Гробовни тайни

1

— За кого да предам?

Полицайката беше ледена, във всеки смисъл на думата. Бузите й бяха зачервени и изпръхнали, а по издутото й жълто яке се виждаха мокри капчици от мъглата, която спусналият се ниско над земята облак беше донесъл със себе си. Изгледа ме с едва прикрита неприязън, сякаш аз бях виновен за лошото време и за това, че е принудена да стои на открито насред тресавището.

— Доктор Дейвид Хънтър. Главен инспектор Симс ме очаква.

Тя погледна с явно нежелание папката си й приближи радиостанцията до устата си.

— Тук един човек иска да се срещне с главния инспектор. Казва, че е от съдебномедицинския екип. Господин Дейвид Хънтър.

— Доктор Хънтър — поправих я аз.

Погледът, който ми отправи, показваше, че й е абсолютно все едно. От радиостанцията се чу изпращяване и някакъв глас каза нещо неразбираемо. Каквото и да беше, то въобще не подобри настроението й. Жената ме изгледа кисело още веднъж, отдръпна се встрани и ми направи знак да мина.

— Все направо и паркирайте при останалите коли — заяви тя доста грубо.

— И аз ви благодаря — измърморих аз и подкарах нататък.

Светът зад стъклото на колата бе скрит от плътната завеса на мъглата. От време на време мъглата се разсейваше на места и тогава пред очите ми се появяваше мрачният мокър пейзаж на тресавището. След това бялата пелена отново се спускаше и обгръщаше колата. Малко по-нататък, на едно сравнително равно място, имаше импровизиран паркинг за полицейските коли. Един полицай ми направи знак да спра там и ситроенът заподскача и се заклати по неравната земя, докато търсех подходящо място за паркиране.

Изгасих мотора и се протегнах. Пътуването беше доста дълго, а и бях карал без почивка. Нетърпението и любопитството бяха надделели над желанието ми да спра някъде по пътя. Симс не ми съобщи много подробности, когато се обади по телефона, каза само, че са открили гроб в Дартмур и иска да присъствам на разкопаването му. В това нямаше нищо необичайно — поне пет-шест пъти в годината ме викаха да присъствам на подобни процедури. Но през последните дванайсет месеца думите „убийство“ и „Дартмур“ бяха станали синоними с името на един-единствен човек.

Джером Монк.

Монк беше сериен убиец и изнасилвач, който бе признал, че е убил четири млади жени. Три от тях бяха почти деца, а телата им така и не бяха открити. Ако се окажеше, че това е гробът на една от тях, то твърде вероятно бе и останалите гробове да се намират наблизо. Това щеше да е една от най-мащабните операции по откриване и идентифициране на трупове, проведена през последните десет години.

А аз определено исках да участвам в нея.

— Всички през цялото време мислеха, че е погребал жертвите си някъде там — споделих със съпругата си Кара в кухнята през онази сутрин, докато забързано се подготвях да замина.

Повече от година живеехме в една викторианска вила в Югозападен Лондон, а на мен все още ми се налагаше да я питам къде държи някои неща.

— Дартмур е обширен район, но не може да има толкова много трупове, заровени там.

— Дейвид — натърти Кара и хвърли многозначителен поглед към Алис, която закусваше.

Смръщих вежди и едва чуто промълвих „извинявай“. Обикновено много внимавах да не спомена пред петгодишната ни дъщеря някоя зловеща подробност, свързана с работата ми, но вълнението от предстоящото ме бе направило непредпазлив.

— Какво означава „жертви“? — изчурулика Алис, намръщи се съсредоточено и вдигна внимателно пълната лъжица, от която се стичаше кисело мляко с вкус на малини.

В момента това беше любимата й храна; наскоро беше решила, че вече е твърде голяма, за да закусва попара.

— Това е нещо, свързано с работата на татко — отвърнах аз, като се надявах, че няма да задава повече въпроси.

Имаше още много време, докато порасне и се сблъска с тъмните страни на живота.

— Защо са погребани? Те умрели ли са?

— Хайде, миличка, довърши си закуската — подкани я Кара. — Татко трябва да тръгва след малко, а и ти ще закъснееш за училище.

— Кога ще се върнеш? — попита ме Алис.

— Скоро. Ще се прибера още преди да усетиш.

Наведох се и я вдигнах. Телцето й беше топло и учудващо леко, но въпреки това винаги се изненадвах колко голяма е станала в сравнение с бебето, което беше — както ми се струваше — съвсем доскоро. Децата винаги ли порастват толкова бързо?

— Нали ще бъдеш послушна, докато ме няма?

— Аз винаги съм послушна — отвърна тя обидено.

Все още държеше в ръка пълната лъжица и малко от киселото мляко падна върху бележките ми, които бях оставил на масата.

— Внимавай — каза Кара, откъсна малко кухненска хартия и изтри млякото. — Ще остане петно. Дано не са някакви важни документи.

Алис, изглежда, се разстрои.

— Извинявай, татко.

— Няма нищо.

Целунах я и я поставих обратно на столчето й, след това събрах бележките си. Върху най-горния лист се бе образувало лепкаво петно. Прибрах всичко в папката и се обърнах към Кара:

— Трябва да тръгвам.

Тя ме последва в хола, където бях оставил пътната си чанта. Прегърнах я. Косата й ухаеше на ванилия.

— Ще ти се обадя по-късно, когато ще имам по-добра представа колко дълго ще отсъствам. Надявам се да не е повече от няколко дни.

— Карай внимателно — отвърна ми тя.

И двамата бяхме свикнали с пътуванията ми. Аз съм един от малкото съдебномедицински антрополози в страната и професията ми изисква да присъствам там, където откриеха труп. През последните години ме бяха викали да участвам в разследвания в чужбина, както и по всички краища на Великобритания. Работата ми често беше неприятна, но винаги изключително необходима, а аз се гордеех както с уменията си, така и с репутацията си на добър професионалист.

Не искам да кажа, че изпълнявам тази част от професионалните си задължения с удоволствие. Винаги ми беше неприятно, когато трябваше да напусна жена си и дъщеря си, но ставаше въпрос само за няколко дена.

Паркирах на мястото, посочено ми от полицая — сравнително равна площадка встрани от пътя, където бяха оставени всички полицейски коли и микробуси. Слязох от колата и се хванах за вратата, тъй като кракът ми се подхлъзна на калната трева. Въздухът миришеше на влага, пирен и изгорели газове. Отидох до багажника и извадих един гащеризон. Обикновено полицията осигурява необходимото предпазно облекло, но аз предпочитам да си нося свой собствен. Вдигнах ципа и взех алуминиевото куфарче, където държах нужните ми инструменти. Доскоро използвах един доста очукан куфар, но Кара бе успяла да ме убеди, че трябва да приличам повече на експерт-консултант, отколкото на амбулантен търговец. Както обикновено имаше право.

Една кола спря наблизо, докато си проправях път между паркираните полицейски превозни средства. Яркожълтият й цвят трябваше да ми подскаже за кого става въпрос, но в момента вниманието ми беше насочено другаде и не й обърнах никакво внимание, докато някой не ми подвикна:

— Значи успя да откриеш мястото, а?

Обърнах се и видях двама мъже, които слизаха от колата. Единият беше дребен и имаше остри черти на лицето. Не го бях виждал преди, но разпознах по-младия мъж до него. Беше висок, с приятна външност, движеше се със самочувствието на спортист и при всяка крачка самодоволно поклащаше широките си рамене. Не очаквах да срещна Тери Конърс тук, но в момента, в който видях колата, трябваше да се досетя, че е той. Яркото мицубиши беше любимата му играчка, с която той особено се гордееше. То нямаше нищо общо с невзрачните автомобили, обикновено използвани от отдела за разследване на криминални престъпления.

Усмихнах се, макар че обикновено изпитвах смесени чувства, когато го срещнех. От една страна ми беше приятно да видя познато лице сред анонимните полицаи, които ме заобикаляха, но от друга, между нас с Тери винаги беше съществувало известно напрежение, което така и не изчезна.

— Не знаех, че участваш в това разследване — казах аз, когато мъжете приближиха към мен.

Той се ухили, лицевите му мускули се раздвижиха и продължиха да прехвърлят неизменната дъвка. Стори ми се по-отслабнал в сравнение с последния път, когато се видяхме. Чертите на лицето му се бяха изострили въпреки характерната квадратна челюст.

— Аз съм заместник главен инспектор по това разследване. Кой мислиш, че те препоръча?

Усмивката не слезе от лицето ми. Когато за първи път срещнах Тери Конърс, той работеше като следовател към полицейското управление в Лондон, но всъщност не се запознахме покрай работата си. Съпругата му Дебора и Кара посещаваха една и съща женска консултация и там се бяха сприятелили. В началото ние с Тери се отнасяхме с известно подозрение един към друг. Като изключим сходните ни професионални ангажименти, нямахме нищо общо. Той беше амбициозен, имаше силно изявен състезателен дух, много обичаше спорта и гледаше на професията си като на съревнование, в което трябва да се докаже. Аз бях първият съдебномедицински антрополог, когото Тери срещаше в живота си, и той бързо осъзна възможностите, които познанството ни би могло да му предостави. Може би самочувствието и егото му понякога леко страдаха, но успешно приключените случаи, в които ме бе поканил да участвам, се бяха отразили благоприятно на кариерите и на двама ни.

Всички останахме много изненадани, когато миналата година той реши да напусне лондонската полиция. Така и не разбрах защо го направи. Говореше се, че Дебора искала да се премести по-близо до семейството си в Екситър, но беше абсолютно необяснимо как човек като Тери се бе съгласил да остави напрегнатата полицейска работа в Лондон и да отиде в Девън.

Последната ни среща беше малко преди да се преместят в провинцията. Четиримата бяхме излезли на вечеря, но атмосферата през цялото време беше напрегната. Между Тери и жена му непрекъснато прехвърчаха искри и всички с нетърпение чакахме края на вечерта. След това Кара и Дебора положиха усилия да поддържат връзка помежду си, но като цяло това беше загубена кауза. Оттогава нито бях виждал Тери, нито бях разговарял с него.

Но очевидно работата му вървеше добре, след като бе станал заместник главен инспектор по такова значимо разследване. Предполагах, че тази позиция ще бъде възложена на някой с по-висок чин, а не на редови следовател.

Вероятно това обясняваше отслабването му.

— Чудих се как Симс е попаднал на моето име — отвърнах аз.

Въпреки че бях акредитиран консултант към полицията, повечето случаи ми се възлагаха, след като някой ме бе препоръчал. Просто ми се искаше участието ми в такова значимо разследване да не се дължи на Тери Конърс.

— Казах много хубави неща за теб, така че гледай да не ме разочароваш.

— Ще се постарая — отвърнах аз, като потиснах надигналото се в мен раздразнение.

Той посочи с пръст по-дребния мъж, който вървеше до него.

— Това е следовател Роупър. Боб, запознай се с Дейвид Хънтър, съдебномедицинския антрополог, за когото ти говорех. Може да извлече от разлагащите се трупове повече информация, отколкото би искал да получиш.

Следователят се обърна към мен и ми се усмихна. Имаше остри черти на лицето, а по кривите му зъби се забелязваха никотинови петна. Погледът му обаче едва ли би пропуснал някоя подробност. Той кимна и към мен се понесе силната миризма на евтин афтършейв.

— Значи тази работа е точно за вас. — Говореше носово, с типичния местен акцент. — Особено ако се окаже това, което предполагаме.

— Все още не знаем за какво точно става дума — вметна Тери. — Тръгвай, Боб. Искам да си поговоря с Дейвид.

Думите му прозвучаха доста грубо. По погледа на Роупър стана ясно, че се е обидил, но продължи да се усмихва.

— Добре, шефе.

Тери го изгледа намръщено, докато се отдалечаваше.

— Внимавай с Роупър. Той е човек на главния инспектор. Двамата със Симс са толкова гъсти, че Роупър може направо да го почеше по топките.

Изглежда между двамата имаше някакъв личен конфликт, но пък Тери винаги успяваше да се спречка с останалите. Аз обаче нямах никакво намерение да се забърквам в служебните им междуособици.

— Има ли някакви спорове относно трупа?

— Няма никакви спорове, но всички много се надяват, че трупът е на една от жертвите на Монк.

— А ти какво мислиш?

— Нямам представа. Нали ти си тук, за да отговориш точно на този въпрос. Нямаме право на грешка — отвърна той и пое дълбоко въздух; изглеждаше доста напрегнат. — Хайде, да вървим. Симс вече е там и по-добре да не го караме да ни чака.

— Що за човек е той? — попитах аз, докато вървяхме към струпаните един до друг фургони и преносими постройки.

— Копелето е лишено от всякакво чувство за хумор. По-добре не му се изпречвай на пътя. Но трябва да му се признае, че съвсем не е глупав. Знаеш ли, че той води разследването на първото убийство?

Кимнах. Симс се бе прочул още миналата година като човека, който бе успял да вкара Джером Монк зад решетките.

— Сигурно се е отразило добре на професионалната му кариера.

Стори ми се, че в усмивката на Тери имаше голяма доза горчивина.

— Може да се каже. Говори се, че след няколко години ще седне на стола на заместника на регионалната полиция. Това разследване може много да му помогне, затова очаква резултати от нас.

Не е единственият, който очаква резултати, помислих си аз и хвърлих поглед към Тери. Той беше видимо напрегнат и нервен, но това едва ли би трябвало да ме изненада, имайки предвид, че беше заместник главен инспектор в разследване с такава обществена значимост.

Стигнахме до фургоните и преносимите постройки, които се намираха в непосредствена близост до една пътека, водеща встрани от пътя. Между фургоните бяха прокарани дебели черни кабели, в мъглата се долавяше мирис на изгорели газове, които идваха от боботещите генератори. Тери спря до един от фургоните.

— Ще намериш Симс някъде близо до гроба. Довечера, ако успея да се върна навреме, може да пием по нещо. Отседнали сме на едно и също място.

— Ти няма ли да дойдеш? — учудих се аз.

— Виждал съм доста гробове като този — опита се да звучи непринудено, но не му се удаде. — Дойдох тук само за да взема някои документи. Чака ме доста път.

— Къде отиваш?

Той попипа нервно носа си.

— Ще ти кажа по-късно. Хайде, пожелай ми късмет — подхвърли той и шумно се заизкачва по стъпалата на фургона.

Зачудих се защо му бе късмет, но в момента нямах време да мисля върху игричките, които Тери играеше.

Обърнах се и се загледах към тресавището.

Пред погледа ми се простираше гол пейзаж, обвит в мъгла. Наоколо нямаше никакви дървета, само тук-таме се виждаха черни бодливи храсталаци. Беше все още началото на годината и между пирена, камъните и туфите остра трева се подаваха почернелите от зимата стебла на орловата папрат. От пътя, където бях застанал, склонът се спускаше плавно надолу и после отново се издигаше. В най-горната му част, на около четвърт миля от мен, се виждаше невисоко и доста грозно скално образувание, за което Симс ми беше споменал.

Черната скала.

В Дартмур има много подобни впечатляващи скални масиви, оголени скали, които се издигат над тресавището, подобно на туморни образувания. Изсеченият от вятъра силует на Черната скала, който се очертаваше на фона на небето, не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Тя се намираше на върха на ниския склон и приличаше на широка тумбеста кула, сякаш някакво огромно дете беше натрупало един върху друг големи плоски камъни. Не беше по-тъмна от другите скали, които бях виждал и околността, така че може би името й бе свързано с някоя зловеща случка от миналото. Звучеше достатъчно злокобно, че да привлече нездравия интерес на вестниците.

Особено ако се окажеше, че Джером Монк бе погребал жертвите си тук.

След като Симс ми се обади, веднага започнах да се ровя из интернет, за да събера колкото се може повече информация по случая. Монк беше мечтата на всеки журналист. Той беше неудачник и самотник, който бе крал и бракониерствал, за да допълни мизерните си доходи като общ работник. Бе останал сирак още от първия си ден, тъй като майка му бе починала при раждането. Този факт не остана незабелязан от таблоидите, които веднага изтъкнаха, че тя е била първата му жертва. В жълтата преса пишеше, че е циганин, макар че това не беше вярно. По-голямата част от живота си бе прекарал във фургон, който местеше в различни части на Дартмур. Местните цигани обаче го отбягвали, а и останалата част от обществото не искала да има нищо общо с него. Характерът му напълно съответстваше на външния му вид, беше непредсказуем и склонен на неочаквани изблици на ужасяваща жестокост.

Ако за някого можеше да се каже, че прилича на типичен убиец, това беше Монк.

Имаше уродлив външен вид, но физически беше изключително силен, истинска игра на природата. На снимките и кадрите от съдебния процес се виждаше огромен мъж, чиято гола глава приличаше на гюле, а дълбоко изрязаните черти на лицето му придаваха мрачен вид. Кръглите като копчета черни очи блестяха и бяха толкова изразителни, колкото очите на кукла, а устните му непрекъснато бяха изкривени в подигравателна усмивка. Още по-смущаваща беше вдлъбнатината на челото му, сякаш някакъв гигантски палец бе натиснал топка глина и оставил отпечатък върху нея. Белегът изглеждаше доста сериозен, човек би си помислил, че подобно нараняване ще бъде смъртоносно.

Повечето хора сигурно съжаляваха, че не е било така.

Най-шокиращото не бяха самите престъпления, макар че и те бяха достатъчно зловещи. Ужасяващо беше садистичното удоволствие, с което бе подбирал беззащитни жертви от района на Дартмур. Първата беше Зоуи Бенет, тъмнокосо седемнайсетгодишно момиче с амбиции да стане модел. Една вечер си тръгнала от дискотеката и повече никога не се прибрала вкъщи. Три вечери по-късно изчезнало още едно момиче.

Линдзи Бенет, еднояйчната близначка на Зоуи.

До този момент се извършвало рутинно издирване на изчезнал човек, но след втория случай новината се появила по първите страници на вестниците. Никой не се съмнявал, че и двете момичета са похитени от един и същи човек. Когато намерили чантата на Линдзи в кофа за боклук и всяка надежда сестрите да бъдат открити живи изчезнала, избухнало обществено недоволство. Ужасно е такава съдба да споходи едно семейство веднъж, а какво да кажем, ако нещастието се повтори? И особено когато става въпрос за близначки.

Когато привлекателната деветнайсетгодишна тъмнокоса Тина Уилямс също изчезнала, последвала истерия и обичайните за такива случаи фалшиви сигнали. Известно време се работело по една сигурна следа — бяла лимузина била заснета от камерите и забелязана от минувачи в районите, където Линдзи Бенет и Тина Уилямс били видени живи за последен път.

След това Монк взел четвъртата си жертва и окончателно затвърдил представата, че е истинско чудовище. Двадесет и петгодишната Анджела Карсън била по-възрастна от останалите момичета и не била нито тъмнокоса, нито красива. Имало и друга съществена разлика.

Тя била напълно глуха и не можела да говори.

По-късно съседите разказвали, че чули смеха на Монк, докато той я изнасилвал и след това я пребил до смърт в собствения й апартамент. Когато двама полицаи пристигнали в отговор на сигнал, подаден на телефон 999, те разбили вратата и открили Монк заедно с трупа в потрошената баня. Той бил целият покрит с кръв и се държал като обезумял. Полицаите били едри мъже, но въпреки това Монк ги пребил така, че и двамата загубили съзнание. След това изчезнал в нощта.

А явно и от лицето на земята.

Последвало едно от най-мащабните издирвания в историята на Великобритания, но от Монк нямало и следа. Както и от сестрите Бенет и Тина Уилямс. При обиска под фургона му били открити червило и четка за коса, които принадлежали на една от близначките, но не и самите момичета. Изминали цели три месеца преди Монк да бъде забелязан отново — стоял край пътя някъде в централната част на Дартмур. Бил мръсен и смърдял, не оказал никаква съпротива при ареста, нито пък отхвърлил предявените му обвинения. По време на процеса се признал за виновен и заявил, че е извършил и четирите убийства, но отказал да съобщи къде се е криел, както и къде е закопал телата на убитите момичета. Повечето хора смятали, че е заровил труповете някъде в тресавищата и е останал да се крие там. Но Монк само се усмихвал презрително и отказвал да говори.

След като убиецът бил вече зад решетките, обществото бързо загубило интерес към историята. Четирите момичета били поредните жертви, чиято съдба завинаги щяла да остане неизвестна.

Може би това щеше да се промени съвсем скоро.

Яркосинята палатка на съдебномедицинския екип светеше като сигнален огън сред мрачното тресавище. Намираше се почти на средата между пътя и скалното образувание, съвсем близо до неравната кална пътека, която ги свързваше. Ситният дъждец продължаваше да вали, спрях за момент и вдишах дълбоко мириса на мокрия плодороден торф, питах се какво ли ме чакаше там вътре.

След това поех по пътеката към палатката.

2

Полицейската лента очертаваше коридор, който започваше от средата на пътеката и стигаше до палатката на съдебномедицинския екип. Оттук вече бяха минали много хора и тази част от тресавището бе покрита с черна кал. Ботушите ми жвакаха, докато вървях покрай развените от вятъра ленти. Районът около палатката също бе отцепен, а пред входа й стоеше един униформен водач на куче. Той пристъпваше от крак на крак, за да се стопли. Двамата с немската овчарка впериха поглед в мен и внимателно ме наблюдаваха, докато се приближавах.

— Идвам при главен инспектор Симс — обясних аз малко задъхано.

Преди да успее да отговори каквото и да било, отворът на палатката бе отметнат и оттам се появи мъж на около четиридесет години, който някак се стремеше да изглежда по-възрастен. Беше облечен в предпазен гащеризон, който никак не му подхождаше. Лицето му бе абсолютно безизразно и за да компенсира меките черти и добродушното си излъчване, бе пуснал мустаци, които да му придадат по-войнствен вид. Беше свалил качулката на гащеризона и черната му коса бе така добре сресана, че приличаше на гипсова отливка.

— Вие ли сте доктор Хънтър? Аз съм Симс.

Дори и да не бях разпознал гласа му, щях да се досетя, че е той. Звучеше властно и заповеднически, като на човек, който не би се вслушал в чуждото мнение. Светлите му очи се плъзнаха по мен и в този момент разбрах, че за добро или зло, вече ме бе преценил.

— Очаквахме ви преди половин час — заяви той и изчезна в палатката.

И на мен ми е приятно да се запознаем. Водачът стисна здраво повода на кучето и се дръпна встрани, за да ми направи път. Не се чувствах особено комфортно, докато минавах покрай него към палатката, защото през цялото време усещах погледа на немската овчарка върху себе си.

В сравнение с огромното открито пространство на тресавището, вътре ми се стори тясно и наблъскано с хора, облечени в предпазни гащеризони. Разсеяната светлина, която преминаваше през сините стени на палатката, създаваше тайнствена атмосфера. Въздухът беше влажен и лепкав, усещаше се тежка миризма, която ужасно много ми напомняше за лагеруване на палатка. Освен това миришеше на изкопана пръст и на още нещо, далече не така безобидно.

Гробът се намираше точно в средата.

Около него бяха подредени прожектори, от които се носеше лека пара заради влажния въздух. Около черния правоъгълник от торф, ограден с въже, бяха поставени метални плочи, върху които да стъпваме. Някакъв човек, за когото предположих, че е криминалист, бе застанал на колене до гроба. Беше едър мъж, който държеше покритите си с ръкавици ръце вдигнати във въздуха, сякаш беше хирург в операционна. Точно пред него стърчеше някакъв предмет, който се подаваше от торфа. На пръв поглед приличаше на камък или корен, но само докато човек не се вгледаше по-внимателно.

От мократа земя се подаваше разлагаща се човешка ръка, чиито кости стърчаха изпод плътта.

— За съжаление се разминахте с патолога, но той ще се върне веднага щом трупът бъде готов за преместване — заяви Симс и откъсна вниманието ми от гроба. — Доктор Хънтър, запознайте се с професор Уейнрайт, съдебномедицинския археолог, който ще ръководи изравянето на трупа. Може би сте чували за него.

В този момент насочих вниманието си към човека, коленичил до гроба. Уейнрайт? Усетих как стомахът ми се свива.

Много ясно, че бях чувал за него. Ленард Уейнрайт беше преподавател в Кеймбридж, който работеше и като консултант към полицията. Той беше един от най-добрите съдебномедицински експерти в страната и безупречната му репутация нравеше значимо всяко разследване, в което участваше. Но зад образа на Уейнрайт като учен и експерт се криеше и още нещо. Говореше се, че е безмилостен към всеки, който би могъл да му бъде конкурент. Открито критикуваше онова, което наричаше „модерна съдебна медицина“, а в тази категория попадаха всички дисциплини, освен неговата. Само преди година беше публикувал в едно научно списание статия, в която се подиграваше с тезата, че моментът на настъпване на смъртта може да се определи по степента на разложение на меките тъкани. Спомням си, че докато я четях, вместо да се ядосам, намерих написаното за забавно.

Само че тогава не знаех, че ще ми се наложи да работим заедно.

Уейнрайт се изправи на крака, при което ставите му изпукаха като на човек, страдащ от артрит. Беше около шейсетгодишен, огромен мъж, облечен в опънат по него, покрит с кал гащеризон. Свали маската от устата си и дебелите му пръсти, покрити с бели латексови ръкавици, силно ми заприличаха на наденички. Чертите на лицето му бяха доста груби, но ако човек проявеше благосклонност, би могъл да ги нарече патрициански.

— За мен ще бъде удоволствие да работя с вас, доктор Хънтър — заяви той и ми се усмихна неопределено.

Гласът му се лееше като на опитен оратор.

— За мен също — отвърнах аз и се усмихнах едва-едва.

— Гробът е бил открит вчера късно следобед от няколко души, излезли на разходка — обясни Симс, вперил поглед в ръката, която се подаваше от земята. — Както виждате, доста плитко е изкопан. Пуснахме сонда и установихме, че на не повече от шейсет сантиметра под повърхността има твърд гранитен слой. Това не е идеалното място да погребеш труп, но за щастие убиецът не го е знаел.

Наведох се, за да огледам студената тъмна почва.

— Торфът ще направи нещата доста интересни.

Уейнрайт кимна предпазливо, но не каза нищо. Като археолог, той по-добре от мен познаваше проблемите, свързани с гробовете, изкопани в торф.

— Най-вероятно дъждът е отмил горния слой почва, покриваща ръката, а животните са свършили останалото — продължи Симс. — И след това хората, излезли на разходка, видели ръката да стърчи от земята. За съжаление в началото не разбрали какво точно са открили и са изкопали част от пръстта наоколо.

— Бог да ни пази от аматьори — обади се Уейнрайт.

Може би беше чисто съвпадение, но в този момент погледът му бе насочен към мен.

Коленичих върху една от металните плочи и огледах ръката. Тя се подаваше до костите на китката. По-голямата част от меката тъкан беше изгризана, а първите два пръста, които вероятно са се намирали най-отгоре, въобще липсваха. В това нямаше нищо необичайно — големите мършояди като лисиците, а дори и по-едрите птици като гарваните и чайките, спокойно може да са ги отнесли.

Но вниманието ми беше провлечено от това, че под следите от зъби, оставени по костите, отчупените повърхности на фалангите изглеждаха съвсем гладки.

— Възможно ли е някой от хората, открили ръка, да я е настъпил? Или да е била увредена, докато са копали? — попитах аз.

— Твърдят, че не са я докосвали — заяви Симс абсолютно безизразно. — Защо питате?

— Вероятно не е важно. Просто пръстите са счупени. Направо са прекършени, а това не би могло да направи нито едно животно.

— Да, и аз забелязах — каза провлечено Уейнрайт.

— Смятате ли, че това е важно? — попита Симс.

Уейнрайт не ми даде никаква възможност да отговоря.

— Прекалено рано е да се твърди каквото и да било. Освен ако доктор Хънтър няма някаква теория…

Нямаше да се оставя да ме въвлекат в слепи предположения.

— Все още не. Открихте ли нещо друго?

Вероятно криминалистите вече бяха претърсили внимателно вътрешността на палатката.

— Нищо важно засега. Намерихме на повърхността две малки костици, за които предполагаме, че са от заек. Със сигурност не са човешки, но може и вие да им хвърлите един поглед — каза Симс и погледна часовника си. — А сега, ако няма нищо друго, тръгвам за пресконференцията. Професор Уейнрайт ще ни информира за всичко, което искате да знаете. Ще работите под прякото му ръководство.

През цялото време Уейнрайт ме наблюдаваше с лек интерес. Патологът носеше цялата отговорност за тленните останки, но като съдебномедицински археолог Уейнрайт бе изцяло отговорен за изкопаването на трупа. Нямах никакъв проблем с това, поне на теория. Въпреки това бях чувал за много случаи, когато трупът е бил увреден по време на изравянето поради неопитност или твърде голям ентусиазъм от страна на археолога. Работата ми значително щеше да се усложни, ако например черепът беше разбит на парчета с кирка или лопата.

Освен това нямах намерение да позволя да ме третират като помощник на Уейнрайт.

— Нямам нищо против, що се отнася до изваждането на трупа от земята — отвърнах аз. — Очаквам да се консултирате с мен по всички въпроси, които се отнасят до самите останки.

В палатката настъпи пълна тишина. Симс ме погледна хладно.

— Двамата с Ленард се познаваме много отдавна, доктор Хънтър. Работили сме заедно по много разследвания и трябва да отбележа, че работата ни винаги е била успешна.

— Не исках да…

— Бяхте ми препоръчан като добър специалист, но ми трябват хора, които умеят да работят в екип. Лично съм заинтересуван от това разследване и няма да толерирам никакви конфликти от страна на когото и да било. Ясен ли съм?

Усещах погледа на Уейнрайт върху себе си, бях сигурен, че той бе причината Симс да ми говори по този начин. Вътрешно започнах да настръхвам, но бях работил с доста главни инспектори с тежък характер и знаех, че не трябва да споря. И аз като него се постарах лицето ми да остане безизразно.

— Да, разбира се.

— Добре. Сигурен съм, че не е необходимо да ви напомням колко важно е това разследване. Джером Монк вече е зад решетките, но що се отнася до мен, не считам, че работата ми е приключила, докато не открия труповете на жертвите и не ги предам на семействата им. Трябва да разбера дали това е един от тях — Симс задържа малко по-дълго погледа си върху мен, сякаш искаше да се увери, че съм го разбрал правилно. — А сега, господа, ако няма друго, ще ви оставя да работите — заключи той и излезе от палатката.

За момент и двамата с Уейнрайт мълчахме. Археологът се изкашля доста театрално.

— Е, доктор Хънтър, да се залавяме за работа.

Имах чувството, че под ярката светлина на прожекторите времето е спряло. Черният торф като че ли не искаше да пусне тялото от хватката си, беше прилепнал плътно по него, докато малко по малко трупът се показваше на повърхността. Напреднахме много бавно. При повечето видове почви очертанията ма изкопания гроб бяха ясни. Пръстта, която е била извадена и след това върната на мястото си, е по-рохкава от другата около нея, затова краищата на изкопа се забелязват относително лесно. При торфа обаче не е така. Той поема водата като гъба, затова и не се рони като останалите видове почви. Разбира се, очертанията на гроба пак може да се намерят, но са необходими повече умения и внимание.

Уейнрайт притежаваше и двете. Физическото му присъствие се усещаше много силно в затвореното пространство на палатката, чиито сини стени леко се полюшваха от вятъра. Мислех, че ще ме накара да стоя и да гледам отстрани, но за моя изненада той с удоволствие прие помощта ми. След като наранената ми гордост се успокои, бях принуден да призная, че съдебният археолог наистина си разбираше от работата. Големите му ръце удивително сръчно отстраняваха влажния торф и разкриваха човешките останки, дебелите му пръсти пипаха с прецизността на хирург. Работехме един до друг, коленичили върху металните плочи отстрани на гроба, и докато трупът бавно излизаше на повърхността, с изненада установих, че започвам да променям мнението си за този човек.

След известно мълчание той взе лопатката и изхвърли един червей, разсечен на две.

— С Удивителни същества, нали? Limbricus terrestris. Съвсем прости организми, нямат нито мозък, нито дори истинска нервна система и въпреки това остават живи дори след като ги разсечеш на две. Ето ти един полезен урок: колкото по-сложно е дадено нещо, толкова по-големи са рисковете, на които е изложено.

Изхвърли червея, остави лопатката и примигна болезнено, когато коленете му изпукаха.

— С възрастта работата става все по-трудна. Но това се отнася до абсолютно всичко, нали така? Само че ти си твърде млад, за да знаеш тези неща. От Лондон ли си?

— Да, там живея. А ти?

— Аз съм местен, от Торбей. Слава богу, съвсем наблизо е, така че не се налага да отсядам в някой мизерен хотел, осигурен от полицията. Никак не ти завиждам за това — заяви той и разтри гърба си. — Е, как ти се струва Дартмур?

— Доста мрачен за сега.

— Така е, защото не си видял района в най-хубавата му светлина. Истинско съкровище, особено за археолог като мен. От цяла Великобритания тук има най-много останки от бронзовата епоха, а тресавището е като истински музей на индустрията. Все още можеш да откриеш останките от старите мини за олово и калай, запазили са се като мухи в кехлибар. Направо е невероятно! Поне за динозавър като мен. Женен ли си?

— Да — отвърнах аз, мъчейки се да следя мисълта му.

— Ти си разумен човек. Добрата съпруга ни пази от лудост. Друг въпрос е как те ни търпят. Жена ми заслужава медал, както често ми напомня — засмя се той. — Имаш ли деца?

— Момиченце, казва се Алис. На пет години е.

— А, това е чудесна възраст. Аз имам две дъщери, и двете вече напуснаха домашното огнище. Радвай й се, докато е още малка. Вярвай ми, след десет години ще се чудиш какво е станало с малкото ти момиченце.

— Има доста време, докато стане тийнейджър — усмихнах се аз.

— Възползвай се от това време. Мога ли да ти дам един съвет?

— Разбира се.

Изобщо не очаквах Уейнрайт да се държи по този начин.

— Никога не отнасяй служебните си проблеми вкъщи. В нашата професия е изключително важно да можеш да се откъснеш от работата си, особено ако имаш семейство. Иначе ще си съсипеш живота. Независимо колко ужасно е това, с което се сблъскваш, не забравяй, че това е просто работа.

Той отново взе лопатката и насочи вниманието си към останките.

— Наскоро разговарях с един човек, който те познава. Разказа ми, че всъщност по образование си лекар.

— Така е, първо завърших медицина, а после се насочих към антропологията. Кой ти разказа всичко това?

Той се намръщи.

— Знаеш ли, блъскам си главата и не мога да се сетя. Паметта ми вече не е като едно време. Струва ми се, че беше на една конференция по съдебна медицина. Говорехме си за новото поколение и че между тях има способни хора. И тогава някой спомена името ти.

Изненадах се, че Уейнрайт призна, че е чувал за мен. Това не можеше да не ме поласкае.

— Доста сериозна промяна, от медицина към антропология — продължи той, докато почистваше пръстта около лакътя. — Доколкото разбрах, си се обучавал в САЩ. В института в Тенеси, нали така? Онзи, дето е специализиран в разлагането на тъканите.

— Изследователският институт по антропология. Прекарах там цяла година.

Това беше още преди да се запозная с Кара, вече бях сменил професията си и работех с мъртвите вместо с живите. Очаквах дп последва някаква хаплива забележка, но такава нямаше.

— Изглежда много интересно място. Но не е за мен. Трябва да призная, че не съм голям фен на Calliphoridae. Според мен са отвратителни.

— И аз не съм им особен фен, но те са изключително полезни в работата ни.

Calliphoridae е латинското наименование на семейството на мухите месарки. Техният жизнен цикъл е много точен часовник за степента на разлагане. Очевидно Уейнрайт обичаше да използва латински термини.

— Предполагам, че е така. Но за съжаление не и в този случай. Тук е прекалено студено — заяви той и посочи останките с лопатката. — Е, какво ще кажеш?

— Ще добия по-добра представа, когато огледам трупа в моргата.

— Разбира се, но вероятно вече си си направил някои изводи.

Въпреки маската върху устата му, видях, че се усмихва. Никак не ми се искаше да изказвам каквото и да е мнение, тъй като знаех колко лесно може всичко да се промени, след като останките бъдат извадени и почистени. Но Уейнрайт нямаше нищо общо с чудовището, за което го мислех, а и в момента бяхме само двамата. Нямаше да е никак зле да разбере, че не само той е експерт, особено като се има предвид отрицателното му отношение към съдебномедицинската антропология.

Отдръпнах се назад, за да огледам по-добре останките, които бяхме изкопали до този момент.

Торфът е уникален. Образува се при разлагането на растения, животни и насекоми и представлява враждебна среда за всички бактерии и насекоми, които обикновено населяват почвата под краката ни. Той има ниско съдържание на кислород, а киселинността му е близка до тази на оцета. Ето защо той буквално може да превърне органичната материя в туршия и да промени цвета й така, че да заприлича на експонат в лабораторна стъкленица. В торфени ями са били открити цели бивни на мамути, а човешки тела, погребани преди стотици години, се появяват на бял свят странно незасегнати от времето. Трупът на мъж, открит в село Толунд в Дания през 50-те години, е бил така добре запазен, че в началото помислили, че е жертва на убийство. Сега, това вероятно наистина е било така, имайки предвид въжето около шията му, но убийството е било извършено преди повече от две хиляди години.

От друга страна, същите качества, които правят торфа златна мина за археолозите, го превръщат в кошмар за съдебните медици. Определянето на момента на настъпване на смъртта е изключително трудно, в много случаи направо невъзможно, тъй като липсват естествените белези на разлагане.

Съмнявах се, че в нашия случай проблемът ще е толкова значителен. Почти половината от трупа вече беше изваден на повърхността. Беше положен настрани, коленете бяха свити до гърдите, горната част на тялото бе свита в ембрионална поза. Както тънката блуза, прилепнала към тялото, изпод която се виждаха очертанията на сутиена, така и късата пола бяха от синтетична материя и имаха съвременна кройка. И макар че не бях експерт по въпроса, струваше ми се, че обувката с висок ток на десния крак е съвсем модерна.

Цялото тяло — коса, кожа и дрехи — беше покрито с лепкава черна кал и всичко бе придобило еднакъв цвят, сякаш бе направено от торф. Въпреки това нищо не можеше да скрие ужасните травми по тялото. Под калния плат ясно се очертаваха счупените ребра, а назъбените кости на ръцете и краката стърчаха през меките тъкани. Под сплъстената, изцапана с кал коса се виждаше, че черепът е бил счупен, а бузите и носната кухина бяха хлътнали навътре.

— Засега няма друго, освен очевидното — казах аз предпазливо.

— И какво е очевидно?

Свих рамене, никак не исках да изказвам каквото и да е мнение толкова рано.

— Трупът е на жена, като, разбира се, съществува и изключително малка вероятност да е на травестит.

Уейнрайт изсумтя презрително.

— Господ да ни е на помощ! По мое време такъв въпрос изобщо не можеше да възникне. Кога нещата станаха толкова сложни? Продължавай.

Това бе любимата ми тема и аз се разпалих.

— Засега е трудно да се определи кога е бил погребан трупът. Разложението е в по-напреднала фаза, отколкото очаквах.

Особено ако става въпрос за една от жертвите на Монк, убита миналата година, казах си аз, но още не бях готов да изразя гласно мнението си.

— Но това вероятно може да се обясни с факта, че трупът е погребан много близко до повърхността на земята.

Дори и в торфената почва, близостта до въздуха позволяваше на аеробните бактерии да разградят меките тъкани, макар и по-бавно от обикновено.

Уейнрайт кимна в знак на съгласие.

— А какво ще кажеш за травмите?

— Прекалено рано е да се определи дали са били нанесени преди или след настъпването на смъртта, но във всеки случай жената е била пребита. Вероятно е използван някакъв тъп предмет. Не мога да си представя как човек с голи ръце би могъл да счупи костите й по този начин.

— Дори и този човек да е Джером Монк? — усмихна се той изпод маската при вида на неудобството ми. — Хайде, Дейвид, признай го. Май наистина сме попаднали на една от жертвите му.

— Ще получа по-пълна представа, след като трупът бъде почистен, така че да мога да огледам скелета.

— Действаш предпазливо и това ми харесва. Но жената тук е точно на възрастта на жертвите му, личи си по дрехите й. Нито една жена над двайсет години не би облякла толкова къса пола.

— Не мисля, че…

— Знам, знам, не е политически коректно да говоря така — засмя се той. — Но освен ако това тук не е шиле или овен, който се прави на агне, със сигурност можем да твърдим, че трупът е на момиче или млада жена, която е била пребита жестоко и погребана в задния двор на Монк. Нали знаеш поговорката, ако прилича на риба и мирише на риба…

Държанието му ме дразнеше, но в крайна сметка Уейнрайт само изразяваше гласно онова, което си мислех и аз.

— Възможно е — признах аз.

— Чудесен отговор! И аз бих казал, че е възможно, но да не избързваме. Сега остава само да отговорим на въпроса коя от злощастните възлюбени на Монк е тя. Дали е някоя от сестрите Бенет, или Тина Уилямс?

— Вероятно ще може да се установи по дрехите.

— Така е, но това е повече по твоята специалност, отколкото по моята. Предполагам, че вече имаш някакви догадки? — засмя се отново той. — Не се притеснявай, не даваш показания пред съда. Направи ми това удоволствие.

Трудно можех да му откажа.

— На този етап наистина всичко е само догадки, но…

— Продължавай.

— Ами и двете сестри Бенет са били доста високи.

Знаех това от бързата справка, която направих, след като Симс ми се обади по телефона. Зоуи и Линдзи бяха високи и слаби, имаха фигури на модели.

— Което и да е това момиче, то е доста по-ниско — продължих аз. — При тази свита поза е трудно да се определи точната височина, но дължината на бедрената кост може да ни даде доста добра представа. Така че момичето не може да е по-високо от 158–160 сантиметра.

Дори след като се почисти от меките тъкани, което в нашия случай още не беше факт, дължината на бедрената кост е само приблизителен белег, по който може да се определи височината на човека. Аз обаче вече имах поглед за тези неща и въпреки че трупът бе в свито положение и изцапан с кал, можех с голяма доза сигурност да твърдя, че не е достатъчно висок, за да бъде на някоя от близначките Бенет.

Уейнрайт се намръщи и впери поглед в горната част на крака.

— По дяволите! Трябваше сам да го забележа…

— Това е само предположение. А както и ти отбеляза по-рано, това е повече по моята специалност, отколкото по твоята.

Той ме погледна, веселието беше изчезнало от погледа му. След това присви очи и гръмко са разсмя.

— Точно така, напълно си прав. Бях забравил, че Тина Уилямс е по-ниска от останалите две момичета. Което означава, че най-вероятно това е тя.

При тези думи той плесна с ръце и продължи:

— Както и да е, давай да караме подред. Първо трябва да я изровим.

Той взе лопатката в ръце и отново се залови за работа. Имах странното усещане, че аз бях започнал разговора, в който изказах толкова много предположения.

След това не говорихме много, но работата напредваше бързо. Прекъснахме само когато пристигна един криминалист и започна да пресява торфената почва, извадена от гроба. Не откри нищо друго, освен още няколко кости от заек.

Когато най-после подготвихме тялото за изваждане, навън се бе спуснал пълен мрак. Мръсният труп лежеше на дъното на калната яма и представляваше покъртителна гледка. Симс се бе върнал заедно с патолога, доктор Пири.

Пири имаше доста странен вид. Беше не по-висок от метър и петдесет и снежнобелият му гащеризон изглеждаше прекалено голям за дребната му фигура. Лицето, което ме погледна изпод качулката, имаше изключително фина, почти детска костна структура, но кожата му бе набръчкана, а погледът зад златните рамки на очилата бе на възрастен и мъдър човек.

— Добър вечер, господа. Напредвате ли с работата? — попита той с тънък, язвителен глас, приближавайки се към гроба.

Край Уейнрайт патологът изглеждаше още по-дребен, като кученце чихуахуа, застанало до доберман. Но едва ли някой би се усъмнил в самочувствието и професионализма, които той излъчваше.

Уейнрайт се дръпна назад, за да му направи място. Стори ми се, че го направи с огромно нежелание.

— Почти свършихме. Точно щях да отстъпя място на криминалистите за финалните приготовления.

— Добре — сви устни патологът и клекна до плиткия гроб. — О, да, много хубаво…

Не бях сигурен дали говори за начина на изкопаване на трупа или за самите останки. Патолозите имат славата на странни хора и очевидно Пири не бе изключение.

— Жертвата е жена, вероятно около двайсетгодишна, ако се съди по дрехите й.

Уейнрайт се дръпна встрани от гроба и свали маската от лицето си, после присви доволно устни.

— Доктор Хънтър смята, че може да е травестит, но според мен тази идея не заслужава внимание.

Погледнах го удивено. Симс изсумтя пренебрежително.

— Точно така.

— Сами можете да видите нанесените травми — продължи Уейнрайт съвсем делово. — Вероятно са били причинени от удар с тъп предмет или от невероятно силен човек.

— Не е ли малко рано за такива заключения? — попита Пири, все още клекнал до гроба.

— Да, разбира се. Това ще се изясни по време на аутопсията — побърза да се поправи Уейнрайт. — Що се отнася до това, колко дълго е престоял трупът в земята, ако трябва да отговоря веднага, бих казал не повече от една година.

— Сигурен ли си? — попита остро Симс.

Уейнрайт разтвори ръце.

— На този етап това е само предположение, но имайки предвид състоянието на торфа и степента на разложение, съм почти сигурен.

Вперих поглед в него, докато Симс кимаше със задоволство.

— Напълно съвпада с времето, когато Монк е убил жертвите си.

— Бих казал, че можем да бъдем почти напълно сигурни в това. И тук ще си позволя да направя още едно предположение и да кажа, че това момиче най-вероятно е Тина Уилямс. Бедрената кост е прекалено къса, за да е на някоя от сестрите Бенет, които са били високи момичета. А ако не ме лъже паметта, Тина е била висока 168–170 см, нали така? Значи всичко съвпада. А нанесените травми определено сочат към Монк, като знаем какво причини той на Анджела Картър.

Карсън. Анджела Карсън, не Картър, помислих си аз, но бях прекалено ядосан, за да го кажа на глас.

Пири вдигна поглед, докато стоеше все така клекнал до гроба.

— Това надали е достатъчно, за да я идентифицираме.

Уейнрайт пренебрежително сви рамене.

— Това предположение се основава на професионалния ми опит. Смятам, че поне си заслужава в началото да изключите възможността трупът да е на една от сестрите Бенет. Ще е добре да го идентифицираме колкото е възможно по-скоро…

Той вдигна вежди и се обърна съм Симс. Полицаят изглеждаше доста въодушевен и се плесна с ръка по бедрото.

— Съгласен съм. Доктор Пери, след колко време ще можете да потвърдите, че трупът е на Тина Уилямс?

— Зависи в какво състояние са останките, а това ще се разбере, след като ги почистим — отвърна дребният патолог и вдигна поглед към мен. — Ще свършим по-бързо, ако работим заедно с доктор Хънтър. Освен това скелетните травми са повече по неговата специалност.

Говореше странно напевно, така че всички изречения звучаха като въпроси. Едва успях да кимна, все още бях поразен от постъпката на Уейнрайт.

— Направете всичко необходимо. — Симс сякаш не го слушаше вече. — Колкото по-рано съобщим чий труп сме открили, толкава по-добре. И ако Монк е погребал една от жертвите си тук, то с чиста съвест можем да предположим, че и останалите не са далече. Благодаря ти, Ленард, чудесно свършена работа. Предай специални поздрави на Джийн. Ако сте свободни този уикенд, защо не дойдете в неделя на обяд?

— С удоволствие — прие поканата Уейнрайт.

В този момент Симс като че ли се сети за мен.

— Имате ли да добавите още нещо, доктор Хънтър?

Вперих поглед в Уейнрайт. На лицето му грееше любопитна усмивка, но в погледа му се четеше хищническо задоволство. Добре, щом така искаш.

— Не — отвърнах аз.

— Тогава ще ви оставя — заяви Симс. — Утре започваме рано сутринта.

3

Все още бях бесен, когато по-късно същата вечер пристигнах в мотела, където ми бяха запазили стая. Беше на няколко мили от Черната скала, в едно село, наречено Олдуич, за което ми казаха, че се намира на по-малко от двайсет минути път с кола. Или преценката е била твърде оптимистична, или бях объркал пътя, защото минаха повече от четиридесет и пет минути, преди да съзра в далечината проблясващите светлинки.

Време беше. Денят беше дълъг, а шофирането из тресавището в пълния мрак не беше любимото ми занимание. Споменът за това, как Уейнрайт ме използва, все още ме изгаряше. Трябваше да бъда по-внимателен, като знаех какво се говори за него. Когато паркирах пред мотела, ситният дъждец продължаваше да се сипе върху стъклото на колата и да пречупва светлината на фаровете ми. Забелязах една олющена табела, на която едва се четеше надписът „При Лакомника“.

Отвън странноприемницата не изглеждаше особено добре, боята й беше изпопадала, а покритият със слама покрив бе провиснал. Първото ми впечатление се затвърди, когато бутнах олющената, скърцаща врата и влязох вътре. Миришеше на застояла бира, килимите по пода бяха протрити, а на стената бяха забити евтини пиринчени закачалки. Вътре беше празно и студено, в камината не гореше огън. Както и да е, случвало ми се бе да нощувам и на по-неприятни места.

Собственикът беше мъж на около петдесет години, с кисела физиономия. Беше болезнено слаб, но имаше огромно шкембе, което приличаше на топка за боулинг.

— Ако искаш да ядеш, да знаеш, че след двайсет минути спираме да сервираме — заяви той безцеремонно и плъзна ключа за стаята по изтъркания барплот.

Стаята беше точно такава, каквато очаквах: не съвсем чиста, но не и толкова мръсна, че да се оплача. Матракът изскърца, когато поставих отгоре пътната си чанта, и увисна под тежестта й. Искаше ми се да взема душ, но бях гладен, а и в общата баня имаше само една ръждясала вана.

Но храната и банята можеха да почакат. Видях, че мобилният ми телефон има обхват, което си беше истински бонус. Дръпнах твърдия стол по-близо до малкия радиатор и набрах номера на домашния ни телефон.

Стараех се винаги да звъня вкъщи по едно и също време, така че да създам на Алис нещо като режим. Три дена в седмицата Кара работеше в болницата, но работното време й позволяваше да прибира Алис от училище, когато аз отсъствах. Тя работеше като рентгенолог и това беше причината да водим дълги дискусии, когато забременя. Не бяхме планирали да имаме деца в следващите няколко години. Надявахме се, че дотогава ще имам достатъчно работа като консултант към полицията, която да допълни дохода ми от университета, така че Кара да може да си стои вкъщи и да се грижи за бебето.

Естествено, нещата не се случиха точно така, както ги бяхме планирали, но никой от нас не съжаляваше. Въпреки че можехме да си позволим Кара да не работи, аз не се противопоставих на решението й да започне работа на половин ден, когато Алис тръгна на училище. Тя обичаше професията си, а и парите не ни бяха излишни. А и как можех да възразя, като се има предвид колко напрегната и поглъщаща беше собствената ми работа.

— Точно навреме — каза Кара, когато вдигна телефона. — Тук при мен има една млада госпожица, която се надяваше, че ще й се обадиш, преди да си легне.

Аз се усмихнах, а тя даде слушалката на Алис.

— Татко, нарисувах ти картина!

— Чудесно! Още едно конче ли?

— Не, нарисувах нашата къща, само че с жълти пердета, защото така повече ми харесва. Мама казва, че и на ней й харесали…

Докато слушах дъщеря ми, която развълнувано разказваше какво е правила през деня, усетих как ядът и разочарованието започнаха да ме напускат. Накрая Кара я изпрати да си мие зъбите и взе слушалката. Чух как се намести в стола до телефона.

— Е, как мина? — попита тя.

Фактът, че Уейнрайт ме бе изиграл, вече не ми изглаждаше толкова важен.

— Ами… можеше да е и по-зле. Тери Конърс е заместник главен инспектор, така че има поне една позната физиономия.

— Тери ли? Кажи му да предаде много поздрави на Дебора от мен — гласът й не прозвуча особено ентусиазирано. — Знаеш ли вече докога ще трябва да останеш там?

— Поне още няколко дни. Утре ще бъда в моргата, но ще започне издирването и на останалите гробове, така че зависи как ще потръгне работата.

Поговорихме още малко, докато стана време Кара да сложи Алис в леглото. Искаше ми се и аз да съм там, за да й прочета приказка. Измих се, преоблякох се и слязох долу. Съвсем бях забравил за предупреждението на собственика, че ще спрат да сервират, а двайсетте минути бяха почти изтекли. Докато поръчвах храна, той погледна многозначително към часовника си и сви неодобрително устни.

— Още две минути и щеше да бъде късно — отсече той.

— Значи имам късмет, че дойдох навреме.

Отдалечи се с поръчката ми, все още стиснал сърдито устни. Сега в помещението имаше доста хора, повечето от тях полицаи или вероятно свързани по някакъв начин с разследването. Имаше само една свободна маса, затова си взех чашата и се настаних там. На съседната седеше млада жена, която се хранеше разсеяно, докато четеше нещо от една разтворена папка, поставена до чинията й. Когато приближих масата, тя изобщо не вдигна поглед.

Собственикът дойде с приборите.

— Не можеш да седнеш тук, масата е резервирана.

— Никъде не пише, че е резервирана.

— Не е необходимо да пише — заяви той самодоволно. — Ще трябва да се преместиш.

Никак не ми се искаше да влизам в спор с него. Огледах се къде бих могъл да седна, но единственото свободно място беше на масата на младата жена.

— Имате ли нещо против…? — започнах аз, но собственикът ме изпревари и сложи шумно приборите на масата.

— Ще трябва да се сместите на една маса — заяви той и се отдалечи.

Младата жена вдигна поглед и ни изгледа учудено.

— Олицетворение на добро обслужване и очарование — усмихнах се аз неловко.

— Изчакайте да видите храната — каза тя и раздразнено затвори папката.

— Ще потърся да седна някъде другаде, ако ви създавам проблем — предложих аз.

Усетих, че за миг се поколеба, но след това махна с ръка и ми посочи стола.

— Няма нищо, аз и без това се нахраних — каза тя и остави вилицата си. — Ще вечеряте ли?

— Надявам се.

— Желая ви късмет — и тя побутна чинията си встрани.

Беше привлекателна по един особен ненатрапчив начин. Носеше стари дънки и широк пуловер, гъстата й меднокестенява коса бе прихваната с обикновена лента за коса. Направи ми впечатление на човек, който не се интересува особено как изглежда, а и нямаше нужда. Кара беше същата — каквото и да облечеше, винаги изглеждаше добре.

Хвърлих поглед към папката й. Макар че бе обърната на обратно, личеше, че е полицейски доклад.

— В разследването ли участвате? — попитах аз.

Тя съвсем преднамерено взе папката и я пъхна в чантата си.

— Вие журналист ли сте? — попита тя ледено.

— Аз? Господи, съвсем не! — отвърнах учудено. — Извинявайте, казвам се Дейвид Хънтър и съм съдебномедицински антрополог. От екипа на главен инспектор Симс съм.

Тя видимо се отпусна и се усмихна стеснително.

— Вие трябва да ме извините. Обхваща ме параноя, когато някой започне да ме разпитва за работата ми. Да, и аз участвам и разследването. — Подаде ръка през масата. — Казвам се Софи Келър.

Стисна ръката ми силно, дланта й беше топла и суха. Очевидно знаеше как да се държи сред полицаите, повечето от които бяха мъже.

— И с какво се занимаваш, Софи? Или отново съм прекалено любопитен?

Усмихна се. Имаше хубава усмивка.

— Аз съм СПА — специалист по поведенчески анализ.

— Разбирам.

Настъпи мълчание. Тя се засмя.

— Всичко е наред — засмя се тя — в страната сме само няколко специалисти по поведенчески анализ. А и трябва да призная, че аз пък не знам какво е съдебномедицински антрополог.

— СПА нещо като профайлър ли е? — попитах аз, надявам се, дипломатично.

Нямах особена вяра в подобни сфери.

— Да, и ние се занимаваме с психологическия аспект, но полето на нашето действие е малко по-широко. И аз анализирам характера и мотивите на престъпниците, но също така правя оценка на мястото на престъплението, изработвам стратегия за разпит на заподозрените и други подобни неща.

— Защо днес не беше при гроба?

— Не ме натискай по болното място. Обадиха ми се едва днес следобед, така че ще трябва да се задоволя със снимките. Не са идеални, но това не е основната причина да съм тук.

— Така ли?

Тя се поколеба.

— Е, предполагам, че не разкривам някаква тайна. Повикаха ме, защото, ако в този гроб е заровена една от жертвите на Монк, възможно е и другите да се погребани наблизо. Искат да чуят мнението ми къде най-вероятно се намират гробовете. Това е точно по моята специалност, да откривам скрити неща. Особено трупове.

— Как го правиш? — попитах аз заинтригуван.

През последните няколко години технологиите бяха отбелязали голям напредък в откриването на заровени трупове — от сателитни снимки до геофизика и инфрачервена термография. Но откриването на гроб все още беше в голяма степен въпрос на късмет, особено на място като Дартмур. А и въобще не бях сигурен как специалист по поведенчески науки би могъл да помогне за това.

— О, има си начини — отговори тя неопределено. — Е, вече знаеш с какво се занимават специалистите по поведенчески анализ. Сега е твой ред.

Описах й най-общо в какво се състои работата ми, спрях само когато собственикът ми донесе храната. Тръшна чинията толкова силно на масата, че част от соса се разля. Поне се надянах, че е сос — кафеникавата мазна течност можеше да бъде какво ли не.

Двамата със Софи изгледахме подозрително преварените зеленчуци и сивкавото парче месо.

— Виждам, че си решил да не поръчваш пушена сьомга и гъши дроб — отбеляза тя след малко.

— Изненадите правят живота интересен — заявих аз, докато се мъчех да набуча на вилицата си един разпадащ се морков. — Ти откъде си? Нямаш акцента на местните.

— От Бристол съм, сега живея в Лондон. Преди идвах тук по време на ваканциите, затова познавам Дартмур доста добре. Харесват ми откритите пространства. Бих искала един ден да се преместя да живея тук, но работата… Е, знаеш как е. Може да стане някой ден, ако ми омръзне да работя като поведенчески анализатор.

— Аз имам по-друго мнение за Дартмур, но познавам Бристол донякъде. Природата там е много красива. Жена ми е от Бат.

— Така ли?

Усмихнахме се един на друг, границите вече бяха очертани. След като вече бе ясно, че съм женен, можехме да се отпуснем и да не се тревожим, че поведението ни може да бъде изтълкувано неправилно.

Разговорът със Софи беше много приятен, тя бе умна и забавна. Говореше за дома си и за плановете си, а аз й разказах за Кара и Алис. Разговаряхме и за работа, макар че избягвахме да споменаваме настоящото разследване. То все още течеше и никой от нас не искаше да каже прекалено много пред човек, когато практически не познаваше.

Но когато вдигнах поглед и видях, че Тери и Роупър приближават към нас, разбрах, че всичко ще се промени. Тери доста се изненада, щом ни видя да седим на една и съща маса. Изражението на лицето му стана предпазливо.

— Не знаех, че се познавате — заяви той.

Роупър спря на крачка зад него. Тук, в затвореното помещение, миризмата на афтършейва му се усещаше още по-силно.

Софи се усмихна на Тери, но ми се стори, че в усмивката й имаше известно напрежение.

— Вече се познаваме. Дейвид точно ми разказваше за работата си. Звучи много интересно.

— Така е — отвърна Тери рязко.

— Искате ли да седнете при нас? — предложих аз; чувствах се неудобно от създалата се атмосфера.

— Не, не искаме да ви прекъсваме. Дойдох само да ти съобщя новината — каза той, след което се обърна и нареди на Роупър през рамо: — Донеси бирите, Боб.

Роупър примигна, но не показа, че му е неприятно да го командват така. Той се отправи към бара, оставяйки след себе си остра миризма на афтършейв.

— Каква е новината? — попитах аз.

Тери се обърна към мен, все едно че Софи не съществуваше:

— Тази сутрин нали ти казах, че трябва да отида някъде? Бях в затвора в Дартмур, за да се видя с Джером Монк.

Това обясняваше защо се бе държал толкова потайно.

Софи подскочи още преди да успея да задам какъвто и да било въпрос.

— Отишъл си да го разпитваш? Защо никой не ми съобщи за това?

— Питай Симс — сряза я Тери. — И без това нищо нямаше да се промени. Искахме да го изненадаме с новината, че сме открили гроба, и да видим дали няма да ни каже кой е погребан в него, но адвокатът му не му позволи да говори. Нищо не можахме да изтръгнем от него, дори не отрече, което, ако ме питате мен, си е истинско признание.

— Сигурна съм, че съдът ще приеме на доверие мнението ти! — Софи все още беше бясна. — Не мога да повярвам, че сте го разпитвали без първо да се консултирате с мен. Защо ви трябваше специалист по поведенчески анализ, след като не го използвате? Ама че глупаво!

Постарах се да не реагирам. Очевидно тактичността не беше най-силната страна на характера й. Тери смръщи вежди.

— Сигурен съм, че на главният инспектор много ще се зарадва, като разбере, че според теб се е държал глупаво.

— Каза, че имаш някаква новина? — намесих се аз, за да предотвратя скандала.

Тери хвърли още един яден поглед към Софи и след това се обърна към мен:

— Монк се съгласи да ни сътрудничи.

— Как ще сътрудничи?

— Ще ни покаже къде са погребани и другите момичета — кача Тери така, сякаш и на него самия не му се вярваше.

4

Затворническият микробус подскачаше по тесния път. Полицейските коли и мотори го обграждаха отстрани и отзад, сините им светлини проблясваха. Процесията мина покрай затревените останки на старото водно колело, където някога са се намирали калаените мини, за които Уейнрайт ми разказа, и спря на едно голо пространство. Там бе кацнал хеликоптер, чийто двигател все още работеше. Вратите на полицейските коли се отвориха и оттам един по един се измъкнаха полицаите. Оръжията им блестяха, мокри от ситния утринен дъждец. В същия момент се отвори и предната врата на затворническия микробус. Охраната излезе от него и се отправи към задната му част. Униформените тела пречеха да се види какво точно става, но след малко вратите на микробуса се отвориха.

Оттам слезе мъж. Полицаите и охраната от затвора образуваха такъв плътен кордон около него, че го закриха. Виждаше се само голямата му обръсната глава, която приличаше на бяла футболна топка в центъра на заобиколилите го мъже. Той бе избутан набързо към чакащия хеликоптер, съпроводен от двама охранители, които го накараха да се наведе под въртящата се перка. Мъжът се покатери непохватно в кабината, сякаш не бе свикнал с подобно усилие. Докато се изтегляше нагоре, се подхлъзна и се подпря на коляно. От вътрешността на хеликоптера се подадоха две ръце, които го хванаха и го задържаха. За секунда всички успяхме да го видим — отпуснато и безформено тяло в затворническо яке.

След това потъна във вътрешността на хеликоптера. Един мъж от охраната се качи след него и вратата се затвори. Моторът заработи на по-високи обороти, а другият охранител се оттегли към затворническия микробус, като притискаше шапката към главата си, за да не я отнесе въздушната струя, която огъваше тревата. След това хеликоптерът се отдели от земята, наклони се леко на една страна, изви се над тресавището и започна да се отдалечава, докато се превърна в малка черна точка на фона на сивото небе. Звукът на двигателя постепенно заглъхваше.

Тери свали бинокъла.

— Е, какво ще кажеш?

Аз само свих рамене. Стоях с ръце, дълбоко в джобовете на палтото, дъхът ми се виждаше в ситния леден дъжд.

— Мина добре, само дето се подхлъзна. Откъде го намерихте?

— Двойника ли? Някакъв плешив полицай от главното управление. Отблизо изобщо не прилича на Монк, но не намерихме по-добър — каза Тери и прехапа устна. — Как ти се стори оръжието? Идеята беше моя.

— Много драматично.

Той ме изгледа продължително.

— Какво трябваше да означава това?

— Просто мисля, че сте си дали прекалено много труд, това е.

— Това е цената, която плащаме, за да имаме свободна преса. Даваме им нещо интересно, което да снимат, а ние си вършим работата, без тези копелета да ни се мотаят в краката.

Не можех да го обвиня за лошото му настроение. Макар че се предполагаше да е тайна, неизбежно бе плъзнал слухът, че Монк ще участва в издирването. Не беше невъзможно да попречиш на медиите да пристигнат на тресавището, където нищо не можеше да остане скрито, затова беше използван двойник, който да отвлече вниманието им, докато тече истинското издирване. Откриването на гроб в такова огромно пространство беше достатъчно трудна задача и без журналистите, които щяха да отъпчат всичко наоколо.

— Май нещо става — отбеляза Тери, като се взираше през бинокъла.

На около миля от нас се виждаха няколко коли и микробуси, които се движеха в посоката, в която бе отлетял хеликоптерът. Тери изсумтя със задоволство.

— Добре, че се разкараха — заяви той и погледна часовника си. — Хайде, истинският Монк трябва да пристигне скоро.

Бяха необходими два дена, за да се уредят всички бюрократични подробности по временното пускане на Монк от затвора. По-голямата част от това време прекарах в моргата. След като тялото на младата жена бе почистено от огромното количество торф, ужасните наранявания по него се виждаха съвсем ясно. Почти нямаше част от скелета, която да не беше увредена; на някои места само разлагащите се сухожилия и меки тъкани придържаха костите. Такъв вид травми обикновено се дължаха на катастрофа, а не на човешко същество.

— Аутопсията не можа да определи точна причина за смъртта — обясни невъзмутимо Пири. — Има огромен брой наранявания, които може да са били фатални. Много от вътрешните органи и меките тъкани са разкъсани, подезичната кост е счупена, по много от шийните прешлени също има фрактури — всяка една може да е причинила смъртта. Същото се отнася и за нараняванията по гръдния кош, тъй като счупените ребра са пробили белия дроб и сърцето. Всъщност травмите, нанесени на тази млада дама, са толкова тежки, че шокът, в който е изпаднала, сам по себе може да я е убил.

Думите „млада дама“ прозвучаха необичайно старомодно, почти пуритански. По някаква причина възрастният патолог ми стана още по-симпатичен.

— Но…? — подканих го аз.

В отговор бях удостоен с лека усмивка.

— Както казах и вчера, скелетните травми са повече по вашата специалност, отколкото по моята, доктор Хънтър. Не изключвам да е била удушена, но ударите в областта на главата са били толкова силни, че спокойно може да са довели до счупване на подезичната кост и прешлените. Очевидно е била нападната в пристъп на ярост.

— Нанесените травми съпоставими ли са с тези на Анджела Карсън?

Едва тази сутрин бях получил копие от предварителния доклад от аутопсията и все още не го бях прочел. Монк не беше поел отговорност за последната жертва, но ужасяващите травми по нейното тяло много напомняха на тези по тялото на глухонямата млада жена.

— За съжаление меките тъкани бяха прекалено разложени и не може да се прецени дали е имало сексуално насилие. Надявах се, че торфът ги е запазил достатъчно добре, но физическите травми и плиткият гроб не са позволили това. Жалко — подсмръкна той. — По тялото на Карсън също бяха открити множество наранявания, предимно в областта на главата, но далеч не толкова тежки като тези. Но доколкото разбирам, Монк е бил заловен от полицията на местопрестъплението и това може би обяснява защо травмите са така… изявени.

Наистина бяха такива. На фона на матовата сребриста повърхност на масата за аутопсии трудно можеше да се познае, че неизвестното момиче някога е било човешко същество. Предната част на черепа бе разбита и хлътнала навътре като изпуснато яйце, а останалата част от кожата и меките тъкани на лицето приличаха на пихтия, в която бяха размесени счупените кости от скулите и носната кухина.

— Доколкото знам, психолозите твърдят, че подобно обезобразяване е израз на чувство на вина от страна на убиеца. Така той се отървава от обвиняващия поглед на жертвата. Нали това с общоприетото обяснение?

— Нещо такова — съгласих се аз. — Но Джером Монк не ми прилича на човек, който изпитва угризения на съвестта.

— Така е. В такъв случай той или има ужасен характер, или обезобразява жертвите си за удоволствие — каза доктор Пири и ме погледна над очилата си. — Честно казано, не знам кое от двете е по-лошо.

Нито пък аз. Дори и малка част от употребената сила щеше да причини смъртта на момичето. Което и да бе то, не бе просто пребито до смърт, а направо смазано.

Предполагах, че патологът ще ме остави да работя с помощника в моргата, но той остана и ми помогна в изключително неприятната работа по почистването на останките. Първо отстранихме меките тъкани, а след това разчленихме скелета, за да бъде накиснат в препарат. Тази част от работата ми беше наложителна, но не може да се каже, че я вършех с удоволствие. Особено когато жертвата беше младо момиче, а и аз самият имах дъщеря.

Пири обаче не прояви подобни скрупули.

— Винаги се радвам да науча нещо ново — заяви той, докато внимателно отделяше едно сухожилие от костта. — Предполагам, че в наше време хората като мен не са много.

Трябваше ми малко време, за да осъзная, че се шегува.

В крайна сметка не се оказа никак трудно да потвърдим, че тялото наистина е на Тина Уилямс. Дрехите и бижутата, открити в гроба, напълно съответстваха на онези, които привлекателното деветнайсетгодишно момиче е носело, когато за последен път е било видяно в Оукхамптън, малкото пазарско градче в северната част на Дартмур. Освен това данните от зъболекарския й картон категорично потвърдиха самоличността й. Въпреки че горната и долната челюст бяха строшени, както и предните зъби, имаше достатъчно материал, за да се установи, че е тя. Нанесеният й побой е бил изключително свиреп, но не и методичен. Монк или не е съзнавал, че жертвата може да бъде разпозната по зъбите, или това изобщо не го е интересувало.

Но той най-вероятно не е очаквал, че трупът изобщо ще бъде открит.

Можех да добавя съвсем малко към това, което вече беше известно. Върху тялото на Тина Уилямс са били нанесени жестоки удари с тъп предмет. Повечето от ребрата й и ключицата са били счупени вследствие на бърз удар, нанесен от горе на долу. Същото се отнасяше и за костите на китките и фалангите на пръстите на двете ръце. Въпреки че по лицето имаше фрактури на Лефорт (образуват се, когато силата на удара се разпространи по опорните равнини на черепа), задната част на главата бе напълно незасегната. Това показваше, че вероятно момичето е лежало по гръб върху мека повърхност, когато ударите са били нанесени.

Тя обаче като че ли не бе направила никакъв опит да се защити. Обикновено когато жертвата вдигне ръка, за да се предпази от удара, цялата й сила се поема от лакътната кост и се образува клиновидно счупване, известно като „парираща фрактура“. В този случай както по лакътните, така и по лъчевите кости на двете ръце имаше сложни фрактури, довели до раздробяването им. Това показваше два възможни сценария. Или Тина Уилямс вече е била в безсъзнание по време на побоя, или е била вързана и напълно безпомощна, докато Монк е изпочупил повечето й кости.

Искрено се надявах, че беше първото.

Трудно можеше да се определи какво е причинило травмите, но май се досещах. Монк беше достатъчно силен физически, за да причини повечето счупвания с голи ръце, но по челото на Тина Уилямс ясно се забелязваше вдлъбната фрактура. Беше прекалено голяма, за да е от удар с чук, а и в такъв случай ударът щеше направо да пробие черепа. Според мен е била причинена от тока на обувка или ботуш.

Момичето е било тъпкано.

Работил съм по доста случаи на жестока насилствена смърт, но мисълта за това, което се е случило, беше направо ужасяваща. А след малко щях да се срещна лице в лице с мъжа, който го бе извършил.

Шумът от мотора на хеликоптера почти бе заглъхнал, когато двамата с Тери отидохме до групата полицейски фургони, коли и микробуси, които образуваха нещо като населено място в близост до пътя, пресичащ тресавището. Торфът попива водата като гъба и непрекъснатото движение по него го бе превърнал в истинско блато. Временно бяха поставени дъски, по които да се ходи, но през процепите се процеждаше черна лепкава кал, която ги правеше опасно хлъзгави.

Предполагах, че няма да отсъствам от къщи повече от няколко дни, но неочакваното желание на затворника да ни покаже гробовете на Зоуи и Линдзи Бенет промени плановете ми. Уейнрайт щеше да отговаря за разкопаването на гробовете, но Тери ми каза, че Симс настоява да остана, за да му бъда под ръка, ако се открият още трупове.

— Притесняваш ли се? От това, че ще се срещнеш с Монк? — попита ме Кара предишната вечер.

— Разбира се, че не. — Трябва да призная, че любопитството ми надделяваше над всичко. — Не всеки ден човек има възможността да се срещне с истинско чудовище.

— Само гледай да не си прекалено близо до него.

— Мисля, че няма такава опасност. От всички нас се иска да стоим настрани. Освен това аз ще се крия зад полицията.

— Надявам се. — Кара не се засмя на шегата ми. — Как е Тери?

— Предполагам, че е добре. Защо питаш?

— Снощи се обадих на Дебора. Не се бяхме чували от много дълго време, затова реших да попитам как е. Звучеше доста странно.

— В какъв смисъл „странно“?

— И аз не знам. Разсеяна. Потисната. Не й се говореше. Помислих си, че може би не всичко между тях двамата е наред.

Дори и да беше така, Тери не би го споделил с мен. Никога не сме били толкова близки, че да си говорим за такива неща.

— Нямах много възможност да поговоря с него. В момента той е под страхотно напрежение. Може би това е причината.

— Може би — отвърна Кара.

Каквото и да се случваше в семейството на Тери, напрежението от провежданата полицейска операция започваше да му проличава. Имаше амбициран и напрегнат вид, който говореше за липса на достатъчно сън и прекалено много кофеин. Това надали беше особено учудващо, тъй като, доколкото разбрах, Симс бе поверил всичко на заместника си. Освен пресконференциите, на които много държеше да се явява лично. Той си бе присвоил заслугите за идентифицирането на трупа на Тина Уилямс и едва ли не всеки път, когато пуснех телевизора, виждах восъчното му лице, изправено пред фотоапарати и микрофони. Вчера през цялото време го цитираха: „Мъжът, отговорен за смъртта на Анджела Карсън, Тина Уилямс и Зоуи и Линдзи Бенет е заловен, но що се отнася до мен, не считам, че работата ми е приключила, докато не открия труповете на жертвите и не ги предам на семействата им.“

Тези думи подозрително много ми напомняха на онова, което бе казал, в палатката още първия ден. Няма да се учудя, ако още тогава е изпитвал въздействието им върху нас. И докато началникът му флиртуваше с камерите и ставаше все по-известен, Тери трябваше сам да върши черната работа. И преди, докато бе работил в лондонската полиция, бе участвал в разследването на обществено значими престъпления, но те съвсем не можеха да се сравняват със сегашния случай.

Надявах се, че ще се справи.

Той отново хвърли нервен поглед към часовника си, докато се придвижвахме по тракащите дъски.

— Всичко наред ли е? — попитах аз.

— Защо да не е? След малко един от най-опасните мъже в страната ще бъде докаран тук, а аз ще трябва да отговарям за него, въпреки че нямам никаква представа защо копелето най-неочаквано реши да ни сътрудничи. Да, всичко е просто прекрасно.

Погледнах го. Той се намръщи и прекара ръка през лицето си.

— Извинявай. Опитвам се да прехвърля всичко наум, за да съм сигурен, че не сме пропуснали нищо в подготовката.

— Мислиш ли, че той всъщност няма намерение да ни покаже къде са гробовете?

— Само Господ знае. Щях да се чувствам много по-добре, ако… По дяволите! Скоро всичко ще стане ясно — той погледна напред и по лицето му се изписа напрежение. — О, чудесно!

Софи Келър се появи от фургона, който играеше ролята на полева кухня, носейки в ръка чаша кафе, от което се вдигаше пара. Гащеризонът й беше прекалено голям и в него приличаше на момиченце, облякло работните дрехи на татко си. Гъстата й коса бе прихваната с обикновена лента, посипана с безброй сребристи капчици от ситния дъждец. С нея вървеше един приятен набит мъж на средна възраст, когото не познавах. Тя кимаше в знак на съгласие с нещо, което той казваше, но когато видя Тери, изражението й стана студено.

Двамата изобщо не се опитваха да прикрият взаимната си неприязън. Не знам дали причината за това бе нещо, случило се по време на някое предишно разследване, или между тях имаше вродена непоносимост, но двамата се държаха точно като куче и котка. Докато се приближавахме към тях, видях как лицето на Тери помръкна.

Софи не му обърна никакво внимание, но на мен ми се усмихна топло и леко постави ръка върху рамото ми.

— Здрасти, Дейвид. Познаваш ли Джим Лукас?

— Джим е нашият полицейски консултант по издирванията — каза Тери, като на свой ред не й обърна никакво внимание. — Опитва се да поддържа някакъв ред в целия този цирк.

Полицейският консултант стисна толкова здраво ръката ми, че за малко да я счупи. Гъстата му сива коса приличаше на тел за почистване на загорели съдове.

— Приятно ми е да се запознаем, доктор Хънтър. Готов ли сте за големия ден?

— По-късно ще стане ясно.

— Разумен отговор. И все пак не всеки ден човек като Джером Монк решава да работи на страната на добрите, нали така?

— Стига наистина да има такова намерение — обади се Софи и погледна към Тери. — Щях да знам повече, ако ми беше осигурен достъп до него.

Пак се започна, помислих си аз, като видях как Тери стисна челюсти.

— Вече го обсъдихме. Ще придружиш екипа, който ще изведе Монк, но няма да имаш директен контакт с него. Ако не си съгласна, оплачи се на Симс.

— Не ми вдига телефона.

— Чудно защо.

— Това е направо нелепо! Можех да преценя състоянието на Монк, да разбера дали намеренията му са искрени, а вместо това…

— Решението вече е взето, Монк няма да разговаря с никого. Сега най-важното е да ни покаже къде се намират гробовете.

— Искаш да кажеш, че това е най-важно за Симс!

— Това е най-важно за настоящето разследване, а последния път, когато проверих, ти все още беше част от него. Ако искаш това да се промени, само кажи.

Жилите по врата на Тери се изпънаха и двамата се изгледаха гневно. Стори ми се, че Лукас се чувстваше точно толкова неудобно, колкото и аз. Всички изпитахме облекчение, когато Роупър се приближи към нас. Детективът хвърли поглед на Тери и Софи и като че ли веднага схвана ситуацията. Следваше Тери по петите като сянка, сякаш искаше и той да бъде озарен от славата на изгряващата звезда, дошла от лондонската полиция. Искрено се надявах, че Тери умее да си пази гърба.

— Какво има? — попита го рязко Тери.

— Току-що разговарях с хората от транспорта. До десетина минути ще бъдат тук.

Гневът изчезна от лицето на Тери и той изпъна рамене.

— Чудесно.

— Чакайте малко — възпротиви се Софи. — Ами ако…

Тери обаче вече бе тръгнал да се отдалечава, дъските потракваха под стъпките му. Роупър се поколеба за миг и се усмихна на Софи така, че бледите венци над резците му се оголиха.

— Не се ядосвай, бонбонче. Много неща са му на главата.

Тя му хвърли яден поглед, но той вече бе тръгнал след Тери.

Лукас потърка носа си, явно се чувстваше доста неловко.

— Е, и аз трябва да вървя — каза той, поколеба се и погледна неуверено към Софи. — Виж, не че ми влиза в работата, но те съветвам да не настояваш толкова. Днес има да стават много неща.

— Което е още една причина да ме оставят да си свърша работата както трябва.

Стори ми се, че Лукас иска да каже още нещо, но реши да си замълчи.

— Просто внимавай. Монк е изключително опасен. Ако питаш мен, по-добре стой далече от него.

За миг ми се стори, че Софи ще се озъби и на полицейския консултант, но тя се усмихна неохотно.

— Мога да се грижа за себе си.

Лукас не каза нищо повече, обърна се към мен и кимна:

— Довиждане, доктор Хънтър.

Изгледахме го, докато се отдалечаваше. Софи въздъхна раздразнено.

— Господи, понякога мразя работата си.

Бе дала съвсем ясно да се разбере колко й е неприятно, че не участва във вземането на решенията. Това още повече усложняваше отношенията й с Тери. И двамата имаха съмнения относно истинските мотиви на Монк, но лошите им взаимоотношения превръщаха дори допирните им точки в истинско минно поле.

— Не го мислиш наистина — опитах се да я успокоя аз.

— Не бъди толкова сигурен. Не мога да разбера как така изведнъж Монк прояви такова желание да ни помогне! Само не ми казвай, че е проява на гузна съвест.

— Може би възнамерява да обжалва пред съда и смята, че това ще му помогне да получи по-малка присъда.

— Има да излежи поне трийсет и пет години, затова не мисля, че си прави толкова далечни планове.

— Значи, според теб се надява да избяга? — попитах аз.

Не бих се осмелил да го спомена пред Тери, особено като се има предвид напрежението, под което се намираше, да не се случи именно това. Най-рискованата част от прехвърлянето на един затворник е самото пътуване и всички много добре съзнаваха на какво е способен Джером Монк. Въпреки това не знам как разчиташе да избяга, заобиколен от охрана, само на няколко минути от хеликоптера, дори да предприемеше някакъв отчаян опит.

Софи пъхна ръце в джобовете си и се намръщи, обзета от безсилие.

— Не виждам как би могъл да го направи, но щях да се чувствам много по-добре, ако първо ни беше подсказал къде са гробовете. Но не! Той настоява да дойде тук и да ни ги покаже! А Симс му позволява! Толкова е заслепен от възможността да открие останките на сестрите Бенет и да го съобщи на целия свят, че оставя Монк да диктува условията. Целият план е изключително глупав! Но никой не ме чува какво говоря!

Да, ти определено не си мълча, помислих си аз, но бях достатъчно благоразумен да не го кажа на глас.

— Дори ако останалите гробове са тук наблизо, доста трудно ще ги открием без Монк. Не че искам да защитавам Симс, но какъв друг избор има той?

Софи отчаяно вдигна поглед нагоре.

— Да направи това, за което му говоря от два дни! Вече съм набелязала на картата най-вероятните места, където може да се намират гробовете, но без повече информация, работя съвсем на сляпо. Ако Монк ни даде поне идея къде са гробовете на сестрите Бенет, дори само да ни посочи някакъв отличителен белег на местността, бих могла да ги открия и сама!

Погледнах към бруления от вятъра пейзаж: виждаше се само суха папрат, пирен и скали. И така в продължение на мили. Не отговорих нищо, но сигурно съм изглеждал доста скептично настроен. По бузите й избиха две яркочервени петна.

— И ти не вярваш, че мога да го направя.

По дяволите!

— Не, просто… Мястото е много обширно.

— Чувал ли си някога за метода на Уинтроп?

Не бях, но тя така и не ми даде възможността да отговоря.

— Този метод е разработен от американската армия през 70-те години, с цел да се откриват скрити складове за оръжие. Всеки, който иска да скрие нещо или да зарови труп, неволно следва контурите на земната повърхност или използва ориентири като дърво или особена скала. Методът на Уинтроп е начин да се разчете пейзажа и да се открие най-вероятното място, където би могло да е скрито нещо.

— И действа ли? — попитах аз, без да се замисля.

— Колкото и да е странно, действа — отвърна тя язвително. — Разбира се, методът не е безгрешен, но помага при ситуации като тази. Не ме интересува колко добре Монк познава тресавището — изминала е цяла година от убийството на сестрите Бенет. Гробовете вече са покрити с растителност, а и той най-вероятно ги е погребал през нощта. Не виждам как би могъл да си спомни точно къде се намират, дори и да иска. Поне не без известна помощ.

По правило обичам точните науки, а не такива, които са на границата с гадателството, но трябва да призная, че аргументите й бяха доста убедителни. Поне теорията й беше научна. И двамата замълчахме, когато видяхме в далечината конвоя от превозни средства, които идваха към нас.

Монк пристигаше.

5

След драматичното пристигане на двойника пристигането на истинския убиец беше почти разочароващо. Нямаше светкавици на фотоапарати, нито кортеж от мотоциклетисти, нито хеликоптер. Дойде един микробус без всякакви обозначения, придружен от две полицейски коли. Сякаш настъпи някакво затишие, когато те се отправиха към мястото, където ги очакваха Тери, Роупър и група цивилни полицаи. До тях стоеше и един водач на куче, който едва удържаше на къса каишка немската овчарка. Микробусът и останалите коли спряха доста далече от другите превозни средства. Изгасиха моторите и в настъпилата тишина звукът от отварянето на вратите отекна във влажния въздух. За разлика от полицаите, придружаващи двойника на Монк, нито един от тези не беше въоръжен, тъй като не съществуваше реална опасност затворникът да избяга. Но всички те бяха високи, едри мъже, които веднага поставиха ръце върху палките, закачени на коланите им, и заобиколиха задната врата на микробуса.

— Колко мелодраматично — изкоментира Софи.

Не отвърнах нищо. В задната част на микробуса се забеляза някакво движение. На светлината се появи нещо светло и кръгло, което се оказа плешивата глава на затворника. Приведена фигура изпълни отвора на вратата и скочи направо на земята, без да използва стъпалото. След това се изправи и тогава за първи път видях Джером Монк.

Въпреки че се намирах на около двайсет метра от него, не можех да сбъркам огромната му тромава фигура. Ръцете му бяха стегнати в белезници пред него и с изненада видях, че краката му са вързани с верига. Това като че ли изобщо не го безпокоеше, приведените рамене изглеждаха достатъчно силни, за да скъсат веригата на белезниците без особено усилие. Горната част на тялото му беше огромна и въпреки това главата му изглеждаше несъразмерно голяма.

— Отвратително животно, нали?

Бях толкова погълнат от ставащото, че не забелязах кога Уейнрайт се е приближил към нас. Съдебномедицинският археолог бе облечен в доста износен, но скъп екип, около врата си бе преметнал ярък шал. Не направи никакво усилие да снижи гласа си и думите му прозвучаха съвсем ясно в настъпилата тишина. Сега вече я втасахме, помислих си аз, като видях как Монк извърна огромната си глава към нас.

Снимките, които бях виждал, не даваха достатъчно добра представа за това, как изглежда. Вдлъбнатината на челото му изглеждаше много по-ужасна, като че ли някой го бе ударил с чук и той по чудо бе оцелял. По лицето му се виждаха следи от множество наранявания, а жълтеникавата коричка върху една от бузите му показваше, че някои от тях са съвсем скорошни. Устните му бяха извити в постоянна полуусмивка, която сякаш показваше, че той много добре съзнава отвращението, което предизвиква в останалите, но не му пука.

Но най-ужасяващо от всичко бяха очите му. Черни и вторачени, те приличаха на безизразните очи на кукла. Потреперих, когато погледът му се спря върху мен, но не бях удостоен с продължително внимание. Безжизненият поглед се отмести към Софи, задържа се за миг, после се насочи към Уейнрайт.

— Какво си ме зяпнал?

Акцентът беше местен, но гласът му силно ме изненада — дрезгав и неочаквано мек. Уейнрайт трябваше да си замълчи, но той не беше свикнал да му говорят по този начин, още повече в присъствието на толкова много хора. Той изсумтя презрително.

— Господи, това нещо можело да говори!

Веригата на Монк издрънча, когато той тромаво направи крачка напред, мократа трева прошумоля в краката му. Повече не успя да пристъпи, защото двама от пазачите го сграбчиха за ръцете. Бяха едри мъже, но до затворника приличаха на джуджета. Видях как мускулите им се изпънаха от усилието да го задържат.

— Хайде, Джером, дръж се прилично — каза единият от тях, по-възрастният, с посивяла коса и набраздено лице.

Убиецът продължи да гледа втренчено Уейнрайт, докато закопчаните му с белезници ръце се полюшваха пред него.

Раменете и горната част на ръцете му бяха огромни, като че ли в якето му бяха пъхнати топки за боулинг. Черните му очи продължаваха да наблюдават Уейнрайт, без да премигват.

— Как ти е името?

Отначало Тери изглеждаше малко стреснат от конфронтацията, но сега пристъпи напред.

— Не е твоя работа как се казва.

— Няма проблем. Щом иска да знае с кого си има работа, с най-голямо удоволствие ще му съобщя.

Уейнрайт се изправи в целия си ръст и впери поглед в затворника — приличаше на застаряващ огромен дог, изправен срещу ротвайлер.

— Аз съм професор Ленард Уейнрайт. Отговарям за изкопаването на труповете на младите жени, които си убил. Искрено те съветвам, ако имаш малко разум в главата, да ни сътрудничиш.

— Господи! — прошепна до мен Софи.

Монк сви устни.

— Професор — каза той подигравателно, сякаш за първи път чуваше думата.

Без всякакво предупреждение погледът му се премести върху мен.

— Кой е този?

Изглежда, Тери не знаеше какво да направи, затова са обадих:

— Аз съм Дейвид Хънтър.

— Хънтър1 — повтори Монк. — Трябва да се потрудиш, за да си заслужиш името.

— И ти твоето2 — отговорих аз, без да се замисля.

Черните очи се впиха в мен, после се чу слаб хъхрещ звук и разбрах, че Монк се смееше.

— Я, какъв си умник.

Едва тогава се обърна и впери поглед в Софи. Останах с впечатлението, че през цялото време вниманието му е било насочено към нея, но Тери не му даде възможност да я попита коя е.

— Хайде, вече се запозна с всички — каза той и направи знак на охраната да го отведе. — Да не губим повече време.

— Чу ли какво ти се казва, смехурко.

Другият пазач от затвора, едър набит мъж с брада, се опита да дръпне Монк встрани. Със същия успех можеше да пробва да помръдне статуя. Затворникът изви глава и сведе безумния си поглед към него.

— Не смей да ме дърпаш, ей!

Атмосферата и без това беше напрегната, но в този момент направо прехвърчаха искри. Виждах как гръдният кош на Монк се надига и той диша все по-ускорено. В ъгъла на устата му се появи слюнка. Полицейското куче го следеше внимателно, готово да му се нахвърли всеки момент. Точно тогава един висок мъж, облечен в кафяво палто, си проби път сред полицаите.

— Аз съм Клайд Добс — представи се той — и съм адвокат на господин Монк. Клиентът ми доброволно се съгласи да сътрудничи при издирването, затова смятам, че не е необходимо да се нахвърляте върху него.

Гласът му беше тънък и носов и звучеше едновременно отегчено и ласкателно. Не го бях забелязал до този момент. Изглеждаше петдесет и няколко годишен и тънката му сивкава коса беше заметната на една страна върху плешивото му розово теме. Куфарчето за документи, което носеше, изглеждаше направо нелепо насред тази обстановка.

— Никой не се нахвърля върху него — сряза го Тери и хвърли многозначителен поглед към пазача с брадата.

Той с нежелание пусна ръката на Монк.

— Благодаря — каза адвокатът. — Моля, продължете.

Видях как Тери стисна зъби и мускулите му се напрегнаха.

— Доведете го тук — кимна той на охраната.

— Майната ти! — изкрещя Монк и рязко извърна глава.

Пазачите се опитаха да го удържат. Погледът му беше налудничав, черните му очи приличаха на стъкло. Стоях като вцепенен, не можех да повярвам, че всичко се обърка толкова бързо. Очаквах Тери да направи нещо, да вземе нещата в свои ръце, но той стоеше като замръзнал. Стори ми се, че това продължи безкрайно дълго, напрежението ставаше все по-голямо и очаквах всеки момент да се случи нещо ужасно.

Изведнъж Софи излезе напред.

— Здравей, аз съм Софи Келър — каза тя непринудено. — Тук съм, за да ти помогна да откриеш гробовете.

От страна на Монк не последва никакъв отговор, после черните му очи се отместиха от Тери към нея. Те примигнаха, а устата му се раздвижи, сякаш успя да си спомни как да се изговарят думите.

— Нямам нужда от помощ.

— Чудесно, тогава на всички ще ни бъде по-лесно. Във всеки случай аз ще съм на разположение. Става ли? — попита Софи с усмивка, която не беше нито нервна, нито предизвикателна, а обикновена, нормална.

— И вероятно ще е по-добре да ти махнат веригите от краката — продължи тя. — Няма да стигнеш много далече с тях.

Все още усмихвайки се, тя се обърна към Тери, сякаш коментарът й бе насочен към него. Забелязах, че останалите полицаи се спогледаха. Лицето на Тери почервеня, но той кимна на пазачите.

— Освободете краката му, но оставете белезниците.

Каза го рязко и безцеремонно, но всички присъстващи бяха усетили, че за малко щеше да изпусне ситуацията от контрол. Роупър нервно наблюдаваше Тери, който се опитваше да си възвърне авторитета. Останалите полицаи си размениха многозначителни погледи. Не се знаеше какво можеше да стане, ако Софи не се беше намесила. Тя не само бе премахнала напрежението, но бе успяла да установи някаква връзка с Монк.

След избухването си, сега затворникът изглеждаше унил и потиснат. Докато го отвеждаха надолу по пътя, огромната му глава се изви и той впери поглед в Софи.

— Изглежда, госпожица Келър си намери нов домашен любимец — обади се Уейнрайт, когато последвахме полицаите.

Дъхът ни се виждаше в студената сутрин.

— Добре се справи.

Не само Тери се посрами пред всички, помислих си аз.

— Така ли мислиш? — попита Уейнрайт, докато гледаше недружелюбно останалите пред нас. — Да се надяваме, че онова нещо няма да я ухапе.

Тресавището сякаш правеше всичко по силите си, за да ни затрудни. Почти едновременно температурата падна и дъждът отново заваля. Той превиваше стъблата на тревата и пирена, лееше се монотонно като из ведро и смразяваше както телата, така и духа ни.

Джером Монк, изглежда, не забелязваше нищо. Стоеше прав до празния гроб на Тина Уилямс, дъждът се стичаше по голото му теме и падаше върху лицето му, чийто черти биха направили чест на всяко чудовище от водоливник на средновековна катедрала. Явно изобщо не го беше грижа, че вали.

Което не можеше да се каже за нас, останалите.

— Това е безнадеждна работа! — каза рязко Уейнрайт и избърса водата от лицето си.

Археологът беше облякъл дебел предпазен гащеризон, който го правеше още по-огромен. Навлечен върху дрехите му и изцапан с черна кал, той изглеждаше точно толкаво опънат, колкото нервите на професора.

За първи път изпитах съчувствие към него. Моят гащеризон жулеше китките и врата ми и ме караше да се потя, въпреки студеното време. Водата се стичаше на сребърни капки от върха на качулката ми и от време на време усещах как под дрехите ми се промъкваше студена струйка. Полицейската лента все още ограждаше района, но палатката беше махната и празният гроб се пълнеше с кална вода. Откакто бях тук за последен път, лошото време и многото хора, които бяха отъпкали почвата, я бяха превърнали в опасно заблатено място. Полицаите започнаха да ругаят, докато се придвижвахме през това блато, а в един момент Уейнрайт се подхлъзна и за малко да падне.

— Няма нищо, добре съм — сопна се той, когато протегнах ръка, за да го хвана.

Дори Монк трудно пазеше равновесие, защото ръцете му бяха закопчани с белезници.

Освен адвоката всички останали цивилни лица — Уейнрайт, Софи и аз — стояхме малко встрани от групата, която заобикаляше затворника, за да покажем, че зачитаме инструкциите да не се доближаваме до него. Към нас се присъединиха куче, специално обучено да открива трупове, и водачът му. Кучето можеше да подуши и най-слабата миризма на газовете, които се отделяха от трупа при разлагането, но първо трябваше да открием гроба. А Монк изглежда никак не бързаше да направи това.

Обграден от пазачите, той стоеше загледан в плитката яма, където бе лежала Тина Уилямс. Устните му бяха извити в обичайната насмешлива усмивка, като че ли се смееше на нещо, което само той разбираше. Осъзнах, че това беше нормалното изражение на устата му, и то нямаше никаква връзка с мислите, които минаваха зад приличните на копчета очи — така, както усмивката на акулата не изразява нищо.

— Това навява ли ти някакви спомени, а, Монк? — попита го Тери.

Отговор не последва. Съдейки по поведението на Монк, човек би казал, че той е издялан от същия гранит като този на Черната скала.

Пазачът с брадата го подбутна.

— Чуваш ли какво те питат, смехурко?

— Дръж си шибаните ръце далече от мен — изръмжа Монк, без да извърне поглед.

Адвокатът въздъхна многозначително и пазачът се отдръпна.

— Сигурен съм, че не трябва отново да ви напомням, че клиентът ми присъства тук доброволно. Ако бъде подложен, на каквото и да е насилие, веднага ще прекратим издирването.

— Никой не го подлага на насилие.

Тери бе привел рамене, но не за да се пази от дъжда, а от напрежението, което се излъчваше от него като статично електричество.

— Вашият „клиент“ сам поиска да дойде тук, затова имам право да попитам за причината.

Тънката косица на Добс се вееше на вятъра и той приличаше на разярено пиленце. Кой знае защо адвокатът носеше куфарче за документи, което изглеждаше не на място до гумените му ботуши и дъждобрана. Попитах се дали в него има нещо важно или го носи просто по навик.

— В условията, при които е пуснат клиентът ми, изрично се посочва, че той е тук, за да помогне за откриването на гробовете на Зоуи и Линдзи Бенет и нищо повече. Ако искате да му зададете някакви други въпроси, ще трябва да бъде върнат обратно в затвора, където ще можете да проведете официален разпит при подходящи условия.

— И какво, трябва да приемем, че това тук няма нищо общо с него?

Адвокатът свали мокрите си от дъжда очила и ги избърса с носната си кърпа.

— Можете да приемете каквото пожелаете, инспекторе. Както вече обясних, фактът, че той се съгласи да сътрудничи, съвсем не предполага, че знае нещо за…

— Добре, разбрах — Тери не се опита да прикрие отвращението си. — Времето ти изтича, Монк. Край на разходката. Сега ни кажи къде са другите гробове или те връщаме обратно в килията.

Монк отклони поглед от ямата и се загледа в далечината. Белезниците издрънчаха, когато вдигна ръце и потърка челото си.

— Ето там.

Всички насочиха поглед към мястото — беше встрани от пътя и пътеката. Тук-там се виждаха няколко скални образувания и храсталаци, които приличаха на острови сред еднообразното море от трева и пирен.

— Къде по-точно? — попита Тери.

— Казах ти. Ей там.

— Значи гробовете не са до мястото, където си заровил Тина Уилямс?

— Никога не съм казвал, че са.

— Тогава защо, по дяволите, ни доведе тук?

По погледа на черните очи на Монк беше невъзможно да се разбере какво мисли.

— Исках да го видя.

Тери отново стисна зъби. Никога не го бях виждал толкова напрегнат, но сега не можеше да си позволи да си изпусне нервите. Искаше ми се Лукас да е тук. Присъствието на по-възрастния мъж действаше успокоително, а и беше съвсем ясно, че Тери не може да се справи. Но в момента полицейският консултант докладваше на Симс, а следващият по старшинство беше Роупър, който не проявяваше никакво желание да се намеси. Детективът се задоволяваше с това да стои на заден план и да наблюдава внимателно, без да изпуска нито една подробност.

— Колко далече са гробовете? — попита Тери, като от тона му беше съвсем ясно, че едва се сдържа да не избухне. — На петдесет метра? На сто? На половин миля?

— Ще знам, когато стигна там.

— Спомняш ли си някакви особености, по които да се ориентираш? — намеси се неочаквано Софи.

По лицето на Тери се изписа раздразнение, но не я прекъсна.

— Например някоя голяма скала — продължи тя, — храсталак или нещо подобно?

Монк впери поглед в нея.

— Нищо не помня — отвърна Монк с вперен в нея поглед.

Уейнрайт изсумтя презрително.

— Човек надали би забравил подобно нещо.

Плътният глас на археолога отекна във влажния въздух. Монк извърна глава към него.

— Какво си спомняш, Джером? Може би, ако се опиташ да… — започна Софи.

— Хайде, да приключваме вече — прекъсна я бързо Тери. — Просто ни покажи къде са гробовете — подкани го Тери.

Софи беше направо бясна, но хората се раздвижиха и огромната фигура на Монк беше заобиколена от множество мъже в униформи.

— Това е нелепо — измърмори недоволно Уейнрайт, когато тръгнахме бавно след тях, а ботушите ни жвакаха в блатистата почва. — Според мен това същество няма никакво намерение да ни покаже каквото и да било. Просто ни прави на глупаци.

— Може би ще е по-добре, ако престанеш да се заяждаш с него — обади се Софи, все още ядосана.

— Не можеш да си позволиш да покажеш слабост пред такова създание. Трябва ясно да му покажеш кой командва.

— Така ли? — престорено наивно попита Софи. — Я, да се разберем. Ти не ме учи как да си върша работата, а аз няма да те уча как да копаеш дупки.

Археологът я изгледа гневно.

— Непременно ще предам думите ти на главен инспектор Симс — заяви той и забърза пред нас.

— Простак — измърмори Софи под носа си, но все пак достатъчно високо, за да може Уейнрайт да я чуе.

След това се обърна към мен:

— Какво?

— Нищо не съм казал.

— Не се и налага — усмихна се тя кисело.

Свих рамене.

— Ако искаш да се изпокараш с целия екип, твоя работа.

— Извинявай, чувствам се толкова разочарована. Какъв смисъл има да съм тук, щом никой не ме оставя да си свърша работата? А що се отнася до Тери Конърс… — тя въздъхна и поклати глава. — Мисля, че не подхождат правилно. Не трябва да позволяваме на Монк да ни води за носа, а да го притиснем да ни даде някаква информация къде се намират гробовете. Как ще успее да ги намери, ако не си спомня никакви ориентири?

— Значи, според теб лъже?

— Трудно е да се каже. В един момент изглежда много несигурен, в следващия като че ли знае какво прави. Сега уж знае къде отива, но това е ужасно далече от пътя и никой не би могъл да пренесе труп чак дотам. — Тя се намръщи и впери поглед в Монк, чиято глава се виждаше сред тъмните униформи пред пас. — Ще се поразходя наоколо. Ще ви настигна след малко.

Тя тръгна по пътеката, която водеше към Черната скала. Напълно споделях съмненията й, но нищо не можех да направя. Колкото по-навътре навлизахме в тресавището, толкова по-трудно ставаше придвижването. Подгизналият от дъжда торф залепваше по ботушите ни, а пиренът и дългата блатиста трева се оплитаха около краката ни. Монк се придвижваше още по-трудно дори и от нас, с което развенча мита, че в тресавището се чувства като у дома си. На няколко пъти се препъна, след което се озъби на пазачите, които се опитаха да го задържат на крака.

Забелязах, че Роупър бе изостанал и сега говореше по радиостанцията си. Говореше тихо, но когато се приближих, вятърът довя до мен някои откъслечни думи:

— … не е уверен, сър… да… да… Разбира се, ще ви държа в течение.

Когато ме видя, че приближавам, приключи с разговора. Обръщението „сър“ не обещаваше нищо добро и не беше нужно да си гений, за да се досетиш, че докладва на Симс. Попитах се дали Тери знае за това.

— Харесва ли ви разходката, доктор Хънтър? — усмихна се детективът, като се присъедини към мен. — Май ще се превърне в маратон, а?

Имаше нещо в този човек, което ме дразнеше. Нямаше никаква вина, че зъбите му бяха като на плъх, но се усмихваше прекалено често и прекалено ласкателно, а това не ми вдъхваше никакво доверие.

— Чистият въздух ми се отразява добре.

Той поклати глава и се засмя като че ли бях казал кой знае каква шега.

— На мен чистият въздух ми идва малко в повече, но няма какво да се прави. А какво мислите за Монк? Бива си го, нали? Физиономията му е като излязла от рисунка на Пикасо.

И ти самият не си шедьовър.

— Откъде са раните по лицето му? Да не е участвал в сбиване?

— Не точно — усмивката на Роупър стана още по-широка, но хитрите му очи останаха вперени в гърба на Монк. — Снощи побеснял и се спречкал с друг затворник, затова е трябвало да го „възпрат“. За малко да отменим всичко. Явно това е представата му за забавление — избухва, след като загасят лампите. Затова пазачите го наричат „смехурко“. Изглежда на него му е смешно, въпреки че на другите не им е до смях. О-па, какво става там?

Пред нас беше настъпила някаква суматоха. Водачът държеше за каишката немската овчарка, която се дърпаше и лаеше по посока на групата около Монк. В началото не можах да видя какво става, но след това двама от полицаите около Монк се дръпнаха встрани.

Монк беше паднал на земята, лежеше в калната трева и се опитваше да се изправи. Полицаите и пазачите се въртяха около него и не знаеха какво да предприемат, дали да го изправят на крака или да го оставят.

— … разкарайте се от тук! — ругаеше той, докато тромаво се опитваше да се изправи, но вързаните ръце му пречеха.

В това време адвокатът му нападна Тери:

— … пострада, вие ще носите цялата отговорност! Това е абсолютно недопустимо!

— Изобщо не е пострадал — отвърна мрачно Тери, но някак отбранително.

— Надявам се да е така, защото в противен случай вие ще отговаряте. Няма абсолютно никаква причина клиентът ми да бъде с белезници, докато сме тук! Няма риск да избяга, а да се движи така по този терен е направо опасно.

— Няма да му свалим белезниците.

— Тогава ни върнете обратно в микробуса, защото няма какво повече да правим тук.

— О, за бога!

— Няма да позволя клиентът ми да пострада поради полицейски произвол! Или му свалете белезниците, или няма да сътрудничи в издирването!

Монк все още лежеше на земята, вперил яден поглед в заобикалящите го. От устата му излизаше пара.

— Искаш ли да пробваш да ходиш вързан така? — заяви той и вдигна окованите си в белезници ръце.

Тери направи крачка към него и за миг реших, че ще го ритне в лицето. Спря, но цялото му тяло излъчваше напрежение.

— Да се обадя ли на главния инспектор? — попита Роупър.

Ако не го бях чул преди това да докладва на Симс, щях да помисля, че се опитва да помогне. Предложението му накара Тери да вземе решение.

— Не — сви устни той и кимна на един от полицаите. — Свали му белезниците.

Полицаят пристъпи напред и изпълни заповедта. Докато се изправяше на крака, изражението на Монк изобщо не се промени. Дрехите му бяха подгизнали и изцапани с кал. Той раздвижи китките си и разтвори огромните си като менгеме ръце.

— Сега доволен ли си? — обърна се Тери към Добс.

Не изчака да получи отговор и се приближи към Монк. Бяха почти еднакви на ръст, но въпреки това затворникът изглеждаше два пъти по-едър от Тери.

— Искаш ли да ме зарадваш? Пробвай нещо. Моля те.

Монк не отговори. Устните му все още бяха изкривени в полуусмивка, но черните му очи бяха абсолютно безжизнени.

— Не мисля, че… — започна Добс.

— Млъкни — прекъсна го Тери, без да откъсва поглед от Монк. — Колко още има?

Затворникът извърна глава и се загледа в тресавището, но точно в този момент някъде далеч се чу вик.

— Насам! Елате насам!

Всички се обърнаха. Софи беше застанала на едно малко възвишение и размахваше ръце над главата си. Дори през мъглата и ситния дъжд се виждаше колко е развълнувана.

— Открих нещо!

6

Заровеният труп винаги оставя следи. В началото той измества пръстта, с която е запълнен гробът, и така на повърхността се появява видима могила. Но с напредването на процесите на разлагане, при които мускулите и меките тъкани се сливат с пръстта, насипът започва да хлътва. Най-накрая, когато от тялото са останали само костите, в земята се образува вдлъбнатина.

Растителността също може да ни подскаже някои много важни неща. На растенията, които са били засегнати при копаенето, им трябва време, за да се възстановят дори когато внимателно са върнати на мястото им. След като мине около месец и трупът започне да се разлага, хранителните вещества, които се отделят, карат растенията върху гроба да се развиват по-добре в сравнение с тези наоколо. Различията са едва забележими и много често подвеждащи, но могат да са от полза, стига да знаеш точно какво търсиш.

Софи беше застанала до една невисока могила в центъра на дълбока падина, на около петдесет метра встрани от пътеката. Насипът беше покрит с блатиста трева, чиито жилави стъбла се огъваха от вятъра. Отидох там заедно с Уейнрайт и Тери, а Роупър и полицаите останаха при Монк. За да стигнем до могилата, трябваше да заобиколим един храсталак и непроходимо заблатено място. Софи не направи опит да ни пресрещне, а стоеше нетърпеливо до могилата, сякаш се страхуваше, че ако и обърне гръб, ще изчезне.

— Мисля, че това може да е гроб — каза задъхано тя, докато ние се спускахме, хлъзгайки се, към дъното на падината.

Софи беше права, това наистина можеше да е гроб. А можеше и да не е. Могилата беше дълга около метър и половина и широка шейсет сантиметра, в най-високата си част достигаше около четирийсет и пет. Ако се намираше насред равно поле или парк, тогава наистина можеше да се окаже много важна.

Но тук бяхме след тресавище, чийто терен е покрит с неравномерно разположени падини и хълмчета. А и тревата, покриваща могилата, не бе по-различна от останалата.

— Не ми прилича много на гроб — заяви Тери и се обърна към Уейнрайт. — Ти какво мислиш?

Археологът сви устни и я огледа внимателно. Това беше по неговата специалност, не по моята. Нито пък по тази на Софи всъщност. Той подритна пренебрежително могилата от тук от там.

— Мисля, че ако вземем да скачаме от вълнение всеки път, когато видим хълмче, издирването ще продължи ужасно дълго време.

Софи се изчерви.

— Аз не скачам от вълнение. Не съм идиотка. Знам какво да търся.

— Наистина — отвърна многозначително Уейнрайт.

Още не бе й простил за пререканието им по-рано.

— Ще си позволя да изразя противоположното мнение. Но пък аз имам само някакви си трийсет години опит като археолог.

Тери се обърна и понечи да си тръгне.

— Не можем да си губим времето с това.

— Не, почакай — извика Софи. — Виж, може да не съм археолог…

— Тук поне сме на едно мнение — прекъсна я Уейнрайт.

— … но поне ме изслушайте. Дайте ми само две минути, може ли?

Тери скръсти ръце, изражението на лицето му не издаваше нищо.

— Две минути.

Софи пое дълбоко въздух, преди да се впусне в обяснение.

— Няма никаква логика гробовете да са там, където ни води Монк. Гробът на Тина Уилямс е точно там, където предполагах…

— Лесно е да се каже, след като вече знаем къде е — изсумтя Уейнрайт.

Тя не му обърна никакво внимание и насочи вниманието си изцяло към Тери.

— Гробът не е далече от пътеката, което означава, че до него може да се стигне лесно. Освен това следва контурите на местността и всеки, който се отклони от пътеката, ще се озове на това място. Има логика гробът да е точно там.

— И какво от това?

— Монк отказва да ни каже къде точно са останалите гробове. Кара ни да навлезем навътре в тресавището, което означава, че е трябвало да пренесе на ръце труповете на такова голямо разстояние, и то в тъмното. Няма значение колко силен е физически. За какво му е било да го прави? Освен това казва, че не си спомня никакви ориентири, които биха му подсказали къде ги е погребал.

— Накъде биеш? — намръщи се Тери.

— Очаквах да си спомни поне някаква дребна подробност. Когато хората крият нещо, те използват различни особености, по които да се ориентират, независимо дали го правят съзнателно или не. Но Монк се движи на посоки. Или е забравил къде се намират гробовете, или нарочно ни води в неправилната посока.

— Или пък ти грешиш — обади се Уейнрайт.

След това се обърна към Тери с надменна усмивка:

— Запознат съм с метода на Уинтроп, за който говори госпожица Келър. Аз самият съм го ползвал в някои случаи, но той разчита предимно на здравия разум. И според мен доста го надценяват.

— Значи не си го използвал правилно — не му остана длъжна Софи. — Върнах се обратно на пътеката, за да намеря най-вероятните места, където някой, който носи труп, би го оставил. Някъде, докъдето би могъл да се придвижи лесно, където не е нито стръмно, нито мочурливо. Преди няколко дни намерих няколко такива места, но днес отидох малко по-далече.

Тя посочи към пътеката на стотина метра от мястото, където се бяхме отклонили от нея, за да отидем до гроба на Тина Уилямс.

— Там има една точка, от която тресавището плавно се спуска надолу. Някой, който носи тежък труп, би навлязъл в тресавището именно оттам. По-лесно е да се заобиколи откъм ниската страна, отколкото откъм високата. Ако тръгнеш оттам, се озоваваш в едно дере, което те извежда точно тук. И в тази скрита падина най-случайно се оказва, че има могила с размерите на гроб.

Тя скръсти предизвикателно ръце на гърдите си — нека Тери откриеше слабо място в аргументите й. Мускулите на лицето му се изпънаха и той извърна отново очи към могилата.

— Това са пълни глупости — избухна Уейнрайт, без повече да се старае да скрие враждебността си. — Нямаш никакво научно доказателство, просто вярваш в това, което ти се иска.

— Напротив, това е въпрос на здрав разум, както ти самият каза преди малко — възрази Софи. — По-добре да се довериш на здравия разум, отколкото да се инатиш.

Уейнрайт се канеше да й отвърне, но аз го изпреварих.

— Няма смисъл да стоим тук и да спорим. Да доведем кучето и да го пуснем да провери. Ако то открие нещо, ще разкопаем могилата; ако не, значи сме загубили само няколко минути.

Софи ми се усмихна, а изражението на Уейнрайт стана още по-кисело. Не можах да се сдържа да не забия ножа още по-надълбоко.

— Освен ако не си абсолютно сигурен, че тук няма нищо — заявих аз, като се опитвах да не се наслаждавам на неудобното положение, в което го поставих. — Не знам, ти си експертът тук.

— Може би няма да е лошо да се уверим… — отстъпи той с такъв тон, сякаш идеята беше негова.

Тери впери поглед в могилата, след това въздъхна и се изкачи на ръба на падината.

— Елате насам! — извика той на Роупър и останалите, а след това се обърна към Софи — Искам да поговоря с теб.

Двамата отидоха встрани, така че да не можем да чуем разговора им. Не знам какво си говореха, но явно спореха оживено. В това време Уейнрайт се разхождаше около могилата и подбутваше пръстта с крак.

— Определено е по-рохка — измърмори той.

На кръста му имаше дебел кожен колан като тези, които носят строителите, за да закачат инструментите си за тях. Той извади оттам една метална тръба и започна да я разгъва. Беше лека сонда, заострена в единия край, която можеше да се разгъне до един метър.

— Какво правиш? — попитах аз.

Той се намръщи съсредоточено, докато разгъваше късите дръжки, така че сондата заприлича на тънка дръжка на лопата.

— Ще сондирам, разбира се.

Там, където е било копано, пръстта обикновено е по-рохка от останалата и много често е белег за наличието на гроб. Но не това имах предвид аз.

— Ако тук е погребан труп, може да го увредиш.

— Така или иначе заради кучето трябва да направим дупки, през които да излиза въздухът.

Това беше вярно. Въпреки че обучените кучета могат да надушат миризмата на метър дълбочина под земята, през дупките беше по-лесно да усетят газовете, отделящи се при разлагането. Но това можеше да се постигне и по други, не толкова драстични начини.

— Според мен не трябва…

— Благодаря ви, доктор Хънтър, но ако ми потрябва съвет, ще ни го поискам.

Уейнрайт хвана сондата за късите дръжки и с все сила я заби в могилата. Знаех, че няма да ме послуша, затова стиснах зъби, докато го наблюдавах как вади сондата и отново я забива в пръстта. Сондирането е основна техника в археологията, но тя има своите недостатъци, когато се предполага, че на мястото е погребан труп. Вярно, че по-късно можеше да се прецени кое нараняване е отпреди настъпването на смъртта и кое е предизвикано от острата метална сонда, и все пак така Уейнрайт усложняваше нещата. И той го знаеше не по-зле от мен. Но пък проблемът щеше да е мой, а не негов.

Роупър и оставалите пристигнаха при нас и Софи и Тери прекратиха разговора си. Нито един от двамата не изглеждаше доволен. Тери веднага отида при Монк и адвоката му, които стояха на ръба на падината, откъдето се виждаше могилата.

— Спомняш ли си това място?

Монк се загледа надолу, ръцете му се поклащаха от двете му страни. Устните бяха все така изкривени в подигравателна усмивка, но ми се стори, че сега в погледа му се четеше предпазливост.

— Не.

— Значи това не е един от гробовете?

— Казах ти, че са ей там.

— Изведнъж стана много сигурен. Преди малко твърдеше, че не можеш да си спомниш.

— Казах ти, че са ей там!

Пазачът с брадата сложи ръка върху рамото на Монк.

— Не надигай глас, смехурко, чуваме те.

— Майната ти, Монахан!

— Искаш ли пак да ти сложа белезниците?

Монк изглежда се ядоса, но Софи го заговори, преди той да успее да направи каквото и да било.

— Извинявай, Джером.

Голямата му глава се извърна към нея, а тя му се усмихна. Този път Тери не я прекъсна и аз предположих, че едно от нещата, които двамата бяха обсъждали, беше ролята й в днешното издирване.

— Никой не се съмнява в думите ти, но те моля да помислиш върху нещо. Сигурно си изкопал гробовете през нощта, нали така?

Това беше близко до ума — малко убийци биха рискували да погребат жертвите си посред бял ден. Но адвокатът на Монк не бе съгласен с този разпит.

— Не си длъжен да отговаряш, ако не искаш. Вече ясно казах, че…

— Млъкни.

Монк дори не го погледна. Когато спря поглед върху Софи, черните му като копчета очи изглеждаха замъглени.

— Винаги е нощ — кимна след няколко секунди той.

Не разбрах какво искаше да каже. Ако се съди по краткото мълчание на Софи, тя също не бе разбрала, но го прикри добре.

— Човек лесно може да се обърка в тъмното. Не е трудно да допуснеш грешка, когато по-късно се опитваш да си спомниш. Възможно ли е да си изкопал поне единия от гробовете тук? Или дори и двата?

Монк отмести поглед от Софи към могилата, после потърка с ръка плешивото си теме.

— Възможно е…

За момент изглеждаше напълно объркан. След това Тери заговори и онова, което ми се стори, че видях, изчезна.

— Нямам време за това. Какъв е отговорът ти — да или не?

Неочаквано гневът и лудостта отново нахлуха в погледа на Монк. Кривата маниакална усмивка се върна на лицето му и той се обърна към Тери:

— Не.

— Чакай, Джером, ти… — започна Софи, но вече бе пропуснала възможността.

— Е, това е. Да се връщаме — каза Тери и се заизкачва по ръба на падината.

— Но кучето вече е тук! — възрази тя. — Нека поне да опита!

Тери спря, явно не можеше да реши какво да направи. Останах с впечатлението, че няма да се съгласи, ако археологът не се беше намесил в този момент. Докато се разиграваше тази сцена, Уейнрайт продължаваше да сондира.

— Почти привърших — каза той и още веднъж заби сондата в земята. — Почвата тук не е толкова твърда, но понеже е торф, се съмнявам да…

Чу се звук от счупване, когато сондата удари в нещо. Уейнрайт замръзна на място. По лицето му се изписа замислено изражение и той упорито избягваше погледа ми.

— Е, тук май има нещо.

Тери се приближи до него.

— Камък ли е?

— Не, мисля, че не е… — Уейнрайт бързо взе нещата в свои ръце и направи знак на водача на кучето. — Започни от дупката, която току-що направих.

Водачът, млада полицайка с червена коса и изпръхнала от вятъра светла кожа, поведе кучето към могилата.

— Не! Това не е мястото! — извика Монк и сви юмруци.

— Кажи на клиента си, че ако се обади още веднъж, ще наредя отново да му сложат белезниците — озъби се Тери на Добс.

Адвокатът не беше доволен, но заплахата свърши работа. Монк изкриви устни, хвърли поглед зад себе си към откритото тресавище и отпусна ръце.

— Не ща белезници.

Кучето се спусна към могилата и започна да я души. В страната имаше само няколко такива кучета, обучени да откриват трупове. Бях слушал много за техните способности, но въпреки това имах съмнения. Торфът забавя разлагането, понякога дори го спира. Няма значение колко чувствително е обонянието на кучето, то не може да подуши нещо, което липсва.

То обаче почти мигновено наостри уши, започна да вие от възбуда и да дращи около последната дупка, която Уейнрайт беше направил със сондата. Полицайката веднага го дръпна настрана.

— Браво, добро момиче! — похвали тя кучето и вдигна поглед към Тери. — Няма никакво съмнение, тук има нещо.

Всички потръпнахме в очакване. Тери изглеждаше много нервен, но в това нямаше нищо чудно, като се има предвид под какво напрежение се намираше в момента. Кариерата му зависеше от това, което щяхме да открием тук.

— Какво да правим, шефе? — попита Роупър.

Съзнавайки значимостта на момента, той бе престанал да се усмихва нервно.

Тери сякаш се овладя.

— Хайде да проверим.

Уейнрайт плесна доволно с ръце, съвсем забравил за скептицизма си по-рано. Един от криминалистите донесе торба с кирки, лопати и други инструменти, хвърли я на земята и тя издрънча. Уейнрайт я отвори и извади една лопата.

— Да ти помогна — предложих аз, но очевидно си губех времето.

— Не, благодаря, няма нужда. Ако имам нужда от помощ, ще ти кажа.

Изрече думата помощ с презрение. Изведнъж, след като стана ясно, че може би ще открием нещо, бе започнал да се държи много авторитарно. Не беше трудно да се досетя кой ще да обере лаврите, ако това наистина се окажеше гроб. Казах си, че това няма никакво значение, но въпреки това ми беше гадно.

Нямаше какво друго да правим, освен да наблюдаваме как Уейнрайт очертава с лопатата тесен правоъгълник в средата на могилата. Правенето на такъв разрез беше много по-ефективно от разкопаването на целия предполагаем гроб наведнъж. Така имахме възможност да получим по-ясна картина как е разположено тялото и колко дълбоко е погребано, преди да започнем цялостното разкопаване.

Уейнрайт работеше с лекота, но от опит знаех, че това съвсем не е лесна задача. Той забиваше острието на лопатата в пръстта с бързи, равномерни движения и изхвърляше едри парчета торф.

— Личи си, че торфът е бил разкопан — измърмори той. — Тук има нещо.

Хвърлих поглед към Монк. Огромният затворник наблюдаваше сцената безизразно, в черните му кукленски очи не се четеше нищо. В тишината се чуваше само звукът от лопатата и разкъсването на корените, когато последното парче торф беше извадено. След като отстрани тревата, Уейнрайт започна да копае по-надълбоко. Торфът беше мокър и влакнест. Археологът изкопа около тридесет сантиметра и изведнъж спря.

— Подайте ми една лопатка.

Заповедта не беше насочена към никого конкретно, но аз бях най-близо до него. И без това не вършиш нищо друго. Занесох лопатката на Уейнрайт и застанах от другата страна на изкопа, а той клекна, за да отстрани торфа.

— Какво откри? — попита Тери.

Археологът се намръщи и се наведе, за да огледа по-внимателно.

— Не съм сигурен… Може да е…

— Това е кост — намесих се аз.

В тъмната пръст се виждаше нещо гладко и светло. Подаваше се съвсем малка част, но благодарение на опита си можех да различа гладката костна структура от камък или корен на дърво.

— Човешка ли е? — попита Софи.

— Не мога да преценя, все още не се вижда достатъчно.

— Във всеки случай е кост — обади се Уейнрайт, а по гласа му личеше колко се дразни от намесата ми.

Той започна да отмахва торфа от костта. Вниманието на всички беше приковано в археолога. Тери беше привел рамене, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, сякаш се подготвяше за атака. Зад него стоеше Роупър и хапеше устни. Само Монк като че ли не се интересуваше от нищо. Дори не си правеше труда да наблюдава какво става, беше извърнал глава и гледаше към тресавището зад гърба си.

В този момент Уейнрайт проговори отново:

— Има някаква тъкан. Може би е дреха. Не, чакайте малко, мисля, че…

Той се наведе още повече и скри това, което беше открил. Изведнъж напрежението го напусна.

— Козина е.

— Козина? — Тери се спусна, за да се увери сам.

Уейнрайт копаеше торфа с резки движения.

— Да, козина! Това е труп на животно.

Костта, която беше открил, се оказа част от счупен таз, който се подаваше през острата, покрита с торф козина.

— Какво е, лисица ли?

— Язовец — каза Уейнрайт и издърпа от калта една лапа с мръсни, извити нокти, след това я пусна обратно. — Поздравления, госпожице Келър. С помощта на метода на Уинтроп вие току-що открихте леговището на един язовец.

За първи път Софи не знаеше какво да отговори. Докато всички се приближаваха, за да погледнат по-добре, на нея като че ли й се искаше самата тя да се скрие в дупката на язовеца.

Отидох да огледам тялото на животното. Беше доста пострадало, през твърдата козина се подаваха счупени кости.

— Трябваше да се уверим — казах аз, изпълнен с раздразнение. — Спокойно можеше да е гроб.

Уейнрайт ми се усмихна ледено.

— Нито вие, доктор Хънтър, нито госпожица Келър сте съдебномедицински археолози. Може би в бъдеще ще…

Не видях какво се случи в този момент, само долових внезапно настъпилата суматоха. Някой извика зад гърбовете ни и когато се обърнах, видях двамата затворнически пазачи на земята; единият бе паднал върху един от полицаите.

Зад тях видях Монк, който бягаше, яките му крака го оттласкваха като бутала.

Беше изчакал да дойде подходящият момент, когато вниманието на всички беше съсредоточено другаде.

Един полицай се хвърли върху него, но това само го забави. Той блъсна полицая, който се претърколи, сякаш го беше ударил бик.

Пред него вече нямаше нищо друго, освен огромното открито пространство на тресавището.

— Хванете го! — изкрещя Тери и се спусна след беглеца.

Огромната сила и изненадата бяха осигурили на Монк няколко метра преднина, но тя надали щеше да му е достатъчна.

Наоколо се разнесоха псувни и тропот на тежки ботуши. Няколко полицаи вече го настигаха и дори Монк не можеше да се справи с толкова души едновременно.

В този момент той рязко смени посоката и изведнъж полицаите, които още малко и щяха да го хванат, се оказаха в едно затревено блато. Краката им затънаха в меката кал и след няколко секунди те спряха.

Монк не намали темпото. Нямаше и следа от несръчните му движения, заради които му бяха свалили белезниците. Изглежда знаеше точно къде да стъпи, успяваше да открие твърдата почва, която иначе по нищо не се различаваше от блатото, което я заобикаляше. Едва сега разбрах защо беше гледал към тресавището, вместо дупката, която копаеше Уейнрайт.

Беше планирал точно откъде да мине.

— Пуснете кучето! Пуснете кучето! — крещеше Тери, докато се опитваше да заобиколи заблатеното място.

Водачът не се нуждаеше от повече заповеди. Пусна немската овчарка и тя веднага се понесе през тресавището към Монк. Тя или имаше късмет, или по-малкото й тегло й позволяваше да си проправи път през калта и след малко бе скъсила значително разстоянието до Монк. Видях как той извърна лице към нея и несръчно смъкна палтото си, заради което загуби още преднина. Какво, за бога, прави той?

След миг разбрах. Когато кучето го настигна, той се извърна и протегна ръката си, увита в палтото. Направи крачка назад, за да поеме тежестта на кучето, което се хвърли и захапа дебелото палто. След това с другата си ръка го хвана отзад зад врага и го изви. Чу се пронизително скимтене, което веднага замлъкна. Почти без да спира, Монк се извърна и хвърли настрана безжизненото тяло на кучето, след което отново се затича.

Настъпилата тишина бе нарушена от вика на водача на немската овчарка, който се втурна към неподвижното животно.

— Боже, господи! — въздъхна дълбоко Роупър и затърси радиостанцията си. — Пратете хеликоптера тук! Не ми задавай въпроси, просто го прати!

Монк тичаше с пълна скорост, носеше се през неравния терен на тресавището, сякаш бе излязъл да побяга в парка. Повечето полицаи все още не можеха да се измъкнат от блатото, но Тери бе успял да заобиколи най-опасната му част. Освен това борбата с кучето бе забавила Монк. От ръба на падината, където бях отишъл, за да помогна на пострадалите, видях как Тери го настига и пулсът ми се ускори.

Софи бе вдигнала ръка пред устата си.

— Господи, ще го убие!

Имаше право. Тери беше достатъчно силен, за да се справи с повечето мъже, но току-що бяхме видели как Монк прекърши врата на полицейското куче.

Но Тери също го бе видял. Той се хвърли в краката на затворника и го удари точно под коленете — хватка, която често се използва в ръгбито. Беглецът се стовари на земята като посечен, а Тери остана вкопчен в краката му. Изглежда, дори не изкара дъха на Монк, който се извърна и започна бясно да сипе удари, като се опитваше да го достигне. Тери бе стиснал здраво краката на затворника, сви глава между раменете си и не отслаби хватката. Един от ударите обаче попадна в лицето му и Тери го пусна. Монк се измъкна и се изправи на крака, но не можа да направи нищо повече, защото опръсканите с кал полицаи се хвърлиха върху него и го избутаха встрани от мястото, където Тери лежеше проснат на земята. Монк се опита да се измъкне още веднъж, но униформените мъже го повалиха на земята и се струпаха върху него като мравки върху оса.

— Хайде да ви видя, копелета!

Монк се съпротивляваше и се опитваше да отблъсне нападателите си, които взеха да го налагат с палки. Полицаите обаче бяха много на брой и накрая го притиснаха до земята. За момент той успя да се надигне и се опита да се изправи, но една палка го удари през краката. Той падна с лице в калта, отново направи опит да се съпротивлява, но полицаите му извиха ръцете на гърба, закопчаха го с белезници и с това всичко приключи.

— НЕ! Не! Не! Не!

Монк виеше като ранено животно, когато полицаите го притиснаха до земята и му завързаха краката. След това се отдръпнаха назад, а той продължаваше безпомощно да се мята в яда си. Няколко души отидоха да помогнат на Тери. Той се бе подпрял на колене, все още силно замаян. Отхвърли помощта на подчинените си и сам се изправи на крака. Бяхме твърде далече и не чухме какво каза, но сигурно бе някаква шега, защото мъжете около него избухнаха в бурен, леко истеричен смях.

Усетих как Софи се отпусна.

— О, боже!

Без да се замисля, обвих раменете й с ръка. Пазачите от затвора, както и полицаят, когото Монк бе ударил, вече бяха на крака. По лицето на по-възрастния пазач имаше кръв, защото носът му беше счупен. Беше блед и трепереше, но можеше да се движи сам. Наклони глава назад и се опита да спре кръвта със салфетката, която му дадох. От двамата пазачи той беше този, който се бе държал по-добре с Монк, но това не му бе донесло никаква полза.

Отправихме се към мястото, където Тери и останалите полицаи бяха оградили Монк. Адвокатът му, който досега бе запазил пълно мълчание, явно реши, че трябва да каже нещо.

— Вероятно съзнавате, че това е провал от страна на полицията да се погрижи за клиента ми — каза той задъхано на Роупър, като се стремеше да не изостава, пъхнал куфарчето си под мишница. — Не трябваше да му давате възможност да избяга. Ще подам официално оплакване относно провеждането на цялата операция.

— Правете каквото искате — отвърна му Роупър.

Добс прие думите му като насърчение.

— Що се отнася до неправомерната употреба на сила…! Начинът, по който бе повален на земята, е учебникарски пример за полицейско насилие!

Роупър се обърна към него и се захили, като оголи зъбите си, с което много заприлича на плъх.

— Ако не млъкнеш, ще ти завра куфарчето отзад.

След тези думи адвокатът млъкна.

Срещата с Монк беше оставила следи по всички полицаи, които се намираха около него. Бяха покрити с кал от блатото и нямаше нито един от тях, който да не кървеше или да не беше наранен. На челото на Тери имаше цицина с големината на яйце, но иначе не беше сериозно пострадал. Беше превъзбуден от случилото се, поради прилива на адреналин изглеждаше не на себе си.

— Добре се справи, шефе — поздрави го Роупър и го плесна по гърба. — Как е главата?

Тери внимателно докосна цицината.

— Ще оцелея — заяви той и се ухили към Софи. — Не ме загрозява, нали?

— Всичко е по-добро от оригинала — отвърна хладно Софи.

Уейнрайт се приближи към мястото, където завързаният Монк лежеше в тревата и пирена. Затворникът дишаше тежко, по лицето и устата му имаше кръв. Беше спрял да се съпротивлява, само от време на време размърдваше ръце и крака, сякаш пробваше колко здрава е веригата. Белезниците бяха от закалена стомана, а найлоновият ремък, с който бяха завързани краката му, не даваше признаци, че може да се скъса скоро. Въпреки това не завиждах на тези, които трябваше да го откарат обратно в затвора.

Уейнрайт сложи ръце на кръста и впери яден поглед в него.

— Животни като това трябва да бъдат държани в клетка. Господи, като си помисля само, че обществото харчи пари, за да държи такива като него живи!

Монк замръзна на място, после изви глава и впери очи в археолога. В погледа му нямаше нито страх, нито яд, опитваше се само хладно да прецени мъжа, който стоеше пред него. По зъбите му имаше кръв.

— За бога, остави го на мира! — намеси се Софи. — Никого не впечатляваш с това поведение!

— Нито пък ти! — не й остана длъжен Уейнрайт. — И след изпълнението, което направи преди малко, трябва да си ужасно щастлива, ако полицията пожелае отново да работи с теб!

— Достатъчно — прекъсна ги Тери, като се приближи към тях.

Адреналинът, който до преди малко го държеше в еуфория, вече го нямаше и той бе започнал да осъзнава ужасната действителност около себе си.

— Свършихме си работата тук. Ние ще изчакаме хеликоптера да дойде, а вие можете да си тръгвате.

— Ами гробовете? — попита Софи.

Изглеждаше потисната, думите на Уейнрайт я бяха засегнали.

Тери наблюдаваше водача на кучето, който приближаваше към нас с трупа на животното в ръце.

— А ти как мислиш? — попита той и се отдалечи.

Двамата със Софи тръгнахме към пътеката — така по-лесно щяхме да стигнем до пътя, където бяхме паркирали колите си, отколкото ако тръгнехме да джапаме направо през тресавището. Тя мълчеше, а и аз не казах нищо, докато не я видях сърдито да бърше сълзите, които се стичаха от очите й.

— Не обръщай внимание на Уейнрайт. Вината не беше твоя.

— Да бе.

— Спокойно можеше да е гроб. Бяхме длъжни да проверим.

Докато говорех, някаква мисъл проблесна за миг в съзнанието ми, но не успях да свържа нещата. Реших, че не е важно, и насочих вниманието си към Софи.

Тя се усмихна мрачно.

— Сигурна съм, че и Симс ще види така нещата. Господи, само как се изложих! Предложих на Монк да му помогна да си спомни — толкова бях сигурна във възможностите си! А той през цялото време ни е правил на глупаци. Каза, че ще ни покаже къде са гробовете, а просто е търсил начин да избяга.

— Нямаше как да знаем това.

Но тя не ме слушаше.

— Нищо не разбирам! Докъде си е представял, че може да стигне? Къде си е въобразявал, че ще се скрие?

— Не знам — чувствах се прекалено потиснат, за да правя аутопсия на това объркано положение. — Най-вероятно въобще не е мислил. Вземал е решения на място.

— Не ми се вярва — отвърна разтревожено Софи и отметна кичур коса от лицето си. — Никой не прави нищо без причина.

7

Пролетта дойде и отмина. Есента измести лятото, после настъпи зимата. Наближаваше Коледа. Отмина още един рожден ден на Алис, тя започна да ходи на уроци по балет и се разболя от дребна шарка. Повишиха Кара и увеличиха леко заплатата й. За да отпразнуваме повода, похарчихме парите предварително, като купихме едно волво комби — хубава и сигурна кола за Кара и Алис. Заминах за Босна и Херцеговина да работя по разкриването на масов гроб, където в студа хванах ужасен грип. Животът продължаваше.

Неуспешният опит да открием гробовете на жертвите на Джером Монк оставаше все по-далеч в миналото.

Очаквах да се вдигне повече шум около неуспешния опит на затворника да избяга, но Симс бе успял да потули историята, така че да не стигне до пресата. Операцията продължи, но вече без особен ентусиазъм. Симс закара на мястото екип с геофизическа апаратура, като се надяваше, че електрическото съпротивление на почвата и магнитното поле може да покажат къде има заровен труп. Но това бяха отчаяни мерки, от които нямаше полза на неравния терен на тресавището, и ние всички го знаехме. След няколко дни издирването тихомълком беше прекратено.

Където и да бяха погребани Линдзи и Зоуи Бенет, щяха да си останат там.

Моето участие приключи още преди края на операцията. Присъствието ми там беше необходимо само в случай че открият и други трупове, но това ставаше все по-малко вероятно. Прекарах още един ден в моргата, с доктор Пири привършихме огледа на останките на Тина Уилямс, а след това вече нямах причина да остана там.

Въобще не съжалявах, че си тръгвам. Цялото преживяване не бе никак приятно, а и семейството много ми липсваше.

Съжалявах единствено, че нямах възможност да се сбогувам със Софи. Тя си тръгна преди мен, като продължаваше да се упреква за случилото се. Надявах се скоро да го преодолее. Случваха се такива неща, особено когато главният инспектор търсеше върху кого да стовари цялата вина.

Но Симс си бе нарочил друга изкупителна жертва.

Разговарях с Тери само веднъж, преди да си тръгна. Това стана в последната сутрин, точно когато качвах куфарите си и колата си пред странноприемницата „При Лакомника“. Тъкмо затварях багажника, когато яркожълтото му мицубиши спря до мен.

— Тръгваш ли си? — попита той, като слизаше от колата.

— Чака ме дълъг път. Не изглеждаш добре. Всичко наред ли е?

Тери изглеждаше недоспал. Цицината, която Монк бе оставил върху челото му, бе образувала коричка и изглеждаше още по-ужасно. Той потърка с ръце зачервените си очи.

— Наред е.

— Как реагира Симс?

— Симс ли? — за миг ме погледна изненадано, сякаш не разбираше за какво говоря. — Със сигурност няма да ме предложи за повишение.

— Да не би да те обвинява за случилото се?

— Разбира се, че ме обвинява. Нали не си въобразяваш, че той ще понесе някаква отговорност?

— Но той е главният инспектор, той трябваше да…

— Симс е готов веднага да ме хвърли на вълците, ако почувства, че е заплашен по някакъв начин. Много хора тук биха се зарадвали да видят новото момче от лондонската полиция стъпкано в калта.

Прав беше. Поколебах се дали да му кажа, че бях чул Роупър да докладва всичко на Симс, но това беше само подозрение, а Тери и без това си имаше много грижи.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Тери се засмя мрачно.

— Ако можеш, върни времето назад.

Никога не го бях виждал толкава потиснат.

— Толкова зле ли са нещата?

Той направи неубедителен опит да омаловажи проблеми.

— Не са. Нямах време да се наспя, това е всичко. Софи тук ли е?

— Снощи си тръгна.

— Снощи? Защо, по дяволите, никой не ми е казал?

— И аз не я видях да си тръгва. Никак не й се оставаше повече. Чувстваше се доста зле след случилото се.

— Не само тя се чувства така.

— Тя няма вина. Ако бях на нейно място, сигурно щях да постъпя по същия начин.

Тери вдигна очи към мен — в погледа му нямаше нищо дружелюбно. В този миг ми се стори, че изобщо не го познавам.

— Как така изведнъж застана на нейна страна?

— Исках само да кажа, че…

— Знам какво искаше да кажеш. Цялата операция се прецака, кариерата ми е заложена на карта, а ти изведнъж се разтревожи за проклетата госпожица Келър. Отдавна забелязах, че двамата станахте доста гъсти.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа… — започна той, после млъкна. — Няма значение. Виж, трябва да тръгвам. Поздрави Кара.

Върна се при колата си, затръшна вратата и подкара толкова бързо, че по краката ми се посипаха камъчета от пътя. Останах известно време на мястото си, едновременно ядосан и озадачен.

Но тези мисли не ме тревожеха дълго време. Тери можеше да се грижи за себе си. Бях му благодарен, че ме препоръча на Симс, но го познавах твърде добре и бях наясно, че се е надявал евентуалният ми успех да рефлектира и върху него. Но това не му даваше право да си изкарва яда върху мен.

Пък и в живота ми се случваха много други неща, за да разсъждавам дълго върху поведението му. Всеки път, когато се прибирах вкъщи, Алис ми се струваше все по-пораснала и двамата с Кара мислехме, че е време да има братче или сестриче. В професионално отношение бях по-зает от когато и да било. Операцията в Дартмур не завърши успешно, но това не накърни професионалната ми репутация. Участвах в още много полицейски разследвания и понякога, когато телефонът ми звъннеше, се изненадвах на нетърпението си да чуя, че са открили осакатен или разложен труп… Е, казвах си, че това е съвсем разбираемо. С това си изкарвах прехраната, затова не трябваше да се влияя емоционално. А и кой не е доволен, когато кариерата му върви добре?

След това дойде масовият гроб в Босна и Херцеговина. Бях част от международен екип, който трябваше да ексхумира и евентуално да идентифицира телата. Работата беше тежка и продължи повече от месец, три дни от който прекарах на легло с температура и кашлица. Прибрах се вкъщи отслабнал с три килограма, смирен от мисълта за мащабните зверства, на които бяха способни хората. Никога не се бях чувствал толкова щастлив от факта, че се прибирам вкъщи. Отначало приех мълчаливостта на Кара като тактичност от нейна страна, която ми даваше възможност да се върна към обичайния си начин на живот. Но още първата вечер след прибирането ми, след като прочетох на Алис приказка за лека нощ и двамата с Кара седнахме да вечеряме и да изпием по чаша вино, осъзнах, че нещо не е наред.

— Ще ми кажеш ли какво е станало? — попитах аз.

От няколко минути тя седеше, вперила поглед в празното пространство. Обикновено тя не бе така затворена в себе си, особено като се има предвид, че не се бяхме виждали от няколко седмици.

— Какво? О, извинявай, бях се отнесла.

— Разбрах. Какво има?

— Нищо. Наистина, просто се бях замислила — усмихна се тя и се опита да отмине въпроса ми. — Хайде, ела да разчистим масата.

— Кара?

Тя остави чиниите и въздъхна.

— Обещай ми, че няма да направиш нищо.

— Защо? Какво се е случило?

— Тери Конърс се отби преди няколко дни.

Нито го бях чувал, нито виждал след събитията в Дартмур.

— Тери ли? Какво искаше?

— Каза, че бил в Лондон и се отбил да те види, но… Останах с впечатлението, че много добре знаеше, че не си тук.

Усетих как по тялото ми се разнесе хлад.

— Продължавай.

— Беше някак… странно, че се появи така неочаквано. По дъха му се усещаше, че е пил, а и защо не се обади първо, за да провери дали си си вкъщи? Направих му кафе, но останахме в кухнята. Не исках да го каня в хола. Караше ме да се чувствам… неудобно.

— В какъв смисъл „неудобно“?

Кара се изчерви.

— Трябва ли да ти обяснявам?

Осъзнах, че съм стиснал ръба на масата. Пуснах го.

— Какво стана?

— Казах му, че трябва да си тръгва, но… Попита ме дали съм сигурна, че точно това искам. Каза… каза, че нямам представа какви ги вършиш, когато не си вкъщи. — Тя взе чашата вино и я остави обратно на масата, без да отпие от нея. — Тогава Алис се събуди и извика, питаше дали си се прибрал. Изпитах такова облекчение. Той явно се опомни и си тръгна.

Пред очите ми се появиха звезди, сякаш се бях изправил прекалено бързо, макар че изобщо не бях мърдал от мястото си.

— Защо не ми каза по-рано?

— Беше затънал в работа с онзи гроб в Източна Европа. Каква щеше да е ползата? Пък и без това нищо не се случи.

— Господи! Значи той просто дойде тук и… и…

— Дейвид, моля те, успокой се.

— Да се успокоя ли? — станах от стола, повече не можех да стоя на едно място. — Това, което ти е казал за мен… не е вярно.

Кара също се изправи, дойде при мен и докосна лицето ми.

— Знам. Тери си мисли, че всички са като него.

— Какво имаш предвид?

— Нали знаеш какъв е? Чувал ли си за любовните му афери?

— Любовни афери? — повторих аз глупаво.

Тя ми се усмихна озадачено.

— Наистина ли не си се досетил? Не знам защо Дебора остана с него толкова дълго. Каза ми, че от години вече не се надява той да спре да й изневерява, и сега иска само той да го прави дискретно. Останах с впечатлението, че това е причината Тери да напусне Лондон. Имал е връзка с колежка и нещата са се объркали.

За първи път чувах това, но то обясняваше напрежението последния път, когато четиримата излязохме заедно. Дори и аз го бях усетил.

— Защо не си ми казала? — попитах аз и обвих раменете й с ръка.

— Защото не е наша работа и не исках да усложнявам нещата. Нали се налага да работите заедно.

— Вече не.

Кара се отдръпна назад и ме погледна право в очите.

— Обещай ми, че няма да направиш някоя глупост.

— Каква глупост?

— Просто глупост. Моля те, не му обръщай внимание. Не заслужава да си губим времето с него — тя обви ръце около кръста ми. — И не искам да прекараме първата си вечер заедно в приказки за Тери Конърс.

Нито пък аз. Затова и не го направихме.

Но не можах напълно да забравя случилото се. Тери беше дошъл в дома ми с намерението да съблазни жена ми. И като че ли това не беше достатъчно, ами се беше опитал да я убеди, че й изневерявам. Само като се сетех за това, побеснявах от яд, по си казвах да не предприемам нищо няколко дни, да си дам време да се успокоя.

И така до следващия следобед.

Постепенно се връщах в руслото на обичайната си работа след пътуването до Балканите и се бях погрижил този ден да приключа работа по-рано. Имахме уговорка аз да взема Алис от училище, но гневът ми към Тери не ми давеше покой. В продължение на няколко часа се опитвах да го превъзмогна и накрая се обадих на Кара в болницата.

— Извинявай, но можеш ли ти да вземеш Алис днес? — попитах аз.

— Мисля, че да. Защо, нещо случило ли се е?

Вече съжалявах, че й позвъних. Кара работеше на половин ден и лесно можеше да променя работното си време; правеше го доста често, за да помага на колегите си. Но сега ставаше въпрос за дъщеря ни, а аз току-що се бях върнал от командировка. Трябваше да се съсредоточа върху истински важните неща, а не да се хвърлям в разправии с такива като Тери Конърс.

— Не, няма значение. Забрави.

— Защо, всичко е наред. Трябваше да остана за едно събрание, но се радвам, че имам извинение да отсъствам. — Защо, какво се е случило — попита тя предпазливо.

— Нищо. Да направим…

Точно щях да кажа както се бяхме разбрали, когато от другата страна на линията се чу оживление: високи гласове, шумно затваряне на врата.

— Извинявай, търсят ме — каза тя припряно. — Аз ще взема Алис, по-късно ще ми обясниш всичко. Чао!

Затвори, преди да успея да й кажа довиждане. Оставих телефона, чувствах се празен. Реших да й се обадя по-късно и да й кажа, че съм размислил и ще отида да взема Алис. Тръгнах си след половин час и когато й позвъних, телефонът й даваше заето. Отново се замислих за постъпката на Тери и усетих как гневът ми към него нараства. Нямаше смисъл пак да безпокоя Кара на работа, а и тя сигурно вече бе говорила с колегите си. Вместо това позвъних на Тери.

Дори не бях сигурен, че ще вдигне телефона, като види, че съм аз. Но той се обади.

— Здравей, Дейвид, какво правиш? — попита той безгрижно и самоуверено.

— Искам да се видим.

Поколеба се само за миг.

— Виж, и аз ще се радвам да се видим, но в момента съм доста зает. Ще ти се обадя, когато…

— Искаш ли да те изчакам у вас?

Нямах намерение да намесвам семейството му във всичко това, но нямаше да го оставя да се измъкне. Този път мълчанието му продължи малко по-дълго.

— Имаш нещо да ми казваш ли?

Наистина имах какво да му кажа, но предпочитах да го направя лично.

— Ще бъда в Екситър след около четири часа. Къде да те чакам?

— Можеш да си спестиш пътуването, все още съм в Лондон. Дори ще те черпя една бира каза ми снизходително. — Ще бъде като в доброто старо време.

Докато отивах към мястото на срещата, се опитвах да си наложа да сдържам нерви те си. Беше предложил да се видим в една кръчма в Сохо и когато наближих, разбрах защо бе избрал това място. Вътре вече имаше коледна украса, избелелите гирлянди и играчки очевидно бяха използвани в продължение на много години. Веднага ми стана ясно, че клиентелата тук се състои предимно от полицаи, които в момента не са на работа. Тери беше застанал до бара заедно с група мъже и се смееше гръмко. Когато влязох, той се извини и дойде при мен. На лицето му бе изписана обичайната усмивка, но очите му ме наблюдаваха внимателно.

— Ще пиеш ли нещо?

— Не, благодаря.

— Както искаш. — Облегна се удобно на една маса, с чаша в едната ръка. — Казвай какво толкова спешно има.

— Стой далече от Кара.

— За какво говориш?

— Много добре знаеш за какво говоря. Да не си стъпил повече в дома ми.

Все още се усмихваше, но по врата му се разля червенина.

— Чакай малко, не знам какво ти е наговорила, но аз нямах представа, че не си си вкъщи…

— Напротив, много добре си знаел. Всички вестници писаха за масовия гроб и не е нужно да си гений, за да се досетиш, че и аз ще бъда там. Затова не си се обадил предварително, иначе нямаше да имаш извинение да отидеш там.

— Виж какво…

— Дори си се опитал да я убедиш, че й изневерявам! Защо, по дяволите, го направи?

Стори ми се, че в погледа му се появи нещо като вина или съжаление, но то изчезна толкова бързо, че може би си бях въобразил.

— И защо не? — сви невъзмутимо рамене Тери.

— Само това ли ще кажеш?

— Какво очакваш да кажа? Кара е страхотна мацка, трябва да се чувстваш поласкан — захили се той срещу мен.

Спокойно. Не се поддавай на провокацията. Тук той беше на своя територия. Ако загубех контрол, щеше да ме смели от бой и въпреки това всичките му приятели в кръчмата щяха да се закълнат, че аз съм започнал пръв. Не знам какво му бях причинил, а и вече не ме интересуваше. В момента, в който осъзнах това, през ума ми мина нещо друго.

— Нещата не вървят добре, а, Тери?

Той присви очи.

— Какво имаш предвид?

— Затова си тук, нали? — попитах аз и обгърнах с поглед кръчмата. — Спомняш си доброто старо време. Сигурно репутацията ти доста е пострадала след онова, което се случи с Монк.

Усмивката изчезна и по лицето му се изписа злоба.

— Всичко е наред. Просто си почивам няколко дни.

Но погледът му го издаде, че лъже. В Тери винаги имаше нещо безразсъдно, то беше част от чара му. Сега забелязах, че в него се крие и нещо самоунищожително. Той разчиташе на късмета и импулса да го извадят от всяка трудна ситуация, но сега и двете го бяха изоставили и той се мяташе в отчаяние.

Просто аз се бях оказал удобна мишена.

Нямаше смисъл да оставам повече. Кара беше права, конфликтът с него нямаше да доведе до нищо. Докато излизах от кръчмата, го чух да казва нещо на мъжете на бара. Шумният им смях ме последва до вратата, след това тя се затвори зад гърба ми и аз се озовах на улицата.

Прибрах се направо вкъщи. Беше прекалено късно да взема Алис и дори очаквах, че може да са се прибрали преди мен. Нямаше ги, затова започнах да приготвям вечерята. Вече съжалявах, че отидох да говоря с Тери, упреквах се, че накарах Кара да ходи до училището. Щях да се реванширам и на двете. Този уикенд щях да ги заведа някъде. Можехме първо да отидем с Алис в зоологическата градина, а след това да извикаме детегледачка и двамата с Кара да излезем вечерта.

Толкова бях зает с тези планове, че мина известно време, преди да забележа, че много закъсняват. Позвъних на мобилния телефон на Кара, но тя не вдигна. Не се включи и гласовата й поща, което беше необичайно. Нямах време обаче да се тревожа, защото в този момент на вратата се позвъни.

— Ако ще ми предлагат някаква стока… — измърморих аз, докато си бършех ръцете.

Но никой не ми предлагаше нищо. На вратата стояха един полицай и някаква жена. Бяха дошли да ми съобщят, че един бизнесмен, пиян след служебен обяд, беше загубил контрол над беемвето си и бе ударил колата на Кара и Алис. Тя се бе оказала на пътя на един тир, който я бе премазал като кибритена кутия. Жена ми и дъщеря ми бяха починали на място.

И така набързо приключи предишният ми живот.