Градът и звездите

III

Когато Джесерак и родителите му изчезнаха, Алвин дълго лежа и се мъчи да прогони мислите. Затвори стаята около себе си, та никой да не наруши транса му.

Не спеше — за него сънят бе непознат, защото принадлежеше на миналото, на света с нощ и ден, а тук имаше само ден. Сега бе най-близо до това забравено състояние и макар че не се нуждаеше истински от него, знаеше, че то ще му помогне да подреди мислите си.

Не бе узнал кой знае какво, почти всичко казано от Джесерак само потвърждаваше досегашните му догадки. Но едно е да се досещаш, друго — подозренията да се потвърдят безвъзвратно.

Дали щеше да промени живота му и как? Не знаеше, а неувереността бе за Алвин съвсем ново чувство. Може би нямаше да има никаква разлика, и да не се приспособеше напълно към Диаспар в сегашния живот, щеше да успее в следващия… или в по-следващия.

Умът му отхвърли тази мисъл още преди да се оформи. Диаспар може би задоволяваше човечеството, но Алвин искаше повече. Не се съмняваше, че дори за хиляда живота човек не би изчерпал всичките му чудеса, нито би изживял всички комбинации от приключения, които предлагаше градът. Можеше да се занимава с това… но ако нямаше други възможности, завинаги би останал неудовлетворен.

Трябваше да открие само едно. Какво друго имаше за правене?

Нерешеният въпрос го изтръгна от унеса. С това неспокойно настроение не можеше да остане тук, а едно-единствено място в града предлагаше известно спокойствие на духа му.

Когато пристъпи към коридора, част от стената изчезна и съпротивата на поляризираните молекули полъхна като лек ветрец по лицето му. Имаше много начини да се пренесе до целта без усилия, но той предпочете да върви. Стаята му се намираше почти на централното градско ниво и един къс коридор го поведе до слизащата към улицата спирална рампа. Вместо по подвижния път, закрачи по тесния тротоар — ексцентрична постъпка, тъй като му предстоеше да измине няколко мили. Но Алвин обичаше движението, то успокояваше мислите му. Освен това можеше да види толкова много, че би било жалко да профучи покрай новите чудеса на Диаспар, когато разполагаше с цялата вечност.

Художниците на града — а в Диаспар по едно или друго време всеки минаваше през изкуството — имаха навика да излагат последните си творби край подвижните пътища за съзерцание на минувачите. По този начин само за няколко дни цялото население успяваше да ги прецени и да изрази мнението си. Окончателната присъда се издаваше автоматично от системата за събиране на информация, която досега никой не бе успял да подкупи или измами, а опити имаше повече от достатъчно. Присъдата решаваше съдбата на шедьовъра. Ако имаше достатъчно положителни гласове, той влизаше в паметта на града, тъй че всеки желаещ във всеки бъдещ ден можеше да притежава копие, неразличимо от оригинала.

По-слабите творби споделяха съдбата на всички подобни произведения. Или биваха разложени на първичните си елементи, или приятели на художника ги прибираха по домовете си.

През целия път Алвин видя само едно творение, което би могло да го привлече. Създадено от чиста светлина, то смътно напомняше разцъфващ цвят. Бавно израстваше от мъничко пъстро ядро, разлистваше се в сложни спирали и дипли, сетне стремително се свиваше и отново започваше цикъла. Но повторения нямаше, нито едно израстване не напомняше предишното. Алвин проследи десетки пулсации и всеки път забелязваше тънки, неуловими разлики, макар основната картина да оставаше постоянна.

Знаеше защо хареса тази безплътна скулптура. Ритъмът на растежа създаваше чувство за пространство — нещо повече, за свобода. Затова навярно нямаше да привлече мнозина от сънародниците му. Алвин запомни името на художника и реши да го потърси при първия удобен случай.

Подвижни или не, всички пътища завършваха пред парка — зеленото сърце на града. Тук, в кръг с диаметър три мили, живееше споменът каква е била Земята в дните, преди пустинята да погълне всичко освен Диаспар. Отначало имаше широка затревена ивица, после ниски дървета, които постепенно наедряваха, докато човек се промъкваше под сянката им. Същевременно теренът бавно се снижаваше и отвъд горския пръстен изчезваше всяка следа от града, потулен зад зелената завеса.

Широкият поток, пред който излезе Алвин, се наричаше просто Реката. Нямаше и не се нуждаеше от друго име. Тук-там бяха прехвърлени мостчета и водата течеше под тях в затворен кръг покрай целия парк, само на места се разливаше в малки езерца. Мисълта, че само след шест мили бързата рекичка се връща обратно, никога не бе изненадвала Алвин; всъщност дори би приел за нормално дори ако в някоя част от кръговрата си Реката течеше нагоре. В Диаспар се срещаха далеч по-странни неща.

Десетина младежи плуваха в едно от езерцата и Алвин се спря да ги погледа. Познаваше по лице повечето от тях. За миг се изкуши да се включи в играта, но тайната, която носеше в сърцето си, отблъсна желанието му и той се задоволи с ролята на зрител.

По външен вид бе невъзможно да се каже кой от тези млади граждани е излязъл от Дома на сътворението само преди година и кой е живял в Диаспар наравно с Алвин. Имаше явни разлики в ръста и теглото, но те не зависеха от възрастта. Хората просто се раждаха такива. Наистина обикновено по-високите се оказваха и по-възрастни, но подобно правило важеше само при вековна разлика в годините.

Лицето разкриваше повече. Някои от новородените бяха по-високи от Алвин и все пак мигом ги издаваше чувството за незрялост, стъписано-смаяното изражение пред света, в който са попаднали. Странно бе да се помисли, че в главите им дремят недокоснати върволица от жизнени цикли, които скоро щяха да се пробудят. Завиждаше им, макар да не беше уверен дали е прав. Първият живот беше безценен дар и никога нямаше да се повтори. Чудесно е сякаш сред утринна прохлада да погледнеш живота за пръв път. Само да имаше други като него, с които да сподели мислите и чувствата си!

Физически той изглеждаше отлят в същия калъп, както и играещите във водата деца. Човешкото тяло не се бе променило през този милиард години, откакто съществуваха сградите на Диаспар, откакто основната схема бе замразена завинаги в Информационните хранилища на града. То обаче доста се различаваше от първичната си форма, макар че повечето промени бяха вътрешни и не можеха да се видят. Неведнъж през дългата си история Човек бе преустройвал сам себе си, за да премахне наследствените болести на плътта.

Вече не съществуваха такива безсмислени придатъци като нокти и зъби. Космите се разполагаха само върху главата, по цялото тяло нямаше и следа от тях. За човек от Сумрачните ери най-изненадваща навярно би била липсата на пъп. Тая загадка би поднесла богата храна на въображението му.Още от пръв поглед би го озадачила и трудността да различи мъжа от жената. Дори би се изкушил да допусне, че разлика вече не съществува — и би допуснал сериозна грешка. При подходящи условия който и да е мъж в Диаспар не даваше почва за съмнения в своята мъжественост. Просто сега някои органи биваха по-изкусно прикрити, когато нямаше нужда от тях; прибирането им в тялото до голяма степен усъвършенствуваше първоначалното неестетично и твърде рисковано решение на Природата.

Наистина размножаването вече не зависеше от тялото, толкова важен въпрос не можеше да се повери на хазартните игри, в които хромозоми заместват заровете. Но макар понятия като „зачатие“ и „раждане“ да бяха изчезнали дори като спомен, сексът оставаше. Още в древните времена размножаването не бе обхващало и един процент от половата активност. Изчезването на този единствен процент бе променило същността на човешкото общество и значението на думи като „баща“ и „майка“, ала желанието продължаваше да съществува, при все че задоволяването му вече нямаше по-важна цел, отколкото другите чувствени удоволствия.

Алвин остави връстниците си да играят и продължи към центъра на парка. Едва очертани пътеки криволичеха през ниските храсталаци и понякога се гмуркаха под големи, обрасли с лишеи скали. Между клоните на едно дърво плуваше малка многоъгълна машина, не по-едра от човешка глава. Никой не знаеше колко вида роботи съществуваха в Диаспар — те се държаха на почетно разстояние и вършеха работата си тъй дискретно, че наистина представляваха доста рядка гледка за жителите.

Теренът отново се издигаше, Алвин наближаваше хълмчето в центъра на парка, а следователно и на града. Препятствията и завоите намаляха и той ясно виждаше върха на хълма с простичкото здание върху него. Когато стигна до целта си, се беше запъхтял и с удоволствие се облегна на една от розовите колони, загледан назад, към изминатия път.

Има архитектурни форми, които не се променят никога, защото са достигнали до съвършенството. Храмостроителите на древните цивилизации спокойно биха могли да планират Гробницата на Ярлан Зей, макар че трудно биха си представили от какъв материал е изградена. Нямаше покрив, а единствената зала беше павирана с големи плочки, които само от пръв поглед напомняха естествен камък. През периоди, равни на цели геологически ери, човешките крака бяха кръстосвали този под, без да оставят следа по невъобразимо якия материал.

Създателят на големия парк — строителят, както твърдяха някои, на самия Диаспар — седеше, свел поглед, сякаш разглеждаше разгънатите на коленете му чертежи. Върху лицето му бе застинало загадъчно изражение, разпалвало любопитството на безбройни поколения. За едни това бе само празен каприз на твореца, но на други им се струваше, че Ярлан Зей се усмихва на някаква само нему известна шега.

Цялото здание беше загадка, в историческите анали на града не се срещаше и дума за него. Алвин даже не знаеше какво означава думата „гробница“; вероятно Джесерак можеше да му обясни, защото обичаше да събира забравени думи и да изпъстря с тях речта си за почуда на събеседниците.

От това централно възвишение Алвин ясно виждаше целия парк и града отвъд горската завеса. До ниския пръстен от здания около парка имаше повече от две мили. По-нататък, етаж след етаж, се издигаха кулите и терасите на главната част на града. Те покриваха миля подир миля, бавно завоюваха небето, все по-сложни и монументални. Диаспар бе планиран като едно цяло, като една могъща машина. И макар че външния му вид главозамайваше със своята сложност, всичко това едва-едва намекваше за скритите технологични чудеса, без които огромните здания биха се превърнали в безжизнено мъртвило.

Алвин гледаше границите на своя свят. Десет-двадесет мили по-нататък, забулени от разстоянието, се издигаха външните стени на града, подпрели сякаш небесния купол. Отвъд тях нямаше нищо — съвсем нищо освен болезнената самота на пустинята, където човек би полудял за броени часове.

Защо тогава пустотата го влечеше тъй силно, както никой друг негов познат? Алвин не знаеше. Той гледаше отвъд пъстрите кули и стени, опасали днес цялото владение на човечеството, като че търсеше отговор на въпроса си.

Не намираше отговор. Но в този миг, докато сърцето му се пълнеше с копнеж по недостижимото, той реши.

Сега знаеше на какво да посвети живота си.