Град в планината

В този планински град бях доведен за втори и последен път в живота си през лятото на четирийсет и пета година. От този град преди две години ме бяха отвели в съда, който ми гледаше делото, осъдиха ме на десет години и аз се скитах по витаминни, обещаващи смърт командировки, дъвчех клек, лежах в болница, отново работих по командировки, избягах от участъка „Ключ Алмазни“, където условията бяха непоносими, хванаха ме и ме изправиха пред следствието. Новата ми присъда едва започваше да тече — следователят реши, че държавата няма да извади голяма полза от едно ново следствие, нова присъда, начало на излежаването й, ново пресмятане на времето на арестантския ми живот. В меморандума пишеше за наказателната мина, за спецзоната, в която трябва да остана оттук до края на света. Но аз не исках да казвам „амин“.

В лагерите има едно правило — затворниците, които са осъдени повторно, не се изпращат, не се „етапират“ в същите мини, в които са работили до този момент. В това имаше голям практически смисъл. Държавата осигурява живот на своите секретни сътрудници, на своите доносници, клетвопрестъпници и лъжесвидетели. Това е правният минимум, на който те могат да разчитат.

Но към мен подходиха по друг начин, и то не само защото следователя го мързеше. Не, героите на очните ставки и свидетелите по първото ми дело вече бяха откарани от специалната зона. В Джелгала1 вече ги нямаше нито бригадира Нестеренко, нито заместник-бригадира Кривицки, нито журналиста Заславски, нито неизвестния ми Шайлевич. Бяха ги извели от спецзоната като вече поправили се и доказали своята преданост. Тоест, държавата честно плащаше за труда, положен от доносниците и лъжесвидетелите. Моята кръв, моята нова присъда бяха тази цена, това възнаграждение.

Повече не ме викнаха на разпит и аз с удоволствие си оставах в претъпкания следствен арест. Не знаех какво ще ме правят, дали ще сметнат бягството ми за самоволно отлъчване — нарушение, което беше неизмеримо по-малко от бягството.

След около три седмици ме викнаха и ме отведоха в етапната килия, където до прозореца седеше човек в шлифер, в хубави ботуши, в здрава, почти нова антерия. Той ме прочете като отворена книга, както казват криминалните, и веднага разбра, че съм обикновен „пътник“, който няма достъп до света на другите. И аз го „прочетох като отворена книга“: все пак аз не бях просто „левак“, а стрелян заек. Пред мен стоеше един от криминалните, когото, реших аз, ще го карат нанякъде заедно с мен.

Караха ни за спецзоната, в познатата ми Джелгала.

След час вратите на килията ни се отвориха.

— Кой е Иван Грек?

— Аз съм.

— Имаш пратка. — Боецът връчи един пакет на Иван и криминалният, без да бърза, сложи пакета на нара.

— Да не би да тръгваме?

— Колата идва.

След няколко часа газ и пъшкане колата допълзя до Джелгала, до дежурните пазачи.

Лагерният отговорник излезе напред и ни погледна документите — моите и на Иван Грек.

Това беше същата тази зона, където разводите нямаха край, където овчарските кучета пред очите ми пришпорваха на дежурство поголовно всички, и болни, и здрави, където за развод по работните места ни строяваха зад постовите, при портала на зоната, откъдето тръгваше стръмна пътека надолу, летяща пътека през тайгата. Лагерът се намираше на върха на планината, а се работеше долу, което доказваше, че човешката жестокост не познава предели. На площадката пред постовите двама надзиратели хващаха за ръцете и краката всеки, който откажеше да работи, разлюляваха го и го хвърляха надолу. Арестантът се търкаляше около триста метра, падаше, долу го чакаше войник и ако скаталият се не ставаше, ако не тръгваше нагоре дори и под дулото на автомата и дори ако го удрят, го завързваха за влачката и конете влачеха този затворник до работното му място — до забоите имаше поне километър. Докато не ме отведоха от Джелгала, всекидневно виждах тази сцена. Сега се бях върнал.

Но най-тежкото не беше в това да те хвърлят надолу по стръмното — така беше замислена спецзоната. Не беше и това, че влачеха бачкаторите до работните им места. Страшен беше краят на работата, тъй като след изтощителния труд на студа, след целия работен ден трябваше да пълзим нагоре, да се хващаме за клони, за съчки, за пънчета. Да пълзим, че и да мъкнем дърва за охраната. Да мъкнем дърва в самия лагер, както казваше началството, „за самите нас“.

Джелгала беше сериозно предприятие. Разбира се, тук имаше стахановски бригади, като бригадата на Маргарян, имаше по-слаби бригади, като нашата, имаше и криминални. Тук, както и на всички златни мини в ОЛП2 първа категория, имаше портал с надпис: „Трудът е въпрос на чест, слава, доблест и героизъм“.

Разбира се, тук имаше доноси, въшки, следствия, разпити.

В санитарната част на Джелгала вече го нямаше доктор Мохнач, който ме беше виждал всеки ден на прегледи в амбулаторията в продължение на няколко месеца, а когато следователят му поиска справка, той написа в мое присъствие: горепосоченият затворник е здрав и никога не се е оплаквал в медицинската част на Джелгала.

А следователят Фьодоров се смееше и ми казваше: кажете ми десет имена на лагерници — които искате, по ваш избор. Ако ги викна в кабинета си, всичките ще дадат показания срещу вас. Това си беше същинска истина и аз го знаех не по-зле от Фьодоров…

Сега Фьодоров го нямаше в Джелгала — бяха го преместили на друго място. Пък и Мохнач го нямаше.

А кой работеше в санитарната част на Джелгала? Доктор Ямполски, волнонаемен, бивш затворник.

Доктор Ямполски не беше дори фелдшер. Но в златната мина „Спокойни“, където за пръв път се бяхме срещнали с него, той лекуваше болните само с калиев перманганат и йод, и нито един професор не би предписал нещо, което да се отличава от предписаното от доктор Ямполски… Висшето началство знаеше, че лекарства няма и затова нямаше големи изисквания. Това, което висшето началство изискваше от Ямполски, се свеждаше до това да води безнадеждната и безполезна борба с въшките, да получава подписите на санитарния отдел във формулярите за ревизия, да осъществява общ „надзор“. Парадоксът беше в това, че докато за нищо не отговаряше и никого не лекуваше, Ямполски постепенно трупаше опит и ставаше не по-малко ценен от всеки лекар в Колима.

Аз имах с него един по-особен сблъсък. Главният лекар на болницата, в която лежах, изпрати писмо на Ямполски с молба да ми помогне да вляза в болница. Ямполски не намери нищо по-подходящо от това да предаде писмото на началник лагера, сиреч, направи донос. Но Емелянов не разбра истинското намерение на Ямполски и щом ме срещна, каза: ще те пратим в болницата, да знаеш. И ме пратиха.

Сега се бяхме срещнали отново. Още по време на първия преглед Ямполски заяви, че няма да ме освобождава от работа, че ще ме разобличи и ще ми извади кирливите ризи.

Преди две години бях докаран тук с черния военен етап — по списъка на господин Карякин, началник-участък на Аркагалинската шахта. Жертвите бяха събирани по списък от всички управления, от всички златни мини и бяха откарвани в поредния колимски Освиенцим, в колимските специални зони, в лагерите за унищожение след трийсет и осма година, когато цялата Колима беше такъв лагер за унищожение.

Пред две години оттук ме бяха отвели в съда — осемнайсетте километра през тайгата бяха нищо и никакво разстояние за войниците, които бързаха за кино, но съвсем не бяха нищо и никакво разстояние за човек, прекарал последния месец в слепия, тъмен карцер на канче вода и „тристаграмовка“ хляб.

Намерих карцера или по-скоро следата от него, тъй като изолаторът, лагерният изолатор, отдавна беше нов — работата се разрастваше. Спомних си как завеждащият изолатора, войник от охраната, се страхуваше да ме пусне да мия чиниите на слънце — на канала, който не беше ръкав на рекичка, а част от дървения улей на уреда за промиване — но все едно наоколо беше лято, имаше слънце, вода. Завеждащият изолатора се страхуваше да ме пусне да мия чиниите, а него самия не че го мързеше да ги мие, а просто това занимание му изглеждаше позорно за един завеждащ изолатора. Не пасваше на длъжността. А имаше само един арестант без право на извеждане, и това бях аз. Другите от дисципа се разхождаха и точно техните чинии трябваше да се мият. Аз ги миех с готовност — срещу малко въздух, малко слънце, малко супичка. Кой знае дали ако не беше ежедневната разходка, щях да стигна тогава до съда, дали щях да изтърпя всички побои, които ми се изсипаха.

Старият изолатор беше разграден и бяха останали само следи от стените му и изгорели ями от пещите; и аз седнах на тревата, и си спомних съда, „делото“ ми.

Разрових куп стари железа, сред които се появи една връзка ключове и бързо се разпадна, а после изведнъж видях своя нож, малкия финландски нож, който болничният фелдшер някога ми беше подарил за из път. Ножът не ми беше много нужен в лагера — лесно се оправях и без нож. Но всеки лагерник се гордееше с такова имущество. От двете страни на лезвието имаше кръстче, изчукано с шило. Този нож ми го бяха взели преди две години, когато ме арестуваха. И ето че отново го държах в ръце. Върнах ножа в купчината железа.

Преди две години бях пристигнал тук с Варпаховски — той отдавна беше в Магадан, а също и със Заславски — той отдавна беше в Сусуман, ами аз? Аз за втори път пристигах в спецзоната.

Иван Грек го отведоха.

— Приближи се.

Вече знаех за какво става дума. Закачалката на моята антерия, обърнатата яка на моята антерия, плетеният памучен шал, широкият метър и половина шал, който аз напразно се опитвах да скрия, беше привлякъл набитото око на лагерния отговорник.

— Разкопчай се! — Аз се разкопчах.

— Разменяме го. — Отговорникът посочи шала.

— Не.

— Помисли си, добра е размяната.

— Не.

— После ще е късно.

— Не.

Започна планомерен лов за моя шал, но аз добре си го пазех, завързвах го около тялото си в банята, никога не го свалях. В шала бързо се завъдиха въшки, но аз бях готов да изтърпя и тези мъчения, само и само да запазя шала. Нощем понякога го свалях, за да си почина от ухапванията на въшките и на светлината виждах как шалът мърда, как се движи. Толкова много въшки имаше в него. Една нощ съвсем не се търпеше, печката грееше силно, беше непривично топло и аз свалих шала и го сложих на нара до себе си. В същия момент шалът изчезна и изчезна завинаги. След седмица, като отивах на развод и като се готвех да падна в ръцете на надзирателите и да полетя надолу по склона — видях отговорника, който стоеше пред портала при дежурните. Вратът на отговорника беше увит в моя шал. Разбира се, шалът беше изпран, полят с вряла вода, обеззаразен. Отговорникът дори не ме погледна. Пък и аз си погледнах шала само веднъж. Бях имал сили само за две седмици бдителна борба. Навярно отговорникът е платил на крадеца с по-малко хляб, отколкото е бил готов да даде на мен в деня на пристигането ми. Кой знае. Не мислех за това. Даже ми стана по-леко, взеха да ми се оправят следите от ухапвания по врата, и започнах да спя по-добре.

И все пак никога няма да забравя този шал, който толкова кратко време бях притежавал.

В лагерния ми живот почти не беше имало безименни ръце, които да са ме подхващали в снежна буря, нямаше безименни другари, които да са ми спасявали живота. Но аз помня всички парчета хляб, които съм изял от чужди, неслужебни ръце, и всички махорки. Много пъти влизах в болница, девет години живях между болницата и забоя, без да се надявам на нищо, но и без да пренебрегвам ничия милостиня. Много пъти си тръгвах от болницата, а още на първия етап ме разсъбличаха я криминалните, я лагерното началство.

Спецзоната се беше разраснала: нови бяха дежурствата, изолаторът, хората, подлежащи на прострелване от караулните вишки. Нови бяха и самите вишки, но столът си беше все същият — онзи, в който по мое време, преди две години, бившият министър Кривицки и бившият журналист Заславски демонстрираха пред очите на всички бригади ужасяващото си лагерно развлечение. Подхвърляха парче хляб, оставяха на масата една тристаграмова дажба, като че ли е ничия или пък е на някой идиот, който си е „изоставил“ хляба и тогава някой от онези „пътници“, които бяха полуобезумели от глад, се хвърляше на тази дажба, грабваше я от масата, отнасяше я в тъмния ъгъл и със скорбутните си зъби, оставящи по хляба следи от кръв, се опитваше да сдъвче този черен хляб. Но бившият министър — който беше и бивш лекар — знаеше, че гладният няма да може мигновено да излапа хляба, понеже няма да му стигнат зъбите, и позволяваше на спектакъла да се разгърне, за да няма връщане назад и да има по-убедителни доказателства.

Тълпа озверели бачкатори тогава се нахвърляше върху крадеца, хванат „заедно със стръвта“. Всеки смяташе за свой дълг да го удари, да го накаже за престъплението и макар ударите на едни „пътници“ да не можеха да потрошат костите на човек, те все пак му прекършваха душата.

Това е същинска човешка безсърдечност. Черта, която показва колко много се е отдалечил човекът от животното.

Пребитият, окървавен крадец-неудачник се скриваше в ъгъла на бараката, а бившият министър, заместник на бригадира, заставаше пред бригадата и редеше оглушителни речи за вредата от кражбите, за святостта на затворническата дажба.

Всичко това възкръсваше пред очите ми и докато гледах обядващите „пътници“, които си облизваха паниците с отработеното ловко движение на езика и докато също толкова ловко облизвах собствената си паница, си мислех: „Скоро на масата ще вземе да се появява хляб за примамка, хляб като «стръв». Тук сигурно вече има и бивш министър, и бивш журналист, делообразуватели, провокатори, лъжесвидетели“. Играта „със стръв“ беше много популярна в спецзоната по мое време.

Тази безсърдечност с нещо напомняше свалките на криминалните с гладните проститутки (пък и проститутки ли са това?), когато за „хонорар“ служи дажбата хляб или, по-точно, не самата дажба, а онова, което жената успее да изяде от нея, докато лежат заедно — такова е взаимно приетото условие. Всичко, което тя не успее да изяде, криминалният й отнема и го отнася със себе си.

— Аз предварително замразявам дажбата в снега и после й я пъхам в устата — колко пък ще успее да отхапе, ако е вкочанена… Връщам се обратно и гледам — дажбата си е там.

Това безсърдечие на апашката любов е извън човека. Човек не може да си измисли такива развлечения, само криминалният може.

Ден след ден аз се приближавах към смъртта и нищо не очаквах.

Все още се стараех да изпълзя от портала на зоната, да отида на работа. Само да не ми се води отказ от работа. За три отказа се полагаше разстрел. Така беше през трийсет и осма година. А сега течеше четирийсет и пета, есента на четирийсет и пета година. Законите бяха същите, особено за спецзоните.

Надзирателите все още не ме бяха хвърляли надолу по склона. Изчаквах конвоят да замахне с ръка и се хвърлях към подножието на ледената планина, свличах се надолу, като вместо спирачка се захващах за клони, издатини на скалите, ледени късове. Успявах да застана в строя и да крача под проклятията на цялата бригада, понеже крачех лошо; впрочем не много по-лошо и не много по-шумно от всички останали. Но именно тази незначителна разлика в силите ме превръщаше в предмет на общата злоба, на общата омраза. Другарите ми май ме мразеха повече и от конвоя.

Влачех ватени панталони по снега и се придвижвах до местоработата, а конят влачеше покрай нас на влачката поредната жертва на глада, на побоите. Ние правехме път на коня и се влачехме след него към началото на работния ден. Никой не мислеше за края на работния ден. Краят на работата настъпваше от само себе си и някак си не беше важно дали ще настъпи ли тази нова вечер, нова нощ, нов ден, или не.

От ден на ден работата ставаше все по-тежка и аз чувствах, че са нужни някакви особени мерки.

— Гусев. Гусев! Гусев ще ни помогне.

С Гусев от вчера бяхме тандем в чистенето на някаква нова барака — боклукът да се изгори, останалото да се зарие в земята, под пода на помещението, във вечно замръзналата земя.

Познавах Гусев. Бяхме се срещали в златната мина преди две години и точно Гусев ми беше помогнал да си намеря откраднатия колет, беше ми посочил кой трябва да се набие и го би цялата барака, и си намерих колета. Тогава бях дал на Гусев парче захар, шепа компот — нали все пак не бях длъжен да си давам всичко за находката, за доноса. Можех да вярвам на Гусев.

Намерих изход — ще си счупя ръката. Удрях по лявата си ръка с един къс лост, но не получих нищо повече от синини. Или нямах нужната сила, за да счупя човешка ръка, или някакъв пазител вътре в мен ми беше пречил да замахна като хората. Ами да замахне Гусев.

Но Гусев отказа.

— Бих могъл да направя донос срещу теб. Законът забранява самоосакатяването, така че биха ти лепнали още три години допълнително.

Но няма да те издам. Помня компота. Само не ме моли да хващам лоста, няма да го направя.

— Защо?

— Защото когато ченгетата започнат да те бият, ще кажеш, че това аз съм го направил.

— Няма да кажа.

— Приключихме този разговор.

Трябваше да си намеря някаква много по-лека работа и аз помолих доктор Ямполски да ме вземе за строителството на болницата. Ямполски ме мразеше, но знаеше, че по-рано съм работил като санитар.

Оказах се неподходящ работник.

— Защо така — казваше Ямполски и почесваше своята асирийска брада — не искаш да работиш.

— Не мога.

— И ми казваш „не мога“ на мен, лекаря.

„Ама вие не сте лекар“, исках да кажа аз, понеже знаех какъв е Ямполски. Но „като не вярваш — приеми го като приказка“. Всеки в лагера — арестант или волнонаемен, все едно, бачкатор или началник-е такъв, за какъвто се представя… И това се зачита както формално, така и по същество.

Разбира се, доктор Ямполски е началник на санитарната част, а аз съм бачкатор от наказателната спецзона.

— Сега те разбрах — злобно казваше докторът. — Ще те науча аз на ум и разум.

Аз мълчах. Толкова хора в живота ми ме бяха учили на ум и разум.

— Утре ще те науча аз. Утре ще ти дам да се разбереш… — Но утре не настъпи.

През нощта до нашия град върху планината бяха успели да стигнат две коли, два камиона, които бяха издрапали нагоре по ручея. С газ и ръмжене бяха допълзели до портала на зоната и бяха започнали разтоварване.

В камионите беше имало хора в красиви чуждестранни униформи.

Това бяха репатрираните. Идваха от Италия, от трудовите части в Италия. Да не са власовци3? Не. Впрочем, „власовци“ ни звучеше твърде неясно на нас, старите колимчани, откъснати от света, а на новите им звучеше прекалено близко и живо. Защитният рефлекс им казваше: мълчи! А на нас колимската етика не ни позволяваше да разпитваме.

В спецзоната, в златната мина на Джелгала отдавна вече приказваха, че ще доведат репатрирани. Те нямали присъда. Присъдите им щели да дойдат след тях. Но хората бяха живи, по-живи от колимските „пътници“.

За репатрираните това беше краят на един път, започнал в Италия, на митингите. Родината ги била очаквала. Родината им била прощавала. Пък от руската граница към вагоните им бил прикрепен конвой. Репатрираните дойдоха направо в Колима, за да ме разделят с доктор Ямполски, за да ме спасят от спецзоната.

На репатриантите не им беше останало нищо повече от коприненото им бельо и новата чуждестранна военна униформа. Златните часовници, костюмите и ризите бяха разменили по пътя за хляб — аз и през това бях минал, пътят беше дълъг, а аз добре познавах този път. От Москва до Владивосток етапът пътува четиридесет и пет дни. Следва параходът Владивосток — Магадан за още пет дни, после идват безкрайните дни по транзитките и ето го краят на пътя — Джелгала.

На камионите, с които бяха докарали репатрираните, качиха петдесет души от специалните затворници и ги пратиха в управлението — в неизвестност. Мен ме нямаше в тези списъци, но затова пък в тях попадна доктор Ямполски и повече не го срещнах.

Отведоха и отговорника и аз за последен път видях на врата му онзи шал, който ми беше струвал толкова мъки и грижи. Въшките, разбира се, бяха ощавени, унищожени.

Значи през зимата надзирателите ще разлюляват репатрираните и ще ги мятат надолу, а после ще ги връзват за влачката и ще ги влачат до забоя на работа. Както ни мятаха нас…

Беше началото на септември, започваше колимската зима…

Направиха обиск при репатрираните и докараха всички до трепет. Опитните лагерни надзиратели извадиха на бял свят това, което беше оцеляло след десетки обиски, проведени на „свобода“, като започнем с Италия — парче хартия, документ, манифестът на Власов! Но това известие не произведе ни най-малко впечатление. За Власов, за неговата РОА4 нищо не бяхме чували, а тук излезе цял манифест.

— Какво ще им се случи сега? — попита някой от тези, които си сушиха хляба около печката.

— Нищо няма им се случи.

Не знам колко от тях бяха офицери. Офицерите-власовци бяха разстрелвани; може би тук имаше само редници, ако си спомним за някои свойства на руската психология и същност.

Около две години след тези събития ми се случи да работя като фелдшер в японската зона. Там за всяка длъжност — дневален, бригадир, санитар — непременно се взимаше офицер, това се смяташе за разбиращо се от само себе си, макар че пленените офицери-японци в болничната зона не носеха униформи.

А нашите репатрирани се разобличаваха и се разконспирираха взаимно по отдавна известен образец.

— В санитарната част ли работите?

— Да, в санитарната част.

— За санитар е назначен Малиновски. Разрешете да доложа, че Малиновски сътрудничеше с немците, работеше в канцеларията в Болоня. Лично съм го виждал там.

— Това не е моя работа.

— А чия работа е? Към кого да се обърна?

— Не знам.

— Странно. А някой да има нужда от копринена блуза?

— Не знам.

Приближи се радостният дневален, той си заминаваше, заминаваше си от спецзоната.

— Видя ли сега, пиленце? В италиански мундири, ама във вечния лед. Така ви се пада. Не служете на немците!

И тогава новият каза тихо:

— Ние поне видяхме Италия. А вие? — И дневалният помрачня, замълча. Колима не беше изплашила репатрираните.

— На нас тук, общо взето, ни харесва. Става за живеене. Само не разбирам защо вашите в стола никога не ядат хляб — онази двестаграмовка или тристаграмовка — кой каквото е изработил. Нали е на проценти?

— Да, на проценти е.

— Ядат без хляб супата и кашата, а после кой знае защо си отнасят хляба в бараката.

Репатрираният без да иска беше докоснал най-важния въпрос на колимския бит.

Но аз не исках да му отговарям:

„Ще минат две седмици и всеки от вас ще прави същото“.