Гордост

Единадесета част

— Хайде, Дики! Тук никакъв лъв не може да те хване; лъвовете се боят от водата.

Татко е взел две въдици под наем и върви пред мен по един разнебитен стар пристан с липсващи дъски, през които се вижда водата отдолу.

Два дни са минали, откакто лъвът избяга и уби онзи човек от представлението с мотоциклетите. Всички вестници писаха за това, дори филаделфийските „Инкуайърър“, „Булетин“ и „Леджър“. Хазяйката, при която живеем, казва, че по радиото съобщили хората да си стоят по къщите и да излизат само при крайна необходимост, докато лъвът бъде заловен или убит.

Но след като прекарахме цели два дни затворени в нашата стая, през което време аз едва се сдържах да не избухна в плач или да не се втурна към мама и татко и да им кажа как аз съм този, който е оставил лъвът да избяга, татко решава, че вече няма да пропилява ценната си ваканция, и тръгва на риболов.

На мен пък ми се иска да се поразсея и затова излизам с него. Мама и Лоръл остават вкъщи, но казват, че следобед ще дойдат с нас до плажа, особено ако лъвът е вече хванат. Оставям Канибал в ръцете на Лоръл.

Така че вървим двамата по този стар пристан, подпрян на колове, по-дебели от телефонни стълбове. Дъските са се изкорубили, а коловете са покрити с черни миди и зелени водорасли. Цялата конструкция се е огънала и се клатушка напред-назад. Много от дъските липсват и при всеки тласък на вълните всичко се разлюлява. Минаваме покрай табелка, на която пише, че за да ловиш риба, трябва да имаш удостоверение. Вината съм мислел, че това удостоверение е някакъв вид позволение, но татко вика, че по-скоро било някакъв вид забрана.

Татко отминава табелката, като че ли не съществува. Казва, че е сложена там само да ни предупреди, че ако ни се случи неприятност, тя ще си бъде за наша сметка и нямаме право да се оплакваме, нито да съдим някого; но той на няколко пъти бил идвал и винаги се връщал с добър улов.

Вървя след него. Опитвам се да не гледам помежду дъските, особено където липсват по две-три наведнъж; а други едни пък изглеждат, като че ли а̀ си стъпил, а̀ са се счупили.

Знам, че татко ме е довел тука, защото и той чувства, че нещо с мен не е в ред. По някакъв необясним начин, без въобще да им казвам, и мама, и татко винаги разбират, когато направя беля, и аз вече не знам как мога да скрия нещо от тях.

Но никога няма да си призная, че аз съм причината да избяга онзи лъв от клетката си, защото в такъв случай те ще трябва да ме предадат на полицията и тогава вече всички ще узнаят, и то със сигурност, че в мене живее някакъв дявол. Че кой друг би пуснал на свобода един лъв, за да може да убие човек, ако не дяволът? То всичко се случи така набързо, че аз дори не разбрах какво става, но сега, като се връщам мислено назад, готов съм да повярвам, че съм го направил нарочно с помощта на Канибал и лъва. Онзи лъв и без това се казваше Сатана, безстрашният лъв Сатана. Това име няма да е случайно измислено.

Как ми се иска сега и Канибал да е тука с мен, вместо по цял ден да стои в онова сандъче. Лоръл вече си играе много хубаво с нея, а и Канибал като че ли й свикна. С всеки изминал ден Канибал се държи все повече като малко котенце и все по-малко като сериозна котка, но право да си кажа, това съвсем не ми харесва.

Татко се спира на едно място и изважда въдиците; оглежда водата между два огромни кола, щръкнали високо над самия пристан. Застава на колене и разгръща восъчната хартия, в която е завита накълцаната сепия, дето я купихме за стръв, като идвахме насам.

Беше още тъмно, когато купихме стръвта и взехме въдиците под наем. През прозореца на колата внимателно се вглеждах в солените блата и под малките дървени мостчета, оглеждах се за лъва. Да можех да помогна някак си в издирването му, сигурно нямаше да се чувствам толкова зле.

Сега татко завързва кукичките и оловцето на повода. Той и преди ме е взимал със себе си на риболов, но тогава бях наистина малък, колкото Лоръл, и никога нищо не хващах. Слага по малко стръв на всяка кукичка. Завързал е три кукички на влакното, на по метър една от друга.

— Дики, да знаеш, днес ще има да кълве. Просто го чувствам ей тук, в ръцете си. Веднъж точно на това място хванах единайсет царски риби и две камбани, всичките най-малко по килограм. И какви при това. То направо е удоволствие да чистиш такава риба. Каквото уловим днес, на място ще го изкормим, защото мама най обича рибата така — приготвена направо за тигана.

Той непрестанно ме наблюдава. Развива влакното, замахва с въдицата си над рамото и току ме поглежда. И точно когато мята, ми намигна.

Баща ми никога не намига, но той не знае това. Ако знаеше, нямаше да ми намига, нали така? Като ми намигна, заприлича ми на Брайън Дънлсви в някоя от зализаните му любовни роли.

Като замята влакното, татко няма грешка — хвърля го нависоко, навътре и точно там, където си е набелязал. Наистина го бива. Спуска палеца на макарата и започва бавно да навива, докато влакното се опъне. Аз взимам другата въдица и залюлявам влакното със стръвта напред-назад. Отпускам лостчето, но с налеца си продължавам леко да притискам влакното, за да не се изниже. Когато аз замятам, това се случва много често.

Но този път успях да хвърля доста навътре, навътре за моите възможности, разбира се. Поне влакното не се заплете.

Ако и стръвта не е паднала, всичко е наред. Татко сяда на ръба на пристана, спуска си краката и започва да ги клати. Малко ме е страх, но и аз сядам до него. Той няма да ме остави да падна във водата, ако на въдицата ми се закачи някоя наистина едра риба, пък и мога да прегърна кола до мен и да тегля, без рибата да ме събори в морето.

Вълните се блъскат в коловете под нас. Разбиват се и оставят след себе си пенеста дантела, а друг път притихнали се търкулват, приплъзват се нагоре до пристана и се прекатурват обратно към брега, а мидичките и водораслите по подпорите се изцеждат и подсъскват подире им.

Харесва ми да ходя за риба, но повече заради морето, отколкото заради рибата. На няколко пъти хвърлям по едно око към татко, но той се е втренчил напред, следи въдицата. Натиска с пръст влакното, точно над макарата, за да усети, ако клъвне, а макарата му е залепена така, че от време на време прищраква. Аз също застопорявам макарата и слагам пръст върху влакното като него; все забравям тези подробности.

Забил съм поглед надолу във водата и си мисля за лъва. И водата е нещо като лъв — толкова силна, че нищо не може да я спре, но океанът не е в клетка, а на свобода; сега лъвът е на свобода. Дали така е по-щастлив? Струва ми се, че океанът е най-свободното нещо на света, както и небето. Пак поглеждам към татко; той обръща глава към мен и ми се усмихва.

— Дики, какво толкова си се умислил? Като че ли цялото бреме на света върху твоите плещи е легнало. Да не би да си се размислил за моята работа?

Просто не знам какво да му отговоря. Никой досега не ме е питал за какво мисля, като изключим сестра Анастейзия в часовете по вероучение. Пък и кой ще се интересува какво мисля аз? Странно нещо е да чувстваш, че някой иска да узнае какво става в главата ти. Не знам какво да му отговоря. Не ми се ще да лъжа, но за нищо на света не мога да кажа на татко истината за лъва, поне засега не мога; вероятно по-нататък, след като хванат лъва… Дали ще трябва да си призная, че аз съм пуснал лъва от клетката, като отида на изповед? Кой от смъртните грехове се нарича неволна грешка?

Ако си призная, главата си залагам, че отец Ланши веднага ще ме изпорти. Дори и отец О’Шей ще го направи, но аз все едно нищо няма да кажа в изповедалнята. Готов съм да живея с тази лъжа, дори и да се причестя с нея. Да пуснеш лъв от клетката и той да убие човек, е нещо много по-голямо от едно изповядане или причестяване. Ще излезе, че и аз съм като древните римляни, дето са хвърляли християни на лъвовете. Дали изяденият мотоциклетист е бил католик?

— И за нея си мислех, разбира се, но повече за океана; колко е силен и как все едно и също прави, но не е монотонен като будилника.

— Дики, знаеш ли, разправят, че всяка седма вълна е по-голяма от предишните. И всеки път като дойда на брега, гледам и броя, но според мен това не е вярно. Какво ли не измислят хората?

Умълчаваме се. Опитвам се да мисля за училище или за Канибал, или дори за татко, за работата му и профсъюза, всичко друго, но не и за лъва; така че ако той пак ме попита какво толкова умувам, да не трябва да го лъжа. Аз пък се питам той какво толкова умува и какво ли ще ми отговори, ако го попитам.

И точно в този миг нещо така силно удря влакното, че едва не ми прерязва пръста. Смуче навътре и дърпа, дърпа така, че въдицата се извива като дъга. Хващам я с две ръце; влакното започва да се изнизва с бясна скорост, така че не смогвам да уловя въртящата се ръкохватка на макарата.

— Дики, какво става? Виж ти, виж ти, това се казва парче и половина! Опитай се да го укротиш, преди да се е развило влакното.

Мъча се да уловя лостчето на ръкохватката, но то се върти страшно бързо. Татко скача, заклещва въдицата между две дъски и бързо се пресяга към мене. Вече се е задъхал.

— Чакай, дай да ти помота. Абе, какво е това чудо, да не си хванал кит, а, Дики? Боже господи, как дърпа! Ще ни завлече и въдицата, и такъмите.

Татко поема въдицата от ръцете ми, здраво притиска края й между коленете си и се опитва да успокои развиващото се влакно. Не може изцяло да го спре, но започва да клати въдицата нагоре-надолу, точно както се прави при много голяма риба, но и това не помага; пръчката направо се е извила одве, сякаш ей сегичка ще се счупи и след това ще трябва да я плащаме. Татко така се е напрегнал, че по челото му избива пот.

Страх ме е. Всичко това ми напомня за катинара и лъвската клетка. Нещо, което е много страшно и ти си неволно въвлечен, и просто няма как да избягаш.

Влакното започва да се мести встрани, към края на пристана, където няма останала и една здрава дъска. Виждаме го как цепи водата, а после се поотпуска и татко започва трескаво да навива, като същевременно бавно пристъпва към края на пристана. Боя се да тръгна след него; на места липсват по четири-пет дъски и трябва да се прескачат зеещи дупки. Татко е добър плувец и той ще се оправи, но ако аз падна, ще трябва да се хвана за някой от подпорните колове и водата има да ме блъска там, докато ме направи на пихтия.

И точно когато по всичко личи, че рибата се кани да заобиколи пристана и цялата работа окончателно ще се оплеска, тя най-неочаквано се връща на първоначалното си място. Татко ту й отпуска влакното по малко, ту я придърпва към себе си. Въдицата продължава да изглежда, като че ли ще се счупи всеки миг.

— Внимавай сега, Дики. Най-важното е никога да не държиш пръта ниско долу, защото тогава рибата ще ти скъса влакното.

През цялото време тя трябва да чувства, че я държиш: ще извиваш пръта и ще играеш нагоре-надолу, но лекичко, без резки движения, като едновременно с това гледаш да я придърпаш колкото е възможно по-близо до себе си. Това трябва да е някакво морско чудовище и според мен скоро ще се втурне пак да бяга. Ако много се отдалечи, ще ни се свърши влакното и тогава край, губим я. Единственото, на което можем да се надяваме, е, че тя ще се измори преди нас. Никога не съм ловил такава голяма риба на въдица. Вълнуващо е, нали?

За мен обаче е прекалено вълнуващо. А какво ще правим, ако се окаже, че е акула, ако вземе да изскочи от водата и ни изяде, защото и без това е бясна. Не знам дали трябва да споменавам това хрумване за акулата пред татко; той хич не обича да слуша разни шашави приумици. В това отношение той е доста сдържан и никога не си прави шега за моя сметка, но понякога, когато е превъзбуден като сега, просто забравя.

— Ей, татко! Ти как мислиш, каква е тая риба?

— Най-вероятно пясъчна акула, но каквато и да е, едно е ясно — бързо плува. Оо, ето я, пак потегля.

Влакното започва светкавично да се развива. Макарата направо трещи! Татко се опитва да я задържи с палец, защото повече не удържа лостчето. Пръстът му се разкървавява и цялото влакно се обагря в червено, но татко като че ли не усеща. Толкова се е улисал, че нищо друго не забелязва.

И тогава, точно когато на макарата е останало още съвсем малко влакно, толкова малко, че отдолу вече прозира металната част, рибата пак тръгва да плува към нас. Татко навива с все сили; влакното все още лежи отпуснато във водата. И ако в този момент рибата реши внезапно да смени посоката, няма начин да не скъса влакното. Татко целият се е надвесил над водата и е изправил пръта почти отвесно, за да поеме опъна, в случай, че рибата отново се втурне да бяга. И в същото време съсредоточено и напрегнато навива макарата.

— Татко, видях нещо. Голямо като кит, но на цвят розово кафеникаво. Ето го, пак изплува.

Легнал съм по корем върху дъските на пристана, за да мога да се надвесвам, без да падна. От челото на татко капе пот. И ето изведнъж влакното отново се опъва. Татко стиска зъби, но прътът всеки миг ще се счупи и той пуска ръкохватката и слага палеца си върху макарата, за да намали скоростта на развиващото се влакно.

Този път рибата изминава само двайсетина метра и спира. Татко пак започва да обира влакното, накланя пръта, после отново го вдига, после пак го навежда, навива влакното и дърпа назад. Рибата като че ли се е изморила или пък вече се е отказала от борбата, или просто иска по този начин да ни изиграе. Хваща ме страх: какво ли ще се появи от това тъмнозелено море под пристана? Все пак ми е интересно.

— Дики, сега вече всеки миг трябва да се покаже. Жалко, че не взехме ченгел. Как ще извадим този приятел, без да скъсаме влакното, и аз не знам. То и сега се държи на свети крепки, а какво остава, като го вдигнем над водата, когато ще тежи поне три пъти повече. Ако наистина се окаже хубав екземпляр, нещо, с което да спечелим въдичарско състезание например, тогава ще се опитам да го задържа, а в това време ти ще изтичаш до оная къща на брега и ще помолиш да ти услужат с един рибарски ченгел, или пък другият вариант е да тръгна по пристана към брега и да го издърпам след себе си. Правил съм го веднъж, но то беше с гигантска морска костенурка. Това тук обаче няма да излезе костенурка.

И в този миг я зърваме. Има остра муцуна като на акула и бяло на коремчето, което преминава в розово и после в кафяво на гърба. Виждам очите и устата й със зъби като остри шишове. Влакното излиза точно помежду тези зъби! И после виждам, че има крила. Огромна океанска птица с разтворени криле, по-широки от разперените ръце на татко. Не знаех, че имало птици-риби, които плуват по дъното на океана.

— Господи, Дики!! Та това е гигантски скат. Отначало го взех за морска котка, но това тук е далеч по-голямо нещо. Това е най-големият скат, който съм виждал. Едва ли има по-големи. Сигурно тежи над сто кила.

Той придърпва ската по-близо и муцуната му поляга върху кръглото первазче от миди в основата на единия от подпорните колове. Очите му гледат право в нас; свирепи безумни очи. Този скат е грохнал, но още не се е предал.

— Скатовете ядат ли хора като акулите?

— Не, но имат дълга опашка и на края на тази опашка — смъртоносен шип, който действа по-бързо и от зъбите на акулата.

Поглеждам във водата. На цвят скатът е почти като лъва, само дето не е толкова жълт, но лъвът имаше добри очи; тези очи са различни — студени, влажни, океански очи.

— И сега какво ще правим, а, татко? Да тичам ли за ченгел? Въобще ще го вадим ли от водата?

— Не, сър! Няма място и за трима ни на този пристан. Той не става за ядене, пък и от друга страна, е твърде красив, за да го убиваме. Представи си само как плува в този океан с огромните си силни мускулести криле.

Татко вклинява въдицата ми на едно място, където се кръстосват две прегради. Придърпва ме към себе си и поставя ръката ми върху пръта. Завързал е влакното през една дупчица в подпорите, така че скатът, ако пак реши да се спасява, да не може да прекатури въдицата, пък и мен с нея във водата.

— Дръж здраво пръта, Дики. А аз ще видя дали не мога да освободя оловцето и другата ни кукичка. Лапнал е най-долната кука и хич не ми се ще да изгубя целия набор. Освен това той ще се възстанови по-бързо, ако не трябва да влачи след себе си тежест й кука.

Татко отива до края на пристана, пуска си краката надолу, като се държи за ръба на дъските. Стъпва върху чатала на два кръстосани кола, които се намират точно над притихналия скат. Спуска се по единия от тях и вече е съвсем близо до ската. Ножа държи между зъбите си. И точно в този миг, когато изважда ножа от устата си и се навежда над втората кука, за да пререже влакното, чудовището започва бясно да се мята. Опашката му плющи като камшик и разсича водата, а в един миг дори се изпива като дъга над гърба му.

Но въпреки всичко татко успява бързо да пререже влакното и скатът полека се отпуска във водата. Остава така още няколко минути и гледа татко. Като че ли се двоуми дали пак да напада, или да се маха; после бавно се обръща и отплува, като се гмурна по-дълбоко, а най-тънките части на крилата му затрептяват като завеси във водата.

Татко се изправя, покатерва се обратно по кола и се хваща за края на пристана, после се вдига на мускули, опира стомах в дъските и замята единия крак странично, за да стъпи отгоре. Никога не съм знаел, че е такъв атлет. Докато строяхме заедно верандите, често съм го виждал да се покатерва на опасна височина, но никога не се е вдигал на мускули, и то когато отдолу е океанът и един обезумял скат. Въздъхвам с облекчение, когато се изправя.

— Е това се казва приключение — казва той. — Това е нещо, за което можеш да разправяш на внуците си. Бас държа, че това беше най-големият скат в целия Атлантически океан. И аз успях да надзърна право в очите му. Сигурен съм, че и самият дявол няма такива очи. Това същество не обича никого, нито дори себе си. Ако можеше да се пресегне и да ме събори във водата, непременно щеше да го направи. Кръвта ми се смръзна, като взе да се мята, преди да прережа влакното. Видя ли му шипа?

Кимнах. Все още съм превъзбуден и не мога да говоря.

Татко взима собствения си прът и започва да навива влакното. Стръвта на една от кукичките липсва. Оставя въдицата на земята и отваря рибарското сандъче, същото, в което държи инструментите си, когато сме си у дома, и изважда една кукичка. Ръцете му треперят, но той се усмихва.

Аз започвам да навивам влакното си или поне това, което е останало от него. Татко улавя края му.

— Номер шест трябва да стане. Може би този път ще хванеш нещо с по-прилични размери.

Гледам го как завързва кукичката. Откъде ли се е научил да върши всички тези неща, питам се аз.

— Татко, наистина ли е опасен скатът?

— Разбира се.

— По-опасен ли е от лъв, например?

— Престани да мислиш за този лъв. Нали ти казах, той сигурно е вече на километри оттук. Иначе не би издържал гладен толкова дълго. Ако е наблизо, отдавна да е излязъл да търси храна и тогава щяха да го заловят. Забрави за лъва!

— Да де, ама нали всички са толкова уплашени и не знаят как е избягал, а пък ние с теб току-що пуснахме на свобода един скат. Нали и той е толкова опасен, колкото и лъвът. Нали може да изяде някой, който е влязъл да плува.

Докато скатът беше още на въдицата ми и татко се опитваше да среже влакното, си обещах наум никога повече да не влизам да плувам в океана. Там сигурно гъмжи от акули, скатове и разни октоподи. Сега разбирам защо мама не обича да плува.

— Хайде, Дики, не го взимай толкова навътре. Трябва да ти кажа, че ако можеше, този приятел, с когото току-що се запознахме, би избягал от човека, както и почти всеки друг звяр; страхуват се от нас. И затова са опасни само когато са в плен, както е бил лъвът, или пък с кука в устата, както беше този гигантски скат. Същото е и с хората.

В това време вече ми е заредил въдицата с нова стръв. Знам си, че отсега до края на деня ще стоя тук и само ще се моля нищо да не се хване на въдицата ми. Замятам, но макарата засича и стръвта ми цопва едва на половината разстояние в сравнение с преди, но аз и на това съм доволен. Изпускам влакното от макарата и татко ми помага да го навия обратно.

След това той издърпва собственото си влакно. Стръвта липсва и от двете кукички.

— Аз само раците ли ще храня?

Кляка и отрязва нова стръв за кукичките си.

— Знаеш ли, Дики, понякога хората могат да бъдат по-опасни от всяко друго животно. В сърцата на някои хора живеят акули, лъвове и скатове. И ти трябва да се научиш да ги разпознаваш и да се пазиш от тях, за да не ти сторят зло.

— Искаш да кажеш, като хората от „Джей Ай“ и профсъюзите, така ли?

— Да, примерът ти не е лош. „Джей Ай“, скъпи Дик Кетълсън, не искаха да ме уязвят лично, в мое лице те просто се помъчиха да сплашат отговорника на цеха и така да изкъшкат профсъюзите и в това начинание аз се оказах спънка по пътя им. Те си гледат бизнеса. Треперят си за печалбата така, както лъвът и скатът си треперят за плячката. Такава е тяхната природа. Изпречи ли се човек на пътя им, ще го пометат и окото им няма да мигне. Същите са и профсъюзите. Все едно лъвове срещу тигри или акули срещу скатове. И едните, и другите само пара̀та гледат и тежко на онзи, който реши да се изправи насреща им.

Присядаме на края на пристана. Татко изважда сандвичите, които мама ни зави, преди да излезем. Моят е с фъстъчено масло и пелте, а татковият — с пушена наденица. Всичко е подредено в кофичката за обяд, с която татко ходи на работа. Има и термос с горещо какао. Татко ми сипва в чашката от термоса, а той пие направо от бутилката. Горещото какао вдига пара.

— Но не всички хора са такива, нали, татко? Не всеки гледа да надвие другия, нали?

— Според мен, Дики, има три вида хора. Първите викат: „Карай да върви!“ Това са онези, дето, ако не ги накараш насила, пръста си за нищичко няма да помръднат. Не ги интересува ни дело, ни човек, само над собствените си душички треперят. За мене те са най-висшата класа. После идват онези, дето викат: „Бачкай и не мрънкай.“ Те се трудят, нямат си хър-мър с никого и държат на работата, държат работата да се върши, при това добре. Те са средната класа, Дики. Това сме ние. И последната група викат: „С лактите, и напред!“ Те са по-лоши и от първите. Интересуват се само от себе си и никога от работата. Едно гледат — да излязат напред и да печелят повече. Те представляват всички останали класи.

Но ти няма какво да му мислиш, само гледай, ако можеш, да стоиш настрана от лакътджиите и от онези „карай-да-върви“ типове.

— Но ти, татко, не правиш така. Ето, хем работиш в „Джей Ай“, хем си човек на профсъюзите. Защо се бъркаш с тези хора, щом са толкова лоши?

И докато го питам, татко замята въдицата. Този път не ми намигва. Запраща и оловцето, и кукичките високо във въздуха. Когато цопват, виждам, че ги е метнал два пъти по-навътре, отколкото първия път. Посочва ми макарата, на която почти не е останало влакно. И на лицето му цъфва огромна усмивка.

— Виж ти, та аз надминах себе си. Това е най-страшното замятане в живота ми. Обира мекото влакно, сяда и захапва сандвича си.

— Прав си, Дики, но човек има да мисли и за други неща. Вие сте моето семейство и аз трябва да се грижа за вас. Случи се тази Депресия и ето, закъсахме я; не можахме да изплуваме, задлъжняхме и с наема, и с какво ли не. И тогава „Джей Ай“ ми предложи всички тези пари, които съвсем не ни бяха излишни, и аз приех. Освен това ми признаха и пълния трудов стаж — цели девет години. А знаеш ли какво означава това? Означава, че като започнат уволнения, ще има много народ да изгори, преди да дойде моят ред, а и парите са повече, отколкото на начинаещ. Човек и за това трябва да мисли.

Чувствам, че татко ме гледа, докато говорим, но аз не мога да го погледна. Отчасти защото все още смятам, че сбърка, като се върна на работа в „Джей Ай“, и отчасти, защото все се отплесвам и не мога да си избия онзи проклет лъв от главата.

Една част от мен изпитва угризения, затова че има убит човек, но друга част се радва, че лъвът е на свобода, и аз се моля никога да не го заловят, дори ако трябва да умре от глад или студ; това би било по-добре, отколкото отново да го натикат в клетката.

— Разбираш ли, Дики? Трябваше да се върна. Присъединих се към профсъюза, защото смятах, че по този начин ще мога да се боря против „Джей Ай“ и няма да бъда дотолкова зависим от тях, но не излезе така. Оказа се, че и хората от профсъюза не са нищо друго освен пак шефове, пак „лакътджии“. Ето, виждаш ли, че баща ти също прави грешки.

— Ами, татко, защо да не останем тук, в Уайлдуд? Все едно, че сме във вечна ваканция. Знаеш ли колко изпочупени веранди видях наоколо. Ще тръгнем двамата да ги поправяме, ще си изкарваме пари и ще си живеем живота.

Татко дръпва рязко пръта, като че ли е клъвнало, и почва полекичка да навива влакното. Дали наистина е хванал нещо?

— Нищо! Пак някакъв рак ти яде стръвта. Големи са ненаситници.

— Дики, нещата не са толкова прости, колкото ти изглеждат. По време на последния ми престой в „Джей Ай“, поради това, че наемът бе вече изплатен, можахме да спестим парите от верандите и да си възстановим фонда „за черни дни“, пък и нещичко да сложим настрана. Скоро ще можем да си купим и по-хубава кола.

Татко се е вторачил във водата. Сигурно се мъчи да усети дали е риба, или пак раците му подяждат стръвта. При мен също като че ли клъвна, но аз нарочно не дръпвам нагоре. Ако някоя риба толкова държи да се наниже на кукичката ми, да заповяда, но специално да си правя труда да я изнизвам — не!

— Когато си семеен, трябва да мислиш и за сигурността на семейството си. А сигурност не можеш да получиш, ако не жертваш част от свободата си. Естествено, ние всички искаме да имаме повече свобода. Аз например бих искал да работя само за себе си, да си бъда сам господар, но тогава не бих имал никаква сигурност. Това не можем да си го позволим, защото мама ще се стопи от притеснение, пък и аз също.

— Така е, татко, но все пак някои хора го правят, нали така? Вземи например мистър Грийн, дето слага тапети. Той не работи за никого и пак си плаща наема редовно; нали му поправяхме верандата. Той не работи нито за „Джей Ай“, нито за друг и бас държа, че и към никакъв профсъюз не се числи. Защо и ние да не бъдем като него?

— Прав си, Дики. Може би просто ми липсва кураж или каквото там е нужно, за да тръгна сам в живота. Когато бях малък, видях как баща ми изгуби фермата, а после и магазина си. Тогава се хвърли да строи къщи по договор, ние момчетата му помагахме, но пак изгуби всичко в тази Депресия. Трудно е да устоиш, да не се уплашиш.

Повечето от тези неща за дядо ги знаех, но никога не съм се замислял какво му е било. Въобще, изглежда, аз не мисля достатъчно.

И аз като татко се втренчвам във водата. Става все по-топло и по-топло. Ще бъде хубав ден за плаж. Дано мама и Лоръл се съгласят да дойдат с нас. Татко започва бясно да навива макарата. Отпърво решавам, че е хванал нещо, но прътът му не се е залюлял, значи навива, за да провери дали стръвта още стои.

— Хайде, Дики, стига за днес. След онзи скат едва ли ще хванем нещо друго. Като улов той стига за цял сезон, дори за цял живот.

Започвам и аз да навивам влакното и не щеш ли, усещам че нещо се е закачило. Не съм много сигурен, но това подръпване, това кръжене напред-назад… Нищо, ще си мълча, докато се уверя. Татко прибира въдицата си, стръвта си стои по кукичките, значи раците не са чак такива големи ненаситници.

— И още нещо. Тези профсъюзни шефове по събрания все говорят за класова борба, за работническа класа и такива неща, но повечето от онези, с които работя, не са никакви работници. Те просто извършват някаква работа, каквато и да е, за пари и въобще не ги интересува нито какво правят, нито дали го правят както трябва. Те изобщо не могат да вкусят удоволствието от това да изпипаш една работа докрай. И пръста си не биха мръднали, ако не ги надзирават. Ужасно е да работиш с такива хора, затворен по цял ден в огромна, миризлива, тухлена клетка.

Обичам да се трудя, дори във вонящия прогнил „Джей Ай“, и ми е приятно, когато виждам, че от ръцете ми излиза качествена стока.

Донавивам влакното и на кукичката наистина се е закачила риба. Татко ликува. Откачва я — близо килограмова мерлуза.

— Ей, Дики, ти си бил страшен въдичар. От това приятелче ще стане чуден обяд.

Татко изважда ножа си, изстъргва люспите, отрязва главата, маха вътрешностите и ги хвърля във водата. Така подкастрена, рибата не изглежда чак толкова голяма, но татко я претегля на ръка и ми я подава.

— Виж сам, Дики. Това ще изплати наема за въдиците и стръвта. Значи какво: цяла сутрин се забавляваме, и то без пари ще ни излезе. На пазара такова парче ще струва най-малко петдесет цента.

Премервам я и аз на ръка. Тя е мокра и студена. Татко я взима, завива я в хартията от сандвичите и я пъхва в кутията с такъми.

— И още нещо, Дики. Повечето от онези, дето стават началници, независимо дали в компанията или в профсъюзите, са хора, които не обичат да работят. Сега в „Джей Ай“ ми предлагат да стана старши. И затова ония от профсъюза са се наежили. Ако ги напусна, ще излезе, че съм минал на страната на компанията. Честно казано, хич не ми се става старши, не обичам да казвам на хората какво да правят.

— Като поправяхме верандите, ти ми казваше какво да правя. Сигурно това означава да бъдеш старши.

— Не съвсем. И ти като мен обичаш да работиш. За нас двамата беше истинско удоволствие да ги строим тези веранди бързо и хубаво, да й надвием на работата, дето се вика. А онези, на които трябва да съм началник, те не са като теб. Те само гледат да клинчат и аз трябва да се превърна в надзирател и копой, за да ги накарам да свършат онова, което им е задължение. Докато ние с теб, Дики, работехме като един, нали?

Той слага ръка на рамото ми, ама не отзад през врата, както се прегръща малко момче, а като стои право пред мен. Така както кралят посвещава обикновения войн в рицарство.

— Татко, аз все пак мисля, че ще живеем по-добре, ако работим сами за себе си. Умеем да вършим много неща. Теб за всичко те бива. Ще пуснем листовки под вратите на хората, за да знаят те какви услуги им предлагаме, а може да поместим и реклама в местния вестник. Ще наречем предприятието си „Кетълсън поправя всичко“.

— Тогава ще ни трябва телефон, а телефонът е пари.

— Ами да, и мама ще записва поръчките и ще води сметките. Аз ще ти помагам, освен това ще донасям счупените неща и ще разнасям обратно готовите, особено ако са в квартала. Във всяка къща има толкова прибори, които се нуждаят от поправка, и тогава хората няма да хвърлят сума неща на боклука. Аз дори бих могъл да излизам рано, да претърсвам боклукчийските кофи и да събирам уреди, които ти ще поправяш и после ще ги продаваме. Това е хитро, нали?

Татко вече е събрал всички такъми. Вървим по пристана към плажа. Той отпред, аз след него. Толкова съм се запалил по този „Кетълсън поправя всичко“ че вече не ме е страх от дупките под краката ми. Водата не ми се вижда толкова дълбока. Дори татко се заслушва в думите ми, така поне ми се струва.

— Хитро е, Дики, ама по-добре да си ремонтирам колата и с нея да ходя по къщите и да поправям развалените уреди. Тогава от двете й страни ще изпишем с големи букви: „Кетълсън — работилница за всякакви поправки“. Как ти се струва това, а?

— Страшно! Ще обикаляме с колата навсякъде, където има работа. Аз ще ти нося инструментите. Дори ще понауча туй-онуй, за да мога да ти помагам.

— Да, ами училището? Ако не завършиш училище, от теб никога нищо няма да излезе.

— Глупости, татко. Аз мразя училището. И какво толкова уча там? Много повече научавам, когато изляза с теб да ловим риба или да поправяме веранди, отколкото като кисна по цял ден в клас. Ти мислиш ли, че на сестра Анастейзия й разбира главата от скатове, профсъюзи или клинчари? Тя на нищо не ни учи освен на вероучение, гражданско право и разбор на изречения. Тия неща хич не ме интересуват, ама хич.

— Може и да не те интересуват, но на училище трябва да ходиш. Ако искаш, можеш да ми помагаш в неделя или през седмицата, но след часовете.

Пфу! Знаех си, че това училище няма да ми се размине. Мама и татко са си втълпили, че завърши ли човек училище, животът му мигом се преобразява. И то какво излиза, че трябва да стана някой „лакътджия“, та да мирясат. Ама те за това и не помислят.