Градът на гладните

Ако някой е гледал, когато влакът от осем и половина навлезе с пухтене в гарата и спря сред облак пара, вероятно не би забелязал нищо необичайно: нито при кондукторите и носачите, които бързаха да отворят вратите на вагоните и да ги закрепят за стените, нито при множеството от мъже и жени, повечето облечени във военни униформи, които излязоха на перона и се смесиха с тълпата, нито дори при осемте уморени деца, които се изнизаха бавно от едно от купетата във вагона първа класа и се спряха, премигвайки на мъждивата светлина, опрели гърбове едно в друго, смутени от общата глъчка и дим, сред които се бяха озовали.

В един обикновен ден всяка подобна група изгубени и объркани деца щеше да бъде приближена от някой състрадателен възрастен, който да ги попита какво се е случило и дали се нуждаят от помощ, или пък къде са родителите им. Но днес перонът гъмжеше от стотици деца и всички изглеждаха объркани и изгубени. Така че никой не обърна особено внимание на малкото момиче с разрошена кестенява коса и обувки с копчета, нито на факта, че споменатите обувки не докосват перона. Никой не забеляза момчето с бледо лице и каскет, нито пчелите, които излизаха от устата му, опитваха тежкия въздух и се стрелкаха обратно вътре.

Ничий зареян поглед не се спря на хлапето с тъмни кръгове под очите, нито обърна внимание на глиненото човече, което надзърташе от джоба на ризата му само за да бъде натикано обратно с пръст. А също и на другото момче, издокарано в ръчно шит, но изцапан костюм и с цилиндър на главата, с умислено и измъчено от недоспиване лице — не за друго, а защото се е бояло от сънищата, които може да го споходят.

Никой не хвърли повече от мимолетен поглед на едрото момиче с палто и семпла рокля, което изглеждаше яко като професионален борец, още повече че носеше на гърба си сандък, голям почти колкото него. Никой от тези, които я поглеждаха, не би могъл да предположи колко тежи този сандък или какво има вътре и какво може да е предназначението на малките отвори от едната му страна. Напълно остана без внимание и младежът до нея, тъй усукан с шалове и загърнат в шлифер, че не се виждаше и сантиметър гола кожа, макар този ден в началото на септември да бе доста топъл.

А след това идваше ред на американчето, едно съвсем обикновено момче, което не заслужаваше дори да бъде забелязано, та изглежда погледите на хората просто се плъзгаха по него — макар че то ги изучаваше внимателно, повдигаше се на пръсти, въртеше вратле и плъзгаше поглед по перона като бдителен страж. Момичето до него стоеше притиснало ръце една в друга, прикрило филиза от пламък, който упорито си проправяше път около кутрето ѝ всеки път, когато тя се разсейваше. Тогава тя размахваше ръка като някой, който гаси кибритена клечка, и го духваше. Ако не се получеше, тя пъхаше пръстче в устата и изпускаше тъничка струйка дим през ноздрите. Но никой не обърна внимание и на това.

Всъщност никой не разгледа внимателно децата от вагона първа класа на влака в осем и трийсет и така не забеляза нищо необичайно в тях.

Което бе още по-добре.

Осма глава

Ема ме сръчка.

— Е?

— Още минутка само — отвърнах.

Бронуин бе поставила сандъка на перона и сега стоях върху него, с една глава над тълпата, и местех поглед по морето от лица. Дългият перон гъмжеше от деца. Те се гърчеха като амеби под микроскоп, цели редици от дечурлига, които изникваха и чезнеха сред белезникавите пушеци. От двете страни стърчаха пуфтящи черни локомотиви, готови да ги погълнат.

Усещах на гърба си погледите на моите приятели, вперили очи в мен, докато аз разглеждах тълпата. От мен се очакваше да разбера дали някъде из тази гигантска движеща се маса няма чудовища, жадуващи да ни убият — и трябваше да го узная просто като гледам и оценявам усещанията в червата си. Обикновено когато наблизо имаше гладен, изпитвах болка и гадене, но на едно такова голямо и открито място — сред стотици хора — алармиращите ми сигнали можеха да са не по-силни от шепот, едва доловимо и лесно за пропускане прещракване.

— Гадините знаят ли, че идваме? — попита с тих глас Бронуин, сякаш се страхуваше да не ни чуе някой нормален — или още по-лошо, гадина. Те имаха уши навсякъде в този град, поне така ни беше внушено.

— Убихме всички, които биха могли да знаят къде отиваме — заяви гордо Хю. — По-точно — аз ги убих.

— Което означава, че ще ни търсят още по-упорито — отбеляза Милърд. — И сега ще искат не само птицата, но и отмъщение.

— Ето защо не бива да се задържаме тук дълго. — Ема ме потупа по крака. — Свърши ли вече?

Това ме разсея. Изгубих мястото в тълпата, до което бях стигнал. Започнах отново.

— Още една минута — рекох.

Всъщност не се безпокоях толкова от гадините, колкото от гладните. Бях убил вече двама от тях и всяка среща едва не бе фатална за мен. Късметът ми, или това, което ми помагаше досега, щеше да се изчерпи. Ето защо бях твърдо решен повече да не позволявам на гладните да ме изненадват. Бях готов да сторя всичко по силите ми, за да ги усетя отдалече и да не допусна близък контакт с тях. Вярно, нямаше никакво величие в бягството от битка, но пет пари не давах за величието. Просто исках да оцелея.

Истинската опасност, мислех си аз, не са хората, трополящи по перона, а сенките, които се простират зад тях, мракът по краищата. Там бях фокусирал вниманието си. Постепенно бях развил някакъв странен, съществуващ вън от тялото ми усет, който преминаваше над тълпата и опипваше далечните сенки за следи от опасност. Това бе нещо, на което не бях способен допреди няколко дни. Умението ми да го насочвам като лъч на прожектор — това бе новото.

Какво ли още, помислих си, ми предстои да узная за себе си?

— Всичко е наред — заявих и слязох от сандъка. — Няма гладни.

— И аз можех да ви кажа същото — промърмори недоволно Инок. — Ако имаше, досега да са ни изяли!

Ема застана на моя страна.

— Ако се наложи да влезем в бой с тях, хубаво е да сме известени предварително.

— Правя каквото е по силите ми — подхвърлих, чувствайки се като човек, току-що научил се да плува, а искат от него да победи в олимпиада.

Ема кимна.

— Зная, че е така. — Тя се обърна към другите и щракна с пръсти да привлече вниманието им. — Отиваме при телефона — заяви и посочи една червена телефонна будка в далечния край на перона, която едва се различаваше зад тълпата.

— На кого ще се обаждаш? — учуди се Хю.

— Чудатото куче каза, че всички лондонски примки са били нападнати и имбрините им отвлечени. Но не можем да приемем сведенията му на доверие, нали?

— Нима можеш да се обаждаш във времева примка? — попитах сащисано аз. — По телефона?

Милърд обясни, че Съветът на имбрините поддържал телефонна централа, макар че тя можела да се използва само в рамките на града.

— Доста находчиво изобретение, като се имат предвид разликите във времената — добави той. — Но това, че живеем в примка, не означава, че сме затворени в каменната ера!

Ема ме улови за ръката и каза на другите също да се хванат за ръце.

— От жизненоважно значение е да останем заедно — изтъкна тя. — Лондон е огромен град и тук няма служба за изгубени чудати деца.

Навлязохме в тълпата стиснали ръце и нашата виеща се като змия жива верига бе леко параболична в средата, където Олив подскачаше подобно на астронавт на Луната.

— Поотслабнала си, а? — попита я Бронуин. — Май ще ти трябват по-тежки обувки, мъниче.

— Ставам лека като перце, когато не се храня както трябва — отвърна Олив.

— Не се храниш както трябва? Че ние току-що се натъпкахме като царе!

— Не и аз — възрази Олив. — Нямаше пай с месо.

— Ужасно си придирчива за бежанка — тросна се Инок. — Както и да е, тъй като Хорас профука всичките ни пари, единственият начин да се сдобием с храна е да крадем или да открием неотвлечена имбрин, която да ни сготви.

— Все още имаме пари — възрази Хорас и раздрънка монетите в джоба си. — Макар и недостатъчно за месен пай. Но бихме могли да си позволим пълнен картоф.

— Ако изям още един пълнен картоф, ще се превърна в пълнен картоф — захленчи Олив.

— Това е невъзможно, миличка — рече Бронуин.

— Защо? Мис Перигрин може да се превръща в птица!

Едно момче, което подминахме, се обърна и ни погледна. Бронуин изшътка ядосано на Олив. Да се издават нашите тайни пред нормални бе строго забранено, дори и ако звучаха достатъчно фантастично, та никой да не повярва в тях.

Запроправяхме си път през тълпата и не след дълго се добрахме до телефонната будка. Можеше да побере само трима и вътре се напъхаха Ема, Милърд и Хорас, докато останалите се скупчихме пред вратата. Ема вдигна слушалката, Хорас извади последните монети от джоба си и Милърд се зае да прелиства увесения на канап указател.

— Абе ти майтапиш ли се? — попитах. — В телефонния указател има имбрини?

— Адресите им са фалшиви — обясни Милърд. — И няма да те свържат, ако не изсвириш съответната парола. — Той откъсна една страница и я подаде на Ема. — Опитай този. Милисънт Тръш.

Хорас пусна една монета в отвора и Ема набра номера. После Милърд взе слушалката, изсвири като птица в микрофона и я подаде обратно на Ема. Тя се заслуша за миг, после смръщи вежди.

— Само звъни. Никой не вдига.

— Не се тревожи! — успокои я Милърд. — Има още много. Нека потърся друг…

Тълпата пред будката, която досега се движеше, внезапно бе спряла — някъде бе станало задръстване. Перонът на гарата доближаваше пълния предел на възможностите си. От всички страни ни заобикаляха нормални деца, които си подхвърляха реплики, викаха и се бутаха — а едно момиче, което стоеше до Олив, плачеше горчиво. Имаше плитки и зачервени очи, в едната си ръка носеше свито на руло одеяло, а в другата — малко очукано куфарче. На гърдите ѝ с игла бе прикрепена бележка с думи и номера, изписани с едър шрифт:

Олив гледаше как момичето плаче и накрая и нейните очи започнаха да се пълнят със сълзи. Не можа да изтърпи повече и я попита какво е станало. Момичето извърна глава и се престори, че не я е чуло.

Олив не схвана намека.

— Какво има? — повтори тя. — Да не плачеш, защото са те продали? — Тя посочи бележката на блузата. — Това ли беше цената ти?

Момичето се опита да се отдалечи, но тълпата беше твърде гъста.

— Мога аз да те купя и да те освободя — продължи Олив, — но се боя, че изхарчихме всичките си пари за билети и не ни остават дори за пай с месо, камо ли за робиня. Ужасно съжалявам.

Момичето извърна лице към Олив.

— Аз не съм за продан! — тросна се и тропна с краче по земята.

— Сигурна ли си?

— Да! — извика момичето и в пристъп на ярост скъса бележката на блузата си и я хвърли долу. — Просто не искам да се местя и да живея в тъпата провинция.

— И аз не исках да си тръгвам от нашата къща, но се наложи — рече Олив. — Разруши я бомба.

Лицето на момичето омекна.

— Извинявай, че ти се сопнах. Казвам се Джесика.

— Аз съм Олив.

Двете се здрависаха любезно.

— Харесва ми блузата ти — посочи Олив.

— Благодаря. А на мен ми харесва — какво е това на главата ти?

— Моята тиара! — Олив вдигна ръка и я пипна. — Но не е от истинско сребро.

— Няма нищо. Хубава е.

Лицето на Олив разцъфна в усмивка и в този момент се чу пронизително изсвирване, последвано от тътнещ глас:

— Всички деца да се качват във влака! И без бутане!

Тълпата около нас отново се раздвижи. Тук и там имаше възрастни, които побутнаха децата, и аз чух един от тях да казва:

— Не се тревожете, скоро ще видите майките и бащите си.

Едва сега разбрах защо тук има толкова много деца. Евакуираха ги. От всичките стотици деца на гарата в тази сутрин само аз и приятелите ми бяхме пристигащи. Останалите заминаваха, откарваха ги в друг град заради собствената им безопасност — и ако се съдеше по зимните палтенца и претъпканите куфари, които някои носеха, може би за дълго време.

— Трябва да вървя — рече Джесика и Олив тъкмо понечи да ѝ пожелае на добър път, когато момичето вече се скри в тълпата към очакващия я влак. Ето колко бързо Олив намери и изгуби единствената нормална приятелка, която някога бе имала.

Джесика погледна назад, докато се качваше. Мрачното ѝ изражение сякаш казваше: „Какво ще стане с мен?“.

Изпратихме я с погледи, докато се питахме същото за нас.

В телефонната будка Ема гледаше намръщено слушалката.

— Никой не вдига — оплака се тя. — На всички номера само звъни.

— Последен — заяви Милърд и ѝ подаде още една откъсната страница. — Стискай палци.

Бях втренчил напрегнат поглед в Ема, но в този момент зад мен се вдигна някакъв шум и когато обърнах глава, установих, че мъж с пламнало лице размахва чадъра си към нас.

— Какво сте се натъпкали в тази будка! — разкрещя ни се той. — Освободете я и се качвайте на вашия влак.

— Ние току-що слязохме — възрази Хю. — Никъде няма да вървим!

— И какво сте направили с номерата си? — продължи да вика мъжът, пръскайки слюнка от устата. — Извадете ги веднага, инак, кълна се в Бога, ще накарам да ви пратят някъде много по-далече от Уелс!

— Разкарай се още сега — тросна му се Инок, — инак ние ще те пратим право в ада!

Лицето на мъжа стана мораво, сякаш всеки миг изпъкналите вени на шията му щяха да се пукнат. Очевидно не беше привикнал да му говорят по такъв начин — особено деца.

— Казах да се разкарате от телефонната будка! — изрева той, вдигна чадъра като брадва на палач и го стовари върху жицата, свързваща кабината със стената, прекъсвайки я по средата със силно прас!

Телефонът замлъкна. Ема вдигна глава от слушалката, кипяща от беззвучен гняв.

— Ако толкова му е притрябвал телефонът — просъска тя, — да му го оставим.

Докато тя, Милърд и Хорас се измъкваха от будката, Бронуин сграбчи мъжа за ръцете и ги изви отзад.

— Спри! — изкрещя той. — Пусни ме!

— О, аз ще те пусна — заяви Бронуин, прегърна го, повдигна го и го напъха с главата напред в кабината, после затвори вратата и я залости с чадъра. Мъжът крещеше и блъскаше по вратата, подскачаше вътре като затворена в шише тлъста муха. Макар че сигурно щеше да е забавно да го погледаме и да се посмеем, той бе привлякъл твърде голямо внимание и сега и други възрастни се събираха наоколо. Беше време да си вървим.

Уловихме се за ръцете и се втурнахме към изхода, оставяйки зад себе си настъпени и препънати нормални. Вресна локомотивна свирка и в отговор от вътрешността на сандъка на Бронуин долетя писъкът на мис Перигрин, подхвърляна като пране в центрофуга. Твърде лека, за да тича с крачета, Олив се бе вкопчила в шията на Бронуин и се носеше зад нея като полуиздишал балон на връвчица.

Някои от възрастните бяха по-близо до изхода от нас и вместо да ги заобикаляме ние се опитахме да ги избутаме от пътя си.

Не се получи.

Първата, която ни се изпречи, бе едра жена, която халоса Инок по главата с чантата си, а после го събори. Когато Ема се опита да я дръпне встрани, двама мъже я сграбчиха за ръцете и я приковаха към перона. Готвех се да скоча и да ѝ помогна, ала трети мъж улови и мен за ръцете.

— Някой да направи нещо! — провикна се Бронуин. Всички знаехме какво има предвид, но не беше ясно кой от нас трябва да действа. После покрай носа на Инок избръмча пчела и заби жило във възседналата го жена, която изпищя и подскочи.

— Да! — извика Инок. — Още пчели!

— Уморени са! — отговори му Хю. — Току-що заспаха, след като съвсем наскоро ви спасиха живота! — Но той сам виждаше, че няма друг начин — ръцете на Ема бяха приковани, Бронуин бе заета да пази сандъка и Олив от трима ядосани влакови кондуктори, а междувременно прииждаха още възрастни — така че Хю започна да се тупа по гърдите сякаш се мъчеше да се отърве от заседнал в гърлото залък. Миг по-късно той се оригна шумно и от устата му изхвърчаха десетина пчели. Те описаха няколко кръга над нас, избраха си цели и започнаха да жилят всички възрастни в близост.

Мъжете, които държаха Ема, я пуснаха и побягнаха. Този, който ме бе хванал, получи ужилване по носа, нададе вик и размаха ръце над главата си, сякаш бе обладан от демони. Скоро всички възрастни тичаха и се опитваха да се защитят от малките жилещи нападатели със странни танцови движения за забавление на децата на платформата, които се кискаха и вдигаха ръце във въздуха, имитирайки движенията на смешните многострадалци.

И тъй като никой вече не ни обръщаше внимание, ние се надигнахме, преминахме между перилата на изхода и се озовахме насред кипящия от живот лондонски следобед.

Изгубихме се в хаоса на улиците. Имахме чувството, че сме били напъхани в буркан с лепкава течност, из която пъплеха всякакви дребни частици: джентълмени и дами, работници, войници, улични хлапета и просяци, които се блъскаха целенасочено във всички посоки и си проправяха път около малките натъпкани със стока колички, чиито притежатели — уличните търговци, хвалеха предимствата на стоките си; между файтони, чиито кочияши крещяха, автомобили и автобуси, които надуваха клаксони и спираха с видимо раздрусване, за да избълват от вътрешностите си още хора, втурващи се по претъпканите тротоари. И всичко това се побираше в тесен каньон между сгради с колони отпред, простиращи се надолу по улицата, докато се изгубят в сенките, тъй като следобедното слънце вече се бе килнало към хоризонта и хвърляше малко светлина, ограничавана още повече от бълващите дим комини и разсейвана от трепкащите отблясъци на фенерите.

Замаян от този хаос, аз притворих очи и оставих на Ема да ме дърпа със свободната си ръка, а с другата бръкнах в джоба и докоснах хладното стъкло на моя мобилен телефон. Усещане, което намерих за странно успокояващо. Телефонът ми бе безполезна реликва от бъдещето, но въпреки това бе предмет, който съдържаше известна сила — една дълга и тънка нишка, свързваща този суетящ се свят с разумния, познат свят, към който доскоро принадлежах, нещо, което ми казваше, когато го докоснех: „Ти си тук и всичко това е истинско, ти не сънуваш и пак си ти“. И по някакъв начин караше всичко около мен да не трепти в това безумно темпо.

Инок бе прекарал ранните си години в Лондон и твърдеше, че все още познава улиците, затова той ни водеше. Придържахме се повече към тесните улички и задните алеи, които караха града да наподобява лабиринт от посивели стени и водосточни тръби, а величието му се разкриваше в редки отблясъци, докато претичвахме през някой булевард към спасителните сенки. Превърнахме го в игра, смеехме се и се надбягвахме от една уличка към друга. Хорас се престори, че се спъва в бордюр, после подскочи и затанцува, като ни поздравяваше с шапката си. Смеехме се като обезумели, изпълнени с внезапна и необяснима радост, все още наполовина невярващи, че сме стигнали дотук — през морето, през горите, покрай ръмжащи гладни и смъртоносни отреди на гадини, през целия път до Лондон.

Изминахме доста голямо разстояние от гарата, преди да спрем до кофи за боклук в една задна уличка, за да си поемем дъх. Бронуин остави сандъка и извади мис Перигрин, която се запрепъва замаяно по калдъръма. Хорас и Милърд избухнаха в смях.

— Кое е толкова смешно? — попита Бронуин. — Мис П не е виновна за състоянието си.

Хорас разпери ръце величествено.

— Добре дошли в красивия Лондон! — обяви той. — Инок, той е още по-впечатляващ, отколкото го описа. Ах, а как само ни го обрисуваше! Цели седемдесет и пет години — Лондон, Лондон, Лондон! Най-великият град на Земята!

Милърд вдигна една празна консерва.

— Лондон! Най-красивите боклуци, които можеш да откриеш някъде!

Хорас свали шапката си.

— Лондон! Където дори плъховете имат цилиндри!

— О, не съм ви говорил такива неща! — рече Инок.

— Напротив! — възрази Олив. — Ами, казваше, не така правят нещата в Лондон. Или, в Лондон храната е много по-изискана!

— Очевидно в момента не сме на туристическа обиколка из града! — опита се да се защити Инок. — Какво предпочитате, да обикаляте задните улички или да ви спипат гадини?

Хорас не му обърна внимание.

— Лондон, където всеки ден е празник… за боклукчията!

Той избухна в смях и смехът му се оказа заразителен. Скоро почти всички се кискахме — дори Инок.

— Май наистина съм го лустросал малко — призна той.

— Не виждам нищо толкова забавно в този твой Лондон — нацупи се Олив. — Мръсен е и мирише, и е пълен със зли, лоши хора, които разплакват децата, и аз го мразя! — Тя смръщи лице и добави: — Даже аз станах една мърморана! — което ни накара отново да избухнем в смях.

— Онези хора на гарата бяха наистина много зли — съгласи се Милърд. — Но си получиха заслуженото! Никога няма да забравя лицето на оногова, дето Бронуин го натика в телефонната кабина.

— Или на ужасната жена, когато пчелата я ужили по задника! — закима Инок. — Бих дал всичките си джобни, за да го видя отново.

Погледнах към Хю, очаквайки и той да се включи, но видях, че стои с гръб към нас и раменете му се тресат.

— Хю! — повиках го. — Добре ли си?

Той се отдръпна.

— Никой не дава пукнат грош — изхленчи. — Не се интересувате от стария Хю, той е тук само за да ви спасява задниците, без да получи и една думичка за благодарност!

Засрамени, ние всички го наобиколихме с извинения и благодарности.

— Прощавай, Хю.

— Благодаря отново, Хю.

— Хю, ти си нашият храбрец.

Той се обърна към нас.

— Те ми бяха приятели.

— Още сме! — възрази Олив.

— Не вие — моите пчели! Могат да жилят само по веднъж, а след това гасят лампите и поемат към великия кошер на небето. Сега ми остана само Хенри и дори той не може да лети, защото му е скъсано едното крилце. — Той протегна ръка, разтвори бавно пръсти и там, на дланта му, лежеше Хенри и ни махаше с единственото си крилце.

— Хайде, приятелче — прошепна му Хю. — Време е да се прибираш у дома. — Той изплези език, положи пчелата върху него и затвори уста.

Инок го потупа по рамото.

— Бих им върнал живота, но не съм сигурен дали ще се получи при толкова дребни същества.

— Все пак благодаря — кимна Хю, покашля се и изтри с ръкав бузи, сякаш бе засрамен от сълзите си.

— Ще ти намерим още веднага щом оправим мис Перигрин — обеща Бронуин.

— Като стана дума за това — обърна се Инок към Ема, — успяхте ли да намерите някоя имбрин по телефона?

— Нито една — поклати глава Ема и седна на преобърната кофа, отпуснала рамене. — Надявах се поне този път да ни потръгне. Но не би.

— В такъв случай май кучето е било право — обади се Хорас. — Великите лондонски примки са станали жертва на враговете ни. — Той наведе мрачно глава. — Случило се е най-лошото. Всички имбрини са били отвлечени.

Ние сведохме глави и веселото ни настроение се изпари в миг.

— В такъв случай — поде Инок — Милърд е най-добре да ни разкаже всичко, което му е известно за наказателните примки. Ако там държат имбрините, ще трябва да организираме спасителна експедиция.

— Не — размаха ръце Милърд. — Не, не, не.

— Какво значи това „не“? — попита Ема.

Милърд издаде странен звук, сякаш се задушаваше, и после задиша учестено.

— Искам… да кажа… не мога…

— Какво му става? — учуди се Бронуин. — Мил, какво има?

— Най-добре ни обясни още сега какво искаш да кажеш с това „не“ — произнесе заплашително Ема.

— Защото ще умрем, ето защо! — провикна се Милърд, възвърнал гласа си.

— Но когато бяхме в менажерията, от устата ти звучеше толкова лесно! — намесих се аз. — Почти сякаш ще влезем с валс в някоя от тези примки…

Милърд продължаваше да диша шумно и изглеждаше на ръба на истерията — и това ме изплаши. Бронуин намери една смачкана хартиена торба и му каза да диша в нея. Когато се повъзстанови, той заговори.

— Влизането наистина е лесно. — Говореше бавно, като се стараеше да диша равномерно. — Излизането — ей там е трудното. Излизането жив, исках да кажа. Наказателните примки са точно каквито твърдеше кучето, дори повече. Реки от огън… кръвожадни викинги… чума и мор, толкова гъсти, че не можеш да дишаш… и примесени с всичко това, като някаква дяволска абракадабра, само светата птица знае колко гадини и гладни!

— Ама това е невероятно! — възкликна Хорас и вдигна ръце. — Можеше да ни го кажеш по-рано — например още докато бяхме в менажерията и подготвяхме пътуването си!

— Щеше ли да има разлика, Хорас? — Той пое няколко пъти дъх от торбата. — Ако те бях изплашил тогава, щеше ли да оставиш мис Перигрин да изгуби човешката си същност?

— Разбира се, че не — отвърна Хорас. — Но трябваше да ни кажеш истината.

Милърд пусна торбата. Силата му се възвръщаше, а с нея и убедителността.

— Признавам, че поскрих малко от истинските опасности на наказателните примки. Но никога не съм мислел, че ще трябва да влезем в тях. Въпреки всички прокобни изказвания на кучето за Лондон бях сигурен, че ще открием поне една ненападната примка и с невредима имбрин в нея. И доколкото ни е известно, все още бихме могли! Откъде да сме сигурни, че са отвлекли всичките? Виждали ли сме ги със собствените си очи да го правят? Ами ако телефоните на имбрините просто са… разкачени?

— Всичките? — попита намусено Инок.

Дори неизменната оптимистка Олив поклати глава, чула това.

— Тогава какво предлагаш, Милърд? — попита Ема. — Да обиколим лондонските примки с надеждата да открием някого у дома? И какви са шансовете според теб тези, дето ни издирват, да са ги оставили без надзор?

— Мисля, че ще имаме по-големи шансове да преживеем нощта, ако я прекараме в игра на руска рулетка — рече Инок.

— Това, което казвам — оправда се Милърд, — е, че нямаме доказателство…

— Какви доказателства още ти трябват? — попита Ема. — Локви кръв? Купчина оскубана имбринска перушина? Мис Авъсет ни каза, че нападенията над примки са започнали още преди седмици. Мис Рен е била почти сигурна, че всички лондонски имбрини са били отвлечени — нима ти знаеш повече от мис Рен, която е имбрин? И стигаме до момента, когато нито един телефон на примка не отговаря. Така че, кажи ми, защо ходенето от примка на примка ще е нещо по-различно от самоубийствено опасна загуба на време?

— Чакай малко — това е! — възкликна Милърд. — Какво ще кажеш за мис Рен?

— Какво за нея? — попита Ема.

— Не помниш ли думите на кучето? Мис Рен е пристигнала в Лондон преди няколко дни, когато чула, че сестра ѝ е била отвлечена.

— Е?

— Ами ако е още тук?

— Тогава вероятно вече е в плен! — извика Инок.

— Ами ако не е? — В гласа на Милърд се долавяше надежда. — Тя би могла да помогне на мис Перигрин — а след това няма да ни се налага дори да доближаваме наказателните примки!

— И как предлагаш да я открием? — попита с изтънял от раздразнение глас Инок. — Да викаме името ѝ от покривите? Това не е Кеърнхолм, в този град живеят милиони!

— Гълъбите ѝ — рече Милърд.

— Я повтори?

— Чудатите гълъби на мис Рен са ѝ казали къде са отвели пленените имбрини. Щом те знаят къде са другите имбрини, би трябвало да знаят и къде е мис Рен. В края на краищата те са нейни.

— Ха! — възкликна Инок. — Ако в този град има нещо в по-голямо изобилие от невзрачни женици на средна възраст, това са ятата гълъби. Нима искаш да претърсим целия град заради едно специално ято?

— Изглежда ми малко налудничаво — съгласи се Ема. — Съжалявам, Мил, не виждам как може да стане.

— Значи имате късмет, че прекарах времето си във влака да изучавам „Приказките“ вместо да дърдоря глупости. Някой да ми подаде книгата!

Бронуин извади книгата от сандъка и му я връчи. Милърд я разтвори и запрелиства страниците.

— Вътре има много отговори, само трябва да се намерят — рече той, — стига да знаете къде да ги търсите. — Той спря на една страница и забоде пръст в нея. — Аха! — зарадва се и обърна бавно книгата да им покаже какво е открил.

Заглавието гласеше „Гълъбите на «Свети Павел»“.

— Господ да ме поживи! — възкликна Бронуин. — Възможно ли е това да са същите гълъби, за които говорим?

— Ако за тях е писано в „Приказките“, почти сигурно е, че са чудати гълъби — подчерта Милърд. — А колко ята от чудати гълъби може да има?

Олив плесна с ръчички и извика:

— Милърд, ти си гений!

— Благодаря ти, да, зная.

— Чакайте, обърках се — рекох. — Какво е „Свети Павел“?

— Дори аз зная отговора — рече Олив. — Катедралата! — Тя изтича до входа на уличката и посочи грамадния купол, издигащ се в далечината.

— Това е най-голямата и най-величествената катедрала в Лондон — обясни Милърд, — и ако интуицията не ме мами, трябва да е мястото, където гнездят гълъбите на мис Рен.

— Да се надяваме, че са си у дома — подхвърли Ема. — И че ще ни донесат добри новини. Защото напоследък е голяма суша.

Докато се лутахме из лабиринта от тесни улички, водещи към катедралата, сред групата ни се бе възцарило мрачно мълчание. Никой не смееше да го наруши и единственият звук бе трополенето на обувките ни по паветата и шумовете на града: самолети, неизменният тътнеж на трафика, сирени, които разцепваха въздуха наоколо.

Колкото повече се отдалечавахме от гарата, на толкова повече свидетелства за бомбардировки се натъквахме. Фасади на сгради, олюпени от шрапнели. Разбити прозорци. Улици, които блестят с отраженията на натрошени стъкла. Небето бе изпълнено със сребристи балони, закотвени с дълги въжета за земята.

— Това са баражни балони — обясни Ема, когато ме видя да въртя глава. — Ако немските бомбардировачи се оплетат във въжетата им, ще паднат долу.

А след това се натъкнахме на сцена на разрушение и спряхме, зяпнали с уста — не от някакъв пристъп на воайорство, а защото умовете ни не бяха в състояние да възприемат картината. Огромен бомбен кратер изпълваше цялата ширина на улицата, като гигантска уста с нащърбени павета за зъби. В единия край взривът бе отнесъл предната стена на сграда, но бе оставил непокътнато почти всичко вътре. Приличаше на къща за кукли с отворени към улицата стаи — столовата с маса, подредена за вечеря, семейни снимки, килнати от взривната вълна, но все още по стените, руло тоалетна хартия, развито и поклащащо се на вятъра като дълго бяло знаме.

— Да не са забравили да я достроят? — попита Олив.

— Не, глупаче — отвърна Инок. — Ударена е от бомба.

В началото Олив изглеждаше сякаш ще се разплаче, но после лицето ѝ придоби суров изглед, тя размаха юмруче към небето и извика:

— Гаден Хитлер! Спри тази ужасна война и се разкарай някъде!

Бронуин я потупа по ръката.

— Шшшт. Може да те чуе, мъниче.

— Не е честно — тросна се Олив. — Уморих се от самолети, бомби и от тази война!

— Всички сме уморени — рече ѝ Инок. — Дори аз.

Изведнъж чухме писъка на Хорас и когато се обърнахме, видяхме го да сочи нещо на пътя. Изтичах да видя какво е и спрях, вцепенен, умът ми изкрещя „Бягай!“, ала краката ми отказваха да се подчинят.

Беше пирамида от глави, обгорени и смачкани, със зейнали усти, слепнали клепачи, разтопени и сраснали се в ямата като някаква ужасна глава на хидра. Ема се изправи до мен, погледна ги, извика и се обърна, Бронуин ни доближи, надзърна и започна да охка, накрая се приближи и Инок, който не изглеждаше ни най-малко смутен, а побутна спокойно с крак една от главите и ни обясни, че това са само восъчни манекени, изпопадали от витрината на разбития от бомба магазин за перуки. Всички се почувствахме неловко, но не бяхме по-малко изплашени, защото, макар главите да не бяха истински, те олицетворяваха нещо, което се криеше под отломките около нас.

Продължихме нататък. Стараех се да гледам в земята, но нямаше как да се изолирам от страшните сцени, покрай които минавахме. Обгорени руини, бълващи дим, самотен пожарникар, пратен да гаси огъня, с изцапано от сажди унило лице и насочен маркуч. Стоеше там като някакъв самотен войн, чиято задача бе да не изпуска из очи пожара.

Бебе в проходилка, ревящо, зарязано насред улицата.

Бронуин се намръщи, преизпълнена със състрадание.

— Не може ли да им помогнем с нещо?

— Едва ли ще има значение — отвърна Милърд. — Тези хора принадлежат на миналото, а то не може да се променя.

Бронуин кимна тъжно. Знаеше, че е така, но имаше нужда да ѝ го кажат. Ние едва присъствахме тук, безплодни като призраци.

Вдигна се облак прах и закри нашия пожарникар и ревящото дете. Продължихме нататък, задавени от носените от вятъра пепелища, с покрити с бетонен прах дрехи и побелели като сняг лица.

Вървяхме покрай разрушените къщи толкова бързо, колкото можехме, после спряхме стъписани, когато улицата внезапно отново се изпълни с живот. Само на няколко пресечки от ада хората отиваха на работа, крачеха по тротоарите, излизаха и влизаха в сгради с електричество, прозорци и врати. Свихме зад ъгъла и пред нас се извиси куполът на катедралата, горда и величествена въпреки обгорените петна по камъните и няколкото съборени арки. Също като духа на този град, на катедралата щяха да са ѝ нужни повече от няколко бомби, за да бъде съборена.

Ловът ни започна на един площад близко до катедралата, където възрастни хора, насядали по пейки, хранеха гълъби. В началото настъпи суматоха — ние се втурнахме, изплашихме гълъбите и те се разлетяха с пърхане. Старците започнаха да протестират и ние се дръпнахме в очакване птиците да се завърнат. Така и стана не след дълго, тъй като гълъбите не са най-умните животни на тази планета. При втория си опит излизахме поединично от скривалището си, разхождахме се нехайно из площада и после се втурвахме да сграбчим някоя птица. Мислех, че Олив, която е дребна и чевръста, или Хю, с неговата необичайна връзка с крилати същества, може да постигнат известен успех, но и двамата бяха надиграни. Милърд също не можа да се похвали със сполука, а птиците дори не можеха да го видят. По времето, когато дойде моят ред, на гълъбите вероятно им бе омръзнало да им досаждаме, защото веднага щом излязох на открито, те се вдигнаха във въздуха и ме посипаха с такъв бомбен заряд от курешки, че се наложи да избягам при фонтана, за да измия оцапаната си глава.

В края на краищата Хорас успя да улови един. Той приседна до старците и започна да ръси семена, докато птиците го наобиколиха. Сетне, навеждайки се бавно напред, протегна ръка и придавайки си небрежен вид, улови един гълъб за краката.

— Пипнах те! — извика той.

Птицата размаха крила и се опита да се измъкне, но Хорас я държеше здраво.

После я донесе при нас.

— По какво ще познаем дали е чудата? — попита, докато я обръщаше, за да ѝ огледа коремчето, сякаш очакваше да открие там табелка.

— Ще я покажем на мис Перигрин — рече Ема. — Тя ще знае.

И така ние отворихме сандъка на Бронуин, пъхнахме гълъба при мис Перигрин и го хлопнахме обратно. Гълъбът пищеше сякаш го разкъсват жив.

Неволно трепнах и извиках:

— По-внимателно, мис П!

Когато отново отворихме капака, във въздуха излетяха няколко пера, но от гълъба нямаше и следа.

— О, не, тя го е изяла! — проплака Бронуин.

— Не, не е — възрази Ема. — Погледнете под нея!

Мис Перигрин се надигна и пристъпи встрани, и гълъбът наистина се оказа под нея — жив, макар и замаян.

— Е? — попита Инок. — Този от гълъбите на мис Рен ли е?

Мис Перигрин сръчка птицата с клюн и гълъбът отлетя. След това тя изскочи от сандъка, закуцука из площада и с един остър писък разгони останалите гълъби. Посланието ѝ беше ясно — не само гълъбът на Хорас не е чудат, но никой от останалите не принадлежи към тази категория. Налагаше се да продължим издирването.

Мис Перигрин изтърча при катедралата и размаха нетърпеливо крило. Застигнахме я на стъпалата. Сградата се извисяваше над нас със своите камбанарии, досущ стражи край гигантския купол. Армия от измазани със сажди ангели ни разглеждаше от мраморните барелефи.

— И как ще претърсим едно толкова голямо място? — зачудих се на глас.

— Стая по стая — отвърна Ема.

При вратата ни спря странен звук. Приличаше на сирена на пожарна кола — вой, който се издигаше и снижаваше с бавна амплитуда. Но през 1940-а не е имало сирени на колите.

Беше сирена за въздушно нападение.

Хорас се присви.

— Немците идват! — извика той. — Смърт от небето!

— Не знаем какво означава това — възрази Ема. — Може да е фалшива тревога или проверка.

Ала улиците и площадът опустяваха бързо, старците сгъваха вестниците и напускаха местата си по пейките.

— Те явно не мислят, че е учебна тревога — изтъкна Хорас.

— И откога се страхуваме от няколко бомби? — попита Инок. — Стига си дрънкал!

— Трябва ли да ти напомня — каза Милърд, — че това не са бомби като онези, с които сме свикнали. За разлика от бомбите, които падаха над Кеърнхолм, ние не знаем къде ще попаднат тези!

— Още една причина час по-скоро да намерим това, заради което сме тук! — заяви Ема и ни поведе вътре.

Отвътре катедралата бе не по-малко внушителна — колкото и да бе невероятно, изглеждаше дори по-голяма, отколкото отвън — и макар пострадала, няколко храбри вярващи бяха коленичили и се молеха беззвучно. Олтарът бе заровен под купчина отломки. Там, където бомбата бе пробила покрива, сноп светлина падаше над широките греди. Самотен войник седеше на съборена колона, загледан в небето през разрушения покрив.

Навлязохме вътре, вдигнали глави, а под краката ни хрущяха натрошени плочи.

— Нищо не виждам — оплака се Хорас. — Тук има достатъчно скривалища за хиляди гълъби!

— Не гледай — посъветва го Хю. — Слушай.

Спряхме и наострихме слух в очакване да чуем характерното гукане на гълъби. Но ни заливаше само неспирният вой на сирените, а зад него серия от приглушени тътени, като приближаващи се гръмотевици. Повтарях си, че трябва да запазя спокойствие, но сърцето ми туптеше като барабан.

Някъде се сипеха бомби.

— Трябва да се махаме — извиках, завладян от паника. — Сигурно наблизо има бомбоубежище. Да се скрием на безопасно място.

— Ама ние сме съвсем близо! — възрази Бронуин. — Не може да се откажем сега!

Чу се нов трясък, този път по-близо и сега вече и другите започнаха да проявяват нервност.

— Може би Джейкъб е прав — рече Хорас. — Да идем да потърсим убежище, докато отмине бомбардировката. После ще продължим с издирването.

— Никъде няма да сме в пълна безопасност — вдигна вежди Инок. — Тези бомби могат да проникнат и в най-дълбокото бомбоубежище.

— Не могат да проникнат в примка — възрази Ема. — И ако в приказката се споменава тази катедрала, значи наблизо трябва да има и вход за примка.

— Може би — поклати глава Милърд. — Може би, може би. Подайте ми книгата, ще проуча въпроса.

Бронуин отвори сандъка и му подаде книгата.

— Да видим сега. — Той запрелиства страниците, докато стигна „Гълъбите на «Свети Павел»“.

„Наоколо падат бомби, а ние четем приказки — помислих си аз. — Трябва да съм в света на лудите“.

— Слушайте внимателно! — вдигна пръст Милърд. — Ако наблизо има вход за примка, тази приказка трябва да ни обясни как да го намерим. За щастие е кратка.

Навън падна бомба. Подът се разтресе, от тавана се посипа мазилка. Стиснах зъби и се опитах да се съсредоточа върху дишането си.

Милърд се покашля безгрижно.

— „Гълъбите на «Свети Павел»“! — поде той със силен, кънтящ глас.

— Заглавието вече го знаем! — намръщи се Инок.

— Чети по-бързо, моля те! — подкани го Бронуин.

— Ако не престанете да ме прекъсвате, ще прекараме тук цялата нощ! — тросна се Милърд и после зачете: — В едно отминало чудато време, много преди в град Лондон да е имало кули или камбанарии, или всякакви високи сгради, живеело ято гълъби, които си наумили, че искат хубаво, високо местенце, където да гнездят, над шумотевицата и врявата на човешкото общество. Те знаели и как да го построят, защото гълъбите са строители по природа и са много по-интелигентни, отколкото сме свикнали да ги смятаме. Но хората от стария Лондон не питаели интерес към конструирането на високи неща и затова една нощ гълъбите се промъкнали в леглото на най-работливия човек, когото могли да намерят, и му прошепнали на ухо план за величествена кула.

На сутринта човекът се събудил обхванат от голямо вълнение. Той сънувал — или поне така си мислел — величествена църква с камбанария, толкова висока, че щяла да се извисява над най-високия хълм на града. Няколко години по-късно и с изразходването на огромни човешки средства тя била построена. Това си била съвсем истинска кула и имала всякакви кътчета и пролуки, където можели да гнездят гълъбите, и те били много доволни от себе си.

После, един ден, викингите плячкосали града и изгорили кулата до основи, така че гълъбите трябвало да открият друг архитект, да му пошепнат в ухото и да чакат търпеливо да бъде построена новата църковна кула — тази била още по-висока и по-величествена от предишната. Ала и тази кула след време била изгорена.

Нещата продължили по този начин в продължение на стотици години, кулите горели, а гълъбите шепнели планове за още по-грандиозни и високи кули на поредица от успешни и вдъхновени архитекти. И макар тези архитекти никога да не разбирали какво дължат на птиците, те се отнасяли към тях с почтителност и им позволявали да се заселват където поискат, в нефове и камбанарии, сякаш били талисмани и пазители на тези места, което, незнайно за тях, всъщност било истина.

— Това никак не ни помага — обади се Инок. — Потърси онази част, в която се говори за входа към примката!

— Прояви малко търпение! — тросна се Милърд. — С течение на времето, след като много кули били построявани и събаряни, плановете на гълъбите станали толкова амбициозни, че им било нужно ужасно много време, за да намерят човек, достатъчно интелигентен да ги осъществи. Когато най-сетне сполучили, човекът се опънал, изпълнен с увереността, че хълмът е прокълнат, след като толкова много църкви на него изгаряли в миналото. Макар да се опитвал да прогони тази идея от главата си, гълъбите се връщали нощ след нощ и отново му я нашепвали. Ала мъжът не предприемал никакви действия. Тогава те го навестили през деня, нещо, което не били правили досега, и му казали на своя странен, наподобяващ смях език, че той е единственият човек, способен да построи тази кула, и че просто трябва да го направи. Но той отказал и ги пропъдил от къщата си с виковете: „Марш оттук, вървете си, мръсни птици!“

Гълъбите, обидени и изпълнени с желание за мъст, продължили да преследват мъжа, докато почти го докарали до полуда — следвали го навсякъде, където отивал, късали дрехите му, дърпали му косата, замърсявали храната му с перушина от трътките си, чукали нощем по прозореца, за да не може да спи — докато един ден той паднал на колене и проплакал: „О, гълъби! Ще построя каквото поискате само ако го пазите и не позволявате да изгори!“

Гълъбите били учудени от това желание. Те се посъветвали и стигнали до извода, че вероятно са щели да бъдат по-добри пазители на предишните кули, ако не изпитвали такава радост от построяването им, и дали обет да направят всичко, което е по силите им, за да опазят следващата кула. Мъжът изпълнил заръката и построил катедрала с две кули и купол. Била толкова великолепна, че мъжът и гълъбите останали безкрайно доволни от творението и станали добри приятели. До края на живота си мъжът не отивал никъде, без да вземе със себе си някой гълъб, за да се вслушва в съветите му. Дори след като умрял, на преклонна и щастлива възраст, птиците продължили да го навестяват от време на време в земята отдолу. И до ден-днешен ще откриете катедралата, която той построил, да се извисява на най-високия хълм в Лондон, а гълъбите продължават да я пазят.

Милърд затвори книгата.

— Край.

Ема изпъшка с досада.

— Да, но откъде я пазят?

— Вероятно щяхме да получим повече помощ в тази ситуация — обяви Инок, — ако ни беше прочел приказка за котки на Луната.

— Не мога да схвана смисъла на тази приказка — оплака се Бронуин. — Някой разбра ли я?

Имах чувството, че съм близо до отговора на този въпрос — особено когато чух за „земята отдолу“, но единственото, което си помислих, бе „Нима гълъбите навестяват ада?“

После падна още една бомба, разтърси цялата сграда и някъде от високо долетя пърхане на криле. Вдигнахме глави и видяхме три изплашени гълъба да се стрелкат от скривалището си над покривната греда. Мис Перигрин извряска от вълнение — сякаш да ни каже „Това са те!“, — Бронуин я взе на ръце и всички се втурнахме след птиците. Те прелетяха цялата дължина на кораба, направиха остър завой и изчезнаха през една врата.

Стигнахме вратата само след броени секунди. За мое облекчение тя не водеше навън, където не бихме имали никаква възможност да ги хванем, а към стълбище, което се виеше спираловидно надолу.

— Ха! — възкликна Инок и плесна с пълничките си ръце. — Ето че сами се затвориха в мазето!

Хукнахме надолу по стълбите. Озовахме се в голямо, мъждиво осветено помещение, облицовано с каменни плочи. Тук бе студено и влажно и цареше почти пълен мрак, тъй като крушките не светеха. Ема разпали огън в ръката си и озари вътрешността, а ние се озърнахме. Под краката ни, простиращи се от едната до другата стена, имаше мраморни плочи с издълбани надписи. Тази под мен гласеше:

— Това не е подземие — рече Ема, — а крипта.

Побиха ме тръпки и аз неволно пристъпих към светлината и топлината на пламъка от ръцете ѝ.

— Искаш да кажеш, че в пода има заровени хора? — попита Олив с разтреперан гласец.

— Какво от това? — подхвърли Инок. — Хайде да хванем проклетия гълъб, преди някоя от тези бомби да е заровила и нас в пода.

Ема се завъртя в кръг, хвърляйки трепкаща светлина към стените.

— Трябва да са някъде тук. Няма друг изход, освен стълбите.

И тогава чухме пърхане на крила. Застинах. Ема усили пламъка и го насочи към източника на звука. Светлината попадна върху гробница, издигната на няколко стъпки от пода. Между гробницата и стената имаше пролука, но от мястото, където стояхме, не виждахме какво има там — идеално скривалище за птици.

Ема повдигна пръст към устните си и ни даде знак да я последваме. Запристъпвахме безшумно през помещението. Когато наближихме гробницата, се разпръснахме и я заобиколихме от три страни.

„Готови ли сте?“ — попита само с устни Ема.

Другите кимнаха. Аз вдигнах палец. Ема доближи на пръсти гробницата и надзърна, после ни погледна с помръкнало лице.

— Нищо! — рече и тропна ядно по пода.

— Не разбирам — обади се Инок. — Те бяха точно там!

Приближихме се да погледнем. После Милърд каза:

— Ема! Би ли осветила гробницата отгоре?

Тя го послуша и Милърд прочете на глас надписа:

— Рен! — възкликна Ема. — Какво странно съвпадение!

— Не мисля, че е съвпадение — възрази Милърд. — Трябва да е роднина на мис Рен. Може би е баща ѝ!

— Това е много интересно — промърмори Инок, — но с какво ни помага да открием нея и нейните гълъби?

— Тъкмо над това си блъскам главата — отвърна Милърд, помисли малко и изрецитира един пасаж от книгата: „птиците продължили да го навестяват от време на време в земята отдолу“.

Изведнъж ми се стори, че чувам гукане на гълъб.

— Шшт! — рекох и дадох знак на другите да слушат. Гукането се повтори след няколко секунди откъм задния край на гробницата. Заобиколих от тази страна, коленичих и тогава забелязах малка дупка в пода до основата на гробницата, не по-голяма от юмрук — достатъчно, за да се провре през нея гълъб. — Насам! — извиках.

— Да пукна дано! — възкликна Ема и освети с пламъка дупката. — Може би това е „долната земя“?

— Но дупката е толкова малка — посочи Олив. — Как ще изкараме птиците отвътре?

— Можем да чакаме, докато излязат — подхвърли Хорас и в този момент падна нова бомба, толкова близо, че зъбите ми изтракаха.

— Няма какво да чакаме! — извика Милърд. — Бронуин, би ли отворила гробницата на сър Рен?

— Не! — размаха ръце Олив. — Не искам да виждам старите му прогнили кости!

— Не се безпокой, миличка — рече Бронуин, — Милърд знае какво прави. — Тя опря длани на капака на гробницата и започна да бута, докато плочата се плъзна с ниско, глухо стържене.

Миризмата, която полъхна отвътре, не бе тази, която очаквах — не миришеше на смърт, а на плесен и стара пръст. Приближихме се и погледнахме вътре.

— Да пукна дано! — повтори Ема.

Девета глава

Там, където трябваше да има ковчег, се виждаше стълба, изчезваща надолу в мрака. Ние се втренчихме в отворената гробница.

— За нищо на света няма да сляза долу! — заяви Хорас. Но после три бомби една след друга разтърсиха сградата, по главите ни нападаха парчета мазилка и изведнъж Хорас ме блъсна встрани и стъпи на стълбата. — Извинете ме, но аз съм най-подходящо облечен, за да сляза пръв!

Ема го дръпна за ръкава.

— Светлината е у мен, затова аз ще сляза първа. След мен ще бъде Джейкъб, в случай че долу… има разни неща.

Отправих ѝ вяла усмивка, но коленете ми омекнаха.

— Искаш да кажеш, неща, различни от плъхове, холера и побъркани тролове, каквито вероятно живеят под криптите?

— Няма значение какво има долу — заяви мрачно Милърд. — Ще трябва да се изправим срещу него и нищо не може да се направи.

— Чудесно — въздъхна Инок. — Но се надявам, че ще открием мис Рен, защото ухапванията от плъхове никак не зарастват бързо.

— А от гладни още по-бавно — припомни Ема и прехвърли крак през стената на гробницата.

— Бъди внимателна — рекох. — Идвам след теб.

Тя ми отдаде чест с пламтящата си ръка.

— Ето че пак навлизаме в неизвестното — промърмори и заслиза.

После беше мой ред.

— Случвало ли ви се е да слизате в открита гробница по време на бомбардировка — подметнах. — И да ви се прииска да си бяхте останали в леглото?

Инок ме изрита по обувката.

— Стига си се туткал.

Улових се за ръба на гробницата и поставих крак на стълбата. За миг ме споходи мисълта за всякакви други приятни и досадни неща, с които бих могъл да се занимавам през това лято, и тогава животът ми щеше да е съвсем различен. Тенис лагер. Уроци по ветроходство. Рафтове със стоки. А после, с почти херкулесово усилие, си наложих да сляза долу.

Стълбата се спускаше в тунел. От едната страна тунелът бе задънен, другата изчезваше в мрака. Бе студено и миришеше странно, като дрехи, оставени да изгният в наводнено мазе. Грубите каменни стени бяха покрити с влага, чийто произход оставаше загадка.

Докато двамата с Ема чакахме всички останали да се спуснат, студът започна малко по малко да прониква в мен. Другите също го почувстваха. Когато Бронуин стигна дъното, тя отвори сандъка и ни раздаде пуловерите от вълна на чудати овце, които бяхме получили в менажерията. Нахлузих моя през главата. Беше ми по мярка колкото чувал, ръкавите се поклащаха под пръстите, а долният край стигаше коленете, но поне бе топъл.

Сега вече сандъкът на Бронуин бе празен и тя го остави зад нас. Мис Перигрин бе сгушена под палтото ѝ, където почти си бе свила гнездо. Милърд настояваше да носи „Приказките“ в ръка, колкото и да бяха тежки и неудобни, защото, както той каза, може да му потрябват за справка по всяко време. Мисля, че ги възприемаше като застрахователна полица или като книга, пълна със заклинания, която само той може да разчете.

Бяхме наистина странна сбирщина.

Наострих сетива, търсейки гладни в мрака. Този път почувствах някакво ново усещане в стомаха, много слабо, сякаш гладният е бил тук, но си е тръгнал, и аз долавях остатъчни следи. Не го споменах, нямаше смисъл да безпокоя без нужда останалите. Вървяхме бавно. Звукът от обувките ни, плъзгащи се по влажния под, отекваше надалече в тунела. Нямаше никакъв начин да се прокраднем безшумно, ако някой ни дебнеше там. Не след дълго отпред отново долетя познатото пърхане на крила и ние неволно ускорихме крачка. Имах неприятното чувство, че ни подмамват към някаква противна изненада. В стените бяха вградени каменни плочи, като онези в криптата, но по-стари, с почти изтрити надписи. Сетне подминахме ковчег, сложен направо на пода — малко по-нататък имаше цяла купчина, опрени на стената като изхвърлени контейнери.

— Що за място е това? — прошепна Хю.

— Гробището е претъпкано — обясни Инок. — Когато им потрябва място за нови клиенти, изкопават старите и ги захвърлят тук долу.

— Какъв ужасен вход на примка — рекох. — Представяте ли си, всеки път, когато искате да влезете или излезете, да минавате оттук!

— Не е по-различен от нашия тунел в Кеънхолм — възрази Милърд. — Отблъскващите гледки във входовете на примките имат своето предназначение — нормалните ги отбягват и необикновените се чувстват спокойни.

Толкова разумно. Толкова мъдро. Но в главата ми се въртеше само: „Тук долу е пълно с мъртъвци, те гният и се разпадат и, о, боже…“

— Хм — изсумтя Ема и спря внезапно, а аз се сблъсках с нея и другите последваха примера ми.

Държеше пламъка от едната си страна и осветяваше сводеста врата в стената. Беше леко открехната, но в цепнатината се виждаше само чернилка.

Наострихме слух. В началото не се чуваше нищо друго, освен нашето дишане и падащи в далечината капки. Сетне доловихме шум, но не такъв, какъвто очаквахме — не беше пърхане на крила и дращене на птичи крачета — а нещо човешко.

Някой много тихо плачеше.

— Ехей? — подвикна Ема. — Кой е там?

— Моля ви, не ме удряйте — чу се глас в отговор.

Или бяха два гласа?

Ема подсили пламъка. Бронуин се промуши край нас и побутна вратата с крак. Тя се разтвори и зад нея се показа малка камера, пълна с кости. Бедрени кости, пищяли, черепи — разчленени останки на стотици хора, нахвърляни в пълен безпорядък.

Люшнах се назад, зашеметен от видяното.

— Ехей? — повика отново Ема. — Кой каза това? Покажи се!

В началото не виждах нищо, освен кости, но когато чух подсмърчане и проследих звука до върха на купчината, видях два чифта очи да премигват към нас от тъмните сенки в дъното на помещението.

— Няма никой тук — рече тъничък гласец.

— Вървете си — добави втори. — Ние сме мъртви.

— Не, не сте — възрази Инок. — И аз го зная!

— Елате тук — подкани ги с мек глас Ема. — Нищо няма да ви сторим.

— Обещавате ли? — попитаха едновременно двата гласа.

— Обещаваме — отвърна Ема.

Костите се размърдаха. Един череп се отдели от купчината и се изтъркаля на пода, спря в краката ми и втренчи в мен пустите си очници.

„Здравей, бъдеще“ — помислих си мрачно.

Две малки момчета изпълзяха на ръце и крака през костницата. Кожата им бе мъртвешки бледа и те ни гледаха втренчено с потъмнели очи, които се въртяха замаяно в орбитите си.

— Аз съм Ема, това е Джейкъб, а тези са наши приятели — представи ни Ема. — Ние сме чудати и няма да ви сторим нищо лошо.

Момчетата се свиха като изплашени животинчета и мълчаливо въртяха очи, сякаш виждаха навсякъде и никъде.

— Какво им има на тия? — прошепна Олив.

Бронуин ѝ изшътка.

— Не бъде груба.

— Ще ми кажете ли как се казвате? — попита Ема с все така мек и подмамващ глас.

— Аз съм Джоел-и-Питър — отговори по-голямото момче.

— Кой си ти? — не разбра Ема. — Джоел или Питър?

— Аз съм Джоел-и-Питър — обади се по-малкото.

— Нямаме време за игри — тросна се Инок. — При вас има ли някакви птици? Да сте ги виждали да прелитат наблизо?

— Гълъбите обичат да се крият — рече по-голямото.

— На тавана — добави малкото.

— В нашата къща — заявиха и двете, вдигнаха ръце и посочиха надолу по тъмния коридор. Изглежда, синхронизираха отговорите си, защото ако изречението бе по-дълго от няколко думи, единият го започваше, а другият довършваше, без осезаема пауза между репликите. Забелязах също така, че когато единият заговори, другият мълчи, но мърда беззвучно устни в идеален синхрон — сякаш споделяха един ум.

— Ще бъдете ли така любезни да ни покажете пътя до вашата къща? — помоли Ема. — И да ни отведете на тавана ви?

Джоел-и-Питър поклатиха глави и се дръпнаха назад в мрака.

— Какво има? — попита Бронуин. — Защо не искате да дойдете?

— Смърт и кръв! — провикна се едното дете.

— Кръв и писъци! — извика второто.

— Писъци и кръв, и сенки, които хапят! — произнесоха те едновременно.

— Всичко хубаво! — заяви Хорас и се завъртя на пети. — Ще ви чакам горе в криптата. Дано не ме разпердушини някоя бомба!

Ема го хвана за ръкава.

— Никъде няма да вървиш! Ти си единственият, който успя да улови един от проклетите гълъби.

— Не ги ли чу? — ококори се Хорас. — Примката е пълна със сенки, които хапят. Това може да означава само едно — гладни!

— Била е пълна с тях — поправих го аз. — Но оттогава са минали дни.

— Кога за последен път бяхте във вашата къща? — попита момчетата Ема.

Примката им била нападната — обясниха ни те по странния си накъсан начин, — но те успели да избягат в катакомбите и да се скрият сред костите. Не могат да кажат преди колко време. Два дни? Три? В тъмнината изгубили представа за времето.

— О, бедни същества! — възкликна Бронуин. — Какви ли ужаси сте преживели!

— Не може да останете тук вечно — посочи Ема. — Ще остареете бързо, ако не се приберете скоро в друга примка. Ние можем да ви помогнем — но първо трябва да уловим един гълъб.

Момчетата се спогледаха с въртящи се очи и изглежда, разговаряха, без да произнесат нито дума. После заявиха в унисон:

— Следвайте ни.

Те се плъзнаха по купчината от кости и поеха в тунела.

Ние тръгнахме след тях. Не можех да откъсна очи от двамата, бяха невероятно странни. Непрестанно се държаха за ръце и на всеки няколко крачки цъкаха с език.

— Какво правят? — попитах шепнешком.

— Предполагам, че така виждат — обясни Милърд. — Така правят и прилепите в тъмнината. Звукът се отразява в разни неща и когато се върне при тях, оформят картина в умовете си.

— Ние сме ехолокатори — заяви Джоел-и-Питър.

Очевидно имаха необичайно остър слух.

Тунелът се раздвои, после се раздвои отново. В един момент усетих напрежение в ушите си и преглътнах, за да го освободя. И точно тогава осъзнах, че напуснах 1940-а и влязох в примката. Малко по-нататък стигнахме задънена стена с издълбани в нея вертикални стъпала. Джоел-и-Питър спряха в подножието и посочиха ярката точка дневна светлина отгоре.

— Нашата къща… — рече по-малкият.

След което се скриха в сенките.

Стъпалата бяха покрити с плесен и доста трудни за изкачване. Трябваше да се катерим бавно, иначе рискувахме да тупнем долу. Те водеха до кръгъл двукрил капак на тавана, през който проникваше самотен лъч светлина. Пъхнах пръсти в цепнатината, натиснах с рамо и капакът се разтвори като щора на фотоапарат, разкривайки овален тухлен канал, който се издигаше на двайсет или трийсет стъпки към кръг от небе. Намирах се на дъното на фалшив кладенец.

Издърпах се в кладенеца и продължих нагоре. Някъде по средата на пътя спрях да си почина, опрял гръб на срещуположната стена. Когато горящите ми мускули се поуспокоиха, изкатерих останалата част, издрапах през ръба и тупнах на тревата. Бях в двора на някаква съборетина. Небето бе с жълтеникав оттенък, но в него нямаше дим, нито се чуваше бръмчене на мотори. Бяхме в по-минали времена, преди войната, може би дори преди автомобилите. Въздухът бе студен, самотна снежинка се спусна наблизо и се разтопи на земята.

След мен се изкачи Ема, после Хорас. Ема бе решила, че само ние тримата трябва да огледаме къщата. Не знаехме какво ще открием там и ако се наложеше да си тръгнем бързо, по-добре да сме малка група. Никой от останалите долу не възрази, предупрежденията на Джоел-и-Питър за кръв и сенки ги бяха изплашили. Само Хорас беше нещастен и не спираше да мърмори, че не е трябвало изобщо да хваща оня гълъб на площада.

Бронуин ни махна отдолу и затвори овалния капак на дъното на кладенеца. Отгоре той се оказа изрисуван като водна повърхност — тъмна, затлачена вода, в която никой не би спуснал кофа. Много хитро.

Тримата се огледахме, притиснати един в друг. Дворът на къщата бе занемарен. Тревата около кладенеца бе изпотъпкана, по-нататък пък бе избуяла до пояс и достигаше до приземните прозорци. В единия ъгъл зърнах порутена кучешка къщичка, а близо до нея прекатурен простор бе погълнат почти напълно от бурените.

Стояхме и чакахме, ослушвайки се за гълъбите. Иззад къщата долетя тропот на конски копита върху паваж. Не, това определено не беше Лондон от 1940 година.

И тогава на един от горните прозорци зърнах да помръдва завеса.

— Там горе! — прошепнах и посочих с пръст. Не зная дали птица, или човек го бе направил, но си заслужаваше да се провери. Насочих се към вратата на къщата и повиках с жест другите да ме последват — и в този момент се спънах в нещо. Беше тяло, проснато на земята и покрито от главата до петите с черен брезент. Чифт износени обувки се подаваха от едната страна, сочейки към небето. В пукнатината на едната подметка бе затъкната бяла картичка, върху която бе изписано с прилежен почерк:

— Нещастникът — прошепна Хорас. — Дошъл е тук от провинцията, вероятно след като неговата примка е била нападната — за да се озове в друга, която също е била атакувана.

— Но защо ще оставят бедния мистър Крамбли навън по този начин? — прошепна Ема.

— Защото е трябвало да напуснат бързо мястото — отвърнах.

Ема се наведе и посегна към брезента. Не исках да гледам, но нямах сили да извърна поглед и затова вдигнах ръка, надзъртайки през пръсти. Очаквах да видя изсъхнал труп, но мистър Крамбли изглеждаше почти непокътнат и изненадващо млад, може би на четирийсет или петдесет, черната му коса бе посивяла само на слепоочията. Очите му бяха затворени и умиротворени, сякаш просто беше заспал. Дали наистина бе остарял бързо, като изсъхналата ябълка, която взех от примката на мис Перигрин?

— Ей, мъртъв ли си, или спиш? — попита Ема. Тя побутна ухото му с върха на обувката си, при което тази страна на главата му хлътна и се разпадна на прах.

Ема извика и пусна брезента. Крамбли се бе превърнал в изсушена отливка на самия себе си, толкова крехка, че един силен вятър можеше да я разруши.

Оставихме бедния, съсухрен мистър Крамбли и отидохме при вратата. Улових дръжката и я завъртях. Вратата се отвори и ние се озовахме в перално помещение. Имаше кошница с чисти, изпрани дрехи и дъска за пране, окачена прилежно над мивката. Това място не бе изоставено много отдавна.

Усещането тук бе по-силно, но все още за остатъчни следи. Отворихме следващата врата и влязохме във всекидневната. Сърцето ми се сви. Тук имаше ясни признаци за борба — преобърнати и изтърбушени мебели, съборени картини, парчета накъсани тапети.

— О, не — прошепна Хорас и когато проследих погледа му, видях тъмно, приблизително кръгло петно на тавана. Нещо ужасно се бе случило на горния етаж. Ема затвори очи и ги стисна.

— Слушайте — рече тя. — Ослушвайте се за птиците и не мислете за нищо друго.

Затворихме очи и се заслушахме. Измина една минута. После най-сетне чухме пърхане и гукане. Отворих очи, за да проверя откъде идва звукът.

Стълбището.

Изкатерихме безшумно стълбата, като се стараехме да не поскърцва под краката ни. Усещах, че сърцето ми бие в гърлото или в слепоочията. Бих могъл да преживея стар, изсъхнал труп. Но не бях сигурен дали ще е същото с някоя сцена на клане.

Стаята на горния етаж бе покрита с отломки. Врата, изтръгната от пантите, лежеше захвърлена. През зейналия отвор виждах разбити дъски и строшен гардероб — останки от барикада.

В следващата стая белият килим бе подгизнал от кръв — петното, което се бе просмукало през пода и се виждаше на тавана от долния етаж. Но който и да бе изгубил тази кръв, бе изчезнал отдавна.

Последната врата в коридора не носеше белези от насилствено проникване. Побутнах я предпазливо. Огледах стаята — имаше гардероб, скрин с внимателно подредени статуетки, дантелени завеси, които се поклащаха на прозореца. Килимът бе чист. Всичко изглеждаше непокътнато.

Сетне погледът ми се премести към леглото и това, което лежеше в него, и аз се олюлях, опирайки рамо на рамката. Сгушени под чистите бели завивки там лежаха двама мъже, които изглеждаха заспали — а между тях два скелета.

— Бързо остаряване — рече Хорас и вдигна разтреперана ръка към гърлото си. — Двама от тях значително по-ускорено от другите.

Мъжете, които изглеждаха заспали, бяха също толкова мъртви, колкото и мистър Крамбли в двора, обясни Хорас, и ако ги докоснем, ще се разпаднат по същия начин.

— Предали са се — прошепна Ема. — Изморили са се да бягат и са се предали. — Тя ги разглеждаше със смесица от съжаление и отвращение.

Смяташе ги за слаби и страхливи — за хора, избрали лесния изход. Но никой от нас не знаеше какво може да са правили гладните с другите чудати. Може би на тяхно място ние също бихме избрали смъртта.

Върнахме се в коридора. Чувствах се замаян и отпаднал, исках да се махна час по-скоро, но все още не можехме да си тръгнем. Оставаше още една стълба за изкачване.

На върха открихме обгоряла площадка. Предположих, че чудатите, които бяха удържали първоначалната атака, са се качили тук за последния бой. Може би са се опитали да спрат ренегатите с огън — или пък ренегатите са се опитали да ги изкарат с пушек. И в двата случая къщата е била на косъм да изгори.

Навели глави, ние влязохме в таванското помещение. Тук всичко бе почерняло. Пламъците бяха оставили опушени дупки в покрива.

Ема побутна Хорас.

— Тук някъде е — рече тя тихо. — Хайде, използвай магията си, птицеловецо.

Хорас пристъпи на пръсти в помещението и полузапя-полузачурулика:

— Тууууука, туууука, гълъбче…

И тогава зад гърбовете ни се разнесе пърхане на крила и сподавено гукане. Обърнахме се, но там нямаше гълъб, а момиче с черна рокля, полускрито в сенките.

— Това ли търсите? — попита тя и вдигна ръка към светлината. Гълъбът се извиваше в ръката ѝ, опитвайки се да се освободи.

— Да! — възкликна Ема. — Слава на небесата, че си го уловила! — Тя пристъпи напред, протегнала ръка да вземе гълъба, но момичето извика:

— Спри на място! — и щракна с пръсти. Обгореният килим под краката на Ема се дръпна рязко и тя падна с трясък на пода.

Изтичах при нея.

— Добре ли си?

— На колене! — кресна ми момичето. — Ръцете на тила!

— Добре съм — пошушна ми Ема. — Прави каквото ти казва. Тя е телекинетик и очевидно е неуравновесена.

Коленичих до Ема и сплетох ръце зад главата. Ема направи същото. Хорас, разтреперан и мълчалив, се отпусна тромаво и опря длани на пода.

— Нищо лошо няма да ти сторим — заговори Ема. — Трябва ни само гълъбът.

— О, зная чудесно какво ви трябва — отвърна момичето с ехидна усмивка. — Такива като вас никога не се отказват, а?

— Такива като нас?

— Извадете оръжията и ги плъзнете към мен! — излая момичето.

— Нямаме оръжия — отвърна Ема, стараейки се да не ядосва повече непознатата.

— Ще бъде по-лесно за вас, ако престанете да ме смятате за глупачка! — кресна ни момичето. — Вие сте слаби и нямате собствена дарба, затова разчитате на оръжия. А сега ги оставете на пода!

Ема завъртя глава към мен и прошепна:

— Тя мисли, че сме гадини!

Едва не се разсмях.

— Ние не сме гадини! Ние сме чудати!

— Не сте първите типове с пусти очи, дошли тук да гонят гълъби — процеди момичето, — нито сте първите, които се опитват да се представят за чудати деца. И няма да сте първите, които ще убия! А сега поставете оръжията на пода, преди да съм строшила врата на гълъба — а после и вашите!

— Но ние не сме гадини! — упорствах аз. — Погледни зениците ни, ако не ни вярваш!

— Очите ви не означават нищо! — кресна тя. — Фалшивите лещи са най-старият номер в историята — и повярвайте ми, зная ги всичките.

После пристъпи към нас и се показа на светло. Лицето ѝ бе изкривено от омраза. Изглеждаше мъжкарана, ако се изключеше роклята — с къса коса и мускулеста челюст. Имаше стъкления поглед на човек, който не е спал много дни и се крепи само на инстинкти и адреналин. Никой в подобно състояние не би проявил каквато и да било милост към нас, нито пък търпение.

— Ние сме необикновени, кълна се! — рече спокойно Ема. — Гледай, ще ти покажа! — Тя вдигна ръка над главата си и се приготви да разпали пламък, когато внезапно предчувствие ме накара да я стисна за китката.

— Ако наблизо има гладни, ще те усетят — рекох. — Мисля, че те могат да ни усещат така, както аз ги усещам. Но за тях е много по-лесно, когато прибягваме до силите си. Все едно задействаме аларма.

— Но ти използваш твоята сила — възрази тя подразнена. — И тя използва нейната!

— Моята е пасивна! — отвърнах. — Не мога да я изключа, но и вероятно е по-трудно да бъде засечена. Колкото до нея, попитай я — вероятно те вече знаят, че е тук. И не нея търсят.

— Колко удобно! — подсмихна се момичето. — И това ли трябва да е дарбата ти? Да усещаш сенчестите твари?

— Може и да ги вижда — добави Ема. — И да ги убива.

— Трябва да поработите над лъжите си — подхвърли презрително мъжкараната. — Никой, дори с половин мозък, не би повярвал на това.

И докато разговаряхме, изведнъж у мен се надигна ново неприятно усещане. Вече не долавях само остатъчни следи от някогашно пребиваване на гладни, а активно присъствие на поне един от тях.

— Има един наблизо — съобщих на Ема. — Трябва да се махаме.

— Не и без птицата — прошепна тя.

— Време е да приключваме — рече момичето. — Наслушах се достатъчно на глупостите ви. Както и да е, обичам да убивам такива като вас. След всичко, което сторихте на приятелите ми, просто не мога да се наситя да го правя!

Тя се доближи на няколко крачки от нас и вдигна свободната си ръка — вероятно се готвеше да стовари на главите ни това, което бе останало в стаята. Ако смятахме изобщо да предприемем нещо, сега бе моментът.

Скочих на крака, изпънал ръце напред, блъснах момичето и го съборих на пода. Натиснах с юмрук дланта ѝ, за да не може да щракне отново с пръсти. Тя пусна птицата и Ема я улови.

Сетне двамата с Ема скочихме и хукнахме към отворената врата. Хорас все още седеше замаян на пода.

— Ставай и бягай! — викна му Ема.

Спрях да дръпна Хорас за ръката, когато вратата се затръшна в лицето ми, а обгорелият скрин в другия край внезапно се издигна и прелетя през стаята. Единият му ръб се блъсна в главата ми, аз се завъртях и тупнах, събаряйки и Ема с мен.

Момичето бе завладяно от гняв и крещеше неистово. Бях сигурен, че ми остават броени секунди живот. И тогава Хорас скочи и извика с пълни гърди:

— Мелина Манон!

Момичето замръзна.

— Какво каза?

— Името ти е Мелина Манон — повтори той. — Родила си се в Люксембург през 1899 година. Дошла си да живееш с мис Тръш, когато си била на шестнайсет, и оттогава си все тук.

Хорас я бе заварил неподготвена. Тя се намръщи, после описа с ръката си дъга. Скринът, който едва не бе ме пратил в несвяст, литна през стаята и увисна над Хорас. Ако го пуснеше, щеше да го смачка.

— Виждам, че си си написал добре домашното — рече момичето, — но всяка гадина може да научи името ми и къде съм родена. За твое съжаление вече не намирам за интересни опитите ви да ме измамите.

И въпреки това не изглеждаше твърдо решена да го убие.

— Баща ти е бил банков чиновник — продължи Хорас припряно. — Майка ти била хубавица, но със силен дъх на лук, неприятно състояние, от което не е могла да се отърве през целия си живот.

Скринът над Хорас вибрираше. Момичето го гледаше, сключило вежди и вдигнало ръка във въздуха.

— Когато си била на седем, ужасно си искала да имаш арабски кон — не спираше Хорас. — Родителите ти не можели да си позволят едно толкова екстравагантно животно и вместо това ти купили магаренце. Нарекла си го Хабиб, което означава „обичан“. И наистина си го обичала.

Долната челюст на момичето увисна.

Хорас не млъкваше.

— Била си на тринайсет, когато си осъзнала, че можеш да въздействаш с ума си на предмети. Започнала си с дребни неща, хартиени листове и монети, после по-големи и по-големи. Но никога не си могла да вдигнеш с ума си Хабиб, защото дарбата ти не се разпростира върху живи същества. Когато родителите ти се местели на ново място, за известно време си губела способността си, защото всичко наоколо е било ново и непознато. Ала веднага щом си привиквала с нещата и си начертавала карта в главата си, си можела отново да местиш предмети в пределите на помещенията.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Мелина, ококорена в него.

— Защото те сънувах — отвърна Хорас. — Това е моята дарба.

— Боже мили — прошепна момичето, — ти наистина си чудат.

И скринът бавно се спусна на пода.

Пристъпвах несигурно от крак на крак и търках удареното от скрина място.

— Тече ти кръв! — извика Ема и скочи да огледа раната.

— Нищо ми няма, добре съм — отвърнах и се дръпнах. Усещането караше вътрешностите ми да се местят и ако тя ме докоснеше в такъв момент, можеше да затрудни възприемането, да прекъсне по някакъв начин развитието му.

— Съжалявам за раната — обади се Мелина Манон. — Мислех, че съм последната жива чудата!

— Има цяла група от такива като нас в другия край на кладенеца, в тунела с катакомбите — съобщи ѝ Ема.

— Наистина ли? — лицето на Мелина светна. — Значи все още има надежда!

— Имаше — поправи я Хорас. — Но току-що излетя през покрива.

— Какво… за Уинифред ли говориш? — Момичето пъхна два пръста в уста и свирна. Миг по-късно гълъбът се появи, прелетя през отвора и се приземи на рамото ѝ.

— Невероятно! — възкликна Хорас и плесна с ръце. — Как го правиш?

— Уини ми е приятелче — отвърна Мелина. — Опитомен е като домашна котка.

Изтрих кръвта от челото си с опакото на ръката и реших да не обръщам внимание на болката. Сега не беше време да се поддавам на слабости. Казах на момичето:

— Одеве спомена, че тук идвали гадини, преследващи гълъба.

Мелина кимна.

— Преди три нощи дойдоха заедно с техните сенчести чудовища. Обкръжиха мястото, плениха мис Тръш и половината пазачи, после подпалиха къщата. Аз се скрих на покрива. Оттогава гадините се връщат всеки ден на малки групи и се опитват да уловят Уинифред и приятелите му.

— А ти ги убиваш? — попита Ема.

Мелинда сведе глава.

— Това казах, нали?

Беше твърде горда да признае, че е излъгала. Не че имаше значение.

— Значи ние не сме единствените, които търсят мис Рен — промърмори Ема.

— Което показва, че тя все още е на свобода — добавих.

— Може би — въздъхна Ема. — Може би.

— Ние мислим, че гълъбът може да ни помогне — рекох. — Трябва да открием мис Рен и смятаме, че птицата знае къде е.

— Никога не съм чувала за никаква мис Рен — заяви Мелина. — Просто храня Уини всеки път, когато идва в нашия двор. Ние сме приятели. Нали, Уини?

Птицата чуруликаше безгрижно на рамото ѝ.

Ема се приближи към Мелина и се обърна към гълъба:

— Можеш ли да ни помогнеш да я открием? Мис Рен?

Гълъбът скочи от рамото на Мелина и прелетя до вратата. Там описа кръг и се върна обратно.

„Нататък“ — вероятно означаваше това.

— Трябва да вземем птицата с нас — рекох, сметнал, че повече доказателства не са ни нужни.

— Не и без мен — изтъкна Мелина. — Ако Уини знае как да намери тази имбрин, значи и аз идвам с вас.

— Идеята не е добра — възрази Хорас. — Разбираш ли, ние сме тръгнали на опасна мисия…

— Дай ни птицата — прекъсна го Ема. — Ще се върнем за теб, обещавам ти.

Рязка и внезапна болка ме накара да се превия на две.

Ема изтича при мен.

— Джейкъб? Какво има?

Не можех да говоря. Вместо това докуцуках до прозореца, едва намерих сили да се изправя и проектирах усещането си към купола на катедралата, който се виждаше над покривите на няколко пресечки по-нататък — а след това надолу по улицата, където се поклащаха няколко теглени от коне фургона.

Да, там. Усещах ги да се приближават по една странична уличка, недалече от нас.

Те. Не един, двама гладни.

— Трябва да вървим — рекох. — Сега.

— Моля те — обърна се Хорас към момичето. — Този гълъб ни е ужасно необходим!

Мелина щракна с пръсти и скринът, който едва не ме уби, се издигна отново.

— Не мога да го позволя — заяви тя и присви очи, като ги местеше между нас и скрина, за да сме сигурни какво има предвид. — Виж, ако ме вземете с вас, ще получите в комплект и Уини. Иначе…

Скринът описа пирует на един крак, подскочи и тупна с трясък на една страна.

— Добре тогава — процеди Ема през стиснати зъби. — Но ако ни забавиш, ще вземем птицата и ще те зарежем.

Мелина се ухили и с щракване на пръсти вратата с отвори.

— Както кажеш.

Спуснахме се по стълбата толкова бързо, че краката ни сякаш едва докосваха земята. След двайсетина секунди вече бяхме отвън на двора, прескочихме мъртвия мистър Крамбли и се гмурнахме в кладенеца. Аз слязох пръв, изритах огледалния капак на дъното и той се отвори.

— Пазете се долу! — извиках, после се хлъзнах несръчно по мокрите стълби и полетях в мрака.

Чифт силни ръце ме уловиха — Бронуин ме положи на пода. Благодарих ѝ с разтуптяно сърце.

— Какво стана горе? — попита тя. — Хванахте ли гълъба?

— У нас е — отвърнах и в този момент Ема и Хорас се спуснаха на дъното и нашите приятели ги посрещнаха с радостни възгласи. — Това е Мелина — добавих и вдигнах пръст към мъжкараната, с което представянето приключи. Всъщност Мелина още се бавеше горе. — Хайде! — подканих я аз. — Какво правиш там?

— Печеля време! — извика тя и след това затвори и залости дървения капак на дъното, препречвайки пътя на светлината. Докато се спускаше в мрака, разказах за гладните, които ни преследват. В паническото ми състояние се получи нещо като: ДА БЯГАМЕ ВЕДНАГА, ИДАТ ГЛАДНИ СЕГА, което се оказа ефикасно, макар и не съвсем правилно, тъй като предизвика всеобща истерия.

— Как ще бягаме, щом нищо не виждаме? — разтревожи се Инок. — Ема, запали пламък!

Тя не бързаше, защото все още си спомняше предупреждението ми на тавана. Реших, че моментът е подходящ да го затвърдя, сграбчих я за ръката и рекох:

— Не го прави! Веднага ще се ориентират къде сме!

— Но не можем да тичаме на сляпо из тъмнината! — възрази Ема.

— Разбира се — обади се младият ехолокатор.

— Ние можем — добави другият.

Мелина пристъпи неуверено към гласовете.

— Момчета! Вие сте живи! Това съм аз — Мелина!

Джоел-и-Питър каза:

— Ние смятахме, че сте…

— Мъртви до последния…

— От вас.

— Всички да се уловят за ръце! — нареди Мелина. — Момчетата ще ни водят!

И така аз хванах ръката на Мелина в мрака, Ема хвана моята, после намери пипнешком ръката на Бронуин и така нататък, докато оформихме човешка верига, водена от слепите братя. След това Ема даде команда и момчетата се затичаха, дърпайки ни в чернилката.

Свихме наляво. Шляпахме през локви застояла вода. По някое време от тунела зад нас долетя ечащ надалече грохот, който означаваше само едно — гладните са си пробили път през капака на дъното на кладенеца.

— Влязоха! — извиках.

Почти усещах как провират телата си през тесния отвор. Слязат ли долу на равното, ще ни застигнат за нула време. Бяхме минали едва първото разклонение на тунела — не беше достатъчно, за да ни изгубят. Изобщо не беше достатъчно.

Ето защо това, което Милърд каза, ми се стори най-малкото налудничаво.

— Спрете! Всички да спрат!

Слепите момчета го послушаха. Скупчихме се зад тях, препънахме се и едва се удържахме на крака.

— Какво, по дяволите, ти става? — извиках. — Бягайте!

— Съжалявам — отвърна Милърд, — но току-що ми хрумна: един от нас трябва да премине през вратата на примката преди ехолокаторите или момичето, инак те ще се озоват в настоящето, а ние в 1940-а. Един от нас трябва да е пръв, за да прокара пътя.

— Не идвате ли от настоящето? — попита смутено Мелина.

— От 1940-а, както каза той — отвърна Ема. — Но там валят бомби. По-добре да не идваш с нас.

— Хубав опит — подсмихна се Мелина, — ама няма да се отървете толкова лесно от мен. В настоящето е далеч по-зле — гадините са навсякъде! Затова никога не излизах от примката на мис Тръш.

Ема пристъпи напред и ме дръпна със себе си.

— Добре! Ние ще минем първи!

Протегнах ръка, чувствайки се ужасно неуверен в мрака.

— Но аз не виждам нищо!

По-големият ехолокатор каза:

— Само двайсет крачки напред, не…

— … можеш да го пропуснеш — добави по-малкият.

И така ние продължихме напред, размахвайки ръце пред себе си. Изритах нещо с крак и залитнах. Лявото ми рамо одращи стената.

— Дръж права посока! — скастри ме Ема и ме дръпна надясно.

Стомахът ми се сви. Усещах го — гладните се бяха спуснали през шахтата. Сега дори да не могат да ни надушат, имаше петдесетпроцентов шанс да свърнат надясно и да ни застигнат.

Времето за безшумно промъкване бе отминало. Трябваше да бягаме.

— Майната му — изругах. — Ема, дай ми светлина!

— С удоволствие! — Тя пусна ръката ми и направи пламък, толкова голям, че усетих да опърля косата ми.

Веднага забелязах преходния пункт. Беше току пред нас, маркиран с вертикална линия на стената. Хукнахме право нататък, както си бяхме в плътна група.

В момента, в който го пресичахме, усетих натиск в ушите. Бяхме обратно в 1940-а. Прекосихме катакомбите, пламъкът на Ема хвърляше трепкащи сенки по стените, а слепите момчета продължаваха да цъкат с езици и да подвикват „Наляво!“ и „Надясно!“, когато наближавахме разклонение в тунела.

Подминахме купчината ковчези, свлачището от кости. Най-сетне се върнахме при задънения край и стълбата към криптата. Побутнах Хорас пред мен, после Инок, а след това Олив си свали обувките и литна право нагоре.

— Губим твърде много време! — извиках.

Усещах, че се приближават по коридора. Чувах езиците им да блъскат по каменния под, изхвърляйки ги напред. Можех да си представя как от челюстите им се стича черна жлъчка в нетърпеливо предвкусване на убийството.

А след това ги видях. Някакво мътно, черно петно в далечината.

Извиках:

— Побързайте!

После скочих на стълбата, последен от групата. Когато наближих горния край, Бронуин протегна ръка и ме издърпа с едно рязко движение. Ето че се озовах в криптата, заедно с всички останали.

Пъшкайки шумно, Бронуин повдигна похлупака на гробницата на Кристофър Рен и го положи на място. Не изминаха и две секунди и нещо се удари с ужасна сила от долната му страна, при което тежкият похлупак подскочи. Нямаше да задържи още дълго гладните — не и когато бяха двама.

А бяха толкова близо. Вътре в мен святкаха аларми, стомахът ми стържеше сякаш съм изпил киселина. Изкачихме се тичешком по витата стълба и излязохме в катедралата. Тук вече цареше мрак, единствената светлина идваше от витражните прозорци. За момент си помислих, че това са последните лъчи на залязващото слънце, но после, докато бягахме към изхода, зърнах за момент небето през полуразрушения покрив.

Беше се спуснала нощ. Бомбите продължаваха да се сипят и бумтяха като неравномерни удари на сърце.

Изтичахме навън.

Десета глава

От мястото, където стояхме стъписани, завладени от ужас, изглеждаше сякаш гори целият град. Небето беше панорама от ярки оранжеви пламъци, толкова силни, че можеше да четеш на тях. Площадът, където бяхме гонили гълъбите, беше димящ кратер. Сирените не спираха да вият, сопранов контрапункт на несекващия бас на бомбите, чието пронизително пищене, докато падаха, ни караше да си мислим, че всички обитатели на града са излезли на стълбите, за да дадат с гърлата си воля на преизпълващия ги страх. След това и при нас ужасът отстъпи място на страха, ние се спуснахме надолу по обсипаните с отломки стълби и излязохме на улицата. Хукнахме покрай разрушения площад и около един двуетажен автобус, който сякаш е бил смачкан от юмрука на разгневен великан, бягахме, без да зная накъде, нито ме интересуваше, стига да беше надалече от усещането за гладни, което набираше сила в мен с всяка изминала секунда.

Погледнах назад към телекинетичното момиче, дърпащо след себе си двамата братя, които не спираха да цъкат с езици. Помислих си да ѝ кажа, че трябва да пусне гълъба, за да го последваме — но каква полза да открием мис Рен сега, докато гладните ни преследват? Щяхме да я намерим само за да бъдем изклани на прага ѝ и при това да изложим и нейния живот на опасност. Не, първо трябваше да се отървем от гладните. Или, по-добре — да ги убием.

Мъж с метална каска подаде глава от една врата и извика:

— Съветвам ви да намерите укритие! — После се прибра вътре.

„Да бе — рекох си, — но къде?“ Може би бихме могли да се скрием сред отломките наоколо и да се надяваме, че в хаоса и тупурдията гладните ще ни пропуснат. Но все още бяхме близо до тях и следите ни бяха пресни. Предупредих приятелите си да не използват способностите си каквото и да се случи, и двамата с Ема се понесохме, криволичейки по улиците, с надеждата да ги затрудним в преследването.

И въпреки всичко продължавах да усещам приближаването им. Вече бяха излезли от катедралата и препускаха след нас, невидими за всички, освен за мен. Зачудих се дали ще мога да ги забележа тук, в тъмнината — сенчести твари в един сенчест град.

Тичахме, докато дробовете ми започнаха да пламтят. Докато Олив не можеше да издържа повече и се наложи Бронуин да я вземе на ръце. Покрай безброй пресечки с къщи, чиито прозорци тъмнееха като незрящи очи. През едно бомбардирано гробище, чиито отдавна забравени обитатели висяха по дърветата и се хилеха зловещо с прогнилите си официални дрехи. Покрай разрушени люлки на детска площадка. Ужасът продължаваше да се трупа и да се трупа, напълно неразбираем, падащите бомби осигуряваха временно зарево, на което да се полюбуваме на превъплъщенията на околността, като едновременно блясване на хиляди светкавици на фотоапарати. Сякаш искаха да ни кажат: гледайте. Гледайте какво направихме.

Истински оживял кошмар — от началото до края. Като самите гладни.

„Не гледай, не гледай, не гледай…“

Завиждах на слепите братя, които се ориентираха с безупречна точност в един свят, наподобяващ по-скоро топографска карта или безличен макет. Замислих се за миг какво ли представляват сънищата им — ако изобщо сънуват.

Ема тичаше до мен, развяла назад дългата си, покрита с прах коса.

— Всички са каталясали — каза ми задъхано. — Няма да издържим още дълго!

Права беше. Дори най-силните от нас вече залитаха, скоро гладните щяха да ни застигнат и тогава щеше да се наложи да се изправим срещу тях насред улицата. А това означаваше поредната кървава баня. Трябваше час по-скоро да намерим скривалище.

Погледнах към редицата от къщи. Тъй като бе по-вероятно пилотите на бомбардировачите да се прицелят в някоя примамливо осветена къща, отколкото в тънеща в мрак, всички прозорци бяха затъмнени — лампите на стълбищата бяха изгасени и бяха пуснати дебели завеси. Най-безопасна за нас би била някоя празна къща, но маскирани по този начин, беше невъзможно да определим коя от къщите е обитаема и коя не. Налагаше се да изберем някоя напосоки.

Накарах другите да спрат насред улицата.

— Какво правиш? — изпуфтя Ема. — Да не си полудял?

— Може би — рекох, сграбчих Хорас за ръката и посочих редицата от къщи. — Избирай!

— Какво? — подскочи той. — Защо аз?

— Защото вярвам на случайния ти избор повече, отколкото на моя.

— Но аз никога не съм сънувал това!

— Може да си и да не помниш. Избирай.

Едва сега той си даде сметка, че няма измъкване, преглътна уплашено, затвори за миг очи и посочи къщата зад нас.

— Тази.

— Защо точно тя? — попитах.

— Защото ти ме накара да избирам! — сопна се ядосано той.

Това трябваше да свърши работа.

Входната врата беше заключена. Това не беше пречка за нас. Бронуин изтръгна бравата и я хвърли на улицата, вратата изскърца и се отвори сама. Нахълтахме в тъмното антре, украсено със семейни снимки, лицата на които почти не се различаваха. Бронуин затвори вратата и я подпря с масата, която откри в хола.

— Кой е там? — попита един глас от дъното на къщата.

Проклятие. Не бяхме сами.

— Трябваше да избереш празна къща — скарах се на Хорас.

— Знаеш ли, ще те ударя много силно — заплаши ме шепнешком той.

Нямаше време да търсим друга. Налагаше се да се представим и да се надяваме, че който и да е вътре, ще ни посрещне дружелюбно.

— Кой е там! — повтори настойчиво гласът.

— Не сме крадци, нито германци — нищо подобно! — отвърна Ема. — Само търсим убежище!

Никакъв отговор.

— Останете тук — нареди Ема на другите и после ме дръпна по коридора. — Идваме да се представим! — извика на висок глас и с приятелски тон. — Моля ви, не стреляйте.

Стигнахме края на коридора и завихме. Пред нас, изправено в рамката на вратата, стоеше момиче. В едната си ръка държеше фенер със спуснат капак, а в другата стискаше нож за отваряне на писма. Черните ѝ очи се стрелкаха изплашено между Ема и мен.

— Тук няма нищо ценно! — увери ни тя. — Вече ни обираха.

— Казах ти, че не сме крадци! — отвърна обидено Ема.

— А аз ви казах да си вървите. Ако не си тръгнете, ще пищя и… и баща ми ще слезе с… пушката и каквото има там!

Момичето изглеждаше едновременно наивно и преждевременно пораснало. Беше подстригана късо и носеше детска рокличка с големи бели копчета, но нещо в каменното ѝ изражение я караше да изглежда по-възрастна, уморена от света за своите дванайсет-тринайсет години.

— Моля те, не викай — рекох, докато си мислех не за вероятно измисления ѝ баща, а за други неща, които могат да дотичат.

И тогава зад нея се чу втори, по-тънък глас, през вратата, която тя бе запречила преднамерено.

— Сам, кой е там?

На лицето на момичето се изписа раздразнение.

— Само някакви деца — обясни тя. — Помолих те да мълчиш, Исми.

— Приятни ли са? Искам да се запозная с тях!

— Тъкмо си тръгват.

— Ние сме много, а вие сте само две — заговори с хладен тон Ема. — Смятаме да останем тук и това е решено. Вие няма да викате, а ние няма да откраднем нищо.

В очите на момичето блеснаха гневни пламъчета, но бързо помръкнаха. Тя знаеше, че е изгубила.

— Добре — склони, — но ако се опитате да направите нещо, ще викам и ще ви разпоря коремите с това. — И размаха ножа за писма, после го прилепи до тялото си.

— Става — съгласих се аз.

— Сам? — попита тънкият глас. — Какво ще правим сега?

Момичето — Сам — отстъпи неохотно встрани и зад нея се показа баня, озарена от трепкащите светлинки на свещи. Имаше умивалник, тоалетна и вана, а във ваната малко момиче — вероятно на пет. То надзърташе любопитно над ръба.

— Това е сестра ми Исми — представи я Сам.

— Здравейте! — рече Исми и ни помаха с гуменото пате. — Знаете ли, че бомбите не могат да ви стигнат, когато сте в банята?

— Не знаех — отвърна Ема.

— Това е нейното безопасно място — прошепна Сам. — Прекарваме всички бомбардировки тук.

— Няма ли да е по-безопасно в бомбоубежището? — попитах.

— Тези ужасни подземия — въздъхна Сам.

Другите се бяха уморили да чакат и дойдоха по коридора. Бронуин надникна през вратата и махна за здрасти.

— Влизайте! — покани ги радостно Исми.

— Твърде си доверчива — сопна ѝ се Сам. — Някой ден ще срещнеш лош човек и ще съжаляваш дълбоко.

— Те не са лоши — възрази Исми.

— Не можеш да познаеш по външния вид.

После Хорас и Хю подадоха лица през вратата, любопитни да видят кого сме заварили, Олив се пъхна между краката им и седна насред пода. Съвсем скоро всички се натъпкахме в банята, дори Мелина и слепите братя, които застанаха в ъгъла, извърнати към стената. Като видя колко сме на брой, Сам въздъхна покрусено и се отпусна на клозетната чиния, но сестра ѝ ставаше все по-възбудена и питаше за имената на всички, които влизаха.

— Къде са родителите ви? — поинтересува се Бронуин.

— Татко стреля по лошите хора във войната — обясни гордо Исми. Тя се направи, че държи пушка, и извика: — Бум!

Ема погледна към Сам.

— Нали каза, че баща ти е на горния етаж? — попита безизразно.

— Вие нахлухте в къщата ни — изтъкна Сам.

— Вярно.

— А майка ти? — продължи с въпросите Бронуин. — Тя къде е?

— Умря много отдавна — отвърна почти безчувствено Сам. — Така че, когато татко замина на война, те се опитаха да ни пратят на друго семейство — и тъй като сестрата на татко в Девон е много зла и искаше да вземе само едната от нас, те държаха да пратят Исми и мен на различни места. Но ние скочихме от влака и се прибрахме.

— Няма да позволим да ни разделят — заяви Исми. — Ние сме сестри.

— И се страхувате да слизате в бомбоубежището, за да не ви открият? — попита Ема. — И да ви пратят отново?

— Във ваната е по-безопасно — обясни Исми. — Може би и вие трябва да се напъхате. Така всички ще сме на сигурно.

Бронуин сложи ръка на сърцето си.

— Благодаря ти, миличка, но едва ли ще се поберем!

Докато другите говореха, насочих вниманието си навътре, опитвайки се да почувствам гладните. Те вече не тичаха. Усещането се беше стабилизирало, а това означаваше, че не се приближават, нито отдалечават, а вероятно душат наблизо. Приех го за добър знак — ако знаеха къде сме, щяха да идват право към нас. Следата ни беше изстинала. Оставаше ни само да се притаим за известно време, а след това да последваме гълъба до мис Рен.

Бяхме насядали на пода на банята, заслушани в падащите в тази част на града бомби. Ема намери шише с медицински спирт в аптечката и настоя да почисти и превърже раната на главата ми. След това Сам затананика една мелодия, която ми беше позната, но не можех да си спомня името, Исми ѝ заприглася с гуменото пате и постепенно усещането за гладните започна да изчезва. В продължение на няколко минути тази потънала в сумрак баня се превърна за нас в целия свят — един пашкул далече от заплахите и войната.

Но войната отвън не позволи да бъде пренебрегвана толкова дълго. Обадиха се зенитни оръдия. По покрива като стържещи нокти затрополиха падащи шрапнели. Бомбите се приближаваха и скоро към тътнежа им се присъединиха нови, по-зловещи звуци — глухите удари на рухващи стени. Олив обгърна раменцата си с ръце. Хорас пъхна пръсти в ушите си. Слепите момчета стенеха и се люшкаха на крака. Мис Перигрин се сгуши дълбоко в палтото на Бронуин, а гълъбът в ръката на Мелина се разтрепери.

— В що за безумие ни доведохте? — изохка Мелина.

— Предупредих те — озъби се Ема.

Водата във ваната на Исми се набраздяваше от вълнички при всеки взрив. Момиченцето стисна гуменото пате и се разплака. Хлипанията ѝ изпълваха малката стая. Сам затананика по-силно, като спираше, за да прошепне: „Тук си в безопасност, Исми, в безопасност си, да знаеш“. Но от това Исми само се разплака по-силно. Хорас извади пръсти от ушите и се опита да развлече Исми, като разиграваше кратки представления със сенки на стената. Но тя почти не ги забеляза. След това в успокояването на малката се включи човек, за когото най-малко предполагах, че би се загрижил за нещо подобно.

— Погледни тук — рече Инок. — Имам едно малко човече, което би искало да се повози на твоето пате, изглежда му е тъкмо по мярка. — Той извади от джоба си един глинен хомункул, висок седем-осем сантиметра, последния от тези, които бе направил още в Кеърнхолм. Хлипанията на Исми утихнаха, докато го гледаше как свива краката на човечето и го поставя да седне на ръба на ваната. После, с едно натискане с палец върху гърдите, малкият хомункул внезапно оживя. Лицето на Исми се озари от удоволствие, когато дребосъкът скочи на крака и хукна по ръба на ваната.

— Хайде — подкани го Инок. — Покажи ѝ какво можеш.

Глиненото човече подскочи и тракна с токчета, след това се поклони театрално. Исми се разсмя и плесна с ръце и когато миг по-късно една бомба падна съвсем близо и накара глиненото човече да изгуби равновесие и да цопне във ваната, тя само се разсмя по-силно.

Внезапно почувствах хладен полъх по тила си и кожата на скалпа ми настръхна. Заедно с това се върна и усещането за гладни, толкова бързо и рязко, че изпъшках и се превих на мястото, където седях. Другите ме видяха и разбраха мигом какво означава това.

Те идваха. Идваха много бързо.

Разбира се, че ще дойдат — Инок бе използвал дарбата си, а аз дори не бях го спрял. Със същия успех можехме да изстреляме сигнална ракета.

Олюлях се, борейки се с тази смазваща болка. Опитах се да извикам — бягайте, да изчезваме отзад! — но не можах да накарам думите да излязат от гърлото ми. Ема постави ръка на рамото ми.

— Концентрирай се, миличък, имаме нужда от теб!

А след това нещо заблъска по входната врата и звукът отекна надалече в къщата.

— Те са тук! — успях най-сетне да промълвя, но бумтежът на тресящата се в пантите врата го бе възвестил преди мен. Всички скочиха и се събраха в малкия коридор. Само Сам и Исми останаха в банята, объркани и изплашени. Двамата с Ема трябваше буквално да измъкнем Бронуин навън.

— Не можем да ги изоставим! — викаше тя, докато я влачехме към вратата.

— Напротив, можем! — настоя Ема. — С тях всичко ще е наред — не ги гонят гладни!

Знаех, че е вярно, но също така знаех, че гладните са в състояние да разкъсат всичко, което срещнат по пътя си, включително и две нормални момиченца.

Бронуин блъсна гневно с юмрук по стената и остави там дупка с размерите на юмрук.

— Съжалявам — извини се тя на момичетата и после позволи на Ема да я избута в коридора.

Хукнах след тях с болезнено свит стомах.

— Заключете вратата и не отваряйте на никого! — извиках, когато се озърнах за миг и видях бледото лице на Сам и ококорените ѝ, изплашени очи.

Прозорецът в предната стая се разби с трясък. Някакво самоубийствено любопитство ме накара да надзърна зад ъгъла. Между люшкащите се завеси се провираха черни пипала.

После Ема ме хвана за ръката и ме дръпна силно — надолу по друг коридор, през кухнята, навън през задната врата, в покритата с прахоляк градина и по една тясна уличка, където останалите вече тичаха в плътна група. Някой извика „Вижте, вижте!“ и без да спирам да тичам, аз се обърнах и зърнах голяма бяла птица да се носи над улицата. Инок се провикна „Мина е! Това е мина!“ и това, което наподобяваше разперени криле, внезапно се преобрази в парашут, а масивното сребристо тяло, увиснало отдолу и натъпкано с експлозиви, довършваше образа на този ангел на смъртта, реещ се зловещо над земята.

Гладните изскочиха навън. Можех да ги различа смътно, докато прекосяваха градината с размахани във въздуха езици.

И тогава мината се приземи с метален звън върху къщата.

— Залегнете! — изкрещях.

Нямахме никакъв шанс да се скрием в убежище. Едва успях да тупна в пръста, когато блесна ослепителна светлина, последвана от звук на разцепваща се земя и ударна вълна, толкова мощна, че изкара въздуха от дробовете ми. После върху нас се посипаха черни отломки и аз притиснах гърдите си с колене, опитвайки се да се превърна в колкото се може по-малък и непробиваем обект.

А след това имаше само вятър и сирени, и звънтенето в ушите ми. Поех си с пъшкане въздух, но се нагълтах с вихрушка от прах. Дръпнах яката на пуловера си над носа и устата, за да я използвам като филтър, и бавно вдишах отново.

Преброих си крайниците — две ръце, два крака.

Добре.

Седнах бавно и се огледах. Не виждах кой знае колко през прахоляка, но чувах приятелите ми да се викат по имена. Разпознах гласа на Хорас, Бронуин, Хю. На Милърд.

Къде беше Ема?

Извиках името ѝ. Опитах се да стана, но отново паднах. Краката ми бяха невредими, но трепереха и не можеха да поемат тежестта ми.

Извиках отново:

— Ема!

— Тук съм!

Обърнах глава в посоката на гласа. Тя се материализира от дима.

— Джейкъб! Слава богу!

И двамата треперехме. Прегърнах я и прокарах ръце по тялото ѝ, за да се уверя, че всичко си е на мястото.

— Добре ли си? — попитах.

— Да. А ти?

Ушите ме боляха, гърдите ми щяха да се пръснат, усещах на гърба си местата, където ме бяха удряли отломките, но болката в стомаха бе утихнала. Сякаш в момента на взрива някой бе натиснал копче вътре в мен и усещането бе изчезнало.

Гладните бяха унищожени.

— Добре съм — рекох. — Добре съм.

Също и останалите, ако се изключеха драскотини и охлузвания. Клатушкахме се сред дима и прахоляка и сравнявахме пораженията си. Всичките бяха дребни.

— Това е някакво чудо — възкликна Ема, като клатеше недоверчиво глава.

Чудото се оказа още по-голямо, когато установихме, че навсякъде около нас има забити остри парчета бетон и трески, много от тях проникнали на сантиметри в земята под въздействие на взрива.

Инок закуцука към една паркирана наблизо кола с разбити стъкла и каросерия, толкова нашарена от шрапнели, че изглеждаше като надупчена с картечница.

— Трябваше да сме мъртви — зачуди се той, пъхайки пръсти в дупките. — Защо и ние не сме нашарени като тази кола?

— Пуловерът ти, приятелче — рече Хю. Той се приближи и извади закривен пирон от гърба на прашния му пуловер.

— И твоят — отвърна Инок и измъкна заострено парче метал от дрехата на Хю.

След това всички прегледахме пуловерите си. В тях имаше забити всякакви остри късове метал, дърво и стъкло, които трябваше да са проникнали в телата ни — но не бяха. Нашите дращещи, размъкнати, чудати пуловери не бяха водонепроницаеми или огнеупорни, както бе предположила емурафата. Те бяха бронебойни. И ни бяха спасили живота.

— Никога не съм си мислел, че ще дължа живота си на една толкова жалка на вид дреха — промърмори Хорас, докато прокарваше края на пуловера между пръстите си. — Чудя се дали не биха могли да ушият смокинг от подобна тъкан.

После се появи Мелина, с гълъба на рамо и слепите братя до нея. Благодарение на сонарните си способности братята бяха открили една невисока стена от подсилен бетон — звукът ѝ подсказвал, че е здрава — и дръпнали Мелина зад нея точно когато бомбата избухвала. Сега оставаше да видим само какво е станало с двете нормални момичета. Но докато прахолякът се уталожваше, къщата им постепенно изплува пред нас — по-точно това, което бе останало от нея — и всяка надежда да ги открием живи се стопи. Горният етаж бе рухнал, смазан върху долния. Бяха останали само щръкнали подпори, строшени греди и димящи отломки.

Въпреки това Бронуин хукна нататък, крещейки имената на сестрите. Проследих я, изгубил надежда.

— Можехме да им помогнем, а не го направихме — проплака отчаяно Ема. — Оставихме ги да умрат.

— Нищо нямаше да променим — възрази Милърд. — Смъртта им е записана в историята. Дори да ги бяхме спасили днес, нещо друго щеше да ги сполети утре. Поредната бомба. Автобусна катастрофа. Те бяха от миналото и миналото винаги се коригира, както и да се намесваме в него.

— Което е и причината да не можеш да се върнеш назад и да убиеш бебето Хитлер, за да не позволиш да избухне войната — добави Инок. — Историята се самолекува. Не е ли интересно?

— Не — тросна се Ема, — а вие сте безсърдечни копелдаци, щом говорите за убийства на бебета в момент като този. Или когато и да било.

— Бебето Хитлер — подчерта Инок. — И да се разговаря за теорията на примките е по-добре, отколкото да се поддаваме на безполезна истерия. — Гледаше към Бронуин, която се бе покатерила сред отломките и се ровеше в тях, разхвърляйки разни предмети.

Тя се обърна и ни махна с ръка.

— Елате насам! — извика.

Инок поклати глава.

— Някой да я прибере. Трябва да намерим имбрина.

— Елате насам! — извика отново Бронуин, този път по-силно. — Чувам едната от тях!

Ема ме погледна.

— Чакай. Какво каза тя?

А после всички се втурнахме едновременно.

Открихме малкото момиче под една бетонна плоча от покрива. Беше рухнала върху ваната, която бе смачкана, но не докрай. Вътре се гушеше Исми — мокра, мръсна, изплашена, но жива. Ваната я бе спасила, точно както бе обещала сестра ѝ.

Бронуин повдигна плочата достатъчно, за да може Ема да се пресегне и да измъкне Исми. Момичето се вкопчи в нея, разтреперано и обляно в сълзи.

— Къде е сестра ми? — плачеше тя. — Къде е Сам?

— Тихо, бебче, тихо — рече ѝ Ема, като я люшкаше. — Ще те отведем в болница. Сам ще се позабави. — Това бе лъжа, разбира се, и аз виждах, че сърцето на Ема се къса, докато я казваше. Това, че ние и момичето сме оцелели, бяха две чудеса в една нощ. Да се очаква трето щеше да е проява на лакомия.

Но след това се случи и трето чудо, или нещо подобно: чухме гласа на сестра ѝ.

— Тук съм, Исми! — долетя един глас отгоре.

— Сам! — извика малката и ние вдигнахме глави.

Сам се поклащаше от една дървена греда на покрива. Гредата бе строшена и висеше надолу под четирийсет и пет градуса. Сам беше близо до долния край, но все още твърде високо, за да може някой от нас да я стигне.

— Пусни се! — извика Ема. — Ние ще те хванем!

— Не мога!

Погледнах внимателно, видях защо не може и едва не припаднах.

Ръцете и краката на Сам бяха свободни. Тя не висеше от гредата, а на нея. Беше набучена през средата на тялото. И въпреки това очите ѝ бяха отворени и премигваха, докато гледаше към нас.

— Явно съм се заклещила — рече тя.

Бях сигурен, че Сам ще умре всеки момент. Тя беше в шок и не усещаше болка, но съвсем скоро адреналинът в жилите ѝ щеше да се разнесе, тя щеше да изгуби съзнание и да си отиде.

— Някой да свали сестра ми долу! — проплака Исми.

Бронуин се зае с това. Тя се изкатери по разрушеното стълбище до порутения покрив, пресегна се и хвана гредата. После я задърпа и благодарение на огромната си сила успя да я наклони надолу, докато строшеният ѝ край почти докосна отломките. Това позволи на Инок и Хю да стигнат поклащащите се крака на Сам и много внимателно да я плъзнат напред, докато тя се освободи с едно тихо шляп и се приземи на крака.

Сам разгледа мрачно дупката в корема си. Беше почти петнайсет сантиметра в диаметър, идеално кръгла, като гредата, на която се бе набучила, и въпреки това очевидно не ѝ причиняваше никакво страдание.

Исми се изтръгна от Ема и изтича при сестра си.

— Сам! — извика тя и обгърна с ръчички кръста ѝ. — Слава на небесата, че си невредима!

— Не мисля, че е! — обади се Олив. — Изобщо не мисля, че е невредима.

Но Сам се тревожеше единствено за Исми, не за себе си. Тя коленичи, отдалечи малката от себе си и я огледа за рани и синини.

— Кажи ми къде те боли — рече.

— Ушите ми звънтят. И си одрасках коляното. Влезе ми малко прах в окото…

След това Исми се разтрепери и разплака, шокът от преживяното най-сетне се бе пробудил в нея. Сам я прегърна и заговори:

— Няма, миличка, няма…

Изглеждаше в разрез с всякакъв здрав разум, че тялото на Сам продължаваше да функционира в сегашното си състояние. И което бе още по-странно, раната ѝ не кървеше, не се виждаха краища на вътрешности и черва, както ми бе внушено да очаквам от филмите на ужаси. Вместо това Сам приличаше на хартиена кукла, в която някой е изрязал кръгъл отвор.

Макар че всички умирахме за някакво разумно обяснение, бяхме решили да оставим на момичетата няколко минути да се порадват една на друга и само гледахме изумени от почтително разстояние.

Инок обаче не бе надарен с подобна толерантност.

— Прощавай — рече той, като се напъха съвсем близо до тях, — но ще може ли да ни обясниш как така си все още жива?

— Не е нищо сериозно — отвърна Сам. — Само роклята ми май е за хвърляне.

— Нищо сериозно?! — възкликна Инок. — Че аз мога да виждам през теб!

— Малко ме сърби — призна Сам, — но до ден-два ще се запълни. Такива неща винаги се запълват.

Инок се разсмя налудничаво.

— Такива неща?

— В името на всичко, що е чудато — произнесе с тих глас Милърд. — Знаеш какво означава това, нали?

— Тя е един от нас — рекох.

Имахме въпроси. Много въпроси. И когато сълзите на Исми започнаха да пресъхват, ние насъбрахме кураж да ги зададем.

Сам знае ли, че е чудата?

Знаела, че е различна, отвърна, но никога не е чувала термина „чудата“.

Някога живяла ли е в примка?

Не е живяла (В какво?), което означаваше, че е точно на възрастта, на която изглежда. Дванайсет, каза тя.

Не е ли идвала при нея някоя имбрин?

— Веднъж дойде една дама — отвърна тя. — Имало и други като мен, но за да се присъединя към тях, трябваше да изоставя Исми.

— А Исми не може ли… да прави нещо? — попитах.

— Мога да броя назад от сто с патешки глас — предложи Исми, докато още подсмърчаше и после, за да ни демонстрира изквака: — Сто, деветдесет и девет, деветдесет и осем…

Но преди да стигне по-нататък, Исми бе прекъсната от сирена, този път пронизителна и приближаваща се много бързо. Една линейка се появи със свирене на гуми иззад ъгъла и се насочи към нас, фаровете ѝ бяха замаскирани и виждахме само два тънки снопа. Тя закова с поднасяне наблизо, изключи сирената и шофьорът изхвърча навън.

— Има ли пострадали? — попита той, като хукна към нас. Носеше смачкана сива униформа и очукана каска и макар да изглеждаше изпълнен с енергия, по измъченото му лице си личеше, че не е спал от дни.

Погледът му се спря на дупката в гърдите на Сам и той замръзна на място.

— Господ да ме убие!

Сам се надигна бавно.

— А, нищо особено! — отвърна тя. — Добре съм си. — И за да демонстрира колко е добре, тя прекара юмрук през отвора няколко пъти и изимитира кукла на конци.

Фелдшерът припадна.

— Хм — промърмори Хю и сръга тупналия мъж с крак. — А си мислех, че тия момчета са направени от по-жилав материал.

— Тъй като очевидно не е годен за служба, предлагам да вземем назаем линейката — подхвърли Инок. — Няма начин да знаем къде ще ни отведе гълъбът. Ако е далече, може да се наложи да вървим цяла нощ, докато открием мис Рен.

Хорас, който бе приседнал на парче от стената, скочи на крака.

— Страхотна идея! — одобри той.

— Идея, която заслужава порицание! — възрази Бронуин. — Не можем да откраднем линейка — има пострадали, които се нуждаят от нея!

— Ние също сме пострадали — проплака Хорас. — И имаме нужда от нея!

— Не е същото!

— Света Бронуин! — подметна насмешливо Инок. — Толкова ли си загрижена за здравето на нормалните, че си готова да рискуваш живота на мис Перигрин, за да спасиш неколцина от техните? Че хиляда от тях не се равняват на една като нея! На един като нас, ако става въпрос!

Бронуин зяпна.

— Как може да кажеш подобно нещо пред…

Сам доближи Инок с мрачно изражение.

— Виж какво, момче — заговори тя. — Ако още веднъж намекнеш, че животът на сестра ми не струва пукната пара, ще те фрасна по главата!

— Съжалявам, ако съм оскърбил деликатната ти душа — отвърна Инок с глас, в който се долавяше нарастващо раздразнение, — но ти никога не си имала имбрин и никога не си живяла в примка, затова едва ли ще разбереш едно нещо — че случващото се сега всъщност не е истинско. То е минало. Животът на всеки нормален в този град вече е бил изживян. Съдбите им са предопределени, независимо колко линейки ще откраднем! Така че в действителност това няма никакво значение!

Сам видимо се стъписа, но въпреки това продължаваше да го гледа с ненавист.

— И така да е — намеси се Бронуин. — Не е редно да караме хората да страдат. Не можем да вземем линейката!

— Всичко това добре, но помислете за мис Перигрин! — заговори Милърд. — На нея не ѝ остава повече от един ден.

И така нашата група, изглежда, бе разделена между предложението да откраднем линейката и да продължим пеш и затова решихме да гласуваме. Аз самият бях против пътуването с кола, най-вече заради повредените от бомбардировките пътища, по които не знаех как ще управлявам това нещо.

Ема пое нещата в свои ръце.

— Кой гласува да вземем линейката? — попита тя.

Няколко ръце се стрелнаха нагоре.

— А против?

Изведнъж се чу силен пукот откъм линейката и когато се обърнахме установихме, че мис Перигрин стои до задната гума, която изпускаше със свистене въздух. Мис Перигрин бе гласувала с клюна си — като проби автомобилната гума. Сега никой не можеше да използва линейката — нито ние, нито пострадалите — и нямаше смисъл да спорим повече.

— Е, това опростява нещата — въздъхна Милърд. — Ще вървим пеш.

— Мис Перигрин! — извика Бронуин. — Как можахте?

Като пренебрегна възмущението на Бронуин, мис Перигрин докуцука до Мелина, вдигна глава към гълъба на рамото ѝ и нададе пронизителен крясък. Посланието беше ясно: да вървим!

Какво ни оставаше? Времето ни бе ограничено.

— Ела с нас — предложи Ема на Сам. — Ако има някаква справедливост на този свят, преди да настъпи следващата нощ ще сме на по-безопасно място.

— Казах ти, че няма да изоставя сестра си — отвърна Сам. — Отивате на едно от вашите места, където тя не може да влезе, нали?

— Аз… ами… не зная — замънка Ема. — Възможно е…

— И без това не ме интересува — прекъсна я с хладен глас Сам. — След това, което видях току-що, не бих пресякла и улицата с вас.

Ема се дръпна назад с пребледняло лице. После попита с тънък гласец:

— Защо?

— Щом дори низвергнати и прокудени нещастници като вас не могат да изразят поне малко състрадание към другите — обясни Сам, — значи няма надежда за този свят. — Тя се обърна и понесе Исми към линейката.

Ема реагира, сякаш са я зашлевили — бузите ѝ поруменяха. Тя изтича след Сам.

— Чакай, не всички мислим като Инок! А що се отнася до нашата имбрин, сигурна съм, че не е искала да направи това!

Сам се завъртя към нея.

— Никак не беше случайно! Радвам се, че сестра ми не е като вас! Какво ли не бих дала и с мен да е така.

Тя отново се обърна и този път Ема не я последва. Изпроводи я с ококорени очи, после се върна при нас. По някакъв начин маслиновата клонка, която ѝ бе протегнала, се бе превърнала в змия, която я ухапа.

Бронуин изхлузи пуловера си и го остави върху купчина отломки.

— Когато отново започнат да падат бомби, накарай сестра си да го облече — извика тя на Сам. — Ще я пази по-добре от ваната.

Сам не отговори, дори не погледна. Беше се навела над шофьора на линейката, който тъкмо мърмореше:

— Имах странен сън…

— Това беше много глупаво — укори Инок Бронуин. — Сега ти нямаш пуловер.

— Затвори си плювалника — сопна се гневно Бронуин. — Ако някога намериш сили да направиш поне едно добро за друг човек, ще ме разбереш.

— Че аз направих нещо добро за друг човек — възрази Инок — и едва не ни излапаха гладните!

Сбогувахме се полугласно, обърнахме се и се изнизахме мълчаливо към сенките. Мелина взе гълъба от рамото си и го хвърли в небето. Той литна нагоре, но полетът му бе прекъснат, когато завързаната за крачето му връв се изопна като на куче, пратено да дири следа.

— Мис Рен е нататък — посочи Мелина накъдето дърпаше птицата и ние последвахме момичето и нейния приятел гълъба надолу по улицата.

Готвех се да заема челна позиция в групата, за да следя за намиращи се в околностите гладни, когато нещо ме накара да погледна назад към сестрите. Обърнах се тъкмо навреме да видя, че Сам вдига Исми и я поставя в линейката, след това се навежда и полага целувка на всяко от изранените ѝ коленца. Запитах се какво ли ще стане с тях. По-късно Милърд щеше да ми каже, че щом никой от тях не е чувал за Сам — или за някого с подобни уникални способности, — значи най-вероятно тя не е преживяла войната.

Ала целият този епизод оказа страшно въздействие на Ема. Не зная защо ѝ се е струвало толкова важно да докаже на едно непознато момиче, че сме хора с добри сърца, за каквито ние и без това се смятахме — но предположението, че не сме чак ангелите, за които се мислим, и че в натурата ни са вплетени и тъмни страни, пробуди тревогата ѝ.

— Те не разбират — повтаряше тя.

„Но от друга страна — помислих си, — може би разбират.“

Единайсета глава

И така, ето че се стигна до това: всичко зависеше от един гълъб. Дали ще приключим тази вечер под майчините грижи на някоя имбрин, или полусдъвкани в непрогледния мрак на червата на гладен, дали мис Перигрин ще бъде спасена, или ще се скитаме изгубени сред тези разрушения, докато часовникът отброи и последните минути, дали ще доживея да видя отново дома си и моите родители — всичко това зависеше от един проскубан чудат гълъб.

Вървях в челото на групата, настроил усещането за гладни, но в действителност гълъбът бе този, който ни водеше, дърпайки своята каишка като уловила следа хрътка. Свивахме наляво, когато птицата извиеше наляво, и надясно, когато се дърпаше надясно, покорни като овце, дори когато това означаваше да вървим по улици, изпъстрени с кратери или посипани с кости и отломки от разрушени сгради, чиито остри пирони блещукаха зловещо в сумрака, прицелени в гърлата ни.

Като последствие от ужасните събития през този ден бях стигнал ново ниво на изтощение. Главата ми пулсираше по странен начин. Краката ми се влачеха. Тътнежът на бомбите бе утихнал, сирените най-сетне бяха замлъкнали и аз се чудех дали тъкмо тези апокалиптични звуци не са ме държали буден. Сега задименият въздух бе изпълнен с далеч по-тихи шумове: вода, шуртяща от прекъснатите водопроводи, вой на заклещени под руините кучета, пресипнали гласове, зовящи за помощ. От време на време от мрака изникваше нечия фигура — бяха като призраци, измъкнали се от подземния свят, с блестящи от подозрителност очи и помъкнали в ръцете си странни неща — радио, откраднато сребро, кутия за бижута, погребална урна. Мъртъвци, носещи мъртъвци.

Стигнахме до задънена част на пътя и спряхме, защото гълъбът не можеше да избере в коя посока да поеме.

— Хайде, Уини — подкани го Мелина. — Бъди добро гълъбче. Покажи ни пътя.

Инок реши да се намеси:

— Ако не ни намериш мис Рен, лично ще те изпека на скара.

Птицата подскочи във въздуха и се стрелна наляво.

Мелина изгледа свирепо Инок.

— Ти си тъпак.

— Но имаше резултат — отбеляза той.

В края на краищата стигнахме станция на метрото. Гълъбът ни преведе през сводестия вход към редицата от гишета и тъкмо си помислих „Ще се возим на метро — умна птичка“, когато осъзнах, че подлезът е пуст, а будките — разбити. Макар да не изглеждаше, че в обозримото бъдеще влакчета може да посетят станцията, ние се промушихме през отключената врата по коридора, облепен с разноцветни обяви и облицован с бели плочки, към стръмната спираловидна стълба, по която се спуснахме в бръмчащите, осветени от електрически лампи недра на града.

На всяка площадка се налагаше да прескачаме спящи хора, увити в одеяла — в началото отделни фигури, после групи, налягали като разхвърлени кибритени клечки, и още по-надолу, на самото дъно, плътна човешка маса, покрила цялото пространство между стените и коловозите — стотици хора, свити на пода, изтегнати на походни легла, потънали в сгъваеми кресла. Тези, които не спяха, люшкаха бебета, четяха вестници, играеха на карти или се молеха. Не чакаха метрото, защото то не работеше. Бяха прокудени от бомбите и това бе тяхното убежище.

Наострих сетива за гладни, но имаше толкова много лица, толкова много сенки. Ако изобщо ни бе останал някакъв късмет, би трябвало да се прояви поне сега.

Но какво да правим?

Нуждаехме се от напътствия от гълъба, но той изглеждаше объркан — също като мен, и той се бе смутил от тази тълпа — и затова стояхме и чакахме сред сподавеното дишане, хъркането и стенанията на спящите около нас.

След около минута гълъбът застина насред въздуха и се понесе към релсите, после стигна края на връвта и отскочи назад като йо-йо.

Заобиколихме на пръсти плътно налягалите хора и скочихме на коловозите. Те изчезваха в тунели от двете страни на станцията. Имах потискащото предчувствие, че бъдещето ни лежи в някоя от тези зейнали черни дупки.

— О, надявам се, че няма да се наложи да се шляем там вътре — отбеляза Олив.

— Разбира се, че ще се наложи — отвърна Инок. — Ваканцията няма да е истинска, докато не цопнем из всички канали наоколо.

Гълъбът се дръпна надясно. Тръгнахме по релсите.

Прескочих една мазна локва и под краката ми се стрелна малък легион от плъхове, който прати Олив с писък в ръцете на Бронуин. Тунелът зееше пред нас, черен и заплашителен. Хрумна ми, че това ще е ужасно място за среща с гладни. Тук нямаше стени, по които да се изкатерим, нито къщи, където да се скрием, или гробници с тежки каменни похлупаци. Тунелът бе дълъг, прав и озарен от редки мъждиви крушки, които блещукаха анемично на равни интервали.

Ускорих крачка.

Мракът се затвори около нас.

Когато бях малко дете, обичах да играя на криеница с дядо. Винаги аз се криех, а той ме търсеше. Бях много добър в това, най-вече защото за разлика от повечето деца на четири или пет притежавах рядката способност да пазя пълна тишина за дълги периоди от време — можех да се натикам в най-малката цепнатина и да остана там двайсет, дори трийсет минути, без да издавам звук, и същевременно да се забавлявам.

Ето защо вероятно ще си помислите, че не бих имал проблеми с непрогледен мрак и затворени пространства. Или най-малкото ще си помислите, че един тунел, построен да побира релси и влакчета и нищо друго, би бил по-малко притеснителен за мен, отколкото, да речем, отворен гроб, с всички Хелоуинови атрибути, разхвърляни около него. Ала въпреки казаното, колкото повече навлизахме в тунела, толкова повече ме завладяваше лепкав, прокрадващ се страх — чувство, съвсем различно от усещането, което бях привикнал да асоциирам с гладните, това сега беше просто неприятно усещане. Ето защо аз ускорих още крачка, подтичвайки със скоростта, която позволяваше най-бавният от нас, и подканяйки Мелина да бърза, докато накрая тя ми кресна да се успокоя. Постоянно нахлуващият в кръвта ми адреналин бе прогонил напълно доскорошното изтощение.

След дълъг преход и няколко разклонения гълъбът ни поведе към изоставена секция от подземната железница, където релсите бяха разкривени и покрити с прах и ръжда, а между траверсите имаше локви застояла вода. Налягането от преминаващите в далечните тунели влакове пращаше мощни тласъци от въздух, като въздишки на огромно подземно чудовище.

И после далеч пред нас се появи тънък лъч светлина, който в началото премигваше, но растеше бързо. Ема извика: „Влак!“ и ние се разпръснахме и притиснахме гърбове в стените. Запуших уши, очаквайки оглушителен грохот от преминаващата машина, но той така и не дойде — чувах само слабо, остро пищене, което бях почти сигурен, че идва някъде отвътре в главата ми. Светлината изпълни тунела докрай, сиянието ѝ ни обгърна в миг, усетих внезапен натиск в тъпанчетата си и после светлината изчезна.

Все още замаяни, ние се отдръпнахме от стените. Сега релсите и траверсите под краката ни бяха нови, сякаш току-що ги бяха положили. Тунелът вече не миришеше така силно на пикня. Крушките на тавана грееха по-ярко и вместо да светят равномерно премигваха, защото не бяха електрически, а газови.

— Какво стана? — попитах.

— Влязохме в примка — отвърна Ема. — Но каква беше тази светлина? Никога не бях виждала нещо подобно.

— Всеки вход за примка си има своите приумици — засмя се Милърд.

— Някой да знае къде сме? — попитах.

— Предполагам, във втората половина на деветнайсети век — отвърна Милърд. — Преди 1863 г. в Лондон не е имало подземна железница.

А след това зад нас се появи нова светлина — тази беше придружена от порив на горещ вятър и оглушителен рев.

— Влак! — извика отново Ема и сега вече беше права. Ние се хвърлихме към стените и влакът профуча покрай нас сред вихрушка от шум и светлина, изригвайки облаци пара. Не приличаше на модерен влак, а по-скоро на малък старовремски локомотив. Дори имаше служебен вагон, от който мъж с голяма черна брада и светещ фенер в ръката ни изгледа учудено, преди влакът да се изгуби с потракване зад следващия завой.

Вятърът бе отнесъл шапката на Хю и тя се оказа смачкана. Той отиде да я вземе, но тъй като бе скъсана, я хвърли гневно.

— Хич не ми харесва тази примка — оплака се той. — Тук сме от десет секунди, а вече се опитва да ни убие. Да свършим каквото има да се върши и да се махаме.

— Поддържам с две ръце — кимна Инок.

Гълъбът ни водеше навътре в тунела. След около десетина минути взе да се дърпа към глуха стена. Не разбирахме защо, докато не погледнах внимателно и не видях частично замаскирана врата, където стената опираше в тавана, на около двайсетина стъпки отгоре. Тъй като не виждах някакъв начин да я стигна, Олив си свали обувките и литна до тавана, за да огледа отблизо.

— Има ключалка — съобщи тя. — Брава с шифър.

Имаше и отвор с размери, позволяващи да премине гълъб, в долния край на вратата, но това едва ли можеше да ни помогне — трябваше ни комбинацията.

— Някаква идея каква може да бъде? — попита Ема, обръщайки се към всички.

В отговор получи хъмкане и повдигане на рамене.

— Никаква — рече Милърд.

— Ще трябва да налучкваме — въздъхна Ема.

— Може да е моят рожден ден — подхвърли Инок. — Опитай три-дванайсет-деветдесет и две.

— Защо някой ще знае твоя рожден ден? — учуди се Хю.

Инок се намръщи.

— Просто опитай.

Олив завъртя колелото напред и назад, после натисна бравата.

— Съжалявам, Инок.

— А какво ще кажете за датата на нашата примка? — попита Хорас. — Девет-три-четиресет.

Това също не доведе до резултат.

— Едва ли ще е нещо лесно за познаване, като дата — отсъди Милърд. — Това би обезсмислило една толкова сложна брава.

Олив се зае да опитва случайни комбинации. Ние стояхме и я гледахме с нарастващо безпокойство след всеки неуспешен опит. Междувременно мис Перигрин се измъкна безшумно изпод палтото на Бронуин и изтича при гълъба, който се въртеше безпомощно на края на връвта и кълвеше от земята. Когато зърна мис Перигрин, сивкавата птица се опита да се дръпне, но директорката я последва, издавайки ниски, заплашителни звуци.

Гълъбът запърха с криле и отлетя на рамото на Мелина, извън обсега на мис Перигрин. Директорката спря в краката на момичето и изграка към Уини. Това, изглежда, изплаши още повече гълъба.

— Мис П, какво сте намислили? — попита Ема.

— Мисля, че иска нещо от твоята птица — рекох на Мелина.

— Ако гълъбът знае пътя — промърмори замислено Милърд, — вероятно знае и комбинацията.

Мис Перигрин се обърна към него и изкряка, сетне погледна към гълъба и изкряка по-силно. Гълъбът се опита да се скрие зад врата на Мелина.

— Може би гълъбът знае комбинацията, ала няма как да ни я каже — вметна Бронуин. — Но би могъл да я съобщи на мис Перигрин, защото двете говорят птичи език, и тогава мис Перигрин ще каже на нас.

— Накарай гълъба ти да говори с нашата птица — нареди Инок.

— Вашата птица е два пъти по-едра от Уини и с по-голям клюн — възрази Мелина и отстъпи назад. — Уини е изплашен и не мога да го виня за това.

— Няма от какво да се бои — рече Ема. — Мис П не би наранила друга птица. Това е в разрез с имбринския кодекс. .

Мелина се ококори, сетне присви очи.

— Тази птица е имбрин?

— Тя е нашата директорка! — съобщи гордо Бронуин. — Алма Лефей Перигрин.

— Ама и вие сте пълни с изненади, нали? — попита Мелина и прихна по начин, който не изглеждаше съвсем дружелюбен. — Щом си имате имбрин, защо ви е да търсите друга?

— Дълга история — отвърна Милърд. — Достатъчно е да знаеш, че нашата имбрин се нуждае от помощта на друга имбрин.

— Просто остави проклетия гълъб на пода и дай на мис Перигрин да поговори с него! — ядоса се Инок.

Най-сетне и с видима неохота Мелина се съгласи.

— Хайде, Уини, бъди добричък. — Тя вдигна гълъба от рамото си и го остави на земята, сетне настъпи връвта с обувката си, за да не може да отлети.

Всички се скупчиха да гледат как мис Перигрин се приближава до гълъба. Той се опита да избяга, но бе ограничен от късата връв. Мис Перигрин мушна глава в лицето му, като не спираше да чурулика и кряка. Всичко това приличаше на разпит. Гълъбът скри глава под крилото и започна да трепери.

И тогава мис Перигрин го клъвна по главата.

— Ей! — извика Мелина. — Престани!

Гълъбът не вадеше глава изпод крилото и мис Перигрин го клъвна отново, по-силно.

— Достатъчно! — Мелина се наведе, освободи връвта и посегна да хване гълъба. Но преди да сключи пръсти около него, мис Перигрин разкъса връвта с ноктите си, сграбчи нещастната птица в клюна си и побягна.

— Върни се веднага! — викна ѝ ядосано Мелина и се готвеше да хукне след нея, когато Бронуин я улови за ръцете.

— Почакай! — рече ѝ тя. — Сигурна съм, че мис П знае какво прави.

Мис Перигрин спря малко по-нататък в тунела, извън обсега на всеки от нас. Гълъбът се бореше в хватката на клюна ѝ, Мелина се бореше с Бронуин, но и двете напразно. Мис Перигрин, изглежда, чакаше гълъбът да се умори и откаже, но после изгуби търпение и започна да люшка Уинифред във въздуха, уловила го за едното краче.

— Моля те, мис П! — извика Олив. — Ще го убиеш!

Бях близо до мисълта да хукна натам и да сложа край на това мъчение, но птиците изглеждаха като размазано кълбо от нокти и клюнове и никой не би могъл да ги доближи достатъчно. Затова викахме и умолявахме мис Перигрин да спре.

Накрая тя се вслуша. Гълъбът падна от устата ѝ и се изправи, клатушкайки се, на крачетата си, твърде замаян, за да побегне. Мис Перигрин му зачурулика, както го правеше по-рано, и този път гълъбът зачурулика в отговор. После мис Перигрин тропна три пъти с клюн по земята, сетне десет пъти и накрая пет.

Три-десет-пет. Олив опита комбинацията. Бравата изщрака, вратата се отвори навътре, от тавана се размота въжена стълба и опря в пода.

Разпитът на мис Перигрин бе дал резултат. Беше направила каквото трябва, за да ни помогне, и отчитайки този акт, трябваше да признаем, че сме я подценявали. А междувременно събитията продължаваха да се развиват. Мис Перигрин сграбчи отново замаяния гълъб в клюна си, завъртя рязко глава и го запокити към стената.

Другите реагираха с общ ужасен вик. Аз бях занемял от шок.

Мелина се освободи от Бронуин и изтича при гълъба. Той увисна безжизнено в ръцете ѝ, със строшено вратле.

— О, птичката ми, тя я уби! — проплака Мелина.

— Какви усилия само положихме, за да я уловим — въздъхна Хю. — И сега какво стана.

— Ще смажа главицата на тази ваша имбрин! — кресна Мелина, преизпълнена с гняв.

Бронуин отново я улови за ръцете.

— Недей! Спри веднага!

— Вашата имбрин е дивачка! Ако така ще се държи, по-добре да идем при гадините!

— Вземи си думите обратно! — извика Хю.

— Не, няма! — кресна му Мелина.

Размениха се още остри слова. Едва бе избегнат юмручен бой. Бронуин държеше Мелина, а аз и Ема удържахме Хю, докато двамата поизпуснаха парата, макар не и горчилката.

Никой не можеше да повярва в това, което бе сторила мис Перигрин.

— И за какво вдигате толкова шум? — попита Инок. — За един глупав гълъб.

— Не, не е така — възрази Ема и погледна намръщено мис Перигрин. — Тази птица бе личен приятел на мис Рен. Била е на над сто години. За нея пишеше в „Приказките“. А сега е мъртва.

— Убита — подчерта Мелина и плю на земята. — Така се нарича, когато отнемеш преднамерено живота на някого.

Мис Перигрин се пощеше безгрижно под крилото, сякаш думите не се отнасяха за нея.

— Нещо зло се е загнездило в нея — подхвърли Олив. — Това не е нашата мис Перигрин.

— Тя се променя — обади се Хю. — Превръща се все повече в животно.

— Надявам се, че е останало поне малко човешко, за да можем да я спасим — произнесе мрачно Милърд.

Всички мислехме като него.

Изкатерихме се по стълбата, всеки от нас спохождан от неспокойни мисли.

Зад вратата имаше коридор, който водеше към стълбище, после нов коридор и още една врата, през която пък влязохме в озарена от дневна светлина стая с рафтове, закачалки и гардероби с дрехи. Имаше и две съблекални с паравани за преобличане, няколко огледала на стойки и кроячна маса с шевна машина и парчета плат. Всичко това приличаше едновременно на бутик и на шивашка работилница — истинско блаженство за Хорас, който изтича радостно вътре и се провикна:

— Попаднах в рая!

Мелина пристъпваше мрачно отзад и не разговаряше с никого.

— Какво е това място? — попитах.

— Стая за дегизировка — обясни Милърд, — създадена да улесни идващите от тази страна чудати да се смесят незабелязано с нормалните в примката. — Той посочи няколко рисунки на стената, демонстриращи дрехите, които се носят в този период.

— Когато си в Рим! — възкликна Хорас и се насочи към рафтовете с дрехи.

Ема помоли всички да се преоблекат. Освен че щяха да ни помогнат за дегизировката, новите дрехи биха затруднили гладните, които ни преследваха.

— Но запазете пуловерите отдолу, в случай че възникнат нови проблеми.

Бронуин и Олив избраха семпли рокли и се скриха зад паравана. Аз замених прашните си лекьосани панталони и якето с неумело ушит, но сравнително чист костюм. Не ми беше никак удобно в него и се зачудих как ли векове наред хората са носили по цял ден такива официални одежди.

Милърд избра дрехи с ярки цветове и взе да се върти пред огледалото.

— Как изглеждам? — поинтересува се той.

— Като невидимо момче с парцалки — отвърна Хорас.

Милърд въздъхна, постоя още малко пред огледалото, после се съблече и изчезна отново.

Първоначалното вълнение на Хорас вече се бе уталожило.

— Подборът тук е ужасен — оплака се той. — Дрехите, които не са проядени от молци, са лекьосани и износени! Омръзна ми да изглеждам като уличен просяк.

— Уличните просяци не привличат внимание — посочи Ема, скрита зад паравана. — За разлика от дребничките господа с цилиндри. — Тя се появи, издокарана в яркочервени пантофки и синя рокля с къси ръкави, спускаща се малко под коленете. — Какво мислите? — попита и се завъртя, за да накара полата да се издуе.

Изглеждаше като Дороти от „Магьосникът от Оз“, само че по-хубава. Не знаех как да ѝ го кажа пред другите и вместо това си позволих нескопосана усмивка и повдигане на палец.

Тя се разсмя.

— Харесва ли ти? Жалко — добави със свенлива усмивка. — Защото ще изпъквам като въшка на чело. — Изведнъж лицето ѝ помрачня, вероятно се бе почувствала гузна, че си позволи да се засмее, като се имаше предвид всичко, което се бе случило и което все още ни предстоеше — и отново се шмугна зад паравана.

Аз също го усещах — страха заради нещастията, на които бяхме станали свидетели и които се разиграваха отново и отново в съзнанието ми като в някаква пощуряла времева примка. Но човек не може да се чувства зле непрестанно, исках да ѝ кажа аз. Смехът не прави лошите неща още по-лоши, също както и плачът не ги подобрява. Това не означава, че не те е грижа или че си забравил. Значи само, че си човек. За съжаление не знаех как точно да го кажа.

Когато се появи отново, беше навлякла безформена блуза с дрипави ръкави и пола от грубо сукно, която се спускаше до обувките. (Дори повече от мен приличаше на просякиня.) Но беше запазила червените обувки. Ема имаше слабост към блясъка, макар и в дребни размери.

— А това? — попита Хорас, размахал пухкава оранжева перука. — Как ще ми помогне то да се смеся с нормалните?

— Може би отиваме на карнавал — предположи Хю и посочи един плакат на стената, който възвестяваше подобно събитие.

— Само за момент! — Хорас изтича при него. — Чувал съм за това място! Това е стара туристическа примка!

— Какво е туристическа примка? — попитах.

— Навремето можеше да ги откриеш къде ли не из чудатия свят — обясни Милърд, — разположени на стратегически места и моменти с историческа важност. Образуваха нещо като Гранд тур, който навремето се смяташе за съществена част от правилното обучение и възпитание на чудатите. Това, разбира се, беше преди много години, когато бе още сравнително безопасно да се пътува в чужбина. Не знаех, че още са останали такива.

След като приключихме с преобличането, ние оставихме дрехите от двайсети век на купчина и последвахме Ема през друга врата, зад която имаше улица, задръстена от боклуци и празни щайги. Познах в далечината звуците на карнавал — неритмична свирня на гайди, глух ропот на тълпа. Макар нервите ми да бяха изопнати, а тялото — изтощено, почувствах прилив на вълнение. Някога чудатите са идвали тук да зяпат и да се забавляват. А моите родители никога не ме бяха водили в Дисни уърлд.

Ема ни даде обичайните инструкции:

— Дръжте се заедно. Следете Джейкъб и мен за сигнали. Не разговаряйте с никого и избягвайте да гледате хората в очите.

— Как ще знаем къде да отидем? — попита Олив.

— Ще трябва да мислим като имбрини — отвърна Ема. — Ако сте мис Рен, къде бихте се скрили?

— Където и да е, но не в Лондон — предположи Инок.

— Само ако някой не беше убил нещастния гълъб — въздъхна Бронуин и погледна огорчено мис Перигрин.

Директорката стоеше на калдъръма и ни гледаше, но никой не искаше да я докосва. Ала трябваше да я скрием и затова Хорас се върна в работилницата и донесе платнена торба. Мис Перигрин очевидно не гореше от ентусиазъм да влезе в нея, но когато стана ясно, че никой няма да я вземе — най-малкото Бронуин, която изглеждаше отвратена от нея, — тя се шмугна вътре, Хорас заметна капака и я вдигна.

Вървяхме право към глъчката на карнавала, през тесни и мръсни улици с множество дървени зарзаватчийски колички, отрупани със смърдящ зеленчук, между тях сновяха деца и котки, които ни оглеждаха с жадно любопитство, други клечаха между щайгите и белеха прогнили картофи, строейки малки планини от обелките им. Макар че се опитвахме да останем незабелязани, почти всички минувачи сякаш се извръщаха след нас — продавачите, дечурлигата, жените, котките, мъртвите и одрани зайци, полюшващи се на куките.

Дори в своите нови, съответстващи на епохата дрехи аз се чувствах крещящо неприсъщ на това място. Смесването не е само облекло, но и театрално изпълнение, осъзнах аз, а приятелите ми нямаха и частица от излъчването на тези помръкнали лица и схлупени рамене на тукашните обитатели. В бъдеще, ако исках да се дегизирам толкова добре, колкото и гадините, трябваше да поработя над актьорските си умения.

С приближаването ни карнавалът ставаше все по-шумен, а миризмите се усилваха — преварено месо, печени ядки, конска пикня, човешки изпражнения и дим от разпалени огнища, всичко това се смесваше в общ сладникав мирис, от който въздухът сякаш ставаше лепкав. Най-сетне стигнахме широк площад, натъпкан с хора и пъстроцветни шатри, където всичко непрестанно се движеше и бе почти невъзможно да бъде проследено. Цялата тази сцена бе изтезание за сетивата ми. Имаше акробати и въжеиграчи, хвърлячи на ножове и гълтачи на огън, както и всякакви други улични представления. Вреслив знахар рекламираше лекарствата си от терасата на фургона: „Необичайно стимулиращо средство, което ще подсили вътрешностите ви срещу заразни паразити, нездравословни изпарения и злокачествени миазми!“. Съревновавайки се за внимание, на съседната платформа стоеше гласовит звероукротител с фрак, а до него едро праисторическо животно, чиято сивкава кожа висеше от скелета му на каскада от бръчки. Отне ми десетина секунди, докато се влачехме из тълпата край сцената, за да позная, че това е мечка. Бяха я обръснали до голо и оковали с верига за стол, бяха ѝ нахлузили женска рокля, а очите ѝ бяха изпъкнали, сякаш ще изхвърчат навън. Звероукротителят се хилеше и се правеше, че ѝ поднася чай, без да спира да крещи: „Дами и господа! Представям ви Най-красивата дама в цял Уелс!“ — което му спечели силен смях и аплодисменти от тълпата. Почти се надявах мечката да разкъса веригите и да го изяде още тук, пред всички.

За да се преборя с главозамайващия ефект на цялата тази призрачна лудост, бръкнах в джоба, докоснах хладната повърхност на телефона, затворих за миг очи и прошепнах:

— Аз съм пътешественик във времето. Всичко това се случва наистина. Аз съм Джейкъб Портман и пътувам във времето.

Дори само тези думи звучаха изумително. Но още по-изумително бе, че пътуването във времето не бе увредило ума ми, че по някакво чудо не се бях превърнал в нечленоразделно бръщолевещ луд, щръкнал на ъгъла на някоя улица. Човешката душа се оказа по-гъвкава, отколкото предполагах, способна да се разширява, за да побере в себе си всякакви противоречия и на пръв поглед невъзможни факти. Какъв късмет за мен.

— Олив! — извика Бронуин. — Махни се оттам! — Вдигнах глава и я видях да дръпва Олив от клоуна, който се бе навел да я заговори. — Колко пъти трябва да ти повтарям никога да не разговаряш с нормални!

Групата ни бе твърде голяма, за да можем да останем заедно, особено на място като това, пълно с развлечения, създадени да прикоткват децата. Бронуин се държеше като строга майка и ни скастряше всеки път, когато някой от нас се спираше да погледне нещо или протягаше ръка към сладкишите и димящия захарен памук. Олив най-лесно се разсейваше и често забравяше, че сме в сериозна опасност. Групата успяваше да запази целостта си само защото децата в нея не бяха истински деца — те притежаваха природата на възрастни хора и тя непрестанно влизаше в сблъсък с детските им желания. Ако бяха обикновени деца, мисля, че задачата щеше да е неизпълнима.

Известно време вървяхме безцелно, търсейки някой, който би могъл да прилича на мис Рен, или място, където можеха да се крият чудати. Но тук всичко бе необикновено — цялата тази примка, с нейните хаотични странности, бе идеалното прикритие за чудати. И въпреки това дори тук хората ни забелязваха, извръщаха глави, когато ги подминавахме. Започвах да се поддавам на параноята. Колцина от хората около нас може да са шпиони на гадините — или самите те да са гадини? Особено се притеснявах от клоуна, този, от когото Бронуин бе дръпнала Олив. Той непрестанно се появяваше. Сигурно го бяхме подминали пет пъти през последните няколко минути — веднъж изскочи от тясна уличка, после надзърна от прозорец, гледаше ни от павилиона за снимки, чорлавата му коса и ужасна маска контрастираха крещящо с околната шарения. Изглеждаше сякаш е едновременно навсякъде.

— Не е хубаво да стоим толкова дълго на открито — оплаках се на Ема. — Не можем да обикаляме вечно в кръг. Хората ни забелязват. И клоуните.

— Клоуните? — попита тя. — Както и да е, съгласна съм с теб, но е доста трудно да определим откъде да започнем в подобна лудница.

— Можем да започнем от най-чудатата част на всеки карнавал — предложи Инок, който се бе напъхал между нас. — От представлението с уроди! — Той посочи високата, пищна фасада в другия край на площада. — Тези атракции и чудатите вървят заедно като мляко с бисквити. Или гладни с гадини.

— Обикновено е така — съгласи се Ема. — Но гадините също го знаят. Сигурна съм, че мис Рен не е запазила толкова дълго свободата си, като се е крила на очевидни места.

— Да имаш по-добра идея? — попита я Инок.

Нямахме, затова се насочихме към атракциона. Огледах се за натрапващия се клоун, но той се бе скрил в тълпата.

При входа на атракциона мърляв карнавален глашатай се дереше през мегафон, обещавайки ни, че „ще видим най-ужасяващите грешки на природата, разрешени за гледане от закона“ срещу символично заплащане. Наричаше го Конгрес на човешките странности.

— Напомня ми за вечерните празненства, на които съм присъствал — отбеляза Хорас.

— Някои от тези „странности“ може да са чудати — посочи Милърд — и в такъв случай биха могли да знаят нещо за мис Рен. Мисля, че си заслужава да похарчим малко пари, за да се уверим.

— Нямаме достатъчно — рече Хорас и извади от джоба си самотна, облепена с мъх монета.

— Че кога сме плащали да влезем в цирк? — попита Инок.

Последвахме го към задната страна на атракциона, където имитиращата стена фасада отстъпваше място на голяма паянтова шатра. Докато се оглеждахме за отвор в платнената стена, през който да се промушим, внезапно се повдигна чергило и отвътре изскочиха добре облечен мъж и жена, която си вееше припряно с ветрило.

— Дръпни се! — викна мъжът. — Дамата има нужда от свеж въздух!

Над входа с чергилото имаше надпис: „САМО ЗА ИЗПЪЛНИТЕЛИ“.

Пъхнахме се вътре и незабавно бяхме спрени. На високо столче седеше момче, което очевидно изпълняваше някаква служебна функция.

— Вие изпълнители ли сте? — попита то. — Не можете да влезете, ако не сте изпълнители.

Преструвайки се на обидена, Ема отвърна:

— Разбира се, че сме изпълнители — и за да демонстрира това, тя разпали малко пламъче на върха на пръста си и го изгаси с око.

Момчето сви небрежно рамене.

— Влизайте, тогава.

Изнизахме се покрай него, премигвайки често, за да се адаптираме към тъмнината. Озовахме се в лабиринт от платнени стени — всъщност това беше осветен с факли коридор, който свиваше рязко на всеки десетина крачки, за да ни изправи пред поредното „изчадие на природата“. Върволица от зрители, едни смеещи се, други пребледнели и разтреперани, се блъскаха пред нас в двете посоки.

Първите няколко урода бяха стандартно панаирно издание и не особено странни: „илюстриран“ човек, изрисуван с татуировки, брадата дама, която подръпваше своите спускащи се до брадичката мустаци и бакенбарди, човек-игленик, непрестанно забиващ в лицето си дълги игли и ковящ пирони в носа си с чук. Макар за мен всичко това да изглеждаше доста впечатляващо, моите приятели, някои от които бяха обикаляли Европа с подобни пътуващи атракциони заедно с мис Перигрин, едва сдържаха прозевките си.

Под плаката с надпис „ИЗУМИТЕЛНИЯТ ЧОВЕК-КИБРИТ“ господин, чийто костюм бе облепен с кибритени кутии, се удряше в друг, облечен по сходен начин и с налепени кибритени клечки, предизвиквайки огнени изблици, при които вторият мъж се преструваше на изплашен до смърт.

— Аматьори — подхвърли Ема и продължи към следващата атракция.

Странностите прогресивно ставаха все по-странни. Видях момиче с дълга рокля с ресни, усукало около тялото си питон, който се виеше и танцуваше по нейна заповед. Ема се съгласи, че това вече е донякъде чудато, тъй като способността да се омайват змии бе умение, присъщо само на синдригасти. Но когато Ема спомена името на мис Рен пред момичето, тя ни изгледа навъсено, а змията започна да съска и ние побързахме да се отдалечим.

— Губим си времето — заяви Инок. — Часовникът на мис Перигрин отброява последните ѝ минути, а ние се шляем из карнавал! Защо да не си вземем сладкиши и да го ударим на веселба?

Но беше останал само още един урод и ние продължихме към него. Последната сцена бе празна, ако се изключеше малка масичка с цветя върху нея и подпрян на вазата надпис: „ПРОЧУТИЯТ В ЦЕЛИЯ СВЯТ СГЪВАЕМ ЧОВЕК“.

Появи се асистент и постави на платформата куфар. След това излезе.

Наоколо се събра тълпа. Куфарът си стоеше в средата на сцената. Хората започнаха да викат:

— Хайде, започвайте представлението! Покажете урода!

Куфарът се заклати. Разтърси се, наклони се назад, после тупна на една страна. Тълпата се люшна напред, втренчила очи в куфара.

Закопчалките му отскочиха и много бавно капакът се повдигна. Чифт бели очи погледнаха тълпата, после капакът се повдигна още, за да покаже лице — на възрастен мъж с грижливо подрязани мустаци и малки кръгли очила, който по някакъв начин се бе наврял в куфар, не по-голям от моя торс.

Тълпата избухна в аплодисменти, които нараснаха, след като уродът продължи да се разгъва, крайник по крайник, и накрая се измъкна от невероятно тясното пространство. Беше върлинест и мършав — толкова слаб, че изглеждаше сякаш кокалите му ще се строшат от напъна на кожата. Приличаше на удивителна, но се държеше с такова достойнство, че не намирах сили да му се присмея. Той огледа намусено тълпата и след това се поклони дълбоко.

Отдели една минута да покаже как крайниците му могат да се сгъват по най-невъобразими начини — коляното му се обръщаше така, че пръстите на краката опираха в бедрото, после той усука таз и коленете му опряха в гърдите — и след нов взрив от аплодисменти и още поклони шоуто приключи.

Тълпата взе да се разпръсква, но ние останахме. Сгъваемият човек се готвеше да напусне сцената, когато Ема го попита:

— Вие сте чудат, нали?

Мъжът спря. Извърна се бавно към нас с израз на имперско раздразнение.

— Прощавайте? — попита с изразен руски акцент.

— Извинете, че се натрапваме по този начин, но трябва да намерим мис Рен — каза Ема. — Знаем, че е тук някъде.

— Пфуй! — възкликна мъжът, отпращайки я със звук, който бе някъде по средата между смях и изхрачване.

— Въпросът не търпи отлагане! — обади се Бронуин.

Сгъваемият мъж кръстоса ръцете си под формата на буквата X и рече:

— Не разбира въобще за какво говори вие. — След тези думи напусна сцената.

— Сега какво? — попита Бронуин.

— Продължаваме да търсим — рече Ема.

— И ако не намерим мис Рен? — обади се Инок.

— Продължаваме да търсим — прецеди през зъби Ема. — Всички ли ме разбраха?

Всички я бяха разбрали чудесно. Нямахме друг избор. Ако не се получи — ако мис Рен не е тук или не успеем да я намерим скоро, — тогава усилията ни щяха да отидат на вятъра и щяхме да изгубим мис Перигрин, сякаш изобщо не сме стигали в Лондон.

Напуснахме умърлушени атракциона по пътя, по който бяхме дошли, покрай опустелите сцени, покрай момчето на входа и излязохме вън, на дневна светлина. Спряхме на изхода, без да знаем как да продължим, когато портиерчето подаде глава под чергилото.

— Кво става? — попита то. — Не ви ли хареса циркът?

— Ами… интересно беше — отвърнах и му махнах да се прибира.

— Не беше достатъчно чудато за вас, а? — настоя момчето.

Това привлече вниманието ни.

— Какво искаш да кажеш? — изгледа го Ема.

— Уейкълинг и Рукъри — рече момчето и посочи далечния край на площада. — Там е истинското шоу. — След това ни намигна и се прибра вътре.

— Ама че странна работа — промърмори Хю.

— Не каза ли „чудато“? — попита Бронуин.

— Какво е Уейкълинг и Рукъри? — учудих се аз.

— Място — отвърна Хорас. — Някъде из примката, вероятно.

— Дали не е пресечка на две улици? — промърмори замислено Ема и вдигна чергилото, за да попита момчето — но то бе изчезнало.

Така че ние тръгнахме през тълпата към далечния край на площада, накъдето бе посочило момчето — нашата последна, тънка надежда, обвързана със страните имена на две улици, за които дори не знаехме дали съществуват.

Стигнахме едно място на няколко пресечки отвъд площада, където глъчката на тълпата намаля, за да бъде заменена от заводско тракане и дрънчене, а плътната миризма на печено месо и животински изпражнения с далеч по-тежка и неприятна смрад. Пресякохме каменното корито на река и навлязохме в квартал с фабрики и работилници, с комини, бълващи черен пушек към небето — и това се оказа улица „Уейкълинг“. Продължихме надолу по нея, търсейки „Рукъри“, но стигнахме широк открит канал, който според Инок бил самата Ривър Флийт, и тук се наложи да обърнем и да тръгнем назад. Когато подминахме мястото на „Уейкълинг“, откъдето бяхме тръгнали, улицата започна да се вие и криволичи, а фабриките отстъпиха на ниски постройки с неясно предназначение и семпли фасади, лишени от надписи, сякаш някой специално ги бе построил, за да бъдат незабележими.

Лошото предчувствие, което се надигаше в мен от известно време, се засили — ами ако ни бяха пратили в тая безлюдна част на града, за да ни устроят капан?

След още няколко завоя улицата отново се изправи и изведнъж се блъснах в Ема, която вървеше пред мен, но внезапно бе спряла.

— Какво има? — попитах.

Вместо отговор тя посочи. Пред нас, там където улицата се разделяше на две, се бе събрала тълпа. Макар че в района на карнавала цареше нетърпима жега, хората тук бяха облечени с палта и загърнати с шалове. Бяха се скупчили около една сграда и стояха, забили втрещени погледи — също както и ние сега. Самата постройка не беше нищо особено: четири етажа, горните три с редове от сводести тесни прозорци като в старо учреждение. Всъщност постройката бе почти идентична с другите наоколо с едно изключение — цялата бе скована от ледове. Ледът покриваше прозорците и вратите, от капчуците и корниза се проточваха дълги ледени висулки като грамадни зъби. От вратите фучеше сняг, който се събираше на грамадни преспи по тротоара. Изглеждаше сякаш сградата е била ударена от виелица — но отвътре.

Погледнах към облепената със сняг табела на стената: „у… ца «Р… къри…»“

— Познавам това място — обади се Мелина. — Това е Архивът на чудатите, тук се държат всички официални документи.

— Откъде знаеш? — попита Ема.

— Мис Тръш ме кандърдисваше да дойда тук като втора помощничка на омбудсманката. Изпитът е много труден. Учих цели двайсет и една години.

— И така ли трябва да е покрита с лед? — попита Бронуин.

— Не, доколкото ми е известно — отвърна Мелина.

— Тук също е и Съветът на имбрините, които се събират за ежегодното обсъждане на местните закони — добави Милърд.

— Съветът на имбрините се събира тук? — повдигна вежди Хорас. — Това е доста невзрачно място. Очаквах да е в някой замък.

— Целта не е да прави впечатление — рече Мелина. — Изобщо не трябваше да го забележим.

— Като гледам, не се справят добре с маскировката — посочи Инок.

— Както вече казах, обикновено не е покрита с лед.

— Какво според вас се е случило тук? — попитах.

— Нищо добро — въздъхна Милърд. — Нищичко добро не е станало.

Нямаше съмнение, че трябва да се приближим и да разучим, но това не означаваше да се хвърлим с рогата напред като последни глупаци. Повъртяхме се още известно време, зяпайки от разстояние. Хората идваха и си тръгваха. Някой се опита да отвори вратата, но тя бе замръзнала. Постепенно тълпата взе да оредява.

— Тик-так, тик-так — подметна Инок. — Губим време.

Проправихме си път през останките от множеството и излязохме на заледения тротоар. От сградата лъхаше студ, ние се разтреперихме и пъхнахме ръце в джобове. Бронуин използва силата си да отвори вратата, но всъщност я изби с пантите. Установихме, че коридорът зад нея е запречен от ледове. Те се простираха от стена до стена, от пода до тавана и навътре в сградата, където се сливаха в общо синкаво сияние. Същото важеше и за прозорците: изтрих скрежа от един, после от втори и през двата виждах само лед. Сякаш някъде в сърцето на тази сграда се бе родил ледник и вкочанените му езици се източваха бавно през отворите.

Опитахме всякакви начини да проникнем вътре. Заобиколихме отзад, търсехме врата или прозорец, които да не са запушени, но всички възможни пролуки бяха изпълнени с лед. Взехме камъни и пръти и се опитахме да си пробием път, но ледът бе почти свръхестествено твърд — дори Бронуин не успя да изкопае повече от няколко сантиметра. Милърд прегледа „Приказките“ за някакви сведения относно сградата, ала нямаше нищо, което да ни свърши работа.

Накрая решихме да прибегнем до премерен риск. Наредихме се в полукръг около Ема, за да не се вижда от улицата, тя затопли ръцете си и ги положи на ледената стена, която изпълваше коридора. След около минута ръцете ѝ започнаха да потъват в леда, а от образувалия се отвор потече вода, която се събра на локва в краката ѝ. Ала напредъкът бе мъчително бавен и след около пет минути тя едва бе стигнала до лактите.

— С такова темпо ще ни е нужна седмица, за да преодолеем коридора — рече тя и извади ръце от леда.

— Нима смяташ, че мис Рен се крие вътре? — попита Бронуин.

— Би трябвало — отвърна уверено Ема.

— Намирам направо за смайващ този изблик на оптимизъм — отбеляза Инок. — Ако мис Рен е тук, би трябвало вече да е вкочанена.

— Гибел и мрак! — изригна в отговор Ема. — Разруха и упадък! Мисля, че ще си щастлив, ако още утре дойде краят на света, за да се провикнеш „нали ви казах?“

Инок я погледна сащисано, после отвърна с преднамерено спокоен глас:

— Скъпа моя, можеш да предпочетеш да живееш в твоя измислен свят, но аз съм реалист.

— Ако поне веднъж бе отправил нещо повече от плиткоумни критики — сопна се Ема, — ако поне веднъж бе дал полезно предложение в тежък момент, вместо да свиваш рамене пред перспективата да се провалим и да загинем, може би щях да толерирам постоянно мрачните ти настроения! Но точно сега…

— Опитахме всичко! — прекъсна я Инок. — Какво очакваш да предложа?

— Има нещо, което не сме опитали — обади се Олив от края на групата.

— И кое е то? — попита Ема.

Олив предпочете да ни покаже, вместо да ни го казва. Тя слезе от тротоара, доближи тълпата, обърна се към сградата и извика с цяло гърло:

— Здравейте, мис Рен! Ако сте там, моля ви, излезте! Имаме нужда от вашата…

Преди да успее да завърши, Бронуин я сграбчи и остатъкът от изречението бе заглушен под мишницата ѝ.

— Да не си се побъркала? — тросна се ядосано Бронуин. — Заради теб ще ни разкрият!

Тя постави Олив на тротоара и сигурно щеше да продължи да ѝ се кара, но по лицето на момиченцето се търкулнаха сълзи.

— Какво значение, че ще ни открият? — проплака Олив. — Ако не можем да намерим мис Рен и да спасим мис Перигрин, какво значение дори цяла армия да ни се нахвърли още сега?

Една жена се отдели от тълпата и се приближи към нас. Беше възрастна, превита под тежестта на годините, лицето ѝ отчасти бе скрито под качулката на наметалото.

— Тя добре ли е? — попита жената.

— Добре е, благодаря ви — опита се да я отпрати Ема.

— Не, не съм! — викна Олив. — Никак не съм добре! Искахме само да живеем в мир на нашия остров, а след това се случиха куп лоши неща и нашата директорка пострада. Сега всичко, което искаме, е да ѝ помогнем — и не можем да направим дори това!

Олив увеси нос и заплака горчиво.

— Ами много хубаво тогава — каза жената, — че дойдохте да ме видите.

Олив вдигна глава и попита, подсмърчайки:

— Какво значи това?

И тогава жената изчезна.

Просто така.

Изчезна направо от дрехите си и наметалото ѝ, внезапно опразнено, се свлече с тихо тупване на паважа. Всички ние бяхме твърди слисани, за да кажем каквото и да било — докато изпод гънките на наметалото не се показа малка птичка.

Застинах, колебаейки се дали не трябва да се опитам да я уловя.

— Някой знае ли каква е тази птица? — попита Хорас.

— Мисля, че е мушитрънче — отвърна Милърд.

Птичката запърха с криле, скочи във въздуха и отлетя, изчезвайки зад сградата.

— Не бива да я изгубим! — викна Ема и ние всички хукнахме след нея, пързаляйки се по леда. Свихме зад ъгъла и излязохме на тясна, запречена от ледени блокове уличка.

Птицата беше изчезнала.

— Проклятие! — ядоса се Ема. — Къде се скри?

Поредица от странни звуци долетя изпод земята току под краката ни — метално дрънчене, гласове, шум на течаща вода. Разчистихме снега с крака и открихме двойна дървена врата, вградена в тухлената стена, като вход към изба.

Вратата не беше залостена. Повдигнахме капаците. Следваше стълбище, водещо в мрака и покрито с бързотопящ се лед, водата от който се стичаше шумно надолу към невидим канал.

Ема се приведе и извика в мрака:

— Ехей! Има ли някой тук?

— Ако ще идвате — обади се глас отдалече, — идвайте бързо!

Ема се изправи изненадана. После извика:

— Кой сте вие?

— Какво чакаме? — попита Олив. — Това е мис Рен!

— Няма как да сме сигурни — заяви Милърд. — Не знаем какво се е случило тук.

— В такъв случай аз ще разбера! — И преди някой да успее да реагира, Олив се шмугна през вратата към избата и полетя леко към дъното. — Все още съм жива! — чу се гласът ѝ от мрака.

Ето как, засрамени от смелата ѝ постъпка, ние я последвахме и когато се спуснахме долу, открихме коридор, прокопан през твърд лед. Леденостудена вода капеше от тавана и се стичаше на ручеи по стените. Мракът не бе непрогледен, защото иззад ъгъла се долавяше слабо сияние.

Чухме приближаващи се стъпки. Една сянка се издигна на стената пред нас. Последва я загърната в наметало фигура, очертана от светлината.

— Здравейте, деца — произнесе фигурата. — Аз съм Баленсиага Рен и се радвам, че сте тук.

Дванайсета глава

Аз съм Баленсиага Рен.

Да чуем тези думи бе като да изстреляме тапата на шампанско. В началото дойде облекчението — възклицания, нервен смях, — а след това изблици на радост: двамата с Ема подскачахме и се прегръщахме, Хорас падна на колене и вдигна ръце в беззвучно алилуя! Олив бе толкова развълнувана, че литна във въздуха въпреки обувките с тежести, като заекваше: „Н-н-ние… помислихме си, че н-никога… никога в-вече н-няма да в-видим друга имбрин!“

Значи това в края на краищата бе мис Рен. Допреди няколко дни за нас тя не бе нищо повече от непозната имбрин в непозната примка, но оттогава бе придобила почти мистично значение: тя беше, доколкото ни е известно, последната свободна и невредима имбрин, жив символ на надеждата, нещо, от което всички ние отчаяно се нуждаехме. И ето я тук, току пред нас, толкова човешка и същевременно толкова крехка. Познах я от снимката на Адисън, само че сега в косата ѝ нямаше и следа от черно. Дълбоки бръчки разсичаха челото ѝ и караха устата ѝ да увисне в полупарализа, раменете ѝ бяха приведени, ала сякаш не само от старост, а и под тежестта на непосилно бреме, тежестта на нашата отчаяна надежда, която я притискаше.

Мис Рен отметна качулката си и каза:

— Много се радвам, да се запозная с вас, милички, но влизайте по-скоро вътре, защото отвън не е никак безопасно.

Тя се обърна и закуцука през тунела. Последвахме я в колона, като патета, следващи майка си, влачейки крака и разперили ръце, за да запазим равновесие върху хлъзгавата повърхност. Такава беше силата на една имбрин над чудатите деца, че самото ѝ присъствие — макар току-що да се бяхме запознали с нея — оказа мигновен успокоителен ефект върху нас.

Подът се издигна нагоре, отвеждайки ни покрай смълчани пекарни, обрасли със скреж, в голямо помещение, натъпкано с лед от пода до тавана и от стена до стена, ако се изключеше тунелът, в който се намирахме и който бе изкопан точно по средата. Ледът бе плътен, но прозрачен и на някои места можехме да виждаме на двайсет-трийсет стъпки навътре в него. Помещението вероятно е било приемна, имаше столове покрай стените, масивно бюро и шкафове за папки, всичките сега в плен на талази от лед. Синкава дневна светлина се процеждаше от редицата недостижими прозорци, зад които беше улицата, нищо повече от сивкаво петно.

Стотици гадини биха могли да прекарат седмици наред в дълбаене на този лед и пак нямаше да ни стигнат. Ако не беше тунелът, мястото щеше да е идеалната крепост. Или пък идеалният затвор.

На стената висяха десетина часовници, чиито замръзнали стрелки сочеха в различни посоки. (Може би, за да се следи ходът на времето в различните примки?) Над тях обозначителни табели сочеха към определени служби:

През вратата с надпис „Темпорални дела“ видях мъж, вкочанен в леда. Беше замръзнал в приведена поза, сякаш се бе опитвал да освободи крака си от земята, когато ледът бе застигнал останалата част от тялото му. Беше тук от доста време. Потреперих и извърнах глава.

Тунелът свършваше при красиво стълбище с балюстради, което не беше обледено, но затова пък бе отрупано с документи. Едно момиче стоеше в долния му край и следеше неувереното ни приближаване без видим ентусиазъм. Имаше дълга коса, разделена по средата и спускаща се до кръста, малки кръгли очила, които непрестанно нагласяше, и тънки устни сякаш отвикнали да се усмихват.

— Алтея! — повика я със строг глас мис Рен. — Не бива да излизаш тук, когато тунелът е отворен — какво ли не може да проникне вътре!

— Да, госпожо — отвърна момичето и завъртя леко глава. — Кои са тези, госпожо?

— Това са поверениците на мис Перигрин. Разказвах ти за нея.

— Носят ли храна? Или лекарства? Носят ли изобщо нещо полезно? — Момичето говореше мъчително бавно, гласът ѝ бе равен и лишен от чувства.

— Стига с въпросите, докато не затворим — нареди мис Рен. — Хайде побързай!

— Да, госпожо — отвърна момичето и без всъщност да бърза, закрачи надолу в тунела, като допираше с ръце стените.

— Извинете поведението ѝ — рече мис Рен. — Алтея не искаше да проявява твърдоглавие, но тя си е инатлива по природа. Ала умее да държи вълците на разстояние и имаме страшна нужда от нея. Ще я почакаме, докато се върне.

Мис Рен приседна на долното стъпало и докато се навеждаше, имах чувството, че чувам как пукат костите ѝ. Не знаех какво иска да каже с това „да държи вълците на разстояние“, но имаше твърде много въпроси за задаване, така че този можеше да почака.

— Мис Рен, откъде разбрахте кои сме? — попита Ема. — Не сме ви казвали.

— Една имбрин знае такива неща — отвърна тя. — Имам наблюдатели в дърветата от тук до Ирландско море. Пък и вие сте прочути! Съществува само една имбрин, чиито повереници са в състояние да се измъкнат от преследващите ги гадини, и това е мис Перигрин. Нямам представа как обаче успяхте да стигнете чак дотук, без да ви заловят — или как, в името на чудатия свят, ме открихте!

— Едно момче от карнавала ни упъти насам — каза Инок. Той вдигна ръка до брадичката си. — Ей толкова високо. С глупава шапка на главата.

— Той е от нашите съгледвачи — кимна мис Рен. — Но как намерихте него?

— Уловихме един от шпионските ви гълъби — обясни гордо Ема — и той ни доведе в примката. (Ема пропусна онази част, в която мис Перигрин го бе убила).

— Моите гълъби! — възкликна мис Рен. — А как разбрахте за тях? И как успяхте да заловите един?

Бе ред на Милърд да пристъпи напред. Беше взел наметалото на Хорас, за да не замръзне и макар че мис Рен не изглеждаше изненадана, когато пред нея се изправи пуста дреха, повдигна учудено вежди веднага щом невидимото момче в нея произнесе:

— Успях да определя местонахождението на вашите птици чрез дедукция, черпейки информация от „Приказки за необикновеното“. Всъщност за пръв път чухме за тях във вашата менажерия на върха на планината от едно доста претенциозно куче.

— Но никой не знае къде се намира моята менажерия!

Мис Рен бе твърде изненадана, за да продължи разговора, и тъй като всеки наш отговор пораждаше нови въпроси, ние ѝ разказахме цялата история колкото се може по-бързо, като се върнахме назад чак до острова и бягството ни в малките, нестабилни лодки.

— Едва не се удавихме! — извика Олив.

— Стреляха по нас, бомбардираха ни, гладни искаха да ни ядат — добави Бронуин.

— Едва не ни сгази подземна железница — присъедини се Инок.

— И не ни смаза гардероб. — Хорас изгледа навъсено телекинетичното момиче.

— Изминахме дълъг път през страна, пълна с опасности — каза Ема, — и всичко това, за да открием някого, който да помогне на мис Перигрин. Надявахме се, че този човек ще сте вие, мис Рен.

— Всъщност разчитахме на това — добави Милърд.

На мис Рен ѝ трябваха няколко секунди да си върне гласа и когато това стана, той бе изменен от вълнение.

— Вие храбри, чудесни деца. Вие сте чудеса, всяко едно от вас, и няма имбрин, която не би се гордяла да сте ѝ повереници. — Тя изтри една сълза с крайчеца на наметалото. — Толкова ми беше мъчно, когато чух какво се е случило с мис Перигрин. Не я познавах добре, тъй като съм малко саможива, но ето какво ще ви обещая: ние ще я върнем. Нея и нейните сестри!

Ще я върнем?

Едва сега осъзнах, че мис Перигрин все още е скрита в торбата, която носеше Хорас. Мис Рен все още не я бе видяла!

Хорас възкликна:

— Но чакайте, тя е тук!

Той постави торбата на пода и я отвори.

Миг по-късно отвътре се показа мис Перигрин, замаяна, след като бе стояла толкова време на тъмно.

— В името на старейшините! — възкликна мис Рен. — Но… аз чух, че била отвлечена от гадините!

— Наистина беше отвлечена — потвърди Ема, — но после ние си я върнахме!

Мис Рен бе толкова ентусиазирана, че скочи без помощта на бастуна и трябваше да я задържа за лакътя, за да не тупне.

— Алма, наистина ли си ти? — попита задъхано мис Рен и когато си възвърна равновесието, изтича при птицата. — Здравей, Алма. Ти ли си вътре?

— Тя е — извика Ема. — Това е мис Перигрин.

Мис Рен вдигна птицата на ръце, завъртя я насам и натам и тогава мис Перигрин взе да се дърпа.

— Кът-кът, спокойно — прошепна ѝ тихо мис Рен, присвила очи и изопнала устни. — Нещо не е наред с вашата директорка.

— Тя пострада — обясни Олив. — Вътрешно е.

— И не може отново да стане човек — добави Ема.

Мис Рен кимна мрачно, сякаш вече го знаеше.

— От колко време е така?

— От три дни — отвърна Ема. — Откакто я спасихме от гадините.

— Вашето куче — обадих се аз — ни каза, че ако не успее да се промени бързо, никога вече няма да може.

— Така е — потвърди мис Рен, — Адисън е бил прав за това.

— Освен това ни каза, че само друга имбрин може да ѝ помогне — рече Ема.

— И това е вярно.

— Тя се променя — пристъпи към нас Бронуин. — Вече не е каквато беше. Искаме си старата мис П!

— Не може да позволим това да се случи с нея! — проплака Хорас.

— Е? — повдигна вежди Олив. — Ще може ли, ако обичате, да я направите отново човек?

Бяхме заобиколили мис Рен и я притискахме с въпроси, а отчаянието ни бе почти осезаемо.

Мис Рен вдигна умолително ръце да замълчим.

— Ще ми се да беше толкова лесно — въздъхна тя — или толкова бързо. Когато една имбрин остане птица за твърде дълго време, тя се втвърдява, точно като схванат мускул. Ако се опитате да го раздвижите твърде бързо, той ще се скъса — тя също. Трябва да бъде върната чрез масаж към предишната си форма, но много внимателно, все едно, че работиш с глина. Ако се заема с нея тази вечер, може би ще успея до заранта.

— Стига да ѝ остава толкова време — промълви Ема.

— Молете се да ѝ остава — рече мис Рен.

Дългокосото момиче се върна, като пристъпваше бавно към нас и влачеше ръце по стените на тунела. Навсякъде, където опираше ръката ѝ, се образуваха нови ледени слоеве. Тунелът зад нея вече се бе стеснил и съвсем скоро се затвори напълно и ние бяхме изолирани от света.

Мис Рен махна на момичето да дойде.

— Алтея! Изтичай горе пред нас и помоли сестрата да приготви стаята за прегледи. Ще ми трябват всички медицински средства!

— Като казвате средства, дали имате предвид вашите разтвори, или инфузиите, или суспензиите?

— Всичките! — извика мис Рен. — И бързо — случаят е спешен!

Едва сега момичето забеляза мис Перигрин и очите ѝ леко се разшириха — най-силната реакция досега. Тя се обърна и пое нагоре по стълбата.

Този път тичаше.

Улових мис Рен за лакътя и я придържах, докато се качваше по стълбите. Сградата имаше четири етажа и ние се качвахме на последния. Ако се изключеше стълбището, това бе единствената достъпна част — другите етажи бяха обледени, помещенията — затворени напълно от ледени висулки. Всъщност се изкачвахме право през средата на гигантски леден куб.

Надзърнах в няколко заскрежени стаи, докато преминавахме забързано край тях. Ледените езици бяха избили вратите от пантите и през натрошените каси се виждаха очевидни следи от нападение: преобърнати мебели, извадени чекмеджета, купища документи по пода. На едно бюро бе подпряна картечница, но стрелецът бе вкочанен до нея. Чудат лежеше в ъгъла, нашарен от огнестрелни рани. Като жертвите в Помпей, ала сковани не в пепел, а в лед.

Трудно беше да се повярва, че всичко това е дело на едно малко момиче. Ако се изключат имбрините, Алтея беше най-силната чудата, която някога бях срещал. Вдигнах навреме глава, за да видя как изчезва на площадката над нас, дългата ѝ грива се врътна като прощално помахване.

Отчупих една ледена висулка от стената.

— Тя наистина ли може да прави това? — попитах и завъртях парчето лед в ръка.

— Може — потвърди мис Рен, като пухтеше до мен. — Тя е — или би трябвало да кажа беше — помощник на пълномощника по размътването и деферментирането и изпълняваше задълженията си тук в деня, в който гадините нападнаха сградата. По това време знаеше твърде малко за дарбата си, освен че ръцете ѝ излъчват неестествен студ. Алтея знаела за тези свои способности, но ги смятала за подходящи през горещите летни дни и никога не си била помисляла, че могат да се използват като отбранително средство, докато двама гладни не започнали да разкъсват пълномощника пред очите ѝ. Завладяна от смъртен страх, тя открила в себе си източник на сила, за чието съществуване не подозирала досега, и замразила стаята — заедно с гладните, — а след това и цялата сграда, при това за не повече от пет минути.

— Минути! — възкликна Ема. — Не мога да повярвам.

— Ще ми се да бях тук, за да го видя с очите си — рече мис Рен, — макар че вероятно щях да бъда отвлечена заедно с другите имбрини, които са били в сградата — мис Найтджар, мис Финч и мис Кроу.

— Ледът не е ли спрял гадините? — попитах.

— Спрял е много от тях — отвърна мис Рен. — Няколко са още тук, предполагам, замръзнали из тайните кътчета на сградата. Преди да се обледи цялата сграда, те успели да изведат имбрините през покрива. — Мис Рен поклати огорчено глава. — Кълна се в живота си, един ден лично ще отведа в ада тези, които причиниха това на сестрите ми.

— Значи дарбата ѝ не е свършила никаква работа — подметна Инок.

— Алтея не можеше да спаси имбрините — изтъкна мис Рен, — но спаси това място и постижението ѝ е забележително. Без него нямаше да разполагаме с убежище където и да било. През последните няколко дни го използвам като база за нашите операции, прехвърлям тук оцелели от нападнатите примки. Това е нашата крепост, единственото сигурно място в Лондон за чудати от нападнати примки.

— И какви са резултатите ви, госпожо? — попита Милърд. — Кучето каза, че сте дошли тук, за да помогнете на своите сестри. Имахте ли успех досега?

— Не — въздъхна тихо тя. — Усилията ми не доведоха до успех.

— Може би Джейкъб ще ви помогне, мис Рен — предложи Олив. — Той е много специален.

Мис Рен ме погледна с крайчеца на окото.

— Така ли? И каква е твоята дарба, млади човече?

— Мога да виждам гладни — отвърнах, леко засрамен. — И да ги усещам.

— И да ги убива — понякога — добави Бронуин. — Ако не ви бяхме намерили, мис Рен, Джейкъб възнамеряваше да ни прекара покрай гладните, които пазят наказателните примки, за да спасим някои от имбрините, които държат там. А сега излиза, че може да помогне на вас…

— Много мило от ваша страна — отвърна мис Рен, — но аз съм сигурна, че не държат сестрите ми нито в наказателните примки, нито където и да било близо до Лондон.

— Така ли? — стъписах се.

— Да, и никога не са били там. Тази история с наказателните примки беше примамка, създадена да подмами онези имбрини, които гадините не са успели да заловят при своите атаки. Най-вече мен. И за малко да успеят. Като глупачка аз се напъхах право в техния капан — в края на краищата наказателните примки са затвори! Имах късмет, че се отървах само с няколко повърхностни рани.

— Тогава къде отвеждат отвлечените имбрини? — попита Ема.

— Нямаше да ви кажа дори да знаех, защото не е ваша грижа — заяви мис Рен. — Чудатите деца не бива да се безпокоят за здравето на своите имбрини — наша грижа е да мислим за вашето.

— Но, мис Рен, това не е никак честно… — поде Милърд, но бе прекъснат с остър тон:

— Не желая да чуя нищо повече по този въпрос!

С това темата бе приключена.

Останах изненадан от тази внезапна рязкост, особено като се има предвид, че ако ние не бяхме обезпокоени за здравето на мис Перигрин — и не рискувахме живота си, за да я донесем тук! — тя щеше да е осъдена да прекара остатъка от дните си в тялото на птица. И след като очевидно имбрините не се справяха добре със задачата да опазват примките от нападение, не виждах защо защитата им да не стане наше задължение. Не ми хареса да се отнасят с мен като с малко дете и съдейки по сключените вежди на Ема, тя бе на същото мнение. Но да споделя мислите си на глас щеше да е проява на грубост и затова довършихме изкачването в мълчание.

Стигнахме до върха на стълбището. На този етаж само няколко врати бяха сковани от ледове. Мис Рен пое мис Перигрин от Хорас и каза:

— Хайде, Алма, да видим какво може да се направи за теб.

Алтея се появи на една врата, поруменяла и с повдигащи се развълнувано гърди.

— Стаята ви е готова, госпожо директор. Всичко, каквото поискахте.

— Добре, добре — закима мис Рен.

— Ако можем да ви помогнем с нещо — предложи Бронуин, — с каквото и да било…

— Нужно ми е само време и спокойствие — отвърна мис Рен. — Ще спася вашата имбрин, млади хора. Кълна се в живота си, че ще го направя. — Тя се обърна и отнесе мис Перигрин в стаята, където я очакваше Алтея.

Тъй като не знаехме какво да правим, ние я последвахме и се скупчихме до вратата, която бе оставена леко отворена. Надзъртахме вътре на смени. В уютна стаичка, мъждиво осветена от газени лампи, мис Рен се бе настанила в люлеещ се стол и държеше мис Перигрин в скута си. Алтея стоеше до лабораторната масичка и смесваше някакви течности в колби. От време на време вдигаше някоя от колбите, за да я разклати, след това я доближаваше до мис Перигрин и я прокарваше под клюна ѝ — точно както се разклащат силно миришещи вещества под носа на някой припаднал. Мис Рен не спираше да се клатушка и да гали перата на мис Перигрин, напявайки тихо весела песен:

— Ефт каа ванган суркен, ефт ка ванган суркен, малаая…

— Това е езикът на старите чудати — прошепна Милърд. — Ела си у дома, ела си у дома… спомни си коя си… нещо от тоя род.

Мис Рен го чу, вдигна глава и ни махна да си вървим. Алтея прекоси стаята и затръшна вратата.

— Какво пък — въздъхна Инок. — Както виждам, не сме желани там.

След три дни, през които нашата директорка зависеше от нас за всичко, изведнъж бяхме станали чужди. Макар че бяхме благодарни на мис Рен, тя ни бе накарала да се почувстваме като деца, на които е наредено да си лягат.

— Мис Рен си знае работа — произнесе един глас с плътен руски акцент зад гърбовете ни. — Най-добре оставете я да справи се сама.

Обърнахме се и открихме, че там стои сгъваемият човек от карнавала, кръстосал мършавите си ръце.

— Вие! — възкликна Ема.

— Отново срещаме се — рече мъжът с глас, дълбок като океанска падина. — Мое име е Сергей Андропов и аз капитан на чудата съпротивителна армия. Елате, разведа ви наоколо.

— Знаех си, че е чудат! — възкликна Олив.

— Не, не знаеше — подразни я Инок. — Само си си го мислела.

— Разбрал, че сте чудати в мига, когато ви видял — обади се сгъваемият човек. — Как така не позволили да ви заловят толкова време?

— Защото сме хитри — отвърна Хю.

— Искаше да каже, че сме късметлии — рекох.

— Но най-вече сме гладни — продължи Инок. — Да имате нещо за хапване тук? Мога да изям цяла емурафа.

При споменаването на храна стомахът ми закъркори като диво животно. Никой от нас не бе хапвал от пътуването с влака насам, което сякаш беше преди векове.

— Разбира се — кимна сгъваемият човек. — Насам.

Последвахме го по коридора.

— Разкажете ни за тази ваша чудата армия — подкани го Ема.

— Ще смажем гадините и ще си върнем своите. Ще ги накажем, че отвлекли наши имбрини.

Той отвори една врата и ни преведе през опустошена канцелария, където хората се бяха натръшкали и спяха на пода и под бюрата. Докато пристъпвахме около тях, разпознах няколко лица от карнавала: момчето, което пазеше входа, къдрокосото момиче със змията.

— Те чудати ли са? — попитах.

Сгъваемият човек кимна.

— Спасени от други примки — обясни той и отвори следващата врата.

— А вие? — попита Милърд. — Откъде идвате?

Сгъваемият човек ни въведе в един вестибюл, където можехме да разговаряме, без да събудим спящите, помещение, в което доминираха две големи врати, украсени с десетки рисунки на птици.

— Идвам от страна на замръзнала пустиня отвъд Ледената пустош — отвърна той. — Преди стотици години, когато се появили гладните, те нападнали първо мой дом. Разрушили всичко. Всички в селото убити. Стара жена. Бебе. — Всички. — Той разсече въздуха с острата част на дланта си. — Аз се скрил в маслобойка, дишал през сламка, докато собствен брат убит в съща къща. После дошъл в Лондон да избяга от гладните. Но те също дошли.

— Това е ужасно — рече Бронуин. — Мъчно ми е за вас.

— Един ден ние отмъстим — обеща мъжът с потъмняло лице.

— Като стана дума — обади се Инок, — колко души има в тази ваша армия?

— В момента шест — рече мъжът и посочи стаята, през която бяхме минали.

— Шест души? — повдигна вежди Ема. — Искате да кажете… те?

Не знаех дали да се смея, или да плача.

— С вас стават седемнайсет. Бързо нарастваме.

— Чакай, чакай — вдигнах ръка. — Не сме дошли тук да постъпваме в която и да било армия.

Той ме изгледа с поглед, който би могъл да смрази ада, после се обърна и отвори двойните врати.

Последвахме го в голяма стая, в средата на която имаше масивна дървена маса, полирана до огледален блясък.

— Това е място за среща на Имбринския съвет — обясни сгъваемият мъж.

Около нас имаше портрети на прочути стари чудати, но не бяха в рамки, а изрисувани право на стената с маслени бои, грим и въглен. Този, който бе най-близо до мен, имаше широко лице, втренчени очи и отворена уста, в която се мъдреше истински, действащ фонтан. Около устата му бе изписано мото на датски, което застаналият до мен Милърд преведе: „От устите на нашите старейшини извира фонтанът на мъдростта“.

Съседният до него пък бе с латински надпис: „Ardet пес consomitur“.

— Изгорен, но не разрушен — преведе Мелина.

— Колко подходящо — подсмихна се Инок.

— Не мога да повярвам, че съм тук — възкликна Мелина. — Учила съм за това място и съм го сънувала — много, много години.

— Това е само една стая — погледна я недоверчиво Инок.

— За теб, може би. За мен тя е сърцето на целия чудат свят.

— Сърце, което е изтръгнато — произнесе нов глас и когато се обърнах, видях, че към нас се приближава клоун — същият, който ни бе преследвал на карнавала. — Мис Джакдоу стоеше точно където си ти, когато я заловиха. Намерихме цял куп пера от нея на пода. — Съдейки по акцента, беше американец. Той спря на няколко крачки от нас и опря ръка на хълбока, като предъвкваше. — Това ли са те? — попита сгъваемия човек и ни посочи с едно пуешко бутче. — Трябват ни войници, не дечурлига.

— Аз съм на сто и две! — сряза го Мелина.

— Да, да, чувал съм го и преди — заклати глава клоунът. — Разпознах, че сте необикновени, от другия край на панаира. Вие сте най-изпъкващата група чудати, които някога бях виждал.

— И аз им казал същото — обади се сгъваемият човек.

— Просто не разбирам как са успели да стигнат от Уелс до тук, без да бъдат заловени — рече клоунът. — Даже започвам да ги подозирам. Сигурни ли сте, че някой от вас не е гадина?

— Как смеете! — възмути се Ема.

— Ние бяхме заловени — заяви гордо Хю, — но гадините, които го сториха, не са между живите, за да разказват за това.

— Да де, а аз съм кралят на Боливия — подхвърли надменно клоунът.

— Истина е! — ядоса се Хю и лицето му пламна.

Клоунът вдигна ръце.

— Добре де, добре, успокой се, хлапе! Сигурен съм, че Рен нямаше да ви пусне тук, ако не бяхте благонадеждни. Елате, да бъдем приятели, хапнете си пуешко.

Не се налагаше да ни кани два пъти. Бяхме твърде гладни, за да продължим да се сърдим.

Клоунът ни отведе при една маса, отрупана с храна — същите ядки и печени меса, които ни бяха изкушавали на карнавала. Скупчихме се около масата и започнахме да нагъваме безсрамно. Сгъваемият човек изяде пет череши и малко парче хляб, после обяви, че никога през живота си не се е тъпкал повече. Бронуин крачеше край стената и си гризеше пръстите, твърде развълнувана, за да може да се храни.

Когато приключихме, а масата беше бойно поле от оглозгани кости и мазни петна, клоунът се облегна на стола и рече:

— И така, чудати деца, каква е вашата история? Защо сте били целия този път до тук чак от Уелс?

Ема си избърса устата и обясни:

— Да помогнем на нашата имбрин.

— И когато ѝ бъде помогнато? — попита той. — Тогава какво?

Бях зает да гриза месото от бутче с последната филия хляб, но сега вдигнах глава. Въпросът беше прям и на пръв поглед съвсем простичък — но не можех да повярвам, че не си го бях задал по-рано.

— Не говори така — промърмори Хорас. — Ще ни донесеш нещастие.

— Рен може да върши чудеса — изтъкна клоунът. — Няма от какво да се безпокоите.

— Надявам се да си прав — каза Ема.

— Разбира се, че съм. Та какъв е вашият план? Очевидно ще останете да ни помогнете в борбата, но къде ще спите? Не при мен, моята стая е за сам човек. Рядко правя изключение. — Той огледа многозначително Ема и добави: — Подчертавам, рядко.

Внезапно всички вдигнаха очи към рисунките по стените или взеха да се нагласят на местата си — всички, освен Ема, чието лице бе позеленяло. Може би ние бяхме по природа песимисти и шансовете ни за успех ни се струваха толкова нищожни, че така и не си бяхме направили труда да се запитаме какво ще правим, ако мис Перигрин наистина бъде излекувана — или пък събитията от последните дни бяха толкова напрегнати, че нямахме възможност да помислим над това. И в двата случая въпросът на клоуна ни завари неподготвени.

Ами ако наистина успеем? Ако ей сега мис Перигрин влезе в стаята, възвърнала предишната си форма?

Милърд бе този, който в края на краищата отговори.

— Предполагам, че отново ще поемем на запад, откъдето дойдохме. Мис Перигрин може да ни направи нова примка. Някоя, където няма да ни намерят.

— И това ли е? — изсумтя клоунът. — Ще се скриете? Ами всички останали имбрини — тези, които нямаха късмет? Какво ще стане с моята например?

— Не е наша работа да спасяваме целия свят — заяви Хорас.

— Ние не се опитваме да спасим целия свят. Само чудатия.

— Е, това също не е наша работа. — Гласът на Хорас прозвуча неуверено, сякаш се срамуваше да отговори по този начин.

Клоунът скочи от стола и ни изгледа.

— Тогава чия работа е?

— Трябва да има някой друг — отвърна Инок. — Хора, които са по-добре екипирани, които са се обучавали за нещо подобно…

— Първото, което направиха ренегатите при атаката преди три седмици, бе да разпердушинят Чудатата стража. За по-малко от ден те се пръснаха във всички посоки на света. А след като вече ги няма, а сега и нашите имбрини, кой ще пази чудатия свят, а? Хора като вас и мен, ето кой. — Клоунът захвърли ядно кълката. — Вие, страхливци, ме отвращавате. Изгубих апетит.

— Те са уморени, пътуват отдалече — припомни сгъваемият човек. — Дай им време.

Клоунът размаха пръст във въздуха като даскалица.

— Да бе. Няма безплатен обяд. Не ме интересува дали сте тук от час, или от месец, защото, щом сте дошли, трябва да сте готови да се биете. Вярно, приличате на сбирщина нехранимайковци, но щом сте чудати, би трябвало да притежавате скрити дарби. Покажете ми какво можете да правите!

Той се изправи и приближи Инок, протегнал ръка, сякаш се готвеше да претършува джобовете му за скрити способности.

— Ти, например — рече. — Направи каквото можеш!

— Ще ми е нужен мъртвец, за да демонстрирам — отвърна Инок. — Това може да си и ти, само да ме докоснеш.

Клоунът се извърна към Ема.

— Тогава защо не ти, сладурано?

Ема протегна един определен пръст и накара на върха му да затанцува пламъче като от свещичка. Клоунът се разсмя и подхвърли:

— Чувство за хумор! Това ми харесва. — Той се премести пред слепите братя.

— Те са свързани в главите — обясни Мелина, като застана между братята и клоуна. — Могат да виждат с уши и винаги знаят какво мисли другият.

Клоунът плесна с ръце.

— Най-сетне нещо полезно! Те ще бъдат нашите съгледвачи — ще пратим единия на карнавала, а другия ще задържим тук. Ако нещо се обърка там, ще научим веднага!

Той побутна настрани Мелина. Братята се дръпнаха от него.

— Не може да ги разделяш! — възрази тя. — Джоел-и-Питър не обичат да са поотделно.

— И аз не обичам да ме преследват невидими чудовища — заяви клоунът и се опита да откъсне по-малкия брат от по-големия. Момчетата стиснаха ръце и взеха да стенат, езиците им цъкаха, а очите им се въртяха като побъркани в орбитите. Готвех се да се намеся, когато братята изведнъж бяха разделени и нададоха едновременен писък, толкова силен и пронизителен, та си помислих, че ще ми разцепи главата. Чиниите на масата се изпотрошиха, всички запушиха уши с длани, а ледът по замръзналия таван се пропука и западаха парчета.

Докато ехото утихваше, Джоел-и-Питър се прегърнаха на пода, разтреперани.

— Видя ли какво направи? — извика Мелина на клоуна.

— Мили боже, това беше впечатляващо! — каза клоунът.

Бронуин се пресегна и го вдигна с една ръка за врата.

— Ако продължаваш да ни тормозиш — заплаши го тя, — ще ти пъхна главата през стената.

— Прощавайте… за… това — едва успя да изхъхри клоунът през полузатворената си трахея. — Би… ли… ме… оставила… долу?

— Направи го, Уин — обади се Олив. — Той се извини.

Бронуин го пусна неохотно. Клоунът се закашля и си изпъна костюма.

— Май съм ви преценил погрешно — рече той. — Ще бъдете чудесна добавка към моята армия.

— Казах ти, че няма да се присъединяваме към тъпата ти армия — ядосах се аз.

— Какъв изобщо е смисълът да се бием? — попита Ема. — Вие дори не знаете къде са имбрините.

Сгъваемият човек се разгъна от стола си и се извиси над нас.

— Смисълът е — изтъкна той, — че ако ренегатите сложат ръка и на останалите имбрини, никой няма да може да ги спре.

— Изглежда, същото може да се каже за тях и в момента — отвърнах.

— Ако смяташ, че сега не могат да бъдат спрени, значи още нищо не си видял — завъртя глава клоунът. — А ако си мислиш, че докато вашата имбрин е на свобода, те ще се откажат да ви преследват, значи си по-глупав, отколкото изглеждаш.

Хорас се изправи ѝ се покашля.

— Току-що ни представи най-лошия възможен сценарий — поде той. — Напоследък чувам само най-лошите сценарии. Но не съм чул и един-единствен аргумент за възможно най-добрия сценарий.

— О, това ще е забавно — подсмихна се клоунът. — Хайде момче, да видим какво ще измъдриш.

Хорас си пое въздух с пълни гърди, набирайки кураж.

— Гадините искаха да получат имбрините и сега те са в ръцете им — поне повечето. Да допуснем, в името на спора, че това е всичко, което им е нужно, и сега вече могат да се заемат с пъкления си план. И да речем, че те го направят — стават свръхгадини или полубогове, или каквото искат там. Тогава нито ще са им нужни повече имбрините, нито чудатите деца, нито пък времевите примки. Те ще могат да идат някъде другаде да практикуват полубожествената си природа, а нас ще оставят на мира. А след това животът ще се върне към нормалното си русло и не само това, дори ще стане по-хубав, защото никой няма да се опитва да ни отвлече или изяде. Може би най-сетне ще можем да заминем на ваканция в чужбина, както правехме някога, да видим широкия свят, да заровим пръсти в пясъка на някой бряг, където не е студено и мрачно през триста дни от годината. Ако всичко е така, какъв смисъл да оставаме и да се бием? Да се хвърлим с голи гърди на мечовете им, когато животът пак може да бъде розов и без нашата намеса?

Известно време никой не обелваше и дума. Сетне клоунът започна да се смее. Той се смееше и смееше и кикотът му ехтеше между стените, докато накрая не тупна от стола.

— Просто нямам думи — обади се в този момент Инок. — Не, чакайте — имам! Хорас това е най-наивната, страхлива и заравяща глава в пясъка реч, която някога съм чувал.

— Но е възможно — настоя Хорас.

— Да. Възможно е и Луната да е направена от сирене. Само дето не е вероятно.

— Мога още сега да сложа край на спора — обади се сгъваемият човек. — Искате да знаете какво ще направят с нас гадините, след като постигнат целта си? Елате — ще ви покажа.

— Само за хора със здрави стомаси — предупреди клоунът и погледна Олив.

— Ако те могат да го понесат, значи мога и аз — заяви тя.

— Просто предупреждавам — оправда се клоунът. — Последвайте ни.

— Не бих те последвала и от потъващ кораб — процеди Мелина, докато дърпаше слепите братя да се изправят.

— Ами остани тогава — озъби се клоунът. — Всеки друг, който не желае да потъне с кораба, да ни последва.

Пациентите лежаха на импровизирани легла в импровизираната болнична стая под наблюдението на сестра с едно изпъкнало стъклено око. Бяха трима души, ако можеха да се нарекат така — мъж и две жени. Мъжът лежеше на една страна и беше в нещо като пристъп, защото шепнеше нечленоразделно, а от устата му се стичаше слюнка. Една от жените бе втренчила невиждащ поглед в стената и стенеше тихо, сякаш преживяваше някакъв кошмар. Другата не помръдваше. Част от децата останаха да гледат от коридора, струпани пред вратата, сякаш се опасяваха, че пациентите може да се окажат заразни.

— Как са днес? — обърна се сгъваемият човек към сестрата.

— Влошават се — отвърна тя, докато сновеше от едно легло към друго. — Вече през цялото време ги държа упоени. Иначе започват да вият.

Не се виждаха рани. Нямаше окървавени превръзки, нито крайници, пристегнати в шини, или стъкленици с червеникава течност. Стаята наподобяваше повече на психиатрично отделение, отколкото на болница.

— Какво им има? — попитах. — Да не са пострадали при атаката?

— Не, доведе ги мис Рен — обясни сестрата. — Открила ги изоставени в една болница, която гадините преустроили в нещо като медицинска лаборатория. Тези злощастни същества са били използвани като опитни зайчета за всякакви невъобразими експерименти. Това, което виждате, е резултатът.

— Открихме досиетата им — обади се клоунът. — Били са отвлечени от гадините преди години. Смятани са за мъртви от доста време.

Сестрата взе закачения на стената до шепнещия мъж картон.

— Този пациент, Бентерет, навремето е знаел стотици езици, а сега повтаря само една дума — отново и отново.

Приближих се безшумно, втренчил поглед в устата му. „Повикай, повикай, повикай — шепнеше той. — Повикай, повикай, повикай.“

Брътвежи. На човек, лишен от ум.

— Онази там — сестрата посочи с картона стенещото момиче. — В картона ѝ пише, че може да лети, а не е в състояние да се отдели и на сантиметър от леглото. Колкото до другата, би трябвало да е невидима. Но се вижда като муха на длан.

— Измъчвали ли са ги? — попита Ема.

— Очевидно — мъчени са, докато са се побъркали! — намеси се клоунът. — Изтезавани, за да забравят, че са чудати!

— Можеш да ме измъчваш цял ден — рече Милърд, — но никога няма да забравя, че съм невидим.

— Покажи им белезите — нареди клоунът на сестрата.

Тя доближи неподвижната жена и дръпна завивките. Имаше тънки червени линии на корема ѝ, отстрани на шията и под брадичката — всяка една с дължина на цигара.

— Едва ли бих нарекъл това свидетелство за мъчения — отбеляза Милърд.

— А как би го нарекъл? — попита гневно сестрата.

Без да отговаря на въпроса ѝ, Милърд продължи:

— Има ли и други белези, или това е всичко, с което разполагате?

— Дори не бях започнала — сопна се сестрата и отметна завивките от краката на жената, сочейки белезите над коляното ѝ, по вътрешната страна на бедрото и в основата на стъпалото.

Милърд се наведе и огледа стъпалото.

— Странно местоположение, не мислите ли?

— Накъде биеш, Мил? — попита Ема.

— Тихо — скастри я насмешливо Инок. — Нека си поиграе на Шерлок Холмс, щом така му се иска. Искрено се забавлявам.

— Защо да не го порежем на десетина места? — попита клоунът. — А после нека каже дали го смята за мъчение!

Милърд прекоси стаята и спря при шепнещия мъж.

— Може ли да го огледам?

— Сигурна съм, че няма да възрази — отвърна сестрата.

Милърд вдигна завивките от краката на мъжа. В долния край на едно от стъпалата имаше белег, сходен с този на неподвижната жена.

Сестрата махна към третата пациентка.

— И при нея е същото, ако това търсиш.

— Достатъчно — обади се сгъваемият човек. — Щом не е мъчение, тогава какво е?

— Изследване — отвърна Милърд. — Тези разрези са прецизни и хирургични. Целта им не е да предизвикат болка — вероятно дори са направени под наркоза. Гадините са търсели нещо.

— И какво е то? — попита Ема, макар да изглеждаше, че се бои от отговора.

— Има едно старо поверие за краката на чудатите — каза Милърд. — Не го ли помните?

Хорас го изрецитира:

— Петата на чудатия е врата към душата му. Но това е от нещата, които ги разправят на малките деца, за да ги накарат да обуват обувки, когато играят навън.

— Може би да, а може би не — промърмори замислено Милърд.

— Не ставай смешен! Да не мислиш, че са търсили…

— Техните души. И са ги открили.

Клоунът прихна.

— Какви глупости. Само защото са изгубили дарбата си, ти смяташ, че някой е извадил вторите им души?

— Отчасти. Известно ни е, че гадините от години проявяват интерес към вторите души.

И тогава си спомних за разговора с Милърд във влака.

— Но ти ми каза — вдигнах пръст, — че душата на чудатия е това, което му позволява да влиза в примките. Ако на тези хора са извадени душите, тогава как са попаднали тук?

— Всъщност те не са тук, нали? — отвърна с въпрос Милърд. — С което искам да кажа, че умовете им несъмнено са някъде другаде.

— Сега вече се вкопчваш в сламки — отбеляза Ема. — Мисля, че стигна твърде далече.

— Изтърпете ме още малко — помоли той, докато кръстосваше развълнувано из стаята. — Сигурно не сте чували някога някой нормален да е влизал в примка?

— Не, защото това е невъзможно — отвърна Инок.

— Почти невъзможно — поправи го Милърд. — Не е никак лесно, нито приятно, но е ставало — веднъж. Незаконен експеримент, извършен от брата на мис Перигрин, струва ми се, в годината преди да обезумее и да основе групата на ренегатите, които после се превърнали в гадини.

— Тогава защо не съм чувал нищо за това? — попита Инок.

— Защото информацията е крайно противоречива и резултатите са били засекретени незабавно, за да не опита някой друг да повтори подобен опит. Във всеки случай се оказало, че можеш да вкараш нормален в примка, но трябва да стане със сила и само някой със силата на имбрин е в състояние да го направи. Тъй като нормалните нямат втора душа, те не са в състояние да се справят с парадоксите на времевата примка и мозъците им стават на желе. Превръщат се в кататонични, пръскащи слюнка зеленчуци в мига, в който влязат.

Известно време всички мълчахме, обмисляйки чутото. После Ема вдигна ръка към устата си и възкликна:

— Дявол го взел. Той е прав.

— Какво пък — въздъхна клоунът. — В такъв случай нещата са още по-лоши, отколкото ги мислехме.

Имах чувството, чу някой е изсмукал въздуха от стаята.

— Не съм сигурен, че те разбирам — погледна го Хорас.

— Той каза, че чудовищата са откраднали техните души! — извика Олив, изтича разплакана при Бронуин и се скри под палтото ѝ.

— Тези чудати не са изгубили способностите си — обясни Милърд. — Били са им отнети — извлечени заедно с душите им, с които после са били нахранени гладни. Това е позволило на гладните да еволюират до степен да могат да проникват в примките, благодарение на което са били осъществени и скорошните атаки над чудатия свят. Промяна, позволила на гадините да отвлекат още чудати, чиито души да измъкнат, с тях да нахранят нови гладни и така нататък, в един зловещ кръговрат.

— Значи те искат не само имбрините — прошепна Ема. — Но и нас — нашите души.

Хю бе спрял в долния край на леглото на мънкащия мъж и последната му оцеляла пчела бръмчеше гневно около него.

— Всички тези чудати деца, които отвлякоха през годините… затова ли са им били нужни? А си мислех, че са само храна за гладните. Но това… то кара злото да расте.

— А кой е казал, че не смятат да изтръгнат и душите на имбрините? — попита Инок.

Изведнъж всички потреперихме. Клоунът се обърна към Хорас и каза:

— Е, приятелче, сега как ти изглежда твоят най-добър сценарий?

— Не ме дразни — озъби се Хорас, — че хапя.

— Всички вън! — нареди сестрата. — С души или без души, тези хора са болни. Това не е място да се джафкате.

Изнизахме се безшумно от стаята.

— Добре, видяхме ужасното ви представление — обърна се Ема към клоуна и сгъваемия човек. — И както подобава, се ужасихме. А сега да чуем какво искате.

— Съвсем просто е — отвърна сгъваемият човек. — Искаме да останете и да се биете с нас.

— Просто държахме да ви покажем, че това е и във ваш интерес — добави клоунът. Той тупна Милърд по рамото. — Но приятелчето ви тук свърши по-добра работа, отколкото се надявахме.

— Да останем и да се бием за какво? — повдигна вежди Инок. — Имбрините вече не са в Лондон, мис Рен ни го каза.

— Забравете за Лондон! С Лондон е свършено — заяви клоунът. — Тук битката е приключила. Ние изгубихме. Веднага щом Рен спаси и последния чудат, който успее да избяга от своята примка, ще си съберем багажа и хващаме широкия свят — към други земи, други примки. Там някъде би трябвало да има оцелели — чудати като нас, готови да се борят.

— Ние ще създадем армия — заяви сгъваемият човек. — Истинска армия.

— Колкото до това да открием къде са имбрините — продължи клоунът, — то не е проблем. Ще заловим гадина и ще я изтезаваме, докато ни каже. Ще го накараме да ни посочи на „Атласа на дните“.

— Имате „Атлас на дните“? — зяпна Милърд.

— Имаме два. Ако си забравил, архивът на чудатите е на долния етаж.

— Това наистина е добра новина — развълнува се Милърд.

— Да се хване гадина е лесно на приказки, но трудно изпълнимо — посочи Ема. — И те, разбира се, лъжат. Всъщност, в това ги бива най-много.

— Тогава ще заловим две и ще сравним лъжите им — не се отказваше клоунът. — Идват доста често да душат наоколо, тъй че още следващия — бам! Ще го спипаме!

— Няма нужда да чакаме — завъртя глава Инок. — Мис Рен не каза ли, че има гадини дори в тази сграда?

— Така е — потвърди клоунът, — но те са замръзнали. Мъртви като гвоздеи.

— Това не значи, че не могат да бъдат разпитани — възрази Инок и на лицето му разцъфна усмивка.

Клоунът се обърна към сгъваемия човек.

— Започвам да харесвам тия откачалки.

— Значи сте с нас? — попита сгъваемият човек. — Ще останете и ще се биете?

— Не съм казала това — отвърна Ема. — Дайте ни минутка да го обсъдим.

— Че какво има да се обсъжда? — изгледа я клоунът.

— Разбира се, обсъждайте го на воля — намеси се сгъваемият човек и дръпна клоуна за ръката. — Ела, ще направя кафе.

— Е, добре — съгласи се неохотно клоунът.

Събрахме се в плътна група, както го правехме много пъти досега, когато възникваше проблем, само че този път вместо да се надвикваме се изказахме по ред. Сериозните разкрития, до които бяхме стигнали, ни караха да не действаме прибързано.

— Мисля, че трябва да се бием — заяви Хю. — Сега, след като знаем какво правят с нас гадините, не бих могъл да живея със себе си спокойно, ако се откажем и се престорим, че нищо не се е случило. Борбата е единственият достоен ход.

— Да оцелееш също е достойно решение — възрази Милърд. — Нашият вид е оцелял двайсет века, като се е крил, а не като се е бил — така че може би ще е най-добре да продължим по същия начин.

Бронуин се обърна към Ема:

— Ще ми се да зная какво смяташ ти.

— Да, аз също държа да чуя мнението на Ема — присъедини се Олив.

— И аз — добави Инок, което ме изненада.

Ема си пое дълбоко дъх и поде:

— Чувствам се ужасно заради другите имбрини. Това, което им се случи, е престъпно и бъдещето на нашия вид може да зависи от тяхното спасяване. Но когато е казано и направено всичко, верността ми не принадлежи на другите имбрини или на чудатите деца. Тя принадлежи на жената, на която дължа живота си — на мис Перигрин и само на нея. — Тя замълча и кимна, сякаш претегляше отново казаното, и после продължи: — И когато, по волята на птицата, тя се върне към човешката си същност, ще направя това, което тя иска от мен. Ако каже да се бия, ще се бия. Ако иска да се скрием в друга примка, ще изпълня желанието ѝ. И в двата случая моето кредо остава непроменено: мис Перигрин знае най-добре.

Останалите я гледаха замислено. Накрая Милърд каза:

— Много мъдри думи, мис Блум.

— Мис Перигрин знае най-добре! — подвикна радостно Олив.

— Мис Перигрин знае най-добре! — повтори Хю.

— Не ме интересува какво ще каже мис Перигрин — заяви Хорас. — Аз ще се бия.

— Ти? — погледна го насмешливо Инок.

— Всички ме смятат за страхливец. Това е шансът ми да докажа, че грешат.

— Само да не си загубиш живота заради няколко шеги по твой адрес — подхвърли Хю. — Кого го е грижа какво мислят другите?

— Не е само това — каза Хорас. — Помните ли видението, което ме споходи в Кеърнхолм? За миг ми се мярна мястото, където държат имбрините. Не мога да го покажа на карта, но съм сигурен в едно — ще го позная, когато го видя. — Той се чукна с пръст по челото. — Това, което държа тук, ще спести на тези момчета огромна работа. И вероятно ще спаси другите имбрини.

— Ако някои ще се бият — поде Бронуин, — а други ще се въздържат, аз ще пазя тези, които ще останат. Моето призвание винаги е било да пазя другите.

Хю се обърна към мен и попита:

— Ами ти, Джейкъб?

Усетих, че устата ми пресъхна за миг.

— Аха — кимна Инок. — Ами ти?

— Аз ли… — отвърнах. — Аз…

— Хайде да се поразтъпчем — прекъсна ме Ема и ме улови под ръка. — Ние двамата трябва да си поговорим.

Спускахме се бавно надолу по стълбите и мълчахме, докато не стигнахме подножието и извитата ледена стена, където Алтея бе замразила изхода на тунела. Седнахме един до друг и известно време гледахме леда и телата, пленени от него, безформени и разкривени на отслабващата светлина, увиснали като праисторически яйца в синкав кехлибар. Седяхме и можех да предскажа по мълчанието, което се натрупваше помежду ни, че разговорът ще е труден — такъв, какъвто никой от нас не искаше да започне.

Накрая Ема попита:

— И така?

— Аз съм като другите — отвърнах, — искам да знам какво мислиш ти?

Тя се засмя, както правят хората, когато чуят нещо, което не е смешно, а неловко, и рече:

— Не съм съвсем сигурна, че го искаш.

Беше права, но въпреки това я подканих да продължи.

— Хайде.

Ема положи ръка на коляното ми, после я дръпна. Намести се. Гърдите ми се свиха.

— Мисля, че е време да си вървиш у дома — промълви накрая.

Очите ми трепнаха. Трябваха ми няколко секунди да се уверя, че наистина го е казала.

— Не те разбирам — промърморих.

— Ти каза, че си бил пратен тук с определена цел — продължи тя, свела очи към скута си — и че тя е да помогнеш на мис Перигрин. Но сега изглежда, че тя ще бъде спасена. Ако си ѝ дължал нещо, дългът ти е уреден. Помогна ни много повече, отколкото си даваш сметка. И вече е време да си вървиш у дома. — Говореше припряно, като човек, който трябва да каже болезнени неща, които е задържал от известно време в себе си, и най-сетне изпитва облекчение, че ще се отърве от тях.

— Тук е моят дом — заявих.

— Не, не е — възрази тя и най-сетне ме погледна. — Джейкъб, чудатият свят умира. Той е изгубена мечта. И дори ако по някакъв начин, с някакво чудо, ние се вдигнем на оръжие срещу ренегатите и ги надвием, ще бъдем само сянка на това, което сме били, един опустошен свят. Ти си имаш дом — твоят не е разрушен — и родители, които са живи и те обичат по свой начин.

— Казах ти. Не желая тези неща. Аз избрах това.

— Ти ми даде обещание и го спази. Сега обаче всичко свърши и е време да се прибереш вкъщи.

— Престани да го повтаряш! — извиках ядосано. — Защо непрестанно ме пропъждаш?

— Защото ти имаш истински дом и истинско семейство и ако мислиш, че който и да било от нас би избрал този свят пред подобни неща, че не би се отрекъл от примките, безсмъртието и чудатите дарби много отдавна дори само за да вкуси това, което ти е дадено, тогава наистина живееш в измислен свят. Душата ме боли, като си помисля, че би могъл да се откажеш от всичко — и заради какво?

— Заради теб, глупачке! Аз те обичам!

Не можех да повярвам, че съм го казал. Нито пък Ема — тя зяпна с уста.

— Не — рече и разклати глава сякаш би могла да изтрие думите ми. — Не, това няма да помогне на нищо.

— Но е вярно! — настоях. — Защо си мислиш, че останах, вместо да си ида у дома? Не беше заради дядо ми или някакво глупаво чувство за дълг — ни най-малко, — или защото мразя родителите си, не искам да живея с тях и с хубавите неща, които имаме. Останах заради теб!

Известно време тя мълча, само кимна и извърна глава, а след това прокара ръка през косата си и между пръстите ѝ попадна кичур, изцапан с бял прахоляк, който внезапно я накара да изглежда по-възрастна.

— Аз съм виновна — въздъхна накрая. — Не биваше да те целувам. Може би си повярвал в нещо, което не е истина.

Думите ѝ ме жегнаха и аз се дръпнах инстинктивно, сякаш за да се защитя.

— Не го казвай, освен ако не го мислиш — рекох. — Може да нямам особен опит с момичета, но не искам да се отнасяш към мен като към някакъв жалък неудачник, който е безсилен пред хубаво момиче. Ти не си ме накарала да остана. Направих го, защото го исках — и защото това, което изпитвам към теб, е истинско. — Оставих тези думи да увиснат за известно време между нас, за да почувства верността им. — Ти също го чувстваш — довърших. — Зная, че е така.

— Съжалявам — отвърна тя. — Съжалявам, това беше жестоко и не биваше да го казвам. — Очите ѝ се навлажниха и тя ги избърза с ръка. Опитваше се да изглежда сякаш е от камък, но сега фасадата ѝ се рушеше. — Прав си. Много държа на теб. Ето защо не мога да гледам как ще пропилееш живота си за нищо.

— Няма да бъде така!

— По дяволите, Джейкъб, точно така ще бъде! — Тя бе толкова развълнувана, че без да иска, запали пламъче на върха на пръста си — добре, че го бе дръпнала от коляното ми. Плесна с ръце, изгаси пламъка и се изправи. Посочи леда и рече: — Виждаш ли онова растение в саксия на бюрото там?

Виждах го. Кимнах.

— Сега е зелено, запазено от леда. Но отвътре е мъртво. И в мига, в който ледът се разтопи, ще покафенее и ще залинее. — Тя ме погледна. — Аз съм като него.

— Не си — възразих. — Ти си… съвършена.

Лицето ѝ се изопна, с изражение на мъчително търпение, сякаш се опитваше да обясни нещо на твърдоглаво дете. Тя отново седна, улови ръката ми и я опря на гладката си буза.

— Това? — продължи. — То е лъжа. Не съм аз — в действителност. Ако можеше да ме видиш такава, каквато съм, не би ме пожелал повече.

— Не ме интересува за…

— Аз съм една стара жена — прекъсна ме тя. — Мислиш, че си приличаме, но грешиш. Жената, на която каза, че я обичаш, е сбръчкана старица, криеща се в тялото на момиче. Ти си млад мъж — момче, — бебе, сравнен с мен. Никога няма да разбереш какво е да живееш толкова дълго време близо до смъртта. И не би трябвало. Аз не искам да го разбираш. Джейкъб, животът все още е пред теб. Аз изживях моя. И един ден — скоро, вероятно — ще умра и ще се превърна в прах.

Произнесе тези думи с хладна безвъзвратност и аз знаех, че им вярва. Болеше я да казва такива неща, също както мен ме болеше да ги чувам, но разбирах защо го прави. Тя — по свой начин — се опитваше да ме спаси.

Въпреки това ме заболя — донякъде, защото беше права. Ако мис Перигрин се възстанови, тогава аз ще съм изпълнил това, което исках — да разреша загадката на дядо ми, да уредя семейния дълг с директорката, да поживея необичаен живот, за какъвто винаги бях мечтал — или поне част от него. И на този етап единственият ми оставащ дълг бе към моите родители. Колкото до Ема, не ме интересуваше ни най-малко, че е по-възрастна от мен или различна от мен, ала тя кой знае защо бе взела своето решение и нямаше никакъв начин да я разубедя.

— Може би когато всичко това приключи — рече тя, — ще ти пратя писмо и ти ще ми отговориш. И може би един ден ще се видим отново.

Писмо. Спомних си прашната кутия с писма, която бях намерил в нейната стая, писани от дядо ми. Това ли ще бъда аз за нея? Старец отвъд океана? Спомен? И тогава осъзнах, че се готвех да тръгна по стъпките на дядо по начин, за който доскоро не бих си помислил, че е възможен. Аз живеех неговия живот — по толкова много начини. И вероятно един ден щях да отслабя дотолкова вниманието си, да позволя да се отпусна, да остарея и да стана бавен и разсеян, че да умра като него. А Ема ще продължи без мен, без двама ни, а после някой ден ще намери моите писма в гардероба си, в друга кутия до тази от дядо, и ще се запита кои сме били ние за нея.

— Ами ако имате нужда от мен? — попитах. — Ако гладните се върнат?

Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Ще се оправим някак — рече тя. — Виж, не мога повече да говоря за това. Честно, не мисля, че сърцето ми ще го понесе. Да се качим горе и да съобщим на другите за нашето решение?

Стиснах зъби, внезапно ядосан от това колко силно ме притиска.

— Аз още не съм решил — възразих. — Само ти.

— Джейкъб, току-що ти казах…

— Да, ти ми каза. Но аз не съм взел решение.

Тя скръсти ръце.

— Тогава ще трябва да почакам.

— Не — заявих и се изправих. — Искам за известно време да остана сам.

Изкачих се по стълбите без нея.

Тринайсета глава

Вървях забързано между стените. Спрях за малко пред заседателната зала на имбрините, заслушан в приглушените гласове зад вратата, но не влязох.

Надзърнах в лазарета, където сестрата придремваше на едно столче между еднодушните чудати. Побутнах вратата на стаята на мис Рен и я видях, че люлее мис Перигрин в скута си, заровила пръсти между перата ѝ. Не казах нищо на никого.

Докато се скитах из пустите помещения и разграбените канцеларии, опитах се да си представя какво ли ме чакаше у дома, ако изберях да се върна там. Какво ще кажа на родителите си. Най-вероятно нищо. И без това няма да ми повярват. Ще измисля, че не съм бил на себе си, написал съм писмо на баща ми, пълно с налудничави истории, а след това съм хванал кораб до голямата земя и съм избягал. Те ще го нарекат стресова реакция. Ще го обяснят с някое психично разстройство и ще променят лечението ми съобразно с новата диагноза. Ще обвинят доктор Голън, защото предложи да отида до Уелс. Доктор Голън, за когото, разбира се, никога вече няма да чуя. Избяга от града, ще ми кажат, оказа се мошеник, на когото не е трябвало да се доверяваме. А аз ще стана отново нещастният, травматизиран и умствено объркан Джейкъб — дете на богаташи.

Звучеше ми като да ме осъдят на затвор. И въпреки това, ако наистина бях изпълнил задачата си тук и единствената причина да остана бяха чувствата ми към нея, нямаше да се унижа, като продължа да настоявам. И аз имах своята гордост.

И колко дълго ще продължа да живея във Флорида, след като бях опитал вкуса на този необикновен живот? Та аз изобщо не бях като другите деца — сега вече го знаех със сигурност. Бях се променил. Това поне ми даваше надежда: че дори при обикновени обстоятелства все пак ще мога да намеря начин да живея необикновен живот.

Да, най-добре ще е да си вървя. Наистина е най-добре. Ако този свят умира и нищо не може да се направи, тогава какво ми остава тук? Да бягам и да се крия, докато установим, че няма повече безопасни места, няма примки, които да поддържат изкуствената младост на моите другари. Да ги гледам как умират. Да държа Ема в обятията си, докато тя се рони и разпада в ръцете ми.

Това щеше да ме убие дори по-бързо от някой гладен.

Така че — по-добре да си тръгна. Да спася каквото е останало от предишния ми живот. Сбогом, чудати. Сбогом, чудат свят.

Така ще е най-добре.

Продължих да се скитам, докато стигнах едно място, където стаите бяха само полузамръзнали и леденият слой стигаше до средата на разстоянието до тавана, като вода в потъващ кораб, надигнала се, а сетне спряла, оставяйки върховете на бюрата и лампите да стърчат подобно на неуверени плувци. Зад заскрежените прозорци слънцето вече залязваше. Сенки пълзяха по стените и се множаха на стълбището, и мракът наоколо придобиваше тъмно синкав оттенък.

Хрумна ми, че това вероятно е последната ми нощ в чудатия свят. Последната ми нощ с най-добрите приятели, които някога съм имал. Последната ми нощ с Ема.

Защо поисках да остана сам? Защото бях тъжен, Ема бе наранила гордостта ми и имах нужда да си оближа раните.

Стига с това.

Тъкмо когато се обръщах да напусна стаята, го почувствах: старото, познато свиване на вътрешностите.

Гладен.

Спрях и зачаках нов болезнен пристъп. Имах нужда от още информация. Степента на болката бе в зависимост от разстоянието до гладния, а честотата на пристъпите — от неговата сила. Когато ни преследваха двама силни гладни, усещането бе за дълги, непрекъснати спазми, но сега мина доста време, преди да го почувствам отново — почти минута, — а като дойде, беше толкова слабо, че дори не бях сигурен.

Излязох бавно от стаята и продължих по коридора. Когато подминавах следващата врата, усетих трето прищракване: сега малко по-силно, но все още само шепот.

Опитах се да отворя вратата внимателно и безшумно, но тя бе замръзнала. Дръпнах я, разклатих я в пантите и я изритах, и едва сега тя поддаде, разкривайки стая, където ледът бе стигнал до нивото на гърдите. Приближих се внимателно и надникнах, и въпреки мъждивата светлина веднага видях гладния. Лежеше на пода, впримчен в леда до мастиленочерните си очни ябълки. Само горната част на главата му бе открита — останалото, всички опасни части, зейналата му паст, зъбите и езиците бяха вкочанени под повърхността.

Чудовището бе полуживо, сърцето му едва попърхваше, не по-често от един удар в минута. С всеки негов удар обаче усещах и резониращата болка.

Стоях на прага на стаята и го гледах, едновременно отвратен и очарован. То беше в безсъзнание, обездвижено, напълно беззащитно. Нищо не ми пречеше да се покатеря върху ледения блок и да забия острието на някоя ледена висулка в черепа му — и ако някой друг знаеше, че е тук, сигурен съм, че щеше да постъпи по същия начин. Но нещо ме спря. Това чудовище сега не представляваше заплаха за никого. Всеки гладен, срещу когото се бях изправял досега, бе оставял белег върху мен. В сънищата си виждах техните разлагащи се лица. Скоро ще се върна у дома, където вече няма да бъда Джейкъб, убиецът на гладни. Не исках да отнеса и този спомен с мен. Това вече не беше моя работа.

Излязох заднешком от стаята и затворих вратата.

Когато се върнах в заседателната зала, навън вече бе почти тъмно, а в стаята бе черно като нощ. Тъй като мис Рен не позволяваше да се палят газени лампи от страх да не бъдат видени от улицата, всички се бяха събрали около няколко свещи в средата на голямата кръгла маса, едни седяха на столове, а други на ръба на масата, разговаряха с тихи гласове и разглеждаха нещо. Вратата изскърца и присъстващите се извърнаха към мен.

— Мис Рен? — попита с надежда Бронуин, изправи се в стола си и присви очи.

— Не, това е Джейкъб — отвърна друга сенчеста форма.

След хор от разочаровани въздишки Бронуин каза:

— О, здрасти, Джейкъб — и върна вниманието си към масата.

Приближих се към тях и срещнах погледа на Ема. Когато го задържах, забелязах нещо неприкрито и мъчително — вероятно се бои, помислих си, че съм решил това, към което ме подтикваше. Сетне клепачите ѝ се спуснаха и тя извърна лице.

Почти се надявах, че Ема се е съжалила над мен и е казала на другите, че си тръгвам. Но разбира се, не го бе направила — нали още не ѝ бях съобщил решението си. Явно обаче го бе разбрала само като видя изражението ми, докато пресичах стаята.

Очевидно другите нямаха представа. Толкова бяха привикнали с присъствието ми, та не им хрумваше, че може да се разделим. Спрях, поех дъх и ги помолих за малко внимание.

— Почакай за миг — спря ме плътен глас и на светлината на свещите видях, че змиеукротителката и нейният питон гледат към мен. — Това хлапе тук тъкмо ръсеше глупости за мястото, откъдето идвам. — Тя побутна единствения празен стол край масата и подчерта: — Моите сънародници го наричат Симхаладвипа — обиталище на лъвове.

От своя стол Милърд отвърна:

— Съжалявам, но тук е написано черно на бяло: Страната Серендип. Необикновените картографи, които са го написали, не са се занимавали с картография, за да си измислят!

Аз се приближих и видях за какво е спорът. Това беше „Атласът на дните“, но по-голямо издание от изгубеното от нас в морето. Тукашното се простираше върху цялата маса и беше дебело колкото изправена на тясната си страна тухла.

— Зная коя е родината ми и тя се нарича Симхаладвипа! — настояваше момичето, а питонът се размота от шията ѝ, плъзна се по масата и мушна нос в картата, посочвайки остров с форма на сълза край индийския бряг. На тази карта обаче Индия се наричаше Малабар, а островът, който познавахме като Шри Ланка, с едър шрифт бе обозначен като „Страната на Серендип“.

— Безсмислено е да спорим — заключи Милърд. — Някои места имат толкова названия, колкото и обитатели, които да ги измислят. А сега, ако обичаш, помоли змията да се дръпне, че ще издраска страниците.

Момичето затананика и замърмори нещо и питонът се плъзна назад и отново се нави на шията ѝ. През цялото време не можех да откъсна очи от книгата. Тази, която изгубихме, бе доста внушителна, макар че я бях виждал отворена само веднъж, нощем, на трепкащата светлина на огъня, поглъщащ дома на чудатите деца. Тази тук бе от съвсем друг мащаб. Не само размерите ѝ бяха по-големи, но и беше така украсена, че караше предишната да наподобява подвързана в кожа тоалетна хартия. Пъстроцветни карти красяха страниците ѝ, изработени от нещо по-здраво от хартия, може би телешка кожа, и кантовани със злато. Разкошни илюстрации, легенди и дълги обяснителни абзаци я изпълваха от край до край.

Милърд забеляза, че ѝ се любувам, и подхвърли:

— Не е ли изумителна? Ако се изключи вероятно „Кодекс чудатикус“, това издание на атласа е най-красивата книга в нашия свят. Отнела е цял живот на голяма група картографи, художници и илюстратори, за да я създадат, и се смята, че самият Перплексус Аномалус е рисувал някои от картите. От малко момче мечтая да я видя. О, сега съм толкова щастлив!

— Наистина е забележителна — признах и си беше така.

— Милърд тъкмо ни показваше някои от любимите си части — обади се Олив. — Най-много ми харесват картинките!

— Само за да ги разсея — обясни Милърд — и да ги накарам да забравят проблемите си. Джейкъб, бъди така добър, помогни ми да прелистя страниците.

За да не разваля радостта на Милърд с моето тъжно съобщение, реших да изчакам малко. И без това не можех да тръгна, преди да дойде утрото, и исках да се насладя на последните минути сред моите другари. Седнах до него и пъхнах пръсти под страницата, която бе толкова голяма, че трябваха две ръце, за да я обърнем.

Приведохме се над картата. Аз бях изцяло погълнат от нея — особено от далечните и малко познати места. Естествено, Европа и нейните многобройни примки бяха описани подробно, но по-далече нещата придобиваха схематичен вид. Огромни полета от Африка бяха съвсем бели. Тера инкогнита. Същото беше вярно за Сибир, макар че „Атласът на дните“ имаше свое название за Далечния изток на Русия: Великата, простираща се надалече самота.

— Има ли примки по тези места? — попита Олив, като посочи празното пространство, достигащо чак Китай. — Има ли там чудати като нас?

— Сигурно има — отвърна Милърд. — Чудатостта се определя от гени, не от география. Но обширни райони от чудатия свят просто не са били изследвани.

— Защо?

— Предполагам, че сме били твърде заети да оцелеем.

Хрумна ми, че оцеляването изключва много други неща, като изследване и не на последно място — влюбване.

Прехвърлихме още страници в търсене на бели петна. Имаше много и всички бяха със странни имена. Печалното кралство на пясъка. Земя, сътворена от гняв. Високо място, пълно със звезди. Произнасях беззвучно думите, наслаждавайки се на тяхната ексцентричност.

По границите се спотайваха страховити райони, които картата обозначаваше като Пустош. Далечният север на Скандинавия бе Ледената пустош. Голяма част от Арабския полуостров: Безжалостната пустош. Южният връх на Патагония: Безрадостната пустош. Някои места съвсем отсъстваха. Нова Зеландия. Хавай. Флорида, която бе само малко чуканче в подножието на Америка.

Докато разглеждах атласа, дори места, които несъмнено бяха отдалечени и опасни, ми се струваха странно примамливи. Напомняха ми за отдавнашни следобеди, прекарани с дядо в изучаване на историческите карти на „Нешънъл джеографик“ — карти, съставени преди епохата на самолетите и спътниците, когато камерите с висока резолюция все още не са надничали във всяко кътче на света. Когато очертанията на непознати брегове са водели до догадки. Когато дълбочините и размерите на ледените морета и непристъпните джунгли се скърпвали от слухове и легенди и от полузаблудените скитосвания на изследователи, изгубили някъде назад половината от групата си.

Докато Милърд разказваше с ленив глас историята на атласа, аз проследих с пръст една просторна и лишена от пътища пустиня в Азия, наречена Където крилатото същество не свършва своя полет. Ето цял един свят, който предстои да бъде открит, а аз едва бях одраскал повърхността му. Тази мисъл ме изпълни със съжаление — но също и донякъде с позорно облекчение. В края на краищата скоро ще видя отново моя дом и родителите ми. Може би този стремеж към изследване и пътешествия не е нищо повече от детинска прищявка. Има романтика в непознатото, но когато едно място бъде открито, каталогизирано и картографирано, то губи значимост, става поредният прашен факт в книгата, съблечен от загадъчност. Така че може би е по-добре да се оставят поне няколко неизследвани места. Да позволим на света да запази частица от своята магия, вместо да го принуждаваме да разкрие и последната си тайна.

Може би е по-добре от време на време да се чудиш.

И тогава им казах. Нямаше смисъл да чакам повече. Просто го изтърсих:

— Тръгвам си — рекох. — Когато всичко това свърши, се прибирам у дома.

Настъпи кратка изненадана тишина. Ема най-сетне ме погледна и видях сълзи в очите ѝ.

После Бронуин стана от масата и ме прегърна.

— Братко — промълви. — Ще ни липсваш.

— И вие на мен. Повече, отколкото мога да го изразя с думи.

— Но защо? — просълзи се Олив. — Аз ли те дразнех?

Поставих ръка на главицата ѝ и я тласнах надолу към пода.

— Не, не, няма нищо общо с теб. Ти си страхотна, миличка.

Ема пристъпи напред.

— Джейкъб дойде да ни помогне — заговори тя. — Но трябва да се върне към предишния си живот, докато все още го чака.

Децата, изглежда, ме разбираха. Не виждах и следа от гняв. Повечето от тях искрено се радваха заради мен.

Мис Рен подаде глава през вратата, за да ни осведоми за хода на лечението — всичко вървяло чудесно, съобщи тя. Мис Перигрин била на път да се възстанови. До сутринта би трябвало да е готова. След което мис Рен си тръгна.

— Слава на боговете — въздъхна Хорас.

— Слава на птиците — добави Хю.

— Слава на боговете и на птиците — рече Бронуин. — На всички птици по всички дървета във всички гори.

— Да благодарим и на Джейкъб — обади се Милърд. — Никога нямаше да стигнем дотук без него.

— Никога нямаше да успеем да напуснем острова — подчерта Бронуин. — Джейкъб, ти направи толкова много за нас.

Те всички дойдоха да ме прегърнат, всеки от тях, един по един. След това излязоха и остана само Ема. Тя ме прегърна последна — дълга, сладко-горчива прегръдка, която изглеждаше като истинско сбогуване.

— Да те помоля да си тръгнеш, бе най-трудното нещо, което съм правила някога — прошепна тя. — Радвам се, че се съгласи. Не мисля, че бих имала сили да те моля отново.

— Мразя, че стана така — оплаках се аз. — Ще ми се да има свят, в който двамата да можем да живеем в мир.

— Зная — кимна тя. — Зная, зная.

— Ще ми се…

— Спри — прекъсна ме тя.

Но въпреки това го казах:

— Ще ми се да можеше да се върнеш у дома с мен.

Тя отмести поглед.

— Знаеш какво ще стане с мен, ако го направя.

— Зная.

Ема не обичаше дългите сбогувания. Усещах, че се опитва да събере сили, да овладее болката.

— И така — заговори тя делово. — Да подготвим плана. Когато мис Перигрин отново стане човек, тя ще те преведе обратно през карнавала до подземната железница и когато преминеш преходния пункт, ще си отново в настоящето. Мислиш ли, че ще се справиш нататък?

— Ще се справя — уверих я. — Ще се обадя на моите родители. Или ще отида в полицията. Тъй като познавам баща си, сигурен съм, че във всеки участък са разлепили моя снимка. — Разсмях се, може би защото иначе щях да се разплача.

— Добре тогава — рече тя.

— Добре тогава — повторих аз.

Спогледахме се. Все още не бях готов да си тръгна, ала не знаех какво друго да правя. Инстинктът ме подтикваше да я целуна, но се сдържах. Това вече не беше позволено.

— Ами ти върви — подкани ме тя. — Ако никога повече не чуеш за нас, някой ден може да разкажеш нашата история. Да разкажеш за нас на твоите деца. Или на внуците си. Така няма да бъдем забравени напълно.

Знаех, че от тук нататък всяка дума, произнесена между нас, ще предизвиква болка и че трябва да си тръгна още сега, инак това никога няма да спре. Ето защо кимнах тъжно, прегърнах я още веднъж и се отдалечих към ъгъла, където смятах да поспя, защото бях много, много уморен.

След известно време другите донесоха матраци и одеяла в помещението и ми направиха уютно гнезденце, а сетне се притиснахме един към друг, за да се предпазим от настъпващия студ. Но докато другите се унасяха, аз установих, че не мога да заспя въпреки изтощението си, ето защо станах отново и закрачих из стаята, като ги наблюдавах отдалече.

Бях преживял толкова много неща, откакто започна нашето пътешествие — радост, страх, надежда, ужас, — но до момента не се бях чувствал самотен. Бронуин ме нарече братко, но вече не ми се струваше правилно. В най-добрия случай им бях втори братовчед. Ема беше права: никога нямаше да мога да разбера. Те бяха толкова стари, бяха видели много неща. А аз идвах от друг свят. Беше време да се върна.

По някое време все пак заспах въпреки пукота на растящия лед на долния етаж и на тавана отгоре. Беше като живо същество, обитаващо сградата.

Нощта бе странна и пълна със сънища.

Отново съм у дома и се занимавам с обичайните неща. Нагъвам хамбургер — голям, кафяв и пълен с мазнина. Карам кола с мръсна газ, надул радиото до дупка. Мотая се из супермаркета, родителите ми също са някъде наблизо, както и Ема, която е пъхнала ръце в леда на рибарския щанд, и навсякъде тече вода. Тя не ме познава.

После съм на стрелбището, това е моят двайсети рожден ден, и стрелям с пластмасова пушка. На екрана телата на враговете се пръсват като балони, напълнени с кръв.

Джейкъб, къде си?

В училище. Учителят пише на дъската, но буквите нямат смисъл. Изведнъж всички стават и изтичват навън. Нещо не е наред. Силен звук, който набира височина и после утихва. Всички замръзват, вдигнали глави към небето.

Въздушно нападение.

Джейкъб, Джейкъб, къде си?

Ръка на рамото ми. Ръка на възрастен човек. Той няма очи. Дошъл е да ме успокои. Не е човек — твар, чудовище.

Сега бягам. Гоня старото си куче. Преди години тя ми избяга с каишка на шията и я закачи на един клон, докато се опитваше да улови катерица на дървото. Две седмици обикаляхме да я търсим и викаме из околностите. Намерихме я след три. Старата Ноздра.

Сега вече сирените са оглушителни. Бягам, една кола ме застига, спира и ме взема. Вътре са родителите ми, с официални дрехи. Не ме поглеждат. Вратата е заключена. Продължаваме нататък, в купето е ужасна жега, но парното работи, прозорците са вдигнати и радиото кънти, поставено между станции.

Мамо, къде отиваме?

Тя не отговаря.

Татко, защо спряхме тук?

Излизаме от колата, вървим и аз мога да дишам отново. Наоколо всичко е зелено. Мирише на прясно окосена трева. Хора в черно са се събрали около дупка в земята.

Ковчег върху постамент. Надзъртам вътре. Празен е, ако се изключи мазното петно, което бавно се разширява на дъното. От него белият сатен потъмнява. „Бързо, затворете капака!“ Черни мехури се процеждат през пукнатините и цепките, капят по тревата и попиват в земята.

Джейкъб, къде си? Кажи нещо.

На надгробния камък е изписано: ЕЙБРАХАМ ЕЗРА ПОРТМАН. А аз падам в отворения гроб, тъмнината ме поглъща, аз летя в този бездънен кладенец и после се озовавам някъде под земята, сам и скитащ се през хиляди свързани помежду си тунели, изгубил съм се и е толкова студено, че се боя, че кожата ми ще замръзне, костите ми ще се натрошат, а навсякъде от мрака ме гледат жълти очи.

Следвам неговия глас. „Якоб, ела тук. Не се страхувай.“

Тунелът извива нагоре и в края му има светлина, а там, изправен на изхода, стои млад мъж и чете книга. Той прилича на мен, почти като мен е и може би това съм аз, но после проговаря и чувам гласа на дядо ми: „Искам да ти покажа нещо“.

Пробудих се за миг стреснат, заобиколен от мрак, знаех, че сънувам, но нямах представа къде съм, само, че вече не съм си в леглото, нито в заседателната зала с другите. Бях се озовал някъде другаде и в стаята цареше непрогледен мрак, под мен имаше лед, а вътрешностите ми се гърчеха болезнено…

Джейкъб, ела тук, къде си?

Глас отвън, идващ от коридора — истински глас, не нещо от съня.

А после отново сънувам, намирам се зад въжетата на боксьорски ринг, а на ринга, целият окъпан в светлини, дядо ми се е изправил срещу гладен.

Те кръжат бавно. Дядо ми е млад и подскача пъргаво, съблечен е до кръста и държи в ръката си нож. Гладният е прегърбен и сгърчен, езиците му се размахват във въздуха, от отворената му челюст капе черно по подиума. Той изстрелва един език и дядо ми отскача от него.

„Не се бори с болката, това е ключът — съветва ме дядо. — Тя ти казва нещо. Посрещни я, остави я да ти говори. Болката казва: здравей, не съм различна от теб, аз идвам от гладния, но съм и част от теб.“

Гладният отново изстрелва език към него. Дядо ми предугажда действията му и се отдръпва, преди ударът да попадне в целта си. После гладният атакува за трети път, дядо замахва с ножа и върхът на езика тупва на ринга, отрязан и подскачащ.

„Те са глупави създания. Лесно се поддават на внушение. Говори им, Якоб.“

И дядо ми започва да говори, но не на английски, нито на полски, на нито един от езиците, които съм чувал в сънищата си. Това е някакво гърлесто хърхорене, звук, който е възпроизведен с нещо друго, не с гръклян и уста.

Чудовището спира да се движи и само се полюшва на мястото си, сякаш е хипнотизирано. Без да преустановява ужасното си бръщолевене, дядо сваля ножа и пристъпва към него. Колкото повече се приближава, толкова по-покорно изглежда чудовището и накрая то подгъва колене на ринга. Мисля си, че ще затвори очи и ще заспи, когато внезапно гладният се освобождава от магията на дядо, изстрелва едновременно трите си езика и го пронизва с тях. Докато той пада, аз прескачам въжетата и изтичвам при него, а гладният се измъква. Дядо ми лежи по гръб, аз съм коленичил до него, опрял ръка на лицето му и той ми шепне нещо, но кръвта излиза на мехури от устата му и аз се навеждам, за да го чуя по-добре. „Ти си повече от мен, Якоб — казва той. — Ти си повече, отколкото съм бил в най-добрите си дни.“

Усещам, че сърцето му забавя. Чувам го по някакъв начин, докато между ударите се изнизват дълги секунди. Десет, после двайсет…

Джейкъб, къде си?

Сепнах се и се събудих отново. Сега в стаята имаше светлина. Беше утро, по-точно неговото синкаво начало. Бях коленичил върху леда в полузатлачената стая и ръката ми не беше върху лицето на дядо, а върху темето на гладния, върху неговия бавен, влечугоподобен мозък. Очите му бяха отворени и ме гледаха и аз също ги гледах. „Виждам те“.

— Джейкъб! Какво правиш? Търсих те навсякъде!

Беше Ема, викаше изплашено от коридора.

— Какво правиш? — повтори тя. Не можеше да види гладния. Дори не знаеше, че е тук.

Вдигнах ръка от главата му и се дръпнах назад.

— Не зная — отвърнах. — Явно съм ходил насън.

— Няма значение — каза тя. — Ела бързо, мис Перигрин всеки момент ще се промени!

В малката стаичка се бяха събрали всички деца и всички уроди от атракциона, бледи и изплашени, притиснати към стените или приклекнали на пода, за да отворят място около двете имбрини — като комарджии, които ще гледат бой на петли. Двамата с Ема се шмугнахме между тях и се свряхме в ъгъла, вторачили очи в разиграващата се сцена. В стаята цареше бъркотия — люлеещият се стол, в който предната вечер бе седяла мис Рен, прегърнала мис Перигрин, бе обърнат на една страна, масата с колбите и епруветките бе изтикана до стената и върху нея се бе покачила Алтея, стиснала пръчка с мрежа накрая и готова да я използва.

Мис Рен и мис Перигрин бяха в центъра на стаята. Мис Рен бе коленичила и притискаше мис Перигрин към дъските, докато мис Перигрин крякаше и драскаше с нокти. Но колкото и силно да се дърпаше, мис Рен не я пускаше.

По някое време през нощта нежният масаж на мис Рен се бе преобразил в нещо като междувидова среща по борба с елементи на екзорсизъм. Птичата половина на мис Перигрин толкова силно доминираше върху общата ѝ натура, че отказваше да бъде прогонена без бой. Двете имбрини бяха понесли леки поражения: перата на мис Перигрин бяха разхвърляни навсякъде, а мис Рен имаше дълга кървава резка през лицето си. Гледката беше обезпокоителна и много от децата бяха зяпнали от страх и почуда. Ококорена и пощуряла, птицата, която мис Рен притискаше към пода, почти по нищо не напомняше за мис Перигрин. Изглеждаше направо невероятно, че всичко това би могло по някакъв начин да доведе до възстановяването на нашата директорка, но Алтея продължаваше да ни се усмихва и да ни кима окуражително, сякаш казваше: „Почти сме готови, само още малко стържене по пода!“.

За толкова крехка стара жена мис Рен притискаше доста здраво мис Перигрин. Но в този момент птицата я клъвна по ръката, мис Рен отслаби хватка, чу се пърхане на криле и изглеждаше сякаш мис Перигрин в края на краищата ще се измъкне. Децата нададоха развълнувани викове. Но мис Рен беше бърза, тя скочи и успя да улови мис Перигрин за крачето, след това отново я просна с тупване на пода, което накара децата да извикат още по-силно. Не бяхме свикнали да се отнасят по този начин с нашата имбрин и Бронуин буквално трябваше да сграбчи Хю, за да му попречи да се хвърли и да я защити с бой.

Двете имбрини изглеждаха напълно изтощени, но мис Перигрин бе по-уморената от тях, виждах, че съпротивата ѝ отслабва. Човешката ѝ природа, изглежда, най-сетне надделяваше над птичата.

— Хайде, мис Рен! — извика Бронуин.

— Можете да го направите, мис Рен! — присъедини се Хорас. — Върнете ни я!

— Моля ви! — извика ни Алтея. — Нужна ни е абсолютна тишина.

След известно време мис Перигрин престана да се съпротивлява и остана да лежи на пода, разперила криле и поемайки мъчително въздух с неравномерно повдигане на перестите си гърди. Мис Рен вдигна ръце от птицата и приседна.

— Всеки момент ще се случи — обяви тя — и когато стане, не искам да се хвърлите да я прегръщате. Вашата имбрин ще е много объркана и държа първото лице, което види, и първият глас, който чуе, да са мои. Трябва да ѝ обясня какво се е случило. — Тя скръсти ръце на гърдите и продължи: — Върни се при нас, Алма. Хайде, сестрице. Върни се при нас.

Алтея скочи от масата и разгъна един чаршаф, който задържа пред мис Перигрин, за да я скрие от погледите ни. Когато имбрините се превръщат от птици в хора, те са голи — така щеше да ѝ осигури лично пространство.

Почакахме няколко задъхани секунди, докато иззад чаршафа долитаха странни звуци: шумно въздишане, пляскане на ръце и после мис Рен отскочи и се дръпна назад.

Изглеждаше изплашена — беше зяпнала с уста, също и Алтея. А след това мис Рен каза:

— Не, това не може да бъде.

Алтея се олюля и изпусна края на чаршафа. И там, на пода, ние съгледахме човешка форма, но не беше на жена.

Той беше гол, свит на топка, с гръб към нас. Започна да се размърдва, поизправи се и накрая стана.

— Това ли е мис Перигрин? — удиви се Олив. — Много е странна.

Очевидно не беше тя. Човекът пред нас нямаше каквото и да било сходство с мис Перигрин. Беше дребничък човечец с топчести колене, оплешивяваща глава и нос като гума за триене. Беше чисто гол и намазан от главата до петите с някакъв лепкав прозрачен гел. Докато мис Рен го гледаше ококорено и шареше с ръка, за да се подпре някъде, останалите деца, стъписани и ужасени, започнаха да викат:

— Кой си ти? Кой си? Какво направи с мис Перигрин?

Бавно, много бавно мъжът повдигна ръка и изтри очите си. После, за пръв път, ги отвори.

Зениците му бяха бели и незрящи.

Чух някой да пищи.

Сетне, съвсем спокойно, мъжът произнесе:

— Аз съм Каул. А вие вече сте мои пленници.

— Пленници! — повтори сгъваемият мъж през смях. — Какво иска да каже с това, че сме му пленници?

— Къде е мис Перигрин? — извика Ема на мис Рен. — Кой е този човек, какво сте направили с мис Перигрин?

Мис Рен, изглежда, бе изгубила способността си да говори.

И докато нашето объркване преминаваше в шок и гняв, ние обсипахме дребния човек с въпроси. Той ги изслуша с лека досада, застанал в центъра на стаята и закрил интимните си части с привидна свенливост.

— Ако ме оставите да говоря, ще ви обясня всичко — рече той.

— Къде е мис Перигрин?! — извика отново Ема, цялата разтреперана от гняв.

— Не се тревожете — отвърна Каул, — тя е задържана на сигурно място. Отвлякохме я преди няколко дни, на вашия остров.

— Значи птицата, която спасихме от подводницата — заговорих, — тя е била…

— Това бях аз — довърши мъжът.

— Невъзможно! — възрази мис Рен, която най-сетне си бе върнала гласа. — Гадините не могат да се преобразяват в птици!

— Това е вярно по принцип. Но виждате ли, Алма е моя сестра и макар да нямах късмета да наследя която и да било от дарбите ѝ за манипулиране на времето, споделям с нея най-безполезната ѝ способност — да се превръща в малка и зла хищна птица. Доста добре се справих, представяйки се за нея, нали? — Той се поклони леко. — Сега мога ли да ви помоля за панталони? Чувствам се неудобно така.

Молбата му бе пренебрегната. Усетих, че ми се вие свят. Припомних си как веднъж мис Перигрин ми бе разказвала, че има двама братя — всъщност ги бях виждал на снимка, когато всички са били под грижите на мис Авъсет. Сетне се върнах назад, към дните, прекарани в компанията на птицата, която смятахме, че е мис Перигрин, към всичко, което бяхме преживели и което бяхме видели. Клетката с мис Перигрин, която Голън бе хвърлил в океана — онази е била истинската, докато тази, която „спасихме“, е била с брат ѝ. Сега вече ужасните неща, които бе извършила мис Перигрин през тези дни, намираха своето обяснение — това изобщо не е била нашата директорка. Но въпреки това оставаха още милион въпроси.

— През цялото време — рекох. — Защо останахте в облика на птица? Само за да ни наблюдавате?

— Макар че моите продължителни наблюдения върху детинските ви прояви бяха доста забавни, всъщност, надявах се, че ще ми помогнете за една несвършена работа. Бях доста впечатлен, когато избихте хората ми край бараката. Доказахте, че сте доста способни. Всъщност хората ми можеха да ви хванат веднага след това и да се разправят с вас, но реших да ви оставя да потичате на воля и да видя дали вашата изобретателност няма да ни отведе при единствената имбрин, която все още ни убягваше. — Той се обърна и се ухили широко на мис Рен. — Здравей, Баленсиага. Толкова се радвам да те видя отново.

Мис Рен изпъшка и размаха ръка пред лицето си.

— Вие, идиоти, глупаци, кретени! — извика клоунът. — Вие го доведохте право при нас!

— И като приятно допълнение — кимна Каул, — ние посетихме и вашата менажерия! Хората ми се отбиха там малко след като си тръгнахме, препарираните глави на емурафата и на боксера ще изглеждат великолепно над моята камина.

— Ах, ти, чудовище! — изкрещя мис Рен, но краката ѝ се подгънаха и тя рухна назад върху масата.

— Ох, птичката ми! — възкликна Бронуин, облещила очи. — Фиона и Клеър!

— Скоро ще ги видите отново — успокои я Каул. — И те са на сигурно място.

Сега вече всичко си идваше на мястото, но по един ужасен начин. Каул е знаел, че ще бъде допуснат в менажерията на мис Рен, докато се представя за мис Перигрин, но когато не открихме там мис Рен, за да може да я отвлекат, той ни подтикна да продължим да я търсим в Лондон. Беше ни манипулирал от самото начало и по най-различни начини — от момента, в който решихме да напуснем острова и аз избрах да се присъединя към децата. Дори приказката, която бе избрал да ни прочете Бронуин през първата нощ в гората, за каменния великан, е била манипулация. Искал е да намерим примката на мис Рен и да ни накара да си мислим, че ние сме разгадали тайната.

Тези от нас, които не трепереха от ужас, мърмореха гневно. Неколцина крещяха, че Каул трябва да бъде убит, и се оглеждаха за остри предмети наоколо, за да свършат тази работа, докато останалите, които все още бяха запазили самообладание, се мъчеха да ги удържат. През цялото време Каул стоеше спокойно, в очакване да утихне предизвиканият от него фурор.

— Ако ми позволите? — поде той. — На ваше място не бих си губил времето с опити да бъда убит. Можете, разбира се, никой няма да ви спре. Но ще е много по-добре за вас, ако остана невредим, когато хората ми пристигнат. — Той се престори, че поглежда несъществуващ часовник на китката си. — Ах, да. Ще са тук всеки момент — тъкмо обкръжават сградата и покриват всички възможни изходи, включително и покрива. Ако мога да добавя, те са шейсет и петима на брой, въоръжени до зъби, не се съмнявайте. Отвъд зъбите. Виждали ли сте някога какво може да направи миниавтомат с човешко тяло с размерите на дете? — Той втренчи поглед в Олив и продължи: — Ще те превърне на котешка храна, миличка.

— Блъфирате! — подскочи Инок. — Няма никого отвън!

— Уверявам ви, че има. Следят ме внимателно, откакто напуснахме онзи ваш малък, потискащ остров, а аз им дадох сигнал в мига, когато Баленсиага ни се разкри. Това беше преди дванайсет часа — повече от достатъчно време да се събере значителна сила.

— Позволете да се убедя лично — рече мис Рен и се отправи към заседателната зала, където прозорците бяха заскрежени най-вече отвън и няколко малки телескопични тунели, оборудвани с огледала, позволяваха да се огледа улицата долу.

Докато чакахме да се върне, клоунът и момичето със змията обсъждаха най-добрите начини за изтезаване на Каул.

— Казвам първо да му изтръгнем ноктите — предложи клоунът. — А след това ще забием нажежени пирони в очите му.

— Там, откъдето идвам — изтъкна момичето, — наказанието за предателство е да те намажат с пчелен мед, да те вържат в открита лодка и да те пуснат в блато със застояла вода. Мухите ще те изядат жив.

Каул се изправи, разкърши врат и се протегна.

— Извинявайте — рече. — Да си птица е доста мъчително за сухожилията.

— Мислиш, че се шегуваме ли? — попита го клоунът.

— Мисля, че сте аматьори — отвърна Каул. — Ако намерите няколко млади бамбукови пръчки, мога да ви покажа един наистина жесток номер. Но в момента бих ви препоръчал да разтопите всичкия този лед, защото ще ни спестите досадни усилия. Казвам го заради вас, от искрена грижа за здравето ви.

— Да бе — изсумтя Ема. — Къде беше загрижеността ти, когато отмъкна душите на чудатите?

— Ах, да. Нашите трима пионери. Жертвата им беше необходима — всичко в името на прогреса, скъпи мои. Виждате ли, това, което се опитваме да постигнем, е да усъвършенстваме чудатия род.

— Каква шега — подхвърлих. — Вие не сте нищо друго, освен алчни за власт садисти!

— Зная, че сте живели под похлупак и образованието ви куца — подхвана Каул, — но вашите имбрини не са ли ви учили на човешка история? Ние, чудатите, някога сме били като богове, ходещи по тази земя! Гиганти, крале, най-великите управници! Но с вековете и хилядолетията сме преживели ужасен упадък. Омешали сме се с нормалните до такава степен, че чистотата на нашата необикновена кръв се е разредила почти до нула. И погледнете ни сега — колко сме деградирали само! Крием се в темпорални гета, боим се от хората, които сме управлявали, затворени сме в състояние на постоянно детство от тази конфедерация на интриганти — от тези жени! Не виждате ли докъде са ни довели? Не ви ли е срам? Имате ли представа от могъществото, което по право ни принадлежи? Не чувствате ли във вените си кръвта на великани? — За пръв път той изгуби самообладание и лицето му се зачерви. — Ние не се опитваме да унищожим чудатия свят — мъчим се да го спасим!

— Така ли било? — процеди ядно клоунът, доближи Каул и се изплю в лицето му. — Е, значи имате доста изкривен начин да го постигате.

Каул изтри храчката с опакото на ръката си.

— Зная, че е безсмислено да споря с вас. Имбрините ви тъпчат с лъжи и пропаганда от стотици години. Ето защо според мен най-добре е да ви вземем душите и да започнем отначало и на чисто.

Мис Рен се върна.

— Той казва истината — обяви тя. — Навън трябва да има поне петдесет войници. Всичките въоръжени.

— Ох, ох, ох — запъшка Бронуин. — Какво ще правим?

— Предайте се — отвърна Каул. — Не се съпротивлявайте.

— Няма значение колко има отвън — обади се Алтея. — Никога няма да могат да минат през леда.

Ледът! Бях го забравил. Намирахме се в крепост от лед!

— Това е вярно! — потвърди жизнерадостно Каул. — Тя е абсолютно права, не могат да влязат. Ето защо ще е много по-бързо и безболезнено, ако разтопите леда доброволно още сега, защото в противен случай ни предстои дълга, упорита и досадна обсада в продължение на седмици и месеци, през които хората ми ще са отвън, а ние ще останем вътре и тихо и кротко ще умираме от глад. Може би ще се откажете, когато гладът и отчаянието надделеят. А може би ще започнете да се изяждате един друг. И в двата случая, ако хората ми чакат прекалено дълго, те ще изтезават до смърт оцелелите, когато влязат, което неизбежно ще стане. Ако изберете дългия, бавен и мъчителен път, моля ви, заради малките деца, донесете ми панталони.

— Алтея, донеси на тоя тип някакви панталони! — нареди мис Рен. — Но при никакви обстоятелства не разтопявай леда!

— Да, госпожо — отвърна Алтея и излезе.

— А сега — продължи мис Рен, като се обърна към Каул. — Ето какво ще направим. Ти ще наредиш на хората си да ни осигурят безпрепятствено излизане от сградата, инак ще те убием. Уверявам те, че ако трябва да го направим, ще го направим, а после ще изхвърлим вмирисаното ти тяло на парчета през дупката. Сигурна съм, че твоите хора никак няма да харесат това, но после ще имаме достатъчно време да обмислим следващия си ход.

Каул повдигна рамене и рече:

— Ами добре.

— Наистина? — погледна го мис Рен.

— Мислех, че ще мога да ви изплаша — отвърна Каул. — Но ти си права, предпочитам да не ме убивате. Така че ме отведи при някоя от тези дупки в леда и ще извикам на хората си.

Алтея се върна с панталони, хвърли ги на Каул и той ги нахлузи. Мис Рен назначи Бронуин, клоуна и сгъваемия човек за пазачи на Каул и ги въоръжи със заострени висулки. Насочили оръжията си към гърба му, ние всички излязохме в коридора. Но веднага щом стигнахме тясната част преди заседателната зала, нещата се объркаха. Някой се спъна в матрак и падна, сетне чух боричкане в тъмнината. Ема запали пламък навреме, за да видим как Каул дърпа Алтея за косата, отдалечавайки се от нас. Тя риташе и махаше с ръце, но Каул бе опрял една от заострените висулки в гърлото ѝ и извика:

— Назад, инак ще я забия във вената!

Последвахме го на безопасна дистанция. Той издърпа съпротивляващата се Алтея в залата, качи я на масата и я притисна с ръка.

— Чуйте сега условията ми!

Но преди да успее да продължи, Алтея изби висулката от ръката му. Тя се завъртя във въздуха и падна с острата част право върху атласа на дните. Докато устата на Каул все още оформяше едно изненадано „О“, Алтея залепи ръка към предната част на панталона му и лицето му се изкриви от болка.

— Сега! — извика Ема и тримата с Бронуин се хвърлихме напред през вратата. Ала докато прекосявахме разстоянието, което ни се стори неимоверно дълго, борбата между Алтея и Каул прие нов обрат: Каул я бутна встрани, тупна на масата и задраска с ръце към висулката. Алтея падна с него, но не го пусна — върху долната половина на Каул се разпространяваше ледена кора, която парализира краката му и прикова ръката на Алтея към него. Той успя да докопа с един пръст висулката, после с цяла ръка и стенейки от усилие и болка, я изтръгна от страниците на атласа, извъртя горната част на тялото си и я вдигна над гърба на Алтея. Изкрещя ѝ да спре и да го пусне, да разтопи леда, инак ще забие висулката в нея.

Бяхме на няколко метра от тях, но Бронуин улови мен и Ема и ни накара да спрем.

— Престани веднага! Спри, чуваш ли? — крещеше Каул с изкривено от болка лице, докато ледът вече се покачваше нагоре по гърдите и раменете му. След няколко секунди ръцете му също щяха да са обледени.

Алтея не спря.

И тогава Каул го направи — заби висулката в гърба ѝ. Тялото ѝ се изпъна от болка, от гърлото ѝ се изтръгна стон. Мис Рен се втурна към тях, крещейки името на Алтея, докато ледът, който бе покрил почти цялото тяло на Каул, започна много бързо да отстъпва. Когато мис Рен стигна при тях, той бе почти освободен от ледената хватка. Ала сега вече ледът се топеше навсякъде — той изтъняваше и се отдръпваше с бързината, с която угасваше животът на Алтея — ледът на тавана капеше и се стичаше с бързината, с която изтичаше нейната кръв. Мис Рен я взе на ръце, но тялото на момичета бе отпуснато, почти безжизнено.

Бронуин скочи на масата, стисна Каул за гърлото с едната ръка, а с другата изби висулката. Чувахме как ледът на етажите под нас също се топи, скоро след това той освободи и прозорците. Изтичахме да погледнем през тях и видяхме, че водата от долните етажи се излива на улицата, където войници със сиви униформи се катереха по уличните стълбове и се хващаха за пътните знаци, за да не бъдат отнесени от ледените потоци.

Сетне чухме обувките им да тропат по стълбището под нас, други се спускаха от покрива и след миг те нахлуха с викове и насочени оръжия. Някои от мъжете имаха прибори за нощно виждане и всички бяха въоръжени до зъби — малки автомати, пистолети с лазерен прицел, армейски ножове. Бяха нужни трима, за да освободят Каул от хватката на Бронуин, дребният мъж едва си поемаше дъх през полусмачканата трахея, въпреки това посочи с ръка и изхриптя:

— Хванете ги и бъдете груби!

Мис Рен крещеше, молейки ни да се подчиним: „Направете каквото ви казват, инак ще ви наранят!“ — но самата тя не искаше да пусне тялото на Алтея и с това ги принуди да го изтръгнат от прегръдките ѝ и да я повалят с ритници на земята. Един от войниците стреля с автомат в тавана, за да ни изплаши. Когато видях, че Ема се готви да направи огнена топка с ръце, аз я улових за китката и я помолих да не го прави: „Недей, моля те, те ще те убият!“ — а после някой ме удари с приклад в гърдите и аз паднах, изгубил дъх, на пода. Един от войниците завърза ръцете ми отзад.

Чух ги да ни броят, Каул изреждаше имената ни, за да се увери, че няма да пропуснат Милърд — защото, разбира се, след като бе прекарал три дни с нас, той ни познаваше и знаеше всичко за нашата група.

Изправиха ме на крака и после ни изблъскаха всички през вратата към коридора. До мен се препъваше Ема с окървавена коса и аз прошепнах:

— Моля те, прави каквото ти казват.

Макар с нищо да не го потвърди, аз знаех, че ме е чула. Лицето ѝ все още бе изкривено от гняв, но там се виждаше още изненада и вероятно съжаление за всичко, което току-що се бе случило.

Стълбището и долните етажи вече бяха залети от стичаща се вода, истински водовъртеж от прииждащи вълни. Единственият възможен път бе нагоре. Заблъскаха ни по стъпалата и през една врата излязохме на ярка слънчева светлина — бяхме на покрива. Всички бяхме мокри, премръзнали и изплашени.

Всички освен Ема.

— Къде ще ни водите? — попита тя.

Каул застана до нея и се ухили, докато един войник ѝ поставяше белезници.

— На много специално място — каза ѝ той, — където няма опасност да се изгуби и капчица от безценните ви чудати души.

Тя потрепери, той се изсмя и се обърна, протегна ръце над главата си и се прозя. От лопатките му щръкнаха чифт топчести издатини, като подрязани крила, единственият външен признак, че този дълбоко покварен човек имаше някаква връзка с имбрин.

От покрива на съседната сграда долетяха викове. Още войници. Опъваха въжен мост между двете сгради.

— А какво да правим с мъртвото момиче? — попита един от войниците.

— Жалко наистина, каква загуба — поклати глава Каул и изпръхтя от досада. — С радост бих погълнал душата ѝ. Душите на чудатите нямат собствен вкус — продължи той, обръщайки се към нас. — Консистенцията им е желатинова и пастьозна, но когато се примеси с майонеза и се намаже на бяло хлебче, става доста приятна.

Той се изсмя отново, този път силно и продължително.

Докато ни отвеждаха един по един по тясното поклащащо се мостче, усетих познатото свиване на вътрешностите — слабо, но набиращо сила. Размразеният гладен възвръщаше бавно живота си.

Десет войници ни изведоха от примката пред дулата на оръжията си — покрай карнавалните шатри, по алеята между сергиите с гърлестите продавачи и сновящите деца, през стаята за преобличане, натъпкана със закачалки, и надолу по тунела на железницата. Войниците ни ръчкаха в гърбовете и ни нареждаха да мълчим (макар че никой не бе произнесъл и думичка от доста време насам), да си държим главите наведени и да се движим в колона, ако не искаме да получим куршум.

Каул вече не беше с нас — беше останал с по-голямата част от войниците, за да „почисти“, което, предполагам, означаваше да претърси примката за укрили се чудати. Последния път, когато го видяхме, той нахлузваше чифт модерни ботуши и армейска куртка, след което ни заяви, че „му е писнало да ни гледа“, но скоро ще се видим „от другата страна“, каквото и да означаваше това.

Минахме през преходния пункт и излязохме в тунел, който обаче ми се стори непознат. Линиите и крепежните елементи бяха метални, светлините в тунела изглеждаха различни, това вече не бяха трепкащи пламъчета, а фосфоресциращи тръби, хвърлящи потискащо зеленикаво сияние. После излязохме от тунела и се озовахме на перон и тогава разбрах причината за всички тези промени: вече не бяхме в деветнайсети век, нито дори в двайсети. Тълпата от бежанци бе изчезнала, станцията бе почти пуста. Витата стълба, по която се бяхме спуснали, бе изчезнала, заменена от ескалатор. Ярки светещи табели висяха над перона: ВРЕМЕ ДО СЛЕДВАЩИЯ ВЛАК — 2 МИН. На стената имаше постер за филм, който бях гледал в началото на лятото, малко преди да умре дядо.

Бяхме оставили зад нас 1940-а. А аз се върнах в настоящето.

Някои от децата оглеждаха всичко това с почуда и страх, че ще остареят за броени минути, но за повечето шокът от внезапното попадане в плен бе твърде силен, за да бъде заглушен от едно пътуване до настоящето. Те се страхуваха, че ще им бъдат изтръгнати душите, а не от посивели коси и сбръчкана кожа.

Войниците ни оградиха в средата на перона, където останахме да чакаме влака. Зад нас се чу тракане на токове. Погледнах през рамо и видях приближаващ се полицай. Зад него от ескалатора тъкмо слизаха още трима.

— Ей! — извика Инок. — Полицай, насам!

Войникът го сръга в слабините и той се преви.

— Всичко наред ли е? — попита първият полицай.

— Те ни отвлякоха! — оплака се Бронуин. — Това не са истински войници, а…

После и тя получи удар в корема, макар че не изглеждаше да ѝ е причинил особена болка. Това, което я спря да продължи, бе самият полицай, който си свали огледалните очила и отдолу се показаха снежнобели очни ябълки. Бронуин неволно отстъпи назад.

— Един съвет — рече полицаят. — Не чакайте помощ отникъде. Приемете го и така ще ви е по-лесно.

Перонът започна да се изпълва с нормални. Войниците ни притискаха от всички страни, но държаха оръжията си скрити.

По релсите със свистене се приближи влак, пълен с пътници. Електрическите му врати се плъзнаха встрани и отвътре се изсипаха хора. Войниците започнаха да ни блъскат към най-близкия вагон, полицаят вървеше отпред и разпръскваше пътниците.

— Намерете си друг вагон! — нареждаше той. — Излизайте!

Пътниците недоволстваха, но се подчиниха. Ала на перона имаше още хора, които искаха да влязат в същия вагон, и когато започнаха да ни бутат, войниците отзад спряха, за да ги задържат. И в този момент настъпи кратка суматоха — вратите понечиха да се затворят, но полицаят ги задържа, докато не зазвуча предупредителен сигнал, войниците ни тикаха напред толкова силно, че Инок се спъна и събори други деца във верижна реакция. Ръцете на сгъваемия човек се оказаха невероятно тънки и той с лекота се освободи от белезниците, твърдо решен да се измъкне, и побягна.

Отекна изстрел, после втори, сгъваемият човек изстена и се просна на земята. Тълпата се люшна, обхваната от паника, хора крещяха и се опитваха да се спасят от стрелбата, и това, което допреди малко бе само объркване, прерасна в тотален хаос.

Войниците ни заблъскаха и заритаха отново към вагона. До мен Ема се съпротивляваше и най-близкият войник пристъпи към нея с намерение да я удари. После видях, че окованите ѝ ръце се озаряват в оранжево сияние, тя посегна назад и го хвана. Войникът рухна на земята с болезнен вик, върху камуфлажната му униформа се появи черна димяща диря с размерите и формата на човешка длан. Втори войник се мушна край мен и вдигна приклад, за да го стовари върху врата ѝ, и без дори да мисля, аз се завъртях и забих рамо в гърба му.

Той се олюля.

Ема разтопи белезниците си, те паднаха от ръцете ѝ в безформена маса от нажежен метал. Войникът насочи пушката си към мен, надавайки гневен вик, но преди да успее да стреля, Ема застана зад него и притисна длани към лицето му. Пръстите ѝ вече бяха толкова нагорещени, че потънаха в плътта на бузите му като в меко масло. Той изпусна пушката и се свлече с писъци.

Всичко това се случи много бързо, само за секунди.

Още двама войници бързаха към нас. Почти всички останали вече бяха във вагона — всички, освен Бронуин и слепите братя, тях никой не си бе направил труда да оковава и сега стояха, уловени за ръце. Като видя, че всеки миг ще ни застрелят, Бронуин направи нещо, на което не предполагах, че е способна при каквито и да било обстоятелства: тя зашлеви по-големия брат през лицето, грабна малкия и го дръпна грубо настрани.

В мига, когато връзката между тях бе прекъсната, те нададоха писък, толкова силен, че се вдигна вятър. Мощното течение се понесе през станцията като торнадо от чиста енергия, издуха назад Ема и мен и строши очилата на войниците. Звукът продължи да набира сила и височина и скоро достигна регистри, от които долавях само едно постоянно ееееееееееееееееее…

Видях, че прозорците на влака се сипят долу, светещите надписи премитаха и угаснаха, фосфоресциращите тръби експлодираха и след миг ние потънахме в непрогледен мрак, след което блеснаха и замигаха в истерично темпо аварийни светлини.

Бях паднал по гръб, от удара почти не можех да си поема дъх, ушите ми пищяха. Нещо ме дръпна назад за яката, встрани от влака, и не помня кога успях да се обърна на четири крака и да започна да се съпротивлявам. През пищенето на ушите се промъкна нечий глас, който викаше: „Не спирай, движи се!“.

Почувствах нещо студено и влажно на тила си, сетне отново ме задърпаха и ме вкараха в телефонна кабина. Ема също беше там, свита на кълбо в ъгъла, в полусъзнание.

— Свий си краката — нареди познат глас и зад гърба ми се появи някакво космато туловище с издадена муцуна и увиснала долна челюст.

Кучето. Адисън.

Свих крака, за да се побера в кабината, възвърнал самообладание колкото да се движа, но недостатъчно, за да говоря. Последното, което видях при едно от тези мъчителни червени премигвания, бе как натикват мис Рен във вагона и вратите се затварят — зад разбитите прозорци бяха всички мои приятели — под дулата на автомати, заобиколени от мъже с бели очи.

Влакът изрева в мрака и изчезна.

Събудих се от език, ближещ лицето ми.

Кучето.

Вратата на кабината бе затворена и ние тримата седяхме притиснати вътре.

— Ти припадна — съобщи кучето.

— Откараха ги — промълвих с мъка.

— Да, но не бива да оставаме тук. Те ще се върнат за теб. Трябва да вървим.

— Съмнявам се, че имам сили да се изправя.

Носът на кучето бе порязан, едното му ухо висеше безпомощно. Каквото и да бе правило тук, то също бе преминало през онзи ад.

Нещо ме гъделичкаше по крака, но бях твърде уморен, за да погледна какво е. Главата ми тежеше като канара.

— Не заспивай отново — предупреди ме кучето, после се обърна към Ема и започна да ближе лицето ѝ.

Отново онова гъделичкане. Този път се извъртях и посегнах с ръка.

Беше моят телефон. Моят телефон вибрираше. Не можех да повярвам. Извадих го от джоба. Батерията бе почти на нула, сигналът едва доловим. На екранчето пишеше: Татко (177 пропуснати повиквания).

Ако не бях толкова замаян, навярно нямаше да се обадя. Всеки момент на станцията можеха да се върнат мъже с оръжия и да ни довършат. Крайно неудобно време за разговори с баща ми. Но аз не мислех ясно и тъй като телефонът ми звънеше, старият павловски инстинкт ме подтикна да отговоря.

Натиснах копчето за отговор.

— Ало?

Сподавен вик на другия край. После:

— Джейкъб? Ти ли си?

— Аз съм.

Сигурно съм звучал ужасно. Гласът ми беше прегракнал и едва шепнех.

— О, боже, о, боже, о, боже — заповтаря баща ми. Не беше очаквал да отговоря, сигурно вече ме е смятал за мъртъв, но се обаждаше по някакъв машинален инстинкт, който не можеше да изключи. — Аз не зная… къде си… какво стана… къде си, синко?

— Добре съм — отвърнах. — Жив съм. В Лондон.

Не зная защо му казах последното. Предполагам, че съм му дължал поне частица от истината.

После той явно отдели ухо от слушалката, защото го чух да казва на някого друг:

— Джейкъб е! Той е в Лондон! — Сетне пак на мен: — Мислехме, че си мъртъв.

— Зная. Искам да кажа, не съм изненадан. Съжалявам, че заминах по този начин. Надявам се да не съм ви изплашил прекалено много.

— Изплаши ни до смърт, Джейкъб. — Баща ми въздъхна, протяжен и разтреперан звук, който звучеше едновременно като облекчение, отчаяние и недоверие. — С майка ти също сме в Лондон. След като полицията не успя да те открие на острова… както и да е, това няма значение, кажи ни само къде си и ще дойдем да те вземем!

Ема се размърда. Отвори очи, погледна ме замаяно, сякаш се намираше дълбоко в себе си и надничаше иззад километри мозък и плът. Адисън каза:

— Добре, много добре, сега остани с нас — и започна да ѝ ближе ръката.

— Не мога да се върна, татко — продължих разговора по телефона. — Не искам да те забърквам в това.

— О, боже, знаех си. Вземаш наркотици, нали? Виж, с когото и да си се забъркал, ние можем да ти помогнем. Няма да замесваме полицията. Просто искаме да се върнеш.

За миг светлините в главата ми угаснаха и когато се върнаха отново, почувствах толкова силна болка в стомаха, че изпуснах телефона.

Адисън вдигна рязко глава към мен.

— Какво има?

Това беше моментът, в който видях един дълъг черен език да се притиска към външната страна на стъклото. Към него бързо се присъедини втори, после и трети.

Гладният. Размразеният гладен. Беше ни проследил.

Кучето не го виждаше, но с лекота можеше да разчете какво става по изражението ми.

— Някой от тях, нали?

Произнесох безгласно „да“ и Адисън се сви в ъгъла.

— Джейкъб? — слабият глас на баща ми от телефона. — Джейкъб, там ли си?

Езиците започнаха са се увиват около кабината, сякаш ни обкръжаваха. Не знаех какво да направя, а само че трябва да направя нещо, затова свих крака, подпрях се с длани на стените и се надигнах.

И ето че се озовах лице в лице с него. Езиците стърчаха от разчекнатата му черна уста. Очите му бяха черни и ронеха черни сълзи, докато ме гледаха, на сантиметри от другата страна на стъклото. Гладният издаде нисък, гърлест звук, който накара стомаха ми да се обърне наопаки, и аз почти поисках чудовището да ме убие, за да се освободя от тази мъчителна болка.

Кучето излая в лицето на Ема.

— Събуди се! Трябваш ни, момиче! Направи твоя огън!

Но Ема не можеше нито да говори, нито да стане и ние бяхме сами в цялата станция, ако се изключеха две жени с шлифери, които бавно отстъпваха, стиснали гнусливо носове заради вонята на гладния.

И после кабината — цялата кабина заедно с нас — се люшна на една страна, после на друга и аз чух как болтовете, с които бе прикрепена за пода, скърцат и се късат. Гладният ни повдигна бавно от земята — първо на десет сантиметра, на трийсет, на шейсет, — за да ни удари отново, разбивайки стъклата, които се посипаха върху нас.

Сега вече нямаше нищо между него и мен. Нито сантиметър стъкло. Езиците му се мушнаха в кабината, усукаха се около ръката ми, около кръста, после около шията и притискаха все по-силно и по-силно, докато вече не можех да дишам.

Вече не се съмнявах, че ще умра. И тъй като бях мъртъв и нищо не можеше да се направи, спрях да се съпротивлявам. Отпуснах всички мускули, затворих очи и се отдадох на болката във вътрешностите си, която разцъфна като хиляди фойерверки.

Тогава се случи нещо странно — болката изчезна. Всъщност се премести и се превърна в нещо друго. Аз влязох в нея, тя ме обгърна и под клокочещата ѝ повърхност открих спокойствие и тишина.

Шепот.

Отворих отново очи. Гладният беше застинал неподвижно и ме гледаше. Отвърнах безстрашно на погледа му. Зрението ми бе влошено от липсата на кислород и пред погледа ми танцуваха черни петна, но не усещах болка.

Хватката на шията ми отслабна. Поех си дъх, за пръв път от няколко минути, дълбоко и спокойно. А след това шепотът, който открих в себе си, се премести от стомаха през гърлото до устните и се превърна в звук, който не наподобяваше някакъв език, ала въпреки това вътрешно разбирах значението му.

Назад.

Дръпни се.

Гладният прибра езиците си. Гаврътна ги в зейналата си паст и тракна с челюсти след тях. Наклони леко глава — жест, който почти наподобяваше подчинение.

А след това седна.

Ема и Адисън ме гледаха от пода, изненадани от внезапното ми спокойствие.

— Какво стана? — попита кучето.

— Отиде ли си?

— Не, но вече няма да ни нарани.

Кучето не попита откъде го зная, само кимна, успокоено от увереността в гласа ми.

Отворих вратата на кабината и помогнах на Ема да стане.

— Можеш ли да вървиш? — попитах я. Тя ме прегърна през кръста, опря се на мен и двамата пристъпихме. — Няма да те оставя — рекох. — Каквото и да смяташ.

— Обичам те, Джейкъб — прошепна тя в ухото ми.

— Аз също те обичам — отвърнах шепнешком.

Наведох се и вдигнах телефона.

— Татко?

— Какъв беше този шум? Кой е с теб?

— Тук съм. Всичко е наред.

— Не, не е. Стой където си.

— Татко, трябва да вървя. Съжалявам.

— Почакай. Не затваряй. Джейк, ти си объркан.

— Не. Аз съм като дядо. Имам това, което имаше той.

Пауза, после:

— Моля те, ела си у дома.

Поех си дъх. Имаше толкова много неща, които да му кажа, и толкова малко време. Това щеше да свърши работа:

— Надявам се, че ще мога някой ден да се върна у дома. Но преди това трябва да свърша някои неща. Искам само да знаеш, че ви обичам с мама и не правя това, за да ви причиня болка.

— Ние също те обичаме и ако е заради наркотици, или каквото е там, да знаеш, че не ти се сърдим. Ще ти помогнем да си стъпиш на краката. Както казах, сега си объркан.

— Не, татко. Аз съм необикновен.

След това затворих телефона и говорейки на език, който не знаех, че зная, наредих на гладния да стане.

Послушен като сянка, той се изправи.