Пролетта на 885 г. Бреговете на Франция
Конар реши, че най-пострадала е вратата на крепостта. Поправяха я на светлината на факли по мръкнало.
Трябва да укрепим стената и да сложа ред в личния си живот, помисли той уморен. Мили боже, какъв ужасен ден. Страх изпълни сърцето му, когато видя обсадата на крепостта. Беше ужасен. Никога не беше изпитвал такъв потрес и мъка.
Този страх подклаждаше и сега гнева му.
Побесня. А когато пристигна и видя как Мелизанда едва не се предаде на Жофроа — гневът му нямаше граници. Да попадне в ръцете на Жофроа — този жалък предател, син на подлия си баща!
Ами ако беше закъснял?
Само при мисълта за това по челото му изби студена пот. Затвори очи за миг, опитвайки се да се отпусне. Ами поведението на жена му! Сега разбра колко много неща ги разделят!
Той даде последни разпореждания как да подпрат камъните за през нощта и се отдалечи от стената. Усети някой да се движи зад него, обърна се и видя Брена да го наблюдава с големите си светли очи.
— Какво има? — скръсти ръце на гърдите си.
Брена поклати глава с лек укор. Пое дълбоко въздух и го помоли:
— Не бъди твърде строг с Мелизанда.
Конар повдигна въпросително вежди.
— Брена — тихо започна той, — въпреки заповедите ми тя се завърна тук и ти видя каква беда преживяхме.
— Но крепостта е била нападната…
— Но какво е една крепост — камъни и дърво! — възрази разпалено Конар. — Ако я бяха превзели, щяхме да си я върнем.
— Но вътре е народът й — напомни му тя.
Конар й обърна гръб, без да знае какво да отговори.
— Тя ме предизвика. Не зная защо я защитаваш. Мелизанда винаги се е отнасяла с подозрение към теб.
Брена се усмихна.
— Но тя не може да разбере една истина. Тя не знае, че ти не й разрешаваш да пътува с теб, защото се страхуваш да я изложиш на опасност. А аз мога.
— Брена…
— Аз ти служа, както ти служи Свен и останалите.
Конар замълча, изчаквайки Брена да продължи, понеже я познаваше добре и знаеше, че иска да му каже още нещо.
— Нали не си я наранил?
— Да съм я наранил? — почти изръмжа Конар. — От кога се познаваме? — попита той. — Какво мислиш, че съм направил?
— Никога не съм те виждала тъй разгневен. — Тя се подвоуми. — И никога така наранен.
Конар въздъхна.
— Не, не съм я наранил по какъвто и да е начин! Признавам, че съм затруднен. Какво бих могъл да направя повече? Да я заключа в кулата? Трябва да намеря начин да я накарам да осъзнае колко е безразсъдна, в какви опасности се хвърля!
— Колко много рискува лично тя… — промърмори Брена.
— За какво говориш пък сега? — раздразни се още повече Конар и се намръщи. — Защо си така загрижена? Какво друго рискува?
Брена се опита да скрие очите си, но беше късно.
— Искам да знам още сега! — заповяда тихо.
— Нима нищо не ти е казала?
Конар разтвори ръце е чувство на безсилие.
— Брена, тя не ме посрещна с разтворени обятия…
— И ти не й отвърна с нежна целувка.
— Тя ме предизвика и наруши заповедите ми, Брена…
— Но те е предупредила, че си бил нужен тук.
— Не можех да оставя баща си, вуйчо си, братята си в беда.
— Тя не може да остави своите хора.
— Добре, Брена, кажи ми какво криеш, за какви рискове намекваш? Все още не знам дали няма да посегна на нея, толкова съм бесен. Ако ми дадеш една разумна причина да не го правя?
— Тя очаква дете от теб.
Конар замря. Беше зашеметен, в този миг всеки можеше да го духне като есенно листо. Да, винаги е искал дете, естествено. Да, децата се зачеват в любов.
Но той не го очакваше толкова скоро. Може би защото тя винаги се съпротивляваше, защото не го желаеше.
Преглътна с мъка. Не, тя не му каза, дори не намекна по никакъв начин.
Брена сякаш четеше мислите му.
— Може би още не е съвсем сигурна, може би изчаква това да се потвърди…
— А може би ме мрази толкова много, че няма намерение да ми каже.
— Тя не те мрази.
— Мрази ме, ненавижда ме, презира ме — това са все нейните собствени думи.
— Но омразата, милорд, е много близо до любовта, а страстта й е роден брат.
Нима Брена проникваше в собствените му чувства към Мелизанда? Да, сигурно го разбираше, дори другите да не забелязваха — тя знаеше колко много обича тази жена.
— Уверявам те, че няма от какво да се страхуваш — заключи той. — Никога не бих ударил жена си. Просто не зная как да постъпя. Но не съм мислил да я бия. А сега… — той се замисли, завладян от нежен трепет. Дете. Бебе. Едно хубаво момче като братовия му син Гард или красиво момиченце като бебето на Ерик. Но негово собствено… Едно дете, което да отгледат, да възпитават. Наследник. Дете, което да прегръща, да люлее, да обича.
— Какво да правя с нея? — попита той Брена.
— Може би трябва да я обичаш? — предложи Брена. Той се намръщи и я прегърна.
— Опитах се… — прошепна и сви рамене. — Навярно си права, кой знае? Може би отчуждението ще отмине. Ние имаме бъдеще, чакаме… дете. — Пръстите му се свиха в юмруци. Но какво ли мисли тя по въпроса? Защо не му е казала? Тя обича деца, той добре знае това. Виждал я е с децата на брат му, със своите племенници и братовчеди.
Но това дете е негово.
— Дете на викинг — прошепна той. — Дали ще го иска?
— Само една четвърт викинг, милорд — напомни му Брена. — Една четвърт ирландец и наполовина французин.
— Наистина ли?
— От друга страна…
— Да?
— Детето, което чакаме със Свен, ще бъде наполовина викинг и от двамата и наполовина ирландец — и от двамата.
— Ти и Свен…
— Искаме да се оженим. Ще ни дадеш ли благословията си, Конар?
Той я целуна по бузата, привличайки я към себе си.
— Ще ви благословя с радост. Чакам сватба. Желая ви щастие!
— Благодаря, милорд. Мергуин ще е разочарован, разбира се — тя смръщи нос. — Той се надяваше никога да не се омъжа, за да запазя силата си да предсказвам.
— Да, но той не е помислил за силата на любовта.
Брена се засмя. Конар я прегърна и я поведе назад към замъка. Свен пиеше бира в голямата зала, говорейки оживено е Филип и Гастон. Конар си взе също чаша, наля на другите и предложи тост за Свен и Брена. Всички пиха за тяхно здраве.
Конар седеше на масата и само с половин ухо слушаше как мъжете обсъждаха положението във френското кралство.
Мелизанда лежеше на горния етаж. На Конар му се искаше да отиде при нея, да я сграбчи и да изтръгне отговор защо го отхвърля по този начин. Искаше също да я притисне нежно, отново да я докосва, да се любят, да чувства топлината и огъня в тялото й.
Тя го заплаши, че няма да се върне в спалнята им. Нямаше, я и в залата. Нима толкова се страхува от него? Мелизанда?
Дали пък не го очаква с нетърпение? А може би с гняв, със страх… О, ако само го чакаше!
— Да, Свен! — чу Гастон да говори. — Трудностите ви в Ейре са големи, съгласен съм. Но погледни нашата история от последните години. Откакто в 860 година викингите превзеха Жъофос, острова на Сена, Шарл Храбри се опитва да ги прогони, подкрепян от брат си Лотар. В това време другият брат Луи нападна от юг Шарл трябваше да се бие с брат си, а в това време викингите настъпват. Но викингите са хитри. Те предложиха на Шарл да освободят острова срещу пари, храна и вино. Шарл отказа да плати и сега виждаш какво става. Викингите плячкосват навсякъде. Дори крепости, което не им е в привичките.
— Да — съгласи се Филип. — Вие си имате премеждия, а нашите стават все по-тежки. Когато Алфред спечели победата в Англия през 878 година, викингите започнаха да го нападат. След това се насочиха към нас. Кралството на Лотар беше разделено между двамата Луи. Нашият Луи, владетелят на западните земи, спечели битката при Сокурт, близо до Сом, но след това се уби, преследвайки едно момиче! Брат му, Карломан умря едва миналата година и сега сме във властта на Шарл Дебели, който ни продаде на нашествениците. Само граф Одо му се противопостави и ние застанахме зад него.
Конар се усмихна учуден от отношението на франките към собствените им крале. Те ги наричаха с различни прякори Шарл Дебелия, преди него Шарл Храбри. Радваше се, че в неговото семейство нямаше такива подигравателни прякори Дядо му го наричаха Ийд Справедливия. Баща му и бащата на баща му бяха Господари на вълците както викаха и на него.
Добре че не им измисляха имена с някои от недостатъците им. Спомни си няколко викингски прякора — Родир Плешивия, Хек Куция, Роп Еднокракия.
А как ли го нарича Мелизанда, когато го няма? Викингът. За нея той вината е бил викинг, помисли с горчивина. Никога не би се отказал от предците си, от любимия си баща. Толкова години не можа да я научи, че за човека трябва да се съди по постъпките му, по начина му на живот, по идеалите, които защитава. Не по произхода му. Но може би беше трудно да го иска от една жена, чиято земя непрекъснато бе нападана от викинги.
В същия момент Конар забеляза, че Филип му говори нещо и го гледа.
— Извини ме, Филип, изморен съм. Не те чух.
— Радваме се, че се завърна, милорд. Липсваше ни много. На всички нас и особено на графиня Мелизанда.
— Благодаря ти. И аз се радвам, че съм тук — отговори Конар. Знаеше, че хората около него не са глупаци и стисна устни. Сигурно им беше ясно, че макар Мелизанда да се нуждаеше от неговата помощ, тя се страхуваше от завръщането му.
— Наистина, милорд — продължи Гастон. — През цялото време господарката се тревожеше за вас и сега се радва да ви види у дома.
У дома. Да, това е неговият дом. Земята на Мелизанда. Не, тяхната земя.
Тя беше постигнала своето. Ако той я защитава, тя е негова и той ще живее тук. Молеше се бъдещето да му позволи това. В това време влезе Регвалд. Изглеждаше притеснен.
— Какво се е случило? — попита Конар и вътрешно въздъхна. След като Брена знаеше за състоянието на жена му, то не е тайна и за Регвалд. Старецът се радваше да го види, Конар бе сигурен в това.
— Не зная… — прошепна Регвалд и се засмя притеснен. — Не зная, но… от часове усещам, че става нещо! — Той се подвоуми и се намръщи. — Милорд, къде е Мелизанда?
В този момент Брена извика и се сви на две. Свен и Конар скочиха уплашени.
— Добре ли си? — попита Свен.
— Дали е от бебето? — попита я Конар.
Тя поклати отрицателно глава. Свен я привлече към себе си.
— Добре съм, но имам лошо предчувствие също като Регвалд…
Конар подскочи. Чак сега се стресна от тишината на горния етаж. Изтича по стълбите. Отвори вратата. Стаята беше празна!
Дявол да го вземе! Мелизанда трябваше да е там. Той й каза, че ще се върне и тя отговори, че няма да го чака.
— Дявол я взел! — побесня Конар. — Тази жена…
Почувства пробождане в сърцето като от нож. Нима се опитваше пак да избяга?
— Не, не, Конар! — извика Брена. Тя го беше последвала в стаята. — Погледни леглото, всичко е разкъсано, имало е борба.
Той се приближи и видя, че Брена е права. Стисна остатъка от чаршафа в ръката си. Отпусна глава на гърдите.
— Мелизанда! — извика горчиво. Викът му проряза нощта и дори стените потръпнаха от мъката му.
Той отстъпи крачка назад и се олюля. Помисли, че ще падне, толкова много се уплаши от това какво може да и се е случило. Трябваше да е силен в този момент, да се владее. Но как? Как да я намери? Днес беше пристигнал навреме, за да я спаси. Победи врага и когато останаха сами, той я прегръщаше и целуваше, както преди. Вчера се страхуваше, че никога няма да е отново негова, но днес всичко изглежда се оправяше. Държеше я в ръцете си, своята любима Мелизанда.
Как да я намери и освободи?
Да, той измами Мелморден в Ейре, а ето че сега някой беше изиграл него. Кой е този човек? Не, не е бил сам — никой не можеше сам да отвлече Мелизанда оттук. Тя се е борила като лъвица.
— Тя не е тръгнала доброволно, главата си залагам за това — заяви развълнувано Регвалд.
Конар наведе глава, опитвайки се да овладее страха и яростта си. И двете чувства в този момент му пречеха да мисли трезво.
— Жофроа е! — каза той.
— Но как…? — попита Филип.
— Станало е след битката. Имаше толкова хора наоколо. Стената е разрушена, всички бяхме погълнати от работа. Той ме е видял да напускам кулата и е влязъл при Мелизанда.
Гастон се прекръсти. В очите му имаше сълзи.
— Как да го намерим, как…
Конар се обърна към Свен.
— Изпрати бързо някой при пленените датчани. Те може да се досетят къде са я отвели. Нека наш човек се преоблече като тях и да разпита. Бързо, веднага!
Свен се втурна да изпълни заповедта. Конар не посмя да остане в стаята.
Не можеше да гледа празното легло. Леглото, от което я бяха отвлекли.
Дали Жофроа й беше посегнал? Отново го задави бесен гняв. Трябваше да запази ума си бистър.
В ъгъла му се мярна позлатената ризница и малкият меч на Мелизанда.
Не можеше да остане повече в стаята. Слезе в голямата зала и се опита да се успокои, чакайки нови вести. Скоро хората му се върнаха. Свен му обясни:
— Датчаните скоро ще обсадят Париж — тихо каза той. — Те са много и Жофроа им плаща в сребро, за да се бият за него. Лагерът им е разположен до останките на старата римска крепост. Жофроа я е отвел там. Има катакомби и стари гробници. Мястото е уединено и не се нуждае от много стражи.
— Отивам да я взема — реши Конар.
— Колко човека ти трябват? — попита Филип.
Конар поклати глава.
— Отивам сам.
— Това е лудост, милорд! Тук не е необходима безразсъдна храброст — извика Филип и добави бързо: — Каква ще е ползата, ако умрете?
— Жофроа е дошъл сам и се е смесил с нас. Ние използвахме тази хитрост в Ейре. Жофроа не очаква да постъпя по същия начин срещу него. Познавам развалините. Още преди години съм ходил там с граф Манон и с чичо си.
Конар се приближи към масата, бързо отстрани чашите и посочи мястото на картата.
— Това тук е старата кула. Отдолу има проход към гробниците. Има и друг коридор към катакомбите. — Той се замисли. — Сигурно са я затворили тук — той постави една чаша на предполагаемото място. — А зад тези стени сигурно са датчаните. Оттук могат да набюдават пътя. А вие ще ме чакате ето тук. Когато ни видите Я Мелизанда, трябва веднага да нападнете.
— Малко сме — безпокоеше се Гастон.
Чу се радостен вик. Конар се обърна и видя Регвалд да стои на вратата. Той беше останат без дъх. Косата и брадата му бяха разбъркани, лицето му сияеше.
— Не, граф Конар. Не сме малко.
Регвалд се обърна и ги поведе по стълбите. Заинтригувани, Конар и другарите му го последваха.
Нощта беше тъмна, но морето се виждаше добре. Беше осеяно с хиляди факли.
Те осветяваха армада от кораби.
— Господи, още датчани! — извика съкрушен Филип. Конар се усмихна ведро.
— Не, приятели. Регвалд е прав. Сега наистина сме много.
— Но как така?… — смая се Филип.
— Това е моето семейство! — съобщи им Конар радостната вест.
След победата над Мелморден всички се бяха завърнали по домовете си.
Така както Конар винаги се бе отзовавал на помощ, сега всичките му роднини идваха да помогнат на него.
— Да, моето семейство! — повтори той. — Те пристигнаха. — Той сочеше корабите, приближаващи се в тъмнината.
В това време се показа луната.
Да, те идваха. Ерик, баща му, Лейт, Брайън, Брайс, братовчеди, зетьове, чичовци. Конар се обърна.
— Свен, посрещни ги. Аз ще избързам да спася Мелизанда. Може да й се случи нещо лошо. Разкажи им всичко. Те знаят какво да правят. Няма да е за първи път.
— Конар! — повика го Свен от стълбите. Конар го изчака.
— Как ще се облечеш?
Той се засмя.
— Като тях!
— Какво имаш предвид?
— Ще отида облечен като викинг, Свен. Като викинг.
Той бързо излезе. След миг препусна в тъмнината.
Беше благодарен. В този момент наистина се нуждаеше от помощ.
Но първо трябваше да я намери. Сам. И то много бързо. Това беше единственият начин да я спаси.
В тъмнината Мелизанда не виждаше нищо. Бледият лъч светлина, който проникна при отварянето на вратата, бързо изчезна. Тя стоеше вцепенена. Ослуша се.
Чу само дълбоко, накъсано дишане.
Жофроа? Нима се е върнал?
Не, той би взел свещ. Нямаше да пропусне да се наслади на страха, изписан по лицето й.
Човекът, който влезе, не носеше свещ. Той идваше тайно.
— Къде си? — въпросът беше зададен на северен език и тя почувства, че настръхва от напрежение. Жофроа беше заобиколен от жестоки, безскрупулни варвари. Сега някой от тях искаше да му измъкне плячката под носа.
Мелизанда мълчеше. Влезлият се размърда. Мелизанда го чу как слезе по двете стъпала и взе да опипва пространството около себе си. Мускулестите му ръце се опитваха да я хванат.
Тя се наведе точно навреме и почувства движението на въздуха на няколко инча от лицето си. Мъжът пресече стаята и започна отново да я търси.
В краката й изцвърча плъх. Тя прехапа устни. Наведе се. Търсещите ръце отново не я достигнаха. Мелизанда почти не дишаше от ужас.
Човекът тихо се засмя. В тъмнината гласът му звучеше смразяващо:
— Стой мирна, жено!
Тя се отдръпна към стената. Усети, че той претърсва противоположната стена камък по камък. Сега натрапникът обикаляше в кръг. Тя трябваше да се премести, иначе щеше да бъде открита.
Мелизанда прекоси на пръсти килията. Колко ли дълго можеше да му бяга в тъмното? В един момент той щеше да я хване.
Опита се да открие изхода. Сигурно този мъж беше стражът.
Ами ако стражът беше пуснат вътре друг датчанин? Това значеше, че ако тя отвори вратата, ще трябва да се измъква от хватката на двама мъже. Дали ла го направи?
В този момент мъжът сам открехна вратата, която се оказа близо до Мелизанда. Отвън проникна светлината на факла, която открои нейния силует — една тъмна сянка на стената.
— А, ето те! — извика мъжът победоносно.
Хвърли се към нея. Мелизанда пое дъх и му избяга. Затича се към вратата. Той я настигна на стъпалата и я издърпа обратно. Тя го удряше с юмруци и викаше. Ръцете му запушиха устата й и той я смъкна на пода. Тя се извъртя и захапа пръстите му. Чу се псувня. Той я удари по лицето. Единствената й дреха, плащът, започна да се смъква и тя почувства допира на грубите му дрехи до плътта си, усети ръцете му и цялата тежест на тялото му.
Очите й се напълниха със сълзи. Нападателят се повдигна за миг и тя успя да го ритне е всичка сила.
Първо се чу пъшкане, а след това вой. Мелизанда се измъкна изпод него и скочи на крака. Мъжът беше зад нея, хвана я и я хвърли обратно на земята. Тя усети свистенето на дъха му, когато се приближи отново.
Внезапно някой дръпна нападателя от нея и го хвърли настрана. Той се удари силно в стената, изпсува, но отново скочи на крака.
Мелизанда разбра, че в стаята сега има двама мъже. И двамата явно датчани. Счепкаха се и се търколиха на пода — две тъмни, пъшкащи сенки. Ударите бяха жестоки. Звукът се промени, чу се удар на желязо в желязо. Остриета звънтяха в тъмнината.
Мелизанда се промъкна към изхода, но застина, чула нов звук.
Нож промушваше жива плът. Ужасният звук секна. Всичко замря. И двамата мъже бяха прави. Единият се свлече на земята.
Мелизанда едва дишаше. Победителят обърна очи към нея. Тя отчаяно се хвърли към изхода.
— Не, Мелизанда!
Беше толкова уплашена, че не чу собственото си име. Продължи да бяга, докато някой я спря.
Силни пръсти хванаха плаща й и я издърпаха обратно. Тя започна да удря напосоки.
— Не, не, не!
Човекът я завъртя, притисна я към стената и отново една ръка запуши устата й.
— Мелизанда! Аз съм! Конар!
Тя стоеше притихнала, изтощена, невярваща. Зъбите й затракаха. Цялата се затресе. Не можеше да стои на краката си. Свлече се на пода. Той я подхвана, вдигна я на ръце и я занесе на най-светлото място. Под вратата се процеждаше сноп светлина. Конар коленичи, държейки я в ръце.
Наистина беше той. Вълчи кожи покриваха гърдите и раменете му и смекчаваха допира до ризницата. През шлема му се виждаха само пронизващите сини очи. Косата и носът му бяха скрити. Той забеляза грубия плащ и мръсотията, която я покриваше, видя сълзите в очите й. Заговори й със страстен, шепнещ, но изпълнен с гняв глас:
— Моля се на бога да не са те наранили…!
Тя поклати глава в знак на отрицание. Никога в живота си не беше изпитвала такъв ужас. Никога не беше чувствала толкова силно собствената си слабост. Но той беше с нея. След всичко случило се, той я бе намерил.
Мелизанда търсеше думи, опитвайки се да се овладее. Сълзи потекоха по бузите й.
— Пътят насам беше мъчителен. Тази дупка е ужасно влажна и студена. Но Жофроа ме хвърли тук и ти дойде преди датчанинът да ми направи нещо лошо.
Ръцете му я опипваха. Погали бузата й, уверявайки се, че не е наранена и е добре. Ръцете му галеха голата й плът и тя се притисна към него, прегърна го през раменете и заплака.
— Мелизанда… — Конар зарови пръсти в разрошената й черна грива, след това я приближи към себе си и силно я прегърна. Погледна я в очите. — Ще можеш ли да вървиш?
В очите й отново нахлу страх. Осъзна, че Конар е тук сам, преоблечен като викинг.
Наоколо имаше много датчани, които стануваха около развалините под открито небе.
— Ще можеш ли да станеш?
Мелизанда кимна утвърдително и се изправи, опирайки се на ръката му.
Все още трепереше. Плащът падна и голотата й отново заблестя. Тя се опитваше да я прикрие, загръщайки се.
— Как успя да влезеш тук? — прошепна сподавено. Когато я погледна, в очите му имаше огнени мълнии.
— Казах ти, че никога няма да те пусна да си отидеш от мен.
Тя сви ръце в юмруци и заби нокти в дланта си.
— Не съм бягала, Конар. Не съм бягала. Те дойдоха. Те влязоха в стаята…
— Шт! Шшт! Зная. Замълчи. Сега бързо трябва да се махаме.
— Нима ще се биеш с всички тези датчани, които пазят отвън?
Той поклати глава.
— Аз просто ще мина покрай тях, както и дойдох. Сега слушай. Прави се, че аз съм един от тях. Ужасен враг. Няма да ти е трудно.
Мелизанда вътрешно потръпна и сведе очи, за да скрие чувствата си.
— Конар…
— Извинявай, скъпа. Не е време за взаимни обвинения. Трябва да изглеждаш като затворница. Аз само те водя от едно място на друго. Разбираш ли?
Тя кимна. Конар отвори тежката врата. Предверието беше празно.
Пазачът лежеше мъртъв в подземието зад тях. Мелизанда почувства ръката на Конар върху своята.
— Внимавай! — предупреди я той.
Тя изтича напред, притискайки плаща към шията си. Когато приближиха изхода, където ги очакваше свеж въздух и закрилата на нощта, някой им извика:
— Стой, кой е там?
Мъж с кожени сандали им препречи пътя.
— Къде водиш жената на Жофроа?
— Приятелю, водя я навън — спокойно отговори Конар на неговия език.
— Чакай!
Датчанинът извади меч.
— Къде я водиш?
— В къщи — обяви Конар. Той блъсна Мелизанда встрани и моментално извади меча си. Датчанинът нападна. Конар прониза търбуха му.
— В къщи, приятелю — повтори Конар, докато мъжът падаше и прибра меча си. — Тя не е жена на Жофроа, а моя.
Датчанинът беше мъртъв и Конар го прекрачи. Мелизанда замръзна, втренчена в мъртвеца.
— Бързо, да бягаме — изкомандва Конар. Тя се втурна към изхода.
— Не, не оттам. По този коридор.
Мелизанда спря. Погледна накъде сочеше Конар. Той я хвана за ръката и я поведе. Не беше забелязала тъмния коридор който водеше към друг изход.
Сега вървяха на тъмно. В началото тя не виждаше нищо След това, както беше боса, настъпи нещо на земята. Усети, че предметът разрязва стъпалото й. Наведе се и когато се изпрани, държеше кост. Човешка кост.
От гърлото й се откъсна вопъл.
— Шшт… — Конар я накара да замълчи, взе костта от ръцете й и я хвърли настрана.
— Господи, къде сме? — извика тя.
— Това е римска гробница. Да вървим. Този път отвежда по близо до гората.
Мелизанда пое въздух и се насили да продължи. Стъпваше внимателно, но отново извика от болка. Навсякъде бяха пръснати кости.
Тя осъзна, че и стените са покрити с тях.
От лявата й страна в дълга редица бяха наредени мъртви тела. От някои бяха останали само кости, други все още имаха остатъци от дрехи. Трети бяха със савани…
— О, мили боже! — прошепна тя. — Няма ли край този кошмар!
— Още малко, любима — прегърна я Конар и я вдигна от земята. — Надявам се да ми позволиш…
Тя все още беше ужасена, но думите му я накараха да се усмихне. При блясъка на тези очи тя почувства бурен трепет. Чувстваше се защитена, сигурна и щастлива.
Той беше дошъл за нея.
Силните му ръце я прегръщаха. Неговата топлина беше и нейна.
Дали щяха да се спасят?
Конар мълчеше, носейки я с огромни крачки през катакомбата. Мелизанда усещаше студената му ризница. Очите й бяха затворени.
Той я пусна на земята и я поведе в мрака. Пред тях имаше стълби. Там горе блестеше луната.
Излязоха на открито. Мелизанда едва дишаше.
Заобиколени бяха от датчани. Те се тълпяха на малки групи до скалите или около каменните зидове.
Горяха огньове.
Мелизанда затвори очи замаяна.
Викингите бяха безчувствени, брутално жестоки. Понякога се гавреха с пленниците, преди да ги убият. Умъртвяваха ги бавно и мъчително. Завързваха ги към някое дърво, изкормваха ги и ги оставяха да умрат.
На дърветата наоколо висяха тела. Въздухът беше изпълнен с мирис на кръв.
Конар и Мелизанда бяха сами сред всички тези зверове. Ако ги хванат, отново ще бъде пленница на Жофроа.
Той ще убие Конар по най-жесток начин.
Коленете й потрепериха. Конар отново я придържаше за лакътя.
— Моля те, не ме оставяй сега! — каза уплашено тя.
— Върви натам, където се издига стената. Там вече ще сме спасени. Да бързаме. Трябва да изглежда, все едно те водя по заповед на Жофроа.
Мелизанда кимна и тръгна сама. Изминаха доста голямо разстояние. Целта им бе краят на римската стена, където гората се сливаше с крепостта.
Както вървяха, внезапно някой хвана Конар за рамото. Той спря и бавно се обърна. Зад него стояха трима викинги.
— Къде водиш жената?
— Жофроа ме изпрати да я взема.
— Той ли те изпрати? Но ти се движиш в грешна посока.
Конар сви рамене. Един от мъжете се засмя.
— Е, сигурно красивата графиня не е девствена. Няма какво толкова да я пазим за удоволствието на французина.
— Та тя е омъжена за викинг — съгласи се вторият. — И е по-ненаситна от меча му.
— Хайде да си я поделим и после да я върнем — предложи третият. — Така е най-добре — изсмя се той. — Да не би французинът да е по-умен? Плаща ни толкова малко. Защо да сме му благодарни?
— Да си я поделим… — промърмори Конар. Очите на Мелизанда се разтвориха широко при тези думи, но той дори не я погледна. — Виждате ли ония дървета оттатък зида. Да я заведем там.
Мелизанда отвори уста да изкрещи. Ръката на Конар обаче светкавично заглуши вика й, а останалите трима се наредиха около него, за да я прикрият. Тя се бореше за глътка въздух. Конар освободи малко устата й. Повдигна я от земята и краката й увиснаха във въздуха.
Минаха необезпокоявани край една скала, където лежаха датчани и пиеха. Това бяха стражите. Стигнаха до края на срутената стена и навлязоха в гората.
— Тук! — заповяда някой.
— По-навътре! — каза Конар. — Няма нужда другите да чуват виковете й.
— Така е — съгласиха се всички едновременно.
Продължиха навътре в гората. Накрая стигнаха до полянка с борчета. Все още се виждаха огньовете, но вече бяха далеч.
— Тук! — реши най-едрият от датчаните. Той беше облечен с ризница като Конар. Шлемът му покриваше носа. Беше повече дебел, отколкото мускулест. Мъжът зад него беше по-нисък, но добре сложен. Третият беше строен и силен.
— Да… тук…
Очите на Мелизанда се разшириха от тревога, тъй като Конар я остави на земята и бързо извади меча си, готов за бой. Рязко се обърна към останалите.
— Но какво правиш… — започна най-едрият.
— Приятели, тя е моя! — каза тихо Конар.
— Да гориш в ада дано! — възкликна единият. — Кълна се в разпятието, тя е наша!
Той също извади меча си и нападна бързо Конар. Конар махна с ръка на Мелизанда и тя се скри зад дънера на едно дърво. Зъбите й тракаха от ужас.
— Хайде, вземете я тогава! — предизвика ги Конар. Първият мъж прие предизвикателството и го нападна. Не се чу удар на мечове. Той се хвърли към гърлото на Конар, който успя да го отблъсне и заби острието си във врата на противника. Той падна, хъркайки.
Всичко ставаше страшно бързо. И другите двама извадиха оръжията си, единият боздуган, другият меч, и започнаха да обикалят около Конар, търсейки удобен момент за нападение. Конар приклекна, гъвкав като пружина. Те го нападнаха. Единият хвърли боздугана, но не улучи. Другият тръгна с меча и го удари в гърдите. Конар извика, но ризницата го предпази донякъде. Успя да отстъпи назад и с всичка сила ритна по гърдите първия, който налиташе отново. Мъжът отхвръкна и падна.
Датчанинът е боздугана размаха оръжието си във въздуха и замахна. Конар избегна удара на косъм. Тежката желязна топка на оръжието се удари в едно дърво. За малко не отнесе скалпа на Конар.
Той се обърна и отново стисна меча. Противникът му извика и отстъпи. Сборичкаха се за оръжието.
Мелизанда извика от ужас, виждайки как мъжът замахва отново и отново, а Конар отскача встрани, борейки се за живота си.
Мечът!
Тя се хвърли към оръжието, което проблясваше на лунната светлина.
Човекът остави Конар и тръгна към нея. Тя скочи на крака, размахвайки меча.
— Мелизанда! Дай ми го!
Боздуганът се насочи към нея. Силата на удара беше ужасна. Конар се приближаваше дебнешком отзад. Тя му хвърли меча. Датчанинът нападна. Конар застана пред нея, за да я скрие. Боздуганът отново полетя. Конар се наведе. Завъртя меча и нанесе добър удар, с който преряза гърлото на противника си. Кръв плисна навсякъде, мъжът рухна на колене.
Конар също падна по гръб. Очите му се затвориха.
Мелизанда се наведе над него, пляскайки го по бузите.
— Конар! — извика тя ужасена. Но как го бяха ранили? Кога? Тя не беше забелязала. Имаше ли кръв, нима умираше? — Конар! — извика тя отново, опипвайки тялото му и търсейки пулса.
Той отвори очи и светлият му поглед заблестя срещу Мелизанда.
— Толкова време ти отне да вземеш проклетия меч!
— О! — извика тя. — Ти си добре!
Конар седна.
— Но защо ме уплаши така!
— Просто паднах! Тези приятели бяха доста тежки и отгоре на всичко те носих дълго по онзи тунел.
— Как можа да им предложиш да ме поделите?
— Как иначе щяхме да им избягаме, Мелизанда? Нима допускаш, че бих делил жена си с когото и да било?
Разбира се, не. Тя беше съсипана от страх.
— Сега се намираме малко на изток. Трябва да се върнем през гората. Бързо, преди да са открили ония тримата. Преди Жофроа да е разбрал, че те няма. — Той стана на крака и протегна ръка към нея.
Тя бързо му подаде своята. В очите й напираха сълзи.
— Конар, зная, че не сега е времето, но искам да ти кажа нещо. Ние… ние ще имаме дете. Бях отчаяна, когато облякох ризницата и поведох хората си да се бият, но теб те нямаше. Ти беше толкова далеч отвъд морето. А тази земя е всичко, което имам. Баща ми ме научи да се чувствам отговорна за хората, които живеят тук.
— Мелизанда…
— Мергуин ми каза, че ще имаме момче — завърши тя с притворени очи.
— Зная.
Мелизанда бързо отвори очи. През шлема се виждаха само очите и устата му.
— Мергуин ли ти каза?
— Брена.
— О…
— Мелизанда, тя ми каза тази вечер. Знаеше колко съм разгневен и се безпокоеше, че мога да те нараня или да бъда твърде груб с теб. Искаше да съм нежен.
Конар я хвана за ръката.
— Ела, искам наистина да дочакам сина си.
Двамата погледнаха отново през борчетата.
— Брена също очаква дете — каза Конар. Мелизанда замръзна и се наложи той да я дръпне.
Брена й беше казала, че никога не е била любовница на Конар.
Но също така, че ще бъде винаги край него, за да му служи когато той пожелае. По всякакъв начин. Брена пътуваше с него и се биеше с него.
Мелизанда го изостави. Брена обаче остана.
Тази вечер той е дошъл за нея. Рискува живота си, за да я спаси от Жофроа.
Мелизанда отново сведе поглед, опитвайки се да сдържи сълзите си.
Конар внезапно повдигна брадичката й.
— Какво има! Кажи! — той поклати глава и се усмихна. — Детето, което носи Брена, е от Свен. Те скоро ще се женят.
Мелизанда се извърна. Не искаше Конар да забележи усмивката й на облекчение.
Ръката му отново пое нейната.
— Хайде, трябва да побързаме.
Мелизанда затича след него, опитвайки се да не стене от болка при всеки остър камък или клонче.
— Почти стигнахме! — прошепна той.
Къде? Къде трябваше да стигнат? Каква помощ очакваха?
Внезапно излезнаха на една полянка. Конар спря рязко и тя се удари в гърба му. Зашеметена го прегърна и се огледа. Дъхът й спря в гърлото и сърцето й лудо подскочи.
Жофроа стоеше пред тях, заобиколен от брадати, облечени в кожи скандинавци. Бяха най-малко десет човека, въоръжени с мечове, боздугани и бойни брадви.
Жофроа бавно се усмихна.
— Виждам, че заровете най-после се обърнаха, викинг — обади се тихо той.
— Нима? — попита Конар в отговор.
— Наистина. Не биваше да идваш за нея.
— Ти открадна жена ми. Трябваше да дойда.
— Тя щеше да е моя. Заедно със земята.
— Баща ти уби нейния и ти не можеш да очакваш тя да те обича.
— Ще се наложи. Аз ще се погрижа за това. Бързо ще те забрави, когато умреш и те погребем, Конар. Смъртта ти обаче няма да е лека.
Мелизанда се показа зад Конар, извън себе си от страх и гняв.
— Никога! — извика тя. — Никога, проклет глупак! Нима мислиш, че можеш да убиеш всичките тия години, през които сме заедно, нима можеш да убиеш любовта?
— Мелизанда! — Ръцете на Конар се обвиха около нея. Той я избута на сигурно място зад себе си.
— Смъртта му ще е бавна! — обеща Жофроа. — Искате ли да знаете какво съм намислил? Ще завържа китките и глезените на Конар за четирите най-бързи коне. След това ще размахам камшика и могъщият Господар на вълците ще бъде разкъсан. Но преди това ще го изкормя. Когато бъде накълцан на достатъчно парчета, ще запалим голям огън и ще опечем каквото е останало от него.
През цялото време Конар не трепна. Той извади меча си, все още държейки Мелизанда зад гърба си.
— Това са само сладки мечти, Жофроа. Само мечти.
Жофроа изпсува.
— Глупак! Дори пред лицето на смъртта…
Но спря. Отляво, където гората проредяваше и се мержелееха руините на римската стена, внезапно се чу шум.
Мелизанда се обърна. Дъхът й секна, този път от изумление. Невероятно, сякаш беше сън.
Всички бяха там. Цялото семейство на Конар. Баща му стоеше насред пътеката, която като че се простираше до хоризонта на нощта. Около него се тълпяха воините му.
Мъжете седяха на конете си — огромни, непобедими. Мелизанда виждаше Олаф, Ерик, Брайън, Брайс, Конан и, мили боже, най-накрая Мергуин. Тя не можеше да повярва. Страхуваше се всичко това да не е само игра на сенки и лунна светлина в мъгливата нощ. А може би изопнатите й до крайност нерви започваха да й изневеряват?
Войската на Олаф започна да се приближава. Огромните коне прескочиха стената и се хвърлиха върху враговете.
Настъпи объркване. Конар дърпаше Мелизанда назад.
— Трябва да те отведа оттук — прошепна той нетърпеливо.
— Не, не искам да те оставя! Мога дори и сама да въртя меча, макар и не чак като тебе.
— Скъпа! Моля те, ще се бия по-добре, ако знам, че си на сигурно място. За бога, подчини ми се поне сега, Мелизанда.
Тя нямаше избор. Внезапно Конар я избута напред и извика, когато някой протегна ръце, за да я хване.
— Татко!
Тя видя пред себе си студеносините северни очи, които толкова приличаха на Конаровите. Силни ръце я сграбчиха, вдигнаха я нагоре и я спасиха от сблъсъка на желязо и плът.
Някой ги нападна откъм гърба. Огромният бял кон на Олаф с Мелизанда на седлото се изправи на задните си крака. Кралят на Дъблин посече противника, смушка жребеца си и отминаха. След това конят се обърна и Мелизанда можа да види битката. Мъжете се сражаваха ожесточено. Норвежци, датчани, френските войски, Одо! И граф Одо беше тук! Нейният Филип, скъпият Гастон. Бяха дошли всички. На коне, докато Жофроа и хората му бяха заварени неподготвени. Само някои бяха успели да яхнат животните си.
Жофроа беше решил, че с десет човека ще плени Конар в гората, ще го убие и ще отведе графинята.
Но не беше познал. Мелизанда стоеше изправена на белия кон и чувстваше зад гърба си топлината на своя свекър.
Да, когато трябваше, Конар се бе притекъл на помощ на близките си. Тази нощ те му връщаха подкрепата.
— Добре ли си? — надвеси се над нея Олаф, почувствал, че тя трепери. Мелизанда се обърна и го погледна.
След време така ще изглежда и Конар. Когато остарее, ще има същите благородни черти.
— Благодаря на бога, милорд… — тя се подвоуми за миг, но после довърши сърдечно: — че съм от семейство на викинги.
Олаф се усмихна под шлема си.
— Всичко свърши — тихо каза той.
Битката беше приключила. Враговете се предаваха. Взирайки се през морето от воини, Мелизанда видя двама мъже, които се сражаваха сами. Другите ги наблюдаваха от разстояние.
Там Конар водеше своя двубой с врага си.
Всички се струпаха около тях.
Мъжете викаха.
Конар и Жофроа…
— Защо продължават да се бият? — извика уплашена Мелизанда. Конар беше невредим, но тя знаеше, че е изтощен до крайност.
— Трябва ла свършат веднъж завинаги — обясни Олаф.
— Но…
— Трябва — повтори Олаф и замълча.
На Мелизанда не й оставаше нищо друго, освен да наблюдава битката през сълзи.
Всички се отдръпнаха и направиха кръг около двамата мъже.
Жофроа веднага се хвърли с изваден меч. Конар леко се отдръпна и противникът му полетя към земята. Бързо стана и изгледа наобиколилите го воини.
— Я да видим, кой от вас е най-силен. Орик! — извика той на един от датчаните. — Нека той се бие е Конар. Ако победи, получава всичко — Конар, жената и цялата земя.
Мелизанда погледна към онзи, когото нарекоха Орик. Той беше висок колкото Конар, но по-тежък. Изпита неизразим страх за живота на съпруга си. Не, помоли се тя, нека да не е Орик.
За нейно учудване викингът поклати отрицателно русата си глава.
— Жофроа, ти трябва да победиш Конар. Така е справедливо. Бий се с него.
— Нали ти плащам, мошенико! — Жофроа започна да обикаля в кръг, опитвайки се да се измъкне от пряк двубой с врага си.
— Плащаш ми да се бия. Не да те замествам в двубой срещу мъж като Норвежкия вълк.
— Той е виновен за смъртта на събратята ти.
— Конар дойде да освободи жена си, която ти отвлече. Ти трябва да се биеш с него.
Жофроа се огледа. Мелизанда видя как скришом извади нож от лакътя си.
— Конар! — извика Мелизанда. — Той има нож!
Точно навреме! Вероломният Жофроа светкавично се извърна да метне оръжието право в очите на Конар.
Той обаче успя да се наведе и ножът прелетя над главата му. Конар изгледа врага си и вдигна меча.
— Ела, куче! — извика Жофроа, разярен от неуспеха. Неговият меч бе готов и той се хвърли напред. Беше добър фехтувач.
Но не можеше да се равнява с Конар. Мелизанда си спомни как се бе дуелирала с мъжа си. Той я бе държал през цялото време на разстояние.
Сега използваше същата тактика. Майсторски парира първия удар и нападна. Двете остриета се сблъскаха с яростен звън и пробляснаха на лунната светлина.
Кръгът се разшири. Конар скочи зад едно дърво и в бързината Жофроа се удари в дънера.
Силите на Конар отслабват, помисли Мелизанда.
— Моля те… — шепнеше тя към небето, молейки се на всички богове — и християнски, и викингски.
О, боговете на битките, както винаги го покровителстваха — великият Один, могъщия Тор. Конар замахна силно и мечът на Жофроа отлетя встрани.
Викингът опря острието си до гърлото на врага.
— Убий го! — изкрещяха мъжете.
Викаха датчаните. Съюзниците на Жофроа.
Те бяха безмилостни, когато водачът им се покажеше слаб.
Конар притисна острието към гърлото на Жофроа.
— Ако само още веднъж погледнеш Мелизанда, Жофроа Сюр ле Мон, ще те намуша като глиган на шиш, ще те режа парче по парче и ще те хвърля на лешоядите.
Конар се отдръпна, после се огледа наоколо. Видя коня на баща си с Мелизанда отпред на седлото и се насочи към тях.
Мелизанда срещна очите му. Тези невероятно сини очи. Извика радостно и заплака.
Но изведнъж забеляза как Жофроа се размърда и посегна към ботуша си.
Там той криеше последната си надежда — още един нож. След миг го държеше в ръце.
И отново Мелизанда замря от ужас.
— Не! — извика тя. Не сега, не след всичко, което се случи. — Конар, той има друг нож!
Мъжът й се обърна и мигновено извади своя нож. Хвърли го по-бързо от противника. Острието на Жофроа прелетя на два пръста от рамото му. Конар улучи безпогрешно целта. Ножът се заби с пълна сила право в сърцето на Жофроа. Очите му се изцъклиха и той падна на една страна. Преди да докосне земята беше мъртъв. Остана да лежи с отворени очи, вперени право в Конар.
Конар отново се обърна към жена си. Всичко беше свършило. Датчаните щяха да се върнат в лагера си без Жофроа. Някои щяха да продължат с разбойничествата си наоколо. Другите щяха да отплават към къщи.
Но за тази вечер битката бе приключила. Дори Одо беше доволен от свършената работа.
Крайно време беше Конар да се прибере в къщи. Той бавно се приближи към редицата конници и прегърна поред братята си. Нямаше го само Лейт. Бяха го оставили да пази дома им. Ерик беше напуснал Есекс.
Конар се приближи към Мергуин и поклати учудено глава.
— И ти ли си дошъл да се биеш? — пошегува се той, знаейки че старият човек не обича войната.
Мергуин се засмя.
— Толкова години предсказвам бъдещето на семейството ти — на теб, на братята и сестрите ти. Хвърлям руни и предвиждам велики събития. Спомни си как преди години предсказах съдбата ти — каза той и въздъхна тежко. — Сега само й помагам.
Конар се усмихна.
Най-после се приближи до баща си. Мелизанда все още беше пред него на коня.
— Мисля, че премеждията свършиха — обади се Олаф. — Ти победи.
Конар кимна.
Граф Одо се приближи зад тях:
— Трудностите едва сега започват. Датчаните навлизат в страната по реките и се отправят към Париж, Руан, Шартр. Войната продължава.
— Да — съгласи се тихо Конар. — Войната продължава. — За него. Ерик щеше да се върне в Есекс, баща му, Конан, Брайън и Брайс се връщаха в Ейре. Там ги чакаха нови премеждия. За мира трябваше да се воюва.
— Но за тази вечер стига толкова кръв.
— Благодаря ти! — обърна се Конар към баща си. Почувства как Мелизанда го гледа и видя сълзите й. Нима наистина го обичаше? Тази вечер на два пъти спаси живота му — нейните викове го предпазиха от коварството на Жофроа. Тя изглеждаше прекрасно така, седнала пред баща му. Бузите й бяха в кал, мантията й беше разкъсана. Косата й падаше като черен плащ. Огромните й виолетови очи го омайваха.
— Мисля, че този товар е твой — пошегува се Олаф.
— Да, мой е — потвърди Конар.
Пристъпи напред, протегна ръце и я взе в прегръдките си. Внимателно остави Мелизанда на земята.
— Ама какъв съпруг си само! — продължи Олаф. — Да обличаш жена си в дрипи!
Конар се усмихна леко.
— Не, милорд, кълна се, за нея избирам най-доброто.
— Ще видим — завърши Олаф. — Ей го там Тор. Надявам се да ни заведеш в дома си. Пътуването беше дълго, нощта изморителна и ние очакваме поне малко гостоприемство от твоя страна.
— Да, татко! — съгласи се Конар.
Ерик се усмихна и доведе Тор. Конар мълчаливо загърна Мелизанда в мантията, качи я на жребеца си и скочи зад нея.
Датчаните ги наблюдаваха как се отдалечават.
Мелизанда затвори очи и се облегна на гърдите на съпруга си. Сърцето й продължаваше лудешки да тупка. Чувстваше се на предела на силите си.
И същевременно толкова щастлива…
Отиваха си у дома. Двамата с Конар.
Пътят до крепостта беше дълъг, но това не й направи впечатление. Би яздила така вечно — в топлите му прегръдки, заслушана в ритъма на сърцето му. Да усеща топлината на ръцете му около себе си. Чувстваше се защитена.
— Значи ще ме обличаш разкошно — прошепна му тя както яздеха.
— Разбира се!
— Но, милорд, ти развали всичките ми дрехи. Той леко докосна ухото й с устни.
— Обещавам да поканя в замъка най-добрите шивачки.
Мелизанда се облегна отново на гърдите му и се усмихна.
Яздеха мълчаливо. Ето я и крепостта.
Мелизанда се учуди, че Иърин и Дария ги чакат, пристигнали чак от Дъблин.
Навсякъде цареше бъркотия. Залата беше пълна с народ. Всички искаха да знаят какво се е случило. След малко Иърин им напомни, че Мелизанда е преживяла тежка нощ, а вече се съмва. Нуждаеше се от топла баня и сладко вино.
И от дрехи.
Младата жена се качи в стаята си заедно с Иърин. Мари я очакваше, прегърна я силно и като се увери, че господарката й е невредима, излезе. Иърин остана, за да стопли виното и да помогне на Мелизанда да се изкъпе.
Чудесно беше да лежи в топлата вода и да отпива по глътка вино. Тревогите от изминалата нощ отстъпиха място на отпускането. Мелизанда изми и последните следи от плена на Жофроа.
Той никога повече няма да я безпокои. Иърин се изправи и отиде до сандъка с дрехи. Най-отгоре лежеше позлатената ризница.
Кралицата я повдигна и я разтла на леглото.
— Преди години имах подобна ризница… — припомни си тя. Вдигна глава и погледна Мелизанда. Усмихна се. — Все още я пазя.
— Ти? — попита Мелизанда.
Иърин кимна и повдигна бойните одежди, сгъна ги и ги прибра в сандъка.
— Подарък ли ти бяха? — попита Мелизанда. Иърин поклати отрицателно глава.
— Твърдо бях решила да се бия с викингите, а с ризницата никой не можеше да ме разпознае.
Мелизанда се сви и прегърна коленете си. Погледна с възхищение майката на съпруга си.
— Ти си се била с викингите?
— Бих се срещу Олаф.
Мелизанда онемя. Иърин я заобиколи и започна да мие косата й. Мелизанда се обърна да я погледне, но Иърин й нареди да стои мирно със същия глас, с който я посрещна преди години в дома си. Тогава Мелизанда беше дете.
— И какво стана… тогава?
— Тогава ме омъжиха за него.
— Но…
— Какво се чудиш?
— Ти си щастлива! — възкликна Мелизанда.
Иърин натисна главата й във водата, за да я изплакне. Когато отново пое въздух, Мелизанда я изгледа учудена. Иърин кимна и лека усмивка потрепна в ъгъла на устните й.
— Пожелавам ти да имаш същия изпълнен е радост и любов живот, какъвто имам аз Разбира се, не може без проблеми. И двамата сме своенравни и упорити. Дори и днес. Колкото до синовете ми… Но сега ще цитирам Мергуин: вълците са диви животни. Те преследват мечтите си. Но често…
— … се обвързват за цял живот — завърши Мелизанда. — Верни са до гроб. Живеят заедно и се грижат един за друг. — Тя погледна Иърин и свекърва й се засмя. Покри главата на Мелизанда с мека кърпа и започна да бърше косата й. Мелизанда почувства нежна целувка по бузата.
— Радвам се, че си съпруга на едно от моите вълчета, Мелизанда. Ръмженето му не винаги е приятно, но помисли за душата му.
Иърин я остави. Мелизанда излезе от ваната и се изтри цялата. На леглото намери нощницата си и седна пред огъня да си среши косата. След малко вратата се отвори и Конар влезе в стаята.
Той спря и се вгледа в Мелизанда. С гребена в ръка тя зачака. Конар прекоси стаята и сложи ръце на раменете й.
— Продължавай, скъпа, искам да те погледам.
Тя се опита да продължи, но откри, че ръката й трепери, а не искаше той да го забележи. Конар беше без шлем и ризница, само по риза и панталон.
— Конар — прошепна тя нежно.
— Да?
Тя почувства, че в очите й отново напират сълзи.
— Съжалявам, че се върнах тук, не го направих, за да те нараня. Мислех, че поне един от нас трябва да е в крепостта. Датчаните налитаха непрекъснато.
Той коленичи пред нея и сложи ръцете й в скута си.
— Мелизанда…
— Сгреших.
— Да. Сгреши, но и аз сгреших. Бях бесен и се държах като диво куче. Когато открих, че са те отвлекли, разбрах какво е страх. Бих разкъсал Жофроа и с голи ръце само при мисълта, че може да те докосне.
Тя поклати глава с влажни очи.
— Толкова се страхувах, че няма да ме потърсиш. Чудех се дали ще се сетиш, че съм отвлечена.
— Не, мила, не се съмнявах в теб.
Той взе гребена и се изправи зад нея. Пое голям кичур коса и започна да я реши.
— Ирландците изоставят жените си, ако решат — напомни му тя.
— О, да смятам ли, че признаваш ирландското в мен?
— Съвсем малко.
Той изръмжа недоволно. Мелизанда усещаше нежните му ръце.
— Конар, твоето семейство е прекрасно — каза искрено тя. — Как всички заедно ни се притекоха на помощ!
— Така е.
— Баща ти е невероятен. — Тя се обърна и го погледна в очите.
— Да.
— И майка ти също.
— Разбира се.
И двамата замълчаха. Прашенето на огъня и движенията на гребена в косата й унасяха Мелизанда.
— Одо иска да потеглиш утре с него — каза уморено тя. — Тази вечер спечелихме, Конар, но ти не знаеш какво ни чака. Датчаните се насочват към Париж. Нахлуват по реките и островите. Изложени сме на постоянни опасности.
— Да, знам.
— Не искам да отиваш с Одо.
— Трябва — напомни й той.
— Тогава аз също…
— Поне веднъж искам да си просто послушна жена — заяви Конар.
Сърцето й подскочи.
— Отново искаш да ме отпратиш…
— Ако успеем да укрепим стените и приготвим добре крепостта за отбрана, не вярвам датчаните да ни нападнат след смъртта на Жофроа. Искам синът ми да се роди тук.
Мелизанда се почувства щастлива. Пръстите й отново затрепериха. Тя ги скри в скута си. Вдигна очи към него:
— Какво има? Нима вече мислиш за предстоящите битки?
— Не, мила — отговори той тихо. — Мисля за тази чудна черна коса. Искам да я галя и да я почувствам върху себе си…
Сърцето й отново подскочи. Конар коленичи пред нея.
— Искам да те имам! — В гласа му звучеше молба. Невероятно сините очи я пронизаха.
— Нима молиш? — прошепна тя. Той се усмихна широко и нежно.
— Рядко се отказвам от викингските си навици, но този път те моля. — Гласът му стана дрезгав от вълнение. — Нощта беше трудна и за двамата. Майка ми толкова се притесняваше да не си наранена, че дори не ме попита дали аз съм ранен. — Той въздъхна. — Светът не винаги е справедлив.
Мелизанда се засмя. Изправи се и му помогна да стане.
— Изкъпана и благоуханна — прошепна нежно и го целуна. С едно движение отмахна нощницата от себе си и я остави да падне в краката й.
— Очарователна си.
— Ризата ти, мили. Свали си ризата.
— О — той я изхлузи през глава и я хвърли върху нощницата й.
— И останалото.
— Ваш покорен слуга.
След миг той беше гол. В отблясъците на огъня се виждаха изпъкналите му мускули. Мелизанда го огледа целия и отново повдигна очи.
Ръцете му бяха скръстени на гърдите. Той я наблюдаваше с интерес.
— И сега?
Тя се приближи. Конар се опита да я прегърне, но Мелизанда избегна ръцете му. Застана зад него и постави длани на гърба му. Обходи с устни старите рани.
— Изкъпана и благоуханна — повтори тя. Повдигна се на пръсти, целуна шията му, ухапа го по ухото. — Готова и очакваща…
Тя погали стегнатите мускули. Притисна гърдите си към гърба му и се потърка о него.
— Възбудена… очакваща, тръпнеща…
Той намери устните й, езикът му се стрелна — търсещ, страстен, покоряващ. Мелизанда се озова в ръцете му, отмаляла от желание. Срещна очите му. Той я отнесе в леглото. Двамата не откъсваха очи един от друг.
— Искам те! — прошепна тя. — Вземи ме…
Той я накара да замълчи със страстна целувка. Повдигна ръцете й над главата. Започна да я гали. Дланта му се спусна към черния триъгълник, пръстите му се прокраднаха навътре. Мелизанда изстена, потръпна и извика името му.
Той отново затвори устата й с целувка. Изправи се над нея.
— Никой смъртен, ирландец или викинг, не е имал такава жена! — увери я той страстно.
Очите й се разшириха от удоволствие. Тя отговори на присмехулната му усмивка.
Внезапно смехът й секна, тя замря. Той беше навлязъл в нея. Много дълбоко. Тя изстена и страстно потръпна. Конар започна да се движи все по-бързо и по-бързо. Ръцете й го обгърнаха и тя се понесе във вихъра на страстта. Устните му галеха гърдите й.
Тя достигна върха, разтърсващ и прекрасен. Вкопчи се в Конар и го захапа за рамото. В това време и той се освободи, държейки я здраво. В този момент двамата бяха едно.
Конар се отпусна до нея. След миг Мелизанда усети отново нежния допир на пръстите му по ръката си.
— Би ли повторила? — прошепна той. — Страст, желание. И всичко това го казва жената, която до вчера ме проклинаше.
— Не предизвиквай съдбата, викинг — предупреди го тя с любов.
— Нима отново съм с вещица?
Тя се изтърколи и се повдигна на ръце, за да може да го гледа в очите.
— Наистина, Конар, съжалявам за много неща. Ръцете му отново я потърсиха.
— Не съжалявай за нищо. Повярвай ми, Мелизанда, нямаше да те обичам толкова, ако беше друга.
Тя пое дъх, притвори очи, но отново го погледна.
— Ти ме обичаш, нали?
— Само слепец не би го видял.
— Не, скъпи. Ти заблуди всички — и мъже и жени.
— Така ли мислиш? — Конар се разсмя и сложи ръце под главата си.
— Вярно е.
— Никога не си ме питала дали те обичам. Нали знаеш, че обичам да повтарям хубави неща. — Той се надигна и я прегърна. — Обичам те, Мелизанда. Много силно. Мислех, че ако те загубя, ще умра, независимо дали ще отида в рая или при Вакхала. Не съм сигурен кога започна всичко, но ти беше толкова дива, независима и враждебна. Винаги съм се възхищавал на смелостта ти, на този твой неустрашим дух. Толкова пъти си ме предизвиквала, но плени сърцето ми. Обичам те. Чуваш ли?
— О, чувам — тя докосна бузата му.
— А ти, скъпа?
— Обичам те — прошепна тя.
— Нищо чудно. След такова признание.
Мелизанда се усмихна. Притисна се към него и потърси устните му.
— Обичам те… — тя пое дъх. — Желая те, луда съм по теб.
— Да, мила — прегърна я Конар.
Слънцето изгряваше, но те продължаваха да повтарят нежните слова. Нямаше значение дали е ден или е нощ, защото бяха заедно.
И се обичаха.
Есента на 887 г.
Времето застудя. Една привечер, когато въздухът беше приятно свеж, Мелизанда се разхождаше край потока. Събу се и потопи крака в студената вода. Почувства се чудесно.
Облегна се на огромното дърво. Вековните му корени проникваха дълбоко в земята. Тя замечтано гледаше надвисналите над водата клони. Слънцето ги милваше е последните си лъчи. Есенните листа променяха цвета си от оранжево към златистожълто и червено. С приближаването на зимата те си отиваха заедно с отминаващата година. Но каква година беше това!
В началото на лятото датчаните започнаха да прииждат на все и нови вълни. Някой каза, че са стигнали до трийсет хиляди. Към тях се присъединяваха всевъзможни наемници — шведи, норвежки — всеки, който търсеше лесна плячка, можеше да им стане съюзник. Те навлизаха с корабите си нагоре по реките. По Сена стигнаха чак до Париж и го обсадиха.
Три пъти нападнаха и тяхната крепост. И трите пъти бяха отблъснати с порой от стрели и вряща лой.
Конар внимателно планира отбраната. Той научи Мелизанда как да ръководи воините и да прави стратегически ходове за объркване на датчаните. Конар отсъстваше само при последното нападение. Беше заминал да се види с Одо. Този път Мелизанда ръководеше отбраната заедно с Брайс. Братът на мъжа й реши да остане с нея, за да й помага, докато съпругът й отсъства.
Когато обсадата започна, Луи не беше в Париж. Датчаните опустошиха Руан и се насочиха към столицата. Граф Одо, епископът, Конар и около двеста други барони организираха защитата на Париж срещу няколкостотин кораба и хиляди викинги. Градът бе опожарен, димните облаци се извисяваха до небето. Защитниците удържаха града. Датчаните започнаха да плячкосват околностите. Обсадата на Париж продължи цяла година, но Одо и хората му отблъснаха всички нападения. Войната сякаш нямаше да има край. Конар успя на няколко пъти да се прибере за малко в къщи. Тези завръщания бяха за Мелизанда огромно щастие. Всеки път, когато го зърнеше да се връща, сърцето й радостно подскачаше, но крайниците й преминаваше сладкият огън на Один и тя жадуваше за прегръдката му.
Конар винаги успяваше да се върне, когато беше необходимо. Беше в крепостта и в края на 885 година, когато се роди синът им. Той настоя да го нарекат Манон, на името на баща й. Манон Роберт, но всички му викаха Роби.
Детето изцяло приличаше на баща си. Имаше небесносини очи, а косата му беше златиста. Беше голямо бебе, здраво и яко. Силният му рев огласяше цялата крепост. Конар присъства на мъчителното и продължително раждане. Тук бяха и баща му с Иърин, също и Дария. Целият род се бе събрал, пристигна и Мергуин. Конар беше неотстъпно до Мелизанда. Измъчена, тя го обсипваше с обвинения и закани, но всичко й беше простено. Иърин я увери, че това е единственият момент, когато може да го нарича както си иска. Раждането беше наистина тежко.
Мелизанда викаше, кълнеше. Конар кимаше и се съгласяваше. Тя го стискаше за ръката до болка и търсеше опора. Той я прегръщаше, когато плачеше и се бореше заедно с нея.
Усмихваше се и й напомняше, че се е заклел никога да не я оставя сама.
И в един такъв момент се роди синът им.
Мелизанда забрави всички трудности, които беше преживяла. Животът й доби нови измерения. Цялото семейство се грижеше за бебето. Мари де Трес се оплакваше, че не може да се вреди дори да го подържи малко.
Конар обожаваше сина си. Най-хубавите моменти бяха, когато съпрузите лежаха до бебето, възхищаваха му се и си мечтаеха как ще порасне.
Понякога Мелизанда се чувстваше виновна, че е толкова щастлива, когато страната й е в беда. Тя имаше прекрасен дом. Регвалд и Мергуин с часове се вглеждаха в небето и звездите, говореха за алхимия и медицина, вникваха в бъдещето. Всички обичаха Роби и къщата се изпълни с живот и топлина. Мелизанда не си спомняше някога да й е било толкова хубаво.
Искаше й се баща й да е жив и да види крепостта сега.
Ужасната съдба на Франция се отразяваше и на тях, защото Конар трябваше да защитава Париж. В края на 886 година Луи Дебелия успя да се върне в града. Одо настояваше кралят да заеме твърда позиция. Луи обаче плати на нашествениците данък, за да вдигнат обсадата. Но те продължиха да опустошават страната.
Граф Одо ставаше все по-популярен със смелите си действия, както и Конар. Викингът стана един от най-влиятелните френски благородници, известен като Господаря на вълците. Одо му даде още земя. Въпреки че датчаните продължиха нападенията си, набезите им бяха вече разкъсани и единични. Всички познаваха силата на крепостта им и я избягваха.
Иърин и Олаф пристигнаха отново на гости и дядото често яздеше с внука си, който беше вече на две години. Дори сега Мелизанда не смееше да се отдалечи от крепостта сама. Конар беше заминал преди няколко дни на преговори с Одо и други барони и й липсваше. С нетърпение и жар очакваше завръщането му. Олаф, който знаеше колко Мелизанда обича да седи до потока, предложи да я придружи заедно с Роби дотук. Бяха взели малко хляб, сирене и вино, за да обядват под дърветата.
След това Олаф и Роби си тръгнаха и Мелизанда остана сама. Гледаше клоните и мечтаеше, омаяна от пъстрите есенни цветове.
Животът й беше пълен. От време на време имаше и бури, но чувствата на двама им с Конар бяха дълбоки и силни и бурни като нрава им.
Изведнъж тя чу слаб звук и вдигна глава.
Конар се беше върнал.
Мъжът, когото познаваше така добре, се извисяваше сега пред нея, възседнал Тор — широкоплещест, с ризница и огненочервен плащ на раменете. Беше сложил и шлема си, защото времената бяха все още несигурни и отвсякъде дебнеше опасност. Очите му блестяха като синьото небе. Изглеждаше величествен и непобедим.
Викинг. Рус, висок, устремен, завладяващ. Видът му я изпълваше с радост повече от всякога.
— Конар — извика тя нежно и протегна ръце насреща му.
— Внимавай, скъпа! — Той скочи от коня, хвърли шлема си на земята, приближавайки се бързо към нея. Помогна й внимателно да се изправи — Мелизанда беше бременна в деветия месец с второто им дете.
— Мога и сама — започна тя.
— Пак проявяваш инат — обвини я той. — Както обикновено. Тук съм, за да ти помогна. Стой мирна.
Въпреки тромавостта й той бързо я вдигна на ръце и седна под едно дърво с нея на скута си. Подпря се на дънера.
— Така удобно ли ти е?
— О, Конар! — Тя го погали по бузата и го целуна. Направи го продължително и бавно, потръпваща от близостта му и от ласкавия му допир. Когато отлепи устни, той доволно изръмжа. Очите му блестяха щастливо и погали нежно корема й.
— Любов моя! Съжали един уморен мъж, който цял ден е яздил и очаква отново да стане баща.
Тя смръщи вежди.
— Значи така. Упрекваш ме, че се радвам да те видя.
— Никога — погали я той. — Надявам се, че си добре.
Тя се усмихна и се отпусна в ръцете му.
— Благодаря, добре съм. Също и Роби.
— Видях го с баща ми. И двамата са добре, сам се убедих.
Мелизанда се усмихна, а след това се натъжи.
— А как вървят нещата в Париж? Успяхте ли?
Конар въздъхна.
— Искат да свалят от трона Луи. Бароните са го решили, а и кой ще защити един слаб крал? Ние се сражавахме за него храбро, а той отново ни предаде.
Мелизанда го погали по бузата, чувствайки, че той съжалява за всичките жертви, дадени в Париж.
— И какво ще стане?
— Империята на Шарлеман ще бъде разделена. — Той я погледна в очите. — Одо ще стане крал на Западна Франция и ние ще сме му васали.
— Това те удовлетворява, нали?
— Да, наистина — Конар се замисли. — Земите на Жофроа ни принадлежат, а получихме и още земя на изток. Това харесва ли ти?
Тя се засмя.
— И да, и не. Нищо, което принадлежи на Жофроа, не ме радва.
Конар също се засмя.
— Да, това е едната гледна точка. Но има и друга.
— Каква? — попита тя. Той погали с пръст устните й и се усмихна.
— Ако не беше Жерар и неговото предателство, нямаше да имам такава прекрасна съпруга. И ако Жофроа не те беше отвлякъл, никога не бих повярвал, че моята враждебно настроена и непокорна, но изключителна жена, ме обича.
— Ти знаеше още преди да ти го призная — припомни му тя.
— Но ти никога не ми го каза, преди Жофроа да те отвлече, нима не помниш? Той искаше да ме разкъса и да ме даде на кучетата. Ти се хвърли пред мен и ме защити. Като сега си спомням как му обясни, че никога не може да убие любовта.
— Хм. И ти веднага ме скри зад себе си.
— Да, но твоите думи разпалиха сърцето ми — увери я Конар. Мелизанда го погледна в очите и отново се усмихна, целуна го, жадна да докосне устните му. Копнееше за неговия допир.
А той беше толкова нежен. Всеки път, когато го целуваше, тя чувстваше вълните на страстта. Дори повече — буря, ураган от чувства.
Отдръпна се от него, изведнъж почувствала, че болките в корема й не са от допира му.
— Конар?
— Да?
— Нищо, нищо. Не ми обръщай внимание. — Тя отново го целуна.
Болката се засили. Мелизанда вече едва си поемаше дъх.
— Любов моя — прошепна той. — Как ме привличаш…
— Конар?
— Да?
— Не е от целувката. — Устата й беше пресъхнала. Усмихна се. — Но пак ти си причината.
— Тогава…
— Бебето — прошепна тя тихо.
Той скочи заедно с нея и нежно я понесе към коня.
След минути бяха в крепостта. Мелизанда очакваше предишното дълго страдание, но второто раждане се оказа много по-леко. Дъщеря им се появи на бял свят само след няколко часа.
Детето беше красиво. Косата му не беше нито кестенява, нито черна, а огненочервена, а очите — сини като лятно небе, дори по-дълбоки.
— Виолетови — реши Конар, разглеждайки бебето. Той седеше на края на леглото и съзерцаваше дъщеря си, докато Мелизанда я люлееше приспивно.
Майката беше приятно уморена и очите й се затваряха. Иърин взе внимателно малкото от ръцете й. Полузаспала, Мелизанда почувства как Конар се опитва да стане и пръстите й го задържаха.
— Не, мили, не ме оставяй — прошепна тя. Той отново седна на леглото и я прегърна.
Тя чу в просъница неговите нежни и любящи думи.
— Не, любов моя, никога няма да те оставя сама.
Мелизанда се усмихна и затвори очи. Лежеше уморена, но спокойна и доволна.
Знаеше, че той наистина ще изпълни обещанието си. Той никога няма да я остави сама.
И тя ще го обича до края, него, Господаря на вълците. Цял живот, до вечността.
Времето беше тяхно, животът им принадлежеше и най-хубавото бе, че се обичаха завинаги. Изминалите години минаха като лента пред очите й. Невероятно беше да си спомни как се бореше с него, как го мразеше на моменти, как го предизвикваше.
Сега го обичаше и се страхуваше от любовта си.
Платиха с много мъка сегашната си радост. Преди бяха само двамата, а сега имаха и Роби… и това малко момиченце.
Мелизанда се замисли какво ли ще предскаже Мергуин за съдбата на дъщеря им и за общото им бъдеще.
Мелизанда се усмихна и най-накрая заспа в обятията на господаря си.
И засънува сладки, сладки сънища.