Гръмотевичният дом

ГЛАВА 1

Когато се събуди, помисли, че е ослепяла. Отвори очи и видя единствено лилава тъмнота — злокобни и безформени сенки се движеха сред други сенки. Но преди да изпадне в паника, мракът отстъпи мястото си на бледо сияние, което постепенно се превърна в бял таван.

До носа й достигне мирисът на чисти чаршафи, на антисептични и дезинфекциращи препарати, на спирт за разтриване.

Обърна глава и болката в челото я прониза като че ли бяха опрели електрически проводници в слепоочията й. Изображението пред очите й моментално се разфокусира. Когато погледът й се проясни, откри, че е в болнична стая.

Не можеше да си спомни кога е постъпвала в болница. Дори не знаеше коя е тази болница и в кой град се намира.

Какво ли ми има?

Вдигна странно немощната си ръка, постави длан над веждите си и откри, че половината от челото й е бинтована. Косата й също бе необикновено къса. Досега не беше ли я носила по-дълга?

Не й достигаше сила да задържи ръката си вдигната и я остави да падне върху завивките.

Затвори очи с убеждението, че всичко това е сън. Когато ги отвори отново обаче, болничната стая си стоеше на същото място все такава — бял таван, бели стени, покрит със зелени плочки под, бледожълти пердета, които висяха от двете страни на големия прозорец. Зад стъклата се виждаха някакви борове или ели, а зад тях — облачно небе с малко синева тук-там. Имаше и друго, незаето легло — беше сама в стаята. Страничните преградки на леглото й бяха вдигнати, за да не падне на земята. Чувстваше се безпомощна като бебе в детско креватче.

Осъзна, че не знае как се казва. Нито на колко години е. Нито каквото и да е за себе си.

Направи опит да разсее белите пространства в съзнанието си, да ги махне и да върне спомените си, но напразно. Страхът прободе стомаха й като ледени иглички. Направи още по-сериозен опит да си спомни, но пак не успя.

Амнезия. Мозъчно увреждане.

Тези ужасни думи я удариха като чук. Явно бе претърпяла злополука, от която е пострадала главата й. Хрумна й, че я очакват постоянни мозъчни смущения, и това я накара да потрепери.

Изведнъж, без да го очаква и без да се е стремила към това, си спомни името си. Сюзан. Сюзан Торнтън. И беше на трийсет и две години.

Очакваният приток от спомени обаче се оказа съвсем слаб. Не се досети за нищо освен за името и възрастта си. Въпреки упоритите си усилия да преодолее тъмните петна в съзнанието си, не успя да се досети къде живее. Какво работи? Омъжена ли е? Има ли деца? Къде е родена? Кои училища е посещавала? Кое е предпочитаното й ястие? Каква музика обича най-много? Не откриваше отговор и за по-важните, и за по-дребните въпроси.

Амнезия. Мозъчно увреждане.

От страх сърцето й се разтуптя по-бързо. Тогава за щастие си спомни, че бе карала ваканцията си в щата Орегон. Не знаеше откъде е пристигнала там, нито каква работа се очаква да продължи след края на отпуската си; засега поне знаеше къде се намира. Някъде в Орегон. Последното нещо, което си спомняше, беше изгледът от чудесно планинско шосе. Пейзажът оттам нахлу в съзнанието й съвсем ясно. Беше се движила през борова гора, недалеч от морето, беше слушала радиото и се бе радвала на ясната синя утрин. Беше карала през заспало селце с каменни и дъсчени къщи, бе отминала няколко бавни камиона, натоварени с дървен материал, след това бе останала съвсем сама по пътя в продължение на няколко километра, а после… после…

Нищо. След това се бе събудила объркана в болницата.

— А, виж ти! Хайде, обадете се.

Сюзан обърна глава, за да види човека, който й говореше.

Очите й отново загубиха очертанията на предметите, а в тила й се появи тъпа болка.

— Как се чувствате? Изглеждате бледа, но след всичко, което сте преживели, това може да се очаква, нали? Разбира се. Така си е.

Гласът принадлежеше на медицинска сестра, която се приближаваше към леглото от отворената врата. Беше приятно закръглена жена с прошарена коса, топли кафяви очи и широка усмивка. На верижка около врата й висяха очила с бели рамки.

Сюзан се опита да каже нещо. Не успя.

Дори незначителното усилие да изрече някоя дума създаде такова чувство за лекота в главата й, че се уплаши да не припадне. Тази необичайна слабост я смути.

Сестрата стигна до леглото и се усмихна окуражително:

— Знаех си, че ще дойдете на себе си, миличка. Просто бях сигурна. Не всички бяха така убедени като мене. Но аз знаех, че имате дух. — После натисна бутона до леглото.

Отново се опита да каже нещо и този път успя да издаде звук, макар и да беше само глухо и безсмислено бълбукане в задната част на гърлото. Изведнъж се зачуди дали изобщо ще проговори. Може би през останалата част от живота си щеше да бъде осъдена да издава само такива бълбукащи, безсмислени животински звуци. Понякога мозъчните увреждания предизвикват загуба на говора, нали? Нали?

В главата й силно и неуморно биеше някакъв барабан. Изпитваше чувството, че се върти на въртележка, все по-бързо и по-бързо; искаше й се да сложи край на това постоянно движение на стаята, от което на човек му става лошо.

Сестрата навярно бе забелязала паника в очите й, защото се обърна към нея:

— Спокойно. Успокойте се, миличка. Всичко ще се оправи. — Тя провери капките на интравенозната банка, а после вдигна дясната китка на Сюзан, за да измери пулса й.

„Боже мой, — помисли си Сюзан, — щом не мога да говоря, може би не мога и да ходя.“

Опита се да помести крака под чаршафа. Изобщо не ги усещаше — бяха по-изтръпнали и неподвижни дори от ръцете й.

Сестрата пусна китката й, но тя впи пръсти в ръкава на бялата престилка, докато правеше отчаяни опити да проговори.

— Няма защо да бързате — внимателно я успокои сестрата.

Но Сюзан знаеше, че й се налага да бърза. Отново кръжеше около границата на безсъзнанието. Биещата болка в главата сега се придружаваше от непрекъснато стесняващ се пръстен тъмнина, който проникваше в тялото й някъде от границите на полезрението й.

В стаята се появи лекар с бяла престилка; очевидно в отговор на натиснатия от сестрата бутон. Беше едър мъж с мрачно лице на около петдесет години, с гъста черна коса, сресана назад над набразденото му с дълбоки бръчки лице.

Сюзан умолително го изгледа, докато той вървеше към леглото й, и попита: „Парализирани ли са ми краката?“

За миг реши, че наистина е произнесла тези думи, но после осъзна, че все още не е възвърнала гласа си. Преди да успее да повтори опита си, все по-плътно обгръщащата я тъмнина се сгъсти дотам, че можеше да вижда само петънце, после точка и накрая едва върха на карфица.

Тъмнина.

После заспа. Сънят й бе лош, много лош, кошмар.

За стотен път сънува, че е отново в Гръмотевичния дом и лежи в езерце от топла кръв.

ГЛАВА 2

Когато се събуди отново, главоболието й беше изчезнало. Виждаше добре и не й се виеше свят.

Отвън бе паднала нощ. Светлината в стаята бе мека, а безформена чернота се виждаше единствено зад прозорците.

Стойката за интравенозно хранене бе изнесена. Покритата й със следи от иглите обезцветена ръка изглеждаше страшно тънка на фона на белия чаршаф.

Обърна глава и видя едрия мъж с мрачното лице и бялата престилка. Стоеше до леглото и се взираше в нея. Кафявите му очи имаха особен, смущаващ поглед — сякаш гледаха в нея, а не към нея, сякаш той внимателно изучаваше най-съкровените й тайни; все пак в тези очи не се четяха никакви чувства, бяха безизразни като оцветено стъкло.

— Какво ми се е… случило? — попита Сюзан.

Значи можеше да говори. Гласът й бе слаб, дрезгав и произнасяше думите доста неразбираемо, но явно не бе докарана до нямо съществувание от удар или друго тежко мозъчно смущение, от което се бе опасявала преди това.

Обаче още бе слаба. Оскъдните й способности видимо намаляха дори от няколкото едва прошепнати думи.

— Къде… съм? — с треперещ глас продължи да пита тя. Гърлото й гореше при изговора на всяка сричка.

Лекарят не отговори веднага на въпроса й. Взе устройството за регулиране на наклона на леглото, което висеше на жица зад главата й, и натисна един от четирите бутона. Горната половина на леглото се повдигна, като принуди и Сюзан да се изправи в седнало положение. После той остави регулиращото устройство и от металната гарафа, която бе поставена върху жълт пластмасов поднос на нощната масичка, наля вода в една чаша.

— Отпивайте я на малки глътки — посъветва я той. — От доста време не сте поемали нито храна, нито вода през устата.

Тя взе чашата. Водата й достави неописуемо удоволствие. Успокои раздразненото й гърло.

Когато се напи, той пое чашата и я върна на шкафчето. Извади тънко фенерче от горния джоб на престилката си, приближи се до нея и огледа очните й дъна. Неговите очи останаха безизразни и неразгадаеми под гъстите вежди, които бяха слети така, че лицето му имаше постоянно намръщен вид.

Докато го чакаше да завърши прегледа си, тя се опита да помести крака под завивката. Бяха слаби, неустойчиви и все още някак изтръпнали, но я послушаха. Оказа се, че не е парализирана.

След като прегледа очите й, лекарят постави дясната си ръка на няколко сантиметра от очите й:

— Виждате ли ръката ми?

— Разбира се — отвърна тя. Гласът й още бе слаб и треперлив, но поне вече не бе дрезгав и можеше да се разбира.

Неговият глас бе дълбок, а произношението му леко гърлено, но Сюзан не можеше да се досети от кой език идва.

— Колко пръста съм изправил?

— Три. — Тя бе убедена, че той търси у нея признаци за сътресение на мозъка.

— А сега колко са?

— Два.

— И сега?

— Четири.

Той кимна одобрително, а дълбоките бръчки по челото му малко се загладиха. Очите му все още се взираха в нейните със съсредоточеност, от която й ставаше неудобно.

— А знаете ли как се казвате?

— Да, Аз съм Сюзан Торнтън.

— Правилно. А второто име?

— Катлийн.

— Добре. На колко години сте?

— На трийсет и две.

— Добре. Много добре. Изглежда съзнанието ви е ясно. Гласът й отново бе започнал да става сух и дрезгав. Тя се поизкашля и каза:

— Но това е почти всичко, което мога да си спомня.

Намръщеният му израз не бе изчезнал напълно, но бръчките по широкото му квадратно лице отново се задълбочиха:

— Какво искате да кажете?

— Ами не мога да си спомня къде живея… или какво работя… дали съм омъжена…

Той я огледа за миг и подсказа:

— Живеете в Нюпорт Бийч, Калифорния.

Веднага щом той произнесе името на града, тя си спомни къщата си — приятна сграда в испански стил с червени керемиди на покрива, бели измазани стени и прозорци с решетки, сгушена сред няколко високи палми. Колкото и да се напрягаше обаче, не можа да си спомни името на улицата и номера на къщата си.

— Работите в нюпортската корпорация „Майлстоун“ — продължи лекарят.

— Майлстоун? — повтори Сюзан. В паметта й просветна нещо далечно.

Лекарят напрегнато се взираше в нея.

— Какво има? — едва продума тя. — Защо ме гледате така?

Той учудено примигна, после се усмихна с известно смущение. Явно бе, че се смее рядко и този път усмивката му бе пресилена:

— Ами… тревожа се за вас естествено. И искам да знам с какво точно си имаме работа. Временната амнезия не е рядко явление в случаи като този и се лекува лесно. Но ако имате нещо повече от временна амнезия, трябва изцяло да променим подхода си. Ясно ви е значи, че за мене е важно да разбера дали името „Майлстоун“ значи нещо за вас.

— Майлстоун — замисли се тя. — Да, познато е. Донякъде ми е познато.

— Вие работите като физик там. Защитили сте докторската си дисертация в Лосанжелеския университет преди няколко години и след това направо сте постъпили в „Майлстоун“.

— Ах — възкликна тя и проблясъкът в съзнанието й придоби нови очертания.

— От корпорацията ни казаха някои неща за вас продължи той. — Нямате деца. Не сте омъжена, нито сте разведена. — Той наблюдаваше как тя възприема думите му. — Започнаха ли вече нещата да идват на мястото си?

— Да — облекчено въздъхна Сюзан. — Но само донякъде. Някои неща се връщат…, но не всички. Просто случайни парченца оттук-оттам.

— Ще ви отнеме известно време. Не може да се очаква да се съвземете веднага след такова нараняване.

Имаше да го пита още много неща, но любопитството й бе силно като просмуканата в нея умора и по-слабо от жаждата й. Отпусна се на възглавницата да си поеме дъх и помоли за още вода.

Този път той й сипа само една трета от чашата. Отново предупреди да пие на малки глътки.

Тя не се нуждаеше от предупреждението. Дори сега, след като бе поела само петдесетина грама вода, се чувстваше като преяла, като след края на богат обед.

— Не знам как се казвате — забеляза тя, като изпи водата си.

— О, извинявайте. Витески. Доктор Лион Витески.

— Чудех се за акцента ви. Мисля, че ми се счу нещо подобно, права ли съм? Витески… от полски произход ли сте?

Той, изглежда, се притесни, а погледът му се отмести от нея:

— Да. Останах сирак през войната. Пристигнах в тази страна през 1946 година, когато бях седемнайсетгодишен. Бях поканен от чичо си. — Вече не говореше спонтанно, а сякаш рецитираше внимателно заучена реч. — Преодолял съм повечето от полския си акцент, но предполагам, че никога няма да се отърва изцяло от него.

Тя явно се бе докоснала до болното му място. Единствено споменаването на акцента му го бе накарало да заеме неочаквано отбранителна позиция.

Побърза да смени темата, като заговори по-бързо от преди:

— Между другото… имате ли някаква представа къде се намирате?

— Ами спомням си, че карах ваканцията си в Орегон, макар че не мога да кажа накъде точно се бях запътила. Така че трябва да сме някъде в Орегон, нали?

— Да. А името на града е Уилоуок. Населението му е около осем хиляди души. Център на общината е. Жителите наоколо ce занимават главно със земеделие и това е единствената болница. Не е особено голяма. Етажите са само четири, а леглата — двеста и двайсет. Но условията са добри. Според мен персоналът тук е много по-добър, отколкото в някои от по-специализираните болници в големите градове, защото сме в състояние да оказваме много повече внимание на всеки от пациентите. А личното внимание често играе сериозна роля за оздравяването.

В гласа му не се чувстваха гордостта и ентусиазмът, които думите му би трябвало да предизвикват. Беше безизразен и монотонен почти като гласа на машина.

„Или причината се крие в мене — помисли си тя. — Дали просто възприятията ми не са в ред?“

Въпреки че се чувстваше отпаднала и въпреки туптенето, което отново бе започнало в главата й, тя надигна глава и попита:

— Докторе, как съм попаднала тук? Какво се е случило с мен?

— Не си ли спомняте за злополуката?

— Не.

— Спирачките на колата ви са отказали. Били сте на един отрязък от пътя с много завои, на три километра южно от отклонението за „Вютоп“.

— Вютоп?

— Да. Хотел „Вютоп“. Място за отдих. Голям стар курорт. Построен е преди петдесет-шейсет години и мисля, че навремето е бил по-популярен, отколкото е сега. Истински хотел, който ти предлага възможност да се откъснеш от всекидневието.

Докато слушаше доктор Витески, Сюзан бавно си спомни. Затвори очи и си представи курорта, както бе показан в поредица от цветни снимки в списание „Травъл“ от миналия февруари. Беше направила резервация за стая, където да прекара няколко дни от отпуската си веднага след като прочете статията, тъй като бе очарована от обширните веранди на хотела, от множеството фронтони по покривите му, от колоните в хола и от просторните градини.

— Така или иначе — махна с ръка Витески, — спирачките ви са отказали и вие сте изпуснали управлението на колата. Спуснали сте се по един насип, преобърнали сте се два пъти и сте се ударили в някакви дървета.

— Мили Боже!

— Колата ви бе цялата смачкана. — Той поклати глава. — Цяло чудо е, че не сте се убили.

Тя внимателно докосна превръзката, която покриваше половината от челото й:

— Това нараняване тежко ли е?

Гъстите тъмни вежди отново се сключиха и на Сюзан изведнъж й се стори, че изражението му не е истинско, а по-скоро театрално.

— Не е особено сериозно — обясни той. — Широк разрез. Имахте силно кръвотечение и в началото раната трудно зарастваше. Но утре или в другиден ще ви махнат конците; не мисля, че ще ви остане белег. Погрижихме се шевът да се постави както трябва.

— Мозъчно сътресение? — попита тя.

— Да. Но не особено силно и то не може да обясни защо бяхте в кома.

С всяка минута умората и главоболието й нарастваха.

Сега отново се съсредоточи:

— Кома?

Витески кимна:

— Направихме ви изследване на мозъка със скенер, разбира се, но не открихме признаци за емболия. Нямаше подпухване на мозъчната тъкан. Липсваха и струпвания на флуиди в черепа, затова там не е имало натиск. Главата ви е била ударена силно, което има нещо общо с комата, но за съжаление не можем да вземем по-определено становище. Независимо от онова, което твърдят медицинските драми по телевизията, съвременната медицина не разполага с отговор за всичко. Важното е, че излязохте от комата без видими трайни увреждания. Знам, че празнините в спомените може би ви смущават и дори ви плашат, но съм убеден — с течение на времето ще преодолеете и тях.

Все още говореше като че ли рецитира добре заучен сценарий, помисли си разтревожена Сюзан.

Но не се разпростря особено над това, защото този път странният маниер, по който докторът говореше, бе по-малко интересен от самия смисъл на думите му. Кома. Този термин й смразяваше кръвта. Кома.

— Колко време съм била в безсъзнание? — попита.

— Двайсет и два дена.

Тя се вторачи, зяпна към него изумена.

— Така е — потвърди той.

— Не. Не може да бъде.

Винаги е била господар на живота си. В изработването на плановете си стигаше до дребнавост, стремеше се да бъде подготвена за всички възможности. В личния си живот упражняваше почти същата научна методология, която й бе позволила да защити доктората си по физика на елементарните частици почти една година преди връстниците си — колеги в тази област. Не обичаше изненадите, не й харесваше да зависи от друг вместо от себе си; а мисълта, че може да се окаже безпомощна буквално я ужасяваше. А сега Витески й казваше, че е прекарала двайсет и два дена в състояние на пълна безпомощност в пълна зависимост от останалите, а това дълбоко я разтревожи.

Ами ако никога не бе излязла от комата?

Или още по-лошо — ако се бе събудила парализирана от врата надолу, обречена да живее в пълна безпомощност? Ако й се бе наложило до края на дните й да бъде хранена и обличана, да бъде водена до тоалетната от наемни болногледачи?

Потрепера.

— Не — отсече тя. — Невъзможно е да не съм била на себе си толкова много време. Невъзможно е. Сигурно има някаква грешка.

— Не може да не сте забелязали колко сте отслабнали — наблегна Витески, — Загубили сте поне седем килограма.

Тя вдигна ръце, Бяха като сламки. И малко преди това бе забелязала, че изглеждат ужасяващо, но не бе пожелала да се размисли какво значи това.

— Давахме ви течности интравенозно, разбира се — продължи докторът. — Иначе отдавна бихте умрели от обезводняване. Към течностите прибавяхме и нещо хранително, преди всичко гликоза. Но не сте поемали истинска храна, тоест твърда храна, повече от три седмици.

Сюзан беше метър и шейсет и четири сантиметра и идеалното й тегло (като се отчетат тънките й кости) беше около петдесет килограма. В момента тежеше между четиридесет и четиридесет и два и ефектът от загубата бе поразителен. Постави ръце върху одеялото и дори през завивката усети колко остри и кокалести са станали бедрата й.

— Двайсет и два дена — замислено промълви тя.

Накрая прие фактите неохотно.

Когато престана да се съпротивлява на истината, главоболието и отпадналостта й се върнаха. Отпусна се на възглавницата си немощна като купчина мокро сено.

— Засега ви стига толкова — заяви Витески. — Мисля, че ви оставих да говорите прекалено много. Не е редно да се уморявате толкова. В момента ви трябва много почивка.

— Почивка? — възкликна тя. — Не. За Бога, аз съм почивала двайсет и два дена!

— Не може да се нарече почивка състоянието, което сте прекарали в кома. То не е като нормалния сън. Възстановяването на силите и на издръжливостта ви няма да стане веднага.

Вдигна регулиращото устройство, натисна един от четирите бутона и спусна горната част на леглото.

— Не — възропта Сюзан, уплашена изведнъж. — Почакайте. Моля ви, почакайте малко.

Той не обърна внимание на протеста й и спусна леглото до края.

Тя впи пръсти в рамката и се опита да седне, но бе твърде изтощена, за да се повдигне.

— Не мислите, че сега ще мога да заспя, нали? — попита тя, макар да чувстваше, че има нужда от сън. Усещаше, че уморените й очи сълзят и парят. Клепките й тежаха като оловни.

— Имате нужда най-вече от сън — увери я той.

— Но не мога.

— А видът ви говори точно за обратното. Вие сте просто изтощена. И в това няма нищо чудно.

— Не. Не това искам да кажа. Аз не смея да заспя, не се събудя?

— Ще се събудите, разбира се.

— А ако изпадна отново в кома?

— Няма да изпаднете.

Ядосана, че той не може да разбере страха й, стисна зъби и повтори:

— Но ако изпадна!

— Вижте, не може да се страхувате цял живот от заспиването — бавно и търпеливо започна Витески като че ли се мъчеше да убеди малко дете. — Просто се отпуснете. Излезли сте от комата. Ще се оправите. Сега е вече доста късно и аз самият имам нужда от нещо за хапване и малко сън. Просто се отпуснете. Хайде? Отпуснете се.

„Ако това е най-доброто му поведение, помисли си Сюзан, — какъв ли става, когато не се опитва да е любезен?“

Той тръгна към вратата.

Искаше й се да извика: „Не ме оставяйте сама!“ Но упоритият й навик да разчита само на себе си не й разреши да се държи като уплашено дете. Не искаше да зависи от доктор Витески или от когото и да е.

— Починете си — посъветва я накрая той. — Всичко ще изглежда по-добре сутринта.

После изгаси горното осветление.

Сенките изскочиха като живи същества, които дотогава са се крили под мебелите и под первазите на пода. Макар че не си спомняше някога да я е било страх от тъмнината, сега се притесни; пулсът й се ускори.

Единствената светлина бяха студените флуоресцентни лъчи от лампите в болничния коридор, които минаваха през отворената врата, и мъждукането от малка лампичка в един от ъглите на стаята.

Силуетът на Витески бе ясно очертан на вратата от светлината на коридора. Лицето му вече не се виждаше; изглеждаше като изрязана от черна хартия фигура.

— Лека нощ — пожела й той.

После затвори вратата зад гърба си и така светлината от коридора напълно се загуби.

Сега имаше само една лампа, чиято крушка бе не повече от петнайсет вата. Тъмнината заобиколи още повече Сюзан и набразди леглото. Беше сама.

Погледна към другото легло, което бе обгърнато от сенки като черен креп; заприлича й на катафалка. Сега силно й прииска да има състайник.

„Така не бива — помисли си. — Не е редно да ме оставят сама. След като току-що съм излязла от комата. Разбира се, че при мене трябва да има човек — сестра, санитарка, някой.“

Клепачите й бяха натежали, много натежали.

„Не — сърдито си каза тя. — Не бива да заспивам. Не и преди да съм убедена, че хубавата ми малка дрямка няма да се превърне в още една двайсет и два дневна кома.“

Няколко минути се бори с все по-силно обхващащата я прегръдка на съня, като стискаше юмруци така силно, че ноктите й болезнено се забиваха в дланите. Но очите й така я пареха и боляха, че накрая реши да ги затвори за малко и да ги остави да си починат. Беше сигурна, че е в състояние да затвори очи, без да заспива. Разбира се, че можеше. Това е много лесно.

Прекрачи в обятията на съня като камък, запратен в дълбините на бездънен кладенец.

Засънува.

В съня си лежеше върху твърд и влажен под в огромно, мрачно и студено място. Не беше сама. Те бяха с нея. Тя тичаше и се препъваше слепешката през неосветеното пространство, по тесни каменни коридори; бягаше от кошмара, който всъщност беше неин спомен от истинско място и истинска случка, за действителен ужас, който бе преживяла на деветнайсетгодишна възраст.

Гръмотевичният дом.

ГЛАВА 3

На другата сутрин, няколко минути след като Сюзан се събуди, при нея влезе пълничката сивокоса сестра. Очилата висяха на верижката около врата й както преди и подскачаха върху внушителните гърди при всяка нейна крачка. Тя сложи термометър под езика на Сюзан, хвана китката й, за да премери пулса, после вдигна очилата си и видя показанията на термометъра. Докато правеше всичко това, не спираше да бърбори. Казвала се Телма Бейкър. Твърдеше, че винаги е била убедена, че Сюзан накрая ще се оправи. Била медицинска сестра вече трийсет и пет години, първо в Сан Франциско, после тук, в Орегон, и рядко е правила грешки относно възможното възстановяване на пациентите. Работата й като медицинска сестра била за нея така естествена, че се чудела дали в нея не се е преродила първокласна сестра от някой предишен живот.

— Но, разбира се, мене не ме бива за нищо друго — засмя се сърдечно тя. — Със сигурност не струвам кой знае колко като домакиня вкъщи!

Добави, че не я бивало особено и в оправянето с парите — да харчи в рамките на банковата си сметка всеки месец й коствало огромни усилия. Нямала успех и в брачния живот. Двама съпрузи, два развода, никакви деца. Освен това не готвела особено добре. Не обичала шиенето, мразела го.

— Но съм ужасно добра сестра и се гордея с това — наблегна няколко пъти с очарователната си усмивка, в която участваха кафявите й очи заедно с устата — усмивката наистина показваше какво удовлетворение намира в работата си.

Тя се хареса на Сюзан. Обикновено дърдорковците не й допадаха. Но приказките на госпожа Бейкър бяха забавни, често нелишени от ирония към самата нея, и действаха по странно успокояващ начин.

— Гладна ли сте? — попита сестрата.

— Умирам от глад. — Наистина се бе събудила гладна като вълк.

— От днес започвате да приемате твърда храна — съобщи й госпожа Бейкър. — В режим на лека диета, разбира се.

Още преди сестрата да свърши, в стаята се появи млад рус санитар, който донесе закуската й — черешово желе, ненамазана филия препечен хляб с лъжица конфитюр и малко рядък грис. Сюзан никога не бе виждала по-привлекателно блюдо. Но беше разочарована от количеството и го каза.

— Наистина не изглежда много — съгласи се госпожа Бейкър, — но, повярвайте ми, мила, ще се чувствате преяла още преди да изядете и половината. Не забравяйте, че не сте поемали твърда храна от три седмици. Стомахът ви се е свил. Ще трябва да мине още време, преди да възвърнете нормалния си апетит.

Сестрата излезе, за да се погрижи и за други пациенти, а скоро след това Сюзан установи, че бе имала право. Макар че върху подноса нямаше много храна и макар че дори и скромната порция бе за нея божествена на вкус, тя не смогна да я изяде цялата.

Докато се хранеше, си мислеше за доктор Витески. Все още чувстваше, че не би трябвало да я оставя сама, без никаква грижа. Въпреки сърдечното отношение на госпожа Бейкър болницата все още й изглеждаше студена и отблъскваща.

Когато не можеше да поеме повече храна, обърса уста с книжната салфетка, запрати настрани масичката върху колелцата й и изведнъж изпита чувството, че я наблюдават. Вдигна глава.

Беше застанал на отворената врата — висок, елегантен мъж на около трийсет и осем години. Носеше тъмни обувки, тъмни панталони, бяла престилка, бяла риза и зелена вратовръзка, а в лявата си ръка държеше бележник. Лицето му беше интересно и чувствително; правилните му черти изглеждаха като изваяни от талантлив скулптор. Сините му очи блестяха като излъскани скъпоценни камъни и контрастираха интересно с голямата му и пищна черна коса, която бе сресана назад.

— Госпожице Торнтън — започна той, — радвам се да ви видя седнала, будна и в съзнание. — Приближи се към леглото. Усмивката му беше по-мила дори от усмивката на Телма Бейкър. — Аз съм вашият лекуващ лекар. Доктор Макгий. Доктор Джефри Макгий.

Протегна ръка към нея и тя я стисна. Ръката му беше суха, твърда и силна, но допирът й бе лек и приятен.

— Мислех, че доктор Витески е лекуващият ми лекар.

— Той е главният лекар, но грижата за вас е поверена на мене. — В гласа му се чувстваше мъжествена увереност, но все пак бе приятно мек и успокояващ. — Аз ви приех, когато постъпихте в отделението за спешни случаи.

— Но вчера доктор Витески…

— Вчера имах почивен ден. Не се занимавам с частната си практика два пъти седмично, но отсъствам един ден от болницата — само един ден, — така че вие сте избрали него, разбира се. След като лежахте като камък двайсет и два дена, след като ме бяхте разтревожили толкова много, трябваше да излезете от комата, когато ме няма. — Той поклати глава, като се правеше едновременно на учуден и засегнат. — Дори никой не ми бе казал до тази сутрин. — Намръщи й се на шега. — Вижте, госпожице Торнтън, ако моите пациенти участват в някакви медицински чудеса, настоявам да присъствам, когато се случват, така че те да се припишат на мене, а аз да се радвам на славата. Ясно ли е?

Сюзан се усмихна изненадана от шеговития му тон:

— Да, доктор Макгий. Ясно ми е.

— Добре. Много добре. Радвам се, че се разбрахме за това. — Той се усмихна. — Как се чувствате тази сутрин?

— По-добре.

— Готова ли сте да прекарате вечерта в танци и в обиколка на баровете?

— Може би утре.

— Значи се разбрахме. — Погледна към подноса от закуската й. — Виждам, че имате апетит.

— Опитах се да изям всичко, но не можах.

— Точно така казва и Орсън Уелс.

Тя се засмя.

— Добре сте се справили — кимна той към подноса й. Трябва да започнете да се храните с малки количества и по-често, това е нормално. Не се тревожете особено за възстановяването на силите си. Преди да усетите, ще започнете да дебелеете и ще тръгнете уверено по пътя на възстановяването. Боля ли ви глава тази сутрин? Виеше ли ви се свят?

— Не.

— Нека проверя пулса ви. — Посегна към китката й.

— Госпожа Бейкър ми го премери преди закуска.

— Знам. Това е само извинение да се докосна до ръката ви.

Сюзан отново се засмя:

— Вие се различавате от повечето лекари.

— Значи вие мислите, че лекарят трябва да бъде делови, сериозен и без чувство за хумор, така ли?

— Не непременно.

— Препоръчвате ли ми да се опитам да приличам повече на доктор Витески?

— Определено не.

— Той ее пре-красен ле-кар. — Макгий направи великолепна имитация на акцента на Витески.

— Сигурна съм, че е така. Но допускам, че вие сте дори по-добър.

— Благодаря. Комплиментът е забелязан и ще ви донесе малко намаление в окончателната сметка, която ще ви представя.

Все още само държеше ръката й. Накрая погледна часовника си и й премери пулва.

— Ще оживея ли? — попита го тя.

— Това е съвсем сигурно. Оправяте се бързо. — Той все така държеше ръката й и продължи: — Сега сериозно, мисля, че не е лошо лекарят и пациентът да си разменят някои смешки. Според мене това помага на пациента да запази положителното си отношение към лечението, а това ускорява оздравяването му. Но някои хора не искат лекарят им да бъде весел. Имат нужда от човек, който да се държи като че носи целия свят на плещите си; така се чувстват по-спокойни. Така че, ако шегите ми ви тревожат, мога да ги понамаля или да ги спра изцяло. Важното е да се чувствате добре и да разчитате на грижите, които се полагат за вас.

— Продължавайте и се шегувайте колкото ви се иска усмихна се Сюзан. — Настроението ми и без това има нужда от повдигане.

— Няма защо да сте мрачна. Най-лошото е зад гърба ви.

Той леко стисна ръката й, преди накрая да я пусне.

За свое учудване Сюзан малко се разочарова, че я е пуснал така бързо.

— Доктор Витески мисли, че има някои празноти в паметта ви — каза той.

— По-малко, отколкото вчера — намръщи се тя. — Предполагам, че всичко ще се върне рано или късно. Но празните места са все още доста.

— Искам да си поговорим за това. Но първо трябва да направя обиколката си. Ще се върна след няколко часа и ще ви помогна да освежите паметта си — ако нямате нищо против.

— Напротив.

— Почивайте си.

— Какво друго мога да правя?

— Засега няма да играете тенис.

— Жалко! Бях си определила среща с госпожа Бейкър!

— Ще трябва просто да я отмените.

— Добре, доктор Макгий.

Тя с усмивка се загледа след него. Движенията му бяха самоуверени и наситени с природна грациозност.

Вече й бе оказал положително въздействие. Бе започнала да я обзема страхова невроза, но сега й стана ясно, че притеснението й е било изцяло субективно, просто резултат от слабост и объркване; за него нямаше логическо обяснение. Вече не намираше странното поведение на доктор Витески за странно, а и самата болница не й се струваше опасна.

След половин час, когато госпожа Бейкър отново намина при нея, Сюзан я помоли за огледало и после съжали за това. Видя в него отражението на бледо и изпито лице. Сиво-зелените й очи бяха налети с кръв и заобиколени от тъмна, подпухнала кожа. За да улесни лечението и превръзката на разрязаното й чело, някой санитар в отделението за спешна помощ бе подрязал дългата й руса коса; беше я накълцал, без да се замисли за вида й. В резултат бе останало рошаво вълмо. Освен това след двайсет и два дена без грижи косата й бе мазна и сплъстена.

— Боже мой, изглеждам ужасно! — възкликна тя.

— Разбира се, че не — възрази сестрата. — Само малко отпаднала. Няма никакви трайни увреждания. Веднага щом възстановите теглото, което сте загубили, бузите ви ще се налеят, а торбичките под очите ви ще изчезнат.

— Трябва да измия косата си.

— Няма да можете да отидете до банята и да застанете пред умивалника. Ще усещате краката си като гумени. Освен това не можете да миете главата си, докато не са свалили бинтовете, а това ще стане най-рано утре.

— Не. Днес. Веднага. Косата ми е мазна и главата ме сърби. Кара ме да се чувствам нещастна, а това не помага за възстановяването ми.

— Няма да спорим, мила. Вашето няма да стане, така че не се впускайте в спор. Най-многото, което мога да направя, е да ви осигуря сухо измиване.

— Сухо измиване? Какво е това?

— В косата се слага пудра, оставя се да попие малко от мазнината и после се изчетква. Това ви правехме два пъти седмично, докато бяхте в кома.

Сюзан прокара ръка през увисналата си коса:

— Това ще помогне ли?

— Малко.

— Добре, да го направим. — Госпожа Бейкър донесе кутия, с пудра и четка.

— А вещите, които имах в колата си? — попита Сюзан. Останало ли е нещо от тях след злополуката?

— Разбира се. Всичко е тук, в килера.

— Бихте ли ми донесли кутията с грима?

— Той наистина е привлекателен, нали? — засмя се сестрата. — А е и мил. — Намигна и добави: — А не е и женен.

Сюзан се изчерви:

— Не знам какво имате предвид.

Госпожа Бейкър тихо се засмя и погали ръката й:

— Не се притеснявайте, малката ми. Досега не съм виждала пациентка на доктор Макгий, която да не се е опитвала да изглежда по най-добрия начин. Девойките се вълнуват, когато той се приближи. Младите дами като вас добиват оня безпогрешен блясък в очите си. Дори белокоси баби, полуокуцели от артрит, двайсет години по-възрастни от мен, четиридесет години по-възрастни от доктора — всички се докарват, за да изглеждат по-добре пред него, а като изглеждат по-добре, започват и да се чувстват по-добре като че всичко има и лечебен ефект.

Доктор Макгий се върна малко преди обед, като буташе пред себе си малка количка от бюфета, върху която бяха поставени два подноса.

— Реших, че ще е по-добре да обядваме заедно, докато разискваме здравните ви проблеми.

— Лекарят да обядва с пациента си? — учуди се тя.

— Тук ние не се придържаме толкова към протокола като във вашите градски болници.

— Кой плаща за обеда?

— Вие, разбира се. Не сме чак толкова далеч от всичко.

Младата жена се засмя:

— Какво има за обяд?

— За мене има сандвич с пиле и маруля и ябълков пай. За вас — ненамазана препечена филия, грис и…

— Това вече взе да се повтаря.

— А, но този път име нещо по-екзотично от черешовото желе — закачливо каза той. — Лимоново желе.

— Просто ще ми се спука сърцето.

— И купичка компот от праскови. Ястие за истински чревоугодник.

Той си издърпа един стол, после спусна максимално леглото й, за да могат да си приказват докато се хранят.

Докато поставяше подноса й на масичката до леглото и вдигаше пластмасовия му капак, той й намигна:

— Изглеждате хубава и свежа.

— Изглеждам като самата смърт, леко затоплена.

— Нищо подобно.

— Да, така е.

— Този грис изглежда като позатоплена смърт, но вие изглеждате хубава и свежа. Не забравяйте — аз съм докторът, вие сте пациентката, а пациентите не бива никога, никога да бъдат на различно мнение от лекарите си. Не сте ли запозната с болничния етикет? Щом казвам, че изглеждате хубава и свежа, значи е точно така, за Бога.

— Ясно. — Сюзан се усмихна и реши да не се противи повече. — Как съм могла да бъда такава анархистка?

— Изглеждате хубава и свежа, Сюзан.

— Колко мило, че го казвате, доктор Макгий.

— Сега е вече по-добре.

Тя си бе „измила“ косата с пудра, бе си сложила и малко грим и червило. Благодарение на капките, които също бе открила, очите и не бяха вече кръвясали, макар че бялото им още беше с жълт болезнен оттенък. Бе сменила и болничната си нощница със собствената си синя копринена пижама. Знаеше, че не изглежда в най-добрата си форма, но поне малко по-добре, а това „малко по-добре“ я караше да се чувства много по-спокойна, точно както госпожа Бейкър бе предсказала.

Докато обядваха, говориха за празнотата в паметта на Сюзан и се опитваха за запълнят дупките, които едва вчера бяха толкова многобройни и огромни, а днес бяха намалели и бяха станали далеч по-незначителни. Със събуждането си тази сутрин тя откри, че може да си спомни повечето неща без усилие.

Беше родена и израснала в южните крайни квартали на Филаделфия, в приятна двуетажна бяла къща, на оградена от брястове улица с други подобни къщи. Зелени морави. Покрити входове. Квартално увеселение на всеки четвърти юли. Коледари по Коледа. Приятни и мили съседи.

— Сигурно сте имали идеално детство — вметна Макгий.

Сюзан преглътна малко лимоново желе и отвърна:

— Имаше чудесни предпоставки за идеално детство, но за щастие не излезе така. Бях много самотно дете.

— Когато постъпихте тук — намеси се той, — опитахме да се свържем със семейството ви, но не открихме никого.

Тя му разказа за родителите си, защото искаше да е сигурна, че в спомените й за тях няма празни пространства, и отчасти, защото Макгий беше приятен събеседник, и тъй като изпитваше остра нужда да говори след двайсет и два дена, прекарани в мълчание и мрак. Майка й, Реджайна, бе загинала при пътно произшествие, когато Сюзан бе едва на седем години. Шофьорът на камион за доставка на бира беше получил инфаркт на волана, колата му бе преминала на червен светофар, а шевролетът на Реджайна се бе оказал в средата на кръстовището. Сюзан не си спомняше кой знае какво от майка си, но тази празнина нямаше нищо общо с нейния нещастен случай и амнезията след това. В края на краищата бе познавала майка си само седем години, а от момента, когато камионът беше сплескал шевролета, бяха минали двайсет и пет. Жалко наистина, но Реджайна бе избледняла неизбежно от съзнанието й, както избледнява образът от стара снимка, оставена прекалено дълго на слънце. Ясно си спомняше обаче баща си. Франк Торнтън бе висок, малко пълен човек, собственик на що-годе печеливш магазин за мъжко облекло, когото Сюзан бе обичала искрено. Винаги бе усещала, че и той я обича, макар никога да не бе й го казвал. Беше тих, внимателен и доста стеснителен човек, който се чувстваше най-доволен, когато бе сам в кабинета си с хубава книга и с лулата си. Навярно би бил по-общителен, ако вместо дъщеря имаше син. Винаги бе общувал по-свободно с мъже, отколкото с жени и задачата да отгледа момичето си явно го бе поставила в неловко положение. Бе умрял от рак десет години след смъртта на съпругата си, през лятото, когато Сюзан бе завършила гимназия. Беше станало така, че тя бе навлязла в света на възрастните по-самотна от всякога преди това.

Доктор Макгий дояде сандвича си с пиле и маруля, изтри уста с книжна салфетка и попита:

— Не сте ли имали лели, чичовци?

— Една леля и един чичо. Но и двамата бяха непознати хора за мен. Бабите и дядовците ми бяха измрели. Но знаете ли — да прекараш така самотно детството си не е изцяло лошо. Научих се да разчитам изключително на себе си и това се оказа от полза по-нататък в живота ми.

Докато докторът ядеше ябълковия си пай, а Сюзан опитваше компота си от праскови, говореха за университетските й години. Бе завършила в колежа Брайърстед в Пенсилвания, а после бе продължила учението си в Калифорния и бе защитила магистърската и докторската си дисертация в Лосанжелеския университет. Спомняше си тези години съвсем ясно, макар че всъщност би предпочела да е забравила някои от събитията през втората година в Брайърстед.

— Нещо не е наред ли? — забеляза изражението й Макгий и върна хапката с ябълков пай, която поднасяше с вилицата към устата си.

— А? — примигна тя.

— Изражението ви… — Той се намръщи. — За миг добихте вид като че ли сте видели призрак.

— Да. В известен смисъл. — Изведнъж не беше вече гладна. Остави лъжицата и отстрани подвижната масичка.

— Искате ли да говорите за това?

— Беше само неприятен спомен — обясни тя. — Нещо, за което се моля на Бога да можех да забравя.

Макгий махна подноса си, без да е довършил пая:

— Разкажете ми.

— О, това е нещо, с което не бих искала да ви товаря.

— Натоварете ме.

— Мрачна история е.

— Щом ви тревожи, разкажете ми за нея. Аз обичам от време на време да чуя по някоя интересна мрачна история.

Тя не се усмихна. Дори Макгий не можеше да придаде очарование на Гръмотевичния дом.

— Ами…, когато бях втори курс в Брайърстед, се срещах с един младеж на име Джери Стийн. Беше много приятен. Харесвах го. Дори много. Всъщност бяхме започнали да разискваме дали да се оженим, след като се дипломираме. После го убиха.

— Съжалявам — поклати глава Макгий. — Как стана това?

— Той смяташе да даде клетва пред едно братство.

— О, Боже! — с разбиране възкликна докторът.

— Изпитанията, на които бе подложен… стигнаха прекалено далеч.

— Това е такъв отвратителен и глупав начин да се умре.

— Джери имаше много заложби — тихо добави тя. — Беше умен, чувствителен, умееше да се труди…

— Веднъж, когато бях дежурен в спешното отделение, докараха едно момче, което бе жестоко обгоряло в някакъв колежански ритуал за встъпване в братство. Казаха ни, че било изпитание чрез огън, нещо за доказване на мъжествеността, глупав детински ритуал, който не могли да овладеят. Тялото му имаше над осемдесет процента изгаряне. Умря след два дена.

— Джери Стийн не загина от огън — каза Сюзан, — а от омраза.

Потръпна от спомена.

— Омраза ли? — попита Макгий. — Какво искате да кажете?

Тя помълча за миг, припомняйки случилото се отпреди тринайсет години. Макар че болничната стая бе приятно затоплена, почувства студ, пронизващ студ като в Гръмотевичния дом.

Докторът търпеливо я изчака леко приведен напред.

Накрая тя тръсна глава и отсече:

— Не ми се иска да се впускам в подробности. Много е потискащо.

— Още преди да навършите двайсет и една години в живота ви е имало необичайно голям брой смъртни случаи.

— Да. Понякога ми се е струвало, че върху мене лежи някакво проклятие. Всички, на които бях държала, си отидоха.

— Майка ви, баща ви, после годеникът ви.

— Е, той не ми беше чак годеник. Не съвсем.

— Бил е нещо съвсем близо до годеник.

— Само не бяхме си разменили пръстени — съгласи се Сюзан.

— Добре. Може би все пак трябва да ми разкажете за смъртта му, за да се освободите от натрапчивата мисъл.

— Не — повтори тя.

— Не се отдръпвайте така бързо. Искам да кажа, че ако мисълта за това ви преследва и след тринайсет години…

— Вижте — прекъсна го тя, — колкото и да говоря за това, мисълта никога няма да престане да ме преследва. Просто беше прекалено ужасно, за да се забрави. Освен това вие споменахте, че положителните емоции ускоряват оздравяването. Спомняте ли си?

— Спомням си — усмихна се той.

— Значи не би трябвало да говоря за неща, които ме потискат.

Той я гледа дълго, без да каже нищо. Очите му бяха невероятно сини и така изразителни, че тя и за миг не се усъмни в неподправената му загриженост за скорошното й оздравяване.

— Добре — въздъхна той накрая. — Да се върнем към онова, което сега е най-важно — амнезията ви. Изглежда, че си спомнихте почти всичко. Кои празнини не са запълнени още?

Преди да му отговори, тя посегна към бутоните за регулиране на леглото и повдигна още малко горната му половина, за да седне по-изправена. Усещаше тъпа болка в гърба си, но не от нараняване, а от лежането в неподвижна поза вече повече от три седмици. Когато й стана по-удобно, остави таблото с бутоните:

— Все още не мога да си припомня злополуката. Спомням си, че карах по двупосочен път с много завои. Бях на около пет километра от отбивката за хотел „Вютоп“. Очаквах с нетърпение да се прибера там и да вечерям. И тогава… е, тогава като че ли някой е изгасил осветлението.

— Няма да е нещо необикновено, ако никога не възстановите спомена си за самата злополука — увери я Макгий. — В такива случаи, дори когато пациентът си спомни всички останали подробности от живота си, той рядко може да възстанови катастрофата или самия удар, който е причинил амнезията. Тези неща най-често остават неизяснени.

— И аз го подозирах — съгласи се тя. — И не това ме тревожи истински. Обезпокоена съм обаче от друго, което не мога да си спомня, и именно то ме притеснява. Работата ми. По дяволите, не мога да възстановя дори и най-дребното нещо, свързано с нея. Знам, разбира се, че съм физик. Спомням си как получих научните си степени в Лосанжелеския университет, а и всичките ми сложни и специализирани познания са още в главата ми. Бих могла да продължа работата си още днес, без да ми е необходим опреснителен курс. Но къде съм работила? И с какво съм се занимавала точно? Кой е бил шефът ми? И кои са сътрудниците ми? Имала ли съм кабинет? Лаборатория? Би трябвало да съм работила в лаборатория, не мислите ли? Но не мога да си спомня как изглежда тя, какви са уредите в нея, нито къде се намира, за Бога!

— Работите в корпорацията „Майлстоун“, а тя се намира в Нюпорт, Калифорния — поясни Макгий.

— Така ми каза и доктор Витески. Но името просто не означава нищо за мен.

— Всичко останало се е върнало в паметта ви. И това ще се възстанови. Просто трябва да мине поне малко време.

— Не — възрази му. — Това е някак различно. Останалите празноти тънеха в подсъзнанието ми… като във вълма от гъста мъгла. Дори когато не можех да си припомня нещо, все пак успявах да усетя, че в мъглявината има някакви спомени. Накрая мъглата изчезна и всичко се изясни. Но когато се опитвам да си спомня каква е била работата ми, вече няма нищо. Мъглата се замества от тъмнина… голяма тъмнина… чернота, като напълно черна и празна дупка, която се спуска все по-надолу и по-надолу… безкрайно. Във всичко това има нещо… нещо, което ме плаши.

Макгий се премести до края на стола си. Веждите му бяха сключени:

— Имахте служебен пропуск от „Майлстоун“ в портмонето си, когато ви донесоха в спешното отделение. Може би той ще освежи паметта ви.

— Може би — със съмнение в гласа си промълви тя. Наистина бих искала да го видя.

Портмонето й се намираше в най-долното чекмедже на нощното шкафче. Той й го подаде.

Тя отвори портмонето и намери пропуска. Беше ламиниран и имаше малка нейна снимка. В горния край на удостоверението на бял фон със сини букви беше написано: КОРПОРАЦИЯ МАЙЛСТОУН. Под този титул бе отпечатано името й с получерни букви, а още по-долу следваше физическото й описание — възраст, височина, тегло, цвят на косата и на очите. Отдолу с червени цифри бе отпечатан служебният й идентификационен номер. Само това.

Доктор Макгий стоеше до леглото и я наблюдаваше, докато тя разглеждаше пропуска:

— Това помага ли?

— Не — заяви тя.

— Ни най-малко?

— Не мога да си спомня да съм го виждала преди. Въртеше пропуска в ръце и се мъчеше да го свърже с нещо, опитваше се с всички сили да отприщи този поток от спомени. Не би могла да бъде по-учудена от пропуска си, дори и да беше доказателство за съществуване на чужда цивилизация, което току-що е било донесено от Марс; не би изглеждало по-извънземно.

— Толкова е странно — замисли се тя. — Опитвах се да си спомня последния ден, когато бях на работа — деня преди да започна ваканцията си. Части от него възстанових съвършено ясно. Спомням си как станах сутринта, как си приготвих закуска и прегледах вестника. Всичко това е съвсем отчетливо в паметта ми, като спомена за обеда, който току-що изядох. Спомням си как отидох в гаража оная сутрин, как влязох в колата и запалих двигателя… — Остави гласа ей да затихне, докато се взираше в пропуска. Опипваше малкия четириъгълник като ясновидка, която търси следи от нечия психика върху пластмасовата повърхност. — Спомням си как същата сутрин изтеглих колата си на заден ход по алеята… следващото нещо, което се сещам, е… как се прибрах вкъщи в края на деня. А между двете събития има единствено чернота, празнота. И точно така е с всичките ми спомени за работата, не само от този ден, а от всеки ден. Колкото и да се опитвам да ги излъжа, те непрекъснато ми се изплъзват. Няма ги там сред мъглата. Тези спомени просто вече не съществуват.

Без да се отделя от леглото й, Макгий й заговори с тих и окуражителен тон:

— Разбира се, че съществуват, Сюзан. Напрегнете малко подсъзнанието си. Представете си отново как седите зад кормилото на колата си онази сутрин.

— Мислила съм за това.

— Помислете пак.

Тя затвори очи.

— Било е ден, навярно типичен за август в Южна Калифорния — започна той, като й помагаше да върне сцената в съзнанието си. — Горещ и син, може би с лека мъгла.

— Горещ и син — съгласи се тя, — но без мъгла. В небето дори нямаше никакви облаци.

— Влизате в колата и я изтегляте на заден ход по алеята. Сега помислете за маршрута ви по пътя към „Майлстоун“.

Тя мълча почти цяла минута, преди да каже:

— Няма смисъл. Не си спомням.

— Как се казваха улиците, по които минахте? — настоя той.

— Не знам.

— Разбира се, че знаете. Кажете ми името поне на една улица. Поне на една, за да започне да се размотава кълбото.

Тя се напрегна да стигне поне до нещичко в празнотата — лице, стая, глас каквото и да е, — но без успех.

— Съжалявам — въздъхна. — Не ми идва наум името дори и на една улица.

— Казахте ми, че си спомняте как сте изтеглили колата по алеята онази сутрин. Добре. Щом си спомняте това, положително помните и накъде сте тръгнали след това. Наляво ли завихте или надясно?

Все още със затворени очи Сюзан се замисли така напрегнато, че я заболя главата. Накрая отвори очи, погледна към Макгий и сви рамене:

— Просто не знам.

— Филип Гомез — неочаквано изрече докторът.

— Какво?

— Филип Гомез.

— Кой е той? Трябва ли да го познавам?

— Името нищо ли не ви говори?

— Не.

— Той е шефът ви.

— Сериозно? — Тя се опита да си представи Филип Гомез. Не успя да сглоби никакъв образ. В съзнанието й не се породи нищо, свързано с този човек. — Шефът ми? Филип Гомез? Сигурен ли сте?

Той пъхна ръце в джобовете на престилката си.

— След като постъпихте в болницата, се опитахме да открием семейството ви. Открихме, разбира се, че нямате семейство, никакви близки роднини. Така че се свързахме с работодателя ви. Аз лично говорих с Филип Гомез. Според него вие работите в „Майлстоун“ вече повече от четири години. Той бе изключително разтревожен за вас. Всъщност от злополуката насам ни се е обаждал четири-пет пъти и ни е разпитвал за вас.

— Може ли да му се обадим сега? — попита Сюзан. — Щом чуя гласа му може би нещо ще щракне в съзнанието ми. Може би ще успея да си спомня.

— Ами нямам домашния му телефон — разпери ръце Макгий — и не можем да му се обадим в кабинета до утре.

— Защо не?

— Днес е неделя.

— Оо! — Дори не знаеше кой ден от седмицата беше и самото усещане за това я накара да се почувства дезориентирана.

— Утре непременно ще му позвъня — обеща й Макгий.

— Ами ако говоря с него и все още не мога да си спомня нищо за работата си?

— Ще си спомните.

— Не, моля ви, бъдете откровен с мене. Може ли? Съществува възможност никога да не си спомня нищо за работата си, нали?

— Много малко вероятно е.

— Но е възможно?

— Е… всичко е възможно.

Тя се отпусна на възглавницата си; изведнъж се почувства изтощена, потисната и разтревожена.

— Вижте — започна той, — дори и ако не си спомните нищо за „Майлстоун“, това не значи, че не можете да се върнете на работа там. В края на краищата не сте забравили познанията си по физика, все още сте компетентен учен. Образованието и специализацията ви не са изгубени. Но ако страдахте от обща амнезия, което е най-лошият случай, щяхте да сте забравили почти всичко, което някога сте усвоили — включително и умението да четете и да пишете. Но вие нямате обща амнезия и това е нещо, за което трябва да сме благодарни. Както и да е, след време ще си спомните всичко. Сигурен съм.

Сюзан се надяваше той да не греши. Нейният внимателно организиран и подреден живот бе временно объркан и това предизвикваше у нея огромно безпокойство. Ако този безпорядък се превърнеше в постоянна особеност на живота й, за нея би било почти невъзможно да продължи. Винаги е могла да ръководи живота си, за нея това бе необходимост.

Макгий извади ръце от джобовете и погледна часовника си:

— Трябва да ставам. Ще намина отново за малко, преди да си тръгна за къщи. А вие се отпуснете, хапнете още малко от обеда си, ако можете, и не се тревожете. Ще си спомните всичко за „Майлстоун“, когато му дойде времето.

Докато го слушаше, Сюзан изведнъж усети — без да разбере защо или как, — че би й било no-добре, ако никога не си спомнеше нищо за „Майлстоун“. Бе обзета от арктически студен, твърд като желязо страх, за който не можеше да намери обяснение.

Спа два часа. Този път не я споходиха сънища — ако ги бе имало, не си ги спомняше.

Леко я тресеше, когато се събуди. Косата й се бе сплъстила — среса я, като се мръщеше, докато прокарваше гребена през възлите.

Тъкмо връщаше гребена в нощното шкафче, когато в стаята влезе госпожа Бейкър, като буташе инвалиден стол пред себе си.

— Време е да направите една обиколка, мила.

— Къде ще ходим?

— О, ще проучим коридорите и страничните проходи из екзотичния втори етаж на мистериозната, романтична и весела общинска болница в Уилоуок. Ще бъде пътешествието на живота ви. Голямо забавление. Освен това лекарите искат да започнете да се упражнявате.

— Няма да е кой знае какво упражнение, след като ще се возя в инвалидния стол.

— Няма да повярвате. Просто като седите и се придържате, като зяпате по останалите пациенти, ще капнете от умора. Вие все пак не сте в спортната форма на олимпийските състезатели и футболните звезди.

— Сигурна съм обаче, че мога да ходя — настоя Сюзан. Може би ще ми трябва малко помощ — ако се опра на ръката ви в началото, после със сигурност…

— Утре може да опитате да направите няколко крачки — обеща й госпожа Бейкър, докато смъкваше страничната преграда на леглото. — Щом днес ще се возите, аз ще поема ролята на шофьора.

— Мразя да бъда инвалид — намръщи се младата жена.

— Боже мой, вие не сте инвалид. Просто имате някои временни затруднения.

— Мразя и това.

Сестрата нагласи стола до леглото:

— Искам първо да седнете на ръба на леглото и да залюлеете крака напред-назад за минута-две.

— Защо?

— За да се отпуснат мускулите.

Като се изправи без поддръжката на леглото зад себе си, Сюзан се почувства замаяна и слаба. Впи пръсти в края на матрака, защото й се стори, че ще се прекатури на пода.

— Как се чувствате? — попита госпожа Бейкър.

— Отлично — излъга и се принуди да се усмихне.

— Поместете си краката, мила.

Раздвижи краката си нагоре-надолу. Чувстваше ги като оловни.

Накрая сестрата я спря:

— Добре. Стига толкова. Сюзан с изумление откри, че се е изпотила. Освен това и трепереше.

Въпреки това заяви:

— Знам, че мога да ходя.

— Утре — повтори госпожа Бейкър.

— Чувствам се отлично, наистина.

Телма Бейкър отиде до гардероба и взе халата, който подхождаше на синята пижама на Сюзан. Докато тя го обличаше, сестрата откри пантофи в един от куфарите й и ги обу на висящите крака на Сюзан.

— Добре, сладка моя. А сега се плъзнете спокойно по леглото, облегнете се на мене, а аз ще ви помогна да се настаните на стола.

Смяташе да не се подчини на сестрата, докато се спускаше от леглото; мислеше да се изправи сама и да докаже, че не е инвалид. Когато ходилата й се опряха в пода обаче, тя веднага осъзна, че краката й няма да я удържат, ако се опита да ги натовари с цялата си тежест; преди миг й се бяха сторили оловни, сега изглеждаха натъпкани с кълчища. Вместо да се подложи на унижението да се свлече долу, тя се хвана за госпожа Бейкър и й позволи да я настани в инвалидния стол, почти като бебе, което наместват в количката му:

— Все още ли мислите, че можете да започнете състезание по бягане на дълги разстояния? — намигна й госпожа Бейкър.

Сюзан бе едновременно учудена и притеснена от своята упоритост. Изчерви се и с усмивка заяви:

— Утре. Толкова много ще ходя утре, че в пантофите ми ще се появят големи дупки. Ще видите.

— Е, детето ми, не знам доколко сте разумна, но сте голям куражлия, а аз винаги съм уважавала смелостта.

Тя мина зад инвалидния стол и го изтласка навън от стаята. В началото возенето накара стомахът на Сюзан да заподскача и да се свие, но след няколко секунди тя се овладя.

Болницата беше Т-образна и стаята на Сюзан се намираше в десния горен край на буквата. Сестрата я откара до площадката, където си даваха среща повечето коридори, и я поведе към най-дългото крило — към долния край на Т-то.

Самото измъкване от леглото и излизането от стаята накараха Сюзан да се чувства по-добре и освежена. Коридорите бяха застлани с тъмнозелени винилни плочки за под, а стените до един метър бяха боядисани в подходяща отсянка, след това продължаваха в бледожълто, което обхващаше и високия, с акустична изолация таван. Ефектът от всичко това — от тъмните цветове, които преминаваха в светли — караше човек да вдига очи нагоре, а и помещението изглеждаше по-високо и по-просторно. Коридорите бяха безупречно чисти като стаята, в която бе настанена. Тя си спомни голямата филаделфийска болница, в която ракът най-накрая бе повалил баща й — онази сграда бе старинна и мрачна, нуждаеше се от пребоядисване, первазите на прозорците бяха прашни, а между дъските имаше отдавна наслоена мръсотия. Изглежда трябваше да е благодарна, че се е озовала в уилоуокската болница.

Лекарите, сестрите и санитарите също се различаваха от служителите в болницата, където баща й бе умрял. Тук всички й се усмихваха. А и загрижеността им за пациентите изглеждаше съвсем неподправена. Докато минаваше със стола, си по коридорите много от лекарите и сестрите се спираха, за да я заговорят, да изразят радостта си, че я виждат будна, съсредоточена и явно на път да се оправи съвсем.

Госпожа Бейкър я избута до края на дългия централен коридор, после обърна и тръгна назад. Макар Сюзан да бе започнала да се уморява, настроението й бе сравнително добро. Днес се чувстваше по-добре от вчера, този следобед — по-добре от сутринта. Бъдещето й от ден на ден започваше да изглежда по-добро.

Не след миг настроението й се смени с ужасяващата рязкост на пушечен изстрел.

Докато минаваха между вратите на асансьора и стаята на сестрите — те бяха една срещу друга в средата на коридора, — един от асансьорите спря и от него излезе човек, който стъпи точно пред инвалидния стол. Беше пациент с пижама на сини и бели райета, тъмнокафяв халат и кафяви чехли. Госпожа Бейкър спря стола, за да може той да премине. Когато Сюзан видя кой е той, едва не изкрещя. Искаше да изкрещи, но не можа. Бе скована от страх, който стегна гърдите и запуши гърлото й.

Той се казваше Ърнест Харч. Беше с ъглесто телосложение, квадратно лице, изсечени черти и сиви очи с вид на нечисти парчета лед.

Когато свидетелства против него в съда, той се бе взрял в нея със смразяващия си поглед и не бе снел очите си дори за миг. Тя ясно бе разчела посланието в заплашителния му израз: „Много ще съжаляваш, че си свидетелствала.“

Но това бе станало преди тринайсет години. Междувременно бе взела предпазни мерки, за да е сигурна, че той няма да я намери, когато излезе от затвора. Вече отдавна бе престанала да се оглежда зад гърба си.

И ето го сега тук.

Погледна я както бе седнала безпомощно в инвалидния стол и от смразяващия му поглед пролича, че я е познал. Въпреки изминалите години, въпреки отслабването, което я бе променило през последните три седмици, той разбра коя е тя.

Само секунда-две бяха минали, откакто вратите на асансьора се бяха затворили, а вече й се струваше, че е стояла лице в лице с Харч поне петнайсет минути. Нормалният ход на времето се бе преобразил в пълзене на охлюв.

Харч й се усмихна. За всеки друг усмивката му би изглеждала невинна, дори приятелска. Но тя съзря омраза и заплаха в нея.

Ърнест Харч бе завеждащият изпитанията в братството, в което Джери Стийн бе искал да встъпи. Ърнест Харч бе убил Джери. Но не случайно. Умишлено. Хладнокръвно. В Гръмотевичния дом.

А сега, все така усмихнат, намигна на Сюзан.

Предизвиканата от страх парализа малко я поотпусна и тя някак намери сили да се изправи от стола и да стъпи на крака. Направи една стъпка, като се опитваше да се махне от Харч, да избяга, и чу удивения възглас на госпожа Бейкър. Направи втора крачка с чувството, че ходи под вода, и тогава краката й се подгънаха и тя започна да пада, но някой я подхвана тъкмо навреме.

Всичко около нея започна да се върти, да трепти и да притъмнява, но тя усети, че тъкмо Ърнест Харч й се е притекъл на помощ. Беше в ръцете му. Вдигна очи към лицето му, лице голямо като луна.

После известно време около нея имаше само мрак.

ГЛАВА 4

— В опасност? — повтори доктор Макгий с озадачен вид. Госпожа Бейкър, която седеше до долния край на леглото, се намръщи.

Сюзан бе впрегнала всичките си сили в опит да изглежда спокойна и убедителна. Имаше достатъчно самообладание, за да прецени, че никога не биха възприели сериозно една истерична жена — особено истерична жена, която се съвземаше след нараняване в главата. Беше съвсем вероятно да я помислят за объркана или за страдаща от халюцинации. А мнението на Джефри Макгий за верността на разказа й бе от жизненоважно значение.

Беше се събудила в леглото в болничната си стая едва няколко минути, след като бе припаднала в коридора. Когато се свести, докторът измерваше кръвното й налягане. Търпеливо го бе оставила да я прегледа, преди да му каже, че се намира в опасност.

Сега той стоеше до леглото й опрял ръка на-преградата, а стетоскопът се люлееше около врата му.

— В опасност от какво?

— От онзи мъж — каза Сюзан.

— Какъв мъж?

— Мъжът, който слезе от асансьора.

Макгий погледна към сестрата.

— Той е лежащо-болен тук — обясни тя.

— И вие мислите, че той по някакъв начин ви застрашава? — Макгий явно още бе озадачен.

Като опипваше яката на пижамата си, Сюзан попита:

— Доктор Макгий, спомняте ли си какво ви казах за някогашния си приятел Джери Стийн?

— Разбира се, че си спомням. Той е бил младежът, с когото вие сте били почти сгодени.

Тя кимна.

— Онзи, който е умрял при изпитанията за встъпване в братството — добави Макгий.

— О, така ли? — със съчувствие в гласа се обади госпожа Бейкър. Тя сега за пръв път чуваше за Джери. — Това е наистина ужасно.

Устата на Сюзан бе пресъхнала. Преглътна няколко пъти:

— Беше нещо, което в братството наричаха „ритуал на унижението“. Изпитанието предполагаше да бъдеш подложен на голямо унижение в присъствието на момиче, най-добре твоята приятелка, без да отвръщаш на мъчителите си. Отведоха ни с Джери в една варовикова пещера на няколко километра от сградите на колежа Брайърстед. Беше им любимо място за изпитанията; обичаха да се занимават с проклетите си глупави игрички на места, от които лъха на драматичност. Както и да е, аз не исках да отида. От самото начало не исках да участвам във всичко това. Не че тогава имаше нещо особено плашещо. Настроението в началото беше закачливо и добронамерено. Джери всъщност очакваше ритуала с нетърпение. Но предполагам, някъде дълбоко в подсъзнанието си усещаше, че наоколо кръжи… злоба. Освен това предполагам, че членовете на братството, които трябваше да извършат посвещаването, бяха пили преди това. Имаха две коли и аз не исках да се кача в никоя от тях след като трябваше да ме кара пиян. Но те успяха да ме убедят и накрая тръгнах с тях, защото Джери така силно се стремеше да стане член на братството; не ми се искаше аз да стана причина за отлагането.

Погледна през прозореца към снишаващото се септемврийско небе. Беше излязъл вятър, който люлееше клоните на високите борове.

Не обичаше да си спомня за смъртта на Джери. Но трябваше да обясни всичко на Макгий и на госпожа Бейкър, да ги накара да разберат, че Ърнест Харч наистина представлява за нея съвсем истинска и много сериозна заплаха.

— Варовиковите пещери край колежа Брайърстед са много големи. С по осем или десет подземни помещения. Може би и повече. Някои от тях са огромни. Мрачно, прогизнало и мухлясало място, макар че навярно за спелеолозите е било рай.

— Такива големи пещери навярно са интересно зрелище за туристите, макар че, мисля, не съм чувал специално за тези. — Докторът деликатно й даде да разбере, че би искал тя да продължи.

— О, не, не се използват като туристически обекти възрази Сюзан. — Не приличат на карлсбадските пещери или на пещерите в Лърей. Не са красиви. В тях има само сив варовик, който е ужасно мрачен. Големи са, това е всичко. Най-голямата пещера има горе-долу размера на катедрала. Индианците шоний са й дали име — „Гръмотевичния дом“.

— Гръмотевичен? — зачуди се той. — Защо?

— Високо над един от ъглите на пещерата се влива подземна река, която се спуска през поредица прагове. Звукът от падащата вода отеква във варовика, така че в пещерата ехти постоянно.

Споменът за тези неща бе все още прекалено жив за нея, така че тя не можеше да говори, без да си припомня чувството за студения и лепкав въздух там. Потръпна и придърпа одеялото около краката си.

Срещна погледа на Макгий. В очите му се четеше разбиране и съчувствие. Усещаше, че той разбира колко болезнено е за нея да говори за Джери Стийн.

По лицето на госпожа Бейкър се четеше същото отношение. Сестрата като че ли се канеше всеки миг да заобиколи леглото и майчински да притисне Сюзан към себе си.

Макгий отново внимателно й даде да разбере, че иска да чуе останалата част от историята:

— И така ритуалът на унижението се е извършвал в Гръмотевичния дом.

— Да. Беше нощ. Въведоха ни в пещерата с фенерчета, а после запалиха и няколко свещи, които подредиха около нас. Бяхме само Джери, аз и четирима от членовете на братството. Никога няма да забравя нито имената им, нито вида им. Никога. Карл Джеликоу. Хърбърт Паркър, Ранди Лий Куинс… и Ърнест Харч. Онази година Харч беше завеждащият изпитанията в братството.

Отвън денят бързо притъмняваше под покрова на буреносните облаци. Синьо-зелените сенки вътре изпълзяха от ъглите и се канеха да овладеят изцяло болничната стая.

Докато Сюзан разказваше, доктор Макгий включи настолната лампа.

— Щом се озовахме в пещерите и веднага след като запалиха свещите, Харч и останалите извадиха плоските си шишета уиски. Бяха пили и преди това, не бях сбъркала. И не спряха да пият по време на цялото изпитание. Колкото повече се наливаха, толкова по-грозна ставаше сцената. В началото подложиха Джери на някакво смешно и доста невинно дразнене. Всъщност тогава всички се смеехме — в това число Джери и аз. Постепенно обаче нападките им станаха по-лоши… по-зли. А много от тях бяха и вулгарни. Дори по-долни от това. Мръсни. Бях притеснена и потисната. Исках да си тръгна, а и Джери искаше да ме махне оттам, но Харч и останалите не пожелаха да ми дадат фенерче или свещ. Нямаше да мога да открия пътя за навън в абсолютната тъмнина, така че трябваше да остана. Когато започнаха да се подиграват на Джери, че е евреин, в тона им вече нямаше нищо смешно; тъкмо тогава разбрах — ще се случи нещо лошо, много лошо. Явно вече бяха пияни. Но не всичко се дължеше на уискито. О, не. Не само на уискито. Ясно си личеше предубеждението — омразата, — не беше само игра.

У Харч и у останалите — но особено у Харч — се чувстваше склонност към антисемитизъм, дебела като утайка в някой отточен канал.

В Брайърстед толерантността не е на особено високо равнище — продължи Сюзан. — Няма го обичайното смесено присъствие. Сред студентите нямаше много евреи, а в братството, към което се стремеше Джери, нямаше нито един. Не че си бяха поставили за цел да провеждат дискриминация спрямо евреите или когото и да е. Имало е двамина евреи в миналото, но не и през последните няколко години. Повечето от членовете искаха Джери да бъде приет. Единствено Харч и тримата му другари бяха решили да не го допускат. Смятаха да направят месеца за изпитанията така тежък за него, така непоносим, че той сам да оттегли молбата си, преди да изтече срокът. Ритуалът на унижението в Гръмотевичния дом трябваше да бъде началото. Всъщност нямаха намерение да убият Джери. Поне не в началото, когато ни заведоха в пещерата и когато бяха поне полутрезви. Просто искаха да го накарат да се чувства като нищожество. Искаха да го пораздрусат, да го уплашат, да му дадат да разбере, че съвсем определено не е добре дошъл. Но словесната атака премина във физическа. Бяха го заобиколили в кръг, блъскаха го от един към друг, не го оставяха да запази равновесие. Джери не бе глупак — разбра, че това не е обикновен изпитателен ритуал. Но не беше и страхливец. Човек трудно можеше да го унижи. Когато го заблъскаха, и той започна да им отвръща, което само ги накара да станат по-агресивни, разбира се. Като видя, че не спират да го блъскат, той удари Харч и разцепи устната на мръсника.

— И от това започна най-лошото — предположи Макгий.

— Да. Тогава стана ужасно.

Отвън отново изгърмя и лампите примигваха, а младата жена изпита странното чувство, че свръхестествени сили се опитват да я върнат назад във времето, към рева на водопада и мрака в пещерата.

— Имаше нещо в атмосферата на мястото — подхвана отново тя, — нещо в смразяващия студ, във влагата, в мрака и постоянния рев на водопада, в чувството на откъснатост, което способстваше дивото у тях да се прояви. Започнаха да бият Джери… свалиха го на земята и продължиха да го обсипват с удари.

Тя потръпна. Тръпката се превърна в по-осезаемо вибриране, а то премина в гърч на отвращение от преживения ужас.

— Държаха се като диви кучета, които са се нахвърлили върху пришълец от чужда глутница. — Треперенето бе преминало и в гласа й. — Аз… им закрещях… но не успях да, ги спра. Накрая Карл Джеликоу, изглежда, осъзна, че е отишъл твърде далеч. След него Куинс, а после Паркър. Харч успя да се овладее последен, но пръв разбра, че ги чака затвор. Джери беше в безсъзнание. Беше…

Гласът й прегракна и замря.

Стори й се, че не са минали тринайсет години, че е било вчера.

— Продължавайте — тихо се обади Макгий.

— На него… му течеше кръв от носа… от устата… и от едното ухо. Беше много зле. Макар да беше припаднал, мускулите му продължаваха да потрепват. Изглежда му бяха нанесли някакво нервно или мозъчно увреждане. Аз се опитах…

— Продължавайте, Сюзан.

— Опитах се да отида при Джери, но Харч ме изблъска, повали ме на земята. Каза на останалите, че всички ще попаднат в затвора, ако не вземат решителни мерки, за да предотвратят това. Добави, че бъдещето им е съсипано, че изобщо нямат никакво бъдеще… ако не прикрият следите от извършеното. Опита се да ги убеди, че трябва да довършат Джери, да ми видят сметката и на мен, а после да хвърлят труповете ни в някой от дълбоките процепи из пещерата. Джеликоу, Паркър и Куинс, наполовина изтрезнели, бяха стреснати от постъпката си, но бяха и наполовина пияни, а също така объркани и уплашени. В началото започнаха да спорят с приятеля си, после се съгласиха с него, но отново размислиха и заспориха. Страх ги беше да извършат убийство, а се бояха и да не го извършат. Той им се разсърди много, че са така глупаво сантиментални, и изведнъж реши да ги принуди да го послушат просто като ги остави без избор. Обърна се към Джери и тогава… тогава…

От спомена й прилоша. Макгий стисна ръката й.

— Ритна Джери… в главата… — промълви тя. — Три пъти… и част от черепа се вдлъбна.

Госпожа Бейкър ахна.

— Уби го — завърши Сюзан.

Отвън небето бе процепено от светкавица, а от отвора проехтя гръмотевица. В прозореца се удариха първите едри дъждовни капки.

Докторът отново стисна ръката й.

— Грабнах едно от джобните фенерчета и побягнах — продължи тя. — Вниманието им бе насочено към трупа на Джери, така че аз успях да се поотдалеча. Не кой знае колко, но достатъчно. Очакваха да се опитам да напусна пещерите, но аз не се запътих към изхода, защото знаех, че ако направя така, ще ме хванат. Затова спечелих още няколко секунди, преди те да се досетят накъде съм тръгнала. Навлязох по-навътре в пещерите през виещ се каменен коридор, по един склон от нестабилни скали, през още една подземна стая до следващата. Накрая изключих фенерчето, така че да не могат да ме открият по светлината му, и продължих опипом и с препъване докъдето можах през абсолютния мрак, сантиметър по сантиметър, докато открих една ниша в стената, съвсем малка вдлъбнатина, скрита зад варовиков сталагмит. Пъхнах се в нея, колкото можех по-навътре, и останах там, без да се помръдна. Харч и останалите ме търсиха часове, преди накрая да решат, че някак съм успяла да изляза от пещерите. Изчаках още седем-осем часа, защото се боях да изляза от скривалището си. Накрая излязох от пещерите, тъй като повече не можех да издържам от жажда и чувство за клаустрофобия.

По прозореца барабанеше дъжд и закриваше извиваните от вятъра дървета и черните облаци.

— Господи! — възкликна сестрата с посивяло лице. — Горкото ми дете.

— Бяха ли дадени под съд? — запита Макгий.

— Да. Областният прокурор мислеше, че няма да спечели делото, ако ги обвини в предумишлено убийство, тъй като имаше много смекчаващи вината обстоятелства като уискито и факта, че Джери е нанесъл първия удар, с който е пукнал устната на Харч. Така или иначе Харч получи присъда от пет години затвор за непредумишлено убийство.

— Само пет години? — учуди се госпожа Бейкър.

— И аз си мислех, че ще получи доживотна присъда. — У Сюзан се беше върнала горчивината от деня, когато бе чула съдията да чете присъдата.

— А останалите трима? — заинтересува се Макгий.

— Бяха осъдени за нанасяне на телесна повреда като съучастници на Харч, но тъй като нямаха предишни закононарушения и произхождаха от добри семейства, а и никой от тях не бе нанесъл смъртоносните удари — затова присъдите бяха условни.

— Безобразие! — възмути се сестрата.

Макгий не беше пуснал ръката на Сюзан и тя се радваше, че я държи.

— Разбира се — допълни тя, — и тримата веднага бяха включени от Брайърстед. А и по странен начин съдбата сама наказа Паркър и Джеликоу. И двамата се бяха записали в подготвителния курс по медицина в Брайърстед и успели да изкарат последната му година в друг университет, но след това бързо разбрали, че никой сериозен медицински факултет не е склонен да приеме изявени в углавно отношение студенти. Мъчили се цяла година, подавали молби навсякъде, докато накрая успели да се запишат незабелязано в медицинския факултет на определено второкласен университет. Вечерта, когато им съобщили, че са приети, започнали да пият по този повод, напили се като свине и двамата загинали в автомобилна злополука, когато Паркър загубил контрол върху колата и тя се преобърнала два пъти. Навярно би трябвало да ми е неудобно, че го казвам, но изпитах облекчение и благодарност, когато разбрах какво им се е случило.

— Разбира се — одобри госпожа Бейкър. — Това е съвсем естествено. Няма от какво да се срамувате.

— Какво стана с Ранди Лий Куинс? — попита Макгий.

— Не съм чувала нищо за него. И не ме интересува… доколкото и той е страдал.

Светът отвън се разтресе от две светкавици, последвани от гръмотевици, които блеснаха и проехтяха една след друга. За миг и тримата, Сюзан, Макгий и госпожа Бейкър, останаха загледани в прозореца, в който дъждът бе започнал да бие още по-силно.

Тогава сестрата реши да коментира:

— Това е страховита история, направо ужасна. Не съм сигурна обаче какво общо има тя с припадъка ви в коридора преди малко.

Преди Сюзан да успее да обясни, се намеси Макгий:

— Явно човекът, който е излязъл от асансьора пред инвалидния стол на Сюзан, е бил един от членовете на брайърстедското братство.

— Да — кимна тя.

— Кой беше — Харч или Куинс?

— Ърнест Харч.

— Невероятно съвпадение — възкликна докторът, като за последен път притисна ръката й, преди да я пусне. Тринайсет години след събитието и с цял континент между вас и мястото, където сте се видели за последен път.

— Но може и да грешите — намръщи се госпожа Бейкър.

— О, не — рязко тръсна глава Сюзан. — Аз никога няма да забравя това лице. Никога.

— Но той не се казва Харч — възрази сестрата.

— Харч се казва.

— Не. Името му е Ричмънд. Бил Ричмънд.

— Тогава явно си е променил името.

— Струва ми се, че не биха разрешили на осъждания престъпник да променя името си — усъмни се госпожа Бейкър.

— Нямах предвид да си го е променял по законен път — Сюзан бе смутена от нежеланието на сестрата да приеме истината. Това си беше Харч.

— За какво е в болницата той? — обърна се Макгий към Телма Бейкър.

— Утре ще го оперират — отвърна тя. — Доктор Витески ще отстрани две доста големи кисти от кръста му.

— От гръбначния стълб ли?

— Не. Обикновени мастни образувания. Но доста големи.

— Доброкачествени ли са? — попита Макгий.

— Да. Но предполагам, че са доста дълбоки, тъй като са започнали да го притесняват.

— И е постъпил тази сутрин?

— Точно така.

— А името му е Ричмънд. Сигурна ли сте?

— Да.

— Но той беше Харч — настоя Сюзан.

Сестрата свали очилата си и ги остави да се люлеят на верижката около врата й. Почеса нос и озадачено погледна младата жена:

— На колко години беше този Харч, когато е убил Джери Стийн?

— Беше в последния курс на Брайърстед — обясни тя. — На двайсет и една години.

— Тогава това приключва въпроса — каза сестрата.

— Защо? — попита Макгий.

Госпожа Бейкър отново намести очилата си:

— Бил Ричмънд скоро е навършил двайсет години.

— Това е невъзможно — отсече Сюзан.

— Всъщност сигурна съм, че самият той е на двайсет и една години. Трябва да е бил осемгодишен, когато са убили Джери Стийн.

— Не е на двайсет и една години — тревожно отрече Сюзан. — В момента е на трийсет и четири.

— Ами със сигурност не изглежда на повече от двайсет и две години — настоя госпожа Бейкър. — А дори изглежда и по-млад. Доста по-млад. Той е почти дете. Ако по някаква причина е излъгал, мисля, че no-скоро си е прибавил някоя и друга година вместо да се прави на по-малък.

Светлините отново примигваха при поредната гръмотевица, която се разнесе от ниското металносиво небе.

— А на колко години ви се стори той на вас, когато слезе от асансьора? — попита Макгий.

Тя помисли за миг и в стомаха й нещо се сви.

— Ами… изглеждаше точно като Ърнест Харч.

— Точно както Харч е изглеждал тогава ли?

— Ммм… да.

— Като двайсет и една годишен колежанин?

Сюзан с нежелание кимна.

Макгий настоя:

— Значи искате да кажете, че и на вас не ви е изглеждал трийсет и четири годишен?

— Не. Но може би възрастта не му личи. Някои хора на трийсет и четири години могат да минат за десетина години по-млади. — Беше объркана от очевидното несъответствие във възрастта, но не изпитваше и най-малкото съмнение за самоличността на човека. — Той наистина е Харч.

— А може би просто прилича много на него — предположи госпожа Бейкър.

— Не — настоя Сюзан. — Безспорно е той. Аз го познах, а видях, че и той ме позна. И сега не се чувствам в безопасност. Той отиде в затвора именно заради моите показания. Ако само бяхте видели какви погледи ми отправяше в съдебната зала…

Макгий и госпожа Бейкър се вторачиха в нея и в погледа им имаше нещо, което я накара да почувства, че отново е в съда, че е застанала пред съдебните заседатели и очаква присъдата. Тя се опита за миг да отвърне на погледа им, но после извърна очи, тъй като съмнението, което се четеше в погледите им, я наскърбяваше.

— Вижте какво — започна докторът. — Ще отида да прегледам картона на този. Може дори и да поговоря с него. Ще видим как да изясним всичко това.

— Добре — кимна Сюзан, макар да знаеше, че няма надежда.

— Ако той е наистина Харч, ще вземем мерки да не може да се приближи до вас тук. А ако не е Харч, ще можете да си почивате спокойно.

Той е, по дяволите!

Но тя не каза нищо на глас, просто кимна.

— Ей, сега ще се върна — обеща Макгий.

Сюзан гледаше в бледите си сплетени длани.

— Нали всичко е наред при вас? — обезпокои се той.

— Да. Разбира се.

Усети, че лекарят и сестрата си размениха многозначителни погледи, но тя самата не вдигна глава. Макгий излезе.

— Ще оправим всичко съвсем бързо, милата ми — увери я госпожа Бейкър.

Гръмотевиците ехтяха от небето като спускаща се лавина.

Нощта настъпи рано. Бурята вече бе помрачила есенния следобед и той бе угаснал. Вечерната здрачевина се бе спуснала преди обичайното си време.

— Името му определено е Бил Ричмънд — бе първото нещо, което Макгий й каза, като се върна след няколко минути.

Сюзан седеше неподвижна в леглото си и все още не можеше да повярва.

Двамата бяха сами в стаята. Смяната на дневните сестри бе изтекла и госпожа Бейкър се бе прибрала вкъщи. Докторът си играеше със стетоскопа около врата си.

— И съвсем сигурно е само на двайсет и една години.

— Но вие бяхте навън съвсем малко и не сте имали време да го проучите подробно — възрази Сюзан. — Ако сте прочели единствено картона му, тогава не може да се каже, че нещо наистина е доказано. Би могъл да излъже лекаря си, нали?

— Е, оказа се, че Лион — тоест доктор Витески — познава родителите на Бил, Грейс и Хари Ричмънд, от двайсет и пет години. За него е безспорен факт, че детето е било едва осемгодишно, живяло е в Пайн Уелс и е правило, каквото правят всички осемгодишни, когато Ърнест Харч е убил Джери Стийн преди тринайсет години в Пенсилвания.

— На пет хиляди километра оттук.

— Точно така.

Тя клюмна от умора и прекомерно напрежение:

— Но той приличаше досущ на Харч. При излизането му от асансьора днес следобед, когато вдигнах поглед и видях лицето му, тези ужасни сиви очи, бях готова да се закълна…

— О, сигурен съм, че не сте се уплашили без основателна причина — с успокоителен тон я прекъсна той. — Убеден съм, че има прилика.

Макар че бе успяла да хареса Макгий само за един ден, Сюзан му се разсърди, че допусна в гласа му да се прокраднат покровителствени нотки. Гневът й даде сили и тя се поизправи на леглото с свити в юмруци ръце:

— Не е само прилика. Изглеждаше точно като Харч.

— Разбира се, не трябва да забравяте, че е минало доста време, откакто за последен път сте видели Харч.

— Е, и?

— Може и да не си го спомняте така ясно, както ви се струва.

— А не, спомням си. Съвсем ясно. Този Ричмънд има ръста на Харч, тежи колкото него и е със същото телосложение.

— Неговият външен вид е доста обикновен.

— Има същата руса коса, същите ъглести черти, същите очи. Същите почти прозрачни светлосиви очи. Колко са хората с такива очи? Не особено много. Когато се сравнят детайл по детайл, този Бил Ричмънд и Ърнест Харч са двойници. Това не е обикновена прилика. Много по-странно е от това. Направо е свръхестествено.

— Добре, добре, — Макгий вдигна ръка, за да я спре. Навярно си приличат твърде много и в крайна сметка може да са напълно еднакви на вид. Ако е така, наистина съвпадението е невероятно — да се срещнете и с двамата, с промеждутък от тринайсет години, в два срещуположни края на страната. Но това все пак е всичко — просто съвпадение.

Ръцете й бяха изстинали. Замръзваха. Тя ги потърка, като се опита да се стопли, и отвърна:

— Когато става дума за съвпадения, аз съм склонна да се съглася с Филип Марлоу.

— С кого?

— Марлоу. Той е частният детектив в романите на Реймънд Чандлър. „Дамата в езерото“, „Големият сън“, „Дългото сбогуване“…

— Разбира се. Марлоу. Та какво казва той за съвпаденията?

— Той казва: „Посочете ми някое съвпадение и когато успея да го разгадая, ще видите, че в него са замесени поне двама души и те са замислили някаква измама.“

Макгий се намръщи и поклати глава:

— Тази философия може би подхожда за герой от детективски роман. Но тук, в реалния свят, звучи малко параноично, не мислите ли?

Имаше право и тя не можеше повече да му се сърди. Заедно с гнева я напуснаха и силите й; отново се отпусна на възглавницата:

— Възможно ли е двама души да си приличат толкова много?

— Чувал съм, че всеки човек има някъде по света двойник, който не му е роднина — онова, което някои наричат „допелганглер“1.

— Може и да е така — кимна Сюзан. — Но това е… нещо друго. Беше нещо необяснимо. Кълна се, че и той ме позна. Усмихваше се така странно. И ми намигна.

За пръв път, откакто се бе върнал в стаята й, Макгий се усмихна:

— Намигна ли ви? Е, поне в това няма нищо странно или свръхестествено, мила госпожице. — Наситено сините му очи заблестяха весело. — Мога да ви кажа, ако случайно не го знаете, че мъжете често намигат на привлекателните жени. Моля ви, не ми казвайте, че никога не са ви намигали преди. Не ми казвайте, че сте прекарали живота си в манастир или на пустинен остров.

— Точно сега в мене няма нищо привлекателно — настояваше тя.

— Глупости.

— Косата ми трябва наистина да се измие, а не само да се изчетка от пудрата. Измършавяла съм, имам торбички под очите. Мисля, че едва ли бих могла да предизвикам романтични пориви в сегашното си състояние.

— Прекалено строга сте към себе си. Измършавяла? Не. В момента имате силно излъчване като Одри Хепбърн.

Сюзан успя да устои на ласкателството, а това не беше лесно. Беше решила твърдо да каже всичко, което си мислеше.

— Освен това онова намигане не беше такова.

— Ааа — възкликна той. — Значи сега признавате, че имате опит с намигванията. Изведнъж станахте експерт в тази област.

Тя отказа да се поддаде на ласкателството и да бъде придумана да забрави човека, който бе излязъл от асансьора.

— А какво точно бе намигването му? — реши да уточни той, без да изоставя закачливия си тон.

— Беше хулиганско намигане. Самодоволно. В него освен това не се загатваше за никакъв флирт. Не беше сърдечно и приятелско, както трябва да бъде истинското намигане. Беше студено. Студено, самодоволно и… някак заплашително. Още докато говореше обаче, почувства колко абсурдно звучи това подробно описание на нещо толкова просто като намигването.

— Добре е, че не ми хрумна да ви помоля да опишете цялостното изражение на лицето му — засмя се Макгий. Тогава щяхме да си стоим тук до утре сутринта!

Сюзан накрая се предаде. Усмихна се:

— Сигурно всичко, което казвам, изглежда доста глупаво, а?

— Особено след като знаем със сигурност, че името му е Бил Ричмънд и че е само на двайсет и една.

— Така че намигването си е било обикновено намигване, а заплаха е имало единствено в главата ми?

— Вие сама не смятате ли, че случаят е точно такъв? — дипломатично я попита той.

— Да, сигурно е така — въздъхна тя. — И навярно трябва да се извиня, че вдигнах такъв шум около това.

— Не е станало нищо особено — благосклонно махна с ръка той.

— Чувствам се ужасно уморена и слаба, а възприятията ми навярно са загубили част от остротата си. Снощи сънувах Харч и когато видях, че човекът от асансьора прилича толкова много на него, просто… загубих самообладание. Изпаднах в паника.

За нея беше трудно да направи това признание. Другите хора можеше и да действат като подплашени пилци при най-дребния повод, но Сюзан Катлийн Торнтън очакваше да си остане — и досега винаги бе оставала — спокойна и съсредоточена по време на всяка криза, поднесена й от живота. Беше си такава от съвсем малко момиченце, защото самотното й детство я бе принудило да разчита изцяло на себе си. Не се бе уплашила дори в Гръмотевичния дом, когато Ърнест Харч беше смачкал черепа на Джери; беше успяла да избяга, да се скрие и да оцелее само защото бе запазила самообладание в момент, когато повечето хора със сигурност биха загубили своето. Но сега бе изпаднала в паника; и по-лошо, бе позволила и на други хора да видят как губи самообладание. Почувства се смутена и унижена от своето поведение.

— Ще бъда образцова пациентка отсега нататък — увери тя доктор Макгий. — Ще си вземам лекарствата, без да споря. Ще се храня наистина добре и ще възстановя силите си максимално бързо. Ще правя упражнения, когато ми се каже, но само колкото ми се каже. Когато бъда готова за изписване, вие ще сте забравили напълно сцената, която ви направих днес. Всъщност ще пожелаете всичките ви пациенти да бъдат като мене. Обещавам ви.

— Аз и сега бих искал всичките ми пациенти да са точно като вас — заяви той. — Повярвайте ми, много по-приятно е да се грижиш за хубава млада жена отколкото за сприхави старци с болни сърца.

След като и Макгий напусна болницата, Сюзан уреди с един от санитарите да поставят телевизор под наем в стаята й. Докато вечерта напълно изместваше следобеда, тя гледа половината на един стар епизод от „Досието «Рокфорд»“, а после многократно излъчваното предаване на „Мери Тайлър Мур Шоу“. Въпреки честите смущения в картината, които се дължаха на бурята, тя изгледа и новините в пет часа от една сиатълска станция и смаяна установи, че сегашните международни кризи приличаха досущ на събитията, които заемаха водещо място в предаванията от преди три седмици, преди комата й.

По-късно изяде всичко, което й бяха донесли за вечеря. А доста след това позвъни на една от дежурните сестри и помоли за допълнителна закуска. Стегната блондинка на име Марша Едмъндс й донесе някаква порция десерт с нарязани праскови. Тя изяде и нея.

Опитваше се да не мисли за Бил Ричмънд, двойника на Харч. Опитваше се да не мисли и за Гръмотевичния дом, за загубените в комата дни, за останалите празнини в паметта й и за сегашното си безпомощно състояние; за всичко, което би я разстроило. Съсредоточи се върху желанието си да бъде добра пациентка, тъй като силно желаеше да се оправи бързо.

Въпреки това мислите й от време на време бяха смущавани от нетипично, но смразяващо предчувствие за грозяща я опасност. Усещаше, че над нея е надвиснало някакво неясно зло.

Всеки път, когато мислите й се нарочеха в това мрачно направление, тя се заставяше да мисли единствено за приятни неща. Най-често пред очите й се явяваше доктор Макгий — изяществото на походката му, галещият тембър на гласа, чувствителността и привлекателното просветване на изключително сините му очи, силните му, добре оформени длани с красивите им нокти.

Дъждът спря някъде около времето за сън, когато тя вече бе взела предписаното й от доктор Макгий успокоително, но все още не й се спеше. Вятърът обаче не стихваше. Все така силно блъскаше в прозореца. Мърмореше, ръмжеше, съскаше. Той душеше около рамката на прозореца и опираше въздушните си лапи в стъклото като че ли беше голямо куче, което усърдно търси начин да се промъкне.

Навярно именно заради шума от вятъра тази нощ Сюзан сънува кучета. Кучета, а после чакали. Чакали и вълци. Върколаци. Променяха се постепенно от вълчи в човешки форми, а после отново ставаха вълци и пак хора; непрекъснато я преследваха, скачаха върху й или я причакваха в сенките, за да й се нахвърлят. Приемеха ли очертанията на хора, тя ги разпознаваше — Джеликоу, Паркър, Куинс и Харч. В един от случаите, когато бягаше през тъмна гора, тя излезе на огряна от луната поляна, където четирите звяра във вълчия си вид се бяха струпали над трупа на Джери Стийн и отделяха месото от костите му. Вдигнаха глави към нея и се ухилиха зложелателно. От белите им зъби и зловещите им усти се стичаше кръв и висяха парчета сурово месо. Понякога й се присънваше, че я гонят из пещерите, между пречещите сталагмити и сталактити, през тесни коридори от камък и пръст. Друг път я преследваха през огромно поле с дребни черни цветя или я дебнеха в изоставени градски улици, следваха мириса й, караха я да бяга от едно скривалище към друго, щракаха неуморно със зъби по петите й. В един момент дори й се присъни, че едно от съществата се бе промъкнало в болничната й стая — беше приклекнало като вълк скрито в сенките, виждаше се само неясният му силует, гледаше я от долния край на леглото с див блясък в очите си. После се премести в кръга от слаба кехлибарена светлина и тя видя, че е претърпяло нова метаморфоза и се е превърнало от вълк в човек. Беше Ърнест Харч. Носеше пижама, беше наметнат с хавлия…

(„Това не е част от съня“ — помисли си тя, а ледените късове на страха затрептяха в нея.)

… и заобиколи леглото. Наведе се, за да я види по-добре. Тя се опита да извика, но не успя. Не можеше и да се помръдне. Лицето му започна да се замъглява пред очите й, тя се мъчеше да го задържи на фокус, но усети, че се пренася отново в полето с черни цветя…

(„Трябва да се отърва от това. Да се събудя. Да оставя зад гърба си всеки сън. Лекарството трябваше да е само леко успокоително. Трябваше да е леко, по дяволите!“)

… и чертите на Харч се сляха в сива цапаница. Болничната стая изчезна напълно и тя отново бягаше сред полето със странни черни цветя с глутницата вълци по петите си. Имаше пълна луна, но — странно — светлината й беше слаба. Не можеше да види пътя пред себе си, препъна се в нещо, падна сред цветята и откри, че се е спънала в обезобразения, полуизяден труп на Джери Стийн. Вълкът отново дойде, надвеси се над нея зяпнал и озъбен, спускаше лигавата си муцуна към нея, по-надолу и по-надолу, докато студеният му нос докосна лицето й. Омразното лице на звяра се замъгли и се преобразува в още по-омразна комбинация — лицето на Ърнест Харч. Вече не я докосваше вълчият нос, докосваше я свитият пръст на Харч. Тя се отдръпна, а сърцето й биеше така лудешки, че се зачуди защо не се отделя от нея. Харч отдръпна ръката си и се усмихна. Полето с черни цветя го нямаше. Тя сънуваше, че се намира отново в болничната си стая…

(„Само че не е сън. Истина е. Харч е тук и ще ме убие.“) … и се опитва да се повдигне в леглото си, но не е в състояние да се помръдне. Посегна към бутона, с който би могла да извика сестра или санитар и макар че той бе едва на няколко сантиметра от нея, изведнъж й се стори на светлинни години разстояние. Тя се протягаше към него и ръката й, изглежда, започна вълшебно да се разтегля и увеличава, докато стана необичайно дълга; плътта и костите й, изглежда, бяха придобили някаква невероятна еластичност. И все пак протегнатият й пръст не достигаше бутона. Чувстваше се като Алиса, която току-що е преминала през огледалото. Сега се намираше в Света на чудесата, където обичайните закони за перспектива не важаха. Тук малкото бе голямо, а голямото малко; близкото бе далече, а далечното близо; нямаше изобщо никаква разлика между горе и долу, вътре и вън, над и под. Стана й лошо от объркването, причинено от съня и успокоителното; усети горчив вкус в гърлото си. Възможно ли бе да усети нещо подобно, докато спи? Не беше сигурна. Горещото й желание беше поне да знае със сигурност дали е будна, или още е дълбоко заспала. „Отдавна не сме се виждали“, каза й Харч. Сюзан примигна, опита се да задържи лицето му на фокус, но то ту изчезваше, ту се появяваше. Понякога, само за секунда-две, очите му заблестяваха като на вълк. „Мислеше, че ще можеш вечно да се криеш от мене, така ли?“, попита я той шепнешком, като се доближаваше все повече, докато накрая лицата им почти се докоснаха. Дъхът му беше лош и тя се зачуди дали способността й да използва обонянието си не е доказателство, че не спи, че Харч е съвсем реален. „Мислеше, че ще можеш вечно да се криеш от мене, така ли?“, отново попита Харч. Тя не можеше да му отговори — гласът й бе замръзнал в гърлото като студена буца, която тя не можеше нито да изплюе, нито да преглътне. „Гадна кучка“, продължи той, а усмивката му премина в широко ухилване. „Смрадлива, гадна, подла малка кучка. Как се чувстваш сега? А? Съжаляваш ли, че свидетелства срещу мене? Ммм? Да. Бас държа, че сега наистина съжаляваш.“ Той тихо се изсмя и за миг смехът му се превърна в нисък вълчи вой, а после отново стана смях. „Знаеш ли какво ще ти направя?“, попита я. Лицето му започна да чезне. Тя се намираше в пещера. Черните цветя вече растяха от каменния под. Сега тя бягаше от виещите вълци. След първия завой пещерата се превърна в сенчеста градска улица. Един вълк стоеше на тротоара под уличната лампа и й каза: „Знаеш ли какво ще ти направя?“ Сюзан не спираше да тича през безкрайната и ужасяваща безформена нощ.

Събуди се в понеделник, скоро след зазоряване, изтощена и плувнала в пот. Спомни си съня си за вълците и за Ърнест Харч. В постоянната и равномерна сива светлина на облачната утрин мисълта, че Харч наистина е бил в стаята през нощта, й се стори смешна. Още беше жива, нямаше никакви наранявания или белези. Всичко е било само кошмар. Всичко. Просто ужасен кошмар.

ГЛАВА 5

Скоро след като се събуди, една сестра й помогна да се окъпе на място с мокра гъба. Почувства се освежена и облече втората си пижама — зелена с жълти райета. Една санитарка отнесе синята й пижама в банята, изпра я и я постави да съхне на закачалка зад вратата.

Закуската тази сутрин бе по-голяма от вчера. Сюзан я изяде цялата и остана гладна.

Няколко минути след като госпожа Бейкър дойде на работа със сутрешната смяна, тя влезе в стаята заедно с доктор Макгий, който правеше обиколката си, преди да се захване с частната си практика в кабинета си в Уилоуок. Двамата заедно махнаха бинтовете от челото на Сюзан. Нямаше болка — само гъдел от конците, които се разместваха, преди да се освободят.

Макгий хвана брадичката й и завъртя главата й внимателно, за да огледа добре зарасналата рана.

— Добре е зашита, дори и да е неудобно да се хваля сам.

Сестрата взе огледалото от нощното шкафче и го подаде на Сюзан.

Беше приятно изненадана да открие, че раната не е толкова лоша, колкото си бе мислила. Беше дълга десетина сантиметра — неочаквано тясна ивица от розова и лъскава, малко подута кожа, от двете страни, на която имаше червени петънца от конците.

— Белезите от шевовете ще изчезнат напълно след ден-два — увери я докторът.

— Мислех, че ще бъде огромен кървав белег. — Вдигна ръка и докосна новата гладка кожа.

— Раната не е голяма — забеляза Макгий. — Но кървеше като спукан водопровод, когато ви донесоха тук. И известно време не искаше да зараства, навярно, защото сте се мръщили много, докато бяхте в кома, а от мръщене челото ви се сбръчква. Не можехме да направим кой знае какво. Червеният кръст не пожела да ви наеме денонощен клоун за стаята. — Той се усмихна. — Както и да е, след като изчезнат следите от шевовете, и самата рана почти няма да се вижда. Няма да изглежда така широка и, разбира се, няма да бъде обезцветена. Когато зарасне напълно, ако мислите, че все още личи много, някой добър пластичен хирург може да приложи една от процедурите за премахване на ненужни тъкани и да отстрани част от пострадалата кожа.

— О, сигурна съм, че няма да се наложи — махна с ръка Сюзан. — Сигурна съм, че почти няма да се вижда. Просто изпитвам истинско удоволствие, че не приличам на Франкенщайново чудовище.

— Като че ли това изобщо е възможно с вашата хубост — засмя се госпожа Бейкър. — Боже Господи, малката ми, не бива да се подценявате така!

Сюзан се изчерви.

А докторът се развесели.

Като клатеше глава, сестрата събра старите бинтове и ножиците и излезе от стаята.

— А сега готова ли сте да говорите с шефа си от „Майдстоун“?

— Фил Гомез. — Тя само повтори името, което бе чула от него вчера. — Все още не мога да си спомня нищо за него.

— Ще си спомните. — Макгий погледна часовника си. Малко е рано, но може вече да е в кабинета си.

Вдигна слушалката от телефона на нощното шкафче и помоли болничната телефонистка да набере номера на „Майлстоун“ в Нюпорт Бийч, Калифорния. Гомез вече бе отишъл на работа и се обади.

Няколко минути Сюзан слуша едната страна на разговора. Макгий съобщи на Фил Гомез, че тя вече е излязла от комата и обясни за временните увреждания на паметта й; наблягаше на думата „временни“. Накрая й поднесе слушалката.

Сюзан я пое, като че ли й бяха подали змия. Не беше убедена иска ли й се да установи контакт с корпорацията. От друга страна, не искаше да прекара останалата част от живота си със зейнала дупка в паметта си. Спомни си обаче какво чувство бе изпитала вчера, когато стана дума за „Майлстоун“ в разговора им с Макгий — беше изпитала тревожното усещане, че може би ще е по-добре никога да не научава подробности за същността на работата си. Червеят на съмнението бе свил гнездо в нея от вчера. Сега отново изпита тормоза от същия необясним страх.

— Ало.

— Сюзан? Ти ли си наистина?

— Да. Аз съм.

Гомез имаше забързан и висок глас, весел като на дете. Думите му се застъпваха една с друга.

— Сюзан, слава Богу. Колко е хубаво, че мога да те чуя отново, колко ми е приятно — така е, наистина, ти знаеш, че го мисля, разбира се. Всички бяхме толкова загрижени за теб, разтревожили се бяхме до смърт. Дори Брекънридж беше ужасно разтревожен за теб, а кой би си помислил, че у него може да намери място човешкото съчувствие? Как си ти значи? Как се чувстваш?

Гласът му не събуди никакви спомени у Сюзан. Беше гласът на съвършено непознат човек.

Разговаряха десетина минути и Гомез положи всички усилия да я накара да си припомни работата си. Каза й, че корпорацията „Майлстоун“ е независима, частна промишлена внедрителска организация, която поддържа тесни връзки с други важни корпорации. Това не означаваше нищо за Сюзан, тя нямаше представа какво представлява независимата, частна промишлена внедрителска организация. Гомез й каза, че тя е работила — или по-точно работи — върху множеството приложения на лазерните технологии в съобщителната промишленост. Тя не можеше да си спомни нищо за това. Описа кабинета й — не й заприлича на място, което някога е виждала. Говори за приятелите и колегите й там Еди Гилрой, Ела Хавърсби, Том Кавински, Ансън Брекънридж и други. Нито едно от имената не й говореше нещо. В края на разговора разочарованието и загрижеността на Гомез проличаха и в гласа му. Помоли я да му се обади отново, по всяко време, ако реши, че това би помогнало, предложи й да се обади и на други колеги в „Майлстоун“.

— И виж какво — добави той, — колкото и време да е необходимо да се възстановиш, работата ти тук винаги ще се пази.

— Благодаря — отвърна тя, трогната от благоразположението му и от съчувствието, което явно изпитваше към нея.

— Няма нужда да ми благодариш — завърши той. — Ти си един от най-добрите ни служители и ние не искаме да те губим. Ако не беше почти на хиляда и петстотин километра от нас, щяхме да сме при теб, да те извеждаме от болничната стая, да се опитваме да те развеселим и да ускорим процеса на възстановяването ти.

След минута, когато Сюзан накрая се сбогува с Гомез и затвори телефона, Макгий я попита:

— Е, спомнихте ли си нещичко?

— Съвсем нищо. Все още не мога да си спомня нищо за работата си. Но Фил Гомез изглежда приятен човек.

Всъщност Гомез беше така приятен и така искрено загрижен за нея, че тя се чудеше как е могла да го забрави до такава степен.

А после се запита защо ли у нея се бе надигнал такъв мрачен ужас, който бе нараствал по време на целия разговор. Въпреки впечатленията й от Фил Гомез, самата мисъл за корпорацията „Майлстоун“ я караше да потръпва. И не само да потръпва. Беше я… страх от „Майлстоун“. Но не знаеше защо.

По-късно сутринта седна в края на леглото си и полюля крака напред-назад за упражнение.

Госпожа Бейкър й помогна да седна в инвалидния стол и й каза:

— Мисля, че този път можете да предприемете пътуването сама. Само една обиколка на целия втори етаж. Ако ръцете ви се уморят много, помолете която и да е от сестрите да ви върне тук.

— Чувствам се чудесно — призна Сюзан. — Няма да се уморя. Всъщност мисля да направя поне две обиколки по коридорите.

— Знаех си, че ще кажете така — кимна госпожа Бейкър.

— Засега просто се пригответе психологически за една обиколка — това ще е достатъчно засега. Не я превръщайте в маратон. След като хапнете и поспите, тогава може да направите още един тур.

— Прекалено много ме глезите. Аз съм много по-силна, отколкото вие смятате.

— Знаех си, че ще кажете и това. Малката ми, вие сте непоправима.

Сюзан се изчерви, когато си спомни за вчерашното си унижение — беше настоявала, че може да ходи, а не бе могла дори да седне на инвалидния стол без помощта на сестрата.

— Добре. Само една обиколка. Но след обеда и почивката ще направя още две. А вчера казахте, че днес може да се опитам да направя няколко крачки, така че смятам да настоявам и за това.

— Непоправима — повтори госпожа Бейкър, но този път се усмихваше.

— Първото нещо, което ще направя — заяви пациентката, — е да видя по-добре изгледа от прозореца.

Сама изтласка стола от леглото си, мина покрай второто легло, което беше още празно, и спря до прозореца, през който досега можеше да вижда (от леглото си) само небето и короните на няколко дървета. Первазът беше висок и тя трябваше да се надигне в инвалидния стол, за да може да огледа навън.

Откри, че болницата е построена върху хълм, един от няколкото, които ограждаха малка долина. По някои от склоновете имаше гъсти гори от борове, ели, смърчове и други дървета, а останалите склонове бяха покрити с изумруденозелена морава. В най-долната част на долината бе разположен градът, като някои от крайните му къщи заемаха подножията на хълмовете. Тухлените, каменните и дървените къщи бяха сгушени сред още дървета и бяха обърнати към добре поддържани улици. Макар денят да беше навъсен и сив и въпреки че небето бе изпъстрено с буреносни облаци и всеки момент можеше да завали, градът изглеждаше спокоен и доста красив.

— Прекрасно е — възкликна Сюзан.

— Нали? — съгласи се госпожа Бейкър. — Никога не съм съжалявала, че дойдох от града тук. — Тя въздъхна. — Е, трябва да си гледам работата. Обадете ми се, след като направите обиколката си на коридорите, за да ви помогна да си легнете. — После поклати пръст към Сюзан. — И не се опитвайте да слизате сама от стола и да се качвате на леглото. Независимо от вашето мнение, все още сте слаба и нестабилна. Обадете ми се.

— Ще го направя — обеща тя, макар че смяташе да се опита да легне сама, ако се чувства достатъчно добре след обиколката си с инвалидния стол.

Госпожа Бейкър излезе от стаята и Сюзан остана още малко до прозореца, като се радваше на изгледа.

След няколко минути обаче осъзна, че не гледката я задържа. Колебаеше се дали да излезе от стаята, защото се страхуваше. Страхуваше се да не срещне Бил Ричмънд, двойника на Харч. Страхуваше се да не й се усмихне с безсърдечната си усмивка, да не я изгледа с луннобледите си очи, да не й намигне лукаво и може би да не я запита как се чувства старият Джери Стийн тия дни.

„По дяволите, това е направо смешно“ — помисли си тя разсърдена от себе си.

Опита се да се стегне, искаше да се отърси от безсмисления страх, който я бе обладал.

„Той не е Ърнест Харч. Не е плашило, за Бога“ настоятелно си повтаряше тя. — „Не може да бъде Харч, защото е тринайсет години по-малък. Казва се Ричмънд, Бил Ричмънд, и е от Пайн Уелс, а и не ме познава. Така че защо, по дяволите, съм заседнала тук скована от страх да не го срещна в коридора? Какво ми има?“

Срамът я накара да тръгне. Сложи ръце върху колелата на стола и излезе от стаята в коридора.

Учуди се, когато ръцете започнаха да я болят още преди да е изминала и една пета от разстоянието, което бе намислила да премине. Когато бе преминала и двата къси коридора, за да излезе в горната част на Т-образното централно помещение, мускулите започнаха да я болят. Спря за миг и потърка ръцете и раменете си. Пръстите й казваха онова, което искаше да забрави — че е ужасно слаба, измършавяла и далеч не е, каквато беше.

Стисна зъби и продължи, като насочи стола към централното помещение. Усилието, което задвижването и насочването на стола изискваше, бе достатъчно голямо, за да я принуди да се съсредоточи; затова бе странно, че тя дори успя да види човека в стаята на сестрите. Но тя наистина го видя и спря стола само на пет метра от него. Изумена го погледна. После затвори очи, преброи бавно до три, отвори ги, но той още беше там — облегнат на един шкаф и увлечен в разговор със сестрата на гишето.

Беше висок, към метър и осемдесет и седем, с кестенява коса и кафяви очи. Лицето заедно с чертите му бяха продълговати като че ли някой случайно бе удължил калъпа, в който Бог го е сложил, преди създателят да успее да го постави в пещта за дооформяне. Имаше високо чело, дълъг нос с дълги и тесни ноздри и заострена брадичка. Носеше бяла пижама и виненочервен халат също като обикновен пациент. Но — през погледа на Сюзан — в него нямаше нищо обикновено.

Беше очаквала донякъде да се срещне из коридорите с Бил Ричмънд, двойника на Харч. Беше готова за такава среща, беше се бронирала. Но не бе очаквала това.

Човекът беше Ранди Лий Куинс.

Още един от четиримата членове на братството.

Вторачи се в него потресена, невярваща и уплашена, искаше й се той да изчезне, да се окаже само плод на трескавото й въображение. Но той не постъпи кавалерски и не изчезна; остана си там същият — непоклатим и истински. Докато се колебаеше дали да застане лице в лице с него, той излезе от стаята на сестрите, като обърна гръб на Сюзан, без дори да я погледне. Отдалечи се и влезе в петата стая след асансьорите, от лявата страна на коридора.

Тя осъзна, че бе затаила дъх. Вдиша дълбоко и въздухът, който проникна в дробовете й, беше остър и студен като през февруарска нощ в Хай Сиерас, където понякога ходеше на ски.

За миг си помисли, че няма да успее изобщо някога да се задвижи отново. Чувстваше се крехка и ледена, като кристализирала.

Покрай нея мина една сестра — гумените й подметки леко поскърцваха върху излъскания под.

Скърцането накара Сюзан да си помисли за плъхове.

Цялата й кожа настръхна.

В Гръмотевичния дом имаше плъхове. Плъхове, които се движеха потайно и се смущаваха от фенерчета и свещи. Плъхове, които цвърчаха уплашено по време на боя, нанасян от Харч и останалите върху бедния Джери. Плъхове, които сновяха в непрогледния мрак и се притискаха неудържимо към нея, когато гасеше откраднатото фенерче, за да избяга от Харч и останалите.

Сестрата от гишето, същата, с която Куинс бе говорил, сигурно бе забелязала уплахата, изписана на лицето й:

— Добре ли се чувствате?

Сюзан изпусна дъха си. Издишаният въздух стопли зъбите и устните й. Вече загрята, тя кимна.

Звукът от цвърчащите плъхове се отдалечи, а после се загуби.

Откара стола си до гишето и вдигна поглед към сестрата — слаба кестенява жена, чието име не знаеше:

— Човекът, с когото току-що говорехте…

Сестрата се наведе и я погледна:

— Човекът, който влезе в двеста и шестнайсет?

— Да.

— Е, какво да ви кажа за него?

— Мисля, че го познавам. Или, по-скоро, познавах го. Преди много години. — Погледна с тревога към стаята, в която Куинс току-що беше влязъл, а после обратно към сестрата. — Но ако той не е онзи, за когото го мисля, не бих искала да му досаждам и да изглеждам като глупачка. Знаете ли как се казва?

— Да, разбира се. Той е Питър Джонсън. Доста приятен човек, макар и малко приказлив. Винаги идва да си приказваме и аз съм започнала да изоставам в работата си по картоните заради него.

— Питър Джонсън? — примигна Сюзан. — Сигурна ли сте? Сигурна ли сте, че не се казва Ранди Лий Куинс?

— Куинс? — намръщи се сестрата. — Не. Името му наистина е Питър Джонсън. Сигурна съм.

Сюзан каза повече на себе си, отколкото на сестрата:

— Преди тринайсет години… в Пенсилвания… познавах един младеж, който изглеждаше точно като него.

— Преди тринайсет години? — повтори сестрата. — Е, тогава със сигурност не е той. Питър е само деветнайсет-двайсетгодишен. Преди тринайсет години е бил малко момченце.

Сюзан се стресна само за миг, но бързо съобрази, че човекът наистина беше млад. Малко повече от дете. Изглеждаше точно както Ранди Куинс беше изглеждал, но не както би изглеждал днес. Единственият начин това да е Ранди Лий Куинс беше той да е прекарал последните тринайсет години в летаргичен сън.

На обяд й поднесоха по-малко мека храна от преди. За нея смяната на диетата бе добре дошла и тя омете чинията си. Гореше от желание да възстанови силите си и да излезе от болницата.

За да зарадва госпожа Бейкър, спусна леглото си, обърна се настрани и се престори на заспала. За сън, разбира се, не можеше и да се говори. Не спираше да мисли за Бил Ричмънд и Питър Джонсън.

Двама двойници? Копия на някогашни хора, които се появяват на едно и също място през един ден?

Каква ли е възможността това да стане? Цифрата навярно е астрономическа. Не само бе невероятно; беше направо невъзможно.

И все пак не беше невъзможно. Защото бяха тук, по дяволите. Тя ги бе видяла.

Съвсем малко по-вероятно (от появата на двете копия на някогашни хора) изглеждаше истинският Харч и истинският Куинс случайно да са постъпили в същата болница, в която се лекуваше и тя. Известно време помисли върху възможността те да не са просто двойници, а да са истинските хора, но не намери достатъчно основания и за този вариант. И двамата биха могли да променят имената си и да се сдобият с напълно нова самоличност след изтичането на изпитателния срок на присъдите им, а след това да се измъкнат внимателно, без да разтревожат отговорниците за доброто им поведение. Възможно е да са поддържали контакт през годините, които Харч е прекарал в затвора, а по-късно да са се преместили в един и същ орегонски град. Тази част от сценария не включваше кой знае какви съвпадения — в края на краищата някога бяха приятели. Биха могли дори да се разболеят по едно и също време и да постъпят в болницата заедно; това наистина би било съвпадение, но не особено изключително. В цялата теория обаче имаше празнина, там къщичката от карти се срутваше — това беше чудноватият им младежки вид. Може би единият от тях е успял да изкара тринайсет години без видимо остаряване, може би единият да е успял да наследи генетично заложбите на Метусалем2. Но и двамата определено не биха могли да останат съвършено непроменени през всичките тия години. Не, това е просто прекалено много, за да се приеме.

„Какво е тогава моето положение“ зачуди се, тя. „Изправена съм пред двама двойници. Пред старата теория за допелганглер. А ако те са просто двойници на Харч и Куинс, дали са запратени тук случайно? Или в пристигането им точно тук и точно сега има някаква цел? И каква е тази цел? Дали някой ме преследва? И не е ли точно това идиотска мисъл, за Бога!“

Отвори очи и се загледа през преградите на леглото — към съседното легло, към металносивото небе отвън. Стана й студено и придърпа одеялото около себе си.

Замисли се и за друго обяснение.

А може би не приличаха толкова много на Харч и Куинс, както й се беше сторило? Макгий бе допуснал, че образите на лицата им в паметта й с положителност биха се замъглили в течение на годините, независимо дали тя го осъзнава или не. Навярно беше прав. Ако човек доведе истинския Харч и истинския Куинс и ги постави редом с Ричмънд и Куинс, приликата би била дребна. Представата за двойниците сигурно съществува единствено в нейната глава. Но тя не мислеше, че е така.

Дали е възможно двамината в болницата да са синовете на Харч и Куинс? Не. Това е просто смешно. Макар и да са твърде млади, за да бъдат самите Харч и Куинс, тези двама двойници са прекалено стари, за да бъдат техни синове. Нито Харч, нито Куинс не са били и в пубертета по времето, когато Ричмънд и Джонсън са родени; не биха могли да станат родители преди толкова години.

Но сега, след като й бе хрумнала мисълта за кръвна връзка, Сюзан се зачуди дали тия двамата не биха могли да бъдат братя на Харч и Куинс. Не знаеше дали Харч има брат или не. Семейството му бе присъствало на процеса, за да го подкрепи. Бяха обаче само родителите му и една по-малка сестра; нямаше брат. Сюзан смътно си спомни, че братът на Ранди Куинс се бе появил на делото. Всъщност, като напрягаше сега мисълта си, тя си спомни, че двамата братя Куинс доста си приличаха. Но не бяха съвсем еднакви. Освен това братът беше няколко години по-голям от Ранди. Разбира се, вкъщи би могло да има и по-малък брат, прекалено млад, за да дойде на делото. Братя… Не би могла да изключи напълно тази възможност. Тези хора биха могли, да бъдат братя на мъжете, които я бяха-тероризирали в Гръмотевичния дом. Но тя не мислеше така.

Оставаше само едно обяснение — лудост. Може би губеше разсъдъка си. И я спохождаха видения. Халюцинации. Може би отделяше най-невинни съставки и ги смесваше във вид на причудливи параноични измислици.

Не. Не й се струваше, че има такава възможност. О, може би се отнасяше прекалено сериозно към живота — това самообвинение тя бе склонна да обмисли. Понякога й се струваше, че е прекалено уравновесена, прекалено добре се владее; завиждаше на хората, които са в състояние да извършат глупави, спонтанни неща; неразумни, интересни неща. Ако самата тя бе имала възможност да се отпусне от време на време, да се отдаде на първичните си желания, сигурно не би изпуснала толкова много удоволствия през всичките отминали години. Дали е била прекалено трезва и прекалено сериозна; прекалено много мравка и по-малко скакалец? Да. Но луда, откачена? Определено не.

Вече бе изчерпала отговорите си за загадката допелганглер. Вече си бе изброила единствените възможни решения, но нито едно от тях не я удовлетворяваше.

Реши да не споменава за Питър Джонсън нито на госпожа Бейкър, нито на доктор Макгий. Боеше се, че може да им се стори… вятърничава.

Сгуши се под одеялото, като гледаше неспокойното, мрачно небе и си мислеше дали да не забрави тези двойници, просто да ги махне от съзнанието си. Чудеше се дали те не трябва просто да я удивляват, или да я плашат. Чудеше се…

Следобеда, без да повика за помощ, тя стана от леглото и седна в инвалидния стол. Краката й едва не се подгънаха под тежестта й, когато се налагаше да застане на тях; усещаше ги като че ли са останали без кости. Замая се, по челото й изби пот, но успя сама да седне в стола.

Госпожа Бейкър влезе в стаята само миг след това и се намръщи:

— Сама ли стигнахте дотам?

— Да. Нали ви казах — по-силна съм, отколкото си мислите.

— Било е безразсъдно да го правите.

— О, не. Лесно беше.

— Така ли?

— Лесно като две и две четири.

— Тогава защо сте се изпотили така?

Сюзан лениво прекара ръка през влажното си чело:

— Навярно има нещо в живота ми, което се променя.

— Не ме карайте да се смея — намеси се сестрата. — Заслужавате добре да ви се скара човек и тъкмо на мен се е паднало да го направя. Но инатът сте вие, нали?

— Аз? Инат? — Престори се, че дори самата мисъл я изненадва. — Ни най-малко. Просто знам какво аз самата мисля, ако това имате предвид.

— Казах инат и така мисля — намръщи се госпожа Бейкър. — Не виждате ли, че бихте могли да са подхлъзнете и да паднете.

— Но не стана така.

— Бихте могли да си счупите ръка, да пукнете бедро или нещо такова, а то би забавило оздравяването ви със седмици. Кълна се, ако бяхте с двайсетина години по-малка, щях да ви обърна на коляното си и хубаво да ви натупам.

Младата жена избухна в смях.

Миг след като преодоля смущението от собствените си думи, сестрата я последва. Опря се на долната част на леглото и се разтресе от смях.

Тъкмо когато Сюзан си помисли, че се е овладяла, очите й срещнаха очите на сестрата и двете отново се закикотиха.

Накрая госпожа Бейкър изтри сълзите си:

— Просто е невероятно, че наистина казах това!

— Да ме обърнете на коляно, защо не?

— Предполагам, че вие извиквате майчинските инстинкти у мене.

— Е, със сигурност не звучи като нормална болнична процедура — забеляза Сюзан.

— Все пак се радвам, че не се обидихте.

— И аз се радвам, че не съм с двайсет години по-малка.

Двете отново се засмяха.

След няколко минути, когато се изнесе със стола си в коридора, за да се поупражни, усети, че се чувства по-добре от когато и да е след комата си. Спонтанният, невъздържан смях се оказа мощно лечебно средство. Споделеният миг, неочакваната, но добре дошла близост я накараха да се почувства по-малко сама, а болницата да стане по-малко студена и мрачна, отколкото току-що бе изглеждала.

Ръцете още я боляха от сутрешната обиколка със стола, но въпреки изтръпналите си мускули, бе решила твърдо да направи поне още един тур из втория етаж.

Не се тревожеше, че може да се срещне с Ричмънд и Джонсън. Вече бе решила, че ще съумее да се справи с такива срещи. Всъщност тя дори се надяваше да ги види отново. Ако поговореше с тях и ги огледаше отблизо, може би удивителната им прилика с Харч и Куинс би се оказала по-незначителна, отколкото тя бе сметнала в началото. Не мислеше, че ще бъде така, но бе решила да се отърси от предубежденията. А след като ги огледаше пак, ако все още оставаха двойници на Харч и Куинс, може би разговорът с тях и по-доброто им опознаване щеше ги направи по-малко плашещи. Въпреки мнението на Филип Марлоу, неповторимия детектив, на Сюзан много й се искаше да вярва, че това е само невероятно съвпадение, защото другите варианти бяха злокобни и страшни.

Беше стигнала до стая 216, без да види някого от двойниците. Спря пред отворената врата на Питър, събра достатъчно смелост и се изтласка вътре. Докато минаваше през вратата, успя да се усмихне без някакъв вътрешен импулс. Беше се подготвила внимателно за първото си изречение: Сутринта ви видях в коридора и ми заприличахте толкова много на един стар приятел, че просто трябваше да намина, за да видя дали…

Но Питър Джонсън го нямаше.

Беше стая за двама, като нейната, и човекът от другото легло й обясни:

— Пийт ли? На долния етаж е, в радиологията. Казаха, че трябвало да му направят още няколко изследвания.

— Така ли — извини се тя. — Е, може би ще се отбия по-късно.

— Нещо да му предам?

— Не. Не е нещо важно.

В коридора се замисли дали да не попита някоя от сестрите коя е стаята на Бил Ричмънд. После се сети, че той днес е имал операция и навярно сега не му е добре. Моментът бе неподходящ за посещение.

Когато се върна в стаята си, госпожа Бейкър ограждаше второто легло с параван, който напълно го отделяше.

— Доведох ви състайничка — съобщи й тя, като се обърна към нея.

— Това е хубаво — зарадва се Сюзан. — С компания времето ще премине по-бързо.

— За съжаление тя няма да е кой знае каква компания — поклати глава сестрата. — Навярно през по-голямата част от времето ще спи. Дори сега е взела силни транквиланти.

— Как се казва?

— Джесика Сийфърт.

— Много ли е зле?

— Крайната фаза на рака, за съжаление — въздъхна госпожа Бейкър.

— О, колко жалко.

— Е, навярно хората, които я съжаляват, не са толкова много. Джеси все пак е седемдесет и осем годишна, а и животът й е бил доста богат — отбеляза сестрата.

— Вие познавахте ли я?

— Тя живее в Уилоуок. А сега, какво да правим с вас? Имате ли желание да направите няколко крачки, да раздвижите малко краката си?

— Разбира се.

Сестрата докара инвалидния стол по-близо до леглото.

— Щом станете, задръжте се с дясната ръка за преградата на леглото, а с лявата за мене. Ще ви преведа бавно и спокойно до другата страна.

В началото бе несигурна и колеблива, но с всяка нова крачка добиваше вяра в силите си и се движеше по-бързо. Не беше още в състояние да предизвика никого на надбягване — дори горката Джесика Сийфърт, — но усещаше опъването на мускулите в краката си и изпитваше приятното животинско чувство, че е цяла и дейна. Беше сигурна, че ще оздравее по-бързо, отколкото смяташе Макгий, и ще я изпишат от болницата доста по-рано.

Когато заобиколиха леглото, госпожа Бейкър й каза:

— Добре, хайде сега да се качите и да легнете.

— Почакайте. Нека си почина мъничко, а после да минем пак от другата страна.

— Не се напрягайте прекалено.

— Мога да се справя. Не се напрягам.

— Сигурна ли сте?

— Няма да взема да ви лъжа, я? Може и да ме напляскате.

— Не го забравяйте — засмя се сестрата.

Докато стояха между двете легла и Сюзан събираше сили за обратния път, и двете отправиха поглед към паравана покрай второто легло, който беше на по-малко от метър.

— Тя има ли семейство? — попита младата жена.

— Не би могло да се каже. Няма близки роднини.

— Това сигурно е ужасно — прошепна Сюзан.

— Кое?

— Да умреш самотен.

— Няма защо да шепнете — високо каза госпожа Бейкър. — Тя не може да ви чуе. Така или иначе, Джеси се справя с положението много добре. Макар че всичко това засегна самолюбието й. Като по-млада беше прекрасна жена. Беше красива дори и като по-възрастна. Но сега е отслабнала ужасно, ракът просто я е изял. Винаги е била малко суетна за външния си вид, така че за нея погрозняването, свързано с болестта, е много по-страшно от мисълта, че ще умре. Има изключително много приятели в града, но ги е помолила изрично да не идват на посещения в болницата този път. Иска да я запомнят като жената, която беше. Не допуска никого при себе си освен лекарите и сестрите. Затова и поставих паравана около леглото й. Сега е упоена, но ако се събуди дори за миг и види, че не е оградена, ще се разстрои ужасно.

— Горката — въздъхна Сюзан.

— Да, но не се притеснявайте особено. Този час, рано или късно, ще дойде за всички ни, а тя успя да го избегне по-дълго от мнозина други.

Върнаха се по обратния път около леглото, Сюзан се качи и с благодарност отпусна глава на възглавницата.

— Гладна ли сте? — попита сестрата.

— Да наистина. Умирам от глад.

— Хубаво. Сега ви трябва малко повече месо. Ще ви донеса закуска.

Младата жена се повдигна в леглото:

— Мислите ли, че ако пусна телевизора, на госпожа Сийфърт ще й стане неприятно.

— Ни най-малко. Дори няма да забележи, че е включен. А ако се събуди и го чуе, навярно ще поиска и тя да гледа. Това може да й помогне да излезе от черупката си.

Докато госпожа Бейкър излизаше, Сюзан пусна телевизора с дистанционното управление. Смени няколко канала, докато откри един стар филм, който тъкмо започваше — „Ребро Адамово“ със Спенсър Трейси и Катрин Хепбърн. Знаеше го, но беше от тези майсторски направени, остроумни филми, които човек може да гледа много пъти, без да му омръзнат. Остави дистанционното управление и се настани готова да се разсее.

Беше й трудно обаче да проследи встъпителните епизоди на филма. Погледът й непрекъснато отскачаше към съседното легло. Затвореният параван я притесняваше.

Той не се различаваше от паравана, който би могъл да се постави и около нейното легло. Беше закачен за U-образна метална релса на тавана и се спускаше до трийсетина сантиметра от пода, като закриваше всичко освен колелцата на леглото. И нейният параван бе затварян няколко пъти през последните два дена — когато й се налагаше да използва гърнето или когато трябваше да смени пижамата си.

Въпреки това затвореният около Джесика Сийфърт параван я смущаваше.

„Това няма нищо общо със затворения параван“ — помисли си тя. „Дължи се просто на съседството ми с човек, който умира. Това би могло да накара всекиго да се чувства неловко.“

Взираше се в паравана.

Не. Не близостта на смъртта я тревожеше. Нещо друго. Нещо, което не би могла да назове.

Параванът висеше опънат, бял и неподвижен, като нарисуван.

Прекъснаха филма, за да покажат няколко реклами, и тя намали изцяло звука с дистанционното управление.

Стаята потъна в абсолютна тишина.

Параванът стоеше неподвижен, не се помръдваше дори от движението на въздуха.

— Госпожа Сийфърт? — повика я Сюзан.

Нищо.

Госпожа Бейкър влезе с голяма порция сладолед, покрит с боровинки.

— Как ви изглежда това? — попита тя, докато го нагласяваше на масичката, преди да я завърти към Сюзан.

— Огромен е — отвърна пациентката, като откъсна поглед от паравана. — Никога няма да мога да го изям целия.

— О, ще то изядете, ще го изядете. Вече сте започнали да се оправяте, това е съвсем ясно. Сама ще се учудите на апетита си през следващите една-две седмици. — Тя поглади сивата си коса. — Е, моята смяна свърши. Трябва да се прибера вкъщи и да се докарам в особено красив вид. Довечера имам голяма среща — ако боулингът, вечерята с хамбургер и пийването могат да се нарекат „голяма среща“. Би трябвало да зърнете човека, с когото излизам напоследък. Наистина е мъж на място. Ако бях трийсетина години по-млада, бих казала, че е екстра. Цял живот е бил дървар. С раменете му могат да се измерват врати. А да видите ръцете му! Има най-големите, най-коравите и най-мазолестите ръце, които сте виждали. Но иначе е кротък като агне.

— Изглежда, че довечера ви очаква голямо преживяване — усмихна се Сюзан.

— В това няма никакво съмнение — увери я тя и се обърна към вратата.

— Ъъъ… преди да тръгнете…

— Да, мила — обърна се към нея сестрата, — какво ви трябва?

— Бихте ли… ъъъ… проверили как е госпожа Сийфърт?

Сестрата изглеждаше учудена.

— Ами… — с притеснение продължи Сюзан, — просто… тя е толкова мълчалива…, въпреки че спи, мисля, че е прекалено мълчалива… чудех се да не би…

Госпожа Бейкър отиде направо до второто легло, дръпна края на паравана и стъпи зад него.

Сюзан се опита да долови какво има отзад, но не видя нито Джесика Сийфърт, нито каквото и да е освен гърба на сестрата. Вдигна поглед към Трейси и Хепбърн, които мълчаливо ръкомахаха и спореха на телевизионния екран. Изяде една лъжичка от сладоледа, който бе прекрасен, но от студеното й изтръпнаха зъбите. Погледна отново към паравана.

Госпожа Бейкър отново се появи и параванът се намести зад гърба й, а тя отново не можа да види нищо зад него.

— Не се тревожете — успокои я сестрата. — Не се е поминала. Просто спи като бебенце.

— Ах.

— Вижте, малката ми, не се тревожете за това, а? Тя няма да умре в тази стая. Ще остане тук няколко дена, може би една седмица, докато състоянието й се влоши достатъчно, за да я прехвърлят в интензивното отделение. Това ще стане там — сред дрънчащите и бипкащи системи за поддържане, които накрая изобщо няма да са в състояние да я поддържат. Разбрахме ли се?

— Ясно — кимна Сюзан.

— А така. Изяж си сега сладоледа. Ще се видим пак сутринта.

След като Телма Бейкър си тръгна, пусна звука на телевизора, изяде сладоледа и се опита да не гледа към закритото легло на госпожа Сийфърт.

От упражненията и от голямата порция сладолед накрая й се додряма. Без да спре „Ребро Адамово“, тя заспа.

Сънува, че взема участие в телевизионна игра пред публика от хора, облечени в смешни костюми. Самата тя носеше болничните си дрехи — пижама и бинт около челото. Досети се, че предаването е „Да се споразумеем“. Водещият, Монти Хол, бе застанал до нея. „Добре, Сюзан — започна той със сладникав ентусиазъм. — Искаш ли да запазиш хилядата долара, които си спечелила досега, или искаш да ги заложиш за онова зад завеса номер едно?“ Тя огледа сцената и видя, че там няма три спуснати завеси, както винаги, а три болнични легла, оградени с паравани. „Ще задържа хилядата долара“, отвърна тя. А Монти Хол продължи: „О, Сюзан, мислиш ли наистина, че това е разумно? Наистина ли си сигурна, че вземаш правилното решение?“ А тя отсече: „Ще запазя хилядата долара, Монти.“ Той огледа публиката в студиото и блесна с извънредно белите си зъби в широка усмивка: „А ти как мислиш, драга публика? Трябва ли тя да запази хилядата долара, като се има предвид колко малко неща могат да се купят с тях при тази инфлация или трябва да ги заложи на онова, което се намира зад завеса номер едно?“ Публиката единодушно изрева: „Заложи ги! Заложи ги!“ Сюзан решително тръсна глава и заяви: „Не ми трябва онова, което е зад завесата. Моля ви се, не го искам.“ Монти Хол — който напълно бе престанал да прилича на Монти Хол и сега бе добил подчертано дяволски вид, със сключени вежди, ужасни тъмни очи и злобно стиснати устни — грабна хилядата долара от ръката й и каза: „Ще направиш опит със завесата, Сюзан, защото ти наистина заслужаваш това. Тъкмо това те чака, Сюзан. Завесата! Нека видим сега какво има зад завеса номер едно!“ Параванът, който ограждаше първото болнично легло на сцената, се разтвори, а там седяха двама мъже с болнични дрехи — Харч и Куинс. И двамата държаха скалпели, а сценичното осветление просветваше върху острите им като бръснач ръбове. Те станаха от леглото и закрачиха през сцената към публиката, към Сюзан, с протегнати пред себе си скалпели. Публиката изрева от възторг и заръкопляска.

Няколко минути след като Сюзан се събуди от следобедната си дрямка, телефонът до леглото й иззвъня. Тя вдигна слушалката:

— Ало.

— Сюзан?

— Да.

— Боже, толкова се зарадвах, като разбрах, че си излязла от комата. С Бърт бяхме ужасно уплашени за теб!

— Извинявам се. Ъъъ… аз… не съм сигурна, че знам кой се обажда.

— Аз съм. Франи.

— Франи?

— Франи Паскарели, съседката ти.

— О, Франи. Разбира се. Извинявай.

Жената се поколеба преди да продължи:

— Ти… ъъъ… ти си спомнящ за мене, нали?

— Разбира се. Просто в началото не разпознах гласа ти.

— Чух, че си имала някаква… амнезия.

— Общо взето, вече се оправих.

— Слава Богу.

— Ти как си, Франи?

— Аз не съм толкова важна. Все така се клатя — с ужасната двойна брадичка и гадния, непрекъснато растящ корем, но все пак нищо не може да сломи духа ми. Нали ме знаеш? Но каквото си преживяла ти, за Бога! Кажи ми, как си?

— Ставам все по-дрбре.

— Колегите ти от работата… те мислеха, че може и да не излезеш от комата. Бяхме ужасно разтревожени. Но тази сутрин мина господин Гомез и каза, че ще се оправиш. Бях толкова щастлива, че събрах всички и изядохме цял кейк.

Сюзан се засмя.

— Слушай — продължи Франи, — недей да се тревожиш за къщата си и за разни такива неща. Ние имаме грижата за всичко.

— Уверена съм, че е така. Колко хубаво е, че ти си ми съседка, Франи.

— Ами и ти би направила същото за нас.

Говориха още няколко минути, не за нещо важно, просто за нормалните събития от квартала.

Сюзан почувства, когато остави слушалката, че е установила връзка с миналото, за което вече почти бе изгубила надежда. Не бе изпитвала такова чувство от разговора си с Фил Гомез, но той беше просто глас без лице, някакъв код. А сега тя си спомни за Франи Паскарели и споменът измени всичко. Двете не бяха особено близки приятелки; въпреки това разговорът с нея й помогна да осъзнае, че отвъд уилоуокската болница има и друг свят, в който тя накрая ще се завърне. Колкото и странно да бе обаче, разговорът с Франи я накара да се почувства по-изоставена и по-самотна от всякога.

Доктор Макгий тръгна на вечерната си визитация малко преди поднасянето на храната. Носеше сини дънки, червена карирана риза, син пуловер и отворена престилка. Космите от гърдите, черни като косата му, се къдреха през отворената яка на ризата. Беше така строен и красив, че изглеждаше като на снимка в някое от луксозните мъжки модни списания. Беше донесъл голяма, изящно опакована кутия шоколадови бонбони и няколко книги с меки корици.

— Не трябваше да го правите. — Сюзан с неудобство прие подаръците.

— Не е кой знае какво. Исках да го направя.

— Е… благодаря.

— Освен това е от полза за лечението. Бонбоните ще ви помогнат да възстановите теглото, от което се нуждаете. А книгите ще ви разсейват от неприятните мисли. Не бях сигурен какво точно бихте искали за четене, но тъй като вчера споменахте за Филип Марлоу и Реймънд Чандлър, помислих, че навярно се интересувате от криминални истории.

— Книгите са чудесни — зарадва се тя.

Той издърпа стол до леглото й и си говориха почти двайсет минути — отчасти за упражненията й, отчасти за апетита и за останалите празнини в паметта й, но главно за интимни неща като любими книги, ястия и филми.

Обаче не говориха за Питър Джонсън, двойника на Куинс, когото беше видяла тази сутрин. Страхуваше се да не би да я сметне за истерична и дори за глупава. Двама двойници? Докторът би трябвало да започне да се чуди дали целият проблем не се крие в собствените й възприятия. А тя изобщо не искаше той да си помисли, че е… неуравновесена.

Освен това тя действително не беше напълно сигурна, че възприятията й не са повлияни от нараняването на главата. Съмненията й относно нея самата бяха дребни, незначителни, но все пак бяха съмнения.

Когато Макгий накрая се приготви да си тръгне, тя каза:

— Не виждам как бихте могли да намерите време за личен живот след всички грижи, които полагате за пациентите си.

— Ами аз не прекарвам толкова време с останалите пациенти, колкото прекарвам с вас. Вие сте нещо специално.

— Навярно не ви се случва особено често да лекувате болни с амнезия — реши да уточни тя.

Той се усмихна, но усмивката не се изрази единствено в гънката на красивите му устни; и очите му участваха в нея — чисти, сини и изразяващи нещо като обич:

— Не амнезията ви прави така специална. Но и вие самата добре го знаете, сигурен съм.

Но тя не беше толкова сигурна в него. Не знаеше дали е просто учтив, дали се опитва само да повдигне настроението й или наистина я намира привлекателна. Но как би могла да бъде интересна за него в това й състояние? Всеки път, когато се погледнеше в огледалото, й идваше наум мисълта за удавен плъх. Сигурно флиртът беше обичайна част от поведението му с болните.

— А как се държи състайничката ви? — тихо и заговорнически я попита той.

— Мирува като мишка — прошепна му и погледна към паравана.

— Хубаво. Това означава, че няма болки. Не съм в състояние да направя особено много за нея, но поне мога да спестя донякъде болката в последните й дни.

— О, и тя ли е ваша пациентка?

— Да. Чудесна жена. Наистина е жалко, че умирането за нея трябва да се превърне в такъв дълъг и бавен процес. Тя заслужава много по-добър и по-чист край.

Той отиде до другото легло и мина зад паравана.

Сюзан отново не успя да съзре госпожа Сийфърт.

Макгий заговори иззад паравана:

— Здрасти, Джеси. Как се чувстваш днес?

Дочу се някъкво мърморене — съвсем тихо и сухо скрибуцане, прекалено ниско, за да може Сюзан да разбере каквото и да е, дори прекалено ниско, за да бъде напълно сигурна, че е човешки глас.

Изслуша онази част от разговора, която за минута-две изрече докторът, а после дойде нова минута тишина. Когато той се показа иззад паравана, тя протегна врат, като се опитваше да види старицата. Но преградата се отмести само колкото Макгий да мине оттам, нито сантиметър повече, а и той я затвори зад гърба си веднага.

— Упорита е — с явно възхищение възкликна той. После примигна към младата жена и добави: — Всъщност тя доста прилича на вас.

— Глупости — отсече Сюзан. — Аз не съм упорита. За Бога, трябваше да ме видите сутринта, като пълзях около това легло и така се подпирах на горката госпожа Бейкър, че едва не завлякох и двете ни на земята.

— Исках да кажа упорита вътрешно — уточни докторът.

— Аз съм като градинско цвете. — Тя беше смутена от комплиментите му и все още не можеше да реши в какъв дух са поднесени. Дали я ухажваше? Или просто беше любезен? Промени темата: — Ако й дръпнете паравана, госпожа Сийфърт би могла да гледа телевизия заедно с мене довечера.

— Тя спи — обясни Макгий. — Заспа още докато й говорех. Навярно отсега нататък ще спи по шестнайсет часа на ден и повече.

— Е, може и да се събуди по-късно — настояваше Сюзан.

— Работата е…, че тя не иска да се маха параванът. У нея има някаква суетност относно външния й вид.

— Госпожа Бейкър спомена за това. Но аз съм сигурна, че бих могла да я накарам да се почувства добре. Възможно е в началото да бъде и в полусъзнание, но съм сигурна, че ще съумея да я предразположа.

— Убеден съм в това — съгласи се той, — но…

— Сигурно е ужасно мъчително само да си стоиш в леглото по цял ден. Малко телевизия би й помогнала да прекара по-леко част от времето си.

Той пое ръката й:

— Сюзан, знам, че намеренията ви са най-благородни, но според мен най-добре е да оставим паравана затворен, каквото е желанието на Джеси. Не забравяйте, че тя умира. Може и да не иска да прекара времето си по-леко. А може и да предпочита тихия размисъл пред гледането на някой епизод от „Далас“ или „Джеферсънови“.

Макар да не й бе говорил остро, Сюзан се почувства засегната от думите му. Защото беше прав, разбира се. Нямаше телевизионна програма, която би могла да развесели умираща жена, която броди между подсиления с опиати сън и непоносимата болка.

— Не исках да проявявам нетактичност — извини се тя.

— Нищо подобно не сте направили, разбира се. Просто оставете Джеси да си спи и престанете да се тревожите за нея. — Той притисна ръката й, погали я и накрая я пусна. Ще се видим пак за няколко минути утре сутринта.

Младата жена почувства, че той се колебае дали да не се наведе и да я целуне по бузата. Понечи да го направи, после се отдръпна като че ли не беше сигурен в нейните чувства, както и тя се съмняваше в неговите към нея. А може би тези намерения и реакции съществуваха единствено във въображението й — все още не можеше да реши какъв е случаят.

— Пожелавам ви приятни сънища.

— Обещавам ви да спя добре — отвърна тя.

Отиде до вратата, спря се и отново се обърна към нея:

— Между другото, определил съм ви час за физкултура утре сутринта.

— Каква физкултура?

— ЛФК — лечебна физкултура. Упражнения, тренировка на мускулите. Главно за краката. И час за водния басейн с центрофугата. При вас ще дойде санитар и ще ви отведе на долния етаж за ЛФК по някое време след закуска.

Госпожа Сийфърт не можеше да се храни сама, така че една сестра й поднесе вечерята. Дори това бе извършено с плътно затворен параван.

Сюзан вечеря и зачете един приключенски роман, което й достави удоволствие, тъй като отклони вниманието й от двойниците на Харч и Куинс.

По-късно, след като закуси с мляко и сладки, тя успя да се завлече до банята, като се опираше на стената, а после се домъкна обратно по същия начин. Обратният път й се стори два пъти по-дълъг.

Когато нощната сестра й донесе успокоително, Сюзан бе убедена, че няма нужда от него, но все пак го взе и съвсем скоро заспа дълбоко…

Сюзан… Сюзан… Сюзан…

… докато гласът, който тихо викаше името й проникна в съня й и я накара изведнъж да приседне в леглото.

Сюзан…

Сърцето й биеше бясно, защото въпреки замаяното си съзнание, долавяше нещо злокобно в гласа.

Нощната лампа не светеше силно, но в стаята все пак не беше напълно тъмно. Доколкото виждаше, нямаше никой. Зачака да чуе името си отново. Нощта оставаше все така тиха.

— Кой е там? — попита тя накрая, като се мъчеше да види какво има в лилаво-черните сенки из ъглите. Никой не й отговори.

Като се отърси от съня, осъзна, че гласът се бе разнесъл отляво, откъм ограденото с параван легло. А беше и мъжки глас.

Параванът все така стоеше около леглото. Виждаше го въпреки сумрака. Белият му плат отразяваше светлината и дори някак усилваше малкото проблясъци в нощта. Той сякаш трептеше като фосфоресциращ облак.

— Има ли някой там? — повтори тя.

Тишина.

— Госпожа Сийфърт?

Параванът остана неподвижен. Нищо не помръдна.

Светещият циферблат на болничния часовник показваше 3.42 часа сутринта.

Поколеба се, след това светна нощната си лампа. Ярката светлина я заслепи и тя я остави само колкото й бе нужно, за да се убеди, че никой не се спотайва в някое от местата, където бяха сенките. Закритото легло в осветената стая изглеждаше много по-малко заплашително, отколкото в мрака.

Загаси лампата.

Сенките се върнаха в гнездата си, а гнезда имаха навсякъде.

„Може би съм сънувала“ — помисли си тя. „Може би съм чула само глас от съня си.“

Беше сигурна обаче, че тази нощ бе първата без сънища, откакто бе излязла от комата си.

Опипом намери таблото за регулиране на леглото и се вдигна до седнало положение. За миг остана заслушана в мрака в очакване.

Струваше й се, че не би могла да заспи отново. Странният глас я бе върнал към мислите за двойниците на Харч и Куинс, а това беше направо рецепта за безсъние. Но успокоителното, което бе изпила, още действаше и тя отново задряма.

ГЛАВА 6

Вчера целия ден бурята бе изглеждала неизбежна. Небето имаше уморен, набразден и подпухнал вид.

Днес, във вторник сутринта, бурята се разрази без всякакво предупреждение освен една-единствена гръмотевица, която обаче бе толкова силна, че сякаш разтърси цялата болница. Дъждът се изля, като че ли някаква грамадна палатка се бе срутила със съскане и рев.

Сюзан не можеше да види бурята, защото параванът около второто легло закриваше прозореца. Но чуваше гръмотевиците и виждаше ярките проблясвания от светкавиците. Едри дъждовни капки затропаха по невидимото стъкло със силата на удари по барабан.

Беше закусила, топли овесени ядки с препечен хляб, плодов сок и сладка кифла, бе отишла отново до банята и обратно по-уверена в себе си и с по-малко болка от снощи, а после бе започнала да чете нов приключенски роман в леглото си.

Едва бе преминала две-три страници, когато в стаята пристигнаха двама санитари с носилка на колелца. Първият от тях, който влезе в стаята, й каза:

— Дошли сме да ви отведем в отделението за лечебна физкултура, госпожице Торнтън.

Тя остави книгата си, вдигна глава и като че ли усети февруарски вятър да лъха във врата й.

Бяха облечени в бели престилки с пришити към горните джобове надписи „Уилоуокска общинска болница“, но не бяха просто двама санитари. Не бяха толкова просто нещо, не бяха така обикновени.

Първият — който я бе заговорил — беше висок около метър и седемдесет, закръглен, с мръсна руса коса, кръгло лице, вдлъбната брадичка, чип нос и бързи малки свински очички. Другият беше висок, навярно метър и осемдесет и два, с червена коса, светлокафяви очи и светла кожа, изпъстрена с лунички под очите и в основата на носа; не беше красив, но определено изглеждаше добре, а откритото му лице и меките му черти говореха недвусмислено за ирландски произход.

Пълничкият беше Карл Джеликоу. Червенокосият бе Хърбърт Паркър. Бяха последните от четиримата членове на братството от Гръмдтевичния дом, приятелите на Харч и Куинс.

Невъзможно. Същества, излезли от кошмар. Те би трябвало да обитават единствено царството на сънищата. Но тя беше будна. И те бяха тук. Истински.

— Каква буря, а? — приятелски каза Джеликоу след поредната гръмотевична канонада.

Паркър избута инвалидния стол през цялата стая и го докара до леглото на Сюзан. И двамата се усмихваха.

Осъзна, че са млади — на двайсет, двайсет и една години. Изминалите тринайсет години изобщо не бяха оставили отпечатък върху им, както при останалите.

Още двама двойници? И се явяват тук едновременно. И двамата на работа като санитари в уилоуокската общинска болница? Не. Това е просто смешно. Абсурдно. Статистически възможността за такова невероятно съвпадение би могла да се измери с астрономически числа.

Те би трябвало да са истинските Джеликоу и Паркър, а не техни двойници.

А после — с внезапност, която накара стомахът й да се свие — тя си спомни, че двамата са мъртви. По дяволите, бяха мъртви. Но бяха тук и й се усмихваха. Лудост.

— Не — заяви Сюзан и се опита да се отдръпне от тях, като се премести в отсрещния край на леглото и се опря здраво на металната преграда, чийто студ усети осезаемо през тънката си пижама. — Не. Няма да сляза на долния етаж с вас. Няма да го направя.

Джеликоу се престори на учуден. Като се правеше, че не вижда колко ужасена е тя и не разбира какво иска да каже, той погледна към Паркър:

— Явно сме се объркали нещо, а? Аз разбрах, че трябва да заведем долу Торнтън от двеста петдесет и осем.

На Сюзан не би й се сторило възможно да си спомни така добре Джеликоу и Паркър, че да разпознае гласовете им след тринайсет години. Беше се срещнала с двамата за пръв път в нощта, когато те и останалите двама бяха пребили и убили Джери Стийн. Джеликоу не бе казал нищо на делото като свидетел, дори бе отказал да даде показания, тъй като бе използвал правата си според Третата поправка към конституцията да не се самоуличава; Паркър бе свидетелствал, но твърде сбито. Наистина, тя не позна гласа на Карл Джеликоу. Но когато Хърбърт Паркър прочете на глас данните от листчето в джоба на ризата си, учудена подскочи, защото той говореше с бостънски акцент — нещо, което бе почти забравила.

Изглеждаше като Паркър. Говореше като Паркър. Трябваше да бъде Паркър.

Но Хърбърт Паркър е мъртъв, погребан и изгнил някъде в гроба си където и да е той!

И двамата я гледаха със странно изражение.

Искаше й се да се обърне към нощното шкафче зад себе си, да потърси нещо, което би могла да използва като оръжие, но не смееше да ги изпусне от поглед.

— Лекуващият лекар не ви ли каза, че трябва да ви заведем на долния етаж за физкултура тази сутрин? — попита я Джеликоу.

— Излезте оттук — нареди им тя с измъчен и разтреперан глас. — Махайте се.

Двамата мъже се спогледаха.

Поредица от първични ярки светкавици прониза смрачения от облаците ден, отрази се в невидима, окъпана от дъжда водосточна тръба и хвърли странни изображения на светлини и сенки върху стената срещу долния край на леглото на Сюзан. Мистичната светлина за миг преобрази лицето на Карл Джеликоу, изкриви го, така че очите му изглеждаха разположени в дълбоки кухини, с нажежени до бяло огнени пламъчета в дъното на всяко от тях.

— Хей, вижте, няма от какво да се тревожите — отново подхвана Паркър. — Това е само физкултура. Изобщо няма да ви боли, не е страшно.

— Да — съгласи се и Джеликоу, след като отмина невероятно силната светкавица. Сбръчка свинското си лице в неестествено широка усмивка. — Наистина ще ви хареса отделението за ЛФК, госпожице Торнтън. — Дойде до леглото и започна да сваля преградите от едната страна. — Ще се влюбите в басейна с центрофугата.

— Махайте се, казах! — изпищя Сюзан. — Излезте! По дяволите, разкарайте се оттук!

Той се стресна и отстъпи.

Младата жена се разтрепери. Всеки удар на сърцето й отекваше със сила на механичен чук, достатъчна да разбие цимент.

Ако се качеше на носилката с колелца и се оставеше да я отведат, никога нямаше да се завърне. Това щеше да бъде краят й. Знаеше го. Знаеше го.

— Ще забия нокти в очите ви, ако се опитате да ме изведете от стаята — заплаши ги тя, като се мъчеше да успокои гласа си. — Говоря сериозно.

— По-добре да извикаме някоя сестра — обърна се Джеликоу към Паркър.

Паркър бързо излезе от стаята.

Лампите в болницата примигнаха, загаснаха и за миг остана само погребалната светлина на посивелия от бурята ден, после токът дойде отново.

Джеликоу обърна малките си, разположени близко едно до друго очички към Сюзан и я удостои със съвършено празна усмивка, която смрази още повече кръвта й:

— Само не се тревожете, а? Просто се отпуснете, госпожице. Ще ми направите ли тази услуга?

— Махайте се.

— Никой няма намерение да се приближава към вас. Просто се успокойте. — Гласът му беше тих и напевен, а въртеше успокоително и ръцете си. — Никой не иска да ви навреди. Ние всички сме ваши приятели.

— По дяволите, не се правете, че ме мислите за луда! извика тя. Беше и ужасена, и гневна. — Много добре знаете, че не съм откачена. Ясно ви е какво става тук. Аз не знам, но вие сто на сто знаете.

Той я зяпна, без да каже нищо. В очите и в самодоволната усмивка в крайчето на устата обаче имаше нещо подигравателно.

— Отстранете се — настояваше тя. — Махнете се от леглото. Веднага!

Джеликоу се върна до отворената врата, но не излезе от стаята.

Звукът от ударите на собственото й сърце беше така силен в ушите на Сюзан, че заглушаваше воя от дъжда, вятъра и гръмотевиците на есенната буря. Всеки дъх, който поемаше със сухото си, изранено гърло, й причиняваше болка и трябваше да се поеме с усилие.

Джеликоу я наблюдаваше.

„Това не може да бъде“ — повтаряше си тя. — „Аз съм разумна жена. Учен съм. Не вярвам в чудотворните съвпадения, а и не се осланям на свръхестественото със същата увереност, с която знам, че слънцето ще изгрее утре. Призраци няма. Мъртъвците не се връщат. Не се връщат!“

Джеликоу я наблюдаваше.

Сюзан проклинаше слабото си, измършавяло тяло. Дори да имаше възможност да побегне, не би могла да направи повече от една-две крачки. А ако я принудеха да се бие за собствения си живот, едва ли би издържала дълго.

Хърбърт Паркър се върна накрая с една сестра, строга блондинка, която тя не познаваше.

— Какво става тук? — запита сестрата. — Госпожице Торнтън, защо сте разстроена?

— Те искат да ме наранят — оплака се Сюзан.

— Не, те искат само да ви отведат в отделението за лечебна физкултура на първия етаж — отвърна блондинката. Беше дошла до леглото, от същата страна, където Карл Джеликоу беше свалил предпазната опора.

— Вие не разбирате — възрази Сюзан, като се чудеше как ли би могла да обясни положението си на тази жена, без да заприлича на луда за връзване.

Паркър бе застанал до отворената врата.

— Заплаши, че ще забие нокти в очите ни — оплака се той.

Джеликоу се беше приближил до долната част на леглото; беше прекалено близко.

— Махай се, мръснико — извика рязко тя.

Той не й обърна внимание.

Сюзан се обърна към сестрата:

— Кажете му да се махне. Вие не разбирате. Имам сериозни основания да се страхувам от него. Кажете му!

— Вижте какво, изобщо няма никакво основание да се тревожите — започна сестрата.

— Всички ние тук сме ви приятели — добави Джеликоу.

— Сюзан, знаете ли къде се намирате? — попита я сестрата с тон който обикновено се използва, когато медицинският персонал разговаря с малки деца, много стари хора и душевноболни.

Притеснена и ядосана, тя й кресна:

— Да, по дяволите, знам къде се намирам. Аз съм в уилоуокската общинска болница. Имала съм нараняване на главата и съм била в кома в продължение на три седмици, но не страдам от никакви усложнения. Нямам халюцинации или налудничави идеи. Не съм в истерия. Тези мъже са…

— Сюзан, ще ми направите ли една услуга? — подхвана сестрата с прекалено разумен, сладникав и покровителствен тон. — Ще престанете ли да крещите? Бихте ли говорили по-тихо? Ако просто не приказвате така силно и си дадете малко почивка, със сигурност ще се успокоите. Само поемете дълбоко дъх няколко пъти и се опитайте да се отпуснете. Не можем да постигнем нищо, ако не се отпуснем и не станем благосклонни един към друг, ако не възприемем учтив тон.

— Боже! — изстена Сюзан, чието притеснение растеше все повече.

— Сюзан, искам да ви поставя това — приближи се сестрата. Вдигна ръка, в която държеше влажно памуче и спринцовка, в която вече бе сложена кафява течност.

— Не — тръсна глава тя.

— Това ще ви помогне да се отпуснете.

— Не.

— Не искате ли да се отпуснете?

— Искам да бъда на себе си.

— Няма да боли, Сюзан.

— Махнете се от леглото ми.

Блондинката се наведе към нея.

Сюзан грабна книжката, която четеше и я запрати в лицето й.

Сестрата направи крачка назад и погледна към Джеликоу:

— Бихте ли ми помогнали?

— Разбира се — отвърна той.

— Не се приближавай — предупреди го Сюзан.

Джеликоу тръгна около леглото.

Тя се завъртя наляво, добра се до чашата за вода върху нощното си шкафче и я запрати към главата му.

Той приклекна, чашата не го уцели и се разби шумно в стената зад него.

Огледа се за друг предмет, който да запрати.

Той се приближи бързо и тя се опита да одраска лицето му, но той хвана китките й със силните си като менгеме ръце. Беше по-силен, отколкото изглеждаше. Не би могла да се отскубне от него, дори и да беше в по-добра форма.

— Не се съпротивлявайте — нареди й сестрата.

— Ние всички тук сме ви приятели — за трети път заяви Карл Джеликоу.

Напразно се опита да окаже някаква съпротива. Той със сила я принуди да легне на матрака. Тя се плъзна надолу и накрая остана просната безпомощно.

Джеликоу опъна ръцете й настрани.

Сестрата вдигна ръкава на зелената й пижама.

Сюзан се замята, затропа с крака по леглото и извика за помощ.

— Дръжте я така — поръча сестрата.

— Не е лесно — оплака се Джеликоу. — В нея има много огън.

Той имаше право. Тя бе учудена, че изобщо намира сили да се съпротивлява. Паническият страх бе влял нови сили в тялото й.

— Е, както се е напрегнала — измърмори русата, — поне мога да видя вената й. Очертала се е чудесно.

Сюзан изпищя. Сестрата бързо натърка ръката й с памучето. Беше влажно и студено.

Младата жена долови мириса на спирт и отново изпищя.

Поредица от гръмотевици изрева като товарен влак който дерайлира и се разбива с остър и оглушителен трясък. Болничните лампи примигнаха — светнаха, изгаснаха, светнаха.

— Сюзан, ако не стоите неподвижна, може случайно да счупя иглата в ръката ви. Вижте, нали не искате да стане така?

Не желаеше да се предаде. Въртеше се и се извиваше, опитваше се да се измъкне от ръцете на Джеликоу. После долетя познат глас:

— Какво става тук, за Бога? Какво й правите?

Русата сестра отдръпна спринцовката тъкмо когато се канеше да я забие в ръката на Сюзан.

Джеликоу отпусна хватката си и се обърна да види кой е дошъл.

Сюзан с усилие надигна глава от матрака.

В края на леглото стоеше госпожа Бейкър.

— Истерия — обяви русата сестра.

— Буйстваше — добави Джеликоу.

— Буйстваше? — повтори госпожа Бейкър, която явно не можеше да повярва. После погледна към Сюзан: — Какво има, мила?

Тя вдигна поглед към Карл Джеликоу, който все още я държеше. Очите му се врязваха в нея. Той леко усили натиска на пръстите си и тя за пръв път усети, че кожата му е топла, а не студена и влажна като на мъртъвците. Обърна се отново към госпожа Бейкър и каза спокойно:

— Спомняте ли си какво ми се е случило преди тринайсет години? Разказах ви вчера за това — на вас и на доктор Макгий.

— Да — отвърна тя и си сложи висящите около врата й очила. — Разбира се, че си спомням. Ужасно нещо.

— Ами аз тъкмо сънувах някакъв кошмар за това, когато тези двама санитари влязоха в стаята.

— Всичко това само заради някакъв кошмар ли е? — попита госпожа Бейкър.

— Да — излъга Сюзан. Искаше й се единствено Джеликоу, Паркър и русата сестра да излязат от стаята. Ако ги нямаше навярно би могла да обясни истинското положение на госпожа Телма Бейкър. Ако се опиташе да го направи сега, тя би могла и да се съгласи с диагнозата на русата сестра — истерия.

— Оставете я — реши госпожа Бейкър. — Аз ще се оправя.

— Тя буйстваше — повтори Джеликоу.

— Сънувала е кошмар — припомни им госпожа Бейкър. Сега е напълно будна. Пуснете я.

— Телма — обади се русата сестра, — на мене никак не ми се стори заспала, когато ме замери с тази книга.

— На нея, горката, никак не й е било леко. — Госпожа Бейкър мина покрай леглото и избута другата сестра. — Моля ви излезте, всички. Ние със Сюзан ще обсъдим това.

— Според мене… — започна русата сестра.

— Мили — прекъсна я госпожа Бейкър, — знаеш, че винаги съм вярвала на преценката ти. Но тук случаят е по-специален. Аз мога да се оправя. Наистина мога.

Джеликоу с нежелание пусна Сюзан.

От радост тя първо се отпусна, после приседна в леглото. Разтри едната си китка, после другата. Все още чувстваше болка по местата, където пръстите му се бяха впили в нея.

Двамата санитари излязоха от стаята, като взеха със себе си носилката на колелца.

Русата сестра се поколеба, прехапа долна устна, но накрая и тя си тръгна, като взе със себе си влажното памуче и спринцовката.

Господ Бейкър заобиколи леглото, като внимаваше да не настъпи някое стъкълце от счупената чаша. Нагледа госпожа Сийфърт, после се върна при Сюзан и каза:

— Милата старица е спала по време на цялата бъркотия.

Взе нова чаша от нощното шкафче и я напълни с вода от термоса, който бе поставен отгоре.

— Благодаря. — Сюзан взе чашата и жадно отпи. Гърлото й бе малко раздразнено от крещене и водата й подейства добре.

— Още малко?

— Не, стига ми — благодари тя и остави чашата на нощното шкафче.

— А сега, кажете ми, за Бога, каква беше цялата тази история — попита Телма Бейкър.

Облекчението на Сюзан твърде бързо се превърна в напрежение и в страх; стана й ясно, че ужасът още не е свършил. Той навярно едва сега започваше.