Грешница на любовта

Глава 6

— Сигурна ли си, че Джъстин ще одобри това? — попита Хелън, когато каретата зави зад ъгъла на една оживена улица в квартал „Мейфеър“.

Изабел й се усмихна.

— Винаги му е било приятно да те види. На теб няма ли да ти бъде приятно, ако той те посети неочаквано?

— Да. О, да, наистина. — Хелън се намръщи под ръба на бонето си. — И все пак, той не обича много изненадите. Предпочита да урежда всичко предварително. Та той дори определи датата за сватбата ни преди една година.

— Тогава ще му се отрази добре да се научи колко е хубаво да се вършат спонтанни неща.

— Може би. — Хелън погледна решително. — Да, права си. Трябва да го науча да избягва графиците и да се радва на мига.

— Негово превъзходителство презира импулсивността у жените — позволи си да каже госпожица Гилбърт с пискливия си гласец. — Една дама се държи с достойнство и не ходи там, където не е канена.

Гувернантката седеше срещу тях. Тя беше дребна женица, увита в обикновено кафяво палто. Тъмните й очи се стрелкаха напред-назад между двете момичета и тя допря носна кърпичка до безкръвните си устни.

— О, Гили, не се притеснявай — каза Хелън и се наведе напред да потупа ръката на гувернантката. — Братовчедка ми е права. Джъстин ще се зарадва да ни види. Сега е най-подходящият момент да обсъдим списъка с гостите за сватбата ни. Скоро с теб ще трябва да започнем да адресираме пликовете, за да се уверим, че поканите ще стигнат навреме…

Докато другите две жени обсъждаха плановете за сватбата, Изабел насочи вниманието си към един по-важен проблем. През изминалите два дни Керн бе стоял наблизо и ги бе придружавал по соарета, мюзикли и вечери. Той се мръщеше по особен начин, който й показваше колко силна е неговата неприязън към нея, въпреки че пред Хелън беше истински образец на благородство и учтивост. Изабел си спомни странното задоволство, което беше изпитала, когато той я беше защитил пред баронесата. Разбира се, той беше постъпил така само защото се намираха на публично място. Онова, което й казваше, когато двамата бяха насаме, беше нещо съвсем различно.

„Не се безпокойте, госпожице Дарлинг, нямам намерение да ви изпускам от погледа си.“

Изабел подръпна замислено стегнатите сини лентички, които държаха бонето й. Хелън не знаеше това, но днес годеникът й имаше работа в парламента. Изабел беше останала да лежи до късно през нощта, опитвайки се да измисли някаква хитрина, с която да си осигури достъп до херцог Линууд. Невъзможно беше да се измъкне през деня, младите дами не се разхождаха сами из Лондон. Дори ако някак успееше да излезе незабелязана и да се промъкне в дома на херцога през някоя задна врата, някой слуга можеше да я хване, докато се мотаеше в търсене на покоите на Линууд. А тя не можеше да измисли никакво извинение, което да й даде възможност да влезе в къщата на Линууд, камо ли да стигне до покоите му. Най-накрая бе решила да престане да се прави на умна и вместо това да действа смело. Бе успяла да убеди Хелън да отиде да посети Керн.

Каретата зави по отклонението, което водеше към дома на Линууд. Когато излезе навън, Изабел затаи дъх от страхопочитание при вида на огромната каменна резиденция, която гледаше към Хайд парк. Със своите прозорци и изящни корнизи, тя приличаше на дворец. Пред високите колони на верандата Изабел се чувстваше като джудже.

— Ти скоро ще живееш тук — измърмори тя на Хелън, докато двете вървяха към широките стъпала пред входната врата, следвани от госпожица Гилбърт. — Иска ли ти се?

Хелън въздъхна.

— Да, но татко ще ми липсва много. Старият херцог е човек, който ме плаши.

— Как така?

Хелън хвърли един поглед назад към госпожица Гилбърт, след което прошепна:

— Когато бях момиче, той ме щипеше по бузата и ме шляпаше отзад. Ако се дръпнех, той се заливаше в смях. — Тя потръпна. — Не мога да си представя как ще живея в една къща с такъв човек, макар Джъстин да ме уверява, че напоследък херцогът не излиза от стаите си.

— Кога се е разболял?

— Миналата есен. Тогава получи пристъп и през последните шест месеца не е приемал посетители.

Изабел сви ръце в юмруци. Това означаваше, че мръсникът е бил здрав, докато майка й е била жива. Дали той беше човекът, който я беше отровил?

На входната врата се появи един млад паж с бяла перука.

— Милейди — каза той и се поклони изненадано. — Страхувам се, че лорд Керн излезе.

— Излязъл! — каза Хелън и се нацупи леко. — И кога ще се върне?

— Негово превъзходителство не ми каза. Не остави никакви инструкции, освен…

— Освен какво?

— Каза, че вие и госпожица Дарси не трябва да го чакате тук в никакъв случай.

Хелън се намръщи.

— Какво странно нареждане. Той не ни очакваше.

Изабел обаче беше разбрала смисъла на заповедта. Керн беше предвидил посещението й тук и бе успял да я надхитри. „Ако ви открия в близост до Линууд, няма да ви се размине.“

Тя обаче нямаше намерение да се предаде без бой.

— Сигурно не сте го разбрали — каза тя. — Лейди Хелън е бъдещата съпруга на лорд Керн. Той никога не би й забранил да влезе в дома му.

Тя хвана Хелън под ръка, без да обръща внимание на удивеното изражение на госпожица Гилбърт, и мина покрай смаяния паж. Когато влезе в къщата, пред Изабел се разкри великолепието на фоайето. Един овален прозорец високо на тавана хвърляше светлина и не позволяваше на помещението да изглежда мрачно.

— Човек не трябва да се оставя да бъде командван от слуга — измърмори тя на Хелън. — Е, къде е дневната?

— На първата площадка — отвърна Хелън и тръгна към голямото стълбище с балюстради в бяло и златно. — Великолепна си, братовчедке — добави шепнешком тя. — Аз щях да се подчиня моментално и да се върна у дома.

— О, боже, о, боже — вайкаше се госпожица Гилбърт и мачкаше кърпичката си. — Негово превъзходителство ще бъде бесен. Той ще ме накаже заради вашето поведение.

— Глупости, Гили — каза Хелън, докато се качваше по широките мраморни стъпала. — Той не ти е работодател. Пък и аз вече съм голяма жена. Ти си ми приятелка и компаньонка, но аз вече не съм длъжна да се подчинявам на гувернантка.

— Нито пък на който и да било мъж — допълни Изабел, решена да попречи на Керн да определя всичко в живота на бъдещата си съпруга. Той сигурно щеше да се налага винаги над едно такова сладко момиче, каквото беше Хелън, ако Изабел не предприемеше мерки да я защити. — Една жена трябва да показва независимо мислене, вместо да следва сляпо чужди заповеди.

— Напълно съм съгласна. Ще кажа това на Джъстин веднага щом той се прибере.

— Може би не веднага — предупреди я Изабел. — Понякога мъжете трябва да бъдат оставяни да вярват, че имат предимство. Дори ако това не е така.

— О, разбирам. Колко си умна. — Хелън премигна и погледна Изабел с възхищение. — Откъде знаеш толкова много за света?

— От изучаване на човешката природа. — За да отвлече вниманието на Хелън, тя възкликна: — Каква прекрасна стая. Заклевам се, че това ще бъде любимото ти място, след като се омъжиш.

Стените бяха покрити с жълта дамаска и цялата дневна излъчваше топлина и спокойствие. Наоколо бяха поставени групи от шезлонги и столове, а върху осмоъгълните маси имаше елегантни статуетки и други миниатюрни украшения, близо до камината от бял мрамор се виждаше красиво френско писалище. Високите прозорци откриваха прекрасна гледка към Хайд парк с неговите зелени дървета и пътеки за езда.

Докато Хелън поръчваше чай и подаваше наметалата им на пажа, Изабел се приближи до един прозорец. Във въздуха се носеше лекият аромат на пчелен восък, а в камината гореше огън. Тя не можа да се въздържи и си помисли какво ли щеше да бъде да живее в такъв разкош и да си почива в същата тази стая, като чете книга или се наслаждава на прекрасния изглед към парка. Но единственият начин да получи положение тук беше Хелън да се обвърже с високомерния лорд Керн.

Изабел потръпна и това я разстрои. Толкова за завистта.

Безпокойството й попречи да седне при другите две жени. Сега, когато бе успяла да се вмъкне в тази крепост, трябваше да измисли някакво извинение и да се измъкне. Ако късметът не й изневереше, щеше да й трябва не повече от четвърт час, за да постигне целта си.

Тя притисна длан към кръста си и се приближи към Хелън.

— Милейди, страхувам се, че имам неотложна нужда. Трябва да намеря стаята за отдих.

Хелън скочи на крака.

— Какво има? Болна ли си? Веднага ще се върнем у дома.

— Нуждата ми не търпи отлагане. — Изабел сведе скромно поглед. — Дойде ми месечният посетител. — Това не беше изцяло лъжа, тя наистина очакваше цикълът й да започне след ден-два.

— О! Горкичката. Ще позвъня за слуга.

Хелън тръгна към звънеца, но Изабел я улови за ръката.

— Недей, моля те. Неудобно е да искам помощ от паж. Ще се кача горе и ще намеря някоя прислужница.

— Не можеш да отидеш сама. Гили, бъди така добра да придружиш братовчедка ми.

Изабел даде знак на възрастната гувернантка да си остане на мястото.

— Моля ви и двете да останете и да си довършите чая. Настоявам. Мога и сама да се погрижа за нуждите си.

Преди те да успеят да възразят нещо, Изабел се измъкна бързо от дневната. Сетивата й бяха изострени от очакване. Най-накрая беше получила търсената възможност и сега тя смяташе да се възползва от нея на всяка цена.

„Ако ви открия в близост до Линууд, няма да ви се размине.“

Вдигна полите на тъмносинята си рокля и се затича с лекота по стълбите. Лорд Керн можеше да върви по дяволите. Изабел нямаше намерение да си губи времето, като се страхува от него. Какво можеше да й направи, освен да беснее пред нея?

— Проституцията е бичът на нашето общество — обяви господин Бертан Суини, който бе спрял Керн пред залата на Камарата на общините, за да поиска подкрепата му за един нов проектозакон. — Човек не може да тръгне по „Странд“, без до него да се приближи някоя жена, готова да продаде услугите си за един шилинг или за малко джин. Публичните домове в този град са хиляди. Те трябва да бъдат затворени до един, за да бъдат защитени моралните ценности на нашата велика нация.

Преди две седмици Керн би се съгласил с консервативната политика на Суини. Сега той се сети с тревога за старата проститутка Персефона, която лежеше повалена от болест, с която се бе заразила при упражняването на професията си.

— А какво ще стане с тези жени? Как ще си изкарват прехраната?

— Това не е наша грижа, милорд. — Суини се ухили и потупа Керн по ръката, сякаш двамата бяха равни по социално положение. — Нека уличниците да се валят в канавките, където им е мястото.

— Не мога да дам съгласието си за предложение, което би довело до огромно увеличение в броя на мизерстващите, които обикалят този град.

Суини го зяпна.

— Но точно вие от всички хора би трябвало да подкрепите предложението ми пред приятелите си в Камарата на лордовете. Като се има предвид, че баща ви, херцогът, е известен развратник…

— Нито дума повече — прекъсна го с леден глас графът.

— Този град се нуждае от по-строго прилагане на законите, които вече сме приели. Покажете ми проектозакон за това и с удоволствие ще го подкрепя. Приятен ден, господине.

Керн тръгна към изхода, оставяйки Суини да гледа смаяно след него.

Срещата със Суини отново разбуди вътрешните му терзания и след една сутрин, прекарана в слушане на дълги речи, Керн се изкушаваше да изостави гражданския си дълг. Той изпитваше копнеж да се катери по хълмовете на Дербишър, където се намираше домът, в който беше прекарал детството си, да вдишва чистия въздух, да избяга от проблемите на града и да се концентрира върху проблемите на имението. Сватбата му щеше да се състои само след шест седмици и Хелън сигурно щеше да му прости едно кратко отсъствие. Може би тогава щеше да успее да се отърси от упоритото безпокойство, което го измъчваше.

Но имаше едно нещо, което не му позволяваше да напусне Лондон.

Изабел Дарлинг.

Двете с Хелън бяха имали намерение да прекарат деня, избирайки сватбени дрехи за Хелън, която през смях бе казала, че не било необходимо младоженецът да се влачи с тях. Керн не бе имал никакво желание да обикаля безброй магазини за шапки и ръкавици и бе посрещнал с облекчение думите на годеницата си. Изабел не можеше да се забърка в големи неприятности с едно излизане на пазар.

Дали?

Тя можеше да се срещне с някой надут тъпанар като Мобри. Онези тъмни очи щяха да проблеснат прелъстително, устните й щяха да оформят усмивка на сирена, тя щеше да разклати бедра и да му даде знак, подмамвайки горкия нещастник да извърши нещо недискретно…

Керн стисна юмруци. Изабел Дарлинг никога нямаше да се омъжи за почтен мъж. Никога.

Освен това той трябваше да вземе предвид и опасността, която представляваха мемоарите на майка й. Въпреки че в момента Изабел нямаше да посмее да ги публикува, за да не се изобличи сама, графът знаеше, че тя щеше да се опита да се възползва от всяка възможност за изнудване, която й се удадеше. Тази сутрин той бе дал нареждания на слугите си, целящи да предотвратят подобно нещо. Защо тогава се чувстваше толкова неспокоен?

Излезе от сградата на парламента и видя, че каретата му го очаква. Пажът скочи да отвори вратата с изобразения върху нея герб на графа и докато се качваше, Керн подхвърли троснато на кочияша:

— У дома.

Изабел погледна през рамо към дългия, елегантен коридор и видя единствено една прислужница, която се олюляваше под тежестта на куп чаршафи и вървеше в противоположната посока. Над горния етаж цареше гробна тишина.

Изабел свали бонето си и уви връзките му около ръката си. След това притисна ухо до боядисаната в бяло врата. Отвътре се чуваше някакъв ядосан глас, който се повишаваше и заглъхваше. Тя не можа да долови думите. Дали беше херцогът?

Имаше само един начин да разбере.

Тя си пое дълбоко дъх, завъртя златната брава и влезе в стаята. Озова се в мрачна дневна, в която миришеше силно на лекарства. Гласът идваше от съседната стая и тя тръгна на пръсти към отворената свързваща врата.

В камината от зелен мрамор гореше огън. Очевидно собствениците не бяха щадили средства, за да обзаведат стаята с най-хубавите дивани, столове и картини в позлатени рамки. Огромно легло, покрито със завивки от зелено кадифе, заемаше по-голямата част от стаята.

До леглото стоеше един прислужник в ливрея, който се опитваше да придума белокосия инвалид да глътне една лъжица лекарство. Херцогът замахна с ръка и отблъсна лъжицата. Кафява течност оплиска стената и лъжицата падна на пода.

— Махай се, идиот такъв! Искаш да ме отровиш, а? Донеси ми пистолетите за дуел и се бий като мъж!

Отрова? Изабел наостри уши. Ако херцогът подозираше други, че искат да му направят нещо, не беше ли това признак на нечиста съвест?

— Ваша светлост, доктор Садлър казва, че лекарството ще ви помогне. — Слугата вдигна лъжицата и взе едно кафяво шишенце от масата до леглото.

Този път херцогът отвори уста и изпи лекарството. Миг по-късно изплю течността в лицето на прислужника.

Мъжът отскочи назад и започна да бърше лицето си с ръкава на дрехата си. Тъмни петна се появиха върху предната част на светлосинята му ливрея.

Херцогът отметна глава назад и избухна в смях.

— Мислиш си, че можеш да надхитриш Линууд, а? Това да ти бъде за урок. Да ме държиш в това легло.

Изабел видя, че й се удава прекрасна възможност, и тръгна бързо напред.

— Ще трябва да си смениш дрехите — каза тя на слугата. — Аз ще остана при Негова светлост, докато се върнеш.

Прислужникът се обърна и на лицето му се изписа тревога.

— Тук е забранено да влизат непознати, госпожице.

— Няма проблем. Аз съм приятелка на семейството, братовчедка на лейди Хелън Джефрис.

— Братовчедка, а? — каза херцогът. Широка усмивка откри пожълтелите му зъби и той потупа с ръка по леглото. — Седни, хубавице.

— Не ми беше казано, че ще имаме посетители. — Прислужникът се втренчи с подозрение в нея. — Съжалявам, госпожице, но ще позвъня за помощ.

— Да, направи го — реши да блъфира тя. — Кажи на целия персонал, че не можеш да си свършиш работата. Кажи на всички, че не можеш да се грижиш както подобава за Негова светлост. — Когато мъжът се поколеба до кадифения шнур, който висеше близо до стената, тя си придаде възможно най-суров вид и каза: — Побързай. С малко късмет ще отсъстваш само няколко минути.

— Изчезвай, мръсен плъх — добави херцогът, който седеше намръщен в леглото. — Не ти я давам — тя е моя. — Той сграбчи една сребърна купа от масата до леглото и я хвърли по прислужника.

Мъжът успя да хване купата, но течността в нея го заля. Той се намръщи и отстъпи, хвърли още един подозрителен поглед на Изабел и излезе от стаята. Вратата се затръшна след него.

Изабел беше сама с херцог Линууд.

Той изглеждаше стар и сбръчкан, мъж, който отдавна бе преминал разцвета си. Тънки синкави вени покриваха носа и бузите му като паяжина. Той беше облечен в огромна нощница с дантели на ръкавите, яката й беше отворена и откриваше сивите косми върху широките му гърди. Разрошени бели кичури падаха от двете страни на лицето му, което някога сигурно бе било много красиво. Очите му бяха зелени.

Също като на Керн.

Този мъж обаче не притежаваше желязната воля и почтеността на сина си. Линууд беше един отвратителен развратник, който беше познавал интимно майка й. Тази мисъл накара Изабел да се почувства неспокойна. Въпреки че бе обичала веселата си, търсеща удоволствия, майка, самата тя никога нямаше да може да води такъв порочен живот и никога нямаше да може да остави щастието си в ръцете на мъж, който отказва да се ожени за нея, защото смята, че стои твърде високо над нея само заради потеклото си.

— Не стой и не зяпай така — каза херцогът. — Ела по-близо. Дай да те огледам по-добре.

Изабел пристъпи една крачка по-напред.

— Дойдох да ви задам няколко въпроса, Ваша светлост.

— Въпроси, друг път. Тук аз задавам въпросите. Ти ли си онази, която изпратих да повикат?

— Която сте изпратили да повикат?

— Няма значение, няма значение. Просто ми кажи как се казваш.

— Изабел. — Тя се вгледа внимателно в него и добави: — Изабел Дарлинг.

Херцогът се изсмя сухо и удари с длан върху дебелия юрган.

— Тогава ела, скъпа. Ела при мен, нахална уличнице. — Той направи движение с показалеца си, сякаш я подканваше да побърза.

Кожата й настръхна, докато Изабел гледаше в неразбиращите му очи.

— Не ме разбрахте. Фамилното ми име е Дарлинг. Аз съм дъщерята на Аврора.

— Аврора? — Той премигна объркано. — Аврора Дарлинг?

Изабел кимна.

— Тя ви е наричала Зевс. Описала ви е в спомените си.

Устните му се свиха презрително.

— Сега си спомням. Дръзката кучка си беше позволила да пише за мен без мое съгласие. Когато й казах да престане, тя ме прати да си вървя с раздрано ухо, сякаш бях някакво конярче.

Негодуванието, което изкриви чертите му, изненада Изабел. Дали не беше той? Този полуумен инвалид ли беше убиецът на майка й?

Изабел заговори, като подбираше внимателно думите си.

— Сигурно сте били бесен. Какво бихте направили с жена, която ви е ядосала?

— Имам си начин да се оправям с твърдоглави женски. — На лицето му се изписа похотлива усмивка и той отново й даде знак да се приближи. — Ела тук и ще ти покажа.

Изабел остана да стои пред леглото. Тя не беше забравила, че проклетите мемоари бяха скътани в тайния джоб на роклята й.

— Вие сте посетили Аврора около месец преди смъртта й миналата пролет. Върнахте ли се да я видите след това?

— Смърт? — Той поклати глава. — Що за щуротии са това?

— Няма как да не сте знаели. Тя се разболя тежко няколко дни след вашето посещение. — Нещо стегна гърлото на Изабел и гласът й се превърна в шепот. — Може би сте й дали нещо да яде или да пие.

— А? — Той се хвана за ухото. — Какво си ми донесла за пиене? Не искам повече от онова проклето лекарство.

Дали нарочно се правеше, че не чува? Не й оставаше много време. Прислужникът щеше да се върне скоро, а Хелън я чакаше долу. Изабел реши да разкрие какво й бе казала Мини.

— Един мъж е бил забелязан да влиза в стаята на майка ми в нощта, преди тя да се разболее. Кога я видяхте за последен път?

— Болна — измърмори той. — Омръзна ми да слушам за болести. Донеси ми таблата. С теб ще изиграем една партия.

— Не съм дошла тук да играя игри, Ваша светлост. Просто съм любопитна. Носили ли сте подарък на майка ми? Може би кутия сладки? Или бутилка вино? — Ако той бе решил да й попречи да напише мемоарите си, би могъл да сложи арсеник в храната или питието й.

— Престани да дърдориш. Никога не съм обичал жените, които приказват твърде много. — Той посочи към другия край на стаята. — Там е.

Кое? Изабел се обърна рязко, сякаш очакваше да види бутилка с отровно вино или подписано признание, но видя само една дъска за табла, поставена върху маса с плот от мрамор.

— Донеси я тук — каза кисело херцогът — Или ще те отпратя.

Какво се надяваше да постигне той с изиграването на една игра? Защо просто не отречеше вината си за смъртта на майка й и с това не сложеше край на разговора?

Тя реши да изпълни желанието му, отиде до масата, взе таблата и я отнесе до долния край на леглото.

— Не там — каза Линууд — Тук. — Той потупа мястото до себе си.

Изабел се приближи предпазливо. Той изглеждаше безопасен, раменете му бяха приведени, а ръцете му — скръстени в скута. Освен това беше и инвалид, който не можеше да става от леглото. Въпреки това тя се радваше, че не беше забравила да вземе камата си.

— Може би поне ще ми кажете как сте научили, че Аврора пише мемоари — каза Изабел, докато оставяше таблата върху юргана. — Някой от другите й любовници ли ви каза?

Той не отговори. Тя погледна нагоре и видя странен блясък в погледа му. Херцогът нададе победоносен вик и скочи към нея.

Ръцете му се стрелнаха напред и я дръпнаха върху леглото. Бедрото му удари дъската за табла и пуловете и заровете се разпиляха. Изабел се опитваше да се измъкне, като се извиваше с всичка сила, но той се оказа изненадващо силен и успя да я задържи.

— Пипнах те! — изсумтя херцогът. — Това беше хубава шегичка, Аврора. Достатъчно добре ли играх?

Той я мислеше за майка й? Сигурно беше луд, напълно луд.

— Грешите! — извика Изабел. — Аз съм Изабел. Пуснете ме веднага!

Той се ухили.

— Винаги си обичала да си играеш на гоненица. Помниш ли, когато се направих на разбойник и те гоних из конюшните зад дома на Карлтън? Късмет извадихме, че стоновете ти не събудиха регента.

— Аз не съм Аврора.

— Разбира се, че не си. Ти си една палава девица и аз ще те обезчестя.

Херцогът се разсмя и плъзна ръка към гърдите й. Тя замахна да го удари, но ръката й се оплете във връзките на бонето й. Той осъзна проблема й и се разсмя още по-силно.

Изабел имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Да можеше само да достигне камата си.

— Дявол да го вземе — възкликна херцогът. — Сложила си някакъв шибан корсет. Обърни се.

Изабел успя да се отърси от паниката и се престори на покорна. Това може би беше единствената й възможност. Докато той отместваше тялото си, тя плъзна ръка в джоба си и треперещите й пръсти стиснаха дръжката на оръжието.