Грабителският поход на баггара

1. Бащата на вятъра

Зад себе си имахме една напрегната езда, тъй като идвахме от Дар Абу Ума, отдалечен от седемстотин и петдесет километра от Нил и ни очакваше още половин ден път до западния му ръкав Бахр ел Абиад. Като казвам «ние», имам предвид освен себе си и моя храбър слуга и придружител Бен Нил, още и един истински негър от племето фори, на име Марабах. Той беше дал обет да отиде сам на поклонение в Мека и ни бе помолил да се присъедини към нас, разчитайки на закрила срещу ловците на роби. Бях изпълнил молбата и понеже много добре познаваше местностите до Нил, можехме да го използваме като водач. Бедният дявол Марабах бе облечен само с една памучна риза и седеше на товарния ни кон, който по време на тази езда не носеше багаж. От неговите оръжия — стар нож и още по-старо копие, бях убеден, че никога няма да пострада някой, защото техният носител и притежател още от първия ден се бе проявил като голям добряк, наистина, но и като нечуван страхливец. Аз и Бен Нил яздехме жребци от породата фадази — млади, силни коне, които развиваха голяма бързина в дълбоките пясъци на пустинята и плуваха като риби във водата.

Още заранта забелязахме далеч надясно безводния сега Нид ен Нил, от което вадех заключение, че ще достигнем Бахр ел Абиад в околностите на остров Абу Нимул или при мишрах [1] Ом Ошрин. Местността беше равнинна. Зелена степ през дъждовния период, сега тя предлагаше гола, изсушена повърхност, по която нямаше и един-единствен стрък да зарадва окото. А слънцето сипеше отгоре ни такъв изнурителен зной, че по обед спряхме да отдъхнат конете и изчакаме да преминат най-големите горещини.

Седяхме мълчаливо и предъвквахме по шепа фурми. По едно време Бен Нил посочи на изток и рече:

— Ефенди, там на хоризонта се вижда някаква бяла точка. Не е ли ездач?

Понеже бях с гръб към указаната посока, се изправих и обърнах.

— Виждаш ли я? — продължи да пита той.

— Да — отвърнах, — движи се към нас. Това, което изпъква така ярко, е бял бурнус. Движението е много бързо и не би могло да бъде нещо друго освен ездач.

— Дали е въоръжен? — запита страхливо негърът от племето фори.

— Естествено! Както знаеш, тук никой не пътува без оръжие.

— О, Аллах, Аллах, запази ме от девет пъти опашатия шейтан! Кажи, ефенди, няма ли този ездач да се нахвърли върху нас?

С разширени от страх очи, той разпери отбранително ръце, сякаш искаше да се предварди от надвисналата опасност. Храбрият Бен Нил се тросна гневно:

— Замълчи, бъзливецо! Как ще дръзне единствен човек да се нахвърли върху трима! А и двадесет да бяха, пак нямаше да ни стреснат. Аз и моят ефенди сме ходили на лов за слонове и хипопотами, изправяли сме се само двамата срещу стотици неприятели, без това да учести ударите на сърцата ни. Казвам ти, докато си при нас, никой няма да свали и косъм от косата ти. За жалост на главата ти вместо мъжествената украса на храбреца, расте вълната на овца.

Изказването не бе особено учтиво от страна на иначе скъпия на думи Бен Нил. Нищо друго не го дразнеше така, както страхливостта. По време на гневната тирада непознатият конник се бе приближил. Той ни видя и спря. Поколеба се дали да ни заобиколи, или да се отправи към нас. Реши се на второто и препусна. Непознатият седеше на кулест кон от породата бени-шанкол и така се бе загърнал с белия бурнус, че се виждаше само дългата арабска кремъклийка, която носеше в ръка, но не и какви оръжия имаше в пояса си. Малко пред нас спря коня си и ни измери с очи, в които не се четеше никакво дружелюбие. Сетне запита късо:

— Кои сте?

И през ум не ми мина да отговоря, а и Бен Нил мълчеше. Фори-негърът се сви като кокошка, над която се спуска ястреб.

— Кои сте? — повтори по-остро бедуинът.

Бен Нил стана от земята, извади ножа си и рече:

— Слез и ще те науча на вежливост! Когато се срещнат, хората изпървом поздравяват и задават въпроси едвам след обичайната пахка и глътка за добре дошли.

— Нямам време за условности — измърмори непознатият — аз съм воин от племето на храбрите баггара, на чиято територия се намирате, и имам право да зная кои сте.

— Ще научиш, тъй като пръв ни каза кой си. Този мъж зад мен идва от Дар Фур и иска да отиде в Свещения град Мека и почете Аллах и Пророка. Този висок ефенди до мен е известният в цял свят Кара Бен Немзи, а аз съм негов слуга и придружител Бен Нил.

Баггара отвърна със спокоен, хладен тон:

— Аз идвам от водите на Нил и отивам в пустинята, където са моите спътници на лов за газели. След като го знаете, навярно и вие ще ми кажете откъде идвате и накъде отивате.

— Идваме от Дар Абу Ума и сме се отправили към реката.

— Към кое място?

— Още не знаем.

— Да не би да търсите чуждоземния Муаллим ел Миллет ел Месихийе?

Преведени тези арабски думи означават «Учител на християнството». Мисионер ли имаше някъде наблизо? Това естествено привлече вниманието ми и аз отговорих вместо Бен Нил:

— Него търсим действително. Можеш ли да ни кажеш къде се намира?

— Да. Отседнал е на джезире [2] Аба, за да изкушава живеещите там правоверни. Аллах да го погуби!

— От коя страна е дошъл?

— От Билад ел Ингилиз. Ако яздите оттук на североизток утре ще бъдете при него. Да не би и вие да сте от проклетите християни?

— Аз съм един от тях — отвърнах спокойно.

— Дано Аллах те прати да се пържиш в най-дълбокия пъкъл! Ти ме омърсяваш!

Той пришпори коня си и се отдалечи в степта, следвайки предишното си направление.

— Ефенди, да препусна ли след него и да го нашибам? — запита ме Бен Нил разгневен, като измъкна камшика от хипопотамска кожа от пояса си.

— Не. Такъв човек не може да ме обиди.

— Така е, ти стоиш твърде високо, за да съгледаш жабата, която квака срещу теб. А тоя не се е научил да се отнася както трябва и с коня си. Забеляза ли, че е изгубил едната подкова?

— Да, на дясното задно копито. Нека не мислим повече за този човек!

Баггара са превъзходни ездачи и дръзки, диви ловци, войни и разбойници. Смятат ги за най-опасните араби на Горен Нил и не без основание, както показаха в последно време с първостепенната роля, която играеха във въстанията в Судан. А че този яздеше кон само с три подкови, за мен бе знак, че не щади животното; скоро това обстоятелство щеше да се окаже много важно.

Два часа след обяд отново потеглихме, но не яздихме на североизток, както ни бе посъветвал оня, а по старата си посока, за да стигнем по-рано реката. Ако тръгнехме сетне по течението й, бихме могли да отидем и на остров Аба при английския мисионер.

Пътят досега минаваше през гола, изсушена степ; почвата беше твърда, но с лекота се натрошаваше на прах под копитата на конете ни. Ето защо не бе за чудене, че след около час веднага се наби на очи една следа идваща от югозапад. Беше широка и аз слязох от коня да я прегледам. Внимателното изследване показа, че е оставена от най-малко шестдесет коня и камили и водеше към Нил в посока, изцяло съвпадаща с нашата.

При всички случаи това бяха баггара. Те използваха волове за езда и се качваха на коне само при ловни и бойни походи. Така че оставаше само да се отгатне кое по-точно. Не бе трудно да се намери отговорът, понеже на лов не се вземат толкова много камили. Тези, които бяха яздили оттук, следователно се връщаха от война и тъй като по онези местности войната означава грабеж, по-конкретно лов на роби, бях убеден, че следата е от гхазуа — военен поход с цел нападение на чернокожи и отвличане на роби.

Още стояхме на същото място, когато забелязахме да се задава в галоп от югозапад, сиреч оттам, откъдето идваше дирята, отряд от около двадесетина ездачи.

— Ефенди, това са негри — обади се Бен Нил. — Отдалеч виждам черните им лица. От кое ли племе са? В тази местност освен шиллуки други черни няма.

— Не са шиллуки, защото те живеят само край бреговете на Нил, докато тези идват от вътрешността на степта. И тъй като се придържат точно по дирята, мога да предположа, че са преследвачи на миналите оттук ловци на роби.

— За нас срещата може да се окаже твърде неприятна!

— Сигурно. Все пак ще останем да ги изчакаме.

— Не, не, да бягаме, да се измъкваме! — извика негърът от племето фори. — Аз трябва да отида до Мека, искам да живея, не желая да ме застрелят и умъртвят! Аллах да ме закриля и пази от девет пъти опашатия шейтан! Тръгвам.

Бен Нил сграбчи юздите, задържа го и кресна ядосано:

— Ако смяташ да офейкаш, стори го със собствените си крака, а не с нашия кон, поплювко! Ние оставаме!

— Но те ще ни убият! — трепереше от страх черния.

— И през ум няма да им мине.

— Напротив, напротив! Не виждаш ли, че искат да ни обкръжат? О, Аллах, Аллах! Какъв ужас, какво нещастие, каква горест! О, Мохамед, о, свети Халифи, дарете със закрилата си моето тяло и живот!

Той се смъкна от коня, пропълзя под него и седна с хленч на земята, очаквайки края на дните си. Копието и ножът бяха захвърлени надалеч, да не би някой да го заподозре във враждебни намерения.

Действително беше така, както каза: черните се бяха разделили и приближаваха в галоп от двете страни, за да ни обградят. Спокойно ги оставих да го извършат. Единият от ездачите носеше вълнена риза, всички останали бяха само с набедрени препаски. Конете им бяха изтощени и по начало не струваха много нещо, навярно идваха от блатистите низини на Бахр ел Сераф, Бахр ел Гхазал или Бахр ел Джебел, където конете не се развиват добре и трудно се отглеждат. Оръжията им се състояха от ножове, тежки боздугани от дървото хегелик и дълги копия. Само оня с ризата имаше кремъклийка. Фигурата на този човек бе на истински исполин. Дълбоки белези от едра шарка браздяха до червено черното лице и му придаваха ужасяващ вид. По челото на всеки се виждаха три зараснали разреза от нож, които служеха за украса и разпознавателен знак. Главите им бяха майсторски намазани с дебел свой тесто от пепел и кравешка урина, под който косите напълно се губеха, и човек оставаше с впечатление, че носят фуражки. Ефектът бе двоен: повишаваше мъжката красота и пропъждаше вредните насекоми. Тестеният шлем и резките по челото говореха, че негрите принадлежат към народа на нуехр.

Бяхме ги оставили спокойно да ни обкръжат, но за всеки случай бях разхлабил револверите си, а карабината «Хенри» лежеше напреки на коленете ми, готова за стрелба. Бях се качил отново на седлото. Черните размахваха копията със страховит рев, моментът беше много опасен. Когато ни обградиха напълно, млъкнаха, а сипаничавия спря пред мен и подхвана грубо на онзи завален арабски, както го говорят само негрите:

— Кои сте? Какво правите тук? Говори бързо, иначе ще те удуша?

— Чужденци сме и вървим мирно по пътя си — отвърнах аз.

— Лъжеш, вие сте баггара — изсъска той и сбута коня си по-близо.

— Казах ти истината, не сме баггара, а аз дори не съм арабин, а европеец.

— Куче, как смееш да ме мамиш? Европейците имат лица с цвят на водна пяна, а ти си тъмен и искаш да ме подведеш с лъжа, ще те удуша!

С тези думи той смушка коня си плътно до моя и протегна пестници към гърлото ми. Не исках да го убивам или наранявам, а само да се защитя, и то така, че да стана господар на положението и никой да не смее да ми посегне. За да ми са свободни ръцете подхвърлих светкавично карабината на Бен Нил, изправих се на стремената и в момента, когато поиска да ме сграбчи, го ударих с такава сила по слепоочието, че отхвръкна назад. Това бе добре трениралият удар, който в американските прерии ми бе спечелил почетното прозвище Олд Шетърхенд, Поразяващата ръка. Той и тук произведе нужния ефект — веднага след удара сипаничавият исполин загуби съзнание. Улових го за пояса и издърпах напреки пред себе си. Докато го придържах с лявата ръка, измъкнах с дясната ножа си и викнах предупредително към хората му:

— Кротувайте! Мръднете ли, ще го пронижа! Ако останете мирни, нищо няма да му се случи. Аз съм приятел на нуехр, живях много седмици при племената лау, елиаб и агонг и станах техен брат, ала вас не познавам. Как е името на племето ви?

Отправих въпроса към един млад, як ездач, който, изглежда, бе най-смелият, защото беше замахнал с копието си към мен и го отклони само заради надвисналия над сипаничавия нож.

— Принадлежим към елиаб — отвърна мрачно той.

— В такъв случай би трябвало да ме познавате, тъй като бях при вас край Бахр ел Джебел.

— Нашето подразделение се изтегли към Бахр ел Гхазал — поясни той.

— Чух за това. Вашият предводител е Абу Дьом, Бащата на вятъра, наричан така, защото в боя има обичая да се носи към победата с бързината на вятъра. Той е най-силният и храбър воин от всички племена на нуехр.

— И все пак ти го надви с още по-голяма бързина.

— Аз? Как така? — запитах учудено. — Да не би пленникът в ръцете ми да е Абу Дьом?

— Да, той е, а аз съм негов син. Ти си силен и бърз като Абу ес Зида [3], за когото са ни разказвали нашите братя от Бахр ел Джебел.

— Абу ес Зида? Аз съм този, на когото елиаб дадоха това име, така е наистина.

Младият негър трепна изненадан и възкликна:

— Да, така е! Твоят придружител не се ли казва Бен Нил?

— Именно — потвърдих аз.

— Тогава вие сте наши приятели и не само ще освободите моя баща, но и ще ни помогнете срещу баггара. Позволи ми да те поздравя от името на всички наши войни!

Той дойде при мен и след това при Бен Нил, за да ни заплюе първо в лицето, сетне и по дясната ръка — учтивост, която незабавно върнахме. Не биваше да измиваме слюнката, трябваше да я оставим да изсъхне, защото колкото и гнусен да бе този начин на поздравяване, засвидетелстваше сключването на съюз на живот и смърт. Който иска да общува на «ти» с дивите народи, е длъжен да приема и неща, за които в родината навярно би отвърнал с плесница.

От само себе си се разбира, че всички слязохме от конете, а предводителят бе грижливо положен на земята. Неговите хора се уплашиха да не съм го пребил, но той скоро дойде на себе си и на драго сърце ми прости удара, когато научи кои сме. Заплюването претърпя още един тираж.

Ала никой не се радваше толкова на неочаквано постигнатото съгласие, както нашият фори Марабах. Засиял целият от възторг, той въртеше безспир бялото на очите си и зееше уста като гладен ягуар.

Предположението ми относно гхазуа се потвърди. Действително се намирахме на следата на разбойническа експедиция за роби, която баггара бяха организирали до Бахр ел Гхазал. Живеещият там клон на елиаб-нуехр не бил многоброен, а мъжете се намирали на лов. По тая причина баггара не срещнали някаква сериозна съпротива при нападението на селото. При лов на роби старите хора и малките деца биват избивани по ужасен начин, а младите жени, момчета и момичета отвличани, за да бъдат предадени на търговците.

Вярно, че това не е леко и безопасна работа, тъй като търговията с роби е забранена, но и днес [4] все още има достатъчно канали и възможности да се достави такава «стока». Когато експедицията е прекосила Нил и вече се намира на източния бряг, може да се смята за успешна. Там черният струва по наши пари средно петдесет марки, но колкото по на север бива отвеждан, толкова повече нараства неговата цена. Походът до Нил наистина е свързан с опасности, но фактически не е опасен. За истинска опасност се говори едва при достигане на реката и самото й прекосяване, тъй като там са съсредоточени чиновници, които организират с помощта на войскови отряди хайки за ловци и търговци на роби. Но който все пак познава верността към дълга на тези хора, знае, че в повечето случаи не могат да устоят на едно позлатено, пък дори и посребрено ръкостискане. Най-жестокото при един такъв гхазуа е, че за всеки заловен годен роб, биват избивани средно други трима души. Но този начин Африка губи годишно два милиона създания, които са също Божии подобия и изпитват радост и мъка не по-малко дълбоко от нас.

Когато елиаб-нуехр се върнали от лова, заварили селото изгорено и опустошено, а след отломъците лежали трупове и овъглените им остатъци. Чувството на ужас скоро било последвано от ярост и жажда за мъст. Запасили се надве-натри с провизии и побързали да потеглят след ловците на роби с уморените си от лова коне. За жалост, или както мислех аз за щастие, не им се удало да ги настигнат. Бях убеден, че щяха да бъдат сразени за късо време, понеже брояха само двадесет мъже, докато баггара бяха далеч по-многочислени.

Докато Абу Дьом, предводителят, ми разказваше всичко това, хората му седяха със стаен гняв наоколо. Когато свърши, той скочи и извика:

— А сега, войни, възсядайте отново конете! Трябва да побързаме, докато не е станало късно.

— Стой, почакай все пак — възразих аз. — Все още имате време.

— Да чакаме? Сихди, сериозно ли го казваш? Преминат ли пленниците реката, изгубени са за нас.

— Не. Дирята, която виждате тук, е отпреди повече от един ден. Керванът е минал оттук вчера по обяд и следователно вечерта е стигнал реката. Ако са искали веднага да прехвърлят робите през Нил, вече е сторено и ние не можем да попречим, а ако по някакви причини са останали на отсамния бряг, навярно тези причини са все още налице и вашите близки не са оттатък.

— Тъкмо затова трябва да побързаме! Душата ми копнее да потопи ножа си в кръвта на разбойниците и убийците.

— Искаш да кажеш, че техните ножове ще се забият в твоето сърце? Намираме се на територията на баггара, чието местно подразделение селем наброява петстотин воини, докато вие сте само двадесет.

— Мисля, че ти искаше да ни помогнеш, ефенди?

— Да, и ще го сторя, нали сте мои братя.

— Добре, слушал съм, че вие никога не броите враговете си, дори и да са стотици. Ако ни помогнете, няма защо да се страхуваме за себе си. Зная, че имаш омагьосана пушка, с която можеш да стреляш непрекъснато, без да е необходимо да зареждаш. Какво са петстотин баггара срещу нас!

— Ние действително не си правим труда да броим неприятелите си, защото разчитаме повече на хитростта, отколкото на силата. Моята пушка ми дава голямо преимущество, но аз не обичам да убивам хора, ако това не е абсолютно належащо и се старая да постигна целта си без проливане на кръв.

— Не убиваш? — удиви се той. — Какво друго заслужават тези кучета, ако не десетократна смърт?

— Аз съм християнин, а ние християните не отмъщаваме, а предоставяме наказанието на Бог и властите. При това баггара не са ми сторили нищо, така че и през ум не ми минава да проливам напразно кръвта им. Ако искаш да имаш нашата помощ, ще ме послушаш и ако спасението на вашите близки е възможно, ще ги спася, но ако не мислиш да се съобразяваш с мен, продължи пътя си без нас, ала ще ви кажа, че още тази вечер ще препуснете към обятията на смъртта. След толкова много баггара ще бъдете като двадесет чакала сред петстотин хиени.

Дълго време той стоя неподвижен, вперил мрачен поглед пред себе си. От хората му също никой не се обади. Нуехр са езичници. Абу Дьом не можеше да проумее милостивите ми християнски възгледи, неговите разбирания крещяха за кръв, пролята от собствената му ръка. За да подпомогна решението му, аз го притиснах:

— Избирай между хитростта и силата, с нас или без нас! В първия случай навярно ще спасиш робите, а в другия те са изгубени, а заедно с тях и вие.

— Остави ме да поговоря преди това с войните си, емир — помоли той.

— Стори го, ще почакам — отвърнах, като станах и се отдалечих с Бен Нил на известно разстояние, за да не ги смущаваме.

Не мина много време и ни повикаха. Нуехр се бяха изправили и техният предводител се обърна към мен:

— Емир, ние те молим да не ни напускаш. Искаме да си върнем нашите жени, синове и дъщери и ще направим всичко, което ни заповядаш. Не искаме да проливаме кръв и ще се споразумеем с баггара за кръвно обезщетение. Но ако вие двамата се откажете, ще се бием дори и да загинем. Какво ще правиш при това положение?

— Ще ви подкрепя, защото вие сте мои братя.

— Тогава бъди наш водач, ефенди. Ние ще те следваме!

— След това обаче ще искам да изпълнявате всичките ми разпореждания безпрекословно. В противен случай рискованата стъпка, която предприемаме, ще завърши с гибелта ни.

Качихме се на седлата и продължихме да яздим по следата. Аз и Бен Нил бяхме начело, зад нас нуехр разговаряха тихо помежду си и когато се обърнах веднъж към тях, разбрах по особените погледи и почтителния израз на лицата, че предметът на разговора сме ние.