Господари на лъка

16.

Чингис стоеше, облечен в пълни доспехи, и наблюдаваше разрушаването на Линхъ. Оризищата бяха превърнати в кишава кафява кал на дузина мили във всяка посока, щом войската му обсади града. Знамето с деветте конски опашки висеше отпуснато в неподвижния въздух, а лъчите на залязващото слънце падаха върху хората, които беше довел на това място.

Дружинниците бяха подредени от двете му страни в очакване на заповед и конете им нетърпеливо риеха земята с копита. До него стоеше слуга и държеше за поводите червеникавокафявата му кобила, но ханът все още не беше готов да я възседне.

Недалеч се издигаше шатра от кървавочервено платно. Войската му беше смазала всякаква съпротива в радиус от петдесет мили. Остана недокоснат единствено градът, също както навремето Инчуан, който бе подслонил краля на Си Ся. Гарнизонните и крайпътните постове бяха опразнени — дзинските войници бяха отстъпили пред множеството, срещу което нямаха никакви шансове. Те понесоха със себе си страха от нашествениците и територията под дзински контрол бързо намаляваше, оставяйки градовете оголени и беззащитни. Дори голямата стена не се оказа пречка за катапултите и стълбите на народа му. Чингис доволно беше гледал как огромни части от нея се превръщаха в купища руини сред упражненията с новите военни машини. Хората му бяха помели защитниците, докъдето успяха да стигнат, и злобно изгаряха дървените им постове. Дзинците не можеха да ги спрат. Оставаше им само да бягат или да бъдат унищожени.

Разплата щеше да има, сигурен беше — когато се появеше военачалник, способен да командва дзинците, или когато племената стигнеха до самия Йенкин. Но нямаше да е днес.

Самба бе паднал за седем дни, а Вуюан гореше на третия. Чингис гледаше как изстрелваните от катапултите камъни откъртват парчета от стените на Линхъ и се усмихна доволно. Строителят, когото бяха довели братята му, им беше показал нов начин за водене на война и високите стени вече не можеха да ги спрат. За двете изминали години хората му бяха построили катапулти и бяха научили тайните и слабите места на дзинските укрепления. Синовете му растяха високи и силни и най-големият скоро щеше да стане мъж. Това беше достатъчно. Беше се върнал при враговете на народа си и бе обучен добре.

Макар да стоеше настрани от линията на катапултите, той чуваше ясно техния тътен в неподвижния вятър. Дзинските войници в града нямаше да посмеят да излязат навън, а ако го стореха, очакваше ги бърза смърт. Нищо нямаше да им помогне, щом вече беше издигната червената шатра. Стените рухваха една след друга, потящите се екипи при катапултите запращаха камък след камък срещу града. Лиан им беше показал проекти на едно още по-ужасно оръжие. За пореден път Чингис си представи огромната противотежест, която можеше да запраща канари на стотици стъпки разстояние със смазваща сила. Дзинският строител най-сетне бе намерил призванието си в проектирането на оръжия за владетел, който оценяваше по достойнство уменията му. Чингис беше открил, че лесно разбира чертежите на Лиан, сякаш винаги бе разполагал с необходимите познания. Писаното слово си оставаше загадка за него, но силата и търкането, лостовете, блоковете и въжетата моментално оживяваха в ума му. Щеше да помогне на Лиан да построи огромната си машина за атаката срещу Йенкин.

И все пак имперският град не беше като Линхъ и нямаше да се остави да бъде обстрелван, докато се предаде. Чингис изсумтя при тази мисъл и си представи описаните от Лиан ровове и огромни стени, дебели в основата си колкото седем мъже, легнали един до друг. Стените на Самба рухнаха от прокопаните под тях тунели, но кулите на Йенкин бяха построени върху камък и не можеха да се подкопаят. Щеше да му е нужно нещо повече от катапулти, за да превземе града на императора, но той разполагаше и с други оръжия, а с всяка победа воините му ставаха все по-опитни.

Отначало Чингис си мислеше, че те ще се противят на новата си роля като работници при машините. Никога досега народът му не бе имал добра пехота, но Лиан ги запозна с идеята за инженерните войски и Чингис откри мнозина, които разбираха учението за тежестите и силите. Беше показал колко е доволен, че хората му могат да разбиват градове, и те се гордееха с новото си поприще.

Оголи зъби, когато част от стената се срина навън. Субодай беше начело на хиляда души пред Линхъ. Основното множество се бе построило в колони срещу четирите порти на града и очакваше да нахлуе при първия сигнал за пробив. Чингис видя как Субодай крачи сред катапултите и насочва стрелбата. Всичко бе толкова ново и ханът изпита гордост от мисълта колко добре привикваха воините му. Щеше му се баща му да беше жив, за да види това.

В далечината Субодай заповяда напред да поемат дървените барикади, които защитаваха воините, докато дърпаха хлабавите камъни с дълги пръти със закачени на края им куки. Градските стрелци не можеха да стрелят, без да рискуват собствения си живот, а когато все пак успяваха, стрелите им улучваха дървото.

Група защитници показаха глави, за да изсипят железен котел от върха на стената. Монголските стрели повалиха мнозина, но на тяхно място веднага заставаха други. Чингис се намръщи, когато те успяха да намокрят дузина копиеносци с някаква черна течност. Воините се скриха зад дървения си щит, но миг по-късно надолу полетяха факли и избухнаха пламъци. Техният рев заглуши задавените писъци на мъжете, чиито дробове се превръщаха във въглен.

Чингис чу, че мъжете около него проклинат. Горящите копиеносци на Субодай се запрепъваха към другите групи, нарушавайки гладкия ритъм на атаката. В бъркотията дзинските стрелци поваляха всеки, който излизаше иззад щита си, за да отблъсне нещастниците и да сложи край на агонията им.

Субодай изрева нови заповеди и защитените групи бавно заотстъпваха, оставяйки гърчещите се воини да лежат на земята, докато пламъците не ги погълнаха целите. Чингис кимна одобрително, когато камъните на катапултите отново засвистяха във въздуха. Беше чувал за горящото масло, но никога не бе виждал да го използват по такъв начин. Запалваше се много по-бързо от овнешката лой в монголските лампи и той реши да си осигури от него. Може би щеше да намери останали запаси в Линхъ, след като градът падне. Главата му гъмжеше от хиляди подробности, които трябваше да запомня всеки ден, и той я усещаше подута от многото планове.

Почернелите димящи тела останаха да лежат под стената и се чу как отвътре се надигат радостни викове. С растящо нетърпение Чингис чакаше Субодай да пробие защитата. Светлината нямаше да се задържи още дълго и по залез-слънце Субодай трябваше да нареди на хората си да отстъпят за през нощта.

Катапултите пееха и Чингис се запита колко ли хора са изгубили при атаката. Нямаше значение. Субодай командваше най-неопитните му воини, които трябваше да се калят на бойното поле. През двете години в планините Хенти още осем хиляди момчета достигнаха зрелост и постъпиха във войската. Повечето от тях яздеха със Субодай и се наричаха Младите вълци в чест на Чингис. Субодай почти си изпроси да бъде пръв при атаката на Линхъ, но Чингис вече беше решил, че именно тези момчета ще поведат останалите. Трябваше да вкусят първата си кръв заедно с новия военачалник.

Чу как вятърът поде виковете на ранените и несъзнателно потупа лакираните плочки на бедрото си. Стената се срути на още две места. Една каменна кула рухна и изхвърли много стрелци почти в краката на ликуващите войници на Субодай. Стените на Линхъ заприличаха на разкъсана палатка и Чингис разбра, че на града не му остава още много. Приготвиха стълбите на колела и екипите на катапултите най-сетне спряха да се трудят, изтощени и тържествуващи.

Вълнението нарасна, когато Младите вълци на Субодай се изсипаха върху защитниците. Бледосивите камъни потъмняха от телата им. Отдолу прикриваха атаката най-добрите стрелци — мъже, способни да улучат яйце от сто крачки разстояние. Дзинските войници, които се показваха на стената, падаха в миг, целите покрити с трептящи стрели.

Чингис кимна отсечено и взе поводите на кобилата си. Животното усети настроението му и изпръхтя. Той се огледа и видя спокойните лица на дружинниците си и редиците и колоните в огромния кръг около града. Беше отделил войски във войската, така че всеки от военачалниците му командваше по един туман7 от десет хиляди души и действаше самостоятелно. Арслан не се виждаше от другата страна на Линхъ, но Чингис различи конската опашка на Джелме, която леко потрепваше на вятъра. Слънчевите лъчи ги покриваха в ожулено златно и оранжево и хвърляха дълги сенки. Чингис погледна към братята си, готови да препуснат към източната и западната порта. Хазар и Хаджиун жадуваха да нахлуят първи по улиците на Линхъ.

До него огромната фигура на Толуй, навремето дружинник на Елук, не заслужаваше и един поглед, но Чингис го видя, че е настръхнал от гордост. Старите приятели бяха наблизо и отговориха с кимане. Първата редица в колоната беше широка едва двайсет коня — мъже, наближаващи трийсетте като него самия. Духът му се приповдигна, когато ги видя готови да се хвърлят напред, взрени в града като гладни хищници.

От десетки места в Линхъ се издигаше дим като далечни буреносни облаци в степта. Чингис гледаше и чакаше, а ръцете му леко трепереха от напрежение.

— Мога ли да те благословя, велики хане? — прекъсна мислите му познат глас.

Чингис се обърна и даде знак на личния си шаман, първия сред тези, които вървяха по тъмния път. Кокчу бе захвърлил дрипите от времето, когато служеше на хана на найманите. Вече носеше роба от тъмносиня коприна, стегната със златоткан пояс. Китките му бяха стегнати в кожа, украсена с пробити дзински монети, които подрънкаха, докато движеше ръце. Чингис сведе глава безизразно и усети прохладата на овчата кръв, с която Кокчу намаза бузите му. Почувства, че внезапно се успокоява, и задържа главата си сведена, докато Кокчу припяваше молитва към майката-земя.

— Тя ще приеме кръвта, която й пратиш, господарю мой, като червен дъжд.

Чингис бавно издиша. Доставяше му удоволствие да долавя страха у мъжете около себе си. Всеки от тях беше роден воин, кален в огън и битки от първите си години, но всички прекратиха празните приказки и затвориха уста, когато Кокчу тръгна сред тях. Чингис виждаше, че страхът от шамана расте, и го използваше, за да дисциплинира племената, като чрез своето покровителство му даваше още по-голяма власт.

— Да заповядам ли да приберат червената шатра, господарю? — попита Кокчу. — Слънцето залязва и черното платнище е готово.

Чингис се замисли. Самият Кокчу беше предложил това средство за всяване на ужас в градовете на Дзин. Първия ден под стените им издигаха бяла шатра, която показваше, че никой не би могъл да ги спаси. Ако не отвореха портите до залез-слънце, на следващия ден се появяваше червената шатра — с нея Чингис даваше да се разбере, че смърт очаква всеки мъж в града. Черната шатра от третия ден означаваше смърт за всекиго зад стените — безжалостна и без изключения.

Градовете на изток щяха да научат урока и Чингис се запита дали ще се предадат по-лесно, както предвиждаше Кокчу. Шаманът знаеше как да използва страха. Чингис не можеше да позволи на хората си да грабят в предалите се градове толкова диво, както в онези, които се бяха съпротивлявали, но идеята му допадаше. Скоростта беше всичко и ако градовете падаха без бой, той щеше да се придвижва още по-бързо. Сведе почтително глава към шамана.

— Денят още не си е отишъл, Кокчу. Жените ще останат без съпрузи. Онези, които са твърде стари или грозни за нас, ще отнесат новината по-нататък и страхът ще се разпространи.

— Твоя воля, господарю — каза Кокчу с блеснали очи. Чингис усети, че и неговото съзнание се съживява. Нуждаеше се от умни мъже, ако искаше да продължи по пътя, който бе начертал във въображението си.

— Господарю хан! — обади се един от хората му. Чингис рязко завъртя глава и видя, че младите воини на Субодай отварят северната порта. Защитниците продължаваха да се съпротивляват, някои от хората на Субодай падаха, докато се мъчеха да задържат спечеленото преимущество. С периферното си зрение Чингис забеляза, че десетте хиляди на Хазар препускат в галоп и разбра, че градът е пробит най-малко на две места. Хаджиун остана на позиция пред източната порта и гледаше безсилно как братята му нахлуват вътре.

— Напред! — изрева Чингис и заби пети в хълбоците на коня. Вятърът свистеше край него и той си спомни надбягванията в родните степи през отдавна отминалите дни. Вдигна дългото брезово копие в дясната си ръка — поредното нововъведение. Само неколцина от най-силните бяха започнали да се обучават с копия, но модата вече се беше разпространила сред племената. Вдигнал върха нагоре, Чингис препускаше гръмовно, заобиколен от верните си воини.

Знаеше, че ще има и други градове, но първите завинаги щяха да останат в най-сладките му спомени. Изрева заедно с другарите си. Колоната препусна с все сили през портите и пръсна изпречилите й се защитници като кървави листа по земята.

Темуге вървеше в непрогледния мрак към гера на Кокчу. Щом стигна вратата, чу приглушен плач отвътре, но не спря. Нямаше луна и Кокчу му беше казал, че точно това е времето, когато може да учи най-добре. Пожарите все още бушуваха в изкормената черупка на Линхъ в далечината, но лагерът беше притихнал.

Недалеч от гера на шамана имаше друг, толкова нисък, че Темуге трябваше да клекне, за да влезе. Единствената лампа хвърляше съвсем слаба светлина и във въздуха имаше толкова много дим, че Темуге се замая само от няколко вдишвания. Кокчу седеше с кръстосани крака на пода, покрит с намачкана черна коприна. Всичко вътре му бе дарено от ръката на Чингис и Темуге усети лека завист, примесена със страх от шамана.

Беше повикан и беше дошъл. Не трябваше да задава въпроси и когато седна с кръстосани крака срещу шамана, забеляза, че той е затворил очи, а дишането му едва се долавяше по съвсем лекото движение на гърдите. Темуге потръпна в лепкавата тишина, представяйки си тъмни духове в дима, който изпълваше дробовете му. Той идваше от тамяна, който гореше в две месингови блюда, и Темуге се запита от кой ли град са били заграбени. В тези кървави дни в герите на сънародниците му можеха да се видят какви ли не странни предмети и малцина можеха да разпознаят кое какво е.

Закашля се, димът стана прекалено гъст. Видя как голите гърди на Кокчу потръпват и очите му се отвориха като на слепец — гледаха, но не го виждаха. Когато най-сетне се фокусираха, шаманът му се усмихна.

— Цял месец не си идвал при мен — каза той с дрезгав от дима глас.

Темуге извърна поглед.

— Бях разтревожен. Някои от нещата, които ми каза, бяха… смущаващи.

Кокчу се засмя и смехът му прозвуча като сухо дращене в гърлото.

— Както децата се пазят от тъмното, така и мъжете се пазят от силата. Тя ги изкушава и едновременно ги поглъща. Тази игра не бива да се играе лекомислено.

Погледът му се спря върху Темуге, докато накрая младият мъж вдигна глава и видимо трепна. Немигащите очи на Кокчу бяха странно ярки, а зениците — по-широки и по-тъмни от всеки друг път.

— Защо си дошъл тази нощ, освен ако не искаш да потопиш още веднъж ръцете си в мрака? — промърмори Кокчу.

Темуге пое дълбоко дъх. Димът като че ли престана да дразни дробовете му и той се почувства леко замаян, но самоуверен.

— Чух, че си разкрил предател, докато бях в Баотоу. Брат ми спомена. Избрал си човека от редица коленичили воини.

— Много неща се промениха оттогава — сви рамене Кокчу. — Надушвам вината, синко. Това е нещо, което може да се научи.

Кокчу призова цялата си воля, за да остане концентриран. Беше привикнал с дима и бе в състояние да вдиша много повече, отколкото младият му спътник, но въпреки това по периферията на зрението му вече проблясваха ярки светлинки.

Темуге усети, че всичките му тревоги се стапят, докато седеше с този странен човек, от когото миришеше на кръв въпреки новите му копринени дрехи. Думите се изливаха от него и той не си даваше сметка, че говори завалено.

— Чингис каза, че си положил ръка върху предателя и си говорил на най-стария език — прошепна той. — Каза, че мъжът изкрещял и умрял пред всички, без да е получил рана.

— И ти ли искаш да можеш същото, Темуге? Сами сме, няма причина да се срамуваме един от друг. Кажи си. Това ли искаш?

Темуге леко се отпусна, ръцете му паднаха на пода и той усети невероятно ясно как коприната се плъзга под пръстите му.

— Това искам.

Кокчу се усмихна още по-широко и устните му се опънаха назад, разкривайки почернели венци. Не знаеше кой е предателят, нито дори дали наистина е имало такъв. В ръката, която бе положил върху главата на мъжа, той държеше два малки зъба и торбичка с отрова, запечатана във восък. Много нощи му бяха нужни, докато улови свирепата дребна усойница, рискувайки самият той да бъде ухапан. Отново се разсмя при спомена за изпълнената със страхопочитание физиономия на хана, когато жертвата му започна да се гърчи. Лицето на умиращия човек почерня, а двете капчици кръв останаха скрити в косата му. Кокчу го беше избрал заради дзинското момиче, което бе взел за жена. Тя бе събудила похотта на шамана, но му беше отказала, сякаш е негова сънародница, а не робиня. Разсмя се още по-силно, щом си спомни разбирането в очите на мъжа й миг преди смъртта да го отнесе. Оттогава в лагера се страхуваха от Кокчу и го почитаха. След онази демонстрация на сила никой от племенните шамани не смееше да оспори положението му. Той не изпитваше вина заради измамата. Съдбата му беше да стои до тържествуващия над враговете си хан. Ако за целта трябваше да убие дори и хиляда души, цената си заслужаваше.

Видя, че очите на Темуге са се изцъклили в гъстия дим. Затвори уста и потисна веселието си. Умът му трябваше да е бистър, за да привлече младия мъж на своя страна така, че той никога да не може да се откъсне от него.

Кокчу бавно бръкна в малкото гърне с гъста черна паста, вдигна пръст и видя мъничките семенца в блестящата маса. Отвори устата на Темуге и размаза пастата върху езика му.

Темуге се задави от горчивия вкус, но бързо се вцепени и не успя да изплюе. Чу шепнещи гласове зад себе си и започна да върти глава, трескаво търсейки източника на звука.

— Сънувай най-мрачните сънища, Темуге — каза доволният Кокчу. — Аз ще те водя.

Зазоряваше се, когато Кокчу излезе с олюляване от гера. Кисела пот бе пропила робата му. Темуге лежеше в безсъзнание на копринения под и щеше да проспи по-голямата част от деня. Самият Кокчу не бе докоснал черната паста, тъй като тя го караше да бърбори, а не беше сигурен дали Темуге няма да запомни нещо. Нямаше желание да се поставя във властта на някого другиго, особено когато бъдещето се очертаваше така светло. Загълта жадно ледения въздух и усети как главата му се прояснява от дима. Долови сладникавия му мирис от порите на кожата си, закиска се, отиде до гера си и отвори вратата.

Дзинското момиче бе коленичило, където го беше оставил — на пода до печката. Беше невероятно красива, бледа и нежна. Той усети отново призива на страстта и се зачуди на собствената си енергия. Може би се дължеше на останалия в дробовете му дим.

— Колко пъти не се подчини и стана? — поинтересува се той.

— Николко — отвърна тя, като трепереше видимо.

Той посегна да вдигне главата й, ръцете му се плъзнаха непохватно по лицето й и това го вбеси. Жестът се превърна в удар и тя се просна на пода.

Стоеше задъхан, а момичето се изправи и отново застана на колене. Тъкмо започна да сваля пояса на дела си, когато тя вдигна глава. Устата й бе разкървавена и той видя, че долната й устна вече се подува. Гледката го възпламени.

— Защо ме биеш? Какво повече искаш от мен? — попита тя със сълзи на очи.

— Власт над теб, мъничката ми — отвърна с усмивка той. — Какво друго иска един мъж? Това е в кръвта на всеки от нас. Всички щяхме да сме тирани, ако имахме тази възможност.

17.

Императорският град Йенкин се смълча в часовете преди зазоряване. Това се дължеше повече на прекаляването с храната и напитките на Празника на фенерите, отколкото на страха от монголската войска. Когато слънцето залезе, император Вей се бе качил на една платформа, за да го вижда тълпата, и хиляда танцьори бяха вдигнали такава врява с цимбалите и роговете си, че можеха да събудят и мъртвите. Императорът бе стоял с боси крака в знак на смирение пред народа, докато един милион гърла припяваха „Десет хиляди години! Десет хиляди години!“ и думите отекваха гръмко из целия град. Нощта беше прогонена на Празника на фенерите. Градът блестеше като скъпоценен камък под светлината на безброй фенери от варен рог и стъкло. Дори трите големи езера сияеха — черните им повърхности бяха покрити с мънички лодки, във всяка от които гореше пламъче. Водният шлюз бе отворен към големия канал, който се простираше на три хиляди ли до град Ханджоу на юг и лодките се отправяха навън като огнена река в нощта, отнасяйки светлината със себе си. Този символизъм доставяше удоволствие на младия император и той понасяше по-леко трясъка и дима от фойерверките, като гърмяха и отекваха в мощните стени. Бяха толкова много, че целият град бе обвит с бял барутен дим и въздухът нагарчаше на върха на езика. Тази нощ щяха да се правят деца, било насила, било с удоволствие. Щеше да има над сто убийства, а езерата щяха да приберат в тъмните си дълбини десетки пияници, които щяха да се опитат да ги преплуват. Всяка година ставаха такива неща.

Императорът изтърпя благоговейните приветствия, блъскан от глъчката в негово име, която прескачаше стените. Дори просяците, робите и уличниците го приветстваха тази нощ и осветиха паянтовите си домове със скъпоценно масло. Той издържа всичко, макар понякога погледът му да ставаше отнесен и студен, докато замисляше как да смаже армията, осмелила се да навлезе в земите му.

Простолюдието не знаеше нищо за заплахата и дори продавачите на новини имаха малко информация. Император Вей се беше погрижил устите на клюкарите да бъдат затворени. Арестите им смутиха онези, които търсеха подобни услуги, но празникът премина с обичайния си жар, безумно пиене, врява и светлина. Хората в тълпата напомняха на императора за гърчещи се в труп червеи. Имперските пратеници носеха мрачни вести, но множеството празнуваше. В градовете отвъд планините бушуваха пожари.

Хоризонтът изсветляваше, когато виковете и песните по улиците най-сетне замлъкнаха и му дадоха покой. Последната от мъничките дървени лодки изчезна, отнесена от водите, и само отделни фишеци гърмяха в далечината. Император Вей седеше в покоите си и се взираше в неподвижното тъмно сърце на езерото Шонхай, заобиколено от стотици огромни къщи. Най-влиятелните от благородниците му бяха издигнали домовете си около тъмната вода, пред погледа на човека, от когото зависеше могъществото им. Можеше да назове по име всяка от благородните фамилии, които се бореха като покрити със скъпоценности оси за управлението на северната му империя.

Димът и хаосът от празника отшумяха с утринната мъгла над езерата. Пред тази древна красота му беше трудно да си представи заплахата от запад. Войната обаче наближаваше и му се искаше баща му да беше жив. Старецът бе прекарал целия си живот в смазване на най-дребното неподчинение край границите на империята и отвъд тях. Император Вей бе научил доста неща от него, но много добре усещаше новото в положението си. Вече беше изгубил градове, част от Дзин, още от времето на големия разрив, разделил империята на две преди триста години. Предшествениците му бяха живели в златен век, а той можеше само да си мечтае да възстанови империята до някогашната й слава.

Усмихна се криво при мисълта как би реагирал баща му, ако научи за монголската орда в земите си. Щеше да беснее из коридорите на двореца, да блъска изпречилите се на пътя му роби и да крещи заповеди за свикване на армията. Баща му никога не бе губил сражение и самоувереността му щеше да се предаде на всички.

Император Вей се сепна, когато някой тихо прочисти гърло зад него. Обърна се към високия прозорец и видя първия си министър, приведен в поклон до земята.

— Твое императорско величество, генерал Джи Джонг е тук, както заповяда.

— Доведи го и се погрижи да не ме безпокоят — отвърна императорът, обърна гръб на изгрева и седна. Бързо огледа покоите си, за да се увери, че всичко е на мястото си. Писалището му бе разчистено от купчината карти и книжа, лицето му с нищо не издаваше гнева му, докато очакваше човека, който щеше да го отърве от варварите. Не го напускаше мисълта за краля на Си Ся и писмото, което му беше пратил преди три години. Засрами се, щом си спомни злобните си думи и удоволствието, с което изпрати своя отговор. Кой можеше да си представи по онова време, че монголската заплаха е нещо повече от неколцина крещящи диваци? Хората му никога не се бяха страхували от тях. Дотогава винаги лесно ги бяха усмирявали. Императорът прехапа устната си отвътре, докато мислеше за бъдещето. Ако не успееше да ги победи бързо, трябваше да подкупи татарите да нападнат старите си врагове. Златото на Дзин можеше да спечели толкова битки, колкото лъкове и копия е в състояние да купи. Спомни си с топло чувство думите на баща си и за пореден път му се прииска да беше тук, за да му даде съвет.

Генерал Джи Джонг имаше впечатляващата външност и мощното телосложение на борец. Главата му беше безупречно обръсната и мазно блестеше, когато се поклони. Император Вей усети, че се изправя автоматично, когато той влезе — това му беше останало от дългите им тренировки. Ободряващо беше да види отново свирепия поглед и масивната глава, които го бяха карали да трепери като момче.

Когато Джи Джонг се изправи, императорът се убеди, че видът му е все така страховит, и отново се почувства като дете. Трябваше да положи усилия, за да задържи гласа си твърд. Един император не можеше да показва слабост.

— Идват насам, генерале. Чух докладите.

Джи Джонг претегли с поглед младия мъж с гладко лице пред себе си. Искаше му се на негово място да беше баща му. Старецът вече щеше да е взел мерки, но колелото на живота го беше отнесло и сега той трябваше да се занимава с момчето. Стисна юмруци и се изпъна неподвижно.

— Имат не повече от шейсет и пет хиляди воини, твое императорско величество. Конницата им е превъзходна и всеки воин е необичайно изкусен стрелец. Освен това са овладели изкуството на обсадата и разполагат с много мощни оръжия. Демонстрират дисциплина, каквато не съм виждал у тях досега.

— Не ми говори за силните им страни! — озъби се младият император. — А ми кажи как да ги смажем.

Генерал Джи Джонг не реагира на този тон. Мълчанието му беше достатъчно критично и с почервенели от срам бузи императорът му махна с ръка да продължи.

— За да победим врага, трябва да го познаваме, Сине на небето. — Генералът използва титлата, за да накара императора да се овладее и да му напомни за положението му в това кризисно време. Изчака, докато младежът стисна твърдо устни и овладя страха си. После продължи: — В миналото щяхме да потърсим някаква слабост в съюза им. Но не вярвам, че в случая тази тактика ще даде резултат.

— Защо не? — изтърси Вей. Нима генералът няма да му каже как да победят тези варвари? Като момче се беше наслушал на безброй лекции от него и като че ли не можеше да се отърве от тях дори и сега, когато цялата империя беше негова.

— Никога досега монголска войска не е минавала през външната стена, твое императорско величество. Можеха само да вият срещу нея. — Джи Джонг сви рамене. — Но тя вече не е това, което беше в миналото, и не можа да отблъсне тези монголци, както е ставало някога. В резултат на това са станали дръзки.

Млъкна, но императорът не каза нищо. Свирепият поглед на генерала донякъде поомекна. Може би момчето започваше да разбира кога да си държи устата затворена.

— Подложихме на мъчения съгледвачите им, твое императорско величество. Повече от дузина за последните няколко дни. Изгубихме хора, за да ги заловим живи, но си заслужава, ако искаме да познаваме врага.

Намръщи се при спомена.

— Те са обединени. Не мога да кажа дали след време съюзът им няма да се разпадне, но тази година са силни. Имат инженери — нещо, което никога не съм помислял, че ще видя. Освен това зад тях е богатството на Си Ся.

Направи пауза, изпълнена с презрение към старите съюзници.

— Когато всичко това приключи, твое императорско величество, с радост бих повел армията в долината на Си Ся.

— Съгледвачите, генерале — подкани го с растящо нетърпение император Вей.

— Говорят за онзи Чингис като за любимец на боговете им — продължи генералът. — Досега не съм попаднал на нито един намек за недоволна група в съюза му, макар че не съм престанал да търся. Всеки съюз може да се разбие с обещания за власт и богатства.

— Кажи ми как ще ги победиш, генерале, или ще намеря някой друг, способен да го направи — рязко каза император Вей.

Устните на Джи Джонг се превърнаха в тънка линия.

— Външната стена е разбита и не можем да защитаваме градовете около Жълтата река, господарю — рече той. — Земята е прекалено равна, а това е огромно предимство за тях. Негово императорско величество трябва да се примири със загубата на градовете, докато изтегляме хората си.

Император Вей поклати неудовлетворено глава, но генералът продължи с натиска си.

— Не бива да им позволяваме те да избират битките. Линхъ ще падне, както паднаха Самба и Вуюан. Същото се отнася за Баотоу, Хохот, Джинин, Сичен — всички те са на пътя им. Не можем да спасим тези градове, а само да отмъстим за тях.

Император Вей яростно скочи на крака.

— Търговските пътища ще бъдат прекъснати и врагът ще разбере, че сме слаби! Повиках те да ми кажеш как да спася земите, които наследих, а не да гледам как изгарят.

— Не можем да ги задържим, твое императорско величество — твърдо рече Джи Джонг. — Аз също ще скърбя за мъртвите, щом всичко това приключи. Ще отида до тези градове, ще посипя пепелта им по кожата си и ще принеса изкупителни жертви. Но те ще паднат. Дадох заповед на войниците да се изтеглят от тях. Тук ще са по-полезни на негово императорско величество.

Младият император изгуби дар слово и дясната му ръка нервно заигра. Нужно му беше огромно усилие на волята, за да се успокои.

— Внимавай как говориш с мен, генерале. Трябва ми победа и ако още веднъж ми кажеш да се откажа от бащините си земи, веднага ще ти взема главата.

Генералът издържа яростния поглед на императора. Не видя у него и следа от предишната слабост. Спомни си за бащата на момчето и това му хареса. Може би войната щеше, ако не друго, то поне да изкара на преден план силната кръв.

— Мога да събера почти двеста хиляди войници, твое императорско величество. Когато продоволствията се пренасочат за армията, ще настъпи глад, но императорската гвардия ще поддържа реда в Йенкин. Аз ще избера къде да се проведе сражението — там, където монголите няма да ни налетят с конницата си. Кълна се на Сина на небето в името на самия Лао Дзъ, че ще ги унищожа. Обучил съм много офицери и мога да кажа на твое величество, че те ще се представят достойно.

Императорът махна на стоящия в ъгъла роб и взе чаша студена вода. И през ум не му мина да предложи на генерала, макар да бе почти три пъти по-възрастен от него, а утрото беше топло. Единствено членовете на императорското семейство можеха да пият вода от Нефритения извор.

— Точно това исках да чуя — с благодарност рече той и отпи. — Къде ще се проведе сражението?

— Когато градовете паднат, монголите ще продължат към Йенкин. Знаят, че императорът живее в този град, и ще се насочат насам. Ще ги спра в планините на запад, при прохода Юхун, или както го наричат, Гърлото на язовеца. Той е достатъчно тесен, за да затрудни конете им, и ще ги избием всичките до един. Няма да стигнат до града, кълна се.

— Не могат да превземат Йенкин дори и да се провалиш — уверено каза императорът. Генерал Джи Джонг го погледна и се запита дали младежът е напускал града поне веднъж в живота си. Прочисти тихо гърлото си.

— Изобщо не може да се говори за това. Ще ги унищожа в планините, а след края на зимата ще тръгна към родината им и ще ги изкореня до последния човек. Никога повече няма да надигнат глави.

Настроението на императора се подобри. Нямаше да стои посрамен пред баща си в страната на безмълвните мъртви. Нямаше да му се налага да изкупва поражението. За момент си помисли отново за градовете, които монголите щяха да превземат, и пред очите му се появи картина на кървави кланета и пламъци. Изхвърли я от ума си и отпи още една глътка вода. Щеше да ги възстанови. Когато и последните варвари бъдат накълцани на парчета или приковани към дърветата из империята, той щеше да възстанови градовете и народът щеше да разбере, че императорът е все още могъщ и обичан от небето.

— Баща ми казваше, че си чук за враговете му — каза той с омекнал от промененото настроение глас. Протегна ръка и я постави върху бронираното рамо на Джи Джонг. — Спомни си за падналите градове, когато ти се отвори възможност да ги накараш да страдат. Раздай възмездие от мое име.

— Ще стане, както пожелае негово императорско величество — отвърна Джи Джонг и се поклони дълбоко.

Хо Са вървеше из огромния лагер, потънал в мисли. Преди почти три години кралят му го бе предал на монголския хан и вече имаше моменти, когато трябваше да положи усилия, за да си спомни онзи офицер на Си Ся, който беше навремето. Отчасти това се дължеше на факта, че монголите го приемаха безусловно. Хазар явно го харесваше и Хо Са беше прекарал много вечери в пиене на айраг в гера му, обслужван от двете му дзински съпруги. Усмихна се криво. Хубави вечери бяха. Хазар беше щедър и нямаше нищо против да услужи с жените си на приятел.

Спря за момент и огледа сноп нови стрели, един от стоте наръча под грубата постройка от кожа и стълбове. Бяха идеални, както и очакваше. Макар да презираха предписанията, които той беше следвал навремето, монголите се отнасяха към лъковете си като към собствени деца и им даваха само най-доброто.

Отдавна бе осъзнал, че харесва племената, макар че все още му липсваше част от родината, така различен от солената тиня, която пиеха тук, за да се предпазят от студа. Студът! Хо Са никога не бе преживявал по-свирепа зима от първата си по тези земи. Беше се вслушал във всички съвети, за да остане жив, но въпреки това му беше много тежко. Поклати глава при спомена и се запита какво ли ще прави, ако кралят му го извика обратно, както несъмнено щеше да стори някой ден. Дали ще замине? Чингис го беше сложил начело на хиляда души под командването на Хазар и Хо Са се радваше на приятелството на останалите командири. Всеки от тях можеше да води бойци и в Си Ся, сигурен беше. Чингис не позволяваше да се издигат глупаци и това беше повод за гордост за Хо Са. Той яздеше с най-силната армия на света като воин и командир. Да ти имат доверие тук никак не беше малко.

Герът на втората ханска жена се различаваше от всички други в огромния лагер. Дзинска коприна покриваше стените му и когато влезе, Хо Са за пореден път остана поразен от аромата на жасмин. Нямаше представа как успяваше да си го набави, но през годините далеч от дома Чакахай определено не беше стояла със скръстени ръце. Тя редовно се срещаше с други жени от Си Ся и Дзин в своя гер. Когато един от съпрузите беше забранил на жена си да ходи при нея, Чакахай се осмели да повдигне въпроса пред Чингис. Ханът не стори нищо, но жената отново започна да посещава принцесата. Достатъчна беше само една дума на подходящото място.

Хо Са се усмихна, докато й се покланяше, и свали горния си дел с помощта на две млади дзински момичета. Монголите се обличаха само за да се предпазят от студа и нямаха идея за възпитано поведение.

— Добре дошъл в дома ми, сънароднико — каза Чакахай и също се поклони. — Много мило от твоя страна, че дойде.

Говореше на дзински, макар и с родния им акцент. Хо Са въздъхна, когато я чу — знаеше, че го прави, за да му достави удоволствие.

— Ти си дъщерята на моя крал и съпруга на моя хан — отвърна той. — Аз съм твой слуга.

— Това е много добре, Хо Са, но се надявам, че освен това сме и приятели, нали? — каза тя.

Хо Са отново се поклони, този път по-дълбоко. Когато се изправи, прие купичка тъмен зелен чай и вдиша с наслада аромата му.

— Разбира се, че сме, но какво е това? Не съм помирисвал… — Отново пое дълбоко дъх и топлият аромат изпълни дробовете му. Обзе го толкова силна носталгия, че се олюля.

— Баща ми праща по малко с годишния данък, Хо Са. Племената го бяха оставили да изветрее, макар че това е от най-прясната партида.

Хо Са седна внимателно и отпи, хванал купичката с две ръце.

— Много мило, че си се сетила за мен. — Не я притисна повече, но не знаеше защо го беше повикала. Даваше си сметка, че двамата не бива да прекарват дълго време заедно. Колкото и естествено да беше двама сънародници да се търсят един друг, един мъж не можеше да посещава ханската съпруга без основателна причина. За двете изминали години те се бяха срещали най-много 5 — 6 пъти.

Преди тя да успее да отговори, в гера влезе втори мъж. Яо Шъ опря длани една в друга и се поклони на дамата. Хо Са гледаше развеселено как монахът също получава купичка истински чай и вдишва с наслада аромата му. Намръщи се едва когато Яо Шъ завърши поздрава си. Опасно е да се срещаш насаме със съпругата на хана, но още по-опасно е да те заподозрат в заговор. Тревогата му се засили, когато двете млади робини се поклониха и ги оставиха сами. Хо Са понечи да се изправи, забравил за чая.

Чакахай постави ръка върху неговата така, че той не можеше да помръдне, без да я отблъсне. Отпусна се сковано на мястото си и тя го погледна в очите. Нейните бяха широко отворени и тъмни на фона на бледата й кожа. Беше прекрасна, около нея нямаше и следа от миризмата на гранясала овнешка мас. Той потръпна неволно от деликатното докосване на хладните й пръсти.

— Аз те поканих, Хо Са. Ти си мой гост. Обидно би било да си тръгнеш, не мислиш ли? Кажи ми, все още не разбирам правилата на поведение в гера.

Това беше укор и в същото време лъжа. В действителност принцесата много добре разбираше тънкостите в монголските взаимоотношения. Хо Са си припомни, че жената пред него беше израснала като една от многото дъщери на краля. Въпреки красотата си тя беше напълно сведуща в дворцовите афери. Той се насили да отпие от чая си.

— Тук никой няма да ни чуе — безгрижно рече тя, с което само засили тревогата му. — Хо Са, страхуваш се от заговор, какъвто не съществува. Аз съм втора жена на хана, майка на един негов син и на единствената му дъщеря. Ти си негов доверен офицер, а Яо Шъ обучава другите момчета на съпруга ми на език и бойни изкуства. Никой не би посмял да каже каквото и да било за нас. А стори ли го, ще се погрижа да изгуби езика си.

Хо Са зяпна крехкото момиче, което можеше да отправя подобни заплахи. Не знаеше дали влиянието й отговаря на думите. Колко приятели беше спечелила в този лагер с положението си? Колко от робите от Дзин и Си Ся? Беше напълно възможно да са много. Усмихна се принудено, но студът вътре в него не изчезна.

— Добре тогава. Трима приятели, събрали се на хубав чай. Ще изпия купичката си и тогава ще си тръгна, твое величество.

Чакахай въздъхна и чертите на лицето й омекнаха. За изумление на двамата мъже в очите й се появиха сълзи.

— Нима трябва винаги да съм сама? Нима трябва да бъда подозирана дори от вас? — прошепна тя, като явно се бореше със себе си. Хо Са никога не би си позволил да докосне човек от кралския двор, но Яо Шъ нямаше подобни задръжки. Монахът я прегърна през рамо и главата й се отпусна на гърдите му.

— Не си сама — тихо каза Хо Са. — Знаеш, че баща ти ме даде да служа на съпруга ти. За момент си помислих, че може би кроиш нещо против него. Защо иначе ще ни викаш тук и ще отпращаш момичетата?

Принцесата вдигна глава и приглади един непокорен кичур. Хо Са преглътна на сухо от красотата й.

— Ти си единственият ми сънародник в този лагер — каза тя. — Яо Шъ е единственият мъж от Дзин, който не е войник. — Тя сякаш забрави сълзите и гласът й укрепна. — Не бих предала съпруга си, Хо Са, нито за теб, нито за хиляда като теб. Аз обаче имам деца, а именно жените трябва да мислят за бъдещето. Нима ще стоим и ще гледаме как огън поглъща империята Дзин? Нима ще гледаме как цивилизацията се разкъсва на парчета, без да кажем нищо? — Обърна се към Яо Шъ, който слушаше напрегнато. — Нима си готов да видиш как копитата на тези племена я смазват?

Яо Шъ заговори за първи път. Изглеждаше разтревожен:

— Ако моите възгледи можеха да бъдат изгорени, господарке, не бих им се доверил, нито бих живял според тях. Те ще преживеят тази война с Дзин, дори самите дзинци да не оцелеят. Хората жадуват да бъдат императори и крале, но това са просто названия. Няма значение кой точно се нарича така. Нивите все така ще се нуждаят от работна ръка. Градовете ще продължават да тънат в поквара и корупция. — Монахът сви рамене. — Никой не знае къде ще ни заведе бъдещето. Твоят съпруг не възрази синовете му да бъдат обучавани от мен. Може би думите на Буда ще пуснат корени в някого от тях, но е глупаво да гледаме толкова далеч напред.

— Той е прав, твое величество — тихо рече Хо Са. — Ти каза това от страх и от самота, сега го разбирам. Не съм се замислял колко трудно ти е всъщност. — Пое дълбоко дъх, знаейки много добре, че си играе с огъня, но тя го опияняваше. — Както сама каза, в мое лице имаш приятел.

Чакахай се усмихна. В очите й отново заблестяха сълзи. Протегна ръце и двамата мъже ги поеха, усещайки хладния допир на пръстите й.

— Може би съм се страхувала — рече тя. — Представих си как превземат града на баща ми и сърцето ми се обърна към дзинския император и семейството му. Мислите ли, че могат да преживеят това?

— Всички хора умират — отвърна Яо Шъ, преди Хо Са да успее да отвори уста. — Животът ни е подобен на птица, влетяла в осветения прозорец и отново върнала се в мрака навън. Най-важното е да не причиняваме болка. Добрият живот означава защита на слабите и чрез това — запалване на фенер в мрака, който ще свети през множеството бъдещи животи.

Хо са погледна сериозния монах и забеляза как блестеше бръснатата му глава. Не беше съгласен с тези думи и едва не потръпна при мисълта за толкова добросъвестен и лишен от радости живот. Предпочиташе по-простата философия на Хазар, че бащата-небе не би му дал силата само за да я прахоса. Щом един мъж може да вдигне меч, би трябвало да го използва, а няма по-добри противници от слабите. По-вероятно е да те изкормят, когато не си нащрек. Не каза мислите си на глас и с удоволствие видя, че Чакахай се отпуска и кима на монаха.

— Ти си добър човек, Яо Шъ. Усетих го. Синовете на съпруга ми ще научат много от теб, сигурна съм. Може би някой ден ще имат сърца на будисти.

След това тя внезапно стана, при което Хо Са едва не разля остатъците от изстиналия си чай. Той остави купичката си и й се поклони отново, благодарен, че странната среща приключва.

— Ние сме от стара култура — тихо рече Чакахай. — Мисля, че можем да повлияем на новата, докато тя още расте. Ако бъдем внимателни, това ще бъде от полза за всички ни.

Хо Са примигна към принцесата, после последва обичайната размяна на любезности и двамата с Яо Шъ се озоваха отново навън. Те се спогледаха за момент и всеки пое по своя път през лагера.

18.

Войниците товареха екипировката си в каруците без обичайните за имперските казарми в Баотоу ред и дисциплина. Заповедта от Йенкин бе дошла през нощта и командир Луджан не беше губил време. Нищо ценно не биваше да се оставя на монголите, всичко, което не можеха да вземат със себе си, трябваше да бъде унищожено. Вече бе пратил хора с чукове, които разбиваха допълнителните запаси от стрели и копия с методична ефективност.

Заповедта за евакуация бе трудна за изпълнение и той не беше спал, откакто я бе получил. Войниците, които пазеха Баотоу от бандитите и престъпните гилдии, бяха в града от почти четири години. Много от тях имаха семейства и Луджан напразно бе поискал позволение да ги изведе с тях.

Писмото от генерал Джи Джонг пристигна по императорски пратеник, печатите му бяха безупречни. Луджан знаеше, че рискува понижение или нещо още по-лошо, ако позволи на войниците с жени и деца да съберат семействата си, но не можеше да ги изостави на врага. Видя как поредната група малки момчета заемат местата си на каруцата и се оглеждат уплашено: Баотоу беше целият им свят, а сега изведнъж трябваше да изоставят всичко и да побързат към най-близката казарма.

Въздъхна. В операцията участваха толкова много хора, че бе невъзможно да я опазят в тайна. Несъмнено съпругите бяха предупредили приятелките си и новината се разпространяваше бързо в нощта. Може би именно затова заповедта не предвиждаше евакуация на семействата.

Чуваше, че пред портата на казармата се събира тълпа. Поклати несъзнателно глава. Не можеше да спаси всички и нямаше да прояви неподчинение. Със срам осъзна облекчението си, че няма да остане на пътя на монголската войска, и се опита да не чува обърканите и ужасени гласове от улицата.

Слънцето беше изгряло и Луджан се боеше, че се е забавил твърде много. Ако не бяха войнишките семейства, щеше да се измъкне по тъмно. А сега се налагаше да минат през враждебната тълпа посред бял ден. Наложи си да бъде безжалостен. Щеше да има кръвопролития, ако гражданите се разгневят, можеше да се наложи да си пробиват с бой пътя до портата, която се намираше на четиристотин крачки от казармата. Вчера тя не изглеждаше чак толкова далеч. Искаше му се да има някакво друго решение, но не намери такова и скоро трябваше да потеглят.

Двама от хората му изтичаха покрай него по някаква последна задача. Не отдадоха чест на командира си и Луджан усети гнева им. Несъмнено издържаха проститутки или имаха приятели в града. Всички бяха така. След напускането им се очакваха безредици и по улиците щеше да се приказва какво ли не. Някои от престъпниците бяха като бесни кучета и заплахите за използване на сила едва успяваха да ги удържат кротки. В отсъствието на войниците те щяха да се натъпчат до пръсване, преди монголите да им видят сметката с огън.

Луджан изпита известно удовлетворение при тази мисъл, макар че продължаваше да се чувства засрамен. Опита се да проясни главата си, да се съсредоточи върху проблема с извеждането на колоната войници и каруци извън града. Беше разположил арбалетчици около нея със заповед да стрелят в тълпата в случай на нападение. Ако те не успееха, пиките щяха да задържат жителите на Баотоу достатъчно дълго, за да успеят да напуснат града. И в двата случая щеше да бъде жестоко и той никак не се гордееше с това.

Друг войник изтича покрай него и Луджан го разпозна. Беше един от стражите на портата на казармата. Нима бунтовете вече бяха започнали?

— Господарю, някакъв човек иска да говори с теб. Казах му да си върви, но той ми даде това и каза, че ще го приемеш.

Луджан погледна мъничката синя мидена черупка, белязана с личния печат на Чен Юй. Трепна. Никак не му се искаше да провежда точно тази среща, но каруците бяха почти готови и войниците се строяваха пред портата. Кимна, може би заради чувството си за вина.

— Нека влезе през малката врата и гледай никой да не се промъкне с него.

Войникът се втурна да изпълни заповедта и Луджан остана сам с мислите си. Чен Юй щеше да умре заедно с останалите и никой никога нямаше да научи за съглашението, до което бяха стигнали през годините. И двамата имаха полза от него, но Луджан нямаше да съжалява, че се е освободил от влиянието на дребния мъж. Опита се да прогони умората си, когато войникът се върна с лидера на Синята гилдия.

— Нищо не мога да направя за теб, Чен Юй — започна Луджан, когато войникът се отдалечи на бегом, за да заеме мястото си в строя. — Имам заповед да се изтегля от Баотоу и да се включа в армията, която се събира при Йенкин. Не мога да ти помогна.

Чен Юй се взираше в него и Луджан видя, че е въоръжен с меч на бедрото. Би трябвало да му го отнемат на входа, но днес правилата определено не действаха.

— Очаквах да ме излъжеш, че отивате на маневри или учение — каза Чен Юй. — Разбира се, нямаше да ти повярвам.

— Несъмнено си един от първите научили новината — сви рамене Луджан. — Длъжен съм да изпълнявам заповедите.

— Значи ще оставиш Баотоу да изгори? След толкова клетви, че сте наши защитници, ще избягаш веднага щом се появи истинска заплаха?

Луджан усети, че се изчервява.

— Аз съм войник, Чен Юй. Когато генералът ми каже да тръгвам, аз тръгвам. Съжалявам.

Лицето на Чен Юй беше червено, макар че Луджан не можеше да каже дали от гняв или от тичането до казармата. Усети силата на погледа му и едва го издържа.

— Виждам, че си позволил на хората си да вземат жените и децата си — отбеляза Чен Юй. — И твоето семейство няма да страда, когато пристигнат монголите.

Луджан извърна поглед към колоната. Войниците вече започваха да се обръщат към него в очакване да даде заповед.

— Престъпих заповедта дори с това, приятелю.

От гърлото на Чен Юй се чу почти животинско ръмжене.

— Не наричай някого приятел, щом го оставяш да бъде убит. — Гневът му вече бе очевиден и Луджан не можа да го погледне в очите, когато той продължи. — Колелото ще се завърти, Луджан. Господарите ти ще заплатят за жестокостта си, точно когато ти плащаш за този срам.

— Трябва да вървя — каза Луджан, като гледаше настрани. — Можеш да опразниш града, преди да дойдат монголите. Мнозина биха се спасили, ако дадеш заповед.

— Може и така да направя, Луджан. В края на краищата, след като се махнете, няма да остане друга власт в Баотоу.

И двамата знаеха, че евакуацията на града е невъзможна. Монголската армия беше на не повече от два дни път. Дори да се натоварят във всички лодки и да използват реката, местата щяха да стигнат за малцина. Жителите на Баотоу щяха да бъдат изклани, докато бягат. Луджан си представи как оризищата почервеняват от кръв и въздъхна. Вече се бе забавил прекалено много.

— Късмет — промърмори той и хвърли поглед към Чен Юй. Не разбра проблясващото в очите му тържество и за малко да заговори отново, но размисли. Тръгна към началото на колоната, където държаха коня му. Портата на казармата се отвори и войниците от първата редица се вцепениха, когато тълпата млъкна.

Улиците бяха пълни с взиращи се в тях хора. Бяха оставили свободен пътя за имперските войници, но по лицата им беше изписана студена омраза и Луджан нарочно заповяда на висок глас арбалетчиците да бъдат готови, преди да поведе колоната. Мълчанието го изнерви, той очакваше всеки миг да се отприщи порой от ругатни. Хората му нервно стискаха мечове и пики, мъчейки се да не гледат лицата на познатите си, докато напускаха казармата. Несъмнено същата сцена се повтаряше при другите казарми и щяха да се срещнат с втората и третата колона извън града, преди да продължат на изток към Йенкин и прохода Гърлото на язовеца. За първи път в историята си Баотоу оставаше незащитен.

Чен Юй гледаше как колоната се отдалечава към речната порта. Луджан не знаеше, че повечето от тълпата бяха негови хора, натоварени да поддържат ред и да не позволяват на по-буйните граждани да изразят отвращението си от това бягство. Не искаше Луджан да забави изтеглянето си, но не издържа на желанието си да види срама му, преди да си тръгне. Дълги години Луджан беше благоразположен глас в гарнизона, макар да не бяха приятели. Чен Юй знаеше, че заповедта за напускане е била тежка за него, и се наслаждаваше на всеки миг от унижението му. Едва успя да не покаже задоволството си. Нямаше да има отказ да се предадат, когато дойдат монголите, нито войници, на които е заповядано да се бият докрай. Предателството на императора бе оставило Баотоу в ръцете му само за една сутрин.

Чен Юй се намръщи, щом колоната стигна градската порта и Луджан мина под сянката на опразнената платформа за стрелците. Всичко зависеше от честта на монголските братя, на които беше помогнал. Искаше му се да знае със сигурност дали може да има доверие на Хазар и Темуге, или безценният му град ще бъде разкъсан на парчета. Тълпата около казармата наблюдаваше оттеглящите се войници със зловещо мълчание и Чен Юй отправи молитви към духовете на предците си. Спомни си монголския си слуга Кишан и последната му молитва за помощ в идните дни бе към бащата-небе на онзи странен народ.

Облегнат на дървената ограда на кошарата, Чингис се усмихна при вида на Чагатай, който се носеше с викове из лагера.

Тази сутрин беше дал на десетгодишното момче доспехи, специално направени за дребната му фигура. Чагатай беше твърде млад, за да участва в битка, но остана във възторг от подаръка и обикаляше лагера с новото си пони, за да се покаже на по-големите. Мнозина се усмихваха, докато го гледаха как размахва лък и редува бойни крясъци със смях.

Чингис се протегна и прокара длан по дебелата тъкан на бялата шатра, която бе издигнал пред стените на Баотоу. Тя се различаваше от герите на сънародниците му, за да могат жителите на града да я познаят и да помолят водачите си да се предадат. Два пъти по-висока дори от ханския гер, тя не беше солидна и се тресеше на вятъра, а стените й се свиваха и издуваха, сякаш дишаше. От двете й страни на високи пики бяха издигнати бели конски опашки, които се развяваха като живи.

Баотоу оставаше със затворени порти и Чингис се запита дали братята му са били прави в преценката си за Чен Юй. Съгледвачите му бяха съобщили, че само преди два дни колона войници е напуснала града. Някои от младите воини я бяха наближили достатъчно, за да повалят един-двама с лъковете си, преди да бъдат прогонени. Ако бяха пресметнали вярно, зад стените не бяха останали войници и Чингис беше в повишено настроение. По един или друг начин градът щеше да падне като останалите.

Беше говорил със строителя от Баотоу и човекът го бе уверил, че Чен Юй не би забравил уговорката. Семейството на Лиан бе останало зад стените, за чието издигане беше помогнал, така че той имаше много причини да желае градът да се предаде доброволно. Чингис погледна към бялата шатра. Трябваше да се предадат до залез или на следващия ден щяха да видят червената. Тогава нямаше да ги спасят никакви уговорки.

Усети нечий поглед, обърна се и видя най-големия си син, Джучи, който стоеше от другата страна на кошарата. Момчето го гледаше мълчаливо и макар да бе обещал на Бьорте, Чингис се усети, че реагира на погледа му като на предизвикателство. Загледа студено момчето, докато то не се принуди да извърне очи. Едва тогава Чингис заговори:

— Рожденият ти ден е след един месец. Тогава ще поръчам доспехи и за теб.

Устните на Джучи се свиха презрително.

— Ще навърша дванайсет. Скоро ще мога да яздя с воините. Няма смисъл дотогава да си играя на детски игри.

Чингис настръхна. Предложението му беше щедро. Той щеше да отговори, но и двамата се разсеяха от връщането на Чагатай. Момчето препусна с понито си и скочи на земята, едва не се препъна, задържа се на дървената ограда и бързо върза поводите около единия стълб. Козите вътре заблеяха уплашено и се скупчиха на отсрещната страна. Чингис не се сдържа и се усмихна на простата радост на момчето, макар че отново усети внимателния поглед на Джучи върху себе си.

Чагатай посочи към притихналия Баотоу на по-малко от миля разстояние.

— Защо не го атакуваме, татко? — попита той и хвърли поглед към Джучи.

— Защото чичовците ти са дали обещание на един човек вътре — търпеливо отвърна Чингис. — В замяна на строителя, който ни помогна да завоюваме останалите градове, този ще бъде пощаден. — Замълча за момент. — Ако се предаде днес.

— А утре? — неочаквано попита Джучи. — Друг град, а после? — Чингис се обърна към него и той се изпъна. — Нима ще прекараме целия си живот в превземане на град след град?

Чингис усети как кръвта нахлува в лицето му, но си спомни обещанието си към Бьорте да се отнася с Джучи по същия начин, както с останалите му братя. Тя като че ли не разбираше как го нервира големият й син, но Чингис се нуждаеше от мир в гера си. Спря за миг, за да се овладее.

— Тук не играем игри — рече той. — Не съм решил да смажа дзинските градове, защото ми харесват мухите и жегата на тази страна. Аз, а и вие сте тук, защото те ни тормозеха от хиляди поколения. Дзинското злато караше всяко племе да бъде на нож с останалите, откакто свят светува. А прекарахме ли едно поколение в мир, те пращаха срещу нас татарите като глутница диви кучета.

— Но сега не могат да го направят — отвърна Джучи. — Татарите са разбити, а племената са вече един народ, както сам казваш. Твърде силни сме. Значи ни движи желанието за отмъщение?

Момчето не гледаше директно към него, само му хвърляше бързи погледи от време на време, но в очите му се четеше искрен интерес.

Баща му изсумтя.

— За теб историята е само разкази. Дори не беше роден, когато племената бяха разделени. Не знаеш онова време и може би не можеш да го разбереш. Да, донякъде това е отмъщение. Враговете ни трябва да научат, че не могат да ни тъпчат, без да им се стовари буря.

Изтегли меча на баща си и го обърна под слънчевите лъчи така, че блестящата повърхност хвърли златна ивица върху лицето на Джучи.

— Това е добро оръжие, изработено от истински майстор. Но ако го заровя в земята, колко дълго ще остане остро?

— Сега ще кажеш, че племената са като меча — изненада го Джучи.

— Може би — отвърна Чингис, раздразнен заради прекъснатата лекция. Момчето беше твърде умно, за да е добре за него. — Всичко, което съм спечелил, може да бъде изгубено дори от един-единствен глупав син, който няма търпението да изслуша баща си.

Джучи се ухили и Чингис осъзна, че го е признал за свой син дори когато се канеше да изтрие арогантното изражение от лицето му.

Чингис отвори портата на кошарата и влезе вътре, като държеше меча си вдигнат. Козите се помъчиха да избягат по-надалеч от него, като се катереха една върху друга и блееха безмозъчно.

— Щом си толкова умен, Джучи, кажи ми какво ще стане, ако козите ме нападнат.

— Ще ги избиеш всички — бързо се обади Чагатай зад гърба му, опитвайки да се включи в състезанието на воли. Чингис не се обърна, когато Джучи заговори.

— Ще те съборят — рече той. — Значи ние сме кози, обединени в един народ?

Момчето като че ли намираше идеята са смешна и Чингис изгуби самообладание, протегна рязко ръка, прехвърли Джучи през оградата и го метна сред животните. Те се разбягаха в блееща паника, някои се опитаха да прескочат оградата.

— Ние сме вълкът, момче, а вълкът не пита за козите, които убива. Не се замисля как най-добре да прекарва времето си, докато муцуната и лапите му не станат червени от кръв и докато не е покорил всички свои врагове. И ако още един път си позволиш да се присмиваш, ще те пратя при тях.

Джучи се изправи на крака и студената физиономия се спусна върху лицето му като маска. При Чагатай това поведение щеше да предизвика одобрение, но Чингис и Джучи стояха един срещу друг в напрегнато мълчание и никой от двамата не желаеше да се обърне пръв. С периферното си зрение Джучи виждаше как Чагатай наблюдава злорадо унижението му. В крайна сметка Джучи беше все още дете и очите му бяха пълни с горещи сълзи от безсилие, когато извърна поглед и се покатери през дървената ограда.

Чингис пое дълбоко дъх и потърси някакъв начин да потуши гнева си.

— Не бива да мислиш за тази война като за нещо, което правим, преди да се върнем към по-спокоен живот. Ние сме воини, ако приказките за мечове и вълци ти се виждат прекалено чудати. Ако изгубя младостта си, за да пречупя силата на дзинския император, ще смятам всеки ден за празник. Неговото семейство е управлявало достатъчно дълго. Сега е ред на моето. Повече няма да търпим студените им ръце върху гърлото си.

Джучи дишаше тежко, но се овладя, за да зададе още един въпрос:

— Значи няма да има край? Значи ще търсиш врагове дори когато остарееш и побелееш?

— Ако са останали такива — отвърна Чингис. — Това, което започнах, не може да се изостави. Изгубим ли кураж, поколебаем ли се, ще ни се нахвърлят в такова множество, че не можеш да си го представиш. — Помъчи се да измисли нещо, с което да ободри момчето. — Но дотогава синовете ми ще са достатъчно пораснали, за да завладяват и подчиняват нови земи. Те ще бъдат крале. Ще ядат тлъста храна, ще носят мечове със скъпоценни камъни и ще забравят какво ми дължат.

Хазар и Темуге бяха излезли на края на лагера и се взираха към стените на Баотоу. Слънцето бе увиснало ниско над хоризонта, но денят беше горещ и двамата се потяха в неподвижния въздух. Във високите планини на родината си те никога не се потяха и мръсотията падаше като прах от сухата им кожа. В земите на Дзин телата им ставаха отвратителни и мухите непрекъснато ги тормозеха. Темуге изглеждаше блед и болнав. Стомахът му се преобърна, когато си спомни последния път, когато видя този град. Беше прекарал твърде много вечери в изпълнения с дим гер на Кокчу и някои от нещата, които бе видял там, все още го измъчваха. Гърлото му се стегна, той се закашля и се почувства замаян и болен.

Хазар го гледаше без капка състрадание.

— Вятърът ти е слаб, малки братко. Ако беше пони, щях да те заколя, за да нахраня племената.

— Нищо не разбираш, както винаги — слабо отговори Темуге и избърса уста с опакото на дланта си. Цветът на бузите му избледняваше и кожата му изглеждаше восъчна под слънчевите лъчи.

— Разбирам, че се убиваш, като целуваш краката на онзи мръсен шаман — отвърна Хазар. — Забелязал съм, че дори започваш да миришеш като него.

Темуге сигурно щеше да пренебрегне заяждането на брат си, но щом вдигна поглед, откри в очите на Хазар предпазливост, каквато не бе виждал до този момент. Беше я усетил у другите, които го свързваха с шамана на великия хан. Не беше точно страх, освен може би страх от неизвестното. Досега не му обръщаше внимание и го смяташе за невежество на глупаците, но изпита странно удоволствие, когато забеляза същата предпазливост и у Хазар.

— Научих много от него, братко — каза той. — Понякога дори се плаша от нещата, които виждам.

— Племената говорят много за него, и все лошо — меко рече Хазар. — Чувал съм, че вземал бебетата, чиито майки не ги искат. Никога повече не ги виждали. — Не гледаше Темуге, докато говореше, а предпочете да изучава стените на Баотоу. — Казват, че убил човек само с едно докосване.

Превитият от кашлицата Темуге бавно се изправи.

— Научих се да призовавам смъртта по този начин — излъга той. — Снощи, докато всички спяхте. Беше мъчително и затова сега кашлям, но плътта ми ще се оправи, а аз ще продължавам да знам.

Хазар погледна косо брат си, като се мъчеше да разбере дали говори истината.

— Убеден съм, че е било някакъв фокус — рече той.

Темуге се усмихна и изражението му бе ужасяващо, тъй като венците му все още бяха боядисани от черната паста.

— Не е нужно да се боиш от онова, което знам, братко — меко каза той. — Познанието не е опасно. Само хората са опасни.

Хазар изсумтя.

— Той те учи на такива детински приказки, нали? Все едно, че слушам онзи будистки монах, Яо Шъ. Той поне не благоговее пред Кокчу. Срещнат ли се, двамата се държат като овни през пролетта.

— Монахът е глупак — рязко отвърна Темуге. — Не би трябвало да учи децата на Чингис. Един ден някой от тях може да стане хан, а този „будизъм“ ще го размекне.

— Не и ако монахът го преподава — ухилено възрази Хазар. — Той може да разцепва дъски с ръка, а Кокчу не може. Харесвам го, макар че едва успява да върже две думи на нормален език.

— Може да разцепва дъски — подигравателно го имитира Темуге. — Естествено, че ще се впечатлиш от такива работи. Нима с това пречи на тъмните духове да влизат в лагера в безлунните нощи? Не, само осигурява дърва за огъня.

Противно на волята си, Хазар усети как гневът му расте. В тази нова самоувереност на Темуге имаше нещо, което не му харесваше, макар да не можеше да го изрази с думи.

— Никога не съм виждал някой от онези дзински духове, които Кокчу твърди, че прогонва. Но знам как да използвам дървата за огъня. — Изсмя се презрително, когато Темуге пламна и на свой ред започна да се гневи. — Ако трябваше да избирам между двамата, бих предпочел мъж, който може да се бие като него, така че съм готов да рискувам с духовете на мъртви дзински селяни.

В яростта си Темуге вдигна ръка към брат си и за свое изумление Хазар трепна. Мъжът, който без да се замисли се хвърляше срещу група вражески войници, отстъпи пред по-малкия си брат и постави ръка върху меча си. За момент Темуге едва не се разсмя. Искаше да накара Хазар да разбере, че това е смешно, и да си спомни, че навремето са били приятели, но усети студа в него и възтържествува от страха, който видя.

— Не се подигравай с духовете, Хазар, нито с хората, които ги контролират. Не си вървял по пътеките, когато луната я няма, и не си виждал каквото аз съм виждал. Много пъти щях да умра, ако Кокчу не беше до мен, за да ме върне обратно в света.

Хазар осъзна, че брат му го видя да се уплаши от една отворена длан и сърцето му затуптя бясно. Част от него не вярваше, че малкият Темуге може да знае повече от него, но мистерии наистина съществуваха, пък и с очите си беше виждал как Кокчу забива ножове в плътта си, без да му потече и капка кръв.

Той изгледа обезсърчено брат си, завъртя се на пети и закрачи обратно към герите, към света, който познаваше. Останал сам, на Темуге му се прииска да нададе тържествуващ вой.

Както се беше обърнал към Баотоу, градските порти се отвориха и в лагера зад него зазвучаха предупредителни рогове. Воините сигурно се втурваха към конете си. Нека да тичат, помисли си той, зашеметен от победата над брат си. Неразположението му изчезна и той закрачи уверено към отворената порта. Запита се дали Чен Юй е поставил стрелци по стените, готови за евентуално предателство. Нямаше значение. Чувстваше се неуязвим и стъпваше леко по каменистата земя.

19.

Град Баотоу се беше смълчал, когато Чен Юй посрещна Чингис в дома си. Хо Са съпровождаше хана и Чен Юй му се поклони дълбоко в знак на признателност за спазените обещания.

— Добре дошъл в дома ми — каза Чен Юй на езика на племената и се поклони отново, щом се озова лице в лице с Чингис. Ханът се извисяваше над него, по-едър дори от брат си. Беше облечен в доспехи и носеше меч на хълбока. Чен Юй усети вътрешната му сила, по-голяма от всяка друга, която бе срещал досега. Чингис не отвърна на официалния поздрав, а само кимна, докато влизаше в открития двор. Чен Юй трябваше се движи светкавично, за да го въведе в къщата, и в бързината не забеляза как Чингис хвърля поглед към огромния покрив и събира кураж, за да влезе. Хо Са и Темуге му го бяха описали, но въпреки това бе любопитен да види как живее един богат човек в сърцето на града.

По улиците навън не се виждаха дори просяци. Всяка къща беше барикадирана срещу варварите, които се шляеха из улиците, надничаха през портите и се оглеждаха за нещо ценно, което да отмъкнат. Чингис бе заповядал да не докосват града, но никой не смяташе, че това включва и запасите от оризово вино. Особено много се търсеха и домашните изображения на богове. Нашествениците смятаха, че нямат достатъчно защита в собствените си гери, и прибираха всяка малка статуетка, която им се виждаше надарена със сила.

Отвън пред портата чакаше почетна стража, но Чингис можеше да се придвижва и сам където и да било в града. Единствената възможна опасност идваше от хората, които командваше.

Чен Юй трябваше да положи усилие, за да не покаже нервността си, докато Чингис обикаляше и разглеждаше дома му. Ханът като че ли бе напрегнат и Чен Юй не беше сигурен как да завърже разговор. Слугите и стражите му бяха отпратени за срещата и къщата му се струваше странно пуста.

— Радвам се, че зидарят ми ти е бил полезен, господарю — каза Чен Юй, за да наруши тишината.

Чингис изучаваше една черна лакирана ваза и не вдигна поглед, докато не я върна на мястото й. Той беше прекалено едър за стаята, като че ли всеки момент щеше да сграбчи гредите и да срути всичко. Чен Юй реши, че изглежда могъщ просто заради репутацията си, но точно тогава ханът обърна светложълтите си очи към него и той замръзна.

Чингис прокара пръст върху украсата на вазата, която изобразяваше хора в градина.

— Не се бой от мен, Чен Юй — каза той на домакина си. — Хо Са казва, че си човек, който е направил много от малко, който е нямал нищо, но въпреки това е оцелял и е станал богат на това място.

Щом чу това, Чен Юй хвърли поглед към Хо Са, но лицето на войника от Си Ся беше безизразно. За първи път в живота си се почувства объркан. Баотоу му бе обещан, но той не знаеше дали ханът ще удържи на думата си. Знаеше само, че когато вихрушката унищожи дома ти, не ти остава друго освен да свиеш рамене с примирение. Нещо като вихрушка беше и срещата му с Чингис. Правилата, които важаха през целия му живот, вече не играеха. Достатъчна беше само една дума на монголския хан и Баотоу щеше да бъде изравнен със земята.

— Богат съм — съгласи се Чен Юй. Преди да успее да продължи, усети погледа на Чингис върху себе си. Внезапно в очите на хана се бе появил интерес. Той вдигна отново лакираната ваза и посочи към нея. В ръцете му тя изглеждаше невероятно крехка.

— Какво е богатството, Чен Юй? Ти си човек от града, от улиците и къщите. Какво цените вие? Това ли?

Говореше бързо и Хо Са преведе, за да спечели време и Чен Юй да обмисли отговора си. Чен Юй хвърли благодарен поглед към войника.

— За изработването на тази ваза са били нужни хиляди часове труд, господарю. Когато я гледам, тя ми доставя удоволствие.

Чингис завъртя вазата в ръце. Изглеждаше някак разочарован и Чен Юй отново се озърна към Хо Са. Войникът вдигна вежди, подканвайки го да каже още нещо.

— Но това не е богатство, господарю — продължи Чен Юй. — Гладувал съм, така че знам цената на храната. Студувал съм, затова познавам стойността на топлината.

Чингис сви рамене.

— И една овца знае това. Имаш ли синове?

Знаеше отговора, но искаше да разбере по-добре човека, който идваше от свят, така различен от неговия.

— Имам три дъщери, господарю. Синът ми беше отнет.

— Тогава какво е богатството, Чен Юй?

При тези въпроси Чен Юй изведнъж усети покой. Не знаеше какво иска ханът, затова отговори съвсем честно:

— За мен, господарю, отмъщението е богатство. Възможността да вдигна ръка и да ударя враговете си. Това е богатство. Богатство е да имам хора, готови да убиват и да умрат за мен. Богатство са дъщерите и съпругата ми. — Много внимателно той взе вазата от ръцете на Чингис и я пусна на пода. Тя експлодира на безброй парченца, които се пръснаха по полираното дърво. — Всичко останало няма стойност, господарю.

Чингис се ухили за миг. Хазар беше прав, когато каза, че Чен Юй не може да бъде сплашен.

— Мисля си, че ако се бях родил в град, сигурно щях да водя твоя живот, Чен Юй. Макар че на твое място не бих се доверил на братята си. Твърде добре ги познавам.

Чен Юй не уточни, че се е доверил само на Хазар, но Чингис като че ли прочете мислите му.

— Хазар казва добри неща за теб. Няма да престъпя думата, която е дал от мое име. Баотоу е твой. За мен този град е само една стъпка по пътя към Йенкин.

— Радвам се, господарю — отвърна Чен Юй и почти се затресе от облекчение. — Желаеш ли чаша вино?

Чингис кимна и огромното напрежение в стаята изчезна. Хо Са видимо се отпусна. Чен Юй автоматично се огледа за слуга, но не намери. Припряно донесе сам чашите, а под сандалите му хрущяха парчетата от безценната керамика, която навремето бе украсявала дома на император. Ръката му леко трепереше, той наля в трите чаши и едва тогава Чингис седна. Хо Са също седна и бронята му изскърца. Той кимна леко на Чен Юй, когато погледите им се срещнаха, сякаш домакинът им беше минал някакво изпитание.

Чен Юй знаеше, че ханът не би си губил времето да седи, освен ако не искаше нещо. Гледаше тъмното плоско лице, докато Чингис приемаше чашата от ръката му. Осъзна, че ханът също не се чувства удобно и търси подходящите думи.

— Баотоу изглежда малък за теб, господарю — обади се Чен Юй, когато Чингис отпи от оризовото вино и спря за момент, преценявайки непознатия вкус.

— Никога не съм влизал в град, освен за да го изгоря — отвърна ханът. — Странно ми е да го видя толкова спокоен и тих.

Пресуши чашата си, сам я напълни и предложи бутилката на Чен Юй и Хо Са.

— Още една, но виното е силно, а искам главата ми да е бистра — отвърна Чен Юй.

— Като конска пикня е — изсумтя Чингис, — но ми харесва как сгрява.

— Ще пратя в лагера ти сто бутилки, господарю — бързо предложи Чен Юй.

Монголският водач го погледна над ръба на чашата си и кимна.

— Много си щедър.

— Това е нищо в сравнение с града, в който съм се родил — рече Чен Юй.

При тези думи Чингис като че ли се отпусна и се облегна в кушетката.

— Ти си много умен мъж, Чен Юй. Хазар ми каза, че си управлявал града дори когато войниците още са били тук.

— Малко е преувеличил, господарю. Влиянието ми е най-силно сред долните касти — докерите и търговците. Благородниците живеят различен живот и рядко ми се е случвало да подръпна юздата на тяхната власт.

Чингис изсумтя. Не можеше да изрази неудобството си да стои в къща, заобиколена от хиляди други. Усещаше човешката преса около себе си. Хазар беше прав — за човек, израснал сред чистите ветрове на степите, градът вонеше неописуемо.

— Значи мразиш благородниците? — попита той. Въпросът не беше подхвърлен просто така и Чен Юй внимателно обмисли отговора си. В езика на племената не откри нужните думи, затова заговори на родния си език и остави Хо Са да превежда.

— Повечето от тях живеят толкова различен живот, господарю, че изобщо не мисля за тях. Съдиите им прилагат императорските закони, но те не се отнасят за благородниците. Ако открадна, могат да ми отрежат ръцете или да ме бичуват до смърт. Ако някой благородник открадне от мен, аз няма да получа правосъдие. Дори ако вземе дъщеря ми или сина ми, не мога да сторя нищо. — Изчака търпеливо Хо Са да привърши с превода и осъзна, че чувствата му са очевидни за наблюдаващия го Чингис. — Да, мразя ги — завърши той.

— Когато идвах, видях обесени тела на портата на казармата — каза Чингис. — Две или три дузини. Твоя работа ли са?

— Уредих някои стари сметки, преди да пристигнеш.

Чингис кимна и напълни и двете чаши.

— Човек винаги трябва да си урежда сметките. Мнозина ли мислят като теб?

Чен Юй се усмихна горчиво.

— Повече, отколкото мога да преброя, господарю. Дзинските благородници управляват многократно превишаващ ги брой хора. Но без армията си те са нищо.

— Щом сте повече, защо не се вдигнете против тях? — с искрено любопитство попита Чингис.

Чен Юй въздъхна и отново мина на дзински език. Думите заизлизаха с огромна скорост от устата му:

— Хлебари, зидари и лодкари не правят армия, господарю. Благородните семейства са безжалостни и при най-малките признаци за непокорство. Имало е опити за бунт в миналото, но те имат шпиони сред народа и ако почнем да събираме оръжия, войниците ще ни се нахвърлят. Ако въстанието все пак избухне, ще се обърнат към императора и той ще изпрати армията си. Цели градове могат да бъдат изклани или изгорени. Чувал съм за такива неща и по мое време. — Поколеба се, защото си даде сметка, че на хана подобни действия биха се сторили дребна работа. Едва не вдигна ръка да спре превода на Хо Са, но не го стори. В края на краищата, Баотоу беше пощаден.

Запленен, Чингис разглеждаше човека пред себе си. Беше въвел идеята за един народ сред племената, но тя не се споделяше от хора като Чен Юй, поне засега. Всеки град се управляваше от императора на Дзин, но жителите му не се обръщаха към него като към свой водач, нито се чувстваха част от семейството му. Ясно беше, че благородниците получават властта си от императора. Ясно бе също, че Чен Юй ги мразеше заради тяхната арогантност, богатство и сила. Това можеше да бъде полезно на Чингис.

— Усещал съм това върху собствените ми хора, Чен Юй — рече той. — Ние станахме един народ не за да им се съпротивляваме, а за да ги смажем.

— За да управлявате след това като тях ли? — попита Чен Юй и чу горчивината в тона си, преди да успее да спре. Осъзна, че си позволява да разговаря опасно свободно с хана. Обичайните ограничения и извъртания на родния му език бяха рехава защита срещу този жълт поглед. За негово облекчение Чингис се засмя.

— Не съм се замислял какво следва след битките. Може би ще управлявам. Нима един завоевател няма право на това?

Чен Юй пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Да управлява — да, но дали и най-простият ти воин ще крачи като император сред онези, които си покорил? Дали ще ги гледа презрително и ще отнема онова, което не е заслужил?

Чингис го зяпна.

— Значи благородниците са семейството на императора? Ако питаш дали моето семейство ще взема каквото си пожелае — разбира се, че ще го прави. Силните управляват, Чен Юй. Слабите могат само да си мечтаят. — Замълча, опитвайки се да разбере домакина си. — Да не искаш да обвържа хората си с някакви правила?

Чен Юй отново пое дълбоко дъх. Животът му беше минал сред шпиони и фалш, осигуровки и преосигуровки срещу деня, в който имперската армия щеше да го заличи с огън и меч от града. Този ден така и не дойде. Вместо това се бе озовал лице в лице с човек, с когото можеше да разговаря без никакви задръжки. Друг път нямаше да му се отвори подобна възможност.

— Разбирам какво казваш, но дали това право ще бъде прехвърлено на техните синове, внуци, правнуци и нататък? Когато след сто години някой жесток слабак убие момче, никой ли не ще дръзне да протестира, само защото в жилите на убиеца тече твоята кръв?

Чингис остана неподвижен. Мина доста време, преди да поклати глава.

— Не ги знам вашите благородници, но моите синове ще управляват след мен, ако имат силата за това. Може би след сто години потомците ми ще продължават да управляват, ще бъдат онези благородници, които презираш.

Сви рамене и пресуши чашата.

— Повечето хора са като овцете — продължи той. — Не са като нас. — Махна с ръка, когато Чен Юй понечи да отговори. — Не ти се вярва ли? Колко души в този град могат да се сравняват с теб по влияние и сила, преди да пристигна аз? Повечето не могат да бъдат водачи — мисълта за това ги ужасява. А за тези като теб и мен не съществува по-голяма радост от това да знаят, че помощ няма да има. Решението си е наше. — Чингис направи широк жест с чашата. Чен Юй счупи восъчния печат на нова бутилка и отново наля вино.

Тишината започна да става напрегната. За изненада на двамата Хо Са беше следващият, който я наруши.

— Имам синове — рече той. — Не съм ги виждал от три години. Когато пораснат, ще постъпят като мен в армията. Когато се разбере, че са мои деца, от тях ще се очаква нещо повече. Те ще се издигат по-бързо от обикновения човек без име. Аз съм доволен от това. Заради това съм готов да работя усилено и да понеса какво ли не.

— Твоите синове никога няма да бъдат благородници — рече Чен Юй. — Дори едно момче от великите семейства може да им заповяда да влязат в огъня и да загинат, само за да спасят някоя ваза като тази, която счупих преди малко.

Чингис се намръщи, разтревожен от думите му.

— Значи искаш да направиш всички хора равни?

Чен Юй сви рамене. Беше замаян от виното и не осъзна, че говори на дзински:

— Не съм глупак. Знам, че за императора и семейството му не може да има закон. Всички закони идват от него и от армията, която притежава. Той не може да бъде под закона като всеки друг. Защо обаче на хилядите търтеи, които се хранят от ръката му, е позволено да убиват и крадат безнаказано? — Пресуши чашата си, а Хо Са преведе и кимна, за да изрази съгласието си.

Чингис се протегна. За първи път му се прииска Темуге да беше тук и да спори вместо него. Беше дошъл да поговори с Чен Юй и да разбере по-добре странната порода, която живееше в градовете. Вместо това дребният мъж съвсем му завъртя главата.

— Ако някой от воините ми иска да се ожени, намира враг, убива го и взема всичко, което той притежава. Дава конете и козите на бащата на момичето. Това убийство и кражба ли е? Забраня ли го, ще ги направя слаби. — Беше замаян от виното, но настроението му се повиши и той за пореден път напълни трите чаши.

— Нима този воин взема от собственото си семейство или племе? — попита Чен Юй.

— Не. Направи ли такова нещо, ще бъде презрян престъпник — отвърна Чингис. Разбра накъде бие дребният мъж, преди още да е отворил уста.

— Тогава какво ще правят племената ти, след като са обединени? — попита Чен Юй и се наведе напред. — Какво ще правите, ако цялата дзинска земя е ваша?

Това беше зашеметяваща идея. Вярно, Чингис вече бе забранил на младите да се нападат и грабят помежду си; трябваше да осигуряват сватбените подаръци от собствените си стада. Това решение обаче нямаше да се задържи дълго. Предположението на Чен Юй обхващаше толкова обширни земи, че му беше трудно да си ги представи.

— Ще си помисля за това — рече той, като леко заваляше думите. — Всичко това е твърде сложно, за да се смели на един път. — Усмихна се. — Особено когато императорът на Дзин си остава на сигурно в града си, а ние едва сме започнали похода си. Може би догодина ще бъда просто купчина пръснати кости.

— Или ще си разбил благородниците в техните крепости и градове и ще имаш възможност да промениш всичко — каза Чен Юй. — Ти си прозорлив човек. Показа го, когато пощади Баотоу.

Чингис поклати пиянски глава.

— Думата ми е желязо. Дори всичко друго да бъде изгубено, това ще остане. Но ако не бях пощадил Баотоу, щеше да е някой друг град.

— Не разбирам — каза Чен Юй.

Чингис отново го изгледа твърдо.

— Градовете не биха се предали, ако нямат изгода. — Вдигна стиснатия си юмрук и погледът на Чен Юй се прикова към него. — Аз заплашвам с кръвопролитие, толкова свирепо, колкото не са си и представяли. Вдигна ли червената шатра, те знаят, че ще изгубят всички мъже зад стените. Видят ли черната, това означава, че ще измрат всички. — Чингис поклати глава. — Ако смъртта е единственото, което предлагам, те нямат друг избор, освен да се бият до последния човек.

Отпусна юмрук и отново посегна към чашата. Чен Юй побърза да я напълни с треперещи ръце.

— Ако пощадя дори един град, новината, че не е нужно да се бият, ще се разпространи. Могат да изберат да се предадат, докато все още виждат бялата шатра. Затова пощадих Баотоу. Затова все още си жив.

Чингис си спомни и другата причина да поиска тази среща с Чен Юй. Умът му като че ли бе изгубил обичайната си острота и той си каза, че не трябваше да пие толкова много.

— Имате ли карти в този град? Карти на земите на изток?

Чен Юй бе замаян от проникновението, което беше получил. Мъжът срещу него бе завоевател, който не можеше да бъде спрян от хилавите дзински благородници и покварените им армии. Внезапно потръпна, виждайки изпълненото с пламъци бъдеще.

— Има библиотека — отвърна той с леко пелтечене. — Досега ми бе забранено да влизам в нея. Не вярвам войниците да са я унищожили, преди да се махнат.

— Трябват ми карти — рече Чингис. — Ще потърсиш ли? Ще ми помогнеш ли да измисля как да унищожа вашия император?

Чен Юй беше пил наравно с него и мислите се къдреха като струйки дим в главата му. Спомни си за мъртвия си син, убит от благородниците, които дори не поглеждаха човек с долен произход. Нека светът се промени, помисли си той. Нека всички горят.

— Той не е мой император, господарю. Всичко в този град е твое. Ще сторя каквото мога. Ако искаш писари, които да напишат нови закони, ще ти ги осигуря.

Чингис кимна пиянски.

— Писане — с презрение рече той. — То улавя думите в капан.

— Прави ги истински, господарю. Прави ги да останат.

На сутринта сред срещата с Чен Юй Чингис се събуди с такова ужасно главоболие, че през целия ден излизаше от гера си само колкото да повърне. Не помнеше много след шестата бутилка, но думите на Чен Юй започнаха да се връщат малко по малко и той ги обсъди с Хаджиун и Темуге. Народът му знаеше единствено управлението на хана и цялото правосъдие произлизаше от един-единствен човек. Дори при сегашното положение Чингис губеше цели дни, за да разрешава спорове и да наказва престъпници сред племената. Вече му идваше в повече, но не можеше да позволи на по-дребните ханове да се заемат с това — така рискуваше да изгуби всичко.

Когато най-сетне даде заповед да продължат, беше странно да напускат града, без да виждат пламъци зад себе си. Чен им беше дал карти на земите чак до източното море, които бяха по-ценни от всички, с които се бяха сдобивали досега. Самият Чен Юй остана в Баотоу, но зидарят Лиан се бе съгласил да продължи с Чингис до Йенкин. Той сякаш приемаше стените на императорския град като лично предизвикателство за своите умения и бе отишъл с предложението си при Чингис, преди да бъде повикан. Синът му не беше съсипал занаята в негово отсъствие и Чингис реши, че на зидаря не му остава нищо друго, освен да продължи с войската или да се отдаде на спокойна почивка.

Големият поход през земите на Дзин продължи. Основната част от каруците и герите се придвижваше бавно, но винаги заобиколена от палатките на десетки хиляди конници, търсещи и най-малката възможност да спечелят похвала от командирите си. Чингис бе позволил от Баотоу да тръгнат пратеници до другите градове по пътя им към планините западно от Йенкин и това бързо даде плод. Императорът беше опразнил гарнизона от Хохот и останал без войници, които да поддържат куража му, градът се предаде, без да бъде изстреляна нито една стрела, а после осигури и две хиляди младежи, които да бъдат обучени в изкуството на обсадата и пиката. Чен Юй също беше избрал най-добрите от своя град, за да съпроводят монголите и да се научат на бойни умения. Вярно, те нямаха коне, но Чингис ги направи пехотинци под командването на Арслан и те приеха това, без да се противят.

Джининг се подчини на заповедта на императора и портите му останаха затворени. И след като на третия ден се издигна черната шатра, беше превърнат в купчина пепел. Три други града се предадоха след това. Младите и силните бяха взети в плен и ги подкарваха като овце. Бяха прекалено много и не ги използваха като войници, за да не придобият числено превъзходство над племената. Чингис не ги искаше, но не можеше да остави толкова много силни мъже зад гърба си. Хората му подкараха из страната многоброен народ и оставяха след себе си още толкова трупове. Нощем започна да застудява, пленниците се сгушваха един до друг и си шепнеха; непрестанното им шушукане звучеше зловещо в мрака.

Отминаваше едно от най-горещите лета, които помнеха. Старците твърдяха, че ще последва сурова зима, и Чингис не знаеше дали да продължи към столицата, или да остави кампанията за догодина.

Планините преди Йенкин вече се виждаха и съгледвачите преследваха конните разузнавачи на императора всеки път, щом ги забележеха в далечината. Макар да имаха бързи коне, някои от дзинските наблюдатели бяха заловени и всеки от тях добавяше нови детайли към картината, която си изграждаше Чингис.

Една сутрин земята беше още замръзнала, той седна на една купчина дървени седла и се загледа в слабото слънце над обвитите в мъгла стръмни зелени канари, които скриваха Йенкин от погледа му. Бяха по-високи от върховете между Гоби и Си Ся. Дори планините, които помнеше от родината си, не бяха така впечатляващи като тези. Пленените разузнавачи все споменаваха за някакъв проход на име Гърлото на язовеца и Чингис разбра, че искат да го привлекат нататък. Императорът беше събрал силите си там и бе заложил на една-единствена армия, в сравнение с която войската на Чингис изглеждаше като джудже. Всичко можеше да приключи там и мечтите на хана да се превърнат в пепел.

Засмя се тихо. Каквото и да криеше бъдещето, той щеше да го посрещне с вдигната глава и изваден меч. Щеше да се бори докрай, а ако паднеше под ударите на враговете, щеше да е живял пълноценен живот. Част от него изпитваше болка при мисълта, че синовете му може и да не оцелеят дълго след смъртта му, но той потисна тази слабост. Щяха да си изградят техен собствен живот, както той бе изградил своя. Ако бурята на събитията ги пометеше, значи такава е била участта им. Не можеше да ги защитава от всичко.

Някое от децата на Чакахай се разрева в гера зад него. Не можа да определи дали беше синът или дъщерята. Разведри се при мисълта за малкото момиче, което макар че едва вървеше, често идваше да притисне обичливо глава в коляното му. Беше забелязал ужасната ревност на Бьорте, когато видя този чист израз на любов, и въздъхна при спомена. Да завладява вражески градове беше далеч по-проста работа от това да се оправя с жените.

С крайчеца на окото си видя Хаджиун, който приближаваше по една от пътеките под утринните лъчи.

— Спасил си се, а? — обади се Хаджиун. Чингис кимна и потупа мястото до себе си. Хаджиун се настани и му подаде един от двата горещи къса мазно овнешко с безквасен хляб. Чингис го взе с благодарност. Усети миризмата на сняг във въздуха и закопня за студените дни.

— Къде е Хазар? — попита той, откъсна парче хляб и го задъвка.

— Излезе с Хо Са и Младите вълци, учи ги как да нападат, като използва пленниците. Виждал ли си го? Дава на пленниците пики! Вчера изгубихме трима младежи.

— Чух — рече Чингис. За тренировките Хазар използваше малобройни групи пленници. Чингис остана изненадан колко малко от тях имаха желание да участват въпреки обещанието, че ще получат пика или меч. Определено това беше по-добър начин да умреш, отколкото в равнодушна апатия. Сви рамене. Младежите от племената трябваше да се научат да се сражават така, както навремето го бяха правели срещу собствените си сънародници. Хазар знаеше какво прави, почти сигурен беше Чингис.

Хаджиун го наблюдаваше мълчаливо, а на лицето му играеше крива усмивка.

— Нито веднъж не попита за Темуге — подхвърли той. Чингис се намръщи. Най-малкият му брат го караше да се чувства неспокоен, а и Хазар сякаш се бе отдалечил от него. Честно казано, не искаше да мисли за последните залитания на Темуге, който се беше заровил в заловените дзински свитъци и ги четеше дори вечер на светлината на лампата.

— Е, защо седиш тук? — попита Хаджиун, за да смени темата.

Брат му изсумтя.

— Виждаш ли онези, дето чакат ей там?

— Забелязах един от синовете на войела, най-големия — призна Хаджиун. Зорките му очи не пропускаха нищо.

— Казах им да не ме доближават, докато не стана. Сторя ли го, ще дойдат с въпроси и искания, както правят всяка сутрин. Ще ме накарат да реша кой от тях има правото върху жребчето, тъй като единият притежава кобилата, а другият — жребеца. После ще поискат да поръчам нови доспехи от някой ковач, който по една случайност е техен роднина. Просто край няма. — Изстена при тази мисъл. — Може би ще успееш да ги забавиш достатъчно, за да се измъкна.

Хаджиун се усмихна на затрудненията на брат си.

— Аз пък си мислех, че нищо не може да те уплаши — рече той. — Назначи някого да се занимава с тях. Ти трябва да си свободен и да мислиш за войната с военачалниците си.

Чингис кимна неохотно.

— Казвал си го и преди, но на кого мога да се доверя? С една дума ще получи повече власт от всеки друг.

Отговорът хрумна и на двамата, но Хаджиун го каза на глас:

— За Темуге ще бъде чест да се заеме с това. Знаеш, че е така.

Чингис не отговори и Хаджиун продължи, сякаш не беше усетил никакво възражение.

— По-малко вероятно е да краде от теб в сравнение с другите, а също и да злоупотребява с положението си. Дай му някаква титла, например началник на търговията. Само след няколко дни ще върти целия лагер.

Видя, че брат му не реагира, и опита друг подход.

— Така ще прекарва по-малко време с Кокчу.

При тези думи Чингис вдигна очи и видя, че чакащите мъже правят крачка напред в случай, че е решил да стане. Сети се за разговора си с Чен Юй в Баотоу. Част от него държеше да взема решенията сам, но наистина имаше и война за печелене.

— Добре тогава — неохотно рече той. — Кажи му да се заеме с тази задача за една година. Ще му дам трима осакатени воини за помощници. Това ще им създаде някаква работа. Искам единият от тях да е млад и да отговаря само пред теб Хаджиун. Брат ни ще има много възможности да обере каймака от всичко, което мине през ръцете му. Ако е умерен, няма проблем, но искам да зная, ако стане алчен. — Замълча за момент. — И му дай да разбере, че Кокчу няма място в новата му задача. — Въздъхна. — А ако откаже, кого да избера?

— Няма да откаже — уверено рече Хаджиун. — Той е човек с идеи, братко. Тази задача ще му повиши авторитета.

— В Дзин имат съдии, които прилагат закона и решават споровете — каза Чингис, загледан някъде в далечината. — Чудя се дали нашите хора биха приели такива сред себе си?

— Ако не са от собственото им семейство ли? — попита Хаджиун. — Трябва да са големи храбреци, за да се опитат да уреждат кръвните вражди, независимо каква титла носят. Всъщност ще зачисля дузина стражи, които да пазят Темуге. Хората ни нямат нищо против да изразят негодуванието си от някого, като му пуснат стрела в гърба. В края на краищата, Темуге не им е хан.

Чингис се изсмя презрително.

— О, той ще накара тъмните си духове да спрат стрелата във въздуха. Чувал ли си какви приказки са започнали да разправят за него? По-лоши и от тези за Кокчу. Понякога се чудя дали шаманът знае какво е създал.

— Ние сме от род на ханове, братко. Управляваме, където и да сме поставени.

Чингис го тупна по гърба.

— Ще видим дали дзинският император е на същото мнение. Може пък да заповяда на армията си да сложи оръжие, когато ни види да приближаваме.

— Значи ще бъде тази година, така ли? През зимата? Струва ми се, че скоро ще започне да вали сняг.

— Не можем да останем тук без по-добри пасища. Трябва да решавам бързо, но не ми се ще да оставим армията им в Гърлото на язовеца, без да я предизвикам. Ние издържаме на студ, а те ще станат бавни и безполезни.

— Но пък ще укрепят прохода, ще разхвърлят шипове по земята, ще изкопаят ровове и какво ли не още — рече Хаджиун. — Няма да е лесно.

Чингис обърна светлите си очи към него и Хаджиун извърна поглед към планините, които трябваше да прекосят.

— Те са твърде надменни, Хаджиун. Сгрешиха, като позволиха да разбера къде се намират. Искат да ги нападнем там, където са най-силни, където ще ни очакват. Но стената им не успя да ме спре. Планините и армията им също не ще успеят.

Хаджиун се усмихна. Знаеше по какъв начин мисли брат му.

— Видях, че си пратил всички съгледвачи в подножието на планините. Странно е да рискуваме всичко в един удар през прохода.

Чингис се усмихна криво.

— Мислят си, че планините им са твърде стръмни, за да ги изкатерим. Горе по хребета минава още една от стените им, само най-високите върхове са оставени без защита, защото са недостъпни. — Изсумтя. — Може и да са недостъпни за дзинските войници, но ние сме родени в снега. Помня как баща ми ме изкарваше гол от гера, когато бях само на осем. Можем да понесем зимата и да прекосим вътрешната стена.

Хаджиун също беше ревал пред вратата на бащиния им гер и се бе молил да го пуснат вътре. Това беше стар обичай, вълците вярваха, че така децата им ще станат силни. Запита се дали Чингис е постъпил по същия начин със собствените си момчета и още докато си задаваше въпроса, разбра, че го е направил. Брат му не би допуснал слабост, дори с риск да съсипе синовете си, докато ги прави силни.

Чингис довърши закуската си и изсмука мазнината по пръстите си.

— Съгледвачите ще намерят пътеки около прохода. Докато дзинците треперят в шатрите си, ще им се нахвърлим от всички страни. Едва тогава ще вляза в Гърлото на язовеца и ще подкарам собствения им народ пред себе си.

— Пленниците ли? — учуди се Хаджиун.

— Не можем да ги изхраним — отвърна Чингис. — Но ще ги използваме, за да поемат стрелите на враговете ни. — Той сви рамене. — Така смъртта им ще бъде по-бърза, отколкото ако ги оставим да измрат от глад.

С тези думи Чингис се изправи и хвърли поглед към тежките облаци, които щяха да превърнат равнината на Дзин в скована от сняг и лед пустош. Зимата е време на смърт, в което оцеляват само най-силните. Въздъхна, щом забеляза движение с периферното си зрение. Молителите го бяха видели да става и бързаха да приближат, преди да е променил решението си. Изгледа ги кисело.

— Кажи им да се обърнат към Темуге — рече той и се отдалечи.

20.

Двамата съгледвачи умираха от глад. Дори кашата от сирене и вода в торбите им беше замръзнала, докато се катереха високо над Гърлото на язовеца. На север и юг по дължината на хребета минаваше втора стена. Не беше така масивна като онази, която бяха прекосили на влизане в земите на Дзин, но пък и не се бе разпаднала през вековете. Запазена в леда, тя се извиваше през далечните долини като сива змия на белия фон. Преди сигурно, би се сторила истинско чудо на монголските разузнавачи, но сега те просто свиха рамене. Дзинските армии не си бяха направили труда да прокарат стената през върховете. Смятаха, че никой не би могъл да преодолее скалите и покритите с лед склонове, толкова студени на тази височина, че дори кръвта можеше да замръзне. Грешаха. Съгледвачите се изкачиха покрай стената в света на снега и леда, търсейки път през планините.

Върху равнината се бе изсипал свеж сняг и виелицата от буреносни облаци около върховете ги заслепяваше. На моменти поривите на вятъра разкъсваха белотата и разкриваха прохода и простиращите се надалеч паешки крака на вътрешната стена. От тази височина двамата виждаха тъмното петънце на дзинската армия в отсрещния край на прохода. Сънародниците им се губеха някъде в равнината, но те също бяха наблизо и очакваха тяхното завръщане.

— Няма път напред — надвика вятъра Таран. — Може пък Бариах и останалите да са имали повече късмет. По-добре да се връщаме.

Усещаше ледените кристали в костите и във всяка става. Беше сигурен, че смъртта е наблизо и трудно скриваше страха си. Спътникът му Весак изсумтя, без да погледне към него. Двамата бяха част от група от десет души, една от многото, които бяха тръгнали из планината, за да намерят начин да се излезе в гръб на дзинската армия. Те се отделиха от другарите си през нощта и Таран още се надяваше, че Весак ще успее да надуши някакъв път, но студът се вкопчваше в него все по-силно и вече не можеше да го издържа.

Весак беше възрастен мъж над трийсетте, а Таран още не бе навършил петнайсетата си година. Останалите от групата разправяха, че Весак познавал командира на Младите вълци и че поздравявал Субодай като стар приятел. Можеше и да е истина. И Весак като Субодай беше от племето на урианхаите, което живееше далеч на север, и като че ли изобщо не усещаше студа. Таран се заспуска надолу по ледения склон и едва не падна. Задържа се, като заби ножа си в една цепнатина, но пръстите му за малко да се изплъзнат от дръжката при рязкото спиране. Усети ръката на Весак на рамото си, после по-възрастният мъж отново заподтичва и Таран се запрепъва след него, мъчейки се да не изостава.

Монголското момче беше потънало в свой собствен свят на злощастие и стискане на зъби, но неочаквано видя, че Весак спира пред него. Следваха източния хребет, толкова хлъзгав и опасен, че се бяха привързали един за друг, за да могат да си помогнат при нужда. Единствено дърпането през кръста не позволяваше на Таран да заспи в движение и той извървя пет крачки, преди да осъзнае, че Весак е приклекнал ниско долу. Момчето се сниши с едва прикрит стон и ледът падна на остри парченца от дела му. Носеше ръкавици от овча кожа, но пръстите му бяха замръзнали. Напълни устата си със сняг и го засмука. Жаждата бе едно от нещата, които помнеше от предишните катерения. Водата замръзваше и не им оставаше нищо друго, освен да топят снега, а той никога не беше достатъчен, за да разкваси пресъхналото му гърло.

Клечеше и се питаше как ли успяваха да преживеят понитата по родните му места, когато реките се превръщаха в лед. Беше ги виждал да ядат сняг и това като че ли им беше достатъчно. Замаян и изтощен, той отвори уста да попита Весак. По-възрастният съгледвач погледна към него и му направи знак да мълчи.

Таран усети как сетивата му се изострят и сърцето му се събужда. И преди се бяха озовавали в близост до дзински разузнавачи. Командващият армията в прохода ги пращаше на големи групи да наблюдават и докладват. Заради бурята видимостта обикновено беше едва няколко крачки и катеренето по тези височини се бе превърнало в смъртно съревнование между противниците. По-големият брат на Таран се бе натъкнал на един от дзинците и едва не се бе стоварил върху него. Спомни си за ухото, което брат му бе донесъл като доказателство, и го обзе завист. Запита се дали ще му се отвори възможност да вземе свой трофей и да застане гордо пред останалите воини. Само една трета от бойците бяха вкусили първата си кръв, а беше известно, че Субодай предпочита да избира командирите си сред тях, а не сред онези, чийто кураж бе все още неизвестен. Таран нямаше меч или лък, но ножът му беше остър и той раздвижи вкочанените си китки, за да ги съживи.

Коленете го боляха, когато изпълзя по-близо до Весак. Виелицата заглушаваше звуците от движението. Впери поглед към белотата, търсеше какво точно бе забелязал партньорът му. Весак бе неподвижен като статуя и Таран се опита да му подражава, макар че студът се просмукваше в него от земята и той трепереше непрекъснато.

Ето там. Нещо бе помръднало в бялото. Дзинските съгледвачи носеха светло облекло, което се сливаше със снега и ги правеше почти невидими. Таран си спомни историите на по-възрастните, че във виелици като тази планините крият не само хора. Надяваше се това да са просто приказки за сплашване на децата, но въпреки това стисна здраво ножа си. До него Весак вдигна ръка и посочи. Той също беше видял движещата се форма.

Каквото и да беше това обаче, то не помръдна отново. Весак се приближи да прошепне нещо и в същия миг Таран видя как една човешка фигура рязко скача от снега с арбалет в ръце.

Инстинктите на Весак бяха добри. Той видя, че очите на Таран се разширяват, хвърли се на земята и се претърколи настрани. Таран чу удара на стрелата, без да я види, внезапно по снега се появи кръв, а Весак закрещя от ярост и болка. Студът изчезна и Таран се изправи, без да обръща внимание на гърчещата се фигура на другаря си. Беше обучен как да действа срещу арбалет и умът му бе празен, когато се втурна напред. Имаше съвсем малко време, преди противникът да опъне тетивата за втори изстрел.

Подхлъзна се по предателската земя, а въжето, което го свързваше с Весак, се изви като змия след него. Нямаше време да го реже. Видя, че дзинският съгледвач се бори с оръжието си, и се хвърли отгоре му, просвайки го на земята. Арбалетът отлетя настрани и Таран се озова в хватката на мъж, който беше по-силен от него.

Бореха се в задъхана тишина, сами и измръзнали. Таран се беше стоварил върху войника и отчаяно се мъчеше да използва преимуществото си. Удряше с колене и лакти, противникът му бе хванал с две ръце ръката му с ножа. Таран се взря в очите на мъжа, рязко нанесе удар с глава по носа му, чу как го чупи и как противникът му изкрещява от болка. Ръката му с ножа обаче още не бе освободена и той заблъска отново и отново чело в окървавеното лице под себе си. Успя да опре свободната си ръка под брадичката на противника и натисна оголеното му гърло. Хватката на китката му отслабна, но мъжът се опита да забие пръсти в очите му и да го ослепи. Таран отново вдигна глава и удари, без да гледа.

Всичко свърши толкова бързо, колкото беше започнало. Таран отвори очи и видя дзинския войник да се взира сляпо нагоре. Дори не беше усетил, че е забил ножа си, но сега той стърчеше от дебелия кожух на онзи. Таран лежеше задъхан, в редкия въздух трудно си поемаше дъх. Чу Весак да го вика и осъзна, че гласът му звучеше от доста време. Помъчи се да си надене студената физиономия и да се овладее. Нямаше да се посрами пред по-стария воин.

С рязко движение освободи ножа си и се надигна от трупа. Въжето се бе оплело в краката му по време на схватката и той се освободи с ритници от него. Весак извика отново, този път по-слабо. Таран не можеше да откъсне очи от мъжа, когото беше убил, но не спря да мисли. Нужни му бяха няколко мига, за да свали тежката горна дреха на войника и да я навлече. Тялото изглеждаше по-дребно без нея и Таран стоеше, взирайки се в кръвта по снега — пръстен от капки очертаваше мястото, където се бе намирала главата. Усети как кръвта на врага засъхва по кожата му, внезапно му се догади и рязко разтърка лице. Когато погледна отново към Весак, спътникът му беше успял да се надигне и го наблюдаваше. Таран му кимна и се наведе да отреже ухото на първата си жертва.

Пъхна зловещия трофей в кесията си и се запрепъва обратно към Весак все още замаян. Студът го беше напуснал по време на схватката, но сега се завръщаше с нова сила и той отново започна да трепери, а зъбите му тракаха всеки път, щом отпуснеше челюсти.

Весак дишаше тежко, лицето му беше опънато от болка. Стрелата го беше улучила отстрани под ребрата. Таран видя черния й край да стърчи навън. Кръвта вече замръзваше като червен восък. Протегна ръка да помогне на Весак да стане, но старият воин поклати уморено глава.

— Не мога да се изправя — промърмори той. — Остави ме тук, ти продължавай нататък.

Таран поклати глава, твърдо отказвайки да се съгласи. Повдигна ранения, макар че беше прекалено тежък за него. Весак изстена и Таран падна на колене в снега.

— Не мога да продължа с теб — задъхано рече Весак. — Остави ме да умра. Проследи пътя на онзи, докъдето можеш. Все отнякъде е дошъл тук. Разбираш ли? Трябва да има път до това място.

— Мога да те тегля върху дрехата му като на шейна — каза Таран. Не можеше да повярва, че приятелят му се предава и се зае да разпъне кожуха върху снега. Краката му се подкосиха и той се задържа за една скала, очаквайки силите му да се върнат.

— Трябва да проследиш пътя му, момче — прошепна Весак. — Не е дошъл от нашата страна на планината.

Дишането му беше станало по-бавно, седеше със затворени очи. Таран погледна към мястото, където дзинският войник лежеше в собствената си кръв. От вида й стомахът му се преобърна и той се преви на две. Нямаше нищо за изхвърляне, само гъста жълта течност се изля от устата му и начерта линии по снега. Избърса яростно уста. Весак не го беше видял. Озърна се към спътника си и видя, че снежинките покриват лицето му. Разтърси го, но той не реагира. Беше останал самичък и вятърът виеше за него.

След известно време Таран се изправи с мъка и се върна към мястото, където дзинският войник беше устроил засадата си. Погледна над тялото му и внезапно силите му отново се върнаха. Сряза въжето с ножа си, запрепъва се безразсъдно нагоре и се подхлъзна неведнъж. Нямаше никакви следи, но нагоре по склона земята изглеждаше твърда. Всяко вдишване беше стон в разредения въздух, вятърът утихна и той се озова на завет под огромна гранитна скала. Върхът й все още беше далеч нагоре, но нямаше нужда да стига дотам. Пред себе си видя въжето, по което се бе изкатерил войникът. Весак се беше оказал прав. Имаше път до другата страна, скъпоценната вътрешна стена на Дзин не бе по-добра защита от предишната.

Таран стоеше вцепенен в студа и мислите му мъждукаха едва-едва. Накрая кимна на себе си и тръгна обратно покрай двамата мъртъвци. Нямаше да се провали. Субодай чакаше вести.

Зад него снегът валеше, затрупваше мъртвите и заличаваше следите от кървавата схватка, докато всичко отново не стана неподвижно и съвършено.

Лагерът не беше притихнал в снега. Военачалниците на Чингис бяха подкарали хората си да яздят през него, да се упражняват в маневри и стрелба, да се държат във форма. Воините мажеха ръцете и лицата си с дебел слой овча мас и часове наред стреляха от галоп в мишените, раздалечени на десет крачки една от друга. Сламените човеци подскачаха един след друг, а момчетата тичаха да издърпат стрелите, преди да се появи следващият ездач.

Пленниците от градовете все още бяха хиляди въпреки военните игри на Хазар, в които бяха принудени да участват. Сега те седяха или стояха на големи групи край герите. Само неколцина пастири наглеждаха изгладнелите нещастници, но те и не мислеха да бягат. В началото някои се измъкваха, но всеки воин от племената можеше да проследи заблудена овца. Връщаха само главите на бегълците и ги хвърляха в тълпата пленници като предупреждение за останалите.

Дим се стелеше над герите — печките горяха, жените готвеха заклани животни и варяха черен айраг, за да стоплят мъжете си. Когато тренираха, воините ядяха и пиеха повече от обикновено, за да натрупат малко мазнина, която да ги предпазва от студа. Това се получаваше трудно, защото те прекарваха по дванайсет часа на ден в седлото, но Чингис заповяда почти една трета от стадата да бъде заклана, за да утоли глада им.

Субодай отведе Таран в големия гер веднага щом младият съгледвач се яви да докладва. Чингис излезе да ги посрещне с братята си Хазар и Хаджиун. Видя, че момчето е изтощено и трепери от студа. Около очите му имаше черни кръгове и изглеждаше така, сякаш не бе яло от дни.

— Елате с мен в гера на жена ми — каза Чингис. — Тя ще напълни коремите ви с топло месо и ще поговорим. — Субодай сведе глава и Таран опита да стори същото, изпълнен с благоговение, че ще говори със самия хан. Подтичваше зад двамата мъже, а Субодай докладваше за прохода, който беше намерил. Докато говореха, момчето погледна към планините. Замръзналото тяло на Весак все още бе някъде там. Може би при топенето през пролетта щеше да се покаже. Таран бе прекалено измръзнал и уморен, за да говори, и когато се озова на завет, взе купата тлъста яхния в безчувствените си ръце и залапа с безизразно лице.

Чингис го гледаше, развеселен от вълчия му апетит и завистливите му погледи към ханския орел, който бе кацнал на стойката си. Червената птица беше с покрита глава, но я завъртя към младия гост, сякаш го наблюдаваше.

Бьорте се суетеше около съгледвача и допълваше купата му веднага щом се изпразнеше. Даде му и мях черен айраг, от който той се задави и закашля, и кимна удовлетворено, когато на замръзналите му бузи отново се появи руменина.

— Значи си намерил път? — попита Чингис, когато очите на Таран изгубиха стъкления си блясък.

— Весак го намери, господарю. — Изведнъж го споходи някаква мисъл, той бръкна с вкочанени пръсти в кесията си и извади нещо, което по всичко приличаше на ухо. Вдигна го с гордост. — Убих един войник, който ни дебнеше.

Чингис взе ухото, огледа го и му го върна.

— Добре си се справил — търпеливо рече той. — Можеш ли да намериш пътя отново?

Таран кимна, стискайки ухото като талисман. Прекалено много неща му се бяха случили за твърде малко време и той бе поразен, че разговаря с човека, обединил племената в един народ. Приятелите му никога нямаше да повярват, че се е срещал със самия хан, но Субодай го гледаше като горд баща.

— Мога, господарю.

Чингис се усмихна, загледан някъде надалеч. Кимна на Субодай и видя собственото си тържество, отразено на неговото лице.

— Тогава иди да се наспиш, момче. Почивай и яж, докато се натъпчеш, после пак поспи. Трябва да си силен, за да водиш братята ми. — Тупна Таран по рамото и с това съвсем го зашемети.

— Весак беше добър човек, господарю — рече Субодай. — Добре го познавах.

Чингис се обърна към младия воин, който командваше десет хиляди души. Видя мъката в очите му и разбра, че двамата с Весак са били от едно и също племе. Макар че им бе забранил дори да говорят за старите семейства, кръвните връзки си оставаха твърде силни.

— Ако открият тялото му, нека го свалят долу и да го почетат — рече той. — Имаше ли жена и деца?

— Имаше, господарю — отвърна Субодай.

— Ще се погрижа за тях — каза Чингис. — Никой да не взима стадото им и да не вкарва жена му насила в гера си.

Субодай не можа да скрие облекчението си:

— Благодаря, господарю — рече той. Остави Чингис да се храни с жена си и отново изведе Таран на вятъра. Стискаше го отзад за врата, за да покаже гордостта си.

Два дни по-късно бурята все още бушуваше, но Хазар и Хаджиун събраха хората си. Всеки водеше по пет хиляди воини, Таран щеше да ги отведе до върховете. Бяха оставили конете, но Чингис не пропиля тези два дни. Воините се заеха за работа и качиха на всеки свободен кон чучело от слама, дърво и плат. Ако в тази виелица дзинските съгледвачи случайно успееха да видят нещо в долината, те нямаше да забележат, че войската е намаляла.

Хазар и брат му се мажеха един друг с лой, подготвяйки се за предстоящото тежко катерене. За разлика от съгледвачите техните хора бяха натоварени с лъкове, мечове и с по сто стрели в два тежки колчана, завързани на гърбовете. Десетте хиляди мъже носеха общо един милион стрели — продукт на две години работа, по-ценен от всичко друго, което притежаваха. Тук нямаше брезови гори и не можеха да направят нови.

Всичко, което носеха, беше увито в намазани с масло тъкани, за да се запази от влагата. Движеха се тромаво под допълнителните катове дрехи, потрепваха с крака и пляскаха с облечените си в дебели ръкавици длани, за да се стоплят.

Таран беше горд, че ще води ханските братя, и толкова се вълнуваше, че стоеше като истукан. Когато всички бяха готови, Хазар и Хаджиун кимнаха на момчето и погледнаха назад към колоната, която щеше да прекоси планината пеша. Изкачването щеше да бъде бързо и тежко, сурово изпитание и за най-силните. Ако ги забележеха дзинските съгледвачи, те трябваше да стигнат високия проход, преди онези да съобщят за маневрата им. Всички по-бавни щяха да бъдат изоставени по пътя.

Вятърът блъскаше редиците. Таран тръгна, но се озърташе назад всеки път щом усетеше погледите им върху себе си. Хазар забеляза нервността му и се ухили, споделяйки вълнението си с Хаджиун. Това беше най-студеният ден досега, но настроението на воините бе приповдигнато. Искаха да смачкат армията, която ги очакваше от другата страна на прохода. Още повече се наслаждаваха на мисълта да излязат зад нея и да разпердушинят хитроумната й защита. Самият Чингис беше излязъл да ги изпрати.

— Имаш време до призори на третия ден, Хаджиун — каза той на брат си. — Тогава ще навляза в прохода.

21.

Сутринта на втория ден стигнаха мястото, където беше умрял Весак. Таран изкопа тялото му от навятата пряспа и изчисти снега от сивото му лице в благоговейно мълчание.

— Можем да оставим знаменце в ръката му, за да отбелязва пътеката — промърмори Хазар на Хаджиун и той се усмихна. Колоната воини се беше проточила надолу по планината, бурята като че ли отслабваше, но те не подканиха младия съгледвач да побърза, когато той взе ивица син плат и го уви около трупа на Весак, посвещавайки го на бащата-небе.

Таран стана и сведе глава, после забърза нагоре по последния участък ледена земя, който водеше към склона от другата страна. Колоната мина покрай замръзналото тяло. Всеки воин поглеждаше мъртвото лице и промърморваше няколко думи за поздрав или молитва.

Проходът остана зад тях, Таран се оказа на непозната територия и темпото обезсърчаващо се забави. Слънчевата светлина се разсейваше в ослепителен блясък от всички посоки и ги затрудняваше да определят накъде е изток. Когато вятърът разкриваше планините от двете им страни, Хазар и Хаджиун вперваха поглед в далечината, за да запомнят детайлите на терена. По пладне те прецениха, че се намират по средата на спускането и че двете укрепления на прохода са далеч под тях.

Отвесен участък с дължина петдесет стъпки отново ги забави, макар че старите плетени въжета показваха откъде беше паднал дзинският съгледвач. След няколко дни на студа въжетата бяха станали трошливи, затова монголите завързаха нови и се заспускаха много внимателно надолу. Онези, които имаха ръкавици, ги прибраха в пазвите си за спускането, но откриха, че пръстите им побледняват и се вкочаняват с обезпокоителна скорост. Измръзването беше много сериозен проблем за бойци, от които се очаква да използват лъковете си. Докато тичаха по пресечените склонове, всеки от тях стискаше и разпускаше юмруци или държеше ръцете си под мишниците, а ръкавите на деловете висяха свободно отстрани.

Мнозина се подхлъзваха по леда. Онези, които бяха скрили ръцете си, падаха най-зле. Изправяха се тежко с изкривени от вятъра лица, а останалите минаваха тичешком покрай тях, без да ги погледнат. Всеки беше оставен сам на себе си и се мъчеше да се справи, за да не бъде изоставен.

Таран пръв даде предупредителен знак, щом пътеката се раздели. При целия сняг тя беше просто едва забележима гънка в бялата повърхност. Сега се извиваше в две различни посоки и той не знаеше по коя да поеме.

Хазар отиде до него и спря хората си с вдигнат юмрук. Колоната се проточи назад почти до тялото на Весак. Нямаха право да бавят темпото, една-единствена грешка в този момент означаваше мъчителна смърт в планината.

Хазар задъвка парче олющена от устната си кожа и погледна към Хаджиун за помощ. Брат му сви рамене.

— Трябва да продължим на изток — уморено рече Хаджиун. — Отклонението води към крепостите.

— Или е друга възможност да ги изненадаме в гръб — отвърна Хазар и се загледа в далечината. Пътеката се губеше след двайсетина крачки в снежната виелица.

— Чингис иска да се озовем зад дзинците колкото се може по-бързо — напомни му Хаджиун. Таран следеше запленен разговора им, но и двамата не му обръщаха внимание.

— Но не знае, че има и друга пътека, която може би води директно зад крепостите — рече Хазар. — Заслужава си да разберем.

Хаджиун раздразнено поклати глава.

— Имаме само още една нощ на това мъртво място, на сутринта той потегля. Изгубиш ли се, ще замръзнеш до смърт.

Хазар погледна разтревоженото лице на брат си и се ухили.

— Защо си сигурен, че ще тръгна аз? Мога да заповядам ти да продължиш по пътеката.

Хаджиун въздъхна. Чингис не беше поставил никого от двамата начело и това определено бе грешка, щом в похода участваше и Хазар.

— Не, не можем — търпеливо отвърна той. — Продължавам нататък, със или без теб. Но няма да те спра, ако решиш да пробваш другия път.

Хазар кимна замислено. Въпреки лекомисления си тон той разбираше рисковете много добре.

— Ще изчакам тук и ще взема последните хиляда. Ако пътеката не води наникъде, ще се върна и ще те настигна през нощта.

Плеснаха длани, после Хаджиун и Таран тръгнаха напред и оставиха Хазар да подканва воините да побързат.

Да преброи девет хиляди бавно движещи се мъже му отне много повече време, отколкото предполагаше. Когато се зададоха последните хиляда, вече се стъмваше. Хазар пристъпи към един препъващ се воин и постави ръка на рамото му.

— Тръгвайте с мен — надвика вятъра той. Без да чака отговор, пое по другата пътека и потъна почти до кръста в прясно натрупания сняг. Изтощените и вцепенени от студа мъже зад него не зададоха никакви въпроси.

Останал без събеседник, Хаджиун прекара повечето от останалите светли часове в мълчание. Таран продължаваше да ги води, макар че познаваше местността точно толкова, колкото и всички останали. Пътят надолу отвъд билото беше малко по-чист, а въздухът вече не им се струваше толкова разреден. Хаджиун усети, че не се задъхва толкова свирепо, за да напълни дробовете си и се чувстваше по-силен и по-буден, макар да бе уморен. Вечерта бурята утихна и за първи път от няколко дни те видяха звездите, ярки и съвършени зад разкъсаните облаци.

През нощта студът се засили, но те не спряха, а хапнаха сушено месо, за да възстановят силите си. Бяха спали първата нощ на склоновете — всеки си беше изкопал дупка, както правят вълците. Хаджиун бе успял да дремне само няколко часа и сега беше смъртно уморен. Нямаше представа на какво разстояние са от дзинската армия и не смееше да даде отново почивка.

След време наклонът започна да намалява. Сред черните борове се появиха бели брези. На места те бяха израсли толкова нагъсто, че воините вървяха по шума вместо по сняг. Когато видя брезите, Хаджиун се успокои — дърветата бяха доказателство, че краят на прехода наближава. Но той все още не знаеше дали са заобиколили дзинските войници, или все още се движат успоредно на Гърлото на язовеца.

На Таран също не му беше леко, Хаджиун забеляза, че от време на време той върти ръцете си като колела. Това беше стар трик на съгледвачите да раздвижат кръвта в пръстите си, за да не замръзнат и да не почернеят. Хаджиун повтори движенията му и заповяда на онези отзад да сторят същото. Мисълта за колоната мрачни воини, размахващи ръце като птици, го накара да се засмее въпреки болката, във всеки мускул.

Луната изгря пълна и ярка над планината и освети упорито вървящата уморена колона. Хребетът, който бяха прехвърлили, стърчеше високо над тях, сякаш от някакъв друг свят. Хаджиун се запита колко ли души са паднали при прехода и са били изоставени като Весак. Надяваше се другите да са се сетили да вземат колчаните им, преди снегът да ги е покрил. Трябваше той да даде заповед за това, раздразнено си помисли, докато продължаваше напред. До зазоряване имаше още много време, но можеше само да се надява, че ще се добере до дзинската армия преди Чингис да е атакувал. Вървеше в снега, мислите му се зареяха, спряха се за момент върху Хазар и се насочиха към децата му в лагера. Понякога се унасяше, сякаш се бе озовал в топъл гер, и се стряскаше, щом дойдеше на себе си и осъзнаеше, че продължава да ходи. Веднъж падна и Таран забърза назад, за да му помогне да стане. Нямаше да позволи братът на хана да умре край пътеката и някой да вземе колчаните му. Хаджиун беше благодарен и за това.

Струваше му се, че е вървял цяла вечност, когато излязоха от гората и Таран бързо приклекна отпред. Хаджиун повтори неговото движение и запълзя на протестиращите си колена. Чу зад себе си приглушени ругатни, хората му се блъскаха един в друг в тъмното, изтръгнати от унеса при внезапното спиране. Хаджиун се огледа и запълзя напред. Намираха се на лек склон, в идеално бяла долина, простираща се далеч напред. Отсреща планините се издигаха толкова отвесно, че не му се вярваше някой да може да ги изкатери. Отляво Гърлото на язовеца свършваше с равен участък, широк не повече от една миля. На лунна светлина зрението на Хаджиун сякаш беше по-остро и той виждаше добре през прекрасната, смъртоносна пустота. В края на прохода съзря цяло море от шатри и знамена. Над тях се издигаше пушек и се смесваше с мъглата от върховете. Сетивата на Хаджиун постепенно оживяха и той надуши дима във въздуха.

Изстена тихо. Дзинците бяха събрали толкова голяма армия, че краят й не се виждаше. Гърлото на язовеца свършваше с равни участъци от лед и сняг в дъното на купа от високи върхове. След нея започваше пътят, който водеше към императорския град. Дзинските войници я изпълваха цялата и продължаваха нататък към равнината. Белите планини ги скриваха частично, но въпреки това тук се бяха събрали повече хора, отколкото Хаджиун беше виждал в целия си живот. Чингис нямаше представа колко са много, а щеше да се появи от прохода само след няколко часа.

Обхванат от внезапен пристъп на страх, Хаджиун се запита дали от лагера не са забелязали хората му. Наоколо сигурно патрулираха дзински съгледвачи. Би било безумие да не го правят, а ето че той водеше колона от воини, проточила се назад към бялата твърд на хълмовете. Нуждаеха се от елемента изненада, а той едва не я бе пропилял. Потупа Таран по гърба в знак на благодарност и момчето се усмихна, преливащо от удоволствие.

Хаджиун си състави план и пусна заповедта по колоната. Воините трябваше да се оттеглят на достатъчно разстояние, за да не бъдат разкрити призори от някой бдителен противник. Хаджиун погледна към чистото небе и му се прииска да завали още сняг и да прикрие следите им. Утрото наближаваше и той се надяваше Хазар да е добре. Бавно и мъчително колоната тръгна обратно нагоре към гората. Докато се изкачваше, Хаджиун си спомни за своето детство. Семейството му се криеше в едно дере между хълмовете, а смъртта и гладът го следваха неотлъчно. Сега той отново се криеше, но този път щеше да излезе с рев и Чингис щеше да бъде до него.

Отправи мълчалива молитва към бащата-небе Хазар също да е оцелял и да не е измръзнал до смърт високо горе, изгубен и самичък. Ухили се при тази мисъл. Нищо не можеше да спре брат му. Ако някой имаше шансове да оцелее, това беше именно той.

Дланта на Хазар се плъзна напред-назад през гърлото му, давайки знак на тези зад него да млъкнат. Бурята най-сетне беше отминала и зад разкъсаните облаци започнаха да надничат звезди. Луната осветяваше голите склонове и той изведнъж осъзна, че се намира на острия ръб на дълбока пропаст. Дъхът му замря, когато видя черната кула на крепостта долу, почти под краката му. До нея обаче имаше толкова отвесна стена, че по скалата се беше задържал съвсем малко сняг. Огромни преспи, навети от околните цепнатини, се трупаха наоколо, и Хазар се запита дали хората му ще се справят с последното спускане. Крепостта се издигаше върху надвиснало над прохода било и несъмнено беше пълна с оръжия, способни да смажат всеки, който минава отдолу. Защитниците не очакваха нападение от скалите зад тях.

Най-сетне се появи и луната. Хазар се върна назад, където се бяха струпали хората му. Воят на вятъра утихна до приглушен стон и той прошепна заповедите си. Първата беше да се нахранят и да починат, докато предават въжетата напред. Последните хиляда души бяха от тумана на Хаджиун и Хазар не ги познаваше, но командирите излязоха напред и само кимнаха, когато чуха заповедите. Предадоха ги бързо назад и първата група от десет души започна да връзва въжетата едно за друго и да ги навива недалеч от ръба. Измръзнали, ръцете им трудно се справяха с възлите и Хазар се запита дали скоро всички няма да полетят надолу към смъртта.

— Паднете ли, не викайте — прошепна той на първата група. — Не бива да събудим крепостта. Може и да оцелеете, ако паднете в дълбок сняг.

Един-двама се ухилиха на думите му, като гледаха от ръба и клатеха глави.

— Аз съм пръв — каза Хазар.

Свали ръкавиците си и трепна от студа, когато хвана дебелото въже. Катерил съм се и по по-стръмни скали, каза си той, но не толкова уморен и премръзнал. Насили се да изглежда уверен, докато изпробваше въжето. Командирите го бяха завързали за пъна на паднала бреза и на пръв поглед то изглеждаше здраво. Хазар пристъпи с гръб към ръба и се опита да не мисли за пропастта. Никой не би могъл да оцелее, ако падне от такова място, сигурен беше той.

— Слизайте най-много по трима наведнъж — нареди и започна да се спуска. Увисна колкото се може по-далеч и опря крака върху ледената скала. — Пуснете още въжета или ще има да слизаме цяла нощ.

Докато даваше заповедите, той си надяна студената физиономия, за да скрие нервността и страха. Воините се събраха край ръба да го гледат. Най-сетне се прехвърли през ръба и се заспуска надолу. Най-близко стоящите започнаха да завързват още въжета. Един от тях кимна на приятелите си и легна по корем, за да се хване за трептящото въже на Хазар, и също се прехвърли през ръба.

Чингис очакваше нетърпеливо утрото. Беше изпратил съгледвачи в прохода и неколцина от тях се върнаха със стрели от арбалет в броните. Последният се появи по залез-слънце с две стрели, стърчащи от гърба му. Едната беше проникнала през железните пластинки и струя кръв се стичаше по крака му и по тежко надигащите се хълбоци на понито. Чингис изслуша неговия доклад, преди да се погрижат за раните му. Нуждаеше се бързо от информация.

Дзинският генерал беше оставил прохода открит. Преди да бъде прогонен от пороя стрели, съгледвачът бе видял две големи крепости, надвиснали над тясната котловина долу. Чингис не се съмняваше, че войниците в тях са готови да изсипят смърт върху всеки, който опита да си пробие път напред. Тревожеше го фактът, че проходът не е блокиран. Противникът го подканваше да опита фронтално нападение, монголската войска трябваше да напредва в колона и щеше да бъде смазана там, където е най-слаба.

В началото проходът беше широк почти една миля, но под крепостите скалните стени се доближаваха само на няколко десетки крачки една от друга. От мисълта да се набута в това място, без да може да атакува, стомахът на Чингис се сви и той побърза да прогони моментално тази мисъл. Беше направил всичко възможно, братята му щяха да нападнат веднага щом се развидели достатъчно, за да могат да се прицелят. Не можеше да ги върне, дори и да намери по-добър план в последния момент. Те бяха изгубени за него, скрити от планините и снега.

Поне бурята беше отминала. Чингис погледна нагоре към звездите. Те осветяваха пленниците, които беше подкарал към гърлото на прохода. Щяха да вървят пред армията и да поемат стрелите на противника. Ако от крепостите излееха огнено масло, пленниците щяха да бъдат изпържени в него.

Въздухът беше леден, но Чингис не можеше да заспи, дишаше дълбоко, а студът проникваше в дробовете му. До зазоряване оставаше още малко. Той премисли плановете си още веднъж, но нямаше какво друго да стори. Хората му бяха добре нахранени, най-добре от месеци наред. Онези, които щеше да поведе в похода, бяха опитни воини с добри доспехи. Щеше да строи в първите редици мъже с копия, за да подкарват по-лесно пленниците напред. Младите вълци на Субодай щяха да вървят зад него, следвани от воините на Арслан и Джелме — двайсет хиляди души, които нямаше да побегнат, колкото и свирепа да се окажеше битката.

Чингис изтегли бащиния си меч и вълчата глава на дръжката проблесна под звездите. Нанесе удар напред и изсумтя. Лагерът му беше притихнал, но бдяха будни очи. Тялото му повтори обичайните движения за разтягане и заякване на мускулите, на които го беше научил Арслан. Монахът Яо Шъ учеше синовете му на нещо подобно и каляваше телата им като някакъв инструмент. Изпоти се, докато размахваше меча. Не беше бърз като светкавица, както преди години, но беше по-силен и все още бе гъвкав въпреки многобройните белези от стари рани.

Не искаше да чака до сутринта. Помисли си дали да не си намери жена — това щеше да изгори нервността и натрупаната енергия. Първата му жена Бьорте сигурно спеше в гера си, заобиколена от синовете му. Втората още кърмеше дъщеричката им. Лицето му грейна, когато си представи белите й гърди, натежали от мляко.

Прибра меча в ножницата и тръгна към гера на Чакахай, вече възбуден. Засмя се тихо. Топла жена и предстояща битка. Чудесно е да си жив в нощ като тази.

Генерал Джи Джонг отпи от чашата греяно оризово вино. Не можеше да заспи. Зимата се бе спуснала над планините и той знаеше, че като едното нищо може да прекара най-студените месеци на полето с войската. Перспективата не беше чак толкова неприятна. Имаше единайсет деца от трите си съпруги в Йенкин и когато бе у дома, винаги се намираше нещо, което да го разсейва. В сравнение с това режимът на лагерния живот бе освежаващ — може би защото го познаваше, откакто се помнеше. Дори сега чуваше как се мърморят пароли при смяната на постовете в мрака и това го успокояваше. Винаги заспиваше трудно. Според легендата, която разпространяваха войниците, той оставал буден нощи наред и светлините от фенерите му се виждали през дебелата тъкан на командирската шатра. Понякога наистина спеше на запален фенер и стражите оставаха с впечатление, че не се нуждае от почивка. Нямаше нищо лошо в това да окуражава страхопочитанието им. Хората имаха нужда от водач, който не показва слабост.

Замисли се за огромната си армия и нейната подготовка. Само копиеносците и въоръжените с мечове пехотинци бяха по-многобройни от монголските нашественици. Изхранването на това множество беше опразнило складовете в Йенкин. На търговците им оставаше единствено да се разреват, когато той им показа подписаните от императора документи. Споменът го накара да се усмихне. Онези тлъсти продавачи на зърно си мислеха, че са каймакът на града. За Джи Джонг бе удоволствие да им напомни в чии ръце е истинската власт. Без армията прекрасните им къщи нямаше да струват и пукната пара.

Изхранването на двеста хиляди души през цялата зима щеше да доведе до просешка тояга селяните на хиляда мили на изток и юг. Джи Джонг поклати глава, умът му беше твърде зает, за да опита да поспи. Нима имаше избор? Никой не воюваше през зимата, но той нямаше да остави прохода неохраняван. Дори младият император разбираше, че могат да минат месеци, преди битката да се състои. Когато през пролетта монголите настъпеха, той все още щеше да бъде тук. Запита се разсеяно дали техният хан има същите продоволствени проблеми като неговите. Съмняваше се. Варварите сигурно се ядяха един друг и смятаха това за деликатес.

Потръпна, когато студената нощ се просмука в шатрата, и загърна по-плътно с одеялата масивните си рамене. Нищо не беше същото, откакто умря старият император. Джи Джонг му бе абсолютно верен и благоговееше пред него. Светът беше потресен, когато императорът най-сетне умря в съня си след дългото боледуване. Джи Джонг поклати тъжно глава. Синът не беше като баща си. За поколението на генерала можеше да има само един император. Гледката на младото и неопитно момче на трона подкопаваше основите на целия му живот. Това бе краят на цяла епоха и може би след смъртта на стария император Джи Джонг трябваше да се оттегли. Това щеше да бъде подобаваща, достойна постъпка. Но той реши да остане, докато новият император се утвърди, а после се появиха монголите. Оттеглянето му се забави най-малко с една година.

Намръщи се, студът започна да прониква в костите му. Спомни си, че монголите не усещаха студа. Бяха способни да го издържат като диви лисици, само с един кат кожени дрехи на голо. Отвращаваха го. Не построяваха и не постигаха нищо през краткия си живот. Старият император ги бе държал по местата им, но светът се бе променил и сега те бяха дръзнали да заплашват портите на самата столица. Той нямаше да прояви милост след края на битката. Щеше да остави хората си да вилнеят из монголските лагери. Кръвта на племената щеше да оцелее най-много в хиляда недоносени деца. Нямаше да им позволи да се размножат като въшки и отново да заплашват Йенкин. Нямаше да спре, докато и последният от тях не бъде мъртъв и страната им не запустее. Щеше да ги изличи от лицето на земята и ако в бъдеще други нашественици се осмеляха да се вдигнат срещу Дзин, те може би щяха да си спомнят за монголите и да изоставят своите амбиции. Това беше единственият отговор, който нашествениците заслужаваха. Това щеше да е неговото завещание преди да се оттегли — кърваво и окончателно възмездие, което ще отеква през вековете. Той щеше да бъде смъртта на цял един народ. И да остане безсмъртен. Идеята му хареса. Мислите продължаваха да се въртят в главата му. Реши да остави лампите запалени и се запита дали изобщо ще успее да заспи.

Когато зад планините се появи първата светлина на утрото, Чингис погледна към облаците около високите върхове. Равнините долу все още тънеха в мрак и той усети как сърцето му литва. Пленниците, които щеше да подкара през прохода, се бяха умълчали. Воините се бяха строили зад дружинниците му и потупваха с длани копия и лъкове в очакване на заповедта му. Хиляда от тях щяха да останат да пазят жените и децата в лагера. За тях нямаше опасност. Всяка потенциална заплаха в равнините вече беше посрещната и смазана.

Пръстите му стиснаха здраво поводите на тъмнокафявата кобила. Момчетата с барабаните заудряха в ритъма, който бе започнал да възприема като звук на войната. Хиляда от тях чакаха в редиците с барабани на гърдите. Думкането им отекна в планините и сърцето му заби по-бързо. Братята му бяха някъде напред, полузамръзнали след прехода по високите пътеки. А още по-нататък лежеше градът, който бе пръскал хиляда години дзинското семе сред хората му, беше ги подкупвал и клал като кучета. Чингис се усмихна и се запита как ли би реагирал синът му Джучи.

Дълго време слънцето остана скрито, после в един миг равнините се окъпаха в злато и Чингис усети топло докосване по лицето си. Погледът му се вдигна от земята. Време беше.

22.

Хаджиун чакаше, а утрото протягаше сенчести пръсти от дърветата. Чингис щеше да мине през прохода възможно най-бързо, но все пак щеше да му е нужно време, докато стигне основната дзинска армия. Наоколо воините приготвяха лъковете си и разхлабваха стегнато завързаните стрели в колчаните си. Дванадесет души бяха умрели при прехода — сърцата им се бяха пръснали в гърдите от разредения въздух. Хиляда бяха заминали с Хазар. Но и без тях почти деветстотин хиляди стрели щяха да се изсипят върху врага, когато настъпеше удобният момент.

Напразно бе търсил място, където да останат невидими за противника. Нямаше такова. Хората му щяха да бъдат на открито в долината и можеха да задържат атаката единствено със стрелба. Той се ухили при тази мисъл.

Дзинският лагер едва се размърдваше в студеното утро. Снегът беше скрил следите от дългия им престой на това място и сега светлите шатри изглеждаха прекрасни и замръзнали — място на покой, което едва намекваше за войниците вътре. Хаджиун се гордееше с острото си зрение, но не виждаше никакъв знак да са разбрали, че Чингис най-сетне е потеглил. Стражата се смени на зазоряване, стотици войници отидоха да се нахранят и наспят, а други заеха местата им. Все още не даваха признаци на безпокойство.

Хаджиун с неохота си призна, че изпитва уважение към военачалника, организирал лагера в далечината. Точно преди изгрев-слънце конници тръгнаха да разузнаят долината и я прекосиха по цялата дължина на юг, преди да се върнат. Ясно беше, че не очакваха врагът да бъде толкова близо, и Хаджиун чу как си подвикват лекомислено един на друг, почти без да поглеждат нагоре към върховете. Несъмнено смятаха, че им се е паднала лесна служба да прекарат зимата на топло и сигурно, заобиколени от толкова много мечове.

Хаджиун се стресна, когато един от командирите го потупа по рамото и пъхна в ръката му месо и хляб. Храната бе топла и влажна от допира на нечия кожа, но той беше гладен и само кимна в знак на благодарност, преди да забие зъби в нея. Щеше да му трябва цялата му сила. Дори за родените с лъкове мъже пускането на сто стрели с пълна скорост беше тежка и болезнена задача. Шепнешком заповяда на хората си да се разделят на двойки и да се опрат един на друг, за да отпуснат мускулите си и да се топлят. Воините знаеха ползата от подобна почивка. Никой не искаше да не е във форма, щом настъпи решителният момент.

Дзинският лагер продължаваше да бъде спокоен. Хаджиун лапна нервно последния залък и напълни устата си със сняг, за да преглътне по-лесно. Трябваше да избере абсолютно точно момента за атака. Ако нападнеше преди появата на Чингис, дзинският генерал щеше да отдели част от огромната си армия и да смаже стрелците. Ако закъснееше, Чингис щеше да изгуби преимуществото на втората атака и да се провали.

Очите започнаха да го болят от напрегнатото взиране в далечината. Не смееше да извърне поглед.

Когато навлязоха в прохода и усетиха какво ги чака, пленниците застенаха. Първите редици на монголските конници не им позволяваха да отстъпят и те нямаха друг избор, освен да продължат да подтичват напред. Чингис видя как неколцина по-млади мъже се втурват между двама от воините. Хиляди очи загледаха с трескав интерес опита за бягство, но се извърнаха с отчаяние, когато нещастниците бяха обезглавени с бързи удари.

Грохотът на барабаните, смесен с шума на конете и хората, отекна между високите стени на прохода, щом се озоваха в неговата прегръдка. Далеч отпред дзинските съгледвачи препускаха с все сили, за да съобщят новината на генерала си. Врагът щеше да научи, че пристига, но Чингис не разчиташе на изненадата.

Ордата пленници продължаваше напред по скалистата земя и се оглеждаше страхливо за дзински стрелци. Напредваха бавно — повече от трийсет хиляди души вървяха пред монголските воини. Някои падаха и оставаха да лежат изтощени на земята, но конниците ги настигаха. Пронизваха ги с копията, независимо дали се преструват или не. Подкарваха останалите с резки викове, също както викаха на стадата в родината. Познатият звук беше странен на това място. Чингис хвърли последен поглед към редиците, отбеляза позициите на доверените си военачалници и пое нетърпеливо напред. Проходът беше дълъг две мили, но той нямаше да се върне назад.

Най-сетне Хаджиун видя френетично раздвижване в лагера. Чингис беше потеглил и вестта за това явно бе стигнала до главнокомандващия. Конницата препусна между шатрите. Животните бяха по-добри от всички, които Хаджиун бе виждал досега. Може би императорът пазеше най-добрите коне за своята армия. Бяха по-едри от понитата и козината им блестеше на утринното слънце, докато се строяваха с лице към Гърлото на язовеца.

Хаджиун видя арбалетчици и копиеносци да бързат към предните редици и болезнено трепна от огромния им брой. Брат му щеше да бъде погълнат в атаката срещу такова множество. Любимата му тактика на обкръжаване на противника бе невъзможна в това тясно пространство.

Хаджиун се обърна към хората си, които се взираха в него и очакваха решението му.

— Когато дам заповед, ставате и побягвате. Ще се подредим в три редици напречно на долината, колкото се може по-близо до тях. Няма да можете да ме чувате от песента на лъковете, така че предайте на другарите си да пуснат двайсет стрели и да чакат. Ще вдигна ръка и ще я спусна за още двайсет.

— Конницата им е бронирана. Ще ни смажат — каза един, като гледаше покрай Хаджиун. Всички воини бяха конници. Мисълта да се изправят сами срещу такава атака беше в разрез с всичките им представи.

— Не — отвърна Хаджиун. — Нищо на света не може да спре моите хора, когато са въоръжени с лъкове. Първите двайсет стрели ще предизвикат паника. После ще се придвижим напред. Атакуват ли ни — а те ще го сторят — ще пуснем стрела в гърлото на всеки от тях.

Отново се загледа надолу към дзинския лагер. Сега той приличаше на сритан мравуняк. Чингис приближаваше.

— Кажете на другите да бъдат готови — промърмори Хаджиун. На челото му изби пот. Преценката му трябваше да бъде безпогрешна.

— Ще изчакаме още малко. Но щом тръгнем, трябва да сме светкавично бързи.

Почти в средата на прохода пленниците се изправиха срещу първите гнезда арбалетчици. Дзинските войници бяха заели позиции по скалните корнизи на петдесет стъпки над пътя. Пленниците ги видяха първи и за да се махнат от стените на прохода, се скупчиха в центъра. Бръмчащите дзински стрели не пропуснаха в тази блъсканица. Щом виковете на падналите отекнаха, първите три редици на Чингис вдигнаха лъкове. Всеки от тях можеше да свали летяща птица или трима мъже, препускащи в галоп един след друг. Щом доближиха на достатъчно разстояние, стрелите им изсвистяха във въздуха. Войниците изпопадаха върху главите на хората отдолу. Кървавите процепи останаха назад и воините продължиха нататък, принуждавайки пленниците да преминат в тежък тръс.

Първото стесняване между двете огромни скали ги очакваше малко по-нататък. Пленниците се сбутаха към него и се затичаха, препъвайки се, щом монголите започнаха да им викат и да ги мушкат с копията си. Всички виждаха двете зловещи крепости, надвиснали над пътя. Това беше и най-далечната точка, която съгледвачите успяваха да видят, преди да бъдат прогонени обратно. По-нататък щяха да се озоват в непозната територия и никой нямаше представа какво предстои.

Хаджиун се потеше. На хилядата му воини им отне много време да се спуснат по трите въжета и след като все повече и повече се събираха долу на равното, той започна да се изкушава да изостави останалите. Снегът беше толкова дълбок, че затъваха до кръста, и той вече не вярваше, че се движат по ловна пътека, освен ако не бяха пропуснали изсечени в скалата стъпала. Хората му успяха да се доберат до задната част на укреплението, но в тъмното не виждаха как могат да проникнат вътре. Подобно на своя двойник от другата страна, крепостта бе проектирана така, че да бъде непревземаема откъм Гърлото на язовеца. Нищо чудно защитниците да се издърпваха нагоре с въжета.

Трима от хората на Хаджиун бяха паднали при спускането и противно на всички очаквания, един от тях оцеля. Зашеметеният воин се беше забил в толкова дълбока пряспа, че другарите му трябваше да го изровят. Другите двама нямаха този късмет и се удариха в голи скали. Но не извикаха и единственият звук при тяхното падане бяха крясъците на бухалите, които се завръщаха в гнездата си.

Щом дойде утрото, Хазар поведе хората си през дълбокия сняг. Първите напредваха бавно — отъпкваха пътека. Крепостта се извисяваше мрачно над главите им и на Хазар му оставаше единствено да ругае люто, убеден, че напразно е отмъкнал една десета от хората на Хаджиун.

Обзе го радостна възбуда, щом стигна до една пътека, която пресичаше пътя им. Недалеч видя огромна купчина дърва, скрита от прохода долу. Естествено, дзинските войници бяха събирали дърва от скалите и бяха трупали запаси за зимата. Един от хората на Хазар намери брадва с дълга дръжка, забита в тях. Острието бе смазано, виждаха се само отделни ръждиви петънца. Хаджиун се ухили — явно имаше начин да се влезе в крепостта.

Замръзна, когато чу тропот на крака и плача на пленниците в далечината. Чингис приближаваше, а той все още не беше на позиция.

— Стига толкова криене — каза той на хората около себе си. — Трябва да влезем в тази крепост. Тръгвайте напред и намерете вратата, през която внасят дървата си.

Затича се и те го последваха, приготвяйки в движение лъкове и мечове.

Генерал Джи Джонг беше в центъра на вихрушката от тичащи пратеници и даваше заповеди със същата бързина, с която получаваше новините. Не беше спал, но умът му беше като бръснач. Бурята беше отминала, но въздухът беше все така мразовит, а проходът и скалите около тях бяха заледени. Мечовете щяха да се изплъзват от замръзналите ръце. Конете щяха да падат, а студът да изпива силата им. Генералът погледна с копнеж към огнището за готвене, стъкнато, но незапалено. Би заповядал да донесат топла храна, но тревогата бе вдигната преди войската да се е нахранила и вече нямаше време. Никой не тръгва на война през зимата, каза си той и се надсмя на увереността си от предишната вечер.

Беше държал края на прохода месеци наред, докато монголската войска опустошаваше земите от другата страна. Хората му бяха готови. Когато врагът наближеше достатъчно, щеше да бъде посрещнат от хиляда арбалетни стрели на всеки десет удара на сърцето — и това беше само началото. Джи Джонг потръпна, когато вятърът се засили и зафуча през лагера. Беше довел варварите до единственото място, където не можеха да използват тактиката на бой в равнината. Гърлото на язовеца щеше да пази фланговете му по-добре от всеки отряд. Нека дойдат, каза си той.

Чингис присви очи, когато потокът пленници навлезе между крепостите. Проходът беше задръстен от хора, които се движеха толкова напред пред воините му, че той едва виждаше какво става. От далечината в ледения въздух проехтяха писъци и внезапно се издигна буен пламък. Пленниците отзад също го видяха и ужасени, забавиха безумното си темпо пред конниците. Без заповед от негова страна воините свалиха копия и принудиха нещастниците да продължат напред към пространството между крепостите. Каквито и оръжия да имаха дзинските войници, трудно можеха да спрат трийсет хиляди пленници. Някои вече бяха успели да минат през теснината и се изсипваха в широкото от другата страна. Чингис продължи напред. Оставаше му само да се надява, че когато се озове под крепостите, защитниците вече ще са изчерпали маслото и стрелите си. Труповете ставаха все повече и повече с приближаването на теснината.

Над главата си забеляза стрелци, но за негово изумление те като че ли се целеха към отсрещната страна на прохода, към собствените си другари. Не разбираше какво става и започна да се тревожи. Макар да му бяха от полза, изненадите точно когато е заклещен на подобно място, никак не му харесваха. Усети как скалите от двете му страни сякаш го притискат и го принуждават да продължи напред.

С приближаването до крепостите чу тътен на катапулти — звук, който добре познаваше. Видя над прохода да се издига дим, а над стените на крепостта отляво лумнаха пламъци. Горящи стрелци изпопадаха от платформите, а от другата страна се разнесоха ликуващи викове. Сърцето на Чингис подскочи. Можеше да има само едно обяснение и той изрева заповед колоната да мине от дясната страна на прохода, колкото се може по-далеч от лявата.

Хаджиун или Хазар — някой от тях бе превзел крепостта. Който и да се намираше горе, Чингис щеше да го почете след края на битката — ако оцелееха.

Все повече и повече трупове лежаха на дъното на прохода — конят му стъпваше върху тях и цвилеше тревожно. Страхът стегна Чингис за гърлото, щом сянката падна върху лицето му. Намираше се почти под крепостите, в самия център на стрелбището, проектирано от отдавна мъртви дзински благородници. Хиляди пленници бяха загинали тук, на места труповете бяха толкова много, че земята не се виждаше. Въпреки това авангардът бе успял да си пробие път напред и сега тичаше, обхванат от див ужас. Но племената не бяха изгубили нито един човек и Чингис ликуваше. Мина под крепостта от дясната му страна и завика силно на хората горе, които бяха осигурили пътя им. Не можеха да го чуят. Той самият едва се чуваше.

Наведе се напред в седлото, изпитваше нужда да препусне в галоп. Трудно бе да задържи кобилата в тръс при свистящите стрели над главата му, но се овладя, вдигна ръка и даде знак на хората си да продължат със спокойно темпо. Едната крепост гореше отвътре и пламъците излизаха през бойниците. Точно когато Чингис погледна нагоре, една от дървените платформи рухна и полетя надолу. Конете зацвилиха уплашено и някои препуснаха с всички сили напред след пленниците.

Чингис се изправи в седлото, за да погледне напред. Нервно преглътна, щом видя тъмната линия, която препречваше края на прохода. На това място той беше почти толкова тесен, колкото и между крепостите — идеално естествено укрепление. Единственият начин да продължи напред беше да мине през армията на дзинския император. Пленниците вече я приближаваха и Чингис чу грохота на арбалетните залпове като гръмотевица, толкова силни в затвореното пространство, че едва не продънваха тъпанчетата му.

Пленниците обезумяха. Стрелите се забиваха в тях, разкъсваха ги и ги стоварваха на земята. Те тичаха под градушката от желязо и Чингис се озъби. Знаеше, че скоро ще дойде и неговият ред.

Пратеникът бе пребледнял от страх и все още трепереше от онова, което беше видял. Нищо в досегашната му кариера не го бе подготвило за клането в прохода.

— Превзеха едната крепост, генерале — каза той — и насочиха катапултите към другата.

Генерал Джи Джонг го погледна спокойно, раздразнен от неговия страх.

— Целта на крепостите беше само да ги поразреди — напомни той. — Ще ги спрем тук.

Пратеникът посъбра кураж от самообладанието на генерала и издиша с облекчение.

Джи Джонг го изчака да се овладее, след което даде знак на един от стоящите наблизо войници.

— Отведете го и смъкнете кожата от гърба му — каза той. Пратеникът ахна, когато чу заповедта. — Можете да прекратите урока, или щом се научи на смелост, или след шейсет удара с тръстикова пръчка. Което дойде първо.

Пратеникът сведе засрамено глава, отведоха го и Джи Джонг за първи път остана самичък тази сутрин. Изруга под нос и излезе от шатрата си, жаден за информация. Вече знаеше, че монголите са подкарали пленници пред себе си и сънародниците му поемат стрелите на защитниците. Мислено аплодира тактиката, макар да търсеше начини да я преодолее. Десетки хиляди невъоръжени мъже можеха да бъдат опасни като истинска армия, ако стигнат неговите редици. Щяха да объркат арбалетчиците, които бе разположил в прохода. Заповяда на един адютант да прати нови каруци стрели на фронтовата линия и загледа как те се отдалечават от лагера.

Ханът беше постъпил умно, но пленниците можеха да го предпазват само докато са живи, и Джи Джонг все още не губеше самоувереност. На монголите им предстоеше да се сражават за всяка крачка. Без място за маневриране щяха да бъдат пометени и изклани.

Зачака, питайки се дали да не се премести по-близо до предните редици. От мястото си виждаше черния дим от завладяната крепост и отново изруга. Загубата бе унизителна, но императора нямаше да го е грижа, ако не останеше жив варварин.

Беше се надявал да избие мнозина от тях, преди да се озоват пред армията му и да бъдат притиснати още повече. Трябваше да се устремят през процепа и да бъдат атакувани от всички страни, като ударната им сила бъде удавена в масата ветерани. Тактиката му беше добра. Алтернативата беше да блокира напълно прохода. Генералът беше разработил и двата плана и бе сравнил предимствата и недостатъците им. Укроти разтуптяното си сърце и огледа със самоуверена физиономия хората около себе си. Със спокойна ръка взе гарафата с вода, наля си в една чаша и отпи, докато се взираше към прохода.

С периферното си зрение забеляза движение в покритата със сняг долина. Обърна се и замръзна за миг. Тъмни фигури се изсипаха от гората и започнаха да се строяват пред очите му.

Джи Джонг хвърли чашата, докогато пратениците препускаха през лагера, за да докладват новата обстановка. Върховете наоколо бяха непристъпни. Това бе просто немислимо. Макар и потресен, генералът не се поколеба и за миг. Преди пратениците да са стигнали до него, той вече раздаваше заповеди:

— Конни отряди от първи до двайсети, строй се! — изрева той. — Дръжте левия фланг и пометете редиците.

Конниците се втурнаха да предадат заповедта и половината кавалерия започна да се отделя от основната армия. Генералът наблюдаваше как монголите строяват редиците си и продължават да вървят към него. Не си позволи да изпадне в паника. Бяха изкатерили върховете пеша и несъмнено бяха изтощени. Хората му щяха да ги размажат.

Сякаш мина цяла вечност, докато двайсетте хиляди императорски конници се подредят на блокове по левия фланг, но тогава монголските редици спряха. Джи Джонг стисна юмруци, когато прозвучаха заповеди и конницата препусна в тръс към очакващия в снега враг. Доколкото можеше да прецени, бяха не повече от десет хиляди. Пехота не би могла да издържи срещу организирана атака. Щяха да бъдат унищожени.

Генералът гледаше как конниците набират скорост и вдигат мечове, за да секат глави. Насили се да погледне обратно към прохода с пресъхнала уста. Варварите бяха подкарали пленниците пред себе си, бяха превзели една от крепостите и му излизаха във фланга от върховете. Ако беше само това, все още можеше да ги разбие. За миг увереността му се люшна и той се замисли дали да не блокира прохода. Не, все още беше рано за това. Изпита още по-голям респект към монголския хан, но запази самообладание, докато конницата се носеше с грохот през долината.

23.

На деветстотин крачки от тях дзинската конница препусна в галоп. Рано е, помисли си Хаджиун. Стоеше спокойно с деветте хиляди воини зад себе си. Поне долината не беше толкова широка, че да бъде обкръжен. Усещаше нервността у хората около себе си. Никой от тях не се бе изправял пеша срещу конна атака. Сега разбираха как са се чувствали собствените им врагове. Слънчевите лъчи се отразяваха в дзинските доспехи и вдигнатите мечове, готови да секат глави.

— Помнете това! — извика Хаджиун. — Тези хора не са се изправяли досега срещу нас. Не знаят на какво сме способни. Една стрела, за да ги събори, и втора, за да ги убие. Всеки да избере целите си и по моя команда да пусне двайсет стрели!

Опъна тетивата до ухото си и усети силата на десницата си. Точно за това бе тренирал години наред и беше трупал мускули, докато не станаха като желязо. Лявата му ръка изобщо не можеше да се сравнява по сила с дясната и от камарата мускули на едното си рамо, гол до кръста, той изглеждаше изкривен. Долавяше как земята трепери от приближаващата се армия конници. Те бяха на шестстотин крачки, той погледна редиците и рискува да се озърне и назад. Всички бяха обтегнали лъкове, готови да изстрелят смъртта към врага.

Дзинските войници нападнаха с викове, които изпълниха долината и се стовариха върху безмълвните монголски редици. Бяха добре бронирани и носеха щитове, които щяха да ги защитят от стрелите. Хаджиун отбеляза всяка подробност, докато те приближаваха с плашеща скорост. Най-далечният ефективен обсег беше четиристотин крачки и той ги остави да минат тази граница. На триста крачки хората му започнаха да хвърлят погледи към него в очакване да пусне стрелата си.

На двеста крачки редицата от коне насреща изглеждаше като стена. Хаджиун усети как страхът впи зъби в него, докато даваше заповедта си:

— Свалете ги! — изрева той и изръмжа, пускайки тетивата. Девет хиляди стрели полетяха на мига срещу врага.

Атаката се препъна, сякаш бяха попаднали на ров. Хора полетяха във въздуха, коне рухнаха на земята. Онези отзад се врязаха в тях на пълен галоп, а Хаджиун постави втора стрела на тетивата и я опъна. Втори залп се стовари върху кавалерията.

Дзинските конници нямаше как да спрат, дори да бяха разбрали какво се случва. Предните им редици рухнаха и онези, които пришпорваха конете си през тях, бяха посрещнати от нов залп. Всеки войник получаваше по три или четири стрели, които летяха по-бързо от мълнии. Пръстите им изпускаха поводите и въпреки бронята и щитовете самата сила на удара ги стоварваше на земята.

Докато стреляше, Хаджиун броеше на глас, и се целеше в откритите лица на дзинските войници, които се мъчеха да се изправят. Ако не виждаше лице, прицелваше се в гърдите и разчиташе, че тежкият връх на стрелата ще пробие пластините. Усети как раменете му започват да горят, докато посягаше за петнайсетата стрела. Атакуващите конници сякаш се бяха сблъскали на пълна скорост с чук и спряха. Хаджиун посегна надолу и откри, че е изстрелял двайсетте си стрели.

— Трийсет крачки напред, след мен! — изкрещя той и се затича в тръс. Хората му го последваха и извадиха нов сноп стрели от колчаните си. Дзинските войници ги видяха да приближават. Хиляди се мъчеха да излязат от редиците на мъртвите. Мнозина бяха паднали, без да получат рани, когато конете им налетяха върху камарите умиращи хора и животни. Командирите лаеха заповеди да се качат отново в седлата, но войниците нададоха уплашени викове, щом видяха приближаващите монголи.

Хаджиун вдигна десния си юмрук и редицата спря. Видя как един от командирите му перва някакъв млад воин толкова силно, че онзи залитна.

— Удариш ли още един кон, лично ще те убия! — озъби се командирът. Хаджиун се засмя.

— Още двайсет! Целете се в хората! — изкрещя той и заповедта му се повтори по редицата. Дзинските конници се окопитиха след първия удар и украсените им с пера офицери ги подкараха отново напред. Хаджиун се прицели в един от тях, докато онзи се въртеше на коня си, размахвайки вдигнат меч.

Стрелата му се заби в гърлото на офицера и още девет хиляди я последваха. От това разстояние се прицелваха съвсем точно и залпът беше съсипващ. Разстроената втора атака се разпадна под свистящите стрели и дзинските войници изпаднаха в паника. Неколцина препуснаха с щитове, заприличали на таралежи от стрелите. Макар да му беше болно, Хаджиун изрева: „Конете!“, и животните рухнаха сред хрущене на счупени кости.

За всеки шейсет удара на сърцето излитаха десет стрели без никакъв отдих. Най-храбрите противници умряха бързо, останаха само слабите и уплашените, които се мъчеха да обърнат конете назад. Редиците се разбъркаха от подплашените коне, чиито ездачи висяха безжизнено в седлата със стърчащи от гърдите стрели.

Рамото на Хаджиун вече го болеше, когато изстреля четиридесетата си стрела и зачака хората около него да го последват. Долината пред тях представляваше каша от кръв и мъртъвци, червено петно от ритащи копита и мятащи се в агония войници в снега. Дзинците вече не можеха да атакуват. Офицерите продължаваха да им крещят да продължат напред, но трети път нямаше да успеят да наберат скорост.

Хаджиун изтича напред, без да дава заповед, и хората му го последваха. Той преброи двайсет крачки, остави вълнението да надделее над здравия му разум, пробяга още двайсет и се оказа опасно близо до повалените хора и коне. Само сто крачки разделяха противниците, когато той заби поредните двайсет стрели в девствения сняг и сряза възела, който ги свързваше. Дзинските войници нададоха ужасени писъци, когато видяха, че монголските лъкове се огъват отново. Паниката се разпространи в редиците им и конниците се пречупиха, когато стрелите се врязаха в тях.

Отначало бягството тръгна бавно и мнозина загинаха, защото отзад ги натискаха. Монголите стреляха методично по всичко, което се изпречваше пред очите им. Офицерите изпопадаха бързо и Хаджиун изкрещя триумфално, щом видя, че безредицата е пълна. Онези, които още не бяха приближили предните редици, застинаха стъписани и изпълнени с ужас от клането.

— По-бавно! — извика Хаджиун на хората си, докато пускаше петнайсетата си стрела и обмисляше дали да не се приближи още повече до дзинците и окончателно да всее паника в редиците им. Овладя се, макар страшно да му се искаше да се втурне сред бягащите. Време е, каза си той. Темпото намаля и точните попадения се увеличиха. Стотици врагове рухнаха от монголските стрели. Хората от степите бяха изстреляли по шейсет и колчаните на гърбовете им бяха олекнали.

Хаджиун спря. Конницата беше разбита и мнозина препускаха назад с отпуснати поводи. Все още можеха да се прегрупират и макар да не се боеше от нова атака, той реши да ги прогони чак до основните им сили. По-нататъшното приближаване беше опасно, знаеше това. Ако дзинските войници успееха да се доберат до хората му, можеха да обърнат късмета. Хаджиун се огледа към ухилените лица наоколо и се разсмя гръмко.

— Ще вървите ли с мен? — Отвърнаха му радостни възгласи, той тръгна напред и извади нова стрела от колчана. Този път я задържа на тетивата, докато стигнаха до първите редици на повалените. Мнозина бяха все още живи и някои от хората му взеха оръжията им, като изгубиха ценни моменти, докато ги затъкнат в поясите си. Подплашен кон, препускащ покрай редицата едва не събори Хаджиун. Той протегна ръка за поводите, не успя да ги улови, но малко по-нататък двама от хората му спряха животното. Но наоколо имаше стотици животни без ездачи и той посегна към друг, който изтича край него, като пръхтеше подплашено от редицата стрелци. Укроти добичето, като погали муцуната му. Дзинските конници започнаха да се престрояват. Беше им демонстрирал колко добри са хората му с лъковете. Може би беше време да им покаже и уменията им на кон.

— Вземете мечове и яхвайте конете! — извика той. Заповедта му пак бе повторена по редицата и Хаджиун видя как хората му се хвърлят радостно през мъртвите и скачат в седлата. Конете бяха повече от достатъчно, макар че някои все още бяха с разширени от ужас очи и оплискани с кръвта на предишните си ездачи. Хаджиун също яхна коня си и се изправи в стремената, за да види какво прави врагът. Щеше му се Хазар да можеше да види това. Брат му би оценил възможността да атакува дзинската армия със собствените й коне. Хаджиун изрева с все сила, заби пети в хълбоците на коня и се наведе ниско над шията му, когато животното полетя напред.

В края на прохода цареше хаос, докато Чингис яздеше през труповете. Арбалетите на дзинските войници бяха избили почти всички пленници, и половин милион железни стрели се движеха под него. Някои от пленниците бяха стигнали дзинските редици, напълно обезумели от ужас. Чингис ги видя как сграбчват оръжия с окървавените си ръце.

Организираните залпове станаха спорадични, щом последните пленници разкъсаха редиците. Стотици си пробиха път през първата редица, като деряха и ритаха отчаяно. Намереха ли оръжие, започваха да нанасят сляпо удари около себе си, но скоро падаха съсечени.

Около Чингис засвистяха стрели и той се сниши рязко в седлото, когато една профуча съвсем близо до него. Огромната дзинска армия беше отпред. Малко пред него проходът се разширяваше и той внезапно си даде сметка, че само едната му страна е отвесна скала. Преди да стигне до тук, смяташе, че отворът е нещо като огромна порта, но сега видя, че противниците са вдигнали огромен дънер от едната страна. От него към върха имаше опънати въжета и Чингис осъзна, че дървото може да бъде съборено в прохода и да раздели войската му наполовина. Станеше ли това, с него щеше да бъде свършено. Обхвана го паника, той спря пред хълма от мъртви тела. Изкрещя от безсилие, очаквайки да бъде улучен или да види как дървото рухва. Извика по име мъжете пред себе си, заповяда им да продължат пеша и посочи огромния ствол, който щеше да се срути върху всичките му мечти. Те моментално се втурнаха да прережат въжетата.

Оттатък теснината Чингис видя суматоха в дзинските редици. Нещо не беше наред и той рискува да се надигне в стремената, за да види какво става. Последните оцелели пленници налитаха върху плетените барикади, които защитаваха дзинските стрелци, докато презаредят. Чингис затаи дъх, когато воините му се присъединиха към изтощените пленници и мечовете им засвяткаха на слънчевите лъчи. Арбалетите най-сетне замлъкнаха и Чингис видя, че противниците махат за подкрепления.

Както се беше надявал, най-сетне бяха останали без стрели. Земята бе почерняла от противните малки железни шипове, а всеки труп беше надупчен от тях. Ако дървото останеше на мястото си, Чингис щеше да направи пробив в дзинските редици. Той изтегли меча на баща си и усети как натискът изведнъж се отприщва. Зад него монголите вдигнаха копия и мечове и пришпориха конете си да прескочат купищата мъртъвци. Преградите бяха избутани настрани. Чингис мина под сянката на огромното дърво и вече не можеше да спре, устремен към армията на дзинския император.

Конниците се вклиниха дълбоко в редиците на противника. Рискът се увеличаваше с всяка измината дължина, тъй като воините се озоваваха срещу врагове не само отпред, но и отстрани. Чингис сечеше наред с касапски движения, които можеше да изпълнява с часове. Пред себе си видя как изпадналите в паника кавалеристи се стоварват върху собствените си редици и ги помитат. Нямаше време да се обърне назад към дървото, около него свистяха толкова много остриета. Едва когато друга редица удари в галоп кавалерията, Чингис вдигна поглед и разпозна свои сънародници, яхнали дзински коне. Нададе дрезгав рев, като усети растящата паника и объркване на противниците. Зад него хората му изкормваха безсилните арбалетчици и си пробиваха път все по-навътре и по-навътре. Без атака срещу фланга това нямаше да бъде достатъчно, но Чингис видя, че конниците внасят хаос в дзинските редици — най-добрите ездачи на света се носеха като обезумели сред враговете си.

Едно острие улучи коня му в гърлото и отвори огромен разрез, от който плисна кръв върху лицата на войниците пред него. Животното се препъна, Чингис скочи от седлото и събори двама души на земята, когато се стовари отгоре им с цялата си тежест.

Моментално изгуби усещането за битката. Оставаше му единствено да се сражава пешком с надеждата, че са направили достатъчно. Все повече и повече воини излизаха от прохода и се втурваха към центъра… Монголската армия излизаше от планината като брониран юмрук, за да нанесе зашеметяващ удар на дзинските редици.

Генерал Джи Джонг гледаше с увиснала челюст как монголите изкормват предните му редици. Беше видял как конницата му се обръща в бягство и се врязва в основната армия, внасяйки паника в строя. Сигурен беше, че още може да удържи положението, но тогава проклетите монголи им налетяха с откраднатите коне. Яздеха невероятно умело и запазваха съвършено равновесие, докато пускаха залп след залп в галоп. Един отряд пехотинци рухна и нова вълна противници се втурна през войниците му, сякаш бяха деца с мечове.

Генералът зяпаше тъпо. Офицерите му чакаха заповеди, но прекалено много неща се случваха едновременно и той се бе вцепенил. Не можеше да се окопити. Повече от половината от армията му все още не се беше сблъскала с врага, а по-надолу в строя чакаха двадесет кавалерийски отряда. Джи Джонг заповяда да доведат коня му и се качи в седлото.

— Блокирайте прохода! — изкрещя той и пратениците препуснаха напред. Хората му горе сигурно чакаха заповедта, стига да бяха останали живи. Ако успееше да спре излизащите от прохода монголи, щеше да ги обкръжи и унищожи. Беше вдигнал онова дърво като последна възможност, но сега единственото то можеше да му осигури достатъчно време, за да се прегрупира.

Субодай видя Чингис да полита през края на прохода на обезумелия си кон. Усети, че натискът намалява, когато все повече бойци последваха хана си през теснината. Младите вълци виеха от възбуда. Мнозина бяха все още притиснати от хора и коне и не можеха да помръднат. Някои дори се бяха завъртели кръгом в навалицата и се мъчеха отново да се обърнат с лице към сражението.

Чингис се беше изгубил от погледа му, когато Субодай видя как едно от дърветата над главата му се опъва. Вдигна глава и моментално разбра, че то може да рухне и да го отреже от онези, които вече бяха минали теснината.

Хората му не виждаха опасността и пришпорваха конете си напред, надавайки викове като младоци с жълто около устата, каквито всъщност си бяха. Субодай изруга, опъна се второ въже. Дървото беше огромно, но не след дълго щеше да падне.

— Мишени нагоре — изрева той на хората си и им даде посока, като започна да пуска стрела след стрела с най-голямата скорост, на която беше способен. Първата улучи един от противниците в гърлото и той падна, събаряйки още двама. Въжето се отпусна, но други войници се завтекоха да изпълнят заповедта на Джи Джонг и дървото започна да се накланя. Младите вълци отговориха с рояк стрели и повалиха десетки. Но беше твърде късно. Последните дзински войници издърпаха масивния ствол точно върху тях и той с трясък полетя в прохода. Субодай се намираше на не повече от двайсет крачки от равнината, когато дървото падна. Конят му уплашено се изправи на задните си крака и ездачът трябваше да се приведе напред, за да го овладее.

Трясъкът изтръгна от кървавото им безумие дори оцелелите пленници. Докато Субодай се взираше, зашеметен от ужас, над уплашените редици се спусна пълна тишина. После се разнесе воят на един боец, чиито крака бяха смазани. Дървото препречваше теснината на височина колкото човешки бой. Нямаше кон, който да го прескочи. Субодай усети, че хиляди очи се обръщат автоматично към него, но не знаеше какво да прави.

Стомахът му се сви, видя зад бариерата да се появяват редици дзински копиеносци. Онези, които посмяха да покажат лицата си, бяха повалени от стрелите, но оръжията им останаха — редица тежко желязо, стърчащо като зъби на хищник по дължината на ствола. Субодай преглътна на сухо.

— Брадви! — изкрещя той. — Бързо носете брадви!

Не знаеше колко време ще им е нужно, за да се справят с масивния дънер. Дотогава ханът им оставаше в капан от другата страна.

24.

Чингис видя как дървото пада и изрева яростно, отсичайки с един-единствен удар главата на мъжа срещу себе си. Намираше се в море от червени и златни знамена, които плющяха на вятъра като птичи криле. Сражаваше се сам, отчаяно. Все още не бяха разбрали кой е той. Единствено тези, които бяха най-близко, опитаха да смажат побеснелия воин, който се зъбеше и ръмжеше в лицата им. Той се въртеше и се втурваше между тях, използваше като оръжие всяка част от бронята си, всичко, което можеше да го запази жив. Оставяше след себе си диря от смърт и болка и нито за миг не престана да се движи. Да спре означаваше да умре сред безбройните знамена.

Дзинските войници усетиха внезапната неувереност у враговете си и изреваха предизвикателно. Самоувереността им се възвърна. Чингис видя огромно множество бодри конници да се носи с грохот край фланга. Беше изгубил от поглед брат си Хаджиун. Нямаше кон, заобикаляха го врагове. Прах покриваше всичко и той разбра, че смъртта е на стъпка от него.

Почти се беше отчаял, когато един конник размаза изпречилите му се вражески войници и го метна с могъщите си ръце зад себе си. Беше Толуй, борецът. Чингис задъхано благодари на масивния воин, докато мечовете им съсичаха враговете. Стрели от арбалети отскачаха от броните им и Толуй сумтеше, когато дебелите колкото пръст пластини се огъваха от ударите и много от тях падаха.

— Към мен! Пазете хана! — изрева Толуй над кипналото множество противникови войници. Видя един кон без ездач и се насочи към него. Докато се хвърляше към празното седло, Чингис получи рана в бедрото и изрева от болка. Изрита силно и усети, че кракът му чупи нечия челюст. Ужилването го изтръгна от отчаянието и той се огледа, без да спира да удря, за да види как се развива битката.

Цареше пълен хаос. Дзин нямаха никакъв строй, сякаш само броят им беше достатъчен. На изток обаче техният генерал беше възстановил реда. Конницата на фланга скоро щеше да стигне хората на Чингис. Той тръсна глава, за да махне кръвта от очите си. Не си спомняше кога е получил раната, но скалпът му беше одраскан и шлемът бе отлетял нанякъде. Усети вкуса на кръв, плю надолу и съсече поредния войник през гърлото.

— Ханът! — изрева с пълна сила Толуй. Хаджиун го чу и отвърна, размахвайки меч. Не можеше да достигне брат си, а много от хората му вече бяха мъртви, смазани под краката на противника. От първоначалните девет хиляди души бяха останали около пет. Колчаните им бяха празни и те се намираха твърде далеч от Гърлото на язовеца и от хана.

Хаджиун замахна с меча си и направи дълбок разрез в хълбока на коня си. Кръв плисна навън, животното изцвили и се хвърли напред, разбутвайки всичко пред себе си. Хаджиун повтори писъка му с отчаян призив към хората си да го последват, като едва успяваше да насочва раненото животно. Носеше се през дзинските войници, замахвайки към всичко, до което можеше да достигне. Конят препускаше лудо и Хаджиун чу как гръдната му кост се счупва, когато налетя на някакво препятствие. Полетя над главата му и удари един войник с бронята си. Друг от хората му викна зад него, Хаджиун сграбчи протегнатата ръка и се метна зад ездача, замаян и разтърсен от болка.

Петте хиляди се биеха като обезумели, без изобщо да мислят за собствената си защита. Притиснати от всички страни, те раняваха собствените си коне като Хаджиун, принуждавайки ги да полетят с ритници и пръхтене към равното между планините. Трябваше да стигнат Чингис, преди да бъде убит.

Хаджиун усети как и вторият му кон се препъва и едва не падна. Животното успя някак да се задържи на крака и се втурна през редиците с широко отворени от ужас очи. Навсякъде тичаха коне без ездачи и Хаджиун скочи към един от тях без да се замисля, като едва не извади ръката си от ставата, когато улови повода. Полетя на остри завои извън битката, докато успее да овладее паниката на коня. Хората му го бяха последвали, но не бяха повече от три хиляди след дивата атака в сърцето на дзинската армия.

— Напред! — изкрещя Хаджиун и тръсна глава, за да я проясни. Едва виждаше, а темето му пулсираше от първия удар в земята. Цялото му лице се поду, докато галопираше покрай вражеската армия обратно към брат си. На половин миля отпред виждаше тила на противниковата кавалерия — двайсет хиляди отпочинали коне и хора, тръгнали да затворят окончателно прохода. Хаджиун знаеше, че са прекалено много, но не намали. Вдигна високо меча, загърби болката и оголи окървавените си зъби.

Не повече от хиляда души бяха минали през теснината, когато дървото падна. Половината от тях вече бяха мъртви, а останалите се скупчиха около хана, готови да го защитават до последния човек. Дзинските войници кръжаха около тях като рояк оси, но монголите се сражаваха като обладани от нечиста сила и през цялото време Чингис се озърташе назад към дънера, който препречваше прохода. Хората му бяха родени бойци и всеки от тях беше по-ловък и по-умел от дзинските войници, които се оплитаха в стремената си и умираха. Колчаните на всички бяха празни, но пък мнозина управляваха конете си така, сякаш бяха едно цяло с тях. Понитата знаеха кога да отстъпят назад, за да избегнат удара на острието, и кога да изритат в гърдите всеки, който се осмели да ги приближи. Подобно на остров в бушуващо море, монголските конници се движеха през дзинската армия и никой не можеше да ги повали. Стрелите от арбалетите тракаха по броните им, но стрелците бяха притиснати твърде силно, за да стрелят в залп. Никой не искаше да приближава почервенелите остриета на мрачните воини. Мъжете около Чингис бяха оплискани в кръв и пръстите им залепваха за дръжките на мечовете. Трудно беше да ги убият. Те знаеха, че ханът им е с тях и че трябва само да издържат, докато бариерата се премахне. Но лека-полека се топяха, макар да съсичаха по десет или двадесет за всеки един от своите. Все повече и повече воини поглеждаха мрачно назад към прохода, отчаянието им растеше, но продължаваха да се сражават.

Джелме и Арслан пристигнаха заедно при блокирания проход и видяха пребледнелия Субодай. Младият военачалник им кимна.

— Трябват ни повече брадви — рязко рече Джелме. — С това темпо ще са ни нужни часове.

Субодай го изгледа студено.

— Ти командваш, военачалнико. Аз просто чаках да дойдеш.

Обърна коня си, без да каже нищо повече, и пое дълбоко дъх.

— Вълци, слизайте от конете! — извика той на хората си. — Вземете лъкове и мечове! Пешком! След мен!

Докато баща и син поемаха разчистващите екипи, Субодай се покатери на дънера с изваден меч и погледна надолу към дзинските копиеносци, изрита настрани едно оръжие и скочи срещу тях. Хората му го последваха с устрем, събаряйки собствените си другари с брадвите. Не можеха да позволят младият им генерал да тръгне да спасява хана сам и бяха бесни от триковете на врага.

Чингис вдигна глава, когато Младите вълци се включиха в битката. Те съсичаха изненадания противник откъм гърба и отвориха огромен процеп в редиците му. Ранените сякаш не усещаха болка и не откъсваха очи от Субодай, който продължаваше устремно напред. Беше видял хана и ръцете му все още не бяха уморени. Атакува дзинските редици с пет-шест побеснели млади воини, които се движеха с такава скорост, че никой не можеше да ги спре. Проправяха си път към Чингис и оставяха след себе си пътека от мъртви тела.

— Чаках те! — извика Чингис на Субодай. — Този път какво ще искаш от мен?

Младият военачалник се разсмя, радостен, че го вижда жив, приклекна, избягвайки удар на меч, и изкорми мъжа, който го държеше. Извади острието с рязко дърпане, стъпи върху мъртвия и продължи напред. Дзинските войници се поколебаха, но все още бяха толкова много, че можеха да погълнат дори десетте хиляди на Субодай. Откъм фланга на огромната армия прозвучаха роговете на кавалерията. Чингис се обърна в седлото и видя, че дзинските войници отново се подреждат в редици, отваряйки път за конната атака. Монголските воини се спогледаха, когато дзинската кавалерия препусна в галоп през собствените си редици. Задъхан, Чингис се ухили, докато хората му се подреждаха около него.

— Добри коне — рече той. — Пръв ще избирам, когато приключим.

Воините се разсмяха, после всички пришпориха конете си едновременно и се наведоха ниско над седлата. Оставиха Субодай сам да удържа района около теснината и полетяха в галоп миг преди да се сблъскат с противника.

Командирът на дзинската конница умря в първия сблъсък с монголските ездачи. Съсичаха хората му от седлата им сред грохота на копитата. Онези, които успяваха да отвърнат на удара, улучваха въздуха — противниците им бързо се снишаваха или се люшваха настрани. Бяха тренирали това през целия си живот. Чингис препускаше напред, врязваше се все по-дълбоко и по-дълбоко в конните редици. Дясната му ръка гореше. Враговете сякаш нямаха край и той получи нова рана над хълбока, където липсваха парчета от бронята. Друг удар беше тъй силен, че ханът отлетя назад и за миг видя светлосиньото небе, но запази равновесие. Не падна, той не можеше да падне. Чу писъци, когато конниците на Хаджиун удариха дзинските ездачи в гръб, и се запита дали ще срещне брат си насред тази гмеж, или ще умре преди това. Враговете бяха прекалено много. Вече не очакваше да оцелее, от това му стана леко на сърцето и той препусна в галоп през дзинските войници, обхванат от чиста радост. Представи си, че баща му язди редом с него. Старецът най-сетне щеше да се гордее с тях. Синовете му не биха могли да изберат по-добър край на живота си.

Зад тях дървото най-после беше разрязано на три парчета и избутано. Монголската армия бавно излезе в ледената равнина, мрачна, готова за мъст. Джелме и Арслан яздеха начело. Погледнаха към дзинските знамена, които се вееха в далечината.

— Ако можех да върна времето, не бих променил живота си, Джелме — извика Арслан на сина си. — Пак щях да съм тук.

— Че къде другаде би могъл да бъдеш, старче? — отвърна му с усмивка Джелме. Постави стрела на тетивата и пое дълбоко дъх, преди я пусне към вражеските редици.

Джи Джонг гледаше безсилно как проходът се отваря и от него се изсипват двайсет хиляди воини, готови за бой. Боговете не му бяха дали Чингис. Личната кавалерия на генерала атакуваше малкия отряд на хана, но друга монголска група се вряза в дзинската армия като тигър, разкъсващ с лапа корема на бягащ елен. Монголите като че ли не се съобщаваха помежду си, но въпреки това действаха в синхрон на бойното поле, докато неговите хора зависеха изцяло от командния си център. Джи Джонг разтърка очи и ги впери в облаците снежен прах.

Копиеносците му бяха в хаос, някои бяха напуснали бойното поле, той ги виждаше като мънички петънца сред хълмовете. Още ли беше възможно да спечели битката? Беше изчерпал всички тактически номера. Оставаше единствено сражението на равен терен, а генералът все още имаше числено превъзходство.

Даде нови заповеди на пратениците и те препуснаха през бойното поле. Монголите в прохода поваляха хората му и пускаха стрела след стрела, врязвайки се право през центъра на дзинската армия. От безмилостната им точност редиците й отстъпиха назад и се скупчиха, а трябваше да стоят разделени. Джи Джонг избърса потта от челото си, щом видя как конниците се носят сред копиеносците му, сякаш сред невъоръжена тълпа. Можеше само да гледа замръзнал как се разделят на групи по сто, обстрелват с лъковете си армията му от всички страни и я разкъсват на парчета.

Миг по-късно група мародери го забеляза. Джи Джонг видя, че лицата им грейнаха при вида на грамадните бойни знамена около командирската шатра. Докато той се взираше в тях, дузина лъкове се огънаха по посока към него, другите ездачи дърпаха поводите, за да обърнат конете си. Все пак се намираха твърде далеч, нали? Стотици мъже от личната му гвардия стояха на пътя им, но те не можеха да спрат стрелите и генералът внезапно изпита ужас. Тези хора от степите бяха истински демони. Той беше опитал всичко, но въпреки това бяха дошли дотук. Мнозина бяха ранени, но сякаш не усещаха болка, опъваха лъковете си с кървави ръце и пришпорваха конете.

Една слабо изстреляна стрела го улучи в гърдите, заби се в бронята му и той изкрещя. Викът отприщи страха му, куражът окончателно го напусна и в следващия миг той викна на охраната, завъртя със сила коня си и се приведе ниско над шията му. Други стрели изсвистяха над главата му и убиха хора около него. Генерал Джи Джонг обезумя пред лицето на собствената си смърт, от самоувереността му нямаше нито следа. Заби пети в хълбоците на коня, препусна в галоп през редиците и остави гвардията зад себе си.

Не погледна надолу към облещените лица на войниците, които гледаха как ги изоставя. Мнозина хвърлиха оръжията си и побягнаха, следвайки примера му. Някои от по-бавните бяха съборени от коня му. Виждаше размазано от ледения вятър и знаеше само, че трябва да избяга от жестоките монголи и зверските им физиономии. Зад него армията изпадна в окончателен безпорядък и клането продължи с пълна сила. Войската на Чингис се изсипа върху имперските войници. Докато ръцете на дзинците едва въртяха оръжията, тя ги избиваше.

Старшите офицери на три пъти се опитаха да прегрупират хората си, но не успяха. Чингис вече се възползваше от по-широкото бойно поле и изпращаше отряди да ги разпердушинят. Когато и последните стрели на Джелме свършиха, в действие влязоха копията. Ударите им поваляха хората на земята. Чингис беше видял дзинския генерал да бяга и вече не усещаше ужасните си рани. Слънцето се издигаше все по-високо и по пладне императорската войска представляваше кървави планини от мъртъвци. Оцелелите се бяха пръснали във всички посоки, гонени по петите от победителите.

Докато бягаше, умът на Джи Джонг се освободи от вцепенението, което го бе лишило от смелост. Звуците на битката заглъхнаха в далечината, конят му препускаше в галоп по пътя за Йенкин. Той се обърна само веднъж към огромната маса сражаващи се мъже и усети горчилката на срама, примесен с ярост. Някои воини от личната му гвардия следваха генерала си, оставайки лоялни въпреки неговото бягство. Без да кажат нито дума, те се строиха около него и мрачната фаланга от стотина конници приближи портите на императорския град.

Джи Джонг разпозна яздещия до него — старши офицер от Баотоу. Отначало не можа да си спомни името му, мислите му препускаха несвързано. Градът растеше бързо пред тях и с огромно усилие на волята той се овладя и успокои разтуптяното си сърце. Луджан. Името му е Луджан, припомни си най-сетне.

Генералът се потеше в бронята си пред високите стени и рова около града. След хаоса и кръвопролитието всичко тук изглеждаше сънено, мирно, събуждаше се бавно за новия ден. Джи Джонг бе изпреварил всички вестоносци и императорът все още нямаше представа за ужаса, разиграл се само на двайсет мили от града.

— Искаш ли да бъдеш екзекутиран, Луджан? — попита той мъжа до себе си.

— Имам семейство, генерале — отвърна той. Беше пребледнял, разбра какво ги очаква.

— Тогава ме слушай и прави каквото ти казвам.

Генералът бе разпознат отдалеч и външната порта се спусна като мост над водата. Джи Джонг се обърна в седлото към хората си.

— Императорът трябва да знае — каза той. — Можем да контраатакуваме с градската стража.

Думите му оживиха умърлушените мъже и те се изправиха в седлата. Все още имаха вяра, че генералът им ще успее да намери изход от катастрофата. Лицето на Джи Джонг се бе превърнало в маска, докато минаваха през града. Чаткането на копитата по павираните улици му се струваше необичайно силно. Беше загубил. И нещо по-лошо — беше избягал.

Императорският дворец представляваше огромен комплекс, заобиколен от нечувано красиви градини. Джи Джонг се насочи към най-близката порта, която щеше да го отведе до залата за аудиенции. Запита се дали младият император е станал от сън в този час. Скоро след като научеше новината, щеше да бъде напълно буден.

Гвардейците се спешиха при външната порта и продължиха ходом по широката улица с липи от двете страни. Слугите ги посрещнаха и ги поведоха през дълга редица зали. Преди да застанат пред императора, пътя им преградиха войници от личната му гвардия.

Лицето на Джи Джонг не изразяваше нищо, той предаде меча си и зачака да му сторят път. Хората му щяха да останат във външната зала. Представи си как точно в този момент будят император Вей и робите се суетят около него с вестта, че генералът се е върнал. Из двореца щяха да плъзнат слухове, но все още никой не знаеше нищо. Пълният мащаб на трагедията щеше да стане ясен по-късно. Императорът трябваше да научи пръв.

Мина доста време, преди вратите на залата за аудиенции да се отворят и Джи Джонг да закрачи по дървения под към седящата в дъното фигура. Както бе предположил, лицето на императора бе подпухнало от съня, а косата му — сресана набързо, с няколко немирни кичура.

— Какво толкова важно има? — попита император Вей с напрегнат глас.

Генералът най-сетне почувства спокойствие, пое дълбоко дъх и коленичи.

— Негово императорско величество ми оказва голяма чест — произнесе той. Вдигна глава и очите, които погледнаха под гъстите вежди, накараха младия владетел да се вкопчи в робата си от страх. В тях той видя лудост.

Джи Джонг се изправи бавно и огледа залата. Императорът беше отпратил министрите за поверителния разговор с генерала. Виждаха се шестима роби, но Джи Джонг изобщо не го беше грижа за тях. Те щяха да разпространят новината из града, както правеха винаги. Той бавно издиша. От известно време мислите му бяха объркани, но най-сетне отново се избистриха.

— Монголите минаха през прохода — каза той. — Не успях да ги задържа.

Видя как императорът пребледнява и кожата му прежълтя като восък под високите прозорци.

— А армията? Значи сме били принудени да отстъпим? — попита император Вей и се изправи.

— Армията е разбита, твое императорско величество.

Погледът на генерала се заби в младия мъж пред него и този път той не извърна очи.

— Служих добре на баща ти, твое императорско величество. При него щях да спечеля, с теб, по-нискокачествения, се провалих.

Челюстта на император Вей увисна от изумление.

— Идваш при мен с новина като тази и се осмеляваш да ме обиждаш в собствения ми дворец?

Генералът въздъхна. Нямаше меч, но извади дългия кинжал, който беше скрил в бронята си. Младият император зяпна още по-широко, обзет от страх.

— Баща ти нямаше да позволи да приближа до него, твое императорско величество. Никога не би се доверил на генерал, който се връща от поражение. — Джи Джонг сви рамене. — С този провал аз заслужих смъртта си. Какъв друг избор имам освен този?

Императорът пое дъх да изкрещи на стражата. Джи Джонг се хвърли към него и стисна гърлото му, задушавайки вика. Ръцете на императора заблъскаха по бронята и лицето му, но момчето беше слабо и от съпротивата му хватката само се стегна още повече. Джи Джонг можеше да го удуши, но това щеше да е безчестие спрямо сина на един наистина велик мъж. Затова опипа гърдите на императора и въпреки че той се мяташе и дърпаше, заби острието в сърцето му.

Ръцете му увиснаха безжизнено и едва сега генералът усети драскотините по бузите си. Кръвта изцапа робата около острието, Джи Джонг вдигна тялото и го върна на мястото му.

Робите пищяха, но той не им обърна внимание. Просто стоеше пред трупа на младия император. Нямах друг избор, каза си той.

Вратата се отвори с трясък и императорските гвардейци се втурнаха вътре. Вдигнаха оръжия и Джи Джонг се обърна към тях. Видя своите хора да изпълват коридора. Луджан беше следвал заповедите му и вече бе покрит с кръв. Не след дълго приключиха и с останалите.

Луджан стоеше задъхан и се взираше изумено в бялото лице на мъртвия император.

— Убил си го — с трепет произнесе той. — Сега какво ще правим?

Генералът погледна изтощените и окървавени мъже, които бяха донесли вонята на бойното поле на това място. Може би по-късно щеше да плаче за всичко, което беше изгубил, за всичко, което беше сторил, но сега нямаше време за това.

— Ще кажем на народа, че императорът е мъртъв и градът трябва да бъде затворен и укрепен. Монголите идват насам и не можем да сторим нищо друго.

— Но кой ще бъде император? Някое от неговите деца ли? — попита Луджан. Беше страшно пребледнял и не погледна към отпуснатата фигура на трона.

— Най-голямото момче е едва на шест — отвърна Джи Джонг. — Нека ми го доведат след погребението. Ще управлявам като негов регент.

Луджан впери поглед в генерала.

— Да живее новият император — прошепна той и останалите повториха думите му. Почти в транс, Луджан коленичи и се поклони, докато челото му не опря дървения под. Другите войници сториха същото и генерал Джи Джонг се усмихна.

— Десет хиляди години — тихо рече той. — Десет хиляди години.

25.

Небето чернееше над планините, мазният дим се простираше на мили разстояние. Накрая много от противниците се предадоха, но племената бяха изгубили твърде много хора, за да помислят за пощада. Избиваха ги дни наред около прохода. Издирваха последните бягащи войници и ги колеха като мармоти.

От прътовете на копията и знамената накладоха огромни огньове, които не погълнаха единствено храната и труповете. Семействата минаха бавно през прохода след воините и докараха каруци и ковачници, за да претопят металните върхове на пиките. Дзинските припаси бяха прибрани в зимници, където щяха да се запазят свежи.

Не преброиха труповете на враговете, но пък и нямаше нужда. Никой, който беше видял планините разкъсана плът, нямаше да ги забрави до края на живота си. Жените и децата сваляха броните и всичко ценно от труповете. Само ден след сражението вонята вече беше ужасна и въздухът се изпълни с мухи, които изгаряха в дима от огньовете.

Чингис чакаше военачалниците си на края на долината. Искаше да види града, който бе пратил такава огромна армия срещу него. Хаджиун и Хазар тръгнаха с него, като се взираха със страхопочитание назад към кървищата и огньовете, губещи се в далечината. Огньовете хвърляха трептящи сенки по планините наоколо, племената се бяха укротили и пееха тихо за мъртвите.

Тримата братя чакаха мълчаливо, докато извиканите мъже се съберат тичешком. Гърбовете им бяха схванати. Субодай пристигна пръв, блед и горд с грозния черен шев върху лявата си ръка. Джелме и Арслан дойдоха заедно — тъмни силуети на фона на огньовете. Хо Са и строителят Лиан пристигнаха последни. Единствено Темуге остана да премести лагера до една река десет мили на север. Огньовете щяха да горят дни наред, дори без да бъдат поддържани. Мухите се превръщаха в сериозен проблем и на Темуге му призляваше от постоянното бръмчене и разлагащите се трупове.

Чингис едва откъсна поглед от равнината. Той беше сигурен, че вижда пред себе си смъртта на една империя. Никога не се бе намирал толкова близо до поражението, както при битката в прохода. Тя бе оставила белега си върху него и той винаги щеше да си я припомня без никакво усилие. Осем хиляди от хората му бяха увити в бели тъкани и отнесени в планините. Погледна към тях — лежаха в снега, далеч оттук. Ястребите и вълците вече разкъсваха плътта им. Чингис беше останал само за да види как ги погребват в небето, да почете тях и семействата им.

— Темуге държи лагера — каза той на военачалниците си. — Хайде да видим този Йенкин и неговия император.

Смушка коня си и препусна. Останалите го последваха, както правеха винаги.

Построен в огромна равнина, Йенкин беше най-грамадното творение на човешки ръце, което бяха виждали. Докато градът растеше пред него, Чингис си припомни думите на Вен Чао, дзинския дипломат, когото бе срещнал преди години. Той твърдеше, че хората могат да строят градове като планини. Йенкин беше точно такова място.

Тъмносивите камъни на стените се издигаха най-малко на петдесет стъпки над земята. Чингис прати Лиан и Хо Са около града да преброят дървените кули, които се издигаха още по-нависоко. Когато се върнаха, те бяха изминали над пет мили и съобщиха за почти хиляда кули по цялата дължина на стената. Още по-обезкуражаващо бе описанието на огромните лъкове зад зъберите, обслужвани от мълчаливи, бдителни войници.

Чингис потърси у Лиан някакъв знак, че не е обезсърчен, но строителят беше видимо посърнал в седлото си. Той никога не бе посещавал столицата и не можеше да измисли начин как да разрушат стени с такива размери.

По краищата на грамадния правоъгълник имаше четири форта, отделно от основните стени. Между фортовете и стените минаваше широк ров, а друг ги опасваше от външната страна. Самите стени се прекъсваха единствено от широк канал, минаващ през огромна водна порта с железни решетки. На свой ред тя се охраняваше от платформи за стрелци и катапулти. Водният път продължаваше на юг, докъдето стигаше поглед. Всичко около Йенкин беше твърде грамадно за тях. Чингис изобщо не можеше да си представи как ще преодолеят това чудо.

Той го доближи с военачалниците толкова, колкото се бе приближил до Инчуан и другите градове на запад. Изведнъж във вечерния въздух се разнесе тежък трясък. Нещо тъмно прелетя покрай тях и от мощта му конят на Хаджиун залитна. Чингис едва не падна от седлото, когато конят се изправи на задни крака. Всички впериха изумено погледи към потъналата в меката земя огромна стрела, която приличаше на гладък дънер.

Без да кажат нито дума, военачалниците се оттеглиха извън обсега на страховитото оръжие и се умърлушиха още повече от сблъсъка си с поредната изненада на защитниците. Да приближат на по-малко от петстотин крачки означаваше да станат мишена на тези пръти с железни върхове. Само мисълта как някоя от тях улучва групата конници бе ужасяваща.

Чингис се обърна към мъжа, който вече бе разрушил по-слаби стени.

— Можем ли да го превземем, Лиан?

Строителят не можеше да го погледне в очите и се обърна към града. Накрая поклати глава.

— Никой град няма толкова широка в горната част стена — рече той. — От тази височина винаги ще имат по-голям обхват от всичко, което мога да конструирам. Ако изградим каменни насипи, може и да защитим катапултите. Но щом ние можем да метнем до тях, те със сигурност ще могат да стигнат до нас и да превърнат машините в дърва за горене.

Обезсърчен, Чингис се загледа свирепо към Йенкин. Да стигне чак дотук и да бъде спрян от последното препятствие беше влудяващо. Само ден по-рано бе поздравил Хазар за превземането на крепостта в прохода, а Хаджиун за вдъхновената му атака. Тогава вярваше, че хората му са непобедими, че винаги ще постигат завоеванията си с лекота. Армията му и сега вярваше в това. Всички си шепнеха, че светът ще бъде негов. Изправен пред Йенкин обаче, Чингис почти усети презрителната насмешка на императора към тази амбиция.

Когато се обърна към братята си, той беше надянал студената физиономия.

— Тук семействата ще намерят добри пасища. Имаме време да планираме атаката срещу онова нещо.

Хазар и Хаджиун кимнаха неуверено. Те също разбраха, че помитащата мощ на завоеванията им спира пред стените на Йенкин. Също като Чингис, братята бяха привикнали към бързото и вълнуващо темпо, с което превземаха градовете. Каруците на сънародниците им бяха толкова натоварени със злато и богатства, че осите им се чупеха при по-дълго пътуване.

— Колко време ще ни е нужно да уморим с глад град като този? — внезапно попита Чингис.

Лиан нямаше никаква представа, но не искаше да признае това.

— Чувал съм, че в Йенкин живеят повече от един милион поданици на императора. Трудно ми е да си представя как може да се изхрани такова множество, но градът със сигурност разполага с огромни житници и складове. В края на краищата, от месеци знаят, че идваме. — Видя, че Чингис се мръщи, и побърза да продължи. — Може да отнеме три или дори четири години, господарю.

Хазар изстена гласно, но на младия Субодай му хрумна нещо.

— Те нямат армия, с която да пробият обсадата, господарю. Няма нужда да държиш всички ни тук. Щом не можем да съборим стените, разреши ни да разграбим новите земи. Както стоят нещата, не разполагаме дори с карти на страната отвъд Йенкин.

Чингис погледна към военачалника, в чиито очи горяха жадни пламъчета, и настроението му се приповдигна.

— Така е. Ако трябва да чакам императора да стане кожа и кости, преди да се предаде, поне военачалниците ми няма да бездействат. — С широк жест обгърна земите, които се губеха в невъобразимите далечини. — Щом семействата се настанят, само кажете накъде искате да поемете. Няма да си губим времето тук в затлъстяване и сън.

Субодай се ухили, заразителният му ентусиазъм се предаде на другите и бързо прогони мрачното им настроение.

— Твоя воля, господарю — рече той.

Облечен в блестяща черна броня, генерал Джи Джонг крачеше гневно напред-назад, докато чакаше министрите да влязат в залата за коронации. Утрото беше спокойно и той чуваше крясъците на свраките отвън. Гадателите несъмнено щяха да прочетат нещо в птичата свада, ако можеха да ги видят.

Погребението на император Вей продължи почти десет дни. Половината жители на града раздраха дрехите си и намазаха лицата си с пепел, преди да кремират тялото. Джи Джонг бе принуден да изтърпи безкрайните речи на благородните фамилии. Никой не повдигна въпроса за причината за смъртта на императора — а и не би могло да бъде другояче. Джи Джонг ги гледаше заплашително, а гвардейците около него стояха с ръце на мечовете.

Първите няколко дни минаха хаотично, но когато екзекутираха трима министри, защото се бяха разприказвали, съпротивата рухна и пищното погребение продължи, сякаш младият император беше умрял в съня си.

Управляващите благородници бяха съставили план за това събитие много преди да има нужда от него. Империята и преди бе преживявала катаклизми и дори цареубийства. След първоначалния изблик на ярост всички се върнаха към обичайните си дела едва ли не с облекчение. Простолюдието не знаеше нищо, освен че Синът на небето е напуснал смъртното си тяло. Хората плачеха в неведение по улиците, обезумели от истерия и мъка.

Малкият син на императора не плака, когато научи за смъртта на баща си. Император Вей беше подготвил добре семейството си. Майката на момчето имаше достатъчно здрав разум, за да си даде сметка, че всеки протест ще означава край и за нея. Остана безмълвна по време на погребението, бледа и прекрасна, докато гледаше как тялото на съпруга й се превръща в пепел. Когато погребалната клада се срути, изригвайки пламък, на Джи Джонг му се стори, че усеща погледа й, но когато вдигна очи, тя бе свела глава, приемайки смирено волята на боговете. Моята воля, помисли си той, макар че резултатът бе същият.

Генералът крачеше напред-назад и скърцаше раздразнено със зъби. Погребението бе продължило повече, отколкото смяташе за възможно, а сега му съобщиха, че коронацията ще отнеме още пет дни. Това го вбеси. Градът беше в траур и докато церемониите не приключеха, никой нямаше да работи. Беше му се наложило да изпробва безброй нови одежди, които да подхождат на регентския му пост. Остана мирен и докато министрите нервно четяха лекции за новите му отговорности. А през цялото това време монголският хан обикаляше като дебнещ вълк отвън.

През свободните си часове Джи Джонг се бе изкачвал десетки пъти на стената, за да гледа как мръсните племена се разполагат на имперска земя. Понякога му се струваше, че надушва миризмата на гранясало овнешко и на козе мляко. Отвратително бе да претърпи поражение от някакви си пастири, но те нямаше да превземат Йенкин. Целта на императорите, построили този град, е била да демонстрират мощта си чрез него. Той няма да падне лесно, каза си Джи Джонг.

Нощем все още се будеше от кошмари. Сънуваше, че го гонят, че стрелите бръмчат около него като комари. Какво друго можеше да направи? Никой не бе и помислял, че монголите ще успеят да се изкатерят на най-високите върхове и ще му излязат във фланга. Джи Джонг вече не изпитваше срам от поражението. Боговете бяха срещу него и въпреки това му поднесоха града. Щеше да гледа как монголите разсипват армията си под стените, а после лично щеше да вземе главата на техния хан и да я хвърли в най-дълбоката отходна яма.

Тази мисъл пооправи настроението му, докато чакаше момчето император. Някъде в далечината се чуваха ударите на гонг, оповестяващи пред народа появата на новия Син на небето.

Вратите на залата за коронации се отвориха, за да разкрият потното лице на първия министър Руин Чу.

— Господарю регент! — възкликна той, щом видя Джи Джонг. — Не си облякъл одеждите! Негово императорско величество ще дойде всеки момент!

Той беше на път да припадне — бе работил тежко и дълго, за да организира погребението и коронацията. Тлъстият дребосък дразнеше Джи Джонг и той очакваше злорадо реакцията му.

— Оставих ги в стаята си, министре. Днес няма да имам нужда от тях.

— Всеки момент от церемонията е планиран, господарю регент. Ти си длъжен…

— Не казвай „длъжен“ — озъби се Джи Джонг. — Доведи тук момчето и сложи короната на главата му. Рецитирай, пей, гори тамян, прави каквото искаш, но чуя ли още веднъж, че съм длъжен да направя нещо, ще ти взема главата.

Министърът зяпна, после сведе поглед и видимо се затресе. Знаеше, че човекът пред него бе убил императора. Генералът беше брутален предател и Руин Чу не се съмняваше, че е способен на кръвопролитие дори в деня на коронацията. Поклони се и се отдалечи заднешком, затваряйки вратата след себе си. Джи Джонг чу бавните стъпки на процесията и зачака мълчаливо министърът да стигне до нея. Тихо се засмя, когато чу как стъпките се забързват.

Когато вратата се отвори отново, страхът ясно личеше по лицата на съпровождащите шестгодишното момче, което щеше да стане император. Джи Джонг видя, че малкият се държи, въпреки че през последните няколко дни почти не беше спал.

Процесията отново намали ход, докато минаваше покрай Джи Джонг в посока към златния трон. Будистки монаси размахваха кандила и изпълваха въздуха с бял дим. Те също се бяха изнервили, когато видяха генерала в доспехи — единственият човек с меч в помещението. Той тръгна зад тях, докато синът на император Вей заемаше мястото си на трона. Това беше началото на последния етап. Само рецитирането на титлите щеше да продължи до пладне.

Джи Джонг гледаше кисело как министрите се настаняват удобно като пауни в центъра на церемонията. От тамяна му се доспа, а и през цялото време си мислеше за монголите в равнината около града. Отначало приемаше ритуалите като начин за поддържане на реда, след като беше убил императора. Градът щеше да избухне без твърда ръка и той реши да позволи на благородниците удобството на традициите. Сега се чувстваше уморен от всичко това. Градът беше спокоен в мъката си, а монголите започнаха да изграждат огромните си требушети и каменни стени, за да защитят оръжията си.

С нетърпеливо възклицание Джи Джонг излезе напред и прекъсна дуднещия глас на свещеника. Малкото момче замръзна при вида на едрата фигура в тъмна броня. Джи Джонг взе императорската корона от златотъканата й копринена възглавничка. Беше изненадващо тежка и той изпита страхопочитание при мисълта, че я държи в ръцете си. Беше убил човека, който я бе носил за последен път.

Постави решително короната върху главата на новия император.

— Сюан, ти си император, Син на небето. Управлявай мъдро — каза той, без да обръща внимание на шокираните лица в залата. — Аз съм твой регент, твоята дясна ръка. Докато не навършиш двадесет години, ще ме слушаш за всичко, без да задаваш въпроси. Разбираш ли?

Очите на момченцето се напълниха със сълзи. Едва ли проумяваше какво всъщност става, но все пак успя да отговори със запъвана.

— Раз… разбирам.

— Това беше. Нека народът празнува. Отивам на стената.

Остави втрещените министри да продължат заниманията си, отвори вратата и излезе от двореца. Той бе построен на високия бряг на езерото Шонхай, от което започваше големият канал, и от върха на стълбището се откриваше изглед към града и жадните му за вести жители. Всички камбани щяха да зазвънят и простолюдието щеше да пиянства дни наред. Джи Джонг пое дълбоко дъх, загледан в тъмните стени. Зад тях враговете се оглеждаха за слабо място. Нямаше да влязат вътре.

Темуге се взираше сънено в тримата мъже, които някога бяха ханове сред хората си. Арогантността им личеше във всяко тяхно действие, те не си правеха труда да прикрият презрението си към него. Кога ли щяха да разберат, че нямат никаква власт в новия ред, създаден от брат му? Имаше само един гурхан, един човек, който превъзхождаше всички останали. Неговият брат седеше пред тях, а те се осмеляваха да разговарят с него като с равен.

Племената издигаха герите си в равнината пред Йенкин и на Темуге му доставяше удоволствие да кара хората да чакат, докато реши да им обърне внимание. Чингис бе демонстрирал доверието си, като му даде титлата началник на търговията, макар самият Темуге да бе определил ролята си срещу киселата опозиция. Наслаждаваше се на властта, която упражняваше, и все още се усмихваше при спомена как бе накарал Кокчу да чака дълго предишния ден. Шаманът бе пребледнял от ярост, когато Темуге най-сетне благоволи да го пусне в ханския гер. Чингис му бе позволил да работи в гера, за да му покаже своето одобрение — жест, който не остана незабелязан от молителите. Нямаше смисъл да се обръщат към Чингис, ако не бяха доволни как управлява брат му от негово име. Темуге се бе погрижил всички да разберат добре това. Ако Кокчу искаше хора, за да проучи някакъв древен храм на сто мили оттук, той трябваше да получи разрешение от Темуге.

Скръсти ръце на гърдите си, като едва слушаше някогашните ханове. Бившият предводител на войела не можеше да върви сам и двама от синовете му го поддържаха. Би било проява на любезност да му предложи стол, но Темуге не бе от онези, които забравят старите рани. Тримата стояха прави и дуднеха нещо за пасища и дървесина, докато той гледаше някъде в далечината.

— Ако не позволиш стадата да се преместят на нови пасища без малките ти жетони, ще се наложи да колим здрави животни, за да не измрат от глад — казваше ханът на войела. Беше наедрял, откакто Чингис преряза сухожилията на краката му. Темуге с наслада видя как лицето на мъжа почервенява от гняв и само го изгледа лениво, без да си направи труд да отговори. Със задоволство си припомни, че никой от тях не можеше да чете и пише. Жетоните бяха чудесна идея — изработени от борово дърво, с образа на вълк върху тях. Имаше свои хора в лагера, които проверяваха жетоните, ако видеха някой воин да сече дървета, да разменя плячка и тъй нататък. Системата все още не бе съвършена, но Чингис го бе подкрепил, като решително отпрати недоволните и те млъкнаха, пребледнели от страх.

Когато мъжете приключиха тирадата си, Темуге заговори спокойно, сякаш ставаше въпрос за времето. Беше открил, че мекият тон разпалва гнева им и се забавляваше да ги предизвиква така.

— През цялата си история никога не сме се събирали толкова хора на едно място — каза той и поклати леко глава в знак на порицание. — Трябва да бъдем организирани, за да сме добре. Ако позволя тази година да сечете безразборно дървета, за следващата няма да останат. Не разбирате ли? Ето защо съм наредил да се добива дървесина само от горите на повече от три дни път оттук. Отнема време и усилия, но догодина ще усетите ползата.

Меката му реч ги вбеси, но най-сладкото беше, че не можеха да открият никакъв недостатък в неговата логика. Бяха хора на лъка и меча и Темуге знаеше, че може да ги води както си поиска, а те бяха принудени да го слушат.

— А пасищата? — не отстъпваше осакатеният хан. — Не можем да преместим и една коза без някой от инвалидите ти да поиска да види жетона, че ти одобряваш. Племената вече губят търпение.

Темуге се усмихна на разлютения мъж. Забеляза, че тежестта му изтощава синовете му от двете му страни.

— А, вече няма племена, войела. Още ли не си научил този урок? Мислех си, че си го припомняш всеки ден.

Махна с ръка и един дзински слуга му поднесе чаша айраг. Беше подбрал подчинените си между хората, които Чингис бе наел от градовете. Някои бяха слугували на благородни семейства и знаеха как да се отнасят към човек с неговото положение. Той започваше деня с гореща баня в желязна вана, направена специално за тази цел. Той беше единственият в лагера, който се къпеше, и за първи път в живота си бе в състояние да надуши миризмата на сънародниците си. Сбърчи нос при тази мисъл. Точно така трябва да живее човек, каза си той и отпи, докато молителите чакаха.

— Настъпили са нови времена, господа. Не можем да се преместим оттук преди падането на града. Това означава, че пасищата трябва да бъдат управлявани внимателно. Ако не упражнявам поне някакъв контрол, земята ще остане без трева до лятото и тогава какво? Нима искате да откъснете брат ми от стадата му на хиляда мили разстояние? Не ми се вярва. — Той сви рамене. — Може и да погладуваме към края на лятото. Може би част от стадата ще трябва да се изколят, ако не бъдем в състояние да отглеждаме толкова много. Нали пратих хора да намерят сол за осоляване на месото? Императорът ще започне да гладува много преди нас.

Мъжете се взираха мълчаливо и безсилно в него. Имаха безброй примери как контролът му се е разпрострял из огромния лагер. Но той имаше готов отговор за всеки отделен случай. А те не можеха да изразят раздразнението си, че на всяка крачка трябва да подвиват опашка заради някое ново правило, измислено от него. Нужниците не трябва да се копаят прекалено близко до течаща вода. Понитата да се чифтосват само според списъка кръвни линии, който Темуге беше съставил лично, без да се консултира с никого. Човек с прекрасна кобила и хубав жребец вече не можеше да ги събере, без да моли за специално разрешение. Всичко това им додяваше. Вярно беше, че недоволството в лагера растеше.

Не смееха да се оплачат открито, докато Чингис подкрепяше брат си. Ако се вслушаше в тях, той щеше да подрони репутацията на Темуге и да превърне поста му в посмешище. Темуге разбираше това — все пак познаваше брат си много по-добре от тях. След като му беше дал тази роля, Чингис нямаше да му се меси по никакъв начин. Темуге се наслаждаваше на възможността да покаже на какво е способен един интелигентен човек, ако не го ограничават.

— Ако това е всичко, имам още много въпроси за разглеждане тази сутрин — рече той. — Може би сега разбирате защо е толкова трудно да ме видите. Винаги се намират хора, готови да говорят цял ден, преди да са разбрали какво трябва да правим тук, какви трябва да станем.

Не им беше дал нищо и безсилната им ярост му се услади като прохладно вино. Той не се стърпя и натисна бодила още мъничко.

— Зает съм, но, разбира се, ще намеря време да ви чуя, ако има нещо друго.

— Ти чуваш, но не слушаш — уморено рече осакатеният хан.

Темуге разпери ръце със съжаление.

— Виждам, че не всеки, който идва при мен, разбира напълно въпросите, които повдига. Дори се случва в лагера да търгуват, без да отделят и да ми изпратят ханския десятък.

Докато говореше, погледът му не се откъсваше от хана, увиснал на раменете на синовете си, и старецът трепна неспокойно. Колко знаеше всъщност Темуге? Носеха се слухове, че плащал на шпиони да му съобщават за всяка търговия, за всеки пазарлък и размяна. Никой не знаеше докъде се простира влиянието му.

Темуге въздъхна и поклати разочаровано глава.

— Надявах се да го донесеш, без да се налага да те подсещам. Нали продаде дузина кобили на един от дзинските ни наборници? — Усмихна се окуражаващо. — Чух, че цената била чудесна, макар че кобилите не били от най-добрите. Още не съм получил двата коня, които дължиш на брат ми, но предполагам, че ще бъдат тук до залез-слънце. Мисля, че е разумно да очаквам подобно нещо, нали?

Ханът на войела се запита кой ли го е предал. После кимна и Темуге грейна в усмивка.

— Отлично. Трябва да ти благодаря, че ми отдели от времето си. Не забравяй, че съм винаги тук, ако някой се нуждае от вниманието ми.

Не стана, когато те се обърнаха да излязат от ханския гер. Един от онези, които не се бяха обадили, се обърна и го изгледа с открит гняв. Темуге реши да го държи под око. Страхуваха се от него, защото беше шаман и сянка на брат си. В това отношение Кокчу беше напълно прав. Да видиш страха в очите на другия е най-чудесното нещо. То му даваше чувство за сила и лекота, което иначе получаваше единствено от черната паста на шамана.

И други чакаха да се срещнат с него, някои сам беше извикал. Замисли се за предстоящия досаден следобед и реши, че тая няма да я бъде. Завъртя глава към слугата:

— Приготви ми чаша горещ айраг и лъжичка от моето лекарство — заповяда той. Черната паста щеше да предизвика цветни видения. После Темуге щеше да спи целия следобед, а просителите да чакат. Той се протегна, доволен от свършеното за деня.

26.

За да издигнат насипите от камък и дърво, защитаващи огромните бойни машини, щяха да им трябват два месеца. Проектираните от Лиан требушети се изработваха в горите на изток. С огромните си лостове, все още лепкави от смолата, те се издигаха като някакви мрачни чудовища на цяла миля от стените на града. След завършването на насипите щяха да ги преместят под прикритието им. Работата беше бавна и уморителна, но с времето увереността на монголите започна да расте. Никакви армии не излизаха да ги атакуват. На север от града имаше езеро и бреговете му гъмжаха от птици, които ловяха през зимните месеци. Племената бяха станали господари на равнината. Но не им оставаше друго, освен да стоят тук, а бяха свикнали с бързите набези и победи, всеки ден да откриват нови земи. Дългият престой започна да разваля отношенията между тях. Вече имаше случаи на двубои с ножове заради стари вражди. Двама мъже и една жена бяха намерени мъртви на брега на езерото, а убийците така и останаха неизвестни.

Войската очакваше с нетърпение градът да започне да гладува. Чингис не знаеше дали каменните насипи ще предпазят тежките машини, но трябваше по някакъв начин да държи хората си заети. Работата до изнемога ги поддържаше във форма и в края на деня бяха твърде уморени, за да се препират помежду си. Разузнавачите бяха намерили хълм шисти на по-малко от един ден езда от Йенкин. Воините вадеха камъните с ентусиазма, с който се заемаха с всяка задача, натрошаваха го с клинове и чукове и товареха блоковете в каруците. Експертизата на Лиан беше особено важна в случая и през тези седмици той рядко напускаше каменоломната. Показваше им как да свързват камъните с паста от горен варовик и насипите растяха бързо. Чингис изгуби броя на хилядите каруци, които трополяха покрай гера му, но Темуге държеше всичко под отчет върху топящите се запаси хартия.

Противотежестите представляваха мрежи с по-големи камъни, които висяха от лостовете на машините. Докато ги строяха, двама души смазаха ръцете си и едва изтърпяха агонията, когато Кокчу отряза осакатените им крайници. Шаманът беше натрил венците им с гъстата черна паста, за да притъпи болката, но въпреки това те пищяха като луди. Работата продължаваше, постоянно следена от стените на Йенкин. Чингис не можеше да попречи с нищо на преместването на масивните арбалети по стената срещу неговите оръжия. Потни императорски гвардейци им изграждаха нови гнезда и работеха толкова здраво, колкото и монголите долу.

Нужни бяха стотици силни мъже, за да преместят требушетите нагоре по насипите и да ги разположат срещу Йенкин. В равнината отново заваля сняг и Чингис наблюдаваше обезсърчено как дзинските инженери зареждат седем от огромните си лъкове и изстрелват стълбове с железни върхове срещу насипите. Требушетите отвърнаха с два големи камъка, които се пръснаха в стените и във всички посоки се разлетяха парчета. Дзинските оръжия останаха непокътнати.

За да върнат огромните лостове в изходно положение, им беше нужна цяла вечност. През това време лъковете от стените продължаваха неуморно да обстрелват насипите. Преди требушетите да бъдат готови за втори изстрел, в защитните им съоръжения започнаха да се появяват пукнатини. Разрушенията не закъсняха. Камъните се пръскаха при всеки изстрел, обсипвайки Лиан и хората му с остри парчета. Ръцете и лицата на мнозина пострадаха и всички бяха принудени да отстъпят под непрестанния обстрел. Самият Лиан остана невредим и гледаше мрачно и мълчаливо как насипите се рушат, а машините му остават открити.

Известно време изглеждаше, че самите требушети може и да оцелеят, но тогава в равнината отекна първото пряко попадение, последвано почти моментално от три нови. Защитниците се умориха и темпото на обстрела се забави, но всеки удар бе ужасяващо мощен. Воините загиваха, докато се опитваха да изместят машините извън обхвата на лъковете. В един момент бяха по местата си в следващия се превръщаха в кървави петна върху дървото, а въздухът около тях се изпълваше със сняг и прах.

Не можаха да спасят нищо. Чингис изръмжа тихо, докато гледаше изпотрошените хора и греди. Беше достатъчно близко до града, за да чуе радостните викове, и му беше страшно криво, че Лиан излезе прав. Без защита не можеха да преодолеят обхвата на оръжията по стените и каквото и да построяха, щеше да бъде разрушено. Чингис беше обсъдил възможността да направят кули на колела, може би дори защитени с желязо, но тежките стрели щяха да ги пробият по същия начин, както обикновените стрели пробиваха бронята. А ако майсторите направеха кулите достатъчно солидни, за да издържат на ударите, те щяха да се твърде тежки, за да се придвижват. Всичко това беше направо влудяващо.

Чингис крачеше напред-назад, докато Субодай прати да приберат ранените. Хората му смятаха, че ще успее да превземе Йенкин по същия начин, по който се бе справил другите градове. Но необичайните машини на Лиан станаха на трески, а това с нищо не подпомагаше високия дух в лагера.

Докато Чингис гледаше как Младите вълци рискуват живота си, приближи Хаджиун и слезе от коня си. Изражението на брат му бе неразгадаемо, но Чингис долови дълбоко раздразнение от неуспеха.

— Който и да е построил града, определено е обмислил защитата му добре — рече Хаджиун. — Няма да успеем да го превземем със сила.

— Тогава ще измрат от глад — озъби се Чингис. — Вдигнах черната шатра пред Йенкин. Няма да има никаква пощада.

Хаджиун кимна, като внимателно наблюдаваше по-големия си брат. Чингис не беше в най-добрата си форма, когато бе принуден да бездейства. В моменти като този военачалниците му стъпваха на пръсти около него. През изминалите дни, с натрупването на насипите, които изглеждаха толкова мощни и яки, мрачното настроение бе напуснало Чингис. Всички бяха изпълнени със самоувереност, но вече им беше станало ясно, че дзинският командващ просто ги бе чакал да докарат новите си оръжия по-наблизо. Който и да бе той, беше търпелив, а търпеливият враг е най-опасният.

Хаджиун знаеше, че Чингис лесно може да бъде подбуден да вземе прибързани решения. Засега той все още се вслушваше във военачалниците си, но зимата отминаваше и това щеше да го изкуши да се хвърли напред, а така племената можеха да пострадат.

— Какво ще кажеш да пратим хора да изкатерят стените през нощта? — попита Чингис, сякаш за да потвърди тези мисли. — Петдесет или сто, за да подпалят пожари в града.

— Стените могат да се изкатерят — внимателно отвърна Хаджиун. — Само че патрулите горе са нагъсто като мухи. Ти сам спомена, че това ще е напразно прахосване на живот.

Чингис сви раздразнено рамене.

— Тогава имахме катапулти. Може пък да си струва да опитаме.

Светлите му очи се спряха върху брат му. Хаджиун издържа погледа му. Знаеше, че брат му иска да чуе истината.

— Лиан твърди, че в града живеят повече от един милион души — каза той. — Колкото и хора да пратим, те ще ги преследват като бесни кучета и ще ги превърнат в забавление за войниците.

Чингис мрачно изсумтя, обхванат от чувство за безизходица. Хаджиун потърси начин да разведри настроението му.

— Може би сега е времето да пратим военачалниците да опустошат района. Тук не се очертава бърза победа, а наоколо има и други градове. Нека и синовете ти идат с тях, така ще започнат да учат занаята.

Хаджиун видя как през лицето на брат му преминава сянка на съмнение и разбра. Чингис се доверяваше на военачалниците си и ги оставяше да действат, без да ги надзирава. Бяха му верни, но до момента войната се водеше под неговото пряко командване. Той не би ги изпратил на хиляди мили оттук с лека ръка. Затова окончателната му заповед все не идваше.

— От предателство ли се боиш, братко? — меко попита Хаджиун. — Откъде би могло да дойде? От Арслан и сина му Джелме, които са с нас от самото начало? От Хазар или от Субодай, който направо те боготвори? Или от мен?

Чингис се усмихна пестеливо. Погледна към стените на Йенкин, които се извисяваха все така непокътнати. Въздъхна. Много добре разбираше, че не може да държи толкова много активни мъже в тази равнина цели три години. Щяха да си прегризат гърлата много преди това и така сами да свършат работата на императора.

— Цялата войска ли да пратя? Може би ще е най-добре да остана сам и да ги предизвиквам да ми излязат.

Хаджиун си представи картината и се разсмя.

— Но те може да решат, че това е капан и да не излязат — отвърна той. — Ако аз бях на мястото на императора, щях да започна да обучавам на военно дело всеки годен мъж и да събирам армия вътре в града. Не можеш да оставиш малка част от нашата войска да пази Йенкин — защитниците му ще се възползват от възможността и ще атакуват.

Чингис изсумтя.

— Невъзможно е само за няколко месеца да направиш някого воин. Нека си обучават хлебарите и търговците. Нямам нищо против да им покажа какво означава да си роден воин.

— Гръмовен глас, а защо не и пенис от мълния — каза със сериозна физиономия Хаджиун. Последва кратко мълчание, след което и двамата избухнаха в смях.

Чингис забрави мрачното настроение, което го бе обзело след унищожаването на катапултите. При мисълта за бъдещето енергията се надигна у него.

— Ще ги пратя, макар че все още е рано. Не знаем дали другите градове няма да се опитат да помогнат на Йенкин. Може да имаме нужда от всеки човек тук. — Той сви рамене. — Ако градът не е паднал до пролетта, ще пусна военачалниците на лов.

Джи Джонг се беше замечтал пред високия прозорец в залата за аудиенции на летния дворец. Почти не беше разговарял с момчето от деня, когато го короняса. Сюан живееше някъде в лабиринта от коридори и стаи в официалната резиденция на баща си и генералът рядко се сещаше за него.

Когато унищожиха монголските требушети, войниците го поздравиха с бурни овации. Очакваха одобрението му и той го бе демонстрирал с кратко кимане към техния офицер, преди да слезе надолу по стълбите. Едва когато остана сам, си позволи да стисне юмрук в безмълвно тържество. Не беше достатъчно, за да заличи спомена от Гърлото на язовеца, но все пак беше победа, а уплашените граждани се нуждаеха от някого, който да им даде надежда. Изсумтя презрително, щом си спомни колко много от тях се самоубиха от отчаяние. Четири дъщери на благородници бяха намерени мъртви в стаите си веднага, щом новината за разгрома на армията се разчу из града. И четирите се познаваха и изглежда бяха предпочели достоен край пред изнасилванията и унищожението, които им се струваха неизбежни. Единадесет други ги последваха през следващите седмици и Джи Джонг се тревожеше, че тази нова мода може да стане доста популярна в града. Сключи ръце зад гърба си и погледна над езерото към домовете на благородниците. Днес ще чуят по-добра новина. Може би дори ще се поколебаят с ножовете си от слонова кост и презрението им към неговите способности ще намалее. Йенкин все още би могъл да устои на нашествениците.

Господарят регент усети, че е уморен и гладен. Не беше ял от сутринта, а денят бе изпълнен с твърде много срещи, за да ги запомни. Сякаш всеки, който заемаше някакъв пост в Йенкин, имаше нужда от одобрението или съвета му. Сякаш той знаеше по-добре от тях какво да очакват в идните месеци. Намръщи се при мисълта за запасите от храна и хвърли поглед към страничната маса и натрупаните върху нея свитъци. Гражданите на Йенкин почти нямаха какво да ядат. Това само по себе си можеше да направи за смях цялата му защита, но Джи Джонг лично се беше погрижил да сложи ръка на градските припаси, за да изхрани армията. Хич не му беше приятно, че в момента монголите ядат запасите, които беше събрал за едногодишен престой в прохода, но нямаше смисъл да се връща към минали грешки. В края на краищата и той, и императорът смятаха, че монголите ще бъдат спрени преди изобщо да видят императорския град.

Сви устни. Йенкинските търговци не бяха глупаци. В града вече минаваха на дажби. Дори черният пазар рухна, щом стана ясно, че обсадата няма да бъде пробита бързо. Само неколцина все още продаваха храна срещу огромни печалби. Останалите се запасяваха, за да осигурят собствените си семейства. Всички от тяхната класа щяха да изчакат бурята да премине, а после отново да натрупат тлъстина и богатства.

Отбеляза си да привика най-богатите търговци. Знаеше как да ги натисне така, че да отворят тайните си складове. Без тях простолюдието щеше да яде котки и кучета един месец, а след това…? Джи Джонг разкърши уморено врата си. След това той щеше да се окаже затворен между стените заедно с милион гладуващи. Същински ад.

Единствената им надежда беше монголите да не останат завинаги пред стените. Той се надяваше те да се уморят от обсадата и да тръгнат към други градове, не така добре защитени. Разтърка очи, доволен, че никой освен робите не вижда умората му. Всъщност никога през живота си досега не беше работил толкова много. Почти не спеше, а когато успееше да открадне няколко часа за почивка, сънищата му бяха изпълнени с планове и стратегии. Цялата минала нощ бе прекарал на стената с екипите на големите лъкове.

Усмихна се, щом се сети отново за монголските машини. Какво ли не би дал, за да види лицето на хана им в онзи момент. Изкушаваше се да извика министрите за една последна среща, преди да се изкъпе и да си легне. Не, нямаше да го направи, докато не изличаха поражението в очите си. Този ден, в който бе разсеял ореола на непобедимост около монголския хан, щеше да приключи сега.

Обърна гръб на прозореца и тръгна по мрачните коридори към къпалнята на император Вей. Въздъхна, предвкусвайки удоволствието, и влезе в стаята с басейна. Робите вече бяха стоплили водата, той отново разкърши врат и се приготви да се освободи от грижите на деня.

Робите го съблякоха с обичайната експедитивност, докато той гледаше двете момичета, които го очакваха в басейна, за да натрият кожата му с масла. Мълчаливо поздрави император Вей за вкуса му. Робините от императорското домакинство нямаше да обслужват сина му поне още няколко години.

Гол, Джи Джонг се отпусна в басейна, наслаждавайки се на усещането за пространство под високия таван. Водата се плискаше около него и той започна да се отпуска, докато момичетата сапунисваха кожата му с меки четки. Докосването им го съживяваше. Не след дълго измъкна едната от басейна и я положи по гръб върху плочките. Зърната на гърдите й се втвърдиха от внезапния студ. Долната част на краката й остана в топлата вода, докато Джи Джонг я обладаваше мълчаливо. Тя беше добре обучена, ръцете й се виеха по гърба му и тя пъшкаше под него. Другата ги наблюдаваше известно време с безстрастен интерес. После продължи да сапунисва гърба му, но притисна гърдите си в него и той изстена от удоволствие. Без да отваря очи, Джи Джонг хвана ръката й и я насочи надолу, за да може да усети как прониква в приятелката й. Тя се притисна към него с професионално умение и той се усмихна. Покой овладя ума му, докато тялото се стягаше и тресеше в конвулсии. Управлението на Йенкин си имаше и добрите страни.

Три нощи след унищожаването на монголските катапулти двама души се плъзнаха тихомълком по стените на Йенкин и прелетяха последните няколко стъпки, без да издадат нито звук. Въжетата изчезнаха над главите им, издърпани от гвардейците на господаря.

Единият погледна другия в мрака, като се мъчеше да овладее нервността си. Компанията на убиец не му допадаше и щеше да е доволен, когато пътищата им се разделят. Самият той бе изпълнил подобна мисия по времето на император Вей и се наслаждаваше на перспективата да се промъкне сред дзинските наемници, които се трудеха тъй неуморно за монголския хан. Според него предателите заслужаваха смърт, но той щеше да им се усмихва и да работи не по-малко от тях, докато събира нужната му информация. Знаеше, че приносът му щеше да бъде толкова ценен, колкото и този на войниците на стената. Господарят регент се нуждаеше от всяко късче информация за племената и шпионинът не подценяваше важността си.

Не беше научил името на убиеца — то беше толкова добре пазено, колкото и неговото. Докато чакаха заедно от другата страна на стената, облеченият в тъмни одежди мъж не беше проронил нито дума. Шпионинът не се удържа да не го гледа, докато проверяваше оръжията си, завързваше и нагласяше малките остриета на своя занаят. Несъмнено Джи Джонг беше платил цяло състояние за тази мисия, която със сигурност включваше и смъртта на самия убиец.

Странно беше да клечиш редом с човек, който очаква да умре тази нощ и въпреки това не показва никакъв признак на страх. Шпионинът потръпна леко. Не би искал да си сменят местата и не разбираше другия. Що за всеотдайност би могла да вдъхнови такава фанатична вярност? Колкото и опасна да беше собствената му мисия миналия път, той винаги се бе надявал да успее да се върне обратно у дома при господарите си.

С тъмните си дрехи убиецът приличаше на сянка. Спътникът му знаеше, че той няма да му отговори дори и на един прошепнат въпрос. Човекът беше съсредоточен, животът му — купен. Нямаше да позволи да го разсейват. В пълно мълчание двамата се качиха в малката дървена лодка и с помощта на прът прекосиха черния ров. Съдът беше свързан с въже, за да бъде изтеглен обратно и скрит, а може би и потопен. На сутринта нямаше да има никакви следи, които да предизвикат подозрения.

От другата страна и двамата се снишиха, щом чуха подрънкваното на сбруя. Монголските съгледвачи бяха добри, но не можеха да проследят всяка тъмна сянка. Освен това се оглеждаха за цяла войска, а не за двама мъже, очакващи да се промъкват в лагера им. Шпионинът знаеше къде са издигнали герите си дзинските наборници, имитирайки без никакъв срам домовете на новите си господари. Имаше вероятност да бъде открит и тогава щяха да го убият, но това беше премерен риск и той не позволи на тези мисли да го разстройват. Озърна се отново към убиеца и видя, че той се обръща към него. Извърна смутено поглед. През целия си живот бе слушал за култа, за хората, които се обучаваха единствено на това как да носят смърт. Те бяха лишени от чест във вида, в който я разбираха войниците. Шпионинът бе играл ролята на войник достатъчно често, за да познава кредото им, и изпита леко отвращение при мисълта за човек, който живее единствено за да убива. Беше видял стъклениците с отрова, които спътникът му скъта някъде, както и жицата за удушаване, увита умело около китката му.

Говореше се, че жертвите си убийците принасяли на тъмните богове. Собствената им смърт била върховното доказателство за тяхната вяра и им гарантирала високо място в колелото на живота. Шпионинът потръпна отново, разтревожен, че работата му налага да придружава такъв човек.

Стъпките на монголските съгледвачи заглъхнаха в далечината и шпионинът подскочи от изненада, когато усети леко докосване по ръката. Убиецът му пъхна някакъв лепкав буркан. Вонеше на гранясала овнешка лой и шпионинът го загледа объркано.

— Натъркай я в кожата си — промърмори убиецът. — За кучетата.

Шпионинът схвана и вдигна очи, но черната фигура вече се отдалечаваше с безшумни стъпки в мрака. Шпионинът благодари на предците си, докато мажеше кожата си с противното нещо. Отначало помисли, че този дар е проява на вежливост, но по-вероятно беше, че убиецът не иска лагерът да се вдигне по тревога, докато той изпълнява задачата си. Лицето на шпионина пламна при тази мисъл. Дано тази нощ няма други изненади.

След като се съвзе, стана и бързо пое в мрака към мястото, което си бе отбелязал още по светло. Самоувереността му започна да се възвръща в отсъствието на мрачния спътник. Не след дълго щеше да се намира сред дзинските наборници, да си бъбри и приказва с тях, сякаш ги познава от години. Беше го правил и преди, щом императорът се усъмнеше във верността на някой провинциален губернатор. Остави тези мисли настрана, даде си сметка, че трябва да стигне, преди убиецът да е направил удара си. В противен случай щеше да бъде заловен и разпитван. Влезе в спящия лагер и поздрави някакъв монголски воин, който бе излязъл да се изпикае в нощта. Мъжът отвърна сънено на собствения си гърлен език, без да очаква да бъде разбран. Едно куче вдигна глава, докато минаваше покрай него, но само изръмжа тихо, когато надуши миризмата му. Шпионинът се усмихна в мрака. Беше вътре.

Убиецът приближи големия гер на хана, движейки се като призрак през тъмния лагер. Монголският лидер беше глупак да разкрива местоположението си на всеки, който наблюдаваше от стените на Йенкин. Той не знаеше нищо за Черната гилдия и тази грешка щеше да му струва скъпо. Убиецът нямаше представа дали монголите ще се върнат в планините и степите си след смъртта на своя хан. И не го беше грижа. На официалната церемония майсторът на гилдията му беше дал свитък с черна панделка, който обвързваше живота му с кръвна клетва. Каквото и да се случеше, гой нямаше да се върне при братята си. Ако се провалеше, щеше да отнеме собствения си живот, за да не бъде хванат и да не разкрие тайните на ордена си. Ъгълчетата на устните му се извиха в мрачна усмивка. Нямаше да се провали. Монголите бяха овчари — добри с лъка, но същински деца срещу човек с неговата подготовка. Не беше голяма чест да убиеш дори хана на тези вонящи племена, но той не се замисляше за това. Честта му зависеше от подчинението и от идеалното убийство.

Никой не го видя как приближава гера върху каруцата, който се белееше в мрака. Промъкваше се и се оглеждаше за стражи. Наблизо имаше двама души. Чуваше ги как дишат, докато отегчено очакваха смяната си. От стените на Йенкин бе невъзможно да различат детайлите и убиецът нямаше представа колко често се сменя стражата през нощта. Трябваше да действа бързо, след като донесе смъртта на това място.

Абсолютно неподвижен, убиецът проследи как единият от мъжете тръгва на обиколка около ханския гер. Воинът не беше нащрек и когато усети чуждото присъствие в сенките, вече беше твърде късно. Нещо тънко се уви около врата му, преряза гърлото и задуши вика му. Кървава въздишка се изтръгна от дробовете му. Другият страж прошепна някакъв въпрос, но все още не беше се разтревожил. Убиецът остави жертвата си, промъкна се до края на каруцата и бързо видя сметката на втория пазач. Той също умря без да издаде нито звук. Убиецът го остави да лежи на място и бързо изкачи стъпалата. Беше дребен и дъските едва чуто изскърцаха под тежестта му.

В мрака вътре се чуваше бавното дишане на мъж, потънал в дълбок сън. Убиецът се промъкна безшумно напред. Пазейки идеално равновесие, той стигна до спящата фигура и приклекна до ниското легло. Бяха сами. Извади остър кинжал с опушено острие, за да не блести.

Едната му ръка затърси източника на дъха и запуши устата. Спящият трепна, но ножът бързо преряза гърлото му. Стонът прекъсна бързо, тялото се сви в спазъм и остана да лежи неподвижно. Убиецът изчака, като дишаше едва-едва заради вонята от изпразнените черва. В мрака не можеше да види лицето на убития и с пръсти проследи чертите му. Челото му се смръщи. Мъжът не миришеше като воините отвън. Дланите на убиеца потръпнаха леко, докато опипваха отворената уста и очите, след което се преместиха към косата.

Той изруга наум, щом напипа намазаната с масло плитка на свой сънародник. Можеше да бъде само някой слуга, един от онези, които заслужаваха да бъдат обесени заради това, че са помагали на монголите. Седна на пети и се замисли как да постъпи. Ханът несъмнено беше наблизо. Около най-големия гер бяха струпани още няколко. В някой от тях се намираше този, който му трябваше. Убиецът се взе в ръце и повтори наум мантрата, която носеше моментално успокоение. Все още не бе заслужил правото да умре.

27.

Убиецът се вслуша в дишането, когато влезе в другия гер. Мракът бе пълен, но той затвори очи и се съсредоточи върху звуците. В малкото пространство, без да подозират нищо, спяха петима души. Четирима дишаха плитко и той се намръщи. Деца. Петият вероятно беше майка им, макар че не можеше да е сигурен без светлина. Една-единствена искра от кремък и огниво щеше да е достатъчна, но това беше рисковано. Събудеха ли се, нямаше да може да избие всички, преди да извикат. Взе решението си бързо.

Резкият удар предизвика искра, която разкри петте спящи тела. Никое не беше достатъчно едро, за да принадлежи на възрастен мъж. Къде се намираше ханът?

Убиецът се обърна да излезе, даде си сметка, че времето изтича. Скоро щяха да открият мъртвите стражи. А това щеше да означава край на мирната нощ.

Едно от децата изсумтя в съня си и ритъмът на дишането му се промени. Убиецът замръзна. Изчака сякаш цяла вечност, докато детето задиша дълбоко, и пристъпи леко към вратата. Беше смазал пантите и тя се отвори напълно безшумно.

Изправи се, докато затваряше вратата зад себе си и бавно завъртя глава, за да избере следващия гер. Всички изглеждаха абсолютно еднакви, ако не броеше наглата черна шатра, гледаща към града.

Убиецът чу звук зад себе си и очите му се разшириха, щом осъзна, че някой се кани да нададе вик. Беше в движение, когато звукът започна, и се скри по-надалеч в тъмните сенки. Не можеше да разбере отекналите в нощта думи, но реакцията на тях беше незабавна. От всеки гер наизскачаха воини с лъкове и мечове.

Джучи беше надал вика, неговият сън бе нарушен от мълчаливото присъствие на мъжа в дома му. Тримата му братя се събудиха стреснати и моментално заразпитваха какво става в мрака.

— Какво има? — попита на висок глас Бьорте, отмятайки завивките.

Джучи вече стоеше прав в мрака.

— Тук имаше някой — рече той. — Стража!

— Ще събудиш целия лагер! — рязко каза Бьорте. — Сънувал си кошмар.

Не можеше да види лицето му, докато той й отговаряше:

— Не. Видях го.

Чагатай се изправи и застана до брат си. В далечината се разнесоха сигнали за тревога и Бьорте изруга под нос.

— Дано да си прав, Джучи, или баща ти ще ти съдере кожата от гърба.

Джучи отвори вратата и излезе, без да си направи труда да отговори. Воините обикаляха между герите и търсеха неканения гост, преди още да знаят със сигурност, че има такъв. Преглътна болезнено, надявайки се черната фигура да не му се е присънила.

Чагатай излезе с него, гол до кръста, само по гамаши. От звездите идваше слаба светлина, но навсякъде цареше объркване и на два пъти ги сграбчваха, но бързо ги разпознаваха и отпускаха свирепата си хватка.

Джучи видя баща си да крачи между герите. Беше извадил меча, но го държеше отпуснато в ръка.

— Какво става? — попита той.

Погледът му се спря върху Джучи, щом забеляза нервността му. Момчето трепна, внезапно убедено, че е вдигнало тревога за нищо. Въпреки това прояви дързост, отказвайки да се посрами пред баща си.

— В гера имаше някой. Събудих се и го видях, когато отваряше вратата да излезе.

Чингис изсумтя, но преди да успее да отговори, в нощта се разнесоха викове.

— Тук има мъртъвци!

Ханът веднага изгуби интерес към синовете си и изръмжа при мисълта, че в лагера има враг.

— Намерете го! — изрева той. Видя Хаджиун да пристига тичешком с меч в ръка. Хазар се появи миг по-късно и тримата братя застанаха заедно, опитвайки се да намерят смисъл в хаоса.

— Какво става? — попита Хаджиун. Лицето му все още беше подпухнало от съня.

Чингис сви рамене. Беше напрегнат като тетива на лък.

— Джучи видял човек в гера, намериха и мъртви стражи. Някой се е промъкнал между нас и искам да го намерим.

— Чингис!

Чу Бьорте да го вика и се обърна към нея. С периферното си зрение забеляза как една тъмна сянка се раздвижва при произнасянето на името му.

Завъртя се и в последния момент видя убиеца да скача към него. Замахна с меч, мъжът се извъртя настрани и направи кълбо с ножове в ръце. Чингис усети, че ще ги хвърли преди да успее да нанесе нов удар, и скочи към тъмната фигура, стоварвайки я на земята. Усети рязка болка в гърлото си. В следващия миг братята му вече ръгаха убиеца, забивайки мечовете си с такава сила, че те потъваха в земята под него. Човекът не издаде нито звук.

Чингис се опита да се изправи, но светът се люшна мързеливо и някак странно се размаза пред очите му.

— Ранен съм… — замаяно каза той и падна на колене. Чу как краката на убиеца изритаха земята, когато братята му натиснаха с колене гръдния му кош и счупиха ребрата му. Вдигна ръка към шията си и примигна към окървавените си пръсти. Ръката му изведнъж натежа ужасно и той се отпусна назад върху сухата земя, все така объркан.

Видя лицето на Джелме да се надвесва над него. Движеше се съвсем бавно. Чингис се взираше нагоре към него, без да го чува какво казва. Видя как Джелме протяга ръка и дърпа дрехата му, за да оголи раната. Когато заговори отново, гласът му сякаш прогърмя в ушите на Чингис. Джелме вдигна ножа на убиеца и изруга, когато видя тъмната ивица по острието.

— Намазано е с отрова — каза той и страхът му се отрази в очите на Хаджиун и Хазар, застанали слисани над брат си. Военачалникът не каза нищо повече, допря устни до раната и изсмука кръвта. Беше гореща и горчива, той се задави и я изплю настрани. Не спря, въпреки че обезсилените ръце на Чингис слабо удряха лицето му всеки път, когато се отдръпваше.

Джелме чу, че по-малките синове на хана заплакаха, когато видяха баща си да лежи на крачка от смъртта. Единствено Джучи и Чагатай останаха мълчаливи и гледаха как Джелме плюе кръв, докато целият му дел не почерня отпред.

Кокчу си проби път през тълпата и спря шокиран, когато видя хана си на земята. Коленичи до Джелме и опря длан в гърдите на Чингис, за да провери сърцето му. То биеше с невероятна скорост и Кокчу не можеше да различи отделните удари. По цялото тяло на ранения бе избила пот, кожата му бе зачервена и гореща на пипане.

Джелме смучеше и плюеше течащата кръв. Той усети, че собствените му устни стават безчувствени и се запита дали отровата не е поразила и него. Нямаше значение. Мислеше си това, сякаш наблюдаваше друг човек. Кръвта капеше от устните му и той тежко си поемаше въздух между всеки опит.

— Не бива да изсмукваш прекалено много — предупреди го Кокчу. Кокалестите му длани все още бяха върху гърдите на хана. — Иначе може да отслабне прекалено много, за да се съпротивлява на останалата отрова.

Джелме го изгледа с изцъклен поглед, кимна и отново допря устни до изгарящата кожа. Бузите му бяха пламнали от допира и той продължаваше, защото да спре означаваше да гледа как ханът му умира.

Кокчу усети как бясно биещото сърце прескочи и се уплаши, че може да спре под дланите му. Нуждаеше се от човека, който му беше осигурил такова уважение пред племената, особено след като Темуге го бе изоставил. Започна да се моли на глас и да призовава духовете с древните им имена. Призова предците на самия Чингис в пороя от звуци. Повика Есугей и дори Бехтер — брата, когото Чингис бе убил. Всички му трябваха, за да задържи хана на този свят. Докато припяваше имената им, Кокчу усети как те се събират наоколо, как приближават и как ушите му се изпълват с шепот.

Сърцето прескочи отново и Чингис изпъшка силно. Отворените му очи се взираха сляпо. Кокчу усети, че пулсът се успокои и внезапно се забави, сякаш някъде в него се затвори врата. Потръпна от студа. За няколко мига бе държал бъдещето на племената в ръцете си.

— Достатъчно, сега сърцето му е по-силно — дрезгаво каза той. Джелме се отдръпна. Както би сторил и с порязан кон, военачалникът направи паста от прах, плю на нея и я притисна към раната. Кокчу се наведе да наблюдава и с облекчение видя, че кръвотечението намалява. Нямаше прерязани важни вени и той заликува при мисълта, че Чингис може да оживее.

Отново започна да се моли на глас, принуждавайки духовете на мъртвите да се погрижат за мъжа, обединил всички в един народ. Докато водеше останалите напред, мъртвите нямаше да го искат при себе си. Знаеше това със сигурност, която го плашеше. Хората го гледаха благоговейно как прокарва длани над проснатата фигура и събира невидими нишки, сякаш пръстите му обвиваха хана в мрежа от духове и вяра.

Кокчу вдигна поглед към Бьорте, която стоеше със зачервени очи и се олюляваше. Хулун също бе тук, страшно пребледняла при спомена за смъртта на един друг хан преди много години. Той им направи знак да приближат.

— Духовете го държат тук засега — каза им той с блеснали очи. — Есугей е тук с баща си Бартан. Бехтер също е тук да подкрепя хана, собствения си брат. — Отново потръпна от студа и очите му се изцъклиха за момент. — Джелме изсмука голяма част от отровата, но сърцето му прескача; понякога бие силно, понякога — слабо. Нуждае се от почивка. Ако започне да яде, давайте му кръв и мляко за сила.

Кокчу вече не чувстваше дълбокия студ на скупчените около него духове, но те си бяха свършили работата. Чингис беше все още жив. Повика братята му да го отнесат в гера. Хаджиун излезе от транса си и заповяда да претърсят целия лагер за други врагове. Двамата с Хазар вдигнаха отпуснатото тяло на брат си и го отнесоха в гера на Бьорте.

Джелме все още лежеше и клатеше измъчено глава. Баща му Арслан стигна до него точно когато младият военачалник повърна върху окървавената земя.

— Помогнете ми — нареди Арслан, вдигайки сина си на крака.

Лицето на Джелме беше отпуснато и цялата му тежест падна върху баща му, докато двама воини не приближиха и не го поеха от двете страни.

— Какво му е? — обърна се Арслан към Кокчу. Шаманът откъсна поглед от гера на Чингис. Отвори с пръсти очите на Джелме си се вгледа в тях. Зениците бяха разширени и тъмни и Кокчу изруга тихо.

— Може да е погълнал от кръвта. Част от отровата е проникнала в него. — Бръкна под мократа риза на Джелме, за да опипа гърдите му. — Не може да е много, а и той е силен. Дръжте го буден, ако можете. Карайте го да върви. Ще му дам да пие въглен.

Арслан кимна. Направи знак на един от воините, които поддържаха Джелме, застана на мястото му и преметна ръката на сина си през рамото си като в прегръдка. Заедно с другия мъж започна да разхожда Джелме между герите, като му говореше.

Растящата тълпа воини, жени и деца не помръдваше. Нямаше да заспят отново, докато не се уверят, че ханът им ще оживее. Кокчу им обърна гръб — трябваше да направи пастата от въглен, за да изсмуче отровата, която бе поел Джелме. Нямаше да бъде от полза за Чингис, но въпреки това щеше да донесе и втора купа за него. Когато приближи кръга от взиращи се лица, те му сториха път и тогава видя Темуге да си пробива път напред. В очите на Кокчу проблесна зло пламъче.

— Твърде много закъсня, за да помогнеш на хана — тихо каза, когато Темуге се приближи. — Братята му убиха убиеца, а двамата с Джелме спасихме живота му.

— Убиец? — възкликна Темуге, взирайки се в мъката и страха, изписани по лицата на насъбралите се. После погледът му се премести върху облечената в черно фигура, лежаща на земята. Преглътна, обхванат от ужас.

— Някои неща трябва да се правят по стария начин — каза Кокчу. — Те не могат да се преброят или запишат в някой от твоите списъци.

Темуге реагира на презрителната насмешка, сякаш го беше ударил.

— Как смееш да ми държиш такъв тон?

Кокчу сви рамене и се отдалечи. Не беше успял да се въздържи, макар да знаеше, че ще съжалява. Тази нощ смъртта беше влязла в лагера и Кокчу беше в стихията си.

Тълпата стана по-гъста, когато закъснелите започнаха да се бутат напред, за да научат какво е станало. Тялото на убиеца лежеше смачкано и изпотрошено на земята и хората се взираха ужасени в него, без да смеят да го доближат.

Когато се върна с двете купи гъста черна течност, Кокчу си каза, че те му приличат на стадо якове в ден за колене — нещастни, облещили тъмни очи, неспособни да разберат какво става. Арслан задържа челюстта на сина си и наклони главата му, а Кокчу изсипа горчивата течност в гърлото му. Джелме се задави и закашля, пръскайки черни капки по лицето на баща си. Беше дошъл на себе си и Кокчу не се задържа около него. Пъхна полупразната купа в свободната ръка на Арслан и продължи нататък с другата. Чингис не биваше да умре, особено в сянката на Йенкин. Шаманът се изпълни със студен ужас при мисълта за такова бъдеще. Потисна страха си и влезе в гера, като наведе глава, за да мине през ниската врата. Увереността беше част от занаята му и той нямаше да позволи да го видят разтърсен.

Призори Хазар и Хаджиун излязоха навън, без да забелязват хилядите очи, вперени в тях. Хазар измъкна меча си, който още стоеше забит в гърдите на убиеца, и изрита главата му, преди да прибере оръжието в ножницата.

— Ханът жив ли е? — обади се някой.

Хазар изгледа уморено тълпата, без да познае кой беше проговорил.

— Жив е — рече той. Думите му тръгнаха шепнешком из множеството.

Хаджиун взе своя меч от земята и вдигна глава. С нищо не можеше да помогне на брат си в гера и може би затова кипна при вида на хората.

— Враговете ни ще спят ли, докато сме се събрали тук? — рязко рече той. — Не. Прибирайте се в герите си и чакайте вести.

Под свирепия му поглед воините се обърнаха първи и започнаха да си проправят път през жените и децата. Те също започнаха да се разотиват, като час по час се озъртаха през рамо.

Хаджиун и Хазар застанаха на стража пред гера, в който лежеше Чингис. Беше дошла и втората жена на хана Чакахай. Лицето й се бе превърнало в бледа маска на страха. Всички следяха каква ще бъде реакцията на Бьорте, но тя само кимна на принцесата, приемайки присъствието й. В тишината Хаджиун чуваше припяването на Кокчу вътре. Не му се искаше да се върне в зловонния гер, претъпкан от хора, които обичаха брат му. Собствената му мъка изглеждаше някак подронена от присъствието на другите. Пое дълбоко студен въздух, за да прочисти главата си.

— Нищо повече не можем да сторим — каза той. — Утрото наближава, а има неща, които трябва да обсъдим. Хазар, се поразходим.

Хазар го последва за да намерят място, където не можеха да ги чуят. Мина доста време, преди да се отдалечат достатъчно от лагера. Замръзналата трева хрущеше под краката им.

— Какво има? Какво искаш? — най-сетне попита Хазар и спря брат си с ръка на рамото му.

Хаджиун се обърна към него. Лицето му бе изкривено от мрачна ярост.

— Провалихме се. Не успяхме да опазим лагера. Трябваше да се сетя, че императорът ще прати убийци. Трябваше да поставя повече стражи да наблюдават стените.

Хазар беше твърде уморен, за да спори.

— Не можеш да върнеш времето — каза той. — Доколкото те познавам, подобно нещо няма да се повтори.

— И веднъж може да е достатъчно — рязко отвърна Хаджиун. — Ако Чингис умре, какво ще стане?

Хазар поклати глава. Не му се мислеше за това. Докато се колебаеше, Хаджиун го сграбчи за раменете и почти го разтърси.

— Не знам! — отвърна Хазар. — Ако умре, ще се върнем в Хенти и ще го оставим на ястребите и лешоядите. Той е хан, какво очакваш да кажа?

Ръцете на Хаджиун се отпуснаха.

— Направим ли това, императорът ще обяви голяма победа над нас.

Говореше сякаш на себе си и Хазар не го прекъсна. Изобщо не си представяше бъдещето без Чингис.

— Императорът ще ни види да отстъпваме — мрачно продължи Хаджиун. — След година всички градове ще научат, че сме поели обратно.

Хазар продължаваше да мълчи.

— Не разбираш ли, братко? Можем да изгубим всичко.

— Бихме могли да се върнем — с прозявка отвърна Хазар, беше ли мигнал изобщо? Не знаеше.

Хаджиун изсумтя.

— След две години те ще ни нападнат. Императорът видя на какво сме способни и няма да повтори грешките си. Имаме една-единствена възможност, Хазар. Не можеш да раниш мечка и да побегнеш. Ще те гони, докато не те настигне.

— Чингис ще оживее — заинати се Хазар. — Твърде силен е, за да не се справи.

— Отвори си очите, братко! Чингис може да умре като всеки друг човек. Ако това стане, кой ще поведе племената? Или ще гледаме как се разделят отново? Колко лесно ще бъде тогава на дзинската армия, щом тръгне по петите ни?

Хазар видя първите розови зари зад Йенкин в далечината. Посрещна ги с благодарност — струваше му се, че тази нощ никога не ще приключи. Хаджиун беше прав. Ако Чингис умреше, новият народ щеше да се разпадне. Старите ханове щяха да предявят правата си над враждуващите племена. Тръсна глава.

— Разбирам какво имаш предвид — каза той. — Не съм глупак. Искаш да те призная за хан.

Хаджиун не помръдна. Нямаше друг начин, но ако Хазар не разбираше това, новият ден щеше да започне с кръвопролития. Племената щяха да спорят за това дали да се махнат, или да останат верни. Чингис ги беше обединил. При първата проява на слабост хановете щяха да вкусят свободата и да направят всичко възможно, за да я запазят.

Пое дълбоко дъх.

— Да, братко — със спокоен глас рече Хаджиун. — Ако Чингис умре днес, племената ще се нуждаят от силна ръка на шията си.

— Аз съм по-голям от теб — меко рече Хазар. — И командвам толкова воини, колкото и ти.

— Но не ставаш за водач на цял народ. Много добре го знаеш. — Сърцето на Хаджиун бясно препускаше; много му се искаше да накара Хазар да го разбере. — Ако мислиш, че ставаш, аз ще положа клетва към теб. Военачалниците ще последват примера ми, а след тях и хановете. Няма да заставам срещу теб, Хазар, особено когато залогът е толкова голям.

Умората напусна очите на Хазар, докато обмисляше тези думи. Знаеше колко много струваше на Хаджиун това предложение. Идеята да поведе племената беше опияняваща — нещо, за което не бе мечтал никога досега. Изкушаваше го. Но той не беше човекът, който можеше да запази единен новия народ. Това го тормозеше като забит в петата му трън. Военачалниците щяха да се обръщат към него с очакване да реши проблемите, да намери изход от трудности, с които те самите не можеха да се справят. Щеше да му се наложи да планира битките и тържеството или разгромът щяха да зависят от думата му.

Гордостта на Хазар се сблъскваше със съзнанието, че брат му е по-подходящ за водач. Не се съмняваше, че Хаджиун ще го подкрепи изцяло, ако стане хан. Щеше да управлява хората си и никой нямаше да разбере за разговора, състоял се на това място. Също като Чингис, той щеше да бъде баща на всички.

Щеше да поеме отговорността да ги запази живи срещу древната империя, която искаше да ги унищожи.

Затвори очи и остави бляскавите видения да избледнеят в съзнанието му.

— Ако Чингис умре, ще положа клетва към теб, малки братко. Ти ще бъдеш ханът.

Хаджиун въздъхна изтощено и с облекчение. Бъдещето на народа им зависеше от доверието на Хазар в него.

— Ако той умре, ще унищожа с огън всеки дзински град и ще започна от Йенкин — каза той.

Двамата мъже погледнаха към извисяващите се стени на града, обединени в желанието си за мъст.

Джи Джонг стоеше на платформата за стрелци високо над равнината и монголския лагер. Духаше студен ветрец и ръцете му бяха измръзнали на дървения парапет. Той стоеше тук от четири часа и наблюдаваше племената, мъчейки се да открие някакъв знак, че убиецът е успял.

Най-после бдението му беше възнаградено. Сред герите се появиха светещи точки и Джи Джонг стисна парапета по-силно, а кокалчетата му побеляха, докато присвиваше очи към лагера. Тъмни сенки се носеха през трептящите кръгове светлина и сърцето на Джи Джонг се изпълни с надежда, представяйки си паниката долу.

— Умри — прошепна той, застанал сам на стражевата кула.

28.

Чингис отвори кървясали очи и видя двете съпруги и майка си до леглото. Чувстваше се ужасно слаб, а вратът му пулсираше. Посегна към него, но Чакахай хвана китката му, преди да докосне превръзката. Мислите му се влачеха едва-едва и той впери поглед в нея, мъчейки се да си спомни какво се бе случило. Спомняше си как стои навън, а около него тичат воини. Беше нощ и в гера бе все още тъмно. Една-единствена лампа прогонваше мрака. Колко време беше минало? Примигна бавно, напълно объркан. Лицето на Бьорте беше бледо и разтревожено, с тъмни кръгове около очите. Видя я да му се усмихва.

— Защо… лежа тук? — попита той. Гласът му беше съвсем слаб и трябваше със сила да избутва думите от устата си.

— Беше отровен — отвърна Хулун. — Дзински убиец те рани и Джелме изсмука нечистотията. Спаси живота ти.

Не спомена ролята на Кокчу. Беше изтърпяла припяването му, но не му позволи да остане и не пусна никого другиго. Всеки, който би влязъл, щеше завинаги да запомни сина й в безпомощно състояние, а това щеше да подрони авторитета му. Като съпруга и майка на хан, Хулун познаваше достатъчно добре хората, за да знае колко е важно това.

С огромно усилие Чингис се надигна на лакти. Сякаш очаквала точно този момент, болката затуптя в черепа му.

— Кофа — изстена той и се наведе настрани. Хулун едва успя да пъхне коженото ведро под главата му и той изпразни черната течност от стомаха си в серия болезнени спазми. От напъните главоболието стана почти непоносимо, но той не можа да ги спре, дори когато вече нямаше какво да изхвърли. Накрая се отпусна обратно в леглото и закри с длан очите си, за да се предпази от слабата светлина, която сякаш го пронизваше.

— Изпий това, синко — каза Хулун. — Още си слаб от раната.

Чингис погледна към купата, която тя приближаваше към устните му. Сместа от кръв и мляко бе твърде кисела, той преглътна два пъти и я отблъсна. В очите му сякаш имаше пясък и сърцето му биеше бързо, но мислите му най-сетне се проясниха.

— Помогнете ми да стана и да се облека. Не мога да лежа тук, без да знам какво става.

За негово раздразнение Бьорте го натисна обратно в леглото. Нямаше сила да я изблъска и се замисли дали да не извика някого от братята си. Неприятно му беше да се чувства толкова безпомощен.

— Нямам спомен — дрезгаво рече той. — Уловихме ли човека, който ми стори това?

Трите жени се спогледаха. Отговори майка му.

— Мъртъв е. Оттогава минаха два дни, синко. През цялото това време ти беше на крачка от смъртта.

Докато говореше, очите й отново се напълниха със сълзи и на него не му оставаше нищо друго, освен да се взира объркано в нея. Гневът се надигна без предупреждение в сърцето му. Беше си жив и здрав, а изведнъж се събуди в такова състояние. Някой го бе наранил — убиецът, за когото споменаха. Яростта го изпълни като дим и той отново опита да се надигне.

— Хаджиун! — извика Чингис, но гласът му бе само шепот в гърлото.

Жените се засуетиха около него, сложиха мокра кърпа на челото му и го положиха да легне обратно, макар че той продължаваше да гледа кръвнишки. Не си спомняше да е виждал преди двете си съпруги в един и същи гер. От това се почувства неудобно, сякаш те двете щяха да го обсъждат. Трябваше…

Сънят го застигна внезапно и трите жени се отпуснаха. За трети път се събуждаше през изминалите два дни и всеки път задаваше едни и същи въпроси. Бяха благодарни, че не помни как му помагаха да пикае в кофата или как сменяха завивките, щом червата му се изпразнеха от черната слуз, изхвърляйки отровата от тялото. Може да беше и от въглена на Кокчу, но дори урината му бе по-тъмна от всяка друга, която бяха виждали досега. В гера стана напрегнато, когато кофата се напълни. Нито Бьорте, нито Чакахай понечиха да я изхвърлят, макар да се озъртаха към нея и да се предизвикваха една друга с погледи. Едната беше дъщеря на крал, а другата — първата жена на самия Чингис. И двете не отстъпваха. Накрая Хулун свърши неохотно това и ги изгледа свирепо.

— Този път изглеждаше малко по-силен — каза Чакахай. — Очите му бяха бистри.

Хулун кимна и избърса челото си. Всички бяха изтощени, но напускаха гера само колкото да изхвърлят боклука или да донесат нови купи с кръв и мляко.

— Ще оживее. И тези, които го нападнаха, ще съжаляват. Синът ми може да бъде милостив, но това няма да им прости. За тях щеше да е по-добре да беше умрял.

Шпионинът се движеше бързо в мрака. Луната се бе скрила зад облаци и той разполагаше със съвсем малко време. Беше си намерил място сред хилядите дзински наборници. Както се беше надявал, никой не знаеше дали даден човек е от Баотоу, Линхъ или някой друг град. Можеше да се представи като жител на който и да е от тях. Само неколцина монголски командири обучаваха гражданите на военно дело, а задачата, с която ги бяха натоварили, не им се виждаше кой знае колко достойна. Лесно можеше да минава от група на група и да докладва. Командирът едва го поглеждаше, даваше му лък и го изпращаше при другите стрелци.

Когато видя в лагера да се разменят дървени жетони, шпионинът се разтревожи, че те означават наличие на някаква контролираща бюрокрация. Той не би могъл никога да се включи и дори да приближи някой дзински отряд. Дзинските войници разбираха опасността от внедрени шпиони и имаха свои техники да ги разобличават.

Ухили се при тази мисъл. Тук нямаше пароли. Затрудняваше го единствено да се прави на невеж като останалите. Беше направил грешка през първия ден, когато пусна стрела право в центъра на мишената. Тогава нямаше идея какъв безнадежден случай бяха дзинските селяни — когато те стреляха след него, нито един не успя да улучи. Шпионинът беше прикрил страха си, когато монголският командир отиде при него и му заповяда със знаци да стреля отново. Този път се погрижи да пропусне и воинът изгуби интерес към него, като едва скри отвращението си.

Никой не обичаше да стои на стража посред нощ, но неуспялото покушение бе раздвижило целия лагер. Командирите настояваха за по-засилени патрули дори в онзи район на лагера, където се бяха разположили дзинските наборници. Шпионинът доброволно се беше писал на смяна от полунощ до сутринта. Така щеше да бъде сам в края на лагера. Дори там беше рисковано да напусне поста, но той трябваше да се свърже с началника си. В противен случай всичките му усилия щяха да бъдат напразни. Беше му заръчано да събира всякаква информация, до която се добере. От други зависеше какво ще правят с това, което беше открил.

Затича се бос в мрака, като пропъди мисълта, че командирът може да реши да проверява дали стражите му са будни. Не можеше да контролира съдбата, но със сигурност щеше да чуе сигнала за тревога, ако открият, че е изчезнал. Имаше парола, с която можеше да повика на помощ защитниците на стената, и те веднага щяха да му пуснат въже. Тогава отново щеше да е в безопасност.

Нещо се раздвижи вдясно от него и той се просна със затаен дъх на земята. Лежеше абсолютно неподвижно, напрегнал сетивата си. От покушението срещу хана съгледвачите яздеха цяла нощ на смени и бяха много по-зорки отпреди. Задачата да патрулират около тъмния град беше безнадеждна, но те щяха да бъдат бързи, тихи и смъртно опасни, ако го хванеха. Докато лежеше, шпионинът се запита дали ще пратят и други убийци, ако ханът оцелее след първото покушение.

Който и да бе конникът, той не забеляза нищо. Шпионинът чу как мъжът изцъка тихо на понито си, но звуците скоро затихнаха и той отново продължи напред. Всичко зависеше от бързината му.

Градските стени бяха черни под облачното небе и той трябваше да разчита на паметта си, за да намери вярното място. Преброи десет кули от южния ъгъл и изтича до самия ров. Легна по корем да опипа ръба и се усмихна, щом усети тръстиковата лодка, която му бяха приготвили. Не смееше да се намокри, внимателно коленичи в нея и пресече водното препятствие с няколко загребвания. В тъмното слезе опипом от лодката и омота мокрото въже около някакъв камък, за да не позволи на мъничкия съд да бъде отнесен от водата.

Ровът не стигаше до самите стени. Около целия град минаваше широка каменна алея, влажна и хлъзгава от калта. Беше виждал как през лятото благородниците се състезават по нея с коне и залагат огромни суми кой ще финишира пръв. Прекоси я бързо и докосна родния си град — кратък допир до стената, която означаваше безопасност и дом.

Над главата му мълчаливо клечаха може би дузина мъже. Макар да не говореха, те го разбираха много добре и за тези няколко мига напрежението му се стопи напълно.

Ръцете му бързо зашариха по земята за камъче. Облаците се движеха бързо в небето високо над него. Внимателно прецени къде се намира луната. Съвсем скоро в прикритието му щеше да се отвори дупка и дотогава трябваше да се е махнал от тук. Почука с камък по стената и звукът отекна силно в нощната тишина. Чу хлъзгането на въжето, преди да го види. Закатери се, в същото време те го теглеха и той се изкачваше с голяма скорост.

Няколко мига по-късно шпионинът беше на върха на градската стена. Войниците около големия лък навиваха въжето, готови да го пуснат обратно. С тях имаше и друг мъж. Шпионинът му се поклони.

— Говори — каза мъжът, без да откъсва очи от монголския лагер.

— Ханът беше ранен. Не успях да приближа много, но все още е жив. В лагера се носят какви ли не слухове и никой не знае кой ще вземе властта, ако той умре.

— Някой от братята му — тихо отвърна мъжът и шпионинът се запита колко ли още такива като него докладват на този човек.

— Може би, или пък съюзът ще се разпадне и племената ще бъдат поети от старите си ханове. Сега е времето за атака.

Господарят му изсъска раздразнено.

— Не искам да чувам заключенията ти, а само какво си научил. Мислиш ли, че ако имахме армия, господарят регент щеше да се задоволи да стои зад стените?

— Съжалявам — отвърна шпионинът. — С плячкосаното от армейските складове в Гърлото на язовеца те имат припаси за години напред. Открих една група, която иска да опита пак да удари с катапулти стените, но те са съвсем малко хора и никой от тях няма влияние.

— Друго? Дай ми нещо, което да докладвам на регента — каза господарят му и стисна силно рамото му.

— Ако ханът умре, ще се върнат в планините си. Всички казват това. Оживее ли, могат да останат тук с години.

Господарят му изруга под нос. Шпионинът заби поглед в краката си. Знаеше, че не се е провалил. Задачата му бе да докладва правдиво и той беше сторил точно това.

— Намери ми някого, до когото можем да се доберем. Със злато, със страх, с каквото и да било. Някой в този лагер, който може да накара хана да свали черната шатра. Докато нея я има, не можем да сторим нищо.

— Да, господарю — отвърна шпионинът. Мъжът му обърна гръб и той беше свободен. Въжето вече се плъзгаше надолу по стената. Спусна се толкова бързо, колкото се беше качил и малко по-късно завърза лодката на отсрещния бряг и затича обратно към поста си. Скоро някой щеше да го смени и монголите нямаше да разберат нищо.

Трудно беше да следи облаците и в същото време да се оглежда около себе си. Но той беше добър в работата си, в противен случай нямаше да бъде избран. Продължи да тича и когато луната се появи и освети равнината, вече беше залегнал, скрит зад едни ниски храсти и все още извън основния лагер. В сребристата светлина си помисли за хората около хана. Хазар и Хаджиун не стават. Нито пък някой от военачалниците. Най-голямото им желание беше да видят Йенкин разрушен, да не остане камък върху камък от него. Замисли се за Темуге. Той поне не беше воин. Шпионинът знаеше много малко за началника на търговията. Облаците отново затъмниха земята и той се хвърли към външния кръг стражи. Застана на мястото си, сякаш никога не го беше напускал, като взе лъка и ножа си и нахлузи плетените сандали. Замръзна, щом чу някой да приближава, и застана мирно като всеки друг страж.

— Нещо за докладване, Ма Цин? — попита от тъмното Субодай на дзински език.

Нужно му беше огромно усилие да овладее дишането си, за да отговори.

— Нищо, господарю. Нощта е спокойна. — И задиша мълчаливо през нос, очаквайки някакъв знак, че отсъствието му е било забелязано.

Субодай изсумтя в отговор и продължи към следващия страж. Шпионинът остана сам и по кожата му отново изби пот. Монголът използва името, с което се беше представил. Дали го подозираше? Едва ли. Несъмнено младият военачалник беше направил справка с командира му, преди да започне обиколката си. Другите стражи сигурно щяха да изпитат страхопочитание пред подобни подвизи на паметта, но шпионинът само се усмихна в мрака. Познаваше живота в армията прекалено добре, за да се впечатли от триковете на началниците.

Докато стоеше на пост и чакаше бясно биещото му сърце да се успокои, той се замисли за значението на заповедта, която беше получил. То можеше да е само едно — градът се предава. Защо регентът ще иска свалянето на черната шатра, освен ако не смята да предложи откуп за Йенкин? Но ако научеше това, ханът щеше с радост да разбере, че е съвсем близо до победата и че обсадата наближава към края си. Шпионинът поклати глава, вцепенен от страх при тази мисъл. Армията беше сложила ръка на запасите от градските складове, но ги беше изгубила в прохода. Йенкин гладуваше едва ли не от самото начало и Джи Джонг беше в по-отчаяно положение, отколкото можеше да се предполага.

Тогава на преден план излезе гордостта му. Беше избран за тази задача, защото бе умел като всеки добър убиец или войник, но по-полезен от тях. Имаше време да намери човек, за когото златото беше по-ценно от хана. Винаги се намира такъв. Само за няколко дни шпионинът беше научил за недоволните ханове, чиято власт е била отнета. Може би някой от тях щеше да види предимствата на данъка пред унищожението. Отново си помисли за Темуге и се запита защо инстинктът му го е върнал към него. Кимна в тъмното, наслаждавайки се на предизвикателството към уменията му и високия залог.

Когато Чингис се събуди на третия ден, Хулун беше навън да вземе храна. Той зададе същите въпроси, но този път не можеше отново да легне. Мехурът му беше пълен до болка, той отметна завивките и постави твърдо крака на пода, преди да се опита да стане. Чакахай и Бьорте му помогнаха да се добере до централния стълб на гера и останаха до него, докато не се увериха, че се е хванал здраво и няма да падне. Поставиха кофата до него и отстъпиха назад.

Той примигна към съпругите си. Странно беше да ги вижда заедно.

— Да не смятате да гледате?

По някаква неясна за него причина двете жени се усмихнаха.

— Вън — заповяда им той.

Едва удържа, докато излязат от гера. Сбърчи нос от отвратителната миризма на урината. Цветът й също беше далеч от нормалния.

— Хаджиун! — извика той. — Ела!

Чу радостния възглас и се ухили. Несъмнено хановете се притесняваха дали няма да умре. Вкопчи се здраво в дървения стълб и се замисли как да се наложи отново в лагера. Имаше толкова много за вършене.

Вратата се отвори с трясък и Хаджиун влезе в гера, без да обръща внимание на протестите на братовите си съпруги.

— Чух, че ме викаш — каза той и си проби път през тях колкото се може по-нежно. Млъкна, когато видя брат си най-сетне изправен. Чингис беше само по мърляви гамаши; никога досега не го беше виждал толкова блед и измършавял.

— Ще ми помогнеш ли да се облека? — попита той. — Ръцете ми са твърде слаби, за да се справя сам.

Очите на Хаджиун плувнаха в сълзи и Чингис примигна към него.

— Да не би да ревеш? — изумено попита той. — Духове мили, заобиколен съм от жени.

Хаджиун се разсмя и изтри очи, преди Чакахай и Бьорте да го видят.

— Радвам се да те видя изправен, братко. Почти те бях отписал.

Чингис изсумтя. Все още бе слаб и не се пусна от стълба, за да не падне и да стане за срам.

— Прати някого да ми донесе доспехите и храна. Жените едва не ме умориха от глад с небрежността си.

Всички чуха как отвън новината тръгва из лагера и се повтаря все по-силно и по-силно. Беше буден. Жив. Вестта се превърна в рев, който стигна чак до стените на Йенкин и прекъсна съвета на Джи Джонг и министрите.

Генералът замръзна насред обсъждането и усети как в стомаха му расте някаква студена буца.

Когато Чингис най-сетне излезе навън, племената се събраха да го поздравят и заудряха с лъкове по доспехите си. Хаджиун стоеше до него за всеки случай, но Чингис извървя сковано разстоянието до големия гер на каруцата и изкачи стъпалата, без да показва никакви признаци на слабост.

Щом влезе вътре, едва не падна, когато волята отпусна хватката си върху отслабналото му тяло. Хаджиун отиде да извика военачалниците, оставяйки брат си да седи абсолютно изправен и сам.

Докато заемаха местата си, Хаджиун видя, че Чингис е все още неестествено блед, а на челото му въпреки студа е избила пот. Вратът му беше свежо бинтован, сякаш носеше яка. Макар лицето му да беше толкова слабо, че очертаваше черепа, очите му горяха трескаво, докато поздравяваше всеки един поотделно.

Хазар се ухили при вида на ястребовата му физиономия, докато заемаше мястото си между Арслан и Субодай. Джелме дойде последен и Чингис му направи знак да приближи. Не вярваше, че краката ще го издържат, ако се изправи, но Джелме се отпусна на едно коляно пред него и Чингис го хвана за рамото.

— Хаджиун каза, че си пострадал от отровата, която си изсмукал от мен — рече той.

Джелме поклати глава.

— Дребна работа.

Чингис не се усмихна, за разлика от Хазар.

— Двамата с теб сме споделили кръв — каза той. — Това те прави мой брат, също като Хазар, Хаджиун и Темуге.

Джелме не отговори. Ръката на рамото му трепереше и той виждаше, че очите на хана горят, хлътнали дълбоко в черепа. Въпреки това той беше жив.

— Ще вземеш една пета от стадата ми, сто топа коприна и дузина най-добри лъкове и мечове. Ще те почета пред племената за онова, което стори, Джелме.

Джелме сведе глава, усещайки гордия поглед на Арслан върху себе си. Чингис свали ръката си и огледа мъжете, които бе свикал в свое име.

— Ако бях умрял, кой от вас щеше да поведе племената?

Очите на всички се обърнаха към Хаджиун и брат му кимна. Чингис се усмихна, питайки се колко ли разговори е пропуснал, докато е спал като труп. Той погледна Хазар, но в ясния му поглед не прочете унижение. Хаджиун се беше оправил добре с него.

— Глупаво е било от наша страна да не предвидим подобно нещо — каза Чингис. — Да го приемем като предупреждение. Всеки от нас може да падне и ако това се случи, врагът ще усети слабостта ни и ще удари. Затова всеки трябва да посочи доверен човек, който би могъл да застане на негово място. И друг, който да замести заместника. Ще установите верига на командване до последния войник, така че всеки да знае кой го води, независимо колко хора умират около него. Друг път няма да ни изненадат така.

Спря, за да изчака пристъпът на слабост да отшуми. Срещата трябваше да бъде кратка.

— Лично аз ще приема волята ви и ще посоча Хаджиун за мой наследник до порастването на синовете ми. След него е Хазар. Ако и тримата паднем, Джелме ще поведе племената и ще отмъсти от наше име.

Един по един назованите от него мъже сведоха глави, приемайки с облекчение и успокоение новата заповед. Чингис не знаеше колко близо до хаоса се бяха оказали, докато той лежеше в безсъзнание. Всички стари ханове бяха събрали хората около себе си и някогашната лоялност изпъкваше на преден план пред туманите и техните военачалници. С един-единствен удар убиецът ги беше върнал назад към старите кръвни връзки.

Макар тялото му да бе ранено, Чингис не бе изгубил преценката си за племената. Можеше да назове петдесет души, които с радост биха посрещнали края на управлението му, ако беше умрял. Никой не проговори, докато той мислеше за бъдещето. Знаеше, че трябва да възстанови структурите на армията, която бе завладяла дзинските градове. Всичко останало щеше да доведе до разкол и в крайна сметка — до поражение.

— Много пъти с Хаджиун обмисляхме дали да не ви пратим на поход. Преди не бях много склонен, но сега трябва да разделим племената. Някои от тях са забравили клетвата си към мен и към военачалниците. Трябва да им я припомним.

Огледа военачалниците си. Никой от тях не беше слаб човек, но въпреки това те се нуждаеха от него, за да ги води и да им дава властта си. Може би Хаджиун щеше да ги задържи заедно, ако Чингис беше умрял, но не можеше да бъде сигурен в това.

— Постройте туманите в равнината, пред стените. Нека онези зад тях видят нашата сила и презрение, щом потеглите. Нека се боят от това какво ще постигнете, когато превземете другите им градове.

Обърна се към Субодай и видя развълнуваните пламъчета в очите му.

— Субодай, ти ще вземеш Джучи със себе си. Той те уважава. — Замисли се за момент. — Не искам да се отнасят с него като с принц. Той е докачливо и арогантно момче и трябва да избиеш това от него. Не се притеснявай да го вразумяваш от мое име.

— Твоя воля, господарю — отвърна Субодай.

— Накъде ще потеглиш? — полюбопитства Чингис.

Субодай не се поколеба нито за миг. Беше обмислял отговора си много пъти след битката при Гърлото на язовеца.

— На север, господарю. Към ловните полета на старото ми племе, урианхаите, и още по-нататък.

— Добре. Хаджиун?

— Ще остана тук, братко. Ще се погрижа този град да падне — отвърна той.

Чингис се усмихна при вида на мрачната физиономия на брат си.

— Компанията ти е добре дошла. Джелме?

— На изток, господарю. Никога не съм виждал океана и не знам нищо за онези земи.

Чингис въздъхна. Той също беше роден в морето от трева и океанът го изкушаваше. Но най-напред щеше да види падането на Йенкин.

— Вземи сина ми Чагатай, Джелме. Той е чудесно момче и някой ден може да стане хан.

Военачалникът му кимна тържествено, все още зашеметен от честта, която му беше оказал Чингис. До вчера тях не ги свърташе на едно място и всички се чудеха какво ще се случи с племената, когато се разнесе вестта, че ханът е мъртъв. А ето че сега той раздаваше заповеди и това възстанови увереността им. Чингис явно беше любимец на духовете. Джелме се изпълни с гордост и опитът му да запази студената физиономия се провали в една огромна усмивка.

— Арслан, искам те тук до мен, когато градът се предаде от глад — продължи Чингис. — Може би после ще можем да поемем бавно към дома и да се насладим на няколко години мирна езда в степите.

Хазар изсумтя с досада.

— Това са приказки на болник, братко. Веднага щом се оправиш, ще поискаш да ме последваш на юг и да превземеш дзинските градове като зрели плодове, един по един. Помниш ли посланика Вен Чао? Тръгвам към Кайфенг и още на юг. Иска ми се да видя физиономията му, когато отново се изправи пред мен.

— На юг да бъде, Хазар. Синът ми Угедай е едва десетгодишен, но с теб ще научи повече, отколкото ако седи тук и зяпа стените. Ще оставя само малкия Толуй. Той обожава будисткия монах, когото доведе с Хо Са и Темуге.

— Тогава ще взема и Хо Са — рече Хазар. — Всъщност бих взел и Темуге някъде по-надалеч, където няма да създава проблеми.

Чингис обмисли предложението. Не беше толкова глух за оплакванията от по-малкия му брат, колкото се преструваше.

— Не. От него има достатъчно полза. Той се занимава вместо мен с просителите и глупците, а това си заслужава.

Хазар изсумтя, с което ясно изрази мнението си. Чингис продължи замислено, раняването беше освободило съзнанието му и той сякаш вкусваше новите идеи.

— Темуге искаше да пратим малки групи да разузнаят другите земи. Може пък да е прав и наученото от тях да се окаже полезно. Докато очакваме завръщането им, поне ще намалим досадата от това проклето място. — Кимна. — Ще подбера хора и те ще тръгнат заедно с вас. Ще поемем във всички посоки.

Силите му го напуснаха толкова внезапно, колкото бързо се бяха възстановили. Той затвори очи от пристъпа на слабост.

— А сега ме оставете всички освен Хаджиун. Съберете туманите и се сбогувайте с жените и любовниците. Те ще бъдат в безопасност при мен, освен ако не са прекалено хубави.

Усмихна се слабо, докато те ставаха. Беше доволен, че ги вижда много по-уверени, отколкото когато бяха дошли. Когато в големия гер остана само Хаджиун, въодушевлението напусна Чингис и той сякаш изведнъж остаря.

— Трябва да почивам, Хаджиун, но не искам да се връщам в онзи гер, дето вони на болест. Ще поставиш ли стража на входа, за да мога да ям и спя тук? Не искам другите да ме виждат.

— Добре, братко. Да пратя ли Бьорте да те съблече и нахрани? Вече е виждала и по-лоши неща.

Чингис сви рамене.

— По-добре прати и двете ми жени — със слаб глас каза той. — Какъвто и мир да са сключили, той няма да се задържи дълго, ако предпочета едната пред другата.

Очите му вече се бяха изцъклили. Усилията от тази единствена кратка среща го бяха довели до крайно изтощение и ръцете му трепереха в скута. Хаджиун се обърна към вратата.

— Как успя да убедиш Хазар да те приеме като мой наследник? — промърмори Чингис зад гърба му.

— Предложих му той да стане хан — отвърна Хаджиун. — Мисля, че това го ужаси.

29.

На военачалниците им трябваха шест дни, за да съберат хората си в карета по десет хиляди и да ги подготвят за път. По същество всеки туман представляваше боен отряд в огромни мащаби. Те обаче изискваха организация и Темуге със своите сакати помощници се занимаваше с продоволствията, резервните коне, оръжията и списъците. За първи път командирите не мърмореха заради намесата му. Пред тях лежаха земи, които никой от хората им не бе виждал. Страстта на воините към пътешествия беше силна и те се взираха в посоката, избрана от военачалника им.

Оставащите в лагера не бяха особено радостни и Чингис разчиташе на Хаджиун да поддържа дисциплината, докато той се възстанови. Тактиката се оказа изненадващо успешна — достатъчно бе брат му само да хвърли поглед към ханския гер и спорещите млъкваха на мига. Никой не искаше да безпокои Чингис, докато възстановява силите си. Простият факт, че е жив, сложи край на растящата сила на старите ханове в лагера. Въпреки това ханът на войела настоя да види Чингис, без да го е грижа за последствията. Хаджиун го посети в собствения му гер и след това ханът не спомена нито дума за срещата им. Синовете му заминаваха на юг с Хазар, а той щеше да остане сам със слугите.

През нощта беше валял сняг, но утрото бе слънчево и небето се синееше над Йенкин. Строени на огромни карета в замръзналата равнина, воините очакваха заповеди, готови да яхнат понитата, които хрупаха сняг. Командирите им проверяваха редиците и снаряжението, макар че малцина бяха толкова нехайни, за да забравят нещо, от което зависеше животът им. Мнозина се смееха и шегуваха помежду си. Бяха прекарали целия си живот в движение и за тях принудителното спиране при Йенкин беше противоестествено. По пътя си щяха да срещнат по-слаби градове и всеки туман пътуваше с катапулти в каруци и хора, обучени да работят с тях. Разбира се, каруците щяха да ги забавят, но бойците помнеха Инчуан в Си Ся. Нямаше да вият безсилно срещу стените, а да разбият градските порти и да свалят разни дребни крале. Перспективата ги радваше и настроението беше като на летен празник.

Последните неща, които осигури Темуге, бяха бели, червени и черни шатри за всеки военачалник. Духът на воините се повдигна, когато видяха как товарят и завързват шатрите с дълги въжета. Те показваха най-добре намерението им да покорят всеки, който се изправи срещу тях. Силата им даваше правото.

Освен туманите Чингис отдели десет групи от по двайсет души, които да разучат новите земи. Отначало мислеше за тях като за бойни отряди, но Темуге го убеди да им даде по една каруца злато и награбена плячка. Брат му разговаря с командирите на всяка група и се погрижи всички да разберат, че задачата им е да наблюдават и трупат информация дори с цената на подкупи. Наричаше ги дипломати — термин, който бе научил от Вен Чао преди много години. С това и с много други неща Темуге цивилизоваше племената. Той осъзнаваше нуждата от това, въпреки че самите те не можеха. Мъжете „дипломати“ например далеч не бяха толкова радостни като онези, на които им предстоеше да завладяват градове.

Чингис беше махнал превръзките на врата си и всички виждаха дебелата кора и жълто-черната кожа около нея. Той вдишваше дълбоко студения въздух и кашляше в длан, щом го залееше вълна на слабост. Далеч не се беше възстановил, но и на него му се искаше да язди с останалите, дори с онези, от които се очакваше да приказват и шпионират, вместо да грабят. Хвърли раздразнен поглед към Йенкин, който се беше пльоснал като огромна жаба в равнината. Несъмнено в момента императорът беше на стената и наблюдаваше странното раздвижване на хора и коне. Чингис се изплю в посока към града. Запита се колко ли сезона ще издържат и настроението му се вкисна. Хаджиун приближи и слезе от коня си.

— Хората са готови — каза той. — Слава на духовете, Темуге не може да измисли с какво още да ги раздразни. Ти ли ще надуеш рога?

Чингис погледна излъскания съгледвачески рог, който висеше на шията на брат му. Поклати глава.

— Първо ще се сбогувам със синовете си — каза той. — Доведи ми ги.

Посочи към голямото одеяло на земята, върху което имаше кърпа с бутилка черен айраг и четири чаши.

Хаджиун сведе глава, скочи обратно в седлото и препусна в галоп към чакащите карета. Трябваше да измине доста разстояние, за да стигне до племенниците си. Всеки воин имаше два резервни коня в огромно стадо и утрото ечеше от тяхното пръхтене и цвилене.

Чингис изчака търпеливо Хаджиун да се върне с Джучи, Чагатай и Угедай. Самият Хаджиун остана настрана и следеше с крайчеца на окото си как Чингис седи с кръстосани крака срещу трите момчета на грубото одеяло. В тишината ханът напълни чашите с огненото питие, те ги взеха официално в дясната си ръка и подпряха лакътя й с дланта на лявата, показвайки, че не носят оръжие.

Чингис ги огледа и не намери никакъв недостатък в тях. Джучи носеше нови доспехи, които му бяха малко големи. Чагатай все още беше с онези, които беше получил като подарък. Само Угедай носеше традиционния подплатен с вата дел — беше едва на десет и още беше твърде рано да му се дадат истински доспехи, независимо колко бяха плячкосали в Гърлото на язовеца. Малкото момче гледаше чашата айраг с известни опасения, но отпи заедно с останалите, без лицето му да издава каквото и да било.

— Моите вълчета — усмихна се Чингис. — Всички ще сте вече мъже, когато ви видя отново. Говорихте ли с майка си?

— Говорихме — отвърна Джучи. Чингис го погледна и се зачуди на дълбоката враждебност в очите му. С какво бе заслужил подобни чувства?

Отговори на мрачния му поглед и се обърна към всички.

— Извън този лагер няма да бъдете принцове. Изрично го казах на военачалниците. Към синовете ми няма да има специално отношение. Ще пътувате като всеки друг воин и щом се стигне до бой, никой няма да тръгне да ви спасява само защото знае кои сте. Разбирате ли?

Думите му като че ли охладиха възбудата им и усмивките им изчезнаха. Кимнаха един по един. Джучи пресуши чашата си и я постави на одеялото.

— Ако бъдете повишени в командири — продължи Чингис, — това ще е единствено защото сте се представили като по-съобразителни, по-умели и по-храбри от другите около вас. Никой не иска да бъде командван от глупак, дори ако глупакът е мой син.

Замълча, за да осмислят думите му, като гледаше Чагатай.

— Вие обаче сте мои синове и очаквам да видя, че кръвта ми тече във всеки от вас. Другите воини ще мислят за следващата или за последната битка. А вие ще мислите за народа, който може да поведете. Очаквам да намерите хора, на които да можете да се доверите, които са готови да ви следват. Очаквам да давате от себе си много повече от всеки друг. Когато сте уплашени, крийте го. Никой няма да разбере, а каквато и да е причината за страха ви, тя ще отмине. Ще се запомни обаче как сте се държали.

Имаше да им казва много неща. Със задоволство забеляза, че дори Джучи попива всяка дума, но кой друг освен собствения им баща можеше да им каже как да управляват? Това беше последното му задължение към момчетата, преди да станат мъже.

— Когато сте уморени, никога не го споменавайте и другите ще си мислят, че сте от желязо. Не позволявайте на никого да ви се подиграва, дори на шега. Хората правят така, за да видят кой има силата да застане срещу тях. Покажете им, че не можете да бъдете сплашени, и ако това означава, че трябва да се биете — направете го.

— Ами ако ни се подиграва някой командир? — тихо попита Джучи.

Чингис го изгледа остро.

— Виждал съм някои да опитват да отклонят подигравките с усмивка и дори с разни шеги, за да накарат другите да се разсмеят още повече. Постъпите ли така, никога няма да командвате. Изпълнявайте дадените ви заповеди, но пазете достойнството си.

Замисли се за момент.

— От този ден вие вече не сте деца. Това се отнася и за теб, Угедай. Ако трябва да се биете дори с приятел, свалете го колкото можете по-бързо и по-безмилостно. Убийте го, ако се налага, или го пощадете — но внимавайте да не останете длъжници на някого. Освен всичко друго, това предизвиква негодувание. Всеки воин, който вдигне юмрук върху вас, трябва да знае, че залага живота си и че ще изгуби. Ако не можете да победите веднага, отмъстете си после, дори това да бъде последното, което ще направите. Ще пътувате с мъже, които уважават само по-силните от тях, само по-коравите от тях. А най-много от всичко уважават успеха. Не забравяйте това.

Твърдият му поглед ги обходи и Угедай потръпна от студа в неговите думи. Чингис не се усмихна и продължи нататък.

— Никога не си позволявайте да се размеквате, защото един ден ще се появи някой, който ще ви отнеме всичко. Слушайте онези, които знаят повече от вас, и говорете винаги последни, нека другите чакат вие да им покажете пътя. И се пазете от слабите, които идват при вас заради името ви. Избирайте кои ще ви следват толкова внимателно, сякаш си избирате съпруги. Ако нещо ме е довело до положението да управлявам народа ни, то е именно това ми умение. Аз мога да видя разликата между перчещия се воин и истинските мъже като Субодай, Джелме или Хазар.

Презрителна усмивка докосна устните на Джучи, преди той да извърне поглед, и Чингис се постара да не покаже раздразнението си.

— И още нещо, преди да тръгнете. Внимавайте как пръскате семето си.

Джучи се изчерви, а челюстта на Чагатай увисна. Само Угедай изглеждаше объркан. Чингис продължи.

— Момчетата, които всяка нощ играят със себе си, стават слаби, обсебени от нуждите на тялото си. Дръжте ръцете си далеч и се отнасяйте към желанието като към всяка друга слабост. Въздържанието ще ви направи силни. След време ще си имате жени и любовници.

Докато трите момчета седяха и мълчаха смутено, той свали меча и ножницата си. Не го беше планирал, но това му се стори правилно, пък и искаше да направи нещо, което да запомнят.

— Вземи го, Чагатай — каза той и постави ножницата в ръцете на сина си.

Чагатай едва не я изпусна от изумление и радост. Той обърна дръжката с лъвската глава, за да отрази светлината, и бавно изтегли оръжието, което баща му бе носел през целия си младежки живот. Светнали от завист, очите на другите не се откъсваха от блестящия метал.

— Баща ми Есугей го носеше в деня, когато умря — тихо каза Чингис. — Неговият баща го поръчал по времето, когато вълците били врагове на всяко друго племе. Този меч е отнемал живот, но видя и раждането на един народ. Гледай да не го посрамиш.

Чагатай се поклони, останал без думи.

— Няма да го посрамя, господарю — отвърна той. Чингис не погледна побелялото лице на Джучи.

— А сега вървете. Щом се върнете при военачалниците си, аз ще надуя рога. Когато се видим отново, вие ще сте мъже и ще се срещнем като равни.

— С нетърпение очаквам този ден, татко — обади се неочаквано Джучи. Чингис вдигна светлите си очи към него, но не каза нищо. Момчетата не се сбогуваха помежду си и не се обърнаха назад, докато препускаха по твърдата земя.

Когато отново остана сам с Хаджиун, Чингис усети погледа на брат си.

— Защо не даде меча на Джучи? — попита Хаджиун.

— На татарското копеле ли? — озъби се Чингис. — Виждам баща му да наднича от очите му всеки път, когато го срещна.

Хаджиун поклати глава. Тъжно му беше, че Чингис е толкова сляп в едно-единствено отношение и тъй далновиден във всичко останало.

— Ние сме странно семейство, братко — рече той. — Оставиш ли ни сами, сме слаби и меки. Ако ни предизвикаш и ни накараш да мразим, ставаме достатъчно силни, за да отвърнем на удара.

Чингис го погледна въпросително и Хаджиун въздъхна.

— Ако наистина искаше да отслабиш Джучи, трябваше да дадеш меча на него — каза той. — Сега той ще те смята за враг и ще стане железен, също като теб. Това ли беше целта ти?

Чингис примигна, поразен от тази мисъл. Хаджиун беше прозрял болезнено ясно нещата и той не знаеше как да му отговори.

Хаджиун прочисти гърлото си.

— Съветите ти бяха интересни, братко — каза той. — Особено онази част с пръскането на семето.

Чингис замълча и продължи да гледа как далечните фигури се връщат при каретата си.

— Не виждам това да е навредило на Хазар — каза Хаджиун. Чингис се засмя и протегна ръка за рога. После стана на крака и изсвири продължителен нисък сигнал над равнината. Още преди да замлъкне, туманите се раздвижиха и хората му тръгнаха да завоюват нови земи. Копнееше да е с тях, но първо трябваше да види падането на Йенкин.

Темуге изстена, докато слугата му прогонваше несгодите на деня с масаж. Хората в Дзин имаха усет за цивилизация, на който не можеше да отговори никое от племената. Усмихна се сънено при мисълта как някой предлага на монголски воин да намаже прасците му с масло и да ги разтрие. Той щеше да го приеме като обида и да заблъска нещастния масажист като вълна в тепавица.

Отначало съжаляваше за загубата на първия си слуга. Човекът рядко се обаждаше и не разбираше нито дума монголски.

Въпреки това той показа на Темуге какво означава дневен график, така че работата да се върши без напрежение. Темуге започна да свиква с по-късното ставане и ежедневното къпане. Слугата му го обличаше и приготвяше лека закуска. До късно сутринта четеше докладите на подчинените си, а после се залавяше с въпросите на деня. Отначало загубата на този човек му изглеждаше истинска трагедия.

Въздъхна от удоволствие, докато новият слуга се трудеше над мускулите му и палците му потъваха дълбоко в плътта. Може би в крайна сметка загубата не беше чак толкова голяма. Старият Сен не разбираше нищо от масла и масаж, и макар присъствието му да бе успокояващо, новият говореше всеки път, когато му разрешеше, и му разказа всичко за дзинското общество.

— Много добре, Ма Цин — промърмори той. — Болката почти изчезна.

— За мен е удоволствие — отвърна шпионинът.

Никак не му харесваше да бъде масажист, но навремето беше изкарал почти година като страж на публичен дом и знаеше как момичетата караха клиентите си да се отпуснат.

— Тази сутрин видях армиите да напускат, господарю — безгрижно рече той. — Никога не бях виждал толкова много коне и хора на едно място.

Темуге изсумтя.

— Животът ми ще е по-лек, ако са по-далеч. До гуша ми дойде от техните оплаквания и препирни. Мисля, че същото се отнася и за брат ми.

— Ще се върнат със злато за хана, не се и съмнявам — продължи шпионинът. Започна да удря леко яките мускули на гърба, докато не намери друг възел, с който да се заемат пръстите му.

— Не ни трябва повече — измърмори Темуге. — Вече имаме цели каруци с монети, но май само дзинските наборници се интересуват от тях.

Шпионинът спря за момент. Това беше една от чертите на монголското мислене, които го объркваха. Темуге вече се беше отпуснал, но той продължи да го масажира, опитвайки се да разбере тази особеност.

— Значи е вярно, че не търсите богатство? — попита той. — Чувал съм да го казват.

— За какво ни е? Брат ми събира злато и сребро, защото има хора, които са алчни за такова имане. Но каква е ползата от него? Истинското богатство не е в меките метали.

— Само че с тях можеш да си купиш коне, оръжия, дори и земя — не отстъпваше шпионинът. Усети как Темуге свива рамене под дланите му.

— От кого? Ако една купчина монети може да накара някого да ни даде конете си, ние така и така ще му ги вземем. Ако има земя, тя пак ще е наша и ще я кръстосваме, както ни се хареса.

Шпионинът примигна раздразнено. Темуге нямаше причини да го лъже, но как щеше да го подкупи, ако не говореше истината. Опита отново, макар да подозираше, че е безнадеждно.

— В дзинските градове златото може да купи огромни къщи край езерото, изтънчени храни, дори хиляди прислужници. — Затърси други примери. На човек, роден в общество, което използва парите открай време, му беше трудно да обяснява толкова очевидни неща. — Може дори да купи влиянието и благоволението на силните хора, господарю. Редки произведения на изкуството, подаръци за съпругите. Златото прави възможно всичко.

— Разбрах — раздразнено отвърна Темуге. — А сега млъквай.

Шпионинът почти се отказа. Братът на хана не можеше да схване тази концепция. Всъщност разговорът го накара да осъзнае колко изкуствен е собственият му свят. Златото наистина беше прекалено меко, за да има каквото и да било реално приложение. Как така е станало толкова ценно?

— А какво става, ако поискаш коня на някого от племената, господарю? Да кажем, че е най-добрият кон от всички останали.

— Ако са ти мили ръцете, няма да се обаждаш повече — озъби му се Темуге.

Шпионинът заработи мълчаливо и след известно време Темуге въздъхна.

— Щях да му дам пет коня от по-лоша порода или два роба, или меч, изработен от добър майстор — каквото пожелае и в зависимост от това колко го искам. — Засмя се сънено. — Ако му кажа, че имам торба ценен метал, с който ще може да си купи друг кон, той ще ме посъветва да се пробвам с някой друг глупак.

Темуге се надигна. Вечерното небе беше чисто и той се прозя. Денят беше прекалено натоварен около организирането на заминаването на такова множество.

— Мисля, че тази вечер ще взема няколко капки от лекарството си, Ма Цин, за да спя по-добре.

Шпионинът му помогна да облече копринената роба. Преструвките на Темуге го развеселяваха, но не можеше да се освободи от чувството за безсилие. Когато Чингис заповяда да се съберат туманите, той задуши силата на дребните ханове. Това не беше кой знае какво. Никой от тях нямаше реално влияние в лагера. Шпионинът бързо бе изоставил предишното си занимание и се погрижи да смени убития слуга. Скоростната промяна доведе до много опасности и той усещаше как напрежението му расте с всеки изминал ден. Все още смяташе Темуге за суетен и повърхностен човек, но трябваше да намери лост, който да го подмами към предателство. По-добър кандидат от него нямаше. Черната шатра трябваше да изчезне, но Чингис не биваше да научава за агонията на Йенкин. Шпионинът реши, че регентът го е натоварил с почти невъзможна задача.

Потънал в мислите си, той приготви горещия айраг и добави в него лъжичка от черната паста, като я остърга от дъното на гърнето. Видя, че Темуге не гледа, и я подуши, питайки се дали не е някакъв опиат. Благородниците в градовете пушеха опиум и изглеждаха пристрастени към лулите си точно както Темуге към питието.

— Запасите почти привършват, господарю — рече той.

Темуге въздъхна.

— Значи ще трябва да помоля шамана за още.

— Аз ще го сторя, господарю. Не бива да се безпокоиш за дреболии.

— Така е — отвърна поласканият Темуге. Пое чашата, отпи и затвори блажено очи. — Иди, но не му казвай какво правиш за мен. Кокчу е неприятен човек. Внимавай да не издадеш нещо, което си видял или чул в гера.

— По-лесно щеше да бъде, ако можехме да купим от него пастата със златни монети, господарю — обади се шпионинът.

— Кокчу не се нуждае от златото ти — отвърна Темуге, без да отваря очи. — Мисля, че единствената му страст е властта.

Пресуши чашата, като се мръщеше на горчивата утайка, но въпреки това се постара да я поеме до последната капка. Странно, но мисълта за празното гърне го тревожеше. Сутринта отново щеше да има нужда от съдържанието му.

— Иди при него още тази вечер, Ма Цин. Ако можеш, опитай се да разбереш как приготвя пастата, за да можеш да я правиш ти. Питал съм го, но на мен не ми казва. Той се радва, че все още ме държи по някакъв начин. Ако успееш да откриеш тайната му, няма да го забравя.

— Твоя воля, господарю — отвърна шпионинът. Тази нощ трябваше отново да иде до стената и да докладва. Имаше време да види шамана преди това. Всичко можеше да бъде от полза, а той бе постигнал твърде малко в лагера, докато Йенкин гладуваше.

30.

Това лято беше най-мирното в живота на Чингис. Щеше да бъде идеално време за почивка, ако не бяха извисяващите се стени на града, които изпълваха очите му всеки ден. Опитите на хана да възстанови формата си се спъваха от упоритата кашлица, която го оставяше без дъх и се влоши още повече, тъй като годината се оказа студена. Кокчу стана постоянен посетител в гера му със своя сироп от мед и толкова горчиви билки, че Чингис едва успяваше да го изпие. Лекарството носеше само временно облекчение. Чингис изгуби тревожно много тегло и костите му сякаш се белееха под нездраво жълтеникавата кожа.

През студените месеци Йенкин се издигаше пред него неизменен и солиден, сякаш се подиграваше на престоя му тук. Беше минала почти година, откакто бе спечелил битката при Гърлото на язовеца. Имаше моменти, в които беше готов на всичко, само да може да се върне в родината си и да възстанови силите си сред чистите хълмове и потоци.

Летаргията бе обхванала всички и Чингис едва вдигна очи, когато фигурата на Хаджиун запречи светлината при входа на големия гер. Щом видя изражението на брат си, той се поизпъна.

— Идваш с някаква новина, Хаджиун. Кажи ми, че си заслужава.

— Мисля, че си заслужава — отвърна Хаджиун. — Съгледвачите казват, че от юг идват подкрепления за града. Около петдесет хиляди войници и огромно стадо охранени говеда.

— Значи са се разминали с Хазар. — Настроението на Чингис се пооправи. — Или по някакъв начин са успели да му се изплъзнат.

И двамата знаеха, че войските биха могли да се разминат в две съседни долини, без да се забележат. Страната беше невъобразимо голяма и развихряше мечтите на мъжете, които бяха принудени да стоят на това място по-дълго, отколкото някога им се беше налагало.

Хаджиун с облекчение забеляза искрица от някогашното удоволствие у Чингис. Всеки можеше да види, че отровата в кръвта бе отслабила по-големия му брат. Дори сега, докато се опитваше да отговори, той получи нов пристъп на кашлица, от която остана без дъх, с почервеняло лице и вкопчен в централния стълб на гера.

— Градът сигурно отчаяно се надява те да се доберат до него — надвика Хаджиун кашлянето на брат си. — Чудя се дали няма да съжаляваме, че отпратихме половината си хора.

Чингис поклати мълчаливо глава и най-сетне успя да си поеме дъх. Мина покрай Хаджиун до вратата, изплю жилава храчка на земята и трепна, когато се опита да прочисти гърлото си.

— Виж това — дрезгаво рече той и взе един дзински арбалет, плячкосан при Гърлото на язовеца.

Хаджиун проследи погледа му до сламеното чучело на триста крачки разстояние. Всеки ден Чингис стреляше часове наред, за да възстанови силата си, и беше запленен от механизмите на дзинските оръжия. Прицели се внимателно и дръпна гравирания спусък. Стрелата полетя със свистене, но падна преди да достигне целта си. Хаджиун веднага разбра и се усмихна. Без да каже нито дума, той взе един от лъковете на брат си, избра стрела от колчана наблизо, опъна тетивата и улучи безпогрешно центъра на мишената.

Руменината изчезна от бузите на Чингис и той кимна.

— Ще бъдат бавни заради обоза. Вземи хората си и се поразходи около тях, но не ги приближавай прекалено. Поразреди ги малко, а аз ще ги довърша, когато пристигнат.

Хаджиун препусна в галоп през лагера, но вестта от съгледвачите се разпространи още по-бързо. Воините се приготвиха за миг — само колкото да грабнат оръжията от герите и да изтичат до понитата си.

Хаджиун даде заповедите на старшите командири, те ги предадоха нататък и мнозина се заковаха на място. Новият начин на водене на битка беше все още чужд за старите разбойнически отряди, но командирската структура беше достатъчно силна, за да оформи групи от по десет човека, които получиха инструкциите си. По заповед на Хаджиун повечето трябваше да се върнат в герите за втори колчан с петдесет стрели, преди да се построят в огромното каре от десет хиляди души. Самият Хаджиун отбеляза най-далечната линия, като препускаше напред-назад с дълго бойно знаме от златотъкана коприна, което се развяваше зад него.

Посъветва се отново със съгледвачите, които бяха забелязали подкреплението, и предаде знамето на вестителя от първата редица — момче на не повече от дванадесет години. Огледа строените воини и остана доволен. Всеки беше преметнал през рамо по два тежки колчана. Не се нуждаеха от припаси за светкавичната атака и само лъковете и мечовете се удряха в бедрата и седлата им.

— Ако ги оставим да влязат в града — изрева той, обръщайки коня си на място, — ще трябва да чакаме още година, преди да го видим как пада. Спрете ги и техните коне и оръжия ще бъдат ваши, след като ханът вземе своя десятък.

Онези, които го чуха, изреваха одобрително. Хаджиун вдигна дясната си ръка и я спусна рязко, давайки заповед за тръгване. Редиците потеглиха в идеален строй, резултат от дългите тренировки в равнината пред града. Най-сетне можеха да дадат свобода на жаждата си за бой след дългото чакане.

Колоната се намираше на четиридесет мили южно от Йенкин, когато съгледвачите я забелязаха. За времето, което бе нужно на Хаджиун за подготовка и път, бавно движещата се маса от хора и животни бе съкратила разстоянието само до дванадесет мили. Знаеха, че са ги видели, и гонеха животните да вървят колкото се може по-бързо, но въпреки това не успяха да се разминат с прашния облак на приближаващите воини.

Старшият офицер Сун Ли Сен изсъска тихо, когато за първи път видя врага. Беше довел почти петдесет хиляди войници от Кайфенг в помощ на императорския град. Колоната беше масивна и тромава, с каруци и биволи, проточили се назад по пътя. Офицерът присви очи към кавалерийските карета, охраняващи фланговете, и кимна на командира им над главите на войниците. Отдавна копнееше за тази битка.

— Първа позиция! — рязко нареди той и заповедта му бе повторена по тежко стъпващите редици. Инструкциите, които беше получил, бяха съвсем ясни. Не трябваше да спира, докато не стигне Йенкин. Ако врагът го атакува, трябваше да се бие в движение чак до града и в никакъв случай да не се бави с отделни схватки. Намръщи се. Лично той би предпочел първо да смаже варварите и да се тревожи за снабдяването на Йенкин едва след като от врага са останали само кости.

По дължината на виещата се като огромна змия колона войниците вдигнаха дългите си пики. Насочиха се хиляди арбалети и Сун Ли Сен кимна доволно. Вече виждаше по-ясно монголските конници и събра целия си кураж — знаеше, че хората му го гледат като пример за храброст. Малцина от тях бяха пътували толкова далеч на север и единственото, което знаеха за тези диваци, беше свързано с исканата от императора помощ. Сун Ли Сен почувства как любопитството му расте, докато конниците се разделяха покрай някаква невидима линия, сякаш собствената му колона беше връх на копие, което не смееха да доближат. Видя, че ще минат от двете му страни, и се усмихна стегнато. Това отговаряше идеално на получената заповед. Пътят към Йенкин беше открит и той нямаше да спре.

Хаджиун препускаше в галоп до последния възможен момент, преди да се наведе и да викне на коня си да мине на широка крачка. Обичаше грохота около себе си. Изправи се на стремената. От това разстояние изглеждаше, че приближават бавно, но след това всичко полетя към него. Сърцето му силно се разтуптя, когато стигна дзинската колона и първата му стрела изсвистя във въздуха. Стрелите от арбалетите политаха срещу него, но падаха безполезни в тревата. Да яздиш покрай безкрайната колона означаваше да бъдеш недосегаем и Хаджиун се разсмя на глас, пускайки стрела след стрела. Не му се налагаше да се прицелва с петте хиляди души от двете страни на колоната, които я притискаха навътре с камшични удари.

Дзинската кавалерия едва успя да се засили до галоп и вече бе унищожена до последния човек. Хаджиун се ухили, видя, че нито един от конете на врага не беше убит. Хората му бяха внимателни, особено след като видяха колко малко бяха конниците.

След като разбиха кавалерията, Хаджиун започна да подбира по-внимателно мишените и се прицелваше във всеки офицер, когото можеше да види. За шейсет удара на сърцето туманът му пусна сто хиляди стрели по колоната. Въпреки лакираната си броня хиляди изпопадаха на земята, а идващите след тях се препъваха в телата им.

Хаджиун чу, че говедата зареваха уплашено, и доволен видя как стадото хукна панически, смаза стотина дзински войници, отвори дупка в колоната и побягна в далечината. Беше стигнал края на колоната и продължи по-нататък, готов да завие за второ минаване. Стрели от арбалети немощно тракаха по бронята му. След месеците досадни тренировки бе същинска наслада да яздиш срещу враговете. А още по-хубаво беше, че те умираха, без да могат да го достигнат. Искаше му се да беше взел повече колчани. Пръстите му откриха, че единият вече е празен, и Хаджиун начена втория, сваляйки един знаменосец с първата стрела.

Примигна, за да разсее избилите от вятъра сълзи в очите си. Колоната беше достатъчно разредена, за да вижда през нея петте хиляди монголи от източния фланг. Те също яздеха необезпокоявани и стреляха на воля. Още шейсет удара на сърцето и още сто хиляди стрели последваха предишните. Дзинските войници нямаше къде да се скрият и стройната им колона започна да се разпада. Хората около каруците се хвърлиха под тях в търсене на закрила, а другарите им измираха около тях. От копиеносците се надигна уплашен вой; не бяха останали офицери, които да ги окуражават и да ги водят напред по пътя.

Хаджиун започна втория си обход, този път от външната страна и твърде далеч от колоната, за да пропилява стрелите. Редиците обърнаха с лекота след безкрайните часове тренировка и колчаните бързо се изпразниха. Хаджиун препускаше с все сили и все поглеждаше назад към следата от мъртъвци след себе си, докато колоната продължаваше напред през бурята. Войниците бяха запазили дисциплината, макар че темпото им се забавяше. Други започваха да лаят заповеди на мястото на мъртвите офицери, осъзнавайки, че паниката означава сигурна смърт.

Хаджиун изсумтя с възхищение, макар и неохотно. Беше виждал много войски да се пречупват далеч по-рано. Стигна началото на колоната и отново зави, озовавайки се от вътрешната страна. Раменете му горяха, докато отново опъваше с пълна скорост тетивата. Представи си лицето на брат си и посрещането, което беше приготвил на остатъците от колоната при Йенкин. Изсмя се при тази мисъл, а пръстите му се разраниха, докато ровеше в бързо изпразващия се колчан. Оставаха му не повече от десет стрели, но колоната като че ли потръпна, щом паниката се понесе през нея. Изстрелите от арбалетите продължаваха и Хаджиун трябваше да вземе решение. Усети, че хората му го гледат и очакват да им даде заповед да изтеглят мечовете и да направят колоната на пух и прах. Стрелите им свършваха и след последния масов залп работата им беше приключила. Знаеха заповедите не по-зле от него, но въпреки това го гледаха с надежда.

Хаджиун стисна зъби. Йенкин беше далеч и Чингис със сигурност щеше да му прости, ако довърши колоната сам. Чувстваше, че й остава съвсем малко, преди да се пречупи. Всичко научено през годините на войни му говореше това.

Намръщи се и задъвка устната си в проточилия се миг. Накрая поклати глава и описа широк кръг с юмрука си. Командирите наоколо повториха жеста му и редиците се отдалечиха от разнебитените останки на колоната.

Хаджиун гледаше как хората му се строяват задъхани и ободрени. Тези, които все още имаха стрели, ги пускаха много внимателно и поваляха набелязаните цели. Хаджиун виждаше разочарованието им, докато се строяваха зад колоната и я гледаха как се отдалечава от тях. Мнозина потупваха понитата по шиите и се взираха в командирите си, яростни, че са прекъснали любимото им занимание. Хаджиун трябваше да е глух, за да не чува недоволните възгласи от всички страни.

Колоната се отдалечаваше и много от войниците се обръщаха назад с ужас, убедени, че ще бъдат атакувани в гръб. Хаджиун изчака да се отвори разстояние, след което потегли в тръс. Заповяда на дясното и лявото крило да се изнесат напред, да оградят тила на колоната и да я подкарат напред към Йенкин.

Зад тях следата от мъртъвци се проточваше повече от миля, осеяна с трептящи на вятъра знамена и купища копия. Хаджиун прати сто души да съберат плячката и да довършат ранените, но погледът му не се откъсна от врага, който продължаваше напред към Чингис.

Чак късно следобед разпердушинената колона видя града, на който беше дошла да помогне. Оцелелите дзински войници вървяха със сведени глави и паднали духом след толкова много смърт зад тях. Щом видяха нови десет хиляди монголи пред себе си, свежи воини с копия и лъкове, от гърдите им се изтръгна болезнен стон. Колоната отново потръпна и войниците се поколебаха, разбраха, че няма да си пробият път през врага. Най-накрая се заковаха на място и Хаджиун вдигна юмрук, за да спре хората си да не приближават прекалено много. Зачака приближаването на брат си в сгъстяващия се сумрак. Остана доволен, че не беше откраднал момента на Чингис, когато го видя да язди отделно от тумана, препуснал в лек галоп през равнината.

Унилите дзински войници го гледаха, задъхани и изтощени от темпото, което им беше наложено. Каруците с продоволствията бяха изостанали зад техните редици и Хаджиун отдели хора да проверят съдържанието им.

С преднамерена показност Чингис прецени настроението на колоната и стигна съвсем близо до нея. Хаджиун чу как хората му замърмориха одобрително при тази проява на храброст. Може би все още имаше риск арбалетите да го свалят от седлото, но Чингис дори не погледна към дзинските войници сякаш не си даваше сметка, че те се обръщаха с хиляди и го гледаха изпод вежди.

— Не си ми оставил кой знае колко, братко — рече Чингис.

Хаджиун видя, че той е блед и изпотен от ездата. Слезе импулсивно от коня и опря чело в крака на брат си.

— Щеше ми се да бъдеш с мен и да видиш лицата на офицерите им — отвърна той. — Ние наистина сме вълци в този свят на овце, братко.

Чингис кимна. Изтощението не му позволяваше да сподели въодушевлението на Хаджиун.

— Не виждам никакви продоволствия — каза той.

— Изоставиха всичко, включително и едно чудесно стадо говеда, както ще видиш.

Чингис се оживи.

— Отдавна не съм ял говеждо. Ще печем месото пред стените, за да може миризмата да се усети в града. Добре се справи, братко. Ще ги довършим ли?

Двамата погледнаха към мрачната колона войници, която се беше стопила наполовина. Хаджиун сви рамене.

— Твърде много гърла са, освен ако не ги храниш с онова, което сами домъкнаха дотук. Нека първо да видим дали ще предпочетат да хвърлят оръжието, или ще се бият.

— Мислиш ли, че ще се предадат? — Очите на Чингис проблеснаха при предложението на брат му, развълнувани от очевидната гордост на Хаджиун. Най-много от всичко племената почитаха военачалник, който можеше да спечели с ума си, а не със сила.

Хаджиун отново сви рамене.

— Да видим.

Извика десетина души, които знаеха дзински, и ги прати да предложат на враговете пощада, ако се предадат. Помогна им фактът, че войниците бяха останали без сили, гонени през целия ден от противник, който ги удряше със смазваща сила, а в същото време оставаше недосегаем. От бойния им дух не беше останало нищо и Чингис се усмихна, когато чу трясъка на захвърлените оръжия.

Беше почти тъмно, когато копията, арбалетите и мечовете бяха отнети от притихналите редици. Чингис беше донесъл нови колчани за хората на Хаджиун и монголите чакаха спокойно, докато залязващото слънце изпълваше равнината със златна светлина.

Преди да угаснат последните му лъчи, прозвуча рог и двайсет хиляди лъка се огънаха. Дзинските войници запищяха от ужас, но виковете им замлъкнаха задавено, а залповете следваха един след друг, докато не стана твърде тъмно за стрелба.

Луната се издигаше в небето и стотици говеда бяха заклани и сложени да се пекат на огньовете. Изпълнен с отчаяние, стоящият на стената Джи Джонг усети горчивия вкус на собствената си слюнка. В Йенкин вече изяждаха мъртвите.

Пирът беше в разгара си, когато шпионинът видя как шаманът се надигна и се заклатушка пиянски между герите. Стана и го последва като сянка, оставяйки Темуге да спи, след като бе погълнал цял бут кърваво говеждо. Воините пееха и танцуваха около огньовете, а барабанчиците думкаха в свиреп ритъм, който напълно заглушаваше и без това тихите му стъпки. Шпионинът не изпускаше възрастния мъж от очи, когато той спря да се изпикае непохватно по пътя, като изруга в тъмното, щом струята намокри краката му. После внезапно изчезна в мрака между две каруци. Шпионинът не бързаше. Предположи, че Кокчу е тръгнал при дзинското момиче, което държеше като робиня в дома си. Вървеше и си мислеше какво да каже на шамана. При последното си отскачане до стената чу, че регентът е започнал смъртна лотария в града — семействата от простолюдието бяха принудени да теглят жребий от дълбока делва с тясно гърло. Извадилият бяла плочка биваше заколен, за да нахрани останалите. Всеки ден преминаваше в сцени на невъобразима болка и мъка.

Потънал в мисли, шпионинът забеляза някаква сянка и нададе вик от изненада и болка, когато някой го блъсна в покривалото на един гер. Плетеният му скелет изскърца в гърба му, той усети в гърлото си студения допир на острие и дъхът му замря.

Кокчу заговори, а гласът му беше тих и уверен, без никаква следа от пиянството, което шпионинът беше видял.

— Цяла нощ ме наблюдаваш, робе. А сега ме следиш. Шшшт! — изсъска той, когато шпионинът неволно вдигна ръце от страх. — Мръднеш ли, ще ти прережа гръкляна — прошепна Кокчу в ухото му. — Бъди като статуя, робе, докато те претърся.

Шпионинът се подчини и изтърпя опипващите го кокалести ръце. Шаманът не можеше да стигне до глезените му и в същото време да държи ножа опрян в гърлото. Все пак намери единия малък нож и го хвърли в мрака, без да го поглежда. Другият в ботуша остана незабелязан и шпионинът издиша с облекчение.

Стояха в пълния мрак между герите, скрити от луната и пируващите воини.

— Питам се, защо му е на един роб да ме следи? Идваш при мен за пастата на господаря си, а малките ти очи се стрелкат навсякъде, че и задаваш едни невинни въпроси… Шпионин на Темуге ли си или убиец? Ако си такъв, господарите ти са направили лош избор.

Шпионинът не отговори, само стисна зъби от накърнена гордост. През цялата вечер беше хвърлил само един-два погледа към шамана и се запита що за мозък можеше да роди такава огромна подозрителност. Усети, че ножът се притиска още повече в гърлото му, и от устните му се отрониха първите думи.

— Убиеш ли ме, няма да разбереш нищо.

Кокчу мълча сякаш цяла вечност, докато обмисляше чутото. Шпионинът извърна очи да види изражението му и забеляза любопитство, смесено със злоба.

— Какво има за научаване, робе? — попита Кокчу.

— Нещо, което не би искал да пропуснеш — отвърна шпионинът. Изостави обичайната си предпазливост — знаеше, че животът му зависи от този момент. Кокчу можеше да го убие като едното нищо, само за да лиши Темуге от един поддръжник. — Остави ме да говоря и няма да съжаляваш.

Шаманът го бутна и той се запрепъва напред. Усещаше Кокчу зад себе си. Помисли си дали да не го обезоръжи без да го убива, но си наложи да се успокои. Постави ръце на главата си и позволи на Кокчу да го отведе до гера си.

Трябваше да събере кураж, за да се наведе и да мине през ниската врата, докато шаманът беше зад него с нож в ръка, но вече бе стигнал твърде далеч, за да пуска неуместни шеги. Знаеше предложението, което трябваше да направи. Самият господар регент го беше посрещнал на стената при последния му доклад. Пое си дълбоко дъх и отвори малката врата.

На пода до входа бе коленичило необичайно красиво момиче. Светлината от лампата осветяваше лицето му и шпионинът усети стягане в гърдите при мисълта, че такова нежно същество е принудено да чака шамана като някакво куче. Скри гнева си, а Кокчу й даде знак да ги остави насаме. Тя хвърли един последен поглед на сънародника си, докато са обръщаше на вратата, и Кокчу се изсмя.

— Май те харесва, робе. Вече започва да ми омръзва. Дали да не я дам на твоите дзински офицери? Може да дойде и твоят ред, след като я научат на смирение.

Шпионинът не обърна внимание на думите му, седна на ниското легло и ръцете му съвсем естествено се озоваха при глезените. Ако срещата тръгнеше зле, той можеше да убие шамана и да се озове при стените преди другите да се усетят. Тази мисъл го зареди със самоувереност. Кокчу я усети и се намръщи.

— Сами сме, робе. Нито ти си ми притрябвал, нито онова, което имаш да ми казваш. Говори бързо или утре сутринта ще те дам на кучетата.

Шпионинът бавно пое дъх, приготвяйки думите, които можеха да му докарат мъчения и смърт още преди изгрев-слънце. Не той беше избрал момента. Труповете в Йенкин го бяха направили. Сега или щеше да се окаже прав относно шамана, или да умре.

— Аз съм от Йенкин — тихо каза той. — Човек на императора.

Очите на Кокчу се разшириха. Шпионинът кимна.

— Сега животът ми наистина е в ръцете ти. — Внезапен инстинкт го накара да извади камата от ботуша си и да я остави на пода в краката му. Кокчу кимна на тази проява на доверие, но не свали ножа си.

— Императорът сигурно е отчаян или е загубил ума си от глад — тихо рече шаманът.

— Императорът е седемгодишно момче. Градът се управлява от генерала, когото вашият хан разби.

— Значи той те е пратил тук? Защо? — с искрено любопитство запита Кокчу. И си отговори сам, преди другият да успее да отвори уста. — Защото убиецът не успя. Защото иска племената да се махнат, преди хората му да са измрели от глад или да се разбунтуват и да подпалят града.

— Точно така — потвърди шпионинът. — Дори да е склонен да плати откуп за града, черната шатра е издигната пред стените. Какво друго му остава, освен да удържи, още две години, а може би и повече?

На лицето му не се появи издайническа следа от отчаяната лъжа. Йенкин щеше да падне след около месец, най-много три.

Накрая Кокчу свали ножа си. Шпионинът не знаеше как да изтълкува това. Регентът го беше хвърлил на вълците, за да предаде предложението му. Единственото, с което шпионинът разполагаше, бе инстинктивното му усещане, че Кокчу бе чужд сред племената, не беше от тях, беше нещо отделно. Такива хора бяха идеални за целта, но въпреки това той знаеше, че животът му още виси на косъм. Един-единствен пристъп на лоялност от страна на шамана, един-единствен вик можеше да сложи край на всичко. Чингис щеше да узнае, че е победил Йенкин, и перлата на империята щеше да бъде изгубена завинаги. Шпионинът се обля в пот въпреки студения въздух. Продължи да говори, преди Кокчу да успее да отвори уста.

— Ако отново се вдигне бялата шатра, императорът ми ще заплати такъв откуп, че и сто крале ще заплачат. Коприна, с която да застелете пътя чак до родината си, скъпоценни камъни, роби, писани трудове по магия, наука и медицина, слонова кост, желязо, дървен материал… — Видя как очите на Кокчу проблеснаха при споменаването на магия, но продължи да изброява. — … хартия, нефрит, хиляди и хиляди каруци с богатства. Достатъчно да се основе империя, ако ханът го пожелае. Достатъчно, за да си построите собствени градове.

— Всичко това така или иначе ще бъде наше, щом градът падне — промърмори Кокчу.

Шпионинът решително поклати глава.

— Накрая, когато поражението е неизбежно, градът ще бъде подпален отвътре. Знай, че говоря истината — твоят хан ще получи единствено пепел и още две години чакане в тази равнина.

Замълча. Опитваше се, но не успяваше да види как се приемат думите му. Кокчу стоеше като истукан и едва дишаше, докато го слушаше.

— Защо не предложи всичко това на самия хан? — попита той, Ма Цин поклати глава, внезапно овладян от умора.

— И двамата не сме деца, шамане. Ще говоря направо. Чингис е вдигнал черната шатра и всичките му хора знаят, че това означава смърт. Би пострадала гордостта му, ако приеме императорския откуп, а доколкото виждам, той по-скоро би предпочел да види Йенкин, превърнат на пепел. Ако обаче някой друг доверен човек му съобщи вестта насаме? Може пък да се съгласи на проява на милост заради невинните, които страдат вътре.

За най-голямо учудване на шпионина, Кокчу се изсмя.

— Милост ли? За Чингис милостта е проява на слабост. Никога няма да срещнеш човек, който разбира ужаса на войната по-добре от хана, когото следвам. Не можеш да го изкушиш с подобно нещо.

Шпионинът усети как гневът му неволно избива от подигравателния тон на шамана.

— Тогава ми кажи как да го накараме да се махне от Йенкин, или ме убий и ме хвърли на кучетата си. Казах ти всичко, което знам.

— Аз бих могъл да го накарам — тихо рече Кокчу. — Показвал съм му какво мога да правя.

— От теб се страхуват в лагера — бързо каза шпионинът и се вкопчи в кокалестата му ръка. — Ти ли си този, който ми трябва?

— Да — отвърна Кокчу. Лицето му се изкриви, щом видя облекчението на шпионина. — Остава само да кажеш цената за помощта ми в това дребно начинание. Колко ли струва градът на твоя император? Каква цена да определя за живота му?

— Каквото и да поискаш, ще бъде включено в откупа — каза шпионинът. Не смееше да си помисли, че шаманът може да си играе с него. А и какъв избор имаше, освен да върви натам, накъдето го водеха?

Кокчу помълча известно време, преценявайки човека, който седеше така сковано и изпънато на леглото.

— В този свят има истинска магия, робе. Усещал съм я и съм я използвал. Ако твоите хора познават това изкуство, твоето момче император ще го има в безценния си град — рече най-накрая той. — Човек и за сто живота не може да научи достатъчно. Искам да знам всяка тайна, която са открили сънародниците ти.

— Има множество тайни, шамане — от това как се прави хартия и коприна до горящата прах, компаса и маслото, което гори и не угасва. Коя точно искаш да знаеш?

Кокчу изсумтя.

— Не се пазари с мен. Искам ги всички. Имате ли хора, които използват тези изкуства в градовете?

Шпионинът кимна.

— Жреци и най-различни учени.

— Нека ми предадат тайните си, като подарък между колеги. Предупреди ги да не спестяват нищо или ще кажа на хана, че съм получил кърваво видение и той ще се върне да изгори земите ви чак до морето. Разбра ли ме?

Шпионинът развърза езика си и отговори, безсилен от облекчение. Наблизо се чуха гласове и той продължи забързано, като отчаяно се мъчеше да завърши.

— Ще направя каквото искаш. Когато се вдигне бялата шатра, императорът ще се предаде. — Помисли за момент, после заговори отново. Гласовете отвън приближаваха.

— Има ли предателство, шамане, всичко, което искаш да знаеш, ще бъде погълнато от пламъците. В града има достатъчно горяща прах, за да превърне и камъните в пепел.

— Дръзка заплаха — презрително отвърна Кокчу. — Питам се дали сънародниците ти наистина имат волята да извършат подобно нещо. Изслушах те, робе. Ти си свърши работата. А сега се връщай в града си и чакай бялата шатра заедно с твоя император. Тя ще се появи, когато й дойде времето.

На шпионина му се искаше да натисне шамана повече, да го накара да разбере, че трябва да действа бързо. Предпазливостта затвори устата му — реши, че това само ще отслаби позицията му. Шамана просто не го беше грижа, че хората в града измираха всеки ден.

— Какво става тук? — рязко попита Кокчу, разтревожен от виковете пред гера. Даде знак на шпионина да излезе и го последва на лунната светлина. Всички около тях бяха вперили погледи в града и двамата мъже също се обърнаха към стените.

Младите жени бавно се изкачваха по каменните стъпала, облечени в цвета на смъртта — бялото. Бяха слаби като скелети и боси, но не трепереха. Студът сякаш изобщо не достигаше до тях. Войниците отстъпиха в суеверен ужас и никой не прегради пътя им. Хиляди се събраха на стената. Десетки хиляди. Дори вятърът престана да шепне по улиците и тишината беше пълна.

Алеята около града беше замръзнала, бяла и твърда на петдесет стъпки под тях. Почти едновременно младите жени пристъпиха до самия ръб. Някои се държаха за ръце, други стояха сами и гледаха в мрака. Стояха наредени по всичките мили на стената и се взираха надолу.

Шпионинът затаи дъх и прошепна една прастара молитва от времето, когато все още не беше забравил истинското си име. Сърцето му се късаше за сънародниците му и града.

По цялата стена се бяха изкачили бели призрачни фигури. Монголските воини видяха, че това са жени и започнаха да им подвикват, да се смеят и да подхвърлят неприлични шеги. Шпионинът тръсна глава, за да заглуши грубите звуци. В очите му проблеснаха сълзи. Много от момичетата се държаха за ръце и се взираха надолу към врага, настанил се пред самите порти на императорския град.

Замръзнал от мъка, шпионинът гледаше как пристъпват напред. Насъбралите се воини млъкнаха потресено. В далечината момичетата започнаха да падат като бели листенца и дори Кокчу поклати глава поразен. Хиляди други заеха местата им на стената и пристъпиха напред към смъртта, без да издадат нито звук. Телата им се натрошаваха в твърдия камък отдолу.

— Има ли предателство, градът и всичко в него ще бъде погълнато от пламъците — прошепна шпионинът на шамана с изтънял от мъка глас.

Кокчу вече не се съмняваше в това.

31.

Зимата напредваше и в герите започнаха да се раждат деца, много от които бяха заченати от мъже, заминали надалеч с военачалниците или с някоя от дипломатическите групи на Темуге. Свежата кръв беше в изобилие след залавянето на предназначения за града обоз и огромният лагер се радваше на мир и охолство, каквито не беше познавал досега. Хаджиун поддържаше воините във форма с непрекъснати тренировки в равнината около Йенкин, но спокойствието им беше привидно и малко бяха онези, които не обръщаха изпълнени с очакване погледи към града.

За първи път в живота си Чингис страдаше от студа. Апетитът му беше слаб, но въпреки това той натрупа малко мазнини, като се принуди да яде говеждо и ориз. Вече не беше кожа и кости, но кашлицата му не изчезна, оставяше го без дъх и го вбесяваше. За човек, който никога не бе боледувал, беше отчайващо да вижда как го предава собственото му тяло. От всички в лагера той най-често поглеждаше към града, нетърпелив по-скоро да падне.

Беше среднощ, навън бушуваше снежна виелица, когато Кокчу дойде при него. По някаква причина кашлицата се беше засилила и Чингис бе свикнал шаманът да го посещава преди зазоряване и да му носи топли питиета. Герите бяха съвсем близо един до друг и всички наоколо чуваха раздиращите звуци.

Чингис се надигна, щом чу стражите да спират Кокчу. Нямаше да има повторен опит за покушение — всяка нощ около големия гер пазеха по шестима от най-добрите воини, като се редуваха на смени. Кокчу влезе в полумрака и запали висящия от тавана фенер. Известно време Чингис не можа да каже нищо. Спазмите разтърсваха гърдите му, докато лицето му не почервеня от напъните. Както винаги, накрая едва си поемаше дъх.

— Добре дошъл в дома ми, Кокчу — дрезгаво прошепна той. — Какви нови билки ще пробваш тази нощ?

Може и да си въобразяваше, но шаманът му се стори странно изнервен. Челото му блестеше от пот и Чингис се запита дали и той не се разболява.

— Нямам нищо, което би ти помогнало да се почувстваш по-добре, господарю. Опитах всичко, което знам — каза той. — Чудех се дали няма нещо друго, което ти пречи да се оправиш.

— Нещо друго ли? — повтори Чингис. Гърлото го сърбеше ужасно и той преглътна с мъка. Това вече му беше станало навик и той го правеше непрекъснато.

— Императорът прати убийци, господарю. Може би има и други начини да те атакува. Начини, които не можем да видим и да преборим.

Чингис с интерес обмисли думите му.

— Мислиш, че това е дело на магьосници от града ли? Ако кашлицата е най-доброто, на което са способни, не се страхувам от тях.

Кокчу поклати глава.

— Проклятието може да убива, господарю. Отдавна трябваше да се сетя.

Чингис се отпусна уморено в леглото си.

— Какво си намислил?

Кокчу даде знак на хана да стане и се извърна, за да не го вижда как се мъчи да се изправи.

— Ако дойдеш в гера ми, господарю, ще призова духовете и ще видя дали не си белязан с някоя черна магия от града.

Чингис присви очи, но кимна.

— Добре тогава. Прати някой от стражите да извика и Темуге.

— Не е необходимо, господарю. Брат ти не е запознат с тази материя…

Чингис се закашля и кашлицата му се превърна в яростно ръмжене срещу предаващото го тяло.

— Прави каквото ти казвам, шамане, или се махай — каза той. Кокчу сви устни и се поклони отсечено.

Чингис последва шамана до мъничкия гер и изчака навън на снега и вятъра, докато Кокчу се пъхна вътре. Темуге се забави, но най-накрая дойде заедно с воина, който го беше вдигнал от сън. Чингис дръпна брат си настрана, за да не ги подслуша Кокчу.

— Май се налага да изтърпя неговите пушеци и ритуали, Темуге. Имаш ли доверие на този човек?

— Не — сприхаво отвърна Темуге, все още раздразнен, че са го събудили.

Чингис се ухили на киселата физиономия на брат си.

— И аз така си помислих, затова и те повиках. Ще дойдеш с мен, братко, и ще го следиш през цялото време, докато съм в гера му.

Направи знак на стоящия наблизо воин и той бързо приближи.

— Куюк, ще пазиш този гер и няма да позволяваш на никого да ни притеснява.

— Твоя воля, господарю — отвърна мъжът и сведе глава.

— И ако Темуге или аз не излезем навън, твоя работа е да убиеш шамана — каза Чингис.

Усети погледа на брат си и сви рамене.

— Не съм от доверчивите, братко.

Пое дълбоко дъх в студения въздух, стегна гърлото си и влезе в гера на шамана, следван от Темуге. Тримата едвам се побираха в тясното пространство, но седнаха върху копринения под с допрени колене и зачакаха да видят какво ще стори Кокчу.

Шаманът запали някакви конусчета в златни съдове на пода. Те хвърляха искри и съскаха, изпускайки гъст облак наркотичен дим. Щом първите му струйки достигнаха Чингис, той се преви в пристъп на кашлица. С всяко вдишване състоянието му се влошаваше и Кокчу видимо се притесни, че ханът може да припадне. Накрая Чингис си пое свободно дъх и усети прохлада в измъченото си гърло, подобна на глътка студена вода в горещ ден. Пое дъх отново, после пак, наслаждавайки се на вцепенението, което го обхващаше.

— Така е по-добре — призна той и се взря в шамана с кървясали очи.

Кокчу беше в стихията си въпреки неумолимия поглед на Темуге. Извади гърне с черната паста и посегна към устата на Чингис. Подскочи, когато ханът рязко хвана китката му.

— Какво е това? — с подозрение попита Чингис.

Кокчу преглътна. Не беше видял движението му.

— Ще ти помогне да преодолееш оковите на плътта, господарю. Без него не мога да те изведа на пътеките.

— Опитвал съм го — внезапно се обади Темуге. Очите му бяха светнали. — Не причинява вреда.

— Този път няма да го опитваш — каза Чингис, без да обръща внимание на разочарованието на брат си. — Искам да наблюдаваш, Темуге, това е.

Отвори уста и изтърпя мръсните пръсти на шамана, които намазаха венците му с пастата. Отначало тя нямаше никакъв ефект, но тъкмо когато понечи да го каже, Чингис забеляза, че смътната светлина от шаманската лампа е станала по-силна. Зяпна я учудено и светлината се засили още повече, изпълни малкия гер и сякаш ги окъпа в злато.

— Хвани ръката ми и тръгни с мен — прошепна Кокчу.

Темуге гледаше недоверчиво как очите на брат му се обръщат навътре и тялото му се отпуска. Кокчу беше затворил своите и Темуге се почувства странно самотен. Трепна, когато челюстта на Чингис увисна и разкри почернялата му от пастата уста. Тишината се проточи и Темуге се поотпусна, щом си спомни собствените си видения в малкия гер. Погледът му се отмести към гърнето и докато двамата мъже бяха изпаднали в дълбок транс, той затвори капака и го скри в пазвата си. Ма Цин му осигуряваше редовно от пастата, преди да изчезне. Темуге отдавна беше престанал да се чуди какво беше станало с него, макар да подозираше, че Кокчу имаше пръст в тази работа. Намери си други слуги сред дзинските наборници, макар че никой не беше толкова умел.

Нямаше начин да прецени колко време е минало. Остана цяла вечност напълно неподвижно, докато дрезгавият и далечен глас на Кокчу не го изтръгна от унеса му. Думите изпълниха гера и Темуге се отдръпна назад от пороя безсмислени срички. Чингис също се размърда и отвори изцъклените си очи, когато Кокчу започна да говори все по-високо и по-бързо.

Неочаквано шаманът рухна, пускайки ръката на Чингис. Ханът усети как пръстите му се изплъзват и примигна бавно, все още под силното въздействие на опиата.

Кокчу лежеше до него и от устата му течеше слюнка. Темуге го загледа с отвращение. Изведнъж неразбираемият брътвеж секна и Кокчу заговори с твърд нисък глас, без да отваря очи:

— Виждам бяла шатра пред стените. Виждам императора да говори на войниците си. Мъже сочат и го умоляват. Той е малко момче и лицето му е обляно в сълзи.

Шаманът млъкна и Темуге се наведе над него, разтревожен да не би сърцето му да е спряло. Докосна леко рамото му и в същия миг Кокчу подскочи, загърчи се и започна да издава безсмислени звуци. После пак млъкна и заговори с ниския си глас.

— Виждам съкровища, откуп. Хиляди каруци и роби. Коприна, оръжие, слонова кост. Планини от нефрит, достатъчно да изпълни небето. Достатъчно да изгради империя. Как само блести!

Темуге зачака за още, но това бе всичко. Брат му се беше отпуснал назад върху плетената стена на гера и тихо хъркаше. Дишането на Кокчу се успокои и стиснатите му юмруци се отпуснаха; той също спеше. Темуге отново се озова сам и потресен от чутото. Дали някой от двамата щеше да си спомня тези думи? Собствените му спомени от виденията бяха в най-добрия случай разпокъсани, но той се сети, че Кокчу не беше взел от черната паста. Несъмнено щеше да разкаже на хана всичко, което беше видял.

Темуге знаеше, че няма да успее да събуди брат си. Той щеше да спи още много часове, след като лагерът се събуди около него. Поклати уморено глава. Наближаваше краят на втората година на това място и на Чингис му бе дошло до гуша от обсадата. Като едното нищо можеше да се възползва от всеки шанс. Темуге се намръщи. Ако видението на Кокчу бе вярно, Чингис щеше да започне да се обръща към него и в бъдеще.

Замисли се дали да не пререже гърлото на шамана, докато спи. За смъртта на човек, който се занимава с тъмни магии, не би било особено трудно да се даде задоволително обяснение. Темуге си представи, че разказва на Чингис как на гърлото на шамана се е появила червена линия, докато самият той е гледал с ужас. А после самият той щеше да разкаже на брат си какво е било видението на Кокчу.

Бавно и безшумно изтегли ножа си. Ръката му леко трепереше, докато събираше кураж. Наведе се над шамана, но в същия момент Кокчу рязко отвори очи, сякаш нещо го бе предупредило. Ръката му се стрелна и изби оръжието, което се омота в гънките на робата му.

— Значи си жив, Кокчу? — бързо заговори Темуге. — За момент си помислих, че си обсебен. Бях готов да убия духа, който те е отмъкнал от тялото ти.

Кокчу седна, погледът му бе остър и буден. На устните му заигра презрителна усмивка.

— Твърде много се боиш, Темуге. Няма дух, който може да ми навреди.

И двамата много добре знаеха истината, но поради някакви свои причини нито единият, нито другият нямаше желание да я изказва на глас. Дълго време се гледаха като врагове и накрая Темуге кимна.

— Ще наредя на стража да отнесе брат ми до гера му — рече той. — Как мислиш, кашлицата му ще се оправи ли?

Кокчу поклати глава.

— Не успях да открия проклятието. Вземи го, щом желаеш. Трябва да помисля за онова, което ми разкриха духовете.

На Темуге му се прииска да бодне суетата му с някоя хаплива забележка, но не успя да измисли каква точно и изпълзя навън да повика стража. Снегът се сипеше около него, докато якият воин вдигаше Чингис на раменете си. Физиономията на Темуге беше кисела. Нищо добро нямаше да излезе от издигането на Кокчу, сигурен беше той.

Джи Джонг се събуди внезапно от звука на сандали по твърдия под. Тръсна глава, за да се разсъни, и пренебрегна болезнения спазъм на празния стомах, който не му даваше покой. Дори императорският двор гладуваше. Предишния ден Джи Джонг беше изял една-единствена купа рядка супа. Плуващите в нея парченца месо май бяха от последния императорски кон, заклан още преди месеци. Надяваше се да е така. Като войник се беше научил никога да не отказва храна, дори ако месото е развалено.

Отметна завивките, стана и посегна към меча си, когато слугата влезе.

— Кой си ти, че ме будиш по това време? — навъсено попита Джи Джонг. Навън беше още тъмно и той бе замаян от съня. Свали меча, когато слугата се хвърли на пода и докосна с глава камъка.

— Господарю регент, извикан си от Сина на небето — рече той, без да поглежда нагоре. Джи Джонг се намръщи от изненада. Момчето император Сюан никога не се беше осмелявало да го вика. Потисна временно гнева си и извика робите си да го изкъпят и облекат.

Слугата затрепери видимо, щом чу призивите му.

— Господарю, императорът каза да дойдеш веднага.

— Сюан ще чака, колкото намеря за добре! — озъби се Джи Джонг, с което още повече ужаси човека. — Изчакай ме отвън.

Слугата побърза да се изправи и Джи Джонг се замисли дали да не го засили с ритник.

Робите му се появиха и все пак Джи Джонг ги накара да побързат. Реши да не се къпе и се задоволи само да приберат назад дългата му коса с бронзов клипс, така че да виси на опашка върху доспехите му. Надушваше собствената си пот и настроението му се вкисна още повече, когато се запита дали зад всичко това не стоят министрите.

Когато излезе от покоите си и слугата забърза пред него, той виждаше сивото утро от всеки отворен прозорец. Това беше любимата му част от деня, но стомахът му отново се сви болезнено.

Намери императора в залата за аудиенции, в която Джи Джонг беше убил баща му. Докато минаваше покрай стражите, регентът се запита дали някой е казал на момчето, че седи на същия стол.

Министрите се бяха скупчили като ято пъстроцветни птици. Руин Чу, първият сред тях, стоеше от дясната страна на трона, в който дребният Сюан изглеждаше още по-мъничък. Министърът изглеждаше нервен и в същото време непокорен, и Джи Джонг изпита любопитство, докато приближаваше и подгъваше коляно.

— Синът на небето ме призова и ето ме тук — произнесе ясно той в тишината. Видя, че погледът на Сюан е прикован към меча му, и предположи, че момчето много добре знае какво се е случило с баща му. Ако наистина беше така, изборът на помещението не беше случаен и Джи Джонг овладя нетърпението си, докато не научи какво беше дало на императорските птици такава самоувереност.

За негова изненада заговори самият Сюан:

— Градът ми гладува, регенте — каза той. Гласът му леко трепереше, но момчето го овладя и продължи. — С лотарията измряха около една пета от жителите, в това число и онези, които се хвърлиха от стените.

Джи Джонг едва не се сопна при напомнянето на онзи срамен инцидент, но знаеше, че трябва да има нещо друго, щом Сюан се бе осмелил да го извика.

— При толкова много гърла за изхранване мъртвите не се погребват — продължи императорът. — Трябва да понасяме срама да ядем собствените си близки или да идем при тях.

— Защо съм извикан тук? — прекъсна го Джи Джонг, внезапно уморен от приказките на момчето. Руин Чу ахна при това безочие. Джи Джонг хвърли ленив поглед към него. Министърът изобщо не го интересуваше.

Момчето на трона се наведе напред и събра целия си кураж.

— Монголският хан отново издигна бялата си шатра в равнината. Шпионинът, когото изпрати, си е свършил работата и най-сетне ще можем да платим откупа.

Останал без думи, Джи Джонг сви юмрук. Това не беше победата, която той желаеше, но градът беше на път да се превърне в масова гробница. Нужно му беше огромно усилие на волята, за да се усмихне.

— Значи негово величество ще оцелее. Ще ида на стената да видя онази бяла шатра, а после ще пратя вест на хана. Ще говорим отново.

Видя презрението по лицата на министрите и изпита омраза към тях. Всички до последния човек виждаха в негово лице главния виновник за стоварилата се върху Йенкин катастрофа. Срамът от предаването щеше да залее града заедно с облекчението. Всички, от първенците в двора до последния рибар, щяха да знаят, че императорът е бил принуден да плаща откуп. Все пак щяха да останат живи и да се отърват от капана, в който се бе превърнала столицата. След като монголите получеха кръвнината си, дворът щеше да отпътува на юг и да събере сили и съюзници там. Може би щяха дори да получат подкрепата на империя Сун далеч на юг и с помощта на роднините да смажат нашественика. Щеше да има още битки с монголската орда, но никога вече нямаше да позволят императорът да се окаже в капан. Във всеки случай щяха да оживеят.

В залата за аудиенции беше студено и Джи Джонг потръпна, осъзнавайки, че стои в пълна тишина под погледите на императора и министрите му. Нямаше думи, с които да изрази горчивата болка от онова, което трябва да направи, и се опита да се освободи от тежестта й. Нямаше смисъл да чакат целият град да измре от глад и накрая монголите да се покатерят по стената, за да намерят единствено мъртъвци. След време Дзин отново щеше да бъде силен. Мисълта за лукса на юга донякъде го поободри. Там щеше да има храна и войска.

— Това е правилно решение, Сине на небето — рече той и се поклони, след което напусна помещението.

Когато излезе, един от робите край стената пристъпи напред. Погледът на момчето император се стрелна към него и в очите, където доскоро имаше единствено нервност, се четеше злост и гняв.

Робът се изправи неусетно. Нямаше нито един косъм, нито дори вежди и мигли, а кожата му блестеше от някакво мазило. Мъжът се взираше след регента, сякаш можеше да види през тежката врата на залата.

— Нека живее до изплащането на откупа — каза Сюан. — После искам да умре по възможно най-болезнения начин. Заради провала му и заради баща ми.

Майсторът на Черната гилдия на убийците се поклони почтително на момчето, което управляваше империята.

— Ще бъде изпълнено, твое императорско величество.

32.

Странно беше да видят портите на Йенкин най-сетне отворени. Чингис замръзна в седлото си, когато се появи първата тежко натоварена каруца. Това, че я теглеха хора, а не животни, показваше състоянието на града. Той едва се сдържа да не пришпори коня си и да атакува, макар че много месеци беше копнял за този момент. Но си каза, че е взел правилното решение, и хвърли поглед към Кокчу, който беше от дясната му страна, яхнал пони от най-добрата порода сред племената.

Кокчу не можа да скрие усмивката си, когато пророчеството му се потвърди. Беше разказал на Чингис подробностите от видението си, докато черната шатра се издигаше пред града, и ханът му обеща да приеме откупа, ако изобщо му бъде предложен такъв. Не само бе засилил властта и влиянието си сред племената, но и бе станал много по-богат, отколкото някога беше мечтал. Съвестта му беше спокойна, докато гледаше идващото към тях съкровище на империята. Беше излъгал хана и може би го беше лишил от кървава победа, но все пак Йенкин падна и Кокчу беше творецът на монголския триумф. Тридесет хиляди воини приветстваха с радостни викове приближаващите каруци, докато не останаха без глас. Знаеха, че ще носят зелена коприна преди още да е свършил денят. За мъже, които живееха за да грабят, това беше гледка, която щяха да разказват на внуците си. Самият император беше принуден да падне на колене пред тях и на непревземаемия град не му оставаше друго, освен да избълва богатствата си след поражението.

За първи път военачалниците можеха да надникнат през отворените врати към града зад стените. Виждаха широка улица, която изчезваше в далечината. Чингис се изкашля в юмрук, докато откупът излизаше отвътре като изплезен език. Хората се суетяха около колоната и цялата операция малко се различаваше от военна. Мнозина бяха станали кожа и кости от глад. Препъваха се, пак теглеха, а опитаха ли се да починат, дзинските офицери ги бичуваха жестоко, докато не тръгнат отново или не умрат.

Стотици каруци излязоха в равнината, подредени в спретнати редици, а потящите се носачи се връщаха обратно към града за нови. Темуге бе наредил на хората си да преброят съкровищата, но вече цареше пълен хаос и Чингис се засмя, когато видя брат си да подтичва наоколо с почервеняло лице и да раздава заповеди по улиците за богатства, които се бяха пръкнали от нищото в равнината.

— Какво ще правиш с откупа? — попита го Хаджиун, който стоеше до него.

Чингис се откъсна от мислите си и сви рамене.

— Колко може да носи човек, без да му пречи да се бие?

Хаджиун се разсмя.

— Темуге иска да си построим наша столица, каза ли ти? Чертае планове на селище, което, меко казано, наподобява дзински град.

Чингис изсумтя и се преви в седлото в пристъп на кашлица, от който остана без дъх. Хаджиун заговори отново, сякаш не бе забелязал слабостта му.

— Не можеш просто да заровиш златото, братко. Трябва да направим нещо с него.

Когато отново бе в състояние да говори, Чингис беше пропуснал момента за острия коментар, който щеше да направи.

— И двамата сме вървели по улиците на дзинските градове, Хаджиун. Помниш ли миризмата? Когато си мисля за дома, аз се сещам за чисти потоци и долини с мека трева. Няма начин да се преструваме на дзински благородници зад някакви си стени. Нима не показахме, че стените те правят слаб?

Посочи към върволицата каруци, която все още не спираше. Повече от хиляда бяха излезли от Йенкин, но колоната продължаваше да се точи по дългата улица зад стената.

— Тогава няма да имаме стени — рече Хаджиун. — Нашите стени ще бъдат воините около нас, по-силни от всяка постройка от камък и хоросан.

Чингис го изгледа насмешливо.

— Виждам, че Темуге може да бъде доста убедителен — отбеляза той.

Хаджиун се извърна смутено.

— Не ме интересуват мечтите му за пазарил бани. Той говори и за места за учене, за лекари, които ще лекуват раните на воините. Гледа към време, когато няма да воюваме. Никога не сме имали такива неща, но това не означава, че винаги ще бъде така.

Известно време двамата се взираха в редиците каруци. Щяха да използват всеки резервен кон от туманите, но дори и така, трудно щяха да превозят такова количество. Съвсем естествено беше да кроят планове.

— Почти не мога да си представя какво е мир — рече Чингис. — Никога не съм го познавал. Единственото, което искам, е да се върна у дома и да се оправя от болестта, която ме тормози. Да яздя цял ден и отново да стана силен. Нима искаш да строя градове в моите степи?

Хаджиун поклати глава.

— Не градове. Ние сме конници, братко. Винаги ще бъде така. Но може би столица, един-единствен град за народа, който създадохме. Както разказва Темуге, представям си огромни тренировъчни лагери за воините ни и място, където децата ни могат да живеят, без да познават страха, който познахме ние.

— Тогава те ще растат слаби — рече Чингис. — Ще станат хилави и безполезни като дзинските селяни и един ден ще дойде някой друг корав, жилав и опасен. Какво ще стане тогава с народа ни?

Хаджиун погледна към герите на хилядите воини, които вървяха или яздеха из огромния лагер. Усмихна се и поклати глава.

— Ние сме вълци, братко, но дори вълците се нуждаят от леговище, където да спят. Не искам каменните улици на Темуге, но може да си направим град от гери и да го преместваме всеки път, щом пашата свърши.

Чингис го заслуша с по-голям интерес.

— Така е по-добре. Ще си помисля, Хаджиун. Ще имаме достатъчно време на път към дома, а както сам казваш, не можем просто да заровим цялото това злато.

Междувременно при каруците дойдоха хиляди роби и се строиха в окаяни редици. Много от тях бяха малки момчета и момичета, дадени като вещи от младия император на хана завоевател.

— Те ще строят вместо нас — каза Хаджиун и махна с ръка към тях. — И когато ние с теб остареем, ще имаме спокойно местенце, където да умрем.

— Казах, че ще си помисля, братко. Кой знае какви земи са открили Субодай, Джелме и Хазар? Може пък да поемем към тях и никога да не ни потрябва място за спане, защото ще спим на конете си.

Хаджиун се усмихна на брат си. Знаеше, че не бива да го притиска повече.

— Виж всичко това — рече той. — Помниш ли, когато бяхме сами?

Нямаше нужда да се впуска в подробности. И двамата бяха преживели времена, когато смъртта дишаше във вратовете им и всеки човек беше враг.

— Помня — каза Чингис.

След картините от тяхното детство равнината с каруците и безчислените воини будеше страхопочитание. Докато я съзерцаваше, Чингис видя фигурата на първия министър да подтичва към тях. Въздъхна при мисълта за поредния напрегнат разговор с него. Представителят на императора се преструваше на доброжелателен, но отвращението му от племената личеше във всеки негов поглед и движение. Освен това се боеше от конете, а това изнервяше самите животни.

Дзинският министър се поклони ниско и разви някакъв свитък.

— Какво е това? — попита Чингис на дзински, преди Руин Чу да успее да отвори уста. Чакахай го учеше на своя език, като намираше все по-находчиви начини да награди напредъка му.

Министърът като че ли се обърка, но бързо се окопити.

— Това е списък на откупа, господарю хан.

— Дай го на брат ми Темуге. Той знае какво да прави с него.

Министърът се изчерви и започна да навива свитъка на стегнато руло.

— Помислих, че ще поискаш да провериш дали всичко е точно, господарю — рече той.

Чингис се намръщи.

— Не съм си и помислял, че може да сте толкова глупави да не изпълните обещаното, Руин Чу. Да не искаш да кажеш, че твоите хора нямат чест?

— Не, господарю… — заекна Руин Чу.

Чингис му махна с ръка да млъкне.

— Тогава брат ми ще се погрижи за това. — Замисли се за момент, загледан над главата на министъра към редицата натоварени каруци. — Още не съм видял господаря ти да обяви официално, че се предава, Руин Чу. Къде е той?

Лицето на Руин Чу се изчерви още повече, докато се чудеше какво да отговори. Генерал Джи Джонг не беше преживял нощта и първият министър беше повикан на зазоряване в апартамента му. Потръпна при спомена за белезите и раните по тялото. Смъртта му не е била от леките.

— Генерал Джи Джонг не оцеля в тези трудни времена, господарю — рече накрая той.

Чингис го изгледа безизразно.

— Какво ме интересува някакъв си войник? Не съм се срещал с младия император. Да не би да си мисли, че ще вземем златото му и ще се махнем, без дори да го видим?

Устните на Руин Чу се раздвижиха, но от устата му не излезе нито звук.

Чингис пристъпи към него.

— Връщай се в Йенкин, министре, и го доведи. Ако не е тук до обед, богатствата на целия свят няма да спасят града ти.

Руин Чу преглътна с мъка, видимо уплашен. Беше се надявал, че монголският хан няма да поиска да види седемгодишното момче. Дали малкият Сюан щеше да преживее срещата? Не можеше да каже със сигурност. Монголите бяха жестоки и способни на всичко. Но нямаше никакъв избор и се поклони още по-дълбоко.

— Твоя воля, господарю.

Слънцето се бе издигнало в небето, когато безкрайната върволица каруци спря, за да стори път на императорската носилка. Придружаваха я сто мъже в доспехи, които вървяха от двете страни на кутията, носена от еднакви на ръст роби. Вървяха в мрачна тишина и монголите също се умълчаха и наобиколиха приближаващата към Чингис и военачалниците му група. За императора нямаше издигната специална шатра, но въпреки това за миг Чингис изпита благоговение, докато свитата маршируваше към него. Вярно беше, че момчето не бе играло никаква роля в историята на племената. Въпреки това то беше символът на всичко, срещу което се бяха обединили. Ръката му се отпусна върху дръжката на един от мечовете на Арслан. Когато оръжието бе изковано, Чингис беше хан на не повече от петдесет души в затрупан от сняг и лед малък лагер. По онова време не можеше и да си представи, че един ден императорът на Дзин ще му се яви по негова заповед.

Носилката блестеше на слънчевите лъчи, докато я поставяха внимателно на земята. Робите се изправиха, вперили погледи право напред. Чингис гледаше запленено как Руин Чу дърпа завесите и едно малко момче стъпва на тревата. То носеше дълга зелена куртка, обсипана със скъпоценни камъни, върху черни гамаши. Високата яка караше момчето да държи главата си вдигната. В очите му нямаше страх, когато срещнаха погледа на хана, и Чингис се възхити на куража му.

Чингис пристъпи напред и усети напрегнатите погледи на войниците.

— Кажи на хората да отстъпят, Руин Чу — тихо рече той.

Министърът сведе глава и даде заповедта. Чингис остана неподвижен на мястото си, а офицерите го изгледаха свирепо, преди да отстъпят с неохота. Ясно беше, че не могат да защитят малкото момче в сърцето на монголския лагер, но Чингис не можеше да не признае всеотдайната им вярност. Не му се искаше да се стреснат и да атакуват. Щом отстъпиха, той ги изхвърли от мислите си и приближи императора.

— Добре дошъл в лагера ми — каза той на дзински език. Малкото момче го гледаше, без да отговори, и Чингис видя, че ръцете му треперят.

— Получи всичко, което поиска — неочаквано изрече Сюан с тънък гласец.

— Исках да сложа край на обсадата — отвърна Чингис. — И това стана.

Момчето вдигна глава още по-високо, застанало като някакъв бляскав манекен под слънцето.

— Сега ще ни нападнеш ли?

Чингис поклати глава.

— Казал съм, че думата ми е желязо, малко мъжле. Ако баща ти стоеше на твоето място, може би щях да се замисля. Сред хората ми има мнозина, които биха ме аплодирали за това.

Млъкна, за да преглътне заради сърбящото го гърло, и не успя да спре пристъпа на суха кашлица. За негово раздразнение гласът му хриптеше, когато заговори отново:

— Убивал съм вълци. Няма да ловувам зайци.

— Няма винаги да съм толкова малък, господарю хан — отвърна момчето. — Може да съжалиш, че си ме оставил жив.

Чингис се усмихна на това непокорство, а Руин Чу трепна. С едно плавно движение ханът изтегли ножа си и го положи на рамото на момчето, докосвайки яката му.

— Всички велики мъже имат врагове, императоре. Твоите ще чуят, че си стоял с моя меч на врата си, и всички армии и градове на Дзин не ще успеят да свалят острието. След време ще разбереш защо това ми доставя повече удоволствие, отколкото да те убия.

Надигна се нов пристъп на кашлица, от който гърлото му се сви, и той избърса уста със свободната си ръка.

— Предложих ти мир, момче. Не мога да кажа дали ще се върна или дали синовете ми и техните военачалници няма отново да дойдат след години. Ти успя да си купиш мир за година, може би за две или три. Това е повече, отколкото твоите хора са давали на моите. — Въздъхна и прибра меча в ножницата. — Момче, има едно последно нещо, преди да тръгна към земите на детството си.

— Какво още искаш? — попита Сюан. Беше станал съвсем бял, след като мечът бе махнат от врата му, но очите му бяха студени.

— Коленичи пред мен, императоре, и ще си тръгна — рече Чингис. За негова изненада очите на момчето се напълниха с яростни сълзи.

— Няма!

Руин Чу приближи и се надвеси нервно над рамото му.

— Сине на небето, трябва да го направиш — прошепна той. Чингис не каза нищо повече и най-после раменете на момчето се отпуснаха. То се взря сляпо пред себе си и коленичи пред хана.

Чингис стоеше на ветреца и дълго се наслаждаваше на тишината. После направи знак на първия министър да помогне на момчето да се изправи.

— Когато пораснеш, не забравяй този момент, императоре — тихо рече той.

Момчето не отговори и Руин Чу го поведе обратно към носилката и го прибра на безопасно място вътре. Свитата се строи около нея и пое обратно към града.

Чингис ги гледаше как се отдалечават. Откупът беше платен и войската му чакаше заповед за потегляне. Нищо вече не го задържаше в тази проклета равнина, донесла му слабост и безсилие от мига, в който стъпи в нея.

— Да си вървим у дома — каза той на Хаджиун. Засвириха рогове и огромното множество се раздвижи.

Болестта в гърдите му се влоши през първите седмици на пътуването. Кожата му беше гореща на допир, потеше се непрекъснато и страдаше от обривите по подмишниците и слабините. Окосмените части на тялото му започнаха да загнояват. Дишането му беше болезнено, той хриптеше всяка нощ и все не можеше да прочисти гърлото си. Копнееше за прохладните чисти ветрове на планините в родината и противно на здравия разум прекарваше по цял ден на седлото, загледан в хоризонта.

На месец път от Йенкин пред тях се появиха покрайнините на пустинята и племената спряха край една река, за да се запасят с вода за прехода. Именно тук ги настигнаха последните съгледвачи, които Чингис беше оставил. Двама от тях дори не се отбиха при приятелите си около лагерните огньове, а препуснаха направо към ханския гер.

Хаджиун и Арслан бяха вътре с Чингис и тримата излязоха да чуят последния доклад. Двамата съгледвачи скочиха сковано на земята, целите в прах и мръсотия. Чингис се спогледа с брат си и преглътна, за да успокои изтормозеното си гърло.

— Господарю хан — започна единият. Човекът се олюляваше и Чингис се запита какво ли го е накарало да препуска толкова бързо. — Императорът напусна Йенкин, господарю. Тръгна на юг. С него заминаха повече от хиляда души.

— Значи е избягал? — невярващо попита Чингис.

— На юг, господарю. Заряза града отворен. Не останах да видя колко от жителите са оцелели. Императорът замина с много каруци и роби, както и с всичките си министри.

Никой не проговори, докато чакаха Чингис да се изкашля в юмрука си и с мъка да си поеме дъх.

— Дадох му мир — най-после рече той. — А той крещи на целия свят, че думата ми не означава нищо за него.

— Какво значение има, братко? — започна Хаджиун. — Хазар е на юг. Никой град няма да посмее да приюти…

Чингис го накара да млъкне с гневен жест.

— Няма да се върна на онова място, Хаджиун. Но всяко нещо си има цена. Той наруши мира, който му предложих, за да избяга при войските си на юг. Сега ти ще му покажеш какво следва.

— Братко?

— Не, Хаджиун! До гуша ми дойде от тези игри. Върни се с хората си в онази равнина и изгори Йенкин до основи. Това е цената за постъпката на императора.

Брат му беше толкова гневен, че на Хаджиун не му оставаше нищо друго, освен да сведе глава.

— Твоя воля, господарю.