Хаджи Ничо

III.

Един ден Ничу дошло на ум да хвърга камъни! Той намерил една сиджимка, спрегнал я на двойно, вземал й крайовете в ръката си и турил отдолу камък, с една дума, той направил прашка, и захванал да хвърля. Един от Ничовите камъни така вярно вървял към целта си, щото ударил в гърбът попадията на поп Стояна, която се връщала из черкова и носила в кърпата си две просворчета и за шест пари мекици, за да гости унуките си. Баба попадия захванала да вика и да кълне, като всяка баба попадия, а карловчани, и турци, и българи, я обиколили и захванали да я разпитват по каква причина излазят из гърдите й такива страшни клетви.

— Спировичиният син ме удари… Ох, леле мале, умирам си!… Проклетнику проклети! Зъркелите да си избиеш, да не дочакаш до червеното яйце, да не видиш хаир ни на тоя свят, ни на оня! Ох, умирам!…

Неколцина по-стари карловчани се отделили настрана, поговорили между себе си, помахали с ръцете си и поразклатили главите си и най-после се решили да отидат у Спировичини. Потропали тия на вратата и Спировица ги посрещнала с лъжицата в ръка, защото готвила тархана.

— Твоят син щеше да утрепе поп Стояновата попадия — казал дядо Тинко, — а ти и хабер нямаш.

— Аз трябва и тебе, и синът ти да закарам на конакът — казал кир Антон, който някога си бил камзамалин и у него още в онова време станала привичка да плаши всякого с конакът.

— Кой син?… Моят син? Ничо?… Аз жив ще да го закопая в земята, аз ще му отчета предсмъртната молитва, аз ще го смажа в ръцете си като врабче — викала Спировица и червеняла, и бледняла от яд.

— Не него човек трябва да бие, а тебе — казал Рашко Златарят. — Защо ти не дадеш момчето на някой занаят или на школото да се учи, ами го държиш дома си да прави пакости? Тебе се стои бой, а не нему — повторил Рашко и съветниците отишли по работата си, а Спировица захванала да мисли за детето си.

Ничу се не искало да се учи, но не за това, че не му се харесвало учението, което той още не знаял какво е то нещо, сиво или черно, бяло или червено, а съвсем по други причини. Пред неговите очи не един път ходили бащите и майките по улиците, водили за ухо синовете си и завождали ги в училището, за да ги накаже учителят. Ничо знаял, че бащите и майките на тия ученици не били из кротките хора, и това го твърде зачудвало; а в тия минути той мислил: „Защо тия хора не дънкат децата си дома, ами ги водят в училището?… Нима училището е конак?“ Но Ничо бил неопитен и не знаял, че бащите и майките бият децата си и дома, но от тоя домашен бой не излазя никакво добро; тям се искало да бъдат децата им наказани в самото училище, защото училището е разсадник на умът и разумът. Следователно училището имало някоя благодетелна сила и сиромасите родители очаквали от него нещо си. У тях дома се не намирало едно от свойствата на нравственото влияние, което е необходимо за децата; тия мислили, че спасителницата на децата им е школската тояга, която трябва да се управлява от умната и учената ръка на учителят. Така мислили простите родители, а честитите учители били уверени, че тяхното назначение на тоя свят е да бъдат джелати и да изпълняват глупавите требования на бащите и на майките; ни на един учител не дохождало на умът, че само нравственото и човеческото влияние е способно да изправи детската развалена (ако само тя е развалена) натура, а не учителските тояги.

Училището било алилодидактическо и наричало се още „Греко-славянско-алилодидактическо училище“, защото гръцкият език бил главният предмет за българското развитие. Ничо най-много обикнал гръцкият език и аритметиката, щото и заставило карловският учител да каже: „Това момченце ще да стане човек, защото само гръцкият език и аритметиката са науки, които дават богатство.“ Ничо мислил така също, както и учителят: „Защо ми са тия български граматики, прилагателни имена, страдателни залози, катехизиси и землеописания? Трябва да се учи това, щото може да ми бъде полезно. Мама ми казва, че на тоя свят само парите са нещо, а всичко друго е нищо и никакво. И наистина, погледайте уйчовите момчета и ще да видите, че мама казва право. Уйчовите момченца са глупави като патета, ала бащите им са богати и затова всеки ги обича, всеки им се радва, всеки ги милва. А мене? Мене никой не ще и да ме знае. Пари трябват, пари“ — говорил Ничо и още на школската столица намислил да бъде или могат търговец, или сарафин. И така, в Ничовата глава още в училището се развили богати планове и дебели идеи, които намирали за себе си още по-голяма храна из следующите случаи. Богатите и охранените ученици, Ничовите другари, не обичали Нича: първо, защото той бил сиромах и мършав, а друго, че той бил лукав, зъл, завистлив и хайдуковат; сиромашките и слабите ученици ненавиждали Нича затова, защото той се обхождал с тях темерлански, т.е. щипал ги, бил ги и разкървявал носовете им. От стъклените и лукавите Ничови очета се плашили всичките ученици, защото тия твърде често изпитвали зверството им. Ничо бил доброволен шпионин на учителят и ни един из учениците не бил дотолкова способен да наковлади и кривите, и правите, отколкото Ничо. Веднъж децата хванали две мухи, четисали ги с един косъм и пуснали ги да хвърчат. Мухите кацнали на учителският ръкав. Учителят, като всеки учител в алилодидактическите училища, прощавал твърде много на учениците си, но игрите страшно запрещавал.

— Кой е везал тия мухи? — извикал учителят.

Всичките ученици мълчали, човъркали носовете си, хапели езиците си и устните си и подсмърчали.

— Живи ще да ви одера! — извикал учителят. — Ако ми не кажете кой е везал мухите… Напред всинца ви ще да бия на фалага…

Ничо се изправил пред учителя и извикал със своят овчи глас:

— Учителя, аз видях, че Марин Нешин пусна пет мухи…

Разбира се, че Марин бил бит.

Учениците твърде добре знаяли, че мухите били хванати и четисани от Кънча Недьова, а не от Марина, и от това време тия още повече възненавидели Нича. „Предател, Юда Искариотски!“ — говорили тия. По-голямата част от учениците били търговски синове, които порасли в Карлово и рядко излизали вън из градът, рядко тия виждали българската природа, която оживява всичкото същество на човекът и която отрезвява неговият ум. Родителите се бояли да не направят турците някое зло на децата им и не пускали ги да излазят по вън; бабите им разказвали приказници за самодивите, за седемте царици, за трите златни ябълки, за орехчето и пр.; дядовете им пели за Марка и за Стояна, а майките им и бащите им ги учили ум и разум. У децата се развивала фантацията, тия мислили да станат марковци и стояновци, да се бият с Муса Кеседжия или с арапинът и бързали да растат и да изпълнят своите цели. Не такива планове се въртели в Ничовата глава: Ничо слушал от майка си, че трябват пари, че хората живеят богато, а Ничовата майка живее сиромашки, че чуждото имане е твърде сладко, а свое тя няма, и Ничо захванал с умът си да брои пари, да купува и да продава, да лъже и да обмерва и съвсем се уверил, че сиромахът не е човек, а сиромашията е безчестие. И така, Ничо возлюбил богатството и употребял всичките си сили да събере детинско богатство, т.е. да пояде чуждите мангъри. Още в училището Ничо вече бил и търговец, и сарафин: той продавал на децата пера, хартия, букварчета, калиграфии, плакени кондили, моливи и пр.; давал им стока на вяра и взимал от тях проценти; после открадвал от покупателите си своята собствена стока и препродавал им я втори и трети път, а от това излязало, че и стоката му била стока, и парите — пари, т.е. и вълците били сити, и овцете — цели.

Когато Спировица завела чедото си в училището и чедото й заплакало, то тя му казала: „Учи се добре и никой няма да те бие и да ти се кара“. И наистина, не преминало много време и Ничо постигнал майчината си мъдрост и съставил си такова едно мнение: „Учителите са зли хора и обичат да бият, но ако човек се учи добре, то и наказание няма“. Ничо видял с очите си, че ленивите търпели най-много и от учителите, и от учениците, но той не можал да разбере, че учителите и учениците притеснявали ленивите не за това, че тия са лениви, а защото „на гуреливите цъкат и свраките“, и че учителите и учениците от всичкото си сърце се стараят да тъпчат в калта ония нещастни деца, които и без това са потънали до ушите в блатото и не могат из него да излязат. За да се повдигне един ученик над другите ученици, то трябвало да се учи прилежно и да изучава науст таблиците като папагал. Ничо разбрал тая мъдрост и учил се прилежно; той се учил не да знае и да научи, а да избегне учителските наказания и ученическите присмивания, да удовлетвори своето мъничко самолюбие и да бъде главен над другите. Разбира се, че прилежанието, когато то произлазя от подобни доводи, почти всякога бива повърхностно и шантаво; ученикът никога не приготовлява урокът си, когато той знае, че учителят му навярно не ще да го изпитва. Твърде малцина разбират учението с разумната негова страна, но тия ученици почти всякога не знаят добре уроците си, т.е. тия не са в състояние да бъдат папагали. Обикновено бива, че тия способни и самостоятелни деца биват последни в училището, учителите ги не хвалят, а другарите им гледат на тях с презрение. И така, Ничо всякога изучавал урокът си и затова в алилодидактическото училище бил наречен главен, 1/4 гимназията — поддидаскал. Когато той бил главен, то записвал почти всичките ученици „безчинници“, „блядословци“ и „непокорни“ и давал им воля да се откупят за пет, за десет или за двайсет вули (билети, мангъри) — според вината на ученикът. Разбира се, че тия вули се връщали пак в кесията на учениците, когато тия му давали за тях чисти пари. С една дума, Ничо бил чисти сарафин и способен търговец още от детинството си.