Гробниците на Атуан

4. СЪНИЩА И РАЗГОВОРИ

Няколко дни Арха се чувстваше зле. Лекуваха я от треска. Тя оставаше в леглото си или сядаше на верандата пред Малкия дом в мекото есенно слънце и гледаше нагоре към западните хълмове. Усещаше се слаба и глупава. Отново и отново се връщаше към тези мисли. Срамуваше се от своя припадък. Пред Стената на Гробниците така и не бяха поставили стража, но тя вече не се осмеляваше да пита Косила за това. Изобщо не искаше да види Косила — никога. Защото се срамуваше, че припадна.

Често, седнала на слънце, тя кроеше планове как ще се държи другия път, когато отиде в местата на мрака под хълма. Много пъти размишляваше каква смърт ще определи на следващите затворници — по-сложна, по-подходяща за ритуалите на Празния трон.

Всяка нощ се будеше в тъмното и простенваше:

— Още не са умрели! Все още умират!

Сънуваше много. Присънваше й се, че трябва да сготви храна — огромни котли с вкусна овесена каша — и да я излее в една яма в земята. Сънуваше, че трябва да пренесе в мрака пълно ведро с вода, дълбоко пиринчено ведро, на някой, който е жаден. И все не достигаше до този човек. Събуждаше се самата тя жадна, ала не ставаше да пие. Лежеше будна, с отворени очи, в иззиданата без прозорци стая.

Една сутрин Пенте дойде да я посети. Арха видя от верандата как тя наближаваше Малкия дом безгрижно и безцелно, сякаш съвсем случайно минава насам. Ако Арха не я бе заговорила, Пенте нямаше да се качи по стълбите. Но Арха бе самотна и я заговори.

Пенте направи дълбок поклон, задължителен за всички, които доближаваха Жрицата на Гробниците, след това тежко се отпусна на стълбата под Арха, издавайки нещо като: „Пух!“ Станала бе доста висока и закръглена. Каквото и да направеше, винаги поруменяваше като череша и този път беше почервеняла от вървенето.

— Чух, че си болна. Скътала съм ти малко ябълки. Тя ненадейно измъкна изпод огромната си черна роба едно серкме, натъпкано с шест-седем чудесни жълти ябълки. Пенте вече бе посветена в служба на Бога-крал и служеше в неговия храм под ръководството на Косила. Още не беше жрица и затова се обучаваше и работеше заедно с послушничките.

— Тази година двете с Попе сортирахме ябълките и аз ти скътах най-хубавите. Винаги сушат наистина хубавите ябълки. Така се съхраняват най-добре, но е жалко за тях. Нали са великолепни?

Арха поглади светлозлатистата гладка кора на плодовете, зърна вейките, по които още се крепяха някои кафяви листа.

— Действително са чудесни.

— Вземи си една.

— Не сега. Ти си вземи.

От учтивост Пенте избра най-малката и я изгълта на десетина сочни, умели, лакоми хапки.

— По цял ден мога да ям — каза тя. — Все не ми стига. Бих предпочела да бъда готвачка наместо жрица. Бих готвила по-добре от тази стара стисната Натаба и освен това щях да облизвам гърнетата… О, чу ли за Мюнит? Тя трябвало да лъска онези пиринчени гърнета, в които държат розовото масло, онези високи тесни съдове със запушалки, нали знаеш? Помислила си, че трябва да ги почисти и отвътре, пъхнала, нали знаеш, ръката си с един парцал и не могла да я измъкне. Толкова се опитвала, че цялата се запъхтяла и се подула в китката, нали знаеш, та наистина се заклещила. Хукнала из спалните и пищяла: „Не мога да се освободя! Не мога да се освободя!“ А Пунти, който е вече съвсем глух, си помислил, че е станал пожар и започнал да крещи на другите надзиратели да идват да спасяват послушниците. Юахто в същото време доял мляко и изскочил от кошарата да види какво става, дойните кози наизлезли, втурнали се в двора и налетели на Пунти, на надзирателите и на малките момичета, а Мюнит истерично размахвала пиринченото гърне на ръката си и всички се щурали нагоре-надолу, когато Косила дошла от храма и възкликнала: „Какво е това? Какво значи всичко това?“

Хубавото закръглено лице на Пенте направи такава отблъскваща гримаса, коренно различна от хладното изражение на Косила и едновременно тъй наподобяваща, че Арха избухна направо в ужасен смях.

— „Какво е това? Какво значи всичко това?“, продължила да вика Косила и тогава… тогава кафявата коза я ухапала — Пенте се разтресе от смях, сълзи бликнаха от очите й. — И тогава М-М-Мюнит ударила козата с г-г-гърнето.

Двете момичета се запревиваха от кикот, люлеейки се напред-назад, държаха се за коленете, задушаваха се.

— А Косила се обърнала и казала: „Какво е това? Какво значи всичко това?“ на… на… на козата. — Краят на разказа бе заглушен от смях. Най-сетне Пенте избърса очите и носа си и разсеяно захапа нова ябълка.

От толкова продължителен смях на Арха й се зави малко свят. Тя си наложи да се успокои и след известно време попита:

— Как си попаднала тук, Пенте?

— О, била съм шестото момиче на моите родители и те просто не могли да отгледат толкоз много и да ги оженят. Тъй че като съм навършила шест години, ме довели в Храма на Бога-крал и ме посветили. Това станало в Осава. Предполагам, че там е имало твърде много послушнички, защото скоро съм била изпратена тук. А може да са сметнали, че от мене ще излезе голяма жрица или нещо подобно. Но тука са се излъгали! — Пенте отхапа от ябълката със засмяно, разочаровано лице.

— Би ли предпочела да не си жрица?

— Дали бих предпочела? Разбира се! Бих предпочела да се омъжа за свинар и да живея в канавките, бих предпочела всичко друго, само не и да стоя жива погребана през всичките дни на земния си живот с тая женска паплач в една загниваща стара пустиня, където не стъпва човешки крак. Ала какво предпочитам е без значение, понеже вече съм посветена и не мога да се отърва. Надявам се през следващия си живот да бъда танцьорка в Авабат! Ще съм си го заслужила!

Арха се вгледа в нея с внимателни тъмни очи. Не я разбираше. Стори й се, че не бе забелязвала Пенте преди, не бе я наблюдавала и не беше успявала да я види — закръглена, жизнена и сочна като някоя от нейните златни ябълки, тя изглеждаше доста красива.

— За тебе храмът нищо ли не значи? — попита Арха твърде рязко.

Пенте, винаги покорна и лесно податлива, този път не се уплаши.

— О, зная, че твоите Повелители имат голямо значение за тебе — каза тя с безразличие, което удиви Арха. — В това все пак се крие някакъв смисъл, защото ти си специална тяхна служителка. Не си просто посветена, а си призвана по рождение. Но погледни ме мен. Трябва ли да изпитвам особено благоговение и прочие към Бога-крал? В края на краищата той е просто човек, макар и в Авабат да живее в дворец със златни покриви, който се простира на десет мили околовръст. Той е близо петдесетгодишен и плешив. Можеш да го видиш на всички статуи. И се обзалагам, че си подрязва ноктите като всички останали. Прекрасно зная, че е и бог. Но си мисля, че ще бъде много по-божествен, след като умре.

Арха бе съгласна с Пенте, защото беше почнала тайно да гледа на самородните Божествени императори на Каргад като на самозвани, фалшиви богове, опитващи се да похитят преклонението, дължимо на истинските и вечни Сили. Ала зад думите на Пенте се криеше нещо, с което не можеше да се съгласи, нещо напълно ново за нея, нещо, което я плашеше. Тя не бе осъзнала колко са различни хората и по какъв различен начин гледат на живота. Почувства се така, сякаш бе вдигнала очи и съзряла изведнъж цяла нова планета, увиснала точно над прозореца, огромна и гъсто населена, един съвсем странен свят — свят, в който боговете нямаха значение. Тя беше уплашена от твърдото неверие на Пенте. В уплахата си предприе нападение.

— Вярно е. Моите Повелители са мъртви от много, много време. И никога не са били хора… Знаеш ли, Пенте, бих могла да те призова в служба на Гробниците.

Говореше любезно, сякаш предлагаше на приятелката си добър шанс.

Руменината изчезна от бузите на Пенте.

— Да — каза тя, — би могла. Но аз не съм… не съм способна на това.

— Защо?

— Страхувам се от тъмнината — тихо рече Пенте. Арха възкликна леко презрително, обаче остана удовлетворена. Беше постигнала целта си. Пенте може и да не вярва в боговете, но се страхува от безименните сили на мрака — както всяка смъртна душа.

— Знаеш, че ако не искаш, няма да го направя — промълви Арха.

Помежду им настъпи дълго мълчание.

— Ти все повече заприличваш на Тара — меко и унесено, както обикновено, заговори Пенте. — Добре, че не заприличваш на Косила. Но си толкова силна. И на мене ми се иска да бъда силна, ала аз просто обичам да ям…

— Продължавай — каза Арха, надменна и заинтригувана, а Пенте бавно изхрупа и третата ябълка до семките.

Подир няколко дни повелите на нескончаемите ритуали на Мястото извадиха Арха от уединението й. Една коза бе родила извънсезонни близнаци и те щяха да бъдат принесени в жертва на боговете — според традицията това бе важен ритуал, на който Първата жрица трябваше да присъства. Церемонията се изпълияваше по новолуние пред Празния трон. Арха вдъхваше упойните аромати на билките, които горяха в широки бронзови подноси пред трона, и танцуваше сама в черно. Танцуваше пред невидимите сенки на мъртвите и неродените и душите по време на този танц витаеха във въздуха около нея, следваха играта на нозете й, бавните сигурни движения на ръцете. Тя пееше песните, чиито думи никой смъртен не разбираше и които сричка по сричка бе научила от Тара много отдавна. Хор от жрици, скрити в сянката зад огромните двуредни колони, подемаше след нея странните думи и грамадната рухнала зала отекваше от гласове, сякаш стълпените души повтаряха песнопенията отново и отново.

Богът-крал на Авабат не изпрати повече затворници в Мястото и Арха постепенно престана да сънува тримата, които отдавна бяха вече мъртви и погребани в плитките си гробове в гигактската пещера под Гробниците.

Тя събра целия си кураж, за да отиде пак в пещерата. Трябваше да го направи — Жрицата на Гробниците бе длъжна да посещава собственото си владение без страх и да познава неговите пътища.

Когато влезе първия път, таваиският капак бе залостен здраво, но не колкото се страхуваше. Подготвила се бе толкова добре, събрала беше такава решимост да отиде сама и да овладее нервите си, че когато слезе, почти с разочарование откри: няма нищо страшно. И да имаше гробове, те не се виждаха, нищичко не се виждаше. Царяха тъмнина и тишина. И това бе всичко.

Ходеше там ден подир ден, влизаше както винаги през таванския отвор на стаята зад трона, додето хубаво опозна целия обход на пещерата със странните й скулптурни стени, доколкото нещо невидимо можеше да се опознае. Не се отделяше от стените, защото ако се спуснеше в огромната дупка, щеше да загуби ориентир в тъмното и да се добере до стената слепешком, без да знае къде се намира. Както се убеди още първия път, в местата на мрака важното бе да помниш кои завои и отвори си отминал и кои ти предстоят. Трябваше да ги броиш, понеже при допир всички си приличаха. Арха имаше тренирана памет и не срещаше трудности с този стар трик да си намира пътя, като опипва и брои, а не както обикновено, когато може да го види. Скоро научи наизуст всички коридори, открояващи се в Подземието, цялата плетеница от проходи под Тронната зала и хълма. Но в един коридор тя никога не влизаше — втория, вляво от входа сред червените скали. Знаеше, че ако сбърка и хлътне през него, никога повече няма да открие обратния път. Все по-силно копнееше да слезе и опознае Лабиринта, но потискаше този копнеж у себе си, преди да бе научила всичко възможно за него там горе, на земята.

Тара не знаеше много — само имената на някои от стаите и описанието на посоките и завоите, които трябваше да се следват и пропускат, за да се стигне до тези стаи. Тя можеше да ги каже на Арха, ала не и да ги начертае в праха или дори с жест във въздуха.А и самата тя не ги беше изминавала, не беше влизала никога в Лабиринта. Но когато Арха я питаше: „Как се стига от отворената Желязна врата до Рисуваната стая?“, или: „Къде върви пътят от Костната стая до тунела край реката?“, Тара помълчаваше малко и издекламирваше странните посоки, които бе научила доста преди предишната Арха — трябва да се минат толкова и толкова кръстопътя, да се вземат толкова и толкова завоя и така нататък. Всичко това Арха запаметяваше, както го бе запаметила и Тара — от първо чуване. По цели нощи, докато лежеше в леглото си, тя си ги повтаряше и се опитваше да си представи местата, стаите, завоите.

Тара показа на Арха множество шпионки, които гледаха към Лабиринта от всяка сграда и храм на Мястото и даже под скалите извън него. Мрежата от каменни тунели се простираше под цялото Място и дори отвъд стените му; тунелите опасваха в мрака много мили. Никой освен нея, двете върховни жрици и техните специални слуги, евнусите Манан, Юахто и Дюби, не знаеха за съществуването на Лабиринта, който се простираше под всяха тяхна стъпка. Сред останалите се носеха смътни слухове за него; всички бяха чували за някакви пещери и помещения под Гробниците. Но никой не проявяваше любопитство, свързано с Безименните и техните свещени места. Може би усещаха, че колкото по-малко знаят, толкова по-добре. Арха, разбира се, бе изключително любопитна и щом научи за шпионките към Лабиринта, отиде да ги потърси. Те обаче бяха така добре замаскирани в подовите настилки и пустинните местности, че не успя да открие нито една, дори и тази в Малкия й дом, докато Тара не й я показа.

Една пролетна нощ тя взе със себе си фенер със свещ и без да го пали, се спусна през Подземието в левия коридор на прохода, към който водеше вратата сред червените скали.

Слезна на тридесетина стъпки в прохода и влезе в мрака през един вход, като напипа желязната рамка на вратата — досегашна граница на нейните издирвания. Дълго вървя в тунела след Желязната врата и когато накрая зави вдясно, запали свещта и се огледа. Тук светлината бе допустима. Вече не се намираше в Подземието. Мястото не бе така свещено, макар и по-опасно. Намираше се в Лабиринта.

В малкия светлинен кръг на свещта се видя заобиколена от груби голи стени, сводове и скална настилка. Въздухът беше мъртвешки. Пред нея и зад нея тунелът тънеше в тъма.

Всички тунели си приличаха, кръстосваха се и се прекръстосваха. Тя внимателно броеше завоите и проходите и си повтаряше напътствията на Тара, макар че ги помнеше съвършено. Защото не биваше да се загуби в Лабиринта. В Подземието и в късите околни проходи Косила или Тара можеха да я открият, а и Манан, когото бе водила тук няколко пъти, щеше да я намери. В Лабиринта никои от тях не беше стъпвал — само тя. Малко щяха да й помогнат, ако слезеха в Подземието и започнеха да викат, щом тя се заплете в някое кръстовище от тунели на половин миля. Представи си как щеше да чуе ехото от зовящи гласове, отекващо във всеки коридор, как щеше да се опита да ги достигне, но загубена, щеше да се загуби още по-лошо. Така живо си представи всичко, че спря, понеже и се стори, че чува далечен глас, който я викаше. Нищо подобно. А и няма да се загуби. Бе много внимателна. Още повече че принадлежеше на това място, то бе собственото й владение. Силите на мрака, Безименните, щяха да направляват всяка нейна стъпка, както биха заблудили всеки смъртен, осмелил се да проникне в Лабиринта на Гробниците.

Сега не отиде далече, ала достатъчно, за да укрепне в нея онази странна, горчива, но и приятна увереност, че е напълно сама и независима, и да я връща отново и отново всеки път все по-навътре. Стигна Рисуваната стая и Шестте пътя, прекоси дългия Външен тунел и странното кръстовище, което водеше до Костната стая.

— Кога е бил проправен Лабиринтът? — попита тя Тара и строгата слаба жрица й отвърна:

— Не зная, господарке. Никой не знае.

— Защо е бил прокаран?

— За да укрие съкровищата на Гробниците и за наказание на всеки, който би се опитал да ги отвлече.

— Виждала съм само съкровищата, които се намират в стаите зад трона и в подземията му. Какво е заровено в Лабиринта?

— Доста по-голямо и древно съкровище. Искаш ли да го зърнеш?

— Да.

— Никой освен тебе не може да проникне в Съкровищницата на Гробниците. Слугите си можеш да вземеш в Лабиринта, но не и в съкровищницата. Дори ако Манан влезе там, това ще разбуди гнева на мрака; той никога не ще излезе жив от Лабиринта. Там ще трябва винаги да ходиш сама. Аз зная къде се намира Голямото съкровище. Ти ми показа пътя преди петнадесет години, преди да умреш, за да го запомня и да ти го предам, когато се завърнеш. Мога да тя опиша как да отидеш в Лабиринта след Рисуваната стая. Ключът за съкровището е на обръча ти — сребърният ключ с драконовата фигура на езичето. Но там трябва да бъдеш сама.

— Кажи ми пътя.

Тара го описа и тя го запомни, както запомняше всичко. Ала не отиде да види Голямото съкровище на Гробниците. Имаше чувството, че все още й липсват нужната воля и познание. А може би искаше да си остави нещо в запас, нещо, към което да се стреми, което да придава очарование на тези празни тунели в мрака, които винаги свършваха с голи стени и празни прашни килии. Трябваше да почака още малко, преди да види своите съкровища.

В края на краищата не беше ли ги зървала преди?

Все още изпитваше странно чувство, когато Тара и Косила й говореха за неща, които бе видяла или казала, преди да умре. Наистина тя знаеше, че е умряла и се е преродила в нова плът в часа, когато старото тяло я е напуснало — и то не само преди петнадесет години, а още преди и преди, назад в годините, преди поколения и поколения, стотици години назад, до самото начало на времето, когато е бил прокаран Лабиринтът и издигнати Надгробните камъни, когато в това Място е живяла Първата жрица на Безименните и е танцувала пред Празния трон. Всички бяха едно, всички тези животи и нейният. Тя беше Първата жрица. Човешките същества се раждаха веднъж завинаги, а само тя, Арха, се прераждаше вечно. Стотици пъти бе научавала пътеките и завоите на Лабиринта, за да достигне накрая до тайната стая.

Понякога й се струваше, че си спомня. Мрачните пространства под хълма и изглеждаха толкова познати, сякаш бяха не само нейно владение, но и неин дом. Когато вдъхваше упоителни аромати и танцуваше в лунния мрак, главата й олекваше и тялото преставаше да й принадлежи. Тогава тя играеше босонога във вековете, облечена в черна роба, и знаеше, че този танц никога не е свършвал.

Все пак винаги й звучеше странно, когато Тара кажеше: „Спомена ми, преди да умреш…“

Веднъж Арха попита:

— Що за хора са били тези, дето са идвали да грабят Гробниците? Нима това е истина?

Идеята за крадци я бе споходила като нещо вълнуващо, но невероятно. Как биха могли да достигнат Мястото незабелязани? Тук рядко идваха поклонници, по-рядко дори от затворниците. Понякога пристигаха нови послушници или роби от по-малките храмове на Четирите земи или пък скромна процесия поднасяше златно дарение или специален тамян в някой храм. И това беше всичко. Никой не се появяваше случайно — да купува или продава, да разглежда или краде. Никой не идваше освен по заповед. Арха дори не знаеше разстоянието до най-близкия град — дали беше двадесет мили или повече. Той бе мъничък град. Мястото се пазеше и съхраняваше от пустотата, от самотата. Който и да прекоси околната пустиня, мислеше си тя, ще остане незабелязан колкото черен овен в снежно поле.

Седнала бе с Тара и Косила. Сега прекарваше повечето си време с тях, когато не беше в Малкия дом, или сама в подножието на хълма. Беше бурна и студена априлска нощ. Намираха се около ниския огън от пелинови клони край камината, в стаята зад Храма на Бога-крал, стаята на Косила. В коридора пред вратата Манан и Дюби играеха на пръчици и жетони — подхвърляха връзка пръчици и трябваше да уловят колкото се може повече с обратната страна на дланта. Манан и Арха тайно понякога все още се забавляваха с тази игра във вътрешния двор на Малкия дом. Потракването на падащи пръчици, приглушените възгласи на триумф или поражение, тихото пращене на огъня бяха единствените звуци, когато трите жрици се смълчаваха. Отвъд стените всичко наоколо тънеше в дълбоката тишина на пустинната нощ. Изрядко долиташе ромон на бурен дъждовен порой.

— В древността много хора са идвали да плячкосват Гробниците, но никой не е успял — каза Тара.

Каквато си бе мълчалива, тя обичаше от време на време да разкаже по някоя история и често го правеше за обучение на Арха. По всичко личеше, че тази вечер от нея може да се измъкне нещо.

— Кой би имал подобна смелост?

— Те, те са я имали — рече Косила, — заклинателите и магьосниците от Вътрешните земи. Тогава Боговете-крале още не царували в Каргадските земи и ние не сме били така силни. Магьосниците идели по море от запад в Карего-Ат и в Атуан, за да плячкосват селищата по крайбрежието и да грабят фермите. Те стигали чак до свещения град Авабат. Твърдели, че пристигат на лов за дракони, но вършели набези над градове и храмове.

— А техните велики герои идвали да изпробват мечовете си — заразказва Тара — и да вършат безбожни заклинания. Един от тях, голям магьосник и господар на драконите, най-големият от всички, претърпял тук своя крах. Било много, много отдавна, ала историята още се помни, и то не само по тези места. Името му било Ерет-Акбе, той бил крал и магьосник на Западните земи. Дошъл по нашите краища, свързал се в Авабат с бунтовнически каргадски вождове и заедно с тях се сражавал за господство над града срещу Върховния жрец на Вътрешния храм на Боговете-близнаци. Дълго водили битка те — човешката магия против божествената светлина — и храмът наоколо потънал в развалини. Най-накрая Върховният жрец успял да строши магическия му жезъл, разчупил надве амулета на силата му и с това го надвил. Той забягнал от града и от Каргадските земи и през Землемория отплавал далеч на запад. Там един дракон го убил, защото Ерет-Акбе бил загубил силата си. От този ден завинаги изчезнали могъществото и величието на Вътрешните земи. Върховен жрец тогава бил Интатин, първият от династията Тарб, която в изпълнение на пророчествата поставила в продължение на столетия началото на Жреците-крале в Карего-Ат, а те от своя страна — на Боговете-крале на целия Каргад. Станало така, че от времето на Интатин растат силата и могъществото на Каргадските земи. Магьосници извършвали похищения над Гробниците, като се опитвали да си върнат счупения амулет на Ерет-Акбе. Но той все още е тук, където Върховният жрец го е оставил да се съхранява. Тука са и костите им. Тара отправи поглед в земята под краката си:

— А другата половина е била изгубена во веки веков.

— Как така изгубена? — попита Арха.

— Едната половина задържал Интатин и я предал в Съкровището на Гробниците, където завинаги лежи на сигурно място. Другата останала в ръцете на магьосника, който, преди да избяга, я дал на един дребен крал, един от бунтовниците на име Торег от Хупун. Не зная защо е постъпил тъй.

— За да предизвика вражда и накара Торег да се възгордее — каза Косила. — Така и станало. По време на династията Тарб потомците на Торег отново се вдигнали на бунт. По-късно въстанали срещу първия Божествен крал, като отказали да го признаят нито за бог, нито за крал. Прокълнато, окаяно племе било това. Всички те вече са мъртви. Тара кимна.

— Бащата на сегашния Бог-крал, Негово величество Въздигнатия, унищожил фамилията Хупун и разрушил храмовете и. Когато сторил туй, половината амулет, който се пазел от времето на Ерет-Акбе и Интатин, била изгубена. Никой не знае какво е станало с нея. Било е преди едно поколение.

— Няма съмнение, че са я захвърлили на боклука — рече Косила. — Говори се, че нямал вид на нещо ценно, този пръстен на Ерет-Акбе. Проклет да е и той, и всичко магьосническо!

Косила се изплю в огъня.

— Ти виждала ли си онази половина, която се пази тук? — обърна се Арха към Тара. Слабата жена поклати глава:

— Тя се намира в съкровищницата, където никой освен Първата жрица няма право да влиза. Не зная, може би това е най-голямото съкровище. Така ми се струва. Защото в продължение на стотици години крадци и магьосници от Вътрешните земи са се опитвали да си го върнат, отминавали са отворени ковчези със злато, търсейки единствено него. Доста време е изминало, откак са живели Ерет-Акбе и Интатин, но историята все още се знае и предава и тук, и на Запад. Повечето неща остаряват и загиват през вековете. Малко неща, които са били съкровени, си остават такива и историите им продължават да се предават.

Арха се замисли за момент и каза:

— Тези хора сигурно са били много смели или много глупави, щом са влезли в Гробниците. Не знаят ли каква сила крият Безименните?

— Не — отговори Косила със студения си глас. — Те нямат богове. Правят магии и смятат себе си за богове. Ала не са такива. И когато умрат, не се прераждат. Превръщат се в кости и прах и вятърът разнася душите им, докато ги разпилее. Те нямат безсмъртни души.

— Но какво представлява тяхната магия? — попита Арха очарована. Беше забравила някогашните си думи, че ще отвърне лице от корабите, идващи от Вътрешните земи. — Как правят магии? Какви действия извършват?

— Трикове, измами, фокуси — отвърна Косила.

— Не само — каза Тара, — ако е вярно донякъде онова, което се говори. Магьосниците от Запада могат да призовават и укротяват ветровете, могат да променят техните посоки по собствено желание. Всички им го признават и разказват едни и същи истории. Затуй са добри мореплаватели — умеят да извикат в платната магически вятър, който да ги отведе, където пожелаят, и да спрат морските бури. Говори се също, че могат да запалят светлина или да спуснат мрак по своя воля, да превръщат скалите в диаманти и оловото — в злато. Способни са в миг да построят огромен дворец или цял град, поне привидно. Да се превърнат в мечки, риби или дракони, ако поискат.

— Не вярвам на всичките тия работи — рече Косила. — Че са опасни, умели и хитри, изплъзващи се като змиорки — това да. Но казват, че отнемеш ли дървения жезъл от един магьосник, той загубва силата си. Може би върху жезлите им са изписани зли руни.

Тара отново поклати глава:

— Те наистина носят жезъл, ала жезълът им е само оръдие на силата, която е в самите тях.

— Но как се сдобиват с тази сила? — попита Арха.

— Откъде произтича тя?

— От лъжите — отвърна Косила.

— От думите — каза Тара. — Чувала съм това от човек, който веднъж видял велик магьосник от Вътрешните земи — маг, както ги наричат по онези места. Хванали го в плен при един набег на Запад. Той им показал пръчка от сухо дърво, произнесъл някаква дума и — не щеш ли1 — пръчката цъфнала. Произнесъл друга дума и ето че вързала червени ябълки. Тогава изрекъл още една дума и пръчката, цветовете и ябълките — всичко изчезнало, а заедно с тях и магьосникът. Една думичка и се изпарил като небесната дъга, все едно че намигнал: не останала и следа от него и те вече не го открили на този остров. Дали е просто фокусничество всичко туй?

— Глупавият лесно се лъже — заяви Косила. Тара не каза нищо повече, за да избегне спора. Но Арха не искаше да изостави темата.

— Как изглеждат магьосниците? — попита тя. — Наистина ли са целите черни, с белнали очи?

— Такива са — черни и противни. Не съм виждала нито един от тях — самодоволно забеляза Косила, намести тежкото си туловище на ниския стол и протегна ръце към огъня.

— Нека Боговете-близнаци ги държат далеч оттук! — промълви Тара.

— Никога вече няма да дойдат отново — каза Косила.

А огънят пращеше, дъждът ръмеше и зад мрачната порта Манан пискливо подвикваше: „Ахаа! Едната половина за мене, едната половина за мене!“