Хакери на човешките души ((хуманитарен киберпънк))

1. Да калибрираш началниче

За пет минути Макилрой звъни трети път. „Къде е Балабан? Да ми го откриете на всяка цена!“ Джон Дж.Дж. Сидорчук се поти от притеснение. Нито мобилникът му се обажда на Балабан, нито другите му телефони, на пропуска също не са го регистрирали. Сякаш вдън земя е изчезнал. Но Макилрой не ще и да чуе. „В дванайсет сме на линия, ако не върже шефа, ще става не знам какво!“ Сидорчук казва „Ще пробвам“ и прекъсва връзката. Той почва да се досеща каква е работата. Затова вече тича по стълбите към паркинга.

Балабан живее уж наблизо, но това е по права линия, а не с кола. Първо два километра наобратно, за да се влезе в магистралата. После се оказва, че не може да се излезе там, където на Сидорчук му е нужно. Армадилската градска управа е почнала поредния ремонт. Дими горещ асфалт, бучат машини, суетят се работници с червени дрехи. Сидорчук се замотава в някакъв район с тесни еднопосочни улици-каньони. Сиви вехти блокове, плачещи за ремонт, ако не за събаряне. Имигранти от всички бои. Улично движение, максимално близко до брауновото. Времето тече неумолимо. Мобилникът отново пищи — и отново Макилрой. Сидорчук не отговаря, защото е вече съвсем близко до Балабан. Търси къде да паркира по-безопасно. В смисъл — да не му разбият колата имигрантите. Но тук безопасни места няма. От какъв зор Балабан живее тук, а не в квартала на Комитета? Самият той казва, че за по-близо. Вярно, комитетският квартал е чак на другия край на Армадильо Сити. Но в тоя кошмарен лабиринт отива повече време, отколкото за да стигнеш по аутобана до другия край. Впрочем Балабан идва на работа пеш…

Сидорчук зарязва СААБ-а си точно пред блока на Балабан. На входа зее откъртена метална решетка, без никаква охрана. Четири етажа нагоре — няма асансьор, по стълбите. Мръсносива врата без опознавателни знаци. Сидорчук натиска звънеца, но той не звъни. Тропа по вратата с юмрук, после с крак. Отговор няма. Някъде навън крещят дечурлига. Сидорчук се чуди — да разбива ли. Все пак натиска бравата — и вратата се отваря. Отключено било значи!

На пода в тъмното се търкалят стари кецове и голям сак. Сидорчук едва не се спъва в него. Вика: „Балабане!“ Тишина. Вратата към стаята е открехната и през процепа влиза сноп светлина. Сидорчук внимателно влиза в стаята и въздъхва облекчено.

Балабан спи на кревата вляво, завит с червен юрган, главата му — под възглавницата. Нещо сумти, но не хърка. Сидорчук го хваща за рамото и го раздрусва. Възглавницата пада на земята редом с пълния пепелник.

— Ставай! Ставай, че изгоряхме!

Балабан се сепва, блещи гуреливи очи.

— А! Сидореску?

Такъв навик има Балабан — да преиначава имената. Сидорчук става ту Сидореску, ту Сидорян, ту Сидоракис, ту Сидорадзе, а понякога даже Сидороглу.

— Ставай, мързел! Защо не си вързал шефа? Ако не ги оправиш до… — Сидорчук гледа часовника си. Девет минути до дванайсет.

Балабан шари с ръка до леглото, напипва телефона. Вдига слушалката, псува нещо на туземския си език, после надига масивните си телеса и включва кабела към розетката в стената. Набира някакъв номер.

— Ало, началник? — дудне в слушалката с възможно най-заспал глас. — Как така не съм те вързал бе? Как?… Абе не така! Я набери сега втория ни сървър. Двеста и седем, петдесет и шест, трийсет и две, нула. Сега влез в зеленото меню… да, зеленото…

Както е по пижама, Балабан се пльосва на стола пред бюрото вдясно. Включва един от компютрите на него; на плоския екран се показва причудлив графичен интерфейс. Докато обяснява на началника какви копчета да натиска там при него, Балабан цъка нещо с мишката и зяпа на екрана разни менюта.

— Така… добре. Сега вземи микрофона на Макилрой и кажи: „Привързаността на комитета «Лукач» към ценностите на свободното общество не знае граници“… Какво четеш на зъркела?… Правилно! Всичко е наред, началник! Готов си!… Аз ще следя оттук! — и Балабан затваря телефона.

— Уфф! — бърше чело с ръка и обръща див сънен поглед към Сидорчук. — Ти как влезе тука?

— А ти защо не си заключил? Ще ти отмъкнат някой път цялата техника! И защо си откачил телефона?

Въпросът за техниката е спорен. Широката маса е отрупана с какви ли не девайси1. Отдолу има още два кашона с подобни боклуци. Повечето са или самоделни, или остарели. Балабан настоява, че са остарели само морално, а той е аморален тип и затова не му пука. По отношение на техниката той е консерватор. Консерватор с наченки на геронтофилия. Макар иначе в живота да обича младото и крехкото… Обаче новите продукти го дразнят. Казва, че ако зависело от него, би ги направил съвсем другояче. Но иначе се оправя с всичко, каквото му дадат. Неговите джаджи до една работят. Вярно, не както е по документация, а както ги е преправил Балабан. Всъщност без него те просто отказват да вървят…

В банята шурва вода, шляпат джапанки, Балабан пръхти и кашля. На плоския екран един сляп досега прозорец оживява. Появява се картина: овална сива маса с микрофони по средата. На стената отзад е гербът на Комитета — земно кълбо с факел отгоре му и къдрав девиз на латински: „Свобода и труд“. Някъде отстрани в полето на камерата влизат хора. Втори отляво зад масата сяда Макилрой, кокалест и мършав като закачалка за фирмени костюми. А в средата е самият шеф на отдела — Альоша Асанович, представителен мъж, едър, с широко лице и черна като пиратско знаме коса с бял кичур отпред. Останалите са непознати на Сидорчук: три жени и двама мъже. Най-вероятно — представители на охлоса2. Под картината тича обяснителен текст: „Комитет «Лукач», отдел «Демократични състояния от четвърти и пети функционален тип», извънредна среща с обществеността“. Макилрой говори нещо в микрофона, но Балабан е изключил звука.

Адреналинът на Сидорчук постепенно спада. Той вече се сеща защо е била цялата паника. Но все пак се чуди — защо са избичили шефа пред камерите? За връзките с охлоса, тоест с обществеността, отговаря Макилрой. И днешният брифинг е пак заради него. Наскоро се изпусна пред пресата: работата на отдела не вървяла, защото бил калпав човешкият материал — от четвърти-пети функционален тип. И че такъв материал вари го, печи го… За тия думи обаче някакви вредни активисти го обвиниха в дискриминация на културна основа и го изкараха едва ли не расист. В отдела, естествено, заговориха, че активистите са насъскани от огледалния сектор на Програмата… Но след това налетяха и адвокати по човешки права, вдигна се шум и сега Макилрой трябва да се извинява. Или може би Асанович ще го мъмри публично?…

Лицата на екрана се крият зад очила с въздебели рамки и тъмни стъкла. И дори не стъкла, а растери, проектиращи в очите образи и текст. Балабан ги нарича със сочната дума зъркели. Без тях пресконференциите вече не могат. Журналистите получават в реално време въпроси от редакциите или от мрежата, а офицерите за връзка с обществеността, също в реално време — в пряк текст отговори на въпросите. Иначе, оставени сами на себе си, могат да надрънкат маса глупости. Както Макилрой преди няколко дни… Явно Асанович днес не е могъл да си върже мобилника към комитетския сървър. Или Балабан нарочно не го е инструктирал навреме, та да се поизнерви преди старта. И да усети по особено мъчителен начин колко е незаменим Балабан. И да си затваря очите за всички особености на последния. От представите му за плаващо работно време до навика да си изключва всички телефони, та да не го безпокоят…

От банята се появява и Балабан — измит, сравнително сресан и абсолютно небръснат. Втъква голите краища на една тройна жица в някакъв куплунг и подкупващо-противният глас на Макилрой се разнася някъде иззад кашоните под масата.

— …гледате предубедено! — ораторства гласът. — Първо, защо сте решили, че „от четвърти-пети функционален тип“ попада чак в списъка на обидните епитети? Това е само работна класификация на състоянията, приета в комитета „Лукач“ за вътрешни цели. Нищо че е придобила гражданственост. И второ, ръководителят на нашето направление сам произхожда от страна от четвърти-пети функционален тип! — и Макилрой прави широк жест по посока на Асанович.

Асанович сияе като кинозвезда. Или като експонат от музея. От етнографския музей, както се изпусна веднъж бившият експерт Уилямс. Когото после уволниха за недостатъчна сработеност с колектива. Тоест с екипа. Но знае ли охлосът защо Асанович е турен за началник? Сидорчук знае много добре: заради спуснатия отнякъде норматив за мултиетничност на ръководния състав. Трябвало да разшаренят списъка на шефовете, затова и вкарали Асанович в креслото на най-загубения отдел. От четвърти-пети функционален тип. Човекът загрява бавно и рядко, но има характер. И волеви стил на ръководство. Умее да удря по масата. Вече е потрошил три маси, казва секретарката. Но не го е казала на охлоса, естествено…

— Това го измисли оня ден един пиарски3 консултант — казва Балабан. — Шефът го извика на пожар, от някаква фирма под крилото на нашата фондация. Нашите имаха съвет. Като му обясниха ситуацията, оня веднага загря. Вика: та вие, началник, също сте от тоя, как беше… тип! Значи няма проблем, ще говорите това и това. И ги подкова двамата с Макилрой много яко. Альошата се удря по главата — ех, как не се сетих сам! Оня вика: да, ама не си се сетил, затова дай сега тия пет бона гущери. Альошата брадяса и ми вика на мен: да научиш компютъра да съчинява креатив, че тия хиени ще ми изядат бюджета…

Балабан бърбори всичко това на туземния си език. Той е родом някъде от територията, по която в отдела работи Сидорчук. Затова Сидорчук често общува с него — да трупа разговорна практика по езика, научен криво-ляво в университета.

— А даде ли му парите? — пита.

— Май се разбраха. Искаш ли да видиш потока от сървъра?

— Той не е ли кодиран? ЛСИ-сървърът4 на „Дженерал лингвистикс“…

— Аз съм го направил другояче. Един робот праща заявки към „Дженерал Лингвистикс“, но в предсинтактична фаза и с много шантави параметри. Такива стандартните им пакети въобще не позволяват. Но сървърът ги обслужва, има някакви недокументирани възможности. После роботът праща суровите потоци за смесване в парсъра5 на „Оракул“…

— Но това е незаконно! — възмущава се Сидорчук.

— Кое? Че съм кракнал пакета на „GL“? И че вадя междинен поток?

— И това също. И другото, дето караш оракулския сървър да смесва чужди междинни данни. Ако те хванат, ще те влачат по съдилища, докато си жив.

— Мене? Да ме хванат? Не могат да сканират машините на нашия комитет. Фондацията „Лукач“ му е изкарала статут като на федерален орган с особено важни функции. Приравнени с размножителните, хе-хе-хе…

— Но „GL“ имат при нас офицер за свръзка. „Оракул“ също. Как бяха? Единият е Бярнесен, а другия не го помня. И те могат да наредят вътрешно разследване…

— Няма да наредят.

Сидорчук съвсем не е убеден, че няма да наредят. Дори понечва да напомни как преди три месеца го проверяваха самия него, но се отказва. А и Балабан много добре знае случая. Нали тогава лично той му зачисти машината от каквото не трябваше да има на нея… Но с него не може да се спори. Ще каже, че онова не било разследване, а рутинна проверка, и не от офицерите за свръзка, а от копирайтския интерпол. И дявол знае още какво ще каже…

Междувременно Балабан гони с мишката курсора по екрана. Изскачат нови и нови управляващи конзоли.

— Имаш ли зъркели? — пита.

— Ей! Забравих ги в колата — сепва се Сидорчук.

— На, дръж моите — Балабан подава някаква грамадна полукаска. Навярно експериментален модел отпреди дявол знае колко време.

Впрочем каската работи идеално. Щом я включва към машината, Сидорчук вижда тичащите като червена лента инструкции на Балабановия робот: „…не бива да сме такива подозрителни. Подозрението води до предубеждение, а то пък вкарва комуникацията в неправилни рамки. Рамки, които изкривяват ценностите на нашия свят. Нашето общество е свободно, но ценностите му трябва да бъдат непоклатими. Затова ние с вас трябва… «-пауза-» …Не, не може да става и дума! Защо да го наказвам? Аз съм либерален ръководител. А и забележката на мистър Макилрой не ме е засегнала ни най-малко…“ Абсолютно същото, дума по дума, с леко закъснение и с доста убедителна интонация, произнася от екрана Альоша Асанович. Цветни геометрични фигури в левия горен ъгъл на зрителното поле му диктуват интонацията. Значението им е различно за различните типове информационен метаболизъм; затова всеки потребител трябва, както казват интерфейсните техници на „GL“, да се калибрира. Сидорчук изведнъж си спомня как видя преди седмица на паркинга Норман Майер, негов състудент от Сан Естебан. Тогава Майер каза, че работи като психотехник, и се изрази буквално така: „Дошъл съм да ви калибрирам началниците“…

— Защо си пуснал шефа през твоя робот-самоделка, а не през нормален интерфейс? — не разбира Сидорчук.

— Защото нормалните са ограничени. „Дженерал Лингвистикс“ прави много добро ЛСИ-моделиране, но при конструирането на смисъл е много зле. В „Оракул“ е обратно: в семантичното индексиране са слаби, но имат добри бази знания. Затова взимам междинния поток от едните и го прекарвам през другите.

— Аха. Къде си учил такива дяволии?

— Неволята ме е учила, Сидораки…

„Все пак защо подопечните на вашия отдел състояния много рядко се развиват до трети функционален тип и нагоре?“ — пита на екрана една от жените, блондинка на средна възраст без особени белези. Този път се наема да отговаря Макилрой; червеният текст в зъркела спира, светва знак «-стоп-» — Асанович е изкомандвал пауза от своя мобилник. Макилрой търпеливо разказва, че не бил виновен човешкият материал, а първо, недостатъчното федерално финансиране, и второ, враговете на нашите ценности в метрополията и по места. Които врагове заблуждават туземното население и го отклоняват от единствено правилния път. Глупости, отбелязва машинално Сидорчук. Той много добре знае за какво става дума, тъй като цяла година се мъчи с една такава територия. От четвърти-пети функционален тип. Виновни са „Дженерал Лингвистикс“, понеже още не са направили ЛСИ-бази за туземните езици… И освен това прогреса в териториите го движи не Комитетът, а Програмата. Което е съвсем друго, нищо че и тя се финансира все от същата фондация — „Лукач“. И охлосът, ако има малко мозък, трябва да се сърди на Програмата. Макилрой медено говори как се стараели в отдела и какви премии изпускали, понеже не вкарвали никого в горните категории…

— Но за издигането в категория премии получават в Програмата, а не при вас! — неочаквано се обажда мълчалият досега мъж в десния край на екрана. Камерата се завърта леко, за да го вкара в центъра на полето. — Вие само отчитате докъде са изпълнили задачите си в Програмата. И получавате премия, когато докажете, че ония не си вършат работата. Значи интересът ви е да държите повече страни в долната категория…

„Я! Разсъждавал значи охлосът!“ — сепва се Сидорчук. А Балабан потресено зяпва екрана. Дори забива пръст, сякаш да бръкне в устата на говорещия.

— Гледай, гледай! — вика.

— Какво?

— Тоя е без зъркели!… Копеле, тоя мисли САМ!

И наистина, мъжът е без очила.

— Да няма импланти в ретината? — усъмнява се Сидорчук.

— Те са още в експериментална фаза. Изпробват ги върху имигранти. Освен това струват майка си и баща си. Макар че… тия са в нашата зала, значи мобилниците минават през нашата точка… сега ще видим…

На екрана Макилрой ръкомаха, че Програмата и Комитетът се борят рамо до рамо на световния ценностен фронт, че търкания помежду им няма, тоест че търканията са измислица на безотговорни коментатори. На растера в полукаската бяга червен текст за Асанович, но той не се обажда. Балабан хваща клавиатурата и реди команда след команда в една управляваща конзола. Акуратни таблици се плисват на екрана.

— Няма. Приоритетни дуплексни канали навън излизат само четири. На тия трите булки и на другия човек. Шефът и Макилрой са вътрешни. За тоя не остава нищо… Чист е. Автокефален тип.

— Какъв? — Сидорчук сваля зъркелите.

— Автокефален. Значи — на своя глава. Има ли списък на акредитираните? Има, дори със снимки… Ето го. Блум. Лорънс Блум. Професия — журналист. Месторабота — няма данни. Ето такъв представител на охлоса. Охлос-бохлос, покажи си рогата…

— Този Блум да не са го подковали от Програмата? — усъмнява се Сидорчук.

— Защо?

— За да ни играят мръсно. Казват, че Харис им е съсипал отчетите за две операции и още една акция им е провалил направо на полето. Мразят го като куче. То не че при нас го обичат…

— Не-е-е. Ако беше от Програмата, щеше да е вързан към техен филтър, да го подковават в реално време. Там също не обичат такива… автокефални. А този Лорънс Блум ние ще го запомним… ще го проверим…

Сидорчук гледа таймера на мобилника. Време е да тръгва.

— Балабане, ще идваш ли към комитета? Да те закарам.

— Ще дойда по-късно. Тук имам още една работа.

— До скоро тогава — Сидорчук маха с ръка и напуска покоите на колегата си.

По стълбите на блока тичат мърляви дечурлига — платнените им кецове изшляпват по цимента надолу. Силно се хлопва металната врата на входа. Сидорчук се смъква до долу и със свито сърце поглежда навън — да не са му откраднали колата. Но СААБът си стои на мястото. Само дето… откъм лявата страна върху лъскавочерната ламарина цъфти неприлична рисунка с жълт спрей. Спрямо оригинала рисунката е в мащаб горе-долу шест към едно увеличение.

2. Полет над верблюдско гнездо

В подножието на хълма до изхода за околовръстната магистрала, върху гранитна канара се чернее метален надпис: „Знанието е сила“. По-рано той се е червенеел, тъй като буквите са медни, но сега са потъмнели от времето. Всеки божи ден, когато Сидорчук пътува към Комитета, те му напомнят, че Армадильо Сити е рожба на знанието и силата. Тоест на военно-промишления комплекс. Зелените твърдят, че рожбата е уродче. Всъщност истински уродлива е старата част, заварена още отпреди съюза на знанието със силата и обитавана от потомци на мексикански ратаи. Според Балабан имало и такова понятие — град от селски тип. Около стария град, на нужната санитарна дистанция, са нацвъкани новите квартали на корпорациите. Оградени с мрежи и охранявани не по-зле от самите корпорации. Навсякъде — бариери, униформи, е-карти за пропуск. Всичко е строго, чисто и подстригано като офицер за връзка с обществеността. За всяко избуяване на тревата пред къщата ти пишат черни точки в психопрофила: за неакуратност, небрежност, невписване в изискванията на социума и прочие „не“-та. И после ще гледаш повишението през крив макарон. Сидорчук е решил този въпрос радикално: сложил е изкуствена ливада. Впрочем повечето негови колеги също…

Но все пак военнопромишленият период в армадилската история е отминат. Бронзовото изваяние на мобилен ракетен комплекс „Справедливост“ вече не стърчи над надписа „Знанието е сила“, алегорично изобразявайки прехода на първото във второто. Левите активисти успяха да се преборят с армадилската градска управа и го махнаха. За да не създава у хората грешни представи. Защото тук вече се разработват не високоточни изделия с различна поразяваща способност, а най-нови хуманитарни технологии. Впрочем Балабан твърди, че това е горе-долу едно и също. Дава пример, че в хуманитарния департамент две трети от кадрите били взети от военните. А най-високостоящият от тези кадри бил казал: „Човешкото съзнание е театър на военните действия номер едно“. Сидорчук опита да намери това изказване, но търсачката не откри нищо. Явно са подредактирали материала. Или са му сложили филтър… Балабан твърди още, че повечето хуманитарни технолози в Армадильо са същите тези инженери и физици, дето преди са се занимавали с умните ракети. Само че са преквалифицирани на информатици и изчисленци6. Впрочем това си е чиста истина. Хуманитарните науки днес са производни от компютърните. Човекът е устройство за обработка на информация. И обект за управление посредством същата тази информация. Флагманите на хуманитарната индустрия са кръгло два: „Дженерал Лингвистикс“ и „Оракул“. Те стърчат, или по-точно главните им квартири стърчат над същия този град Армадильо. Ако човек погледне на запад, ще види черно-блестящи, огледално остъклени грамади…

Но Сидорчук няма кога да се озърта, кулите се мяркат само в огледалото за обратно виждане, хвърляйки отблясъци от ниското февруарско слънце. Гумите вече газят червеникавия чакъл на алеята. Сидорчук спира, спуска стъклото, пъха е-картата си в процепа. „Кой?“ — пита четецът. „Свой!“ — отговаря е-картата. Зъбатата порта се вдига, алеята описва два стилни гърча около езерото с рибки. Паркингът е широк и полупразен, разчертан като плац за строева подготовка. Строева подготовка за двигатели с вътрешно горене. Зданието на Комитета прилича на кръстоска между военен бункер и лятна резиденция на петролен шейх. Много бетон, бяла мазилка, нелепо-груби арки и колони. Сидорчук хлътва в тъмната паст на входа.

Отново е-картата преговаря с четеца. Тук трябва да се лепне и палец за сверка на отпечатъка. Охранителят гледа строго. Отсреща камерата гледа още по-строго дали охранителят гледа строго. Има и такива девайси — разпознават мимики, интонации, изобщо външни прояви на състоянието на така наречената душа. Отнякъде в ума изплува рекламен слоган: „«Оракул корпорейшън» — книгата на вашата душа“. С един такъв девайс охлосът опита да извади душата на Макилрой: с какви по чистота помисли е казал онова за човешкия материал? Девайсът изгълта краткия видеозапис и отсече категорично — презрение в комбинация с гнусливост и следи от нещо друго. Макилрой се измъкна елегантно като носорог през фасул на пръти: презрението не било към човешкия материал, а към нещо друго. Иди проверявай.

Сидорчук нагазва в масленозеления килим. Той е толкова дебел и рошав, че чак лъска обувките. „Да влезем в хуманитарната епоха с лъснати обувки!“ — обаждат се, без да са ги викали, тъмните дялове на съзнанието. Напоследък те са станали у Сидорчук нещо много нагли и гласовити. Май трябва да отиде на психолог? Може и да трябва, но психолозите дерат по три кожи. Най-вече заради медицинската тайна. Иначе той може да се обърне и към Барбара Уест. Тя е психолог на отдела. Но тогава — пак черни точки в профила и сбогом на повишенията…

Отново електронна бариера — този път пред вратата от стъкло и решетки, заграждаща секцията „Четвърти-пети функционален тип“. Всички отдели на комитета имат вътрешни пропуски — да не щъкат служителите безразборно през организационните прегради. Изобщо интериорът на сградата е подчертано функционален. Без архитектурни излишества и мебели в псевдостаринен стил. С едно изключение: навсякъде висят картини, фотоколажи, графики. Психоложката твърди, че е за стимулиране на творческото мислене. Балабан опонира, че е с цел култивиране на вярност сред персонала: щом комитетът ни е обкръжил с такова скъпо обкръжение, значи трябва да го уважаваме…

Ето и Сидорчук, щом набере кода и отключи кабинета си, първото, на което се спира погледът му, е колажът на стената. Автор — неизвестен. Стил — пасторален абстракционизъм. Наименование — „Верблюдът мъти“. Плевня, стълба, опряна до сеното; в нещо като полог лежат портативен телевизор, бирена кутия, мобилник „Оно Сендай“, картечен пистолет със заглушител и издълбан върху дъска йероглиф. Когато Балабан, повикан да инсталира някакъв софт, видя за пръв път картината, веднага попита: „А къде е верблюдът?“ Сидорчук не знаеше. Решиха, че се е отлъчил за малко да пие вода. Но един от детайлите просто порази Балабан. В полога, зад картечния пистолет, срамежливо лежи невзрачно сивкаво устройство с форма на сапунерка, с широк женски куплунг и няколко светодиода отгоре. Балабан беше категоричен: това е „Идеос III“, агоричен7 процесор последно поколение, военен и абсолютно секретен! „Откъде го е взел фотографът?“ — чудеше се той. „А откъде го знаеш ти тоя процесор, щом е такъв секретен?“ — възрази тогава Сидорчук. Балабан отвърна, че са наставили няколко такива към векторната машина на Комитета. Каза още, че тези авангардисти работят по серийния принцип и от теоретични съображения предположи съществуването на фотографии, на които верблюдът снася, люпи се, сменя си пуха с перушина, токува и тъй нататък. Сидорчук реши, че това са глупости. Но по-късно полевият интелигент Сингх каза, че абсолютно същата композиция висяла в кабинета на някой си Прибрам — лингвист в щаба на Програмата, отговарящ за тяхната територия, тоест кадрови двойник на Сидорчук. Сингх бил мярнал веднъж композицията, когато говорел с Прибрам по видеоканала, само дето там тя се казвала другояче: „Козелът мъти“. За секретния агоричен процесор Сингх не бил обърнал внимание…

Сидорчук усеща, че вместо да го настройва творчески или да му внушава вярност, авангардната картинка просто го отвлича от работата: колко време вече седи зад бюрото и мисли за щуротии. Той пуска компютъра и проверява списъка с демоните8. После — този с асоциираните демони… Ужас! Ботът за персонално общуване се е изключил. Още преди месец, но няма кой да види. „Какво ли си мисли майка ми в Чикаго — огорчава се Сидорчук, — тя е свикнала ботът да й се обажда през два-три дни. Тоест тя си мисли, че се обаждам аз. Макар че не знам, може и тя да си е сложила бот?…“ Сега е модерно да си говорят ботове, понеже хората нямат време. А трябва да показват внимание към близките си. „«Дженерал Лингвистикс» общува за вас“ — имаше такава реклама. Човек за човека е бот. А бот за бота е човек. Но що за човек е ботът? И що за бот е човекът?… Сидорчук проверява списъка със събеседници на бота си. Цял куп субекти, които просто не помни — освен майка си и Марая. Интересно, какво ли си приказва ботът му с този на бившата му съпруга?… Сидорчук се чуди дали да поиска архивния файл, но решава да не си губи времето.

Контент-анализаторите9 работят според очакванията. Сканирали са грамадно количество архиви. Нормата за трафика е превишена отвсякъде. Пак ще има скандали със сисадмина10 кой дръсти каналите… Анализът върви. Балабан е дал да се черпи машинно време с пълни черпаци. От векторния компютър, оня с наставените агорични процесори. Конструктът обрасва с асоциации, разслоява се по време и източници. На графиките с интегрални параметри са се пръкнали нови точки и пак там, където не трябва. Където не ги чака теорията…

Сидорчук е лингвист-изчисленец. И честно казано, въобще не е в профила на Комитета. Или по-точно комитетът не му е в профила. Тук работят почти само приложници. Всички инструменти, всички методики се правят в „Дженерал Лингвистикс“ и „Оракул“. С техните машини и софтуер Комитетът следи хуманитарното състояние. Светът е разделен на сектори, за всеки сектор отговаря отдел. Понякога се случва състоянието да не е такова, каквото е предписано. Тогава пращат сигнал във ведомството-близнак — Програмата „Лукач“. Нейното седалище е съвсем наблизо, на няма две мили. От зданието на Комитета го отделя само едно гористо възвишение. Ако някой вземе да среже възвишението с булдозер, сградата на Програмата ще се вижда направо от прозореца на Сидорчук…

Самият Сидорчук, виждайки, че изчисленията вървят по график, пуска браузъра и се закача за един от порталите на подопечната му територия. Нали трябва да убие времето с нещо. Гледа валутния курс. Новините (нагло преписани от армадилските сайтове). Вицовете (преписани също оттам). Гледа и списъка с новите сайтове. Набива му се на очи някакво странно ведомство — Комитет за използване на баламатомната енергия за мирни цели. Сайтът се оказва изненадващо стилен. На дизайн безспорно са го докарали. В уводната страница педантично са изброени предимствата на мирния баламатом пред немирния. Езикът, макар и туземен, е гладък, експертен, ведомствен. Само дето думата „баламатом“ я няма в речника. Сидорчук се мъчи да я разбере от контекста, но нещо му пречи. Някаква трудно изразима, макар напълно осезаема ексцентричност на текста. Ексцентричен е и рекламният банер. Той не рекламира нищо и дори не е банер, а по-скоро сложно графично демо. Цветни кълбета се мятат в тясното поле в екзотичен ритъм. Преди месец Балабан показа на Сидорчук една колекция от подобни програмки, писани на асемблер и побиращи се в нищожен брой байтове. Безспорно шарени и зрелищни, но… Пак се е сринал, мисли си Сидорчук, рекламният пазар на територията. За пореден път. Щом вместо банери пускат такива…

Компютърът мелодично пищи — съобщение от служебната поща. Офицерът за вътрешна свръзка е насочил към Сидорчук доклад на полевия интелигент. При това докладът е двойно кодиран — веднъж от вътрешната свръзка и втори път с личен ключ на самия интелигент. Интересно. Вече година и нещо до Сидорчук въобще не са идвали двойно криптирани материали. Вътрешната свръзка обича да си играе на секретност, но резидентът Сингх въобще не страда от излишен педантизъм. Пък и тяхната, на Сидорчук и Сингх, територия е съвсем скучна и безобидна. От четвърти-пети функционален тип…

Сидорчук набира дълга поредица от цифри и букви. Това не е самият ключ, а само код за разгъване на ключа. Останалото върши крипточипът на картата, пъхната в тънкия слот на компютъра. Секунди — и докладът на Сингх се разстила на екрана.

Погледът на Сидорчук веднага съзира нередното. Дори почти немислимото. Материалът не е категоризиран. Въобще. Нито по сфера на компетентност, нито по стандартния каталог, нито със семантичен индекс. В полето се мъдри само непонятна забележка от самия Сингх: „За особено разглеждане“. И още: „С особена потенциална важност“. Какво ли му е толкова особеното, чуди се Сидорчук. И хвърля целия текст към индексатора. В ъгъла на екрана светва до дупка индикаторът за натоварване. Процесорът явно се бръчка. 5, 10, 15 процента индексирани… Бавен процес е това. Докато свърши, Сидорчук успява да се нервира. Най-накрая ЛС-индексът е готов и пратен към конструкт-базата на Комитета. Секунди в очакване на резултата. И — нула! Индексът не се категоризира! Впрочем нищо чудно, Сингх навярно също е пускал индексатора, и явно със същия резултат… Сидорчук праща заявка към универсалния конструкт на „Дженерал Лингвистикс“. Тук вече резултат не може да няма, но трябва да се почака по-дълго.

СОМ11 в противни цветове изскача на екрана. Най-близките възли са… ето ги. „Психични болести“ — изписва се под курсора на мишката. Да, доста далечко от интересите на Комитета… Другият възел: „Системи със спонтанни изчислителни свойства“. Това пък е въобще дълбока теория. И едното, и другото просто са извън комитетската конструкт-база… С далеч по-малка корелация са асоциирани темите „хуманитарни технологии“ и „радикална пропаганда“. Доста под прага за класификация. Кръстосаният анализ дава идиотски предположения. „Психични болести по спонтанните компютри“, „Хуманитарни технологии за радикална пропаганда на психични болести“, „Спонтанни изчислителни свойства на психично болните“… Странни неща. Значи докладът наистина е особен. И усъвършенстваният преброител на думи, наукообразно наречен „латентен семантичен индексатор“, няма да помогне. Но защо все пак Сингх му е натресъл такъв извънтемен материал?…

Сидорчук въздъхва и се вторачва в текста на екрана.

3. Болни мозъци

„Този материал — пише Сингх — е събран в по-голямата си част от журналист-следователя Р.Й., а хипотезите върху него е направил някой си Д.Л., физик по образование и с неопределена професия (сам той причислява себе си към т.нар. «техническа лумпенинтелигенция»). Публикуван е в местната преса (оригиналът е даден в приложение А). Натъкнах се на него при рутинно сканиране на мрежата. Отнася се за прилагане, вероятно тайно, на нова, неизвестна за мен хуманитарна технология със сериозни негативни ефекти. Доколко са негативни говори фактът, че разследването се базира върху случаи на психични заболявания…“

Сидорчук се чеше по тила. От психиатрия той не разбира абсолютно нищо. Добре, интелигентът е надушил нещо, но защо са го пренасочили точно към него, специалиста в съвсем друга област?…

„Случай първи. Е.К., 41 г., финансист. През месец април предната година започва да го мъчи натрапчив сън: върху дълги стелажи, в правилни редици стоят яйца, или нещо подобно на яйца, които… продават и купуват. Те имат ръчички, с които си разменят различни жестове — също като брокерите на борсата, — но нямат лица. «Стоките» са всичко на всичко пет — зелен триъгълник, син квадрат, яркооранжева пентаграма, раиран като мишена кръг и еврейска звезда. Насън Е.К. знае това, но никога не вижда тези «стоки», а само обозначенията в ценовите листи. Не знае нито откъде се взимат, нито кой ги консумира в крайна сметка. Е.К. може да се концентрира върху всяко от яйцата-брокери, да види какво и с кого търгува в момента. Но не може да разговаря с тях. Те са мъртви абстракции, зъбни колелца, безсмислено въртящи се в борсовата машина. Никаква жива душа, въобще нищо не нарушава хода на търговията… След такива сънища Е.К. се мъчи с остро главоболие и отпадналост, като след особено силен махмурлук. Обръща се към терапевт около месец след началото на сънищата. Терапевтът предписва успокоителни, които не помагат. Една сутрин Е.К. не успява да се събуди от съня. Любовницата му вика бърза помощ, свестяват го с електрошок. Лежи в болница, лекуват го медикаментозно. След болницата не се е връщал на работа, отива в планински санаториум. Сънищата продължават по-рядко, навярно заради успокоителните.

Друг случай. П.О., 36 г., инженер. Сънува натрапчив сън от пролетта на предишната година. В него той вижда само повърхността на огромна вафла, в чиято квадратна мрежа са вдлъбнати тъмни петна. По мрежата се носят шарени бликове; те потъват във вдлъбнатите петна, променят големината им и продължават, но в друга посока и с изменен цвят. Насън П.О. сякаш знае правилата, по които тече тази странна игра, но наяве не може да ги формулира. Не може да направи никакви предположения за размера на «вафлата», но може, сякаш прелитайки над нея, съзнателно да мести гледната си точка. След съня го тормози силна мигрена. П.О. опитва сам да премахне съня с успокоителни, после се запива. Веднъж не успява да се събуди. Свестява го лекарят, извикан от жена му. По негов съвет отива на психиатър. Психиатърът не успява да направи нищо, здравето на П.О. се влошава все повече заради съня и успокоителните.

Още един случай. Д.Б., дизайнер-художник, 51 г. жена. Натрапчив сън от месец юни. В съня вижда повърхност на вода или някаква друга течност, в която са потопени множество конусовидни тела. Конусите спорадично присветнат, това поражда вълни по повърхността на водата, но не кръгови, а със сложни къдрави фронтове, при това оцветени. Цялата повърхност се гърчи от причудливите вълни. И нищо друго. Д.Б. първо решава, че вижда послания от космоса. Неприятните усещания (главоболие, гадене) приема спокойно, като естествена умора от «предаването». На психоаналитик я завежда нейната дъщеря, която се страхува, че е «мръднала». Психоаналитикът е фройдист, не вижда смисъл в съня и решава, че Д.Б. е здрава. Повлияна от съня, жената рисува няколко серии картини (прилагат се снимки)…“

„Така, така — язвително отбелязва Сидорчук. — Ето какви неща сънуват сега жените. И хората. А не като по Фройдово време — здрав, прав, корав и толкоз. Психоаналитиците ряпа да ядат…“ После прехвърля на екрана поредното досие.

„С.С., студент, 22 г. Натрапчиво сънува огромен площад, покрит с квадратни плочки. По тях пълзят същества, подобни на черни амеби, но много странно: движенията стават на тактове, полетата се заемат и освобождават изведнъж. Амебите са различни по размер, най-често заемат няколко плочи, а формата им се мени при движение. Повечето пълзят по диагонал; като се сблъскат, излитат различни по-малки амеби-“осколки„, а на мястото на удара закипява хаотична активност — полетата сменят цвета си, от хаоса понякога излизат нови амеби и тръгват по пътя си. Сънят се натрапва на С.С. по време на летните изпити. Студентът мисли, че е от напрежение, макар да е държал само два изпита. Страничен симптом — главоболие и умора. На лекар отива, тъй като сънят продължава и през ваканцията. Лекуван е с медикаменти, с частичен успех: сега сънят го навестява по-рядко. На няколко пъти има проблеми със събуждането, но съквартирантът му успешно го свестява с шамари.

М.П., програмист, 30 г. Натрапчиви сънища. Картината: черупки, подобни на костенурски, отделни плочки от които се издигат като цветни стълбчета. С такива черупки, свързани помежду си с нещо като кабели, е осеяно цялото полезрение на сънуващия. Стълбчетата постоянно се вдигат и падат, по «кабелите» като по черва се местят розови удебеления. М.П. твърди, че този сън идвал от пренапрягане в работата: преди да го сънува за пръв път, бил правил някаква система за визуализация, чиито елементи наподобявали черупката със стълбчетата. Сънят обаче не престава. М.П. известно време гълта хапчета за нерви, отива на психиатър, по негов съвет зарязва програмирането и се връща на село да гледа с баща си телета (или поне така твърди). Оттогава не е посещавал психиатъра и изобщо не се е появявал сред бившите си колеги и съседи.“

Според Сидорчук с преумора може да се обясни всичко. Но какъв смисъл намира Сингх в цялата тая работа?…

„Р.Й., 27 г., журналист, ляв радикал и наркоман, вижда подобен сън само веднъж при твърде любопитни обстоятелства…“

Аха! Това е онзи разследващият! Значи и той е пипнал тая болест, душевната…

„…разказва, че седял една вечер на пейка зад паметника на бойната слава и пушел трева. Затворил очи и се озовал сред множество виолетови бутилковидни тела с разклоняващи се нишки, излизащи от гърлото и стигащи до дъното на някоя друга бутилка. Всичко това светело и пулсирало необичайно красиво. Р.Й. така се унесъл, че не усетил кога го спипали двама полицаи. От протокола в участъка се знае и точната дата на произшествието — 29 юни. Р.Й. излежал няколко часа в ареста, платил глоба и го пуснали. Но след няколко дни разказал случая и видението на свой познат — Д.Л., 31 г. (вероятно също наркоман). Разказът буквално покъртил Д.Л., защото той — по чисто съвпадение — бил вече сънувал нещо подобно и имал определена хипотеза по въпроса. Той успял да убеди Р.Й. да направи разследване по темата. Своя сън и обяснението си за него Д.Л. описва във файл, който дава на журналиста, за да подготви той публикация…“

„Да видим — казва си Сидорчук — как ще се разплете чорапът.“

„Нееднократно — това вече беше файлът на Д.Л. — тази пролет сънувах следното нещо: футболен стадион, върху него наредени хора с червени и бели флагове. Строени по твърде сложна система, те вдигат и свалят флаговете в зависимост от сигналите, които получават. Сигналите са или от съседите им, или от куриери, които търчат между хората с табели в ръце. Всичко това ме озадачаваше, но от друга страна ми се струваше познато отнякъде. И веднъж се сетих откъде: от един фантастичен разказ. Там по същия начин бяха строили за експеримент няколко хиляди човека, като всеки от тях изпълняваше функцията на отделен логически елемент в компютърен процесор. И живият компютър, състоящ се от хора с флагчета, успя да реши някаква задача… (Не са посочени нито разказът, нито писателят. — бел. М. Сингх.) Реших, че в мозъка ми се проиграва нещо подобно. Че умът ми е впрегнат да решава някаква задача в подсъзнателен режим и процесът само понякога нахлува в съня. От друга страна този режим на подсъзнанието е абсолютно неестествен. Отначало мислех, че съм се побъркал от четене на фантастика. Чудех се колко още време ми остава да се мъча на тоя свят. Но когато Р… (името на журналиста изтрих от съображения за сигурност — бел. М. Сингх) ми разказа своя трип, в бутилките и нишките между тях веднага познах модел на невронна мрежа. А невронната мрежа също е изчислително устройство, макар на друг принцип. Значи мозъкът на Р. също е реорганизиран да решава някаква задача. Оптимизационна задача, каквито най-общо решават невронните мрежи.

Но дали ние двамата сме някакво невероятно изключение? От самото начало бях убеден в обратното. Затова накарах Р. да направи разследване сред практикуващите психиатри. Реших, че ако други хора сънуват такива неща, би трябвало да са потърсили помощ от лекари. Въпросът беше да обясним на психиатрите какви пациенти търсим. Аз го формулирах така: натрапчиви сънища, в които човек вижда множество повтарящи се елементи, свързани като сложно функционираща система. Защото спонтанни изчислителни свойства се наблюдават в най-различни системи. И действително психиатрите ни съобщиха за няколко случая… (Имената на психиатрите съм изтрил от съображения за сигурност — бел. М. Сингх.) Те могат да се интерпретират като клетъчни автомати (С.С., П.О.), агорична система (Е.К.), мрежа от сложни неврони (М.П.) и дори химичен компютър (Д.Б.).

Голямата загадка е как мозъкът е вкаран в това състояние. Изглежда сякаш чрез хипноза (или нещо друго — тук не съм сигурен) в подсъзнанието са «сглобени» отделните елементи и са свързани в система. Самите психиатри не са склонни да приемат моята хипотеза — или пък Р. не им я е обяснил достатъчно добре (аз не съм говорил лично с тях). Явно я смятат за фантасмагория. Затова нямам никаква идея за причинителите на тези сънища — освен една. Преди време се бях натъкнал в мрежата на материал за някакъв «Проект 96», правен по поръчка на военните от Пакта и касаещ нови методи за управление на подсъзнанието (за интензивно обучение и др.). Това предложих на Р. като основна хипотеза за материала, който публикува.“

Заинтригуван, Сидорчук вади на екрана приложението, тоест самата публикация. Основно място заемат показанията на психиатрите (твърде разкрасени стилистично) и усукваниците относно този „Проект 96“, разредени с яростни филипики по адрес на военните от Пакта. Да, Сингх е отбелязал, че журналистът е някакъв радикален… или май беше киселинен? Материалът е подписан с псевдоним „А. Казандзакис-Шапиро“, а вестникът се казва „Психофеномен“. Сидорчук се закача към сайта му в мрежата и прехвърля съдържанието. Булеварден окултизъм, булевардна екстрасензорика и също булевардна уфология. Да-а-а… Мнението му за Сингх и неговия доклад рязко се разваля. Но от друга страна кое нормално списание ще пусне такива работи? Хем психарски, хем срещу Пакта… Сидорчук цъка с мишката и изкарва последната част от доклада.

„Не съм разговарял лично с Д.Л. — написал е интелигентът. — Малко след публикацията, на 19 септември, той загива — блъснат от камион, докато карал велосипед някъде около столицата. Данните на психиатрите са потвърдени от мой агент, който повторно ги е интервюирал. Сканирах медиите в метрополията за подобни материали, но паякът не откри нищо. (Заб.: Може просто да съм избрал неподходящ ключ или филтър. Използвал съм ЛСИ-конструкт на «Оракул». Затова е полезно да се направи повторно сканиране с друг конструкт или с по-сложен филтър.) Контент-анализът на местните източници също не откри сходни публикации.

С голяма вероятност т.нар. «проект 96» е дезинформация. Споменаването му в глобалните източници точно съвпада по време с една кампания, водена от имиджкилъри12 на фонда «Духовно и друго наследство» срещу бившия шеф на Пакта Ваалтерс. (Справка — анализаторите на отдел «Демократични състояния от първи и втори функционален тип».) Затова хипотезата на Д.Л. трябва да се признае за несъстоятелна.

Ако приемем, че си имаме работа с опасна хуманитарна технология, то с много голяма вероятност тя не е местна разработка. Тукашните военни са подчинени на Пакта, а граждански хумтех-сектор отсъства напълно. Също така няма хумтехска традиция в местния университет — поради липса на кадри, а и поради общото изостанало състояние на територията. Възможно е в дъното да стои някоя тоталитарна секта или радикална групировка. Но чисто местни подобни организации тук в момента няма. Технологичните корени на станалите инциденти според мен трябва да се търсят в развития свят.

По мое мнение инцидентът е сериозен и изисква най-основно разследване. Във връзка с това предлагам:

— да се открие нова полева разработка (предполагаем код — «Морфей») със статут на особено важна за хуманитарната сигурност;

— да се изиска от ФБР лиценз, задължаващ туземните власти доброволно да сътрудничат в рамките на операцията;

— други мерки (по съображения на планиращия отдел).

30.02.т.г.

Интелигент Майкъл Сингх.“

Финалът изглежда на Сидорчук абсолютно неубедителен. Практически без никакви изводи — нещо необичайно за Сингх, славещ се като доста приличен аналитик. Твърди се само, че това е външна работа. И дори не се обосновава важността на инцидента — а защо Сингх смята, че тук в комитета разсъждават като него там на полето?… И изведнъж — искане за ново дело, на всичкото отгоре особено важно. Може би му се иска на резидента да стане началник на разработка „Морфей“? Морфеист номер едно?… Сидорчук смътно усеща, че в доклада има нещо недоизказано. Някакво съображение, което е невъзможно да набуташ в колосаните понятия на бюрократичния език… Той гледа таймера. Тук е следобед, а колко е часът на територията? Късничко е. Но трябва да се опита. Сидорчук набира във викачката кода на Сингх.

Интелигентът се оказва на линия — комдемоните13 се здрависват и отсреща предлагат дори визуална връзка. Сидорчук включва камерата си. На екрана изскача месесто мургаво лице. Ризата е снежнобяла, вратовръзката — строга, защипана със стилно крокодилче. Сингх се върти със стола си на фона на умопомрачителна панорама от блестящи небостъргачи. В долния десен край на зрителното поле в панорамата е забит пирон, на който виси бързоварче. Сингх се усмихва, горд с блясъка около себе си.

— Здравей, колега — казва той. — Какво ново там в централата?

— Здравей. Тук днес дойде от теб един доклад…

— Аха. Криптирай обаче връзката.

— С личния или със служебния ключ?

— Давай със служебния.

Екранът за кратко избухва в хаотични снежинки, след което отново се връща старата картина.

— Значи на теб са прехвърлили доклада? — пита Сингх. — Аз го бях насочил към Асанович.

Сидорчук изкарва челото на доклада в страничен прозорец. Наистина, шефът е вмъкнал свой маркер. „Да се даде становище до понеделник!“ — нарежда маркерът. Или Асанович също не е разбрал нищо, или просто не е отварял материала. По-вероятно е второто.

— Имам някои въпроси тук — казва Сидорчук. — Случаят е интересен. Как попадна на него? Тук пише — при рутинно сканиране…

— Спуснаха циркулярна задача наскоро — да следим пропагандата на разни радикални групировки. Явно е обща задача, за всички територии. При мен опасните материали бяха малко, но този и няколко други излизаха от стандартните схеми на конструкта. Затова седнах да ги чета. Изобщо — чиста случайност…

— Да, май днес интересните работи се откриват само по случайност. Търсиш ли ги нарочно — никакъв шанс.

— Точно така. Тия ЛСИ-конструкти само броят думите. И нищо друго. А ако оня използва други думи, или ако някой там е кръстил нещо не така, както ти си мислиш…

— Значи това не е технология на Пакта, така ли? — Сидорчук връща разговора към темата.

— Не ми се вярва. Когато Пактът се захване с нова технология, спуска дезинформационна завеса. Тя може много лесно да се открие с контент-анализ. Следиш една определена категория медии и щом почнат да говорят много глупости около дадения въпрос, значи по него наистина се работи нещо. Това е информационна стратегия на Пакта. Традиция от бог знае коя световна война. Но никакви завеси не са спускани за хуманитарни технологии, работещи с подсъзнанието. Ако искаш резултатите от сканирането, ще ти ги пратя. Затова смятам, че не е Пактът. Според мен това е операция на Програмата.

„Ха така — мисли си Сидорчук. — Рече и отсече. Без никакво усукване. Ето каква била работата…“

— Но Програмата не развива свои технологии — напомня той. — Те ползват продукти на хумтех-монополите.

— Това може да са тестове — възразява Сингх. — Хумтеците използват някой път операции на Програмата, за да настроят нещо в технологията.

— Не ми се вижда убедително…

В този момент нещо при Сингх бипва противно. Той скача от стола си; в полето на камерата се намърдва рус женски тил, щампован — в естествен размер — върху чаталната област на отровнозелените бермуди на интелигента. Краката на Сингх под бермудите са неприлично космати. Позната картинка: онези, които работят вкъщи и искат да изглеждат делови по видеото, седят изтупани и колосани по офисному — но само докъдето ги хваща камерата. А от кръста надолу се разпасват колкото си искат. Вярно, трябва да внимават — да не стават от стола, докато са във видеовръзка… Впрочем Сидорчук мисли, че Сингх просто се мъчи да изглежда циничен и изпразнен от предразсъдъци.

— Та за какво говорехме? — пита Сингх, като се връща на мястото си.

— Говорехме, че това за Програмата не е убедително. Аз не мога да добавя към доклада такъв извод, ако ти не си го направил. Защото имам само твоите данни и нищо друго. Просто няма никаква логика. Освен че искаме да изкараме виновни програмниците, за да ги омекотяваме по-късно при нужда…

Сингх се замисля за кратко, рови с пръсти в черния си перчем.

— В края на краищата ние сме хуманитарен комитет — казва. — И имаме проблеми с тази територия — нашият отдел и персонално ти. Какво беше там… ЛСИ-конструктите излизаха от рамките, нали?

— Да. Или по-точно — рамките не са там, където трябва да бъдат.

— Така. Значи може да свържем това с нерегламентирана дейност на Програмата в нашия ареал. И да прехвърлим проблема на тяхната глава.

— Но тук трябва квалифицирана експертиза. А ние в отдела нямаме психиатри. Всички са хумтеци-приложници. Знаят да работят с по някой пакет на „GL“ и… — Сидорчук замълчава. Самият той не е приложник, но не бива да натяква на другите колко са ограничени. На Сингх — също.

— Аз виждам два изхода — казва интелигентът. — Единият е да разсекретим моя доклад и да го пратим на някой психологически отдел, ако има такъв в Комитета. Макар че ако и там са тесни приложници, няма никакъв смисъл… Вторият начин е да намерим формално някоя голяма нередност на територията и да искаме експертиза на дейността на Програмата при нас.

— Експертиза от Хуманитарния департамент?

— Да. Ако я назначат, трябва да получим достъп до материалите на Програмата. Макар че и те до нашите също… Значи така: опитай да свържеш проблемите на твоите конструкти с тези инциденти. Кога по график докладваш за работата си?

— На 12-и. Но шефът иска становище по твоя доклад до понеделник.

— Така ли? Тогава вкарай въпроса за конструктите в становището. Трябва да заинтересуваме шефа. Той може да пробута въпроса нагоре…

Сидорчук усеща как изведнъж го заболява главата. Гледа таймера. Работното време е към края си.

— Нещо друго за мен имаш ли? — пита.

— Като че ли не.

— Е, тогава до чуване.

— До скоро. — Сингх прекъсва връзката. Мургавата физиономия и фототапетът с небостъргачите се стопяват сред сивия фон.

Сидорчук се протяга на стола. Обясненията на резидента само са доразбъркали кашата в ума му. Абсолютно неясна работа. Защо Програмата да е виновна? Вярно, тя им е ведомствен противник. Антагонист. Но все пак… Неприятно.

4. Всеобща коктейлна повинност

Одеколонът щипе бузите на Сидорчук като февруарски мраз. Впрочем в Армадильо мразове няма. Нито през февруари, нито въобще. Зимно време се леят дъждове — като този, с който сега се борят чистачките на колата. През лятото пък без климатик не се живее. Сидорчук знае как щипе мразът, тъй като е израснал на север.

СААБ-ът тихо шества през шпалир от фенери, забити ниско в тревата. Алеята е задънена от ярко осветен вход с широка козирка. Сидорчук спира под козирката. Ключовете оставя на червено костюмирания лакей, да закара колата на паркинга. Лакеят му е познат, стажант е в един от съседните отдели, казва се Йосип Ковач. Не му стигат парите и понякога се цани да дежури вечер пред клуба. Клубът е свой, комитетски, и се нарича „Елен и тюлен“. Нордическо, както казва Балабан, название.

Сидорчук крачи по мозайката на вестибюла, съпровождан от дузина отражения в огледалата. Старае се да върви уверено, триумфално. Но нервите му играят като пред изпит. Или като пред интервю за работа. Впрочем кой е казал, че коктейлът не е изпит? Или интервю?

Част от колегите вече са се събрали и лениво разговарят на групички из залата. Въртят в ръце разнокалибрени чаши с шарени питиета. Поздравяват се със Сидорчук, обменят по някоя нищо незначеща фраза. „Виж ти — мисли си той — колко много хора работели в нашия отдел!“ Някои са му съвсем непознати. В Комитета е така. Едни предпочитат да работят вкъщи, други с месеци се губят било на териториите, било на курсове за преквалификация. И се виждат само по банкетите. Ето например до бара мениджърът Мюлер говори с някаква жена. С тъмна рокля и конюнктурно блондинеста прическа. Каква ли е тя при нас?… Сидорчук се приближава до бара; лакеят — друг, а не Ковач — му налива чаша вино от тумбеста бутилка с хералдичен етикет. Поздравяват се с Мюлер. Блестят прецизно отмерени усмивки. Мюлер му представя дамата. Тя е по професия ксеноюрист — изучава правните системи на териториите от четвърти- пети функционален тип. Казва се Еврика. Еврика Гомес. „А, значи след вас е търчал Архимед гол около ваната?“ Не, Сидорчук не казва това на глас, но вредните дялове от мозъка му почти успяват да добутат мисълта до речевия център. В последния момент обаче я спират здравите сили на автоцензурата. В последния момент. Той поема хладната ръка на Еврика. За миг се колебае дали да я целуне. Решава да не експериментира. Коктейлът днес не е място за поведенски експерименти. Коктейлът е изследователско поле, коктейлът е изпит. Тук тече отбор, макар неестествен. Оцеляват най-приспособените. Приспособени към какво? Към изискванията на софта. От ъглите зяпат камери, слухтят микрофони, поведенски конструкти анализират всеки човек, всяка постъпка. Хумтех-програмите строят сложни модели. Мерят жестове, походка, мимики, интонации и ги свързват с разни базови параметри на личността. Човешкият материал трябва да бъде категоризиран. Как му викат японците?… Да, тотално управление на качеството. Качеството на материала. После мениджърът по кадрите решава кой за какво става и кого да издигат нагоре. По-точно решава не мениджърът, а главният психолог, Барбара Уест. А най-точно — решава отново хумтех-софтуерът…

Сидорчук бавно разнася из залата чашата си с вино. Поздравява се с колегите. Бьом, Франдсен, Мартинес-Идалго, Кондеман… Отново греят калибрирани усмивки. Балабан твърди, че имало някакъв черен девайс, с БОВ14; той обучавал лицевата мускулатура да се усмихва точно по критериите за дружелюбност, заложени в мимик-софта на „Оракул“. Може и така да е… Групичките хора из залата се движат като в забавен танц в странна спирала. Това е траекторията на Паркинсън. На всеки коктейл, установил е великият учен, хората се придвижват по посока на часовниковата стрелка. Поведенските ботове следят и това: кой е в талвега на потока, кой е в периферията, кой се бута в ъглите. И съответно прибавят и отнемат точки в досиетата на персонала. Рекламен слоган: „«Оракул» — кадрите нямат тайни за нас“… Впрочем и установките на оракулските ботове не са тайна за кадрите. Всички се натискат да попаднат в центъра на човешкия поток. Да ги маркира софтът като важни клечки. Добре поне че не използват лакти — това го санкционира друг софт. Потокът се гърчи в причудливи меандри. Отстрани изглежда смешно, но всяко заставане отстрани носи черни точки в профила…

Сидорчук се включва в групичката на социолозите. Те не говорят за работа. На коктейл изобщо човек е прието да се забавлява. И да се отпусне. Всички трескаво се правят на отпуснати. Нали поведенските характеристики трябва да се снемат в отпуснато състояние. „Коктейлът като изпитателен полигон за личния състав“, бестселър от Дан Смит. Сидорчук неволно си спомни как го поучаваше вторият му баща — бивш шлосер, преквалифициран в унтерпсихолог15: „Човешкият материал, сине, трябва да се подгонва“… Колегите говорят за разни неутрални неща. Най-вече за мобилници, компютри и друга маркова електроника. Балабан нарича този жанр „свободен преразказ на специализирана реклама“. Обсъждат падането на цените на невроинтерфейсите. И вдигането на хонорарите на хирурзите, които ги инсталират. И цените на самолетните билети в страни от четвърти-пети функционален тип. Постепенно разговорът се зацикля около отпуските. Изреждат се курорти от различни краища на света и с различен брой нули в цените. Всички се съгласяват, че е добре да се ходи на почивка. Дори, казва някой, е нужно да се ходи на почивка. Задължително е, казва трети, да се ходи на почивка… В главата на Сидорчук незнайно откъде се пръква странен израз: „всеобща курортна повинност“. И друг, по-дълъг: „…отбива курортния си дълг във ваканционно селище номер не се чете…“ С известно усилие на волята успява да озапти вредните мисли.

Психоложката Барбара Уест привлича погледа на Сидорчук с яркото си червено костюмче. Всъщност не само неговия, а и на повечето мъже в залата. И не толкова костюмчето, а по-скоро неговото съдържание. Преди няколко месеца Сидорчук активно се домогваше до това съдържание. Безнадеждна работа е тая обаче — да сваляш психоложка… Захваща той разговор, подкован по всички правила, и още не стигнал до средата, а тя го гледа и мълви: „НЛП- рефрейминг16 от второ поколение, «Как да съгласим партньора», страница сто и осма, пример пети.“ Завеса, край на действието. Както каза Балабан — на краставичарка краставици продаваш, гражданино Сидорчук… Повторни опити за спечелване на сърцето/душата не беше правил. В Армадильо Сити юридическите нрави са такива, че могат да ти лепнат обвинение в посегателство за едното посягане, да не говорим за подбарване… А Барбара сериозно му действа на хипоталамусите. Не че е някаква красавица, но има нещо в движенията, в мимиката… Психотехника от трето поколение може би? Сидорчук е решил, че сексапилът й е специално трениран. Може би дори с БОВ-девайс. Щом има за усмивката, може да се направи и за сексапила, ако се вярва на Балабан…

Времето тече, купонът също. Сидорчук се усмихва и подмята кухи реплики чисто рефлекторно, следвайки вътрешния си поведенски автоцензор. Вече почти целият отдел е налице. Ето го и Макилрой, дълъг, посивял и елегантен, заедно с другия заместник-шеф — Харис, офицера за вътрешна свръзка, шишкав и също елегантен. Приемат поздравления с широки театрални жестове. Няма го само… кой? Шефът. И Балабан. Интересно. Балабан е един от малкото хора в отдела, на чиито особености всички гледат през пръсти. Дори шефът, дори мениджърът по кадрите и дори психоложката Барбара Уест. А значи — дори поведенският софт на „Оракул“. Ако въобще досега са изпитвали Балабан в коктейлно-полигонни условия… Може би тази вечер се скатава от софта? Не, за неявяване без уважителна причина софтът ще му начисли черни точки чак до сливиците… Но Балабан е от неподгонения човешки материал, съвсем определено. Други такива като него Комитетът държи само в креативния отдел. Но там поне е ясно защо. Творческите личности, казва науката психология, са ярко изразени индивидуалности. Затова и там ги подбират едни такива… индивидуалности. Балабан казва, че в древна Гърция това понятие са го означавали с думата „идиот“. Ярко изразени идиоти, точно такива са криейтърите. Изисква го характерът на дейността им. Но самият Балабан не е чак такъв. Пък и той е всичко на всичко програмист. Е ли това неговото творческа професия?… Зависи. Някои задачи са съвсем рутинни, но други са абсолютно, да извиняват дамите, евристични…

А иначе Балабан е добър човек. Без съмнение. Сидорчук отново си спомня оня кошмарен следобед, когато му натресоха проверка от копирайтския интерпол. „Ревизия на верблюда май, а?“ — подхвърли тогава, въпросително вдигнал вежди, случайно минаващият покрай запечатания му кабинет Балабан. И още преди Сидорчук да му отговори, разбра всичко. Попита включен ли е вътре компютърът — през обедната почивка повечето сътрудници не си спираха машините, — заведе Сидорчук в своята стая и оттам, през някакъв нелеп архивен терминал, зачисти всички нелицензирани филми и програми от диска му. Без дори да го попита за парола. Спокойно, делнично. Сякаш махаше косъм от ревера на сакото му, а не го спасяваше от уволнение и глоба в особено големи размери…

…А! Балабан се е появил. Едрата му фигура настъпва откъм вестибюла. Паркетът скърца под тежките армейски обувки. С коженото си яке Балабан прилича на червен комисар от исторически филм на ужасите. Погледите се обръщат към него. Той отвръща с гръмогласни поздрави: „А-а-а, Майер! А-а-а, Франдсен! А-а-а, Ибн Сидор!“ Здрависва се с две ръце.

— Защо чак сега, колега? — питат го.

— Методът на стандартното закъснение — обяснява охотно Балабан. — Установено е, че големите началници пристигат на приема средно 45 минути след началото. Значи, ако и аз закъснея, оракулските софтове ще ме вземат за началник…

А в този момент отзад се появява истинският началник. Альоша Асанович. Голям, зачервен и подпухнал, сякаш излиза от баня. Явно е пийнал още преди да дойде. Балабан е с гръб и не го вижда. Чак след секунда съобразява накъде обръщат погледи колегите. Обръща се и той. Двамата с Асанович се гледат, викат едновременно: „Е-е-е-е!“, разперват приветствено ръце, лицата им грейват.

— Е-е-е, Балабане! — вика Асанович.

— Е-е-е, началник! — вика Балабан и двамата се вкопчват в мъртва братска прегръдка.

— Нещо много време не сме се виждали, Балабане! — хили се Асанович. — Ще вземем да се забравим!

— Нищо, началник, ще си пишем по-често, ако не се виждаме! — хили се Балабан. Двамата се откопчват от прегръдката и сега само приятелски се млатят по раменете. От якето на Балабан се вдига прах. От лъскавия костюм на началника — почти не. Някой отстрани киха.

Асанович хваща Балабан и го влачи подръка към бара, поздравявайки пътем изпречилите му се подчинени. Двамата енергично разпиляват стройната траектория на Паркинсън. „Зор сега ще види поведенският софт! — злорадства Сидорчук. — Ще калибрира социалните траектории на куково лято!“ Двамата големи си избират чаши. Пълнят ги с нещо от типа на текила, доколкото се вижда от мястото на Сидорчук. Балабан вади от джоба си малко шишенце и капкомер.

— Ща йе то, Балабане? — шефът минава на туземски език.

— Сливова есенция, началник! — отговаря Балабан също на туземски.

— Йех!!!

Балабан капва по малко в двете чаши. Двамата с Асанович са земляци — родните им градове са на двайсетина мили един от друг. Макар всъщност да не са родни градове, а родни села. И освен това недалновидни исторически дейци са прокарали между тях държавна граница… Балабан предлага да капне от есенцията на околните. Околните отказват вежливо, решително и панически.

— Ха наздраве, Балабане! — отново на туземски.

— Наздраве, началник!

Чашите се засилват за удар. Фрас!!! Тази на Асанович не издържа и се троши. Съдържанието се пролива на паркета. Замирисва на нещо — може би не чак гнусно, но непривично за тънкото корпоративно обоняние. Околните гледат вежливо, нерешително и панически. Дотърчава лакей с парцал.

— И-и-иии, бияч! — Балабан гледа гордо чашата си.

— Давай пак! — вика Асанович и избира друга чаша.

— Стига, началник, ще изпотрошим амбалажа, после от легена ли ще лочи персоналът?

Шефът обаче настоява за реванш. Отново фрас!!! Този път се троши чашата на Балабан. Отново се проливат течности. Стъкларийският турнир е завършил наравно. Балабан пълни нова чаша, двамата мирно пият, викат „Йех!“ и бършат усти с опакото на ръцете.

Околните гледат вежливо, но май недоумяват. Във всеки случай недоумява Сидорчук. Вътрешният му поведенски софт звънко начислява черни точки на началника. „Неуважение към колектива (говори на туземски). Силно изявен егоцентризъм. Държи се фамилиарно с отделно взети подчинени. Етнически пристрастия в отношенията с персонала. Слабо управляеми емоции. Пристрастен към алкохола…“ А вътрешният софт на Сидорчук е съвместим с външния оракулски такъв. Значи подобна характеристика за шефа ще разпечата утре принтерът в кабинета на мениджъра по кадрите. С копия до психолога Барбара Уест и до борда на директорите на Комитета… Вярно, Асанович е на поста не по заслуги, а по квота. Като представител от четвърти-пети функционален тип. Но чак такъв непукизъм да проявява не е хубаво. Могат да го сменят просто с някой друг като него, от четвърти-пети функционален. Ще намерят отнякъде…

Междувременно Асанович и Балабан пълнят чашите за трети път. С вик „Еврика!“ шефът се втурва към едноименната сътрудничка. Също като Архимед покрай ваната, само че не гол. Галантно се дуе, целува ръка на дамата. Вика Балабан, за да ги запознае. Балабан също се дуе, макар недотам галантно. Асанович вече има проблеми с равновесието. Балабан разказва истории. За плужеците, които изяли на плажа три германки. После за гълъбите, дето лежали по гръб. За смока, който говорел влашки. За глиганите-диверсанти, които изплували от морето с шнорхели и плавници. За коня, който качили в самосвал и му ударили на подковите по една точкова заварка за ламарината на легена… Разказва ги на туземски — за Асанович, но превежда и на човешки. За колегите. Които се смеят учтиво и неразбиращо. Барбара Уест наблюдава заинтересовано двете бройки неподгонен човешки материал. Професионално ги зяпа, психично. Само дето не си записва диагнози в тефтера. Асанович пък зяпа поред ту Барбара Уест, ту Еврика. Непрофесионално и непсихично, но също не записва нищо никъде. Изразително си гледа часовника — явно му доскучава тук. Бута Балабан и му вика: „Балабане, хайде да те водя по курви!“ „Къде ги видя?“ — озърта се Балабан по следите на шефския поглед. „Не бе, не тук, във веселия квартал ще те водя!“ „Чакай, началник, да те отчете софтът. А и реч още не си произнесъл…“ Асанович се плесва по челото, вади от джоба лист, върти го пред себе си в различни посоки, докато ориентира буквите. Но защо не си пусне речта на зъркелите?… А, да, на коктейл е прието да не се слагат зъркели. Противоречи на паркетните нрави и добрия тон… Асанович вдига ръка, изкашля се и в настъпилата тишина почва словото си с нелепото обръщение „Съратници!“. Нататък благодари на всички за усърдната работа и вярната служба. Напомня за предизвикателствата на новата епоха в контекста на текущото обръщение към нацията на финансиста- филантроп Дьорд Лукач. И накрая съобщава благата вест. Отделът-близнак, тоест „Четвърти-пети функционален тип“ към Програмата „Лукач“, е бил попилян от критика на заседанието на борда на фондацията. И подлото му ръководство най-накрая щяло да бъде сменено. Тази вест предизвиква у сътрудниците взрив от неподправено ликуване. Асанович използва това, за да завърши със също нелепия призив „Ура, другари!“. След което енергично маха за довиждане към персонала и заедно с Балабан напуска коктейла.

Сидорчук също ликува и се чуди кога да си тръгне. Може веднага, но това ще го отчете софтът. Най-добре да попадне в средния пласт напускащи. Последни идват най-големите началници и те първи си тръгват. После по- малките и така нататък. А защо той да не вземе да се направи на по-малък началник? Сидорчук така и постъпва — изчаква да си заминат заместниците Макилрой и Харис, след което си взема довиждане с близкостоящите колеги и се изнизва с твърда походка към изхода. Чак като излиза пред козирката и нарежда на лакея да докара колата му, въздъхва облекчено. Всеобщата коктейлна повинност е отбита.

5. Казан за домашно варене на мироглед

— Историята на интелигентните машини е започнала с цял куп идиотски заблуди — обяснява Балабан, докато се катери нагоре по стръмната пътека. Сидорчук го следва на крачка-две отзад. — Мислели са, че трябва да се стигне до човекоподобен интелект. Но за чий дявол? Нима някоя от другите машини копира физически човешкото тяло?…

Балабан говори почти без да се задъхва, независимо от стоте си кила и от раницата на гърба. Сидорчук е само шейсет и пет кила и уж би трябвало да му е по-леко, но вече се е задъхал, макар че почти не говори. Приказва основно Балабан.

— В дъното на всичко е разделението на информационния труд. Човек ужким е универсално устройство, но неговите машини са тясно специализирани. Тракторът не може да шие и шевната машина не може да оре. Същото е и с интелигентния софт. За чий му е на чат-ботът да знае медицина и на експертната система да знае махленски жаргон? За ничий… И изобщо какво означава, че софтът „знае“ нещо, при положение че той няма жизнен опит? А?…

— Жизненият опит се моделира…

— Точно така. Моделира се. Но как се моделира? Първият експеримент е бил такъв: взели са не знам колко хиляди страници текст от Джордж Вашингтон — писма, статии, дневници, мемоари — и ги вкарали в машината да преброи думите. Направили сложен модел — коя дума с каква вероятност в близост до какви други думи се среща. Идеята им била, че ако накарат машината да генерира текст със същите вероятностни параметри, той ще изглежда като писан от Джордж Вашингтон. А това би значило, че успешно са моделирали личността на Вашингтон. И жизненият опит се свежда до ред от вероятностни матрици, описващи употребата на думите. Е, така и се оказало…

— За латентното семантично индексиране ли говориш? — сеща се Сидорчук. — Но реалните приложения са по-сложни. Включват се и бази знания, и други неща…

— Включват се. Но основното си остава броенето на думите. И ако си дойдем на приказката — жизненият опит реално се моделира по части. Една компания прави модул за медицински знания. Друга — модул за махленски жаргон. А клиентският компютър въобще не мисли, той само се връзва. Към нужния интелигентен модул. Интелигентността е свойство на отдалечения сървър. Но същото е и с хората! Ето, някой ти говори нещо, дето уж той си го мисли, а всъщност му го шушне в реално време някой бот през зъркелите. Въпрос с неповишена трудност: с кого говориш тогава? С човека или с бота?…

— Не виждам какво е виновен конструктът тук — възразява Сидорчук и бърше потно чело с опакото на дланта. — И преди е било същото: ти приказваш уж с някой, а той ти отговаря каквото са казали по телевизора. Или каквото е прочел в наръчника. Хората винаги са повтаряли чужди мисли. Още от пещерите и шаманите. И ако си мислиш, че този нашия разговор вече не са го водили на няколко хиляди други места няколко хиляди други хора…

— Така! Да видим обаче еволюцията. Историческата тенденция. Коефициентът на интелигентност на човека се увеличава, но бавно. Примерно се удвоява за хиляда и нещо години. А количеството знания се удвоява за колко? Горе-долу за петнайсет. Още по-бързо се усилват комуникациите. От шамана хората са чували по няколко лафа седмично на корпоративното събрание… или както там се е казвало. А на нас ежеминутно ни надуват главата телевизори, вестници, книги и какво ли още не. Сега ни я надуват и през зъркелите. И става като при компютрите. Преди във всяка машина са стоели и операционна система, и бази знания, и програми, и всичко. Сега какво е? В клиентската машина има само комуникационни протоколи. И нещо, което може да се нарече операционна система само защото заема много памет и иска много процесорен ресурс, а иначе нищо не върши. Целият машинен интелект е на отдалечени сървъри. Същото става с хората. Едно време човек е държал масата свои знания в главата си. Сега човекът със зъркели е отдалечен терминал, който се връзва към едни или други конструкти…

— Пак нищо ново няма тук. Знанията са излезли извън човека още откакто са измислили писмеността.

— И да не е ново, тенденцията е отявлена. Колкото повече се усилват комуникациите, толкова повече задачи прехвърля единицата върху системата. Сега знаеш ли какво разработват? Мнемоинтерфейс. Целта е директна мисловна комуникация на мозъка с машината. А не, както при неврокуплунга, да се минава през периферната нервна система… Представи си сега един мозък с мнемоинтерфейс, вързан към мрежата. Той си помисля нещо, мисълта се предава към някой конструкт или към търсачка, мрежата отговаря — и отговорът идва във вид на мисъл в главата. Без никакви зъркели! И представи си човек, който от съвсем млад е свикнал с мнемоинтерфейса до такава степен, че вече не прави разлика между своите и мрежовите мисли… Но това вече няма да бъде личност, поне според днешните представи. Какво ще се получи като цяло, сещаш ли се?

— Знам, глобален мозък ще се получи. Или метамозък, както го наричат други. Всички съзнания свързани заедно. Вече съм я чел някъде тая теория…

— Правилно, метамозък. Но знанията в него ще се държат от машини, мислите ще се пораждат също от машини… меметичните17 и агоричните процесори нали затова служат? Тия с теориите си мислят, че човекът ще бъде основна градивна единица в метамозъка. Но той всъщност ще остане само периферно устройство, терминал, пращащ заявки към машинните интелекти…

Балабан млъква. До хребета остават само двайсетина крачки и всяка клетка от тялото на Сидорчук предчувства наближаващата почивка. Най-накрая обувките на Балабан стъпват на билото, широко само няколко метра. Сидорчук вижда един широк плосък камък, сваля раницата и сяда отгоре му. Балабан също сяда и си развързва обувките. Явно нещо го убива.

От върха се открива забележителна гледка. Сидорчук включва камерата и я завърта надолу към червеникавата пустиня с пръснати самотни скали и гигантски уродливи кактуси. После — към редките дървета и храсти, растящи по стръмните склонове. После я насочва нагоре — към небето с извънредно наситен син цвят, в което неподвижно висят редки облаци със странни форми. Завърта я и към седналия потен Балабан, изтръскващ обувката си, и към стъпките, оставени от подметките им в червената пръст. Целият пейзаж трябва да се запише на диска.

— Къде казваш, че са снимали „Марсиански десант“? — пита той.

— Под другия склон някъде… — Балабан се рови в раницата си, вади картата — няколко небрежно сгънати принтирани листа. Вади и храна — две хлебчета, буркан с нещо мазно и бекон, загънат във вестник „Армадилски информатор“. На вестника стискат ръце президентът и финансистът-филантроп Дьорд Лукач. Някой от двамата е нанесъл на другия… какво? Визита е нанесъл, казва заглавието от другата гънка. Без да уточнява кой на кого.

Сидорчук също вади ядене — две колибарски пици18 и бутилка с минерална вода. Бутилката вече е почти празна. Добре че Балабан носи цяла полутуба. Двамата се нахвърлят върху манджата. Изгладнели са сериозно — вече шест часа вървят. Дискретен пукот от изправно работещи челюсти се разнася наоколо.

И хребетът, и околната пустиня са частна собственост. На компанията „Лисица на XXI век“19. Тук се снимат филми. Сидорчук и Балабан сутринта минаха покрай две бивши филмови площадки. Площадките ясно си личаха отдалеч — изровен пясък, стърчащи колове, отстрани варели с боклук. Компанията нещо я мързи да си рециклира природата.

През цялата екскурзия Сидорчук е като на тръни. Всеки момент очаква да долетят с хеликоптер охранителите на компанията. И да ги закарат закопчани при армадилския шериф — за минаване през частна собственост. На Балабан обаче не му е за пръв път да си прави разходки из филмовите владения. Тук той е, така да се каже, рецидивист. И още не са го хващали. Казва, че в нормалните паркове е прекалено голяма навалица, за да се ходи там. И е прав…

— …и така, за какво служи човекът в една корпорация? — Балабан умее да говори и с пълна уста. И го прави. При това периодично сменя туземския език с нормален, особено при по-засуканите термини. — Тъй наречените знания са вкарани в експертни системи и конструкти. Навсякъде подсказват машини, докладите се пишат от машини, изказванията пак машини ги транслират в зъркелите…

— Е, чак пък така не е! — възразява Сидорчук. — Повечето експертни системи са човеко-машинни. Значи без човек не може да се мине…

— Добре де, но какви са изискванията към човека в тези системи? В нашия Комитет на какво държат най-много? Правилно, на съвместимост с психостандартите. Човекът трябва да бъде контактен, да предразполага другите, да владее ролевите социални игри. Който ги владее най-добре, става началник. За знания не става дума, нали подсказват конструктите. Но ето, сега излязоха девайси с биологична обратна връзка, които тренират хората да се държат перфектно. Да се усмихват, да контролират гласа, да калибрират жестовете и прочие. БОВ-тренинг на поведението. Станиславски ряпа да яде…

— Кой е тоя Станиславски?

— Някакъв там имиджмейкър. И така, какво имаме? Едни девайси проверяват как други девайси са научили човека да се държи. Самият човек седи там заради едната щатна бройка. Защото конструктът не е материално отговорно лице. Трябва да има някой, който да опира пешкира при издънка. Тогава какво представлява човекът в корпоративната йерархия? Кое го катери нагоре? Едната гола воля за власт…

— Ти малко като Ницше почна. „Also spracht Balaban“20…

— Точно така. Корпоративно ницшеанство. Помисли: защо автоматизирането на умствения труд започва от ниските нива в йерархията, а не от високите? Логически би трябвало да е обратното — нали мисловният труд на началника се автоматизира много по-лесно от този на подчинения! Нали работата на началника е не да мисли, а да юрка. Да юрка онези надолу да мислят. Но тук става много смешно, понеже той не може да разбере дали онова, което му докладват долните, е информация или лъжа, дали е мисъл или идиотщина… Затова и тази страст към вкарване на подчинения интелект в машини: софтът, дори да подведе шефа понякога, няма зла умисъл, няма користни мотиви. За разлика от човека. Но в крайна сметка началникът е отново придатък към интелигентния софт…

— А, значи клониш към това, че не техниката служи на човека, а човекът на техниката — сеща се Сидорчук.

— Вярно си забелязал.

— И сега ще обясниш, че трябва да се борим срещу техниката може би? Назад към природата? Това го искат зелените. Но ти, Балабане, ми приличаш на всичко друго, но не и на зелен…

— А защо трябва да се борим? И изобщо какво ненормално виждаш в това — че човек служи на техниката? — Балабан се оживява, почва да жестикулира и с двете ръце. — Всъщност никога не е било другояче и никога няма да бъде. От гледна точка на човека, разбира се, е по-добре на него да му служат. И ако иска, лесно може да си намери аргументи, че наистина техниката му служи. Но ако погледнем системно… Човечеството, в края на краищата, е информационна система, нали? С елементи на меметична, агорична и символична еволюция. Човекът е елементарна изчислителна единица. А от гледна точка на еволюцията е важен не индивидът, а кодът, който се предава. Независимо дали генетичен, културен или технологичен. И щом човечеството е спонтанна изчислителна система, значи то решава, както всички други системи от подобен клас, някаква сложна оптимизационна задача…

— Каква задача? Какво оптимизира?

— Конкретно няма значение. Представи си, че решаваш с генетичен алгоритъм задачата за търговския пътник. Натъпкваш индивидите със случайни правила и ги пускаш да еволюират. А те как преживяват това? Те си мислят с кого да се кръстосат, ядосват се, когато съседът им изяде ресурсите, някои загиват, други оцеляват. Цяла трагедия древногръцка. А не разбират, че смисълът на техния така наречен живот е да решат — при това не поотделно, а колективно, цялата популация — задачата за търговския пътник. И нищо друго. Но в мисленето си те са ограничени в ядене, размножаване и толкова. Това е за тях смисълът. А ти ги гледаш отгоре като дядо господ как се суетят…

— Май нещо като системна теология се получава — чеше се по главата Сидорчук. — Някой ни е програмирал, на седмия ден е задал гранични условия и ни е пуснал да му решаваме задачата. За търговски пътник или за обхождане на N-мерна шахматна дъска с ход на коня, слона и верблюда. И сега ние смятаме нещо, а Програмистът ни зяпа отгоре и се чуди кога ще свършваме. А ние преживяваме, конкурираме се за пари и жени, водим войни — обикновени, валутни и хуманитарни… Така ли?

— Горе-долу — съгласява се Балабан. — Само че без чичкото програмист отгоре. Задача решаваме, да. Но за оня, който я е поставил, не бива да говорим, ако не сме излезли отвъд рамките, в които ни е вкарал, и не сме го сгащили как ни натиска клавишите. Засега разсъждаваме, че системата се саморазвива. От нежива към жива материя, от немислеща към мислеща, от некултурна към културна, от ниски към високи технологии… Системата си търси оптимум, но още е далеч от него. И освен това полето на възможните решения се променя заедно с технологиите…

Балабан млъква, прибира остатъците от яденето в раницата и с пъшкане почва да се обува.

— Накъде сега? — пита Сидорчук.

— Надолу и на запад. Ще минем покрай снимачната площадка на „Марсианските атаки“, тя сега е празна. После по онзи каньон и излизаме до мотела.

— Ще ни стигне ли времето? — Сидорчук гледа снишаващото се слънце.

— Ще стигне. От каньона трябва да излезем въобще по тъмно, за да не ни види от пътя някое случайно ченге.

Балабан вдига раницата и тръгва по билото. Сидорчук го следва. Всичко наоколо е осеяно с коварни камъни и трябва да се стъпва внимателно.

— Значи — Сидорчук се връща на разговора — човечеството е компютър, решаващ оптимизационна задача, а Бог е неговият програмист…

— Чакай. Стига с тоя бог. Да не изпадаме в култ към личността. Спонтанно изчислителните системи могат въобще да нямат програмист. Те не са като онези, фон Ноймановите. Макар че и при тях може да има отделни части, програмиращи другите. Да, човек може да стане нещо като програмист. Или бог, както ти му викаш.

— И как може?

— Различно. Вземи нашия комитет. С какво се занимава той? Горе-долу точно с това: мониторинг на човечеството като спонтанен компютър. Макар че никой не го е формулирал така, а говорят само за ценности и хуманитарни работи. Комитетът е нещо като супервайзър на света. Анализират се медиите, културата, езикът. И се подгонват според текущите стандарти, значи се програмират…

— Чакай! Не ги подгонваме ние, а Програмата. Тя се занимава с полевите операции. Как беше… Стандартите ги спускат от Хумдепа, Програмата ги насажда по места, Комитетът проверява как са ги насадили и усъвършенства стандартите.

— Правилно. Има обратна връзка. Но ведомствата са различни. Конкурират се. Непрозрачни едно за друго. За да не се сговорят и да не пращат във фондацията кухи доклади. Както са казали мъдрите чичковци, дясната невидима ръка не трябва да знае какво върши лявата…

— Но и двете ръце работят със софтуер и методи на хумтешките компании! — вика Сидорчук. — Излиза…

— Излиза какво?

— Че всъщност всичкото го вършат конструктите на „GL“ и „Оракул“. Стандарти, контент-анализ, текст, шаблони, езиково инженерство — всичко вече е машинно. Значи не Комитетът проверява какво е свършила Програмата, а едни софтове проверяват какво са свършили други!

— Хм-м-м… Поумняваш — мълви замислен Балабан. — Но въпросът е друг. Да оставим хумтеха, да говорим за хората. Да опишем породата, как се справя с несгодата… — Балабан се хили. — Значи има едни такива, пъплят по света като мравки и не знаят за хумтеха. Тоест знаят, но не се замислят, че са всъщност терминали към неговите сървъри и конструкти. Че мислите им са рожби на „GL“ и „Оракул“. Значи това е простолюдието. Охлос-бохлосът. Но има и други. Фондацията „Лукач“, хумтех-компаниите… Те са нещо като програмисти.

— Аха. Значи все пак бащицата Лукач е бог?

— Е, чак пък бог. Временно изпълняващ длъжността херувим — може. Но нещо повече — едва ли. Ти сам го каза: в Комитета умственият труд е машинен. Лукач е само юридическо лице. Собственик. И прибира добавената, така да се каже, стойност. Аз бих казал така: хумтех-компаниите програмират хумтех-софтуера, а той програмира надолу всички. Или по-точно — не всички.

— Защо не всички?

— Така. Сега ще ти кажа най-важното. Кое прави охлоса охлос? Простият човек е елементарна единица в спонтанния компютър, но кое го прави такъв елементарен? Първо — това, че не вижда по-далеч от носа си. И второ — това, че не може да изменя правилата за комуникация с другите. Системата се състои от елементи и интерфейси за комуникация. Тоест от непрозрачности. Елементът вижда входовете и изходите, но нищо зад тях. И се съвместява с интерфейсите, понеже друго не може да си представи. Така е при всички спонтанни компютри. Неврона да вземем: той само предава импулси, бори се за калиеви и натриеви йони, търси къде да си набута аксона, ей такива неща. А мозъкът като цяло играе например шах. Дори още по-страшно: ако единиците почнат да разбират как върви системата, системата може да спре да работи! Защото единиците ще се изхитрят да я манипулират по недокументирани начини, с инсайдерски21 трикове…

— Получава се нещо като обектно програмиране. Там е казано: всеки обект да работи с другите само през техните интерфейси. Структурите трябва да бъдат капсулирани. А не всеки обект безразборно да бъзика всички данни.

— Горе-долу така е. Единицата в спонтанния компютър трябва да следва правилата без да мисли нито за тях, нито за компютъра като цяло… Обаче! Човек е твърде сложна единица. И може да проникне отвъд интерфейсите на системата. Ето ти пример. Психобота на „Оракул“ нали го знаеш? Дето мери степента на дружелюбност на усмивките и разни други такива? Е, охлосът тренира усмивки за пред софта. Съвместява се с интерфейса. Защото не знае какво става вътре, зад капака на оракулския девайс. Ако знаеше, просто можеше да го хакне. Например да инсталира демон, който да коригира данните за психопрофила, когато девайсът ги праща към базовата машина…

— Ти да не си го… таковал? — Сидорчук веднага изпада в подозрения. При това далеч не безпочвени.

— Ех, елементе… — въздъхва Балабан като доктор пред безнадежден пациент. Но се хили. Значи пациентът не е съвсем безнадежден. — Това само за пример го дадох. Да ти покажа, че светът се състои от капаци, които хората си поставят едни на други. Едни слагат капака, за да не могат други да надзъртат зад него. Или по-точно го слагат уж с блага цел, да улесняват живота на другите. Нали капакът, интерфейсът, опростява работата, достъпа до това зад него. Вместо да разбира как работи девайсът, юзерът22 се учи да натиска копчетата. И си остава ограничен дотам… Програмистите са тези, които създават девайса и слагат капака. И правят всичко възможно юзерът да не надзърта под капака! Включително забранявайки със закон разглобяването на девайса, има и такива случаи, особено в хумтеха… На програмистите това им е занаятът, от това печелят. Впрочем те също са ограничени по своему — от разделението на труда. Всеки е разбирател само на своя участък. И корпоративната служба за сигурност го бие по главата, ако проявява нездрав интерес към чуждите участъци… Но има и още едни хора, които са си поставили цел да станат разбиратели за неща, дето въобще не са им работа. Които бърникат навсякъде и се учат на всичко. Тях обикновено ги наричат хакери…

— Аха! — Сидорчук се сеща каква е работата. За хакер явно се мисли Балабан. Но ей сега ще му бъде натрит носа. — Ако обществото е спонтанен компютър и неговият програмист е Бог, за хакера остава да е… дявол! Така ли излиза?

— Е, чак пък дявол. По-скоро свръхчовек. Стоящ отвъд интерфейсите, предписани от който там ги предписва.

— Ти пак до Ницше стигна.

— И какво от това? Разделение между разработчици и простолюдие е имало винаги. В църквата имаме пастири и паство, стадо. След това — партиен апарат и също стадо. Сега имаме хуманитарни технолози и охлос, тоест пак стадо. Но винаги има и хора, които преодоляват това разделение! Независимо дали им викат еретици, дисиденти или хакери… В обществото съществува аналог на капака, под който охлосът уж не бива да бърника. Но хакерите бърникат!

— А защо не бива?

— Защото културата е софтуер от особен род. Тя реално работи само ако механизмите й са скрити от охлоса. Само ако хората не я поставят под съмнение. Нали когато поставяш нещо под съмнение, ти се освобождаваш от него. А ако много хора изведнъж се освободят от интерфейсите на обществото, могат да го докарат почти до катастрофа. Аз това впрочем съм го виждал на едно място…

Силен поривист вятър се появява изневиделица. Разкопчаното яке на Балабан се издува като платно. Червен пясък се набива в лицата, скрипти между зъбите. Сидорчук свива очи, пази ги с ръка. На Балабан му е по-лесно, понеже е с очила. Обикновени, слънчеви, а не зъркели с растер.

Каньонът вече е близо и двамата се насочват към него. Балабан твърди, че там растат диви фикуси. Сидорчук специално си е взел голяма консервна кутия, за да пресади някой.

— …Хакерът — надвиква вятъра Балабан — подлага всичко на съмнение. Той нахитрява, той е циничен. Той е асоциалният елемент. Камъчето, дето обръща каруцата на хуманитарните работи…

Още няколко десетки метра — и двамата хлътват в каньона. Свирещият вятър остава някъде горе. Стръмна пътека се спуска между скалите към мътния поток на дъното. Там долу наистина се зеленеят някакви растения. Но отдалеч не им личи да са диви фикуси.

— Балабане! — сменя темата Сидорчук. — Измисли ли нещо по оня доклад?

— Кой, за болните мозъци?

— Да.

— Как да ти кажа. Онзи юнак спокойно може да е прав. Теоретично в мозъка може да се програмира друго изчислително устройство — агоричен процесор или каквото е там. Но има два мно-о-ого неясни въпроса. Първо — как са програмирани пациентите? Те не са подлагани на явна хипноза. Иначе щяха да кажат на психиатрите. Остава да са обалъчвани… тоест облъчвани, без да знаят, по случаен начин или масово. С нещо от типа на двайсет и петия кадър на телевизора може би… Тук има много неизвестни. Но има друг, още по-сложен момент. Ако наистина някой ги е програмирал, без те да знаят, как програмистът ще си получи резултатите от изчисленията? Той ги е пуснал да смятат нещо смислено. Нещо, което му е нужно. Или би трябвало да е така. Но той не е свързан с тях. И да предположим, че някой от програмираните си реши задачата. Как ще съобщи това на програмиста?

— Може би има програмиран и някакъв начин за връзка. Например — да се прати резултата на еди-кой си е-адрес. Дори… знаеш ли? Може да се свързват в неосъзнат режим! Сомнамбулично. Стават нощем, сядат на компютъра и докладват. Или, ако имат невроинтерфейс, може директно през него да се свързват!

— Ако е за въпрос… Ако е за въпрос, през невроинтерфейса може и да са били програмирани. Да! Обаче Сингх не споменава пациентите да са имали присадени куплунзи. Освен това мисля, че ако имаха, някой от психиатрите щеше да заподозре. Или във всеки случай оня, как беше, физик ли, интелигент ли… да, той трябваше да заподозре, че ония са хакнати през неврокуплунга.

— Нищо подобно няма казано в доклада.

— Затова мисля, че са нямали невроинтерфейси. Но по-добре питай допълнително вашия резидент.

— Направо сега ще го потърся — Сидорчук посяга към джоба на раницата, където държи мобилника.

— Чакай! — спира го Балабан. — Не оттук. Охраната може да ни засече по сигнала на мобилника. Те имат разни подслушвачки.

Сидорчук оставя апарата.

— Добре. Значи какво остава за крайна хипотеза?

— Тия мозъци някой ги е програмирал. Но как ще си издърпа резултатите от тях — не знам и това е. Ако трябва да им се следят всички разговори и е-пощи, става много сложно.

— Защо, по принцип може. Туземната администрация ще съдейства.

— Добре, може. С две думи — трябва да се продължи разследването.

— А на Асанович какво да докладвам?

— Официално засега недей нищо. Макар че ми се въртят в главата едни предложения…

6. Делфийски експертен оракул

Масата е зелена и продълговата. С форма на силно ексцентрична кометна орбита. Във фокуса, на мястото на слънцето, е забит изящен организаторски пулт. На най-близкия до фокуса стол, значи в перихелия, седи ясно кой. Началникът на отдела седи, Асанович. На една ръка разстояние от пулта. Всички други са на повече от ръка разстояние. Дизайнът ненатрапчиво напомня кой къде е в йерархията. От двете страни на Асанович са заместниците му — Макилрой и Харис. Нататък — Бярнесен и Де Йонг, и двамата русоляви и с добре поддържани брадички. Като правени от един и същи генен инженер. Макар че Бярнесен е наблюдаващ офицер на „Дженерал Лингвистикс“, а Де Йонг — на противника, тоест на „Оракул“. Още по-нататък е Барбара Уест. Защо ли присъства пък тя, чуди се Сидорчук. Може би следи дискусията да не премине границата на психичното?… Самият Сидорчук е почти в афелия на масата. Как казваха там туземците, коя дупка на кавала? Ако Балабан е прав и последната дупка е наистина адски важна за акустиката, значи Сидорчук е предпоследна дупка на кавала.

— …Успях да построя ЛСИ-конструкт върху съвкупен материал от медиите на територията — говори той с убедителна интонация. — Резултатите, честно да призная, са силно подозрителни. Дори само интегралните параметри. Асоциираната размерност в пространството на Кохонен е средно пет цяло и девет. Припомням, че прагът на устойчивост се оценява на четири и три…

…На стената срещу Асанович светят два огромни екрана. На единия е застинал в очакване очилат азиатец на име Шимомура. Експерт от източния отдел на Комитета. От втория екран гледа непознато лице, кръгло, гладко, лъскаво и неизразително. Типичен федерален бюрократ, някакъв инспектиращ от Хуманитарния департамент. Хумдепът обича да инспектира — откритите доклади, кой знае защо. Макар че всички знаят — отживелица са тези доклади. Ритуал, останал още от безмашинния интелект. Само ядат работното време. Но за лош късмет на Сидорчук баш на неговия доклад се натресе инспектиращ. Така и не му запомни името, макар че онзи го каза няколко пъти… Другите два екрана пустеят. Макар че Сидорчук специално настоя във видеоконференцията да се включи Сингх от полето. Интелигентът обеща, че непременно ще е на линия. Но го няма никакъв…

— …ключовият момент е — Сидорчук продължава механично да повтаря течащия в зъркелите текст, — че контентът е прекаран през автоматичен преводач до стандартен английски. След което конструктът се сравнява със стандартна английска база. Това по принцип не се препоръчва от никоя теория. И въобще е в разрез със СТЛО23. Но за този език няма разработени машинни семантични бази. Такива са обстоятелствата. И изобщо ако имаше туземна база, нямаше да съществува проблемът, който решавам…

„…и нямаше да съм нужен в качеството на теоретик.“ Това, естествено, Сидорчук не го казва на глас. Но все пак си го помисля. Строго погледнато, това са камъни в градината на хумтех-компаниите — нали те правят лингвистичен софтуер. Но за малките езици това е икономически неизгодно. Семантичните бази се изграждат бавно, трябват маса специалисти. И ако обхватът е прекалено малък, а брутният продукт на калпак — още по-малък…

— …очевидно има проблем с преводимостта. Софтуерът, който съм използвал, на територията се счита уж за най-добър. Но има явна културна пропаст, несъвместимост, която се вижда дори от макропараметрите…

— Защо пропаст? Сидорчук, тази твоята… територия не е ли все пак културно европейска? — пита Харис, без въобще да е искал думата.

— Европейска е. — Текстът в зъркелите на Сидорчук мигом се сменя. Нектопът24 престроява изложението съобразно зададените въпроси. — Но е от четвърти-пети функционален тип. Има си цял куп особености…

На стената отсреща на Сидорчук виси графика. Стил — класически. Гол старец с дълга брада стои пред черна дъска с показалка в ръка. Обяснява нещо на групата изкопаеми рептилии пред него. Рептилиите го зяпат хипнотизиращо. Такъв значи доклад. Само дето отдалеч не се вижда названието…

— …аномално високата размерност на модела донякъде може да се обясни с несъвършения превод. Облаците от смисъл на понятията не съвпадат. Нещо, което за тях е езиков шаблон, на нас ни изглежда като счупване на шаблона…

— Но речникът би трябвало да се справя с това — възразява хумтешкият офицер Бярнесен, също без да е искал думата. — Чия разработка е той?

— На някаква местна фирма. „Исирма“. И реално не се справя със сложни облаци от смисъл, макар че уж би трябвало. Синонимната база е остаряла. Може би затова компютърът отчита такава висока концентрация на оксиморони — три и половина пъти над нормалната. В никоя стабилна култура няма такова нещо, освен може би в зен-будизма, но той пък се отличава по други параметри… Но най-важният резултат от изследването въобще не може да се обясни с превода. Какъв е този резултат? Ако се направи разслояване на ЛСИ-данните във времето, ще се види, че до един момент асоциираната размерност е една, а после отчетливо тръгва да расте. Пак тогава почва да расте и концентрацията на оксиморони. Изглежда сякаш в този момент езикът започва бързо да се променя, шаблоните се разпадат…

…Непроницаеми са лицата на колегите, скрити зад зъркелите. Всички явно са вързани към базата знания за хуманитарни теории. И точно сега базата данни яростно им заговаря нещо, ако се съди по рязкото раздвижване. Асанович увлечено търкаля топчесто псевдомишле. Останалите просто шават с пръсти. Да, стандартният невроинтерфейс се слага на дясната китка. И през него можеш да си командваш машината направо с мърдане на пръсти…

— …погледнете на графиката — Сидорчук дава команда и третият екран светва. — До юни месец параметрите са постоянни, кривите са хоризонтални. Асоциирана размерност — пет и едно. Концентрация на оксиморони — едно цяло и седем от нормалното. И това е много, но не чак толкова. А от юни нататък параметрите тръгват нагоре. Първо плавно, после рязко, после пак отново плавно…

…но присаждането на невроинтерфейс струва много скъпо. Хирурзите са алчни. Фондацията „Лукач“ уж е заделила пари за служебни невроинтерфейси, но засега са ощастливени само началствата. И заместник-началствата. Макар че Асанович, да речем, не ще да си туря такова нещо. Не бил паднал, казва, толкова ниско, че да го бърникат разни доктори. И си кара по старому. Със Сидорчук е обратното. Той е голям мераклия за неврокуплунг, но отделът го е предвидил чак за след три години, и то само ако го повишат. Макар че ако го повишат, той ще може да си плати сам операцията. Трикът е да плати Комитетът, и то сега… Ето, офицерите от хумтеха нямат такива проблеми. Техните корпорации не се стискат, богати са. То не че бащицата Лукач е беден…

— …При целия контент ли е така или само за някои медии? — пита Бярнесен. Хумтеците явно са заинтригувани.

— Ето данните от конструкта, разслоени по източници. При две медийни групировки параметрите тръгват да растат още в края на май. При другите — по-късно, но в рамките на следващите два месеца.

— И как обяснявате този скок? — това е Де Йонг, другият хумтек.

— Обяснявам го с местно въвеждане на нова хуманитарна технология — изплюва камъчето Сидорчук. — Нищо естествено според мен не може да бъде причина. Вие знаете ли технология за генериране на текст с такъв антишаблонен уклон?

Офицерите от хумтеха размърдват пръсти още по-яростно. Явно преравят базата знания.

— Може би стимулирано подгрято изображение на Кохонен — казва Де Йонг. — Или креативен алгоритъм, но пуснат с антикорелационни параметри. Обратно на нормалното.

— Точно така — великодушно се съгласява Сидорчук. Нали е преровил базата предварително. — Технологии има. Въпросът е кой ги продава и най-вече — кой ги е разрешил за употреба. Защото сами разбирате, това ниво на оксиморони е федерална норма. Пределно допустима норма. И международна също…

— А защо на тия не са им наложени санкции? — обажда се неочаквано гнусен глас от високоговорителя в ъгъла. Намесил се е хумдепският бюрократ. — За систематично разрушаване на шаблоните трябва да отнемат медийния лиценз…

— Там още нямат такъв закон — уточнява Сидорчук. — За да приемат закон, им трябва точна методика за измерване. А още нямат лицензирана семантична база. Моите резултати, казах вече, са по много спорна методика.

— Но тогава… ако нямат машинна база, как генерират текст? — чуди се бюрократът.

„Ех, федерален плъх — мисли си Сидорчук, — ти май си забравил, че текст може да се пише и ръчно… тоест измислен от човек, а не от софт…“ Но това само си го мисли, а на глас повтаря думите, течащи в зъркелите.

— В страни от четвърти и пети функционален тип — фризира изреченията нектопът — хуманитарните технологии са в зачатъчно състояние, а машинни текст-генератори се използват рядко.

— И отскоро — вметва Асанович.

— Но тук има една въпросителна — продължава да диктува нектопът. — Ако използват примитивни технологии, не може параметрите да скочат така рязко. Физически не могат да накарат всичките, как бяха там… журналисти да си сменят стила на писане. Значи все пак има нещо модерно, нещо машинно. Но първо трябва да попитам нещо представителите на компаниите-производители. Наистина ли не сте продавали никакви езикови технологии на тази територия? Може ли да декларирате официално?

Хумтеците отново шават с пръсти.

— Официално — казва накрая Бярнесен. — Да, никакви продажби на езикови технологии нямаме там.

— И при нас е същото — повтаря Де Йонг. — Проверих базата данни на отдела за продажби.

— Така. Това е много важно. Защото излиза, че на територията ползват не ваши технологии, а някакви чужди. Или може би дори свои…

— Изключено! — вика Де Йонг. — Там е пълен примитивизъм. Не могат да направят пълноценен ЛСИ-конструкт. Нямат специалисти. А и много пари са нужни, откъде да ги съберат?

— Как оценявате, че не могат да съберат парите? — пита Асанович. Той се е излегнал назад в шефското кресло и следи дискусията с незаинтересован вид. Сякаш не вярва на нищо от казаното, но няма желание да спори, понеже смята темата за безсмислена.

— По рекламния пазар — отговаря Де Йонг. — Нали той формира бюджета на медийните групировки. Много е мизерен обаче той в тази дупка. Разработката на пълноценна семантична база струва колкото целия годишен рекламен оборот.

Асанович недоверчиво хъмка, но не казва нищо. Този довод май не му се вижда убедителен. Но пак не проявява волевия си характер и не удря по масата, а маха с ръка да продължават.

— Ако това е езикова технология — идва си на мисълта нектопът, — трябва да се търси кой я е въвел. Технологии от този тип се използват при управление на общественото мнение. Но се използват много внимателно, тъй като са опасни. Кой на територията се занимава с общественото мнение? Първо — местните власти и групировки. Тях отхвърляме, тъй като са им малко ресурсите и нямат технологии. После — глобални организации и радикални секти от списъка на ценностните врагове. Но засега на територията не е засичана тяхна дейност. Остава това да е страничен ефект от някоя операция на Програмата…

— Коя, нашата? — учудва се физиономията на инспектиращия.

— Нашата, коя друга! — намесва се Харис. — Нещо са прекултивирали общественото мнение. Поредната издънка…

…А Харис доста мрази Програмата. Повече от целия останал отдел, взет заедно. В борда на директорите на Програмата има някакъв негов роднина, който навремето му е съсипал кариерата. Харис има много роднини и всичките влиятелни. Предците му са дошли на континента още с кораба „Майска роза“ и впоследствие процъфтели. Заседават все в директорски бордове, с кратки командировки във висшия федерален апарат. Родата е разклонена, могъща и от типа на благородна. Само Харис, отлъчен от нея заради някаква кавга, се е утаил чак на ниво низш управленец…

— …това не е достатъчен аргумент — твърди инспектиращият.

„Откъде се е взел такъв защитник на Програмата? — чуди се Сидорчук. — Обикновено инспектиращите само слушат, без да се намесват…“

— И освен това — допълва Де Йонг — Програмата работи с наши технологии. А ние не сме разработвали за този език никакъв софтуер.

— И ние — казва печално Бярнесен.

— Но може — настоява Харис — да са взели софт от друга фирма. Или да са финансирали собствена разработка.

— Изключено! — вика Бярнесен. — Имаме с тях подписан партньорски договор. Също като с вас. Ние сме ексклузивен доставчик на езиков софт. И на Програмата е забранено да развива нашите алгоритми. Те са интелектуална собственост…

— А ако Програмата е платила на съвсем друга фирма, за да развие съвсем други алгоритми?

Бярнесен маха с пръсти във въздуха.

— Не. Нашите наблюдаващи офицери там не са докладвали такова нещо.

— „Оракул“ също ли не са информирани?

— Не — казва Де Йонг. Настъпва кратка тишина.

— Но все пак — взема си обратно думата Сидорчук — нова технология е развита. За това имаме и второ доказателство, много по-сериозно. Преди седмица постъпи материал от полевия ни интелигент. Тъй като е секретен, не мога да го обявя на открит доклад.

— Как е категоризиран този… полевият материал? — пита де Йонг. — И вкаран ли е в секретната база?

„Да бе, чакай да ти кажат!“ — негодува мислено Сидорчук. Той знае: ако е даден категоризиращият профил, същността на материала може да бъде измъкната от секретния конструкт. С десетина итерации на сложно търсене и диференциален синтез. Защото материалите от секретната база са недостъпни като пълен текст, но са индексирани заради служебните ЛСИ-търсачки на Комитета. Поне така твърди Балабан, той бил пробвал някога нещо…

— В секретната база е вкаран — завърта се със стола Асанович. — Но не е профилиран. За експертиза на доклада на Сингх привлякох господин Шимомура от източния отдел.

Японецът скланя глава на широкия екран.

— И фактите в доклада — казва, — и изводите на интелигента са правдоподобни и извънредно интересни за теорията. Впрочем и за практиката също.

И млъква.

— Това ли беше експертизата? — въси се Де Йонг.

— Материалът е секретен — казва Шимомура. — Разширеният текст на експертизата е с ограничен достъп.

— А защо интелигентът не е на линия?

— Трябваше да бъде — казва Сидорчук. — Но го няма.

— Но при това положение какво становище можем да вземем? — недоумява Макилрой. — Всичко е скрито, всичко е секретно. А младият колега Сидорчук иска… какво? Отваряне на нова полева тема, така ли?

— Искам го не аз, а Сингх — уточнява Сидорчук.

— А аз — извисява мощен глас Асанович — искам междуведомствена експертиза. На дейността на Програмата в целия този сектор! Молбата вече съм я написал, сега само ви уведомявам. Ще я пратя във Фондацията още днес следобед. Докладът на Сингх е сериозен. Там става нещо нередно. А аз отговарям за територията. И за целия как беше… функционален тип. Мръсни странични ефекти от Програмата — дал бог по целия свят. Още един такъв на моя територия не възнамерявам да допусна…

— Ако поискаме експертиза обаче, от Фондацията ще се ровят и в нашите разработки — напомня Макилрой. — Там правят ревизиите винаги двойни — едновременно и при тях, и при нас.

— Нека. Да се рови комисия от Хумдепа е пак по-добре, отколкото да се рови контраинтелигенцията на Програмата…

— И този доклад на Сингх ще го разсекретят — напомня Де Йонг.

— Ами тяхна си работа. Впрочем… ще ви кажа за какво става дума. По същото време, когато са тръгнали да скачат езиковите параметри, на територията е отбелязана странна серия от непознати психични заболявания. Непознати дори за теорията, нали, Шимомура?

Шимомура кима съгласно. Всички останали мълчат. Никой не се решава да доразпитва. И правилно. Асанович ще ги отреже. Макар че явно са заинтригувани…

— Сидорчук, имаш ли още нещо? Нямаш, добре. Приключваме. Докладът на Сингх ще се проучва. От Шимомура като консултант и още от някой. Плюс един полеви агент да дублира Сингх… Ще уточня хората до седмица. Това е.

Офицерите се надигат от столовете. Оправят ръбовете на панталоните. Де Йонг нещо мърмори на Макилрой. Недоволни са явно. Екраните на стената гаснат.

— А, Сидорчук! — вика шефът тъкмо когато излиза от залата. — Ела за малко в кабинета ми.

Бърлогата на Асанович е съвсем близко — отсрещната врата. Сидорчук търпеливо изчаква началника да си доприказва с Барбара Уест. Накрая токчетата на психоложката изчаткват към стълбите, а Асанович отключва кабинета. Вътре е полутъмно, завесите са спуснати и лъха на цигарен дим. Шефът обича да си трови дробовете напук на медицинската комисия. На Сидорчук е предложен диванът — кожен и широк като креват тип „полов тепих“. Той присяда на края. Гледа как шефът се суети гърбом към него.

— Ще пиеш ли едно? — Асанович е извадил от шкафа звездна бутилка коняк и чаши. Сидорчук се колебае като Буридановото магаре.

— Хайде, какво се чудиш?

— Чудя се — набира смелост Сидорчук — дали да откажа от учтивост или да приема от учтивост.

Асанович се смее добродушно.

— От учтивост трябва да се приема — казва. Налива две чашки. — Но да не се злоупотребява. Да се пази черния дроб.

Двамата отпиват. Звездната течност дразни несвикналото небце на Сидорчук.

— Знаеш ли — говори шефът, — май не трябваше да те набърквам в тая история. Докладът на Сингх не беше за тебе. Въобще той е от компетенцията само на контраинтелигентския отдел. Но трябваше експертиза от нас. Като уж най-добре запознати с обстановката. А при нас няма теоретици. Освен тебе. Ти си ни единствен… И сега трябва да летиш.

— Къде да летя? — стряска се Сидорчук.

— На територията. Експерт по темата „Морфей“. Макар че заглавието не ми харесва. Как ги наричаше ти онези психясалите?

— Болни мозъци.

— Да. Темата „Болни мозъци“ е по-друго. Съгласен ли си?… Макар че какво те питам? Нямам други хора, Сидорчук. Шимомура е вързан в тамошния отдел, не искат да го пускат, имал някаква много важна програма. Той ще ни консултира онлайн. Иначе е голям експерт по подсъзнанието… Но трябва и човек на полето.

— Аз също имам програма — възразява Сидорчук. — Сега тъкмо смятам разни поправки към ЛСИ-конструктите. Уточнявам модела.

— Къде го уточняваш? — прекъсва го Асанович. — На голямата машина ли? Нея можеш и по мрежата да я командваш. От територията.

Шефът допива чашата си. Последната останала капка милостиво изсипва в саксията до стената. Растението в саксията е криво, хилаво и позавехнало. Балабан казва, че било див фикус. По-скоро е пропил се фикус, решава Сидорчук.

— Ще получиш после удължен отпуск — обещава шефът. — На Канарските, Хавайските, Курилските… Където решиш. Усещам аз, Сидорчук, че има нещо гнило в тая територия. И честно казано, не вярвам да е виновна Програмата. Тук Сингх малко се е изхвърлил. На всички ни се ще да им натрием носовете на програмаджиите. Но трябва да гледаме и реалността. А реалността е, че подценяваме туземците. Страшно ги подценяваме. А аз ги знам! Като кътните си зъби ги знам! Там са страшни дяволи. Оправят се с всякаква техника. Ти не им гледай брутния продукт, че бил малък уж. Това компютърът го казва, че щом им е малък брутният, значи нищо не разбират. Но компютърът не е ходил, не е видял. А аз съм видял и патил. Ония хитреци, Сидорчук, могат не хуманитарна, ами и трансхуманитарна технология да скалъпят! Да…

— Ако ще ме пращате на територията, ми се полага и невроинтерфейс — сеща се Сидорчук. — На всички полеви работници се полага.

— Не знам дали ще има време да ти го присадят. След операцията трябва време за тренировка на новите рефлекси. Ако Сингх поиска да те пращам веднага…

Меко бипва шефският мобилник. Асанович лепва слушалка до ухото. Нещо му говорят. Той кима: „Да, да…“ После изведнъж лицето му се вкаменява. Погледът посърва. „Кога? Ужас… Да, непременно инспекция…“ Прибира слушалката. Ръката потреперва.

— От Хумдепа се обадиха — казва. — Сингх е загинал. Катастрофа. Преди няколко часа.

7. Подмандатна територия на злото

„Неотдавнашните изследвания показаха, че в света съществуват две противоположни етически системи. Първата (във водещите хуманитарни страни) се придържа към принципа «компромисът между добро и зло е зло» (добрият резултат не оправдава лошите средства). Втората (в изостаналите територии и страните-врагове на ценностите) се основава на принципа «компромисът между добро и зло е добро» (добрият резултат оправдава лошите средства). Днес светът е разделен на две според принадлежността на културите към едната или другата система.

Да се изясни коя етическа система доминира в дадена страна може много просто: ако моралното възпитание е основано върху забрана на злото (не убивай, не лъжи), страната принадлежи към първата система, а ако за основа служи апологията на доброто (бъди честен, бъди храбър), си имаме работа с втората.

Смятаме, че трябва да се формулира ясен принцип за различаване на етическите системи. Това ще позволи на международната общност да стане по- ефективна и морално балансирана, тъй като ще се опира на унифицирани стандарти, независещи от многобройните оттенъци във външната и вътрешната политика на страните, както и от формалните названия на политическите режими.“

Владимир Владимирович Льофевр

„Алгебра, геометрия, топология и комбинаторика на съвестта“

издателство „Лукач прес“, Армадильо сити

„Тази страна номинално принадлежи към християнската цивилизация, но културният й тип всъщност е непоправимо еретически. Достатъчни са били само няколко години след покръстването, за да се роди там една от най-опасните европейски ереси. Става дума за учението на теофилите (наречени по името на основателя — поп Теофил). В същината си то твърди, че «доброто и злото се борят за званието добро» [апокр. Теоф. 11:3]. Или в по-популярно тълкуване: доброто не побеждава, защото е добро, а е добро, защото е победило. От теофилите се отцепва екстремистко крило, настояващо, че добро и зло въобще няма, а има само борба за званието. Отцепва се и ултраманихейска секта, според чиято доктрина доброто било зло от втори порядък — в смисъл че било зло за злото и по закона за отрицание на отрицанието ставало добро. Ултраманихейците виждат нещо като хранителна пирамида: отдолу е простият народ, злото се «храни» с него (плячкосва го), а пък доброто на свой ред плячкосва злото. Срещу тази ерес са снаряжавани четири кръстоносни похода, макар че междувременно страната е била завладяна от съседната империя и ереста е била обявена официално за несъществуваща.“

Джон Р.Р. Никлот

„Илюстрована история на християнската борба“

издателство „Лукач прес“, Армадильо сити

„Централният булевард в столицата носи името «Граф освободител». Това е в памет на събития отпреди няколко века, когато империята, владееща страната, се е разпадала, а територията е била заета от влашкия войвода Влад III Цепеш, международно известен с прозвището си Дракула. Той владее страната само за кратко, след което тя е завзета от следващата империя.

Международната общност днес е доста разтревожена от почитта, на която се радва сред местния народ този символ на злото. Хвърлени бяха много сили да се внуши на туземците, че всъщност граф Дракула не ги е освободил, а ги е завоювал. Но туземците казват, че това е горе-долу едно и също, така че не виждат причина за притеснение. Разликата била само в гледната точка. На искането на международната общност — да си сменят все пак гледната точка и да наричат графа завоевател — туземците отговарят, че щяло да бъде много сложно. Трябвало да се преправя целият фолклор, книги, учебници, филми и какво ли още не. Казват и цената на тази операция: девет милиарда долара. Тъй като международната общност отказва дори да обсъжда тая сума, графът си остава освободител. Макар че наскоро, с цел затопляне на отношенията с международната общност, централният булевард беше преименуван на булевард «Влашки».

Срещу сградата на парламента туристите могат да се полюбуват на конна статуя на графа-вампир. С нея е свързана любопитна история. Поради демоничната слава на героя римският папа забранява — под заплаха с отлъчване от църквата — на християнските скулптори да се наемат да ваят статуята. На конкурса се отзовава единствен Карло Чекарели — анархист и безбожник, считан за предтеча на сюрреализма. Столичните власти, знаейки скандалните вкусове на Чекарели, вкарват специални клаузи в договора, задължаващи го да работи в класически канон и забраняващи всякакви авангардни експерименти. Но Чекарели все пак успява да излъже управата. В лявата си ръка бронзовият Влад държи… изкуствена челюст със зъби от известния на всички размер. Днес местните хулигани редовно боядисват вампирските «накладки» с фосфоресцираща боя.“

Щефан Кьониг

„Пътеводител в зоната на здрача“

издателство „Лукач прес“, Армадильо сити

„Това е единственото в Европа място, където е приета обратна сигнална система на жестовете: въртенето на глава значи «да», а кимането — «не». Заради това в конфузни ситуации често попадат не само поведенските софтове, но и хората от цивилизования свят.

Още едно характерно отклонение, и пак единствено в Европа: в тамошния език думата «дявол» има отчетливо положително значение, макар и не без оттенъци. Дявол (там се произнася като «гявол») — значи човек хитър, лукав, но знаещ и умеещ, човек, с когото може да се върши работа, макар че трябва да внимаваш да не те «изпързаля».

Езикът там има една уникална граматична форма — двойно положително отрицание. В английския двойното отрицание е потвърждение. В туземския, обратно, двойното потвърждение е отрицание: «да-да» значи най-твърдо «не». Има още ред подобни конструкции, обръщащи смисъла на потвърждението наопаки. Несвикналият чужденец лесно може да се обърка в такъв разговор.“

Виржиния Спатир

„Локална калибровка на психопрофили. Особени случаи“

издателство „Лукач прес“, Армадильо сити

„Тази страна винаги е била нечий много верен съюзник — и винаги от конюнктурни съображения. Очевидно просто не могат без «голям брат». В избора си на такъв се спират просто на моментно най-силния. Отстрани изглежда, че си избират голям брат по същите критерии, по които дребните еснафи си избират рекетьор (или както го наричат туземците, застраховател).

Но туземните политолози обичат да напомнят, че всяка велика сила, с която са се съюзявали, непременно е рухвала. И всички империи, които са ги владели — също. (Там дори казват, че не са ги владели, а са «присъствали».) Наистина, три велики съюзника на тази страна са рухнали само през последния век. Местните хора дори се гордеят с тази си геополитическа фаталност. Понякога казват на международната общност: «Вие сте следващите!».

Невъзмутимостта, с която туземното съзнание вещае провал на своите големи братя, е поразителна.“

Карл Хаусхолдер

„Геополитика на европейския заден двор“

издателство „Лукач прес“, Армадильо сити

„Към хуманитарните ценности в тази страна се отнасят като към каприз на висшите инстанции, който трябва да следват, за да не се набиват на очи. Доброто и злото за туземното мислене са нещо като номенклатурни позиции, на които трябва да бъде назначен някой. Общо взето спокойно приемат факта, че назначенията за добро и зло се правят не от тях, а от международната общност. Но абсолютно не могат да проумеят защо трябва да взимат тези понятия насериозно.

Принадлежността на тази страна към втората етическа система не буди никакво съмнение.“

Жан-Пиер Бурдияр

„За един случай на ценностно неуправляемо общество“

Годишник на фондацията „Лукач“, бр. 8, т. 2, стр. 433–439

издателство „Лукач прес“, Армадильо сити

…Такива текстове хвърля комитетската търсачка към зъркелите на Сидорчук. Той не е доволен, трябва му съвсем друго. Но явно това смята конструктът за най-важни „особености на националната колективна психика“, както е формулирана заявката. Отделът за външни отношения пък бомбардира Сидорчук с инструкции. От типа как да се държи с местните пътни полицаи, къде не е безопасно да ходи, какво трябва да прави при тревога и евакуация… Той ги зарежда в паметта на нектопа. Ще ги чете после в самолета.

Стандартен летищен хаос, допълнително подгрят от човекоохранителните органи. Униформените са доста повече от цивилните. Пак някаква акция провеждат, озъртат се за нещо от типа на терористи. Или акцията е само учебна… Сидорчук влачи куфара си към гишетата. Куфарът е сив, твърд и толкова обтекаем, сякаш се кани да преодолява стихия. Обзет е — Сидорчук, а не куфарът — от безпокойство. Основателно безпокойство. Като пред бънджи-скок в културна пропаст. Така се изрази миналата седмица Балабан. Кратко и ясно…