Господарите на Драконите

ГЛАВА 6

Дълбоко в скалите, на юг от апартаментите на Бенбек, бе изсечена голяма стая, по-известна като залата на Керген. Пропорциите и, простотата и отсъствието на украшения, както и масивната древна мебел караха човек да се чувства незначителен. Вътре в нея се чувстваше една особена, усещаща се само тук миризма, излъчваща се от голите каменни стени и под, а също и от старото дърво. Джоз никога не бе харесвал тази миризма, както и другите особености на стаята.

Размерите и му се струваха високомерни, а преднамерената простота я правеше да изглежда доста груба. Но веднъж Джоз усети, че не стаята е причина за това чувство, а самия Керген Бенбек заедно със всички легенди, които се носеха за него.

Въпреки това залата беше приятна. Три високи сводести прозореца откриваха великолепен изглед към долината. В рамките от черно дърво бяха поставени мозаечни синьозелени стъкла, таванът бе покрит с дърворезби със сложни и завъртяни фигури. От висящите полюлеи паглеждаха изображенията на фантастични глави, заобиколени със стилизирани листа на папрати.

Мебелите се състояха от три предмета: масивна маса и два дървени изпълнени с резба стола, чиито облегалки бяха невероятно високи — изработени бяха от полирано тъмно дърво и то много отдавна.

Джоз намери начин да използува тази стая. На масата бе разположена релефна карта на местността в мащаб едно към двадесет хиляди. В центъра се намираше Долината Бенбек, вдясно Щастливата Долина, отделена с линия канари, клисури, скали, стени и пет титанически циркуса: Маунт Хетрон на изток, Маунт Деспойр в центъра, Барч, Резеца и Маунт Килкойн на север.

Пред Маунт Хетрон лежаха Високите Канари, следваше платото Старбок издигащо се към върховете на Маунт Деспойр и Барч. Зад него, между валовете на Барчбек, до самото подножие на Маунт Килкойн, се редяха базалтовите долини и скалите на Сканс.

Докато Джоз седеше и разглеждаше, за кой ли път, картата, влезе Фейд. Изглеждаше измамно спокойна. Мъжът усети присъствието и по миризмата на ладана, в дима на който тя се беше обвила, преди да тръгне да търси Джоз. Носеше традиционния костюм на момичетата на Бенбек — рокля от драконови кожи с кафяви ивици на шията, ръкавите и колената. Високата цилиндрична шапка стигаше почти до веждите, а върха и бе украсена с голям червен пискюл.

Джоз се направи, че не подозира присъствието и. Тя го приближи тихо и започна да го гъделичка по шията с козината на своя ръкав. Той запазваше непринуденото си равнодушие. Фейд бе почти измамена и с тревога погледна в лицето му.

— Ние всички ли ще бъдем убити? Как върви войната?

— За Долината Бенбек добре. За бедния Ървис Карколо и Щастливата Долина — зле.

— Ти искаш напълно да го унищожиш, а? Ще го убиеш ли? Бедният Ървис Карколо!

— Той не заслужава нищо друго.

— Но какво ще стане със Щастливата Долина?

Джоз пжвдигна неопределено рамена.

— Ще се измени в добра посока.

— Ти ли ще я управляваш?

— Не.

— Помисли! — прошепна Фейд. — Джоз Бенбек, господарят на Долината Бенбек, Щастливата Долина, Фосфорната Клисура, Глория, Търн, Клюховен и Голямата Северна Цепнатина. Добре звучи, нали?

— Не — повтори Джоз. — Може би, ти искаш да ги управляваш вместо мен.

— О! Разбира се! Как всичко ще се промени! Ще украся Свещените с червени и жълти ленти. Ще им заповядам да пеят, танцоват и пият вино, драконите ще изпратя на юг, в Аркадия, с изключение на няколко най-умни Мегери, които ще станат бавачки на децата. И повече няма да има тези ужасни войни. Щи изгоря оръжието. Аз…

— Моя скъпа малка пеперудка — разсмя се Джоз, — каква аламинутна управителка ще излезе от тебе!

— Защо аламинутна? Ако хората нямат оръжие…

— И когато долетят Базовите, ти ще ги посрещнеш с цветя?

— Пфу! Те никога няма да долетят! Каква им е ползата да досаждат на няколко изгубени долини?

— Кой знае, каква им е всъщност изгодата? Ние сме свободни хора, може би последните свободни хора във вселената. Кой знае? Керолайн свети ярко в нашето небе.

Фейд внезапно се заинтересува от картата.

— А твоята сегашна война е така ужасна. Ти ще атакуваш или само ще се защитаваш?

— Зависи от Ървис Карколо. Нужно е да изчакам, та да покаже истинските си намерения. Той е достатъчно умен, че да ми причини неприятности, ако не бъда предпазлив.

— А какво ще стане, ако Базовите дойдат, докато ти воюваш с Карколо.

Джоз се усмихна.

— Може би ще избягаме в скалите. А може и да се сражаваме.

— Аз ще се бия заедно с тебе — заяви Фейд. — Ние ще нападнем космическия кораб на Базовите и ще преодолеем топлинните им лъчи. Ще нахълтаме през всички отвори и ще хванем за носа първия мародер, който се покаже навън.

— В първата точка стратегията ти се нуждае от подобряване — каза Джоз. — Как смяташ да намериш нос на някой Базов, а?

— В такъв случай, ние ще ги хванем за… — тя чу някакъв шум и обърна глава.

Джоз побягна към входа. Старият Вайф бързаше насам.

— Ти ми заповяда да те извикам, когато някаква бутилка се обърне или разбие. Преди не повече от пет минути се счупиха две…

Джоз блъсна Вайф и побягна по коридора.

— Какво значи това? — попита Фейд. — Вайф, с какво го развълнува чак толкова?

Вайф поклати глава.

— Аз съм по-удивен от тебе. Той ми показа бутилките и ми заповяда да ги следя ден и нощ. Така и направих. Освен това ми нареди, веднага да го известя, ако някоя бутилка падне или се разбие. Помислих си, нима Джоз ме смята за толкова стар, че може да ме занимава с такава измислена работа, като наблюдаването на някакви си там бутилки. Аз наистина съм стар, ръцете ми треперят, но мозъкът ми още е свеж. За мое учудване бутилките наистина се разбиха. Обяснението е много просто — паднаха на пода. Не зная, какво значи това. Аз само изпълнявам заповедите.

Фейд го слушаше с нетърпение.

— Къде са тези бутилки?

— В кабинета на Джоз.

Фейд побягна така бързо, колкото и позволяваше тясната рокля. Зави в напречния тунел, пое през мостика Пътя на Керген и се отправи към апартамента на Джоз. В приемната на пода лежаха разбитите бутилки. Тя влетя в кабинета и застина изумена. Тук нямаше никой. Като забеляза, че библиотечния икаф не се намира на обичайното си място, внимателно пресече стаята и погледна в работилницата.

Пред очите и се разкри доста странна картина. Джоз седеше в небрежна поза и студена усмивка на лицето, а Свещеният напразно се опитваше да премине една решетка, която бе паднала от стената и бе затворила тайния вход. Накрая мъчещият се Свещен се обърна, бързо погледна Джоз и тръгна към вратата на кабинета.

Фейд затаи дъх и се отдъпна.

Свещения се появи в кабинета и се насочи към изхода.

— Само за миг — каза Джоз. — Искам да си поговорим.

Свещеният се спря и въпросително погледна Джоз. Лицето на този млад човек беше прекрасно, но бледо. Кожата на скулите изглеждаше прозрачна, а големите сини очи сякаш бяха погълнати от нищото. На ръст беше едър, но ръцете му бяха тънки и пръстите трепереха от нервна възбуда. По гърба му, почти до кръста, висеше дълга грива от кестеняви коси.

Джоз нарочно седна бавно, без да отдръпва погледа си от Свещения. Заговори спокойно, но в гласа му се усещаха зловещи нотки.

— Намирам поведението ти за не особено дружелюбно. — Тази фраза не изискваше отговор и Свещеният премълча. — Седни, моля те — каза Джоз и посочи скамейката. — Доста неща ще трябва да ми обясниш.

Не беше ли това само резултат на въображението на Фейд? Или наистина в очите на Свещеният пламна огънче и веднага изгасна? Той отново не каза нищо. Джоз, подчинявайки се на правилата на водене на разговори със Свещените, запита:

— Не искаш ли да седнеш?

— Това не е важно — отвърна Свещеният. — Щом сега стоя, то аз ще си стоя.

Джоз се изправи и извърши нещо безпрецедентно. Блъсна към Свещения скамейката, като го удари с нея отзад под коленете. Човекът почти надна на нея.

— Понеже ти сега седиш, то можеш и да продължиш да седиш.

Свещеният отново стана.

— Ще постоя прав.

— Както искаш — сви рамене Джоз. — Трябва да ти задам няколко въпроса и се надявам да ми отговориш точно.

Свещеният премига като сова.

— Ще ми отговориш ли точно?

— Да, но предпочитам да се върна по същия път, по който дойдох.

Джоз сякаш не обърна внимание на забележката му.

— Първо, защо дойде в кабинета ми?

Свещеният внимателно заговори с тон, какъвто се употребява при разговор с дете:

— Езикът ти е нещо смутен. Аз също съм смутен и не мога да отговоря, понеже съм задължен да говоря само истината.

Джоз седна на масата.

— Няма защо да бързаме. Готов съм за дълъг разговор. Позволи ми да те запитам, имаш ли важни причини, които са те заставили да влезеш в кабинета ми и които ти можеш да обясниш?

— Да.

— И много ли са тези причини?

— Не зная.

— Повече от една ли?

— Може би.

— По-малко от десет?

— Не зная…

— Зако отговаряш неопределено?

— Аз не отговарям неопределено.

— Тогава защо не казваш точното количество причини?

— Защото го няма.

— Разбирам. Ти искаш да кажеш, че има няколко причини на единен мотив, който заставя мозъка ти да заповядва на мускулите ти да те доведат тука?

— Възможно е.

Тънките устни на Джоз се изтеглиха в триумфална усмивка.

— Можеш ли да опишеш съставните части на този единен мотив?

— Да.

— Направи го.

Това беше заповед, която за Свещените бе недостъпна. Всяка форма на насилие, известна на Джоз — огън, меч, жажда, травма, — бяха неубедителни за Свещените и те ги пренебрегваха като нещо несъществуващо. Вътрешният им свят беше единственото реално за тях. Всякакви действия на хората биха ги оставили абсолютно пасивни и безстрастни. Като разбираше това, Джоз промени своята заповед:

— Можеш ли да помислиш за съставните части на мотива, който те подбуди да дойдеш тук?

— Да.

— Какви са тези елементи?

— Желанието да видя.

— И още?

— Желанието да се поупражнявам в ходене.

— Разбирам те. Но не желаеш ли да се отклониш от прямите отговори на въпросите ми?

— Аз отговарям на тези въпроси, които ми задаваш. Нашата вяра се заключава в това, да даваме истински отговори на тези, които търсят знание. Тук не може да има никакви отклонения.

— Ти казваш така. Но не ми даде удовлетворителен отговор на това, което ме интересуваше.

Отговорът на Свещения беше едно неестествено разширение на зениците му.

— Добре — каза Джоз. — Можеш ли да помислиш за другите съставящи на този сложен мотив, за който говорим?

— Да.

— какви са те?

— Интересувам се от древните неща и дойдох в кабинета ти, да се възхищавам от остатъците на миналите времена.

— Така ли? — повдигна вежди Джоз. — Щастлив съм, че притежавам такива удивителни съкровища. Та, кое от моите древности те е заинтересувало най-много?

— Книгите, картите и кълбото със Света-свод в него.

— Светът-свод ли? Едем?

— Това е едно от имената му.

Джоз прехапа усни.

— Значи си идвал в кабинета ми да гледаш древностите. Добре, а какви са другите съставящи на мотива ти?

Свещеният се заколеба.

— Предложено ми бе да дойда тук.

— От кой?

— Деми.

— Защо ти е предложил това?

— Не съм сигурен.

— Досещаш ли се?

— Да.

— Каква е догадката ти?

Свещеният направи слаб жест с ръка.

— Деми иска да стане Върховен Човек и желае да разбере основните принципи на вашето съществуване. Или Деми иска да измени условията на търговията. Възможно е, да е очарован от моите описания на твоите древности, или го интересува оптиката ти, или…

— Достатъчно. Какви от тези предположения, както и от онези, които не каза, считаш най-вероятни?

— Нито едно.

Джоз отново вдигна с удивление вежди.

— Как да разбирам това?

— Понеже може да бъдат изказани всякакво количество предположения, то истината става вероятностна, а самата концепция — лишена от значение.

Джоз се намръщи уморено.

— От предположенията, които в дадения момент са ти дошли в главата, кое смяташ за най-вероятно?

— Мисля, че за Деми е желателно, да идвам и да стоя тук.

— Какво ще получиш за стоенето си?

— Нищо.

— Тогава Деми не те е изпратил тук само да стоиш.

Свещеният премълча.

Тогава Джоз зададе точно формулиран въпрос:

— Как ти смяташ, какво би искал Деми, като те изпраща тук?

— Той би искал аз да разбера, как мислят Горните Хора.

— И ти разбра ли, идвайки тук, как мисля аз?

— Узнах много.

— Как това ще ви помогне?

— Не знам.

— Колко пъти си идвал в кабинета ми?

— Седем пъти.

— Защо сте избрали за това мене?

— Синода одобри моя танд. Аз мога… да бъда следващия Деми.

Джоз през рамото си нареди на Фейд:

— Свари чай — после се обърна към Свещения. — Какво е това танд?

Свещеният въздъхна дълбоко.

— Танд е изражението на моята душа.

— Как изглежда?

Изразът на лицето на Свещения стана непостижимо.

— Това не може да се опише.

— Аз имам ли го?

— Не.

Джоз вдигна рамена.

— Значи ти можеш да четеш мислите ми, а?

Отвърна му мълчание.

— Ти можеш ли да четеш мислите ми?

— Не особено добре.

— Защо ти е да знаеш мислите ми?

— Ние живеем в един свят. И понеже не ни е позволено да действуваме, то ние трябва да знаем.

Джоз се усмихна скептически.

— Какво ще ти помогне знанието, ако не можеш да го приложиш?

— Ходът на събитията е подчинен на Разума. Така че, когато наливаш вода в един съд, тя заема неговата форма.

— Ха! — внезапно се раздразни Джоз. — Вашата доктрина предполага невмешателство в нашите работи, но въпреки това вие позволявате на „Разума“ да създава условия, които да влияят на събитията. Това вярно ли е?

— Не мога да кажа.

Джоз промени темата на разговора.

— Къде отива тунелът под моята работилница?

— В пещерата.

Фейд постави до Джоз сребърното чайниче. Той си наля и отпи. Разговорът можеше да има множество варианти — той и Свещеният бяха въвлечени в продължителна игра на думи и мисли. Свещеният бе свикнал на търпение и ловки увъртания, на които Бенбек противопоставяше гордост и решителност.

Свещенният явно бе огорчен от необходимостта да говори само истината, докато Джоз трябваше да се придвижва пипнешком, като слепец към целта, без да се грижи за цената, която ще трябва да заплати.

Добре, помисли Джоз, да продължим. Ще видим, кои нерви първи няма да издържат. Той предложи на събеседника си чай, но му бе отказано с такова бързо кимване на главата, че сякаш Свещеният се разтрепера.

— Ако поискаш нещо за пиене, само ми кажи. Аз така се наслаждавам на разговора ни, че, страхувам се, тя може да продължи докато не се изтощи търпението ти… Може би искаш да хапнеш нещо?

— Не.

— Е, както прецениш. Но да се върнем към нашия разговор. Пещерата, която спомена преди малко, населена ли е със Свещени?

— Не разбирам въпроса ти?

— Свещените използуват ли тази пещера?

— Да.

Постепенно, частица по частица, Джоз узна, че пещерата се съединява с цяла редица други помещения, в които Свещените топят метал, леят стъкло, хранят се, спят и извършват ритуалите си. В миналото оттам е минавал изход от Долината Бенбек, който отдавна е затворен. Защо? В звезния куп ставали войни, групи бежанци търсили спасение на Ерлит, като се заселвали в клисурите и долините. Свещените предпочитали да се затворят и затова преградили входовете в пещерите си. Къде са били тези входове? Някъде в северния край на долината. Около Канарите Бенбек ли? Възможно е. Но търговията между хората и Свещените ставала през входа под Маунт Хетрон. Защо? Просто обичай, заяви Свещеният. При това този вход бил достъпен от страна на Щастливата Долина и Фосфорната клисура. Колко Свещени живеят в пещерите? Не е известно. Едни се раждат, други умират. А, например, колко са били тази сутрин? Ами, около петстотин.

По това време Свещеният се изпоти, а Джоз прегракна.

— Да се върнем на мотива, всъщност, към съставните му части, които са те довели в моя кабинет. Свързан ли е със звездата Керолайн и възможните нови нападения на Базовите или, както преди са ги наричали, Графовете?

Свещеният отново се заколеба.

— Да — отвърна той накрая.

— Ще ни помогнат ли Свещените против Базовите, когато те дойдат?

— Не.

Отговорът беше кратък и напълно определен.

— Но Свещените биха ли искали да прогонят Базовите от Ерлит?

Нямаше отговор.

Джоз измени въпроса си.

— Искат ли Свещените да бъдат прогонени Базовите от Ерлит?

— Разумът изисква, ние да стоим настрана от работите като на хората, така и на нехората.

Джоз си захапа отново устните.

— Да предположим, че Базовите завладеят вашите пещери и ви подкарат на Керолайн; каво ще стане тогава?

Свещеният сякаш се разсмя.

— На този въпрос не може да има отговор.

— Ще се съпротивлявате ли на Базовите, ако те направят такъв опит?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

Джоз се разсмя.

— Но отговорът не е отрицателен

Свещеният се съгласи.

— Значи, вие имате някакво оръжие?

Свещеният наведе очи. Тайна ли беше? Умора ли го обхвана? Джоз повтори въпроса си.

— Да — отвърна Свещеният, краката му се подкосиха, но успя да се справи с обхваналата го слабост.

— Какво е оръжието ви?

— Най-различно. Неща за хвърляне — парчета камъни. Бодящо — върхове на копия. Режещо — кухненски ножове. — Гласът му забележимо отслабваше. — Отровно — арсен, сяра и киселини. Огнено — факели и лупи за фокусиране на слънчевите лъчи. Удушващи — върви, примки, шнурове. Има и басейни, в които може да се удави врага…

— Седни и си почини — посъветва го Джоз. — Твоето изброяване е много интересно, но ефективността на това оръжие е недостатъчна. Иматели някакво друго оръжие, с което наистина бихте прогонили Базовите, ако се появят?

На този въпрос, така, дали нарочно или случайно, не бе намерен отговор. Свещеният коленичи бавно, като на молитва, после падна по лице и се извъртя на една страна. Джоз скочи и хвана падналата глава за косата. Полузатворените очи бяха побелели и помътнели.

— Говори! — изръмжа Джоз. — Отговори на последния ми въпрос! Имате ли оръжие, което е способно да прогони Базовите?

— Не зная.

Джоз се намръщи, погледна восъчното лице и скочи назад изумен.

— Той е мъртъв!

Фейд, която дремеше на дивана, скочи с порозовяло лице и разбъркани коси.

— Ти си го убил! — възкликна тя с ужасен глас.

— Не, той умря сам или се застави сам да умре.

Фейд се притисна до Джоз, но той я отстрани и без да и обръща повече внимание и нареди да излезе.

— Той не се изморяваше — измърмори Джоз, — докато не преминах към тайната.

Изведнъж скочи, излезе в приемната и нареди на Вайф да доведе бръснаря. След час мъртвото тяло лежеше без нито един косъм на дървената скамейка, покрито с чаршаф, а той държеше в ръцете си грубата перука, направена от дългите коси.

Бръснарят си отиде, а слугите изнесоха тялото. Като остана сам в стаята Джоз дълго размишлява. Разсъблече се гол като Свещения, постави на главата си перуката и се огледа в огледалото. Има ли някаква разлика при пръв поглед? Май нещо не достигаше. Да, огърлицата. Джоз я надяна на шията си, още веднъж се огледа и изпита някакво удовлетворение.

Влезе в работилницата, поколеба се за миг преди да освободи отвора, внимателно издърпа каменната плоча и погледна в тунела — там беше тъмно. Джоз пъхна вътре съд с луминесцираща течност. В слабата светлина тунелът изглеждаше празен. Като решително отхвърли страха, Джоз се спусна в отвора. Тунелът беше тесен и дълъг. Тръгна предпазливо напред. Нервите му бяха опънати до скъсване. Често спираше и се ослушваше, но освен биенето на сърцето си и собственото си дишане не чуваше нищо.

Измина стотина метра и се оказа в естествена пещера. Спря, постоя така нерешително и дълго се вглешдаше в мрака. Луминесцентните съдове, закрепени по тавана, през неравни интервали от време, просветваха достатъчно, да определи, че пещерата води на север, успоредно на долината. Джоз тръгна отново напред, като спираше и се ослушваше на всеки няколко крачки. Той добре знаеше, че Свещените не са агресивни, но при това те бяха така тайнствени и скрити. Как ще възприемат нахлуването му? Джоз не беше сигурен и затова се придвижваше така предпазливо.

Подът на пещерата ту се изкачваше, ту спускаше, стените ту се разширяваха, ту се стесняваха. Скоро забеляза, че са населени. Малките килийки, издълбани в камъка, се осветяваха от същите съдове с луминисцираща течност. В две от тях Джоз видя Свещени. Първият спеше На тръстиково ложе, вторият седеше със скръстени крака и бе впил поглед в някаква конструкция от метални ивици. Те не обърнаха никакво внимание на минаващия човек.

Таванът на пещерата се издигна и тя започна да се разширява като рог и внезапно придоби такива размери, че за миг изумения Джоз реши, че е излязъл в нощта под открито небе. Над него сякаш нямаше нищо, въпреки мигането на безброй лампи, огньове и светещи съдове. В ляво и напред работеха леярите на метал и ковачите. В далечината извивка на пещерата скриваше продължението на цеха. Джоз забеляза някаква многоетажна конструкция от тръби, около която се въртяха тълпи Свещени, заети с различни дела. Отдясно бяха наредени грамади тъмни денкове, на редици тезгяхи лежаха купища товари с неизвистно предназначение.

Тук Джоз за първи път видя Свещени-жени. И не бяха нито нимфите, нито вещиците от древните легенди. Като мъжете изглеждаха нежни и слаби, със заострени черти на лицата и внимателни движения. Единствените им дрехи бяха дългите коси. Не се чуваше нито разговори, нито смях — навсякъде цареше спокойствие и съсредоточеност. Каменният под на пещерата бе полиран он безчисленото количество боси крака.

Никой не му обърна внимание. Джоз бавно вървеше напред, като се стараеше да се държи в сянката на грамадните денкове. Вдясно пещерата рязко се стесняваше и се превръщаше в широк и извиващ се коридор.

Джоз търсеше основното отклонение на пещерата. Там трябваше да се намира арсенала, в съществуването на който го бе убедил Свещения със смъртта си. Отново се обърна към странното метално съоръжение вляво, издигащо се на педесетина метра над каменния под. Наистина е странно, помисли си той. Не можа да си представи предназначението му. Всичко в тази пещера, така близко до Долината Бенбек и същевременно така далеч, беше неочаквано и удивително. Оръжие. То можеше да бъде където си иска, но повече не се осмели да търси. Без риска да бъде открит, бе невъзможно да узнае още нещо. Тръгна обратно — по полутъмния проход, край килиите, където двамата Свещени си стояха в предишните пози — единият легнал, може би спеше, другият продължаваше да си гледа плетеницата ивици.

Джоз продължаваше да върви и върви. Нима наистина е стигнал така далече? Къде е цепнатината към апартаментите му? Мима е минал край нея? Усети страх, но продължи да търси внимателно. Най-после! Той бе вървял правилно! Цепнатината се отвори вляво — така желана и позната. Тръгна по нея с широки и предпазливи крачки, като държеше над главата си светещия съд. Внезапно пред него се изправи една фигура. Джоз замръзна на мястото си. Фигурата мина край него и той просто се превърна в част от стената на която се бе залепил. Проблясна един гол череп. Това беше младия Свещен, който Джоз бе взел за мъртав. Той се обърна към него и очите му го гледаха с упрек и презрение.

— Дай ми огърлицата.

Пръстите на Джоз лошо се подчиняваха, докато сваляше от шията си златната огърлица. Свещеният я взе, но не я постави на шията си. Той гледаше косите на главата на човека. С глупава усмивка Джоз свали перуката и я подаде… Свещеният отскочи, сякаш Джоз се бе превърнал изведнъж в пещерен дух. И като се държеше колкото се може по-далече от човека, мина край него и тръгна към пещерата. жоз изпусна перуката на пода, обърна се и гледа след Свещения, докато фигурата му напълно се скри в мрака. После бавно продължи по тунела. Накрая видя продълговатото петно светлина — входа в работилницата му. Той влезе вътре и се върна в реалния свят. Със всички сили тласна каменната плоча, която закриваше отвора.

Дрехите на Джоз си висяха там, където бяха оставени. Като наметна плаща си, той тръгна към вратата и погледна в приемната, където дремеше Вайф.

— Извикай каменарите! — събуди го той и щракна с пръсти.

После се върна, отиде в банята, изми се с наслада, като се потапяше отново и отново във ваната, излезе и даде на чакащите каменари необходимите нареждания, да зазидат прохода.

Позволи си да легне на дивана. Протегна се за чаша вино и позволи на мозъка си да почине. Постепенно неясните спомени се превърнаха в такива неясни мечти, а мечтите — в сън. Джоз отново бродеше по тунела на голямата пещера и Свещените в своите килийки повдигаха глави и го гледаха. Накрая се спря пред входа на голямата пещерна зала и със страх се огледа. Продължи пътя си край Свещените, които работеха над пещите и наковалните. От котлите летяха искри, а синкавите изпарения се издигаха от разтопения метал.

Джоз се оказа пред малко помещение издълбано в скалата. Седещият вътре старец, слаб като тръстика, със снежнобяла грива, го изгледа със сините си очи и заговори, но гласът му беше тих и неясен. Отново заговори и този път думите му прозвучаха гръмко в мозъка на Джоз:

— Извиках те тук да те предупредя, че ни причиняваш вреди, без да имаш никаква изгода от това. Оръжието, което търсиш, не съществува. Престани с опитите си.

С огромно усилие на волята си Джос се застави да му отвърне:

— Младият Свещен не отрече неговото съществуване.

— Но само в рамките на тясното тълкуване. Юношата може да говори само буквалната истина. Защо се учудваш, че ние се държим изолирани? За нас — Върховния Народ — чистотата е непостижима. Ти мислеше да извлечеш някаква изгода, но нищо не постигна, само се промъкна като плъх. Преди да опиташ отново, аз съм принуден да се унизя с обяснения. Уверявам те, че така нареченото оръжие се намира извън пределите на твоето разбиране.

Отначало срам, а после и гняв обхванаха Джоз. Той възкликна:

— Ти просто не разбираш, колко е важно всичко това! Не можех да действувам иначе. Керолайн е вече близо. Още малко и ще се появят Базовите. Нима вие не сте хора? Нима няма да ни помогнете да защитим планетата?

Деми, а това беше той, поклати глава и белите му коси се раздвижиха в хипнотичен синхрон.

— Призовавам те към благоразумие, а това значи пасивност. Това значи святост и мир. Можеш ли да си представиш мъката която изпитвам, докато говоря с тебе? Аз се намесвам, а това е болка за духа! Нека свършим. Ние идвахме в твоя кабинет и не ти причинявахме вреда. Ти ни се отплати с посещение в пещерата, като унизи при това този благороден младеж. Сега сме квит, нака повече не се следим един друг. Съгласен ли си?

Джос чу отговора си:

— Ти ми предлагаш съглашение, след като си узнал моите тайни, а аз не знам нищо за вашите.

Лицето на Деми се разтрепера. На него се четеше презрение и Джоз неспокойно се раздвижи насън. Той направи усилие да говори спокойно и разумно.

— Чуй ме, ние и двамата сме хора, защо да спорим напразно? Нека си разделим тайните и да си помагаме един друг. Гледай архивите ми, колкото ти е угодно, но ми позволи да изуча несъществуващото оръжие. Кълна се, че ще го използувам само против Базовите, за наша обща защита.

— Не! — блеснаха очите на Деми.

— Защо не? Ти нали всъщност не искаш да ни стигне злото?

— Ние сме изолирани и безпристрастни. Ние чакаме вашето измиране. Вие, Горните Хора, последните остатъци на човечеството, когато изчезнете, вашите тъмни мисли и мръсни спорове ще изчезнат заедно с вас. Ще изчезне болката, злобата и убийствата.

— Не вярвам в това. Може в звездния куп да няма хора, но не и във Вселената. Старият Закон се простираше надалеко, а значи, рано или късно, хората ще се върнат на Ерлит.

Гласът на Деми стана по-звучен.

— Ти мислиш, че ние пресмятаме нещата само на вяра? Ти се съмняваш в нашите знания?

— О, Вселената е велика! Старият Закон се простираше нашироко.

— Последните хора живеят на Ерлит — каза Деми. — Горните хора и Свещените. Вие ще си отидете, а ние ще останем. Ние ще понесем Разума, като знаме по всички светове на вселената.

— Интересно, как ще се придвижвате из вселената, за осъществяването на мисията си? — лукаво запита Джоз. — И към звездите ли ще летите така голи, както ходите и тук?

— Средства има. Времето е още много.

— За осъществяването на вашите цели е необходимо много време. Дори на планетите на Керолайн има хора. Поробени, разбира се, с изменени тела и мозъци, но хора. Какво ще стане с тях? Струва ми се, че се заблуждавате дълбоко и се ръководите от лъжливи идеи.

Деми мълчеше, а лицето му застина.

— Нима това не са факти? — запита Джоз. — Как те се съотнасят с вашата вяра?

Деми каза с равен глас:

— Фактите никога не бива да се съотнасят с вярата. По нашата вяра всички хора, дори и на планетите на Керолайн, ще изчезнат. Но имаме много време. О, светове на истината, те ни чакат!

— Ясно — каза Джоз, — вие се обединявате с Базовите, защото желаете нашето унищожение. Това може да измени нашето отношение към вас. Боя се, че Ървис Карколо е бил прав, а аз съм сгрешил.

— Ние оставаме пасивни — каза Деми, а лицето му се заколеба и стана размито. — Без никакви емоции ние ще наблюдаваме отиването на Горните хора, нито помагайки им да оцелеят, нито подтиквайки ги към гибел.

Джоз заговори с гняв:

— Вашата вяра и вашия разум, или както го наричате там, ви мами. Заявявам ви — ако не ни помогнете, сами ще пострадате като нас.

— Ние сме пасивни, ние няма да се намесваме.

— А децата ви? Та Базовите не правят разлика между нас. Те ще ви подкарат към трюмовете на кораба си, така, както и нас. Защо ние трябва да ви защитаваме вас?

Лицето на Деми побледняваше и се покриваше с мъгла. А очите му святкаха като въглени.

— Ние не се нуждаем от защита — каза той, — ние сме в безопасност.

— Вие ще споделите нашата съдба! — възкликна Джоз. — Аз ви обещавам това!

Деми се смаляваше, а Джоз се понесе с невероятна скорост обратно по пещерата, след това по тунела, нагоре, към работилницата, през кабинета и така до спалнята. Той отвори очите си. Лицето му гореше, а устата му беше пресъхнала.

Вратата се отвори и се появи главата на Вайф.

— Викаш ли ме?

Джоз се изправи на лакти и огледа спалнята.

— Не, не съм те викал.

Вайф изчезна. Джоз легна на гръб и впери очи в тавана. Странен сън сънува. Но сън ли беше? Или нещо родено от собствената му фантазия? А може би размяната на мисли между два разума имаше място? Не бе възможно да разбере. Събитията ще покажат това. Джоз свали крака от кревата. Сън или действителност — не е ли все едно?

Той стана, облече се и излезе от Залата на Съвета на слънчевия балкон.

Денят бе минал почти на две трети. Над западните скали лежаха гъсти сенки. Наляво и надясно се простираше Долината Бенбек. Никога още не бе изглеждала така процъфтяваща и така нереална, като че ли бе чужда за тази планета.

Джоз погледна на север, край голямата каменна стена, достигаща до самия Хребет Бенбек. Той също изглеждаше нереален — хребетът, зад който живееха Свещените. Той погледна скалите и си представи скриващата се под тях голяма пещера.

После се взря в тренировъчния полигон, където Джагерите, като се движеха тежко, се упражняваха зад защитните заграждения. Колко удивителен е живота, който бе породил и Базовите, и Свещените, и Джагерите и него самия!

Той помисли за Ървис Карколо и усети неочаквано раздразнение. Карколо беше пречка и то съвсем нежелана сега. Той не приема търпимостта.

Зад него се чуха тихи крачки, докосване на мъх, погалване на ласкава ръка и мирис на ладан.

Непрежението на Джоз отслабна. Ако нямаше момичета-менестрели, то трябваше да ги измислят

Дълбоко в пещерата, в едно помещение, осветявано от полюлей с дванадесет съда, спокойно седеше беловлас старец.

На подставка, на нивото на очите, се намираше неговия танд — сложна конструкция от златни пръти и сребърни нишки, които бяха разбъркани в очевиден хаос.

Но очевидно този безпорядък беше само привиден. Всяка извивка на нишките символизираха аспектите на крайната им същност, като сянката им хвърляна на стената, представляваше Разума, макар и изменчив, но винаги един и същ.

За Свещените този предмет беше светиня и служеше за източник на размишления. Нямаше край на изучаването на танда — новите умозаключения постоянно се раждаха от преплетените нишки. Беше разработена сложна номенклатура, в която всяка част, всяка извивка, всеки възел си имаше свое име, а всеки тип преплитане бе отнесен към определена категория.

Такъв бе култа на танда. След навършване на определена възраст Свещеният съзерцаваше танда си, толкова, колкото искаше, после беше длъжен да го възпроизведе, ръководейки се само от паметта си. Тогава ставаше най-значителното в живота му — Синода на Старейшините оглеждаше танда му.

В абсолютна тишина, много часове по ред, съзерцаваха те неговото създание, размишлявайки над многообразието в пропорциите, извивките, преплитанията и възлите. По такъв начин се определяха свойствата на младия Свещен, личните му качества, разбирането му за Крайната Същност, Разума и Базата.

Понякога тандът свидетелствуваше за черна и развалена личност, която се оказваше нетърпима. Неудачният танд хвърляха в пещ, а разтопения метал изливаха в обществените тоалетни, докато неудачния автор изгонваха на повърхността на планетата и му предоставяха възможността да живее, както си реши.

Деми въздъхна, размърда се и се откъсна от съзерцаването на прекрасния си танд. Някъде дълбоко в съзнанието му се появи сянка на съмнение. Може ли, запита се той, ние да сме се отдалечили от истинския Разум? Всичко е относително лесно в ортодоксалната вяра, но не бива и да се отрича, че доброто по своята същност е относително. Абсолютните истини са най-неопределени по формулировки, а относителните — най-реални.

На двадесет мили отвъд планините в бледата светлина на Ерлит Карколо градеше нови планове.

— С един смел, рязък и дълбок удар ще постигна победа над него! По решителност, храброст и издръжливост аз го превъзхождам! Той повече няма да ме измами и да унищожи драконите ми и хората ми! О, Джоз Бенбек, ти добре ще ми платиш за измамата си! — той гнемно стисна юмруци. — О, Джоз Бенбек, ти си като побледняла от страх овца! — юмрукът разсече въздуха. — Аз ще те съкруша, ще те стрия на пепел, като стръкче сух лишей! — той се намръщи и разтърка брадата си. — Но как? И къде? Той сега има всички предимства!

Карколо се захвана да преценява стратегическото положение.

— Той чака да го ударя, това е несъмнено. Както е несъмнено, че отново ще устрои засада. Ще заповядам да разузнаят всеки сантиметър на местността, но той това сигурно го очаква. Ако се скрие зад Маунт Деспойр, докато аз преминавам Сканс? Може би трябва да мина по другия път — край Маунт Хетрон? И тогава, ако се забави при придвижването си, ще го пресрещна на Хребета Бенбек. Ще го изблъскам надолу по острите камъни на урвите!