Хиляда дни в Тоскана

Лековити отвари

Връхлитайки безмилостната зима, знойният дъх на Африка нахлува и затопля следобедите, Херцогът всеки ден ни носи добри новини от Флори като цветя и се настанява край нашия огън, след като и е пожелал лека нощ. Той продължава преговорите да купи купчината камъни със седемте огнища и задрямалото лозе. Започнал е да я нарича убежището. Бог Вулкан сякаш го е освободил. Да, Барлоцо все още е така дързък и язвителен, но призракът го е напуснал. И на негово място се е появило немирно старче, което се е лепнало за нас като наплашено дете.

Една сутрин звъни на вратата, докато още спим. И след като не отваряме достатъчно бързо, нетърпеливо тропа. Нещо не е наред. Обръщам лице към хралупата, в която е легнал Фернандо, а сърцето ми тупка силно като юмрука на Барлоцо.

— Плевелите поникнаха! — вика херцогът, сякаш нахлуват британците. Само за трева му се говори.

След няколко минути вече пъхтим след Барлоцо по ливадите, окъпани в нова светлина. На рамото му е преметната платнена торба, от джобовете на якето му стърчат лопата и нож. Превива се плътно на две над всеки яркозелен стрък, изникнал само преди часове; разклаща тревите, изравя ги, издърпва част от тях с корените, други набързо отрязва, завързва ги с въженца от канап и мята калните снопчета в торбата си. Връчва ни инструменти, но мен никак не ме бива да копая, движенията ми не са нито уверени, нито бързи и търпението на Барлоцо се изчерпва.

— Не ми помагаш, а ме бавиш.

Затова продължават само двамата с Фернандо. Вече не бързам, отделям познатите за мен листа — дива рукола и глухарче — единствените, от които мисля, че става салата или пък импровизация в тигана с див чесън, зехтин и поне една едра червена люта чушка. Слънцето вече се пробужда, будя се и аз, благодарна, че Барлоцо ни покани на това утринно сортиране. Разхождам се край тях и усещам омекващата земя под ботушите си, съставям менюта с доблестното чувство, че вече сама мога да събирам храна, тананикам си. И се смея на далечния спомен за безумното съботно косене на ливади в предградието на Саратога, където живеех. Зловещият трясък на лакомата за трева машина, токсичните облаци, които бълваше и задавяше децата, задушаваше и глухарчетата — същия вид глухарчета, които днес ще ме нахранят за обяд.

Прекъсват забавлението ми с тропот и викове. Сигурно са изкопали заровено етруско съкровище, но когато най-после стигам до тях, виждам, че връзват снопчета мършави кафяви стръкове, които приличат на изродени аспержи. Това е див хмел — завзел е цяла полянка. Барлоцо вече диктува как ще ни ги приготви за вечеря.

— Първо ще хапнем салата от глухарчета и други полски треви с голяма супена лъжица рикота, разбъркана със солена аншоа отгоре. После идва ред на стръковете хмел — леко сварени и изцедени, още докато са леко хрупкави, и разбъркани с най-фините пера зелен лук, а отгоре ще изцедим единствено лимон. После ще изпържа няколко стръка в най-хубавия зехтин, ще добавя малко бяло масло, ще разбия тазсутрешни яйца и ще ги добавя едва когато маслото стане на мехурчета. Малко морска сол. И щом долната страна стане тъмнокафява, ще метна омлета във въздуха, ще го уловя от другата страна и точно когато ароматите му почнат да ви подлудяват, ще го сложа на масата и ще го изядем направо от тигана. Разрешава се много студено бяло вино, но не и хляб. И нищо друго. Флори ще иска да ги разбърка с ориз или на някаква друга блудкава каша, но вие просто я игнорирайте.

— И откога почна да декламираш описания на вечери? — питам го аз.

— Добре де, присмивай се на поезията ми, но наистина смятам, че като изричам плановете си на глас, изострям апетита повече, отколкото просто като си ги мисля.

Една друга сутрин, когато март изглежда топъл като юни, Фернандо получава заповеди от херцога да слезе надолу към топлите извори и да намери див чесън и треви, за да сварят ободрителни напитки. Оставам вкъщи да наглеждам хляба и щом се опича, намятам якето над нощницата си, нахлузвам ботушите, взимам кошница и ножици за цветя и тръгвам да го пресрещна. Тази сутрин е от малкото, в които Барлоцо не е дошъл да търси храни и благоухания, растящи наоколо все по-изобилно. За няколко часа се чувствам блажено свободна от присъствието му като излязла от обсада майка, току-що предала децата на домашната помощничка. Оглеждам се и откривам, че наоколо няма нищо, което да подсказва епохата и да напомня коя дата сме. Същото е било преди петдесет години, преди двеста години, много, много отдавна. Само земя и небе, напъпили шипки, пасища с овце.

Толкова е топло, че свалям якето си и засега го оставям на един камък. Струва ми се, че виждам Фернандо не много далеч напред и като приканваща към лов Диана, в прозирна бяла одежда, размахвам ръце и го викам. Нищо. Прекалено топло е да вървя нататък, затова лягам в дъхавата трева и го чакам. Вече чувам как приближава и както обикновено, пее „Чай за трима“. Лежа неподвижно и тихо, сластно полегнала в поза на пасторална богиня, готова да го поразя със съблазнителния си вид. Той ще падне на колене и ще ме обсипе с целувки. Сърцето ми тупти като на дете, което играе на криеница, но мъжът ми казва само:

— Ама какво правиш тук? Стани, моля те. Почти си гола и съвсем си се побъркала.

— Просто съм в игриво настроение, това е. Един път ще си без херцога и реших да те изненадам. Само теб.

— Ама, ще настинеш така, легнала на влажната земя — упорства той и се навежда да ме прегърне.

— А и много добре знаеш, че нашият калпазанин сигурно кръстосва ливадите някъде наблизо. Не искам нито той, нито някой друг да те вижда как се скиташ по нощница.

Опитвам да се изправя елегантно, но настъпвам одеждата на Диана, спъвам се й падайки, закачам подметката на ботуша в подгъва на нощницата. Тя се скъсва, аз пак опитвам да стана, но отново падам. „Пасторална богиня — как не“, мърморя си, докато бъхтя нагоре по хълма, качвам се в градината, после по стълбите и се проклинам защо съм толкова глупава да се самозалъгвам. Докато закопчавам полага си, чувам как херцогът подвиква на Фернандо от задната ливада:

— Извинявай, че толкова закъснях.

Започва сезонът за правене на сирене и обагнените овце пируват със същата току-що поникнала трева като нас. И въпреки че тази година закъснява, първото сирене за сезона се нарича марцолино — „малкият март“. Това е пекорино, което се яде бяло, сладко и прясно, само след няколко седмици отлежаване. Съчетава се с пресни зелени шушулки бакла и се подправя със зехтин и смлян черен пипер.

Изронваме зърната бакла от шушулките, пренебрегваме още меките вътрешни кожици, сядаме на един склон и ги изяждаме с малко марцолино и питка хубав хляб. Може би марцолиното щеше да е още по-вкусно с мед. Много преди да възникне пчеларството и с риск да пострадат сериозно, овчарите пъхали ръка в кошерите на дивите пчели за парче восъчна пита; начупвали я, натривали със своето прясно подквасено сирене и я изяждали. Древно сладко-солено ястие. Тъкмо овчарите знаели най-много за живота. Те се раждали, живеели, а и много често умирали под звездите. Следвали пастирския ритуал transumanza — прекарвали стадата от летните планински пасища към по-ниските земи през зимата, а после обратно, изминавайки повече от триста километра. Въпреки че животът на пастирите бил самотен, те били своеобразни бонвивани, номади — разказвачи на приказки, пренасящи новини и народни мъдрости и до най-изолираните села, през които минавали — отдалечени поселища, в които хората така и не посмявали да прехвърлят билото на близката планина и да идат отсреща. Радвали им се като на пътуващи артисти. Земеделци и дървари ги канели да седнат край огъня им, разменяли приказки за хляб, вино и зехтин. Древна вечеря, останала от дните на пътуването към лятната паша, е едно ястие, което овчарят приготвял с негова рикота. Смесвал рикотата с едно-две откраднати яйца, оформял кнедли от кашата, пускал ги в котел с вода, вряща на неговия огън, изцеждал ги, а накрая ги посипвал с трохи твърд хляб, стрит между дланите му, и ако имал късмет, с няколко капки разменен зехтин. Представям си го и ми се иска да можеше и ние да си разменяме необходимото както овчарите, както майката на Барлоцо е давала гърне супа за гърне с рикота. Бих разменяла хляб за тайни.

Барлоцо знае рецепти за ободряващи напитки и най-различни лековити отвари, които смесва и оставя да ферментират в един противен казан. Паркира мокрия ръждясал варел на колела в нашата плевня и пуска в него — както изглежда и мирише — окосеното от някоя ливада. После разбърква всичко с един от своите ръчно издялани инструменти. Полива кашата с градинския маркуч, спуска металния капак на варела и казва;

— Ще трябва да го оставим да престои около седмица.

Изпитвам подозрение към тъмната настойка, покрита със слуз и пяна, но накрая опитвам чистия й, остър и свеж вкус. Той изпразва варела през канелката в една кофа и започва всичко отначало с различна комбинация от материали. След като дадената партида отлежи, прецеждаме течността през тензух и я преливаме в чисти, стерилизирани винени бутилки. Всяка се запушва с корк и се надписва според предназначението си. Някои бутилки подреждаме на най-долния рафт в хладилника, останалите прибираме в шкафа. Дива цикория за прочистване на вътрешностите; див копър и глухарчета — панацея против всички напасти; рукола и див лук — за изчистване на кръвта; часовниче, корени от валериана и див чесън — за сваляне на кръвното налягане; див пореч — за кожата.

— Те не отлежават като виното, да знаеш. Изпийте ги всичките, преди да са дошли горещините — по една чаша, хладно и неразредено, три пъти на ден. — Страхувам се как ще реагира стомахът ми, защото само от няколко глътки се беше разбунтувал, но обещавам да изпием всички лекарства.

Една събота на пазара в Четона изпадам в захлас пред сандък с марули — приличат на малки рошави букетчета. Някои са кремаво атлазени, други — жълти с виненочервени петънца, а трети — като зелени лимони с розови дипли. Не мога да им се нагледам, иска ми се да ги нарисувам. Но най-много искам да ги подържа в ръка и да усетя вкуса им. Може би е истина, че животът е търсене на красотата, на хармонията, която се поражда от смесването на нещата. Може би животът е търсене на отличителния вкус. Не просто на вкуса от някоя храна, а вкуса на даден момент, цвят, глас — вкуса на това, което чуваме, виждаме, докосваме. Определено целта на добрата кулинария е вкусът. Да отделиш вкуса, да го уловиш и накрая да го освободиш. Човек отделя вкуса на някоя подправка, като леко я счуква, и така освобождава естествените й масла и есенции. После улавя тези масла и есенции в други съставки. Например, за да направи песто с босилек, счуква чесън и босилек, за да освободи техните масла и есенции. След това улавя, задържа тези вкусове, като ги смесва със зехтин и създава емулсия, гъст, гладък сос. Но този сос трябва пак да пусне на свобода всичките вкусове, които човекът се е постарал да отдели и улови. Сосът се нуждае от загряване, от контакт с топлина. Първо опитайте соса студен, така, както е, от пръста си или с лъжица. Разбира се, прекрасен е. Но после разбъркайте пестото с току-що сварена паста или го намажете върху опечен домат, току-що изваден горещ от фурната. Контактът с топлината усилва вкусовете на соса до пълното им проявление. Изкуството да готвиш има много общо с изкуството да живееш.

Хапка пекорино с кестенов мед

Вместо сладкиш, това е чудесно предложение за завършек на тосканска вечеря. Единственото усилие, което изисква, е пазаруването или приготвянето на хляба, ако предпочитате. Съберете колкото можете повече варианти на пекорино — овче сирене. Опитайте да се сдобиете и с пресни, меки видове, и с онези, по-сухите, които се ронят и са по-отлежали. Достатъчно е да съберете два меки и два отлежали вида, макар че дори да сервирате само един или два, особено съчетани с тъмен, дъхав кестенов мед, малко пълнозърнест хляб и бутилка изстудено вино, ще е истинско удоволствие.

Двете с Флори роним грах

— Не си казала почти нищо за къщата. Харесва ли ти? Харесва ли ти идеята? — питам я аз. Двете с Флори роним грах. Седнали сме на стъпалата на терасата между двете саксии с бели хортензии, които току-що засадихме. Запретнали сме широките си пролетни рокли до бедрата и меката прасковена светлина от късния следобед гали босите ни крака и ходила.

— Старо, очарователно място. Мисля, че може да стане много хубаво. Но не се вълнувам така, както Барлоцо. Разбира се, той ще свърши всичко и аз ще го получа наготово. Но, Шу, засега ми е достатъчно, че виждам как слънцето изгрява.

Барлоцо отиде да тормози месаря да му изчисти агнешки ребърца, които ще опече на открития огън за вечеря. Помъкнал плячката си, той се качва по алеята и спира малко по-далеч от нас.

— Горките цветя — провиква се, — да стоят толкова близо до вас двете. Така няма да им обръщат повече внимание, отколкото на блатни треволяци. Добър вечер, красиви дами.

Двамата с Фернандо се заемат да мият ребрата със зехтин и бяло вино. Барлоцо вади от вечно наличната си платнена торба стръкове И къса листенца див босилек и дива мента, които е набрал по склона, после ги притиска към оскъдното агнешко месо. Стъкват огъня, Флори налива бяло вино в едно гърне и го слага на скарата да се загрее. Сварява граховите зърна във виното, изцежда ги — заделяйки течността от варенето — и смачква граха на пюре.

През това време аз сотирам лук в тенджера със зехтин, поръсвам отгоре малко канела и няколко зрънца захар, морска сол и смлян бял пипер. Минава много време, докато лукът се карамелизира и заприлича на конфитюр. Оставяме херцогът да бърка и двете с Флориана подреждаме масата и отваряме вино. Малко по-рано тя дойде по хълма с тава патладжани — от дребния бял сорт, — които беше пекла цели, докато кожата им се разпадне. Още горещи от фурната, ги поляла със сос от намачкан пресен чесън, зехтин и риган, набран от саксията на кухненския й прозорец. Кожата на патладжаните попила апетитния сос. Все поглеждам към тавата, сложена на масата. Направо са великолепни. На обърната обратно кошничка си почива дебел, кръгъл картофен хляб, хрупкав и кафяв. Сложен е върху клонче розмарин, чийто аромат ще попие, докато изстива. Купа с млади марули чака за дресинг от соковете, които ребърцата ще пуснат в тиган, сложен под тях, докато се пекат. Няма друго за правене, освен да довършим супата.

Изсипвам с черпака телешки бульон при готовия лук, добавям граховото пюре, запазената течност от варенето и още малко вино и разбърквам всичко да се смеси и загрее. Занасям тенджерата директно на масата, добавям шепа пекорино в супата, а после я разпределям в плитки купи и на всяка порция капвам зехтин. Нарича се карабача и трябва да се яде хладка. Затова я оставяме да изстине и се заемаме с патладжаните. Всеки обелва кожата на своя патладжан и разстила ароматния му крем върху парче хляб. Изяждаме хапките между глътки вино.

— Ще си взема още малко кучешко грозде, ако нямате против — посягам отново към патладжана аз. — Melanzana, опростено от mela insana. Буквално „нездравословна ябълка“. Това ядем. Част от семейството на отровното кучешко грозде, каквато е и беладоната. — Патладжанът векове наред е бил основен продукт в централноазиатската кухня, но когато го пренасят в Европа, избягват да го приготвят като храна, а го ползват само за украса на масите. — Предполагам, че един ден някой доста е изгладнял, изял е патладжана и ето резултатът.

— Беладона21 — полугласно казва херцогът. — Жал ми е за старчето, което първо е нарекло отровата „красива жена“.

Флори и херцогът казват лека нощ и си тръгват преди слънцето да залезе. Вървят надолу по алеята, а после нагоре към градчето, а ние ги гледаме, докато изчезват сред новоразлистените дървета.

На другия следобед двете с Флори се разхождаме по пътя за Челе. Признавам й, че Барлоцо ни е разказал за майка си и баща си.

— Бях сигурна, че рано или късно ще ви разкаже. Никога не е говорил с мен за това, знаеш ли — тя спира да ме погледне с лице към слънцето и издължените й закачливи очи стават жълти като шафран.

— Може би никога не е изпитвал нужда да го обсъжда с теб — отвръщам аз. — Вярвал е, че знаеш всичко. И освен това е вярвал, че разбираш, че това винаги е била пречката между вас.

— Предполагам, че е така. А също и че много дълбоко в себе си винаги съм знаела, че той иска да ме обича. Но може би грешката беше в безутешния ми страх от това, че знам какво го мъчи. Така и не се почувствах достатъчно проницателна да му помогна да отмахне всичко и да стигна до сърцето му. Нали виждаш, аз също като Паци и Нина бях пречка. Така и не разбрах как да подходя. Никога не съм знаела какво да кажа. Защо не можем да разговаряме помежду си, Шу? — Тя задава въпроса заради всички нас.

Изминали сме само половин километър, когато Флори се разсмива и казва:

— Уморена съм. Пролетна умора. Мисля да полежа в леглото няколко дни, а другите да се въртят около мен. Сега, като знам, че съм добре, мога да си го позволя. Преди, когато не бях сигурна, идеята, че всички се грижат за мен прекалено, ми намирисваше на сбогуване. Но сега мисля, че съм готова за една седмица женски грижи и компания.

Мълвата се разнася и следващата сутрин пет жени се събираме в малкия апартамент на Флори — всяка от нас се напасва към навиците на другите, чистим, варим супа, правим компания на Флори, лакираме й ноктите на краката, слушаме историите й. Поглежда ме, казва ми да се приближа, за да ме помоли нещо важно. Иска да й гримирам лицето. Иска спирала и мъничко пудра, и „съвсем незабележими сенки на очите“. Но най-много иска червени устни. Сякаш са грях, моли за тях с дрезгав шепот, сочейки моите — винаги ярки, червени като анемона, — а после посочва своите. Хуквам нагоре по хълма да донеса комплекта си. Изписвам, рисувам, прокарвам четката по очите и лицето, слагам червило на устните й и когато привършвам, давам й огледало да се погледне. Мълчи. Затваря очи. Сядам до нея на леглото и хващам ръката й. Оставаме така дълго време. Когато се поглеждаме, виждам, че лицето й е мокро и топло, пудрата се стича на струйки, а спиралата се разлива на черни локвички в дълбоките полумесеци под очите й. Но устните й са съвършени. Казвам й това и тя отвръща:

— Да. Съвършени са.

Оправям пораженията, преди да викна другите да й се полюбуват. Те почват да викат и да пищят, че също искат червени устни. Една по една, на всичките слагам червило. После сядаме на леглото и около него, кискаме се, подаваме си огледалото, разказваме си за първия път, когато сме сложили червило, за тайни любови и високи токчета, за сватбени рокли. Някак спомените ни подтикват да се редуваме и всяка от нас споделя цитат от светото писание или от литературата. Но тук по-често крилатите фрази извират от собствените наблюдения. Флори го нарича да казваш истини.

— Традициите, дали в кулинарията, или в любовта, се затвърждават с всекидневно прилагане.

— Пазете се от тиранията на даващия. Даващият има повече карти от вземащия. Или поне така го чувства. Но колко често даващият дава, за да получи контрол или поне позволение да се намесва в живота на взимащия, както и когато може.

— Когато си избираш мъж, бъди сигурна, че с него искаш не само да живееш, но и да умреш.

— Най-голямата празнота се появява у нас, когато този, който сме мислили, че разбираме, се окаже нещо друго, някой друг.

— Сарказмът е кинжал, наточен със страх.

— С възрастта откриваш, че синовете ти са се превърнали в съпруга, който искаш да забравиш, а дъщерите ти тайнствено приличат на майката, от която си избягала. Животът е поредица от странни шеги.

— Не се страхувай от децата си. Ако те обичат, те обичат посвоему — не е нужно да им помагаш. Ако не те обичат, нищо не можеш да направиш.

— Почти на всеки в живота му се дават по три сребърни куршума. Преди да ги изстреляш, трябва добре да помислиш.

— По някое мъничко отмъщение от време на време е полезно за сърцето.

— Защо ги искаме много повече, отколкото те искат нас?

Мой ред е.

— Прекалено сладко не е на хубаво. Балансирай между сладкото и соленото. Познавах една французойка, готвачка в селцето Поаси, която натриваше няколко зрънца едра сол по краищата на полетите с мед сливи и смокини, точно преди да пъхне питата във фурната. „Солта усилва сладостта“ — казваше тя и си облизваше пръстите като котка.

След като идва ред на Флори, вече няма какво да се каже.

— Знаете ли, имало е дни и нощи, в които часовете толкова трудно минаваха. Винаги съм търсила нещо да правя, за да запълня времето до обяд или да се занимавам до изгрева. А сега времето не ми стига. Този живот е толкова кратък и бърз. И не че искам да го забавя, просто искам да разбера скоростта.

Щом решава, че ще я чуем, една жена на име Тулия казва:

— Трябва само да потанцуваме, Флори. Да потанцуваме тарантела, за да подлудим демоните и да им напомним, че сме много по-силни от тях.

Танц на бунта срещу болката и смъртта, своенравен танц, арогантен, съблазнителен, който руши граници, разкъсва маски, размахва юмруци и тресе бедра. Танц гръцки и бохемски, арабски и африкански. Цигански танц. Но в тази групичка трезвомислещи тосканки само Тулия, родена и израснала в Салерно, знае как се танцува тарантела. Ала като всички южнячки първо иска да говори. Казва ни, че след войната, когато била на тринайсет години, останала сама в двустайния апартамент, където живеела с родителите си. Сама с чичо си, който идвал да я наглежда, след като майка й умряла, а баща й не се върнал. Но той имал бързи и чевръсти ръце, казва Тулия, и тя знаела каква ще е съдбата й, ако остане. Затова откраднала от него, преди той да открадне от нея. Откраднала достатъчно пари да се качи на влака от Салерно за Флоренция, където много се надявала да намери работа като прислужница. Откраднала и половин питка хляб, и трите парчета салам, увити в кафява хартия, които той бил сложил в джоба си за вечеря — както обикновено, не го било грижа какво ще яде тя за вечеря. Тулия ги вързала в покривката за маса заедно с червената памучна пола, която вече й била малка, но прекалено я обичала, за да я остави, една нощница, която избелила на слънце и закърпила със съвсем дребни шевове, черната копринена рокля на майка й с подплънки на раменете, кръста, който висял над леглото й. И едно дайре. Тъй като нямала обувки, натрила ходилата си с оцет, изпънала сукмана си колкото може по-добре, сложила вързопа на главата си, сякаш ще го носи на градската чешма, и вместо това отишла на гарата. Хляб, кураж и едно дайре. Семена да отгледаш живот.

Само Тулия може да танцува тарантела.

— Покажи ни — молим я. — Покажи ни как.

Вече около седемдесетгодишна, а може и повече, тя се изправя в цял ръст — около метър и половина. Сваля розовата жилетка, под която се показва вълнена риза без ръкави, поръбена с дантела. И както е с чехлите и ластичните чорапи, Тулия запрята правата тъмносиня пола над коленете и заема поза. Затваря очи, още напълно неподвижна и струва ми се, заслушана в музиката. В своята младост. Когато е готова, отмята назад глава, вирва брадичка, вдига ръце и започва бавна, преднамерена серия от завъртания, плъзване и пак завъртания, съпроводени от нейния шепот и дълги, гърлени стонове. Искам да видя картините, които може би минават зад стиснатите й очи, да чуя звуците. Закръглена и миниатюрна, тя не е нито вдървена, нито тромава. А е много красива.

— Обаче ми трябва дайрето — казва тя, разваляйки магията. Облича жилетката и се увива в шала. — Веднага се връщам.

Междувременно някои от нас опитват да повторят движенията, но като всички фолклорни танци, и този трябва да се изпълнява от душа. И така, пред леглото на Флори три жени танцуваме странна смесица от джитърбъг и ча-ча, а аз по моя си начин наподобявам танго, понеже е единственият танц, на който някога съм искала да се науча. Тулия се връща, разпръсква с длани лудостта ни и добросъвестно започва да ни учи. Казва ни да мислим еротични неща, гневни неща, отмъстителни, любящи, тъжни. Казва ни да ги смесим всичките заедно, както са смесени в живота и че тогава ще сме готови за танца. За нас сякаш няма надежда, както и да удря дайрето си Тулия.

Някой се обажда:

— Мисля, че никога не съм имала еротична мисъл — монахините ми ги избиха още преди да са се появили.

— Танцувай заради мен, ако не заради себе си — твърдо се намесва Флори.

— А, не така. Ставай и ти и танцувай за себе си — възразява Тулия.

Флори отива до гардероба в ъгъла, отваря го и изважда своите вече не толкова нови черни обувки от Перуджа. Сяда на леглото да ги обуе. Под бялата фланелена рокля тесните, издължени линии на тялото й и големите, пълни гърди се очертават ясно. Тя застава пред нас. И пред собствените си демони. Черни обувки. Червени устни. Флори танцува. Явно е внимавала, защото наистина танцува, отривистите движения на петите й спазват ритъма на дайрето, а звуците им сигурно събуждат дявола, после му се присмиват, точно както трябва да стане според Тулия. Флори цялата поруменява, остава без дъх и цялата плувнала в пот от триумфа, отваря очи и заплаква със старчески сълзи. Моли за вино.

От говорене и танци така ожадняваме и огладняваме, че вече копнеем не само за бульон и бял ориз. Една жена почва да ръси брашно на кухненската маса, струпва го на купчина и прави кладенче в средата. Друга чака, готова с яйца, мляко, масло и омекнала мая. Четири ръце, моите и на Тулия, месят тестото, мачкаме и го разплескваме, докато се превърне в блед сатен. Покрито с бяла кърпа, тестото си почива. Друга жена загрява мазнина на тих огън — литър и половина слънчогледово олио в тежък, плитък тиган. Измивам си ръцете и ги избърсвам в престилката, която Флори завърза около кръста ми. Мисля си, че ето това е, тази връзка желая и от нея имам най-много нужда в живота. Колкото и да е скромно, това е моето завещание. Аз съм готвачка и пекарка. Моят занаят е много древен, произхожда от даващите насъщния хляб, от пазителките на огъня, от разпределящите благата. Винаги съм знаела, че театралнича, когато съм се опитвала да науча повече за бизнеса, „да поискам поръчка“ или „да се специализирам“. Никога не съм залъгвала нито себе си, нито другите хора. И затова е хубаво, че съм си у дома. Това исках да правя, така исках да бъде.

Флори отива да вземе чилиеджина — сухо бяло вино, ароматизирано с черешови листа. Приготвила го преди година и го оставила в шкафа да отлежава. Това е повод да го представи.

— За първи път в живота си пия вино, когато мъжа ми го няма — казва една жена.

— Наздраве и за следващия път! — отвръща й друга.

Редуваме се да пържим чинчалозе — късаме парчета тесто, опъваме ги с пръсти на малки кръгчета, притискаме ги, а после ги пускаме във врящото олио и гледаме как се надуват, по тях излизат мехурчета и се позлатяват. Всяка от нас изпържва по шест, отцежда ги, поръсва ги със сол или захар, както предпочита, и ги поднася. Идва ред на следващата жена да донесе, и на следващата. Хапваме горещите, хрупкави мекички между глътки хладно сладко вино. Еротичен спомен за всички нас.

Първите цветове на тиквички цъфнаха

Април се оказа неспокоен. Пустинният вятър сироко духаше необуздан и горещ от юг, а в някои дни с фучене се сблъскваше с трамонтана — дръзкия северен вятър, още неутихнал. И всичко се случи през април. Бури връхлитаха, ветрове свистяха. А през затишията слънцето се упражняваше за август. Черешите вече са узрели, дивите ягоди също. Босилек, пореч, дребните зелени пъпеши са на пазара, в ливадите зрее пшеница. А ние колебливо се готвим да оставим всичко това в първия ден на май.

Точно сега не ми се заминава, на Фернандо също. Мисли, че може да отложим за есента проучването, което трябва да направя за книгата, описваща Южна Италия. Но аз знам, че не мога. Начертала съм работен план и той ми казва, простичко и ясно, че е време да се захващам, иначе крайният срок ще ме смаже. Няма да ни има почти два месеца — ще минем през Кампания, Базиликата, Пулия, Калабрия, ще стигнем до Сицилия и ще се върнем тук само няколко дни преди децата да пристигнат за лятото. Маршрутите са отбелязани на картата, а колегите са подготвили срещи с готвачи, пекари и винари.

— Време е да потегляме.

— Да, да, разбира се, че е време. Просто тук е толкова красиво.

— Тук винаги е красиво. Когато се приберем, красотата още ще си е тук — казвам му аз, опитвайки се да сместя намачканата си дантелена пола в единствения куфар, който определихме за мен. Той обаче се съпротивлява с всички останали поли, сака и шалове, които вероятно изобщо няма да облека сред козите и портокалите. Все пак нека съм подготвена. Куфарът на Фернандо е наполовина празен. Допълвам го с кайсиевата дантела и сандалите с връзки, които се увиват като балетни обувчици. Той винаги избира големия червен куфар за себе си, защото знае, че няма да ми стигне мястото и му харесва, че ще смеся нещата си с неговите.

— Радвам се, че се отказа да разнасяш балната рокля — прегръща ме той и поглажда косата ми.

Поканили сме Барлоцо и Флори на обяд, затова се залавям за работа. Ще направя фритатине — малки омлети, пълнени с нежните, тънки стръкове пресен чесън, сотиран с цветчета пореч — и младо агне, задушено в масло и лук, докато месото не почне да се топи. Салата само от листа босилек, цели и сладки, с горски ягоди. Мъничко зехтин, няколко капки оцет балсамико, пипер. Категорично менюто не е в стила на херцога. Но Флори много ще го хареса.

Звънецът на вратата прекъсва песента ми и Фернандо хуква по стълбите, като взима по две стъпала наведнъж, очаквайки някоя игрива закачка от Барлоцо.

— Станало е рано сутринта, доколкото разбрахме. Барлоцо отишъл да й занесе вестника… свещеникът… лекар… линейка.

Избърсвам ръцете си в престилката и стигам до подножието на стълбите. Не разпознавам гласа на дошлия и чувам само откъслечни думи, но те ме смразяват. Чувам шум, после зад очите ми нещо метално и стържещо се завърта, изгася светлината и знам, че е истина, Флори е починала. Ръцете на Фернандо ме обгръщат, притискат главата ми към гърдите му, скриват ме, залюляват ме.

Следобедът с червените устни и черешовото вино беше преди девет дни. Днес е мъртва. Тичаме надолу по хълма до вдлъбнатината, хукваме нагоре по склона и влизаме в селото, но и там си остава истина. Флори е мъртва. Хората говорят с откъслечни фрази, с мисли, сподавени някъде по средата. Пийваме от водата, която Вера ни дава. Някой казва, че процесията от църквата до гробището ще бъде утре по залез. Сутринта ще има служба. Никой не говори за какво или как. С колосана бяла риза и тъмносив панталон, току-що измитата му коса сресана назад от нажаленото чело, Барлоцо слиза на площада откъм уличката, която се вие зад него. От дома й. Здрависва се и вдървено приема прегръдките. Щом приближава входа на бара, Фернандо пристъпва на няколко крачки от него, а аз вървя след Фернандо. Двамата заговарят и аз се протягам иззад съпруга си да хвана ръката на Барлоцо — съсухрена кожа над дълги кости. Той стисва свитата ми ръка в своята и продължава да говори с Фернандо. Не се поглеждаме.

— Чао — казва той. — Чао — натоварвайки думата с всички останали думи, които не може да изрече.

Когато се прибираме вкъщи, Фернандо веднага сяда на бюрото и започва да пише бележки на хората, които ще ни очакват на първите ни срещи, и казва, че ще прати съобщенията по-късно от факса на бара. Няма да заминаваме. Отваряме всички врати и прозорци в къщата, искаме вятърът да ни връхлети, да зашуми, да заглуши шума. Сваляме дрехите си и се качваме в неоправеното си легло.

— Беше изпълнена с желание да умре. Преди един месец, може би по-малко, когато отиде на контролния преглед, скенерът показа нови разсейки. Докторът й обясняваше следващите процедури, а тя вече посягаше към чантата и жилетката си. Благодари му. Усмихна се така, сякаш посещението е било много приятно. Тогава и двамата с лекаря разбрахме, че е решила да умре.

Тъкмо се стъмни, седим на пода на терасата. Фернандо и аз сме облегнати на каменната стена на конюшнята, а херцогът е с лице към нас.

— Не много след това тя ви извика у тях да се забавлявате. Мисля, че вече е чувала онази врява, онова бръмчене, което идва с умирането. Хората знаят. И тя го е знаела. Но чак след като е видяла онези призрачни снимки, закачени на бялата светлина, е започнала да се вслушва в това, което е знаела. Бях наясно, че за нея дългото й, бавно умиране не е било най-добрият начин да ме обича и затова никога не я помолих, нито веднъж. Нито веднъж не й се ядосах, не я попитах защо. И тя си отиде колкото можа по-бързо. Без страх. Без надежда. Древен начин да погледнеш в лицето живота, да погледнеш смъртта. Но в тези последни дни нямаше и следа от отчаяние. Не съм плакал пред нея. И ако Флори изобщо е плакала, плакала е сама. Поиска да измием стените, всички стени в дома й и го направихме. Тя работеше по ниските части, после се изправяше, поглеждаше, където бършех аз, и ми показваше местата, които съм пропуснал. Отне ни цял ден и когато я попитах защо е толкова загрижена дали са чисти стените, каза: „Защото е нещо, което мога да реша.“ Каза, че не иска вече да има петна по стените, както и по красотата на тези няколко последни месеца заедно. Мисля, че беше удовлетворена. Тя заживя живота, за който е мечтала още от момиче, и за нея нямаше голямо значение колко е продължил този живот, след като най-после стана реалност. Но аз бях сигурен, че имаме време. Почнах да мисля за месеци напред, дори година. Понякога дръзвах да мисля и за повече. Но когато и да беше настъпила, никога нямаше да съм готов за тази сутрин. И тя го разбра преди мен. Все ми повтаряше колко много ме обича. Казваше го постоянно, сякаш изпробваше думите с всичките си гласове, с момичешкия си глас, с гласа си на млада жена. С този, отпреди да се разболее. Мисля, че болката и удоволствието накрая излязоха поравно за Флори. Оставила ми е бележка. — Той вади от джоба на бялата си риза малък плик, като онези, които идват с букет, и издърпва картичката. — Оставила ми е седем думи:

„Исках смъртта да ме намери, докато танцувам“.

Небето обещава звезди и първите дори просветват още докато червеното слънце залива тосканските хълмове. Всеки от нас държи свещ. Свещеникът чака в своята червена роба, църковните прислужници палят кадилницата. Никой друг вече не се задава откъм селото и свещеникът чете литанията. Над гроба потрепва мъглица от тамян, цветята падат вътре и първите шумно се удрят в метала, а останалите сякаш шепнат.

Когато се прибираме у дома, отваряме бутилка вино и разменяме няколко думи. Казвам на Фернандо, че Барлоцо тази вечер ми е приличал на дете.

— Искаше ми се да го вдигна, да го гушна с цялата му дължина в ръцете си и да му кажа, че болката ще отмине.

— Той знае, че няма. Но поне си е неговата болка. Най-накрая е неговата, а не на баща му или на майка му. Точно както херцогът каза за Флори, според мен и за него болката и удоволствието ще излязат поравно.

Сядаме край нашия огън и си напомняме един на друг, че този е последният за сезона. Казваме си го всяка вечер, когато не палим огън отвън в каменния кръг, без да искаме да се откажем от ритуала на единия огън или другия.

— Чакаме ли херцога? — питам аз.

— Мисля, че да, макар да знаем, че няма да дойде.

Приготвяме вечерята си край камината, покриваме супника с една чиния и го слагаме на полицата. Закуска за Дядо Коледа, мисля си аз. Фернандо си мисли същото и се разсмиваме. Приятно ни е, че се смеем. Както глътката силен алкохол прави място за още от вечерята, така и смехът изглежда прави място за останалите сълзи. На двамата с Фернандо пак ни хрумва еднаква мисъл.

Завързваме пуловери около раменете и няма защо да се чудим къде да търсим херцога. Отиваме до гробището. Не е трудно да намерим гроба, понеже е единственият осветен от фенер и един човек копае на светлината му.

— Помислих, че ще й хареса да спи под нарове — казва той, облягайки се на лопатата. Дървото, което засажда, е високо около един метър, но клоните му вече са дебели и усукани, а кората на стъблото му — черна и груба. Дърво, на което обръщаш внимание. Херцогът изобщо не се изненадва, че ни вижда, и продължава да работи, изсипва пръст от един найлонов чувал, нежно я притиска към корените, запълва пролуките и пак потупва пръстта. В количката му има дамаджана с вода и полива дървото, изчаква земята и корените да я попият и налива още. Носи две миниатюрни нарови дървета, засадени в глинени саксии, и ги премества от двете страни на голямото дърво. Готов е. Поне засега, мисля си и се чудя дали не е планирал маслина и една-две лози. Със сигурност ще засади рози. Сяда на остриганата трева, коленете му опират в брадичката, пали две цигари и дава едната на Фернандо.

— И аз искам цигара тази вечер — казвам и той ми предлага една от пакета си, без да задава въпроси. Мъжът ми я пали от неговото огънче и я слага между устните ми. Всички седим и пушим и никой не се разплаква, докато не се връща у дома.

На следващата сутрин по пътя за бара срещаме херцога, който идва от другата страна. Под едната мишница носи любимата си синя пластмасова щайга, пълна с цветя.

— Първите цветове на тиквички цъфнаха, деца. Много са красиви. Всичките женски.

— Това значи ли, че ще готвя за обяд? — питам го аз.

— Не и за мен. За известно време не. Може би, като се върнете от юг.

Това е неговият начин да каже, че трябва да тръгваме, да не отлагаме повече плановете си.

— Съвсем скоро потегляме — казва Фернандо, давайки на своя приятел шанс да промени решението си.

— Но тези щяха да са подарък от мен за вашето заминаване — отвръща херцогът и слага щайгата в ръцете на Фернандо.

— Добре тогава. Ще се върнем при теб в началото на юли — двамата с Фернандо вече се уговориха.

Връчвам ключовете за къщата ни на херцога. За Палацо Барлоцо.

— В случай че ти домъчнее за плюша и броката — надигам се на пръсти аз и придърпвам лицето му да го целуна. Хрумва ми, че може би ще му е приятно някои сутрини да сяда на стола на Флори под прозореца в горния салон и да чете. Фернандо не желае херцогът да види сълзите му и тръгва право напред към къщата. Аз вече плача толкова силно, че не ме е грижа кой ме вижда, и като обвивам ръце около гърдите на херцога докъдето мога да го стигна, силно го притискам към себе си. Държа го колкото мога по-здраво и той не ме отблъсква. Поглеждам го.

— Чао, голямо чудовище. Помни колко те обичам.

— Чао, малката ми — той вдига глава към слънцето и извръщайки лице от мен, остава така, докато стигам къщата и влизам вътре.

Пак стягаме багажа, проверяваме го за последно и изнасяме чантите до колата. Ще тръгнем по изгрев. Вечеряме с последните остатъци в шкафовете — вечеря от камъни. Една наденичка, прорастнал картоф и три парчета агнешко, опечени върху огъня отвън. Колата е натоварена както подобава и ние се връщаме в градината с останалото от виното. Изобщо не ни се иска да се прибираме вътре. Фернандо ме придърпва към себе си, така че облягам гръб на гърдите му и сядаме на твърдата майска земя. Здрачът е жена. Тя дълго се сбогува. Като шлейфа на сватбена рокля, влачи розови облаци по притъмняващото небе, без да обръща внимание на тъмносинята нощ в краката си. Дъждът бликва като благословия, ръми нежно, без изобщо да смущава огъня. Новата луна извива сърпа си, полирайки звездите, а аз седя с лице, вдигнато към дъжда, към светлината и оставям порива на вятъра да ме целуне като неверен любовник на път към някоя друга. Това исках да правя и така исках да стане. В мислите ми няма нищо суетно. Скромният ми живот трудно би могъл да се разтегне, за да пасне на нуждите и желанията на много други хора. Все пак искам това, което вече имам. Но знам, няма как да задържиш морската вода в шепите си, няма как да приковеш луната. Животът е ни повече, ни по-малко няколко кратки разходки из парка, една-две обиколки около огъня.

— За какво мислиш? — пита Фернандо.

— Че животът е чудна и ужасяваща мистерия.

— Един път няма ли да помислиш за нещо голямо? — той ме прегръща по-силно и целува косата ми.

Седя в топлината на тялото му, сърцето му бие през моето, тупти в него. И се чудя защо става така, че от всички хиляди хора, които минават през живота на човек, повечето не оставят следа. Потъват в мъглата и забравата, сякаш никога не ги е имало. Но по-чудно е защо само неколцина, една шепа хора, остават неизменно и въпреки че умират, то никога не е напълно, а оставят в сърцето ти меки, дълбоки следи? Кос поглед, чувствено предизвикателство, деликатна фраза, глас като шоколад точно преди да се разтопи, смях като сребърни лъжички, които се разсипват по мраморен под. Море, което се разбива на хладни локвички шампанско зад него, докато те целува. Ръка, отпусната на ханша ти. Един хипнотичен поглед, кафяви очи или черни, зелени, топазени. Боровинково черни.

Дъждът се засилва без предупреждение. Втурваме се да събираме чиниите, чашите и остатъците от вечерята. Всеки прави по два курса, а после затръшваме вратата на конюшнята срещу прииждащата вода. Електричеството е спряло, но ние пак се смеем, докато паля свещите в стенните аплици от двете страни на огледалото, а Фернандо запалва тези на масата.

— Спасени сме — казва той, наливайки бренди в тумбеста кристална чаша, и ми я подава с две ръце. Отпивам първа, после и той, точно когато бог Еол с писък блъсва вратата на конюшнята, тръшва я в стената и ударът премазва пантите, а яростният порив набраздява свещите на стената и канеленият восък се разлива от техните рани, а пламъчетата подскачат и танцуват като казаци. Успяваме да затворим вратата само донякъде. Щом почваме да дърпаме мебели, за да я подпрем, вятърът се укротява, а дъждът стихва до замиращо дихание. Решаваме да оставим за малко вратата да виси, както си е, да оставим тази странна вечер да влезе вътре. Трополим из стаята и с крайчеца на окото си зървам двама ни в огледалото.

Очертани в рамката на вече укротените пламъчета, влезли сме в портрет. Но ние ли сме тези двама души? Свещите озаряват дъждовните капки, светнали като корони с кехлибарени мъниста в мокрите ни коси. Узрели, непокътнати сме ние, целите от кадифе, излезли от добра реколта — износени и все пак сияещи, посърнали като раздърпани августовски рози, загорели до бронзово. Фернандо не вижда портрета и постоянно влиза и излиза от картината. Спирам го, придърпвам го една стъпка назад, прегръщам го през кръста, за да можем да се погледнем.

— Виждаш ли? Стой неподвижно за малко и ни виж.

Той се втренчва в нас, взира се малко озадачено, сякаш не може да реши спомен ли сме, или сън. Казва ми го и аз отвръщам, че според мен сме и спомен, и сън. И че освен това сме истински. Той дълго ни съзерцава. Изчервява се, сякаш огледалото е фотоапарат. Гледаме, докато оживлението изчезва, проблясъкът изгасва и двамата ставаме някак стеснителни, смутени. А дали е, защото сме зърнали тайната си същност, есенцията на най-доброто от нас, застинала за момент, изплъзващ се момент, който се разтваря, просмуква се, разлива се върху следващия, точно както винаги се движи времето и никога не чака да го настигнем. Барлоцо го каза. „Времето е подлец, Шу.“ И разбира се, че е прав. Времето минава, диво препуска, поглежда назад към нас, присмива ни се, докато непохватно се мъчим да го съхраним в буркан. Опитваме се да го напъхаме завинаги под леглото, да го въдворим и плътно да го затворим в червена сатенена кутийка. Да го нанижем в гердан от перли. Достатъчно перли, за да стигнат за един живот.