Гръмотевичният дом

ГЛАВА 7

Светкавиците и гръмотевиците се бяха преместили другаде, но сивият дъжд продължаваше да вали като истински океан и денят беше все така мрачен.

Сюзан седеше в леглото си и се чувстваше малка и измита като че ли дъждът, макар и без да я допира, отнасяше част от нея самата.

Застанал до леглото й с ръце в джобовете на престилката си, Джефри Макгий каза:

— Значи сега твърдите, че двойниците на трима от тези членове на братството са се появили тук.

— Четирима.

— Какво?

— Не ви казах за онзи, когото видях вчера.

— Това трябва да е… Куинс?

— Да.

— Видели сте го тук? Или някой, който прилича на него?

— В коридора, докато бях на инвалидния стол. Той е пациент, също като Харч. Стая двеста и шестнайсет. Името му тук се предполага, че е Питър Джонсън. — Тя се поколеба, но добави: — Изглежда на деветнайсет години.

Макгий я гледаше, без да каже нищо.

Макар че още не бе дал преценка за разказа й, макар че явно се опитваше да й повярва, тя не пожела да го погледне в очите. Нещата, които бе споделила, бяха толкова необичайни, че ученият в нея се смущаваше просто от нуждата да ги каже. Беше наведена към скръстените в скута длани.

— Толкова голям ли беше Ранди Лий Куинс по времето, когато е помогнал в убийството на Джери Стийн? На деветнайсет години? — попита я накрая.

— Да. Той беше най-малкият от четиримата.

„Знам какво си мислите в момента обаче — каза си тя. Мислите си за нараняването на главата ми, за комата, за възможността да има мозъчни увреждания, които не са отчетени на скенера и чрез други тестове — някаква миниатюрна емболия или съвсем дребен кръвоизлив в един от фините мозъчни капиляри. Чудите се дали мозъчното ми увреждане съвсем случайно не се е отразило на онази точица в сивото вещество, където са складирани спомените за Гръмотевичния дом; чудите се дали това ограничено поражение би могло да оживи тези спомени и да ги превърне в основна мисъл, занимаваща съзнанието ми. Дали съм обсебена от убийството на Джери по простата причина, че някакъв необичаен натиск в ума ми насочва цялото ми внимание към Гръмотевичния дом? Дали този натиск не ме кара да добавям и нови подробности към стария кошмар? Дали микроскопичната промяна в главата ми не ме кара непрекъснато да твърдя, че виждам двойници на Харч и останалите, докато всъщност и Бил Ричмънд, и Питър Джонсън, и двамата санитари не приличат ни най-малко на четиримата членове на братството? Е, може би точно това става с мен. Или пък не. Веднъж си мисля, че това е обяснението. В следващата минута знам, че трябва да е нещо съвсем друго. Те не са двойници. Те са двойници. Те не са истинските Харч, Куинс, Джеликоу и Паркър. Те са истинските Харч, Куинс, Джеликоу и Паркър. Просто не знам. Господ да ми е на помощ, просто не знам какво става с мен, така че скъпи доктор Макгий, не ви обвинявам за объркването и съмненията ви.“

— Значи вече са четирима — заключи той. — Четирима двойници и всички те са тук, в болницата.

— Ами… не съм сигурна.

— Но нали току-що ми казахте…

— Мисълта ми е, че да, наистина изглеждат съвършено същите като хората, които убиха Джери. Но не съм сигурна дали не са нещо повече от двойници, да не са…

— Да?

— Ами може да са… нещо друго.

— Например.

— В случая с Паркър и Джеликоу…

— Продължавайте — подкани я той.

Сюзан просто не можеше да се застави да говори на глас за съществуването на призраци. Когато Карл Джеликоу я бе притиснал към матрака и здраво беше стиснал ръцете й, мисълта за свръхестествено обяснение не беше особено далеч от нея. Но сега вече изглеждаше като чиста лудост да се говори сериозно за мъртъвци, завърнали се от гробовете си, за да си отмъстят с кръв на живите.

— Сюзан?

Накрая го погледна в очите.

— Продължавайте — подкани я отново. — Ако двамата санитари не са просто двойници на Джеликоу и Паркър, ако са нещо друго, както казахте, какво точно имахте предвид?

Тя уморено махна с ръка:

— О, Боже, просто не знам. Не знам как да ви го кажа, как да го обясня на вас, а и на себе си. Не знам какво да мисля. Мога само да ви кажа какво видях с очите си — или какво си мисля, че съм видяла.

— Вижте, не искам да ви насилвам — бързо каза той. Знам, че това не е лесно за вас.

Видя съжаление в прекрасните му сини очи и веднага отмести поглед. Не искаше да бъде обект на съжаление за никого и особено за Джефри Макгий. Мразеше дори и мисълта за това.

Докторът замълча като гледаше в земята и очевидно размишляваше за нещо.

Тя избърса потните си длани върху чаршафа и се отпусна на възглавницата. Затвори очи.

Барабанният шум от дъжда, туп-туп-туп, превръщаше цялата уилоуокска долина в учебен плац.

— Да ви предложа нещо? — попита той.

— Определено имам нужда от това.

— Може и да не ви хареса.

— Да опитаме — отвори очи Сюзън.

— Нека доведа Брадли и О’Хара тук още сега.

— Джеликоу и Паркър?

— Имената им всъщност са Брадли и О’Хара.

— Така ми каза и госпожа Бейкър.

— Нека ги доведа тук. Ще помоля всеки от тях да ви разкаже по нещо за себе си — къде се е родил и израснал, къде е ходил на училище, как е постъпил на работа в тази болница. После можете и вие да им зададете въпроси, да ги попитате каквото пожелаете. Може би, ако поговорите малко с тях, ако ги поопознаете…

— Може би тогава ще реша, че не приличат чак толкова Паркър и Джеликоу в края на краищата — завърши мисълта му тя.

Той се приближи и сложи ръка на рамото й, като я принуди да погледне отново към него и да види пак съжалението.

— Не е ли поне възможно, че след като поговорите с тях, може да ги видите по друг начин?

— Разбира се. Не само е възможно и вероятно, а е почти сигурно.

Самообладанието и обективността й явно го изненадаха.

— Съвсем ясно ми е, че проблемът ми е или психологически — продължи тя, — или е резултат от някое органично мозъчно увреждане, свързано с катастрофата, а може би и непряко с нея, а с прекараните три седмици в кома.

Макгий тръсна глава и се усмихна; сега беше негов ред да се притесни:

— Все забравям, че сте учен.

— Няма нужда да ме ласкаете, доктор Макгий.

Засиял от облекчение, той постави длани на матрака и седна на ръба на леглото, до нея. Непринуденият му жест, спонтанният физически израз на радостта, която изпита от смислената й реакция, го накара да изглежда поне десет години по-млад и още по-привлекателен.

— Знаете ли, просто щях да се побъркам как по най-деликатен и приемлив начин да ви кажа — цялата работа с двойниците е навярно само в главата ви, а сега излиза, че сте го знаели през цялото време. Което значи, че навярно можем да отхвърлим две от диагнозите, които току-що очертахте — искам да кажа, че едва ли ви преследва някакво психологическо плашило. Вие сте прекалено стабилна за това. Вие сте направо удивителна!

— Значи най-добрата ми надежда остава нарушението в мозъчната дейност — с мрачна ирония заключи Сюзан.

— Но вижте — започна сериозно той, — не може да е нещо застрашаващо живота ви. Определено не е голям кръвоизлив или нещо подобно. Ако беше така, нямаше да сте така добре физически и в такова ясно съзнание. А и нещо сериозно наистина би се отчело на скенера, с който ви изследвахме, докато бяхте в кома. Това е нещо дребно, Сюзан, нещо, което се лекува.

Тя кимна.

— Но все още се страхувате от Брадли, О’Хара и другите двама, нали? — попита я.

— Да.

— Макар и сама да съзнавате, че най-вероятно всичко е само в главата ви.

— „Най-вероятно“ е точната дума.

— Мога да отида и по-далече, като кажа, че е определено проблем, свързан с възприятията, и се дължи на функционално мозъчно смущение.

— Навярно е така.

— Но все пак се боите от тях.

— Много.

— Но възстановяването ви не бива да се смущава от стрес или потиснатост — намръщи се той.

— Сигурно ще успея да се справя. Второто ми име все пак е Полиана3.

Той отново се усмихна:

— Ето така ви харесвам.

„Но освен това в сърцето си — помисли си Сюзан. — и за миг не допускам, че имам някакъв психологически проблем или мозъчно смущение. Тези отговори просто не са убедителни. Мога да ги приема с мисълта си, но все пак не ми се струват правилни. Чувствам, че е правилен отговорът, който изглежда безсмислен — тези мъже наистина са двойници на Харч, Куинс, Джеликоу и Паркър, но не само в моите очи, а наистина; те искат нещо от мене — навярно живота ми.“

Потри с ръка челото си като че ли можеше да се отърси от умората си и да я захвърли настрани:

— Е…, нека направим и това. Доведете Джеликоу и Паркър и ще видим какво ще стане.

— Брадли и О’Хара.

— Да де.

— Вижте, щом мислите за тях като за Джеликоу и Паркър, вие непременно ще ги видите като Джеликоу и Паркър — това е самата същина на проблема, свързан с възприятията ви. Мислете за тях като за Дени Брадли и Пат О’Хара и това може да ви помогне да преодолеете смущенията във възприятията; да ви помогне да ги видите като хората, които са.

— Добре. Ще мисля за тях като за Брадли и О’Хара. И ако те въпреки това приличат на Джеликоу и Паркър, може би трябва да се срещна не с невролог, а със специалист по прогонване на духове.

Той се засмя. Но не и тя.

Макгий бе обяснил накратко положението на Брадли и O’Xapa, преди да ги въведе в стаята й. Те изглеждаха разтревожени от състоянието на Сюзан и изпитваха силно желание да й помогнат, доколкото това е по силите им.

Тя се опита да не им показва в каква степен присъствието им все още я безпокои. Макар че стомахът й се преобръщаше, а сърцето й биеше бясно, тя си наложи да се усмихне и да изглежда спокойна. Искаше да даде на Макгий възможност да докаже, че двамината, когато се огледат по-цялостно, са само обикновени, безвредни младежи, у които няма никакви злостни намерения.

Макгий бе застанал до леглото с ръка върху преградата, като се опитваше да й вдъхне морална поддръжка.

Санитарите застанаха в долния край на леглото. Отначало се държаха стегнато, като двама ученици, изправени на изпит пред строга учителка. Но лека-полека се отпуснаха.

Денис Брадли заговори пръв. Тъкмо той я бе придържал към леглото, докато сестрата се готвеше да й постави инжекция.

— Най-напред искам да се извиня, че може би бях малко по-груб с вас. Не исках да е така. Просто бях малко уплашен, разбирате ли? — Неловко смени тежестта си от единия крак на другия. — Искам да кажа, вие все пак ни заплашихте… нали… че смятате да направите нещо… с очите ни…

— Няма нищо — успокои го Сюзан, макар че все още усещаше силата на ръцете му, пръстите, които жестоко се забиваха в ръцете й. — И аз бях уплашена. Всъщност аз трябва да се извиня на вас. И на двамата.

По молба на Макгий Брадли започна да говори за себе си. Бил роден в Тусон, Аризона, и навършил двайсет години миналия юли. Родителите му се преместили в Портланд, Орегон, когато станал на девет години. Нямал братя, само една по-голяма сестра. Учил две години в колеж, а после посещавал курсове, където се подготвил за санитар. Преди една година постъпил на работа в Уилоуок, където изпълнявал по съвместителство работата и на санитар, и на придружител в линейка. Отговори на всичко въпроси, които му постави Сюзан. По време на целия разговор беше прям, непосредствен и готов с отговорите си.

Подобно беше и отношението на Патрик О’Хара, червенокосия. Той заяви, че е роден и израснал в Бостън. Родителите му били ирландски католици. Не, не познавал никого на име Хърбърт Паркър. Всъщност през целия си живот в Бостън не е познавал никой, който да се казва Паркър или Хърбърт. Да, имал по-голям брат, но не, с брат си не си приличали особено, Не, никога не е бил в пенсилванския колеж Брайърстед и дори сега за пръв път чувал за него. Дошъл на Запад, когато навършил осемнайсет години, преди три години. В Уилоуок бил от шестнайсет, не, по-скоро от седемнайсет месеца.

Трябваше да признае, че и Денис Брадли, и Пат О’Хара се държаха добронамерено. След като сега ги бе поопознала, не можеше да се позове на някакво логическо основание да вижда в тях потенциална заплаха за себе си.

Изглежда, никой от тях не лъжеше.

Сякаш никой и не премълчаваше нещо.

Но все пак за нея, заради объркани възприятия или не, Брадли все още приличаше досущ на Карл Джеликоу.

Досущ.

О’Хара още й изглеждаше като двойник на Хърбърт Паркър.

А имаше и чувството, неподкрепено от нищо, което двамата младежи бяха казали или направили, че те лъжат и че крият нещо. По интуиция, въпреки всички солидни доказателства за противното, тя усещаше, че целият този спектакъл е само добре отрепетираиа пиеса, изпълнение, което двамата бяха поднесли с изключително майсторство.

„Разбира се, аз може би съм само безнадеждна и напълно откачена параноичка, помисли си тя мрачно.“

Когато двамата санитари излязоха от стаята, Макгий я запита:

— Е?

— Нищо не се получи. Мислех ги през цялото време за Брадли и О’Хара, но те все пак ми приличаха на Джеликоу и Паркър.

— Вие разбирате, че това нито подкрепя, нито отхвърля теорията, че имате някакви обусловени от мозъчно увреждане погрешни възприятия.

— Знам.

— Още утре ще ви насрочим нова серия от тестове, които ще започнат с ново рентгеново изследване.

Тя кимна.

— По дяволите — въздъхна той, — надявах се, че разговорът с Брадли и O’Xapa ще успокои съзнанието ви, ще ви накара да се чувствате по-добре и по-малко напрегната, докато успеем да установим точно причините за състоянието ви и да коригираме объркването във възприятията ви.

— Чувствам се горе-долу толкова спокойна, колкото се чувства котка, поставена върху гореща печка.

— Не ми се иска да се претоварвате със стрес и превъзбуда. Това ще забави възстановяването ви. Предполагам, че не би имало особен смисъл да се опитвам да ви убедя.

— Не. Както ви казах, аз приемам обяснението ви с мисълта си. Но с чувствата, инстинкта и цялото си същество все още смятам, че четиримата мъже от братството са се върнали при мен…, за да ме нападнат.

Стана й студено. Пъхна ръце под завивката.

— Вижте. — Макгий все пак реши да опита с убеждението, въпреки мнението й, че няма смисъл. — Вижте, може и да имате сериозни основания да подозирате Ричмънд и Джонсън. Не е правдоподобно, но е възможно, донякъде възможно те да са Харч и Куинс, възприели чужди имена.

— Хей, нали идеята е да ме накарате да се чувствам по-спокойна, по-малко напрегната?

— Мисълта ми е, че нямате никакво основание да подозирате Брадли и О’Хара. Те не биха могли да бъдат Джеликоу и Паркър, защото тези двамата са мъртви.

— Знам, Мъртви са.

— Така че не би трябвало да имате лошо отношение към Брадли и О’Хара.

— Но аз нямам.

— Освен това те не биха могли да са изпратени тук като част от някакъв сложен и престъпен план да си разчистят сметките с вас за свидетелстването ви на делото. Тук са от много преди вие да дойдете, дори преди да намислите да прекарате ваканцията си в Орегон, преди и да сте чули за хотел „Вютоп“. Да не би да твърдите, че някой е знаел — по някакъв свръхестествен, вълшебен, ясновидски начин, — че някой ден случайно ще попаднете по тия места и ще се озовете в уилоуокската болница? Да не би да смятате, че някой е предвидил това и е настанил тук О’Хара преди седемнайсет месеца, а Денис Брадли — преди година?

Беше се изчервила, тъй като той я караше да изглежда смешна.

— Разбира се, че не смятам.

— Хубаво.

— Това би било глупаво.

— Така е. Значи вече се чувствате съвсем спокойна с Брадли и O’Xapa?

Можа да отвърне единствено с истината:

— Но аз не се чувствам спокойна с тях.

— А би трябвало.

Напрежението, което се бе натрупвало в нея, достигна връхната си точка. Тя избухна:

— По дяволите, мислите ли, че ми харесва да бъда пленница на чувствата си, да съм безпомощна жертва на страха? Мразя това. Аз не съм такава. Чувствам… че съм престанала да се владея. Никога в живота си, никога не съм вземала решения и не съм правила каквото и да е под напора на чувствата. Аз съм учен, за Бога. Занимавала съм се с наука и съм разсъждавала трезво през целия си живот като възрастна. И се гордея с това. В света, който понякога изглежда съвсем като лудница, аз съм се гордяла с логиката си, с непоклатимата си стабилност. Не виждате ли? Не разбирате ли какво ми причинява всичко това? Мислила съм по законите на логиката и на математиката още от дете. Не съм избухвала в гневни пристъпи дори тогава, дори като момиченце. Понякога ми се струва, че просто не съм имала детство.

Изведнъж, за нейно учудване, от нея се изляха всичките й съжаления, притеснения и страдания, които бе крила и държала толкова дълго в себе си — порой, който надминаваше пороя, отприщен от бурята навън.

С глас, който едва разпозна като своя, глас, изкривен от страдание, започна:

— Имало е случаи — обикновено късно нощем, когато съм сама, което е обичайно през повечето нощи, през повечето дни… винаги, за Бога, — когато съм била убедена, че нещо не ми достига, че ми липсва дребна, но важна част, която ме прави истински човек, сякаш съм индивид от друга раса. Искам да кажа, Бога ми, останалите хора изглеждат поне толкова ръководени от чувствата колкото от интелекта, от усещанията си колкото и от истината. Виждам как другите се отдават на чувствата си и пренебрегват логиката, правят най-абсурдни неща заради самото удоволствие от това. Заради самото удоволствие от това! Никога не съм правила каквото и да е в живота си единствено с такива подбуди. Освен това срещам приятели и познати, отдадени на чувствата си, просто носени от тях… и най-важното, това изглежда им харесва. А аз не мога. Никога не съм могла. Прекалено въздържана съм. Прекалено се владея. Винаги се владея. Желязната лейди. Вижте, аз дори не плаках при смъртта на майка си. Добре, може би на седем години съм била прекалено малка, за да разбера, че трябва да плача. Но аз не плаках и на погребението на баща си. Уговарях се с гробарите, поръчвах цветя, наглеждах как копаят гроба и се грижех за всички подробности твърде сполучливо, но не плаках за него. Обичах го въпреки сдържаното му отношение към мене и ми липсваше. Боже, как ми липсваше, — но не плаках. По дяволите. Не плаках за него. И тогава си казах — не е толкова лошо, че се различавам от останалите. Казвах си, че съм по-добра от тях, че струвам повече от тълпата. Изпитвах огромна гордост от непоклатимо овладения си характер; изградих живота си на тази основа. — Бе се разтреперала силно. Обгърна се с ръце. После погледна към Макгий. Той изглеждаше поразен. А тя не можеше да спре да говори. — Изградих живота си върху тази гордост, по дяволите. Може би не кой знае колко интересен живот. Но все пак живот. И бях доволна от себе си. И сега да ми се случи това. Знам, че не е логично да се боя от Ричмънд, Джонсън, Брадли, O’Xapa… Ho аз наистина се страхувам от тях. Това е по-силно от мене. Имам логически глупавото, но емоционално силно убеждение, че тук става нещо неописуемо странно, дори окултно. Загубила съм самообладанието си. Отдала съм се на чувствата. Станала съм онова, което си мислех, че никога няма да бъда. Станала съм различна и съм поела по съвсем различен път от старата си същност. Вече не съм онази Сюзан Торнтън… и… това… просто… ме разкъсва.

Потръпна, задави се, сви се на леглото, седна с глава между коленете си, пое дъх и зарида.

В началото Макгий просто нямаше думи. После й подаде няколко книжни салфетки. И още няколко.

— Сюзан, съжалявам — каза накрая. — Как сте? — попита след малко. Наля й чаша вода.

Тя не я пожела.

Върна я на нощното шкафче.

Изглеждаше объркан.

— Как мога да ви помогна?

— Боже! — простена младата жена.

Докосна я.

Прегърна я.

Това можеше да направи.

Опря глава на раменете му и конвулсивно заплака. Постепенно осъзна, че сълзите не я карат да се чувства по-нещастна, както си бе мислила при упоритите си опити да ги спре. Вместо това я караха да се чувства по-чиста и по-добра, като че ли заедно с тях се изливаше болката и страданието, които ги бяха причинили.

— Всичко е наред, Сюзан — увери я той. — Ще се оправите. Не сте сама.

Макгий успя да я успокои, а такова нещо никога не бе й се случвало — навярно, защото на никого не бе разрешавала.

След няколко минути.

— Още няколко салфетки? — попита той.

— Не, благодаря.

— Как се чувствате?

— Като изцедена.

— Съжалявам.

— Не сте виновен вие.

— Непрекъснато ви натяквах за Брадли и O’Xapa.

— Не бих казала. Опитвахте се единствено да ми помогнете.

— И как само ви помогнах.

— Наистина ми помогнахте. Принудихте ме да застана лице в лице с нещо, което досега бях избягвала, а това ми беше ужасно необходимо. Не съм толкова твърда, колкото си мислех. Различна съм от онова, което си мислех, че съм. И може би това не е лошо.

— Всичко, което ми казахте за себе си, всичко, с което, според вас, се различавате от останалите хора — вярвахте ли в това наистина?

— Да.

— През всичките тези години?

— Да.

— Но за всекиго има някакъв предел.

— Вече го знам.

— И няма нищо лошо в това, че от време на време не успявате да поемете всичко — успокои я той.

— Напоследък наистина беше така. Твърде подчертано.

Постави ръка под брадичката й, повдигна лицето й и я погледна. Прекрасните му очи сега бяха по-сини от всякога.

— Каквото и да ви има, колкото и потайно да е то, колкото и трудно да ми бъде да стигна до същността му, аз ще го открия — увери я. — И ще ви накарам отново да се чувствате добре. Вярвате ли ми, Сюзан?

— Да. — Осъзна, че за пръв път в живота си доброволно поставя, поне донякъде, съдбата си в ръцете на друг човек.

— Ще открием каква е причината за объркването на възприятията ви, за натрапчивата ви мисъл за Гръмотевичния дом и ще ги преодолеем. Няма да ви се наложи да прекарате остатъка от живота си, като виждате Ърнест Харч и останалите трима в лицата на съвършено непознати хора.

— Ако именно това ми се случва.

— Това ви се случва — настоя той.

— Добре. Докато откриете причините за състоянието ми, докато ме накарате да се чувствам добре, аз ще се опитвам да се боря с тази лудост, с мъртъвците, които изведнъж оживяват и се появяват в болницата като санитари. Ще вложа всичко от себе си, за да се преборя с това.

— Можете. Сигурен съм.

— Но това не значи, че няма да се боя.

— Сега ви е разрешено да се боите. Вече не сте желязната лейди.

Тя се усмихна и издуха носа си. Макгий поседя още малко замислен на ръба на, леглото и накрай каза:

— Следващия път, когато ви се стори, че сте видели Харч, Джеликоу, Куинс или Паркър, можете да направите нещо, което да ви предпази от паниката.

— Бих искала да знам какво е.

— Ами когато завършвах стажа си в сиатълската болница — преди доста години, дори не ми се иска да си спомням преди колко, — имахме много случаи на поети свръхдози от наркотици. Пациентите винаги идваха в спешното отделение — или ги довеждаше полицията — с оплаквания от неприятни наркотични пътешествия и безконтролни халюцинации, които са ги карали или да се катерят по стените, или да стрелят по фантоми с истинско оръжие. Независимо дали болният бе поел ЛСД, ПЦП или друго вещество, ние не го лекувахме единствено с дезактивиращи препарати. Добавяхме и разговор. Съветвахме го да се отпусне. Държахме го за ръка и го успокоявахме. Казвахме му, че страшилищата, които са го преследвали, не са истински. И знаете ли какво? Обикновено разговорът помагаше, оказваше огромно успокояващо влияние. Дори в много случаи уговарянето играеше по-важна роля от дезактивиращите лекарства, които предписвахме.

— Значи това искате да правя, когато видя Харч или останалите? Да се успокоявам сама?

— Да.

— Просто да си казвам, че не са истински?

— Да. Казвайте си, че не са истински и че не могат да ви наранят.

— Както хората изричат молитви, с които да се предпазят от вампирите?

— Всъщност, ако мислите, че молитвата би ви помогнала, не се колебайте. Не се смущавайте от това.

— Никога не съм била особено религиозна.

— Няма значение. Ако ви се иска да се молите, не се колебайте. Правете онова, което ще ви позволи да запазите спокойствие, докато аз успея да намеря постоянното медицинско разрешение за проблема ви.

— Добре. Каквото кажете.

— А, радвам се, че най-после сте възприели правилното покорно отношение към лекуващия си лекар.

Тя се усмихна.

Той погледна часовника си.

— Забавих ви — реагира Сюзан.

— Само няколко минути.

— Съжалявам.

— Не се тревожете. Единствените пациенти, с които имаме уговорени часове тая сутрин, и без това са хипохондрици.

Тя се засмя. Учуди се, че още може да се смее.

Той я целуна по бузата. Беше само бързо докосване и свърши преди тя да осъзнае какво става. Вчера, когато си бе помислила, че се кани да я целуне по бузата, той се отказа в последния момент. Сега вече го бе направил, но тя все още не знаеше какво значи това. Дали беше просто израз на съчувствие, на съжаление? Дали беше просто симпатия? Приятелски жест? Или беше нещо повече?

Веднага след като я целуна, той се изправи и изглади смачканата си престилка:

— Съветвам ви да прекарате остатъка от сутринта във възможно по-пълна почивка. Четете, гледайте телевизия, правете всичко, което би откъснало мисълта ви от Гръмотевичния дом.

— Ще се обадя на четиримата и ще ги поканя за една игра на покер — подхвърли тя.

Макгий примигна, после поклати глава и се усмихна:

— Добре се възстановявате, няма що.

— Само се подчинявам на нарежданията на доктора си. Той настоява да запазя положителното си отношение каквото и да става.

— Госпожа Бейкър има право.

— За какво?

— За вас. Твърди, че духът ви винаги е висок.

— На нея всичко й прави впечатление.

— Госпожа Бейкър? На нея няма да й направи никакво впечатление, ако папата и президентът влязат през вратата ръка за ръка в този момент.

Сюзан се смути, защото не мислеше, че заслужава похвала, след като току-що се бе отпуснала и разплакала; изглади одеялото и чаршафа си и не отговори на комплимента.

— Изяжте си всичко, което ви донесат за обед — посъветва я Макгий. — А следобед искам да минете упражненията по лечебна физкултура, които бяхме предвидили за сутринта.

Сюзан се стегна.

Макгий сигурно бе забелязал рязката промяна у нея, защото добави:

— Това е много важно, Сюзан. Тази лечебна физкултура ви е необходима. Тя ще ви помогне да се изправите на крака значително по-скоро. А ако открием, че за проблемите, ви с възприятията има физическа причина, която изисква сериозна операция, вие много по-лесно ще се справите с напрежението и умората от хирургическата намеса, ако сте в добра физическа форма.

— Добре — въздъхна.

— Чудесно.

— Но моля ви…

— Какво има?

— Не ми пращайте Джели… — Тя се изкашля. — Не пращайте Брадли и O’Xapa да ме водят на долния етаж.

— Това е най-лесното. Имаме предостатъчно санитари.

— Благодаря.

— И не забравяйте — горе главата.

Сюзан подпря с юмрук брадичката си като че ли си повдигаше главата, за да даде театрален израз на героична, твърда като желязо решителност.

— А така — зарадва се той. — Мислете си, че сте Силвестър Сталоун от „Роки“.

— Мислите ли, че приличам на Силвестър Сталоун?

— Е… все пак повече, отколкото на Марлон Брандо.

— Брей, как добре знаете как да ласкаете момичетата, доктор Макгий.

— Да. Аз съм изключителен любовния; — Той й намигна, но това беше нормално намигване; нямаше нищо общо с намигването на Бил Ричмънд в коридора вчера. — Ще се видим довечера, когато правя вечерната си визитация.

После излезе.

Тя остана сама. Само с Джесика Сийфърт. Което си беше същото като да е сама.

И все още не бе я видяла.

Погледна към ограденото легло. От там не се долавяше ни най-малкото движение или шум.

Точно сега не й се искаше да е сама, затова се обади:

— Госпожо Сийфърт?

Нямаше отговор.

Замисли се дали да стане от леглото и да отиде дотам, за да види добре ли е госпожа Сийфърт. Но без сама да може да обясни защо, се боеше да дръпне паравана.

ГЛАВА 8

Сюзан се опита да изпълни заръките на лекаря. Взе една от книгите, почете малко, но историята не я заинтересува. Включи телевизора, но не попадна на програма, която да й хареса. Единственото нещо, което постоянно занимаваше мисълта й, беше мистерията с четиримата двойници, загадката около целта им. Какво възнамеряваха да й направят? Въпреки съветите на Макгий тя прекара голяма част от сутринта в размисъл за Харч и за останалите трима и в тревога.

„Явно доказателство за неестествено вглъбяване, натрапчива мисъл, психическо заболяване или мозъчно увреждане, — помисли си тя. — Твърдя, че не вярвам в сложните параноични фантазии. Твърдя, че не вярвам в окултното. И все пак вярвам, че тези четиримата са истински, включително и двамата, които са умрели. Това е просто безсмислено.“

Но се тревожеше пак и очакваше с неподправен ужас предстоящото си отвеждане от стаята за физкултурата. Не че се чувстваше особено сигурна в стаята. Не беше така. Но поне тук територията й бе позната. Не искаше да слиза на долния етаж. Спомни си как Джеликоу… как Денис Брадли я бе подканил: „Трябва да ви заведем на долния етаж.“ Беше прозвучало зловещо.

На долния етаж.

С чувство за вина, че пренебрегва повечето от съветите на Макгий, реши да изяде всичко, което й поднесат за обед, каквато бе една от заръките му.

„Осъдената се нахрани обилно за последен път“ — си помисли тя с хумора на очакващите смъртно наказание. После, сърдита на себе си, реши: „По дяволите, стига! Вземи се в ръце, Торнтън!“

Едва бе завършила обеда си, когато телефонът звънна. Обаждаха се двама от Майлстоунските й колеги. Тя не си ги спомняше, но се опита да бъде любезна с тях, да им говори като на приятели. Въпреки това разговорът не протече гладко и я притесни; беше доволна, когато накрая затвориха.

Един час след обеда при нея влязоха двама санитари с носилка на колелца. Нито един от тях нямаше дори далечна прилика с някой от четиримата членове на братството.

Първият бе набит мъж на около петдесет години с бирено коремче. Имаше гъста прошарена коса и сиви мустаци:

— Здрасти, красавице. Ти ли си поръчала такси?

Вторият беше около трийсет и пет годишен. Имаше гола глава, гладко, открито, почти бебешко лице:

— Дошли сме да ви откъснем от всичко това.

— А аз очаквах лимузина — пошегува се тя.

— А ти какво си мислиш, че е това, сладурано? — попита по-възрастният и посочи носилката като че й представяше някакво най-луксозно возило. — Обърни внимание на тези класически линии! — После тупна десетсантиметровия матрак на носилката. — А каква тапицерия има само. Ние предлагаме само най-доброто!

— Като изключим лимузината, има ли някакъв друг начин да се возите легнала?

— И то с шофьор — добави по-възрастният и посегна към преградата на леглото.

— С двама шофьори — уточни плешивият и докара носилката до леглото. — Аз съм Фил. А другият джентълмен е Елмър Мърфи.

— Викат ми Мърф.

— Викат му и по-лоши неща.

Макар все още да се боеше да слезе на долния етаж в непозната територия, Сюзан изпита удоволствие от бърборенето им. Приятелското им отношение, желанието им да я предразположат и собственото й намерение да не разочарова Макгий я окуражиха достатъчно, за да се плъзне от леглото си върху носилката. Тя вдигна поглед към тях:

— Вие двамата винаги ли сте такива?

— Какви? — попита Мърф.

— Иска да каже очарователни — поясни Фил и постави под главата й миниатюрна, малко твърда възглавница.

— Това да — усмихна се Мърф. — Винаги сме чаровни.

— По нищо не отстъпваме на Кари Грант.

— Просто така сме си родени.

— А ако погледнете в речника как е обяснена думата „чар“… — започна Фил.

— … ще видите там нашите снимки — довърши вместо него Мърф.

Завиха я с тънко одеяло, закрепиха го с ремък и я избутаха в коридора.

На долния етаж.

За да не мисли накъде отива, Сюзан ги запита:

— Но защо е нужна тази носилка? Не може ли просто с инвалиден стол?

— Те са прекалено подвижни — отвърна Мърф.

— Американците обичат подвижността.

— Мразят да остават на едно място.

— Ако оставим някой пациент сам на инвалиден стол дори за десет секунди — подхвана Фил.

— … той ще се окаже на половината път до Месопотамия, докато се върнем — довърши Мърф.

Бяха стигнали до асансьора. Мърф натисна белия бутон с надпис „Надолу“.

— Чудесно място — възкликна Фил, докато вратите на асансьора се разтваряха.

— Кое? — зачуди се Мърф. — Този асансьор? Чудесен?

— Не, Месопотамия — обясни Фил.

— Ти си бил там, а?

— Там прекарвам ваканциите си през зимата.

— Да, знам, но не мисля, че вече съществува Месопотамия.

— Гледай някой месопотамец да не те чуе случайно какви ги приказваш — предупреди го Фил.

Продължиха да бърборят по коридора и по целия си път по коридора на първия етаж към отделението за лечебна физкултура, което се намираше в едно от по-късите крила на сградата. Тук те предадоха Сюзан на госпожа Флорънс Аткинсън, специално обучения терапевт, която отговаряше за болничните занимания по ЛФК.

Флорънс Аткинсън беше ниска и мургава жена, подобна на птица, от която бликаше енергия и ентусиазъм. Под нейни указания Сюзан прави половин час упражнения с помощта на множество уреди и специална гимнастическа екипировка, които раздвижиха всяка група мускули по тялото й. Нямаше никакво натоварване, за здрав човек всичко би изглеждало безкрайно лесно.

— По време на първите ни няколко занимания — поясни госпожа Аткинсън — ще работим предимно върху пасивните упражнения.

Въпреки това в края на половинчасовия сеанс се почувства изтощена и всичко я болеше. След упражненията й направиха масаж, който я накара да си представи, че е просто куп разкачени кокали и сухожилия, които Бог не си е дал труда да съедини в човешка форма. Масажът бе последван от поставяне в басейна с центрофугата. Горещата, въртяща се вода изцеди и последните остатъци от напрежението, така че сега се чувстваше не само отпусната, но и течна. А най-хубавото беше, че й разрешиха да вземе душ в кабинка, която бе съоръжена със седалка и странични подпори за инвалиди. Чудесното чувство и мирисът на сапун, гореща вода и пара бяха така прекрасни, така изискани, че самото й къпане изглеждаше великолепно и греховно.

Флорънс Аткинсън изсуши мократа руса коса на Сюзан със сешоар, докато тя седеше пред огледалото на една тоалетна масичка. За пръв път се поглеждаше в огледало от един ден насам и с радост откри, че торбичките под очите й са изчезнали. Кожата наоколо все още малко синееше, но не особено много, а устните й бяха червени. Тънкият белег от челото й бе по-малко червен и подут от вчера сутринта, когато бяха свалили бинта, и тя без всякакво усилие повярва, че ще изчезне почти изцяло, когато заздравее напълно.

След като сложи отново зелената си пижама, се настани на носилката с колелца и госпожа Аткинсън я закара до чакалнята на отделението за ЛФК.

— Фил и Мърф всеки момент ще дойдат да ви вземат.

— Няма нужда да бързат. Имам чувството, че плувам по топлия, син океан. Бих могла да си остана тук вечно. — Тя се зачуди как изобщо е могла така да се уплаши от идването си на долния етаж в ЛФК.

Загледа се за миг в плочките на тавана и й се стори, че открива очертания на предмети сред точките, с които бяха осеяни — жираф, лодка, палма. Почувства се унесена, затвори и и се прозя.

— Изглежда прекалено доволна, Фил.

— Точно така си е, Мърф.

Тя отвори очи и им се усмихна.

— Трябва да внимаваме да не глезим прекалено пациентите си — изръмжа на шега Фил.

— Масажи, басейни с центрофуги, персонални шофьори…

— Както е тръгнало, скоро ще поиска да й се носи закуската в леглото.

— Това какво е, Фил — болница или кът за развлечения към градския клуб?

— Понякога и аз се чудя, Мърф.

— Е, вие май сте Лаурел и Харди от уилоуокската болница — прекъсна ги Сюзан.

Те я избутаха от чакалнята на отделението за ЛФК.

— Лаурел и Харди? — възропта Мърф. — Не, ние предпочитаме да се мислим за Боб и Рей от Уилоуок.

Завиха зад ъгъла към обширното централно помещение. Твърдата възглавница повдигаше главата на Сюзан достатъчно, за да може да види, че коридорът зад тях е пуст. За пръв път виждаше празен коридор във вечно оживената болница.

— Боб и Рей? — измърмори Фил. — Говори за себе си, Мърф. За себе си аз съм Робърт Редфорд от Уилоуок.

— На Робърт Редфорд не му трябва тупе.

— Нито пък на мене.

— Така е. На тебе ти трябва цяла мечешка кожа, за да прикриеш това голо теме.

Бяха стигнали асансьора.

— Ти си жесток, Мърф.

— Просто ти помагам да застанеш лице в лице с действителността, Фил.

Мърф натисна белия бутон с надпис „Нагоре“.

— Е, госпожице Торнтън — въздъхна Фил, — надявам се, че малкото ни пътешествие ви направи удоволствие.

— Страшно приятно ми беше — отвърна тя.

— Хубаво — кимна Мърф. — Ние гарантираме, че и следващата му част ще бъде интересна.

— Много интересна — съгласи се Фил. Вратите на асансьора се отвориха зад нея. Изтласкаха я вътре, но не я последваха.

В кабината вече имаше други хора. Четирима. Харч, Куинс, Джеликоу, Паркър. Харч и Куинс бяха облечени с пижами и халати; стояха от лявата й страна. Джеликоу и Паркър, в болнични престилки, бяха отдясно.

Тя вдигна глава стресната и изумена и погледна Мърф и Фил, които стояха пред вратите на асансьора на първия етаж и усмихнати я гледаха. Помахаха й за довиждане.

Вратите се затвориха. Асансьорът тръгна.

Ърнест Харч натисна едно копче върху таблото и спряха между етажите. После я погледна. Ледените му сиви очи приличаха на кръгчета от мръсен лед и от тях в сърцето й повя хлад.

— Здрасти, кучко — започна той. — Представяш ли си, да се срещнем тук?

Джеликоу се изкиска. Беше бълбукащ, сподавен, свински звук, който подхождаше на свинското му лице.

— Не — сковано отговори тя.

— Няма ли да изпищиш? — попита Паркър с усмивката на непослушно, луничаво момче, което помага в черквата.

— Ние се надявахме да писнеш — добави Куинс, чието лице изглеждаше още по-дълго откъм носилката.

— Прекалено изненадана е, за да крещи — обясни Джеликоу и отново се изкикоти.

Тя затвори очи и реши да последва съвета на Джефри Макгий. Каза си, че не са истински. Каза си, че не могат да я наранят. Каза си, че са просто фантоми, дневни видения или no-скоро дневни кошмари. Не са истински.

Някой сложи ръка на гърлото й.

Отвори отново очи с разтуптяно сърце.

Беше Харч. Той леко я притисна и усещането на кожата й в дланта му явно му хареса, защото той се засмя тихо.

Сюзан хвана дланта му с двете си ръце и се опита да я махне. Не успя. Той беше силен.

— Не се тревожи, кучко — изръмжа той. — Няма да те убия. Звучеше точно както тя си спомняше гласа на Харч от делото в съда и от Гръмотевичния дом. Никога не би могла да го забрави. Беше дълбок, дрезгав — студен и безмилостен глас.

— Не, няма да те убием още — съгласи се Куинс. — Не още.

— Когато му дойде времето — допълни Харч.

Тя отпусна ръце. Чувстваше крайниците си все по-изтръпнали. Ходилата и дланите й бяха студени. Тресеше се като стара кола, в чийто двигател имаше доста неизправности, разтуптяното й удрящо сърце сякаш щеше да я раздроби.

Харч поглади гърлото й леко и нежно като че ли се възхищаваше на елегантната му извивка.

Тя трепна от отвращение и отвърна глава, погледна към Джеликоу.

Свинските му очички просветнаха:

— Как ти хареса малкото ни изпълнение в стаята ти тая сутрин?

— Ти се казваш Брадли — Желанието й беше да е така, искаше й се действителността да се завърне.

— He — отсече той. — Джеликоу.

— И аз съм Паркър, а не О’Хара — добави червенокосият.

— Вие и двамата сте мъртви — с разтреперан глас изрече тя.

— И четиримата сме мъртви — намеси се Куинс.

Тя погледна към мъжа с ястребовото, лице, озадачена от думите му.

— След като ме изритаха от Брайърстед — продължи той, — аз се върнах у дома във Вирджиния. Семейството не ми оказа особена помощ. Всъщност не искаха изобщо да имат нещо общо с мене. Много порядъчно и праволинейно вирджинско семейство, нали разбираш? — и най-малкият полъх на скандал не би трябвало да опетни семейното име. — Лицето му потъмня от гняв. — Дадоха ми скромна издръжка, с която да преживявам, докато си намеря работа, и ме отпратиха. Отпратиха ме! Баща ми — този самодоволен и лицемерен проклет, мръсник — ме отряза, като че ли бях изсъхнал клон на дърво. Каква работа можех да намеря, която да не изглежда прекалено долна за мене? Нали семейството ми все пак беше изискано? Не съм отгледан като обикновен работник. — Бе започнал да говори със стиснати зъби. — Нямах възможност да постъпя в юридически факултет, както ми се искаше. Заради тебе, заради показанията ти на делото. Господи, как те мразя. Заради тебе се озовах в онзи забутан мотел в Нюпорт Нюз. Заради тебе разрязах вените си в схлупената малка баня.

Тя затвори очи. Помисли си: „Не са истински. Не могат да ме наранят.“

— Мене ме убиха в затвора — обади се Харч.

Тя продължаваше да държи очите си затворени.

— Трийсет и два дена преди срока, когато трябваше да ме помилват. Боже, бях излежал почти пет години, оставаше ми само един месец, но попаднах на някакъв негър, който бе успял да вмъкне нож в килията.

Те не са истински. Не могат да ме наранят.

— И сега накрая те настигнах — продължи Харч, — както се бях заклел да направя. Хиляди пъти, в затвора, десетки хиляди пъти се заричах да те открия някой ден. А знаеш ли какво ще бъде в петък, кучко? Тогава е годишнината от смъртта ми, ето какво е. В петък се навършват седем години, откакто оня негър ме опря до стената и ми преряза гърлото. Петък. Тогава ще ти го направим и на тебе. В петък вечерта. Остават ти около три дена, кучко. Просто исках да го знаеш. Просто исках първо малко да се поизпотиш. В петък. Запланували сме нещо наистина специално за тебе в петък.

— Всички сме мъртви заради тебе — намеси се Джеликоу.

Те не са истински.

Гласовете им се впиваха в нея:

— … ако бяхме открили къде се е скрила…

— … щяхме да сритаме и нейната глава…

— … да й срежем хубавото гърло…

— … по дяволите, щяхме да й измъкнем сърцето…

— … тая кучка няма сърце…

Не могат да ме наранят.

— … нищо не представлява освен смрадлива любовница на евреин…

— … на вид не е лоша…

— … трябва да й се изредим преди да я убием…

— … малко е кльощава…

— … ще понадебелее до петък…

— … някога чукал ли те е мъртвец?

Тя не искаше да отвори очи.

Те не са истински.

— … всички ще ти се изредим…

— … ще проникнем в теб…

Не могат да ме наранят.

— … всичкото това мъртво месо…

— … навряно в теб…

Не могат да ме наранят, не могат да ме наранят, не могат…

— … петък…

— … петък…

Една ръка докосна гръдта й, а друга се спусна върху очите й.

Тя закрещя.

Някой постави мазолеста и груба длан върху устата й.

— Кучка — изръмжа Харч. Сигурно пак той ощипа и дясната й ръка — силно, още по-силно.

После тя припадна.

ГЛАВА 9

Мракът се разсея. На негово място дойдоха млечна флуоресцентна светлина, танцуващи сенки, лениво движещи се под ритъма на някаква своя си музика, и разфокусирани фигури, които се показваха над нея и й говореха с далечни, но познати гласове.

— Виж кой е тук, Мърф.

— Коя е тя, Фил?

— Спящата красавица.

Зрението й се проясни. Беше легнала на носилката.

Примигна към двамата санитари, които се бяха втренчили в нея.

— А ти тогава трябва да си красивият принц — каза Фил на Мърф.

— Е, ти със сигурност не си принц — отвърна той.

Сюзан видя плочките на тавана от коридора над главите им.

— Той си мисли, че е принц — обърна се Мърф към Сюзан. — А всъщност е само едно от джуджетата.

— Джуджетата? — попита Фил.

— Джуджетата — потвърди Мърф. — Или Грозното, или Нацупеното.

— Но никое от тях не се казваше Грозното.

— Тогава Нацупеното.

Сюзан озадачена завъртя глава наляво и надясно. Намираше се в чакалнята на отделението за лечебна физкултура.

— Освен това — продължи Фил — Спящата красавица не се забърква с никакви джуджета. Онова беше Снежанка.

— Снежанка?

— Снежанка — кимна Фил, хвана преградата на носилката в долния й край и я бутна, докато Мърф направляваше отсрещната страна.

Насочиха се към двойната врата, която водеше към коридора на първия етаж.

Недоумението й изведнъж се насити с ужас. Направи опит да се надигне, но я възпря ремъкът, с който бе привързана.

— Не, чакайте — извика тя. — Чакайте. Почакайте малко, по дяволите!

Двамата се спряха — изглеждаха стреснати от избухването й. Рошавите сиви вежди на Мърф се сключиха намусено. Кръглото, детинско лице на Фил бе просто олицетворение на смайването.

— Къде ме водите? — натъртено попита тя.

— Ами… обратно в стаята ви — отвърна Мърф.

— Какво има? — попита Фил.

Тя прокара пръсти през платнения колан, който я придържаше, като отчаяно търсеше начин, да се освободи от него. Откри катарамата, но преди да успее да я разхлаби, Мърф постави длан върху ръката й и внимателно я отстрани оттам.

— Почакайте — посъветва я той. — Просто се успокойте, госпожице Торнтън. Какво има?

Тя ги изгледа мрачно:

— Вие вече веднъж ме изведохте оттук, откарахте ме до асансьора…

— Не сме…

— … после просто ме блъснахте там при тях, просто ме изоставихте. Няма да ви позволя да направите същото.

— Госпожице Торнтън, ние…

— Как можахте да постъпите така с мене? Защо, за Бога, поискахте да направите така? С какво съм се провинила пред вас? Вие дори не ме познавате истински; на никого от вас не съм направила нищо.

Мърф погледна към Фил. Фил сви рамене. Обърна се към Сюзан:

— Кои са те?

— Много добре знаете — огорчено и сърдито каза тя. — Не се преструвайте. Не се дръжте с мен като с глупачка.

— Не, наистина — въздъхна Мърф. — Наистина не знам за кого говорите.

— Аз също — добави Фил.

— За тях! — отчаяно повтори тя. — За Харч и останалите. За четиримата мъртъвци, по дяволите!

— Мъртъвци? — повтори Фил.

Мърф я изгледа като че ли беше обезумяла, после изведнъж се усмихна:

— А, ясно. Сигурно сте сънували.

Тя отмести поглед от единия към другия — и двамата изглеждаха истински стреснати от обвиненията й. Мърф отново погледна Фил:

— Предполагам, присънило й се е, че я извеждаме оттук и я вкарваме в асансьора при други пациенти, които са… покойници. — Той отново се обърна към Сюзан: — Така ли е? Това ли ви се присъни?

— Не може да е било сън. Аз дори не бях заспала — отсече тя.

— Разбира се, че спяхте. — Гласът на Фил беше толкова спокоен и утешителен, колкото нейният беше рязък и сърдит. — Току-що видяхме как се събуждате.

— Като обикновена Спяща красавица — добави Мърф.

Тя буйно тръсна глава:

— Не, не, не. Искам да кажа, че не спях първия път, когато дойдохте. — Опитваше се да им обясни, но чувстваше, че думите й не звучат особено убедително. — Аз… аз просто затворих очи за една-две секунди, когато госпожа Аткинсън ме остави тук и преди дори да съм могла да се унеса, вие дойдохте, откарахте ме до асансьора и…

— Но това е било сън, не виждате ли? — внимателно настоя Мърф, като се усмихваше окуражително.

— Разбира се — съгласи се Фил. — Трябва да е било сън, защото ние никога не караме починалите пациенти до моргата с обикновените асансьори.

— Никога — съгласи се Мърф.

— Покойниците се превозват със служебни асансьори — обясни Фил.

— Така е по-дискретно — добави Мърф.

— По-дискретно — повтори Фил.

Искаше й се да им изкрещи: „Аз не ви говоря за такива мъртъвци, мръсни заговарници такива! Искам да кажа мъртъвци, които са се върнали от гроба, които ходят и говорят и някак успяват да минат за живи; онези, които искат да ме убият.“

Но не произнесе нито дума, защото знаеше, че щеше да прозвучи като бълнуването на луд.

— Само сън е било — успокоително й напомни Мърф.

— Само лош сън — съгласи се Фил.

Тя огледа лицата им, които се извисяваха над нея и изглеждаха несъразмерно огромни от неудобната й гледна точка. Погледът на сивокосия бащински настроен Мърф беше загрижен. А би ли могло зад гладките, закръглени, детински черти на Фил да се крият злонамерени и ненавистни мисли? Не, не мислеше, че е така. Невинността, отразена в очите му, бе съвсем истинска, както и собственият й страх и объркване.

— Но как може да е било сън? — възкликна тя. — Беше толкова истинско… толкова живо.

— И аз няколко пъти съм имал така живи сънища, че са оставали с мене цяла минута, след като съм се събудил сподели Фил.

— Да, и с мене се е случвало — кимна Мърф.

Тя си спомни речта на Куинс за собственото му самоубийство. Помисли си за ръката върху гръдта й, за другата ръка върху очите, за третата ръка, която бе запушила устата й, когато се бе опитала да изкрещи.

— Но това беше… истинско — настоя тя, макар вече да бе почнала много да се съмнява. — Поне… изглеждаше истинско… ужасяващо истинско…

— Кълна се, че не са минали повече от пет минути, откакто госпожа Аткинсън ни извика да дойдем и да ви вземем оттук — увери я Мърф.

— Дойдохме веднага — подкрепи го Фил.

— И ето ни пред вас. Но не сме идвали преди това.

— Сън — повтори Мърф.

— Трябва да е било лош сън — съгласи се Фил.

Накрая Сюзан неохотно кимна:

— Да. Сигурно е така. И вижте… извинявайте.

— О, не си тревожете хубавата главичка — махна с ръка Мърф. — Няма за какво да се извинявате.

— Не трябваше да ви се озъбвам така — продължи Сюзан.

— Ти засегна ли се, Фил?

— Ни най-малко. А ти, Мърф?

— Никак.

— Ето, виждате ли — обърна се към Сюзан Фил. — Няма абсолютно никаква нужда да се извинявате.

— Абсолютно никаква — съгласи се Мърф.

— А сега готова ли сте за малкото ни пътуване? — попита Фил.

— Ще го направим хубаво и приятно — обеща Мърф.

— Ще минем по панорамния път — добави Фил.

— С първокласни удобства по целия маршрут.

— С деликатеси направо от масата на капитана.

— И с танци в балната зала на кораба всяка вечер.

— Ще има безплатни шезлонги и право за участие в игрите на рулетката, а също и коктейли за сметка на заведението.

Прииска й се да спрат с бърборенето си — то вече не я забавляваше. Още й беше лошо, усещаше замайване и объркване като че ли бе препила или бе поела прекалено много успокоителни. Бързо разменяните им реплики приличаха на топка, която бясно отскачаше в главата й; от това с всяка минута й ставаше все по-лошо: Но не знаеше как да им каже да млъкнат, без да ги засегне; а ако ужасът от асансьора наистина е бил само сън, тя и без друго вече бе проявила достатъчно много грубост.

— Е… добре — съгласи се тя. — Хайде да вдигаме котва и да изкараме кораба от пристанището.

— Bon voyage — пожела на всички Фил.

— Упражнението със спасителните лодки е точно в шестнайсет часа — съобщи Мърф.

Избутаха носилката в коридора на първия етаж през двойната врата.

— А ти сигурен ли си, че Спящата красавица не е забъркала нещо с джуджетата? — попита Мърф.

— Нали ти казах, онова е Снежанка. Мърф, започвам да си мисля, че ти си безнадеждно неграмотен.

— Как само ме обиждаш, Фил. Аз съм образован човек.

Завиха по дългия централен коридор и насочиха носилката към асансьорите.

— А аз просто не чета вече детски приказки. Сигурен съм, че те са напълно подходящи за тебе, но аз предпочитам по-сериозна литература.

— Като „Конни надбягвания“ ли? — попита Фил.

— По-скоро Чарлз Дикенс, Фил.

— Или „Нашънал Инкуайърър“? — Спряха пред асансьора.

Сюзан се чувстваше напрегната като навита пружина.

— Ще ти доверя, че съм прочел всички публикувани творби на Луис Ламур — важно каза Мърф и натисна бутона с надпис „Нагоре“.

— От Дикенс до Ламур — забеляза Фил. — Това е доста голям диапазон, Мърф.

— Аз съм човек с широки интереси.

Сюзан затаи дъх, докато чакаше да се отворят вратите. В гърдите й се бе стаил писък, готов всеки миг да прескочи до гърлото й и навън.

„Моля ти се, Боже, — мислеше си тя, — не и този път.“

— А ти, Фил? Чел ли си напоследък някои интересни надписи по кутиите с макарони?

Вратите на асансьора се отвориха с тихо бучене. Бяха зад главата на Сюзан и тя не можеше да види самата кабина.

Санитарите вкараха носилката и този път влязоха с нея. Вътре нямаше мъртъвци.

Тя силно въздъхна и затвори очи. Заедно с облекчението я споходи и главоболие.

Завръщането й до стаята премина спокойно, но когато се прехвърляше от носилката на леглото, усети болка в дясната си ръка, точно над вътрешната свивка на лакътя. Изведнъж си спомни, че Харч — а може би някой от останалите — я бе ощипал там силно, много силно непосредствено преди да припадне в асансьора.

След като двамата санитари си тръгнаха, Сюзан остана за малко с отпуснати в скута си длани, защото се боеше да огледа ръката си. Накрая обаче нави десния ръкав на зелената си пижама. Върху нежния й мускул имаше белег, тъмно овално петно върху по-бледата кожа на пет сантиметра над свивката на лакътя. Белегът беше лек, но продължаваше да потъмнява. Имаше размера на монета. И цвета на ягодовочервено родилно петно. При допир я болеше осезаемо. Пресен белег, това бе съвсем ясно.

Но какво означаваше той? Беше ли доказателство, че среща с Харч и останалите трима наистина е имало доказателство, че не е било просто лош сън по време на кратко задрямване? Или тя сама си бе нанесла белега по време на упражненията си и като е знаела за него подсъзнателно го е вплела в лошия си сън за мъртъвците в асансьора?

Опита се да си спомни дали бе удряла ръката си в някой момент по време на физкултурата. Нямаше как да бъде сигурна. Насочи мисълта си към вземането на душ. Дали тогава бе забелязала някакви следи по ръката? Бе ли изпитвала болка в мускула си? Не си спомняше нито за някакъв белег, нито за каквато и да е болка. Така или иначе следата тогава би била така слаба, че тя не би я забелязала; все пак повечето белези се появяват след известно време.

„Трябва да съм си го направила при упражненията — каза си тя. — Само това обяснение не звучи… малоумно. Ърнест Харч и останалите членове на братството не съществуват. Не могат да ме наранят. Те са само фантоми, породени от някаква специална форма на мозъчно увреждане. Щом си възстановя силите, щом Макгий открие какво не ми е в ред, щом се оправя, повече никога няма да видя тези движещи се и говорещи мъртъвци. А дотогава те просто не могат да ме наранят.“

Джеф Макгий започна вечерната си обиколка в пет и половина облечен като за изискана вечеря, която му предстоеше някъде. Носеше тъмносин костюм, който добре стоеше на високото му, стройно тяло, светлосива риза, вратовръзка на синьо-сиви райета, небесносиня носна кърпа в горния джоб на сакото си.

Изглеждаше елегантен и се движеше с изключително изящество — Сюзан изведнъж откри, че той вече я привлича и като мъж. От мига, когато го бе видяла за пръв път в неделя сутринта, бе решила, че той е необикновено привлекателен мъж, но сега за пръв път, откакто бе излязла от дългата си кома, усещаше топлото, желано, прекрасно пърхащо, вълнуващо и разтапящо чувство на половото желание.

„Господи — помисли си развеселена тя, — аз сигурно се оправям — мисля си за секс!“

Макгий дойде право до страната на леглото й, наведе се и я целуна по бузата, близо до ъгълчето на устата — този път без колебание. Беше си сложил фин афтършейв, чийто мирис слабо напомняше за лимони и още по-слабо, за няколко неразличими билки, но под изисканото ухание Сюзан откри още по-изискания, свеж мирис на неговата кожа.

Искаше й се да обгърне врата му и да се притисне към него; искаше да го привлече към себе си и да вземе малко от силата му — сила, която й бе нужна, сила, каквато той явно имаше в излишък. Но колкото и далече да бяха стигнали личните им взаимоотношения през последните дни, определено не бяха стигнали чак толкова далече. Макгий изпитваше слабост към нея, в това бе убедена. Но като се оставят настрана естествените задръжки при контактите между лекар и пациент, при които всяко романтично чувство трябва да остане задължително на второ място, тя не можеше да пренебрегне и останалите си задръжки. А не трябваше да забравя и че не може да се осланя изцяло на своите възприятия — а те й казваха, че Макгий изпитва нещо много повече от слабост към нея. Затова не посмя да рискува да отвърне на целувката му с нещо повече от бързо и невинно допиране на устни до неговата буза.

— Тази вечер малко бързам — съобщи й той, като се отдръпна прекалено бързо. — Нека хвърля един поглед на Джеси Сийфърт, да видя как се чувства, а после ще се върна при вас за няколко минути.

Отиде до другото легло и се плъзна зад паравана. Остро чувство на ревност прониза Сюзан. Зачуди се за кого ли е сложил най-хубавия си костюм. С кого ли щеше да ходи на вечеря? С жена? Е, би могло да е жена, разбира се, и то хубава жена. Мъжете не се обличат така, с кърпичка в горния джоб и така нататък, просто за да похапнат и да изпият няколко бири с момчетата. Макгий бе един от най-привлекателните мъже, а за привлекателни мъже винаги има достатъчно много кандидатки. А той определено нямаше вид на отшелник, ни най-малко! Радваше се на личен живот, на романтични изживявания — добре, да си признаем, на полов живот — дълго преди някоя си Сюзан Катлийн Торнтън да се появи на сцената. Тя нямаше абсолютно никакво право да го ревнува от връзките му с други жени. Абсолютно никакво право. Между нея и него нямаше нищо сериозно; той изобщо нямаше задължението да й бъде верен. Самата мисъл за това бе явно смехотворна. И все пак го ревнуваше, ужасно и неочаквано го ревнуваше.

Той се измъкна иззад паравана и се върна до леглото на Сюзан. Взе дланта й и й се усмихна; ръката му беше силна и топла, а зъбите му бяха бели и много равни.

— Кажете ми сега как мина в ЛФК. Добре ли прекарахте с Фло Аткинсън?

Бе възнамерявала да му разкаже ужаса от удивително живия сън, по време, на който се бе оказала затворена в асансьора с Ърнест Харч и останалите членове на братството. Но сега реши да не споменава нищо за това. Не искаше да изглежда пред него като слаба, уплашена и зависима жена. Не й бе нужно съжалението му.

— Следобедът ми беше страхотен във всяко отношение — излъга тя.

— Чудесно. Радвам се, че е така.

— Да. Лечебната физкултура беше тъкмо онова, от което имах нужда. — В това си изявление поне не лъжеше.

— По лицето ви вече се е появил малко цвят.

— Измих си освен това и косата.

— Да, и тя изглежда много добре.

— Вие сте ужасен лъжец, доктор Макгий. Няма да изглежда добре още поне шест седмици или два месеца благодарение на фризьора ви от спешното отделение, който явно подстригва постъпващите пациенти с дърводелски трион. Косата ми сега поне е чиста.

— Според мене изглежда чиста и хубава — настоя той. Приятна е. Както е рошава, ми напомня за… Питър Пан.

— Благодаря много. Питър Пан е момче.

— Е, вас със сигурност човек не може да ви сбърка с момче. Забравете, че съм казал Питър Пан. Така изглеждате като…

— Английско овчарско куче?

— Значи сте решили да отблъсквате всеки комплимент, който ви направя, така ли?

— Хайде, признайте го. Английска овчарка, нали?

Той се престори, че търси у нея някакви кучешки черти.

— Ами… щом казвате. Можете ли да донасяте при изсвирване пантофи?

— Бау-бау — изджафка Сюзан.

— Но изглеждате добре, ако трябва да говорим сериозно — продължи той. — Мисля, че и бузите ви вече са започнали да се закръглят.

— Вие сте човекът, който изглежда добре. С тези хубави дрехи.

— Благодаря — отвърна й, но не й каза защо е облякъл най-хубавия си костюм, което тя всъщност искаше да разбере, когато му правеше комплимента. — Днес срещахте ли се с Харч и с останалите?

— Дори не съм ги мярнала — излъга тя.

— Това е положителен признак. Насрочил съм ви тестове за утре сутринта. Проби на кръвта и урината, рентгенови снимки… изследване на гръбначния мозък, ако се налага.

— Олеле!

— Няма да е кой знае колко болезнено.

— Лесно ви е на вас. Няма да вземат проби от вашия гръбначен мозък.

— Така е. Но ако се окаже, че е нужно такова изследване, аз самият ще го направя, а всички знаят, че съм много внимателен. — Погледна часовника си. — За съжаление вече трябва да бягам.

— Важна среща ли имате?

— Де да беше така! Уви, тази вечер е съвещанието на окръжната медицинска асоциация. Избраха мене за докладчик и ме е хванала сценична треска.

Тя едва не въздъхна силно от облекчение:

— Сценична треска? — Надяваше се, че той няма да забележи колко се бе разтревожила от мисълта за нова любовна история в живота му. — Много се съмнявам. Не мога да си представя как бихте се уплашили от каквото и да е.

— Покрай останалите си страхове — възрази й, — аз се страхувам от змии, страдам понякога от клаустрофобия и се ужасявам от говорене на обществени сборища.

— А какво е отношението ви към английските овчарки?

— Обожавам английските овчарки. — Отново я целуна по бузата.

— Докладът ви ще мине много добре — увери го.

— Е, така или иначе, няма да е най-лошата част от вечерта. Колкото и да е нескопосан, сигурен съм, че ще е по-добър от храната за банкета в хотел „Холидей“.

— Тогава ще се видим сутринта — усмихна му се тя.

— Сигурна ли сте, че при вас всичко е наред? — поколеба се той.

— Чувствам се отлично.

— Не забравяйте, че ако видите отново някого от тях, просто трябва да си кажете, че не са истински и…

— … не могат да ме наранят.

— Не го забравяйте.

— Няма.

— И вижте, на всички сестри от етажа им е казано за вашето състояние. Ако имате някакви пристъпи… халюцинации, просто позвънете за някоя от тях и тя ще ви помогне. Ще ви успокои.

— Добре е да знам това.

— Тук не сте сама.

— Разбирам го… и благодаря.

Той си тръгна, като се обърна на вратата, усмихна се и й помаха.

Изминаха няколко минути след тръгването му преди сладкото, топло и преливащо се усещане на полова възбуда у Сюзан да премине и температурата й отново да стане трийсет и седем градуса.

„Боже — помисли си тя учудена, — кара ме да се чувствам като девойка. Като полудяло за секс момиче.“

Засмя се тихо на себе си.

После, макар че не беше сама, се почувства сама.

Докато вечеряше, си спомни думите на Макгий за неспособността й да възприема комплиментите му благосклонно. Така си беше, колкото и да е странно. Замисли се за това. Никога не се бе домогвала към комплиментите на друг мъж толкова, колкото към неговите. Може би ги отклоняваше полусъзнателно като средство да го принуди да ги повтори или да ги разшири. Не… Колкото повече се замисляше за това, ставаше по-уверена, че отбягваше хвалбите му, защото дълбоко в себе си се боеше от силното му влияние върху нея, страхуваше се от изключителната привлекателност, която откриваше у него. В течение на годините бе имала любовници, но само неколцина и с всеки от тях бе държала връзката изцяло под свой контрол. Когато бе идвал моментът да си кажат сбогом, тя бе късала със съжаление, но винаги без някаква сериозна емоционална травма. Владееше поривите на сърцето си така пълно, както насочваше и кариерата си на физик. Но усещаше, че с Джеф Макгий нещата биха били различни. Това би било по-дълбока, по-емоционална и по-обвързваща връзка. Нещо в нея може би я плашеше, макар че от друга страна копнееше за нея.

Ясно й беше, че желае Джеф Макгий. Въздействието му върху нея бе безспорно. Но освен че го желаеше, дали също и го обичаше? Такъв въпрос досега не бе й се налагало да поставя пред себе си.

Любов?

„Това е невъзможно, по дяволите. — каза си тя. — Не мога да съм влюбена в човек, когото съм срещнала само преди три дена. Та аз не знам почти нищо за него. Дори не съм го целунала истински. Нито той ме е целунал така. Едва-едва сме докосвали бузите си. За Бога, не мога да кажа със сигурност, че в чувствата му към мен има и капчица страст. Никой не се влюбва просто така.“

И все пак знаеше, че това й се бе случило. Също като по филмите.

„Добре — мислеше си тя, — ако това наистина е любов, тогава защо е възникнала? Дали съм се влюбила в него само защото съм болна, слаба и безпомощна само защото съм благодарна да имам до себе си силен и стабилен мъж? Ако е така, това едва ли би могло да се нарече любов; би било просто благодарност и безсрамно бягство от отговорността за собствения ми живот.“

Все пак колкото повече си мислеше, толкова повече се убеждаваше, че любовта е дошла най-напред. Или поне любовта и отчаяната нужда от силата на Макгий я бяха споходили едновременно.

Кое идваше на първо място, разсъждаваше тя — кокошката или яйцето? И какво значение все пак имаше всичко това? „Какво значение има какви са точно чувствата ми към него — аз наистина го искам.“

Но тъй като засега любовното увлечение трябваше да заеме второ място след оздравяването й, тя се опита да прогони тези мисли от главата си. След вечеря прочете няколко глави от един приличен криминален роман и изяде три-четири шоколадови бонбона. Нощната сестра, оперена брюнетка на име Тина Сколари, й донесе плодов сок.

Прочете още няколко страници от романа, които й се сториха още по-хубави. Дъждът бе престанал, с което се сложи край и на дразнещото монотонно барабанене на капките по стъклото. Помоли за още една чаша плодов сок. Вечерта й беше сравнително приятна. Засега.

ГЛАВА 10

Сестра Сколари намина към стаята й в девет и петнайсет.

— Утре денят ви започва рано. Имате насрочени много тестове. — Подаде й малка чашка за лекарства само с една розова таблетка — лекото успокоително, което Макгий й бе предписал. Докато Сюзан поемаше хапчето с остатъка от плодовия си сок, сестрата нагледа Джесика Сийфърт на съседното легло, като отмести паравана само колкото да може да се промъкне зад него. Когато се появи отново, поръча на Сюзан: — Изгасете светлината веднага щом ви се доспи.

— Ще го направя и по-скоро. Искам само да си довърша главата. — Кимна към книгата си. — Имам още само половин страница.

— Искате ли тогава да ви помогна да отидете до тоалетната?

— О, не. Ще се справя и сама.

— Сигурна ли сте?

— Напълно.

Сестрата се изправи до вратата и завъртя ключа за лампичката в далечния край на стаята, така че Сюзан да не трябва да пресича стаята за това после. Входната врата бе стояла отворена цял ден; на излизане сестра Сколари измъкна гумената й подпорка отдолу и я затвори плътно.

Щом Сюзан дочете страницата си, стана и отиде в банята, като държеше едната си ръка покрай стената, в случай че изведнъж й се наложи да се подпре. Изми зъбите си и се върна до леглото. Краката й бяха слаби и изтръпнали, особено прасците и задната страна на бедрата, но вече не се чувстваше застрашително несигурна. Движеше се, без да се страхува, че ще падне, макар да не беше още изцяло сигурна във вървежа си и макар да знаеше, че не може да измине сама по-голямо разстояние.

Когато си легна, оправи възглавницата си и свали горната част на леглото с регулационното устройство. Изключи нощната си лампа.

Меките лунни лъчи огряха паравана около леглото на Джесика Сийфърт; както и предната нощ, белият плат сякаш поглъщаше светлината, усилваше я и излъчваше фосфоресциращо сияние, като превръщаше паравана в най-забележимия предмет в сенчестата стая. Сюзан го погледа минута-две и почувства отново любопитството и притеснението, които я бяха завладели още, откакто невидимата Сийфърт бе постъпила в стаята й.

— Сюзан…

Тя едва не падна от леглото от учудване; седна разтреперана, отхвърли завивката си, дъхът замръзна в гърлото й, сърцето й за миг спря.

— Сюзан…

Гласът беше тънък, сух и неустойчив, глас от прах и пепел, идваше от проядени от времето гласни струни. В него имаше нещо тревожно, смразяващо кръвта, което действаше на Сюзан твърде зловещо.

— Сюзан… Сюзан…

Дори така нисък, така дрезгав и измъчен, съсипаният глас бе все пак ясно и безспорно мъжки. И идваше иззад светлия параван, откъм закритото легло на Джесика Сийфърт.

Младата жена накрая успя да поеме дъх — рязко и с потрепване. Сърцето й също заби отново.

— Сюзан…

Предната нощ, като се бе събудила в най-ранните, самотни часове на утринта, също бе помислила, че чува глас, зовящ я иззад паравана, но бе продължила да спи убедена, че е само част от някой сън. Усещанията й тогава бяха притъпени от успокоителните и съзнанието й не бе достатъчно ясно, за да прецени, че гласът е истински. Тази вечер обаче не бе заспала, дори не бе още сънена; успокоителното още не бе подействало. Ококорена и съвсем будна, тя без всякакво съмнение знаеше, че гласът е действителен.

— Сюзан…

Беше умолителният зов на някаква мрачна и зловеща сирена и от него се излъчваше дълбока емоционална сила, която бе почти физическа по напрегнатостта си. Макар че се боеше от странния глас и от човека — съществото, — на което принадлежеше, изпита желание да стане и да отиде до леглото на госпожа Сийфърт, да разтвори белия параван и да застане лице в лице със съществото, което я викаше. Вкопчи се с едната си ръка в чаршафа, с другата стисна студената преграда на леглото и с всички сили се противопостави на неразумния си стремеж.

— Сюзан…

Потърси опипом ключа на нощната си лампа и след още много секунди, изтекли в тъмнината, успя да го щракне.

Светлината изблъска сенките, а те, изглежда, се отдръпваха с огромно нежелание, сякаш бяха гладни вълци и се изтегляха неохотно от жертвата, която в началото им се бе сторила леснодостъпна.

Сюзан се вторачи в ограденото легло. Зачака. Не се чуваше и звук.

Минаха десет секунди. Двайсет. Половин минута. Нищо. Тишина.

— Кой е там? — попита тя накрая.

Никакъв отговор.

Бяха минали повече от двайсет и четири часа, откакто се бе завърнала от обиколката си с инвалидния стол и бе открила, че в стаята й е настанена друга пациентка. Госпожа Бейкър й бе казала, че това е Джесика Сийфърт, иначе така и не би знаела с кого споделя стаята си. Повече от двайсет и четири часа, а тя все още не бе и зърнала госпожа Сийфърт. Нито бе чула възрастната жена да каже и една дума; до нея бе достигнало само неясното и безсловно мърморене, с което бе отговорила на въпроса на Джеф Макгий, и тихите, отново прошепнати отговори на различните сестри, които бяха отивали зад паравана. Персоналът бе идвал и заминавал, бе идвал отново, бе проявявал забележителна загриженост и прилежност в обслужването на госпожа Сийфърт — изхвърляне на подлогата, мерене на температурата, пулса и кръвното налягане, поднасяне на храна и лекарства, смяна на чаршафите, окуражителни думи, — но въпреки цялата тази дейност Сюзан не бе зърнала и за миг загадъчната обитателка на съседното легло.

И сега я безпокоеше неприятното предчувствие, че Джеси Сийфърт изобщо не е била в това легло от самото начало. Беше някой друг. Ърнест Харч? Някой от останалите трима членове на братството? Или нещо дори по-лошо?

Това е лудост.

В това легло трябваше да е Джесика Сийфърт, защото, ако не беше тя, тогава всички от болницата бяха замесени в този ужасен заговор. Което е невъзможно. Тези мисли параноичните фантазии за усложнени кроежи срещу нея бяха само още едно доказателство за нередностите в мозъка й. Госпожа Бейкър не я бе излъгала. Беше убедена в това както знаеше със сигурност, че се казва Сюзан. И все пак не можеше да се отърве от мисълта, че Джесика Сийфърт не съществува, че невидимият състайник е някой далеч по-малко невинен и по-малко безвреден от старица, умираща от рак.

— Кой е там? — попита отново тя.

Отговор отново нямаше.

— По дяволите! — изруга. — Знам, че не съм си те представила!

Или си бях представила?

— Чух, че ме викаш — продължи тя. Или само съм помислила, че съм чула?

— Кой си ти? Какво правиш там? Какво искаш от мене?

— Сюзан…

Тя подскочи като зашлевена, тъй като гласът звучеше още по-зловещо в ярко осветената стая. Мястото му беше в мрака; изглеждаше невъзможен и два пъти по-чудовищен, когато звучеше на светло.

„Успокой се — каза си тя. — Не се поддавай на паника. Запази самообладание. Щом имам мозъчно увреждане, което ме кара да виждам неща, каквито всъщност няма, напълно логично е то да ме кара и да чувам несъществуващи звуци. Слухови халюцинации. Има такова нещо.“

— Сюзан…

Трябваше да запази контрола върху себе си, преди този епизод да продължи да се разраства; трябваше бързо да потисне надигащата се истерия. Трябваше да докаже на себе си, че иззад паравана не долита никакъв глас, че всичко е само във въображението й. Най-добрият начин да го докаже беше да отиде право там и да разтвори паравана. Единственото нещо, което би открила в леглото на Джесика Сийфърт, щеше да бъде умиращата от рак старица.

— Сюзан…

— Млъквай — отсече тя.

Дланите й бяха студени и влажни. Изтри ледената пот върху чаршафа. Пое дълбоко дъх, като си мислеше, че смелостта е просто пара, която може да се издиша във въздуха.

— Сюзан… Сюзан…

„Престани да се разтакаваш — заповяда си тя. — Стани, тръгни и свърши с тази работа веднъж завинаги.“

Свали преградата от леглото, отмести завивката и приседна на ръба с разлюлени крака. Изправи се, като се опря в матрака. Беше се изправила до края на леглото, който беше най-близо до Джесика Сийфърт. Пантофите й бяха от другата страна и не можеше да ги достигне, а зелените плочки от пода студенееха на стъпалата й. Разстоянието между двете легла беше по-малко от три метра. Можеше да го преодолее с три крачки, най-много с четири. Направи първата.

— Сссюуууузззааааннн…

Нещото от леглото — въпреки смелите си и, ох, така разумни мисли за слуховите халюцинации, тя можеше да мисли за него само като за нещо — изглежда, усети и приближаването, и страха й. Гласът му стана още по-дрезгав, още по-настоятелен и зловещ от преди; не произнасяше името й толкова, колкото го изстенваше.

— Сссюуууузззааааннн…

Тя се замисли дали да се върне до леглото и да натисне бутона за дежурната сестра. Но ако сестрата дойдеше и не чуеше нищо? Ако дръпнеше паравана и откриеше единствено тъжната картина на умираща старица, която мърмори безсмислици в предизвикания от опиатите унес? Което почти сигурно би намерила, разбира се. Тогава какво?

Направи втора крачка към другото легло и студеният под й се стори още по-студен.

Параванът потрепна, като че ли нещо го бе допряло от вътрешната страна.

Леденостудената кръв на Сюзан стана още по-студена и започна да тече бавно по вените въпреки бързото биене на сърцето й.

— Сссюуууузззааааннн…

Тя дръпна крака си назад.

Параванът отново потрепна и тя забеляза тъмно очертание зад него.

Гласът отново я повика и този път в тона му имаше определено заплашителна нотка.

Параванът прошумоля, после силно се разтресе. Задрънча върху халките, с които беше закачен за релсата на тавана. Тъмен силует, безформен, но явно много по-голям, отколкото би изглеждала разядена от рака жена, посягаше непохватно към оттатъшната страна на бялата материя като че ли търсеше място, през което да излезе.

Сюзан бе обладана от предчувствие за надвиснала смърт. Навярно това бе сигурен признак за душевната й нестабилност; навярно бе безспорно доказателство, че не разсъждава логично и си въобразява всичко, но предчувствието й бе твърде силно, за да се пренебрегне. Смърт. Смъртта беше съвсем близо. Изведнъж реши, че последното нещо на света, което искаше да види, бе онова зад паравана.

Обърна се и побягна. Затътри се около собственото си легло и отново погледна назад.

Параванът изглеждаше като попаднал в яростния водовъртеж на насрещни течения — макар че в стаята вятър не се усещаше. Трепереше, пърхаше, триеше се и се издуваше. А вече започваше и да се отваря.

Тя бързо се замъкна в банята — вратата към коридора й се стори прекалено далече — и краката й дори запротестираха болезнено от скоростта, с която им налагаше да се движат.

Затвори вратата на банята и се опря на нея останала без дъх.

Не е истинско. Не може да ме нарани.

В банята беше тъмно, а тя вече не можеше да понася да е сама в мрака. Затърси опипом ключа и накрая го откри, белите стени, белият умивалник и шкафа над него, белите плочки на пода всичко заблестя ярко.

Не може да ме нарани.

Ръката й все още беше върху бравата. Усети как се завърта в дланта й. Някой я въртеше от другата страна.

Опита се да спусне резето. То се замята свободно, беше счупено.

— Не — изкрещя тя. — Не.

Държеше бравата с всички сили, подпря вратата и с рамо, като стъпи по-устойчиво на пода. Няколко безкрайно дълги секунди, секунди, които приличаха на минути, човекът от другата страна продължи да натиска дръжката на бравата, да я движи нагоре и надолу. Натискът върху ръката на Сюзан бе голям, но тя стискаше зъби и напрягаше отслабналите си мускули, не искаше да отстъпи. След малко дръжката престана да се движи. Помисли си, че отказването може да е само номер, затова продължи да държи здраво.

Нещо издраска по оттатъшната страна на вратата. Звукът, така близо до лицето й, я стресна. Отначало шумът беше тих, но силата му бързо нарасна. Нокти. Дълбаещи в дървото.

— Кой е там?

Не получи отговор.

Ноктите драскаха яростно може би половин минута. Спряха. После отново задраскаха, но вече по-вяло. А сега постоянно и упорито. Сега — откъслечно.

— Какво искаш?

Единственият отговор беше ново драскане.

— Слушай, ако бъдеш така любезен да ми кажеш кой си, ще отворя вратата.

И с това обещание не се стигна доникъде.

Слушаше притеснена как ноктите упорито драскат по краищата на вратата, как проучват пролуките между вратата и рамката като че ли там може да се открие достатъчно добра опора, за да се вдигне вратата от пантите с едно мощно повдигане.

Накрая, след още две-три минути безплодно, но упорито стъргане и опипване, шумът изведнъж спря.

Сюзан се напрегна и се приготви да продължи борбата с дръжката на бравата, но за нейно учудване и облекчение борбата не се поднови.

Тя чакаше с надежда и почти не смееше да диша.

Банята светеше под силните флуоресцентни лампи, а една водна капка тихо тупна, като падна от крана към металната запушалка на умивалника.

Паниката на Сюзан постепенно замря. Струйка съмнение се появи в съзнанието й; струйката стана поток, после водопад. Постепенно логическото й мислене се възвърна. Започна отново да разсъждава за възможността тя да е халюцинирала. Все пак, ако наистина е имало мъж — или нещо друго — зад паравана и ако той наистина е искал да я хване, тя не би могла да удържи вратата под натиска му. Особено в сегашното си състояние. Ако някой действително беше въртял дръжката — а тя в момента направо се разкъсваше от съмнения за това, — тогава човекът от другата страна на вратата е бил по-слаб от нея. А никой с такова окаяно здраве не би могъл да представлява сериозна опасност за нея. Тя чакаше. Опря се силно на вратата. Вече дишаше малко по-спокойно.

Времето минаваше отмерено и мудно, сърцето й затуптя по-бавно, а тишината продължаваше.

Но все още не смееше да отпусне дръжката. Погледна ръката си. Кокалчетата й бяха остри и останали без кръв. Ноктите й около метала бяха като на птица.

Досети се, че госпожа Сийфърт е единственият човек, наоколо който е по-слаб от нея. Дали госпожа Сийфърт не беше опитала сама да стане от леглото си? Дали цялото мятане зад паравана не се дължеше на това? И дали старицата някак не бе пресякла стаята объркана от лекарствата или в непоносима болка? Госпожа Сийфърт ли беше драскала по вратата, без да може да проговори, като е търсела помощ; драскала и драскала по дървото в отчаян опит да привлече внимание?

„Мили Боже, — помисли си Сюзан, — дали не съм защитавала вратата срещу една умираща жена, която е търсила единствено помощта ми?“

Но не отвори вратата. Не можеше. Все още не. Накрая реши: Не. Не е била госпожа Сийфърт, ако тя наистина съществува, би била прекалено слаба, за да стане сама от леглото и да пресече цялата стая. Тя е инвалид, едва движеща се купчина от плът и кокали. Невъзможно е да е била госпожа Сийфърт. Освен това застрашителният силует, който се бе надигнал зад паравана, също не би могъл да е госпожа Сийфърт. Беше прекалено едър. В умивалника падна нова капка вода. От друга страна, зад паравана може би изобщо не беше се появявал силует. Може би и завесите не се бяха поместили наистина. Може би и никакъв загадъчен глас не бе проехтявал, никаква ръка не бе въртяла дръжката на бравата, не се беше драскало упорито по вратата. Всичко е било само в главата й.

Мозъчни увреждания.

Съсирек с големината на пясъчно зрънце. Миниатюрен мозъчен капиляр с още по-миниатюрен кръвоизлив.

Някакво смущение на химикоелектрическия баланс. Колкото повече мислеше за това, толкова по-лесно й ставаше да се изключат обясненията, които се опират на свръхестественото или на заговор.

След много размишления изглежда й останаха само две възможни обяснения — или си бе въобразила всичко… или госпожа Сийфърт лежеше мъртва от другата страна на банята, жертва на душевните проблеми на Сюзан.

При всяко положение явно никой не я преследваше и нямаше основания да продължава да пази вратата. Затова накрая се отдръпна от нея; рамото я болеше и цялата й лява страна беше изтръпнала. Отпусна здравата си хватка от бравата, която сега бе влажна и лъщеше от потта й. Отвори вратата. Съвсем малко. Никой не се опита да нахълта в банята. Все още уплашена и готова да тресне вратата при най-малкото движение, тя я отвори още малко — пет сантиметра, десет. Погледна надолу, като очакваше най-лошото, но нямаше никаква мъртва възрастна жена, просната на пода, никакво посивяло лице, изкривено във вечно изражение на омраза и обвинение.

Болничната стая изглеждаше нормално. Нощната лампа до леглото й гореше, а завивката й бе свита на буца, както я бе оставила. Нощното осветление от другата страна също работеше. Параванът около леглото на Джесика Сийфърт си стоеше на мястото, висеше изправен от тавана до пода и не се местеше нито от течение, нито от зложелателна ръка. Сюзан бавно отвори цялата врата. Никой не скочи върху й.

Никакъв задавен от прах, получовешки глас не я повика.

„Значи… всичко е било плод на въображението ми — унило си помисли тя. — Необузданото ми въображение просто си е тичало щастливо по нов маршрут на временната ми лудост. Проклетото ми, болно, предателско въображение.“

През целия си живот Сюзан бе ограничавала пиенето си до съвсем редките социални поводи и дори тогава не бе си позволявала повече от един-два коктейла, защото винаги бе презирала пиянството. Беше се напивала веднъж, само веднъж, като абитуриентка и това бе изключително противен случай, който никога нямаше да забрави. Никакво изкуствено постигнато опиянение, колкото и приятно да обещаваше да бъде, според нея не си струваше придружаващата го липса на контрол върху себе си.

А сега, без и да е близнала алкохол, можеше да загуби чувството си за действителността само за миг и дори да не разбере, че е станало. Когато човек е пиян, той поне губи нишките на логическото си мислене бавно, на етапи, и накрая му става ясно, че повече не може да се владее. Когато си пиян, знаеш, че вече не можеш да вярваш на сетивата си. Но мозъчните увреждания са по-коварни. Те я плашеха.

А какво би станало, ако Джеф Макгий не откриеше какво й има?

А ако лечение за състоянието й не съществуваше? Ако болестта й я принудеше да прекара останалата част от живота си в опити да запази равновесие върху бръснача на лудостта, като често предприема кратки, но опустошителни пътешествия из мрачните селения на Нищото.

Знаеше, че не би могла да живее така. Би предпочела с радост смъртта пред подобен мъчителен живот.

Изгаси осветлението в банята и си представи, че усеща тежестта на мрака върху гърба си.

Достигна леглото си, като се опираше на стената и се мръщеше от болката в прасците си.

Спусна горната половина на матрака с регулационното устройство, свали и втората преграда, както бе направила с първата, когато ставаше, и започна да се качва, когато изведнъж се поколеба. Изправи се отново и остана дълго загледана в паравана. Накрая прие, че просто няма да е в състояние да заспи, поне засега. Трябваше да открие у себе си сили за онова, което досега не бе посмяла да направи. Трябваше да отиде дотам, да разтвори паравана ида се убеди, че състайничката й е само стара и болна жена. Защото не го ли направеше сега, халюцинациите биха могли да започнат отново, щом загасеше светлината и сложеше глава на възглавницата. Защото не започнеше ли борбата с болестта си още сега, тя навярно щеше да я обладае много по-бързо, отколкото ако й се противопоставяше. Защото тя е Сюзан Катлийн Торнтън, а Сюзан Катлийн Торнтън никога не бяга от неприятностите.

Беше застанала до пантофите си. Мушна студените си крака в тях.

Заобиколи със скърцане леглото си, като се придържаше за него. Затътри се през разстоянието между двете легла, застана неподвижно без всякаква опора, вдигна ръка и докосна паравана.

Стаята й се стори необикновено тиха — като че ли не само тя сдържаше дъх.

Въздухът бе неподвижен като въздуха в крипта.

Стисна в пръстите си част от дантеления плат.

„Разтвори го, за Бога — заповяда си тя, когато усети, че се е колебала вече почти цяла минута. — Отзад няма нищо страшно, няма нищо освен една старица, която проспива последните няколко дни от живота си.“

Сюзан дръпна паравана. Десетките метални кукички над главата й издрънчаха по релсата от неръждаема стомана.

След като отмести паравана, пристъпи към леглото, до самата му опора, и сведе поглед. В този кошмарен миг разбра, че има ад и че тя е впримчена в него.

Госпожа Сийфърт не беше в леглото, както би трябвало да бъде. Имаше нещо друго. Нещо зловещо. Труп. Трупът на Джери Стийн.

Не. Това е само въображение.

Объркани възприятия.

Мозъчно увреждане.

Дребен кръвоизлив в миниатюрен капиляр.

И… о, да… добре познатият, често разискван коварен съсирек с големината на пясъчно зърно.

Сюзан премина през целия опис от медицински обяснения, но трупът нито изчезна, нито се преобрази магически в госпожа Сийфърт.

Въпреки всичко Сюзан не запищя. Не побягна. Беше решила да понесе това; щеше принудително да се върне в действителността. Опря се на преградата на леглото, за да не припадне.

Затвори очи.

Преброи до десет.

Не е истинско.

Отвори очи.

Трупът още беше там.

Мъртвецът лежеше по гръб, завивката стигаше до средата на гърдите му като че ли просто спеше. Едната страна на черепа му беше сбръчкана и назъбена, обагрена с тъмна, изсъхнала кръв на мястото, където Ърнест Харч някога го бе ритнал три пъти. Голите ръце на трупа бяха поставени върху завивката с обърнати нагоре длани и закривени пръсти, сякаш мъртвецът бе посегнал безсмислено за последен път към живота.

Трупът не изглеждаше точно като Джери Стийн, но това бе само защото не беше в особено добро състояние — смъртта донякъде го бе повредила. Кожата беше сива, със зеленикавочерни петна около хлътналите очи и ъглите на лилавите, подути и гноясали очи. Клепачите бяха покрити с гурели. От ноздрите и по горната устна стърчаха тъмни, белещи се и влажни мехури. От двете страна на надутия, безформен нос лъщяха и други мехури със същата неприятна кафява течност. Но въпреки подуването, обезцветяването и противното обезобразяване, мъртвецът явно беше Джери Стийн.

Но Джери беше мъртъв вече тринайсет години. За това време смъртта би му нанесла значително повече поражения от тези. Плътта му би се разпаднала преди години. В момента не би трябвало да представлява нещо повече от скелет с отделни кичури суха коса, висяща от голия череп, с избелели кокали, свързани от ивици мумифицирана кожа и подобни на кожа сухожилия. А видът му подсказваше, че е умрял само преди десетина дена или една седмица, дори и по-малко.

Което доказва, че това е само халюцинация, каза си Сюзан, като стискаше преградата на леглото с такава сила, че се чудеше защо не се огъва в ръцете й. Само халюцинация. Не беше съобразена с действителността, с природните закони, с логиката в нито един от детайлите си. Така че е само привидение, ужас, който съществува единствено в главата й. Друго доказателство за недействителността на трупа беше, че Сюзан не долавяше и най-слаб мирис от тленност. Ако мъртвецът наистина бе там, дори в такава необяснимо ранна фаза на разложение, вонята би била всепроникваща. Но въздухът, макар и не точно сладък, беше болнично чист с дъх единствено на дезинфектиращи средства.

„Докосни го — нареди си тя. — Така ще го премахнеш. Миражите не могат да се пипат и усещат. Да обхванеш мираж е същото като да обхванеш въздуха — ръцете ти просто ще се срещнат. Давай. Докосни го и си докажи, че всъщност го няма.“ Не можеше да го направи. С всички сили се опитваше да откъсне ръце от преградата, за да докосне студената сива плът на мъртвеца, но не й достигаше смелост.

Въпреки това произнесе на глас като че ли със заклинания можеше да пропъди привидението:

— Няма го. Не е истински. Всичко е само в мисълта ми.

Гуреливите клепачи на трупа потрепнаха. Не!

Вдигнаха се.

„Не — отчаяно си мислеше тя. — Не, не, не, това не е възможно да ми се случва.“

Дори и отворени, това не бяха очите на жив човек — бяха извъртени назад, така че само бялото им се виждаше, а и бялото изобщо не беше бяло, а жълто и изпъстрено с червено-кафяви жилки кръв. Тогава тези ужасни очи се помръднаха, завъртяха се, изпъкнаха, видяха се и кафявите им ириси, макар и покрити с млечнобели пердета. Очите потрепнаха, като явно не виждаха нищо, а после се втренчиха в Сюзан.

Тя помисли, че изпищя, но не издаде и звук. Писъкът остана в нея, като гумена топка, която подскача по дълго стълбище към някоя изба преди да достигне дъното и да замре там. Тръсна яростно глава, задави се от отвращение и от собствената си горчива слюнка.

Трупът вдигна вкочанената си сива ръка. Застиналите в предсмъртна поза пръсти постепенно се отпуснаха. Посегнаха към нея.

Тя издърпа ръце от преградата на леглото като че ли металът изведнъж бе станал червен от прегряване.

Трупът отвори мръсната си, гнояща уста. Разлагащите се език и устни произнесоха името й:

— Сссюуууузззааааннн…

Тя отстъпи крачка назад.

Не е истински, не е истински, не е, не…

С подскачане, като задвижен от прекъсваща електрическа верига, мъртвецът приседна в леглото.

„Всичко е само съзнанието ми“ — казваше си тя, като се опитваше упорито да се придума, както Макгий я бе посъветвал.

Мъртвецът отново каза името й и се усмихна.

Сюзан отскочи от привидението и хукна към вратата за коридора, като пантофите й ехтяха по плочките на пода; достигна я след време, което й се стори като часове (загубила съм самообладание), грабна голямата дръжка, но вратата (трябва да спра, да се успокоя) изглежда тежеше хиляда тона и тя се прокле за слабостта си, което й костваше скъпоценни секунди; чу зад гърба си влажен, бълбукащ глас (Въображение!), изпъшка и подпря с гръб вратата, която би трябвало да се отвори лесно, накрая успя да я открехне и изскочи в коридора (бягам от мираж), без да смее да се обърне и да види дали трупът още я преследва (това е само мираж), после се препъна, едва не падна, зави наляво, залъкатуши по коридора, защото не можеше да върви в права линия. Мускулите на краката й бяха пламнали от болка, колената и глезените й отпадаха все повече с всяка стъпка; наклони се към стената, опря се с ръка, продължи задъхана да се влачи напред, мислеше, че вече няма сили, после усети (Представи си!) леденостудения дъх на мъртвеца върху врата си и някак успя да продължи. Достигна централния коридор, видя стаята на сестрите надолу до асансьорите, опита се да извика, но още не можеше да издаде и звук. Отблъсна се от стената, забърза с колкото сили имаше по тъмнозелените плочки под бледожълтия таван. Стремеше се към стаята на сестрите. Към помощта. Към безопасността.

Сестра Сколари и една набита червенолика сестра заедно направиха онова, с което Сюзан сама не успя да се справи — успяха да я вразумят точно както Джеф Макгий бе постъпвал с мятащите се, халюциниращи наркомани от сиатълската болница, където бе карал стажа си. Въведоха я зад гишето в стаята на сестрите и я настаниха в удобен фотьойл. Дадоха й чаша вода. Спориха с нея, успокояваха я, изслушваха я, придумваха я, утешаваха я.

Но не можаха да я убедят напълно, че вече е безопасно да се върне в стая 258. Тя настояваше за друго легло тази нощ, за друга стая.

— За съжаление това е невъзможно — убеждаваше я Тина Сколари. — Вижте, новопостъпилите в последните един-два дена са твърде много. Тази вечер болницата е почти пълна. Освен това на двеста петдесет и осма нищо й няма. Просто си е стая като всички останали. И вие много добре го знаете, нали, Сюзан? Знаете, че онова, което ви се е случило, е само още един от пристъпите ви. Просто още един дисфункционален епизод.

Сюзан кимна, макар че вече сама не знаеше какво да мисли:

— Аз още… аз… не искам… да се върна там.

Докато Тина Сколари продължаваше да говори със Сюзан, Бет Хау отиде да огледа 258. Нямаше я само няколко минути и когато се върна, съобщи, че всичко е наред.

— А госпожа Сийфърт? — попита Сюзан.

— В леглото си е, където й е мястото — отвърна Бет.

— Сигурна ли сте, че е тя?

— Абсолютно. Спи като пън.

— И не сте видели…

— Нищо друго — увери я Бет.

— Огледахте ли местата, където би могло да се е скрило?

— В тези стаи няма особено много скривалища.

— Но сте огледали?

— Да. Няма нищо.

Настаниха я на инвалиден стол и двете заедно я върнаха в 258. Колкото повече приближаваха стаята, толкова по-силно се разтреперваше Сюзан.

Второто легло бе плътно загърнато с паравана. Отминаха със стола първото и продължиха нататък.

— Чакайте! — извика тя, като се досети за намерението им.

— Искам да се убедите сама — махна с ръка Бет Хау.

— Не, не трябва да го правя.

— Разбира се, че трябва — възрази Бет.

— По-добре е — съгласи се Тина Сколари.

— Но аз… не мисля, че… бих могла.

— Сигурна съм, че ще можете — погали я по рамото Тина Сколари.

Закараха я до самото легло на Джесика Сийфърт.

Бет Хау разтвори паравана.

Сюзан затвори очи. Впи ръце в облегалките на стола.

— Сюзан, погледнете — подкани я Типа.

— Вижте — обади се и Бет. — Нашата Джеси.

— Виждате ли?

— Нашата Джеси е.

Със затворените си очи Сюзан виждаше мъртвеца човека, когото преди много години може би бе обичала, но, от когото сега се боеше, защото живите винаги се боят от умрелите. Виждаше го зад клепачите си как сяда в леглото и й се усмихва с меки устни, които приличат на разпадащ се престарял плод. Ужасът зад клепачите й бе по-лош от каквото и да имаше пред тях, затова тя примигна и отвори очи.

В леглото имаше старица — дребна, свита и така умалена от болестта, че приличаше на бебе с все още сбръчкано лице, сложено по погрешка в легло на възрастен. Само че кожата й беше восъчна и на петна, а не гладка като бебешка; цветът й беше жълт, а не розов като на новородените. Косата й бе жълто-сива. Сбръчканата й уста приличаше на кесия за пари, стегната така силно, както само най-големият скъперник би направил. В лявата й ръка бе забита иглата на тръбичка за интравенозно хранене; самата ръка бе далеч по-кльощава от ръката на Сюзан.

— Значи това е Джесика Сийфърт — въздъхна Сюзан, облекчена, че такъв човек наистина съществува, но и удивена, че обърканият й ум можеше така лесно — нещо повече, така убедително — да преобрази старицата в свръхестествено задвижван мъжки труп.

— Горката старица — съжали я Бет.

— А беше най-известната гражданка на Уилоуок още, когато съм прохождала — добави Тина.

— Дори и преди да си се родила — уточни Бет.

— Всички я обичат — продължи Тина.

Джесика продължаваше да спи, като ноздрите й едва забележимо се разтваряха с поемането на миниатюрното количество въздух.

— Познавам поне двеста души, които биха идвали на посещения, ако Джеси имаше желание да ги приеме — каза Бет.

— Но тя не иска никой да я вижда такава — подхвана Тина. — Като че ли някой ще си развали мнението за нея само заради онова, което ракът й е причинил.

— А в Уилоуок винаги са обичали душата на Джеси — поклати глава Бет.

— Точно така — съгласи се Тина.

— Сега по-добре ли се чувствате? — обърна се към Сюзан Бет.

— Мисля, че да.

Бет притвори паравана.

— Погледнахте ли в банята? — попита Сюзан.

— О, да — отвърна Бет. — Празна е.

— Бих искала и аз да хвърля един поглед, ако нямате нищо против — настоя Сюзан. Чувстваше се като глупачка, но все още бе пленница на страха си.

— Разбира се — съгласи се Бет. — Да погледнем и там, щом това ще ви успокои.

Тина вкара инвалидния стол през отворената врата на банята, а Бет запали осветлението вътре.

В бялото помещение не я чакаше никакъв мъртвец.

— Чувствам се като пълен идиот — призна си Сюзан и усети как бузите й поруменяват.

— Вие не сте виновна — успокои я Бет.

— Доктор Макгий ни раздаде доста дълго описание на състоянието ви — спомни си Тина Сколари. — Там всичко е обяснено много добре.

— Ние всички сме на ваша страна — увери я Бет.

— Така си е — съгласи се Тина.

— Ще се оправите много бързо. Наистина. Макгий е просто вълшебник. Най-добрият ни лекар.

Помогнаха й да се намести в леглото.

— А сега като нощна сестра мога да ви дам още едно успокоително, ако реша, че първото е било недостатъчно. Те не са силни. И според мене имате нужда от още едно — предложи й Тина Сколари.

— Изобщо не бих могла да заспя без него — съгласи се Сюзан. — Но се чудех… бихте ли могли…

— Какво?

— Мислите ли…, че някоя от вас би могла да остане при мене… само докато заспя?

Почувства се като дете заради трогателната си молба зависимо, емоционално незряло, смучещо си пръста и уплашено от страшилища трийсет и две годишно дете. Отврати се от себе си. Но нищо не можеше да направи. Колкото и често да си припомняше за странните ефекти от челните мозъчни увреждания и съсиреците с големина на пясъчно зърно, колкото и да се мъчеше да убеди самата себе си, че едно от тези — или може би от още десетки — медицински заболявания е причина на въображаемите й, изцяло въображаеми, срещи с мъртъвци, тя все пак се ужасяваше от перспективата да остане будна и сама в стая 258, а и където и да е другаде.

Тина Сколари погледна Бет Хау и въпросително вдигна вежди.

Бет се замисли за миг:

— Е, нали не сме много натоварени тази нощ?

— Не — тръсна глава Тина. — Тази вечер всички, които трябваше да са дежурни, дойдоха на работа. А и досега не е имало някаква големи произшествия.

Бет се усмихна на Сюзан:

— Спокойна нощ. Няма катастрофи с три коли, кланета в банята или нещо подобно. Мисля, че една от нас може да ви отдели един час и да остане с вас, докато успокоителното подейства.

— Сигурно няма да е и цял час — добави Тина. — Вие сте се пренапрегнали, Сюзан. Ще усетите цялата умора след няколко минути и ще заспите като угасена лампа.

— Аз ще остана тук — реши Бет.

— Благодаря много наистина. — Тя се ненавиждаше, че е неспособна да остане сама в нощта.

Тина излезе, но се върна скоро с второто успокоително в чашка.

Сюзан взе таблетката и си наля само половин чаша вода, тъй като ръцете й така трепереха, че не вярваше да успее да си налее пълна чаша. Когато отпи, чашата задрънча в зъбите й, а за миг и таблетката й приседна.

— Сигурна съм, че сега ще изкарате спокойно нощта — усмихна й се сестра Сколари преди да излезе.

Бет придърпа стол до леглото, приглади униформената пола над кръглите си колене и седна тихо със списание в ръка.

Сюзан остана за малко загледана в тавана, после обърна глава към ограденото с параван легло на Джесика Сийфърт.

Погледна и отсреща — към мрака зад полуотворената врата на банята.

Помисли си за трупа, който упорито драскаше по затворената врата на банята, която тя бе подпряла отвътре. Спомни си как ноктите му стържеха, докато опипваше пукнатините по рамката.

Това никога не бе ставало, разбира се. Беше чисто въображение.

Затвори очи.

„Джери — помисли си, — някога те обичах. Беше поне нещо толкова близко до любовта, колкото може да почувства едно неопитно деветнайсетгодишно момиче. А и ти казваше, че ме обичаш. Тогава защо, за Бога, трябваше да се връщаш сега и да ме тероризираш?“

Това никога не бе ставало, разбира се. Беше чисто въображение.

„Моля ти се, Джери, стой си във филаделфийското гробище, където те погребахме толкова отдавна. Моля ти се, стой си там. Моля ти се.“

Без да съзнава, че е дошла съвсем близо до съня, тя прекрачи границите му и се унесе.

ГЛАВА 11

В шест часа в сряда сутринта една сестра събуди Сюзан. Денят отново беше сив, но сега поне не валеше дъжд.

Джефри Макгий пристигна още преди шест и половина. Целуна я отново по бузата, но този път устните му се задържаха там няколко секунди повече, отколкото предния.

— Не мислех, че ще бъдете тук така рано — изненада се Сюзан.

— Исках лично да присъствам на повечето от тестовете.

— Но не закъсняхте ли много снощи?

— Не. Измъчих медицинската асоциация с доклада си след вечерята и успях бързо да се измъкна, преди да успеят да организират линчуването ми.

— Сериозно, как мина?

— Ами никой ме замери с десерта си.

— Казах ви, че ще имате успех.

— Разбира се, причината никой да не хвърли десерта си по мен може би се крие в това, че само той можеше да се яде от цялото меню и хората просто не са искали да се откажат от него.

— Сигурна съм, че сте се представили чудесно.

— Е, не мисля, че би трябвало да разчитам на особена кариера като лектор. Както и да е, стига за мен. Разбрах, че сте имали някакви тревоги снощи.

— Боже, защо е трябвало да ви разказват?

— Трябваше, разбира се. Същото се отнася и за вас. И то с подробности.

— Защо?

— Защото аз казвам.

— А докторите трябва да се слушат.

— Точно така. Разказвайте.

Макар и със смущение, тя му разказа всичко за трупа зад паравана. След спокойния сън през нощта сега всичко това й звучеше нелепо и се зачуди как изобщо е могла да си мисли, че в цялата история има нещо истинско.

Когато Сюзан завърши, Макгий възкликна:

— Боже мой, каква кошмарна историйка!

— Бих предпочела да бъдете тук.

— Но сега, след като сте имали възможността да поразмислите, съзнавате ли, че е било просто още един епизод.

— От мелодрамите на Сюзан Торнтън ли?

— Искам да кажа още един пристъп, още една халюцинация — поясни той. — Сега разбирате ли, че е било така?

— Да — с нещастен глас се съгласи тя.

— Какво има? — вдигна очи той.

— Нищо.

Докторът се намръщи, сложи ръка на челото й, за да види има ли температура:

— Как се чувствате?

— Както мога да се чувствам при тези обстоятелства мрачно отвърна младата жена.

— Студено ли ви е?

— Не.

— Треперите.

— Малко.

— Много.

Тя се обгърна с ръце, но не каза нищо.

— Какво има? — попита я отново.

— Аз… аз се страхувам.

— Не се плашете.

— Боже, какво ли ми има?

— Ще открием.

Не можеше да спре да трепери.

Вчера сутринта, след като се бе отпуснала пред Макгий, след като бе плакала на рамото му, бе решила, че най-накрая е достигнала дъното. Имаше и готовност, и желание да вярва, че бъдещето може да бъде само по-хубаво. За пръв път в живота си бе признала пред себе си, че има нужда от други хора; бе признала и бе приела неприятната истина за собствената си уязвимост. Това бе изключително болезнено за жена, която е изградила живота си върху погрешната, но упорито поддържана представа, че е изцяло интелектуално същество, недостъпно за каквито и да е емоционални сътресения. Но сега трябваше да признае пред себе си и още нещо, което да я нарани още повече — след като бе предоставила съдбата си в ръцете на Макгий и на персонала в уилоуокската общинска болница, осъзна, че и хората, от които зависеше, могат да я предадат. Несъзнателно, разбира се. Но и те бяха само хора. И не можеха винаги да държат събитията под свой контрол. Но ако не успееха да й помогнат, при всяко положение, независимо дали грешката им е преднамерена, случайна или неизбежна, тя щеше да бъде обречена на хаотично съществуване, нямаше да бъде в състояние да различи действителността от фантазията и след време щеше да се побърка окончателно.

И така, не можеше да престане да трепери.

— Какво ще стане с мен?

— Ще се оправите — увери я Макгий.

— Но… нещата се влошават — гласът й потрепери, въпреки че бе решила да не позволи това.

— Не. Не се влошават.

— Много се влошават — настоя тя.

— Вижте, Сюзан, снощните халюцинации може да са били по-страшни от предишните…

— Може да са били?

— Добре, били са по-страшни от другите…

— И по-живи, по-истински.

— … и по-истински. Но ви е първият пристъп от вчера сутринта, когато помислихте, че двамата санитари са Джеликоу и Паркър. Не се лутате непрекъснато между действителността и…

Тя поклати глава и го прекъсна:

— Не. Онова със санитарите… и привидението по-късно тук, в тази стая… това не бяха единствените неща, които видях вчера. Имаше и… и нападение между двете.

— Кога? — намръщи се той.

— Вчера следобед.

— Вчера следобед сте били в ЛФК на долния етаж с госпожа Аткинсън.

— Точно така. Това се случи малко след като завършихме с нея, преди да ме върнат тук.

Тя му разказа как Мърф и Фил я бяха набутали в асансьора, където бяха четиримата членове на братството.

— Защо не ми казахте за всичко това снощи, когато бях тук? — В тона му се чувстваше известен укор.

— Вие така бързахте…

— Не съм бързал чак толкова. Аз добър лекар ли съм? Мисля, че да. А добрият лекар винаги намира време за пациентите си, когато са в беда.

— Аз вече не бях в беда, когато правехте вечерната си обиколка.

— Били сте и още как. Били сте затворили всичко в себе си, но наистина сте се чувствали зле.

— Не исках да ви бавя за срещата на медицинската асоциация.

— Сюзан, това не е извинение. Аз съм вашият лекар. Длъжна сте да споделяте всичко с лекаря си, по всяко време.

— Съжалявам. — Тя погледна към ръцете си, тъй като не можеше да срещне прямите му сини очи. Не можеше да се реши да му обясни защо не му е разказала за асансьорното си видение. Тогава се бе тревожила, че ще изглежда истерична, че той ще си развали мнението за нея, защото отново се е поддала на паника. Още по-лошо, беше се страхувала, че ще изпита съжаление към нея. А сега, след като започваше да си мисли, че се влюбва в него, последното нещо, от което имаше нужда, бе той да я съжалява.

— Не бива да скривате нищо от мен. Трябва да ми разказвате за всичко, което става, за всичко, което чувствате. И то наистина всичко. А ако не ми казвате всичко, може да стане така, че да не забележа някои от важните симптоми, които стоят в основата на неприятностите ви. Имам нужда от абсолютно всички данни, за да мога да стигна до правилната диагноза.

— Прав сте — кимна тя. — Вече няма да крия нищо от вас.

— Обещавате ли?

— Обещавам.

— Добре.

— Но вижте — продължи тя, все така вторачена в ръцете си, които нервно свиваше и разтваряше, — нещата стават по-зле.

Той сложи ръка на бузата й, погали я. Тя вдигна очи.

— Вижте — започна той тихо и уверено, — дори наистина пристъпите ви да зачестяват, поне успявате да ги преодолеете. А когато съответният епизод отмине, вие отново сте в състояние да разберете какво е било. След самото събитие на вас ви е ясно, че са били само халюцинации. Но ако все още вярвахте, че мъртвецът ви е преследвал снощи, ако мислехте, че това наистина се е случило, щяхте да сте много загазили. Ако случаят беше такъв, и аз бих се притеснил. Но засега не съм притеснен. Нали? Забелязвате ли пот, която да се стича от лицето ми? Имам ли тъмни, влажни кръгове под мишниците си? Изглеждам ли като някой стреснат телевизионен герой? А? Изглеждам ли?

— Напротив, изглеждате като препечена филия — усмихна се тя.

— Сух съм като пясъчна площадка — добави той. — Като парче тебешир. Като печено пиле, когато съм се опитал да го сготвя сам. Между другото, вие можете ли да приготвяте печено пиле?

— Правила съм няколко пъти.

— И сухо ли става?

— Не — усмихна се отново тя.

— Хубаво. Надявах се, че можете да готвите.

Какво ли искаше да каже с това, запита се тя. По сините му очи можеше да се съди, че мисли същото, което й се струваше — беше толкова заинтересуван от нея, колкото и тя от него. Но все още не можеше да вярва на възприятията си, да бъде сигурна в намеренията му.

— А сега — подкани я той, — моля ви, мислете положително.

— Ще се опитам.

Но не можеше да спре да трепери.

— Направете повече от това. Дръжте главата си изправена. Това са разпореждания на лекаря. Сега ще отида да намеря двама санитари с носилка и ще слезем на долния етаж в отделението за диагностика, за да си махнем тези тестове от главата. Готова ли сте за тръгване?

— Готова съм.

— Ще се усмихнете ли?

Тя се усмихна.

Той също:

— Добре, запазете това изражение, докато ви дам нови нареждания. — Тръгна към вратата и каза през рамо: — Сега се връщам.

Заедно с него изчезна и усмивката й.

Погледна към ограденото с параван легло.

Искаше й се да го няма в стаята.

Жадуваше да зърне небето, макар то да беше сиво и навъсено като вчера. Може би ако зърнеше небето, нямаше да се чувства така заловена в капан.

Никога преди не се бе усещала така нещастна — чувстваше се измъчена и безполезна, макар че физическото й възстановяване вървеше добре. Депресия. Това беше главният й враг сега. Беше потисната не само защото животът й сега се командваше от други хора, но и защото сега те го командваха изцяло. Беше безпомощна. Не можеше да направи абсолютно нищо, за да се отърси от болестта. Оставаше й единствено да лежи на масата за прегледи като немислеща купчина месо, да ги остави да я бодат и мушкат в търсене на отговорите.

Погледна отново към леглото на госпожа Сийфърт. Белият параван висеше опънат и неподвижен.

Снощи тя не беше отворила само завесата, която ограждаше болничното легло. Бе отворила и друга завеса — перде, зад което се намираше лудостта. Бе прекарала няколко кошмарни минути отвъд границите на нормалното, в мрачно и гниещо място, от което малцина се бяха завръщали.

Чудеше се какво ли би станало, ако не беше избягала от халюцинациите си снощи. Какво ли би станало, ако бе решила смело и глупаво да не избяга от разлагащия се труп на Джери Стийн? Страхуваше се, че знае отговора. Ако бе останала на мястото си, ако отдавна мъртвият й любовник бе изпълзял от леглото и я бе докоснал, ако я бе прегърнал, ако бе допрял гниещите си устни до нейните, за да отмъкне от нея топла целувка в замяна на собствената си студена, тя би се пречупила. Би се пречупила като суха клонка и след това би останала завинаги в неизлечимо състояние. Биха я открили сгърчена на пода да бърбори безсмислици и да се кикоти загубена завинаги в самата себе си, биха я преместили от уилоуокската общинска болница в някой тих санаториум, където щяха да й отделят хубава стая с меки, изолирани стени.

Не можеше да понесе още много такива изпитания. Дори и заради Макгий. Дори и за бъдещето, което би могло да очаква двама им, ако тя се излекува. Чувстваше се напрегната до краен предел.

„Моля ти се, Боже — помисли си тя, — нека тестовете разкрият нещо. Нека Макгий намери болката ми. Моля ти се.“

Стените и таванът имаха същия синьо-зелен цвят. Както беше легнала по гръб върху носилката на колелца с повдигната само няколко сантиметра от малката възглавница глава, Сюзан изпита чувството, че е увиснала някъде в средата на лятното небе.

Джеф Макгий се появи до нея:

— Ще започнем с ЕЕГ.

— Електроенцефалограма — разтълкува го тя. — Никога не са ми правили.

— Напротив, правихме ви. Докато бяхте в кома. Вие не я усещахте, разбира се, така че няма защо да си спомняте. Не се страхувайте. Изобщо няма да ви боли.

— Знам.

— А резултатите ще ни позволят да видим естеството на мозъчните ви вълни. Ако в работата на мозъка ви има някакви нередности, те почти сигурно ще проличат на електроенцефалограмата.

— Почти?

— Нищо не е съвършено.

Една сестра изкара апарата за ЕЕГ от ъгъла на стаята и го разположи до Сюзан.

— Резултатите са най-добри, когато сте отпусната — обясни й Макгий.

— Аз съм отпусната.

— Данните няма да бъдат особено достоверни и много трудно ще се разтълкуват, ако сте в емоционален стрес.

— Отпусната съм — повтори тя.

— Покажете ми ръката си.

Тя повдигна дясната си ръка от десетсантиметровия матрак на носилката.

— Дръжте я изправена пред себе си, с опънати пръсти. Добре. Сега разперете пръстите. — Той гледа внимателно няколко секунди, после доволен кимна: — Добре. Не се опитвате да ме заблудите. Вие наистина сте по-спокойна. Вече не треперите.

Още, когато я свалиха на долния етаж, Сюзан се почувства сравнително спокойна, защото реши, че нещо се прави за нея, колкото и малко да е то. В края на краищата като първокласен физик тя можеше да разбере, да оцени и да одобри онова, което правеха сега — тестове, лаборатории, научни методи, внимателно програмирано търсене на отговори чрез елиминиране на възможностите, докато разрешението не се очертае ясно. Тя разбираше тази процедура и й вярваше.

Вярваше и на Джефри Макгий. Осланяше се на медицинските му познания и разчиташе на интелекта му. На него му беше ясно какво да търси и — още по-важно — щеше да го разпознае, когато попадне на него.

Тестовете накрая щяха да дадат отговора. Макгий вече правеше първите стъпки към окончателния край на страданията й.

Беше убедена в това.

— Спокойна съм като мида — пак каза тя.

— Стрида — поправи я той.

— Защо стрида?

— Някак повече ви приляга.

— О, вие смятате, че аз приличам повече на стрида, отколкото на мида?

— Не. В стридите има перли.

— Бас държа, че рекламирате стоката пред някой магазин за риба в свободното си време — засмя се тя.

— Аз съм акула — заяви той.

Макгий прикрепи осем изолирани осолени електрода към главата на Сюзан, по четири от всяка страна.

— Ще отчетем показанията и за лявата, и за дясната ви мозъчна полусфера — обясни той. — После ще ги сравним. Това ще е първата стъпка към установяване на разположението на травмата.

Сестрата включи апарата.

— Дръжте си главата точно в това положение — нареди й Макгий. — Всяко рязко движение ще даде смущения.

Тя задържа поглед в тавана.

Макгий наблюдаваше зеления, флуоресцентен екран на монитора, който Сюзан не можеше да види от своето положение.

— Изглежда добре — забеляза той с известно разочарование в гласа си. — Няма заострени ръбове. Няма и равни участъци. Хубаво, стабилно разположение. Всичко е в границите на нормалното.

Младата жена стоеше съвсем неподвижна.

— Отрицателно — каза той повече на себе си, отколкото на пациентката или на сестрата.

Сюзан чу как щракна с един ключ.

— Сега ще хвърля един поглед на сравнителните показатели — обясни й той.

Известно време не каза нищо.

Сестрата се премести в друг ъгъл на стаята и започна да приготвя друг уред — или за Сюзан, или за друг пациент, който още не бе въведен.

След малко Макгий изключи апарата.

— Е? — попита Сюзан.

— Нищо.

— Съвсем нищо?

— Ами електроенцефалографът е полезен апарат, но данните му не са стопроцентово определящи. Има са случаи, когато пациенти със сериозни мозъчни заболявания показват съвършено нормални показатели при ЕЕГ. А други, без видими болести, имат ЕЕГ с редица отклонения. Уредът ни помага в диагностиката, но не изчерпва всичко. С него само започваме.

Разочарована, но все още убедена, че някой или повече от тестовете ще определят точно заболяването й, Сюзан попита:

— А сега?

Макгий махна електродите от главата й и отвърна:

— Ами рентгенологията е в съседния кабинет. Искам да се направят нови снимки на черепа ви.

— Звучи интересно.

— О, страшно е забавно.

Рентгенологичният кабинет беше разположен в светлокремава стая, изпълнена с множество тежки, лъскави, черни и бели апарати, част, от които изглеждаха на Сюзан остарели, не че тя беше специалист по рентгенологичното оборудване, разбира се. Освен това не можеше да очаква отдалечената орегонска болница да бъде съоръжена с най-съвременните, диагностични уреди. Макар че бе възможно да са малко остарели, уилоуокските апарати изглеждаха напълно годни за работа.

Рентгенологът бе млад човек на име Кен Пайпър. Той проми негативите още докато бяха при него, после закрепи снимките към две осветени кутии. Заедно с Макгий ги разгледаха, като си мърмореха нещо един на друг и сочеха към по-светлите участъци от изображението.

Сюзан ги наблюдаваше от носилката си, на която се бе върнала.

Свалиха първите снимки, закачиха нови, после продължиха да си мърморят и да сочат.

Накрая Макгий се отдели от кутиите със замислен вид.

— Какво открихте? — попита го Сюзан.

Той въздъхна и отвърна:

— Онова, което не открихме, са следи от мозъчни увреждания.

— Не видяхме и насъбрани флуиди — добави Кен Пайпър.

— Нямаше и никакво изместване на епифизната жлеза, каквото понякога се открива, когато пациентът страда от особено живи халюцинации — продължи Макгий. — Никакви вдлъбнатини на черепа, ни най-малки признаци за вътрешен натиск.

— Снимките са много чисти — усмихна й се Кен Пайпър. — Няма за какво да се тревожите, госпожице Торнтън.

Сюзан погледна към Макгий и видя отражението на собствените си чувства в очите му. За жалост Кен Пайпър грешеше — тя имаше много неща, за които да се тревожи.

— А сега? — попита тя.

— Искам да направим една ЛП — каза Макгий.

— Какво е това?

— Лумбална пункция.

— Проба от гръбначния мозък?

— Да. Ако сме пропуснали нещо при ЕЕГ и рентгеновите снимки, то ще си проличи от гръбначния мозък. А някои състояния могат да се определят единствено чрез анализ на флуидите там.

Макгий вдигна телефона в кабинета, за да се свърже с болничната лаборатория. Заръча на лаборанта оттам да се подготви, за пълен анализ на гръбначните проби на Сюзан, които се канеше да вземе.

Когато той остави слушалката, тя се обади:

— Хайде да свършим и това.

Въпреки че Макгий бе сложил новокаин в долната гръбначна област на Сюзан, лумбалната пункция не беше безболезнена, но и пък не беше толкова страшна, колкото тя бе очаквала. Очите й се насълзиха, тя се намръщи и прехапа устни, но най-трудно й беше да остане съвършено неподвижна с притеснението, че иглата може да се счупи в нея, ако трепне или направи рязко движение.

Макгий държеше под око и една скала, докато изтегляше течността:

— Налягането е нормално.

След няколко минути, когато беше взета и последната проба, тя проплака облекчено и изтри парещите сълзи, които се бяха събрали под клепачите й.

Докторът вдигна стъклената чашка, пълна с течност от гръбначния й стълб, и я погледна срещу светлината:

— Е, поне на вид е чиста.

— След колко време ще получим резултатите? — попита Сюзан.

— Няма да стане веднага — отвърна Макгий. — Междувременно трябва да направим още няколко теста. Имате ли настроение да дадете малко кръв?

— Всичко, което е необходимо.

Малко преди десет часа, докато Макгий бе отишъл до лабораторията да види как вървят изследванията на гръбначните проби, Мърф и Фил пристигнаха в диагностичното отделение, за да я върнат в стая 258. Макар да знаеше, че вчерашният ужас от асансьора не беше истински, макар да бе убедена, че санитарите не са виновни за злонамереното поведение, което им бе приписала, докато халюцинираше, на нея й беше неловко с тях.

— Всички питаха за вас на втория етаж — каза й Фил, докато изкарваха носилката в коридора.

— Лицата им бяха много тъжни — добави Мърф.

— Сто на сто е било така — съгласи се тя.

— Самата истина си е — обади се Фил.

— Цялата болница е толкова мрачна без вас — продължи Мърф.

— Като тъмница.

— Като гробище.

— Като болница — завърши Фил.

— То си е болница, разбира се — забеляза тя, като се мъчеше да участва в закачливия им разговор, докато наближаваха асансьорите.

— Напълно права сте — увери я Мърф.

— Болница си е, разбира се — отсече Фил.

— Но когато вие сте тук, милостива госпожо… — … тя изглежда по-топла, по-светла…

— … като някой курортен хотел…

— … във вечно слънчева страна…

— … на някое вълнуващо и екзотично място…

— … като Месопотамия.

Достигнаха асансьорите и Сюзан задържа дъха си.

— Фил, нали ти казах вчера, вече няма Месопотамия.

Единият от тях натисна бутона за повикване.

— Тогава ще ми обясниш ли къде ходя аз всяка зима, а, Мърф? В туристическата агенция винаги твърдят, че е Месопотамия.

— Боя се, че твоят агент е мошеник, Фил. Най-вероятно пътуванията ти са до Ню Джързи.

Вратите на асансьора се отвориха, Сюзан замръзна, но вътре нямаше мъртъвци.

— Не, със сигурност никога не съм бил в Ню Джързи, Мърф.

— Толкова по-добре за Ню Джързи, Фил.

„По дяволите, не може да се живее така — мрачно си мислеше Сюзан, докато излизаха от асансьора и се отправяха по коридора на втория етаж. — Просто не мога да прекарам живота си, като изпитвам подозрения и страх от всеки, с когото се срещам. Не мога да се справя с постоянните очаквания от всяка врата или зад всеки ъгъл да се появи нещо ужасно.“

Как би могъл който и да е да прекара целия си живот като непрекъснато и изтощително пътешествие през особено неприятна и мрачна карнавална зала?

И защо някой би искал животът му да е такъв?

Джесика Сийфърт вече я нямаше.

Параванът бе отворен.

Един санитар прибираше последните употребени чаршафи и ги слагаше в количката си. На въпроса на Сюзан той отговори:

— Състоянието на госпожа Сийфърт се влоши. Наложи се спешно да я отведат в интензивното отделение.

— Съжалявам, че е станало така.

— Е, всички го очаквахме — махна с ръка санитарят. — И все пак е жалко. Тя е толкова добра жена.

Сюзан съжаляваше Джесика Сийфърт, но изпитваше и облекчение, че състайничката й я няма.

Беше приятно да можеш да погледнеш към прозореца, макар денят да беше сив и мъглив, готов за поредната буря.

Десет минути след като Сюзан бе разположена в леглото си от Фил и Мърф и оправяше завивката си, в стаята се появи госпожа Бейкър с подноса храна.

— Пропуснахте си закуската тази сутрин. А вие не можете да си позволите да изпускате храната си, мила моя. Не сте така добре закръглена като мен. Аз мога да си позволя да не ям и цяла седмица!

— Умирам от глад.

— Не се и съмнявам — увери я сестрата и сложи подноса на нощната масичка. — Как се чувствате, малката ми?

— Като възглавничка за топлийки — пошегува се Сюзан, която още усещаше тъпа болка в гърба си, спомен от гръбначната пункция.

— Доктор Макгий сам ли извърши повечето операции?

— Да.

— Тогава сте се отървали леко. — Госпожа Бейкър вдигна капака от подноса. — Тук имаме някои лекари, които не се славят с неговите изтънчени похвати.

— Така е. Страх ме е обаче да не закъснее за кабинета си.

— Той не приема в сряда сутринта — припомни й сестрата. — Чак до пет часа следобед.

— А, между другото — досети се Сюзан. — Вчера почти не се видяхме и забравих да ви попитам как мина вечерта в понеделник.

Госпожа Бейкър явно се озадачи:

— Понеделник вечерта?

— Как беше срещата. Нали ми бяхте казали за боулинга и вечерята с хамбургери?

Сестрата явно не можа да се сети за какво става дума няколко секунди. После очите й изведнъж блеснаха:

— О! Срещата. Разбира се. Моят весел едър дървар.

— Онзи, с чиито рамене можело да се измерват врати. Сюзан цитираше думите на самата госпожа Бейкър, когато й бе описала приятеля си в понеделник.

— И големите, силни, нежни ръце — добави сестрата.

— Така е по-добре — усмихна се Сюзан. — И на мене ми се струваше, че не сте го забравили.

— Забележителна вечер беше.

— Радвам се.

Госпожа Бейкър я погледна дяволито:

— Успяхме да свалим всички фигури. И аз не говоря само за боулинга.

— Е, госпожо Бейкър — засмя се Сюзан, — вие сте били по-голяма мераклийка, отколкото си мислех.

Веселите очи на сестрата просветнаха зад белите рамки на очилата й:

— Животът не е особено вкусен, ако от време на време не му добавиш и малко подправки.

Сюзан разгъна книжната салфетка и я постави под яката на пижамата си — беше сложила отново изпраната синя пижама, след като се върна в стаята.

— Подозирам, че ви се случва да му добавите повече от малко подправки.

— О, понякога са цели супени лъжици.

— Знаех си. Госпожо Бейкър, вие сте най-обикновена бонвиванка.

— Не. Аз съм методистка, но и методистите знаят как да се забавляват. Изяжте си сега всичко от подноса, мила. Наистина се радвам, като виждам, че сте започнали малко да заглаждате косъма. Няма да се връщаме назад, я!

През следващия половин час Сюзан изяде закъснялата си закуска загледана в навъсеното небе зад прозореца. Облачните маси, оцветени в десетина отсенки на сивото, се надбягваха от единия до другия край на хоризонта.

Джеф Макгий се появи няколко минути след единайсет часа:

— Извинявайте, че се забавих. Резултатите от лабораторията дойдоха преди доста време, но бях в интензивното отделение с Джеси Сийфърт.

— Как е тя?

— Гасне доста бързо.

— Жалко.

— Да. Жалко е, че трябва да умре. Но тъй като не можем да й помогнем с нищо, все пак се радвам, че положението й рязко се влошава. Тя винаги е била дейна жена и сега й е трудно да бъде прикована в леглото, по-трудно, отколкото би било на мнозина други. Неприятно ми беше да я гледам как се мъчи и страда през последните няколко седмици. — Той тъжно поклати глава, после щракна с пръсти като че ли изведнъж се бе сетил за нещо. — Вижте, нещо ми хрумна, докато бях с Джеси в интензивното на горния етаж. Защо е възможно да ви се е привиждал трупът на Джери Стийн, докато всъщност сте гледали Джеси? Мисля, че сте имали един подтик, нещо, което ви е улеснило.

— Подтик?

— Да. Инициалите.

— Инициали — повтори Сюзан, без да е убедена, че знае за какво говори той.

— Точно така? Не разбирате ли? Джери Стийн и Джесика Сийфърт — и в двата случая Дж.С.

— О. Не ми беше направило впечатление.

— Може би не сте го забелязали съзнателно. Но нищо не убягва от подсъзнанието, то е дяволски наблюдателно. Обзалагам се, че подсъзнателно сте го знаели. Може би тъкмо съвпадението на инициалите им е насочило вниманието ви към паравана и ви е накарало така да се страхувате от него. Ако случаят е такъв, тогава сигурно никой от пристъпите ви не е просто случайно и спонтанно събитие. Може би те всички се задействат от определени подтици, от незначителни дребни събития и наблюдения, които се свързват с някой от спомените ви за Гръмотевичния дом. Може би след като такава връзка се осъществи на подсъзнателно равнище, епизодът с халюцинациите я следва автоматично.

Теорията му явно го бе развълнувала, затова Сюзан попита:

— Дори и така да е, каква е разликата?

— Не съм напълно сигурен. Не съм имал достатъчно време да го обмисля. Би могло да има значение за мене, когато решавам как да оформя пълната диагноза, дали да отдавам такова значение на физическите причини.

На нея не й харесваха думите му.

— Ако халюцинациите ми не са просто случайни, спонтанни искри, запратени от наранения мозък, тогава може би основната причина за тях изобщо не е физическа. Това ли е смисълът на думите ви? Ако виденията ми се дължат на някакъв фин психологически механизъм, тогава навярно целият случай е най-добре да се предаде в ръцете на психиатър?

— Не, не, не — бързо отрече Макгий, като размахваше успокоително ръце. — Нямаме достатъчно данни, за да направим такова заключение. Все още трябва да търсим физическо обяснение, тъй като, за това имаме най-много основания, като имаме предвид, че сте преминали през удар в главата и сте били в кома повече от три седмици.

На Сюзан много й се искаше да вярва, че проблемът й е изцяло физически, че не е нищо повече от очаквания резултат от увреждане на жизненоважни тъкани. Ако е миниатюрен съсирек в мозъка, някакво прищипване или друго заболяване на тъканите й, медицинската наука щеше да го излекува много бързо. Тя имаше доверие на медицината тъкмо защото е наука. Но не вярваше на психиатрията, защото — според нея, според знанията й като физик психиатрията изобщо не беше наука, а по-скоро нещо много близо до вуду.

Решително тръсна глава:

— Грешите за инициалите, които са ми подействали като подтик. Дж.С. Не беше това. Не беше нещо, свързано с психологическото ми състояние.

— Склонен съм да се съглася с вас — кимна той. — Но на този етап всъщност не бива да изключваме която и да е хипотеза.

— Аз мога. Вече съм я изключила.

— Но аз не мога. Нали съм лекар? А лекарят трябва да остане обективен.

За пръв път, откакто бе влязъл в стаята, той докосна ръката й и допирът му й подейства много успокояващо.

— Какви са резултатите от гръбначната пункция? — попита тя, като стисна ръката му.

Макгий замислено подръпна ухо със свободната си ръка:

— Протеиновата проба не показа отклонения. После преброихме кръвните телца. Ако имаше прекалено много червени клетки, бихме заключили, че имате кръвотечение или във вътрешността на черепа, в основата на мозъка, или някъде по гръбначния стълб.

— Но и броят на червените клетки беше нормален — изпревари го Сюзан.

— Да. А ако имаше излишество от бели клетки, щяхме да допуснем, че имате мозъчна или гръбначна инфекция.

— Но броят на белите клетки също беше нормален.

— Да.

Сюзан се почувства като притисната в ъгъла от приближаващата я армия студени и жестоки факти. Здрава си като гимназистка, изглежда й крещяха фактите. Тялото ти е съвсем наред. Мозъкът ти също е съвсем наред. Онова, което не ти е наред, е мисленето ти, Сюзан. При тебе няма органични проблеми. Ти си просто откачена — това е всичко. Шантава. Луда за връзване си.

Опитваше се с всички сили да не слуша обидните вътрешни гласове, опитваше се да изключи все по-силния хор от насочените към самата нея съмнение, омраза и объркване.

Запита с тъжен глас:

— Показа ли гръбначната пункция изобщо каквото и да е, което да не е нормално?

— Нищичко. Изследвахме дори и съдържанието на захар в гръбначната ви течност. При някои болести се развиват бактерии, които изяждат специално този вид захари, така че ако количеството им бе намаляло, щяхме да имаме основание за тревога. Но количеството на гръбначната ви захар е точно две трети от концентрацията на кръвна захар, което също е нормално съотношение.

— Всичко звучи като че ли съм христоматиен пример за трийсет и две годишна жена с отлично здраве — с горчива ирония заключи тя.

Макгий явно бе обезпокоен от трудностите, които определянето на заболяването й създаваше:

— Не. Някъде нещо явно не е наред.

— И какво е то?

— Не знам.

— Това не е особено окуражително.

— Просто трябва да продължим да го търсим.

— Имам чувството, че ще ме задържите тук дълго.

— Не. Ще го открием скоро. Наложително е.

— Но как?

— Ами най-напред ще взема разпечатките от електроенцефалограмата, рентгеновите снимки и всички лабораторни данни вкъщи. Ще ги проуча още веднъж, ако трябва и с лупа. Може и да сме пропуснали нещо сутринта. Може би отговорът си е бил там, а ние просто не сме го забелязали. Някоя дреболия, която лесно може да ти убегне… някоя съвсем нищожна нередност…

— А ако все пак не откриете нищо?

Той се поколеба, намръщи се и накрая каза:

— Ами… има още един тест, който можем да направим.

— Обяснете ми.

— Не е обичайна процедура.

— Дотолкова можах да се досетя и сама просто като ви гледам.

— Церебрална ангиограма. Това е диагностична процедура, която обикновено използваме при функционално увредените болни, прекарали удар, на които предстои мозъчна операция за отстраняване на съсирек или за възстановяване на засегнат кръвоносен съд.

— И какво съдържа тя?

— Инжектираме маркирано вещество в кръвта ви, в артерия между мозъка и сърцето, което значи някъде във врата, това не е приятно.

— Сигурно.

— Доста боли.

Сюзан се докосна по врата и притеснено потърка нежната си кожа там.

— А и процедурата не е изцяло безопасна — продължи Макгий. — При малък процент от пациентите се явяват усложнения, при които ангиограмата завършва със смърт. Обърнете внимание, че не казвам „нищожен“ или „незначителен“ процент.

— Казахте „малък“ процент и предполагам това значи, че не е голям, но и не е толкова нищожен, че да се смята за незначителен.

— Точно така.

— Става дума за някакъв по-особен вид черепни рентгенови снимки, нали? — попита тя.

— Да. Веднага след като маркираното вещество достигне кръвоносните съдове на мозъка, ние правим множество рентгенови снимки с голяма скорост, като проследяваме разпространението му. Това ни дава по-точна представа за мозъчното ви оросяване, отколкото можем да добием иначе. В състояние сме ясно да определим размера и формата на всички ваши вени и артерии. Можем да разберем много точно има ли съсирек, кръвоизлив или оток в някоя артериална стена, да видим в последна сметка всичко, колкото и дребно да е то.

— Звучи като че ли това е начинът да се разбере най-пълно състоянието ми — призна Сюзан.

— При нормални обстоятелства никога не бих прибягнал до ангиограма, освен, ако у пациента не се наблюдават сериозни функционални увреждания — загуба на говора, липса на координация в движенията, частична парализа или апоплектични мозъчни обърквания, свързани с удара, които сериозно биха му попречили на какъвто и да е нормален живот.

— Прилича на моя случай — унило измърмори тя.

— О, не. Ни най-малко. Има огромна разлика между мозъчните дезориентации, свързани с удара, и халюцинациите от вашия тип. Ако искате вярвайте, но при вашето състояние опасността за живота ви е далеч по-малка.

Двамата дълго време не казаха нищо. Макгий се изправи до леглото, а Сюзан остана там свита, с чувството, че е дребна и слаба.

Накрая тя започна:

— Да предположим, че все пак не откриете нищо, когато прегледате рентгеновите ми снимки и лабораторните данни отново довечера.

— Да предположим.

— Тогава ще се разпоредите ли да ми се направи ангиограма?

Той затвори очи и се замисли.

Сюзан забеляза, че по левия му мигач премина нервен тик.

— Просто не знам — проговори той накрая. — Зависи от много неща. Не трябва да забравям и старата лекарска поговорка — „Ако не можеш с нещо да помогнеш, поне не причинявай вреда.“ Искам да кажа, че ако няма и най-малък признак, че проблемът ви е физически, тогава ангиограмата…

— Наистина е физически — настоя Сюзан.

— Дори и да има данни за физическа причина и достатъчно основания да ви подложа на ангиограма, бих искал да изчакам няколко дена, докато заякнете още малко.

Тя облиза устните си, които й се сториха сухи и грапави:

— Ако направим ангиограмата, а от нея не проличи никакво физическо увреждане на мозъка, ако халюцинациите така или иначе продължат — тогава какво? — попита тя.

— Тогава ще сме изчерпали всички възможни пътища, които ни предлага традиционната медицина.

— Не може да бъде.

— Ще трябва да изключим възможността за физическа причина и ще продължим търсенията си другаде.

— Не.

— Консултацията с психиатър не е нещо, от което трябва да се срамувате. Това е само…

— Аз не се срамувам. Просто не вярвам да ми помогне.

— Съвременната психиатрия е постигнала…

— Не — прекъсна го тя, защото се страхуваше дори да допусне възможността за предстоящи години на лечение, години с непрестанни халюцинации. — Не. Трябва да ми има нещо, което можете да откриете, нещо, което да можете да направите. Така ще е. Трябва да е така.

Той изостави темата за психиатрията:

— Ще направя каквото мога.

— Само това искам.

— Не съм изчерпал всички възможности.

— Не съм си го и помисляла.

Той очевидно забеляза, че устните й са пресъхнали, и я попита:

— Искате ли глътка вода?

— Да, моля.

Наля й и тя я изпи на няколко големи, жадни глътки, после той върна чашата на нощното шкафче.

— Спомнихте ли си изобщо нещо за работата си? — попита Макгий.

Въпросът му я стресна. За последен път бе помисляла за корпорацията „Майлстоун“ или за работата си там, когато бе позвънила на Филип Гомез в Нюпорт Бийч в понеделник сутринта. Вече повече от два дена. От онзи разговор насам бе изтласкала цялата тема в покрайнините на съзнанието си и я бе покрила с черен плат… като че ли се боеше от нея. И наистина се боеше. И сега самото споменаване на „Майлстоун“ премина през тялото й като ледена тръпка. Освен това през ума й изведнъж мина странната и неприятна мисъл, че неприятните халюцинации — стълкновенията с мъртъвците са по някакъв начин пряко свързани с работата й.

Макгий явно долови страха й, защото се доближи и попита:

— Сюзан? Какво има?

Тя му каза за мислите си — че между корпорацията „Майлстоун“ и нейните халюцинации има някаква връзка.

— Връзка? — повтори той. Бе явно озадачен. — Каква връзка?

— Нямам никаква представа. Но я чувствам.

— Да не би да намеквате, че сте имали подобни халюцинации преди злополуката.

— Не, не. Как може?

— Искате да кажете, че не сте сигурна дали сте ги имали или не сте преди злополуката.

— Не съм ги имала. Определено не.

— Отговорът ви не ми звучи особено убедително.

Тя се замисли близо минута.

Той я наблюдаваше внимателно.

Накрая отсече:

— Да. Да, сигурна съм. Тези пристъпи се появиха едва след злополуката. Ако ме бяха спохождали преди това, не бих могла да ги забравя. Не и такова нещо.

Макгий наклони глава:

— Ако има някаква физическа причина за вашето състояние — нещо, което и вие, и аз много бихме искали да бъде, тя трябва да е нараняване, възникнало при катастрофата.

— Знам.

— Не може да е нещо, свързано с работата ви в „Майлстоун“. Защото ако е предизвикано от преумора в работата ви или от нещо подобно…

— … тогава вече трябва да говорим за психическо състояние — довърши тя. — За нервен срив.

— Да.

— А случаят не е такъв.

— Тогава как е възможно да има връзка с „Майлстоун“?

— Не знам — намръщи се тя.

— Значи грешите.

— Сигурно. Но все пак…

— … се чувствате уплашена?

— Да.

— Това е обяснимо — започна Макгий. — Причината да се боите от корпорацията е горе-долу същата, поради която се бояхте от паравана, загърнал леглото на Джеси. Не сте могли да видите какво има от другата му страна, което е давало възможност на въображението ви да се развихри. И работата ви има същото качество, на неизвестното. Около тази част на живота ви е спусната завеса и тъй като не можете да видите какво има отвъд, въображението ви приема това като повод да ви предложи най-ужасяващи възможности. Заради едно навярно неизмеримо малко мозъчно увреждане съзнанието ви се е спряло върху Гръмотевичния дом и онова, което ви се е случило в пещерата. От това следва, че въображението ви, когато и да му се удаде случай да се развихри, неизменно се връща към събитията отпреди тринайсет години. Халюцинациите ви нямат нищо общо с работата ви; това и не може да бъде, защото „Майлстоун“ няма нищо общо с Гръмотевичния дом. Вие просто се опитвате да ги свържете, защото… е, това е то да сте психически преследвана от едно-единствено събитие от живота ви. Разбирате ли?

— Да.

— Но корпорацията „Майлстоун“ все пак ви плаши.

— Всеки път, когато я споменете, ме полазват студени тръпки — призна си тя.

И сега забелязваше настръхналата кожа на ръката си на мястото, където ръкавът на пижамата й се бе дръпнал.

Макгий бе останал наведен над леглото през цялото време. Сега седна на ръба му, като все още държеше ръката й.

— Разбирам, че ви плаши — промълви със съчувствие. — Ръката ви е замръзнала. Изобщо не беше студена, когато я поех преди малко, но щом започнахме да говорим за работата ви, просто се превърна в лед.

— Виждате ли?

— Да, но тези студени вълни, тези подозрения, насочени към „Майлстоун“, са само аспекти на манията ви за преследване. Този страх е като миниатюрен епизод, много дребен вариант на пристъпа, когато ви се е струвало, че виждате трупа на Джери Стийн. Няма разумни основания да се боите от корпорацията или от хората, които работят там.

Тя кимна отчаяна от все по-усложняващата се картина на състоянието си:

— Сигурно е така.

— Вие знаете, че е така.

— А вие знаете ли какво ми се иска? — въздъхна Сюзан. Иска ми се да има такива неща като призраци. Иска ми се да има мъртъвци, които се връщат от гроба, за да ми отмъстят, като в онези стари комикси на ужасите. Боже, колко по-лесно би ми било да се справя с такова нещо. Без гръбначни пункции. Без ангиограми. Без озъбени малки съмнения, които да ме разкъсват отвътре. Всичко, което би трябвало да направя в такъв случай, е да се обадя на свещеника, да го помоля да дойде и да прогони тези зли демонични духове обратно в ада, където им е мястото. Макгий се намръщи и в гласа му се усети безпокойство:

— Хей, мисля, че никак не ми се харесва да говорите по този начин.

— О, не се безпокойте — побърза да го успокои тя. — Нямам никакво намерение сега да се насочвам към мистиката. Съвсем ясно ми е, че няма такива неща като призраци. Освен това, ако имаше призраци и именно те са ме смущавали напоследък, те щяха да са прозрачни, нали? Или щяха да са като вдигнати от леглото чаршафи с изрязани дупки за очите. Това са призраци. На тях кожата им не е топла и не са твърди като нещата, с които си имам работа напоследък. — Тя му се усмихна. — Но аз знам защо изведнъж така се разтревожихте! Вие се боите, че ако това наистина се окажат призраци, вече няма да имам нужда от вас. Лекарите не се занимават с прогонване на духове, нали?

— Така е — усмихна се и той.

— Страхувате се, че ще ви пренебрегна, просто ще ви захвърля заради някой свещеник с молитвеник в едната ръка и златно разпятие в другата.

— Ще ми погодите ли този номер?

— Никога. За Бога, прекалено много неща може да тръгнат зле, ако разчитам на свещеник. Например… какво би станало, ако се доверя на пастор, който е загубил вярата си? Или ако отида за помощ при католик, а призраците изведнъж се окажат протестанти? Ще ми помогне ли тогава опитът за прогонването им?

Беше сигурна, че не е успяла да залъже Макгий с насиленото си остроумие; на него му бе ясно, че тя все още е потисната и уплашена. Но той така или иначе се включи в играта — явно усещаше като нея, че се бе задълбавала прекалено много върху проблемите си тази сутрин и ако продължеше, не би й се отразило добре. Имаше нужда от промяна на темата, от малко игра; той я остави на мира.

— Е — намеси се той, — доколкото аз разбирам, прогонването на духовете би трябвало да действа независимо от вярата на призрака в предишния му живот. Все пак каква ли бъркотия би настъпила в света на свръхестественото, ако трябваше да се постъпва съвсем разумно? Искам да кажа, че ако католическата процедура не действаше срещу протестантските духове, тогава разпятието не би могло да отблъсне и еврейските вампири.

— Ако е така, как биха могли да бъдат прогонени еврейските вампири?

— Навярно би трябвало вместо разпятие пред духа да се размаха някой старозаветен амулет.

— Или просто да му се предложи вечеря с шунка — добави Сюзан.

— Това само би го отблъснало, ако е набожен и практикуващ религията си еврейски вампир. А тогава какво ще стане с мюсюлманските вампири?

— Виждате ли? — въздъхна тя. — Всичко е така сложно. Не бих могла да ви уволня, за да наема свещеник.

— Ох, толкова приятно е да знаеш, че си нужен.

— О, вие сте определено необходим — увери го тя. — Имам нужда от вас. Наистина имам нужда. — Долови как рязко се промени гласът й, докато говореше, как закачливият тон отстъпи пред силата на истинските й чувства към него. — Това е безспорно. — Тя бе така стресната от собствената си смелост, както изглежда беше и Макгий, но вече не можеше да се спре. Можеше единствено да продължи безогледно, да говори бързо и припряно и да обясни онова, което бе вълнувало ума и сърцето й в последните ден-два. — Имам нужда от вас, Джеф Макгий. И ако пожелаете, мога да си седя тук цял ден и да повтарям само това, докато остана без глас.

Той се загледа в нея — прекрасните му очи бяха по-тъмно и по-наситено сини.

Тя се опита да разтълкува погледа му, но не успя да разчете мислите, които се криеха зад него.

Докато го изчакваше да й отговори, Сюзан се зачуди дали не бе направила някоя глупост. Дали бе изтълкувала погрешно отношението му към нея и реакциите му през последните дни? Имаше ли всъщност и някакви чувства у него или всичко беше само нормална лекарска загриженост? Ако бе възприела нормалния му професионален интерес като специално отношение, следващите няколко минути щяха да се окажат най-притеснителните в опита й от общуване с хората. Отчаяно й се прииска да може да върне казаното, да завърти часовника назад само с една минута. Тогава Макгий я целуна.

Не приличаше на никоя от целувките по бузата или в ъгълчето на устните й през последните няколко дена. В нея този път нямаше нищо целомъдрено или свито. Целуна я направо в устата, нежно и в същото време силно, всеотдайно и настоятелно. Тя му отвърна с готовност и разпаленост, които изобщо не бяха в стила й този път у нея нямаше и следа от отношението на ледената мома, нищо не остана потиснато, изобщо не се замисли за благоприличието и за отношенията, до които това щеше да доведе. Това любовно увлечение щеше да е no-различно от всичко, което бе преживяла. Този път тя напълно се забрави. В целувката имаше не само устни, зъби и езици, а също и страст, глад, желание. Той обхвана лицето й с ръце като че ли се боеше тя да не размисли и да не се отдръпне от него, сякаш не можеше да понесе мисълта да й позволи да го направи.

Когато накрая целувката завърши и те се поотдалечиха, за да се погледнат, да решат с какво ги бе променила близостта им, Сюзан видя в лицето на Макгий букет от смесени чувства — щастие, изненада, благоговение, объркване, притеснение и още нещо.

Беше се задъхал.

А тя още по-силно.

За миг си помисли, че вижда и нещо друго в очите му, нещо… по-тъмно. Само за секунда-две й се стори, че долавя страх в погледа му — наистина само потрепване от някаква временна боязън.

Страх?

Преди да реши какво би могло да значи това, преди дори да е убедена, че е видяла страх в очите му, мълчанието се прекъсна, а заедно с него и магията.

— Изненада ме — призна Джеф, — Не мислех…

— Боях се да не съм те обидила или…

— Не, не. Аз просто… не си давах сметка… — … че двамата…

— … чувството беше взаимно.

— Мислех, че съм доловила и… Е, излъчването ти изглеждаше…

— … целувката сложи край на съмненията ми, че…

— Боже, да!

— Каква целувка — възкликна той.

— Страхотна целувка.

Той отново я целуна, но съвсем леко, като поглеждаше вратата с явно неудобство. Тя не можеше да му се сърди за предпазливостта. Все пак той беше лекар, а тя негова пациентка; прегръщането на пациентките поставяше под съмнение благонадеждността на лекаря. На нея й се искаше да го обгърне с ръце, да го притисне към себе си; искаше й се да го притежава и да бъде притежавана от него. Знаеше обаче, че това не може да стане сега или тук, така че го остави да се отдръпне.

— Откога… — започна тя.

— Не знам. Може би още преди да излезеш от комата.

— Преди това? Си ме обикнал…

— Ти беше така красива.

— Но тогава дори не си ме познавал.

— Значи тогава не е било точно любов. Но беше нещо. Дори тогава изпитвах нещо.

— Радвам се.

— А след като излезе от комата…

— Си открил каква чаровница съм и си се хванал на въдицата ми.

— Точно така — усмихна се той. — Тогава открих у тебе онова, което госпожа Бейкър нарича „дух“. Харесва ми жената да има дух.

Отново замълчаха за няколко секунди, останаха загледани един в друг.

— Възможно ли е наистина да стане така бързо? — зачуди се тя.

— Така стана.

— Имаме да си говорим за толкова много неща.

— За милион неща — съгласи се той.

— За милиард — поправи го тя. — Аз почти нищо не знам за произхода ти.

— Там всичко тъне в сянка.

— Искам да знам всичко за теб — настоя тя, като държеше дланта му в двете си ръце. — Всичко. Но предполагам, че тук… на това място…

— Тук е много неподходящо.

— Да. Едва ли е съвършеното място, където двама души, влюбени отскоро, биха могли да се сближат.

— Мисля, че би трябвало да запазим връзките си в строгите рамки на отношенията между лекар и пациент за времето, докато се налага да бъдеш тук. По-нататък, когато се почувстваш по-добре, когато напуснеш болницата и взаимоотношенията ни вече не са така публични…

— Това навярно е разумно — съгласи се тя, макар че й се искаше да го докосва и да бъде докосвана от него по начини, по които лекар и пациент никога не се докосват. — Но трябва ли това да бъдат строги отношения между лекар и пациент? Не можем ли малко да ги посмекчим? Няма ли поне да ме целуваш по бузата от време на време?

Джеф се усмихна и се престори, че дълбоко се е замислил:

— Ами… ммм… да видим сега…, доколкото си спомням, в Хипократовата клетва не се споменава нищо за целуването на пациента по бузата.

— Тогава защо да не го направим сега?

Той я целуна по бузата.

— Сериозно — продължи той, — мисля, че най-важното нещо за двама ни сега е да насочим всичките си сили за по-бързото ти оздравяване. Когато успеем да те вдигнем на крака, всичко останало — всичко, което може да възникне помежду ни — ще си дойде на мястото.

— Ти ми даваш още един подтик да се преборя с това нещо — заяви тя.

— И ще го победиш. — В тона му нямаше и капка съмнение. — Ще го победим. Двамата.

Като го гледаше сега, Сюзан се досети, че бе видяла страх в очите му преди няколко минути. Макар че той не би искал да изрази песимистичните си мисли пред нея, с част от съзнанието си явно се чудеше дали ще успеят да намерят изход от ужасяващите й халюцинации. Не беше глупак знаеше, че провалът е една от възможностите. Страх? Да. Да. Имаше всички основания да се страхува. Страхуваше се, че се е влюбил в жена, която с бързи крачки върви към нервния срив или, още по-лошо, към лудницата.

— Не се тревожи — прошепна тя.

— Не се тревожа.

— Аз съм силна.

— Знам.

— Достатъчно съм силна, за да се справя — с твоя помощ.

Той отново я целуна по бузата.

Сюзан си помисли за онова, което бе казала за призраците преди това. Наистина й се искаше те да съществуват. Ако само проблемите й можеха да бъдат толкова прости. Само призраци. Само ходещи мъртъвци, които можеха да бъдат заставени да се върнат в гробовете си, като се прочетат съответните молитви и мястото се наръси щедро със светена вода. Колко хубаво би било да се окаже, че проблемът не е в нея, че е някъде отвън. Като съзнаваше, че е невъзможно, тя все пак се надяваше да открият доказателство, че фантомът Харч и останалите фантоми наистина съществуват, че призраците са реални, че тя изобщо не е била болна.

Малко по-късно желанието й се изпълни… поне донякъде.

ГЛАВА 12

Обедът пристигна така скоро след късната й закуска, че Сюзан не успя да изяде всичко, но все пак пое достатъчно, за да заслужи одобрението на госпожа Бейкър.

Час и половина по-късно я отведоха на долния етаж за второ упражнение по лечебна физкултура с госпожа Аткинсън. Взеха я други двама санитари, но за щастие никой от тях нямаше лице, свързано с миналото й.

В асансьора очакваше най-лошото. Нищо не се случи.

Не бе халюцинирала от снощи, когато бе видяла трупа на Джери Стийн в леглото на Джесика Сийфърт. Докато санитарите я возеха по коридора към отделението за ЛФК, тя пресметна колко часа са минали от пристъпа — почти шестнайсет.

Почти шестнайсет часа мир.

Може би никога нямаше да последва нов пристъп. Може би виденията щяха да престанат така внезапно, както бяха започнали.

Терапевтичното упражнение с Флорънс Аткинсън беше малко по-напрегнато от вчерашното, но масажът този път й се отрази още по-добре, а и душът после й се стори по-малко опасен.

Когато се връщаше нагоре с асансьора, Сюзан отново затаи дъх.

Но и този път не й се случи нищо лошо.

Вече бяха минали повече от седемнайсет часа.

Изпитваше чувството, че завинаги ще се отърве от халюцинациите, ако успее да изкара цял ден без тях. Може би тъкмо това й трябваше — един ден без призраци, — за да прочисти съзнанието и душата си.

Оставаха по-малко от седем часа.

Когато се прибра в стаята си, завари два букета пресни цветя до леглото си — хризантеми, карамфили и рози, обвити в зеленина. И към двата бяха прикрепени картички. В първата й се пожелаваше скорошно оздравяване и бе подписана „Винаги твой, Фил Гомез“. На втората пишеше: „Липсваш на всички ни тук, в робовладелската кариера“. Беше подписана от повече хора. Сюзан разпозна някои от имената само защото Фил Гомез ги бе споменал по телефона в понеделник сутринта. Огледа картичката: Ела Хавърсби, Еди Гилрой, Ансън Брекънридж, Том Кавински… Общо девет имена. Не можа да си представи нито едно лице, което да свърже с някое от имената.

Както и друг път, когато се бе сещала за корпорацията „Майлстоун“, самата мисъл бе достатъчна, за да я полазят студени тръпки.

И не знаеше защо е така.

Беше твърдо решила да запази положителното си отношение и да не се поддава на безпокойства, така че престана да мисли за „Майлстоун“. Цветята поне бяха хубави. Можеше да им се радва и без да мисли откъде са дошли.

Легна си пак, опита се да почете, но скоро откри, че от терапевтичното упражнение, и от горещия душ й се бе приспало. Дремна. Без сънища.

Когато се събуди, из стаята бяха започнали да бродят множество сенки. Отвън слънцето току-що бе превалило планините; макар истинският залез още да бе далеч, облачният ден вече бе започнал да се превръща във вечер. Тя се прозя, протегна се, изтри подпухналите си очи с ръка.

Второто легло стоеше все така празно.

Според стенния часовник часът беше четири и половина. Вече деветнайсет часа от последния пристъп.

Зачуди се дали повратът в отношенията им с Джеф Макгий не е причина за по-малката активност на призраците. Не беше лошо да обичаш някого и някой да обича тебе. Не беше склонна да допуска, че проблемът й е психологически, но сега, като мислеше за всичките си неприятности, бе по-предразположена да приеме и някакво психологическо обяснение. Може би любовта на Джеф представляваше всички лекарства, от които имаше нужда.

Стана от леглото, обу пантофите си и отиде в тоалетната. Запали лампите.

Отрязаната глава на Джери Стийн стоеше върху затворения капак на тоалетната.

Сюзан бе стъпила върху белите керамични плочки под ярката флуоресцентна светлина, лицето й бе бяло като всичко останало в снежнобялото помещение; не искаше да повярва на очите си. Това не е истинско.

Главата беше в същото ужасно разложено състояние, в което я бе видяла снощи, когато Джери се бе надигнал от леглото на Джеси Сийфърт и стенеше името на Сюзан през блестящи полуразложени устни. Кожата бе все така сива и сиво-зелена. И двата ъгъла на устата бяха обложени с плътен слой гной. Зловещи мехури на горната устна. И около подутия нос. Тъмни мехури гниеща плът в ъглите на очите. Широко отворени очи. Изпъкнали от ябълките си. Бяха непрозрачни, обложени с матови пердета като снощи, бялото им бе обезцветено, жълтеникаво и изпъстрено с кръвоносни съдове. Но поне бяха незрящи очи, каквито и би трябвало да бъдат очите на мъртвец — безжизнени, слепи. Главата бе отскубната жестоко от останалата част на трупа. Назъбената плът стоеше като смачкана, къдрава яка в края на врата. Нещо дребно и блестящо лежеше в една от гънките на сивия врат, нещо, което светеше с отразена светлина. Медальон. Религиозен медальон. Беше малкият, позлатен еврейски амулет, който Джери Стийн винаги носеше. Не е истинско, не е истинско, не е истинско… Заклинанието от три думи, изглежда, действаше по-малко от друг път — зловещата глава само стана по-жива, по-истинска, колкото повече тя се взираше в нея.

Схваната от ужас, но все пак решена да прогони привидението, Сюзан направи още една стъпка към тоалетната.

Мъртвите очи гледаха през нея, не я забелязваха, бяха вторачени в нещо в отвъдния свят. Не е истинско.

Посегна към сивото лице. Поколеба се.

А ако лицето оживееше веднага след като го допре? Ако тези гробовни очи се обърнеха и се вторачеха в нея? Ако зеещата, съсипана уста изведнъж се затвореше, ако захапеше пръста й и откажеше да я пусне? Ако…

„Стига“ — сърдито се спря тя.

Чу странен свистящ звук… после осъзна, че е собственото й затруднено дишане.

„Отпусни се — каза си тя. — По дяволите, Сюзан Катлийн Торнтън, прекалено възрастна си, за да вярваш в тия глупости.“

Но главата не изчезваше като мираж.

Накрая тя насили треперещата си ръка и посегна през въздуха, който й се стори плътен и устойчив като вода. Докосна бузата на мъртвеца.

Беше твърда.

Беше истинска.

Студена и мазна.

Отдръпна ръка разтреперана и отвратена.

Покритите с пердета очи не помръднаха.

Сюзан погледна пръстите, с които беше докоснала главата — по тях имаше сребриста слуз. Пяна от разлагането.

Стана й лошо, едва не повърна и припряно отри лепкавите си пръсти в крачола на синята си пижама… видя, че отвратителната слуз оставя следи.

Не е истинско, не е истинско, не е…

Макар че послушно повтаряше заклинанието си, което би трябвало да възвърне разсъдъка й, тя бе загубила смелостта, която й трябваше, за да продължи. Искаше единствено да се махне от тоалетната — към болничната стая, в коридора, в стаята на сестрите до асансьорите, където можеше да намери помощ. Обърна се…

… и замръзна.

Ърнест Харч стоеше пред отворената врата на тоалетната и заграждаше пътя й.

— Не — дрезгаво извика тя.

Харч се захили. Влезе при нея в банята и затвори вратата зад гърба си.

Той не е истински.

— Изненада — измърмори той с познатия нисък, гробовен глас.

Не може да ме нарани.

— Кучка — продължи той.

Харч вече не се правеше на Уилям Ричмънд, болничния пациент. Пижамата и халата ги нямаше. Беше облечен с дрехите, който носеше в Гръмотевичния дом в нощта, когато бе убил Джери Стийн, преди тринайсет години. Черни обувки, черни чорапи. Дънки. Много тъмен, почти черен син пуловер. Тя си спомняше дрехите му, защото в Гръмотевичния дом под разсеяната светлина на свещите и на фенерчетата й бе заприличал на нацист от някой стар военен филм. Есесовец. Човек от Гестапо. Каквито са онези, които винаги са облечени в черно. Ъгловатото му лице, напълно квадратната челюст, бледожълтата коса, ледените очи — всичко това допринасяше за образа на хладнокръвен щурмовак, образ, който той изглежда бе поддържал не само съзнателно, но и старателно, с грижа за всеки детайл, с известна извратена наслада.

— Хареса ли ти малкият ми подарък? — попита я, като посочи главата върху капака на тоалетната.

Тя не можеше да говори.

— Знам колко много си обичаше еврейчето. — Студеният глас на Харч бе изпълнен и с ледена злоба. — Така че си помислих — защо да не ти донеса част от него? Нещо, с което да си го припомниш. Умно постъпих, нали? — Той тихо се изсмя.

Сюзан изведнъж откри, че може отново да говори и извика:

— Ти си мъртъв, проклет да бъдеш, мъртъв си! Нали ми каза сам? Мъртъв си!

„Не се захващай с това — отчаяно си каза тя. — За Бога, беше ли чула думите си току-що? Не се забърквай сама в халюцинацията, пази се от нея.“

— Да — съгласи се той. — Разбира се, че съм мъртъв.

— Няма да те слушам. Тебе те няма. Ти не си истински.

Той стъпи напред, по-навътре в малкото помещение.

Тя се отдръпна към стената — умивалникът остана вляво, а тоалетната вдясно. Нямаше накъде да бяга.

Мъртвите очи на Джери Стийн се взираха в пространството и не обръщаха внимание на Харч.

Силната ръка на Харч се стрелна със скоростта на бич и грабна лявата китка на Сюзан, преди тя да разбере какво става.

Опита се да се освободи. Напразно.

Усещаше устата си изсъхнала като че ли беше пълна с пепел. Езикът й застърга в изгорялото небце.

Тоя злобно стискаше ръката й. Придърпа я към себе си все така захилен и… я притисна към твърдите си като плоча, мускулести гърди.

— Достатъчно истински ли изглеждам за твоя вкус? — настоя да разбере.

Тя пое дъх. Тежестта на вдишания въздух й се стори огромна, достатъчна да я свлече на пода и по-надолу, в мрака. „Не — заповяда си тя ужасена да не загуби съзнание, уплашена, че после ще се събуди луда. — Не бива да припадам, за Бога. Трябва да се преборя с това. Да вложа цялото си сърце.“

— Изглеждам ли истински, кучко? Изглеждам ли? Какво ще кажеш как ме усещаш?

При флуоресцентното осветление сивите му очи, нормално с цвета на мръсен лед, сега изглеждаха почти бели, ярки и напълно враждебни — точно каквито бяха през онази нощ в Гръмотевичния дом под отблясъците на свещите.

Потри дланта на Сюзан нагоре-надолу по масивния си гръден кош. Платът я драскаше, а копчетата бяха студени.

Копчета? Дали наистина си представяше, че усеща копчетата му — такава незначителна подробност — в халюцинацията си? Можеше ли въображаемите копчета да са така реални, така определени, така разчленени?

— Сега мислиш ли, че съм тук? — попита я Харч, като се усмихваше широко, но безмилостно.

Тя съумя да намери сили, проговори и отрече присъствието му. Сухият език се отлепи от пясъчното небце със звук, който почти й се стори, че чу:

— Не. Не тук. Не тук.

— Не?

— Ти не си истински.

— Каква завършена кучка!

— Не можеш да ме нараниш.

— Ще видим, малка кучко. О, да, ще видим.

Без да пуска лявата й ръка, той я прекара по гърдите си, до рамото, по ръката си, принуди я да усети твърдите му, стегнати мускули.

Тя отново се опита да се освободи. И отново не успя. Той й причиняваше болка; ръката му беше като метални клещи, сключени около нежната й китка.

Премести пленената й ръка обратно към гърдите си, после към плоския си, мускулест корем.

— Истински ли съм? А? Как мислиш? Какво е ценното ти мнение, Сюзан? Истински ли съм?

Сюзан усети, че нещо трепна в нея. Надежда? Или последните капчици от самочувствието й? Може би и двете?

Това е само привидение — болезнен образ, създаден от увредения й мозък. Само злостно привидение. Само привидение. Скоро ще изчезне. Много скоро. Колко все пак могат да съществуват привиденията?

Замисли се за ужасяващия отговор на собствения си въпрос — можеха да съществуват вечно, да не я напуснат през целия й живот, до последния й дъх в някоя стая с облицовани стени. Защо не?

Харч насила блъсна ръката й към чатала си.

Беше много възбуден. Усещаше силната му топлина дори и през дънките. Твърдото, дебело, пулсиращо свидетелство за мъжествеността му.

Но той е мъртъв.

— Усещаш ли това? — похотливо я запита той, като се кикотеше презрително. — Това истинско ли е?

Сред тъмния смут, който бушуваше в нея, се появи някаква неестествена радост. Тя се издигаше като гладна акула в нощното море, насочваше се към ценните останки от нормалния й разум, които все още се люлееха по повърхността.

— В петък вечерта ще навра стария ръжен право в теб. Знаеш ли какво е петък вечерта? Десетгодишнината от ненавременната ми кончина. В петък преди десет години оня негър навря ножа в гърлото ми. Така че този петък аз ще навра ръжена си изцяло в теб и после ще те обработя с ножа.

Тя усети в себе си висок и трепкащ кикот, но знаеше, че не бива да го пусне на воля. Беше разпаленият, отчетлив, болезнено сладък смях на лудостта. Ако тя го пуснеше да прозвучи дори веднъж, той никога нямаше да спре и тя щеше да прекара живота си завряна в някой ъгъл, като бръщолеви на себе си.

Харч пусна ръката й.

Тя бързо я дръпна от чатала му.

Блъсна я отново до стената, като раздруса кокалите й. Опря тялото си до нейното. Потърка бедра в нейните. И се хилеше.

Тя се опита да се откопчи. Но бе притисната от тежестта му, заловена в капан.

— Не трябваше да разкарваш хубавия си малък задник преди тринайсет години — подхвана Харч. — Щяхме добре да се позабавляваме всички с него в гадната пещера. А после щяхме да ти разрежем гърлото и да те блъснем в дупката заедно с еврейчето.

Той не е истински, не може да ме нарани, той не е…

Не. С тази глупава молитва нямаше да стигне доникъде. Беше истински, в това нямаше съмнение. Беше тук.

А това беше невъзможно, разбира се.

Беше истински, беше тук, би я наранил и щеше да я нарани.

Тя се отказа от борбата да запази самообладание. Отметна глава и закрещя.

Харч се отдръпна от нея, отмести тежестта си. Наклони глава и я загледа с нескрита радост. Това му доставяше удоволствие, сякаш възприемаше писъците й като музика.

Никой не дойде да види защо се е разкрещяла.

Къде бяха сестрите? Санитарите, лекарите? Защо не можеха да я чуят? Дори и при затворена врата на тоалетната би трябвало да чуят, че пищи.

Харч се приближи към нея, наведе лицето си. Сивите му очи светеха като очи на диво животно, огрени от фаровете на кола.

— Я ми дай малък образец от онова, което ще ми предоставиш в петък вечерта — започна той със съскав, ласкателен глас. — Само една целувка. Една хубава малка целувка. А? Дай на стария си чичо Ърни една целувчица.

Независимо дали всичко това действително ставаше с нея, тя не можеше да се предаде напълно. Не можеше да се принуди да го целуне, дори и да беше сън. Извъртя яростно главата си настрани, като отбягна устните му, а после на другата страна, докато той преследваше устата й със своята.

— Гадна кучка — изруга той, когато накрая се отказа. Пестиш целувките си за еврейчето, а? — Отстъпи крачка назад. Погледна към главата върху тоалетната, после отново към Сюзан, към главата, към Сюзан. Усмивката му беше ужасна. В гласа му се долови сарказъм, примесен с мрачно ликуване: — Пазиш целувките си за стария Джери Стийн, а? Колко трогателно! Такава прекрасна, старомодна вярност. Такава възхитителна привързаност. Трогнат съм. Честна дума. Да, наистина, на всяка цена трябва да пазиш девическите си целувки само за Джери.

Харч показно се обърна към разлагащата се глава, която бе обърната косо спрямо Сюзан.

Не!

Той посегна към главата.

Младата жена си помисли за гниещото лице и усети горчилка в гърлото си.

Харч все още дрънкаше за верността й, когато сграбчи кичур от провисналата кафява коса на зловещата глава.

Сюзан тръсна отвратено глава, но знаеше, че той ще я принуди да целуне студените, гноясали устни.

С разтуптяно сърце видя, че има възможност да избяга, много малка възможност, и се възползва без колебание от нея — изпищя, хукна. Харч беше с гръб към нея, тъй като вдигаше главата от тоалетната. Тя профуча покрай него, мушна се между него и умивалника, залови се за дръжката на бравата, като очакваше всеки миг пръстите му да се сключат около врата й, рязко отвори вратата и нахлу в болничната стая — от ярката флуоресцентна светлина в тъмната сивота на късния следобед, — като трясна вратата на тоалетната зад гърба си.

Мислеше да се отправи към леглото, защото до него беше бутонът, с който можеше да повика сестра, но осъзна, че няма да го е достигнала преди Харч да се е нахвърлил върху нея, така че кривна в другата посока — усещаше краката си гумени като че ли щяха да се огънат под тежестта й — и се понесе към входната врата, а тя бе отворена и зад нея беше коридорът.

С писък стигна до вратата тъкмо когато госпожа Бейкър забързано се канеше да влезе откъм коридора. Сблъскаха се, Сюзан едва не падна, а сестрата я огледа.

— Мила, какво има?

— В тоалетната.

— Цялата сте в пот.

— В тоалетната!

Госпожа Бейкър плъзна ръка около нея, за да я подкрепи. Тя се отпусна към пълничката жена, като се радваше на силата й.

— Какво има там, малката ми?

— Той е там.

— Кой?

— Мммръсникът. Сюзан потрепери.

— Кой? — отново попита сестрата.

— Харч.

— О, не, не, не.

— Да.

— Мила, това е само един от…

— Той е там.

— Той не е истински.

— Истински е.

— Хайде.

— Къде?

— Елате с мен.

— О, не.

— Елате.

— Да се махаме оттук.

— Хайде, елате с мен.

Тя донякъде склони, донякъде отнесе Сюзан обратно в стаята.

— Но главата на Джери…

— Господи, горкото дете.

— … отрязаната му глава…

— Там всъщност няма нищо.

— Има.

— Много зле ли беше, а?

— Той ме ка-караше да це-целуна това нещо.

— Успокойте се.

Бяха стигнали до затворената врата на тоалетната.

— Но какво правите? — уплашено попита Сюзан.

— Нека погледнем.

— За Бога, какво правите?

Госпожа Бейкър посегна към бравата.

— Просто ви показвам, че няма от какво да се страхувате.

Сюзан сграбчи ръката й:

— Не!

— Няма от какво да се страхувате — успокоително повтори сестрата.

— Ако е било само халюцинация…

— Така е било.

— … не бих могла да усетя идиотските копчета от проклетата му риза.

— Сюзан…

— И би ли могла отвратителната му ерекция да е така голяма и гореща, така истинска?

Госпожа Бейкър изглеждаше объркана.

„Смята, че говоря безсмислици — помисли си Сюзан. За нея говоря и приличам на напълно луда. А дали наистина не говоря безсмислици?“

Изведнъж се почувства глупава. Победена.

— Погледнете, Сюзан.

— Моля ви, не ме карайте да го правя.

— За ваше добро е.

— Моля ви, недейте.

— Ще видите, че всичко е наред.

— Моля ви… — Вече й се плачеше.

Сестрата започна да отваря вратата. Сюзан стисна очи.

— Вижте, Сюзан.

Тя държеше очите си плътно затворени.

— Сюзан, всичко е наред.

— Той още е там.

— Не.

— Чувствам го.

— Тук сме само вие и аз.

— Но…

— Бих ли ви лъгала, мила?

Капчица студена пот полази по врата й и запълзя като стоножка по гърба й.

— Сюзан. Погледнете.

Боеше се да погледне не по-малко, отколкото се страхуваше да държи очите си отворени, така че накрая послуша госпожа Бейкър.

Погледна.

Стоеше на прага на тоалетната. Неприятно флуоресцентно осветление. Бели стени. Бели керамични плочки. Бял умивалник. Нито следа от Ърнест Харч. Никаква вторачена разлагаща се глава, опряна върху тоалетната.

— Виждате ли? — радостно запита сестрата.

— Нищо няма.

— Нито пък е имало.

— О!

— Сега по-добре ли се чувствате?

Чувстваше се изтръпнала. Беше й много студено.

— Сюзан?

— Да. По-добре.

— Горкото дете.

Депресията я обгърна като че ли някой бе стоварил оловно наметало върху раменете й.

— Господи — възкликна госпожа Бейкър, — пижамата ви е мокра от пот!

— Студена.

— Сигурно ви е студено.

— Не. Главата. Студена и мазна.

— Нямаше никаква глава.

— Върху тоалетната.

— Не, Сюзан. Нямаше никаква глава върху тоалетната. Това е било част от халюцинацията ви.

— О!

— Сега съзнавате ли го?

— Да. Разбира се.

— Сюзан?

— Ммм?

— Лошо ли ви е, мила?

— Не. Ще се оправя. Ей, сега.

Тя позволи на госпожа Бейкър да я отведе от тоалетната и да й помогне да си легне.

Сестрата запали нощната лампа. Събралите се в късния следобед сенки се отдръпнаха към ъглите.

— Най-напред трябва да облечете нещо по-сухо — предложи госпожа Бейкър.

Втората пижама на Сюзан, зелената, бе дадена за пране тази сутрин и още я нямаше. Госпожа Бейкър й помогна да съблече мократа синя пижама — тя бе така просмукана с пот, че можеше да се изстиска като бърсалка от умивалник — и й подаде обикновена болнична нощница, която се връзваше на гърба.

— Така нали е по-добре? — попита я.

— Нали?

— Сюзан?

— Ммм?

— Разтревожена съм за вас, мила.

— Не се притеснявайте. Искам само да си почина. Искам само да отида някъде за малко.

— Да отидете?

— Само за малко. Далече оттук.

ГЛАВА 13

— Сюзан?

Отвори очи и видя Джеф Макгий, който загрижено я гледаше.

— Здрасти — усмихна му се тя.

Той също се усмихна.

Стана й смешно. Преходът на намръщеното му лице към усмивката й се стори, че отне невероятно дълго време. Наблюдаваше как бръчиците се преподреждат по лицето му, като че ли й прожектираха забавено филмово действие.

— Как се чувстваш?

Гласът му също беше смешен. Звучеше като че ли идваше отдалече, беше по-тежък и по-дълбок от преди. Всяка дума се проточваше като че ли звучеше от грамофон, пуснат на неправилна скорост, по-бавна.

— Не се чувствам прекалено зле.

— Чух, че си имала нов епизод.

— Да.

— Искаш ли да ми разкажеш за него?

— Не. Отегчително е.

— Сигурен съм, че няма да се отегча.

— Сигурно. Но аз ще се отегча.

— Би било добре да поговорим за това.

— Сънят ще ми помогне.

— Ти спа ли?

— Малко… заспивах и се събуждах.

Джеф се обърна към някого от другата страна на леглото:

— Непрекъснато ли спи оттогава?

Беше сестра. Госпожа Бейкър. Тя отвърна:

— Дреме. И е малко отнесена, както виждате.

— Само съм уморена — увери ги Сюзан.

Макгий отново я погледна и отново се намръщи. Тя му се усмихна и затвори очи.

— Сюзан.

— Ммм?

— Не искам да спиш сега.

— Само за малко.

Чувстваше се като понесена от топло море. Толкова приятно беше да се отпусне отново, да помързелува.

— Не — отсече Джеф. — Искам да ми говориш. Не заспивай. Говори ми.

Докосна рамото й, разтърси я леко. Тя отвори очи, усмихна се.

— Това не е хубаво — продължи той. — Не бива да се опитваш да избягаш по този начин. Знаеш, че не е хубаво.

Тя се озадачи:

— Спането не е хубаво?

— В момента не.

— „Сънят разплита кръпките на грижата“ — погрешно цитира с дрезгав глас.

И затвори очи.

— Сюзан?

— След малко — промърмори. — След малко…

— Сюзан?

— Ммм?

— Ще ти поставя една инжекция.

— Добре.

Нещо тихо издрънча.

— Ще се почувстваш по-добре.

— Аз се чувствам добре — сънливо проточи тя.

— Ще се събудиш напълно.

— Добре.

Нещо хладно по ръката й. Мирис на спирт.

— Ще те заболи съвсем малко.

— Добре.

Иглата проби кожата й. Тя трепна.

— Готово, всичко е наред.

— Добре.

— Скоро ще ти стане по-добре.

— Добре.

Сюзан бе приседнала в леглото си.

Очите й бяха зачервени, гуреливи и я смъдяха. Потри ги с опакото на ръката си. Джеф Макгий позвъни на дежурната сестра и поръча капки за очи, които сам той й постави. Капките бяха хладни и успокояващи.

В устата си чувстваше неприятен металически вкус. Джеф й наля чаша вода. Тя я изпи цялата, но това не й помогна особено.

Все още не можеше да се отърве от сънливостта, но усещаше как тя с всяка минута намалява. Малко беше сърдита на Джеф, че й е попречил на хубавия сън.

— Каква инжекция ми сложи? — попита, като разтъркваше мястото на убождането върху ръката си.

— Метилфенидат.

— Какво е това?

— Стимулатор. Помага, когато някой трябва да се извади от състояние на остра депресия.

— Аз нямах депресия — намръщи се тя. — Само бях сънена.

— Сюзан, вървиш към пълно затваряне в себе си.

— Просто съм сънлива — започваше да се сърди тя.

— Крайна депресия в нарколептична фаза — настоя той. Седна на ръба на леглото й. — Сега искаш ли да ми разкажеш какво ти се случи в банята?

— Трябва ли? — въздъхна тя.

— Да.

— Всичко?

— Всичко.

Беше вече почти напълно будна. Ако бе страдала от някаква депресия, която я кара да търси спасение в съня, вече положително се беше излекувала. По-скоро се чувстваше неестествено енергична, дори малко раздразнителна.

Замисли се за Ърнест Харч в тоалетната. За отрязаната глава върху тоалетната чиния.

Потрепера. Погледна към Джеф и се окуражи от топлата му усмивка.

И тя се опита да се усмихне. Като се стараеше е всички сили да гледа по-леко на онова, което се бе случило, се пошегува:

— Съберете се около хубавия лагерен огън, деца, и сега ще ви разкажа една страшна приказка.

Донесоха й вечерята един час по-късно от обикновено. Не искаше нищо, изобщо не беше гладна. Джеф обаче настояваше да хапне нещо, дори седна с нея, за да се убеди, че ще изяде повечето от храната си.

Разговаряха повече от час. Присъствието му я успокояваше.

Не й се искаше да го оставя да си тръгне, но той не можеше да остане цяла нощ, разбира се. Една от задачите му, като се прибере вкъщи, беше да прегледа разпечатките от ЕЕГ, черепните рентгенови снимки и доклада от лабораторията за резултата от лумбалната функция.

Когато накрая стана време да си тръгва, той я увери:

— Ще се оправиш.

Искаше да изглежда смела пред него, по-смела, отколкото се чувстваше:

— Знам. Не се тревожи за мен. Аз все пак имам силен дух, забрави ли?

— Метилфенидатът ще започне да отслабва горе-долу, когато ще ти се прииска да заспиш — усмихна се той. — После ще вземеш успокоително, по-силно от онова, което обикновено ти дават.

— Аз разбрах, че ти не искаш да спя.

— Онова беше друго. То беше неестествен сън, психологическо отдръпване. Тази нощ искам да спиш дълбоко.

„Защото, ако спя дълбоко, — помисли си Сюзан, — няма да ме споходи някоя от халюцинациите ми, няма да предприема някоя от малките си екскурзии из джунглата на лудостта. А ако отново предприема… нещо като сафари в лудостта… много вероятно е и да не се върна. Просто ще ме глътнат лъвовете и тигрите. Хам. И готово!“

— Сестрите ще те наглеждат през цялата нощ — продължи Джеф. — На всеки петнайсет минути. Просто ще ти казват здрасти, за да усетиш, че не си сама.

— Добре.

— Не оставай така в тишината.

— Няма.

— Пусни си телевизора. Мисли за нещо.

— Разбира се — обеща тя.

Той я целуна. Беше много хубава целувка, нежна и сладка. Подейства й добре.

После си тръгна, като се обърна за последен път от вратата.

И тя остана сама.

Беше напрегната през останалите часове на вечерта, но времето отмина без произшествия. Гледа телевизия. Дори изяде два бонбона от кутията, която Джеф й беше донесъл преди няколко дена. Двете нощни сестри — Тина Сколари и Бет Хау — се редуваха да наминават край стаята й и Сюзан откри, че дори може от време на време и да си разменя по някоя шега с тях.

По-късно, малко след като бе взела предписаното й от Джеф успокоително, се наложи да отиде до банята. Погледна с безпокойство затворената врата и се поколеба дали да не повика една от сестрите за гърне. Поколеба се още малко, но после се засрами от страховете си. Какво бе станало с упоритостта, която винаги е била за нея повод на гордост? Къде се бе дянал прочутият Торнтънов кураж? Посегна към бутона за сестрите. Спря се. Накрая с нежелание, тласкана повече от издулия се пикочен мехур, отколкото от унижение, тя махна завивката, стана от леглото и отиде в тоалетната.

Отвори вратата.

Запали лампите.

Нямаше мъртъвци. Нито отрязани глави.

— Слава Богу — изрече на глас и облекчено въздъхна.

Влезе вътре, затвори вратата и се зае с работата си. Когато вече миеше ръцете си, пулсът й се бе забавил до нормалния си ритъм.

Нищо нямаше да се случи.

Дръпна една от книжните салфетки, закрепени към стената и започна да трие дланите си.

Нещо блестящо на пода изведнъж привлече вниманието й. Беше в ъгъла, до стената. Нещо малко и лъскаво.

Тя пусна салфетката в кошчето.

Отмести се от умивалника. Наведе се. Вдигна лъскавия предмет.

Загледа го с невярващи очи.

По-рано й се бе искало призраците да са истински. Сега изглеждаше, че желанието й е започнало да се сбъдва.

Държеше в ръка доказателството. Предмета, който бе вдигнала от пода. Тънка златна верижка и позлатен медальон. Амулетът на Джери Стийн. Същия, който бе видяла да виси от разраненото гърло на отрязаната му глава.