Грабителският поход на баггара

2. Бащата на любовта

От впечатлението, което направихме на нуехр и готовността, с която се поставиха под моите заповеди, човек би могъл да помисли, че африканският туземен негър обикновено гледа на белия и по-точно на европееца като на много по-способен и по-високостоящ от него, буквално като на мъдрец. Но причината по-скоро беше, че на няколко пъти бяхме имали възможността да покажем смелостта си при Бахр ел Джебел. Нещата се бяха разпространили и хората навсякъде добавяха все повече и повече въздух в сапунения мехур на нашата слава. Ето защо не бе чудно, дето нуехр проявиха такова благоразположение и с такава готовност подчиниха волята си на моята. И за техен късмет го сториха, в противен случай, както им бях казал, щяха да намерят гибелта си.

Беше минал близо час от потеглянето ни, когато забелязах следа от самотен конник да се присъединява към нашия път отляво. Слязох да я разгледам и веднага ми направи впечатление, че на коня липсва дясната задна подкова. Споделих го с Бен Нил и той възкликна:

— Бил е оня баггара, с когото говорихме! Върнал се е към реката. Но защо е направил тази обиколка?

— За да не бъде видян от нас — отвърнах. — Не биваше да разберем, че иска да привлече вниманието на хората си върху нас и да ги предупреди.

— Трябва много да внимаваме, ефенди, те ще искат да ни причакат и нападнат.

— Да ни нападнат! — простена страхливо негърът от племето фори. — О, Аллах, предпази ни от девет пъти опашатия шейтан! Те ще ни застрелят, намушкат и умъртвят!

— Не се безпокой — утеших го аз. — Баггара смятат, че ще яздим направо към остров Аба при английския мисионер. Те ще ни преградят североизточния път, но съвсем безполезно, защото ние няма да завием по нето, а ще продължим на изток, накъдето води следваната от нас диря на гхазуа. Да яздим нататък!

Продължихме пътя си и след около половин час отново видяхме да се задава един ездач. Седеше на хеджин и водеше товарна камила до себе си. Нашата поява изглежда не го стресна, защото не спря нито за миг, а продължи да язди безгрижно срещу ни. Пакетите, които носеше камилата му, бяха завити с тръстикови рогозки. Когато се срещнахме, той спря, сложи ръка за поздрав на гърдите и каза:

— Салам! Ще разрешите ли на моята уста да ви отправи един въпрос?

— Салам! — отвърнах аз. — Готови сме да ти дадем отговор.

— Тогава ми кажи кои сте и откъде идвате.

Не приличаше на бедуин, а лицето му не бе на човек, надарен с много ум. В никой случай не биваше да му казвам истината, затуй отвърнах:

— Принадлежим към племето ризекат, идваме от Джебал Тунгур и отиваме отвъд Нил да посетим нашите приятели абу роф.

— Не видяхте ли в степта да бивакуват двама самотни ездачи? Те са бели и при тях има един негър. Имаше предвид мен, Бен Нил и фори.

— Да — кимнах в знак на съгласие. — Но те вече не бивакуваха. Бяха потеглили.

— Накъде?

— Искаха да отидат на остров Аба, за да потърсят някакъв християнин, който живеел там.

— Така е, ти каза истината. Тези мъже няма да намерят този, когото търсят, защото той не живее на остров Аба, а на мишрах Ом Ошрин.

— Но някой ги беше насочил към острова?

— Защото са кучета, които искат да хапят, но са взети мерки за обезвреждането им.

— Сигурен ли си, че християнинът, за когото говориш, живее на мишрах?

— Разбира се, той е мисионер, а аз — негов слуга. Дойдох с него от Хартум, а днес ме праща да предам тези пакети в Тасинг.

— Какво съдържат?

— Библии на арабски.

— Как се казва мисионерът?

— Името му е Гибсън, но тук е познат като Абу ’л мавадда, Бащата на любовта, наричан така, защото неговото учение е учение на любовта. Ако искате да го видите, търсете го на мишрах.

— Далеч ли е дотам?

— Ако следвате дирята, по която сте яздили досега, ще стигнете по здрач.

— От кого е оставена тази диря?

— От един гхазуа, който баггара са предприели срещу нуехр и сега се завръщат победоносно към дома си.

— Къде се намират робите, които са похитили?

— На един малък остров в реката недалеч от мишрах. Не бих ви казал всичко това, ако не принадлежахте към ризекат, които са приятели на баггара. А сега трябвала продължа. Хартикум, фи аман Аллах [5]?

— Аллах йекун ма’ак, тарик ес салам? [6] — отвърнах на прощалния му поздрав.

Когато се бе отдалечил, Бен Нил се подсмихна доволно и каза:

— Ефенди, този човек е голям глупак. Можеше да си помисли, че ние сме тези, за които пита, а той напротив, каза ни всичко, което ни бе необходимо. Съвсем сигурно е, че едно отделение баггара е отишло на остров Аба да ни устрои горещ прием. Как смяташ да се държиш?

— Зависи от обстоятелствата, които ще заваря на мишрах.

— Но при всички случаи ще освободим пленените роби?

— Да, сега да продължаваме!

В онези местности слънцето захожда към шест часа следобед. Сега по европейско време беше може би четири и половина. Следователно до мишрах имахме още час и половина езда.

Скоро близостта на Нил започна да се чувства, влажният въздух беше помамил от почвата да се покаже зеленина, оскъдна наистина в началото, но нататък ставаше все по-гъста и тучна. После забелязахме отделни храсти, а на източния хоризонт се появи тъмна ивица — гората, поръбваща бреговете на Нил.

Не биваше и да мислим да яздим направо към мишрах, та нали искахме да освободим пленниците с хитрост. Това бе причината, когато ни оставаше около половин час езда, да се отклоним вдясно от следата, на юг, за да достигнем мишрах от горната страна, откъдето смятах да се промъкна тайно до поселището.

Трябваше да избягваме всяка среща и когато стигнахме до обрасъл с храсти терен, чиито вейки ни предлагаха прикритие, истински се зарадвахме. По-нататък ни посрещна гора от високо израсли дървета от вида сунут, в която потърсихме скривалище за нуехр. Намерихме едно, което подхождаше за целта ни, слязохме от конете и ги вързахме. След като наредих на нуехр да се държат спокойно до връщането ни, се отдалечихме с Бен Нил в северна посока, където се намираше мишрах. Под мишрах обикновено се разбира открита местност край реката, която е или населена, или служи за приставане на плавателните съдове и водопой на стадата. Мишрах Ом Ошрин беше обитаем. Когато стигнахме периферията на гората, вдясно от нас се ширна повърхността на Нил, а право пред себе си съгледахме колибите и шатрите на баггара. Тъкмо в този момент подкарваха пасящите по високия бряг стада към реката на водопой. Приблизително на сто крачки от брега бе разположен един остров, чийто брегове бяха обрамчени от тръстики. Нямаше начин пленниците и пазачите им да не са там. Малко по-горе до брега имаше привързан голям сал. Построен от големи дървесни стволове, той навярно би могъл да носи до петдесет човека.

Бяхме залегнали под едно дърво хегелик, което свеждаше ниско надолу големите си клони и по този начин образуваше добро прикритие. Поради това рекох на Бен Нил:

— Сега ще се върнем при нуехр, после ще яздя към мишрах и ще се представя там за търговец. По-късно ти ще се върнеш тук под този хегелик, а аз ще те потърся тайно, за да ти кажа какво ще правим.

— Ефенди, това е опасно! Не би ли предпочел да вземеш и мен!

— Не, ти трябва да останеш при нуехр, иначе не бих могъл да разчитам на тях.

— Но може да ти се случи нещастие!

— Не се безпокой за мен! Познаваш ме и знаеш, че умея да се пазя.

— Зная, ала и най-смелият и умен мъж може да сгреши. Но тежко и горко тогава на баггара, ще има да се каят!

Когато се върнахме при нашите черни спътници, аз смених коня си с един от хентите и пушките с дългата кремъклийка на вожда. Не биваше да ме разпознаят, защото се очакваше, че върналият се баггара е дал описание на въоръжението и коня ми.

Що се отнася до него, не се опасявах, че ще го срещна, бях сигурен че е отишъл до остров Аба.

След като инструктирах Бен Нил и нуехр как да се държат при различните възможни случаи, започнах да яздя през гората, сетне през буша и се насочих към мишрах. Пристигнах тъкмо, когато слънцето се потапяше зад западния хоризонт.

Най-напред видях пасищата за конете, говедата и овцете и особено точно запомних първото, тъй като по-късно щяха да ни бъдат необходими ездитни животни за освободените пленници. Понастоящем мишрах се обитаваше може би от около двеста души. Децата ме наобиколиха с крясъци, жените надникнаха любопитно от вратите, а мъжете пристъпиха вкупом, оглеждайки ме очаквателно.

— Ес салам ’алейкум! — поздравих високо аз. — Кой от вас е шейхът на този бивак?

— Шейхът не е тук — отвърна един белобрад старец. — За какво ти е?

— Аз съм Селим Мефарек, търговец от Томат на река Сетит и моля да прекарам нощта тук.

— С какво търгуваш?

— С всякакви стоки, независимо от вида и цвета им. — С тези думи намеквах за роби.

— Също и черен? — запита старият, като намигна с дясното око.

— Да, този е най-предпочитаният.

— Тогава бъди добре дошъл при нас и ще пренощуваш при най-знатния мъж в лагера. Слез, ще те отведа при Абу ’л мавадда.

Та аз тъкмо това желаех — да остана при мисионера. Естествено бях любопитен да го видя. Той обитаваше голяма, построена от нилска тиня колиба, от чийто вход в момента пристъпи към мен. Какъв дълъг, мършав човек, каква тържественост лъхаше от твърдите, неумолими черти! Беше облечен в черен бурнус. Огледа ме изпитателно с острите си очи и когато старият съобщи името, професията и желанието ми, произнесе на лош арабски:

— Бъди добре дошъл, Селим Мефарек. Влез! Може би твоето идване ще се окаже изгодно за нас пък и за теб.

Когато се озовахме само двамата в колибата, той дръпна тръстиковата рогозка, която служеше за врата, и запали една глинена лампа, подхранвана от сусамово масло.

При нейната светлина забелязах по стените един кръст и различни, лошо изпълнени икони, изобразяващи събития от Светата история. Настанихме се. Той ми подаде една лула, запали една и за себе си и подхвана разговор, чиято цел бе ловко да ме подпита. Удаде ми се да го заблудя напълно. Убеден, че съм търговец на роби, накрая той каза:

— Ти си човекът, от който сега се нуждаем. Имаме под ръка двадесет и осем роби и искаме да ги продадем.

— Ефенди — отвърнах учудено, — теб те наричат Бащата на любовта и разправят, че си мисионер. Мисля, християните не бива да поробват хора и да ги продават.

Той се ухили пред себе си и рече:

— Черните не са хора като нас, не мислят и нямат чувства. За тях е благодат да са роби. Да, аз съм християнин, но не съм мисионер. Вярно, че проповядвам, но само за да измамя полицейските агенти, които слухтят за търговци на роби. Кой би помислил, че край жилището на един мисионер ще се върти търговия с роби. Откак съм тук, всеки лов на баггара е успешен и аз печеля добре. Дори прочутият Рейс Ефендина се остави да бъде заблуден от мен. Слушал ли си за него? Той е висш чиновник на вицекраля и се занимава изключително с преследване на ловци и търговци на роби. Вече е изловил мнозина и участта им винаги е била смърт. Негови съучастници и помагачи преди време бяха един немец, наричан Кара Бен Немзи и спътникът му, който се казва Бен Нил. Днес тези двамата внезапно са се появили тук. Срещнал ги е нашият шейх и ги разпознал, тъй като му казали имената си. Естествено той не се издал и ги подмамил към едно място, където ще ги залови. Тръгна натам с известен брой войни.

Това вече беше нещо ново и интересно! Значи онзи баггара, с когото говорихме е бил самият шейх. Какъв късмет имах, че сега не беше тук! Аз не дадох да се разбере какви чувства изпитвам към този човек и се стараех да не се издам с някоя непредпазлива дума. Той ми се довери дотам, че сключи с мен сделка. Постигнахме съгласие триста пиастри за всеки един от двадесет и осемте пленници. Десет баггара щяха да ги прекарат през реката и отведат до Карког, където щях да пратя покупната цена и възнаграждението за «подкарвачите». Но това можеше да стане едва след завръщането на шейха, защото той трябваше да даде одобрението си. Преди тръгването щях да платя тайно на англичанина по двадесет пиастри за роб.

Когато приключихме с пазарлъците, излязохме на открито. Нощта вече бе настъпила и наоколо горяха няколко огъня. Баггара много се зарадваха на сключената сделка, бяха заколени и опечени няколко овни и домъкнати големи стомни опияняваща мериса.

С един малък саб бе закарана до острова храната на пленниците. Отплавах с него. Тъй като ги бях купил, желанието ми да ги видя се сметна за напълно естествено. Бяха вързани за колове и пазени от трима баггара. Яденето се състоеше от царевични тиганици.

Когато се върнах на брега, посетих незабелязано хегилика, под който ме чакаше Бен Нил. Заръчах му към полунощ да бъде тук с четирима нуехр и се върнах в лагера.

Баггара ядяха и пиеха. Човек не може да си представи какви количества е в състояние да унищожи един такъв бедуин. Аз седнах с «Бащата на любовта» пред неговата колиба, изядох къс месо и го полях с няколко глътки вода. Той ми разказа за себе си, разбира се, само похвални неща, но от думите му се разбра, че е блуден син и безсъвестен авантюрист, за когото няма нищо свято, включително и вярата. По-късно разговорът отново се върна към споменатия вече Рейс Ефендина и неговия помагач Кара Бен Немзи. Англичанинът и понятие си нямаше, че тъкмо аз съм този, иначе едва ли би отправял такива гневни закани.

— Горко на този непрокопсаник и неговия Бен Нил? Утре те ще бъдат пленени и обесени без отлагане!

— Хм-м! — обадих се замислено. — След всичко, което чух, разбрах, че тези хора са много умни, хитри и предпазливи, и значи няма да е леко да бъдат заловени. Какво ще стане, ако те пленят шейха, вместо той тях?

— Как ти дойде на ума! Казвам ти, утре преди да е залязло слънцето те ще са отпътували за пъкъла!

— И ти го пожелаваш, който си християнин като Кара Бен Немзи?

— Да, пожелавам го, желая го, защото такова вредно насекомо, трябва да бъде обезвредено.

Как бих му отговорил при други обстоятелства! Но сега предпазливостта налагаше друго. По-късно той отиде да си легне в колибата. Не му направи впечатление, че искам да спя на открито — смяташе ме исконен жител на страната, комуто не пречеха вредните мъгли на реката.

Към полунощ лагерът утихна. Баггара пропълзяха в колибите и шатрите си и останаха будни само стражите на стадата по високия бряг. Изчаках още малко и се промъкнах към хегилика, където ме чакаха Бен Нил и нуехр. Споделих с тях намеренията си.

Освен големия сал до брега имаше и няколко малки лодки, от обичайния за там тип — дъските им бяха свързани само с ликови въжета. Исках да отплавам с една такава лодка до острова, а след известно време Бен Нил и нуехр да ме последват с друга и пристанат до южния нос на острова. Тримата надзиратели трябваше да бъдат обезвредени. Когато това станеше, щяхме да развържем пленниците и да ги отведем с големия сал на безопасно място.

Звездите блестяха ярко отгоре, техният издайнически блясък лесно би могъл да стане гибелен за нас. Но вече започна да се стеле лека мъгла, която постепенно се сгъстяваше и щеше да ни осигури защита. След като се убедих, че няма да бъда забелязан, се качих на лодката и загребах към острова. Един от пазачите ми извика, но когато ме разпозна, се успокои. Сега аз бях собственикът на робите и имах правото да отида при тях и през нощта. Другите двама също приближиха. Да ги направя безмълвни, не бе трудно — три бързи удара с приклад ги проснаха в безсъзнание на тревата. След това Бен Нил дойде и се погрижихме да ги вържем и за да не викат, им запушихме устата. Малко по-късно вече бяхме освободили робите от връзките. Отначало те се изплашиха, но толкова по-голяма бе радостта им, когато разбраха, че техните съплеменници са дошли да ги освободят. Доста усилия положих да ги придумам към необходимото мълчание.

Сега ние шестимата отплавахме към сала, за да го докараме тук. Поради мъглата се справихме лесно. Гребла имаше достатъчно. Освободените роби се качиха, сетне отблъснахме сала от острова и го оставихме да се носи известно време по течението, след което пристанахме. Въпреки царящата в гората тъмнина, се вмъкнахме в нея, поехме отново срещу течението и като описахме завой около мишрах, се установихме сред храстите от южната му страна. Бен Нил отиде да доведе от скривалището останалите нуехр и конете. Едва когато дойдоха и те, можех да смятам освобождението за успешно. Започнаха безредни викове, уверения в благодарност, но аз предупредих за тишина, тъй като Трябваше да се снабдим и с коне за оттеглянето. Аз и Бен Нил се промъкнахме да разузнаем какви са възможностите. Бях забелязал мястото, където се намираха конете. Там гореше огън, край който седяха само двама пазачи. Последва удар с приклад, още един и двамата бяха приспани. Бен Нил доведе нуехр и четвърт час по-късно всички се бяха снабдили с коне, без седла наистина, тъй като те се намираха в колибите и шатрите, където бе невъзможно и не биваше да проникваме.

Всички нуехр, включително момчетата и момичетата, умееха добре да яздят. Погрижихме се преди всичко да се отдалечим на известно разстояние от мишрах. След това спряхме, за да дадем време на спасените да изразят на воля радостта си. Те го сториха по такъв шумен начин, че ми проглушиха ушите. Когато малко по малко се бяха успокоили, бе проведено съвещание за посоката, която трябваше да поемат.

Да се насочат директно към Бахр ел Гхазал, не можеше и да се мисли. Не бяха екипирани за една толкова далечна езда. При това аз не можех да ги придружа, тъй като моят път водеше на север, тъкмо в противоположна посока. Там се намираше селото Кауа, отдалечено на два дни езда от мишрах, където правителството имаше най-значителната си база на Бели Нил. Там нуехр щяха да намерят сигурна закрила и подкрепа и те се съгласиха с предложението ми да яздят на север.

Потеглихме и зората се сипна. Яздехме с възможно най-голяма бързина, защото очаквахме, че баггара ще ни преследват. За съжаление лишените от седла ездачи значително намаляваха бързината ни, поради което след три часа вече съгледахме преследвачите подире ни. Бяха около четиридесет конника, които подтикваха животните си с удари.

— Нека само дойдат! — закани се Абу Дьом, сипаничавия, като размаха дългата си кремъклийка. — Ще ги избием до един!

— Хич не си го и мисли — отвърна Бен Нил. — Ти си храбър воин, но какво са вашите копия и ножове срещу техните пушки, чиито куршуми стигат по-далеч от тоягите ви? Тук ще трябва да помогне моят ефенди с карабината «Хенри».

— Как ще го направи?

— Веднага ще видиш — намесих се аз и спрях коня си. — Нека жените, момчетата и момичетата продължат напред, а мъжете да останат при нас. Ние ще привлечем баггара към нас.

Така и стана, двадесетте въоръжени мъже останаха, другите продължиха ездата. В момента когато баггара навлязоха в обсега на карабината ми, аз я вдигнах и дадох пет бързи последователни изстрела, в резултат на което първите пет коня рухнаха. Не бях се целил в ездачите, тъй като не бива да се пролива човешка кръв без нужда. При все това преследвачите продължаваха да приближават. Нови пет-шест изстрела повалиха точно толкова коне. Сега вече спряха. Нададоха бесен вой и започнаха да се съвещават. Допълних магазина и чух на няколко пъти да се споменава гневно името Солим Мефарек, което си бях присвоил. Сетне Бащата на любовта, който се намираше сред тях, бавно потегли към нас и даде знак, че идва като парламентьор.

— Какво означава всичко това? — нахвърли се той ядно към мене. — Първо купуваш робите, без да ги заплатиш веднага, а после ги освобождаваш и при това открадваш конете ни!

— Лъжеш се — отвърнах усмихнато. — Купи ги Селим Мефарек, не аз.

— Та нали ти си Мефарек!

— Не, той беше вчера при теб. Аз обаче съм Кара Бен Немзи, а тук до мен виждаш Бен Нил. Днес преди да е залязло слънцето, трябваше да сме в пъкъла. А вие знаете ли, мистър Гибсън, къде ще се намирате по това време?

Той ме гледа смаяно в продължение на няколко мига, после по лицето му премина силен гърч. Като изригна едно бясно проклятие, добави:

— Значи немското куче! Върви тогава пръв в преизподнята! Той насочи светкавично пушката си към мен, но изстрелът, който се разнесе зад мен, беше по-бърз. Оръжието се изплъзна от ръцете му, тялото се наклони и падна на земята… Абу Дьом го бе улучил право в сърцето.

Баггара видяха какво се случи и отново препуснаха с пронизителни крясъци към нас. Но не стигнаха далеч, моята карабина редееше конете им. Шест, осем, десет, дванадесет рухнаха, това помогна. Тези, които бяха седели на тях, хукнаха назад с вой, а и ездачите се обърнаха да ги последват. Бяхме ги отпратили окончателно. Това удвои желанието за бой на нуехр. Поискаха да препуснат след тях, но аз успах да ги спра. Когато прегледах Бащата на любовта, установих, че смъртта е настъпила мигновено. Не му пожелавах да отиде там, където бе предрекъл за мен снощи, че ще бъде изпратен. Оставихме го на баггара, които по-късно сигурно щяха да се върнат за него и продължихме ездата.

На втората вечер пристигнахме в Ел Кауа, където чиновниците се заеха с нуехр елиаб. Както узнах по-късно, те се завърнали благополучно при Бахр ел Гхазал и след това с един победоносен боен поход принудили баггара да заплатят висока кръвна цена за убитите съплеменници. Оттогава на багара и през ум не им минава да предприемат някой гхазуа срещу нуехр.