Границата

Едно

Тичащото момче се втурна под дъжда.

Озова се внезапно под жилещите му струи. За секунди те се превърнаха в истинска градушка от тормоз, същинско злобно боцкане със стотици нагорещени игли. Докато тичаше, момчето хвърли поглед през рамо и през подвижната мъгла на бурята видя да се взривяват планинските върхове в далечината. Съзря в изтормозения въздух да литват големи колкото сгради късове камък, да се стоварват обратно върху земята и да се пръскат на премятащи се отломъци. Над планините трещяха електриково сини светкавици, които вдъхваха ужас в сърцето и на най-смелия, а по-слабия караха да падне на колене.

Момчето продължи да тича през дъжда.

Полето беше широко и дълго. Беше голо. Калта искаше да събува обувки. Момчето носеше мръсни пуми, някога бели. Не си спомняше откъде са се появили, нито кога ги е обуло. Не си спомняше откъде са дошли мърлявите му дънки, нито оцапаната му тъмночервена риза, на която ѝ липсваше десен ръкав. Не помнеше почти нищо.

Знаеше обаче, че трябва да тича. И че е длъжно да се надява да преживее и днешния ден.

Защото, макар паметта му да приличаше на опърпано знаме, момчето знаеше какво има зад гърба си. Наясно беше, че е в Колорадо. Имаше представа защо се разкъсват на назъбени шрапнели планините, стари като самото време. То беше сигурно какво представлява синята светкавица и защо скоро от измъчената земя към гневното небе ще блъвнат струи червен пламък. Сражението между онези беше в разгара си. Бяха намерили нова граница, която да си оспорват. И щяха да съсипят света в битката помежду си.

Момчето тичаше, задъхваше се тежко и се потеше в знойния въздух, а дъждът се усилваше все повече.

Калта го погълна. Награби маратонките му, спъна го и го повали в прегръдката си. Беше лепкава и гореща, полепна по лицето му и влезе в носа му. Цялото в черна пръст, момчето се помъчи да се изправи на колене. През завесата на дъжда забеляза движение по ширналото се голо поле — и от двете си страни — и осъзна, че едната армия бе тръгнала в атака.

Просна се по лице в калното си ложе. Лежеше като мъртвец, макар че сърцето му туптеше дваж по-живо от обикновено и от ужас искаше да изхвръкне от гърдите му. Момчето копнееше да може да се зарови в земята, да потъне в нея и да намери защита в тъмнината отдолу, но лежеше неподвижно — свито на кълбо като бебе, току-що излязло от утробата и сразено от самия живот.

Беше ги виждало и преди. Неизвестно къде. Умът му лежеше в руини. Умът му бе катастрофирал в неизвестен кошмар и бе останал ослепял за памет и оглушал за мисъл. Но отляво и отдясно се забелязваха размазаните следи от присъствието им, докато напредваха през ливадата като вихрушки от сив дим — безформени, но смъртоносни призраци.

Момчето лежеше неподвижно, вкопчило се с все сили в пръстта, сякаш от страх да не пропадне в небитието.

И внезапно осъзна, че един от онези е спрял насред похода си и в същия миг тялото му се е уплътнило и е добило форма, и така изведнъж един от онези стоеше само на няколко крачки от лявата страна на момчето и се взираше в него.

То не можа да се сдържи и да не вдигне омацаното си с кал лице, за да отвърне на погледа му. Тук не можеше да разчита на никаква защита. Никъде не можеше да се намери защита. Сините очи на момчето се взираха в черната, безлична крива на лицето на съществото — може би само маска или навярно шлем. Извънземното беше слабо като скелет и високо близо седем фута. Приличаше на човек дотам, че имаше две ръце и два крака. Дланите с черни ръкавици притежаваха по десет пръста. Върху стъпалата му с близка до човешката форма бяха надянати черни ботуши. Момчето не знаеше и не искаше дори да гадае дали това същество представлява робот, или е живо, излюпено от яйце или родено от утроба. Черният, плътно прилепнал костюм не разкриваше и инч плът, но беше целият прошарен от мънички вени, които пренасяха тъмна течност. Нямаше видими признаци, че съществото диша.

То обаче държеше оръжие — също безлично черно, но с вид на телесна част. Имаше две дула и беше свързано с притежателя си посредством пълните с течност вени.

В момента оръжието беше отпуснато до хълбока на съществото, но все пак прицелено в момчето. Един от пръстите на извънземното се намираше на заострено копче, което би могло да служи за спусък.

Момчето знаеше, че смъртта му е изключително близо.

Вибрация прониза въздуха. По-скоро се чуваше, отколкото да се усети, и от нея космите по врата на малкия настръхнаха. Полазиха го орди мравки и рошавата му кестенява коса щръкна, понеже той беше наясно какво се задава, без да знае откъде му е известно.

Съществото погледна през рамо и към небето. Други създания също спираха размазания си, призрачен ход и добиваха плътност. И те вдигаха глави и оръжията им в унисон се прицелваха нагоре към врага.

Звукът се чуваше дори през тътена на сипещия се дъжд. Момчето завъртя глава и наклони лице нагоре под пороя и ето че през жълтите облаци се спусна чудото, което издаваше шум като тихото движение на зъбните колела на елегантен часовник или мекото цъкане на бомба с часовников механизъм.

Беше огромно, широко поне двеста фута, триъгълно и нашарено с различни цветове като древен хищник: кафяво, жълто и черно. Беше тънко като бръснач и нямаше нито входове, нито отвори. Представляваше единна същност като гигантско крило. Момчето си каза, че то се плъзга напред с изумителна и почти безшумна мощ. От заострените върхове на крилата му се оттичаха жълти струйки завихрена мъгла, а под корема му пулсираха четири електриково сини кълба с размера на капаци на улични шахти. Летящото крило продължаваше да напредва полека и почти безшумно, а едно от съществата на земята задейства оръжието си. Изстреля двойна спирала пламък, който не беше точно огън, но съдържаше нажежена до бяло нишка в центъра на двете си изпепеляващи червени струи. Преди да достигне плътта или метала, от които беше изработен корабът, от борда му избликна синя искра и потуши пламъците и двете им разрушителни сърцевини така лесно, както влажни пръсти угасят клечка кибрит.

Колкото и да се мъчеше да лежи неподвижно, момчето не можеше да овладее треперенето си, нито да откъсне очи от гледката: съществата като едно обърнаха оръжията си към кораба и захванаха да стрелят… все по-бързо и по-бързо, струи извънземен огън се извиваха нагоре в заслепяващо ярки въжета, бяха стотици, всички до една — потушени от изскачащата и съскаща синя искра.

Момчето знаеше, без да е наясно откъде го е научило. В ума му отекваха мисли, които не би могло нито да чуе с точност, нито да разбере. Сякаш беше изминало дълъг път от мястото на тръгването си, макар че не можеше да си спомни къде точно се е намирало първоначално.

Но макар и да не можеше да се сети за собственото си име или откъде беше хукнало да бяга, или пък къде се намираха родителите му, знаеше със сигурност, че:

Съществата с оръжията… са войници на мъглявите.

Крилото в небето… е пилотирано от горгоните.

Имена, които хората им бяха дали. Истинските им названия бяха неизвестни. Тяхното мълчание беше непробиваемо.

Синята искра подскачаше и танцуваше, гасейки горещите бели пламъци с почти пренебрежителна лекота. Дъждът се лееше, а жълтите облаци се вихреха. Войниците на мъглявите започнаха да снижават неефективните си оръжия и да вибрират отново до мъгла и внезапно момчето остана само насред калната ливада. Чудовищното крило се рееше над него, сините му кълба пулсираха. Хлапето се чувстваше мъничко като насекомо на стъклото на кола, което всеки момент ще бъде смачкано на каша. Канеше се да скочи и да хукне отново — толкова надалеч, колкото успее да се добере в тази кал и в пороя, но точно тогава корабът се юрна покрай него и той усети как въздействието му намалява, докато набира скорост. В устата си долови вкус на кал и някакъв примес, все едно си близнал с език ивица ръждясал метал. Чу остро съскане — бекон в нагорещен тиган — и щом извърна глава по посока на отдалечаващия се кораб, видя светкавици електриково синя енергия да се спускат от долната му страна. Малки експлозии — изблици черна материя — показваха къде улучва войниците на врага дори да се бяха замъглили практически до пълна невидимост.

Момчето реши, че е време да се изправи и да потича още малко, но в друга посока.

С олюляване стъпи на крака и побягна през полето, надалеч от битката. Дъждът го биеше по раменете и главата, а калта се опитваше да го повали. Падна на колене веднъж, но при изправянето си се закле, че повече няма да рухне.

Продължи да тича право напред през дъжда и калта, устремено към жълтата мъглица, която висеше над хоризонта. Подминаваше и прескачаше димящи кратери, на дъното на които имаше останки, изгорени до черно и изкривени като стари дървесни корени. Дъхът му хъхреше силно в дробовете, които го боляха, все едно са били нашибани с тежки юмруци: момчето изкашля храчка червена кръв и продължи да тича.

От мъглата пред него изникнаха над дузина мъгляви войници, всичките слаби и запечатани в черна тъкан, дошла от съвсем друг свят. До един държаха оръжия, сякаш израсли като продължения на телата им, и до един носеха безлични черни маски, досущ еднакви като на роботи. Преди момчето да успее да смени посоката, дочу, че зад гърба му приижда нещо — металически звук като подръпване на струните на пиано във високия регистър. Отклони се наляво и се шмугна в един пресен кратер, а над скривалището му с огромна скорост се плъзнаха ярки сини сфери от пулсиращ огън. Врязаха се в мъглявите, въртейки камшици, сякаш направени от пламтяща бодлива тел. Момчето изпълзя до ръба на кратера, за да гледа как това ново оръжие разкъсва на парчета мъглявите, и макар че някои от войниците успяха да свалят част от огнените топки със собствените си енергийни оръжия или се замъглиха до призрачна омара, битката приключи за броени секунди. По оплисканото с черно бойно поле останаха пръснати гърчещи се ръце и крака, а сините сфери — същински пламтящи очи — се юрнаха в търсене на още жертви из жълтата мъгла отвъд.

Вниманието на момчето бе привлечено от движение в кратера. То усети как космите на тила му настръхват и сърцето му се разтупка.

Точно срещу него безлик, опръскан с кал войник на мъглявите се пресягаше за енергийното си оръжие, което се оказа откъснато от вените и лежеше на няколко крачки встрани, спаружено като умираща плът. Напъханите в черни ръкавици длани драскаха да се докопат до смаления приклад, но не успяваха да се протегнат достатъчно, понеже взривът почти бе разрязал съществото надве. Краката му още се гърчеха, ботушите подритваха безполезно срещу разровената пръст. В телесната кухина проблясваха черни вътрешности, нашарени с жълто и червено като телата на скакалците, които момчето помнеше, но не беше сигурно точно откъде. Надушваше и парлива миризма, същата като течността, с която скакалците опръскваха мачкащи ги пръсти. Само дето тази миризма беше значително по-силна. Мъглявият лежеше в цяла локва от течността. Все още се бореше да докопа оръжието си, но прерязаното му тяло не искаше да го слуша.

Момчето заговори с глас, който никога преди не беше чувало. Каза:

— Мислех си, че уж сте много корави!

Безликото същество продължи да се бори да грабне оръжието.

Хлапето се надигна до клек, нащрек за други войници или за летящи твари, способни да му отнесат главата, и се осмели да докосне енергийното оръжие. Беше лепкаво на опип — като гума, оставена твърде дълго под силно слънце. Вените бяха престанали да помпят течност. Право пред очите му оръжието се спаружваше и пропадаше в себе си. Паешката ръка на мъглявия войник посегна към глезена на момчето и то се стресна от хватката му, понеже за кратко го озари образ на парализираща болка. То се изплъзна от ръката на войника, изправи се и хукна отново, защото знаеше, че го очаква смърт, ако седи на едно място твърде дълго.

Знаеше също, че не иска да умира. Знаеше, че трябва да живее, а и че е най-добре да си намери някакво укритие, преди да стане твърде късно.

Докато тичаше, дъждът го блъскаше в лицето. Заради натиска върху дробовете си момчето се разкашля и изплю още няколко пръски кръв. Запита се кой е и откъде идва, но в отговор на тези въпроси срещаше само празнота. Нямаше спомен отвъд втурването през това поле, сякаш умът му е бил изключен и след това отново пуснат от трепкаща ръка върху електрически ключ. Баща? Майка? Дом? Брат или сестра? Нищо, нито дори сянка от отзвук.

Измъчваха го болки: в дробовете, сърцето и стомаха, да, но също и в костите. Чувстваше се разместен. Досущ като в онази странна стара песен за бедрената кост, дето била свързана с колянната капачка и всичките други лайна, е — неговата бедрена кост беше свързана направо с ключицата, а коляното — нейде с таза. Вътре в тялото му имаше сбъркани сглобки, но все пак го биваше за тичане. Засега това му стигаше.

Над него се размърда чудовищна триъгълна форма. Момчето погледна нагоре и видя от грозните жълти облаци да се изплъзва масивното крило на горгоните, нашарено като древно влечуго. Продължаваше да бълва електриково сините си светкавици, с които улучваше невидими фигурки по земята. Не забелязваше хлапето — то не представляваше интерес за извънземните, не си струваше дори унищожителната искрица.

Внезапно яркосините светкавици започнаха да бляскат наляво и надясно в търсене на други мишени. Горгонското крило сякаш се беше разтреперило от ужас и след няколко секунди момчето видя защо.

И от двете страни на триъгълника се появиха тънки абаносови торпеда, дълги може би двайсет фута. Бяха общо десет, движеха се бързо и безшумно. Светкавиците удариха четири и ги взривиха на летящи черни панделки, но на останалите шест им пораснаха нокти и зъби и те се вкопчиха в плътта на горгонския кораб, преобразиха се в подобия на хищни, лъскави паяци и започнаха бързо да гризат пъстрата кожа и да си разкъсват път навътре.

На кораба налетяха още шест гладни торпеда, изстреляни от някаква невидима позиция. Две бяха свалени, другите четири се превърнаха в абаносови паякоформи, които се завинтиха в извънземната плът, ако изобщо ставаше дума за живо същество. Парчета от горгонския кораб заваляха към земята, а отвътре зейна рана с червеникаво месо, прошарено с празноти, напомнящи шестостенни коридори. Торпедопаяците продължиха да дерат и дъвчат, все по-бързо и по-бързо, а сините светкавици стреляха като полудели в различни посоки. Момчето се присви, когато енергийна мълния изгори земята на няма и четиридесет фута от дясната му страна, но не можеше да отлепи очи от ужасяващата трапеза и смъртта на гиганта.

Горгонският кораб несъмнено умираше. Корпусът му трепереше и се гърчеше, а мъглявите паяци проникваха все по-навътре в сърцевината му. От дузина рани се лееше тъмночервена течност. Късове от кораба падаха на земята и продължаваха да се гърчат в конвулсии. Машината пищеше. Високочестотният звук, който се разнасяше, напомняше на момчето комбинация от стържене с нокти по черна дъска и зловещо потракване на горска гърмяща змия1. Наложи се да затисне ушите си с длани, иначе звукът заплашваше да го погълне и да му подгъне коленете. Огромно парче от кораба се понесе надолу, пръскайки фонтани от тъмна течност. В кухината черните паякоформи се хранеха, проправяха си път през извънземната плът и вътрешните коридори с нокти и зъби, които момчето предполагаше, че могат да разкъсат също и цимент, и метал. Горгонското летящо крило се килна надясно и изля вътрешностите си на грамадни, неравни завеси от течност и месести остатъци, които паяците на мъглявите не бяха успели да погълнат изцяло.

Писъкът на машината не спря да кънти през цялото време, докато корабът катастрофираше в земята. Паяците плъпнаха по гърчещата се кожа. Момчето се обърна и избяга.

Не знаеше къде да потърси безопасно място. Пронизващият ушите звук секна. Точка за мъглявите, помисли си то. Тичаше все напред през жълтата мъгла и внезапно стъпи на напукан бетон.

Озова се на голям паркинг. Около него в сгъстяващия се въздух се извисяваха ръждивите и обветрени туловища на осем изоставени коли. Дъждът беше спрял. Локви вода изпълваха цепнатините и дупките. Пред момчето се издигаха дълги постройки от червени тухли, не им беше останал нито един неразбит прозорец. От лявата му страна се намираше провисналата Н-образна врата в началото на обрасло с плевели игрище за ръгби. Над паркинга стърчеше спортното табло, храбър носител на вест от миналото.

„ГИМНАЗИЯ ИТЪН ГЕЙНС“ — гласеше надписът с неподвижно монтираните черни букви. Отдолу, с подвижни червени: „Старша въз а А рил 4-6 «Под яната»“.

Момчето забеляза, че от лявата му страна, напреки на игрището за ръгби, се приближават неясни силуети на мъгляви. Няколко от войниците спряха и възстановиха за секунди телесната си плътност, преди да се ускорят отново. Стори му се, че са поне четиридесет-петдесет, прииждаха като тъмна вълна. Втурна се да бяга надясно, но още докато следваше импулса си, осъзна, че няма да има време да се измъкне — щяха да го връхлетят твърде скоро.

Хързулна се по бетона и под един разбит пикап, навремето черен, но сега по-скоро червен от ръжда, макар все още да пазеше лепенката на „Денвър Бронкос“ на останките на задното си стъкло.

В паркинга навлязоха тъмни силуети. Поделение мъгляви бяха тръгнали на поход — идваха от някъде и отиваха другаде. Момчето се притисна към напукания бетон. Ако някой от враговете доловеше присъствието му…

Нещо се задаваше.

Хлапето го усети като тръпка по кожата. Надуши някаква форма на пулсираща енергия в замърсения въздух. От скривалището си видя да се материализират краката на няколко от войниците, когато се заковаха неподвижни — те също усещаха приближаващата се все още неизвестна заплаха.

Настъпи тишина, прекъсвана само от капещата от туловищата на колите вода. След това нещо премина в небето с шум като шепот на вятър, ярка светкавица синя светлина озари паркинга и накара момчето да присвие очи… и каквото и да беше онова във висините, вече бе отминало.

Хлапето чакаше и примигваше. Пред очите му танцуваха петна. Някои от войниците се замъглиха отново, други останаха предпазливи и в неподвижна — и може би вцепенена — видимост.

Над момчето пикапът помръдна.

Потръпна така, че ръждясалите му спойки изскърцаха. Все същото стенание на метал взе да отеква из целия паркинг и внезапно долницата на пикапа започна да се променя от метал в червени и черни люспи, а плесенясалите му гуми се превърнаха в къси люспести крака, от които растяха червени шпори, увенчани с черни върхове.

Момчето осъзна, че пикапът оживява.

За броени секунди над главата му се озова дишащ корем. То стана свидетел как туловището над него се разширява и наедрява с шум — смес от наместване на кости в ставите и пращене на метал, който се преобразува в плът.

Обладан от паника, малкият се изтърколи изпод съществото и се озова на колене сред шир, която вече не представляваше паркинг с изоставени превозни средства, а менажерия с твари, наизлезли от най-ужасните кошмари.

Осъзна, че каквото и да бе минало в небето и да бе пуснало енергийния си лъч, неговият заслепяващ син изблик притежаваше мощта да сътворява живот. И животът, който бе породило от ръждясалите и изоставени корпуси тук, бе или основан на истински същества в света на горгоните, или излязъл от въображението на някой извънземен военачалник. Масивни, мускулести същества взеха да се надигат от бетона. Момчето се намираше в средата на гмежта им, между техните ноктести лапи и крака, целите осеяни с черни и червени шипове. Рогати глави с множество очи и зейнали усти проучваха бойното поле, докато мъглявите откриваха огън. Червени намотки от неземен пламък се стрелваха нагоре, поразяваха и изгаряха новородената и чудовищна плът. Ранените от тях същества ревяха и виеха, разтърсвайки земята, а другите се втурнаха напред и със зверска мощ се стовариха върху войниците. Вцепенено от ужас, момчето гледаше как горгонските твари вършеят с бодливите си крайници и нокти сред редиците на мъглявите, и забеляза, че един от покритите с масивни мускули зверове има лепенка на „Денвър Бронкос“ на червеникавите люспи на гънката между раменете и шията си. Намираше се точно под повърхността на бронираната плът, напомняща избеляла останка от някогашна татуировка.

Войниците стреляха, люспестата плът гореше и димеше, съществата трошаха и мачкаха наред, газеха високите жилави същества в техните черни униформи, във въздуха хвърчаха вътрешности, които миришеха на сок на скакалци, и се пръскаха, където бъдат смазани. Под обстрела на мъглявите избухна в пламъци увенчаната с тройни рога глава на едно от чудовищата с шест хлътнали дълбоко пурпурни очи и тварта сляпо се залута из паркинга, като нанасяше наслуки удари, докато грозната ѝ муцуна се топеше като сив восък. Газени и смазвани от противниците си, някои бойци се замъглиха, но малцината останали отстояваха позициите си и стреляха по зверовете, докато на свой ред не бъдеха накъсани на капещи останки. Някои на четири, а други на два крака, тварите хукнаха да преследват отстъпващите войници. На паркинга останаха три умиращи горгонски звяра, поглъщани от мъглявските пламъци; те пищяха, блъскаха безплодно по извънземния огън и се опитваха да избягат от неминуемата си смърт. Едното успя да се надигне на колене, горящата му триъгълна глава на дебела като ствол шия се завъртя, а абаносовите му очи фиксираха момчето, което пълзеше заднешком по-далеч от чудовището. Междувременно очите изгоряха, пламъците прескачаха между люспите и шиповете и горгонският звяр падна на цимента с въздишка, а животът го напусна.

Момчето се изправи с олюляване и побягна отново.

Едва му стигаха сили да остане на крака, но нагази във валмата жълта мъгла, уверен, че не може — не бива — да пада. Чуваше чудовищата да реват в далечината зад гърба му и мръсните пуми почти го откъсваха от земята. Вече не стъпваше по бетон, пак беше нагазило в поле с кал и буренак. Наоколо имаше проснати сгърчени и димящи тела на войници на мъглявите, беше се разиграла поредната битка. Точка за горгоните, помисли си момчето.

Не беше изминало и стотина ярда, когато долови, че нещо го догонва с голяма скорост.

Умираше си от ужас да погледне през рамо. Умираше от ужас и да забави скорост. Умираше от ужас да осъзнае, че всеки момент ще умре насред калното поле.

Каквото и да го преследваше, момчето долавяше, че вече почти го е връхлетяло.

Накрая все пак се огледа, за да види преследвача си, и кажи-речи щеше да отскочи надясно, когато от мъглата изникна кон на сиви петна, чийто ездач се пресегна от седлото и сграбчи детето с желязна хватка. Вдигна го във въздуха и го изтегли нагоре, сетне със суров и човешки глас изръмжа:

— Качвай се тука!

Момчето се озова зад мъжа, хвана се здраво за кръста му и едва сега видя, че от лявата си страна ездачът носи презраменен кобур с натикано в него оръжие, което много приличаше на автомат „Узи“. Конят и двамата му ездачи препуснаха през полето, а в далечината чудовищата на горгоните ревяха като хор от погребални камбани, известяващи края на света.

Две

Краят на света засега не идваше.

Беше настъпил само вторник, десети май. Мнозина сигурно копнееха светът да е свършил, някои дори може би се молеха за това и ронеха горчиви сълзи с надежда да се случи, но пък трети тръпнеха в очакване поне още един ден да последва отминаването на днешния, и благодарение на тях момчето се озова на гърба на коня и напът към същинска крепост.

На шосето, което водеше към върха на масивния колорадски хълм в южния край на Форт Колинс, имаше древна и обветрена табела, на която се виждаше стилизирана емблема на дебнеща пантера и патиниран бронзов надпис „Комплекс «Пантър Ридж»“. Самият жилищен комплекс се издигаше на върха на хълма и разполагаше с панорамна гледка околовръст. Състоеше се от четири тухлени сгради с цвета на пясък, с боядисани в сиво тераски и плъзгащи се стъклени врати. Беше вдигнат през деветдесетте и навремето бе представлявал желан адрес за заможни търсачи на половинки, но след кризата през 2007-ма „Пантър Ридж“ преживял тежки времена и собственикът — инвестиционната компания — го беше продал на друга подобна в началото на стръмната спирала на западаща поддръжка и смяна на управители.

Момчето не знаеше тези подробности. Видя само четири олющени блокчета, заобиколени с петнайсет фута висока ограда от залети с бетон камъни, увенчани с дебели намотки бодлива тел. Зад стената от четирите страни на комплекса се издигаха дървени наблюдателници с покриви от битумизиран картон. Впечатление правеха тежките картечници, монтирани на въртящи се стойки във всяка от тях.

Щом конят и ездачите му се зададоха по водещия в северна посока път, от обърната на юг кула развяха зелено знаме. Пред очите на момчето голяма дървена порта, покрита с метални плочи, започна да се отваря навътре. Щом процепът стана достатъчно широк, конят препусна през портата и двете жени, които я бяха дърпали да се отвори, незабавно се заеха да я избутат обратно. Заключваше се посредством две дълги дървени талпи, които на ръка трябваше да бъдат пъхнати през монтирани на портата железни халки и тикнати във вдлъбнатини на стената. Докато жените завършат задачата си, момчето вече беше свалено на земята от едър мъж, притичал да свърши точно тази работа. Той имаше дълга посивяла брада и носеше кожени ръкавици, подхвана хлапето пред себе си, все едно е чувал с боклук, и изтича навътре в жилищния блок и надолу по някакво стълбище. Пред него отвориха врата, той на практика захвърли товара си през нея и тя се затвори отново. Момчето чу ключът да се превърта в ключалката.

Както откри след броени секунди, беше затворник.

На пода имаше застлан гол, надраскан бял линолеум. Надрани бяха и боядисаните в жълтеникаво сиво стени. Момчето седна на пода, огледа помещението и следите му заприличаха на драскотини от нокти. Забеляза също и дупки от куршуми. Вратата беше укрепена с метални плоскости точно като портата на входа. Върху френския прозорец към терасата също имаше метален лист, покрит и с бодлива тел. Беше оставено само малко квадратно прозорче, през което да влиза слаб лъч светлина. Липсваха всякакви мебели. Фасунгите бяха махнати, но разбира се, и без друго нямаше ток, тъй че голите висящи жици просто напомняха за изгубеното минало. Стените на помещението бяха нашарени с петна — бледи кафеникави останки от пръски кръв.

Доволно просто да чуе отново гласа си, момчето каза:

— Дотук добре…

Но не беше само заради звука. Добре. Щом беше успяло да прекоси онова поле и да се измъкне от паркинга въпреки гъмжащите горгони и мъгляви, значи щеше да оцелее. Знаеше, че има силен инстинкт за оцеляване, макар че си нямаше понятие кой е или откъде идва. Така че… дотук добре. И беше добре, понеже сега се намираше сред хора, които може би се канеха да го натикат в казана, да го сварят и да го излапат, но… е, може би подобни мисли не бяха особено добри, така че ги заряза. Но поне беше сред хора, нали? И най-доброто беше, че в момента — поне в този момент — в малкия си апартамент затвор се чувстваше в безопасност и поне засега нямаше нужда да тича наникъде, и беше уморен, и имаше болки, така че тук беше добре просто да поседи на едно място и да почака да види какво ще му се случи от тук нататък.

Следващата случка не се забави особено много. Само след няколко минути момчето чу ключът отново да щрака в ключалката. Сърцебиенето му се ускори. Напрегна се и се оттласна назад по пода, за да притисне гръб до стената, и зачака, а вратата се отвори и в едва-едва осветената стая влязоха трима души. Единият носеше старовремска лекарска чанта и запалена маслена лампа, която след влизането си вдигна към момчето. Другите двама бяха въоръжени с картечни пистолети, които също държаха вдигнати към пленника.

Затвориха и заключиха вратата зад себе си.

— Стани — нареди единият от мъжете с оръжията. — Свали си дрехите.

— Какво? — попита момчето, все още замаяно от бягството си.

— Ставай — уточни въоръженият с дрезгав глас. — Сваляй дрехите.

Момчето се изправи на крака. Беше го заговорил именно мъжът, който го качи на коня. Стори му се около четиридесетте, средно едър, но очевидно силен за ръста си. Имаше прорязано от сурови бръчки лице с нос като ястребова човка и хлътнали дълбоко, бдителни тъмнокафяви очи. Изглеждаше така, все едно не знае какво е това усмивка. Подобна гримаса като нищо би му строшила физиономията. Беше надянал износени дънки, кафяви работни ботуши и сива риза с навити ръкави, а на главата му стоеше нахлупена тъмносиня бейзболна шапка. Имаше кафява брада, прошарена със сиво. Кобурът на извънредно смъртоносното му оръжие висеше празен плътно покрай хълбока, с прихванати около лявото му рамо ремъци. На лявата му китка беше пристегнат много очукан на вид часовник без стъкло.

— Давай, синко — подкани мъжът с докторската чанта. Той беше по-възрастен, сигурно към средата на шейсетте, белокос и спретнато избръснат, слаб и облечен по-добре и от двамата — в синя риза и избелели панталони. Държеше се за останките от живота си, поне колкото от тях съумяваше да запази. Някога може и да бе имал приятелско и открито изражение, но сега лицето му изглеждаше измъчено и напрегнато. В очи се набиваше кобурът на кръста му с пъхнат в него револвер. Този тип също носеше часовник, поне на пръв поглед в прилично добро състояние.

— Ще ме убивате ли? — попита момчето.

— Ако се наложи — отвърна онзи със суровото лице. — Сваляй си дрехите. Веднага.

Третият — слаб и жилав, чернобрад, стоеше встрани недалеч от вратата. Момчето прецени, че е избрал това място, за да има възможност за чист изстрел. Започна да се съблича — бавничко, понеже костите го боляха и беше толкова изтощено, че можеше да спи непробудно хиляда години. Когато си свали дрехите и ги пусна на пода около себе си, застана неподвижно, докато тримата се взираха в него на светлината на маслената лампа.

— Откъде са ти всичките тези синини? — Попита докторът с тих глас.

Момчето сведе очи да се огледа. Дори не ги беше усетило. През гърдите му минаваше огромна, грозна, черна синина. Простираше се от рамо до рамо. Черни петна опасваха хълбоците му и се точеха през стомаха и по бедрата. Нямаше спомен какво е предизвикало тези контузии, но те обясняваха откъде са всичките му болки и защо плюе кръв. Нещо го беше цапардосало, и то яката.

— Моля те, обърни се — каза докторът. — Нека ти разгледам гърба.

Момчето се завъртя. Чернобрадият на вратата изсумтя тихичко, а онзи със суровото изражение заговори почти шепнешком на спътника си.

— Пак ще те попитам същото — обади се докторът. — Откъде са ти синините?

— Не знам — пророни момчето, все още смутено, докато се обръщаше отново с лице към тримата.

— Имаш също толкова голяма синина на гърба си и по протежение на гръбнака. Контузиите ти изглеждат много сериозни. Преживял си извънредно жесток инцидент… не е като да паднеш по няколко стъпала и да си ожулиш коляното. Имам предвид… жесток! — докторът пристъпи напред и светна с лампата в очите на момчето.

— Леко, док! — предупреди го суровият тип. Узито му беше прицелено около корема на пленника и не трепна.

— Храчиш ли кръв?

— Да, сър.

— Не ме учудва. По-скоро ме изумява, че дробовете ти не са гръмнали и че все още можеш да дишаш. Как си със слуха?

— Леко звънтене в ушите. Малко са ми като натъпкани с памук. Това е всичко.

— Хм. Интересно. Според мен си преживял… ами не ми се ще да гадая! — Докторът се усмихна вяло и гърчаво, което сигурно беше най-доброто по силите му.

— Може ли да се обличам вече?

— Още не. Разпери ръце настрани, става ли?

Момчето изпълни каквото го бяха помолили.

Докторът връчи медицинската си чанта на суровия тип и отново се приближи до хлапето. Освети с лампата тялото му. Намръщи се, докато проучваше огромната почерняла синина напреко на гърдите на пациента си.

— Може да си свалиш вече ръцете — каза и момчето го направи. След това докторът се пресегна назад и отвори чантата си. От нея извади пневматична спринцовка и ѝ свали капачката да е готова за употреба. Каза: — Лявата ръка, ако обичаш!

Момчето се поколеба.

— Какво е това?

— Физиологичен разтвор…

— За какво служи? — попита пленникът с леко раздразнение.

— С негова помощ правим проверка — отвърна докторът — дали си човек, или не си. Физиологичният разтвор предизвиква реакция с извънземната кръв. Загрява се. След това се случват разни работи. Лявата ръка, ако обичаш!

— Човек съм — обясни момчето.

— Прави каквото ти се казва — обади се суровият тип. — Не искаме да те гръмнем за няма нищо.

— Добре — пленникът им успя да изцеди крива усмивка. Подаде лявата си ръка. — Ето!

Иглата потъна във вена. Докторът отстъпи назад. И двамата стрелци се прицелиха с пръсти на спусъците. Докторът си гледаше внимателно часовника. Измина около минута.

— Дейв — обърна се към суровия тип. — Мисля, че е чист.

— Сигурен ли си?

Докторът се взря в лицето на момчето. Очите му бяха сини, загнездени сред бръчки, но много ясни.

— Не виждам подутини. Няма деформации, нито израстъци. Не реагира на вливането. Нека му чуем сърцето и да премерим кръвното — той извади стетоскоп от чантата, провери пулса на момчето и след това използва маншона за кръвно. Заключи: — Нормално е. Предвид обстоятелствата.

— Ами синините?

— Да — съгласи се докторът. — Ами синините… — прозвуча като заключение, не като въпрос. — Синко, как се казваш?

Момчето се поколеба. Беше уморено и разкъсвано от болки и все още усещаше вкуса на кръв в устата си. Име? Не разполагаше с нищо подходящо подръка. Мъжете чакаха. То реши, че е по-добре да им подхвърли каквото и да е и се сети за едно име, което видя наскоро. Отговори:

— Итън Гейнс.

— Наистина ли? — Дейв наклони глава на една страна. — Странна работа. Наш наблюдател те мярва през бинокъла си да се юрваш на паркинга на оная ми ти гимназия. Шантава работа, щото тя се нарича тъкмо „Итън Гейнс“. Казваше се, де. Та как викаш, че ти е името?

Момчето сви рамене.

— Смятам — обади се докторът, — че той не си знае името. Преживял е много тежко сътресение. Някаква експлозия. Нищо чудно да е попаднал във взривната вълна. Къде са родителите ти?

— Не знам — отвърна момчето. Намръщи се. — Май просто се събудих ей тъй, отведнъж. Тичах. Само това помня. Знам, че съм в Колорадо… май във Форт Колинс? Но всичко друго… — то примигна и огледа малкия си затвор. — Какво е това място? Какво означаваше онова за… извънземната кръв, дето се нагрявала?

— Ще ти обясня после — обеща Дейв. — Точно сега обаче ние задаваме въпросите. От рода на „откъде си“?

На момчето му беше дошло до гуша от заплахи. Не му пукаше дали срещу него има насочено „Узи“. Направи голяма крачка напред, с която предизвика и двете оръжия да се обърнат към него, и изпъчи брадичка, сините му очи блеснаха от гняв и заяви:

— Казах ви. Не помня кой съм или откъде идвам. Знам само, че бягах. От тях. Те се биеха право над мен. И навсякъде! — Принуди се да спре, за да напълни с въздух натъртените си дробове. — Не знам и вие кои сте бе, хора! Наистина се радвам, че ме измъкнахте от онова място, но не ми харесва да ме държат на прицел. Нито вие, нито мъглявите… — той остави няколко секунди за размисъл, след което добави: — Сър.

Свалиха оръжията. Дейв стрелна с поглед доктора, който беше отстъпил настрана и прикриваше тънка, развеселена усмивчица.

— Ами добре — съгласи се докторът. — Итън, смятам, че можеш вече да се обличаш. Що се отнася до това кои сме ние, аз съм Джон Дъглас. В предишния си живот бях хирург педиатър. Сега най-често пробутвам аспиринчета. Това са Дейв Маккейн — той посочи суровия тип — и Роджър Пел.

— Здрасти — каза Итън и на трима им наведнъж. Захвана се да облича отново дрехите си: мръсните бели чорапи, бельото, което не ставаше за носене, калните дънки, омърляната червена риза с откъснатия десен ръкав и окаляните пуми. Сети се да претърси джобовете на дънките за някоя полезна дреболия, но обискът не извади на бял свят нищо ценно.

— Не си спомням тези дрехи — сподели с мъжете.

И усети как бентът в него се чупи. Стана внезапно и безшумно, но имаше чувството, че главата му кънти от писък. Канеше се да каже „Не си спомням кой ми ги купи“, но изгуби думите и те се разлетяха. Разтрепери се и дясната му ръка хвръкна да се притисне към челото, да изтръска спомените, които липсваха там, а очите му пареха, гърлото му се давеше и накъдето и да се обърнеше, срещаше все стени.

— По дяволите — обади се Дейв Маккейн, — че то понявгаш и аз си забравям името! — Вече говореше по-тихо и не толкова дръпнато. Гласът му пресекваше, но го оправи, като се окашля. — Такива са времената. Нъл’ тъй, док?

— Тъй — съгласи се Джон Дъглас. Посегна и положи длан на рамото на Итън, пипаше нежно като хирург педиатър. Рече: — Такива са времената.

Момчето отпъди с примигване плача и кимна, понеже сълзите не печелеха битки и не оправяха неправдите.

— Тя ще иска да се видят — обърна се Дейв към доктора. — Ако си сигурен, де.

— Сигурен съм. Итън, може да ме наричаш Джей Ди, става ли?

— Да, сър.

— Добре. Да се махаме от тази дупка.

Те го изведоха през укрепената с метални листове врата и под мъждивата жълта светлина. Половин дузина души — слаби, облечени с многократно кърпени и рядко прани дрехи — се навъртаха около вратата в очакване как ще се разиграе малката драма, и при появата на Итън те отстъпиха нагоре по стълбите.

Когато стигнаха до някогашния паркинг на най-ниския блок, Джей Ди насочи момчето наляво:

— Оттук.

Дъждът беше престанал и слънцето прежуряше през жълтеничавите облаци. Ухаеше на електричество — като преди гръмотевична буря. И самият въздух изглеждаше натежал и влажен. Нямаше и намек за ветрец. Итън последва тримата си водачи през паркинга, покрай овехтели тенискортове и плувен басейн, в който имаше доста боклуци, но само малка локва дъждовна вода в най-дълбокия му край. Видя, че тук, под закрилата на тази самоделна крепост, са се събрали хора от най-различни поколения. Имаше жени, които държаха бебета и току-що проходили малчугани, имаше и по-големи деца и тийнейджъри, та чак до старци може би на около седемдесет. Някои от местните работеха, по-здравите телом цепеха дърва и подреждаха цепениците в спретнати камари, другите се трудеха върху външните стени, за да укрепят участъци, които изглеждаха повредени, или се занимаваха с разнообразни други дейности в това крепостно общество. Повечето от обитателите спираха работата си, за да позяпат преминаването на Итън и тримата. Всички бяха слаби и се движеха бавно като в кошмар, с вкаменени лица и празни погледи, но по-важното: бяха оцелели. Итън преброи осем коня, които пасяха в корал на пресушения, каменист склон близо до най-високата част на комплекса. Наблизо се издигаше малък дървен обор, който определено не изглеждаше като част от първоначалния дизайн на комплекса. Без достъпен бензин истинските конски сили очевидно оставаха единствен начин за придвижване.

— Насам — обади се Джей Ди и насочи Итън към поредното стълбище в централната сграда. Стените бяха изрисувани с графити девизи в червено, бяло и синьо, сред безмълвните призиви на които имаше и твърдения като: Няма да умрем, този свят е наш и Утре е нов ден. Итън се зачуди дали хората, надраскали тези надписи, още са сред живите.

Качи се по стълбите след Джей Ди, а Дейв Маккейн и Роджър Пел вървяха по петите му. На следващия етаж докторът спря и почука на врата с номер 227 на нея. Точно преди тя да се отвори, нещо изсвири над главите им — толкова бързо, че остана практически невидимо, просто мярнал се силует на намацан в жълтеникаво и кафяво триъгълник, който разрязваше атмосферата и изчезна, и всички освен Итън трепнаха. Той беше уморен да бяга и ако му предстоеше да умре днес, възнамеряваше да срещне съдбата си, без да се присвива пред нея.

Вратата се отвори и през процепа надникна жилест, бледен тип с рошава и къдрава червеникава коса и рижава брада. Носеше очила, залепени с изолирбанд. Лупите уголемяваха сивите му очи. Беше облечен в мръсен гащеризон и риза на кафяви карета и притискаше към хълбока си клипборд с прищипан на него бележник с жълти листа, на които Итън мерна редове с числа. Отляво на устните му се поклащаше силно надъвкан молив.

— Здрасти, Гари — поздрави го Джей Ди. Посочи му Итън. — Имаме ново попълнение.

Мъжът с уголемените очи огледа момчето. Червеникавите му вежди отскочиха нагоре. Попита:

— Паднал си в някаква кал, а?

Итън кимна.

— Нов ли имаме? — разнесе се женски глас иззад Гари, който носеше пистолет в кобур на кръста също като Джон Дъглас. — Дайте да го видя!

Гари отстъпи встрани. Джей Ди пусна Итън да влезе първи в апартамента. Зад бюро вътре в стаята седеше жена, на стената зад нея висеше голяма експресионистка картина с галопиращи през ливада диви коне. Налепено в геометрична шарка тиксо укрепваше стъклената плъзгаща се врата, която водеше към терасата и гледаше към далечните планини, взривили се зад Итън неотдавна. На пода беше застлан пурпурен килим, в стаята имаше също и две кресла, масичка за кафе и кафяв диван. Всичко изглеждаше като измъкнато от вехтошарска лавка, но поне правеше жилището удобно. Или целта не беше такава? На отсрещната стена бяха окачени на стойка три пушки, едната — с оптичен мерник. Имаше и няколко маслени лампи, чиито фитили горяха ниско. На кресло пред бюрото седеше втора жена и тя също държеше клипборд с прикрепен на него жълт тефтер, изпъстрен с числа. Очевидно в момента се провеждаше някаква среща, включваща разбор на суми, и когато Итън се приближи, остана със силното впечатление, че резултатът от сборовете не клони на хубаво.

И двете жени се изправиха, сякаш беше заслужил уважението им. Каза си, че навярно е така — най-малкото беше стигнал дотук, без да го убият нито горгонските чудовища, нито войниците на мъглявите. От двете жени тази зад бюрото беше по-възрастната. Носеше светлосиня блуза и сиви панталони, а шията ѝ красеше огърлица от тюркоазени камъни със сребърно разпятие в средата. Каза:

— Какво си имаме тук?

Присви тъмните си очи и стрелна с поглед Джей Ди.

— Човек е… — увери я докторът, отговаряйки на незададения ѝ въпрос. Но сякаш остави мисълта си недоизречена, а на Итън почти му се счу „… поне доколкото мога да преценя“. — Има обаче един проблем. Той не си знае…

— Казвам се Итън Гейнс — заяви момчето, преди Джей Ди да успее да довърши предупреждението си.

— … историята си — продължи докторът. След като Дейв и Роджър влязоха, Гари затвори вратата на апартамента. Шумът от кипящата навън трудова дейност остана приглушен. — Итън няма спомени нито откъде идва, нито къде са родителите му. Той е… да го кажем така… загадка.

— Хана го забеляза през бинокъла си — додаде Дейв. Гласът му не беше толкова суров, но все още говореше рязко. Свали си бейзболната шапка, под която се показа кестенява коса, цялата в многобройни завъртулки и с прошарени участъци на слепоочията. — Аз взех решението да идем да го спасим. Нямаше време да докладвам нито на теб, нито на някой друг.

— Подвиг или лудост, как смяташ? — Обади се жената зад бюрото, говореше на Дейв с нотка на раздразнение, сякаш ценеше живота му повече, отколкото каскади на седло из бойното поле. Отново спря поглед върху момчето и му заяви: — Итън, аз съм Оливия Куинтеро. Водя се за нещо като водач тук. Поне хората ме убеждават, че съм. Предполагам, трябва да те приветствам… с добре дошъл в „Пантър Ридж“.

Итън кимна. Прецени, че има куп по-лоши места, на които можеше да се озове. Като например където и да е извън стените. Огледа внимателно Оливия Куинтеро, която излъчваше успокояваща увереност, сила на духа и целеустременост. Каза си, че това е и причината тя да стане лидер на общността. Беше доста висока, кльощава и сигурно покрай недостига на храна бе отслабнала допълнително. Но беше жилава и корава дори на вид, със спокойно и съсредоточено изражение и високо чело под корона от късо подстригана бяла коса. Итън предположи, че на възраст е малко над петдесетте, благодарение на латиноамериканските си предци имаше кожа с по-тъмен оттенък. Челото ѝ беше прорязано от бръчки, имаше ги — и то дълбоки — и в ъгълчетата на очите ѝ, но с изключение на тях Оливия носеше преживелиците и несгодите на живота си с достойнство. Изглеждаше така, каза си Итън, както човек би си представял — естествено, преди светът да отиде по дяволите — училищна директорка, но такава, която е преживяла едно-друго в младите си години и може да ти прости доста провинения, ако се държиш както подобава с нея. Като нищо може и да е била директор в гимназия „Итън Гейнс“, кой знае? Или бизнесдама. Човек, роден в бедно семейство и направил състояние от продажба на недвижими имоти — от онези къщи, дето са имали вид на замъци още преди да се появи нуждата от укрепления. Само дето момчето не можеше да си спомни откъде знае за тези малки замъци, така че просто заряза размислите, понеже в нощта на мислите му не проникваше и лъч дневна светлина.

Долавяше, че и Оливия го проучва. На свой ред тя го виждаше като окалян тийнейджър на четиринайсет-петнайсет години, с рошава кестенява коса, с прораснал бретон, който почти му влизаше в очите, те пък — със светлия син цвят на ранното утринно небе над ранчото, което Куинтеро държеше заедно с починалия си съпруг Винсент на около двайсет мили източно по времето, когато светът не беше откачил. Тя забеляза острите нос и брадичка на Итън и също толкова острото — почти пронизващо — изражение в очите му и си каза, че той е интелигентно хлапе, което определено ще да е било родено под много късметлийска звезда, че да оцелее през всичко, което със сигурност бе преживяло там, навън. Или… tal vez no tan afortunado, понеже май късметлиите бяха измрелите рано, дето не страдаха по изгубените си любими и не плачеха за Земята, каквато е била преди.

Прекалено многото размисли по въпроса бяха като тъмен тунел към Ада, а Господ е свидетел, че оцелелите бяха страдали предостатъчно, и им предстояха още страдания. Процентът на самоубийствата растеше. При толкова много оръжия наоколо просто няма начин да спреш човек, който е намислил да напусне, и…

Угасването на надеждата беше най-лошото. Оливия го знаеше. Така че не можеше да допусне никой друг да разбере колко близо е до мига, в който ще вземе пистолет, ще го опре до главата си посред нощ и ще се присъедини към съпруга си на място, което със сигурност щеше да се окаже по-добро от това тук.

Но „Пантър Ридж“ се нуждаеше от своя водач — човек, който да продължи напред, да организира нещата и да заяви, че утре е нов ден, и Оливия не възнамеряваше да показва никому ужаса и безнадеждността, които изпитваше. Стискаше здраво зъби, макар че дълбоко в душата си се питаше колко ли още ще издържи и защо ли търси какъвто и да е начин да се крепи за живота.

— Случвало ли се е да убивате? — внезапно я попита Итън.

Въпросът му я стресна малко.

— Какво?

— Убивали ли сте пленници в онази стая, където ме бяхте затворили? — продължи да разпитва момчето. — Видях следи от нокти и дупки от куршуми по стените. Имаше и петна, според мен — от кръв. Струва ми се, че там са вкарвани и са били убити разни други хора.

Дейв пристъпи напред, така че да застане между Итън и Оливия.

— Да, убивали сме разни твари там, вътре. Може и някога да са били хора, но определено не бяха вече такива, когато ги утрепахме. Нямахме друг избор. След това измихме кръвта колкото ни беше по силите. Не знаеш ли как е навън?

— Знам за горгоните и за мъглявите. Знам, че се бият помежду си. Разкъсват света на парчета. Това е всичко, което си спомням.

— И не си спомняш откъде го знаеш? — поинтересува се Оливия. — Нищичко?

— Нищичко — кимна момчето.

Оливия се спогледа с Джон Дъглас, който вдигна белите си вежди и сви рамене, все едно каза „Представа си нямам защо“. Тя отново съсредоточи вниманието си върху новото попълнение.

— Не знам къде си бил или как си оцелял там, навън, но според мен ще имаш доста за проумяване. И то далеч не се отнася само за мъглявите и горгоните. Гладен ли си? Надявам се, че нямаш нищо против конското месо.

— Ям месо.

— Тук, в комплекса, се оправяме с подръчни средства. Справяме се или минаваме без даденото нещо. Най-често караме без него. Но продължаваме нататък…

„Защо!?“ — запита се Оливия още докато изричаше тези думи. „Какво е нещото, което ще промени положението в крайна сметка?“ Бързо изтри тези въпроси от мислите си. За момента не виждаше също така и смисъл да споменава, че се случва нощем истинският Ад да сполита останките и руините на тази Земя.

— Дейв, заведи го в столовата. Нахрани го. Намери му място за спане.

— Добре — отвърна Дейв с каменно изражение. — Поредното щастливо попълнение в малкото ни семейство!

— Колко души живеят тук? — обърна се Итън към домакинята си.

— Сто и двадесет според последното преброяване. Бройката се променя от време на време.

Погледът на Итън подскочи към жълтия тефтер на бюрото. Вгледа се в записаните там числа — задраскани и нанесени наново с нервна ръка.

— Това не са хора — поясни Оливия, забелязала интереса му. — Това са наличностите ни. Тук сме от близо две години. Запасите ни свършват.

— Храната и водата? — уточни Итън.

— Консервираната храна и бутилираната вода — запасите ни и от двете са прекалено малки. Това е и причината да започнем да ядем конете, а на дъждовната вода нямаме вяра. Та така стоят нещата — завърши Оливия.

„Лоша работа“, помисли си Итън. В дълбините на очите ѝ виждаше какъв край се очертава. Тя сякаш прочете мислите му и отново погледна към Дейв:

— Вземи го и иди да го нахраниш. Итън, ще се видим по-късно. Става ли?

Той кимна и Дейв и Роджър го изведоха от стаята и затвориха вратата.

Джон Дъглас остана вътре, Кати Мейсън се върна на мястото си, а Гари Рууса хвърли един поглед към клипборда си и жълтия тефтер с всичките нанесени в него гибелни числа. Оливия седна, но си знаеше, че има причина докторът да се забави, така че попита:

— Какво има?

— Интересен младеж — уточни Джей Ди.

— Не ми се ще и да мисля какво трябва да е преживял. Но и други са минали през същото. Прибрахме и други оцелели преди няколко дни, нали?

— Така е. Трудно е да се опазиш там, навън, но не е невъзможно — докторът се намръщи. — Просто… ще ми се да разполагах със свястно лабораторно оборудване. Да имаше някакъв начин наистина да подложа Итън на сериозен преглед.

— Защо? — Оливия стисна зъби и преглътна притеснено. — Понеже смяташ, че може да не е съвсем…

— Мисля — прекъсна я Джей Ди, — че е човек и че е чист. Но също така смятам — и нека това си остане в тази стая, моля — че е преживял някои контузии, които… е, не знам как тъй е в състояние да ходи с всичките синини, които са скрити под дрехите му. И поне по моето скромно мнение несъмнено би следвало да има тежки вътрешни контузии. Смятам, че го е помела силна взривна вълна. Просто… цялата тази работа е много странна, нали разбираш, дето е толкова…

— Жив? — довърши вместо него Оливия.

— И това също — призна Джей Ди. — Гледано отвън, явно има масивна контузия на гръдния кош. Това само по себе си стига да… — той сви рамене. — Но няма как да дам твърдо заключение, понеже не мога да прегледам младежа, както си трябва.

— Тогава направи каквото ти е по силите — посъветва го Оливия, без да отклонява очи. — Наблюдавай го. Ако се окаже, че е някакъв друг вид форма на живот… достатъчно добра да премине физиологичния разтвор… тогава е по-добре да го узнаем бързичко. Така че го следи внимателно, чу ли?

— Чух — Джей Ди тръгна към вратата.

— Дръж си пистолета зареден — напомни му Оливия, докато насочваше вниманието си към сметките за намаляващите запаси и идеите как да разпределят порциона, които ѝ бяха предложили Кейти и Гари — и двамата счетоводители в предишния свят.

— Непременно — отвърна тежко Джей Ди и излезе от стаята под лепкавите слънчеви лъчи.

Три

Дейв и Джей Ди гледаха как момчето хапва малка купичка яхния с конско месо на маса в стаята, която служеше за столова. Храненията като цяло бяха планирани така, че да не претоварват тримата готвачи, които правеха всичко по силите си с наличните продукти. Налагаше се храната да се готви отвън, на открит огън, след това да се внася вътре. Зад двойните ключалки на вратите на склада консервираните храни намаляваха, а бутилираната вода практически се беше изчерпила. Следобедната светлина се процеждаше през два укрепени с тиксо прозореца. По масите бяха разпръснати няколко маслени лампи и фенери на свещи. Помещението имаше унил вид, но на едната стена някой беше написал с яркочервена боя Ще оцелеем! и боята беше намацана с такава яростна — или трескава — решителност, че чак се беше разтекла на червени струйки до настлания с линолеум под.

Момчето лапаше, все едно не е виждало храна. Бяха му дали хартиена чашка с три глътки вода и му бяха казали, че това е цялата му дажба, така че си я разпределяше внимателно. Конската яхния обаче бързо свърши.

— Поеми си дълбоко въздух — посъветва го Джон Дъглас.

Итън спря облизването на купичката, за да стори заръчаното от доктора.

— Болят ли те дробовете?

— Малко са схванати. И ме наболява ето тук — отвърна момчето и докосна средата на гърдите си. След което отново се зае да обира всяко парченце месо, което пръстите и езикът му можеха да открият.

— И вратът те наболява, предполагам.

— Мъничко.

— Изненадан съм, че не те боли повече — докторът потри брадичка.

За разлика от повечето мъже, той се опитваше да се бръсне колкото се може по-често и използваше дезодорант. И като младеж бе подхождал придирчиво към вида и навиците си, и после — като възрастен в предходния свят. Сега му беше по-трудно, а и нямаше обяснение защо му е да се придържа към колкото се може повече от старите си навици, но той беше човек на реда и порядките и това запазваше връзката му с онази личност, която бе представлявал навремето. Най-вероятно освен това опазваше здравия му разум и желанието за живот.

— След подобни травми — предположи — бих се усъмнил, че ще си способен да ходиш, а не да тичаш. Но пък ти наистина си съвсем млад. На петнайсет, бих предположил. И все пак… — докторът замлъкна, неспособен да стигне до никакво заключение по случая, не и без сериозни лабораторни изследвания, и този факт го притесняваше особено много. Макар да беше убеден, че момчето е човек. Почти сигурен. Физиологичният разтвор определено не му подпали кръвта и не го принуди да се обърне на бодливо чудовище или на виещ паякоподобен кошмар, както се беше случвало при предишните тестове на затваряни в стаята тъй наречени „човеци“.

— И все пак — изръмжа Дейв, който всъщност не възнамеряваше да се тросва — историята ти е… да речем… преебана.

В предишния си живот беше работил като зидар, също и като бияч в бар с кънтри музика тук, във Форт Колинс, и въобще си беше корав отвсякъде пич, който нямаше против да се включи във всяко меле, където имаше нужда от физическа сила и юмруци. Но Дейв Маккейн не си хабеше думите. Имаше мръсотия под ноктите, косата му беше мръсна, в бръчките по лицето му се беше събрала чернилка и приемаше задълженията си в крепостта — това последно убежище — много, много сериозно.

— Ако си нямаш спомени, откъде знаеш за горгоните и мъглявите? Защо и това не ти се е изтрило от ума?

Итън отпи от чашката с водата. Посрещна погледа на Дейв.

— Предполагам, че нямам спомени за повечето неща, но това… знам, че те се бият.

— Значи знаеш и как е започнало всичко? Помниш го? Онзи ден?

Итън се съсредоточи. Не напипа никакви спомени. Отпи отново от водата и с език подръпна заседнала между зъбите му нишка конско месо.

— Не, не си го спомням.

— Трети април преди две години? — уточни Дейв.

Скръсти ръце върху масата, завладян от спомена как заедно с жена си и двамата си синове се моли на кухненска маса, съвсем подобна на тази тук, в малката къщичка на няколко мили от комплекса и на цял свят разстояние. Няколко месеца след като се настаниха тук Дейв излезе рано една заран, яхна сивия си кон Пилигрим — предизвикваше съдбата и сигурно си просеше самоубийството. Пришълците не се сражаваха особено дълго на едно и също място, но нямаше как да се определи кога ще се върнат. Бойните полета се местеха и конфликтът така и си оставаше неразрешен. Поне доколкото Дейв знаеше, навсякъде по света беше същото.

С Пилигрим препусна до парцела, който заедно с Черил притежаваха, и постоя до кратера, където лежаха овъглените останки на къщата. Долу на дъното видя парчета от същата онази кухненска маса и след това се беше извърнал встрани да повърне, а после се качи отново на коня, понеже сега дом му беше „Пантър Ридж“, а Черил и момчетата бяха мъртви. И… един горгонски кораб се задаваше нататък, цепеше жълтеникавия въздух, което означаваше, че мъглявите също се навъртат някъде наоколо.

— Трети април — повтори и Джей Ди и се удави в спомени и чувства.

Мислеше си, че е надмогнал тази болка, но явно не беше — все едно му смазаха сърцето с чук. Болка имаше предостатъчно, за всички. Жената, с която бе прекарал трийсет и две години, умря тук, в апартамента им, през март. Беше я гледал как постепенно изтърва юздите на ума си, плаче за мама и татко и трепери като малко дете, когато извънземните се сражаваха в района и техните взривове разтрисаха земята. Дебора беше спряла да яде и просто се стопи — жертва на угасналата надежда. Джей Ди се опита да я храни насила, стори всичко по силите си, но ден след ден тя прекарваше в леглото, втренчена в петносания таван, и онази част от нея, която познаваше радостта и свободата, вече си беше отишла. И една вечер, докато седеше до нея в заревото на маслената лампа и държеше ръката ѝ в сгъстяващия се здрач, Дебора го беше погледнала с уморените си, просълзени очи и му зададе едничък въпрос с гласа на дете, което умолява баща си: „В безопасност ли сме?“.

Джей Ди си нямаше идея какво да отговори, така че замълча. Истината беше, че преди да успее да се обади, чу сиваците да прииждат като вълна, при приближаването си виеха като адски псета и в стремглавия си напор с тътен се удряха в стените на „Пантър Ридж“. Отекнаха първите изстрели на пушки и картечниците затракаха и когато Джей Ди отново погледна към Дебора, тя си беше отишла от този свят, понеже не можеше да понася повече онова, в което се беше превърнал.

В онзи момент Джон Дъглас се бе изправил пред съдбовен избор. Той включваше или пушката, или пистолета, които притежаваше. Състоеше се от онова, което възнамеряваше да направи през следващите няколко минути, докато се взираше в мъртвата жена, която бе любовта на живота му и която бе отгледала в семейството две дъщери и син. Трябваше да избере дали ще му стигнат сили да излезе навън и да се присъедини към сражението, или духът и сърцето му копнеят достатъчно да последва Дебора към онази Благословена земя, каквато и да е, отвъд границата на живота, понеже тази тук се беше превърнала в чумав и разложен кошмар.

Минутите отминаваха полека, придружени от бодливите си секунди. Но накрая докторът остави Дебора да спи самичка, взе си пушката и пистолета и отиде да отбранява крепостта си.

— Онзи ден — каза Джей Ди тихо. — Трети април. Беше около десет сутринта. О, спомням си дори точния час. Беше десет и осемнадесет минути. Намирах се в кабинета си, занимавах се с документацията. Една от сестрите ми дотича и ме повика при телевизора в чакалнята. Предаваха го всички — CNN, „Фокс“, MSNBC и местните канали до един. Огромни експлозии в небесата из целия свят. Нещо като пламтящи метеори, които се взривяваха и от тях излизаха… онези горгонски кораби. Тогава още не ги наричаха „горгони“, разбира се. Това стана после. Но те се спускаха от епицентровете на взривовете… просто се рееха и след това бойните самолети се вдигнаха и те ги направиха на парчета, и това продължи… ами не помня колко време.

— Два дни — намеси се Дейв. Той щракна бикчето си и запали цигара, без да иска разрешение, понеже вече на никого не му пукаше дали пушиш, или не. — Всичко свърши за два дни. Знам, че не си спомняш единадесети септември — обърна се той към Итън, — но това беше… ами като единайсети септември, умножен хилядократно. Горгоните довършиха военновъздушните ни сили и армията, а също и флота… — той издуха дим през ноздрите си, същински огнедишащ дракон, макар че очите му бяха празни и почти безжизнени. — По целия свят беше същото. Нищо не можеше да навреди на техните кораби. Или поне нищо, с което разполагахме ние. Нищо, сътворено на Земята. Горгоните удариха по някои градове, но не по всички. Гръмнаха Ню Йорк, също и Атланта, Далас и Лос Анджелис… Москва… Токио… Берлин… Пекин. Демонстрираха превъзходството си или поне така разправяха големите клечки от Пентагона. Същите големи клечки, дето внезапно престанаха да са им чак толкова дълги ръцете. Пред лицето на врага никоя риба не изглеждаше кой знае колко голяма… — той отново се вгледа в момчето през облака дим. — Не си спомняш нищичко от това, така ли?

— Не — отвърна Итън. Ако бе имал подобни спомени, сега вече ги нямаше. Каза си, че навярно така е дори по-добре.

— Според учените — додаде Джей Ди — горгоните разполагали с усъвършенствано прикриващо устройство, което ги е довело достатъчно близо до атмосферата, за да навлязат в нея, без да ги засечем. Тогава вече бяха започнали да ги наричат „горгони“ и името прихвана.

— И защо са кръстени така?

— Измислиха го от „Фокс Нюз“ — отвърна Дейв. — Според слуховете били толкова ужасяващи, че ако ги погледнеш, ставаш на камък. Тъй, де… смяташе се, че горгоните са дотам различни от нас… че се побъркваш, ако ги видиш на живо. Така или иначе, щом името се появи, започнаха да го използват във всички новинарски емисии.

Джей Ди си спомни емисиите за паниката в цял свят. Хората бягаха, но накъде биха могли да поемат? Президентът на Съединените щати призова към спокойствие, а след това се свря на „безопасно място“ заедно с всички други официални лица на изборни длъжности от Вашингтон. Навсякъде другаде по света тъй наречените лидери напускаха постовете и ролите си. Нямаше вече кой да поддържа реда в държавата, а полицейските сили не устояха на напора. Телевизионните мрежи и радиостанциите се държаха, докато им стигнаха силите. Четиридесет и осем часа след записа на първия горгонски кораб, излизащ от огнената си утроба, бяха заснети аматьорски филмчета на явления, наподобяващи вихрещи се черни портали, които се отваряха във въздуха и от тях изскачаха огромни, елегантни прилепоподобни форми — онова, което впоследствие стана известно като „корабите на мъглявите“.

— Те са загадки — обясни Джей Ди почти под нос. — Пълна мъгла… — примигна и рязко се върна в настоящето. Обясни на Итън: — Мъглявите дойдоха през подобие на зейващи в небето черни дупки. След това… двете армии се захванаха да воюват. Хората бяха дребни риби. Бяхме като насекоми, които да настъпват за развлечение… Бяхме като играчки… Но пришълците са съсредоточени във войната помежду си. Скоро след пристигането на мъглявите електрическите мрежи по света започнаха да гаснат. Електростанциите излизаха от строя. Предполагам, че комуникационните сателити са били разрушени. Трябва да са го сторили мъглявите — сигурно за да замлъкне бърборенето ни. Или е било поредната демонстрация на сила.

Итън допи мизерната си чашка с вода и тя не утоли жаждата му, но беше доволен, че е получил поне толкова. Опитваше се да възприеме всичко накуп, а то не беше никак малко. Дейв тихомълком допуши цигарата си и после се обади:

— Говорих с човек, който слушал последните радиопредавания… — взря се в горящото връхче на фаса си и го духна, за да излязат искри от него. — Говорели учени и някакви военни. Разказвали версиите си за случващото се. Че тези две цивилизации, каквито и да са, воюват по този начин… от веки веков. И може би се бият за Земята, а може би не, понеже…

— … тук е границата — каза Итън, който се чу да изрича тези думи сякаш от разстояние.

Дейв и Джей Ди не казаха нищо, но и двамата се втренчиха в него с възобновен интерес.

— Границата — повтори Итън. — Помежду им. Техните светове или техните вселени, или измерения, или откъдето ще да идват. Земята е на границата и това е причината за битките тук… — почти стреснат, той осъзна, че не се съмнява ни най-малко във версията си. Казваше истината. — Те ще продължат да се сражават, докато едната раса надвие над другата. Което може и никога да не стане, понеже… — момчето усети как в гърдите му се надига внезапна паника, имаше чувството, че се зарейва извън тялото си и навлиза в непознати води. Отне му известно време да вкара въздух в натъртените си дробове и да се успокои. — Те са вкопчени… — помъчи се да подбере правилната дума. — Във военна надпревара.

Мълчанието се проточи, а двамата мъже се взираха в хлапето, нарекло се на името на гимназия.

Джей Ди заговори първи с пресеклив и пълен с опасения глас.

— Я сега… ни кажи… каква причина имаш да вярваш във всичко това, след като не можеш да си спомниш нищо друго? Да си го чул от някого? От родителите си например?

— Не. — Итън седеше разгорещен и запотен и се чувстваше неудобно в собственото си тяло. Костите го наболяваха като болни зъби. — Не знам кой ми го е казал. Просто… — той срещна озадачения поглед на доктора, чиито сини очи блестяха с почти трескава настоятелност. — Просто знам, че това е истината. Ние сме на границата помежду им и на тях не им трябва Земята сама по себе си. Става дума просто за линия в космоса.

Дейв и Джей Ди се спогледаха и Итън прочете неизказания им въпрос: „Вярваш ли на ушите си?“.

— Наистина съм уморен — призна момчето. — Дали може да полегна някъде?

Потрябваха няколко секунди, докато магията на казаното от него се развали. Дейв си прочисти гърлото и отвърна:

— Ами да. Има предостатъчно празни апартаменти… — не спомена, че повечето са били обитавани от хора, с времето изчерпили надеждата си и самоубили се накрая. В гробището зад третата сграда бяха посадени дузини боядисани в бяло дървени кръстове. Цели семейства бяха решили да се отърват от живота си и кой би могъл да ги обвинява? Сред оцелелите в „Пантър Ридж“ имаше двама свещеници — мъж презвитерианец и жена методистка — и те и досега изнасяха проповеди и правеха всичко по силите си, но понякога гласът на Христос не можеше да надвика далечните експлозии и писъците на нощните нападатели.

За които, прецени Дейв, Итън нямаше нужда да научава точно сега. Те не идваха всяка нощ, но ако дойдеха тази… момчето набързо щеше да ги опознае.

— Хайде, ела — Дейв стисна угарката от цигарата между зъбите си и се изправи. — Нека те настаним. Ще ти намеря и кофа с пясък да поизтъркаш поне част от калта…

Водата представляваше твърде голяма ценност, за да се хаби за миене. Той все още нямаше намерение да разказва на Итън подробности за тварите, които бяха убили — изтребили може би пасваше повече на случая — в Стаята за проверки, и за онова, което изгориха там наскоро, на пръв поглед с човешки вид, но в действителност същински демон.

Дейв никога не се разделяше с узито си в кобура. Вдигна го от масата и го надяна и заедно с Джей Ди и момчето излязоха от столовата да намерят апартамент без петна от човешка кръв навсякъде по стените, по пода или по мебелите.

Четири

Итън.

Момчето се събуди.

Струваше му се, че някой го е повикал — по името, което беше избрал за себе си, за да си създаде някаква самоличност. Бяха го извикали не високо, а тихичко. Достатъчно, та да остане да лежи в леглото на отреденото му жилище с отворени очи, заслушано в мрака.

В апартамент 246 не беше съвсем тъмно. Мъждукаха слабо два фенера на свещи. Стените бяха облицовани с евтин кафяв гипсокартон, килимът на пода — с цвят на жито. Срещу спалнята имаше украса от боядисани в синьо и сребърно метални квадрати. Плод на нечий артистичен вкус, помисли си Итън. Седна в леглото и облегна гръб на възглавниците. Беше гладен, жаден и нервен. Носеше тъмнозелена долница от пижама, принадлежала вероятно на някой мъртвец. Костите все още го боляха, а контузиите си усещаше натежали от събралата се кръв. Искаше да се завърне към съня, да се гмурне обратно в покоя му, но не можеше… защото в мислите му се въртеше нещо… нещо важно… и той не можеше да се досети какво е то.

Чувстваше се като празна дупка в очакване да бъде запълнена. С какво? С познания? Със спомени? Не съзираше нищо отвъд пробуждането си по време на тичането през онова поле в дъжда.

Вода — помисли си. — Жаден съм.

Само че беше наясно, че последните остатъци от вода се разпределят пестеливо и хората тук отказваха да пият дъждовната вода, понеже е пълна с химикали или отрови. Те обаче ядяха конете, които пък пасяха трева, а тя се напояваше от дъжда. Така че на практика всички все пак поемаха от химикалите. Предположи, че дори изваряването на дъждовната вода на огън не им стига, за да ѝ се доверят напълно. Така че бутилираната вода намаляваше все повече и повече и когато свършеше, хората тук все пак щяха да бъдат принудени да пият от дъждовната.

Итън разбираше защо ги е страх да не попаднат в някоя от схватките между горгоните и мъглявите, но от какво друго се бояха и ги принуждаваше да се гушат тук, зад каменните стени?

Нямаше представа колко време е спал. Джей Ди му беше донесъл пижамата и малко други дрехи, като например два чифта дънки с кърпени колене и няколко тениски — една сива и другата пурпурна, с лого със стиснат юмрук на групата „Блек Дестройър“, която Итън никога не беше чувал… или не помнеше да е чувал. В покритата с жълти плочки баня той изтърка калта от себе си с помощта на кофа с пясък. Огледа контузиите си в огледалото на светлината на свещите. Гърдите му бяха синьо-черни от рамо до рамо. А когато се обърна, успя да извърти глава достатъчно, за да зърне и отражението на грозните черни синини на гърба си. Изглеждаха много сериозни. Предположи, че май трябва да се радва на липсата на спомени за причината им, тъй като му се струваше, че е преживял всичката болка на света накуп.

Жаден съм, помисли си. Но и в кухнята, и в банята крановете бяха пресъхнали, а тоалетната представляваше суха дупка. Дейв му беше казал, че от него очакват да си върши работата в същата кофа с пясък, която му бяха дали. За да получи вода, трябваше да слезе в столовата, където се раздаваха порциите, а килерът там — както го осведоми Дейв — беше здраво заключен и пазен от въоръжена охрана след вечерното хранене, колкото и оскъдно да беше то.

Итън се хвана, че зяпа сините и черни квадрати на стената срещу леглото си.

Можеше да си представи как се топят и се превръщат в поток от чиста, прясна и бистра вода, която се стича по стената и се събира в локвичка на пода.

Както се взираше в тях, сините и черните кутийки започнаха да трептят и да се сливат в лъскава повърхност.

Плувният басейн — каза си той. — Свързано е с… плувния басейн.

Но не знаеше какво точно е свързано. Плувният басейн беше празен, като изключим отпадъците — вероятно останки от натрошени градински мебели — и няколко инча мръсна дъждовна вода в дълбокия му край.

И все пак… имаше силното чувство, че трябва да стане от това легло и да отиде до плувния басейн, и там може би щеше да разбере какво точно го привлича. Надигна се, навлече тениската на „Блек Дестройър“ и пумите си и излезе от апартамента във външния коридор, който водеше към бетонното стълбище. На половината път надолу мярна на хоризонта сини примигвания, които може би бяха светкавици, но може да бяха и безконечната битка на пришълците. Продължи надолу през паркинга и тръгна по криволичещата алея в посока към плувния басейн.

Над „Пантър Ридж“ се беше спуснала тишина. Нощта беше гореща и влажна, натежала от заплахата за още дъжд. През прозорците на някои от апартаментите Итън виждаше успокоително да танцуват малки пламъчета на маслени лампи и фенери. Свидетелство, че не е единственият буден. Видя светлини и на наблюдателниците: на кулите вероятно имаше охрана денонощно, не оставяха картечниците без персонал. Той стигна до група от шестима души, седнали в кръг на паркинга, с няколко маслени лампи по средата. Държаха се за ръце и се молеха със сведени глави. Продължи нататък. Подмина мъж с коса до раменете и без риза или обувки, навлякъл просто чифт дънки, седнал на земята с присвити към гърдите колене.

— Може да дойдат нощес — сподели той с Итън. — Но хич няма да ме изпапкат. Не, не и мене! — и с тези думи вдигна автоматичния пистолет, който се въргаляше до него и опря дулото му в черепа си.

Захили се срещу Итън. Гримасата му бе изкривена от лудост, така че момчето продължи по пътя си.

След малко стигна до плувния басейн, обграден от остатъците на някогашна декоративна желязна ограда. Имаше и порта. Много от паната на оградката бяха паднали, останалите — ръждясали от корозивния дъжд. Портичката беше отворена и висеше на една панта. Итън си помисли, че в комплекса доста хора също се крепят на косъм. Отиде до ръба на басейна и надникна в него, но видя само онова, което беше мярнал за малко и предишния път: разнообразни парчета, навярно части от дървени столове и разни други боклуци, плаващи в няколко инча вода в дълбокия край — олющеният надпис на стената гласеше „5 фута, скоковете забранени“ — и нищо друго.

Няма нищо, помисли си.

Но въпреки това…

… имаше нещо.

Пред очите му беше образът на сините и сребърните квадрати, които се сливаха, блестяха и се превръщаха в бистра вода.

Итън се спусна по стълбичката в плиткия край на басейна. Синята боя на дъното беше потъмняла и се лющеше на цели набръчкани къдели. Под нея се виждаше гол сив цимент. Момчето тръгна по права линия към средата на басейна и надолу по лекия наклон към дълбокия му край. Нагази в мръсната дъждовна вода около сифона.

Запита се: Какво ли има тук?

Логичният отговор гласеше: Нищо.

Движението му във водата накара боклука да отплава встрани. Итън заджапа в кръг около сифона, понеже това му изглеждаше правилна постъпка. Дали тук в крайна сметка не се криеше нещо, зачуди се той. Дали не долавяше дълбоко, потайно движение… като сливането на сини и сребърни квадрати на стената? Постоя известно време в дълбокия край, наострил всичките си сетива за нещо, в чието съществуване не беше убеден, а после, пак по средата на басейна, се отправи обратно към плиткия край. Имаше ясното усещане, че съвсем наблизо е скрито нещо, но…

Внезапно го стресна дрезгав глас:

— В името на всички лайнари, какви ги вършиш там?

Итън погледна надясно и видя Дейв Маккейн да държи узито си, прицелено някъде съвсем недалеч от него.

— Чух вратата ти да се отваря и затваря — обясни Дейв. — Живея точно до теб. Какво правиш тук? Вода ли си точиш?

— Не, сър. — На Итън му се стори, че Дейв не си е лягал тази нощ, понеже още беше облечен в дрехите, които носеше и вчера, и не си беше свалил бейзболната шапка. — Просто излязох да се поразходя.

— Тия ги приказвай на баба си.

Итън реши, че истината е най-добрият избор. Истината поне във вида, в който я разбираше.

— Имах чувството, че трябва да дойда тук.

— Така ли? За нощно плуване, а?

— Не, сър. Просто имах нужда да дойда дотук, това е всичко.

— Защо? За да пиеш вода?

Итън поклати глава:

— Наистина съм жаден, но Оливия каза да не се доверяваме на дъждовната вода. Това е причината да пиете само бутилирана… — той се сети за затворническата стая и проверката, която беше преживял. Как го каза Джон Дъглас: „Правим проверка дали си човек, или не си“. Итън знаеше за какво става дума, но искаше да го чуе и от друг. — Смятате, че дъждовната вода е отровна, нали? Заради всичките извънземни чудеса в атмосферата? — той вирна брадичка към озареното от светкавици небе. — Какво правят те с хората? Превръщат ги в твари, които се налага да убивате ли?

— Все още не знаем — отвърна Дейв. — Не знаем защо някои неща идват тук, като си придават човешки вид. Може и да са били някога хора и да са били променени от тях… — махна в посока към проблясващите на хоризонта мълнии. — Нищо чудно да си играят с човешки играчки. Просто има страшно много неща, които не знаем.

— Но това не е всичко, нали?

— Не — отвърна Дейв. — Никак даже.

— Разкажи ми.

— Първо излез оттам.

Когато Итън изкачи стълбичката на басейна, Маккейн насочи узито си към земята и отстъпи няколко крачки.

— Какво има още? — подкани го момчето.

— Нощем идват сиваците — обясни Дейв.

— Сиваците — повтори Итън. Не му хареса звученето на названието — нито в устата на Дейв, нито в неговата собствена. Но все пак попита: — А те какви са?

— Мутирали хора — Дейв никога не беше увъртал и не се канеше точно сега да започне. — Някои от тях са… силно мутирали… в чудовища, които вече не приличат на хора. Не знаем какво го причинява. Може да е нещо в атмосферата, в дъжда или пък е болест, донесена от ония. Сиваците идват нощем. Не всяка нощ, но определено се опитват да влязат тук… гадна работа. Ние смятаме, така, де, Джей Ди смята, че кожата им вече не може да понася слънчевата светлина. Или нещо ги кара да стоят скрити дневно време. Както казах, не знаем със сигурност и не сме срещнали човек, който да знае.

В главата на Итън се въртяха сума въпроси и се караха кой да бъде зададен пръв. Започна с този:

— Защо ги наричате „сиваци“?

— Понеже са сиви. Или поне горе-долу. Изгубили са напълно цвета на плътта си. Не знам кой първи ги нарече така, но им отива. Започнаха да прииждат преди около три месеца. Отначало бяха малцина, после се събираха все повече и повече. Според мен имат нещо като радар или сетиво, или каквото там ги струпва на едно място… Може би се подушват едни други… — Дейв си позволи тънка, измъчена усмивчица. — Не са ни останали много муниции. Радваш ли се все още, че се присъедини към веселата ни компания?

— По-добре е, отколкото там, навън.

— Ахъ. Е, сиваците се опитват да се доберат до нас, понеже са плътоядни. Те си прибират мъртъвците, което предполага, че ядат труповете. Това ги държи доволни известно време.

Итън кимна.

— Но аз не съм сив и не съм мутирал. Защо тогава ме заведохте в онази стая, където убивате твари?

— Прибрахме те в Сигурната стая, понеже имахме… нека ги наречем „нашественици“. Това са същества, които приличат на хора и може и да са били едно време или още да си мислят, че са… но сега са друг вид форма на живот. По мнението на Джей Ди — и на Оливия също — те са хора, избрани от извънземните да си правят експерименти върху тях. След това са ги пуснали на свобода. Като извънземни бомби с часовников механизъм, предполагам. Да речем просто, че съм виждал някои много интересни реакции на разтвора. Имахме тук и друг доктор. Той се самоуби заедно с жена си и сина си миналия декември, но именно негова беше идеята да вкарваме нещо в кръвообращението, за да изпитваме новодошлите. Благодаря на Господа, че го измисли, иначе щяхме да сме пуснали при нас истински ужасии, без да го разберем, преди да е станало твърде късно.

— Дъждът — каза Итън. — Смятате, че той създава сиваците, така ли? Ако е така, нима никой тук не се е променил?

— О, напротив. Започва се със сиви, пепеляви на вид петна. Те се разрастват бързо и след това костите започват да се изменят. Държахме под наблюдение първата жертва, докато преживяваше всичко това. Наложи се да я оковем, което беше ужасно жестока постъпка, но нямахме избор — Дейв изгледа мрачно момчето, преди да продължи. — След няколко дни, когато цялата беше изкривена и деформирана, започна да ѝ расте втора глава, просто уста с малки, остри като игли зъби. Тогава се намеси баща ѝ и я застреля. Беше на дванадесет годинки.

— Олеле! — прошепна Итън или поне си помисли, че го е направил.

— Имахме още четири случая. За всичките се погрижихме, преди състоянието им да се влоши прекалено. Несъмнено в атмосферата има отрова… — заключи Дейв. — Понякога дъждът вали кално кафяв или жълт като пикня, но не сме сигурни, че това причинява мутациите. Никой не е сигурен в нищо. Но да, това е причината да зависим от бутилираната вода. Пазим конете под навес, но въпреки това са изложени на дъжда, а и той се процежда през покриви и стени и тече вътре… Ядем конете, така че няма начин да го избегнем. Докторът смята, че на ефектите им трябва време да си проличат, и че може би зависят от химическия баланс на конкретния човек. Както при вирусите или при рака. Някои го прихващат, други не… — Дейв сви рамене. — Какво да прави човек? В крайна сметка се гътва. Просто… въпросът е колко време ти се чака.

— Защо си изчакал ти например? — Итън многозначително изгледа картечния пистолет.

Дейв вдигна узито пред лицето си и го огледа, сякаш то беше смъртоносно произведение на изкуството. След това го отпусна отново до хълбока си.

— Хубав въпрос — призна. — Познавах много хора, които решиха да не протакат. Прецениха, че между горгоните, мъглявите, сиваците и простата стара безнадеждност най-добрият вариант е да минеш през райските двери… — спря се за момент и поумува върху отговора. Накрая каза: — Предполагам, че още не съм готов. Но утре може и да съм. Зависи просто от…

„… времето“, канеше се да продължи, но го прекъсна червена сигнална ракета, която рязко се извиси към висините, изстреляна от наблюдателницата на западния ъгъл на стената.

След секунди я последва воят на сирената с манивела, разположена във вътрешността на комплекса. С едновременно кух и зловещ глас Дейв заяви:

— Какъв си късметлия. Идват точно днес!

Дейв хукна към стената, а от блоковете наизлязоха и други от обитателите им, въоръжени с пистолети и карабини, надянали каквото им е било под ръка. Тогава Итън чу и воя на сиваците.

В началото идваше отдалеч, странно нашепване на дисонансна песен, което равномерно се усилваше все повече. Итън вече беше забелязал, че по протежение на стената, на няколко фута под намотките бодлива тел, са издигнати дървени мостчета и сега защитниците на „Пантър Ридж“ слагаха стълби и се катереха нагоре. Втора червена ракета излетя от най-южната кула, което Итън сметна за знак, че сиваците атакуват от две посоки. Искаше да види какво става, така че изостави басейна, хукна по пътя и се качи на стената по най-близката стълба. Точно когато я достигна, по стълбата го изпревари Оливия Куинтеро, чиято късо подстригана сива коса много приличаше на корона. Спря за миг, колкото да го изгледа намръщено. Под мишница носеше пушка и на колана на дънките ѝ беше окачен револвер в кобур. Беше навлякла жълта блуза в стил „уестърн“ с избродирани по раменете метличини. Тъмните ѝ очи изглеждаха почти абаносови на цвят. Нареди:

— Махай се оттук! Хайде!

Оливия се покатери, без да изчака да види дали Итън я е послушал, или не. Той остави въоръжен с пушка мъж да се качи след нея. След това на свой ред се закатери към мостчето, понеже не можеше да устои да не види гледката.

Писъците го блъснаха като приливна вълна. Каменната стена му стигаше до гърдите. Когато се взря навън през намотките бодлива тел, в първия миг му се стори, че се е размърдала цялата земна повърхност. Стотици ли бяха? Или повече? Щъкаха по склона на хълма към стената. От най-южната кула изстреляха бяла осветителна ракета. Докато тя цвърчеше и падаше, Итън успя да види, че някои от нападателите носят парцаливи останки от дрехи, но повечето са голи и голотата им разкриваше пепелно сива плът, която падаше на мазни буци от костите, досущ разтварящо се отвратително желе. Имаше и други, също сиви, но с покрита с люспи плът или пък с щръкнали от нея остриета като шипове на бронирана костена плочка. Пълният мащаб на ужаса се стовари върху Итън като ритник в корема. Долу към подножието на стената напредваха жилести същества с приплеснати черепи и гърбави тела, истински човешки тарани. Имаше и такива, които търчаха на крака, дебели като дървесни стволове, или куцукаха на желатинови крайници, както и твари, които кретаха под краката на събратята си като разлагащи се рачешки туловища.

В авангарда на нечовешката вълна подскачаха твари с бронирани гърбове и ноктести куки вместо ръце. Те се хванаха за стената и започнаха да се катерят към бодливата тел. Смразен от шока, Итън видя как един от катерачите поглежда нагоре и се ухилва, а лицето му беше сиво с очи като цепки, хлътнал навътре нос и с тънки устни, между които се виждаха зъби като малки триончета. Миг по-късно това подобие на лице се взриви под един от първите картечни откоси и трупът увисна, гърчейки се на няколко фута под бодливата тел с куки, все още забита в хоросана между камъните.

Огън откриха и други пушки, пистолета и автомати. Макар че бурята от куршуми разкъсваше телата на сиваците, тварите продължаваха да се катерят в смазваща вълна срещу стените на крепостта на „Пантър Ридж“. Нещо се удари в обкованата с метал порта със сила, която накара мостчето под краката на Итън да затрепери. Между камъните блъвна прах. Неколцина стрелци откриха огън по невидимия звяр. Последва втори удар на чудовищна маса в портата, но не беше така мощен и явно още няколко изстрела довършиха нападателя.

Пред Итън на светлината на бялата ракета се вълнуваше море от деформирани, гротескни твари, които някога са били хора. Той видя мъже, жени и деца, превърната в съскащи и пищящи чудовища, породени или от извънземна болест, или от отрова в дъждовната вода. Видя гърбави силуети с алчни погледи и скелетоподобни тела със сива, тънка като хартия плът, която изглеждаше като…

Видимият човек.

Той си спомни.

Трудеше се върху модела си на „Видимият човек“2 с прозрачната му пластмасова кожа, през която се виждаха всички вътрешни органи, вени и артерии на човешкото същество. Беше го взел от… къде? „Уол-Март“? Не, от „Амазон“. Седеше на бюрото в стаята си… в къща, за която нямаше спомени… под зелена настолна лампа… Пластмасовите органи бяха подредени така, че да му е по-удобно да ги боядисва… Внимаваше много, понеже искаше всичко в комплекта по анатомия да бъде както трябва… за училищен проект… Имаше и жена, която влиза в стаята… тъмнокоса… и казва…

— Назад! — викна жената редом с Итън.

Той с ужас осъзна, че по бодливата тел се беше изкатерило люспестокожо чудовище с черни, хлътнали очи в едната глава и наченки на втора — израстък с размер на грейпфрут с бели, слепи зъркели на стъблото на шията. То тъкмо промуши ръка през намотките да стисне гърлото на Итън, но миг по-късно Оливия Куинтеро блъсна хлапето встрани и застреля съществото право в слепоочието, мозъкът му се пръсна и втората глава взе да квичи и да щрака с малките си бебешки зъбки, докато тялото се хързулваше надолу и назад.

Ако погледите можеха да изпепеляват, Оливия щеше да остави Итън намясто. Зареди нов куршум и стреля отново в скупчените сиваци, които неуморно драпаха по стената с ноктестите си пръсти. Някои успяваха да стигнат до бодливата тел и се пресягаха през нея в опит да докопат всичко, до което лапите им достигнат, преди да бъдат застреляни и да паднат. Сивокожо жабоподобно чудовище с изпъкнали очи и дълга абаносова женска коса внезапно скочи нагоре и се приземи на бодливата тел отляво на Итън, смаза я и по петите му се изкатери мъжко същество с четири ръце — две с нормални размери и два гъвкави израстъка, изникнали от гръдния му кош — които вършееха трескаво и откъснаха телта от рамката ѝ. Итън видя Дейв Маккейн да стреля с узито си право в лицето на чудовището, но веднага щом окървавеното му тяло рухна, го замениха две други, едното тънко като жица и с пепелява плът, покрита с малки остри шипове, и другото — масивен звяр с деформиран череп като глава на чук и с лице, което сякаш се състоеше само от зейнала острозъба паст и очи с размера на черни мъниста.

Чукоглавият звяр блъвна от ужасната си уста рев, който не звучеше дори близо до издаван от човешко гърло звук. Преметна се през телта и тупна на мостчето. Намираше се само на няколко фута вляво от Итън. Вкопчи покритите си с шипове пръсти в раменете на младеж, чийто револвер изгърмя в гръдния кош на чудовището, но зейналата му паст вече късаше парчета плът от лицето на жертвата. Въпреки че по сивака стреляха всички оръжия, които можеха да се обърнат натам, той зина по-широко, за да лапне цялата глава на жертвата, и с мощно, отвратително тръсване я откъсна от тялото. След това оловната буря най-сетне блъсна звяра през бодливата тел, а обезглавеното тяло рухна на земята от противоположната страна.

Прииждаха и други твари, катереха се все по-бързо и по-бързо. Късаха телта от рамката ѝ, лапваха куршума и падаха, но местата им заемаха все нови и нови сиваци.

Оръжията започваха да щракат на празно. Отчаяни ръце ровеха за патрони в кобури, джобове и кутии с муниции. Някои от защитниците си носеха брадви и дойде ред да се захванат със сеч и трошене. Итън ясно долавяше как леденият воал на паниката се разпростира над крепостта. Тварите, напомнящи човешки същества от дълбините на измъчени кошмари, продължаваха да късат телта на нови и нови места и се промушваха през нея. Узито на Дейв Маккейн стреляше ли, стреляше и внезапно замлъкна, а той трескаво ровеше из джобовете си за допълнителни пълнители. Пушката на Оливия Куинтеро се обади и събори от стената зловещ паякоподобен силует. Тя спря да вкара с удар поредния пълнител в оръжието си и за малко да я награби жилеста твар с дълга бяла коса, желирана плът и назъбени като в паст на акула зъби. Оливия удари звяра в гърдите с дулото на пушката и допълни удара с куршум в челото, с което прати нападателката да лети заднешком в мрака. Писъкът на чудовището звучеше като стържене на нокти по черна дъска. От усилието и страха лицето на Оливия беше окъпано в пот. Тя извади пистолета си, прицели се и започна бавно и методично да сваля неуморно катерещите се твари.

Итън прозря истината.

Нападателите бяха твърде многобройни. Тази нощ сиваците щяха да победят събралите се под защитата на „Пантър Ридж“. Картечниците на наблюдателните кули все още стреляха, обаждаха се и пушките и пистолетите на бойците по стените, но Итън знаеше, че куршумите скоро ще свършат и всички оръжия ще се превърнат в тояги. Видя дузини твари да катерят стената и към нея напредваха още купища — цяла армия подвижни злокачествени тумори — и му се стори, че самата земя се е вдигнала на вихрен бунт.

Каза си, че сиваците трябва да бъдат отблъснати от стените. Да бъдат отърсени от лицето на хълма, погълнати от самата земя, и каква ли мощ бе необходима, за да се случи това?

В разгара на стрелбата и сред писъците и виковете на една от жените защитнички, нападната близо до него, изпита нуждата да долепи длани до камъните на стената пред себе си, като че ли докосва самата земя отвъд стената. Или я оформя, извайва я. Сякаш я командва и изисква да изпълни волята му, и като на длан съзря видение на онова, което искаше да се случи.

Ясен, звънък вътрешен глас му нареди да го стори, убеди го, че това е правилната постъпка точно както и разходката до плувния басейн беше правилна. Просто докосни камъните, рече този глас — неговият собствен, но по-силен и по-уверен — просто докосни камъните и виж в съзнанието си мощта…

… земетръсна мощ.

„Та аз съм просто дете — помисли ти Итън. — Не мога! Не мога да го направя!“

Но още докато си го казваше, осъзна, че сиваците са напът да преодолеят стената и по нея се катерят още много, а патроните свършват и не разполага с много време, понеже след малко всички, заедно с него, щяха да са мъртви.

Земетресение, помисли си той.

Можеш! — рече му гласът. Неговият собствен, но по-различен. По-възрастен глас може би. Глас, който знаеше неизвестни на Итън факти и може би такива, които той се боеше да научи. Трябваше да си го признае, ужасѐн до пълно вцепеняване. Парализиран в очакване на края.

Можеш — увери го гласът. — Подчини се. И опитай.

Направи го сега, преди да ти свърши времето!

Итън нямаше представа как да постигне подобно нещо, но осъзна, че се очаква да вложи усилие. И да, струваше му се пълна лудост, но трябваше да опита.

Положи длани на камъните.

Надзърна навън, към гмежта в мрака.

Пое си дълбок и дълъг дъх във все още натъртените си дробове и когато издиша, видя ясно в главата си как склонът на хълма помръдва като кожа на змия, и се съсредоточи върху видението, и измина секунда, а после и друга, без да долавя нищо друго, освен щракането на изпразващи се оръжия и писъците на сиваците, които катереха стената, и ударите на брадвите, които сечаха деформираната плът… нищо… съвсем нищо.

И точно когато Итън се канеше да отлепи длани от камъните и да се подготви да срещне смъртта си навярно, усети стряскаща горещина внезапно да се надига от дълбините на тялото му, тя изпържи плътта му отвътре. Може би, каза си, е като вълна електричество, което прогори ушите му и запука в косата му — или пък нямаше нищо общо, а беше просто усещане за твърда вяра, че ще успее, щом иска да спаси себе си и другите, и също толкова бързо насред царящия хаос и вихрещо се насилие усети как част от него — загадъчна част, която дори не проумяваше — набира чутовна сила.

Усети я да се изсипва от тялото му като водовъртеж и да влива волята си в пръстта.

Земята простена като пробуждащ се от дълга и мъчителна дрямка старец. След това старецът се протегна и отърси и в този миг целият хълм се надигна.

Не беше плавно движение. Пукнатини препуснаха по пътното платно и в прозорците на апартаментите зад Итън се трошаха стъкла. Жилищните блокчета в „Пантър Ридж“ стенеха с цепещо се дърво и откачащи се от опорите си тераси. Но стената отърси част от катерачите и обстреля с прахоляк и остри парченца деформираните лица на онези отдолу. Мнозина от защитниците нападаха на колене и някои дори рухнаха от мостчето. Итън също се озова коленичил, но се изправи несигурно, без да отлепя длани от камъните. Имаше чувството, че е част от самата земя, че направлява гърчовете ѝ през заземяващата стихия на камъка, но въпреки това сърцето му препускаше като лудо и той вече беше прехапал долната си устна до кръв.

Една от наблюдателните кули рухна, а картечарят скочи от нея, за да се спаси. Склонът на хълма се разлюля отново, още по-яростно и мнозина от сиваците изгубиха хватката си върху стената. Падаха — чудовища, преплетени в чудовища.

Третата тръпка беше най-гневната.

От стените с експлозивен трясък се откъртиха огромни камъни. От прозорците на апартаментите блъвнаха още стъкла. Целият „Пантър Ридж“ се разтресе с тътена на разпадащи се древни планини. По склона зейнаха и се заусукваха пукнатини. Сиваците се олюляваха и пропадаха в тях, а пукнатините се разширяваха до два-три фута. Мнозина от нападателите останаха заклещени вътре, когато те се затвориха отново, скалите стържеха в деформираната плът и смазваха заразени от извънземните кости. Ноктести ръце посягаха от новите си гробове и мачкаха въздуха, докато не застинат неподвижни.

Това нападение от страна на земята, което продължи с поредица по-слаби земетресения, стигаше да докаже, че сиваците в по-голямата си част са запазили инстинкта си за самосъхранение. Те се обърнаха и побягнаха по хълма, мнозина влачеха със себе си мъртъвци, за да похапнат от тях по-сетне. Бяха нахлули с крясъци, но си тръгваха тихомълком, сякаш засрамени. Някои поглеждаха през бодливите си рамене и посланието им беше почти същото като девиза, написан на стената на жилищния комплекс: Утре е нова нощ.

А след това те се превърнаха просто в гмеж от обезобразени силуети, които тичаха, влачеха се, куцукаха в мрака по подножието на хълма и след още миг напълно се скриха от поглед.

Земните трусове стихнаха.

Итън свали ръце от камъните. Задачата му — колкото и невероятна да беше — приключи. Дланите и пръстите му пареха от горещината. Къпеше се в студена пот и дишаше тежко, беше уплашен до смърт, замаян и дезориентиран, но беше усетил, че избликналата от него изумителна мощ се прибра в скривалището си дълбоко в тялото му, успокоява се и се смълчава.

Каквото и да бе въплъщавал през последните няколко минути, сега отново си беше просто хлапето, което искаше да построи много готин модел на „Видимият човек“.

Пет

Озарен от жълтата светлина на лампата, Джон Дъглас докладва:

— Седем мъртви и дванадесет ранени. Имам и шестима със счупвания. Джейн Питърсън няма да преживее контузиите си. Мисля и че трябва да преместим трупа на Мич Вандервиър колкото се може по-скоро, как смятате?

— Несъмнено — съгласи се Оливия.

Очите ѝ бяха кървясали и обградени с тъмни кръгове. Седеше зад бюрото в апартамента си и беше наредила на плота проклетите жълти правителствени бланки и няколко тънкописеца в черен кожен калъф. Беше извадила от най-долното чекмедже на бюрото подаръка, който Винсент шеговито ѝ беше поднесъл на петдесетия ѝ рожден ден преди четири години — топка „Магическата осмица“3 с все черното мастило вътре и плаващия в него икосаедрон. Беше я оставила на плота пред себе си — просто частица от миналото. Частица, която е преминала през много ужасии и битки, за да достигне до днешния ден. Беше и част от Винсент и живота им заедно, който сега приличаше на магическа измишльотина — време на радост, което бе много трудно да си припомниш. Но „Магическата осмица“ връщаше капка от усещането. Мъничка капчица. La parte mas pequena. Оливия не взимаше решения с помощта на топката, но понякога… понякога си мислеше да опита, понеже нищо чудно Винсент да успее да се свърже с нея, да я напътства и утешава през черното мастило на неизвестността.

— Много харесвах Джейн — чу се да казва с безизразен глас. — Много мила жена. Да, трябва да преместим тялото на Мич. Ще се погрижиш ли?

Последният въпрос бе предназначен за Дейв Маккейн, който се беше проснал на оръфания кафяв диван и се взираше в пропукания таван. Поредицата странни трусове бяха извадили душата на старите сгради. Част от стълбищата бяха пропаднали, в източната стена имаше срутен участък, почти всички прозорци се бяха счупили и се крепяха само на тиксото, а имаше и пропаднали покриви. Дейв вече беше видял дузини пукнатини в стените на собствения си апартамент. Прецени, че е само въпрос на време, преди проклетата сграда да се срути. Подът на спалнята му така се беше килнал, все едно вървеше по палубата на кораб в открито море, наклонен под опасен ъгъл от висока вълна.

— Ще се погрижа за това — рече безизразно.

По ризата и маскировъчните панталони на Джей Ди имаше петна и струйки чужда кръв. Болницата — два апартамента с премахната междинна стена — се намираше в най-долната сграда и разполагаше с персонал от две сестри, едната от които беше работила като ветеринар във Форт Колинс, а другата — като зъболекарска сестра в Бойзи, Айдахо, още като млада, преди около трийсет години. Наборът медицински принадлежности се състоеше от лейкопласт в различни размери, шишенца аспирин и седативи, дезинфектант, няколко гипсови бинта за счупени крайници, няколко дървени шини и хирургически инструменти от рода на щипци и форцепси, както и зъболекарско оборудване, имаше и няколко шишенца болкоуспокояващи — „Демерол“ и „Викодин“.

— Трябва да преброим отново мунициите — допълни Оливия. Полагаше големи усилия да говори с твърд и равен глас. В стаята освен Дейв и Джей Ди имаше още трима души и всеки от тях споделяше част от отговорността за проследяването на запасите и мунициите. — Проверете какво е останало на всички.

— Аз имам пет пълнителя — отвърна Дейв. — По трийсет и три патрона във всеки. След това ме бройте празен — той седна на дивана и си свали бейзболната шапка. Лицето му беше покрито с дълбоки бръчки, а очите му — мътни. — Не можем да посрещнем второ подобно нападение. Този път бяха прекалено много. Ако трусовете не бяха връхлетели… щяха да влязат вътре. Нямаше начин да ги накараме да си плюят на петите.

— Трусовете — обади се Кармен Ниега, слаба латиноамериканка, служила преди като данъчен адвокат в Денвър. Живееше с групата малко по-малко от четири месеца, беше пристигнала с половин дузина други скитници. — Случвало ли се е някога подобно нещо?

— Никога — отвърна Оливия.

Погледна към вратата, която зееше открехната, понеже вече беше невъзможно да се затвори в изкривената рамка. Итън Гейнс стоеше на прага и надничаше в стаята. Зад гърба му през гъстата супа на облаците започваха да се процеждат първите мътни лъчи на жълтото утро.

— Добре ли си? — попита го Оливия.

Той кимна с безизразно лице. Косата и дрехите му бяха побелели от каменен прах.

— Казах ти да се махаш от стената — изсумтя тя. Погледна към доктора. — Джон, мисля, че е в шок. Виж дали…

— Не, не съм — отвърна Итън, преди Джей Ди да успее да заговори. Влезе в стаята, провлачвайки леко крака, което му подсказа, че вероятно наистина е в шок. — Исках да ви кажа. Да ви кажа на всички… — той се поспря, опитвайки се да се сети какво точно се канеше да сподели.

— Да ни кажеш какво? — подкани го Дейв. Отново говореше грубо, понеже беше уморен до смърт и му предстоеше да събере бригада за погребване на жертвите, включително на обезглавения труп на близък приятел, който все успяваше да си спомни по някой виц и играеше покер с него и някои от останалите.

Итън заяви:

— Смятам… че аз предизвиках трусовете… — Намръщи се. — Знам, че бях аз.

За момент настъпи тишина. След това Джей Ди го подкани тихичко:

— Итън, нека идем до болницата, ще може да полегнеш и да си починеш, ще ти дам малко вода и успо…

— Казах, че аз предизвиках земетресението — повтори Итън.

— Да, несъмнено си ти — Дейв си сложи отново шапката и потри наболата си брада. — О, да, много добре се справи. Прогони сиваците, няма грешка. И почти разруши комплекса ни, но… хей… нямам против да спя в стая, която всеки момент ще пропадне. Ако таванът ми не се срути първи. Какво ти става бе, хлапе? Да не си си загубил ума с все спомените?

— Спри се, Дейв — предупреди го Оливия. Изправи се. — Итън, искам да придружиш доктора. Би ли…

— Не, няма да ходя никъде!

Итън пристъпи напред в стаята с такава решителна крачка и толкова целеустремено изражение, че Кармен Ниега, Ръс Уиткомб и Джоел Шустър отстъпиха, за да му направят място. Той подмина Джей Ди и спря до ръба на бюрото на Оливия. На светлината на лампите очите му горяха яркосини и плашеха с яростната си настоятелност.

— Казвам ви истината. Знаех как да докосна камъните в стената и… не съм съвсем сигурен… но… видях какво ще се случи в мислите си. Беше все едно давам нареждане на земята какво искам да направи. Онова, което видях. Само дето… излезе по-силно, отколкото си мислех, че ще стане. Успявам ли да го обясня добре?

— Не, Итън, не е вярно. То просто се случи, това е всичко. Нямам представа защо е станало в точно този момент. Извадихме голям късмет. Но ти не си предизвикал трусовете. А сега наистина искам да слезеш в болницата. Искам да си кротък и да си починеш, ако можеш.

Джей Ди изсумтя. На хлапето щеше да му е трудничко да отдъхне с всичките онези ранени, на които трябваше да се обърне внимание. Но все пак можеше да му даде глътка скъпоценна вода и две приспивателни и с това да си го свали от раменете за около дванадесет часа.

— Хей, слушайте всички! — провикна се Кит Фалкенбърг от вратата.

Беше към тридесетте, тъмноруса, висока, жилава и в предишния живот бе играла разпределител във волейболния отбор на Колорадския университет. Говореше пискливо, задъхана и от възбуда, и от напрежение:

— Чух го от Томи Кордел и след това видях с очите си. Плувният басейн! Земетресението го е цепнало точно през средата. Само че… той се пълни!

— Какво? — скочи на крака Дейв.

— Басейнът — повтори Кит, зелените ѝ очи буквално грееха на покритото с мръсотия лице. — Пълни се с вода… от пукнатината! Хайде, трябва да го видите!

Отне им само няколко минути да излязат от изкривения блок и да слязат по хълма. Оливия крачеше начело. Джей Ди вървеше в ариергарда на групата заедно с Итън. Около басейна се бяха събрали вече към четиридесет души. Озарена от жълтата светлина на прииждащото утро, Оливия си проправи път през тълпата, следвана по петите от Дейв. Видяха същото, което бе зърнала и Кит: в средата на басейна назъбената пукнатина започваше от сифона и стигаше до плиткия край и изпод нея се лееше вода. Един мъж — Дейв и Оливия го разпознаха като Пол Едсън, който в предишния си живот бил музикант в джазбенд и свиреше страхотно на саксофон — стоеше в плиткия край и се беше навел да докосне бълбукащата вода.

— Студена е — каза Пол. Загреба с шепа и я вкуси. — Мили Боже! Мисля, че е минерална вода!

И други слязоха в басейна да пипнат и вкусят водата. Оливия се спусна по стълбичките и гребна шепа, след това я поднесе към устата си. Срещна погледа на Дейв. Каза, останала без глас също като Кит преди това:

— Живели сме тук с извор под плувния басейн. През цялото време. Чиста вода! — И побърза да влезе отново в ролята на лидер, изправи се в цял ръст и си наложи строгата маска. — Хора, донесете бутилки, кофи или каквато посуда имате под ръка и ги пълнете! Хайде, побързайте! Кажете и на всички останали да дойдат насам!

Нямаше нужда да се повтаря, а и съдейки по силата на водата, която бълваше от подземния извор, всъщност нямаше особена нужда да се бърза, като изключим необходимостта да се изпревари следващия заразен дъжд. Оливия си каза, че им трябва някакво покривало за басейна, начин да го предпазят от дъжда, и отново погледна към Дейв, но той вече беше отстъпил назад от ръба.

Беше застанал няколко фута вдясно на Итън и се взираше в момчето. Спомняше си съвсем ясно как то твърдеше, че „изпитало нужда да дойде тук“, след като го беше видял да върви по протежение на басейна. Нещо повече, пукнатината следваше маршрута на Итън — басейнът се беше разчупил точно под мястото, откъдето мина момчето.

Итън гледаше с натежали клепачи как водата продължава да приижда. Чувстваше се много уморен и се унасяше в сън. „Така ли се усеща шокът?“ — запита се. Гледаше как другите бързат да напълнят бутилките и кофите си, а след това усети, че до него стои Дейв Маккейн и го зяпа втренчено, сякаш никога досега не го е виждал.

— Какво има? — попита Итън.

— Просто гледам — отвърна Дейв.

— Какво?

— Не знам все още — призна биячът и това беше самата истина.

Обърна се да иде в съсипания си апартамент и да донесе бутилките, с които разполага. Все още му предстоеше и да се погрижи за погребението на Мич, както и за останалите мъртъвци. Джон Дъглас реши, че е време да отведе очевидно замаяното момче в болницата, да го натъпче с успокоителни и да го настани да почива, а след това с помощта на сестрите да се погрижи за счупените кости и другите контузии. Предстоеше му тежка сутрин… но пък те всички бяха тежки. Оливия излезе от басейна и помоли няколко души да измислят навес, с който да го пазят от дъжда, но още докато предлагаше идеята, се замисли за намаляващите запаси от храна и муниции, повредените стени и нарастващите орди сиваци. „Пантър Ридж“ нямаше да удържи още дълго дори с неограничен запас чиста вода. Тя вдигна поглед към мътножълтите облаци на утрото. Там, някъде във висините и навсякъде около останките на света, мъглявите и горгоните все още се биеха. Може би войната им беше безконечна, каза си Оливия — или поне щеше да се окаже война, която тя, пък сигурно и никой друг от защитниците на „Пантър Ридж“ нямаше да проследи докрай. Промърмори под нос:

— Добре…

Имаше толкова много работа и толкова много грижи. Не можеше да се пречупи точно в тази мъглива жълта утрин. Басейнът се пълнеше със съкровище от прясна вода. Това си беше същинско чудо, нали? Просто малко езеро надежда, което с всеки изминал миг ставаше по-дълбоко.

— Добре! — Повтори Оливия, понеже думата ѝ прозвуча хубаво и силно.

А след това обърна гръб на басейна и отиде да потърси собствените си бутилки, в които да събере малко от течното чудо.

За погребенията на мъртъвците се погрижи отряд, в чийто състав влизаше и Дейв Маккейн. Колкото и да си мислеше, че са свикнали с тази задача, не бяха. Дейв работеше усърдно и равномерно и не говореше с никого от останалите, а когато запълниха новите гробове, запали цигара и отиде до басейна да пуши на спокойствие и да гледа как бълбука водата. Харесваше му издаваният от нея звук, напомняше му песента на поток, който препуска през смълчана гора. Бяха му останали шест цигари и ползваше последната си запалка „Бик“. „И без това е гаден навик“ — помисли си. Все щеше да се наложи да ги откаже. Нисък тътен от буря отекна в облаците високо горе. Или беше гръмотевица, или едната страна бе отбелязала точка срещу другата.

В болницата Итън спеше в затъмнена стая в прегръдките на две капсули залеплон4. В съседното помещение Джон Дъглас и двете сестри се занимаваха с ранените. Утрото полека-лека напредваше. С него — и ремонтът на срутилата се наблюдателна кула, както и на източната стена, тук и там работниците се захващаха да запълват с допълнителни камъни и хоросан увредените места и по другите стени. Слънцето си оставаше бледа мазка в небосвода. Около обед заваля лек дъждец, но по това време зеленият брезентов навес вече беше опънат на дървена рамка над басейна, който продължи да се пълни от подземния извор.

В апартамента си Дейв Маккейн позяпа изсипалите се от пропукания таван над леглото му тръби и безжизнените кабели и накрая пресече килнатия под до килера, за да извади оттам спалния си чувал. Свали си обувките и бейзболната шапка, разгъна чувала на сивия си диван и се напъха в него. Час след опита си да поспи малко все още беше буден и размишляваше.

Беше въведен в тежкия живот на фермерите от родители с искрена вяра в Бога, Дявола и гордостта от добре свършената работа. Години наред се бе трудил на семейните царевични и соеви ниви. Когато горгоните се появиха точно след десет нула нула заранта на трети април, той се обади на майка си и баща си във фермата недалеч от Сидър Рапидс, Айова, да им каже, че те с Черил и момчетата ще дойдат след няколко дни, че всичко ще се оправи и не настъпва краят на света и да, голяма лудница е и е страшно донемайкъде, но военните ще се погрижат за тази работа.

След това CNN показа самолети, които избухваха в пламъци и падаха като сухи листа, и ракети, които се взривяваха, след като са улучили защитаващото корабите на пришълците силово поле, и президентът в Овалния кабинет обясняваше на всички да запазят спокойствие, преди да се изпари заедно с останалите членове на правителството. Навсякъде по света паникьосани тълпи търсеха водачите си и откриваха, че вече ги няма. Полицейските сили и военните се разпуснаха, за да защитават и скрият собствените си семейства и да намерят начин да оцеляват. След това пристигнаха корабите на мъглявите и спряха да работят всички мобилни и стационарни телефони, интернет, телевизиите, радиостанциите и електричеството.

Дейв, Черил и двамата им синове така и не стигнаха до Сидър Рапидс. Нито до дома на родителите ѝ южно от Колорадо Спрингс. Така и не узнаха какво се е случило с тях или със сестрата на Черил в Сан Франциско. Всичко стана толкова бързо, че беше като сън. Цареше нощ, те се приготвяха да напуснат къщата на светлината на свещи и захранвани с батерии фенери и Дейв тъкмо изнесе чифт куфари през външната врата и тръгна към караваната, паркирана от другата страна на пикапа им. В следващата секунда безлики, облечени в черно войници с оръжия, които растяха от телата им, не само нахлуха в къщата, но и се движеха през стените като трепкащи призраци. Черил беше в задната стая с Майк и Стивън и Дейв им кресна всички да излизат в караваната незабавно, хвърли куфарите и тъкмо се пресягаше за пушката си, опряна до отворената врата, когато синя светкавица облиза прозорците. Помнеше добре оглушителния взрив и усещането първо да те ритнат в гърба с тежък ботуш и после да падаш като в черна яма… на голямо разстояние… падаш и падаш… все едно пропадаш от един свят в друг… и когато дойде на себе си, лежеше на земята недалеч от почернялата каравана, дрехите му димяха, горящата къща и пикапа бяха пропаднали в кратер и всички дървета в района се бяха превърнали във факли с причудливи сини пламъци.

Беше се опитал да стане, но тялото му трепереше, нямаше власт над нервите си, не можеше да накара крайниците си да се движат. Носът му кървеше и от очите му също капеше кръв. Заби пръсти в земята и се влачи по корем колкото му стигаха сили, крещейки имената на жена си и на синовете си. В небето над неговата голгота неземните твари криволичеха през мрака и оставяха сияйни сини и червени следи, които някой би могъл и да нарече красиви.

Дейв не знаеше колко време е стоял в къщата, след като огънят угасна, а той изпълзя долу, в кратера, и намери обгорените тела. Спомняше си, че вече имаше мъждива светлина, а той още си седи сред телата в димящите руини, опитвайки се да се досети къде са ключовете от караваната и как би могъл да смени четирите стопени гуми. После мъглявите войници се появиха отново, мълчаливи и призрачни, поели на незнайна мисия към неизвестна цел. Неколцина го огледаха, докато подминаваха ръба на кратера, или по-скоро безликите им, покрити с шлемове глави се обръщаха за част от секундата надолу към Дейв. Но за тях той не представляваше интерес с обгорелите си парцали, със съсирената кръв под носа си и с кървавите си, преливащи от лудост очи и уста, зейнала отворена с проточена от нея лига.

Той беше едно нищо според мащаба на тази война.

Спомняше си как си мисли, че е време да се маха. Време да тръгва, ако смяташе да го прави изобщо. Беше погледнал към скъпия часовник „Булова“5, който Черил му беше подарила за десетгодишнината им, и видя, че стъклото го няма и стрелките са застинали на 9:27, и това почти ликвидира последната му частица здрав разум. Но сигурно все някакъв инстинкт го беше подканил да се размърда, понеже си спомняше и как се олюлява по магистралата в мрак, вероятно принадлежащ на друга нощ, а земята бе обгърната от дима на горящите дървета, къщи и ниви. Фарове пронизваха пушека, пълни с паникьосани пътници коли и ванове се разминаваха с него на броени инчове. Дейв продължи да крачи към неизвестната си цел и май крещеше и беснееше заради свършека на света, защото в съсипаното си съзнание смяташе че да, наистина е настъпил.

Пътят му в крайна сметка го отведе тук, до крепостта, в която се беше превърнал комплексът „Пантър Ридж“, и макар че всеки ден се сръчкваше да събере малко провизии, да оседлае кон и да потегли на пътешествие до Сидър Рапидс да провери дали майка му и баща му са още живи, в действителност мислеше, че са мъртви и едно пътуване натам ще се окаже мъчителен преход през невероятен ад. Смяташе, че няма да успее да преживее две нощи на открито, не и със сиваците, които непрестанно диреха прясно месо. Ако не го пипнеха те, можеше да попадне в някоя битка между извънземни и да загине, изгорен на черна пепел, както бяха намерили смъртта си Черил, Майк и Стивън.

Дали това значеше, че има сърце на страхливец — питаше се Дейв. Въпреки всичките си сбивания по баровете и коравината, и бравадото6 не беше ли всъщност дълбоко в себе си уплашена малка сянка на мъжа, който се представяше, че е?

Понеже, честно казано… наистина се боеше. Умираше от ужас. Приятелите му бяха тук. Тук се чувстваше полезен. И в крайна сметка си знаеше, че тук и ще загине. И ако се съди по броя на сиваците, които бяха щурмували крепостта снощи, от смъртта го делеше само изстрелването на пет пълнителя за узито.

След това за него спектакълът свършваше. Тази нощ ли щеше да бъде? Утре вечер? Или следващата седмица? Ясно беше само, че ще е скоро. И когато всичко приключеше, най-вероятно щеше да настъпи краят и на всички останали тук, дори и ако всеки път странни земетресения изтриват глада за човешко месо от стомасите на онези чудовища.

Дейв лежеше в спалния си чувал на дивана и си пожела да разполага с онази последна бутилка „Джим Бийм“, която беше довършил преди около месец. Не можеше да се приспи. Не можеше да се отпусне заради две неща.

Итън, който с яростна увереност твърди „Земята стори каквото исках“.

Не можеше да пренебрегне факта, че точно там, откъдето момчето бе минало по дъното на плувния басейн, се беше отворила пукнатина да ги дари с прясна вода.

Повече нямаше нужда да се тревожат за разпределянето на бутилките. Да, имаха цял куп други грижи, но… водата вече не беше сред тях.

„Земята стори каквото исках от нея“, беше казало хлапето.

И единствен Дейв знаеше, че Итън е минал по протежение на басейна, и когато го попита защо, отвърна: „Имах чувството, че трябва да дойда тук“.

Просто твърдение. Но… в него се криеше нещо повече. Много повече. Дейв имаше свое собствено предчувствие и решително се измъкна от спалния чувал, обу се и си сложи шапката. Беше виждал как войници с черни шлемове се носят през стените на този апартамент и беше свидетел как чудовищните твари — доскорошни богобоязливи, работливи американски граждани — разкъсват бодливата тел, гонени от глад за човешко месо. Беше виждал и бляскавите следи на извънземни бойни кораби в нощното небе и осъзнаваше, че верни могат да се окажат неща, които дори не е и сънувал, и освен това в кошмарния днешен свят нищо не биваше да минава за невъзможно.

Дейв напусна апартамента си и пое надолу по хълма към болницата, защото имаше да зададе някои въпроси на едно загадъчно момче.

Шест

Итън не беше в безопасност дори в крепостта на съня.

Отново стоеше отгоре на стената и се взираше в множеството изкривени, обезобразени и разлагащи се същества, юркащи се нагоре по хълма. Около него стреляха оръжия и част от нападателите падаха, но все повече и повече сиваци успяваха да са хванат за зидарията, да забият шиповете на пръстите си в пукнатините и да се покатерят със скоростта и решителността на бесния глад. Започнаха да се прехвърлят през бодливата тел, някои притискаха намотките с тела, за да успеят другарите им да се прехвърлят, други пък в бясна ярост се нахвърляха да късат намотките, за да докопат защитниците отвъд.

Стената щеше да бъде покорена. Мунициите свършваха и оръжията замлъкваха. Някои от защитниците останаха заклещени между съдиращите нокти и разкъсващите, остри като триони зъби, други панически скачаха от мостчетата и бягаха да търсят укритие. Итън отстъпваше от настръхналите шипове на тварите, които се катереха през бодливата тел пред него. Балансираше на ръба на моста, но внезапно пепелно сива ръка се стрелна през намотките и го сграбчи за гърлото. През бодливите възли се беше промушила скелетоподобна твар, наполовина човек и наполовина змия, и го дърпаше към себе си с ужасяваща сила.

Право в Итън се взираше жълтооко лице, покрито с пъпчиви сиви люспи и увенчано от маса черна коса. Тънките устни се разтвориха и отдолу се показаха вече нащърбени и начупени от гризане на човешки кости зъби.

Пастта зейна. По зъбите затанцуваха отблясъци от лампите.

Тварта заговори със сух шепот:

— Иди в Бялото имение.

Миг по-късно в слепоочието ѝ се заби куршум и от раната бликна черна кръв. Звярът изненадано примигна с жълтите си очи. Хватката на кривите като куки нокти около гърлото на Итън се отпусна и сивакът рухна назад през бодливата тел, по чиито шипове останаха да висят парченца сива плът.

— Итън? Итън!

Някой го разтърсваше за рамото. Момчето бясно се задърпа, но дори в мрака на дълбокия си сън осъзна, че се събужда. Отвори очи срещу светлината на поставената на масата маслена лампа. Завесите на прозорците бяха спуснати и през тях се прецеждаше следобеден здрач. Отвън валеше дъжд и чукаше по счупеното стъкло, покрито с листове стиропор. На дузина места от тавана капеше вода. Итън нямаше представа колко време е спал в тясното си легло в малката стаичка, която беше част от болницата. До постелята му имаше поставен стол. Видя сурово лице със закривен като ястребов клюн нос. Дейв Маккейн си беше свалил бейзболната шапка, множеството „лизнати“ заврънтулки в косата му стърчаха безразборно. Миришеше като мокро куче.

— Джей Ди ме пусна — обясни тихо Дейв. Вратата между тази стая и останалата част от болницата беше затворена, поне доколкото кривата рамка позволяваше. — Каза, че си спал достатъчно и би трябвало вече да си добре.

Итън седна в леглото. Тялото още го болеше и беше малко замаян. Посланието на чудовището отекваше в главата му: иди в Бялото имение. Кимна.

— Добре съм. Е, поне съм малко по-добре.

Дейв изсумтя. На лицето му беше изписано мъчителното изражение на човек, който отчаяно се нуждае или от цигара, или от чаша уиски, а докторът му беше забранил да пуши тук и последната бутилка „Бийм“ бе само златен спомен.

— Трябва да ти задам няколко въпроса…

Говореше не толкова сурово, колкото напрегнато. Замълча и за малко се втренчи в кокалчетата на ръката си. Бейзболната му шапка беше окачена на облегалката на стола и по нея блестяха дъждовни капки. Напът към болницата Дейв бе усетил дъжда мазен и горещ по кожата си и се чудеше какви ли извънземни отрови има в него.

— Давай — подкани го Итън, доловил нерешителността на мъжа откъде да започне.

— Хубаво, де — съгласи се Дейв. — Добре тогава. Ти каза, че си предизвикал трусовете. Как е възможно? Така, де… ти си момче, нали? Човек? Нали си човек?

— Според мен си убеден в това — не си си донесъл узито.

— Възнамерявам да повярвам, че си човек. Не нещо, което само го наподобява. Някакъв експеримент, изпълнен от мъглявите или горгоните. Но… ако ти си предизвикал трусовете, как изобщо го постигна?

— Честно казано, не знам — призна Итън, а мислите му се връщаха все към „Бялото имение“. Опитваше се да изтрие този сън, но напътствието не желаеше да изчезне, напротив — нуждата да го последва ставаше все по-силна и по-силна. — Пожелах да се случи. Положих ръце на стената. Исках земята да отърси сиваците. Не се сещах какво друго мога да направя.

— Сложил си ръце на стената? И просто си си помислил какво искаш да се получи, и то се е случило?

— Да.

— А-ха. Хубаво, де. Премести ми шапката от облегалката на стола и я сложи на главата ми!

Итън за малко да избухне в смях, но каменното изражение на лицето на Дейв подсказваше, че би било лоша идея.

— Хубав фокус би се получил, нали? Не мисля, че съм способен да изпълня молбата ти.

— И що не? Ти предизвика шибаното земетресение! Използвай ума си, нали така каза, че си го направил? А сега не можеш да използваш ума си да преместиш една малка шапка?

— Трябва да си го пожелая… понеже… един вид е единственият изход. Не знам как го сторих. Просто си знаех… че в онзи момент… точно тогава… трябва да опитам, защото не исках да умра. Не исках и другите да умрат. Трябваше да сторя каквото мога… всичко по силите си. Така че… то просто избликна от мен. Усетих го. След това, когато всичко свърши, го усетих да се връща и да заспива.

— А какво точно усети? Какво излезе от теб и после се върна? — в гласа на Дейв се долавяше саркастична нотка.

— Ами енергия предполагам. Не се сещам как иначе да го опиша.

— Енергия… — сарказмът се увеличи. — Да, ясно. Петнайсетгодишно хлапе с енергия да случи земетресение, но не може да премести шапка на няколко фута. Можеш ли да се левитираш от леглото? Да видиш бъдещето? Можеш ли да ми кажеш как целият този кошмар ще достигне до щастлив край?

— Не — отвърна Итън, а по лицето му танцуваха сенки заради треперливото пламъче на лампата. — Не и не, и не мога.

Дейв прокара длан по челото си. Заслуша се как трополи дъждът отвън. Взираше се настоятелно в очите на момчето.

— Знаеше ли за извора под басейна?

— Не.

— Тогава какво правеше? Защо обикаляше из него?

— Смятах, че се намирам там, където следва да бъда.

— И нещо ти го каза? В смисъл на „заговори ти“? Така ли?

Итън сви рамене:

— Не з…

— Защо не знаеш? — Дейв с огромно усилие се сдържа да не кресне. — Или по-скоро… какво, по дяволите, знаеш? Не си наясно за истинското си име, нито откъде идваш или къде са родителите ти. Просто си се „събудил“, докато си тичал, нали така ми каза? И внезапно можеш да предизвикаш земетресение, а плувният басейн се пропуква точно откъдето си минал, и от него бликва чиста вода? Понеже си сметнал, че там ти е мястото? — Биячът се ухили налудничаво, със скрити зад гримасата яд и разочарование. — Христе! Добре, ти ни намери вода. А какво ще кажеш за още храна? И патрони също. От това имаме нужда, понеже няма да сме в състояние да спрем следващото нападение. Така че ни спретни още малко муниции, Итън! Можеш ли да го сториш за нас? Ако не… значи сме свършени. Разбра ли?

Итън се намръщи. Разбираше сериозността, с която му говори Дейв, но го гризеше съвсем друго и в ума му се въртеше само то. Каза:

— Бялото имение. Да си чувал някога за него?

— Какво? Белия дом ли имаш предвид? Във Вашингтон? Какво общо има…

— Бялото имение — повтори Итън. — Не Белия дом. Според мен е някакво истинско място и смятам, че имам нужда да ида там.

— Така ли? Е, аз пък смятам, че имам нужда да ида на шибаната луна. Да не си се побъркал, хлапе? Това ли е? Откачил ли си?

Итън се взираше в светлината на маслената лампа. Кой беше той, честно? Откъде беше дошъл? Не знаеше отговорите на тези въпроси, но знаеше някои истини и реши да ги изрече.

— Смятам, че трябва да отида там. Смятам, че нещо желае да отида. Важно е, но не знам защо. Това място… жилищният комплекс… не става. Тук не бива да остава никой. Следващото нападение ще е последно за онези, които останат. Но вярвам, че Бялото имение е истинско място… и мисля… вярвам… че нещо ми казва да ида там — той погледна спокойно Дейв в очите. — Името ми се откри насън. Продължавам да мисля за него. Можеш ли да провериш от мое име дали то съществува наистина и къде се намира?

— О, сега пък си имаме прозрения в сънища, а? Какво следва? Ще обърнеш водата на вино? Направи я на уиски и съм твой роб до гроб!

— И лимонада би ме зарадвала — отвърна Итън със сериозно изражение. — Казвам ти каквото вече знаеш за „Пантър Ридж“. Сър — добави той, за да не прозвучи неуважително. — Можеш ли, ако обичаш, да ми помогнеш да проверя за Бялото имение? Да разпиташ дали някой случайно не го е чувал и къде се намира?

— О, че как. Ще проверя в интернет, как ти звучи? — Дейв се изправи. Сложи си бейзболната шапка, още влажна от мазния дъжд. Нямаше представа защо е дошъл тук да задава на момчето разни въпроси, но не беше получил отговори, които да го устройват. Може би искаше да има… нещо… някакъв отговор, в който би могъл да се вкопчи и да се държи за него. Вместо това… момчето сигурно беше побъркано и с този факт се изчерпваше всичко.

Итън стана от леглото и последва Дейв извън стаята. В съседната, която служеше за болнична чакалня, неколцина пациенти седяха на столове или в очакване на лечение, или по време на лечение. Както и в апартамента на Дейв, и тук от строшения таван висяха тръби и жици. Джей Ди беше зает с поставянето на шина на лявата ръка на унил на вид мъж на средна възраст с мръсна бяла тениска и джинси, а двете сестри се грижеха за други пациенти.

— Готов ли си да си ходиш? — попита Джей Ди, без да спира да се занимава с шината на мъжа.

Итън кимна. Дейв почти беше стигнал до вратата. Както в апартамента на Оливия, тази също не пасваше докрай в изкривената рамка.

— Внимавай — посъветва Джей Ди момчето. — Навън вали много силно и…

Мъжът с ранената ръка се обади:

— Хей! Чакай малко! Ти… синко… — Беше се втренчил в Итън. — Чакай. Познавам те отнякъде. Нали?

Дейв спря точно до вратата и погледна през рамо. Навън дъждът блъскаше здраво.

Итън не позна човека, който имаше къдрава сива коса, кафяви очи и лепната на контузеното чело ивица лейкопласт.

— Не мисля… така… — Сърцето му се разтупа от искрица надежда. — Вие познавате ли ме?

— Познат ми изглеждаш. Дойдох тук преди няколко дни с жена си. Струва ми се, че съм те виждал и преди. По дяволите, боли! — Сопна се той на Джей Ди, после съсредоточи вниманието си върху момчето. — Мисля, че съм те виждал, но не си спомням къде. Чакай малко… чакай… носеше… други дрехи. Риза… тъмночервена, с един откъснат ръкав.

— Точно така — Дейв се върна по-наблизо. — Така беше облечен, когато го доведох вчера. Та къде си го виждал?

Мъжът се накани да заговори, после нерешително замлъкна. Изглеждаше доста объркан.

— Хайде, кажи ни — подкани го Джей Ди и спря да увива гипсовите бинтове.

— Сетих се! — Възкликна пациентът. — Бяхме с друга група. В мола. На може би шест или седем мили оттук. Сградата беше съсипана. Опитвахме се да намерим ново скривалище, понеже старото ни го разбиха. Пришълците се биеха над главите ни… и ние си търсехме по-прилична бърлога да се скатаем. После… — той премести поглед от Итън към Дейв и обратно и отново изглеждаше неспособен да намери думи. — Извънземните сигурно току-що бяха минали оттам. Влязохме в помещение, където имаше трупове. Човешки, мъртъвци от може би няколко часа… проснати сред останките след взрив на стената. И… ти. Ти също лежеше там. Точно там съм те виждал. Само дето… ти беше мъртъв. Като останалите. Шестима души, всичките мъртви. Проснати сред онези ми ти тухли, ето там съм те виждал!

— Глупости! — изсумтя Дейв с надигащ се гняв. — Ако точно него си видял, очевидно не е бил мъртъв.

— Да, ама… беше мъртъв. Според мен взривът беше избил стената и ги беше метнал из помещението, но… лицето му… изглеждаше, все едно просто спи, и Кей ми каза да проверя и да се убедя… понеже беше дете и не биваше да го изоставяме. Та… потърсих сърцебиене и пулс и нищо не открих… — мъжът с ранената ръка втренчи поглед в пода. — Проверих. Наистина. Нямаше…

— Сгрешил си — прекъсна го Дейв. Лицето му беше почервеняло. — Адски си сбъркал! Може сърцебиенето и пулсът му да са били бавни, но… виж го само! Да ти изглежда умрял?

Забеляза, че Джей Ди се е втренчил в него и си спомни как двамата с доктора стояха в Обезопасената стая, взираха се в ужасните черни синини на гърдите и гърба на Итън и Джей Ди казваше: „Според мен е преживял много силно контузващо събитие. Някаква експлозия. Може да е попаднал във взривната вълна“.

— Грешиш! — повтори Дейв на човека със счупената ръка и след това се обърна и излезе, понеже въпросите водеха до други въпроси, за които нямаше отговори, и дори в полуделия свят, какъвто беше този напоследък, мъртвите момчета не се връщат от отвъдното. Продължи да крачи все по-бързо и по-бързо и излезе под пороя, който обсипа главата, гърба и раменете му с капки като малки оловни топчета.

„Бялото имение“ — помисли си, докато крачеше нагоре по хълма. Луда работа. Нямаше никакъв смисъл. То вече нищо нямаше смисъл. Каза си: „Бялото имение, цуни ме отзад!“.

Но си мислеше също и колко решително звучеше гласът на момчето, когато заявяваше: „Смятам, че трябва да ида там“.

И което беше по-притеснително… Вярвам, че нещо ми подсказва да ида там.

Дейв погледна през рамо и видя, че Итън го следва — слабичък силует, почти напълно замъглен от дъжда. Понечи да спре и да изчака момчето, но вместо това продължи напред. Не знаеше дали Итън е луд, или…

… нещо друго?

Никой не може да сътвори земетресение, мислеше си Дейв, докато вървеше през пороя. И тази чудесия с плувния басейн и Бялото имение, а сега и мъртвото хлапе в останките на взривения мол, облечено с тъмночервената риза с един ръкав, която беше носило и вчера.

И в същото време… момчето, което казва: „Вярвам, че нещо ми казва да ида там“.

Да иде къде? И защо? И как изобщо човек да открие какво е това проклето място и къде се намира?

Нямаше да е зле, каза си Дейв, оня тъй наречен глас, който говорел на Итън, да вземе да му сподели всички подробности, не само по малко оттук-оттам.

Дейв Маккейн може и да беше корав, твърд и закален от натрупаната горчилка покрай онова, в което се бяха превърнали този свят и животът му — животът на всички им — но все пак му идваше твърде много.

Олюля се насред крачка. Коленете му се подгънаха. Имаше чувството, че твърдият дъжд го бие по гърба и го сваля на земята. Имаше налудничавото усещане, че се разпада по шевовете, самият той се превръща в сивак насред отровената земя и щом веднъж в тази промяна прекрачи определена граница, никога не би могъл да се върне към предишното си „аз“.

Внезапно се озова на колене насред пътя и притисна длани към устата си, за да заглуши напиращата молба за милост — ако не за себе си, то за всички тях, всички, които страдаха и бяха загубили семействата си, и стояха тук като затворници в очакване на смъртта. В очите му пареха сълзи, но дъждът бързо ги отми. Помисли си, че ако се остави да заплаче, това ще го прекатури през ръба и цялата му престорена сила ще отлети и ще стане жертва на спасение7.

Така че просто остана коленичил насред пороя, вкопчен в последните останки на вярата си.

— Да ти помогна с нещо?

Биячът вдигна глава. До него се извисяваше Итън, който му подаде ръка.

Дейв искаше да повярва в нещо. В каквото и да е, стига да го преведе до утрешния ден. Зачуди се дали е грешно да вярва — поне в този момент — че Итън Гейнс наистина може да предизвиква земетресения, че беше усетил движението на извора под бетона на басейна и каменната почва, че е бил мъртъв и върнат към живота от неизвестна сила и че наистина го упътват към място, наречено „Бялото имение“?

Грешно ли беше — тук и сега?

Не знаеше, но поне в момента, докато извънземните се сражаваха по света и наоколо вилнееха кошмарни твари, породени от техните енергии и отрови, той вярваше. Съвсем малко, колкото да издържи до утре.

Въпреки това отказа подадената му ръка и се изправи със собствени сили.

Тръгна отново нагоре по хълма към своя разпадащ се апартамент — вече по-полека, но тласкан от новооткрита целеустременост, и след мъничко, оставило на Дейв Маккейн достатъчно лично пространство, момчето го последва почти по петите.

Седем

Малко преди полунощ Дейв изрече думите, които се опитваха да излязат на бял свят от известно време, но не можеше да намери. Сега вече му бяха на езика.

— Ами ако има истинско място, наречено Бялото имение?

— Несъмнено има такова — отвърна Джон Дъглас. — Някой град на име Уайт Меншън8. Или селце нейде по света. Може да е и в някоя друга страна… — той нареди на дъската за скрабъл букви, с които написа „оазис“, а след това си взе пет нови плочки, последвани от дълга глътка от чашата му, пълна с прясна вода. — Но просто защото Итън може да го е чул насън… това не означава кой знае какво. Ти как смяташ?

Докторът вдигна очи от дъската и погледна към Дейв. В апартамента му — 108 — горяха две маслени лампи и фенер. От земетресението прозорците се бяха натрошили и по стените имаше половин дузина пукнатини. Вратата беше окастрена с ръчен трион, за да пасне на изкривената каса. При други обстоятелства целият жилищен комплекс следваше да бъде евакуиран и обкръжен с жълта лента като негоден за живеене, но просяците нямат право на избор.

Оливия Куинтеро разгледа дъската, поставена помежду им на издрасканата маса. До креслото ѝ беше облегната пушка. Заради проливния дъжд тази нощ сиваците не бяха дошли. Биха могли да нападнат и призори, но за момента беше спокойно. Оливия имаше нужда от сън, но Дейв я беше помолил да се присъедини към тях с доктора и за нея играта беше начин да се отпусне поне малко. Прецени, че най-добрата ѝ възможност е да добави Ъ и Т към „лак“. Избра си две нови плочки — Д и празна. Попита Джей Ди:

— Какво мислиш за версията на пациента ти? За това, че Итън е бил мъртъв?

— Мисля, че човекът е бил под напрежение и е пропуснал да забележи сърцебиенето и наличието на пулс.

— Може и така да е. Но след онова, което ми каза в кабинета си… за синините. Ти смяташе, че момчето е ударено от взривна вълна и трябва да е мъртво. Нали така?

— Не се изразих точно така.

— Нямаше и нужда… — Оливия се обърна да проследи как Дейв слага Г пред „ребло“. — Знам какво искаше да кажеш. Доколкото си спомням, беше изумен, че няма поне масивни вътрешни наранявания и че изобщо стои на краката си… — тя се облегна по-удобно, за да вижда лицата и на двамата. — Дейв, а ти какво мислиш?

Дейв не бързаше да отговори. Гледаше Джей Ди да изписва „из“ пред „вади“. След това каза, без да поглежда към Оливия:

— Не съм сигурен, че Итън е точно това, което виждаме в него. Не знам какво, по дяволите, би могъл да бъде, но бих казал… че ако наистина е предизвикал трусовете… някак… с помощта на сила, която не…

— Невъзможно! — намръщи се докторът.

— Така ли? — Дейв отпи от собствената си чаша с вода. — Виж какво точно знаем за света напоследък? В какво можем да бъдем сигурни? Всичко, станало през последните две години… то противоречи на онова, в което хората са вярвали цял живот. А и сиваците… мутират толкова бързо. Кой изобщо би си помислил, че е възможно? То и не би било без извънземните. Без онова, каквото и да е то, с което са заразили света. Добре… — той обърна стола си така, че да гледа доктора право в лицето. — Ами ако… Итън е нещо различно. Може би експеримент, направен от горгоните или мъглявите…

— Кръвта му не кипна — напомни му Джей Ди.

— Така си е, но все пак… нещо различно. Нещо по-развито.

— Не-човек ли? — попита Оливия. — Прилича на момче, но не е, така ли?

— Не знам. Просто се опитвам да…

— Да се самонавиеш да вярваш, че Итън Гейнс е дошъл в „Пантър Ридж“ да ни спаси, това ли е то? — Джей Ди вдигна белите си вежди. — Да ни достави могъщи трусове, та да не ни изядат живи сиваците? Ако е така, дори Итън трябва да е наясно, че още един подобен трус и „Пантър Ридж“ ще стане на купчина отломки.

— Той вече си е купчина отломки — върна му го Дейв. Отпи още една глътка вода и се помъчи да си представи, че има вкус на „Бийм“, но и така напитката му си беше прекрасна. — Нещо повече. Живеем в гробище.

Двамата му събеседници не възразиха. Докторът се размърда с неудобство на стола си, а Оливия огледа малката си редичка плочки с букви, сякаш наистина се концентрираше върху играта, а не се опитваше просто да избегне прекалено задълбочения размисъл за надвисналото над главите им бъдеще.

— Всички ще умрем тук — продължи Дейв. — Не можем да издържим повече. Това е невъзможно! — той стрелна доктора с кос, мрачен поглед. — Поразпитах наоколо дали случайно някой не е чувал за това Бяло имение. Засега нямам резултат. Поразпитах и дали няма да се намери пътен атлас, но отново… нищо. Не знам дали на някого ще му хрумне по-добър вариант. Междувременно обаче се сетих, че в гимназията има библиотека…

От гимназията бяха дошли голяма част от запасите на Джей Ди, както и много от консервите, но последното ходене на Дейв дотам беше преди месеци.

— Заранта ще отида и ще видя какво може да се намери… Може би карти… Все нещо, което да е от помощ.

Оливия се обади:

— Не може да идеш сам. Не трябваше да излизаш сам и за Итън. Беше глупаво. И знаеш, че изобщо не бива да напускаш укреплението освен за храна или муниции.

— Да, но въпреки всичко ще ида. Няма да моля никого да дойде с мен, ще се справя и сам.

Оливия замълча и огледа отново плочките си. Реши да играе на сигурно и написа „бегом“ на дъската, след което си взе нови плочки, една от които се оказа гадният Ь.

— Вярваш ли наистина? — попита тихо под съпровода на припукването на маслените лампи. — Че Итън иска да отиде на истинско място? Че се чувства… каква е подходящата дума… призован? И че това чудато Бяло имение не се намира на половин свят разстояние?

— Призован ли? — Джей Ди успя да се усмихне криво, но бързо изтри усмивката си. — Призован от какво? От глас в съня си? На това ли ще разчиташ сега?

Въпросът бе насочен към Дейв, който отвърна твърдо:

— Ще разчитам на онова, което момчето ми казва. Да, наистина само с това разполагам… но знам, че видях трусовете. И ги усетих добре. Вярвам, че той знаеше за наличието на извора още преди да избликне. Мисля, че го е усетил. Не ме питай, не мога да обясня… — той се наведе лекичко напред, като местеше поглед от Джон Дъглас към Оливия и обратно. — Той ме помоли да му помогна в търсенето на това място. Мисли, че е съвсем реално, и казва, че то го зове. Може ли да бъде намерено? — Дейв сви рамене. — На петдесет мили ли е оттук? На сто? На хиляда? Не знам. Трябва да ида до онази библиотека утре и да се опитам да намеря някакви карти. Това е най-доброто, на което съм способен. И Джон… сещаш се как изглеждаха онези синини на гърдите и гърба му. Ти самият каза… Беше изненадан, че дробовете му не са гръмнали и че още диша.

— Вярно си е, бях — отвърна Джей Ди, но говореше като на болен човек. — Изумен съм, че е жив, така е. Но, Дейв… това не означава, че е бил мъртъв и е възкръснал!

Дейв помълча известно време. Дъждът блъскаше още по-силно по килнатите покриви и разбитите стени на комплекса „Пантър Ридж“, чиято слава бе далечен спомен.

Дейв погледна право в очите на Джей Ди. Каза с тих, сдържан глас:

— Ами ако наистина е?

Джей Ди удари ръба на масата с две ръце, размествайки всички малки плочки на всички малки думички. Изправи се, намръщен като буреносен облак.

— Няма да слушам повече глупости. Благодаря ви за компанията. Възнамерявам да поспя малко, така че лека нощ и на двама ви! — той посочи към вратата. — Бутайте здраво, заяжда.

Дейв и Оливия пожелаха лека нощ на доктора. Дейв прибра от пода до стола си узито с кобура му и Оливия вдигна пушката си. Вратата наистина имаше нужда от здраво бутване. Двамата излязоха в коридора и заедно тръгнаха към стълбите.

Оливия първа наруши мълчанието.

— Струва ми се, че ужасно много ти се иска да намериш опора във вярата.

— Аха, сигурно си права. Тъжна работа, нали?

— Не чак тъжна. Трябва да призная… и аз самата се чудя за Итън. Джон също, само че той не иска да си го признае директно. Вече е прекалено трудно да вярваш в нещо. Че съществува по-висша сила… — тя спря да върви, Дейв също. — Значи вярваш, че Итън има цел? И че ще е полезна за нас по един или друг начин? Каква може да е тя?

— Нямам представа. Но онова, което е сторил досега, ни е било от полза. Не знам какво представлява или защо е тук, но бих казал… че ако може да ни помогне… тогава и аз ще съм насреща да му помогна с онова, което иска. Ако това означава, доколкото ми е по силите, да следвам указания, които е чул насън… ами добре, готов съм. Ти също би трябвало да си. Всички трябва да бъдем. Иначе просто ще легнем пълнеж за гробището, а аз не искам повече да чакам това да ме сполети.

— Хммм — Оливия се позамисли, преди да заговори отново. Дъждът плискаше по покрива от дясната им страна. Светкавици проблясваха през угрижения мрак. — Предполагам… че може би ме е страх да повярвам. Това би означавало да се надявам отново, нали? Май ми се струва по-безопасно да се затворя в стаята със снимката на мъртвия си съпруг и да си мисля… че вече не остава много и ще се съберем отново.

— Не се предавай — помоли я Дейв.

— Да се доверя на момче, което няма спомени? Да повярвам в едно име от съня му? На това му се вика надеждата ти да се крепи на косъм, чини ми се.

— Така си е. Но все пак се крепи.

Оливия кимна и се усмихна слабо. Зад усмивката ѝ се криеше много болка и Дейв се принуди да сведе глава и да отклони очи.

— Ще дойда с теб утре — каза му тя.

— Няма нужда да го правиш. Няма нужда и двамата да излизаме оттук.

— Може би аз също искам да се крепя още малко. Освен това конете са мои.

Табунът идваше от ранчото, което бяха притежавали с Винсент. Да гледа как ги изколват и изяждат един подир друг, беше първоначално съсипващо, а сега — въпрос на оцеляване.

— Добре — Дейв положи длан на рамото ѝ. — Среща в корала в осем?

— Ще те чакам.

Той не се съмняваше, че ще я види сутринта. Прикриваха се криво-ляво и в подножието на стълбите се разделиха. Дейв се прибра в апартамента си и при спалния чувал на сивия диван. Оливия се качи в жилището си, погали с кибритена клечка фитила на една от лампите и седна зад бюрото си, където вдигна в ръце „Магическата осмица“ — топката, подарена ѝ от Винсент. Завъртя я между пръстите си, като си припомняше деня, когато я беше получила, увита в червена хартия, и със сребърна панделка. Беше, както ѝ се струваше, част от някакъв съвсем различен живот.

А сега, противно на всякаква логика и разум, имаше нужда да зададе въпрос. Прошепна го, сякаш във внимателното ухо на Винсент:

— Трябва ли да повярвам?

Разклати топката и я обърна.

Малкият бял пластмасов зар изникна от мастилената супа вътре.

Може би онзи, който ѝ отговаряше, беше Винсент, а може би Съдбата или пък просто случайността — което определено смяташе за най-вероятната версия.

Но отговорът беше: Можеш да разчиташ на това.

Оливия взе лампата със себе си, премести се в съседната стая и се съблече. Пъхна се под завивките, където добрите спомени и вярата в чудеса не ѝ се отдаваха лесно, но пък по всяко време имаше скрит под възглавницата пистолет.

Осем

Над главите им се бе разстлало кисело жълтеникаво небе. Нямаше вятър, но във въздуха миришеше на изгоряло. Конете бяха плашливи, трудно се подчиняваха на юздите. Дейв яздеше редом с Оливия. Укрепената с метал врата се отвори пред тях и веднага, щом слязоха на пътя, зад гърба им я затвориха и зарезиха отново точно според нарежданията на Оливия. Ремонтите по стената бяха завършили набързо, а на кулите в четирите ѝ ъгъла картечарите бдяха зад оръжията си и проучваха и смълчаното небе, и зловещата земя.

Двамата конници се насочиха към гимназията в долината долу. Тук-там по склона подминаваха я ръка, я рамо или глава на кошмарно създание, заклещени като странни цветя в пукнатините по земята. Пълно беше с лешояди — Дейв си помисли, че тях не ги е грижа какво месо ядат, тъй че и тези твари най-вероятно бяха заразени и се превръщаха в… какво?

Носеше узито в презраменния си кобур, а на колана беше окачил револвера „Смит и Уесън .357 Магнум“, принадлежал доскоро на Мич Вандервиър. В жилището му намери и четири кутии с муниции, по двадесет във всяка, а в самия револвер имаше четири патрона. Такава беше сделката: когато някой предадеше богу дух, между членовете на погребалния отряд се теглеха сламки или карти и печелившият взимаше оръжията и мунициите на мъртвеца. Така избягваха сбиванията и споровете, а предишния ден Дейв беше извадил най-високата карта при погребението на обезглавения Мич. Така се сдоби с 80 патрона за револвера и пет пълнителя за узито с по трийсет и два патрона. По този начин стояха нещата.

Оливия беше преметнала пушката през рамо, имаше и малка кожена торбичка, в която носеше още трийсет патрона.

Не си говореха по време на ездата. Още преди да тръгнат, се бяха договорили за мисията. Неколцина души предложиха да отидат с тях за допълнителна защита, но предложенията им бяха направени с половин уста и Оливия им отказа — щяха да се справят и сами.

Прекосиха откритото пространство, осеяно с кратери с ръбове, разтопени, съсирени и почернели от извънземните оръжия. Асфалтът на пътя беше напукан и също осеян с кратери и Оливия си каза, че Земята се е преобразила в планета, която горгоните и мъглявите може би разбираха по-добре; съсипан бордей в лапите на война, който след още година или две вече нямаше да е годен за човешки живот. Заразите щяха да обхванат всичко, ако вече не бяха плъпнали навсякъде.

Оливия си нареди да спре с тези мисли, преди да я погълнат, и бездруго в очите ѝ пареха сълзи, а сърцето ѝ тежеше от болезнена тъга и в главата ѝ тиктакаше старата бомба, която твърдеше, че би било толкова лесно и така редно да се присъедини към Винсент. Духът ѝ беше толкова близо до изгасването! Жизнената ѝ сила — прокъсана и разрушена. Усещаше как я напуска ден след ден. Знаеше си, че когато двамата с Дейв се приберат обратно зад стената, поне двама-трима души ще са се застреляли. Губеха все повече и повече, и все по-бързо с всеки изминал ден.

„Бялото имение“ — помисли си Оливия, докато приближаваха гимназията. Ето го името на Итън — написано на износената от времето табела. Самата постройка беше в руини. А на паркинга… какво беше това? Тези огромни… неща… проснати там и покрити с лешояди като тъмни мърдащи кожи… Масивните им, страховити тела бяха изпечени на въглен и бълваха черни течности като прегоряло автомобилно масло. Тук-там се различаваха силуетите и на паднали по-дребни бойци, но поне те вече се бяха стопили до остатъци от лъскаво черно вещество — като ивици гума. Оливия знаеше какво представляват, беше виждала такива и преди. Останки на мъгляви войници, изкипели и стопени до голо нищо. Но тези същества… тези чудовища… имаше нужда да се съсредоточи върху нещо друго, и то бързо.

— Дейв? — каза с отслабнал глас, — какво е станало с колите? Тук преди имаше коли, нали така?

— Не питай — рече той, понеже Хана Граймс му беше разказала какво е видяла през бинокъла, и той я помоли — тя беше корава дърта кокошка, ама от най-коравите! — да си затваря устата в името на Христа. Така че засега Хана не бе повдигнала темата, макар вероятно и това да беше само въпрос на време. Превръщането на земни метали в извънземна плът беше нов номер — разнесеше ли се вестта из „Пантър Ридж“, лудницата им беше в кърпа вързана.

Конете процвилваха, трепереха и не искаха да стъпят на паркинга.

— Хайде, хайде — подкани Дейв жребеца си, но животното въртеше бясно очи и хриптеше като свличаща се лавина, все едно искаше да каже: „Ти може и да си кръгъл идиот, но аз не съм. Дотука, каубой!“.

— Какво са тези? — Оливия най-накрая се насили да се вгледа в чудовищата, въпреки че конят ѝ взе да отстъпва, сякаш се боеше да стъпи в катранена яма. — Дейв?

— Каквото и да са, мъртви са — той слезе от седлото и се огледа къде да върже жребеца. Последния път, когато беше тук — преди няколко месеца — използва предната броня на един пикап. Същия, който наскоро се беше вдигнал на разходка и сигурно лежеше малко по-нататък, сервиран на лешоядите.

Дейв забеляза в асфалта отпечатъци, вероятно предизвикани от тежестта на невъзможните чудовища. Плът от метал. Живот от неодушевени предмети. Хубав номер, ако си способен на него. Спомни си цитат, който май му беше попаднал в книга по времето, когато самият той беше ходил в гимназията — беше му залепнало в съзнанието, понеже му се стори, че звучи яко. Как точно беше? Нещо като… „Всяка свръхразвита технология прилича на магия“. Това ли беше? Не, но по смисъл се доближаваше9. Е, ето ти тук свръхразвита технология в пълния ѝ магически блясък.

„Дявол да го вземе“ — помисли си. Оръжията на пришълците ставаха все по-странни и по-смъртоносни. Оръжейна надпревара, както го нарече Итън.

— Аха, и ние сме заседнали на шибаната ѝ межда — промърмори Дейв в отговор, което накара Оливия да попита: „Какво?“, но той просто сви рамене и заведе коня до знака „СТОП“, който се намираше недалеч от входа на паркинга. Беше сгънат почти надве, сигурно от същия взрив, избил и стъклата на училището. На спътницата си каза:

— Ако искаш да останеш тук, нямам нищо против. И сам ще намеря библиотеката.

Оливия вече слизаше от седлото. Приближи притеснения си кон и също го върза за знака. Стараеше се да не откъсва очи от Дейв, но изпитваше ужасната нужда да разгледа по-подробно мъртвите твари и знаеше, че не е в състояние да остане тук сама.

Свали пушката от рамото си — плавно движение, в което ставаше майсторка. Никога през живота си не беше вярвала, че ще се превърне в жена воин. Но ето я на̀, готова да се сражава, ако се налага. Каза:

— Да вървим!

Изкачиха напуканата бетонирана пътека до каменните стъпала, които водеха към сградата. Едната врата беше избита навътре и свалена от пантите, но другата висеше накриво като пияница в неделя вечер. Или, каза си Дейв, както навремето висяха пияниците в събота вечер. Отвътре се лееше сумрачна светлина, кално жълта като грозното небе. Под краката им хрущяха стъкла — звук, който на Оливия ѝ се струваше ужасно силен в стихналата сграда.

Не, не стихнала. От тавана на стотици места капеше вода. Мокри листи бяха залепнали за пода и бяха добили цвета на силен чай. При преминаването на Дейв и Оливия плочките поддаваха, самият под им се струваше гъбест, сякаш го крепяха изгнили греди на ръба на срутването. Подминаха шкаф, представлявал навремето витрина за трофеи — гордостта на спортните отбори на училището, сега разбит и с потъмнели и петносани от влагата купи. Голяма фреска на едната стена, най-вероятно дело на самите ученици, изобразяваше земното кълбо и хванали се за ръце хора около него. На места мазилката беше изпадала и част от фреската бе обезобразена от големи кафяви петна, но избелялото послание „Семейството на Човечеството“ все още се четеше.

— Тук е била учителската стая — каза Дейв, когато подминаха една отворена врата. — Столовата се намираше натам. Намерих лекарствата в един от кабинетите малко по-нататък. Библиотеката би трябвало да е още по-навътре.

Оливия кимна. Падащата вода кап… кап… капеше. Локвите се плискаха около захвърлени тетрадки и боклуци, изсипали се от отворените шкафчета, докато учениците панически са се опитвали да се доберат до дома в онзи априлски ден. Лесно беше да си представиш как учителите и директорът са се мъчили да въведат ред; училищното радио припуква, родителите нахлуват из коридорите в търсене на децата си, а междувременно по новинарските емисии показват как по цял свят горгонските кораби унищожават градове. Сега тук витаеха само призраци, каза си Оливия. Призраците на един предишен живот — не само призраци на американската мечта, но и мечтата за семейството на Човечеството.

— Добре ли си? — попита Дейв.

Тя кимна:

— Да.

Наясно, че това не е вярно, той продължи:

— Няма да се задържим много дълго.

Оливия не коментира.

Продължаваха да напредват в жълтеникавия здрач. На изкривения под лежеше позеленял тромпет. „Гедеон е напуснал сградата“ — каза си Оливия10. За малко да се разсмее, но в тази руина бяха запечатани твърде много тъга и твърде много изгубени и изпарени очаквания и обещания. Не смееше да си мисли какво ли е сполетяло повечето ученици, родители и учители. Нищо чудно част от тях да вилнееха със сиваците… ако не във Форт Колинс, то някъде другаде.

Дейв я върна в реалността:

— Това ще да е, как мислиш?

Беше спрял в коридора точно пред нея. Срещу редиците шкафчета имаше врата с надпис БИБЛИОТЕКА и напукано междинно стъкло.

— Да хвърлим едно око — предложи Дейв, но преди да отвори вратата, извади своя „.357 Магнум“ от кобура на кръста и свали предпазителя.

Оливия го последва в библиотеката и остави вратата отворена.

Вътре цареше пълен хаос. Същинска катастрофа. Експлозия бе избила прозорците, отворила бе път за нашествието на дъжда и вятъра и с времето те бяха съборили всички стелажи. Книгите бяха разпилени по пода и просмукани с вода. На ивици по стената и пода растеше жълто-зелен мухъл, за който и двамата посетители знаеха, че не бива да се пипа. Във въздуха се носеше неприятно сладникава миризма — отвратителна миазма на разложението. Част от тавана беше паднал и от него висяха жици и тръби. Книгите на пода бяха слепени от влагата и мухъла.

Двамата мълчаливо оглеждаха помещението.

— Пфу — заяви накрая Дейв. Намръщи се и му се прииска да имаше подръка цигара. — Предполагам, че никое от копелетата не обича да чете, а?

Това вече разби защитата на Оливия. Тя се разсмя, чисто и от сърце, и на Дейв смехът ѝ му се понрави. Усмихна се сковано и за кратко и сви рамене. Тук осветлението не го биваше. Не му харесваше идеята да клекне на колене в тази гадост и странния мухъл и да рови за пътни карти. Библиотеката изглеждаше така, сякаш някой я е преровил от край до край и няколко пъти я е разтръскал. Каза си, че му трябва лопата, за да разкопае всичко по пода… или поне гумени ръкавици. Наруга се, че не се е сетил да вземе. Но така и така бяха тук, откъде да започне?

Хубав въпрос.

Започна с опит да премести с крак няколко книги и дори успя да мръдне горния пласт, но отдолу страниците се бяха подули и бяха залепнали за пода. Някои от книгите бяха споени в плътна каша и нямаше начин да се отгатне какво са представлявали. Дейв не видя нито една, която да съдържа карти или пътни атласи, и се запита дали изобщо ще ги познае, ако ги види в тази мокра купчина.

— Това ще свърши ли работа? — Оливия стъпи върху оръфан глобус, търкулнат на пода.

— Съмнявам се. Надали… — Дейв и сам долови колебливата нотка в гласа си. — Дори ако намерим карти, нямам представа какво точно търсим. Христе… въобще не си го представях така… — той срита встрани няколко разложени книги. — Голям съм глупак, така излиза.

— Не си глупак — възрази Оливия. — Просто си обнадежден.

— Да. Само че в последно време и това може да се брои за глупост.

Оливия започна да мести с върха на ботуша си парчета и мокри корици от книги. „Дотук с величието на идеите и интелекта на хората“ — помисли си. Разкри подвързано в синьо томче за братята Харди11 и това почти я пречупи отново. „Трябва да си силна“ — каза си. Лесен за даване съвет, но труден за изпълнение. Тя отбеляза:

— Познавам те от доста време и знам, че си човек, който не вярва в… да го наречем чудеса. Но заради хлапето си си променил мнението, така ли? Дейв, ако това място изобщо съществува, може да е навсякъде. А и защо? Какво му подсказва да отиде там?

Дейв продължи да рови из влажната каша. Нямаше друго оправдание, освен да промърмори:

— Той е странно хлапе.

— Да. И аз го знам. Но понякога… нали знаеш… сънищата са си просто сънища. Имала съм една камара кошмари. Ти също, убедена съм.

— Да — отвърна Дейв. Погледна към Оливия, озарена от мрачната жълта светлина. — Знам, че е лудост. Знам, че е лудост и идването ни тук, и това търсене също. Но пък… и ти знаеш, че Итън е прав. Джей Ди също го знае. Не можем да се крепим още дълго. Ще се наложи да се преместим, да намерим някакво друго място, ако искаме да останем живи.

— И смяташ, че Бялото имение е място, което ни трябва?

— Един Господ знае, но „Пантър Ридж“ е свършен… — Дейв свали мръсната си бейзболна шапка, избърса капчиците пот от челото си и след това отново си сложи кепето. — Итън е различен, Оливия. Не знам дали е за добро, или за зло. Но досега ни помогна… Вярвам в това. Наречи ме луд или глупав, или каквото щеш, но ето ме тук… Само това мога да ти кажа.

Оливия нямаше какво да възрази на думите му. Видя в отсрещния край на помещението картотечния шкаф на библиотекаря и плота за записване на книгите. Имаше паднал рафт с дивидита и докато крачеше натам, под краката ѝ пукаше. Сред целия хаос на плота бе останала да стърчи малка метална статуетка на футболен играч, стиснал американско знаменце в единия си юмрук и гушнал под другата мишница ръгби топка, все едно държи любимо дете.

При следващата крачка отдолу се разнесе плътно, мазно изпльокване на разпадащи се гнили дъски и подът под Оливия внезапно поддаде. Десният ѝ крак пропадна през дупката и тя изпищя. Представи си как полита надолу чак до мазето и за малко да захвърли пушката, за да се вкопчи в книгите около себе си, но след това падането спря — в мрака долу висеше само единият ѝ крак.

Дейв на мига притича към Оливия и ѝ помогна да се изправи. Посъветва я:

— Полека, полека! Добре ли си? Нарани ли си крака?

— Здравата си ударих коляното. Но това е всичко. Внимавай с пода, че хапе.

— Аха, видях. — Дейв надникна в дупката, но всъщност не можеше да види нищо в тъмата отдолу. Чуваше се, че капеше вода, и от мазето се надигаше кисела, мухлясала миризма като от злотворна градина с отровни гъби. — Внимателно!

— Ти също. Хей! — Възкликна Оливия, забелязала нещо интересно. — Онзи картотечен шкаф на стената. Струва си да го отворим.

— Добре. Хайде, да не се разделяме.

Заобиколиха плота на регистратурата и отидоха до картотечния шкаф, който, изглежда, беше преживял непокътнат всички вилнели в библиотеката бури. Дейв отвори горното чекмедже и откри дебели пачки от годишните течения на училищния вестник „Газет“. Във второто чекмедже имаше канцеларски пособия — моливи, химикалки, гумени ластичета, кламери и всякакви подобни дреболии. Третото беше почти празно, като изключим няколко листа принтерна хартия, а в четвъртото и последно имаше два капана за мишки.

— Зад плота са скрити още чекмеджета — забеляза Оливия.

Започваше да куца все по-силно и по-силно, явно коляното ѝ беше пострадало по-сериозно от първоначалното ѝ предположение. Щеше да се подуе като едното нищо, каза си. Magnifico! — точно каквото ѝ трябваше: няколко дни да куцука наоколо като същинска старица.

Тя отвори горното чекмедже зад плота и откри набор моливи, бележници, кламери и нечий запас от различни вкусове дъвка „Орбит“. Следващото чекмедже съдържаше дебел, подвързан в червено и златно алманах „Планинар“ от миналата година, няколко стари мобилни телефона, които сигурно са били конфискувани в Деня, и…

… почти скрито под алманаха стърчеше ъгълчето на още една книга. Оливия вдигна „Планинар“ и видя на корицата магистрала, виеща се през борова гора. Беше „Пътният атлас на Ранд Макнали за САЩ“ отпреди три години. Между „Планинар“ и „Макнали“ имаше сплескана мъртва хлебарка.

— Виж! — каза Оливия и извади пътния атлас. На корицата с червен маркер беше изписано строгото нареждане на библиотекарката: „Да не напуска помещението“.

— Намерихме каквото ти трябва — с немалка доза триумф сподели Оливия с Дейв.

Той дойде да види книгата отблизо.

— Да! — Не се беше хващал да говори с възбуда от много време насам и се изненада сам от себе си. — Добре, чудесно. Прекрасно! Поне е някакво начало… — Той нави атласа и го пъхна в колана на джинсите си. — Не знам какво ще търсим, но…

Подът изпука. Звукът беше тихичък, но заплашителен.

— Мисля, че трябва да… — „се махаме оттук“, канеше се да продължи Оливия, но не ѝ дадоха възможност.

Странна твар изпълзяваше от дупката в пода на библиотеката.

Надигна се, люлеейки се като кобра.

Беше слаба и със сива плът, явно едно време е била жена, защото имаше провиснали голи гърди и тук-там по някой кичур дълга бяла коса. Хлътналите в черепоподобното лице очи се стрелкаха насам-натам в търсене или на източниците на човешките гласове, или на мястото, откъдето се носи ароматът на прясно месо. Подобните на куки нокти драскаха да освободят напълно тялото, но нещо сякаш пречеше и устата на тварта се изкриви от разочарование, а от сухото ѝ гърло се разнесе тихо цъкане. Оливия понечи да писне, но се спря. Нямаше време за това. Стиснала устни, се приготви да стреля с карабината.

Подът на библиотеката се нагъна и надигна като мръсна океанска вълна. Мокрите плочки зяпнаха като усти, а между тях път навън си проправяха дращещи ръце. Дейв първоначално си помисли, че двамата с Оливия са се натъкнали на гнездо на спящи сиваци, и това отчасти беше вярно… но в следващите няколко секунди, докато подът продължаваше да се цепи и лъскавата сива плът се измъкваше изпод него, той осъзна с нов, стряскащ ужас, че в мазето на гимназия „Итън Гейнс“ се е измътило нещо много по-различно.

Като тийнейджър беше работил в бригада за разрушаване на стари къщи и извлачване на гредите и тухлите от тях. „Хей, хей — викна един горещ августовски следобед бригадирът, — я глейте тука!“

И така благодарение на него Дейв беше видял, заклещени в стената, която току-що бяха съборили, над дузина плъхове, които пищяха и дращеха в опита си да избягат, само че бяха съединени и на практика вързани опашка за опашка в кръг и не можеха да тръгнат в нито една посока, имаше и няколко умрели и започнали да се разлагат, а живите продължаваха да се блъскат диво, оголили зъби, с блеснали очи и дрезгаво пъхтящи в отчаянието си.

„Това е Цар на плъховете — каза бригадирът. — През целия си живот съм срещал само още един. Засядат в някое тясно пространство, пикаят един върху друг и опашките им се срастват. Гадна работа!“

Бригадирът беше вдигнал лопатата си и се беше захванал да размаже Царя плъх, който умря в кървава и отвратителна каша. На Дейв се падна честта да изхвърли останките в кофата за боклук.

Сега, много години по-късно, тук, в този кошмарен свят, Дейв Маккейн видя през дупката в строшения под да изпълзява Цар на плъховете, съставен от сиваци.

Краката им се бяха срасли в рехава маса, съставена от дълги, тънки пипала, напомнящи донякъде на опашки на плъхове. Някои от телата бяха погълнати от други, почти изчезнали едно в друго, канибализирани или абсорбирани, и като цяло в кръга на Царя на плъховете имаше над двайсет души, представлявали навремето мъже, жени и деца, а главите и ръцете им невинаги се намираха точно на местата, където се очаква. Бяха издокарани в мокри, петносани в черно останки от дрехи. От мазето бълваше ли, бълваше люспеста сива плът. Съсипаните лица и деформираните глави се люлееха на шиите си. В някои от зейналите усти блестяха зъби като малки бръсначи, а в други се виждаха редове акулски куки разкъсвачи.

Дейв незабавно осъзна, че имат два проблема.

Кръгът на Царя на плъховете споделяше обща цел и напредваше в една и съща посока, и при това гърчещото се чудовище преграждаше изхода от библиотеката.

С изкривено от ужас лице Оливия отстъпи назад и се притисна към Дейв. Тварта се бореше да се измъкне от мазето и влачеше нагоре полепнали по плътта ѝ мокри книги и мухлясали страници. Царят на сиваците не издаваше друг звук освен съскане и стържене, но на Дейв започна да му се струва, че вече успява и да събере пипалата под себе си в опит да се изправи. Каза си, че ако двамата с Оливия възнамеряват да излязат живи оттук, сега е моментът да опитат.

Откри огън с магнума си, чийто огнен рев се оказа невероятно шумен и ярък. Два изстрела — и две от кошмарните лица станаха на каша. След това се обади пушката на Оливия и проби дупка в белокосата глава на женската твар, която първа започна да се катери навън. От раната бликнаха черни струи. Дейв сграбчи водачката на „Пантър Ридж“ за рамото, издърпа я след себе си покрай плота и извика възможно най-силно:

— Да се размърдаме!

Масата от сплетени сиваци се движеше все по-чевръсто и запротяга към тях змиеподобни ръце. Сивите клещи на седмопръста длан сграбчиха десния глезен на Оливия и тя за малко да падне в гмежта, но Дейв се напъна здраво и я удържа. Оливия прати куршум в онова, което някога може и да е било човешко рамо, и се освободи, като беше наясно, че ако не успее, след миг ще е мъртва.

Дейв стреля отново в едно от лицата. Сива плът и тъмна течност опръскаха стената на библиотеката. От гърлата на Царя сивак се надигна нисък стон, досущ хор на прокълнатите. Съществото взе да се тътри напред на лакти и сиви кореми, а разбитите глави висяха обезсилени. Крайниците пипала драпаха по пода и оттласкваха туловището. Оголените зъби на останалите глави щракаха към Оливия и Дейв и сива гора ръце се протягаше към тях за кървав обяд. Двамата човеци в стаята откриха отново огън от разстояние не повече от четири-пет фута. Револверът на Дейв щракна празен и той извади узито от кобура му, след което обсипа чудовището с деветмилиметрови куршуми.

С квичащ, пронизителен писък, излизащ от всички усти едновременно, мутиралият кошмар внезапно започна да отстъпва и да се смъква обратно назад в пещерата под пода. Покрай него остана достатъчно място да се мине. Дейв бутна Оливия към вратата, без да забравя за коляното ѝ, но със съзнанието, че трябва да опази двама им живи. Изстреля последния куршум от пълнителя си в сивото тяло и зърна в дълбините му нещо, наподобяващо изкривено детско лице — или израснало там, или погълнато от останалите. Очите бяха отворени и устата, на която липсваше и долна челюст, зееше широко, сякаш изкривена от вечен глад или мъка.

След това Дейв изскочи от вратата. Двамата се втурнаха към дневната светлина, Оливия проклинаше повреденото си коляно и куцаше колкото се може по-бързо. Дейв не се отделяше от нея и ѝ подложи рамо да се облегне. Мислеше си, че ако който и да е от двама им посмее да погледне назад, това ще рече, че здравият им разум завинаги ще остане задраскан на картона на библиотеката в „Итън Гейнс“.

Не се обърнаха нито веднъж, но Оливия хлипаше, когато отвърза коня си и се метна на седлото. Дейв беше твърде корав за сълзи, но стомахът му го предаде. Закуската му — бисквити и няколко лъжички пастет — се надигна нагоре. Конят му долови мириса на мутирала плът по него и се опита да избяга, преди той да се намести добре в седлото.

Нямаше нужда двамата с Оливия да се подканят с „Давай“ или „Хайде“, или „Да се махаме оттук“.

Пришпориха конете.

Докато галопираха към несигурното убежище на „Пантър Ридж“, лешоядите зад гърба им излитаха, обезпокоени от суетнята. Вдигаха се на орляци от овъглените трупове, които досега кълвяха, но след малко пак накацаха като черен саван върху мъртвите чудовища на паркинга и взеха да се карат за местата си на трапезата.

Девет

Бъбреци, стомах.

Дебело черво, тънко черво, панкреас.

Черен дроб, далак, бели дробове.

Мозък, сърце.

Итън се бе разположил на фотьойла в апартамента си. Дамаската беше от износена кафява кожа и фотьойлът имаше разтегателен механизъм, сега заклинен. На малка масичка до момчето гореше фенер със свещ. Масата стоеше накриво, понеже и подът беше крив. Първите мъчителни лъчи на утрото започваха да си проправят път през облепените с тиксо прозорци. Итън беше облякъл сива тениска и тъмнозеленото си долнище от пижама. Почти не беше спал през нощта, може би само няколко часа. Дори насън се ослушваше за сирените, които обозначаваха пришествието на сиваците, понеже бяха минали четири нощи, откакто откри, че може да прави земетресения. Беше напрегнат и скован едновременно. Когато за първи път стана от леглото, отиде с фенера в банята, вдигна тениската си и огледа ребрата си в огледалото. След това — и тази част от гърба си, която успя да види.

Докторът беше прав.

Не смяташе, че следва да е между живите.

Предишния следобед Джон Дъглас му беше заръчал да дойде до болницата за пореден преглед. Не му се искаше, понеже знаеше на какво прилича, но все пак го направи. Инжектираха му физиологичния разтвор, а наблизо стоеше мъж с пушка. „Просто предпазна мярка — каза Джей Ди. — Не че ти нямаме доверие.“

Провериха кръвното налягане на Итън. Нямаше проблеми. След това го помолиха да си свали ризата, за да бъде преслушан, и като видя как изглежда момчето под дрехите, докторът изпъшка ужасено и посегна да притисне длани към устата си, за да задави всякакви други възгласи, но след малко успя да се вземе в ръце и каза с напрегнат глас:

— Виждал си се в огледалото, предполагам.

— Да, сър.

— Обърни се, ако обичаш.

— Гърбът ми е същият — уведоми го Итън.

— Нека погледнем.

Момчето се подчини. Синините се влошаваха. Все още бяха черни като погребение в полунощ, но сега се бяха слели. На гърдите му не беше останала ненасинена плът, нито пък по стомаха или по протежение на целия му гръбнак. Хълбоците му бяха нашарени с пурпурно и зелено, пипалата на едната голяма синина — разперени да се докоснат с другата.

— Дявол го взел — възкликна типът с карабината, чието име, доколкото Итън знаеше, беше Лестър.

Джей Ди се приближи предпазливо до пациента си. С тон, сякаш молеше за разрешение, каза:

— Ще ти преслушам сърцето.

Итън кимна.

— Добре… — промърмори Джей Ди и когато приключи с тази задача, все още държеше стетоскопа пъхнат в ушите си. — А сега искам да ти чуя дробовете. Просто си поеми дълбоко дъх, когато те помоля, и издишай полека. Става ли?

— Ти си докторът — отвърна Итън.

Джей Ди се хвана на работа.

— Вдишай. Това болеше ли?

— Малко.

Той заобиколи откъм гърба му.

— Вдишай. Кашляш ли още кръв?

— Не, сър.

— Поеми си отново дълбоко дъх… — Когато Джей Ди приключи, се върна обратно да погледне Итън в лицето. Свали стетоскопа и докато го прибере, добави тихо: — Лес, вече може да ни оставиш.

— Сигурен ли си?

— Да, сигурен съм. Давай! — Докторът изчака Лес да затвори изкривената врата зад гърба си, поне колкото можеше да пасне в касата. Стените бяха нашарени от пукнатини. Заяви: — Можеш да си облечеш ризата…

Итън го стори.

— Седни — посочи му стол Джей Ди.

Момчето отвърна:

— Предпочитам да постоя.

— Е, тогава аз ще поседна. — Джей Ди се намърда на стола. Нещо изпука — може би седалката, а може и уморените му кости да бяха. Докторът изпъна крака пред себе си и втренчен в Итън, потри чисто избръснатата си брадичка. Поде: — Знаеш какво се каня да кажа…

Момчето сви рамене, но да, наясно беше.

— Във време като днешното човек се нуждае от хубава глътка ръжено уиски — обясни Джей Ди. — Това ми беше любимото питие. В спокойни вечери, пред буен огън в камината… Малко Франк Синатра на стереото… Много преди твоето време, знам… И всичко беше наред със света. Дебора, съпругата ми, Бог да благослови душата ѝ… сядаше с мен и слушаше музика или четеше. О, може би това те отегчава? Така ли е? — Този път белите вежди не скочиха нагоре, понеже този въпрос всъщност не изискваше отговор. Джей Ди продължи: — Е, такъв ми беше животът. Дяволски добър живот… — той се усмихна тъжно и криво. — Какво ли не бих дал да си го върна, и нека е колкото се може по-отегчителен. От две години насам… Адът се разтвори на земята. В много форми, твърде ужасни за припомняне… — усмивката му, която не беше истинска, избледня и погледът му отново стана суров. — Разкажи ми за Бялото имение. Така, де… Дейв вече ми разказа. Но искам да го чуя от теб. Става ли? Чакай… преди да кажеш каквото и да е… Нека ти споделя, че преди няколко дни Дейв и Оливия са ходили в училищната библиотека да търсят карти, за да се опитат да отгатнат къде може да се намира твоето Бяло имение. Дейв смята, че може да се окаже град. Все някъде… — Джей Ди подсили последните си думи с доза сарказъм. — Намерили са пътен атлас. Не искат да споменават какво се е случило там, но Оливия си е ударила крака. Докато беше тук, цялата се разтрепери и се разплака, и беше готова да се пречупи. Дадох ѝ успокоително — най-доброто, което мога да сторя. Дейв също не иска да говори за случката. Така че искам да знаеш, Итън… че там ги е сполетяло нещо ужасно… И са отишли… да речем… в опит да ти помогнат. Несъмнено е било много зле… понеже видях изписано на лицето на Дейв колко зле точно. А когато можеш да прочетеш такова нещо на лицето му… братко, значи е било наистина гадно.

Итън кимна. Не знаеше какво да каже. Съумя да измисли единствено:

— Не съм ги молил за нещо подобно.

— Не, не си. Но… разбираш ли… това е то проблемът с Бялото имение. И със земетресението, което твърдиш, че си предизвикал. И освен това Дейв вярва, че някак си знаел за извора под плувния басейн. Такива ми ти работи. Трудничко е да ги преглътне здравомислещ човек, нали?

— Предполагам.

— Но — продължи Джей Ди със смръщени вежди — Дейв е прав. Какво е логичното днес? Какво има смисъл? Виждал съм твар, която досущ прилича на човек, да се обръща взривно в същество, покрито с черни шипове — тъкмо в онази обезопасена стая, където беше заключен, когато първоначално те доведохме тук. Виждал съм лицето на тийнейджърка да изчезва, внезапно заменено от уста, пълна с малки алчни зъби, която се опита да ми отхапе главата, преди Дейв да разстреля тварта на парчета. Това дали е логично? Е… може би за горгоните или мъглявите не е учудващо. Виж сега, смятам, че те превръщат в оръжия онези, които навремето са били човешки същества. Експериментират с тях. С нас. Оръжейната им програма е невероятно мащабна, могат да си позволят да проверяват какво ще им върши работа и какво — не. Може би го правят просто защото могат, защото така се държат по принцип. Как смяташ, Итън? Точно ти спомена, че горгоните и мъглявите се сражавали на граница. Нали така каза?

— Да — отвърна Итън тихо.

— Откъде знаеш? Каква е тази информация, с която разполагаш, а всички останали тук заедно с мен, Дейв и Оливия нямат?

Итън се позабави с отговора. След това също толкова тихо промълви:

— Знам, че е истина. Това е причината за сраженията им. Границата между техните…

— Какво си ти? — внезапно попита Джей Ди и дръпна крака назад, сякаш го заплашваха черни шипове или уста, пълна с малки кинжали. — И двамата с теб знаем… че тези контузии… би трябвало да са те убили. И синините се влошават, нали? Но кръвното ти налягане е наред, дробовете ти са в добро състояние и сърцето ти просто си тупка. Е, нека ти споделя… Дробовете ти би трябвало да са така задръстени с кръв, че да не можеш да си поемеш дъх, и изобщо не си представям как тъй си в състояние да ходиш. Боже, само да имах рентгенов апарат и малко ток да го подкарам! Та… младеж, който не си знае името и не помни нищо за предишния си живот, внезапно се пробужда, тичайки през полето… Какво точно си ти, понеже не смятам, че си човек.

Това твърдение увисна във въздуха. Итън усети искрата гняв да прераства в пожар.

— Смяташ, че съм нещо, направено от тях? Един вид… тайно оръжие? Че се очаква да избухна или да ми пораснат две глави, или нещо подобно? Това ли е?

— Бих казал, че някой, способен да предизвика земетресение, като просто пожелае то да се случи, вече си има собствено тайно оръжие. Въпросът ми е какво още не знаем за теб.

Итън се взираше в Джей Ди. Дали въздухът помежду им не трепна от вълна гореща омара? Каза:

— Бъбреци, стомах. Дебело черво, тънко черво, панкреас. Черен дроб, далак, бели дробове. Мозък, сърце. Тези органи съм сигурен, че притежавам. Аз съм човек, сър. И даже си връщам някои спомени. Стават все по-ясни и се изпълват с подробности. Намирам се в стая, седя на бюро под зелена настолна лампа и сглобявам модел на „Видимият човек“. Нали знаете какво е?

— Имах си такъв. Сигурно такава играчка си е сглобявало всяко едно хлапе, от което някога е станал лекар.

— Добре. Ето ме, гледам бюрото си и това виждам да се търкаля там. Органите. Бъбреци, стомах, дебело черво, тънко черво, панкреас, черен дроб, далак, бели дробове, мозък и сърце. Подредил съм ги в този ред — за оцветяване. До тях стоят бурканите ми с боя. Марката е „Тесторс“. Жена с тъмна коса влиза в стаята… и започва да говори, но не чувам какво казва… — тъгата прониза Итън като меч: не само тъга, но и дълбоко отчаяние. В очите му запариха сълзи. — Искам да я чуя, но не мога. И… онова, което искам най-силно… повече от всичко… е тя да изрече името ми, понеже мисля, че това е майка ми, но… ако наистина го изрича, аз не я чувам. Или може би просто не мога да го разпозная вече… — той избърса очи и се втренчи в пода. Полази го тръпка, разтърси го и затихна. — Човек съм. Знам, че съм човек! — А след това се взря в намръщените предпазливи очи на Джон Дъглас и изрече на глас онова, което докторът си мислеше: — Не може да не съм.

Джей Ди имаше нужда от малко време да се вземе в ръце. Продължи:

— Знам, ти нямаш представа какво е това Бяло имение? Просто вярваш, че е място, на което трябва да се озовеш?

Итън кимна.

— Ами — поде Джей Ди завалено, все едно устата му беше пълна с пясък — и Дейв вярва в това. Може би и Оливия. Тя много-много не приказва напоследък. Но знам, че Дейв не е спрял да се рови в онзи пътен атлас. Няма град в тези Ща… в тази страна — поправи се докторът — с такова име. Дейв взе назаем лупата ми — случайно е последната, която ми е останала — и сега преглежда атласа страница по страница. Като нищо ще ослепее от взиране. Чух, че не можел и да спи добре. Просто исках да го знаеш.

— Добре — отвърна Итън, понеже от него явно се очакваше някаква реакция.

— Вече можеш да си вървиш, ако желаеш. Аз просто ще си поседя тук и ще поумувам… или може би ще се постарая да не мисля за нищо.

Бъбреци, стомах. Дебело черво, тънко черво, панкреас. Черен дроб, далак, бели дробове. Мозък, сърце.

Итън седеше в счупеното кресло в апартамента на мъртвец, а през подлепените с тиксо прозорци нахлуваше бледата болезнена светлина на утрото. Като на длан виждаше всички тези пластмасови органи, подредени пред него на бюрото. Тъмнокосата жена влиза. Усмихва се и момчето си мисли, че е красива, но лицето ѝ всъщност представлява просто размазано петно. Много му се иска да ѝ каже „Назови ме по име!“, но не го прави, тя не го вика и той връща поглед върху скелета на „Видимият човек“, който толкова иска да завърши.

Чу почукване на вратата, която — като много, много други — беше издялкана, за да пасне що-годе в изкривената си рамка.

— Кой е?

Гласът отвъд заваляше от умора:

— Дейв съм. Намерих нещо.

Итън незабавно скочи и отвори вратата. Биячът имаше вид на пияница в тридневен запой. Носеше мръсни дънки и избеляла кафява тениска с толкова дупки по нея, че все едно е служила за играчка на питбул. Косата му беше сплескана на мазно кече, а очите му — кървясали и подпухнали може би от разчитане на твърде големи количества ситни букви. В дясната си ръка стискаше откъсната от пътния атлас страница, а в лявата — лупата на доктора.

— Май намерих нещо интересно — поправи се Дейв и вдигна страницата. — Искам да погледнеш и ти!

Щом Итън отстъпи от вратата, той побърза да влезе и се упъти към фенера. Обясни:

— Това е карта на Югоизточна Юта. Вероятно на теб няма да ти трябва лупата, но на мен определено ми беше нужна.

Итън взе листа с картата от Дейв, който я докосна с показалец.

— Тук. На средата между градчетата Монтичело и Бландинг. Намира се на източната граница на националния лесопарк „Манти-Ла-Сал“. Виждаш ли го?

Виждаше го. Вр. Уайт Меншън, пишеше там. 10961 фт.

— От тук до там са над триста мили по права линия. Само дето не сме орли да литнем напряко… — Дейв потри очи. — Та това намерих. Да ти говори нещо?

— Не, нищо. Но може би точно върхът ни трябва.

Дейв се изсмя късо.

— Може би? Може би ли? Знаеш ли какво е да ровиш във всичките тези карти с лупа час след час? Когато не намерих град с такова име… първо реших, че може да е военна база. После — езеро, залив или каньон, или връх. Не знам нищо за този район, но е пределно ясно, че да се доберем дотам, ще е… същинско… чудо. Трябва да се придвижим на юг до Денвър, да пресечем Скалистите планини по Междущатска магистрала 70 и навсякъде е пълно със сиваци и извънземни. Така че, като казваш „може би точно върхът ни трябва“… това не ме изпълва с особена увереност, да знаеш.

— Че как бих могъл да знам със сигурност? — зададе следващия си въпрос Итън, каза го равно и без да влага особени чувства.

Дейв сведе очи към пода, сякаш се опитваше да овладее гневен изблик. Отне му няколко секунди да се вземе в ръце — беше уморен, гладен и жаден и подозираше, че е състарил очите си с поне пет години за изминалите два дни. Но когато отново вдигна поглед към Итън и заговори, лицето му беше спокойно и гласът му — толкова кротък, колкото можеше при тези обстоятелства.

— Това е единственото Бяло имение, което успях да намеря. Или ще е то, или не. Вариантите са два: или там се опитва да те заведе, по твои думи, сила, която не разбираш, или пък просто си сънувал кошмар и чутото в него не означава никакво шибано нищо. Но съм решен да ти повярвам, Итън. Решен съм да те послушам. Разбра ли?

Итън се взираше в очите на Дейв, без собственото му лице да издава и капка емоция. Попита:

— Решил си да се пишеш мой последовател, така ли? Ако тръгна натам, ще дойдеш ли с мен? А Оливия? Д-р Дъглас? Някой друг?

— Самичък няма начин да успееш. Един господ знае дали изобщо някой може да извърши това пътуване.

— Това не беше отговор. Сър! — додаде момчето.

Дейв си взе картата от Итън. Имаше чувството, че всеки момент ще падне, че е на ръба просто да легне в някой ъгъл и да се взира в дулото на магнума, докато не събере достатъчно смелост да дръпне спусъка. Но при все това… мътните го взели… Уайт Меншън. И това момче… Това дяволски странно момче, за което Джей Ди твърдеше, че отдавна трябва да е ритнало кофата. Това хлапе… Възможно ли беше да е експеримент или на горгоните, или на мъглявите? Защо тогава беше тук и какво следваше да прави в случая?

— Задаваш твърде много въпроси — заяви Дейв. — Точно сега възнамерявам да се прибера и да поспя малко. Ще поговорим за това друг път… когато съм в състояние да мисля логично!

С тези думи той обърна гръб на Итън и излезе от апартамента, олюлявайки се на зигзаг с пътната карта в едната ръка и с лупата в другата.

Връх Уайт Меншън — помисли си Итън след тръгването на Дейв. — Иди там. Важно е. Наистина е много… много важно.

И се запита, след като знае, че е наистина важно, защо си няма представа за причината да е така? Подсъзнанието му — или каквото и да беше онова, което го напътстваше — само му отпускаше късчета и парченца, улики, които в момента нямаха никакъв смисъл. Защо не му показваше цялата картинка, така че да я разбере?

Над триста мили по права линия — беше казал Дейв. — Но ние не сме орли да литнем напряко.

Разстоянието беше твърде голямо, че да зависиш от чутото насън и някакъв вътрешен глас, който те подкокоросва да тръгнеш. Дълъг път с всички съпътстващи опасности — гладните за месо сиваци и вечно воюващите горгони и мъгляви. А и как се очакваше да се доберат до върха? Пеша? С конете — което ще рече да отнемат последния източник на храна за тези хора? И как щяха да се изхранват по време на пътуването? Въобще възможно ли беше?

Итън седна и се втренчи в светлината на фенера. През рядката жълтеникава мъглица нахлуваха усилващите се утринни лъчи. Предположи, че денят се очертава от рода на „хубавите“, както им викаха едно време хората, като се има предвид колко беше прецакана атмосферата. Каза си:

„Би трябвало да съм мъртъв. Но съм човек. Знам, че съм. Спомням си майка си и онази къща, и стая с настолна лампа и на масата — шишета с боя «Тесторс» и наредените пластмасови органи. Но би трябвало да съм мъртъв… И вместо това седя тук и се взирам в свещта и се чудя…

… кой ще ме последва, когато потегля на път?“

Десет

Следващите три дни отминаха и животът в „Пантър Ридж“ продължаваше, доколкото е възможно. Събираха вода от извора, напълнил плувния басейн. Заклаха поредния кон и в този ден Оливия Куинтеро не излезе от апартамента си. Джон Дъглас успя да убеди разплакан мъж да не се самоубива, и то с жена си и детето си, но докато се занимаваше с него, в тъмните усои на апартамент 278 с пушка си издуха мозъка жена на средна възраст, била преди художничка в Лавленд. Работата по укрепване на стената продължаваше — тя никога не спираше. От поста си при картечниците горе в кулите нощната смяна забеляза далечните проблясъци или на светкавици, или на двете раси, воюващи за границата.

В тази същата нощ Итън Гейнс обиколи периметъра, потънал в мисли. Уайт Меншън го притегляше все по-силно и му беше трудно да заспи. Комплексът тънеше в тишина — по негово предположение минаваше два сутринта. Малцината будни обикаляха сами или се събираха да поговорят на малки групички. Итън видя жена, която хлипаше, положила глава на рамото на някакъв мъж с изпито, уморено лице и невиждащи очи. Видя тийнейджърка, легнала на земята и втренчена в небето, сякаш се опитва да разгадае тайните на вселената. В това занятие допълнително я затрудняваше фактът, че носи черна превръзка на лявото си око, но пък беше украсена с малки изкуствени скъпоценни камъчета. Беше горе-долу на неговата възраст, предположи Итън, с руса коса и хубавичко овално лице с малка трапчинка на брадичката. Трябва да беше на шестнайсет-седемнайсет, заключи той. Подмина я, а тя дори не го погледна — беше се съсредоточила върху звездите, които слабо мъждукаха през плъзналите в мрака облаци. Итън видя и кръг от близо дузина души, коленичили в тревата със сведени глави и здраво стиснати очи, сякаш това щеше да подсили молитвите им — нямаше да се учуди, ако се окажеше, че стоят да се молят тук по цяла нощ.

И това го накара да си зададе въпроса: защо Бог не се намесваше да оправи този хаос?

Дали горгоните и мъглявите бяха създадени от този Господ, на когото тези същите хора трескаво се молеха? Дали Бог предпочита една цивилизация пред друга, или всичко случващо се е резултат от хвърлянето на небесния зар?

„Уайт Меншън — помисли си Итън. Бялото имение го преследваше денонощно, намесваше се в и бездруго оръфания филм на неговия живот като нежелана реклама. — Трябва някак да се добера дотам.“

„Не сме орли“ — беше казал Дейв. И той не му говореше напоследък, не му бе казал и дума след онова ранно утринно прозрение. Сякаш целият свят бе застинал в изчакване, без план за действие, без нищо. И докато крачеше, понесъл на раменете си тежестта на неизвестността, Итън съвсем ясно виждаше, че хората тук искат да умрат. Надеждата им изтичаше като пясък в пясъчен часовник. Всеки си има граница на издръжливостта. А преминеш ли я… blammo, да се здрависаме със Създателя.

„Това са глупости — помисли си Итън, докато оглеждаше износените, изкривени и съсипани жилищни сгради. — Тук не бива да остава никой. Ако искат да живеят, хората трябва да се преместят, защото движението е живот. Достигането до целта е начин за оцеляване.“ Но тук, зад тези каменни стени, по които се работеше денонощно… хората просто изчакваха да достигнат границата на надеждата си и това сполиташе всички.

„Дори ако умреш по пътя за някъде — каза си момчето, — поне си опитал.“

— Hola! — Поздравът го върна в реалността. — Не ти се спи ли?

Итън спря. За малко щеше да се блъсне в Оливия, тръгнала на собствена обиколка на периметъра. Носеше фенер и беше облечена в избелели дънки и блуза на сини шарки. Беше нахлузила чифт маратонки в яркожълто като топка за тенис, но доста по-мръсни. На светлината на фенера се виждаше колко е замаян погледът ѝ. Итън предположи, че тя едва успява да се държи в ръце, но не беше чак толкова изгубила власт над себе си, че да забрави да си сложи пистолета в кобура на кръста.

— О, здравей — отвърна Итън. — Аха. Така, де… не, не можах да заспя.

— Аз също. Не спя добре. Свършиха ми приспивателните. Хрумна ми, че мога да се фрасна с чук по главата, но не съм готова за подобни драстични стъпки.

Итън ѝ се усмихна предпазливо, но нямаше как да продължи с престорената веселост, понеже имаше важни неща за обсъждане.

— Дейв ми показа картата. Сподели ли и с теб?

— Да. Връх Уайт Меншън в Югоизточна Юта, на мноого път оттук.

— Доста път е дотам, така си е — съгласи се Итън.

— Може би си го посещавал някога с родителите си. Може това да е причината да искаш да отидеш — понеже си го спомняш.

— Не мисля така. Таткото липсва.

— Какво?

— В къщата, която започвам да си припомням, където седя на бюрото и сглобявам „Видимия човек“. Джей Ди разказа ли ти за нея?

— Да.

— И аз така си помислих. Е… там има тъмнокоса жена, за която смятам, че е майка ми, но не мисля, че имам баща. Просто… липсва присъствието му. Така, де, не може да нямам баща, но според мен ни е напуснал, докато съм бил малък.

Оливия вдигна фенера да огледа лицето му, сякаш никога преди не го беше виждала. Острите сини очи на Итън блестяха, челюстите му бяха стиснати. Имаше вид на готов за нещо, но тя нямаше представа за какво. Изглеждаше нетърпелив. Пристъпи от крак на крак и ѝ се стори притеснен като кон, доловил, че е негов ред за клане.

— Да повървим заедно — рече Оливия и тръгна напред.

Все още куцаше леко и под крачола имаше превръзка на коляното, но иначе беше добре — ако не броим кошмарите, които прекъсваха нощния ѝ сън след онази сутрин в библиотеката. Неведнъж се будеше обляна в студена пот, докато откъм строшения под срещу нея се юрваше вълна мутирала плът и щракащи зъби, и в тези кошмари Дейв Маккейн го нямаше да ѝ помогне.

Итън тръгна редом с нея и забеляза накуцването.

— Джей Ди каза, че си си ударила коляното.

— Нищо ми няма. Трябва да ходя, за да поддържам кръвта в движение.

Бяха изминали само няколко крачки, когато сияйна и яркосиня следа разряза небето над „Пантър Ридж“. Леталото беше на може би четири-петстотин фута височина и се движеше с огромна скорост, но безшумно. Итън и Оливия проследиха как изчезва в облаците. След приблизително три секунди се разнесе слаб тътнеж, който се усилваше все повече и повече и прерасна във високочестотен писък, който нямаше да остави спящи в комплекса, и внезапно от висините изхвърча червена и пулсираща сфера с огнено хало, която се стрелна след синьото летало. Тя също бързо изчезна от поглед.

— Размърдали са се тази нощ — отбеляза безизразно Оливия.

Видя свещи и маслени лампи да се насочват към останките от прозорците в комплекса. Тази нощ нямаше да се спи повече. Много пъти бяха виждали в небето сражаващи се светлини, бяха чували и виждали и далечни експлозии, и неземните отзвуци на задействаните извънземни оръжия, но как може човек да свикне с такова нещо?

— Хайде да продължим разходката — каза тя на Итън, тъй като и двамата се бяха спрели да наблюдават бързия и смъртоносен спектакъл. След още малко продължи: — Добре, по повод Уайт Меншън…

— Трябва да отида там — в гласа му не се долавяше колебание. — И то скоро.

— Добре… — Оливия се почуди дали блясъкът в очите на момчето не означаваше, че бълнува. — Как смяташ да се добереш дотам? Пеша?

— Твърде много време ще отнеме… — Итън се замисли за момент и след това добави току-що хрумналата му мисъл, която повече му приличаше на спомен… или на нечий друг глас, който му я е споделил. — Трябва скоро да стигна дотам, иначе може да изпуснем възможността.

— Възможност ли? — Оливия се намръщи, малко притеснена от тази дума. — Каква възможност имаш предвид?

Той отвори уста, сякаш се канеше да заговори, но нямаше представа какво точно ще каже. Нямаше избор, освен да се довери на силата, която го ръководеше и която се опитваше да го привлече — или изтика — на това опасно и може би налудничаво пътешествие. Отвори уста, но преди от нея да излезе и дума, в небето над „Пантър Ридж“ се стрелна цвърчащ, нагрят до бяло предмет, последван от още цял орляк, и внезапно дузини от апаратите на пришълците, издаващи звук като мазен бекон на скара, нашариха небето с щрихи и оставяха следи, които изгаряха очите. Високо в облаците се разнесоха тътнежи и мълнии, последваха проблясък и гърмеж, но мълниите бяха в червено и синьо, а тътенът — досущ като басовия рев на океански вълни, нахвърлящи се върху назъбен бряг… Все по-силен и по-силен. И все по-шумен и по-шумен.

— Исусе! — прошепна Оливия, вперила очи в небето.

До нея Итън се напрегна целият и сърцето му се разтупка. Помисли си, че го болят дробовете, и трябва да спомене за това на доктора, но в следващия миг си помисли: „Твърде късно… Твърде късно…“. Сякаш от огромна, неизмерима далечина се чу да казва на глас:

— Твърде късно.

— Какво? — попита го Оливия разтреперана. Момчето не отговори и тя повтори въпроса си: — За какво е късно?

От облаците се спускаше чудовище.

Итън прецени, че е близо два пъти по-голямо от горгонския кораб, който беше видял унищожен насред калното поле. Имаше същата триъгълна форма, със същите шарки на древно чудовище в кафяво, жълто и черно, но не беше еднакво с предишното, понеже всеки техен кораб беше различен. Тънкото като бръснач летало нямаше отвори или врати и шест от осемте електриково сини сфери, които пулсираха под корема му, бяха изгаснали. Дузини кълба от нажежена до бяло енергия го нападаха от всички страни и сферите се опитваха да взривят колкото се може повече от тях, но онези, които преминаваха защитната му линия, оставяха във влечугоподобната му кожа горящи дупки с червени ръбове. Във въздуха се долавяше миризма на електричество и изгоряло месо, което е гнило с дни, преди да бъде сложено на грила. Вонята беше тежка като на взривени с пиратки гърмящи змии, оставени да се разлагат под августовското слънце.

След това връхлетя високочестотен агонизиращ писък, подобен на комбинация от скърцане с нокти по черна дъска и змийско съскане.

Горгонският кораб падаше право върху жилищния комплекс „Пантър Ридж“.

Оливия го осъзна няколко секунди след Итън, понеже мозъкът ѝ се беше вцепенил. Беше заял, беше му се изчерпала смазката от реалност. И другите обитатели на комплекса също се досетиха какво предстои да се случи, а откъм блокчетата се разнесоха писъци и стенания, досущ гласовете на обречените от самия център на Ада.

Огромното туловище на горгонския кораб потръпна. Около него вече се виждаха може би стотина от малките черни летала на мъглявите, всяко едва-едва побрало пилот с размерите на човек, с тъмночерни вибриращи криле и със заострен конус на носа. Кожите им блестяха влажно, докато се стрелкаха напред-назад и белите сфери от огън изригваха изпод крилете им по шест наведнъж. Движеха се бързо и безшумно, спираха да увиснат за секунда или отскачаха настрани като летящи насекоми. От време на време някое биваше улучено от синя искра енергия и избухваше в летящи останки, но бяха твърде много.

Все още пищейки, горгонският кораб изгуби равновесието си. Започна да се накланя наляво и почти веднага някои от мъглявите летала се замъглиха с невероятна скорост и се забиха в корема на звяра. След това експлодираха в бели огнени топки, които изгаряха очите и прогориха още дупки в кораба, и сега вече от долната му страна протекоха струи тъмна течност, които се изляха върху костите на оглозганите от лешоядите сиваци, все още посягащи от гробовете си в земята.

Един от дежурните в кулите с картечниците започна да стреля по спускащия се кораб — все едно да замеряш циментов блок с хартиени топчета. Мислите на Итън препускаха, събираха скорости и траектории по начин, който нямаше представа как е научил; осъзна, че корабът ще подмине стената, но че жилищният комплекс е обречен. Още обмисляше извода си, а горгонският кораб продължаваше мъртвешкото си падане, когато той забеляза силуети, изникващи от каменните стени като призраци и след това отново добиващи плътност. Мъглявите войници бяха пристигнали. Бяха дузини, тънки като скелет и високи по седем фута. Черните им безлики не-лица не се обръщаха нито наляво, нито надясно. Черните им оръжия от плът с две дула бяха свързани с телата им чрез помпащи течност вени и както винаги, мъглявите ги държаха вдигнати в готовност за стрелба. Част от войниците се замъглиха в посока на блоковете, а други се промъкваха напред с по-предпазлива крачка. Взеха да се чуват и пистолетни изстрели и пушки — обитателите на „Пантър Ридж“ се опитаха да се защитят, но куршумите, ако изобщо улучваха мишените си, не причиняваха щети на пришълците.

Горгонският кораб изсъска над главата на Оливия, която се приведе и преглътна писъка си, когато той заора в земята на косъм от първите жилищни сгради. Тежък и катастрофиращ с висока скорост, той вдигаше пред себе си струи бетон и пръст, докато се пързаляше по склона, пресече тенискортовете и плувния басейн и се заби челно почти в средата на първия блок. Сградата се смачка под напора му като направена от евтин шперплат. И Итън, и Оливия осъзнаха, че болницата и апартаментът на Джей Ди току-що са били разрушени. Умиращият горгонски кораб разцепи изцяло първата сграда, продължи нататък и се блъсна във втората. Итън видя как собственият му апартамент и тези на Дейв и Оливия също се превръщат в руини. Във въздуха се вдигаха облаци прахоляк. Горгонският кораб спря точно пред третия блок, който — както и четвъртия — не беше населен. Щетата бе нанесена. Сега мъглявите войници се приближаваха, за да се уверят, че няма оцелели горгони.

В купчината отломки от втората сграда нещо се запали. Към небето започнаха да изригват червени пламъци. От съборените блокове се разнесоха писъци, придружени с още изстрели. Горгонският кораб лежеше неподвижно, животоподдържащите му течности се лееха от прогорените дупки в кожата и около него се вдигаше пара.

Някой отвори облицованата с метал порта и хората, които още бяха способни, да се движат, се юрнаха да бягат от бойното поле на бегом и куцешком.

— О! — чу Итън възклицанието на Оливия и тя се хвана за раменете му, сякаш се боеше да не изпадне от ръба на света. — О, не… не!

— Хайде! — той я улови за ръка и я поведе към отворената порта.

Мъглявите войници продължаваха да прииждат, замъгляваха се на минаване през стената и после отново добиваха плътност. Напредваха покрай ужасените бегълци, които се мъчеха да се измъкнат, и някой от упор изпразни пистолета си в един от тях, но той извибрира в невидимост в мига преди куршумите да го ударят.

Оливия се отскубна от Итън. Лицето ѝ беше изпънато като маска: в очите ѝ сияеше блясък, на косъм от лудостта, и по брадичката ѝ бяха протекли сълзи. С нисък, напрегнат глас тя се възпротиви:

— Не! Аз няма… няма да бягам!

— Напротив, идваш с мен!

Итън я сграбчи за ръката отново, но тя пак се отскубна.

— Трябва… да намеря нещо — каза му Оливия и се запъти не към изхода, а към срутените и горящи блокове.

Беше убедена, че Винсент се намира в апартамент 227 и пази за нея нещо, което държи да ѝ подари — тя щеше само да се сбогува с него и после да си отиде, след като всички други са си тръгнали. Щеше да вземе „Магическата осмица“ — онзи шеговит подарък, пълен догоре с любов и леещ щедро веселие, понеже дори зашеметена осъзнаваше, че не може да продължи нататък без любов и смях и непременно трябва да вземе този дар от съпруга си, инак още тази нощ ще се спомине от двукратно разбито сърце.

— Оливия! — извика Итън. — Не се връщай там!

Но дори да го чу, тя не реагира — крачеше също толкова целеустремено, колкото и черните войници, които се замъгляваха покрай нея през кълбящия се жълт дим. Продължи напред, крачка след крачка, с очи, подпухнали както от безмерната тъга, така и от гнева, който беше крила и крила, и крила и с който повече не можеше да се справя, защото не беше в състояние да се бори с тези същества от чужди светове. Продължи напред с нахлуващи в ноздрите и дробовете ѝ смрад на пожара и мъртвешко змийския аромат на горгонския кораб. Оливия крачеше, без да осъзнава, че Итън Гейнс върви редом с нея, смълчан в гнева си, със сини очи, блеснали като ръбовете на остриета, огрени от силна светлина.

Подминаваха ги окървавени и олюляващи се жители на комплекса, които се мъчеха да стигнат до стената. Някои спираха и се опитваха да обърнат Оливия обратно към изхода, но се отказваха, когато виждаха мъртвия ѝ поглед. И така тя продължи все напред през праха и дима редом с Итън. Извървяха цялата дължина на падналия горгонски кораб със смъртоносните му рани — прогорените дупки, в които се виждаше червено живо месо, образуващо хексагонални коридори, мокри и блестящи от незнайни течности. Пътят напред беше блокиран от отпадъци. Оливия избра обиколен маршрут и Итън не се отказа да я следва. Един доскорошен балкон гореше. Под краката им хрущяха стъкла. Пред тях се въргаляха преплетени греди и кухненска мивка от неръждаема стомана. Имаше перило, огънато като пръчка стопена лакрица. В димната омая мъглявите войници се носеха наоколо като сенки, а пламъците гризяха счупени столове и холни масички.

— Оттук не може да се мине! — възкликна Итън. — Няма откъде!

Само че можеше. Оливия си знаеше, че непременно ще успее.

Винсент я чакаше и той беше добре, значи трябваше да успее да премине. Тя подмина останките на стена, на която все още висеше метализиран пластмасов рог на изобилието. Итън видя, че пред тях се простират само руини, дим, разруха и облаци прах. Зад гърба им се извисяваше мъртвият горгонски кораб и двамата подминаха зейнала дупка, от която се лееше тъмночервена течност, образуваща езерце от извънземна кръв около смазаните останки на няколко жертви.

Пред Оливия с прицелено и готово за стрелба оръжие стоеше войник на мъглявите.

— Махни се — каза Итън с тих глас, но натоварен с достатъчно мощ, за да бъде чут над припукването на пламъците. Войникът не помръдна в течение на няколко секунди, а после се отдалечи сред руините. Итън знаеше, че не го е разбрал, но онова, което действаше зад безликата маска, беше вярата, че обитателите на този свят не си струват хабенето на енергия.

— Трябва да се върнем! — заяви Итън на Оливия, която беше започнала да хлипа и да се препъва, а решителността ѝ поддаваше. Той се пресегна да я хване за ръката, улови я и я стисна. — Оливия. Моля те. Трябва да се върнем… да се махнем оттук.

— Не още — отвърна тя през плач. — Не още… трябва да… намеря… Винсент. Винсент? — Викаше съпруга си по име, пропаднала в тъмната пещера на отчаянието. И по-високо: — Винсент?

И точно тогава Итън го видя да се показва зад гърба на Оливия.

Задаваше се през дима и праха, през кървавото езеро, през купчините греди и строшените стени…

… и това не беше Винсент.

Първо пълзеше… хлъзгаше се… после започна да се надига от останките и не, не беше и войник на мъглявите. Отдалеч изглеждаше да притежава змийска грация и странна, но омагьосваща красота, ала когато се приближи, студен ужас обхвана сърцето на Итън и изкриви в гримаса лицето му. Не беше в състояние да види добре тварта, но съзираше достатъчно, за да разбере, че същество като това е толкова чуждо на хората, та предизвиква страх, който вцепенява тялото и душата, че червата ти се връзват на възел и стомахът прави лупинг… И хем му се искаше да избяга от този сковаващ ужас, хем не можеше да остави Оливия, която, за щастие, още не го беше забелязала… но видя изражението на момчето и тъкмо се канеше да се обърне и да погледне онова, на което не бива да се спира човешки поглед — да не би очите да ослепеят.

— НЕ! — извика момчето.

Точно когато Оливия започна да се обръща, свободната му ръка подскочи с обърната навън длан и за да спаси последните остатъци от здравия разум на спътницата си, Итън си пожела горгонският пилот да изчезне, да бъде изтрит от лицето на този свят и в същия миг мозъкът му сякаш се запали и огън блъвна надолу по ръката му и към дланта. Тя гореше, все едно я е залял с цяла кофа вряло олио. Стори ли му се, че въздухът между него и съществото се изкривява… Дали промени формата си и се превърна в същински таран? Дали блесна с пламъци, на вълната от които между него и извънземното блъвнаха хиляди огнени куршуми?

Може и всичко това наведнъж да беше.

Понеже в следващата секунда съществото избухна на парчета, а Итън литна назад, като че ударен от отката на пушка за слонове. Сети се навреме да пусне ръката на Оливия, иначе щеше да я счупи. Стовари се в руините и усети как през дънките и в дясното му бедро се забива дълъг пирон, почувства как дъхът му изскача от дробовете с фъщене и пламналият му мозък пулсираше, като че ли ще се взриви.

Ръката на Оливия за малко да се извади от ставата — и щеше да бъде, ако Итън не я беше пуснал. Въпреки нахлулата болка обаче тя беше наясно, че зад нея е имало… нещо… което вече го няма. Примигна в здрача, прогони стичащите се от очите ѝ сълзи и от устата ѝ се проточиха нишки гъста лига.

— Какво има там? — попита тя, стиснала рамото си с ръка. — Какво е? Какво е то?

Не посмя да пристъпи и крачка повече напред, понеже там дебнеше нещо ужасно, сега направено на парчета, които тя не искаше да вижда.

Итън успя да се откачи от гвоздея, почти успя да се изправи на крака и отново падна на колене. Главата му пулсираше, гадеше му се и в устата си имаше вкус на горчив прах. С истинска сила на волята си нареди да стане и го стори. Оливия се взираше в него ококорена — трепереше и се олюляваше, сякаш всеки момент ще припадне. Зад нея, точно на ръба на полезрението си, Итън забеляза още… нещо… да се изплъзва сред руините. Опита се да заговори, не можа да издаде и звук, помъчи се отново и изхриптя:

— Трябва да вървим веднага!

— Да вървим — повтори безизразно Оливия. — Да, трябва да тръгваме.

Итън погледна към дланта си, която преди малко му се струваше запалена. Очакваше да я види или покрита с мехури, или самата тя — огромен мехур. Плътта наистина ли беше леко зачервена и може би малко подпухнала? Беше уморен и го болеше мозъкът. Дори не погледна към разкъсаното на парчета… нещо. Искаше единствено да хване Оливия за ръка и да я изведе оттук. Осъзна, че има по дрехите си извънземна кръв — кръвта на кораба. Миришеше на мъртва змия и му се прииска да повърне намясто, но нямаше време за губене, защото сигурно войниците на мъглявите можеха да я помиришат върху него. Като нищо щяха да го връхлетят и тогава незначителността му като човек нямаше да го спаси.

Хвана Оливия за ръката и се насочи натам, откъдето бяха дошли, и скоро редом с тях тръгнаха и други, но не бяха нито мъгляви, нито горгони, а окървавени и парцаливи бежанци, които си проправяха път през руините. Итън не можа да ги разпознае. Мъж носеше малко момченце и до тях се олюляваше някаква жена, всички бяха ранени и почти голи, защото вихърът на катастрофата буквално бе откъснал дрехите от телата им. Облечен в оплискана с кръв риза старец, внезапно спря да ходи и просто седна в едно люлеещо се кресло, сякаш щеше да чака идването на следващия автобус.

Оливия се взираше право напред, вече изчерпила сълзите си, с изпито и восъчно бяло лице.

— Всичко ще бъде наред — увери я Итън, но гласът му трепна, а и това сигурно беше най-глупавото, произнасяно някога, твърдение. Къде беше Дейв? Какво беше станало с Джей Ди? Ами Роджър Пел, Кейти Мейсън, Гари Рууса, Джоуъл Шустър и неколцината други, с които беше разговарял поне по веднъж? Съмняваше се, че мнозина са преживели битката, но… нали той беше жив, а и Оливия Куинтеро също.

Каза си, че всичко ще свърши дотук, ако сиваците нападнат сега, подкокоросани от шума и може би от миризмата на кръв. Така или иначе, комплексът „Пантър Ридж“ беше изиграл ролята си на убежище. Оцелелите щяха да бъдат принудени да се преместят независимо дали го искат, или не.

Уайт Меншън, помисли си.

Без значение дали можеше да им послужи за убежище, то го притегляше по-силно от всякога. Трябваше да отиде там. Трябваше… само че как? Кой щеше да му помага по време на пътуване, което изглеждаше невъзможно? Плюс това нямаше ни най-малка представа какво ще намери там, но…

„Току-що взривих един горгон — каза си. — С мисъл. Понеже пожелах.“

И си спомни за Джон Дъглас — в болницата, седнал в креслото, и въпроса му: „Какво точно си ти, понеже не смятам, че си човек“.

— Човек съм — каза момчето, без да се обръща конкретно към някого, понеже Оливия се вслушваше само в далечните писъци и викове за помощ, и осъзна, че тя е стигнала до края на пътя си като предводител на тази тъжна крепост. С повече твърдост повтори. — Човек съм. Определено.

Но въпреки това знаеше каква е истината.

Никое човешко същество не би могло да предизвика земетръс само с голо желание. Не би могло да унищожи кошмарна твар така, както току-що беше сторил, със силата на желанието си.

Итън се разплака беззвучно. Беше загубен, макар че същевременно водеше Оливия напред. Беше загубен и все някак… по някакъв начин…

Трябваше да открие кой е и какво точно представлява — и да не се отказва дори да умре.