Хайдушки копнения

Как минуваше времето

През това време — април 1903 — вече три месеца аз „просвещавах“ народа в Турско, издавайки седмично по един брой от хектографическия лист „Свобода или смърт?“ — форматно почти еднакъв с малък, четиристраничен софийски вестник. От село на село, все така: потряба ли да напуснем едно място, аз — писача, и Мицо Кирилиев — преписвач, ние се измъкваме дебном с първи мрак и вземаме пътя към друга стряха — близка един или далечна единайсет часа. Един куриер напред, разклатил глава в широка и безшумна стъпка, развява срещу вятъра изтънелите криле на износен клашник и наподобява из тъмнината птица, която не може да хвръкне. Подир него аз и Мицо, огърнати в широки кепета, провесили манлихери зад рамо, току се препъваме из непознатия път и шепнем проклятия по царски адреси. А подир нас втори куриер води муле, натоварено с печатарските ни принадлежности: тенекиена форма за разливане хектографическата смес, рибена туткал, глицерин, всевъзможни мастила, хартия — и най-после една-две бомби за в случай, че редакцията се озове натясно.

По-рано или по-късно през нощта, но винаги преди зора, ние сме вече над избраното село. Ако тук има войска и патрули, както в повечето случаи, влазянето ни е придружено с твърде сложни маневри и гимнастики, в които помагат смели комитетски хора, излезл и насреща. Ако ли не, куриерите ни водят право в отредената къща, дето край подклаждания цяла нощ огън ни посрещат загрижения стопанин и някой „големец“ на местната организация, най-често учителя.

Аз много обичах това „пристигане“ — капнал от умора и нерядко измокрен до кости; обичах да се припека на огъня в дремотна мълчеливост, като оставя Мица, словоохотлив кукушанец, да говори и за мене. Вкусни бяха задължителното кафе и две чаши люта ракия, дотъкмени с червена ябълка, която зачервената мома на домакина, пазейки стар обичай, е оставила срамежливо в ръката ми, за да изхвръкне веднага навън. После ние оглеждаме двора и посоката на улиците, освобождаваме се от по-нататъшните грижи на селяните и заспиваме прегърнали оръжие. И сънува всеки най-малко, че го бесят — за да се пробуди цял в студен пот и да види, как неудобно е прескрипал врат с пушката си.

Заранта, следва посешението на комитетските първенци, които ме оглеждат с любопитство и разочарование. Че не сьм македонец, а сьм минал границата, и още — че съм подал оставка като член на софийския върховен комитет, за да ида в Македония — всичко това, разказвано от учителите с наивни подробности, беше елемент за легенда. И подире — бедните хора виждаха едно момче, изсъхнало от несгоди и бледо като восък, съвсем нескопосно облечено и без умение да си обуе цървулите даже. Беше хубав урок, когато подслушах еднъж презрителния шепот на две моми: „И то ми било харамия! — мяза на светия!…“

Вече настанени, ние залавяхме работа — грижите около „вестника.“ Прегънат надве и сложил хартия на коляно, или изтегнат по гърди, аз пиша уводната статия и подавам едно по едно дребни листчета на Мица. Застанал на колене пред газов сандък, той преписва с хектографическо мастило върху голям лист, като извива мъченически врат и дъвче език. Някой от двамата куриери, които местния комитет туря в разположение на „редакцията“ още с присти-гането ни, седи на прага и кърпи цървули или дяла клечка. Но Мицовото перо захваща да провлача влакна от хартията и той ръмжи, чистейки го в късче плат, докато успее да нашари с мастило вред, дето го е прихапало да се почеше. Най-сетне писането ни омръзва — и разхождайки се един срещу други като вълци из клетка, ние подлавяме тихо някоя харамийска песен заглушавана от ударите на стана вън, дето работната домакиня е заседнала още призори.

След почивката Мицо сяда отново пред сандъка, аз се изтягам по очи на земята и пак пишем. Така минуват дните, днес като вчера, утре като днес, помрачавани само от нашите зловещи сънища и предчувствия, от известия за сблъскване на чети с войската и опожаряване села, от подозрения на комитетските хора, че шпиони са ни узнали, и внезапни промени на къщата и пр. Но тук, в с. Ляхово (Демирхисарско), дето прекарахме великденските дни, за които разказвам, беше сравнително много спокойно, доколкото е дума за лично удобство. Селото е чисто българско, без установена за постоянно войска. На всеки случай не бе както в Крушово, отдето идехме, след като работихме две недели в мъчително съседство с аскера, при гъмжило шпиони-гръкомани, които ни караха да меним къщи една подир друга.

Уводната статия готова, следваше отдела „Революционна хроника“, после „Народни страдания“ най-сетне едно стихотворение — дълго колкото останалото място. В тоя ред „вестника“ се нагласяваше да служи повече за агитаторите, отколкото пряко на населението. Отхектографиран в стотина екземпляра — и при най-затруднителни обстоятелства, това биваше вече извършено към събота-неделя, — ние го пущахме понеделник заран по четирите македонски ветрища.

Аз и Мицо сме коленичили вече около сложения насред стаята хектограф. Учителя се готви да ни помага, засуетен по чорапи около нас. Домакина, опрял ръка в горния праг на вратата, стои прав отвън и следи любопитно работата ни. Пътната врата се хлопва и той обажда:

— Дедо поп и другите…

Най-напред се показва свещеника, здрависва отвън, обръща се гърбом, опира тока на обувката си в прага, изкарва я на половина и като залюлява нога, хвърля я кой знае де; — после другата. Един по един така правят всички празнично облечени с новите си кундури или калеври. На сядане всеки минува крайогнището, като мъкне по нещо от пояс и го оставя там. Ето: шише вино от дяда попа, ракия и сухо грозде от бакалина, микроскопическа делвица мед от трети, орехи от четвърти. Мицо ме гледа усмихнат изпод вежди, а мене ме обзема някаква неловкост и аз намирам една шега, с която минаваме на дневен ред:

— Хайде-де, ако носите бакшиш, като че идете при кърсердари, недейте ни прави съвсем турци: махвайте ръце от гърди и сядайте!

— Ба, видели са бакшиш сите, откакто излезе новио закон — гъгне попа през нос.

„Новио закон“ — това е запрещението от страна на организацията да се дават рушвети на властниците…

— Ба, видели са — повтарят и другите като ехо.

— Р-р-р… вадим ние внимателно първия лист, „отпечатан“ вече от едната страна.

А-а — изумяват се гостите; — така ли се правят и другите вестници, като оня, дето иде на деда попа от Стамбул?

— Онова е друго — дига глава Мицо и разказва, че „онова“ се работи върху машини и пр. Наистина, той не е виждал печатница, но ако бъде жив да прехвръкне нявга „отвъде“, в България — интересува се, непременно ще види.

— Хе, отвъде, учителю! — вперя очи в хектографа дядо поп, като отблъсва надире калимявката си и открива широко лице, окръглено от полупобеляла руса брада. — Легнало ми е на сърце мене, да крена без нищо-никаква работа, па там! И тук ке биде слободата, божа воля е, ама…

Дядо поп се обърква; той не иска да издаде потайна невяра.

— И скоро ще я видим, отче — процеждам аз през зъби.

— Ех, скоро, оно се знае. Думам за Бугарското. Там веке свети, като у некоя кукя — широка-широка и цела от сърча. Искам да го видя аз него, други свет е…

— Мм, свет като свет — обажда се даскала и дъвче сухо грозде.

— Не е баш свет като свет! — възразява бакалина с решително завъртане глава: на, тука е Турско, там Бугарско!

— Санким нашо — подзема втори, — нашо, даскале; друго е турчин да ти е отгоре, друго ети да си на турчино отгоре…

Даскала, хрисим и свенлив момък, като че се чувствува виновен за наивностга на селяните. Но обикновено мълчелив — и както заекваше — той не отвръща. Само малките му сини очи се надуват, сякаш готови да изхвръкнат из орбитите си.

Домакина, който стои до огнището и чертзе в пепелта с клечка неведоми знаци, повива глава да каже нещо. Лицето му, изгоряло от слънце, е разтегнато в тихо умиление. Той пита:

— Ами там, в Бугарско, аскера е бугарски, все от бугари, както що са у Турско турци?

Тоя петдесетгодишен човек се вдетиняваше нарочно. Той желаеше да попипа своите представления и мечти. Помните толкова милия дядо Йоцо на г. Вазова.

Попа се усмихваше благо в сиянието на слънчевите зари, които проникваха през малкия прозорец.

— Е, може ли инак, там вси са наши брата — отвръщам аз.

— И юзбашии, и бинбашии, и всички? — пита домакина все тьн, като очарован от някой дивен сън.

— То се знае. И каймаками, и мютесерифи, и валии. До везир и цар.

— И сборуват они по наше, по бугарски?

— Е па как! — отговаря бакалина, задавен от смеха на някакво гордо удоволствие; — нели са бугари, нема да сборуват по турски я.

— Майки!…

Пъдарина се втурва и прекъсва беседата: той съобщава, че едно малко отделение войници дошли в селото и дирели коджабашията, да им даде обичайното удостоверение за „мира и тишината“. И един по едии гостите се измъкват навън.

Дошлия ни показва страната си, нашарена от пръстите на една мъжка плесница, защото отказал да размени торба войнишки бисквити с хляб:

— Ние пости, леб не ядем, а они — даим зема мухолясалите пексемети! На псетата не га даввам…

А дълги бяха тия великденски пости, като македонските очаквания за свобода, и сухи — като някоя мюрцщетска програма за реформи. Аз се разболях от лошата храна и ние трябаше да ги развалим. В грижа около мене, Мицо се простуди и легна наздраво. Сега обърнах пък аз да го лекувам с помощта на учителя. Варяхме му ракия с черен пипер и го карахме да се опива. Пържехме му яйца со сланина, по негов вкус, и веднъж даже му сварихме едно пиле, на коего бяхме забравили да извадим червата. Бързахме да го излекуваме, защото до Великден оставаха само няколко дни, а пък аз исках да издадем за тогава два броя от вестника: освен редовния, един извънреден, великденски. Трябаше да бързаме още и по тая причина, че в съседното село Петрово бе убит от организацията един шпионин, а това повлече арести на хора, които ни знаяха. И ако те се окажеха слаби и почнеха да предават, естествено, нам щяха да ни потрябат здрави нозе.

Донесоха се лекарства от града, Мицо бърже стана и ние почнахме трескава работа, като използувахме дори невъзможния почерк на учителя. В петък всичко бе привършено и в събота се затъкмихме да посрещнем Великдена. Аз обръснах бухналата си четиримесечна брада, която бе накарала Мица да се губи в догадки откъде ме познава, докато най-сетне плесна ръце: хъ!

Той се досети, че то било портрета иа султана: него бил виждал. Благодарим!

Измити, пригладени, ние се преоблякохме и преобразихме: Мицо взе селски дрехи, които тъкмо подхождаха на русото му едро лице, като го заличваха. Аз пък надянах едни стари дрехи на учителя, в които се препоръчвам на читателките си: шаечни панталони до колене; жилетка, наставена с червен пояс; най-после дочено палтенце, широко, но късо до кръста. Феса, нов и с дълъг пюскюл, също беше малък. Само обущата, някакви получепици, бяха цели лодки и аз трябаше да ги допълня с хартия, за да не изпаднат от нозете ми.

Така нагиздени, ние бяхме готови за ролята, яоято щяхме да играем: Мицо — кираджия, мойводач, а пък аз — учител, който си отива дома по ваканциите, закъснял из пътя. И към полунощ, щом удари клепалото, ето ни в божия храм, като всички мирни християни.

Малката, но сравнително твърде спретната църква беше вече пълна с богомолци, чающи възкресението на разпнатия, който, изправен високо над олтаря, гледаше мрачно и безнадеждно. Работа на доморасли изографи, светиите по стените — образи от някоя шеста човешка раса — вторачили напред страшни очи на сомнабули, слушаха божествената служба с поганско недоумение. Додето ние заемахме място около аналоя, учителя се разходи по всички ъгли и пусна баснята за изостаналия учител — да удовлетвори любопитството на селяните, които ни гледаха от всички страни. Някой ми подаде една църковна книга и посочи отде да почна: нели съм учител — учителите пеят в църква. Но Мицо ми дойде веднага на помощ в тая малка неловкост; той взе книгата и извика тъй силно, щото ми се стори, че прозорците зазвънтяха.

Попа и певците възгласиха три пъти „Христос воскресе“ и аз се изтъкмих на владишкия трон. Думата беше да кажа едно назидателно „слово“, но какво — не бях помислил. Знаех само, че тряба да вървя по околни пътища, както в други случаи на агитация пред хора, от които не всички са „посветени“. И залових първата мисъл, която ми дойде в главата:

„Братя! Както преди две хиляди години беше разпнат върху кръста Исус, така преди пет века биде раз-пната и нашата родина…“

Аз почувствувах, че стъпвам на хързалка, помислих, че тряба да се отклоня — и не измислих друго:

„След три дни Исус възкръсна, но… но… нашата свобода е още в гроба. Божия ангел не ще дойде да ослепи стражата и да махне камъка от нейния гроб.“

Застанал при царските двери, попа късаше брада облещен. Жените се бяха изсипали вън от женското отделение и протягаха вратове иззад мъжете. Свещите на стълпени наоколо деца ме ослепяваха.

„Божия ангел няма да разгони валии и мютесерифи, каймаками и заптии, чиито фесове се червенеят над тоя гроб.

Братя…“

И аз отидох, та се не видях.

Един човек в кожух с козината навън се разсипваше в безпорядъчни движения с глава и ръце.

— Тъй! Думай! Думай ми! — зарида истерически той по едно време. Казаха ми после, че клетника бил разстроен от затвор.

И аз думах… „през огън и кърви“. Когато след час кундурите ми затракаха надоле по стъпалата на владишкия трон — „Бракя ристяни!“ — обади се и попа развълнуван:

„Вие чухте учителя да ви разказва за мъките на господа нашего Исуса Риста, който седи днес в небето от десна страна на бога отца и плаче, като гледа грешните да погубват душите си, — и се радва, когато вижда деянията на праведните ибо техно есть царствие небесное, да го отсъди господ-бог и мене и вам!…“

— Амин — обаждат се полугласно старците.

„Сега, бракя ристияни, слушайте за сребролюбиваго и многогрешнаго Юда Искарьотина, дето предаде в душмански ръце господа своего Исуса Риста и проклета му душа ойде да гори в пъклото до страшния суд божий…“

И дядо поп захвана твърде уместна проповед срещу предателите, „които не виждат добро нито на тоя свет, като убития в с. Петрово шпионин, нито на другия — като Искарьотина“.

А додето той говореше, селяните се примъкваха тихо да се христосват с нас, вадеха из поясите си червени яйца и ги подаваха со задушевни думи: Бог да помага! Те всички проумяваха какъв сорт учител и кираджия им бяха на гости.

Преди да се пусне църква, ние излязохме под предлог на моето бързане да заминавам. Всъщност замина местния учител за кукушките села, отдето беше родом, а Мицо и аз променихме къщата. Същевременно бе разпоредено да се турят под надзор ненадеждните елементи в селото и организационните членове да посещават през деня непосветените с цел да се използува ефекта от „словото“.

През деня пръв ни посети дядо поп и аз поисках да оправдая безогледността си в църквата. Но той ме прекъсна с трогателна покорност на съдбата:

— Иде дванайсетия час, учителю, и нема връщане. Никой никого да не жали и всеки да си гледа работа та! Кому каквото е писано…

Скоро надондоха и други гости, всички с червено вапцани носове — нещо, което ме озадачи, додето се досетих, че причината на това не е никакъв обичай а просто червеното яйце и хладния ден. Мицо беше особено възбуден и като изчерпи пророчествата си за близкия край на турското царство, грабна „Св. или См.“ и зачетевеликденската статия.

„През една тиха нощ в Гециманската градина Исус възнасяше към небето молитвизастраждущетов неволя човечество, за гибнущите в неправда човеци.

Юда беше извършил вече своята грозна продажба и вървеше пред войниците, които щяха да хванат и отведат на съд оногова, който бе дошъл да съди.

Целувката, светлия знак на любовта, послужи като знак на тъмното злодеяние.

Подиграван от невежа сган, оплюван от лъженабожни фарисеи, жестоко изтезаван от римската власт, божествения мъченик свърши най-после върху кръста.

И огря от върха на Голгота едно благодатно слънце за света. Това слънце бе християнството…“

— Също като в евангелието — мълви попа.

— Също… — додават и другите.

Мицо ги изглежда недоволен от прекъсването и продължава:

… Християнството — което в своята истинска смисъл е осветен чрез страданието протест на доброто против злото! — борба на правдата срещу неправдата.

— Което следователно освещава и протеста на угнетения против угнетителя, и борбата на поробения срещу порабощителя.

Защото гнета е зло, а робството — неправда!

Протест в името на онова, което е сиянието на рая; борба с онуй, което е тъмнината на ада: тоя протест и тая борба са корена и върха на крепкия мир, на искреното единение, на сърдечната любов в средата на група човеци.

Затова има едно напътствие към избрани, а не завет към събрани: „Любете друг друга!

Че не може агнето да обикне вълка; нито угнетения — угнетителя; нито поробения — порабощителя. И не тряба!…“

Тук Мицо подигна глава да рече нещо, но се наведе:

„Било е казана: ударят ли ви по едната страна — обърнете и другата. Но веднага е прибавено: като не забравяте Мойсея: око за око, зъб за зъб!“

Книжниците и фарисеите диреха възможност и случай да наклеветят и погубят Исуса. Инак — той би завършил:

„Обърнете и другата страна, за по-голямо право на мера според мера…

Да смажете главата на оня, който ви е ударил, като на зъмя!“

— Това — каза Мицо — и мене се вижда също като в евангелието.

Попа клати глава одобрително. Другитеправят очевидно усилие да разберат — и не могат.

„Кълнеха се първите християни в името на кръста и обикваха друг друга в името на общото дело: — за победата на доброто над злото, за възтържествуването на правдата над неправдата.

Отначало слаби единици, те разпространяваха своето учение, като презираха най-страшните мъки.

По тоя начин те искаха да привлекат жертвите на злото и неправдата, които са легион, и да образуват едно могъщо воинство, кадърно да унищожи с един мах всяко зло и всяка неправда: да не съществуватвече!

Но лицемерието и коварството спасиха злото и неправдата, против които беше въстанал страдалецана кръста.

Смири се лицемерно злия и се нарече християнин; въздъхна лицемерно неправедния и се нарече християнин: — падна копието на християнството в коварни ръце, за да бъде насочено против самото християнство…

— Което биде обърнато наопаки: да послужи на злого и неправдата! — на угнетението и порабощението!“

Мицо се оглежда за впечатление. Разбира се, всички го гледат с изцъклени очи. Но как да проумеят!

„Защото по-лесно бихте проденали моряшко въже през иглено ухо, отколкото да съгласите християнството от седемнайсет века насам с учението на Христа.

— Християнството от седемнайсет века насам, под хоругвата на което са се вършили, вършат се и днес най-черните злодеяния и най-безбожните несправедливости…

С учението на Христа, учение, продадено от седемнайсет века насам, както бе продаден и сам великия учител.

— С духа на Христа, дух, разпнат от седемнайсет века насам, както бе разпнат и самия Христос!

И ако за един кръст непременно е нужна една Голгота, ние ще я кажем: тя е цялата европейска земя.

И ако за една Голгота непременно е нужен един връх, ние ще го назовем: Македония!

Поне така се нарича днес…

Не сте ли слушали за книжниците и фарисеите в Берлин, Виена и Петербург?

Питайте за тях цариградското чудовище!…“

И Мицо подчерта крайните думи с един стремителен жест, сякаш че поразяваше някого.

— Това Петър… Петер…бург — обажда се попа, — не е ли на руското царство?

Но аз изтървам нишката на разговора. От прозореца, дето съм заседнал, се виждат тълпа ергени и девойки, събрани на просторния мегдан, пременени и безгрижни.

По широките клони на едно вековно дърво са прехвърлени няколко люлки, на които се люлеят с песни и смях снажни македонки, все 25-30-годишни жени, задиряни от 16-17-годишни хлапаци. Тук мъжете се женят много рано, за да заведат работница в къщи, а бащите задържат дъщерите си, додето им смъкнат кожата. Аз вземах за детинска закачка спущането на ергените да шибат с пръчка залюлените моми, а то било местен начин на откриване сърцето, обяснение в любов! Ако момата отвърне с известна за случая песен — работата е нагласена. Една здрава, може би 30-годишна жена сграби едно мършаво 15-годишно момче, което я шибаше, и се залюля с него. Ергена размаха сърдито ръце и крака, сякаш в полите на майка си, и луди смехове огласиха мегданя. Изсмях се и аз.

— Санким, ако сгреших, прощавайте — обърна се дядо поп към мене, — ама аз викам, че и без Русия ще се оправи. Толкова аскер имаме горе, па и ние оттук…

Кой смееше да изтръгне тая надежда на македонския българин в „аскера“ на България, за когото той казваше „имаме го“! И с каква друга би я за менил?

Думата беше все за страхотии, та подплашихме домакина, който се завайка за своята кримка, останала без дървени части при един пожар на плевника, дето била скрита.

— Ех, кой да ми я направи, убавата пушка!

— Чакай море, чакай да се опитаме…

Подир два дни рязане, чукане, тракане, благословии, смехории, пушката имаше вече всичко. Оставаше само да я опитаме дали ще гръмне. Гръмна! — видяхме го още на следния ден.

Не ето се покри с черни облаци и стана едно подходящо македонско небе. Зловещи тътнежи, внезапни светкавици и трясък наподобяваха македонската действителност, каквато беше през тая страшна година. Ето и бурята, която се развъртя в стихиен дъжд и дребна градушка. Кой ще чуе в тоя адски грохот, ако опитаме кримката?

Кримка — ревна, сякаш да заглуши гръмотевиците.

— Брей, майка и стара, чакай още веднъж… Чакай да видим и аз… Ох, пушката ми! — лудееше от радост домакина.

Недалеко се обади още една — друга — трета — четвърта, докато загърмяха 20–30 кримки — половината от всички, с които разполагаше организацията тук. Никакви предпазливости — Македония почваше да безумствува. И само подир няколко дни получихме известие за солунските атентати, размах на красива лудост.

Веднага подир атентатите войската се раздвижи и предишните не тъй чести патрули обикаляха селата всеки ден. Освен това ненадейните обиски ту на едно, ту на друго село вървяха непрекъснато. Масовите арести на по-будни хора даже направиха организацията да се почувствува за един момент като обезглавена. Предателствата и разкритията вэемаха невероятни размери.

Районната чета се държеше все покрай високите гористи места, като ни даваше сведения за маршрута си — да я намерим по-лесно в случай на нужда. Водителя и Стар Илия Кърчовалията ми изпращаше „хабер“: „Момче, не е за стоене в село, ела при нас; с петнайсет души в гората е по-весело!“ При непрекъснато тревожните вести, попа и другите селяни от управителното тяло на местния комитет идваха сутрин и вечер сьвсем изплашени. С подигравки и шеги ние успявахме да възвърнем бодросттаим.

Мицовото око също бе към гората, но аз те исках да оставим селото, додето не отхектографираме 12-я брой. Всичко бе готово, написано и препнсано, само хартия липсваше. Аз бях поискал такъва от Солун 3–4 дни преди атентатите, затова вярвах да е изпратена, но забавена из пътя. А освен хартията, чаках и някои писма, от които щеше да зависи посоката на пътя ни.

Ние се греехме на следобедното слънце, което биеше през вратата и прозорците на новата къща, дето се бяхме настанили през нощта. Изведнъж един от куриерите се втурна при нас:

— Иде аскер, много!

Ние се изправихме мигом и турихме патрони в пушките си.

— Отде?

— Може да е от Петрово.

— Сега къде е?

— Близо, из петровския път.

— Колко души?

— Момчето каза много.

— Кое момче?

— Едно наше овчарче. Като ги видело, завтекло се да обади. Така е поръчано на всички.

— Какво да правим? — обърна се Мицо към мене.

— Дедо поп каза, ако искате да излезете от село, най-хубаво е нагоре по реката, из шумата. Като наложите фесове и като облечете по една гуня — стига…

Аз погледнах Мица:

— Вестника?

— 12-ия брой ще отиде на вятър. То се видя, че тряба да хванем гората, ами… Ето на, както е стъкмен и хектографа…

— Да употребим поне трийсетте листа, които имаме — трийсет екземпляра стигат. Ти знаеш, че статията за пропагандите следва от 11—ия брой…

— Та какво?

— Ще хектографираме готовото, ще турим по два екземпляра в пакет и ще ги разпратим…

Мицо ме гледаше, както се гледа някой умопобъркан. Куриера чакаше мълчеливо решението ни. А пък аз нито допущах мисъл „вестника“ да остане „недовършен“.

Често подир това, както нднес, аз съм размишлявал върху тьмната психология на тоя момент и все не мога да и дам разумно обяснение. Да смятах някаква ценност статията си, нагласена за читатели от най-посредствена интелигентност — пази боже! Да мислех, че тя въобще е нужна някому в размирните времена, които настьпваха — сьвсем не.

— Сериозно ли говориш да хектографираме? — попита Мицо с тон, който прикриваше едва сдържан яд и злъчна ирония.

— Най-после защо се препираме, мога и сам!… Спасявай се ти, дето щеш, аз няма да мръдна оттук, докато не свърша. И непременно за нас ли идат турците?

Аз сложих хектографа насред стаята, приготвих белите листове и се отпуснах на колене, готов за работа. Не знаейки какво ни чака, предпочел бих Мицо да ме оставеше сам. Но той захвърли пушка в ъгъла и приседна да помага.

— Що да чина аз? — попита куриера.

— Можеш да си идеш.

— А, бива! Ето ми я мартината, ако излезе лошо…

— Юнак си, Петко. Дай по една ракия за кураж. — Мицо се разсмя.

— Дано не чуят жените — сниши глас Петко: — ке врекат…

Но подир минута се показа домакина и седна на прага от умора и вълнение.

— Турци дойдоха у селото. Много са!

— У-ха! Засрами се, бай… (не помня името му). Ами че ще ги тепаме, я! Къде ти е кримката?

— Море… — преглътна той.

И ние го отправихме на улицата, да наблюдава заедно с Петка.

Един по един отпечатаните листове се редяха да съхнат на слънце. Вече долу на запад, то гледаше в стаята мрачно и подозрително.

— Момци, турци дошли… — мярна се на вратата и домакинята, преждевременно застаряла жена с болнаво лице.

— Няма нищо, стрино, иди си гледай работата.

— О-ох, знам ли, сине, наплашени сме.

— Няма нищо, иди… — И тя се изгуби.

Ние бяхме привършили вече работа, когато Петко ни съобщи, че турците се настанили в училището и изглеждали твърде отпуснати.

След полунощ Мицо и аз, придружени от Петка, се измъкнахме из Ляхово — най-предпазливо, за да отбегнем патрулите, които обикаляха по улиците. Призори ние почивахме вече, кацнали на висотата с гол върх и лесисти рамене, покровителствено възправена над селото. Там, между безпокривните голи стени на параклиса „Св. Костадин“, бе обсъдено по-ложението и Петко отиде да съобщи на селския комитет нашето решение.

Решението ни бе да останем в селото или околностите, додето се разберат намерениятана войската. Ако се почнеше, както по други села, търсене на оръжие, ние канехме селяните — по-добре да използуват заедно с нас кримките си в едно малко въстание, отколкото да ги дадат за нищо. И вечерта се спуснахме в селото, преоблечени като селяни, и се настанихме с Мица на разни къщи — за по-голямо удобство в случай на предателство.

Селяните изказаха удивителна готовност да действуват срещу войската, ако стане нужда. Но и на следния ден тя не предприе нищо, а вечерта напусна селото — за да се върне ненадейно сутринта.

Аз се миех на сайванта, насапунил цяла главата си и свършил водата, чаках да ми донесат още. Изведнъж слушам гласа на попа, смутен до непознаваемост!

— Турците…

— Ти ли си, дядо попе — обръщам се аз, без да отворя очи: — не си ли в църква, днес е неделя…

— Турците се връщат: не е на добро.

— Ох, дявол! По-скоро, вода…

Когато отворих очи, аскера, 60–70 души, пак вчерашния, бе навлязъл в селото. Къщата, дето бях, е нависоко, и аз го виждах стотина крачки далеко.

— Това ненадейно връщане, отче…

— Да беше за селото, кеха да свършат още вчера, я но-ден. Не дай боже, ама да не са за васка.

— Май и аз това мисля. Да меним къщата — къде… Я по-скоро прати някого при Мица! Нека му кажат да върви нагоре по реката…

Подир малко, като събрах всичкото си мъжество, аз излязох на улицата с револвер в пояса. Минувайки край разпилените вече манафи, сърцето ми биеше силно до пукване и нозете ми проявяваха съвсем не храбри наклонности. Ту едната, ту другата ми нога се залюляваше да направи по възможност най-широка крачка…

Вън от селото аз намерих Мица и ние се покатерихме към „Св. Костадин“.

Вече е късно след пладне. До нас достига навремени раздразнения лай на кучета, вероятно дразнени от войници, които се заглеждат по жени и кокошки. Ни песни на моми, събрани като други път посред село на хоро, ни кавал на овчарин, натирил овце и кози по светикостадинските склонове. Ала ние сме спокойни, защото вече имаме известие, че войската мирува, както по-рано. Легнал по гърди сред малки храсти, подпрял глава на длани, аз гледам близката Беласица и мисля за цар Самуиловите дъщери. Скрит под сянката на каменната ограда, Мицо протяга тихо:

Подир малко той се обръща мързеливо:

— Оня, даскала, несе върна. Сега той е в нашенско. Знаеш ли де се пада Кукуш оттук?

— Къде, зад Беласица!

— Не, по-налево, като прехвърлиш ей ония баири. Я го видя, я не…

— Кого, даскала?

— Кукуш.

— Каквото дойде — отвръщам аз равнодушно и подемам на свой ред:

— Ето пък там се пада Солун — хе, къде белото облаче. Онова бело облаче е върха на Олимп…

— Умряха и те, Мицо.

— Кои?

— Олимпийските богове. От нас поне ще остане нещо, а не като от тях…

— Какво?

— Мърша за червеите.

— …Недей пита де-е-е… — протяга Мицо отново и подир малко пак заговаря:

— Гледай колко мухи! Цял рояк се вие над главата ти.

Главата ми е кошер на мухи, брат!

Тихо-о — Мицкевич би рекъл: да ме позове някойот родината далечна, бих го чул… Аз се обръщам на гръб и гледам нагоре, засенил с ръце очите си. Мрежа ситни муши се разрежда и сгъстява над мене. А високо-високо един орел чертае кръговете си. После той се застоява като черна точка в небето и сякаш заспива.

Мицо въздъхва дълбоко в съня си. Заспивам и аз…

Вечерта аскера замина, както бе дошъл, без да разберем тайната на маневрите му. Втория ден вечер та се получиха чаканите съобщения — и ние също оставихме селото, упътени към Алиботуш планина.