Хищническо злато

19. Стаята на спомените

Събуди се от ледена вода: истинска буря, която я търкаляше по студен каменен под и я блъскаше в стена с бели плочки. Опитваше се да си поеме въздух, пищеше и се давеше. Водата пълнеше устата ѝ, сплъстяваше косата върху лицето ѝ и ѝ пречеше да вижда. Не че като я махаше имаше какво толкова да се гледа — студена бяла стая, осветена от един-единствен аргонов глобус, и мъже в бели униформи, които бяха насочили маркучи към нея.

— Достатъчно! — изкрещя женски глас и бурята секна. Мъжете се обърнаха и закачиха капещите маркучи на метална рамка на стената. Хестър се задави, изруга и изплю водата на пода при другата, която се завърташе в спирала и се оттичаше в сифон. В главата ѝ се появиха бегли спомени за Аркангел и търговеца. Беше се събудила завързана в студения трюм на „Джени“. Опита се да се освободи и да изпищи. Търговецът се появи с извинително изражение и отново я убоде, след което падна мрак. Похитителят ѝ я беше държал упоена, за да я отведе от Аркангел до това място, каквото и да беше то…

— Том! — простена тя.

Два ботуша зашляпаха към нея. Хестър вдигна глава и се озъби. Очакваше да види търговеца, но това не беше той. Беше някаква млада жена в бели дрехи с бронзова значка на гърдите, която сочеше служебното ѝ положение на лейтенант в Лигата на антимобилистите, както и лента със зелената светкавица на ръката.

— Облечете я — излая лейтенантката и мъжете изправиха Хестър, като я хванаха за мократа коса. Не си направиха труда да я подсушат, а само я насилиха да вкара ръце и крака в безформен сив комбинезон. Тя едва стоеше права и нямаше как да се възпротиви. Извадиха я от банята и я поведоха боса по влажен коридор. Лейтенантката беше най-отпред. На стените имаше постери с картини на атакуващи различни градове дирижабли и красиви млади мъже и жени в бели униформи, вперили очи в изгрева над зелен хълм. Покрай тях минаха други войници, чиито ботуши тропаха звучно под ниския таван. Повечето бяха не по-възрастни от Хестър, но всички носеха мечове и ленти за ръце със зелената светкавица. На лицата им бяха изписани ясни и самоуверени изражения на хора, които смятаха, че правят каквото трябва.

В края на коридора имаше метална врата, а зад нея — килия: висока и тясна гробница с един-единствен прозорец в горната част. Под лющещия се бетонен таван се извиваха като змии топлопроводи, но не излъчваха никаква топлина. Хестър трепереше цялата. Съхнеше много бавно под не особено дебелия си комбинезон. Някой ѝ хвърли тежко палто. Осъзна, че е нейното, и го навлече, изпълнена с благодарност.

— Къде са останалите? — попита тя, но едва успяха да я разберат, тъй като зъбите ѝ тракаха, а остатъчният ефект от наркотика беше вдървил устата ѝ. — Къде са другите ми дрехи?

— Ето ти ги ботушите — каза лейтенантката, взе ги от един от хората си и ѝ ги хвърли. — Останалите ги изгорихме. Не се тревожи, варварко, повече няма да се нуждаеш от тях.

Вратата се затвори, някой я заключи и обутите в ботуши мъже се отдалечиха. Хестър чуваше океана някъде долу — съскаше и въздишаше, докато се блъскаше в каменен бряг. Тя се сви, за да се предпази от студа, и заплака. Не за себе си, дори не за Том, а за изгорените си дрехи — жилетката ѝ, в чийто джоб беше снимката на любимия ѝ, и скъпия червен шал, който ѝ беше купил в Перипатетиаполис. Не ѝ беше останало нищо от него.

Мракът от другата страна на високия малък прозорец бавно избледня до мръсносиво. Вратата издрънча и се отвори и един мъж надникна вътре.

— Ставай, варварко — нареди той. — Комендантката чака.

Комендантката чакаше в голяма чиста стая, където на варосаните стени се очертаваха замазани фигури на делфини и морски нимфи, а кръглият прозорец гледаше към океана. Жената беше седнала зад голямо метално бюро, а кафявите ѝ пръсти барабаняха маниакално върху някаква папка. Изправи се едва когато пазачите на Хестър поздравиха.

— Можете да ни оставите — каза им тя.

— Но, комендант… — възпротиви се единият от тях.

— Мисля, че мога да се оправя с една мършава варварка. — Жената изчака пазачите да си тръгнат и бавно заобиколи бюрото си, като през цялото време не отделяше очи от пленничката.

Хестър беше срещала този свиреп и мрачен поглед и преди, тъй като комендантката не беше коя да е, а момичето Сатя, жестокото младо протеже на Ана Фанг от Батмунк Гомпа. Не беше особено изненадана. Откакто отиде в Анкъридж, животът ѝ се превърна в някакъв странен сън и беше напълно нормално да срещне познато неприятелско лице тук. Бяха минали две години и половина от последната им среща, но Сатя се беше състарила много повече от тях — лицето ѝ беше измършавяло и неприветливо, а в тъмните ѝ очи блестеше нещо, което Хестър не можеше да разчете, сякаш яростта, вината, гордостта и страхът се бяха обединили и превърнали в нещо ново.

— Добре дошла в Съоръжението — изрече хладно тя.

Хестър се втренчи в нея.

— Какво е това място? Къде се намира? Не мисля, че вашите хора имат някакви бази на север, не и откакто Шпицберген беше изяден.

Сатя само се усмихна.

— Не знаеш нищо за нашите хора, госпожице Шоу. Съветът може да е изтеглил силите на Лигата от арктическия регион, но някои от нас не приемат поражението толкова лесно. Зелена буря създаде няколко бази на север. Тъй като няма да си тръгнеш от тук жива, мога да ти споделя, че комплексът ни се намира в Грабителско гнездо — остров на триста и двадесет километра от южния край на Гренландия.

— Чудесно — отвърна Хестър. — Дойдохте тук заради хубавото време, нали?

Сатя я зашлеви толкова силно, че направо я замая.

— Това са небесата, в които е израснала Ана Фанг — обясни тя. — Родителите ѝ са търгували в тези региони, преди да бъдат поробени от Аркангел.

— Ясно. Сантиментални причини значи — промърмори Хестър и се стегна, защото очакваше да получи нов шамар, но такъв не последва. Сатя се извърна от нея и погледна през прозореца.

— Преди три седмици унищожихте един от екипите ни над прохода Драхен — каза тя.

— Само защото нападнаха дирижабъла ми — отвърна Хестър.

— „Джени“ не е твой — сопна се другото момиче. — Той е на… Беше на Ана. Ти го открадна в нощта, в която тя загина, ти и твоят любовник варварин, Том Натсуърти. Къде е той, между другото? Не ми казвай, че те е изоставил?

Хестър сви рамене.

— Какво търсеше сама на борда на Аркангел?

— Просто продавах няколко града на Ловците — отвърна тя.

— Не се съмнявам. Предателството е в кръвта ти.

Хестър се намръщи. Нима Сатя я беше довела чак дотук, за да обижда родителите ѝ?

— Ако имаш предвид, че съм се метнала на майка ми, признавам, че е постъпила доста глупаво, като е изровила МЕДУЗА, но не мисля, че е предала някого.

— Не — съгласи се комендантката. — Но баща ти…

— Баща ми беше фермер — изрева Хестър, изпитала внезапен странен гняв, че това момиче може да стои пред нея и да обижда паметта на бедния ѝ мъртъв баща, който винаги беше вършил само добрини.

— Ти си лъжкиня — каза Сатя. — Баща ти беше Тадеус Валънтайн.

Снегът падаше като пудра захар навън. Хестър видя айсберги, които плуваха през мрачносивия зимен океан.

— Това не е вярно — отвърна тихичко тя.

Комендантката извади лист хартия от папката на бюрото си.

— Това е докладът, който Ана подготви за Висшия съвет на Лигата. Същия ден ви доведе в Батмунк Гомпа. Какво беше написала за теб…? Ах, да: Двама младежи: единият е прекрасен млад чирак историк от Лондон, доста безобиден, а другата е бедно, обезобразено момиче, което, сигурна съм, е изгубената дъщеря на Пандора Рей и Тадеус Валънтайн.

— Баща ми беше Дейвид Шоу от Оук Айлънд… — заяви Хестър.

— Майка ти е имала много любовници, преди да се омъжи за Шоу — отвърна Сатя с изпълнен с неодобрение глас. — Валънтайн е бил един от тях. Ти си негово дете. Ана никога не би написала подобно нещо, ако не беше сигурна.

— Баща ми беше Дейвид Шоу — изплака Хестър, но беше наясно, че не е вярно. Дълбоко в сърцето си знаеше, че Сатя е права, научи го още преди две години, когато срещна погледа на Валънтайн над тялото на умиращата му дъщеря Катрин. Между двете момичета проблесна нещо подобно на електричество, осъзнали, че това е самата истина. Хестър беше съкрушена, защото не го искаше за баща. Въпреки това дълбоко в себе си беше разбрала още тогава, затова не се учуди, че не успя да го убие.

— И все пак Ана е грешала за вас, нали? — попита комендантката, обърна се и отиде до прозореца. Снегът беше спрял да вали и слънцето превръщаше части от сивия океан в по-светлосиви петна. — Ти не си била изгубена, а Том не е бил безобиден. Двамата сте били в комбина с Валънтайн през цялото време. Използвали сте добротата на Ана, за да проникнете в Батмунк Гомпа и да му помогнете да опожари аерофлота.

— Не е вярно! — отвърна Хестър.

— Да. Подмамили сте Ана на място, на което сте можели да я убиете, и след това сте откраднали дирижабъла ѝ.

Хестър поклати глава.

— Грешиш!

— Спри да лъжеш! — изкрещя Сатя и ѝ се нахвърли отново. В очите ѝ имаше сълзи.

Хестър се опита да си спомни онази нощ в Батмунк Гомпа, която се беше запечатала в съзнанието ѝ като петно от пламъци и бягство, но имаше чувството, че Сатя не се беше справила особено добре. Въпреки всичките ѝ приказки за това, че трябва да се борят, тя беше изоставила обичната си Ана да се изправи сама срещу Валънтайн, и той я беше убил. Хестър беше наясно, че човек трудно може да прости на себе си подобно нещо. Вместо това се опитваше да потиска спомените си или затъваше в отчаяние.

Или намираше някой друг, върху когото да хвърли вината. Като дъщерята на Валънтайн.

— Ще си платиш за стореното — заяви Сатя. — Но първо може би ще помогнеш да се направят някои промени. — Тя взе пистолет от бюрото си и посочи с него една малка врата в другия край на кабинета. Хестър отиде до нея, без да ѝ пука къде ще я отведе или дали ще я застреля. Дъщерята на Валънтайн — продължаваше да си мисли. — Дъщерята на Валънтайн минава през вратата. Дъщерята на Валънтайн слиза по металните стъпала. Дъщерята на Валънтайн. Нищо чудно, че нравът ѝ беше такъв. Нищо чудно, че беше способна да продаде цял град с добри хора на Аркангел, без това да ѝ тежи на съвестта. Тя беше дъщерята на Валънтайн и се беше метнала на татенцето си.

Стъпалата водеха до тунел, а след това до някакво преддверие. Двама пазачи я изгледаха изпод затъмнените стъклопластови визьори на шлемовете си. Трети мъж стоеше и чакаше пред тежка стоманена врата — той беше дребен, с розови като на заек очи и нервно дъвчеше ноктите си. Аргоновите лампи на стените хвърляха ярки отражения върху голия му скалп. Между веждите му беше нарисувано червено колело.

— Това е инженер! — каза Хестър. — Лондонски инженер! Смятах, че всички са мъртви…

— Неколцина оцеляха — отвърна Сатя. — След като Лондон експлодира, бях поставена начело на ескадрила, която да залови оцелелите от руините. Повечето бяха изпратени в робски лагери дълбоко в териториите на Лигата, но когато разпитах доктор Попджой и научих каква е била работата му, осъзнах, че може да ни е от полза.

— Да ви е от полза за какво? Смятах, че Лигата ненавижда Старата технология?

— Винаги е имало хора сред нас, които са вярвали, че за да се сломят градовете, трябва да се използват техните проклети устройства срещу тях — заяви Сатя. — След онова, което двамата с баща ти направихте в Батмунк Гомпа, гласовете им започнаха да се чуват все по-често. Сформира се тайно общество от млади офицери: Зелена буря. Когато им казах за Попджой, веднага видяха потенциала му и ми позволиха да създам този комплекс.

Инженерът оголи големите си жълти зъби в нервна усмивка и попита:

— Значи това е Хестър Шоу? Може да ни е от полза. Да, да. Тя е била „в последния ѝ миг“, ако мога така да се изразя. Присъствието ѝ в Мнемоничната среда може да осигури подбудата, която търсим.

— Заемай се — заповяда Сатя и Хестър забеляза, че тя също беше много нервна.

Попджой дръпна поредица от лостове на вратата и масивните електромагнитни ключалки се прибраха с кухо дрънчене, сякаш се освобождаваха прихващащи скоби. Пазачите се напрегнаха. От фуниите на големите им автомати се издигнаха облачета пара, когато освободиха предпазителите им. Цялата тази охрана не беше предназначена да държи хората навън, осъзна Хестър. Трябваше да задържи нещо вътре.

Вратата се отвори.

По-късно Хестър щеше да научи, че Залата на спомените е стара цистерна за гориво: един от десетките стоманени глобуси в дълбините на Грабителско гнездо. На пръв поглед приличаше на изключително голяма стая с ръждясали стени, които се извиваха, за да образуват купол отгоре и купа отдолу. По стените бяха закачени големи картини — зърнести изображения на човешки лица, снимки от Лондон, Аркангел и Марсилия и копринени картини от Батмунк Гомпа в черни рамки. Кратки филмчета се повтаряха безкрайно на бели панели — малко момиченце със златиста коса с опашки се смееше на някаква морава, а млада жена си дърпаше от дълга лула и издишаше дим срещу камерата.

Хестър изведнъж изпита огромен страх, без да знае защо.

Сферичната стая беше заобиколена от метална пътека, от която един тесен мост водеше до платформа в средата на помещението, където стоеше някаква подобна на монах фигура, облечена в сива роба. Хестър се опита да отстъпи назад, когато Сатя и Попджой тръгнаха по моста, но един от пазачите зад нея я бутна силно напред. Комендантката стигна централната платформа и докосна ръката на фигурата, която чакаше там. Тя плачеше тихичко и лицето ѝ проблясваше от сълзите на слабата светлина.

— Донесох ти подарък, скъпа моя — каза нежно Сатя. — Посетител. Някой, когото съм сигурна, че помниш!

Облечената в роба фигура се обърна, сивата качулка падна и Хестър видя, че това е… не това някога беше Ана Фанг.

20. Новият модел

Доктор Попджой беше свършил много добра работа за новите си господари. Разбира се, той и неговите колеги инженери бяха прекарали много години в изучаване на технологията на преследвачите. Бяха научили много от Шрайк — механизирания ловец на глави, който някога беше осиновил Хестър. Дори бяха направили свои собствени преследвачи. В нощта, в която МЕДУЗА избухна, Хестър видя цели отряди от Възкресени мъже да маршируват по улиците на Лондон. Но да сравнява онези клатещи се безмозъчни създания с това, което стоеше пред нея, беше като да сравнява стар очукан товарен балон с чисто нова небесна яхта „Серапис“.

Създанието пред нея беше слабо, почти грациозно и не много по-високо от истинската Ана Фанг. Лицето му беше скрито зад бронзова маска на смъртта, а тръбите и маркучите, които излизаха от черепа му, бяха прибрани зад главата. Слабите и любопитни потрепвания на главата и ръцете, докато оглеждаше Хестър, бяха толкова човешки, че за момент момичето почти повярва, че инженерът е успял да съживи Ана.

Сатя заговори бързо и изпълнена с емоции:

— Все още не си спомня нищо, но скоро и това ще се случи. Тази стая ѝ помага да си върне паметта, да предизвика завръщане на спомените ѝ. Събрахме снимки на всички хора, които някога е познавала, на местата, на които е ходила, на градовете, срещу които се е била, на любовниците и враговете ѝ. Ще си спомни всичко. Възкресена е само от няколко месеца и…

Сатя млъкна, сякаш осъзна, че изпълнените ѝ с надежда бръщолевения само правят ужасните неща, които беше сторила, още по-ужасни. Ехото от думите ѝ зашептя във вътрешността на старата цистерна:

— И, и, и, и, и…

— О, богове и богини — изуми се Хестър. — Защо просто не я остави да почива в мир?

— Защото имаме нужда от нея! — изписка в отговор комендантката. — Лигата изгуби пътя си! Нуждаем се от нови водачи. Ана беше сред най-добрите от нас. Тя ще ни покаже пътя към победата!

Преследвачката изви изкусните си ръце и от всеки от пръстите ѝ се появи тънко острие, клъц, клъц, клъц.

— Това не е Ана — каза Хестър. — Никой не се завръща от Мрачните владения. Опитоменият ти инженер може да е успял да съживи трупа ѝ, но това не е тя. Някога познавах един преследвач — те не помнят кои са били приживе, не са същите личности, защото този човек е мъртъв, и когато натикате една от тези машини от Стара технология в главите им, създавате нова личност, сякаш нов наемател се премества в празна къща…

Попджой се ухили.

— Не знаех, че си експерт, госпожице Шоу. Разбира се, имаш предвид стария модел на Шрайк — много посредствена изработка. Преди да монтирам машинарията на преследвачите в главата на госпожица Фанг, я програмирах да търси центровете със спомените ѝ. Напълно съм уверен че ще успеем да събудим паметта ѝ, която е дълбоко заровена някъде там. Затова е тази стая — да стимулира обекта с постоянни напомняния за нещата от стария му живот. Всичко е въпрос на намиране на правилната мнемонична подбуда — миризма, предмет, лице. И ето в това е твоята роля.

Сатя блъсна Хестър напред, докато не застана само на няколко сантиметра от новата преследвачка.

— Виж, скъпа! — каза весело комендантката. — Виж! Това е Хестър Шоу! Дъщерята на Валънтайн! Помниш ли, че я намери в Безлюдните територии и я доведе в Батмунк Гомпа? Тя присъстваше, когато ти умря!

Преследвачката се наведе напред. Мъртъв черен език облиза изсъхналите ѝ устни в сенките зад бронзовата маска. Гласът ѝ беше сух шепот като нощен вятър, който духа през каменни долини.

— Не познавам това момиче.

— Разбира се, че я познаваш, Ана! — настоя Сатя с огромно търпение. — Трябва да я познаваш! Опитай се да си спомниш!

Преследвачката вдигна поглед и огледа стотиците портрети на стените, пода и тавана на сферичния си затвор. Там бяха родителите на Ана Фанг, Стилтън Каел — господарят ѝ, когато беше робиня в станциите за асимилиране на Аркангел, — Валънтайн, капитан Кора и Пандора Рей, но нямаше снимка на обезобразеното лице на Хестър. Създанието фокусира механичните си очи отново върху нея и дългите му нокти потрепнаха.

— Не познавам това момиче. Не съм Ана Фанг. Губите ми времето, малки живородени. Искам да напусна това място.

— Разбира се, Ана, но трябва да се опиташ да си спомниш. Трябва да бъдеш себе си отново, преди да те отведем у дома. Всички в земите на Лигата те обичат. Когато чуят, че си се завърнала, ще се надигнат и ще те последват.

— Ах, комендант — промърмори Попджой и отстъпи назад по моста. — Мисля, че е време да я оставим…

— Не съм Ана Фанг — заяви преследвачката.

— Комендант, определено смятам, че…

— Ана, моля те!

Хестър инстинктивно сграбчи Сатя и я дръпна назад. Ноктите преминаха на сантиметър от врата на похитителката ѝ. Пазачът вдигна автомата си към създанието и то се поколеба достатъчно дълго, за да се оттеглят по моста. Стигнаха до вратата и мъжът, който стоеше на пост отвън, дръпна тежък червен лост. Насред усилващото се електрическо жужене светнаха червени предупредителни лампички.

— Не съм Ана Фанг! — изрече преследвачката и тръгна след тях. Хестър се обърна, секунда преди пазачите да затворят вратата, и видя, че създанието я гледа, а ноктите му се движат и проблясват.

— Невероятно — каза Попджой и започна да си води някакви бележки на клипборда. — Невероятно. Сега, като се замисля, може би не беше много умно да монтираме остриетата толкова рано…

— Какво ѝ има? — попита Сатя.

— Трудно е да определя — призна си доктор Попджой. — Предполагам, че новите компоненти, предназначени да търсят спомените, които добавих към новия мозък на преследвач, се сблъскват с тактическите ѝ и агресивните ѝ инстинкти.

— Имаш предвид, че е луда? — попита Хестър.

— Госпожице Шоу, „луда“ е ненужен термин. Предпочитам да кажа, че някогашната госпожица Фанг е „разумна по различен начин“.

— Бедната Ана — прошепна Сатя и потърка врат с връхчетата на пръстите си.

— Не се тревожи за нея — каза Хестър. — Ана е мъртва. Бедната ти, би било по-правилно. Имаш си откачена машина за убиване и глупавите ти оръжия няма да я задържат още дълго. Тя може да се покатери по онази платформа! Може да стигне до вратата…

— Мостът е електрифициран, госпожице Шоу — заяви непоколебимо Попджой. — Гредите под платформата и вътрешността на вратата също. Дори преследвачите не обичат масивни токови удари. Що се отнася до оръжията, напълно съм сигурен, че госпожица Фанг все още не разбира новата си сила и се страхува от тях. Това може би е знак, че наистина притежава някаква остатъчна памет от предишното си човешко превъплъщение.

Сатя го изгледа с проблясък на надежда в очите.

— Да. Да, докторе. Не трябва да се отказваме. Отново ще доведем госпожица Шоу тук.

Комендантката се обърна с усмивка на лице, но Хестър беше забелязала изражението на паника зад очилата на Попджой. Той нямаше абсолютно никаква представа как да възстанови спомените на авиаторката. Без съмнение, дори Сатя скоро щеше да разбере, че опитът ѝ да върне приятелката си от Мрачните владения, е обречен на провал. Когато това се случи, нямаше да има повече нужда от нея.

Ще умра тук — помисли си тя, когато пазачите я отведоха обратно в килията ѝ и я заключиха. — Или Сатя, или онова лудо създание ще ме убият и никога вече няма да видя Том, няма да мога да го спася и той също ще умре в робските ями на Аркангел, проклета да съм.

Хестър се опря на стената и бавно се плъзна по нея, докато не остана на колене, свита на малка жалка топка. Чуваше съскането на океана между скалите на Грабителско гнездо. То беше също толкова студено, колкото гласа на новата преследвачка. Чуваше как от тавана се отчупват малки парченца боя и цимент и падат на влажния под. Слабите драскащи звуци в старите топлопроводи ѝ напомниха за Анкъридж. Замисли се за господин Скейбиъс, за Сатя и за безнадеждните неща, които хората вършеха, за да запазят онези, които обичат.

— О, Том! О, о, Том! — захленчи тя и си го представи щастлив и в безопасност в Анкъридж, без да знае, че любимата му е изпратила огромния Аркангел по петите му.

21. Лъжи и интриги

Мина седмица, а после още една и още една. Анкъридж продължаваше на запад, като пъплеше по северния край на Гренландия. Изпратиха разузнавателни шейни, които да проверят леда пред тях. Никой град не беше минавал по този път преди и госпожица Пай нямаше доверие на картите си.

Фрея също имаше чувството, че е попаднала в неизследвана територия. Защо беше толкова нещастна? Как всичко се беше объркало, след като изглеждаше толкова добре? Не разбираше защо Том не я желае. Определено тя не му липсва, нали? — помисли си тя и избърса праха от огледалото в съблекалнята си, за да се огледа. — Няма как да предпочита нея пред мен, нали?

Понякога, изгаряна от самосъжаление, маркграфинята кроеше сложни схеми, за да го спечели отново. Понякога пък се разгневяваше, тръгваше по прашните коридори и започваше да си мърмори под носа всички неща, които трябваше да му каже по време на спора им. Един-два пъти се замисли дали не трябва да заповяда да го обезглавят за измяна, но палачът на Анкъридж (много възрастен джентълмен, чиято професия беше само церемониална) беше мъртъв, а се съмняваше Смю да успее да вдигне брадвата.

Том напусна покоите си в Зимния дворец и се премести в апартамент в една голяма и празна сграда на „Расмусен Проспект“ недалеч от аеропристанището. Без Вундеркамера или библиотеката на маркграфинята, които да го занимават, той посвети дните си на самосъжаление, на планове как да си върне Хестър или поне да узнае накъде е отлетяла.

Нямаше как да напусне Анкъридж, поне това беше ясно. Постоянно тормозеше господин Аакиук с молби да пригоди „Жълтоклюна гарга“ за дълъг полет, но той беше просто влекач и никога не беше летял на повече от километър от аеропристанището. Освен това уредникът твърдеше, че е невъзможно да му монтира по-големи резервоари, които бяха необходими, ако Том искаше да полети на изток.

— Освен това — добави господин Аакиук, — с какво ще ги напълниш? Проверих нивата на горивото в цистерните на пристанището. Почти нищо не е останало. Не разбирам. Стрелките продължават да твърдят, че са пълни, а те са почти празни.

Горивото не беше единственото липсващо нещо. Тъй като Том не повярва на приказките за призраци на Скейбиъс, реши да поразпита в машинното отделение и да разбере дали някой знае нещо за мистериозния приятел на Хестър. Никой нямаше представа за какво говори, но всеки си имаше свой собствен разказ за зърнати в ъглите фигури, където не трябваше да има никого, и за инструменти, които се оставяха в края на смените и повече не се появяваха. Разни неща изчезваха от шкафчетата на работниците и от заключени стаи. Цистерната с масло на „Улица Отоплителна“ беше пресъхнала, макар стрелките да твърдяха, че е почти пълна.

— Какво става? — попита Том. — Кой би взел всички тези неща? Мислите ли, че на борда има някого, за когото не подозираме? Някой който е останал скрит след чумата, за да си напълни джобовете?

— Благословен да си, млади човече — хилеха се насреща му работниците от машинното отделение. — Кой би останал на борда на град като нашия, освен ако не е искал да помогне на Нейно Великолепие да тръгне за Америка? Няма как да се слезе от Анкъридж, няма как откраднатото да бъде продадено.

— Тогава кой…?

— Призраци — отвръщаха всички те, клатеха глави и стискаха амулетите, които носеха около вратовете си. — Дебелият лед винаги е бил обитаван от духове. Те се качват на борда и правят номера на живите. Всички знаят това.

Том не беше толкова убеден. Имаше нещо призрачно в машинното отделение и понякога, когато беше сам по мръсните улици, усещаше, че го наблюдават, но не можеше да разбере за какво им бяха на някакви призраци масло, инструменти, гориво за дирижабли и дрънкулки от музея на маркграфинята.

— Погнал ни е — изрече мрачно една вечер Шило, докато наблюдаваше екраните, а Том претърсваше няколко изоставени сгради в покрайнините на машинното отделение. — Той знае.

— Не знае — изморено отвърна Боне. — Просто подозира, това е всичко. Дори няма представа какво подозира, просто е наясно, че нещо се случва.

Шило го изгледа изненадан, след което се засмя.

— Значи знаеш какво мисли, така ли?

— Просто казвам, че не трябва да се тревожиш за него, това е всичко — измърмори Боне.

— А аз пък ти казвам, че трябва да се погрижим за този Сух. Ще го направим да изглежда като нещастен случай. Какво мислиш?

Боне не отговори нищо, отказваше да захапе стръвта. Наистина се налагаше да бъдат много по-внимателни, откакто Том започна разследването си, и това ги забавяше. Шило от своя страна искаше да докаже, че е постъпил правилно, като е поел командването, и беше решен да докара „Ларва“ у дома при Чичо претъпкан с плячка, но макар двамата с Боне да ходеха горе почти всяка вечер, те се страхуваха да откраднат нещо ценно, за да не привлекат още повече вниманието на Том. Наложи се да махнат маркучите миноги от цистерните на аеропристанището, но това скоро щеше да се превърне в проблем, тъй като писмата рибки и повечето от системите на „Ларва“ работеха с крадено гориво.

Изгубеното момче в Боне знаеше, че Шило е прав. Трябваше да издебнат Том в някоя затънтена улица, да забият нож между ребрата му, да изхвърлят тялото му от кърмата и нормалното обирджийство можеше да продължи. Но друга част от него, по-добрата част, не можеше да понесе тази идея. Желаеше Шило просто да се откаже, да се върне в Гримзби и да го остави тук сам, за да наблюдава Том, Фрея и останалите. Понякога дори обмисляше да се предаде и да се остави на милостта на жителите на Анкъридж. Но пък откакто се помнеше, го учеха, че Сухите нямат милост. Учителите му в Обирджийника, другарите му, гласът на Чичо, който се носеше от високоговорителите в столовата в Гримзби, всички бяха на едно мнение, че колкото и цивилизовани да изглеждаха Сухите, колкото и удобни да бяха градовете им и колкото и красиви да бяха момичетата им, те щяха да сторят ужасни неща на едно Изгубено момче, ако го хванат.

Боне вече не беше толкова сигурен, че това е истина, но нямаше куража да отиде горе, за да разбере. Как можеше да го направи? Здравейте, аз съм Боне. Онзи, който ви ограбва…

Телеграфът в задната част на кабината започна да трака развълнувано и наруши спокойствието на момчето. Двамата с Шило се стреснаха от неочаквания шум, а Гаргара, който беше станал по-неспокоен от всякога под жестокото командване на новия си водач, изписка от страх. Малката машина раздвижи месинговите си крайници нагоре-надолу като механичен щурец и от един отвор в стъклопластовия купол се появи дълга лента от перфорирана бяла хартия. Някъде под Анкъридж плуваше писмо рибка от Гримзби и предаваше сигнал през леда.

Трите момчета се спогледаха. Това не се случваше никак често. Нито Боне, нито Шило някога бяха виждали подобно нещо на борда на охлюв — съобщение от Чичо. В изненадата си Шило за момент забрави новата си роля и притеснено изгледа Боне.

— Какво пък е това според теб? Мислиш ли, че нещо у дома се е объркало?

— Сега ти си капитанът, Шилко — отвърна Боне. — По-добре провери.

Шило прекоси кабината, изблъска Гаргара настрани, сграбчи гърчещата се лента хартия и се намръщи, докато четеше перфорираните думи. Усмивката му се изпари.

— Какво има, Шилко? — попита нетърпеливо Гаргара. — От Чичо ли е?

Шило кимна и вдигна глава, след което отново погледна лентата, сякаш не можеше да повярва на написаното на нея.

— Естествено, че е от Чичо, глупако. Пише, че е прочел докладите ни. Трябва веднага да се приберем в Гримзби. И да вземем с нас Том Натсуърти.

— Професор Пенироял!

През последните няколко седмици великият изследовател се беше превърнал в рядко явление в Анкъридж. Почти не напускаше покоите си и дори не се появяваше за срещите на Комитета по транспорта.

— Настинал съм! — обясни с приглушен глас той, когато Фрея изпрати Смю да почука на вратата му. Но тази нощ, когато Том излезе от машинното отделение и се озова на „Расмусен Проспект“, видя добре познатата, закачулена с тюрбан фигура на Пенироял да се клати в снега.

— Професор Пенироял! — провикна се младежът отново, затича се и го настигна почти до Щурвала.

— Ах, Тим! — каза изследователят с бледа усмивка. Говореше завалено, а ръцете му бяха пълни с бутилки евтино червено вино, което беше взел от един изоставен ресторант на име „Най-доброто хапване на Севера“. — Много се радвам да те видя отново. Предполагам, че не си извадил късмет с онзи дирижабъл?

— Дирижабъл?

— Едно малко птиченце ми каза, че си питал Аакиук за аеровлекача му. „Рошава гарга“ или както там беше. Искал си да напуснеш тези студени владения и да се върнеш обратно в цивилизацията.

— Това беше преди седмици, професоре.

— О?

— Не се получи.

— Ах! Жалко.

Постояха известно време в неловко мълчание. Пенироял се олюляваше едва.

— Търся ви от цяла вечност — каза най-накрая Том. — Искам да ви питам нещо. Като изследовател и историк.

— О! — отвърна мъдро Пенироял. — Ах! По-добре се качи с мен.

Официалната резиденция на почетния главен навигатор се беше превърнала в истинска бърлога, откакто Том я видя за последен път. Купища хартия и мръсни съдове бяха плъпнали като гъби върху всяка гладка повърхност, на пода бяха захвърлени смачкани скъпи дрехи, а целият диван беше в празни бутилки — останки от откраднатото и изпито вино.

— Заповядай, заповядай — каза вяло Пенироял, посочи един стол и затърси тирбушон сред хаоса на бюрото си. — Та, с какво мога да ти помогна?

Том поклати глава. Онова, което щеше да каже, започна да му звучи глупаво.

— Просто… — подхвана той — … ами, натъквали ли сте се на някоя история за нарушители на борда на ледените градове по време на пътуванията си?

Професорът едва не изпусна бутилката, която държеше.

— Нарушители? Не! Защо? Да не би да искаш да кажеш, че има някой на борда…

— Не. Не съм сигурен. Може би. Някой краде разни неща и не мисля, че е от хората на Фрея, защото те могат да си вземат всичко, което си поискат, и нямат причина да крадат.

Пенироял отвори виното и отпи голяма глътка направо от бутилката. Явно така си стабилизираше нервите.

— Може би сме пипнали паразит — заяви накрая той.

— Какво имате предвид?

— Не си ли чел „Градовете зикурати на Бога Змия“, невероятния ми разказ за пътуването ми в Нова Мая? — попита професорът. — Има цяла глава за паразитните градове, наречена „Las Ciudades Vampiras“9.

— Никога не съм чувал за такива — отвърна подозрително Том. — Да не би да имате предвид някакви градове боклучари?

— О, не! — Пенироял седна до него и по лицето на младежа се разстла топлият му дъх, миришещ на вино. — Съществуват много начини да се плячкоса един град. Тези, вампирските, се крият в боклуците на Безлюдните територии, докато някой друг град не мине над тях. След това се изстрелват и се прикачват за долната му част с гигантски вендузи. Бедният град продължава напред, без да има никаква представа какво виси от корема му, но през цялото време екипажът на паразита се промъква наоколо, източва цистерните с гориво, краде оборудване, убива мъжете един по един, отвлича красивите жени, за да ги продаде на робските пазари на Ицал като жертвоприношения на боговете на вулканите. Накрая градът гостоприемник спира, тъй като от него е останала само една празна черупка, една обвивка. Двигателите му са свалени, жителите му са заловени или убити, а вампирският град се насочва към следващата си жертва.

Том обмисли чутото.

— Това е невъзможно! — каза най-накрая той. — Как може цял един град да не разбере, че за него се е прикачил друг? Как може да не бъдат забелязани всички онези хора, които се разхождат на борда му и крадат разни неща? Няма никакъв смисъл! И… вендузи?

Пенироял доби шокиран вид.

— Какво искаш да ми кажеш, Том?

— Казвам, че вие… вие сте си измислили всичко! Точно както нещата в „Боклук? Боклук!“ и старите сгради, за които казвате, че сте видели в Америка… О, велики Куърк! — Младежът изведнъж изпита невероятен студ, макар апартаментът да беше топъл и задушен. — Ходили ли сте въобще в Америка? Или това също е измислица?

— Разбира се, че съм ходил! — отвърна гневно професорът.

— Не ви вярвам! — Някогашният Том, който беше възпитан да уважава по-възрастните и всички историци, никога нямаше да дръзне да изрече подобни неща, дори да си ги помисли даже. Трите седмици без Хестър го бяха променили повече, отколкото предполагаше. Изправи се, погледна подпухналото и потно лице на Пенироял и разбра, че той лъже. — Всичко е просто фантазия, нали? Пътуването ви до Америка е било история, която се базира на разказите на пилотите и на легендата за изчезналата карта на стария Снори Улвесон, която вероятно никога не е съществувала!

— Как смееш, сър! — Пенироял се изправи с огромно усилие и размаха празната бутилка. — Как смееш ти, някакъв си бивш чирак историк, да ме обиждаш! Книгите ми са продадени в стотици хиляди екземпляри! Преведени са на повече от десет различни езика! Получавал съм чудесни хвалебствия. „Брилянтен, спиращ дъха и правдоподобен“ — Шъдърсфийлд Газет. „Невероятно добра история“ — Панцерщад Кобленц Адвъртайзър. „Творбите на Пенироял са глътка свеж въздух в скучния свят на практичната история“ — Уонтидж Уикли Уафъл…

Глътка свеж въздух беше онова, от което се нуждаеше Том, но не от типа, който професорът можеше да му осигури. Мина покрай самовлюбения изследовател, побягна надолу по стълбите и излезе на улицата. Сега разбираше защо Пенироял беше толкова заинтересован от ремонта на „Джени Ханивър“ и толкова смутен, когато Хестър отлетя. Историите му за зелени земи бяха пълна измислица! Много добре знаеше, че Фрея Расмусен е насочила града си към гибел!

Побягна към Зимния дворец, но не стигна далеч, тъй като си промени решението. Маркграфинята не беше правилният човек, с когото да сподели тази информация. Тя беше вложила всичко в това пътуване на запад. Ако отидеше при нея и ѝ кажеше, че Пенироял е грешал през цялото време, гордостта ѝ щеше да бъде накърнена, а тя имаше в изобилие от нея. Дори можеше да си помисли, че се опитва да я измами, за да я накара да обърне града и да потърси Хестър.

— Господин Скейбиъс! — каза си Том. Главният инженер нямаше никакво доверие на професор Пенироял. Той щеше да го послуша. Обърна се и побягна с всички сили към стълбището. Мина под Щурвала и видя облегнатия на балкона изследовател, който се провикна след него:

— „Изумителен талант“ — Уийл-Тапърс Уикли!

Долу в горещия мрак на машинното отделение всичко туптеше и гърмеше в ритъма на двигателите, които водеха града към неговата гибел. Том спря първия човек, когото видя, и го попита къде може да открие Скейбиъс. Онзи кимна към кърмата и стисна амулета си.

— Отиде да търси сина си както всяка друга вечер.

Том побягна по тихите ръждясали улици, където нищо не помръдваше. Или почти нищо. Когато мина под една от висящите аргонови лампи, с крайчеца на окото си забеляза леко раздвижване в една от вентилационните шахти и отразена в метал светлина. Спря на място. Дишаше тежко, сърцето му биеше като лудо, а косъмчетата на ръцете и врата му бяха настръхнали. В яда си покрай Пенироял беше забравил изцяло за нарушителите. Откъслечните му теории за тях налегнаха ума му отново. Вентилаторът вече изглеждаше празен и безобиден, но беше сигурен, че там има нещо, което се беше оттеглило обратно в сенките, когато го видя. Беше повече от сигурен, че онова още беше там и го наблюдаваше.

— О, Хестър — прошепна той. Изведнъж го налегна внезапен страх. Щеше му се любимата му да е тук, за да му помогне. Хестър щеше да се справи с това. Том обаче не знаеше дали той щеше да успее, не и сам. Опита се да си представи какво би направила тя и се насили да продължи напред, без да поглежда към вентилатора, докато не се увери, че е извън полезрението на онова чудо там.

— Мисля, че ни видя — каза Боне.

— Няма начин! — ухили се Шило.

Боне сви нещастно рамене. Цяла вечер следяха Том с камерите си и чакаха да отиде на някое място, което беше достатъчно тихо и близо до „Ларва“, за да изпълнят мистериозната заповед на Чичо. Никога досега не бяха наблюдавали Сух толкова дълго време и от толкова близо и имаше нещо в изражението на младежа, когато погледна камерата, което обезпокои Боне.

— Стига, Шилко, всичко се натрупва след време, нали? Шумовете и чувството, че те наблюдават. Той и преди си беше подозрителен, а сега…

— Те никога не ни забелязват! — отвърна непоклатимо Шило. Странното съобщение от Чичо го беше изнервило. Тъй като имаха за задача да следят Том, наложи му се да признае, че Гаргара е най-добрият оператор на борда, и да му повери управлението на камерите. Той се беше вкопчил в идеята, че е нещо повече от Сухите, сякаш това беше последното сигурно нещо на света.

— Те може и да гледат, но никога не виждат. Не са толкова наблюдателни като нас. Виж, какво ти казах? Той замина. Глупав Сух.

Не беше плъх. Всички плъхове в Анкъридж бяха мъртви, а и това чудо изглеждаше механично. Докато се промъкваше през сенките към вентилатора, Том забеляза отразяващата се в сегментирания метал светлина. Тялото му беше обло, с размерите на юмрук и с много крачета. Имаше само едно око като на камера.

Замисли се за мистериозното момче, което дойде при него в нощта, в която Хестър отлетя, и как знаеше всичко, което се случваше на аеропристанището и в Зимния дворец. Колко от тези неща бяха плъпнали в топлопроводите и шпионираха града? И защо това наблюдаваше него?

— Къде е той, Гаргара? Намери го…

— Мисля, че го няма — отговори най-малкото момче и завъртя камерата във всички посоки.

— Внимавай! — предупреди го Боне и сложи ръка на рамото му. — Том все още е някъде там, сигурен съм.

— Значи сега си медиум, така ли? — попита Шило.

Том си пое три пъти дълбоко дъх и се хвърли към вентилатора. Металното чудо задращи в опит да се скрие в мрачната шахта. Доволен, че все още е с дебелите ръкавици, той го стисна за мятащите се крачета и го издърпа.

— Пипна ни!

— Отбой! Отбой!

Осем стоманени крачета. Магнити за ходила. Бронирано тяло, осеяно с нитове. Лещата постоянно стържеше в опит да го фокусира. Това чудо толкова много приличаше на гигантски паяк, че Том го изпусна на пода и се отдръпна, докато то лежеше по гръб и гърчеше безпомощно крачета. Тънкият кабел, който се подаваше от задната му част, изведнъж се опъна и го задърпа обратно във вентилационната шахта. Том се спусна към него, но беше прекалено бавен. Многокракото чудо беше издърпано и изчезна с дрънчене в дълбините на града.

Младежът скочи на крака. Сърцето му направо препускаше. Кой притежаваше подобно нещо? Кой шпионираше жителите на Анкъридж? Сети се за разказа на Пенироял за вампирските градове и историята вече не му се струваше толкова невероятна. Облегна се на стената, за да успокои дишането си и отново се затича.

— Господин Скейбиъс! — развика се той, а ехото полетя напред през тръбоподобните улици и се изгуби сред огромните, мрачни, капещи и обитавани от призраци куполи. — Господин Скейбиъс!

— Пак го изгубихме! Не, ето там… камера дванадесет… — Гаргара превключваше бързо от устройство на устройство. Ламариненият глас на Том се носеше от високоговорителите в кабината: Господин Скейбиъс! Той не е призрак! Знам откъде се е появил!

— Мисля, че се е насочил към балкона на кърмата! — простена Шило и затърси в чекмеджетата пистолет и мрежа. — Ще ни развали прикритието! Чичо ще ни убие! Имам предвид, че наистина ще ни убие! Богове, мразя, като стане така! Ние сме крадци, а не похитители! Какво си мисли Чичо? Никога не са ни карали да отвличаме Сух, не и голям…

— Чичо Знае Най-Добре — напомни му Гаргара.

— О, я млъквай!

— Аз ще отида — каза Боне. Въпреки тази извънредна ситуация той беше спокоен. Знаеше точно какво трябва да се направи и как да го направи.

— Не и без мен — изкрещя в отговор Шило. — Нямам ти доверие и не мога да те пусна сам горе, сухолюбецо!

— Добре. — Боне почти беше стигнал до люка. — Но ме остави аз да действам. Той ме познава, нали помниш?

— Господин Скейбиъс?

Том отиде на балкона на кърмата. Луната беше увиснала ниско в небето зад града и задвижващото колело хвърляше отражението си върху платформите. Момчето го чакаше там като някакъв сив призрак.

— Как е, Том? — попита то. Изглеждаше изнервено и малко срамежливо, но приятелски настроено, сякаш беше най-естественото нещо на света да се срещнат по този начин.

Том преглътна изненадания си вик.

— Кой си ти? — попита той и отстъпи назад. — Онези многокраки неща, които наблюдават всичко… сигурно имаш стотици от тях в целия град. Защо? Кой си ти?

Момчето протегна ръка в умолителен жест към Том да остане.

— Казвам се Боне.

Устата на младежа пресъхна. Части от глупавата история на Пенироял се появиха в съзнанието му като алармени камбани: те убиват мъжете, превръщат градовете в празни обвивки, след тях остава само смърт…

— Не се тревожи — каза Боне и неочаквано се ухили, сякаш разбираше. — Ние сме просто крадци и смятаме да се прибираме у дома. Но ти трябва да дойдеш с нас. Чичо така каза.

Няколко неща се случиха едновременно. Том се обърна, за да избяга, но една тънка метална мрежа се спусна отгоре му и го събори на земята. В същия миг, в който Боне се провикна: „Шилко! Недей!“, се разнесе още един глас:

— Аксел?

Младежът вдигна поглед и видя, че Скейбиъс е застанал в другия край на балкона, хипнотизиран при вида на слабото русокосо момче, което смяташе за призрака на мъртвия си син. От сенките отгоре изгърмя оръжие и проблесна син пламък — беше някакъв пищов с газова тяга, чийто куршум рикошира със скимтене като ранено куче. Скейбиъс изруга и се прикри, когато второ момче скочи долу на балкона. То беше по-едро от Боне, с дълга черна коса, която падаше върху лицето му. Двамата вдигнаха Том, който все още се опитваше да се освободи от мрежата. Хукнаха да бягат, като блъснаха пленника си в една слабо осветена алея.

Там беше много тъмно. Подовете вибрираха в постоянен ритъм. От платформите се подаваха дебели тръби и продължаваха нагоре в сенките като някакви дървета в метална гора. Някъде зад тях светеше луната и се носеше гневният и наранен глас на господин Скейбиъс:

— Ах ти, малък…! Върни се! Спри!

— Господин Скейбиъс! — провикна се Том и притисна лице в студената метална мрежа. — Те са паразити! Крадци! Те…

Похитителите му го пуснаха безцеремонно на палубата. Той се завъртя и ги видя, че са се скрили в пролуката между две тръби. Дългите ръце на Боне отвориха една част в платформата… отвориха замаскирана дупка.

— Спрете! — изкрещя Скейбиъс някъде от по-близо, самият той приличаше на сянка между тръбите. Приятелят на Боне вдигна пищова и отново произведе изстрел, който проби една тръба. От нея изригна гейзер от бяла пара.

— Том! — провикна се Скейбиъс. — Ще доведа помощ!

— Господин Скейбиъс! — изкрещя в отговор Том, но главният инженер вече беше изчезнал. Чу го да вика за помощ в един от близките коридори. Капакът на дупката беше отворен. През парата се процеждаше синя светлина. Боне и другото момче го вдигнаха и го понесоха към нея. Том зърна малка стълба, която водеше до тъмна, слабо осветена в синьо камера, след което полетя като чувал с въглища и се приземи тежко на пода. Похитителите му заслизаха по стълбата и затвориха люка след себе си.

22. „Ларва“

Куполовиден трюм, натъпкан с плячка като добре нахранен корем. Сини крушки в телени клетки. Мирис на влага, плесен и некъпани момчета.

Том се опита да се изправи до седнало положение. Когато падна от стълбата, успя да измъкне едната си ръка от мрежата, но точно преди да се освободи изцяло, Боне го хвана отзад, а приятелят му, онзи образ на име Шило, клекна пред него. Той беше прибрал пищова, но в ръката му имаше нож — късо острие от някакъв светъл метал с назъбен връх. Проблясваше в синьо на синята светлина, когато го опря в гърлото на Том.

— Не, моля те! — изписка младежът. Не смяташе, че тези странници се бяха постарали толкова много да го отвлекат само за да го убият, но острието беше студено, а погледът в оловносивите очи на Шило — дивашки.

— Шило, недей — намеси се Боне.

— Просто исках да го предупредя — отвърна момчето и бавно издърпа ножа. — Да си знае какво ще се случи, ако опита нещо глупаво.

— Той е прав, Том — каза Боне и му помогна да се изправи. — Не можеш да избягаш, затова по-добре не се опитвай. Няма да ти е много удобно, ако се наложи да те заключим в товарния отсек… — Извади въже от джоба си и завърза китките на пленника си с него. — Ще си така, докато напуснем Анкъридж. След това ще те отвържем, ако спазваш добро поведение.

— Ще напускате Анкъридж? — учуди се Том, докато гледаше какви сложни възли прави Боне. — Къде отивате?

— У дома. Чичо иска да те види.

— Чий чичо?

Кръглата врата зад Боне се отвори внезапно като ириса на камера. Вътре имаше някакво странно оборудване и трето момче, което беше изумително дребно.

— Шило, трябва да ТРЪГВАМЕ! — изкрещя то.

Боне се ухили на Том.

— Добре дошъл на борда на „Ларва“! — каза той и влезе на бегом в новото помещение. Том го последва, блъснат от силната ръка на Шило. Това странно и осветено в синьо отделение не беше някоя крипта на Анкъридж, както си помисли в началото, но също така не приличаше на един от паразитните градове на професор Пенироял. Това беше някакво превозно средство, в чиято контролна зала се намираха в момента — сърповидна кабина с табла от инструменти и лостове и подобни на балони прозорци, зад които имаше единствено мрак. На шест овални екрана над управлението се виждаха зърнести сини изображения на Анкъридж: Сферите на Скейбиъс, балконът на кърмата, „Расмусен Проспект“, някакъв коридор в Зимния дворец. На петия екран Фрея Расмусен спеше спокойно. На шестия Скейбиъс водеше екип от работници от машинното към тайната дупка.

— Погнали са ни! — изрече с много изплашен глас най-малкият от обирджиите.

— Добре, Гаргара. Време е да тръгваме. — Боне се зае с няколко от лостовете. Те приличаха на домашно направени както всичко друго на борда на този съд. Стържеха и скърцаха, когато момчето ги дърпаше, но явно работеха. Едно по едно изображенията на екраните се свиха, докато не се превърнаха в малки бели точки. Кабината се изпълни с металическо съскане, докато кабелите на камерите, които бяха изпълнили въздуховодите и водопроводите на Анкъридж като пипалата на упорита трева, бяха навити набързо. Том си представи как хората в целия град се изненадват от внезапния шум в тръбите им. Звукът от навиването на кабелите нарасна до оглушителен писък и накрая затихна с дрънчене, когато многокраките бяха прибрани над главата му в отвори в корпуса, чиито бронирани капаци се затвориха. Когато ехото и на последното устройство заглъхна, Том чу друго, по-слабо дрънчене — Скейбиъс и работниците му блъскаха с кирки и чукове по тайната дупка.

Боне и Шило стояха един до друг над управлението, а ръцете им се движеха бързо и уверено над таблата. Том, който винаги се беше грижил изключително внимателно за инструментите на „Джени Ханивър“, се шокира от състоянието на тези — бяха ръждясали, надрани и мръсни, лостовете стържеха в гнездата си, циферблатите скърцаха и всеки път, когато натискаха превключвател, изскачаха искри. Кабината започна да се тресе и да бучи, а стрелките на инструментите оживяха и Том разбра, че всичко работи. Тази машина, каквато и да беше, щеше да го отведе далеч от Анкъридж, преди Скейбиъс и останалите да могат да направят нещо, за да го спасят.

— Спускаме се! — изкряска Шило.

Разнесе се някакъв нов звук, който приличаше на прихващащите скоби на „Джени Ханивър“, когато се освобождаваха от някое пристанище. Последва много неприятно усещане, когато „Ларва“ се откачи от скривалището си под Анкъридж и премина в свободно падане. Стомахът на Том се преобърна. Той се хвана за една дръжка зад себе си. В дирижабъл ли се намираше? Не, не летеше, просто падаше. Съдът се разтресе, когато се приземи на леда под града. През прозореца забеляза огромните естакади и подпори, скрити отчасти от сива лапавица. След малко Анкъридж изчезна напълно и пред тях се откри чисто и осветено от луната снежно поле.

Гаргара провери инструментите.

— Тънък лед в посока изток-североизток, отклонение на изток, на около десет километра — изписка той.

Том все още нямаше почти никаква идея за размера и формата на „Ларва“, но наблюдателите на горния етаж на Анкъридж го видяха съвсем ясно на лунната светлина, когато се промъкна под него и внимателно избегна сблъсък със задното задвижващо колело. Охлювът приличаше на голям колкото къща метален паяк, чието дебело тяло стоеше на осем хидравлични крака, всеки от които завършваше с широк назъбен диск. От ауспусите от двете му страни излизаше черен дим. Той се насочи на изток по следите, които Анкъридж беше оставил.

— Паразит! — изръмжа Скейбиъс и изскочи на ремонтната платформа над задвижващото колело, за да види накъде отива. В него се надигна гняв, който разкъса ключалките и болтовете, с които беше застопорил чувствата си, откакто синът му почина. Някакъв мръсен паразит се беше лепнал за града му като кърлеж! Някакво паразитно момче крадец го беше заблудило, че Аксел се е завърнал!

— Ще ги спрем! — изкрещя на хората си главният инженер. — Ще ги научим, че не може да се краде от Анкъридж! Кажете на всички в Щурвала да се подготвят! Умиак, Кинвиг, Нийвс, с мен!

Анкъридж заби металните си водачи в леда и обърна след паразита. За известно време никой на борда не виждаше нищо заради блестящата завеса от сняг, която бегълците вдигнаха след себе си. След малко обаче паразитът отново се появи на километър и половина отпред. Беше се насочил на североизток. Градът ускори, за да догони жертвата си, а хората на Скейбиъс отвориха челюстите и ги спуснаха, за да почистят леда, който се беше образувал по стоманените зъби. Прожектори осветиха снега и изкривената сянка на паразита се удължи. Приближаваха и приближаваха, докато челюстите не стигнаха до самата кърма на другия съд и не щракнаха.

— Още веднъж! — изкрещя Скейбиъс, застанал на ремонтната платформа. — Този път ще го пипнем!

Уиндолин Пай погледна картите си и видя, че Анкъридж се е устремил към район, който изпратените разузнавателни екипи бяха маркирали с червени кръстове: място, където водата се беше смесила с лед, който нямаше да може да издържи тежестта на един град. Тя изпрати съобщение до машинното отделение по телеграфа, което гласеше СПИРАМЕ, и Анкъридж изключи двигателите си, хвърли всичките си котви и спря със сериозно разтрисане, което накара керемидите по покривите да полетят и откъсна една празна тераса от горния етаж на ръждясалата ѝ сграда.

Паразитната машина продължи напред, като си проправяше път през опасния лед. Скейбиъс я гледаше през отворените челюсти. След малко намали и спря.

— Ха! Принудихме ги да отидат на тънкия лед! Няма да посмеят да продължат напред! Наши са! — Той побягна към гаража, където изследователските екипи държаха шейните си, и взе пушката за вълци на един от хората си. Някой му извади шейна и я подкара. Скейбиъс се качи на нея и се насочи към изходната шахта — металната ѝ врата се отвори пред него. Заобиколи челюстите на града и се устреми към хванатото в капан паякообразно чудо. Десетина от мъжете му също се бяха качили на шейни и викаха и кряскаха зад него.

Том присви очи пред прозореца на охлюва и се опита да ги прикрие заради ярката светлина на прожекторите на Анкъридж. Вече чуваше приглушените викове на спасителите си, изстрелите от пушките за вълци и гърленото бръмчене на двигателите на шейните, които се приближаваха към тях.

— Ако ме пуснете, ще кажа някоя добра дума за вас — обеща на похитителите си той. — Скейбиъс не е лош човек. Ще се отнесе добре с вас, ако просто върнете нещата, които сте откраднали от машинното му отделение. И Фрея няма да ви накаже.

Малкото момче, Гаргара, като че ли му повярва. То поглеждаше уплашено него и приближаващите шейни.

— Млъкни — скастри го Шило, а бледите ръце на Боне продължаваха да танцуват върху таблата. „Ларва“ отново се раздвижи и спусна дебелото си тяло, докато не се опря в леда. От търбуха му се показаха резачки и навсякъде се разхвърчаха облаци пара. Съдът се завъртя непохватно и продължи да се върти, докато си изрязваше спасителна дупка. Когато приключи, резачките се прибраха обратно в корпуса му и той се спусна надолу, като по пътя си изхвърляше настрани лед, докато стигна до водата под него.

На стотина метра зад тях, Скейбиъс видя какво се случва. Той хвана управлението на шейната с крака, за да освободи ръцете си, вдигна пушката и стреля, но куршумът му издрънча в бронираното туловище и полетя някъде над леда като изгубена пчела. Подобните на балони прозорци на паразита потънаха. Над магнитните им щипки и портовете за камерите се надигнаха вълни. Дългите му крака се свиха един по един и изчезнаха в дупката.

Скейбиъс спря шейната и хвърли пушката настрани. Плячката му беше избягала, като отведе със себе си Том и паразитните момчета. Главният инженер нямаше представа накъде са се насочили, нито пък се сещаше за начин да я последва. Горкият Том — помисли си той, защото макар да се държеше грубо, харесваше младия пилот. Горкият Том. И горкият Аксел, който беше мъртъв, мъртъв, мъртъв, и в крайна сметка призракът му не се скиташе из Анкъридж. Никой не се завръща от Мрачните владения, господин Скейбиъс.

Главният инженер беше благодарен за маската си против студ. Тя не позволи на хората му да видят рукналите по лицето му сълзи, когато паркираха собствените си шейни близо до неговата и отидоха да надникнат в дупката, която избягалият паразит беше отворил.

Не че имаше нещо за гледане. Само голям кръг с вода, чиито вълни плискаха и шумяха по краищата му като саркастични аплодисменти.

Фрея се събуди от олюляването на града, от шума на бутилки шампоан и буркани със соли за баня, които паднаха от рафтовете си, където ги беше оставила. Тя звъня ли, звъня за Смю, но той не се появи и накрая се наложи сама да излезе от Зимния дворец. Навярно тя беше първата маркграфиня, която е правила това, от времето на Доли Расмусен насам.

В Щурвала всички крещяха за някакви паякообразни призраци и момчета паразити. Едва когато всичко свърши, Фрея разбра, че Том го няма.

Не можеше да позволи на Уиндолин Пай и екипа ѝ да видят, че плаче. Побягна по мостика и слезе по стълбите. Господин Скейбиъс се качваше нагоре, целият подгизнал, като по пътя си сваляше ръкавиците и маската против студ. Лицето му беше поруменяло. Изглеждаше по-жив от кой да е момент от чумата насам, сякаш откритието на паразита беше освободило нещо в него. Почти ѝ се усмихна.

— Изумителна машина, Ваше Великолепие! Проби самата ледена покривка. Да ме вземат мътните! Чувал съм легенди за паразити по Дебелия лед, но си признавам, че ги смятах за приказки на старите бабички от ледените земи. Ще ми се да бях по-широко скроен.

— Отвлекли са Том — изрече Фрея с тих глас.

— Да. Съжалявам. Оказа се смел момък. Опита се да ме предупреди за опасността, а те го хванаха и го завлякоха в машината си.

— Какво ще му сторят? — прошепна изплашена маркграфинята.

Главният инженер я погледна, поклати глава и си свали шапката в знак на уважение. Нямаше представа какво може да иска екипажът на една вампиро-паразитска-паякообразна-ледена машина от младия пилот, но не смяташе, че ще да е нещо хубаво.

— Не можем ли да сторим нещо? — попита жално Фрея. — Не можем ли да копаем, да пробиваме, каквото и да е? Ами ако тази паразитна машина се появи отново на повърхността? Трябва да чакаме и да наблюдаваме…

Скейбиъс поклати глава.

— Отдавна са заминали, Ваше Великолепие. Не можем да останем тук.

Маркграфинята хлъцна, сякаш я е зашлевил. Не беше свикнала някой да оспорва заповедите ѝ.

— Том е наш приятел! Няма просто да го изоставя!

— Той е само едно момче, Ваше Великолепие. Трябва да мислите за цял град. Доколкото ни е известно, Въркоградово все още е по петите ни. Налага се да продължим веднага.

Фрея поклати глава, но знаеше, че главният инженер е прав. Тя не се беше върнала за Хестър, когато Том я помоли, и сега не можеше да се върне за Том, независимо колко много ѝ се искаше. Трябваше да се държи малко по-мило с него през изминалата седмица! Последните ѝ думи не биваше да са толкова резки и хладни!

— Елате, маркграфиньо — каза нежно Скейбиъс и протегна ръка. Фрея я изгледа изненадана за момент, след което я пое и двамата се качиха по стълбите. На мостика беше тихо. Хората се обръщаха, за да я видят, и нещо в настъпилото мълчание ѝ подсказа, че всички бяха говорили за нея, преди да се появи.

Тя подсмръкна и избърса очите си в ръкава.

— Моля да ни отведете от тук, госпожице Пай — нареди тя.

— Какъв курс да задам, Ваше Великолепие? — попита съчувствено навигаторката.

— Запад — отвърна маркграфинята. — Америка.

— О, Клио! — изуми се Пенироял, който стоеше незабележимо в ъгъла. — О, Поскит!

Двигателите заработиха. Фрея усещаше вибрациите по подпорите на Щурвала. Мина покрай Скейбиъс и отиде в задната част на мостика, за да огледа кърмата на града си. Зад тях оставаха единствено следи от шейните и една съвършено кръгла дупка, чиято повърхност беше започнала да се заледява.

23. В дълбините

Дните отминаваха, макар да беше трудно да се прецени колко точно бяха минали. Слабата синя светлина на борда на „Ларва“ създаваше впечатлението, че времето е спряло на четири и петнадесет часа във влажен ноемврийски следобед.

Том спеше в ъгъла на трюма върху купчина от юргани и гоблени, откраднати от вилите в Анкъридж. Понякога сънуваше, че върви хванат за ръка с някого по прашните коридори на Зимния дворец, след което се събуждаше, без да знае дали това е била Хестър, или Фрея. Възможно ли беше повече никога да не види никоя от двете?

Представи си как се измъква, стига до повърхността и тръгва да търси Хестър, но „Ларва“ плуваше през сияйни каньони под леда и нямаше никакъв шанс за бягство. Представи си как си проправя път с борба към контролната зала и изпраща сигнали на Анкъридж, за да предупреди Фрея за лъжите на Пенироял, но дори да успееше да разбере коя от тези ръждясали машини беше радиото, момчетата, които го отвлякоха, никога нямаше да му позволят да припари до нея.

Тримата му похитители бяха много предпазливи с него. Шило беше дръпнат и враждебно настроен и когато Том беше наблизо, само се мръщеше и се перчеше и почти не говореше. Напомняше му за Мелифънт, побойника, който постоянно го тормозеше по време на чиракуването му. Що се отнасяше до Гаргара, който нямаше как да е на повече от десет-единадесет години, той просто го зяпаше ококорен, когато мислеше, че Том не го вижда. Само Боне беше сговорчив — странният, донякъде приятелски настроен Боне. Въпреки това и той беше предпазлив и не желаеше да отговаря на въпросите му.

— Ще разбереш, когато стигнем — казваше му.

— Къде?

— У дома. В базата ни. Където живее Чичо.

— Но кой е твоят чичо?

— Той не ми е чичо, той е просто Чичо. Лидерът на Изгубените момчета. Никой не знае истинското му име или откъде е дошъл. Чувал съм истории, че някога е бил велик човек, живял на борда на Брейдавик, Аркангел или един от онези големи градове, и е бил изхвърлен поради някаква причина. Тогава се е заел с обирджийство. Той е гений. Създал е охлювите и многокраките камери, намерил ни е и е построил Обирджийника, за да ни обучава.

— Намерил ви е? Къде?

— Нямам представа — призна си Боне. — Къде ли не. В различни градове. Охлювите крадат деца, които да обучават за Изгубени момчета, точно както крадат всичко друго, от което Чичо има нужда. Бях толкова малък, когато ме отвлякоха, че не си спомням нищо отпреди това. Никой от нас не помни.

— Но това е ужасно!

— Не, не е! — засмя се Боне. Постоянно го правеше, когато заговореха на тази тема. Беше едновременно забавно и дразнещо да обяснява на външен живота, който винаги беше приемал за даденост. Как можеше да накара Том да разбере, че да бъдеш отведен в Обирджийника, е чест и че много повече предпочиташе да е Изгубено момче, отколкото скучен Сух? — Ще разбереш, когато стигнем — обещаваше той. След това (тъй като започваше да става неспокоен при мисълта, че трябва да дава обяснение на Чичо, когато се приберат у дома) сменяше темата и питаше: „Каква е в действителност Фрея?“ или „Мислиш ли, че Пенироял наистина не знае пътя до Америка?“.

— Знае пътя — отвърна мрачно Том. — Всеки с половин мозък може да намери маршрут до Америка с помощта на старите карти. Проблемът е, че според мен лъже за онова, което ще намерим там. Не вярвам, че зелените полета съществуват освен във въображението на професора. — Увеси глава в отчаяние. Щеше му се да бе имал възможност да предупреди Фрея за опасенията си, преди Изгубените момчета да го отвлекат. Анкъридж вече беше стигнал прекалено далеч и нямаше да има гориво да се върне.

— Никога не се знае — отвърна Боне, протегна се да докосне ръката на Том, но бързо я дръпна назад, сякаш докосването до Сух можеше да го изгори. — Оказа се прав за паразитите, един вид.

Настъпи ден (или може би беше нощ), в който Том беше събуден от неспокойния си сън от виковете на Боне.

— Том! У дома сме!

Той се измъкна от гнездото си от откраднати текстилни изделия и побърза да види какво става, но когато стигна до контролната зала, установи, че „Ларва“ още е дълбоко под водата. От една от машините се носеше постоянно повтарящо се и ехтящо звънене. Заетият с инструментите Шило вдигна глава само колкото да каже:

— Това е маякът на Чичо!

Охлювът се разтресе и смени курса си. Мракът през прозорците избледняваше и се превръщаше в тъмносиньо. Том осъзна, че вече не се намират под ледените пластове, а в открития океан, и че слънчевите лъчи проникват през вълнуващата се повърхност над главата му. Минаха покрай основите на гигантски айсберги, които приличаха на обърнати с главата надолу планини. В мрачината пред тях започнаха да се различават други форми: покрити с трева мостове и подпори, облепена с морски жълъди огромна перка и наклонена, потънала в тиня равнина, от която се издигаха редици с ръждясали блокове. Също като дирижабъл, който летеше над плата и каньони, така и „Ларва“ преминаваше над улиците на този огромен подводен град сал.

— Добре дошли в Гримзби — каза Шило и се насочи към горния етаж.

Том беше чувал за този град. Всеки беше чувал за него. Той беше най-големият и най-свирепият от северноатлантическите салове хищници, но беше потопен от паковия лед10 през Желязната зима преди деветдесет години. Том гледаше изумен през прозореца пасажите с риба, които плуваха и проблясваха в изоставените къщи, и покритите с трева храмове и големи административни сгради, покрай които преминаваха. И тогава, сред сивотата и мрака, нещо засвети в топло златисто. Гаргара се зарадва, а Шило се ухили, избута лостовете напред и насочи „Ларва“ към най-горния етаж.

Том ахна. Прозорците на кметството пред тях бяха осветени. Вътре се разхождаха хора, които караха тази потопена сграда да изглежда приятна и приветлива като добре осветена къща в зимна нощ.

— Какво е това? — попита младежът. — Имам предвид, как…?

— Това е домът ни — отвърна Боне, който не беше продумвал досега, защото се тревожеше как ли щяха да го посрещнат в Гримзби, но се изпълни с гордост, че градът му беше впечатлил Том, който беше виждал много странни неща.

— Чичо го е построил! — каза Гаргара.

„Ларва“ се гмурна в наводнения долен етаж на кметството, след което си проправи път през подобни на тръби тунели, където се наложи да изчака автоматичните врати първо да се отворят пред него и после да се затворят след него. Тази система от водни врати и ключалки служеше за запазването на останалата част от сградата суха, но Том не разбра това и едновременно се изненада и успокои, когато охлювът излезе на повърхността на някакъв басейн под висок куполовиден покрив.

Двигателите бяха изгасени, но отвън се разнесе дрънчене и изщракване, когато прихващащите ръце се задействаха и извадиха „Ларва“ от водата. Един люк в кабината се отвори със съскане. Боне взе стълба и я подпря в отвора.

— Ти си първи — каза на Том, който се покатери по нея и излезе на широкия гръб на охлюва. Там вдиша студения и ухаещ на амоняк въздух и се огледа наоколо.

„Ларва“ беше излязъл през кръгла дупка в пода на огромно помещение, което вероятно някога е било заседателната зала на Гримзби (на тавана беше нарисуван духът на градския дарвинизъм — една доста едра млада жена с криле, която насочваше прадедите на града към светлото бъдеще). Десетки подобни дупки басейни осейваха широкия под, като всяка от тях беше снабдена със сложен кран. От няколко от тях висяха охлюви и Том се изуми като видя колко разнебитени бяха те — сякаш създателите им ги бяха сглобили от всичко, което са имали под ръка. Някои очевидно се ремонтираха в момента, но хората, които работеха по тях (всичките бяха млади мъже или момчета не по-големи от Боне или Шило), бяха напуснали постовете си и се събираха около „Ларва“, за да зяпат Том.

Той също отвърна на погледите им и се зарадва, когато Боне застана до него. Дори в най-жестоките градове, които бяха посещавали с „Джени Ханивър“, рядко се натъкваха на толкова враждебни лица като на тези тук. Някои принадлежаха на младежи на неговата възраст, други на кльощави и груби момчета, а трети на по-малки дори от Гаргара деца. Всички го гледаха със смесица от омраза и страх. Бяха рошави, а малкото, които вече можеха да се бръснат, въобще не си бяха направили тоя труд. Облеклото им се състоеше от някаква комбинация от прекалено малки и прекалено големи дрехи: части от униформи, дамски шалове и бонета, водолазни костюми и пилотски шлемове, гевгири и сита, които използваха за шапки, и какво ли още не. Изглеждаха сякаш останките от експлозия на гаражна разпродажба са нападали върху тях.

Над главите им се разнесе пукане и някакво пронизително свистене. Всички погледнаха нагоре. Монтираните за крановете високоговорители зашумяха и от тях се чу глас, който като че ли идваше от всички посоки.

— Доведете Сухия в покоите ми, момчета — каза той. — Ще разговарям с него веднага.

24. Чичо

Гримзби не беше онова, което Том очакваше от подводното леговище на един престъпен гений. Тук беше прекалено студено и миришеше изключително неприятно на плесен и варено зеле. Завзетата сграда, която изглеждаше толкова магическа отвън, беше разхвърляна и незабележителна отвътре, претрупана като вехтошарски магазин с плячката от дългогодишни обири. Коридорите бяха украсени с откраднати гоблени, чиито красиви изображения бяха преобразени от мухъла. На рафтове, в ниши, в стаи с отворени врати и работилници Том зърна купища дрехи, нахвърляни плесенясали книги и документи, украшения и бижута, оръжия и инструменти, манекени с високомерни физиономии от скъпите магазини, наблюдателни екрани, маховици, батерии, крушки, големи и мазни машинни части, откъснати от търбусите на различни градове, и какво ли още не.

Навсякъде имаше многокраки камери. Таваните бяха претъпкани с малките машинки, чиито тънки крачета проблясваха в тъмните ъгли. Тъй като тук нямаше нужда да се крият, бяха кацнали на купищата с боклуци, пъплеха по библиотеките с книги, бягаха по завесите, по стените или се люлееха на тежките и опасни електрически кабели. Циклопските им очи проблясваха и бръмчаха, докато следяха всяко движение на водения от Боне и Шило Том. Тримата се качваха по едно дълго стълбище към покоите на Чичо. Да живееш в Гримзби, означаваше да живееш под зоркия му поглед.

Разбира се, той ги очакваше. Стана от креслото си, когато влязоха в залата, и дойде да ги посрещне на светлината на хиляди наблюдателни екрани. Той беше дребен човек — нисък и слаб — и много блед поради живота, който водеше далеч от слънчева светлина. На носа му бяха кацнали очила, чиито стъкла бяха във формата на полумесеци. Носеше ръкавици без пръсти, шапка с пет върха, обшита с ширити туника, която вероятно някога е била притежание на генерал или асансьорен лакей, копринена мантия, която замиташе праха от пода, жълтеникави панталони и пантофи зайци. Върху раменете му се спускаха кичури рядка бяла коса. Книги, които момчетата му безразборно бяха откраднали от различни библиотеки, се подаваха от джобовете му. В наболата четина на брадичката му имаше трохи.

— Боне, милото ми момче! — измърмори Чичо. — Благодаря ти, че се подчини светкавично на бедния си стар Чичо и доведе Сухия у дома толкова бързо. Доколкото виждам, не сте го повредили? Не сте го наранили?

Боне, който много добре знаеше какви ги е вършил в Анкъридж и беше наясно с докладите, които Шило изпращаше у дома, беше прекалено изплашен, за да отговори.

— Жив и здрав е, Чичо, точно както заповяда — отговори намръщен Шило.

— Отлично, отлично — измърка мъжът. — А и Шило. Малкият ми Шило. Доколкото разбрах, и ти си бил много зает.

Момчето кимна, но преди да успее да отговори, Чичо се впусна напред и го удари толкова силно, че то залитна назад и падна с детински вопъл на изненада и болка. След това Чичо го срита няколко пъти за всеки случай. Пантофите зайци имаха метални бомбета под веселите си физиономии.

— За кого се мислиш — изкрещя мъжът, — че се провъзгласяваш за капитан без моето одобрение? Знаеш какво се случва с момчетата, които не ми се подчиняват, нали? Вярвам, че помниш какво сторих на младия Сонар от „Пречка“, който ми изигра номер като твоя?

— Да, Чичо — изхлипа Шило. — Но вината не беше моя, Чичо. Боне говори със Сух! Мислех си, че правилата…

— Е, Боне ги е понарушил малко — отвърна мило Чичо и отново срита момчето. — Аз съм разумен човек. Нямам нищо против, ако момчетата ми проявяват инициатива. Искам да кажа, че Боне не се е разкрил пред кой да е Сух, нали? Това е бил нашият приятел Том.

Чичо се доближи до пленника, протегна лепкавата си ръка и го докосна по брадичката, за да извие лицето му към светлината.

— Няма да ви помогна — отвърна Том. — Ако планирате да нападнете Анкъридж или нещо подобно, няма да ви помогна.

Смехът на Чичо представляваше тънък и вял звук.

— Да нападна Анкъридж? Нямам подобни планове, Том. Моите момчета са крадци, а не бойци. Крадци и наблюдатели. Те гледат. Ослушват се. Изпращат ми доклади за случващото се в градовете и за нещата, които подочуват, докато грабят. Така успявам да остана незабелязан толкова дълго време. Получавам много доклади и ги свързвам един с друг, сравнявам ги, отбелязвам си разни неща, събирам две и две. Търся имена, които се появяват на странни места. Като Хестър Шоу. Като Томас Натсуърти.

— Хестър? — учуди се Том и тръгна напред, но Боне го спря. — Какво си чул за Хестър?

Двамата охранители зад креслото на Чичо се изненадаха от неочакваната му реакция и извадиха мечовете си. Мъжът им направи знак да не се намесват.

— Значи докладите на Боне са били верни? — попита той. — Ти си любимият на Хестър Шоу? Нейният любовник? — Том усети мръснишкия намек в гласа на Чичо и се изчерви, когато кимна. Мъжът го изгледа и се ухили. — Първото име, което ми привлече вниманието, беше това на дирижабъла. „Джени Ханивър“. Разпознах го, о, да. Това е дирижабълът на онази вещица Ана Фанг, нали?

— Ана беше наша приятелка — отвърна Том.

— Приятелка, казваш, а?

— Тя умря.

— Знам.

— Един вид наследихме „Джени“.

— Наследихте го, така ли? — Чичо се засмя. — О, допада ми този Том! Наследили го били! Както виждаш тук има много неща, които аз и момчетата ми наследихме. Ще ми се да те бяхме взели преди десет години, Том. Щяхме да те направим Изгубено момче. — Засмя се и отново се намести в креслото си.

Том хвърли поглед на Боне, а после и на Шило, който отново беше станал на крака, а на лицето му се беше отпечатала ръката на Чичо. Защо го слушат? — зачуди се той. — Всички са по-млади и по-силни от него, защо му играят по свирката? Отговорът се намираше по стените навсякъде около него, на откраднатите наблюдателни екрани с всякакви размери и форми, където се разхождаха сини изображения на живота, който течеше в Гримзби, а от високоговорителите се носеха тихи разговори. Кой можеше да оспори властта на Чичо, когато Чичо знаеше всичко, което правят и говорят?

— Споменахте нещо за Хестър — напомни на възрастния мъж младежът, като се опита да бъде любезен.

— Информация, Том — отвърна Чичо, като не обърна внимание на думите му. Върху стъклата на очилата му танцуваха изображения от наблюдателните екрани. — Информацията, тя е ключът към всичко. Докладите, които моите крадци ми изпращат, се нареждат като частите на пъзел. Вероятно знам повече от всеки друг жив човек какво се случва на север. Също така обръщам голямо внимание на малките подробности. На промените. Те може да бъдат много опасни.

— А Хестър? — попита Том. — Знаеш ли какво се е случило с нея?

— Ще ти дам пример — отвърна Чичо. — Съществува остров на име Грабителско гнездо, който не е много далеч оттук. Едно време беше леговището на Локи Червения и неговите аеропирати. Не беше лош тип този Червен Локи. Никога не ни закачаше. Двамата бяхме заели различни ниши в хранителната верига. Но вече го няма. Изхвърлиха го. Убиха го. Сега островът е дом на антимобилисти. Наричат се Зелена буря. Неприятна фракция. Терористи. Създават много проблеми. Някога чувал ли си за Зелена буря, Том Натсуърти?

Том, който продължаваше да мисли за Хестър, се опита да намери отговор на въпроса. Спомни си, че Пенироял крещеше нещо за Зелена буря, докато ги преследваха над Танхойзер, но толкова много неща се бяха случили оттогава, че почти нищо не му изникваше в съзнанието.

— Не кой знае какво — отвърна той.

— Е, те са чували за вас — заяви Чичо и се наведе напред в креслото си. — Защо иначе биха наели шпионин, който да намери дирижабъла ви? И защо иначе твоето момиче им е гост?

— Хестър е при тях? — изуми се Том. — Сигурен ли сте?

— Е, нали това казах? — Чичо стана отново, потри ръце и изпука костите на пръстите си. — Макар че „гост“ не е точно думата, която търсех. Не ѝ е много комфортно там. Всъщност, никак не е щастлива. Натикана е в килия, съвсем сама. Извеждат я само за разпити, за мъчения…

— Но как се е озовала там? Защо? Какво искат от нея? — Том се поизнерви, защото не беше сигурен дали Чичо казва истината, или си прави майтап за негова сметка. Единственото, за което можеше да мисли, беше Хестър — затворена, страдаща. — Не мога да остана тук! Трябва да отида на това Грабителско гнездо и да се опитам да ѝ помогна…

Усмивката на Чичо се завърна.

— Разбира се, че трябва, мило момче. Затова те доведох тук, долу, нали? Двамата с теб имаме общи интереси. Ти ще отидеш и ще спасиш бедното си момиче от Грабителско гнездо. А аз и момчетата ми ще ти помогнем.

— Защо? — попита Том. Той беше доверчив по природа — прекалено доверчив, повтаряше му постоянно Хестър, — но не беше чак толкова наивен, че да вярва на Чичо. — Защо ще искате да помогнете на мен и на Хестър? Каква ви е изгодата?

— Оо, хубав въпрос? — Чичо се ухили и потри ръце. Пръстите му изпукаха като гърмящи фишеци. — Ела, нека хапнем. Вечерята е сервирана в Стаята с картите. Боне, момчето ми, ти идваш с нас. Шило, изчезни.

Шило се затътри като краставо куче. Чичо поведе останалите през някакъв заден изход и нагоре по вити стълби, които ги отведоха до помещение, пълно с дървени рафтове. Във всяко едно възможно пространство бяха натъпкани навити и сгънати карти, а жалки и бледи момчета — провалили се обирджии, на които им беше отнета възможността да работят на охлюви — се катереха от рафт на рафт, за да намерят картите и уличните планове, от които се нуждаеше Чичо, за да подготви нови кражби, и прибираха онези, с които вече беше приключил. Горкият малък Гаргара ще свърши на това място, помисли си Боне, защото беше наясно, че след докладите, които беше получил от Анкъридж, Чичо повече нямаше да изпрати момчето на нова мисия. Това го натъжи за известно време, като си представи как остатъкът от живота на Гаргара ще премине в киснене сред тези планини от пергаменти или в бърникане на шпионските камери.

Чичо се разположи начело на масата и включи портативен наблюдателен екран до чинията си, за да може да наблюдава момчетата дори докато се храни.

— Сядайте! — извика той и посочи щедро към храната на масата и празните столове. — Яжте! Яжте!

В Гримзби нямаше нищо за ядене освен онова, което Изгубените момчета крадяха, а те крадяха само онова, което ядат момчетата без родителски надзор и хранителен режим. Сладки бисквити, евтин шоколад, сандвичи с бекон, от които мазнината направо капеше, тънки резени хляб от водорасли, намазани с цветни масла, и лошо вино, което на вкус наподобяваше гориво за дирижабли. Единствената здравословна храна беше един супник с варен спанак в средата на масата.

— Винаги карам момчетата да носят по нещо зелено — обясни Чичо и си сипа. — Помага да държим скорбута настрана. — Спанакът се разля в чинията на Том като нещо изтекло от развалена тоалетна. — Питаш ме защо ти помагам — започна Чичо, който ядеше бързо, говореше с пълна уста и постоянно поглеждаше наблюдателния си екран. — Е, Том, ето как стоят нещата. Не е особено лесно да шпионираш място като Грабителско гнездо, което няма нищо общо с един самоходен град. Разположили сме подслушвателен пост там от месеци, но все още нямаме представа какво са намислили хората от Зелена буря. Те са сериозен дивеч. Почти не можем да вкараме многокраки камери вътре, а не смея да изпратя някое от момчетата си — в девет от десет случая ще бъде заловено от пазачите. Затова си казах, че мога да изпратя теб. Ти ще получиш шанс да освободиш Хестър, а аз ще науча повече неща за Грабителско гнездо.

Том го изгледа.

— Твоите момчета са обучени обирджии! Ако те не могат да влязат, без да бъдат заловени, какво те кара да мислиш, че аз ще успея?

Чичо се засмя.

— Няма да има значение, ако те хванат. Не и за мен. И пак ще науча доста за охранителните им мерки, като видя как влизаш. Ако те разпитват, няма да можеш да разкриеш никоя от тайните ми. Нямаш представа къде се намира Гримзби. Не знаеш с колко охлюви разполагам. А и да кажеш нещо, вероятно няма да ти повярват. Всичко ще изглежда така, сякаш си действал на своя глава заради любимата си. Колко сладко!

— Струва ми се, че очакваш да ме хванат — каза младежът.

— Не точно — възпротиви се Чичо. — Но трябва да бъдем подготвени за всякакви варианти, Том. С малко късмет и помощ от момчетата ми ти ще успееш да влезеш, да освободиш момичето си и да излезеш. След няколко дни всички отново ще седим на тази маса и Хестър ще ни разказва защо Зелена буря се е разположила в района ми и кому е нужна цялата тази потайност и враждебност.

Чичо натъпка шепа пуканки в устата си и се обърна към наблюдателния си екран, за да прегледа отново всички канали. Боне се взираше нещастен в чинията си, шокиран от предложението на господаря си. Имаше чувството, че смята да използва Том като двукрака камера, която лесно може да прежали…

— Няма да отида! — заяви младежът.

— Но, Том! — извика Чичо и вдигна глава.

— Как бих могъл? Искам да помогна на Хестър, но това е пълна лудост! Това Грабителско гнездо ми звучи като крепост! Аз съм историк, а не командос!

— Трябва да отидеш — каза Чичо. — Защото Хестър е там. Прочетох трогателните доклади на Боне и Шило за теб. Колко много я обичаш. Как се тормозиш, откакто я прогони. Помисли си колко по-лошо ще стане, ако не се опиташ да я спасиш, при положение че си имал възможност. Вероятно я измъчват жестоко. Не искам да си представям какво ѝ причиняват онези типове от Зелена буря. Знаеш, че винят нея за смъртта на Ана Фанг.

— Но това не е честно! Даже е нелепо!

— Може и така да е. Може би точно това казва бедната Хестър на мъчителите, които я разпитват в този момент. Но не мисля, че ще ѝ повярват. И дори в крайна сметка да решат, че е невинна, едва ли ще ѝ се извинят и ще я изпратят да си ходи по живо, по здраво, нали? Ще ѝ вкарат един куршум в главата и ще я хвърлят от някоя скала. Можеш ли да си го представиш, Том? Добре. Свиквай. Ако не опиташ да ѝ помогнеш, ще виждаш това всеки път, в който затвориш очи, до края на живота си.

Том избута стола си назад и се отдалечи от масата. Искаше да намери прозорец и да погледне нещо различно от ухилената самодоволна физиономия на Чичо, но в Стаята с картите нямаше прозорци, а и едва ли щеше да има какво толкова да гледа освен студената вода и покривите на сградите на потопения град.

На една дъска близо до вратата беше забита огромна карта на Грабителско гнездо и укрепленията и хълмовете около него. Том се втренчи в нея и се зачуди къде ли се намира Хестър и какво се случва с нея сред тези малки квадратни сгради на върха на острова, маркирани в синьо. Затвори очи и точно както Чичо обеща, тя го чакаше там, в мрака зад клепачите му.

Всичко беше по негова вина. Ако не беше целунал Фрея, Хет нямаше да отлети и да бъде заловена от агентите на Зелена буря. Маркграфинята също беше в опасност, но тя беше прекалено далеч и нямаше какво да стори, за да помогне на нея и на града ѝ. Можеше обаче да се опита да спаси Хестър. Шансовете му за успех бяха едно към десет.

Успокои се, доколкото това му беше възможно, и си наложи да звучи спокоен и безстрашен, когато се обърна към Чичо.

— Добре — каза той. — Ще отида.

— Превъзходно! — ухили се Чичо и плесна с ръцете си в ръкавици. — Знаех си, че ще го направиш! Боне ще те отведе на Грабителско гнездо с неговия „Ларва“ утре рано сутринта.

Момчето крадец вдигна поглед. Чувстваше се раздвоен от надигащите се в него емоции, които никога досега не беше изпитвал: страхуваше се за Том, разбира се, но също така се радваше, защото беше се опасявал, че Чичо ще го накаже за стореното в града на Фрея, но ето го тук, все още беше командир на „Ларва“. Стана и отиде при младежа, който се беше подпрял на облегалката на стола и си гледаше ръцете. Трепереше и изглеждаше зле.

— Всичко е наред — каза му. — Няма да си сам. Вече си с Изгубените момчета. Ще те вкараме на онова място и ще те изведем с Хестър, след което всичко ще бъде наред.

Чичо прегледа набързо каналите на наблюдателния си екран, защото нямаше как да предвиди каква дяволия ще направят момчетата, ако не са под надзор през цялото време. След това се ухили на Том и Боне и им напълни чашите догоре с вино, за да преглътнат по-лесно полуистините и отявлените лъжи, които им наговори.

25. Кабинетът на доктор Попджой

Времето минаваше много бавно за Хестър. Нямаше голяма разлика между деня и нощта в Грабителско гнездо. Само дето малкият квадратен прозорец високо на стената на килията ѝ се превръщаше от черен в сив. Веднъж съзря луната, видя, че е почти пълна, и осъзна, че вероятно е минал повече от месец, откакто изостави Том.

Седеше в ъгъла, ядеше, когато пазачите ѝ пъхаха храна в отвора на вратата, и клякаше над металната кофа, ако имаше нужда. Беше нарисувала маршрутите на Анкъридж и Аркангел в плесента на стените, доколкото това ѝ беше възможно, в опит да изчисли къде и кога великият град хищник щеше да настигне плячката си. През повечето време размишляваше по темата, че е дъщеря на Валънтайн.

В някои дни съжаляваше, че не го беше убила, когато имаше тази възможност, а в други ѝ се искаше да е жив, защото желаеше да му зададе много въпроси. Дали беше обичал майка ѝ? Знаеше ли коя е Хестър? Защо се грижеше толкова добре за Катрин, а не му пукаше за нея, другото му дете?

Понякога вратата се отваряше с ритник и в килията ѝ влизаха войници, които да я отведат до Стаята на спомените, където я чакаха Сатя, Попджой и създанието, което някога беше Ана Фанг. Голяма и грозна снимка с лицето на Хестър беше добавена към другите портрети на стените на мнемоничната среда, но комендантката продължаваше да смята, че ще е от по-голяма полза, ако пленничката ѝ идва лично и търпеливо повтаря на пасивната преследвачка истории от живота на Ана Фанг. Гневът, който изпитваше към Хестър, като че ли се беше изпарил. Сякаш част от нея беше разбрала, че това изплашено и недохранено момиче не беше безмилостната лондонска убийца, за каквато я смяташе. Хестър, от своя страна, започна да разбира малко повече Сатя и защо беше толкова решена да върне авиаторката от владенията на мъртвите.

Сатя беше родена на голата земя в крепостен лагер от пещери в Южна Индия, изкопани в стените на стари коловози, проправени от веригите на самоходни градове. По време на сухия сезон хората ѝ трябваше да се изкопават на всеки няколко месеца, за да не бъдат премазани от веригите на някой преминаващ град като Чиданагарам, Гутак или Джагърнаутпур. Когато паднеха дъждовете, земята се превръщаше в тиня под босите им крака. Всички говореха за деня, в който ще се преместят в някое статично селище в планинските части, но с годините Сатя осъзна, че това никога няма да се случи. Оцеляването отнемаше цялото им време и енергия.

Тогава долетя дирижабълът. Беше червен на цвят, управляван от висока, мила и красива авиаторка, която кацна, за да направи някои поправки, преди да продължи на север след мисия на остров Палау Пинанг. Децата от лагера се събираха около нея очаровани и слушаха с огромен интерес историите ѝ за работата ѝ в Лигата на антимобилистите. Ана Фанг беше потопила цял град сал, който заплашвал да унищожи Стоте острова. Беше водила битки с аероскаутите на Париж и Читамоторе и беше поставяла бомби в машинните отделения на други гладни градове.

Сатя, която стоеше срамежливо най-отзад в тълпата от деца, за първи път осъзна, че не е необходимо да живее като червей до края на живота си. Можеше да отвърне на ударите на съдбата.

Седмица по-късно, по средата на пътя до столицата на Лигата Тиенджинг, госпожица Фанг чу някакъв шум в трюма на „Джени Ханивър“ и намери свитата сред товара ѝ Сатя. Тя съжали момичето и плати за обучението му за авиатор на Лигата. Сатя се трудеше здраво, учеше се добре и съвсем скоро стана пилот от Северната аерофлота. Всеки месец три четвърти от заплатата ѝ отиваха на юг в помощ на семейството ѝ, но все по-рядко мислеше за тях — сега Лигата беше нейното семейство, а Ана Фанг ѝ беше майка, сестра и мъдра приятелка.

А как се беше отплатила Сатя за добротата на Ана Фанг? Като се покатери до ледените пещери на Жан Шан с отряд активисти от Зелена буря, където Лигата беше положила най-великия си воин, и открадна замразения труп на авиаторката. После я доведе в Грабителско гнездо и позволи на Попджой да използва отвратителната си алхимия върху нея. Въпреки стореното от нея, Хестър все повече съжаляваше другото момиче, докато се опитваше да събуди спомените у преследвачката. „Аз не съм Ана Фанг“, продължаваше да повтаря създанието със своя странен глас. Понякога се разгневяваше и се налагаше да се махнат. По едно време нямаше сесии няколко дни и по-късно Хестър научи, че беше убило един от пазачите и опитало да избяга от Стаята.

В добрите дни, когато създанието изглеждаше послушно, всички слизаха заедно долу по един брониран коридор, който водеше до хангара, където се намираше „Джени Ханивър“. В малкото пространство на гондолата Хестър беше принудена да си спомни всичко от двете кратки пътувания с авиаторката, а Сатя отново разказа старата история как Ана беше построила дирижабъла, като крадяла частите една след друга от станцията за асимилиране на Аркангел, където била робиня, и тайно събирала „Джени“ под носа на бруталния си господар.

Преследвачката я гледаше със студените си зелени очи и повтаряше шепнешком:

— Аз не съм Ана Фанг. Губим време. Конструирахте ме, за да поведа Зелена буря, а не за да мързелувам тук. Желая да разрушавам градове.

Една вечер Сатя отиде сама до килията. Нервното, втренчено и измъчено изражение на лицето ѝ беше по-напрегнато от всякога, а под очите ѝ имаше лилави сенки. Ноктите ѝ бяха изгризани до живеца. Една странна мисъл хрумна в главата на Хестър, когато се изправи да посрещне посетителката си: Тя живее в своя собствен затвор.

— Ела — беше всичко, което ѝ каза Сатя.

Тя поведе Хестър по дълбоки среднощни коридори до някаква лаборатория, където рафтовете с епруветки ги посрещнаха с кривите си усмивки. Доктор Попджой се беше навел над работната си маса, а плешивата му глава проблясваше на светлината на аргоновата лампа, докато работеше над някаква деликатна машина. Наложи се Сатя да изрече името му няколко пъти, преди инженерът да изръмжи, да направи още няколко последни настройки и да се отдръпне от творението си.

— Искам Хестър да види всичко, докторе — каза комендантката.

Попджой примига с влажните си розови очи и се съсредоточи върху пленницата.

— Сигурна ли си, че е разумно? Имам предвид, че ако се разчуе… Но предполагам, че госпожица Шоу няма да си тръгне от тук жива, нали? Поне не в конвенционалния смисъл на думата! — Докторът издаде някакви сумтящи звуци, които можеха да са смях, и призова посетителките си да се приближат. Хестър последва Сатя между работните маси и видя, че нещото, върху което той работеше, беше мозък на преследвач.

— Забележителна машина, нали, скъпа? — попита гордо Попджой. — Естествено, има нужда от труп, в който да бъде сложена. Така е само една много умна играчка, но почакай да видиш какво ще стане, когато я поставя някъде! Щипка химикали, малко електричество и — бинго!

Докторът затанцува пъргаво в лабораторията между стелажи с реторти, буркани с мъртва плът и наполовина сглобен преследвач. На една Т-образна стойка беше увесена голяма мъртва птица, която наблюдаваше посетителите със светещи зелени очи. Попджой посегна към нея и тя разпери опърпаните си криле и отвори клюн.

— Както виждате — каза инженерът, като я погали, — не се ограничавам само до възкресяването на човешки същества. Прототипи на преследвачи птици вече патрулират в небето около Съоръжението. Обмислям други идеи — преследвач котка и може би преследвач кит, който да пренася експлозиви под градовете салове. Междувременно имам сериозен напредък в областта на човешкото възкресяване…

Хестър хвърли поглед на Сатя, но тя отказваше да я погледне, а последва Попджой към една врата в стената в другия край. Тя беше снабдена с магнитна ключалка като онези в Стаята на спомените. Дългите пръсти на инженера затанцуваха бързо върху клавишите в цвят слонова кост, за да въведе кода. Ключалката изщрака и вратата се отвори, за да разкрие пещера от лед, в която някакви странни статуи чакаха под найлонови покривала.

— Трябва да разберете, че старите създатели на преследвачи са нямали никакво въображение — обясни Попджой. Дъхът му излизаше на пара, докато обикаляше творенията си и ги разкриваше. — Само защото един преследвач има нужда от човешки мозък и нервна система, не означава, че трябва да бъде ограничен до човешко тяло. Защо да се придържаме до двете ръце и двата крака? Защо да има само две очи? Защо му е уста? Тези създания не ядат и не ги конструираме, за да си водим сладки разговори с тях…

Заскрежените найлонови покривала бяха дръпнати и под тях се разкриха стоманени кентаври с двадесет ръце и гъсенични вериги вместо крака, преследвачи паяци с остри нокти и картечници в коремите си и преследвачи с резервни очи на тила. На една плоча до предната част на кабинета лежеше нещо недовършено, направено от трупа на бедния Уиджъри Блинко.

Хестър сложи ръка на устата си, преглътна и простена.

— Това е човекът, който ме упои в Аркангел!

— О, той беше просто платен агент — отвърна Сатя. — Знаеше прекалено много. Ликвидирахме го в нощта, в която те доведе.

— Ами ако петте му съпруги дойдат да го търсят?

— Ти би ли тръгнала да го търсиш, ако беше негова съпруга? — попита комендантката. Дори не поглеждаше мъртвия шпионин, очите ѝ обхождаха другите преследвачи и Попджой.

— Както и да е! — каза развеселен докторът и отново покри творенията си. — По-добре да се махаме, преди тези момци да прегреят. Съществува опасност от разлагане, преди да бъдат възкресени.

Хестър не можеше да помръдне, но Сатя я дръпна обратно в лабораторията и отвърна:

— Благодаря ви, доктор Попджой, беше много интересно.

— За мен беше удоволствие, скъпи дами — заяви инженерът, който видимо флиртуваше, и се поклони едва. — Винаги ми е много приятно. Сигурен съм, че съвсем скоро ще успеем да възстановим спомените на вашата приятелка Ана… Довиждане! Довиждане и на теб, госпожице Шоу! С нетърпение чакам да поработя с теб след екзекуцията ти.

Излязоха от лабораторията, слязоха по един къс тунел и минаха през врата, която ги отведе до ръждясал метален мост над скалите. Вятърът виеше и се спускаше с тътен от небето през леда. Хестър прецени в каква посока духа, преди да се хване за парапета и да повърне.

— Веднъж ме попита защо Зелена буря подкрепя работата ми тук — започна Сатя. — Вече знаеш. Те не се интересуват от Ана. Искат Попджой да им построи армия от преследвачи, за да могат да спечелят властта в Лигата и да започнат своята война срещу градовете.

Хестър избърса устата си и се загледа към сметановите пенести езици на вълните, които облизваха тесните проходи в скалите.

— Защо ми казваш това? — попита тя.

— Защото искам да знаеш. Защото когато бомбите започнат да падат и преследвачите на Зелена буря бъдат отприщени, искам някой да е наясно, че това не се е случило по моя вина. Направих всичко за Ана. Само за нея.

— Но Ана би презряла делото ти. Тя не би искала война.

Сатя поклати нещастно глава.

— Ана смяташе, че трябва да нападаме градовете само когато заплашват селищата ни. Не беше съгласна, че всички градски жители са варвари, казваше, че просто са заблудени. Смятах, че когато Ана се завърне, ще ни покаже съвсем нов път, нещо по-силно от старата Лига и не толкова жестоко колкото Зелена буря. Но Бурята става все по-могъща. Новите ѝ преследвачи са почти готови, а Ана все още е изгубена…

На лицето на Хестър се появи саркастична усмивка и тя побърза да се извърне, преди Сатя да я забележи. Трудно ѝ беше да приеме всички тези морални тревоги на едно момиче, което беше убило стария Блинко, без да ѝ мигне окото, но видя възможност в това. Съмненията на комендантката бяха като разхлабен прът на прозореца на затворническа килия — слабост, от която можеше да се възползва.

— Трябва да предупредиш Лигата — каза ѝ тя. — Трябва да изпратиш пратеник до Висшия съвет и да им кажеш какво правят приятелите ти тук.

— Не мога — отвърна Сатя. — Ако Бурята научи за това, ще ме убие.

Хестър продължаваше да гледа към океана и да се наслаждава на солените пръски върху устните си.

— Ами ако някой затворник избяга? — попита тя. — Не могат да те обвинят за това. Ако затворник, който знае какво се случва тук, избяга и открадне дирижабъл, вината няма да бъде твоя.

Сатя я изгледа криво. Хестър се разтрепери при мисълта за бягство. Можеше да напусне това място! Все още имаше време да спаси Том! Възгордя се от начина, по който се беше възползвала от нещастието на комендантката — струваше ѝ се много хитро и безмилостно, достойно за дъщерята на Валънтайн.

— Позволи ми да избягам и да взема „Джени Ханивър“ — каза ѝ тя. — Ще отида в териториите на Лигата. Ще намеря някой, на когото мога да имам доверие, като капитан Кора. Той ще дойде с дирижабли и ще превземе това място. Ще изхвърли новите създания на Попджой в океана, преди да бъдат използвани.

Погледът на Сатя проблесна, сякаш вече си представяше как красивият африкански пилот слиза от гондолата на своя „Ачебе 9000“, за да ѝ помогне да излезе от капана, който сама си беше поставила. Поклати глава.

— Не мога — каза тя. — Ако Кора види Ана в настоящото ѝ състояние… може да не разбере. Не мога да позволя нещо да прекъсне работата ми с нея, Хестър. Толкова сме близо. Понякога я усещам, докато ме гледа от вътрешността на онази маска… А и как мога да те пусна? Ти помогна да бъде убита.

— Сигурна съм, че вече не вярваш в това — отвърна Хестър. — Иначе щеше да ме ликвидираш.

По лицето на Сатя потекоха сълзи. Бяха сребристи на фона на тъмната ѝ кожа.

— Не знам — каза тя. — Имам своите съмнения. Но ако трябва да бъда честна, имам съмнения за много неща. — Комендантката изведнъж прегърна Хестър и придърпа лицето ѝ на рамото си, върху колосаната си груба туника. — Хубаво е да имам с кого да говоря. Няма да те убия. Когато Ана се оправи, сама ще ми каже дали си виновна за смъртта ѝ. Трябва да останеш, докато тя се възстанови.

26. Голямата картина

Ако в този момент човек можеше да погледне света от някое много високо място — като бог или призрак, обитаващ някоя от старите американски орбитални станции, които все още се носят над полюса, — в началото щеше да си помисли, че Ледената пустош е празна като стените в килията на Хестър. Белотата се е разпростряла над короната на бедната стара Земя като катаракт на синьо око. Ако човек обаче се загледа по-отблизо, ще забележи, че нещо се движи в цялата тази празнота. Онова малко петънце западно от Гренландия? Това е Анкъридж заедно с екип от разузнавателни шейни, които изследват земята пред него, докато си проправя път през заледени планини и непознати ледени райони. Градът се движи внимателно, но не и много бавно, защото всички на борда носят в себе си спомена за паразита, който отвлече горкия Том, и се страхуват, че всеки момент може да се появи нов през ледовете. В машинното отделение са изпратени хора на пост, а патрули проверяват корпуса всяка сутрин в търсене на нежелани посетители.

Онова, което никой в Анкъридж не подозира, разбира се, е, че истинската опасност не ги дебне отдолу, а от едно друго петънце (по-голямо, по-мрачно), което пълзи към тях от изток с вдигнати шейни и спуснати колела и мъкне огромното си туловище през хълмистия гръбнак на Гренландия. Това е Аркангел. В търбуха му се разглобяват Въркоградово и три малки китоловни града, а дълбоко в ядрото му, в кабинета на директора, покрит с ламперия в цвят слонова кост, Пьотр Масгард убеждава баща си да увеличи скоростта на града.

— Скоростта струва скъпо, момчето ми — отвръща директорът и потрива брада. — Вече заловихме Въркоградово и не съм сигурен дали си струва да поемем на запад след Анкъридж. Възможно е никога да не го открием. Може всичко това да е номер. Казаха ми, че момичето, което ти е продало маршрута им, е изчезнало.

Пьотр Масгард свива рамене.

— Моите птиченца често отлитат преди улова. В този случай обаче имам чувството, че ще я видим отново. Ще се върне да си потърси хищническото злато. — Той стоварва здраво юмрук върху бюрото на баща си. — Трябва да ги пипнем, татко! Тук не говорим за някакъв окаян китоловен град! Това е Анкъридж! Там се намират богатствата на семейство Расмусен и техният Зимен дворец! А и онези техни двигатели. Проверих в архивите. Предполага се, че са двадесет пъти по-ефективни от всичко друго на леда.

— Така е — съгласява се баща му. — Семейство Скейбиъс винаги са пазили тайната на своето изобретение. Предполагам, че са се страхували, че някой хищник може да я използва.

— Е, сега един такъв ще се възползва от нея — казва триумфално Масгард. — Ние! Представи си, съвсем скоро Сьорен Скейбиъс може да работи за нас! Може да преработи така двигателите ни, че да се нуждаем от два пъти по-малко гориво и да заловим два пъти повече плячка!

— Много добре — въздъхва баща му.

— Няма да съжаляваш, татенце. Искам да продължим само седмица по този маршрут. След това ще взема моите Ловци и ще го намерим.

И ако някой призрак там, горе, сред вечно реещите се документи, химикалки, пластмасови чаши и замръзнали космонавти, можеше да използва инструментите на онази стара космическа станция, за да надникне през водата в тайните зали на Гримзби, щеше да види как Чичо си седи и наблюдава на най-големия от екраните си излизането на „Ларва“ от заграждението на охлювите с Боне зад управлението, Шило за екипаж и Том Натсуърти за пътник, когото трябва да отведат в Грабителско гнездо.

— Увеличи, момче! Увеличи! — крещи Чичо, който се наслаждава на слабото сияние на потопения в мрачните води охлюв. Гаргара, който седи до него зад управлението на камерите, веднага се подчинява. Чичо потупва рошавата глава на момчето. Той е добро хлапе и ще е много полезен тук — ще му помага с архивите и екраните. Понякога си мисли, че тези му харесват най-много — малките, безпомощни и глупави индивиди като Гаргара. Поне не създават неприятности. Това не може да се каже за мекушавите и странни момчета като Боне, който започна да показва отвратителни симптоми на съвест, или пък за грубите и амбициозни образи като Шило, който трябва да бъде наблюдаван много внимателно, в случай че един ден използва уменията и хитростта, на които го е научил, срещу самия него.

— Заминаха, Чичо — съобщава Гаргара. — Мислиш ли, че ще се получи? Мислиш ли, че Сухият ще успее?

— На кого му пука? — отговаря мъжът и се хили. — Каквото и да се случи, ние печелим, момче. Вярно е, че не знам достатъчно какво става в Грабителско гнездо, но имаше някои насоки в доклада на Зеленушко. Дреболии, но за човек с моя гений всичко си идва на мястото. Лондонски инженер… Онзи ковчег, който пристигна от Шан Гуо, покрит с лед… Постоянно мрънкащото за своята мъртва приятелка момиче Сатя. Елементарно, скъпи ми Гаргара.

Младежът се пули насреща му с широко отворени, кръгли очи и не разбира какво има предвид.

— Значи… Том?

— Не се тревожи, момко — казва Чичо и отново разрошва косата му. — Изпращането на този Сух там има за цел единствено да отвлече вниманието на Зелена буря.

— От какво, Чичо?

— О, ще видиш, момче, ще видиш.

27. Стълбището

Изгубените момчета бяха разположили подслушвателния си пост в източната страна на Грабителско гнездо, където черните скали се спускаха надолу към водата. Един от изгорените дирижабли на Локи Червения беше потънал там по време на битката със Зелена буря и три охлюва се бяха залепили за покрития му с черупчести мекотели корпус, за да създадат импровизираната си база, като бяха сключили дългите си крака над туловищата си като раци в капан. „Ларва“ се включи в плетеницата и свърза въздушния шлюз на търбуха си с люка на покрива на централния охлюв — „Призрак на бълха“.

— Значи това е новобранецът на Чичо? — попита висок младеж, който ги чакаше на входа на охлюва си. Въздухът вътре беше застоял и неприятен. Той беше най-възрастният член на бандата на Чичо, когото Том беше виждал до момента. Непознатият го огледа от глава до пети със странна и снизходителна усмивка, сякаш знаеше шега, която новото попълнение нямаше да разбере.

— Приятелката на Том е Хестър Шоу, затворничка в Грабителско гнездо — започна да обяснява Боне.

— Аха, аха. Писмото рибка на Чичо пристигна много преди вас. Разбрах всичко за тези влюбени гълъбчета. Благотворителна мисия, а?

Момчето се обърна и тръгна по един тесен коридор.

— Казва се Зеленушко — прошепна Боне и го последва заедно с Том и Шило. — Той е един от първите.

— Първи в какво? — попита Том.

— Един от първите, които Чичо е завел в Гримзби. Един от лидерите. Чичо му позволява да задържи половината от всичко, което носи у дома. Той е дясната му ръка.

Дясната ръка на Чичо ги заведе в трюм, който беше разчистен от товар и пригоден за наблюдателна станция. Други момчета, които бяха по-малки от Зеленушко, но по-големи от Боне и Шило, мързелуваха с отегчен вид или се бяха надвесили над светещите в синьо контролни панели и наблюдаваха редица от кръгли екрани, покрили цялата стена. Това място беше доста претъпкано. Боне не беше чувал досега толкова много момчета да са били изпращани на една мисия. Защо Чичо ги беше командировал всичките, нали това беше някакво обикновено шпиониране? И защо толкова много от екраните не работеха?

— Само три от многокраките са в действие! — изуми се той. — Ние използвахме тридесет на борда на Анкъридж!

— Е, това не е точно като обирането на град, охлювче — сопна се Зеленушко. — Хората на Зелена буря са доста корави. Навсякъде има въоръжени пазачи. Единственият начин да вкараш многокраки, е по канализационната тръба, която води до изоставени тоалетни в западната част. Успяхме да пуснем три камери — там и в топлопроводите, — но Сухите чуха шумове и станаха подозрителни, затова не можем да ги мърдаме много и не смеем да изпратим още. Нямаше да имаме и толкова, ако Чичо не ни беше изпратил последните си модели — дистанционно управлявани чудесии без кабели. Разполагаме и с още някои специални джаджи.

Отново тази усмивка. Боне погледна към дългите контролни табла. Върху тях имаше купища с бележки, оставени насред зарязани чаши от кафе — разписания, смени и записки относно навиците на пазачите на Зелена буря. Няколко големи червени бутона привлякоха вниманието му — всеки от тях беше покрит с отделен пластмасов капак.

— За какво са тези? — попита Боне.

— Не ти влиза в работата — отвърна Зеленушко.

— Какво мислиш, че се случва там горе? — поинтересува се Шило.

Момчето сви рамене и започна да превключва каналите.

— Нямам представа. Местата, към които Чичо има най-голям интерес — лабораторията и Стаята на спомените, — са недостъпни за нас. Можем да подслушваме главния хангар, но не винаги разбираме какво се случва. Не говорят англиш или нордически като истинските хора. Бръщолевят на аеросперанто и на много други забавни източни езици. Това момиченце е техният водач.

Една тъмна глава изпълни екрана, погледната от странен ъгъл и през вентилационната решетка на тавана в кабинета ѝ. Тя малко напомни на Том за момичето, което се беше държало грубо с него в Батмунк Гомпа.

— Луда е. Продължава да говори за някаква своя мъртва приятелка, все едно е жива. Чичо се интересува много от нея. Следва това очарователно създание…

Том ахна. Зеленушко сочеше към някого, който се беше свил в някаква стая. Картината беше толкова размазана и тъмна, че ако я гледаш достатъчно дълго, спираше да прилича на човек и се превръщаше в някакви странни и абстрактни форми, но Том нямаше нужда да гледа дълго.

— Това е Хестър! — изкрещя той.

Изгубените момчета се ухилиха и започнаха да се ръчкат едно друго. Бяха виждали лицето на Хестър на екраните си и смятаха, че е много глупаво, че на някого му пука за това грозно създание.

— Трябва да отида при нея! — каза Том, приближи се до екрана и му се прииска да може да се протегне към него и да я докосне само за да ѝ покаже, че е тук.

— О, ще отидеш — отвърна Зеленушко, сграбчи Том за ръката и го издърпа през една голяма врата в малко отделение, чиито стени бяха пълни с рафтове с огнестрелни оръжия, мечове и копия. — Всички сме готови. Получихме инструкции от Чичо. Плановете ни са ясни. — Той подбра един пищов с газова тяга и го подаде на Том, а след това и едно любопитно малко метално устройство. — Шперц — каза момчето.

От операционната зала зад него се разнесе бурна активност. Вече никой не изглеждаше отегчен. През леко отворената врата Том успя да види момчетата, които се щураха напред-назад с документи и папки в ръце, натискаха бутони на дългите контролни табла и си слагаха слушалки.

— Няма да ме изпращате вътре сега, нали? — попита Том. — Не и веднага? — Очакваше да има време да се подготви, може би и някакъв брифинг относно наученото от Изгубените момчета за разположението на помещенията в Грабителско гнездо. Не очакваше да го накарат да се хваща за работа още с пристигането си.

Зеленушко обаче го сграбчи отново за ръката и го бутна обратно през операционната зала и през плетеницата от коридори.

— Няма по-добър момент от този — отвърна той.

Едно старо метално стълбище продължаваше зигзагообразно надолу по скалите от западната страна на Грабителско гнездо, в чиято основа се подаваше метален кей, предпазван от високи камънаци. По времето на пиратите се използваше от лодките, носещи провизии за острова, но такива не бяха идвали, откакто Зелена буря го завзе, и сега кеят беше занемарен и ерозирал под ударите на неуморния океан.

„Ларва“ излезе на повърхността в сянката му точно когато слънцето потъна в дълбоката мъгла на хоризонта. Вятърът беше утихнал почти изцяло, но от време на време се появяваше някой силен повей и прибоят се разбиваше в корпуса на охлюва, докато магнитните му щипки се захващаха за кея.

Том погледна през мокрите прозорци към светлините, които се носеха от сградите високо над него. Имаше чувството, че ще повърне. През целия път от Гримзби дотук си повтаряше, че всичко ще бъде наред, но сега, докато стояха под кея, не можеше да повярва, че ще успее да влезе в крепостта на Зелена буря и ще спаси Хестър.

Щеше му се Боне да е тук, но Зеленушко сам пилотира „Ларва“ и накара съучастника си да остане на борда на „Призрак на бълха“.

— Късмет! — каза му младежът в шлюза и го прегърна. Том осъзна колко много късмет ще му бъде необходим. — Стълбището води до една врата на около тридесет метра нагоре. Не е охранявана, защото не очакват нападение от океана. Ще бъде заключена, но не е проблем за инструментите ни. Носиш ли си шперца?

Том потупа джоба на палтото си. Една голяма вълна повдигна и разлюля „Ларва“.

— Добре тогава — отвърна нервно той и се замисли дали не е прекалено късно да се откаже.

— Ще те чакам точно тук — обеща Зеленушко със своята леко подозрителна усмивка. На Том му се искаше да може да му има доверие.

Младежът се заизкачва бързо по стълбището, като се опитваше да мисли само за Хестър, защото знаеше, че дори за миг да помислеше за всички войници и оръжия в крепостта над него, щеше да се разколебае. Една вълна се блъсна в „Ларва“, когато отвори люка, и го намокри с леденостудена вода. Излезе навън, където беше тъмно, а въздухът бе студен и свеж. Океанът се вълнуваше около него. Промуши се под подпорите на кея, когато поредната вълна се блъсна в охлюва, и се качи отгоре. Целият беше подгизнал и трепереше. Затича се към стълбите. Кеят подскачаше под него като животно, което опъва поводите си и се опитва да го хвърли от гърба си.

Том се заизкачва бързо в опит да се стопли. В мрака около него прелитаха птици и го стряскаха. Мисли си за Хестър — продължаваше да си напомня, но и най-хубавите му спомени с нея не можеха да потиснат нарастващия му страх. Опита се въобще да не мисли, каза си, че има работа за вършене, но мислите продължаваха да се появяват в главата му. Това беше самоубийствена мисия. Чичо просто го използваше. Онази история, че се нуждаел от шпионин в Грабителско гнездо, не беше цялата истина, вече беше сигурен в това. А и подслушвателният пост с всичките му оръжия… видя колко шокиран остана Боне, когато ги видя. Изиграха го. Той беше пешка в една игра, чиито правила не можеше да разбере. Може би просто трябваше да се предаде на Зелена буря. Щеше да се разкрещи и пазачите щяха да го заловят. Възможно беше да не са чак толкова лоши, колкото ги изкарваха, а и така щеше да види Хестър…

Една черна форма падна от мрака. Том вдигна ръце, извърна лице и затвори очи. Разнесе се дрезгав писък и в главата му се заби клюн — остър и болезнен, сякаш го бяха ударили с малко чукче. Пляскане и пърхане на криле и после нищо. Вдигна поглед и се огледа. Беше чувал за такива случаи, за морски птици, които нападали хора, когато се приближат до гнездата им. Високо над него, в сгъстяващия се мрак, летяха хиляди пернати. Том забърза по стълбите с надеждата, че и на другите няма да им хрумне нещо подобно.

Изкачи още няколко стъпала, преди птицата да го нападне отново, като се спусна отстрани с продължителен гърлен крясък. Този път успя да я огледа по-добре — широки, груби криле, които приличаха на раздърпана пелерина, а очите ѝ светеха в зелено над отворения клюн. Том я удари с юмрук и я запрати настрани. Забърза отново по стълбите и усети болката. Когато погледна ръката си, видя трите кървави рани в нея. Що за птица беше това? Ноктите ѝ бяха пробили най-хубавите му кожени ръкавици!

Поредният крясък — пронизителен и от достатъчно близко, за да бъде чут над врявата над него. Наоколо запляскаха криле и заудряха лицето и главата му. Усети химическа миризма и този път видя, че зеленото сияние в очите на животното не е отражение от светлините горе. Том извади пищова, който Зеленушко му даде, и удари с него създанието. То полетя настрани, но само миг по-късно нокти одраха главата му. Птиците нападатели бяха две.

Хукна да бяга нагоре и нагоре с кряскащите и пищящи птици — ако въобще бяха такива — около него. От време на време се спускаха към главата или към врата му. Бяха само две — другите пернати си гледаха своята работа, а именно да кръжат над върха на острова. Бяха само две и все пак му идваха в повече. Острите им като бръсначи метални нокти и тракащите клюнове проблясваха на светлината. Крилете им плющяха като знамена в буря.

— Помощ! — закрещя безрезултатно Том. — Махнете се! Махнете се! — Помисли дали да не побегне надолу към безопасния охлюв, но птиците нападнаха лицето му, когато се обърна, а и вратата беше съвсем близо, само след още няколко стъпала.

С усилие продължи нагоре по хлъзгавото стълбище, като държеше облечените си в раздрани ръкавици ръце над главата в опит да я предпази. По лицето му се стичаха топли вадички кръв. В последния светлик на умиращия ден видя вратата пред себе си и се спусна към нея, но беше прекалено зает да се брани от кълвящите го клюнове, за да извади шперца. В отчаянието си вдигна пищова и го насочи нагоре. Изстрелът проехтя между скалите и една от зеленооките птици падна към водата. От опашката ѝ излизаше димна следа. Другата се отдръпна и след малко нападна отново. Том скри лице, но пищовът се изплъзна от кървавата му ръка, удари се в парапета и полетя надолу в мрака.

Бялото острие на прожектор проряза скалите и се спря точно върху него през вихрушката от криле и летящи сенки. Том се сви до вратата. Зави сирена, а после още една и още една. Звукът от тях се отразяваше в скалите.

— Зеленушко! — изкрещя той. — Боне! Помощ!

Стори му се почти невъзможно всичко да се обърка толкова бързо.

Един глас се разнесе по радиото на „Ларва“.

— Спипаха го.

Зеленушко кимна спокойно. Чичо му каза, че това е много вероятно да се случи.

— Пратете многокраките — нареди по радиото той. — Разполагаме само с няколко минути, преди да разберат, че е сам.

Започна да натиска разни бутони и превключватели. Един люк в корпуса се отвори, за да пусне стар товарен балон. Докато той се издигаше нагоре във вихрушката от птици и прожектори около върха на острова, магнитните щипки на „Ларва“ се откачиха от кея една по една. Краката на охлюва се прибраха и той потъна във водата като камък.

Металната врата се отвори и Том беше залят от жълта светлина. Толкова много искаше да се скрие от птиците, че се зарадва, когато пазачите го сграбчиха. Те извиха ръцете му зад гърба, обездвижиха краката му и някой опря цевта на автоматичен „Велтшмерц“ под брадичката му. Той постоянно повтаряше „Благодаря ви“ и „Съжалявам“, когато го вкараха вътре, затръшнаха вратата след него и го хвърлиха на студения под. След това го вдигнаха, отведоха го някъде и пак го оставиха. Около него се разнасяха гласове. Навън се изстрелваха ракети. Говореше се на аеросперанто с източен акцент и много диалектни думи, които не можеше да разбере.

— Сам ли е? — попита един много познат женски глас.

— Така смятаме, комендант: (нещо си) го намери на стълбището.

Жената заговори отново. Том не разбра какво каза, но вероятно питаше как беше стигнал дотук, защото един от другите гласове отговори:

— С балон. Двуместен. Ракетните ни установки го свалиха.

Казаха нещо, което звучеше като ругатня.

— Защо наблюдателните кули не са го видели?

— Пазачите казаха, че току-що се е появил.

— Нямаше никакъв балон — прошепна объркан Том.

— Затворникът, комендант…

— Да го огледаме…

— Съжалявам — каза младежът и усети кръвта в устата си. Някой насочи фенерче в очите му и когато отново можеше да вижда, осъзна, че момичето, което приличаше на онази девойка Сатя, се е надвесило над него. Само дето не приличаше на Сатя, а си беше Сатя. — Здравей. Благодаря ти. Съжалявам — прошепна той. Тя го погледна внимателно през кръвта и мократа му коса и се ококори насреща му, след което присви очи и изражението ѝ стана свирепо, когато го разпозна.

Подир месеци без работа изведнъж Изгубените момчета бяха затрупани с нея. Постоянно се бутаха пред екраните и се опитваха да разберат какво се случва сред Сухите. Боне си проправи път най-отпред и видя как Том е заловен от облечени в бели униформи пазачи. На друг екран се виждаше празният кабинет на комендантката, в който на бюрото стоеше недоизядената ѝ вечеря. На третия неколцина пилоти се бяха събрали пред дирижаблите си в големия хангар. Вероятно Зелена буря смяташе появата на Том за началото на атака. Останалите екрани бяха потънали в мрак. Десетки дистанционни камери чакаха пред канализационната шахта на Грабителско гнездо. Изгубените момчета се възползваха от суматохата, за да ги вкарат в базата. Многокраките се бяха събрали в неизползваната тоалетна, откъдето поеха през вентилационните шахти и топлопроводите на Съоръжението, като си проправяха път през решетки и деактивирани сензори. Шумовете, които издаваха, бяха прикривани от виещите сирени.

Докато се разиграваше всичко това, Боне усети разтрисането, когато „Ларва“ се скачи с поста. Миг по-късно през люка влезе Зеленушко, който изглеждаше напрегнат и развълнуван и задаваше въпроси за колко време бяха реагирали хората от Зелена буря.

— Бързи са — отговори едно от момчетата му.

— Радвам се, че Чичо не изпрати мен да проверя!

— Някакви обучени птици охраняват стълбището. Те първи вдигнаха тревога.

— Ще бъдем подготвени за тях.

Боне дърпаше ли, дърпаше ръкава на якето на Зеленушко, докато по-голямото момче не се огледа раздразнено.

— Трябваше да чакаш Том! — провикна се момчето. — Ами ако успее да избяга? Как ще се измъкне без „Ларва“?

— Приятелят ти ще се оправи, сухолюбецо — отвърна Зеленушко и го изблъска настрани. — Не се тревожи. Всичко върви по плана на Чичо.

Някой отключи и отвори вратата на килията на Хестър. Врявата я събуди. Тя се изправи. Вътре влезе Сатя и отново я блъсна на леглото. Навсякъде беше пълно с войници, които влачеха някаква подгизнала фигура. Хестър не знаеше кой е този. Не го позна дори когато Сатя вдигна мократа му глава и ѝ показа пребитото му и окървавено лице. Забеляза обаче дългото му авиаторско палто и си помисли: Том има такова. Това я накара да се загледа по-внимателно, макар да не беше възможно да е той.

— Том? — прошепна тя.

— Не се прави, че си изненадана! — изпищя Сатя. — Да не би да искаш да повярвам, че не си го очаквала? Той откъде знае, че си тук? Какво сте планирали? За кого работите?

— За никого! — отвърна Хестър. — За никого! — Тя се разплака, когато пазачите принудиха Том да падне на колене до нея. Той беше дошъл да я спаси. Изглеждаше толкова изплашен и наранен. Най-лошото беше, че не знаеше какво беше направила. Беше изминал целия този път, за да се опита да я измъкне от тук, макар тя да не заслужаваше да бъде спасена. — Том! — изхлипа тя.

— Доверих ти се! — изкрещя Сатя. — Вкара ме в клопката си точно както направи с бедната Ана. Правеше се на невинна, накара ме да се усъмня в себе си, а през цялото време твоят съучастник варварин е бил на път за насам! Какъв е планът ви? Някъде чака ли ви дирижабъл? Блинко в комбина ли беше с вас? Предполагам, че сте искали да отвлечете Попджой и да го заведете в един от мръсните си градове, който да получи преследвачите му?

— Не, не, не, всичко си разбрала превратно — проплака Хестър, но бързо разбра, че не може да каже нищо, което да накара Сатя да повярва, че появата на Том не е част от някакъв план на движещите.

Що се отнасяше до него, той беше премръзнал и в шок и почти не разбираше какво се случва, но чу гласа на Хестър, вдигна глава и я видя приклекнала до него. Беше забравил колко е грозна.

Сатя го сграбчи за косата и натисна главата му отново надолу, за да оголи врата му, след което извади меча си от канията. В топлопроводите на тавана се разнесе дрънчене и дращене.

— Том! — изрече Хестър.

Младежът затвори очи.

Изваденият меч приличаше на бял пламък на екрана на Изгубените момчета. Гласът на Сатя се носеше през високоговорителите на радиата. Тя крещеше като обезумяла за някакви планове и предателство.

— Направи нещо! — провикна се Боне.

— Той е само Сух — предупреди го Шило не особено грубо. — Остави го!

— Трябва да му помогнем! Иначе ще умре!

Зеленушко блъсна Боне настрани.

— Той умира във всички случаи, глупако! — изкрещя той. — Да не мислиш, че Чичо наистина смяташе да го пусне да си тръгне жив от тук, след всичко, което видя? Дори да успее да измъкне момичето, заповедите ми са да ги разпитам и да ги убия. Работата на Том беше да създаде условия за диверсия.

— Защо? — попита Боне. — За да можеш да изпратиш още няколко камери вътре? За да може Чичо да види какво се крие в Стаята на спомените?

Зеленушко го удари и го блъсна в контролното табло.

— Чичо разбра какво има в Стаята на спомените още преди месеци. Това не са просто камери. Бомби са. Ще ги разположим, ще дадем на Сухите още няколко часа да се успокоят, след което ще взривим мястото, ще влезем и ще свършим малко истинска обирджийска работа.

Боне погледна екраните. От носа му течеше кръв. Другите момчета се отдръпнаха от него, сякаш да те е грижа за сухите е заразно като грип. Опита се да се изправи и видя няколкото червени бутона с индивидуални пластмасови капачета. Гледа ги известно време. Никога не беше виждал такива преди, но предположи какво беше предназначението им.

— Не! — изкрещя някой. — Все още не!

Миг преди да го достигнат, Боне вдигна капачетата на колкото се може повече бутони и стовари силно двата си юмрука върху тях.

Екраните потъмняха.

28. Бурни ветрове

Нещо го удари в гърба, той падна напред с лице към пода и си помисли: Това е, мъртъв съм. Но не беше мъртъв, усещаше влажния камък с бузата си и когато се претърколи, видя, че експлозия беше съборила тавана — голяма експлозия, ако се съдеше по всичките отломки и прах, и макар че очакваше да чуе грохота ѝ, нищо не чу и все още продължаваше да не чува, макар доста големи парчета от тавана да падаха и хората да се лутаха наоколо, като размахваха факли и крещяха с широко отворени усти — не, чуваше се само скърцане, свистене и жужене някъде вътре в черепа му и когато кихна, не излезе никакъв звук, но малки и топли пръсти се затвориха около ръката му и я дръпнаха, и той вдигна поглед и видя Хестър, беше бяла на светлината от факлите и приличаше на статуя на самата себе си, само дето му викаше нещо и го дърпаше ли, дърпаше, и сочеше към вратата, и той се измъкна изпод онова, което беше паднало отгоре му, което се оказа, че е Сатя, и се зачуди дали е лошо ранена и дали трябва да се опита да ѝ помогне, но Хестър го дърпаше към вратата и той се запрепъва в труповете на мъжете, които определено бяха мъртви, приведен под останките от топлопроводите, които се бяха изкривили и разкъсали, и димяха, сякаш експлозията беше дошла от вътрешността им, и когато погледна назад, някой стреля с пистолет по него, и той видя искрата, и куршумът прелетя покрай ухото му, но не можа да чуе и това.

И после бягаха надолу по някакво стълбище. През други врати. Затръшваха ги безшумно зад себе си. Спираха да си поемат дъх, навеждаха се почти до земята, кашляха и се опитваха да разберат какво точно се беше случило. Експлозията… топлопроводите…

— Том! — Хестър се беше навела над него, но гласът ѝ звучеше някъде отдалеч, неясен и бълбукащ, сякаш крещеше под вода.

— Какво?

— Дирижабълът? — извика тя. — Къде ти е дирижабълът? Как дойде тук?

— С подводница — отговори той, — но предполагам, че вече я няма.

— Какво? — Хестър беше също толкова глуха, колкото и Том.

— Няма я!

— Какво? — В далечния край на коридора, през праха и дима проблеснаха факли. — Ще вземем „Джени“! — изкрещя тя и забута Том към друго стълбище. То беше тъмно като коридора и одимено. Младежът осъзна, че е имало и други експлозии, а не само тази в килията. В някои коридори лампите още мигаха, но в повечето електричеството беше спряло. Групи изплашени и изумени войници бягаха напред-назад с факли в ръце. За Том и Хестър беше лесно да ги видят и да се скрият, да се притиснат в дълбоките прагове на врати или да се напъхат в странични пасажи. Слухът на младежа бавно се завърна и свистенето в ушите му отстъпи място на постоянния вой на сирените. Хестър го бутна към друго стълбище, когато покрай тях минаха още хора — този път бяха пилоти.

— Дори не знам къде сме — избоботи тя, когато се махнаха. — Всичко изглежда различно в мрака. — Погледна Том, чието лице беше на петна от прахоляка. Ухили се. — Как успя да взривиш всичко?

Това беше най-трудното решение в живота на Зеленушко. За момент почти се пречупи тук, долу, в „Призрак на бълха“, докато изпаднал в паника наблюдаваше празните екрани. Всички планове на Чичо бяха рухнали! Всичко, за което работеха, беше унищожено! Повечето от многокраките избухнаха дори преди да заемат позиции!

— Какво ще правим, Зеленушко? — попита едно от момчетата му.

Вариантите бяха само два. Да се приберат и да оставят Чичо да ги одере живи, че са се върнали с празни ръце, или да продължат.

— Продължаваме — реши той и усети как силата му се завръща, докато останалите бягаха напред-назад за оръжия, мрежи и разни други джаджи, връзваха си факли за главите и дърпаха Боне. — Шило, Стръв, вие сте на камерите, оставате тук, другите с мен!

И така, докато хората на Зелена буря се паникьосваха, спореха и се опитваха да се борят с пожарите, които многокраките бяха започнали, докато прожекторите разкъсваха небето и установките изстрелваха залп след залп по въображаеми нападатели, един лъскав и подобрен охлюв се отлепи от подслушвателния пост и заплува към кея. Изгубените момчета излязоха и тръгнаха по същото стълбище, по което се беше изкачил Том преди час.

Близо до върха птицата преследвач ги забеляза и едно момче падна през парапета надолу с писъци. Друго беше уцелено от картечниците на скалите и Зеленушко трябваше да го довърши, защото заповедите на Чичо бяха да не оставя никого, когото Сухите да разпитат след това. Стигнаха до вратата и влязоха през нея. Насочиха се към Стаята на спомените, като по пътя оставяха момчета, които да пазят пътя за бягство. Паникьосани войници на Зелена буря се появяваха от дима и Изгубените момчета ги убиваха, защото Чичо беше дал и такива заповеди — да не оставят свидетели.

Пазачите на Стаята на спомените бяха избягали. Масивните ключалки обезкуражиха Зеленушко, но само за секунда-две, тъй като електричеството беше спряло и едно побутване отвори вратата. Изгубените момчета осветиха с факлите си мост, който водеше до платформа в средата на помещението. Там една фигура вървеше напред-назад като затворено в клетка диво животно. Лъскава бронзова маска се обърна рязко към светлината.

Всички момчета се отдръпнаха назад. Само Зеленушко имаше представа какво трябваше да откраднат, но дори той не го беше виждал. Чичо го беше предупредил да не се изправя срещу създанието лице в лице. Изненадай го — гласяха заповедите, — от горе или в гръб, хвърли му мрежи и щипки, преди да разбере какво става. Нямаше време за това, но дори да имаше, Зеленушко не беше сигурен, че щяха да успеят. Създанието изглеждаше толкова силно! За първи път в живота си се зачуди дали наистина Чичо знаеше най-добре.

Скри страха си, доколкото това му беше възможно.

— Това е — каза той. — Това иска Чичо. Да го хванем.

Изгубените момчета вдигнаха пистолетите, остриетата, въжетата, веригите, магнитните щипки и тежките мрежи, с които Чичо ги беше въоръжил, и тръгнаха по моста.

Преследвачката изви ръце и отиде да ги посрещне.

Отнякъде се разнесе стрелба, но беше трудно да се прецени точно откъде заради шумотевицата, която се смесваше с ехтенето по ниските коридори. Том и Хестър бягаха, като разчитаха на беглите спомени на момичето за разположението на мястото. Минаха покрай няколко мъртви тела: трима войници на Зелена буря, паднали един върху друг, и млад мъж с различни тъмни дрехи и рошава светла коса под черна вълнена шапка. За момент Том си помисли, че това е Боне, но момчето беше по-голямо както на години, така и на ръст. Беше едно от хлапетата в екипа на Зеленушко.

— Изгубените момчета са тук! — каза той.

— Кои са те? — попита Хестър. Том не отговори, защото беше прекалено зает да се опитва да разбере какво точно се случва и каква роля беше изиграл в него. Преди да му бъде зададен нов въпрос се надигна буря от шум, чийто източник беше някъде наблизо — стрелба, първоначално масирана, продължила само за момент, примесена с френетични и пронизителни писъци, завършили с един последен писък и тишина.

Дори алармите бяха затихнали.

— Какво беше това? — попита Том.

— Откъде да знам? — Хестър взе факлата на мъртвото Изгубено момче и заслиза по друго стълбище, като задърпа любимия след себе си. — Да се махаме оттук…

Младежът я последва. Харесваше му да усеща ръката ѝ върху своята, да го насочва. Зачуди се дали да не ѝ сподели това си чувство и дали сега не беше правилният момент да се извини за случилото се в Анкъридж, но преди да успее да каже каквото и да било, стигнаха до края на стълбите, Хестър спря задъхана и му направи знак да стори същото и да пази мълчание.

Намираха се в някакво преддверие, където кръгла метална врата стоеше широко отворена.

— О, богове и богини! — изрече тихичко Хестър.

— Какво?

— Електричеството! Ключалките са се отворили! Електрическата бариера! Избягало е!

— Кое?

Момичето си пое дълбоко дъх и тръгна внимателно към вратата.

— Ела! — каза тя на Том. — Има път до хангара…

Минаха заедно през вратата. Над главите им като бяла тента висеше гъста мъгла от барутния дим. Сенките бяха изпълнени с шум от капеща течност. Хестър освети моста с факлата си, като прокара лъча ѝ върху локви и петна от кръв, кървави стъпки, които приличаха на диаграма на някакъв жесток танц, и капки кръв, които бяха паднали от куполовидния таван. На моста лежаха разни неща. Първоначално приличаха на купища стари дрехи, докато не се загледаха по-внимателно и не различиха ръце, лица. Том разпозна някои от тях, които беше видял в подслушвателния пост. За какво бяха дошли тук? Какво им се беше случило? Започна да се тресе неконтролируемо.

— Всичко е наред — каза му Хестър и насочи факлата си към централната платформа. Беше празна с изключение на пропитата с кръв сива роба, която приличаше на изоставена какавида в самия център. Преследвачката си беше тръгнала, без съмнение, за да намери нови жертви в лабиринта от стаи и коридори над тях. Хестър отново хвана Том за ръката и го поведе към друга врата, през която беше минавала често със Сатя и другите, когато преследвачката имаше добри дни. На стълбището от другата ѝ страна въздухът простена тихичко, сякаш призраци извисяваха гласове. — Този път ще ни отведе до „Джени“ — обясни тя и хукна надолу с Том по петите си.

Стълбището свърши, коридорът зави рязко и се разшири неочаквано, преди да ги изведе в хангара. На светлината от факлата на Хестър Том видя закърпения червен балон на „Джени Ханивър“ над себе си. Момичето намери контролното табло на стената и дръпна един от лостовете. Някъде горе на мрачния таван заскърцаха макари и люспи ръжда заваляха като дъжд, когато се завъртяха колелата и въжетата се изпънаха, за да отворят огромните външни врати на входа на хангара. Разширяващата се пролука разкри тясна площадка за кацане, която беше разположена направо върху скалата, и мъгла — цялото Грабителско гнездо беше потънало в мъгла, чийто гъст бял воал беше покрил хълмовете, падините и океана. Небето беше чисто и светлината от звездите и мъртвите сателити достигаше хангара и осветяваше „Джени Ханивър“ и кървавите следи по пода.

От сенките под насочващите перки на дирижабъла се появи висока фигура, която блокира пътя към вратата, през която дойдоха. Две зелени очи увиснаха в мрака като светулки.

— О, Куърк! — изписка Том. — Това не е ли…? Не е ли…? Тя ли е?

— Това е госпожица Фанг — отвърна Хестър. — Но не е на себе си.

Преследвачката тръгна към тях на светлината, която влизаше през отворените външни врати. Слаби отражения се плъзгаха по дългите ѝ стоманени крайници. Бронираното ѝ тяло и бронзовата маска проблясваха от леки одрасквания и белези, оставени от безполезните куршуми на Изгубените момчета. Кръвта им все още капеше от ноктите ѝ и покриваше ръцете ѝ, подобно на дълги червени ръкавици.

Преследвачката се наслади на касапницата в Стаята на спомените, но когато и последното от Изгубените момчета беше мъртво, нямаше представа какво да прави. Миризмата на барут и носещите се по коридорите приглушени звуци от борба възбудиха инстинктите ѝ на преследвач. Тя огледа подозрително отворената врата, защото помнеше електрическите бариери, които се задействаха последния път, когато се опита да избяга. Най-накрая избра друга врата заради чувства, които не разбираше. Стигна до хангара и стария червен дирижабъл, който се намираше там. Когато Хестър и Том пристигнаха, преследвачката оглеждаше „Джени“ в мрака и прокарваше металните си пръсти по гондолата му. Ноктите ѝ се отвориха и свирепото желание да убива отново потече по електрическите ѝ вени като токов удар.

Том се обърна с идеята да побегне навън, но се блъсна в Хестър, която се хлъзна на окървавения под и падна тежко. Наведе се, за да ѝ помогне, и в следващия миг преследвачката вече стоеше над тях.

— Госпожице Фанг? — прошепна младежът и погледна това странно, познато лице.

Създанието го изгледа, както беше надвесен над момичето върху окървавения бетон, и един откъслечен спомен се появи в мозъка му. То се поколеба, ноктите му потрепериха. Къде беше виждало този младеж? Той не беше сред портретите по стените на стаята му, но го познаваше. Спомни си как лежи в снега, а лицето на младежа я гледа. Мъртвите устни зад маската изрекоха едно име.

— Том Нитсуърти?

— Натсуърти — поправи я Том.

Чуждите спомени се размърдаха отново в главата на преследвачката. Тя не знаеше защо този младеж ѝ се струва толкова познат, но беше наясно, че не желае той да умира. Направи крачка назад, а после и още една. Ноктите се прибраха обратно.

— Ана!

Глас, или по-скоро писък, проехтя в големия хангар и накара тримата да погледнат към вратата. На прага ѝ стоеше Сатя. В едната си ръка държеше фенер, а в другата меч, лицето и косата ѝ все още бяха бели от праха, а от раната на главата ѝ, където я беше уцелил един шрапнел от експлозията, се стичаше кръв. Тя остави фенера и бързо отиде при обичната си преследвачка.

— О, Ана! Търсих те къде ли не! Трябваше да се досетя, че ще бъдеш тук при „Джени“…

Създанието не помръдна, само извърна леко глава, за да погледне отново Том. Сатя се спря, едва сега забелязала фигурите в краката ѝ.

— Заловила си ги, Ана! Добра работа! Те са врагове, работят с нарушителите! Това са твоите убийци! Убий ги!

— Всички врагове на Зелена буря трябва да умрат — съгласи се преследвачката.

— Точно така, Ана! — настоя Сатя. — Убий ги сега! Убий ги, както уби онези другите!

Създанието отново извърна глава на една страна. Зелената светлина от очите му окъпа лицето на Том.

— Тогава аз ще го направя! — изкрещя комендантката, вдигна меч и тръгна напред. Преследвачката направи едно изключително бързо движение. Том изпищя от ужас и усети как Хестър се притиска по-плътно към него. На светлината от фенера проблеснаха стоманени нокти и мечът на Сатя падна на пода, като ръката ѝ продължаваше да стиска дръжката му.

— Не — изрече създанието.

За известно време настъпи тишина, докато комендантката гледаше невярващо струите кръв, които бликаха от отрязаната ѝ ръка.

— Ана! — прошепна тя, падна на колене и се строполи по лице.

Том и Хестър бяха свидетели на цялата тази драма, безмълвни, затаили дъх, свити на топка, сякаш по този начин преследвачката щеше да ги забрави. Но тя се обърна, погледна ги и се насочи към тях с вдигнати окървавени нокти.

— Вървете — прошепна им и посочи към „Джени Ханивър“. — Вървете и повече не прекосявайте пътя на Зелена буря.

Том само я зяпна, коленичил до Хестър, прекалено изплашен, за да помръдне, но Хестър се възползва от предложението, изправи се и тръгна назад, като задърпа и него към дирижабъла.

— Идвай, мътните те взели! Чу я какво каза!

— Благодаря ти — съумя да прошепне Том, внезапно спомнил си за маниерите си, докато минаваха покрай създанието. Качиха се по подвижния мост на „Джени“. В гондолата миришеше на застояло заради дългия престой, но когато Хестър запали двигателите, те заработиха по стария и добре познат начин. Грохотът им изпълни хангара. Том се разположи в пилотското кресло и се опита да не поглежда към преследвачката, която стоеше на място и не го изпускаше от поглед. Бронята ѝ проблясваше в зелено и червено от светлините на дирижабъла. — Наистина ли ще ни пусне да си ходим? — попита той. Зъбите му тракаха и целият трепереше толкова неконтролируемо, че едва съумяваше да работи с управлението. — Защо? Защо не ни уби като другите?

Хестър поклати глава, докато включваше инструменти и нагреватели. Спомни си Шрайк и странните емоции, които го бяха накарали да събира счупени играчки и да спаси едно обезобразено и умиращо дете.

— Това не е човек, а машина и не знаем какво си мисли. Просто тръгвай, преди да си е променила решението.

Прихващащите скоби се освободиха и двигателите заеха позиция за излитане. „Джени“ се издигна несигурно и се насочи навън. По пътя остърга една от перките си в стената на хангара. Преследвачката излезе на площадката за кацане, за да наблюдава бягството на стария дирижабъл, който се скри в мъглата, преди войниците на Зелена буря да разберат дали е приятел, или враг и да го обстрелват с ракетите си. Отново я налегна този странен спомен — живороденият Том стоеше коленичил над нея в снега и ѝ казваше: „Не е честно! Валънтайн изчака, докато не те заслепиха!“.

За момент изпита странно удовлетворение, сякаш беше върнала услуга.

— Накъде? — попита Том, когато Грабителско гнездо остана на повече от километър зад тях и се успокои достатъчно, за да може да говори.

— Северозапад — отговори Хестър. — Анкъридж. Трябва да се върна там. Случи се нещо ужасно.

— Пенироял! — предположи Том. — Знам. Разбрах го точно преди да напусна. Нямах време да кажа на никого. Беше права за него. Трябваше да те послушам.

— Пенироял? — Хестър се опули насреща му, сякаш ѝ говореше на език, който не разбира. Поклати глава. — Аркангел е по петите им.

— О, велики Куърк! — прошепна Том. — Сигурна ли си? Но как този хищник е разбрал какъв е курсът на Анкъридж?

Хестър се зае с управлението и насочи дирижабъла в посока север-северозапад. След това се обърна с ръце зад гърба и стисна толкова силно края на контролното табло, че я заболя.

— Видях те да целуваш Фрея… и аз… аз… — Паузите между думите ѝ бяха като дебел лед. Искаше да му каже истината, наистина го желаеше, но когато погледна изплашеното му и наранено лице, не можа да продължи.

— Хет, съжалявам — каза неочаквано той.

— Няма значение. Искам да кажа, че и аз съжалявам.

— Какво ще правим?

— Относно Анкъридж ли?

— Те не могат да продължат, ако пред тях има само един мъртъв континент, и няма как да се върнат, ако Аркангел е по петите им.

— Не знам — отвърна Хестър. — Хайде първо да стигнем до там. След това ще измислим нещо.

— Какво…? — попита Том, но не довърши въпроса си, защото момичето стисна лицето му между дланите си и го целуна.

Шумът от „Джени Ханивър“ ставаше все по-тих, докато накрая не се изгуби напълно и дори ушите на преследвачката не можеха да го доловят. Споменът, който я накара да пощади Том и Хестър, също избледняваше, губеше се като сън. Превключи очите си на нощен режим и се върна в хангара. Отрязаната ръка на Сатя се вдървяваше бързо, но тялото ѝ все още беше топло. Преследвачката отиде до мястото, на което беше паднала, вдигна я за косата и я разтърси, докато не се събуди и не застена.

— Подготви дирижабли и оръжия. Напускаме Съоръжението.

Сатя изгъргори. Очите ѝ бяха ококорени от болка и страх. Дали преследвачката не беше чакала точно този момент, докато стоеше заключена в Стаята на спомените, а тя ѝ показваше снимки и ѝ пускаше любимата музика? В крайна сметка беше създадена точно за това! Нали накараха Попджой да я съживи, за да застане начело на Лигата?

— Да, Ана — изхлипа тя. — Разбира се, Ана!

— Аз не съм Ана — отвърна създанието. — Аз съм Фанг Преследвачката и се изморих да се крия тук.

Други живородени дойдоха в хангара — войници, учени и пилоти, шокирани и объркани от битката с мистериозните нарушители. Доктор Попджой също беше с тях и когато преследвачката се обърна към тях, те избутаха инженера най-отпред. Тя прескочи Сатя като счупена кукла и се приближи до него, застана толкова близо, че можеше да усети мириса на солена пот, която избиваше от порите му, и чуваше накъсаното му дишане.

— Ти ще ми се подчиниш — каза създанието. — Прототипите ти трябва да бъдат възкресени веднага, докторе. Ще се върнем в Шан Гуо, като по пътя си ще съберем всички налични сили на Зелена буря. Онези от Лигата на антимобилистите, които ни се възпротивят, ще бъдат ликвидирани. Ще поемем контрола над дирижаблостроителниците, тренировъчните лагери и оръжейните фабрики. След това ще отприщим буря, която завинаги ще прочисти Земята от тези пъклени машинарии.