Гумът

Хеджан бей, Унищожителя на кервани

Керванът преди дълго време беше напуснал Ауджила и по мои сметки отдавна трябваше да сме достигнали Сива. Старият шейх ел джемали, както бива наричан старшият на камиларите, никак не ми харесваше. Неговият мрачен, отблъскващ характер не будеше доверие. Още завчера ни увери, че Сива е близо, а пък и днес не виждахме следи, които да говорят за близостта на оазис, или както го нарича арабинът «уах». Последната капка вода беше отдавна погълната, меховете се спаружиха. Трябваше да ядем противното брашно от дуррха сухо, както си беше направо от торбичката. Атмосферата обгръщаше телата ни като разтопен бронз, а земята гореше като нажежено желязо.

Внезапно настъпи радостно оживление сред бавно мъкнещата се върволица на пътниците. Над гъсто забуления хоризонт се извисиха резките очертания на бленувания аух. Импозантните върхари на финиковите палми се възправяха един над друг на стройните си колони и леките перести колони се полюляваха плавно под надигащия се пустинен вятър. След зеленината се къдреха вълните на прелестно езеро, а въздухът трептеше от влажните изпарения. Палмовите корони се отразяваха в проблясващата повърхност, камили газеха и гълтаха живителната течност, протегнали дълги вратове.

— Хамдуллиллах! (Слава на Аллах!) — завикаха наоколо. — Това е Сива! Господарят ни спаси, хвала и слава нему!

— Хауехн алейху иа Аллах! (Помогни им, о, Аллах!) — помоли се Големия Махмуд, който яздеше до страната ми. — Те са си изгубили разсъдъка от зноя и жаждата и смятат фата моргана, измамното отражение, за действителност!

Извади шишето, което беше изпразнено още преди четири дена, и го прилепи за хиляден път напразно до устата, за да извлече още една капка от подправената с цибиб вода.

— Остава си празно — проплака с въздишка. — Махмуд бен Мустафа Юсуф Яакуб Ебн Башар ще си умре със сухо гърло!

Имаше право. Това беше фата моргана. Извадих картата и компаса, както често го бях правил напоследък. Пресмятането отново ме доведе до убеждението, че вече не се намираме на правия път. Насочих се за десети или двайсети път към челото на кервана до стария шейх ел джемали и му направих съответните забележки.

Той ги изслуша мълчаливо, но не отговори, а продължи да язди.

— Глухо ли е станало ухото ти — попитах аз, — или не искаш да слушаш?

— Аллах керим (Аллах е милостив), но търпението на човешката душа си има край — обади се най-сетне той. — Кой е беят, най-главният тук, ти или аз?

— Никой от двамата. Ти си водачът, ние сме ти се доверили и всеки може да те пита за пътя!

— Тогава върви, ако знаеш някой по-добър! Аз съм хаджи, един угоден на Аллах мъж, а ти си гяур, неверник, когото Аллах ще проводи в Пъкъла. Махай се, ти ме омърсяваш!

В следващия миг камилският ми камшик процепи въздуха и така здраво го перна през лицето, че по него тутакси набъбна дебела дамга.

Той смъкна рязко дългата кремъклийка от рамото и я насочи към мен.

— Келб, куче, умри!

Не натисна спусъка. Револверът, който бях отправил към него, го възпря. Но едва бе минала минута, около нас се образува застрашителен за мен кръг.

— Той удари един вярващ, един хаджи, трябва да умре! — извика шейхът. — Аз съм бил два пъти в Мека, Града на Пророка, три пъти в Медина, Покрития със слава, и съм се молил в Джидда, където лежи погребана Ева, майката на човешкия род, петстотин стъпки дълга и дванайсет стъпки широка. Какво обаче е сторил той и на кое угодно на Аллах място е бил? Той е един франк, който се моли на Иса бен Мериам, Исус, синът на Мария, и ме удари в лицето. Той трябва да умре!

Знаех, че при обикновени обстоятелства рискувах с този прибързан удар живота си, но нямах намерение, както за съжаление го правят мнозина европейски пътешественици, да позволя безнаказано да ме оскърбява един фанатизиран и невеж човек само защото стоя сам срещу него и хората му. Представителят на една цивилизована нация е длъжен при всякакви обстоятелства да защитава нейната чест, а аз нямаше защо да се страхувам от тези изнемогващи от жажда хора. Сравнително добре си бях запазил силите и имах повече сигурни куршуми, без изобщо да държа сметка за Махмуд, отколкото те в своите дълги и безопасни огнестрелни оръжия.

— Затваряй си устата, съвършенство на цялата благочестивост — отговорих по тази причина, — в противен случай ще те застрелям! Ти си хаджи, поклонник, който е странствал само от Ауджила до Мека и от Мека до Ауджила, а аз съм бил във всички страни по земята и съм видял градове и хора, чиито имена никога няма да чуеш. Мислиш, че един франк ще се страхува от теб? Един-едничък мъж от Франкистан е по-мъдър и умен от сто шейх ел джемали, защото има при себе си един дух, който познава всички места и го води по всички пътища дори и когато още не е стъпвал там. Виждаш ли как духът трепери от гняв, задето ни водиш по грешен път?

Тикнах му компаса под носа и той отправи очи с безкрайно удивление към него. Ориенталецът е във виеща степен суеверен и обича да се изразява по пищен начин. Така че аз знаех какво върша, употребявайки такова самохвалство, за което в родината бих бил сърдечно осмян. Сега продължих:

— Виж тук! Тези два револвера, за които никога не си чувал, изяждат дванайсет мъже, тази пушка премахва двамина, а тази карабина «Хенри», чието име и един път не е достигало до ухото ти, ще коства живота на двайсет и пет вярващи, ако се осмелите да ме докоснете. Бог да ти съхрани разсъдъка и да те оздрави, защото инак ще те събера с твоите деди, макар да си бил дванайсет пъти в Града на Пророка. Един шейх ел джемали, който не познава пътя си, е по-лош за странника и от самура, гибелния пустинен вятър. Махни си пушкалото, че да не те смъкна с изстрел от гърба на тази джеммел, която е по-умна и разсъдлива от своя господар!

Тези думи имаха незабавен ефект. Той заметна пушката отново на гърба и понечи да продължи прекъснатия път.

— Стой, иа, Ибн Сюлейман (о, наследник на Соломон), още не сме свършили! Ти каза, че сме на правия път. Кога ще стигнем в Сива?

— Утре, още преди захождане на слънцето.

— Добре! Ние ще продължим да те следваме, но ако утре до залез-слънце още не сме видели уах, слънцето на твоя живот ще залезе, заклевам се в брадата на вашия Пророк и в Исус, Разпнатия, когото вие наричате Иса бен Мариам!

Обърнах камилата и се насочих обратно към края на колоната. За момента опасността бе отклонена от мен, но можеше пак да се върне.

Знаех, че шейхът ще направи всичко възможно да си отмъсти за нанесеното му оскърбление. Неговите единоверци се чувстваха, сякаш е било отправено лично към тях. Но от една страна, напреженията и лишенията ги бяха обезсилили и обезкуражили, а от друга, бях възбудил недоверието им към него с твърдението, че ни води в погрешна посока. Следваха го мълчаливо и мрачно. Той беше мюсюлманин, те му се бяха доверили, но знаеха превъзходството на европейското образование и поради това не можеха така лесно да отминат моето обвинение. Сигурно тайно бяха решили засега да не вземат ничия страна, а спокойно да дочакат развоя на събитията.

Обичайното време за разполагане на бивак още не беше настъпило, но всеобщата умора бе достигнала такава степен, че скоро трябваше да спрем. Камилите бяха разтоварени и вързани за колчета, шатрите бяха разпънати и оскъдната вечеря взета. Неколцина си легнаха да почиват, а другите насядаха в кръг с подвити крака — поза, която турчинът нарича «рахат отурмак», почивка на крайниците — за да дадат израз на унилото си настроение. У тях се бе породило ужасно опасение. Вече често се бе случвало кервани да тръгват от Ауджила за Сива, без да постигат целта си. Те биваха нападани и унищожавани от страшния Хеджан бей с неговия гум, както наричаха разбойническите кервани. Но костите на избитите никога не биваха намирани по пътя, а далеч настрани в пустинята. Нещастниците или са били подмамвани от разбойниците да се отклонят от правилната посока, или са били отвеждани на гибел от безсъвестни водачи. Какво ли, ако отивахме сега към същата съдба? Това бе ужасяваща мисъл, защото се знаеше, че Хеджан бей не оставя живи хора, затова и биваше наричан не другояче, а Унищожителя на кервани. Тъжният разговор не трая дълго. Изтощението си каза своето и скоро всички, с изключение на поставената стража, спяха със съня на праведния. Аз също се изтегнах на постелката си, но не можах да намеря покой, понеже тревогата за нашето положение отново и отново отваряше уморените очи.

По едно време до ухото ми се донесоха от далечина звуци, които изцяло ме разсъниха. Вярно, те бяха приглушени от разстоянието, но за наострения слух все пак доловимо добре прозвуча лаещото «и… ау» на чакала и междувременно хиената изръмжа своето дълбоко и дрезгаво «омму». Ослушах се напрегнато и установих, че не съм се измамил. Скочих. Наблизо трябваше да има вода, защото тези животни всеки ден се нуждаят от своето и поради това никога не се осмеляват да навлязат твърде далеч в безводната пустиня.

Отметнах завесата на шатрата и излязох. Големия Махмуд стоеше вън. Звуците бяха привлекли и неговото внимание.

— Чуваш ли джиновете, злите духове на пустинята, сихди? — попита тихо. — Те подлъгват странника към гибел, ала Махмуд бен Мустафа Юсуф Яакуб Ебн Башар няма да се остави да бъде измамен. Той чува, че гласовете не идат от чакала и хиената и ще остане да си лежи в шатрата.

Пропълзя отново под ниския брезентов навес, който си беше стъкмил, а аз останах заслушан. Звуците пак се разнесоха, но този път и аз долових, че не бяха естествени. Но бях твърде далеч от мисълта да ги приписвам на зли духове. По-скоро бях убеден, че произхождаха от човешко гърло.

Какво трябваше да означава това? Бяхме се отклонили от верния път и аз нямаше как да не помисля за Хеджан бей. Взех си оръжията и се упътих към шатрата на шейх ел джемали. Той не беше там. Потърсих близката стража. Мъжът се беше свлякъл от изтощение на земята и спеше.

— Бисмиллах иа раджал! (В името на Аллах, ставайте, мъже!) — провикнах се аз. — Хеджан бей, гумът е наблизо!

В миг бивакът се оживи и всички се юрнаха към камилите, за да ударят на незабавно бягство. Противопоставих се на безразсъдните. Та нали и бездруго щяха да загинат, ако в страха си се разпилееха из мъртвата пустош. Само след дълги предупреждения и молби успях да ги отклоня да останат. Но имаха такъв страх от Унищожителя на керваните, че с голяма неохота посегнаха към оръжията. Спокойствието, което се опитвах да запазим, в крайна сметка им импонира. Вслушаха се в напътствията ми и се върнаха в шатрите, за да се отбраняват под тяхно прикритие. Но за мен зад платнището нещо не ми даваше мира; нещо ме подтикваше да изляза и да се убедя дали предположението ми е правилно. Оставих си само ножа и револверите, дългоцевните оръжия щяха само да ми пречат.

Беше тъмна нощ, но звездите на южното небе все пак пръскаха достатъчно светлина, за да може човек още от известно разстояние да забележи някой по-голям предмет. Избягвайки всякакъв шум, се запромъквах в посоката, от която бях чул лая. Още не бях стигнал кой знае колко далеч, когато долових тихо приближаващи стъпки. Хвърлих се на земята. Появиха се двама мъже и спряха близо до мен. В прериите на Северна Америка често се бях озовавал в подобно положение, само че тук вместо към червенокожи се промъквах към двама араби. Подготвих се за нападение и измъкнах ножа.

В единия разпознах шейх ел джемали. Кой беше другият? Това веднага щях да узная.

— Имаш при себе си един франк, казваш? Силен и храбър ли е?

— Има кураж и много оръжия. Притежава също един добър дух, който му показва пътя. Но ти ще го надвиеш, о, Хеджан бей!

— Спи ли?

— Спи, всички мъже спят. Ако твоят гум остави камилите си и потайно приближи пеша, никой няма да може да ви се изплъзне. Броят ви е по-голям от нашия, но едно шумно нападение все пак ще коства живота на неколцина от вас.

— Твоята уста казва истината. Хайде, покажи ми бивака. После ще се върна и ще доведа унищожителите на кервани!

Шейх ел джемали не можа да го последва. Аз скочих, пипнах го за врата и забих ножа до дръжката между плещите му. Предателят издаде само един къс, придихателен звук и се срина на земята.

Хеджан бей долови шума и се обърна. С извадения незабавно от раната нож аз се хвърлих към него. Под неочаквания сблъсък той падна на земята. Коленичих върху него, склещих с лявата ръка гърлото му и приближих острието до очите му.

— Хеджан бей, смъртта ще те погълне, ако помръднеш и един крайник само!

Страхът беше овладял този толкова страшен човек. Той лежеше напълно неподвижен под мен.

— Аз съм франкът, за когото ти говори шейхът. Моят нож му въздаде наградата и ще прониже и твоето сърце, ако не ми се подчиняваш!

— Какво искаш? — прогъргори оня от притиснатото гърло.

— Изслушай ме! Аз не се стремя към смъртта на ближния и ти можеш да си спасиш душата, ако направиш това, което поискам от теб! Познаваш ли пътя на керваните за Сива?

— Да — отговори той.

Трябваше само в края на всеки мой въпрос да му отпускам толкова въздух, колкото му беше необходим за отговора.

— Ще ни оставиш ли безпрепятствено да си тръгнем и с цялото си имущество?

Той замълча и се напрегна да се освободи. Незабавно опрях острието на ножа в гърдите му.

— Да умреш ли искаш, Хеджан бей?

Преустанови опита. Заплахата беше сериозна, разбра го.

— И тъй, оставяш ли ни да си вървим с цялото имущество? Отговаряй, няма да чакам повече от три секунди!

— Да.

— Ще ни придружаваш и закриляш с твоя гум, докато вече не можем да се заблудим?

Той повтори предишната маневра, но беше принуден да се подчини.

— Да.

— И ще ни снабдиш с храна и вода от вашите торби и мехове?

— Да — изскърца зъби разбойникът.

— И няма да правиш опит да нарушиш думата си?

— Няма!

— Закълни се, че ще удържиш това, което обеща!

Сигурно се беше надявал, че ще го освободя без клетва, а после естествено да нехае за обещаното. Но се видя излъган и напрегна всички сили да ме отхвърли. Сега го стиснах още по-здраво и опрях острието малко по-осезаемо върху областта на сърцето.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се — изшушна със стаен гняв, понеже не виждаше друг изход.

— В брадата на Пророка?

— В брадата на Пророка!

— Добре! Изправи се, Хеджан бей, и тръгвай с мен към бивака. Ти стоиш под моя закрила и косъм няма да падне от главата ти!

Той стана от земята. Сигурно за пръв път Унищожителя на кервани бе лежал под враг, а изключителната отстъпка, с която беше откупил живота си, трябва да му се бе сторила във висша степен унизителна. Постоя известно време неподвижен под този товар, но когато попитах:

— Страхуваш ли се да тръгнеш с мен? — прозвуча късият, рязък отговор:

— Хайде!

И закрачи до мен по пътя, по който бях дошъл.

Моето предположение, което преди малко ме бе извело от бивака, напълно се беше потвърдило. Шейх ел джемали бе свързан с Хеджан бей, а животинските гласове бяха уговорен сигнал.

Когато стигнахме до моята шатра, разбойникът спря изненадано. Камилата ми бе станала от мястото си и високият й силует се очертаваше много ясно на звездния хоризонт.

— Една бишари… една бишарин хеджин? Арабинът не продава такова животно! Как е стигнало до ръката ти, франк?

Говореше високо. При прозвучаването на неговия глас животното вдигна глава и приближи, доколкото му позволяваше държащото го към колчето въже. Той пристъпи бързо и улови оглавника.

— В името на всички шеятин, живеещи в Пъкъла, това е моята бишари, която аз… — прекъсна се и приближи към мен да ме огледа по-внимателно, отколкото го беше сторил преди. — Ти си това… ти си наистина! Това е изпитание от Аллах, тъй като ще бъде безчестие да си взема онова, което съм ти дал. Хеджан бей няма защо да се срамува, че ще придружава и закриля един мъж, който се е радвал при него на свещеното право на госта и е умъртвил Господаря с голямата глава. Той сега с драго сърце и воля ще сдържи своята дума!

Аз също едва сега познах бей ел урди, който преди време бе лежал под лъва и бе спасен от смърт благодарение на моята намеса. Бях останал няколко дни при него и на сбогуване бях принуден да приема камилата. Едва сега можех да си отговоря на въпросите, които си бях задал в онзи ден при спускането ни по вади. Затова значи бе говорил за милост и прошка — в неговия бивак бе опасно да се влиза. И затова притежаваше все бързоноги ездитни животни — пустинният разбойник няма необходимост от бавни и неповратливи товарни камили. И той ги бе скрил във вади, за да не привлече вниманието на евентуалния посетител върху своя същински занаят.

Моето завръщане накара Големия Махмуд да изпълзи изпод своя навес.

— Сихди, кажи кого водиш тук?

— Погледни го сам!

Той го стори.

— Аллах акбар! (Аллах е велик!) Та това е благородният бей ел урди, при когото Махмуд бен Мустафа Юсуф Яакуб бен Башар закла и изяде най-тлъстата овца, която някога му се е падала!

— Той е — потвърдих аз, усмихвайки се на спомена на гладния слуга. — Той лежи с кервана си наблизо и ще ни отведе до Сива.

— Бйсмиллах, това е добре! Значи ще получа нещо в моето шише — то е бом бош, съвсем празно!

Повиках мъжете и им съобщих онова, което сметнах за добре. Тялото на шейх ел джемали бе отстранено незабелязано от тях. От случилото се не узнаха нищо — бях го обещал на бей ел урди — и сметнаха шейха за избягал, понеже ни е водил погрешно. Разбира се, щеше да се вдигне голяма шумотевица, ако хората в Сива научеха, че Хеджан бей е бил принуден да стане закрилник на тези, чиято гибел преди туй е замислял. Но аз с удоволствие щях да си държа устата затворена, защото трябваше да съм радостен, задето съм се отървал толкова лесно от превъзхождащия ни по сила гум.

Насила постигнатата с ножа клетва бе спазена. Получихме всичко необходимо и пристигнахме благополучно в Сива. Но половин ден по-рано се сбогувахме с нашия, при други обстоятелства толкова опасен съпровод. Предводителят погали за последен път бишарин хеджин и заговори със сериозно лице:

— Раббена халик! (Бог да те пази!) Ти надви два големи бея — Асад бей, Унищожителя на стада, и Хеджан бей, Унищожителя на кервани. Стреляй по Господаря с голямата глава колкото си искаш, но за в бъдеще се пази от гума, защото Аллах рядко се съгласява един от неговите вярващи да бъде победен от някой другоземец. Салам алейкум! (Мир и благоденствие на теб!)