Грешникът

— Трябваше да сложим светещите гирлянди най-малко преди седмица — отбеляза Мардж, както размотаваше поредния наниз лампички и ги подаваше на Чарли, покатерил се на стълба пред прозореца на хола.

— Имах много работа, Мардж. Не ми беше до това. — Той успя да сложи гирляндите навръх бора, който от миналата година беше порасъл доста. — Пък и има хора, на които можем да платим, за да сложат украсата. Те разполагат с по-високи стълби, по-млади са, по-яки, ще се справят по-добре.

— Да де, но нали го правим вече четирийсет години колкото да се порадваме, Чарли. Ще дойде време, когато наистина няма да ти е по силите и тогава горчиво ще съжаляваш, че друг ще ти слага лампичките. Не си криви душата. Обичаш този ритуал.

Чарли се подсмихна от немай-къде.

— Щом казваш.

Седнал на стълбите, Стърлинг ги наблюдаваше. „Наистина му е приятно. Държи си на семейството, човекът“, каза си той.

След час, премръзнали, но доволни от свършената работа, Мардж и Чарли се прибраха вътре в къщата, свалиха якетата и ръкавиците и се понесоха към кухнята — да си правят чай. Когато чайникът и току-що опечените коледни курабийки бяха пред тях, Мардж реши да хвърли бомбата.

— Напусни тая работа при братя Баджет, Чарли, и то още утре.

— Ти да не си полудяла? Не мога.

— Можеш, можеш, и още как. Бог ми е свидетел, не сме кой знае колко богати, но все ще се оправим. Ако толкова ти се работи, отвори отново адвокатска кантора и съставяй завещания. Но няма и занапред да седя със скръстени ръце, и да гледам как се поболяваш — заради тия Баджетови ще си докараш някой инфаркт.

— Нищо не ти разбира главата, Мардж. Не мога да напусна — отсече отчаян мъжът й.

— Защо? Ако умреш, те ще си намерят друг адвокат, нали така?

— За друго ти говоря, Мардж. Всъщност… дай да не го обсъждаме.

Мардж се изправи и долепи решително длани до масата.

— И за какво, интересно, ми говориш? — подвикна тя. — Изплюй камъчето, Чарли. Какво става?

Стърлинг заслуша как в началото колебливо, после с поток от думи той си изплаква болката пред жена си: как още преди години братята са го изнудили да заплашва хора, изпречили им се на пътя. Видя как в началото Мардж е потресена и ужасена, после угрижена — беше си дала сметка колко се е намъчил през цялото това време мъжът й.

— Делото, което сега постоянно отлагам, е за пожара в склада край Сиосет от миналата година. Певците, наети за празненството по случай рождения ден на мама Хеди-Ана, неволно чуха как Джуниър се разпорежда сградата да бъде опожарена. Мълви се, че били заминали на турне в Европа, истината обаче е, че ги включиха в Програмата за защита на свидетелите.

„Ето какво, значи, се говори за Нор и Били“, рече си Стърлинг.

— И защо отлагаш делото?

— Подкупихме вещите лица и те ще се закълнат, че пожарът е бил предизвикан от оголени жици. Ханс Крамер, собственикът на склада, изчезна сякаш вдън земя, но миналия месец братята надушиха, че се е преместил да живее заедно с жена си в Швейцария. Имали там роднини, а след всичко, което му се струпа на главата, Крамер не иска да си има вземане-даване с Баджетови.

— Не ми отговори на въпроса, Чарли.

— Не аз, Мардж, искам делото да се отлага. Баджетови ме притискат.

— Защо? — погледна го тя право в очите.

— Защото искат да бъде насрочено чак след като запушат веднъж завинаги устата на Нор Кели и Били Камбъл.

— И ти ще търпиш всичко това? — ахна тя невярващо.

— Може и да не ги намерят.

— Ами ако ги намерят? Не бива да го допускаш, Чарли.

— Знам, че не бива — избухна мъжът й. — Но не знам какво да правя. В чудо съм се видял. Толкова ли не разбираш, че отида ли в полицията, братята веднага ще надушат? Имат си начини.

Мардж се разплака.

— Как се е стигнало дотук? Каквито и да са последиците за нас, Чарли, трябва да направиш каквото трябва. Поизчакай няколко дена — да мине Коледата. Нека изкараме всички заедно още една Бъдни вечер. — Тя избърса с длан очите си. — Ще се моля да стане чудо.

Чарли стана и притисна жена си до себе си.

— Е, щом ще се молиш, бъди по-конкретна — рече й с уморена усмивка. — Моли се да стане така, че Джуниър и Еди да отидат в своята родина, за да се видят с майка си — Хеди-Ана. А аз ще предупредя ченгетата и те ще ги пипнат веднага щом прекосят границата на Валония. И тогава вече няма да ни застрашава нищо.

Мардж го погледна.

— Защо си толкова сигурен?

— И двамата са съдени задочно за престъпления, които са извършили във Валония, и са получили доживотни присъди. Затова и не смеят да стъпят там.

„Доживотни присъди ли!“, ахна Стърлинг. Най-сетне разбра какво да прави. Сега оставаше само да измисли как.

Излезе навън. Мардж беше включила светещите гирлянди веднага щом Чарли ги бе наслагал по дърветата. Времето се беше развалило, в късния следобед слънцето се бе скрило зад черните облаци. Пъстроцветните лампички примигваха весело по клоните и разсейваха сгъстяващия се мрак на зимния ден.

Не щеш ли, като неочакван дар, Стърлинг се сети нещо, което бе чул у мама Хеди-Ана. „Осъществимо е — рече си той. — Напълно осъществимо.“ Веднага започна да крои планове как да прилъже братята да отидат в своята родина.

„Няма да ни бъде никак лесно, но от опит глава не боли!“

— Добре се справяш, Стърлинг — похвали го монахинята.

— Обиколи надлъж и шир света — вметна гръмогласно адмиралът.

— Изненадахме се, че се връщаш във Валония — каза монахът. — После обаче включихме какво си намислил. Да ти призная, това е моят манастир. Живял съм там преди четиринайсет века. Направо не мога да повярвам, че са го превърнали на хотел. Представяте ли си, манастир с обслужване по стаите!

— Разбирам какво имате предвид, драги ми господине — съгласи се Стърлинг, — но за нашите цели това е само добре дошло. Струва ми се, че най-сетне измислих как да помогна на Мариса, Нор и Били, та дори и на Чарли. Той се нуждае от помощта ми не по-малко от Мариса, но по друг начин. — Изопна се като струнка и погледна насъбралите се в лицата. — Разрешете да се явя на Чарли, така той ще излезе с мое съдействие от затруднението.

— В смисъл да му се явиш, както на Мариса, която разбра, че си дошъл от отвъдното ли? — поиска разяснение пастирът.

— Да, според мен е наложително.

— Дали да не се явиш и на Мардж? — предложи царицата. — Нещо ми подсказва, че тя свири първата цигулка в къщата.

— Не исках да дърпам дявола за опашката и да ви моля и за това — призна си усмихнат Стърлинг.

— Но ще бъде прекрасно, ако мога да общувам и с двамата.

— Да дърпаш дявола за опашката ли? — вдигна вежди матадорът. — Не го знам този израз.

— Чух го някъде. Вероятно в ресторанта на Нор. Хареса ми. — Стърлинг се изправи. — По земното летоброене утре ще е денят, когато ще се срещна за пръв път с Мариса. Описах, така да се каже, пълен кръг.

— Не забравяй, че това е денят и когато се яви за пръв път пред нас — заяде се индианката.

— Уверявам ви, няма да го забравя никога.

— Имаш благословията ни — намеси се и монахът. — Но помни, наближава Бъдни вечер, а ти се надяваше да я караш в рая.

Мариса отвори вратата на стаята си и видя възхитена, че Стърлинг се е разположил на големия фотьойл при бюрото.

— Мислех, че ще ходиш някъде и ще се върнеш да ми пожелаеш „лека нощ“ — каза тя.

— Наистина излизах по работа — обясни той. — Докато ти вечеряше, огледах цялата последна година от живота ти и сега вече знам защо на тати и на Нор-Нор им се е наложило да заминат.

— Но аз бях долу само около час!

— За мен времето тече различно — отвърна Стърлинг.

— Все си мислех за теб. Хапнах набързо, после от немай-къде изслушах тъпотиите на Рой как като малък по Коледа веднъж играл пастир в пиеската в училище. Побързах да се разкарам от масата. Радвам се, че си тук.

— Е, аз пък научих доста, докато ти вечеряше. Сега пак ми се налага да изляза, защото имам много работа — ще се опитам да направя така, че баща ти и баба ти да се върнат за твоя рожден ден.

— На Бъдни вечер е — припомни момиченцето припряно. — Ще стана на осем годинки.

— Знам, знам.

— Остават някакви си четири дена.

Стърлинг видя в очите й неверие, но и надежда.

— Можеш да ми помогнеш — каза й.

— Как?

— Помоли се.

— Добре. Обещавам.

— И бъди мила с Рой.

— Не е толкова просто. — Мариса направи физиономия и забоботи: — Помня, едно време… бъра-бъра, два чадъра…

— Мариса! — скастри я Стърлинг с дяволити пламъчета в очите.

— Знаммммм — провлачи тя. — Рой сигурно си е човек като всички останали.

Стърлинг се изправи, разнежен от развеселеността, проблеснала за миг в очите на момиченцето. Покрай това се сети за първия път, когато е видял Мариса заедно с Били и Нор. „Не бива да я подвеждам“, изрече той и като молитва, и като обет.

— Е, аз да тръгвам.

— Бъдни вечер — вече ми обеща! — напомни му тя.

Открай време Чарли и Мардж слагаха подаръците под елхата няколко дена преди Коледа. И трите им деца живееха наблизо, в Лонг Айланд, нещо, за което Мардж благодареше всеки ден на Всевишния.

— А на колко хора децата им живеят по четирите краища на света — току повтаряше тя, докато си сушеше косата със сешоара. — Големи късметлии сме, да знаеш!

Шестте внучета също ги радваха, като се почне от най-голямото — вече на шестнайсет години, което скоро щеше да стане студент, и се стигне до най-малкото, сега първолаче.

— И всичките са деца за чудо и приказ. Нямаме си нито една черна овца в стадото — хвалеше се честичко тя.

Тази вечер обаче, след като наредиха с Чарли подаръците, не изпитаха обичайното задоволство и трепетно очакване. Притесняваха се какво ще стане, след като Чарли се яви във ФБР, и в осем и половина вечерта, седяха притихнали един до друг в хола. Чарли местеше безцелно каналите на телевизора.

Мардж се беше вторачила в елхата, гледка, която обикновено й вдъхваше неописуем душевен мир и радост. Тази вечер обаче не беше така. Тя не намираше сили да се усмихне дори при вида на украшенията, измайсторени през годините от нейните внуци.

Не щеш ли, на килима тупна една от играчките — ангелче от папиемаше с бомбе вместо нимба и с едно крилце, по-късо от другото. Мардж стана, за да го вдигне, но още преди да го е докоснала, ангелчето грейна.

Жената зяпна, смаяна. Както никога, не каза и дума. За десетина секунди ангелът се преобрази на симпатичен мъж, изрядно облечен в тъмен втален балтон, носеше и бомбе, което побърза да намести върху главата си.

— ААААААУУУУ! — разпищя се Мардж. Чарли беше задремал на канапето. Подскочи като ужилен, видя Стърлинг и се развика:

— Джуниър те е пратил, знам си аз.

— Майко мила, майчице! — продължаваше да пищи Мардж. — Не са го пратили никакви Баджетови, Чарли. Това е призрак.

— Само не се плашете, много ви моля. Дошъл съм да ви помогна да се отървете от Баджетови — поясни спокойно Стърлинг. — Седнете, де.

Те се спогледаха и го послушаха. Мардж се прекръсти.

Стърлинг се усмихна. Известно време мълча, та те да свикнат с него и да престанат да се плашат, че ще им стори нещо.

— Нали нямате нищо против да поседна? — попита накрая.

Мардж още го гледаше ококорена.

— Заповядайте, седнете, вземете си и от курабийките — покани го тя и посочи чинията върху масата.

— Не, благодаря — усмихна се Стърлинг. — Вече не се храня.

— Де да ви имах проблема — рече Чарли и все така стиснал дистанционното устройство на телевизора, се вторачи отново в Стърлинг.

— Изключи го тоя телевизор, Чарли — изкомандва Мардж.

Щрак. Развеселен, Стърлинг си спомни думите на царицата, че в къщата Мардж свири първа цигулка. Забеляза, че и двамата са се поотпуснали. „Разбират, че не съм дошъл да им навредя — рече си той. — Време е да им обясня как стоят нещата.“

— Нали познаваш, Чарли, Нор Кели и Били Камбъл? — поде той. — Знаеш и че са включени в Програмата за защита на свидетелите.

Адвокатът кимна.

— Пратен съм да помогна на момиченцето на Били — Мариса, затъжило се за баща си и баба си. За да го сторя, трябва да отстраня опасността, надвиснала над тях.

— Джуниър и Еди — отсече Чарли.

— Ах, тия нехранимайковци! — подвикна презрително и Мардж.

— Докато проучвах как най-бързо да ги спася от заплахата, си дадох сметка, че Баджетови застрашават и теб.

Мардж се пресегна и стисна ръката на мъжа си.

— Предвид обстоятелствата стигнах до извода, че ще излезем най-бързо и безболезнено от задънената улица, ако пратим Баджетови обратно във Валония, където те ще бъдат тикнати на топло до края на дните си.

— И дано някой хвърли някъде ключа! — каза Мардж. — Ах, злосторниците му със злосторници!

Адвокатът в Чарли се обади и той поясни:

— Уверявам ви, не виждам начин братята да бъдат накарани да се върнат по своя воля във Валония.

— Дори заради мама Хеди-Ана ли? — попита Стърлинг.

— Вече петнайсет години леят крокодилски сълзи, че не можели, видите ли, да й идат на гости — съобщи Чарли.

— Имам план как да ги накараме да се върнат при майка си — обясни Стърлинг.

Внезапно обнадеждени, Чарли и Мардж го заслушаха с отворени уста.