клариса се опита да ме последва, но Себастиано й препречи пътя и я хвана здраво.

— Съжалявам — каза той.

— Мразя те! — извика тя гневно.

— Върни се в къщата — добави той, бутайки я към билковия магазин.

Тя му се отскубна.

— Мразя те! — повтори Клариса, преди да се обърне рязко.

Себастиано изчака, докато тя не изчезна в къщата, след това дойде при мен.

— Готова ли си? — попита ме.

Кимнах мълчаливо.

Той тръгна бързо напред, а аз се мъчех да не изоставам.

— Защо не може да дойде с нас? — попитах го. — Само да опита! Защо не я пуснеш да се качи с нас на лодката?

— Не мога да говоря за това.

Както винаги ограничението в комуникацията ме дразнеше, но какво можех да направя? Докато подтичвах до него, реших да уточня поне едно нещо.

— Знаеш ли, парите, които ми даде, бяха твърде много, поне според това, което успях да установя. Сега трябва да се споразумеем за обменния курс, така че да знам колко имам да ти връщам, когато се прибера у дома. Какво ще кажеш?

— Всичко ли успя да похарчиш?

— Ами да...

— Оставила си ги на Клариса!

Трепнах от раздразнения му поглед.

— Помислих си, че е справедливо! — защитих се. — Виси от години тук, робува като луда и дори няма нещо прилично за обличане! Не заслужава всичко това! На никого нищо не е сторила!

— Най-вероятно все още не ти е разказал цялата истина.

— Напротив, разказа ми я — затапих го. — Каза ми, че не са я карали към ешафода, избягала е от Париж преди това.

Себастиано поклати глава.

— Просто забрави.

— Защо трябва да забравя? Защо да не направим трудния й живот малко по-лесен?

— Може би защото тя самата има вина за всичко това.

— Просто защото е паднала случайно във водата? Я чакай малко! — Замълчах. — Или имаш нещо друго предвид?

— Не мога да говоря за това.

Аха, ето я отново. Глупавата бариера. Но от сега нататък това нямаше да има значение, защото след малко щях да направя едно дълго пътуване от петстотин и десет години напред в бъдещето.

Бяхме стигнали до Канале Гранде. По диагонал, от другата страна на брега се намираше най-красивият палацо на Венеция — ,,Ка’ д’Оро“, или поне така щеше да се нарича в бъдещето и щеше да е музей. Да го видя пред мен по времето на тази историческа епоха, точно на същото място като в бъдещето, но с няколко стотин години по-нов, беше като многообещаваща връзка с моето време, правилното време. Времето на смартфоните и фейсбук. Чао, каша и нужник!

Изпълнена с надежда, гледах канала. Повърхността на водата блестеше като златна под слънчевите лъчи, всичко бе толкова тихо и спокойно. Тишината бе почти осезаема, тъй като следващата моторна лодка беше буквално на цяла вечност разстояние. Само гондолите оставяха своята диря, колоритна вместо черна, защото законът срещу лукса все още не беше приет. Скоро всичко това тук наистина щеше да бъде минало. Щях да съм в състояние да гледам от друга, по-добра страна на нещата. А именно в ретроспекция.

Тогава видях червената гондола. Идваше от един страничен канал и бързо се приближаваше. Едноокият старец стоеше в задната част и енергично прокарваше греблото през водата. Той присви здравото си око, когато ме видя. Безброй бръчки се изписаха върху лицето му, докато ми се хилеше.

— Струва ми се, че някой няма търпение — каза той с дрезгав глас.

Отново имах чувството, че го познавам от някъде, но тогава Себастиано ме побутна, за да се кача в лодката.

— Не ни остава много време!

Побързах да стъпя на борда. Себастиано скочи след мен с елегантен скок и аз отново се възхитих на пъргавината му. Въпреки напрежението, което спираше дъха ми, забелязах колко сини бяха очите му. Усетих хубавата му миризма, когато ме настани на пейката и седна до мен. Не на дезодорант или шампоан, или нещо подобно. Просто на... хубаво.

Чаках да потеглим, но нищо не се случваше. Старецът бе прибрал греблото и държеше главата си наведена. Той промърмори нещо, което не можах да разбера.

— Сега — каза Себастиано.

Тогава видях сребърното трепкане да се издига от ръба на гондолата. Първо като тънка ярка линия, след това подобно на завеса от ослепителна светлина, която се издигаше нагоре, стигайки все по-високо, докато не изпълни цялото ми зрително поле. Задържах дъха си в очакване на взрива. През главата ми минаха несвързани въпроси, например дали щях да се озова гола в бъдещето. Щях ли при приземяването да си върна чантата, по възможност заедно с айпода? Дали щях да си спомням всичко? Особено последният въпрос предизвика у мен притеснение и за части от секундата, преди яркостта да заличи всичко друго, ми се искаше да кажа на Себастиано, че се радвам, задето съм го срещнала. Въпреки всичко.

Но за това нямах повече време. Ослепителната светлина избухна с оглушителен трясък. След това всичко се потопи в дълбока черна тъмнина.

Загрузка...