Гореща линия Офиучи

ТРЕТА ГЛАВА

Откъс от „Песен за Пръстените на Сатурн“ с автор Кланси-Даниел-Митър. Събрани съчинения на ранната (240 г. — 300 г.) съвместна симбиотична поезия.

Парамитър се рееше бавно над безбрежна златиста пустиня. Хоризонт не се виждаше. Обърна се към малкия, но ярък диск, излъчващ слънчеви лъчи. Самата планета Сатурн беше се превърнала в черна дупка, подобна на нащърбен полумесец, протягащ пипала към Слънцето като към скъпоценен камък.

Парамитър бе лишена от зрение. Усещаше топлината като полъх на вятър, а Сатурн — като дълбок, студен кладенец, който я придърпваше.

Изгревът предизвика сладостни емоции. Още вкусваше аромата на благотворното му сияние през тънката като мехур част на тялото си. Всъщност, приличаше много на слънчоглед.

В момента Парамитър си почиваше, хранеше се нейната симбионтка Солстис. Последната бе разединила центъра на зрението в нейния мозък, затова сега тя изпитваше наслада от елементарното съществувание под формата на космическо растение. Бе разперила широко ръце към светлината и бе вкопала здраво крака в плодородната почва, каквато представляваше нейната партньорка. Блаженствуваше.

Погледната отстрани Парамитър наподобяваше тънък, параболичен слънчобран с нежна централна част, също като паяк в средата на сапунен мехур, прорязан от кръвоносни съдове подобно на вътрешната част на очна ябълка. През вените протичаха течности, някои с млечнобял цвят, други — тъмночервени, а трети — червенокафяви. Близо до пъпа се извисяваше тънко стебло с голяма колкото юмрук подутина на върха му. На това място се намираше геометричният център на параболата и се събираха във фокус отразените от слънчогледа слаби слънчеви лъчи. Ето защо тук температурата бе висока и телесните течности кипяха. Навсякъде из кръвоносната система и капилярите се извършваха химически реакции.

Активността на мозъка й бе сведена почти до нула. Единствено Солстис нарушаваше спокойствието от време на време, тъй като стоеше винаги будна.

— Парамитър! — Не чу глас. Думите се образуваха като чужди мисли в главата й. — Хайде, събуди се!

— Какво има? — Да излезе от сънно състояние не представляваше проблем.

— Готова ли си да прогледнеш?

— Да, защо не?

Солстис, която действуваше като превключвател в горната част на гръбначния й стълб, затвори нужните контакти, които позволиха на визуалния център на кортекса да осъществи връзка с предната част на мозъка. В резултат Парамитър започна да вижда.

— Каква чудесна утрин!

— Да, наистина! Почакай да видиш сутрешните вестници! Няма да бъдеш толкова радостна!

— Не може ли да почакат? Защо да ми развалят доброто настроение? — Бе лишена от чувството на необходимост да бърза.

Последният път, когато свърши нещо бързо, бе преди цяло столетие.

— Права си. Уведоми ме, когато си готова да чуеш новините!

Парамитър изрази телепатично удивлението си. Изпрати мисловна картина на самата себе си как се препасваше с меч и нож, нахлузваше бронзов шлем и вдигаше релефно гравирано забрало. Солстис веднага отговори. Върна й обратно изображение как Парамитър се катереше по стълба, вглеждаше се в звездите и стъпваше на последното стъпало, което се оказа липсващо.

Тя се протегна, от което тънкият слънчобран се заогъва бавно и вълнообразно. Нямаше крака, беше ги заместила хирургически с четири огромни ръце още в момента на съешаването си. Сгъна двадесетте си пръста в юмруци, а след това ги разтвори. Една ръка привлече вниманието й. Бе бледа, но ставаше все по-розова под погледа й. Иначе цялата бе с цвят на албинос, само кожата под ноктите й бе кехлибареножълта, преливаща в оранжево. Солстис се приготовляваше да потеглят и изпомпваше течности из цялото й тяло.

Това, което виждаше, не бе реалност. Върху ретината й, защитена от полупрозрачното вещество на симбионтката, не бе попадала пряка светлина в продължение на повече от седем години. Ако погледнеше Слънцето със собствените си незащитени очи, щеше веднага да ослепее. „Гледаше“ в резултат на получени нервни импулси, които Солстис изпращаше в мозъка й от различни осезателни рецептори. Въпреки това добиваше усещането, че плуваше съвсем гола в Космоса, а слънчевите лъчи пронизваха тялото й. Илюзията бе съвършена!

— О-кей. Какво ни предстои?

— Преди две минути успях да прихвана предаване от канал деветнадесети на Джейнъс. Къде желаеш да го наблюдаваш?

— Няма значение.

Възникна триизмерен образ между Парамитър и тъмния полукръг на Сатурн. Картината бе съвсем реална, като всичко, което съзерцаваше. В интериора на една стая седеше позната жена. Глас зад кадър обясняваше, че осъдената Лило била враг на човечеството и била екзекутирана. Чуха се времето, мястото и кратко изброяване на престъпленията й. По-нататък коментарът премина върху лекция относно вредата от експериментите в областта на генетиката. Солстис изключи, даже без да се наложи да бъде помолена.

— Знаехме, че някой ден щеше да се случи! — възкликна Парамитър, удивена, че новината не я развълнува.

— И на нея й бе известно!

— Добре. Къде е сега спасителната й капсула?

Погледът й се премести. Под нея се завъртя Сатурн, докато съзря Пръстените му отгоре. Изглеждаше, че кръжи около северната полярна област.

В долната, засенчена част замига малка зелена стрелкичка.

— Ето там! — посочи Солстис.

По-нататък по окръжността на небесното тяло, на около шестдесет градуса в посока на въртенето му, се появи неголяма червена стрелкичка. Цветът й подсказваше за масата на скалите. Намираше се на най-външния пръстен Алфа, който не се бе отклонил много от първоначалната си орбита през последните пет години.

С помощта на хипноза Солстис измъкна информация от общата за двете част на мозъка и увеличи мащаба на картината. Видяха спасителната капсула на Лило на мястото, където Парамитър я бе преместила.

Външно приличаше на скала, макар и малко по-голяма от обикновените. Вътре бе снабдена с атомен генератор на енергия, компютър, несложен ракетен двигател, животоподдържаща система и… хиберниран клонинг на Лило с познанията на създателката си отпреди няколко години.

— Колко време измина, откакто се разделихме с генетичката?

— Пет години шестдесет дни и три часа според времето на Старата Земя.

— Не мислех, че е толкова много! — Вгледа се в двете стрелкички.

Разстоянията бяха доста големи.

— За да стигнем до скалата, трябва да изминем сто четиридесет и една хиляди осемстотин деветдесет и пет километра — помогна й Солстис.

— Е, дадохме дума, нали?

— Чаках да чуя това от теб!

Нехуманоидните симбионтки бяха срещнали Лило преди шест години, когато инженерката разположи частната си изследователска лаборатория на Джейнъс с надеждата, че статутът на сателита като връзка между човешката цивилизация и симбиотичното общество щеше да означава занижена бдителност и по-малки ограничения по отношение на генетичното разнообразие. Парамитър-Солситс бяха дошли на една от редките срещи с човечеството и бяха я харесали веднага. Бе необичайно. Човешки същества и съешени двойки никога не се смесваха!

На Джейнъс висяха известно време около нейната лаборатория и когато се приготвиха да си тръгнат, предложиха й да премести операцията си изцяло на Сатурн. Лило не желаеше да се отдалечава толкова много от центъра на Слънчевата система, но се съгласи да изпрати роботизирана станция в периферията на Пръстените, тъй като се опасяваше да не бъдат разкрити тайните й експерименти. Симбионтките обещаха да осъществят разбуждането на нейния клонинг, ако това се наложеше.

Сега им предстоеше дълго пътуване. Бе невъзможно да бързат. Можеха да развиват скорост до петдесет километра в час, но трябваше да спират и да се хранят всеки ден. Щеше да им отнеме поне година, докато стигнеха клонинга на Лило.

— Пътешествието все някога трябва да започне! — каза Солстис. — Да тръгваме!