Градината на Рама

1.

Никол танцуваше валс. Партньор й беше Хенри. Бяха млади и много влюбени. Красивата музика изпълваше балната зала, където се въртяха в такт около двадесетина двойки. Никол беше поразителна в дългата бяла рокля. Очите на Хенри бяха приковани в нейните. Държеше я здраво през кръста, но тя се чувстваше някак си напълно свободна.

Баща й беше сред хората, които заобикаляха дансинга. Стоеше облегнат на масивна колона, която се извисяваше на почти двадесет стъпки до куполообразния таван. Той помаха и се усмихна, когато Никол премина край него в прегръдките на своя принц.

Валсът сякаш нямаше край. Когато най-после свърши, Хенри хвана Никол за ръцете. Каза й, че има да я пита нещо много важно. Точно в този миг баща й я докосна по рамото.

— Никол — прошепна той. — Трябва да тръгваме. Много е късно.

Никол направи реверанс на принца. Хенри отказваше да я пусне.

— Утре… Ще говорим утре — отправи й въздушна целувка, докато тя напускаше дансинга.

Когато Никол излезе навън, слънцето преваляше. Седанът на баща й ги очакваше. Няколко мига по-късно, когато се носеха по магистралата край Лоара, тя вече беше облечена в джинси и блуза. Сега Никол беше по-млада, може би на четиринадесет, а баща й караше по-бързо от обичайното.

— Не трябва да закъсняваме. Празникът ще започне в осем часа — каза той.

Пред тях се появи замъкът Шато Д’Усе, облян в светлини. С множеството си кули и шпилове той беше вдъхновил автора на оригиналната приказка за спящата красавица. Намираше се само на няколко километра от Бовоа, надолу по реката. Беше едно от любимите места на баща й.

Тази вечер трябваше да присъстват на годишния празник, когато приказката за спящата красавица се изпълняваше на живо пред публика. Пиер и Никол идваха тук всяка година. Всеки път Никол до болка изпитваше желанието принцесата Аврора да успее да избегне вретеното, което щеше да я изпрати в царството на съня. И всяка година проливаше девичи сълзи, когато целувката на красивия принц събуждаше принцесата от този сън, наподобяващ смърт.

Сега тържеството бе вече приключило, публиката се беше разотишла. Никол тръгна нагоре по витата стълба, която водеше към кулата; предполагаше, че там истинската спяща красавица е потънала в дълбок сън. Заливаше се от смях и препускаше нагоре по стълбите, като остави баща си далеч назад.

Стаята на Аврора се намираше зад голяма стъклена стена. Никол стаи дъх и се вторачи в пищната мебелировка. Леглото беше с драперии, скриновете богато украсени. Всичко в стаята имаше бели кантове. Беше великолепно. Никол погледна към спящото момиче и ахна. Това беше самата тя, Никол, и лежеше в леглото, облечена в бяла рокля.

Сърцето й заби лудо, защото чу вратата да се отваря и стъпките да приближават към нейната стая. Очите й останаха затворени, когато първият полъх на неговия дъх докосна ноздрите й. Ето, това е, си каза тя възбудено. Той нежно я целуна по устните. Никол усети как сякаш се понася върху най-пухкавото облаче. Отвсякъде се чуваше музика. Отвори очи и видя усмихнатото лице на Хенри само на сантиметри от своето. Протегна ръце към него и той я целуна отново, този път страстно, както мъж целува жена.

Никол отвърна на целувката, не скри нищо, остави се да му каже, че е негова. Но той се отдръпна. Нейният единствен принц се беше намръщил. Посочи лицето й. Сетне бавно запристъпя назад и напусна стаята.

Тъкмо когато се разплака, един далечен и натрапчив звук прекъсна съня й. Някъде се отвори врата, в стаята светнаха лампи. Никол примигна, после отново затвори очи, за да се предпази от светлината. Сложният комплект свръхтънки, наподобяващи пластмаса жички, прикрепени към тялото й, автоматично се навиха обратно в ролките от двете страни на платнения матрак, на който спеше.

Никол се разсъни много бавно. Сънят беше изключително ярък. Мъката, която изпитваше, не изчезна така бързо, както сънят. Опита се да отпъди отчаянието като си напомни, че нищо от това, което беше сънувала, не е истина.

— Да не се готвиш да лежиш тук цяла вечност? — надвеси се над нея дъщеря й Кати, която беше спала от лявата й страна и вече бе станала.

Никол се усмихна.

— Не, но признавам, че съм малко замаяна. Тъкмо сънувах нещо… Колко дълго спахме този път?

— Пет седмици без един ден — отвърна Симон. По-голямата й дъщеря беше седнала от другата й страна и небрежно оправяше дългата си коса, която се беше сплъстила по време на теста.

Никол погледна часовника си, увери се, че Симон има право и също седна. Прозя се.

— Как сте? — попита двете момичета.

— Изпълнени с енергия — отвърна усмихнато единадесетгодишната Кати. — Иска ми се да тичам, да скачам и да се боря с Патрик… Надявам се, че това беше последното ни дълго спане.

— Орелът каза така — отвърна Никол. — Този път може би ще получат достатъчно данни — тя се усмихна. — Орелът казва, че ние, жените, сме по-трудни за разбиране — поради необузданите месечни вариации в хормоните ни.

Никол седна в леглото, протегна се и целуна Кати. После се отпусна назад и прегърна Симон. Макар все още да не беше навършила четиринадесет, на ръст Симон беше почти колкото Никол — поразителна млада жена с тъмнокафяво лице и нежни, чувствени очи. Симон винаги изглеждаше спокойна и ведра, пълна противоположност на подвижната и вечно нетърпелива Кати.

Защо Ели не беше при нас за този тест? — запита леко раздразнено Кати. — И тя е момиче, но на нея като че ли никога не й се налага да прави нищо.

Никол обгърна раменете на Кати и трите се отправиха към вратата.

— Тя е само на четири години, Кати, и според Орела е твърде малка, за да получат от нея съществените данни, от които все още се нуждаят.

В малкото осветено антре пред стаята, където бяха прекарали последните пет седмици, те си облякоха прилепващите по тялото костюми, сложиха прозрачните шлемове и обуха обувките, които прикрепяха краката им към пода. Преди да задейства външната врата на отделението, Никол внимателно провери двете момичета. Но тази проверка не бе необходима, защото вратата нямаше да се отвори, ако някоя от тях не беше подготвена за промяната в околната среда.

Ако Никол и дъщерите й не бяха виждали преди голямото помещение отвън, те щяха да спрат удивени и да се оглеждат поне няколко минути. Пред тях се простираше обширна зала с дължина над сто метра и широчина около петдесет. Таванът, покрит с осветителни тела, се издигаше на петдесет метра. Помещението приличаше на нещо средно между операционна зала и земен завод за производство на полупроводници. Липсваха преградни стени или чупки, които да го разделят на части, но при все това правоъгълното пространство съвсем очевидно беше предназначено за различни цели. В помещението кипеше оживление. Всички роботи или анализираха данни от някаква серия тестове, или подготвяха нови такива. По протежение на залата имаше стъклени боксове, подобни на помещението, в което Никол, Симон и Кати бяха спали петте седмици. В тях се извършваха „експерименти“.

Кати се приближи към най-близкия бокс отляво. Той се намираше в ъгъла и беше разположен между стената и тавана върху две перпендикулярни колони. Дисплей, вграден до металната му врата, изобразяваше внушително количество данни на някаква странна, клиновидна писменост.

— Не бяхме ли тук миналия път? — запита Кати като посочи бокса. Нали тук спахме върху оная особена бяла пяна и изпробвахме различни налягания?

Въпросът й бе предаден в шлемовете на майка й и сестра й. Никол и Симон кимнаха едновременно и се приближиха към Кати да разгледат неразгадаемия екран.

— Баща ти мисли, че те се опитват да открият начин как да спим през цял един етап на ускорение, който трае няколко месеца — рече Никол. — Орелът нито потвърди, нито отрече.

В тази лаборатория трите жени бяха преминали заедно през три различни теста; бяха тук от доста време, но никоя от тях не беше видяла някаква форма на живот или разум, освен дузината механични чуждоземци, които очевидно отговаряха за тях. Нарекоха ги „роботи-кубчета“, защото, с изключение на цилиндричните „стъпала“, които им позволяваха да се плъзгат по пода, съществата бяха направени изцяло от масивни правоъгълни парчета, подобни на кубчетата, с които си играеха земните деца.

— Според вас защо никога не виждаме другите? — запита Кати. — Искам да кажа тук, при нас. Зърваме ги за миг в метрото и толкоз. Знаем, че има и други, не сме единствените, които се подлагат на тестове.

— Това помещение е много внимателно програмирано — отвърна майка й. — Очевидно не е предвидено да се срещаме с другите, освен при разминаване.

— Но защо? Орелът би трябвало… — настоя Кати.

— Извинявай — прекъсна я Симон, — но мисля, че Големият куб идва да ни види.

Най-големият от кубовидните роботи обикновено се намираше в квадратната контролна зона в центъра на помещението и проследяваше на монитора всички експерименти, които течаха в момента. Сега той се придвижваше към тях по една от пътеките, които образуваха нещо като мрежа върху пода на помещението.

Кати тръгна към следващия бокс, отстоящ на около двадесетина метра. От монитора на външната му стена можеше да се разбере, че вътре протича експеримент. Най-неочаквано тя удари с ръка по метала.

— Кати! — извика Никол.

— Веднага спри! — Гласът долетя от Големия куб почти едновременно с Никол. Роботът се намираше на около петдесет метра и приближаваше много бързо. — Не бива да правиш това — изрече на съвършен английски.

— И какво ще ми направиш? — запита предизвикателно Кати, когато Големият куб с цялата си метална маса отмина Никол и Симон и се отправи към по-малкото момиче. Никол хукна да предпази дъщеря си.

— Сега трябва да си тръгвате — изрече Големият куб, надвесен над Никол и Кати. — Вашите изпитания приключиха. Изходът е там, където примигват светлините.

Никол здраво хвана Кати за ръка и я дръпна към изхода. Момичето с неохота последва майка си.

— Но какво ще ни направят — заинати се Кати, — ако решим да останем тук, докато завърши и друг експеримент? Кой знае? Може пък там вътре да е някой от нашите октопаяци? Защо никога не ни се позволява да срещнем някого от другите?

— Орелът ти обясни неколкократно — отвърна Никол. В гласа й се долавяха следи от гняв. — На този етап ще ни бъде позволено само да зърнем други същества, но без никакъв друг контакт. Нали и баща ти много пъти задава този въпрос, а Орелът винаги отговаря, че ще разберем след време… Ще ми се да не си толкова невъздържана, млада госпожице.

— Прилича ми на затвор — оплака се Кати. — Тук свободата ни е ограничена. И никога не ни се отговаря на важните въпроси.

Стигнаха до дългата галерия, която свързваше транспортния център с лабораторията. Едно малко возило ги очакваше край ръба на движещата се пътека. Когато седнаха, покривът му се затвори и се включи вътрешното осветление. Докато колата потегляше, Никол се обърна към Кати и свали шлема си:

— Да ти обясня, преди да си попитала — на този етап не ни е позволено да виждаме какво има отвън, защото преминаваме покрай участъци от машинния модул, които за нас са забранена зона. Баща ти и чичо ти Майкъл зададоха този въпрос след първия сънен тест, на който бяха подложени.

— А ти съгласна ли си с татко — поинтересува се Симон, след като бяха пътували в мълчание няколко минути, — че преминаването през всичките тези сънни тестове е подготовка за някакво космическо пътешествие?

— Изглежда правдоподобно — отвърна Никол. — Винаги е много уклончив по въпросите, свързани с бъдещето.

Колата се движеше с около двадесет километра в час. След петнадесет минути спря. Капакът на возилото се отвори в момента, в който си поставиха шлемовете както трябва. Жените слязоха и се озоваха в главния транспортен център на машинния модул — овално помещение с височина около двадесет метра. Освен шестте движещи се пътеки, които водеха под модула, в центъра се намираха и две големи съоръжения с много нива, откъдето заминаваха лъскавите влакове. Вагоните тип метро транспортираха оборудване, роботи и живи същества между жилищния, машинния и административния модул — трите огромни сферични комплекса, които бяха основните съставни части на Пресечната точка на орбитите.

Когато стъпиха на пътеката, Никол и дъщерите й чуха в шлемофоните си глас:

— Вашето метро се намира на второ ниво. Качете се на ескалатора вдясно. Отпътуване след четири минути.

Кати любопитно въртеше глава във всички посоки, за да огледа добре транспортния център. Виждаха се някакви приспособления за товаро-разтоварна дейност, коли, които чакаха да поемат пътници към вътрешността на машинния модул, светлини, ескалатори и перони. Но всичко беше неподвижно. Нямаше роботи и никакви живи същества.

— Какво ли ще стане — обърна се Кати към майка си и сестра си, — ако откажем да се качим? — Тя спря в центъра на станцията. — Тогава цялата ви програма ще отиде на вятъра — извика към високия таван.

— Хайде, Кати — изрече нетърпеливо Никол, — нали току-що опитахме всичко това в лабораторията.

Кати тръгна отново.

— Но аз искам да видим нещо различно — оплака се тя. — Зная, че това място невинаги е толкова пусто. Защо ни държат изолирани? Като че ли сме заразни.

— Вашето метро заминава след две минути — изрече безтелесният глас. — Второ ниво вдясно.

— Странно, роботите и контрольорите могат да общуват с всеки вид на собствения му език — отбеляза Симон, когато стигнаха до техния ескалатор.

— Да, странно е — отвърна Кати. — Ще ми се поне един-единствен път Онзи или Онова, което управлява това нещо, да направи грешка. Всичко минава толкова гладко. Например искам да ги чуя да се обръщат към нас на езика на птицеподобните.

Изкачиха се до второ ниво и ескалаторът бавно продължи по перона около четиридесет метра, преди да стигнат до едно прозрачно возило, оформено като куршум, с размерите на изключително голям земен автомобил. Както обикновено то беше паркирано отляво на медианата. На перона имаше всичко на всичко четири успоредни релси, по две от всяка страна на медианата. Засега останалите три бяха свободни.

Никол се извърна и огледа транспортния център. На шестдесет градуса от тях по кръга се намираше идентична метростанция. Оттам влаковете отиваха към административния модул. Симон наблюдаваше майка си и накрая запита:

— Ходила ли си някога там?

— Не — отвърна Никол, — но съм сигурна, че е доста интересно. Баща ти твърди, че отблизо изглежда направо фантастично.

Ричард просто трябваше да го изследва — помисли си Никол, като си припомни оная нощ преди около година, когато нейният съпруг се отправи на автостоп към административния модул. Никол потрепери. Беше излязла заедно с него в преддверието на апартамента и се опитваше да го разубеди, докато той си обличаше космонавтския костюм. Беше измислил начин да измами входния монитор (на следващия ден той беше подменен с нова, съвършено подсигурена система) и не се стърпя да не направи една „разходка“ без надзор.

Същата нощ Никол почти не спа. В ранните часове на утрото светлинният панел сигнализира, че някой или нещо се намира в преддверието. Когато погледна към монитора, видя странен човек-птица, която държеше на ръце съпруга й. Той беше в безсъзнание. Това беше първата й среща с Орела…

Ускорението с тласък ги прикова към облегалките и върна Никол към настоящето. Рязко потеглиха от машинния модул. След по-малко от минута те вече се носеха през дългия и крайно тесен цилиндър, който свързваше двата модула.

Медианата и четирите релси се намираха в центъра на дългия цилиндър. Светлините на административния модул блестяха в далечината отдясно. Кати беше извадила миниатюрния си бинокъл.

— Искам да съм подготвена — рече. — Винаги преминават толкова бързо.

Няколко минути по-късно тя оповести:

— Идва!

И трите жени се притиснаха към дясната страна на возилото. Отсреща приближаваше друг вагон. За миг той профуча край тях и хората успяха да хвърлят поглед на пътниците в него, които пътуваха към машинния модул.

— Ха! — рече Кати, когато вагонът отмина.

— Бяха два различни вида — каза Симон.

— Общо осем или десет същества.

— Едната група бяха розови, другата златисти. И двете предимно сферични.

— И тези дълги, гъсти пипала, като паяжина. Колко са големи според тебе, мамо?

— Пет, може би шест метра в диаметър — каза Никол. — Много по-големи от нас.

— Ха! — възкликна отново Кати. — Това наистина е нещо. В очите й се четеше възбуда. Момичето обожаваше наплива на адреналин във вените си.

И аз никога не преставам да се удивлявам — помисли си Никол. — Нито за миг през тези тринадесет месеца. Но това ли е всичко? Нима бяхме докарани тук чак от Земята само за да ни подлагат на тестове? И да ни дразнят като ни показват същества от други светове? Или има някаква друга скрита причина?

Във все по-бързо движещото се возило настъпи тишина.

Никол, която седеше в средата, привлече дъщерите си по-близо към себе си.

— Нали знаете, че ви обичам? — запита.

— Да, мамо — отвърна Симон. — И ние те обичаме.

2.

Празненството по случай поредното събиране на семейството премина с голям успех. Бенджи гушна любимата си Симон веднага щом тя влезе в апартамента. Минута по-късно Кати беше притиснала Патрик към пода.

— Виждаш ли — каза тя, — все още мога да те надвивам.

— Но не толкова лесно — отвърна Патрик, — ставам все по-силен. По-добре внимавай.

Никол успя да прегърне Ричард и Майкъл, преди малката Ели да се завтече и да скочи в ръцете й. Беше вечер, два часа след вечерята по двадесет и четиричасовия цикъл, използван от семейството. Ели беше готова за лягане, когато майка й и сестрите й пристигнаха. Малкото момиче се прибра в своята стая, след като с гордост беше показало на Никол, че вече може да прочете „котка“, „куче“ и „момче“.

Възрастните разрешиха на Патрик да остане с тях, докато напълно се изтощи. После Майкъл го отнесе в леглото, а Никол го зави.

— Радвам се, че се върна, мамо — каза той. — Много ми беше мъчно за теб.

— И ти ми липсваше — отвърна Никол. — Мисля, че вече няма да отсъствам толкова дълго.

— Надявам се — рече шестгодишното момче. — Харесва ми да си тук.

Към един часа всички бяха заспали, с изключение на Никол. Тя не беше изморена. В края на краищата, нали току-що бе приключила един петседмичен сън. Въртя се в леглото до Ричард близо половин час и накрая реши да се поразходи.

Апартаментът беше без прозорци, но малкото преддверие встрани от входа имаше външен прозорец, който разкриваше вълнуващ изглед към другите два върха на пресечната точка на орбитите. Никол влезе в преддверието, облече космонавтския костюм и застана пред външната врата. Тя не се отвори. Никол се усмихна наум. Кати май е права. Може би сме само едни затворници. От самото начало на престоя им тук стана ясно, че външната врата периодично се заключва. Орелът беше обяснил, че това е „необходимо“, за да не видят неща, които „не биха могли да разберат“.

Никол се взря навън през прозореца. В този момент една совалка, подобна на онази, която преди тринадесет месеца ги беше докарала до Пресечната точка, се приближаваше до транспортния център на жилищния модул. Какви ли същества носиш — помисли си Никол. — Дали и те са изумени, както бяхме ние при нашето пристигане?

Никол никога нямаше да забрави първите си впечатления от панорамата към Орбиталния възел или Пресечната точка, както го наричаха помежду си. Цялото семейство си мислеше, че след като са напуснали Междинната станция, ще пристигнат на следващото местоназначение след няколко часа. Бяха сгрешили. Отдалечаването им от осветената Рама беше бавно. След шест часа тя вече не се виждаше от левия борд. Светлините на Междинната станция зад тях започнаха да избледняват. Всички бяха изморени. Накрая цялото семейство заспа.

Събуди ги Кати.

— Виждам къде отиваме — победоносно извика тя, извънредно възбудена. Посочи навън през предния прозорец на совалката, малко вдясно, където една ярка и нарастваща по обхват светлина започваше да се разделя на три. През следващите три часа изгледът към Орбиталния възел все повече се изясняваше. Отдалече той представляваше странна гледка — равностранен триъгълник, във върховете на който бяха разположени блестящи прозрачни сфери. И с какви размери!

Дори опитът, натрупан на Рама, не ги беше подготвил за това величаво и невероятно творение на машиностроенето. Всяка от трите страни — в действителност дълги транспортни коридори, свързващи трите сферични модула — беше с дължина повече от сто и петдесет километра. Разположените по върховете кълба бяха с диаметър двадесет и пет километра. Дори от разстоянието, на което се намираха, хората можеха да видят, че там се извършват различни дейности на различните нива вътре в модулите.

— И сега какво ще стане? — запита напрегнато Патрик, когато совалката отклони своя ход и се отправи към един от върховете на триъгълника.

Никол вдигна Патрик на ръце и го прегърна.

— Не зная, скъпи — отвърна нежно на сина си. — Ще чакаме и ще видим.

Бенджи стоеше напълно вцепенен. Беше прекарал часове наред втренчен в осветения триъгълник в Космоса. Преди това Симон на няколко пъти бе стояла край него и го бе държала за ръката. Сега, когато совалката най-сетне се доближи до едно от кълбата, тя почувства как мускулите му се напрягат.

— Не се тревожи, Бенджи — успокои го, — всичко ще бъде наред.

Совалката навлезе в тесен коридор, прорязващ кълбото и спря край транспортния център. Семейството внимателно слезе от нея. Носеха целия багаж със себе си, а също и компютъра на Ричард. Веднага след това совалката отпътува, като с мигновеното си изчезване притесни дори възрастните. След по-малко от минута чуха първия безтелесен глас.

— Добре дошли — липсваше всякаква интонация. — Пристигнахте в жилищния модул. Продължете право напред и застанете пред сивата стена.

— Откъде се чу това? — запита Кати. Гласът й издаде страха, който изпитваха всички.

— Отвсякъде — отвърна Ричард. — Над нас, около нас, под нас.

Всички взеха да оглеждат стените и тавана.

— Но откъде знае английски? — полюбопитства Симон. — Нима тук има и други хора?

Ричард се разсмя напрегнато.

— Малко е невероятно — отвърна. — По-скоро това място по някакъв начин е поддържало връзка с Рама и има съвършен езиков алгоритъм. Чудя се…

— Моля, движете се напред — прекъсна ги гласът. — Вие сте в транспортен център. Превозното средство, което ще ви отведе във вашия отсек от модула, ви очаква на по-долно ниво.

Отне им няколко минути да стигнат до сивата стена. Децата никога досега не бяха изпитвали некомпенсирана безтегловност. Кати и Патрик отскачаха от платформата, премятаха се във въздуха и правеха кълбета. Бенджи, който ги наблюдаваше как се забавляват, се опита да имитира техните лудории. За нещастие, не можеше да съобрази как да използва тавана и стените, за да се върне на платформата. Симон го върна на пода, след като той вече напълно беше загубил ориентация.

Когато цялото семейство се строи пред стената заедно с багажа, в нея се отвори широка врата и те се озоваха в малка стая. На една пейка прилежно бяха подредени прилепващите към тялото костюми, а също така шлемове и обувки за всекиго от семейството.

— В транспортния център и в повечето общи помещения тук, в Орбиталния възел, липсва атмосфера, подходяща за вас — изрече съвършено монотонно гласът. — Ще трябва да носите това облекло винаги, когато се намирате извън апартамента си.

Щом всички се облякоха, в отсрещната част на стаята се отвори друга врата и те проникнаха в главния коридор на транспортния център за жилищния модул. Станцията беше абсолютно еднаква с тази, която щяха да видят по-късно в машинния модул. Никол и цялото семейство се спуснаха две нива по-надолу, според указанията на гласа, а после продължиха по кръговата обиколна алея към мястото, където ги очакваше техният „автобус“. Затвореното возило беше удобно и светло, но през единия час, който прекараха в пътуване из лабиринта от галерии, не успяха да видят нищо отвън. Най-накрая автобусът спря и горната му част се отвори.

— Тръгнете по коридора вляво — друг, но подобен на първия глас ги напъти веднага щом осмината стъпиха на металния под. — След четиристотин метра коридорът се раздвоява. Завийте вдясно. Спрете пред третия квадратен знак. Това е вратата за вашия апартамент.

Патрик се втурна по един от коридорите.

— Тук не е вашият коридор — беше оповестил гласът без раздразнение. — Върнете се на платформата и завийте по следващия коридор вляво.

По пътя между платформата и апартамента също нямаше кой знае какво да се види. През следващите месеци щяха да го изминават многократно — или към залата за упражнения, или от време на време за тестове в машинния модул, но пак нямаше да видят нищо, освен стени, тавани и квадратни знаци, за които вече знаеха, че представляват врати. Очевидно мястото внимателно се контролираше. Още в началото Никол и Ричард бяха почти сигурни, че повечето апартаменти в тяхната зона са заети от някой или нещо, но никога не успяха да срещнат някого от другите по коридора.

След като откриха вратата и влязоха в преддверието на апартамента, Никол и семейството свалиха специалното облекло и го подредиха в шкафовете, поставени за тази цел. Децата се редуваха да гледат през прозореца към другите два модула, докато чакаха да се отвори вътрешната врата. Няколко минути по-късно зърнаха новия си дом за първи път.

Всички бяха поразени. В сравнение с относително примитивните условия, при които бяха живели на Рама, апартаментът тук, на Пресечната точка, беше същински рай. Всяко от децата си имаше стая. Майкъл разполагаше с личен апартамент, който се намираше в единия край, а спалнята на Ричард и Никол, обзаведена с легло с кралски размери, се намираше в противоположния край на апартамента, встрани от входното антре. Имаше общо четири бани плюс кухня, трапезария и дори стая за игри за децата. Мебелировката във всяко помещение беше удивително подходяща и подбрана с вкус. Самият апартамент беше разположен върху повече от четиристотин квадратни метра площ. Дори възрастните бяха слисани.

— Как са могли да направят това? — запита Никол съпруга си в онази първа нощ, когато останаха сами, далеч от наострените уши на прекомерно радостните деца.

Ричард се огледа наоколо объркан.

— Мога само да гадая — отвърна той. — Вероятно всички наши искания на Рама са били записвани и изпращани тук, на Пресечната точка на орбитите. Освен това сигурно имат достъп до нашата база данни и оттам са извлекли данни за начина ни на живот. — Ричард се ухили. — И разбира се, ако разполагат с чувствителни приемници дори и тук, могат да ловят телевизионните сигнали от Земята. Не е ли смущаващо да си мислим, че сме представени от такава…

— Добре дошли — поредният безизразен глас прекъсна мислите на Ричард. И отново сякаш звукът долиташе отвсякъде. — Надяваме се, че всичко в апартамента ви удовлетворява. Ако не е така, моля, уведомете ни. Не е възможно да отговаряме на всичко, което кажете във всеки един момент. Ето защо създадохме просто устройство за контакт. В кухнята ви се намира един бял бутон. Ще приемем, че всичко, изречено от всекиго след натискането на този бутон, е отправено към нас. Когато приключите с това, което искате да ни съобщите, моля натиснете отново белия бутон. По този начин…

— Имам един първи въпрос — прекъсна го Кати. Беше изтичала до кухнята, за да натисне бутона. — Кои сте вие?

Отговорът се предхождаше от съвсем кратка пауза, не по-дълга от секунда.

— Ние сме колективният разум, който управлява Пресечната точка на орбитите. Тук сме, за да ви помогнем, да ви накараме да се почувствате по-удобно и да ви подсигурим основните средства за живот. От време на време ще ви молим да изпълнявате определени задания, които ще ни помогнат да ви разберем по-добре…

Никол вече не виждаше совалката. Така дълбоко бе потънала в спомените за пристигането им в Орбиталния възел, че временно бе забравила за новодошлите. Сега, когато се върна в настоящето, си представи група странни същества, които слизат на платформата и се стряскат от глас, който се обръща към тях на родния им език.

Удивлението трябва да е присъщо на цялата вселена — помисли си тя. — Да е свойствено за всички съзнателни химически същества.

Погледът й се откъсна от мястото, в което се беше втренчила, и се насочи към административния модул в далечината. Какво ли се върши там? — чудеше се Никол. — Ние, безпомощните същества, се движим напред-назад между жилищния и машинния модул. Всичките ни действия изглеждат разумно планирани. Но от кого? И за какво? Защо някой е докарал всички тези същества в този изкуствено създаден свят?

Никол нямаше отговор за безкрайните въпроси; както обикновено те й донесоха само съзнанието за собствената й незначителност. Тутакси й се прииска да влезе вътре и да прегърне децата. Присмя се на себе си. И двете картини са вярно отражение на мястото ни в Космоса. Ние сме едновременно жизненоважни за децата си без абсолютно никакво значение в голямата схема на нещата. Нужна е дълбока мъдрост, за да осъзнаеш, че тези две гледни точки не си противоречат.

3.

Закуската се превърна в празник. Поръчаха угощение на изключителните готвачи, които приготвяха храната им. Всъщност дизайнерите на апартамента бяха предвидили в обзавеждането разнообразие от печки и пълен хладилник, в случай че пожелаеха сами да приготвят храната си от суровите продукти. Обаче чуждоземните готвачи (или роботи) бяха толкова добри и толкова бързо възприемаха желанията им, че Никол и семейството почти никога не приготвяха яденето си сами, а просто натискаха белия бутон и си поръчваха.

— Тази сутрин искам палачинки — съобщи Кати в кухнята.

— И аз, и аз — добави Патрик.

— Какви палачинки? — пропя монотонно гласът. — В паметта разполагаме с четири вида. Има с черно брашно, с маслено тесто…

— С маслено тесто — прекъсна го Кати, — общо три — хвърли поглед към брат си. — Я по-добре четири.

— С маслен или с кленов сироп — извика Патрик.

— Четири палачинки с масленокленов сироп — изрече гласът. — Това ли е всичко?

— Един ябълков и един портокалов сок — отвърна Кати след кратко съвещание с Патрик.

— Шест минути и осем секунди — обяви гласът.

Когато храната беше готова, семейството се събра около кръглата маса в кухнята. Най-малките деца разказаха на Никол какво са правили по време на отсъствието й. Патрик беше изключително горд с новия си личен рекорд на петдесет метра спринт, поставен в гимнастическата зала. Бенджи усърдно изброи до десет и всички изръкопляскаха. Тъкмо бяха привършили със закуската и разчистваха масата от съдовете, когато се чу входният звънец.

Възрастните се спогледаха и Ричард се приближи до контролната конзола, където включи видеомонитора. Пред вратата стоеше Орелът.

— Надявам се, че не е за някой пореден тест — изрече непринудено Патрик.

— Не… не, не вярвам — отвърна Никол, докато отиваше към входа. — Вероятно идва да ни съобщи резултатите от последните експерименти.

Преди да отвори вратата, Никол си пое дълбоко дъх. Всеки път, когато срещаше Орела, адреналинът й се покачваше. Защо се получаваше така? Нима я плашеше с грандиозното си познание? Или с властта му над тях? Или просто с невероятния факт, че съществува?

Орелът я поздрави с нещо като усмивка (беше го разбрала с времето).

— Мога ли да вляза? — запита любезно. — Бих желал да разговарям с вас, с вашия съпруг и с господин О’Туул.

Както винаги Никол го гледаше втренчено. Той (или то, проблесна за миг в съзнанието й) беше висок, може би два метра и четвърт, а от врата надолу беше оформен като човек. Ръцете и тялото му обаче бяха покрити с нагъсто подредени, катраненочерни пера. Изключение правеха четирите пръста на всяка ръка, които бяха млечнобели и без оперение. От кръста надолу тялото на Орела беше с цвят на човешка плът, но от лъскавината на външния слой се разбираше, че не е правен никакъв опит да се имитира истинска човешка кожа. Липсваха окосмяване, видими стави и полови органи. Стъпалата му бяха без пръсти. Когато Орелът се движеше, в областта на коленете се образуваха гънки, но когато стоеше на място, те изчезваха.

Лицето на Орела хипнотизираше. Главата му беше прекалено едра, от двете страни на изпъкналата човка със сивкав цвят бяха разположени пепелявосиви очи. Когато говореше, човката се отваряше и съвършеният английски се лееше от някакъв електронен ларинкс, разположен дълбоко в гърлото. Перата по темето му бяха бели и рязко контрастираха с тъмносивия оттенък на лицето, врата и гърба. Оперението на лицето му беше рядко, на снопчета.

— Бих ли могъл да вляза? — повтори много учтиво Орелът, когато Никол не се помръдна.

— Разбира се… разбира се — отвърна тя и се дръпна от вратата. — Съжалявам… Просто отдавна не ви бях виждала.

— Добро утро, господин Уейкфийлд, господин О’Туул. Здравейте, деца — изрече Орелът и влезе в дневната.

Патрик и Бенджи отстъпиха назад. От всички деца само Кати и малката Ели не изглеждаха уплашени.

— Добро утро — отвърна Ричард. — Какво можем да направим за вас днес? — поинтересува се той. Орелът никога не правеше посещения на добра воля. Неговите визити винаги имаха някаква цел.

— Както казах на съпругата ви при вратата — отвърна Орелът, — трябва да разговарям с вас, тримата възрастни. Възможно ли е Симон да се погрижи за останалите деца за около час, докато ние поговорим?

Никол вече побутваше децата към стаята за игри, когато Орелът я спря.

— Не е необходимо. Те могат да разполагат с целия апартамент. Ние четиримата ще отидем в залата за съвещания от другата страна на коридора.

Охо — тутакси си помисли Никол. — Това ще да е нещо важно. Никога по-рано не сме оставяли децата сами в апартамента.

Неочаквано изпита необяснима тревога за тяхната безопасност.

— Извинете, господин Орел. Всичко ли ще е наред с децата, ако останат тук? Искам да кажа, няма да има специални посетители или нещо от този род…?

— Не, госпожо Уейкфийлд — отвърна равнодушно Орелът. — Давам ви думата си, че никой няма да навреди на децата ви.

Отвън в преддверието, когато тримата възрастни се приготвиха да облекат космонавтските си костюми, Орелът ги възпря.

— Не е необходимо. През изтеклата нощ променихме конфигурацията на тази част от сектора. Преградихме херметично коридора от разклонението насам и трансформирахме цялата зона в земеподобна територия. Ще можете да използвате залата за съвещания, без да е необходимо специалното облекло.

Орелът заговори веднага щом се настаниха в обширното помещение:

— Още от времето на първата ни среща, вие искате да знаете защо сте тук. Никога не получавахте конкретен отговор. Сега, след като приключи и последният комплекс от сънни тестове — мога да добавя, успешно — аз съм упълномощен да ви осведомя за следващата фаза на вашата мисия.

Разрешено ми е също така да ви разкажа нещо за себе си. Както всички вие подозирате, аз не съм живо същество — поне не и според вашите определения. — Орелът се разсмя. — Създаден съм от разума, който управлява Орбиталния възел, за да идвам лично при вас, когато става дума за по-деликатни въпроси. По-ранните ни наблюдения върху вашето поведение разкриха неохотата ви да общувате с безтелесни гласове. А когато вече беше решено в качеството си на емисар да бъда създаден аз, или нещо подобно на мен, вие, господин Уейкфийлд, почти успяхте да предизвикате хаос в този сектор, опитвайки се да направите непредвидено и непозволено посещение на административния модул. Така че появата ми по онова време имаше за цел и да преустанови по-нататъшни действия от подобно естество.

А сега — продължи Орелът след миг колебание, — навлизаме в най-важния етап от престоя ви тук. Космическият кораб, който вие наричате Рама, се намира в Хангара. Подложен е на ремонт и технологично обновление. Вие, човешките същества, ще трябва да участвате в процеса на неговото преустройство, защото някои от вас ще се върнат с Рама в Слънчевата система, от която произхождате.

Ричард и Никол се опитаха да го прекъснат едновременно.

— Оставете ме да довърша — рече Орелът. Ние много внимателно сме подготвили моето изказване, така че да даде отговор на всички въпроси, които очакваме да зададете.

Чуждоземният човек-птица огледа поотделно всекиго от тримата възрастни около масата, преди да продължи, но вече по-бавно:

— Обърнете внимание, не казах, че ще се върнете на Земята. Ако „програмата минимум“ успее, тези от вас, които се върнат, ще установят контакт с други човешки същества от вашата Слънчева система, но не на родната ви планета. Само в случай на необходима промяна в основния план, вие ще се върнете на самата Земя. Отбележете също така, че само някои от вас ще се върнат. Госпожо Уейкфийлд — Орелът се обърна към Никол, — вие със сигурност ще пътувате отново с Рама. Това е едно от задължителните условия, които поставяме във връзка с тази мисия. Ще оставим на вас и на вашето семейство да изберете кой ще ви придружи в пътуването. Ако решите, можете да пътувате сама и да оставите другите тук, в Орбиталния възел, или пък можете да вземете само някого от останалите. Във всеки случай не можете да пътувате с Рама всички. Поне една годна за възпроизвеждане двойка ще трябва да остане тук, на Пресечната точка, за да осигури материал за нашата енциклопедия, в случай че обратната мисия завърши с неуспех, което е малко вероятно.

Основната задача на Пресечната точка е да каталогизира формите на живот в този участък на галактиката. Първо място заемат онези форми на живот, които вече могат да излизат в Космоса. Имаме подробни указания да събираме големи количества данни за всеки излязъл в Космоса вид, с който се срещнем. За да осъществим тази задача, ние разработихме специален метод за събиране на данните. Отне ни повече от хилядолетие, изчислено по ваше време. С този метод намаляваме до минимум вероятността намесата ни да доведе до катаклизъм в еволюционната схема на съответния космически вид. Същевременно методът увеличава максимално нашите възможности да съберем важните данни.

Основният ни подход включва изпращане на космически кораб наблюдател с цел запознанство; надяваме се да подмамим космическия вид да дойде при нас, за да го идентифицираме и фенотипизираме. По-късно към същата цел се изпраща втори космически кораб. Неговата задача е преди всичко да задълбочи вече създадената взаимовръзка, а в крайна сметка — да плени група представители на космическия вид, така че върху тях да извършим дългосрочни и подробни наблюдения в избрана от нас околна среда.

Орелът направи пауза.

Както мислите, така и сърцето на Никол препускаха лудешки. Имаше толкова много въпроси. Защо точно тя беше избрана да се върне? Щеше ли да може да види Женевиев? И какво точно влагаше Орелът в думата „плени“ — дали разбираше, че тази дума обичайно се тълкува като враждебна? Защо…

— Мисля, че разбрах повечето от това, което казахте — Ричард беше първият, който заговори. — Но изпуснахте информация, която е от изключително значение. Защо събирате всички тези данни за космическите видове?

Орелът се усмихна.

— В нашата информационна йерархия има три основни нива. Достъпът на даден индивид или вид до съответното ниво е позволен или ограничен в зависимост от комплекс установени критерии. Това, което ви разказах, представлява информация от второ ниво. Фактът, че първият ви въпрос търси отговор, който се класифицира като информация от трето ниво, говори в полза на вашата интелигентност.

— Означава ли тази бомбастична реч, че няма да отговорите на въпроса? — запита Ричард с нервен смях.

Орелът кимна.

— А ще ми кажете ли защо единствено от мен се изисква да се отправя на обратното пътешествие? — попита на свой ред Никол.

— Има много причини — отвърна Орелът. — Първо, ние мислим, че сте най-подготвена физически за обратното пътуване. Освен това нашите данни показват, че по-големите ви възможности за установяване на контакт ще бъдат от изключителна полза след завършването на мисията по пленяването. Има и други съображения, но тези двете са най-важни.

— Кога тръгваме? — запита Ричард.

— Още не е уточнено. Част от програмата зависи от вас. Ще ви осведомим, когато се определи точната дата на отпътуването. Но съм длъжен да ви кажа, че няма да е по-късно от четири месеца.

Ще отпътуваме много скоро — помисли си Никол. — И поне двама от нас трябва да останат тук, но кои…

— Няма ли значение коя репродуктивна двойка ще остане тук, на Пресечната точка на орбитите? — запита на свой ред Майкъл, чийто мисли явно следваха тези на Никол.

— Почти никакво, господин О’Туул — отвърна Орелът. — Все пак най-малкото момиче Ели и вие няма да сте приемливи като партньори, защото може да не успеем да ви запазим жив и фертилен до момента, в който тя достигне полова зрялост, но всяка друга комбинация е възможна. Трябва да сме сигурни, че е налице възможността да се създаде здраво поколение.

— Защо? — попита Никол.

— Съществува минимална, но определена вероятност вашата мисия да бъде неуспешна. Тогава двамата, които останат тук, ще бъдат единствените човешки същества, които ще можем да наблюдаваме. Вашият вид е особено интересен за нас, защото току-що сте проходили в Космоса и стигнали до този етап без обичайната помощ.

Разговорът можеше да продължи до безкрайност. Но след още няколко въпроса Орелът рязко стана и оповести, че участието му в обсъждането е приключило. Той подкани хората да побързат с „разпределението“, както го нарече, защото възнамерявал да започне тутакси работа с онези членове на семейството, които ще пътуват към Слънчевата система. Тяхната задача щяла да бъде да му окажат помощ в проекта за „Земния модул на Рама“. Без повече обяснения Орелът напусна помещението.

Възрастните бяха единодушни, че временно не бива да съобщават на децата най-важните подробности от срещата с Орела, поне докато те тримата не обмислят и не обсъдят положението помежду си. Същата нощ, след като децата си легнаха, Никол, Ричард и Майкъл разговаряха шепнешком във всекидневната.

Никол подхвана темата, като призна, че изпитва яд и безсилие. Според нея, независимо от милото си държание, Орелът на практика им е заповядал да участват в мисията по завръщането. И нима можеха да му откажат? За своето оцеляване цялото семейство бе напълно зависимо от Орела — или поне от разума, който той представляваше. Не бяха отправени някакви заплахи, но всъщност никакви заплахи не бяха необходими. Те нямаха друг избор, освен да се подчинят на разпорежданията на Орела.

— Но кой от семейството ще остане на Пресечната точка? — зачуди се почти на глас Никол. А Ричард отсече, че според него е абсолютно задължително да остане поне един възрастен. Аргументите му бяха убедителни: всяка двойка деца, дори Симон и Патрик, ще имат нужда от опита на възрастен и от неговите напътствия, за да могат да бъдат щастливи при създалите се обстоятелства. Тогава Майкъл доброволно предложи да остане, като твърдеше, че и без друго за него вероятността да преживее обратното пътуване, е минимална.

И тримата бяха единодушни, че очевидно едно от намеренията на орбиталния разум беше човешките същества да прекарат в сън по-голямата част от пътуването си до Слънчевата система. В противен случай какъв беше смисълът на всички сънни тестове? Никол не беше възхитена, че децата ще „отсъстват“ в критични за развитието си периоди. Предложи да се върне сама, като остави цялото семейство на Пресечната точка. В края на краищата, разсъждаваше тя, дори и да се включат в това пътуване, децата пак нямаше да живеят „нормален“ земен живот.

— Ако правилно тълкуваме думите на Орела — каза тя, — всеки, който потегли по обратния път, в крайна сметка ще завърши живота си като пътник на Рама, отправил се към някое друго местоназначение в Галактиката.

— Не можем да бъдем абсолютно сигурни — възрази й Ричард. — От друга страна, който и да остане тук, със сигурност е обречен да не види други човешки същества, освен членовете на семейството.

Ричард добави, че независимо от обстоятелствата възнамерява да участва в обратното пътуване — не само за да бъде другар на Никол, но и за да преживее това приключение.

През тази първа вечер тримата не можаха да постигнат съгласие за разпределението на децата. Но със сигурност решиха въпроса какво ще правят възрастните. Майкъл О’Туул щеше да остане на Пресечната точка. Никол и Ричард щяха да пътуват обратно към Слънчевата система.

По-късно Никол си легна, но не успя да заспи. Продължи да обмисля всички възможни варианти. Беше сигурна, че някой ден Симон ще стане по-добра майка, отколкото Кати. Освен това, Симон и чичо Майкъл доста си допадаха, а Кати не би пожелала да се раздели с баща си. Но кой щеше да остане и да се ожени за Симон? Трябваше ли това да бъде Бенджи, който обичаше сестра си до полуда, но никога нямаше да е в състояние да участва в задълбочен разговор?

Никол се въртя в леглото часове наред. В интерес на истината, нито един от вариантите не й допадаше. Прекрасно разбираше източника на своето безпокойство. Решението обаче беше взето: за пореден път тя беше принудена да се раздели (и то може би завинаги) с част от своето семейство, с хората, които обичаше. И ето че посред нощ, както си лежеше, при нея се върнаха призраците и болката от минали разлъки. Сърцето я заболя, като си представи раздялата, която ги очакваше след няколко месеца. Образите на майка й, на баща й и на Женевиев дърпаха тънките струни на душата й.

Всъщност животът може би представлява именно това — помисли си тя потисната — Безкраен низ от болезнени разлъки.

4.

— Мамо, татко, събудете се. Трябва да поговорим.

Никол сънуваше. Разхождаше се из гората зад семейната вила в Бовоа. Беше пролет и цветята бяха великолепни. След няколко секунди успя да осъзнае, че Симон седи на леглото им.

Ричард се протегна и целуна дъщеря си по челото.

— Какво има, скъпа? — запита той.

— Ние с чичо Майкъл казвахме заедно сутрешната си молитва, но видях, че е разстроен — ведрият поглед на Симон се местеше от единия родител на другия. — Той ми разказа всичко за вчерашния ви разговор с Орела.

Когато Симон продължи, Никол бързо седна в леглото.

— Разполагах с повече от час да обмисля всичко внимателно. Зная, че съм само едно тринадесетгодишно момиче, но вярвам, че съм открила такова разрешение на този, ъ-ъ, на въпроса за разпределението, което ще направи всички в семейството щастливи.

— Скъпа моя Симон — отвърна Никол и се присегна към дъщеря си, — не ти носиш отговорността за решаването на…

— Не, майко — прекъсна я внимателно Симон. — Изслушайте ме, моля ви. Моето решение включва нещо, което вие, възрастните, никога няма да вземете предвид. Може да произлезе само от мен. Очевидно, това ще бъде най-добрият план за всички засегнати.

Ричард беше смръщил вежди.

— За какво говориш? — запита той.

Симон си пое дълбоко дъх.

— Искам да остана на Пресечната точка с чичо Майкъл. Ще стана негова съпруга и ние ще представляваме „репродуктивната двойка“ на Орела. Не е нужно да остава никой друг. Майкъл и аз ще бъдем щастливи да задържим Бенджи с нас.

— Какво-о-о? — извика Ричард. Той беше слисан. — Чичо ти Майкъл е на седемдесет и две! А ти още нямаш четиринадесет години! Това е нелепо, абсурдно… — неочаквано замлъкна.

Зрялата млада жена, която беше негова дъщеря, се усмихна.

— По-нелепо от Орела? — отвърна тя. — По-абсурдно от обстоятелството, че изминахме осем светлинни години от Земята, за да се срещнем с гигантски интелигентен триъгълник, който сега се готви да ни изпрати в обратна посока?

Никол гледаше Симон със страхопочитание и възхита. Не каза нищо, но се пресегна и силно прегърна дъщеря си. Очите й плуваха в сълзи.

— Всичко е наред, мамо — изрече Симон, когато майка й охлаби прегръдката. — След като се възстановите от първоначалния шок, ще разберете, че моето предложение е най-добро за момента. Ако ти и татко тръгнете заедно на обратното пътешествие, както мисля, че е редно да постъпите, тогава или Кати, или Ели, или аз трябва да останем тук на Пресечната точка, и да се омъжим или за Патрик, или за Бенджи, или за чичо Майкъл. Единствената генетично сигурна комбинация е между мен или Кати и чичо Майкъл. Премислила съм всички възможности. Майкъл и аз сме много близки. Изповядваме една и съща религия. Ако останем тук и се оженим, всяко едно от останалите деца ще има възможността да избира. Могат да останат с нас, или да се върнат в Слънчевата система с теб и татко.

Симон докосна с длан китката на баща си.

— Татко, зная, че по ред причини ти ще го понесеш много по-тежко от майка. Все още не съм споменала нищо пред чичо Майкъл. Бъди сигурен, че предложението не е негово. Ако ти и майка не ме подкрепите, няма да излезе нищо. И без това Майкъл трудно ще приеме този брак, дори вие да нямате нищо против.

Ричард поклати глава.

— Симон, ти си изумително момиче. — Той я прегърна. — Дай ни възможност да го премислим. Обещай ми, че няма повече да повдигаш този въпрос, преди майка ти и аз да го обсъдим.

— Обещавам. Благодаря и на двама ви. Обичам ви — добави от вратата на спалнята.

Тя се извърна и тръгна по осветения коридор. Дългата й черна коса се спускаше почти до кръста.

Ти си станала жена — помисли Никол, докато наблюдаваше грациозната походка на Симон. — И не само физически. Твърде зряла си за годините си. Никол си представи Майкъл и Симон като съпрузи и се учуди, че идеята не й беше противна. Като се вземе всичко предвид — рече си Никол, осъзнавайки, че след първоначалните протести Майкъл О’Туул щеше да бъде много щастлив, — твоето предложение може би ще се окаже най-безболезненото решение в случая.

Симон не се отказа от намерението си дори когато Майкъл ожесточено се противопостави на това, което нарече „предложение за мъченичество“. Много търпеливо тя му обясни, че съюзът между тях двамата е единственият възможен брак. По всеобща преценка Кати и той бяха несъвместими личности, пък и Кати все още си беше малко момиче, до нейната полова зрялост оставаха около година — година и половина. Нима той предпочиташе Симон да се омъжи за един от своите полубратя и така да извърши кръвосмешение? Не, не, отвърна той.

Майкъл склони, когато проумя, че не съществува друга възможност, и че нито Ричард, нито Никол имат особени възражения срещу брака. Ричард, разбира се, изказа съгласието си под формата на „при тези необичайни обстоятелства“, но Майкъл беше наясно, че бащата на Симон поне отчасти е възприел идеята тринадесетгодишната му дъщеря да се ожени за мъж, достатъчно възрастен да й бъде дядо.

За една седмица, с активното участие на децата беше решено, че Кати, Патрик и малката Ели ще тръгнат заедно с Ричард и Никол на обратното пътешествие с Рама. Патрик не беше склонен да изостави баща си, но Майкъл О’Туул бе категоричен, че животът на шестгодишния му син ще бъде по-интересен и по-удовлетворителен, ако замине с останалата част от семейството. Така остана само Бенджи. Обясниха на трогателното момченце, чиято биологична възраст беше осем, но умствената — не повече от три години, че е добре дошло както на Рама, така и на Пресечната точка. Той едва ли разбираше какво ще се случи със семейството. Определено не беше подготвен да направи толкова решителен избор. Това го изплаши и обърка; беше безкрайно смутен и потъна в дълбока депресия. Ето защо семейството отложи разговора за съдбата на Бенджи за неопределено бъдеще.

— Ще отсъстваме ден и половина, може би два — рече Орелът на Майкъл и децата. — Рама се реконструира в едно хале на около десет хиляди километра от тук.

— Но и аз искам да ида — обади се кисело Кати. — Аз също имам някои добри идеи за земния модул.

— Ще те включим в по-късна фаза на процеса — каза успокоително Ричард. — Ще направим проектантски център тук, съвсем наблизо, в залата за съвещания.

Най-сетне Ричард и Никол приключиха със сбогуването и се присъединиха към Орела, който ги очакваше в коридора. Облякоха специалните костюми и преминаха в общата зона на сектора. Никол долавяше, че Ричард е възбуден.

— Наистина обичаш приключенията, нали, скъпи?

Той кимна.

— Мисля, че Гьоте беше казал, че всички желания на един човек могат да се разделят на четири съставни части — любов, приключение, власт и слава. Личността ни се определя от това до каква степен се стреми към всяка една от тези съставни части. За мен приключението винаги е стояло на първо място.

Когато заедно с Орела се качиха в очакващата ги кола, Никол беше замислена. Капакът се затвори над тях и докато пристигнаха в транспортния център, те пак не видяха нищо по пътя.

Приключението е много важно за мен — мислеше си Никол. — А когато бях млада, главната ми цел беше славата. — Усмихна се вътрешно. — Но сега категорично е любовта… Ще бъдем отегчителни, ако не се променяме.

Пътуваха със совалка като онази, която ги беше докарала на Пресечната точка. Орелът седеше отпред, а Ричард и Никол — отзад. Гледката, която се откриваше към сферичните модули, транспортните коридори и целия осветен триъгълник, беше фантастична.

Пътуваха в посока Сириус — господстващата атракция в пространството, заобикалящо Пресечната точка. Огромната, млада бяла звезда грееше в далечината. Изглеждаше приблизително с размера на родното им Слънце, ако човек го гледа откъм астероидния пояс.

— Как избрахте това място за Пресечна точка? — попита Ричард Орела, след като бяха летели около час.

— Какво имате предвид?

— Защо тук? Защо в системата на Сириус, а не някъде другаде?

Орелът се разсмя.

— Мястото е временно. Веднага след отпътуването на Рама, ние ще се преместим.

Ричард изглеждаше объркан.

— Искате да кажете, че целият триъгълник се придвижва? — той се извърна и погледна конструкцията, която блещукаше неясно в далечината. — Къде е двигателната система?

— Всеки един от модулите има известна възможност за изтласкване, но тя се използва само в случай на авария. Придвижването от едно място на друго се осъществява чрез това, което вие наричате влекачи. Те се скачват със специални съоръжения към страничната част на сферите и на практика осигуряват цялата промяна в траекторията скорост.

Никол си мислеше за Майкъл и Симон и беше разтревожена.

— Къде ще бъде преместена Пресечната точка? — попита тя.

— Вероятно все още не е уточнено — отвърна с безразличие Орелът. — Но местоположението винаги е стохастична функция и зависи от това как протичат различните дейности.

Замълча за миг, а после продължи:

— Когато работата ни на определено място завърши, цялата система — Пресечната точка, Хангарът и Междинната станция — се премества в друг район, който ни интересува.

На задната седалка Ричард и Никол се спогледаха мълчаливо. Беше им трудно да осъзнаят значението на това, което говореше Орелът. Цялата Пресечна точка се изместваше! Беше трудно за вярване.

Ричард реши да смени темата.

— Какво е вашето определение за космически вид? — попита той Орела.

— Онзи, който се е осмелил сам или чрез роботи заместници да проникне извън осезаемата атмосфера на родната си планета. Ако планетата му няма атмосфера или ако видът изобщо не притежава планета, тогава определението е много по-сложно.

— Искате да кажете, че има мислещи същества, които са се развили във вакуума? Нима това е възможно?

— Вие сте шовинисти по отношение на атмосферата — отвърна Орелът. — Като всички живи същества, вие ограничавате начините, по които може да съществува живот, до тези подобни на вашия.

— Колко космически вида има в нашата Галактика? — запита малко по-късно Ричард.

— Това е една от целите на нашата програма — да намерим точния отговор на този въпрос. Нали си спомняте, че Млечният път наброява над сто милиарда звезди? Малко повече от една четвърт от тях са заобиколени с планетарни системи. Ако на всеки милион звезди с планетарни системи една е дом на космически вид, то тогава само в нашата галактика ще има двадесет и пет хиляди космически вида.

Орелът се извърна и изгледа Ричард и Никол.

— Установеният брой космически видове в галактиката, както и честотата, с която се срещат във всеки определен район, е информация от трето ниво. Но мога да ви кажа нещо друго. В галактиката има зони, където средният брой космически видове е по-висок от един на сто звезди.

Ричард подсвирна.

— Това е смайващо — обърна се възбудено към Никол. — То означава, че местното еволюционно чудо, което е създало нас, е обичайна парадигма9 за Вселената. Ние със сигурност сме уникални, защото никъде другаде процесът, който ни е създал, не се е повторил по идентична схема. Но характеристиките, които са действително типични за нашия вид — а именно способността да моделираме света, в който живеем, да го разбираме, да осъзнаваме мястото си в системата — тази способност трябва да е присъща на хиляди същества! Защото без нея те не биха могли да се превърнат в космически вид.

Никол беше зашеметена. Припомни си един подобен момент от миналото. Беше преди много години, когато двамата с Ричард се намираха в залата с фотографиите на пещерата на октопаяците. Тогава тя се мъчеше да проумее безкрайността на Вселената в смисъл на цялостно информационно съдържание. Сега отново осъзна, че целият набор познания, които се намират в човешко владение, всяко нещо, научено или преживяно от човешкия вид, не е нищо повече от дребна песъчинка в морето от пясък, което представляваше онова, което някога е било научено от всички разумни същества във Вселената.

5.

Совалката спря на няколкостотин километра от Хангара. Съоръжението имаше особена форма — съвършено плоско отдолу, но закръглено отстрани и отгоре. Трите завода на Хангара — два по краищата и един в средата — приличаха на геодезически куполи. Извисяваха се на шестдесет или седемдесет километра от дъното на конструкцията. Покривът между тези заводи беше много по-нисък, само осем или десет километра над плоската равнина. Така целият покрив на Хангара отвън наподобяваше на тригърба камила, ако разбира се, съществува такова животно.

Орелът, Ричард и Никол спряха да погледат един космически кораб с формата на морска звезда. Според Орела той вече беше проверен, ремонтиран и готов за следващото си пътешествие. Морската звезда се измъкна от лявата гърбица. В сравнение с Хангара или с Рама това возило беше малко. И все пак разстоянието от центъра му до края на всеки лъч беше почти десет километра. То започна да се върти около оста си веднага щом се освободи от Хангара. Докато совалката стоеше „паркирана“ на някакви си петнайсетина километра, морската звезда увеличи скоростта на въртене до десет оборота в минута. Веднага щом тази скорост стана постоянна, тя изфуча наляво.

— От тази група кораби остава само РАМА — рече Орелът. — Гигантското колело, което беше първо на опашката, докато чакахте край Междинната станция, замина преди четири месеца. Изискваше минимално преустройство.

Ричард понечи да попита нещо, но се въздържа. По време на полета от Пресечната точка насам беше проумял, че Орелът на практика доброволно им предоставя цялата информация, която му е разрешено да поднесе.

— Рама се оказа едно предизвикателство — продължи Орелът. — И все още не сме сигурни кога точно ще бъдем готови.

Совалката приближи десния купол на Хангара. Ако той можеше да се сравни с циферблат на часовник, на мястото, където щеше да се намира петият час, започнаха да проблясват светлини. При по-внимателно вглеждане Ричард и Никол забелязаха, че са се отворили няколко малки вратички.

— Налага се да облечете костюмите — каза Орелът. — Щеше да бъде голям подвиг на техниката, ако това огромно място можеше да се конструира така, че атмосферата в него да се променя според обстоятелствата.

Никол и Ричард се облякоха, докато совалката паркира край една Стоянка, много наподобяваща онази в техния транспортен център.

— Чувате ли ме добре? — запита Орелът, изпробвайки системата за свръзка.

— Роджър — отвърна Ричард в своя шлемофон. С Никол се спогледаха и се разсмяха, припомняйки си дните, когато бяха космонавти на „Нютон“.

Орелът ги поведе по дълъг и широк коридор. В края му завиха надясно, минаха през една врата и излязоха на просторна тераса, разположена на десет километра над пода на завода и надхвърляща по размери човешкото въображение. Когато надникна в огромната бездна, Никол почувства коленете си да омекват. Независимо от безтегловността, вълни на световъртеж заляха и нея, и Ричард. Двамата се отдръпнаха едновременно, втренчиха се един в друг и се опитаха да асимилират това, което току-що бяха видели.

— Внушителна гледка — това беше коментарът на Орела.

Колко невероятно скромно казано — помисли си Никол. Много бавно отново сведе поглед към вдъхващия страхопочитание спектакъл. Този път стискаше парапета с две ръце, за да не изгуби равновесие.

Заводът под тях бе побрал целия Северен полуцилиндър на Рама — от входния пристан, където бяха акостирали с „Нютон“ и откъдето бяха влезли, до Централната равнина край бреговете на Цилиндричното море. Вече нямаше море и нямаше рамиански град Ню Йорк, но за сметка на това там можеше да се види автентично имение, толкова истинско, колкото ако се намираше в Род Айлънд, Америка.

Кратерът и падината в северната част на Рама бяха все още там, съвършено недокоснати, включително и външната обвивка. Както бяха застанали на терасата, Ричард и Никол виждаха тези сегменти от Рама вдясно, почти зад себе си. Пред тях на перилата бяха окачени дузина телескопи, всеки един с различна степен на увеличение. Оттам тримата можаха да видят вертикалните и наклонени стълбища, наподобяващи трите пръчки на чадър, които се спускаха (или изкачваха) на тридесет хиляди стъпки към Централната равнина на Рама.

Останалата част от Северния полуцилиндър беше разрязана. Лежеше под тях оголена. Частите й не бяха пряко свързани с падината или една с друга, но все пак бяха разположени в съседни сектори, подредени по права линия. Всяка част беше с площ приблизително шест-осем квадратни километра, а поради извивката ръбовете й се издигаха значително над пода.

— Това разположение улеснява първоначалните работи — обясни Орелът. — Влизането и излизането с всички съоръжения ще е прекалено трудно, ако затворим цилиндъра.

С помощта на телескопите Ричард и Никол видяха, че в две от зоните на Централната равнина кипи активна дейност. Не можеха да изброят роботите, които се придвижваха насам-натам по пода на завода под тях. Нито пък в много от случаите можеха да определят какво се върши. Това беше машиностроене в мащаби, за които хората не бяха и сънували.

— Доведох ви най-напред тук, за да добиете обща представа — рече Орелът. — По-късно ще слезем долу и ще можете да видите повече подробности.

Ричард и Никол го зяпаха онемели. Орелът се разсмя и продължи.

— Ако се вгледате внимателно и съпоставите нещата, ще забележите, че два обширни района от Централната равнина — този до Цилиндричното море и другият, до края на стълбищата, — са напълно оголени. Точно това са местата, където се извършва ново строителство. Между тези два района Рама изглежда абсолютно същата, каквато я оставихте. Разполагаме с общи технически насоки и променяме само онези райони, които ще бъдат използвани по време на следващите мисии.

Ричард се оживи.

— Нима искате да кажете, че този космически кораб се използва многократно? И че за всяка мисия се извършват само необходимите промени?

Орелът кимна.

— Тогава оня конгломерат от небостъргачи, който наричаме Ню Йорк, може би е бил изграден за някоя по-ранна мисия и просто е останал, защото не са били необходими промени?

В отговор на риторичния въпрос на Ричард Орелът не каза нищо. Той сочеше към северния район на Централната равнина.

— Онова хей там ще представлява вашата територия. Току-що привършихме с работите по инфраструктурата, с това, което вие наричате „комунално строителство“ — вода, електричество, канализация и контрол на околната среда над повърхността. В довършителните работи ще има възможност за извършване на промени. Точно за това ви доведохме тук.

— Каква е онази малка куполообразна сграда, южно от оголения район? — запита Ричард. Все още беше зашеметен от представата, че Ню Йорк е бил някакъв остатък, реликва от по-раншно пътешествие на Рама.

— Това е контролният център — отвърна Орелът. — Съоръжението, което ще управлява процесите във вашата територия, се намира там. Обикновено контролният център е скрит под повърхността, в обвивката на Рама, но във вашия случай конструкторите решиха да го поставят в Равнината.

— Какво представлява онзи голям район, хей там? — запита Никол, сочейки към разчистената територия, която щеше да се падне точно на север от Цилиндричното море, ако Рама беше напълно сглобена.

— Не ми е разрешено да ви кажа — отвърна Орелът. — Всъщност, учуден съм дори от факта, че ми беше позволено да ви го покажа. Обикновено завръщащите се пътешественици изобщо не знаят какво се намира на кораба извън територията, която обитават. Оптималният план е всеки вид да остане в рамките на своя модул.

— Виж онази могила, или може би кула в центъра — обърна се Никол към Ричард, насочвайки вниманието му към другия район. — Трябва да е висока почти два километра.

— И е оформена като поничка. Искам да кажа, че в средата е куха.

Можеха да видят, че външните стени на това, което вероятно беше втори модул за обитаване, бяха до голяма слепен изградени. От пода на завода не можеше да се види нищо във вътрешността.

— Не може ли поне да ни намекнете кой или какво ще живее там? — запита Никол.

— Да вървим — рече твърдо Орелът, поклащайки глава. — Време е да слизаме.

Ричард и Никол се откъснаха от телескопите, хвърлиха по един бегъл поглед върху общото разположение на тяхната жилищна територия (която в никакъв случай не беше в толкова напреднал стадий на конструиране, колкото другата) и последваха Орела обратно към коридора. След пет минути стигнаха до нещо, което техният водач обяви за асансьор.

— Трябва внимателно да закопчеете коланите си, когато седнете — каза Орелът. — Пътуването е доста бързо.

Ускорението, което набра странната овална капсула беше мощно и стана за момент. Забавянето след по-малко от пет минути беше също толкова рязко. Бяха стигнали до основата на завода.

— Това чудо пътува със скорост триста километра в час? — запита Ричард след кратко пресмятане наум.

— Освен ако не бърза — отвърна Орелът.

Ричард и Никол го последваха по основата на завода. Тя беше безкрайна. В много отношения беше по-впечатляваща от самата Рама, защото почти половината космически кораб беше разположен на пода около тях. И двамата си припомниха изумлението, което ги беше обзело, докато пътуваха със седалковия лифт на Рама и отвисоко, над Цилиндричното море, можеха да наблюдават тайнствените хорни на Южната падина. Тогавашните чувства на уважение и страхопочитание се завърнаха и дори се засилиха, когато Ричард и Никол с широко отворени очи наблюдаваха дейността, която кипеше около и над тях в завода.

Асансьорът ги беше оставил на нивото на пода, точно край една от частите на техния жилищен комплекс. Пред тях се намираше обвивката на Рама. Двамата с бързи крачки прекосиха разстоянието от изхода на асансьора до нея.

— Около двеста метра дебелина — отбеляза Ричард, отговаряйки на един въпрос, който си бяха задавали още в първия ден ма Рама.

— Какво ще има в обвивката под нашата жилищна територия? — запита Никол.

Орелът вдигна три от четирите си пръста, показвайки, че се интересуват от информация на трето ниво. И двамата човеци се разсмяха.

— Вие ще дойдете ли с нас? — запита Никол Орела няколко минути по-късно.

— Във вашата слънчева система? Не, не мога — отвърна той. — Но признавам, ме би ми било интересно.

Орелът ги поведе към зона на оживена дейност. Няколко десетки роботи се трудеха върху обширна цилиндрична конструкция, дълга около шестдесет метра.

— Това е заводът за основна преработка на водата — каза Орелът. — Всичките течности, които попаднат в дренажите или каналите на вашата територия, в края на краищата ще стигнат дотук. Пречистената вода ще се изпомпва обратно в колонията, а останалите химически вещества ще се задържат за друга употреба. Този завод ще е запечатан и в него няма да имате достъп. Използва технологии, които са твърде далеч от вашето ниво на развитие.

Сетне Орелът ги поведе нагоре по вертикалната стълба в самата колония. Направиха една изтощителна обиколка. Във всеки сектор Орелът им демонстрираше основните отличителни характеристики на съответната зона и после, без прекъсване, подаваше заповед на някой робот да ги пренесе до съседния сектор.

— Какво точно искате да направим тук? — поинтересува се Никол след няколко часа, когато Орелът се готвеше да ги поведе към поредната част от бъдещия им дом.

— Нищо специално — отвърна Орелът. — Това ще е единственото ви посещение до самата Рама. Искахме да почувствате размера на вашата територия, в случай че това ви е необходимо за проектирането. В жилищния модул разполагаме с макет в мащаб 1:2000 — цялата останала работа ще бъде свършена там. — Той погледна към Ричард и Никол. — Можем да тръгваме, когато пожелаете.

Никол седна върху една сива метална кутия и се заоглежда наоколо. Само броят и разнообразието на роботите около нея бяха достатъчни да я зашеметят. Почувства се замаяна още в мига, когато прекрачи терасата, на завода и сега вече беше съвършено претръпнала. Протегна ръка към Ричард.

— Разбирам, че трябва да запаметявам това, което виждам, но вече нищо не разбирам. Преситена съм от информация.

— И аз — призна си Ричард. — Никога не съм си и помислял за възможно да съществува нещо по-невероятно и по-непонятно от Рама, но ето го този завод.

— Задаваш ли си въпроса — каза Никол, — как ли изглежда заводът, в който е създадено това нещо? Или още по-точно, представяш ли си поточната линия за Пресечната точка?

Ричард се разсмя.

— Можем да продължим това изреждане до безкрайност. Ако Пресечната точка действително е машина, както изглежда, тя със сигурност е от по-висок клас от Рама. Вероятно Рама е конструирана тук. Бих предположил, че се контролира от Пресечната точка. Но какво е създало и управлява Пресечната точка? Нима е същество като нас, резултат от биологична еволюция? И дали въобще все още съществува в смисъл, който е разбираем за нас? Или е преминало в някаква друга форма на съществуване, удовлетворено да упражнява влиянието си чрез съществуването на тези удивителни машини, които е създало?

Ричард приседна край жена си.

— Дори на мен ми дойде много. Мисля, че също съм преситен… Да се връщаме при децата.

Никол се наведе и го докосна.

— Ти си много умен мъж, Ричард Уейкфийлд. — Знаеш, че това е една от причините да те обичам.

Голям робот, наподобяващ асансьор-вилица, се изтъркаля покрай тях. Носеше някакви навити метални листове. Ричард отново поклати учудено глава.

— Благодаря ти, скъпа — промълви след кратко мълчание. — Знаеш, че и аз те обичам.

Двамата се изправиха и направиха знак на Орела, че са готови да си тръгват.

На следващата нощ, отново в своя апартамент в жилищния модул, Ричард и Никол бяха все още будни половин час след като се бяха любили.

— Какво има, скъпи? — запита Никол. — Нещо не е наред ли?

— Днес изпаднах в едно от онези мъгляви състояния — рече Ричард. Продължи почти три часа.

— Господи! — Никол седна в леглото. — Сега добре ли си? Искаш ли да взема скенера и да видим какво ще ни каже биометрията?

— Не — Ричард поклати глава. — Моите мъгли никога не се хващат от твоите апарати. Но тази наистина ме разтревожи. Осъзнах колко съм безпомощен през това време. Почти не съм в състояние да помръдна, та камо ли да помогна на теб или децата при опасност. Това ме плаши.

— Можеш ли да си припомниш какво я провокира този път?

— Съвсем ясно. Както винаги. Мислех си за пътуването ни до Хангара и по-специално за другата жилищна територия. По невнимание започнах да си припомням някои несвързани моменти от моята одисея на Рама и тогава внезапно се появи мъглата. Беше гъста. Не съм сигурен, че през първите пет минути бих разпознал дори и теб.

— Съжалявам, скъпи.

— Сякаш нещо следи мислите ми. И когато се пресегна към определен участък от моите спомени, тогава БАМ! Отправя ми се някакво предупреждение.

Ричард и Никол мълчаха почти минута.

— Когато затворя очи — каза Никол, — все още виждам онези роботи да се щурат из Рама.

— И аз.

— И въпреки това все още ми е трудно да повярвам, че е било истина, а не нещо, което съм сънувала или съм видяла на кино. — Никол се усмихна. — През изминалите четиринадесет години животът ни е просто невероятен, нали, скъпи?

— Права си — рече Ричард и се обърна настрани, в положението, в което обичайно заспиваше. — И кой знае? Може пък най-интересното да е все още пред нас?

6.

Холографският модел на Ню Идън в мащаб 1:2000 се проектираше в центъра на голямата зала за съвещания. Земната територия във вътрешността на Рама в действителност щеше да заема площ от сто и шестдесет квадратни километра, разположени в Централната равнина, точно срещу основата на дългата северна стълба. Обемът й щеше да бъде двадесет километра дължина по посока, на радиуса на цилиндъра, осем километра ширина по посока успоредна на оста на въртене, и осем километра височина от основата на колонията до издигащия се покрив.

Моделът на Ню Идън в залата за съвещания, който Орелът, Ричард и Никол използваха за проектиране, беше с по-приемливи размери. Вместваше се безпроблемно в единственото просторно помещение на жилищния модул, а холографската му проекция даваше възможност на проектантите да се разхождат сред различните участъци. Промените се извършваха с компютърни подструктури, задействани чрез речева команда от Орела.

— Отново променихме мнението си — обяви Никол в началото на третото обходно обсъждане на проекта. С черното „фенерче-показалка“ тя очерта струпването на сгради в центъра на колонията.

— Сега си мислим, че предложението всичко да се намира на едно място не е подходящо. Хората ще бъдат твърде нагъсто. Ние с Ричард смятаме, че ще бъде по-разумно зоните за живеене и малките магазинчета да се разположат в четирите отделни селца в ъглите на правоъгълника. Само онези сгради, които ще се използват от всички колонисти, трябва да се намират в центъра на комплекса.

— Естествено новото ни предложение ще измени коренно, транспортния план, който обсъждахме вчера — добави Ричард, — а също и специфичното, независимо разположение на парковете — Шеруудския лес, езерото Шекспир и връх Олимп. Но всички първоначални елементи могат да бъдат вмъкнати в настоящия ни проект за Ню Идън — ето, погледнете тази скица и ще видите как сме разместили всичко.

Орелът сякаш направи гримаса, докато гледаше втренчено своите помощници човеци. След секунда погледна картата в електронния бележник на Ричард.

— Надявам се това да е последното значително изменение — отбеляза той. — Няма да напреднем много, ако всеки път, когато се срещнем, на практика започваме да проектираме от самото начало.

— Съжаляваме — обади се Никол, — но ни беше необходимо известно време да схванем значението на нашата задача. Сега вече разбираме, че проектираме жизненото пространство на близо две хиляди души, в което те ще прекарат немалък срок и ако се налагат някои промени за получаването на нужния резултат, то тогава трябва да си дадем необходимото време.

— Виждам, че сте увеличили броя на големите структури в централния комплекс — каза Орелът. — Какво е предназначението на онази сграда зад библиотеката и залата?

— Това е център за спорт и възстановяване — отвърна Никол. — Тук ще има пътека за тичане, бейзболно игрище, поле за игра на сокър, тенискортове, гимнастически салон и плувен басейн, плюс достатъчно места за зрители във всяка зона, които да могат да поберат почти всички жители. Ричард и аз вярваме, че спортът ще заема важно място в Ню Идън, особено след като толкова много от обичайните задачи ще бъдат извършвани от биотите.

— Увеличили сте размерите на болницата и училищата…

— Бяхме прекалено консервативни в първоначалното разпределение на пространството — прекъсна го Ричард. — Не оставихме достатъчно непредназначена за нищо територия, за дейности, които все още не сме определили съвсем точно.

Всяка от първите две срещи по проектирането траеше по десет часа. В началото както Ричард, така и Никол искрено се учудваха от бързината, с която Орелът интегрира техните забележки в точни конструкторски препоръки. На третата среща вече бяха свикнали със скоростта и прецизността на неговите обобщения. Но чуждоземният биот все още ги удивляваше с подчертания интерес, който демонстрира към някои от подробностите, свързани с културата. Той например ги разпита надълго и нашироко за името, което дадоха на новата колония. След като Никол му обясни, че е много важно територията все пак да се казва някак. Орелът попита за значението и съдържанието на названието „Ню Идън“10.

— Почти цяла вечер нашето семейство обсъждаше въпроса за името на колонията — обясни Ричард — и имаше много подходящи предложения, главно от човешката история и литература. Името „Утопия“ беше основният кандидат. „Аркадия“, „Рай“, „Конкордия“, „Бовоа“ бяха подложени на сериозно обсъждане. Но накрая решихме, че най-добрият избор е Ню Идън.

— Разбирате ли — добави Никол, — митологичният Идън е бил начало, отправна точка за онова, което можем да наречем съвременна западна култура. Това е бил един рай на изобилието и цъфтежа, предназначен, по общо мнение, предимно за човеците от един всемогъщ бог, който също така е създал и всичко останало във Вселената. Този първи Идън е бил богат на живи твари, но беден откъм технологии.

— Ню Идън също е едно начало. Но в почти всяко отношение противоположност на древната градина. Ню Идън е технологическо чудо без всякакви форми на живот, поне първоначално, с изключение на няколкото човешки същества.

След като вече бяха уточнили общото разположение на колонията, оставаше да решат хиляди малки подробности. Кати и Патрик имаха за задача да проектират парковете в съседство с всяко от четирите селца. Макар че нито един от двамата не беше виждал истински стрък трева, цвете или дърво, те бяха гледали много филми и безброй фотографии. Излязоха с четири различни изискани проекта за петте акра11 открито пространство, обществени градини и пешеходни алеи в селищата.

— Но откъде ще вземем трева? И цветя? — попита Кати Орела.

— Ще ги донесат хората от Земята — отвърна той.

— Откъде ще знаят какво да донесат?

— Ние ще им кажем.

Пак Кати беше тази, която изтъкна, че в проекта на Ню Идън е изпуснат един ключов елемент, онзи, който беше играл толкова голяма роля в приказките за лека нощ, които майка й беше разказвала на своето малко момиченце.

— Никога не съм виждала зоопарк. Може ли да има зоопарк в Ню Идън?

На следващата проектантска среща Орелът промени основния план, за да включи един малък зоопарк в периферията на Шеруудския лес.

По повечето технологически подробности в Ню Идън работеха заедно Ричард и Орелът. Никол се занимаваше с жизнената среда. Първоначално Орелът беше предложил за всички домове в колонията един вид къщи със стандартен комплект мебели. Тогава Никол се беше изсмяла на глас.

— Определено не сте научили много за нас като вид — рече тя. — Човешките същества се нуждаят от разнообразие. Иначе се отегчават. Ако направим всичките къщи еднакви, хората тутакси ще започнат да ги променят.

Тъй като разполагаше с ограничено време (търсената от Орела информация караше Ричард и Никол да работят по десет-дванадесет часа в денонощието, но за щастие Майкъл и Симон бяха доволни, че могат да се грижат за децата), Никол се спря на осем основни типа къщи и на четири вида модулно обзавеждане. Така общо се получаваха тридесет и две различни комбинации за живеене. Изменяйки външния вид на къщите във всяко едно от четирите села (с подробности, които Никол разработи съвместно с Ричард, след като получи известно количество полезна информация от специалиста по история на изкуствата Майкъл О’Туул), Никол най-накрая постигна целта си — да създаде жизнено пространство за едно ежедневие, което да не е еднообразно и безинтересно.

Само за няколко часа Ричард и Орелът постигнаха съгласие за системите на транспорт и съобщения, както външни, така и вътрешни. Донякъде ги затрудни цялостният контрол на околната среда и външния вид на биотите. Първоначалното предложение на Орела, което трябваше да бъде определящо за инфраструктурата на Ню Идън, включваше дванадесет часа светлина и дванадесет часа мрак. Периодите слънчево, облачно или дъждовно време щяха да бъдат на равни интервали и предсказуеми. На практика не се предвиждаше да има промени в температурата, които да са функция на мястото и времето.

Когато Ричард помоли за сезонни изменения в продължителността на деня и за по-голяма променливост във всички параметри на времето, Орелът подчерта, че допускането на тези „значителни вариации“ в огромния обем въздух на колонията ще доведе до използването на много повече „критични компютризиращи възможности“, отколкото са били включени първоначално в проекта на инфраструктурата. Освен това Орелът изтъкна, че основните управляващи алгоритми ще трябва да бъдат преструктурирани и подложени на ново изпитание. В резултат ще се наложи отлагане на датата за отпътуване. Никол подкрепи Ричард по въпроса за времето и сезоните, като обясни на Орела, че истинската човешка природа („която вие и Интелектът на Пресечната точка явно желаете да наблюдавате“) определено зависи от тези два фактора.

Накрая се стигна до компромис. Продължителността на деня и нощта през годината щяха да отговарят на тези при тридесет градуса земна ширина. Времето в Ню Идън щеше да бъде променливо, естествено, в определени граници, а главният контролер щеше да се задейства само когато атмосферните условия достигнеха границите на „предначертаното“. Така температурата, вятърът и дъждовете можеха свободно да варират в дадени рамки. По два пункта обаче Орелът остана непреклонен. Нямаше да има светкавици и заледяване. Ако съществуваше опасност да възникне някое от тези метеорологични състояния (и двете въвеждаха нови „усложнения“ в неговия компютърен модел), тогава контролната система автоматично щеше да се задейства и да регулира времето, независимо че останалите параметри можеше да бъдат я рамките на зададените.

Първоначалното намерение на Орела беше да запази вида на биотите, които бяха пътували с първите два полета на Рама. Както Ричард, така и Никол подчертаха, че рамианските биоти, особено онези, които приличаха на стоножки, богомолки, раци и паяци, не са никак подходящи.

— Космонавтите, които стъпиха на борда на Рама при втората й експедиция — обясни Никол, — не могат да бъдат причислени към средностатистическите човешки същества. Тъкмо напротив. Ние бяхме специално подготвени да се справяме със сложни машини, а дори някои от нас се уплашиха от вашите биоти. По-обикновените хора, които вероятно ще представляват мнозинството жители на Ню Идън, изобщо няма да се чувстват спокойни, ако тези чудати механични измишльотини препускат постоянно из техните владения.

След няколко часови спорове Орелът се съгласи съставът на биотите за поддръжка да бъде премоделиран. Например отпадъците щяха да се събират от роботи, които приличат на обичайните земни боклукчийски камиони. Просто нямаше да има шофьори. Строителството, когато се налагаше, щеше да се извършва от роботи, с формата на машините, които извършват подобна дейност на Земята. Така по външен вид чуждите апарати щяха да бъдат познати на колонистите и ксенофобията им щеше да бъде смекчена.

— А как стои въпросът с ежедневните дейности? — запита Орелът в края на една от продължителните им срещи. — Бяхме решили, че ще използвате биоти-човеци, които ще реагират на речеви команди, ще бъдат многобройни и ще облекчават колонистите от черната работа. Откакто сте пристигнали, ние хвърлихме много труд в усъвършенстването на външния им вид.

На Ричард му допадна идеята да има роботи-помощници, но Никол беше настроена зле.

— Абсолютно задължително е тези биоти-човеци да могат да се отличават безпогрешно. Не бива да съществува каквато и да било възможност някой, дори и малко дете, да ги сбърка с истински човек.

Ричард изцъка.

— Чела си твърде много фантастика — рече той.

— Но това наистина е опасно — възнегодува Никол. — Мога да си представя качеството на биотите-човеци, създадени тук, на Пресечната точка. Не говорим за онези свободни вариации, с които се сблъскахме на Рама. Хората ще бъдат ужасени, ако не могат да направят разлика между човек и машина.

— Тогава ще ограничим броя на вариантите — реагира Ричард. — И те ще могат да бъдат класифицирани с лекота въз основа на главната им функция. Това успокоява ли тревогите ти…? Ще е срамота да не се възползваме от тази невероятна технология.

— Така може — рече Никол, — но при условие че едно кратко описание ще информира всекиго за различните типове. Трябва да сме абсолютно сигурни, че няма да имаме проблеми с погрешна идентификация.

След няколко седмици усилен труд най-сетне бяха взети повечето критично важни решения, свързани с дизайна. Ричард и Никол вече бяха по-свободни. Имаха възможност да се върнат към един повече или по-малко нормален живот заедно с децата и Майкъл. Една вечер Орелът се отби и ги осведоми, че Ню Идън е готов за окончателните изпитания главно за да се провери способността на новите алгоритми да контролират околната среда в широките амплитуди на възможните метеорологични условия.

— Между другото — продължи Орелът, — инсталирахме съоръжения за обмяна на газовете, или СОГ, навсякъде, където евентуално ще има растителност, пренесена от Земята — Шеруудския лес, парковете, край бреговете на езерото и по склоновете на планината. СОГ функционират като растения — абсорбират въглеродния двуокис и произвеждат кислород; те са и техни количествени еквиваленти. Предотвратяват насищането на атмосферата с въглероден двуокис, защото ако концентрацията му остане висока по-продължително време, ще наруши ефективността на алгоритмите за времето. СОГ изискват известно количество енергия, така че се наложи да намалим мощностите, предназначени за човешка употреба през първите дни от съществуването на колонията. Но след като веднъж растителността избуи, СОГ могат да бъдат отстранени и ще има достатъчно енергия за всякакви дейности в рамките на разумното.

— Окей, господин Орел — рече Кати, когато той привърши. — Това, което всички искаме да знаем, е, кога ще отпътуваме.

— Ще ви кажа на Коледа — отвърна Орелът. В ъгъла до човката му се появи малката бръчица, която минаваше за усмивка. — А до тогава има още два дни.

— Кажете ни сега, моля ви, господин Орел — обади се и Патрик.

— Ами… е, добре — отвърна тогава чуждоземният им гост. — Пусковата дата за Рама и освобождаването й от Хангара е единадесети януари. Смятаме да ви качим на совалката и да отпътуваме от Пресечната точка два дни по-късно, на утрото на тринадесети януари.

Та това са само три седмици — помисли си Никол и сърцето й пропусна един удар, когато реалността на тяхното заминаване проникна в съзнанието й. — Има да се свърши още толкова много работа. Тя погледна към отсрещния край на стаята, където на дивана Майкъл и Симон бяха седнали един до друг. — И наред с всичко друго, скъпа ми дъще, трябва да те подготвя за твоята сватба.

— Значи ще се оженим за рождения ти ден, мамо — рече Симон. — И без това бяхме решили церемонията да се състои една седмица преди отпътуването на семейството.

Нежелани сълзи изпълниха очите на Никол. Тя сведе глава, така че децата да не я видят.

Не съм готова да кажа сбогом — помисли си Никол. — Не мога да понеса мисълта, че никога вече няма да видя Симон.

Никол предпочете да напусне всекидневната, където семейството играеше на някаква игра. Оправда се с това, че има да довърши нещо по проекта на Орела. Всъщност до болка се нуждаеше от няколко мига усамотение, за да организира последните три седмици от живота си на Пресечната точка. По време на вечеря тя постоянно си мислеше за всичко, което има да върши. От паниката я делеше крачка. Никол се опасяваше, че няма достатъчно време, че съвсем ще забрави нещо от жизненоважно значение. След като направи подробен списък на задачите, които й оставаха, заедно с разписание за изпълнението им, тя донякъде се успокои. Имаше време за всичко.

Една от точките, които Никол беше вписала с главни букви в електронния си бележник, беше БЕНДЖИ. Седеше на края на леглото, замислена за умствено изостаналия си по-голям син, точно когато се самообвиняваше, че не е повдигнала въпроса по-рано, Никол чу силно почукване на отворената врата. Съвпадението беше удивително.

— Ма-мо, — изрече много бавно Бенджи, а на лицето му играеше неговата широка, невинна усмивка, — мога ли да говоря с теб? — За миг се замисли. — Сега? — добави.

— Разбира се, скъпи — отвърна Никол. — Влез и ела да седнеш до мен на леглото.

Бенджи се приближи до майка си и силно я прегърна.

После сведе поглед към скута си и заговори с прекъсване. Борбата на чувствата в душата му беше очевидна.

— Ти и Ри-чард и другите де-ца за-ми-на-ва-те скоро за мно-го дълго време.

— Точно така — отвърна Никол, като се опитваше да звучи весело.

— Тат-ко и Си-мон ще останат тук и ще се о-же-нят?

Това не беше само въпрос. Бенджи беше вдигнал глава и чакаше Никол да потвърди изявлението му. Когато тя кимна, по бузите му тутакси потекоха сълзи, а лицето му се изкриви.

— Ами Бен-джи? Какво ще ста-не с Бен-джи?

Никол придърпа главата му към рамото си и се разплака заедно с него. Цялото й тяло се тресеше с неговите ридания. В този момент тя беше бясна на себе си, че беше отлагала толкова дълго.

През цялото време той е знаел — помисли си тя. — Още от първия разговор. Чакал е. Сега си мисли, че никой не го иска.

— Можеш да избираш, скъпи — успя да промълви Никол, когато овладя собствените си чувства. — Ще ни бъде много приятно, ако дойдеш с нас. А баща ти и Симон ще са много доволни, ако останеш с тях.

Бенджи се беше втренчил в майка си, сякаш не й вярваше. Никол повтори казаното много бавно.

— Ис-ти-на-та ли казваш? — запита той.

Никол кимна ожесточено.

За миг Бенджи се усмихна, после погледна встрани. Дълго време не проговори.

— Тук ня-ма да има с кого да си иг-ра-я — изрече най-накрая, все още втренчен в стената. — И Симон ще трябва да бъде с тат-ко.

Никол беше зашеметена колко деликатно Бенджи беше обобщил своите доводи. Сякаш чакаше нещо.

— Тогава ела с нас — изрече нежно Никол. — Твоят чичо Ричард и Кати, и Патрик, и Ели, и аз, всички ние много те обичаме и искаме да си с нас.

Бенджи се извърна и погледна майка си. Нови сълзи се стичаха по бузите му.

— Ще дойда с вас, мамо — рече той и постави глава на рамото й.

Той вече беше решил — помисли си Никол, докато прегръщаше Бенджи плътно до себе си. — Той е по-умен, отколкото мислим. Дойде тук само за да се убеди, че е желан.

7.

„… и, Мили Боже, нека по достойнство да ценя това прекрасно младо момиче, за което съм на път да се оженя. Нека заедно да споделим дарената от Теб любов и да стигнем до старост в познанието си за Теб… Моля те в името на Твоя син, когото Ти изпрати на Земята, за да ни покаже Твоята любов и да ни спаси от греховете ни. Амин.“

Майкъл Райън О’Туул, на възраст седемдесет и две години, разтвори сплетените си за молитва ръце и отвори очи. Седеше край писалището в своята спалня. Погледна часовника си.

Само още два часа — помисли. — И ще се оженя за Симон. Майкъл хвърли бегъл поглед към портрета на Исус и към малкия бюст на Сан Микеле от Сиена, които бяха на бюрото пред него.

А после, вечерта, след празничната трапеза, която ще е сватбено тържество за нас и вечеря по случай рождения ден на Никол, аз_ ще държа този ангел в ръцете си._ Не можеше да спре следващите мисли. Мили Боже, не ми позволявай да я разочаровам.

О’Туул бръкна в чекмеджето на бюрото и извади една малка Библия. Това беше единствената истинска книга, която притежаваше. Целият му останал материал за четене беше във формата на кубчета с информация, които въвеждаше в електронния си бележник, но Библията беше нещо много специално, реликва от живота на една твърде далечна планета.

В детството и юношеството му тази Библия го следваше навсякъде. Докато Майкъл въртеше из ръцете си малката черна книга, в главата му нахлуха спомени. Ето, той е малко момче, шест или седемгодишно. Баща му е влязъл в неговата спалня у дома. Майкъл играе бейзбол с персоналния си компютър и е донякъде засрамен — винаги се е чувствал неловко, когато сериозният му баща го завари унесен в игра.

— Майкъл — казва баща му, — искам да ти поднеса този подарък. Това е истинска книга, чете се като се прелистват страниците. Надписали сме корицата с твоето име. Това е личната ти Библия.

Баща му подава книгата и малкият Майкъл я приема с тихо „благодаря“. Корицата е кожена и приятна на пипане.

— Тук — продължава баща му — се намира едно от най-добрите учения, с които хората някога са се запознавали. Чети я внимателно. Чети я често. И управлявай живота си, като се ръководиш от нейната мъдрост.

Същата нощ сложих библията под възглавницата — припомни си Майкъл. — И тя стоеше там през цялото ми детство. Дори и когато бях в колежа.

Той си припомни и своите хитрости, когато бейзболният отбор на колежа спечели градския шампионат и трябваше да отпътува за Спрингфийлд на щатското състезание. Там Майкъл бе взел Библията със себе си, но не искаше съотборниците му да я видят. Една Библия не беше нещо „редно“ за атлет-колежанин, а младият Майкъл О’Туул все още не притежаваше достатъчно самочувствие, за да преодолее страха си от присмеха на своите колеги. Така той уши за Библията специален страничен джоб в чантата за тоалетни принадлежности и пъхна книгата там, завита в непромокаема опаковка. В хотелската стая в Спрингфийлд изчака съквартиранта му да влезе в банята. Тогава извади Библията от скривалището и я сложи под възглавницата си.

Взех я дори на сватбеното пътешествие. Катлин прояви толкова разбиране. Краткият спомен за яркото слънце и белите пясъци извън хотелския апартамент на Кайманските острови беше бързо заличен от острото чувство за загуба.

— Как си, Катлийн? — произнесе Майкъл на глас. — Къде те отвя животът? — сякаш я виждаше да ходи насам-натам из къщата им от кафяв камък на Комънуелт Авеню в Бостън.

Внук ми Майкъл трябва да е вече в пубертета — помисли си той. — Дали има други? Колко ли са?

Болката в гърдите му се усили, когато си представи своето семейство — жена си Катлийн, дъщеря си Колийн, сина си Стефан и всичките внуци — събрани край дългата маса за коледно празненство, на което той не присъства. Представяше си как вън на улицата вали пухкав сняг.

Предполагам, че сега Стефан ще произнесе семейната молитва — помисли си той. — Винаги е бил най-религиозният от децата.

О’Туул тръсна глава, завръщайки се в настоящето, и отвори Библията на първа страница. В най-горната й част, написани с красив ръкописен шрифт, че четяха думите „Важни събития“.

Погледът на Майкъл спря до тук, при смъртта на първородния си син, а очите му бързо се наляха със сълзи. Ясно си представи ужасния ден на Свети Валентин отпреди толкова години. Беше завел Катлийн на вечеря в един прекрасен ресторант за морски специалитети на Бостън Харбър. Бяха почти към края на основното ястие, когато за първи път чуха новината.

— Съжалявам, че се забавих да ви предложа десертите — извини се младият мъж, който обслужваше тяхната маса. — Гледах новините в бара. Току-що в Южна Калифорния е станало разрушително земетресение.

В същия миг ги обзе страх. Томи, тяхната гордост и радост, беше спечелил стипендия за научна работа по физика в Калифорнийския технически университет, след като при връчването на дипломите произнесе прощалната реч в качеството си на най-добър студент от випуска на Светия кръст. Семейство О’Туул зарязаха това, което беше останало от вечерята, и се втурнаха към бара. Там научиха, че земетресението е станало в пет и четиридесет и пет следобед, Тихоокеанско време. Гигантският разсад на Сан Андреас се разкъсал край Кейджън пас, а нещастните хорица, колите и постройките на стотици мили от епицентъра били подхвърляни по повърхността на земята като трески в морето по време на ураган.

Тогава Майкъл и Катлийн слушаха новините през цялата нощ. Надеждата се редуваше със страха, докато се установяваха щетите от най-жестокото природно бедствие от национален мащаб през двадесет и втори век.

Земетресението беше страховито, осем и две по скалата на Рихтер. Двадесет милиона души бяха останали без вода, електричество, транспорт и съобщения. Пукнатини в земната повърхност с дълбочина петдесет стъпки12 бяха погълнали цели пазарни центрове. На практика всички пътища бяха непроходими. Разрушенията бяха по-тежки и с по-голям обхват, отколкото ако в зоната на метрополията Лос Анжелис бяха хвърлени няколко ядрени бомби.

Рано призори Федералната административна служба по бедствията съобщи телефонен номер, на който да се звъни за сведения. Катлийн О’Туул подаде на машината за съобщения цялата информация, с която разполагаше — адреса и телефонния номер на апартамента на Томи, името и адреса на мексиканския ресторант, където работеше, за да изкара джобни пари, и адреса и телефонния номер на приятелката му.

Чакахме през целия ден и през част от нощта — спомни си Майкъл. — После се обади Черил. Беше успяла някак да стигне с кола до дома на родителите си в Поуей.

— Ресторантът се е срутил, господин О’Туул — беше изрекла през сълзи Черил. — Сетне избухнал пожар. Говорих с един от другите келнери, който оцелял, защото бил във вътрешния двор, когато станало земетресението. А Томи е обслужвал района най-близо до кухнята…

Майкъл О’Туул пое дълбоко въздух. Грехота е — си рече той, опитвайки се да отпъди болезнените спомени за смъртта на сина си. — Грехота е — повтори си наум. — Сега е време за веселие, а не за скръб. Заради Симон днес не бива да мисля за Томи.

Той затвори Библията и избърса очи. Стана от бюрото и отиде в банята. Първо се избръсна умишлено бавно, после влезе под горещия душ.

Петнадесет минути по-късно, когато отново отвори Библията, този път с молив в ръка, Майкъл О’Туул вече беше прогонил демоните на спомена от смъртта на сина си. С размах направи ново вписване на страницата „Важни събития“. Когато завърши, спря, за да прочете последните четири реда.

Ти си един старец, О’Туул — си каза той, докато оглеждаше изтънялата си сива коса в огледалото. Малко преди това беше затворил Библията и се беше върнал в банята да се среши за последно. — Твърде стар, за да се жениш отново. Припомни си своята първа сватба преди четиридесет и шест години. — Тогава косата ми беше гъста и руса. Катлийн беше красива. Службата беше великолепна. Разплаках се в мига, в който я видях в края на пътеката в църквата.

Образът на Катлийн на пътеката в другия край на църквата, в булчинска рокля, подпряна на ръката на баща си, избледня и се смени с друг спомен за нея. Този път Катлийн плачеше. Седеше до него в чакалнята за семейни двойки в Кейп Кенеди, докато настъпи времето да се регистрира за полета на ЛЕО-3, за да се присъедини към останалия екипаж на „Нютон“.

— Бъди внимателен — заръча му тя тогава в едно учудващо сантиментално сбогуване. Прегърнаха се. — Толкова се гордея с теб, скъпи — прошепна в ухото му. — И толкова те обичам…

— Защото те обичам — му отвърна и Симон, когато Майкъл я запита дали действително, ама действително иска да се омъжи за него, и ако е така, защо. Нежният образ на Симон нахлу в мислите му и сбогуването с Катлийн полека-лека избледня.

Ти си толкова невинна и доверчива, Симон — унесе се в мисли Майкъл, когато пред очите му изплува образът на бъдещата му съпруга. — Там, на Земята ти все още нямаше да ходиш на срещи. За всички щеше да бъдеш просто едно малко момиче.

В същия миг в съзнанието му изникнаха тринадесетте години, прекарани в Рама. Най-напред Майкъл си припомни усилията при раждането на Симон, включително и прекрасния миг, когато тя най-сетне изплака и той я сложи внимателно върху корема на майка й. Следващият спомен беше от една много малка Симон, момиче на около шест годинки, което задълбочено изучава катехизиса под негово ръководство. В друг спомен Симон скачаше на въже заедно с Кати и пееше весела песничка. Последното краткотрайно видение беше сцена от семеен пикник край Цилиндричното море в Рама. Симон стоеше гордо край Бенджи, сякаш беше негов ангел хранител.

Когато пристигнахме на пресечната точка, тя вече беше млада жена — помисли си генерал О’Туул и спомените му го пренесоха към по-скорошни събития. — Изключително набожна. Търпелива и всеотдайна с по-малките деца. И никой не е карал Бенджи да се усмихва така, както го прави Симон.

Нещо обединяваше всички тези образи на Симон, В мислите на Майкъл те бяха окъпани от необикновената любов, която изпитваше към своята булка-дете. Не беше като любовта, която един мъж обикновено изпитва към жената, за която ще се ожени, приличаше повече на обожание. Но въпреки всичко беше любов и точно тя беше изковала здрава връзка между партньорите от невероятната двойка.

Аз съм голям късметлия — помисли си Майкъл, докато дооправяше костюма си. — Господ счете за необходимо да ми разкрие чудесата си по най-различни начини.

В другия край на жилището Никол помагаше на Симон да облече роклята си. Това не беше булчинска рокля в класическия смисъл на думата, но все пак беше бяла и в раменете богато украсена с малки лентички. Съвсем определено се отличаваше от обичайното облекло, което семейството носеше в ежедневието си.

Никол внимателно подпъхна гребените в дългата черна коса на дъщеря си и изпитателно заразглежда отражението й в огледалото.

— Изглеждаш прекрасно — каза тя. Хвърли поглед на часовника си. Разполагаха с още десет минути. Симон беше напълно готова, с изключение на обувките. „Добре. Сега можем да поговорим.“ — помисли си за миг Никол.

— Скъпа — започна тя. За нейно учудване гласът й заседна в гърлото.

— Какво има, мамо? — запита внимателно Симон. Тя седеше на леглото до майка си и внимателно пъхаше единия си крак в черната обувка.

— Когато миналата седмица говорихме за секса — започна отново Никол, — не обсъдихме някои въпроси. — Симон вдигна очи към майка си. Слушаше я с такова внимание, че за миг Никол забрави какво се готви да каже. — Прочете ли онази книга, която ти дадох…? — запъна се най-накрая.

Бръчките по челото на Симон разкриваха объркването й.

— Да, разбира се — отвърна тя. — Нали говорихме за това вчера.

Никол хвана ръцете на дъщеря си.

— Майкъл е прекрасен човек — рече тя. — Мил, грижовен, любящ, но е значително по-възрастен. А когато мъжете са по-възрастни…

— Не съм сигурна, че те разбирам, майко — прекъсна я внимателно Симон. — Мислех, че искаш да ми кажеш нещо за секса.

— Точно това се опитвам да кажа — изрече Никол, след като си пое дълбоко дъх. — Може да се наложи в леглото да бъдеш много търпелива и внимателна с Майкъл. Не всичко може да проработи от самото начало.

Дълго време Симон остана втренчена в майка си.

— Подозирах го — изрече тихо, — както от твоята нервност по въпроса, така и от напрежението, което се чете по лицето на Майкъл. Не се тревожи, майко. Не храня неразумни надежди. Преди всичко ние не се женим от желание за сексуално удовлетворение. И тъй като аз изобщо нямам никакъв опит, освен че тази седмица от време на време сме се държали за ръце, каквото и да почувствам, то ще бъде ново за мен и поради това прекрасно.

Никол се усмихна на удивително зрялата си тринадесетгодишна дъщеря.

— Ти си съкровище — рече тя. Сълзи преливаха от очите й.

— Благодаря — отвърна Симон и прегърна майка си. — Помни — добави тя, — че моята женитба е благословена от Бога. С каквито и проблеми да се сблъскаме, ще молим Бога да ни помага. Всичко ще бъде наред.

Неочаквана болка сграбчи сърцето на Никол. Още една седмица, изрече един глас вътре в нея. И ти повече няма да видиш това прекрасно момиче. Тя продължи да прегръща Симон, докато на вратата не почука Ричард и не им каза, че всички са готови за церемонията.

8.

— Добро утро — произнесе Симон с кротка усмивка. Останалата част от семейството седеше край масата и закусваше, когато тя и Майкъл влязоха уловени за ръце.

— Доб-ро ут-ро — отвърна Бенджи. Устата му беше натъпкана с препечена филийка, намазана с масло и конфитюр. Той стана от мястото си, бавно заобиколи масата и прегърна любимата си сестра.

Патрик го следваше по петите.

— Ще ми помогнеш ли по математика днес? — попита той Симон. — Майка казва, че щом като се връщаме, ще трябва да наблягам на уроците.

Момчетата се върнаха по местата си, а Майкъл и Симон седнаха на масата. Симон се протегна за кафеника. В едно отношение напълно приличаше: на майка си — не можеше да започне деня, без да си изпие кафето.

— Е, завърши ли най-сетне меденият месец? — запита Кати по обичайния си непочтителен начин. — В края на краищата, минаха три нощи и два дни. Трябва да сте изслушали и последното парче класическа музика, което се намира в базата данни.

Майкъл се разсмя непринудено.

— Да, Кати — изрече, докато се усмихваше топло на Симон. — Свалихме надписа „не безпокой“ от вратата. Искаме да направим каквото можем, за да помогнем на всички в подготовката за пътуването.

— Всъщност ние се справяме доста добре — отбеляза Никол. Изпита задоволство, когато видя колко непринудено се държат Майкъл и дъщеря й след продължителното уединение. Не трябваше да се безпокоя — помисли за миг. — В някои отношения Симон е по-зряла дори от мен.

— Иска ми се Орелът да ни даде повече подробности за обратното пътешествие — оплака се Ричард. — Не казва нито колко ще продължи пътуването, нито дали ще спим през цялото време. Изобщо нищо определено.

— Твърди, че не знае със сигурност — напомни Никол на съпруга си. — Има „неуправляеми“ променливи, които могат да доведат до най-различни сценарии.

— Ти винаги му вярваш — възрази Ричард. — Ти си най-доверчивата…

Входният звънец ги прекъсна, Кати отиде при вратата и малко по-късно се върна заедно с Орела.

— Надявам се, че не попречих на закуската ви — извини се човекът-птица, — но днес имаме много работа. Необходимо е госпожа Уейкфийлд да ме придружи.

Никол глътна остатъка от кафето и погледна изпитателно Орела.

— Сама? — дълбоко в себе си усещаше известен страх. По време на шестнадесетмесечния им престой на Пресечната точка никога не беше напускала апартамента сама с Орела.

— Да — отвърна Орелът. — Вие ще дойдете с мен сама. Има една специална задача, която може да бъде изпълнена само от вас.

— Разполагам ли с десет минути да се приготвя?

— Разбира се — отвърна Орелът.

Докато Никол беше извън стаята, Ричард обсипа Орела с въпроси.

— Добре де — рече Ричард в един критичен момент от разговора. — Разбирам, че след всички ония тестове вие вече сте убедени, че за нас ще бъде безопасно да прекараме в сън периодите на ускорение и забавяне на скоростта. Ами по време на нормалния полет? Ще будуваме или ще спим?

— Предимно ще спите — отвърна Орелът, — защото по този начин можем едновременно да забавим процесите на стареене и да ви осигурим добро здраве. Но в програмата има много неизвестни. Може би ще се наложи по пътя да ви будим неколкократно.

— Защо не ни казахте това преди?

— Защото все още не беше решено. Сценарият на вашата мисия е доста объркан и едва съвсем наскоро беше окончателно уточнен.

— Не искам моите процеси на стареене да бъдат „забавени“ — обади се Кати. — Искам да съм зряла жена, когато срещнем други хора от Земята.

— Както обясних вчера на майка ти и на баща ти — обърна се Орелът към Кати, — много е важно да успеем да забавим процесите на стареене, докато семейството ви се намира в състояние на сън. Не знаем кога точно ще се завърнете във вашата Слънчева система. Ако трябва например да спите петдесет години…

— Какво-о-о? — прекъсна го ужасен Ричард. — Кой е споменавал петдесет години? Стигнахме дотук за дванадесет или тринадесет. Защо няма да…

— Аз ще бъда по-стара от мама — рече Симон. На лицето й се четеше страх.

Никол влезе от съседната стая.

— Какво чух за някакви петдесет години? Защо толкова дълго? Другаде ли ще ходим преди това?

— Очевидно — рече Ричард. Беше ядосан. — Защо не ни съобщиха всичко това, преди да направим „разпределението“? Можехме да направим нещо съвсем различно… Мили Боже, ако трае петдесет години, Никол и аз ще сме на по сто!

— Не, няма — отвърна без никакво вълнение Орелът. — Изчислихме, че докато ви държим в „летаргия“, вие с госпожа Уейкфийлд ще остарявате с една на всеки изминали пет или шест години. При децата съотношението ще бъде една година за две, поне докато се забави процесът на растежа. Не можем да си позволим прекалени намеси в хормоните на растежа. Освен това тези петдесет години представляват горната граница, това, което земните математици биха нарекли числото три сигма.

— Сега вече съм напълно объркана — намеси се Кати, заобиколи масата и застана пред Орела. — На колко години ще бъда, когато срещна други човешки същества, които не са от моето семейство?

— Не мога да отговаря на този въпрос съвсем точно, защото има някои несигурни от статистическа гледна точка моменти — отвърна чуждоземният им събеседник. — По степен на развитие на тялото ще се намираш в началото или в средата на двадесетте си години. Или поне това се очаква. — Орелът кимна на Никол. Това е всичко, което мога да ви кажа. Сега имам работа с майка ви. Трябва да се върнем преди вечеря.

— Както обикновено — изръмжа Ричард — не ни се каза почти нищо. Понякога ми се иска да не ви бяхме сътрудничили.

— Да, можеше да има усложнения — отбеляза Орелът, докато той и Никол напускаха стаята. — Всъщност според нашите предвиждания, които се основаваха на данните от наблюдението, очаквахме да се сблъскаме с много по-малко желание за сътрудничество, отколкото вие проявихте в действителност. Макар че, в края на краищата, резултатът щеше да бъде същият. Само че така стана по-приятно за вас.

— Довиждане — каза Никол.

— Довиж-дане — отвърна Бенджи и помаха след майка си, когато вратата вече се беше затворила.

Документът беше дълъг. Никол пресметна, че ще й бъдат необходими най-малко десет, може би дори петнадесет минути, за да прочете целия текст на глас.

— Привършвате ли вече с проучването? — запита отново Орелът. — Бихме желали да започнем със снимките, както го наричате вие, колкото е възможно по-скоро.

— Обяснете ми още веднъж какво ще стане с този видеофилм, след като го заснемем — помоли Никол.

— Няколко години преди да пристигнете във вашата Слънчева система, ние ще го излъчим към Земята. Това ще даде на съгражданите ви достатъчно време да реагират.

— И как ще разберете дали действително са го приели?

— Молим за обикновен обратен сигнал, който да го потвърди.

— Ами ако не получите обратен сигнал?

— Точно затова са плановете в случай на непредвидени обстоятелства.

Никол изпитваше сериозна вътрешна съпротива към това да прочете съобщението. Запита дали не може да обсъди документа с Ричард и Майкъл.

— Какво точно ви тревожи? — попита Орелът.

— Всичко — отвърна Никол. — Изглежда ми някак нередно. Чувствам се така, сякаш ме използвате за осъществяването на някаква ваша цел — и тъй като не зная точно каква е, аз се страхувам, че ще се превърне в предател на човешкия вид.

Орелът донесе чаша вода на Никол и седна до нея.

— Нека обсъдим нещата логично — рече той. — Съвсем ясно ви обяснихме, че нашата основна цел е да съберем подробна информация за космическите видове в галактиката. Нали така?

Никол кимна.

— Във вътрешността на Рама построихме град за две хиляди земляни и изпращаме вас и вашето семейство да съберете тези хора за едно пътешествие, през време на което ще бъдат наблюдавани. С този видеофилм вие само ще информирате Земята, че скоро ще пристигнем и че две хиляди члена на вашия вид заедно с необходимите допълнения от вашата култура ще трябва да се срещнат с нас край Марс. Какво лошо може да има в това?

— Текстът на документа е крайно неясен — възрази Никол, като сочеше електронния бележник, който й беше дал Орелът. — Например никъде не споменавам каква ще е евентуалната съдба на всички тези хора, казвам само, че за тях „ще се грижат“ и „ще ги наблюдават“ по време на някакво си пътуване. Не се споменава и защо хората ще бъдат изучавани, или пък нещо за Пресечната точка и управляващата я цивилизация. На всичкото отгоре текстът определено звучи заплашително. Аз съобщавам на хората от Земята, които ще получат този филм, че „ако две хиляди души не се срещнат с нас, докато сме на орбита край Марс, нашият космически кораб ще се приближи до Земята и ще се сдобие с образците по малко по-неорганизиран начин“. Това си е направо враждебно изявление.

— Можете да редактирате текста, ако сметнете за необходимо, стига да не промените смисъла — отвърна Орелът. — Но трябва да ви кажа, че ние имаме голям опит с този вид контакти. С видове, подобни на вашия, контактите винаги са били много по-успешни, ако съобщението ни не е било съвсем конкретно.

— Но защо не ми разрешавате да взема текста с мен в апартамента? Мога да го обсъдя с Ричард и Майкъл и съвместно да го редактираме, за да смекчим звученето.

— Защото видеофилмът трябва да бъде заснет днес, и то от вас — заинати се Орелът. — Готови сме да обсъждаме промени в съдържанието и да работим с вас толкова време, колкото е необходимо. Но всичко трябва да бъде готово, преди да се завърнете при семейството си.

Гласът звучеше приятелски, но значението беше съвършено ясно.

Нямам избор — помисли си Никол. — Заповядва ми се да направя този видеофилм. Няколко мига тя остана втренчена в странното същество, което седеше до нея. Орелът е само една машина — си рече Никол и усети как ядът й се засилва. — Той изпълнява инструкциите, заложени в програмата му… Спорът ми не е с него.

— Не — отсече рязко, като учуди дори себе си. Тръсна глава. — Няма да го направя.

Орелът не беше подготвен за подобен отговор от Никол. Настъпи продължително мълчание. Независимо от емоционалната си възбуда Никол беше омагьосана от своя събеседник. Какво ли става с него сега? — зачуди се тя. — Може би в еквивалента на неговия мозък се създават нови сложни връзки? Или пък получава сигналите от някъде другаде?

Най-сетне Орелът се изправи.

— Е — рече той, — това беше голяма изненада. Изобщо не сме очаквали, че можете да откажете да заснемете видеофилма.

— Тогава не сте обърнали внимание на това, което ви казах… Чувствам се така, сякаш вие, или който ви управлява, ме използвате… и тенденциозно ми казвате, колкото е възможно по-малко… Ако искате да направя нещо за вас, трябва да отговорите поне на някои от моите въпроси.

— Какво точно искате да знаете?

— Вече ви казах — отвърна Никол. Безпомощността й беше очевидна. — Какво точно, по дяволите, става тук? Кои или какво точно сте вие? Защо искате да ни наблюдавате…? Не можете ли да измислите някакво задоволително обяснение и защо, докато го правите, се нуждаете от „репродуктивна двойка“, която да остане тук? Никога не ми е допадала идеята да разделям семейството си, аз трябваше да протестирам за това по-енергично още в самото начало. След като вашата технология е толкова фантастична, че може да създаде чудо като тази невероятна Пресечна точка, защо да не можете да вземете човешка яйцеклетка и сперма…

— Успокойте се, госпожо Уейкфийлд — рече Орелът. — Никога не съм ви виждал така възбудена. Бях ви класифицирал като най-уравновесеният индивид във вашата група.

И също така най-мекушавият — помисли си Никол. Изчака гневът й да утихне. — Някъде в този странен мозък без съмнение съществува количествена оценка за вероятността да се окажа по-податлива на заповеди… Е, този път ви измамих.

— Вижте, господин Орел — изрече Никол няколко минути по-късно, — аз не съм глупачка. Зная кой командва тук. Просто мисля, че ние, хората, заслужаваме към нас да се отнасят с повече уважение. Въпросите ни са съвсем закономерни.

— И ако отговорите ми ви задоволят?

— Вие ме наблюдавате внимателно повече от година. — Никол се усмихваше. — Била ли съм някога напълно неразумна?

— Къде отиваме? — запита Никол.

— На кратка обиколка — отвърна Орелът. — Може би това ще е най-добрият начин да се справим с вашата несигурност.

Чудатото возило беше малко и сферично, голямо точно толкова, колкото да побере Орела и Никол. Цялата предна полусфера беше прозрачна. От вътрешната страна на прозореца пред чуждоземния птица-човек се намираше малък контролен блок. По време на полета Орелът понякога докосваше блока, но през по-голямата част от времето корабчето сякаш действаше само.

Секунди след като се настаниха в него, сферата изсвистя по един дълъг коридор и нахлу през голяма двойна врата в абсолютен мрак. Никол си пое шумно дъх. Имаше чувството, че плува в космоса.

— Всеки един от трите сферични модула на Пресечната точка — обади се Орелът, докато Никол напразно се опитваше да зърне нещо, — има кух център. Току-що навлязохме в прохода, който води към сърцевината на жилищния модул.

След почти цяла минута в далечината пред малкото им превозно средство се появиха светлини. Скоро след това те се измъкнаха от тъмния проход и навлязоха в обширната куха сърцевина. Сферата подскочи, извъртя се и обърка Никол, като се отправи към мрака, отдалечавайки се от множеството светлини, за да навлезе в това, което трябваше да е корпусът на жилищния модул.

— Ние наблюдаваме всичко, което се случва с всеки наш гост — както при постоянните, така и при временните — рече Орелът. — Както подозирахте, във вашия апартамент се намират стотици мониторни устройства. И стените му са прозрачни от едната страна, така че от тази част на ядрото да можем да наблюдаваме вашите действия в по-голям мащаб.

Никол беше свикнала с чудесата на Пресечната точка, но въпреки това новите гледки, които я заобикаляха, бяха смайващи. Десетки, може би дори стотици мънички трепкащи светлинки се движеха из просторния мрак на сърцевината, наподобяваха разпръснати светулки в лятна нощ. Някои от светлините блуждаеха близо до стените, други се движеха бавно през пространството. Някои бяха толкова далеч, че наглед сякаш не помръдваха.

— Тук се намира и голям център по поддръжката — обади се Орелът, като сочеше към многото светлини, струпани накуп в далечината. — Оттук до всеки участък на модула може да се стигне много бързо, в случай че възникне технически или някакъв друг проблем.

— Какво става там? — запита Никол и почука по прозореца. На няколкостотин мили вдясно, точно встрани от един обширен и силно осветен участък на жилищния модул, се бяха скупчили група возила.

— Това е специален сеанс за наблюдение — отвърна Орелът. — Използваме най-съвършените си дистанционни сензорни монитори. Точно в тези апартаменти са настанени същества от необикновен вид, чиито характеристики не са били описвани никога по-рано в нашата галактика. Много от индивидите умират, а ние не разбираме защо. Опитваме се да измислим как да ги спасим.

— Значи невинаги всичко става така, както сте го планирали?

— Не — отвърна Орелът. В отразената светлина изглеждаше сякаш се усмихва. — Ето защо разполагаме с толкова много варианти за непредвидени случаи.

— Какво щяхте да направите, ако нито един човек не беше пристигнал на РАМА? — неочаквано запита Никол.

— Разполагаме с алтернативни методи за постигане на същата цел — отговори неопределено Орелът.

Возилото набра ускорение в мрака. Скоро след това една подобна сфера, малко по-голяма от тяхната, ги наближи отляво.

— Искате ли да се срещнете с представител на вид, чието ниво на развитие е приблизително еднакъв с вашето? — Орелът докосна контролния блок и вътрешността на тяхното возило грейна в меки светлини.

Преди Никол да успее да отговори, второто возило беше вече до тях. И неговата предна полусфера беше прозрачна. Беше изпълнено с безцветна течност и в нея плуваха две същества. Приличаха на големи змиорки, наметнати с къси пелерини. Придвижваха се из течността вълнообразно. Никол прецени, че съществата са с дължина около три метра и двадесет сантиметра дебели. Черната пелерина, която по време на движението се разтваряше като крило, при пълно разгръщане беше широка около метър.

— Онова от дясната ви страна, което е безцветни петна представлява изкуствен интелект. Изпълнява роля, подобна на моята, като домакин на водния вид. Другото същество е космически вид от друг свят.

Никол се вторачи в чуждоземеца. Той беше сгънал пелерината плътно около леко зеленикавото си тяло и стоеше почти неподвижен в течността. Съществото беше заело формата на подкова, а двата края на тялото му бяха обърнати към нея. От единия излезе букет мехурчета.

— То казва „Здравейте“ и „О-о-о, изглеждате любопитно“ — преведе Орелът.

— Как разбрахте? — запита Никол, която не беше в състояние да отдели поглед от фантастичното същество. Неговите два края, единият яркочервен, другият сив, сега бяха вплетени един в друг. И двата бяха притиснати към прозореца на превозното средство.

— Моят колега в другото возило превежда, а после се свързва с мен… Искате ли да му отговорите?

Умът на Никол беше изпразнен. Какво да кажа? — помисли си тя. Погледът й не се откъсваше от необикновените бръчки и издутини по краищата на чуждоземеца. На всеки един от тях имаше поне по половин дузина отличителни белези, включително чифт бели процепи на червеното „лице“. Никой от цветовете му не приличаше на нещо, което Никол някога е зървала на Земята. Тя мълчаливо го гледаше и си спомняше многото разговори, водени между нея, Ричард и Майкъл, за това, какво ще попитат, ако някога успеят да влязат в пряк контакт с разумно извънземно същество. Но никога не сме си представяли ситуация, подобна на тази.

Още мехурчетата се полепиха по прозореца срещу нея.

— Нашата родна планета е възникнала преди пет милиарда години — преведе Орелът. — Нашите две звезди са се стабилизирали един милиард години по-късно. Нашата система включва четиринадесет големи планети, на две от които се е развил някакъв вид живот. На нашата планета, която се състои от океани, има три разумни вида, но само ние сме космически вид. Започнахме да изучаваме космоса преди малко повече от две хиляди години.

Никол се почувства засрамена от мълчанието си.

— Здравейте… здравейте — изрече на пресекулки. — Приятно ми е да се запозная с вас… Нашият вид е космически едва от триста години. Ние сме единствените високоразумни организми на планета, две трети от която е покрита с вода. Топлината и светлината идват от една-единствена, стабилна жълта звезда. Нашата еволюция е започнала във водата преди три или четири милиарда години, но сега ние живеем на сушата…

Никол спря. Другото същество — двата му края все още бяха преплетени един в друг — сега стоеше прилепено с цялата си телесна повърхност към прозореца, така че физическата му структура да може да бъде видяна по-ясно. Никол разбра. Тя се изправи до прозореца и бавно се завъртя. След това протегна ръце напред и размърда пръсти. Последваха нови мехурчета.

— Имате ли алтернативно проявление? — преведе Орелът след няколко секунди.

— Не разбирам — отвърна Никол. Домакинът от Пресечната точка, който се намираше в другата сфера, предаде нейното съобщение, като използва движения на тялото и мехурчета.

— Ние се проявяваме в две форми — обясни чуждоземецът. — Моето поколение ще притежава израстъци, но не точно като вашите, и ще живее главно на дъното на океана, където ще изгражда домове, заводи и космически кораби. На свой ред то ще създаде поколение, което ще прилича на мен.

— Не, не — отвърна Никол накрая. — Ние имаме само едно проявление. Нашите деца винаги приличат на своите родители.

Разговорът продължи още пет минути. Двата космически вида разговаряха предимно за биология. Чуждоземецът беше особено впечатлен от широкия температурен диапазон, в който човешките същества могат да преживяват и да функционират. Той обясни на Никол, че представителите на неговия вид не могат да оцелеят, ако температурата на заобикалящата ги течност не се поддържа в един много тесен диапазон.

Никол беше омагьосана от описанието, което съществото направи на своята планета — вода, чиято повърхност е покрита с огромен пласт фотосинтезиращи организми. Змиорките с пелерини или каквото бяха там, живееха в плитчините, непосредствено под тези стотици различни организми, като използваха фотосинтезиращите на практика за всичко — за храни, за строителен материал, дори в помощ на възпроизводството.

Най-накрая Орелът каза на Никол, че е време да тръгват. Тя помаха на чуждоземеца, който все още беше притиснат към прозореца. Той отвърна с последно изригване на мехурчета и размота двата си края. Секунди по-късно разстоянието между двете капсули беше вече стотици метри.

В движещата се сфера отново цареше мрак. Орелът мълчеше. Никол беше оживена. Умът й продължаваше да препуска, като все още усилено формулираше въпроси към чуждоземното същество, с което се беше срещала за толкова кратко. Имате ли семейства — мислеше тя. Ако имате, как живеят съвместно същества, които не си приличат? Можете ли да се свързвате с обитателите на дъната, които са ваши деца?

После въпроси от друго естество нахлуха в съзнанието на Никол и тя неочаквано се почувства разочарована от себе си. Бях твърде задълбочена в клиничното, в научното. Трябваше да го попитам за Бога, за живота след смъртта, дори за морала.

— На практика щеше да е невъзможно да проведете това, което вие наричате философски разговор — отвърна Орелът няколко минути след като Никол изрази неудовлетвореността си от темите, които бяха обсъждани. — Нямате никакви допирни точки за подобен вид разговор. Докато всеки от вас знае само по няколко основни факти за другия, не се препоръчват дискусии за ценности или други значими въпроси.

Въпреки това — размишляваше Никол, — можех да опитам. Кой знае? Този чуждоземец с подковообразен вид може би знаеше някои отговори…

Размишленията на Никол бяха рязко прекъснати от звука на човешки гласове. Когато погледна въпросително към Орела, сферата се завъртя на триста й шестдесет градуса и Никол видя, че се реят само на няколко метра от тяхното жилище.

В спалнята, която споделяха Майкъл и Симон, светна лампа.

— Бенджи ли е? — Никол чу как дъщеря й шепне на своя съпруг.

— Май да — отвърна Майкъл.

Никол наблюдаваше мълчаливо как Симон стана от леглото, загърна се с робата си и излезе в коридора. Когато светна лампите във всекидневната, Симон видя по-малкия си брат свит на кълбо върху дивана.

— Какво правиш тук, Бенджи? — запита мило Симон. — Трябваше да си в леглото; вече е много, много късно. — Тя погали челцето на напрегнатото момче.

— Не можах да заспя — отвърна с усилие Бенджи. — Трево-жа се на ма-ма.

— Скоро ще си дойде — изрече успокояващо Симон. — Скоро ще си бъде у дома.

Никол усети в гърлото си буца и няколко сълзи покапаха от очите й. Обърна се и изгледа Орела, после погледът й отново се върна към осветения апартамент, а накрая се зарея към светулките корабчета и пространството над тях. Пое си дълбоко дъх.

— Добре — изрече бавно Никол, — готова съм да направя видеозаписа.

— Завиждам ти — заяви Ричард. — Наистина. Готов съм да заложа и двете си ръце за един разговор с това същество.

— Беше страхотно — рече Никол. — Все още ми е трудно да повярвам, че се е случило… Учудва ме и фактът, че Орелът някак си е знаел как ще реагирам на всичко.

— Просто е налучкал. Едва ли е очаквал, че ще разреши проблемите си с теб толкова лесно. Ти дори не си го накарала да отговори на въпроса защо им е репродуктивната двойка…

— Напротив — отвърна донякъде отбранително Никол. — Той ми обясни, че човешката ембриология била толкова удивително сложен процес, че дори те не знаели точната роля, която играе майката при хората, защото не били наблюдавали узряването и развитието на човешки фетус.

— Съжалявам, скъпа — изрече бързо Ричард. — Не съм намеквал, че си имала някакъв избор…

— Имах чувството, че поне се опитват да удовлетворят моите възражения — Никол въздъхна. — Може би се самозалъгвам. В края на краищата направих снимките точно както те пожелаха.

Ричард я прегърна.

— Както вече казах, ти наистина не си имала избор, скъпа. Не бъди прекалено строга към себе си.

Никол целуна Ричард и седна в леглото. — Ами ако искат да съберат тези данни, за да подготвят успешна инвазия или нещо подобно?

— Обсъждали сме всичко това и преди — отвърна Ричард. — Техните технологични възможности са толкова напреднали, че биха могли да превземат Земята за минути, ако имаха желание. Самият Орел изтъкна, че ако целта им е била нахлуване и подчиняване, те биха могли да я постигнат с далеч по-малко сложни процедури.

— Кой бил доверчивият — промълви Никол и успя да се усмихне.

— Не доверчив. Просто реалист. Сигурен съм, че цялостното благоденствие на човешкия вид не е фактор от значение в приоритетните задачи на Интелекта на Пресечната точка. Но все пак ти трябва да престанеш да се тревожиш, че с един видеозапис си станала съучастник в престъпление срещу човечеството. Орелът е прав. Най-вероятно само си превърнала „процеса по придобиването на екземпляри“ в нещо много по-приемливо за жителите на Земята.

Няколко минути не проговориха.

— Скъпи — обади се най-накрая Никол, — защо мислиш, че не отиваме направо на Земята?

— Предполагам, че най-напред трябва да спрем някъде. Вероятно целта е да вземем друг вид, който се намира в същата фаза на проекта, в която сме и ние.

— И те ще живеят в другия модул в Рама?

— Точно така.

9.

Според календара, към който строго се придържаха Ричард и Никол, откакто Рама беше избегнала удара на ядрената фаланга, денят на отпътуването беше тринадесети януари, 2215. Тази дата бе съвсем условна и не значеше нищо за никого, освен за тях. Продължителното пътуване до Сириус със скорост малко по-висока от половината скорост на светлината, беше забавило времето вътре в Рама или поне времето по отношение на Земята. Така че датата, която използваха, беше напълно измислена. Ричард пресметна, че по време на тяхното отпътуване от Пресечната точка действителната дата на Земята ще е отместена с три или четири години напред. Но не беше в състояние да изчисли точната земна дата, защото не разполагаше с данните за промяната на скоростта във времето през годините, в които бяха пътували с Рама. Ето защо Ричард можеше само приблизително да прецени корекциите в относителността, които бяха нужни, за да се прехвърли изходната точка на тяхното време към това, което беше изминало на Земята.

— Обаче точно сега фактическата земна дата няма никакво значение за нас — заяви той на Никол малко след като се събудиха в последния за тях ден на Пресечната точка. — Освен това почти сигурно е, че ще се връщаме към нашата Слънчева система с огромна скорост. Това означава, че ще има допълнително изкривяване във времето, преди да се срещнем на орбита край Марс.

За Никол теорията на относителността винаги е била и продължаваше да бъде неясна, тъй като беше абсолютно несъвместима с нейната интуиция. Ето защо Никол определено не възнамеряваше да хаби енергия в тревоги за нея точно в последния ден на раздяла със Симон и Майкъл. Съзнаваше, че сбогуването завинаги ще бъде мъчително за всички тях и искаше да събере всичките с;и сили за тези последни, изпълнени с мъка мигове.

— Орелът спомена, че ще дойде да ни вземе в единадесет — каза тя на Ричард, докато се обличаха. — Надявам се, че след закуска всички ще можем да поседнем във всекидневната. Искам да помогна на децата да изразят чувствата си.

Закуската мина леко, дори оживено, но когато семейството се събра във всекидневната, всеки от тях бе завладян от мисълта, че разполага с по-малко от два часа, преди Орелът да дойде и да отведе всички, с изключение на Майкъл и Симон. Разговорът стана принуден и напрегнат.

Младоженците седяха на канапенцето срещу Никол, Ричард и останалите четири деца. Както обикновено Кати беше напълно обезумяла. Говореше непрекъснато. Скачаше от тема на тема и много внимателно заобикаляше въпроса за надвисналата раздяла. Тъкмо се намираше посред дълъг монолог за откачения сън, който бе сънувала миналата нощ, когато разказът й бе прекъснат от някакви гласове, долитащи от коридора.

— Дявол го взел. Сър Джон — първият глас бе на Ричард — това е последната ни възможност. Отивам там да се сбогувам, независимо дали ти ще дойдеш с мен или не.

— Тези сбогувания, мой принце, наистина измъчват душата ми. Все още не съм гаврътнал достатъчно чашки, за да притъпят болката. Самият ти каза, че момата е истински ангел. Как бих могъл…

— Е, добре, тогава отивам без теб, — отвърна Принц Хал.

Погледите на цялото семейство бяха вперени върху миниатюрния принц робот на Ричард, който се приближаваше по коридора към всекидневната. Фалстаф се тътреше след него, като спираше на всеки пет-шест крачки, за да отпие от шишенцето си.

Хал се приближи и застана пред Симон.

— Най-скъпа дамо — изрече той и подви коляно в поклон. — Не мога да намеря подходящите думи, за да изразя колко ще ми липсва усмихнатото ти лице. Из цялото ми кралство няма друга от нежния пол, която да е равна с теб по красота…

— Дявол да го вземе — прекъсна го Фалстаф и се просна на колене редом със своя принц. — Може би сър Джон прави грешка. Защо да тръгвам с този пъстър екипаж (той размаха ръка в посока на Ричард, Никол и другите деца, а те всички бяха широко усмихнати), когато мога да остана тук, в компанията на такава великолепна грация и само с един стар мъж за конкурент? Спомням си Кукла Рекламен купон…

Докато двойката двадесетсантиметрови роботи забавляваха семейството, Бенджи се надигна от стола и приближи към Майкъл и Симон.

— Си-мон — изрече той, като се бореше със сълзите, — ще ми лип-сваш. Обичам те. — За момент Бенджи направи пауза, като най-напред погледна Симон, а после баща си. — Надявам се, че ти и тат-ко ще бъдете мно-го щаст-ли-ви.

Симон също стана и обгърна с ръце треперещото си по-малко братче.

— О, Бенджи, благодаря ти. И ти ще ми липсваш. Всеки ден ще си мисля за теб.

Прегръдката й дойде твърде много на Бенджи. Телцето му се разтресе от ридание и тихите му, печални вопли предизвикаха сълзи в очите на всички. Миг по-късно Патрик се беше сгушил в скута на баща си. Зарови подутото си от плач лице в гърдите на Майкъл.

— Татко… татко — повтаряше отново и отново.

И поет не би могъл да създаде по-красива картина на сбогуване. Лъчезарната Симон, която въпреки сълзите изглеждаше някак спокойна, се движеше плавно из стаята и се сбогуваше продължително с всеки от членовете на семейството поотделно. Майкъл О’Туул остана седнал на канапенцето с Патрик в скута и Бенджи край него. Всеки път, когато някой от групата на отпътуващите се доближеше до него за прощална прегръдка, очите му се изпълваха със сълзи.

Искам да запомня този миг завинаги. В него има толкова много любов — помисли си Никол, докато оглеждаше стаята. Майкъл държеше малката Ели на ръце; Симон обясняваше на Кати колко ще й липсват техните тайни разговори. За първи път дори Кат се бе превърнала в кълбо от скръб — остана удивително мълчалива, когато Симон прекоси стаята, за да се присъедини към съпруга си.

Майкъл внимателно свали Патрик от скута си и хвана протегнатата ръка на Симон. Двамата се извърнаха към другите и паднаха на колене, а ръцете им бяха събрани за молитва.

— Отче наш. Ти, който си на небето — изрече Майкъл със силен глас. Изчака няколко секунди, докато останалата част от семейството, дори и Ричард, коленичиха на пода край двойката.

— Благодарим Ти, че ни разреши щастливата обич на това прекрасно семейство. Благодарим Ти също, че ни показа великолепните си творения из цялата Вселена. В този момент ние Те умоляваме, ако такава е волята Ти, да се грижиш за всички нас, защото пътищата ни се разделят. Не знаем дали е в Твоя промисъл някой ден отново да споделим другарството и любовта, които възвисиха всички ни. Но остани с нас, където и да ни заведе пътят по Твоята воля, и нека, Боже, някой ден отново да се съберем — в този свят или в отвъдния. Амин.

Секунди по-късно на входната врата се позвъни. Орелът беше пристигнал.

Никол напусна къщата, умишлено проектирана като умален модел на вилата им в Бовоа, Франция, и тръгна по тясната алея към гарата. Подмина други къщи, всичките тъмни и пусти, и се опита да си представи как ли ще бъде, когато се изпълнят с глъчка. Животът ми ще бъде като сън — рече на себе си. — Със сигурност никой друг човек не е имал толкова разнообразни преживявания.

Някои от къщите дори хвърляха сенки по алеята, докато имитацията на слънце довършваше дъговидния си път по тавана високо над главата й. Още един забележителен свят — потъна в мисли Никол, докато преценяваше селището на югоизточния ъгъл на Ню Идън. — Орелът беше прав, че жилищната ни територия няма да се различава от Земята.

За един кратък миг Никол си припомни синята, покрита с океани планета, която се намираше на разстояние девет светлинни години оттук. В мислите си тя стоеше редом с Янош Тапори. Беше преди петнадесет години и космическият кораб „“Нютон"" току-що се беше отделил от ЛЕО-3.

— Това е Будапеща — беше казал Янош, галейки с пръсти една особена точка на осветения глобус, който примигваше в панорамния прозорец.

Тогава и Никол откри Бовоа, или най-малкото района, в който се намираше, като с пръст се върна назад по течението на река Лоара от устието й в Атлантика.

— А моят дом се намира някъде тук — беше казала на Янош. — Може би баща ми и дъщеря ми точно сега гледат в нашата посока.

Женевиев — помисли си Никол, докато краткият спомен избледняваше. — Моя Женевиев. Ти сигурно си вече млада жена. Почти на тридесет. Тя продължи да се разхожда по алеята край новата си къща в земната жилищна територия на Рама. Мисълта за първата й дъщеря върна Никол към един кратък разговор с Орела по време на прекъсване в записа на видеофилма на Пресечната точка.

— Ще мога ли отново да видя дъщеря си Женевиев, когато се доближим до Земята? — беше попитала Никол.

— Не знаем — отвърна й Орелът след кратко колебание. — Зависи изцяло от това как вашите съграждани ще отговорят на посланието. Вие самите ще останете в Рама дори ако бъдат пуснати в ход резервните варианти, но е възможно дъщеря ви да е сред двете хиляди души, които ще дойдат от Земята да живеят в Ню Идън. Случвало се е и преди с други космически видове…

— Ами Симон? — беше запитала Никол, когато Орелът млъкна. — Ще я видя ли отново?

— На този въпрос е още по-трудно да се отговори. Има твърде много неизвестни величини. — Чуждопланетното същество се беше втренчило в унилата си земна приятелка. — Съжалявам, госпожо Уейкфийлд.

Едната ми дъщеря остана на Земята. Другата — в чуждопланетно пространство на стотици хиляди милиарди километри оттук. А аз ще бъда на съвсем различно място. Кой знае къде. Никол се чувстваше безкрайно самотна. Тя прекъсна разходката си и се съсредоточи върху гледката пред себе си. Намираше се край едно оформено като кръг пространство в селския парк. В средата на скалистата окръжност имаше пързалка, пясъчник, лабиринт и въртележка — идеално място за игра за земните деца. Под краката й мрежата СОГ беше вмъкната през онези части от парка, които може би щяха да бъдат покрити с треви, донесени от Земята.

Никол се наведе да разгледа отделните съоръжения за обмяна на газовете. Те представляваха плътни, кръгли обекти, само два сантиметра в диаметър. Бяха няколко хиляди, подредени в редици и колонки. Кръстосваха парка. Електронни растения — помисли си Никол. — Превръщат въглеродния двуокис в кислород и дават възможност на нас, животните, да оцелеем.

В мислите си Никол си представяше парка с трева, дървета и лилии в малкото изкуствено езерце, точно както изглеждаше на холографското изображение в залата за обсъждане на Пресечната точка. И макар да знаеше, че Рама се завръща към Слънчевата система, за да се „сдобие“ с човешки същества, които ще изпълнят този технологичен рай, на нея й беше трудно да си представи парка, гъмжащ от деца Та аз от петнадесет години не съм виждала друго човешко същество, като изключим членовете на семейството!

Никол излезе от парка и продължи към гарата. Жилищните сгради, които се намираха от двете страни на тесните алеи, бяха заменени с по-груби постройки, които в бъдеще може би щяха да станат малки магазини. Разбира се, сега всичките бяха празни, също като просторната правоъгълна конструкция предназначена за супермаркет, която се намираше от другата страна на гарата.

Тя мина през портала и се качи на чакащия влак, като застана точно зад контролната кабина, управлявана от робот тип Бенита Гарсия.

— Почти мръкна — изрече на глас Никол.

— Има още осемнадесет минути — отвърна роботът.

— Колко е пътят до сомнариума13? — запита Никол.

— Пътуването до Голямата централна гара трае десет минути — отвърна Бента, докато влакът напускаше югоизточната гара. — После имате две минути пеша.

Никол знаеше отговора на въпроса си. Просто й се искаше да чуе друг глас. Това беше вторият ден, в който беше сама, а разговорът с робота Гарсия беше за предпочитане пред това да си говори сама.

Влакът я отведе от югоизточния край на колонията до нейния географски център. По пътя Никол видя отляво езерото Шекспир, а отдясно склоновете на планината Олимп (те бяха покрити с много СОГ). Електронни съобщителни монитори, намиращи се вътре във влака, даваха информация за забележителностите, покрай които минаваха, а също за часа и за разстоянието, което е изминало.

Вие с Орела свършихте добра работа с тази транспортна система — си каза наум Никол, като мислеше за съпруга си Ричард. Той вече спеше заедно с останалите членове на семейството. — Скоро и аз ще се присъединя към вас в кръглото помещение.

На практика сомнариумът беше просто едно разширение на главната болница, която беше разположена на около двеста метра от централната влакова станция. След като слезе от влака и мина покрай библиотеката, Никол влезе в болницата, прекоси я и през един дълъг тунел стигна до сомнариума. Всички останали от семейството спяха в едно просторно кръгло помещение на втория етаж. Всеки от тях се намираше в отделна „каюта“ покрай стената — дълга, наподобяваща на ковчег измишльотина, херметически запечатана срещу влиянията на външния свят. През малките прозорчета се виждаха само лицата им. Така както я беше обучил Орелът, Никол провери мониторите, които съдържаха информация за физическото състояние на съпруга й, двете дъщери и двамата сина. Всичко беше наред. Липсваше и намек за някакъв дисбаланс.

Никол спря и се загледа с копнеж във всеки един от любимите си хора. Това щеше да бъде последната инспекция. Според процедурата, щом като жизненоважните параметри на всички се намират в нормалните граници, значи беше настъпило времето да заспи и самата Никол. Можеха да минат много години, преди да види отново някого от семейството.

— Скъпи, скъпи Бенджи — въздъхна тя, докато гледаше заспалия си син. — Това прекъсване в живота ще се отрази най-тежко на теб. Кати, Патрик и Ели ще се справят бързо. Техните умове са пъргави и будни. Но ти ще пропуснеш годините, които може би щяха да те направят независим.

Каютите се издаваха напред от кръглата стена, крепени от нещо като желязно скеле. Между частта за главата на едната каюта и тази за краката на другата имаше само метър и половина разстояние. Празната каюта на Никол се намираше по средата — Ричард и след него Кати бяха от страната на главата й; Патрик, Бенджи и Ели откъм краката.

Няколко минути тя се помота край капсулата на Ричард. Той бе заспал последен — само преди два дни. Според молбата му Принц, Хал и Фалстаф лежаха върху гърдите му в запечатания контейнер. Тези последни три дни бяха фантастични, любов моя, помисли си Никол, докато стоеше втренчена в безизразното лице на съпруга си. — Не съм и мечтала за нещо повече.

Бяха плували и дори бяха карали водни ски на езерото Шекспир. Бяха изкачили планетата Олимп. Бяха се любили всеки път, когато някой от тях изпиташе и най-малкото желание. През една цяла нощ се бяха притискали един до друг в голямото легло в новия см дом. Проверяваха спящите си деца веднъж дневно, но главно използваха времето си да изследват цялостно новото си владение.

Беше време на възбуда, на преживявания. Последните думи на Ричард, преди Никол да задейства системата, която щеше да го приспи, бяха: „Ти си великолепна жена и аз те обичам много.“

Сега идваше ред на самата Никол. Не можеше да отлага повече. Покатери се в своята капсула, както беше репетирала по време на първата седмица в Ню Идън, и щракна всички ключове, с изключение на един. Пяната около нея беше невероятно удобна. Горната част на капсулата се затвори над главата й. Трябваше само да дръпне последния контакт, и в капсулата щеше да нахлуе газът, който да я приспи.

Въздъхна дълбоко. Докато лежеше по гръб, си припомни един от последните сънища, които бе имала по време на сънните тестове на пресечната точка — този за Спящата красавица. Тогава мислите й я върнаха в детството, в онези великолепни слънчеви дни, които бе прекарала с баща си, наслаждавайки се на празненствата в чест на Спящата красавица в Шато Д’Усе.

Този начин да заспиш е приятен — помисли си Никол, усещайки замайването, което я обземаше, докато газът полека-лека нахлуваше в капсулата й. — Да си мислиш, че ще те събуди очарователният принц.