Град от кости

1 Пандемониум (Безредие)

— Нещо ме будалкаш — каза охранителят, като скръсти ръце пред яките си гърди. Той впи изпитателен поглед в момчето, облечено в червено яке със закопчан догоре цип, и поклати бръснатата си глава. — Не може да влезеш с това нещо вътре.

Петдесетината тийнейджъри на опашката пред клуб „Пандемониум“ се наведоха напред, за да доловят разговора. Трябваше дълго да се чака, за да се влезе в клуба, разрешен за малолетни, особено в събота, а на опашката не беше кой знае колко интересно. Охранителите бяха строги и мигом се нахвърляха срещу всеки, който им изглеждаше потенциален смутител на реда. Петнайсетгодишната Клеъри Фрей, която беше на опашката с най-добрия си приятел Саймън, също се наведе напред, надявайки се да стане свидетел на нещо интересно.

— Стига де. — Момчето вдигна предмета над главата си. Изглеждаше като дървен кол, заострен в единия си край. — Това е част от костюма ми.

Охранителят повдигна вежда.

— Що за костюм е това?

Момчето стисна зъби. Според Клеъри то си изглеждаше съвсем нормално за „Пандемониум“. Косата му беше боядисана в електриковосиньо и стърчеше на всички посоки като пипалата на уплашен октопод, но нямаше и следа от сложни татуировки по лицето или големи метални джунджурийки по ушите или устните му.

— Аз съм ловец на вампири. — Той натисна пръчката. Тя се огъна така лесно, сякаш беше стръкче трева. — Това е имитация. Гумена е. Виждаш ли?

Клеъри забеляза, че очите на момчето бяха твърде големи и зелени: нещо средно между цвят на антифриз и на пролетна трева. Най-вероятно носеше цветни контактни лещи.

Охранителят сви рамене, видимо отегчен.

— Както и да е. Влизай.

Момчето се шмугна покрай него, бърз като змиорка. На Клеъри й харесаха изправените му рамене, начинът, по който отмяташе тъмната си коса, докато ходеше. Би го определила с думата, която майка й обичаше да използва — безгрижен.

— Намираш го за сладък — каза Саймън с нотка на примирение. — Нали?

Клеъри го сръга с лакът в ребрата, но не отговори.

Вътре в клуба беше задимено и задушно. Цветните светлини танцуваха над дансинга, превръщайки го в многоцветен вълшебен свят, обагрен в синьо и наситено зелено, яркорозово и златисто.

Момчето с червеното яке поглаждаше острия като копие кол, а на устните му играеше ленива усмивка. Колко лесно беше — малко магически прах и мина за безобиден. После още малко магически прах върху очите и в момента в който охранителят го погледна, веднага го пусна. Може би щеше да го пусне и без целия този цирк, но това си беше част от удоволствието — да се забавляваш с мундитата, правейки всичко това явно, току пред очите им, и наслаждавайки се на овчите им физиономии.

Не че хората за нищо не ставаха. Зелените очи на момчето се плъзнаха по дансинга, където изящни крака в коприна и черна кожа ту се появяваха, ту се скриваха сред стълбовете дим, носейки се във вихъра на танца. Момичетата отмятаха дългите си коси, момчетата поклащаха обутите си в кожа бедра, а голобрадите им лица лъщяха от пот. Те буквално кипяха от жизненост и така преливаха от енергия, че свят му се завиваше. Той сви презрително устни. Те не подозираха какви късметлии са. Не знаеха какво е да вегетираш в света на мъртвите, където слънцето виси уморено на небето като изгорял въглен. Техният живот гореше силно като пламък на свещ и… можеше лесно да бъде угасен.

Той стисна по-здраво кола, който носеше, и запристъпва към дансинга, но в това време едно момиче започна да се провира сред множеството танцуващи и тръгна към него. Той я погледна изпитателно. Беше твърде хубава, за да бъде човек — дълга коса, почти мастиленочерна, тъмни шоколадови очи. С дълга до земята бяла рокля, каквито са носели жените в по-младите години на света. По изящните й ръце се виеха дантелени ръкави. На шията й висеше плътна сребърна верижка с тъмночервена висулка, голяма колкото бебешко юмруче. Той само присви очи, за да се увери, че не сънува — беше истинска. Устата му се напълни със слюнка, докато тя се приближаваше към него. Енергията бликаше от нея, подобно на кръв от рана. Докато минаваше покрай него, тя му се усмихна и му намигна приканващо. Той тръгна след нея, като усещаше по устните си невидимото пърхане на смъртта й.

Винаги беше лесно. Той усещаше как силата на угасващия й живот минава през вените му като огън. Хората бяха толкова глупави. Притежаваха нещо толкова ценно и от тях се искаше само да го пазят. А те пропиляваха живота си за пари, пакетчета прах и чаровната усмивка на някой непознат. Момичето се очертаваше като бледо привидение на фона на стелещия се дим. Тя стигна до стената и се обърна, вдигна с две ръце полата си, като му се усмихваше. Изпод полата й се разкриха ботуши, високи до бедрата.

Той бавно пристъпи към нея, кожата му настръхна от близостта й. Отблизо тя не беше така съвършена: под очите й се виждаше размазан грим, мократа от пот коса бе прилепнала по шията й. Той усети нейната смъртност, сладкия аромат на покварата.

— Хванах те — каза той.

Устните й се свиха в хладна усмивка. Тя се дръпна встрани и той видя, че се бе облегнала на една затворена врата, на която с червена боя беше надраскан надписът ВХОД ЗАБРАНЕН — СКЛАД. Тя натисна дръжката на бравата зад себе си, обърна се и се шмугна вътре. Той успя да зърне някакви нахвърляни кашони и преплетени жици. Складово помещение. После хвърли бегъл поглед зад себе си — никой не го гледаше. За него бе добре дошло, че тя предпочиташе уединението.

Той се шмугна в помещението след нея, без да забележи, че го наблюдават.

— Е — каза Саймън, — приятна музика, а?

Клеъри не отговори. Те танцуваха, или по-точно казано, люлееха се напред-назад, като от време на време се навеждаха към пода, сякаш някой от тях е изпуснал контактната си леща, и това насред група тийнейджъри в металически корсети и една азиатска двойка, която така се натискаше, че боядисаните им коси се смесваха в безпорядък. Едно момче с обица на устната и раница във формата на плюшено мече раздаваше безплатни таблетки билково екстази, неговите парашутести панталони се вееха на течението, предизвикано от вентилатора. Клеъри не обръщаше особено внимание на непосредственото й обкръжение — очите й бяха приковани върху момчето със синята коса, което бе успяло да си извоюва достъп до клуба. Той се взираше в струпалото се множество, сякаш търсеше някого. Имаше нещо в начина, по който се движеше, което й напомняше…

— Аз, от своя страна — поде Саймън, — се забавлявам страхотно.

Това изглеждаше малко вероятно. Саймън, както винаги, изглеждаше не на място в клуба — беше небрежно облечен с джинси и вехта тениска с надпис Made in Brooklyn. Неговата остра, наскоро подстригана коса беше тъмнокестенява, а не зелена или розова, а очилата му стояха накриво в края на носа. Не приличаше много на човек, който се кани да се срещне със силите на мрака, а по-скоро на някой, който се е запътил към клуба по шахмат.

— Хмм-хмм — рече Клеъри. Тя прекрасно знаеше, че той идваше в „Пандемониум“ само заради нея и че ужасно се отегчаваше. Тя също не можеше да определи какво точно й харесваше тук — дрехите, музиката, която те кара да мечтаеш, или най-вече пренасянето в друг свят, различен от нейното скучно ежедневие. Тя не смееше да споделя всичко това с другиго, освен със Саймън.

Момчето със синята коса си проправяше път извън дансинга. То изглеждаше малко объркано, сякаш е загубило дирите на някого, когото търси. Клеъри се запита какво ли би станало, ако отидеше при него и му се представеше, а после му предложеше да потърсят заедно. Току-виж само се ококорил насреща й. А можеше и да се засрами, пък можеше и да се зарадва на помощта й, но да не го покаже, момчетата си бяха такива… но поне щеше да е наясно. Може би…

Момчето със синята коса внезапно се изпъна, съсредоточи се като ловджийско куче, надушило следа. Клеъри проследи траекторията на прикования му поглед и видя момичето с бялата рокля.

Е, добре, помисли си Клеъри, като се опитваше да не се чувства като издишащ балон. Предполагам, че това е търсел. Момичето беше изумително, от онзи тип момичета, които Клеъри с удоволствие би нарисувала, ако не я караха да се чувства толкова зле — високо и слабо като върлина, с дълга, разстилаща се черна коса. Дори от това разстояние тя успя да види червения медальон на шията й. Той пулсираше под светлините на дансинга като живо, безсмъртно сърце.

— Струва ми се — продължи Саймън, — че тази вечер диджеят е надминал себе си. Не си ли съгласна?

Клеъри завъртя очи и не отговори. Саймън мразеше транс музиката. Тя се съсредоточи върху момичето с бялата рокля. На фона на мрака, дима и изкуствената мъгла нейната белезникава рокля изпъкваше като фар. Нищо чудно, че момчето със синята коса тръгна след нея, сякаш омаян, незабелязващ всичко останало, което го заобикаляше — дори и двете тъмни фигури, които го следваха по петите, като се провираха след него през навалицата.

Клеъри забави танца си и се втренчи в тях. Не успя да види много, освен че фигурите бяха момчета, високи и облечени в черно. Не можеше да каже защо й се е сторило, че те преследват другото момче, но беше сигурна в това. Позна го по начина, по който те вървяха след него, по изострената им бдителност, по дебнещите им движения. В гърдите й бавно се надигна мрачно предчувствие.

— Между другото — добави Саймън. — Исках да ти кажа, че напоследък се обличам в женски дрехи. А също и че спя с майка ти. Мисля, че трябва да го знаеш.

Момичето беше отишло до стената и сега отваряше вратата с надпис ВХОД ЗАБРАНЕН. Тя се обърна и кимна на момчето със синята коса, след което двамата се плъзнаха през вратата — не че видяното беше необичайно за Клеъри, усамотяване на двойки в тъмните ъгли на клуба. Подозрителното тук идваше от факта, че двойката биваше следена.

Тя се повдигна на пръсти, като се мъчеше да погледне над тълпата на дансинга. Двете момчета бяха спрели до вратата и сякаш се съвещаваха един с друг. Доколкото успя да види, единият от тях беше рус, а другият — тъмнокос. Русият бръкна в якето си и извади оттам нещо дълго и остро, което проблесна под мигащите светлини. Нож.

— Саймън! — извика Клеъри и сграбчи ръката му.

— Какво? — Саймън погледна стъписано. — Аз не спя наистина с майка ти, да знаеш. Просто исках да привлека вниманието ти. Не че майка ти не е изключително привлекателна жена за възрастта си.

— Виждаш ли ей онези момчета? — Тя рязко посочи с ръка, като за малко не блъсна едно чернокожо момиче, което танцуваше наблизо. Момичето я погледна унищожително. — Съжалявам, съжалявам! — Клеъри се обърна към Саймън. — Виждаш ли ей онези двете момчета там? До вратата?

Саймън хвърли бегъл поглед и сви рамене.

— Нищо не виждам.

— Онези двамата, те проследиха момчето със синята коса…

— Онова, което ти се стори симпатично ли?

— Да, но не това е най-важно сега. Русият извади нож.

— Сигурна ли си? — Саймън се взря по-внимателно, като клатеше глава. — Пак не виждам нищо.

— Сигурна съм.

Внезапно Саймън изправи рамене.

— Ще повикам някой от охраната. Ти стой тук. — Той се отдалечи, като си проправяше път през тълпата.

Клеъри се обърна точно навреме, за да види как русото момче се промъква през забранения вход, а приятелят му го следва по петите. Тя се огледа наоколо — Саймън все още се опитваше да прекоси дансинга, но май без особен успех. Дори и сега да извикаше, никой не би я чул, а докато Саймън се върне, вече можеше да се е случило нещо ужасно. Клеъри яростно захапа долната си устна и започна да се провира сред тълпата.

— Как се казваш?

Тя се обърна и се усмихна. В складовото помещение се спускаше бледа светлина през високите прозорци с решетки, покрити с мръсотия. Снопове електрически кабели бяха пръснати по пода покарай парчета от огледални топки и захвърлени кутии боя.

— Изабел — каза тя.

— Хубаво име. — Той тръгна към нея, като стъпваше внимателно сред жиците, да не би някоя от тях да е под напрежение. В мъждивата светлина тя изглеждаше полуневидима, прозрачна, увита в бяло като ангел. Би било удоволствие да превърнеш този ангел в паднал… — Никога се съм те виждал тук преди.

— Питаш ме дали идвам често тук? — Тя се изкиска, като закриваше устата си с ръка. На китката й имаше най-различни гривни, които стигаха чак до маншета на ръкава й — тогава, както се приближаваше към него, той видя, че това съвсем не бяха гривни, а шарки по кожата й, форми от виещи се линии.

Той се вцепени.

— Ти…

Не успя да довърши. Тя пристъпи с бързината на мълния и го удари в гърдите, като замахна към него с разперена ръка, което щеше да го убие на място, ако беше човек. Той залитна назад, а в ръката й се появи нещо като камшик, който се виеше и блестеше като злато и с който тя го удари ниско, като го уви около глезените му и така го накара да загуби равновесие. Той падна, гърчейки се на земята, острият метал се беше впил дълбоко в кожата му. Тя се засмя, изправена над него, и в този миг той разбра очевидното. Никое човешко момиче не би носило рокля като тази. Такава, че да покрива кожата й — цялата й кожа.

Изабел рязко издърпа камшика и го прибра. Усмивката й блестеше като отровно питие.

— Ваш е, момчета.

Зад него се чу тих смях, някакви ръце го сграбчиха, изправиха го, бутнаха го към една бетонна колона, той усети студа на камъка по гърба си. Ръцете му бяха издърпани назад, китките му бяха вързани с множество златни жици. Докато той се мъчеше да се освободи, някой заобиколи бетонната колона и застана в полезрението му. Едно момче, младо като Изабел и също толкова хубаво. Светлокафявите му очи блестяха като късчета кехлибар.

— Така — каза момчето. — Има ли и други с теб?

Усещаше как кръвта пулсира под твърде стегнатия метал и кара китките му да изтръпнат.

— Какви други?

— Хайде сега. — Момчето вдигна ръце, при което тъмните му ръкави се смъкнаха надолу и така разкриха руните, прогорени по китките, опакото на ръцете и дланите му. — Знаеш кой съм.

Навътре в черепа на завързания, вторият ред зъби започнаха да скърцат.

— Ловец на сенки — изсъска демонът.

Момчето се ухили широко.

— Хванах те! — каза то.

Клеъри открехна вратата на складовото помещение и влезе. В първия момент тя си помисли, че вътре няма никого. През прозорците, които бяха нависоко и с решетки, се процеждаше само шумът от улицата, клаксоните на колите и свистящите спирачки. Помещението миришеше на застояла боя, а подът беше покрит с дебел слой прах, в който имаше следи от стъпки.

Тук няма никой, установи тя, докато се оглеждаше в безпорядъка. В помещението беше хладно, въпреки августовската жега навън. Гърбът й лепнеше от студена пот. Тя пристъпи напред, като се спъна в жиците. Наведе се, за да освободи глезените си от кабелите и чу гласове. Смях на момиче и смъмряне от момче. Когато се изправи, тя ги видя.

Те сякаш бяха изскочили от нищото, ей така, между две премигвания с очи. Там беше момичето с дългата бяла рокля и черната коса, която се разстилаше по гърба й като сноп морски водорасли. С нея бяха и двете момчета — високото с черна като нейната коса и по-ниското, русото, чиято коса блестеше като месинг на мъждивата светлина, процеждаща се през прозореца отгоре. Русият стоеше с ръце в джобовете, с лице към пънкарчето със синята коса, което бе завързано за колоната с нещо приличащо на струна от пиано, ръцете му бяха извити назад, а краката му овързани около глезените. Лицето му беше изопнато от болка и уплаха.

С разтуптяно сърце Клеъри се промъкна зад най-близката бетонна колона и надникна иззад нея. Тя видя как русото момче снове напред-назад със скръстени на гърдите си ръце.

— Виж — каза той. — Само не ми казвай, че с теб няма никой от вашите.

Вашите? Клеъри недоумяваше за какво говори. Сигурно бе станала свидетел на нещо като гангстерска война.

— Не знам за какво говориш — каза момчето със сините коси. Звучеше измъчено, но грубо.

— Той говори за другите демони — рече тъмнокосото момче, което всъщност проговаряше за първи път. — Знаеш какво е това демон, нали?

Момчето, вързано за колоната, извърна лице, устните му се движеха.

— Демони — каза натъртено русият, като изписа с пръст думата във въздуха. — В контекста на религията това са обитатели на ада, слуги на Сатаната, но според Клейвът, това е всеки зъл и отмъстителен дух или сила, чийто произход не е от нашето измерение…

— Достатъчно, Джейс — каза момичето.

— Изабел е права — съгласи се момчето с анорака. — Тук няма нужда от уроци по семантика… или демонология.

Тези са откачили, помисли си Клеъри. Тотално откачили. Демони? Друго измерение? И за какъв ад става въпрос?

Джейс вдигна глава и се усмихна. Имаше нещо свирепо в жеста му, нещо, което напомни на Клеъри за документалните филми по „Дискавъри“, начина, по който големите котки — вдигат главите си и душат въздуха за плячка.

— Изабел и Алек мислят, че говоря твърде много — каза той заговорнически. — Ти също ли мислиш, че говоря много?

Момчето със синята коса не отговори. Устните му продължаваха да се движат.

— Мога да ти издам една информация — каза той. — Знам къде е Валънтайн.

Джейс хвърли поглед към Алек, който сви рамене.

— Валънтайн е под земята — каза той. — Този май нещо ни будалка.

Изабел отметна косите си.

— Убий го, Джейс — каза тя. — Той няма да ни каже нищо.

Джейс вдигна ръка и Клеъри видя как ножът, който той носеше, проблесна с матова светлина. Беше почти прозрачен, чист като кристал, остър като парче стъкло.

Вързаното момче задиша тежко.

— Валънтайн се върна! — каза бързо то, като се мяташе във въжетата, които стягаха ръцете зад гърба му. — Всички от света на сенките знаят… аз знам… мога да ви кажа къде е той…

В ледените очи на Джейс внезапно пламна ярост.

— Боже мой, всеки път когато хванем по някое копеле от вас, то ни обяснява как знаело къде е Валънтайн. Добре де, ние също знаем къде е той. Той е в ада. А ти… — той завъртя ножа в ръката си и острието му блесна като огнена линия, — ти ще го последваш там.

Клеъри не издържа. Тя излезе иззад колоната.

— Спрете! — извика тя. — Не можете да го направите…

Джейс се завъртя така стъписано, че ножът се изплъзна от ръката му и издрънча на бетонения под. Изабел и Алек го последваха, не по-малко учудени. Момчето със сините коси увисна на въжетата, и то зашеметено от почуда.

Алек първи се окопити.

— Какво е това? — той започна да мести поглед от Клеъри към другарите си, сякаш очакваше те да знаят какво прави тя тук.

— Това е момиче — каза Джейс, докато идваше на себе си. — Предполагам, че си виждал момичета и преди, Алек. Сестра ти Изабел например. — Той се приближи към Клеъри, като присвиваше очи, сякаш не можеше да повярва на това, което вижда. — Обикновено момиче — каза той донякъде на себе си. — А пък може да ни вижда.

— Разбира се, че мога да ви виждам — каза Клеъри. — Не съм сляпа.

— О, напротив — каза Джейс, докато се навеждаше да вземе ножа си. — Само че още не знаеш. — Той се изправи. — По-добре се омитай оттук, ако не искаш да пострадаш.

— Никъде няма да се омитам — каза Клеъри. — Ако го направя, вие ще го убиете. — Тя посочи към момчето със синята коса.

— Така е — съгласи се Джейс, като въртеше ножа между пръстите си. — Теб какво те е грижа дали ще го убия, или не?

— Ами аз… — запелтечи Клеъри. — Просто не може ей така да убивате хора.

— Права си — каза Джейс. — Не може ей така да се убиват хора. — Той посочи момчето със синята коса, чиито очи бяха притворени. Клеъри си помисли, че може да е припаднал. — Това не е човек, малката. Може и да прилича на човек и да говори като човек, а вероятно и да кърви като такъв. Но той е чудовище.

— Джейс — каза Изабел предупредително. — Достатъчно.

— Вие сте луди — каза Клеъри, като се извърна от него. — Повикала съм полиция, да знаете. Всеки момент ще пристигнат.

— Тя лъже — каза Алек, но по лицето му се изписа съмнение.

— Джейс, ти…

Той така и не довърши изречението си. В същия миг момчето със сините коси се откъсна от въжетата, с които бе вързано за колоната, и с пронизителен вик се нахвърли върху Джейс.

Двамата паднаха на земята и се затъркаляха, като момчето със сините коси посягаше към Джейс с ръце, които проблясваха, сякаш бяха обковани с метал. Клеъри понечи да избяга, но краката й се заплетоха в кабелите и тя падна така, че чак дъхът й спря. Чу как Изабел изпищя. Когато се обърна, видя момчето със сините коси да седи на гърдите на Джейс. По подобните на бръснач върхове на пръстите му проблясваше кръв.

Изабел и Алек се бяха втурнали към тях, Изабел размахваше камшик в ръка. Момчето със синята коса отчаяно дереше Джейс с подобните си на остриета пръсти. Джейс вдигна ръка, за да се защити, а пръстите я сграбчиха и от нея бликна кръв. Синекосото момче нанесе още един удар… и камшикът на Изабел изплющя по гърба му. Той изпищя — висок, подобен на вой писък — и падна настрани.

Когато камшикът на Изабел се вдигна, Джейс се изтърколи встрани с блестящото острие в ръка. Той заби ножа в гърдите на синекосото момче. Около дръжката му бликна черна течност. Момчето се изви като дъга на пода, започна да се гърчи и извива. Джейс стана и направи гримаса. Сега черната му риза беше станала още по-черна на местата, прогизнали с кръв. Той сведе поглед към извиващото се тяло в краката му, наведе се и със замах издърпа ножа. Дръжката му беше станала хлъзгава от черната течност.

Очите на момчето със сините коси трептяха отворени. Тези очи, впити в Джейс, сякаш горяха, когато процеди през зъби:

— Така да бъде. Бездушните ще убият всички ви.

Джейс изръмжа в отговор. Очите на момчето се подбелиха. Тялото му започна да се гърчи и да се извива, изведнъж започна да се смалява и да се свива в себе си, като ставаше все по-малко и по-малко, докато накрая изчезна съвсем.

Клеъри трескаво освободи краката си от кабелите и започна да отстъпва назад. Никой не й обръщаше внимание — Алек бе отишъл при Джейс, беше хванал ръката му и махаше ръкава, вероятно за да огледа по-добре раната. Клеъри хукна да бяга, но Изабел, с камшик в ръка, й препречи пътя. Златният камшик беше изцапан с черна течност. Тя замахна с него срещу Клеъри и краят му се уви около китката й, като я стегна здраво. Клеъри извика от болка и изненада.

— Глупава малка мунди — процеди Изабел през зъби. — Джейс можеше да умре заради теб.

— Той е луд — каза Клеъри, като се опитваше да освободи китката си. Камшикът се беше впил дълбоко в кожата й. — Всички вие сте луди. За какви се мислите, за пазители на реда? Полицията…

— Докато не покажеш тялото, полицията не би се занимавала с това — каза Джейс. Като придържаше ръката си, той си проправяше път през пръснатите по пода кабели към Клеъри. След него вървеше Алек с намръщено лице.

Клеъри хвърли поглед към мястото, където бе изчезнало момчето, и нищо не каза. Там нямаше и следа от кръв — нищо не подсказваше, че момчето някога е съществувало.

— Когато умрат, те се връщат в своето измерение — каза Джейс. — Виждам, че се чудиш.

— Джейс — процеди Алек. — Внимавай.

Джейс протегна ръка. Лицето му беше зловещо изпръскано с кръв. Той й напомняше на лъв — със същите раздалечени, кехлибарени очи и златистокестенява коса.

— Тя може да ни вижда, Алек — каза той. — Вече знае твърде много.

— В такъв случай какво искате да направя с нея? — попита Изабел.

— Пусни я да си върви — каза спокойно Джейс. Изабел го погледна смаяно, изглеждаше ядосана, но не възрази. Камшикът се разхлаби и освободи ръката на Клеъри. Тя потърка наранената си китка и се зачуди как, по дяволите, да се измъкне оттук.

— Защо да не я вземем с нас? — каза Алек. — Ще питам Ходж дали не иска да говори с нея.

— За нищо на света няма да я заведем в Института — каза Изабел. — Тя е мунди.

— Дали? — попита тихо Джейс. Неговият тих глас беше по-неприятен и от съскането на Изабел или гневния тон на Алек. — Имала ли си си вземане-даване с демони, малката? Разходки с върколаци, разговори с Децата на нощта? Правила ли си…

— Не се казвам малката — прекъсна го Клеъри. — И нямам представа за какво говориш. Сигурна ли си?, обади се някакъв дълбок вътрешен глас. Нали видя как момчето се стопи пред очите ти. Клеъри, Джейс не е луд — само така ти се иска. — Аз не вярвам… в демони или каквото там…

— Клеъри? — Беше гласът на Саймън. Тя се обърна. Той стоеше на вратата на склада, до него беше един от едрите охранители, който слагаше печати на входа по ръцете на влизащите. — Добре ли си? — Той се приближи към нея в мрака. — Защо си се усамотила тук? — попита той. — Какво стана с момчетата… онези, с ножовете?

Клеъри го погледна втренчено, после погледна зад себе си, където стояха Джейс, Изабел и Алек, като Джейс все още беше с кървавата си риза и ножа в ръка. Той й се ухили и сви рамене, полуизвинително-полуприсмехулно. Той не е изненадан, че Саймън или охранителят не могат да го видят, помисли си Клеъри.

Като че ли и самата Клеъри не беше. Тя бавно се обърна към Саймън, като съзнаваше как изглежда в очите му — сама в тъмното складово помещение, с крака, заплетени в някакви кабели.

— Мислех, че са влезли тук — каза тя смутено. — Но явно не са. Съжалявам. — Тя отмести поглед от Саймън, чиято тревога се смени с чувство на неудобство от охранителя, който изглеждаше раздразнен. — Наистина съжалявам, сър.

Зад нея Изабел се кикотеше.

— Не мога да повярвам — каза вироглаво Саймън, докато застаналата на тротоара Клеъри отчаяно се мъчеше да спре такси. Уличните чистачи бяха минали по „Орчард“, докато те бяха в клуба, и сега улицата блестеше в черно от водата.

— Знам — съгласи се тя. — Все пак логично е да има някакви таксита тук. Да не е понеделник вечерта? — Тя се обърна към него и сви рамене. — Мислиш ли, че ще имаме повече късмет на „Хюстън“?

— Нямах предвид такситата — каза Саймън. — Не мога да повярвам на това… на това, което каза. Не мога да повярвам, че онези момчета с ножовете са изчезнали.

Клеъри въздъхна.

— Може и да не е имало размахващи ножове момчета, Саймън. Може просто да съм си въобразила.

— Абсурд. — Саймън махна с ръка на едно такси, но то го подмина, като го опръска с мръсна вода. — Видях лицето ти, когато влязох в склада. Ти изглеждаше така зашеметена, сякаш си видяла дух.

Клеъри се сети за Джейс и лъвските му очи. Погледна китката си, по която имаше тънка червена следа, оставена от камшика на Изабел. Не, не беше дух, помисли си тя. Беше нещо много по-загадъчно.

— Просто се обърках — каза тя с досада. Чудеше се защо ли не му каза истината. Защото ще я помисли за луда. Това, което всъщност се беше случило — черната кръв, обливаща ножа на Джейс, гласът му, когато попита: „Говорила ли си с Децата на нощта?“ — това тя предпочиташе да запази за себе си.

— Е, хубаво объркване, няма що — рече Саймън. Той хвърли бегъл поглед към клуба, където изтънялата опашка все още се виеше пред вратата и стигаше почти до улицата. — Съмнявам се, че пак ще ни пуснат в „Пандемониум“.

— Какво ти пука? Нали мразиш „Пандемониум“. — Клеъри отново замаха с ръка, когато една жълта кола се насочи към тях през мъглата. Този път таксито спря почти до тях, като шофьорът така натискаше клаксона, сякаш иначе нямаше да привлече вниманието им.

— Най-после ни огря. — Саймън дръпна силно вратата на таксито и се плъзна върху задната седалка. Клеъри го последва, вдишвайки познатия мирис на цигарен дим, кожа и лак за коса, характерен за нюйоркските таксита. — Към Бруклин, моля — каза Саймън на таксиджията, след което се обърна към Клеъри. — Виж, знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен, нали?

Клеъри миг се поколеба, после кимна.

— Разбира се, Саймън — каза тя. — Знам, че мога.

Тя затвори вратата на колата зад себе си и таксито потъна в нощта.

2 Лъжи и тайни

Принцът на мрака яздеше черния си жребец, а самуреното му наметало се вееше зад него. Златна диадема пристягаше русите му къдри, красивото му лице беше студено, по него бе изписана готовност да се сражава, а…

— А ръката му прилича на патладжан — промърмори раздразнено на себе си Клеъри. Рисунката просто не й се получаваше. Тя скъса с въздишка още един лист от скицника си, смачка го и го запрати в оранжевата стена на спалнята си. Подът беше покрит с нахвърляни топки смачкана хартия — сигурен знак, че творческото вдъхновение не бе я споходило по начина, по който й се искаше. Как не можеше да прилича поне мъничко на майка си. Всичко, което Джослин Фрей начертаеше, нарисуваше или скицираше, беше красиво и сякаш създадено без никакви усилия.

Клеъри дръпна слушалките от ушите си, прекъсвайки по средата песента на Степинг Рейзър, и потърка болящите я слепоочия. Беше й се сторило, че високото, пронизително звънене на телефона оглася целия апартамент. Тя хвърли скицника на леглото, скочи на крака и изтича в трапезарията, където червеният ретро телефон бе поставен на масата близо до вратата.

— Клариса Фрей ли е? — Гласът от другата страна на линията звучеше познато, но в първия момент тя не можа да се сети кой е.

Клеъри въртеше нервно шнура на телефона между пръстите си.

— Даааа?

— Здрасти, аз съм един от снощните хулигани с нож, които видя в „Пандемониум“. Ами, боя се, че направих лошо впечатление, и се надявах да ми дадеш шанс да поправя нещата…

— САЙМЪН — изкрещя Клеъри и отмести телефона от ухото си, докато той се смееше отсреща. — Никак не е смешно!

— Разбира се, че е. Само че ти не улавяш смешното.

— Глупак — въздъхна Клеъри, като отново се облегна на стената. — Нямаше да се смееш, ако беше тук, когато се прибрах снощи у дома.

— Защо?

— Майка ми. Никак не беше доволна, че закъснях. Беше откачила. Не мога да ти опиша.

— Какво? Не сме виновни, че попаднахме в задръстване! — запротестира Саймън. Той беше най-малкият от трите деца в семейството си и имаше изострено чувство за семейна несправедливост.

— Е, да, ама иди, че й обяснявай. Била съм я разочаровала, не очаквала това от мен, накарала съм я да се тревожи, бла-бла-бла. Тровела съм живота й — каза Клеъри, като цитираше дословно майка си с леко прокрадващо се чувство на вина.

— Наказана ли си да не излизаш? — попита Саймън, като също леко повиши тон. Клеъри долови тихо буботене на гласове около него, хората говореха един през друг.

— Още не знам — каза тя. — Мама излезе с Люк тази сутрин и още не са се прибрали. Всъщност ти къде си? У Ерик ли?

— Да, току-що приключихме с репетицията. — Зад Саймън се чу удряне на цимбали. Клеъри трепна. — Тази вечер Ерик ще има литературно четене в „Хайър Граундс“ — продължи Саймън, като имаше предвид местното заведение зад ъгъла, в което понякога вечерно време имаше жива музика. — Цялата група ще отиде да му окаже подкрепата си. Искаш ли да дойдеш?

— Да, добре. — Клеъри млъкна, като дърпаше неспокойно кабела на телефона. — Чакай, не.

— Ей, момчета, ще спрете ли най-после? — извика Саймън, заглъхналият му глас показа на Клеъри, че той бе отдалечил слушалката от ухото си. След секунда той отново заговори в слушалката, като звучеше малко тревожно. — Това да ли беше, или не?

— Не знам — Клеъри прехапа устни. — Мама още ми е сърдита за снощи. Не съм сигурна, че искам да я моля за нещо. Ако ще си навличам неприятности, то не бих искала да е заради тъпата поезия на Ерик.

— Стига де, не е толкова зле — рече Саймън. С Ерик живееха врата до врата и се познаваха, откакто се помнеха. Не бяха толкова близки, колкото с Клеъри, но в началото на втори курс си направиха рок група заедно с Мат и Кърк, приятелите на Ерик. Събираха се всяка събота да свирят в гаража на родителите на Ерик. — Пък и това не е кой знае какво — допълни Саймън. — Поетическа вечер през пет пресечки от вас не е като да те поканя на оргия в Хобоукън. Ако иска, може и майка ти да дойде.

— ОРГИЯ В ХОБОУКЪН! — чу Клеъри някой да вие, очевидно Ерик. Изтрещя и един цимбал. Тя си представи как майка й слуша Ерик да чете стиховете си и вътрешно потръпна.

— Не знам. Ако всички се появите тук, мисля, че тя ще се усъмни.

— Тогава ще дойда сам. Ще те взема и после ще се срещнем с останалите. На майка ти ще й стане приятно. Тя ме харесва.

Клеъри се изсмя.

— Което е показателно за нейния вкус, ако питаш мен.

— Не те питам — Саймън затвори, явно повикан от останалите.

Клеъри остави слушалката и започна да снове из всекидневната. Навсякъде имаше следи от артистичните наклонности на майка й — от собственоръчно изработените възглавници, нахвърляни върху тъмночервения диван, до стените, по които висяха картините на Джослин, грижливо поставени в рамка — предимно пейзажи: ветровитите улици на търговския център на Манхатън, потънали в златиста светлина; сцени от парка през зимата, мрачните езера, по които тук-там се белееше лед.

Върху полицата на камината имаше снимка на бащата на Клеъри, поставена в рамка. Замислен рус мъж във военна униформа, очите му образуваха бръчки, предизвикани от смях. Той е бил отличен с ордени и е служил в чужбина. Джослин държеше някои от ордените в малка кутийка до леглото си. Не че ордените са помогнали, когато Джонатан Фрей се е блъснал с кола в едно дърво някъде край Албания и е умрял още преди дъщеря му да се роди.

Джослин никога не говореше за бащата на Клеъри. На кутийката до леглото й бяха гравирани неговите инициали. Вътре бяха неговите ордени и ленти, сватбената халка и една руса къдрица. Понякога Джослин взимаше кутийката и я отваряше, поемаше много нежно къдрицата и след като я подържеше, я прибираше отново и внимателно заключваше кутийката.

Звукът от превъртащ се ключ във входната врата извади Клеъри от унеса й. Тя бързо скочи върху дивана и се престори, че е потънала в една от книгите, които майка й беше оставила в края на масата. Джослин гледаше на четенето като на свещенодействие и никога не прекъсваше Клеъри докато четеше, дори и за да й се скара.

Вратата се отвори с трясък. Беше Люк. Ръцете му бяха пълни с нещо като огромни листове картон. Когато той ги остави, Клеъри видя, че това са разгънати мукавени кашони. Той се изправи и се обърна усмихнато към нея.

— Здрасти, чи… здрасти, Люк — каза тя. Още преди една година той я беше помолил да не му казва чичо Люк, защото така го карала да се чувства стар, а и понякога това му напомняло за Чичо Томовата колиба. При което деликатно й намекна, че наистина не й е чичо, а просто близък приятел на майка й, който я познава от дете. — Къде е мама?

— Паркира микробуса — каза той и, стенейки, изправи върлинестото си тяло. Бе облечен в обичайните си дрехи: стари джинси, бархетна риза и неизменните очила с позлатени рамки, които седяха накриво на носа му. — Хайде пак да ми обясниш защо тази сграда няма товарен асансьор?

— Защото е стара и си има стил — каза веднага Клеъри. Люк се ухили. — За какво са тези кашони? — попита тя.

Усмивката му изчезна.

— Майка ти иска да опакова някои неща — каза той, като избягваше втренчения й поглед.

— Какви неща? — попита Клеъри.

Той си пое дълбоко въздух.

— Къщата е пълна с ненужни вещи. Само пречат. Знаеш, че тя никога нищо не изхвърля. А ти какво правиш? Учиш ли? — Той дръпна книгата от ръката й и прочете на глас: — „Светът още изобилства от онези странни същества, съществуването на които трезвата философия не приема. Феи и таласъми, духове и демони все още бродят наоколо…“ — Той затвори книгата и я погледна над очилата си. — Това за училище ли ти трябва?

— Златният клон? Не. Две седмици няма да имаме училище. — Клеъри си взе обратно книгата. — Тя е на мама.

— Така си и помислих.

Тя метна книгата обратно на масата и сякаш нещо я загложди.

— Люк?

— Да? — Забравил за книгата, той ровеше в сандъчето с инструменти до камината. — А, ето я — каза той, като извади оранжева машинка за опаковане с тиксо и я заоглежда доволен.

— Какво би направил, ако видиш нещо, което никой друг не вижда?

Машинката падна от ръката на Люк и тупна върху плочките пред камината. Той се наведе да я вдигне, без да поглежда към нея.

— Искаш да кажеш дали съм бил свидетел на престъпление или нещо такова?

— Не. Искам да кажа, ако има и други хора наоколо, но ти си единственият, който вижда нещото. Сякаш то е невидимо за всички останали, освен за теб.

Люк се поколеба, все още наведен, хванал изпуснатата машинка в ръка.

— Знам, че звучи налудничаво — отбеляза Клеъри нервно.

— Но…

Той се обърна. Очите му, много сини зад очилата, се спряха върху нея и я загледа с обич.

— Клеъри, ти си човек на изкуството като майка си. Струва ти се, че виждаш света по друг начин, различен от начина, по който го виждат останалите хора. Имаш дарбата да виждаш красивото и ужасното в най-обикновени неща. Това не те прави откачена, а просто… различна. Няма нищо лошо в това, да си различен.

Клеъри сви крака и подпря брадичката си върху коленете. В съзнанието й изплуваха складовото помещение, златният камшик на Изабел, момчето със синята коса, което се гърчеше в предсмъртен спазъм, и жълтеникавокафявите очи на Джейс. Красивото и ужасното.

— Ако татко бе останал жив, мислиш ли, че и той щеше да бъде човек на изкуството?

Люк изглеждаше слисан. Преди да успее да каже нещо, вратата се отвори и майката на Клеъри влезе наперено в стаята, токчетата й тракаха по лъскавия дървен под. Тя подаде на Люк връзката ключове от колата и се обърна към дъщеря си.

Джослин Фрей беше стройна, стегната жена, косата й беше с няколко тона по-тъмна от тази на Клеъри и два пъти по-дълга. В момента я бе вдигнала на тъмночервен кок, в който бе забола молив. Беше облечена в изпръскан с боя гащеризон върху бледолилава тениска и кафяви туристически ботуши, по чиито подметки имаше засъхнала блажна боя, а тъмносините й очи блестяха иззад прекалено големите й винени слънчеви очила.

Всички казваха, че Клеъри прилича на майка си, но тя самата не мислеше така. Единственото нещо, по което си приличаха, беше телосложението им: и двете бяха слабички, с малки гърди и тесен ханш. Тя съзнаваше, че не е хубава като майка си. За да си хубава, трябва да си грациозна и висока. Ако си ниска като Клеъри, малко над метър и петдесет, то ти си сладка. Не красива или хубава, просто сладка. Като прибавим и морковената коса и лицето, изпъстрено с лунички, до майка си тя изглеждаше като парцалена кукла до куклата Барби.

Джослин се движеше така грациозно, че хората се обръщаха да я гледат. За разлика от нея Клеъри си беше спъната в краката. Хората се заглеждаха след нея само когато профучаваше покрай тях, търкаляйки се по стълбите.

— Благодаря, че ми помогна с пренасянето на кашоните — каза майката на Клеъри на Люк и му се усмихна. Той не отвърна на усмивката. Стомахът на Клеъри се сви тревожно. Клеъри усещаше, че тук става нещо. — Извинявай, много обикалях, докато намеря място за паркиране — днес сигурно имаше най-малко един милион души в парка…

— Мамо? — прекъсна я Клеъри. — За какво са тези кашони?

Джослин прехапа устни. Люк кимна към Клеъри, с което мълчаливо подкани майка й. С нервно движение на китката Джослин отметна една паднала къдрица зад ухото си и отиде при дъщеря си на дивана.

Така, отблизо, Клеъри можа да види колко уморена изглежда майка й. Под очите й имаше тъмни сенки, а клепачите й бяха посивели от безсъние.

— Това заради снощи ли е? — попита Клеъри.

— Не — каза бързо майка й, но после се поколеба. — Може би малко. Не бива да правиш повече така, много добре знаеш, че…

— Нали вече се извиних. Какво има пак? Ако ще ме наказваш, давай, и да свършим веднъж завинаги.

— Няма да има наказание — каза майка й. Гласът й беше напрегнат като опъната струна. Тя погледна към Люк, който клатеше глава.

— Просто й кажи, Джослин — каза той.

— Може ли да не говорите за мен така, сякаш ме няма? — тросна се Клеъри. — И какво да ми каже? Кажи ми, какво?

Джослин се престраши.

— Ще ходим на почивка — каза тя.

Люк пребледня, сякаш някой бе избърсал цветовете от лицето му.

Клеъри разтърси глава.

— И какво от това? Ще ходите на почивка — тя се облегна отново на възглавниците. — Не разбирам. Защо правите проблем от това?

— Мисля, че не ме разбра. — Джослин нервно си играеше с ресните на шала си. — Имах предвид, че всички ще отидем на почивка. Ние тримата — ти, аз и Люк ще отидем на вилата.

— Ооо. — Клеъри погледна Люк, но той бе скръстил ръце на гърдите си и зяпаше през прозореца със стиснати зъби. Тя беше смаяна от разстроения му вид. Той обичаше старата вила в предградията на Ню Йорк — беше си я купил преди десет години, сам си я ремонтира и ходеше там винаги, когато можеше. — За колко време?

— До края на лятото — каза Джослин. — Купих кашоните, в случай че искаш да опаковаш някои книги, принадлежности за рисуване…

— До края на лятото? — викна Клеъри с негодувание. — Не мога, мамо. Имам си планове — със Саймън щяхме да ходим на училищно парти, а и имам един куп срещи с групата по рисуване, и над десет урока при Тиш…

— Съжалявам за Тиш. Но другите неща могат да се отменят. Саймън ще прояви разбиране, както и другите от групата.

Клеъри долови непоколебимост в тона на майка си и разбра, че тя говори сериозно.

— Но аз си платих за тези уроци по рисуване! Спестявах цяла година! Ти обеща… — Тя се завъртя към Люк. — Кажи й! Кажи й, че не е честно!

Люк не отклони поглед от прозореца, макар че мускулите на бузите му играеха.

— Тя ти е майка. Тя трябва да реши.

— Нищо не разбирам. — Клеъри отново се обърна към майка си. — Защо?

— Трябва да замина, Клеъри — каза Джослин, при което ъгълчетата на устата й трепнаха. — Имам нужда от тишина и спокойствие, за да рисувам. А и парите точно сега са кът…

— Ами продай някои от нещата на татко — каза ядосано Клеъри. — Нали обикновено така правиш?

Джослин подскочи.

— Това е жестоко…

— Виж, върви където искаш, това си е твоя работа. Аз ще остана тук без теб. Мога да работя, мога да си намеря работа в някое кафене или нещо такова. Саймън каза, че постоянно търсят хора. Достатъчно голяма съм, за да се грижа за себе си…

— Не! — Остротата в гласа на Джослин накара Клеъри да подскочи. — Ще ти върна парите за часовете по рисуване, Клеъри. Но ти ще дойдеш с нас. Не подлежи на обсъждане. Още си твърде малка, за да останеш тук сама. Може да се случи нещо…

— Какво? Какво може да се случи? — възрази Клеъри.

Чу се трясък. Тя смаяно се обърна и видя, че Люк бе съборил една от картините в рамка, която бе подпряна на стената. Видимо ядосан, той отново я изправи. Когато се обърна, устата му беше разкривена в гневна гримаса.

— Аз ще тръгвам.

Джослин прехапа устни.

— Чакай… — Тя хукна след него към антрето, като го настигна, чак когато той вече беше хванал дръжката на вратата. Докато подслушваше от дивана, Клеъри долови припрения шепот на майка си.

— … Бен — казваше тя. — Аз му звъня и звъня по телефона от три седмици. Гласовата му поща казва, че бил в Танзания. Какво да правя сега?

— Джослин… — поклати глава Люк. — Не можеш всеки път да тичаш при него.

— Но Клеъри…

— Не е Джонатан — изсъска Люк. — След това, което се случи, ти вече не си същата, но Клеъри не е Джонатан.

Какво общо има баща ми с това?, помисли объркано Клеъри.

— Не мога просто да я държа вкъщи, да не я пускам да излиза… тя няма да се съгласи…

— Разбира се, че няма! — сега вече Люк наистина звучеше ядосано. — Тя не е домашен любимец, а тийнейджър. Вече е голяма.

— Ако бяхме извън града…

— Поговори с нея, Джослин. — Гласът на Люк бе категоричен. — Мисля, че така е редно. — Той посегна към дръжката на вратата.

В този момент вратата се отвори. Джослин извика уплашено.

— Всъщност това съм аз — каза Саймън, — макар да са ми казвали, че поразително си приличаме с него. — Той махна на Клеъри от антрето. — Готова ли си?

Джослин свали ръка от устата си.

— Саймън, ти да не подслушваше?

Саймън премигна.

— Не, току-що идвам. — Той премести поглед от пребледнялото лице на Джослин към изкривеното в гримаса лице на Люк. — Случило ли се е нещо? Да си тръгна ли?

— Не се тревожи — каза Люк. — Мисля, че приключихме. — Той профуча покрай Саймън, спускайки се надолу по стълбите. Джослин се сепна от затръшването на входната врата.

Саймън се поколеба в антрето, като гледаше нерешително.

— Мога да мина и по-късно — каза той. — Няма да е никакъв проблем.

— Да, ако може… — започна Джослин, но Клеъри я прекъсна.

— Не, Саймън. Тръгваме — каза тя, като грабна раницата си от закачалката до вратата. Метна я на рамо, гледайки навъсено майка си. — Доскоро, мамо.

Джослин прехапа устни.

— Клеъри, не мислиш ли, че трябва да поговорим?

— Ще имаме достатъчно време да говорим, докато сме на „почивка“ — рече злъчно Клеъри и със задоволство видя как майка й трепна. — Не ме чакай довечера — добави тя, сграбчи Саймън за ръката и почти го избута през входната врата.

Той хвърли през рамо извинителен поглед към майката на Клеъри, която стоеше дребничка и изоставена в антрето, сключила напрегнато ръце.

— Довиждане, госпожо Фрей! — извика той. — Приятна вечер!

— О, млъквай, Саймън — сопна му се Клеъри, като затръшна вратата след тях, без да дочака майка й да отговори на поздрава.

— Господи, жено, ще ми откъснеш ръката — протестираше Саймън, докато Клеъри го влачеше надолу след себе си, а зелените й кецове нервно шляпаха по дървените стълби. Тя хвърли поглед нагоре, донякъде очаквайки майка й да гледа от площадката, но вратата на апартамента беше затворена.

— Извинявай — измърмори Клеъри, като пусна ръката му. Тя спря в подножието на стълбището и раницата се удари в хълбока й.

Масивната сграда от червеникав камък, в която живееше Клеъри, подобно на повечето сгради в Парк Слоу, някога бе принадлежала на богато семейство. За нейното предишно великолепие свидетелстваха все още запазената вита стълба, подът от издялан мрамор в предверието и високият до тавана решетест прозорец. Сега сградата беше разделена на отделни апартаменти, като Клеъри и майка й си деляха триетажната сграда с една възрастна дама, която имаше студио за спиритични сеанси в приземния етаж. Тя обаче рядко излизаше от него, пък и не бе посещавана от много клиенти. На вратата й имаше гравирана табела, която я представяше като Мадам Доротея, гадателка и пророчица.

От полуотворената врата във фоайето излизаше тежката, сладникава миризма на тамян. Клеъри долови тихо боботене на гласове.

— Хубаво е, че бизнесът й процъфтява — рече Саймън. — В днешно време трудно се намира работа за ясновидци.

— Трябва ли на всичко да се присмиваш? — наежи се Клеъри.

Саймън я погледна смаяно.

— Бях останал с впечатлението, че моята духовитост и ирония ти допадат.

Клеъри понечи да отговори, но в този миг вратата на Мадам Доротея се отвори и оттам излезе някакъв мъж. Той бе висок, кожата му беше с цвят на кленов сироп, имаше златистозелени, като на котка очи и рошава черна коса. Ослепителната усмивка, която й отправи, разкри два реда искрящо бели зъби.

Усети замайване и острото чувство, че всеки момент ще припадне.

Саймън я погледна разтревожено.

— Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш някой те е прегазил.

Тя рязко го погледна.

— Какво? Не, добре съм.

Той обаче не беше убеден.

— Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Тя поклати глава. Имаше натрапчивото чувство, че е видяла нещо, но колкото и да се мъчеше да си спомни какво, то й се изплъзваше.

— Нищо. Стори ми се, че видях котката на Доротея, но май е трик на светлината. — Саймън се втренчи в нея. — От вчера не съм яла нищо — допълни тя в своя защита. — Предполагам, че е заради това.

Той обгърна с ръка раменете й.

— Ела, ще ти купя нещо за хапване.

— Направо не мога да повярвам, че се държи така — каза Клеъри за четвърти път, докато се мъчеше да набоде бягащото в чинията й парче авокадо със заострения край на едно парченце чипс. Те се бяха отбили в едно малко мексиканско заведение, наречено Мама Чипс. — Достатъчно лошо е, че на всеки две седмици ми налага домашен арест. А сега иска и да ме заточи до края на лятото.

— Е, нали знаеш, че майка ти я прихващат от време на време такива — каза Саймън. — То си е част от нея. — Той й се усмихна иззад вегетарианското си бурито.

— О, разбира се, на теб ти е забавно — каза тя. — Нали няма теб да те влачат един Бог знае къде и за колко време…

— Клеъри — прекъсна тирадата й Саймън. — Не на мен трябва да се сърдиш. Пък и нали няма да е за постоянно.

— Откъде знаеш?

— Ами защото познавам майка ти — каза Саймън след кратко мълчание. — Имам предвид, че ние с теб сме приятели — от колко време, десет години? Знам, че понякога я прихващат такива. Но ще размисли.

Клеъри набоде една люта чушка от чинията си и замислено загриза крайчето й.

— Мислиш ли? — каза тя. — Искам да кажа, мислиш ли, че я познаваш? Понякога се чудя дали изобщо някой я познава.

Саймън я погледна.

— Как така?

Клеъри пое въздух през зъби, за да охлади пламналата си уста.

— Имам предвид, че тя никога не говори за себе си. Не знам нищо за живота й отпреди да се родя или за нейното семейство, или някакви подробности за това, как се е запознала с татко. Тя дори няма сватбени снимки. Сякаш животът й е започнал, откакто ме има мен. Всъщност и тя самата ми го казва винаги, когато повдигна въпрос за това.

— Ау. — Саймън направи физиономия. — Това е мило.

— Не, не е — каза решително Клеъри. — Откачено е. Откачено е да не знам кои са бабите и дядовците ми. Тоест знам, че родителите на баща ми са се отнесли зле към нея, но не може да са се отнесли толкова зле, нали? Що за хора са тези, които не искат да видят собствената си внучка?

— Може би тя просто ги мрази. Може да са били агресивни към нея или нещо такова — предположи Саймън. — Сигурно оттам са белезите й.

Клеъри се втренчи в него.

— Какви белези?

Той преглътна хапката в устата си.

— Онези малки, фини белегчета. По целия й гръб и ръцете. Знаеш, че съм виждал майка ти по бански.

— Не съм забелязала никакви белези — каза категорично Клеъри. — Мисля, че така ти се е сторило.

Той се вторачи в нея и, изглежда, се канеше да каже нещо, но мобилният телефон в раницата й започна настойчиво да звъни. Клеъри го извади, погледна номера, изписан на дисплея, и се намръщи.

— Мама е.

— Разбрах по израза на лицето ти. Няма ли да говориш с нея?

— Не точно сега — каза Клеъри, като не спираше да усеща познатото пробождане на чувството за вина в стомаха си, докато телефонът не спря да звъни, за да се включи гласовата поща. — Сега не ми се спори с нея.

— Винаги можеш да останеш у нас — каза Саймън. — Толкова дълго, колкото искаш.

— Добре, но нека първо видим дали не е размислила. — Клеъри натисна бутона за прослушване на гласовата поща. Гласът на майка й прозвуча напрегнато, но тя видимо се стараеше да му придаде безгрижност: Миличка, съжалявам, че ти натрапих своите планове за почивка. Прибери се, за да поговорим. Клеъри затвори, преди да е свършило съобщението, от което се почувства още по-виновна, но и все така ядосана.

— Иска да го обсъдим — докладва тя.

— Ти не искаш ли да говорите?

— Не знам. — Клеъри потърка очи с опакото на ръката си. — Още ли не си се отказал да ходиш на поетичния рецитал?

— Обещах да отида.

Клеъри стана, като побутна стола си.

— Тогава ще дойда с теб. Ще й се обадя след четенето. — Презрамката на раницата се изплъзна от рамото й. Той разсеяно й помогна да я намести и тя усети пръстите му по голата кожа на раменете си.

Въздухът навън беше влажен. Влагата накъдри косата на Клеъри и накара тениската на Саймън да залепне на гърба му.

— А какво става с групата? — попита тя. — Нещо ново? Доста крещяха, докато говорихме по телефона.

Лицето на Саймън се оживи.

— Нещата вървят супер — каза той. — Мат каза, че познавал някого, който можел да ни наеме за бар „Скрап“. Отново умуваме над името.

— О, сериозно? — Клеъри дискретно се усмихна. На практика групата на Саймън никога не се бе занимавала с музика. Предимно се мотаеха из всекидневната на Саймън и обсъждаха името и логото на групата. Понякога тя се чудеше дали изобщо някой от тях умее да свири на някакъв инструмент.

— Какви са вариантите?

— Колебаем се между „Съзаклятието на морските растения“ и „Панда, твърдата скала“.

Клеъри поклати глава.

— И двете са ужасни.

— Ерик предлага „Криза в управлението на тревните площи“.

— Ерик по-добре да си стои при електронните игри.

— Тогава ще трябва да си търсим друг барабанист.

— Ерик е вашият барабанист? Мислех, че той само проси пари от теб и се хвали пред момичета в училище, че свири в група, за да ги впечатли.

— Не е точно така — каза нехайно Саймън. — Ерик започна съвсем нов живот. Има си приятелка. Заедно са от три месеца.

— Почти женени — каза Клеъри, като минаваше покрай една двойка, която слагаше детето си в количката. Момиченце с жълти пластмасови фиби в косата, стиснало малка кукла със златисти, сапфирени крилца. С ъгълчето на окото си Клеъри сякаш долови, че крилцата пърхат. Тя рязко извърна глава.

— Което означава — продължи Саймън, — че аз съм единственият член на групата, който си няма приятелка. А нали се сещаш коя е основната причина да свириш в група? Да си намериш момиче.

— А аз си мислех, че е заради музиката. — Един човек с бастун прекоси улицата с намерение да тръгне по Бъркли Стрийт. Тя отмести поглед, понеже се боеше, че ако гледа някого по-продължително, току-виж му поникнали крила, още една ръка или езикът му станал дълъг и раздвоен като на змия. — Пък и кой го е грижа дали ти си имаш приятелка, или не?

— Мен ме е грижа — каза мрачно Саймън. — Скоро единствените хора без приятелки ще бъдем аз и Уендел, училищният портиер. А той мирише на белина.

— Поне знаеш, че той все още е свободен.

Саймън й хвърли убийствен поглед.

— Не е смешно, Фрей.

— Опитай с Шийла Барбарино, мацката с прашките — предложи Клеъри. В девети клас Клеъри седеше зад нея в часа по математика. Всеки път, когато Шийла си изпускаше молива — което беше често, — Клеъри бе удостоявана с гледката на бельото й, което нямаше как да не изскочи над невероятно ниската талия на джинсите й.

— Точно с нея Ерик се среща от три месеца насам — каза Саймън. — Между другото, той ме посъветва да си избера момичето с най-готиното тяло в училище и да я поканя на среща още в първия учебен ден.

— Ерик е сексистка свиня — каза Клеъри, която очевидно не искаше да знае кое момиче от училище е набелязал Саймън като притежателка на най-готиното тяло. — Може да наречете групата си „Сексистките свине“.

— Името е заето. — Саймън изглеждаше развълнуван. Клеъри му се опули, а междувременно раницата й пак започна да вибрира, което предхождаше рязкото иззвъняване на телефона й. Тя го извади от джоба на раницата си. — Пак ли е майка ти? — попита той.

Клеъри кимна. В съзнанието й отново изплува образът на майка й как стои, дребничка и сама, до вратата на апартамента им. Чувство на вина изпълни гърдите й.

Тя погледна към Саймън, който също гледаше към нея. В тъмните му очи се четеше тревога. Лицето му й беше толкова познато, че можеше да го скицира и насън. После се сети за самотните седмици, които предстояха без него, и пусна обратно телефона в чантата си.

— Хайде — каза тя. — Ще закъснеем за представлението.

3 Ловец на сенки

Когато пристигнаха в „Хайър Граундс“, Ерик беше вече на сцената и сновеше нагоре-надолу пред микрофона с притворени очи. Специално за случая бе боядисал върховете на косата си в розово. Зад него Мат, който изглеждаше леко замаян, удряше разсеяно джембето.

— Ще бъде голяма тъпотия — предрече Клеъри. Тя хвана Саймън за ръкава и го задърпа към изхода. — Ако искаме да избягаме, не е късно да го направим сега.

Той поклати решително глава.

— И на мен ми се иска, но съм човек, който държи на думата си. — Той изправи рамене. — Аз ще взема кафе, а ти през това време намери къде да седнем. За теб какво да взема?

— Само кафе. Черно — като душата ми.

Саймън тръгна към бара, като мърмореше под носа си нещо за това, как сега Ерик е станал много, много по-добър. Клеъри се зае да търси места.

Кафенето беше доста препълнено като за четвъртък. Повечето от овехтелите дивани и фотьойли бяха заети от тийнейджъри, които се наслаждаваха на свободната вечер през седмицата. Мирисът на кафе и цигари бе проникнал навсякъде. Най-после Клеъри намери свободно място, идеално за влюбени двойки, в един закътан тъмен ъгъл. Единственият човек наоколо беше едно русо момиче със сигнално оранжев потник, което съсредоточено се занимаваше със своя iPod. Добре, помисли си Клеъри, Ерик няма да може да ни намери тук след представлението, за да ни пита как е минал рециталът.

Русото момиче се присегна от стола си и потупа Клеъри по рамото.

— Извинявай. — Клеъри погледна изненадано. — Това гаджето ти ли е? — попита момичето.

Клеъри проследи жеста на момичето, като се приготви каже Не, не го познавам, но в този миг разбра, че всъщност ставаше въпрос за Саймън. Той идваше към тях, лицето му беше съсредоточено в усилието да не разлее някоя от чашите с напитки.

— О, не — каза Клеъри. — Той ми е само приятел.

Момичето засия.

— Сладък е. Има ли си приятелка?

Клеъри се поколеба секунда, преди да отговори.

— Не.

Момичето погледна подозрително.

— Да не би да е гей?

Клеъри не успя да отговори, защото Саймън вече бе стигнал до тях. Русото момиче бързо си седна на мястото, а той постави чашите на масата и седна до Клеъри.

— Защо ги препълват тези чаши? Не виждат ли, че пари! — Той духна на пръстите си и се намръщи. Клеъри се помъчи да не се усмихва, докато го гледаше. Никога не се беше замисляла дали Саймън изглежда добре, или не. Той имаше прекрасни тъмни очи. Стори й се понапълнял от миналата година насам. И с тази прическа…

— Какво има? — рече Саймън. — Защо ме гледаш така? Имам нещо на лицето ли?

Ще му кажа, помисли си тя макар че част от нея се противеше. Няма да съм истинска приятелка ако си замълча.

— Не се обръщай сега, но онова русо момиче там те намира за сладък — прошепна тя.

Саймън извърна поглед, за да види момичето, което се бе съсредоточило в разглеждането на брой на Светкавичен скок.

— Момичето с оранжевия потник ли? — Клеъри кимна. Саймън погледна недоверчиво. — Кое те кара да мислиш така?

Кажи му, хайде, кажи му. Клеъри отвори уста, за да отговори, но бе прекъсната от мощна микрофония. Тя трепна и запуши ушите си, докато Ерик, застанал на сцената, се бореше с микрофона.

— Съжалявам за това, хора! — извика той. — Добре, значи аз съм Ерик Чърчил, а този на барабаните е приятелят ми Пат. Моето първо стихотворение се казва „Без заглавие“. — Той смръщи вежди като от болка и зарида в микрофона. — О, моя орис жестока, мои нечестиви слабини! Редовно мажа си отока, но без особен смисъл, уви!

Саймън се сниши на стола си.

— Моля те, на никого не казвай, че го познавам.

Клеъри прихна.

— Кой използва думата „слабини“?

— Ерик — каза злъчно Саймън. — Във всички негови стихотворения се споменава „слабини“.

— Подут съм аз и туй ме мъчи! — ридаеше Ерик. — Агония обхваща ме отвътре!

— Да те беше и довършила — каза Клеъри. На свой ред и тя се сниши до Саймън. — Както и да е, та онова момиче, което мисли, че си сладък…

— Забрави я за момент — каза Саймън. Клеъри го погледна изненадана. — Има нещо за което трябва да говоря с теб.

— Не, Необуздан слепец не е подходящо име за група — каза внезапно Клеъри.

— Не, не това — рече Саймън. — Става въпрос за разговора отпреди малко. За това, че нямам приятелка.

— Ооо. — Клеъри повдигна рамене. — О, не знам. Покани Джейда Джоунс — предложи тя, като имаше предвид едно от момичетата от „Св. Ксавиер“, което наистина й харесваше. — Тя е хубава и те харесва.

— Не искам да каня Джейда Джоунс.

— Но защо? — Клеъри усети, че я обхваща внезапно, необичайно негодувание — Не харесваш ли умни момичета? Готино тяло ли търсиш?

— Не — каза Саймън, който изглеждаше развълнуван. — Не искам да я поканя, защото не би било честно спрямо нея, ако го направя.

Той се отдръпна малко. Клеъри се наведе напред. С ъгълчето на окото си тя успя да види русото момиче, което също се бе навело напред и най-безсрамно подслушваше.

— Но защо?

— Защото харесвам някой друг — каза Саймън.

— Добре. — Саймън сякаш позеленя, както когато си беше навехнал глезена, докато играеше футбол в парка и се беше прибрал с куцукане вкъщи. Тя се запита как така споделянето на факта, че си е харесал някого, предизвика у него такава тревожност. — Ти да не би да си гей?

Саймън още повече позеленя.

— Ако бях, щях да се обличам по-добре.

— Е, коя е тя тогава? — попита Клеъри и тъкмо се канеше да допълни, че ако това е Шийла Барбарино, Ерик ще го срита в задника, когато чу зад себе си някой шумно да се изкашля. Беше нещо като подигравателно покашляне, звук, издаван от човек, който се опитва да не избухне в гръмогласен смях.

Тя се обърна.

На овехтелия зелен диван, на няколко стъпки от нея, седеше Джейс. Той бе облечен в същите тъмни дрехи, които носеше и онази нощ в клуба. Ръцете му бяха голи и покрити с тънки бели линии, които наподобяваха стари белези. Китките му бяха стегнати в метални маншети. Тя забеляза костената дръжка на нож, който се подаваше отляво. Той гледаше право към нея, ъгълчетата на тънките му устни бяха извити в присмехулна усмивка. По-лошо от усещането да бъде обект на присмех беше убеждението на Клеъри, че само преди пет минути него го нямаше там.

— Какво има? — Саймън проследи погледа й, но от безстрастното изражение на лицето му беше ясно, че той не вижда Джейс.

Но аз го виждам. Тя се втренчи в Джейс, а той вдигна лявата си ръка и й помаха. На тънките му пръсти проблесна пръстен. Той се изправи на крака и бавно се запъти към вратата. Клеъри зяпна от почуда. Той си тръгваше, просто ей така.

Усети дланта на Саймън върху ръката си. Той беше произнесъл името й и я питаше какво има. Тя едва го чуваше. — Ей сега се връщам — чу тя себе си да казва, докато скачаше от дивана, съвсем забравила да остави чашата с кафе. После се втурна към вратата, като остави Саймън да гледа в недоумение след нея.

Клеъри мина на бегом през вратата, ужасена, че Джейс ще се изгуби в царството на сенките като дух. Но той не бе изчезнал, а стоеше облегнат на стената. Тъкмо вадеше нещо от джоба си и натискаше някакъв бутон, когато вдигна поглед, сепнат от затръшването на вратата на кафенето след нея.

В бързо спускащия се здрач косата му изглеждаше бакърено златна.

— Поезията на твоя приятел е ужасна — каза той.

Клеъри се ококори, понеже точно това не бе очаквала да чуе.

— Какво?

— Казах, че поезията му е ужасна. Звучи, сякаш е изял речника и сега повръща думите както му падне.

— Не ме интересува поезията на Ерик — вбеси се Клеъри. — Искам да знам защо ме преследваш.

— Кой казва, че те преследвам?

— Добър опит. Че и подслушваше на всичкото отгоре. Ще ми кажеш ли какво означава това, или да повикам полиция?

— И какво ще им кажеш? — каза презрително Джейс. — Че някакви невидими хора те безпокоят? Повярвай ми, малката, полицаите няма да арестуват човек, когото не могат да видят.

— Не се казвам малката — процеди през зъби тя. — Името ми е Клеъри.

— Знам — каза той. — Хубаво име. Име на билка, легендарната Клеъри. В древността хората са мислели, че ако опитат от семената й, ще срещнат приказна фея. Знаеш ли това?

— Нямам никаква представа за какво говориш.

— Ти не знаеш много неща, нали? — каза той. В златистите му очи се четеше презрение. — Изглеждаш като останалите мундита и въпреки това можеш да ме виждаш. Странна работа.

— Какво значи мунди?

— Смъртна, от света на хората. Такава като теб.

— Но и ти си човек — каза Клеъри.

— Така е — каза той. — Но не съм като теб. — Гласът му не звучеше убеждаващо. Сякаш изобщо не го беше грижа дали тя му вярва или не.

— Мислиш се за по-добър — каза тя. — И затова ни се присмиваш.

— Аз ви се присмях, защото обясненията в любов ме забавляват, особено несподелената — каза той. — И защото твоят Саймън е повече мунди от всички мундита, с които съм се сблъсквал. И защото Ходж си мислеше, че ти представляваш опасност, но дори и така да е, ти не го съзнаваш.

— Аз да представлявам опасност? — повтори изненадано Клеъри. — Аз видях как ти миналата нощ извърши убийство. Видях как заби ножа в ребрата му и… И видях как той те дереше с нокти, остри като бръснач. Видях те, порязан и кървящ, а сега изглеждаш, сякаш не са те и докоснали.

— Аз може и да съм убиец — каза Джейс. — Но знам какъв съм. Ти можеш ли да кажеш същото за себе си?

— Аз съм си най-обикновен човек, както и ти каза. Кой е Ходж?

— Моят наставник. И ако бях на твое място, не бих се окачествил така бързо като обикновен. — Той се наведе напред. — Покажи ми дясната си ръка.

— Моята дясна ръка? — повтори като ехо Клеъри. Той кимна. — Ако ти покажа ръката си, ще ме оставиш ли на мира?

— Разбира се. — Гласът му бе пропит с насмешка.

Тя протегна неохотно дясната си ръка, която изглеждаше бледа на процеждащата се от прозореца слаба светлина, кожата й беше покрита с бледи лунички. Тя се почувства някак си разголена — така, сякаш си е вдигнала блузата и му показва гърдите си. Той пое ръката й в своята и я обърна.

— Нищо. — Това прозвуча разочаровано. — Ти не си левичарка, нали?

— Не. Защо?

Той пусна ръката й, като сви рамене.

— Още докато са деца, на повечето ловци на сенки бива белязана дясната ръка или лявата, ако са левичари като мен. Това е неизтриваема руна, която придава изключителни умения при боравене с оръжие. — Той й показа опакото на лявата си ръка. За нея това си беше най-обикновена ръка.

— Нищо не виждам — каза тя.

— Отпусни се — предложи той. — Изчакай само да се покаже пред теб. Това е като да очакваш нещо да изплува от водата.

— Ти си луд. — Но тя се отпусна, докато гледаше втренчено ръката му, по която сякаш изплуваха тънки линии, пресичащи кокалчетата, дългите стави на пръстите…

Пред нея внезапно се появи нещо, което приличаше на знак Не преминавай. Черно очертание, което наподобяваше око и пресичаше опакото на ръката му. Тя мигна и то изчезна.

— Татуировка?

Той се усмихна самодоволно и отдръпна ръката си.

— Знаех си, че ще я видиш. Но това не е татуировка — това е знак. Руни, които прогаряме върху кожата си.

— И те ти помагат да боравиш по-добре с оръжие? — На Клеъри й беше трудно да повярва, макар и не толкова трудно, колкото съществуването на зомбита.

— Различните руни са за различни неща. Някои са неизтриваеми, но повечето изчезват, след като бъдат използвани.

— И затова ли ръцете ти вече са почти без знаци? — попита тя. — Колкото и да се взирам?

— Именно. — Той сякаш беше доволен от себе си. — Знаех си, че имаш Зрението. — Той вдигна поглед към небето. — Скоро съвсем ще мръкне. Да вървим.

— Ние? Каза, че ще ме оставиш на мира.

— Излъгах те — каза Джейс, без дори сянка от неудобство. — Ходж каза да те заведа в Института. Иска да говори с теб.

— Защо иска да говори с мен?

— Защото сега ти знаеш истината — каза Джейс. — През последните сто години не е имало мундан, който да знае за нас.

— За нас? — повтори като ехо тя. — Искаш да кажеш, хората като теб. Хора, които вярват в демони.

— Хора, които ги убиват — каза Джейс. — Наричаме се ловци на сенки. Поне помежду си така се наричаме. Долноземците ни наричат с други имена.

— Долноземците?

— Децата на нощта, магьосниците, феите. Съществата, обитаващи това измерение.

Клеъри поклати глава.

— Предполагам, че с това не се изчерпват. Сигурно в това число влизат и, да кажем, вампири и върколаци, и зомбита?

— Разбира се — информира я надменно Джейс. — Въпреки че зомбита ще намериш доста по на юг, където са жреците на водун.

— Ами мумиите? Тях само в Египет ли ги има?

— Не ставай смешна. Никой не вярва в мумии.

— Не съществуват ли?

— Разбира се, че не — каза Джейс нетърпеливо. — Виж, когато се видите с Ходж, той ще ти обясни всичко.

Клеъри скръсти ръце пред гърдите си.

— Ами ако не желая да се видя с него?

— Проблемът си е твой. Можеш да дойдеш или доброволно, или насила.

Клеъри не можеше да повярва на ушите си.

— С отвличане ли ме заплашваш?

— Ако гледаш на нещата по този начин — каза любезно Джейс, — да.

Клеъри отвори уста и понечи да протестира, но бе прекъсната от пронизителен бръмчащ звук. Телефонът й отново звънеше.

— Можеш да се обадиш, ако искаш — каза великодушно Джейс.

Телефонът спря да звъни, после отново започна, високо и настоятелно. Клеъри се намръщи — майка й наистина й лазеше по нервите. Тя се извърна леко от Джейс и започна да рови в раницата си. Докато си намери телефона, той вече звънеше за трети път. Тя го залепи до ухото си.

— Мамо?

— О, Клеъри. О, слава Богу. — Клеъри усети да я полазват тръпки по гърба. Майка й звучеше паникьосано. — Чуй ме…

— Всичко е наред, мамо. Добре съм. Прибирам се вкъщи…

— Не! — Гласът на Джослин бе прегракнал от ужас. — Не се прибирай вкъщи! Разбра ли, Клеъри? Да не си посмяла да се прибереш. Иди у Саймън… иди направо у Саймън и остани там, докато успея… — От другата страна на линията я прекъсна някакъв шум: звук от падане, разбиване, нещо тежко стържеше по пода…

— Мамо! — извика Клеъри в телефона. — Мамо, добре ли си? От телефона се чу бръмчене. Гласът на майката на Клеъри успя да го превъзмогне:

— Само ми обещай да не се прибираш вкъщи. Иди при Саймън и се обади на Люк… кажи му, че той ме е намерил… — Гласът й бе заглушен от силен трясък, сякаш нещо тежко бе паднало на земята.

— Кой те е намерил? Мамо, обади ли се на полицията? И… — Нейният отчаян въпрос бе прекъснат от шум, който Клеъри никога нямаше да забрави — рязък, стържещ шум, последван от удар. Клеъри чу как майка й си пое дълбоко въздух, преди да проговори, гласът й прозвуча зловещо тихо:

— Обичам те, Клеъри.

Телефонът прекъсна.

— Мамо! — изпищя Клеъри в телефона. — Мамо, там ли си? — Разговор приключен, бе изписано на дисплея. Кое ли бе накарало майка й да прекъсне връзката така? Да не би да…

— Клеъри — каза Джейс. За пръв път го чуваше да произнася името й. — Какво има?

Клеъри не му обърна внимание. Тя трескаво натисна бутона за бързо избиране на домашния им телефон. Единственият отговор, който получи, бе сигналът заето…

Ръцете на Клеъри започнаха да треперят, без да може да ги спре. Когато се опита отново да набере номера, телефонът се изплъзна от треперещите й пръсти и тупна тежко на паважа. Тя падна на колене, за да го вземе, но той се бе счупил, виждаше се дълга пукнатина отпред.

— По дяволите! — извика през сълзи и хвърли телефона.

— Стига — Джейс й помогна да се изправи. — Случило ли се е нещо?

— Дай ми телефона си — каза Клеъри, като измъкна черния метален предмет от джоба на ризата му. — Трябва да…

— Това не е телефон — каза Джейс, като се опита да си го вземе обратно. — Това е сензор. Няма да ти свърши работа.

— Но аз трябва да се обадя в полицията!

— Първо ми кажи какво се е случило. — Тя се опита да измъкне китките си, но неговата хватка беше много здрава. — Аз мога да ти помогна.

Клеъри усети, че се изпълва с ярост, която изгаряше вените й. Без дори да се замисли, тя замахна към лицето му, ноктите й се забиха в бузата му. Той подскочи от изненада. Разплакана и вече свободна, тя се втурна към светлините на Седмо Авеню.

Когато стигна до улицата, тя се обърна да види дали Джейс не тича след нея. Но тротоарът беше пуст. За миг се втренчи недоверчиво в сенките. Нищо не се помръдваше в тях. Тя се завъртя и хукна към вкъщи.

4 Ненаситният

Нощта ставаше все по-гореща, а тя тичаше с всичка сила към вкъщи и й се струваше, че плува във вряла супа. На ъгъла на тяхната улица Клеъри налетя на светофар, светещ червено, и започна нетърпеливо да снове нагоре-надолу с уморените си крака, докато изчакваше профучаващите покрай нея коли с включени фарове. Тя се опита да се обади още веднъж вкъщи, но Джейс не беше излъгал — неговият телефон не беше телефон. Поне не приличаше на телефоните, които Клеъри беше виждала преди. Върху бутоните на сензора нямаше изписани цифри, а само някакви странни символи, липсваше и дисплей.

Докато тичаше нагоре по улицата към дома си, тя видя, че прозорците на втория етаж светят, което беше знак, че майка й си е вкъщи. Добре, каза си тя. Всичко е наред. Но когато влезе в сградата, стомахът й се сви. Осветлението беше угасено и стълбището бе потънало в мрак. Сякаш в сенките се движеше някой. Разтреперана, тя се заизкачва по стълбите.

— Къде си мислиш, че отиваш? — каза един глас.

Клеъри подскочи.

— Какво…

Тя замръзна на мястото си. Започна да се взира в мрака и успя да различи силуета на широк фотьойл, изнесен пред затворената врата на Мадам Доротея. Старицата се беше настанила в него като натъпкана възглавница. Това, което Клеъри успяваше да види от нея в тази тъмнина, бяха само облите очертания на напудрено й лице, бялото дантелено ветрило в ръката й и зейналата й уста, докато говореше.

— Майка ти — каза Доротея — вдигна ужасна врява. Какво прави тази жена? Мебелите ли мести?

— Не мисля…

— И стълбищното осветление изгоря, както сигурно забелязваш. — Доротея почука с ветрилото си по страничната облегалка на фотьойла. — Може ли майка ти да помоли приятеля си да смени крушката?

— Люк не е…

— И да измие прозореца на стълбището. Мръсен е. Не е чудно, че и през деня нищо не се вижда.

Люк не е иконом, понечи да каже Клеъри, но се въздържа. Това си беше типично за старата съседка. Веднъж тя бе повикала Люк да й смени крушката, беше го карала да прави и стотици други неща — да й качи пазарските чанти, да почисти душа й от варовика. Веднъж го беше накарала да насече стария й диван на парчета, за да може да го изнесе, без да откача вратата от пантите.

Клеъри въздъхна.

— Аз ще го помоля.

— Да, би било по-добре. — Доротея затвори ветрилото си с леко движение на китката.

Клеъри усети, че има нещо нередно, като усещането се засили, щом стигна до вратата на апартамента. Тя бе отключена и леко открехната, през процепа й се процеждаше сноп светлина към стълбищната площадка. С чувство на нарастващо безпокойство тя леко побутна вратата.

В апартамента светеха всички лампи. Блясъкът причиняваше болка в очите й.

Ключовете и розовата дамска чанта на майка й си бяха върху малката полица от ковано желязо до вратата, където имаше навика да ги оставя.

— Мамо? — извика Клеъри. — Мамо, прибрах се.

Никой не отговори.

— Мамо? — Тя влезе във всекидневната. Двата прозореца бяха отворени, тънките прозрачнобели завеси се вееха от вятъра като неспокойни духове. Едва когато вятърът утихна, Клеъри видя, че възглавничките са съборени от дивана и са разхвърляни из цялата стая. Някои от тях бяха разкъсани, а пълнежът — изваден и пръснат навсякъде. Етажерките с книги бяха изтръгнати, а съдържанието им — разпиляно. Пейката пред пианото беше бутната на една страна и зееше като отворена рана, любимите школи на Джослин се бяха разпръснали.

Но най-ужасяващи бяха картините. Всяка една от тях бе изтръгната от рамката си и разрязана на ленти, пръснати по пода. Вероятно беше използван нож — канавата не можеше да бъде разкъсана с голи ръце. Празните рамки приличаха на оглозгани кости. Клеъри усети, че в гърдите й напира вик:

— Мамо! — изпищя тя. — Къде си? Маминко!

Не беше се обръщала към Джослин с „маминко“ от осемгодишна.

С разтуптяно сърце тя се втурна към кухнята. Там нямаше никой, кухненските шкафове бяха отворени, червената течност от една счупена бутилка табаско се беше разляла по линолеума. Клеъри почувства как коленете й омекват. Знаеше, че трябва да избяга от апартамента, да намери телефон и да се обади в полицията. Но всичко това щеше да направи по-късно — първо трябваше да намери майка си, трябваше да се увери, че тя е добре. Крадци ли бяха идвали, майка й да ги спре ли се беше опитала?…

Що за крадци са тези, които не са вземи портфейла или телевизора, или DVD плейъра, или скъпите лаптопи?

Тя застана на прага на спалнята на майка си. За момент й се стори, че поне тази стая е останала непокътната. Ръчно извезаната с цветя кувертюра си стоеше грижливо опъната върху леглото. Собственото лице на Клеъри й се усмихваше от нощното шкафче до леглото — петгодишна, с беззъба усмивка и рижава коса. В гърдите на Клеъри се надигна ридание. Мамо, извика мислено тя, къде си?

Отговори й тишина. Не, не тишина… шум, който изкънтя в апартамента и накара косъмчетата на тила й да настръхнат. Сякаш нещо тежко падна на пода с глух тътен. Тътенът беше последван от провлачен звук от плъзгане и се носеше към спалнята. С присвит от ужас стомах Клеъри се изправи треперейки, и бавно се обърна.

За миг й се стори, че коридорът е празен и изпита облекчение. После погледна надолу.

По пода се виеше дълго, покрито с люспи същество, с редица плоски тъмни очи, разположени в средата на куполообразния му череп. Нещо средно между алигатор и стоножка, с тъпа муцуна и опашка с шипове, която се мяташе заплашително ту на едната, ту на другата страна. Многобройните му крака бяха леко присвити и изглеждаше сякаш всеки миг ще нападне.

От гърлото на Клеъри се изтръгна вик на ужас. Тя залитна назад, спъна се и падна точно когато съществото скочи към нея. Тя се търкулна настрани и то я пропусна само на сантиметри, а после залази по дървения под, като ноктите му оставяха дълбоки следи в него. От гърлото му излезе глухо ръмжене.

Клеъри се изправи на крака и се втурна към коридора, но скоро нещото отново я настигна. То направи още един скок и се залепи над вратата, където увисна като гигантски, зловещ паяк, който я гледаше отгоре с редицата си очи. Челюстта му бавно се отвори, при което се показаха ред остри зъби, олигавени с някаква зеленикава течност. При всяко съскане и примлясване между челюстите му се подаваше дълъг черен език. За свой ужас Клеъри установи, че звукът, който то издаваше, всъщност бяха думи.

— Момиче — съскаше то. — Месо. Кръв. Ще ям, о, ще ям.

То започна бавно да се спуска по стената. Част от Клеъри беше надскочила ужаса и бе обхваната от нещо като ледено спокойствие. Сега то беше вече в краката й и пълзеше към нея. Като отстъпваше леко назад, тя се присегна и взе от бюрото до себе си снимката в тежка рамка, на която бяха тя, майка й и Люк на блъскащите се колички в Кони Айлънд, и я запрати към чудовището.

Фотографията го удари по главата, отскочи и падна на пода, след което се чу звук на разбито стъкло. На съществото сякаш не му направи впечатление. То се приближаваше към нея, като тъпчеше под краката си разбитите стъкла. Кости, ще хрупам, ще изсмуквам костния мозък, ще пия от кръвта…

Клеъри удари гърба си в стената. Нямаше накъде повече да отстъпва. Тя усети нещо да вибрира до бедрото й и подскочи. В джоба й. Бръкна и извади пластмасовото нещо, което беше взела от Джейс. Сензорът, както го беше нарекъл, вибрираше като мобилен телефон. Твърдият материал направо изгаряше дланта й. Тя стисна здраво сензора тъкмо когато съществото скочи.

То се нахвърли върху нея, повали я, главата и раменете й се блъснаха в пода. Тя се опита да се измъкне, но то бе твърде тежко. Беше върху нея — тежко, лигаво туловище, от което започна да й се повръща. Ще ям, ще ям, съскаше то. Но не е разрешено да вкусвам, да преглъщам…

Тежкият дъх в лицето й вонеше на кръв. Тя не можеше да диша. Чувстваше ребрата си като натрошени. Ръката й беше приклещена между тялото й и това на чудовището, сензорът се впиваше в дланта й. Тя помръдна в опит да освободи ръката си. Валънтайн никога няма да разбере, той нищо не спомена за момиче. Валънтайн няма да се сърди. Съществото бавно разтвори челюсти, вълна от смърдящ дъх опари лицето й.

Клеъри освободи ръката си. Надавайки вик, замахна към нещото, като й идеше да го удря, да му издраска очите. Съвсем беше забравила за сензора. Когато с широко отворена паст съществото се нахвърли върху нея, тя запрати сензора между зъбите му, усещайки горещата кисела лига да се стича по китката й и в огнени капки да се разлива направо по кожата на лицето и шията й. Някак отстрани тя чу собствения си писък.

Очевидно стъписано, съществото се отдръпна назад. Сензорът се беше заклещил между зъбите му. То ръмжеше, гневно дрезгаво жужене, и отмяташе главата си назад. Клеъри го видя как преглъща, видя движението на гърлото му. Аз съм следващата, помисли си панически тя. Аз съм…

Внезапно съществото започна да се гърчи. С неконтролируеми спазми, то се претърколи по гръб, като махаше във въздуха с многобройните си крака. От устата му рукна черна течност.

Като се опитваше да си поеме дъх, Клеъри бавно започна да се отдалечава от него. Тя почти стигна до вратата, когато чу как нещо изсвистя във въздуха зад главата й. Понечи да се наведе, но беше твърде късно. Обектът тежко се приземи в тила й и тя усети, че я обгръща тъмнина.

Светлината се процеждаше през клепачите й — синя, бяла и червена. Чуваше се висок пронизителен шум, който ставаше оглушителен като писъка на изплашено дете. Клеъри повърна и отвори очи.

Тя лежеше върху студена, влажна трева. Над нея беше нощното небе, сводът блестеше от звезди, които се смесваха със светлините на града. Джейс бе коленичил до нея, сребърните маншети на китките му проблясваха, докато раздираше на ленти част от дрехата си.

— Не мърдай.

Сирените заплашваха да спукат тъпанчетата й. Клеъри обърна непокорно глава встрани, но бе наказана с режеща болка, която проникна чак до гръбначния стълб. Тя лежеше на затревеното място зад грижливо отглежданите розови храсти на Джослин. Растенията частично закриваха гледката към улицата, където до бордюра бе спряла полицейска кола, виждаше се святкането на синьо-бялата светлина на лампата, сирените виеха. Вече се беше събрала малка групичка съседи, които гледаха втренчено как вратата на колата се отваря и от нея излизат двама полицаи в сини униформи.

Полиция. Тя се опита да се изправи до седнало положение и отново повърна, пръстите й се впиха във влажната земя.

— Казах ти да не мърдаш — изсъска Джейс. — Демонът от Ненаситните те е уцелил в тила. Бил е полумъртъв, така че не те е ужилил силно, но трябва да те заведем в Института. Стой мирно.

— Това нещо… чудовището… то говореше. — Клеъри затрепери неудържимо.

— И друг път си чувала демон да говори. — Деликатните ръце на Джейс внимателно поставиха превръзката от раздраните парчета плат на тила й. Те бяха намазани с нещо восъчно, подобно на натуралния мехлем на майка й, който тя използваше, за да запази мекотата на ръцете си, непрекъснато изложени на въздействието на бои и терпентин.

— Демонът в „Пандемониум“… той приличаше на човек.

— Онзи беше призрачен демон. Шейпшифтър. Докато Ненаситните си изглеждат такива, каквито са. Не са особено привлекателни, но пък са твърде глупави, за да забележат това.

— То каза, че ще ме изяде…

— Но не успя. Ти го уби. — Джейс затегна превръзката и се облегна назад.

За изненада на Клеъри болката в тила й утихна. Тя успя да се изправи в седнало положение.

— Полицията е тук. — Гласът й прозвуча като на настъпана жаба. — Ние ще…

— Те нищо не могат да направят. Сигурно някой е чул писъците ти и се е обадил. Много е вероятно тези да не са истински полицаи. Демоните си имат начин да прикрият следите си.

— Мама — каза Клеъри, като думите с мъка излизаха от израненото й гърло.

— Отровата на Ненаситния всеки момент ще се разнесе по вените ти. След час ще бъдеш мъртва, ако не дойдеш с мен. — Той се изправи на крака и й подаде ръка. Тя я пое и той я изправи. — Хайде.

Зави й се свят. Джейс я хвана през кръста, за да я подкрепи. Той миришеше на мръсотия, кръв и метал.

— Можеш ли да вървиш?

— Мисля, че да. — Тя погледна през гъсто нацъфтелите храсти. Успя да види как полицаите се приближават по пътеката. Един от тях, стройна руса жена, държеше запалено фенерче в ръка. Когато я вдигна, Клеъри видя, че това е ръката на скелет без плът, имаше кокали вместо пръсти. — Ръката й…

— Казах ти, че може да са демони. — Джейс погледна към гърба на къщата. — Трябва да се махнем от тук. Можем ли да минем през задния вход?

Клеъри поклати глава.

— Зазидан е. Не може да се мине… — Думите й бяха заглушени от пристъп на кашлица. Тя вдигна ръка, за да я сложи пред устата си. Когато я свали, беше станала червена. Клеъри изскимтя.

Джейс хвана китката й, обърна я така, че бялата уязвима плът на вътрешната страна на ръката й да се оголи директно под лунната светлина. Плетеници от сини вени се кръстосваха под кожата й, като носеха отровената кръв към сърцето й, към мозъка й. Клеъри усети как коленете й се огъват. Джейс държеше нещо — нещо остро и сребристо. Тя се опита да отдръпне ръката си, но неговата хватка беше твърде здрава: усети нещо като ужилване по кожата си. Когато той я пусна, тя видя мастиленочерен символ, подобен на онзи, който покриваше неговата кожа, само дето нейният беше под свивката на китката и приличаше на застъпващи се окръжности.

— Какво трябва да означава това?

— То ще те скрие — каза той. — За известно време. — Джейс затъкна отново в колана си нещото, което Клеъри бе помислила за нож. Това беше дълъг, светещ цилиндър, дебел колкото показалец и заострен в единия край. — Моето стили — каза той.

Клеъри не попита какво означава това. Тя бе съсредоточена върху опитите си да запази равновесие. Земята се люлееше под краката й.

— Джейс — каза тя и се наклони към него. Той я хвана, сякаш имаше богат опит в подхващането на немощни момичета и сякаш правеше това всеки ден. А може би наистина го правеше. Той я обгърна с ръце, като каза в ухото й нещо, което звучеше като Заветът. Клеъри обърна глава, за да го погледне, но видя само звездите, които се рееха горе в небето. После всичко се завъртя и дори ръцете на Джейс не успяха да я удържат да не падне.

5 Клейвът и Заветът

— Мислиш ли, че тя изобщо ще се събуди? Вече минаха три дни.

— Трябва й време. Отровата на демона е много силна, а тя е само една мунди. Няма руни като нас, които да я пазят.

— Мундитата умират страшно лесно, нали?

— Изабел, знаеш, че носи нещастие да се говори за смърт в стаята на болен.

Три дни, бавно достигна до съзнанието на Клеъри. Всичките й мисли се носеха тежко и провлачено. Трябва да се събудя.

Но не можеше.

Сънищата я унасяха, един след друг, река от образи, която я носеше като лист, подхвърлен на течението. Тя видя как майка й лежи в болнично легло, очите й приличаха на синини върху бялото лице. Видя Люк, който стоеше на върха на купчина от кости. Джейс се подаваше зад гърба му с бели ангелски криле. Изабел седеше гола със своя камшик, който я обгръщаше като мрежа от златни халки. Саймън с кръстове, прогорени върху дланите на ръцете му. Ангели, които падат и горят. Падат от небето.

— Казах ти, че това е същото момиче.

— Знам. Дребосък е, нали? Джейс каза, че била убила Ненаситен.

— Да. Аз я помислих за фея, когато я видяхме за първи път. А тя дори не е достатъчно красива за фея.

— Е, няма как да изглежда добре с отровата на демона във вените си. Дали Ходж ще се обади на Братята?

— Надявам се. Тръпки ме полазват, като си помисля за тях. Така да се осакатяват…

— Ние също се осакатяваме.

— Знам, Алек, но когато го правим, не е за постоянно. И невинаги си причиняваме болка…

— Ако си достатъчно опитен. Като говорим за това, къде е Джейс? Нали той я спаси? Мислех, че ще прояви повече заинтересованост към оздравяването й.

— Ходж каза, че той не я е виждал, откакто я е донесъл тук. Мисля, че не го е грижа.

— Понякога се чудя дали той… Виж! Тя помръдна!

— Значи все пак ще оживее. — Въздишка. — Ще кажа на Ходж.

Тя чувстваше клепачите си като зашити. Клеъри си представяше, че усеща как кожата й се къса, докато бавно ги отваряше и погледна за първи път от три дни насам.

Видя над себе си чисто синьо небе, бели кълбести облаци и пухкави ангелчета с позлатени панделки, които се вееха на китките им. Мъртва ли съм?, запита се тя. Наистина ли раят изглежда така? Тя стисна очи и отново ги отвори, и тогава установи, че това, което бе видяла, всъщност беше дървена арка, по която в стил рококо бяха изрисувани облаци и херувими.

Скована от болки, тя се опита да се изправи в седнало положение. Всяка част на тялото й я болеше, особено тилът. Клеъри се огледа наоколо — бе положена в легло с ленени чаршафи, едно от дългата редица подобни легла с метални табли откъм главата. До нейното имаше малко нощно шкафче, върху което бе поставена бяла кана и чаша. На прозореца имаше дантелени пердета, които спираха светлината, но не и постоянния приглушен нюйоркски шум, който се чуваше отвън.

— Е, събуди се най-после — каза един дрезгав глас. — Ходж ще бъде доволен. Всички вече си мислехме, че ще умреш, докато спиш.

Клеъри се обърна към гласа, Изабел се беше настанила на съседното легло, нейната дълга, все така черна коса бе сплетена в две дебели плитки, които падаха до под кръста й. Вместо с бялата си рокля тя беше облечена с джинси и прилепнал по нея син потник, ала червеният медальон все така висеше на шията й. Тъмните й спираловидни татуировки бяха изчезнали, кожата й беше чиста като сметана.

— Съжалявам, че ви разочаровах. — Гласът на Клеъри стържеше като шкурка. — Това ли е Институтът?

Изабел завъртя очи.

— Има ли нещо, което Джейс да не ти е казал?

Клеъри се изкашля.

— Значи, това е Институтът, така ли?

— Да. Ти си в болницата, както може би вече си разбрала.

Изведнъж внезапна остра болка я накара да се хване за корема. Тя простена.

Изабел я погледна тревожно.

— Добре ли си?

Болката утихна, но Клеъри все още усещаше киселини в гърлото си и някакво странно замайване.

— Коремът ми…

— О, Боже. Съвсем забравих. Ходж каза да ти дам от това, когато се събудиш — Изабел посегна към керамичната кана и наля малко от съдържанието й в чашата до нея, която подаде на Клеъри. Тя беше пълна с някаква мътна течност, от която се издигаха струйки пара. Миришеше на подправки и на още нещо, нещо остро и непознато. — Не си яла нищо през последните три-четири дни — отбеляза Изабел. — Сигурно затова ти е зле.

Клеъри отпи предпазливо. Беше вкусно, засищаше и оставяше някак си млечен вкус.

— Какво е това?

Изабел сви рамене.

— Някой от бъркочите на Ходж. Много са ефикасни. — Тя се плъзна от леглото, като стъпи на пода, извивайки гръбнака си като котка. — Между другото, аз съм Изабел Лайтууд. Живея тук.

— Знам коя си. Аз съм Клеъри. Клеъри Фрей. Джейс ли ме пренесе тук?

Изабел кимна.

— Ходж е бесен, че кървиш и си изцапала целия килим в антрето. Ако бяха тук родителите ми, нямаше да му се размине без наказание — Тя се втренчи в Клеъри. — Джейс каза, че си убила един от Ненаситните съвсем сама.

За миг в съзнанието на Клеъри изплува споменът за скорпионоподобното същество с отблъскващото, зло лице. Тя се разтрепери и хвана чашата по-здраво.

— Мисля, че го направих.

— Но ти си мунди.

— Впечатляващо, нали? — каза Клеъри, като се наслаждаваше на едва прикритото смайване, изписано на лицето на Изабел — Къде е Джейс? Някъде тук ли е?

Изабел сви рамене.

— Откъде да знам — каза тя. — Трябва да кажа на всички, че си се събудила. Ходж ще иска да говори с теб.

— Ходж е наставник на Джейс, така ли?

— Ходж е наставник на всички ни. — Тя посочи с пръст. — Банята е ей там. Закачила съм някои мои стари дрехи на закачалката за кърпи, в случай че искаш да се преоблечеш.

Клеъри понечи да отпие още една глътка от чашата, но установи, че е празна. Усети, че вече не чувства глад или замаяност, което я изпълни с облекчение. Тя остави чашата и се уви плътно в чаршафа.

— Какво е станало с моите дрехи?

— Те бяха целите в кръв и отрова. Джейс ги изгори.

— Наистина ли? — попита Клеъри. — Я ми кажи, той винаги ли е толкова груб, или така се отнася само с мунданите?

— О, той е груб с всички — каза безгрижно Изабел. — Точно това го прави страшно секси. Както и това, че е убил повече демони, от когото и да е на неговата възраст.

Клеъри я погледна озадачено.

— Той не ти ли е брат?

На свой ред Изабел също се учуди. Тя избухна в гръмогласен смях.

— Джейс? Мой брат? Не, откъде ти хрумна това?

— Ами, понеже живее тук с теб — махна с ръка Клеъри. — Нали?

Изабел кимна.

— Е, да, но…

— Защо не живее при родителите си?

За един кратък миг Изабел изглеждаше смутена.

— Защото те са мъртви.

Клеъри зяпна от почуда.

— При катастрофа ли са загинали?

— Не — Изабел започна да се върти неспокойно и отметна една тъмна къдрица зад лявото си ухо. — Майка му е умряла при раждането му. Баща му са го убили, когато е бил на единайсет. Джейс е видял всичко.

— О — каза Клеъри и гласът й секна. — Демони… ли са го убили?

— Виж, по-добре да кажа на другите, че си се събудила. Три дни вече те чакат да отвориш очи. А в банята има и сапун — добави тя. — Добре е да се поизмиеш. Понамирисваш.

Като притискаше чаршафа към себе си, Клеъри я изгледа гневно.

— Много ти благодаря.

— Пак заповядай.

Дрехите на Изабел изглеждаха направо смешно върху фигурата на Клеъри. Тя нави няколко пъти крачолите на джинсите, докато спре да се препъва в тях, а широкото деколте на червената риза само подчертаваше оскъдните форми на това, което Ерик би нарекъл „закачалка“.

Клеъри се изкъпа в малката баня, като използва сапуна с остър мирис на лавандула. Тя се подсуши с бялата кърпа и остави влажната си коса да пада край лицето й на уханни кичури. Тя хвърли поглед на отражението си в огледалото. В горната част на лявата й буза имаше лилава синина, а устните й бяха пресъхнали и подути.

Трябва да се обадя на Люк, помисли си Клеъри. Сигурно тук някъде имаше телефон, кой знае. Може би ще й позволят да го използва, след като говори с Ходж.

Тя намери кецовете си, прилежно подредени под болничното й легло, а ключовете от дома й бяха вързани за връзките им. Когато ги обу, въздъхна дълбоко и се зае да търси Изабел.

Коридорът извън болничната стая беше пуст. Клеъри погледна озадачено надолу по него. Приличаше на онези коридори, в които попадаше в кошмарите си, призрачни и безкрайни. Стъклени лампи във формата на рози бяха закачени на равно разстояние по облицованите с дървена ламперия стени, а във въздуха се носеше мирис на прах и восъчни свещи.

До слуха й достигна някакъв едва доловим и далечен шум, подобен на този, който издава вятърът по време на буря. Тя бавно тръгна надолу по коридора, като се подпираше с ръка на стената. Тапетите във викториански стил бяха стари и захабени, с преливащи се червено и бледосиво цветове. От двете страни на коридора се редяха затворени врати.

Звукът постепенно се усилваше. Едва сега тя установи, че идваше от пиано, а свиренето говореше за хаотични, но неоспорими умения, макар и да не се долавяше някаква определена мелодия.

Тя зави зад ъгъла и влезе в антре, чиято врата беше широко отворена. Когато надникна вътре, видя, че това е музикална зала. В ъгъла имаше голямо пиано, а на срещуположната стена бяха подредени в редици столовете. В средата на залата имаше покрита арфа.

Джейс седеше пред огромното пиано, деликатните му ръце се движеха бързо по клавишите. Той беше бос, облечен с джинси и сива тениска, златистокестенявата му коса беше цялата разрошена, сякаш току-що е станал от сън. Докато наблюдаваше бързите, уверени движения на ръцете му по клавишите, тя си спомни как се бе почувствала, когато същите тези ръце я бяха носили, как я вдигнаха и как звездите се спуснаха около главата й като дъжд от сребърни гирлянди.

Сигурно беше издала някакъв звук, защото той се завъртя на табуретката и се вгледа в сенките.

— Алек? — каза той. — Ти ли си?

— Не е Алек. Аз съм. — Тя пристъпи навътре в стаята. — Клеъри.

Клавишите на пианото издрънчаха и той се изправи.

— Нашата спяща красавица. И кой те събуди с целувка?

— Никой. Събудих се сама.

— Имаше ли някой при теб?

— Изабел, но тя отиде да търси някого… Ходж, предполагам. Каза ми да изчакам, но…

— Трябваше да я предупредя за навика ти никога да не правиш това, което ти се казва. — Джейс й хвърли изучаващ поглед. — Тези дрехи на Изабел ли са? Стоят ти ужасно.

— Бих искала да ти напомня, че ти си изгорил моите дрехи.

— Беше просто от съображения за безопасност. — Той леко затвори капака на лъскавото черно пиано. — Хайде, ще те заведа при Ходж.

Институтът беше огромен — широко, подобно на пещера пространство, което изглеждаше така, сякаш не беше строено според някакъв план, а по-скоро естествено издълбано в камъка от водата и годините. През полуотворените врати Клеъри мярваше многобройни отделни малки стаички, всяка от които с легло, нощно шкафче и широк дървен гардероб, който стоеше отворен. Върху бели каменни сводове се крепяха високите тавани, много от които бяха умело декорирани с малки фигури. Тя забеляза един постоянно повтарящ се мотив: ангели и мечове, слънца и рози.

— Защо тук има толкова много легла? — попита Клеъри. — Мислех, че това е изследователски институт.

— Това е жилищното крило. Ние държим да предложим защита и подслон на всеки ловец на сенки, който пожелае. Тук можем да настаним до двеста души.

— Но повечето от тези стаи са празни.

— Хората идват и си отиват. Никой не се задържа за по-дълго. Обикновено сме си само ние — Алек, Изабел, Макс, родителите им и ние с Ходж.

— Макс…?

— Нали познаваш красивата Изабел? Алек е нейният по-голям брат. Макс е по-малкият, но е в чужбина с родителите си.

— На почивка ли?

— Не точно. — Джейс се поколеба. — Представи си, че те са нещо като… като дипломати, а това тук е един вид посолството. Точно сега те са в родината на ловците на сенки и водят някакви много деликатни преговори. Взеха със себе си Макс, защото е още твърде малък.

— Родината на ловците на сенки ли? — Главата на Клеъри се замая. — Как се нарича?

— Идрис.

— Никога не съм чувала за нея.

— Няма и да чуеш. — В гласа му отново се върна онова дразнещо чувство за превъзходство. — Мунданите не знаят за нея. Има стена от защитни заклинания по всички нейни граници. Ако направиш опит да влезеш в Идрис, просто ще се окажеш директно пренесена от едната граница до другата, без изобщо да разбереш какво се е случило.

— А няма ли я на някоя карта?

— Не и на картите на мунданите. Можеш да си я представиш като една мъничка държава между Германия и Франция.

— Но между Германия и Франция няма нищо. Освен Швейцария.

— Именно — каза Джейс. — Тя е на север от Швейцария.

— Предполагам, че ти си ходил там. Имам предвид в Идрис.

— Там израснах. — Гласът на Джейс беше равен, но нещо в тона му подсказа на Клеъри, че не е желателно да задава повече въпроси по темата. — Повечето от нас израснаха там. Разбира се, ловци на сенки има по целия свят. Ние трябва да бъдем навсякъде, защото демоните вилнеят навсякъде. Но за ловците на сенки Идрис винаги ще си остане техен „дом“.

— Като Мека или Йерусалим — каза замислено Клеъри. — Значи повечето от вас са израснали там и когато пораснете…

— Ни изпращат там, където има нужда от нас — каза кратко Джейс. — Но има и такива, като Изабел и Алек, които са израснали далече от родината, защото родителите им живеят другаде. Но с всички ресурси на Института, под наставничеството на Ходж… — Той спря. — Това е библиотеката.

Бяха стигнали до двойна сводеста дървена врата. Пред нея лежеше свита на кълбо синя персийска котка с жълти очи. Когато се приближиха, тя повдигна глава и измяука.

— Ей, Чърч — каза Джейс и погали с босия си крак котката по гърба.

Котката притвори очи от удоволствие.

— Чакай — каза Клеъри. — Алек, Изабел и Макс… те са единствените ловци на сенки на твоята възраст, които познаваш и с които общуваш, така ли?

Джейс спря да гали котката.

— Да.

— Не се ли чувстваш самотен?

— Имам всичко, от което се нуждая. — Той бутна едното крило на вратата. След миг на колебание тя го последва вътре.

Библиотеката беше обла, с таван, който бе така заострен, че отвътре залата приличаше на кула. По стените бяха наредени книги, рафтовете бяха толкова високи, че покрай тях на равно разстояние бяха поставени стълби на колелца. Това не бяха обикновени книги — тези бяха подвързани с кожа и кадифе, заключени с ключалки, които изглеждаха здрави, а пантите — направени от месинг и сребро. Кориците им бяха обковани със скъпоценни камъни с матов блясък и изографисани със златен шрифт. Изглеждаха като книги, които са не само стари, но и добре поддържани, а също и обичани.

Подът беше от полирано дърво, инкрустирано с парчета стъкло и мрамор и малки полускъпоценни камъни. Инкрустацията представляваше фигури, които Клеъри не можеше добре да разчете — трябва да бяха съзвездия или дори карта на света. Струваше й се, че ако се качи нависоко и ги погледне отгоре, ще ги види по-добре.

В средата на залата имаше огромно бюро. То беше изработено от монолитно парче дърво, масивен тежък дъб, потъмнял от годините. Плотът бе поставен върху гърбовете на два ангела, издялани от същото дърво, с позлатени крила и изписано страдание на лицата, сякаш тежестта на плота ще счупи гърбовете им. Зад бюрото седеше слабичък мъж с прошарена коса и дълъг остър нос.

— Виждам, че обичаш книгите — каза той, като се усмихна на Клеъри. — Не си ми споменал това, Джейс.

Джейс се изкиска. Клеъри предположи, че е застанал зад нея с ръце в джобовете със своята вбесяващо иронична усмивка.

— За краткото време на познанството ни не сме имали възможност да си говорим много — каза той. — Боя се, че темата за нашите читателски предпочитания не беше засегната.

Клеъри се обърна и му хвърли убийствен поглед.

— Как разбрахте? — попита тя мъжа зад бюрото. — Имам предвид, как познахте, че обичам книгите.

— По изражението на лицето ти, когато влезе тук — каза той, стана и заобиколи бюрото. — Някак не ми се вярва аз да съм причината за това изражение.

Докато мъжът се изправяше, Клеъри забрави да диша. За миг той й се стори някак странно деформиран, лявото му рамо беше прегърбено и по-високо от другото. Когато той се приближи, тя видя, че това, което беше взела за гърбица, е всъщност птица, кацнала удобно върху рамото му — лъскаво пернато същество с блестящи черни очи.

— Това е Хюго — каза мъжът, като докосна птицата на рамото си. — Хюго е гарван и като такъв знае много неща. Аз пък съм Ходж Старкуедър, професор по история, и като такъв далеч не знам достатъчно.

Клеъри се насили да се усмихне и пое протегнатата му ръка.

— Клеъри Фрей.

— За мен е чест да се запозная с теб — каза той. — Както би било чест да се запозная с всеки, който е успял да убие Ненаситен с голи ръце.

— Не бях с голи ръце — запелтечи Клеъри. Струваше й се нелепо да я поздравяват за това, че е убила нещо. — У мен беше уредът на Джейс… е, не знам как точно се нарича, но…

— Тя говори за сензора — каза Джейс. — Напъхала го е в устата му. Сигурно руните са го задавили. Затова ще ми трябва нов — добави той замислено. — Май споменах за това.

— В оръжейната има няколко резервни — каза Ходж. Когато се усмихна на Клеъри, хиляди бръчици обрамчиха очите му като пукнатини в стара картина. — Това се казва съобразителност. Как ти хрумна идеята да използваш сензора като оръжие?

Преди тя да успее да отговори, в стаята се разнесе пронизителен смях. Клеъри бе така очарована от книгите и разсеяна от Ходж, че не беше забелязала Алек, който се бе отпуснал във висок червен фотьойл до празната камина.

— Не мога да повярвам, че се връзваш на тази история, Ходж — каза той.

В първия момент Клеъри не разбра за какво говори той. Вниманието й бе изцяло погълнато от вида му. Като повечето деца без братя и сестри, тя силно се впечатляваше от приликата, която съществуваше между тях, и сега, на дневна светлина, бе поразена от това, колко много Алек прилича на сестра си. Същата лъскавочерна коса, същите тънки, извити нагоре вежди, същото бледо, изваяно лице. Но за разлика от Изабел, чието държание беше арогантно, Алек се бе снишил във фотьойла си, сякаш се надяваше никой да не го забележи. Миглите му бяха дълги и тъмни като на Изабел, но нейните очи бяха черни, а неговите — тъмносини като дъното на океана. Тези очи пронизваха Клеъри с такава неподправена и дълбока неприязън, че чак я разяждаха.

— Не съм съвсем сигурен, че те разбрах, Алек — вдигна Ходж посивелите си вежди.

Клеъри се питаше на колко ли години може да е той. Изглеждаше така, сякаш няма възраст, въпреки прошарената си коса и посърналите сини очи. Беше облечен в спретнат, идеално изгладен, пепитен костюм, от горния джоб на сакото му се подаваше сгъната на триъгълник носна кърпичка. Той спокойно можеше да мине за колежански професор, ако не беше огромният белег, който прорязваше дясната страна на лицето му. Тя се почуди къде ли се е сдобил с него. — Нима още се съмняваш, че тя е убила онзи демон?

— Разбира се, че не го е убила. Погледни я — тя е мунди, Ходж. Че и дете на всичкото отгоре. Няма начин да се е справила с Ненаситен.

— Не съм дете — прекъсна го Клеъри. — Вече съм на шестнайсет… добре де, ще ги навърша в неделя.

— На годините на Изабел — каза Ходж. — И нея ли би нарекъл дете?

— Изабел произхожда от една от най-великите династии ловци на сенки в историята — каза сухо Алек. — Докато това момиче идва от Ню Джърси.

— Аз съм от Бруклин — поправи го ядосано Клеъри. — И какво от това? Та аз убих демона в собствения си дом, а ти не искаш да го признаеш само, защото не съм някоя богата глезла като теб и сестра ти?

Алек се стъписа.

— Как ме нарече?

Джейс се засмя.

— Точка за нея, Алек — каза той. — Трябва много да се внимава, особено с тези дребни демони от предградията…

— Не е смешно, Джейс — прекъсна го вбесено Алек, като скочи на крака. — Наистина ще допуснеш тя да стои тук и да ме обижда?

— Да — каза меко Джейс. — Ако искаш, гледай на това като на каляване на търпението ти.

— Може и да сме парабатаи — каза горчиво Алек. — Но твоето лекомислие ме побърква.

Гласът на Джейс беше студен.

— А твоето твърдоглавие побърква мен. Когато я намерих, тя лежеше на пода в локва кръв, а мъртвият демон практически бе легнал върху нея. Ако не го е убила тя, то кой тогава?

— Ненаситните са глупави. Може да се е пробол със собственото си жило… случвало се е и преди…

— Значи предполагаш, че се е самоубил?

Алек стисна устни.

— Не е редно тя да е тук. Мундитата не са добре дошли в Института, Джейс, и за това си има причина. Ако някой разбере, ще ни издаде на Клейва. Единствената причина Ходж да ти позволи да я доведеш, е твоето твърдение, че тя е убила демона.

— Това не е съвсем така — каза Ходж. — Законът ни позволява да предлагаме убежище на мунданите при определени обстоятелства. Ненаситният вече е бил нападнал майката на Клеъри… тя е щяла да бъде следващата.

Нападнал. Клеъри се запита дали това не беше смекчено описание на думата убил. Гарванът на рамото на Ходж леко изграчи.

— Ненаситните са машини за преследване и убиване — каза Алек. — Те действат по заповеди на магьосници или на могъщи господари на демоните. По каква причина някой магьосник или господар на демоните ще прояви интерес към дома на една мунди? — Докато гледаше Клеъри, очите му бяха изпълнени с неприязън. — Предположения?

Клеъри каза:

— Може да е станала грешка.

— Демоните не правят такива грешки. Щом преследват майка ти, явно има причина. Ако тя беше невинна…

— Какво имаш предвид под „невинна“? — Гласът на Клеъри се сниши.

Алек изглеждаше объркан.

— Аз…

— Това, което иска да каже — рече Ходж, — е, че е крайно необичайно за един могъщ демон, от тези, които командват група от по-нисшестоящи демони, да проявява интерес към човешките дела. Нито един мундан не може да призове демон — няма тази сила, — но има такива, които в отчаянието и глупостта си намират врачка или магьосник за тази работа.

— Майка ми не познава магьосници. Тя не вярва в магии. — У Клеъри се прокрадна една мисъл. — Мадам Доротея, тя живее под нас и е врачка. Сигурно демоните са преследвали нея, но са налетели на мама по погрешка.

Веждите на Ходж хвръкнаха нагоре.

— Под вас живее врачка?

— Тя е шарлатанка… измамница — каза Джейс. — Проверих я. Никой магьосник няма да се заинтересува от нея, освен ако не иска да си купи непотребна кристална топка.

— Значи пак се връщаме в изходна позиция. — Ходж посегна да погали птицата на рамото си. — Мисля, че е време да уведомим Клейва.

— Не — каза Джейс. — Не можем…

— Досега нямаше смисъл да казваме за присъствието на Клеъри тук, защото не се знаеше дали тя изобщо ще оживее — каза Ходж. — Но тя се оправи и сега е първият мундан, пристъпил прага на Института от сто години насам. Знаеш какви са правилата, ако мундан разбере за ловците на сенки, нали, Джейс? Трябва да уведомим Клейва.

— Безспорно — съгласи се Алек. — Мога да изпратя съобщение на баща ми…

— Тя не е мундан — каза спокойно Джейс.

Веждите на Ходж отново отскочиха нагоре и замръзнаха там. Алек се спря насред изречението си и погледна смаяно. Във внезапно настъпилата тишина Клеъри долавяше шумоленето на крилата на Хюго.

— Такава съм — каза тя.

— Не, не си — рече Джейс. Той се обърна към Ходж и Клеъри забеляза лекото движение на гърлото му, сякаш преглъщаше. Неговата нервност й подейства странно успокояващо. — Онази нощ имаше демони, облечени като полицаи. Трябваше да минем покрай тях. Клеъри беше твърде слаба, за да тича, а нямаше време да се скрием… тя можеше да умре. И аз използвах моето стили… поставих предпазна руна от вътрешната страна на ръката й. Мислех…

— Ти да не си се побъркал? — Ходж удари с ръка бюрото си толкова силно, че на Клеъри й се стори, че дървото се пукна. — Знаеш какво гласи Законът за поставянето на знаци на мундани! Ти… ти трябва да го знаеш по-добре от всички!

— Но подейства — каза Джейс. — Клеъри… покажи им ръката си.

Гледайки объркано Джейс, тя оголи ръката си. Когато я погледна, си спомни за онази нощ на пътеката и си помисли колко беззащитна е изглеждала. Сега, точно под свивката на лакътя, можа да види три тънки припокриващи се кръга: линиите бяха бледи и приличаха на белег, получен преди години.

— Вижте, почти е изчезнал — каза Джейс. — Изобщо не я заболя.

— Не е там работата. — Ходж едва сдържаше гнева си. — Можеше да я превърнеш в Бездушна.

По скулите на Алек избиха две големи петна.

— Не ти вярвам, Джейс. Само ловците на сенки могат да си поставят знаците на Завета… те убиват мунданите…

— Тя не е мунди… не чухте ли? Та тя може да ни вижда. Сигурно в жилите й тече кръвта на Клейва.

Клеъри прибра ръката си, внезапно усетила студ.

— Не е така. Не може да е така.

— Но е — каза Джейс, без да я поглежда. — В противен случай знакът, който направих на ръката ти…

— Достатъчно, Джейс — каза Ходж с явно недоволство в гласа. — Не е нужно да я плашим повече.

— Но съм прав, нали? — Джейс беше във възторг. — Това обяснява и случилото се с майка й. Ако тя е ловец на сенки в изгнание, нищо чудно да е имала врагове от Долния свят.

— Майка ми не е била ловец на сенки!

— Тогава баща ти — каза Джейс. — За него какво ще кажеш?

Клеъри го погледна с невиждащ поглед.

— Умрял е. Когато съм била бебе.

Джейс трепна едва забележимо. Вместо него отговори Алек:

— Възможно е — каза колебливо той. — Ако баща й е бил ловец на сенки, а майка й — мунди… е, всички знаем, че Законът не разрешава брак със смъртни. Може да са се оженили тайно.

— Майка ми щеше да ми каже — рече Клеъри, но се сети за липсата на каквато и да е снимка на баща й, освен онази върху камината. За начина, по който майка й избягваше да говори за него — и тогава й стана ясно, че не би й казала.

— Не мисля — каза Джейс. — Всички си имаме тайни.

— Люк — каза Клеъри. — Той е наш приятел, сигурно знае. — При мисълта за Люк я обхвана чувство за вина и ужас. — Минали са три дни… сигурно е откачил. Може ли да му се обадя? Има ли телефон? — Тя се обърна към Джейс. — Моля те.

Джейс се колебаеше. Той погледна към Ходж, който от своя страна кимна и се отдалечи от бюрото. Зад него имаше глобус, изкован от месинг, който не приличаше много на глобусите, които бе виждала. Имаше нещо странно във формата на държавите и континентите, изобразени на него. До глобуса имаше старомоден черен телефон със сребриста шайба. Клеъри вдигна слушалката и познатият сигнал „свободно“ й подейства успокояващо.

Люк вдигна на третото позвъняване.

— Ало?

— Люк! — Тя се отпусна на бюрото. — Аз съм, Клеъри.

— Клеъри. — Стори й се, че долавя облекчение в гласа му, но заедно с това и нещо друго, което не можеше точно да определи. — Добре ли си?

— Добре съм — каза тя. — Съжалявам, че не ти се обадих по-рано. Люк, мама…

— Знам. Полицията беше тук.

— Значи не си се чувал с нея. — Последната надежда, че майка й може да е избягала от къщи и да се скрила някъде, се стопи. Иначе щеше да се свърже с Люк. — Какво казват от полицията?

— Че просто е изчезнала. — Клеъри се сети за полицайката с ръката-скелет и потрепери. — Ти къде си?

— В града съм — каза Клеъри. — Не знам точно къде. С едни приятели. Май си изгубих портмонето. Ако имаш пари да ми дадеш, мога да взема такси до вас…

— Не — каза кратко той.

Слушалката се плъзна в изпотената й ръка. Тя я стисна.

— Какво?

— Не — повтори той. — Твърде опасно е. Не бива да идваш тук.

— Можем да се обадим…

— Виж. — Гласът му беше твърд. — В каквото и да се е забъркала майка ти, то няма нищо общо с мен. По-добре си остани там, където си.

— Но аз не искам да стоя тук. — Тя долови плач в гласа си, също като на някое дете. — Не познавам тези хора. Ти…

— Аз не съм ти баща, Клеъри. И друг път съм ти го казвал.

В очите й напираха сълзи.

— Съжалявам. Аз само…

— И никога повече не ми се обаждай. Аз си имам собствени проблеми. Не желая да се занимавам и с вашите — каза той и затвори телефона.

Тя стоеше и гледаше втренчено слушалката, сигналът бръмчеше в ухото й като голяма, противна оса. Тя набра отново Люк, изчака. Този път се включи телефонен секретар. Тя затръшна слушалката, ръцете и трепереха.

Джейс се бе наклонил над облегалката на стола на Алек и я гледаше.

— Май не беше очарован от обаждането ти?

Сърцето на Клеъри се беше свило до размерите на орех — малко, твърдо камъче в гърдите й. Няма да плача, помисли си тя. Не и пред тези хора.

— Бих искал да поговоря с Клеъри — каза Ходж. — Насаме — добави категорично той, като видя изражението на Джейс.

Алек стана.

— Добре. Както кажеш.

— Това не е честно — възрази Джейс. — Аз съм този, който я намери. Аз съм този, който спаси живота й! Ти искаш да остана, нали? — обърна се той към Клеъри.

Клеъри извърна поглед, защото съзнаваше, че ако отвори уста, мигом ще се разплаче. Дочу далечния смях на Алек.

— Компанията ти невинаги е желана, Джейс — каза той.

— Говориш глупости — тя чу Джейс да отговаря, но гласът му звучеше разочаровано. — Добре тогава. Отиваме в оръжейната.

Вратата се затвори след тях с отчетливо щракане. Очите на Клеъри пареха от прекалено дълго сдържаните сълзи. Ходж изплува пред нея като размазано сиво петно.

— Седни — каза той. — Тук, на дивана.

Тя потъна блажено в меките възглавници. Бузите й бяха мокри. Посегна да избърше сълзите си, като не спираше да мига.

— Нямам навика да плача — чу се да казва тя. — Нищо ми няма. Ей сега ще ми мине.

— Много хора не плачат, когато са разстроени или изплашени, но го правят, когато са обезсърчени. Нормално е да се чувстваш обезсърчена. Доста ти се насъбра напоследък.

— Доста ли? — Клеъри избърса очите си с крайчеца на ризата на Изабел. — Да, може да се каже.

Ходж издърпа стола си иззад бюрото и го нагласи така, че да може да седне срещу нея. Очите му бяха сиви като косата и пепитеното му сако, но гледаха приветливо.

— Мога ли да ти предложа нещо? — попита той. — Нещо за пиене? Чай?

— Не искам чай — каза с усилие Клеъри. — Искам да намеря майка си. А после ще открия кой я е отвлякъл и ще го убия.

— За съжаление — рече той — в момента никой от нас не може да ти предложи отмъщение, така че избирай между чай и нищо.

Клеъри пусна крайчето на ризата си, което бе цялото в мокри петна, и каза:

— Тогава какво искате от мен?

— Като начало да ми разкажеш какво се случи — каза Ходж и бръкна в джоба си. Той извади оттам носна кърпичка, поръбена с къдрички, и й я подаде. Тя я взе с нямо изумление. За пръв път виждаше някой да си носи кърпичка. — Демона, който си видяла в апартамента ви… виждала ли си друг път такова същество? Допускала ли си някога, че съществуват такива създания?

Клеъри поклати глава, но се сети нещо.

— Вече бях виждала един, но не знаех, че е демон. Когато за първи път срещнах Джейс…

— О, разбира се, как можах да забравя — кимна Ходж. — В „Пандемониум“. Това ли беше първият път?

— Да.

— И майка ти никога не ти е споменавала за тях… нищо относно, да кажем, някакъв друг свят, който хората не могат да видят? Не проявяваше ли особен интерес към митове, вълшебни приказки, легенди…

— Не. Тя мразеше всичко това. Винаги е мразела филмите на „Дисни“. Не харесваше, че чета манга1. Било детинско.

Ходж се почеса по главата. Косата му не помръдна.

— Много странно — промърмори той.

— Не бих казала — рече Клеъри. — Майка ми не беше странна. Беше си най-нормалният човек на света.

— Демоните обикновено не претърсват домовете на нормалните хора — каза Ходж, без да е груб.

— Възможно ли е да са се объркали?

— Ако са се объркали — каза Ходж, — а ти си най-обикновено момиче, нямаше да можеш да видиш как демонът те напада, пък и да го беше видяла, съзнанието ти щеше да го възприеме като нещо съвсем друго, например зло куче или дори като друго човешко същество. Но щом си го видяла, щом то ти е говорило…

— Откъде знаеш, че ми е говорило?

— Джейс спомена, че ти си казала: „То говореше“.

— Съскаше — уточни Клеъри, като потръпна при спомена. — Каза, че иска да ме изяде, но не му било позволено.

— По принцип Ненаситните се управляват от по-силен демон. Те самите не са особено умни — обясни Ходж. — Той каза ли ти какво иска господарят му?

Клеъри се замисли.

— Каза нещо за Валънтайн, но…

Ходж така рязко се изправи, че Хюго, който се беше отпуснал удобно на рамото му, подскочи във въздуха и гневно изграчи.

— Валънтайн?

— Да — каза Клеъри. — Чух и момчето, искам да кажа демона, в „Пандемониум“ да споменава това име…

— Всички знаем това име. — Гласът му беше спокоен, но тя успя да долови лекото треперене на ръцете му. На рамото му Хюго наежи тревожно перата си.

— Той демон ли е?

— Не. Валънтайн е… беше… ловец на сенки.

— Ловец на сенки ли? Защо казвате беше?

— Защото е мъртъв — каза твърдо Ходж. — Умря преди петнайсет години.

Клеъри отново се отпусна на възглавниците на дивана. Главата й пулсираше. Може би все пак трябваше да приеме предложението за чая.

— Не може ли да е бил някой друг? Някой със същото име?

Смехът на Ходж приличаше на кашлица.

— Не. Но може да е бил някой, който е използвал името му, за да изпрати съобщение. — Той стана и тръгна към бюрото си, ръцете му бяха сключени зад гърба. — И сега е настъпил удобният момент.

— Защо сега?

— Заради Съглашението.

— Мирните преговори? Джейс спомена за тях. Мир с кого?

— С долноземците — промърмори Ходж. Той вдигна поглед към Клеъри, стиснал устни. — Прощавай, сигурно ти звучи доста объркано.

Тя кимна.

Ходж се наведе над бюрото, като разсеяно погали перата на Хюго.

— Долноземците обитават света на сенките заедно с нас. Винаги ни е било трудно да живеем в мир.

— Имаш предвид вампири, върколаци и…

— Митични създания — каза Ходж. — Феи. И децата на Лилит, които са магьосници и наполовина демони.

— А вие, ловците на сенки, какви сте?

— Понякога ни наричат нефилими — обясни Ходж. — Според Библията нефилимите са децата, родени от връзката между ангел и човек. А според легендата ловците на сенки са създадени преди повече от хиляда години, когато сред хората са сновели демони от други светове. Един магьосник призовал ангела Разиел, който смесил в чаша своя кръв с човешка и дал на хората да пият от нея. Тези, които пили от кръвта на ангела, станали ловци на сенки, както и техните деца, и децата на децата им. По-късно чашата станала известна като Бокала на смъртните. Дори и нещата да не са се случили точно така, факт е, че през вековете, когато редиците на ловците на сенки оредявали, винаги можело да бъдат създадени още ловци на сенки чрез Бокала.

— Винаги е можело?

— Бокала вече го няма — каза Ходж. — Валънтайн го е унищожил, преди да умре. Той запалил голям огън и изгорил себе си заедно с родителите си, жена си и детето си. На това място земята почерняла. Там никой не строи. Казват, че мястото е прокълнато.

— А така ли е?

— Възможно е. Клейвът наказва с проклятие тези, които нарушават Закона. Валънтайн наруши най-важния от всички закони — той вдигна ръка срещу свои братя — ловци на сенки, и ги погуби. Той и неговите съмишленици, Кръгът, убиха десетки свои събратя заедно със стотици долноземци по време на последното Съглашение. Много трудно беше да бъдат спрени.

— Но защо е нападнал другите ловци на сенки?

— Той не одобряваше Съглашението. Ненавиждаше долноземците и смяташе, че трябва да бъдат изтребени до крак, за да се изчисти светът на хората. Въпреки че не са нито демони, нито нашественици, за него те бяха демонични по своята същност и това беше достатъчно. Клейвът не беше на това мнение — според тях помощта на долноземците е необходима, ако искаме да се отървем завинаги от демонския род. И наистина, кой би могъл да твърди, че митичните създания не са част от този свят, след като са били тук много преди нас?

— Съглашението беше ли подписано?

— Да. Когато долноземците видяха, че Клейвът се обявява в тяхна защита срещу Валънтайн и неговия Кръг, престанаха да считат ловците на сенки за свои врагове. По ирония на съдбата именно въстанието на Валънтайн направи възможно подписването на Съглашението. — Той отново седна на стола. — Извинявай, ако съм те отегчил с това историческо отклонение. Такъв си беше Валънтайн. Подстрекател, фантазьор, човек с голяма харизма и много убедителен. И убиец. А сега някой си служи с името му…

— Но кой? — попита Клеъри. — И какво общо има майка ми с това?

Ходж отново се изправи.

— Не знам. Но ще направя всичко възможно, за да разбера. Ще изпратя съобщение до Клейва, а също и до Мълчаливите братя. Те може да поискат да говорят с теб.

Клеъри не попита кои са Мълчаливите братя. Въздържаше се да задава въпроси, чиито отговори биха я объркали още повече. Тя се изправи.

— Има ли някакъв начин да се прибера вкъщи?

Ходж изглеждаше притеснен.

— Но аз… аз не мисля, че това ще бъде разумно.

— Дори и да остана тук, ще са ми необходими някои неща. Дрехи…

— Можем да ти дадем пари, за да си набавиш нови дрехи.

— Моля ви — каза Клеъри. — Трябва да видя дали… трябва да видя какво е станало.

Ходж въздъхна, после предложи с кратко, отривисто кимване:

— Ако Джейс се съгласи, може да отидете двамата. — Той се обърна към бюрото и започна да рови в някакви книжа. Хвърли поглед през рамо, сякаш за да се увери, че тя още е в стаята. — Той е в оръжейната.

— Не знам къде се намира тя. — Ходж се усмихна насила.

— Чърч ще те заведе.

Тя погледна към вратата, където дебелият син персийски котарак се беше свил на кълбо. Когато тя тръгна към него, той се надигна, а козината му се раздвижи сякаш бе течна. С презрително мяукане той я поведе към коридора. Когато хвърли поглед през рамо, Клеъри видя, че Ходж вече пишеше нещо на лист хартия. Сигурно изпраща съобщение до тайнствения Клейв, предположи тя. От това, което беше чула, не й се струваха мили хора. Чудно й беше как ще реагират.

Червеното мастило приличаше на кръв върху белия лист. Със свъсени вежди и педантично старание Ходж Старкуедър сви писмото на руло и подсвирна на Хюго. Птицата кацна на китката му с леко изграчване. Ходж трепна. Преди години, по време на въстанието, той бе ранен в това рамо и дори толкова лек товар, като Хюго, или смяната на сезоните, промяната на температурата или влажността, някое рязко движение на ръката събуждаше старите болки и дълбоко заровените спомени за преживените страдания.

Имаше някои спомени, които никога не избледняваха. Когато затвореше очи, в съзнанието му като светкавица изникваха картини. Кръв и тела, отъпкана земя, бял подиум, изцапан с червено. Виковете на умиращите. Зелените и хълмисти полета на Идрис и нейното безкрайно синьо небе, прободено от кулите на Града от стъкло. Мъката по изгубеното се надигна в него като вълна. Той сви юмрук, а Хюго, като пляскаше с крила, започна яростно да кълве пръстите му, докато не ги разкървави. Ходж разтвори ръката си и пусна птицата, която закръжа над главата му, докато намери люка и изчезна.

Разтърсван от лошо предчувствие, той посегна за нов лист и без да забелязва червените капки, които цапаха хартията, започна да пише.

6 Бездушният

Оръжейната приличаше точно на това, което се разбира под думата оръжейна. По излъсканите метални стени висяха мечове, ками, копия, колчани със стрели, байонети, камшици, боздугани, криви ножове и лъкове от всякакъв вид. Меки кожени чанти, пълни със стрели, закачени на куки, както и купища ботуши, наколенки и рицарски ръкавици. Помещението миришеше на метал и кожа, навред лъщеше стомана. Алек и Джейс, вече обути, седяха на дълга маса в средата на стаята, а главите им бяха сведени над нещо между тях. Джейс вдигна поглед, когато вратата се затръшна зад Клеъри.

— Къде е Ходж? — попита той.

— Пише на Мълчаливите братя.

Алек изпъна рамене.

— Ох.

Тя бавно пристъпи към масата, като усещаше втренчения поглед на Алек.

— Какво правите?

— Довършваме тези. — Джейс се отдръпна встрани, за да може тя да види какво има на масата: три дълги тънки тръбички от матово сребро. Те не изглеждаха остри, нито особено опасни. — Санви, Сансави и Семангилеф. Това са серафимски ками.

— Не приличат на ками. Как ги направихте? С магия?

Алек изглеждаше така възмутен, сякаш го бе помолила да облече балеринска рокля и да се завърти на палци.

— Странното при мундитата е, че са обсебени на тема магии — каза Джейс, без да се обърне към никого конкретно, — като се има предвид, че дори не знаят какво означава тази дума.

— Знам какво означава — сопна се Клеъри.

— Не, не знаеш, само си мислиш, че знаеш. Магията е тъмна и първична сила, а не само някакви блестящи пръчици, кристални топки или говорещи златни рибки.

— Не съм казала, че е говорещи златни рибки, ти…

Джейс махна с ръка и я прекъсна.

— Като наречеш електрическата змиорка гумено пате, това не я прави гумено пате, нали? И нека Бог да е на помощ на жалкото копеле, което е решило да се изкъпе с това пате.

— Говориш глупости — отбеляза Клеъри.

— Напротив — каза Джейс с цялото си достойнство.

— Така е, глупости говориш — каза съвсем неочаквано Алек. — Виж, ние не се занимаваме с магии, разбра ли? — добави той, без да поглежда към Клеъри. — Това е всичко, което трябва да знаеш по въпроса.

Клеъри искаше да му отвърне нещо грубо, но се въздържа. Алек просто не я харесваше, нямаше нужда да подхранва неговата враждебност. Тя се обърна към Джейс.

— Ходж каза, че мога да си отида вкъщи.

Джейс без малко да изпусне серафимската кама, която държеше.

— Какво е казал?

— За да огледам нещата на майка си — поясни тя. — Ако ти дойдеш с мен.

— Джейс — отрони Алек, но Джейс не му обърна внимание.

— Ако наистина искаш да разбереш дали мама или татко са били ловци на сенки, трябва да огледаме нещата на мама. Или поне каквото е останало от тях.

— Право в заешката дупка — криво се усмихна Джейс. — Добра идея. Ако отидем още сега, тъкмо ще имаме три-четири часа преди да се мръкне.

— Искате ли да дойда с вас? — попита Алек, когато Клеъри и Джейс се отправиха към вратата. Клеъри се обърна и го погледна втренчено. Той се беше понадигнал от стола и гледаше очакващо.

— Не — каза Джейс, без да се обръща. — Не се тревожи. Ние с Клеъри ще се оправим сами.

Погледът, който Алек хвърли на Клеъри, беше сърдит и жлъчен едновременно. Тя си отдъхна едва когато вратата се затвори зад нея.

Джейс тръгна надолу по коридора, като Клеъри бе принудена почти да тича, за да следва широките му крачки.

— Имаш ли ключ за у вас?

Клеъри погледна към обувките си.

— Да.

— Добре. Не че не можем да влезем с взлом, но така ще привлечем вниманието на евентуални съгледвачи.

— Както кажеш. — Те спряха пред черна метална порта в края на коридора. Едва когато Джейс натисна един бутон до вратата и той светна, Клеъри разбра, че това е асансьор. Те чуваха скърцането му, докато чакаха да се изкачи при тях. — Джейс?

— Да?

— Как разбра, че в жилите ми тече кръвта на ловците на сенки? Кое ти подсказа това?

Асансьорът пристигна с последно изскърцване. Джейс отвори вратата и влезе. Отвътре кабината напомняше на Клеъри за клетка, цялата в черен метал и декоративна позлата.

— Предположих — каза той, като затвори вратата след тях — Нямам по-точно обяснение.

— Предположил си? Трябва да си бил напълно сигурен, като се има предвид, че иначе можеше да ме убиеш.

Той натисна един бутон в стената и асансьорът потегли с вибриращо скърцане, което я прониза до мозъка на костите.

— Бях деветдесет процента сигурен.

— Ясно — каза Клеъри.

Сигурно бе усетил нещо в гласа й, защото се обърна към нея. Ръката и изплющя върху лицето му и шамарът го накара да залитне назад. Той сложи ръка на бузата си — повече от изненада, отколкото от болка.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Останалите десет процента — каза тя и те прекараха остатъка от пътя си в мълчание.

Докато пътуваха във влака за Бруклин, Джейс беше потънал в мрачно мълчание. Клеъри не смееше да го приближи, чувстваше се малко виновно, особено при вида на червения отпечатък, който шамарът й бе оставил върху бузата му.

Иначе тишината не я притесняваше, даваше й възможност да помисли. Тя непрекъснато се връщаше към разговора си с Люк. Въпреки че мисълта за него й причиняваше болка, като да отхапеш със счупен зъб, тя не можеше да се откъсне от нея.

По-нататък във влака две тийнейджърки, седнали на оранжева седалка, се кикотеха. Този тип момичета, каквито ги имаше и в „Св. Ксавиер“, Клеъри никога не ги беше харесвала, с техните спортни розови гуменки и изкуствен тен. За миг Клеъри се почуди дали не се смеят на нея, но после с изненада установи, че всъщност гледаха към Джейс.

Тя се сети за момичето от кафенето, което се беше втренчило в Саймън. Момичетата винаги придобиваха това изражение, когато си харесат някого. След всичко, което се беше случило, тя почти бе забравила, че Джейс е сладък. Лицето му не беше така изписано като това на Алек, но беше много интересно. На дневна светлина очите му бяха с цвят на златист карамел и… гледаха точно към нея. Той й намигна.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Клеъри веднага издаде момичетата.

— Онези момичета, от другата страна на вагона, те зяпат.

Джейс въздъхна от задоволство.

— Как няма да ме зяпат — каза той. — Аз съм рядко привлекателен.

— Някога чувал ли си, че скромността краси човека?

— Само от грозни хора — сподели Джейс. — Един ден скромните може да властват над Земята, но сега тя принадлежи на хората със самочувствие.

Той намигна на момичетата, които се изкискаха и скриха лица зад косите си. Клеъри въздъхна.

— Те как така те виждат?

— Използването на магически прах е доста уморително. Понякога просто не си правим труда.

Случката с момичетата във влака, изглежда, подобри настроението му. Когато слязоха на гарата и тръгнаха към апартамента на Клеъри, той извади една серафимска кама и започна да я премята между пръстите си и си тананикаше.

— Ще престанеш ли? — попита Клеъри. — Дразниш ме. — Джейс затананика по-силно. Това беше висока и звучна мелодия, нещо средно между Честит рожден ден и Бойния химн на републиката.

— Извинявай, че те ударих — каза тя. Той спря да тананика.

— Имаш късмет, че удари мен, а не Алек. Той би ти отвърнал със същото.

— Мисля, че само чака удобен момент — каза Клеъри, като ритна една празна бутилка от сода, изпречила се на пътя й. — Как те нарече Алек? Пара-какво?

— Парабатаи — каза Джейс. — Това означава двойка бойци, които се сражават рамо до рамо… те са нещо повече и от братя. За мен Алек е много повече от просто най-добър приятел. Нашите бащи да били парабатаи, когато са били млади. Неговият баща е мой кръстник… затова живея с тях. Неговото семейство ме е осиновило.

— Но твоята фамилия не е Лайтууд.

— Не — каза Джейс и тя понечи да попита каква е, но в това време стигнаха до дома й и сърцето й така силно се разтуптя, че беше сигурна, че се чува на мили оттук. Ушите й заглъхнаха, а дланите на ръцете й се измокриха от пот. Тя се спря пред живия плет и бавно повдигна очи в очакване да види жълта полицейска лента пред вратата, изпочупени стъкла върху моравата, всичко изпотрошено.

Ала нямаше и следа от разрушение. Червеникавокафявите камъни блестяха, окъпани от меката следобедна светлина. Над розовите храсти под прозорците на Мадам Доротея се чуваше бръмченето на пчелите.

— Всичко изглежда непокътнато — каза Клеъри.

— Отвън. — Джейс бръкна в джоба на джинсите си и извади оттам едно от онези метално-пластмасови устройства, което тя беше помислила за мобилен телефон.

— Това сензор ли е? За какво служи? — попита тя.

— Улавя честотите като радио, но честоти от демоничен произход.

— Демонични къси вълни?

— Нещо такова. — Когато стигнаха къщата, Джейс видя пред себе си сензора. Докато се изкачваха по стъпалата, сензорът леко пиукаше, после спря. Джейс се намръщи. — Улови нещо, но може и да е останало от онази нощ. Твърде слабо е, за да показва присъствието на демон в момента.

Клеъри изпусна въздуха, който неволно бе задържала.

— Добре — каза тя и се наведе да си вземе ключовете. Когато се изправи, видя издълбани драскотини по вратата. Вероятно ги е имало и миналия път, но в тъмното не ги е видяла. Приличаха на следи от нокти, дълги и успоредни, дълбоко издълбани в дървото.

Джейс докосна ръката й.

— Аз ще вляза пръв — каза той. Клеъри искаше да му каже, че няма да се крие зад гърба му, но бе онемяла. Усети вкуса на ужаса, който бе изпитала, когато за първи път видя Ненаситния — резливия бакърен вкус на стара монета върху езика й.

Джейс бутна входната врата с ръка, като й махна с другата, в която държеше сензора, да го последва. Клеъри влезе във входа, като примигна, за да свикне с мрака. Крушката все още не светеше, люкът бе прекалено мръсен, за да пропусне дневната светлина, и плътни сенки покриваха пода. Вратата на Мадам Доротея беше плътно затворена. Никаква светлина не се промъкваше през процепа отдолу. Клеъри се разтревожи дали не се е случило нещо и с нея.

Джейс вдигна ръка и я плъзна по парапета. Усети нещо мокро, на приглушената светлина изглеждаше с черно-червен цвят.

— Кръв.

— Може да е моята. — Гласът й звучеше металически. — От онази нощ.

— Ако беше така, щеше да е вече засъхнала — каза Джейс. — Ела.

Той се заизкачва по стълбите, Клеъри го последва. Стълбищната площадка беше тъмна и тя три пъти хвана погрешния ключ, преди да мушне правилния в ключалката. Джейс се беше надвесил над нея и я наблюдаваше нетърпеливо.

— Не ми дишай във врата — изсъска тя, ръката й трепереше. Най-после резето щракна и вратата се отвори.

Джейс мина пред нея.

— Аз ще вляза първи.

Тя въздъхна, после отстъпи встрани и го пропусна да влезе. Дланите й лепнеха, но не от горещина. Всъщност в апартамента беше хладно, дори студено… от входа проникваше мразовит въздух, който щипеше кожата й. Усети как кожата й настръхна, когато тръгна след Джейс по късия коридор и влезе във всекидневната.

Тя беше празна. Поразително празна, каквато беше преди да се нанесат. По стените и пода нямаше нищо, никакви мебели, дори пердетата бяха свалени от прозорците. Само по-светлите квадратни петна по стените показваха къде са висели картините на майка й. Като на сън Клеъри се отправи към кухнята, последвана от Джейс, който бе присвил светлите си очи.

Кухнята също беше празна, столовете, масата, дори хладилника го нямаше. Кухненските шкафове бяха отворени и разкриваха голите рафтове. Тя се покашля.

— За какво им е на демоните нашата микровълнова печка? — попита Клеъри.

Джейс поклати глава, устните му се свиха.

— Не знам, но точно сега сензорът не улавя никакво присъствие на демони. Бих казал, че отдавна са си отишли.

Тя продължаваше да оглежда наоколо. Някой бе почистил и разлетия сос „Табаско“, забеляза тя със странно хладнокръвие.

— Успокои ли се? — попита Джейс. — Тук няма нищо.

Тя поклати глава.

— Искам да видя стаята си.

Той сякаш щеше да каже нещо, но се въздържа.

— Щом искаш — каза той, като прибра серафимската кама в джоба си.

В антрето нямаше осветление, но на Клеъри не й трябваше светлина, за да се ориентира в собствения си дом. С Джейс, вървящ точно зад нея, тя намери вратата на стаята си и посегна към дръжката. Усети я студена в ръката си — толкова студена, та чак й причини болка, като докосването на ледена висулка до кожата. Тя почувства погледа на Джейс, но вече беше хванала бравата и се опитваше да я натисне. Вратата поддаде, макар и едва-едва, сякаш от другата страна беше залепнала с нещо гъсто и сиропообразно…

Изведнъж вратата се отвори със замах навън, удари я и тя загуби равновесие. Плъзна се по пода в антрето и се блъсна в отсрещната стена, като се търколи по корем. Докато се изправяше на колене, усещаше глухо бучене в ушите си.

Джейс, притиснат до стената, потърси опипом джоба си, по лицето му бе изписана изненада. Над него се беше издигнал, като великан от приказка, огромен човек, широк като гардероб, стиснал остра секира в гигантската си, мъртвешки бяла ръка. На мръсната му плът висяха дрипи, а косата му бе сплъстена и разчорлена. Той вонеше противно на пот и разлагаща се плът. За Клеъри беше добре, че не можеше да види лицето му — дори в гръб той бе достатъчно противен.

Джейс държеше серафимската кама в ръка. Той я размаха и извика:

— Сансави!

Изведнъж от тръбичката изскочи острие. Клеъри се сети за старите филми, в които байонетите се криеха в бастуни и изскачаха от тях при леко почукване на пръчката. Но никога преди не беше виждала такава кама: прозрачна като стъкло, с излъчваща светлина дръжка, коварно остра и дълга почти колкото ръката на Джейс от лакътя до китката. Той замахна с нея, като я стовари върху гиганта, който от своя страна с рев се олюля назад.

Джейс се завъртя и се втурна към Клеъри. Хвана я за ръката, помогна й да се изправи и я задърпа надолу по коридора. Тя чуваше, че нещото зад тях е по петите им, стъпките му бързо се приближаваха и отекваха като падане на оловни тежести.

Те прекосиха коридора и излязоха на стълбищната площадка, където Джейс се обърна, за да затвори вратата. Тя чу щракването на автоматичната ключалка и затаи дъх. Вратата скърцаше на пантите си, сякаш някакъв ураган я блъскаше от вътрешната страна на апартамента. Клеъри тръгна към стълбите. Джейс се втренчи в нея. Очите му горяха в маниакално въодушевление.

— Слез долу! Излез от…

Още един удар, по-силен от първия, и този път пантите поддадоха и вратата изскочи от тях. Тя щеше да се стовари с все сила върху Джейс, ако той не се беше отдръпнал толкова бързо, че Клеъри дори не успя да види движението. Изведнъж той се оказа на най-горното стъпало, камата гореше в ръката му като комета. Тя осъзна, че се е свила в ъгъла на площадката, без да може да помръдне. Видя, че Джейс гледа към нея и нещо й вика, но не можеше да го чуе от шума, който издаваше гигантското същество, което изскочи от разбитата врата и се втурна към него. Тя се залепи към стената, сякаш притисната от вълна горещ въздух и смрад… и тогава секирата на съществото полетя, изсвистя във въздуха, носейки се към главата на Джейс. Той бързо се наведе и секирата се заби в парапета.

Джейс избухна в смях. Смехът изглежда ядоса съществото. Лишено от секирата си, то се нахвърли с юмруци срещу Джейс, който размаха серафимската си кама и я заби до дръжката в рамото на великана. За миг гигантът се олюля. После се хвърли напред, с протегнати към Джейс ръце. Джейс бързо се дръпна встрани, но явно не достатъчно бързо. Огромните ръце го сграбчиха, докато гигантът залиташе и падаше, повличайки и него. Джейс извика веднъж, последва серия от тежки, разбиващи удари, и после настъпи тишина.

Клеъри се изправи на крака и хукна надолу по стълбите. Джейс лежеше проснат в подножието на стъпалата, ръката му бе неестествено извита надолу. Върху краката му беше легнал гигантът, от гърдите на когото стърчеше дръжката на камата на Джейс. Гигантът още не беше мъртъв, но изглеждаше омаломощен, от устата му излизаше кървава пяна. Сега Клеъри можеше да разгледа лицето му — то бе мъртвешки бледо като лист хартия, покрито с черна мрежа от ужасни белези, които почти заличаваха чертите му. Очните му орбити бяха червени гнойни ями. Като се бореше с порива си да повърне, Клеъри се запрепъва надолу, прескочи потръпващия гигант и коленичи до Джейс.

Той беше неподвижен. Тя сложи ръка на рамото му, усети, че тениската му е прогизнала с кръв — дали неговата собствена, или на гиганта, не можеше да се каже.

— Джейс?

Той отвори очи.

— Мъртъв ли е?

— Почти — каза безстрастно Клеъри.

— По дяволите. — Той трепна. — Краката ми…

— Не мърдай. — Клеъри мина откъм главата му, пъхна ръце под мишниците му и го задърпа. Той застена от болка, когато краката му започнаха да се изплъзват изпод гърчещото се туловище на съществото. Клеъри го пусна и той с усилие се изправи на крака, но лявата му ръка остана изметната пред гърдите му. Тя също се изправи.

— Добре ли е ръката ти?

— Не. Счупена е — каза кратко той. — Можеш ли да бръкнеш в джоба ми?

Тя въздъхна и кимна.

— В кой?

— Вътрешния на якето, отдясно. Извади една от серафимските ками и ми я подай. — Той стоеше неподвижно, докато тя нервно зарови с пръсти в джоба му. Беше толкова близо до него, че усещаше миризмата му — на пот, сапун и момче. Дъхът му гъделичкаше тила й. Пръстите й хванаха тръбичката и тя я измъкна, без да го поглежда.

— Благодаря — каза той. Взе тръбичката и произнесе името й: — Санви. — Подобно на предишната, и тази прерасна в заплашително изглеждаща кама, чийто блясък освети лицето му. — Не гледай — каза той, докато заставаше над зловещото тяло на нещото. Той вдигна камата над главата си и я заби в него. От туловището на гиганта бликна кръв, която изпръска ботушите на Джейс. Клеъри гледаше втрещено, без да може да отклони погледа си.

Тя бе почти сигурна, че великанът ще изчезне, смалявайки се в себе си, както бе станало миналия път с момчето от клуба. Но не стана така. Въздухът се изпълни с мирис на кръв: тежък и металически. Джейс издаде нисък гърлен звук. Лицето му бе пребледняло, но не беше ясно дали от болка, или погнуса.

— Казах ти да не гледаш — каза той.

— Мислех, че ще изчезне — отвърна тя. — Че ще се върне в своето измерение, както ти беше казал.

— Казах, че това се случва с демоните, когато умрат. — Разтреперан, той смъкна якето от раменете си, като оголи горната част на лявата си ръка. — Това не беше демон. — С дясната той извади нещо от колана си. Това беше лъскавият, подобен на пръчка предмет, който той бе използвал, за да издълбае концентричните окръжности върху кожата на Клеъри. При вида му тя отново усети парене в ръката си.

Джейс видя втренчения й поглед и бегло се усмихна.

— Това — каза той — е стили. — Той го доближи до прогорения знак, намиращ се под рамото му и имащ странна форма, приличаща на звезда. Два от лъчите на звездата стърчаха извън очертанията на знака, несвързани. — А това — каза той — се прави, когато ловците на сенки са ранени.

С острието на стилито той прокара линия, свързваща двата лъча на звездата. Когато отпусна ръката си, знакът заблестя, сякаш беше гравиран в кожата с фосфоресциращо мастило. Клеъри го гледаше как потъва в кожата, подобно на тежък предмет във вода. Остана само едва забележим белег: бледа, тънка линия, почти невидима.

В съзнанието на Клеъри се стрелна картина. Гърбът на майка й, ненапълно покрит от горнището на банския, раменете и извивката на гръбначния й стълб, целите покрити с малки бели знаци. Сякаш бе сънувала това — знаеше, че гърбът на майка й не изглежда наистина така, но картината не излизаше от ума й.

Джейс въздъхна с облекчение, лицето му се отпусна от напрежението, предизвикано от болката. Той раздвижи ръката си, първо бавно, после малко по-свободно, размаха я нагоре и надолу, като я свиваше в юмрук. Очевидно вече не беше счупена.

— Това е невероятно — каза Клеъри. — Как го…?

— Това беше иратце, лекуваща руна — каза Джейс. — Активира се, когато руната се довърши със стилито. — Той пъхна пръчицата в колана си и отново облече якето си. После подритна с върха на ботуша си трупа на гиганта. — Трябва да докладваме на Ходж. Той ще се шашне — добави, сякаш мисълта за тревогата на Ходж го изпълваше със задоволство.

Джейс, мислеше си Клеъри, беше от онзи тип хора, които обичаха нещо да се случва, дори и това нещо да е лошо.

— Защо да се шашка? — попита Клеъри. — Пък и доколкото разбирам, това нещо не е демон… понеже сензорът не го регистрира като такъв, нали?

Джейс кимна.

— Виждаш ли белезите по лицето му?

— Да.

— Направени са със стили. Като моето. — Той потупа пръчката в колана си. — Попита ме какво би станало, ако прогориш знаци върху някого, в чиито жили не тече кръвта на ловците на сенки. Само един знак просто ще те изгори. Но много, при това все мощни знаци, издълбани в плътта на съвсем обикновен човек, който няма нищо общо с ловците на сенки — тогава се получава това. — Той посочи с брадичка към трупа. — Руните са адски болезнени. Белязаните се побъркват — страданието ги лишава от разум. Те стават свирепи, безмозъчни убийци. Нито спят, нито ядат, освен ако не ги принудиш, и обикновено умират бързо. Руните са много силни и могат да се използват за добро, но също и за зло. Бездушните са зли.

Клеъри се втренчи ужасено в него.

— Но защо ще си причиняват това?

— Никой не си го причинява сам. Някой друг им го причинява. Вероятно магьосник, някои долноземци са злосторни. Бездушните са верни на този, който ги е белязал, и стават свирепи убийци. Може да изпълняват и прости команди. То е нещо като да имаш… армия роби. — Той прескочи мъртвия Бездушен и я погледна през рамо. — Ще се върна горе.

— Но там няма нищо.

— Може да са били повече — каза той, сякаш се надяваше наистина да има и други. — Ти почакай тук. — Джейс се заизкачва по стълбите.

— На твое място не бих го направила — каза един писклив и познат глас. — Откъдето дойде този, има и други.

Джейс, който почти се бе изкачил до края на стъпалата, се сепна и зяпна учудено. Клеъри направи същото, макар че веднага разбра чий е гласът. Нямаше как да сбърка тази писклива интонация.

— Мадам Доротея? — прошепна Клеъри.

Старицата царствено склони глава. Тя стоеше на вратата на своя апартамент, облечена в нещо като пелерина от сурова лилава коприна. По китките и шията й блестяха златни верижки. Дългата й, разчорлена коса стърчеше от кока, свит на темето й.

Джейс я гледаше, без да помръдне.

— Но…

— Какви други? — попита Клеъри.

— Други Бездушни — отвърна Доротея с жизнерадост, която, според Клеъри, никак не се вписваше в обстоятелствата. Старата жена огледа входната площадка. — Вие ли направихте тази кочина? Предполагам, че и нямате намерение да почистите. Типично.

— Но вие сте мундан — завърши най-накрая Джейс изречението си.

— Колко си наблюдателен — каза Доротея, очите й блестяха. — С теб Клейвът е извадил истински късмет.

Изумлението по лицето на Джейс постепенно се смени с нарастващ гняв.

— Вие знаете за Клейва? — попита Джейс. — Знаели сте за тях, знаели сте за Бездушните в тази къща и не сте предупредили? Самото съществуване на Бездушни е престъпление според Завета…

— Нито Клейвът, нито Заветът са направили нещо за мен — каза Мадам Доротея, очите й проблясваха ядно. — Нищо не им дължа. — За миг нейният писклив нюйоркски акцент изчезна и се замени с друг, по-плътен, по-дълбок, който Клеъри не познаваше.

— Стига, Джейс — каза Клеъри. Тя се обърна към Мадам Доротея. — Щом знаете за Клейва и за Завета, тогава сигурно знаете и какво се е случило с майка ми?

Доротея поклати глава, при което обеците й се разлюляха. На лицето й се появи нещо като състрадание.

— Бих те посъветвала да забравиш за майка си. Нея вече я няма — рече тя.

Земята сякаш се залюля под краката на Клеъри.

— Искате да кажете, че е мъртва?

— Не. — Доротея сякаш вадеше думите си с ченгел. — Сигурна съм, че още е жива. Засега.

— Тогава трябва да я намеря — каза Клеъри. Светът спря да се люлее. Джейс бе застанал зад нея, бе я хванал за лакътя, сякаш за да я подкрепи, но тя почти не забеляза това. — Разбрахте ли? Трябва да я намеря, преди…

Мадам Доротея вдигна ръка.

— Не искам да се забърквам в работите на ловците на сенки. — Клеъри не се отказваше.

— Но вие познавахте майка ми. Тя беше ваша съседка…

— Клейвът ще се заеме със случая — прекъсна я Джейс. — Винаги мога да се върна с Мълчаливите братя.

— О, за… — Доротея погледна към вратата на жилището си, после към Джейс и Клеъри. — Мисля, че е по-добре да влезем вътре — рече накрая тя. — Ще ви кажа, каквото знам. — Тя направи няколко крачки, после спря на прага и погледна заплашително. — Но ако кажете на някого, че съм помогнала на вас, ловците на сенки, утре ще се събудите със змии вместо коси и с по още един чифт ръце.

— Още един чифт ръце не звучи никак лошо — каза замислено Джейс. — Ще сме по-сръчни в битките.

— Не и ако израснат от… — Доротея спря и му се усмихна ехидно — вратовете ви.

— Гадост — отвърна нехайно Джейс.

— Точно така, гадост, Джейс Уейланд — каза Доротея и с маршова стъпка влезе в апартамента, лилавата й пелерина се виеше около нея като крещящ флаг.

Клеъри погледна Джейс.

— Уейланд?

— Така се казвам. — Джейс изглеждаше поразен. — И не съм очарован, че тя го знае.

Клеъри погледна след Доротея. В апартамента светеше. Тежкият мирис на тамян изпълваше коридора и се смесваше противно с вонята на кръв.

— Все пак защо да не опитаме да поговорим с нея. Нищо не губим, нали?

— Поживей известно време в нашия свят — каза Джейс — и вече няма да ме питаш такива неща.

7 Портал към петте измерения

Апартаментът на Мадам Доротея имаше приблизително същото разпределение като този на Клеъри, макар че помещенията се използваха по доста различен начин. В коридора, който силно миришеше на тамян, бяха окачени завеси от мъниста и астрологически плакати. На единия бяха изобразени зодиакалните съзвездия, друг представяше китайски магически символи, на трети бе показана ръка с разперени пръсти, като бе посочено името на всяка от линиите на дланта. Над ръката имаше надпис на латински с грижливо изписани букви In Manibus Fortuna. На стената до вратата имаше тесни рафтове, пълни с книги.

Една от мънистените завеси се размърда и от нея се подаде главата на Мадам Доротея.

— Интересуваш се от хиромантия? — попита тя, като забеляза погледа на Клеъри. — Или просто си любопитна?

— Нито едно от двете — рече Клеъри. — Наистина ли можете да врачувате?

— Моята майка беше рядко талантлива. Тя умееше да гледа на ръка или на утайка от чай. И мен научи на някои трикове. — Тя премести погледа си върху Джейс. — Като говорим за чай, ти, млади момко, обичаш ли чай?

— Какво? — попита объркано Джейс.

— Чай. Действа добре на стомаха и спомага за концентрацията. Чаят е чудесна напитка.

— Аз бих изпила чаша чай — каза Клеъри, като си даде сметка, че беше минало доста време, откакто за последно беше яла или пила нещо. Съзнаваше, че откакто се бе събудила, е карала изцяло на адреналин.

Джейс се съгласи.

— Добре. Само да не е „Ърл Грей“2 — каза той, като сбърчи изящния си нос. — Мразя бергамот.

Мадам Доротея се засмя гръмогласно и отново се скри зад мънистените завеси, като ги остави леко да се поклащат след нея.

Клеъри повдигна вежди към Джейс.

— Ти мразиш бергамот?

Джейс се разхождаше покрай тесните рафтове и изучаваше съдържанието им.

— Теб какво те засяга това?

— Досега не бях срещала момче на моята възраст, което да знае какво е бергамот, а още по-малко, че се съдържа в чая „Ърл Грей“.

— Е, да — каза Джейс с надменен поглед. — Аз не съм като другите момчета. Освен това — допълни той, като взе една книга от рафта, — в Института имаме часове по основи на хербологията и лечебната употреба на растенията. Задължителни са.

— Мислех, че изучавате само предмети като „Въведение в клането“ и „Обезглавяване за начинаещи“.

Джейс прелисти една страница.

— Много смешно, Фрей.

Клеъри, която изучаваше плаката за гледане на ръка, се обърна рязко към него.

— Не ме наричай така.

Той вдигна изненадано поглед към нея.

— Но защо? Нали това ти е фамилията?

В съзнанието й се стрелна образът на Саймън. Видя го за последно, когато бе побягнала от „Хайър Граундс“ и той гледаше втренчено след нея. Тя примигна и отново се обърна към плаката.

— Просто така, няма причина.

— Разбирам — каза Джейс и тя усети по гласа му, че той разбира много повече, отколкото би й се искало. Чу го да поставя обратно книгата на мястото й. — Сигурно държи този боклук тук, за да впечатлява платежоспособни мундита — каза с отвращение той. — Тук няма нищо стойностно.

— Само защото не е някоя от твоите магии… — започна сърдито Клеъри.

Той ядно смръщи вежди, което я накара да млъкне.

— Аз не правя магии — каза той. — Набий си го в главата: човешките същества не си служат с магии. Това е, което ги прави хора. Само вещиците и магьосниците могат да правят магии, защото имат демонска кръв.

На Клеъри й трябваше известно време, за да осмисли чутото.

— Но аз видях, че ти си послужи с магия. Ти използваш омагьосани оръжия…

— Аз използвам магически инструменти — каза Джейс, като зае лекторска поза. — А за да мога да го правя, трябва да премина през строго обучение. Татуираните по кожата ми руни също ме пазят. Ако ти се опиташ да използваш, да кажем, серафимска кама, може да се изгориш или дори да умреш.

— А ако имам и аз татуировки? — попита Клеъри. — Тогава може ли да ги използвам?

— Не — каза ядно Джейс. — Поставянето на знаци не е достатъчно. Има проверки, изпитания, нива на подготовка… виж, просто забрави, става ли? Стой далече от камите ми. Всъщност не докосвай нито едно от оръжията ми без мое разрешение.

— Е, смятах да ги продам всичките по eBay — сопна му се Клеъри.

— Да ги продадеш къде?

Клеъри мило му се усмихна.

— На едно митично място с огромна магическа сила.

Джейс изглеждаше объркан, после сви рамене.

— Повечето митове са истина, поне донякъде.

— Започвам да го осъзнавам.

Завесата от мъниста отново се размърда и главата на Мадам Доротея се появи.

— Чаят е сервиран — каза тя. — Не стойте тук като магарета. Заповядайте в приемната.

— И приемна ли има? — попита Клеъри.

— Разбира се, че има приемна — каза Доротея. — Къде иначе ще си каня посетителите?

— Само да оставя шапката си на иконома — каза Джейс.

Мадам Доротея му хвърли мрачен поглед.

— Ако беше и наполовина толкова духовит, колкото си мислиш, че си, момчето ми, щеше да си два пъти по-духовит. — Тя мина отново през завесите, като нейното високо „Хмф!“ бе почти заглушено от подрънкването на мънистата.

Джейс се навъси.

— Не съм съвсем сигурен, че схванах мисълта й.

— Така ли? — рече Клеъри. — Според мен тя се изрази пределно ясно. — Тя мина през мънистените завеси, преди той да успее да отговори.

Приемната беше толкова слабо осветена, че Клеъри трябваше да мигне няколко пъти, за да свикнат очите й. На мъждивата светлина се очертаваха черни кадифени завеси, които покриваха цялата лява стена.

Препарирани птици и прилепи бяха провесени от тавана на тънки въженца, като на мястото на очите бяха поставени тъмни мъниста. Подът беше покрит с оръфани персийски килими, от които при всяко стъпване се вдигаше прах. Около ниска маса бяха подредени група обемисти фотьойли, в единия край на масата имаше тесте карти Таро, вързани с копринена панделка, а в другия — кристална топка върху златна поставка. В средата на масата имаше сребърен чаен сервиз, подреден като за гости, кокетна чиния, пълна със сандвичи, син чайник, от който излизаше тънка струя пара, и две чаши за чай върху същите чинийки, поставени грижливо пред два от фотьойлите.

— Уау — извика тихо Клеъри. — Изглежда страхотно. — Тя седна в един от фотьойлите. Почувства се удобно в него.

Доротея се усмихна, очите й блестяха дяволито.

— Да ви налея чай — рече тя, като повдигна чайника. — Мляко? Захар?

Клеъри погледна крадешком Джейс, който бе седнал до нея и бе придърпал чинията със сандвичите към себе си, за да я огледа по-добре.

— Захар — каза тя.

Джейс сви рамене, взе си сандвич и остави чинията. Клеъри внимателно го наблюдаваше как отхапва. Той отново сви рамене.

— Краставички — рече той в отговор на нейния поглед.

— Според мен сандвичите с краставички са много подходящи за чай, не мислите ли? — осведоми се Мадам Доротея, без да се обърне конкретно към някого.

— Не обичам краставички — каза Джейс и подаде остатъка от сандвича си на Клеъри. Тя отхапа от него — беше идеално подправен с майонеза и пипер. Стомахът и блажено замърка при вкусването на първата храна след онези бурито, които ядоха със Саймън.

— Краставички и бергамот — каза Клеъри. — Има ли нещо друго, което мразиш и за което е добре да знам?

Джейс погледна към Доротея над ръба на чашата си.

— Лъжците — каза той.

Старицата спокойно остави чайника.

— Можеш да ме наричаш лъжкиня колкото си искаш. Така е, не съм вещица. Но моята майка беше.

Джейс отпи от чая си.

— Това е невъзможно.

— Защо да е невъзможно? — полюбопитства Клеъри, като на свой ред също отпи от чая си. Той беше горчив и силен на вкус.

Джейс въздъхна.

— Защото те са полухора-полудемони. Всички вещици и магьосници са хибриди. И тъй като са хибриди, не могат да имат деца. Стерилни са.

— Като мулетата — каза замислено Клеъри, като си спомни за уроците в часовете по биология. — Мулетата са стерилни хибриди.

— Смайваш ме с познанията си по животновъдство — каза Джейс. — Всички долноземци имат демонска кръв в себе си, но само магьосниците са деца на демони. Затова те са и най-могъщи.

— Вампирите и върколаците… нали и те са нещо като демони? А феите?

— Вампирите и върколаците са възникнали в резултат на болести, донесени от демоните от собствените им измерения. Повечето демонични болести са смъртоносни за хората, но при определени обстоятелства те предизвикват промени в инфектираните, без реално да ги убиват. А феите…

— Феите са паднали ангели — каза Доротея, — изхвърлени от рая заради гордостта им.

— Така гласи легендата — каза Джейс. — Други твърдят, че това са децата на демон и ангел, което лично на мен ми изглежда по-правдоподобно. Доброто и злото, събрани на едно място. Феите са красиви, каквито вероятно са били ангелите, но у тях има непокорство и жестокост. Пък и забележете, че повечето избягват дневната светлина…

— Понеже злото е безсилно — каза меко Доротея, сякаш рецитираше стар стих, — когато не е тъмно.

Джейс я погледна навъсено. Клеъри каза:

— Вероятно ли? Мислех, че ангелите не са…

— Достатъчно за ангелите — каза Доротея, като внезапно мина по същество. — Вярно е, че магьосниците не могат да имат деца. Майка ми ме е осиновила, понеже искала да бъде сигурна, че някой ще наглежда това място, след като тя си отиде. Не ми е нужно да владея магиите. Задачата ми е само да наблюдавам и пазя.

— Какво да пазите? — попита Клеъри.

— Какво наистина? — Старицата намигна и посегна да си вземе сандвич от чинията, но тя беше празна. Клеъри ги бе изяла всичките. Доротея се подсмихна. — Хубаво е да видиш как млада жена се храни добре. По мое време момичетата бяха яки и здрави, а не вейки като сегашните.

— Благодаря — каза Клеъри. Тя се сети за тънките като клечки ръце на Изабел и изящната й талия и внезапно се почувства дебела. Остави шумно празната си чаша.

Мадам Доротея веднага взе чашата и внимателно се втренчи в нея, като между изписаните й с молив вежди се появи бръчка.

— Какво? — каза припряно Клеъри. — Пукнала съм чашата ли?

— Тя ти гледа на чай — каза Джейс, което прозвуча отегчено, но въпреки това се наведе напред заедно с Клеъри, докато Доротея въртеше чашата в дебелите си пръсти и се мръщеше.

— Лошо ли е? — попита Клеъри.

— Не е нито лошо, нито добро. Объркващо е. — Доротея погледна Джейс. — Дай ми твоята чаша — изкомандва тя.

Джейс се засегна.

— Но аз не съм си изпил чая…

Старицата грабна чашата от ръката му и изсипа останалия в нея чай обратно в чайника. После намръщено се втренчи в утайката.

— Виждам насилие в бъдещето ти, много кръв ще се пролее от теб и около теб. Ще се влюбиш в не когото трябва. Освен това имаш враг.

— Само един ли? Това е добра новина. — Джейс се облегна на стола си, когато Доротея остави чашата му и отново взе тази на Клеъри. Поклати глава.

— Нещо не мога да я разчета. Фигурите са объркани, хаотични. — Тя погледна към Клеъри. — Да не би съзнанието ти да е блокирано?

Клеъри не разбираше.

— Да е какво?

— Нещо като заклинание, което може да е замъглило спомените ти или да е блокирало Зрението ти.

Клеъри поклати глава.

— Не, разбира се, че не.

Джейс се наведе живо напред.

— Не бързай — каза той. — Тя наистина твърди, че до миналата седмица не помни някога да е имала Зрението. Може би…

— Може би просто съм бавноразвиваща се — сопна се Клеъри. — И не си и помисляй да злорадстваш само защото съм си го признала.

Джейс въздъхна обидено.

— Нямах това намерение.

— Мисля, че точно това ти беше намерението.

— Може би — призна си Джейс, — но това не означава, че не съм прав. Нещо е блокирало спомените ти, почти съм сигурен.

— Много добре, я да опитаме с нещо друго. — Доротея остави чашата и посегна към вързаните с копринена панделка карти Таро. Тя разпери картите като ветрило и го поднесе към Клеъри. — Прокарай ръката си върху тях, докато някоя не ти се стори гореща или студена, или пък не прилепне към пръстите ти. После я изтегли и ми я покажи.

Клеъри послушно прокара пръсти върху картите. Тя усети хладния им допир и хлъзгавостта им, но нито една не й се стори по-топла или по-студена от останалите, нито пък прилепваше на пръстите й. Накрая тя хвана една наслуки и я изтегли.

— Асо купа — каза смаяно Доротея. — Картата на любовта.

Клеъри я обърна и я погледна. Картата натежа в ръката й, картинката отпред бе нарисувана с истински бои. Тя изобразяваше ръка, държаща чаша пред слънчев лъч, нарисуван със златна боя. Стилът на тази рисунка й беше толкова познат, колкото въздухът, който дишаше.

— Това е хубава карта, нали?

— Невинаги. Повечето ужасни неща, които правят хората, са в името на любовта — рече Мадам Доротея, а тъмните й очи блестяха. — Но картата е силна. Какво ти говори тя?

— Че я е рисувала майка ми — каза Клеъри и хвърли картата на масата. — Тя я е рисувала, нали?

Доротея кимна, на лицето й се изписа задоволство.

— Тя нарисува цялото тесте. Като подарък. Много мило от нейна страна.

— Така значи. — Джейс се изправи, очите му бяха студени. — Колко близки бяхте с майката на Клеъри?

Клеъри обърна глава към него.

— Джейс, не е нужно да…

Доротея се облегна на стола си, разперила картите пред гърдите си.

— Джослин знаеше коя съм и аз знаех коя е тя. Не говорехме много за това. Понякога ми правеше услуги — като изрисуването на това тесте карти например, — като в замяна аз пък й казвах по някоя клюка от Долния свят. Имаше едно име, за което ме бе помолила да се ослушвам, и аз го правех.

Изражението на Джейс бе непроницаемо.

— Кое име?

— Валънтайн.

Клеъри подскочи на стола си.

— Но това…

— А като казваш, че знаеш коя е Джослин, какво имаш предвид? Коя беше тя?

— Джослин беше такава, каквато я знаете — каза Доротея. — Но в миналото си е била като вас. Ловец на сенки. Член на Клейва.

— Не — прошепна Клеъри.

Доротея я погледна с тъжни, почти дружелюбни очи.

— Вярно е. Тя избра да живее в тази къща именно защото…

— Защото това е Убежище — прекъсна я Джейс. — Нали така? Майка ти е била Ръководител. Тя е създала това място, скрито, защитено — идеално място за укриване на бегълци от Долния свят. Нали това е, което правите? Укривате престъпници.

— Ти би ги нарекъл така — каза Доротея. — Запознат ли си с мотото на Завета?

— Sed lex dura lex — каза автоматично Джейс. — Законът е суров, но е закон.

— Понякога законът е твърде суров. Знам, че Клейвът щеше да ме отнеме от майка ми при първа възможност. Да не искате да ги оставя да постъпят така с други?

— О, значи си филантроп — сви устни Джейс. — Нали не очакваш от мен да повярвам, че долноземците не си плащат порядъчно за привилегията да ползват това убежище?

Доротея се усмихна достатъчно широко, за да блеснат златните й кътници.

— Не всеки може като теб да разчита на заслепяващата си външност.

Джейс не се впечатли от ласкателството.

— Ще съобщя на Клейва за теб…

— Не можеш! — Сега Клеъри се бе изправила на свой ред. — Ти обеща.

— Нищо не съм обещавал — запротестира Джейс. Той пристъпи към стената и дръпна една от кадифените завеси. — Можете ли да ми кажете какво е това? — не отстъпваше той.

— Това е врата, Джейс — каза Клеъри.

По-скоро било е врата, чудато издълбана в стената между два еркерни прозореца. Разбира се, сега вече не беше врата, при положение че не водеше на никъде, нито се виждаше от външната страна на къщата. Сякаш бе направена от леко блестящ метал, по-скоро полиран, отколкото месингов, но тежък като желязо. Дръжката беше излята във формата на око.

— Млъквай — каза ядосано Джейс. — Това е портал. Нали?

— Врата към петото измерение — каза Доротея, като остави картите Таро на масата. — Измеренията не са прави линии, нали знаеш — добави тя в отговор на неразбиращия поглед на Клеъри. — Има си долини, падини, потайни местенца и пукнатини и всички те не се виждат. Малко е трудно да се обясни, при положение че не сте учили теория на измеренията, но това, което трябва да знаеш, е, че през тази врата можеш да отидеш където си поискаш. Тя е…

— Авариен изход — каза Джейс. — Ето защо майка ти е искала да живеете тук. За да може по всяко време да се измъкне, ако се наложи.

— Тогава защо тя не… — започна Клеъри, но прекъсна ужасена. — Заради мен — каза тя. — Онази нощ тя не е искала да ме остави. И е останала.

Джейс клатеше глава.

— Не можеш да обвиняваш себе си…

Клеъри почувства, че под клепачите й се събират сълзи, и се втурна покрай Джейс към вратата.

— Искам да видя къде е можела да отиде — каза тя, като изследваше опипом вратата. — Искам да видя къде е можела да избяга…

— Клеъри, не! — Джейс посегна към нея, но пръстите й вече се бяха вкопчили в дръжката на вратата. Тя бързо се завъртя под ръката й и вратата рязко се отвори, сякаш я беше бутнала. Доротея с вик се изправи на крака, но беше вече твърде късно. Преди да завърши изречението си, Клеъри се хвърли напред и потъна в празното пространство.

8 Оръжие по избор

От изненада Клеъри дори не успя да извика. Най-неприятно беше падането, сърцето й се качи в гърлото, стомахът й се сви. Тя размаха ръце, като се опитваше да се хване за нещо, което да забави падането й.

Ръцете й улавяха храсти, но в тях оставаха само листата. Тя тежко се строполи на земята, бедрото и рамото й се удариха на твърдо. После се претърколи, като въздухът отново нахлу в дробовете й. Тъкмо понечи да се изправи в седнало положение, когато върху нея се приземи още някой.

Отново бе повалена. Нечие чело се удари в нейното, коленете й се забиха в нечии други. Преплела ръцете и краката си с тези на другия, тя се задави с коса (не своята) и се опита да се измъкне изпод тежестта върху й, която заплашваше да я смаже.

— Оуч — каза Джейс в ухото й с изпълнен с възмущение тон. — Ръгна ме с лакът.

— Така ли, май ти се стовари върху мен.

Той се повдигна на ръце и я погледна кротко. Клеъри видя над главата му синьо небе, част от клон на дърво и ъгълче от сива барака.

— Е, не ми остави кой знае какъв избор — каза той. — Не и след като реши най-безгрижно да скочиш през портала, все едно скачаш в метрото. Имаш късмет, че не попаднахме в някое демонско измерение с цианид в атмосферата.

— Не беше нужно да скачаш след мен.

— Напротив — каза той. — Ти не можеш да се справиш без мен, ако попаднеш сред неприятели, защото нямаш нужния опит.

— Това е мило. Може би ще ти простя.

— Да ми простиш? За какво?

— За това, че ми каза да млъквам.

Той присви очи.

— Не съм ти… добре, де, казах ти, но ти беше…

— Няма значение. — Ръката й, притисната зад гърба, започна да се схваща. Когато се търкулна, за да я освободи, тя видя изгоряла от слънцето трева, мрежеста ограда и повече от сивата дървена къща, за която установи, че й е поразително позната.

Тя се вцепени.

— Знам къде сме.

Джейс спря да бърбори.

— Какво?

— Това е къщата на Люк. — Тя се изправи в седнало положение. Джейс скочи грациозно на крака и й подаде ръка, за да й помогне да стане. Тя го отблъсна и припряно се изправи сама, като разтриваше изтръпналата си ръка.

Те стояха пред малка сива къща, намираща се в редица плътно застроени къщи, по крайбрежието на Уилямсбърг. Остър бриз подухваше откъм Ийст Ривър, като поклащаше табелата, висяща на стената откъм предните стълби. Клеъри гледаше как Джейс чете на глас релефния надпис: Употребявани книги в отлично състояние, нови и изчерпани. Почивен ден — събота. Той погледна към тъмната врата, на дръжката на която висеше тежък катинар. На изтривалката имаше поща, насъбрала се от няколко дни, недокосната. Той погледна Клеъри.

— Той в книжарница ли живее?

— Живее зад книжарницата. — Клеъри се огледа по пустата улица, в единия край на която се извиваше Уилямбъргският мост, а в другия се намираше запустяла фабрика за захарни изделия. Отвъд ленивата река слънцето залязваше зад небостъргачите на Манхатън, позлатявайки контурите им. — Джейс, как попаднахме тук?

— През портала — каза Джейс, докато изучаваше катинара. — Отиваш на мястото, за което си мислиш.

— Но аз не мислех за тук — възрази Клеъри. — Не си мислех за никое конкретно място.

— Напротив. — Това изглежда не го интересуваше особено. — Все едно, след като вече сме тук…

— Какво?

— Какво искаш да правим?

— Мисля, че искам да си ходим — каза горчиво Клеъри. — Люк каза да не идвам тук.

Джейс поклати глава.

— И ти просто се съгласи?

Клеъри обви ръце около себе си. Почувства студ въпреки задушната вечер.

— Имам ли избор?

— Винаги имаме избор — каза Джейс. — На твое място щеше да ми е любопитно какво става с Люк в момента. Имаш ли ключове за дома му?

Клеъри поклати глава.

— Не, но понякога той оставя задната врата незаключена. — Тя посочи към тясната пътека, която отделяше къщата на Люк от съседната. Пластмасовите боклукчийски кофи бяха чинно подредени в редица до купчина сгънати вестници и празни бутилки от сода. Значи Люк все още се отнасяше отговорно към рециклирането.

— Сигурна ли си, че не си е вкъщи?

Тя погледна към пустия тротоар.

— Е, микробусът му го няма, магазинът е затворен и всички светлини са угасени. Бих казала, че вероятността да не си е вкъщи е голяма.

— Тогава ти водиш.

Тясната пътека между къщите стигаше до висока мрежеста ограда. Тя ограждаше малката градина в задния двор на Люк, където, изглежда, вирееха само бурени, израсли и между фугите на паветата и така превърнали ги в ронливи парчета камък. В подножието на оградата растяха видимо неподдържани храсти. Портата беше заключена с катинар.

— Трябва да я прескочим — каза Джейс, като пъхна върха на ботуша си в една пролука в оградата. Започна да се катери. Оградата дрънчеше толкова силно, че Клеъри трескаво се огледа наоколо, но дори съседните къщи не светеха. Джейс се изкачи до върха на оградата и скочи от другата страна, като приземяването му бе съпроводено от някакво ужасено, пронизително изскимтяване.

За миг Клеъри си помисли, че е паднал върху някоя бездомна котка. Тя чу как той извика от изненада, докато падаше назад. От шубраците изскочи тъмна сянка и се стрелна през двора, като се стараеше да се държи приведена. Джейс се изправи на крака и хукна след нея, сякаш решен да я убие.

Клеъри започна да се катери. Когато се опита да преметне крака си от другата страна на оградата, джинсите на Изабел се закачиха за телта и се сцепиха. Тя тупна на земята, гуменките й се приземиха леко върху отъпканата пръст и в същия момент се чу триумфалния вик на Джейс.

— Хванах го! — Тя се обърна и го видя седнал върху проснатия по корем неканен гост, чиито ръце бяха вдигнати над главата. Джейс сграбчи китката му. — Я да видим сега лицето ти.

— Върви по дяволите, напудрен задник такъв — озъби се натрапникът, като се мъчеше да се изтръгне от Джейс. Той почти успя да седне, потрошените му очила бяха килнати на една страна.

Клеъри се закова на мястото си.

— Саймън?

— О, Боже — каза разочаровано Джейс. — А аз вече си мислех, че съм хванал нещо интересно.

— Но какво правиш тук, скрит в храстите на Люк? — попита Клеъри, докато махаше листата от косата на Саймън. Той търпеше грижите й с видима неохота. Когато си мислеше за срещата й със Саймън, след като всичко това вече е приключило, си го представяше в по-добро настроение. — Това не ми е ясно.

— Добре, стига. Мога и сам да си оправя косата, Фрей — каза Саймън, като рязко се отдръпна от ръцете й. Те седяха на стълбите на верандата към задния двор на Люк. Джейс се беше облегнал на парапета й и се преструваше, че не ги забелязва, като усърдно пилеше ноктите си със стилито си. Клеъри се запита дали Клейвът би одобрил такава употреба на вещ като тази.

— Искам да кажа, дали Люк знае, че си тук? — попита тя.

— Разбира се, че не знае — каза сприхаво Саймън. — Не съм го питал, но съм сигурен, че има ясна позиция по отношение на тийнейджъри, които се мотаят в храстите му.

— Ти не си случаен тийнейджър, нали те познава. — Искаше й се да посегне и да докосне бузата му, която още кървеше леко от клона, който го беше одраскал. — Най-важното е, че си добре.

— Че аз съм добре? — Саймън се засмя остро и горчиво. — Клеъри, имаш ли представа какво преживях през последните два дена? Последния път, когато те видях, ти излетя от „Хайър Граундс“ като прилеп от ада, а след това просто… изчезна. Дори телефона не си вдигаше, домашният ти телефон пък беше изключен. После Люк ми каза, че сте отишли у някакви роднини на север, а аз знам, че ти нямаш никакви роднини. Помислих си, че с нещо съм те ядосал…

— Как би могъл да ме ядосаш? — Клеъри понечи да хване ръката му, но той я издърпа, без да поглежда към нея.

— Не знам — каза той. — Нещо да съм направил.

Джейс, все още съсредоточен върху стилито си, се изкиска под нос.

— Ти си най-добрият ми приятел — каза Клеъри. — Не бях ядосана на теб.

— Ами да, и ти, разбира се, не счете за нужно да ми се обадиш и да ми кажеш, че вече излизаш с някакъв изрусен и надут хулиган, когото сигурно си срещнала в „Пандемониум“ — каза кисело Саймън. — А аз през последните три дни се чудех дали не си мъртва.

— Не излизам с него — каза Клеъри, благодарна на тъмнината, която скри нахлулата в лицето й кръв.

— И косата ми е естествено руса — каза Джейс. — Само отбелязвам.

— Е, какво правеше тогава през последните три дена? — попита Саймън подозрително. — Наистина ли имаш пралеля Матилда, която е хванала птичи грип и някой трябва да се погрижи за нея, докато оздравее?

— Люк наистина ли ти каза това?

— Не, той каза само, че ти и майка ти сте отишли да видите болен роднина и че вероятно мобилният ти няма обхват в провинцията. Не че му повярвах. Когато ме изрита от предната врата, аз заобиколих къщата и погледнах през задния прозорец. Видях го да стяга зелената си пътна чанта, сякаш ще ходи някъде за уикенда. Тогава реших да се навъртам тук и да наглеждам нещата.

— Защо? Защото си е стегнал чантата ли?

— Защото я напълни с оръжие — каза Саймън, като попиваше кръвта от бузата си с ръкава на ризата. — Ножове, две ками, дори и меч. Смешното в цялата работа е, че тези оръжия сякаш блестяха. — Той премести поглед от Клеъри към Джейс и обратно. Гласът му режеше така остро, сякаш бе един от ножовете на Люк. — Ей, сега да не вземеш да ми кажеш, че съм си въобразил?

— Не — каза Клеъри. — Няма да ти кажа това. — Тя се втренчи в Джейс. Последните лъчи на залеза правеха очите му да блестят като златни. Тя рече: — Ще му кажа истината.

— Знам.

— Няма ли да ме спреш?

Той сведе поглед към стилито в ръката си.

— Аз съм обвързан с клетва към Завета — каза той. — Но ти не си.

Тя се обърна отново към Саймън и пое дълбоко въздух.

— Добре — рече тя. — Има нещо, което трябва да знаеш.

Слънцето вече се беше скрило зад хоризонта и верандата бе потънала в мрак, когато Клеъри свърши разказа си. Саймън бе изслушал дългата история с почти безизразно лице, като само леко трепна в онази част, в която се описваше момента с Ненаситния. Тя гледаше да не навлиза в подробности, защото не искаше да преживее отново онази нощ. Когато спря да говори, прочисти сухото си гърло и внезапно усети изгаряща я жажда.

— Това е — каза тя. — Въпроси?

Саймън вдигна ръка.

— О, имам въпроси. Няколко.

Клеъри притаи дъх.

— Добре, давай.

Той посочи към Джейс.

— Значи, той е… как нарече хората като него?

— Той е ловец на сенки — каза Клеъри.

— Ловец на демони — добави Джейс с обичайната си нетърпеливост. — Убивам демони. Не е чак толкова сложно.

Саймън отново погледна към Клеъри.

— Наистина ли? — Той присви очи, сякаш очакваше тя да му каже, че нищо от това не е вярно и че всъщност Джейс е опасен избягал луд, на когото тя е решила да помогне от хуманни съображения.

— Наистина.

Саймън доби съсредоточено изражение.

— Значи, има и вампири, така ли? Върколаци, магьосници и всякакви подобни същества?

Клеъри прехапа долната си устна.

— Така чух.

— И ти ги убиваш, така ли? — Сега Саймън отправи въпроса си директно към Джейс, който бе прибрал стилито в колана си и оглеждаше безупречните си нокти.

— Само когато са непослушни.

Известно време Саймън седеше и гледаше втренчено в краката си. Клеъри започна да се чуди дали постъпи добре, като го натовари с такъв вид информация. Той бе по-прагматичен от всеки, когото Клеъри познаваше. Може би не желаеше да вниква в неща, за които нямаше разумно обяснение. Тя се наведе разтревожено напред, но в този момент Саймън вдигна глава.

— Това е суперяко — каза той.

Джейс бе не по-малко шокиран от Клеъри.

— Суперяко?

Саймън кимна така въодушевено, че тъмните му къдрици подскочиха на челото.

— Ами, да. Това е точно като „Тъмници и дракони“, само че истинско.

Джейс гледаше към Саймън, сякаш последният беше странен вид насекомо.

— Като кое?

— Една компютърна игра — обясни Клеъри. Чувстваше се някак неловко. — Хората се правят на магьосници и елфи и убиват чудовища и разни такива.

Джейс гледаше втрещено.

Саймън се усмихна.

— Никога ли не си чувал за „Тъмници и дракони“?

— Чувал съм за тъмници — каза Джейс. — Също и за дракони. Въпреки че отдавна са измрели.

Саймън доби разочаровано изражение.

— Никога ли не си убивал дракон?

— Предполагам и че не е срещал знойна елфка над метър и осемдесет по кожени бикини — каза ядосано Клеъри. — Стига, Саймън.

— Истинските елфи са високи около двайсет сантиметра — уточни Джейс. — Освен това хапят.

— Но вампирите са секси, нали? — каза Саймън. — Искам да кажа, че някои женски вампири са мацки, а?

Клеъри започна да се безпокои, че Джейс ей сега ще прекоси верандата и ще се хвърли да души Саймън. Вместо това той, изглежда, се замисли.

— Някои от тях може би.

— Яко — повтори Саймън.

Клеъри май предпочиташе да се бяха сбили.

Джейс се плъзна по парапета на верандата.

— Е, ще претърсим ли къщата, или не?

Саймън трескаво се изправи на крака.

— Бройте ме и мен. Какво търсим?

— Ние? — каза Джейс със заплашително спокойствие. — Не помня да сме те канили.

— Джейс — каза гневно Клеъри.

Лявото ъгълче на устата му отскочи нагоре.

— Само се пошегувах. — Той отстъпи встрани, за да й направи път до вратата. — Готови ли сме?

Клеъри потърси опипом в тъмното дръжката на вратата. Вратата се отвори, като осветлението на верандата се включи автоматично, което освети и коридора. Вратата към книжарницата беше затворена, Клеъри разтърси дръжката.

— Заключено е.

— Позволете ми, мундани — каза Джейс, като внимателно я избута встрани. Той извади стилито от джоба си и го опря до вратата. Саймън го гледаше с известна неприязън. Цяло войнство изкусителни вампирки, мислеше си Клеъри, нямаше да е в състояние да го накара да харесва Джейс.

— Голям досадник е, нали? — мърмореше Саймън. — Как го търпиш?

— Той ми спаси живота.

Саймън я стрелна с поглед.

— Как…

Вратата се отвори с изщракване.

— Готово — рече Джейс, като пъхна стилито обратно в колана си. Докато минаваха през вратата, Клеъри видя как знакът върху нея, точно над главата му, избледнява. Задната врата водеше към малко складово помещение, на чиито голи стени боята се лющеше. Навред бяха струпани кашони, съдържанието на които се идентифицираше с надраскани отгоре надписи: Проза, Поезия, Готварство, Хоби, Любовни романи.

— Жилищната част е ето там. — Клеъри се отправи към вратата, която се виждаше в далечния край на помещението.

Джейс я хвана за ръката.

— Почакай.

Тя го погледна припряно.

— Какво има?

— Не знам. — Той се промъкна в пролуката между две купчини кашони и подсвирна. — Клеъри, може би ще искаш да дойдеш тук и да видиш това.

Тя се огледа наоколо. В склада цареше сумрак, само през прозореца се процеждаше светлината от лампата на верандата.

— Толкова е тъмно…

Лумна светлина, която окъпа помещението в брилянтен блясък. Саймън извърна глава, като примигаше.

— Ох.

Джейс се изкикоти. Той бе застанал върху един запечатан кашон с вдигната нагоре ръка. Нещо блестеше в шепата му, като светлината се процеждаше през сключените му пръсти.

— Магическа светлина — каза той.

Саймън измърмори нещо под носа си. Клеъри се запрепъва из кашоните, за да отиде при Джейс. Той бе застанал зад клатушкаща се грамада от детективски романи. Магическата светлина хвърляше зловещ отблясък върху лицето му.

— Виж това — каза той, като посочи по-нагоре към стената. Първоначално й се стори, че посочва двойка декоративни аплици. Когато очите й посвикнаха, тя видя, че това са метални скоби, окачени на къса верига, която свършваше някъде в стената. — Това да не би да са…

— Белезници — каза Саймън, като си проправяше път през кашоните. — Това е, ааа…

— Само не казвай „извратено“. — Клеъри му хвърли предупредителен поглед. — Все пак говорим за Люк.

Джейс вдигна ръка и я прокара по вътрешността на една от металните скоби. Когато я отпусна, пръстите му бяха изцапани с червеникавокафява прах.

— Кръв. — Той посочи към стената, в която бяха вкопани веригите. Мазилката беше видимо издута. — Гледай. Някой се е опитвал да изтръгне тези неща от стената. Изглежда, доста силно ги е дърпал.

Клеъри усети как сърцето заблъска в гърдите й.

— Мислиш ли, че Люк е добре?

Джейс сниши магическата светлина.

— Мисля, че трябва да проверим.

Вратата за апартамента беше отключена. Тя водеше към всекидневната на Люк. Ако в магазина имаше стотици книги, то в апартамента те бяха сто пъти повече. Етажерките с книги достигаха до тавана, томовете бяха подредени на два реда, като единият закриваше другия. Повечето от тях бяха поезия и проза, предимно фентъзи и детективски романи.

Тя си спомни как дни наред беше чела всички части на Хрониките на Придейн, свита на кълбо до прозореца на Люк, докато слънцето потъваше във водите на Ийст Ривър.

— Мисля, че е излязъл само за малко — каза Саймън, който стоеше на вратата на малкия кухненски бокс на Люк. — Кафе машината не е изключена, а в каната има кафе и е още горещо.

Клеъри надникна през вратата на кухнята. Мивката беше пълна с чинии. Връхните дрехи на Люк чинно висяха на закачалки в дрешника. Тя се спусна надолу по коридора и отвори вратата на малката му спалня. Стаята си беше все същата — неоправеното легло със сива кувертюра и сплескани възглавници, по бюрото — пръснати дребни пари. Тя се извърна. Част от нея беше сигурна, абсолютно убедена, че когато влязат тук, всичко ще бъде с главата надолу, ще намерят Люк вързан, наранен или по-лошо. Сега не знаеше какво да мисли.

Вцепенена, тя прекоси антрето до малката гостна, където толкова често беше отсядала, когато майка й бе по работа извън града. Двамата с Люк бяха стояли до късно да гледат стари филми на ужасите на трепкащия черно-бял телевизор. Тя дори си имаше раница, пълна с неща от първа необходимост, която държеше тук, за да не се налага да я влачи всеки път до вкъщи и обратно.

Тя коленичи и я измъкна изпод леглото за масленозелената презрамка. Беше покрита цялата със значки, повечето от които й бе дал Саймън. Геймърите го правят по-добре. Момиче Отаку. Още не съм крал. В нея имаше някои сгънати дрехи, резервно бельо, четка за коса и дори шампоан. Слава Богу, помисли си тя, и затвори с крак вратата на спалнята. Бързо се преоблече, свали твърде големите, а сега и зеленясали от тревата и запотени дрехи на Изабел и си облече своите пясъчни рипсени панталони и синята риза без ръкави с нарисувани китайски йероглифи отпред. Пъхна дрехите на Изабел в раницата, издърпа връзките й и излезе от спалнята, а раницата подскачаше на гърба й. Хубаво беше отново да си има нещо свое.

Клеъри намери Джейс в пълния с книги кабинет на Люк Да разучава една зелена пътна чанта, която лежеше с отворен цип върху масата. Както бе казал Саймън, беше пълна с оръжие — ножове в ножници, навит камшик и нещо, което приличаше на остър като бръснач метален диск.

— Това е чакрам — каза Джейс, като леко го докосна. — Оръжие на сикхите. Завърташ го около показалеца си, преди да го хвърлиш. Те са редки и трудно се използват. Странно е, че Люк има такова — добави той, като вдигна поглед към Клеъри, която влизаше в стаята. — Навремето Ходж е използвал такива, чакрам е било неговото оръжие. Или поне той така казва.

— Люк колекционира какво ли не, произведения на изкуството, нали се сещаш — каза Клеъри, като гледаше рафта зад бюрото, на който бяха подредени бронзови индийски и руски идоли, включително любимите й: статуетка на Кали, индийската богиня на разрушението, размахала заплашително меч и със строго изражение, танцува с отметната назад глава и присвити очи. Отстрани на бюрото имаше старинен китайски параван, издълбан от ярко палисандрово дърво. — Красиви неща.

Джейс внимателно постави настрани чакрама. От незакопчания край на пътната чанта на Люк се беше изсипала купчина дрехи, които сякаш се бе сетил да пъхне в последния момент.

— Предполагам, че това е твое.

Той измъкна един правоъгълен предмет, скрит сред дрехите: снимка в дървена рамка с дълга вертикална пукнатина на стъклото. Пукнатината образуваше тънки линии, минаващи върху усмихнатите лица на Клеъри, Люк и майка й.

— Това наистина е мое — каза Клеъри, като дръпна снимката от ръцете му.

— Счупена е — забеляза Джейс.

— Знам. Аз го направих, аз я счупих. Когато я хвърлих по Ненаситния. — Тя погледна към него и видя изписано на лицето му разбиране. — Това означава, че Люк се е върнал в апартамента след нападението. Може би дори днес…

— Може би той последен е минал през портала — каза Джейс. — Ето защо се озовахме тук. Ти не си мислила за нищо, така че сме се пренесли на последното място, докъдето е пътувано.

— Нямаше да е зле Доротея да ни беше казала за това — рече гневно Клеъри.

— Той сигурно й е платил, за да мълчи. Или това, или защото на него му е имала повече доверие, отколкото на нас. Което значи, че той може би не е…

— Хора! — Саймън се втурна панически в кабинета. — Някой идва.

Клеъри изпусна снимката.

— Да не е Люк?

Саймън погледна към коридора и кимна.

— Той е. Но не е сам, с него има двама мъже.

— Мъже? — С няколко крачки Джейс прекоси стаята, погледна през вратата и тихо изруга под носа си. — Магьосници.

Клеъри го погледна втренчено.

— Магьосници? Но…

Като клатеше глава, Джейс се отдръпна от вратата.

— Има ли някакъв друг изход? Задна врата?

Клеъри поклати глава. Вече се чуваше звукът от стъпките в коридора, което предизвика болезнен спазъм в гърдите й.

Джейс се огледа отчаяно. Очите му се спряха върху палисандровия параван.

— Скрийте се зад това — каза той като го посочи. — Веднага.

Клеъри хвърли счупената снимка на бюрото и бързо отиде зад паравана, като повлече и Саймън след себе си. Джейс застана точно зад тях, със стилито в ръка. Той едва се беше скрил, когато Клеъри чу как вратата се отваря със замах, отчетливи стъпки… а после ясно доловими гласове. Говореха трима мъже. Тя погледна изплашено Саймън, който беше пребледнял, а после към Джейс, който беше вдигнал стилито и бавно го движеше, рисувайки нещо като квадрат върху паравана. Докато Клеъри го гледаше втренчено, квадратът стана прозрачен, като стъклен прозорец. Тя чу как Саймън изсумтя — леко, едва доловимо — и видя как Джейс поклати глава към тях и им каза само с движение на устните: Те не могат да ни видят през това, но ние тях можем.

Като хапеше нервно устната си, Клеъри се придвижи до квадрата и надникна през него, усещайки във врата си дишането на Саймън. Оттук стаята се виждаше идеално: етажерките с книги, бюрото с пътната чанта, захвърлена върху него и Люк, поопърпан, попрегърбен, с вдигнати на главата очила, той бе застанал до вратата. Беше стряскащо, макар и да знаеше, че той не може да я види, тъй като прозорецът, направен от Джейс, приличаше на стъклото в стаята за разпит в полицейско управление: виждаше се само откъм едната страна. Люк се обърна, като отново хвърли поглед в коридора.

— Да, можете да огледате — каза той с тон, пропит от сарказъм. — Много мило от ваша страна, че проявявате такъв интерес.

От ъгъла на кабинета се чу тихо изкикотване. С трескаво движение на ръката Джейс разшири още малко рамката на своя „прозорец“ така, че да се вижда по-голяма част от стаята. С Люк имаше още двама мъже, и двамата с дълги червеникави роби, със свалени качулки. Единият беше слаб, с елегантни сиви мустаци и остра брадичка. Когато се усмихна, се показаха ослепително белите му зъби. Другият беше едър и набит като борец, с късо подстригана червеникава коса. Кожата му беше тъмноморава и така опъната, че чак скулите му лъщяха.

— Това магьосници ли са? — тихо прошепна Клеъри.

Джейс не отговори. Той се беше вцепенил като статуя. Сигурно се бои, че ще изляза и ще се опитам да отида при Люк, помисли си Клеъри. Искаше й се да го увери, че няма да направи това. Имаше нещо в тези двама мъже, в цвета на плътните им наметала, който приличаше на кръв и ги правеше ужасяващи.

— Гледай на това като на жест на добронамереност, Греймарк — каза мъжът със сивите мустаци. Когато се усмихна, се показаха толкова остри зъби, сякаш изпилени като на канибал.

— У теб няма нищо добронамерено, Пангборн. — Люк седна на крайчеца на бюрото си, като с тялото си се опитваше да закрие гледката на двамата мъже към пътната чанта и нейното съдържание. Сега, когато беше по-близо, Клеъри можа да види, че лицето и ръцете му бяха натъртени, а пръстите му бяха ожулени и разкървавени. Дълга резка по цялата шия се скриваше в яката му. Какво, за Бога, се беше случило с него?

— Не пипай това, Блекуел… много е ценно — каза сурово Люк. Едрият червенокос мъж, който бе посегнал към статуетката на Кали на етажерката, все пак прокара дебелите си пръсти по нея.

— Хубава е — каза той.

— Ах — каза Пангборн, като взе статуетката от другаря си. — Тя, която е създадена да се сражава с демона, който не може да бъде убит нито от бог, нито от човек. О, Кали, блажена моя майко! Чародейко на всемогъщия Шива, танцуваща в унес и пляскаща с ръце. Ти си душата на всичко, що се движи, а ние сме твои безпомощни пионки.

— Много добре — каза Люк. — Не знаех, че изучаваш индийска митология.

— Всички митове са истина — каза Пангборн и Клеъри почувства, че тръпки я полазват по гърба. — Или и това си забравил?

— Аз нищо не забравям — рече Люк. Макар и да изглеждаше спокоен, Клеъри видя, че раменете и устните му са напрегнати. — Предполагам, че те изпраща Валънтайн.

— Така е — каза Пангборн. — Той си помисли, че може да си промениш решението.

— Нищо не може да ме накара да променя решението си. Вече ти казах, че не знам нищо. Между другото, хубави наметала.

— Благодаря — каза Блекуел с лукава усмивка. — Свалихме ги от двама мъртви магьосници.

— Това са официалните роби на Съглашението, нали? — попита Люк. — От Въстанието ли са?

Пангборн леко се изкикоти.

— Плячка от сражението.

— Не се ли боите, че някой може погрешка да ви вземе за истински?

— Не — рече Блекуел. — Не и като се приближат.

Пангборн поглади края на робата си.

— Спомняш ли си Въстанието, Лушън? — каза меко той. — Беше велик и ужасен ден. Помниш ли как заедно се подготвяхме за битката?

Лицето на Люк се изкриви.

— Миналото си е минало. Не знам какво да ви кажа, господа. Не мога да ви помогна. Нищо не знам.

— Нищо е много общо казано, някак си неопределено — рече Пангборн меланхолично. — Човек, който притежава толкова много книги, би трябвало все нещо да знае.

— Ако искате да разберете къде отиват лястовичките на есен, мога директно да ви посоча съответната книга. Но вие искате да знаете къде е изчезнал Бокалът на смъртните…

— Изчезнал може би не е правилната дума — изръмжа Пангборн. — По-скоро скрит. Скрит от Джослин.

— Възможно е — каза Люк. — Значи още не ви е казала къде е?

— Още не е дошла в съзнание — каза Пангборн, като сечеше въздуха с дългопръстата си ръка. — Валънтайн е разочарован. Той толкова се радваше, че отново ще се видят.

— Сигурен съм, че чувствата им не са взаимни — промърмори Люк.

Пангборн се изкиска.

— Ти да не ревнуваш, Греймарк? Или чувствата ти към нея не са същите като преди.

Пръстите на Клеъри започнаха да треперят толкова силно, че трябваше да притисне ръцете си една в друга, за да ги спре. Джослин? Възможно ли бе да говорят за майка й?

— Не съм изпитвал чувства към нея — каза Люк. — Двама ловци на сенки, прокудени от собствения си вид, нормално е да сме свързани един с друг. Но няма да преча на плановете на Валънтайн по отношение на нея, ако това го тревожи.

— Не бих казал, че се тревожи — рече Пангборн. — По-скоро е учуден. Ние всички се чудехме дали си още жив. Дали още приличаш на човек.

Люк повдигна вежди.

— И?

— Изглеждаш доста прилично — призна неохотно Пангборн. Той постави статуетката на Кали обратно на рафта. — Имаше и дете, нали? Момиче.

Люк изглеждаше объркан.

— Какво?

— Не се прави на ударен — каза Блекуел с режещия си глас. — Знаем, че уличницата има дете. Намерили са снимки в нейния апартамент, в спалнята…

— Мислех, че питате за мои деца — прекъсна го спокойно Люк. — Да, Джослин има дъщеря. Клариса. Предполагам, че е избягала. Валънтайн за нея ли ви изпрати?

— Не нас — каза Пангборн. — Но я търси.

— Можем да претърсим това местенце — добави Блекуел.

— Не ви съветвам — каза Люк и се надигна от бюрото. В погледа му се четеше студена заплаха и докато гледаше отгоре двамата мъже, изражението му не се промени. — Защо си мислите, че тя е още жива? Нали Валънтайн изпрати Ненаситен, за да претърси жилището. Съвсем малко от отровата му е достатъчна да превърне повечето хора в пепел, без да остане и помен от тях.

— Имаше един мъртъв Ненаситен — каза Пангборн. — Това накара Валънтайн да се усъмни.

— Валънтайн се съмнява във всичко — каза Люк. — Може Джослин да го е убила. Каквато е яка.

Блекуел изсумтя.

— Като нищо.

Люк сви рамене.

— Вижте, нямам представа къде е момичето, но имам чувството, че е мъртво. Иначе досега да се е появило. Така или иначе, не представлява опасност. На петнайсет години е и никога не е чувала за Валънтайн, нито пък вярва в демони.

Пангборн се изкиска.

— Дете с късмет.

— Досега — каза Люк.

Блекуел повдигна вежди.

— Звучиш ядосано, Лушън.

— Не съм ядосан, раздразнен съм. Не искам да се забърквам в плановете на Валънтайн, разбрахте ли? Не съм глупак.

— Нима? — каза Блекуел. — Чудесно е, че през годините си развил здравословен респект към собствената си кожа, Лушън. Невинаги си бил толкова прагматичен.

— Нали знаеш — каза свойски Пангборн, — че бихме разменили Джослин за Бокала? Ще ти я доставим невредима, току до вратата ти. Лично Валънтайн дава това обещание.

— Знам — каза Люк. — Не проявявам интерес. Не знам къде е скъпоценният ви Бокал и не искам да се забърквам във вашите работи. Мразя Валънтайн — допълни той, като стана от бюрото. — Но го уважавам. Винаги съм знаел, че един ден ще се върне и ще премаже всеки, застанал на пътя му. Не бих искал да му се пречкам, когато това се случи. Той е чудовище — машина за убиване.

— Виж кой го казва — изръмжа Блекуел.

— Да допусна ли, че се готвиш да се отместиш от пътя на Валънтайн? — каза Пангборн, като посочи с дългия си пръст почти забравената пътна чанта на бюрото. — Града ли ще напускаш, Лушън?

Люк бавно кимна.

— Отивам в провинцията. Искам да се поотпусна малко.

— Ние можем да те спрем — каза Блекуел. — Да те принудим да останеш.

Люк се усмихна. Това промени лицето му. Изведнъж той спря да бъде симпатичният мъж с вид на учен, който я люлееше на люлките в парка и я учеше да кара триколка. Имаше нещо жестоко в очите му, нещо зло и студено.

— Можете да опитате.

Пангборн хвърли поглед към Блекуел, който бавно поклати глава. Пангборн отново се обърна към Люк.

— Нали ще ни известиш, ако внезапно у теб се възроди някой спомен?

Люк продължаваше да се усмихва.

— Вие ще сте първите, на които ще се обадя.

Пангборн кимна отривисто.

— Мисля, че трябва да тръгваме. Ангелът да те закриля, Лушън.

— Ангелът не закриля такива като мен — каза Люк. Той взе пътната чанта от бюрото си и я затвори. — Тръгвате ли, господа?

Като си сложиха отново качулките, които закриваха лицата им, двамата мъже излязоха от стаята, последвани малко по-късно от Люк. За миг той се спря на прага, като се огледа наоколо, сякаш се чудеше дали не е забравил нещо. После внимателно затвори вратата след себе си.

Клеъри не мърдаше от мястото си, замръзнала, тя чу как входната врата се затвори и как издрънчаха веригата и ключовете, докато Люк заключваше катинара. В съзнанието й неизменно се появяваше лицето на Люк, докато казваше, че не се интересува какво се е случило с майка й.

Тя усети една ръка на рамото си.

— Клеъри? — Беше Саймън, гласът му звучеше плахо, почти нежно. — Добре ли си?

Тя поклати безмълвно глава. Чувстваше се толкова зле, че чак не виждаше кога отново ще се почувства другояче.

— Разбира се, че не е добре. — Това беше Джейс, гласът му беше остър и студен като късчета лед. Той излезе иззад паравана и рязко го премести встрани. — Сега поне знаем кой е изпратил демона след майка ти. Тези хора си мислят, че Бокалът на смъртните е у нея.

Клеъри усети, че устните й се свиват.

— Това е абсурдно и невъзможно.

— Може би — каза Джейс, като се подпря на бюрото на Люк. Той я погледна с очи, непроницаеми като опушено стъкло.

— Виждала ли си някога преди тези мъже?

— Не. — Тя поклати глава. — Никога.

— Люк, изглежда, ги познава. Негови приятели са.

— Не бих казал приятели — рече Саймън. — Мисля, че едва прикриваха своята враждебност.

— Но пък не го и убиха — рече Джейс. — Те си мислят, че той знае повече, отколкото казва.

— Може би — отвърна Клеъри — или просто не им се иска да убиват друг ловец на сенки.

Джейс се засмя дрезгаво, почти злобно, от което Клеъри усети косъмчетата на ръцете й да настръхват.

— Съмнявам се.

Тя го погледна строго.

— Защо си толкова сигурен? Да не би да ги познаваш?

Смехът бе напълно изчезнал от гласа му, когото й отговори.

— Дали ги познавам? — повтори той. — Може и така да се каже. Това са хората, които убиха баща ми.

9 Кръгът и Братството

Клеъри понечи да докосне ръката на Джейс, да каже нещо, каквото и да е — какво ли се казва на човек, който току-що е видял убийците на баща си? Вече не мислеше за собствените си страхове. Джейс се дръпна при допира й, сякаш го беше убола.

— Да вървим — каза той, като мина от кабинета във всекидневната. Клеъри и Саймън побързаха след него. — Люк може да се върне всеки момент.

Те излязоха през задния вход, като Джейс използва стилито, за да заключи след тях, и се отправиха към тихата улица. Луната висеше като медальон над града и хвърляше перлени отблясъци върху Ийст Ривър. Далечният шум от колите, минаващи по моста Уилямсбърг, изпълваше влажния въздух и напомняше на пляскане с крила. Саймън каза:

— Ще ми каже ли някой къде отиваме?

— Да хванем влака — каза тихо Джейс.

— Занасяте ли ме? — попита Саймън, премигайки с очи. — Убийците на демони с влак ли пътуват?

— По-бързо е, отколкото с кола.

— Имах предвид нещо по-яко, като микробус с надпис отстрани Смърт за демоните или…

Джейс дори не си направи труда да го прекъсне. Клеъри го погледна с крайчеца на окото си. Понякога, когато Джослин се ядосаше не на шега или когато беше в някое от своите кофти настроения, настъпваше това, което Клеъри наричаше „затишие пред буря“. Тази тишина й напомняше за измамния блясък, от който ледът изглежда твърд, но се счупва още щом стъпиш върху него. Сега у Джейс се наблюдаваше точно такова затишие пред буря. Лицето му беше безизразно, но нещо се бореше зад жълтеникавокафявите му очи.

— Саймън — каза тя. — Престани.

Саймън й хвърли поглед, с който сякаш й казваше Ти на чия страна си?, но Клеъри не му обърна внимание. Тя продължаваше да гледа Джейс, докато завиваха по Кент Авеню. Светлините на моста, който остана зад тях, осветяваха косата му като своеобразен ореол. Тя се запита дали не беше лошо от нейна страна, задето малко се радва, че този, който бе отвлякъл майка й, е същият човек, който е убил бащата на Джейс преди години. Сега поне е сигурно, че ще й помогне да намери Джослин, независимо дали му се иска, или не. Сега поне бе сигурно, че няма да я остави сама.

— Ти тук ли живееш? — Саймън стоеше и гледаше втренчено старата катедрала с изпочупени прозорци и врати, запечатани с полицейска лента. — Но това е църква.

Джейс бръкна под дрехите си и извади оттам месингов ключ, закачен на верижка. Беше от онзи тип ключове, които се използват за отваряне на стар сандък в някое таванско помещение. Клеъри го наблюдаваше с любопитство — той не бе заключил вратата след себе си, когато бяха тръгнали от Института, а само я беше оставил леко да се хлопне зад него.

— Решихме, че ще е от полза да живеем на свещена земя.

— То няма лошо, но, без да се обиждаш, това тук е кочина — каза Саймън, като плахо погледна към наклонената желязна ограда, която опасваше старата сграда, и боклука, натрупан до стълбите.

Клеъри отпусна ума си. Представи си, че взема един от парцалите на майка си, напоен с терпентин, и забърсва гледката пред себе си, почиствайки я от магическия прах като от стара боя.

И чудо: истинското сякаш прозираше през привидното, подобно на светлината през тъмно стъкло. Тя видя извисяващите се върхове на катедралата, матовия блясък на засенчените прозорци, месинговата плоча, закрепена на каменната стена до вратата, името на Института, гравирано на нея. Известно време задържа картината, после въздъхна и я остави да се стопи.

— Покрита е с магически прах, Саймън — каза тя. — В действителност не изглежда така.

— Ако това е резултатът от използването на магически прах, не съм съвсем сигурен, че искам да го използват върху мен.

Джейс пъхна ключа в ключалката, като хвърли поглед през рамо на Саймън.

— Съмнявам се, че изобщо разбираш каква чест ти оказвам — каза той. — Ти ще си вторият мунди, пристъпвал прага на Института.

— Вероятно защото миризмата държи другите надалече.

— Не му обръщай внимание — каза Клеъри на Джейс и ръгна Саймън в ребрата. — Плещи си каквото му дойде на ума. За него не съществуват филтри.

— Филтрите са за цигарите и кафето — избоботи Саймън под носа си, когато влязоха вътре. — Две неща, от които между другото имам крещяща нужда в момента.

Клеъри си помисли, че също умира за чаша кафе, докато се изкачваха по витите каменни стъпала, във всяко от които беше издълбан релефен знак. Тя започна да разпознава някои от тях — те дразнеха любопитството й като наполовина чути думи на чужд език, които при по-добра концентрация би могла да различи по смисъл.

Стигнаха до асансьора и се заизкачваха в пълна тишина. Кафето не излизаше от главата на Клеъри — големи чаши кафе с много мляко, както го правеше майка й сутрин. Понякога Люк им донасяше понички от пекарната „Златната каляска“ в Китайския квартал. При мисълта за Люк стомахът на Клеъри се сви и апетитът й изчезна.

Асансьорът спря с дрънчене и те отново се озоваха в познатия на Клеъри коридор с дървена ламперия. Джейс свали якето си, хвърли го на близкия стол и изсвири през зъби. След няколко секунди се появи Чърч с безшумната си стъпка, жълтите му очи светеха като лампи в прашния въздух.

— Чърч — каза Джейс, коленичи и погали сивата глава на котката. — Къде е Алек, Чърч? Къде е Ходж?

Чърч изви гръбнак и измяука. Джейс сбърчи нос, което при други обстоятелства би се сторило симпатично на Клеъри.

— В библиотеката ли са? — Той се изправи, а Чърч разтърси козина и тръгна надолу по коридора, като поглеждаше през рамо. Джейс го последва, сякаш това си беше най-естественото нещо на света, като махна с ръка на Клеъри и Саймън да го последват.

— Не обичам котки — каза Саймън, като опираше рамото си до това на Клеъри, сякаш минаваха по тесен коридор.

— Странно — каза Джейс — особено предвид факта, че Чърч те харесва.

Те пресякоха един от коридорите, където се редяха спалните. Саймън повдигна вежди.

— Всъщност колко хора живеят тук?

— Това е Институт — каза Клеъри. — Място, където ловците на сенки могат да отседнат, когато са в града, нещо средно между защитно убежище и изследователска лаборатория.

— Мислех, че е църква?

— Помещава се в църква.

— На това му се вика обяснение. — Тя усети нервност под насмешливия му тон. Вместо да го смъмри, Клеъри посегна да хване ръката му, като вплете пръстите си в неговите. Ръката му беше студена и влажна, но той стисна нейната с благодарност.

— Знам, че е объркващо — каза тихо тя, — но просто го приеми. Довери ми се.

Тъмните очи на Саймън бяха сериозни.

— На теб мога да се доверя — каза той. — Но не и на него. — Той се втренчи в Джейс, който вървеше малко по-напред от тях, увлечен в разговор с котката. Клеъри се запита за какво ли могат да си говорят. За политика? За опера? За високата цена на рибата тон?

— Поне се опитай — каза тя. — В момента в него ми е единствената надежда да намеря мама.

Лека тръпка премина през Саймън.

— Това място не е за мен — прошепна той.

Клеъри си спомни как се беше почувствала, когато се събуди тази сутрин тук — всичко й беше непознато, но едновременно с това и някак близко. За Саймън, разбира се, тук нямаше нищо близко, а само усещането за нещо странно, непознато и враждебно.

— Не е нужно да стоиш с мен — каза тя, макар че в метрото бе умолявала Джейс да разреши на Саймън да остане при нея, изтъквайки като аргумент, че след като три дни е наблюдавал Люк, може да знае нещо, което да се окаже полезно за тях, ако успеят правилно да го разтълкуват.

— Напротив, нужно е — каза Саймън и пусна ръката й, докато минаваха през някаква врата и се озоваха в една кухня. Тази кухня беше огромна и за разлика от останалата част от Института съвсем модерна, със стоманени плотове и стъклени рафтове, върху които бяха наредени глинени съдове. До червената чугунена готварска печка стоеше Изабел с готварска лъжица в ръка, тъмната й коса бе прибрана на кок. От тенджерата излизаше пара, а наоколо бяха пръснати продукти — домати, накълцан чесън и лук, китка тъмни подправки, парчета сирене, небелени фъстъци, шепа маслини и цяла риба, чиито очи бяха изцъклени.

— Правя супа — каза Изабел, като махна на Джейс с лъжицата. — Гладен ли си? — Тя погледна зад него, като тъмните й очи се спряха последователно на Саймън и Клеъри. — О, Боже — каза най-накрая тя. — Довел си още един мунди тук? Ходж ще те убие.

Саймън се покашля.

— Аз съм Саймън — рече той.

Изабел не му обърна внимание.

— ДЖЕЙС УЕЙЛАНД — рече тя. — Какво ще кажеш за свое оправдание?

Джейс погледна гневно котката.

— Казах ти да ме заведеш при Алек! Коварни Юда.

Чърч се търкулна по гръб, като мъркаше доволно.

— Не ти е виновен Чърч — каза Изабел. — Не заради него ще те убие Ходж. — Тя потопи обратно лъжицата в тенджерата. Клеъри се зачуди що за вкус би имала супа с фъстъци, риба, маслини и домати.

— Налагаше се да го доведа — каза Джейс. — Изабел… видях двама от мъжете, които убиха баща ми.

Изабел изпъна рамене, но когато се обърна, изглеждаше много повече разстроена, отколкото изненадана.

— Не допускам този да е един от тях — каза тя, като посочи Саймън с лъжицата си.

За почуда на Клеъри, Саймън не възрази. Той бе изцяло погълнат от Изабел, възхитен и със зяпнала уста. Разбира се, това не убягна на Клеъри и силно я подразни. Изабел беше точно типът на Саймън — висока, чаровна и красива. А като се замислеше, това беше типът не само на Саймън, но и на всички останали. Клеъри спря да се чуди на супата с фъстъци, риба, маслини и домати и се запита какво ли щеше да стане, ако изсипе съдържанието на тенджерата върху главата на Изабел.

— Разбира се, че не е — каза Джейс. — Мислиш ли, че ако беше, щеше да е още жив?

Изабел погледна Саймън равнодушно.

— Предполагам, че не — каза тя, като хвърляше разсеяно парченца риба на пода. Чърч лакомо се втурна към тях.

— Като го гледам така, не се учудвам, че ни доведе тук — каза възмутено Джейс. — Не мога да повярвам, че пак го тъпчеш с риба. Не го ли виждаш колко е дебел?

— Той не е дебел. Пък и никой освен него не яде манджите ми. Взех тази рецепта от водния дух на пазара „Челси“, той каза, че било вкусно…

— Ако можеше да готвиш, може би наистина бих хапнал — промърмори Джейс.

Изабел се вцепени, после замахна заплашително с лъжицата.

— Какво каза?

— Казах, че ще си потърся нещо за хапване.

— Така си и помислих. — Изабел отново се съсредоточи върху супата. Саймън продължи да гледа втренчено Изабел.

Клеъри, неочаквано ядосана, хвърли раницата си на пода и последва Джейс до хладилника.

— Не мога да повярвам, че ядеш — изсъска тя.

— А ти какво очакваш да правя? — осведоми се той с вбесяващо спокойствие, като отвори вратата на хладилника. Вътре беше пълно с кутии мляко, чийто срок на годност бе изтекъл преди няколко седмици, и някаква пластмасова кутия, запечатана с лента, на която имаше надпис: ЗА ХОДЖ. НЕ ЯЖ.

— Уау, той се държи като истински откачен съквартирант — отбеляза Клеъри.

— Кой, Ходж ли? Той просто обича реда. — Джейс извади една кутия от хладилника и я отвори. — Хм, спагети.

— Да не си развалиш апетита — обади се Изабел.

— Именно това смятам да направя — каза Джейс, като бутна вратата на хладилника да се затвори и извади вилица от едно чекмедже. Той погледна към Клеъри. — Искаш ли?

Тя поклати глава.

— Как ще искаш — каза той с пълна уста, — след всички сандвичи, които изяде.

— Не бяха кой знае колко много сандвичи. — Тя погледна към Саймън, който изглежда бе успял да завърже разговор с Изабел. — Дали да не отидем да потърсим Ходж?

— Изглежда, изгаряш от желание да се махнеш оттук.

— Ти не искаш ли да му кажеш какво видяхме?

— Още не съм решил. — Джейс остави кутията и замислено облиза соса от спагетите по пръстите си. — Но ако толкова искаш да се махнем…

— Искам — каза пламенно Клеъри.

— Добре. — Той изглежда напълно спокоен, помисли си тя, не заплашително спокоен като преди, но много по-сдържан от нормалното. Тя се запита колко ли често може да се надзърне зад фасадата на безупречния му блясък, който напомняше за лаковото покритие на някоя от японските кутии на майка й.

— Къде отивате? — Саймън ги удостои с поглед чак когато бяха стигнали до вратата. Тъмният филиран бретон влизаше в очите му. Съвсем е оглупял, помисли си язвително Клеъри, сякаш някой го е цапардосал с греда по тила.

— Да намерим Ходж — каза тя. — Трябва да му разкажем какво се случи в дома на Люк.

Изабел вдигна поглед.

— Ще му кажеш ли, че си видял онези мъже, Джейс? Онези, които…

— Не знам. — Отсече той. — Засега и ти не казвай на никого.

Тя сви рамене.

— Добре. Ще се върнеш ли? Няма ли да ядеш супа?

— Не — каза Джейс.

— Мислиш ли, че Ходж би искал супа?

— Никой не иска супа.

— Аз искам супа — каза Саймън.

— Не, не искаш — рече Джейс. — Просто искаш да спиш с Изабел.

Саймън се ужаси.

— Това не е вярно.

— О, поласкана съм — промърмори Изабел, забила нос в супата, но се усмихваше самодоволно.

— О, напротив — каза Джейс. — Какво чакаш, пробвай се… току-виж ти отказала и докато ние си живеем живота, ти ще се гърчиш в унижения. — Той щракна с пръсти. — Хайде, хайде, мунди момченце, имаме работа да вършим.

Саймън отмести поглед, силно смутен. Клеъри, която само допреди миг изпитваше злорадство, внезапно се ядоса на Джейс.

— Остави го на мира — изсъска тя. — Не е нужно да бъдеш жесток само защото той не е един от вас.

— Един от нас — каза Джейс, но подигравателният поглед изчезна от очите му. — Отивам да намеря Ходж… ако искаш, ела с мен, ако не щеш — недей. — Вратата на кухнята се затръшна след него, а Клеъри остана сама със Саймън и Изабел.

Изабел сипа малко от супата в една купа и я бутна по плота към Саймън, без да го поглежда. Тя все още се усмихваше въпреки… присъствието на Клеъри. Супата беше тъмнозелена на цвят и в нея плуваха разни кафяви неща.

— Аз отивам с Джейс — каза Клеъри. — Саймън…?

— Нещастник — промърмори той, като гледаше в краката си.

— Какво?

— Аз ще остана тук. — Саймън се настани на една табуретка. — Гладен съм.

— Добре. — Гърлото на Клеъри се сви, сякаш беше погълнала нещо много горещо или много студено. Тя излезе от кухнята, Чърч се плъзна след нея като неясна сива сянка.

В коридора Джейс въртеше между пръстите си една от серафимските ками. При появата на Клеъри той я пъхна в джоба си.

— Много тактично от твоя страна да оставиш насаме влюбените гълъбчета.

Клеъри му хвърли сърдит поглед.

— Защо винаги се държиш като задник?

— Задник? — Джейс изглеждаше така, сякаш ей сега ще прихне.

— Това, което каза на Саймън…

— Просто се опитах да го предпазя. Изабел ще разбие сърцето му и ще го стъпче с високите си токчета. Обикновено така постъпва с момчета като него.

— И с теб ли постъпи така? — попита Клеъри, но Джейс само поклати глава и се обърна към Чърч.

— Ходж — каза той. — И този път наистина Ходж. Не ни води никъде другаде или ще те превърна в тенис ракета.

Чърч изсумтя и се плъзна по коридора пред тях. Клеъри, която вървеше малко след Джейс, съзря напрежение в раменете му. Запита се дали напрежението изобщо някога го напуска.

— Джейс.

Той я погледна.

— Какво?

— Извинявай. Задето ти се сопнах.

Той се изкикоти.

— За кое от всички сопвания?

— Ти също не си самата деликатност.

— Знам — каза той за нейна най-голяма изненада. — В теб има нещо толкова…

— Изнервящо?

Той отново се засмя.

— Объркващо.

Искаше й се да го попита дали казва това в добрия, или в лошия смисъл, но не го направи. Боеше се, че ще изклинчи от отговора и ще обърне всичко на шега. Ето защо предпочете да заговори за друго.

— Изабел винаги ли ви приготвя вечеря? — попита тя.

— Слава Богу, не. През повечето време семейство Лайтууд са тук и Мерис, майката на Изабел, ни готви. — Той гледаше замечтано, точно както Саймън бе гледал Изабел над супата.

— И как тогава не е научила Изабел? — Те минаха през музикалната стая, където тази сутрин беше видяла Джейс на пианото. Сенките по ъглите се бяха сгъстили.

— Ами — каза бавно Джейс — напоследък битува схващането, че жените са ловци на сенки наравно с мъжете. Тоест винаги е имало жени в Клейва — познавали са руните, произвеждали са оръжия, изучавали са бойни изкуства, — но само някои от тях са били бойци с изключителни способности. Подготовката за това е трябвало да се заслужи. Мерис е била сред първите поколения жени в Клейва, които са били обучавани задължително и досега не е научила Изабел да готви, защото се е бояла, че така дъщеря й ще остане завинаги заточена в кухнята.

— Така ли е щяло да стане? — полюбопитства Клеъри. Тя си представи колко самоуверена беше Изабел в „Пандемониум“ и как умело въртеше пръскащия кръв камшик.

Джейс кротко се засмя.

— Не и с Изабел. Тя е един от най-добрите ловци на сенки, които някога съм виждал.

— По-добра и от Алек?

Чърч, който безшумно ги водеше през мрака, внезапно се обърна и измяука. Той се беше свил в подножието на една метална вита стълба, която се губеше в сумрака на полуосветения горен етаж.

— А, значи е в оранжерията — каза Джейс. Клеъри за миг се почуди, докато разбере, че той говори на котката. — Не съм изненадан.

— Оранжерията? — попита Клеъри.

Джейс, който бе стъпил на първото стъпало, се обърна.

— Ходж обича да се качва тук. Отглежда билки, които са ни от полза. Повечето от тях растат само в Идрис. Предполагам, че му напомнят за дома.

Клеъри тръгна след него. Обувките й тракаха по металните стъпала, но тези на Джейс бяха безшумни.

— Той по-добър ли е от Изабел? — попита отново тя. — Алек, имам предвид.

Джейс спря и погледна надолу към нея, като леко се наведе, сякаш за да запази равновесие. Тя си спомни съня си: ангели, падащи и горящи.

— По-добър? — учуди се той. — В убиването на демони? Не точно. Той никога не е убивал демон.

— Сериозно?

— И аз не знам защо. Може би защото винаги е пазил нас с Изи. — Те се изкачиха до края на стълбата. Озоваха се пред двукрила порта, на която бяха резбовани увивни растения и лози. Джейс я отвори с рамо.

Още щом прекрачи прага, я удари силна миризма: ухание на зелено и пикантно, на живи и растящи неща, на пръст и корени, които растат в нея. Тя си бе представяла нещо доста по-малко, нещо от порядъка на малката оранжерия зад „Свети Ксавиер“, където в часовете по биология учениците разсаждаха грах и други растения. Това беше огромно заграждение със стъклени стени, засадено с дървета, чиито гъсто разлистени клони излъчваха хладен, напоен с мирис на зелено въздух. Имаше храсти, натежали от лъскави плодове, червени, лилави и черни, както и малки дървета, чиито плодове имаха странна форма, каквато тя никога досега не беше виждала.

Клеъри вдиша дълбоко.

— Мирише на… — Пролет, помисли си тя, преди още да се е затоплило и пъпките на дървета да са се разпукали и освободили цветовете.

— На у дома — каза Джейс, — на това ми мирише на мен. — Той отмести встрани един висящ клон, за да може да мине. Клеъри го последва.

Оранжерията бе изпълнена с растения, които несвикналото око на Клеъри не можеше да определи по-точно, освен като пъстра картина от цветове: синьо-лилави цветчета се спускаха отстрани на искрящо зелените живи плетове, дълги лиани бяха закрепени на скъпоценни гвоздеи с цвят на старо злато. Или падаха свободно върху някоя ниска гранитна пейка, опряна на дънера на дърво, със сведени над нея сребристозелени клони. В обрамчено с камъчета каменно корито блещукаше вода. Ходж седеше на пейката с черната си птица, кацнала на рамото му. Гледаше замислено водата, но когато те се приближиха, вдигна поглед към тях. Клеъри погледна нагоре и съгледа стъкления покрив на оранжерията, грейнал над тях като обърнато надолу езеро.

— Изглежда чакаш някого — отбеляза Джейс, като откъсна листо от близкото клонче и започна разсеяно да си играе с него. За сдържан човек като него имаше доста дразнещи навици. А може би просто не можеше да стои, без да прави нищо.

— Бях се замислил. — Ходж стана от пейката, като посегна към Хюго. Усмивката изчезна от лицето му и той погледна към тях. — Какво има? Изглеждате така, сякаш…

— Бяхме нападнати — каза кратко Джейс. — От Бездушен.

— Бездушни воини? Тук?

— Воин — каза Джейс. — Видяхме само един.

— Но Доротея каза, че били повече — добави Клеъри.

— Доротея ли? — Ходж вдигна ръка. — Най-добре ще е да ми разкажете всичко подред.

— Добре. — Джейс хвърли на Клеъри предупредителен поглед, с което й попречи да заговори първа. После заразказва надълго и нашироко събитията от следобеда, като пропусна само една подробност — че мъжете, които видяха в апартамента на Люк, са същите, които са убили баща му преди седем години. — Приятелят на майката на Клеъри, или какъвто там се води, официално се казва Люк Гароуей — завърши разказа си Джейс. — Но докато двамата мъже, които се представяха за пратеници на Валънтайн, бяха в дома му, го наричаха Лушън Греймарк.

— А те самите как се казваха…

— Пангборн — каза Джейс. — И Блекуел.

Ходж силно пребледня. На фона на сивата кожа белегът на бузата му изпъкваше като усукан червен конец.

— Стана това, от което най-много се боях — каза той сякаш на себе си. — Кръгът отново се надига.

Клеъри погледна към Джейс, надявайки се да разбере за какво става въпрос, но той бе не по-малко озадачен от нея.

— Кръгът? — попита той.

Ходж поклати глава, сякаш се опитваше да избистри ума си.

— Елате с мен — рече той. — Време е да ви покажа нещо.

Газовите лампи в библиотеката светеха и придаваха на полираните повърхности на мебелите от тиково дърво загадъчния вид на тъмни скъпоценни камъни. С падащите сенки върху каменните си лица ангелите, които носеха огромния плот на бюрото, изглеждаха още по-измъчени. Клеъри седна на червения диван, опъна краката си, а Джейс неспокойно се наведе над дивана на една ръка разстояние от нея.

— Ходж, ако ти трябва помощ в търсенето…

— Няма нужда. — Ходж се появи иззад бюрото и изтупа праха от коленете на панталоните си. — Намерих го.

Той държеше голяма книга, подвързана с кафява кожа. Приличащ на бухал с очилата си, той започна да разлиства с трескави пръсти и да мърмори:

— Къде… къде… а, ето тук! — Той се покашля и зачете на глас: С настоящото заявявам безусловното си подчинение на Кръга и неговите принципи… Готов съм да рискувам живота си по всяко време за Кръга, за да се запази чистотата на рода на Идрис и за света на смъртните, грижата за сигурността на който ни е поверена.

Джейс направи физиономия.

— Това пък какво е?

— Това беше клетвата за вярност към Кръга на Разиел отпреди двайсет години — каза Ходж някак странно уморено.

— Звучи зловещо — рече Клеъри. — Нещо като фашистка организация.

Ходж остави книгата. Изглеждаше толкова измъчен и мрачен, колкото статуите на ангелите под бюрото.

— Това е група — каза бавно той — от ловци на сенки, водена от Валънтайн, заклела се да унищожи всички долноземци и така да превърне света в „чисто“ място. Те възнамеряваха да изчакат долноземците да пристигнат в Идрис за подписване на Съглашението. То се преподписва на всеки петнайсет години, за да се запази магическата му сила — поясни той на Клеъри. — Тогава смятаха да ги избият, невъоръжени и беззащитни. С този ужасяващ акт те си мислеха, че ще се сложи началото на война между хората и долноземците, която война те се надяваха да спечелят.

— Говориш за Въстанието, нали? — каза Джейс, който не виждаше нищо непознато в историята на Ходж. — Това ми е известно. Само не знаех, че Валънтайн и последователите му си имат име.

— В днешно време то не се споменава много — каза Ходж. — Тяхното съществуване напомня за разцеплението в Клейва. Повечето им документи вероятно са унищожени.

— Тогава защо имаш копие от тази клетва? — попита Джейс.

Ходж се поколеба — само за миг, но Клеъри го забеляза и усети леки и неприятни тръпки по гърба.

— Защото — каза той накрая — аз съдействах за написването й.

Джейс вдигна поглед.

— Принадлежал си към Кръга?

— Да. Както много от нас. — Ходж бе забил поглед пред себе си. — В това число и майката на Клеъри.

Клеъри залитна назад, сякаш някой я бе ударил.

— Какво?

— Казах, че…

— Знам какво казахте! Майка ми никога не би се забъркала в подобно нещо. Някаква… някаква група на хора, изпълнени с омраза.

— Не е било… — започна Джейс, но Ходж го прекъсна.

— Съмнявам се — каза той бавно, сякаш думите му причиняваха болка, — че е имала избор.

Клеъри погледна втренчено.

— За какво говорите? Защо да не е имала избор?

— Защото — каза Ходж — беше съпруга на Валънтайн.