Хари Потър и сянката от планините (откъс)

Глава втораЕКИПИРОВКАТА НА ДЪДЛИ

На по-следващата сутрин, докато закусваха, вуйчо Върнън отбеляза, че днес Хари се държи сравнително прилично на масата и за награда щял след обяд да дойде с тях в града, докато пазаруват необходимите за скаутския лагер на Дъдли дрехи и принадлежности.

Всъщност, под „прилично държание“ вуйчо Върнън навярно имаше предвид това, че Хари през цялото време мълча и не вдигна погледа си от чашата с какао. Но въпреки това, Дъдли реагира на секундата:

— Той наистина ли трябва да идва? — промърмори той и хвърли изпепеляващ поглед на Хари — НЕ ИСКАМ ДА ИДВА!

Леля Петуния нежно помилва сина си по бухналата коса.

— Да не би да искаш, докато ни няма, да влезе в стаята ти и да си играе с новия ти компютър? — поде тя — Или… в наше отсъствие да покани тук някой нехранимайко като него?

— Той няма да ни пречи — додаде вуйчо Върнън, погледна Хари изпод вежди и през зъби произнесе — нали няма да пречиш?

Хари само кимна. Компютърът на Дъдли! Как не!

Дъдли се умълча. Наистина, той можеше просто да заключи стаята си, но не беше сигурен дали братовчед му няма да опита да направи някой от неговите фокуси, за да се добере до компютъра му. Пък и мисълта, че в тази къща, поне за малко да се появи още някой като Хари, му се струваше чудовищна. Не, все пак компютърът му беше по-скъп! Ами ако Хари отвореше пощенската му кутия?! Ау-у-у!… Дъдли контактуваше по мрежата с няколко момичета. Беше се представял за красив, строен и интелигентен колежанин… син на милионер. Няколко пъти беше споменавал, че има „високи амбиции“, но напоследък избягваше подобни определения за себе си, защото само няколко разменени изречения с когото и да било бяха достатъчни да убедят всеки друг, че „високите“ му амбиции не стигат по-високо от обилното ядене и дългия сън. В архива на Дъдли все още стояха няколко подигравателни писма, които го беше домързяло да изтрие. Ами ако Хари разбереше всичко това?!

— Е, добре де… — тихо изръмжа с неудоволствие Дъдли — Нека дойде… но да мълчи!

— Разбира се, че ще мълчи! — уверено заяви леля Петуния — И няма да прави нищо! Нали така, Потър?! — добави изпитателно тя.

Хари отново само кимна, без да каже нищо. Какво да се прави — той с удоволствие би останал самичък в къщата, та дори и без да излиза от стаята си. Поне щеше да бъде сигурен, че за известно време никой няма да го принуждава да скача, докато разлиства „Магии от различни народи“. Щеше да пусне и Хедуиг да си лети из стаята — „Сигурно е ужасно — мислеше си той — за една птица да стои дълго в кафез!“. Още повече, беше забелязал, че напоследък крилете на полярната сова като че ли изтръпваха от дългото бездействие. Изобщо — семейство Дърсли като нищо можеха да пазаруват и без него, а той — да поостане самичък!

Семейство Дърсли не знаеха за електронната поща на синчето си, тяхната причина да искат да вземат Хари със себе си по магазините бе друга. Те наистина се опасяваха да не би докато ги няма, къщата им да се превърне в сборище на такива като него. Освен това, кой знае на какви идиотски номера ги учеха в онова училище?! Ами ако по някакъв, известен само на него, начин той успееше да отвори онзи шкаф със заключените магьоснически боклуци? Леля Петуния се отвращаваше от мисълта, че някой може, подобно на голяма муха, да обикаля из тяхната къща, яхнал летяща метла и стиснал някаква си магическа пръчка, която да е в състояние да направи неизброими поразии. Ами ако заварят полилея в гостната, превърнат в провесен от тавана бъбър, например? Ами ако Хари накараше чашите от кристалния сервиз да подскачат като жаби из къщата? Ами ако… И всичко това в техния дом на „Привит Драйв“ номер четири! Никога!

Хари се сви в ъгъла на задната седалка. Дъдли се намести от другата страна, като телесата му заеха почти цялото останало пространство до него, така че Хари трябваше да пътува, буквално прилепен за страничната врата.

Докато вуйчо Върнън караше, той както обикновено, непрекъснато се оплакваше от другите шофьори на пътя. Този карал като шантав, онзи му отнел предимството… Веднъж дори отвори прозореца на вратата си, за да размаха юмрук след някаква кола и да измърмори нещо нечленораздално.

Всъщност, той самият също не бе от най-прилежните шофьори. През целия път Хари не забеляза вуйчо си да вдигне очи към какъвто и да било пътен знак или да даде мигач на завоите или при престрояването.

— Напомнят ми за служителите в банката — троснато поде вуйчо Върнън следващата си вечна тема на разговор зад волана — общинските чиновници и за… — той за миг се обърна и хвърли хладен поглед на Хари, но тъй като той само си зяпаше през прозореца, предпочете да не продължава.

Когато паркира колата и тръгнаха по магазините, Хари мълчаливо пое след тях, пъхнал ръце в джобовете, без да обръща внимание на лъскавите витрини, покрай които преминаваха. Просто крачеше след семейство Дърсли, които дори не се обръщаха да погледнат изписаното по лицето му изражение на невероятна досада.

Най-сетне влязоха в един магазин за обувки. Дъдли веднага седна на столчето в ъгъла и започна да мери най-различни видове туристически модели, но те до един отказваха да поберат тлъстите му ходила. Леля Петуния се бе изправила до умисленото момиче, което стоеше зад щанда, и сочейки с пръст към пълните стилажи, не преставаше да пита:

— Имате ли по-голям номер от тези?… А от онези там?

Продавачката вадеше от кутиите все по-големи и по-големи обувки, но нито един чифт не успя да обгърне напълно разплутите крака на Дъдли. Все или пръстите му отказваха да влязат навътре, или петата засядаше, преди да достигне до стелката и се заклещваше в едно положение, от което беше трудно дори да излезе навън.

— Съжалявам… — смутено се извиняваше момичето — никога не сме получавали по-големи номера.

— Глупости! — недоволно отвърна вуйчо Върнън — просто магазинът ви е беден!

Продавачката се изчерви от неудобство.

— Не е… — опита се да възрази тя — предлагаме много богат асортимент от модели и имаме почти всички номера от тях!… Сигурна съм, че ще намерите нещо подходящо за другото момче с вас…

Това подейства на Дъдли като убождане с игла отзад. Той сащисано впери ококорените си като рохки яйца очи в момичето зад щанда:

— Какво-о-о-о-о!

Леля Петуния чак бе повдигнала вежди от изненада, че някой може да говори така за племенника й.

— За него ли? — почти изпищя тя — Как така за него?!

— Хайде да си тръгваме! — хвана я за лакътя вуйчо Върнън — Тук не стига, че нямат нищо, ами и си позволяват да раздават акъл! — и добави, сякаш на себе си, но така, че момичето да го чуе — Как пък от първия път успяхме да се набутаме направо в най-занемарения обувен магазин в града!

Повече от два часа преминаха в търсене на обувки за Дъдли. Докато обикаляха магазините, се натъкнаха на Пиърс Полкис — отвратителният приятел на Дъдли, чийто родители го стягаха за същия скаутски лагер. Пиърс, обаче нямаше обувните проблеми на Дъдли. Майка му носеше голяма картонена кутия с туристически кубинки.

— Жалко, че братовчед ти няма да дойде — дочу Хари подшушването на Пиърс в ухото на Дъдли — с тези обувки щяхме да направим задника му на футболна топка!… Знаеш ли колко са корави!

Дъдли само се ухили злокобно. Мисълта явно му беше допаднала. Ако родителите му намереха подходящи кубинки и за него, Хари можеше да си изпати от тях още като се върнат в къщи.

Най-накрая семейство Дърсли успя да открие някакви, огромни като плавници туристически обувки, залежали от месеци в склада на един магазин, в които синът им успя да навре краката си.

С повечето от останалите атрибути на скаутската екипировка нямаха такива проблеми. Избраха на Дъдли една великолепна раница с много прегради и джобове, в която той натъпка скъпоценните си кундури. Взеха му и компас със светещи стрелки, както и един много хубав туристически нож, с който можеха дори да се цепят дърва за огън, и чиято куха дръжка съдържаше рибарски кукички с корда, парче канап и миниатюрна кибритена кутийка. Синът им веднага препаса последната придобивка, а компаса мушна в джоба си.

Проблемите, обаче възникнаха отново, когато вуйчо Върнън и леля Петуния избираха дрехи за излизащия извън всякакви шивашки измерения Дъдли. С цената на много време, гневни подмятания от страна на вуйчо Върнън по адрес на „тия бедни магазини“ и безкрайното отегчение на Хари, все пак намериха подходящи ризи и анорак за Дъдли, както и „скаутски“ панталони, които ако не бяха крачолите, Хари щеше да помисли за един от онези чували, в които семейство Дърсли събираха дрехите за химическо чистене. Въпреки, че това бяха може би най-широките панталони, които изобщо можеха да се открият в целия град, те все пак стояха доста опънати на задника на Дъдли.

През цялото време Хари не беше проронил и думичка. Пък и за какво, дявол да го вземе, изобщо имаше той да разговаря със семейство Дърсли? Така, че беше доволен и на това никой от тях да не му обръща внимание, поне докато бяха улисани около покупките за братовчед му.

Върнаха чак по мръкнало. Вуйчо Върнън, обзет от съмнения, дали днешните неудачи с екипировката на Дъдли не бяха предизвикани от ужасния му племенник, реши да провери дали всичко в онзи шкаф си беше на мястото.

— Ти няма да приближаваш! — размаха той пръст към Хари, докато с другата си ръка отключваше вратата на шкафа — Я, да видим сега…

Хари покорно остана на другия край на коридора, гледайки с болка как вуйчо му се рови в нещата му.

— Метла… — мърмореше вуйчо Върнън под носа си — ама там да не ви обучават за чистачи? Хм, и за това не ставате!… Котел… Сигурно варите в него жаби, а? Заедно със змии, гущери, прилепи и корени от разни бурени! Блах!… И всичко това — на супа! Пръчка… Дано добре те налагат с нея! Ама едва ли — нали така наречените ти „учители“ са също толкова чалнати, като… тебе! Пък и е малко късичка за тая работа… И що за кретенско нещо?… — той извади от шкафа шапката на Хари, държейки я с два пръста, сякаш бе хванал някоя хлебарка — На главата ли се слага? Ха! Това пък какво е? — вуйчо Върнън с нескрита погнуса разглеждаше наметалото. Той го разпери — С този парцал и с онова нещо на чутурата си, като нищо можеш да идеш в някоя ферма, да поработиш като бостанско плашило — поне да има някаква полза от тебе! Ама няма да го направиш, щото си мързел!…

Вуйчо Върнън не забеляза как, докато изваждаше наметалото на Хари, магическата пръчка се изхлузи от безразборно натрупаните на купчина вещи вътре, тупна безшумно на килима, от който като светулки се разпиляха няколко слаби искрици, и се търкулна под шкафа.

Затова пък Хари много добре видя това. Момчето чак затаи дъх — само вуйчо му да не усети какво бе станало! Само семейство Дърсли да се успокояха — Хари веднага щеше да вземе магическата си пръчка в момента, в който не го следяха какво прави. Разбира се, той нямаше право да я използва в света на мъгълите, но все пак друго си е тя да остане цяло лято при него. Дори и само заради възможността да си я поглежда отвреме-навреме, дори и само, за да можеше да му напомня за „Хогуортс“!… Само вуйчо Върнън да не забележеше!

За неописуемо щастие на Хари обаче, сега вуйчо Върнън бе твърде зает да коментира нещата му от шкафа.

— Книги… — презрително продължаваше той — че и толкова много! Една, две… четири… Цели четири книги! За какво си ги помъкнал? От тях ли четеш как да правиш разни идиотски номера?

Вуйчо Върнън питаеше особена неприязън към книгите — не само магьосническите. През целия си живот със семейство Дърсли, Хари нито веднъж не го бе видял да отвори каквато и да било мъгълска книга. Той смяташе, че в тях е пълно с нелепости и само кръглите глупаци и безделници могат да си губят времето с такива безполезни неща. Леля Петуния пък имаше само една-единствена книга — някакъв не особено обемист готварски рецептурник, който държеше на един висок рафт в кухнята и без който никога нищо не започваше да готви. Хари си спомняше, как веднъж тя бе забравила къде го бе оставила и веднага обвини него, че иска да лиши семейство Дърсли от вечеря. „Най-богатият“ на книги в тази къща беше братовчед му Дъдли, ако се брояха комиксите, струпани на няколко пирамиди в стаята му и естествено учебниците, които вуйчо Върнън нямаше как да не му купи, мърморейки за високите им цени, и които учебници биваха отваряни толкова рядко, че чак страниците им често залепваха една за друга.

Когато се убеди, че е проверил всичко, което бе заключил в шкафа, и че следобедните магазинни одисеи все пак се дължаха на „това нескопосано снабдяване на днешните магазини“, вуйчо Върнън отново врътна ключа и го пусна в джоба си.

— Иди си в стаята! — разпореди той сопнато на Хари, който чак бе затворил очи, замрял в очакване вуйчо му най-после да си намери някое друго занимание, колкото се може по-далеч от шкафа.

— Ами аз… такова… — започна Хари, стараейки се да не издава вълнението си — аз отивам да си измия ръцете… Стори ми се, че леля Петуния ни извика да вечеряме… — и почервеня като божур.

Той излъга за последното. Леля Петуния действително се бе обадила от трапезарията, но не за вечеря, а за да помогнат на Дъдли да се накипри с новите си придобивки, с които щеше да си въобразява, че прилича на нещо, подобно на скаут.

Вуйчо Върнън с недоверчива почуда изгледа племенника си. В погледа му личеше някаква неочаквана нотка на одобрение.

— Да си измиеш ръцете? — произнесе — Добре, добре!… Знаеш ли, Потър, от тебе все пак може и да излезе нещо… Не кой знае какво, разбира се — поправи се бързо той — но може…

Тъй като нито той, нито който и да било друг, който прекрачваше прага на тази къща, никога не обръщаха внимание на това какво прави Хари, когато не им е под око, те си нямаха представа от добрата хигиена, която той поддържаше.

Хари бързо се шмугна покрай вуйчо си и влезе в банята. Пусна силно чешмата и се вгледа в образа си от огледалото над нея.

— Спокойно Хари… — тихичко повтаряше сам на себе си той — само да не заподозрат нещо!

Когато излезе обратно в коридора, вуйчо му вече бе отишъл да помага на синчето си да се навре в новите дрехи.

С разтуптяно сърце, Хари на пръсти се приближи до шкафа. След това бързо бръкна с ръка под него — там, където видя, че се търкулва магическата му пръчка.

Ето я! Хари мигновено я скри в пазвата си и като стрела се понесе към стаята си на горния етаж.

Той тихо затвори вратата след себе си, а сетне се свлече отмалял зад нея.

— Хедуиг! — прошепна със светнали очи Хари — Виж какво успях да си открадна!

Извади магическата пръчка и възбудено я размаха високо над главата си. Совата радостно запърха с криле, като видя какво държи в ръка приятелят й. Ако се намираха в „Хогуортс“, Хари веднага би използвал магическата си пръчка — без значение за какво, например за да отвори със заклинание кафеза на Хедуиг или просто да накара пръчките му да изчезнат за малко. Само че сега той все още бе в света на мъгълите, седнал на пода зад вратата на стаята си в дома на семейство Дърсли на „Привит Драйв“ номер четири и единстваното, което можеше да направи с пръчката, бе да й се радва. Тук не биваше да се правят магии!

Все още стиснал магическата си пръчка в ръка, Хари стана и отиде до клетката на Хедуиг. Отвори вратичката и пое оттам полярната сова. Хедуиг направи няколко кръгчета из стаята и кацна на прозореца. Хари не бе забелязал, че от другата страна на стъклото бе застанала улулицата от „Хогуортс“ и оправяше с клюн перцата под едното си крило.

Хари веднага отвори прозореца и разпечата писмото, което бе пристигнало за него.

Ох… Ами сега?

Хари все още не бе измислил никакъв начин как да накара вуйчо Върнън и леля Петуния да го пуснат на „Седемте езера“.

Сякаш белегът отново го парна.

Какво ли можеше да означава това? Всеки път, когато си помисляше за „Седемте езера“, усещаше това леко парване по челото. Да не би да беше някаква… магия? Не, едва ли! Нали на магьосниците бе забранено да правят магии в света на мъгълите. Единственият, на когото не му пукаше от такива забрани, бе лорд Волдемор, но той надали бе наблизо. Или това бе нещо като предупреждение за… за какво, наистина? Или пък белегът на челото му искаше да му подскаже нещо, да му даде някакава идея?

Но колкото и да се напъваше да измисли някакъв повод, достатъчно убедителен за пред семейство Дърсли, за да го пуснат да замине с приятелите си от училище, единственото което му идваше на ум, бе просто да избяга. Елементарно, на пръв поглед решение, но то влечеше непредвидими последици. Например: как да замине без метлата си? Защото въпреки, че магическата пръчка се бе озовала в ръцете му, неговата „Светкавица“ си беше останала заключена в онзи шкаф. Наистина, метлата не бе спомената сред необходимите принадлежности за лагера, но на какво щеше да лети, ако вземе ей-сега да избяга? Ами котелът? Нали това беше лагер-школа, как така ще се появи там без котел? Ами мантията, ами шапката? Нали на „Седемте езера“ щеше да има и други магьосници от други училища? Но имаше и далеч по-сериозни въпроси: Ако избягаше, нямаше ли да има после проблеми с училищното ръководство? Защото добри или лоши, семейство Дърсли бяха негови настойници… Ако избягаше, щяха ли после същите тези Дърсли, после да гу пуснат отново на „Пририт Драйв“ номер четири, поне за да си прибере останалите неща от шкафа?

Така че бягството, колкото и просто да изглеждаше то на Хари, не бе никак лесен избор. И все пак — имаше ли друг?

Този път чантата на Хари не тежеше никак — в нея сега той бе сложил само магическата си пръчка, грижливо увита в една чиста кърпа и сборника „Магии от ралични народи“, който се бе захванал да прочете. И друго нямаше. Другото бе Хедуиг с кафеза си.

Той остави чантата и кафеза до вратата на стаята си, отвори и крадешком се огледа. Навън не се мяркаше никакъв Дърсли. Тъкмо в този момент отдолу прозвуча пискливия глас на леля Петуния:

— Потъ-ъ-ъ-р!… Ела да видиш братовчед си-и-и…

Какво да се прави — трябваше да слезе при тях. Иначе току-виж бяха тръгнали да го търсят. Само това оставаше — някой сега да иде до стаята му и да му провали плана! Пък и каква ли карикатура щеше да представлява Дъдли, екипиран като скаут? Такова зрелище със сигурност щеше да бъде любопитно!

В трапезарията Хари завари вуйчо Върнън и леля Петуния, зачервени от вълнение (а може би — от умора да помагат на синчето си да се намъкне в новите си дрехи?) и седнали около масата, а самият Дъдли пристъпваше около тях, облякъл зелената скаутска риза и онези панталони, които се бяха сторили бездънни на Хари, но сега стояха опнати почти по тялото на братовчед му и нарамил новата си раница. Бе обул и кубинките си, но бе забравил да ги завърже и вързалките им се влачеха зад него по пода. На пръв поглед, походката на Дъдли бе толкова тромава именно заради тези вързалки, но само ако човек се вгледаше малко по-внимателно, нямаше как да не забележи, че този „твърде дебеличък“ скаут явно не се чувства особено добре в екипировката си.

Хари с усилие се сдържаше да не се размее.

„А какво ми говореше вуйчо Върнън за шапката и мантията ми, а!“ — помисли си той, прикривайки уста с длан, но гласно каза:

— Знаете ли като какво може да си намери работа Дъдли?

— Така ще паднеш, Дъденце — нежно се обади леля Петуния, без да обръщо внимание на думите на племенника си — няма ли да е по-добре да завържеш тези обувки?

— Да, да — подкани го вуйчо Върнън — завържи ги, препаши и ножа, вземи компаса… Истински скаут!

Дъдли се наведе с неохота и започна да намества вързалките в кукичките на кубинките си. Позата бе много неудобна, но нали обувките все пак трябваше да бъдат завързани? Пък и със завързани обувки щеше да му бъде по-лесно да срита братовчед си!

ПРА-АС!…

Дъдли за миг замря в една особена поза, също като човек, току-що свършил една много деликатна работа. После полека започна да се изправя. На подпухналото му лице се четеше учудване, което бавно, но съвсем сигурно преминаваше в неописуема ярост. Хари проследи как ръката му бавно се спуска към задните части на скаутските панталони… където беше зейнала е-е-й такава съдрана дупка, през която напираше да излезе навън дебелото му дупе, обуто в бели памучни бермудки…

Ръката на Дъдли бавно се сви и посочи към Хари. Устата му трепереше:

— ТО-О-О-О-О-Й!… — зарева като недоклано прасе братовчед му, целят почервенял от яд — ТОЙ ГО НАПРАВИ-И-И-И-И-И!…

После, виейки от злоба, наслуки награби някакъв предмет от масата и все сила го запрати към братовчед си. Хари сръчно хвана във въздуха носещото се към него нещо. Компасът…

Вуйчо Върнън и леля Петуния вече бяха скочили от местата си и от гърлата на двамата на висок тон потекоха цели водопади ругатни по адрес на Хари:

— ТИ-И-И-И-И-И!… — пищеше фалцетът на леля Петуния — НИЩОЖЕСТВО ТАКОВА-А-А-А-А-А! КАК СИ ПОЗВОЛЯВАА-А-АШ?!!!

Хари стреснато се опита да им обясни, че няма никаква вина за разпраните панталони на Дъдли, но гласът му изобщо не можеше да се мери със страховития бас на вуйчо Върнън:

— Мръсник неблагодарен!_ Вън от тази къща_!_ Вън_! ЧУ ЛИ МЕ КАКВО КАЗАХ?! ВЪ-Ъ-Ъ-Ъ-Ъ-Н!

Без да чака втора покана, Хари като вихър изскочи от трапезарията и се втурна към стаята си на горния етаж, прескачайки по две стъпала наведнъж. Грабна приготвената чанта и кафеза на Хедуиг и се понесе обратно към входната врата.

Вуйчо Върнън го пресрещна в коридора.

— МАХАЙ СЕ, ПРОКЛЕТО ИЗЧАДИЕ! — дереше се мощното му гърло — Бягай при ония като тебе! Вън!

Хари трескаво попита за метлата си и другите негови вещи от заключения шкаф, но вуйчо му не виждаше и не чуваше:

— НЕ ИСКАМ ДА ТЕ ВИЖДАМ ПОВЕЧЕ! — изскачаха слюнки от устата му — Вън от тази къща!

Отвори вратата и с един силен ритник отзад, изхвърли племенника си на улицата.

Хари все пак реши да изчака няколко минути. Надяваше се семейство Дърсли да се изплашат, че заключените в шкафа магьоснически принадлежности могат да им сторят някое от така ненавистните им необичайни неща, и да изхвърлят и тях. Но това не се случи. Хари дълго стоя пред входа на дома на семейство Дърсли, но вратата не се отвори повече и вуйчо Върнън така и не струпа пред нея останалия в шкафа багаж на Хари. А може би вече просто бе забравил и за племенника си, и за вещите му…

Когато прецени, че няма смисъл от повече чакане, най-сетне пое дълбоко въздух и унило тръгна по улицата с наведена глава. Магьосник без метла…

Малко, преди да излезе на площадчето „Магнолия“, безцелно пъхна свободната си ръка в джоба на панталона. Пръстите му неочаквано докоснаха някакъв странен кръгъл предмет вътре. Я! Беше компасът на Дъдли.

По невнимание го бе пуснал в джоба си.