Глава дванадесета

В снекбара имаше само един посетител — на масичката в ъгъла, обкръжен от мезета и бутилки, седеше мургав, богато, но малко странно облечен човек — източен тип. Взех си айран и изварени питки със сметана и започнах да се храня, като от време на време го поглеждах. Ядеше и пиеше много, лакомо, лицето му блестеше от пот, беше му горещо в глупашкия лъскав фрак. Дишаше тежко, като се облягаше на стола и отпускаше широкия колан на панталоните си. Тогава на слънцето ярко блясваше дългият жълт кобур, който висеше под задната пола на фрака. Вече дояждах последната питка, когато той ме повика.

— Хей! Оттук ли сте?

— Не — отвърнах. — Турист съм.

— А, значи и вие нищо не разбирате…

Отидох до бар-плота, разбърках си коктейл от сокове и се приближих до него.

— Защо е празно? — попита той. Имаше живо слабовато лице и свиреп поглед. — Къде са жителите? Защо всичко е затворено?… Всички спят, никого не можеш да откриеш…

— Току-що ли пристигнахте?

— Да.

Той отмести празната чиния и дръпна пълната. После отпи от светлото пиво.

— Откъде сте? — попитах. Той ме изгледа свирепо и аз побързах да добавя: — Ако не е тайна, разбира се…

— Не — каза, — не е тайна… — и започна да яде.

Допих сока и тъкмо се канех да излизам, когато той се обади:

— Добре си живеят, псетата. Такава храна, колкото искаш, и най-важното, безплатно.

— Е, все пак не е съвсем безплатно — възразих аз.

— Деветстотин долара! Грошове! Аз тия деветстотин долара само за три дена ще ги излапам! — Очите му изведнъж застинаха. — Ппсета — процеди той и отново се залови за яденето.

Познавах тези хора. Те пристигаха от мънички, доведени до просяшка тояга кралства и княжества, лакомо ядяха и пиеха, спомняйки си нажежените от слънцето прашни улици в своите градове, където в жалките ивици сянка неподвижно лежат умиращи голи мъже и жени, а деца с подути коремчета ровят отпадъците в задните дворове на чуждите консулства. Те изгаряха от омраза и им трябваха само две неща — хляб и оръжие. Хляб за тяхната шайка, която бе в опозиция, и оръжие срещу другата, която бе на власт. Бяха яростни патриоти, горещо и дълго говореха за любовта си към народа, но решително отхвърляха всякаква помощ отвън, защото не обичаха нищо друго освен властта и никого освен себе си и бяха готови за славата на народа и за тържеството на великите принципи да уморят народа си — ако потрябва, до последния човек — с глад и картечници. Микрохитлеровци.

— Оръжие? Хляб? — попитах аз.

Той застана нащрек.

— Да — отвърна. — Оръжие и хляб. Само без глупашки условия. И по възможност даром. Или на кредит. Истинските патриоти никога нямат пари. А управляващата клика тъне в разкош…

— Гладувате ли? — попитах.

— И не само това. А вие тук тънете в разкош. — Той ме погледна с омраза. — Целият свят тъне в разкош, само ние гладуваме. Но напразно се надявате. Революцията не може да бъде спряна!

— Да — казах аз. — Революцията срещу кого?

— Ние се борим срещу кръвопийците на Бадшах! Срещу корупцията и разврата на управляващата върхушка, за свобода и истинска демокрация… Народът е с нас, но народът трябва да се нахрани. А вие ни заявявате — ще ви дадем хляб, след като се разоръжите. И ни заплашвате с намеса… Каква гнусна демагогия! Каква заблуда за революционните маси! Да се разоръжим пред лицето на кръвопийците — това значи да окачим примката на всички истински борци! Ние отговаряме — не! Няма да излъжете народа! Нека сложат оръжие Бадшах и неговите главорези! Тогава ще видим.

— Да — казах аз. — Но Бадшах вероятно също не иска да му окачат въже на шията.

Той рязко отмести халбата с бирата и ръката му по навик се протегна към кобура. Впрочем бързо се опомни.

— Така си и знаех, че нищо не разбирате — рече той. — Вие, ситите, сте се разплули от ситост, вие сте твърде високомерни, за да ни разберете. В джунглата не бихте се осмелили да разговаряте така с мен!

В джунглата бих говорил с тебе по друг начин, бандит такъв, помислих си аз и казах:

— Наистина не разбирам много неща. Например не разбирам какво ще се случи, след като удържите победа. Да предположим, че сте победили, обесили сте Бадшах, ако той на свой ред не е избягал за хляб и оръжие…

— Той няма да избяга. Ще си получи заслуженото. Революционният народ ще го разкъса на парчета! И тогава ще започнем работа. Ще си върнем териториите, отнети ни от ненаситните съседи, ще изпълним цялата програма, с която коварният Бадшах ни проглуши ушите, за да измами народа… Ще им дам едни стачки! Хубаво ще ми постачкуват… Никакви стачки! Всички на оръжие и напред! Ще победим. И тогава…

Той затвори очи, сладостно простена и поклати глава.

— И тогава ще бъдете сити, ще тънете в разкош и ще спите до обяд?

Той се ухили.

— Аз съм заслужил това. Народът е заслужил това. Никой няма да посмее да ни упрекне. Ще ядем и ще пием колкото си искаме, ще живеем в истински домове, ще кажем на народа — сега сте свободни, забавлявайте се!

— И за нищо не мислете — прибавих аз. — А не ви ли се струва, че всичко това може да ви излезе солено?

— Я стига! — рече той. — Това е демагогия. Вие сте демагог. И догматик. У нас също има всякакви догматици като вас. Човекът, видите ли, ще изгуби смисъла на живота. Не, отговаряме ние, човекът нищо няма да изгуби. Човекът ще намери, няма да изгуби. Трябва да се усеща народът, трябва самият ти да бъдеш от народа, народът не обича умниците! В името на какво аз, дявол да го вземе, позволявам да ме смучат пиявиците и сам плюскам червеи? — Той изведнъж се подсмихна добродушно. — Вие сигурно ми се обидихте малко, като ви нарекох сити и какви ли не още… Недейте, не се обиждайте. Изобилието е лошо нещо, когато ти го нямаш, а го има съседът ти. А постигнатото изобилие е нещо чудесно! Струва си да воюваш за него. Всички за него са се борили. То се печели с оръжие в ръка и не бива да се заменя после срещу свобода и демокрация.

— Значи все пак крайната ви цел е изобилието? Само изобилието?

— Разбира се!… Крайната цел винаги е изобилието. Отбележете само, че ние сме взискателни към средствата…

— Вече го отбелязах. А човекът?

— Какво човекът?

Впрочем разбрах, че е безполезно да споря.

— Никога ли не сте идвали тук по-рано? — попитах.

— Защо?

— Поинтересувайте се — казах. — Този град дава отлични нагледни уроци по изобилие.

Той повдигна рамене.

— Засега тук ми харесва. — Отмести пак празната чиния и притегли пълна. — Мезетата са едни непознати… Всичко е вкусно и евтино… Това си е за завиждане. — Той налапа няколко лъжици салата и промърмори: — Знаем, че всички велики революционери са се борили за изобилие. Нямаме време сами да теоретизираме, това не е и необходимо. Теории има достатъчно и без нас. И после изобилието изобщо не ни заплашва. То още дълго няма да ни заплашва. Има много по-насъщни задачи.

— Да се обеси Бадшах — вметнах аз.

— Да, като начало. А после ще се наложи да изтребим догматиците. Още отсега го разбирам. После осъществяването на законните ни претенции. После още нещо ще излезе. И чак после-после-после ще настъпи изобилието. Аз съм оптимист, но не вярвам, че ще доживея до него. А вие не се притеснявайте, все някак ще се справим. Ако се справим с глада, с изобилието пък съвсем… Догматиците дрънкат — изобилието, викат, не е цел, а средство. Отговаряме така — всяко средство някога е било цел. Днес изобилието е цел. И едва утре то може би ще стане средство.

Станах.

— Утре може да се окаже късно — казах. — И напразно се позовавате на великите революционери. Те не биха приели вашия лозунг — сега сте свободни, забавлявайте се. Те са казвали друго — сега сте свободни, работете. Те никога не са воювали да има изобилие за търбуха, интересувало ги е изобилието за душата и главата…

Ръката му отново посегна към кобура, но той пак се усети.

— Марксист! — рече учудено. — Впрочем вие сте турист. У нас марксисти почти няма, ние ги затваряме…

Премълчах.

Като минавах покрай витрината, още веднъж го погледнах. Седеше с гръб към улицата и продължаваше да яде, разтворил лакти.

Когато се прибрах вкъщи, холът бе вече празен. Момчетата бяха събрали чаршафите и възглавниците на камара в ъгъла. На бюрото лежеше притисната с телефона бележка. С неравен детски почерк на нея пишеше: „Пазете се. Тя е намислила нещо. Мотаеше се из спалнята.“ Въздъхнах и седнах в креслото.

До срещата с Оскар (ако се състоеше) оставаше около час. Нямаше смисъл да си лягам, а не беше и безопасно — Оскар можеше да не дойде сам, при това да дойде по-рано и не през вратата. Извадих пистолета от куфара, поставих пълнителя и го пъхнах в страничния си джоб. После се вмъкнах в бокса, сварих си кафе и отново се върнах в кабинета.

Извадих слега от транзистора си и от този на Римайер, сложих ги пред себе си на бюрото и отново се опитах да си спомня къде съм виждал точно такива детайли и защо ми се струва, че съм ги виждал не само веднъж. И си спомних. Отидох в спалнята и донесох оттам фонора. Даже не ми потрябва отвертка. Смъкнах калъфа, пъхнах показалеца си под разширения край на одоратора и като го захванах с нокът, извадих вакуумния тубусоид ФХ-92-У, четириразряден, статично поле, капацитет две. Продава се в магазините за битова електроника по петдесет цента парчето. На местен жаргон — слег.

Така и трябваше да бъде, помислих си. Объркаха ни разговорите за новия наркотик. Постоянно ни объркват разговорите за нови ужасни изобретения. Вече няколко пъти се оказваме в подобно глупаво положение. Когато Мхагана и Бурис се обърнаха към ООН с оплакване, че сепаратистите използват нов вид оръжие — замразяващи бомби, ние се хвърлихме да търсим нелегални военни фабрики и даже арестувахме двама истински нелегални изобретатели (на шестнадесет и на деветдесет и шест години). После се изясни, че тези изобретатели нямат нищо общо с това, а ужасните замразяващи бомби са доставени на сепаратистите от Мюнхен, от склада на едро за хладилни устройства, и се оказаха бракувани суперфризери. Наистина действието на тези суперфризери бе ужасно. В съчетание с молекулярните детонатори (които широко се използват от подводните археолози в Амазонка за пропъждане на пирани и каймани) суперфризерите предизвикваха мигновено понижение на температурата до минус сто и петдесет градуса в радиус от двадесет метра. После дълго си говорехме помежду си да не забравяме и винаги да имаме предвид, че в наше време буквално всеки месец се появяват маса технически новости с най-мирно предназначение и най-неочаквани странични свойства, и тези свойства често биват такива, че е просто безсмислено да се нарушава законът за забрана на производството на оръжие и боеприпаси. Станахме много внимателни с новите видове въоръжения, използвани от различни екстремисти, и само след година попаднахме на друго — захванахме се да търсим изобретателите на тайнствената апаратура, с помощта на която бракониерите примамваха птеродактили далеч зад пределите на резервата в Уганда, и намерихме хитроумно саморъчно изделие, направено от детска играчка и един твърде разпространен медицински прибор. А сега заловихме слег — съчетание на стандартен приемник, стандартен тубусоид и стандартни химикали с твърде стандартна гореща вода от крана.

Накратко казано, няма да се наложи да се търсят тайни фабрики, помислих си. Ще се наложи да се търсят ловки и безпринципни спекуланти, които много тънко усещат, че живеят в Страната на глупаците. Като трихини7 в свински бут… Пет-шест предприемчиви печалбари, невинна вила някъде в покрайнините. Да се отиде в универсалния магазин, да се купи за петдесет цента вакуумен тубусоид, да му се скъса целофановата опаковка и да се премести в изящна кутийка със стъкловата. И да се продаде („само в името на познанството ни и само на вас!“) за петдесет марки. Наистина трябва да се отдаде дължимото и на изобретателя. И даже не само на един. Навярно не е само един… Но те едва ли са оживели — това да не ви е примамка за птеродактили… И изобщо нима работата е в спекулантите?… Е, ще продадат още четиридесет слега, хайде да са сто. Даже в Града на глупаците би трябвало да съобразят накрая кое какво е. И когато това стане, слегът ще започне да се разпространява като пожар. И за това ще се погрижат преди всичко моралистите от „Радостта на живота“. А после ще излезе доктор Опир и ще заяви, че по данни на науката слегът изостря яснотата на мисълта и е незаменим в борбата срещу алкохолизма и лошото настроение. И изобщо идеалът на бъдещето е едно огромно корито с гореща вода… И ще спрат да пишат по оградите „слег“… Ето кого трябва да хванем за гърлото, ако изобщо трябва да хващаме някого, помислих си. Бедата не е в спекулантите. Бедата е, че съществува тази Страна на глупаците, този гаден неострой. Той е взел под закрилата си трансито и едва изчаква момента, когато ще може да узакони и слега…

На вратата се почука. В кабинета влезе Оскар и наистина не беше сам. С него бе самият Мария, едър, побелял, както винаги с тъмни очила и дебел бастун, с вид на ветеран, загубил зрението си. Оскар самодоволно се усмихваше.

— Здравейте, Иван — каза Мария. — Запознайте се, това е вашият дубльор Оскар Пебълбридж. От Югозападния отдел.

Стиснахме си ръцете. Това, което никога не ми е харесвало в нашия Съвет за безопасност, са множеството мухлясали традиции, а от всички традиции най-много ме вбесява идиотската система на кръстосана конспирация, заради която постоянно си отнемаме един на друг агентурата, размазваме си един на друг физиономиите, наляво и надясно се стреляме, и то твърде точно. Не работа, а игра на стражари и апаши, да пукнат всички дано…

— Днес се канех да ви задържа — заяви Оскар. — Не съм срещал по-подозрителен субект…

Мълчаливо извадих пистолета от джоба си, изпразних го и го хвърлих в чекмеджето на масата. Оскар одобрително ме наблюдаваше.

— Досещам се, че следствието просто щеше да се провали, преди да е започнало, ако знаех за Оскар — обърнах се аз към Мария. — Но трябва да ви кажа, че вчера едва не го осакатих.

— Така си и помислих — обади се Оскар самодоволно.

Мария с пъшкане седна в креслото.

— Изобщо не мога да си спомня случай — рече той — Иван да е бил доволен от всичко. А между другото — конспирацията е основата на нашата работа… Вземете си двамата столове и седнете… Вие, Оскар, не би трябвало да позволите да ви осакатят, а вие, Иван, не би трябвало да позволите да ви арестуват. Ето как трябва да се гледа на тези неща… А това какво е? — попита той, като наведе тъмните си очила над слеговете. — Между другото сте се заели с радиотехника? Похвално, похвално…

Разбрах, че нищо не знаят. Оскар прелистваше бележника си, където всичко бе зашифровано с личен код и явно се готвеше за доклад, а Мария движеше месестия си нос над слеговете, като държеше очилата във вдигнатата си ръка. В тази гледка имаше нещо символично.

— И така, агентът Жилин запълва свободното си време с радиотехника — заговори Мария, като сложи очилата си и се облегна в креслото. — Той има много свободно време, преминал е на четиричасов работен ден. А как стои въпросът със смисъла на живота, агент Жилин? Струва ми се, че сте го намерили? Надявам се, че няма да се наложи да ви отзоваваме като агента Римайер?

— Няма да се наложи — отвърнах. — Не успях да се пристрастя. Римайер разказа ли ви нещо?

— Не, какво говорите! — възкликна Мария саркастично. — Защо? На него му бе наредено да проследи наркотика, той го проследил, възползвал се и сега явно предполага, че е изпълнил дълга си… Той самият е станал наркоман, разбирате ли? — продължи Мария. — Той мълчи! Натъпкал се е с тази отрова до гърлото и е безполезно да се говори с него! Бълнува, че ви е убил, и през цялото време моли за радиоприемник… — Мария се запъна и погледна радиоприемниците. — Странно — промърмори той и ме погледна. — Впрочем обичам реда. Оскар пристигна тук пръв, той има някакви съображения — както по отношение на препарата, така и по отношение на операцията. Да започнем от него.

Погледнах Оскар.

— Каква операция?

— Един дявол знае каква — вметна Мария.

— Превземане на центъра — отвърна Оскар. — Вие не сте ли попаднали още на центъра?

Ловът започва, помислих си и казах:

— Не, не съм попаднал. На центъра не съм попаднал. Но…

— Поред, поред — строго каза Мария и тупна с длан по масата. — Започвайте, Оскар, а вие, Иван, слушайте внимателно и гответе съображенията си. Ако все още сте способен да съобразявате.

Оскар започна. Явно бе добър работник. Бе действувал бързо, енергично и целенасочено. Наистина Римайер го беше изпързалял също като мен. Но така или иначе Оскар бе успял в много отношения. Беше разбрал, че търсеният „препарат“ тук се нарича слег. Много бързо бе разбрал връзката на слега с „Девона“. Бе разбрал, че нито риболовците, нито гнусниците, нито скръбниците имат някакво отношение към него. Превъзходно бе разбрал, че в този град е практически невъзможно да се запази каквато и да е тайна. Бе успял дори да спечели доверието на интелите и твърдо бе установил, че в града съществуват две наистина тайни организации — меценати и интели. И доколкото меценатите се изключваха, оставаха само интелите…

— Това не противоречеше на създалото се у мен впечатление — говореше Оскар, — че единствените хора в града, способни да правят научни или квазинаучни изследвания и имащи достъп до лабораториите, са студентите и преподавателите от университета. Наистина заводите в града също имат лаборатории. Те са само четири и аз ги проучих. Тези лаборатории са тясно специализирани и претрупани с текуща работа до крайност. Тъй като заводите работят през цялото денонощие, нямаше никакви основания да се предполага, че заводските лаборатории могат да станат центрове за производство на слег. А ето, от седемте лаборатории на университета две са явно обгърнати с тайнственост. Какво се прави там, не можах да изясня, но съм набелязал трима студенти, които, струва ми се, трябва да знаят…

Слушах го много внимателно и бях поразен каква голяма работа е успял да свърши тук, но вече ми бе ясно къде е главната му грешка. Разбирах, че е вървял по лъжлива следа, и заедно с това у мен зрееше смътното подозрение за още по-значителна грешка, главната грешка, грешка в първоначалната схема на Съвета.

— … И стигнах до идеята — каза Оскар — за съществуването на полугангстерска организация от вертикален тип с твърдо разделение на функциите между отделните групи. Производствената група се занимава с изготвянето и усъвършенствуването на слега… Трябва да ви кажа, че слегът, какъвто и да е той, се усъвършенствува — успях да установя, че в самото начало не са използвали „Девон“… По-нататък търговската група се занимава с разпространението на слега, а бойната група тероризира населението и пресича разговорите за слега. Страхова психоза на еснафи…

И тогава разбрах всичко.

— Една минутка — прекъснах го. — Оскар, гарантирате ли, че в града има само две тайни организации?

— Да — отвърна той. — Меценати и интели.

— Продължавайте, Оскар — обади се Мария недоволно. — Иван, бих ви помолил да не го прекъсвате.

— Извинете — измърморих аз.

Оскар продължаваше да говори, но повече не го слушах, В мозъка ми сякаш избухна нещо. Традиционната първоначална схема на всичките ни мероприятия с нейната задължителна аксиома за съществуването на разклонена организация от злосторници се разлетя на пух и прах и аз не можех да се начудя как по-рано не съм видял цялата й глупава сложност, неприложима за тази проста страна. Нямаше тайни работилници, пазени от мрачни личности с боксове, нямаше предпазливи, лишени от принципи делови хора, нямаше търговски агенти с двойни якички, натъпкани с контрабанда, и напразно Оскар чертаеше тази красива схема от кръгчета и квадратчета, съединени с плетеница от линии, с надписи „център“, „щаб“ и многочислени въпросителни знаци. Нямаше какво да рушим и подпалваме, нямаше кого да залавяме и изселваме на Бафинова земя… Имаше съвременна промишленост за битови прибори, държавни магазини, където слегът се продаваше по петдесет цента, имало е — в началото — един-двама души, нелишени от изобретателност, измъчени от безделие и жадуващи нови преживявания, и имаше страна със средни размери, където някога изобилието било цел, но така и не станало средство. И това бе напълно достатъчно.

Някой сложил погрешно в приемника слег вместо хетеродин и легнал във ваната да си направи удоволствието, да послуша хубава музика или да научи последните новини — и започнало. Плъзнали слухове, в шахтите за отпадъци се сипели парчета от фонори, после някой се сетил, че слег може да се вземе не от фонора, а просто да се купи от магазина, и на някого хрумнало да използва ароматизиращи соли, и някой пуснал в действие „Девона“, и хората започнали да умират във ваните от нервно изтощение, и статистическият отдел на Съвета за безопасност изпратил до президиума свръхсекретен доклад и изведнъж станало ясно, че всички смъртни случаи са с туристи, пребивавали в тази страна, и че в тази страна подобните смъртни случаи са повече, отколкото на всяко друго място на планетата. И както често се случва, върху добре проверените факти построиха невярна теория и нас, дълбоко законспирираните, един след друг ни изпратиха тук да разкрием нелегалната шайка търговци на нов, неизвестен наркотик, и ние дойдохме тук, и вършихме глупости, и както става винаги, ничий труд не отиде напразно, и ако се търси виновен, то виновни са всички, от кмета до Римайер, а всички — значи никой, и сега трябва…

— Иван — раздразнено рече Мария. — Заспахте ли?

Двамата ме гледаха. Оскар ми подаваше бележника си със схемата. Взех го и го хвърлих на бюрото.

— Слушайте — казах аз, — Оскар, разбира се, е юначага, но ние пак попаднахме в глупаво положение… Толкова много неща сте видели, Оскар, и нищо не сте разбрали. Ако в тази страна има хора, които ненавиждат слега, това са интелите. Интелите не са гангстери, те са отчаяни хора, патриоти… Те имат само една задача — да размърдат това блато. С всякакви средства. Да посочат на този град някаква цел, да го накарат да се откъсне от коритото… Те жертвуват себе си, разбирате ли? Те насочват огъня върху себе си, опитват се да възбудят в града поне една обща за всички емоция, пък дори да е омраза… Нима не сте чували за сълзливия газ, за стрелбата над трансито?… И в лабораториите си те не правят слег, те правят там бомби, приготвят сълзлив газ и изобщо нарушават закона за военната техника. Те готвят преврат на двадесет и осми, а колкото до слега — ето го!

Дадох им по един слег и изложих всичко, което мисля по този повод.

Отначало ме слушаха с недоверие. После се втренчиха в слеговете и не откъснаха очи от тях, докато не завърших, а накрая дълго-дълго мълчаха. Мария държеше слега като бръмбар. На лицето му бе изписано недоволство. Оскар каза:

— Вакуумен тубосоид… Хм… Наистина… И приемници… Тук има нещо…

Мария пъхна слега в горния си джоб и решително рече:

— Нищо няма тук. Тоест аз, разбира се, съм доволен от вас, Иван, вие явно сте открили онова, което е нужно, но би трябвало да работите не в Съвета, а в Комисията по световните проблеми. Там си умират да философствуват и досега нищо полезно не са свършили. А вие работите при нас вече десет години, но така и не сте разбрали простата истина — щом има престъпление, значи има и престъпник…

— Не е вярно — казах аз.

— Вярно е! — отсече Мария. — Не започвайте да спорите с мен, вечно спорите!… Мълчете, Оскар, сега говоря аз. Питам ви, Иван, какъв е смисълът на вашата версия? Какво предлагате да се направи? Само че конкретно, моля ви. Конкретно!

— Конкретно… — започнах аз.

Да, моята версия не им вършеше работа. Те навярно изобщо не я смятаха за версия. За тях това бе философствуване. Бяха хора, така да се каже, на решителните действия, мъже на незабавните решителни мерки. Те не допускаха грешки. Разсичаха възли и прерязваха дамоклеви мечове. Вземаха решения бързо, а след като ги вземеха, не се съмняваха повече. Те не умееха другояче. Такъв бе светогледът им… И само аз смятах, че им е минало времето… Търпение, помислих си. Ще ми трябва твърде много търпение… Изведнъж разбрах, че логиката на живота отново откъсва от мен най-добрите ми другари и че сега ще ми бъде особено тежко, защото разрешението на този спор ще се наложи да го чакам дълго, много дълго… Те ме гледаха.

— Конкретно… — повторих аз. — Конкретно предлагам план за разпространението и развитието на човешкия мироглед в тази страна.

Оскар се намръщи с неприязън, а Мария жлъчно каза:

— Ха-ха! Аз говоря с вас сериозно.

— Аз също. Не агенти са нужни и не оперативни групи с автомати.

— Нужно е решение! — възрази Мария. — Не разговори, а решение!

— Тъкмо решение предлагам — настоях аз.

Мария почервеня.

— Трябва да се спасяват хората — каза той. — Душите ще спасяваме после, когато спасим хората… Не ме дразнете, Иван!

— Докато възстановяваме мирогледа — намеси се Оскар, — хората ще умират или ще се превръщат в идиоти.

Не исках да споря, но все пак казах:

— Докато не бъде възстановен човешкият мироглед, хората ще умират и ще се превръщат в идиоти и никакви оперативни групи няма да помогнат… Спомнете си Римайер.

— Римайер забрави дълга си! — яростно рече Мария.

— Именно — додадох аз.

Мария затвори шумно уста, свали рязко очилата си и известно време мълча, като въртеше очи. Той несъмнено бе железен човек: просто се виждаше как се мъчи да изгони беса от себе си. След минута вече бе напълно спокоен и кротко се усмихваше.

— Да — каза той. — Струва ми се, трябва да призная, че разузнаването като обществен институт окончателно деградира. Явно, че последните истински разузнавачи изтрепахме по време на превратите. „Нож“ — Данцигер, „Бамбук“ — Савада, „Кукла“ — Гровер, „Козлето“ — Боас… Да, те се продаваха и купуваха, те нямаха родина, бяха измет, лумпени, но те работеха! „Сириус“ — Харам… Той работеше за четири разузнавания, беше негодник. Беше мръсно животно. Но ако той предадеше информация, това бе истинска информация, ясна, точна и навременна. Помня, заповядах да го обесят, без да изпитвам никакво съжаление, но като гледам днешните си сътрудници, разбирам колко сме загубили… Е, добре, е, не се удържал човекът, станал наркоман, в края на краищата „Бамбук“ — Савада също беше наркоман. Но защо трябва да се пишат лъжливи донесения? Ами не ги пиши изобщо, подай си оставката, извини се… Пристигам в този град с дълбока увереност, че го познавам детайлно, защото от десет години имам тук опитен, проверен резидент. И изведнъж се изяснява, че абсолютно нищо не зная. Всяко местно момче знае кои са тези риболовци. А аз не зная! Зная само, че организацията „КВС“, която се занимаваше горе-долу със същото, с което се занимават днешните риболовци, бе разпусната и забранена преди три години. Зная това от донесенията на моя резидент. А в местната полиция ми съобщават, че дружеството „ДОЦ“ е възникнало преди две години, но това вече аз не го знаех… Давам елементарен пример, в края на краищата риболовците изобщо не ме интересуват, но това се превръща в стил на работа! Донесенията се бавят, донесенията лъжат, донесенията дезинформират… донесенията в крайна сметка просто се измислят! Единият най-нагло напуска Съвета и не смята за нужно да съобщи това на своя началник, на него, видите ли, му омръзнало, той все се канел да съобщи, но някак не намерил време… Другият, вместо да се бори с наркотиците, сам става наркоман… А третият философствува!

Той тъжно ми кимна.

— Разберете ме правилно, Иван — продължи той. — Не съм против философствуванията. Но философията е едно, а нашата работа — съвсем друго. Съдете сам, Иван, ако няма нелегален център, ако всичко е стихийна самодейност, защо е това криене? Тази конспирация? Защо слегът е обкръжен с такава тайнственост? Допускам, че Римайер мълчи, защото го измъчват угризения на съвестта изобщо и по-конкретно за вас, Иван. Но останалите? Нали слегът не е забранен от закона, за слега знаят всички и всички се крият. Ето, Оскар не философствува, той предполага, че просто плашат еснафа. Това го разбирам. А какво предлагате вие, Иван?

— В джоба ви — казах аз — има слег. Отидете в банята. „Девонът“ е на тоалетната поличка — една таблетка в устата, четири във водата. Водката е в шкафчето. Ние с Оскар ще ви почакаме. А после вие ще ни разкажете — високо, на глас, ще разкажете на своите другари по служба и подчинени за усещанията и преживяванията си. А ние… по-скоро нека Оскар послуша, а аз, тъй да бъде, ще изляза.

Мария намести очилата си и се вторачи в мене.

— Допускате, че аз няма да ви разкажа? Допускате, че също ще пренебрегна служебния си дълг?

— Онова, което ще научите, няма да има никакво отношение към служебния ви дълг. Служебния си дълг вие може би ще нарушите после. Като Римайер. Това е слег, другари. Това е машинка, която възбужда фантазията и я насочва накъдето си иска, а особено натам, където вие самият несъзнателно — подчертавам: несъзнателно — нямате нищо против да я насочите. Колкото сте по-далеч от животното, толкова слегът е по-безобиден, но колкото по-близо сте до животното, толкова повече ще искате да запазите конспирацията. Самите животни изобщо предпочитат да си мълчат. Натискат си лоста и нищо не ги интересува.

— Какъв лост?

Обясних им за плъховете.

— А вие самият опитвахте ли? — попита Мария.

— Да.

— И какво?

— Както виждате, мълча си — казах аз.

Мария изсумтя. После рече:

— Е, аз не съм по-близо до животното от вас… Как се поставя това?

Заредих приемника и му го подадох. Оскар ни гледаше с интерес.

— С бога напред — рече Мария. — Къде е банята? Едновременно ще се изкъпя след пътуването.

Той се заключи в банята и се чуваше как събаря всичко там.

— Странна работа — каза Оскар.

— Това изобщо не е работа — възразих. — Това е част от историята, Оскар, а вие искате да я напъхате в папка с лентичка. Това не са ви гангстери. И таралежът чак разбра, както казваше Юрковски.

— Кой?

— Юрковски, Владимир Сергеевич. Имаше такъв известен планетолог, работили сме заедно.

— Аа — рече Оскар. — Между впрочем на площада срещу „Олимпик“ има паметник на някакъв Юрковски.

— Същият е.

— Наистина ли? — учуди се Оскар. — Впрочем напълно е възможно. Само че са му издигнали паметник не защото е бил известен планетолог. Просто той за първи път в историята на града е обрал банката в електронната рулетка. Решено било да се увековечи този подвиг.

— Очаквах нещо такова — измърморих аз. Беше ми криво.

В банята зашумя душът и изведнъж Мария ужасно закрещя. Отначало реших, че е пуснал ледената вода вместо топлата, но той крещеше безспир, а после взе да ругае със страшни думи. Спогледахме се с Оскар. Общо взето, Оскар бе спокоен, той реши, че така се проявява действието на слега, и на лицето му се изписа съчувствие. Ключалката бясно щракна, вратата на банята с трясък се откачи, в спалнята зашляпаха мокри ходила и голият Мария се втурна в кабинета.

— Вие какво, идиот ли сте? — закрещя той срещу мене. — Що за мръсни шеги?

Замрях. Мария приличаше на чудовищна зебра. По охраненото му тяло се стичаха вертикални отровнозелени вадички. Той крещеше и тропаше с крака, от него летяха изумрудени пръски. Когато дойдохме на себе си и огледахме мястото на произшествието, се изясни, че решетката на душа е натъпкана с гъбичка, напоена със зелен лак, аз си спомних бележката на Лен и разбрах, че това е Вузи. Дълго изяснявахме инцидента. Мария смяташе, че това е гавра и безсрамно нарушение на субординацията. Оскар се хилеше. Аз триех Мария с четка и обяснявах. После Мария заяви, че вече на никого не вярва и ще пробва слега у дома си. Той се облече и започна да обсъжда с Оскар план за блокадата на града.

А аз миех ваната и мислех, че с това моята работа в Съвета за безопасност приключва, че започва съвсем друга работа, а не зная откъде да я подхвана, че ми се иска да се включа в обсъждането на плана за блокадата, но не защото мисля, че е необходима, а защото това е толкова просто, много по-просто, отколкото да се върнат на хората душите им, погълнати от вещите, и да се научи всеки да мисли за световните проблеми като за свои.

„… Да се изолира този абсцес от света, напълно да се изолира — това е цялата ни философия“ — ораторствуваше Мария. Това бе предназначено за мен. А може би не само за мен. Та Мария е умен човек. Той сигурно разбира, че изолацията винаги е означавала отбрана, а тук трябва да се настъпва. Но той умееше да настъпва само с оперативни групи и сигурно му бе неловко да си го признае.

Да се спасява. Докога трябва да бъдете спасявани? Ще се научите ли някога да се спасявате сами? Защо вечно слушате поповете, фашизираните демагози, глупаците опировци? Защо не искате да си затормозявате мозъка? Защо толкова не искате да мислите? Как не можете да разберете, че светът е огромен, сложен и интересен? Защо всичко ви е ясно и скучно? С какво толкова вашият мозък се различава от мозъка на Рабле, Суифт, Ленин, Айнщайн, Макаренко, Хемингуей, Строгов? Някога аз ще се изморя от всичко това, помислих си. Някога ще се изчерпят силите и вярата ми. Та аз съм също като вас! Само че аз искам да ви помогна, а вие не искате да ми помогнете…


Рюг и Лен дойдоха при мен след училище и Лен каза: „Ние вече решихме, Иван. Ще заминем за Гоби, на Магистралата.“ Лен имаше риж пух над устната си и големи зачервени ръце и беше ясно, че за Магистралата го е измислил именно той, и то съвсем скоро, преди десет минути. Рюг както обикновено мълчеше, дъвчеше тревичка и внимателно ме разглеждаше със спокойните си сиви очи. Съвсем квадратен е станал, помислих си и казах: „Превъзходна книга, нали?“ „Е, да — отвърна Лен. — Веднага разбрахме къде трябва да заминем.“ Рюг мълчеше. „Зной и смрад царят в сянката на тези дракони черноработници — цитирах аз по памет. — Те дъвчат всичко под себе си — стар монголски храм и кости на двугърбо животно, попаднало някога в пясъчната буря…“ „Да“ — каза Лен, а Рюг все тъй дъвчеше тревичката. „Всеки път — продължавах аз (вече от Ичиндагла), — когато слънцето заеме на небето математически точно определено положение, на изток разцъфтява миражът на странен град с бели кули, който още никой не е виждал наяве…“ „Трябва да видим това с очите си“ — каза Лен и се засмя. „Приятелю мой, Лен — отвърнах, — това е много занимателно и следователно много просто. Сами ще видите, че е твърде просто, и това неприятно ще ви изненада…“ Не, не казах така. „Приятелю мой Лен — започнах, — що за мираж е това? Ето, преди седем години в дома на майка ти аз видях действително прекрасен мираж: вие двамата стояхте пред мен вече почти пораснали…“ Не, това го говоря на себе си, не на тях. Не това трябва да кажа. „Приятелю мой Лен — обърнах се към него. — Преди седем години ти ми обясни, че твоят народ е прокълнат. Ние дойдохме тук и снехме проклятието от теб, от Рюг и от много други деца, които нямат родители. А сега е ваш ред да снемете проклятието, което…“ Ще бъде много трудно за обяснение. Но аз ще го обясня. Така или иначе ще им обясня. Ние от деца знаем как са снемали проклятието по барикадите, как са снемали проклятието на строежите и в лабораториите, а вие ще снемете последното проклятие, вие, бъдещите педагози и възпитатели. В последната война, най-безкръвната и най-тежката за нейните войници.


Горе Вузи пронизително закрещя, а Лен жално заплака. В кабинета Оскар боботеше нещо. Добре си е той, помислих си. Просто — слегът е нещо лошо, вредно, противоестествено. Значи трябва да се унищожи, да се забрани със закон, а после строго да се следи дали законът се изпълнява. Виж, Мария е по-умен, защото е по-стар и по-опитен. Мария все още може да бъде привлечен на наша страна. Аз не съм авторитет за него, но ще се намерят хора, които той внимателно ще изслуша… Колко е хубаво, че мога сега да се обърна към целия свят и да ме чуят милиони единомишленици! И тогава си помислих, че няма да замина. Тук съм само от три дни. Все ще се намери някой, който да е с нас. Който смъртно ненавижда и иска да взриви този тъп сит свят. Такива хора винаги е имало и винаги ще има. Да вземем дори онзи шофьор — книголюбителя… или дългия, строгия, от интелите… И само те ли! Те се лутат като слепи. Ще направим всичко, което е по силите ни, за да им помогнем да не пилеят омразата си на дребно. Сега мястото ни е тук. И моето място е тук.

Каква работа предстои, помислих си. Каква работа!… Все още не знаех откъде трябва да се започне в тази Страна на глупаците, нападната неочаквано и завладяна от изобилието, но знаех, че няма да си тръгна оттук, докато ми позволява законът за имиграцията. А престане ли да ми позволява, ще го наруша.

Загрузка...